Някои въпроси на комплектуването и експертизата

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автори: Мария Кузманова, Давид Коен

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Във връзка с въпросите на комплектуването и експертизата бихме искали да засегнем някои важни проблеми, които от няколко години насам занимават усилено архивистите. Това са проблемите: 1. За свързването на комплектуването с изискванията на научната експертиза. От този проблем вземаме въпросите: а) за подборното комплектуване; б) за типовете и специалните списъци на документите и в) за номенклатурите на делата със сроковете на тяхното съхранение. 2. За учрежденските архиви като източници за комплектуване. 3. За спазването на принципа за единството и недробимостта на архивния фонд.

Проблемът за подборното комплектуване възникна при условията на все по-увеличаващия се поток от документи в архивите на учрежденията и в държавните архиви; при липсата на достатъчно хранилища и на икономически обосновани системи у нас за по-рационално използуване на хранилищните площи; при липсата на разработена система за ефективна, икономична, бърза и съвременна организация на управленческата дейност, наситена с достатъчно модерна техника съобразно с научните изисквания; при липсата на оперативен контрол и на регулиране и отчитане на производствените процеси чрез автоматизиране на диспечерските служби.

Изхождайки от тази обстановка, ние се спираме на въпроса, следва ли да се комплектуват документални материали от безусловно всички учреждения, организации и предприятия, както това се правеше доскоро, а ако не следва, от какви критерии трябва да се изхожда при комплектуването на едни или други фондове. По страниците на съветските и нашите архивни списания се разгърна оживена дискусия по този въпрос(1). Без да навлизаме в подробности, можем да кажем, че резултатите от дискусията се свеждат до няколко основни извода. На първо място, изясни се съдържанието на понятието архивен фонд — основното понятие, с което се борави в теорията и практиката на комплектуването. Под този термин трябва да разбираме исторически създал се комплекс от документи, които имат само научна, политическа или практическа ценност и са образувани в резултат от дейността на дадено учреждение, организация и предприятие. Архивният фонд трябва да се разграничава от общия документален фонд на учреждението, който обхваща съвкупността на всички материали — както материалите, които имат научна, политическа и друга ценност, така и материалите, които нямат такава ценност.

Възприе се схващането, че различните учреждения, организации и предприятия в рамките на една ведомствена система не са равностойни по своето предназначение и по функциите, които упражняват за изпълнението на това предназначение. Едни от тях изпълняват основните задачи на ведомството и в много случаи имат ръководни административни, политически, стопански и други функции, други изпълняват частично тези функции, а трети имат само спомагателно, обслужващо предназначение. Във връзка с това като обект на комплектуването се определиха само документалните материали на онези учреждения, организации и предприятия от централно и окръжно значение, които дават достатъчно фактически материал за изследване на обществено-политическия, икономическия и културния живот. Определиха се за комплектуване в пълен обем на ценната документация част от еднотипните и масово разпространени учреждения, като от останалите се определиха за приемане само някои документи. Изцяло се изоставиха документите на спомагателните и обслужващите учреждения. В зависимост от политическите, икономическите, историческите, националните, културните, верските, географските и други особености на окръга, града, селото или групата селища, разглеждани в тяхното развитие, както и от специфичните особености на отделните учреждения и връзките им с останалите учреждения (ведомствени, междуведомствени, надведомствени) тези постановки търпят съответни модификации.

Във връзка с тази постановка някои критерии на експертизата, например за «отразените» и «погълнати» документи, които досега се прилагаха само в границите на единичния фонд, започнаха да се прилагат спрямо цели комплекси от фондове, свързани с една и съща ведомствена връзка и действуващи на една и съща административно-териториална единица. Това подобрява качеството на комплектуваните фондове, като ги освобождава от масово повтарящите се «отразени» и «погълнати» документи. Този метод на комплектуване все по-решително се внедрява в окръжните държавни архиви(2). Този въпрос беше решен в известна степен в Научния архив на БАН още в специалния списък от 1964 г. и в неговата практика, както и в Архива при Министерството на външните работи. Подборното комплектуване с успех е внедрено в партийните архиви, където цялостно се комплектуват архивни фондове на партийните комитети и само около 30% от фондовете на първичните организации.

