Архивният фонд — основна класификационна единица за организиране на документите в българските архиви

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Мария Кузманова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Архивният фонд като съвкупност от документите на отделни учреждения, организации, предприятия и лица, създадени в резултат на тяхната дейност, е основна единица за организиране на документите в архивите. Без групиране и обособяване на огромното количество архивни документи с научно-историческо и практическо-справочно значение по архивни фондове е почти невъзможно и тяхното цялостно използуване. Само при такава организация те могат да разкрият най-пълно всички страни на разностранния и многообразен живот на държавата, връзките й с другите страни, действителните движещи сили и причини за общественото развитие, ролята на народните маси в историята, дейността на различните учреждения, организации, предприятия и видни политически и културни дейци, а така също и конкретните икономически, политически и културни явления и събития.

Проблемата за архивния фонд като основна класификационна единица на Държавния архивен фонд е голяма и сложна. Не случайно тя заема централно място в съвременното архивознание и особено в теорията и практиката на архивното дело в Съветския съюз и страните с народна демокрация, където обществената собственост върху документалните материали прави възможно цялостното му и последователно разрешение и прилагане.

Пълното и изчерпателно осветление на тази проблема за условията на нашата страна изисква продължителна сериозна работа и усилията на повече хора. Поради младостта на архивното дело у нас досега тя все още не е намерила своята теоретическа разработка. Недостатъчен за едно пълно обобщаване е и натрупаният опит от държавните архиви на НРБ. Поради това авторът на настоящата работа е далеч от мисълта, че ще може да изчерпи цялата проблема, и съвсем не си поставя задача да разреши всички свързани с нея въпроси. Някои от тях ще бъдат само поставени с вярата, че с това ще се даде известен подтик за тяхното по-пълно проучване и разрешение.

* * *

Понятието «архивен фонд» в практиката на архивите се появило заедно с централизацията им, извършена в някои страни в резултат на буржоазните революции през XVIII и XIX в. Предизвиканите от тях реформи в обществения живот и държавния апарат изисквали нова организация на архивите(1). Централизацията на архивите като основна черта на новия период в историята на архивното дело се изразявала в две направления: концентрация на материалите от ликвидираните феодални учреждения и институции в държавни архиви и отделяне на архивите като специален отрасъл в системата от учреждения.

Извършената, макар и частична, централизация на архивите, повишените изисквания от страна на държавния апарат и нуждите на историческата наука от по-широка документална база довели и до други важни явления — установяване на общи за всички архиви правила и методи на работа (класификация, описание, публикация и пр.). Тези промени представлявали значителен прогрес. Тяхното провеждане обаче срещало редица трудности, произтичащи от устойчивите традиции на ведомствените архиви, от различните интереси на управляващите кръгове, от създадената вече организация на старите кралски архиви и др. Често това пречело за осъществяването на архивните реформи дори и в случаите, когато била очевидна изгодата от по-добрата организация(2).

Новото в организацията на материалите в архивите се заключавало преди всичко в това, че архивистите в почти всички страни, като търсели по-удобен начин за подреждане на сложния конгломерат от документи, дошли до идеята да ги подреждат според произхода им, т. е. по учреждения, организации и предприятия, като се запази редът, който им е даден при тяхното създаване. Пръв изразител на тази идея бил немецът Филип Ернст. «Опитът ме научи — изтъквал той, — че най-добрият план за подреждане е този, който самите документи ни предлагат.»(3)

Във Франция този стремеж намерил израз в специален циркуляр на Министерство на вътрешните работи, издаден през 1841 г. С него се изисквало от всички писмени материали на една регистратура да се направи едно тяло — фонд. Това изискване не могло напълно да ce наложи, тъй като изпълнението не било контролирано от никакъв орган, а старата формалнологическа система на подреждане била пуснала дълбоки корени(4). Дори и в Националния архив наред с обособяване на материалите по фондове се практикувал и старият начин на разпределяне на документите по многобройни секции и тематически серии(5).

В Прусия през 1881 г. била издадена инструкция за подреждане на материалите на Берлинския таен държавен архив. Въведените с нея положения за подреждане на материалите според произхода им не предизвикали отпор сред работещите в архива. Това се обяснява с обстоятелството, че практиката е доказала необходимостта от подобен принцип и не се налагало да бъде въвеждан насила. През 1898 г. излязла нова инструкция, с която тези положения се разпрострели и върху провинциалните архиви. В нея се изтъквало, че запазването на стария канцеларски ред ще даде възможност и на научните кръгове да разберат по-точно произхода и съдържанието на материалите, отколкото ако те се подреждат изкуствено по дела съобразно със старите способи(6).

Подобно разбиране се утвърдило и в Холандия. На конгреса на архивните работници в страната през 1891 г. били одобрени основните положения на принципа на произхождението, наречен Provenienzprinzip, някои от изискванията на който вече се прилагали в практиката. Теоретически този принцип бил разработен и обоснован от С. Мюлер. Й. Фейт и Ф. Фруин в издаденото през 1898 г. «Ръководство за класиране и описание на архивите». Главните положения в него залегнали в основата на архивознанието на всички европейски страни.

Мюлер, Фейт и Фруин разглеждат архивния фонд като «съвкупност от ръкописни, чертежни и печатни документи, официално получени или съставени от управлението на учреждението или от негово длъжностно лице»(7). Според тях той е отражение на дейността на учреждението и затова «не може да бъде създаван произволно, както се съставят сбирки от исторически документи, макар че на такива колекции понякога се дава названието архивен фонд. Архивният фонд е органическо цяло, жив организъм; той расте, следвайки определени правила, формира се и се преобразява..., всеки архивен фонд има, така да се каже, свое лице, своя индивидуалност, която архивистът трябва да се научи да разбира, преди да пристъпи към подреждането му»(8). Последното трябва да отговаря на организацията на учреждението, от което произхождат материалите(9).

На Международната конференция на историците в Брюксел през 1910 г. директорът на Националния архив на Франция Хенрих Стен също защитил подреждането на материалите според произхода и провъзгласил т. нар. принцип respect de fonds (уважение към фонда). Този принцип изисквал: обединяване на архивните материали, които произлизат от една учрежденска регистратура, организация, семейство или отделна личност в едно архивно тяло — фонд; за всички негови части да се направят дела, на всяко от които да се определи точното място; отделните дела да се подреждат хронологически, топографски или азбучно. Изказването на Стен предизвикало учудване сред архивистите, защото излизало от страна, където все още се ширела систематиката. В практиката на френските архиви прилагането на този принцип се ограничило в обособяване на фондовете, а вътрешната организация на материалите във фонда продължавала да се извършва в стария дух на предметната систематика, а не в зависимост от съществуващата връзка между тях(10).

С провениенцпринципа на холандските архивисти са се занимавали много теоретици на архивното дело. Той намерил разпространение, приложение и трактовка в много страни(11). Неговите основни положения били подлагани нееднократно на различни оценки. Известният шведски архивист К. Г. Вайбул изтъква, че този принцип слага край на книжните методи в архивната практика. Същевременно той критикува изискването за стриктно запазване на първоначалния ред на материалите, което превръща архивиста в реставратор, следващ установения в регистратурата ред(12).

Този принцип намира израз и в трудовете на известните руски архивисти А. Воронов и Д. Самоквасов(13). Макар че те не употребяват термина «архивен фонд», от формулираните изисквания за обособяване на материалите по отделни учреждения става ясно, че се касае за същия принцип.

Основните положения на провениенцпринципа приема по същество и полският архивист К. Конарски, макар че не употребява това наименование(14).

Някои архивисти приемат провениенцпринципа в чист вид, без външно вмешателство. Италианският архивист Е. Казанова например изтъква, че «архивът» (т. е. фондът, б. м. — М. К.) трябва да бъде такъв, какъвто той е бил съставен от този субект, който го е образувал и комуто той е служил; той не може да се дезорганизира нито в цяло, нито в неговите части; сериите и отделните регистри и дела трябва да се запазят цели, а вътрешният ред — постоянен и неизменен»(15). Немският архивист Х. Кайзер говори също, че материалите на фонда трябва да се оставят заедно в ред, какъвто са имали, но допуска, в случай че са били разединени, да се обединят така, както отделните части са се формирали в процеса на делопроизводството на учреждението(16). Английският архивист Ч. Джонсон идеализира провениенцпринципа дотам, че пренебрегва въпроса за използуването на материалите. «Що се отнася до възможността на неговото (на фонда, б. м. — М. К.) използуване за исторически, икономически и юридически цели, за архивиста те имат второстепенно значение. Той трябва да мисли за запазването му в цяло и за предпазването му от прегрупиране, предприемано, макар и с цел за по-добро въображаемо или действително негово използуване.»(17)

Други архивисти приемат целостта на архивния фонд, но допускат намеса на архивния работник при подреждането на материалите вътре в него. Вътрешната групировка на материалите те считат, че може да се извърши произволно. Това са привържениците на принципа respect de fonds във Франция. Някои немски архивисти от своя страна изискват реконструкция не на самите документи, а само при съставяне описите на фонда. Интересно е гледището на видния немски архивист А. Бренеке за «свободния провениенцпринцип». Той третира този принцип не като готова рецепта, а като изходен пункт, от който самият архивист трябва да извлича съответни системи. Тези системи не трябва да идват от сферата на логическото мислене, а «от самия организъм, който включва в себе си мисълта за общото развитие»(18).

Но колкото и различни да са трактовките на провениенцпринципа, всички буржоазни архивисти, които го приемат, в това число и А. Бренеке, не излизат извън неговите рамки. Провениенцпринципът изигра положителна, прогресивна роля. Той предпази архивните материали от разкъсване и разпръсване по произволни схеми. Наред с това той има и редица недостатъци: откъсване на архивната теория от практиката, от нуждите на историческата наука и от целите на използуването, а също така фетишизира делопроизводството и първоначалната организация на документите независимо от пригодността й.

За пръв път най-последователно групирането на материалите по архивни фондове било осъществено в Съветския съюз, където организацията на архивното дело се поставила на действително научна основа. Съветските архивисти след продължително изучаване на натрупания опит в чужбина и опита на съветските архиви, изхождайки от изискванията на науката и практиката на социалистическото строителство, достигнали до най-правилното определение на архивния фонд. Преминаването на цялото документално богатство на съветската страна в разпореждане на социалистическата държава и превръщането му в общонародна собственост(19) направи възможно пълното прилагане на изискванията, произтичащи от научното определение на архивния фонд при организиране на архивите.

В първите години на съветската власт в разбирането на понятието «архивен фонд» се чувствувало влиянието на буржоазните архивисти. Вследствие на това архивният фонд се отъждествявал с принципа за принадлежността на материалите на едно или друго учреждение или лице независимо от пътищата, по които те са попаднали там(20). Редица архивисти защитавали дори становището за безусловно прилагане на провениенцпринципа(21). В съветското архивознание се водела продължителна борба с тези неправилни концепции и едновременно с това се разработвали теоретическите основи на новото разбиране за архивния фонд(22).

Така постепенно съветското архивознание, изхождайки от учението на марксизма-ленинизма за закономерностите на обществено-историческия процес, идва до най-точното и пълно научно определение на архивния фонд като исторически създал се комплекс от архивни материали, образуван в резултат на отделен фондообразувател, т. е. конкретно учреждение, организация, от тяхна обособена структурна част или от отделно лице. Съставът, съдържанието и организацията на архивния фонд се обуславят исторически, тъй като той се създава в процеса на конкретната историческа дейност на фондообразувателя. «Документите трябва да се привеждат в такъв ред — казва съветският архивист Н. А. Фомин, — който действително би отразявал историческия живот и дейността на един или друг фондообразувател. Тогава документите ще се представят пред изследователите в система, логически отразяваща хода на историческия процес(23).

Прилагайки историко-материалистическия метод при организиране на архивните материали, съветските архивисти обосноваха като основен негов принцип «принципа за единството и недробимостта на архивния фонд». Съгласно с този принцип архивният фонд се разглежда като «такъв исторически обусловен комплекс от документални материали, разрушаването на който се отразява върху използуването им като исторически паметници, доколкото могат да бъдат нарушени взаимните връзки между събитията и явленията, които са намерили отражение в документите»(24). Затова архивният фонд не подлежи на деление и се съхранява с всички свои части и материали само в един архив.

Съветският архивист не върви робски зад реда, който документите са получили в учрежденията, не е съгласен винаги и при всички случаи да запазва реда (и често пъти безредието), наложен веднъж на фонда. Случайно попадналите документи се отделят от неговия състав и се включват в онзи фонд, на който принадлежат. Що се отнася до вътрешната организация на фонда, тя може да се преустрои и усъвършенствува, без да се пренебрегва системата, в която са формирани и разпределени по групи делата от самия фондообразувател, стига системата да съответствува на материалите във фонда и да помага да се разбере неговата същност(25).

За осигуряване правилното прилагане на принципа за единство и недробимост на архивния фонд във всички държавни архиви на СССР Главно архивно управление издало редица инструкции, указания и правила(26). В тях е обобщен опитът на съветските архиви и постиженията на съветското архивознание по тези въпроси. Те дават на първо място конкретни указания за разпределението на архивните фондове между държавните архиви, нещо, което при условията на частичната централизация на архивното дело е немислимо. В буржоазните страни архивните материали могат да бъдат организирани и класифицирани в рамките на отделните архиви или в границите на архивния фонд. Пълната централизация на архивното дело в Съветския съюз дава възможност да се организира целият Единен държавен архивен фонд, да се разпределят материалите между държавните архиви въз основа на научни принципи с цел използуването да става по най-удобен и най-правилен начин. Наред с това тези указания дават възможност да се определят въз основа на редица признаци границите на архивния фонд и начините на вътрешната организация на архивния материал в отделния фонд. Това вътрешно организиране може да се направи не само в държавните архиви. Характерът на съветската държава позволява да се отиде по-нататък: документалните материали да се организират на научни основи още в учрежденията под методическото ръководство на архивните органи. По този начин в съветските архиви се комплектуват организирани архивни материали, което от своя страна гарантира най-правилната им систематизация, спестява много труд на архивистите от държавните архиви и позволява да се заловят с по-нататъшна научна работа по тях.

1. Състояние и организация на архивното дело в България до създаването на Държавния архивен фонд

В България преди създаването на Държавния архивен фонд и особено до установяването на народнодемократическата власт не е съществувала научна организация на архивното дело, а още по-малко определено разбиране за архивния фонд. Главната причина за това е била липсата на специални архивни учреждения, в които да се концентрират документалните материали. Известна събирателска дейност са извършвали отделни културни учреждения, които покрай основните си задачи са се занимавали и с издирване, откупуване и обнародване на документи.

Така възникнали Архивът на Възраждането към Народния музей в София през 1904 г., прехвърлен по-късно към създадения Етнографски музей, а през 1924 г. — към Архивния отдел на Народната библиотека в София, сега Български исторически архив при НБВК; архивната сбирка при Българска академия на науките, документите от която послужили за основа на създадения през 1947 г. Архивен институт при БАН (сега Архив на БАН); архивната сбирка на изградената през 1914 г. Военно-историческа комисия при Щаба на армията, материалите на която при създаването на Държавния архивен фонд послужили за основа на Военноисторическия архив; Архивът при Столичната градска община, започнал работа през 1942 г., и т. н. Събирателска дейност извършвали и Ориенталският отдел при Народната библиотека в София, Народната библиотека в Пловдив, някои по-големи провинциални музеи, читалища, Св. Синод и др.(27)

Събраните документи поради ограниченото им количество, а също и поради характера на задачите, които учрежденията имали за разрешаване, не се подлагали на сериозна обработка, в резултат на което не изпъквал остро и въпросът за архивния фонд като основна единица за организиране на материалите. Те се подреждали по най-примитивен начин, силно повлиян от библиотечната или музейна практика, в зависимост от мястото, където се съхранявали(28). Всеки документ се обработвал и описвал сам за себе си, като се отбелязвал авторът, съдържанието, местонаписването, годината на съставянето на документа и пр.

