Документалните публикации за Възраждането в периодичните издания — начален етап на археографска дейност
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Андриана Нейкова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2006
Историята на публикуването на документалното наследство(1) на Българското възраждане досега не е била предмет на изследване у нас, по-точно на изследване в областта на специалната историческа дисциплина археография, която се занимава, както е известно, с проблемите на публикуването на историческите извори, в частност архивните документи.
В сравнение с основните методологични проблеми, свързани с процеса на подготовка и изпълнение на документалните издания — например определяне на темата, целевото предназначение, задачите и адресата на документалното издание, издирване, събиране и подбор на документите за публикуване, тяхното научно-критическо изследване, правилно разчитане, избор и начин на възпроизвеждане на оригиналния текст и др., историята на публикуването на възрожденското документално наследство като проблема на пръв поглед има по-второстепенно значение. Тя включва развитието и особеностите на организацията на археографската дейност през отделните периоди, нейните направления и резултати — документалните издания.
Организацията на археографската дейност е важен фактор за ефективността на тази дейност. От своя страна документалните издания, в които посочените по-горе методологически проблеми получават конкретно решение, са основният показател за тяхното състояние в областта на практиката. Не е случайно, че именно историята на публикуване на документалните извори и документалните издания, които археографията изследва от гледна точка на процеса или съвкупността на специфичните методи на подготовката им, се определят напоследък от някои съветски специалисти като съставна част на предмета на научната дисциплина археография заедно с теорията и методиката(2).
Това означава, че историята на археографската дейност като проблема се изравнява по значение с теоретико-методичните археографски проблеми и може да се поставя като предмет на самостоятелно изследване, както е в случая.
Публикуването на възрожденските архивни документи за нуждите на изучаването на епохата на Българското възраждане и във връзка с големия и нестихващ обществен интерес към нея започва непосредствено след Освобождението. Най-напред те се публикуват в периодичния печат и научните периодични издания(3), а по-късно под формата на отделни сборници. По този начин за изминалото време — повече от едно столетие, е създадена значителна по обем база от документални издания за възрожденската епоха. Според съвременните научни изисквания тези издания до голяма степен са неравностойни. Основната причина за това е фактът, че през капиталистическата епоха методиката за публикуването на възрожденските архивни документи е подчинена на изискванията на буржоазната историческа наука по отношение на документалните издания, а в периода след 9. IX. 1944 г. тази методика се основава на методологията на съвременната историческа наука и археография. Следователно според времето на създаването им документалните издания за историята на Българското възраждане се отнасят към две принципно различни групи издания, към които трябва да се прилага съответен подход при определяне на тяхната научна стойност.
За съжаление, все още у нас няма научен институт или учреждение, което да разполага със сведения за публикуваните досега възрожденски архивни документи(4). Начало на регистрирането на всички публикувани в страната документи, включително възрожденските, поставя през 60–те години Централно управление на архивите (сега Главно управление на архивите). За целта е заведена специална картотека на публикуваните документи, която продължава да се попълва, но за Възраждането са регистрирани само отделни документи.
Също така досега не е изработена пълна ретроспективна библиография на документалните издания за възрожденската епоха. Липсва информация за най-ранните публикации — от първите десетилетия след Освобождението. Повечето от тези публикации се намират в периодични издания — сборници и списания, които днес вече са библиографска рядкост — например Периодическо списание на Българското книжовно дружество в София (Псп), Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (СбНУНК), издание на Министерството на народното просвещение. Известия на Историческото дружество (ИИД) и др. Това обстоятелство сериозно затруднява ползуването им и те неоправдано вече са загубили значението си като документални издания за възрожденската епоха.
Също така поради сравнително закъснялото обособяване и развитие на българската археография най-важният показател за състоянието на археографските проблеми във връзка с възрожденското документално наследство са постиженията на досегашната ни практика, отразени съответно в документалните издания(5). Анализирането и обобщаването на тези постижения, както и определянето на научната стойност на самите документални издания изискват да се очертаят отделните периоди в историята на публикуването на документалното наследство на Възраждането ни. Всеки един от тези периоди, както отбелязахме, се характеризира с определена организация и насоки на археографската дейност, с резултати, изразени в документални издания и публикувани документи. Преди да се изследват тези издания като археографско явление с оглед на съвременните научни изисквания за тях, се налага те да бъдат регистрирани.
Регистрирането на документалните издания за възрожденската епоха цели да подпомогне съставянето на пълна библиография на тези издания, без която не е възможно да се направи необходимата вече равносметка, а именно каква част от възрожденското документално наследство е публикувана досега. Освен това чрез тяхното регистриране ще се установят случаите на повторно и многократно публикуване на едни и същи документи за сметка на големия брой все още непубликувани архивни документи на Българското възраждане, което за съжаление е често наблюдавано явление в нашата практика.
Един такъв тематико-хронологичен преглед на документалните издания за възрожденската епоха предполага да се започне с най-ранния, началния период. Тогава, когато за първи път се полагат усилия от страна на специалисти и любители да се внесе известна организираност при публикуването на възрожденските архивни документи, да се определят правилно целите и насоките на археографската дейност и специално се подготвят документални издания за възрожденската епоха. Хронологичните граници на този начален етап в историята на публикуването на документалното наследство на Възраждането ни фиксираме с Освобождението и 1908 г. Единствената форма на публикуване на възрожденските архивни документи през това време, както ще видим, са частичните публикации в периодичния печат и научните периодични издания. Начало на следващия период (1908–1944 г.) се бележи с появата на първия документален сборник в 1908 г.(6), който е по-сложна форма на документално издание в сравнение с частичните публикации до този момент.