Във връзка с подборното комплектуване възникнаха и продължават да възникват редица нови въпроси. Един от тях е въпросът за формулиране на критериите, на които трябва да отговаря минимумът от документи, подлежащ на подборно комплектуване. В дискусионен порядък отделни автори са формулирали някои гледища за критериите, които повече или по-малко имат умозрителен характер и не са позовани на задълбочена изследователска и експериментална работа(3). Съветският архивист В. В. Цаплин, позовавайки се на класификацията на критериите за ценността на документите, извършена от А. Д. Степански, формулира някои от тях, които ни се струва, че имат пряко отношение към проблема за подборното комплектуване. Изхождайки от принципа за произхода, той сочи като основни критерии: значението на учреждението; отношението на функциите на учреждението към неговото целево назначение; значителността на събитието; времето на образуването на документа; мястото на образуването на документа; интензивността на документирането; системата на запазеност на документите. Изхождайки от принципа външни особености, като основни критерии се предлагат следните белези на документите: вид и разновидност; оригиналност; реликвен характер; външен вид на предаване на съдържанието и оформянето на документа, включително палеографско, художествено и др.; юридическа сила; физическо състояние. Авторът счита, че изхождайки от тези два принципа, без да се обръщаме непосредствено към документите, могат да се определят групите, в дейността на които се създават документи, достойни за държавно съхранение. Този първи етап на подбора трябва да бъде последван от работа, която да изхожда от принципа съдържание с критерии: съответствие на текста на документа с основната функция на учреждението; пълнота на отразените събития; новост на събитията; обобщеност на сведенията, предварително зафиксирани в други документи; повторяемост на сведенията; отразеност на основната дейност на подчинените учреждения; завършеност на текста на документа(4). Авторът не съобщава доколко тези критерии са проверени в практиката или, най-малко, дали са експериментални.

Друг нерешен въпрос е въпросът за методиката на оценката. Широка експериментална работа в тази насока бе извършена от архивистите в РСФСР през 1961–1962 г. по материалите на редица централни и местни учреждения. Обобщавайки резултатите от нея, С. Т. Плешаков и А. Д. Степански подчертават, че остават в сила известните основни принципи и критерии на експертизата (съдържание, произхождение, време на образуването и т. н.). Освен това като важен метод се оформя принципът за комплексна оценка на взаимно свързаните фондове на учрежденията от една ведомствена система. При нея експертизата се извършва едновременно на групи фондове. За разлика от това досегашната практика разглежда и оценява всеки фонд поотделно, независимо един от друг, в различни времена и без взаимна консултация, особено с фонда на ръководното учреждение. По този начин или се унищожават документи с надеждата, че такива материали има в другите фондове и места, или се запазват дублетни материали, защото може да ги няма в другите фондове. Авторите споделят и своя организационен опит за провеждане на комплексния подбор на документалните материали, на което не се спираме(5). До такива изводи идват и някои наши автори, които предлагат обектът на комплектуването да не бъде единичното учреждение, а ведомственият комплекс в границата на една административно-териториална единица и за един и същ период, или комплексът от окръжното и подчинените му учреждения(6). От тази постановка обаче възниква друг въпрос — въпросът за уеднаквяване на сроковете за съхранение на архивите в учрежденията, които срокове по силата на досега съществуващите законодателни положения са различни (10 години за учрежденията от централно и окръжно значение и 5 години за учрежденията от местно значение).

Комплексното комплектуване и комплексната експертиза е необходимо да бъдат внимателно експериментирани в някои окръжни държавни архиви, за да проличат всички положителни и отрицателни страни на този перспективен метод на работа и да се намерят най-добрите организационни форми за тяхното приложение.

Друг важен въпрос е въпросът за специалните списъци и за експертизата в текущото деловодство.

