Из историята на Архива на Възраждането в България
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Младен Радков
Дизайн: Давид Нинов
София, 2006
След победата на Деветосептемврийското народно въоръжено въстание у нас се създадоха условия за бързо развитие на родната наука. Създадоха се условия и за развитие на нашето архивно дело на здрава, научна основа. Първостепенна роля в това отношение изигра създаването на държавните архиви през 1951 г., с което се сложи начало на планомерно и централизирано комплектуване на архивното ни богатство.
Днес, след като имаме вече натрупан собствен опит в областта на архивното дело, не е безинтересно да погледнем в миналото, когато архивното дело се е зародило, борело се е за своето съществуване. Тук, доколкото това е възможно, ще се опитаме да проследим, историческото развитие на Архива на Възраждането — първото по рода си архивно учреждение у нас, което години наред е изпълнявало функциите на български национален архив.
* * *
От разностранната дейност на турската държавна власт в различните български градове и села преди Освобождението, Освободителната война (1877–1878 г.) заварила значително архивно наследство. Известна част от него обаче била унищожена по време на самата война, а друга турците успели да вземат със себе си при бягството им от българските земи(1). Освен турски архивни материали до нас са стигнали и значителни количества документи на различни просветни, културни, търговски и други организации, както и на видни наши будители и революционери от възрожденската епоха. В своята голяма част тези архивни материали, ръкописи и старопечатни турски, арабски, персийски и други книги са стигнали до нас през пожарите на войната благодарение на будната гражданска съвест и прозорливост на редица българи, взели дейно участие в борбите на българския народ за национално освобождение. Немалък принос в това отношение имат и българските манастири.
След Освобождението и особено след Съединението, тези материали стават обект на издирване и събиране. Това събирателство на документи през първите 1–2 десетилетия от създаването на новата българска държава се осъществявало главно от Народната библиотека в София и от Министерството на народното просвещение. От един доклад на Марин Дринов от 1879 г. се вижда, че получените в министерството материали през първите години били препращани на библиотеката. За това свидетелствува малко по-късно и една забележка на редакцията на «Сборник за народни умотворения наука и книжнина»(2).
Твърде скоро нашата научна общественост започнала да проявява жив интерес към документалното богатство. Оценявайки значението на документите като най-автентичен източник на нашата история, редица културни дейци издигнали глас за издирването и запазването им. Особено активна дейност в това отношение имал видният наш учен и общественик д-р Ив. Шишманов чрез издавания от Министерството на народното просвещение и редактиран от него «Сборник за народни умотворения, наука и книжнина». Още в първия том на сборника били публикувани две писма на Юрий Венелин до В. Е. Априлов. В забележка към тях четем: «Редакцията на сборника, като ги обнародва…, ползува се от този случай да помоли всекиго, който би издирил каквито и да са писма или други книжа и записки от нашите по-видни дейци на книжовното или политическо поле, да ги скътва и изпраща за напечатване в сборника, в който ще се държи особен отдел за тези документи... Подобните материали, както е знайно, са твърде важни източници за историята на нашето книжовно и политическо възраждане»(3).
Горните няколко реда, чийто автор по всяка вероятност е самият д-р Ив. Шишманов, ярко свидетелствуват за значението, което са отдавали нашите учени на материалите от Българското възраждане. И това е напълно естествено. Нашата още млада буржоазна класа в стремежа си да се утвърди и да заздрави своите позиции се обръща и към миналото. Не случайно през първите две-три десетилетия след Освобождението се пишат истории, мемоари, спомени, записки, отпечатват се отделни архивни документи, дори цели сборници с такива материали, отнасящи се «към оная чудесна и величествена епоха»(4).
В това отношение първостепенно значение заема споменатият вече «Сборник за народни умотворения, наука и книжнина». Редакцията на сборника излиза през 1890 г. със специално възвание-апел(5) към българската общественост, в което отново се издига глас за събиране на архивни материали. Апелът, чийто автор твърде вероятно е пак д-р Ив. Шишманов, приканва обществеността да побърза да събере «поне онова, което още може да се намери, та дано са запази от зъба на времето»(6). Включвайки се най-активно в издирването и събирането на архивни материали, редакцията на сборника открила специален отдел в него за публикуване на документи под заглавие «Материали за историята на Българското възраждане». По този начин отделът, за който става въпрос в цитираната вече забележка, в 1890 г. е вече факт. В него продължило започнатото от предната година публикуване на архивни материали за Възраждането. Тези публикации въпреки своите недостатъци, са ценни като пръв опит за обнародване на документални извори.
За няколко години в министерството, респективно в редакцията на сборника, било събрано значително документално богатство. Предмет на издирване и събиране били не само архивни документи, но и «портретите (фотографии или писани ликове) на народните дейци»(7). И докато първоначално получените материали били препращани в Народната библиотека, впоследствие всичко оставало на съхранение в редакцията. Освен издирване, събиране и публикуване, било необходимо и правилно подреждане на материалите в специално учреждение, за да бъдат те достъпни и лесно използувани от нашите учени. Както свидетелствува самото възвание на редакцията, материалите, събрани в нея, можели да послужат «за допълнение на оная сбирка в Народния музей, която скоро може да се отдели в особена секция под название «Музей на Българското възраждане»(8). Ръководителите на министерството и на редакцията виждали мястото на създаващата се по него време архивна сбирка в Народния музей. По-добро разрешение на въпроса при тогавашните условия било невъзможно.
Идеята за създаване на Музей на Българското възраждане под различни форми била лансирана в течение на повече от 15 години, но останала неосъществена. Едва през 1901 г. комитетът «Цар Освободител» взел решение да издигне един Музей на Българското възраждане и освобождение(9). За осъществяване на решението комитетът изработил и специална програма. Според чл. 4 от тази програма «Музеят на Възраждането ще има отдел, в който да са събрани: цялата книжнина на църковната борба и книжнината на пропагандирането между народа идеята за извоюване политическата ни независимост с оръжие в ръка. И изобщо всичко, писано и печатано на български или на други езици и което е имало значение при възраждането на българския народ, както и портрети, картини и пр.»(10). Този отдел трябвало да послужи за основа на музей. Но и тази идея, въпреки че имала крепители като княза, руския посланик в София, някои учени и други, постепенно заглъхнала(11).
Наред с редакцията на Сборника за народни умотворения и Министерството на народното просвещение материали събирала и Пловдивската окръжна постоянна комисия, която продължила започнатото от Пазарджишката постоянна комисия дело по написване история на Априлското въстание(12). С написването на тази история бил натоварен Д. Т. Страшимиров, който, подпомогнат дейно от комисията, успял да издири и събере много документални материали, свързани с героичната априлска епопея.
През лятото на 1902 г. Търновската окръжна постоянна комисия командировала в Търновски окръг учителя от Първа софийска мъжка гимназия Йордан Попгеоргиев, за да направи някои историко-географски проучвания. По-късно той съобщава, че като обикалял селищата и манастирите на тоя окръг, видял «по таваните на заможните едно време къщи, в жилищата на старите даскали, по тъмните кьошета на старите църкви и в библиотеките на манастирите»(13) много ценни материали от нашето Възраждане. Това дало повод на будния учител да се залови със събирането на всичко, което би послужило за изучаване на нашата история през XIX век. Но за постигане на тази идея Попгеоргиев нямал нито време, нито пари и затова трябвало да чака и да търси необходимите средства.
Със събирането на повече и повече материали отново бил поставен въпросът за създаването на специално учреждение, което да осигури тяхното правилно организиране и съхранение. В началото на 1904 г. по инициатива на министъра на народното просвещение д-р Ив. Шишманов към българския отдел на Народния музей била основана сбирка от материали, за завеждането на която бил натоварен Йордан Попгеоргиев(14). Още същата година Попгеоргиев бил командирован да обиколи много градове в страната, от които събрал значително количество документи. Тези документи впоследствие послужили за основа на Архива на Възраждането.