Изясняването на въпросите за организацията, целите, насоките и мащабите на археографската дейност във връзка с възрожденското документално наследство в посочения начален период (1878–1908 г.) едновременно с регистрирането и характеризирането на първите документални публикации за историята на възрожденската епоха ще бъдат задачите на изследването ни. Резултатите от регистрирането отразяваме в Приложения № I и II, които са оформени като списъци на документалните публикации съответно в Псп и СбНУНК.
* * *
Отделни документи и материали на Възраждането започват да се публикуват още преди Освобождението на страниците на тогавашния български периодичен печат. Тези публикации са израз преди всичко на обществения интерес към действителността — времето, когато се формират българските национални идеали и се води борба за осъществяването им. Такива документи публикува например Периодическото списание на Българското книжовно дружество в Браила в периода 1870–1876 г.(7) Десет години след в. «Дунавски лебед» Псп за втори път издава автобиографията на Софроний Врачански «Житие и страдание грешнаго Софрония»(8). В случая редакцията на списанието само препечатва текста от в. «Дунавски лебед», в който публикацията е направена въз основа на неточен препис. Новото в Псп е, че след съчинението са дадени редакционни бележки — пояснения върху съдържанието, върху остарелите и чужди думи, някои исторически справки и др.(9)
В Псп за първи път се публикува, също по препис, известното съчинение на Неофит Бозвели «Мати Болгария», което още тогава редакцията на списанието оценява като: «... интересно за нас българите и за всеки образован човек»(10).
Васил Друмев, който подготвя тази публикация, съобщава в предговора, че притежава около 25 преводни и оригинални труда на Неофит Бозвели. Въз основа на тях той смята да състави неговото «животописание», както обещава на читателите на списанието.
Археографската дейност на Псп преди Освобождението във връзка с документите и материалите на самата възрожденска епоха не е случайна. Тя цели да подпомогне написването на история на Българското възраждане: «... умствено и нравствено...», а също изследванията върху живота и дейността на някои възрожденски дейци(11). Тази цел съответствува на характера на дружеството, но дори неговите възможности за публикуване на документалните извори на възрожденската епоха преди Освобождението са ограничени. Едва след Освобождението и възстановяването на българската държава възникват сравнително благоприятни обществени условия за едно вече по-организирано и системно развитие на българската култура и наука, включително историческата.
За историческата ни наука първите десетилетия след Освобождението са период на активно издирване и натрупване на историческите факти, на осигуряване на необходимата за нейното развитие изворова база. В този начален етап интересите се насочват към изворите и по-късно съответно към проблемите на историята на Българското средновековие и на току-що отшумялата възрожденска епоха.
При тези условия възрожденски архивни документи започват да се публикуват най-напред по инициатива на частни лица — бивши участници в национално-революционното движение, между които Захари Стоянов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Кириак Цанков и др., както и някои следосвобожденски обществено-културни дейци и представители на историческата наука, като проф. Иван Д. Шишманов, Д. Т. Страшимиров, Йордан Попгеоргиев и др.
Тъй като именно бившите възрожденски дейци притежават по това време по-голяма част от оцелелите архивни документи на Възраждането, те осъществяват първите публикации на такива документи. При това археографската дейност на възрожденските дейци трябва да се разглежда в най-тясна връзка с техните усилия за издирване и събиране на възрожденските архивни документи в обществени сбирки.
Освобождението заварва тези документи във владение на частни лица и разпръснати из цялата страна. Поради това нито широката българска общественост, нито специалистите имат някаква представа колко документи са се запазили и каква е тяхната историческа ценност. Чрез своите документални публикации в тогавашните вестници и периодични издания възрожденските дейци имат заслугата, че първи привличат вниманието на обществеността върху въпроса за по-нататъшната съдба на документалното наследство на тази епоха. Едновременно с публикуването на възрожденските архивни документи те правят опити да създадат обществена архивна сбирка за възрожденската епоха. Например комитетът «Цар Освободител» с председател Ст. Заимов, който е учреден във връзка с подготовката на чествуванията на 25–годишния юбилей от Освобождението, взема решение за построяване на Музей на българското възраждане и освобождение. Предвиждало се в един от отделите на бъдещия музей да се съберат всички архивни документи на възрожденската епоха(12). Но още преди това някои от възрожденските дейци започват по своя инициатива да издирват и събират оцелелите възрожденски архивни документи. В 1883 г. Н. Обретенов и З. Стоянов подават молба до Министерския съвет на Княжество България за парична помощ. Те имали намерение да обиколят редица градове и села в България и Румъния с цел да съберат документите за историята на национално-революционното движение(13). Въпреки че не получават очакваната помощ, успяват сами да осъществят експедицията си и да открият ценни документи. Много от тези документи З. Стоянов използува и публикува в книгите си, а Н. Обретенов — при написването на своите мемоари. През 90–те години на XIX в. Н. Обретенов и Ст. Заимов се опитват да съберат документи, които осветляват дейността на възрожденските политически и революционни организации. Целта им е да издадат тези документи в специален сборник. По този повод Ст. Заимов се обръща със следната молба за съдействие към читателите на Сборника за народни умотворения, наука и книжнина: «... Ето вече десет и повече години става, откак систематически търся такива документи, но резултатът е почти нищожен. Ползувам се от случая и моля заради историческия интерес всички онези, които имат на ръка какъвто и да било документ..., да ги проводят или до Н. Обретенов в Русе, или до мене в Кюстендил, за да се приберат в едно и да се отпечатат в един сборник. Такъв един сборник от документи по деятелността на тайните Български революционни комитети, начевайки от 1866–1877 г., e необходимо нужен за вярното историческо оценение на събитията…»(14).
