Архивите като индикатор за държавността

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Разглежданата тема се поставя за първи път на вниманието не само на историческата колегия, но и на архивистите у нас. В българската специализирана литература определено липсват разработки по тази проблематика. А връзката «архиви» и развитието на държавността в историко-хронологичен аспект, разкрива важни и специфични за дадено общество характеристики и зависимости. На практика състоянието на архивите е много показателен индикатор, както за културното равнище на обществото като цяло, така и за особеностите и институционалната организация на съответната държава. Именно това ще се опитаме да изясним в по-нататъшното си изложение, включително и по отношение на българската държава и архивни учреждения.

* * *

Архивите в миналото, както и днес, неизменно пораждат у повечето хора представа за труднодостъпни хранилища на информация и много скрити обществени или лични тайни. Ореолът за тяхната «секретност» логично предполага очакванията за сензационни разкрития с помощта на архивни документи. Въпреки законодателно гарантирания свободен достъп на гражданите в съвременното информационно общество до намиращите се в архивите документи, наслоените предразсъдъци и заблуди във връзка с тях все още съществуват.

Обяснението на подобен парадокс се крие, вероятно, в самата природа и обществените функции на архивите. В течение на хилядолетната си история те винаги са заемали ключова позиция в държавно-административното управление. Това тяхно значение се обуславя от най-ранната им и доминираща и досега функция по обслужването и поддържането предимно на съответната държавно-политическа система и обществен строй като цяло. От друга страна, най-значителният фондообразувател (в смисъл на създател и собственик) на документи във всяко общество е била държавата, чрез съответните си институции и техните канцеларии. Ето защо общественият архивен ресурс е представен предимно от документални свидетелства, свързани с историята на управлението като цяло, както и на самите архиви с нуждите на това управление. Сравнително по-малък е относителният дял на документите от личен произход, чието предаване в архивните учреждения зависи единствено от волята на собствениците им (фондообразуватели, наследници или колекционери).

По-късно през периода от XVIII в. насам, архивните документи започват да се използват и за различни научни изследвания. В резултат на това архивите престават да бъдат само «арсенали на политическото оръжие» и придобиват статут на публични държавни институции, които осигуряват необходимата на обществото документна информация за миналото. Тази информация, като съществена част от историческата памет, понастоящем се използва не само в областта на административната практика, но и за научни цели. Освен това в сферата на специализираното архивно законодателство свободният достъп до архивните документи се регламентира като въпрос от областта на облигаторното право (obligatorius — лат. пр. «задължителен»). Следователно, т. нар. секретност в архивите, включително и у нас, е един вече остарял мит, но, за съжаление, дълбоко вкоренен в общественото съзнание и манталитет.

В етимологично отношение терминът «архив», според повечето специалисти, произхожда от древногръцката дума arxaios, която означава стар, древен. Някои автори обаче търсят връзка и с древногръцката дума — аrхе, в смисъл на «власт», управление(1). Техните аргументи са, че част от документите, възникнали като средство за управление още в най-ранните държавни образувания в древността, целенасочено са бил събирани и пазени (респективно архивирани), заради нуждите на това управление. На практика то се реализира чрез дейността на различни държавни институции, основаваща се на определени правни норми и правоотношения в дадено общество. Най-ранните писмени закони в историята на човешката култура и цивилизация отразяват принципите на тогавашните религиозни системи, като модели за морал, етика и поведение.

Първоначално с термина «архив» се означават, както сбирките с документи в различните институции (канцеларии), така и мястото, където те се съхранявали.

С течение на времето, благодарение на обществения и технически прогрес, значението на архивите се разширява, което закономерно води до промени в техния статут, функции и организация. От края на XVIII в. архивите в повечето европейски държави се утвърждават като специализирани публични институции. Франция е първата държава, в която започва развитието на модерното архивна дело, характеризиращо се с неотменното право на държавата върху националното архивно наследство, както и с принципа за свободния достъп на гражданите до архивните документи. Така терминът «архив» придобива още едно ново значение — на държавна институция.

В системата на съвременната научна терминология «архив» е не само архаичен, но и многозначен термин — сбирка от стари ценни документи; място, сграда, в която тези документи се събират, съхраняват и използват; държавна институция.

В исторически аспект появата и развитието на архивите зависи от културното равнище и организацията на дадено общество. По-конкретно, създаването на архиви предполага наличието на определени социални категории и дейности:

— държавна организация;

— писменост, като средство за комуникация в обществото;

— утвърдена практика да се документира обществения и личния живот;

— осъзната обществена потребност да се събира, съхранява и предава във времето ценната документна информация в качеството й на историческа памет и полезен опит, натрупан от обществото.

Най-ранните сведения за съществуването на архиви, като целенасочено създавани сбирки от документи, са свързани с културата на цивилизациите от района на Двуречието, Древния Египет, Китай, Индия, а по-късно и с културата на класическия свят, олицетворяван от Гърция и Рим(2). Във всички тези общества се създават сравнително ранни държавни образувания, с присъщата им административна организация, йерархия и диференциация в обществото. При тези условия, още тогава (към края на IV хил. пр. Хр.), в посочените древни държави се появяват различни по вид писмени документи, които служат като средство за управление, а впоследствие част от тях започват да се събират, т. е. да се архивират.

