Идеи и програми за издирване и публикуване на извори за българската история (1878–1944 г.)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Разглежданата тема е само част от големия, слабо изяснен въпрос за етапите на формиране, системно организиране и публикуване на изворовата база за българската историческа наука. Възможностите за издирване, научно-критично изучаване и оползотворяване на писмените извори в процеса на историческото изследване се определят от степента на развитие на историческата наука от наличието на обществени (публични) архивни сбирки и учреждения, от количеството и качеството на издадените обществено значими документални извори.

За разлика от западноевропейските страни и Русия, за които още от края на XVIII в. се привеждат в известност многобройните и богати архивни сбирки в манастири, библиотеки и други институти, създават се специализирани архивни учреждения, а през XIX век и национални исторически школи, в България същият процес след Освобождението се развива с голямо историческо закъснение.

През Възраждането, във връзка с културнонационалните движения и националноосвободителните революционни борби, интересът на българското общество към историята на българската средновековна държава и култура е не само с актуално политическо значение, но и подчертано засилен. Задачите и характерът на националноосвободителната революция са причина за подчертан романтично-патриотичен подход към историческото минало. От друга страна, в условията на чуждото политическо, икономическо и културно господство, историческите изследвания са занимания предимно на любители и по изключение на професионални учени, възпитаници на чуждестранни университети, като Марин Дринов, Спиридон Палаузов и др. Ето защо постигнатите резултати, изразени в установяване на историческите факти и тяхното научно интерпретиране, имат сравнително малка познавателна стойност, но допринасят в максимална степен за формиране на обществения мироглед и укрепване на българското национално съзнание.

След Освобождението и възстановяването на прекъснатата държавна традиция възникват предпоставки за организирано и системно развитие на българската култура и наука, включително историческата. Закъснелият преход от романтичното вдъхновение към професионалния подход по отношение на миналото е изисквал преди всичко установяване и натрупване на известен минимум исторически факти, свързан с осигуряване на изворова база за научно изследване на историческия процес(1). В този начален етап (първите десетилетия след Освобождението) научните интереси се насочват към проблеми и съответно към извори за историята на българското средновековие и Възраждане. Разпиляването и унищожаването на значителна част от изворите ограничава възможностите за тяхното използуване.

Както е известно, Освобождението заварва възрожденското документално наследство във владение на частни лица, разпръснато из страната и извън нея. Българските средновековни писмени паметници, доколкото са оцелели, също се намират предимно в чуждестранни архивохранилища, библиотеки и музеи. При това положение нито широката българска общественост, нито специалистите са имали представа колко и какви извори са се запазили, каква е тяхната историческа ценност, къде се намират. Следователно въпросът за системно издирване и публикуване на тези извори придобива първостепенно значение не само заради по-нататъшното им опазване, но и като условие за исторически изследвания. Не случайно през разглеждания период са били предприемани различни опити за решаване на тази комплексна задача. Въпреки че нито една от предложените тогава идеи и намерения не са реализирани изцяло, те свидетелствуват за правилното разбиране на необходимостта от създаване на изворова база за изследванията по история.

Най-ранните опити за издирване и публикуване на извори за българската история са били от страна на отделни лица, на първо място бивши възрожденски дейци, които са притежавали естествено, по-голяма част от архивните документи на тази епоха.

Чрез своите публикации на епистоларни материали, дневници, политически програми, приписки и т. н. в тогавашните вестници и периодични издания Захари Стоянов, Никола Обретенов, Кириак Цанков, Стоян Заимов и др. си присвояват заслугата, че без да са били свързани професионално с историята, първи привличат вниманието на обществеността върху въпроса за по-нататъшната съдба на възрожденските документи и материали. В същото време те допринасят за формирането на изворова база за научно изследване епохата на Възраждането. Архивът на Възраждането като обществена архивна сбирка е учреден доста по-късно — в 1906 г.

