Лекции по архивистика на Иван Г. Богданов

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Димитър Минцев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

В България най-широко е разпространено мнението, че до създаването на Архивно управление и държавните архиви у нас през 1952 г. не се разработват методически и теоретически въпроси на архивната теория и практика, с изключение на направеното от акад. Иван Дуйчев(1). Това твърдение е несъстоятелно.

Направените изследвания доказват, че редица лица, служещи в съществуващите до тогава архивни средища, научни работници, писатели, общественици, администратори и др. се интересуват и работят по архивни проблеми. Те полагат усилия за проучване на архивното дело в другите страни и набавяне на специализирана литература и методически пособия, пишат статии и подготвят проекти за създаване на архивно законодателство и на държавни (народни) архиви в България, изработват класификатори за документи и фишове съставят инвентарни описи, подборни списъци на ценността на документите, полагат грижи за опазването на ценните архивни документи и премахване на изнасянето им зад граница, работят по установяване на архивната терминология и правила за публикуването на документи, за подготовката на специалисти-архивисти и др. Дълъг е списъкът на лицата, работили в тази област. Тук следва да се посочат имената на: Д. Агура, А. Беровски, Б. Бешевлиев, С. Бобчев Т. Боров, Ал. Бурмов, X. Вакарелски, В. Василев, С. Василев, Т. Василев, Ю. Венелин, Хр. Гандев, Г. Георгиев, Г. Гълъбов, Г. Димов, П. Динеков, М. Дринов, В. Дякович, И. Иванов, К. Иречек, В. Йорданов, Ст. Казанджиев, Т. Караиванов, Г. Кацаров, Д. Минев, Цв. Минков, Д. Мишев, П. Миятев, Ст. Мокрев, д-р В. Михов, А. Муратов, К. Мутафов, П. Мутафчиев, Ж. Натан, д-р Б. Недков, д-р П. Ников, Д. Осинин, Ив. Панайотов, Д. Попов, Л. Прашкова, П. Първанов, Ст. Романски, И. Сестримски, П. Славински, И. Снегаров, Н. Стойков, Д. Страшимиров, Н. Трайков, Ю. Трифонов, Ст. Тютюнджиева-Лиджи, Б. Филов, А. Флоровски, В. Хиндалов, И. Шишманов и др.

През 1942, 1948–1949, 1950–1951 г. в Столичния градски архив при Софийската градска община, Архива при БАН и в Народната библиотека в София се провеждат курсове по архивистика и палеография. За тези курсове се подготвят и се четат лекции от Ив. Богданов, Ив. Гошев, Ив. Дуйчев, Ст. Тютюнджиева, Б. Кунчев, Л. Кулева и други. Това ги задължава да проучат и разработят редица архивни въпроси.

По време на командировката си в Париж Димитър Д. Агура е имал възможност да се запознае със статута и дейността на Ecole des chartes, което описва в доклада си до ръководството на Министерство на народното просвещение, публикуван в Известията на министерството(2).

Четиридесет и една години по-късно МНП изпраща на специализация в Ecole des chartes Тодор Попилиев, директор на библиотеката на Варненския университет. В Париж Попилиев практикува осем месеца в библиотеката на Сорбоната(3).

За съжаление след организирането на централизирана държавна система, техният опит и знания, с малки изключения, не се използват.

Достатъчно е да разгърнем архивния фонд на Иван Генчев Богданов, съхраняван в Централния държавен архив, под № 1554, за да се убедим в правилността на защитаваната от нас теза.

Иван Генчев Богданов е роден на 3 май 1910 г. в Търново. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет през 1935 година. Работи дълги години като стопановед и юрисконсулт в държавни учреждения, референт ръководител в Окръжния народен съвет и като адвокат на частна практика в София. От 1939 г. сътрудничи на различни вестници и списания като: Училищен преглед, Българска мисъл, Златорог, Съдба, Септември, Пламък, Език и литература, Славяни, София, Мир, Вечер, Днес, Народна култура, Литературен фронт, Вечерни новини, Изгрев, Лост и др. Работи в областта на литературната история, критика и теория, на историографията, на научната информация, историческия очерк и пр. Автор е на книгите: «Речник на българските псевдоними. Писатели, карикатуристи и учени» (1961), «Литературни студии. Проблеми и профили» (1966), «Българската литература в дати и характеристики 817–1965» (1966), «Климент Охридски» (1966), «Василий Врач» (1968), «Кратка история на българската литература» (2 части — 1969, 1970), «Патриарх Евтимий. Книга за него и неговото време» (1970), «Български твърдини» (1971), «Българска литературна периодика» (1972), «Симеон Велики. Епоха и личност» (1974), «Авицена» (1974), «Прабългари» (1976) и др. Под негова редакция излизат избрани произведения на Ст. Михайловски и Ил. Р. Блъсков и др. По-малко той е познат като архивист.

Както се вижда, Ив. Богданов е широко ерудирана личност с познания в различни области на науките, притежаващ добра езикова подготовка. Той пише по много разнообразни проблеми. Разпиляващ силите си в различни посоки, Богданов не успява да се концентрира и работи задълбочено в една област, където да бъде максимално полезен.

Дейността на Ив. Богданов като архивист се развива главно в две насоки — лектор по архивистика и по подготовка на архивно законодателство и създаването на държавни (народни) архиви в България.

В това направление той се интересува и работи активно повече от 20 години. Това се потвърждава от запазените в архивния му фонд документи.

Иван Богданов е привлечен през 1942 г. като ръководител и лектор на курсове за научна подготовка на архивни работници към Градския архив при Столичния общински съвет(4). Като такъв той внася доклад до председателя на Временната управа на Столичния народен съвет от 22 октомври 1948 г. за реорганизация на архива. Предлага да се уреди архивното дело по законодателен ред, като се подчини на определено ведомство, а документалното богатство да се концентрира в централен държавен архив, областни и общински архиви, като за целта се осигурят достатъчно помещения и персонал.

Същият внася, в качеството си на писател, на 30 юни 1960 г. изложение до председателя на Българската академия на науките, относно състоянието на архивното дело в страната и необходимостта да се вземат срочни мерки за неговото подобряване. В изложението си Ив. Богданов се застъпва за провеждане докрай централизацията на архивното дело и въвеждането на единна методика, обявява се против разпръсване на архивните фондове и конкуренцията и спекулата при откупуване на документи на частни лица, пледира за изработване на нов нормативен акт за уреждане на архивното дело в страната, осигуряване на хранилищна база и подобряване квалификацията на архивните кадри. Същите мисли развива и в една своя статия в Народна култура(5).

В архивния фонд на Ив. Богданов се съхраняват три проектозакона за създаването на Български народен (държавен) архив и един за Главно управление на архивите. По всяка вероятност Богданов е техен автор или най-малко е работил по тези проекти. Това личи от обстоятелството, че съществуват различия между тях и окончателните проекти, представени на съответните органи. Освен това, досега не са намерени екземпляри от тези проекти в други лица или институции.

Първият проектозакон е съставен между 12 септември 1944 г. и 10 май 1945 година. Проектът предвижда създаването на Централен и областни народни архиви, под надзора на Министерство на народната просвета и Софийски градски архив при СГНС. Не се допуска съществуването на други архиви.

Вторият проект за Закон за учредяване на Български държавен архив е съставен между 10 септември и 11 декември 1945 година. Българският държавен архив се проектира като самостоятелно учреждение под надзора на Министерство на информацията и на културата. Предвижда се създаването на областни архиви и на Столичния градски архив. Проектозаконът допуска продължаване на дейността на архивните сбирки при БАН, Св. Синод и Рилския манастир.

Другият проект за Закон за Българските народни архиви е съставен между 11 декември 1947–1950 година. Предвижда се да се създадат автономно учреждение за народните архиви към Комитета за наука, изкуство и култура и централен, областни и общински народни архиви, както и да продължат да съществуват Столичният народен архив и специалните народни архиви (АБАН, ВИА, Църковен архив, Партиен архив, Архив при музея на съпротивата).

Последният проект е Закон за Главно архивно управление, съставен на 30 август 1951 година. С него се предвижда създаването на ГУА при Министерския съвет с Научен архивен институт. Също така към него да се организират ЦДА и областни архиви. Предлага се да останат да съществуват Столичният градски архив при СГНС, ВИА при МНО, АБАН, Партийният архив при ЦК на БКП. Към проекта са изработени и мотиви за приемането му.

В проектите са предвидени срокове с предаване на документите от учрежденията, организациите, предприятията и частни лица в държавните (народните) архиви, използването на документалното богатство, съхранявано в архивите, извършване на международните услуги, наказателните санкции при нарушаване на изискванията на законите и др.

За подготовка на написване на лекциите си по архивистика Ив. Богданов съставя библиография на трудове по архивистика, издадени в най-напредналите страни в архивното дело, достъпни у нас. Библиографията съдържа 28 книги, публикувани в Англия, Белгия, Германия, Испания, Италия, Русия, Франция и Холандия. От намиращите се в архивния му фонд бележки личи, че е проучил огромно количество българска и чуждестранна литература, включително и писаното в периодичния печат, което касае третираните от него въпроси. Запознат е със статута и дейността на ръкописните сбирки на Народната библиотека в София, библиотеката в Пловдив, Университетската библиотека, Българската академия на науките, Софийската градска община, Светия Синод, Рилския манастир, Министерство на народната отбрана, редица общини, читалища и др., както и със съставените от тях инвентари, класификатори, каталози и други справочници. Самият той е събирал и съхранявал ценни документи на писатели и други видни дейци, оставили трайно следи в българската история.

Иван Богданов изработва подробна Проектопрограма на лекции по Архивна наука в Държавния полувисш институт за библиотекари, която обхваща седем машинописни страници. В проектопрограмата са предвидени десет основни въпроса, които да се развият в 53 лекции, а именно: Основни понятия и въпроси — 3 лекции, История на архивната документация — 10 лекции, Организация на архивите — 5 лекции, Характер на архивния извор — 1 лекция, Систематика на архивите — 3 лекции, Изследване на архивите — 4 лекции, Публикация на архивни материали — 2 лекции, Архивоикономика — 8 лекции и Архивотехника — 4 лекции. Освен това има се предвид и провеждане на практически занимания.

В продължение на няколко години Ив. Богданов подготвил цикъл от лекции по архивистика. Може да се предположи, че е учебно пособие със системно изложение на предвидените в програмата въпроси, като е включил и допълнителни такива.