Писмените документи са най-ранните писмени паметници в развитието на обществото. Те са текстови документи, чието съдържание се предава с някакъв вид писмо (пиктографско, идеографско, силабическо, звуково)(3). Писмеността е едно от средствата за взаимна комуникация между хората чрез предаването на езикови елементи с помощта на условно използвани видими знаци. От своя страна, писмените документи осигуряват не само по-надеждно и трайно фиксиране на информацията, свързана с тогавашното управление, но и нейното по-бързо препращане по предназначение до определения субект — институция или лице.

Преди появата на устното слово и по-късно на писмеността, древните хора са общували, както е известно, чрез мимики, жестове, сигнали и други първични невербални средства за комуникация. По-късно (някъде от преди около 500 000 г.), те започват да комуникират помежду си с устното слово. То значително обогатява възможностите за изразяване на мислите и чувствата на хората в онези далечни времена. Освен това устното слово, т. е. човешката реч, позволява да се запазва и предава, макар първоначално само устно чрез предварително запаметяване, и информацията за наследените от предците традиции и полезен практически опит в отделните древни общности. Най-често това било задължение на жреците, което те изпълнявали по време на обучението на младежите и посвещаването им в религиозните тайнства на различните племена(4).

С усложняването на обществения живот в условията на първите държавни образувания в посочените по-горе райони (Двуречието, Древния Египет и т. н.), възниква необходимостта от промени в установените начини за събиране, съхраняване и предаване на значително увеличаващата се по обем информация с обществено значение в сферата на управлението и като историческа памет. Появата на писмените документи към края на IV хил. пр. Хр., позволява разрешаването на този проблем. Някои от тези документи целенасочено започват да се събират и съхраняват в дворците на владетелите, канцелариите на техните управители, храмовете или библиотеките. Така се формират първите архивни сбирки в древността, които са прототипът на по-късните специализирани архивни учреждения. Тези сбирки могат да се класифицират най-общо като владетелски архиви, жречески и на частни лица. Доколкото владетелят е олицетворявал съответната държава, владетелските архиви още в древността са имали значението на държавни архиви, обслужващи тогавашното управление. През класическия и елинистическия период се създават и архивите на древногръцките полиси, които също функционират като държавни архиви.

Материалите, които тогава били използвани за писане при документирането на обществения и личния живот, са различни в отделните географски райони — камък, глинени плочки, папирус, кост, коприна, пергамент, метални плочки, дървени таблички, хартия и др. Всички тези документи, независимо от вида на писмото, материала и формата им, са характерни за т. нар. писмено деловодство, респ. канцелария.

* * *

Традицията да се документира обществения и личен живот, а също и да се запазват във времето част от документите като архивни сбирки, се утвърждава и през следващите исторически периоди — през Средновековието, Новото и Най-новото време. Във връзка обаче с постоянното усъвършенстване на начините за документиране, организацията на документите и архивите, под влияние на техническия прогрес в обществото, се налага едно пояснение относно промените на самите документи. За целта условно в тяхното развитие открояваме следните по-важни етапи:

— от края на IV–то хил. пр. Хр. до XV в. документите са ръкописни;

— през XV в. във връзка с откриването на книгопечатането се появяват съответно и печатните документи;

Заб.: Ръкописните и печатните документи са разпространени и досега, въпреки тенденцията към намаляване на техния относителен дял в съвременната административна документация.

— от втората половина на XIX в. започват да се създават т. нар. документи върху технически носители (фото, фоно, кино, аудиовизуални документи), а през втората половина на XX в. и машиночитаемите (т. е. електронните) документи.

Документите върху технически носители бележат въвеждането на принципно нови информационни системи в сферата на административните дейности и управление, включително и в областта на архивното дело. За разлика от класическите хартиени документи, при тези документи записът на информацията е върху специфични носители от вида — филм, магнитна лента, магнитен диск, оптически диск и др. Освен това съответната информация предварително се закодира и преобразува, поради което не е непосредствено достъпна за потребителя, а се използва на практика с помощта на междинни технически средства (екран, прожекционен апарат, прослушващо устройство и др.).

Безспорното предимство на аудиовизуалните документи е възможността да се документира обществения и личен живот «огледално», което означава в случая чрез образ, цвят, звук и движение. Освен това съвременните информационни технологии позволяват, както е добре известно, върху миниатюрни носители да се записват, съхраняват и използват огромни информационни масиви. Тези технологии радикално промениха не само обществото, но и вида на документите, канцелариите и професията архивист. В образователен аспект архивистът вече трябва да се подготвя не само като историк, но и като администратор и информатик. А в теоретичен аспект се налага класическата архивистика да се допълва приоритетно от изследвания в областта на т. нар. компютърна архивистика.

* * *

Връщайки се към основната тема, трябва да се отбележи, че през периода на Средновековието архивите запазват статута и функциите си от предходния период, а именно — те продължават да бъдат все още само сбирки от документи(5). Ранното средновековие не донася някакви съществени промени във вида на писмените документи, а също и в административните дейности, в резултат на които най-често те са били създавани в отделните средновековни държави. Разбира се, различни са правните норми и правоотношения през Средновековието, институциите, както и архивите, които се формират към тях под формата на сбирки от документи.