Необходимо е да се отбележи, че паметниците на културата, включително архивните документи, се поставят след Освобождението под грижата на Министерството на народната просвета (МНП). От края на 80–те години на миналия век министерството насочва вниманието си и към издирване, събиране, съхраняване и публикуване на документални извори.

Още в първия том на Сборника за народни умотворения, наука и книжнина, официално издание на министерството, Иван Шишманов, от името на редакцията, призовава читателите на сборника, че е необходимо да издирват «…, писма или други книжа и записки на по-видни възрожденски дейци. Подобните материали, както е знайно, са твърде важни източници за историята на нашето книжовно и политическо възраждане»(2). Той споделя намерението на редакцията да публикува възрожденски документи, ако й бъдат изпратени. За тази цел в сборника се открива специална рубрика «Материали за историята на Българското възраждане», която се поддържа в 24 поредни книжки до 1912 г. Както се пояснява в самото начало, публикуват се всякакви архивни документи т. е. «... (в)сичко, което може да способствува за разяснението и осветлението на Възрождението ни, без да правим разлика между документи писани от ръката на самите лица, историята на които се трудим да възстановим и устните или писмените показания на техните починали или живущи съвременници»(3).

Тази инициатива и последвалите я публикации на документи в Сборника за народни умотворения, наука и книжнина имат изключително значение за създаване на изворова база за изследванията върху периода на Възраждането по време, когато в страната липсват специализирани архивни учреждения. Успоредно с това се активизира общественият интерес като предпоставка за опазването на уникалното възрожденско документално наследство. Самите публикации са дело не само на автори-любители като К. Цанков, Ст. 3aимов, П. Славейков и др., но и на историци специалисти — В. Н. Златарски, Иван А. Георгов, Ю. Попгеоргиев и др. в резултат на съвместните им усилия на страниците на този сборник са публикувани около 2000 документа от български и чуждестранен произход(4).

Интересно в случая е, че и редакцията представена най-често от Иван Шишманов, публикува от свое име 105 писма от кореспонденцията на Неофит Рилски и част от писмата на габровския учител Цвятко Недев, ученик на Неофит(5). Също така като министър на просветата (1903–1907 г.) и изтъкнат учен-историк в областта на българската възрожденска култура и литература, Шишманов най-активно съдействува за създаването на първите архивни сбирки от възрожденски документи към някои културни институти (архивната сбирка към Народния музей в София (1903), архивните сбирки на Музея на просветата към МНП (1905), на чиято база през 1906 г. се създава специалният Архив на Възраждането(6). В неговия правилник, чл. 2, е посочено, че: «Назначението на архива е да тури в ред всичко, що се отнася до духовния живот на българите през XVIII–XIX в., та да може въз основа на събрания материал, да се проучи по-обстойно Българското възраждане». Така едва три десетилетия след Освобождението се създават възможности за по-целенасочено издирване и събиране на архивните документи на Възраждането. Както показват отчетните данни, за периода до 9 септември 1944 г. са били откупени и приети на съхранение в архива само 30 200 документа(7). Това означава, че голяма част от издирените, използувани и дори публикувани документални извори за историята на възрожденската епоха остават притежание на частни лица. Движението им не се контролира, те често сменят собствениците си. Предмет на колекционерски интереси и спекула, част от тези документи изчезват безвъзвратно.

Най-значителното постижение на Министерството на народната просвета по отношение на изворите за българската история е учредената през 1905 г. Археографическа комисия. В съобщенията в печата се пояснява, че тя е създадена към Министерството, за да организира издаването на: «... по-важните български езикови, исторични, етнографски и художествени паметници, които се намират в България и в чужбина»(8). Съставът на комисията — Л. Милетич, Б. Цонев, В. Златарски, е доказателство за сериозността на намерението на МНП да реализира поставената задача. Много скоро обаче комисията прекратява дейността си, като успява да публикува само няколко български ръкописни паметника — Добрейшово евангелие (Б. Цонев, 1906 г.,) Копривщенски дамаскин (Л. Милетич, 1908 г.) и др., под общото заглавие «Български старини»(9). Изданията й след това преминават към Българската академия на науките.

