Кънчо Георгиев — един от първите наши архивисти

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Кръстю Гергинов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

Всякога, когато става дума за развитието на архивното дело у нас, за генезиса на институализирането на архивното ни строителство, чието начало е поставено преди повече от четири десетилетия, не може да не си спомним и за тези, които посветиха на него голяма част от своя активен творчески живот. Сред тях е и ст. н. с. I ст. д-р Кънчо Георгиев, добре познат на много от нас и като архивист, и като изследовател на проблемите на българската археография и теоретичното изворознание. Неговите първи стъпки в архивното поприще, професионалното му утвърждаване в тази област на знанието, съвпадат с първите стъпки на държавните архиви, с изграждането на архивната мрежа(1). Това е времето, когато е трябвало не само да се осмислят теоретично, а и да се прилагат непосредствено в практиката непознатите преди това научни принципи в организирането, съхраняването и използването на архивното богатство на страната, на изворите на българската история.

Няма да се разбере добре действителният принос на тези, които проправиха пътя към научната организация на архивното ни дело, ако не си спомним, макар и само бегло, за условията в които е ставало това, за социалния климат, в който е трябвало да работят първите наши архивисти.

Известно е, за повечето от нас само oт литературата, че тези условия са били твърде неблагоприятни, трудни. Причините за това са били различни. Сред тях обаче по-специално внимание заслужава обстоятелството, че държавните архиви се формират и започват работа във време, което днес сме свикнали да назоваваме «период на култа». Това е времето, когато догматизмът и повсеместната идеологизация на всяко начинание в различните сфери на науката и социалната практика се намират в своя апогей. Несъмнено, съществуващата атмосфера дава своя отпечатък и върху работата на новосъздадените архивни средища. На тях тогавашните отговорни институции са гледали предимно като на своеобразни идеологически центрове, призвани да подпомагат силно фаворизираната идеологическа и пропагандна работа на партията и социалистическата държава. Освен това не е бил без значение и фактът, че по различни обективни и субективни причини «социалният резонанс» от създаването и първите прояви на държавните архиви се е оказал доста слаб. В много случаи към тях и техните изисквания спрямо т. нар. фондообразуватели са се отнасяли с подчертано безразличие. И действително в «ценностната скала» на масовото съзнание, при тогавашните условия, приоритетно място е било отреждано на неща, които са стояли твърде далеч от потребностите на архивната теория и практика. В очите на мнозина, в това число и на отговорните за непосредственото изпълнение на задачите, произтичащи от архивното законодателство и изискванията на държавните архиви, архивните материали са изглеждали като нещо съвсем непотребно, като «стари бумаги», «стари книжа», за които не е необходимо да се полагат каквито и да било грижи.

Негативното отношение към задачите на държавните архиви и техния обект на внимание — документалните материали, естествено се е пренасяло и върху самите архивисти. На тях обикновено се е гледало с някакво обидно снизхождение, като на чудаци, лишени от възможност за истинска професионална реализация. Ето защо от първите наши архивисти се е изисквало наред с другото и известна степен на себеотрицание, на жертвоготовност дори. Само така те са могли да преодоляват спъващите ги на всяка крачка, често изкуствено създавани трудности, да се противопоставят на наслоените от миналото предубеждения и спрямо самите извори на българската история.

Заедно с неимоверните усилия за внедряване на научните методи на рабoтa с архивния материал още в самите фондообразуватели, сътрудниците на държавните архиви е трябвало да отделят много време и за оцеляването на голям брой исторически свидетелства, застрашени от физическо унищожение. Налагало се е дни наред сътрудници от Архивно управление, от централните и окръжните държавни архиви, да се ровят в прашните документи, разпръснати в десетки мазета и тавани на различните ведомства, в складовете на «Вторични суровини».

