Архивите в античния свят(1)
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Мария Матеева
Дизайн: Давид Нинов
София, 2006
1. Архивите в Древна Гърция
Историята на древногръцкото общество е класически пример в световната история на разпадането на родовите отношения и на развитие на особено рязко изразените робовладелски отношения, които Ф. Енгелс характеризира като необходим и важен етап в световноисторическия процес. Изворите дават достатъчно сведения за сложността и продължителността на този процес, започнал през II хилядолетие пр. н. е.
В класическия период на стара Гърция (VI–IV в. пр. н. е.) античното гръцко-робовладелско общество достига в рамките на полисите своето най-голямо развитие. Процъфтява и забележителна култура, надхвърлила далеч тесните граници на полисите. Последвалата елинизация на обширни райони на изток през IV–III в. пр. н. е., възникването на елинистичните източни монархии и федеративните съюзи на гръцките полиси разкрили широки възможности за синтез на древногръцката култура с културата на древните народи от Близкия и Средния Изток. Настъпил периодът на елинизма, чиито постижения в много отношения залегнали в основата на европейската култура.
Сведенията за архивите на древногръцкия свят са доста оскъдни, за да може да се възпроизведе последователно и пълно тяхното развитие. Но данните, с които съвременната наука разполага, дават възможност до известна степен да се осветли и тази страна от историята на древногръцката цивилизация. Те позволяват да се очертае, макар и най-общо, еволюцията на архивите в Древна Гърция от критско-микенския до елинистичния период.
Хронологически най-ранни от известните ни древногръцки документи са глинените плочи от II хилядолетие пр. н. е. При археологическите разкопки през първата половина на XX в. сред развалините на някои от старите гръцки градове били намерени не само следи от писменост, но и хранилища на хиляди глинени плочки, съставени по подобие на тези в Древния Изток. Особено ценен принос в това отношение са проучванията на английския археолог А. Евънс на остров Крит. Текстовете на откритите тук глинени плочки били написани на най-старата разновидност на гръцката писменост — т. нар. линейно писмо, напомнящо по своя тип йероглифното(2). Тези текстове са все още в процес на дешифриране.
Откритията на остров Крит, както и археологическите разкопки в другите части на Древна Елада (Микена, Спарта, Атина, Троя, Делфи, Тесалия, Родос, Кипър и др.) значително разшириха представите за архивите на антична Гърция, които дотогава се ограничаваха с данните за архивите за храма Метроон. Установено бе, че и през тази по-ранна епоха, наречена критско-микенска, комплекси от документи по подобие на Древния Изток били съсредоточени в дворците на владетелите. Тук обаче не са намерени обособени храмови архиви, което би могло да се обясни с обстоятелството, че жертвениците и светилищата по това време са се намирали в самите дворци на владетелите.
Показателен пример на архивохранилище от критско-микенската епоха дадоха археологическите проучвания на древния град Кнос на остров Крит. Там в няколко помещения на голяма постройка, определена от А. Евънс като «дворец на Минос», били открити глинени плочки, подредени в дървени, а някои и в глинени сандъци. Заедно с тях били намерени и глинени печати, навярно предназначени за подпечатване на затворените сандъци с документи. Подобен архив, съдържащ над 1000 глинени плочки, бил разкрит сред развалините на пелопонеския град Пилос. Стотици глинени плочки, представляващи стопански записки, данъчни списъци, финансови отчети и др. били намерени и в други центрове на Древна Елада. Изисканото им оформление дало основание да се предполага, че те са съставени от добре подготвени писари, владеещи не само краснопис, но и сложната система за съставяне на отчети, инвентари сметки, квитанции и други сметководни документи(3).
В началото на I хилядолетие пр. н. е. древните гърци започнали да употребяват заимствувана от финикийците азбука, която постепенно изменили и приспособили към изискванията на древногръцкия език. Най-стари от известните надписи на тази азбука са откритите надписи върху скали на остров Тера от VIII в. пр. н. е. Те принадлежат към категорията монументални надписи, чийто брой през следващите столетия, особено през класическия и елинистическия период, прогресивно нараства. По подобие на Древен Египет изследователите често ги наричат «каменни архиви на Елада». Много надписи се изрязвали върху стели — специално приготвени плочки от камък, нерядко от мрамор, с който тези земи били богати, а по-рядко и върху бронзови плочки. Запазени са, надписи по каменни стени на сгради, основи на статуи и други монументални паметници(4).
