Архивите в постмодерния свят: взаимодействие на архивната теория и практика след издаването на холандския учебник от 1898 г.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Тери Кук

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Предисловие: памет, архиви и история на архивите

Историята на архивната мисъл през нашия век отразява взаимодействието между архивната теория и нейното приложение в различни страни, традиции и документална среда. Историческият анализ на това взаимодействие след издаването на прочутия холандски учебник от 1898 г. по необходимост трябва да обхване онези събития в Европа и Северна Америка, които са най-пряко вдъхновени от холандския пример. Преди да започна този анализ обаче, изглежда е уместно тук, на Тринадесетия международен конгрес на архивите в Пекин, да очертая темата на доклада, като се върна 400 години назад към едно събитие от времето на династията Мин в Китай.

През 1596 г. италианският йезуитски мисионер Матео Ричи представя на китайските си домакини план за «дворец на паметта». Предложението се отнася до едно наистина сложно мнемонично средство за улесняване на правилното категоризиране и записване на информацията. Дворецът на Ричи се състои от стотици постройки, хиляди стаи с шкафове и мебели в тях. Архитектурата на двореца умишлено е разработена така, че структурата му да отразява многобройните раздели и подраздели на човешкото познание. Така всеки известен факт би могъл да се отнесе към логически най-близката част от двореца за по-лесно запомняне и използване. Би могло да има, например, «сграда» за растения в двореца, в която, на свой ред, да се намира «коридор» за цветя, който да води към «стая» на декоративните цветя, в която има «шкаф» за малки декоративни цветя с шест «лавици» за червени, розови, жълти, оранжеви, лилави и сини малки декоративни цветя. В този модел Ричи използва добре развитото антично, средновековно и ренесансово изкуство за запомняне. Той е разбирал, че информацията, дори фактите, трябва да бъдат подбирани, организирани, логично подреждани и придружавани от знаци и символи, улесняващи пълноценното им използване.

Сега, точно 400 години след Матео Ричи, аз също стоя пред своите китайски домакини и скромно твърдя, че ние, архивистите по целия свят, все още строим дворци на паметта. Нашите дворци на паметта не са изкуствена и неприложима схема за организиране на човешкото познание, каквато Матео Ричи предлага, а напълно органични реалности, които съхраняват записаните спомени на света. Националният архивист на Канада и президент на МСА Жан-Пиер Вало писа, че ние «градим жива памет за историята на нашето настояще». Следвайки архитектурната образност на Матео Ричи, Вало говори за архивите като за нашите «домове на паметта». Той изтъква, че тази «строителна» работа е «тежък товар» за архивистите, тъй като резултатите са «ключ към колективната памет на народите». Следователно архивистите също държат ключовете към личното и общественото благополучие, което произтича от поддържането на приемственост с миналото, на съзнание за собствени корени, за принадлежност, за идентичност. Архивистите не забравят, че паметта в гръцката митология е майка на всички музи. Благодарение на нея ние сме достигнали своята творческа зрялост.

Все пак тази общностна или колективна памет не е формирана случайно в хода на историята, както ясно показва предложението на Матео Ричи. Нито пък резултатите са безспорни. Сега, в постмодерна среда, историците се вглеждат внимателно през времето в процесите, които са определили кое си струва да се помни и кое по необходимост е било забравено. Френският учен Жак льо Гоф обяснява политиката на архивната памет: от древни времена властниците са решавали кому е позволено да говори и кой трябва да мълчи, дори когато се отнася до архивни притежания. Американската историчка Герда Лернър убедително проследява изключването на жените от институциите и инструментите на обществената памет, в това число и архивите, от Средновековието до настоящото столетие. Днес африканските архивисти се питат подходящи ли са класическите архивни схващания — продукт на писмената култура на Европа, за запазване на спомените на народите от Третия свят, чиято култура е устна. С други думи, всички тези прояви на общностна памет носят важно съдържание. Както ни напомня писателят Милан Кундера, «борбата против властта е борба на паметта против забравата». Но чия памет? И кой определя борбата?

Гледайки назад към собствената ни история, как ние като архивисти сме отразили тази широка обществена действителност при градежа на нашите дворци на паметта? Какви предположения, теории, схващания, стратегии, методологии и практики са използвали архивистите съзнателно или несъзнателно и защо? Как те са се променяли във времето и защо? На структурите на чия «власт» сме служили съзнателно или не? Какви обществени сили са оказали влияние върху интелектуалните ни формулировки? Ако приемем сериозно темата на конгреса като «Преглед на постигнатото и поглед напред», то тогава имаме нужда от история на нашата професия, за да дадем отговор на въпросите, породени от равносметката. Трябва да разберем по-добре собствената си политика на «запомняне», за да определяме по-успешно бъдещите насоки на развитие. Канадската преподавателка по архивно дело Барбара Крейг красноречиво поставя проблема: «Както нашата самоличност, така и нашата професионална идентичност са силно исторически по смисъл — и двете произтичат от способността да се осъществява ... приемственост. Ако няма към какво с гордост да погледнеш назад, няма да има нищо, към което с надежда да гледаш напред». Без приемственост с миналото насоките на бъдещето губят основание. Без вникване в интелектуалните търсения на нашите предшественици ние сме обречени да повторим грешките им и да не успеем да се възползваме от техните успехи. Без професионално самопознание нашите дворци на паметта сигурно ще изглеждат странни за бъдещите поколения, също както този на Матео Ричи изглежда за нас.

Методическа бележка: проучване на архивната дискусия

Проучването на историята на архивите след 1898 г. е обширна тема. Затова този доклад е ограничен както в тематиката, така и в обхвата си. Желателно е читателите да разберат това, преди да продължат по-нататък. Строго погледнато, докладът няма да направи онова, което е посочено в заглавието му: да анализира взаимодействието между архивната теория и архивната практика през настоящото столетие. Както открих от реакцията на много от сериозните читатели на един по-ранен вариант на доклада, презумпцията на темата е прекалено смущаваща. Докато по отношение на определенията на теорията, методологията и практиката съществуват сигурни концептуални разграничения, в действителния архивен живот няма единомислие относно значението на тези термини. Теорията на един архивист е сведена до проста методология от друг, за да се намали значението й. Нов стратегически подход е издигнат до равнището на теория, за да получи по-широк прием. Друга методология пък е отхвърлена, защото влизала в разрез със самата архивна теория. Но дори една такава утвърдена теория (тъй като фундаменталните идеи са в сила за определени явления във всяко време, място и обстоятелство) днес е изправена пред предизвикателствата на постмодернистките анализи, които добре разкриват историческата относителност на теоретичните формулировки в много дисциплини, включително и архивите. На ниво «архивна практика» има толкова много национални, местни и обществени различия в целия свят, че не съществува убедителен модел, който може да взаимодейства на аналитична основа с «теорията».

В светлината на всичко казано намирам, че би било безплодно усилието да се категоризират водещите архивни идеи през този век като теория, методология, стратегия или практика и след това да се търси тяхното взаимодействие. Никой не би се съгласил с получените резултати. Затова предпочетох да изследвам конкретната архивна дискусия през XX в., т. е. професионалните разисквания на водещи архивисти върху тяхната работа. Този «културноисторически» подход към проблема поставя ударението повече върху мненията, убежденията, схващанията, идеите и дебатите, отколкото върху чисто теоретичните дефиниции, защото именно в тези дебати можем да открием най-важните влияния върху работата ни в световен мащаб след издаването на холандския учебник. Така историческото взаимодействие на архивната теория и практика може да бъде наречено «архивна дискусия» на века. Вслушвайки се в нея, можем да открием собствените си духовни корени. Като канадец, следващ традицията на Харолд Инис и Маршъл Макледън, няма нужда да се извинявам за този подход, според който обменът на идеи в историята е също толкова важен, колкото и самите идеи — това се отнася и за архивните идеи, и за всяка друга област на човешката дейност.

Архивната «теория» и «архивистът-теоретик» според този подход не представляват неизменен сбор от определени принципи и техните постоянни поддръжници в изменящия се свят на практиката. В края на XX век аз виждам архивното мислене през столетието по-скоро в непрестанното му развитие и обрати при приспособяването му към радикалните промени в естеството на документите, на документоотлагащите структури, на документосъхраняващите системи, на използването на документите и на по-широките културни, правни, технологични, социални и философски тенденции в обществото. Архивните идеи, формирани в определено време и място, са отразили много от тези външни фактори; често те са реконструирани, дори преоткрити другаде и по друго време или видоизменени след няколко поколения в същото време и на същото място. Най-добрите архивни теоретици са тези, които са в състояние да доловят и изразят тези радикални промени в обществото и да развиват схващанията си според тяхното влияние върху архивната работа и архивната мисъл. Това разбиране, непрекъснатата промяна и приспособяване оформят нашата колективна дискусия, професионалния ни разказ и поради това са център на настоящото есе върху историята на архивните идеи.

В хода на проучването на архивната дискусия през този век съсредоточих анализа си върху най-значителните европейски, северноамерикански и австралийски мислители, чиито работи се намират в англоезични издания. Разбира се, има много архивни традиции извън моите лични географски и езикови хоризонти. Организаторите на конгреса мъдро са предвидили в програмата възможността други участници да се занимаят с тези големи празноти в собствените ми познания. Все пак се надявам, че анализът в този доклад ще разкрие исторически тенденции, универсални дори на фона на широкия плурализъм, характерен за МСА.

Тематичен преглед: век на архивното мислене

Кои са ключовите теми в архивната дискусия на века? Най-впечатляващо е придвижването от административно-юридическата база на архивите, основаваща се на схващанията за държавата, към развитие на схващането за архиви с по-разгърната обществена политика и предназначение за обществено ползване. Това придвижване отразява отчасти замяната на традиционните юристи от историци като движеща сила в професията и отчасти различните очаквания и виждания на гражданите за това какви трябва да бъдат техните архиви. С тази промяна в концептуалната основа на архивите идва също тъй драматичното изместване на архивния фокус от запазването на документалните свидетелства за събитията към осигуряване на създаването на документални свидетелства и след това към осигуряване на адекватно документиране на събитията в надеждни свидетелства. Архивистите, следователно, са се превърнали от пасивни пазители на документи в активни създатели на архивно наследство, от безучастни хранители на унаследени документи в действуващи лица, съзнаващи мястото си в архивосъзидателния процес. Тези фундаментални промени на свой ред засягат същността на архивната теория, която първоначално се е опирала на принципите за подреждане и описване на стари документи, оставени от стабилни йерархични институции и която е трябвало да се приспособи към твърде различната перспектива на оценка и подбор (а също и описване) на новата, динамична документация на неустойчивите променливи институции. В този смисъл като източник вече няма да се обозначава единствено създателят на фонда, а един по-широк, по-всеобхватен контекст на създаването. Всъщност, основата на архивната инициатива се е изместила в хода на столетието от физическия факт на документа към концептуалните връзки около неговото създаване, независимо дали имаме предвид спектъра от виртуални документи в една компютърна система, релационното описание на множеството формиращи се фондове, предложенията за «архиви без стени» на базата на Интернет или дори самата дефиниция за документ. Използването на архивите също е оказало влияние върху колективната ни дискусия през последните сто години, като в някои страни се стига до разделяне на архивите на такива за «действуваща документация» и на «исторически архиви», и дори до твърдението, че решението кои документи да бъдат запазени трябва да се вземе след вторично изследователско използване.

