Нормализацията на правописа при публикуването на българските архивни документи от епохата на Възраждането

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Една от най-важните проблеми на специалната историческа дисциплина археография е проблемата за начина на възпроизвеждане, на предаване на текста на писмените исторически извори при публикуването им чрез отпечатване, т. е. типографски. От правилното решаване на тази проблема, която включва и въпроса за т. нар. нормализация на правописа, зависи в най-голяма степен практическото реализиране на възможността за равностойна замяна на оригиналите на писмените исторически извори, на първо място на архивните документи, с техните публикации в областта на научноизследователската работа или за нуждите на общественото развитие. А една такава замяна със съответните публикации под формата на документални сборници, на отделни публикации в научните периодични издания, в периодичния печат и др. безспорно има своето значение заедно със системните грижи, които се полагат за консервацията и реставрацията на архивните документи, за забавяне на процеса на неизбежното им загиване с времето. Следователно не единствено значението на тези документи като исторически извори, но и необходимостта от спасяването им налага тяхното публикуване.

Самата публикаторска работа, по-точно археографска дейност, се характеризира с редица специфични особености и моменти, например издирване и подбор на архивните документи за публикуване с оглед на темата на документалното издание, избор на текста и на начина на възпроизвеждането му, неговото научно-критично изучаване по отношение на език, графика, ортография, правилно разчитане, коментар на съдържанието, археографска обработка на архивните документи и археографско оформяне на документалното издание.

В зависимост от избрания начин на възпроизвеждане на текста в определени случаи археографите извършват и нормализация на правописа на изворите, които публикуват. Преди да изясним въпроса за нормализацията на правописа във връзка с публикуването на българските възрожденски архивни документи, ще разгледаме тази нормализация като археографско явление. За целта ще се опитаме да уточним при какви именно случаи в своята практика, на какво основание и как археографите решават този въпрос.

Известно е, че писмените исторически извори и литературни паметници освен типографски могат да бъдат публикувани и фотомеханично — чрез факсимилета. В изданията-факсимилета, които засега възпроизвеждат оригиналния текст на публикуваните исторически извори със сравнително най-голяма точност (фотографска), всички резултати от работата по подготовката на тези издания се прилагат отделно от текста. Следователно в случая няма пряко вмешателство на археографа-издател в публикувания текст. Не случайно този начин на възпроизвеждане на текста се използува най-често при публикуването на древни ръкописи и актове — антични, средновековни, както и на такива ръкописни архивни документи от по-ново време, външният вид на които представлява интерес за специалистите — лингвисти, палеографи, историци и др.

За разлика от изданията-факсимилета при типографското публикуване на писмените исторически извори възниква въпросът за правата и границите на вмешателство на археографа в самия текст. Нормализацията на правописа е именно израз на вмешателство. Намеса е дори замяната на оригиналните буквени знаци (става дума за ръкописните) с типографски изображения, в резултат на което се променя външният вид на текста. Ако текстът на публикуваните документи се възпроизвежда по дипломатическия начин, при който се запазват всичките му особености — правопис, излезли вече от употреба буквени знаци, съкращения, грешки и др., намесата на археографа се ограничава само със замяната на буквените знаци. В тези издания резултатите от работата по подготовката на текста на изворите се прилагат под формата на обяснителни бележки към него. Тук е уместно да отбележим, че дипломатическите издания са едни от най-сложните за подготовка и изпълнение документални издания, а дипломатическият начин на възпроизвеждане на текста води своето начало още от появата на този вид дейност през античността(1).