В периода след Освобождението до създаването на Архива на Възраждането в 1906 г. най-съществен принос в издирването на архивните документи на възрожденската епоха има посочената група на бившите възрожденски дейци. Без да са свързани професионално с историята и архивното дело, тези хора, проявявайки високо обществено съзнание, се стремят да спасят от унищожение възрожденското документално наследство. В известен смисъл тези техни усилия представляват също своеобразна реакция на недоволство от новата следосвобожденска действителност. При нарастващото безразличие на буржоазна България към националните идеали и добродетели мнозина от бившите участници в национално-революционното движение не получават обществено признание, а често им се оспорва дори правото на пенсия(15). Тъй като само архивните документи остават единственото неоспоримо свидетелство за техния живот и борба, въпросът за запазването на това свидетелство придобива за възрожденските дейци особено важно значение.
В същото време българската буржоазна държава формално обявява под своя закрила културните паметници, включително архивните документи, и поверява грижата за опазването им на тогавашното Министерство на народното просвещение(16). На това основание от края на 80–те години на XIX в. министерството насочва вниманието си специално към решаване на проблемите, свързани с издирване, събиране и организиране на по-нататъшното съхранение на възрожденското документално наследство. Още в кн. I на СбНУНК, официално издание на министерството, от името на редакцията проф. Ив. Д. Шишманов призовава читателите на сборника да започнат издирване на «писма или други книжа и записки» на по-видни възрожденски дейци: «... Подобните материали, както е знайно, са твърде важни източници за историята на нашето книжовно и политическо възражданье»(17). Той споделя намерението на редакцията да започне да публикува възрожденски документи, ако и бъдат изпратени. За тази цел в сборника се открива специален отдел: «Материали за историята на Българското възраждане». Редакцията обещава да осигури съхранението на всички изпратени за публикуване документи до създаването на музея на Българското възраждане(18).
СбНУНК е единственото досега у нас научно периодично издание, в което за известно време е съществувал специализиран отдел за публикуване на архивните документи на Възраждането ни. На страниците на този сборник във всяка книжка без изключение (кн. I–XXIV) в периода 1889–1912 г. се публикуват възрожденски архивни документи. (Вж. Приложение II).
В това отношение особено големи са заслугите на проф. Иван Д. Шишманов. Като изтъкнат учен-историк на Българското възраждане, редактор на СбНУНК и като министър на просветата (1903–1907 г.), той активно съдействува за създаване на първите архивни сбирки от възрожденски документи към някои учреждения — например архивната сбирка на СбНУНК, сбирката на Музея на просветата към МНП (1905–1907 г.), архивната сбирка към Народния музей в София (1903 г.). На основата на тези сбирки в 1906 г. към Народния музей се създава специалният Архив на Възраждането(19). В неговия правилник, чл. 2, е посочено, че: «Назначението на Архива е да тури в ред всичко, що се отнася до духовния живот на българите през XVIII–XIX в., та да може въз основа на събрания материал да се проучи по-обстойно Българското възраждане»(20).
Така едва три десетилетия след Освобождението се създават известни възможности за едно вече по-целенасочено издирване и събиране на архивните документи на Възраждането. Но данните за комплектуването на архивните документи на тази епоха показват, че през разглеждания период са откупени и приети в архива за съхранение само няколко десетки хиляди документа(21). Голяма част от издирените, използувани и дори публикувани документални извори за историята на възрожденската епоха остават притежание на частни лица. Това обстоятелство позволява те често да сменят собствениците си като предмет на сделки или по други причини и в някои случаи да изчезват безвъзвратно.
В 1905 г. Министерството на народното просвещение учредява първата у нас «Археографическа комисия»(22). В съобщенията в тогавашния печат за тази комисия се пояснява, че тя е създадена към МНП с оглед на необходимостта от организиране на издаването на «... по-важните български езикови, исторични, етнографски и художествени паметници, които се намират в България и в чужбина»(23).
Съставът на комисията — проф. Л. Милетич, проф. Б. Цонев, проф. В. Златарски и др., списанието «Български старини», което комисията започва да издава от свое име, свидетелствуват за сериозността на намерението на МНП действително да създаде организация в тази област. За съжаление, комисията успява да издаде под общото заглавие «Български старини» само три книжки — Добрейшово евангелие (Б. Цонев, 1906 г.), Копривщенски дамаскин (Л. Милетич, 1908 г.) и др.(24), след което прекратява дейността си. Изданията на комисията преминават към Българската академия на науките, създадена в резултат на преустройството на Българското книжовно дружество в 1910 г.