След завръщането си Попгеоргиев се заел с подреждането на събраните материали. В тази дейност имал щедрата подкрепа и на д-р Ив. Шишманов. Изобщо Шишманов стоял зад всички мероприятия, които довели до създаването на Архива на Възраждането, и участвувал активно при разрешаването на редица въпроси, свързани с неговото организиране(15). За твърде кратък период — по-малко от година, в музейната архивна сбирка, както свидетелствува директорът на музея, били комплектувани и в значителна степен подредени около 4000 писмени и печатни документи по Българското възраждане(16). Така било поставено началото на Архива на Възраждането.
Трябва да подчертаем, че това е първият архивен институт, който, макар и като сбирка към Народния музей, бил самостоятелно обособен със специални задачи и неговата уредба била поверена на отделен човек. Наскоро излиза и Правилник за Архива на Възраждането при Софийския народен музей, утвърден от Министерството на народното просвещение със заповед № 666 от 14. IV. 1906 г.
Архивът просъществувал като сбирка към Народния музей до края на 1908 г., след което бил прехвърлен в Народния етнографски музей(17). Това обединяване било продиктувано не от някакво сходство на задачите, а «поради необходимостта да се оправдае на първо време съществуването на отделен музей за етнографски материали»(18).
Междувременно трябва да подчертаем, че материалите, събрани до това време от редакцията на сборника и от Пловдивската комисия, не били предадени веднага на Народния музей. През 1905 г. те стават основа на историческия отдел на създадения по инициатива на д-р Ив. Шишманов Педагогически музей при Министерството на народното просвещение(19). За първи титуляр на този отдел бил назначен писателят Стилиян Чилингиров. Както сам си спомня, той не възглавил отдела, защото много скоро бил изпратен в странство на специализация. Вместо него бил назначен Д. Т. Страшимиров, който привършил по това време своята «История на Априлското въстание». Събраните от него и от Пловдивската комисия материали за написване на тази история влезли в Педагогическия музей. Така били събрани на едно място значително количество архивни материали за нашата възрожденска епоха(20). Точни сведения за техния брой нямаме, но по всичко изглежда, че числото им приблизително било равно на материалите, съхранявани вече в Народния музей.
Педагогическият музей просъществувал много кратко време. За неговото уреждане не било направено почти нищо и в средата на 1905 г. той се слял с библиотеката на министерството под названието «Училищен музей»(21). За неговата уредба и вътрешен ред бил съставен специален правилник, утвърден със заповед № 1558 от 12. VIII. 1905 г. на Министерството на народното просвещение(22). Според § 4 на правилника «Училищният музей обема три главни отдела: Съвременен отдел, Исторически отдел и Педагогическа библиотека». Историческият отдел трябвало да съдържа «...летописи, училищни закони, правилници, програми, контракти и условни писма, статистики, разни ръкописи, модели, печати, дипломи, декрети, признания, сведения за някогашни учителски дружества и събори, техните решения, програми и правилници, сбирки от стари черковно-училищни песни и речи, портрети на видни педагози и учители и въобще на лица, заслужили с нещо за народната просвета, картини из училищния живот...» и пр.
В Училищния музей обаче не била зарегистрирана някаква особена дейност както по подреждането на наличните материали, така и за по-нататъшното издирване и събиране на други материали. Не след дълго, както свидетелствува Велико Йорданов, тази архивна сбирка била причислена към току-що създадения самостоятелен Народен етнографски музей(23). Кога е станало това прехвърляне, точни данни нямаме. Дали то е станало през 1906 г. при самото откриване на музея, или пък в края на 1908 г., когато бил прехвърлен и Архивът на Възраждането, не е известно. Някои факти обаче ни карат да смятаме, че това преместване на материалите от Училищния музей е станало не в Етнографския, а в Народния музей в началото на 1907 г., наскоро след отделянето на етнографския отдел в самостоятелен музей.
Както споменахме вече, Йордан. Попгеоргиев напуснал по него време Архива на Възраждането при Народния музей и станал главен инспектор в Министерството. По-късно в своя годишен рапорт за 1910 г. вече като директор на Етнографския музей той посочва своите заместници в архива и на първо място сочи Страшимиров(24). Но, както видяхме, Страшимиров по това време завеждал архивната сбирка на Педагогическия, наречен по-късно Училищен музей. Така че твърде вероятно е с неговото преминаване на работа в Народния музей да е била прехвърлена и завежданата от него архивна сбирка. В предговора си към «История на Априлското въстание» от 1907 г. Д. Страшимиров сочи, че Архивът на Възраждането временно се помещавал «още в пелени» в Народния музей(25). В предговора към издадения през 1908 г. първи том на «Архив на Възраждането» Д. Т. Страшимиров ратува за изграждане на споменатия вече Музей на Българското възраждане и освобождение и посочва, че публикуваните материали са от политическия отдел на Архива на Възраждането(26) какъвто според Правилника от 1906 г. няма. Вероятно той бил създаден от Страшимиров в 1907 г., след прехвърляне на архивната сбирка от Училищния музей. Този отдел обхващал събраните от Д. Страшимиров и от Пловдивската комисия материали по историята на Априлското въстание и други някои архиви, постъпили впоследствие. Като изхождаме от казаното дотук, склонни сме да възприемем, че архивната сбирка при Училищния музей била прехвърлена в Архива на Възраждането през 1907 г., а целият архив бил пренесен в Народния етнографски музей в края на 1908 г. За това между впрочем свидетелствува и Йордан Попгеоргиев.
Нищожна част от материалите на Архива на Възраждането останали след неговото пренасяне в Народния музей. Това били «стари ръкописи, няколко писмени документа от времето на Възраждането, печати и др. подобни»(27), които през 1910 г. били описани и предадени отчасти на Народната библиотека, отчасти в Етнографския музей — отдел на Възраждането. Така през 1910 г. били пренесени и последните материали на Архива на Възраждането в Народния етнографски музей, където, обособен като Исторически отдел, той просъществувал повече от 15 години.
* * *
Преди да направим преглед на по-нататъшното развитие на архива, уместно е да видим какъв е бил неговият характер и какви цели и задачи са стояли пред него.
Ако разгледаме внимателно споменатия вече Правилник за Архива на Възраждането(28), ще видим, че за характера и задачите му се говори много малко. От чл. 2–ри се разбира, че «назначението на архива е да сгрупира на едно място и тури в ред всичко, що се отнася до духовния живот на българите през XVIII–XIX в., та да може въз основа на събрания материал да се проучи по-обстойно Българското възраждане». С други думи, на архива се възлага задачата да комплектува и да постави в услуга на научния изследовател изключително възрожденските материали. Тази постановка на правилника обаче не ограничила работниците в отдела по отношение характера на събираните в него архивни документи.
Задачите на историческия отдел при Народния етнографски музей били разширени и определени по-пълно от Закона за народното просвещение от 26. I. 1909 г. Според този закон «Етнографският народен музей се състои от два отдела: Етнографски и Исторически. Историческият отдел съдържа документи по възраждането на българския народ и български печатни произведения от времето на това възраждане».
Законът определя и целта на историческия отдел, а именно «да събира и пази всички документи, които имат каква и да е връзка с историята на Българското възраждане, и да събира и копира всички документи в странство, които имат какво и да е отношение към възраждането на българския народ»(29).
По отношение на характера на материалите, които били обект на издирване и съхранение от страна на историческия отдел, трябва да отбележим, че архивните работници и музейният комитет не се придържали строго към закона и правилниците(30). В подкрепа на това говори и един протокол от заседание на комитета от началото на април 1921 г. «В архива на Възраждането — казва се в този документ — са приети и исторически документи след Освобождението, като такива по Съединението. Те са приети въпреки постановленията на закона, по силата на решението на музейния комитет (прот. № 80/14. III. 1914 г.), за да се запазят, понеже няма друго учреждение освен архива, което да ги запази, и при мисълта, че сегашният Архив на Възраждането ще послужи за основа на бъдещия ни държавен архив. Трябва да се припише в заслуга на музея, който е излязъл от това ограничение, толкоз повече, че след време развитието на самия архив ще наложи едно изменение на закона в този смисъл. С това нито се нарушава законът, нито се изменя целта и характерът на Архива на Възраждането, който в същност е архив на най-новата ни история и пред Освобождението, и след Освобождението.»(31)
Друга задача, която стояла пред историческия отдел, била систематизирането и издаването на събраните материали(32). В тая насока обаче той не развил особена дейност.