Благодарение именно на тези самоотвержени «спасителни операции» или, както са ги наричали тогава «архивни експедиции», са издирени и съхранени за бъдните поколения голям брой исторически свидетелства. Във всички тези, а и други, също така спешни мероприятия на държавните архиви, активно участие е вземал и Кънчо Георгиев. Като сътрудник най-напред в Научно-методическия отдел към тогавашното Архивно управление, той е участвал непосредствено и в подготовката на първите методически правила и норми за цялостната организация на архивната работа, както в самите фондообразуватели, така и в различните архивни средища извън системата на държавните архиви. Особено голям е неговият принос в популяризирането на задачите на държавните архиви, на тяхното документално богатство. Само за няколко години от перото на Кънчо Георгиев са излезли стотици публикации, рецензии и др., насочени към тази цел. Те са намерили място в централния и местния печат, в различни други издания, в предавания по радиото и т. н.

Успоредно с укрепването на държавните архиви, с постепенното утвърждаване на техния статус, назрявала и потребността от създаването на собствена печатна база. Тя е трябвало не само да улеснява споменатата популяризаторска дейност на държавните архиви, но и да открие възможности за обнародване на появяващите се вече по-сериозни теоретико-методически разработки в областта на архивознанието, на археографията, изворознанието и останалите помощни исторически дисциплини, близки до архивната дейност и практика. Само две години след създаването на държавните архиви, когато, както вече стана дума, е трябвало да се решават приоритетно многобройните организационни проблеми, поглъщащи силите на всички архивисти, един малък, но ентусиазиран колектив от Архивно управление, в който е участвал и Кънчо Георгиев, прави първи опити за издаване на самостоятелно архивно списание, предшестващо днешния «Архивен преглед». Липсата обаче на необходимия редакторски и издателски опит, а и на крайно необходимата подкрепа «отгоре», наложило това издание, известно под наименованието «Архивен преглед — информационен бюлетин» да се появи първо в циклостилен печат. Като член на редакционния колектив на «Бюлетина», дълго време Кънчо Георгиев е отговарял непосредствено за цялостната негoва подготовка — събиране на подходящи материали, тяхното редактиране и отпечатване. Наред с другото, това първо издание на държавните архиви изиграва ролята и на своеобразно «експериментално поле» за бъдещите печатни издания. За натрупването на този опит допринесло много и обстоятелството, че голяма част от материалите, предназначени за Информационния бюлетин, са постъпвали в редакцията в съвсем суров вид, слаби в езиково и стилово отношение. Всъщност главното тяхно достойнство било това, че са отразявали по-пълно фактологичната страна на засяганите проблеми. Ето защо в много случаи се е налагала сериозна редакторска намеса, изпълнявана най-добросъвестно от Кънчо Георгиев. Макар че от днешна гледна точка може да изглежда куриозно и невероятно, при тогавашните условия тази т. нар. редакторска и стилова обработка върху много от материалите имала характер на своеобразно съавторство. Това е така, защото често при такава обработка от съответния първообраз на статии, съобщения и др. е оставала само тяхната фактологическа основа. Разбира се авторството се е запазвало, макар и за сметка на редактиращия, но тогава на тези «дребни неща» не се е обръщало внимание.

След като изтичат нови две години от създаването на държавните архиви, т. е. през 1956 г., става възможно да се пристъпи към подготовката на истинския печатен орган на архивите. Това е «Известия на държавните архиви», чийто първи том излиза през 1957 г., т. е. преди 40 години! Главната тежест върху подготовката на това издание е падала върху тогавашния отдел «Научно-издателски», чиито ръководител скоро става Кънчо Георгиев. И тук, при редакторската обработка на някои материали, извършвана пак от Кънчо Георгиев, се е спазвала споменатата традиция от «Информационен бюлетин», но постепенно качеството на публикациите се е подобрявало и това значително е облекчавало редакторската работа Тук, разбира се, не става дума за материалите на мнозина подготвени външни автори, върху които най-често не се е налагала почти никаква редакторска обработка.

Наличието на собствено печатно издание на държавните архиви е дало възможност на мнозина автори, в това число и на Кънчо Георгиев, да обнародват редица обемисти студии, статии, рецензии и др., които трудно са намирали място в други издания.