Приблизително по същото време МНП фактически престава да се занимава с въпросите, свързани с организиране, ръководство и финансиране на работата по публикуване на документалното наследство на миналото ни, включително възрожденските архивни документи. Както видяхме, това учреждение не успява да обхване всички направления на археографската дейност и да я организира. Не се отпускат необходимите средства, за да се осигури издирването и системното публикуване на документалните извори за българската история. Специално публикуването на архивните документи на Възраждането се затруднява преди всичко от недоброто състояние на изворовата база на тази епоха през разглеждания период. Много бавно и трудно се създават обществени архивни сбирки — Архивът на Възраждането е учреден едва в 1906 г. По-голямата част от оцелелите възрожденски архивни документи остават частно притежание, поради което възможностите за публикуването и използуването им като исторически извори са сравнително ограничени. Не е случайно явление, че до 1908 г., когато се издава първият документален сборник за историята на възрожденската епоха, архивните документи на Възраждането се публикуват само в периодични издания и най-често по инициатива на частни лица.
* * *
Както отбелязахме, първите публикации на възрожденски архивни документи в следосвобожденския периодичен печат от страна на бивши възрожденски дейци съвпадат по време с началния етап на издирване, събиране и публикуване на писмените извори за тази епоха като задължително условие за научното изследване на историческия процес през Възраждането. Също така от 80–те години на XIX в. започват да публикуват възрожденски архивни документи в своите периодични издания различни научни дружества и културни учреждения, които имат отношение към историческата наука. Ето защо документалните публикации в научните периодични издания — Периодическо списание, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, Известия на Историческото дружество и др., както и в тогавашния периодичен печат, имат еднакво предназначение. Те служат на научни и популяризаторски цели и са адресирани едновременно до сравнително по-тесния кръг на специалистите и до т. нар. масов читател. Освен това посочените публикации подпомагат в най-голяма степен осъществяването на идеята за издирване и събиране на възрожденските архивни документи в обществени архивни сбирки с оглед на тяхното по-нататъшно запазване и съхранение.
Сред най-ранните публикации на възрожденски архивни документи са тези в Периодическо списание на Българското книжовно дружество в София. В софийската поредица на това списание (1882–1910 г.), която наброява общо 71 книжки, се публикуват, по наши издирвания, 72 документа. Те заемат към 400 страници, или приблизително колкото един среден по големина документален сборник. Това са предимно писма на Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Райно Попович, Васил Априлов, Н. Хр. Палаузов, Г. С. Раковски и др., мемоарът на Българското централно благотворително общество в Букурещ, изпратен на френското правителство, приписки и други интересни документални материали от епохата на Възраждането ни (вж. Приложение I). Тематично отделните публикации са свързани с основните проблеми на историята на Възраждането, като например положението на българския народ (вж. Приложение I, № 1, 2, 10, 17), възрожденски обществено-политически и революционни организации (вж. Приложение I, № 4, 20), културно-национално и просветно движение (вж. Приложение I, № 3, 5, 6, 7, 8, 9, 15), църковнонационална борба (вж. Приложение I, № 16) и др.
Документалните публикации в Псп са дело не само на специалисти-историци, представени от М. Дринов, Б. Дякович, В. Златарски, Ив. Георгов, но също на някои бивши участници в национално-революционното движение и следосвобожденски обществено-политически, културни и други дейци, като К. Цанков, Ив. Ев. Гешов, М. Д. Балабанов и т. н.
От 1889 г. архивни документи на Възраждането започва до публикува Сборникът за народни умотворения, наука и книжнина, издание на Министерството на народното просвещение. За разлика от Периодическото списание редакцията на сборника се опитва, както видяхме, да реализира своя програма за издирване, събиране и публикуване на възрожденското документално наследство. Още в самото начало тя обявява, че ще публикува всякакви материали на Възраждането, т. е. «... [в]сичко, което може да способствува за разяснението и осветлението на Възражданието ни, без да правим разлика между документи, писани от ръката на самите лица, историята на които се трудим да възстановим, и устните или писмените показания на техните починали или живущи още съвременници»(25). Следователно специалистите от СбНУНК еднакво са оценявали значението на архивните документи, които са създадени през Възраждането, и на мемоарната литература за възрожденската епоха и личности, въпреки че това са различни по произход и вид исторически извори.
В СбНУНК документалните публикации за историята на възрожденската епоха се осъществяват също от две основни групи автори, а именно историци-специалисти като Й. Попгеоргиев, Й. Иванов, В. Н. Златарски, Ив. А. Георгов, Ст. Романски, Д. Йоцов и др., както и любители в лицето на К. Цанков, Ст. Заимов, К. Шапкарев и др. В резултат на техните съвместни усилия на страниците на този сборник в периода 1889–1912 г. ca публикувани около 1400 документа. Новото тук е това, че самата редакция, представена обикновено от проф. Шишманов, публикува от свое име 105 писма от кореспонденцията на Неофит Рилски и част от преписката на габровския учител Цвятко Недев, ученик на Неофит (вж. Приложение II, № 9).
Прави впечатление, че в СбНУНК някои от документалните публикации са значителни по обем и съдържат голям брой документи, което ги приближава до документалния сборник (вж. Приложение II, № 1, 5, 8, 10, 16). Документите в тези публикации са разпределени в групи, които са обособени въз основа на различни класификационни признаци — съдържание, автор, време на създаване на документите и др. Например Ив. А. Георгов подрежда публикуваните 38 документа от архивата на Рилския манастир според въпросите, за които се отнасят, в шест групи, озаглавени съответно: По учебното дело, Из живота и дейността на Неофит Рилски, Документи, отнасящи се до издаване на книги и вестници, По църковния въпрос, Обявления за издаване на църковни книги и Разни (вж. Приложение II, № 1). Йордан Попгеоргиев, авторът на най-голямата документална публикация в СбНУНК (500 документа, 450 стр.), също разпределя документите, които публикува, в отделни групи, а общо групите са обединени тематично: «Материали по църковната борба» (вж. Приложение II, № 8). Дванадесетте групи са обособени по имената на епархиите, от които произхождат документите, или по имената на притежателите на тези документи.
