Аврамов, И. Теорията за архивния фонд и руската архивистика (1841–1917).

Теорията за архивния фонд и руската архивистика (1841–1917)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Ивайло Аврамов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

С настоящата публикация бихме желали да погледнем на историята на архивите в Русия в контекста на фактори, обуславящи появата, осмислянето и приемането на теорията за архивния фонд в западноевропейското архивно пространство. За целта е необходимо да запознаем накратко с логиката на поява и развитие на идеята за пофондово съхранение, да очертаем процеса на изграждане фундамента на класическата архивна теория, валиден до днес. Той протича в европейската архивистика в един почти вековен период и е резултат от търсенията на няколко поколения архивисти от различни държави, които съобразно времето, философските идеи, наследения административен опит и традиции, формулират вижданията си за класификацията на документите в границите на сборните исторически архиви. Франция, Прусия (Германия) и Холандия са страните, чиито архивни достижения бележат основните моменти в цялостния ход на този процес. Последният може да бъде проследен в последователността от формулирани принципи — от френското respect du fond (1841 г.), през немския registraturprinzip/structurprinzip (1881 г.) и холандския struktuurbeginsel (1898 г.), за да завърши с постулирането от А. Бренеке на т. нар. свободен принцип на (провениенцпринцип) (1930 г.). Погледът върху етапите (и реализацията) на идеята за пофондово съхранение през призмата на самостойното архивно развитие на отделните архивни школи очертава логиката, по която се развива процесът във всяка от тях — принципният въпрос за архивния ред и запазване целостта на обособените документни комплекси възниква при прехода към тип централен архив, т. е. когато архивите на отделните учреждения (ведомства, регистратури, канцеларии) напуснат (и в буквалния смисъл) тясно ведомствената си подчиненост. Тогава се очертава тенденцията предимство да се дава на запазването на обособилите се комплекси от документи пред самоволното им смесване(1). Централизацията, обаче, е само част от факторите, стимулиращи появата на архивната теория. Превръщането на последната в действаща практика става възможно след провеждане на архивна реформа, която променя характеристиките на цялостната западноевропейска архивна среда в дух, очертан от основните постановки на френското архивно законодателство от периода 1790–1808 г.: 1) поставяне основите на централизация(2), т. е. създаване на Централен архив и архивна мрежа от сборни исторически архиви с регламентиран статут и системност в комплектуването; 2) определяне на териториалните компетенции в комплектуването(3), като структурата на архивната мрежа е най-често отражение на административно-териториалното управление на страната; 3) архивно законодателство, признаващо съществуването и дейността на архивната система като обособена част от управленските функции на държавата(4), 4) определяне хронологически компетенции в комплектуването(5) и 5) законодателство, насочено към архивната система, а не единствено към отделно учреждение или отрасъл, 6) признаването на архивите за «публични», т. е. обществени(6). Хронологията на процесите във Франция, Прусия (Германия) и Холандия подкрепя изложената теза, при което се налага и общият извод: теорията за архивния фонд може да бъде приета, осмислена и приложена единствено в изградена архивна система от сборни исторически архиви. Архивният фонд е характерен за историческите архиви като специализирани държавни институции, които осигуряват събирането, опазването и използването на архивния ресурс на обществото.

В този смисъл акцентът в статията е поставен върху отношението «архивно законодателство (централизация) — поява на теорията за архивния фонд» в държава, която географски остава встрани от генериращия архивни идеи западноевропейски «център».

Русия не остава изолирана от протичащите в Западна Европа архивни процеси(7). През ХII и XVIII в. в страната съществуват видовете архиви, изградени и действащи и в останалите европейски държави. Идеите, които под влияние на философията на Просвещението се налагат в претендиращите за научност в организацията си западноевропейски архиви(8), се пропагандират и прилагат през втората половина на XVIII в. и в Русия(9). На практика обаче, до публикуването на декрета от 1 юни 1918 г. «За реорганизация и централизация на архивното дело»(10), и последвалите го в тази насока закони, в страната няма архивно законодателство, което да почива на принципните положения, залегнали в западноевропейското. Това предопределя други характеристики на архивната среда, а от там и различни темпове на приемане, осмисляне и прилагане на теорията за архивния фонд. Към разсъждения в споменатата насока насочва направената от Е. В. Старостин периодизация на руската и западноевропейска архивна история, погледната през призмата на развитието на архивната наука. За Западна Европа авторът определя периодите: 1) практическа архивистика (XVI–XVII в.); 2) методическа архивистика (XVI–XVII в.–границата на XIX–XX в.), 3) научна архивистика (границата на XIX–XX в.–до наши дни (1999 г. — б. м.), а за Русия: 1) X–XVI, XVII в.; 2) започва през XVI–XVII в. и завършва в края на XIX–началото на XX в.; 3) началото на XX в. Първият етап Старостин определя като «почти адекватен» в съдържателен план със западноевропейския, но с определена качествена неразвитост на отделни елементи. Вторият, според него, по нищо не се отличава що се отнася до сложилата се ведомствена организация, но за разлика от Западна Европа, в Русия не се създава централен държавен (династически) архив, който в много от страните в Европа се превръща в ядрото на бъдещ национален архив. Третият период — създават се голям брой централизирани архивни структури в рамките на отделни правителствени ведомства и обединението им в Държавен архивен фонд (ГАФ — рус.) под ръководството на Главно управление на архивите(11).

