Български исторически архив при Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий» — история и съвременност

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Любомира Трашлиева

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Българският исторически архив (БИА) е един от специалните отдели в Ръкописно-документалния център (РДЦ) на Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий». Той има дълга и интересна история и е един от най-старите, заедно с архива на Българската академия на науките (НА — БАН).

В неговото развитие най-общо може да се отделят няколко етапа. Първият е от основаване на Народната библиотека, когато постъпват първите документи за съхранение до обединяването на Архива на Възраждането в Етнографския музей с архивната сбирка в библиотеката през 1924 г. Вторият етап обхваща периода от 1924 г. до 1952 г., началната година на създаване на централизирана архивна система у нас. И третият етап — от 1952 г. до наши дни.

Архивът при Народната библиотека възниква като отклик на емоционалното състояние на българите след Освобождението да събират и пазят материали отразяващи Възраждането. Постепенно неговата роля нараства, като в годините до изграждане на Държавен архивен фонд (ДАФ) той придобива значението на национален архив. В продължение на повече от един век работещите в него допринасят за обогатяването и развитието му. БИА е живата история на опитите и търсенията за оптимално разрешаване на проблема за опазване и съхранение на документите. Неговият голям по обем и значение архивен фонд е истинско национално богатство.

В специализираната научна литература липсва цялостно изследване върху възникването, организацията и развитието на БИА. Първият източник за ранната история на Народната библиотека и в частност на архивната сбирка към нея е книгата на Велико Йорданов «История на Народната библиотека», публикувана през 1930 г.(1) Изследователи на БИА са и неговите ръководители и служители, които му посвещават статии, свързани с развитието му през различни периоди. Тук могат да се споменат имената на д-р Иван Панайотов(2), Виктория Тилева(3), Дора Попсавова(4), Дора Томова(5) и др. Като част от националната архивна система е разглеждан в публикации на Мария Кузманова-Матеева(6), Димитър Минцев(7) и др.

Възрожденската архивна сбирка в Народната библиотека в София 1879–1924 г.

Преди Освобождението на България българите не могат да създадат национален архив, в който да събират документи от своето минало. Българското книжовно дружество в Браила представлява може би единственото национално средище, където родолюбивите българи изпращат архивни материали за съхранение.

По време на Освободителната война (1877–1878) за съжаление много документи са унищожени, а друга отстъпващата турска армия успява да вземе със себе си. С установяване на Временното руско управление веднага се обръща внимание на деловодството и архивите в новосъздадените учреждения. С едни от първите прикази (№ 7 от 1 юни 1878 г. ) на руския императорски комисар в България се вземат мерки за неговото правилно водене(8). Наред с административната уредба се полагат грижи за културното издигане на българския народ. Главна роля в случая изиграва софийският генерал-губернатор П. Н. Алабин, който изработва проектоустав на софийската обществена публична библиотека, първообраза на днешната «Св. св. Кирил и Методий».

На 25 септември 1878 г. Софийското губернаторство с писмо № 3717, подписано лично от Алабин, препраща проектоустава до руския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков за утвърждаване. На 2 октомври същата година е препратено на завеждащия Народното просвещение проф. Марин Дринов(9). Проектоуставът се състои от 23 члена като най-напред се определят целите на новооснования институт. Според чл. 1 тези задачи са: «да се спомогне на умственото и нравствено развитие на местното общество и особено на младото поколение». И още нещо — да се даде на «обществото и в особеност на бедните лица да се запознаят с науката и литературата»(10). От всичко личи, че е замислена като местна обществена публична библиотека с широки просветни цели. В проектоустава покрай доста конкретни наставления за нареждане на книжовното имущество не са дадени никакви указания за устройството му. Книгите трябва да образуват един общ фонд, без да се отделят каквито и да е било сбирки.

Като обществена (публична) библиотека новооснованият институт преживява само пет месеца. На 6 юни 1879 г. с преминаването на библиотеката на държавен бюджет тя се превръща в Народна (национална) библиотека. От 1879 г. до 1898 г. тя съществува без да има закон или правилник, който да определя положението й. За устройствени и организационни въпроси е използван руският опит. Георги Я. Кирков, първият директор на библиотеката, иска и получава от Одеската библиотека материали за библиотечното устройство. Отделен е въпросът доколко те се прилагат в практиката.

Като документ, уреждащ дейността на библиотеката през този първи период от нейното съществуване може да се смята Инструкцията за устройството на българската народна библиотека(11), изработена от Константин Иречек и одобрена от Министерството на народното просвещение през 1884 г. Трябва да се отбележи, че основните принципи, които Иречек формулира в този документ, залягат по-нататък в задачите и устройството на библиотеката. Преди всичко като нейна основна задача се определя да събира «книжни материали». Те са определени от § 5 на Инструкцията:

1. Старобългарски и новобългарски ръкописи, старопечатни книги, всички книги на български език или от български автори на чужд език;

2. Всичко, което е писано в чужбина за България, съседните й страни и за страните от Балканския полуостров;

3. Всички класически съчинения от областта на художествената литература и науката.

4. Всички по-главни, основни съчинения по всички науки.

Със забележка към този параграф се препоръчва мерки за опазване на един «чист» екземпляр от българските книги.

Ограничение за ползване на читалнята няма, ако не се сметне общото указание в чл. 17: «Невъзрастни, нечисти, неприлични и подозрителни лица въобще да не се пущат в читалнята».

Така на Народната библиотека се възлагат преди всичко функциите на книгохранилище, което за българските книги е основно в страната и дори с известни зачатъци на архивни функции. Първият официално публикуван правилник на Народната библиотека е от 1898 г. и урежда положението на Софийската и Пловдивската народна библиотека(12). Той е съгласуван със закона за депозиране на печатни произведения, създаден предната година.

В този първи правилник не се дават никакви указания за посочените от Иречек сбирки. Споменава се само, че ръкописите се пазят в «особени долапи» (чл. 19) и че справочните книги, речници и енциклопедии «годишници и репертоарни съчинения» трябва да се държат в самата читалня «ако е възможно» (чл. 18).

Първите постъпления на документи са случайни, главно като дарения на отделни книги или цели библиотеки на изявени личности от тази епоха. Изпращат се документи, свързани с основаването на читалища, училищни настоятелства и др. Министерството на Народното просвещение препраща на съхранение архивни материали. Заедно с документи от Възраждането в библиотеката постъпват и такива, изоставени от османотурската администрация при оттеглянето й през Освободителната война.

Така в Народната библиотека се оформят две сбирки — едната от български произход и отнасяща се до предосвобожденската епоха и втората от турски ръкописи и документи.

През 1881 г. е предаден на библиотеката архивът на Любен Каравелов, по силата на неговото завещание, заедно с книгите от личната му библиотека. В него се намират и документи на В. Левски, К. Цанков, П. Хитов и Ив. Кишелски. Така още в самото начало архивната сбирка се очертава като Архив на Възраждането. През същата година постъпват и други ценни дарения. До нас обаче не е достигнал списък, който ги отразява.

Следващото дарение е зарегистрирано в 1889 г., когато изпълнителите на завещанието на екзарх Антим I, след смъртта му в 1888 г., изпращат в Народната библиотека един екзархийски берат(13).

В този първи период се полагат повече усилия за набавянето и обогатяване на библиотеката с книги, което е и нейна основна задача. Липсват сведения за активна архивна дейност. Обособената архивна сбирка се ограничава главно в събиране, съхранение и отчасти в регистриране на документите.

Новото положение на Библиотеката е уредено със закона за Народното просвещение от 1909 г.(14), изработен по времето на министъра на Народното просвещение Никола Мушанов. В допълнение на закона се публикува и Правилник за управление и уредба на Народната библиотека през 1915 г.(15) Библиотеката е включена в раздела «културни и филантропически институти». Вече съществуващите сбирки — от турски ръкописи и от документи от български произход са узаконени. Между отделите на библиотеката на първо място е предвиден Отдел за ръкописи и архиви. Според Закона и Правилника библиотеката и занапред се определя като основно книгохранилище, което събира и пази преди всичко българската книжна продукция — печатна и ръкописна.

Библиотеката през този период е изправена пред много проблеми. На първо място е недостигът на площ за подходящо подреждане на документите, за да могат да се обработват и използват. Въпросът със служителите също има своето негативно отражение. Липсват квалифицирани кадри, съществува и голямо текучеството, което пречи да се създадат условия за систематична обработка.

Особено място в историята на Библиотеката заема Пенчо Славейков. През месец февруари 1909 г. той е назначен на длъжността директор и е на този пост до 19 юли 1911 г. Седем години преди това той е поддиректор. П. П. Славейков активно участва в издирването и събирането на нови документи и прибирането им във фондовете на Народната библиотека. Като длъжностно лице той посещава различни градове, преглежда архивите им и съставя списъци с ценните документи, които притежават. През 1903 г. преглежда архива на митрополит Климент и дава мнение за прибирането му в библиотеката. Същото прави и за преписката на хаджи Н. Минчооглу. През 1909 г. заедно с В. Златарски присъстват в Москва на откриването на Гоголевите тържества. При това пътуване те прибират от Вл. Н. Палаузов библиотеката и архива на баща му, възлизащи на 104 ръкописи, писма и документи. През същата година постъпва личната библиотека и архива на проф. М. Дринов.

