По някои проблеми в организацията на архивното дело в България
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Мария Кузманова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2006
След победата на Деветосептемврийското въоръжено въстание народнодемократичната власт в България направи твърде много за опазване на културното наследство, в това число и на архивните документи от най-далечното и близкото минало на народа. Благодарение на това, че се отпускат необходимите средства за тяхното откупуване, сбирките от архивни документи значително нараснаха. Някои архиви само за 4–5 години направиха в това отношение повече, отколкото за десетки години в условията на капиталистическото господство(1). Наред с това открити бяха десетки музеи, една от основните задачи на които беше да издирват и да събират архивни документи, разкриващи революционните борби на българския народ в съответния край. Създадоха се и редица къщи музеи на видни революционни и културни дейци, където се съсредоточиха документи за техния живот и дейност.
Важно завоевание на архивното дело в страната през първите години на народнодемократичната власт бе организирането на Централния партиен архив при ЦК на БКП(2). Успоредно с него в Музея на революционното движение в София се създаде Архив на съпротивата, материалите на който послужиха като основа за изграждане на експозицията на музея(3).
Но това, което беше направено в първите години, съвсем не беше достатъчно да задоволи нарасналия интерес на нашата културна и научна общественост към архивните документи като най-важни източници за изучаване миналото на народа. Нужно беше да се канализира тази дейност, да се подчини на някакъв орган, да се създадат специализирани учреждения, които специално да издирват, да събират и да обработват архивните документи.
Издаденият указ за ДАФ от 1951 г.(4) и постановлението за създаване на държавните архиви(5) поставиха началото на истински подем в архивното дело. За един период от 14 години се направи голяма крачка напред. Понастоящем съществува мрежа от държавни архиви на брой 29, много специални архиви за партийните документи, за военните документи, за документите на Българската академия на науките, на Министерството на вътрешните работи и т. н. Единното ръководство, осигурено от страна на Архивния отдел при Комитета по културата и изкуството, дава възможност да се въведат единни методи за комплектуване, обработка, описание и отчитане на архивните документи.
Само в държавните архиви (два централни и 27 местни) понастоящем се съхраняват над 16 000 архивни фонда с над 2 милиона архивни единици, между които немалка част за периода след 9 септември 1944 г. Това представлява солидна база за разработване на различни проблеми на нашата политическа, икономическа и културна история, за нуждите на практиката, на социалистическото строителство.
За да могат архивите да изпълнят своето предназначение като истински средища на архивни документи, е нужно да се направи още немалко както по отношение на вътрешната организация — подбор, обработка и използуване, така също по организацията на архивното дело. Късната организация на архивите в нашата страна, разпилените архивни документи по различни учреждения, оскъдното наследство, завещано ни от буржоазията — всичко това налага колкото се може по-скоро да се доведе докрай организацията на архивното дело и да се завърши неговата действителна централизация. Това все още не се осъществява по много и най-различни причини от обективен и субективен характер. Една от основните причини е непоследователното законодателство по отношение на архивното дело. И понастоящем въпреки изричните разпореждания на указа за ДАФ вън от съществуващите архивни учреждения, които не са малко на брой, продължават да съхраняват и да събират документи и други културни учреждения и институти: Народната библиотека в София с двата си отдела, Народната библиотека в Пловдив, читалищата в Казанлък, Бяла черква, Свищов, Шумен, музеите в Русе, Варна, Пловдив и още много други.
Най-много документи (около 900 000) се съхраняват в Народната библиотека в нейния Архивен отдел или т. нар. Български исторически архив (БИА). Те са предимно за Българското Възраждане, тясно свързани с възникването, организацията и развитието на обществените институти — градски и селски общини, еснафски и търговски сдружения, училища, читалища, революционни организации и комитети. По-голяма част от възрожденските материали са от личен произход, отнасящи се за представители на зараждащата се българска буржоазия, просветни и културни деятели, участници в църковнонационалната борба, революционери и други общественици. Между тях са фондовете на търговската къща Хр. и Евл. Георгиеви, Хр. Тъпчилещов, братя Робеви, братя Комсиеви, братя Караминкови, братя Пулеви; фондовете на Н. Геров, Т. Бурмов, Ц. Гинчев, М. Дринов, С. Доброплодни, Хр. Г. Данов, Ив. Денкоглу, Антим I, Григорий Доростоло-Червенски, Н. Бозвели, Ст. Богориди, д-р Ив. Селимински, д-р Ст. Чомаков и мн. др.; лични документи, писма, ръкописи, възвания и др. на големите български революционери Г. С. Раковски, Хр. Ботев, В. Левски; на Л. Каравелов, Н. Обретенов, П. Хитов, К. Цанков, Дим. Ценович и др.