До 1918 г. в Русия няма правни норми, регламентиращи съществуването и дейността на архивна система като обособена част от управленските функции на държавата. Липсва архивно законодателство, което да гарантира създаването и работата на централен архив и архивна мрежа от сборни исторически архиви с определен статут и системност в комплектуването. Първата последица от този факт е учрежденската подчиненост на съществуващите сборни исторически архиви. Това предопределя непостоянния им брой. Те се закриват, обединяват един с друг в зависимост от настъпващите промени в характера и компетенциите на ведомствата или по други причини. Окончателният им брой (седем) ce стабилизира едва в края на XIX в.(12) Липсват единни правила и изисквания, гарантиращи комплектуването им по начин, който да съхрани исторически обособилите се документни комплекси. То се извършва според колекционния принцип, т. е. по пътя на предаване в тях на най-важните категории документи. На практика там се съхраняват коллекции от документи, подборки от отделни дела или важни актове, което предизвиква трудност при намиране на верен подход за систематизация и в голяма степен предначертава избора на пертинентни класификационни схеми. По мнението на В. Н. Автократов това са изкуствено подбрани архиви(13), в които трудно може да се открие идеята за запазване в обособен вид на постъпващите документни комплекси. Типичен пример е Държавният архив на Руската империя (Государственный архив Российской империи)(14), създаден през 1834 г. на базата основно на постъпилите документи от четирите най-големи петербургски исторически архива: архива на кабинета на негово императорско величество (архив кабинет е. и. в.), Сенатския архив, Държавният архив за стари дела (Государственный архив cтарыx дел и Главния архив на Министерството на външните работи (Главный архив Министерство иностранных дел). Документи пристигат от централни правителствени учреждения, от провинциални такива, от архивите на изтъкнати държавни (политически) и военни дейци и т. н. През 1834 г. по височайше нареждане документите започват да постъпват в две отделения: в първото се съсредоточават документите предимно с династически характер, във второто — делата на Тайната канцелария, Тайната експедиция на Сената и т. н.(15) През 40–те години на XIX в. служителите в архива създават 20 предметно-тематични групи, полагайки основите на разрядната система(16) на класиране и съхранение на документите. През 1860 г. броят на обособените различни документни колекции нараства на около 300. В периода 1864–1870 г. академик П. Пекарски и Н. Гибенет, под ръководството на директора на архива К. К. Злобин, започват изработването на цялостен опис на «делата» в архива. Те приемат разрядната система и я разпростират върху всички постъпили до този момент и незасегнати от предметно-тематичния подход документи. Всеки «разряд» отразявал някаква страна от държавния или обществен живот. Например — «разряд» № 20 «Военно дело», № 19 — «финанси», № 17 — «наука, литература, изкуство, живопис» и т. н. В добре изглеждащите подредени и систематизирани «разреди» (30 на брой) на практика документите се откриват доста трудно, защото няма такъв (с изключение на два), чието име да отговаря на единствено съдържащите се в него документи. Допълнително объркване внася старанието на Пекарски и неговия сътрудник в по-голямата част от случаите да се придържат към хронологическия принцип на подредба на документите в предметно-тематичните групи. При това двамата не се интересуват, че в «разряда» на практика влизат части от колекции, части от обособени документни групи (понякога цели групи), че документите от една и съща година засягат различни въпроси и принадлежат както на частни лица, така и на различни държавни учреждения. Стремежът им е да не сбъркат в най-важното според тях — да не нарушат хронологията(17).

Подобен пример за класификация на документите може да се види в създаденото през януари 1812 г. Военно-топографско депо (ВТД), в което се съхраняват военни карти и документи. От докладна записка «Обзор настоящего положения и положения будущих дел в Архиве Военно-топографического депо» от 1862 г. на началника на архива А. В. Ракинт е видно, че в периода 1851–1857 г. документите са организирани в «систематически ред», т. е. разпределени по държави, по области с подразделяне по предмети в хронологически ред и по азбучен ред(18). През 1867 г. ВТД е реорганизирано и се създава т. нар. Военно-научен архив (Военно-ученый архив ВУА)(19). Появата му е свързана с необходимостта от научно осветляване на военната история на Русия(20). И при него документите постъпват в резултат от изборно изземане от архивите на централни военни учреждения, щабове на армии, корпуси, дивизии, а също и от граждански ведомства, т. е. комплектува се по колекционен начин(21). През 1867 г. комисия, създадена при Главния щаб под ръководството на видния военен историк ген. М. И. Богданович, е натоварена със задачата да систематизира документите и тя го прави, разработвайки следната система на класификация — документите са разделени в 52 тематични отдела (по-късно е добавен още един — 53–ти — общ), като във всеки класирането става в хронологическа последователност(22). Най-често документите се групират по тематичен признак(23), а понякога и по друг, но във всеки случай връзката между тях се губи(24).

Архив, в който е направен опит документите да се пресистематизират в предметно-тематични групи е Московският дворцов архив (Московский дворцовый архив (МДА)). Мисълта за създаването му възниква още в средата на XIX в. Идеята е там да се съхраняват документите от периода XVII–до 1800 г., характеризиращи живота и дейността на членовете на Романовата династия и приближени на двореца(25). С «височайше разрешение» през 1850 г. известният тогава архивист Г. В. Есипов започва да събира документи от различни архиви, за да очертае профила на бъдещия. През 1869 г.(26) такъв е открит в Москва, а през 1882 г. се създава и Петербургско отделение. През 1888 г. Московският и Петербургският дворцови архиви се обединяват под името Общ архив министерства двора, но на практика МДА продължава да действа самостоятелно. В края на XIX–началото на XX в. в архива започват да постъпват и документи от действащи дворцови учреждения. Първоначално са разпределяни в три отдела, но практиката показва, че подобна структура не съответства на характера им. Засиленото постъпване на документи след реформата на дворцовото управление през 1886 г. води до невъзможността малкото архивисти да се справят с големия обем на постъпленията. През 1896 г. Г. В. Есипов нарежда документите да се разпределят в шест отдела(27). В крайна сметка се прибягва до т. нар. валова номерация, когато всички документи се записват под номера, съответстващ на поредността на постъпването им в архива. В резултат МДА се превръща в огромна историческа колекция, в която е трудно да се ориентира човек(28).

Друг архив, Петербургският държавен архив за стари дела (Петербургский государственный архив старых дел (ПГАСД)) е създаден с указ от 24 октомври 1780 г., за да приема документите на закрити в резултат на реформите от 60–те и 70–те години на XVIII в. колегии и техните кантори — това са 22 закрити учреждения(29). Недвусмислено е изискването и на Сената към ръководителя му М. Тихомиров: «разбирать и располагать в архив его дела по предметам и содержанию оныx...»(30). Государственное древлехранилище хартии и рукописей (ГДХ) възниква след публикуване на указ от 1851 г.(31) Създаден като династически архив(32), в него още от началото е заложена идеята за колекцията като единствения възможен начин за съхранение на документите.

Практиката в посочените сборни исторически архиви, предопределена в голяма степен от характера на подчинеността им и начина на комплектуване, категорично не допуска приемането и прилагането в тях на пофондовото съхранение на исторически обособилите се документни комплекси. Подходът при класирането на документите е очевидно широко разпространен. Той е в противоречие с постулирания през 1841 г. във Франция respect du fond. Евентуално обяснение би могло да се потърси и в годината на създаване на архивите — Държаният архив на руската империя е създаден през 1834 г.; Военно-топографското депо — през 1812 г.; Московският главен архив на министерството на външните работи — 1724 г.; Петербургският държавен архив за стари дела — 1780 г.; Военно-научният архив — през 1867 г., но на базата на вече съществуващото от 1812 г. ВТД, т. е. сборни исторически архиви, съществуващи преди формулирането на respect du fond. От времена, когато пертинентните схеми на класификация са олицетворение на научност и професионализъм казаното би имало тежест, ако създаването на предметно-тематични групи не е практика и през втората половина на XIX в. — в Държавния архив на руската империя по този начин се класират документите в периода 1864–1870 г.; във Военно-топографското депо във времето от 1851 до 1857 г. е извършена организация на документите в «систематически ред»; във Военно-научния архив през 1867 г. документите са разделени в 53 тематични отдела и т. н. Това показва начин на мислене, който не кореспондира с настъпилите и настъпващи промени в западноевропейските архивни идеи.