Заедно с безусловно положителната роля, която типовите и специалните списъци изиграха и продължават да играят, новите проблеми в областта на комплектуването и експертизата и особено проблемът за подборното комплектуване предявиха и нови изисквания спрямо тях. Практиката показа, че част от списъците, особено съставените първоначално, са с твърде раздробени описателни статии, които целяха посочването на отделния документ вместо на по-големи групи от документи, свързани по отделен признак. Наименованията и сроковете за запазването на редица еднородни документи в отделните специални списъци са различни, особено в списъците, които бяха изработени до създаването на списъка на типовете документални материали през 1962 г. След тази дата се въведе по-голямо единство в наименованията и сроковете за съхранение на голяма част от документите, както и в окрупняването на статиите.

Една от задачите на специалните списъци трябва да бъде да съдействуват за правилната организация на документацията в деловодствата и за своевременното отделяне и запазване на документите, които влизат в състава на Държавния архивен фонд. Във връзка с тази много важна задача следва да посочим наличието на някои затруднения, които създава методиката по съставянето на специалните списъци. Специалните списъци на учрежденията по начало са изготвени по производствено-отрасловия принцип, докато класификационните схеми и номенклатурите на делата, които създават организацията на документите в учрежденията, са построени по начало по структурния принцип. Различието в двата принципа не дава възможност специалните списъци да служат непосредствено на подбора на ценните документи още в процеса на формирането на делата или, както е прието да се нарича това у нас — в процеса на текущото деловодство. Освен това специалните списъци се изготвят за цялата мрежа на ведомствата, чиито подчинени учреждения имат различна структура и следователно — различни класификационни схеми и номенклатури на делата.

Невъзможността за пряко, механическо обвързване на двата документа се засилва от различните степени на окрупняване на статиите в специалните списъци (където те са по-раздробени) и на делата в номенклатурите на делата (където те са по-окрупнени).

И в съветската, и в нашата практика е възприето списъците да се изготвят по ведомства. Срещу тази практика се отправят напоследък редица критични бележки. А. В. Елпатевски сочи, че при не особено редките реорганизации на ведомствата някои функции се изгубват, нови функции се придобиват, променя се ведомствената подчиненост на много учреждения, поради което специалните списъци бързо и силно остаряват, а някои изцяло увисват, така да се каже, във въздуха. Ето защо ведомствените съображения при определянето на сроковете на документите не трябва да се вземат под внимание, тъй като ведомството се мени, но учреждението остава(7). Отивайки по-нататък, този автор счита, че списъците трябва да се изготвят не по ведомствената принадлежност на учрежденията, а по групи отрасли на държавното управление, народното стопанство, културата и пр., тъй като спецификата на дейността, а не спецификата на ведомството налага решаващ отпечатък върху значението на документите(8). В. Д. Самсонов намира, че в специалните списъци не е отразен принципът за подбора на документалните материали, които имат научно и практическо значение, че в тях слабо е отразено съдържанието на документалните материали, като първо място е дадено на тяхната разновидност, че отметката «Е. К.» не играе някаква особена роля, а само удължава срока за пазенето на документите. Като радикален изход той сочи изготвянето на списък на документалните материали, подлежащи на предаване на държавно съхраняване, при което те трябва да представляват комплекс от оригинални документи, отразяващи дейността на фондообразувателя във всичките прояви и за целия период на неговото съществуване. Основна задача на този списък е да обезпечи съхраняването на документите още в деловодството, поради което той трябва да се изготви не за архивистите, а за ведомствата и техните работници(9). Такова схващане има и В. А. Кондратев, който счита, че са нужни списъци на документалните материали, които задължително трябва да постъпят в държавните архиви(10). С. Г. Плешаков и А. Д. Степански отбелязват, че в специалните списъци почти липсват преписки с отметка «Пост.» и че преобладават отметките «Е. К.». Поради това при тяхната оценка господствува субективизъм, който в съчетание с лекомислието, а нерядко и с невежеството, довежда до гибелта на много ценни документи. Затова те препоръчват преписките да се класират в две групи: а) които отразяват основните видове дейност и са ценни и б) които отразяват спомагателните видове дейност на учрежденията и не са ценни(11).

Идеята за изготвянето на подобни списъци само за ценната документация има и своите противници, които считат, че тук се изхожда от «теорията на функциите» на учрежденията. Такъв е например М. С. Селезнев. Той обаче стига до същата идея, но към обратната й страна, като препоръчва изготвяне на типов списък на масовата неценна документация с трафаретен характер(12).