Материалите на най-голямата архивна сбирка — Архива на Възраждането, съгласно с Правилника от 1906 г. се групирали в следните основни групи: «обществен», «църковен» и «училищен» отдел(29). Вътре в тях те се разделяли по предмет, след това по селища и най-сетне по дати(30). По такъв начин документите се изваждали от тяхната естествена среда и физически се причислявали към предварително определените групи. Без да се държи сметка за запазване на първичните комплекси, много ценни архивни фондове дотолкова били разпокъсани, че впоследствие станало почти невъзможно да се установи и възстанови първоначалният им състав. Някои сътрудници започнали да чувствуват вредата от нарушаването по тази начин на исторически създалите се комплекси от документи и затова отбелязвали и тяхната принадлежност. «Като ги описвах, винаги посочвах из чия архива са — пише в отчета си уредникът на историческия отдел при Етнографския музей»(31). Това, макар и да не се утвърдило като постоянна практика, било крачка напред в сравнение с ширещото се разкъсване на фондовете.

По-сериозен опит за известно организиране на материалите по фондове бил направен през 1924 г. с Инструкцията за съставяне на каталог на Архива на Народната библиотека. В нея се изисквало «документите да се групират в «архиви» или «сбирки» според бившите им притежатели, а не по предмет. Заварените колекции по предмет да се прегрупират, ако това е възможно, по името на бившите им притежатели в «архиви» или «сбирки». Под «архив» се разбирало колекция от документи, адресирани до едно лице, което е същевременно и притежател на колекцията, а «сбирка» — колекция от документи, адресирани до различни лица, събрани в едно от притежателя на колекцията»(32). От тази, макар и не съвсем ясна формулировка се вижда, че съставителят на инструкцията е чувствувал поражението, нанасяно от предишния начин на групиране, който не държал сметка за произхода на документите и е търсел начин да ги обедини по други по-съществени белези.

Подобно разбиране залегнало и в Правилника на Народната библиотека от 1926 г. Утвърдената с него схема за разпределение на материалите в Архивния отдел предвиждала документите да се разделят на две основни групи — правителствени и частни архиви. Правителствени се считали документите, които постъпват от държавните учреждения на България. Те се групирали в три основни групи: Губернаторства в Северна България (1877–1880), Източна Румелия (1878–1885) и Княжество България (1880–1908). За частни архиви се считали документите на отделни лица и организации, които се групират в две групи: Архив на възраждането (1762–1877) и Архив след Освобождението (след 1877)(33). И по-късно, когато уредникът на отдела пристъпил към подреждане на материалите съгласно с правилника, той прегрупирал Архива на Възраждането по притежатели на документите, а правителствените документи подредил по ведомства и години. Така в Архива Княжество България били включени: Архив на МВР (1879–1900), Архив на окръжните управления (1878–1900), Архив на околийските управления (1889–1900), Архив на разните ковчежничества (1878–1886), Архив на флотата (1779–1883), Архив на 6–и пехотен търновски полк (1879–1885)(34).

Документите във втората по големина архивна сбирка — тази при Военно-историческата комисия, не се подлагали на почти никаква научно-техническа обработка и следователно не се обособявали по фондове, а се подреждали по реда на постъпването им — документ по документ.

Известна организация на материалите била дадена чрез изготвените указатели, за да се подпомогне работата на комисията по написване историята на войните(35). В тях материалите се описвали по организацията и структурата на българската армия поотделно за всяка война, но тук не се спазвала целостта на фондовете. Документите на едно и също поделение и следователно на един и същ фонд, дори и в указателите, се пръскали между отделните групи, отговарящи на водените войни(36).

Такова било положението и с другите архивни сбирки. Известен напредък отбелязал Архивът при Столичната градска община, но това се дължало главно на обстоятелството, че той развил своята дейност след установяването на народнодемократичната власт.

Тези архивни сбирки далеч не обхващали архивното богатство на страната. Буржоазните правителства в продължение на 60–70 години свободна българска държава не създали нито един държавен архив. Това едва ли би могло да се обясни само с нехайството и липсата на традиции. Управляващите буржоазни партии и техните ръководни върхушки, стремейки се да заличат своите престъпления пред българския народ, били заинтересувани от унищожаване архивните материали на правителствените учреждения. Над тях тегнели не само престъпления от политически характер, но и такива от гешефтарско-спекулантски характер(37). Затова, дори и тогава, когато в някои управляващи среди под натиска на честни буржоазни учени имало известна склонност да се предприемат опити за създаване на държавен архив, други по-силни фактори осуетявали замисленото дело(38). В последна сметка въпросът бил разрешен съвсем палеативно, като на Архивния отдел при Народната библиотека в София били възложени функции на общонационален архив(39). Но тези си функции той не можал да изпълни не само поради това, че липсвали помещения, персонал, средства и пр., но главно защото неговата дейност била насочена към по-далечното минало — към периода на Възраждането. Постъпленията на документи от по-ново време са били твърде случайни.

Огромното количество документи на държавните учреждения, обществените организации, предприятия и пр. изобщо не са били обект за комплектуване от споменатите архивни сбирки. Те се съхранявали там, където се създавали, без всякакви грижи за тяхната съдба. Липсата на специален архивен орган дала своето крайно отрицателно отражение.

Непосредствено след освобождението на страната от турско иго били направени известни опити за организиране на ведомствените архиви. Временното руско управление в страната успоредно с изграждането на новите учреждения взело мерки да уреди и «документалната част» на последните(40). Установените принципи за деловодство отначало били изцяло възприети и от българската администрация. Появили се редица наставления, инструкции и правилници с конкретни указания за организиране на документите в учрежденията, за обособяването им в дела и за тяхното описване(41).

Така например с едно наставление се нареждало «приетите писма, както и копията на излезлите според вида и съдържанието им се събират в отделни дела, поставя им се номер в хронологически ред на тяхното започване, като същевременно се записват в особен списък, който стои в началото на делото. Всички писма и копия, съставящи едно дело, се зашиват»(42). На друго място се изтъквало «за първообразните Височайши укази и Височайши одобрени доклади на Министерството се държат особени дела по отделенията при опис по форма № 14»(43).

Правилниците на някои ведомства определяли в основни линии и какви главни дела трябва да се съставят. Например ковчежничествата «трябва да съставят дела по личен състав, общи разпореждания по косвени данъци, налози, паспорти, патенти и др., свидетелства, оправдателни документи, канцеларски разноски, отчети и ведомости, счетоводство, курс по монети, разна преписка и др.»(44). На общинските управления се нареждало да описват всяка година приключените дела по обем не по-големи от 250 листа(45).

По-късно обаче добре поставеното начало не само не било подето и развито, но започнало все повече внимание да се отделя на унищожаването на натрупаните архиви, което обикновено е ставало без всякакъв контрол. Особено много зачестили постановленията на Министерския съвет «за бракуване на старите дела и книжа» през последните години на капиталистическото господство(46). «С това учрежденията ще освободят необходимите им за други цели заети помещения и, второ, ще се даде възможност на държавата да се снабди с необходимата хартия» — се изтъква в окръжното по приложение на постановлението на Министерския съвет от 1942 г. Независимо от това взетите мерки целят да спомогнат и службите за противовъздушна защита, като ще се даде възможност да бъдат очистени таваните и складовете от стари архиви и ненужни книжа.(47)

В изпълнение на дадените им нареждания учрежденията масово се освобождавали от «ненужните» архиви, като в съставените за целта протоколи обикновено се пишело «няма документи с историческо значение», «няма нищо ценно» и пр. По такъв начин на много места били унищожени всички или почти всички документи(48). Поради това именно в болшинството учреждения не изпъквало като належаща задача създаването на специални архивни служби за запазване и подреждане на излезлите от текущата употреба служебни книжа. Изключение правели само някои централни учреждения, като Народното събрание, Министерския съвет, Министерство на външните работи, Министерство на войната и др., които заемали по-особено място в управлението на страната и чието функциониране изисквало съхраняване на материалите и създаване на удобен за справки ред.

В Министерство на външните работи и изповеданията още през 1907 г. било открито самостоятелно отделение «архив и библиотека». В него се пазели и систематизирали всички материали, отнасящи се до историята на министерството, които често пъти имат и ценно историческо значение за отечеството ни». В това отделение постъпвали ежегодно всички архиви на отделните структурни части на министерството(49). Подобна загриженост е била проявена и към материалите на Народното събрание, които са така организирани, че описите им и сега могат да се използуват(50).

В по-голямата част от останалите учреждения обаче на архивите не се отделяло никакво внимание, особено след като вече не били необходими за справочни цели. Голяма обърканост в тях се получавало при ликвидиране на съответното учреждение-фондообразувател или при някакви по-съществени административни промени. В такива случаи документите или поголовно се унищожавали, или така се разпръсвали, че и досега е невъзможно да се издирят и върнат в съответния архивен фонд.

Картината за разпокъсаността и непълнотата на архивните фондове се очертава още по-печално, като се има пред вид и практиката на много служебни лица, заемащи ръководни длъжности в съответни учреждения, да изнасят оригинални документи вън от учрежденията, без да ги връщат. Така в личния фонд на Андрей Ляпчев били открити документи на Министерския съвет, Министерството на външните работи, Министерство на войната, материали на демократическата партия и демократическия сговор и пр. Подобно е било положението и с фондовете на К. Стоилов, В. Радославов, Ал. Людсканов и много други.

През целия период на капиталистическото господство архивното дело в България останало в процес на зараждане. То не претърпяло някакво по-сериозно развитие както по отношение на съхраняването на документите и тяхното концентриране в определени архивни учреждения, така също и главно по отношение на тяхното организиране с цел да се направят достъпни за научно и практическо използуване. Не бил създаден един национален център за прибиране на документите от държавните учреждения, поради което състоянието на архивното дело останало далеч от постиженията, дори и в най-изостаналите капиталистически страни. И тъй като събраните документи в посочените културни учреждения имали предимно личен характер и произход, както и документи на обществени, политически и културни организации от епохата на Възраждането (а те били ограничени по количество), не стоял остро въпросът за тяхното научно организиране. И в това отношение нашата практика стои на последно място. Направените тук-таме опити за организиране на документите по архивни фондове и колекции не били централизирани и целенасочени. Положителните прояви нямало кой да подхване, да популяризира и внедри в практиката по обработката на архивните документи на всички архивни сбирки.

След победата на Деветосептемврийското въоръжено въстание народнодемократичната власт в България взе редица мерки за опазване културното наследство, в това число и на документалните материали от по-далечното и близкото минало. Открити бяха десетки музеи, една от основните задачи на които беше издирването и събирането на архивни документи, разкриващи революционните борби на българския народ в съответния край. Създадоха се и редица къщи-музеи на видни революционни и културни дейци, в които се съсредоточаваха документи за тяхната дейност и техния живот.

Важно завоевание на архивното дело в страната през първите години на народнодемократичната власт бе поставеното начало през 1947 г. на Централния партиен архив при ЦК на БКП. Успоредно с него и дори преди това от 1945 г. в Музея на революционното движение (тогава Музей на съпротивата) в София се създава Архив на съпротивата, материалите на който послужиха като основа за изграждане на експозицията на Музея на революционното движение в София. По-късно голяма част от документалните материали бяха предадени на Партийния архив при ЦК на БКП.

Засилиха своята събирателска дейност и културните учреждения, чиито архивни сбирки бяха разгледани по-горе. За няколко години след 9. IX. 1944 г. те направиха в това отношение повече, отколкото за десетки години в условията на капиталистическото господство.

Архивният отдел на Народната библиотека в София за 40 години до 9. IX. 1944 г. бе събрал около 214 000 документа, а само за 10 години след това успял да прибере около 140 000 документа(51). Ръкописната сбирка на Ориенталския отдел при същата библиотека от 1609 документа и стотина кадийски регистри нараснала за същото време на над 160 000 архивни единици и още около 440 000 архивни единици неорганизиран фонд(52).

Към Българската академия на науките през 1947 г. бе създаден специален Архивен отдел, прераснал през 1949 г. в Архивен институт със задача да събира документални материали, които имат значение както за историята на науката, литературата и изкуствата, така и за цялостната българска история. За кратко време в него се съсредоточиха част от архивните фондове на някои учреждения, учени, писатели, художници, възрожденски революционни, просветни и културни дейци(53).

Архивът при Столичната градска община през 1946 г. се обособи в самостоятелно учреждение. В него започна събиране на архивни материали не само от столични учреждения, но и от някои централни ведомства. Особено голяма е заслугата на този архив за своевременното прибиране на редица ценни лични фондове, като тези на Н. Сакаров, Гр. Василев, П. К. Яворов, д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и мн. др.(54)

Военноисторическият отдел при Министерство на народната отбрана (бившата Военноисторическа комисия) продължи събирането на документите на българската армия. Още в първите години след 9. IX. 1944 г. той прибрал значителна част от архивните материали за историята на нашата армия по време на Втората световна война, в това число и за участието на България в разгрома на хитлеристка Германия(55).

Въпреки този несъмнен напредък на архивното дело в България през първите години на народнодемократичната власт то все още не беше поставено на здрави научни основи. Дейността на споменатите учреждения по събирането на архивни материали се развиваше разпокъсано и неорганизирано, тя не се ръководеше, координираше и контролираше от един орган. Нито един от тях не бе в състояние и не си поставяше задачата да обхване поне главната част от архивното богатство на страната. Нещо повече, мнозинството от тези учреждения издирваха и прибираха не цели архивни фондове, а само някои техни части и най-често дори отделни документи, които се изваждаха от състава на фондовете и водеха до разпръсването им. Нерядко явление беше документи от един и същ фонд да се комплектуват от различни архивни служби, а същевременно безброй други фондове оставаха без всякаква грижа. Вън от вниманието на тези служби бяха останали документите на всички предприятия.

Основен недостатък на организацията на документалните материали в учрежденията, занимаващи се със събиране на архиви, бе този, че почти навсякъде поради утвърдените в миналото традиции продължаваше безразборното подреждане и обработване на документите. В повечето от тях на архивния фонд не се обръщаше необходимото внимание, не се гледаше на него като на основна класификационна архивна единица.

Коренен прелом в историята на архивното дело в България настъпи със създаването на Държавния архивен фонд. С това беше сложен край на пренебрежителното и безотговорно отношение към архивното богатство на България. Архивните учреждения се включиха активно в научния и културния живот на страната и дават своя принос в строителството на социализма.

2. Създаването на Държавния архивен фонд на НРБ — главна предпоставка за въвеждане на принципа за единството и недробимостта на архивните фондове в българските архиви

Нарасналият интерес сред нашата културна и научна общественост към архивните документи като най-важни източници за изучаване миналото на народа изискваше нова организация на архивното дело. Тя можа да се осъществи и постави на здрави научни основи едва при новите обществено-икономически условия, създадени от победата на социалистическата революция. Началото на този нов период на истински подем в архивното дело у нас се сложи с Указа на Президиума на Народното събрание за създаване на Държавния архивен фонд (ДАФ)(56).