По същото време се създават архивни сбирки към други институти. Особено внимание към запазване на изворите на народната памет проявява проф. Иван Шишманов. Като министър на народното просвещение (1903–1907 г.) той прави постъпки за събирането на едно място документите от Възраждането. Много често той излиза с апели към българското общество или към наследници на известни българи да пазят документалното наследство, което притежават. В продължение на много години във всяка книжка от редактирания от него «Сборник за народни умотворения, наука и книжнина»(16) се публикуват документи от Възраждането, изпращани от всички краища на страната. Така те получават по-широко представяне. Една част от тези материали по-късно са предадени на Архива на Възраждането към Етнографския музей и в Народната библиотека в София. Значителна част остава и в личния архивен фонд на проф. Ив. Шишманов.

Архивни материали се събират и от Пловдивската окръжна комисия, която продължава започнатото от Пазарджишката постоянна комисия по написване на история на Априлското въстание. С тази задача е натоварен Д. Т. Страшимиров. През лятото на 1902 г. Търновската окръжна постоянна комисия командирова в Търновски окръг учителя от I–ва софийска мъжка гимназия Йордан Попгеоргиев. Неговата задача е да събере материали за написването на историко-географско проучване. По време на своята обиколка той намира много материали в различни селища, общини, манастири. Постепенно достига до идеята да събере всичко, което би послужило за изучаването на нашата историята от XIX в. Това обаче е свързано с много средства, с които той не разполага. За това се обръща към Министерството на народното просвещение да се заеме с организирането на тази задача, като предлага за целта да се използва Народния музей в София. Проф. Шишманов като министър на просвещението откликва на идеята.

Така в началото на 1904 г. към Народния музей се организира сбирка, където са приети събраните от Й. Попгеоргиев материали, отнасящи се предимно за периода 1834–1876 г. Той е назначен за пръв завеждащ архивната сбирка при музея и като такъв продължава да събира архивни материали. През 1904 г. предприема нови обиколки из страната и успява да събере много «писма, архиви, старопечатни книги и други документи, принадлежащи на дейци от епохата на Възраждането или пък отнасящи се към нея». След завръщането си той подрежда набързо събраните материали и съставя един сравнително подробен опис, който отпечатва през 1905 г.(17) Мл. Радков приема, че това «е първият по рода си опис на архивни материали или най-малкото първият опис на Архива на Възраждането»(18). За по-малко от година в музейната архивна сбирка са комплектувани и в значителна степен подредени 4000 писмени и печатни документи по Българското възраждане.

По същото време се учредява и Педагогически музей по примера на много европейски страни. За негов пръв уредник е назначен Ст. Чилингиров. Скоро той е изпратен на специализация в чужбина и неговото място се заема от Д. Т. Страшимиров, който вече е приключил с написването на «История на Априлското въстание» и предава в музея събраните документи. Тук започват да изпращат архивни материали и учители и инспектори от всички краища на страната.

Педагогическият музей просъществува кратко време. В средата на 1905 г. той се слива с педагогическата библиотека на Министерството на Народното просвещение под названието Училищен музей. Една част от събраните документи са предадени на Народния музей.

През 1906 г. се изгражда Народният етнографски музей в София. Заедно с етнографските материали от стария Народен музей тук се предава и архивната сбирка. Работата в новия архив се обособява във втори отдел — Исторически. Към 1910 г. той притежава 7472 документа и 170 кондики. Има също една значителна колекция от 576 старопечатни книги, десетки годишнини на списания и вестници(19). През 1911–1912 г. в него постъпват нови попълнения: 50 документа от Евгения Кисимова — председателка на Търновското женско дружество, 6 документа за учебното дело в Шумен и др. В постъплението фигурират и материали на Трайко Китанчев, отнасящи се за преврата и контрапреврата от 1886 г., 169 документа на Д. Ценович за революционното движение през 1869–1877 г. За 20 000 лв. е оценен и архивният фонд на Г. С. Раковски, състоящ се от 1615 документа. Поради липса на средства обаче, музеят не откупува този фонд.

Участието на България във войните (1912–1918 г.) не дава възможност на Историческия отдел да разгърне своята дейност. Към Щаба на действащата армия през 1916 г. е сформирана група от археолози, етнографи и историци, която да събира материали в освободените земи. От страна на музея за такава дейност са командировани П. Чилев в Драмско и Кавалско, Мл. Панчев и А. Стоилов из Македония. Те обаче не постигат много в своята мисия. През цялата 1918 г. в отдела постъпват само 9 ръкописа(20). На следващата година броят на постъпленията достига 227, свързани най-вече с дейността на Н. Минчооглу от Търново, на Ст. Изворски от Галац, на X. Тъпчилещов, д-р Ив. Селимински, Д. Войников и др.

По същото време безспорни заслуги за дейността на Архивната сбирка в Народната библиотека има главният библиотекар през 1917–1919 г. Стилиян Чилингиров, който по-късно става директор. Към края на 1917 г. постъпва в библиотеката архивът на книжовника А. Драндар. През 1918 г. Ст. Чилигиров прокарва идеята да се изпратят вещи лица да проучат бита на бесарабските българи(21). Година по-късно постъпват фондовете на Милан Димов, Г. Стойчев, П. В. Гюмюшев и др. Името на Чилингиров се свързва и с изработването на нормативни документи, регламентиращи дейността и организацията на Народната библиотека. Той участва в изработване на Правилника за Народната библиотека от 1915 г.(22)

Изискванията за обработката на архивните документи не се различават много от обработката на книгите. Законът и Правилникът изискват документите да се групират в две групи: а) писма и документи, засягащи историята на нашия народ и отношението му с другите народи, и б) писма и документи, засягащи историята на другите народи. За всяка група се води специален инвентар, в който всяко писмо, документ и пр. се вписват под отделен номер.

През 1919 г. Ст. Чилингиров предлага Проект за допълнения към закона за Народното просвещение от 1909 г. В него той предлага Архива на Възраждането, който се намира в Етнографския музей, да премине към библиотеката. В подкрепа на своето предложение пояснява: «Днес това държане на архивите в музея е безсмислица, време е да се разбере, че действително е голямо безумие да може да се сети човек, че писмените документи — вестници, списания, книги, писма и пр., може да се пазят между дрехите и занаятчийските сечива на българския народ»(23). В своя проект също така предлага да бъде обособен Архивен отдел в библиотеката.

Мнението на Чилингиров е взето под внимание. С новия закон от 21 юли 1921 г.(24) в Народната библиотека се създава Архивен отдел. Архивът на Възраждането остава на временно съхранение в Етнографския музей, докато библиотеката подсигури подходящо хранилище. Покрай другите материали в библиотеката попадат материали и документи на българските държавни учреждения. След десетилетно съществуване те са съвсем претъпкани с книжа и прочистването им е крайно необходимо. То се извършва на всеки седем години. Често това се извършва безогледно и довежда до унищожаването на ценни материали. Спасяването на част от тях е чиста случайност.

През 1921 г. Министерството на просвещението съобщава с писмо от 28 юни на Народната библиотека(25), че разрешава на Върховната сметна палата в София да унищожи част от архивата си в периода от 1879–1907 г. (като се запазват документите за периода 1885–1886 г.). Директорът на Народната библиотека е запитан дали тя би могла да я поеме. Ст. Чилингиров откликва и допълва, че книжата ще бъдат допълнително проучени и прибрани в строящия се още от 1914 г. склад на библиотеката.

С въпроса за тяхното приемане библиотечният съвет се занимава едва през 1923 г. Решението е да се вземат на временно съхранение част от материалите, които да послужат за основа на бъдещ държавен архив. Това решение е съобщено на министъра на просвещението Ст. Омарчевски. На 14 март той одобрява и се разписва за създаването на отделен държавен архив. Но за него в нормативните документи през следващите години не се споменава.

В резултат от преписката, заведена между Министерството на просвещението, Народната библиотека и Върховната сметна палата по предаване на архивите на последната, още през същата година започват да се приемат документи от държавни учреждения. Само за една година постъпват 400 дела в 142 папки. Това са делата на 33 ковчежничества от 1879 г., на 31 от 1880 г., 166 дела от 1885 г., на Министерството на войната, Министерството на финансите, Министерството на вътрешните работи и др.(26) През този период постъпват архивите на Българското читалище в Цариград и на В. Друмев — през декември 1922 г. Направени са постъпки за набавянето чрез Ив. Доков от Плевен на оригинал на Ботевото възвание.