Може би именно участието на Кънчо Георгиев в непосредствената подготовка на много от материалите, предназначени за споменатия «Информационен бюлетин», а след това и за «Известия на държавните архиви», в чиито редакторски колектив той влиза още от самото начало, допринася най-вече за изостряне на неговото внимание към теоретичните и методичните проблеми на обнародването на историческите извори, респективно към проблемите на помощните исторически дисциплини, които впоследствие стават негова научна съдба, определят окончателно научните му интереси. Възприетият още по това време тематичен кръг, който по-късно Кънчо Георгиев непрекъснато е разширявал, се запазва и тогава, когато след 15–годишна работа той се премества в системата на БАН. Тук той постъпва най-напред като ръководител на новосъздадения Международен център за научни изследвания и документация по балканистика, а впоследствие става научен секретар и заместник-директор на Института по балканистика.

За разширяване на редакторския и издателския му опит, към който той всякога е проявявал определен афинитет, е допринесло много и участието му в редколегиите на изданията на Института — списание Etudes Balkaniques, респективно поредиците Studia balkanica, Bibliographie d’ études balkaniqes и др. Поместените в тези издания изследвания на Кънчо Георгиев, макар и донякъде адаптирани към балканистичната проблематика, запазват археографско-извороведската си насоченост, т. е. разширяват кръга от заглавия, които авторът посвещава на споменатите помощни исторически дисциплини.

Особено благоприятни условия за системната разработка на тази проблематика се създават след формирането през 1973 г., по инициатива на Кънчо Георгиев и под негово ръководство, на специализиран Сектор «Помощни исторически дисциплини» към тогавашния Единен център по история — БАН. В скоро време този сектор се превръща в истинско средище, обединяващо усилията на редица наши специалисти в тази област на знанието от различни академични институти и висши учебни заведения.

Важна роля за системното осмисляне и популяризиране на проблемите на отделните помощни исторически дисциплини, в това число и на архивознанието, изиграва поредицата «Помощни исторически дисциплини», чийто първи том се появява през 1979 г. Отговорен редактор на това издание, което и до днес остава единствено по рода си у нас, е отново Кънчо Георгиев.

Като ръководител на споменатия Сектор и като отговорен редактор на поредицата «Помощни исторически дисциплини», Кънчо Георгиев става инициатор за приобщаването на много външни специалисти, в това число и на млади хора, които правят първите си стъпки в науката. Все тази цел, а именно привличането на млади специалист, преследвало и откриването на редица аспирантски места, някои от които получават и държавните архиви.

Определена заслуга на Сектора «Помощни исторически дисциплини» е и създаването на специален Координационно-методически съвет, утвърден от Министерския съвет. Негов председател става известния български учен-историк академик Димитър Косев, а секретар — Кънчо Георгиев. Именно този Съвет разработи за първи път у нас цялостна Програма за обнародване на изворите на българската история, за изграждане на единна, научно обоснована печатна изворова база на българската историческа наука. За съжаление, поради независещи от Сектора причини, впоследствие този Съвет се разпада, без да е успял да изпълни докрай своите предначертания.

Ако трябва да се проследи тематичния кръг на изследванията на Кънчо Георгиев, респ. разглежданите в тях проблеми и приносите моменти, които те съдържат, естествено, ще трябва да се отдели повече място, с каквото тук не разполагаме. Накратко можем само да споменем, че в десетките негови студии и статии, публикувани у нас и чужбина (Германия, Русия, Югославия и др.), а и в редицата документални издания, в които той е участвал, Кънчо Георгиев се е опитвал да даде научно обоснован отговор на сложните и многолики проблеми, които неизбежно възникват при работата с историческите извори. Така например, като сe позовава на многобройни чужди и наши автори и преди всичко на личните си наблюдения върху различни по произход и характер писмени свидетелства, той достига до доста убедителни изводи затова какво представлява всъщност документа, каква е неговата истинска природа като носител на ретроспективна информация, какви са качествата и свойствата на тази информация и какво е нейното място в изследователския процес. Заслужава да се отбележи, че Кънчо Георгиев, за първи път в извороведската и археографската литература, като разглежда гносеологическия статут на писмените извори, насочва вниманието си към ролята на сетивното познание при документното отражение на действителността, при оформянето и отразяването на един или друг познавателен образ на нещата, които по-късно историкът изследва. Специално внимание Кънчо Георгиев е отделял и на проблемите, свързани с извороведската характеристика на различните по произход и xapaктep документи (официални документи, мемоари, епистоларни материали, дневници, интервюта и т. н.). Голяма част от всички тези проблеми намират място и в монографичните му трудове — Въпроси на българската археография (С., 1970, Изд. БАН) и Историята и нейните извори (С., 1981, Изд. «Наука и изкуство») — Последния, Кънчо Георгиев защитава като докторска дисертация през 1982 г.

