Специализация «Архивистика» като образователен модел и професията архивист — проблеми и тенденции

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Във връзка с обсъжданата тема ще си позволя да споделя някои наблюдения и идеи относно възможностите за професионална реализация на студентите, специализиращи «Архивистика» в рамките на обучението по специалността История в съвременните български висши училища. От позициите на дългогодишен преподавател по архивистика в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски», както и като гост-лектор в Нов български университет съм имала възможността да се убедя колко е трудно на завършилите тази специализация да се реализират впоследствие именно като архивисти, постъпвайки на работа в архивните учреждения, държавната администрация или частния сектор. Причината е неуреденият статут на самата професия от гледна точка Регистъра на специалностите в системата на висшето ни образование. Това обстоятелство обяснява и нейния недостатъчен обществен престиж, за разлика от традициите и практиката в повечето държави по света. В резултат се обезсмислят не само усилията на преподавателите в тази област, но и на подготвяните архивисти с висше образование. Въпреки че в информационното общество това е една от професиите, за които са необходими кадри практически навсякъде, където се работи с документи. Както е известно, те трябва да се съставят правилно, да се организират, събират, използват и опазват във времето. По този начин се формира документалният и архивният ресурс на обществото, без който неговото управление и развитие е немислимо.

В исторически аспект архивните документи като основни информационни източници са носители на съществена част от историческата памет на обществото. Ще припомня, че архивен документ е всеки излязъл от текуща, т. е. административна, употреба и постъпил за съхранение в архив документ. Тези документи като носители на информация за миналото се използват в сферата на управлението, при решаване на важни обществени проблеми — политически, социални, икономически, културни, екологични и други, а също и за научни изследвания, най-често в сравнително широкия спектър на хуманитаристиката (история, историческа антропология, културология, политология, археология, етнология и т. н.).

Що се отнася до архивите (лат. archivum от гр. archaios — стар, древен, или arche — власт, управление), те възникват под формата на сбирки от стари документи още по времето на първите държавни образувания в района на Двуречието, Древния Египет, Китай, Индия, а по-късно в Древна Гърция и Рим. Тези документални сбирки, които се създавали към владетелските канцеларии, в храмовете и пр., са прототипът на съвременните специализирани архивни учреждения. Още в древността архивистите, отговарящи за събирането, подреждането и опазването държавната документация, без съмнение са се ползвали с доверието на съответните владетели и техните управители. Подобни били задълженията и статутът на архивистите, които се грижели за архивите на различните жречески колегии. През Средновековието архивите запазват същия вид, а именно — сбирки от документи към съответните канцеларии (владетелски, на църквата и др.). Не се променят и техните основни функции, поради което продължили да обслужват предимно тогавашното управление. На практика официалните средновековни архиви били недостъпни за поданиците в отделните държави, олицетворявани от владетелите си. Архивистите заемали сравнително добро положение в йерархията на администрацията — светска и духовна. През периода XVI–XVIII в. в отделните абсолютистки монархии в Западна Европа, задължително със собствени архивисти (секретари) се осигурявали и големите аристократични фамилии. Те се занимавали с подреждането и опазването на техните родови библиотеки и архиви, които с течение на времето постоянно се увеличавали като обем. По-различен статут по това време имали градските (комуналните) архиви, свързани с дейността на изборни колегии — градски съвет, съд и др., чрез които редица западноевропейски градове реализирали извоюваното си в резултат на упорити и продължителни борби право на самоуправление. За градските архиви най-често отговаряли секретарят на градската управа, кметът и ковчежникът. В края на XVIII в. Франция за първи път регламентира статута на архивите като публични държавни институции, осигуряващи събирането, съхранението и използването на необходимите на обществото архивни документи. Също така се провъзгласява и принципът за правото на свободен достъп на гражданите в тях. По примера на Франция повечето европейски държави през XIX в. възприемат принципите на модерното архивно законодателство и организират архивите си съобразно с тях. Архивистите, от своя страна, стават част от държавната администрация, което е свързано с изискването и за определен образователен ценз. Това предполага предварително обучение на архивистите с висше образование, като и допълнителна квалификация на специалистите, работещи в различните архиви.