След поемане ръководството на Библиотеката от Ст. Станимиров в 1922 г. за ръководител на Архивния отдел се сочи Д. Т. Страшимиров. Отпускат се по-големи суми, с които се набавят архивите на Св. Миларов, К. Цанков, Ив. Касабов. Архивът на Св. Миларов съдържа 587 писма, най-старите от които датират от 1846 г. През 1924 г. е откупена библиотеката на Григор Начович, в която има около 10 000 писма и разни бележки. Направени са постъпки, а след това и откупени ценни документи на Н. Обретенов, Филип Симидов, Петрана Обретенова.

През 1922 г. библиотечното ръководство замисля да подготви за публикуване архивни материали, които се съхраняват в библиотеката. Проф. Васил Златарски е ангажиран с проучването и описването на историческите документи в Архивния отдел. Дали проф. Златарски е извършил тази задача не е известно.

След построяването на склада през 1924 г. и подсигуряването на необходимото помещение, предвидено от закона от 1921 г. се пристъпва към прехвърлянето на Архива на Възраждането от Етнографския музей в библиотеката.

Архивният отдел при Народната библиотека през периода 1924–1952 г.

През 1924 г. по искане на новия директор Б. Ангелов, Министерството на народното просвещение нарежда на Етнографския музей да прехвърли Архивът на Възраждането към Архивния отдел(27). Уредникът му А. П. Стоилов временно е командирован в Библиотеката. Предаването става с акт от 1 април 1924 г.(28)

По сведения на В. Йорданов към 1924 г. Архивният отдел съдържа 100 000 документи(29). През 1926 г. са приети документи за четата на Хр. Ботев от капитана на параход «Радецки», издирени и откупени са документи на П. Р. Славейков от тревненския учител Т. Духовников. Все през този период се приемат 537 пенсионни преписки на поборници и опълченци(30).

През 1926 г. е издаден нов правилник на Народната библиотека, който остава в сила до 1944 г.(31) В него са внесени много нови положения. Задачите на библиотеката са определени по следния начин: «Народната библиотека се грижи да събере, класифицира, проучи и постави на разположение на публиката за научни цели всички архиви с историческо и културно значение, а също и отделни исторически писма и документи по духовното и политическо възраждане на българския народ, както и по отношенията му със съседните и други народи». По-нататък се посочва какви могат да бъдат тези документи: «1. Правителствени архиви, станали излишни за текущата служба на съответните учреждения. 2. Архиви на български държавници, писатели, учени и други културни, обществени и политически дейци. 3. Ръкописи на по-видни починали български писатели, както и разни техни писма, коректури, книги с бележки, портрети и други подобни, които биха могли да свидетелствуват било за творческия процес на писателя, било за характеризиране на неговата личност или дейност. 4. Отделни архивни материали с историческо значение, като писма, автографи, портрети, печати, отпечатъци на восък и др.».

Библиотечната управа и правителството гледат на Архивния отдел като на изпълняващ функции на държавен архив. Държавата задължавала при прочистване на архивите си учрежденията да предават ценните на Народната библиотека.

Приемането на Архива на Възраждането от Етнографския музей налага известни промени. В. Василев като уредник на отдела прави много както за уеднаквяване обработката на документите от двата института, така и за преодоляването на някои слабости по организацията. За да предотврати разпокъсването на фондовете, той се опитва да групира документите в «архиви» или «сбирки» според бившите им притежатели. Своите разбирания той излага в една инструкция. В нея между другото се изисква «заварените колекции от документи, групирани по предмет, да се групират, ако е възможно, по името на бившите им притежатели в «архиви» и «сбирки». Под «архив» се разбира колекция от документи, адресирани до едно лице, което е същевременно и притежател на колекцията; под «сбирка» — колекция от документи, адресирани до различни лица, но събрани в едно от притежателя на колекцията(32).

Чрез Правилника се утвърждава и нова схема на организация. Според нея документите се разделят в две основни групи — държавни и частни архиви. Първата група обхваща документи от държавните учреждения в България, и се разделя на три части: 1) губернаторства в Северна България (1877–1880 г.); 2) Източна Румелия (1878–1885 г.); 3) Княжество България (1880–1908 г.). Втората група обхваща архивите на частни лица и организации и се състояла от две части: Архив на Възраждането (1762–1877 г.) и Архив след Освобождението (след 1877 г.)

Основният каталог на Архивния отдел се състои от тефтери, в които по реда на сигнатурите се залепва по един фиш за всеки документ. През 1925 г. В. Василев се заема с уреждането на предметния каталог, чиито рубрики (40 на брой) са регламентирани в Правилника от 1926 г. В доклад от 1930 г. е отразено, че през 1929 г. са обработени и инвентирани 1862 документа. През 1930 г. са обработени също толкова — 1862. Това са документите, отразени в серия II В, от № 1 до № 2924. През 1936 г. са инвентирани 5033 документа от архива на Хр. Тъпчилещов(33). Министерството на народното просвещение изисква ежегоден отчет за работата на Архивния отдел(34). През този период се работи главно върху архивите на Г. Раковски, Цв. Радославов, Н. Обретенов, Ив. Касабов, Гр. Начович, Хр. Тъпчилещов и др. След напускането на В. Василев (1928 г.) работата по обработката на документите намалява.

През 1927–1928 г. се засилва набавянето на архивни материали. Особено активна дейност развива Константин Мутафов, който в 1924 г. е назначен за помощник на уредника, а от 1928 г. — за уредник на отдела. Главните му усилия са насочени към събиране на архиви и фондове на писатели и артисти. През този период са откупени фондовете на Константин Величков, Христо Даскалов от Трявна, Григор Пърличев, Р. Канели и др. В началото на 1928 г. той прави безуспешен опит да получи делото на П. К. Яворов от Софийския окръжен съд. Чрез българската легация във Франция се установява връзка със Стефанаки Кръстевич за прибиране архива на брат му Гаврил Кръстевич.

Особено ползотворни за попълването на архивните фондове се оказват предприетите от Мутафов обиколки из страната. През 1932 г. той посещава Свищов, за да прибере книжата, завещани от учителя Цветан Радославов. Следващата година посещава Севлиево, Търново, Русе и Свищов. Значителна част от постъпленията през следващите 2–3 години са документите на Евлоги Георгиев — около 20 000 на брой.

Условията, при които се съхраняват архивите, продължават да бъдат неподходящи. Те се намират — «една част в един коридор, друга — в едно проходно мазе, а трета — в един от етажите на новия склад...»(35). Документите са поставяни в картонени папки с връзки, нареждани вертикално на лавиците. По този начин от собствената си тежест се смъкват и връзките на папките разкъсват долната част на документа, като увреждат подписа и датата. В читалнята условията също не са добри. По сведения от 1924 г. тя представлява една неудобна стая, претъпкана с архивни материали, с маса и три стола, намиращи се между 4 врати и 2 прозореца. Годишно се посещава от 10–15 читатели. През 1924 г. са направени 153 посещения от 14 лица, а през 1925 г. читателите се увеличават на 25 с 246 посещения.

С правилника от 1926 г. се налагат ограничения при ползването на архивните материали. Библиотеката се задължава да пази в тайна за определен срок някои необработени ръкописи от именити писатели, научни или обществени дейци, ако те пожелаят това. Писмата, дневниците, мемоарите, записките, литературните произведения и др. могат да се дадат за ползване само със съгласието на автора, а след смъртта му със съгласието на библиотечния съвет. Частни лица, които предават своите архиви на Народната библиотека, имат право да ги обнародват първи в срок от пет години.

Библиотеката извършва и публикаторска дейност, най-често на страниците на своите годишници.

Архивните документи се ползват от много наши изтъкнати учени и публицисти. Отделът се посещава от М. Арнаудов, Ив. Стойчев, Хр. Семерджиев, П. Динеков, Ст. Чилингиров. През 1938 г. са отбелязани най-много посещения, които през следващите години рязко намаляват. Най-често използваните архиви са на В. Левски, М. Дринов, Г. С. Раковски, Н. Обретенов, Добродетелната дружина, Ст. Стамболов и др.

През този период в отдела работят В. Василев, К. Мутафов, А. Христова, Цв. Александрова, В. Кертева. На 9 ноември 1942 г. постъпва на работа първият историк — д-р Иван Панайотов. През същата година се преминава към частично евакуиране на документите в мазето на I Софийска девическа гимназия, а от там — в Съдебната палата. През 1943 г. Отделът е затворен за външни посещения.

Поради ненавременните мерки за евакуация са загубени безвъзвратно множество ценни документи. В резултат на бомбардировките и пренасянето на документите са унищожени: Архивата на Източна Румелия (1885–1886 г.), Архивите на различните губернаторства (1877–1880), Архивът на Министерството на вътрешните работи (1878–1900), Архивите на окръжните управления (1878–1900), на околийските управления (1889–1900), Архивът на разните ковчежничества (1879–1886), Архивът на 6–ти Търновски полк (1879–1885) и др.(36)

Новият уредник на отдела, въпреки военните години успява да набави ценни архивни материали, свързани с дейността на Евл. и Хр. Георгиеви, архивите на П. Рашев, Н. Поповски, Др. Цанков, Александър Людсканов и др.

