Нови данни за архивното законодателство в България

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Димитър Минцев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

До издаването на първите нормативни актове за учредяването на Държавния архивен фонд и създаването на цялостна държавна архивна система в България редица институции и отделни представители на научната и културнатa общественост у нас многократно поставят, повече или по-малко аргументирано, въпроса за опазването на документалното ни наследство. Те пледират за изработването на архивно законодателство, въвеждането на единна методика в работата с документите и създаването на държавни архиви(1). През годините са разработвани предложения и проекти и са депозирани в съответните заинтересовани и оторизирани органи за разрешаването на тези проблеми. Отделни положения, касаещи въпроса за опазването на архивни документи са намерили място в редица нормативни документи, доклади и други материали(2). Много от тези предложения и проекти, засягащи и уреждащи въпросите на архивното дело у нас са били обект на разглеждане в трудове, статии, публикации на документи и справочни издания, подготвени от В. Йорданов, Ив. Дуйчев, П. Миятев, М. Алексиев, К. Георгиев, Мл. Радков, Д. Минцев, M. Кузманова, Евд. Симеонова, Н. Савов и др.(3) Така че са известни и включени в научен оборот.

Въпреки извършените проучвания на подготвени в миналото проекти за създаването на държавни архиви в България, все още не всички предложения са разкрити. Оказва се, че независимо от засиления напоследък интерес от страна на специалистите към въпросите на историята на архивното дело у нас, съществуват редица бели полета, а някои от публикациите cтрадат от неточности и непълнота. Продължава откриването на нови неизвестни проектозакони, запазени предимно в личните архивни фондове на отделни учени и културни дейци.

При обработката на архивния фонд на Димитър Мишев(4) бе намерена запазена част от проектозакон за създаване на държавен архив в България.

В своята разнообразна дейност Д. Мишев активно се е интересувал и oт проблемите на архивното дело в нашата страна. Сам е издирвал, събирал и публикувал архивни документи.

Намереният в архивния фонд на Д. Мишев документ представлява по всяка вероятност проектозакон за създаване и организиране на дейността на държавен архив(5). Във фонда е запазена само втората страница от проекта За съжаление първата страница липсва, а и не беше открит екземпляр в друг фонд или хранилище.

Проектът е написан на обикновен лист хартия на пишеща машина. Запазената част от него обхваща текстовете от чл. 17 до чл. 34 включително, който е последен. Правописът е осъвременен. Документът е препис. От допълнителните проучвания, които бяха извършени, може да се направи извод, че въпросният документ представлява проектозакон за депозиране на архивните документи на учрежденията в най-широк смисъл и на частни лица, които притежават документи на починали обществени дейци, в създаден държавен архив към Народната библиотека в София, подведомствени на Министерството на народното просвещение. Проектът е съставен в края на 1927 или началото на 1928 година.

Основания за такива предположения ни дава съществуването на други два документа във фонда на Д. Мишев, в които се разглеждат въпроси от работата на Архивния отдел на Народната библиотека в София. Такива са две писма, написани от Васил П. Василев, уредник в отдела, изпратени до Д. Мишев. Хартията, машината и лентата, използвани при съставянето на писмата и проекта са еднакви. Едното от писмата е датирано — 12 януари 1928 г. Може да се предположи, че са писани по едно и също време или в неголям интервал от време.

Като допълнителни доводи в защита на предположението могат да се приведат и други apгументи и данни. След фактическото откриване на Архивния отдел при Народната библиотека в София с присъединяването към него на Архива на Възраждането, съхраняван дотогава в Етнографския музей, се обръща особено внимание на т. нар. правителствени (учрежденски) архивни документи, считани за предмет на държавен архив(6). В Архивния отдел се обособява нещо като подотдел, наречен «Правителствени архиви», а по-късно — «Държавен архив»(7). Първите по-масови постъпления на «правителствени архиви» датират от 1920 г. В началото на 1926 г. те са около 80 000 документа.

Повдиганият неколкократно от ръководството на Народната библиотека въпрос за необходимостта от създаването на държавен архив (а дотогава библиотеката да изпълнява тази роля) остава открит. Уредникът на Архивния отдел на Библиотеката Васил П. Василев(8) на 18 септември 1924 г. предлага на МНП да посети всички правителствени учреждения, да прегледа архивите им на място и обърне внимание на запазването им. По негово настояване въпросът за създаването на държавен архив отново се подема от ръководството на библиотеката.

Директорът на Народната библиотека В. Ангелов излиза с обстоен рапорт от 8 февруари 1926 г. за организиране и работа на «Правителствените архиви». Той счита, че ценните документи, които нямат значение за оперативната дейност на учрежденията следва да отидат в държавен архив. Но, тъй като не е уреден още такъв, те трябва да постъпят в Архивния отдел на Народната библиотека(9). Ангелов предлага Министерството на народното просвещение да изпрати до Министерския съвет за утвърждаване Правилник за контрол и за депозиране в Народната библиотека на исторически документи от архиви на общественитe (държавни, окръжни и общински) учреждения в България, задължителен за всички ведомства и учреждения(10). Предложението не е прието.

