Специалност «Архивистика» в информационното общество — новият учебен план

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

За съжаление, въпросите, свързани с реализацията на специалност «Архивистика» като образователен модел в системата на българското висше образование, засега могат да се разглеждат само в теоретичен аспект и перспектива. Статутът на съвременната българска университетска архивистика, която вече близо половин век съществува под формата на специализация в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски», поражда сериозни проблеми. Тяхното решаване засяга интересите, както на българската архивна колегия, така и на обществото ни като цяло(1). Липсата на регламент за обучение по архивистика като самостоятелна специалност на практика затруднява не само професионалното обучение на бъдещите архивисти, но и тяхната по-нататъшна реализация. А в резултат от труда на архивистите още в древността е започнал да се формира и запазва архивният ресурс на обществото, респ. историческата му памет. Това свое задължение те неизменно изпълняват и през следващите исторически периоди, независимо от промените на документите, като обект на архивиране, и развитието на самите архиви. Не е случайно, че и в съвременното информационно общество «Архивистиката» традиционно се преценява като една от модерните и перспективните специалности в системата на висшето образование, която подготвя кадри както за архивните учреждения, така и за държавната администрация и всяка друга обществена структура, използваща документи. По този повод в материалите на XII Международен конгрес на архивите, проведен в Канада през септември 1992 г., изрично се отбелязва необходимостта от предварително обучение на архивистите с висше образование, както и от допълнителна квалификация на специалистите, работещи в съответните архивни учреждения(2).

Въпреки че професията «архивист» е обозначена в Националния класификатор на професиите, «Архивистиката» все още не фигурира в Регистъра на специалностите в системата на висшето образование. При това положение единствената възможна форма за организиране на обучение по архивистика (от 1952 г. и досега), си остава посочената специализация към катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини», в Историческия факултет на СУ(3). През този период съдържанието на учебния план се определя от предмета и постиженията на «класическата архивистика», чийто обект за изучаване са въпросите, свързани с архивирането предимно на писмените документи. В методологично отношение разглежданото направление се основава на общоприетата теория за архивния фонд, която е разработена през XIX и XX в. от няколко генерации архивисти, представители на различните европейски школи. Ето защо, технологията (методиката) на съответните архивни процеси и дейности се разработва от гледна точка на научните представи за понятието «архивен фонд». На практика писмените архивни документи се комплектуват, регистрират, обработват, съхраняват и използват под формата на архивни фондове. Това обстоятелство е важна предпоставка също и за унификация на обучението по архивистика в отделните страни, включително и в България, макар и доста по-късно(4). Трябва да се отбележи, че за първи път конкретни изисквания за образователния ценз на българските архивисти са формулирани от акад. Иван Дуйчев в неговия курс «Лекции по архивистика». Те са предназначени за архивисти и библиотекари, които през 1949 г. били обучавани в тогавашния «Български библиографски институт»(5). По-конкретно той отбелязва, че: «Архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в областта по няколко научни дисциплини. Той трябва да притежава, преди всичко, задълбочени познания из областта на общата и специална история, защото архивните документи са най-ценните исторически извори. Той трябва да познава стари и нови езици, за да може да се справи с цялото разнообразие от архивни ценности, които произхождат от разни времена и разни народи. [...] Необходими са знания относно палеографията, за да могат да бъдат разчетени стари документи. [...] Необходимо е да се познават добре разните хронологически системи и начините, чрез които, при наличността на едни или други хронологически елементи, един документ да може да бъде датиран по възможност най-точно. Необходими са знания по сфрагистика, за да може да бъде разчетен и обяснен един печат. Най-сетне, покрай разните специални знания, необходимо е да се познава онова, което наричаме архивоикономия и архивотехния, сиреч, сведения за запазването на документите и уредбата на един архив»(6). Тези виждания на Дуйчев са заимствани в голяма степен от утвърдените вече европейски образователни модели по архивистика, които постепенно се реализират у нас с развитието на специализация «Архивистика» в СУ.