Чрез монументалните надписи и стелите са оцелели редица текстове на закони, постановления на градските власти, договори между държави, укази за увековечаване на събития, грамоти за подвизи и друга полезна дейност на граждани, списъци на висши длъжностни лица, отчети за постъпления в хазната, посвещения на богове, описи на храмови имущества, сметки за крупни строежи и пр.(5) С това се целяло да се направи съдържанието на особено важни документи достояние на гражданите, да се улесни достъпът до документи, по които се налагали чести справки. Със същата цел документите се преписвали и върху белосани дървени дъски, които в Атина се поставяли върху високия и дълъг постамент на статуята на Епонимос Херос(6).
Понякога надписите достигали големи размери. Така един надпис на остров Крит от средата на V в. пр. н. е. представлява обширен сборник от закони на град Гopтин, издълбан върху вътрешната стена на кръгла сграда, където се предполага, че е заседавал съдът. Основното му съдържание засяга първата половина на V в. пр. н. е., но включва и по-ранни закони. По такъв начин той хвърля светлина върху икономиката и обществено-политическите отношения на Гортин през архаичния и началото на класическия период(7). Цяла група надписи съдържа договори, характеризиращи отношенията в Първия и Втория Атински съюз. Надписите от Лариса свидетелствуват за политико-икономическите отношения в Тесалия през V в. пр. н. е. В тях са изброени имената на 30 знатни рода от този район на Гърция, които владеели големи площи земя и имали задължението да представят по време на войни определен брой екипирани конници и пехотинци(8).
Като правило поради трудностите при изсичането на текстовете върху твърд материал се утвърдил стремежът към съкращаване на надписите. Възникнал дори специален кратък каменен стил на изложение, наречен лапидарен стил. Във връзка с това е уместно да се отбележи, че представите на древните гърци за автентичност на документите са се различавали доста от сегашните наши представи. Смятало се е, че отклоненията от текста не намаляват стойността на документа, а изписан върху камък, той се считал за по-траен и достъпен, отколкото оригиналът. След преписването им оригиналните документи не се запазвали. По-късно първи малоазийските гърци започнали да съхраняват и оригиналите. Главна предпоставка за това станали демократизацията на управлението и широкото навлизане в употреба на папируса като подходящ и по-достъпен материал за писане(9).
Възпроизвеждането на текстове върху скали, стени, стели и пр. било не само трудно, но и струвало доста скъпо. Поради това то се ограничавало до документи с по-важно съдържание(10). За обнародването им по този начин се изисквало специално разрешение, а за документите на частни лица трябвало още да се заплати значителна сума. Така че хилядите стели, както и голямата част от монументалните надписи, оцелели до наши дни, според болшинството изследователи са преписи на оригинални документи, понякога чувствително съкратени. В някои случаи тези публикации съдържали бележки, извлечени от оригинала, за привлечени свидетели по съдебни дела, за хранилища на документи, за изготвянето на преписи и други подобни. Такива са например някои стели, намерени сред развалините на Аморгос(11).
Особена разновидност на древногръцките надписи са кратките текстове върху глинени парчета — остраки. Археолозите често откриват в Атина остраки с имена на държавни дейци, с които атинските граждани гласували за изгонването им от страната по политически причини. Остраки също така се използували като разписки, квитанции и пр. До нас са достигнали многобройни кратки надписи от класическия и елинистическия период върху парчета от глинени съдове с битово или религиозно предназначение, които най-често се състоят от една или няколко думи, а дори и само от една буква, наречени графити(12).
За същинските архиви на Древна Гърция се знае малко, а развитието им е доста неясно. Поради историческата съдба на Гърция и нетрайния материал за писане (папирус, пергамент и навосъчени дървени плочки) до нас не е достигнало нито едно хранилище или по-цялостна сбирка на документи. Предполага се, че още през архаичния период, след като вече е съществувала гръцката писменост, в царския дворец се пазели поне за известно време официални документи. И понеже броят им бил все още ограничен, те се съхранявали заедно с хазната. Най-старите самостоятелни хранилища на документи навярно са били храмовете и по традиция по-късно в тях предавали своите документи полисите и различните им учреждения(13).