Загрижеността на обществеността и на архивните средища за опазване на ценните документи на учрежденията организациите и предприятията остава. От запазения препис на разглеждания проектозакон за държавен архив във фонда на Д. Мишев се предполага съществуването на държавен архив. Съгласно проекта местни архиви могат да се учредят във всеки град при обществени учреждения, културни дружества институти и др. при известни условия. Нужно е правилникът им да не противоречи на този закон и да е утвърден от МНП, да осигури добри условия за съхраняването на документите и инвентарите им да са подпечатани от съответната власт. Ценните документи на всички учреждения да се депозират след изтичане на определени в специални списъци (таблици) срокове, в хронологичен ред в държавния архив. На депозиране подлежат и печатните издания, които имат стойност на документ. В проектозакона се предлага документите, загубили стойност, да се унищожават. Не подлежат на депозиране делата, които представляват интерес за ограничено време само за съответното учреждение.

Всички лица, които притежават архиви на починали обществени дейци са длъжни да предоставят в държавния архив подробен опис на притежаваните от тях архиви, които остават под непосредствения контрол на държавата и не могат да бъдат отчуждени. Укритите ценни архиви се конфискуват. Държавата има право да отчужди всеки архив било той обществена или частна собственост, ако е заплашен от унищожаване или изчезване. Безстопанствените архивни документи преминават във владение на държавен архив. Също така не могат да се изнасят документи зад граница, без разрешение на Министерството на народното просвещение.

Учрежденията, при предаване на материали в държавния архив, първо представят подробен опис на архивните документи, за да може архивът да се подготви за приемането им, а след това предават самите документи. Документите се приемат в държавния архив поставени в дела, «прилично подредени и подшити». В държавния архив документите се съхраняват подредени по групи ясно разграничени по съдържание.

По нареждане на Министерството на народното просвещение по-ценните архивни документи от архивите и музеите на държавните и обществените учреждения могат да бъдат приети на съхранение в държавния архив. В замяна държавният архив се задължава да предостави преписи.

Освен издаването на закон за държавен архив друга тенденция е да се подобри законът за старините(11), като се внесат в него необходимите допълнения и изменения. За архивните документи, като съставна част на старините, се предвижда да се поставят под опеката на МНП, като за тях се грижи Народната библиотека.

През 1939 г. е разработен проект за нов Закон за старините. Екземпляр от проекта е запазен в архивния фонд на акад. проф. Иван Гошев Иванов(12), съхраняван в Архива на БАН. Неслучайно този проект се намира в неговия архивен фонд(13). Иван Гошев проявява определен интерес към архивните проблеми. Той подготвя и изнася доклад през 1949 г. в Археологическия институт на БАН на тема «Славянската археографска наука и нейните предстоящи задачи в България». Освен това събира материали по епиграфика и палеография из страната(14). През 1949–1951 г. чете лекции по славянска епиграфика и палеография(15). В архивния му фонд се съхранява «Кратък курс по славянска епиграфика и палеография»(16). Проектът на проф. Иван Гошев е представен на музея при Св. Синод от Министерството на народното просвещение за бележки. Същият е обсъден в музея от тричленна комисия на 19 юли 1939 г. По предложения проект комисията е направила множество бележки. В проекта е залегнал текст и за архивните документи. В член 4 на проекта е посочено: «За ръкописи, архивни документи, фотографии и литографии, представляващи исторически лица и събития от Възраждането, както и за частните библиотеки и архиви на починали известни български учени и културни дейци се грижи Народната библиотека в София...»(17). Всички старини се поставят под върховното ръководство на Министерството на народното просвещение.

Различни институти и лица изработват редица други проектозакони за уреждането на архивното устройство в страната. В тях са залегнали постановки, чрез които се цели да се регулират пътищата по издирването, запазването и съхраняването на архивните документи. От проектите се виждат концепциите на отделните ведомства и лица за изграждането на архивната система у нас.

В заявлението си от 1932 г. Коста Вълчев Костов, уредник в музея в Русе, натоварен да уреди Софийската библиотека, изпратено чрез Народната библиотека в София до Министерството на народното просвещение изтъква необходимостта от Български държавен архив(18).

Също така в писмо на Министерство на народното просвещение до Министерство на външните работи и изповеданията от 15 юли 1937 г. се говори за създаване на специален закон за Държавен архив и учредяването на архив в България(19).

Има сведение, че С. Казанджиев изнася доклад през 1947 г. за създаването на държавен архив(20).

От по-късния период са неизвестни досега четири законопроекта за устройството на Български (централен) държавен (народен) архив, разработени от Градския архив при Софийския градски народен съвет с помощта и съдействието на Иван Генев Богданов(21) или лично от него. Тези проекти се съхраняват в личния му архивен фонд в Централния държавен архив.