Обнадеждаващо е, че през последните години се правят опити да се организират подобни специализации и в някои други висши училища — (ЮЗУ «Неофит Рилски», Нов български университет). Така се осигурява възможност повече студенти-историци да получават допълнителна подготовка по архивистика. В общи линии другите висши училища се стараят да следват модела на специализация «Архивистика», утвърден в Софийския университет, тъй като единствено тук досега тя се е развивала системно и има вече своите добри традиции. Освен студенти, в катедра «Архивистика и ПИД» често се обучават и работещи колеги-архивисти, които се стремят да повишават професионалната си квалификация. Без съмнение, налице е засилен интерес към университетското образование по архивистика, който вероятно ще се прояви и към новите магистърски програми по архивистика в СУ. Те ще стартират за първи път през учебната 2000–2001 г. Завършилите обаче, особено младите специалисти, както и в предходния период, няма да имат никакви законови предимства при кандидатстване по-нататък за постъпване на работа, т. е. за заемане на длъжности, свързани с организацията и архивирането на документи. Именно липсата на статут на «Архивистиката» като специалност в системата на съвременното българско образование, е една от причините за недостатъчния обществен престиж на тази професия, заедно с редица други неблагоприятни исторически обстоятелства, съпътствали развитието на българското архивно дело и архивистика(7).

* * *

Обяснимо е, че в историко-хронологичен аспект изискванията на обществото към професионалната подготовка на архивистите са били различни(8). Те закономерно са се променяли с развитието на архивното знание и практика. Самата работа на архивистите с документите, независимо от вида им, е свързана с разработването и утвърждаването на научни методи, осигуряващи достъпа до ретроспективната информация, която се съдържа в тях. В непрестанно променящия се свят тази информация се използва за определени цели — (управление, политика, научни изследвания, икономика, екология и т. н.). Професията «архивист» съответно винаги е била специфична, което предполага, както в миналото, така и понастоящем, определен образователен ценз.

Първоначално (до Френската революция от края на XVIII в.), архивите, които са били организирани като сбирки от различни документи към отделните канцеларии, са обслужвали на практика предимно тогавашното управление. Този статут осигурявал на архивистите сравнително добро положение в йерархията на тогавашната администрация.

С възникването на «тайните архиви», т. е. секретни архиви, в условията на абсолютистките монархии в Европа през периода XVI–XVIII в., архивистите по правило се ползвали с доверието на властта, олицетворявана от владетеля, църквата и др. Собствени секретари — (архивисти), задължително имали и големите аристократични фамилии. Задачата на тези служители е била да подреждат и опазват техните библиотеки и архиви.

През следващия етап, времето на модерното архивно дело от края на XIX в., а също и през съвременния период, архивистите като част от държавната администрация, професионално са ангажирани с организацията на архивните учреждения и на архивните документи. Самата архивистика като област на знанието се утвърждава като самостойна научна дисциплина, която обаче традиционно се свързва с историческата наука. Това обстоятелство произтича от техния общ обект — архивните документи, които са носители на информация за миналото, а също и самите архиви, като специализирани институции, осигуряващи издирването, опазването и използването на архивните документи. Подобен е и статутът на помощните исторически дисциплини, представени от изворознанието, палеографията, дипломатиката, сфрагистиката, хералдиката, археографията и т. н., които също изучават писмените извори, включително и архивните документи. Ето защо методите на тези дисциплини намират сравнително широко приложение в работата на историците и архивистите.

Понастоящем основните задължения на архивистите са насочени към осигуряване на достъпа на историците и другите специалисти до интересуващите ги документи, наследени от миналото и намиращи се в архивните учреждения. Същевременно именно поради влиянието на информационните технологии на архивистите все по-често им се налага да сътрудничат професионално и на редица други институции. За разлика от досегашната практика, въпросните институции не само създават предимно електронни документи, но обикновено сами съхраняват и предоставят за използване тези документи на обществото като цяло, въз основа на скъпи и сложни патентовани програми и мрежи(9).

Използването на архивните документи като исторически извори, през XIX и първата половина на XX в. е било силно повлияно от идеите на школата на философския позитивизъм. Писмените архивни свидетелства се отъждествявали от повечето историци през разглеждания период с доказателствата, респ. със съответните исторически факти. При тези условия, принципите и методите на архивната работа е трябвало да способстват за анализиране и разкриване съдържанието на архивните документи. Във връзка с посочените претенции развитието на архивното знание доста продължителен период се ограничава в рамките на т. нар. «описателна архивистика».

Появата и масовото разпространение на «машиночитаемите документи» в административната сфера през втората половина на XX в., ангажира пряко архивистите с формирането на архивния ресурс на съвременното общество, вече въз основа, както отбелязахме, и на електронните банки данни. Решаването на законодателните, теоретико-методическите и организационните проблеми, свързани с електронните документи и архиви, е задача на най-новото направление в архивистиката — т. нар. «компютърна архивистика». Развитието на това направление илюстрира непригодността по отношение на електронните документи, на удобните и повсеместно възприети принципи на класическата постмодерна архивна теория.

