Българската национална архивна система като централизиран модел — постижения, проблеми, тенденции

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Българското архивно дело има кратка история в сравнение с вековните традиции и постижения на повечето европейски държави в тази област. Както е известно, още в края на XVIII в. най-напред във Франция, а през първата половина на XIX в. и в много други страни започнали да се приемат специални закони за устройството и дейността на архивните учреждения като важна част от държавната административна структура. По силата на тези закони в отделните страни архивите били провъзгласени за «публични», т. е. за собственост на нацията, на обществото, независимо от тяхната предишна принадлежност. На гражданите се гарантирал свободен достъп до интересуващите ги архивни документи с оглед необходимостта от използването им за административни или научни цели. Регламентирали се също принципите и методите за организацията на тези документи и дейността на архивите като специализирани държавни учреждения. По-конкретно, архивите трябвало да осигуряват постоянното приемане, регистриране, съхраняване, научна обработка и използване на исторически ценните за обществото документи, след като приключи тяхната роля в съответните административни учреждения. Тези учреждения от своя страна се задължавали да обработват и опазват документите си въз основа на общовалидни правила за работа с тях. В резултат се постигало необходимото единство и приемственост в процесите документиране, документооборот и архивиране или, с други думи, в предархивното и архивното поле при организацията на документите, които били определени за предаване по-нататък в архивите.

По стечение на неблагоприятни и неизбежни исторически обстоятелства въпросът за системното събиране и опазване на българското национално документално богатство започва да се решава в законодателно и административно отношение много по-късно — едва от началото на 50–те години насам. За съжаление, изминали повече от седем десетилетия след Освобождението и възстановяването на българската държава, преди да бъдат осигурени у нас необходимите предпоставки за създаването на специализирани държавни архивни учреждения и изграждането на архивна мрежа в страната. Парадоксалното е, че посоченият период е по-продължителен от съвременната история на българските архиви, а именно — от 1951 г. насам. От този момент започва т. нар. организирано развитие на българското архивно дело, което е по подобие на съществуващия централизиран модел на архивната система по «съветски образец», възприет по същото време и от останалите страни, намиращи се в бившия «Източен блок», за разлика от изградените в по-ранни периоди архиви в редица други държави, организирани съответно на федеративен принцип или държавно регулирани, т. е. частично централизирани. Така специалистите доскоро, включително и у нас, характеризираха и разграничаваха исторически възникналите и утвърдили се модели в организацията на архивите(1).

Липсата на традиции и неоправданото закъснение в развитието на българското архивно дело до 1951 г. нанасят непоправими загуби на ценни документални свидетелства за националната ни история.

* * *

Началото на архивно законодателство у нас поставя Указ № 515 от 10. 10. 1951 г. на тогавашния Президиум на Народното събрание и последвалото го Постановление № 344 oт 18. 04. 1952 г. на Министерския съвет(2). По силата на тези актове се създава Държавният архивен фонд на страната (ДАФ), изгражда се мрежата от специализирани архивни учреждения (държавни и ведомствени с постоянен състав на документите) и за първи път законодателно се уреждат всички въпроси, свързани с държавната политика по осигуряване опазването и използването на националното документално наследство, както и организацията и дейността на архивните учреждения като органи за управлението на ДАФ.

Понятието «Държавен архивен фонд», което се утвърждава в българската архивна терминология през разглеждания период, е заимствано от съветското архивознание като синоним на «национално документално богатство». Терминът се използва с това си значение във всички последвали законодателни и административни актове в областта на българското архивно дело: «Държавният архивен фонд е съвкупност от ценни явни и поверителни документи, които са създадени от дейността на учрежденията, научните, стопанските, обществените и други организации, независимо от времето, мястото и начина на създаването им, и които се съхраняват от органите за управление на Държавния архивен фонд или се водят на отчет от тях»(3).

Както отбелязах, терминът «Държавен архивен фонд» се определя за първи път в текста на посочения Указ № 515, който обявява всички ценни документи, наследени от миналото или създаващи се в момента, за съставна част на ДАФ. Към тях се причисляват «документалните материали»(4), които имат политическо, научно и практическо значение, независимо кога, къде и как са били създадени, и какво е тяхното съдържание. При това се визират не само документите от сферата на държавното управление, но и документите от личен произход — от вида на частна кореспонденция, мемоари, дневници, ръкописи на научни и художествени произведения, чертежи, рисунки, снимки, кинофилми, звукозаписи и др.