Иван Богданов е с богати познания в различни области на науката. Той пише по разнообразни проблеми, включително и по архивистика. В областта на архивистиката той работи главно в две насоки — лектор по архивистика и по подготовка на архивно законодателство и създаването на държавни (народни) архиви в България. Заниманията на Ив. Богданов в областта на архивистиката не са мимолетно увлечение. В това направление той работи повече от 20 години.

Първият съхранен от Ив. Богданов проект е Наредба-закон за Български народен архив. Проектът е недатиран. Ако се съди по съдържанието му, е съставен между 12 септември 1944 и 10 май 1945 г. Наредбата-закон се състои от шест глави: Организация на архивната администрация, Начин за попълване на архивните сбирки и за ползване на архивните имущества, Ползване на архивите, Наказателни разпоредби, Международни услуги и Преходни разпоредби. Той се състои от 48 члена. Проектът предвижда следните органи на архивната администрация: Върховна комисия по народните архиви, Централна дирекция на народните архиви, областни дирекции на народните архиви и Столичен градски архив.

Върховната комисия по народните архиви упражнява общ надзор върху архивните учреждения в страната, дава препоръки по организацията на архивното дело, пред нея се отчита директорът на народните архиви. Централната дирекция на народните архиви е автономно учреждение, което се намира под надзора на Министерство на народното просвещение. В централния архив се съсредоточават, обработват и съхраняват документите на всички държавни, обществени и частни лица с обществено-историческо и културно значение. Директорът на Централния архив е йерархичен началник на областните архивни дирекции и на Столичния архив. Областни дирекции на народните архиви се учредяват в петте областни центъра. Остава да съществува и Софийският градски архив при СНС. В тях постъпват документите от съответната област. Не се допуска съществуването в страната на други архивни учреждения и сбирки.

Архивните документи на държавните, общинските, автономните учреждения, на организациите и сдруженията и на частни лица се обявяват за обществена собственост, стига да имат историческо и общокултурно значение. Те предават в народните архиви съхраняваните оттук документи до 1 януари 1930 г. На всеки две години се преглеждат архивните им документи за предаване в архивите.

Нотариалните актове, регистрите по гражданското състояние и данъчните книги се предават 80 години след приключването им. Външнополитическите актове, без поверителните, се прехвърлят в държавния архив след 20 години.

Българските държавници, общественици, политици, профдеятели, учени, културни дейци, както и техните наследници, които са предали архивните си фондове, запазват авторските си права.

Съхраняваните в държавните архиви документи могат да се използват от всички лица навършили 18 години. Архивите се задължават да изпращат преписи от оригиналните документални извори на заинтересованите чуждестранни учреждения и учени за използване.

В наредбата-закон се предвиждат сериозни наказателни санкции за нарушение на закона. С влизането на закона в сила всички официални и обществени архивни сбирки в страната, с изключение на градския архив, престават да съществуват. Архивните им имущества стават собственост заедно с всички спомагателни материали на дирекция на народните архиви, на които те трябва да ги предават в цялост най-късно три месеца след влизането на закона в сила.

Вторият проект за Закон за учредяване на Български държавен архив е съставен между 10 септември и 11 декември 1945 г. Той се състои от 67 члена, обособени в шест раздела: Организация, Увеличаване на архивния имот, Ползване на архивния имот, Наказателни разпоредби, Международни ycлуги, Областни и градски архиви.

Управлението на Българския държавен архив се подпомага от постоянен Архивен комитет и от Върховна архивна комисия. Архивният комитет обсъжда въпроси, свързани с текущата работа на Българския държавен архив и привежда в изпълнение решенията на Върховната комисия. Върховната комисия разглежда общите принципни въпроси на архивното дело в страната, упражнява общ надзор върху архивните учреждения и се произнася по годишния доклад на директора на архива.

Българският държавен архив се проектира като самостоятелно учреждение под върховния надзор на Министерството на информацията и на културата. Предвижда се той да се настани в Народната библиотека в София, като по-късно се построи отделна cграда, отговаряща на изискванията на модерната техника и архитектура, снабдена с всички необходими съоръжения и приспособления за запазване на архивните документи и ценности. Българският държавен архив трябва да има следните отдели: държавни архиви, общински архиви, обществени архиви и ориенталски отдел. Той има за задача да се грижи да събере, пласира, проучи и постави на разположение на публиката за научни цели всички правителствени архиви, станали излишни за текущата служба на съответните учреждения със значение за историческото и културното развитие на нашия народ или за отношенията му към съседните и други народи, а също така и всички обществени архиви с историческо значение. В архива ще се назначат да работят директор (с научни трудове и познания в областта на архивното дело у нас и в чужбина), главен уредник, уредници на отдели, инспектори архивисти и друг помощен персонал. За подсигуряване на архивни работници държавата следва да изпраща младежи, завършили тогавашния историко-филологически факултет, за да специализират архивно дело в чужбина.