Античният автор Йосиф Флавий е категоричен, че дълго време у древните гърци «нямало стремеж към официално записване на станалите в държавата събития», което станало причина за редица погрешни представи за тяхното минало и дало възможност да се съчинят много небивалици. «По думите на самите атиняни — уточнява той — най-старите техни държавни документи, са законите на Дракон, живял не много преди Пизистрат.» Своя упрек към древните гърци по този повод Флавий придружава с похвала към Египет и Вавилон и особено към финикийците, които не само отразявали в официални документи най-важните неща, но и отделяли специални места за тяхното съхраняване. Това помогнало на по-късните историци да пресъздадат вярно отдавна минали събития(14).
Сведенията на древните автори и други исторически източници свидетелствуват определено за съществуването на архиви в Древна Гърция през класическия и елинистическия период. Аристотел определя архивите като необходими институции в своя модел за държавна организация. Значението им в историята на архивното дело изпъква още повече от обстоятелството, че с историята на стара Гърция е свързан съвременният термин архив за означаване както на официални документи, така също и на хранилище на документи. Според някои изследователи институцията, която отговаряла за документите, през елинистическия период се наричала в 20 полиса архейон, а в другите полиси тя носела названия като демосион, демосиа, грамата, граматейон, граматофилакион, синграфофилакион, хреофилакион и пр.(15)
Полисите като характерна форма на държавна организация в Древна Гърция, независимо от това дали в тях господствувал демократически или аристократически робовладелски режим с почти същата щателност, както и деспотичните държави в Древния Изток, регламентирали живота на свободните граждани. Издавали се закони, постановления и други официални документи. С утвърждаването на частната собственост, задълбочаването на класовата диференциация и развитието на държавната организация законите се изменяли и допълвали с нови положения. Дори Спарта, която се отличавала с консервативното си управление, имала свои закони. Плутарх отбелязва, че към средата на VIII в. пр. н. е. в известните закони на Ликург били направени допълнения и вписани нови пунктове(16). Законите, религиозните предписания и съхранените традиции изисквали почти цялото свободно мъжко население да участвува в управлението на държавата и особено в често водените войни. Това налагало всеки член на обществото да бъде регистриран, да се установят неговото имуществено състояние и възраст, да се уточнят и други данни от подобен характер. За тази цел полисите е трябвало да поддържат в добър ред документацията на законодателните, съдебните, финансовите и други свои органи както за нуждите на самия град-държава, така и на неговите граждани.
Особеност на официалните гръцки хранилища на документи в сравнение с тези в Древния Изток било, че в тях се пазели както държавни, така и частни документи. Търговските сделки например задължително се регистрирали и в канцеларията на съответните власти се пазели документите по регистрацията. Полисът осигурявал на своите граждани различни улеснения по гарантиране на тяхната собственост и различни стопански дейности, които се регистрирали от специални чиновници, изпълняващи функцията на нотариуси. Така се утвърдила тенденцията за, така да се каже, архивизиране не само на официалните държавни документи, но и на тези, отразяващи отношенията на държавата с частни лица, както и между самите граждани.
Тази традиция води началото си от институцията на мнемоните, в чието присъствие още в най-ранни времена се извършвали сделките и чието свидетелствуване пред съда имало важно значение. С навлизането на писмеността в деловия живот мнемоните започнали писмено да регистрират и удостоверяват факта на сделката, т. е. тяхната функция се трансформирала в архивна. По-късно тази функция изпълнявали в някои места синграфофилаксите, които с подписа си удостоверявали дадена сделка и съхранявали документите по нейното сключване. Другаде тя се изпълнявала от граматеуса — секретаря на градското управление, който съхранявал подписаните от него документи за собственост и за сключени стопански сделки заедно с официалните документи. Нещо повече, валидността на собственост или сделка започнала да зависи от това, дали е официално регистрирана — анаграфе, и дали съответните документи се съхраняват в демосия грамата, т. е. в архива на полиса. Чрез гръцките полиси главно от Южна Италия, Сицилия и Северна Африка тази практика оказала сериозно влияние върху институцията на римските муниципиални магистрати — геста муниципиалиа(17).
