Петър Мутафчиев и идеята за Monumenta Bulgariae Historica

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

По необясними за мен причини досега този въпрос не е разглеждан от специалистите, които са се опитвали да надникнат в творческата лаборатория на Петър Мутафчиев или да изясняват значението на неговите научни трудове за развитието на българистиката, византологията, археологията. Още повече, че в това внушително научно наследство почти липсват т. нар. документални издания, т. е. печатни и фототипни публикации на средновековни документи и ръкописи.

Независимо от направената констатация обаче П. Мутафчиев е бил съпричастен към идеите и усилията на тогавашната сравнително малобройна колегия от историци и филолози да осигурят необходимите средства и съдействие от страна на държавата за издирване, проучване, копиране и публикуване на писмените извори за българската история. Повечето от тях, доколкото са могли да оцелеят в предходния османотурски период, са се намирали след Освобождението и възстановяването на българската държава в чуждестранни архивохранилища и библиотеки.

Под влияние на европейските традиции и постижения в тази област бъдещото издание било наречено Monumenta Bulgariae Historiса — «Паметници за българската история», както свидетелстват конкретните предложения и програми, достигнали до нас(1).

Още през първата половина на XIX в. в повечето европейски страни се предприемат успешни действия за системното проучване и публикуване на изворите за националната им история в специализирани издания. Те били подготвяни от съответни комисии, организирани най-често към академиите на науките, архивите или други научни и културни институции в отделните страни. Създаденото през 1819 г. в Германия Gesellschafat für altere deutsche Geschitskunde — Общество за изучаване на ранната немска история, започва издаването на многотомната серия Monumenta Germaniae Historica (MGH) — «Паметници за немската история». Посочената поредица обхваща периода 500–1500 г., наброява повече от 600 тома и продължава да излиза и досега. В процеса на практическата си работа сътрудниците на MGH са разработили и систематизирали основните принципи и методи за научнокритично издаване на немските средновековни писмени извори. Това им позволява да регламентират конкретни теоретико-методически изисквания под формата на правила за работа във връзка с подготовката както на отделните томове на MGH, така и за публикуването на различните видове писмени извори (хроники, актове, официална кореспонденция и т. н.). Тези правила били възприети впоследствие и от другите западноевропейски страни като задължителна норма при публикуването на средновековните им документи и ръкописи. Макар и със закъснение от около едно столетие, представителите на българската историческа наука също проявяват стремеж да организират по подобен начин системното проучване и публикуване на изворите за българската история като предварително и най-важно условие за съответните научни изследвания. За решаването на този въпрос в продължение на няколко десетилетия последователно се правят добре аргументирани и детайлно разработени предложения от страна на проф. И. Шишманов, проф. В. Златарски, проф. П. Ников, проф. П. Мутафчиев до тогавашните държавни и обществени институции (Министерството на народното просвещение, Българското историческо дружество и Българската академия на науките), които са имали реални възможности да организират подобна дейност. Два от документите по разглеждания въпрос са свързани пряко с усилията на П. Мутафчиев. През 1940 г. той, макар и вече по стечение на обстоятелствата без подкрепата на първоначалните привърженици на тази идея, отново се опитва да осигури чрез Академията на науките издаването на изворите за българското средновековие в цялостен корпус:

— Доклад на Комисията по издаване на изворите за българската история, адресиран до Историко-Филологическия клон на БАН и с дата 1940 г.(2);

— Правилник за Комисията по събиране и издаване на изворите за българската история(3).

Посочените документи досега не са били разглеждани в специализираната литература и следователно могат да бъдат представени като «новооткрити» в известна степен свидетелства във връзка с участието на Мутафчиев при решаването на проблемите на публикаторската дейност у нас в началото на 40–те години.

Той е проучвал специално състоянието на изворовата база на българската историческа наука и във връзка с някои други свои по-ранни разработки. Те са включени в неговата библиография, но в раздела «Необнародвани трудове»(4), което обяснява недостатъчния научен интерес към тях.

Първият от тези ръкописи, озаглавен Entwicklung und heutiger Zustand der bulgarischen Geschichtsforschung («Развитие и постижения на българските изследвания по история»), е бил подготвен във връзка с изнесена сказка от П. Мутафчиев в Берлин през 1939 г.(5) Като отбелязва зараждането и утвърждаването на научното направление в българската историография благодарение усилията на М. Дринов, К. Иречек, В. Златарски, авторът пояснява, че липсата на домашни извори затруднява изследванията за българското средновековие. Освен това у нас не са събрани и издадени на едно място всички писмени извори за тази епоха, както това е направено с немските средновековни ръкописи и документи в Monumenta Germaniae Historica. Опитите на Академията на науките в тази насока се изразяват в поредицата «Български старини», от която до този момент са отпечатани общо 13 тома(6).

Що се отнася до периода на турското владичество, състоянието на изворовата база е по-различно според Мутафчиев. Въпреки че съществува архивна сбирка от турски документи в Ориенталския отдел на Народната библиотека в София, те не са обработени и публикувани, поради което на практика са неизползваеми. От началото на 30–те години се активизира дейността на Българската академия на науките по издаването на дипломатически документи за България от периода XV–XVIII в.(7)

П. Мутафчиев разглежда специално проблемите по издирването, проучването и копирането на документи, свързани с българската история в турските архиви, и в друг един свой доклад, адресиран до «Министъра на Народното просвещение»(8). Той не само определя направленията и конкретните въпроси, по които да се издирват интересуващите ни документи, но демонстрира отлична осведоменост за евентуалното местонахождение на тези извори в турските архивни средища и учреждения по онова време.

Работата по издирването на документи за българската история в турските архиви предполага да се извършва от специалисти, изпратени с тази задача в Турция, след предварително съгласуване по установения ред. Интересни са препоръките на Мутафчиев относно организирането и методическите изисквания за набавянето на съответните копия на документите, издирени и проучени в резултат от тази «мисия». Той настоява документите да се фотографират. В случай че е невъзможно да се осигури това, съветва те да бъдат преписвани. Снимките би трябвало да бъдат проявявани още там, на място, за да се избегнат несполуките своевременно.

Самият Мутафчиев е убеден, че ще се намерят: «... твърде много документи за миналото на нашия народ и земите ни през епохата на робството, а може би и непосредствено преди турските завоевания»(9).

Той предупреждава, че изпълнението на тази задача ще изисква един сравнително по-дълъг период от време или труда на по-голям брой лица. За разлика от сегашната практика у нас Мутафчиев е категоричен, че всички събрани материали (копия на документи от турските архиви, чието съдържание може да се използва като градиво за българската история) «... стават собственост на държавата и участниците в мисията не могат да имат над тях права, по-големи от тия, на когото и да било другиго»(10).