Държавният архивен фонд е понятие, което означава цялата съвкупност от архивни документи на нашата страна, които имат научно, политическо и практическо значение независимо от епохата, към която се отнасят, или мястото, където се съхраняват: в учреждения, организации, предприятия или лица, в ръкописните отдели и архивни сбирки на библиотеки, музеи, институти и пр.(57) Това са документите на органите на държавна власт и управление преди падането на България под турско иго, на националнореволюционни, културно-просветни, църковни, стопански и други организации от епохата на Възраждането, на турските учреждения на територията на страната, както и документите на държавните органи от периода на буржоазно-монархическия режим, на държавни и частни предприятия, обществени организации и пр. Важно място в състава на ДАФ заемат архивните материали, отразяващи историята на нейното социалистическо общество — документи на висши и местни органи на държавна власт и управление, на съда и прокуратурата, на държавните, обществени и кооперативни учреждения, организации и предприятия, а така също личните документи на видни политически, обществени и културни дейци(58).

В изпълнение на Указа на Президиума на Народното събрание за създаване на ДАФ Министерският съвет издаде постановление, осигуряващо пълна централизация на архивното дело на страната(59). Определящо значение в това отношение има изграждането на научно обоснована мрежа от архиви, които коренно се отличават от малките архивни сбирки при някои културни учреждения в миналото. В тях трябва да се съсредоточават всички ценни документални материали.

Централизацията на архивното дело у нас се осигурява и със създаването на един център за цялостно ръководство на архивното дело в страната — Архивното управление при Министерство на вътрешните работи(60) (сега Архивен отдел при Комитета за наука и изкуство).

Създаването на ДАФ, превръщането на цялото архивно богатство в общонародна собственост и бързият процес на концентрация на документалните материали в специални архивни учреждения, ръководени от един център, даде възможност да се поставят архивните документи в служба на народнодемократичната държава и социалистическото строителство. Научната и културна общественост също получи широк достъп до оригинални документи.

Всичко това постави остро въпроса за правилната научна класификация и организация на материалите, за да се предоставят събраните в тях материали на широко научно и практическо използуване и за да не се превърнат архивните учреждения в обикновени хранилища на излезлите от текущата работа книжа на учреждения, организации и предприятия и т. н. Това означава те да се приведат в такъв ред, така да се обработят, че най-пълно да разкриват своето съдържание, научно-политическата си справочна стойност.

Научната и практическата стойност на документите в твърде голяма степен се определя от произхода им, от изясняването при какви условия са създадени, от установяването на съществуващата връзка между по-голяма или по-малка група от документи. Точното определяне произхода на документа значително гарантира неговата достоверност. Освен това, каквото и да е неговото съдържание, ако той се откъсне от другите, свързани с него материали, и се разглежда сам по себе си, ценността му като историческо градиво чувствително се намалява, а понякога дори и съвсем се загубва.

Поради това научната организация на документалните материали изисква да се държи строга сметка при тяхното подреждане на произхода им, на взаимната им връзка, на характера, съдържанието и пр. Само тогава те могат да разкрият всички свои страни и най-пълноценно да се използуват като извори за научно-изследователска и практическа работа.

Тези обстоятелства не позволиха да се изграждат изкуствени класификационни групи от документи в архивите. В основата на класификацията на архивните документи залегна историческият метод, т. е. щателно отчитане историческите условия, при които са образувани архивните комплекси, а така също закономерностите на тяхното създаване, специфичните им особености.

Опитът на архивното дело в Съветския съюз, който творчески използува многогодишния опит и на другите страни, е установил, че основният комплекс от документи е архивният фонд — т. е. образуваният в резултат от дейността на определено учреждение, организация, предприятие, на тяхна обособена структурна част или отделно лице комплекс от архивни документи. «Самият живот е създал тези комплекси от материали, които са се образували от дейността на едно или друго учреждение, предприятие, организация или отделно лице — пише съветският архивист К. Митяев. — Ако се вземат материалите на ДАФ в тяхната цялост, ще се види, че те отразяват историческия процес в цялото му многообразие, докато архивните фондове отразяват отделни части на този процес. Докато ДАФ като съвкупност на документалните материали на държавата е ценен извор за изучаване на историческия процес във всички негови проявления, то отделният архивен фонд създава възможност да се изучи само една негова част.»(61)

Изхождайки от такова разбиране за архивния фонд, съветските архивисти дошли до извода, че той трябва да се запазва цялостно и неразделно. Оттук те изведоха и обосноваха принципа за единство и недробимост на архивния фонд. Този принцип е залегнал в основата на цялото архивно дело на Съветския съюз. Той е залегнал в основата и на архивното дело в нашата страна.

По силата на този принцип архивните фондове не бива да се разрушават, защото могат да бъдат замъглени или съвсем заличени взаимните връзки между събитията и явленията, намерили отражение в документите. Архивният фонд не подлежи на деление. Едновременно с това в неговия състав не бива да се оставят случайно попаднали части или отделни документи от други фондове. Всички негови части и материали трябва да се пазят на едно място, в един архив.

Опитът на архивното дело в Съветския съюз творчески бе използуван още първите дни след създаването на държавните архиви у нас. Това спести на българските архивисти много лутания и даде възможност да се разреши по най-правилен начин въпросът за архивния фонд. Принципът за единството и недробимостта на архивните фондове получи силата на закон в българските архиви. Той послужи за изходен пункт от състоянието, в което се намираха архивите у нас до създаването на ДАФ. Наличието на централизация на архивното дело от своя страна даде възможност да се съставят и прилагат единни методи при обработката на архивните материали и да се контролира тяхната научна класификация. Нещо повече, включването в състава на ДАФ и материалите на действуващите учреждения, организации и предприятия даде възможност за активна намеса от страна на архивните органи в класификацията на документите още в процеса на тяхното създаване. Учрежденията се задължават да създават учрежденски архиви с права на самостоятелни служби(62). Определиха се срокове за задължително съхраняване на архивните материали в тях: за висшите органи на държавна власт и окръжните учреждения — 10 години, за околийските, градски и селски учреждения — 5 години, а за някои категории документи — по-дълги или по-къси срокове. Установи се и редът на задължително и периодично предаване на архивни материали в съответните държавни архиви след изтичане на посочените срокове и след като се направи оценка (експертиза) на тяхната стойност(63).

С въвеждането на научната експертиза при подбора на ценните документи, от друга страна, се сложи край на безразборното унищожаване на архивните материали и се въведе ред в работата на архивните служби на учрежденията, организациите и предприятията. Издадените за целта Примерен правилник през 1952 г, а по-късно и «Инструкция за организация и обработка на архивите в учрежденията, организациите и предприятията»(64) сложи строг ред в това отношение.

Основно изискване при приемане на документалните материали стана те да бъдат предварително обработени съгласно с научните изисквания. Поради честите реорганизации на учрежденията и лошото състояние на някои архивни служби в миналото, поради ликвидацията на някои учреждения, организации и предприятия на много места естествено създалите се комплекси от архивни материали бяха разпокъсани и размесени. В това състояние те не можеха да останат. Но основната работа по тяхното правилно разпределение по архивни фондове и научна и техническа обработка бе извършена и продължава да се извършва в държавните архиви.

Комплектуването на документални материали от различните архивни учреждения не се извърши случайно и безразборно. Създаването на ДАФ и въведената централизация на архивното дело в страната създаде възможност на основата на спазване принципа за единството и недробимостта на архивните фондове материалите да се разпределят между архивите въз основа на научно обосновани принципи — да се класират архивните фондове по исторически епохи, по комплекси от фондове с оглед на тяхното общонационално или местно значение според територията, на която те са действували или действуват, и според ведомството, към което са принадлежали.

Съгласно с първия принцип — хронологическия, архивните материали на ДАФ се обособиха на два големи дяла: фондове от капиталистическата и докапиталистическата епоха, които станаха обект на комплектуване от «историческите» архиви у нас, и фондове от социалистическата епоха — обект на «архивите на НРБ». Това групиране на материалите напълно отговаря на коренните преобразования, настъпили в целия обществено-политически, административен, стопански и културен живот след победата на социалистическата революция в България.

От друга страна, с оглед на общонационалното или местно значение на архивните фондове те се разделиха между «централни» държавни архиви и «окръжни» държавни архиви.

Въз основа на принципа за ведомствената принадлежност на учрежденията, институтите и организациите, които са създали дадени архивни фондове, обособиха се и някои специални архиви. Така още с Указа на Президиума на Народното събрание за създаване на ДАФ фондовете на Българската комунистическа партия и комсомола се комплектуват в «партийни» архиви. По-късно за архивните фондове на военните учреждения, поделения, учебни заведения и институти се обособиха и специални «военни» архиви. Наскоро след излизане на Постановлението на Министерския съвет за изграждане мрежата от държавни архиви излезе второ негово постановление, с което се узакони самостоятелното съществуване на създадените преди това военни архиви. Те се извадиха от непосредственото подчинение на Министерството на вътрешните работи.

Принципът за ведомствената принадлежност на фондовете залегна и в основата на определяне профила на Архивния институт при Българската академия на науките (сега Архив при БАН). От общ исторически архив, който събираше документи за българската литература и изкуство, както и за цялата българска история и с това дублираше до голяма степен създадените държавни архиви, той се превърна в един строго профилиран архив(65). Неговата задача се сведе до комплектуване архивните фондове на Академия на науките, нейните поделения, институти, членове и пр.

По такъв начин, прилагайки научни принципи при разпределение на документалните материали, у нас се изгради цяла стройна мрежа от архивни учреждения, всяко от които има строго определен профил. Профилирането даде възможност да се определят източниците за комплектуване от съответните архивни учреждения и осигури възможност за съхраняване и научна обработка на материалите от един архивен фонд само на едно място, т. е. за спазване на възприетия основен принцип на архивното дело — принципа за единство и недробимост на архивните фондове.

Всички архивни учреждения след излизане на Указа за ДАФ незабавно пристъпиха към комплектуване и организиране на своите документални материали. Във всяко от тях архивният фонд стана основна класификационна единица за организиране на материалите. Сега вече не се търсят някакви изкуствени принципи и признаци за групиране и подреждане на документите, а навсякъде това става по архивни фондове. Преодоляно бе до голяма степен полученото лошо наследство от миналото, като по-голямата част от документите на старите архивни сбирки се подложиха на фондиране. На тези принципи се подчиниха и изброените по-горе архивни служби, съществували от преди 9 септември — Българският исторически архив (БИА) и Ориенталският отдел при Народна библиотека «В. Коларов» (НБВК), които продължиха своето съществуване и след излизане на Указа за ДАФ и създаването на държавните архиви.

За един период от 10 години само в хранилищата на държавните архиви бяха концентрирани повече от 11 400 архивни фонда с около 1 400 000 архивни единици, всяка от които съдържа стотици документи(66). Материалите на Военноисторическия архив (бившата архивна сбирка при Военноисторическата комисия) се групираха и обособиха в 1044 фонда(67). Само за няколко години след излизане на Указа за ДАФ Архивът на БАН увеличи 4 пъти своите материали, които сега възлизат на 130 фонда(68), а БИА при НБВК обособи натрупаните около 350 000 документа в над 350 фонда и продължава работата по фондирането на останалите материали(69). Подобни постижения имат и останалите архивни учреждения в страната.

Всичко това несъмнено са големи успехи, които представляват гордост на нашето младо архивно строителство. Но успоредно с това в практиката на архивните учреждения са допуснати и се допускат съществени слабости и грешки, особено що се отнася до разпределението на материалите между архивите. Това се дължи главно на непълното осъществяване на Указа за Държавния архивен фонд и не докрай проведената централизация на архивното дело у нас и по-специално нетворческото прилагане на залегналите в него основни принципи за организиране на ДАФ. В последна сметка това води до нарушаване в такива случаи принципа за единството и недробимостта на архивните фондове.

Красноречив пример в това отношение е състоянието на нещата в Архива при Българската академия на науките. И досега например редица фондове или техни части — обект на комплектуване от страна на Архива, стоят в архивохранилищата на други архивни учреждения. В Централния държавен исторически архив (ЦДИА) се намират фондовете на членовете на Академията К. Величков, Б. Йоцов и др., а в БИА при НБВК — фондовете на основателя на Академията (Българското книжовно дружество) М. Дринов, на Ст. Бобчев, Хр. Данов и др.

В същото време в Архива на БАН се съхраняват фондове на видни обществено-политически и държавни дейци, които, макар и да са били членове на бившето Книжовно дружество, не са развили никаква научна дейност, какъвто е случаят с фондовете на В. Радославов, Ст. Стамболов, Христо и Евлоги Георгиеви и др. Принципите трябва да се прилагат творчески, а не догматично. Мястото на подобни архивни фондове е в Централния държавен исторически архив, така както мястото на документите на В. Коларов, който, макар и да беше академик и даде безспорни приноси в областта на политическата и икономическата история на страната, е в Централния партиен архив. Още повече, че части на някои от тези фондове и сега се съхраняват в ЦДИА.

Не са уредени също отношенията между Архива при БАН и някои институти, които влизат в системата на БАН, а продължават независимо от него да съхраняват и закупуват архивни материали дори и на членове на Академията. Такива са Институтът за литература, Институтът за български език, Етнографският институт, Институтът за музика и др. Ако се приеме, че е оправдано да съществуват «отраслови» архиви при институтите на БАН, те в никакъв случай не бива да функционират откъснато от централния архив при БАН. Той трябва да ги ръководи методически и да контролира тяхната дейност по отношение на комплектуването, научната и техническата обработка и т. н. и преди всичко да определи тяхната компетентност. Съществуващото положение е сериозна пречка за осъществяване принципа за единството и недробимостта на архивните фондове дори само в системата на БАН.

Още по-голяма непоследователност и съществени слабости са допуснати и продължават да се допускат във военните архиви. Издаденото по инициатива на Министерство на народната отбрана Постановление 807 не послужи за реорганизация на бившите военни архиви в съгласие с принципите на ДАФ, а само узакони тяхното съществуване. В резултат на това сега съществуват 3 военни архива — Централен архивен фонд на народната армия в Търново, Военноисторически архив в София и отделен архив, в който се съсредоточават документите на самото Министерство на народната отбрана. Разпределението на материалите между първите два архива не става по епохи, както това е между двата централни държавни архива, а по други второстепенни и ненаучни принципи(70).

Съгласно с един съществуващ правилник Военноисторическият архив комплектува архивни материали от периода до 1900 г., от 1912–1925 г., 1931–1934 г. и 1941–1945 г. В Централния архивен фонд на народната армия се комплектуват всички щатни длъжностни списъци, ведомости за заплати, заповеди, разпореждания и други документи, които носят подписи или бележки на известни обществени дейци и висши командири. Правилникът не определя къде трябва да се съхраняват останалите документи на военните учреждения, които не са обект на Военноисторическия архив, тъй като са образувани извън посочените по-горе периоди. В действителност те също се пазят в Централния архивен фонд на народната армия в Търново. Може да се каже, че няма други български архиви, в които така да е компрометиран принципът за единството и недробимостта на архивните фондове, както във военните архиви.