Публикацията на Попгеоргиев е интересна и в друго отношение. Документите за нея са събрани в резултат на специална археографска експедиция, проведена лично от Попгеоргиев в Търновски окръг. През лятото на 1902 г. той е командирован от Търновската постоянна окръжна комисия в окръга със задача да направи на място историко-географски проучвания. Тогава и през следващите няколко години Попгеоргиев успява да издири и събере документи, свързани с църковнонационалната борба. Около 500 от събраните документи публикува в СбНУНК, а за останалите 500 споделя с читателите на сборника, че смята да ги използува в работата си по написване евентуално на история на църковната ни борба(26).
С историята на църковнонационалната борба са свързани и някои други публикации в този сборник (вж. Приложение II, № 1, 5, 15, 17).
Част от документалните публикации осветляват нашето културно национално и просветно движение през Възраждането (вж. Приложение II, № 1, 2, 6, 7, 9).
Отделни документи за национално-революционното движение, например за дейността на Българското централно благотворително общество в Букурещ, на Българския революционен централен комитет, за живота и революционната дейност на Васил Левски, публикуват К. Цанков, Ст. Заимов и Н. Чехларов. (вж. Приложение II, № 3, 12, 14, 15).
От 1905 г. в работата по публикуване на възрожденското документално наследство се включва и Българското историческо дружество чрез своето издание, «Известия на БИД». Тъй като повечето документални публикации за възрожденската епоха в това издание са от периода след 1908 г., няма да се спираме специално на тях. Ще отбележим само, че те са сравнително малко на брой и не с такъв обем — от порядъка на стотици страници и документи, както в СбНУНК.
* * *
С учредяването нa специалния Архив на Възраждането и подготвянето на първия документален сборник за историята на възрожденската епоха въз основа на документалната сбирка на архива завършва фактически първият етап в историята на публикуването на документалното наследство на възрожденската епоха. Този етап се отличава със своите специфични особености не само във връзка с целенасочеността и организацията на работата по публикуване на възрожденските архивни документи, но и със своите документални издания. Както видяхме, единствената форма на публикуване на архивните документи на Възраждането през разглеждания период са частичните публикации в периодичния печат и научните периодични издания — Псп и СбНУНК. Тази форма на документални издания позволява публикуването на един, по-често на няколко и по изключение на десетки или стотици архивни документи. Ето защо ефективността на археографската дейност при частичните документални публикации по правило е сравнително малка. Не случайно резултатът от тази дейност на Псп за целия период на неговото съществуване (близо три десетилетия) се свежда до публикуването на около 70–80 български възрожденски архивни документа, което е по-малко дори от един документален сборник. В подкрепа на това сравнение ще отбележим само, че още в първия документален сборник за историята на възрожденската епоха са публикувани 452 документа(27).
Значително по-успешна е археографската дейност на СбНУНК, в който за периода 1889–1912 г. ce публикуват повече от 1400 български възрожденски архивни документа — около 2000 страници, а също документи от чужд произход — австрийски, френски, румънски и др. Причината за тези резултати са инициативите и стремежът на редакцията да се утвърди като център за събирането и публикуването на възрожденското документално наследство.
Документалните публикации в Псп, които са по-ранни и включват отделни възрожденски документи или няколко такива, допринасят преди всичко за популяризирането на това ценно документално наследство. За разлика от тях някои от документалните публикации в СбНУНК, които, както видяхме, включват десетки и стотици документи, имат значение на изворова база за изясняването на основни проблеми на историята на Българското възраждане в този начален период.
Темите на документалните публикации в Псп и СбНУНК, както и при всички други публикации от това време, и съставът на документите в тях не се определят предварително в зависимост от научната проблематика в областта на възрожденската история и от възможностите за документално покритие. Основната причина за посоченото несъответствие е все още неизяснената и неопределена проблематика на самата историческа наука, а също недостатъчната и ограничена изворова база, най-важният елемент на която са архивните документи.
При тези условия не е било възможно да се извършва предварително издирване и подбор на документите, които се публикуват, като задължителен етап от подготовката на документалните издания. От друга страна, в съответствие с методологичните особености на българската буржоазна историческа наука и по-специално господствуващите позитивистки възгледи за историческите извори значението на тези документи се абсолютизира. Независимо от произхода, вида, съдържанието и другите особености на възрожденските архивни документи всеки документ по принцип се приема за ценен исторически извор. На тази основа подборът на възрожденските архивни документи за публикуване през целия период до 9. IX. 1944 г. се осъществява предимно с оглед на темата на документалните публикации, което не е достатъчно за правилното определяне на състава и съдържанието на документалните публикации, в частност тези в Псп и СбНУНК. Специално редакциите на Псп и СбНУНК публикуват всички изпратени им за тази цел възрожденски архивни документи. В повечето случаи това са били отделни документи или няколко такива (вж. Приложение I и II). Ето защо тези документални публикации, въпреки че тематично, както видяхме, обхващат сравнително широк кръг от проблеми и въпроси за историята на възрожденската епоха, обикновено осветляват само страни и моменти от тях.