Следователно съществуват трудове и архивни документи на П. Мутафчиев, в които той изразява своите идеи и предложения във връзка с необходимостта от системното издирване, проучване и публикуване на изворите за националната ни история. Те свидетелстват за приноса на автора им към теорията и методиката на публикаторската дейност у нас през разглеждания период. А именно този въпрос е останал извън вниманието на специалистите досега, което ме подтикна да се опитам да го изясня, както и да публикувам текста на посочените «Доклад» и «Правилник» на комисията по издаване на извори за българската история като приложение към изследването си. Текстът на документите се предава с нормализация на правописа, при която са изоставени само краесловните ерове, но са запазени всички стилни и езикови особености на оригиналите. За някои думи, разчитането на които създава затруднения, в текста са поставени скоби с многоточие в тях и обяснителни бележки.

* * *

Както се пояснява още в самото начало на цитирания доклад, той е бил възложен като задача на специално избраната още през 1938 г. комисия към Историко-Филологическия клон на БАН със състав от трима членове — Гаврил Кацаров, Петър Ников и Петър Мутафчиев. Те от своя страна е трябвало да обмислят въпросите, свързани с издаването на изворите за българската история в цялостен корпус и да направят необходимите предложения за решаването им.

За съжаление преди комисията изобщо да пристъпи към работата си, П. Ников умира. При това положение докладът е бил подготвен по всяка вероятност от П. Мутафчиев, а само подписан от Г. Кацаров. Основание за предположението ми е самото съдържание на документа, който изцяло се отнася до българското средновековно документално наследство като обект на публикуване (вж. Приложение № 1 към настоящата работа). Г. Кацаров е бил специалист в друга област (археологията и класическите древности) и едва ли би допълвал и оспорвал мнението на Мутафчиев по въпроси, по които той е бил безспорен авторитет.

При избора на структурата за бъдещото многотомно издание, което е проектирано със сравнително широки хронологични граници (от древността до 1878 г.), се предлагат две възможности — според вида на самите документи или по епохи: «... т. е. да бъдат публикувани отделно античните исторически извори, след това средновековните и най-сетне тия за най-новата история»(11). Привеждат се аргументи за удобствата и предимствата при евентуалния избор на втория начин за структуриране на изданието. Пояснява се, че този начин предполага събирането и подреждането на изворите според «трите главни исторически епохи». В резултат ще се получат три корпуса от документални издания, които ще бъдат съвсем различни както по: «... естеството и духът на събраните в тях паметници, тъй и по работата на тяхното издаване»(12).

По-нататък се преценяват възможностите за подготовката на всеки един от посочените корпуси. В заключение се визират съответно само средновековните извори като единствения възможен начален етап при решаването на въпроса за системното публикуване на изворите за българската история под формата на многотомно издание, реализирането на което очевидно ще изисква усилията и на следващите поколения специалисти. Подчертава се, че този вид извори са много по-малко от «съвременните»(13). От друга страна, писмените извори за българското средновековие до момента са били публикувани не само фрагментарно, но и често пъти «некритично», т. е. ненаучно. Тези публикации са некоректни и затрудняват изследователите. Изходът е в близко време да се издаде един цялостен «Корпус на средновековните ни писмени паметници». Неговите хронологични граници ще бъдат от времето: «... когато славяните и прабългарите излизат на историческата сцена и до началото на XV в., когато турското господство тук било напълно затвърдено»(14). По-нататък в изложението се уточняват и различните видове извори, които евентуално е трябвало да бъдат издирени предимно в чуждестранните хранилища, да се проучат, копират и да се включат в така замисления корпус. Към тях се отнасят — съчиненията на средновековните византийски, арабски, арменски, западноевропейски и славянски историци, летописци и географи, в които се съдържат сведения за народа ни и обитаваните от него земи; агиографските паметници (жития, легенди, похвални и полемични слова, църковни служби и всички произведения, в които са отразени духовният и религиозният живот на страната ни); юридическите паметници, свързани с официалното и обичайното право в средновековната българска държава; грамотите на българските владетели, договори, официалната кореспонденция и др.; надписите и приписките.

Съобразно с така очертаните комплекси от извори се определя и обемът на корпуса — от пет отделни тома.

Особен интерес представляват методическите изисквания, свързани с подготовката на тези томове — критериите за подбора на оригиналните текстове за публикуване; изборът на начина за предаване на текста, в частност и на чуждоезичните документи; характерът на обяснителните бележки по текста и коментарът по съдържанието на различните видове извори.

Тъй като корпусът е бил замислен за нуждите на научните изследвания, методическите препоръки в разглеждания доклад са съобразени с тогавашните представи за научния вид документални издания. А те са били повлияни в значителна степен, както отбелязах по-горе, от чуждестранните постижения и модели в тази област. Като общо изискване за изворите, подлежащи на публикуване в корпуса, се подчертава, че всеки от тях ще трябва да бъде снабден с необходимите сведения за неговия произход (автор), за всички варианти (преписи), в които е достигнал до нас, както и за по-ранните му публикации, в случай че има такива.

Според Мутафчиев един от най-трудните за решаване въпроси за бъдещите съставители на корпуса ще бъде изборът на принципа за систематизирането на изворите в отделните томове. Възможните критерии на практика могат да се приложат в зависимост от езика, на който са написани съответните извори, времето на тяхното създаване или по хронологията на събитията, за които се отнасят.

Доколкото т. нар. домашни паметници са незначителна група сред преобладаващите извори от чуждестранен произход, делението им по този критерий при тяхното публикуване според Мутафчиев ще създаде неудобства не само за работата на съставителите на отделните томове, но и на читателите впоследствие. Той възразява и срещу систематизирането им и по другия възможен критерий — времето на тяхното създаване. Както е известно, повечето от българските летописни паметници се основават на по-ранни византийски или други чуждестранни автори. В случай че при публикуването им те се подредят само по хронологичен признак, ще попаднат в различни томове или раздели, а ще се отнасят за едни и същи въпроси. Ето защо Мутафчиев предлага паметниците от всеки вид да бъдат систематизирани в корпуса според хронологическата последователност на събитията, отразени в тях. А ако «домашните паметници» имат и чужда основа (византийски оригинали, преводи и др.), те също трябва да бъдат включени в корпуса.

Също така той подчертава, че всички чуждоезични паметници в корпуса е необходимо да бъдат публикувани в оригинал. Това изрично изискване се дължи на убеждението му, че и най-добрият превод съдържа неизбежно и интерпретацията на автора си. Мутафчиев е категоричен, че славянските, гръцките и латинските текстове в корпуса не се нуждаят от успоредни новобългарски преводи. Допуска изключение само за паметниците от източен произход (арабски, персийски, арменски и т. н.), защото по това време у нас все още не е имало подготвени специалисти за работа с тях. Това налагало те да бъдат публикувани и с преводи на български език. Известни колебания Мутафчиев има във връзка с необходимостта от превод на паметниците на старофренски, старонемски и другите европейски средновековни извори, отнасящи се за историята на българската средновековна държава. Публикуването им с успоредни преводи на български език в корпуса противоречи на принципа, към който той би желал да се придържа при решаването на този въпрос. Въпреки това предлага дискусия и отбелязва, че специално посочените извори вече са публикувани с преводи в съответните страни. По този начин той избягва опасността да наложи своето мнение по спорния въпрос и коректно споделя всички свои съмнения. Целта му е била да привлече и други специалисти, за да може правилно да бъде решен този толкова важен за научните достойнства на бъдещия корпус въпрос.