Най-ранните средновековни архиви са на т. нар. варварски кралства — новите държавни образувания, които възникват на територията на Западната Римска империя през периода V–VIII в. Начело на отделните държави са различни варварски крале, предводители на съответните племена (остготи, вестготи, франки, лангобарди и др.), които се установяват в завладените римски провинции, заедно с покореното римско население. Първоначално новите владетели управляват само с устни заповеди, основаващи се на тяхното обичайно право. Този модел в организацията на обществото възпроизвежда древната германска традиция по отношение изборността на владетеля, респективно на властта, и неговите задължения към съответните поданици. Все още разглежданите държавни образувания са по-скоро само начин на управление, а не установена териториална, етническа и политическа общност.

Постепенно новите условия, характеризиращи се със сложни международни и религиозни отношения, налагат елементите на държавната организация, заимствани от предходния римски държавен модел. Във връзка с правовата и административната дейност в отделните варварски кралства започват да се използват различни писмени документи. Определящо влияние при тяхното съставяне и оформяне има установената практика в късната Римска империя. Интересно е, че до Х в. в редица градове в Италия продължават да действат предишните нотарии (съдилища) и табуларии (архиви). Тези институции съставяли документите, необходими на светските и духовните власти, или на частните лица, във връзка с имуществени въпроси. Един екземпляр от техните документи задължително се запазвал в архива на градската курия (община).

Също така принципите на римското право, в съчетание с обичайното право на отделните германски племена, са в основата на първите кодифицирани закони в тези държави — Кодекса на вестготския крал Аларих (501 г.), Едикта на остготския крал Теодорих, Кодекса на Гомбет (бургундите), Салическия закон на франките и др.

Първите канцеларии на отделните варварски крале се организират по подобие на късноантичните римски градски канцеларии. Запазени са писмени свидетелства, че канцеларията на остготския крал Теодорих се ръководела от римлянина Касиодор. През последната година от неговата служба при краля — 573 г., бил съставен сборник с образци на различни официални документи, издаден от името на Теодорих. На практика това са едни от първите формуляри на средновековни актове в Европа.

Подобни канцеларии по това време имат вестготите, франките, лангобардите и останалите варварски кралства. Техните най-ранни писмени документи също са свързани, както посочихме, с кодифицирането на обичайното право, уреждането на дипломатическите отношения, въпросите на християнската църква, представена от папската курия, като символ на духовната власт, данъчното облагане на населението и т. н.

От предимно практическа гледна точка — нуждите на управлението, някои от тези документи, както в предходния период, започват да се събират и пазят. В резултат се формират и съответни архивни сбирки в дворците на отделните владетели. За тяхното обозначаване се използват специализирани термини, заимствани отново от късноантичната римска практика в тази област — «архив на свещения дворец» (archivum sacri palatii), «хранилище на грамоти» (chartarium), «съкровищница» (thesarium) и т. н.

Най-значителен архив от този вид е свързан с управлението на Карл Велики (768–814), владетел на франкското кралство, който през 800 г. е коронясан от римския папа за император и на «Свещената Римска империя». С този акт официално се реализира идеята за регламентиране на средновековната владетелска йерархия в Западна Европа, в рамките на късноантичния римски имперски държавен модел.

Споменатата архивна сбирка се съхранява в дворцовата капела в Аахен, резиденция на Карл Велики, и включвала текстове на закони, постановления, официална кореспонденция, грамоти и др. От това време са и известните сборници с укази на Карл Велики — (капитуларии), които не са могли да бъдат съставени без предварително събрани документи.

Наследниците на Карл Велики ожесточено си оспорват правото върху титлата император на «Свещената римска империя», олицетворяваща върховната власт в сферата на междувладетелските отношения в този регион. С утвърждаването през следващия период — (X–XIII в.), на класическите феодални монархии, като обособена териториална, етническа и политическа общност, титлата «император» остава традиционно притежание на германските императори, но само със символично значение — «Свещена римска империя на германския народ». В останалите държави, начело с различни владетели — императори, крале, царе и други, властта върху престола по принцип се унаследява. Земята, разделена на феоди, е собственост на многобройни феодали (сеньори), заедно със съпътстващите я форми на лична зависимост на принадлежащото й население. В границите на отделните монархии сеньорите били васали на дадения владетел, но във феодите си те се разпореждали като пълновластни господари. Личните им документи, легитимиращи техните привилегии и собственост, както и административните документи, свързани с управлението на феода, взаимоотношенията с короната, връзките и договарянията им с други владетели и сеньори, са били считани за част от неприкосновената им собственост. Ето защо тези сбирки се пазели в дворците на отделните сеньори и това са т. нар. сеньориални архиви в Западна Европа. За съжаление, тези архиви почти не са оцелели в онези несигурни времена, тъй като често споделяли съдбата на собствениците си.