Усилията на сътрудниците в тези архиви за фондиране на грамадното количество документи, натрупано в тях, не могат да се увенчаят с успех, тъй като фондовете са безпринципно разкъсани. Единственият правилен изход от това положение е да се даде ново и правилно разрешение на профила на военните архиви, като се вземат за основа принципите, залегнали в Указ 515. Най-целесъобразно би било да се обособят Военноисторически архив за архивните фондове на военните учреждения, създадени до Деветосептемврийското въоръжено въстание, и Архив на народната армия за фондовете от периода на социалистическото строителство. Подобно разрешение би сложило ред и би поставило работата във военните архиви на научни основи. Съществуващото положение няма никакво оправдание, а непременно ще доведе до още по-големи отрицателни последици.

Неуредено по законодателен път и досега остава положението на Българския исторически архив и Ориенталския отдел при Народната библиотека в София. До голяма степен те дублират своята дейност със съществуващия Централен държавен исторически архив.

В състава на БИА се намират и продължават да се комплектуват «фондове и колекции, които имат значение за политическата, политико-обществената и културна история на България»(71). Съвсем очевидно е, че това не е никакъв профил и не може да не доведе до разкъсване на ценни архивни фондове между няколко архива.

Разбира се, неправилно би било механически да се пристъпи към ликвидиране на тези архиви, като се погълнат от Централния държавен исторически архив. В продължение на много години те са играли ролята на важни архивни учреждения, събрали са ценни документи и са натрупали известен опит, създали са специализирани кадри и т. н.

Те биха могли да се обединят в един отделен Архив на Възраждането, дейността на който да се ограничи в издирване, прибиране и т. н. на материали от периода на Възраждането, тъй като основният комплекс от документи за този период и без това е съсредоточен предимно тук. До разрешаването на въпроса обаче архивът трябва да насочи своето внимание предимно към попълване на фондовете, части от които вече се намират в неговото архивохранилище. За тази цел той трябва да работи в тясно сътрудничество с ЦДИА. С това той би получил известен профил и би се избягнало дублирането с ЦДИА. Погледнато в перспектива, би могло при създаване на необходимите условия в неговото архивохранилище да се концентрират всички документи от този период, пръснати из цялата страна, и да се превърне в Архив на Възраждането в системата от държавни архиви. По такъв начин ще се създаде реална възможност за пълно концентриране на всички архивни материали от тази величава епоха на едно място и ще се избегне ненужното безпринципно разкъсване на ценни архивни фондове.

Съществуването понастоящем на архиви с неуточнени профили или неспазване на профила дава своето отрицателно отражение върху организацията на архивното дело в страната. В надпревара всяко архивно учреждение да притежава повече и по-ценни документи често пъти се закупуват или прибират материали, без да се държи сметка, че части от същите фондове вече са комплектувани от друг архив. Много фондове са разкъсани и се съхраняват на няколко места.

Така например по-голямата част от архивния фонд на В. Радославов — бивш министър и министър-председател на България, е комплектувана в Централния държавен исторически архив, където е и неговото място. Обаче около 1100 документа от същия фонд, отразяващи неговата обществено-политическа дейност, се съхраняват в Архива при БАН, а около 800 документа — в Българския исторически архив при Народна библиотека в София.

Още по-типичен е случаят с архивния фонд на нашия голям поет П К. Яворов. ЦДИА съхранява 23 архивни единици от него. В архива при БАН материалите от този фонд въобще не са обособени самостоятелно, а са оставени в чужди фондове, както са постъпили, а именно във фондовете на проф. Ив. Шишманов, д-р К. Кръстев, М. Арнаудов, Б. Пенев и др. Оригинални ръкописи на Яворов, писма на Лора Каравелова до Яворов и др. се съхраняват в БИА при НБВК и са включени във фонда на Ал. Паскалев — редактор и издател на Яворови произведения. Редица документи от фонда на Яворов се пазят в къщите-музеи на Яворов в София и Чирпан.

Отделни части от архивния фонд на братя Христо и Евлоги Георгиеви също се намират в ЦДИА, Архива при БАН и БИА при НБВК. Идна част от материалите на писателя П. Ю. Тодоров се съхраняват в ЦДИА, а друга в БИА при НБВК. Такова е положението и с още много други архивни фондове.

Отрицателните последици от непоследователното прилагане на Указа за ДАФ и непълната централизация на архивното дело у нас се проявяват още по-лошо в практиката на голяма част от музеите. Почти едновременно с Указ 515 и постановление 344, с които се изгради мрежата от специални архивни учреждения, излезе и друг правителствен документ — Постановление на Министерския съвет № 1608 от 30. XII. 1951 г. С него се дава право на музеите в страната да събират наред с чисто музейните предмети и документи, «свързани с важни исторически събития из живота на българския народ, с революционните борби на народа за национално и политическо освобождение, с Отечествената война, с построяването на социализма, с живота и творчеството на видни политически дейци, народни герои и бележити личности в областта на техниката, науката, литературата, социалистическото строителство, и материали за историята на науката, изкуството и техниката, икономиката и военното дело, писмени паметници, ръкописи, архиви, старопечатни книги, ценни печатни произведения, възпоменателни знаци и др.»(72).

Наистина такива документи се използуват много при изготвяне експозициите в музеите и на основата на това постановление музейните работници разгърнаха активна дейност по тяхното издирване и прибиране. Те обаче не държат каквато и да било сметка за разкъсването на фондовете. Примерите са многобройни. Музеят в Сливен е прибрал протоколните книги на Сливенската община за 1912–1920 г., Окръжният музей в Бургас — 7 протоколни книги на Бургаската община за 1921–1922 г. и една протоколна книга на Айтоската община. Музеят в Самоков е взел най-важните документи на Самоковската комуна. Окръжният музей в Търново е прибрал учредителните протоколи, договори, обещания и пр. на трудово-кооперативните земеделски стопанства в селата Росен, Поликраище, Обединение и т. н. Подобна е практиката на почти всички музеи. При решаването на този въпрос трябва да се имат пред вид редица неща. Известно е, че за експонати се използуват само фотокопия, преписи, извлечения и пр. В такъв случай очевидно е, че няма оправдание оригиналните документи да остават на съхранение в музеите, докато съществуват специални архивни учреждения, чието предназначение е да комплектуват и предоставят на използуване архивните материали на всички заинтересувани учреждения и институти, в това число и музеите. Още повече, че и без това музеите изграждат своите експозиции предимно на основата на документи от тези архиви и в своята работа се опират на активната помощ на архивните работници.

Характерът на работата в музеите не позволява да се комплектуват в тях цели архивни фондове, а само отделни, интересуващи музея документи. Тук те не се обработват, а само се регистрират в инвентарната книга. Не без значение е и обстоятелството, че в много случаи материалите, които не намират място в музейната експозиция, остават неизвестни за научните и културните работници и не се използуват.

Прибрани в музеите, тези документи се откъсват от своята естествена среда — архивния фонд, и загубват съществуващата между тях и другите документи на фонда взаимна връзка. А като се има пред вид, че в нашата страна има повече от 200 музея, всеки от които се занимава и със събиране на архивни материали, става ясно какъв голям размер получава разкъсването на архивните фондове и каква сериозна пречка представлява тази дейност на музеите за правилната организация на архивните материали.

Не търпи никакво отлагане и разрешаването на въпроса за начина на комплектуването на архивните фондове на видни политически, стопански и културни дейци. Време е да се прекрати излишното изразходване на повече средства, отколкото е необходимо за тяхното откупуване. Сегашната практика дава възможност притежателите на такива фондове и документи да ги предлагат на части на няколко учреждения и да ги продават на онова от тях, което заплати повече. Точното определяне на компетентността на всеки архив е най-правилният път за отстраняване на тази аномалия, а може би е целесъобразно да се изгради и една централна комисия с представители на различните архиви, както се практикува в библиотеките при откупуване на стари книги и редки издания. Тази комисия ще бъде в състояние да определи в кое архивно учреждение е най-целесъобразно да се комплектуват предлаганите архивни материали.

Наложително е също така комплектуваните материали на всички архиви в страната да се отчитат и картотекират централно, за да могат и изследователите да се ориентират за тяхното местонахождение и съществуване. С това ще се изпълни едно от основните изисквания на Указа за ДАФ — да се централизира отчитането и регистрирането на архивните материали на страната(73).

Разгледаните слабости и несъобразности в организацията на архивните материали на Държавния архивен фонд показват, че въпреки добре поставеното начало и постигнатите успехи не всичко става на основата на научните принципи и изисквания. Една част от тях могат да бъдат преодолени само с усилията на архивните работници, но в повечето случаи е необходима намесата на отговорните държавни органи, в това число и на Министерския съвет, за да се доведе докрай започнатото дело.

3. Спазването на единството и недробимостта на архивните фондове при разпределяне на документалните материали по епохи

Въпросът за правилното разпределяне на документалните материали по епохи играе важна роля в работата по осигуряване единството и недробимостта на архивните фондове и по-специално по определяне на техните граници. Неговото значение се определя от характера на преобразованията в целия административен, обществено-политически, стопански и културен живот на страната, извършени в резултат на победата на социалистическата революция.

Промените в съдържанието, задачите, насоките и дейността на всички учреждения, организации и предприятия, които създаваха документи, не настъпиха едновременно, с еднаква сила и дълбочина. Някои учреждения, предприятия и пр. добиха нов облик веднага след победата на Деветосептемврийското въоръжено въстание, в други преустройството вървеше по-бавно, трети, без да претърпят коренно преустройство, само временно продължиха своята дейност при новите условия и след няколко години бяха ликвидирани, като на тяхно място бяха създадени нови учреждения, организации и предприятия. Следователно разграничаването на документите на социалистическата епоха от документите на капиталистическата епоха при спазване целостта на архивните фондове далеч не е формален и технически въпрос. Той изисква откриването и съобразяването с онзи момент в дейността на съответните учреждения, организации и предприятия, образували дадени архивни фондове, от който те се превръщат в нови фондообразуватели — т. е. в учреждения, организации и предприятия от нов народнодемократически, социалистически тип.

Централизираното архивно строителство у нас създаде възможност за всестранното проучване и правилно разрешаване на този въпрос, както и за неговото прилагане в практиката на цялата мрежа от държавни архиви. В основни линии той бе разрешен още през 1954 г. с Инструкцията на Архивния отдел при МВР за научно-техническата обработка на документалните материали в държавните архиви. На следващата година бе издадено и специално указание(74), в основата на което залегна отчитане на конкретната историческа обстановка в страната при разграничаване на материалите от двете епохи.

Според указанието всички учреждения след победата на Деветосептемврийското въоръжено въстание са нови фондообразуватели, следователно и техните архивни фондове се разграничават от тези на съществувалите преди 9 септември учреждения. Капиталистическите предприятия, банки, акционерни дружества и пр. прекратяват своята дейност като фондообразуватели в момента на конфискацията или национализацията им. Новите социалистически предприятия и банки, организирани от народнодемократичната власт, са нови фондообразуватели независимо от това, дали на тяхно място преди това е имало, или нямало капиталистически предприятия или банки. Не подлежат на деление по епохи материалите на религиозните институции. До отделянето на църквата от държавата те образуват единни фондове и изцяло се отнасят към комплексите от фондове на капиталистическата епоха.

В практиката на държавните архиви прилагането на указанието даде положително отражение върху организацията на документалните материали. В него обаче не бяха взети пред вид редица важни особености на нашата революция, преди всичко нейната постепенност. Допуснато бе известно увлечение именно в търсенето да се намери една обща дата, която да служи за разграничаване на материалите на всички фондове от социалистическата епоха от тези на капиталистическата. За такава беше приета 1. I. 1944 г., без да се държи сметка за действителния момент, когато учреждението е променило коренно своите функции и съдържанието си и се е превърнало в нов фондообразувател. От друга страна, въведено беше понятие «единни фондове» за фондовете на капиталистическите предприятия, буржоазните политически партии, редица просветни, културни, спортни организации и др., а на практика тяхната цялост се нарушаваше. Материалите на тези фондове попадаха в различни хранилища и се обособяваха в отделни архивни фондове за периода до 1. I. 1944 г. и след тази дата. Тези несъобразности доведоха в много случаи до формализъм в работата на държавните архиви.

Архивният фонд на Народното събрание например бе разделен на две части с разграничителна дата 1. I. 1944 г., която разкъса дори и документите на редовната сесия на монархофашисткото 25–о обикновено Народно събрание (траяла от октомври 1943 г. до март 1944 г.). В резултат на това деление по-голямата част от законите, приети до посочената дата, останаха в Централния държавен исторически архив, а останалата част заедно с прошенията и запитванията на народните представители се взеха за документи от социалистическата епоха и бяха комплектувани от Централния държавен архив на НРБ. Последните материали нямат никаква връзка и не могат да се обединят с материалите на новото Народно събрание, изборите за което се проведоха през ноември 1945 г. при условията на народнодемократична власт. То имаше да разрешава коренно различаващи се задачи от стария буржоазен парламент и беше съвършено различно учреждение. Комплектуваните в ЦДА на НРБ материали на 25–о обикновено Народно събрание бяха откъснати от своята естествена среда, грубо бе нарушен принципът за единството и недробимостта на архивния фонд, не се подходи исторически при определяне неговите граници. Взета бе под внимание изкуствена разграничителна дата само и само да се изпълни указанието, без да се държи сметка, че фактически 25–о обикновено Народно събрание прекрати своята дейност, преди да настъпи новата, социалистическата епоха. Документалните материали се делят по епохи, когато по същество се изменят характерът, съдържанието и задачите на фондообразувателите, които ги създават.

Неправилно и изкуствено се предвиждаше в указанието и разделянето в отделни хранилища на фондовете на частнокапиталистическите предприятия, акционерни дружества и банки. Известно е, че след победата на Деветосептемврийското въоръжено въстание в по-голямата си част тези предприятия, акционерни дружества и банки, макар и да действуваха в нова обстановка и при нови условия, останаха в ръцете на капиталистите. Те се ликвидираха едва със Закона за национализацията от 1947 г.

При фондирането на материалите на тези фондообразуватели в държавните архиви обаче стана ясно, че практически е невъзможно за разграничителна дата да се вземе 1. I. 1944 г. Голяма част от документите са така свързани по съдържание, че не могат да се разкъсат, за да се разделят по епохи. Такива дела има например в архивния фонд на Акционерно дружество «Гранитоид»: «Проучване на периметрите за каменни въглища в Бургаско (1930–1945)», «Експлоатационни планове на мини «Струма» и «Пирин» (1942–1946)», «Преписка, карти, скици, във връзка с проучванията на запазени периметри за медни и железни руди в Панагюрско (1936–1945)» и мн. др., а да не говорим за общите книги и дневници на дирекционни съвети, протоколи на управителни съвети и др.

В усилията да не се разкъсват архивните единици, съдържащи материали преди и след 1. I. 1944 г., се стигна дотам, че за критерий се вземаше това, кои документи преобладават в дадена архивна единица — тези преди определената разграничителна дата, или онези след нея. По такъв начин обаче в ЦДИА бяха комплектувани до 1947 г., а в ЦДА на НРБ — фондове с материали от 1938 г.

Подобни несъобразности наложиха да се преразгледа въпросът за разделянето на материалите по епохи и да се внесат през 1958 г. известни изменения в указанието на Архивния отдел при МВР. В резултат се прие нова обща разграничителна дата за архивните материали от двете епохи — 9 септември 1944 г., но с уговорка: «Ако материалите на някой фонд не могат да се разделят по епохи точно на 9. IX. 1944 г., тогава за разграничителна дата се взема 1. I. 1944 г., като политическата граница си остава 9. IX. 1944 г.»(75).