В конкретната работа по подготовката на корпуса и отделните томове Мутафчиев разграничава различни по сложност етапи. Според него, сравнително най-лесно и бързо биха могли да бъдат публикувани българските средновековни писмени паметници, запазени в оригинал. Те са представени от различни надписи върху камък (епиграфски паметници), грамоти, приписки и писма. За тяхното публикуване е необходимо евентуално само разчитането им. Значително по-сложно като подготвителна работа ще бъде публикуването на литературните паметници, които обикновено са запазени в няколко варианта (преписа), направени в различно време и географски региони. Въз основа на тяхното детайлно сравнително проучване трябва да се определи най-достоверният източник на текста, както и да се установят различията във всички останали.

Мутафчиев приема, че част от текстовете на изворите, които ще се публикуват в корпуса, ще могат да бъдат заимствани пряко от наличните чуждестранни критически издания на средновековни извори(15). Останалите обаче ще трябва да се издирват, проучват, събират и копират от български учени в чуждестранни архиви и библиотеки.

Във връзка с разгледания доклад — програма за бъдещия корпус на средновековните извори за българската история, П. Мутафчиев подготвя и предложение до ръководството на БАН за организационното и финансовото осигуряване на това издание под формата на споменатия по-горе Правилник за комисията по събиране и издаване на изворите за българската история. В осем параграфа той се опитва да регламентира решаването на основните въпроси, от които ще зависи в най-голяма степен успешното реализиране на корпуса. Изпълнението на тази задача се възлага на посочената специализирана комисия към Историко-Филологическия клон на БАН. Тя ще трябва: «... да организира, ръководи и улеснява всички работи по издирване, събиране и обнародване на изворите за средновековната история на народа и земите ни»(16).

Комисията, която ще се състои само от трима изборни членове и секретар, е оторизирана съответно да търси съдействието както на български учени, така и на чуждестранни. В методическо отношение тя отговаря за «вътрешното и външното единство на цялото издание» — систематизиране на изворите, възпроизвеждане на оригиналните текстове и «всички технически изисквания».

Предвижда се комисията да провежда задължително определен брой редовни, а при необходимост и извънредни заседания, включително и две заседания годишно със сътрудниците на корпуса. Своята дейност тя трябва да отчита пред членовете на Историко-Филологическия клон на академията и да съставя предварително план-програма за работата по корпуса през следващата година.

Средствата за изданието ще се осигуряват от бюджета на БАН и ще се предоставят на комисията своевременно. Подробно се описват начинът за изразходването и редът за отчитането им, както и учредяването на специален фонд за това издание.

Посочва се, че всички преписи и копия на документи, а също и материали, предназначени за корпуса и набавени със средства от фонда, ще бъдат собственост на академията и ще се предават за съхраняване в нейния архив.

* * *

Както отбелязах, идеите и предложеният на П. Мутафчиев във връзка с необходимостта от системно издирване, проучване и публикуване на изворите за българската история не само на «домашните», но и на тези от чуждестранен произход в цялостен многотомен корпус са сравнително обстойно представени в неговото богато научно и документално наследство. Усилията и надеждите му в тази насока са били вдъхновявани от примера на другите европейски страни с вековни традиции и постижения в областта на публикаторската дейност и изследванията по история — Германия, Русия, Франция, Италия. Същевременно той изразява за пореден път стремежите на своите колеги, които в продължение на няколко десетилетия също се опитват по един или друг начин да намерят решение на тези въпроси и у нас. Още през 1905 г. проф. Ив. Шишманов съдейства за организирането на специализирана Археографична комисия към ръководеното от него тогава Министерство на народното просвещение. В проектоправилника за дейността на посочената комисия, запазен в личния архивен фонд на проф. Шишманов, се пояснява, че тя: «... ще има за цел да урежда и издава серия от отделни книги, в които ще се публикуват текстовете (по възможност от оригинали) на исторически и литературни паметници, отнасящи се към българската старина»(17). Комисията е имала състав от пет души специалисти по история и литература, чието основно задължение е било да се грижат за издирването и събирането на: «... досега неиздадени, издадени, но недостатъчно и неудовлетворително издадени паметници»(18). Предвиждало се споменатото по-горе издание «Български старини» да бъде с научнокритичен характер, а това означавало, че съответните публикации били предназначени предимно за специалистите. Що се отнася до наименованието на комисията, то е било заимствано без съмнение от тогавашната Археографическа комисия към Академията на науките в Санкт Петербург(19).

Интерес представляват и другите опити, насочени към създаването на многотомно издание на изворите за българската история, наричано в съответните предложения и проекти, както отбелязах, Моnumenta Bulgariae Historica — MBH, по аналогия с известната и възприемана като еталон за подобни начинания Monumenta Germaniae Historica.

Началото на инициативите за подготвянето на Monumenta Bulgariae Historica са били свързани с дейността на Българското историческо дружество. През 1904 г. по предложение на В. Златарски, който по това време е бил секретар на дружеството, се обсъжда възможността за издирване и публикуване на писмени исторически паметници от членовете на това дружество, които в преобладаващата си част са били учители. С голяма надежда очаквали подкрепа от страна на Ив. Шишманов като министър на народното просвещение. Подготовката на изданието била възложена на Д. Агура, Й. Иванов, В. Златарски и Г. Баласчев(20).

През 1925 г. отново Златарски, но вече като председател на Историческото дружество, съобщава пред редовното годишно събрание, че той заедно с П. Мутафчиев и П. Ников: «...вземат инициативата да подредят и подготвят за издаване паметниците за българската история в Monumenta Bulgariae Historica»(21). Именно по този повод П. Мутафчиев още тогава е бил приобщен към идеята за подготовка на многотомна серия на писмените извори за българската история, която да се подготви от членовете на дружеството и да се издаде с негови финансови средства. Предложението на Златарски било утвърдено като обща задача, а за самото издание се предвиждало да бъде създадена комисия с автономен статут и собствен правилник за дейността си в рамките на Историческото дружество.

През следващата година отново се отбелязва, че подготовката на това издание напредва и е предстоящо в близко бъдеще отпечатването на първия том(22). За съжаление дългоочакваната поредица не е била реализирана въпреки по-ранните уверения за почти приключилия подготвителен етап. А през 1934 г. пред годишното събрание на дружеството се поставя вече и въпросът да се използват предвидените за MBH 6700 лв. евентуално за други цели(23).