Успоредно с държавния архив остават да съществуват отделно архивните сбирки при БАН, Св. Синод, Рилския манастир. Също така се предвижда да се създадат шест областни архива и остава да действа и Столичният градски архив. В раздела за увеличаване на архивния имот се посочва какво се разбира под архивен имот и че преминаването му в Българския държавен архив се извършва чрез депозиране на правителствени и други обществени архиви. Регламентирани са взаимоотношенията между учрежденията и архива и начинът на депозиране на архивните документи.

Интересно е решението за частните архиви, на дворцовата канцелария и бившите български владетели. Техните материали се предвижда да постъпват в архивния отдел на Народната библиотека.

Съгласно проекта не подлежат на задължително депозиране архивите на чуждестранните мисии, предприятия и вероизповедни общини и на политическите партии.

Външнополитическите актове да се предават на съхранение в Българския държавен архив 20 години след приключването им, а нотариалните регистри, регистрите за гражданското състояние и данъчните книги — 80 години след приключването им.

Всяко учреждение трябва да си изработи таблица, със срокове за съхранение на документите в него на различните категории дела, която се утвърждава от съответното министерство след съгласуване с Българския държавен архив. Документите се депозират в архива, след като се прегледат от комисия и състави протокол. Книжните фабрики приемат неценните документи за преработване само когато са придружени oт разрешение с опис oт дирекцията на Българския държавен архив.

Използването на архивния имот на Българския държавен архив и от другите архивни сбирки в страната е свободно за всички лица на възраст над 18 години. При публикуване на архивни документи съставителят е длъжен да внесе 5% oт брутната цена на публикацията и 20 екземпляра от изданието в архива.

В раздела «Наказателни разпоредби» са посочени наказателните санкции при нарушаване на този закон — при унищожаване, повреждане, укриване, кражба, за неизпълнение, недобросъвестно или мудно изпълнение на възложена работа по предаване на архивите в Българския държавен архив.

Българският държавен архив се задължава да улеснява използването на българското архивно богатство от чужденци и да ги информира по интересуващите ги въпроси.

За събиране на ценните архивни документи в цялата страна се учредяват областни архиви в Пловдив, Ст. Загора, Бургас, Видин и Варна. В тях се съхраняват и обработват документите, произхождащи от съответната област и тези, които Българският държавен архив намери за добре да им изпрати. Правилниците на областните архиви трябва да отговарят на този закон и да са утвърдени от министъра на информацията и на култуpaтa. Te трябва да съхраняват сбирките си в подходящи и сигурни помещения. Инвентарните им книги да бъдат скрепени с печата на дирекцията на Българския държавен архив, а уредниците им одобрени от Върховната архивна комисия. По-ценните документални извори от архивите или музеите могат по решение на Върховната архивна комисия да бъдат иззети за по-голяма сигурност на съхранение в Българския държавен архив в София, а на тях да им се предоставят заверени преписи или фотокопия. Всички тези положения важат и за Столичния градски архив при СГНС.

В преходните разпоредби на проекта се предвижда всички официални и обществени архивни сбирки в страната, с изключение на тези на БАН, Св. Синод на българската православна църква, Рилския манастир, Градския архив на СГНС, чуждестранните мисии и предприятия, чуждестранните вероизповедни общини и на политическите партии, престават да съществуват. Архивното им имущество, заедно с всички спомагателни материали става собственост на Българския държавен архив в срок от три месеца до влизането на закона в сила.

Другият проект за закон за Българските народни архиви е съставен между 11 декември 1947 и 1950 г. По всяка вероятност това става през 1949 г. След създаването на Комитета за наука, изкуство и култура възниква идея за учредяване на държавен архив. На градския архив е възложено, изхождайки от макар и малкия му опит, да изготви законопроект за държавен архив Навярно това е някой oт вариантите за изработване на такъв закон. Разглеждания трети проектозакон, оставен от Ив. Богданов, се състои от осем глави: Организация, Попълване на архивните сбирки, Ползване на архивите, Международно сътрудничество и Преходни разпоредби.

Архивните документи на държавните, околийските, автономните учреждения и предприятия, организации и сдружения, които имат историческо или общокултурно значение, са обявени за обществена собственост, независимо кога са образувани.

За органи на архивната администрация се предвиждат: Висша комисия по народните архиви, изградена към Комитета за наука, изкуство и култура, Централна дирекция на народните архиви, като автономно учреждение при КНИК, Областни дирекции на народните архиви (в Пловдив, Ст. Загора, Видин, Търново и Русе), Столичен народен архив, специални народни архиви (АБАН, ВИА при МНО, Църковен архив при Св. Синод на Българската православна църква, Архив при музея на съпротивата и при политическите парии), общински народни архиви, които се намират под ведомството на Централната дирекция на народните архиви и са под надзора на съответните ведомства. Областните дирекции на народните архиви провеждат контрол и ръководят дейността на общинските архиви. Не се допуска съществуване на други архиви и архивни сбирки.