Академията на свой ред се опитва през следващите години да реши проблемите за системното издирване и публикуване на извори за българската история. За целта, на Историческата комисия към Историко-филологичния клон на БАН се възлага да подготви издаването на многотомна серия: «Документи за българската история». Предвиждало се да бъдат обхванати «... всички книжовни паметници и документи, отнасящи се до българската стара и нова история, пръснати по разни европейски хранилища и държавни архиви»(10). С оглед на тази задача, а също във връзка с тенденцията за разширяване на научните изследвания на културния националноисторически процес в Македония, Тракия и Добруджа, БАН организира специални научни експедиции в посочените райони. Особено резултатни са пътуванията на Йордан Иванов в Македония (най-напред в 1906–1907 г. и след това по време на Балканските войни 1912–1913 г.) за издирване и събиране на архивни документи и материали за българската история и култура, публикувани в неговия труд «Българите в Македония»(11).

Значително по-трудно се оказва реализирането на замислената поредица «Документи за българската история». Първият том излиза от печат в 1931 г. и съдържа документи от личния архив на Найден Геров(12).

В 1940 и 1942 г. са издадени още два тома с османотурски документи, издирени, копирани и преведени в 1935 г. от П. Дорев, които се публикуват под редакцията на П. Мутафчиев. През 1948 и 1951 г. излизат последните два тома от тази поредица — «Документи за новата история на българския народ из Виенските държавни архиви»(13). Сборниците съдържат австрийски дипломатически документи, свързани с българското националноосвободително революционно движение. Документите са били издирени и подготвени за публикуване от П. Ников през 1924–25 г. и по-късно през 1935 г., когато е бил специално командирован с тази задача. Издадените в продължение на двадесет години само шест тома от тази документална поредица доказват всъщност неуспешния опит и на БАН да организира издирване и публикуване на извори за българската история, намиращи се в страната и в чуждестранни архивохранилища.

Следователно, въпреки осъзнатата необходимост и намерения, нито първоначално Министерството на народната просвета, нито след това Българската академия на науките, решават на практика въпроса за осигуряване на достатъчна и достъпна изворова база за историческата наука през разглеждания период. Причините са различни, но най-съществени са липсата на достатъчно средства и кадри, а също бавното и трудно създаване на обществени архивни сбирки в страната. Ето защо освен чрез посочените държавни институти, се търсят и други пътища за осигуряване на необходимата изворова база. Още в 1903 г. на заседание на членовете на Историческото дружество се взема решение да привлекат учителите, членове на дружеството, за описване и събиране на документи и материали за българската история. Започват да се подготвят и специални реферати, в които се отразяват резултатите от тези издирвания. Първият реферат на Ю. Попгеоргиев, учител в Първа мъжка гимназия в София, е посветен на събраните лично от него възрожденски документи с обяснение за тяхното съдържание и времето на създаването им(15).

В 1904 г. по предложение на В. Н. Златарски, секретар на дружеството, се обсъжда възможността за издаване на писмени исторически паметници. Идеята била съгласувана с министъра на просвещението Иван Д. Шишманов, който не само я одобрява, но обещава подкрепата си на Историческото дружество. От своя страна дружеството възлага подготовката на изданието на Д. Агура, Й. Иванов, В. Златарски и Г. Баласчев.

В 1925 г. В. Златарски, вече като председател на Историческото дружество, докладва на годишното отчетно събрание, че той заедно с П. Мутафчиев и П. Ников «вземат инициативата да подредят и подготвят за издаване паметниците на българската история в Monumenta Bulgarica. Настоятелството на дружеството приема тази инициатива като обща задача и препоръчва за целта да се организира комисия, която да има автономен статут и собствен правилник. През следващата година отново на отчетното събрание се потвърждава, че подготвителната работа по издаване на Monumenta Bulgarica продължава и е предстоящо отпечатването на първия том(18). Въпреки първоначалният оптимизъм и ентусиазъм, трудностите, очевидно са били значителни, поради което отчетното събрание на Историческото дружество през 1930 г. приема решение да продължи събирането на материали с надеждата «… в скоро време да видим началото на тяхното издаване»(19). В 1934 г. обаче се обсъжда въпросът да се използуват предвидените средства за Monumenta Bulgarica в размер на 6700 лв. за други цели, без да се вземе окончателно решение(20).