От периода след Освобождението тук се намират много документи на държавници, общественици и други видни дейци, съдържащи данни за извършения в страната дълбок преврат в аграрните отношения и в целия стопански живот, за началните стъпки на нашето държавно устройство, партизански борби и засилилите се противоречия, за войните и др. По-важни фондове са тези на Др. Цанков, Гр. Начович, С. С. Бобчев, Ал. Батенберг, Д. Греков, В. Радославов, Т. Иванчов, Ст. Данев, Ив. Ев. Гешов, Д. Тончев, Н. Жеков, Т. Бурмов, Ал. Людсканов и др.
В отдела се намират фондове и документи на писатели и поети: Ив. Вазов, К. Величков, Д. Дебелянов, Елин Пелин, Й. Йовков, Гео Милев, П. Р. Славейков, П. П. Славейков, А. Страшимиров, П. Ю. Тодоров, Н. Хрелков, К. Христов, П. К. Яворов, Дим. Полянов и др.(6)
В ориенталския отдел на Народната библиотека се съхраняват турски документи, отнасящи се до българската история. Немалка част са от архива на Дунавското вилаетско управление в Русе, на мютесарифите (окръжните управители) във Видин, Търново, Тулча, Силистра, София, Пловдив и др. Има и документи и от казите (околиите)(7).
Друго голямо хранилище на документи е Пловдивската народна библиотека «Ив. Вазов». Тук се съхраняват над 5500 документа, някои от които са събрани след 1952 г. — например от фонда на Нешо Бончев, Константин Величков, Бранислав Велешки, Дим. Душанов и др. По-голяма част от тях се отнасят към епохата на Възраждането — документи от фонда на Нешо Бончев, Георги Груев, Йоаким Груев, Любен Каравелов, Николай Павлович, Васил Чолаков, Васил Манчов, Рафаил Попов, Светослав Н. Сапунов, Ст. Банков и др. Съхраняват се над 1300 документа от търговската фирма Агушеви от Смолян, по-голямата част от които е комплектувана в Ориенталския отдел на Народната библиотека в София, част от фонда на Драган Цанков. Пазят се също документи на писателите Ив. Вазов, Й. Йовков, Гео Милев, Н. Лилиев, както и документи от различни учреждения на Източна Румелия, Околийското управление в Ямбол и др.
Голяма сбирка от документи пази Варненският археологически музей във филиала си Музей на Възраждането(8). Основната част от тези документи е от епохата на турското иго и Възраждането. Те отразяват борбите на българския народ в този край за самостоятелни църкви и училища. Съхраняват се много отделни документи като продавателни, заявления, търговски тефтери и др.
Немалка архивна сбирка е обособена и към читалище «Искра» в Казанлък. Тя съдържа отделни турски документи, български документи от Възраждането: на църковната община, училището в Казанлък; кондики, търговски тефтери и др. От периода след Освобождението се пазят архивите на няколко розотърговски фирми — на Папазоолу, на Мемеолу и Ат. Пенев, на манифактурни предприятия, на културни дружества, на женски дружества и др.
Посочените дотук и много други институти продължават да събират архивни документи. Ако по-рано тяхната дейност в това отношение беше изключително полезна, тъй като се спасяваха ценни архивни документи, сега вече при наличието на толкова много архиви тя нанася само вреда.
Но не са само тези институти и учреждения. Обезпокоително е обстоятелството, че наред със заварените от Указа за ДАФ сбирки непрекъснато от 1952 г. насам възникват нови такива при библиотеки, читалища, музеи, Софийската опера, Народния театър, научни институти на БАН и т. н., каквито сбирки преди организирането на специалните архивни учреждения никой въобще не е имал и намерение да създава. Някои от тези сбирки се организират по силата на вътрешни ведомствени решения, но повечето са създадени по силата на официални правителствени разпореждания.