Изтъкнатите съображения и предложения засягат изцяло нашата теория и практика и заслужават да бъдат внимателно обсъдени в светлината на постиженията на българската архивистика. Необходимо е досегашната практика, свързана с изготвянето и прилагането на специалните списъци у нас, да бъде анализирана всестранно и в съответствие с изводите да се експериментират някои нови форми на работа в тази област.

У нас през последните години се експериментира (в ОДА Шумен например) и се положиха усилия за по-широко внедряване на номенклатури на делата със срокове за тяхното съхраняване в масово разпространените учреждения (народни съвети, училища и др.). Тези номенклатури боравят с окрупнени категории документи, които имат един и същ срок на съхранение. Структурата им отговаря на дейността на учрежденията и ги обслужва добре. Чрез тях се осъществява експертизата в текущото деловодство. Нейната същност се състои в това, че тя се извършва не след изтичането на сроковете, в които учрежденията са длъжни да ги съхраняват (10 години и 5 години), а в момента на отнасянето им «към дело», последвано от проверка от страна на експертната комисия в края на годината. Този метод на работа показа вече своите предимства: ценните документи се отделят веднага в отделни дела; създава се възможност за тяхното по-добро съхраняване, отчетност и контрол; експертните комисии, които познават създаването на документацията, могат непосредствено след изтичането на годината да се произнесат върху тяхната пълнота и ценност; избягва се двойното описване на документалните материали (веднъж при предаването в общата архива и втори път при експертизата)(13). Тези несъмнени предимства трябва да се разглеждат в светлината на много важното обстоятелство, че с номенклатурите на делата се решават организационно въпросите за подборното комплектуване на документите.

Друг въпрос, на който се спираме, е въпросът за учрежденския архив като един от основните източници за комплектуване на държавните архиви с документални материали от социалистическата епоха.

Ако сега намираме за нужно да се спрем отново на този въпрос, то е, защото той все още не е осъществен напълно на практика — така, както бе поставен в основните документи за изграждане на архивното дело у нас. Още по-малко състоянието на учрежденските архиви отговаря на съвременните изисквания на теорията и практиката на архивното дело.

Поради големите задачи, които имаха да изпълняват държавните архиви в първите години след тяхното създаване по спасяване на документите от старата епоха, те не можаха да отделят нужното внимание на този въпрос. И когато в основни линии той бе разрешен, поде се почин да се организират образцови архиви в редица важни учреждения с цел постепенно да се изградят добри учрежденски архиви навсякъде. От профила на ЦДА на НРБ и на други учреждения бяха създадени архиви в такива важни учреждения като Народно събрание, Министерски съвет, Държавен комитет за планиране, Комитет за държавен контрол, Министерство на строежите и др., общо около 30 на брой. Такива архиви се организираха и във всички окръзи: ДМП «Бургаски медни мини», ДМП «Г. Димитров» в Перник, Нефтохимически комбинат в Бургас, Текстилен комбинат в Сливен, Държавен захарен завод в Горна Оряховица, Завод за плоско стъкло в Разград, Завод за антибиотици в Разград, Автомобилен завод в Шумен, окръжни, градски и селски народни съвети, окръжни народни съдилища, уедрени ТКЗС, ДЗС и т. н. Броят на образцовите архиви за всеки окръг се движи между 10–15. В някои окръзи, като Габровски, Варненски и др., този брой е малко по-голям.

Но починът обхваща само ограничен брой учреждения, при това невинаги най-големите и най-важните, а не се очертава и тенденция за постепенно обхващане по-голямата част от фондообразувателите. Така например от 450–те фондообразуватели от профила на ЦДА на НРБ само в 1/15 са изградени образцови архиви, а в останалите 350 учреждения въобще няма организирани архиви. Още по-тежко е положението на територията на окръжните държавни архиви, в профила на всеки от които има по около 600 фондообразувателя. А има и такива големи промишлени, културни и административни окръзи, като Софийски, Русенски и др., където изобщо не могат да се посочат учреждения, в които да се изпълняват всички изисквания, залегнали в инструкцията. Още в самото начало в по-голямата част учреждения, организации и предприятия архивистите се натъкваха на сериозно подценяване на задачата по работата с документите поради липсата на традиции, от една страна, и поради дълбоко заседналото убеждение на ръководителите, че това е несвойствена за тях работа.