Следователно, Държавният архивен фонд е замислен и организиран като една отворена система, която постоянно се попълва с ценни архивни документи и фондове, наследени от миналото или създавани през съвременния период, намиращи се на територията на страната ни или извън нея. Част от тези документи, свързани с българската национална история, през последните десетилетия се придобиват под формата на микрофилми (т. е. копия на документи) със съдействието и на чуждестранни архиви и институти.

Като се отчита влиянието на научно-техническия прогрес и в административната област, предвижда се включването в ДАФ и на бъдещи ценни документи и архиви, които евентуално ще бъдат създадени с помощта на все още неизвестни начини за документиране и върху нови носители.

По хронологичен признак документите в състава на ДАФ първоначално се групират в два основни комплекса — съвременни (създадени след 9. 09. 1944 г.) и такива от «капиталистическата» и «докапиталистическата епоха». Също така архивните документи се разделят на комплекси с национално или местно значение. Всички тези документи се обявяват за собственост на държавата и обществено достояние чрез съответните архивни учреждения, което означава, че те могат да бъдат използвани от българските граждани, а също и от чужденци за научни изследвания, публикации, справки и т. н.(5) Изрично се забранява използването на архивни документи от интерес за ДАФ като предмет на покупко-продажби или други сделки от страна на институции или частни лица.

Що се отнася до структурата на архивната система и вида на специализираните архивни учреждения, първоначално през 1951 г. се създават два централни архива — Централният държавен исторически архив (ЦДИА) и Централният държавен архив на Народна република България (ЦДА на НРБ), както и първите 12 местни държавни архиви. След 1959 г. съобразно с новото административно-териториално деление на страната се организират архиви и в останалите окръжни центрове. Понастоящем местните държавни архиви са общо 27 на брой (в градовете Благоевград, Бургас, Варна, Видин, Враца, Велико Търново, Габрово, Добрич, Кърджали, Кюстендил, Ловеч, Монтана, Пазарджик, Перник, Плевен, Пловдив, Разград, Русе, Силистра, Сливен, Смолян, София, Стара Загора, Търговище, Шумен, Хасково и Ямбол).

Обект на дейността по издирването, приемането на съхранение, регистрирането, научно-техническата обработка, опазването и предоставянето за използване от страна на посочените централни архиви са документите с национално значение, които са създадени от институции (в самите учреждения, организации, предприятия) или лица през съответните исторически периоди — ЦДИА (за документи от периода след Освобождението до 9. 09. 1944 г.) и ЦДА на НРБ (за документи от съвременния период).

През 1974 г. се учредява още един централен архив — Централният държавен технически архив (ЦДТА) за техническата документация (проектопланова, конструкторска, технологическа, стандарти и нормали, патенти и др.) с национално значение, която е създадена от дейността на институции или лица, но само през съвременния период. Същите тези документи от предходния период се съхраняват в ЦДИА.

В края на 1992 г. съществуващите централни държавни архиви бяха преобразувани и обединени с административна санкция в един архив от този вид — Централния държавен архив към Главно управление на архивите при Министерския съвет(6). В новосъздадения ЦДА, който на практика изпълнява ролята на Национален архив(7), се запазва автономията на архивните фондове и техните комплекси, формирани в предишните централни архиви чрез структурирането на съответните отдели, а именно — Фондове на учреждения до Втората световна война; Фондове на учреждения след Втората световна война; Фондове с научно-технически и нови видове документи; Фондове на политически партии и организации; Лични фондове; Чуждестранци архиви и др. По този начин се възприема във връзка с класификацията на архивните документи и делението им по исторически епохи, общоприетата хронологична граница (краят на Втората световна война), която бележи началото на съвременния период или още на Най-новото време. С извършеното обединяване на трите централни архива се коригира механично заимстваната организационна структура от бившата съветска архивна мрежа, в която съществуваха подобни централни архиви за документите от отделните исторически епохи съответно на съюзно и републиканско равнище. Оказа се, че у нас не е оправдано обособяването на няколко архива от този вид, тъй като документалното ни наследство от по-ранните исторически периоди е оцеляло само фрагментарно, държавата ни като територия е сравнително скромна, а и нейното административно-териториално деление е различно.