Така от 1951 г. бяха издадени последователно няколко постановления на Министерския съвет, наредби и инструкции на Министерството на просветата и културата, с които се разрешава на музеите в страната да се заемат и със събиране на архиви и документи. Така например 1608 постановление на Министерския съвет от 1951 г. дава право на музеите да събират наред с чисто музейните предмети и документи, свързани с важни исторически събития из живота на българския народ, с революционните борби на народа за национално и политическо освобождение, с Отечествената война, с построяването на социализма, с живота и творчеството на видни политически дейци, народни герои и бележити личности в областта на техниката, науката, литературата, социалистическото строителство и материали за историята на науката, изкуството и техниката, икономиката и военното дело, писмени паметници, ръкописи, архиви и т. н.(9) Друго постановление на Министерския съвет от 1961 г. урежда изкупуването на архивни документи за музеи, картинни галерии, библиотеки, научни институти, театри, опери и др.(10) Издадената по този повод Наредба(11) на Министерството на просветата и културата доурежда някои подробности. Най-куриозното е, че в Наредбата държавните архиви, чиято основна задача са архивите, не получават право да комплектуват документи чрез заплащане, което до голяма степен спъва комплектуването им с лични фондове.
Тези права на посочените институти да откупуват архивни документи доведе до своего рода конкуренция между тях, независимо че това става с държавни средства. Могат да се посочат много примери в това отношение, един от които е и фондът на Никола Обретенов. Голяма част от този фонд отдавна е откупена от БИА при НБКМ, но през 1956 г. родственици на Обретенов предложиха други документи и преписи от съхраняваните в БИА на ЦДИА в София, който ги оцени за 5000 лева, но тъй като Окръжният музей в Русе побърза да предложи 4 пъти по-голяма сума, наследниците ги продадоха нему. В резултат фондът е разкъсан между две учреждения, намиращи се в различни градове, а държавата е ощетена материално.
Но музеите не само откупуват архивни фондове и документи от личен произход. Те си присвоиха правото и да изземват и от учрежденски фондове най-ценните и най-интересни документи. Така например Околийският музей в Сливен през 1955 г. иззе от фонда на Общинския съвет протоколните книги за 1912–1920 г.; Окръжният музей в Бургас приел протоколните книги от Бургаската община; Окръжният музей в Търново иззел от селата Ресен, Поликраище и Обединение учредителните протоколи на ТКЗС, договори, обещания и други документи от тяхната дейност; Околийският общ музей в Самоков прибрал редица документи от фонда на Самоковско градско общинско управление като изложения, протести, резолюции, писма и др., подписани от Борис х. Сотиров и други общински съветници(12). По същия начин са постъпили и много музеи на революционното движение — във Варна, Пловдив, София и др. Къщата музей «Йордан Йовков» в с. Жеравна е прибрала главните книги на училищата в гр. Котел и с. Жеравна за годините, през които Йовков е бил ученик(13).
Не може да не предизвика учудване тази практика, водеща до неоправдано разкъсване на архивните фондове. Кого ползува тя? Научноизследователската работа на музейните работници? При наличието на цяла мрежа от архивни учреждения тя съвсем не би могла да се извършва въз основа само на събраните от музеите архивни документи. Единственото им предназначение е да се ползуват за експонати. Могат и сега да се посочат редица музеи, като Ст. Загора, Ямбол, Търново, Сливен, Карлово, Батак, къща музей «Стоян и Владимир Заимови» в Плевен, Музеят на революционното движение във Варна и др., които въпреки забраната да се излагат оригинали продължават старата практика. В такъв случай е съвсем неоправдано оригиналите да са на съхранение в музеите, докато съществуват архивни учреждения, чието единствено предназначение е да комплектуват и предоставят за използуване архивни материали на всички заинтересовани учреждения и институти, в това число и на музеите. Това е още повече наложително, тъй като и без това музеите изграждат своите експозиции предимно на основата на документи от тези архиви и в работата си се опират на активната помощ именно на държавните архиви.
Характерът на работата в музеите не позволява да се комплектуват в тях цели архивни фондове, а само отделни интересуващи музея документи. В тях прибраните документи не се обработват, а само се регистрират в инвентарната книга(14). Не без значение е и обстоятелството, че в повечето случаи материалите, които не намират място в музейните експозиции, остават неизвестни за научните и културните работници и не могат да се използуват. Прибрани в музеите, те се откъсват от своята естествена среда и с малки изключения губят своята ценност като извори за историческото изследване. Наред с това се обезценяват останалите документи, запазени в други хранилища, загубва се съответствуващата между тях и другите документи на фонда взаимна връзка. А като се има пред вид, че в страната съществуват няколкостотин музея, всеки от които се занимава и със събиране на архивни материали, става ясно какъв голям размах получава тази практика. Тя представлява сериозна пречка за правилното комплектуване на архивите с архивни документи, води до нарушаване на основния закон за архивната организация. Указът за ДАФ е нарушен неоправдано с неспазване основния принцип на архивното дело — принципът за единството и недробимостта на архивния фонд.