За организирането на учрежденски архиви са нужни преди всичко подходящи хранилища и подготвени кадри. Само така учрежденията биха могли да се освобождават своевременно от огромния поток ненужни материали, които те задържат до предаването им в държавните архиви. Същевременно само така в държавните архиви биха постъпвали действително ценни, правилно организирани и технически добре оформени материали.

Да се осигурят хранилища при съществуващата пренаселеност на нашите учреждения е наистина трудно. Под натиска на държавните архиви се направи нещо, но то не беше достатъчно, тъй като за една-две години предвидените за целта помещения се запълваха. В повечето случаи се определяха неподходящи помещения. Налице са сериозни основания да се твърди, че опазването на архивите не занимава учрежденията. Няма случаи и в новостроящите се сгради да се предвижда място за тях.

Този въпрос далеч не е само от компетенцията на учрежденията и държавните архиви. Пътят за решаването му виждаме в издаването на такова правителствено разпореждане, по силата на което инстанциите, които утвърждават плановете, следва да изискват задължително предвиждане на архивохранилище във всяка нова административна сграда.

За учрежденските архиви обикновено отговарят някои служители «по съвместителство» (деловодители, машинописци, стенографи, счетоводители и др.), които не само че нямат нужната квалификация и не виждат същността на задачите, но и формално не се заемат с тяхното изпълнение. Ето защо обикновено явление е документите да се предават в учрежденския архив неописани или частично описани. ОДА в Русе, Стара Загора, Смолян, Видин, Враца и др. сочат само отделни учреждения, които предават документите си с описи в учрежденския архив.

Работата в учрежденския архив с малки изключения не се регламентира от правилник за вътрешния ред. Много примери показват, че архивът е общодостъпен. Всеки служител може да вземе в присъствието на отговорника на архива или сам каквото дело поиска, без това да се регистрира по някакъв начин, поради което връщането му не може да се проследи (Толбухин, Велико Търново, Враца, Видин, Разград и др.). Това създава потенциални възможности за неговото изгубване и естествено подхранва недоверието към учрежденския архив. Затова не могат да се винят само онези служители, които задържат ценни документи при себе си от страх да не се загубят.

През изтеклите 17 години въпросът за това състояние на учрежденските архиви не излезе извън рамките на архивните органи. Опазването на документалните извори от социалистическата епоха не е само архивен въпрос, поради което заслужаваше да се бие тревога до най-отговорните инстанции. Вместо това под напора на учрежденията малко по малко отпадаха едно или друго изискване и държавните архиви приемаха това, което учрежденията налагаха. Няколко години след излизането на Указа за създаване на ДАФ непрекъснато започнаха съкращения в щатните бройки за учрежденските архиви. През 1959 г. се отнеха и последните запазени бройки архивари. Понастоящем в цели окръзи, като Разградски, Силистренски, Видински, Пловдивски, Русенски, Толбухински, нито в едно учреждение няма архивар и само по изключение — в отделни учреждения, като Завода за изолационни проводници в Габрово, Текстилния комбинат в Сливен, Автомобилния завод в Шумен, имат по една бройка. Изискването на нашето време за съкращаване на държавния апарат не можеше да не засегне и учрежденските архиви, но това в никакъв случай не трябваше да означава тяхното ликвидиране. С активната помощ на архивните органи би трябвало да се преценява в кои учреждения в зависимост от характера и обема им могат да се организират архиви с права на самостоятелни служби и къде биха могли да се натоварят с изпълнението на техните задачи отделни служители.

Сериозно внимание заслужава опитът на някои учреждения, като ЦКС, Министерство на земеделието и особено ЦС на профсъюзите. В Централния съвет например се обединяват не само неговите материали, но и материалите на отделните централни комитети. Би било целесъобразно да се проучи този опит, като се организират окрупнени учрежденски архиви от системата на едно ведомство и съществуващи на една територия. С това биха се решили наред с всички останали и редица още проблеми, като комплексната експертиза, съставянето на справочен апарат, по-добро организиране на използуването и т. н.