Архивните фондове на капиталистическите предприятия, банки и акционерни дружества и т. н. (според новия документ) вече не подлежаха на деление по епохи, а изцяло се отнасяха в капиталистическата епоха и следователно се оставяха на съхранение в един архив. Така се постъпи и с архивните фондове на религиозните учреждения и организации до отделянето на църквата от държавата, а също и с фондовете на частните малцинствени и чуждестранни училища, болници и пр.

Въпреки внесените подобрения с изменението на Указанието за разграничителната дата въпросът за фондирането на документалните материали не беше получил най-правилното си разрешение. И сега все още се дава възможност за нарушаване принципа за единство и недробимост на архивния фонд, тъй като за някои фондообразуватели остава в сила изискването материалите да се разделят между два архива, при все, че не е настъпила някаква коренна промяна в тяхната дейност и скоро след 9. IX. 1944 г. са били ликвидирани. Това особено важи за фондовете на някои държавни учреждения и организации, които са продължили да съществуват само няколко години след 9. IX. 1944 г. и дейността на които е била свързана предимно с капиталистическите предприятия, банки и пр.

Тези несъобразности не бяха премахнати докрай и с новото указание на Архивния отдел при МВР от 1959 г.(76) На основание на изискванията, залегнали в него, в ЦДА на НРБ са комплектувани например частите на фондовете за периода след 9. IX. 1944 г. на Върховната стопанска камара, Общия съюз на българската индустрия, Съюза на вършачкопритежателите и други учреждения и организации, обслужващи частнокапиталистическите предприятия. Едновременно с това в ЦДИА са комплектувани фондовете на редица браншови, търговски, занаятчийски и пр. съюзи и сдружения за целия период на тяхното съществуване(77).

Изследванията, направени от наши философи, икономисти, историци, юристи и др. на особеностите на социалистическата революция у нас, на промените, настъпили в обществено-политическия, стопанския и културния живот на страната след Деветосептемврийското въстание, показват, че приемането на една обща дата за разграничаване документалните материали на подобни фондообразуватели е неприемливо. Извършената у нас революция не бе еднократен акт, а процес, който започна от Деветосептемврийското въоръжено въстание(78). Поради това и разбиването на буржоазната държавно-административна машина, и изграждането на новия, социалистическия административен апарат не представлява еднократен акт, а процес, отговарящ на линията и темпа на обществено-икономическите преобразования в страната(79).

Редица учреждения, като данъчни управления, агрономства, стопански камари и пр., продължиха своята дейност до 1948 г., когато техните функции бяха предадени на създадените нови по съдържание и форма социалистически учреждения. Макар в тях след 9. IX. 1944 г. и да работеха нови кадри, които промениха стила и метода на работа по изпълняване на техните функции, те не промениха коренно своя характер, за да се вземат като нови фондообразуватели.

На някои от тези учреждения, като например стопанските камари, през 1945 г. се предадоха нови функции — по кооперативното земеделие и контрол на производствените отрасли по изпълнение на производствените планове, а след това и на народностопанския план. Но това по същество не промени цялостния им облик, още повече, че с тези задачи се занимаваха предимно други държавни органи. След национализацията и след решителното ограничаване на частнокапиталистическия сектор в народното стопанство съществуването на стопанските камари стана излишно и през май 1948 г. те бяха ликвидирани. Създаденият превес на социалистическия сектор в икономическия живот на страната наложи предаването на споменатите по-горе функции на новите, социалистически учреждения — народните съвети.

Това обстоятелство дава основание да се приеме, че стопанските камари фактически след 9. IX. 1944 г. не са станали учреждения от нов тип, техните функции постепенно отмират в един период от 4 години успоредно с изтласкването и ликвидирането на частнокапиталистическите предприятия. Поради това не е правилно и не трябва създадените от тях документи да се разделят на два фонда.

Нецелесъобразността на разделянето на документите на тази категория учреждения става още по-голяма, като се има пред вид, че в грамадната си част те са фондообразуватели с местно значение и се комплектуват от окръжните държавни архиви, които съхраняват фондове и от капиталистическата, и от социалистическата епоха, но в две различни отделения. Практически това разделяне води само до разкъсване на съществуващата връзка между материалите от двете части на един и същ фонд, създава допълнителна работа и редица трудности при извършване на самото разделяне и значително затруднява използуването на документите.

Приблизително така стои въпросът и с разделянето на материалите на две епохи с архивните фондове на Българска земеделска и кооперативна банка (БЗКБ), Българска търговска банка и Банка български кредит. При преглеждане документите на БЗКБ се установило, че от всичко 3909 архивни единици, съхранявани в ЦДА на НРБ, само първите 19 са протоколи на управителния и дирекционен съвет и са от периода 1944–1947 г. Всички останали архивни единици представляват преписки с клоновете и кредитни досиета на предприятия, голяма част от които са започнати преди 9. IX. 1944 г. и са приключили през 1947 г. От същия характер са и съхраняваните в ЦДИА материали(80).

Не така стои въпросът с учрежденията по опазване на обществения ред и държавната сигурност. Народнодемократичната власт не можеше да запази заварения държавно-политически административен апарат, особено държавно-полицейския, съдебния и военния апарат, поради което той беше ликвидиран още през деветосептемврийските дни. Още на 10 септември 1944 г. с постановление на Министерския съвет беше признато образуването на нова въоръжена сила на народнодемократичната власт — народната милиция. По същия начин бяха премахнати и другите органи на политическа власт — армия, съд, прокуратура, Народно събрание и пр. За тези учреждения е безспорен факт, че още след 9. IX. 1944 г. те са нови фондообразуватели и правилно е за разграничителна дата на техните материали да се вземе 9 септември 1944 г. А и материалите сами потвърждават правилността на това твърдение. Така например по-голямата част от преписките и делата на Министерство на вътрешните работи завършват към 6–7 и не по-късно от 9. IX. 1944 г.

Съществува и трета група учреждения, които не промениха веднага коренно своите функции, нито бяха ликвидирани няколко години след Деветосептемврийското въстание. Промяната във функциите и характера на тяхната дейност, тяхното коренно преустройство се извърши постепенно в един по-продължителен срок в съгласие с нуждите на социалистическото стопанство и социалистическата държава.

Да вземем за пример Министерството на земеделието и държавните имоти. След 9. IX. 1944 г. то не остана само технически съветник на земеделските стопани по растениевъдство и животновъдство, а постепенно се разви в орган за организационно-оперативно ръководство на цялото селско стопанство. Негова главна задача стана да направлява, организира и насърчава земеделското производство и свързаните с него други отрасли на селскостопанското производство. Тази дейност се организира така, че да улесни внедряването на нови агротехнически методи, да ускори механизацията на земеделието и отраслите му, да подпомага и осигурява разширяването на социалистическото преустройство на селското стопанство с изграждането на МТС, ДЗС и ТКЗС.

Преустройството на Министерство на земеделието и държавните имоти в орган на народнодемократичната държава веднага след победата на Деветосептемврийското въоръжено въстание бе затруднено и от обстоятелството, че на ръководни места в него се бяха загнездили някои реакционни елементи, покровителствувани от геметовци, николапетковци, а по-късно и от Ал. Обов. Отначало в известна степен то дори пречеше на безпрепятственото развитие на новите социалистически отношения на село. Неговото коренно преустройство продължи няколко години и завърши окончателно към 1949–1950 г.

За архивните фондове на подобни учреждения, в които промените са станали по пътя на постепенните преобразования, по-правилно би било за хронологическа граница, която да разграничава материалите на старата епоха от тези на новата, да се приеме 1 януари 1945 г., а не 1 януари 1944 г., както се приема в споменатите указания.

Възприемането на тази дата дава възможност архивните материали на тази категория учреждения от периода на тяхното преустройство в органи на народнодемократичната власт да бъдат отнесени към епохата на социализма. Настъпилите промени в тях са израз на започналото социалистическо преустройство на целия обществено-политически, стопански и културен живот на страната. Но тъй като първите 3–4 месеца след Деветосептемврийското въстание не са толкова съществени, то и оставянето на създадените тогава документи към старата епоха не пречи сериозно за тяхното проучване и правилно използуване.

Към това се прибавя и такова важно обстоятелство, че датата 9. IX. 1944 г. не е играла толкова съществена роля в делопроизводството на подобни учреждения, не е оказала влияние при образуването на делата и преписките. Следователно невъзможно е безболезнено да се разделят документите от тази година — 1944 г, на две епохи.

И така хронологическата граница на документалните материали от двете епохи не може да бъде една обща за всички фондообразуватели дата — било ден, месец или дори година. Тя се определя от особеностите на всяка категория фондообразуватели. Опитът на нашите държавни архиви в това отношение потвърждава правилността на подобен извод. В негова подкрепа се явяват и разработените от съветското архивознание основни положения за разграничаване материалите на социалистическата епоха от тези на капиталистическата, направени въз основа на обобщаването и проучването на дългогодишния опит на архивното дело в СССР(81).

Принципите за разграничаване на документалните материали на Държавния архивен фонд по епохи трябва да се прилагат съобразно с действителните промени, настъпили в държавно-административния апарат, в цялата мрежа от обществено-политически и масови организации, в предприятията и пр. «Принципите — пише Енгелс — са не изходен пункт на изследването, а негов краен резултат; те не се прилагат към природата и към човешката история, а се извличат от тях; не природата, не човечеството се съобразява с принципите, а, напротив, принципите са верни само дотолкова, доколкото се съгласуват с природата и историята.»(82)

4. Отражение на промените в живота и дейността на учреждения, организации и предприятия върху обособяването на архивния фонд

Принципът за единството и недробимостта на фондовете играе роля не само при разпределението на документалните материали между отделните архивни учреждения и по исторически епохи. Архивният фонд като основна класификационна единица има значение и при подреждането, научната обработка, съхраняването, отчитането и използуването на документалните материали вътре в рамките на архива.

Обхватът и съдържанието на архивния фонд като комплекс от документални материали не се определят произволно от архивните работници. Архивните фондове са продукт от дейността на определени учреждения, организации, предприятия, на техни обособени структурни части или отделни лица. Те са техни фондообразуватели. Следователно обемът и съдържанието на архивния фонд се определят от обема и съдържанието на дейността на неговия фондообразувател.

Началото на дейността на фондообразувателя поставя началото и на архивния фонд. Разширяването или стесняването на неговата дейност неизбежно води до разширяване или стесняване на архивния фонд, а ликвидирането на фондообразувателя слага край на по-нататъшния растеж на фонда. Обаче животът на архивния фонд не спира със смъртта на фондообразувателя, а продължава и след това в архивните учреждения, но вече като един окончателно обособен комплекс от документални материали.

Задачата на архивните работници при научната обработка на фонда се състои преди всичко в правилното определяне границите на фонда, т. е. точно установяване, от една страна, кои документи представляват негова съставна част и, от друга — кои като случайно попаднали в него следва да се отделят и отнесат към съответните фондове. В това се изразява именно спазването на принципа за единството и недробимостта на архивния фонд.

За правилното определяне на границите на архивния фонд се изисква предварително подробно запознаване с дейността на съответния фондообразувател, неговото място в системата на държавния апарат, обществено-политическия, стопанския и културния живот на страната по време на неговото съществуване, отношенията му на подчиненост и съподчиненост с други учреждения, организационната му структура, задачите му, времетраенето на неговото функциониране и т. н.

Важно значение за определяне състава на фонда има установяването на неговите хронологически граници, които отговарят на датите на възникването и ликвидирането на фондообразувателя. Създаването и ликвидирането на учрежденията, организациите и предприятията се отразяват по най-различен начин върху съответните фондове и предизвикват различни промени в тяхната съдба.

Сравнително лесно се определят границите на фонда, когато на мястото на стария фондообразувател не възниква нов, малко различаващ се по функции от него. Най-често такъв е случаят с частните предприятия или насилствено ликвидираните учреждения и организации след революционни промени. Така например с Освобождението на България от турско иго турският военнофеодален административен апарат в българските земи бе разрушен и на негово място изграден нов, български буржоазен административен апарат. С победата на Деветосептемврийското въоръжено въстание бе разбита буржоазно-полицейската държавна машина, сложен бе край на редица фашистки политически организации и на тяхно място бяха изградени нови, съвършено различни, със социалистическо съдържание и облик. По същия начин с национализацията на промишлеността и банковото дело бяха ликвидирани частнокапиталистическите предприятия и банки и на тяхно място създадени нови, социалистически предприятия и банки, които представляват съвършено различни фондообразуватели от предишните.

Много по-сложен е случаят, когато с цялостното или частичното преустройство на държавно-административния апарат се ликвидират едни учреждения и на тяхно място се създават нови такива, особено когато функциите на ликвидирането се поемат от няколко новосъздадени, всяко от които от своя страна поема части от функциите на други учреждения.

При прилагането например на Закона за опростяване на държавния апарат от 1959 г. функциите на бившето Министерство на електрификацията се предадоха на новосъздадените Комитет по промишлеността и техническия прогрес и Комитет по строителство и архитектура при Министерския съвет, които заедно с това приеха и част от функциите на редица други ликвидирани министерства и комитети(83). Явно е, че и документалните материали на тези три учреждения заслужават да се обособят в три различни и самостоятелни архивни фондове. Подобен е случаят и с Министерство на труда и социалните грижи, чиито функции с ликвидирането му се предадоха на Министерство на народното здраве, ОРПС и други ведомства(84).

Има случаи, когато от състава на едно учреждение се отделят едно или няколко учреждения, на които се предават някои от функциите на съществуващото. Старото учреждение продължава да съществува, изпълнявайки главните свои функции, но вече стеснени с предаването на част от тях на новосъздадените. В такива случаи няма основание да се счита, че този фондообразувател е ликвидиран и че създаваните от него след отделянето документи трябва да се обособят в отделен архивен фонд.

От състава например на Софийския университет «Климент Охридски» се отделиха и продължават да съществуват като самостоятелни висши учебни заведения редица бивши негови факултети, като Висшия селскостопански институт «Г. Димитров», Висшия медицински институт, Висшия ветеринарномедицински институт и др. Въпреки това Софийският университет «Климент Охридски», макар и със стеснени функции, продължи да съществува, без да изпълнява задачи по подготовката на селскостопански, медицински, ветеринарномедицински и други кадри. Следователно неговите архивни материали за целия период на съществуването му през епохата на социалистическото строителство трябва да се считат за един архивен фонд и заедно с това да не се допуска изваждане от неговия състав на документите на бившите негови факултети. Архивните материали на новосъздадените институти представляват нови архивни фондове от момента на тяхното отделяне като самостоятелни висши учебни заведения.

Трудно се определят границите на архивния фонд и в случаи, когато дейността на даден фондообразувател се слива с дейността на друг или няколко други фондообразуватели. В такива случаи неизбежно възниква сложният въпрос, кой от тези фондообразуватели може да се счита за продължил дейността си и неговите документални материали заедно с тези на новоприсъединените да се считат за продължаващ съществуването архивен фонд. Често пъти това наистина се оказва не само възможно, но и най-целесъобразно, обаче трябва добре да се проучи и установи кое от тях се явява тук като такъв

Сложността в такива случаи се увеличава и от факта, че обикновено в издадените законодателни актове не се решават подобни въпроси. Това именно налага творческата намеса на архивиста, за да се определят най-правилно границите на архивния фонд, като изхожда от принципа за единство и недробимост на фонда.