Съвсем наложително е да се ликвидира час по-скоро с това «колекционерство» на музеи, читалища, библиотеки и др., като по законодателен път се изменят онези положения, които спъват изпълненията на указ 515 за ДАФ. Архивите трябва да се укрепват, а не да се руши създадената вече организация. Какво би се получило, ако архивите започнат да събират археологически, етнографски материали или старопечатни книги? Ако се върви в тази насока, никога у нас няма да се създадат специализирани институти с точно определени задачи и функции. Връзките на сътрудничество между архиви, музеи и други културни учреждения трябва да се засилят, за да се подпомага издирването и събирането на архивните документи особено от частен произход. С това ще се намали излишното изразходване на повече средства, отколкото е необходимо за тяхното откупуване. Сегашната практика дава възможност притежателите на такива документи да ги предлагат на части, както бе предложен фондът на Ст. Стамболов, Ст. Данев, Т. Иванчов, Т. Пеев и др.; да се предлагат на няколко учреждения и да се продадат на онова от тях, което заплати повече. За да се ликвидира без остатък с това старо наследство, трябва събраните и иззети материали от различни музеи, библиотеки, читалища и т. н. да се предадат по принадлежност на съответните архиви.
Разбира се, това не трябва да се извърши по шаблон. Ако за един музей, читалище и дори библиотека е възможно да предаде безболезнено прибраните документи, то това не е така за обособените отдели на Народна библиотека «Кирил и Методий» в София, които години наред до създаването на държавните архиви са играли ролята на единствени архивни средища, през това време в техните хранилища са концентрирани немалко архивни документи и фондове. Неправилно би било те да се приберат сега, когато Библиотеката има по-добри условия за съхранение, отколкото държавните архиви.
Но едновременно с това съвсем належащо е да се уреди по-нататъшната дейност на БИА при Народната библиотека по комплектуването и незабавно да се премахнат онези членове от Инструкцията на Отдела(15), които дават неограничени права по откупуване на архивни документи и създават условия за търговия. Правилно би било да се насочи дейността му към документите на Възраждането. Но това задължава намиращите се в различните хранилища документи от тази епоха да се предадат нему, както и да се изземат онези, които принадлежат на Архива на БАН, ЦДИА и т. н. По този начин неговият профил ще бъде очертан.
Още по-належащо е да се запази Ориенталският отдел и да се концентрират в неговото хранилище всички турски и арабски документи. Кой печели от това, че в Пловдивския археологически музей се съхраняват турски документи, че в Пловдивската народна библиотека «Ив. Вазов» има документи от фонда Агушеви, по-голяма част от които е комплектувана в Ориенталския отдел и т. н., когато тези документи са неизвестни, необработени и следователно неизползуваеми? Мероприятията трябва да бъдат насочени към по-стегната организация на фондовете в Ориенталския отдел на Народната библиотека в София, което ще подпомогне по-пълното им използуване. Двата отдела биха могли, макар и да са в системата на Народната библиотека, да се ръководят методически от Архивния отдел, с което работата ще спечели. В перспектива тези отдели трябва да се слеят с ЦДИА и да се обособят в две секции — за Възраждането и Турския период.
Успоредно с това в практиката на архивните учреждения са допуснати и се допускат съществени слабости и грешки, особено що се отнася до разпределението на материалите между архивите. Това се дължи главно на непълното осъществяване на указа за ДАФ и недокрай проведената централизация на архивното дело у нас и по-специално нетворческото прилагане на залегналите в него основни принципи за организиране на ДАФ.
Красноречив пример в това отношение е състоянието на нещата в Архива на БАН. И досега редица фондове и техни части — обект на комплектуване от страна на Архива, стоят в архивохранилищата на други архивни Учреждения. В ЦДИА се намират фондовете на членовете на Академията К. Величков, Б. Йоцов и др., а в БИА при НБКМ фондовете на основателя на Академията (Българското книжовно дружество) М. Дринов, на С. Ст. Бобчев, Хр. Данов и мн. др. Дори преди една година само е комплектуван фондът на акад. Никола Михов(16).
В същото време в Архива на БАН се съхраняват части от фондове на видни обществено-политически и държавни дейци, които, макар и да са били членове на бившето Книжовно дружество, не са развили никаква научна дейност, какъвто е случаят с фондовете на В. Радославов, Ст. Стамболов, Христо и Евлоги Георгиеви и др. Принципите трябва да се прилагат творчески, а не догматично. Мястото на подобни архивни фондове е в ЦДИА, така както мястото на документите на В. Коларов, който, макар и да беше академик и даде безспорни приноси в областта на политическата и икономическата история на страната, е в Централния партиен архив. Това е още по-наложително, като се има пред вид че голям брой документи от фонда на В. Радославов, Евлоги и Христо Георгиеви, Ст. Стамболов се съхраняват в ЦДИА.