Причините са различни. Според В. Н. Автократов една от тях е влиянието на тематичните класификации, усилило се в резултат от събирателската работа на археографите П. М. Строев, Я. И. Бередников, Н. В. Калачов и др., които създават колекции от документи, затвърждавайки в очите на научната общност предметно-тематичния подход на организация на документите. Друга причина е наличието на «държавна школа» и силната историческа концепция на С. М. Соловьов в нея, които не позволяват «формиране на верни възгледи по въпросите на класификацията»(33). И. Л. Маяковски обяснява факта и с това, че «в руската архивистика все още не било познато понятието архивен фонд»(34). Мнозина (В. Н. Автократов(35), М. И. Автократова и В. Н. Самошенко(36), И. Л. Маяковски(37) и др.), съзират причината и са единодушни в огромното влияние на Калачов, споделящ възгледа за предметно-тематичните класификации като най-добрия възможен модел на класификация в архивите. По думите на Автократов в «калачовото архивно време» (1860–1880 г.) класификацията на документите според произхода остава неизвестна в Русия, а в основаната от него «наука за архивите» до края на XIX в. има място единствено за разбирането, че най-добрата система за класиране на документите е формално-логичната (предметно-тематична)»(38). Всяка от изтъкнатите причини има своята тежест и основание. Не може, обаче, да се обясни с «непознаване» на понятието «фонд» неприемането и неприлагането в сборните исторически архиви на достиженията на западноевропейската архивна теория. В края на XIX–началото на XX в. А. П. Воронов(39) и И. Ф. Колесников(40) четат лекционни курсове в Санкт-Петербургския(41) и Московския археологически институт(42), запознавайки с идеите на западноевропейската архивистика. Д. Я. Самоквасов, който през 1892 г. застава начело на Московския архив на Министерството на правосъдието се запознава със западноевропейската архивна теория, практика и законодателство(43) и формира възгледите си под тяхно въздействие(44). Идеите на Калачов са неоспорим фактор, но тяхното влияние не е абсолютно. Има архивисти, като К. А. Оболенски, Д. В. Поленов(45) и др., които не споделят представата му за класиране на документите в предметно-тематични групи, но това решително не променя архивната среда в посока възприемане идеята за пофондово съхранение, на приемане, осмисляне и прилагане на теорията за архивния фонд. Самият Калачов, макар и да познава и се възхищава на образованието на архивистите във Франция, остава равнодушен към основното понятие и принцип на френската архивистика. Защо? Отговорът според нас е в това, че всички — и поддръжници и противници на застъпваната от Калачов идея за систематизация, работят в учрежденски архиви. На практика ведомствената подчиненост на сборните исторически, по смисъл и съдържание (често със словен състав) архиви, ги доближава до това, което днес определяме като ведомствен архив с постоянен състав от документи(46) и «затваря» споровете, мненията и доказателствата за правотата на един или друг начин на класификация в границите му. В този смисъл изказванията «за» или «против» определен начин на класиране представляват аргументи за вътрешнофондова (ако ползваме съвременна терминология) систематизация. Французите, а по-късно германци, холандци и др., работят в сборни архиви — плод на реформа, довела до централизация. Последната е регламентирана с друг тип законодателство, което скъсва окончателно с феодалната представа за тях, изваждайки ги от учрежденската им анонимност, превръщайки ги в «обществени». Неговите норми изискват и предпоставят системното комплектуване на десетки и повече «архиви» (архивни фондове) в едно архивохранилище. От тук — променя се подходът, налага се схващането за необходимостта от създаване на нова организационна структура, което води до формулиране последователно в различни страни на respect du fond, registraturprinzip/structyrprinzip structuurbeginsel.

През втората половина на XIX в. законодателството в Русия все още съсредоточава вниманието си върху «текущите» архиви. Според В. Н. Автократов организацията на документите в тях е регламентирана по начин, в който може да се види схванат по емпиричен път «принципът на произхода»(47), но обърнат изцяло към нуждите на действащата администрация. На практика този интуитивно схванат принцип не излиза извън рамките на «текущия» архив(48). Няма и как при липсата на архивна реформа, гарантираща създаването на: 1) архивна мрежа от сборни исторически архиви с регламентиран статут, 2) «нива» по отношение структурата и компетенциите в комплектуването и 3) системност в постъпленията. Както показва историята на западноевропейската архивистика обаче, теорията за архивния фонд може да бъде приета, осмислена и приложена само и единствено в изградена архивна система от сборни исторически архиви.