Извън дейността на Историческото дружество същите идеи и предложения във връзка с необходимостта от подготовката и отпечатването на посочената пo-гope Monumenta Bulgariae Historica изказва и П. Ников през 1920 г. в своята известна встъпителна Лекция като доцент, която той представя в Историко-Филологическия факултет на Софийския университет(24). Неговата преценка за състоянието на публикаторската дейност у нас през разглеждания период разкрива едно значително изоставане в тази област в сравнение с постиженията на западноевропейските страни още през XIX в. Според Ников необходимо е да бъде създадена комисия, която да обедини усилията на българските историци за издирване, копиране и издаване на изворите за българската история. Самото публикуване на тези извори той препоръчва да бъде оформено в многотомна поредица с общо наименование Monumenta Bulgariae Historica. А както отбелязах, малко по-късно П. Ников, заедно с В. Златарски и П. Мутафчиев, е бил избран по линия на Историческото дружество за член именно на комисията, която през периода 1925–1934 г. полага безуспешни усилия да подготви за печат първия том на MBH. Обяснимо е, че за дружеството като институция, действаща на обществени начала, подобна задача се оказва неизпълнима.

По-нататък опитите за реализиране на Monumenta Bulgariae Historica ce свързват предимно с дейността на Академията на науките и с усилията на същите тези учени, включително и на П. Мутафчиев. Неговите предложения в разгледаните по-горе «Доклад» и «Правилник» за Комисията по издаване на изворите за българската история свидетелстват за трайното придържане на българските историци през разглеждания период към идеята за системно издирване, проучване и публикуване на тези извори в многотомно издание. Постепенно обаче първоначалните амбициозни планове за «публикуването на всички извори» в духа на най-добрите европейски традиции и постижения стават по-реални като намерения и задачи. П. Мутафчиев специално представя един изпълним проект за публикуване на писмените извори за българското средновековие в петтомен корпус с изричната уговорка, че това ще бъде дългогодишна целенасочена работа дори и за следващите поколения специалисти в тази област.

Приложение № 1

Доклад на Комисията по издаване на документи за българската история до Историко-Филологическия клон при Българската академия на науките

Почитаеми господа,

Както Ви е известно, в заседанието си на 17. III. 1938 (Прот. № 7) клонът ни избра тричленна комисия, състояща се от Гаврил Кацаров, Петър Ников и Петър Мутафчиев, на която възложи да обмисли въпроса за издаването(25) на изворите за българската история. Преди комисията да пристъпи към работа, един от членовете й, Ников, се помина. Ние, останалите двама, след продължителна размяна на мисли стигнахме до следните заключения, които представяме на Вашето внимание.

Паметниците за миналото на българския народ и на земята ни се отнасят към три отделни и съвсем различни исторически епохи: древност, средновековие и ново време, което от своя страна обхваща периода на турското робство, на Възраждането и Освобождението ни. Първият(26) въпрос, който се изправи пред нас, бе за обхвата на проектираното издание. Ще бъде ли възможно да бъдат събрани в него и подредени като част от едно цяло(27) историческите паметници от трите споменати епохи? Отговорът на този въпрос зависи от разяснението на редица други. Ще оставим настрана обстоятелствата, че за едно тъй широко замислено предприятие са нужни(28) подготвени учени работници, с каквито нашата страна навярно още дълги години не ще разполага. Не ще говорим и за значителните материални средства, каквито то още на първо време ще изисква и каквито Академията не ще бъде в състояние да намери. Съображения и от съвсем друг характер [...](29) против мисълта — проектираното издание да обхване материалите от дълбоката древност до най-ново време.

В един тъй всеобемен Корпус те биха могли да бъдат подредени по два начина. Първо — ако той бъде образуван от няколко дяла според естеството и вида на историческите паметници, и второ — ако това основно подразделение бъде направено според епохи — т. е. да бъдат публикувани отделно античните исторически извори, след това средновековните и най-сетне тия за най-новата ни история.

При първия случай един дял ще съдържа, да кажем, юридическите паметници. Удобно и практично ли ще бъде от гледището за широко ползуване да бъдат поместени в тоя отдел едикти на римски императори наред с грамоти на български царе, старобългарската [...](30), ферманите на цариградските султани, заповедите на турските паши и решенията на турските съдилища? Целесъобразно ли ще бъде също тъй в един друг отдел да бъдат дадени едно след друго писмата на Симеон, на Патриарха Николай Мистик, на Калояна и на папа Инокентия III и тия на редицата дейци из епохата на нашето духовно и политическо Възраждане?

Освен това, докато съществуващите антични и средновековни паметници от тия две категории са познати, техният брой не е голям, а при това може да бъде увеличен само с редки открития, работата по систематичното издирване на безбройните турски архивни материали тепърва има да почва и ще продължава навярно много десетилетия. Да се иска тяхното издаване заедно с другите, значи цялото предприятие никога да не бъде свършено. Паметниците на древността и средновековието при това ще бъдат загубени сред тия от новото време.

Ако ли пък се възприеме вторият начин за събиране и подреждане на материалите — според трите големи исторически епохи (древност, средновековие и ново време), тогава в действителност биха се явили три отделни корпуса, съвсем различни както по естеството и духа на събраните в тях паметници, тъй и по работата за тяхното издаване. Поради това не е необходимо то да бъде почнато едновременно. Публикацията на дейците от епохата на Възраждането вече е започната от Академията, също както и таз на турските архивни документи(31). Решено е вече да бъдат издадени в отделна книга и събраните от покойния Ников материали из виенските архиви(32). Ocтава да се съберат в едно цяло многобройните приписки из стари книги от епохата на робството и известията на чужди пътешественици през нашите земи за същата епоха, за да имаме вече оформен в основните си линии отделния «Корпус» на изворите за новата ни история. Останалото ще довършат ония, които идат след нас.

В едно недалечно време може да се помисли за събиране и на паметниците за древната история на нашите земи. Тия паметници обаче не се отнасят непосредствено до нашите собствени минали съдбини и следователно тяхното издирване и обнародване не е тъй належащо. Остават следователно изворите зa нашата средновековна история, разпилени из различни мъчно достъпни и често пъти съвсем безкритично извършени публикации; преди всичко те трябва да бъдат събрани, подредени и издадени съобразно с всички научни изисквания. А ние си позволяваме да препоръчаме на Клона(33), щото замисленото издание да се ограничи засега поне само с писмените паметници за нашето средновековие.

Това издание, нека засега го наричаме съкратено «Корпус», ще трябва да обхване всички видове писмени паметници, съдържащи данни за народа и земите ни от времето, когато прабългари и славяни [излизат] на историческата сцена, до началото на 15. в., когато турското господство тук бива напълно затвърдено.