С най-много сведения разполагаме за държавната организация на Атинския полис, където с проведените реформи на Солон, Клистен и Перикъл било изградено демократично робовладелско държавно устройство. Тукидид чрез устата на Перикъл го характеризира по следния начин: «Този строй се нарича демократичен, защото се изгражда не на малцинството, а на мнозинството им. По отношение на частните лица нашите закони дават равноправие на всички. Що се отнася до политическото значение, то у нас в държавния живот всеки се ползува с предпочитание пред другите не защото го подкрепя една или друга политическа партия, а в зависимост от неговата доблест... Скромността на званието не е пречка за бедняка за дейност, стига той да може да окаже някаква услуга на държавата»(18).
Основен източник за държавната уредба на Атинския полис е трактатът на Аристотел «Атинска Политиа». В най-древни времена според Аристотел властта в Атина била съсредоточена в ръцете на царя, полимарха (военачалника), Съветът на 9–те архонти, който бил висша съдебна инстанция, и Съвета на старейшините — Ареопага. Главна роля играел Ареопагът, който бил натоварен «да пази старателно законите, управлявал най-многото и най-важните държавни дела, наказвал и глобявал всички, които престъпвали реда»(19).
Съкрушителен удар върху остатъците на родовия строи бил нанесен в края на VI в. пр. н. е. Това се свързва с името на Солон, който преустроил държавата и наредил други закони със 100–годишен срок. «Те били написани на въртящи се призми и поставени в царската зала и всички се заклели да се съобразяват с тях.»(20) Гражданите, били разделени според имуществото им на 4 разреда. Политическите права и привилегии на гражданите не зависели вече от принадлежността към рода, а от размера на имуществото. С граждански права се ползували всички свободни мъже над 20 години, чиито родители били пълноправни граждани, а със законите на Перикъл от средата на V в. — само тези, чиито родители били атиняни. Младежите, навършили 18 години — ефебите, се записвали в списъците на демотите — общините, като се отбелязвали и имената на архонтите и диететите, т. е. лицата, които попълвали списъците. Аристотел съобщава, че по негово време тези списъци се нанасяли върху бронзови плочи и се излагали на публично място(21).
Главен изпълнителен орган на държавната власт в Атина по време на нейния разцвет (V–IV в. пр. н. е.) бил Съветът на 500–те — Булето. В него влизали по еднакъв брой представители на 10–те фили — административните поделения на полиса. Те били постоянно действуващ орган, който предварително разглеждал въпросите за внасяне в Народното събрание — Еклексията, отнасящи се до вътрешния живот и външната политика. Възложени му били и административни функции — управлявал финансите, държавното имущество, благоустройството на града, флота, арсенала, доковете и пр., следял за работата на длъжностните лица, като се грижел и за опазването на създадените документи в резултат от неговата и на Еклексията дейности(22).
Булето било разделено на 10 части — притании, съобразно с представените в него фили. Всяка притания била администрация на полиса през една десета от годината. Нейният председател — епистат, ръководел заседанията на Съвета и Народното събрание. Той пазел ключовете на хранилищата за държавното съкровище и документите, както и държавния печат(23), или, с други думи, изпълнявал до известна степен и функцията на главен архивариус. Поради краткия срок на неговите пълномощия (едно денонощие) всяка притания избирала и секретари, които се занимавали с документите на Булето и Еклексията.
Ето какво пише за тези секретари Аристотел: пританиите по време на своята администрация «избират с жребие и тъй наречения секретар на пританията (граматеус), който завежда архива и пази народните решения; приподписва и всички други документи и присъствува в заседанията на съвета. По-рано той се избираше с гласуване и за тая служба избираха лица най-видни и заслужаващи най-голямо доверие, тъй като името на тоя секретар се записа в документите, отнасящи се до съюзни договори, проксении (официални приеми) и подаряване на граждански права. Сега обаче се избира с жребий. Избират с жребий и друг секретар за законите, който присъствува в заседанията на Съвета и също приподписва всички документи. Народът избира с гласуване още един секретар, за да прочита документите в Народното събрание и в Съвета. Тоя секретар няма никакво друго право освен прочитането»(24).