В крайна сметка приносът на Историческото дружество в създаването на изворова база на българската историческа наука се ограничава с публикациите само на отделни архивни документи и материали в периодичното издание — «Известия на Историческото дружество»(21).

Обяснимо е съвпадението, че идеята на Историческото дружество за необходимостта от издаване нa извори зa българската история под формата на многотомен корпус е обоснована и в известната встъпителна лекция на Петър Ников като доцент в Историко-филологическия факултет през 1922 г.(22) Той подчертава, че през XIX в. в западноевропейските страни — Германия, Франция, Англия, Италия и др., в резултат от утвърждаването нa принципите на философския позитивизъм в историческата наука се извършва огромна работа по предварителното проучване и издавано на историческите извори, на първо място по линия на академиите на науките в посочените страни. В сравнение с техните постижения у нас тази дейност е още (т. е. през 1920 г.) в самото начало: «Нито за една епоха от нашата история, нито за един отделен въпрос дори, не са изчерпателно издирени, избрани и критически издадени всички исторически материали» — констатира Ников(23). Обръща внимание, че повечето от издателите са любители, без научна подготовка. В заключение настоятелно препоръчва създаването на специална комисия, която да обедини усилията на българските историци в тази област. Също така смята, че трябва да се осигурят достатъчно средства за издирване и копиране на изворите за българската история, съхранявани в чуждестранните архивохранилища. За събирането на архивните документи и материали в страната да се организират учителите. Самото издаване на изворите да бъде под формата на крупна сбирка — Monumenta Bulgariae Historiae.

Тези идеи на П. Ников са със значение на цялостна програма по въпросите на публикуване на изворите за българската история специално за научни цели. При тогавашните условия за развитие на историческата наука изпълнението, на една такава програма е било невъзможно. В резултат закономерно преобладават документалните публикации в периодичните издания. Сборниците с документи са сравнително малко, като отпечатването им се дължи на инициативата и усилията на отделни учени-историци — Д. Т. Страшимиров, П. Ников, П. Динеков и др.(24)

Тематиката на сборниците, както и публикуването на документални извори по съответни проблеми и въпроси в периодичните издания, се определяли в зависимост от предмета на научните изследвания на различните специалисти, т. е. от техните лични интереси и предпочитания, а не с оглед създаване на необходимата на този етап изворова база за българската историческа наука като цяло.

Към въпросите за издаване и събиране на документалните извори проявяват активно отношение и представителите на марксисткото направление в българската историческа наука през разглеждания период. Това е закономерно, напълно в духа на традициите на Българската комунистическа партия. Още основоположниците на марксизма у нас — Димитър Благоев, Георги Бакалов и др., са търсили опора и широко са използували документалните свидетелства. Техните разработки в областта на националната история отношението и оценките им за историческото развитие и дейците на националноосвободителната революция се основават на документални извори. Този подход им позволява, в качеството си на ръководители и стратези на комунистическото и работническото движение да проектират прогресивната обществена мисъл и историческия опит в теорията и практиката на партията. Същевременно резултатите от тези изследвания имат както теоретико-методологично, така и познавателно значение за развитието на българската историческа наука, за формирането и утвърждаването на съвременното й марксистко направление. Ето защо оправдан интерес в случая предизвиква идеята на Задграничното бюро на Централния комитет на БКП за създаване в Москва през 1928 г. на «специална комисия за издирване и изучаване на всички документи и материали, намиращи се в съветските архиви, отнасящи се до политиката на Царска Русия в България и на Балканите, както и за разработването и използуването на тия материали специално за марксисткото осветление на политическата история на България»(25). Инструкцията за състава, задачите и статута на тази комисия, заедно с писмо до Централния комитет на ВКП (б), с което се известява за нейното създаване, са подписани лично от Георги Димитров. Правата и задълженията й са регламентирани в Инструкцията от осем точки. Посочва се, че комисията ще работи по директивите и под контрола на Задграничното бюро на ЦК на БКП. Дадено й е правото да иска необходимото съдействие от съветските учреждения при изпълнението на възложената й работа в съответствие с утвърдената програма. Хронологичните граници на изследвания период обхващат времето от Възраждането до Първата световна война. Определени са единадесет конкретни теми, по които се е предвиждало да се издирят архивни документи и да се направят изследвания от гледна точка на принципите на диалектико-историческия материализъм:

1. Ролята на царска Русия в България в доосвободителната епоха.

2. Руско-турската война в 1877–1878 г. Сан-Стефанският и Берлинският договор.

3. Епохата на Батенберг. Пълномощията. Съединението нa Северна и Южна България.

4. Сръбско-българската война.

5. Епохата на Стамболова.

6. Борбата около признаването на Фердинанда и примирието му с царска Русия.

7. Обявяването на независимостта през 1908 г.

8. Балканският съюз, Балканските и Междусъюзническите войни и Букурещкия мир.

9. Царска Русия и македонският въпрос.

10. Ролята на царска Русия във взаимоотношенията между балканските държави.

11. Отношението на Русия към България в навечерието и по време на империалистическата война.

Програмата и днес не е изгубила своето значение, въпреки че е била утвърдена преди повече от половин век. Характерното за нея е, че е разработена с висок професионализъм, изразен в точното определяне на съответните теми, т. е проблеми на изследване. Като реализация програмата би обогатила съществено изворовата база не само на българската, но и на общобалканската политическа история през съответния период. По-нататък, очевидно, е необходимо да се издирят и други документи, осветляващи резултатите от дейността на тази комисия, при условие, че е започнало издирването на документи и материали в съветските архиви. Тези данни биха били изключително полезни като се има пред вид интензивното комплектуване на копия на документи за българската история от чуждестранни архивохранилища, включително от съветските архиви.

Следователно, в заключение имаме основание да отбележим, че през разглеждания период е имало интересни идеи, сериозни намерения и конкретни опити да се създаде изворова база, отговаряща на проблематиката на изследванията по история. Поради липса на специализирани архивни учреждения в страната, както и поради разпиляването на значителна част от оцелелите извори за българската история в различи чуждестранни архиви, библиотеки и музеи, решаването на тази задача е незадоволително. Въпреки това най-изтъкнатите български историци, които оформят облика на националната историческа школа през разглеждания период, имат активно отношение и полагат големи усилия за издирването и въвеждането в научен оборот на средновековни писмени паметници и на възрожденското документално наследство.

Бележки

1. Г. И. Королев, Издание исторических источников во Франции в первой трети XIX столетия, Труды МГИАИ, 1970, т. 28, с. 551.

2. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 1889, кн. I, с. 176.

3. Пак там, 1890, кн. II–III, с. 396.

4. Пак там, P. Косев, Две писма на Ю. И. Венелина до В. Априлова, 1889, кн. I, с. 176–190; В. Диамандиев, Автобиография на Григор Пърличев (1830–1893 г.), 1894, кн. ХI, с. 346–402; Ст. Заимов, Три документа по въстанието, с. 746–770; Черновежд, Спомени за унията на 18 декември 1860 г., с. 326–345; В. И. Златарски, Писма на П. Р. Славейков (от архивата на Н. П. В. Златарски от 1861 г.), 27 док., 1898, кн. XV, с. 1–32; Й. Попгеоргиев, Материали по църковната борба, 551 док., 1906, кн. XXII–III, с. 1–80, кн. XXIV, с. 1–370; Ст. Романски, Австрийски документи по Нишкото българско въстание от 1841 г., 1812, кн. XXVI, с. 79–195 и др.