В монографията «Въпроси на българската археография», използвана и до днес като своеобразно методично пособие, осветляващо научните принципи за обнародването на историческите извори, е отделено значително място за разкриване на постиженията и недъзите на археографската практика у нас от далечното минало до най-ново време. Тук авторът споделя своите виждания за работата, която следва да извърши всеки публикуващ на документи при подготовката им за печат. Специално внимание е отделено и на проблемите, които най-много вълнуват специалистите и на които в научната литература все още не е даден еднозначен и категоричен отговор. Това са например проблемите на т. нар. атрибуция, на нормализацията на правописа, критиката на една или друга текстова реалност, датирането и т. н

В монографията «Историята и нейните извори» авторът обобщава своя опит, натрупан за повече от три десетилетия, относно теоретико-методологичните проблеми на науката за изворите, разглежда нейното значение за развитието на историческата мисъл, на езикознанието, литературознанието и на редица още други области на науката, в това число и архивистиката.

Както в споменатите две монографии, така и в редица още студии и статии, Кънчо Георгиев обръща специално внимание и на характерната за нашето съвремие тенденция към интеграция на научните знания, на науката като цяло, тенденция, която дава определен отпечатък и върху архивистиката като комплексна наука.

За значението на теоретичните разработки на Кънчо Георгиев може да се съди от проявявания към тях особен интерес и в частност от обстоятелството, че те се посрещат радушно от нашата и чуждестранната критика, че на тях се позовават много автори, не само наши, а и чужди — германски, руски, полски, чешки и т. н.

Макар че Кънчо Георгиев напуска държавните архиви още в края на 60–те години, той не престава да се интересува от техните проблеми и до днес. И като член на редколегията на Известия на държавните архиви, и като научен ръководител на различни семинари, теоретични конференции и др., и като участник в подготовката на някои методически пособия, той дава своя принос за развитието на архивното дело, за по-нататъшното осмисляне на проблемите в тази област. С негово съдействие и главно по негова инициатива бяха организирани редица съвместни мероприятия на Института по история и Главно архивно управление, които на свои ред също така допринесоха немалко за повишаване на научния престиж на държавнитe архиви, нещо което и ceгa е неотменна потребност и следва да се насърчава.

И така, ст. н. с. I ст. д-р Кънчо Георгиев е известен на научната общественост у нас и чужбина главно като архивист и като изследовател на проблемите на българската археография и теоретичното изворознание.

Заслужава непременно да се отбележи и факта, че своите изследвания той всякога е насочвал и с лице към потребностите на архивознанието, на архивната теория и практика. И действително не може архивистът да реши правилно например приложните проблеми на комплектуването на архивните материали, на тяхната експертиза и описание, и особено на тяхното обнародване и използване като извор на ретроспективна информация, ако не се интересува от съвременните постижения на археографията и изворознанието, към които както видяхме е насочил погледа си Кънчо Георгиев. Не може да се справи добре с непосредствените си задачи този архивист, който не познава истинскатa природа на писмените свидетелства и като лингвистичен феномен, техните реални информационни качества и свойства, тяхното истинско познавателно значение. Не могат да се обработват научно и да се използват в архивната практика различнитe архивни материали, ако не се познават добре твърде сложните проблеми на изворовата критика, на аналитико-синтетичните операции върху всяка текстова реалност, в това число и върху т. нар. извънтекстова (контекстуална) информация, която в една или друга cтeпен може да съдържа всяко писмено свидетелство.

С други думи въпросите, които вълнуват Кънчо Гeopгиев като изследовател и на които той се опитва да даде верен, научно обоснован отговор, непременно следва да вълнуват и всеки архивист.

Бележки

1. С постановление на Министерския съвет № 344 от 18. IV. 1952 г. е утвърдена мрежата на държавните архиви и техният ръководен орган — Архивно управление. Постановлението е издадено въз основа на Указ № 515 от 10. X. 1951 г. на Президиума на Народното събрание за създаването на Държавния архивен фонд.