Задачата на местните държавни архиви от създаването им до сега е да осигуряват издирването, приемането за съхранение, опазването и използването на архивните фондове и документи, които са възникнали в резултат от дейността на институции или лица с местно, регионално значение, независимо от времето и начина на създаване на документите. С посоченото по-горе Постановление на МС от 30. 12. 1992 г. се премахва предишната финансова и материално-техническа зависимост на тази категория архиви от местните общински управи. Сега вече всички въпроси на провинциалните архиви, а не само организационно-методическите, както беше по-рано, се решават пряко от Главното управление на архивите.

В архивната мрежа, но без да са административно подчинени на ГУА при МС, се включват и още 10 ведомствени архива с постоянен състав на документите — Ръкописно-документалният център към Народната библиотека «Св. св. Кирил и Методий» в София (РДЦ при НБКМ); Научният архив на Българската академия на науките (НА БАН); Архивът на Министерството на отбраната; Архивът на Министерството на вътрешните работи; Архивът на Министерството на външните работи; на Българската национална филмотека; на Националната фотографска агенция; Архивът на Българската национална телевизия; Архивът на Българското радио — Златният фонд; Архивът на Главното управление по геодезия и картография.

Непосредствено след създаването на държавните архиви в началото на 50–те години не се е предвиждало запазването на архивните сбирки, притежание на Народната библиотека в София. По-късно обаче тези сбирки, обединени в посочения Ръкописно-документален център, получават статут на ведомствен архив, който традиционно продължава да издирва, събира, осигурява опазването и предоставя за използване документите с национално значение, създадени в периода преди Освобождението (1878 г.).

През 60–те години статут на ведомствен архив с постоянен състав на документите придобива и Научният архив на Българската академия на науките, който е профилиран като архив за документите на самата академия, независимо от времето на тяхното създаване, а също и за личните документи и фондове на българските учени, членове на БАН или на основна работа в нейните звена.

Въпреки че ведомствените архиви с постоянен състав на документите са относително отделна категория от държавните архиви, те също са държавни институции — финансират се от държавния бюджет чрез съответните ведомства, имат статут на органи за управление на ДАФ и т. н. Методически ведомствените архиви са задължени да съобразяват дейността си с общоприетите у нас методически изисквания и нормативи в областта на архивното дело, които се разработват и утвърждават от името на ГУА.

В текста на Закона за Държавния архивен фонд, обнародван в ДВ, бр. 12 от 1993 г., ведомствените архиви не са изрично упоменати като «органи за управление на ДАФ», както Главно управление на архивите при МС, Централния държавен архив и държавните архиви. По силата на все още действащия Правилник за прилагане на Закона за ДАФ от 1989 г. тези архиви обаче са приравнени към категорията на държавните архиви по отношение на правата и задълженията си във връзка с ДАФ. Очевидно, ведомствените архиви с постоянен състав на документите имат своето място и значение в националната архивна мрежа. Още повече, че дори и в исторически аспект те са започнали да се формират у нас значително по-рано от държавните архиви и имат собствен принос за опазването на националното ни документално наследство, както и за развитието на българското архивно дело и архивистика като наука.

От 1946 г. започва организирането и на архивите на Българската комунистическа партия — Централният партиен архив при ЦК на БКП, а впоследствие и на местните партийни архиви. До 1992 г. тези архиви, както е известно, имат напълно автономен статут спрямо другите категории архивни учреждения — държавни или ведомствени с постоянен състав на документите. Сега вече бившите партийни архиви в своята цялост са предадени за по-нататъшно съхранение и използване под контрола на ГУА и държавните архиви.

* * *

Следователно, започналата да се изгражда от 50–те години насам национална архивна мрежа в организационно отношение е една централизирана държавно-административна система. Налага се да поясня още веднъж, че този модел има своите аналози и в някои други страни с дълголетни традиции в развитието на модерното архивно дело (Франция, Англия, Русия и т. н.), както и опоненти, които са привърженици на федеративния принцип в организацията на архивите (САЩ, Швейцария, отчасти Германия и т. н.). Специално българският архивен модел първоначално, както отбелязах, е бил силно повлиян от тогавашния «съветски модел», претендиращ за пълна централизация на архивното дело. При това този модел беше противопоставян на останалите възможности и варианти като най-значителното постижение в досегашното развитие на архивното дело.