Всички тези промени през нашия век не са нито пълни, нито завършени; някои са все още в зародиш, други са взаимно противоположни, а трети не са възприети от всички архивисти. Много от тях действително са разглеждани като погрешни насоки, дори като предателство спрямо общоприетите архивни принципи, превръщайки се в предмет на разгорещени дебати и оживени дискусии. Те все още са тематиката, която доминира архивното мислене през този век. Настоящият доклад има за цел да обясни по-подробно тези тематични промени и причините за тях, така че ние като архивисти да можем да разберем по-добре себе си и да обогатим практиката си.

Холандският учебник от 1898 г.: дефиниране на архивните принципи

Преди сто години трима холандци — Самюел Мюлер, Йохан Фейт и Робърт Фруин, издават своя прочут Учебник за подреждане и описване на архиви. Изложените в учебника идеи стоят в основата на архивната теория и практика през нашия век. Но ако историята на съвременните архиви започва с Мюлер, Фейт и Фруин, тя не свършва там. След като холандските автори твърде скромно определят своя труд като «скучен и педантичен», те с право не желаят той да лежи «като тежко бреме върху плещите на нашите колеги. Няма да имаме», заявяват те, «нищо против отклоненията от ... [правилата] в определени детайли и дори в съществените части». През изминалото столетие със сигурност има както отклонения, така и потвърждения на принципите, формулирани от Мюлер, Фейт и Фруин. Този доклад е посветен на последвалата архивна дискусия.

Разбира се учебникът на Мюлер, Фейт и Фруин не се появява във вакуум през 90–те години на XIX в. Под различна форма архиви са съществували от векове и са развивали своя собствена методология. Някои от тях са близки, а други — напълно различни от съвременните архиви. За първи път архивни принципи, като изключим някои незначителни опити, са подробно формулирани във Франция и Германия през XIX в. в концепцията «за уважение към фонда» и «произхода». По ирония, основните трактати, които привличат вниманието към тези два принципа в началото на XX в., не са написани от немски или френски автори, а от холандски, английски и италиански архивисти. Холандският учебник има голямо влияние върху тях, както чрез оригиналното си издание, така и в превод на френски, немски, английски, италиански, португалски и китайски.

Мюлер, Фейт и Фруин подготвят своя учебник за Холандското дружество на архивистите в сътрудничество с Държавния архив на Кралство Нидерландия и с Министерството на вътрешните работи. Всяко от стоте правила в него е предварително обсъдено в дружеството през 90–те години на XIX в. Както е характерно за всеки колективен труд, придружаващият текст се отличава с внимателно проучване на множество примери, дори когато правилата са убедително формулирани. Учебникът отразява влиянието на френската архивна теория върху Мюлер от времето, когато е посещавал Екол де шарт в Париж през 1873 г., както и въвеждането на принципа за произхода в няколко холандски архива по немски модел.

Основният принос на холандските автори се състои във формулирането на най-важните принципи (или правила, както те ги наричат), отнасящи се първо до естеството и второ до начина на работа с архивните документи. Тримата излагат водещия според тях принцип, «основата, върху която трябва да бъде поставено всичко», че архивни документи са «всички писмени документи, рисунки и печатни материали, официално създадени от едно административно тяло или от негов служител». В правило № 2 те добавят, че «архивната колекция е органично цяло». Че документите естествено се отлагат в хода на работата на своя създател и че са органични, а не изкуствени, гласи дори и днес главната догма в нашата професия. Правила № 8 и № 16 дават опорните стълбове на класическата архивна теория: всяка архивна колекция «трябва да бъде съхранявана отделно» и не бива да се смесва с документите на други създатели или да се вкарва в изкуствени класификации на географски, хронологически или предметен принцип. Класифицирането «трябва да се основава на първоначалната организация на архивната колекция, която в общи линии отговаря на организацията на административното тяло, което я е създало». Това са, простичко изложени, идеите за източника и за оригиналната подредба. Последното правило за съобразяване и, ако е необходимо — за възстановяване на оригиналната класификация и систематизация, използвани от създателя, е определено от холандските автори като «най-важно от всички,... и от което следват всички останали правила». Според тях съобразяването с оригиналната систематизация на документите ще хвърли светлина върху административния контекст, в който те са създадени.

Сега откриваме известна ограниченост в първия холандски учебник. Както бе отбелязано, той се отнася преди всичко до подреждането и описването на документите и това се вижда от заглавието му. В него не се казва почти нищо за подбора и оценката, както ги разбираме ние днес. Той засяга управленческата, обществената и корпоративната документация и нейното надлежно прехвърляне в архивохранилища, за да се запази оригиналната й подредба и класификация, като отпраща частните и личните архиви към компетенциите на библиотеките и библиотекарите. Учебникът се основава на опита на авторите с ограничен брой средновековни документи, позволяващи внимателен палеографски анализ или с документация от XIX в., добре организирана във ведомствени регистратури при стабилна администрация. С редки изключения той не се интересува от неорганизирана, децентрализирана, обемиста, често копирана многообразна и непостоянна документация във вид на мултимедия, характерна за усложнените организации от края на XX в.

Важно е да се вземат предвид онези добре организирани регистратури, които холандските автори са познавали и които са били разпространени в Европа в периода на създаване на класическата архивна теория. На базата на опита си с тях те не забелязват, както вече се каза, че «първоначалната организация на архива» в една институция отговаря «в общи линии на организацията на администрацията, която го създава». Тази зависимост между организационната структура и системата за съхраняване на документи вече не е в сила при съвременните организации. Сега съществуват многобройни системи за съхраняване на документи в различни условия, в множество подслужби, които повече не съответстват на вътрешната структурна организация и многостранните функции на администрацията. Компютърната и телекомуникационната революция от последното десетилетие рязко ускори тази децентрализация и дифузия до точка, в която границата между документацията и административната структура е почти напълно заличена. Оперативните функции и дейности на администрациите днес кръстосват всевъзможни структурни или организационни линии. Тук стои един централен проблем за днешната архивна теория и практика, характеризиращ се с нарастващо несъответствие между принципите на оценка и тези за класифициране и описване. За съвременната архивна оценка на документите е необходимо познаване на бързо променящите се административни структури, функции и дейности, но такова познаване вече не може да се основава просто на проучването на документацията според класическите холандски принципи на подреждане и описване.

Холандските автори не са виновни за това. Те съвестно са описали видяното от тях в съвременните регистратури и административни структури и чрез получения опит са формулирали важни професионални принципи. Тъй като административните структури са претърпели значителни промени през настоящото столетие, тези принципи понякога са прекалено твърдо отстоявани или твърде буквално интерпретирани. Това не е по вина на холандските автори, а е по-скоро дан на убедителната им работа! Всъщност холандският учебник е толкова значим, защото за първи път издига европейската архивна теория до такова равнище и предлага методология за обработване на архивните документи в рамките на архивната институция. Трансатлантическият теоретик на архивното дело Ернст Познър отбелязва, че той «утвърждава окончателно» теоретичните принципи, развивани постепенно навсякъде из Европа. Първият международен конгрес на архивите се провежда през 1910 г. в Брюксел и официално одобрява принципите, залегнали в холандския учебник. Американският теоретик-архивист Теодор Р. Шеленберг обявява през 1956 г. холандския учебник за «Библия на съвременните архивисти». Той и английският му колега сър Хилари Дженкинсън изграждат забележителните си трудове върху холандския фундамент. Дали пряко или чрез Дженкинсън и Шеленберг, но съчинението на Мюлер, Фейт и Фруин оказва огромно влияние върху нашата колективна теория и практика.

Сър Хилари Дженкинсън и свещения характер на свидетелството

Двадесет и четири години след холандския учебник, през 1922 г., Хилари Дженкинсън прави втория голям принос в архивната теория и практика. В труда си, — озаглавен «Справочник за архивна администрация», Дженкинсън приема, развива и популяризира холандските формулировки. Написана с авторитетен тон и стилистичен размах, книгата му се превръща във вдъхновение за следващите поколения. Неговата морална защита на архивните документи като безпристрастно свидетелство и възгледът му за архивиста като пазител на свидетелството стават мощен повик на професията. В свое изявление, присъстващо поне в четири негови речи, Дженкинсън възкликва: «Кариерата на архивиста представлява служба. Той (или тя) съществува, за да прави възможна работата на другите... Неговото (или нейно) верую е свещения характер на свидетелството; неговата (или нейна) задача — съхранението на всеки елемент от свидетелството, имащ отношение към документа, е негово (или нейно) задължение; неговата (или нейна) цел — да предоставя без предубеждение и съжаление средства за познание на всеки, който иска да знае. ... Добрият архивист е може би най-самоотверженият слуга на истината в съвременния свят».

За Дженкинсън свещеният характер на свидетелството е най-важен, а наред с това, както и тримата холандци, той е убеден, че класифицирането и описването на архивните документи трябва точно да отразява оригиналната административна структура на създателя и неговата архивохранителна система. Архивистите трябва да бъдат безпристрастни; те са отговорни за съхраняването на автентичните свидетелства, създадени естествено в хода на административната дейност, за тяхното поддържане и за стриктното съобразяване с реда и описанието на документите в оригиналната административна структура и с контекста на документите, заложен от техните създатели. Дженкинсън постъпва в Държавния архив в Лондон през 1906 г., където се занимава изключително със Средновековието и с документацията на по-късно създадените национални държави, и особено с придворните, съдебните и финансови документи. Това обяснява и неговата настойчивост по отношение на законовия характер на архивните документи и на техните тесни характеристики. Архивните му възгледи, както ще стане ясно, отразяват също личното му познаване на корпоративната култура на Викторианско-едуардовата Британска гражданска служба, което пък обяснява неговото внимание и доверие в административния служител като достоен, образован и културен човек, способен на обективни преценки по отношение на документите. Колкото до вярата му в съществуването на «истина», която архивните документи разкриват, там Дженкинсън е повлиян от емпиричния позитивизъм, характерен за историографията през XIX в., с която той е добре запознат.

След като, според Дженкинсън, документите са несъзнателни, вторични продукти на администрацията, недискредитирани свидетелства за действия и операции, то тогава никакво вмешателство не е позволено след създаването им, защото характерът им на безпристрастно свидетелство ще бъде нарушен. От това логично следва, че оценка на документите от архивиста не се допуска. Щом архивите са плод на органически присъща дейност по разпространение на документи от един създател, отделянето на който и да е от документите би нарушило основните архивни принципи. Извършването на «лична оценка» от архивиста, което е необходим елемент от процеса на експертиза, би накърнило безпристрастността на архивните документи като свидетелство. Запазването на архивите единствено по съображения за актуално или бъдещо използване от историци и други изследователи би имало същите последствия. Задачата на архивиста е да съхранява, а не да създава архивни документи. В съответствие с този възглед архивистите в Англия са наричани «хранители». Макар че многотомната документация от времето на Първата световна война разкрива пред Дженкинсън перспективи, непознати за холандските архивисти, той никога не се е чувствувал удобно (като изключим някои слабохарактерни отстъпки по-късно в кариерата му) с архивисти, извършващи някакъв вид оценка или подбор. Неговото решение е да се предостави неблагодарната работа по намаляване на огромната маса съвременна документация на създателя и «администраторът да бъде единствения извършител на подбора и унищожаването на своите собствени документи». След това архивистите ще се погрижат за останалото по същия начин, по който се постъпва със средновековните и с някои по-нови документи, при които не се налага унищожаване. Въпреки че самият Дженкинсън изразява безпокойство, че администраторите могат да не унищожат достатъчно количество, да унищожат прекалено много или да създадат документи колкото обективни, толкова и исторически тенденциозни, той не успява да предложи задоволително решение на която и да е от тези дилеми.