След напускането на Йордан Попгеоргиев в началото на 1907 г. в продължение на две-три години отделът бил завеждан последователно от д-р Д. Т. Страшимиров, д-р Н. Алексиев и д-р Ст. Романски. През това време, както свидетелствува през 1910 г. Попгеоргиев, отделът не отбелязал никакъв напредък(33). Архивът се помещавал в част от сградата, отдалечена от тая, в която се намирал етнографският отдел(34).
През февруари 1910 г. Попгеоргиев станал директор на Етнографския музей и в Историческия отдел той заварил 8218 номера, от които 7472 документа, 170 кондики и 576 старопечатни издания — десетки целогодишни списания, вестници и старопечатни книги(35).
В заседанията през същата година Музейният комитет оценил и откупил за историческия отдел значително количество документи на първата председателка и основателка на търновското женско дружество «Радост» Евг. Кисимова, 457 телеграми, записки, протоколи и пр. от архива на покойния Трайко Китанчев, свързани с преврата и контрапреврата през 1886 г., и др.(36)
От годишния рапорт на Попгеоргиев за 1910 г. става ясно, че Архивът на Възраждането бил завеждан известно време и от Иван Дорев, командирован учител от Първа софийска мъжка гимназия. Точно кога той е поел архива, нямаме сведения, но по всяка вероятност това е станало преди 1910 г., тъй като в рапорта името му не фигурира в раздела за станалите промени в персонала.
Новоназначеният Ив. Дорев не развил някаква особена дейност, въпреки че завеждал отдела до 8. Х. 1913 г.(37) Работата му се заключавала предимно в описването в инвентарни книги постъпилите архивни материали и отчасти в събирането на нови документи. По всичко изглежда, че Дорев освен неразбиране на работата проявявал и небрежност. За това свидетелствува и неговият наследник А. П. Стоилов, който по-късно съобщава, че е заварил отдела «в плачевно положение». Старопечатните книги били неподвързани, много техни листове и цели коли били прехвърлени между други книги. Под един номер били вписани в инвентара няколко книги; много от документите били измачкани и изпокъсани и т. н.(38) Това затруднявало извънредно много проверката, поради което приемането на архива от страна на новия ръководител на архива продължило с прекъсвания до 1916 г.
Лошата организация на документалното имущество на отдела пречела на неговото използуване от хората на науката. Това станало причина да се предприеме повторно инвентиране на документите. За тази цел още в началото на 1914 г. бил изготвен подробен план за описване на документите, на старопечатните книги и на ръкописите. Планът бил одобрен от музейния комитет.
Първата световна война обаче попречила да се завърши работата по изпълнението на този план. Стоилов бил мобилизиран като етнограф при Щаба на 2–ра българска армия и архивът бездействувал. От отчета му за 1916 г. се вижда, че архивът бил отворен и използуван от няколко учени само през краткотрайните завръщания на Стоилов в София.
Трябва да подчертаем, че войната затруднила до голяма степен дейността на целия музей. Музейната работа била насочена сега към събиране на материали от новозаетите територии. Това събирателство било поощрявано и от Министерството на народното просвещение, което издало по този повод специална наредба(39). В съгласие с нея Народният етнографски музей ходатайствувал през 1917 г. пред министерството да бъдат командировани двама негови сътрудници в новозаетите краища за издирване на материали(40). В резултат на това бил командирован членът на музейния комитет — П. Чилев, учител в Първа софийска мъжка гимназия. От доклада на Чилев след неговото завръщане става ясно, че той посетил само част от предвидените обекти, където успял да издири съвсем малко материали. Местата, които обходил, били посетени преди него от пловдивските учители Йордан Попгеоргиев(41) и Ст. Н. Шишков, които успели да приберат със себе си и всичко по-ценно(42).
Характерно за работата на историческия отдел през следващия период след войната до прехвърлянето му в Народната библиотека е честата смяна на неговите уредници(43). След завършването на войната начело на музея застава Антон П. Стоилов (5. Х. 1918 г.)(44), който останал тук до края на 1921 г. Архивът бил поет от новоназначения директор Ст. Станимиров. Скоро на тази длъжност последвали още няколко смени. Първоначално бил назначен Кръстю П. Мисирков, който приел отдела с акт на 4. I. 1919 г.(45) От акта се разбира крайно лошото състояние на част от имуществото на архива. В него се посочва например, че поради немарливост през 1912 г. били изгубени редица документи, от които не бил намерен нито един.
В отчета за 1918 г. Мисирков посочва, че през годината работата в отдела била отчасти възстановена и той започнал нормален живот. През 1918 г. били назначени помощник-уредник и писарка. Продължена била и работата от предидущите години по изготвянето на нови инвентарни книги(46). Кр. Мисирков не останал дълго в музея. От 1. IX. 1919 г. отделът е отново без ръководител(47). Това наложило Стоилов покрай директорската си работа да ръководи и отдела до назначаването на нов уредник.
През следващите години работата в Архива на Възраждането била спъвана до голяма степен от текучеството в него. От 5. Х. 1918 г. до 6. Х. 1921 г. били уредници един след друг Кр. Мисирков, Г. Баласчев, Кр. Миятев и Д. Божков и командированите учители на занятие в отдела Кр. Крачунов, Л. Чешмеджиева, Ив. Пастухов и В. Стефков(48). Болшинството от тях работили в архива само по няколко месеца, без да проявят някакъв особен интерес към архивното дело.
Със заповед Министерството на народното просвещение от 5. XI. 1919 г. назначило за уредник на Архива Георги Д. Баласчев(49), който с известни прекъсвания ръководил архива година и половина — до 5. V. 1921 г.(50)
Новият уредник не допринесъл нищо за издигането на архива. Улисан в своите лични изследвания, той почти изоставил пряката си работа като уредник. Нещо повече, вместо да продължи усилено новото описване на документите, което е трябвало да бъде свършено, той разбъркал документите в папките и не поставил на своето място старопечатните книги. Това наложило след неговото уволнение (от 21. V. 1921 г.) командированият учител в Етнографския отдел Ив. Карановски да отдели цели два месеца и половина, за да въведе някакъв ред(51). При създалата се обстановка, в която Баласчев имал подчертано небрежно отношение към работата си, скоро се появили пререкания между него и Стоилов като директор на музея. Последният искал да бъде продължено новото инвентиране и не се примирявал с грешките, допуснати от Баласчев. Баласчев обаче възразявал срещу необходимостта от новото инвентиране(52). Това наложило музейният комитет в няколко поредни заседания да се занимае с въпроса и да принуди Баласчев да продължи работата.
Пререканията между Стоилов и Баласчев се задълбочили особено много, когато министерството решило да направи ревизия на отдела. Изпратените ревизори обаче не успели да извършат ревизията поради липса на добър ред в организацията на архивното имущество. В своите доклади-изложения от 25. III. 1921 г. и 9. IV. 1921 г.(53) директорът Стоилов изнесъл пред министъра неблагополучията в Историческия отдел и отношението на уредника към работата в него. От своя страна Баласчев изложил становището си по недостатъците и начина на работа в архива в свои бележки до министерството. С писмо № 8788 от 1. IV. 1921 г. министърът на народното просвещение предписал на директора да свика незабавно музейния комитет, който да разгледа повдигнатите от уредника въпроси и да «установи известни норми върху начина на описването на документите и материалите». Тези норми трябвало да залегнат в един «подробен протокол, който ще служи за ръководство при описването и вписването на предметите в инвентарите и каталозите»(54).