Архивистите в Русия добре разбират предимствата, които би им гарантирало действащо архивно законодателство със споменатите характеристики. В този аспект е показателен един важен момент от архивната история на страната — създаването през 1885 г. на губернските архивни комисии. Появата им е мотивирана от натрупалите се проблеми и ясно оформилото се схващане, че е необходима реформа на структурата на руските архиви. За неин основен елемент застъпниците й считат централизацията на архивното дело. Идеята е издигната от Н. В. Калачов в доклад от 27 март 1869 г. на проведения Първи конгрес на Московското археологическо общество(49) и е поддържана на следващите Втори (в Петербург през 1872 г.)(50), Трети и Четвърти (в Казан през 1884 г.), когато става ясно, че правителството се отказва от архивни реформи. Тогава е лансирана компромисна идея за съхраняване на документите от «любители на старините» посредством организирани по места исторически общества. Те са първообраз на бъдещите архивни комисии(51), които започват да се създават през 1885 г. в Рязанска, Орловска, Тамбовска и Тверска губернии при личното участие на Калачов(52). Комисиите и тяхната дейност са опит да се въведе организация и създадат структури, които да изпълняват функциите на исторически архиви по места, подобно на западноевропейските държавни архиви. Що се отнася до подхода при класиране на документите, някои от участниците в комисиите декларират разбиране за необходимостта от съхраняване целостта на фондовете. Например, от Оренбугската комисия пишат по повод публикуваната през 1902 г. книга на Д. Я. Самоквасов «Архивное дело в России»(53): «... тезата на господин Самоквасов за «архивните фондове» вече отдавна е самостоятелно усвоена от комисията»(54). Създадената през 1898 г. Бесарабска комисия, която съхранява по нейните думи «само най-важните, с най-голямо значение дела», в същото време декларира, че «по принцип... винаги е била против разрушаването на «архивните фондове»...»(55). По повод на това писмо един от големите руски историци Лапо-Данилевски се изказва по следния начин: «Принципът на запазване на «архивните фондове», към който се стреми да се придържа Бесарабската комисия, заслужава да бъде приет и приложен възможно най-широко. Изкуственото сортиране на делата понякога лишава учения изследовател от възможността да възстанови дейността на учреждението, към чиято история се отнасят»(56). На практика обаче комплектуването се извършва чрез отбор и запазване на отделни дела от подлежащите на унищожаване или от случайни постъпления на отделни комплекси от документи. Това води до раздробяване на потенциалните фондове между архивните комисии и местните учреждения. Практикуваният подбор на документи по описи не дава никакви гаранции за запазване на наистина ценните в историческо отношение. По думите на Бржостовска «историческите архиви на комисиите представлявали не архиви, а колекции от случайно подбрани документи»(57). Така е, защото липсва законодателство, което да регламентира отношенията им с потенциалните фондообразуватели (ако ги наречем със съвременната терминология). Няма механизми, които да задължат държавните ведомства да контактуват с представители на комисиите при определяне обема и характера на подлежащите на унищожаване документи. Никакви в това отношение са задълженията към архивните комисии на местните съдебни органи, градски и земски властови структури, духовни учреждения, частни или обществени предприятия и организации(58). В този ред на мисли интерес представлява оценката на А. Н. Лвов, изказана в доклада «Русское законодательство об архивах», изнесен през 1899 г. в Киев на XI археологически конгрес: «Неудовлетворителното състояние на нашите отечествени архиви и в смисъла на простото съхранение на намиращите се в тях писмени исторически материали, и в смисъла на тяхното разработване и възможността им да бъдат ползвани за цели както държавно-административни, така и чисто научни — е много добре известно и едва ли се нуждае от някакви доказателства... Положението на архивното дело у нас е неуредено във всяко отношение... У нас няма общ архивен кодекс... До архивите не се допускат лица с научна цел, тъй като дела с историческа давност все още продължават да се намират под защитата на канцеларската тайна...»(59). Погледът на руските архивисти е насочен на Запад, към един вече работещ и успешен модел на цялостна организация на архивната среда. На същия конгрес Д. Я. Самоквасов представя проекта си за реформи озаглавен «Централизация государственных архивов в Западной Европе в связи с архивной реформой России»(60). По-късно, пред специална комисия той развива подробно идеите от доклада. Както е отбелязано в документите й: «референтът Самоквасов започна доклада с представяне централизацията на архивното управление във Франция при Наполеон I»(61). Следват примери с проведените архивни реформи в Швеция, Италия, Белгия, Прусия, Великобритания. В проекта се съдържат няколко основни изисквания: «1. Да се създаде централен орган за архивно управление, подобен на съществуващия в Германия, Скандинавия, Англия, Холандия, Белгия, Франция и Италия, който трябва да обедини управлението на държавните архиви на различните ведомства и да ги подчини на общи правила на съхранение и публично ползване; 2. Да съсредоточи в един централен публичен държавен архив, подобен на столичния централен архив на западноевропейските държави, делопроизводството до 1825 г. на закритите и действащи висши и централни държавни учреждения, с изключение на вече притежаващите благоустроени централни архиви, открити за публично ползване; 3. Деловодството на местните правителствени учреждения до 1775 г. да се съсредоточат в дванадесет централни публични областни държавни архива за древни актове, подобни на провинциалните архиви на западноевропейските държави;... 5. Делопроизводството на губернските и уездни правителствени учреждения с 25–годишна давност да се съсредоточат в губернските централни публични държавни архиви»(62). Връзката с принципите, залегнали в западноевропейското архивно законодателство — за действаща архивна мрежа с териториални и хронологически компетенции в комплектуването, е очевидна. На същия конгрес доклад с показателното заглавие «Французские областные архивы» изнася и А. П. Воронов(63). През 1900 г. излиза книгата на Самоквасов «Централизация государственных архивов: Архивное дело на Западе»(64), а през 1909 г. — книгата на И. Ф. Колесников «Исторический обзор архивного законодательства в России и в Западной Евpoпe в связи с современным состоянием архивов»(65). Централизацията е цел и в програмата на създадения през пролетта на 1917 г. в Петроград от началника на Морския архив и флотски офицер А. И. Лебедев(66), Съюз на руските архивни дейци (Съюз РАД)(67). В параграф втори от програмата на Съюза е записано: «Да се създаде в едно от министерствата Отдел за архивна статистика и организация на архивното дело за изработване на планомерна програма за архивно строителство и за възможна централизация на държавните архивни фондове...»(68).

През пролетта на същата година известният архивист Ф. А. Ниневе се обръща към министъра на външните работи на Временното правителство П. Н. Милюков с предложение да проведе реформа в архивите на правителствените учреждения. Като начало предлага да направи един образцов архив на базата на военното ведомство, отбелязвайки че само в Петроград ведомството има повече от 20 различни архивни структури без да се броят архивите на военните части и съединенията. Ф. А. Ниневе предлага «всички тези архиви да се обединят в един Централен архив на Военното министерство...». По аналогичен начин вижда създаването на централни архиви и за другите ведомства. Като целесъобразно Ниневе счита създаването на архивни окръзи в страната. Във всеки от тях да се изгради окръжен архив, който да съхранява местните документи(69). Друг архивист, К. Я. Здравомислов, началник на архива на Св. Синод, в края на септември 1917 г. се обръща с писмо за съвет към Съюза РАД по проблема как да се процедира със закритите от Временното правителство учреждения. Основната мисъл на Здравомислов е каквото и да се случи с ведомствата архивите им да се запазват цели. Писмото не остава без последствие. В Съюза го обсъждат и се обръщат към княз Н. В. Голицин с молба идеята да се превърне в законопроект, което и става. Законопроектът е изпратен на просветния министър, придружен с обяснителна записка. В нея княз Н. В. Голицин прави опит да очертае принципите, на които да почива отношението към такива архиви. В записката се настоява за «неунищожимост... независимо от ценността и обема на архивните фондове» и се защитава идеята за централизация. B друго писмо до министър Салазкин се подчертава, че проблемите с архивите на закритите учреждения трябва да се «...решават на базата на следните принципи: 1) неделимост на архивите, имайки предвид важността им от научна гледна точка, запазването на архивните фондове цели...»(70). Съюзът на руските архивни дейци, както и още една организация на архивисти — Руското историческо oбщество (РИО)(71), ратуват за запазване целостта на обособилите се документни комплекси, за фондово съхранение на документите(72).

Употребата на понятието «архивен фонд» успоредно с идеята за централизация(73) не е случайна — разбира се същностната връзка между тях. Многократните обсъждания, големите разисквания и усилия на руските архивисти от 1890 г. насетне обаче са насочени на първо място към реформа на структурата и управлението, към централизация на архивното дело. Очевидно добре се разбира, че това е първото и необходимо условие, а като вторичен, производен въпрос се налага този за класирането на документите. Не е случайно, че след посочената година въпросите за класификацията на документите не привлича толкова много и целенасочено вниманието им(74). Схваната е логиката на процеса: архивна реформа — създаване на нова организационна структура — прилагане на пофондова организация на документите в сборните исторически архиви. Погледнато по този начин закъснението, с което теорията за архивния фонд се превръща в действаща практика, е обяснимо.