През периода XII–XV в. в отделните монархии в Западна Европа започнали да се формират и владетелски архиви, които изпълнявали функциите на държавни архиви. В тях са се събирали предимно юридически и политически документи, сред които особено важни били завещанията, брачните договори, официалната кореспонденция и договори с други владетели, както и висши духовници, и т. н. За по-сигурно тези документи се съхранявали отделно от другите, най-често в хазната. Много известен архив от този вид е архивът на френските крале, чието начало се поставя още през XIII в., а през XIV в. е наречен «Съкровищница на хартите» (Trésor des chartes). В този архив по-късно започват да се събират и регистрите от кралските канцеларии.

Следващият вид средновековни владетелски архиви са от периода на абсолютистките монархии (XVI–XVIII в.). Те запазват основното си предназначение като място за съхранение предимно на юридически и административни документи, произхождащи от владетелските канцеларии. Този елитарен подход, основаващ се на абсолютизма на кралската власт, определя и документалния състав на съответните архиви, както и техния статут. Единствено доказателствена сила имали само т. нар. дела на господаря (causae domini). Използването на разглежданите архиви съответно се ограничавало в сферата на тогавашното управление, включително правоотношения и правораздаване. От този период са различните «тайни архиви», т. е. секретни архиви, обслужващи единствено интересите на владетеля и политиката му, и недостъпни за обикновените поданици.

Освен владетелските архиви, в отделните европейски държави започват да се организират и «архиви-регистратури». Те са резултат от появата и разпространението на регистрите — дневниците, които започнали да се използват в средновековните канцеларии.

Най-ранните регистри произхождат от папските канцеларии или градските общини в Италия още през XII–XIII в. В регистрите се записвали в хронологичен ред текстовете на всички изпращани и получавани документи. По този начин те не само се копирали, но и систематизирали в съответните регистри. С течение на времето регистрите се въвеждат повсеместно в средновековните канцеларии, а като копийни книги, се специализирали и според вида на вписваните документи — кореспонденция, договори, протоколи на различните средновековни колегии и др. За воденето и подреждането на регистрите били назначавани специални писари. Така към отделните канцеларии се създали и сбирки от регистри, респ. архиви-регистратури.

Регистрите не само значително улеснили използването на административните документи, но осигурили и тяхното запазване. Трябва да се отбележи, че повечето от средновековните актове и документи от разглеждания период са достигнали до нас не в оригинал, а благодарение на тяхното вписване в регистрите от онова време. Именно в папските регистри е съхранена, както е известно, кореспонденцията и на средновековните български владетели — княз Борис I, цар Калоян, цар Иван Асен II и др., които в различно време и по различни поводи са търсели съдействието на папската курия за уреждане на важни за българската средновековна държава въпроси.

Интересно е да се отбележи, че организацията на документите и архивите на християнската църква през Средновековието е сходна и по подобие на светските канцеларии по същото време. Това се отнася както за църковните учреждения в лоното на източното православие (Византия), така и за тези в сферата на влияние на папската курия. Специално сред германските племена църковните институции започват да се разпространяват още след IV в., т. е. преди тяхната официална християнизация.

Най-богатият църковен архив в Западна Европа, безспорно, е архивът на римските папи, който започва да се формира още през периода на късната Римска империя. От това време са традициите във връзка с писменото документиране в църковните учреждения, а също и с архивирането на най-важните им документи. Папският архив е бил свързан не само с папската канцелария, но и с библиотеката. Част от този архив е унищожена в края на Х в. при едно изненадващо нападение на Рим от норманите. Тогава изгоряла една стара кула, в която се намирала сбирката от най-ранните църковни ръкописи и документи.

Освен посочените архиви (владетелски, сеньориални и църковни) в отделните западноевропейски монархии през XII–XIII в. започват да се обособяват и градски (комунални) архиви, свързани с правото за самоуправление на съответните градове през този период. Най-рано в Италия, а по-късно и във Франция, Германия и други държави в разглеждания регион, редица градове получавали права на самоуправление. Известно е, че в италианските средновековни градове се запазили някои традиции, наследени от късноантичните римски градове в областта на данъчните и отчасти нотариалните функции.

Средновековното градско самоуправление се характеризира с различна степен на самостоятелност и организация на административната власт в рамките на корпоративния интерес на градските жители, изразен в техния стремеж да бъдат признати от централната власт и местните феодали за лично свободни поданици. За постигането на тези свои цели отделните градове воювали продължително време с местните феодали или се откупували от тях. Определена подкрепа и привилегии в това отношение те получавали често пъти от централната власт, олицетворявана от съответните владетели. В резултат започват да се провъзгласяват известните «свободни кралски градове». По този начин се стимулирало тяхното стопанско развитие, привличали се чуждестранни търговци и занаятчии с нови производства. А от своя страна, свободните и самоуправляващи се градове осигурявали значителни приходи за владетелската хазна и постоянно ограничавали претенциите на местните феодали към короната. Именно в тази градска среда през следващите столетия се раждат идеите на хуманизма и просвещението, които в крайна сметка подготвят обществения преход от Средновековието към новото време, към буржоазния свят.