По стечение на неблагоприятни исторически обстоятелства българското архивно законодателство и специализирани архивни учреждения се създават едва в началото на 50–те години на XX в. Последствията от това значително закъснение се отразяват както по отношение обема и състава на националното ни архивно богатство — Държавния архивен фонд (ДАФ), така и върху равнището на българската архивистика като специализирана теория и практика. Ето защо и професията архивист у нас все още не е получила, както отбелязахме, необходимия регламент и признание. Това обстоятелство рефлектира и върху статута на университетското образование по архивистика, включително и върху легитимността на съответните дипломи, които получават завършилите посочената специализация. А в условията на глобализиращия се свят мисията на архивистите е пряко свързана със съхраняването на националната и културната идентичност на отделните народи и особено на малките, какъвто е нашият. Следователно архивисти е имало и ще има, независимо дали дадено общество оценява по достойнство тяхната специфична и отговорна работа.

Архивистиката като професия, пряко свързана с формирането и функционирането на съответните архиви, възниква още в древните държавни образувания с появата на писмеността като средство за комуникация, а също и на писмените документи. Най-ранните от тях датират от края на IV хилядолетие пр. Хр. и част от тях още тогава стават обект на целенасочено събиране и запазване, респ. на архивиране. Значително по-късно — през XVI в., започва обособяването на архивната теория и методика като самостоятелна област на знанието, с появата на първите трудове, посветени на архивите.

Обяснимо е, че под влияние на техническия прогрес и развитието на комуникациите са се усъвършенствали средствата и начините за документиране на обществения и личния живот. Съвременните информационни технологии са свързани с появата и повсеместното разпространение на електронните документи. Този вид документи се създават, разпространяват, изпращат до съответния адресат, и се обработват с помощта на компютри. Те все повече заменят традиционните писмени хартиени документи, но и съществено се различават от тях като запис и обем на съответната на информация, носител (ленти, дискети и компактдискове), формат, структура, условия за съхранение, достъп (възможност за възпроизвеждане на цели документи или на части от тях, разпространение на документната информация чрез телекомуникациите) и др. Същевременно информационните технологии улесняват значително използването на електронните документи и архиви чрез локални и глобални информационни мрежи. Комуникационните възможности за получаване на информация чрез тях осигуряват пряк достъп до съответните архиви, въпреки че не решават проблема за дългосрочно съхранение на цифровата информация, която подлежи на запазване. Класическият мит за архивиста, предимно като пазител на документите, а в тоталитарната държава — често пъти като най-строгия им «пазач», вече е несъстоятелен. В условията на информационното общество и глобализиращия се свят архивната колегия като цяло е принудена, както свидетелстват и международните научни форуми, да търси нови насоки и параметри за своята професия. Очертава се реална опасност архивистите-специалисти да останат без конкретни функции в сферата на административните дейности. От друга страна, чрез Интернет и историческите архиви се включват все повече в паралелния виртуален свят, подобно на библиотеките и музеите, а достъпът тук е не само свободен, но се осъществява без съдействието на служителя-посредник. Ето защо от 90–те години на XX в. и досега продължава широко да се дискутира въпросът, къде все пак ще могат да работят в бъдеще архивистите, при положение, че и историческите архиви постепенно ще се цифровизират. В резултат закономерно се ограничава необходимостта от участие на архивистите в някои от досегашните дейности, свързани с научно-техническата обработка и използването на писмените хартиени архивни документи. В замяна те ще трябва да се ангажират по-активно в процесите по съставянето и оборота на документите и в архивирането (т. е. в документалния и архивния мениджмънт) на новите електронни документи. Така архивистите ще могат да запазят своите професионални позиции и отговорности във връзка със селектирането и опазването на ценната документна информация за бъдещето, която е съществена част от огромните и трудно обозрими информационни потоци, обслужващи съвременното управление и общество. Трябва да се отчита и следният парадокс. Въпреки че в административната сфера преобладават документите и архивите в електронна форма, засега те задължително се дублират и в хартиен вариант, включително и с оглед на тяхното по-нататъшно запазване като ценни исторически извори. Известно е, че максималният жизнен срок на носителите на документна информация под формата на цифрови записи засега е само 15–20 години. Всичко това увеличава обществените разходи за формирането на съвременния документален и архивен ресурс, което, от своя страна, повишава изискванията към образователния ценз и професионализма на архивистите. Без съмнение се налага и коренна промяна на досегашния образователен модел по архивистика, по-конкретно неговото ориентиране към постиженията на т. нар. компютърна архивистика. Именно това направление се занимава с проблемите, породени от влиянието на информационните технологии върху развитието на архивната теория, методика и практика. Обучението по архивистика вече е немислимо без компютърни зали и ново учебно съдържание, отговарящо на международните стандарти, тенденции и изисквания в тази област. Удобните и общоприети принципи и методи на класическата постмодерна архивна теория в голямата си част се оказват непригодни по отношение на електронните документи. В методологичен аспект класическата архивистика се основава на теорията за архивния фонд, създадена през периода XIX–XX в. в резултат от усилията на няколко генерации архивисти, представители на различните европейски школи. Съгласно тази теория технологията (методиката) на архивните процеси и дейности се разработва в съответствие с научните представи за понятието «архивен фонд». На практика писмените архивни документи, включително и у нас, се комплектуват, регистрират, обработват, съхраняват и използват под формата на архивни фондове — на отделни институции или частни лица. Посочената теория е била важна предпоставка за унификация също на обучението по архивистика в отделните страни, включително и у нас, макар и доста по-късно. Понастоящем обаче всички тези образователни модели се нуждаят от съответна актуализация, съобразена с характерните особености на електронните документи и архиви.