Архивната история на Русия до 1918 г. е пример за сдържащия ефект, който има забавянето на реформите в духа и принципите на западноевропейското архивно законодателство, върху приемането и прилагането на теорията за архивния фонд и развитието на теоретичната мисъл като цяло. Това променя важни характеристики и придава друго «лице» на архивната история на страната(75). Едва през 1918 г., и последвалите години, Русия тръгва в посоката, предначертана от западноевропейската архивистика:

1) Създава се централизирана система от сборни исторически архиви с регламентиран статут.

2) Съдбата на загубилите оперативната си стойност учрежденски документи се решава от архивно законодателство, действащо в национален мащаб.

3) Принципните му постановки гарантират: а) «нива» по отношение структурата и компетенциите в комплектуването; и б) системност в постъпленията.

Това обуславя:

4) «Принципът на произхода» «напуска» границите на учрежденския архив, придавайки друг смисъл и обхват на аргументите «за» или «против» правилността на един или друг начин на класиране на документите в сборните исторически архиви.

5) Дискусиите в архивните среди се насочват към изясняване на фундаментални теоретични категории — формулира се «производствения» принцип, изяснява се същността на понятието «фонд»(76).

Казаното означава и гарантира едно — след 1918 г. теорията за архивния фонд започва да се превръща в действаща практика.

Бележки

1. B. Schwinekoper, Zur Geschichte des Provenienzprinzips. In: Forschungen aus mitteldeutschen Achiven (Festschr. Fur H. Kretzschmar) Berlin 1953, S. 52, цит. по Helmut Lötzke und Manfred Unger, Das Provenienzprinzip als wissenschaftlicher Grundsatz der Bestandsbildund, Teill, Archivmittielungen, 1976/2, S. 50; Zentrales Archiv der AdW der DDR, II/Vle Bd., 3ff., 9, 19ff., цит. по Helmut Lötzke und Manfred Unger, пос. съч., S. 50; Н. В. Бржостовска, Б. С. Илизаров, Архивное дело с древнейших времен до 1917–го года, Труды ВНИИДАД, Москва, 1979, т. VIII, ч. II, с. 38, 43; Карлос Вифелс, Архивите в Белгия, Известия на държавните архиви (ИДА), 1978, кн. 35, с. 148–149; Рудолф Дизел и Улрих Хес, Тюрингският главен областен архив във Ваймар и подчинените му областни архиви в Гота, Грайц, Майнинген и Рудолщат, ИДА, 1966, кн. 11, с. 26–29; вж. и Gg. Herm. Müler, Von Bibliotheken und Archiven, Leinzig, 1925, S. 42–43; Повече вж. Стефка Петкова, Увод в архивознанието, Университетско издателство «Св. св. Кирил и Методий», Велико Търново, 1994, с. 34–35, 86–87; Vgl. G. Enders, Archivverwaltunglehre, Berlin, 1968, S. 20, цит. по Helmut Lötzke und Manfred Unger, пос. съч., S. 50; B. Деюн, Приемственост и еволюция на архивното законодателство, учреждения и инфраструктура, Архивен преглед (АП), кн. 3–4, 1996, с. 10; За централизацията в Пруските, Баварските и Саксонските архиви и разликите между тях вж. Н. В. Бржостовска, Б. С. Илизаров, Архивное дело с древнейших времен до 1917–го года, Труды ВНИИДАД, Москва, 1979, т. VIII, ч. II, с. 171–185; за Холандия вж. З. Николова, М. Бурмова, Впечатления от архивното дело в Холандия, АП., 1988, кн. 2, с. 62; З. Крайчева, П. Колев, Архивите в Холандия, АП, 1982, кн. 4, с. 60; Е. С. Katelaar, S. Muller Fz. Enhet Nederlands archiefwezen, цит. по Helmut Lötzke und Manfred Unger, пос. съч., S. 52; Е. В. Старостин, К вопросу о периодизации истории архивов, Отечественные архивы (ОА), 1999, кн. 6, с. 4–5.

2. В. Деюн, пос. съч., с. 11; Относно термина «централизация» вж. М. Дюшен, История на европейските архиви и развитието на професията на архивиста в Европа, АП, 1992, кн. 1–2, с. 104–105.

3. Carl Lokke, Archives and the French Revolution, American archivist, 1968/1, p. 29.

4. А. Нейкова, Българската национална архивна система като централизиран модел — постижения, проблеми, тенденции, АП, 1995, кн. 1–2, с. 7.

5. Н. В. Бржостовска, Б. С. Илизаров, Архивное дело с древнейших времен до 1917–го года. Труды ВНИИДАД, Москва, 1979, т. VIII, ч. II, с. 91; С. Петкова, Нови изследвания по история на архивите в Русия, АП, 1996, кн. 1–2, с. 195.

6. Н. В. Бржостовска, Б. С. Илизаров, пос. съч., с. 91; С. Петкова, пос. съч., с. 195.

7. Е. В. Старостин, пос. съч., с. 3–9.; същият, Происхождение фондового принципа классификации документов, Советские архивы (СА), 1988, кн. 6, с. 20; вж. и О. О. Добиаш-Рождественской, История архивов Романской Европы при старом порядке — в кн. Архивные курсы. История архивного дела классической древности в Западной Европе и на Мусульманском Востоке, Пг., 1920, с. 25, 122, цит. по В. Н. Бржостовская, Б. С. Илизаров, пос. съч., с. 170–173; H.-R. Bordier, Les archives notariales, in Manuel d’archivistique, Paris, 1970, p. 380–400; С. О. Шмидт, Российское государство в середине XVI столетия: Царский архив и лицевые летописи времени Ивана Грозного, Москва, 1984, с. 5–184; В. Н. Автократов, Из истории формирования классификационных представлении XIX–начало XX в., Археографический ежегодник (АЕ) за 1981 г., Москва, 1982, с. 3–20.

8. Н. В. Бржостовская, Б. С. Илизаров, пос. съч., с. 27–28.

9. Е. В. Старостин, Зарубежная буржуазная историография архивоведения, Москва, 1986, с. 9–26; А. Б. Каменский, Г.-Ф. Милер и архивное дело в России XVIII в., СА, 1989, кн. 2, с. 25–32; В. Н. Автократов, пос. съч., с. 3, бел. № 3; Е. И. Шамурин, Очерки по истории библиотечно-библеографической классификации, Москва, 1955, т. 1, с. 312, 318; Г. А. Князев, К. И. Шафрановский, Архивы Москвы в 1778 году (глазами английского историка, Вопросы архивоведения (ВА), 1965, кн. 3, с. 92.

10. Сборник руководящих материалов по архивному делу (1917–1941 г.), Москва, 1961, с. 12–13.