Крайно време е архивните органи да се намесят в работата на учрежденията по назначаването на подходящи за целта лица, с квалификация на архивисти — висшисти и среднисти. Необходимо е да се изработят и съответни щатни таблици. В това отношение сериозно трябва да се подобри работата на профил Архивистика при Софийския университет и средните икономически техникуми за подготовка на подходящи за учрежденията архивни кадри.

И ако пак по отношение на учрежденските архиви е извършена известна работа, която трябва сериозно да се подобри и усъвършенствува, като се решат редица допълнителни въпроси, то не така стои въпросът с текущите архиви. Известно е, че работата на учрежденския архив в много по-голяма степен се определя и зависи от правилната организация на текущите архиви, чието предназначение е да пази цялата документация, натрупваща се в делопроизводството през текущата година. Тук се решават въпросите на първичната класификация на документите в процеса на тяхното натрупване, определят се сроковете за запазването им, обработват се делата, съставят се описи на ценните материали за предаване в учрежденския архив и др.

Организирането на тези архиви остана изцяло вън от погледа на архивните органи, макар че в Примерния правилник от 1952 г., издаден именно за работата на учрежденията, този въпрос беше поставен. Учреждението или всяка негова служба (дирекция, отдел и др.) със самостоятелни задачи се задължаваха да водят свои текущи архиви. Началникът на административната служба или друго натоварено лице се задължаваше да наблюдава работата и да взема мерки за подобряването й. За съжаление, когато държавните архиви се заеха по-активно с работата на учрежденията и се наложи да се подготви инструкция, този въпрос не се реши докрай. Вниманието на сътрудниците на архивите беше погълнато предимно с изготвянето на класификационни схеми, на номенклатури на делата, с организирането на експертизата и т. н. Но и в тази област остават открити въпросите за прилагането на номенклатурата, за правилното извършване на експертизата в текущите архиви, за техническото оформяне на архивните дела, за съставянето на описите и т. н. Тази работа не се извършва навсякъде от съставите на учрежденията, а от т. нар. «пенсионерски групи», които в някои окръзи извършват 70% от нея. Поради липса на организирани текущи архиви служителите задържат редица ценни документи при себе си, като създават свои архиви, с което нанасят сериозна вреда на пълнотата на комплектуването от държавните архиви.

Ролята на учрежденския архив и текущите архиви все повече ще нараства поради непрекъснатото нарастване на съвременната документация в учреждения и предприятия, от една страна, и от друга — поради липсата на достатъчно архивохранилища в държавните архиви. Затова стремежът към тяхното организиране и усъвършенствуване на работата с оглед на превръщането им в малки временни държавни архиви трябва да заеме централно място между останалите основни задачи на архивните органи.

Друг проблем, на който се спираме, е проблемът за спазването на принципа за единство и недробимост на архивния фонд. Според него не може да се раздробяват исторически образувалите се комплекси от документални материали, създадени от учрежденията, организациите, предприятията и лицата. Откъсването на отделни документи от фондовете и тяхното разпръскване между различни архивни средища, музеи, библиотеки, институти и др. нарушават връзката между документите и следователно връзката между събитията, фактите и явленията, които са отразени в тях. Поради това създават се сериозни трудности пред изследователите при издирването и използуването на тези извори.

Този принцип е залегнал в законодателните и правителствените документи за ДАФ на НРБ и за изграждането на мрежата от държавни архиви у нас. Той е залегнал в съветската теория и практика, както и в архивната теория и практика на другите социалистически страни. През изтеклите години централизираното архивно дело в НРБ показа своите несъмнени успехи. В държавните, ведомствените и партийните архиви са съсредоточени десетки хиляди фондове с милиони архивни единици и стотици милиони документи, които са предоставени за използуване на изследователите.