Въпреки различните форми на средновековно градско самоуправление, основаващо се на Хамбургското, Любекското, Рижкото, Магдебургското право и др., принципите на съответните институции, чрез които те се реализират, съвпадат. Отделните свободни градове се управляват от градски съвети, начело с кмет (мер, бургмистър и т. н.). Градските съветници задължително били избирани от средите на по-имотните граждани. От кръга на съветниците се определял и ковчежникът, второто по влияние длъжностно лице в градската управа. В канцеларията на градския съвет се разпореждал секретарят, който обикновено бил юрист по образование и длъжността му е била единствената платена в Градския съвет. В негова помощ се назначавали и по няколко писари.

В големите градове отделно от градския съвет, действал и изборен съд, а в по-малките градове неговите функции се изпълнявали от съвета.

Архивите в тези градове са били сравнително по-добре организирани и запазени от останалите средновековни архиви. За това допринасят следните фактори — териториалната стабилност на самите градове, колегиалната отговорност на градската управа, приемствеността, периодичната смяна и изборността на градските съветници. Документите не само гарантирали статута и привилегиите на отделните градове във връзка с предоставеното им самоуправление, но и свидетелствали за морала и делата на градските власти, определяли правата и задълженията на гражданите, и т. н. Ето защо тяхното събиране, опазване и използване било регламентирано.

За градския архив отговарял секретарят на съвета, но към него имали задължения също кмета и ковчежникът. Документите като цяло принадлежали на градската хазна и обикновено се съхранявали в специален сандък, обкован с метални ленти и снабден за по-голяма сигурност с три различни ключалки. Отделните ключове се намирали съответно у посочените трима висши магистрати. Не е случайно, че днес най-богатите запазени средновековни архиви в Западна Европа са именно градските архиви.

* * *

С появата в края на XVI в. и през XVII в. на първите трудове, посветени специално на архивите и регистратурите(6), се поставя началото на теоретичното осмисляне на въпросите за техния статут, организация и документален състав, за систематизирането и описанието на архивните документи, за съхранението и използването им. Автори на тези изследвания са най-често юристи и архивисти. Същевременно в условията на прехода към модерния свят и националната идентификация на отделните европейски народи, се наблюдава засилен интерес към миналото и стремеж към неговото проучване под влияние на новите идеи за общественото развитие. За този интерес допринася и широко разпространената историческа художествена литература — романите на Уолтър Скот в Англия, на Александър Дюма във Франция, на Н. М. Карамзин и Ал. С. Пушкин в Русия и др. Повсеместно се активизира колекционерството на старини, включително и на архивни документи като исторически извори. Започват да се откриват публични музеи и библиотеки, които значително подпомагат тогавашните изследователи. За тях обаче особено важни били документалните свидетелства за миналото, намиращи се в различни архивни сбирки, но недостъпни все още за научно ползване. На практика архивите в повечето държави в Западна Европа до края на XVIII в. остават единствено обвързани и зависими от съществуващата държавно-политическа система. При тези условия необходими били коренни промени и специализирано законодателство, регламентиращо статута, организацията и функциите на архивите. Франция е първата европейска държава, която през 1794 г. формулира принципите на модерното европейско архивно законодателство и създава своя национален исторически архив. Новият архив вече не е свързан само с управлението, а има за задача да осигурява необходимата на обществото документна информация за миналото. След Франция почти всички европейски държави през XIX в. създават собствени архивни закони, възприемайки посочените принципи, а също и държавни исторически архиви, действащи като публични институции.

За съжаление, поради неблагоприятни исторически обстоятелства, българските архивни учреждения се организират по подобен начин едва в началото на 50–те години на XX в. В предходните периоди също сме имали писмени документи и архивни сбирки, но не винаги собствена държава. Най-ранните ни документи и архиви са от времето на българската средновековна държава (VII–XIV в.). По обясними причини съставянето и оформянето не само на документите, необходими за тогавашното управление, но и на българските средновековни книги по-късно, е силно повлияно от византийската писмена традиция и култура. Това влияние е доминиращо през Средновековието за целия Балкански регион до османското нашествие.

От своя страна, Византия(7) през V–VI в. също наследява късноантичните римски образци и традиции в областта на документирането на обществения и личния живот, както и по отношение архивирането на най-важните писмени документи. Подобно на западноевропейските средновековни монархии архивните сбирки се организирали в отделните канцеларии, свързани със светската власт — канцеларията на императора, великия логотет (отговарящ за приходите и разходите на хазната), градските курии и др.

Още през периода на ранната империя били съставени образци (формуляри) на документите, издавани от името на императора — грамоти, послания, укази, решения, договори, официална кореспонденция и др. В императорската канцелария имало различни чиновници, включително и личният секретар на императора. Значителна по обем документация се създавала във връзка с управлението на императорските имения, които се описвали отделно.

Особено грижливо били водени също данъчните книги по места. За платените данъци се издавали документи на данъкоплатците. Съставяли се отчети за всички постъпления и разходи на хазната.

Първоначално преобладавали документите във вид на папирусни или пергаментни свитъци. По-късно документите се пишели върху пергамент или хартия, като се систематизирали и подвързвали във формата на кодекси (книги). По този начин се съхранявали законодателни текстове, съдебни и финансови документи.