Архивните учреждения събират, обработват и съхраняват архивното богатство на българския народ. В научно и методическо отношение те се ръководят oт Централната дирекция на архивите, която се грижи за подготовката на кадри и за развитието на архивистиката.

Във втората глава «Попълване на архивните сбирки» е посочено какво се разбира под архиви, архивни фондове или архивни материали, които са обект на народните архиви. Също така се посочва профилът на архивните учреждения. Срокът за съхранение на документите в учрежденията, автономните служби, предприятия и сдружения се определя на пет години. На всяка четна година учрежденията предават архивните си документи в народните архиви, а на всяка нечетна година — обществените opганизации, стопанските предприятия и сдружения. Подлежащите на предаване архивни документи се определят от учрежденията, организациите, предприятията и сдруженията от тяхна комисия с участието на представител на съответния народен архив. Регистрите по гражданското състояние и нотариалните се преглеждат и предават след изтичане на 100 години от образуването им. За външнополитическите актове срокът е 30 години, а за останалите архиви на Министерство на външните работи и на Министерство на външната търговия — 10 години.

Учрежденията, обществените организации, сдружения и частни лица не могат да притежават архиви, архивни фондове и документи от официален произход, които не се отнасят до тях лично. Ако притежават такива, следва да ги предадат на народните архиви.

Използването на архивните документи в архивните институти в страната е свободно за всички граждани навършили 18 години. При публикация на сборници с архивни документи от архивните институти в страната, съставителите са длъжни да внасят в Централната дирекция на народните архиви 20% от брутната единична стойност на публикувания сборник и депозират 20 екземпляра от сборника.

Международното сътрудничество в областта на архивите се осъществява от Централната дирекция на народните архиви. Дирекцията улеснява чуждестранните изследователи при използване на документи и специализирана литература.

В наказателните разпоредби се предвиждат санкции за умишлено или по непредпазливост унищожаване или повреждане на документи, укриване, неподготвяне или забавяне предаването на документите в архивен институт, при приемане от книжните фабрики за преработване на архивни документи без заверен препис от протокол на комисия и други.

В преходните разпоредби се предвижда архивните фондове на Народната библиотека в София, архивните сбирки на музеи, библиотеки и други институции да се предават на Централната дирекция на народните архиви.

До шест месеца от влизането на закона в сила Св. Синод на Българската православна църква да учреди Църковен архив, до девет месеца при Министерството на народната отбрана се учредява Военноисторически архив.

За съставянето на последния проектозакон, запазен в архивния фонд на Иван Богданов — Закон за Главно архивно управление, разполагаме с повече сведения. Тук с увереност може да се твърди за прякото участие на Ив. Бoгданов при неговото изработване. От едно писмо на Секретариата на МВР до Председателя на Окръжния народен съвет — София от 27 август 1951 г. научаваме, че Ив. Богданов, референт ръководител в съвета, се предлага да отсъства от paбoтa само след обед от 27 до 30 август 1951 г., за да бъде в помощ на министерството по изработване на законопроект за създаване на архивно управление у нас, «тъй като същия служител е запознат с въпросите на архивистиката». Ако се съди по съдържанието на проекта, той трябва да е дело лично на Богданов, а не на специалната комисия, създадена към Министерството на вътрешните работи. За това съдим по съдържанието на проекта, който се отличава съществено от приетия Указ № 515 на Президиума на Народното събрание от 10 октомври 1951 г. за Държавния архивен фонд на НРБ. В текстовете на този и другите проекти, запазени от Ив. Богданов, съществуват много общи положения.

Този проект е датиран. Отбелязано е, че е съставен на 30 август 1951 г. Състои се от четири раздела: Устройство и задачи, Държавен архивен фонд, Наказателни разпоредби и Преходни разпоредби, (общо 33 члена). Проектозаконът за Главно архивно управление предвижда учредяването на Държавен архивен фонд и създаването на Главно архивно управление при Министерския съвет с Научен архивен институт. На Управлението се възлага да ръководи архивните учреждения, да създаде единна методика за работата с документите, да контролира организирането и съхранението на документите в учрежденията, организациите и предприятията, като уеднакви и опрости деловодството, да подготвя кадри от специалисти за архивните учреждения, да издава информационен периодичен бюлетин за постъпилите в архивните учреждения материали и сборници с документи.

В проекта се предлага архивната мрежа да обхваща Централен държавен архив при ГУА със седалище в София, областни архиви — в областните центрове, Столичен градски архив при Софийския градски народен съвет, Военноисторически архив при Министерството на народната отбрана, Архив при Българската академия на науките. Остава да съществува Партийният архив при ЦК на БКП, извън разпоредбите на този закон. Допуска се откриването и на други архивни учреждения с постановления на Министерския съвет. В проекта е определен и профил на всеки архив в зависимост от това дали документите са от общонационално или местно значение и от ведомственатa им принадлежност.