Успешната работа в това направление обаче е затормозена от нарушенията на Указа за Държавния архивен фонд от страна на широк кръг учреждения на науката и културата. Централизацията на комплектуването и профилирането на архивните институти са подхвърлени на сериозни посегателства от страна на музеи, научни институти, библиотеки, включително и от държавните архиви. Части от фондове на учреждения, организации, предприятия и лица, които са комплектувани и са по профила например на държавните архиви, се намират и в някои музеи, библиотеки и БАН. Части или цели фондове на академици, които би трябвало да се намират в БАН, се намират в ЦДИА, НБКМ и някои музеи. Доскоро документите от профила на ЦПА се намираха в държавните архиви и музеите. С разпореждане на Министерския съвет тези материали отидоха на своето място(14). Децентрализацията в комплектуването затормозва силно изследователската дейност на научните работници, кара ги да губят много време и сили, без да получат увереността, че са могли да прегледат всичките необходими им документи. Направените многократни усилия и постъпки от страна на Архивно управление, БАН и др. да се тури край на децентрализацията в архивното дело на НРБ за съжаление досега не се увенча с успех. Редица писатели, научни работници, журналисти и др. нееднократно се изказваха за огромната вреда, която се нанася на нашето младо архивно дело от ширещите се и поощрявани децентралистични тенденции в комплектуването на документалните материали. Достатъчно е да споменем тук имената на писателя Анг. Тодоров, на акад. Дим. Косев, акад. Ж. Натан, акад. Ив. Снегаров, проф. В. Хаджиниколов, журналистите П. Станчев, Л. Христов, Т. Йовов и т. н.(15) Редица разумни стъпки на Комитета за изкуство и култура, които бяха направени през 1966 г. за ликвидиране на част от вредните последици от децентрализацията(16), бяха блокирани от едно писмо на същия комитет, което съдържаше точно противоположни разпореждания(17).

На своя Септемврийски пленум (23–24 септември 1969 г.) ЦК на БКП взе редица важни решения по проблемите на концентрацията на производството, на научно-техническия прогрес и новата система на ръководство на народното стопанство. Ако духът и буквата на тези решения се приложат в областта на архивистиката, трябва да кажем, че изискването да се изработи цялостна, научно обоснована концепция за осъществяване на концентрация в комплектуването има своята здрава основа в текста на чл. 5 от Указа на ДАФ на НРБ(18). Изискванията за концентрация във всички области на производството, научната дейност, управлението и пр. се отнасят изцяло и за архивното дело, респективно за комплектуването. Чрез нейното осъществяване ще се реализира докрай не само един теоретичен архивистки принцип, но и ще се създадат условия за най-рационалното и ефективно използуване на документите на ДАФ, на научните и техническите кадри, на материално-техническата база и на финансовите средства, с които ще се подпомогне и бързото решаване на основните и важни задачи на нашата научна политика, особено в областта на историята.

Бележки

1. А. В. Елпатьевский, О некоторых вопросах экспертизы ценности документальных материалов советских государственных учреждений, Исторический архив, 1958, кн. 2, стр. 173–180; О разработке перечня документальных материалов, подлежащих приему в государственные архивы СССР, Bопросы архивоведения, 1961, кн. 2, стр. 77–84; А. В. Елпатьевский, Т. Г. Коленкина, В. В. Цаплин, Больше внимания вопросам экспертизы ценности документов, пак там, 1961, кн. 4, стр. 31–42; В. В. Цаплин, Теоретические и практические вопросы экспертизы документов, Советские архивы, 1966, кн. 3, стр. 14–22; Т. Плешаков, А. Д. Степанский, Об отборе документов на государственное хранение, Boпpocы архивоведения, 1963, кн. 3, стр. 21–29; В. А. Кондратьев, Экспертизу ценности документов нельзя проводить упрощенно, пак там, 1961, кн. 2, стр. 85–94; Л. Димитров, Към въпроса за подборното комплектуване на документалните материали от учрежденията, организациите и предприятията, Архивен преглед, 1962, кн. 2, стр. 1–7; М. Пенкова, Категоризация на фондообразувателите, Архивен преглед, 1962, кн. 3, стр. 15–19; Д. Коен, Принципи, някои критерии и методи на експертизата на ценността на документалните материали, Архивен преглед, 1965, кн. 2, стр. 1–17; Ст. Борисов, Принципи и критерии на експертизата по ценността на документите и съставянето на специални и типови списания, пак там, стр. 29–42; Д. Коен, Към въпроса на подборното комплектуване на архивните фондове, Известия на държавните архиви, 1965, кн. 9, стр. 12–20; С. Симеонов, По въпроса за подборното комплектуване, Архивен преглед, 1968, кн. 1, стр. 43–47; Николай Йоpгoв, По някои въпроси на съставяне списъците за подборното комплектуване, Архивен преглед, кн. 1, стр. 50–55.