От своя страна, обучението на архивисти във висшите училища също закономерно се е променяло като съдържание и приоритети, доколкото учебният план и дисциплини задължително са отразявали равнището на архивистиката като научно познание. Очевидно е, че предишните образователни модели, в частност и досегашната ни специализация «Архивистика», също се нуждаят от съответна актуализация, съобразена с документирането и архивирането на обществения и личния живот в условията на информационното общество и технологии.

Повсеместното разпространение на цифровите записи, електронната поща и архиви в държавната администрация, както и в частния сектор, процесите на глобализация, не само предполагат, но категорично изискват качествени промени в предварителното професионално обучение на архивистите. Преценявайки че досегашната специализация вече не отговаря на международните архивни стандарти, изисквания и тенденции в архивната област, преподавателите по архивистика в СУ разработиха нов учебен план за специалност «Архивистика» в рамките на Историческия факултет. От името на факултета беше депозирано необходимото предложение за евентуално откриване на тази специалност. Главно управление на архивите също подкрепи това предложение, което беше особено важно в случая. Очакванията ни, че през 1999 г. при поредната актуализация на държавния Регистър, Министерството за образование и наука (МОН), ще вземе необходимото решение за вписването и на специалност «Архивистика» към направление История под индекс 3.2.4., не се оправдаха.

Въпреки разочарованието, ръководството на ИФ има намерение да поднови предложението си пред оторизираните институции, за откриването на специалност «Архивистика» в СУ. За целта се подготвя пакетът с документи, с които занапред ще се кандидатства за новите университетски специалности, в случая «Архивистика», пред Националната комисия за акредитация. Що се отнася до споменатия план, той беше утвърден още през 1999 г. от факултетния съвет, по предложение на катедра «Архивистика и ПИД». Това обстоятелство ни дава право да го представим на този форум, както и на архивната колегия. Целта е своевременно да получим от страна на архивните учреждения не само необходимата институционална подкрепа, за да успеем да реализираме така замислената специалност, но и конкретни предложения във връзка с разглеждания учебен план, който засега е без аналог у нас(10).

* * *

В историята на българската университетска архивистика представеният учебен план предлага за първи път, както отбелязахме, обучение на архивисти в отделна специалност в сегашната университетска образователно-квалификационна степен: Бакалавър, и с възможност за подготовка на бъдещите студенти и в двете основни направления, а именно — «класическа» и «компютърна архивистика». Доколкото базовото обучение трябва да бъде в рамките на държавните изисквания по история, включени са определените 11 задължителни исторически дисциплини, които са с общ хорариум — 1530 часа. Съответната седмична заетост по семестри е следната: I семестър — 13 ч., 2 изпита; II — 10 ч., 2 изп.; III — 14 ч., 3 изп.; IV — 10 ч., 2 изп.; V — 16 ч., 3 изп.; VI — 19 ч., 4 изп.; VII — 12 ч., 2 изп.; VIII — 8 ч., 2 изп.

Във втория блок са определени задължителните за специалност Архивистика дисциплини, които са 12 на брой и с общ хорариум 780 часа. Това са — Архивистика (I и II с., 90 ч. — 2 + 1); Историческа документалистика (I с., 60 ч. — 2 + 2); Съвременни документни системи (II с., 60 ч. — 2 + 2); Архивна теория и методика (III и IV с., 120 ч. — 2 + 2); Археография (IV с., 45 ч. — 2 + 1); Съхранение на архивните документи (VI с., 60 ч. — 2 + 2); Съвременни социални комуникации (VII с., 60 ч. — 2 + 2); Информационни технологии в архивите (V с., 60 ч. — 1 + 3); История на българските институции (VI и VII с., 90 ч. — 2 + 1); Европейски и регионални институции (VIII с., 45 ч. — 3 + 0); Библиотекознание и библиография (III с., 45 ч. — 2 + 1); Правни аспекти на съвременното архивно дело (I с., 45 ч. — 3 + 0). Седмичната заетост през отделните семестри във връзка с тези учебни дисциплини е, както следва — (10, 7, 7, 7, 4, 7, 7, 3 ч.).