Американският архивист Джералд Хам скоро отбеляза, че при трудните реалности на съвременното работно място и на неговото деловодство, а често «делоневодство», подходът на Дженкинсън би довел до непълни и безполезни архиви. «Като се позволява на създателя да определя кое е архивен документ, проблемите за сложността, временния характер и обема на съвременната документация не се решават, а се пренебрегват», заявява Хам. Колективната документация, създадена по метода на Дженкинсън, би била свидетелство по-скоро за слабостите на съвременното деловодство, отколкото за друга организационна дейност! Подходът на Дженкинсън позволява на създатели на документи като американските президенти Ричард Никсън и Джордж Буш да определят съдържанието на архивното наследство като унищожават или скриват от погледа на обществеността онези документи, които представляват неудобни свидетелства за дейността им. В своята крайност подходът на Дженкинсън би довел до оформяне на архивите според административни прищевки или държавна идеология като в бившия CCCР където източникът беше унищожен, за да се създаде държавен фонд, и където архивните документи имаха стойност само ако служеха на «официалните» възгледи за историята и на историческия детерминизъм.

В областта на подреждането и описването Дженкинсън въвежда понятието «архивна група», различаващо се в интерпретацията, ако не в принципа, от европейското понятие «архивен фонд». Възгледът на Дженкинсън е много по-всеобхватен със своята архивна група, съдържаща пълната документация «за работата на една администрация, която е била органично цяло, само по себе си завършена, способна да извършва независимо, без никакъв страничен авторитет, всички дейности, които обикновено й се възлагат». Придържайки се към своята «силно католическа дефиниция» за архива като цялата документална вселена на една администрация или агенция, той признава, че архивната група на много големите агенции би могла да съдържа «фонд във фонда». Споменаването на «администрация, която е била органично цяло», отново илюстрира заниманията на Дженкинсън с документи от Средновековието и началото на новото време с техните завършени серии, постоянни и отдавна мъртви създатели, и статут на наследени от миналото свидетелства. Изглежда на Дженкинсън не му е хрумвало, че непрестанно променящите се съвременни архивни структури и откритите серии от документни постъпления могат да предизвикат аномалии в противовес на схващането за архивна група. Той си остава докрай медиевист, опитващ се да се справи с положението в съвременните архиви. Докато възгледите му за оценката и архивната група, за устойчивата същност на администрацията и за строго определената документална подредба са вече неприложими, то вдъхновената му защита на основните архивни принципи и фокусът върху характера на документите като свидетелства, приспособени към електронния свят, все още ни въодушевяват. Както ще се види днес, неговите идеи се възраждат, особено в Австралия и Канада, напук на краткотрайните записи, виртуалните документи, откъслечната информация и нарастващото безскрупулно унищожаване на документи.

Тук е подходящо да се подчертаят два основни момента, свързани с развитието на архивната теория до 1930 г.: архивните принципи първоначално възникват при решаване на проблеми около подреждането и описването на по-стари документи, и тези принципи отразяват времето, мястото и вида на документите, за които са създадени. Като илюстрация на тези положения е добре да спомена големия италиански архивен теоретик Еудженио Казанова, чийто магистърски труд се появява през 1928 г. Като Дженкинсън и тримата холандци и като много палеографи Казанова следва водещите идейни течения на своята епоха, когато, според думите на Одз Бучи, «дава на дисциплината нейния емпиричен уклон, изгражда я като описателна наука и прилага към нея императивите на позитивистката историография, която се стреми повече към събиране на факти, отколкото към развиване на концепции». Тази позитивистка историография и фактологичният емпиризъм от XIX и началото на XX в., обаче, днес са поставени под съмнение. Поради това архивните принципи, които се появяват през онази епоха, също трябва да бъдат преразгледани в светлината на настъпилите обществени промени. В тази връзка, в контекста на италианските архиви след Казанова, Бучи отбелязва, че новите обществени промени из основи «подкопават навиците и нормите на поведение, в това число и принципите, които дълго са ръководили процесите на създаване, предаване, съхраняване и използване на архивни документи». «Ясно е, продължава той, че радикалните нововъведения в архивната практика стават все по-несъвместими със следването на една доктрина, която иска да остане затворена в крепостта на своите традиционни принципи.» Това, което Бучи казва за Казанова и което важи със същата сила за Дженкинсън и тримата холандци е, че архивните принципи не са определени веднъж завинаги, а подобно на самата история, на философията или литературата се тълкуват от всяко ново поколение. В Италия например, фактологичният емпиризъм на Казанова е претърпял последователно изменение вследствие на влиянието на концептуалния идеализъм на Кроче и на новите теории за културата върху архивните идеи на Ченчети и Лодолини.

Американският глас: Т. Р. Шеленберг и потребителите на архивните документи

Следващата инициатива за формиране на архивна теория идва от САЩ в лицето на Теодор Р. Шеленберг и неговите последователи. Лишени от лукса да формулират архивни принципи, основани на педантичен анализ на ограничен брой стари документи, и несклонни да се облягат само на «описателната наука» на Казанова, Дженкинсън и холандските автори, американските архивисти започват колективната си професионална дейност, изправени пред растящата криза на съвременната документация, само малка част от която би могла да се съхрани във вид на архив. Създаденият през 1934 г. Национален архив във Вашингтон наследява внушителен запас от около 1 млн. куб. м. федерална документация, нарастваща с над 60 000 метра всяка година. До края на 30–те години на века в хода на усилията на правителството да се справи с Голямата криза тя се увеличава със 160 000 метра годишно, а през Втората световна война само до 1943 г. темпът й на нарастване достига 600 000 метра годишно. Това довежда до два важни резултата: първият е създаването на деловодителската професия в Северна Америка в помощ на агенциите срещу документалната лавина, а вторият е фундаменталната преориентация на архивната професия в Северна Америка, а и в много други страни по света, където Шеленберг е четен и превеждан.

Маргарет Крос Нортън, една от първите американски теоретици на архивното дело и държавен архивист на Илинойс, през 1944 г. посочва, че при тази невероятна по обем документация «очевидно вече не е по силите на която и да е агенция да съхранява всички документи, които създава. Тежестта в архивната работа — отбелязва тя в рязко противоречие с Дженкинсън, е изместена от съхраняването на документи към подбора на документи с оглед на тяхното съхранение». Филип К. Брукс, виден теоретик от американските национални архиви, е категоричен в критиката си към възгледа на Дженкинсън, че архивите могат да стоят «настрана от отговорността за начина, по който агенциите водят своята документация», което би означавало, че «прекалено много документи биха били засегнати и дори изгубени преди архивистите да се погрижат за тях». Така възниква американската концепция за «жизнения цикъл», според която документите първоначално се организират, поддържат и използват активно от своите създатели, после престояват определено време в междинни документални центрове за по-рядко или потенциално ползване, и когато оперативното им използване е изцяло приключило, се «подбират» тези с архивна стойност и се прехвърлят в даден архив, а останалите се унищожават. Като Нортън, и Брукс отстоява тезата за тясната връзка през целия «жизнен цикъл» между архивистите, извършващи подбор на документите с оглед тяхното запазване, и деловодителите, организиращи и отговарящи за действащата документация: оценителната дейност, смята той, «би била най-успешна при пълно познаване на документите на една агенция в тяхната взаимовръзка в хода на създаването им, а не след като са лежали някъде захвърлени и забравени 20 години». Как точно да бъде извършван подборът, е задача, оставена за Шеленберг, който обобщава резултатите от работата на своите колеги и излага изводите си в двете си епохални съчинения: «Съвременните архиви: Принципи и техники» (1956 г.) и «Управление на архивите» (1965 г.).

След като архивистите ще отговарят за оценяването на документите, те трябва да разполагат с критерии или насоки за експертиза. И Шеленберг ги създава, като с това дава основния си принос в архивната професия и стана «баща на оценителната теория в САЩ». Той смята, че документите имат първична и вторична стойност. Първичната стойност отразява важността на документа за неговия създател, а вторичната — значението му за изследователите. Първична стойност за администрацията имат документите с правно съдържание, отнасящи се до посрещане на задължения и защита на права, и тези, свързани с данъчно-счетоводна отговорност. Така първичната стойност не се различава особено от възгледа на Дженкинсън за използване на документа в контекста на неговото създаване от администратора. Вторичната стойност, която Шеленберг подразделя на свидетелствена и информационна, е много по-различна, тъй като отразява значението на документите за вторичното изследване при последващо използване. По този въпрос Шеленберг категорично отхвърля всякаква връзка на своята «свидетелствена стойност» със схващането на Дженкинсън за архивите като «свидетелство». За Шеленберг свидетелствената стойност отразява важността на документите за изследователите, а не за администраторите, със сведенията, които носят, за функциите, организацията, програмите, политиката, процесите на вземане на решения и методите на работа на създателя, и като държат агенцията отговорна за своите действия. Тази стойност се определя след съответно проучване и анализ, извършени от архивиста на Шеленберг, а не от администратора на Дженкинсън. Информационната стойност, другата половина от вторичната стойност, отразява съдържанието на документите, отнасящи се до «хората, корпоративните тела, вещите, проблемите, условията и други подобни», които съпътстват «дейността и самото управление». Коя информация е важна и коя не, отново определя архивистът като се опира на историческата си подготовка и се консултира с външни специалисти по материята, за да отрази колкото е възможно по-широки изследователски интереси. Шеленберг е уверен, че сред тези различни стойности информационната, която отразява «полезността на архивите за по-широкото документиране на живота в Америка ...[е] най-важна». Въпреки влиянието на немската архивна теория, основаваща се на източника, и може би въпреки собствените си намерения, Шеленберг оставя наследство, което обръща фокуса на архивната дейност от документа към потенциалното му използване (предимно от историци) като свидетелство за живота в Америка. Верен на своите занимания с изследване на обществото, Шеленберг за своя чест прави много по-сериозен опит от тримата холандци или Дженкинсън да хвърли мост между архивисти и библиотекари, и между архивистите, работещи с учрежденски документи, и тези, отговарящи за личните ръкописи.

Тук е важно да се отбележи и другата голяма промяна в архивното мислене, предизвикана от Шеленберг и американските му колеги, освен вниманието към изследването и ползването на документите. Холандският възглед, че всички документи, създадени или получени от една администрация, са «архивни документи», е преодолян. «Архивни документи» според Шеленберг е само онази малка част, която архивистът отделя за съхранение от по-голямото цяло, наречено «документи». Документите са грижа на създаващите ги институции и на деловодителите, архивните документи са грижа на архивистите и архивните институции. Въпреки доброто сътрудничество между двете професии в хода на жизнения цикъл, разграничението на Шеленберг между «документи» и «архивни документи» подчертава по-скоро техните различия, отколкото сходствата им и това поставя днес големи стратегически проблеми пред архивистите в един компютъризиран свят, където електронните документи изискват открита архивна интервенция.