Д-р Ив. Панайотов е единственият служител на Архивния отдел и след 9 септември 1944 г. Освен задачите във връзка с възстановяването на отдела той ръководи и реевакуацията на Библиотеката. Към средата на 1947 г. службите на Библиотеката, включително и на Архивния отдел, са настанени в южното приземие на новата, още незавършена сграда. След възстановяване работата в отдела на 20 октомври 1947 г. като помощници на Ив. Панайотов са назначени историчките В. Ацева и С. Русанова. Като пръв помощник на уредника постъпва на 12 ноември 1948 г. К. Възвъзова. Колективът се увеличава с още трима служители — В. Тилева (февруари 1949 г.), Б. Тодорова-Петкова и Др. Алексиева (от април 1949 г.). До средата на 1949 г. е извършено следното:

1. Проверка на архивния фонд по инвентарни описи, завършена на 31 октомври 1947 г., при която са в наличност 42 321 документа, поставени в 336 папки, от които само 30 200 са отразени в инвентарните книги. Освен това на лице се оказват и многобройни вързопи с необработени материали.

2. Съставен е временен служебен каталог от отпечатани фишове за 3252 документа (констатирана е липсата на фишове за близо 40 000 документа; изработват се 2677 ръкописни фиша за неинвентирани документи).

3. Инвентирани са 2715 новопридобити документи и са описани — 11 403.

4. Зарегистрирани са 446 посещения, изпълнени са 688 поръчки и са дадени 212 устни справки.

5. Придобити са над 4 000 документа от архивите на д-р Ст. Данев и Т. Бурмов.

6. Открита е читалня на Отдела на 2 януари 1948 г.(37)

Архивният отдел през 1949 г. е преименуван на Български исторически архив (БИА), за да се отличи от турския архив, запазен в Ориенталския отдел. Пред него продължават да стоят нерешените въпроси, свързани с липсата на архивохранилище, с обработката на материалите и тяхното съхранение.

След 9 септември 1944 г. чрез законови положения Народната библиотека — респективно Българският исторически архив, се утвърждава като единственото архивохранилище в страната до създаването на Държавен архивен фонд (ДАФ). Така според III–то постановление на Министерския съвет от 22 март 1945 г.(38) Библиотеката прибира «книгите, архивите и др. на осъдените от Народния съд лица». Следващият документ, който дава право на Народната библиотека да изземва държавни архиви, е Окръжно до всички министерства, дирекции и подведомствените им учреждения, до всички автономни учреждения, подписано от министъра на информацията и изкуствата в 1947 г.(39) В следващите години е уредено положението на Библиотеката като научен институт.

Активна дейност развива отделът по отношение на комплектуването. До голяма степен това се дължи на факта, че до учредяването на Държавен архив у нас Българският исторически архив е единственото по-голямо и по-уредено архивохранилище. От 1945–1947 г. са прибрани по силата на IX–то министерско постановление от 30 януари 1945 г. фондовете на Др. Цонев, Ст. Танев, Хр. Шишманов, Б. Филов, ген. Луков, княз Кирил, Губернаторството на Тулча, Масонски ложи, Българско-немското дружество и др. През 1947 г. Министерството на информацията изпраща доклад до министър-председателя за предаване в Народната библиотека и документите от архивите на царската фамилия, тъй като Наредбата-закон от 1945 г. не урежда този въпрос. Така въз основа на новото IV–то постановление на Министерския съвет Библиотеката получава правото да прибере «всички книги, ръкописи и документи от частните библиотеки на бившия цар и другите членове на царското семейство». В резултат на това са взети главно библиотеките на двора и незначителна част от дворцовите архиви. През 1945 г. са комплектувани и фондовете на П. Калянджиев, Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и др. За периода 1945–1954 г. са комплектувани над 800 000 документа. Виждайки невъзможността на Народната библиотека да прибере всичко, ръководителят на Архивния отдел в своите доклади апелира към създаване на институция, която да съхранява тези материали.

Необходимостта от обработването на това голямо количество документи, изисква и подготвени хора. Квалификацията на сътрудниците върви в две насоки — историческа и архивистично-библиотечна. В 1948 г. на организирания курс за стажант-библиотекари д-р Ив. Панайотов изнася лекции по история на България и история на Народната библиотека. След завършването на библиотечния стаж от сътрудниците в Българския исторически архив е организиран за тях квалификационен курс по архивистика под ръководството на Ив. Дуйчев.

През 1948 г. започва системна работа по обработка на документите. Най-напред с помощта на бригадири се пристъпва към изработване на временен каталог по личните имена и селища. Продължава старата практика по инвентирането на новопостъпилите документи. През същата 1948 г. се подреждат азбучно и хронологично някои от големите фондове: братя Робеви, Хр. и Евл. Георгиеви, Игнатий Рилски, Гр. Начович др. В този начален етап от работата в отдела продължава и индивидуалното описание на фишове. През 1949 г. се пристъпва към степенуване на работата, като се започва с обработката на най-търсените фондове. Още същата година са инвентирани общо 2666 документа, описват се близо 6000, и се подреждат азбучно и хронологично около 85 000(40). След запознаване със съветската практика в обработката на архивите започва да се прилага класификационната схема. Чрез нея се пристъпва към класифицирането и предметизирането на документите, с оглед разкриване дейността на фондообразувателя. За най-ценните архиви се правят подробни описания на архивните единици. По този начин са описани архивите на Л. Каравелов, К. Цанков, Ив. Касабов, Ив. Грудов, Г. Минков, Г. Милев и др.(41) В резултат от дейността на Отдела за периода от 1947 г. до 1954 г. са инвентирани 32 000 документа, които обхващат около 50 фонда.

Българският исторически архив и архивното законодателство

Централизираното архивно дело в България води началото си от октомври 1951 г., когато Президиумът на Народното събрание приема Указ № 515 за създаване на Държавен архивен фонд(42). Той определя вида на документите, които влизат в Държавния архивен фонд (ДАФ), регламентира цялостната дейност по съхраняването, отчета, обработката и използването на документалните материали.

Въз основа на Указа, Министерският съвет приема Постановление № 344 от 18 април 1952 г.(43) за организиране на ДАФ. То определя мрежата на държавните архиви, техния профил и подведомственост, подготовката на кадри и др. Създадени са два централни архива — Централен държавен исторически архив (ЦДИА) и Централен държавен архив (ЦДА). Първият комплектува и съхранява документи «образувани до 9 септември 1944 г.», вторият — след това.

Новите законодателни актове не предвиждат запазването на двата специални отдела на Народната библиотека (през 1950 г. преименувана в Държавна библиотека «Васил Коларов»). Ръководството й не бърза да предаде своите архивни сбирки. Неговата аргументация е, че Народната библиотека има своите традиции в събирането, комплектуването и обработката на архивни материали. А и от друга страна новосъздадените архивни институции нямат подходящи помещения за тяхното добро съхранение. Библиотеката не само не предава своите архиви, но и предприема редица постъпки за тяхното обогатяване.

С решения на Комитета за наука, изкуство и култура от 1953 г.(44) взети в резултат от разглеждане на работата на библиотеката, се предвижда «до края на 1954 г. да се направят годни за използване архивните, ръкописните и други сбирки на специалните отдели». На следващата година с Постановление № 13 на МС от 22 януари 1954 г.(45) «относно утвърждаване на научноизследователските институти при ведомствата» е уредено положението на библиотеката като научен институт. С това постановление д-р Ив. Панайотов става старши научен сътрудник, К. Възвъзова-Каратеодорова — научен сътрудник (от 1962 г. ст. научен сътрудник).

Положението на Народната библиотека, респективно на БИА, е регламентирано в Наредба за задачите и устройството на НБКМ в 1964 г.(47) Според чл. 12 «Народната библиотека събира, обработва и предоставя за ползване стари паметници на българската писменост, ръкописи и архиви, които имат непосредствена връзка с историческото, културното развитие на българския народ, материали на Възраждането». В нея научноизследователската дейност на БИА е регламентирана като: «разработване на въпросите на палеографията, архивистиката, книгознанието, ориенталистиката и консервацията на книгата». През 1966 г. според новоизлезлият Правилник(48) на Народната библиотека, БИА намира място в сектора за специалните ръкописно-документални отдели на библиотеката с общ ръководител К. Възвъзова-Каратеодорова. С Постановление № 2 на МС от 20 януари 1970 г.(49) тя е утвърдена като координиращ научноизследователски институт за всички библиотеки в страната, изравнен по права с научноизследователските институти на Българската академия на науките.

Така за 20 години библиотеката си извоюва правото на съхранение на архивни сбирки от периода до Освобождението 1878 г., тяхното докомплектуване и обработка. При изработването на новите законови разпоредби за ДАФ тя не може да бъде подмината.