Освен посочените задължителни исторически дисциплини и тези по специалността, в разглеждания учебен план се предвиждат също две професионални специализации, от които студентите трябва да си изберат една след първия семестър. Всяка от тези специализации включва по пет учебни дисциплини с езиков модул. Първата специализация е «Документален мениджмънт» с пет професионално-специализиращи дисциплини по 30 ч. всяка, от II до VII семестър включително; както и западен, руски или балкански език по избор (I–VII семестър, по 45 ч. на семестър, 270 ч. общо). Учебните дисциплини в специализацията «Документален мениджмънт» по реда на изучаване са: Теория на управлението, Стандартизация и унификация на управленската документация, Автоматизирана текстообработка и документооборот, Учрежденски архив, Балкански регионални архиви.

Втората професионална специализация е «Архивен мениджмънт в частната сфера», а предвидените учебни дисциплини са: Статут и организация на частните архиви, Архиви на политически партии и организации, Документи и архиви от личен произход, Автоматизирана текстообработка и документооборот и Банкови институции и архиви. За специализацията се изисква същото езиково обучение, както по-горе.

Съгласно нормативните изисквания за обучението в бакалавърската степен, студентите трябва да изучават и свободно-избираеми дисциплини. За специалност архивистика се предлага в рамките на посочени засега шест дисциплини да се изберат курсове с общ хорариум 180 часа. Тези дисциплини са — Славянска палеография (II с. — 45 ч.), Османотурска палеография и дипломатика (IV–VII с., по 45 ч., общ хорариум — 180 ч.), Историческа хронология (III с., 45 ч.), Историческа метрология (IV с., 45 ч.), Класически език — латински, старогръцки (IV–VII с., по 45 ч., общ хорариум —180 ч.), Дипломатика (V с., 45 ч.).

За бъдещите архивисти са предвидени летни практикуми след II, IV, и VI семестър (общо — 150 ч.), които трябва да се организират в системата на държавната администрация и архиви.

Завършилите специалност «Архивистика» — бакалавърска степен по този учебен план ще се дипломират като «историк-архивист» с право да работят в архивните и държавните учреждения.

Желаещите ще могат да продължат обучението си в следващата образователно-квалификационна степен магистър и ще завършват евентуално като «магистър по архивистика».

В заключение ще отбележим още веднъж, че именно включването на специалност «Архивистика» в Държавния регистър ще позволи да се легитимира тази професия в страната, както и да се модернизира университетското обучение на българските архивисти в съответствие с предизвикателствата и изискванията в света на съвременните информационни технологии. Надяваме се също, че подготвените по този учебен план архивисти ще могат да работят успешно, както по опазването и използването на наследените класически исторически архиви, така и с електронните мрежи и банки данни, които ще доминират в обществената практика през XXI в.

Бележки

1. Нейкова, А., М. Пискова — Обучението на българските архивисти — от специализация към специалност. АП, 1993, № 3–4, с. 13–15.

2. Мене-Хариц, A. — Подготовката на архивисти в съответствие с потребностите на обществото на XXI в. (Menne-Haritz, A. — Archival Education: Meeting the Needs of Society in the Twenty-First Century), АП, 1992, № 1–2, с. 61–80.

3. Шопов, Й., Ст. Петкова — Архивистика и помощни исторически дисциплини. ГСУ, ИФ, 1987, т. 80, с. 187–191.

4. Международен съвет на архивите — Справочник учебных заведений по профессиональной подготовке архивистов. Изд. на ГУА, С., 1984.

5. Дуйчев, Ив. — Лекции по архивистика. С., 1950; 1993.

6. Дуйчев, Ив. — Цит. съч., с. 241–242.

7. Нейкова, А. — Българската национална архивна система като централизиран модел — постижения, проблеми, тенденции. АП, 1995, № 1–2, с. 7–13.

8. Сковронек, Й. — Мисията на архивиста. Архивистът като пазител на културната и националната идентичност — специфичен модел в Централна и Източна Европа през XIX и XX в. АП, 1996, № 3–4, с. 52–58.

9. Кук, Т. — Архивите в постмодерния свят: взаимодействие на архивната теория и практика след издаването на холандския учебник от 1898 г. АП, 1996, № 3–4, с. 50.

10. Използвам случая да благодаря на ст. н. с. I ст., д. и. н. Кънчо Георгиев, който по време на заключителната дискусия във връзка с конференцията, предложи да бъде включена дисциплината «Изворознание» в блока задължителни за специалността «Архивистика» учебни дисциплини.