Текстът на публикуваните български архивни документи на Възраждането ни в Псп и СбНУНК се възпроизвежда, като се запазват и отразяват всички особености на оригинала — лексикални, фонетични и ортографски(28). Така например някои автори в СбНУНК отбелязват в предговора към публикациите си, че предават текста на документите без никакви изменения(29). Следователно първоначално в нашата практика във връзка с публикуването на българското възрожденско документално наследство се утвърждава тенденцията за възпроизвеждане на текста на тези документи по т. нар. дипломатически начин(30). По същия начин се предава по-късно текстът на документите и в първите документални сборници за тази епоха, подготвени от Д. Т. Страшимиров(31). Това не е случайно. Според тогавашните представи и изисквания за документалните издания точното възпроизвеждане на оригиналния текст на публикуваните документи е гаранция за високата стойност на изданията. Така работата по подготовката на текста при публикуването на българските възрожденски архивни документи в Псп и СбНУНК се е ограничавала фактически с неговото правилно разчитане. Освен това документите се публикуват обикновено без заглавия и контролно-справочни сведения, наричани още легенда(32). Например само при отделни публикации се отбелязва от къде са получени документите — най-често частни сбирки, и се дават кратки редакционни бележки за някои лица, дати и др. (вж. Приложение I, № 3, 4б, 6а и Приложение II, № 1, 4, 8, 14). Следователно на археографските проблеми, свързани с подготовката и изпълнението на документалните публикации в Псп и СбНУНК, се е отделяло сравнително малко внимание. Ето защо от гледна точка на съвременните археографски изисквания тези публикации не притежават необходимите качества за пълноценното им използуване днес в областта на научноизследователската дейност и за други цели. Но за своето време те са изиграли важна роля за развитието на историческата наука, в обществено-политическия и културния живот. Тези първи публикации бележат началото на организираното издирване и въвеждане на документалните извори за възрожденската епоха в научен оборот, т. е. бележат началото на създаването нa изворовата база за изучаването на тази епоха. Едновременно с тяхна помощ се формира и активизира общественият интерес като най-важна предпоставка за по-нататъшното опазване на това уникално документално наследство, сериозно застрашено от унищожение и разпиляване при бавното и трудно създаване на обществени архивни сбирки у нас след Освобождението. Също така на основата на тези публикации, по-точно на натрупания ценен практически опит във връзка с публикуването на възрожденските архивни документи се подготвят след 1908 г. и първите документални сборници за Възраждането ни.
Следователно документалните публикации в периодичния печат и особено в научните исторически периодични издания от началния период в историята на публикуването на възрожденското документално наследство са съставна част на съвкупността от документални издания за епохата на Българското възраждане и имат своето значение като първи постижения и решения на археографските проблеми в областта на практиката ни.
Приложение I
Български архивни документи на Възраждането, публикувани в Периодическо списание на БКД в София, 1882–1910 г., кн. 1–71
1) С. Аргиров, Два стари еснафски устава, 1900, кн. LXI, стр. 384–388.
2) Т. Васильов, Три приписки от църк. книги на тетевенската църква «Вси светии», 1882, кн. II, стр. 147.
3) Ив. Георгов, Документи от времето на нашето Възраждане — 12 док., 1903, кн. XIII, стр. 547–589.
4) Ив. Гешов, а) Записки на един осъден — спомените от затворничеството му през 1877 ..., 1890, кн. XXXIV, стр. 546–568; б) Евлогий Георгиев. Черти от живота му и документи из архивата му — 10 док., 1900, кн. LXI, стр. 1–18.
5) Й. Груев, Взаимното училище в Копривщица през 1837/8 и 1838/9 учебни години, 1896, кн. II–III, стр. 688–695.
6) Димитриев (Марко Балабанов), а) Писма по народното пробуждане — 6 док., 1888, кн. XXV–XXVI, стр. 16–63; б) Писмо за уреждане на бълг. училища преди 50–60 г., 1889, кн. XXXI, стр. 131–135; в) Писма по народното пробуждане (Две бълг. типографии в Солун и Самоков) — 5 док., 1889, кн. XXXII–XXXIII, стр. 327–351; г) Писма по народното пробуждане (Грижи и съвещания за издаване на един Словар) — 4 док., 1890, кн. XXXIV, стр. 498–510; д) Едно писмо на о. Неофита Рилски, 1900, кн. LXI, стр. 261–267.
7) Ferision (Р. Косев), Писма по народното пробуждане — 3 док., 1981, кн. XXXVI, стр. 919–940.
8) М. Дринов, Летописни бележки от Разград — 4 бележки, 1884, кн. XII, стр.13.
9) Б. Дякович, Писмо на Неофит Рилски, 1900, кн. LXI, стр. 383–385.
10) В. Н. Златарски, а) Даскал Николай Карастоянович и неговата печатница — 2 док., 1905, кн. LXVI, стр. 659–661; б) Към историята на Самоковската печатница — 1 док.,1907, кн. XVIII, 458–464.
11) А. Т. Илиев, Писмо на А. П. Гранитски до Г. С. Раковски, 1903, кн. LXIII, стр. 275–276.