През 1974 г. е публикуван новият Закон за държавния архивен фонд, а през 1975 г. — правилник за неговото приложение(50). В закона ясно се определят целите, задачите и съставът на ДАФ. Документите според закона се делят по вид и епохи. Ръкописно-документалният сектор при Народна библиотека «Кирил и Методий» е определен за орган за управление на ДАФ, комплектуващ «документи от феодализма и османското владичество» (чл. 6 от Правилника). Според законовите разпоредби той е ведомствен архив с постоянен състав на документи.

С Постановление на Министерския съвет от 30 декември 1992 г. е променена структурата и организацията на архивната система. В архивната мрежа, но без да са административно подчинени на ГУА при МС, се включват и 10 архива с постоянен състав на документи. Между тях е и Ръкописно-документалния център към Народна библиотека «Св. св. Кирил и Методий». В бр. 32 на ДВ от 1993 г. се публикувани изменения и допълнения на Закона за ДАФ, в който тези звена не са изрично определени като «органи за управление на ДАФ», както Главно управление на архивите при МС, Централния държавен архив и държавните архиви. В сила е обаче все още действащият Правилник за прилагане на Закона за ДАФ от 1989 г. В него ведомствените архиви с постоянен състав на документи са приравнени към категорията на държавните архиви по отношение на правата и задълженията си във връзка с ДАФ(51).

Комплектуване, фондова наличност и информационни справочници в Български исторически архив

Неизясненото положение на Българският исторически архив след създаването на държавните архиви спъва дейността му относно набиране на архивни документи. В неговите отчети присъстват предложенията да се уточнят отношенията с Архива на БАН и Централния държавен исторически архив. Пред Архивния съвет се предлага за разглеждане предложението БИА да стане филиал на ЦДИА.

Възползвайки се от решенията на КНИК от 1953 г., БИА издава Правила за комплектуване, обработка, запазване и използване на документалните материали от личните и обществени архивни фондове и колекции от XIX–XX в.(52) С тяхното съставяне се опитва да се преодолее изолираността на БИА в първите години след издаването на Закона за ДАФ. Тази постъпка на колектива на БИА не е посрещната еднозначно. В своята статия «Архивното дело в България» М. Алексиев(53) отчита, че БИА «неправомерно» комплектува своите фондове.

За периода 1955–1956 г. тук са приети на съхранение архивите на Опълченското дружество — Русенски клон (1955 г.), Етрополската дружба (1956 г.), Женското благотворително общество — Варна (1956 г.) и фонда на писателя Димитър Полянов (1956 г.).

По-късно към принципите за комплектуване, залегнали в Правилата..., се добавя още един, който не се отнася до набавянето на оригинали, а на копия на документи, които представляват части от фондовете на БИА. В резултат на активната дейност в тази насока се поставя началото на разгърнат фотообмен на документи с музеи и архиви в провинцията и чужбина. По този начин са докомплектувани фондовете на х. Н. Минчооглу, П. Кисимов, Ив. Кършовски, А. и Ст. Робевски, Димитър Хаджитошев и др.(54)

Въпреки, че БИА запазва своите архивни сбирки като цяло, се налага и отчисляването на фондове от тяхната наличност. Между 1950–1968 г. се прехвърлят към други институти документи от фонда на БИА: през 1950–1964 г. — писма и бележки на Ив. Вазов — на научен институт-музей «Ив. Вазов»; през 1952 г. — 16 папки (5945 док.) от бившия Дворцов архив — на Държавния архив; през 1966 г. — фондът на Общоградски комитет за подпомагане на пострадалите от септемврийските събития от 1923 г. — на Института по история на БКП при ЦК на БКП (октомври 30 док.); през 1968 г. — фондовете на Международно транспортно дружество «Леване» (100 папки), Софийското бакалско сдружение «Три светители» (в 90 папки) и Софийско главно управление (в 63 папки) — на Държавния архив(55).

През 1974 г. с излизането на новия Закон за ДАФ продължава отчисляване на фондове от БИА. Така например през 1977 г. са отчислени 58 фонда с около 30 000 документа, които са прехвърлени към ЦДИА, Архива на БАН и ЦДА на НРБ(56). Тези фондове са отбелязани в книга 8 от «Обзорите ...». По силата на същия закон са прехвърлени и две от колекциите, притежание на БИА. Това са «Кавалерия», предадена на ЦДВА и документи на осъдени от Народния съд — предадени на Централния партиен архив.

През 70–те и 80–те години на XX в. се набавят между 20 000–30 000 документа годишно. Повечето от тях докомплектуват стари фондове. Новообразувани фондове са — ф. № 762 — К. Фотинов, ф. № 772 — Чалъков, ф. № 778 — Г. Алтънов и др. Интересни са и единичните постъпления, между които: ръкопис на възрожденския писател В. Попович, диарбекирския дневник на Тоне Крайчев от с. Желява, Софийско, спомените на Станьо Гудев, поборник от Априлското въстание.

Последните десет години постъпленията постепенно намаляват. Те са предимно по линията на дарителството. Особено голямо постъпление е архива на Т. Боров, предаден през 1993 г. от неговите синове. Архивът е изключително богат, наброяващ над 40 000 документа, подредени лично от дарителя.

В момента Български исторически архив притежава: фондове с обща номерация до 880, действително съществуващи са 759 с 1 400 000 документа. Разликата от 121 фонда се явява от предадените на други архиви и институти. Колекциите са 91 с обща номерация, а действителни — 89.

Необработени са около 60 000 документа. От няколко години постъпилите снимки заедно с фондовете не се изваждат от тях. Така освен в сбирката «Портрети и снимки» снимков материал се съхранява и към архивния фонд на БИА.

Голяма част от фондовата наличност, която се съхранява в БИА, се отнася към възрожденската история, но не липсват и документи от следващите епохи. Преобладаващи са личните фондове, но има фондове и на градски, и селски общини, еснафски и търговски сдружения, училища, читалища. Както личните, така и обществените фондове от епохата на Възраждането позволяват анализирането на този период от българската история от всички аспекти.

Документите, отразяващи икономическото положение по българските земи са многобройните еснафски кондики, търговските тефтери и кореспонденцията на големите търговски къщи на Хр. и Евл. Георгиеви, Хр. Тъпчилещов, братя Робеви, братя Пулеви и др. Документалните материали дават сведения за развитието и дейността на всички по-будни селища, както и на селища вън от българските земи, в които българските изселници и емигранти са развивали деен обществен и културен живот.

Българският исторически архив притежава множество извори за развитието на българската светска просвета и борбата, водена срещу гръцкото влияние в нашите училища. Освен архивни фондове на просветители и книжовници като Н. Геров, Т. Бурмов, Ц. Гинчеви др., отделът притежава писма от, до и за почти всички по-видни учители, автори на учебници, училищни деятели като: В. Априлов, Н. Бацаров, д-р П. Берон, Р. Попович, П. Р. Славейков и много други.

Добре застъпена в архивните фондове е и борбата на българския народ за създаването на национална църква. Тук са фондовете на Антим I, Досидий Самоковски, Иларион Макариополски, Симеон Варненски.

Революционното движение за национално освобождение е широко застъпено в комплектуването на отдела. Тук са архивни материали, свързани с дейността на В. Левски (запазени са джобното му тефтерче, проектоуставът на Българския революционен комитет, писма, бележки за дейността му през 1871–1872 г.), Хр. Ботев, Г. С. Раковски, Л. Каравелов. Пазят се множество писма с революционно съдържание и в други архивни фондове. В БИА се съхраняват документи, отразяващи дейността на Български таен централен комитет от 1866 г., Българската добродетелна дружина (БДД), Българския революционен централен комитет (БРЦК) и Българското централно благотворително дружество.

Периодът след Освобождението е застъпен преди всичко в личните фондове на държавници и общественици. Особено многобройни са материалите около Съединението (1885 г.), Сръбско-българската война, за цялостния развой на Македонския въпрос до 1912 г. БИА притежава известен брой писма от и до големите дейци на ВМОРО Д. Груев, Г. Делчев, Тр. Китанчев, Хр. Матов, Г. Петров, Я. Сандански и др.

В БИА също се намират писма и автографи на почти всички български поети и писатели: Ив. Вазов, М. Белчева, Ел. Багряна, Елин Пелин, П. Р. Славейков, П. П. Славейков, Йордан Йовков, Николай Райнов и др.

За да могат архивните документи да се ползват от читателите, е необходимо тяхното добро съхранение и опазване. До 1954 г. голяма част от тях продължават да са в папки с връзки и се редят вертикално по лавиците. В докладите на Ив. Панайотов и К. Възвъзова започват да се явяват все по-често предложения за специални кутии, за назначаването на реставратор и фотографирането на някои от най-ценните и най-застрашени документи. Набавянето на картонени кутии става постепенно. Те се изработват в книговезницата на библиотеката по модел, създаден от К. Възвъзова. През 1957 г. се набавя и дезинфекционна камера за изчистване и обезпрашаване на новопостъпилите документи(57).