Лекциите обхващат шест основни теми (дялове), като някои от тях са с разработени подтеми. Допълнително към тях е прибавена и темата за спомагателните исторически дисциплини. Те са озаглавени и подредени в следния ред: За спомагателните науки на историята. Първи дял. Архивознание. 1. Характеристика на архивния извор. 2. Разграничение на архивния извор. 3. Издирване на архивния извор. Втори дял. Архивистика. 1. Архивно право. Трети дял. Архивизация. Четвърти дял. Изследване на архивния извор. Пети дял. История на архивния извор. Шести дял. История на архивното дело. 1. Древност. 2. Средни векове. 3. Франция. 4. Германия. 5. Италия. 6. Русия, СССР. 7. Други европейски страни. 8. България. Шести дял. Постановка на Българското архивно дело. Те са написани на пишеща машина на нестандартни листове, изписани от едната страна. Всяка страница съдържа 48–50 реда с по 66 удара.

Констатацията ни, че Богданов е работил върху лекциите си в продължение на няколко години, се потвърждава от обстоятелството, че първата тема е написана по новия правопис, а останалите — по стария. Освен това последната лекция е датирана — ноември 1941 година, а от съдържанието им личи, че по тях е работено допълнително и след посочената година. Освен това, Иван Богданов представя за отпечатване на два пъти през 1951–1952 г. в РИС написан от него труд «Архивология. Наука за оригиналните писмени извори във връзка с подготовката и издаването им»(6).

Книгата е рецензирана от П. Миятев, Г. Димов и Ив. Дуйчев. Рецензентите дават отрицателно становище за отпечатването й като академично издание, но считат, че има качества като учебно пособие с изследователски елементи и препоръчват да се откупи от Архивния институт при БАН(7). Въпреки проучванията, които направихме, трудът не бе намерен в АБАН. Навярно по някаква причина той не е бил откупен. Само в Държавен архив — София се пази по-стар вариант на част от лекцията му за история на архивното дело(8).

От посоченото от рецензентите и автора личи, че «Архивологията» и настоящите лекции имат много общи неща. Ако се съди по съдържанието им предлаганата книга за издаване вероятно е била вариант на част от лекциите, без първата и последната тема, отнасяща се до документалните извори и тяхната подготовка за публикуване.

Действително, ако се има предвид предложения сега вариант, това не представлява научноизследователски труд, а повече се характеризира като учебно пособие. За отхвърлянето на книгата на Богданов за отпечатване по всяка вероятност е оказало влияние учредяването на Държавния архивен фонд, създаването на Архивно управление и държавните архиви, както и че архивистите са още малко на брой.

От цитатите в лекциите се вижда, че авторът им е използвал предимно френска и италианска литература и по-ограничено — холандска и съветска. Материалът в по-голямата си част е предаден сбито. Съществуват някои малки отклонения в поддела за изследвания на архивния извор, където са дадени по-големи подробности и примери, но те съвсем не са излишни за голяма част от българските архивисти и заслужават да намерят място в публикацията. Навсякъде в лекциите са дадени определения на употребяваните термини и понятия, което ги прави лесно разбираеми. Терминологията не навсякъде е издържана. По съдържание, като повечето лекции имат известен еклектичен характер, това обаче позволява да се видят повече и различни схващания по изложената материя, както и мнението на автора. От гледна точка на сегашното състояние на науката не можем да се съгласим с всичко изложено. Науката напредва, обогатяват се архивните изследвания и литература, променят се някои стари представи и се уточнява архивната терминология. Но тези промени не са чак толкова големи, че да направят лекциите неизползваеми и публикуването им сега е полезно. Лекциите представляват интерес от гледна точка на изучаването на развитието на теоретическите архивни проблеми и подготовката на архивните кадри у нас.

При подреждането на отделните лекции в публикацията е запазен редът, който им е дал Ив. Богданов. Лекциите се обнародват за първи път. Те са предадени изцяло, без съкращения на съвременен правопис. Запазени са стиловите и езикови особености на автора. На места, където е имало допуснати съкращения на думи и изрази, съдържанието е доразкрито в прави скоби, освен на приетите със стандарт. На всяка страница под линия са дадени бележките по текста, означени със звездички и на използваната литература от автора — с римска цифра. Бележките по съдържанието на съставителя са обозначени с арабски цифри и в края на публикацията.

За спомагателните науки на историята

Всяка познавателна, научна дейност предполага извори. Обикновено предварителната работа по изследването на изворите и по установяването на изследваните факти не се отделя при повече от науките от самото изложение и обяснение на явленията, тъй като изучаваните от тях явления не се характеризират с особена сложност или мъчнотия при извличане на основните факти, подлежащи на обяснение или тълкуване. Сложността на изследваните явления, както и несигурността за абсолютно точното им разкриване, изпъкват най-силно при хуманитарните науки, и особено много при историческите дисциплини — при тези именно научни области, които си поставят за главна задача да разкрият и обяснят човешкото минало. И затова като се каже «спомагателни науки»(9) обикновено се разбира цялата система на помощните исторически дисциплини, това, което френците означават с израза Les sciences auxilliaires de l’historia.

Историята се твори, както казва знаменитият(10) чрез документи (par des documents, par d’istoire), т. е. чрез паметници дето са материализирани по един или други начин следите на отшумялото минало. Тия паметници представят изворите на историческото познание. Те разкриват фактически указания за събитието, което ги е породило, като дават възможност за неговото мислено възстановяване, за да бъде изучено то като отделна брънка от веригата на историческите събития. Но като става реч за извори на познанието, ще трябва да се подразбират тук само т. нар. непосредствени извори — самите материализации на оставени от определени събития или от определени техни наблюдатели различни видове следи, като напр[имер] писмени или устни свидетелства, снимки, веществени паметници и пр. Не науката за изворите, а логиката се занимава с т. нар. посредствени извори на познанието, каквито са наблюдението, опитът и разсъждението с техните разнообразни форми. Посредственият извор предполага непосредствения — най-първо е потребно да се установи явлението, че сетне да се дойде до неговото обяснение. Посредственият (непрекият) «извор» всъщност е част от логическите пътища, които ученият извървява, за да стигне до главната научна операция — систематизиране, излагане и обяснение на явленията. Тези пътища се разработват от логиката или от методологията на съответната наука. Методологията и изворознанието са съвършено различни научни области.

Спомагателните науки на историята не са възведени и до днес в определена система. Те представят механичен сбор от разнообразни знания и не почиват на твърди гносеологични и методологични принципи, макар някои от тях да имат зад себе си няколковековна история и макар поотделно да са изградени като системи от определени знания. Те са били разработени независимо една от друга, чужди на каквато и да било основна идея, неподчинени на никаква върховна цел и на никакви определени методи. От тях лъха и схоластика. Поради това на досегашните спомагателни исторически науки не може да се гледа като на система от методи и знания, за да се твърди, че сме изправени пред определена категория дисциплини, като каквато напр[имер] е изградена системата на правните или естествените науки или дори системата на науките, които обхващат литературното знание, т. е. литература като наука (литературна наука, литературна история и езикознание). Вън от това досегашните спомагателни науки не познават методи за изследване на някои родове извори — напр[имер] за т. нар. лични сведения, а за други извори преливат обектите си (напр[имер] палеография, дипломатика, археография). Поради това и с оглед нуждите на съвременната наука, необходимо е да се намери правилен теоретичен израз на изучаването на изворите и да се изгради обоснована и рационална система на различните дисциплини, които се занимават с тях, с оглед специфичната природа на изворите, нуждите на познавателния интерес към тях и изискванията на съвременните разбирания за класификация на науките.

Като най-главни спомагателни науки на историческото изследване, без да се броят някои сродни на историята дисциплини, се приемат следните: 1. Археология — наука за материалните извори на познанието за миналото (френците я наричат science des monuments non ecrits du passé), като паметници на човешката култура, изкуство и бит. Все още не е решен въпросът дали археологията е спомагателна или самостойна наука и дали тя може да изгради система от знания вън от задачата си да служи на древната история. 2. Всички писмени паметници на миналото се изучават от палеографията, задачата на която е да ги разтълкува и да извлече от тях указания за известни събития. Към услугите на палеографията прибягва и литературният историк, и политическият историк, и филологът, и археологът — затова палеографията е типична спомагателна наука. Обикновено палеографията се разделя на гръцка, римска, славянска и пр. с оглед произхода на писмената(11), които тя изучава. 3. Необходимостта от специални знания за изучаване на някои древни писмена е обособила папирологията, като наука за папирусите. 4. Каменните надписи върху стени — мостове, колони — се изучават от епиграфиката, която се е развила също като клон от палеографията. 5. Официалните документи, актове и грамоти, като автентични свидетелства за миналото, се изучават от дипломатиката. В разните държави тази дисциплина има специфичен характер, понеже борави с определени исторически извори. 6. Дипломатиката прелива своя предмет с архивистиката, схващана от едни като наука за архивните извори изобщо, за писмените паметници в най-широк смисъл, а от други само като методична дисциплина за тяхното събиране, подреждане и запазване, т. е. като архивно дело. Науката за писмените паметници изобщо, т. нар. археография, от която е дял и самата архивистика, не е обособена досега като наука за определена категория извори. Повечето от историците под понятието архивистика разбират не някаква дисциплина за един или друг род извори, а сборници с конкретни, дословно изложени архивни извори. Подобна терминология не намира никакво научно оправдание. 7. Повече като техника при описване на публикации, отколкото като систематична дисциплина за тяхното откриване, описване и използване и библиографията е наредена в списъка на спомагателните науки на историята, въпреки че на нея може да се погледне като на най-универсалната наука за извори за познанието, понеже тя може да ползва който и да било клон на човешкото познание. 8. Хералдиката, като наука за гербовете на държави и семейства. 9. Нумизматиката, за всякакъв вид монети и медали. 10. Сфрагистиката или сигилографията — за печатите. 11. Хронологията — за различните начини на летоброене и на измерване на времето и 12. Генеалогията — като учение за родовите връзки в някое общество или народ — довършват списъка на спомагателните дисциплини на историческото знание(12). Тия последните имат ограничен обсег на изследване и са разработени с оглед на определени исторически интереси — някои пък са съвсем тясно свързани с историята на западните народи. Това иде да потвърди още веднъж, че досегашните спомагателни науки не са изградени като система върху правилна основа и че са извикани на живот с оглед на тесни предпоставени научни цели. Освен всички тези дисциплини историческото знание използва като спомагателни науки някои сборни или междинни области от знания, като филология, хабраистика, иранистика, ориенталистика, балканистика и др. п[одобни].