В областта на класирането и описването Шеленберг развива концепцията за документната група, която по подобие на архивната група на Дженкинсън би трябвало да следва холандския модел и да уважава източника като съхранява отделно документите на всеки създател. Тук отново обаче Шеленберг трябва да се справя с огромния обем документация, произведена от «едно много сложно управление», където по думите му «нито една управленска единица не отговаря напълно на изискванията на Дженкинсън (за архивната група)... за завършеност и самостойност...». Шеленберг справедливо отбелязва, че в съвременните администрации «всички единици са взаимно свързани и малко от тях са напълно самостойни като носители на информация за дейността, във връзка с която са създадени». Поради тази сложност на администрацията и поради грамадата от документи като критерий за създаването на американската документна група се възприема количеството, както и произходът на документите. Този подход по необходимост се прилага «малко произволно», тъй като действащите в практиката фактори са различни в зависимост от времето и мястото, когато става дума за преценяване на възможностите за «свеждане на цялото до подходящия размер и характеристики, изискващи се при подреждането и описването, и при издаването на инвентарни описи». В САЩ и англоговоряща Канада, а и в някои други страни, американското схващане за документна група намира широко разпространение от 40–те години на века насетне. Компромисът на Шеленберг, въведен всъщност с цел да запази източника в едно сложно обкръжение, предизвиква неяснота около него.

В своята критика към Дженкинсън Шеленберг е рязък и конкретен: «Омръзна ми, пише той на свой приятел, да ми цитират някакво си изкопаемо като авторитет по архивните въпроси». Вместо да остави администраторите на Дженкинсън да решават какво да съдържат архивите, Шеленберг настоява архивистите да вземат това съдбовно решение сами и да работят заедно с деловодителите по оформянето на бъдещата архивна документация. Без да се бои от унищожаването на документи, Шеленберг дава тласък на процеса, довел по-късно до унищожаването на милиони кубически метри американска федерална документация. Вместо да държи на «чистотата» на европейския архивен фонд или на архивната група на Дженкинсън, Шеленберг популяризира документната група като компромис, наглед подходящ за класирането и описването на документацията на усложненото съвременно управление. Предполага се, че схващанията на Шеленберг отразяват съвременната американска политическа култура на «етатизма на Новия курс с неговите предпочитания към управленската технокрация и ефективността», където архивистът според Шеленберг е «участник в колективния управленски екип». За разлика от Дженкинсън, Шеленберг гледа към бъдещето, а не към миналото и обединява в архивите управленските технологии с историческата наука. При все това, някои от компромисите, направени от него и доразвити от американските му последователи, изправят пред значителни проблеми — теоретични и практически — съвременните архивисти.

Най-дискусионният от тези проблеми се отнася до използването и до предназначените за ползване архиви. Като определят вторичната и особено информационната стойност, някои американски архивисти след Шеленберг застъпват по-енергично от самия него възгледа, че бъдещата полза за учените и по-специално за университетските историци, трябва да бъде водеща в оценката и определянето на архивната стойност на документите. «Съвременните течения в историографията трябва да бъдат от първостепенно значение за нас», е съветът на М. Х. Фишбайн от Националната архивна служба за експертизата на документите от 60–те и 70–те години. В своя наръчник за експертиза, одобрен от Дружеството на американските архивисти през 1977 г., Мейнард Бричфорд пише, че «успешният подбор е пряко свързан с ролята на архивиста като представител на изследователската общност. Оценителят трябва да подхожда към документите ... като преценява изискванията на миналото, настоящето и бъдещото изследователско ползване ... Вземайки решение, ... той се съобразява с дългосрочните нужди от документални източници и с изискванията на учените». Такива ориентирани към ползване определения за архивите, твърди Джералд Хам, предизвикват «произволен, фрагментарен, некоординиран и често пъти хаотичен процес на подбор». Трудно би могло и да бъде другояче, след като архивистите «се обвързват прекалено тясно с ... академичния пазар», в резултат на което «архивните притежания твърде често отразяват ограничени изследователски интереси вместо разнообразието на човешкия опит. Ако не успеем да преодолеем тези пречки, предупреждава Хам, архивистът ще бъде в най-добрия случай само ветропоказател, движен от променливите ветрове на историографията».

Напоследък други архивисти стигат дори по-далече. В похвалния си ентусиазъм да разширят обществената поддръжка за архивите чрез по-големи грижи за нуждите на потребителите и чрез подобряване на обслужването им, тези автори преминават опасната граница на твърдението, че вторичното използване трябва да определя самата същност на архивите. През 1988 г. например такъв един автор заявява, че проучването на «връзката между използването на информацията и пътищата, по които тя е или може да бъде получена, ще определя стойността на документите и съдържащата се в тях информация, както и архивните практики». Не е изненадващо, че най-изтъкнатата защитничка на този ориентиран към ползването подход — Елзи Фрийман Финч, отхвърля традиционната архивна теория като «сбор от прости правила за ред и порядък (понякога наричани принципи) и твърди, че погледът върху това как и защо потребителите използват документите ще даде нов критерий за оценяване на документите». Нейното предложение за ориентирани към ползване архиви обръща, по собствените й думи, архивната практика «надолу с главата».

Подобно стоене на глава не би разрешило нито един от сериозните проблеми, посочени от Джералд Хам. Така архивите биха попаднали под влиянието на най-силните, най-изразени групи потребители, които ще лобират в архивните институции, за да налагат възгледите си. Резултатът ще бъде небалансирана и откъслечна архивна документация, която, по думите на Хам, няма да отразява «разнообразието на човешкия опит». Архивистът ще се превърне в пророк, който се опитва да предскаже бъдещите изследователски тенденции, вместо да анализира функциите, програмите и дейностите на създателя на документите. Ориентираната към използване експертиза фактически изтръгва документите от естествения им контекст в рамките на деловата дейност на създателя и напълно пренебрегва нуждата на създателя да съхрани корпоративната памет. Налагат се критерии за оценка и описание, които са външни за документацията и така подкопават нейната вътрешна функционалност, т. е. нейния източник, като й отнемат ролята в културната памет. Чрез отдалечаването на времето, когато се извършва експертиза, от процесите на създаване на документите и от техните създатели, привържениците на оценката в крайна сметка свеждат архивната теория до «много шум за слагането под миндера», т. е. до няколко практически правила, предназначени да допълнят основните според тях знания на архивиста: за историческото съдържание на документите, за теченията в историографията и за очакванията и желанията на потребителите.

Обществен анализ и функционален подбор: по-широк поглед

Как тогава архивистите да постигнат целта, посочена от Хам, да документират «разнообразието на човешкия опит»? Ако архивистите (противно на възгледите на Шеленберг и последователите му) не оценяват, придобиват и описват като архивни главно онези документи, които историците и другите потребители изискват, ако архивистите не могат (както Дженкинсън препоръчва) да приемат, че създателят на документацията ще бъде в състояние точно да определи кои документи да запази извън най-необходимите за обслужването на дългосрочните задължения на агенцията, какво тогава трябва да правят? Отговори и алтернативни подходи идват от Германия, САЩ и Канада. Убедени, че архивните документи трябва да отразяват цялостно обществото, което ги създава, поддръжниците на тези различаващи се «обществени подходи» се опитват да внесат нови концепции в архивната теория и методология. Тази перспектива е израз на друга фундаментална промяна в теоретичната основа на архивните идеи, която измества дискусията ни от теорията за държавата към теорията за обществото.

От епохата на холандската тройка през Казанова и Дженкинсън до американските привърженици на деловодството в управлението, архивите по традиция са създавани от държавата, за да й служат, и са част от йерархичната структура и организационната култура на държавата. Не е изненадващо, че архивната теория се легитимира чрез държавните теории, модели и концепции. Това вече не е така. Публичната санкция на архивите в края на XX в. или поне на поддържаните от данъкоплатците архиви, е основно променена: архивите сега са «на хората, за хората, при хората». Нашите дворци на паметта са за хората, а не за кралете. Малцина граждани биха се съгласили милиони от формираните от тях данъчни приходи да бъдат използвани за финансиране на архиви, чието съдържание нашироко отразява разговорите на бюрократите помежду им. Съществуването на архивите е оправдано за гражданите може би все още заради връзката им с управленската отговорност и защитата на гражданските права, но най-вече защото предлагат чувство за идентичност, за собствени корени, за принадлежност към определено място и за колективна памет. Общо взето, архивистите със закъснение забелязват тази промяна, за да преминат от държавни към обществени модели, според които да развиват своите принципи и практики. Немалко от разгорещените спорове сред архивистите през последните години отразяват именно сблъсъка между традиционната етатистка парадигма и по-новата обществена парадигма.

Най-значителният, може би, автор, теоретизиращ върху философската страна на архивното оценяване, е Ханс Бумс от Германия. Той е от първите, които издигат глас за създаване на нова обществена парадигма за архивите. В края на 60–те години в тогавашна Западна Германия, Бумс опонира на марксистко-ленинската политика на Източна Германия, която налага държавните идейни ценности на обществото и определя какво е архивен документ. Това е най-лошата крайност — макар и логична последица — на традиционната архивна етатистка парадигма. Бумс заявява, че обществото трябва само да обуславя своите ценности, а те от своя страна да бъдат представително отразени чрез неговите архивни документи. Архивната стойност трябва да се определя не от държавните администратори на Дженкинсън или от учените-историци на Шеленберг, а от човешката общност. «Ако наистина има нещо или някой, който е в състояние да придаде законност на архивното оценяване — пише Бумс, — то това е самото общество и мненията, които изразява — разбира се, ако е позволено такива да бъдат свободно изказвани. Обществеността и общественото мнение — забелязва Бумс, — утвърждават [всички] обществени прояви, дават ход на социално-политическите процеси и узаконяват политическата власт. Тогава не трябва ли обществено мнение да узакони и преценката на архивиста? Не може ли то да даде принципна ориентация на архивния оценителен процес?» За тази цел той предлага архивистът да разработи подробен документационен план въз основа на извършените от него проучвания на тенденциите в общественото мнение, съвременно на оценяваните документи. Днешното обществено мнение и предпочитанията на архивистите не бива да се намесват при подбора на документи от миналото. По-скоро документите, определени като архивни, трябва да отразяват ценностите на обществото от времето, когато са били създадени. Тези ценности архивистът открива чрез историческо изследване на общественото мнение, след което сравнява резултатите с оценяваните документи.

Двадесет години по-късно обаче, Бумс критикува собствения си план и признава, че той е неприложим. Документирането на общественото мнение е прекалено сложно начинание, а да се получи обществено одобрение на резултатите е направо невъзможно. Въпреки това Бумс остава верен на своето най-важно прозрение, че обществото, а не потребителите-историци и не създателите на документи от страна на държавата трябва да задават стойностите, които определят «важността» и оттам — значението на архивната документация и запазването й. Така се стига до заключението, че «архивистите трябва да се ориентират в ценностите на съвременниците си, заради които документите са създадени». До 1991 г. Бумс твърди, че обществените ценности не се открояват пряко чрез изследване на обществената динамика и общественото мнение, а непряко чрез опознаване на функциите на онези ключови създатели на документи, които са натоварени от обществото да посрещат нуждите и желанията му. Той смята, че «архивистите се нуждаят от резултатен анализ на документосъздаващите дейности, който ще им помогне да свържат потребностите от документи ... със самите документи». По този начин се осъществява «непосредствен преход» от аморфните обществени ценности, проблеми или тенденции към документалния източник. Той намира израз в работата на създателите на документи и е причина «източникът да остане неизменната основа на оценителния процес».