През 1956 г. се поставя началото на химическата лаборатория в библиотеката. С нейното създаване започват по-системните грижи около реставрацията на архивните документи. През 1961 г. се изработва листоотливната камера и се прилага механизираният начин за реставриране на документи.

Заснемането на документите в този начален етап е един от най-сигурните начини за запазването на материалите. През 1953 г. е организирана фотолаборатория. Първоначално се пристъпва към заснемане на най-старите по време, най-ценните и най-повредените документи, фотокопията поставят началото на фотоархива на БИА. Към него се изработва и картотека. През 1954 г. библиотеката се снабдява с апарати за четене на микрофилми. Заснемането на документите не върви според желанията и плановете на отдела. След 1968 г. от подборно се преминава към цялостно филмиране на фондове. От 1969 г. навлиза нова форма на заснемане — ксерографиране на документални материали. Ксерокопията се използват и за обмен с архивни институти в страната и чужбина.

Документалните материали, съхранявани в БИА, са обект на интерес на голяма аудитория — от научни работници, студенти до представители на средствата за масово осведомяване, краеведи и др. За това е изключително важно архивният фонд на БИА да разполага с добре изградена система от научно-справочен апарат, който да разкрива съдържанието на документите от различни аспекти и на различни нива на информация.

До 9 септември 1944 г. отделът е разполагал с около 10 000 печатни фиша, отразяващи съдържанието на близо 50 000 документи. От тези фиши се възстановяват само една малка част. През 1946 г. от БАН се изискват 4 000 фиша, отразяващи документите от серия ПА, и изисканите през 1964 г. от Църковния музей, отразяващи документите, инвентирани след 1924 г. в серия II В.

В следващите години са изработени следните справочни пособия към архивния фонд на БИА:

I. За справочния апарат към целия фонд:

1. Опис на описите, воден редовно от 1964 г.

2. Картотека на фондовете (азбучна и топографска) — служебна и за читатели.

3. Картотека на колекциите — азбучна и топографска.

4. Картотека на единичните постъпления — за старите топографска, а за новите — хронологическа.

5. Непълни каталози за архивите, обособени по автор (или адресат), подател, по предмет или по тема: а) именен (подборен именен указател, който разкрива само името на автора на документа, и друг съставен от старите печатни фишове на отдела — разкриващ накратко и съдържанието на документите от сериите II А и II В); б) хронологически, съставен от печатни фишове също с разкрито съдържание; в) географски; г) предметно-тематични; топографски каталог (отразяващ документите от серия II А и II В).

6. Помощни картотеки: а) библиографски указател за дейци, свързани с архивите на БИА; б) библиографски указател за селищата в България; в) картотека на псевдонимите на български революционни и други дейци; г) картотека на народните представители от II ВНС; д) картотека на консулите у нас и нашите — в чужбина през XIX в.; е) картотека на наименованията на месеците на различни езици; ж) картотека на славистите, чиито имена се срещат в архивите.

II. За справочния апарат към фондовете и колекциите:

1. Индивидуални инвентарни описи на фондовете и колекциите;

2. Азбучни указатели;

3. Хронологически указатели;

4. Предметно-тематични;

5. Обзори на архивните фондове, отразени в отпечатаните 8 книги — общо 800 фонда;

6. Документални сборници.

Изработените печатни справочници разкриват съдържанието на архивната сбирка, цялостно, тематично и на отделни фондове. Цялостното запознаване с всички фондове и колекции осъществява пътеводителят на архива, издаван под названието «Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления, съхранявани в Българския исторически архив при Народната библиотека «Кирил и Методий». До сега са издадени 8 книги(58). Напълно готова за печат е и 9 книга, но поради липса на средства нейното отпечатване се отлага.

Фондовете не са номерирани по реда на тяхното постъпване в отдела, каквото е основното изискване на архивистиката. Това обстоятелство се обяснява с факта, че поради по-често търсене на някои фондове те са номерирани и обработени преди други, които са постъпили по-рано, но са по-малко търсени. Очаква се в книга 9 освен описания на фондове да бъдат включени и втори описи — на фондове, които през годините са получили големи нови попълнения — като този на ф. № 22 — Н. Геров, за ф. № 26 — Гео Милев се предвижда и трети опис. След като се извърши пълното описание на фондовете и колекциите в 10, а може и в 11 том на обзорите, се предвижда да се изработят комулативни показалци. Това ще се направи с цел да се поправят грешките, допуснати през годините.

От изключително значение за запознаване на обществеността с документалното богатство на Българския исторически архив са справочници от типа на тематичните печатни каталози под названието «описи» и тематични прегледи. Между тях заслужава да се споменат: «Опис на мемоарните документални източници» и «Опис на документи за здравното дело и здравеопазването»(59).

Ценни справочници за отделните архивни фондове са фондовите прегледи на Стоян Аргиров(60) и Марин Дринов(61).

Цел е и изработването на предметно-тематични картотеки към всички фондове, върху които да бъде изграден и общият предметно-тематичен каталог на архива.

Сбирката «Портрети и снимки» към български исторически архив

Освен богатите архивни документи, в БИА се съхраняват множество снимки, обособени в сбирката «Портрети и снимки». Снимките са особен вид документи отразяващи миналото. Те дават възможност да се види автентичния образ на лица, места и събития и най-добре да се усети атмосферата на отдавна минали епохи. Отчитайки този факт, хората се стремят да ги пазят и събират, за да може бъдещото поколение да се докосне до миналото и да се почувства по-близо до него.

След Освобождението в Народната библиотека между другите архивни материали започват да постъпват и снимки. Според Велико Йорданов(62) първите постъпления от този вид са портретите на руските императори Александър II и Александър III и главнокомандващия руските войски — великия княз Николай Николаевич. Те са изпратени като дар от Славянското благотворително общество в Москва. В библиотечния архив от този период(63) се намират писма, които свидетелствуват и за други дарения. През 1880 г. отец Пономарев изпраща «пет портрета на знаменити руски личности», а живеещият в Турну Магурели българин Коста Христов Миличинов — 16 други снимки от природата и от етнографията. Други единични постъпления са: 1 портрет на чешкия филолог и етнограф Павел Йосиф Шафарик, предаден лично от Константин Иречек през 1884 г., два екземпляра от портрет на Екзарх Йосиф I, постъпили чрез управлението на Софийската митрополия през 1899 г. от Министерството на народното просвещение специално за библиотеката.

Комплектуването на портрети и снимки става по-системно след 1897 г., когато по силата на закона за задължителния депозит в Народната библиотека започват да постъпват всички издавани у нас печатни портрети. Въпреки това резултатите от проверките и рапортите на директорите за състоянието на книжния имот показват, че техният брой не е голям. През 1919 г. директорът на Народната библиотека Стилян Чилингиров изисква от Министерството на просвещението да предаде на Библиотеката портретите, които редакцията на «Сборник за народни умотворения» е събрала в продължение на много години за поддържане на рубриката «Материали за Българското Възраждане». В резултат на доклада му Библиотеката получава портретите на Йосиф Ковачев, Хр. Г. Данов, В. Априлов, Йоаким Груев и др.

Едновременно с тези постъпления расте броят и на архивните фондове, в които също има ценни фотодокументални материали. Запазената в Българския исторически архив книга за техните постъпления от 1924 до 1933 г. съдържа данни за големи сбирки от портрети на възрожденски дейци, откупени от Димитър Страшимиров, Никола Обретенов, Петрана Обретенова, Юлия Филип Симидова, Кинка Кавалджиева, Николай Игнатиев и др. Особено ценна придобивка е Архивът на Възраждането, който до 1924 г. се пази в Етнографския музей. В правилника(64) на този архив изрично се казва, че той съдържа много оригинални снимки на участници в църковната борба и на най-видните учители.

Въпреки нарастващите постъпления на подобни материали не се стига до регламентиране на обособена портретна сбирка. В продължение на много години портретите и снимките остават на съхранение между книжните и главно архивните фондове на Библиотеката без да могат да станат изцяло достояние на читателите, тъй като голяма част от тях изобщо не са били обработени.

Едва в 1948 г., когато директор на Библиотеката е проф. Тодор Боров, портретите, картите и графичните произведения се отделят от архивните и книжните фондове и се обособяват в самостоятелни сбирки. Работата започва с организирането на отдел «Портрети, карти и графика» с налично имущество, наброяващо 3000 портрета, отделени от архивните фондове(65), 1985 графични произведения, 1500 карти, около 6000 броя дребни публикации. Постепенно фондовете им нарастват значително. При структурните реформи, които се извършват през 1964 г. от директора Орлин Василев, отдел «Портрети, карти и графика» се преименува в отдел «Снимки, карти и графика» и се причислява към Ръкописно-документалния център. Поради своя архивно документален характер през 1969 г. сбирката се обособява като самостоятелна към същия сектор, а картографските и графични колекции преминават административно към Сектора на справочните отдели.