Историческото знание е дошло до такава точка на развитие, че му е невъзможно да използва само услугите на досегашните спомагателни науки, преди всичко поради това, че те не могат да разрешат всички задачи, които то им поставя. Разработени на запад с оглед на определени познавателни цели, тия науки не обгръщат всички възможни извори, и доколкото правят това, не използват у тях всички възможности, не ги изучават от широки познавателни гледища. Вън от това те са разработени като строго специални дисциплини. Ученият не може да се ползва от тях без помощта на нарочен специалист. Ако те могат да дадат твърде добри указания за някой рядък или изключителен извор, не ни дават никакви указания как да се ползваме от най-разпространените извори, каквито са архивите и личните свидетелства.

Необходимо е следователно да се построи цялостна наука за изворите на историческото знание. Тази наука трябва да разреши всички въпроси, свързани с изнамирането, изучаването, описването и използването на всички възможни извори на историческото познание. Тя трябва да бъде построена така, че да дава възможност за изследване на всеки извор от страна на всички научни работници без да ги заставя да се специализират за това. Само дисциплините за някои особени видове извори трябва да изискват особена специализация. Всичко това налага да се построи обща и единна наука за изворите на историческото познание, към която ученията за особени родове извори ще се присъединят като крайно специална материя към по-обща. Вън от общите им черти всички извори могат да бъдат сведени към няколко естествени категории, които израстват пред очите ни като обекти на особени, самостоятелни изворопознавателни дисциплини.

Учението за разнообразните извори на историческото знание трябва да се излага от универсалната и единната спомагателна наука изворознание. Към нея трябва да се сведат в стройна система всички практически и теоретически въпроси, свързани с изучаване природата на изворите, с тяхното откриване, изследване, описване и използване. Конкретната работа с особените видове извори ще се излага от самостойни дялове от тая наука, които образуват нейната специална част. Общите им страни, методът на тяхното цялостно изучаване и всички принципни въпроси се излагат от общата част на изворознанието.

Специалната част се дели на толкова дяла, на толкова специални науки за конкретните извори, на колкото вида могат да се разделят всички възможни извори. Всеки вид извори е обект на специална изворопознавателна наука. Всички извори на историческото познание могат да бъдат сведени до четири основни категории: 1. писмени невъзпроизведени или архиви; 2. писмени възпроизведени или публикации; 3. гласни или лични сведения и 4. реални. Първите три вида материализират психологически следи на минали събития, т. е. определени преживявания на човека, изразени чрез слово; последният тип — следи материални и непосредствени, пряк резултат на определено събитие или творческа дейност. Писмените извори — възпроизведени и невъзпроизведени — са изразени върху определена материя, най-често хартия, чрез писмени знаци, устните се изразяват чрез дискусивна реч, а реалните чрез материални, временни или пространствени дадености.

Всяка от тия основни категории извори представя обект на особена изворопознавателна дисциплина и определя нейната област и задачи. Всяка една от тези дисциплини има за цел да изучи и обясни природата на тоя род извор и да изложи метода за най-правилната и целесъобразна работа с него. Някои от тези науки позволяват да се внесе по отношение на основния обект още по-подробна специализация, водеща до обособяване на още по-специални изворопознавателни дисциплини, които се отнасят към специалната наука тъй както крайно специално знание се отнася към по-общо. Така напр[имер], науката за писмените невъзпроизведени извори по отношение на изворознанието, като обща наука за изворите, е специална дисциплина, а науката за особен род писмени невъзпроизведени извори, напр[имер] папирологията, ще се отнесе към тая последната като крайно специално знание към специално. Впрочем, подобна координация съществува в почти всички научни области — така например ботаниката по отношение на общата естествена история е специална наука, а микробиологията по отношение на ботаниката — крайно специална наука, или ако зоологията е наука за животинския мир, то ендомологията, ихтиологията, хипологията са по отношение на нея специални науки, защото разработват видове, които се отнасят към общия обект на една специална наука.

Всяка категория извори е обект на самостойна изворопознавателна дисциплина. И понеже са възможни само четири основни вида извори — затова и специалните изворопознавателни дисциплини са на брой също четири. Писмените невъзпроизведени извори се изучават в своята широта от археографията, която може да бъде определена като обща наука за всички писмени паметници, чието предметно съдържание е материализирано по неповторим вече начин(13). Към тази дисциплина се отнасят като специални части към по-обща и ученията за някои особени видове извори, ползването от които изисква специални технически знания. Тия специални части всъщност се заемат от някои от досегашните спомагателни науки за писмени извори — палеография, дипломатика, папирология, епиграфика, но вече с ревизиран метод.

Писмените възпроизведени извори или публикациите се изучават от библиографията — наука за всякакъв вид сведения, материализирани с помощта на печатарска техника в книги, вестници, списания и др. п[одобни] по начин, който ги възпроизвежда в множество еднакви екземпляри из едно предварително определено предметно съдържание. Библиографията излага всички способи за научна работа с публикации, тяхното намиране из библиотеките, проучването, описването и използването им. Тя е най-обширната изворопознавателна дисциплина, понеже открива възможност за работа на всички познавателни области, а не на историческите дисциплини.

Гласните извори(14), т. нар. лични сведения и свидетелства било на очевидци наблюдатели, било по лично или народно предание на разкази или поетични творби се изучават от логографията — наука за тяхното откриване, събиране и използване. Приложението на тази дисциплина е най-ограничено, понеже самите извори разкриват следи само за ограничени по време и по място събития.

Най-сетне реалните извори, наречени още реални, когато са материализирани във вещество — се изучават в своята широта и разнообразие от реалографията — наука за всички веществени паметници, дето са обективирани следите на миналото и за всички фактически отношения от временен, пространствен или биологичен характер, които имат връзка с изучавани явления или обстоятелства. Към тая наука, както при археографията, се отнасят като специални части към обща особени дисциплини за някои видове реални извори, които собствено и тук не са нищо друго, освен познати спомагателни науки с ревизиран метод — хералдика, нумизматика, сфрагистика, генеалогия и хронология. За археология не отваряме реч, понеже според нашето разбиране — тя представя напълно самостоятелна, макар и обобщителна (понеже борави не с едно, а с няколко категории явления) област от знания, на които самата реалография служи като спомагателна наука.

И тъй, изворознанието като единна система на знанието за историческите извори, се състои от две части: обща, дето се изучава що е извор, какви са методите за неговото изучаване и каква е неговата систематика и специална, дето са изложени ученията за конкретните видове извори: археография, библиография, логография и реалография. Към археографията, като към обща наука за писмените невъзпроизведени извори спадат специалните дисциплини: палеография, папирология, дипломатика и епиграфика, а към реалографията, като към обща наука за всички вещни извори и реални съотношения, спадат: хронологията, генеалогията, хералдиката, нумизматиката и сфрагистиката. На археографията спада освен това задължението да разработи и техническата дисциплина по събирането, запазването и подреждането на писмените извори — т. нар. архивистика; на библиографията — библиографските извори — т. нар. библитектоника или библиотечно дело, а на реалографията на реалните — т. нар. музейно дело. Но един пълен и систематичен курс по изворознание, макар да разработва и тия технически дисциплини, няма защо да съдържа специалните дялове на археографията и реалографията — тия крайно специални дисциплини, които до днес заемаха мястото и изпълняваха ролята на единствени спомагателни науки, понеже те обхващат специални материи, с неуниверсално приложение, също така, както и един систематичен курс напр[имер] по административно право не развива своите крайни филиали — полицейско, минно, водно, чиновническо и т. н. право, а само като ги определи, предоставя ги на грижата на специални изследователи.

Първи дял: Архивознание

Архивознанието е теоретична дисциплина с главни задачи 1) да обясни природата на архивните извори и 2) да посочи пътища за тяхното издирване, изследване и използване за научни цели. Обект на архивознанието е архивният извор в цялата негова широта и вън от неговото предметно съдържание. Архивознанието гледа на архивните извори отвлечено. Затова то изучава предмета си от гносеологичното гледище. Архивистиката, която от своя страна се интересува от конкретното съдържание на архивните извори, ги изучава от гледище на историческата документалност. Затова нейното основно гледище е телеологично.

Главните показателни задачи на архивознанието по отношение на обекта и от гледището, които го характеризират като наука, схванати откъм специфичния им характер, са следните:

1) Да изследва, обясни и характеризира природата на архивния извор;

2) Да установи неговите видове с оглед на тяхната естествена систематика;

3) Да посочи пътища за неговото издирване;

4) Да установи методи за неговото изследване и използване като извор на историческо познание.

С оглед на тия задачи архивознанието се разпада на четири глави: I. Характеристика на архивния извор. II. Разграничение на архивния извор. III. Издирване на архивния извор и IV. Изследване на архивния извор.

I. Характеристика на архивния извор

До най-правилно определение на архивния извор се идва като се абстрахират всички негови характерни признаци и се свържат по индуктивен път с оглед не само на неговата реална природа, но и с предназначението му да служи като източник на историческо знание, понеже без това свое качество той няма характер на извор и може да бъде разглеждан само като писмен израз на човешки преживявания.

Архивният извор представя неповторима съвкупност от материализирани чрез писмени знаци мисловни съдържания, от пряко значение за конкретно историческо изследване. — Анализът на това определение разкрива елементите на архивния извор, които още по-пълно изясняват неговата природа. Негов най-характерен елемент са писмените знаци, които го обуславят. Те се явяват резултат на човешкия стремеж да изрази и съхрани мисълта по възможно най-пълен, точен и сигурен начин. Писмените знаци имат значение само като съвкупност, т. е. като логически и идейно обусловено цяло. Ако знаците са израз на последователна и завършена мисъл, тогава изворът е прост, той представя завършено единство и затова се терминува архивна единица; с това понятие се означава основният архивен екземпляр. Ако писмените знаци разкриват самостойни мисловни съдържания, изразени върху отделни късове материя за писане, но запазват помежду си връзка по произход или по предназначение — изворът бива сложен и се терминува със сборното понятие архив.

Писмените знаци фиксират върху материала за писане мисловното съдържание на извора. Обикновено те представят букви, които се сливат в думи и изречения. Но те могат да бъдат освен букви и символи, и други условни знаци, чието разтълкуване довежда до предметното съдържание на извора, формата и характерът на писмените знаци при някои видове извори е твърде важен елемент от съдържанието на извора. Без предварителни познания за тях е невъзможно да се стигне до неговото разчитане и да се използват сведенията, които той крие. Но това се отнася предимно до палеографските, дипломатските, епиграфските и папирологическите извори, затова задача на специалните археографски науки е да изложат всички необходими знания за характера, вида и формата на писмените знаци, като шрифтове, сигли, тайни знаци, произход на съответно писмо и др[уги] такива].