Типичен пример в това отношение са промените, станали след 9. IX. 1944 г. с централните органи на управление в областта на просветата, науката и културата. Така през периода 1948–1957 г. съществуваха отделно Министерство на народната просвета и Министерство на културата (до 1952 г. под названието Комитет за наука, изкуство и култура). През 1957 г. от тях бе образувано едно учреждение — Министерство на просветата и културата. Не може да се приеме, че двете министерства в 1957 г. са били ликвидирани и е било създадено съвършено ново учреждение — Министерство на просветата и културата. Проучването на характера на тяхната дейност позволява да се приеме, че Министерство на народната просвета и Министерството на просветата и културата представляват един фондообразувател, стеснявал и разширявал през известен период своите функции. Следователно и документалните материали би трябвало да се фондират в съответствие с едно такова разрешение на въпроса.

Търсенето на връзката между група учреждения не винаги обаче довежда до извода, че непременно един от тях е продължил дейността си като фондообразувател и след създаването на новото учреждение. В този смисъл неправилно са определени границите на архивния фон на бившето Министерство на търговията, промишлеността и труда в Централния държавен исторически архив. Начинът, по който е решен въпросът, тук е довел до заличаването или осакатяването на няколко други архивни фондове.

Компетенцията на това министерство е обхващала почти всички икономически ресори на страната: вътрешната, външната и амбулантната търговия, индустрията и занаятите, индустриалните концесии, разработването на мините и кариерите и тяхното управление, хигиената и безопасността на труда, общественото осигуряване на работниците и служителите, търговското и промишленото образование и др. То е създадено през 1912 и съществувало до 9. IX. 1944 г.(85)

При фондирането на документалните материали ЦДИА неоснователно е включил в този архивен фонд и документи на структурни части от други министерства, които са се занимавали с въпросите на търговията и промишлеността преди създаването на това министерство. Такива са материалите на Търговско отделение при Министерство на финансите (1878–1883), на Отдел търговски (1883) и Отделение земеделско и търговско (1884–1885) при Министерство на общите сгради, земеделието и търговията, нa Отделение за държавните имоти, гори, земи и търговия при Министерство на финансите (1885–1893), на Отделение за търговия и индустрия (1893–1906), Дирекция за търговия, индустрия, занаяти и мини при Министерство на търговията и земеделието (1893–1912)(86).

При такъв начин на фондиране се обособяват изкуствени фондове, чиито граници нямат нищо общо с границите на техните фондообразуватели. В случая са взети части от фондовете на Министерство на финансите, Министерство на общите сгради, земеделието и търговията и Министерство на търговията и земеделието, с което е нарушена тяхната цялост, а архивният фонд на последното министерство е напълно заличен, тъй като така е обособен и фондът на Министерство на земеделието и държавните имоти(87).

Върху границите на архивния фонд влияят и административно-териториалните промени. Административно-териториалното устройство е историческа категория, която неизбежно от време на време претърпява изменения, предизвикани от най-различни причини. Особено често такива промени се извършват в периода на съвременния бурен ръст на социалистическото строителство. Характерна в това отношение е проведената у нас в последно време реформа с цел да се опрости и усъвършенствува структурата и подобри работата на държавния апарат, да се премахнат ненужните на настоящия етап на развитие междинни звена и се приближи партийното и държавното ръководство още по-непосредствено до социалистическото строителство и до нуждите на народа(88).

Административно-териториалните изменения неизбежно водят след себе си преобразования в мрежата на държавните учреждения и на обществените организации. Обикновено те се изразяват или в реорганизиране структурата и дейността на старите институции, или в създаване на нови такива институции и ръководства на обществените организации.

Необходимо е конкретно да се познава развитието на всяко учреждение-фондообразувател и особено промените, които са станали с него. Например неправилно би било да се приеме, че окръжните учреждения и ръководства на обществените организации в старите окръзи са прекъснали своята дейност с провеждането на реформата от 1959 г. и че след нея те са станали нови фондообразуватели, нямащи нищо общо със старите. Напротив, те са фактически едни и същи фондообразуватели, стеснили своите функции по отношение на територията, но значително разширили ги с поемането на редица нови задачи, наложени от ускорения темп на социалистическото строителство. Нови фондообразуватели в този случай са само окръжните учреждения и ръководства на обществените организации в новоизградените окръзи.

Не се създават нови фондообразуватели и в случаите, когато се променя само подведомствеността на учрежденията, организациите и т. н., тъй като с това не се изменя съществено обликът, характерът и дейността им. Така например Българска народна банка до 1958 г. се намираше под ведомството на Министерство на финансите, а след това премина към Министерския съвет(89). Нейните функции и в двата случая си останаха едни и същи. Следователно независимо от това, под чие ръководство се намира, тя е един и същ фондообразувател и документалните материали на Българската народна банка преди и след 1958 г. трябва да се обособят в един архивен фонд.

Абсолютно същото важи и за случаите, когато дадена административно-териториална единица се прехвърля от едно териториално обединение към друго такова. Най-често това се случва с прехвърлянето на общини и села от един окръг към друг. Съществуващите тук учреждения, организации и предприятия фактически сменят само окръжния център, от който се ръководят, т. е. подведомствеността си, поради което продължават да бъдат едни и същи фондообразуватели, а техните документални материали за целия период на съществуването им — в едни и същи архивни фондове.

Структурните изменения вътре в рамките на даден фондообразувател не оказват никакво отражение върху неговите граници, а следователно и върху границите на неговия архивен фонд. Например Софийският университет «Климент Охридски» през 1950 г. претърпя реорганизация. Старите Историко-филологически и Природо-математически факултет се реорганизираха във Философско-исторически, Филологически, Физико-математически и Биолого-геолого-географски факултет(90). По-късно университетът претърпя и други преобразования — откриха се и други факултети и специалности. Но това не представлява основание от неговите документи да се обособяват толкова архивни фондове, колкото структурни изменения е претърпял, тъй като през всичкото време той е бил и продължава да бъде един и същ фондообразувател.

Същото е положението и когато се променя само наименованието на фондообразувателя или когато той променя само местонахождението си. Например Народната библиотека в София бе преименувана в Държавна библиотека «Васил Коларов», а по-късно — в Народна библиотека «Васил Коларов»; Държавният каучуков завод в Пазарджик бе преименуван в Държавен каучуков завод «Константин Русинов — Червеният поп». Преместването на окръжния център от Горна Оряховица в Търново доведе до преместването на местонахождението на окръжните учреждения и ръководства на обществените организации. Но промените не могат да бъдат причина тези фондообразуватели да се разделят на нови и стари и съответно на това материалите им да се обособяват като различни архивни фондове.

Заслужава внимание въпросът, как да се постъпи с документите на ликвидационните комисии или на тези по създаването на нови учреждения и организации. Досега той у нас не е намерил последователно решение и приложение. Правилно се постъпва само с материалите на ликвидационните комисии, и то когато те са излъчени от състава на ликвидиращото учреждение. Техните документи се включват в състава на архивния фонд. Аналогично би трябвало да се постъпи и в случаите, когато тези комисии са назначени от висшестоящи органи, защото и задачите, и материалите не се различават по същество. Тези документи обаче съвсем неправилно се обособяват в архивите отделно като самостоятелни архивни фондове. Мотивите за различен подход са, че се изхожда от наличието на законодателен акт или решение на по-висш орган за създаване на комисията, което е изискване за определяне самостоятелността на фондообразувателя. По такъв начин ценни и от обобщаващ характер сведения за дейността на фондообразувателите се откъсват от архивните фондове, а последните излишно се раздробяват.

В същия дух трябва да се подхожда и към документите на временните органи — комисии, комитети и т. н. — за създаване на учреждения, организации и предприятия. Например Централният комитет на ОРПС официално започна да функционира от Учредителния конгрес на ОРПС от 11. III. 1945 г., подготвен от Временния централен комитет на ОРПС, създаден още на 16. IX. 1944 г. Неправилно би било материалите на този комитет — протоколи за учредяване на комитета, няколко протокола от неговата дейност, издадената инструкция, преписката му и др., да се обособят в отделен архивен фонд.

Творчески подход при обособяване на архивните фондове в архивните учреждения е необходим и когато в състава на даден фонд се открият документи, изпратени от друго учреждение-фондообразувател за сведение и нямат отношение към този комплекс от архивни материали. Често пъти поради лошата практика на организация и масовото унищожаване на документални материали в миналото те могат да липсват сред документите на фонда, където са основни документи. Принципът за единството и недробимостта на архивните фондове в такива случаи изисква тези материали да се връщат в тяхната естествена среда — т. е. към фонда, на който принадлежат и в който липсват.

В практиката на архивните учреждения често пъти при обособяването на лични фондове в техния състав остават документи, които не са резултат от дейността на съответното лице-фондообразувател и принадлежат към други фондове, намиращи се в други архивохранилища. С това също грубо се нарушава принципът за единство и недробимост на архивния фонд. Типичен пример в това отношение е фондът на проф. Ив. Д. Шишманов от Архива при БАН(91).

В състава на този фонд неоснователно са включени: около 450 писма на Неофит Рилски за периода 1832–1874, печатан екземпляр и ръкопис на неговия «Словар българо-гръцки», части от ръкописа на граматиката му и други ръкописи; материали на Константин Фотинов — около 600 писма, списъци на спомоществователи, църковни и нравоучителни съчинения, преводи от гръцки език и др.; около 200 документа на Кузман Шапкарев от годините 1880–1910, между които ръкописи на неговия «Сборник от български песни», приказки, пословици и др., на трудове върху училищното дело в Македония, писма на М. Дринов, Екзарх Йосиф и др.; документи на Ив. Вазов — материали от биографичен характер, спомени на Евгения Марс за него, ръкописи и коректури на неговите драми «Борислав», «Ивайло» и «Двубой», на стихотворни сбирки и отделни стихотворения, писма до Вазов от Г. Адам, С. С. Бобчев, К. Величков, д-р Фр. Гундрум, Ст. Заимов, П. Яворов и др.; част от фонда на П. К. Яворов, за който вече стана дума, и мн. др.

Този начин на фондиране не е единствен случай. Той е най-често подчинен на желанието да се задържат в архива материали, които законно са обект на комплектуване от друг архив. Случаят с фонда на Шишманов е типичен пример за неправилно фондиране и за грубо нарушаване на принципа за единството и недробимостта на архивния фонд при обработката на лични фондове.

И така обособяването на архивните фондове е тясно свързано с живота и дейността на съответните учреждения, организации и предприятия или отделни лица, които ги създават и се явяват техни фондообразуватели. Поради това само точното познаване историята на фондообразувателите може да помогне правилно да се определят границите на архивните фондове.

5. Необходимостта от обособяване на обединени архивни фондове при спазване на принципа за единство и недробимост на фонда

Няколкогодишната практика на архивните учреждения в областта на комплектуването показва, че материалите на много фондообразуватели — учреждения, организации, предприятия и пр., постъпват в крайно ограничено количество. Понякога например за период от 10–15–годишна дейност на дадено лице се оказват само 2–3 архивни единици или отделни документи(92). До края на 1961 г. в Централния държавен исторически архив са регистрирани 437 частични постъпления от различни фондове, в Централния държавен архив на НРБ — 64, а в Софийския градски и окръжен държавен архив — 863, което възлиза общо на 3360 архивни единици(93). Такива явления са характерни за всички архиви в страната.

От една страна, това се дължи на масовото унищожаване на архивните материали в миналото, от друга — на краткотрайното съществуване на редица фондообразуватели, в резултат на чести реорганизации на административния апарат и административно-териториалното разделение на страната и най-сетне от специалния характер на фондообразувателите — създавали малко документални материали. Обособяването на тези частични постъпления по отделни архивни фондове от няколко архивни единици води до излишно раздробяване на документалните материали, затруднява тяхното по-пълно използуване, тяхната обработка и отчетна регистрация. Ето защо се налага да се потърси и намери изход от това положение, особено когато този въпрос е намерил разрешение в теорията и практиката на архивното дело в други страни като СССР, чийто богат опит ние широко използуваме.

Създаването на архивни колекции е един изход от това положение, защото колекцията също може да бъде основна класификационна единица. Колекцията е изкуствено създаден комплекс от архивни документи, обединени по някакъв признак — тематичен, териториален, хронологически, вид или формат на документите и пр.(94) В практиката на архивните учреждения у нас с малки изключения тя все още не е намерила приложение, но се среща като постъпила отвън(95). Колекциите по начало могат да намерят само ограничено приложение в архивите, тъй като до тях се прибягва предимно за обединяване на документи, които не могат да се отнесат към архивните фондове — отделни спомени, възвания, позиви и др.

Много повече за разрешаването на този въпрос би допринесло създаването на «обединени» архивни фондове от ценните документи на група фондообразуватели. Обединеният архивен фонд представлява съвкупност от фондове, документалните материали на който са образувани от дейността на фондообразуватели, свързани по някакъв начин помежду си: обща цел, еднакво местонахождение, приемственост, обект на дейност, делопроизводство, а за лица — родствени отношения.

За разлика от архивните колекции обединените архивни фондове могат да намерят много по-широко приложение, тъй като не са изкуствено създадени комплекси от документи, а естествени групи, при които може да се приеме, че не се нарушава и принципът за единство и недробимост на архивния фонд.

Обединените архивни фондове въпреки необходимостта от тяхното създаване досега не са намерили приложение в практиката на архивните учреждения, при все че по различни поводи въпросът е вече поставян на обсъждане(97) и в известна степен е намерил и теоретическо осветление. Има единични случаи, в които е прилагано обединяване на документални материали на две или повече лица, свързани с близки родствени връзки или развивали еднородна дейност и създавали обща документация(98). По такъв начин са фондирани документалните материали на Евлоги и Христо Георгиеви в Архива при БАН, на братя Робеви в БИА при НБВК, на Гюмюшгердан в ЦДИА и др. В архивния фонд на Гюмюшгердан например са включени материалите на цяла фамилия — Атанасаки, синовете му Михалаки и Димитраки, сина на Михалаки — Атанас, и др., чиято стопанска и търговска дейност, отразена в документите, е била неразривно свързана, поради което те не могат да се разделят и обособят в отделни фондове(99).

Групиране на документалните материали на няколко фондообразуватели Архивният отдел разреши за фондовете на някои обществени организации, като низовите професионални организации, първичните организации на Отечествения фронт, Доброволната организация за съдействие на отбраната, Български Червен кръст и др.(100) В основата на това групиране са залегнали териториалният признак и принципът на демократическия централизъм, който в конкретния случай се проявява в близкото ръководство и контрол на съответните районни, градски или околийски ръководства. Основното и най-важното от дейността на тези организации е отразено в документите на непосредствено висшестоящите ръководства. Събирането на всички материали в обединени архивни фондове позволява да се запазват в архивните учреждения само действително ценните документи, а не и такива, които са погълнати, отразени или повтарящи се. Това разрешение в основни линии е правилно, но изисква някои уточнения, за да се съобрази със сегашното административно-териториално деление на страната. Възражение предизвиква обаче изискването да се обединяват и материалите на професионалните организации по териториалния признак.