Централизираната архивна система се характеризира не само с наличието на Държавния архивен фонд на страната ни, но и с йерархично свързаните и профилирани органи за управление на ДАФ, определени от съответните законодателни и административни актове. Това са споменатите по-горе архивни учреждения (държавни и ведомствени с постоянен състав на документите), начело с Главно управление на архивите при Министерския съвет, което е оторизирано да провежда и осигурява единната държавна политика в областта на архивното дело. Профилирането на българските архиви е в зависимост от възприетите признаци за класификация на документите в рамките на Държавния архивен фонд — делението на архивните документи и фондове по исторически епохи, по комплекси с национално или местно значение, по отделни отрасли на държавната и обществената дейност, както и според начина и мястото на създаване на документите. Самото разпределяне на документите по съответните архиви се извършва, като се съблюдава общоприетият принцип за недробимост на архивните фондове и техните комплекси.

Архивният фонд като исторически възникнала сбирка от документи във връзка с дейността на отделни институции или лица е основната отчетна и класификационна единица в архивните учреждения. Наличността на Държавния архивен фонд се отчита съответно по брой архивни фондове. Към края на 1994 г. са заведени на отчет в Главно управление на архивите общо около 58 000 архивни фонда, намиращи се в държавните и ведомствените архиви с постоянен състав на документите, от които 51 975 учрежденски фонда и 5441 фонда от личен произход.

* * *

През последните години, в условията на извършващия се преход към демокрация в страната, неизбежно възникна необходимостта от известни промени и в организацията на архивите като държавни институции. Общественият интерес към тяхната дейност и значение за науката, политиката и икономическите реформи закономерно нараства. Към архивите и документите се насочиха както различни специалисти — историци, юристи, икономисти, журналисти, политици, — така и много обикновени граждани, които масово търсят техните услуги по повод започналото у нас връщане на земята на нейните собственици и реституцията на едрата градска собственост. Всичко това предполага едно цялостно преосмисляне на състоянието на българското архивно дело, но на практика беше направен опит за решаване само на някои от най-съществените проблеми в законодателно, организационно и методическо отношение. Предприетите стъпки в тази насока очертават по мое мнение тенденция към неоправдано засилване на централизацията на архивната система в организационно-структурно отношение, противно на очакванията. Както отбелязах, местните държавни архиви вече изцяло са подчинени на ГУА при МС. Въпреки че освобождаването им от съществуващата в предходния период организационно-финансова зависимост от страна на общинските управи беше направено по тяхно настояване, получиха се и някои непредвидени негативни резултати. Общините се дистанцираха почти изцяло от проблемите на местните архиви. Главно управление на архивите трудно ще може в бъдеще да решава всички въпроси на тези архиви без съдействието и прякото ангажиране на общините.

Също така за някои от ведомствените архиви с постоянен състав на документите (Архивно-документационния отдел на Министерството на външните работи, Националната филмотека) беше направен опит за промяна на статута им като учрежденски архиви, а съответните ведомства да се включат в категорията държавни фондообразуватели(8).

От друга страна, все още не е преодоляна напълно инерцията в отношенията на държавните архиви с фондообразувателите, които вече не са в държавната сфера, а документите им са частна или интелектуална собственост. Безспорно част от тези документи също представляват интерес за ДАФ. Подходът към тях не може да бъде както към документите на държавните институции, които съгласно Закона за ДАФ са задължени периодично да предават ценните си документи на държавните архиви. Различията във връзка със задълженията на едната и другата категория фондообразуватели като източници на попълване на ДАФ би трябвало да се отразят детайлно в закона. Засега се допуска само възможността, че: «В Държавния архивен фонд могат да се включат и документи със стопански, научен, културен, политически, религиозен и друг характер, собственост на български граждани и на техни организации»(9). Все пак дори и този най-общо заявен диференциран подход към фондообразувателите с оглед правото им на собственост върху техните документи е вече официален отказ от тоталния подход при формирането на ДАФ, както се е процедирало през началния период след неговото създаване.