12) Н. П. (Н. Палаузов), а) Документи от времето на българското Възраждане — 1 док., 1899, кн. LVIII, стр. 621–629; б) Три писма от одеските българи, 1899, кн. LX, стр. 987–989.
13) Н. Сапунов, Дневник на съграждането на първата българска в Цариград черква, св. Стефан, 1847–1849, 1884, кн. XI, стр. 59–113.
14) П. Р. Славейков, а) Български дейци в сръбската завера, 1885, кн. XIII, стр. 100–122; кн. XIV, стр. 272–276; б) Исторически разкази за миналите времена, 1885, кн. XIV, стр. 169–193; кн. XV, стр. 351–374.
15) Е. Спространов, Едно писмо от В. Чолаков до Неофита Рилски, 1903, кн. XIII, стр. 276–279.
16) В. Стоянов, а) Исторически материали по нововъзраждането на българския народ — 3 док., 1882, кн. III, стр. 146–158; б) Два документа на Софроний, 1883, кн. VI, стр. 131–147.
17) К. Цанков, Една народна политическа програма от 1876 г., 1903, кн. LXIV, стр. 260–265.
18) А. Чилингиров, Бележки (приписки) из църковните книги на Елешнишкия манастир — 2, 1909, кн. LXX, стр. 317–318.
19) Анонимен, Едно писмо на Раковски, 1905, кн. LXVI, стр. 134–135.
Забележка: В Периодическо списание освен български архивни документи се публикуват и някои документални материали за историята на Възраждането ни от чужд произход, като например руски дипломатически документи:
Прокламация на граф Витгенщайн — написана на български език, 1894, XVII, стр. 794–795;
Д. Йоцов, материали за Пазвант-Оглу, извлечени из руските архиви, 1907, XVIII, 749–755, 2 документа;
Из архивата на граф Николай Павлович Игнатиев, 1909, XX, 451–462, 1 док.
Приложение II
Български архивни документи на Възраждането, публикувани в Сборника за народни умотворения, наука и книжнина, 1889–1912 г., кн. I–XXVI
1) Ив. Георгов, Материали по нашето Възраждане (от архивата на Рилския манастир) — 38 док., 1908, кн. XXIV, стр. 1–47.
2) В. Диамандиев, Автобиография на Григор Пърличев (1830–1893), 1894, кн. XI, стр. 346–402.
3) Ст. Заимов, Три документа по въстанието, 1894, кн. XI, стр. 764–770.
4) В. Н. Златарски, Писма на П. Р. Славейков (от архивата на Н. П. В. Златарски от 1861 г.) — 27 док., 1898, кн. XV, стр. 1–32.
5) Ю. Иванов, Документи по нашето Възраждане (1854–1870 г.) — 163 док., 1905, кн. XXI, стр. 1–111.
6) Г. Киров, Материал за историята на котленското училище, 1906/7, кн. XXII–III, стр. 1–64.
7) Р. Косев, Две писма на Юрия Ивановича Венелина до Василя Априлова, 1889, кн. I, стр. 176–190.
8) Й. Попгеоргиев, Материали по църковната борба — 551 док., 1906/7, кн. XXII–III, стр. 1–80; 1908, кн. XXIV, стр. 1–370.
9) Редакцията на сборника, а) Кореспонденцията на Неофит Рилски — 105 писма, 1890, кн. III, стр. 389–409; 1891, кн. IV, стр. 621–641; 1891, кн. V, стр. 518–530; 1891, кн. VI, стр. 443–478; 1892, кн. VII, стр. 506–512; 1892, кн. VIII, стр. 419–437; 1893, кн. IX, стр. 731–736; 1894, кн. X, стр. 599–608; б) Писма до Цвятко Недев Самарджиев, 1894, кн. Х, стр. 590–598; 1894, кн. ХI, стр. 771–778; 1895, кн. XII, стр. 640–648; 1897, кн. ХIV, стр. 726–732;
10) П. Славейков, Писма на П. Р. Славейков, 203 писма, 1904, кн. ХХ, 1–216.
11) Е. Спространов, Материали по историята на Рилския манастир — 24 док., 1901, кн. XVIII, стр. 171–205.
12) Ив. Стефанов, Летописни бележки из един ръкописен сборник на даскал Христофор Никович из Разград, 1909, кн. XXV, стр. 318–321.
13) Д. Уста-Генчев, Документи по въстанията (1875–1876 г.) — 10 док., 1896, кн. XIII, стр. 682–687.
14) К. Цанков, 23 писма и бележки на Васил Левски по неговата апостолска дейност в България през годините 1871–1872, 1900, кн. XVI–XVII, стр. 754–781.
15) Черновежд, Спомени за унията на 18 декември 1860 г., 1894, кн. XI, стр. 326–345.
16) Н. Чехларов, Документи по българското Възраждане (Из копирната книга на БЦБО в Букурещ) — 251 док., 1906/7, кн. XXII–III, стр. 1–64.
17) К. Шапкарев, Нови документи по владишкия въпрос в Охрид през 1859–1861 г. — 10 док., 1900, кн. XXVI–XXVII, стр. 913–925.