В научно-критичните издания, най-разпространеният според начина на възпроизвеждане на текста вид документални публикации(2), се допуска сравнително по-голяма намеса на археографите, като например отстраняване на правописните грешки в оригиналния текст, замяна на излезлите от употреба буквени знаци със съответствуващите им по значение съвременни букви и др. Всички тези корекции, за които се приема, че не оказват никакво влияние върху стила и езика на публикуваните исторически извори, представляват именно т. нар. нормализация на правописа. Това схващане, че нормализацията на правописа не променя същността на публикувания исторически извор, е възприето през последните години в съветската археография, а също и у нас във връзка с публикуването на българските архивни документи и материали от епохата на Възраждането. Основната цел на нормализацията на правописа като момент от подготовката на текста за публикуване е да се предостави на читателя този текст в документалното издание не само в критично-осмислен, но и в достъпен вид(3). Следователно нормализацията на правописа се извършва само при научно-критичния начин на възпроизвеждане на текста, респективно само в научно-критичните документални издания. От своя страна тези издания могат да бъдат предназначени за научни, но по-често за учебни и научно-популярни цели.

Изборът на начина на възпроизвеждане на текста на писмените исторически извори, в частност на архивните документи, не може да бъде произволен или да зависи от субективните предпочитания на археографа. Този избор се определя преди всичко от характера на целите и задачите на самите документални издания. Какво е тяхното предназначение — за научноизследователски, учебно-възпитателни или агитационно-пропагандни цели, и оттук кой е съответният адресат — специалисти, учащи се или «масовият читател», т. е. по-широки читателски кръгове? Съобразно отговора на тези предварителни за всяко документално издание въпроси се определя типът на предстоящата публикация — научен, учебен, научно-популярен, както и начинът на възпроизвеждане на текста на историческите извори, които ще се публикуват.

Практиката доказва, че не е възможно в едно и също документално издание, например сборник с архивни документи, да се решават археографските проблеми с цел да бъдат удовлетворени едновременно изискванията на специалисти, учащи се и читатели-любители(4). Също така в научната литература по археография, главно съветската, още през 60–те години е доказана тази зависимост между целевото предназначение на документалното издание и подбора на изворите, които ще се публикуват(5). Нещо повече само с един от познатите начини на възпроизвеждане на текста на публикуваните документи, дори в чисто научен тип документални издания, е трудно да се отговори на тясно професионалните интереси на отделните специалисти — лингвисти, палеографи, историци и т. н. Ето защо често пъти в тези издания начините на възпроизвеждане на текста се комбинират — факсимилета и дипломатически или научно-критичен, въпреки че такива издания са по-скъпи.

И така археографските проблеми, включително начинът на възпроизвеждане на текста и нормализацията нa правописа, би трябвало да се решават на практика с оглед на предназначението, задачите и адресата на документалното издание.

* * *

У нас нормализацията на правописа има отношение преди всичко към публикуването па българските архивни документи на възрожденската епоха. И това е закономерно. Като писмени паметници на Българското възраждане, носители на първична ретроспективна социална информация, тези документи са не само важна съставна част на изворовата база на възрожденската история, но и сравнително най-многобройната група исторически извори за епохата на националноосвободителната ни революция.

Времето на създаване на българските възрожденски архивни документи — XVIII в. до Освобождението ни, съвпада с периода на формирането на българския книжовен език, на неговата лексика, звуков състав и граматичен строй. Освен това авторите на тези документи обикновено не са достатъчно образовани и пишат, както могат. Затова много от българските документи на Възраждането са написани неграмотно, дори за онова време, като се използуват в тях често чужди, остарели и диалектни думи и изрази. Още по-трудно е да се подготвят за публикуване документите, свързани с национално-революционното движение, които са шифровани, подписани с псевдоними и прозвища на революционните дейци и комитетите. За да се достигне до тяхното истинско съдържание, е необходимо не само правилното разчитане на текста, но също разшифроване и изясняване на умишлено прикритото съдържание.

Посочените обстоятелства определят съответно характерните особености на текста на българските възрожденски архивни документи. Повечето от тези особености за съвременния читател-любител се явяват архаизми. Същевременно за специалистите същите тези особености имат значение на тогавашни езикови форми.

Нормализацията на правописа до голяма степен осъвременява текста на възрожденските архивни документи. Следователно, ако в документалните издания, предназначени за по-широките читателски кръгове, е необходимо да се нормализира правописът на тези документи, то в документалните публикации, насочени определено към специалистите — историци, езиковеди, литератори и др., намесата на археографа в оригиналния текст би трябвало да бъде сравнително по-ограничена.