Корпусът ще съдържа следните отдели:

1. Автори. — В тоя отдел ще бъдат поместени старобългарските, изцяло или в откъслеци, съчиненията на средновековните историци, летописци и географи — византийски, арабски, персийски, армейски, западноевропейски и славянски, — в които се съдържат сведения за народа ни и за земите, които той е обитавал.

2. Агиографски паметници. — Тук ще бъдат дадени също в откъслеци или изцяло средновековни житиета, легенди или полемични слова, църковни служби и изобщо всички произведения, в които е отразен религиозният, духовен и църковен живот в страната ни.

3. Правни паметници. — Той ще съдържа паметниците на официалното и обичайно право в средновековна България и всички видове текстове, които се отнасят до него; след това всички грамоти на българските владетели, договори с чужди държави, грамоти на чужди владетели, засягащи отношенията в нашите земи, и т. н.

[4]. Писма(34).

5. Надписи и приписки. — Тук ще бъдат отнесени всички — гръцки, славянски или каквито и да са други — надписи, намерени в нашата страна, след това навярно средновековните ни монети, моливдовули на български владетели и [...] или на чужди длъжностни лица, които през едно или друго време заемали видно положение в различни български покрайнини. Тук също тъй ще намерят място приписките върху стари книги, а също всевъзможни бележки и откъслечни известия, които могат да [представляват] какъвто и да било интерес за историческото изследване.

Всеки обнародван паметник трябва да бъде придружен с подробни данни за неговия произход, за преписите, в които е запазен, за по-ранните му публикации и т. н.

При групирането на разните видове материали естествено е да се явят много спорни случаи поради това, че не всеки паметник ще може без колебание да бъде отнесен към един или друг от споменатите отдели. Комисията ще решава отделно за всеки подобен случай.

По-трудно се явява разрешението на друг въпрос: за принципа, въз основа на който трябва да бъдат подредени материалите в един и същи отдел. Мъчнотията(35) е там, че грамадната част от паметниците за нашата история, и често най-важните от тях, са от чужд произход и на чужди езици. При подреждането им в групите на даден том техният език ли ще служи за основен критерий или пък времето, от което произхождат, като бъдат дадени в хронологически ред, без да се държи сметка какъв е произходът им(36) и на какъв език са написани? За да Ви стане по-ясно в какво се състои работата, нека вземем за пример първия отдел на проектирания корпус. Домашните паметници, които ще влязат в него, се броят на пръсти — тъй нареченият «Именник» на българските ханове, намерената в Румъния «българска летопис» от началото на XV в. и може би още един два подобни паметника. Срещу това в същия отдел ще намерят място маса летописни текстове от византийски произход и за всички епохи от нашата средновековна история, а след това много известия на арабски, персийски, арменски и западноевропейски автори, а освен това извлечения от руски и сръбски летописи. Независимо от обстоятелството, че дадените заедно домашни паметници в тоя отдел ще образуват една съвсем незначителна група сред разпределените по езика [...] в отделни групи чужди паметници, но подобно разпределение би значило да се разхвърлят в разни места на един, а може да има няколко тома известия, които се отнасят към едно и също време или дори към едни и същи събития. Ясно е, че ползуването от издания по тоя начин ще бъде затруднено.

Известни неудобства биха се явили, ако бъде приет друг принцип: материалите да бъдат наредени по хронологически ред — според времето, от което произхождат, без да се държи сметка за техния произход и език. Тия, които са се занимавали с историята на средновековието, знаят колко е бил разпространен в онова време обичаят — един автор при описание на дадени по-раншни събития да заема буквално цели страници от сведенията на свои далечни предшественици. Наредени ли бъдат писмените паметници според времето, през което са се явили, много често следователно ще имаме случаи, когато ще бъдат в различни групи или места на дадения отдел материали, които се отнасят към един и същи въпрос.

Като претегли предимствата и недостатъците при провеждането на единия или на другия принцип, комисията е на мнение, че все пак по за предпочитане е да се възприеме вторият — т. е. паметниците от всеки тип да бъдат дадени в хронологически ред.

На мнозина от Вас е известно, че много нашенски литературни паметници имат чужда, най-често гръцка подложка, а някои се явяват и просто преводи на съответни византийски оригинали. Това се отнася за редица наши правни паметници (напр[имер] Земл. закон, [...] и Закон судный людям), а също за много агиографски текстове и летописни произведения. Комисията по принцип счита, че тоя род домашни паметници трябва да намерят място в нашия Корпус, като паралелно с тях бъдат публикувани и съответните чужди оригинални текстове. Ако известни изключения трябва да бъдат направени, за тях ще се решава при всеки отделен случай.

По-нататък Комисията счита, и за това струва ни се, тук не може да бъде повдиган никакъв спор, че всеки паметник трябва да бъде публикуван на езика, на който е написан и стигнал до нас. Това изискване важи за всички случаи. Проектираният Корпус е предназначен за научно ползуване, а, както е известно, всяко историческо изследване почива главно върху интерпретацията на съответните текстове. И най-добрият превод обаче съдържа интерпретацията на автора си и следователно представя от себе си в много случаи субективно разбиране на дадения оригинален текст. На това основание славянските, гръцки и латински текстове в Корпуса, не трябва(37) да бъдат придружени с новобългарски преводи. Първо условие за всеки учил наш историк е да познава добре тия езици. При паметниците от източен, азиатски, произход обаче — арабски, персийски, арменски и т. н. — спазването на тоя принцип се явява, поне при сегашните условия, невъзможно.

Дори и у народи много по-древни и напреднали от нашия, извън средата на руски специалисти, извънредно малък е броят на учените, които познават тия източни езици. Да се дадат съответните текстове, писани на тия езици, само в оригинал, значи те да останат неизползуеми. Ето защо ние считаме, че те трябва да бъдат придружени и с паралелни преводи на български. Това обстоятелство не ще понижи ученият(38) характер на изданието, тъй като дори и в специални публикации (както е напр[имер] случаят с някои европейски списания по ориенталистика напр[имер] Journal Asiatique, Zeitschrift der Oeutschen [...] Gesellschaft) подобни исторически материали се дават и в превод на някои европейски езици. У нас учени ориенталисти липсват, а няма и изгледи скоро да се създадат. По тая причина за събирането и коректното издаване на ориенталските извори за нашата история Академията ще трябва да потърси съдействието на чужди учени.