Забележка: В СбНУНК се публикуват също и много чужди архивни документи, свързани с положението на българския народ през Възраждането и национално-революционното движение, като например:
Д. Ихчиев, Принос към въпроса за спахиите в отоманската държава и турски документи върху тях, 1909, кн. XXV, стр. 29–96; Турски държавни документи за Осман Пазвантоглу Видински, 1908, кн. XXIV, стр. 1–128;
Л. Попов, Принос за изучаване миналото на българското отечество (австрийски, немски и френски дипломатически документи във връзка с бунта на Осман Пазвантоглу), 1908, кн. XXIV, стр. 1–157;
Ст. Романски, Австрийски документи по Нишкото българско въстание от 1841 г., 1912, кн. XXVI, стр. 79–195;
К. Цанков, Официални румъно-турски документи по минаването на Хр. Ботевата чeтa през Дунава в 1876 г., 1901, кн. XVIII, стр. 207–241.
Бележки
1. Терминът «документално наследство» употребяваме като синоним на съвкупността на архивните документи на възрожденската епоха.
2. В. М. Хевролина, К вопросу о термине «археография», Советские архивы, 1978, № 2, стр. 51–53 и др.
3. Термините «научни периодични издания» и «периодичен печат» не са синоними. Ето защо не поставяме знак за равенство между документалните публикации в научните периодични издания (сборници, списания и др.), които са адресирани до сравнително по-тесните кръгове на специалистите и са предназначени предимно за научни изследвания, и публикациите на архивни документи в ежедневния печат.
4. Cт. Славова, Д. Тодорова, За регистрацията на публикуваните документи, ИДА, кн. 24, 1972, стр. 28.
5. По този въпрос вж. по-подробно А. Нейкова, Археографията като научна дисциплина в светлината на дискусията в сп. Советские архивы, Архивен преглед, 1979, кн. 2, стр. 11–12.
6. Архив на Възраждането, т. I, Документи по политическото ни възраждане, ред. д-р Д. Т. Страшимиров, зав. Архива на Възраждането, Изд. на МНП, С., 1908, стр. XXI + 497, 452 док.
7. Браилската поредица на Псп се състои общо от 12 книжки.
8. Псп, год. I, 1870, кн. V–VI, стр. 3–103.
9. Вж. Псп, пос. кн., стр. 78–103.
10. Псп, год. I, 1874, кн. IX–Х, стр. 1–47 и 1876, кн. XI–XII, стр. 74–104.
11. Псп, год. I, 1876, кн. XI–XII, стр. 10.
12. Вж. Д. Т. Страшимиров, Архив на Възраждането, т. I, С., 1908, стр. XX — програма на музея, чл. 4.
13. Ал. Бурмов, Захари Стоянов, Христо Ботйов. Опит за биография. С., 1966, стр. 377.
14. Cт. Заимов, Три документа по въстанието, СбНУНК, 1894, кн. XI, стр. 764–765.
15. Ж. Кабадаиев, Българската буржоазия и поборниците за народна свобода, ИДА, кн. 7, 1963, стр. 220–219.
16. Вж. К. Георгиев, Въпроси на българската археография, С., 1970, стр. 113–114.
17. СбНУНК, 1889, кн. I, стр. 176.
18. СбНУНК, 1890, кн. II–III, стр. 395–397.
19. Мл. Радков, Из историята на Архива на Възраждането в България, ИДА, кн. 7, 1963, стр. 43–65.
20. Държавен вестник, бр. 83 от 10. IV. 1906 г.
21. В. Тилева, в «Към 90–годишнината на първата българска архивна сбирка, създадена у нас след Освобождението в Народната библиотека», Известия на НБКМ, т. XII (XVIII), С., 1972, стр. 338, посочва, че за периода до 9. IX. 1944 г. в инвентарни описи са отразени 30 200 документа.
22. В. Нов век, год. VII, 1905, бр. 856 от 7/20 март.
23. Български старини, 1906, кн. I, стр. XI.
24. М Стоянов, Фототипно предаване на стари ръкописи, книги и периодични издания, Известия на НБКМ, т. XII (XVIII), 1972, стр. 127.
25. СбНУНК, 1890, кн. II–III, стр. 396.
26. Й. Попгеоргиев, Материали по църковната борба, СбНУНК, 1906/7, кн. XXII–XXIII, стр. 1–4.
27. Вж. Архив на Възраждането, т. I, Документи..., ред. Д. Т. Страшимиров, Изд. на МНП, С., 1908, XXI + 497 стр.
28. По този въпрос вж. статията на А. Нейкова, Нормализацията на правописа при публикуването на българските архивни документи от епохата на Възраждането, ИДА, 1979, кн. 38, стр. 102.
29. В. Н. Златарски, Писма на П. Р. Славейков (от архивата на Н. П. Василиев), 1898, кн. XV, стр. 2; К. Цанков, 23 писма и бележки на В. Левски по неговата апостолска дейност в България през годините 1871 и 1872 г., 1900, кн. XVI–XVII, стр. 757; Н. Чехларов, Документи по българското възраждане (Из копирната книга на БЦБО в Букурещ, 1906/7, кн. XXII–XXIII, стр. 1 и др.
30. Правила за издаване на исторически документи в СССР, Превод Cт. Славова, С., 1970, стр. 23.
31. Вж. Архив на Възраждането, т. I, Документи по политическото ни възраждание ...; Васил Левски. Живот, дела, извори, т. I, Извори (Паметен сборник по случай 50–годишнината от смъртта на Васил Левски), Изд. на Нар. к-т В. Левски, С., 1929, XVIII + 727, 552.
32. По въпроса за легендата вж. С. Н. Валк, Археографическая «легенда», Археографический ежегодник за 1971 г., М., 1972, стр. 15–16.