Обикновено писмените знаци обективират мисловни съдържания на строго определен език. Не е изключено обаче езикът на извора да бъде смесен и дори условен. От това следва, че първа грижа на археографа е да разкрие на какъв език е писан изворът. Не ще и реч съвършеното познание на съответния език е най-главно условие за разкриване на съдържанието на извора. Какви грешки могат да произлязат от недобро запознанство с езика, може да схване всеки. В това отношение честото допитване до езикови специалисти и справочници няма никога да бъде излишно.

В повече случаи писмените знаци представят установени буквени или символни съчетания, нанесени пряко от човешка ръка върху тъканта на самия извор. Възможно е обаче те да бъдат отпечатани върху него чрез наборни букви или други някои приспособления като печати, емблеми, специални клишета и др[уги] п[одобни]. Писмените знаци могат да бъдат още нарисувани, пресовани, издълбани и извезани. Тия специални способи се употребяват много рядко. Те спесифицират извора и чрез материята, която го обуславя и затова го отделят в особени видове, които собствено са обект на специалните археографски дисциплини, като палеография и епиграфия. Архивният извор, като непосредствен обект на археографията, е най-често ръкописен, състоящ се от годна за писане материя, най-вече хартия. Но освен изцяло написан от ръка, изворът може да бъде още съставен от наборни знаци, между които да бъде изложено определено съдържание, ръкописно включено, както и напр[имер], в т. нар. формуляри, а в немалко случаи, изцяло съставен от наборни знаци или клиширан. Следователно ръкописните знаци не винаги са абсолютен белег на архивния извор. Негова най-важна характерност е неповторимостта, затова може да се каже, че архивният извор е писмен паметник, чието мисловно съдържание е изразено по неповторим начин, т. е., че то не може да се разкрие в никакъв друг извор, че по своята природа е единствено и неповторимо. Но неповторимостта като главна отлика на архивния извор не трябва да се наблюдава откъм мисловното съдържание, а откъм писмения израз, откъм характерността на писмените знаци на извора. Този е най-същественият разграничителен белег между архивен и библиографски извор. Макар изцяло съставен от технически отпечатани знаци, ако е неповторим, ако е единствен екземпляр, изворът е архивен — в противен случай той е библиографски. Неповторимостта на писмените знаци е основният конститутивен елемент на архивния извор. Тя се обуславя или от факта, че ръката на сътворителя му не е в състояние да издаде втори път същия екземпляр по същия начин и върху същата материя или от това, че известен наборен текст е попълнен с неповторимо съдържание или най-сетне от това, че определен наборен текст е отпечатан само веднъж (както при някои дипломи). Всички други писмени паметници са обект на библиографията и се наричат публикация.

Мисловното съдържание на архивния извор може да бъде най-разнообразно. Обикновено то разкрива преживявания, разсъждения и волеизявления. Но какъвто и да бъде неговият характер, за да бъде извор на сведения, то трябва да е израз на определен исторически или психологически опит, т. е. да разкрива фактически състави, да обхваща категория факти. Понятието факт се разбира в археографията в най-широк смисъл на думата, като промяна на съотношения между вещи, преживявания и събития. Ала не всеки факт, включен в мисловното съдържание на писмения паметник, може да му даде характер на архивен извор. Такава функция имат само факти, които представляват исторически интерес и могат да послужат на целите на историческото изследване. С други думи тия факти трябва да бъдат исторически релевантни.

Друг съществен признак на архивния извор е материята, чрез която той се обективира в действителността. Материята на извора и писмените знаци, които се разкриват върху й, са свързани по неразединим начин. Изворът не може да съществува вън от определена материя. Чрез материята се материализират и писмените знаци. Обикновено материята е от най-различно естество, но може да се каже, че във всички случаи тя е физически константна. Като се почне от хартията и всички нейни подобия, архивните извори се материализират още върху папирус, пергамент, камък, дърво, стъкло, метални повърхнини, плат и др[уги] п[одобни]. Видът и свойствата на материята са от голямо значение за изучаване на изворите. Обикновено те се изучават от специалните археографски дисциплини, затова няма да се занимаваме тук с тях.

След като бе характеризиран чрез своите есенциални елементи, налага се архивният извор да бъде разграничен и по отношение на другите извори на историческото познание. Както бе изтъкнато непосредствено по-горе, архивният извор се отличава от библиографския главно чрез неповторимостта на своето съдържание. Библиографският извор — публикацията — се характеризува чрез своята множественост, чрез многобройността на технически еднакви екземпляри. Освен това архивният извор е напълно оригинален по произход и съдържание, докато публикацията е продукт на технически възпроизвод. Затова той се нарича писмен невъзпроизведен извор за разлика от публикацията, която е писмен възпроизведен извор.

Между тия две основни групи писмени извори — архивни и библиографски — можем да наредим цяла редица преходни форми — те са именно такива, чието мисловно съдържание е изразено чрез технически възпроизведени знаци, било напълно, било отчасти. Но, ако тяхното съдържание е изразено по неповторим начин, те следва да се отнесат към археографските извори, като не се забравя, че спадат към преходните форми между двата основни вида писмени извори. И тъй, библиографията ще изучава само тия писмени извори, чийто мисловно съдържание е изразено с помощта на печатарска техника и при които може да се установи известна множественост. Най-интересните междинни форми между библиографските и археографските извори се заемат от извори с машинописни знаци. В тоя случай може да се приеме следният разграничителен принцип: когато изворът е множествен и има характер на публикация (книга, вестник, списание) — той е библиографски (напр[имер] университетски коли, ръководства, хвърчащи листове), тъй като е предназначен за неограничен брой читатели. Множествеността в тия случаи се постига не толкова с копия чрез индиго, а чрез други способи като циклостил, шиперограф, хелиограф и др. Когато изворът има ограничена множественост и няма характер на публикация, а има вид на окръжно, наредба, записка и др., т. е. приготвен е с оглед органите на някоя служба или неин клон — без разлика на това как е постигната множествеността, не и обаче печатарски, — изворът ще бъде архивен.

От реалографския извор архивният се отличава много съществено. Между тях няма нищо общо дотолкова, доколкото един реалографски извор — някоя колона, ограда, съоръжение, монета и пр. — не съдържа и писмена. Реалографският извор представя вещ или конкретно съотношение, в което не е материализирано никакво мисловно съдържание. От логографския извор — личното сведение — архивният се отличава съвършено лесно. Личното сведение е показание на лице, което се обективира едва когато бъде изразено пред неговия събирач, докато архивният извор е винаги напълно обособена материализация на мисловни съдържания, фиксирани върху определена материя чрез писмени знаци.

Спомена се и по-горе, че ценностният елемент на вложените в извора фактически състави го прави исторически значим. Затова не всички писмени паметници се броят за архивни извори. Не е архивен извор напр[имер] ръкописът на някой, колкото и да бъде знаменит български писател, още повече, когато е вече отпечатан, освен ако не представя интерес за разкриване творческия процес на автора. Дали определен писмен паметник е архивен извор или не, се решава при всеки случай конкретно, като се изследва неговото предметно съдържание с оглед на вложените в него податки за факти и обстоятелства. Въпреки това обаче произходът на някои писмени паметници налага тяхното запазване между архивното богатство на националните сбирки. Това естествено важи за паметници с особена афектационна стойност, като автографи на бележити личности, въпреки нулевата историко-познавателна стойност на предметното им съдържание. За да се запази единството на архивните сбирки, към тях трябва да бъдат отнасяни без всякаква изкуствена разлика всички архивни извори и писмени паметници с или без оглед на тяхната историческа или афектационна стойност.

II. Разграничение на архивния извор

Архивният извор има два основни вида: архивна единица и архив. Архивната единица е самостоятелният, само по себе си завършен архивен екземпляр, а архивът — сложна сума от архивни единици(15).

А. Архивната единица представя обособен по съдържание архивен извор. Тя е строго индивидуализирана по предметно съдържание и материя, и затова е нещо неповторимо. Основните елементи на архивната единица са два: определено съдържание и определена материя. Тия два елемента са неразединими. Възможно е обаче един къс материя да съдържа две различни предметни съдържания, напр[имер] върху празните страници на едно писмо са нанесени бележки от неговия получател или от трето лице, което не стои във връзка със съдържанието на писмото. В такива случаи говорим за симбиозна архивна единица, която впрочем трябва да се разглежда като два отделни архивни извора и да получи два самостойни описа при картотекирането си. Като неразделимо единство между определено съдържание и определена материя, архивната единица се обуславя още и от своите материални граници — начало и край — дето съдържанието се изчерпва. Но то може да се простира и върху няколко самостойни къса материя. В повече случаи обаче изворът е изложен върху единен къс материя, което показва, че се намираме пред строго определена архивна единица. Във всеки случай, за да се установи дали се намираме пред една или няколко архивни единици, необходимо е да се проследи доколко техните предметни съдържания представят една или няколко завършени мисловни цялости. Случва се от някои архивни единици да липсва някоя част от съдържанието, било защото някоя част от тях е била откъсната, повредена, зацапана или изгубена. Това може да се отнася както до цели самостойни късове материя, така и до части от тях. В такъв случай се говори за дефектирани архивни единици. С тяхното строго различаване и възстановяване се занимава архивното дело. Ако не е било завършено от неговия пряк автор, съдържанието на архивната единица може да не бъде пълно. В процеса на нейното обособяване той може да бъде възпрепятстван да изчерпи докрай предмета на своята намисъл(16).

Архивните единици представят голямо обилие от видове. Изследването на тия видове довежда до тяхната естествена систематика. Ако вземем за разграничителен принцип специфичния характер на архивните единици, ще установим, че те могат да се разделят на няколко основни категории с оглед на: 1. тяхната оригиналност; 2. произход; 3. предметно съдържание и 4. език. Вътре във всяка от тия категории може да се обособи една отделна група, която ще се заеме от сложната архивна единица.