Щастливо съвпадение е, че Бумс оповестява промяната в своите схващания пред годишната конференция на Асоциацията на канадските архивисти, проведена в Банф през 1991 г., защото ревизираният му подход за представяне на обществените цялости чрез дейността на създателите на документи отговаря точно на ориентацията на новата макро-оценителна стратегия за придобиване на документация, възприета от Канадския национален архив след 1989 г. и изложена в моите теоретични трудове от края на 80–те години. Във варианта на Ханс Бумс от 1991 г. и при канадския подход предишният архивен интерес най-вече към съдържанието на документите и към това как съдържанието отразява общественото мнение, изискванията на ползването или историографските направления, е заместен от интереса към по-широкия, «макро» контекст на документите, разкриващ се чрез функциите, програмите, дейностите и проявите на създателя. Така източникът е освободен от историческата документалистка традиция и е възстановен на полагащото му се архивно място, където документите са свързани с контекста на своето създаване. В моята теоретична работа и в създаването на практическите модели за Националния архив съм черпил вдъхновение от идеите на Бумс и на неговия колега Зигфрид Бутнер. Но това е на философско равнище (т. е. архивната «стойност» трябва да се определя от обществените конструкции и чрез обществените функции, а не от създателите на Дженкинсън и от потребителите на Шеленберг). Избегнал съм го на стратегическото равнище на прилагане на оценителна методология, която, както при първия модел на Бумс, да насочва архивистките проучвания пряко към тенденциите и проблемите в обществото. Вместо това Националният архив е възприел функционално-структурен изследователски модел, който поставя ударение върху създателите на документи с презумпцията, че те и тези, с които си взаимодействат, фактически представляват колективното действие и функционирането на обществото. Това наподобява «непосредствения преход» на Бумс от аморфните обществени функции към конкретните, свързани с източника институционални проявления на тези функции. По този начин съзнателно съм поместил своите трудове и оценителната методология на Националния архив в основаващи се на контекста и източника, а не на контекста и историко-документалисткия подход рамки.

Канадската интерпретация на източника придава на този принцип по-скоро концептуално-виртуален, отколкото материално-буквалистичен смисъл, съответстващ на епохата на електронния документ. «Новият» източник е и повече функционален, отколкото структурален в съответствие с ерата на повсеместно разклащане на организационната стабилност. Но аз твърдя, че източникът въпреки всичко съсредоточава в себе си обстоятелствата около създаването на документа, които са център на вселената от архивни дейности повече от всякакви външни критерии. Канадският подход обаче, не е движен от педантичните принципи на подреждане и описване на холандците и на Дженкинсън, които утвърждават пълната съгласуваност между функциите и структурата на създателя и архивохранителната система. И все пак канадският подход признава и уважава стремежа, стоящ зад тези стари принципи. Това е стремежът да се свърже записаната информация с органичната среда на нейното създаване като част от управленската или делова дейност. Този органически контекст на дейността повече не може да се определя чрез опити да се прочетат или разберат милиардите книжни документи, да не говорим за техните по-неуловими електронни двойници. Затова вниманието се насочва най-напред към самия контекст и към анализиране и оценяване на значението на управленските функции, програми, дейности и прояви. После така направените изводи се проверяват, преди да се извърши окончателен подборен «прочит» на конкретните документални «текстове» — но само след като процесът на оценяване на функциите на макроравнище е приключил.

Вдъхва ми увереност обстоятелството, че родината на холандския учебник следва същия оценителен подход като нас в Канада. Държавният архив на Холандия възприема по същото време като канадците подобен метод на оценяване на управленческите функции, а не на отделните документи. В своя амбициозен основен проект холандците заключават, че «вместо да бъде обърната към традиционните архивни и деловодни принципи, които са насочени предимно към подбор и запазване на информацията, създадена в хода на административните процеси, предлаганата стратегия базира оценката на информацията върху нейната роля в управленските дейности и цели. Следвайки този подход, агенциите първо ще анализират критично процесите с оглед на поставяните пред тях цели и на извършената работа; подборът и оценката на информацията, използвана в тези дейности, трябва да отразяват оценената стойност на работата... Изобщо това, което трябва да се запази, е информацията, необходима за възстановяване на най-важните функции на управлението...». За холандците и канадците оценяването не се съсредоточава най-напред върху един или много документи, а върху управленските функции, задачи или дейности, които създават документи. Канадският проект обаче, се различава по своя обхват, тъй като включва взаимодействието между гражданина и държавата и влиянието на действията на държавата върху гражданите, както е представено в архивните дела, описващи отделни случаи, докато холандският проект обръща главно внимание на политиката и вътрешните работи и не се прилага на равнището на отделния случай.

Друг съвременен подход за документиране на обществения живот е развит от Хелън Самюълс от САЩ с нейното схващане за «документационната стратегия». Това схващане се основава на нейния по-ранен опит в работата с документацията на големи научни и технологични проекти, пръсната по управленски инстанции, университети и корпорации. Традиционното предпочитание на оценителната дейност към институциите при такива обстоятелства създава фрагментирани и непълни архивни документи. Като признава, че мащабите на съвременната документация могат да бъдат обхванати само на някакво по-високо ниво на съвместно изследване, стоящо над равнището на документа и създаващата го институция, Самюълс възприема «документационната стратегия» като многоинституционен, опиращ се на изследвания анализ, който съчетава множество аспекти на експертизата, за да документира основните теми, прояви, дейности или функции на обществото. Един от защитниците на това схващане правилно отбелязва, че «документационната стратегия има за цел по-скоро да допълни, отколкото да замести традиционните методи на оценка». Всъщност, в своя анализ документационната стратегия обединява официални правителствени и ведомствени документи с лични ръкописи и по-особени писмени материали, както и с публикувана информация. За нея не източникът е най-важен, а тематиката — възпитанието на учениците или развитието на компютърната промишленост, или пък ограничен географски район, в който са документирани различни теми. Но документационната стратегия, освен ако не е приложена в много тесен местен обхват, носи опасността от прекомерно застъпване на тези теми/функции и от дублиране на изследователската работа на архивистите и на дейностите по придобиване на документи. Нещо повече, избраните теми или предмети винаги ще бъдат оспорвани, и така подходът отразява някои от «ветропоказателните» грешки на американската традиция след Шеленберг.

По тези причини документационната стратегия е по-подходяща за света на личните ръкописи и некорпоративните документи, отколкото за тези на управленческата или ведомствена документация, или като допълнение към нея. Самюълс признава това и впоследствие развива концепцията за «институционния функционален анализ» в книгата си «Университетски писма: Документиране на съвременните колежи и университети», която въпреки заглавието си е приложима за архива на която и да е институция. Там тя твърди, подобно на Ханс Бумс през 1991 г., че най-необходимо за архивистите е да проучат и да вникнат във функциите и дейностите на собствените си институции; и затова разработва точна методология за такъв функционален анализ, водеща към стратегическия план да бъде оценен всеки документ на институцията. Поглеждайки назад, Самюълс признава, че наистина е развила двете си широки концепции по пътя на обратната логика: след като «институционният функционален анализ» вече е позволил на архивиста да направи оценка на документацията на институцията, с която работи, тогава архивистът може с разбиране да се включи в по-широката, междуинституционна «документационна стратегия» за откриване на лични документи, допълващи и свързани с архивите на институцията. И в двете концепции най-важният въпрос за Самюълс се състои в това «анализът и планирането да предхождат събирането» в много по-голяма степен, отколкото се е практикувало. Като хвърля мост между света на архивите с корпоративна документация и този на личните архиви, като насочва вниманието си към цялостната информационна вселена (документи от всякакво естество, публикации и други продукти на културата) и нейните многобройни създатели, а не само към някои от тях, като защитава функционалния, почиващ на предварителни проучвания подход при оценяване на институциите, а не остарялото търсене на «ценности» в съдържанието на документите, Самюълс успява да създаде необходимото чувство за ориентация при работата с обемистата документация на сложните съвременни организации и в процеса на съживяване на архивната теория. Самюълс превръща архивистите от пасивни хранители в активни документатори (макар и не в смисъла, влаган в този термин от европейските архивисти). Нейната методология нагледно показва, че «документите са взаимно свързани, както са взаимно свързани процесите на тяхното създаване» и институциите, участващи в тях. Около тези положения се развива голяма част от архивната дискусия, особено що се отнася до електронните документи. Взаимната връзка на документите във и извън фондовете е забелязана още от Мюлер, Фейт и Фруин, а после и от Дженкинсън. Самюълс обаче, освежава концепцията като я приспособява към по-сложните документи и създатели на документи в съвременното общество.

Подходът на Самюълс за търсене на връзка между официалните документи на правителството или на институциите и личните архивни документи всъщност е изпреварен от концепцията за «тоталните архиви» в Канада от началото на 70–те години, която се развива от продължителната канадска архивна традиция. Тази традиция несъмнено служи и на други страни, но рядко с баланса между обществени и частни архиви на национално ниво, който Канада поддържа. Канадският национален архив, а в крайна сметка и всички други обществени архиви в страната, включват в своите задължения поддържането на «тотално» архивно равновесие между служебна и частна документация; взимат в своите архиви «тотални» документи на всякакъв носител (включително филмови, телевизионни, звукозаписи, картини и фотографии, които в много страни се поделят между няколко хранилища на културни ценности); насочват вниманието си към отразяване на «целокупната» сфера на «човешкото усилие» посредством национална мрежа от архиви, и настояват за активно участие на архивната власт в «цялостния» живот на документа от неговото създаване до унищожаването или архивирането му. Канадците достигат до този всеобхватен подход към архивите благодарение на същественото влияние на историците върху развитието на архивите в страната и на техния стремеж към широк кръг извори, а също и поради вакуума, създаден от продължителната липса на национална библиотека и национален музей в рамките на федералната структура, които иначе биха могли да се противопоставят на инициативата, наречена «тотални архиви». Канадската традиция на «тоталните архиви» подчертава необходимостта от обединяване на служебната роля на архивите като изпълнители на постоянните корпоративни изисквания на техните спонсори да бъдат запазени документалните свидетелства за дейността им, и на културната роля на архивистите като пазители на националната памет и историческата идентичност. Подобно на Бумс и Самюълс, канадският подход отразява един по-широк възглед за архивите като изградени от обществото и отразяващи неговата многостранност, а не като творения на силни групировки, обединени от интересите си на потребители или създатели. По думите на канадския архивист Ян Уилсън той е обърнат повече към документиране на ръководството, отколкото на управлението. Ръководството включва взаимоотношенията на гражданите с държавата, влиянието на държавата върху обществото и функциите на обществото, както и тези на управляващите структури. Задачата на архивите е да съхранят документалните свидетелства за ръководството, а не само за управлението на правителствата.

Приветствие на източника: Канада и Австралия

Докато някои архивисти в хода на архивната дискусия от края на XX век се домогват от основаваща се на държавната идея към почиваща върху идеята за обществото архивна парадигма, други дават нови тълкувания или преоткриват европейската теория по нови пътища и в нови земи. Тъй като подобно развитие на архивната дискусия се наблюдава в много страни, Канада и Австралия могат да послужат за илюстрация. И двете възприемат същностните ценности на класическата архивна теория, но в светлината на дълбоките промени в съвременното общество, в културата на организиране и в деловодните системи гледат на тях по различен начин.