Музейният комитет на две свои поредни заседания (от 21. III. 1921 г., протокол № 148, и от 4. IV. 1921 г., протокол № 149) обстойно разглежда поставените въпроси и в решенията си запазва в основни линии съществуващите норми и принципи по отношение начина на работа в отдела. Трябва да отбележим, че сам Баласчев не предлага някакви нововъведения по инвентирането и фиширането на материалите, а в бележките си само констатира недостатъците в това отношение, дължащи се не само на схващанията на отделните работници в архива или пък на опущения, както смятал комитетът, но преди всичко на липсата на архивистки познания и опит и произтичащите от тях лутания и търсения на начини и способи за работа. Това обаче не са разбирали нито Стоилов, нито Баласчев и докато първият бил ревностен привърженик на установените още от създаването на този културен институт норми за работа, без да вижда недостатъците в тях, вторият чувствувал необходимостта от внасянето на нещо ново, на един нов ред, на нови начини и похвати при обработката на материалите, но какви точно, той сам не е знаел.
Недостатъците в описването на материалите и особено в тяхното каталогизиране виждал и д-р Кръстю Миятев, който заместил Баласчев за едно кратко време през 1920 г.(55) Въпреки краткотрайното му престояване в отдела, ръководен от необходимостта да се подобри работата в него, той изготвил план за систематичен каталог на Архива на Българското възраждане(56). Какво именно представлява този план, нямаме точни сведения. Малко по-късно, като говори за този каталог, Баласчев изказва мнение, че много раздели, които се предлагали в него, не трябвало да съществуват, тъй като в отдела липсвали подобни документи. Като отбелязва, че такива документи има в Народната библиотека, Баласчев прави предложение историческият отдел да се слее с оня на Народната библиотека(57). Малко по-късно, посочвайки, че предмети и документи от Възраждането се пазят не само в музея, но също в Народната и Университетската библиотека, в Св. Синод и Академията на науките, Баласчев правилно подчертава необходимостта от внасяне на единство в тяхното описване(58).
В бележките си Баласчев засяга и въпроса за характера на материалите, които се съхранявали в архива. Той подчертава, че неправилно тук са приети книги, вестници, списания и документи от годините след освобождението на България. С това се нарушава не само законът и § 4 от правилника на музея, но се измествала и произволно целта на Архива на Възраждането, като се възприемали функции, присъщи на Народната библиотека(59). Баласчев застава на становището, че в Историческия отдел на музея следва да се приемат и съхраняват само материали, свързани с «духовното и политическо възраждане на българския народ».
Естествено хубаво би било, ако Архивът на Възраждането бе запазил своя чист характер, без да включва и документи от по-късен период като тия от Съединението. При тогавашната обстановка обаче нарушението на закона и правилника било не само неизбежно, но и наложително, тъй като това спомагало да се спасят от явна гибел крайно ценни и интересни за историята ни материали. Изглежда, Баласчев не е разбирал това, защото и по-късно не се отказал от гледището си по този въпрос(60).
Министерството с предписание № 10 747 от 18. IV. 1921 г. одобрило протокола и решенията на музейния комитет, които, както видяхме, запазили съществуващите порядки и норми в отдела, и наредило «да се приканят надлежащите уредници да пристъпят към описването на всички документи, за да може подир това да се извърши предприетата от ревизорите проверка»(61).
С решенията на музейния комитет и предписанията на министерството натегнатата обстановка в музея не се подобрила. На 9. VI. 1921 г. Баласчев бил принуден да си подаде оставката. Министерството приело оставката му и го освободило от длъжност(62). Още същия месец, на 21. V. 1921 г., за уредник бил натоварен командированият учител при етнографския отдел Иван Карановски(63). Наскоро след назначаването новият уредник бил командирован за 15 дни в Карнобат и околността му, за да прибере документи за историческия отдел и да достави етнографски материали от околността(64). След завръщането си той бил преместен отново в етнографския отдел като асистент, а като негови заместници в архива се изредили Д. Божков — от 15. VII до 31. VIII, и Ив. Пастухов — до 6. Х. 1921 г. включително(65). От 7. Х. 1921 г. за уредник на историческия отдел се завърнал Антон П. Стоилов(66). За документалното имущество на историческия отдел бил съставен протокол от 16. I. 1922 г.(67) Запознавайки се отблизо с дейността на отдела и с начините на работа в него, Ст. Станимиров, по това време директор, одобрил решението на музейния комитет от 14. III. 1914 г. (с протокол № 80) и насърчил новото инвентиране.
Поемайки отново Архива на Възраждането, Стоилов засилил работата по описването на материалите. През същата година в него работили като командировани учители Ив. Пастухов, В. Стефков, Л. Чешмеджиева и Г. Стаменов — преводач на гръцки текстове. Уредникът желаел да се приключи работата по новото описание на документите до края на 1922 г. Затова той предложил да се откомандирова Чешмеджиева като неподготвена в тази работа и вместо нея да се командироват две учителки; едната да вписва фишите в инвентарите, а другата да пише на машина каталога.
През следващите две години не било направено нищо повече. Работата в отдела пак по същите причини, а именно чести промени в неговия състав, вървяла все така анемично. Не по-малко отрицателно отражение оказал и фактът, че още през 1921 г. по новия просветен закон историческият отдел бил закрит, а Архивът на Възраждането трябвало да бъде предаден в Народната библиотека. Въпросът по прехвърлянето не бил уреден веднага и в продължение на близо три години работниците в отдела живели с мисълта за скорошното му ликвидиране. Това, няма съмнение, пречело на тяхната работа. В началото на 1924 г., когато станало пренасянето на архива в библиотеката, той се състоял от трима души: уредник Стоилов, командирования учител Г. Стефанов и преводача Стаменов.
През последните три-четири години от съществуването на Архива на Възраждането вече като отдел на Етнографския музей събирателската дейност не била на завидна висота. Били издирени и откупени твърде малко материали, между които 21 изостанали документа от архивата на Раковски(68), 43 документа по основаването и функционирането на южнославянския пансион на Минков в Николаев и др.(69) През последните месеци преди прехвърлянето на архива в Народната библиотека той се обогатил с документи от Одеса и Галац и някои документи, свързани с румънското владичество в Бесарабия(70). Това не означава, че на събирателската работа не се отдавало нужното значение. Напротив, през целия период на съществуване на Архива на Възраждането на нея почти винаги се обръщало сериозно внимание. Прехвърляйки рамките на своите цели и задачи, Архивът спомогнал за запазването и на много ценни материали от следосвобожденската епоха, отразяващи събития по Съединението — 1885 г., преврата и контрапреврата — 1886 г., и др. Уредниците на архива неведнъж настоявали пред министерството да се осигурят средства за изкупуване на целите архивни фондове на видни наши революционери, общественици, будители и пр. Благодарение на тези настойчиви искания били откупени архивите на Раковски, на д-р Селимински (през 1920 г.) и др.
Стоилов направил доста за издирване на материали. По негово искане сътрудниците на отдела обходили редица райони в страната. Вече споменахме за командироването на Карановски в Карнобатско. През 1922 г. Стоилов ходатайствувал да се изпращат из провинцията и командированите в отдела учители, за да събират документи по нашето Възраждане(71). Сам той обикалял редица места със същата цел. През декември 1923 г. той посетил Русе, където по молба на народния комитет «В. Левски», след обиколката на Д. Т. Страшимиров за издирване на документи по биографията на Апостола, описал и оценил архивните фондове на Н. Т. Обретенов, Ф. Симидов и др. Същите обаче били откупени едва през 1926 г. за архивния отдел при Народната библиотека.
През септември и октомври 1923 г. Стоилов бил командирован в Унгария, Австрия, Чехословакия и Германия, където освен прибирането на етнографски материали имал за задача да се запознае с уредбата на редица чуждестранни музеи, библиотеки и архиви(72).