В раздела «Държавен архивен фонд» са изброени фондообразуватели, от чиито документи е образуван. Също така се казва, че документите са общонародна собственост. В ДАФ са включени архивитe и на частни лица, ако представляват интерес за науката, обществения и стопански живот, фото, фоно и кинодокументи, пропагандните, техническите и илюстрованите материали.

Архивните документи на учрежденията, организациите и предприятията се предават по принцип в съответните архивни институти след изтичане на три години от окончателното им приключване. Изключение се прави за документите на Президиума на Народното събрание, Министерския съвет, Министерство на вътрешните работи и Министерство на външните работи, които предават материалите си след 20 години и за нотариалнитe регистри и актове, регистрите за гражданското състояние и метрическите книги — 75 години. Подлежащите на предаване архивни документи ce пpeглеждат от специални комисии, в състава на които влизат представители на съответното архивно учреждение и ведомството, което предава документите. Архивните фондове и документи, които имат обществено значение, принадлежащи на частни лица, се предават, ако не са от официален характер, на съответните архивни учреждения като дарение или срещу заплащане.

В проекта са предвидени наказателни разпоредби за унищожаване или повреждане, укриване, кражба, присвояване или обсебване, предаване за унищожаване на архивни материали от състава на Държавния архивен фонд или при неизпълнение на изискванията на закона.

Съгласно преходните разпоредби, след влизането в сила на този закон, се закриват отделите за архиви и ръкописи при държавните и обществените библиотеки, музеи, манастири и други институти, с изключение на изрично посочените в проекта. Съхраняването на документи в закритите архивни сбирки се извършва по указание и срокове, дадени от Главно архивно управление.

Към разгледания проектозакон за Главно архивно управление са разработени и мотиви за приемането му. В тях след посочването на неправилното отношение към архивните документи, на стихийното и безпланово събиране само на отделни категории документи, безотговорното им и масово унищожаване за нуждите на книжната индустрия се подчертава, че това е «твърде важен въпрос, който отдавна е трябвало да бъде решен…», че «преди една година е създаден държавен архив в Албания и единствената страна в Европа без държавен архив е останала България». Предлага се час по-скоро да се създадат държавни архиви и у нас.

Характерно за всички тези проектозакони е използването на чуждестранния и на нашия, макар и минимален дотогавашен опит. Обявяването на ценните архивни документи за общонародна собственост (включително и тези от личен произход, при известни условия), обвързването на архивното дело с Народната библиотека в София и поставянето му под върховното ръководство на МНП или институциите, отговарящи за културата (с изключение на последния проект), създаването на един централен (народен) архив и на местни архиви е тенденция за ограничаване на архивните средища, забрана за произволно унищожаване на документи, изработване на специални списъци (таблици) с определени срокове за съхранение на документите в учрежденията, организациите и предприятията, предоставяне на право на използване на архивните извори от всички граждани на страната навършили 18 години, облекчения или използване на документи, съхранявани в архивите, от чуждестранни изследователи, определяне санкции за нарушаване на закона и други. Освен това съществуват и някои особености, като създаване на научен институт по архивистика, на архивен комитет, Върховна архивна комисия, комисия за проверка на ценността на документите преди предаване на документите в архивите и др.

Запазените проектозакони в архивния фонд на Ив. Богданов хвърлят допълнителна светлина по въпроса за подготовката на нормативен акт за държавен архив през последните години преди излизането на Указ № 515 от 1951 г.

Друг документ от този период е информацията на А. Пухлев, началник-отдел «Културно-просветни институции» при КНИК, от който научаваме, че на 16 януари 1951 г. в ръководения от него отдел се свиква заседание на комисия от архивни деятели. На заседанието присъстват четирима представители на КНИК, по един представител на Архивния институт при БАН, на СГНС, МВР, Народната библиотека, Музея и архива на революционното движение в България. На заседанието участват и председателят на КНИК — Сава Гановски и подпредседателят Жак Натан.

В дневния ред на заседанието се поставят на разглеждане два въпроса: 1. Предложение за вземане на временни мерки относно архивните материали в страната, чието прибиране за претопяване за хартия е спряно по нареждане на КНИК, и 2. Създаване на Централен държавен архив.

По първия въпрос се отбелязва, че спирането на претопяването на архивни документи е полумярка и е неправилно. Предлага се да продължи претопяването на документи, като преди предаването им в книжните фабрики те се проверяват. Необходимо е да се провежда ефикасен контрол, за да не се допусне унищожаването на ценни документи. Освен това да се определи крайният срок за допускане за унищожаване на документи — вместо до 1942 г. да стане до 1918. г. Да се следи за запазването на всички документи, създадени до 1900 г.