В канадската среда на «тотални архиви» се ражда творческата архивна мисъл на Хю А. Тейлър, който е главен архитект на концепцията за «тоталните архиви» в Националния архив на Канада. Получил подготовка като архивист в Англия, през 1965 г. той емигрира в Канада, където попада под влиянието на комуникационните и медийни теории на канадците Харолд Инис и Маршъл Маклуън. Като обединява философското прозрение, медийната чувствителност, технологичното съзнание и екологичните и холистични перспективи, Тейлър изтласква архивистите от тяхната «глуха историческа линия» и от прашните мазета в информационната епоха на електронни документи, глобални комуникационни мрежи и инициативи за запазване наследството на общностите. Той проявява живо чувство към контекстуалността или източника като изследва задълбочено взаимовръзките между обществото и документалния запис, между действието и документа. С дълга поредица от умозрителни, проникновени есета Тейлър призовава архивистите да се учат от еволюцията на обществото от Средновековието през индустриалната епоха към ерата на информацията, и на устното предание през писмения документ към електронния запис. В новия свят на взаимно свързаните и краткотрайни електронни дейности той предприема «завръщане към концептуалната етика», т. е. завръщане към едно състояние, при което думите или документите добиват смисъл само в «тясната си връзка с контекста и с действията, възникващи от този контекст». В тази устна традиция смисълът «се съдържа не в самите документи, а в дейностите и обичаите, за които те са свидетелства». Като вижда нарастващото значение на тези «свидетелствени» или контекстуални функции както за самата дефиниция и дори за съществуването на документа, така и за разбирането му, Тейлър съветва архивистите да възприемат «нова форма на историография за обществото, която да изяснява как и защо се създават документите...». Изправени пред огромно информационно претоварване и технологични трансформации, според него архивистите трябва «да се занимават по-малко с отделни документи и серии» и повече с «възприемането на познавателни форми и модели като единствен път, по който можем да прекосим тресавището от информация, в което иначе бихме потънали...». Ерудицията на Тейлър в много дисциплини и последователните му задълбочени размишления показват на архивистите, че те не бива да остават изолирани в собствената си професионална обител. Понякога архивистите трябва да се извисяват над земното и практичното, да оспорват правилата, да захвърлят готовата мъдрост и да разрушават изкуствени прегради и бариери. Като съчетава в себе си европейската и северноамериканската традиция, като се разпростира с въображението си от средновековния морал до съвременното световно село, като приветства, а не отбягва електронния и визуален документ, като търси модели и връзки вместо раздробяване и обособяване, Тейлър успява да отведе северноамериканските архивисти, и особено канадските, към това, което канадският преподавател по архивно дело Том Незмит нарича «преоткриване на източника».

Източникът, разбира се, в много отношения не е бил изгубен. Но до края на 70–те години северноамериканците ограничават употребата на понятието за източник в тесните рамки на подреждането и описването. И дори тук те допускат компромиси като документната група на Шеленберг, които разклащат контекстуалната сила на източника. Докато източникът никога открито не е бил отхвърлян и върху него неискрено се е теоретизирало, в практиката прекалено често го пренебрегват или омаловажават. Под силното влияние на Шеленберг това, което замества източника като движеща сила при оценяването, описването и службата на обществото в работата на повечето северноамерикански архивисти до края на 70–те години, е познаването на историческото съдържание на документите. Съответно идеалното образование на архивиста е трябвало да включва университетска степен по история, допълнена с обучение по професията. Незмит твърди, че този остарял подход в Канада вече е преодолян със собствени сили и с помощта на европейското влияние. Архивистите с историческо образование започват, специално в Канадския национален архив, да прилагат историческите си умения и изследователска методология не както преди по отношение на съдържанието на документите, а при изследването и проникването по думите на Незмит в «засвидетелствания контекст, в който те са се появили». Тук Незмит е водеща фигура, която призовава към «история на документа» като основа на «новата форма» на обществено-историческата наука на Хю Тейлър, и създава в Archivaria раздел «Проучване на документите» като начин за развиване на «съвременна дипломатика». Като носител на същата тази нова традиция аз смятам, че насочвайки вниманието си към «източника, т. е. към съобразяване с фонда, контекста, еволюцията, взаимовръзките, реда», и следователно към традиционната същност на нашата професионална и теоретична дискусия, архивистите могат да се придвижат от информационна към познавателна парадигма и по този начин да намерят мястото си в епохата на електронните документи и комуникации: «...само здравата връзка с принципите и архивните практики от миналото и пълното разбиране на документите ще дадат възможност на архивистите да се справят с бъдещите предизвикателства на новите медии и технологии». Вместо да посрещнат тези трудни предизвикателства като изоставят архивните принципи заради тези на информационния мениджмънт, както предлагат някои автори от края на 70–те години, затворени в пашкула на историческото съдържание, канадските архивисти откриват интелектуалната същност и вълнението от собствената си професия. Отскоро в Канада се роят архивните проучвания върху «сведенията за произхода на информацията, за създателя на документацията, управлението на документите и формите, функциите и физическите характеристики на различните архивни документи» върху всякакви носители. В тази плодотворна канадска атмосфера американците Дейвид Беърман и Ричард Лайтъл през 1985 г. намират за най-уместно да издадат своята важна и често цитирана статия «Силата на принципа за произхода». Там те развиват възгледа, че възстановяването на информацията с помощта на източника, основаващо се на проучването на формите, функциите и контекста на създаване, и предоставянето й на изследователите в достоверни документи, превъзхожда методите на възстановяване, основаващи се на предмета и съдържанието, и дава ключ на архивиста към важната му роля в епохата на електронните документи. Източникът не е наследство от миналото, което трябва да бъде изхвърлено заради уменията на информационния мениджмънт или компютърната експертиза, а обещание за бъдеща значимост, основана на «уникалния поглед на архивиста върху това как организациите създават, използват и изхвърлят информация».

Към тази канадска тенденция на преоткриване на интелектуалната или теоретична същност на професията чрез исторически и контекстуален анализ на документите се присъединява съживената европейска архивна теория. Възловата фигура е Лучана Дуранти, която идва в Канада през 1987 г. от Италия и в поредица от шест статии представя развитието на дипломатиката, и, което е по-важно, значението й за разбирането на съвременните документи. Изложението на Дуранти се отличава със сила на анализа, превъзхождащ онзи, който ражда канадския подход за «история на документа», и в съчетание с останалата й работа и с тази на нейните ученици, дава основание да се говори за неодженкинсъново възраждане на вниманието към документа и особено към неговите качества на свидетелство за постъпките и дейностите на създателя му. Въпреки че дипломатиката има какво да каже на съвременните архивисти (както и новият подход за «история на документа») за необходимостта от внимателно изследване на формата, структурата и авторството на документите, особено в електронна среда, тя, дипломатиката, трябва да бъде съчетана с едно по-широко разбиране, както предлагат Бумс, Самюълс, Незмит, Тейлър и Кук, на функциите, структурите и взаимовръзките на създателите на самите документи. Тъй като тези две традиции се обединяват в канадската архивна дискусия, не бива да се поставя въпросът дали низходящият функционален анализ на създателя е по-добър или по-лош от възходящия дипломатически анализ на документите, а да се признаят възможностите им за вникване в контекста на документа и необходимостта те да бъдат използвани от архивиста като взаимно свързани инструменти. Низходящият подход позволява по-добро разбиране на функциите и работата; възходящият подход пък дава по-проникновен поглед върху деловите процеси и засвидетелстваните дейности. И все пак, въпреки несъмнените си предимства за по-добро вникване в контекста, с присъщия си интерес към административните и ведомствените архиви (както при Дженкинсън) неодженкинсъновият подход не трябва да бъде допускан да отклонява професията от всеобхватността на «тоталните архиви» или да ограничава културните измерения на архивите.

Преоткриването на източника — това обогатено разбиране за контекстуалността, което може да превърне информацията в знание, води до три главни практически резултата в Канада. Първата последица е формулирането на нова макрооценителна стратегия на придобиване в Националния архив на Канада, използвана и в някои други институции. Както беше споменато, това е функционално ориентиран, основаващ се на произхода мултимедиен подход, който не преценява документите с оглед на бъдещото им изследователско ползване, а търси отразените в архивния документ функции, програми и дейности на документите и тези на обществото, с което те взаимодействат или чиито ценности непряко отразяват. Документите с частен произход под чадъра на «тоталните архиви» са свързани в своята функция да допълват макрооценяването на документите на федералното управление. Втората последица от преоткриването на източника е общоканадската инициатива за разработване на система от стандарти за описване, която изоставя компромисната документална група на Шеленберг в полза на обединените около източника архивни фондове, съсредоточава се върху връзките между различните нива и между общото и специфичното при всички подлежащи на описване документални единици, и преутвърждава необходимостта от защита на източника посредством специални картотеки и връзки между фондообразувателите, както и чрез изработване на точни принципи за описване на архивите в такъв преизграден контекст. И третата последица е разработването на няколко пълни архивни образователни програми за висшисти. Формирането на професионални образователни изисквания към архивистите отразява преоткриването на източника и съживяването на архивната теория в Канада.

Ако така канадците успяват по-убедително и съзнателно да оценят значението на източника пред лицето на съвременните архивни проблеми, а американците все по-плътно ги следват, европейските архивисти стигат до същото убеждение. Поне в четири наскоро издадени сборника с есета, представящи автори от много страни, европейските архивисти се борят с проблема за възможностите на източника да отговори на предизвикателствата, пред които са изправени архивистите днес. Обстоятелството, че архивистите от родината на архивната теория нееднократно са чувствували нужда да направят тази преоценка, може да помогне на европейците да простят на северноамериканците тяхното временно архивоотстъпничество и да разберат ентусиазма от скорошните им открития! Чрез тези изследвания европейците до голяма степен преутвърждават значението на принципа на източника, но виждат необходимостта от свободното му, а не буквално, и концептуално, а не материално интерпретиране, ако този принцип ще продължава да дава живот на професията в новата среда на автоматизираната канцелария и електронните документи.

Може би най-убедителната интерпретация на източника идва от Австралия с труда на Питър Скот за серийната система и с по-новите работи на Сю Маккемиш и Франк Ъпуърд за отчетността като контекстуална рамка при взимането на архивни решения. Докато повечето архивни теоретици след Дженкинсън и Шеленберг, както вече се каза, се съсредоточават върху трънливите проблеми на оценяването, през 60–те и 70–те годили Питър Скот насочва вниманието си към описването. Традиционният холандски модел на описване, създаден от тримата холандци, и приспособен или съответно леко изменен от Дженкинсън и Шеленберг, има предвид една монойерархична, характеризираща се с един източник административна и документална среда, и тези архивисти разработват своите концепции и инструментариум в съответствие с нея. Според Питър Скот тази едностранна връзка между документа и създаващата го администрация вече не съществува. Той ясно показва, че самите администрации вече не са монойерархични по структура и функции, а са променящи се, сложни и динамични образувания, каквито са и деловодните им системи. Традиционният архивен подход на описание по тези причини вече не е приложим. На негово място Скот създава австралийската серийна система.