Известни затруднения създава и въпросът за паметниците, написани на чужди средновековни езици — старофренски, старонемски и т. н. На пръв поглед би трябвало и за тях да важи принципът, приет за гръцките и латинските извори. Всъщност обаче тук съществува значителна разлика. Познанието на тия езици изисква специална подготовка, каквато един учен историк, който се занимава с миналото на Източна Европа, не може да има. Как в такъв случай той би се справил напр[имер] с известията за нашите земи, които се съдържат в старокаталонската хроника на Рамон Мунтанер(39). Ще се отговори — той ще прибегне до лице, което би могло да му услужи. Има ли обаче възможност всеки да попадне на добър познавач на старокаталонски език; и не е ли по-целесъобразно тоя превод, направен и с необходимата вещина и чувство на отговорност да бъде даден в самия Kорпуc? Едно подобно решение, върху което би било желателно Клонът да се изкаже, се улеснява и от обстоятелството, че за всички такива паметници съществуват издания с надеждни преводи на един или друг от новите европейски езици.

Една част от нашите писмени средновековни паметници са запазени в оригинал — напр[имер] надписите, приписките и грамотите. Други — най-често в един-единствен(40) препис, напр[имер] писмата. При тия случаи работата по тяхното издаване не е особено трудна и се изчерпва с тяхното дешифриране или правилно преписване. За проверка на дадените четения, някои видове паметници, като напр[имер] надписите, ще трябва да бъдат дадени и във факсимилета. Факсимилирането може би ще се наложи и в други случаи. Таблици, дадени в отделни приложения, Корпусът ще трябва да има. Те обикновено създават [...] и ще направят ползуването от него не всякога достатъчно удобно.

По-голямата част от известните средновековни литературни паметници обаче са запазени досега в повече преписи, често пъти от много по-късно време. Тук вече едно издание, за да отговаря на научните изисквания, трябва да бъде основано на сравнението между всички познати преписи, предавайки текста на най-надеждния от тях, но трябва да съдържа указания за разночетенията в другите.

За някои от паметниците, които ще влязат в проектираната сбирка наши извори, вече разполагаме с подобни критически издания и те ще бъдат използувани. Интересуващите ни текстове в тях ще минат у нас(41), тъй както там са публикувани. Много по-трудна, бавна, а същевременно и скъпа ще бъде обаче работата, когато подобни критически издания липсват, а тъй ще бъде при повечето случаи(42). Тогава лицата, които се заемат с тяхното събиране, ще трябва да работят с ръкописния материал, като си доставят преписи или фотографски репродукции и сами извършат критиката на текстовете. Във връзка с всичко това често ще се явява и необходимостта да се работи в ръкописните сбирки на големите задгранични библиотеки(43).

Всички работи по изданието на средновековните ни паметници не могат да бъдат изпълнени само от една ограничена в състава си комисия. И поради това ние считаме, нейната главна задача е да организира и ръководи цялото предприятие. А щом е тъй, не е нужно тя да бъде с голям състав. От опит се знае, че толкова по-подвижно, дейно и работоспособно е едно ръководство, колкото пo-малко са хорaтa, които го образуват. От това гледище, може би ще бъде най-добре, ако избраната от клона комисия не брои повече от трима членове. От своя страна, тя ще потърси непосредственото сътрудничество на всички учени специалисти, които биха се съгласили да участвуват в замисленото дело, безразлично дали са членове на академията или не. Всеки от тях ще поеме известна част от общата задача. В някои случаи ще се наложи навярно и колективната работа, като грижите за събирането на известни категории паметници бъдат възложени на отделни подкомисии и секции.

У нас много почини са забравени и напълно унищожени. От съзнанието и вярата на лицата, които ще се впрегнат в работа(44), и от условията или възможностите, които ще им бъдат осигурени, ще зависи дали [настоящето] не ще има същата съдба. Като се изхожда от досегашния опит, струва ни се, не ще бъде излишно, да се предвидят някои формални установления, чието спазване може би не ще бъде без значение, за да се поддържа вниманието и интереса към започнатото дело. Добре би било напр[имер] Комисията да се свиква на заседание поне еднъж на тримесечие, а най-малко два пъти в годината да свиква на общи съвещания всички подкомисии или сътрудници. В тия съвещания ще се докладва за извършените работи и за срещнатите затруднения, като се изказват мнения и за преодоляването им. Съобразно с тия доклади Комисията ще вземе мерки, за да бъде осигурен непрекъснатия и правилен ход(45) на предприятието. Добре би било, ако [за] тая цел се изработи и един правилник, проект за който ние си позволяваме да Ви представим.

Въпроси, които сама не е в състояние да разреши, Комисията ще внася(46) на разглеждане в Клона или Управителния съвет на Академията. В края на всяка година тя трябва да представя в Клона подробен писмен доклад за извършеното, като излага и това, което смята да върши през настъпващия годишен период.

Както вече споменахме, за да се съберат и приготвят за обнародване материалите в бъдещия сборник(47), ще са необходими и доста материални средства. Академията трябва да ги намери и в това отношение ние считаме, че не ще се срещнат особени затруднения. Събирането на материалите ще става постепенно и при най-благоприятни условия ще трае няколко години. Поради това Академията ще има възможност да разпредели нужните парични субсидии в границите на един по-дълъг период. Ние мислим, че най-добре би било, ако тя още отсега почне всяка година да предвижда в своя бюджет по една определена сума, напр[имер] [...](48) хиляди лева. Неизразходваните през дадена година суми минават в един фонд, към който се прибавят субсидиите за следващите години(49).

Остава и един последен въпрос, по който Клонът трябва да бъде осветлен.

Както вече казахме, материалите в бъдещия корпус ще бъдат групирани в пет големи дяла: 1. Автори; 2. Правни паметници; 3. Агиографски паметници; 4. Надписи и приписки(50). Навярно материалите за всеки отдел ще се събират в един отделен том. Изключение за това ще имаме може би само при първия отдел, материалите за който са най-много и най-обемисти. Ако само за него трябва да се предвидят два тома, тогава цялото издание ще излезе в пет тома(51). Желателно е работата по приготвяне на материалите да започне и върви едновременно при всички отдели. Но поради обстоятелството, че не всички тия материали са еднакво достъпни, че надписите напр[имер] се намират у нас, а други ще трябва да бъдат дирени в чужди книгохранилища, сигурно е, че не всички отдели ще бъдат готови за обнародване едновременно или в посочения по-горе ред. Може би дори последните отдели да бъдат публикувани най-рано.

Що се отнася до външния вид на изданието, най-подходящо би било то да бъде направено в големи четвъртини. Там, гдето текстовете се придружават от български превод, страниците ще бъдат в две колони. За еднообразие и по-голямо удобство при четенето може би било още по-добре, ако в две колони бъдат дадени всички страници. Критическият апарат ще придружава под черта текстовете на всяка страница.

С настоящото изложение ние считаме, че свършваме задачата, за която бяхме избрани, и Ви молим да се произнесете върху бъдещия състав на Комисията.

София, 25. I. 1940 [г.]