Независимо от различията спрямо папската курия в основните принципи на християнската вяра, църковното управление във Византия още през IV в. се характеризира с многочислени църковни длъжности, особено в главните градове. Сред тях са засвидетелствани и т. нар. хартофилакси — «архивари», които събирали и пазели най-важните църковни документи. Известно е, че хартофилаксът Тома станал Цариградски патриарх през 667 г. По-късно «великият хартофилакс» е един от най-важните служители при цариградската патриаршия, който завеждал не само архива, но и патриаршеската библиотека. Макар и за кратко време през IX в., Константин-Кирил Философ също бил назначен (както е отбелязано в житието му), за хартофилакс (вивлиотекарь), на патриарха в църквата «Св. София»(8).

Българската средновековна владетелска канцелария особено през периода XII–XIV в., е била изградена по образец на канцеларията на василевсите(9). Поради това обстоятелство, повечето титли и административни служби също са били заимствани или силно повлияни от византийската институционална система и терминология. Българските закони са преведени или преработени византийски законодателни текстове. Българските средновековни документи от вида на царски грамоти, политически и търговски договори, официална кореспонденция и др. също се съставяли по византийски образец. Като основен писмовен материал в българската средновековна канцелария се използвал пергаментът. На пергамент са били написани повечето от достигналите до нас дарствени грамоти, чието наименование е транскрибирано или калкирано от гръцки («хрисовули», «оризмо», «златопечатно слово» — Зографската грамота на цар Иван Александър, дадена на Зографския манастир през 1342 г.; от същия владетел Грамотата от 1347 г. на манастира «Св. Никола» в местността Мраката (Радомирско); Хрисовулът на цар Иван Шишман, даден на Рилския манастир през 1378 г. и т. н.(10)

За съжаление, сравнително малко са оцелелите оригинални български средновековни документи, унищожаването и разпиляването на които започва с османското нашествие и последвалото завладяване на Търновското царство през 1393 г., a също и на Видинското царство през 1396 г. Косвени данни обаче потвърждават съществуването на архивни сбирки не само при царската канцелария, но и в канцелариите на българските църковни учреждения. Чрез посочения Рилски хрисовул цар Шишман потвърждава всички дарения и права, дадени на манастира още от времето на цар Асен I (1190–1196 г.), и те са припомнени в подробен опис. Съставянето на подобен документ изисква наличието на информация за всички предходни дарения, респективно на архив. Също така разполагаме и с изричното съобщение на цар Калоян, по повод на неговите преговори с папската курия, за запазени «писания на блаженопочившите царе»(11). Без съмнение, визира се наличието на български владетелски архив през разглеждания период.

По стечение на неблагоприятни обстоятелства през следващите столетия (до края на XIX в.), историята на българските земи и на народа ни е тясно свързана с Османската империя — с нейната държавно-административна и законова уредба, политика, религия, стопанство, култура, кризи, реформи и т. н. При наличието на силно централизирана държавна власт, чиито принципи се определяли от нормите на корана и шериата, официалните документи се издавали от името на султана, олицетворяващ неограничената абсолютна власт, или от съответните институции (светски и религиозни). Във връзка с държавно-административното управление на обширните територии с многоезично население, в частност и завладените българи, в османската държава съществувал огромен за онова време бюрократичен апарат и многочислени длъжности(12). Различните официални документи били писани на турски език с арабско писмо — (османотурски документи на арабица), което османците възприемат от арабите още през Х в., заедно с корана. Специално за нуждите на документирането се заимстват и много изрази и термини от персийския език, който по това време бил сравнително по-развит.

При съставянето и оформянето на административната документация се спазвали установени изисквания, като за целта били подготвяни сборници с образци на отделните видове документи. С течение на времето в многобройните канцеларии се формирали и богати архивни сбирки, които обаче най-често били в неподредено състояние (кожени торби, сандъци или вързопи с документи). Натрупаните архивни документи затруднявали дейността на администрацията. Ето защо през 1846 г. със султански указ било разпоредено да се съберат на едно място всички налични стари актове и документи, за което била предоставена и специална държавна сграда. По същество с посочения акт се прави опит за организирането на държавен исторически архив, по подобие на повечето от европейските държави през този период.

Извън сферата на приложение и действие на официалните османотурски документи през периода на Възраждането ни (XVIII–XIX в.), българската общност също започва да документира собствения си живот във връзка със зараждането и развитието на националноосвободителното движение в неговата цялост. В исторически аспект периодът на българското Възраждане се характеризира с консолидирането на българската нация, с мощните културнонационални движения за новобългарска просвета и самостоятелна църква, със стремежите и борбите за политическо освобождение и възстановяване на българската държавност. Този интензивен и сложен процес, който обхваща цялостния живот и изяви на българската общност, е намерил отражение не само в официалните и чуждестранните документи от онова време, но и в българските възрожденски документи. Те са били създавани в резултат от дейността на различните български институции, обществени организации или на отделни дейци. Посочените документи биха могли да бъдат отнесени към три основни групи:

— документи, свързани със самоуправлението на българите, което е било регламентирано от османското законодателство и се е осъществявало на практика от местните общини, еснафи и църквата;

— документи на българските обществени организации, включително и сред емиграцията;

— документи на отделни възрожденски дейци, семейства или родове, т. е. документи от личен произход.