Всичко това говори все пак за една що-годе интензивна събирателска дейност и преди всичко за правилното отношение, което Стоилов имал към нея. Натрупаният от него опит помогнал на архивните работници от Народната библиотека да развият активна събирателска работа и да запазят за поколенията много и крайно интересни документални материали.
* * *
За да се добие по-пълна представа за живота и уредбата на Архива на Възраждането, необходимо ще е да се спрем накратко и на организацията на работа вътре в самия него(73). Насоките в това отношение са били дадени още в първия правилник за архива от 1906 г. От чл. 3 на този документ се разбира, че «Архивът на Възраждането обема 4 главни отдела: Обществен, Църковен, Училищен и Книжовен». Следващите три члена на правилника показват какви материали обхващали първите три отдела.
В обществения отдел трябвало да се събират «градски кондики, еснафски кондики, еснафски правилници, общински решения и протоколи, общински заповеди и разпореждания, фермани за частни и обществени правдини и общински печати».
В църковния отдел влизали «църковни кондики и сметки, завещания в полза на църквите, кореспонденция на църковните настоятелства, махзари и разни видове заявления и протести до светските и духовните власти по църковната борба, кореспонденция помежду общините и по църковната разправа, правителствени заповеди и разпореждания по църковната борба, кореспонденция на видните църковни деятели помежду им или с общините, рапорти на църковните представители в Цариград и портрети на най-важните борци за църковна свобода».
Училищният отдел трябвало да събира «училищни кондики, условни писма, училищни законници, правилници и програми, протоколи на училищните настоятелства, кореспонденция между училищни настоятелства, учители и книжари, знакове за ученически отличия и портрети на най-видните учители».
В тези три отдела били обособени документалните материали още през 1905–1906 г. Вътре в отделите документите били организирани по съдържание, място и време(74). По същото време се появили и първите четири книги на «стария инвентарен каталог», в които били описани документите, постъпили в архива до 1911 г. включително(75). Две от тях били озаглавени «Опис на материалите по Възраждането на българския народ» и имали обща и последователна номерация на документите от № 1 до № 4027 и от № 4028 до № 8117. Третата книга не била надписана и в нея номерацията продължавала от № 8118 до № 9246. Четвъртата книга носела надпис «Архив на Възраждането — Политически отдел» и имала отделна номерация от № 1 до № 2725. И четирите книги били прошнуровани на 15. IV. 1904 г.(76) Последната книга била заведена по-късно, когато друг уредник прибавил към трите отдела нов — Политически отдел(77), в който събрал всички документи по въстанията, Освобождението на България, Съединението и др.(78) Материалите не били групирани в архивни единици, а всеки документ съществувал сам за себе си и бил инвентиран и описван напълно самостоятелно. Този начин на вътрешна обработка бил донесен по всяка вероятност от проф. Ив. Шишманов от някои културни учреждения на Запад. Той пръв пренася, макар и в примитивна форма, опита на западното архивно дело. Когато говорим за форми на работа в Архива на Възраждането, не бива да отминаваме и обстоятелството, че по една или друга причина той се намирал в музей. Съществуващите методи на работа в него, няма съмнение, малко или много са повлияли и на организацията в архива. Разделянето на документите вътре в споменатите вече серии по предмет, после по градове и накрая по дати говори именно за това влияние(79).
Това групиране на материалите довело до неоправдано произволно и вредно разпокъсване на запазените с голям труд лични архиви. Разпокъсани например били архивите на търновския каазавеклин Георги Попстоименов, на Иларион Кюстендилски, на Панайот Хитов, Захари Стоянов и др., а така също и някои ръкописи(80). Разпокъсването станало така, че по-късно, когато бил отчетен този недостатък, възстановяването на материалите в предишния им ред било невъзможно.
Ако изброените дотук неблагополучия по отношение обработката на документалното богатство в Архива на Възраждането се дължели предимно на липсата на познания и опит в архивното дело, то големите повреди, нанесени върху самите документи, били резултат на некомпетентността и донякъде дори на невежеството на някои уредници. На по-голямата част от запазените документи — писма, кондики, тефтери, карти, старопечатни книги, вестници, ръкописи и пр., бившият уредник Ив. Дорев поставил печата на Етнографския музей от 1906 г. с виолетово мастило. Печатът бил поставян на заглавието и в текста на няколко места(81). Големият печат с надпис «Архив на Българското възраждане при Соф. Нар. музей — 1906 г.» пречи да бъде прочетен текстът на много от документите. Освен това върху част от документите някои от уредниците правили с мастило различни бележки с цел да пояснят изложението в документа.
Ако съдим по думите на Й. Попгеоргиев през 1907 г., когато той напуснал архива, материалите били подготвени за съставяне на каталози. Неговите заместници обаче се задоволили само с инвентирането на новопостъпилите документи и тук били допускани немалко грешки. Твърде често описването на новите постъпления било извършено небрежно и групово, под общи номера и обща анотация, без да се означават номерата върху документите. Под общото заглавие «До въстанието» или «До Съединението» били описани десетки, а понякога и стотици документи(82). Някои описания не давали и най-необходимите сведения за документите. Случвало се освен това едни и същи документи да бъдат записвани по два и три пъти с различни инвентарни номера и в различни инвентарни книги или пък части от един и същ документ да бъдат третирани като отделни документи(83).
Всички тези недостатъци били забелязани още от самото начало. Като говори за тях в края на 1911 г., новият директор на Етнографския музей Мл. Панчов вижда единствен изход от създалото се положение в отпечатването на нови инвентарни книги. Отпечатвани били еднакви за двата отдела инвентарни книги, но характерът на историческия отдел наложил печатането на специално пригодени за архивни документи книги, които са и първите у нас(84). Пред вид на бъдещите преобразования в архива в инвентарните книги били уточнени следните графи: 1) инвентарен номер; 2) шкаф, редица, папка; 3) дата на постъплението; 4) съдържание на документа; 5) дата на документа; 6) от кого е изпратен и откъде; 7) до кого е изпратен и къде; 8) вид на документа; 9) цена; 10) от кого е купен или подарен; 11) забележка(85).
Документалните материали били поставяни в папки, които били подреждани в шкафове. Това обстоятелство вероятно е наложило и известно сигниране. За целта била предвидена и съответна графа: «шкаф, редица, папка». Може дори да се предположи, че папките са били подреждани вертикално, нещо, което водело до повреждане на материалите, и през 1914 г. се наложило музейният комитет да вземе решение за закупуване на специален шкаф(86).
Поради големия брой на постъпленията наложило се още в началото на 1912 г. да се продължи воденето на стария инвентарен опис в една от новоотпечатаните книги(87). Тук били избягнати много от недостатъците на първите четири книги и до прехвърлянето на архива в Народната библиотека тази книга служила само като книга на постъпленията, като основен, задължителен от финансовите закони инвентар, необходим за финансовите кредити и ревизии(88).
По изготвения от Стоилов план за описване на документите, на старопечатните книги и на ръкописите музейният комитет на 14. III. 1914 г. взел решение при изработката на нови инвентари «да се слеят двата стари инвентара за възраждането и политическия отдел в един с една номерация, така че в този отдел да се водят за в бъдеще само два инвентара — един за ръкописни документи и друг за старопечатни книги». Всеки документ трябвало да се постави внимателно в особен бял лист и по възможност да се избягват каквито и да било писания на номера и пр. върху самите документи. Музейният комитет решил също «да се изработят постепенно и подвижни каталози на картони, отпърво по автори, сетне по съдържание, по архиви на лица, по дата, по място на написването и отправянето им и пр. и пр.»(89).