Г. Кацаров

П. Мутафчиев(52)

Приложение № 2

Правилник за Комисията по събиране и издаване на изворите за българската история

1. Комисията се състои от трима членове, избрани из състава на Историко-Филологическия клон на Академията. Делата й се завеждат от постоянен секретар — неин член. В случай, че един от членовете й по една или друга причина излезе от нея, той най-късно в двумесечен срок се заменя с друг.

2. Задачата на Комисията е да организира, ръководи и улеснява всички работи по издирване, събиране и обнародване на изворите за средновековната история на народа и земите ни. Нейният мандат трае до привършване на всички работи по изданието.

3. За изпълнение на тази си задача Комисията дири сътрудничеството на всички български учени, които са в състояние да й бъдат полезни, а при нужда може да прибегне до съдействието и на учени чужденци. Сътрудниците си, в случай че това се окаже полезно, тя може да групира в отделни секции.

4. В съгласие със сътрудниците си Комисията разпределя работите, които има да се вършат, като предвижда и необходимите средства, решава всички въпроси относно групиране на материалите, установява и следи за изпълнението на всички технически изисквания, които трябва да бъдат спазени при издаването на текстовете, а [...](53) и за вътрешното и външно единство на цялото издание.

5. Комисията се свиква на редовни заседания веднъж в тримесечие, а на извънредни всеки път, когато се яви нужда. За заседанията й се водят протоколи. Поне два пъти в годината Комисията свиква на заседания сътрудниците си от всички секции(54).

6. Материалните средства за събиране и приготвяне за печат на изворите за българската история Комисията получава от Академията на науките. За тая цел до завършване на цялото издание Общото събрание на Академията вписва всяка година в бюджета си сумата...(55) хил. лв. Тази сума трябва да бъде оставена на разположение на Комисията най-късно две седмици след гласуването на общия бюджет.

7. Ако през течение на дадена година цялата отпусната сума не бъде изразходвана, остатъкът се притуря към кредита за следната година. Той и образува специалния фонд, сумите в който се пазят отделно от останалите средства на академията. Сметките по него се водят от нейния касиер и се проверяват от общата контролна комисия.

За изразходване на суми до 5 хил. лева от тоя фонд е достатъчно решението на Комисията. За единични разходи над тая цифра е необходимо одобрение на Управител[ния] съвет на Академията.

8. Всички преписи и фотографски копия и изобщо всички материали за изданието на изворите за българската история, събрани със средствата на тоя фонд, са собственост на Академията и се пазят в нейния архив(56).

Бележки

1. По този въпрос вж. по-подробно изследването на А. Нейкова. —Идеи и програми за издирване и публикуване на писмени паметници за българската история (ръкопис — 80 м. с.), приет за печат в т. 84/85 на ГСУ «Св. Климент Охридски» — Исторически ф-т.

2. НА на БАН, ф. 56, а. е. 337, 6 л.

3. НА на БАН, ф. 56, а. е. 336, 2 л.

4. В. А. Вълчев — Петър Мутафчиев. Библиография. Изд. на БАН. С., 1992, 78–79 (№ 299 и 300).

5. НА на БАН, ф. 56, а. е. 38, 20 л.

6. Налага се едно пояснение — поредицата Български старини е била замислена първоначално като издание на т. нар. Археографична комисия, която е учредена през 1905 г. към тогавашното Министерство на народното просвещение. Комисията имала за задача да организира издаването на: «... по-важните български езикови, исторически и художествени паметници, които се намират в България и в чужбина» (в. «Нов век», год. VII, 1905, бр. 856 от 7/20. III).

За сравнително кратко време чрез това списание се публикуват ценни извори за историята на българското средновековие и Възраждане — Добрейшово евангелие [кн. 1, 1906 г.] и Врачанско евангелие [кн. 4, 1914 г.], подготвени за издаване от Б. Цонев; Копривщенски дамаскин [кн. 2, 1908 г.] и Свищовски дамаскин [кн. 7, 1923 г.] — от Л. Милетич; Охридски апостол [кн. 3, 1907 г.) — от С. Кубалкин; Борилов синодик [кн. 8, 1928 г.] и т. н. Въпреки изключителния си състав — проф. В. Златарски, проф. Б. Цонев, проф. Л. Милетич и личната ангажираност на проф. Ив. Шишманов като министър на просветата по същото време, а също и успешното начало Археографичната комисия бързо приключва с «програмата» си. От 1911 г. нейното списание Български старини започва да се финансира и издава от БАН (последната книжка с № 14 е отпечатана през 1945 г.).

7. Мутафчиев визира по всяка вероятност документалната поредица, издание на Историческата комисия към Историко-Филологическия клон на академията — «Документи за българската история». Намеренията са били, както отбелязва проф. В. Златарски, да бъдат обхванати и публикувани чрез това издание: «... всички книжовни паметници и документи, отнасящи се до българската стара и нова история, пръснати по разни европейски хранилища и държавни архиви» пос. съч., т. I, ч. I, Изд. на БАН, С., 1931, с. 5. Общо били отпечатани в продължение на повече от две десетилетия и с продължителни паузи шест сборника — 1931–1932 г. два тома с документи от архива на Найден Геров (подреден от Т. Панчев, под ред. на М. Г. Попруженко); 1940–1942 г. два тома с османотурски документи (издирени, копирани и преведени от П. Дорев, под ред. на П. Мутафчиев); 1948 и 1951 г. два тома с австрийски дипломатически документи (издирени и подготвени за публикуване от П. Ников през 1924–1925 г. и по-късно през 1935 г., когато бил командирован във Виена специално с тази задача; под ред. на Ст. Романски).

8. НА на БАН, ф. 56, а. е. 343, 3 л. — документът е чернова, без дата; включен е и анотиран също в посочената «Библиография» на П. Мутафчиев в раздела «Необнародвани трудове», 78–79.

9. Пак там, л. 3.

10. Пак тaм, л. 3.

11. НА на БАН, ф. 56, а. е. 337, л. 1.

12. Пак там, л. 2.

13. В случая към «съвременните» извори за българската история П. Мутафчиев отнася тези от османотурския период, Възраждането и Освобождението ни.

14. Пак там, л. 2.

15. Самият П. Мутафчиев е съумял, въпреки нередовно изплащаната му и често спирана стипендия по времето на специализацията в Мюнхен, да се завърне в България със стотици закупени с лични средства ценни книги, сред които и известния «Бонски корпус» (48–томно издание на византийските автори, осъществено в Бон през периода 1828–1855 г. По предложение на известния немски историк Б. Г. Нибур). По този въпрос вж. Мутафчиева, В. — Разгадавайки баща си. В Летописи, 1993, кн. 3–4, с. 30.

16. НА на БАН, ф. 56, а. е. 336, л. 1.

17. НА на БАН, ф. 11, oп. 2, а. е. 420, л. 1–2.

18. Пак там. л. 1.