Съществува погрешното схващане, че австралийската серийна система е просто умален вариант на архивната група на Дженкинсън, на документалната група на Шеленберг или на европейските архивни фондове. За съжаление така се пренебрегват наистина революционните промени, които Скот внася в архивното описание. Подходът на Скот се състои в отдалечаване от описването на документите в един архив и от подреждането им в отделни групи според отделния създател на документи, и в придвижване към описването на многобройните взаимовръзки между множеството създатели и документални серии, където и да се намират те: в службите за създаване на документи, в тези за текущ контрол или в архивите. За австралийците «сериите» означават не просто описване по серии, а органично групиране на документи: деловодни системи, серии, дела, точки. Към вниманието на Скот към взаимносвързаните документи и непосредствените им създатели сега в Австралия добавят други многочислени отношения, базиращи се на официалните функции и по-широкия контекст, а не само на дейността на непосредствения създател. Най-важното за тези взаимоотношения е, че те не са строго едностранни като при повечето описателни подходи, а многостранни: между много серии и един създател, между много създатели и една серия, между много създатели и много серии, между създатели, между серии, и между серии и създатели и техните функции, както и обратното. В резултат на това Скот превръща архивното описание от статично каталогизиране в система от динамични взаимоотношения. От нещата в архива той се придвижва към идеята за архива като категорично отстоява принципа на източника. Фундаменталният подход на Скот преодолява не само ограничеността на документалната група, но и «материалността» на архивите, върху която почиват документалната група и много други архивни подходи. Така Питър Скот поставя началото на постмодерната революция в световното архивно мислене. Макар че е работил в книжен свят, прозренията му служат на архивистите, занимаващи се с електронни документи, където, точно като в системата на Скот, материалността на документа не е от значение, сравнена с многопосочния контекст на създаване и използване.

В последните години австралийските архивисти правят и втори полезен принос в архивната дискусия. По повод на няколко големи обществени скандала, при които са изгубени или целенасочено унищожени важни документи, австралийските преподаватели по архивно дело Сю Маккемиш и Франк Ъпуърд развиват сложната концепция за «отчетността» на документите, идея която съществува отдавна в Европа и специално във Франция, и възприета от много архивисти, но рядко формулирана с убедителността на австралийците. Като се опират съзнателно на основните моменти от теорията на Дженкинсън и на новите канадски формулировки за важността на източника, и особено на възгледите на американския теоретик Дейвид Беърман, Маккемиш и Ъпуърд твърдят, че разликата, която Шеленберг прави между «документи» и «архиви» като области на действие съответно на деловодители и архивисти, ги отклонява от обединяващото ги общо предназначение да бъдат «архивни документи» във всеки момент от съществуването си. Концепцията за архивния документ според Маккемиш и Ъпуърд «насочва вниманието към последователността от процеси, протичащи при завеждането на документацията след дадена операция, така че да се запази качеството й на свидетелство. Архивните документи осигуряват най-вече свидетелство за дейностите, в хода на които са били създадени... Следователно, ако архивните документи ще бъдат използвани за текущи и историографски цели, те трябва да са пълни, надеждни и точни. Ефективното създаване и завеждане на архивните документи е решаващо за тяхното използване и за ролята, която играят в регулирането на отношенията в обществото във времето и пространството. Ефективното им създаване и използване е предпоставка за информираност на обществото и подпомага отчетността на правителството и неправителствените организации, информационната свобода и гражданското законодателство, защитата на човешките права и качеството на архивното наследство, състоящо се от архивни документи с непреходна стойност».

Маккемиш и Ъпуърд с основание смятат, че занимаващите се с информационни технологии твърде често мислят само за ефективния достъп и ползване на информацията и изпускат от поглед съществените качества «цялост, пълнота, точност и надеждност», които информацията трябва да притежава, ако ще има свидетелствена стойност. Тези свидетелствени качества на архивните документи формират основата за вътрешната отчетност в една институция и за по-широката отговорност пред обществото, присъщи на демократичните режими, където ръководителите и институциите трябва да отговарят пред хората за своите действия. Ако институциите не могат да бъдат държани отговорни, което включва и отговорност за осигуряване присъствието на тези качества на «документирането» в деловодните системи, тогава всякакъв достъп до информация би бил безсмислен както при текущото, така и при архивното ползване. Австралийската колега Гленда Аклънд изказва становището, че съответно архивистите трябва да започнат да се занимават с деловодство, а не с останки от миналото. Не е нужно да споменаваме, че австралийските последователи на Дженкинсън не заемат неговата поза на пазител на документи, а по-скоро виждат архивистите като активни участници, дори регулатори на архивните документални постъпления. Това е «логично продължение» на мисълта на Дженкинсън за моралната защита на архивите и е единственият начин да се постигне тя в един електронен свят, но все още е много далече от стратегическото приложение на оригиналните му възгледи. Новата австралийска интерпретация на отчетността е много важна, защото обединява архивни концепции за документирането и документалното свидетелство, и заинтересоваността на самите институции да бъдат законно защитени. Тя утвърждава една могъща стратегия на подготвяне на архивния резултат от създателите на документи в предния край на документалната верига, което е изключително важно, ако искаме архивният документ да оцелее в електронната ера. И все пак, с прекомерното си внимание към институционните и служебни документи методът на отчетността, както вече признават някои от австралийските му привърженици, носи опасност от обособяване на административната и културната роля на архивистите в два различни лагера и от обезценяване на ролята на архивите като крепост на културната и обществената памет заради по-тесни, строго законови отговорности. Същата заплаха се крие и в уклоните на съвременните канадски последователи на Дженкинсън.

Проектирайки архивите: електронните документи и архивната теория

Електронните документи не съществуват изолирано и отделно от архивната професия, както вече бе отбелязано в този доклад. Спомена се, че те в голяма степен мотивират възгледите на Хелън Самюълс, канадския подход на «тоталните архиви» и последните интерпретации на източника и отчетността в Канада и Австралия. Но докато всички архивни теоретици през последните двадесет години са разглеждали електронните документи като част от интелектуалния си хоризонт, днес електронните документи все повече се налагат в професионалната дискусия. В тази насока се разработват или се препоръчват на архивистите многобройни стратегии и практически решения за работа с електронните документи, които поради липса на време няма да обсъждаме.

Началното влияние на електронните или машиночитаеми, както ги наричат, документи върху архивната теория не е много обещаващо. Изпаднали в паника пред новите тогава технологии, през 70–те години някои автори заявяват, че архивистите не трябва повече да бъдат архивисти, а да станат компютърни специалисти или информационни мениджъри, за да се справят с предизвикателствата на новата среда. В наименуваните от мен «първо поколение» архиви за електронни документи също се забелязва силен уклон към носещото информация съдържание вместо към самия източник, към библиотечно картотекиране вместо към архивно описване, към дела с едновремешни статистически данни вместо към новосъздаваните и постоянно изменящи се бази данни и управленски системи, към разглеждане на електронните файлове като отделна, изолирана среда вместо към възприемането им като част от обширната мултимедийна информационна система на създателя на документи. При първото поколение архивисти подобни подходи към електронните документи са обясними: единствените работни модели, с които те разполагат, са създадени от специалисти, занимаващи се със социологически бази данни. Ситуацията се променя към средата на 80–те години, когато новите информационни технологии, осигуряващи възможност за релационните бази данни, навлизат в деловите дейности, университетите и управлението. Компютъризираните данни с определена архивна стойност в релационните системи на големите обществено-икономически програми се променят, преразглеждат или изтриват почти всяка минута, докато научните данни и тези за околната среда са мащабни, кумулативни, изключително сложни и скъпи за поддържане. Извън света на тези бази данни, където информацията поне е логично структурирана, съществува автоматизираният офис, където текстове, данни, графики, образи и гласове се подлагат на електронна обработка и се обединяват в «съставни» или «големи» документи. Всички тези нови и сложни компютърни формати застрашават принципа на отговорността за взиманите решения и корпоративната памет, особено когато са съпътствани от революция в телекомуникациите и комуникационната мрежа, засягаща предаването и взаимовръзките в тази среда. Ако един електронен документ има преходно съществуване като «виртуална» комбинация или мигновен «поглед» към произволно трупаната информация, създавана от различни потребители в различни организации с различни цели, как тогава една институция би могла да запази свидетелства и да осигури отчетност за специфичната си дейност? Тези въпроси, настойчиво поставяни от електронните медии, са валидни и за традиционните средства за документиране и навеждат Сю Маккемиш на мисълта «Действителни ли са изобщо документите?». Електронните документи, подобно на размислите на Питър Скот, ни отвеждат в епохата на виртуалните архиви и виртуалните документи, където материалният документ, толкова важен за традиционната архивна професия, вече си отива.

Отговорите на предизвикателствата на електронните документи вече идват и вдъхват увереност на архивистите, макар да има още много да се прави. Дейвид Беърман, най-далновидният автор, занимаващ се с електронните документи, колкото и да е странно, не е архивист, а консултант в няколко културни области, поддържащи отношения с архивите и архивистите. В съчинението си Беърман подчертава, че концепцията за «силата на източника» не само държи ключа към откриването на архивните документи в изобилието от сложна компютърна информация, но поставя архивистите в изключителната роля на помощници на създателите на документи в спасяването на изчезващата корпоративна памет. Ако оставим настрана реториката на високите технологии, светът на релационните бази данни, на сложните програмни връзки, на електронните следи, необходими за отчетността в управленските системи, на хипермедийните документи, на многопластовите географски информационни системи става свят на взаимоотношенията, взаимовръзките и контекста. Подобна свидетелствена и функционална контекстуалност е област за действие на архивиста и дава ключ към превръщането на данните в информация и на информацията — в знание. Пресъздаването на взаимоотношенията между сложните електронни документи и техните създатели за архивиста не би трябвало да е по-различно на концептуално и теоретично равнище от разкриването на взаимните връзки в многобройните документални серии, типични за канцелариите през XIX век. Разбира се, на равнище стратегия и тактика разликата е толкова огромна, че според Маргарет Хедстром и Дейвид Беърман би могла да доведе до цялостно «преоткриване на архивите» чрез изместване на вниманието на архивистите от фактическото съхраняване на документи в архивите към дистанционно управление на документите с помощта на компютърна мрежа, обхващаща цялата верига на управлението. В такъв свят архивистите биха се занимавали не със съхраняване на материални носители, а с осъществяване на централизирано ръководство над дейността на организациите в името на «документирането». Задачата на архивиста да улавя и осветлява контекстуалните връзки обаче не се е променила.

Заключителните думи за електронните документи по право принадлежат на Дейвид Беърман: «Най-важното в това предизвикателство към традиционния документ е, че границите на документа отстъпват пред творческия акт, в който участват потребителят и системата. Само контекстът, в който тези виртуални документи са създадени, може да обясни съдържанието им». Обнадеждаващо за архивистите е твърдението на Беърман, че всичко това «отговаря на професионалната перспектива на архивистите, в която отдавна източникът и контекстът на създаване на документи са по-важни от самия документ или неговото съдържание». Беърман заключава, че от гледна точка на проблемите, поставени от електронните документи, «досегашните анализи обогатяват концепцията за източника и укрепват връзката му с предназначението, с функциите и в крайна сметка с работата и дейността на дадена организация, а не с отделните организационни единици...». За някои архивисти последната фраза може би не звучи толкова обнадеждаващо. Както ще стане ясно в следващия раздел, електронните документи хвърлят следното предизвикателство към архивистите: да съхранят значението си като професионалисти и основните си професионални принципи, отказвайки се от много от традиционните интерпретации.

Заключение: постмодерната архивна парадигма

Архивната теория, въпреки гореизложеното, не се развива по права линия в затворени школи на архивни мислители, плавно възхождащи в процеса на натрупване в някаква въображаема Република на консенсуса на архивните теории. Напротив, историята на архивите се състои от застъпващи се противоречиви идеи, съществуващи едновременно или в съчетание, от теоретици, излагащи разликите в подходите, а не в основополагащите идеи, от отделни мислители, променящи възгледите си според новите обстоятелства, от стари идеи, възраждащи се в ново облекло и на ново място. Махалото на мисълта се люлее напред-назад като всяко поколение решава проблемите на предходното, но създава нови проблеми за следващото. Съществува дори известна цикличност, при която мислители като Дженкинсън например добиват известност, потъват в забрава и после идеите им под друга форма отново се завръщат.