11. Е. В. Старостин, К вопросу о периодизации..., с. 8; същият, Происхождение фондового принципа..., с. 20.

12. В. Н. Самошенко, Исторические архивы Москвы и Петербурга (XVIII–нач. XX в.), Москва, 1990, с. 4, бел. № 3.

13. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 4.

14. Името Държавен архив на Руската империя се появява през 20–те години на нашия век в литературата. Архивът се нарича Държавен архив на Министерството на външните работи (Государственный архив Министерство иностранных дел (ГАМИД)); Повече за комплектуването на архива с документи, етапите през които преминава в развитието си, източниците на комплектуване и за цялостната му дейност вж. В. Н. Самошенко, Исторические архивы Дореволюционной России: учебное пособие. Москва, 1986, с. 61–68,101–106; Ив. Дуйчев, Лекции по архивистика, изнесени от д-р Иван Дуйчев пред есенния курс за подготовка на библиотекари — 1949 г., София, 1950, с. 164; В. В. Цаплин, Е. А. Тюрина, От «Генерального регламента...» до Российского государственного архива экономики, ОА, 1994 г., кн. 4, с. 17; А. В. Чернов, Государственный архив РСФСР (1920–1925 гг.), Труды московского государственного историко-архивного института (ТМГИАИ), Москва, 1948, т. 4, с. 53–57.

15. В. Н. Самошенко, Исторические архивы Москвы и Петербурга (XVIII–начало XX в.), Москва, 1990, с. 95–101, 175.

16. Повече за нея, за принципите на съставяне на «разрядите» и съществуващите в различните учреждения разлики вж. В. Н. Автократов, О разработке типологии фондов, колекции и других документальных комплексов, хранящихся в государственных архивах, ТВНИИДАД, т. V, ч. II, Москва, 1974, с. 7–8; Ю. Ф. Кононов, Из истории организации и комплектования б. Государственного архива Российской империи, ТМГИАИ, Москва, 1957, т. VIII, с. 348, бел. № 1.

17. Ю. Ф. Кононов, пос. съч., с. 279–354; М. В. Бабич, Из истории государственных учреждений XVIII в.: делопроизводственные документы и их научно-справочны аппарат, OA 1996, кн. 1, с. 34–35; вж. В. Н. Самошенко, пос. съч., с. 105, 175.

18. A. B. Автократов, История архива Военно-топографического депо, СА, 1989, кн. 4, с. 43–49.

19. Г. В. Богданов, К истории собирания русских военных архивов, ВА, 1962, кн. 4, с. 64.

20. ЦГВИА СССР, СИФ, д. 56, л. 1, цит. по В. Н. Самошенко, Исторические архивы Дореволюционной..., с. 57; същият, Исторические архивы Москвы..., с. 119–123; А. В. Автократов, пос. съч., с. 43–49.

21. Г. В. Богданов, пос. съч., с. 64–73.

22. ЦГВИА СССР, ф. 401, oп. 2/926, д. 40, л. 26, цит. по В. Н. Самошенко, Исторические архивы Москвы..., с. 176; О. Е. Коршунова, Обзор работы по приведению в порядок документальных материалов Военно-ученого архива, Информационный бюллетень ГУА MBО СССР, 1958, № 9, с. 27; вж. Г. В. Богданов, пос. съч., с. 65, Авторът поставя създаването на комисията през 1863 г., а завършване на работата й около 1873 г.

23. Вж. П. Г. Софинов, Из истории Русской дореволюционной археографии (краткий очерк), Москва, 1957, с. 136.

24. Ф. Е. Кузнецов, Фонды Центральных государственных военных архиви СССР и их научное использование, ТМГИАИ, Москва, 1948, т. IV, с. 81–84; Ю. Ф. Кононов, пос. съч., с. 348, бел. № 1; Г. В. Богданов, пос. съч., с. 67; А. В. Автократов, пос. съч., с. 49.

25. АВПР, ф. 161, oп. 719, 1884 г., д. 257, л. 3–3 об., цит. по В. Н. Самошенко, пос. съч., с. 124.

26. Датата на създаването на архива според различни автори е различна: А. В. Чернов счита че МДА е създаден през 1872 г. — вж. А. В. Чернов, История и организация архивного дела в СССР, Москва, 1940, с. 83. Г. А. Дремина, З. В. Крайская и Ф. Ю. Кононов (Центральный государственный архив древных актов СССР, Москва, 1960, с. 47, Г. А. Богуславский (Из истории архива Оружейной палаты, Исторический архив (ИА), 1959, кн. 2, с. 216–222), М. И. Автократова и В. И. Буганов (Сокровищница документов прошлого, Москва, 1986, с. 70), застъпват мнението, че архивът е създаден през 1869 г. В Пътеводителя на Централния държавен архив за древни актове е казано, че МДА е създаден в периода 1869–1872 г. (Центральный государственный архив древных актов. Путеводитель, Москва, 1947 г., вып. 2, с. 58). Според В. Н. Самошенко указът за създаването на архива излиза през 1869 г., но реално МДА започва да действа през 1872 г. (В. Н. Самошенко, пос. съч., с. 123–124).

27. В. Н. Самошенко, пос. съч., стр. 123–132.

28. Г. А. Дремина, ЦГАДА СССР, с. 328, цит. по В. Н. Самошенко, пос. съч., с. 178–179.

29. Комплектуването на ПГАСД започва през януари 1781 г. Архивът е закрит с указ на 17. VI. 1834 г., след като документите му са прегледани от специална комисия начело със сенатора Маврин и според спусната лично от царя инструкция са пренасочени съответно към: «... 1) Московский Государственный архив, или 2) В архивы разных сушествующйх ныне ведомств государственного управления, или, наконец 3) В Петропавловского крепость для хранения там в приличных подвалов». — Вж. В. Н. Самошенко, пос. съч., с. 33–39, 64, 67.

30. ЦГАДА, ф. 334, oп. 1, ч. 2, д. 1, л. 7, В. Н. Самошенко, пос. съч., с. 33.

31. За повече информация вж. Л. В. Черепина, Государственное древлехранилище хартии и рукописей: Опись документальных материалов, фонд № 135, Москва, 1971, с. 3; Ив. Дуйчев, пос. съч., с. 164.

32. В. Н. Самошенко, Исторические архивы Дореволюционной..., с. 70–71.

33. В. Н. Автократов, Из истории формирования..., с. 4, 9.

34. И. Л. Маяковски, Н. В. Калачов как историк-архивист: (Из истории русского архивоведения, 1860–1880–е годы), ТМГИАИ, Москва, 1948, т. 4, с. 165.

35. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 4, 10–11.

36. М. И. Автократова, В. Н. Самошенко, Н. В. Калачов и развитие архивного дело в России во второй половине XIX в., СА, 1985, кн. 5, с. 29.

37. И. Л. Маяковски, пос. съч., с. 163–165.

38. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 4, 10–11.

39. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 12; А. П. Воронов, Архивоведение, Спб. 1904 г., с. 16–18.

40. Вж. Памяти Ивана Филиповича Колесникова, ТМГИАИ, Москва, 1954, т. VII, с. 227–236; И. Ф. Колесников, Устройство и ведение архивов: Пособие к лекциям по архивоведению. Курс специальный, Москва, 1910, с. 46–49., цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 13; И. Ф. Колесников, Древные рукописи: От памятники старини до исторического источника, в кн: Отчет о состоянии Московского археологического института в 1912–1913 академическом году, Москва, 1914, с. 8., цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 13.

41. Петербургският, а от 18. IX. 1914 г. — Петроградският археологически институт е открит през 1878 г., като негов основател и пръв директор е Н. В. Калачов — вж. А. М. Пашков, Документы о развитии вспомогательных исторических дисциплины в конце XIX–начале XX в. СА, 1984, кн. 5, с. 39–40; Според В. А. Савин за първи път терминът «архивен фонд» е употребен от Д. Я. Самоквасов през 1902 година — вж. В. А. Савин, Государственный архивный фонд России: генезис понятия, ОА, кн. 1, 1999, с. 27, 36, бел. № 4.

42. Московският археологически институт е открит през 1907 г. — вж. А. М. Пашков, пос. съч., с. 39.

43. Д. Я. Самоквасов, Архивное дело в России, кн. 1, с. 31, 33, 47, 49, 61, 74; кн. 2, с. 82, 86; прилож., с. XV, цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 15–16.

44. Л. И. Шохин, Описание документов в Московском архиве Министерства юстиции во второй половине XIX–начале XX в., СА, 1987, кн. 2, с. 54; М. И. Автократова, В. Н. Самошенко, пос. съч., с. 28; В. Н. Самошенко, Московский государственной архив...., с. 19; ЦГАДА, ф. 337, oп. 1, ч. 1, д. 650, л. 29, цит. по В. Н. Самошенко, Исторические архивы Москвы..., с. 171; Д. Я. Самоквасов, Архивное дело в России, М., 1902, кн. 1, с. 69–70., цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 15; Д. Я. Самоквасов, Проект архивны реформы в России и современное состояние окончательных архивов в России, Москва, 1902, с. 32, цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 15.

45. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 11.

46. Ведомствен архив с постоянен състав от документи — Държавен архив, съхраняващ документи от определен отрасъл, вид или обособени по друг признак, административно подчинен на ведомството, ръководещо отрасъла. — Речник на българската архивна терминология, под редакцията на Д. Минцев, Ст. Петкова, София, 2000, с. 32.

47. Авторът споделя утвърденото от редица изследователи, между тях Л. И. Солодовникова и В. В. Цаплин, М. Ф. Петровска, Н. В. Бржостовска и Б. С. Илизаров, В. Н. Автократов, В. В. Сорокин, М. Дюшен и др., мнение, че основите на класическата архивна теория са резултат от еволюция започнала от френското respect du fonds (1841 г.), преминава през немския registraturprinzip/structurprinzip (1881 г.) и холандския struktuurbeginsel (1898 г.). И счита, че процесът завършва с формулирането през 1930 г. от А. Бренеке на т. нар. свободен принцип на провениенцпринцип, с който се слага край на търсенията по отношение най-правилния вариант за вътрешнофондова систематизация. В свои трудове и публикации архивисти от различни поколения, като Е. Казанова, С. Пистолезе, Е. А. Космински, Х. Йоцке и М. Унгер, Е. В. Старостин и др., застъпват различна гледна точка, поставяйки долната граница на поява на «принципа на произхода» много преди 1841 г., или твърдят, че той никога не е изчезвал от архивната практика. Според нас мнението на втората група специалисти се оформя от обясняване на съществуващи практики преди 1841 г., с появило се след тази година понятие. «Принцип на произхода» носи друга смислова натовареност и на първо място е основополагащ принцип в теория, представляваща етап от развитието на обществото и неговите исторически и философски възгледи през XIX в. Споделяме мнението на Н. В. Бржостовска и Б. С. Илизаров, че съществуващата практика в много от сложните архиви през втората половина на XVII и XVIII в. документите да се приемат и съхраняват според постъплението, не бива да се отъждествява с «принципа на произхода»; Още за практиката в учрежденските архиви на Русия в един по-ранен период (кр. XVIII–нач. на XIX в.) вж. М. В. Бабич, Из истории государственных учреждений XVIII в.: делопроизводственные документы и их научно-справочный аппарат, ОА, 1996, кн. 1, с. 30–31.

48. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 4; коментирайки инструкцията Е. В. Старостин отбелязва, че в нея са изказани мисли, които «по-последователно развиват принципа на произхода» в сравнение с тези на Наталис дьо Вайи в инструкцията от 24 април 1841 г.» — вж. Е. В. Старостин, пос. съч., с. 25; Повече за учрежденската практика на класиране на документите, установила се в периода кр. XVIII–нач. XIX в. вж. М. В. Бабич, пос. съч., с. 30, а за обратното мнение вж. А. В. Автократов, История Московского отделения Архива Инспекторского департамента, СА, 1991, кн. 3, с. 24.

49. М. И. Автократова, В. Н. Самошенко, пос. съч., с. 28; Н. И. Химина, Отечественное архивное строительство: идея централизации на рубеже XIX–XX веков, ОА, 1998, кн. 4, с. 11; вж. и Ив. Дуйчев, пос. съч., с. 264–267.

50. Н. И. Химина, пос. съч., с. 11; Ив. Дуйчев, пос. съч., с. 265–266.

51. Труды IV АС, т. 1, Казань, 1884, с. 19., цит. по Н. В. Бржостовская, Вопросы архивного дело на археологических съездах в России (1869–1911 г.), АЕ за 1971 г., Москва, 1972, с. 89–98; същата, Деятельность губернских архивных комиссий по созданию исторических архивов, Труды Историко-архивного института, кн. 5, Москва, 1954, с. 83; На страница 86 на същата публикация може да бъдат прочетени задачите на Губернските архивни комисии така, както ги е формулирал на 13. IV. 1884 г. Н. В. Калачов; Повече за състава и дейността на комисиите вж. Летопись занятий Археографической комиссии (1861–1928 г.), Указатель содержания, Ленинград, 1987; Ив. Дуйчев, пос. съч., с. 267–269; През 1878 г. приемникът на Калачов на поста директор на Петербургския археологически институт, И. Е. Андреевски, предлага свой проект за централизация на архивното дело. — Вж. Н. И. Химина, пос. съч., с. 11.