Не са уредени също отношенията между Архива на БАН и някои институти, които влизат в системата на Академията, а продължават независимо от него да съхраняват и закупуват архивни материали, дори и на членове на Академията. Такива са Институтът за музика, за български език, Етнографският институт. Институтът за литература е обособил вече голяма сбирка от документи на писатели, поети, критици и др. Архивът на БАН трябва да уточни понятието «отраслови архиви», да определи компетентността им и особено дейността по набиране на архивните документи, без да се ръководи от създадените вече сбирки. Ако се приеме, че е оправдано при нашата Академия да съществуват такива архиви, тогава съвсем наложително е те да се намират под непосредственото ръководство и контрол на архива.
Още по-голяма непоследователност и съществени слабости са допуснати и продължават да се допускат във военните архиви. Издаденото по инициатива на Министерството на отбраната 807–о постановление на Министерския съвет от 6. Х. 1952 г.(17) не послужи за реорганизация на бившите военни архиви в съгласие с принципите на ДАФ, а само узакони тяхното съществуване. В резултат на това разпределението на материалите между ВИА в София и ЦВА в Търново и останалите архиви от системата на Министерството на народната отбрана не става по епохи, както това е между централните архиви, а по други второстепенни и ненаучни принципи. Военно-историческият архив е комплектувал материалите на поделения и войскови части, взели участие във водените от България няколко войни, а до преди една година ЦВА в Търново комплектуваше само «щатните длъжностни списъци, ведомости за заплати, заповеди, разпореждания по личния състав». Останалите документи са оставени в поделенията на народната армия и в другите военни учреждения. Не внася съществени изменения новата Наредба на Министерството на народната отбрана(18) по отношение единството и недробимостта на архивните фондове. Нито е ясно какви мерки са взети да се ликвидира завареното положение.
Усилията на сътрудниците в тези архиви за фондиране на грамадното количество документи, натрупано в тях, не могат да се увенчаят с успех, тъй като фондовете са безпринципно разпокъсани(19). Единственият правилен изход от това положение е да се даде ново и правилно разрешение на профила на военните архиви, като се вземат за основа принципите, залегнали в указа за ДАФ, и се използува опитът в организирането на военните архиви в СССР. Най-целесъобразно би било да се обособят Военноисторически архив за архивните фондове на военните учреждения, създадени до Деветосептемврийското въоръжено въстание, и Архив на народната армия за фондовете от периода на социалистическото строителство. Архивите, които сега се създават към Обединенията и войсковите части, да функционират като временни хранилища, откъдето материалите след престояване в определени срокове и след пречистване на непотребните документи да се изпращат на ЦВА в Търново. В противен случай тази разпокъсаност ще се почувствува още повече след години, когато ще започне по-активното използуване на военните архиви.
Подобно е положението и с архивните документи на М-во на вътрешните работи. Създадените архиви в системата на Комитета за държавна сигурност нямат очертан профил и ясно определени задачи. В тях например не са прибрани фондовете, комплектувани в ЦДИА — на Дирекция на полицията, Бюро преса и печат и т. н., а отделни документи се намират в Централния партиен архив и дори в БИА на НБКМ.
Наличието на архиви, създадени въз основа на ненаучни принципи, както и на такива с неуточнени профили или с неспазване на профилите, дава своето отрицателно отражение върху организацията на архивното дело в страната. В надпреварата (всяко архивно учреждение да притежава повече и по-ценни документи) често пъти се закупуват или прибират материали, без да се държи сметка, че части от същите фондове вече са комплектувани от друг архив. Много фондове са разкъсани и се съхраняват на няколко места.
Така по-голяма част от архивния фонд на В. Радославов — бивш министър и министър-председател на България, е комплектувана в ЦДИА, където е и неговото място. Обаче около 1100 документа от същия фонд, отразяващи неговата обществено-политическа дейност, се съхраняват в Архива на БАН, а около 800 — в БИА на НБМК в София.