По втория въпрос, поставен на заседанието — за създаването на Централен държавен архив — отношение взима представителят на Министерството на вътрешните работи Иван Даскалов. Той заявява, че е упълномощен от пом.-министъра Ангелов да съобщи на това заседание, че създаването на Централен държавен архив е задача, възложена на МВР, и че при тях се работи вече сериозно върху проектозакон за архивното дело в страната и проектоправилник към него, чието завършване се предвижда в срок от около два месеца.

Той заявява, че Централният държавен архив административно ще е подчинен на МВР, a oт КНИК и от другите специализирани научни институти ще получава научна и идейно-политическа помощ. Даскалов посочва и мотивите за това решение: примера на Съветския съюз и другите демократични страни и съображението, че в този архив ще се съхраняват и материали, представляващи държавна тайна.

По тази причина поставената задача пред КНИК отпада Комисията препоръчва: да се побърза с изготвянето на проектозакон за изграждане на архивното дело в страната, да се създаде за по-голяма експедитивност малочислен архивен комитет, който да функционира занапред при Министерство на вътрешните работи. В състава му да влязат представители на Архива на ЦК на БКП, КНИК, Архивния институт при БАН, Архива при СГНС и Музея и архива на революционното движение.

На комисията се определят следните задачи: да изработи проектоинструкция, използвайки опита на СССР за започване проверка на архивния материал; да упражнява надзор и да ръководи дейността на окръжните архивни комитети, които ще бъдат изградени в бъдеще към окръжните архивни институти; да изработи нареждане — кои категории преписки в архивите могат незабавно да бъдат отстранени кaто ненужни и предадени за претопяване в хартия за посрещане на неотложни нужди на книжните фабрики; да се организира провеждането на контрол над натрупаните вече по фабриките материали за претопяване; да се приведе в известност архивното богатство на България по библиотеки, музеи, читалища, манастири, училища, ведомства и др. и да се помисли за създаване на нови кадри от квалифицирани работници в областта на архивното дело в нашата страна.

Повечето от тези предложения на комисията са подходящи, но се правят в момент, когато МВР вече разработва проектозакон, в който са залегнали определени нови принципни постановки.

Любопитен е фактът, че през 1945 г. с един от обвинителните актове на Народния съд се подвежда под отговорност Райчо Райчев, бивш директор на Народната библиотека, за небрежно отношение към националното документално богатство по време на бомбардировките в София. От този акт личи вече създаденото ново отношение сред обществеността към архивните документи.

За по-доброто проучване и изясняване на историята и развитието на архивното дело в България е необходимо още по-задълбочено изследване на дейността на различни институции и лица, свързана със създаването на архивно законодателство и държавна архивна система в страната. Необходимо е на страниците на архивните издания да намерят място повече статии и съобщения по тези проблеми, както и самите документи. Това би улеснило работата при разработването на нови закони и подзаконови актове в областта на архивното дело.

Бележки

1. С. С. Бобчев. За общ държавен архив на българското царство. Юрид. преглед, 1927, № 7–8, 289–295; Т. Боров. За българските архиви. Отец Паисий, 1931, № 11–12, 160–161; Същият. Книги, библиотеки, библиографи. С., 1941, 158–164; Т. Василев. Към въпроса за старите архиви. Юрид. преглед, год. XXVI, С., 125, № 4–5, 157–159. Д. Осинин. Нуждата от общ държавен архив. Отеч. фронт № 1521, 7 авг. 1949; П. Миятев. За български държавен архив. Зора № 5363, 1937; Същият. Български държавен архив. Радикал, № 101, 6 окт. 1947; Същият. Създаване на държавен архив. Изгрев, № 1297, 23 дек. 1948; К. Мутафов. Народен архив при Народната библиотека. Просвета, год. 2, 1937, № 7, 940–943; П. Славински. Да създадем държавен архив. Отеч. Фронт, № 441, 9 февр. 1945; А. Фроловски. Архив на руското гражданско управление в България през 1877–1879. Юрид. преглед, 1925, № 2 и др.

2. ДВ № 31, 19 март 1888; № 281, 18 дек. 1903; № 63, 20 март 1903; № 49, 5 май 1909; № 37, 18 февр. 1911; № 83, 16 юли 1921; № 41, 25 май 1926; № 8, 26 дек. 1950; ЦДА ф. 242К, оп. 1, а. е. 244; ф. 177К, оп. 2, а. е. 1309, л. 1; а. е. 482, л. 22–23; а. е. 518, л. 3–4; ф. 2К, оп. 107, л. 15–27; ДА София, ф. 1227К, оп. 1, а. е. 16, л. 1–16, а. е. 18, л. 37; ф. 1К, оп. 2 а. е. 1290, л. 1; Доклад до XVI обикновено народно събрание от Парламентарната комисия зa изработване на щатовете на чиновниците, т. II, С., 1912, 35, 273, 282, 514.