Настоящото предизвикателство на електронните документи ни позволява да се обърнем назад и да помислим върху архивната дискусия през столетието, върху различните тълкувания на взаимодействието между теория и практика. Архивистите от почти всички страни се ползват от формулираните от Мюлер, Фейт и Фруин основни архивни принципи; от моралната защита на свещеността на свидетелството на Дженкинсън; от смелите опити на Шеленберг да обхване обемистата документация на сложните съвременни администрации; от приносите на Бумс, Самюълс и много други за изместване на схващането за архивите от тясната административна към широката обществена основа; от творческата промяна, наложена от Тейлър, в начина на мислене в архивите от миналото към модерните технологии; от канадското преоткриване и от новата австралийска формулировка за източника, свързани с мястото и значението на съвременните документи; от настойчивите призиви на Беърман към архивистите да се превърнат от хранители в участници, ако искат да защитят източника и да запазят значението на електронните архивни документи като свидетелство. И въпреки прогреса в архивното мислене от времето на холандския учебник до наши дни, днес ние сме изправени пред необходимостта от основна промяна в същото това мислене. Познавайки най-важните моменти в архивната дискусия през XX век, ние сме длъжни да открием модел за промяна именно там, да обсъдим последствията от това за нашите методологии и стратегии и да ги включим във всекидневната си практика.

От направения исторически анализ на архивната дискусия след холандския учебник от 1898 г. по мое мнение се налагат дванадесет много важни извода. Те се обединяват, за да ни предизвикат през 1996 г. да възприемем нова концептуална парадигма, в чиито рамки да поставим бъдещата си архивна дискусия. Разбира се, ние ще търсим нови стратегии и тактики, нови начини на работа в архивите, които ще произтичат от новия архивен модел. Напълно съзнавам, че нито тези дванадесет извода, нито новата парадигма са израз на някакво архивно единомислие, тъй като още не са намерили цялостно приложение в нито една архивна институция. Предлагам на вниманието ви тези мои заключения от изучаването на интелектуалната история на нашата професия и с надеждата, че те могат да насърчат дискусията в рамките на този конгрес.

И така, ето дванадесетте извода или предизвикателства:

1. Основанията и обществената санкция за архивите са пренесени от правно-административен в социокултурен контекст, където свеждането на националната памет само до документалните следи, оставени от общественозначими създатели на документи, вече е неприемливо. Обществената и историческа отговорност изисква много повече от архивите и архивистите. Дали обаче тези социокултурни основания ще се проявяват в методологии, основани на моделите на архивно използване и на изучаването на обществото и неговите институции, или в някаква друга форма, архивистите по света още не са решили.

2. Материалните и интелектуалните свойства на документа вече не са обединени върху един физически носител — папирус, хартия или микрофилм. Съставните части на всеки документ сега са пръснати в множество отделни хранилища на данни върху различни компютърни програми. Това разделение поставя под въпрос много от основните положения в традиционната архивна теория.

3. Определението за документ също се променя като се отдалечава от смисъла на конкретен материален носител и се превръща в интелектуална или виртуална концепция за авторство и прочит. Но дори и тук остават основните въпроси като например документ ли е цялата база данни и съответните програмни продукти, документи ли са различните видове информация в базата данни, отнасящи се до стотици дейности, които се извършват по хиляди пъти на ден, или документи са само онези части от информацията, които по една или друга причина имат важно значение за институцията или архивите?

4. Процесът на откриване на това важно значение, който е същината на архивната оценка, също трябва да се промени, тъй като традиционното схващане и физическото състояние на документа вече не съществуват; защото се оценяват милиони документи; защото такова оценяване често пъти трябва да се прави в стадия на подготовка за въвеждане в компютърната система, преди да е създаден отделният документ. Следователно оценяването и анализите ще се съсредоточат върху функциите и дейностите, а не върху съдържанието на документите и по-нататъшното им ползване.

5. Традиционната интерпретация на принципа на източника, свързана с администрацията, от която документът произхожда, ще се промени, защото днес много служби участват в създаването на един-единствен документ в рамките на структури, отличаващи се с динамичност и с децентрализираност по отношение на деловодството. Източникът ще бъде концептуален, виртуален и многоаспектен, а не пряко свързван с отделна административна единица.

6. Принципът на спазване на оригиналната подредба като основа за архивната класификация ще се промени, тъй като части и късове от електронни документи се съхраняват разпръснато, без физически смисъл, и впоследствие тези късове се обединяват по функционален признак от създателите по различни начини, с разни цели, в различно време и на различно място, за да се образуват документи, всеки от които се характеризира с множество различни стилове и подредби. Това обезсмисля физическото подреждане на електронните документи по познатите ни начини.

7. По същите причини концепцията за архивното описване като процес, който следва първоначалната класификация на документите, направена в деловодството при създаването им, вече не е валидна. Традиционното средство за класиране и описване — архивният фонд, да не говорим за документалната група, също ще се промени в съответствие с новите условия на създаване и съхраняване на документи.

8. След като «първоначалната подредба» се променя, същото трябва да се случи и с архивната концепция за «уникалността» или «оригиналността» на документа, защото е възможно документ изобщо да не бъде създаван, а да се извърши само виртуално или логическо представяне на данни по компютърния терминал, което може да послужи веднага на хиляда души например. Макар тези хиляда души всъщност да не получават «копия», а само компютърно съобщение чрез програмна интервенция, съобщението се запазва във файл-сървърите.

9. Удобната представа за «непреходната» стойност на документите във времето ще се промени, защото електронният документ или ще стане напълно нечитаем, или ще трябва да бъде копиран, а структурата му — пресъздавана с нов програмен продукт на всеки няколко години. Кое тогава е «оригинален» документ?

10. Схващането за самата архивна институция като централно хранилище за документация с непреходно значение ще се промени, защото някои електронни документи — например данните за планетата и околната среда — които очевидно имат голяма архивна стойност, никога не могат да влязат в архиви, тъй като поддръжката им струва милиони долари, самите те се пазят в мощни и скъпи компютри, а достъпът до тях се осъществява чрез също тъй скъпи и сложни патентовани програми. Такива документи трябва да бъдат съхранявани от своите създатели в сътрудничество с архивните институции.

11. Всички тези промени разклащат традиционната представа за безучастността на архивиста и свързаната с нея представа за документите като обикновени продукти от административните процеси. В електронната среда никакъв документ не може да съществува или да бъде идентифициран, запазен, описан или открит без активната намеса на архивиста в процесите на създаване и съхраняване на документи. Архивистите неизбежно ще наложат своите принципи и критерии в подобни дейности, тъй като в епохата на ограничените ресурси техен ще е изборът кои създатели, кои системи, кои функции, кои действия, кои механизми на описване и разпространение ще заслужат цялостно, частично или никакво архивно внимание.

12. Накрая, както може би се подразбира от изложените доводи в този доклад, архивната теория не е сбор от неизменни научни закони, безпристрастно формулирани и валидни за вечни времена. Видяхме как архивните теоретици през този век творчески преоткриват концепцията за архивите, отразявайки някои от господстващите тенденции в обществената дискусия на своето време от викторианския позитивизъм през управленчеството на Новия курс към медийния маклуънизъм и постмодерния историзъм. Архивната дискусия се променя като функция на времето, мястото и личността, което, ако се признае, ще се окаже професионално предимство, а не слабост.

Архивните автори по света днес се обръщат към тези изключително трудни проблеми, включително и няколкото комисии в МСА, които свършиха важна работа в тази насока. Появяващите се отговори свидетелстват за необходимостта от нова парадигма за архивите, и, може би от нов световен информационен ред, в чието установяване архивистите могат да поемат ръководна роля. Действително сега имаме възможност да потвърдим своята професионална значимост като покажем на света как да спре да се дави в морето от безсмислени данни. Тази нова парадигма се отдалечава от стария модел за архивите, предложен и наложен от тримата холандци, и приема една постмодерна ориентация.

При очертаващата се постмодерна парадигма аз вярвам, че скоро архивното усилие ще се насочи от конкретния документ към документоотлагащите процеси; от анализ на особеностите и свойствата на отделните документи към по-дълбоко вникване в деловите функции, дейности, задачи и работи, в резултат на които се създават документи; от оценяване на документите по присъщата им или по изследователската им стойност към модерно оценяване на основните функции, програми и дейности на създателя към подбор и съхранение на най-обобщаващите документи, които ги отразяват; от класиране, описване и съхранение на материални предмети към концептуално разбиране за информационните системи и свързаната с тях документация на създателя; от архиви, които пасивно се надяват на сътрудничество от страна на документосъздаващите институции, към превръщането им в учреждения, които наблюдават дейността на създателите по поддържането и обслужването на архивните документи, оставени под тяхно разпореждане; от сградата на архива като място за съхраняване на документи към оформянето на център, който ще осигурява лесен достъп на обществеността до различни видове документи, намиращи се в стотици системи под контрола на своите създатели; от физическия източник, свързан с мястото на създаването на документа в една йерархична структура, към концептуалния източник, основаващ се на функциите и работните процеси на създателя в рамките на динамични, временни, дори «виртуални» организации; накратко, от крайния документ или продукт към творческия акт или стоящите зад него намерения на автора. Новата постмодерна парадигма поставя на мястото на традиционните занимания с физическия документ, който е обект на физическо съхранение, вниманието към контекста, целта, намеренията, взаимовръзките, функционалността и отчетността на документа, на неговия създател и на процесите на създаването му. Всичко това далеч надхвърля традиционното «архивохранителство» на документи и произтичащата от него нагласа, и поради това може да се нарече постмодерно.

Този постмодерен уклон в широката архивна дискусия отразява не само развитието на самата дискусия, но и дълбоките промени в документоотлагането и в деловодството на нашия век. Много от тях вдъхновяват архивните теоретици, представени в този доклад. Тези нови реалности на документоотлагането и деловодството са резултат от еволюцията на концепцията за държавата и нейните отношения с гражданите, както и от променящите се очаквания на гражданите, свързани с държавните архивни институции и с естеството на колективната памет; от радикалните промени в организационните структури и в съпътстващите ги теории и практики; от огромната маса съвременни документи върху различни носители; от влиянието на новите компютърни и комуникационни технологии върху работното място, съпътствани от по-безконтролното и по-неконтролируемото поведение на работниците; от новите възможности за използване и от новите ограничения в ползването на информацията от правителството и гражданите; от развитието на обществената теория и философия в постмодернистичен дух. Настъпващите постмодерни изменения в архивното мислене следователно не се дължат само на трудностите, създавани от електронните документи — факт, който Питър Скот от Австралия посочи още преди двадесет години.

Тази постмодерна преориентация ще помогне на архивистите, архивите и МСА да се справят с многобройните предизвикателства на информационната епоха. Това е възможно само ако архивистите съсредоточат заниманията си не върху конкретния документ като обект на изследване и опазване, а върху концептуалното определяне на източника като динамични взаимоотношения между всички функции, създатели и документи. По този начин архивът може да се превърне в идея, чието време е дошло, и в място, където духът властва над материята. Ако използваме прекрасния призив на Франк Ъпуърд към професията, нека не бъдем «прекалено привързани към символичния ред в архива-хранител, възлагайки надеждите си за авторитет на един овехтял стил на дискусия». По-добре да оставим нашите дворци на паметта да отразяват новия постмодерен ред, съответстващ на новия век.