2. С. Симеонов, По въпроса за подборното комплектуване, Архивен преглед, 1968, кн. 1, стр. 43–47.

3. В. Д. Самсонов, Подчинить экспертизу ценности документов задачи полного комплектования государственных архивов, Boпросы архивоведения, 1961, кн. 4, стр. 51–55; Ст. Борисов, пос. съч., стр. 32.

4. В. В. Цаплин, пос. съч., стр. 17–19.

5. С. Т. Плешаков, А. Д. Степанский, пос. съч., стр. 21–23.

6. Д. Коен, Към въпроса за подборното комплектуване, стр. 19; Ст. Драгов, Организация и методика на експертизата на документалните материали, Архивен преглед, 1965, кн. 2, стр. 24; Н. Йоргов, По някои въпроси на съставяне списъците за подборното комплектуване, Архивен преглед, 1968, кн. 1, стр. 50–55.

7. А. В. Елпатьевский, О некоторых вопросах экспертизы..., стр. 178–179.

8. А. В. Елпатьевский, О разработке перечня документальных материалов..., стр. 84.

9. В. Д. Самсонов, Подчинить экспертизе ценности документов задачам полноценного комплектования государственных архивов, Вопросы архивоведения, 1961, кн. 4, стр. 52–56.

10. В. А. Кондратьев, пос. съч.

11. С. Г. Плешаков, А. Д. Степанский, пос. съч.

12. М. С. Селезнев, О некоторых вопросах теории экспертизы ценности документальныx материалов, Вопросы архивоведения, 1961, кн. 4, стр. 42–52.

13. Д. Коен, Принципи, някои критерии и методи на експертизата на ценността на документалните материали, стр. 14.

14. Разпореждане на МС № 4 от 14 януари 1965 г. (Държавен вестник, 22 януари 1965 г.).

15. Анг. Тодоров, За централизацията на архивното дело, Известия на държавните архиви, 1957, кн. 1, стр. 20–23; Протокол от заседанието на Научния съвет при Архивно управление от 12 февруари 1963 г.; Наследството в ръцете на законните наследници, Земеделско знаме, бр. 242, 14 октомври 1965 г.; Някои проблеми на архивното дело, Работническо дело, бр. 319, 15 ноември 1965 г.; Ив. Снегаров, Централизацията на архивното дело в НРБ, Известия на Научния архив, 1966, кн. III.

16. Изменение на Правилника за приложение на 165 ПМС от 5 август 1958 г. за опазване паметниците на културата и развитието на музейното дело; Изменение на Наредба № 49 за покупка от частни лица на предмети от археологическо, историческо и етнографско значение, архивни материали, антикварни книги, произведения на изкуството, реквизити и др.; Изменение на Инструкцията за държавната регистрация на музейните фондове (Държавен вестник, бр. 4, 14 януари 1966 г.); Изменение на Устройствения правилник за народните, специалните и възпоменателните музеи към народните съвети и ведомства; Заповед № I–5307 на зам.-председателя на ККИ (Бюлетин на ККИ, 1966, бр. 1).

17. ККИ, писмо № 1162, 22 март 1966 г.

18. Този текст гласи: «Документалните материали, които са се образували в резултат от дейността на учрежденията и лицата, изброени в чл. 2 и 3 от настоящия указ и намиращи се сега на съхранение в ръкописните отдели, хранилища и архиви на библиотеките, музеите, институтите и други учреждения, влизат в състава на Държавния архивен фонд и подлежат на регистриране, събиране и запазване в държавните архиви» (Указ за държавния архивен фонд на НРБ от 1951 г., Сборник постановления и разпореждания на МС на НРБ, 1965, кн. 12).