У нас напоследък в научно-критичните издания, които, както видяхме, могат да бъдат предназначени за научни, учебни или научно-популярни цели, се засилва тенденцията текстът на българските възрожденски архивни документи и материали да се предава със съвременен правопис. В резултат този текст фактически се осъвременява.

Но в теоретико-методическо отношение въпросът за нормализацията на правописа при публикуването на архивните документи от възрожденската епоха е почти неразработен. Сравнително късно в научната литература по археография, по-точно в докладите на ст. н. с. К. Възвъзова-Каратеодорова и Кл. Жечева, изнесени пред националната конференция по издаването на документални извори, която се състоя на 26 и 27 октомври 1973 г. в София, бе обърнато известно внимание на този въпрос(6). Както посочва К. Възвъзова-Каратеодорова, при публикуването на възрожденските архивни документи на практика се нормализира не само правописът. Заменят се също така излезлите от употреба църковно-славянски букви, местоименни форми, глаголни окончания и др.(7) Така в по-голяма или по-малка степен се осъвременява текстът на тези документи, а говорим само за нормализация на правописа. Това несъответствие свидетелствува, че българските археографи все още не са наясно какво трябва да се разбира под нормализация на правописа, в случая на правописа на архивните документи от епохата на Възраждането, и какви могат да бъдат границите на вмешателството им в оригиналния текст.

От друга страна, у нас няма правила за публикуването на писмените исторически извори за българската история. Едва от 1973 г. насам се правят опити да се разработят такива правила. Посочената конференция имаше за задача да подпомогне специалната археографска комисия, създадена към Централното управление на архивите (сега ГУА) в нейната работа по изработването на проекта за първите български археографски правила. А това означава, че досега нормализацията на правописа на възрожденските архивни документи и материали в документалните издания се е извършвала без необходимото регламентиране според собствените представи на отделните археографи.

Също така липсва единство при отразяването на корекциите във връзка с нормализацията на правописа на публикуваните възрожденски документи. В документалните публикации в научните периодични издания «Известия на държавните архиви» (ИДА), «Исторически преглед» (Ипр), «Известия на Историческото дружество» (ИИД) и др. обикновено за тези корекции се отбелязва лаконично в предговора, че текстът се предава със съвременен правопис, като се запазват езиковите и стилни особености на оригиналите. Например по този начин най-често се дава информация за нормализацията на правописа на възрожденските архивни документи, публикувани в ИДА(8).

Изключение от това правило, и то в положителен смисъл, представлява една от най-ранните публикации в «Известията»: «Документи за воеводата Хаджи Димитър във връзка с предвожданите от него чети през 1864 и 1868 г.»(9). Освен предварителните общи сведения за нормализацията на правописа в бележките към публикуваните 5 документа е отбелязана също всяка корекция спрямо оригиналния текст(10). Това позволява на читателя да проследи самата нормализация и едновременно се предоставят достатъчно сведения за първообраза на документа. Но в по-късните документални публикации в ИДА информацията за нормализацията на правописа се дава вече много общо и обикновено само в предговора.

Липсата на яснота по отношение на нормализацията на правописа на възрожденските архивни документи и материали, а също и на единство при отразяването й в документалните публикации е тревожно явление в съвременната ни археографска практика. В основата на това явление е преди всичко сравнителната изостаналост на българската археография като специална историческа дисциплина. Както отбелязахме, у нас методиката на археографската дейност досега не беше разработена под формата на правила, с които да се регламентира работата по публикуването на писмените извори за възрожденската история в съответствие с научните изисквания за документалните издания. В известна степен тази методика е разработена в самите документални издания, но натрупаният досега опит като цяло не е критично анализиран и обобщен. Това се отнася и за нормализацията на правописа при публикуването на българските възрожденски архивни документи и материали. В резултат на дългогодишната археографска практика този въпрос също е получил конкретни решения в документалните издания, въз основа на които може да се определи неговото сегашно състояние. Оценката на това състояние има най-пряко отношение и значение за бъдещата археографска дейност. Но тъй като не е възможно в рамките на една статия да проследим как е извършена нормализацията на правописа в отделните научно-критични издания за историята на Възраждането — документални сборници, публикации и научните периодични издания и др., ще разгледаме по-общо решаването на този въпрос през различните периоди в историята на публикуването на възрожденски архивни документи.