В изпълнение на горните решения Стоилов започнал новото инвентиране. Материалите той описвал по съществуващия ред на папките, при което документите се размествали и се нареждали в нови папки според номера им от новия инвентар(90). Отделния документ той поставял в бял лист и на гърба му надписвал новия инвентарен номер. По самите материали уредникът избягвал да пише дори новия номер, тъй като значителна част от тях носели вече по четири номера, един от които с червен молив и три с мастило. Като сравним описания от Стоилов начин на описване с установените в инвентарните книги графи(91), бие на очи известно различие. В книгите не били предвидени графи за някои елементи от описването, а именно — за стария инвентарен номер, за датата на документа, за броя на листовете и страниците, за формата и др.
Споменатият начин на описание бил по-пълен и цялостен в сравнение с предвидения в инвентарните книги. Дали последните били пригодени към него, нямаме сведения. Всеки случай старият инвентарен номер бил посочван в новите книги с червено мастило, защото Стоилов описвал всеки документ на фиши от хартия, а в инвентарната книга тези фиши били преписвани срещу новите номера(92). Същевременно били подготвяни на пишеща машина и картоните за цетел-каталога. От тях уредникът възнамерявал да приготви много лесно всички ония помагала, необходими за научно използуване на документите.
За трудностите, които срещал в процеса на работата, и за някои допълнителни въпроси, свързани с начина на работа с архивните документи, Стоилов споменава в отчета си за 1914 г.
Общо взето, работата с архивните документи в Архива на Възраждането по това време стояла на завидна висота в научно отношение от гледна точка, разбира се, на тогавашните условия. Стоилов нямал някаква специална подготовка по архивистика. Ръководен обаче от своето силно желание да бъде полезен за родната историческа наука, разкривайки ценността на издиреното и сгрупирано с големи мъки в архива родно документално богатство, той вникнал в същината на съществуващите порядки, начини и способи за научно-техническата обработка, преценявал техните недостатъци, възприемал положителното и обогатявал архивната практика с нов опит, получен в процеса на работата.
Избухналата Първа световна война прекъснала започнатото ново инвентиране и фиширане. Отделът почти бездействувал поради мобилизацията на Стоилов. Работата по описа замряла, затова през 1916 г. Стоилов ходатайствува «да бъде назначена веща помощница на уредника», която да продължи описването(93). След войната Стоилов, както видяхме, напуска отдела и става директор на музея. До това време той описал 148 папки документи с 9000 отделни номера. На 7000 документа и старопечатни книги е съставен и подвижен картонен каталог(94). Новопостъпилите материали той продължавал да вписва в новата инвентарна книга, заведена през 1912 г., в която се продължавала номерацията от стария инвентар. До началото на 1919 г. в нея били описани материалите от № 9247 до № 10 251. Същевременно с новото инвентиране три от новите инвентарни книги били вече изпълнени и описването се извършвало на четвърта. Те имали обща и последователна номерация — първата с № 1–2101, втората — с № 2102–4332, третата — с № 4333–6339. За старопечатните книги водели отделна инвентарна книга, в която те били описани от № 1 до № 935. Поради малкия брой — 72 — ръкописите били вписвани в инвентара заедно с документите(95).
През 1919 г. Мисирков продължил новото инвентиране, но скоро и четвъртият нов инвентар бил изпълнен, а с него се свършили и специалните инвентарни книги за Архива на Възраждането. Следвоенните условия вероятно не позволили отпечатването на нови инвентари и затова описването продължило в две от старите инвентарни книги, оставени през 1912 г. за музейни предмети. След известен застой новото инвентиране било активизирано едва след напускането на Баласчев през 1921 г. и особено след завръщането на Стоилов като уредник на архива. Въпреки това то не било приключено напълно до преминаването на отдела в Народната библиотека. От акта, с който Стоилов предал през 1924 г. имуществото на отдела на уредника от библиотеката В. Василев, се вижда докъде било стигнало новото инвентиране.
В четвъртата книга били вписани документите от № 6340 до № 8422, в петата — № 8423–10 191 и в шестата № 10 192–10 464. Така той предал шест нови инвентарни каталога и пет стари. За трите стари инвентара вече споменахме. В четвъртия, в който се регистрирали новопостъпилите документи, продължила номерацията от първите три и в него били вписани документи от № 9247 до № 10 678. Петият инвентар бил за Политическия отдел и воденето му било прекъснато със започване на новото инвентиране. Всички документи били подредени в 222 папки и кондики. Архивът на д-р Селимински бил предаден в 10 папки и 6 тефтера. За всички документи били предадени фиши, част от които били написани и на картон за каталога.
Ако анализираме внимателно данните от този акт, ще видим, че за всички документи били изготвени фиши, известна част от които по липса на картон уредниците съставили на обикновена хартия. Новото инвентиране, т. е. вписването на съдържанието на фишите в новите каталози, не било приключено. Оставало да се опишат материалите от № 10 465 до № 10 678 и тия от инвентара за Политическия отдел. Архивата на д-р Селимински, върху която няколко години работил преводачът Г. Стаменов, не била обработена напълно и затова Василев я приел по папки и тефтери. От същия акт се вижда, че в музея били задържани няколко десетки печати и рапорти, чиито инвентарни номера са изрично упоменати в него. Сбирката от старопечатни книги останала също в музея и през следващите години се полагали грижи за нейното попълнение(96).
Архивът на Възраждането бил пренесен в Народната библиотека заедно с целия справочен апарат, който бил съставян близо 20 години и неведнъж ставал причина за горещи спорове сред работниците в архива.
За да приключим с въпроса за работата вътре в архива, накратко ще се спрем и на начина на използуване на материалите. Още първият правилник за Архива на Възраждането от 1906 г. в своя 9–и член предвижда: «От материалите на архива може да се ползува само оня, който е получил писмено разрешение от министъра на народното просвещение. Използуването на материалите става в Софийския народен музей в присъствието на един определен чиновник». Според този правилник достъпът в архива бил възможен само по два часа преди обед на всеки присъствен ден.
Тези ограничения в значителна степен били намалени с Мушановия просветен закон от 1909 г. С този закон функциите по контрола на използуването на материалите били прехвърлени върху музейния комитет. В общите правила за ползуване на музейните сбирки в Народния етнографски музей законът забранявал да се правят копия на документи без разрешение на музейния комитет. Сбирките (в това число и архивните материали) били музейна собственост и не можели да се изнасят вън от него. Те се ползували безплатно от всички без разлика на занятие, пол и народност по установения в музея ред(97).
В унисон с положенията, залегнали в закона, във временния правилник на Етнографския музей от 31. Х. 1909 г. се забранява: а) изнасянето на документи вън от музея (§ 41), б) снемането на фотографически и други снимки и копия от документите без предварително разрешение от музейния комитет (§ 42)(98).
Тези положения в закона и правилника, както се вижда от някои документи, били спазвани строго. За това свидетелствува и д-р П. Ников, известен наш историк, който през 1919 г. помолил музейния комитет да му бъде разрешено «да снеме преписи от документи по възраждането на гр. Варна, които да издаде покрай други такива материали в отделна сбирка». Музейният комитет обаче му разрешил да си взема само бележки или извлечения, но не и преписи от документи, защото това противоречало на задачите на музея, който «един ден сам ще почне да печати събраните материали»(99).
Общо за използуването на материалите от Архива на Възраждането можем да кажем, че те били малко достъпни, а, от друга страна, и малко търсени. От годишните отчети на уредниците например става ясно, че архивът бил посещаван годишно от 5 до 10 души, предимно научни работници, които издирвали суров материал по интересуващите ги проблеми. Това се дължало преди всичко на обстоятелството, че документите осветлявали събития в рамките на един конкретен период, затова били търсени от тесен кръг научни работници, работещи предимно върху проблеми на Възраждането. При това значителна част документи били публикувани в «Сборника за народни умотворения, наука и книжнина. Архив на възраждането» — под редакцията на Страшимиров и др.