1. Понеже оригиналността на всеки архивен извор е негово най-съществено качество, разделението на архивните единици по оригиналност следва да се постави на челно място. Поначало всички архивни извори са оригинални. Оригиналността в архивознанието следва да се разбира в смисъл на първична възпроизводимост из непосредствени мисловни категории. Оригиналният извор не възпроизвежда съдържанието на никакъв друг архивен извор. От гледище на оригиналността архивните единици се разделят на оригинали и преписи. Преписът има качество на извор само ако оригиналът, по който той е възпроизведен не съществува вече. Той представя дословно копие на оригинала, извършено било ръкописно, било по някакъв друг репродукционен способ, като фотографски, фотоцинкографски, дактилографски и пр., но не и печатарски. От голямо значение е да се знае авторът на преписа, както и времето, когато е извършен. По-голяма достоверност има завереният от преписвача или възпроизводителя препис. Различаваме два вида преписи: пряк и непряк, или препис от препис. Естествено, за най-голяма препоръка са оригиналите, или техните технически възпроизводи. На всеки ръкописен или дактилографичен препис трябва да се гледа с известно недоверие, защото и при най-голяма добросъвестност текстуалните грешки са неизбежни, а вън от това никой препис не дава възможност да се наблюдава пряко самия извор в неговите характерности вън от предметното му съдържание, като формат и вид на хартията, характер на почерка, зачертавания, добавени думи, алографи (текстове, писани от друга ръка), разни съкращения (абревиатури, сигли), условни знаци, датировка, печати, пощенски щемпели, марки и пр. и пр.(17)

2. Втората категория архивни единици се образува, когато ги наблюдаваме откъм произход. Това разделение добива смисъл с оглед на вложената в тях документация, тъй като от гледище на произхода им на едни от тях може да се гледа с повече доверие, отколкото на други. Различаваме архивни единици, произходящи от частни лица и други от официални учреждения и от разни обществени или частни сдружения(18). По отношение на произходящите от официални учреждения архивни единици съществува презумпция за пълна достоверност, затова те имат и най-добра доказателствена стойност. До тях се нареждат произходящите от обществени или частни сдружения, за които също се предполага, че документират фактите преди всичко от гледище на публичния интерес. Произходящите от частни лица архивни единици по начало имат по-слаба доказателствена стойност, но и трите групи се нуждаят при всеки конкретен случай от специална проверка на вложените в изворите фактически състави. Първите две групи архивни единици имат голямо значение при изграждане на систематичната каталогизация на големите архивни сбирки. С това, впрочем в подробности се занимава архивистиката. Произходящите от официални учреждения извори се разделят с оглед на административните служби на държавата: напр[имер] Външно министерство — поддял: Българска православна църква — Св[ети] Синод, или с оглед на материята: тайни външнополитически договори — стопански спогодби — конвенции и пр. Същото се отнася и до обществените учреждения: Българска академия на науките и изкуствата; Търговско-индустриални камари и пр.

3. Най-характерно е разделението на архивните единици с оглед на тяхната природа, т. е. като се наблюдават от гледище на тяхното предметно съдържание. От гледище на предметното съдържание различаваме няколко основни вида архивни единици: писмо, документ, формуляр, бележка, запасна книга, дневник, ръкопис и изложение.

а. Писмо за архивознанието е писменият израз на мисловни съдържания, отправен до второ лице, с което непосредственият автор не може или не желае да влезе в пряка връзка. Всяко писмо има три главни есенциални елемента: изложение, дата и автор. Последният елемент може да не бъде разкрит по липса на преки указания — в такъв случай говорим за анонимно писмо. Същото може да се случи и с втория елемент — недатирано писмо — датата следва да бъде определена с приближение. Добре е да се знае за всяко писмо къде е писано, до кого и чрез кого е адресирано, дали е получено от адресанта и дали той е отговорил на адресата. За характера на писмото е без значение дали то е изпратено по пощата, с нарочен пратеник или е оставено някъде отдето адресантът го е вземал. Най-съществената работа при писмата е да се определят авторите и отношенията им към описваните събития, с оглед на което се преценява и значителността на писмата като извор на сведение. Всяко писмо трябва да се запазва с приложенията и с плика си. Пощенските знакове и марки трябва да се оставят непокътнати.

б. Документ се нарича съставеният от орган на публичната власт в кръга на неговата компетентност акт за установяване на изложени в него обстоятелства. Документът има следните обществени елементи: орган, който го издава и учреждение, което представлява, фактически обстоятелства, лица или учреждения, до които се отнася или чиито права обективира, подпис или знак на органа или учреждението, а така също и всички специални знаци, които установяват автентичността на документа, като печати, емблеми, номерация, марки, специална хартия и др[уги] т[акива]. Обикновено документите се изготвят върху специални образци, които се попълват с оглед на лицата и случая от ръка, пишеща машина, или другояче. В старо време документите се изготвяли за всеки случай особено. Днес това се наблюдава само при някои от големите държавни актове. По отношение на частните лица гражданската документация е напълно типизирана. Като най-характерни документи по отношение на лицата могат да се посочат: кръщелни и венчални свидетелства, учебни и почетни дипломи, грамоти за отличия, имуществени актове, съдебни актове, като осиновителни, присъди, граждански решения, нотариални актове, служебни заповеди и др[уги] т[акива]. От документите, отнасящи се до функциите на държавата и публичните дела най-важни са: укази, рескрипти и прокламации, международни договори и конвенции, концесии, актове за привилегии, царски дарения, окръжни, наредби, предписания и др. Днес повечето от главните държавни актове се публикуват в «Държавен вестник» и затова оригиналите им нямат голямо значение за археографията. Така археографските изследвания се насочват към тайните (външнополитически) актове и към сравнително по-старите документи, у нас преди и наскоро след Освобождението.

С оглед на очертаните по-горе две главни групи, документите се разделят на държавни актове, когато са насочени към регулиране дейността на държавните учреждения, вън от отношението им към правата и задълженията на лицата и на частни актове, когато се отнасят до правата и длъжностите на гражданите като поданици на държавата, било в отношенията им към нея или един към друг(19).

Като подвид на документа могат да се разглеждат и всички книжа, които издават разни обществени учреждения и частноправни сдружения, като са материализирани права, поставени под санкцията на закона. Тоя род документи се е обособил по подобие на същинските публичноправни документи. От тая категория са търговските книжа: запис на заповед, коносамент, застрахователна полица, разни свидетелства, договори, банкови книжа и др. Значението на частноправния документ за археографията не е особено голямо.

в. Формулярът представя печатен образец на сведения, които частните лица или сдружения дават на официалната власт по отношение на своето гражданско, служебно или имотно състояние, формулярът се попълва обикновено от лицата, но понякога се заверява от орган на публичната власт. Изложените в него сведения са обикновено достоверни, защото са гарантирани от санкциите на закона(20).

г. Бележка от гледище на архивознанието представя всяко записване на факти с цел да бъдат запаметени или използвани като материал за някоя работа. Бележките обикновено се нанасят на отделни листове или върху друг археографски или библиографски извор. Често те нямат никаква връзка помежду си, а нерядко имат за автор най-различни лица, затова работата с тях е много деликатна. Значението им е много голямо. По-старите дейци, особено духовните, са оставили множество бележки от биографски и хронологически характер върху кориците на разни книги, но бележки могат да се намерят и върху белите полета на книгите и ръкописите под формата на глоси, коментарии и добавки, а също и без всякаква връзка със съдържанието на извора. Затова всеки по-старинен извор трябва внимателно да бъде преглеждан да не би в него да се намират бележки. Когато се изучава архивата на някой автор или деец, първата работа на археографа е да отдели писмата от ръкописите и бележките, за да се проследи кои от тях представляват(21) археографски интерес. В бележките обикновено се намират едни от най-положителните сведения за лица и факти, но за съжаление близките на някои бележити покойници унищожават бележките като ненужна смет и запазват по-значителните по обем ръкописи. Това се дължи на обстоятелството, че бележките често представят най-незначителни късове от книга, надраскани с молив бързо и нечетливо, без всякаква връзка една с друга.

д. Твърде близка по характер до бележката е т. нар. записна книжка. Мнозина от авторите и историческите деятели имат обичай да водят специални записни книжки при изработване на някое произведение, при наблюдение на известни събития или просто за отбелязване на по-важни случки, впечатления, факти или като средство за запаметяване. Записната книжка обикновено представя тетрадка или тефтерче удобно за носене и писане при всякакъв случай. В повечето случаи тя не е нищо друго, освен съвкупност от множество бележки, но в нея могат да се прочетат още констатации, разсъждения, планове, стихове, рецепти, отделни мисли, да се срещнат рисунки и карикатури и пр., и пр. Записните книжки могат да бъдат означени като твърде важни извори било чрез своя конкретен, фактически материал, било чрез своя общ дух, който може да се използва при характеристиката на автора или историческия деятел. Често твърде значителни факти биват откривани между безразборните бележки на някоя записна книжка. За изучаване на творческия процес и психографията на авторите записните книжки са от първостепенно значение(I). В днешна Русия и Германия на тях се обръща голямо внимание.

е. Дневникът, за разлика от записната книжка, представя, хронологическо изложение на ред наблюдавани събития, придружено с разнообразни разсъждения и преценки от субективното гледище на неговия автор. Много по-малко значение за археографията има дневникът със сантиментално съдържание, освен ако не е воден от ръката на исторически значимо лице. При дневника са важни две лица: авторът и хронологията. И за двете трябва да се намерят точни доказателства. Излаганите събития могат да бъдат от най-разнообразен характер: политически, исторически, професионален, интимен и пр. Дневникът може да има и чисто медитативен характер — неговият автор записва последователно своите философски, политически или естетически идеи. Такъв дневник представя прекрасен материал за психологически изследвания. Когато се изследва фактическото съдържание на дневника, потребно е да се държи строга сметка за неговото субективно съдържание, още повече, когато неговият автор обхваща дейността на съвременни нему лица.