Още по-типичен е случаят с архивния фонд на големия български поет П. К. Яворов. ЦДИА съхранява 829 архивни единици от него. В Архива на БАН материалите от този фонд въобще не са обособени самостоятелно, а са оставени в чужди фондове, както са постъпили, а именно във фондовете на проф. Ив. Д. Шишманов, д-р К. Кръстев, М. Арнаудов, Б. Пенев и др. Оригинални ръкописи на Яворов, писма на Лора Каравелова до Яворов и др. се съхраняват в БИА на НБКМ и са включени във фонда на Ал. Паскалев — редактор и издател на Яворови произведения. Редица документи се пазят и в къщите музеи на Яворов в София и Чирпан. Част от фонда на П. Ю. Тодоров се съхранява в ЦДИА, а други в БИА на НБКМ. Отделни части от фонда на Христо и Евлогий Георгиеви също се намират в няколко хранилища — БИА на НБКМ, Архива на БАН, ЦДИА; фондът на Гюмюшгердан — в ЦДИА и Народната библиотека в Пловдив, на Найчо Цанов в ОДА Враца и БИА на НБКМ и т. н.(20)
Могат да се посочат още много примери на разпиляване на архивни документи. Но и от казаното дотук се вижда до каква степен се нарушава целостта на архивния фонд, а това е един много сериозен въпрос на нашата архивна практика. Това положение справедливо предизвиква недоволството на научните работници при използуването на документалните извори, тъй като се спъва тяхната научноизследователска работа. Известният съветски историк А. С. Никитин, който ползува у нас архивните документи, през 1959 г. писа на Архивния отдел между другото: «Такава разхвърляност на документите и отсъствие на своден каталог прави търсенията на материалите крайно трудно»(21).
Крайно време е Архивният отдел при Комитета по културата и изкуството да доведе докрай започнатото дело. Той неправилно ограничава своята компетентност само върху 29–те държавни архива. Указът за ДАФ е поверил в негови ръце цялото архивно богатство на страната. Съвсем неоснователно той стои настрана и безучастно наблюдава тенденцията на отделни ведомства да създават свои ведомствени архиви или да обособяват отделни сбирки от архивни документи, непочиващи на никакви научни принципи. В резултат на това в страната от 1952 г. насам последователно се създадоха вече около 100 архива, което е голяма крайност. Съществуват определени искания за създаване архиви за техническата документация, за геоложки архив и т. н., някои от които се подкрепят от Архивния отдел. Наред с това неоснователно се премълчава нуждата от един специален архив за кино-, фоно-, фото-, документи. Съществуващият понастоящем Държавен фотоархив не е нищо друго освен едно търговско предприятие.
Съвсем належащо е да се създаде нов законодателен акт, който да внесе яснота по въпросите на организацията на архивното дело и да уреди отношението на Архивния отдел с всички архивни институти, а не само от системата на държавните архиви.
Пред Архивния отдел на Комитета по културата и изкуството стои една много отговорна задача: да запълни една съществена празнота от документи за българската история, които се намират вън от нашата страна. Започнатата обмяна на микрофилми с някои чужди архиви, като СССР, откъдето са получени над 60 000 кадри, от ГДР — 25 000, от Полша и др., е добро начало, но недостатъчно. Не бива да се предоверява издирването на документи за българската история и да се разчита на това.
Особеното положение на робство, в което се намирал нашият народ в продължение на 5 века, масовата емиграция на българи и пр. прави изключително ценни документите за българската история, намиращи се в съседните и други страни. Наред с това поради масовото унищожаване на архивните документи от буржоазните правителства след Освобождението днес много въпроси от нашата история могат да се разработват само чрез проучване на запазените документи в чуждите архиви — Германия, Австрия, Франция, Англия и др.
Досега издирването и микрофилмирането на такива документи се извършва несистемно от някои институти или дори от отделни научни работници. Това издирване е подчинено на конкретен повод по определени теми и въпроси. Направените микрофилми на такива, които струват скъпо на държавата, се считат за лична собственост и остават неизвестни за широката научна общественост, а понякога и не се запазват въобще след завършване на конкретната работа с тях. Наложително е Архивният отдел да постави тази задача между основните и съгласувано с научни институти да изготви цялостен план за системно издирване и микрофилмиране на тези документи от архивите на социалистическите и капиталистическите страни чрез изпращане на бригади.
Но колкото и добра да е организацията, на колкото и правилни и научни принципи да е поставена, архивите не биха могли да изпълнят предназначението си, ако не са създадени условия за опазване на комплектуваните архивни материали, ако не е осигурена материално-техническа база, ако няма подходящи хранилища.
Намирането на подходящи архивохранилища и тяхното оборудване е един от най-тежките и все още напълно неразрешен въпрос. Държавните архиви се организираха, без предварително да са осигурени хранилища и без да се погледне на тази нужда в перспективи. Известно е, че за тази цел не могат да се използуват каквито и да са помещения. Във всички страни за архивохранилища се използуват най-солидните и масивни сгради, в които външните атмосферни условия не оказват никакво влияние. За тази цел всички страни построяват специални сгради, снабдени с климатични инсталации, оборудване за безболезнено пренасяне на архивните документи до читалнята и изобщо всички условия, гарантиращи им дълъг живот. Там, където все още не е направено това, се приспособяват най-масивните постройки, останали от миналото — най-често замъци и дворци.