Документите от първата група, които са създавани от органите за местно самоуправление, са уреждали пряко съответните въпроси на българското население по места, без задължителната намеса и санкция на османската власт. По-конкретно това са документи от вида на търговски договори, договори за покупко-продажба, за наемане на учители, завещания, дарения, брачни, кръщелни, училищни свидетелства и др. В по-големите селища църковните и общинските настоятелства водели собствен регистър — т. нар. кондика, в която се вписвали венчалните и кръщелните свидетелства на членовете на дадената общност.

Кондиките, т. е. регистрационни дневници, са имали почти всички български обществени организации (църковно-училищните настоятелства, еснафите и др.). В тях се вписвали последователно общите решения, годишните отчети, текстовете на официалните писма, договорите, даренията и т. н.

Освен кондики, типични документи за българските възрожденски институции и организации са били и уставите, наричани «регули», «нареди», «закони» и др.

Документацията на разглежданите институции и организации се водела грижливо и се събирала.

Най-често това задължение се възлагало на съответния секретар. С течение на времето започват да се оформят различни архивни сбирки, включително и на организациите сред българската емиграция.

От друга страна, през 70–те години на XIX в. читалищата, които като културно-просветни организации са били вече повсеместно разпространени сред българската общност, се насочват към по-целенасочено издирване и събиране на българските старини — (средновековни монети, ръкописи, документи и т. н.). Така много читалища поставят началото на собствени музейни и архивни сбирки.

Трябва да се отбележи, че интересът на българите към миналото провокира още Паисий Хилендарски със своята «История славянобългарская» и усилията си да издири оцелелите български средновековни писмени свидетелства. Неговият пример има изключително силен обществен резонанс в българското възрожденско общество.

По-късно, през първата половина на XIX в., чуждестранната историография, която е ориентирана към византоложки и славистични изследвания, също открива уникалното ни средновековно книжовно и културно наследство(13). Възможностите обаче за научни изследвания по българска история, както и за системно проучване на съответните исторически извори, все още са били сравнително скромни и далече от европейските традиции и постижения по същото време. В политическото пространство липсва не само българската държава, но и публични архиви, библиотеки, музеи, научни и учебни средища, специалисти — с изключение на малцината възпитаници на чуждестранните университети, сред които Спиридон Палаузов, Марин Дринов и др. При тези условия интересът към миналото и българските старини през разглеждания период се поддържа предимно от любителски занимания и усилия на българските възрожденски дейци — Георги С. Раковски, Неофит Бозвели, Петко Р. Славейков и много други(14). Самите те, а и сподвижниците им, започват да създават частни сбирки и колекции от ръкописни книги, документи, монети и т. н. Обяснимо е, че покрай тези си занимания, мнозина от тях обръщали специално внимание за опазването и подреждането на личните си архиви. Не е случайно, че повечето от достигналите до нас български възрожденски документи и архиви са именно от личен произход.

След Освобождението и възстановяването на българската държава, развитието на архивното дело у нас, за съжаление, не е сред обществените приоритети. Въпреки добрите идеи, проекти и намерения, в страната така и не се създава специализирано архивно законодателство и публични исторически архиви. Както видяхме, това в повечето европейски страни се реализира още през първата половина на XIX в., а във Франция още през 1794 г.

Единствено със Закона ни за старините от 1911 г., с който се урежда регистрирането и опазването на българското културно-историческо наследство от периода до 1878 г., се споменават най-общо «стари ръкописи, редки и ценни старопечатни произведения, гравюри, портрети и др.»(15). Остава нерешен въпросът и с опазването на съвременните тогава документи, след тяхното архивиране на учрежденско равнище от отделните български държавни институции.

На практика учрежденските архиви, както е добре известно, са временни депа за съхранение на излязлата от текуща употреба административна документация, и не могат да играят ролята и на публични исторически архиви. В историческите архиви се предават периодично от учрежденските архиви само ценните документи, за да се съхранят и използват по-нататък вече като исторически извори. Неценните документи своевременно се унищожават и така се осигурява необходимото място за ежегодно създаваните и архивирани нови документи. При липсата на исторически архиви и законодателно гарантиран свободен достъп на гражданите до съответните архивни документи, обществото се лишава от голяма част от историческата си памет.

С времето българските държавни институции натрупват огромни масиви от ненужни вече за дейността им документи, които са принудени да започнат да унищожават периодично. С т. нар. прочистване на учрежденските архиви, безконтролно се унищожават много ценни съвременни тогава документи, тъй като законодателно не е регламентирано и осигурено тяхното задължително предаване в държавен исторически архив.

Разбира се, през разглеждания период в страната ни се създават някои обществени архивни сбирки, но те се организират към различни културни и други институции — музеи, читалища, библиотеки. Българската академия на науките и т. н. Основните функции на посочените институции не са архивни, поради което и създадените към тях архивни сбирки са сравнително скромни като обем.