Определянето на обсега на сбирката претърпява няколко варианта. Първоначално тя представлява малък фотоархив на Възраждането, тъй като по-голямата част от фотоматериалите са извадени от архивните фондове на най-видните дейци на българското националнореволюционно и просветно движение през тази епоха. Впоследствие на сбирката се поставят по-широки задачи. Като единствена визуална сбирка в страната в първите години след 9 септември 1944 г. тя трябва да отговаря на нуждите на читателите за документирането и на по-новите исторически периоди, което изисква да се комплектува всичко свързано с българската история. По-късно, след създаването на Държавният фотоархив (ДФА), който поема документацията на всички текущи събития, обсегът на сбирката се ограничава не по периоди, а по степен на документиране на дадени събития. В сбирката се комплектуват следните видове фотодокументални материали:

1. Портрети на лица (политически, стопански и културни дейци) с общонационално значение.

2. Снимки за големи политически и културни събития от българската история.

3. Изгледи от български градове, селища, исторически места, паметници, свързани с лица и събития.

4. Битови снимки.

5. Снимки на селски и градски облекла.

6. Портрети и снимки на чужди политически и културни дейци, свързани с историята на България или имащи международно значение.

7. Изгледи от чужди градове, селища и места, в които са учили, работели и живели българи.

Комплектуването се извършва по всички възможни начини: българските печатни портрети, цялата продукция на фотоиздат(66), по депозит, а останалите фотографски снимки — като дар, по обмен с други институции и най-често по антикварен път. Добри резултати са давали начинания като посещения на частни лица, даване на обяви в печата, поддържане на връзки с други библиотеки, музеи, командировки и др. Много празнини са попълнени и от постъпилите в Библиотеката след Втората световна война дворцови архиви и архиви на бивши общественици и министри. Особено ползотворно се оказва преразглеждането и префотографирането на част от снимковите фондове на някои институти. Преснимат се материали от бившата Общинска библиотека в София, Народния археологически музей в Шумен, Народната библиотека «Ив. Вазов» в Пловдив, историческите музеи в Пазарджик, Разград, Русе, Варна, Търново, Дряново, Етнографския музей в Пловдив и мн. други.

Въпреки съществуващите затруднения, с времето сбирката се обогатява с много оригинали и фотокопия, фондът в момента наброява 80 000 портрети и снимки. Това е броят на екземплярите, а не на отделните снимки — тяхната реална бройка е около 25 000.

Най-ценни между тях са материалите за Възраждането. Те документират всички негови аспекти. Една голяма част от тях са свързани с просветното дело. Наред със снимките на килийните и светските училища, манастирите, женските дружества и първите читалища във фотоархива са запазени портрети на много изтъкнати просветни дейци, като Неофит Рилски, Найден Геров, Димитър и Константин Миладинови, Сава Филаретов, Анастасия Димитрова, баба Неделя Петкова и др. Важни документи за историята на учебното дело през епохата на Възраждането са също така оригинални снимки на цели класове или на отделни групи от ученици и учители от българските мъжки и девически училища в Самоков, Панагюрище, Сливен, Габрово и др. Добре са представени и дейците на новобългарската книжнина — авторите на учебните помагала и старопечатните книги, и редакторите на първите периодични издания като В. Априлов, д-р П. Берон, Илия Блъсков, Юрий Венелин, Добри Войников, Марин Дринов, Сава Доброплодни, Христо Данов, Добри Чинтулов и др. В сбирката са отразени, макар и слабо, първите стъпки на българското изобразително изкуство, музикалната и театрална самодейност и архитектурата.

Друга група фотоматериали от тази епоха са свързани с църковната борба. Те са повече портрети на отделни дейци — Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Александър Екзарх, Стефан Богориди, Г. Кръстевич, Петко Славейков и на повечето български владици.

От особена важност са документалните фотоматериали за Възраждането, които отразяват борбите на българския народ за политическо освобождение. Те показват нагледно участието на българския народ в Гръцкото въстание и Руско-турските войни в началото на XIX в. Тук се пазят ценни и оригинални портрети на Георги Раковски, Любен Каравелов, четници, членове на обществени формации като Българския таен централен комитет (БТЦК) от 1866 г., Българската добродетелна дружина. Най-много се портретите на дейците от Старозагорското и Априлското въстание, участниците в Сръбско-турската война от 1876 г. и в Руско-турската воина от 1877–1878 г.

Следосвобожденският период от историята на България включва материали за Съединението и Сръбско-българската война от 1885 г., портрети и снимки, свързани с борбите за освобождение на българите от Македония. Годините между двете световни войни и периода след 1945 г. са застъпени слабо.

Снимковото богатство, събрано в сбирка «Портрети и снимки», представлява интерес за широк кръг читатели. За това е особено важно да се улесни информационния достъп. Това се постига чрез изграждането на система от научно-справочен апарат, съставен от различни видове и типове справочници. Обработката на сбирката поради липсата на достатъчно персонал се извършва на няколко етапа. През 1948 г. фотоматериалите са описани съкратено и са отразени във временен предметен каталог. Системната и цялостна обработка на фонда започва фактически през 1953 г., когато са съставени инструкции за описание на снимките и графичните произведения(67). По тези инструкции паралелно с новите постъпления постепенно се преописват и обработените вече материали: фотоснимките — в 1953–1954 г., листовата графика, включително и печатните портрети — в 1958 г. От 1965 г. се въвежда книга за движение на фонда. Днес сбирката разполага с научно-справочен апарат, изграден от книга за постъпления, каталог, описи, тематични обзори, аналитични описания и помощни картотеки(68).

В книгата за постъпления най-общо и схематично се вписват съдържанието и новонабавените материали, като получават единичен или групов номер според реда и количеството при постъпването им. След регистрацията фотодокументите се подлагат на научна експертиза и техническа обработка, т. е. изработват се позитиви, дубълпозитиви и контактни копия. Последните се поставят в горния ляв ъгъл на фиша с неговата най-обща характеристика. Получили завършен вид, фишите се подреждат в каталога, който е предметно-тематичен, където в азбучен и хронологичен ред са подредени портретите.

Дългогодишен ръководител на сбирката е Дора Попсавова. Нейно дело е публикуваният каталог в три части, според очертаните исторически периоди(69). Той представлява пръв опит у нас за цялостно разкриване на съдържанието на събран снимков материал. Описът не отразява фотокопия от рисувани портрети. Изключение е направено за тези от тях, за които има податки, че са създадени въз основа на оригинални материали от съвременник на изобразеното лице. Такъв е случаят с портретите на Димитър и Константин Миладинови, Софроний Врачански и др. Въз основа на каталозите и описите сътрудниците работят по създаването и на други видове справочници — тематични описи и обзори. Към научно-справочния апарат на сбирката се причисляват и аналитичните описания на визуалните материали, които тя не притежава и които са публикувани в периодични издания, книги и сборници (напр. «Илюстрация Илинден», сборник «Панагюрище и панагюрският край в миналото», «История на българския театър», т. I–II и мн. др.).

Въпреки полаганите усилия съхраняването на материалите е в разрез с архивната теория. Те се пазят в картонени кутии и дървени шкафове при неподходящи атмосферни условия. Проблем е и въпросът за тяхното многократно използване. По-голяма част от архива е фототекиран и оперативните негативи се пазят във фотолабораторията на библиотеката. Контактните копия от тях заедно със сигнатурите са поставени на фишите в каталога. Това дава възможност на читателите да поръчат фотокопия, без да ползват оригиналите. Този начин на обслужване постепенно отпада, тъй като голяма част от старите негативи с течение на времето се похабяват, а фототекирането на новите постъпления се извършва нередовно и неритмично. На ползвателите на сбирката е разрешено сами да заснемат оригиналите. Понякога те не се отнасят с необходимото внимание, което води до тяхното увреждане. Прекратена е и започналата още през 1960 г. работа по създаването на архивен (застрахователен) фонд на сбирката.

Работата по изграждането на справочен апарат продължава, но поради липса на достатъчно персонал това се извършва много бавно. След разделянето на архива и прехвърлянето на сбирката към Българския исторически архив с нея през последните десет години се занимава само един служител — научен сътрудник.

* * *

Българският исторически архив при Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий» заема едно от водещите места сред българските архиви поради обема и значимостта на съхраняваните фондове и интензивността на тяхното използване. Съхраняваното от него документално богатство разкрива всеобхватно епохата на Възраждането и на националноосвободителните борби на българите до 1912 г.

Сътрудниците в БИА в продължение на десетки години участват със своя опит в създаването на архивното законодателство на България. Техните знания са използвани за квалификацията на първото българско поколение архивисти. Те извършват и пионерска дейност по отношение на фондовото съхранение, описването на документите и разкриването на тяхното съдържание чрез система от каталози.