У нас сравнително задоволителни, що се отнася до масивността на сградите, са някои от хранилищата на ЦДИА в Съдебната палата, Централния партиен архив, ЦДА на НРБ, Търновския окръжен държавен архив и Централния военен архив в Търново. На всички останали архиви в страната са предоставени най-неподходящите сгради, които за нищо друго не са удобни. Понякога изоставени складове, запустели мелници. Така окръжните държавни архиви в Ямбол и Ст. Загора са настанени в паянтови сгради; в Русе, Шумен, Благоевград, Бургас, Кърджали, Плевен — във влажни помещения; Перник, Габрово, Военноисторическият архив в София, Бургас — в съседство със запалителни материали, а Видинският архив се намира в една сграда с частни жилища.
Софийските архиви — централните и окръжният, отдавна вече комплектуват архивните документи в паянтовите постройки (ако изобщо могат да се нарекат така) на Погребите. Приспособените хранилища се използуват само от няколко години, но лошите условия оказват своето въздействие. Недоброкачествената хартия и мастило не издържат и текстът на много от тях е вече избледнял. Влагата скоро ще разруши документите и след няколко години от тези материали няма да остане и следа.
Много архиви не разполагат въобще с хранилищни площи, поради което не могат да изпълнят най-важното си задължение. Поради тази причина държавните архиви в Плевен, Благоевград, Русе, Сливен, Кърджали, Ямбол, Видин, Стара Загора, Варна, Разград и др. са принудени да подготвят архивите за предаване и след това ги оставят в съответните учреждения на «временно съхранение». По такъв начин са оставени 1635 фонда с 143 650 архивни единици (по данни от 1963 г.). Тези материали се съхраняват в повечето случаи при още по-неподходящи условия, дори се унищожават, каквито са случаите с фонда Народен съд в Смолян, Напоителна станция в Русе и др. В Радио София ценни записи на Г. Димитров, В. Коларов, на изтъкнати дейци на международното работническо движение са унищожени. Тези факти са още по-обезпокоителни, като се има пред вид, че в някои окръзи броят на оставените на временно съхранение надвишава значително този на приетите в архива. Фондовата наличност на ОДА в Русе е 527, а на оставените в учрежденията — 725; в Шумен — 521 срещу 619; Ловеч — 101 срещу 125 и др.(22)
Документите се унищожават и по друг начин. Читалните на държавните архиви най-често не се намират в една и съща сграда с хранилищата. Понякога на десетки километра, дори и вън от селището, какъвто е случаят с хранилището на ЦДА на НРБ, ОДА Плевен, ЦДИА, СГОДА, ГОДА Пловдив и др. Непрекъснатото пренасяне на архивните материали на такива далечни разстояния, товаренето, разтоварването, прехвърлянето похабява и без това изхабените документи.
Не е по-добро положението с читалните и работните помещения. В повечето случаи сътрудниците работят в едно помещение (Ст. Загора, Видин, Сливен, Ямбол, Ловеч и др.), което едновременно служи и за канцелария, и за читалня. От 27 окръжни държавни архива само 4 (Търново, Габрово, Бургас и Софийският окръжен архив) разполагат със самостоятелни читални, и то без да са подходящи за целта. Читалнята на ЦДИА, която засега се посещава от най-много читатели, се намира на приземния етаж на Съдебната палата — крайно неподходящо за целта място. Непрекъснатият шум от трамваите и другите превозни средства и особено липсата на дневна светлина, както и недостатъчното място за читателите — всичко това не дава възможност за нормална работа.
Въпросът за осигуряване на подходящи архивохранилища, читални и работни помещения за архивите трябва час по-скоро да се разреши. Това се налага както за нуждите за опазване на документите, така и за тяхното правилно използуване. Необходимо е да се пристъпи незабавно към построяване на специални сгради за по-големите архиви, снабдени с климатични инсталации, лаборатории, читални и др. В окръжните градове би могло да се направят такива съвместно с музеите и други културни учреждения, на които са необходими повече зали за изложби, канцеларии и др. и по-малко хранилища. Учудваща е пасивността на Архивния отдел по отношение на хранилищата за учрежденските архиви. Всеизвестно е, че в старите сгради такива липсват. Но сега навсякъде из страната се строят административни сгради, огромни заводи и предприятия, без да се предвиждат помещения за собствените архиви; това стана дори и в новостроящите се сгради в центъра на София. Толкова ли е невъзможно да се поставят тези нужди пред по-отговорните ръководства, да се влезе във връзка с планиращите органи?