Публикуването на тези документи датира още от преди Освобождението, като продължава и сега, без да са изчерпани дори основните и съществени за историческата ни наука архивни фондове на възрожденската епоха. Според времето на създаването им — буржоазно-капиталистическата епоха или съвременната социалистическа епоха, документалните издания, свързани с историята на Българското възраждане, принадлежат към две принципно различни групи документални издания. Като специална историческа дисциплина и вид дейност в общата си насоченост археографията отразява методологичните особености на историческата наука, в случая особеностите на българската буржоазна и марксистка историческа наука. Тези особености са изразени в характерни различия на документалните издания от първия и втория период — като различия в тематиката, в подбора на документите и материалите, които се публикуват, в избора на текста и начина на предаването му, включително нормализацията на правописа и т. н.

От своя страна процесът на създаване на достатъчно и пълноценни в научно отношение документални издания е подчинен на влиянието на конкретните обществени условия, които благоприятствуват или ограничават предпоставките за този вид дейност.

И така първите публикации на българските възрожденски архивни документи преди Освобождението ни се появяват на страниците на тогавашния периодичен печат — в. «Дунавски лебед», «Периодично списание» и др. — във връзка с интереса на българското възрожденско общество не само към миналото, но и към своята съвременност, епохата на българската националноосвободителна революция. Още тогава, през 60–70–те години на XIX в. се заражда тенденцията за осъвременяване на текста на публикуваните възрожденски документи. Тази тенденция се обуславя главно от предназначението на публикациите, адресирани до една по-широка читателска аудитория. Освен това в условията на османското робство българските архивни документи на Възраждането ни се публикуват не от специалисти, а предимно от любители-археографи. Те често осъвременяват както правописа на публикуваните извори, така и тяхното съдържание, въпреки че такава значителна намеса в оригиналния текст противоречи на научните изисквания за документалните издания. Така например Васил Друмев, който през 1874–1876 г. публикува в Периодическо списание по препис известното съчинение на Неофит Бозвели «Мати Болгария»(11), в стремежа си да направи съчинението по-разбираемо за читателите на списанието, съзнателно променя правописа и смисъла на оригиналния текст(12).

След Освобождението и възстановяването на българската държава възникват сравнително благоприятни обществени условия за едно вече по-организирано и системно развитие на българската култура и наука. В тази връзка нуждите на историческата ни наука от изворова база за изучаване на историята на Възраждането и големият обществен интерес към току-що отшумялата епоха довеждат до забележимо активизиране на издирването, събирането и публикуването на оцелелите възрожденски архивни документи. В страната, макар бавно и трудно, се създават обществени сбирки с такива документи към читалища, библиотеки и музеи. В 1906 г. към Народния музей в София е учреден специален Архив на Възраждането(13).