Българският исторически архив извършва научно-изследователска дейност. Традиционно в отдела се подготвят тематични сборници, чрез които се правят обществено достояние съхраняваните архивни материали. Отделът оказва съдействие и дава консултации на научни работници и институции, писатели, художници, урежда изложби, свързани с културни и исторически годишнини.

Сътрудниците на архива през цялото негово съществуване от създаването му до наши дни имат редици пречки в своята работа. Трудностите обикновено са свързани с недостига на финансови средства, подходящи условия за съхранение на ценните документи, а в последните години и с намаления брой архивисти. В момента колективът на БИА се състои от ст. н. с. и ръководител на отдела Цветолюб Нушев, н. с. I ст. Милкана Бошнакова, н. с. I ст. Ружа Симеонова, завеждащ сбирката «Портрети и снимки» и архивистите Любомир Георгиев и Любомира Трашлиева.

Проблемите си БИА решава, опирайки се на добрите традиции, създадени през 123 годишното си съществуване и най-вече на високия професионализъм на специалистите, работещи в него и на тяхното отношение към повереното им за съхранение национално богатство.

Бележки

1. Велико Йорданов. История на Народната библиотека в София. По случай 50–годишнината й. 1879–1929. С., 1930, 360 с.

2. Иван Панайотов. Български исторически архив при Държавна библиотека «Bасил Коларов». — ИДБВК, Юбилеен сборник, 1956, 101–112.

3. Виктория Тилева. Към 90–годишнината на първата българска архивна сбирка, създадена у нас след освобождението в Народна библиотека. — ИНБКМ, т. XII (XVIII), 329–350.

4. Дора Попсавова. Към 90–годишнината на сбирката «Портрети и снимки» в Народната библиотека «Кирил и Методий». — ИНБКМ, т. XII (XVIII), 359–369.

5. Дора Томова. Проблеми и перспективи на изграждането на научно-справочен апарат в Български исторически архив при Народна библиотека «Кирил и Методий». — В: Материали от национална конференция «Научно-справочен апарат в архивите и пътищата за усъвършенстването му», ноември, 1986, С., 1987, 272–281.

6. Мария Кузманова-Матеева. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966, 258 с.

7. Димитър Минцев. Освобождението на България и архивното дело. — Известия на държавните архиви, кн. 35, 1978, 52–64.

8. Пак там, с. 57.

9. Иван Панайотов. Към историята на Държавната библиотека В. Коларов. — ИДБВК за 1952, с. 187.

10. Пак там, с. 188.

11. Б. Божинова-Троянова. Книжните фондове на държавна библиотека «В. Коларов». Кратки бележки за развитието и организацията им. — ИДБВК за 1954, 1956, с. 23. В. Йорданов. Цит. съч., 106–112.

12. Публ. в сп. Учил. преглед, г. III, 1898, кн. 6. Правилникът е внесен от Ив. Вазов, тогава министър на просвещението.

13. В. Йорданов, цит. съч., с. 138.

14. ДВ, бр. 49, 5 март 1909 г.

15. Правилник за управление и уредба на Народната библиотека в София. С., 1915, с. 37.

16. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Издава Министерството на Народното просвещение. 1889–1942 г.

17. Й. Попгеоргиев. Материали и книги по възраждането на българския народ. Отпеч. в кн. II на Известия за командировките на Министерството на народното просвещение. С., 1905, с. 1.

18. Мл. Радков. Из историята на Архива на Възраждането. — Известия на държавните архиви, кн. 7, 1963, с. 46.

19. Мл. Радков, цит. съч., с. 50.

20. М. Кузманова-Матеева, цит. съч., с. 74.

21. В. Йорданов, цит. съч., с. 239.

22. Правилник за управление и уредба на Народната библиотека в София. С., 1915, с. 37.

23. В. Йорданов, цит. съч., с. 67.

24. ДВ, бр. 87, 21 юли 1921.

25. П. Миятев. Архивното дело в България от Освобождението до създаването на Държавен архивен фонд. — Изв. на Архивния институт, кн. I, 1957, с. 29.

26. Пак там, с. 32.

27. Заповед № 120, от 25. I. 1924 г. на МНП.

28. Годишник на Народната библиотека за 1924/1925 г. 1926, с. 106.

29. В. Йорданов, цит. съч., с. 304.

30. Пак там, 303–304. Те поставят началото на най-голямата колекция в БИА № 47 «Пенсионни дела».

31. Правилник на Народната библиотека в София. С., 1926.

32. Публ. в Л. Киркова, цит. съч., с. 47. Към историята на научно-справочния апарат в българските архиви. Изследвания в чест на Марин Дринов, С., 1960, с. 447.

33. НБКМ — БИА «Отделски архиви», 1936 г.

34. Наредба на МНП № 3140 от 5. VI. 1939 г. — «Отделски архиви», 1939 г.

35. Годишник на Народната библиотека за 1924–1925 г., 1926, с. 108.

36. Тодор Боров. Доклад-изложение от директора на Народната библиотека в София. — Годишник на ББИ за 1945–1946 г., 1948, 626–627.

37. НБКМ — БИА, «Отделски архиви», 1946 — Доклад на Ив. Панайотов от 3. V. 1949 г.

38. ДВ, бр. 74, 31 март 1945 г.

З9. НБКМ — БИА, «Отделски архиви», 1947 г.

40. НБКМ — БИА «Отделски архиви», 1949 г. Отчет.

41. В. Тилева. Към 90–годишнината..., с. 344.

42. Сборник на постановления и разпореждания на Министерския съвет на Народна република България. С., 1965, кн. 12.

43. ЦДА, ф. 139, оп. 11, а. е. 308, л. 1–3. Оригинал.

44. Бюлетин на КНИК, 1953, кн. 1–2, с. 79–85.

45. Публ. в ИДБВК за 1953, 1955, с. 311–312.

46. Постановление № 167 на Министерския съвет от 17. VII. 1957. Публ. в ИНБКМ за 1957–1958, 1959, с. 464.

47. ДВ, бр. 76 от 25 септ. 1964.

48. Правилник за управление и вътрешен ред на НБКМ. С., 1966, 2–3.

49. Публ. в ИHБКМ, о. XI (XVII), 1971, 449–453.

50. ДВ, бр. 4 от 4 ян. 1975 г.

51. А. Нейкова. Българската архивна система като централизиран модел — постижения, проблеми и тенденции. — АП, 1995, бр. 1–2, 7–14.

52. Ив. Панайотов и др. Правила за комплектуване, обработка, запазване и използване на документалните материали от личните, обществени архивни фондове и колекции от XIX–XX в. (Из опита на Български исторически архив). — ИДБВК за 1954, 1956, 218–298.

53. М. Алексиев. Архивното дело в България. — ИДА, 1957, т. I, с. 19.

54. В. Тилева, цит. съч., с. 342.

55. В. Тилева, цит. съч., с. 344.

56. Отделски архиви. — Изв. на ИНБКМ, т. XV (XXI), 74–78.

57. В. Tuлeвa, цит. съч., с. 343.

58. Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления, съхранявани в Български исторически архив при Народна библиотека «Кирил и Методий», т. 1, С., 1963, 249 с.; т. 2, 1968, 245 с.; т. 3, 1971, 226 с.; т. 4, 1973, 295 с.; т. 5, 1981, 303 с.; т. 6, 1983, 285 с.; т. 7, 1986, 400 с.; т. 8, 1995, 434 с.

59. Е. Харбова и Е. Миладинова. Опис на мемоарните документални източници запазени в Български исторически архив при Народна библиотека «Кирил и Методий». С., 1978.

60. Е. Павлова-Харбова, Е. Миладинова. Документалното наследство на Стоян Аргиров, съхранено в Народната библиотека «Кирил и Методий» (По случай 100 години от рождението му). — ИНБКМ, т. XVI (XXII), с. 583–604.

61. Б. Петкова, В. Tuлeвa и З. Нонева. Архивът на Марин Дринов. Изследвания в чест на Марин Дринов. (Сборник) Под. ред. на Ал. Бурмов (и др.). С., 1961, 181–203.

62. В. Йорданов, цит. съч., с. 13.

63. НБКМ — БИА, ф. 35, а. е. 1190, л. 1–18 и а. е. 1191, л. 1–16.

64. Публ. в Учил. преглед, 1906, кн. 6.

65. Без да е отбелязано от кои фондове са изтеглени.

66. Депозирането на изданията от фотоиздат датират от 1965 г.

67. Й. Пеев и Д. Белчева-Попсавова. Правила за описване на печатни фото материали. — ДБВК за 1953 г.; 1955, 287–293.

68. Ружа Cимеонова. Състояние и перспективи на научно-справочния апарат на сбирката «Портрети и снимки» при НБКМ. — В: Материали от националната конференция «Научно-справочен апарат в архивите и пътища за усъвършенстване». С., 1992. с. 320.

69. Д. Попсавова. Опис на сбирката «Портрети и снимки» при Народна библиотека «Кирил и Методий»; ред. К. Възвъзова-Каратеодорова. Ч. 1–3, С., 1973–1989 г.