На архивните учреждения е необходима и друга техника за опазване и използуване на документалните материали. Засега те разполагат с една единствена лаборатория към Архивния отдел за микрофилмиране, която все още работи с малък капацитет. Микрофилмирането е необходимо, за да се заменят от постоянна употреба оригиналите. Но и това начинание у нас е все още в първичен стадий, повечето архиви не разполагат с читателски апарати.
В архивите се чувствува остра нужда от лаборатории за реставрация и консервация. Приети са много фондове, които се нуждаят от специални грижи, каквито са фондовете на Екзархията, Източна Румелия, Задграничното представителство на БЗНС, част от документите на Народното събрание, на турски документи и др. Тежко е положението и с новите документи, които са писани на хартия от лошо качество, лошо мастило и т. н., поради което те още отсега са изхабени.
Крайно време е Архивният отдел да постави по-настоятелно пред отговорните учреждения в нашата страна въпроса за материално-техническата база на архивите и на първо място за хранилищата, за генерално разрешаване на този въпрос. Самостоятелната сграда на ОДА в Търново и предстоящото изграждане на комбинираната сграда за библиотека, музей и архив в Хасковско трябва да се смята за начало, което скоро трябва да последват и други. В противен случай няма да бъде далеч времето, когато ние ще се изправим пред купища от унищожени документи. И справедливо ще бъдем обвинени от бъдещите поколения, че в наше време са унищожени най-много документи.
Бележки
1. Вж. Ив. Панайотов, Български исторически архив при ДБВК, Известия на ДБВК за 1954 г., С., 1956, с. 104; Б. Недков, Ориенталският отдел на ДБВК, пак там, с. 118–119; Ив. Снегаров, Архивният институт на БАН, Известия на Архивния институт, кн. 1, С., 1957, с. 5; СГОДА, ф. 1227, арх. ед. 13 и др.
2. ЦПА, ф. 1, oп. 29, арх. ед. 13, л. 3.
3. Архив на съпротивителното движение, ИПр., кн. 1, 1945, с. 77.
4. ЦДА на НРБ, ф. 136, oп. 8, арх. ед. 541.
6. Ив. Панайотов, цит. статия, с. 106–110.
7. Б. Недков, цит. статия, с. 121.
8. Една част от събраните документи бяха прибрани от Окръжния държавен архив във Варна като документи на Македоно-одринското дружество, Добруджански архиви (по окупацията, добруджански комитети, народни съвети и др.); документи на частни дружества, търговски фирми, на окръжната постоянна комисия, на културни и просветни дружества, на гръцката община във Варна, черкви и училища преди и след освобождението на България.
9. Известия на Президиума на Народното събрание, бр. 7 от 22. I. 1952 г.
10. Пак там, бр. 17 от 11. II. 1961 г. Напоследък Комитетът по културата и изкуството направи опит да сложи ред поне в своите учреждения и институти. Беше издадена заповед № I–58–07 от 15. XII. 1965 г., но впоследствие фактически я отмени друга заповед № 1162 от 22. III. 1966 г. Така че въпросът за съществуващата децентрализация продължава и в самия Комитет, отговорен по уреждането на тези въпроси.
11. Пак там, бр. 19 от 15. II. 1961 г. Тази наредба вече е отменена.
12. М. Кузманова, Архивният фонд — основна класификационна единица за организиране на документите в българските архиви, ГСУ, ФИФ, кн. LVI, 1962, с. 302.
13. Доклад на началника на Архивния отдел при КИК до ЦК на БКП от 1963 г.
14. Известия на президиума, бр. 7 от 22. I. 1952 г.
15. Правила за комплектуване, обработка, запазване и изкупуване на документални материали от личните и обществени архивни фондове и колекции от XIX и XX в., Известия на ДБВК за 1954 г., С., 1956, с. 220.
16. Книга за постъпленията на БИА при НБКМ.
17. ЦДА на НРБ, ф. 136, oп. 11, apx. ед. 726.
18. Ръководство за архивите в Българската народна армия, С., 1963, 75 с.
19. Й. Йотов и Л. Андронова, Военноисторическият архив, Сб. 10 години централизирано архивно дело, С., 1961.
20. М. Кузманова, цит. статия.
21. Доклад на началника на Архивния отдел при КИК до ЦК на БКП от 1963 г.