В периода след Освобождението до създаването на Архива на Възраждането архивните документи на тази епоха се публикуват само в тогавашния периодичен печат и научни издания — «Периодическо списание», «Сборник за народни умотворения, наука и книжнина» (СбНУНК), «Известия на историческото дружество» и др. Инициатори на повечето публикации са частни лица, като бивши участници в националноосвободителното движение, между които З. Стоянов, Ст. Заимов, Н. Обретенов, К. Цанков и др., а също някои следосвобожденски обществено-културни дейци и представители на историческата наука — М. Балабанов, П. Р. Славейков, Й. Попгеоргиев, Д. Т. Страшимиров, проф. Ив. Д. Шишманов и др. През този период сравнително най-много архивни документи на Българското възраждане се публикуват в СбНУНК, официално издание на Министерството на народното просвещение. СбНУНК е единственото досега у нас научно периодическо издание, в което за известно време е съществувал специализиран отдел, бихме могли да го наречем археографски, за публикуването на възрожденските архивни документи и материали(14). Тези публикации като едни от най-ранните през разглеждания период представляват интерес и във връзка с въпроса за начина на възпроизвеждане на текста на възрожденските архивни документи и материали, включително нормализацията на правописа. Сред издателите на тези документи в СбНУНК се очертават две основни групи — специалисти, предимно историци — Й. Попгеоргиев, В. Н. Златарски, Ив. А. Георгов, Ст. Романски, Д. Йоцов и др., както и любители в лицето на К. Цанков, Ст. Заимов, К. Шапкарев и др.(15) Освен това в самата редакция на сборника, представяна най-често от проф. Шишманов, публикува от свое име 105 писма от кореспонденцията на Неофит Рилски и част от преписката на габровския учител Цвятко Недев, ученик на Неофит(16).

Някои от документалните публикации в СбНУНК са значителни по обем и съдържат голям брой документи, поради което по форма се приближават до документалния сборник. Тематично те са свързани с историята на църковнонационалната борба и национално-просветното движение(17). Отделни документи на националнореволюционното движение публикуват Н. Чехларов, Ст. Заимов и К. Цанков(18). Но всички археографи в този сборник, независимо дали са любители или специалисти, предават текста на публикуваните документи, като запазват особеностите му, т. е. по дипломатически начин. Например Чехларов в предговора към публикацията си отбелязва, че «... при преписването се стремях да спазя всичките грешки, всичкия правопис»(19).

Следователно в СбНУНК по въпроса за начина на възпроизвеждане на оригиналния текст на публикуваните български възрожденски архивни документи се наблюдава единство, изразено в избора на дипломатическия начин.

Началото на нов етап в историята на публикуването на тези документи бележи появата на първия документален сборник в 1908 г., посветен на националнореволюционното движение(20). Сборникът е подготвен въз основа на архивната сбирка на Архива на Възраждането, която тогава наброява около 4000 ръкописни и печатни документални материала — писма, кондики, тефтери и др.

Документалният сборник представлява по-сложна форма на публикуване на архивните документи в сравнение с документалните публикации в периодичния печат и издания. Ето защо в този сборник археографските проблеми вече са решени по-цялостно и в съответствие с тогавашните представи за документалните издания. Както подчертава Д. Т. Страшимиров, завеждащ архива и автор на посочения сборник, публикуването на документи в този вид сборник е ново явление в нашата историческа литература и в дейността на Архива на Възраждането(21).

Що се отнася до въпроса за възпроизвеждането на текста на документите, включени в сборника, и в този случай е избран дипломатическият начин. Също по дипломатически начин е възпроизведен текстът на публикуваните документи и във втория документален сборник на Страшимиров за живота и делото на Васил Левски, издаден през 1929 г.(22)

Следователно Д. Т. Страшимиров, един от най-изтъкнатите български буржоазни археографи, документалните сборници на когото бележат етап в развитието на документалните издания, отдава предпочитание на дипломатическия начин на предаване на текста на българските възрожденски архивни документи.

Нормализация на правописа на тези документи се среща по-често в някои документални сборници с научно-популярен характер, които се издават в периода на 30–те и началото на 40–те години. Така например в сборника на Емил Шекерджийски «Левски за себе си», който определено има научно-популярен характер, както посочва и неговият автор, правописът на документите е осъвременен и са поставени препинателни знаци(23). Липсват обаче сведения за това, как конкретно е нормализиран текстът на публикуваните документи.

Със съвременен правопис е предаден текстът на документите в сборника «Васил Левски. Писма, статии, песни»(24). За съжаление и тук авторът Ст. Каракостов не отбелязва корекциите във връзка с нормализацията на правописа нито в предговора, нито под формата на обяснителни бележки към текста на документите.