Професионалните организации са изградени на основата на производствения признак, тъй като тяхната дейност е най-тясно свързана с производството. Първичните профорганизации са самостоятелни юридически лица и не зависят от учреждението или предприятието, при което са изградени. Но в нашите условия, макар и в правно отношение да са напълно самостоятелни, те не противостоят на администрацията, както това е в капиталистическите страни, където основните им задачи се свеждат до защита интересите на трудещите се от капиталистическата експлоатация. У нас, в условията на социалистическото строителство, те са активен помощник на партията и администрацията в производството, борят се непрекъснато за увеличаване и подобряване качеството на продукцията, за по-нататъшното развитие на народното стопанство, грижат се за всестранното задоволяване на материалните и културните потребности на трудещите се и т. н.

Дейността на профсъюзите по повишаване на производителността на труда и укрепване на трудовата дисциплина се разгръща чрез производствените съвещания, обмяна на опит, организиране на съревнование, подкрепяне на рационализаторските предложения и т. н. Тази дейност обаче не само не се извършва изолирано от административното ръководство, но и се намира в най-тесен контакт с него.

При проучване на документите се вижда, че един и същ въпрос, разглеждането на който е започнало в профорганизацията, след товa се решава от административното ръководство. В други случаи то започва в последното, но се връща за обсъждане в профорганизацията. Така в протокола на производственото съвещание се записват предложенията, а реализацията им се извършва от администрацията. Това оправдава обединяването на материалите на профорганизацията с тези на предприятието много повече, отколкото с тези на висшестоящия профсъюзен орган.

Архивните материали и на предприятието или учреждението, и на профорганизацията към него отразяват дейността на един и същ колектив от хора, ангажирани с една и съща основна задача — изпълнение на производствените и служебните планове. Съвместното фондиране на тези материали ще даде възможност по-добре да се осветлят въпросите на социалистическото строителство. Разделени и откъснати едни от други, те загубват част от своята стойност.

Материалите на учреждението или предприятието и неговата профорганизация в нашето социалистическо общество представляват един органически свързан комплекс. В дълбоко единство те отразяват основните въпроси от историята на социалистическото строителство. Поради това съвсем естествено би било от тях да се обособяват обединени архивни фондове. Тук с нищо не се нарушава принципът за единство и недробимост на архивния фонд. В подкрепа на подобно разбиране за фондиране на материалите на профсъюзите е и разрешаването на този въпрос от съветското архивознание. В издадените наскоро от Главно архивно управление на СССР правила за работата на държавните архиви като пример за създаване на обединен архивен фонд се посочва фондът на «Завод № 17», който обединява фонда на администрацията на завода и фонда на заводския профкомитет(101).

Обособяването на обединени архивни фондове би могло да се приложи и при фондиране на документалните материали на някои групи от учреждения. Често пъти поради неколкократните реорганизации функциите на дадено учреждение след неговата ликвидация преминават последователно към други учреждения. Създадените от тях документи, оформени в дела, представляват обособен комплекс, който трудно би могъл да се раздели, за да се образуват самостоятелни архивни фондове.

Ярък пример в това отношение е развитието на висшите органи на управление, занимаващи се с въпросите на промишлеността в условията на народнодемократичната власт. Така в първите години след 9–ти септември 1944 г. функционираха Министерство на индустрията и занаятите и Министерство на мините и подземните богатства. Те бяха обединени през 1950 г. в Министерство на промишлеността(102), което по-късно във връзка с индустриализацията на страната се раздели на Министерство на тежката промишленост, Министерство на леката промишленост и Министерство, на хранителната промишленост и държавните доставки(103). Тези министерства с преустройството на държавния апарат през 1959 г. също бяха ликвидирани. Част от техните функции се предадоха на окръжните народни съвети, а по-късно към окръжните управления по промишлеността. Централното ръководство на промишлеността бе възложено на новосъздадения Комитет по промишлеността и техническия прогрес при Министерския съвет(104).

Раздробяването на архивните материали на тези учреждения за един период от 15 години на 7 фонда с нищо не е оправдано. Преди всичко би се разкъсала съществуващата връзка между документите, би се замъглила политиката на народната власт в областта на промишлеността, отразена в документите, би се затруднило използуването и особено научно-техническата обработка и отчитането на материалите. Това би могло да се избегне, ако те се обособят в обединен архивен фонд.

Пристъпването към обособяване на обединени архивни фондове особено настойчиво се изисква с оглед на нуждите на окръжните държавни архиви в това отношение. Обект за комплектуване в тях са многобройни фондообразуватели с малък обсег на действие, които са създали много фондове с ограничено количество документи или с еднотипно съдържание. Такива за периода преди 9 септември са фондовете на едноличните търговски и производствени фирми, различните сдружения (занаятчийски, браншови, търговски и пр.), благотворителни дружества, посмъртни каси, училища и училищни настоятелства, църкви и църковни настоятелства, болници и др. В окръжните държавни архиви броят на подобни архивни фондове е най-голям.

Това явление ще се повтори и когато цялостно ще се комплектуват документалните материали от социалистическата епоха. На територията на всеки окръг действуват голям брой фондообразуватели с еднообразна дейност, които поради ограничените задачи отлагат и малко ценни документи. Преобладаващата част в тях е счетоводната документация, операционни бележки, документи от домакинско-снабдителен характер, кореспонденция с незначително съдържание. След експертиза по-голямата част от тези документи ще се отделят като неценни. Така от едно училище в окръжния държавен архив ще се приемат само протоколните книги, летописната книга, книгите за ревизиите на инспектори, за успеха на учениците и някои други материали.

Съществуват и редица учреждения и организации, документите на които с малки изключения не представляват особен интерес за научното и практическо-справочното използуване не само поради самия характер на дейността на тези фондообразуватели, но и поради обстоятелството, че достатъчно пълно са отразени в документите на висшестоящите ръководства. Такива са низовите организации и предприятия от комунално-битов характер, низовите строителни, търговски организации, ремонтни работилници, складове и др.

Изграждането на обединени архивни фондове от архивните материали на тези фондообразуватели има редица предимства. Това ще направи възможно в архивните учреждения да се запазят само действително ценните документи и да се отстранят голям брой ненужни, погълнати и отразени в главното си съдържание документи, които никой никога няма да потърси. По този начин ще се осигури по-добро запазване, обработка, отчитане и използуване на архивните материали, което е и главната задача на архивите.

Напоследък в държавните архиви все по-настойчиво се повдига въпросът при фондообразуватели с еднакъв характер и дейност да се подбират по няколко най-типични от всеки вид, чиито документи да се комплектуват в архивите, а останалите изобщо да се изоставят. В подкрепа на такова разрешение на въпроса могат да се приведат много доказателства, но тук заслужава да се отбележи, че такъв един подбор има много по-малко преимущества, отколкото ако ценните документи от тези фондове се обособят в обединени архивни фондове.

Обособяването на обединени архивни фондове позволява да се осигури запазването в архивните учреждения и на онези малко на брой ценни архивни материали, създавани в най-незначителните фондообразуватели. А предварителният подбор на фондообразувателите може да доведе до унищожаване на много ценни документи, намиращи се във фондовете на изоставените от гледна точка на комплектуването учреждения.

В съветското архивознание въпросът за изграждане на обединени архивни фондове по принцип вече е разрешен. Така в издадените от Главно архивно управление на СССР «Основные правила фондирования документальных материалов» се посочват следните по-конкретни случаи, когато могат да се обособят обединени архивни фондове: а) при фондообразуватели, свързани с общ обект на дейност; б) при дребни фондообразуватели, които са действували на определена територия и са имали еднакво наименование и предназначение; в) при по-значителни административно-стопански и производствени учреждения и организации от обществен или битово-комунален характер заедно с подчинените им учреждения и организации, действували на определена територия; г) при два или повече последователно сменящи се един друг фондообразуватели, ако архивните им материали са групирани в дела и представляват органически свързан комплекс; д) при два или повече лични фондове, ако лицата, в процеса на дейността на които са се образували материалите, са свързани помежду си с близки родствени връзки или с обща дейност(105).

Тези правилни принципни постановки са напълно валидни и за архивното дело в България. Но те трябва конкретно да се разработят и приложат съобразно със специфичните условия у нас и съобразно с особеностите на всяка категория фондообразуватели. При това трябва да се има пред вид, че това обединяване може да се извършва само в архивите. Трудно могат да се задължат учрежденията още в текущите архиви да обединяват в едно непринадлежащи на съответното учреждение или организация архивни материали.

* * *

В заключение трябва да се подчертае, че проблемата за архивния фонд като основна класификационна единица на Държавния архивен фонд винаги трябва да се разглежда като един голям и сложен въпрос. Той обхваща както правилното разпределение на документалните материали в мрежата от архивни учреждения и по исторически епохи, така и тяхното правилно фондиране в рамките на един архив. Фондирането от своя страна обхваща друг кръг въпроси — «определяне самостоятелността на фондообразувателя, установяване на хронологическите граници на неговата дейност, определяне на фондовата принадлежност на архивните материали, създаване на обединени архивни фондове и архивни колекции»(106).

Извършената централизация на архивното дело в страната даде възможност и фондирането на архивните материали да се постави на здрави основи. Архивните работници направиха твърде много за излизане от състоянието, в което наследиха документите. В основата на класификацията на архивните материали на ДАФ залегна архивният фонд със спазване неговото единство и недробимост. Този принцип служи за организиране и на новите материали, създаващи се в учрежденията, организациите и предприятията на новата социалистическа епоха. Допуснатите слабости в практиката показват, че не всичко се извършва въз основа на научните изисквания или не винаги творчески се прилагат някои установени принципи.

На първо място трябва да се внесат някои корекции по отношение на хронологическата граница на документалните материали на социалистическата епоха от тези на капиталистическата. Не бива да се пренебрегва характерът на социалистическата революция у нас, която не доведе веднага и едновременно навсякъде до решителен прелом в дейността на всички учреждения, организации и предприятия. Постепенността на извършените реорганизации не дава възможност да се приеме за деление една обща дата за всички фондове. Тя трябва да се определя конкретно за всяко учреждение-фондообразувател или категория учреждения в зависимост от действителните промени, настъпили в държавно-административния апарат, в цялата мрежа от обществено-политически и масови организации и пр.

Сериозна пречка за осъществяване на принципа за единство и недробимост на архивните фондове е неспазването на профилите на архивите, дори само в мрежата от държавни архиви. Наред с това запазени са и старите архиви с неуточнени профили, които продължават да комплектуват архивни материали, какъвто е архивният отдел при Народна библиотека в София (сега БИА при НБВК). Неговата дейност трябва да се ограничи само до издирване и откупуване на материали от периода на Възраждането и да се концентрират в неговото хранилище всички документи от този период, пръснати из цялата страна, за да се обособи той в самостоятелен Архив на възраждането.

Нужно е да се даде правилно разрешение и на въпроса за профила на военните архиви, като се вземат за основа принципите, залегнали в Указ 515, и да се обособят два архива: Военноисторически архив — за архивните документи на всички военни учреждения, поделения и т. н. до 9 септември, и Архив на народната армия — за тези на новия социалистически период.

По законодателен път трябва да се уредят взаимоотношенията между архивите и музеите. Първата стъпка в това направление трябва да бъде анулирането на онези пунктове от Постановлението на Министерския съвет № 1608 от 30 декември 1951 г., които дават право на всички музеи безпринципно да изкупуват най-ценните документи от архивните фондове на учреждения, организации и предприятия и по този начин нанасят непоправими вреди върху тяхната цялост.

Не търпи никакво отлагане и разрешаването на въпроса за начина на комплектуване на архивните фондове на видни политически, стопански и културни дейци. Време е да се прекрати излишното изразходване на повече средства, отколкото е необходимо за тяхното откупуване. Съществуващата практика дава възможност на притежателите на такива фондове и документи да ги предлагат на части на няколко архива. Най-правилният път за отстраняване на тази вредна практика е точното определяне компетенцията на всеки архив. Но засега е повече от необходимо да се изгради една централна комисия, която да решава в кой архив да се комплектуват предлаганите документи.

Обединеният архивен фонд трябва да намери място в практиката по фондиране на архивните материали, като преди това теоретически се разработи. Такова обединяване трябва да се приложи не само по отношение на частичните постъпления в държавните архиви, но и към дребни еднотипни фондообразуватели, действуващи понастоящем.

И така цялостното и пълно разрешение на въпроса за архивния фонд зависи от проучването на цял комплекс от въпроси от теоретически и практически характер. Едни от тях са от компетенцията на архивните работници и могат да се разрешат с техните усилия, но много други зависят от управлението на архивите. Необходима е намесата на отговорни държавни органи, в това число и на Министерския съвет, за да се отстранят някои съществени слабости по организиране на архивните материали в българските архиви.

Бележки

1. Архивните документи в древността поради ограниченото си количество не се нуждаели от специална организация, а се подреждали по подобие на книгите — т. е. всеки документ се описвал сам за себе си, без да се търси връзката му с другите документи. Необходимостта от принципи за подреждане на документите възникнала с появата на феодално-абсолютическите монархии, когато се създали крупни кралски архиви, в които се прибирали материали на някои по-важни учреждения и институции. Тук те се групирали по някакъв признак. Така например във Франция през XVI в. документите се обособявали в групи, отнасящи си за вътрешната и външната политика, за стопанството и за църквата. Вътре в тях материалите се делели на по-малки групи. Тази предметна класификация в известна степен била удобна за търсене на документите и за правене на справки, но имала отрицателни последствия, тъй като, групирайки ги по предмет, допускала изкуствени обединявания на документи и по този начин нарушавала историческата връзка между тях, установена при създаването им в съответните учреждения. — Вж. Л. Маяковский, Архивы и архивное дело в рабовладельческих государствах древности и в эпоху феодализма, М., 1959, с. 97; А. Brenneke, Archivkunde — ein Beitrag zur Theorie und Geschichte des europäischen Archivwesens, Leipzig, 1953, с. 107–437.

2. Н. В. Бржостовская, Архивы и архивное дело в капиталистических государствах, М., 1957, с. 93.

3. А. Brenneke, цит. съч., с. 56.

4. М. Ф. Петровская, Систематизация документальных материалов в советских архивах, М., 1959, с. 8.

5. К. Г. Митяев, Теория и практика архивного дела, М., 1946, с. 27.

6. L. Čelap, Načela sredivania archiva, Archivist. Sb. 1, 1956, с. 68.

7. С. Мюллер, И. Фейт и Ф. Фрюйн, Руководство для упорядочения и описания архивов, перевод с французского, стеклограф, съхраняван в библиотеката на Московския държавен историко-архивен институт (МГИАИ).

8. С. Мюллер, И. Фейт и Ф. Фрюйн, Руководство для упорядочения и описания архивов, с. 12.

9. Там, с. 17.

10. Е. Казанова, Архивистика. Перевод с италианского, стеклограф, съхраняван в библиотеката на МГИАИ; Ч. Джонсон, Хранение документов. Перевод с английского, стеклограф, съхраняван в библиотеката на МГИАИ; И Шульце, Мысли о провениенцпринципе. Перевод с немецкого, стеклограф; Г. Кайзер, Провениенцпринцип в французских архивах. Перевод с немецкого, съхраняван в библиотеката на МГИАИ; П. Фурнье, Практические советы для переведения в порядок и описания архивов и для издания писменных исторических документов. Перевод с французского, стеклограф, съхраняван в библиотеката на МГИАИ.

11. L. Čelap, цит. съч., с. 68.

12. А. П. Воронов, Архивоведение, СПб., 1909, с. 153; Д. А. Самоквасов, Архивное дело в России, М., 1902, с. 179.