3. Вел. Йорданов. История на Народната библиотека в София по случаи 50 годишнината й. 1878–1929 г., С., 1930; Ив. Дуйчев. Лекции по архивистика. С., 1950, 122–126; П. Миятев. Архивното дело в България от Освобождението до създаването на ДАФ през 1951 г. Изв. на Архивния институт при БАН, 1957, № 1, 21–45; M. Алексиев. Архивното дело в България. ИДА, 1957, № 1, 7–23; К. Георгиев. Архивное дело в Народной Республике Болгарии. Сов. архивы, M., 1969, № 4, 54–65; Мл. Радков. Към въпроса за изграждане на държавен архив у нас до 9. IX. 1944 г. ИДА, 1964, № 8, 18–33; Д. Минцев. Към въпроса за архивното законодателство в България. Изв. на Научния архив на БАН, С., 1968, № 4, 17–31; Същият. Справочник на излезлите нормативни актове по архивно дело — 1878–1974 г. Арх. Преглед, 1974, № 3, 50–64. Същият. Нормативни актове по архивното дело в България (1945–юни 1977). ИДА, 1979, № 36, 46–132; M. Блъскова. Документ от 1936 г. за необходимостта от държавен архив. ИДА, 1979, № 37, 45–50; M. Кузманова. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966, 102–153; Евд. Симеонова. Документи за създаването на държавните архиви в България. ИДА, 1971, № 22, 62–102; H. Савов. Към историята на българската архивистика. Българската общественост и документалното ни наследство. С., 1990, 85–122.

4. Димитър Димитров Мишев (10 окт. 1854, с. Бройковица, Видинско, 27 ян. 1932, София) — общественик, историк, публицист, народен представител в IV и XIV ОНС (1884–1886, 1908–1911), член-кореспондент на БАН, секретар на Българската екзархия в Цариград (1895–1901), учител (1876–1894), заема различни съдебни и административни служби, написал и издал над 1500 книги брошури и статии, редактирал списания и вестници (Църковен вестник, Свободно мнение, Отец Паисий и др.), съставил учебници за началните училища.

5. ЦДА, ф. 1546К, оп. 1, а. е. 1080.

6. Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение, с предписание от 14 март 1923 г. дава съгласието си за учредяване на държавен архив който поради свалянето на правителството на Александър Стамболийски не се осъществява.

7. Вж. Правилника на Народната библиотека от 1926 г., § 177–180.

8. Васил П. Василев — учител в I Софийска мъжка гимназия, командирован през 1924 г. за уредник на новооткрития Архивен отдел при Народната библиотека и работил в него до м. януари 1928 г., заменен от Костадин Мутафов.

9. Вел. Йорданов. Цит. съч., с. 305.

10. Проектоправилникът е разработен на основата на Закона за старините, ДВ № 37, 18 февр. 1911; ЦДА, ф. 177К, оп. 2, а. е. 221, л. 222; Вел. Йорданов. Цит. съч. 306–307; Вж. също Мл. Радков. Цит. съч. 23–24.

11. ДВ № 38, 18 февр. 1911.

12. Иван Гошев Иванов (8 септ. 1886, Пловдив–окт. 1965, София) — археолог, палеограф, историк на църковното изкуство, проф. в Богословския факултет на Софийския университет (1933–1950), декан на факултета (1927–1928, 1933 1934, 1940–1941), директор на Църковния историко- археологичен музей при Св. Синод на Българската православна църка (1922–1958), академик (от 1945) работи в областта на епиграфиката и славянската и гръцка палеография.

13. АБАН, ф. 160К, оп. 1 а. е. 207, л. 2.

14. Пак там, а. е. 172, л. 1–11.

15. Пак там, а. е. 192.

16. Пак там, а. е. 1 59, л. 1 75.

17. Пак там а. е. 207, л. 2.

18. ЦДА ф. 177К, оп. 2, а. е. 429, л. 16–17.

19. Пак там, а. е. 814, л. 1.

20. ЦДА, ф. 143, oп. 1, а. е. 9, л. 139.

21. Иван Генчев Богданов (3 май 1910, Търново–1979, София) — стопановед, юрист-консулт, адвокат, сътрудничил на различни вестници и списания: Училищен преглед, Българска мисъл, Златорог, Съдба, Септември, Пламък, Език и литература, Славяни, София, Мир, Вечер, Днес, Народна култура, Литературен фронт, Вечерни новини, Изгрев, Лост и др., работил в областта на литературната история, критика и теория на историографията, на научната информация, архивознанието, автор е на книгите: Речник на българските псевдоними. Писатели, карикатуристи и учени (1961), Литературни студии. Проблеми и профили (1966), Българската литература в дати и характеристики, 817–1965 (1966), Климент Охридски (1966), Васил Врач (1968), Кратка история на българската литература (2 части 1969–1970), Патриарх Евтимий. Книги за него и неговото време (1970), Български твърдини (1971), Българска литературна периодика (1972), Симеон Велики. Епоха и личност (1974), Авицена (1974), Прабългари (1976) и др., под негова редакция излизат избрани произведения на Ст. Михайловски и Илия Р. Блъсков и др.