Следователно в периода след Освобождението ни до 9. IX. 1944 г. българските възрожденски архивни документи се публикуват както в дипломатически документални издания, така и в научно-критични. Но веднага трябва да поясним, че оформянето на дипломатическите издания през буржоазно-капиталистическата епоха се различава съществено от съвременните научни представи за дипломатическа публикация. Ето защо до голяма степен условно може да определим тези издания като дипломатически. Повечето археографи тогава смятат, че публикуваните документални материали говорят достатъчно и сами. И не случайно в документалните издания често липсват обяснителни бележки — текстуални и по съдържанието. А тези бележки именно отразяват резултатите от работата на археографа-издател във връзка с научно-критичното изучаване и подготовка на подбраните за публикуване документи.

Нормализацията на правописа на възрожденските архивни документи, която се среща през този период предимно в документалните издания с научно-популярен характер, не е обект на специално внимание от страна на издателите — любители и специалисти. Но дотолкова, доколкото тя е застъпена все пак в тогавашната археографска практика, нормализацията на правописа или осъвременяването на текста се извършва без всякакво регламентиране и оттyк с различен обхват — от поставянето на препинателни знаци и главни букви до прибавянето и разместването на думи в оригиналния текст(25).

В най-ново време, в епохата на социалистическото развитие на нашата страна, нормализацията на правопиca на тези документи получава сравнително много по-широко приложение в археографската практика. През този период у нас все повече се утвърждава тенденцията да се нормализира правописът на българските възрожденски архивни документи, публикувани не caмo в научно-популяpнитe документални издания, но също и в изданията за научни цели. Тъй като досега този въпрос почти не е разработен в теоретико-методично отношение, нормализацията на правописа се осъществява в документалните издания за възрожденската епоха по различен начин, включително, по наше мнение, и неправилно. Например в том I на тритомното документално издание: «Априлското въстание 1876 г.» (1954–1956 г.) българските документи са публикувани със съвременен правопис и с известна «нормализация на езика», т. е. на някои остарели и диалектни думи, глаголни форми, местоимения и др.(26) Съставителите на сборника и редакторът смятат, че тяхната намеса — графична, правописна и езикова, в оригиналния текст не е променила съдържанието на документите. Нo от гледна точка на научните представи за нормализацията на правописа в случая съставителите на този сборник превишават границите на допустимата намеса в оригиналния текст на публикуваните документални извори.

В документалното издание «Архив на Г. С. Раковски», работата по подготовката и издаването на което продължава 17 години(27), въпросът, с какъв правопис да бъдат издадени писмата на Раковски, се обсъжда предварително от институтите за български език, история и литература. Това свидетелствува, че на нормализацията на правописа на възрожденските архивни документи от втората половина на 50–те години насам започва да се обръща по-сериозно внимание и да се търсят най-правилните решения. В том II, III и IV на това издание писмата на български и руски език се предават със съвременен, нормализиран правопис, а в том I се запазва съществуващата в оригиналите пунктуация(28). Причината за това различие се дължи на обстоятелството, че том I е съставен от Г. Димов, а останалите от Н. и В. Трайкови. Прави впечатление, че корекциите във връзка с нормализацията на правописа са отразени най-подробно и точно в обяснителните бележки към текста на публикуваните документи.

Постепенно в процеса на публикаторската дейност обхватът на нормализацията на правописа при публикуването на българските възрожденски архивни документи и материали се уточнява. Най-голяма заслуга в това отношение има колективът специалисти от Българския исторически архив, сега Ръкописно-документален сектор при Народната библиотека «Кирил и Методий». Въз основа на техните представи е нормализиран правописът и фактически осъвременен текстът на архивните документи и материали в сборника «Васил Левски. Документално наследство»(29). В този сборник осъвременяването на текста включва замяната на излезлите от употреба оригинални буквени знаци със съвременни букви, изоставяне на краесловните ъ, ь, нормализиране на личните местоимения и др.(30) Същевременно са запазени по-старите характерни езикови форми. Самото изпълнение на нормализацията на правописа е на високо научно ниво. Общата информация за нейните принципи и съдържание е дадена в предговора, а корекциите в текста са отразени в обяснителните бележки. По този начин на читателя е осигурена възможност за сравнение между оригиналния и съвременния текст.