* * *
За да добием пълна представа за историческото развитие на Архива на Възраждането, трябва да разгледаме и въпроса по неговото прехвърляне в Народната библиотека. Както вече посочихме, Архивът на Възраждането не бил единственият институт, който събирал архивни документи. Едновременно с него архивните материали били обект и на Народната библиотека. Това на практика водело до разкъсване на материалите на фондовете. Достигнало се дотам, че някои лични фондове, като тоя на Светослав Миларов, били поделени между библиотеката и музея(100). Материалите до Освобождението оставали в Архива на Възраждането, а тези след него се прибирали в Архивния отдел на библиотеката.
Ръководен от желанието да се помогне на нашите учени в техните издирвания с един по-централизиран архив, през 1919 г. заместник-директорът на Народната библиотека Стилиян Чилингиров предложил някои допълнения в закона, за «да се привлече в Народната библиотека Архивът на Възраждането... и да се прибират документи и данни за нашите деятели от близкото минало, както и за съвременниците, доколкото тяхната обществена дейност може да се прецени като значение за нашия живот и нашата история»(101). В мотивите по проекта за изменение на закона за народното просвещение, представени от Чилингиров, между другото четем: «Днес... това държане на архива в музея е безсмислица; време е да се разбере, че действително е голямо остроумие да може да се сети човек, че книжовни документи — вестници, списания, книги, писма и пр., може да се пазят между дрехите и занаятчийските сечива на българския народ»(102).
Мнението, изказано от Чилингиров като представител на библиотечния комитет при библиотеката, било взето под внимание. В новия закон от 21. VII. 1921 г. били извършени известни корекции, съгласно които до предаването в Народната библиотека Архивът на Възраждането оставал на съхранение в Етнографския музей като Отдел на Възраждането(103). Така по-нататъшната съдба на архива била решена. Прехвърлянето му обаче поради редица причини се забавило близо три години. Едва след събитията през 1923 г., когато за директор на Народната библиотека бил назначен Божан Ангелов, библиотечният комитет се занимал със закона от 1921 г. Внесено било в Министерството на народното просвещение и предложение за неговото изменяне. Комитетът намерил, че «историческият архив при Етнографския музей трябва да се премахне и събраните там материали да се присъединят към архива на Народната библиотека(104), тъй като разделянето на архивните материали на две места — в Народната библиотека и в Етнографския музей — е свързано с редица несгоди и за науката, и за правилната уредба за учрежденията, и за икономията».
Условия за приемането на архива в Народната библиотека били създадени в началото на 1924 г. Министерството на народното просвещение, съобразявайки се с горните предложения и законното положение, установено още през 1921 г.(105), предписало на музея да си предаде архива в библиотеката(106). За целта в библиотеката бил назначен и специален човек. Предаването и приемането станало през месец март 1924 г.
Прави впечатление, че въпросът около прехвърлянето на Архива на Възраждането бил повдиган и ревностно защитаван от ръководството на Народната библиотека. Това донякъде говори за стремеж, за влечение на библиотечните работници, което и днес отчасти съществува, към придаване на библиотеката на характер не само на национално книгохранилище, но и на национален архив. В този стремеж се чувствува известно влияние от Запад, където и сега редица големи национални библиотеки разполагат и с богати архиви. Наистина мястото на Архива на Възраждането не било в Етнографския музей. Причините, които го задържали в него, скоро отпаднали и особено след свършване на войната през 1918 г. оставянето му като музеен отдел било нецелесъобразно и отчасти вредно, тъй като по характер етнографският и историческият отдел по нищо не си схождали. Оттук произтичат и корените на неуредиците и неблагополучията в работата на архива особено след 1919 г. От друга страна обаче, не бива да отминаваме факта, че през периода 1920–1923 г. съществували реални възможности за създаване на Държавен архив, стига тези възможности да са били правилно разбрани и да не са надделели вредните за архивното дело децентралистични тенденции. С това архивното дело у нас щеше да получи по-голям размах и за националната ни история щяха да бъдат спасени много по-голям брой ценни документи.
С прекратяване дейността на Архива на Възраждането и пренасянето му в Софийската народна библиотека нейният архивен отдел поел върху себе си функциите на национален архив и в течение на дълги години играл ролята на архивен институт от общодържавно значение.
Като говорим за историческото развитие на Архива на Възраждането, не бива да отминаваме обстоятелството, че условията за работа в него не били на нужната висота. Липсвали подходяща сграда и съоръжения за най-елементарно съхранение на материалите. Отпускали се оскъдни средства за откупуване на архивни документи. Персоналът бил недостатъчен и със слаба подготовка. Особено вредна била практиката на командироване на учители за занятие в архива, което увеличавало текучеството и неблагополучията в него. Липсвали познания по архивистика, което допринесло за значителните повреди, нанесени на документите. Заимствуваният опит от западното архивно дело бил смесен с музейните методи и начини на работа. Това се отразило крайно неблагоприятно за организацията на материалите. В голямото си болшинство документите съществували сами за себе си. Описването и каталогизирането ставало поединично, документ по документ. Груповото описване било изключение и се отнасяло за част от ръкописите, тефтерите, някои кондики и др.
Благодарение на ентусиазма на някои уредници бил натрупан собствен опит, анализирали се недостатъците и се търсили пътища за тяхното отстраняване. Така се сложило началото на родната архивна теория и практика, което придава високо значение на Архива на Възраждането.
* * *
В заключение трябва да подчертаем, че въпреки немалкото недостатъци, които съществували в работата, уредбата и организацията на Архива на Възраждането, той заема достойно място в нашето архивно дело. Преди всичко трябва да му отдадем заслужената висока оценка като първи архивен институт у нас, сложил началото на родното архивоведение и играл дълги години ролята на общонационален архив. Създаден и развивал се благодарение на ентусиазма на родолюбиви българи, милеещи за българската култура, Архивът на Възраждането спомогнал извънредно много да се съхрани и опази за идните поколения едно ценно и неповторимо богатство, скътало в страниците си като мълчалив свидетел събитията от оная чудесна и величествена възрожденска епоха, в която нашите деди с оръжие и перо воювали за политическата и духовната свобода на нашия изстрадал героичен народ.
Бележки
1. П. Миятев, Архивното дело в България от Освобождението до създаване на Държавен архивен фонд през 1951 г., Известия на Архивния институт при БАН, т. I, 1957 г., стр. 21.
2. СбНУ, 1889 г., кн. 1, стр. 176.
4. Пак там, 1890 г., кн. 3, стр. 395.
7. СбНУ, 1890 г., кн. 3, стр. 397.
9. Архив на Възраждането, т. I, София, 1908 г., стр. XX.
12. Д. Т. Страшимиров, История на Априлското въстание, т. I, Пд., 1907 г., стр. 1.
13. Й. Попгеоргиев, Материал и книги по възраждането на българския народ, отпечатък от кн. II, на Известия за командировките на Министерството на народното просвещение, стр. 1.
14. Реч на директора на Народния музей по случай тържественото откриване на музея на 18. V. 1905 г., Училищен преглед, 1905 г., кн. 10, стр. 775; Годишник на Нар. библиотека в София за 1924–1925 г., София, 1926, стр. 132–133.
15. Л. Киркова, Към историята на научно-справочния апарат в българските архиви, Изследвания в чест на Марин Дринов, София, 1960 г., стр. 449.
16. Училищен преглед, 1905 г., кн. 10, стр. 775. Тази цифра може да бъде поставена под известно съмнение. По всяка вероятност тя е била по-малка, освен ако в музея не е било съхранявано известно количество материали, постъпило преди 1904 г. За това говори следното обстоятелство: след приключване на обиколките Йордан Попгеоргиев подредил набързо събраните материали и съставил един сравнително подробен опис, който отпечатва през 1905 г. в «Известия за командировките на Министерството на народната просвета» под заглавие «Материал и книги по възраждането на българския народ». Можем да смятаме, че няма да сме далеч от истината, ако кажем, че това е първият по рода си у нас опис на архивни материали или най-малко първият опис на Архива на Възраждането.
17. Архив на МНП, 1910 г., кн. 1, стр. 347; кн. 3, стр. 116; ЦДИА, ф. 173, oп. 2, а. е. 2356, л. 17; вж. също Държавен вестник, бр. 49/5. III. 1909 г.