52. Н. В. Бржостовская, Вопросы архивного дело на археологических ..., с. 98; същата, Деятельность губернских архивных комиссии..., с. 83, бел. № 2, където са посочени всички създадени губернски архивни комисии в Русия в периода 1884–1916 г., като за всяка една е посочена годината на възникването й.; В началото на 1923 г. Губернските архивни комисии са премахнати като структури. — Вж. Л. М. Сорина, Архивное дело в российской глубинке в советской период (на примере Вышневолоцкого архива), ОА, 1993, кн. 2, с. 15.

53. Книгата излиза в два тома. Първият е озаглавен «Съвременно архивно настроение», вторият — «Минала, настояща и бъдеща постановка на архивното дело в Русия». Вторият том е придружен с две брошури: «Проект за архивна реформа и съвременно състояние на окончателните архиви в Русия» и «Руските архиви и царският контрол върху приказната служба през XVII век». — Вж. Т. И. Хорхордина, Д. Я. Самоквасов: консерватор-реформатор, ОА, 2000, кн. 2, с. 28.

54. Отзыв Оренбургской ученой комиссии о книге проф. Д. Я. Самоквасова «Архивное дело в России», кн. 1 и 2, 1902, Оренбург, с. 20., цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 19.

55. Отчет о деятельности Бессарабской губернской ученой архивной комиссии за 1902–1903 годы, В кн. Тр. Бессарабской губернской ученой архивной комиссии, Кишинев, 1907, т. 3, с. 535., цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 19.

56. ИАН, cep. V., 1906, № 1/2, с. III, цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 19.

57. Н. В. Бржостовская, Деятельность губернских архивных комиссии..., с. 114; Н. Н. Митрофанов, В. Н. Шабанов, Из истории архивного строительства в Вятской губернии в первые годы советской власти, ВА, 1963, кн. 3, с. 19–50; Г. В. Богданов, пос. съч., с. 73.

58. А. С. Майорова, Из истории Саратовской губернской ученой архивной комиссии, ОА, 1997, кн. 4, с. 15.

59. Труды XI Археологического съезда, 1899 г., т. II, с. 1–8. Доклад А. Н. Львова «Русское законодательство об архивах», Москва, 1902, цит. по Н. С. Зелов, Н. И. Каптелов, Центрархив РСФСР в 1818–1928 годах (из доклада В. В. Адоратского), СА, 1978, кн. 4, с. 26.

60. Труды XI. АС, т. II, ч. II, Москва, 1902, с. 105–107, цит. по Н. В. Бржостовская, Вопросы архивного дело на археологических съездах..., с. 100.

61. Т. И. Хорхордина, пос. съч., с. 38.

62. Т. И. Хорхордина, пос, съч., с. 38–39; Н. И. Хинина, пос. съч., с. 12.

63. Труды XI. AC, т. II, ч. II, Москва, 1902, с. 46–47, цит. по. Н. В. Бржостовская, пос. съч, с. 100.

64. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 16.

65. Памяти Ивана Филиповича Колесникова, ТМГИАИ, Москва, 1954, т. VII, с. 229.

66. За него вж. Н. И. Химина, пос. съч., с. 14–15.

67. Повече за него вж. П. Г. Софинов, Из истории Русской дореволюционной археографии, Москва, 1957, гл. V, с. 124–136; А. П. Пшеничний, О подготовке декрета «О реорганизации и централизации архивного дела в РСФСР», СА, 1987, кн. 6, с. 17–18; В. В. Крылов, О юбилеях в архивном деле, ОА, 1998, кн. 3, с. 13.

68. В. Н. Автократов, Из истории централизации архивного дела в России (1917–1918 гг.), ОА, 1993, кн. 3, с. 11.

69. В. Н. Самошенко, Исторические архивы Москвы..., с. 184.

70. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 16–18.

71. А. С. Лаппо-Данилевский, Особая комиссия при имп. Русском историческом обществе и ее деятельность по сохранению местных архивных материалов, 1911–1916 гг., Пг. 1916 г., цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 19.

72. Повече за него вж. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 11–16; В. Н. Самошенко, пос. съч., с. 185; ЦГАОР СССР, ф. 7789, oп. 1, д. 18, л. 13 об., цит. по В. Н. Автократов, Из истории формирования классификационных..., с. 20; същият, Из истории централизации архивного дела..., кн. 3, с. 17–18; Интересно е, че на международно равнище принципът на произхода за първи път е поставен на обсъждане през 1910 година на Брюкселския конгрес на архивистите и библиотекарите (в архивната му секция) и е единодушно признат под следната формулировка: «При класификация и съхранение на архивните документи е необходимо всеки от тях да се съхранява в тази група или част от група документи, в чийто състав е влизал документът, когато дадената колекция (имало се предвид «фонд» — б. м.) е била все още жив организъм» (вж. Congres International des archivistes et des bibliotecaires, Bruxelles, 1919, p. 663–670, цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 9), като реакцията в Русия по повод формулирания принцип била, че конгресът «...изразил пожелание да бъде направен принципа, обозначаващ произхода на постъпващите в архива документи... общо ръководство при устройството и описанието на архивите». (В. Щеглов, ЖМНП, 1911, кн. 2, Современная Летопись, с. 60, цит. по В. Н. Автократов, пос. съч., с. 9, бел. № 23.); Повече за докладите, изнесени на конгреса вж. Е. В. Старостин, Архивное дело в странах Западной Европы к началу XX в. и зарождение международного сотрудничества, СА, 1982, кн. 3, с. 73–75.

73. Относно идеите и реализацията на централизацията на архивните структури в един следващ период вж. М. Г. Белгуров, И. Н. Владимирцев, И. А. Георгиевская, О. Н. Копылова, С. Т. Плешаков, Архивное строительство в СССР (1918–1941 гг.), СА, 1978, кн. 2, с. 3–30.

74. В. А. Савин, пос. съч., с. 36, бел. № 2; Ив. Дуйчев, пос. съч., с. 141–142.

75. Според В. Н. Автократов «...в основата си това било самостоятелно развитие на руската архивна мисъл, отразяваща смяната на общотеоретичните възгледи на историците, тясно свързани с архивната теория и практика и отчитащи практическите неудобства, които пораждали партинентните схеми». — Вж. В. Н. Автократов, пос. съч., с. 20. Мнението е дискусионно.

76. Вж. В. Н. Автократов, Понятие «архивны фонд» в советской архивоведении 1920–х годов, Археографический ежегодник за 1984 г., Москва, 1986, с. 42–62; А. В. Рябов, О критике провениенцпринципа в советской архивоведческой литературе 30–х годов, АЕ за 1984 г., Москва, 1986, с. 187–194; К. И. Рудельсон, Советская историография по вопросам классификации архивныx документов, СА, 1972, кн. 1, с. 49–54; В. В. Сорокин, Ленинское учение об отношении к буржуазной науке и оценка «провениенцпринципа», ТМГИАИ, т. 31, вып. 2, с. 31–73. и т. н.