Възражение предизвиква определянето на адресата на сборника — едновременно специалисти и по-широки читателски кръгове. Както посочихме, интересите на тези групи читатели са доста различни, което не позволява на археографите да подготвят за едните и другите еднакви сборници. Във връзка с това възниква въпросът, дали за специалистите е целесъобразно да се осъвремени, а и да се осъвременява изобщо в такава степен оригиналният текст на публикуваните възрожденски архивни документи.

Сега, когато сме в навечерието на утвърждаването на първите в историята на нашата археография и публикаторска дейност правила за издаване на писмените извори за българската история от периода XVIII–XX в. включително и на възрожденските архивни документи, този въпрос придобива особено актуално значение. Проектът на правилата съдържа приложение, което предвижда графично и правописно осъвременяване на писмените исторически извори от посочения период(31). Утвърждаването и регламентирането на нормализацията на правописа като задължителна норма при публикуването на българските възрожденски архивни документи, по наше мнение, поставя под съмнение бъдещето на дипломатическите издания за историята на Възраждането. А тези издания — сборници, публикации в научния периодичен печат и др., имат своето място и самостойно значение в сферата на научноизследователската работа.

Освен това въпросът за нормализацията на правописа, както всички останали археографски проблеми, също изисква да се решава диференцирано с оглед на предназначението и адресата на документалните издания. В документалните издания за научни цели, насочени към по-тесни кръгове на специалистите, нормализацията на правописа би трябвало да има по-ограничен обхват (например графично и правописно осъвременяване на текста) в сравнение с нормализацията на правописа в учебните и научно-популярните документални издания.

Бележки

1. С. Н. Валк, Судьбы «Археографии», Археографический ежегодник за 1961 г., М., 1962, стр. 453–454.

2. Д. С. Лихачев, По поводу статьи В. А. Черныха с развитии методов передачи текста исторических источников, Исторический архив, 1956, № 3, стр. 192.

3. Е. M. Тальман, О передачи текста исторических источников, Исторический архив, 1956, № 5, стр. 181.

4. Е. Г. Литвак, Назревшие вопросы археографии документов советской эпохи, Исторический архив, 1960, № 2, стр. 188, и И. А. Булыгин, Г. Е. Рейхберг, О типах, видах и формах публикации документов, пак там, № 5, стр. 149.

5. Б. И. Литвак, пос. съч., стр. 186–194; М. С. Селезнев, О некоторых вопросах советской археографии, Исторический архив, 1960, № 4, стр. 189–196; И. А. Булыгин, Г. Е. Рейхберг, пос. съч., стр. 148–154; И. И. Носова, Типы, виды и формы документальныx издании и подготовка научно-популярных сборников документов, Вопросы архивоведения, 1964, кн. 3, стр. 55–59; И. Ф. Астраханцева, В. М. Хевролина, Некоторые вопросы советской археографии, Советские архивы, 1968, № 1, стр. 43–49.

6. К. Възвъзова-Каратеодорова, Някои проблеми във връзка с обнародването на домашните писмени исторически извори от епохата на Възраждането, сб. Научни конференции по архивознание, т. I, С., 1973, стр. 33–43; Кл. Жечева, Някои проблеми при предаването на текста на документите и археографското им оформяне, пак там, стр. 18–26.

7. К. Възвъзова-Каратеодорова, пак там, стр. 93–40.

8. Н. Жечев, Из кореспонденцията на българските политически затворници и заточеници от 60–70–те години на XIX век, ИДА, 1963, кн. 7, стр. 222; същият, Документи за Христо Ботев и Ботевото семейство, пак там, 1965, кн. 9, стр. 113; същият, Материали за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, пак там, 1968, кн. 15, стр. 140; В. Койчева, Спомени на Минко Минев за Освободителната война, пак там, 1977, кн. 34, стр. 258; Ц. Петров, Документи от фонда на Георги Бочаров по въпроси на стопанския, културния и политическия живот преди Освобождението, пак там, 1972, кн. 24, стр. 169, и др.