ж. Под ръкопис в най-широк смисъл на думата разбираме съвкупност от мисловни изрази свързани с една средищна творческа идея. Всеки ръкопис е преди всичко писмено изложение по някой въпрос. Предметното съдържание на ръкописа може да бъде най-разнообразно: художествено, философско, научно. В повече случаи ръкописът представя напълно или отчасти завършено съчинение. Авторът му обикновено е един, но могат да бъдат двамина или неколцина. При всеки ръкопис е особено важно да се знае: кой е авторът, дали съчинението е завършено и коя фаза от неговото обработване представя — първообраз, първа, втора или трета преработка (редакция), дали е вариант или пък паралел на друго произведение. От голямо значение е също да се знае дали съчинението е оригинал или препис (не на автора, а на другиго) и дали е вече публикувано. Ръкописите могат да бъдат разделени на три главни групи: 1. литературни паметници, 2. непубликувани съчинения и 3. публикувани съчинения. Литературните паметници представят ръкописни книги от сравнително старо време (у нас до средата на XIX в[ек] създадени с цел за непосредствено разпространение или преумножаване чрез преписи. От гледище на нашата езикова история те могат да бъдат разделени на старобългарски, среднобългарски и новобългарски. Най-голямото разнообразие представят новобългарските литературни паметници: дамаскини, апокрифи, сборници със смесено съдържание, черковни книги и др.(22)

Като вид на ръкописа непубликуваното съчинение представя фаза на бъдеща книга, неиздадена от нейния автор, било защото не е била окончателно приготвена, било поради някоя друга причина: внезапна смърт, липса на средства, временно пропадане на ръкописа, цензурни стеснения, разочарование от собственото произведение и др[уги] т[акива]. Непубликуваните съчинения имат голяма стойност за археографията. За разлика от тях публикуваното съчинение може да бъде определено като твърде близко подобие на някоя печатана книга. То има цена само поради интереса към автора или поради разликите си с публикацията. По него може да се изучи историята на произведението, вариантите, цензурните съкращения и пр. Когато едно непубликувано съчинение бъде издадено, то се превръща от археографски в библиографски извор и неговият ръкописен първообраз вън от разликите си с оригинала добива относителна ефектационна стойност.

Без съмнение най-голяма стойност за археографията имат ръкописи, в които на първо място стоят фактическите податки. Това са разни неиздадени научни съчинения, спомени, исторически изследвания и др[уги] т[акива]. Художествените творби имат значение само като материал за литературно-теоретически изследвания.

Понятието ръкопис в археографията е видово, а не родово, затова под ръкопис не следва да се разбират още писмата, записните книжки, документите или другите видове на архивната единица, обособени с оглед на специфичното им съдържание.

3. Накрай изложението като вид на архивната единица представя писмен израз на редица факти или обстоятелства, отправен до официално лице или учреждение с цел да се обърне внимание на техния характер и да се моли определена намеса или съдействие. То има следните елементи: адрес, фактическа основа, просителен пункт, дата и подпис на молителя. Последните елементи могат да липсват, затова различаваме два вида изложения: изявителни и просителни. Като характерни видове на изложението могат да бъдат посочени: молби до лица и учреждения, заявления, доклади, протоколи, протести, резолюции др.

4. Твърде съществено е разделението на архивните единици по език. По-горе споменахме, че първата работа на археографа е да определи на какъв език е изложено мисловното съдържание на извора. Понякога това е лесна и дори очевидна работа, а понякога извънредно трудна, още повече, когато е необходимо да се разтълкуват знаци или символи. Основното разделение на изворите откъм език ги дели на местни и чужди. В чуждите влизат и извори писани на български език, но от чужд произход, съществуват паметници на български език, от румънски и маджарски произход. С оглед развитието на нашия език изворите се разделят на старобългарски (глаголически и кирилски), среднобългарски, смесени и новобългарски. Към смесените се отнасят извори на български език, но с чуждо писмо — латинско или гръцко. Към тях спадат и черковнославянските от най-различни редакции. Чуждестранните извори се разделят на: 1. славянски: руски, сръбски, полски, украински и пр., без разлика на това с какво писмо са писани — кирилица, гражданица, латиница или елиникия; 2. романски; 3. германски; 4. турско-арабски; 5. гръцки. Богатството на всяка архивна сбирка определя и по-нататъшните подробности в езиковото разпределение.

Преди да приключим с характеристиката на архивната единица, налага се да кажем няколко думи за едно нейно особено видоизменение. То е т[ъй] н[аречена] сложна архивна единица. По-гоpe характеризувахме архивната единица чрез нейното напълно обособено предметно съдържание, приключващо се върху строго определен по форма къс материя. Понякога, обаче, предметното съдържание на архивната единица се развива в няколко отделни сами за себе си завършени момента, изложени върху отделни късове материя, съвкупността на които разкрива в пълнота фактическите обстоятелства изложени в извора. Тук се отнасят всички случаи при които едно конкретно съдържание се разяснява и допълва чрез редица други стоящи в неразривна фактическа или идейна връзка с него. Такъв е случаят със съдебното дело(23), с канцеларската преписка или със служебното дело, всеки отделен лист, макар и да има свое завършено съдържание, е само част от цялото, отделен образ, който се включва в целокупната картина. От същия характер са и търговските книги и служебните регистри, но еднородно групирани или подшити документи не могат да се броят за сложна архивна единица, защото са обединени не по идейна или фактическа, а по чисто механична връзка. Макар да представят отделни завършени по предметно съдържание и обособени по материя единици, отделните съставки на сложната архивна единица могат да се разглеждат като необходими акцеденти на едно сложно цяло, със свое собствено съдържание и естествен завършък. Сложната архивна единица представя един от най-важните археографски извори, поради това че дава възможност за постепенно изяснение на изложените в нея обстоятелства, което обикновено се извършва под перото на няколко деятели. По този начин личният субективизъм се неутрализира.

В. Предстои да характеризираме втория главен вид на архивния извор т[ъй] н[аречен] архив, като обусловена цялост от самостойни архивни единици. Архивът представя съвкупност от архивни единици, свързани по произход или предназначение. Характерните особености на архива като самостоен извор са две: 1. множество от самостойни архивни единици и 2. връзка между тях дължаща се на произход или предназначение. Архивът се разглежда като самостоятелен извор само когато се използва като отделен общ обект на изследване. Но в повечето случаи изследователят се насочва направо към някои от съставящите го единици.

Не всеки механичен сбор от архивни единици представя архив в собствен смисъл на думата. Необходимо е неговите съставни части да имат връзка помежду си, да се отнасят една към друга по причина на една обуславяща ги идея. За обединително звено между архивните единици служи произходът или предназначението. Оттук явствува, че архивът се образува или чрез естествен, несъзнателен или чрез изкуствен, съзнателен подбор. Като типичен пример на архив по произход може да бъде посочен архивът на всеки индивидуален деец: писател, общественик, държавен функционер и пр., както и архивните сбирки на отделни юридически лица или служби, като дружества, учреждения, общини и пр. Архивът по предназначение се образува чрез съзнателен подбор на археографски попадения. Така се създават специалните архиви при някои институти, учреждения или организации: архиви исторически, стопански, военни, църковни и пр. От своя страна всеки голям научен или държавен архив, който се стреми да прибере колкото може по-големи архивни богатства, се разпада на множество самостойни архиви било по произход, било по предназначение. Подреждането там става съзнателно като се групират архивните единици с оглед на връзката помежду им и по отношение на някое лице или обект. Всеки такъв архив може да бъде означен като общ извор на сведения вън от съставящите го самостойни архивни единици.

Естествено образуваната архивна сбирка още не е архив. Тя се означава с термина архивен фонд(24). Архивният фонд се образува чрез дълголетно натрупване на архивни материали и като цялост представя твърде важен извор за някои изследвания, най-вече за характеристика на неговия субект. Като съвкупност от разнообразни архивни материали, архивният фонд представя социално и психологически обусловено цяло — той отразява твърде картинно бита и обществено-културната дейност на лицето. Поради това той трябва да се изследва изцяло, тъй като се е образувал, дори и в ония негови части, които не указват на никакви исторически релевантни факти, като сметкоразписки, домашни баланси, кредитни книжа, незначителни бележки и др[уги] т[акива], защото само чрез подобно тотално изследване може да се почувства атмосферата в която се е развивало лицето. Едва след това се пристъпва към подбора на отделните архивни единици на архивния фонд, за да бъде образуван от тях архив като съвкупност от множество извори фактически или идейно свързани помежду си, и следователно като съществуващ независимо от тях общ извор.

По отношение на произхода си архивите(25) биват най-разнообразни: на частни лица, на учреждения, на дружества и специални служби. Административните архивни фондове се означават с термина архива. Но с това име се означават и всички фондове докато не бъдат освободени от ненужния, според архивознанието, баласт. Тъй, че понятията архива и архивен фонд се явяват почти равнозначни, ала за предпочитание е да се означават с термина архива административните сбирки от архивни материали, които нямат голямо значение за археографията, като с архивен фонд(26) се означават било административни, било частни сбирки от архивни материали, от които могат да се извлекат повече или по-малко ценни за археографски изследвания архивни единици. Ала в обикновения живот често говорят за архива на Гр. Начович, на Д. Цанков, на Ст. Михайловски, за архива на Министерство на външните работи, на Археологическия институт и т. н., което не бива да се брои за голяма грешка, стига да се прави разграничение между обикновена канцеларска архива и архивен фонд.

Архивът, вече като обособена съвкупност от архивни единици, може да има различен характер. Той бива общ, когато се състои от разнообразни по вид и по съдържание извори и специален, когато обхваща извори предимно с еднородно съдържание, напр[имер] политическо. Делят се още на държавни и частни, с оглед на произхода си първите обикновено се състоят от извори обясняващи дейността на публичните тела, вторите — на частните лица. Съсредоточаването на няколко самостойни архива на едно място и подвеждането им в една система образува архивна сбирка(27). С организацията на архивните сбирки се занимава архивното дело(28).

Не всички археографи схващат понятието архив в гореизложения смисъл. Но това в повечето случаи не се дължи на някакви теоретични различия, а на липса на задълбочаване и научно формулиране на неговата природа. За повечето архивът не е самостоен вид на архивния извор, а механичен сбор от архивни материали (погрешни документи). Голяма роля за това е изиграла липсата на подходящи термини в някои езици, дето понятието съществува само като събирателно само в множествено число (pl. tant — фр[енското], les archives итал[ианското]). Под понятието архив френците излагат цялата теория и практика на археографията, а под архив в конкретен смисъл на думата разбират всяка сбирка от ръкописни и печатни документи разкриващи сведения за историята на някоя държава, град, служба, общност или семейство. Тая терминология е отдавна остаряла. Но въпреки това и до днес западни учени с понятието архив означават четири различни неща, които вече имат установени ясни термини: 1. сбирка от архивни извори и материали, преди да бъдат подложени на археографски преглед — това, което трябва да се терминува архивен фонд; 2. хранилището дето се съхраняват архивни извори, както и учреждението, което ги администрира (Държавен архив, Archives Nationales във Франция) — собствено самите архивни сбирки(29); 3. отделният архивен извор — собствено архивна единица; 4. група архивни извори с оглед на лице или институт (архив на Ив. Вазов, архив на Рилския манастир — тъкмо, онова, което трябва да се терминува с това понятие.