13. К. Конарски, Новейшая архивистика Польши и ее задачи. Перевод с польского. Машинопис, съхраняван в библиотеката на МГИАИ.

14. Е. Казанова, цит. съч., с. 331.

15. Х. Кайзер, цит. съч., с. 27.

16. Ч. Джонсон, цит. съч., с. 4.

17. А. Вrеnnеkе, цит. съч., с. 62.

18. В. В. Maксаков, 35 лет советской централизации архивного дела. Труды Историко-архивного института, М., 1954, с. II.

19. Инструкция по выявлению и учету архивных материалов, Архивное дело, М., вып. II, 1952, с. 99.

20. А. М. Барабашов, Упорядочение архивных материалов, Архивное дело, вып. 30–31, 1932, с. 101.

21. Н. А. Фомин, Систематизация архивных материалов, Архивное дело, вып. 43–44, 1937; К. Г. Митяев, Теория и практика архивного дела, М., 1946, с. 271; И. Назин и З. Доброва, цит. съч.; И. Голубцов, Архивисты Голландии о приведении в порядок и описании архивов, Архивное дело, вып. II, с. 29; М. Ф. Петровская, цит. съч.; Теория и практика архивного дела, ГАУ СССР, М., 1959, с. 340.

22. Н. А. Фомин, цит. съч., с. 84.

23. Теория и практика архивного дела, с. 51.

24. Там, с. 52.

25. Циркуляр Управления Цинтрархива РСФСР «О центральной картотеке фондов», Архивное дело, вып. I, 1925; Инструкция по выявлению и учету архивных фондов, Архивное дело, вып. I, 1925; Правила систематизации архивных фондов государственных архивах СССР, Центральное архивное управление СССР, М., 1938; Правила определения архивного фонда, ГАУ НКВД, М., 1939; Основные правила фондирования документальных материалов, ГАУ МВД СССР, 1958.

26. По-подробно вж.: П. Миятев, Архивното дело в България от Освобождението до създаване на Държавния архивен фонд през 1951 г., Известия на Архивния институт при БАН, кн. I, 1957, с. 21–43; М. Алексиев, Архивното дело в България, Известия на държавните архиви, кн. I, С., 1957, с. 7–19; Ив Снегаров, Архивният институт при БАН, пос. Известия на Архивния институт, с. 3–28; Ив. Панайотов, Български исторически архив при ДБВК, Известия на ДБВК за 1954 г., С., 1956, с. 101–113; Й. Йотов, Военно-исторически архив, Исторически преглед, 1959, кн. I, с. 112–123.

27. Закон за народното просвещение от 26. I. 1909 г. — Държ. в-к, бр. 49 от 5. III. 1909 г.; Правилник за управление и уредба на Народната библиотека в София, С., 1915; Правилник за Народната библиотека в София, С., 1926.

28. Общественият отдел обединявал градските кондики, еснафските кондики и правилници, общински решения, заповеди, разпореждания и протоколи, фермани за частни и обществени права и пр. В църковния отдел се събирали църковни кондики и сметки, завещания в полза на църквата, кореспонденция на църковни настоятелства, заявления до църковни светски власти, кореспонденция на общините по църковните борби, писма на видни църковни дейци и т. н. Училищният отдел обхващал кондики, правилници, програми, протоколи на училищни настоятелства и тяхната кореспонденция, писма на учители и училищни дейци и т. н. — Правилник за Архива на Възраждането при Софийския народен музей, Държ. в-к, бр. 83 от 19. IV. 1906.

29. Интересни сведения за това дава уредникът на Архивния отдел при Народната библиотека в София В. Василев. «Архивната сбирка, която приех от Етнографския музей — пише той, — е била обект на редица опити... и е претърпяла толкова преобразования, колкото лица са се занимавали с нейната уредба и ръководство... Особено зле се е отразила върху Архива на Възраждането оригиналната идея на един от уредниците да систематизира документите в три различни групи..., като за тази цел произволно разпокъсал запазените с толкова труд архиви на някои лица. Документите за дълго време ще носят следите на този опит за систематизиране... По-късно друг уредник прибавил към трите групи една нова — Политически отдел, в която събрал всички документи по въстанията, Освобождението на България, Съединението и пр. Вътре отделите пък били разделени на градове. Възстановяването им в предишния вид е невъзможно. Разкъсани са били архивите на търновския каазавкелия Георги поп Симеонов, Иларион Кюстендилски, на Панайот Хитов, на Захари Стоянов и др.» — Годишник на Народната библиотека за 1924–1925 г., С., 1926, с. 123–130. Вж. и Ив. Панайотов, цит. съч., с. 103.

30. ЦДИА, ф. 177, оп. 1, а. е. 667.

31. Л. Киркова, Към историята на научно-справочния апарат на българските архиви. Изследвания в чест на Марин Дринов, С., 1960, с. 447.

32. Правилник на Народната библиотека в София, С., 1926, с. 5.

33. П. Миятев, цит. съч., с. 31.

34. Указатели на Военноисторическата архива, ч. I (1885, 1912–1913) и ч. II (1915–1918).

35. Й. Йотов, цит. съч., с. 114.

36. Хр. Христов, Архивное дело в Болгарии, Исторический архив, 1956, кн. 4, с. 217.

37. Доклад на XIV обикновено народно събрание от Парламентарната комисия по изработване щатовете на чиновниците, т. I, С., 1911, с. 128–130; ЦДИА, ф. 177, oп. 2, а. е. 814, л. 1–27.

38. Ив. Панайотов, цит. съч., с. 101–103.

39. С приказ № 7 от 1. VI. 1878 г. на руския императорски комисар в България се вземат мерки за правилното водене на деловодството на Градското управление.·А с указание № 17 от 16. VI. 1878 и № 82 от 27. XII с. г. се нареждало всеки отдел, отделение и подведомствените на управлението и общата канцелария да завеждат необходимите канцеларски книги. — Вж. Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации Болгарии в 1877–1879, вып. 1–6, С.-Петербург, 1903–1907, с. 21–30.

40. Наставление за писмоводство, Държ. в-к, бр. 27 от 2. II. 1880; Правилник за делопроизводството на ведомството на МВД, Държ. в-к, бр. 145 от 21. XII. 1882; Правилник за делопроизводството на митарствените учреждения в Княжеството, Държ. в-к, бр. 122 от 12. XI. 1883; Правилник за устройството, отчетността и деловодството на окръжните и околийските ковчежничества, С., 1884; Инструкция за вътрешния pед и делопроизводството в окръжните съдилища, С., 1889; Правилник за вътрешния pед на Върховната сметна палата, С., 1893, и др.

41. Пос. наставление за писмоводството, гл. I, п. II.

42. Пос. правилник за делопроизводството... на МВД.

43. Пос. правилник... на окръжните и околийските ковчежничества.

44. За деловодството в градските общински управления, С., 1903.

45. Държ. в-к, бр. 92 и 94 от 22 и 24. VII. 1934; бр. 67, 251 и 256 от 25. III. 10. XI и 17. XI. 1939 г.; бр. 54 и 141 от 8. III. и 26. VI. 1940; 103 от 15. V. 1942; бр. 267 от 25. XI. 1943; бр. 162 от 29. VII. 1944.

46. Окръжно на Министерство на финансите № 4209, Държ. в-к, бр. 103 от 15. V. 1942.

47. Интересни сведения за състоянието на архивите в учрежденията дава проф. Вл. Дякович в цитирания Доклад на парламентарната комисия зa изработване щатовете на чиновниците. «Много ценни материали — пише той — представляват оригиналите на разните разпоредби и проекти, които се намират в архивата на министерствата. За жалост тая архива се намира в твърде печално положение: несистематизирана, разпокъсана, унищожена и вероятно разграбена. А между туй аз намерих в нея оригинални ръкописи на нашите първи организатори, князете В. А. Черкаски и А. М. Дондуков-Корсаков, ръкописи, които имат историческо значение. Ако досега в течение на 33 години никой не се е погрижил да се съберат на едно място толкова ценни материали, захвърлени по подземията на разните учреждения тук и в провинцията, мисля, че дълг се налага на парламентарната комисия при случая да излезе с едно предложение пред Народното събрание за вземане на мерки» (с. 127). Такива мерки от страна на буржоазната власт не били взети нито тогава, нито по-късно, когато комисия от наши учени през 1934 г. отново прави предложение да се изгради държавен архив, като сочи и какви по-важни документи да се запазят в него (вж. ЦДИА, ф. 177, oп. 2, а. е. 817, л. 1–27).

48. Закон за устройство на службите на МВРИ, Държ. в-к, бр. 278 от 19. XII. 1907.

49. ЦДИА, ф. 173, oп. 7, а. е. 225, с. 638.

50. Ив. Панайотов, цит. съч., с. 104.

51. Б. Недков, Ориенталският отдел на ДБВК, Известия на ДБВК за 1954 г., С., 1956, с. 118–119.

52. Ив. Снегаров, цит. съч., с. 9.

53. Доклад за дейността на Градския архив до 1950 г. — СГОДА, ф. 1227, оп. 1, а. е. 13.

54. Указател на Военноисторическата архива, т. III.

55. Указ на Президиума на Народното събрание № 515 от 10. Х. 1951 (непубликуван).

56. Там, чл. 5.

57. Там, чл. 2.

58. Постановление на Министерския съвет № 344 от 14. IV. 1952 (непубликувано).

59. Указ № 515, чл. 3.

60. К. Г. Миятев, цит. съч., с. 12.

61. Постановление на Министерския съвет № 344, п. 7.

62. Указ 515, чл. 10.

63. Инструкция за организация и обработка на архивите в учрежденията, организациите, предприятията, Отдел Държавен архив — МВР, С., 1955, с. 42.

64. Постановление на Министерския съвет № 807 от 6. Х. 1952 (непубликувано).

65. Указ 515, чл. 13.

66. Д. Б. Коен, Комплектуване на документални материали в държавните apxиви, Десет години централизирано архивно дело. С., 1962, с. 50.

67. Й. Йотов, Военноисторически архив. Десет години централизирано архивно дело, С., 1962, с. 28.

68. Д. Велева, Архивният институт при БАН. Десет години централизирано архивно дело, С., 1962, с. 24.

69. Ив. Панайотов, цит. съч., с. 106.

70. Наистина в Съветския съюз също са създадени специални военни архиви. Но това почива на научно обосновани принципи. Така Военноисторическият архив съхранява фондовете на централни учреждения на руската армия от XVIII в. до 1917 г., както и тези на военни дейци, щабове, поделения, учебни заведения и пр. Централният държавен архив на съветската армия комплектува документите, създадени от въоръжените сили на съветския съюз. Материалите на военноморския флот се концентрират в Централния държавен архив на военноморския флот. — Вж. М. Ф. Петровская, Состав Государственного архивного фонда Союза ССР и комплектование государственных архивов документальными материалами, М., 1959, с. 48–49.

71. Правила за комплектуване, обработка, запазване и използуване на документални материали от личните и обществени архивни фондове и колекции от XIX и XX в., Известия на ДБВК за 1954 г., с. 220.

72. Известия на Президиума на Народното събрание, бр. 7 от 22. I. 1952 г.

73. Указ за ДАФ № 515, чл. 1.

74. Указание за разграничителната дата на документалните материали и фондообразувателя, Архивен отдел при МВР, С., 1955 (циклостил).

75. Изменение на Указанието за разграничителната дата на документалните материали на фондообразувателя, Архивен отдел при МВР, С., 1958 (циклостил).

76. Указание за определяне границите на архивния фонд, Архивен отдел при МВР, С., 1959 (циклостил).

77. Пътеводител на Централния държавен исторически архив, С., 1957, 189 с.

78. Т. Живков, Отчетен доклад на Централния комитет на БКП пред VII конгрес на партията, С., 1958, с. 130–145.

79. П. Стайнов и А. С. Ангелов, Административно право на НРБ, с. 41–45.

80. По-подробно вж. Д. Дянков, Разграничителна дата на фондообразувателите от старата и новата епоха, Архивен преглед, 1962, кн. 9, с. 11–13.

81. Основные правила работы государственных архивов, М., 1962, с. 32–34; Л. И. Полянская, Правила определения архивного фонда и приложения им в Центральных государственных архивах, Архивное дело, 1939, бр. 43, с. 23–25. В цитираните Основни правила, в които са намерили отражение най-новите достижения на теорията и практиката на съветското архивно дело по разграничаване на документалните материали по епохи, например се изтъква, че «документалните материали на учрежденията на буржоазния държавен апарат (органи на управление и самоуправление), армия и флот, продължили да действуват след установяването на съветската власт, до тяхното окончателно ликвидиране, съставляват единни фондове» (с. 32).

82. Ф. Енгелс, Анти-Дюринг, С., 1946, с. 35.

83. Указ на Президиума на Народното събрание № 203, Известия на Президиума на Народното събрание, бр. 22 от 17. II. 1959.

84. Закон за закриване на Министерство на труда и социалните грижи, Държ. в-к, бр. 1 от 2. I. 1951.

85. Пътеводител на ЦДИА, С., 1957, с. 63.

86. Вж. Централен държавен исторически архив, ф. 231.

87. ЦДИА, ф. 194; Пътеводител на ЦДИА, С., 1957, с. 67–71.

88. Указ на Президиума на Народното събрание № 203, Известия на Президиума на Народното събрание, бр. 22 от 27. II. 1959.

89. Указ на Президиума на Народното събрание № 81, Известия на Президиума на Народното събрание, бр. 12 от 11. II. 1958.

90. Държ. в-к, бр. 272 от 18. IX. 1950.

91. Д. Велева, Архивни фондове и сбирки в Архивния институт при БАН, Известия на Архивния институт при БАН, С., 1957, с. 165–166.

92. Архивен преглед, орган на Архивен отдел при МВР, 1961, бр. 1, с. 45.

93. Евд. Симеонова и Дим. Минцев, Частичните постъпления в държавните архиви, Архивен преглед, 1962, бр. 1, с. 12.

94. Основные правила фондирования документальных материалов, Главное архивное управление при Совета министров СССР, М., 1958, с. 5.

95. В Окръжния държавен архив в Русе например е запазена създадената в читалище «Зора» от Аспарух Емануилов колекция с цел да се напише обществено-политическата и културната история на Русе. В нея по изкуствен начин са обединени документи от различни учреждения и лица на територията на града от периода на Възраждането до 1930 г.

96. Пак там, с. 6.

97. Евд. Симеонова и Дим. Минцев, Групов архивен фонд, Архивен преглед, 1959, бр. 3, с. 1–7; Л. Димитров, За груповия архивен фонд, Архивен преглед, 1960, бр. 2, с. 1–7.

98. Указание за обработка на фондове от личен произход, Архивен отдел при МВР, С., 1956, чл. 4.

99. Вж. Пътеводител на ЦДИА, с. 123–125.

100. Указание за определяне на фондообразувателя на обществените организации, Архивен отдел при МВР, С., 1956.

101. Основные правила работы государственных архивов, ГАУ МВД СССР, М., 1962, с. 30.

102. Указ на Президиума на Народното събрание № 85, Държавен в-к, бр. 42 от 20. II. 1950.

103. Указ на Президиума на Народното събрание № 92, Държавен в-к, бр. 73 от 15. III. 1955.

104. Указ на Президиума на Народното събрание № 203.

105. Основные правила фондирования..., М., с. 13.

106. Основные правила работы государственных архивов, М., 1962, с. 27.