9. К. Каратеодорова, пак там, 1959, кн. 3, стр. 154–162.

10. Пак там, стр. 160–162.

11. Периодическо списание, год. I, 1874, кн. IX–Х, стр. 1–47, и 1876, кн. XI–XII, стр. 74–104.

12. М. Арнаудов, Неофит Хилендарски Бозвели (1785–1848), Живот, дело, епоха, С., 1930, стр. 28.

13. ДВ, бр. 83 от 19. IV. 1906 г.

14. СбНУНК, 1890, кн. II–III, стр. 395.

15. СбНУНК, 1889–1912, кн. I–XXIV.

16. СбНУНК, Кореспонденция на Неофит Рилски, 1890, кн. II–III, стр. 398, 409; 1891, кн. IV, стр. 621–641, кн. V, стр. 518–530, кн. VI, стр. 443–482; 1892, кн. VII, стр. 506–512, кн. VIII, стр. 419–437; 1893, кн. IX, стр. 731–736; 1894, кн. Х, стр. 599–608, и Писма до Цвятко Недев Самарджиев, кн. Х, стр. 590–598, кн. XI, стр. 771–778; 1895, кн. XII, стр. 640–648; По историята на учебното дело у нас (Разпространението на звучната метода), 1897, кн. XIV, стр. 726–732.

17. Ив. А. Георгов, Материали по нашето Възраждане, СбНУНК, 1908, кн. XXIV, стр. 1–47; Й. Попгеоргиев, Материали по църковната борба, пак там, 1906/7, кн. XXII–XXIII, стр. 1–80, и 1908, кн. XXIV, стр. 1–370 и др.

18. Н. Чехларов, Документи по Българското възраждане (Из копирната книга на БЦБО в Букурещ), СбНУНК, 1906/7, кн. XXII–XXIII, стр. 1–64; Cт. Заимов, Три документа по въстанието, пак там, 1894, кн. XI, стр. 764–770; К. Цанков, 23 писма и бележки на Васил Левски по неговата апостолска дейност в България през годините 1871–1872, пак там, 1900, кн. XIV–XVII, стр. 754–781.

19. Вж. Н. Чехларов, пос. съч., стр. 1.

20. Д. Т. Страшимиров, Архив на Възраждането, т. I, Документи по политическото ни възраждане, С., 1908, Изд. на МНП, XXI + 497 стр.

21. Вж. Д. Т. Страшимиров, пос. съч., стр. 1–21.

22. Д. Т. Страшимиров, Васил Левски, живот, дела, извори, т. I, Извори, С., 1929, стр. XVIII + 727 стр.

23. Ем. Шекерджийски, Левски за себе си, С., 1937, стр. 9.

24. Cт. Каракостов, Васил Левски, Писма, статии, песни, С., 1941, стр. 5–6.

25. Пак там, стр. 17.

26. Сб. Априлско въстание 1976, т. I. Съст. К. Каратеодорова, Б. Тодорова-Петкова и др. Под ред. на Ал. Бурмов, С., 1954, стр. 4.

27. Сб. Архив на Г. С. Раковски, т. I. Съст. Г. Симов, С., 1952; т. II. Съст. Н. и В. Трайкови, С., 1957; т. III. Съст. Н. и В. Трайкови, С., 1961; т. IV. Съст. В. Трайков, С., 1967.

28. Вж. Н. Трайков, т. II, стр. 28.

29. Сб. Васил Левски. Документално наследство. Съст. К. Възвъзова-Каратеодорова и др. Ред. К. Възвъзова-Каратеодорова и Н. Генчев, С., 1973.

30. Пак там, стр. 21.

31. Проект за правила за издаването на писмените извори за българската история (XVIII–XX в.), 1978.