Ще припомня, че специализация «Архивистика» се създава през 1952 г. в Историческия факултет на СУ «Св. Климент Охридски» и досега остава единствената възможна форма за университетско образование по архивистика у нас. По статут тя е надграждащо обучение, т. е. осигурява допълнителна подготовка за студентите-историци, които се насочват по свой избор към нея. Освен студенти, чрез катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» и в рамките на утвърдения учебен план за специализацията се обучават и работещи колеги-архивисти, които се стремят да повишат своята професионална квалификация чрез различни задочни курсове или задочни и свободни докторантури. През учебната 2000/2001 г. стартираха и първите магистърски програми, предназначени за обучение на историци-архивисти, които са завършили успешно специализацията си по време на бакалавърската степен по история. Предвиден е прием и на външни кандидати от други специализации и специалности, които обаче трябва да положат и определени приравнителни изпити.

Наближаващият 50–годишен юбилей на специализация «Архивистика» през април 2002 г. е още един повод за цялостна преценка на постигнатото и набелязване на новите задачи, свързани с по-нататъшното развитие на българската университетска архивистика като образователен модел. Отчитайки реалната необходимост от архивни кадри с висше образование в страната, както и високите изисквания към професията архивист в съвременното информационно общество, преподавателите по архивистика в СУ разработиха учебен план вече за специалност «Архивистика», която Историческият факултет има основание и готовност да открие евентуално през учебната 2002/2003 г. Разбира се, преди това предстои една дълга и сложна процедура, в която крайното решение ще бъде на висшестоящите оторизирани колегии и институции (Академичния съвет на СУ, Националната комисия за акредитация, Министерството за образование и наука). Трябва да се подчертае обаче, че единствено включването на специалност «Архивистика» в Регистъра на специалностите в системата на висшето образование ще позволи да се легитимира тази професия в страната, както и да се модернизира университетското ни образование по архивистика. Предизвикателствата пред архивистите в света на информационните технологии изискват специалисти с висок образователен ценз и официално признати дипломи. По този начин на българските архивисти с висше образование ще се гарантира в необходимата степен бъдещата им професионална реализация както в традиционните архиви, така и във връзка с електронните документи, бази данни и мрежи, които ще доминират в обществената практика през XXI в.