Държавните архиви не са изяснили засега конкретните си взаимоотношения с фондообразувателите извън държавната сфера. Новият момент в Закона за ДАФ е признатото право на тази категория фондообразуватели да ревизират по съдебен ред установени вече отношения с държавните архивни учреждения по повод на неспазени законови норми и условия от тяхна страна към предадените им за съхранение и използване архивни фондове и документи: «Политическите партии, организации, юридически и физически лица, чиито архиви са били неправомерно включени в Държавния архивен фонд или конфискувани от държавата, или които считат, че депозираните от тях документи се използват не според тяхната воля, имат право да изискат по съдебен ред връщането на тези документи»(10).

Разглежданата категория фондообразуватели не само имат право да решават дали ще предават своите документи, които представляват интерес за ДАФ, на съответните държавни архиви, но биха могли и сами да се наемат да осигуряват тяхното по-нататъшно съхранение и използване (т. е. архивиране) чрез организирането на собствени ведомствени архиви. Дори и в тези случаи обаче, специалистите архивисти би трябвало да имат необходимата готовност за оказване на компетентна методическа помощ и съдействие във връзка с организацията на документи и архиви, които на практика няма да бъдат пряко подчинени на Главно управление на архивите.

Естествено, статутът на бъдещите частни, градски, партийни и други категории архиви, които е логично да се появят при сегашните условия, се нуждае и от законодателна санкция. По този начин утвърждаващият се плурализъм в обществения и стопанския живот на страната неизбежно ще обогати и структурата на националната архивна система в посока на постепенното преодоляване на предишната задържаща в значителна степен развитието на архивите тотална централизация. Бъдещите тенденции в развитието на българското архивно дело не би трябвало да означават обаче пълно отрицание на досегашните му постижения, включително и предимствата на централизираната организация на архивните институции. За мен изборът на посочения модел в началото на 50–те години е бил едно добро решение за бързото преодоляване на тогавашната изостаналост на българското архивно дело и прекратяване на порочната практика за безконтролно унищожаване на държавната административна документация у нас чрез т. нар. прочистване на учрежденските архиви през целия следосвобожденски период. Именно в такъв дух са и приведените аргументи от участниците в първата дискусия, организирана през месец декември 1949 г. от тогавашния Архивен институт при Българската академия на науките и посветена специално на състоянието и задачите на българското архивно дело и архивистиката като наука. В изказванията и предложенията на участниците в този отговорен научен форум, сред които акад. Ив. Дуйчев, акад. Ив. Снегаров и др., преобладава мнението, че за нашите условия е подходящо да се възприеме централизираният модел на бъдещата архивна система по подобие на «съветските архиви»(11). По обясними причини не са били приведени примери и от други страни, организирали архивите си също на централизиран принцип, но в условията на демократично държавно управление.

Трябва да отбележа, че през разглеждания период именно при централизираната организация на българските архиви своевременно и сравнително комплексно са решени най-важните административни и теоретико-методически въпроси във връзка с основните архивни процеси и дейности. Значително постижение на съвременната българска архивистика е без съмнение Методическият кодекс, разработен и утвърден през 80–те години като единна и цялостна методика за работа с архивните документи от момента на тяхното създаване до предаването им за постоянно запазване и използване в съответните архивни учреждения. Още с появата си в началото на 80–те години кодексът получи признание като оригинална разработка и от представители на чуждестранната архивна колегия(12).

Също така централизираното отпускане и разпределяне на бюджетните средства за издръжка на българските архиви позволява през изминалия период целевото насочване на тези средства вътре в архивната система за решаване на най-важните задачи през отделните етапи на нейното развитие — създаването на архивните учреждения и изграждането на необходимата материална база, обучението на кадри за архивите и повишаване на тяхната професионална квалификация, теоретико-методически разработки и изследвания за нуждите на националната архивна система, издирването на документи за нуждите на националната архивна система, издирването на документи за българската история от чуждестранни архиви, създаването на автоматизирана информационна система в архивите и на автоматизирано работно място на архивистите, подготовката и отпечатването на сборници с документи и на архивни справочници, и т. н.

Едновременно с досегашните постижения на централизираната българска архивна система, в развитието на съвременното ни архивно дело се проявиха и някои недостатъци на този модел. Както отбелязах, българската архивна система в досегашния си вид до неотдавна се разглеждаше като еталон в тази област. Единствената цел на нейното развитие и усъвършенстване се свързваше с постигането в крайна сметка на пълна централизация чрез обхващането на абсолютно всички видове документи и фондообразуватели, а оттук — и на съответните архивни учреждения като органи за управление на ДАФ. Този максимализъм се оказа нереален дори за тоталитарната държава, в която подобни идеи и намерения намираха необходимата официална подкрепа. За самото архивно дело обаче стратегията на развитие, определяща се от т. нар. пълна централизация, се превърна постепенно в една абсурдна и на практика ограничаваща го рамка. Очевидно този етап вече е история не само със своите идеи, намерения, разочарования, но и като изминат път заедно с натрупания опит.