III. Издирване на архивния извор

Архивният извор, като всички други извори на историческо познание, представя интерес за науката само когато може да бъде използван като материал за някое изследване. Когато ученият започне да събира материали за някое конкретно научно дело, той си задава между другото и въпроса дали ще може да се възползва и от архивни извори. Така изворите добиват вече за него конкретна цена. Той започва непосредствено след това да ги търси. Макар в някои случаи да му е известно де се намират интересуващите го извори, той трябва да се доближи до тях и да ги проучи. В едни случаи изследователят знае, че ще може да се възползва от архивни извори, в други — не му е известно само къде се намират извори, за които той знае положително, че съществуват, а в трети случаи, че изобщо съществуват извори полезни за неговата работа, но той допуща, че подобни извори могат да се намерят.

Издирването на архивния извор, наречено още евристика (нем[ското] Heuristik от гр[ъцкото] ευρισω, което произлиза от гл[агола] ευρισωα намирам [гръцкото], може да бъде определено като специална изследователска дейност, главната цел на която е да намери конкретни архивни извори необходими за подкрепяне тезите и доводите на някоя научна работа.

Издирването(II) обхваща приближаването на изследователя до извора и поставянето му в положение да се ползва от него. Затова не е достатъчно само да се знае де се намира интересуващия конкретен изследовател извор. Издирването е пълно, когато изследователят има възможност да борави с извора. В повечето случаи само се предполага, че ще могат да се използват архивни извори, затова тяхното издирване е много по-сложно и безрезултатно в сравнение с издирването на библиографските извори, за повечето от които предварително се знае, че съществуват и къде се намират.

Понеже архивните извори са най-точни източници на сведения, никой изследовател не бива да почва работа преди да установи с положителност дали е възможно или не да съществуват извори от пряко значение за неговата конкретна работа. Предпоставената научна цел определя къде ще трябва да се дирят изворите, а също и коя страна от тяхното предметно съдържание ще бъде изследвана, например ученият си е поставил за цел да напише комплектен труд върху живота и дейността на Ив. Вазов. Една от първите му задачи е да издири у кого и какви архивни материали се намират във връзка с живота и дейността на народния поет; де е архивата му, кой притежава писма, ръкописи или документи от него, а също да се установи с положителност, че някои лица не притежават подобни материали от него. От всички тия извори изследователят съсредоточава внимание върху ония, които могат да го ползват с оглед основното гледище и цели на своето предпоставено изследване. Така — ако пише биография той ще се спре предимно на писма, документи, автобиографични бележки; ако пише сравнително литературно изследване — ще се съсредоточи над ръкописи, бележки, записни книжки, ще изследва вариантите и поправките и т. н. И затова насочването към определени лица и места и дори отделни извори се извършва винаги от гледище на предпоставената задача и с оглед отношенията на тия лица и места към обекта на изследването. Всичко това зависи най-много от личната досетливост и разпоредителност на изследователя, от неговия усет да разкрива отношенията на дейците от миналото.

Обикновено до ръцете на изследователя достига незначителна част от произведените в миналото архивни свидетелства. По-голямата част в течение на годините постепенно пропада. И техен враг са много по-малко стихиите в сравнение с човека. Пожарите, наводненията, революциите, влагата и всички други агенти на разрушението са унищожили по-малко архивни извори от хорското безразличие, роднинското скудоумие и престъпно лекомислие на звани и незвани пазители на архиви или на техни непросветени притежатели. Това важи в много по-голяма степен за страни като нашата, където една дребна монета се цени несравнено по-високо отколкото паметниците на миналото и дето официалната власт в лицето на културните охранители не си е дала труд да изтъкне какво е значението на архивните материали.

Писмените паметници, вън от отношението към тях, все пак са собственост на някои лица и места. Някои от тях ги владеят без да съзнават, и често изследователят ги намира затрупани между имуществото им за голяма тяхна изненада. Притежателите на архивни извори във връзка с които влиза изследовател, за да се добере до интересуващите го материали, могат да бъдат разделени на три категории: 1. частни лица; 2. учреждения и сдружения и 3. специални архивни сбирки, т. е. нарочно установени от публичната власт хранилища на архивни извори.

Най-големите неудобства представя издирването на архивни извори у частни лица. В тоя случай изследователят трябва да се справи с две големи трудности: първо да открие кои са евентуалните притежатели на интересуващите го архиви и второ да сполучи да се доближи до притежаваните от тях извори. Втората задача е несравнено по-трудна от първата. Никога хорското недоверие не се проявява тъй рязко, както в тия случаи. Съображения от най-субективно естество налагат на притежателите на архиви да ги пазят от людско око. Частните лица обикновено притежават архивни материали за живота и дейността на починали дейци, обикновено техни роднини, но не е изключено да владеят и някои актове с голяма историческа цена.

От гледище на издирването частните лица могат да се поделят на три групи: колекционери, родственици и случайни притежатели. Колекционерите са винаги известни и затова насочването към тях не представя трудности. В миналото те са се срещали много повече отколкото днес. Особено голямо множество колекционери е имало във Франция до XI в[ек], откогато техните сбирки започват да се включват в архивните сбирки на кралете. Някои известни архивни сбирки са се образували върху сбирките на някои колекционери, т. н. в Русия прочутият Пушкинов дом дължи своето архивно богатство на колекционера А. Ф. Онегин. Румянцевският музей в Москва, от 1924 г. преименуван в Публична библиотека в име на Ленина, има в основата си архивните сбирки на руския палеограф и археограф граф Н. М. Румянцев. И до днес на запад се срещат мнозина частни притежатели на извънредно ценни архиви. За отбелязване е обаче, че колекционерите в повечето случаи събират само определени категории извори — писма, документи, от определено лице, по определен въпрос и пр. Обикновено ревнивци и скъперници, те услужват на учения с голяма предпазливост и винаги след някоя авторитетна препоръка. В нашата страна не е известен ни един колекционер на архиви, освен няколко любители на писателски автографи(III).

Родствениците, като категория притежатели на архивни материали, представят най-значителната група в средата на частните собственици на архивни извори. Те могат да доставят извори не само за живота и деятелността на техния роднина, но още и за всички лица, с които той е бил във връзка, за движенията, в които е участвал, а също и за учрежденията в които е действал. Родствениците се намират като се възстанови родовата диаграма на интересуващия ни деятел. Тръгва се от родното място и от фамилното име. За тая цел се прилага широк разпит на лица. Намирането на близките роднини не бива да прекъсва издирването на по-далечните, защото може би те са притежатели на архивите, които търсим. Най-важните родственици са: съпруг, деца — особено мъжки — и внуци. Сребрените идат на второ място. Колкото повече роднини се посетят, толкова сигурността на издирването е по-пълна. Заедно с издирването на архивни материали, изследователят навярно ще използва роднините и за свидетелски показания, затова добре е неговите археографски издирвания да бъдат извършени след логографските, още повече, понеже чрез тях той ще получи по-пълна представа за родовите връзки и за отношението на лицето към роднините. Доверието на роднините трябва да бъде спечелено като им се подчертае, че материалите ще се използват според тяхното желание.

Случайните притежатели са или безволни владетели на извори, спрямо които нямат никакво отношение, без често да съзнават, че ги притежават или съзнателно владелци, които са стояли в някакво отношение с предмета на изследването. Безволен притежател е напр[имер], бившият хазаин на дадено лице. То е оставило на тавана част от архивата си дето тя е затрупана от други вещи. В същото положение може да се намери и някоя бивша негова приятелка или приятел и пр. Случайните притежатели се разкриват, като се възстановят отношенията на лицето. За тая цел са необходими също големи разпитвания. Изследователят не трябва да оставя не проверено ни едно свое съмнение. Като се добере до лицата, той трябва да прояви голяма настойчивост, разбира се, в рамките на изследователския опортюнитет(IV), като гледа да предотврати отказа, тъй като веднъж изявен трудно се заменя със съгласие от страна на лицата. Но тоя отказ никога не е пряк и винаги се крие зад твърдението, че не се притежават архиви.

Втората категория притежатели на архиви обхваща учрежденията, частни и държавни и разните сдружения. Задачата на изследователя в тия случаи е значително улеснена, защото е винаги известно тия места какви архиви могат да притежават, както и какви могат да бъдат отношенията им с обекта на изследването. Когато се отправя към тия места изследователят трябва да знае какъв род материали търси и приблизително от кои години, защото сложният апарат на учреждението няма да му бъде поставен в услуга, нито пък ще му бъде позволено сам той да рови по шкафове и книги. Услугата по издирването, както и предоставяне за ползване от интересуващите го материали, той трябва да иска направо от самия шеф на учреждението, комуто излага естеството на задачата си. Това ще му спести време и разтакания, тъй като началникът ще заповяда направо на пазителите на архивите да извършат услугата. Самите пазители на своя отговорност избягват да дават сведения на непознато лице, още повече като не са в състояние да схванат сериозността на научните изследвания. В архивите на учрежденията се намират често много важни извори, като прослужни списъци, преписки, съдебни дела, документи и пр., а също извори за комплектни изследвания, като истории на градове, институти, движения, за психологически изследвания и пр. Тоя род извори са едни от най-точните, и затова изследователят не бива да сключва кръга на проучванията си преди да събере материали съхранявани от разните учреждения и сдружения от обществен характер, които разполагат с богати и подредени архиви.

Последната категория притежатели на архивни материали обхваща специалните хранилища и институти за събиране и пазене на архиви, т. нар. архивни сбирки. Те биват местни и чуждестранни. Почти навсякъде те са официални установления. У нас липсва модерна система на архивни сбирки и повечето от тях са изникнали във връзка с развитието на други институти, като библиотеки и музеи. Главните архивни сбирки в България са малко: най-значителните се съхраняват от архивните отдели на Народните библиотеки в София, Пловдив, Търново и Шумен. Освен това архивни сбирки притежават: Българската академия на науките и изкуствата, Университетската библиотека, Синодалния духовен музей и някои други провинциални библиотеки и музеи. Най-богата е архивната сбирка на Народната библиотека в София, чийто архивен отдел играе роля на средищен държавен архив.