5. Пак там, Кореспонденцията на Неофит Рилски, 1890, кн. 3, 398–409; 1891, кн. IV, с. 621–641, кн. V, с. 518– 530, кн. VI, с. 443–478; 1892, кн. VII, с. 506–512, кн. VIII, с. 419–437; 1893, кн. IX, с. 731–736; 1894, кн. Х, с. 599–608; Писма до Цвятко Недев Самарджиев, 1894, кн. Х с. 590–598; 1894, кн. XI, с. 771–778; 1895, кн. XII, с. 640–648; 1897, кн. XIV, с. 726–732.

6. Държавен вестник, бр. 83 от 10. IV. 1906 г.

7. В. Тилева, Към 90–годишнината на първата българска архивна сбирка, създадена у нас след Освобождението в Народната библиотека, Известия на НБКМ, Български исторически архив, т. XII (XVIII), С., 1972, с. 338.

8. В. Нов век, год. VII, 1905, бр. 856 от 7/20 март.

9. М. Стоянов, Фототипно преиздаване на стари ръкописи, книги и периодични издания, Известия на НБКМ, С., 1972, т. XII (XVIII), с. 126.

10. В. Н. Златарски, Документи за българската история, т. I, Архив на Найден Геров, Подреден от Т. Панчев, под ред. на М. Г. Попруженко, Изд. на БАН, ч. I, С., 1931. с. 5.

11. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, С., 1915, 240 док.

12. Документи за българската история, т. I, Архив на Найден Геров, ..., ч. 1, (1857–1870 г.), C., 1931, 565 с., 504 док.; II (1871–1878), С., 1932, 289 с., 277 док.

13. Под редакцията на Ст. Романски, Изд. на БАН, 1948, 1, 1951 г., 292 и 358 с.

14. ЦДИА, ф. 1241, oп. 1, а. е. 11, л. 2.

15. Пак там, л. 6.

17. Пак там, л. 47.

18. Пак там, а. е. 5, л. 4.

19. Пак там, л. 30.

20. Пак там, л. 64.

21. Г. Баласчев, Документи по сръбско-българските отношения 1830–1836 г., 1905, кн. I, с. 18–33; В. Н. Златарски, Архимандрит Онуфрий Попович Хилендарец (ръкопис от 1860 г.), 1911, кн. 111, с. 46–73; Ст. Станимиров, Спомените ми за архиепископ Йосифа Соколски, 1922, кн. V, с. 129–154 и Кондиката на Троянския храм «Пр. Параскева», 1855–1865, 1931–32, кн. XI–XII, с. 178–198; Ив. Орманджиев, Един документ по новата българска история, 1928, кн. VII–VIII, с. 223–224; Д. Уста-Генчeв, Документи за историята на последния Български централен революционен комитет, пак там, с. 227–252; Н. Трайков, Исторически материали — Спомените на кап. В. Вълков, 1930, кн. Х. с. 114–130; В. Шанов, Нов важен документ около предаването на Левски, 1937, кн. XIV–XV, с. 216–228 и др.

22. Задачата на днешната българска историография, Годишник на Софийския университет, ИФФ, 1929–31 г., т. XVII, с. 289–307.

23. Пак там, с. 305.

24. А. Нейкова, Археографската дейност във връзка с възрожденското документално наследство през периода от 1908 г. до 9 септември 1944 г., Известия на държавните архиви, 1981, № 41, с. 41–61.

25. Централен партиен архив (ЦПА), ф. 146, oп. 6, а. е. 226, л. 1–2; Документът е частично публикуван в сб. Г. Димитров за литературата, изкуството и културата, Съст. Е. Кабакчиева, В. Кунчев, Ред. В. Кунчев, Изд. на БКП, С., 1971, с. 69–70.