Всички тези проблеми, свързани с развитието на българското архивно дело, започват да се решават в законодателно и административно отношение едва в началото на 50–те години на нашия век(16). Причините за голямото ни изоставане в тази област са различни. На първо място, без съмнение, е прекъснатата историческа приемственост и традиции в българския държавно-политически живот през периода от края на XIV в. до Освобождението. А архивите още в древността и през следващите исторически периоди, обслужват, както видяхме, предимно държавната власт и управление. В следосвобожденската обществена практика наследените от миналото български архивни документи не могат да бъдат полезни като исторически опит от гледна точка на усилията по изграждането и международното утвърждаване на новата държава, поляризацията на обществото и формирането на политическите партии, стремежите за национално единение на българския народ. За разлика от предходния възрожденски период, когато архивните документи и материали се събират и използват не само като исторически свидетелства, но и като важно средство за пробуждането на българското национално самосъзнание и аргументи в борбата за духовна, културна и политическа независимост.

Създаденият през 1951 г. Държавен архивен фонд на страната, като синоним на националното ни архивно богатство, както и на мрежата от специализирани архивни учреждения, се основават на посочените общоприети принципи в областта на съвременното архивно дело. В организационно отношение архивите обаче, като част от административната структура на тоталитарната държава, на практика обслужват предимно господстващите през този период партийни интереси, а не толкова обществото като цяло. Тази зависимост се запазва до края на 80–те години. Едва от началото на 90–те години българските архиви реално започват да се утвърждават като публични институции, какъвто е статутът им в съвременното общество. Именно с помощта на запазените в архивите ни документи много български граждани по силата на съответните закони — (за реституцията на едрата градска собственост, връщането на земеделските земи на техните собственици, а сега и на горите), успяха да възстановят своите отнети в предходния период права. По този начин значително се ускори извършващата се реформа в българската държава и общество по посока на пазарното стопанство и приобщаването към демократичните ценности.

Понастоящем българската национална архивна система обхваща 36 специализирани архивни учреждения — (Централен държавен архив, 27 местни държави архива и 8 ведомствени архива с постоянен състав на документите). Главното управление на архивите, което е оторизирано да провежда държавната политика в областта на архивното дело, ръководи организационно и методически посочените държавни архиви, а 8–те ведомствени — само методически. По-нататъшното развитие на българските архиви се определя от новите тенденции в организацията и принципите на държавното управление и обществения живот. От друга страна съвременните информационни технологии променят в глобален мащаб досегашните начини за документиране и архивиране. Бъдещето е безспорно на електронните архиви, включително и в системата на Интернет, като планетарна информационна мрежа.

Следователно, историята и развитието на българските архиви, въпреки прекъсваната държавна традиция в хода на националната ни история, също се определят от особеностите на българския държавен модел, както и от културното равнище на обществото ни през отделните исторически периоди. Тази зависимост, както вече отбелязахме, е общовалидна в областта на архивното дело и функциите на архивните учреждения.

Бележки

1. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. Университетско издателство «Св. Кл. Охридски». С., 1993, с. 40.

2. Матеева, М. Архивите в древността. — ИДА, 1979, кн. 40; Архивите в античния свят. Пак там, 1982, кн. 44.

3. Gelb, I. J. A story of writing. The Univesity of Chicago Press. Chicago/London. 1963, 366 p.

4. Массон, В. М. Первые цивилизации. Академия наук СССР — Ленинградское отделение. 1989.

5. Бржостовская, Н. В. Методологические вопросы изучения архивного дела. В. сб. Методологические вопросы документоведения и архивоведения. М., 1976, 114–136.

6. Старостин, Е. В. Зарубежная буржуазная историография архивоведения. М., 1986, 9–13.

7. Ангелов, Д. История на Византия. Ч. 1–3. Изд. Наука и изкуство. Четвърто изд. С., 1974.

8. Дуйчев, Ив. Лекции по.... С., 1993, 49–51.

9. Билярски, Ив. — В: Институциите на средновековна България (Второ българско царство (XII–XIV в.). Университетско изд. «Св. Кл. Охридски», С., 1998, 10–13.

10. Начев, В. Български царски грамоти. Изд. къща «Хр. Ботев», С., 1996.

11. Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. Изд. Наука и изкуство. С., 1966, с. 12.

12. Недков, Б. Османотурска палеография и дипломатика. Изд. Наука и изкуство. С., 1966.

13. Райков, С. Българите и България в чуждестранната книжнина (Свидетелства за българското историческо наследство в чуждестранната книжнина от епохата на Възраждането). Изд. на Отечествения фронт. С., 1989; Цанев, Д. Българската историческа книжнина през Възраждането (XVIII–първата половина на XIX в). С., 1989.

14. Възвъзова-Каратеодорова, К. Отношението на Раковски, Каравелов, Левски и Ботев към ръкописите и архивите. — Известия на НБКМ. 1967, т. VII (XIII), 133–146.

15. Закон за старините. — Държавен вестник, бр. 37 от 18. 02. 1911 г.

16. Нейкова, А. Българската национална архивна система като централизиран модел — постижения, проблеми, тенденции. — АПр. 1995, кн. 1–2, 7–14.