Собствено, изследователят предприема издирването на потребните му архивни материали, като започва да търси най-първо в архивните сбирки, минава през учрежденията и накрай достига до частните лица. В архивните сбирки работата е сравнително най-лека. Там, след като издири извора, той има пълна възможност да се възползва от него. Макар че в негова помощ се поставят опитни архивисти, необходимо е сам той да извърши изследването особено по отношение на неговата пълнота, защото за чиновника — архивист изворът не съществува чрез конкретното си, пълно съдържание, а само чрез своите главни отлики. В архивните сбирки издирването се извършва по специалния за тая цел картотеков каталог, който обикновено е снабден с множество разнообразни препратки. То се затруднява само от липсата на съвършено пълни инвентари. За нашите сбирки в това отношение би могло да се рече, че поради липсата на пълни инвентари по-голямата част от архивното богатство е мъртво и неизползваемо. А щом изворът не е описан все едно, че не съществува. Изследователят най-първо преглежда азбучния каталог. Пред систематичния каталог той се спира едва след като изучи системата на неговото разделение. Колкото по-бавно работи с каталога, толкова повече може да се смета, че той не е допуснал пропуски. Краткото съдържание на извора, изложено върху фиша, не бива да му служи като основа на никакви заключения. Във всички случаи той трябва да поиска самия извор и да се съсредоточи над него. [...](30) хеографски д-р Н. В. Михов, който по свой начин да преброди Европа и да издири всичко що се отнася до родната история налага се държавата да натовари за тая цел някои специалисти, понеже не е достатъчно само да се знае, че италианските, руските или виенският архиви съдържат ценни за него документи, но е потребно тия документи да се издирят и извадят на бял свет, за да послужат на нашите историци.

Специалните археографски сборници с описи на важни за историята извори се означават от историците и библиотекарите с термина архивистика. Нищо по-неправилно от това. Библиотекарите описват тия сборници под архивистика и ги подреждат между помощните науки на историята, а библиографските сборници поставят на съвършено друго място. Всъщност тия два вида сборници не се различават по естество. Но подобно смешение ще се прави дотогава, докато в библиотечните систематики не се направи място за изворознанието, дето следва да бъдат отнасяни не само всички теоретични изследвания на извори, но и самите техни описи като библиографски, археографски, реалографски и т. н. Архивистиката като наука е съвършено друго нещо (вж. дял втори от тоя труд — Архивистика). В случая историците и библиотекарите би следвало да терминуват вместо архивистика, ако не смеят да сумират материята по изворите в самостойна система, архивни материали или по-точно археографски сборници.

Към материята по издирването на архивните извори се отнася и въпросът за съставянето на археографски сборници. Тях бихме могли да означим като най-важните улеснители на архивното издирване. При своите разнообразни издирвания мнозина учени се натъкват на редица ценни извори, които не ги интересуват пряко, но за които могат да предполагат, че съставят значителни материали за други евентуални изследвания. Тия извори те отбелязват или преписват дословно. По тоя начин се е явила идеята за съставяне на археографски сборници. Известно е какво съдържат тия сборници. Обикновено те представят репертоари от описи на архивни извори, с означение на краткото им съдържание и на притежателя им. В това отношение те са напълно подобни на съответните библиографски сборници, справочници и репертоари. Археографските сборници биват няколко вида: 1. генерални, в тях се библиографират по-главните археографски сборници и справочници в страната, в Европа, че и в света. Тоя вид съответства на т. н. библиография на библиография; 2. репертоарни, в тях изворите се отбелязват чрез съществените си отлики: находище, кратко съдържание, автор, формат и обем, произход и година. Репертоарните описи могат да бъдат и анотирани; 3. буквални, тия последните се състоят от дословно препечатани извори, изложени по хронологичен, систематичен или азбучен ред(V). Обикновено повечето от археографските сборници описват извори с оглед изучаването на определена материя, като напр[имер], някоя национална история, история на някое движение, институция, война, деятел и пр.

Като особена категория археографски сборници могат да се разглеждат и т. н. архивни инвентари и бюлетини. По-големите архивни сбирки на Запад публикуват в отделни описи краткото съдържание на своите главни архиви и на съставящите ги извори, като по този начин дават възможност на чуждестранни учени да се осведомят върху архивните богатства на различните сбирки без да става нужда да правят безрезултатни пътувания и издирвания. Освен тия общи инвентари уредените архиви на Запад издават периодично месечно, тримесечно или шестмесечно, или пък годишно бюлетини за новопостъпили у тях архивни извори.

Археографските сборници се съставят по два почина: частен и държавен. Едни от тях са резултат на проучвания на независими учени през време [на] работата им в чужди архиви, а други било на специална някоя архивна служба, било на учени нарочно натоварени за тая цел от някой държавен институт. По-главните археографски репертоари са се появили като доклади до съответните държавни институти, от които ученият е бил натоварен да предприеме издирвания в чуждестранни архивни сбирки. Западните народи знаят изворите на своята история не само когато те се намират в техните местни архивни сбирки, но когато са притежания и на чуждестранни архиви, поради това че овреме са натоварвали специални учени да ги издирят и опишат(VI).

Излишно е да се доказва какво е значението на археографските сборници. То е очевидно голямо. Работата в архивните сбирки е несравнено по-трудна отколкото в библиотеките, а освен това архивният извор, поради своята неповторимост се намира само на едно място, в сбирка, която може да бъде почти недостъпна за изследователя. Затова като негови най-добри помощници се набелязват разнообразните археографски сборници. В България, освен посочените два по-общи буквални сборници и с изключение на някои публикувани с оглед на лице или въпрос извори, не могат да се наброят никакви археографски справочници, било официални, било частни, било за нашите местни архиви, било за документи отнасящи се до българските работи, находящи се в европейски или руски сбирки. И понеже е малко вероятно да се яви един ар[...](31)

Бележки

1. Ив. Дуйчев. Лекции по архивистика. С., 1950, циклопечат.

2. Уредба на Ecole des chartes в гр. Париж. Изв. на командировките на МНП, С., 1905, № 2.

3. ЦДА, ф. 143, оп. 5, а. е. 49 (неномерирана).

4. ДА — София, ф. 1227, оп. 1, а. е. 706, л. 1; Мл. Радков и Н. Савов. Из историята на Софийския градски архив при Столичната община. ИДА, 1970, № 19, с. 75; H. Савов. Към история на българската архивистика. Българската общественост и документалното ни наследство. С., 1990, с. 119.

5. Ив. Богданов. Грижи за архивното дело. Нар. култура. Год. IV, № 28, 9 август 1960.

6. Пътеводител по фондовете на Научния архив на БАН, С., 1981, с. 197.

7. НА на БАН, ф. 146, оп. 1, а. е. 29, л. 29–44.

8. ДА, София, ф. 1227, оп. 1, а. е. 94, л. 1–5.

9. Напоследък в България все по-често се употребява понятието «Спомагателни (или специални) исторически науки», вместо «Помощни исторически дисциплини».

10. Пропуснат текст.

11. В смисъл «писмеността».

12. За самостоятелни исторически науки у нас се възприемат: архивознание, архивистика, документознание, информатика, историография, история на институциите, а за помощни — дипломатика, изворознание, метрология, нумизматика, палеография, папирология, сфрагистика, хералдика — (Вж. Речник на архивиста. Съставители Д. Минцев и Евд. Симеонова, С., Арх. управление, 1970, циклопечат и Речник на българската архивна терминология: Разработен от колектив в Главно управление на архивите при МС, 1988 (непубликуван).

13. Много от възприетите и използвани от автора на лекциите определения на архивни термини и понятия са ревизирани (Вж. посочените Речник на архивиста и Речник на българската архивна терминология).

14. Вместо «гласни извори» сега се използва понятието «устни извори».

15. [Встрани в полето вписано с мастило:] «Морфология на археографията. Значение».

16. [Встрани в полето вписано с мастило:] «Значение на класификацията».

17. [Добавено допълнително с мастило:] «които имат значение за установяване на оригиналността за изследване на извора».

18. «или частни сдружения» — зачеркнато и на негово място написано с мастило «и организации».

19. [Встрани в полето вписано с мастило:] Примери. Хрисувули. Грамоти. Спец[иални] видове. Стара България.

20. [Встрани в полето вписано с мастило:] «Примери».

21. В оригинала написано «проследяват».

22. [В страни в полето вписана с мастило:] «Вж. Б. Цонев. Ръкописи БНБ».

23. [В страни в полето добавено с мастило:] «Доставката не е обаче една материя — здравното дело».

24. [В страни в полето вписано с мастило:] «Как терминува Muller».

25. Следва «извори» — зачеркнато.

26. Подчертано допълнително с мастило.

27. [В страни в полето вписано с мастило:] «депо».

28. Следва вписано с мастило «Архивистиката».

29. Надписано с мастило под «сбирки», «депо».

30. Липсващ текст.

31. Липсващ текст.

Следващите раздели от лекциите ще се публикуват в кн. 71 на ИДА.

I. Интересно е да се знае напр[имер], че в архивата на Ст. Михайловски, изследвана от нас, покрай хилядите отделни бележки намерихме и над 150 обемисти записни книжки, твърде ценни като материал за историографията на автора и неговата епоха.

II. Вж. Оrar. I. La rechrche des documents l’introduction aux etudes historigue. Par Ch. V. Langlois et Ch. Seignobos IV–eme ed. Paris. 1900. Po. 308.

III. Изключение прави авторът на тия редове, притежател на ценни архиви от значителни наши писатели и исторически дейци. Ползването от тях се предоставя на всеки учен с готовност.

IV. За да избегнем повторения, препращаме читателя по отношение тактиката и опортюнитета на изследователя към нашата брошура «Няколко думи върху добиването на лични сведения за нуждите на литературното изследване». София, печ. Т. Т. Драгиев, 1940. Стр. 24 — дето тия начала са изложени по отношение на логографски изследвания.

V. Вж. Архив на Възраждането. Издание на министерството на народното просвещение, под редакцията на д-р Д. Т. Страшимиров. Том I и II. София, Държавна печатница, 1908.

Архив на Найден Геров. Том I и II. 40. София, 1934.

VI. Ще посочим примерно няколко големи археографски западни сборници, за да илюстрираме нашето изложение, със забележка, че почти всяка западна стана разполага с огромни множества архивни справочници: Сh. V. Langlois et H. Stein. Les arichives des l’histoire de France. Paris, 1891. Ch. Schmidt. Rapport sur un vojage d’archives en Suisse Allemagne Autriche Hurorie, 1900. S. R. Scargilet Bire. A guide to the principal classe of documents préservea inthex, 1922. Abbe Laenen. Les archives de l’Etat a Vienne au point de vue de l’histoire de Belgiquex, 1924. J. Poz. Catalogo de documentos espaсoles existentes en el Archive del ministerio de Hegocion extranjeros de Paris. Madrid. 1932. — Относително пълни сведения за главните археографски сборници на всяка европейска страна, читателят може да намери в Guide internationale des archives. Europe. Paris, institut internationale de Cooperation intellectuelle. 1934. Pp. 393.