19. И. А. Булыгин, Археографическая комиссия, СИЭ, М, 1961, 807–808; С. Н. Валк, Судьбы «археографии», Археографический ежегодник за 1961, М., 1962, 453–464; А. Нейкова, Археографията в българската научна терминология, BHR, 1991, кн. 4, 85–95.

20. ЦДА (ЦДИА), ф. 1241, оп. 1, a. е. 11, л. 2.

21. Пак там. л. 47.

22. Пак там, а. е. 5, л. 4.

23. Пак там, а. е. 5, л. 30.

24. П. Ников, Задачите на днешната българска историография. В ГСУ — ИФФ, 1921, т. LXVII, 289–307.

25. В оригинала изразът първоначално е бил: «... в един Корпус на всички извори...», но тази част от фразата е зачертана и текстът се чете както е в Приложението.

26. В оригинала е означен като «главният», но думата е зачертана и заменена с «първият».

27. Изразът «част от едно цяло» е подчертан в оригинала.

28. В оригинала е написано «нуждни», но в Приложението правописът на тази дума е нормализиран.

29. Думата не се чете, смисълът й е, че също оспорват възможността да се осъществи у нас подобно издание.

30. В оригинала думата е с главна буква, но не може да се разчете точно.

31. Мутафчиев визира известното многотомно издание «Документи за българската история», което започнало да издава сформираната в началото на 30–те години Историческа комисия към Историко-Филологическия клон на БАН. Първите два тома от тази поредица били отпечатани с големи усилия през 1931 и 1932 г. Те съдържат документи от личния архив на Найден Геров. След продължителна пауза, през 1940 и 1942 г. успели да издадат още два тома от поредицата, в които са включени османотурски документи, издирени, копирани и преведени още през 1935 г. от П. Дорев. Редактор на тези томове е П. Мутафчиев. Едва през 1948 и 1951 г. излизат последните два тома от поредицата, която според първоначалните замисли трябвало да обхване: «... всички книжовни паметници и документи, отнасящи се до българската стара и нова история, пръснати по разни европейски хранилища и държавни архиви» — вж. В. Златарски, Документи за българската история, т. I, ч. I, С., 1931, с. 5. В двата последни сборника били публикувани австрийски дипломатически документи за българското националноосвободително движение, които са били издирени и подготвени за обнародване от П. Ников през 1924–1925 г. и през 1935 г., когато той е бил специално командирован във Виена с тази задача.

32. П. Ников, Документи за новата история на българския народ из Виенските държавни архиви, ч. I и II, С., 1948 и 1951 г. — в посочената поредица «Документи за българската история», издание на БАН.

33. Тогавашният Историко-Филологичен клон на БАН.

34. В оригинала този вид извори са добавени между третия и петия раздел, но без пореден номер.

35. В оригинала първоначалната дума е била «работата», но тя е зачертана.

36. В оригинала първоначално е било «откъде произхождат», но е зачертано.

37. В оригинала думата е подчертана!

38. Очевидно става въпрос за научния характер на изданието, което е предназначено предимно за специалисти.

39. Рамон Мунтанер (1265–1336 г.), роден в Пералада [Каталония], автор на хроника с интересни данни за политическия, икономическия и социалния живот на държави от Западна Европа и Средиземноморския басейн през ХIII и XIV в.; част от хрониката — около 40–50 глави, е и извор за историята на Византийската империя, както и за съдбата на някои представители от династията на Асеневци, намерили убежище в Константинопол след свалянето от престола на Йоан Асен III (1279–1280 г.); посочената хроника е подготвена за публикуване от Росица Панова — Експедиция на каталонците на Изток; ръкописът е предоставен на издателство Наука и изкуство.

40. В оригинала думата е подчертана.

41. В оригинала е било първоначално «в Корпуса», но е зачертано, макар че е по-добре в стилно отношение.

42. В оригиналния текст първоначалният израз е «с по-голямата част от материалите», но той е зачертан.

43. В оригиналния текст е зачертано изречението: «По тази именно причина за извършване на всички работи по проектираното издание ще са нужни и значителни материални средства», вероятно, защото звучи като заключение към цялостното изложение, което продължава.

44. В оригинала първоначалният израз е: «ангажират в тая», но е зачертан и заменен с по-изразителния за случая, а именно — доброволно да се «впрегнеш» в работа.

45. В оригинала първоначалната, но зачертана след това дума е «развитие».

46. В оригинала е зачертан първоначалният израз: «внася или може винаги да».

47. В оригинала първоначално е била изписана думата «Корпус», но е зачертана и заменена със «сборник», което обаче не е равнозначно на многотомно издание като синоним на корпус.

48. Оставено е празно място за точния цифров израз на тази сума, която е трябвало да се определи по-късно, но е отбелязано, че ще бъде в размер на «хиляди лева», по тогавашния курс, естествено.

49. В оригинала е зачертан цял абзац, в който отново се напомня за проекта на правилника на тази Комисия с молба да бъде обсъден от членовете на Историко-Филологическия клон на БAH.

50. Пропуснати са «Писмата», които в предложената по-горе структура на корпуса са обособени като четвърти том, а «Надписите и приписките» са отнесени съответно към петия том.

51. В случая «Писмата» са отнесени към първия дял, въпреки че преди това бяха посочени като самостоятелна група извори, които ще съставляват отделен том в корпуса.

52. Докладът, макар и чернова (ръкописен текст с всички корекции и зачертавания), е подписан и от двамата членове на посочената комисия (П. Мутафчиев и Г. Кацаров); документът има и дата — «25. I. 1940 г.», но в заглавието на съответната а. е. се посочва (б. д. и б. м.); все още не мога да установя със сигурност дали докладът е бил внесен в този си вид за обсъждане в Историко-Филологическия клон на Академията, още повече че той се намира, както вече отбелязах в личния архивен фонд на П. Мутафчиев.

53. В оригинала думата е прибавена допълнително и не може да се разчете точно, като вариантите ми в случая са «също» или «така».

54. С този параграф е свързан и следният допълнителен текст, изписан след осемте номерирани параграфа на предлагания проект за правилник на комисията: «През м. декемврий всяка година комисията представя в Историко-Филологическия клон на Академията подробен отчет за извършеното от нея през течение на годишния период, а също така излага план-програма за работата си през следващата година».

55. Както и в доклада тази сума не е посочена, тъй като е трябвало да се определи на заседание на членовете на Историко-Филологическия клон на академията.

56. Към заглавието на съответната архивна единица (№ 336) е отбелязано, че документът е «ръкопис, чернова; б. д. и б. м.» — или с други думи, архивистът, обработвал този фонд, не е успял да установи времето и мястото на създаване на правилника. За мен обаче е безспорно, че двата документа (и докладът, и правилникът) са били подготвени едновременно. Следователно датата и мястото на създаването на правилника, въпреки че не са посочени в текста на оригинала, са същите, както и тези означени в предходния документ, а именно — «25. I. 1940 г., София».