18. В. Йорданов, История на Народната библиотека в София, С., 1930 г., стр. 248.
19. Пак там, пос. съч., стр. 248.
20. Пак там. Неправилно В. Йорданов вижда в тия материали основите на Архива на Възраждането. Както видяхме по-горе, те били положени от Йордан Попгеоргиев като отдел на Народния музей.
21. В. Йорданов, пос. съч., стр. 248.
22. Училищен преглед, 1905 г., кн. 8, стр. 449–452; Държ. вестник, бр. 181/25. VIII. 1905 г.
23. В. Йорданов, пос. съч., стр. 248.
24. Архив на МНП, 1910 г., кн. 4, стр. 169.
25. Д. Т. Страшимиров, История на Априлското въстание, т. I., Пд.,1907 г., стp. IX.
26. Архив на Възраждането, т. I, С., 1908 г., стр. XIX–XX.
27. Архив на МНП, 1910 г., кн. 3, стр. 125.
28. Макар че това е първият правилник в историята на нашето архивно дело, не даваме място на цялостния му текст, тъй като вече е публикуван няколко пъти. Вж. Държ. вестник, бр. 83/19. IV. 1906 г.; В. Йорданов, пос. съч., стр. 248; Известия на Архивния институт при БАН, т. I, С., 1957 г., стр. 25.
29. Закон за народното просвещение от 26. I. 1909 г., Държавен вестник, бр. 49 от 5. III. 1909 г., чл. 376 и 380. По силата на този закон бил изработен и публикуван Временен правилник за Народния етнографски музей, утвърден със заповед № 2980 от 31. Х. 1909 г. на МНП (Архив на МНП, 1909, кн. 4, с. 11). Допълвайки се взаимно, законът и правилникът узаконили събирането и съхраняването на материали с политически характер, нещо, което в първия правилник от 1906 г. липсва.
30. Музейни комитети били изградени към всички музеи според просветния закон от 1909 г. и те ръководели цялостно музеите.
31. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 671, л. 62, а. е. 750, л. 39.
32. Пак. там, а. е. 550, л. 135.
33. Архив на МНП, 1910 г., кн. 4, стр. 169–170.
34. Пак там., стр. 168; Въпросът за постройка на сграда за музея бил поставен през 1909 г. в специален проектозакон за построяване държавно помещение за Народната библиотека и Етнографския музей, но безрезултатно (вж. пак там, 1909 г., кн. 4, стр. 65–67).
35. Архив на МНП, 1910 г., кн. 4, стр. 169.
37. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 667, л. 115–118.
38. Пак там, л. 115–116, а. е. 550, л. 107.
39. Пак там, а. е. 475, л. 10.
41. Кога Попгеоргиев напуснал музея и се преместил в Пловдив, нямаме сведения. През 1921 г. той бил поканен пак за директор на музея, но по неизвестни причини не заел длъжността (вж. ЦДИА, ф. 177, оп. 1, а. е. 750, л. 31).
42. Част от въпросните материали Попгеоргиев и Шишков подреждат и публикуват във: 1) Българите в Драмско, Зъхненско, Кавалско, Правишко и Саръшабанско, Пд., 1918; 2) Една страница от историята на Сръбската пропаганда в епархиите Дебърска и Велешка през 1907–1911, Пд., 1918, а през 1926–28 г. Шишков продал на Народната библиотека в София документи от подобен характер (вж. Годишник на Народната библиотека за 1926–1928 г., С., 1930, стр. 150).
43. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 665, л. 152.
44. Пак там, а. е. 750, л. 64.
45. Пак там, а. е. 550, л. 107. Кога точно е бил назначен Мисирков, нямаме сведения. От един рапорт на Стоилов се вижда, че от 5. Х. 1918 г. до 6. Х. 1921 г. в историческия отдел при Народния етнографски музей били уредници един след друг Кр. Мисирков, Г. Баласчев... (вж. пак там, а. е. 750, л. 63–64). Това ни кара да мислим, че Мисирков поел архива през октомври 1918 г.
46. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 550, л. 86.
47. Пак там, а. е. 665, л. 148.
49. Пак там, л. 162, а. е. 665, л. 148.
50. Пак там, a. е. 750, л. 32, 64.
51. ЦДИА, ф. 177, оп. 1, а. е. 550, л. 160.
52. Пак там, а. е. 667, л. 116–117, а. е. 671, л. 61–64.
54. Пак там, а. е. 750, л. 34–35.
55. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 602, л. 56. Миятев бил назначен първоначално като учител в Първа софийска мъжка гимназия и командирован на занятие в Етнографския музей (вж. пак там, л. 72–73). Той приел архива с акт на 12. VIII. 1920 г. на основание зап. № 2508 от с. г.
56. Пак там, а. е. 671, л. 69.
58. Пак там, a. е. 750, л. 41.
62. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 666, л. 13 и 20.
63. Пак там, а. е. 750, л. 63.
64. Пак там, л. 47, а. е. 671, л. 97–100.
65. Пак там, а. е. 667, л. 61, 63.
66. Пак там, а. е. 750, л. 32.
67. Пак там, а. е. 749, л. 58–60.
68. Целият архив бил прибран преди 1918 г., но кога точно, нямаме сведения.
69. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 667, л. 8–9, а. е. 750, л. 65.
70. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 904, л. 276–278.
71. Пак там, а. е. 750, л. 65.
72. Пак там. а. е. 814, л. 63–69.
73. Подробно този въпрос е разгледан от Л. Киркова в статията Към историята на научно-справочния апарат в българските архиви, Изследвания в чест на Марин Дринов, Сборник, С., 1960 г., стр. 447–459.
74. Архив на МНП, 1910 г., кн. 4, стр. 169.
75. Л. Киркова, пос. съч., стр. 449.
76. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 550, л. 107.
77. Вероятно Д. Т. Страшимиров. Както видяхме, при неговото уредничество от Училищния музей при МНП били пренесени материали, голяма част от които имали политически характер.
78. Годишник на Народната библиотека за 1924–1925 г., С., 1926 г., стр. 130.
79. Л. Киркова, пос. съч., л. 450.
80. Годишник на Народната библиотека за 1924–1925 г., С., 1926 г., стр. 123, 130; ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 667, л. 118.
81. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 550, л. 107; Годишник на Народната библиотека за 1924–1925 г., С., 1926 г., стр. 131.
82. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 667, л. 115–118; Л. Киркова, пос. съч., стр. 450.
83. Л. Киркова, пос. съч., стр. 450.
84. Л. Киркова, пос. съч., стр. 451.
86. Л. Киркова, пос. съч., стр. 452.
87. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 550, л. 107.
88. Л. Киркова, пос. съч., стр. 451.
89. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 667, л. 115–118.
90. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 749, л. 58–60.
91. Пак там, а. е. 671, л. 61.
92. Пак там, а. е. 667, л. 117–118, а. е. 868, л. 15.
93. Пак там, а. е. 475, л. 100.
94. Пак там, а. е. 667, л. 117–118.
95. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 475, л. 100.
96. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 904, л. 276.
97. ЦДИА, ф. 173, oп. 2, а. е. 2356, л. 97.
98. Архив на МНП, 1909 г., кн. 4, стр. 16.
99. ЦДИА, ф. 177, oп. 1, а. е. 550, л. 135.
100. В. Йорданов, пос. съч., стр. 276, и П. Миятев, пос. съч., стр. 27.
103. Държ. вестник, бр. 87/21. VIII. 1921 г., стр. 18.
104. В. Йорданов, пос. съч., стр. 285.
105. В закона от 1924 г. (Държ. вестник, бр. 79 от 10. VII. 1924 г.) са запазени положенията от 1921 г.
106. Заповед № 1920/25. I. 1924 г. на МНП; вж. ЦДИА, ф. 177, оп. 1, а. е. 868, л. 15.