* * *

Както е добре известно на специалистите архивисти, архивите поради обекта и обществената значимост на своята дейност са заинтересовани да бъдат стабилни държавни институции, включително и българските архиви, независимо от сегашния динамичен период на цялостна обществена преориентация и стремеж към реформи у нас. От друга страна, архивите по принцип определят своите цели и задачи съобразно с променящите се обществени условия. Ето защо по-нататъшното развитие на българските архиви предполага критично отношение към сегашното състояние на архивното ни дело от гледна точка на законодателството, организационната структура и възприетите теоретико-методически изисквания и норми. Убедена съм, че това не би трябвало да се извърши чрез тоталното отрицание на вече изградената у нас в основните си структури централизирана архивна система. Позволявам си да напомня, че предимствата на централизирания модел са реализирани досега успешно в редица други страни, а не са само оспорвано наследство от тоталитарния период. Следователно, всички необходими промени в законодателно, организационно-структурно или теоретико-методическо отношение за осигуряване развитието на българското архивно дело в синхрон с новите насоки на цялостния ни обществен живот, трябва да се предприемат внимателно и без да се прибързва, дори с риск българските архиви да бъдат квалифицирани от по-радикално настроените политици и висши администратори като консервативни държавни институции.

Бележки

1. Вж. сб. Десет години централизирано архивно дело в Народна република България. С., 1951; М. Кузманова — История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966, с. 154–157; Ст. Петкова — Увод в архивознанието (Лекции). В. Търново, с. 74–75; Увод в архивознанието (Второ преработено и допълнено издание). В. Търново, с. 71–84 и др.

2. Указ за Държавен архивен фонд на Народна република България; Постановление № 344 — За организиране на Държавния архивен фонд и одобряване правилник на Архивното управление при Министерството на вътрешните работи — в Сборник от нормативни актове по архивното дело в Народна република България. Изд. на ГУА при МС, С., 1978, с. 7–21.

3. Закон за Държавния архивен фонд (Обн. ДВ, бр. 54 от 1974 г.; изм. и доп., бр. 63 от 1976 г.; бр. 35 от 1977 г.; бр. 55 от 1987 г. и бр. 12 от 1993 г.); Постановление № 344 от 18. 04. 1952 г. — За организиране на Държавния архивен фонд и одобряване правилник на Архивното управление при Министерството на вътрешните работи — В: Сборник от нормативни актове по архивното дело в НРБ, С., 1978, с. 18.

4. Терминът «документални материали» по-късно вече не се използва в законодателни и административни актове във връзка с българското архивно дело, а е заменен с термина «архивни документи».

5. Указ № 515 е отменен със Закона за Държавния архивен фонд от 1974 г. (ДВ, бр. 54 от 12. 06.).

6. Вж. Постановление № 268 от 30. 12. 1992 г. на Министерския съвет на Република България — За преобразуване на специализирани звена към Главното управление на архивите при Министерския съвет.

7. Считам, че това наименование на посочения архив би било по-подходящо, дори само за да се избегне честото объркване на читателите в архива по аналогия с наименованията на предишните централни архиви.

8. Тези идеи се прокарваха от предишното ръководство на ГУА и частично бяха реализирани в законодателен аспект. Както вече отбелязах, ведомствените архиви изобщо не фигурират в Закона за ДАФ след последната му парламентарна редакция през 1993 г.

9. Закон за Държавния архивен фонд, обнародван в ДВ, бр. 54 от 12. 06. 1974 г.

10. Вж. Закон за Държавния архивен фонд, Гл. 4, чл. 21, ал. 4 — в ДВ, бр. 12 от 1993 г.

11. По-подробно вж. Симеонова, Е. — Документи за създаването на държавните архиви в България. ИДА, кн. 22, 1971, с. 61–102.

12. Рудельсон, Кл., А. Курантов — Методически кодекс на архивите в НРБ. АП, кн. 3, 1983, с. 72–78 и др.