За непосредственото ръководство на отделните отрасли на държавното управление Съветът на 500–те ежегодно преизбирал различни колегии, състоящи се най-често от 10 души — по един представител на всяка фила. Наемни работници в тях били само писарите, а често техните функции изпълнявали държавни роби. В резултат от дейността на тези институции също така възниквали документи и се организирали архиви за тяхното съхраняване. Твърде важна била например колегията на 10–те стратези, която единствено не била задължена да представя в Булето и Еклексията ежегодни отчети. Дейността на стратезите се обсъждала само в случаи на военни неуспехи, подозрения в измяна, разхищаване на държавни суми и пр. Съществували специални колегии за поправка на храмовете, за поддържане на пътищата, за спазване на реда в полиса, за надзора на пазарите и пристанищата, за мерките и теглилките, за наглеждане на затворници и пр.
За осигуряване доходите на държавата се поддържала добра финансова система. Булето определяло с жребий длъжностни лица — полети, които сключвали договори за наемане и даване в аренда на държавни имоти (рудници и пр.), за даване на откуп събирането на налози, извършвали продажби на конфискувани имоти и пр. «Те — пише Аристотел — записват поотделно на десет дъсчици ония [даждия], които трябва да изплащат във всяка фила, отделно ония, които трябва да изплащат три пъти в годината, при което за всяка вноска съставят особена дъсчица... Водят списъци и на местата и къщите, конфискувани и продавани от съдилищата; те произвеждат и продажбата.»(25) Друга колегия — на аподектите, следяла за редовните постъпления в държавната хазна, като заличавала върху дъсчиците изплатените суми и ги разпределяла между различните колегии. «Те записват разпределените суми на една дъска и ги прочитат в зданието на Съвета.»(26)
С оглед на архивите интерес предизвиква и институцията на тесмотетите, които съставяли програмата на съдилищата, разпределяли делата между тях, внасяли в съда, Булето и Еклексията предложения за наказания по политически престъпления, обвинения в противозаконна дейност и предлагали целесъобразни закони, постановления и решения. За тях Аристотел изрично отбелязва, че заседавали в специално помещение, където се пазели и съответните документи(27). Колегията пък на лотосите проверявала отчетите на длъжностните лица и предимно тези на полетите(28).
Аристотел доста подробно описва съдопроизводството и старателното документиране на делата в Атина. Главни съдебни органи били Съветът на 10–те архонти, Народният съд (Хелиа), състоящ се от 201 или 401 съдебни заседатели (хелиасти), колегията на 40–те, която не заседавала общо, а само по фили, т. е. по 4 души във фила, и диететите, изпълняващи ролята на мирови съдии. По-малките дела се разглеждали от последните. Ако някоя от страните апелирала тяхното решение пред хелията, диететите слагали в два съда документите по делото — «в единия — документите на ищеца, в другия — документите на ответника. След това запечатват тия съдове, прикачват и съдебното решение на диетета, написано на дъсчица, и ги предават на четирите съдии, които съдят във филата. Те, като ги получат, внасят делото в Народния съд... При разглеждане, на делото — продължава Аристотел — не е позволено на хелиастите да се опират на други закони, клетви и свидетелски показания освен на ония, които диететът е турил в съдовете»(29).
Оживеният политически и стопански живот на полиса налагал чести справки по документите на различните учреждения. Установено е, че специални длъжностни лица изпълнявали функциите на секретари и архивариуси, т. е. грижели се за документите. В изворите липсват сигурни сведения за концентрирано съхраняване на архивите на учрежденията в едно или няколко хранилища до края на V в. пр. н. е. Повече сведения те съдържат за едно от най-големите архивохранилища в древността, съществувало от края на V в. пр. н. е. до средата на III в., което е известно под името Метроон. Те са грижливо проучени, систематизирани и обобщени в споменатия труд на Е. Поснер(30).
Светлина върху местонахождението и самата сграда на този крупен обществен архив на Древна Атина хвърлили разкопките на американски археолози в района на Агора през 80–те години на XIX в. При тях в западната част на площада в най-ранния пласт били идентифицирани основите на първоначалния Метроон — храм на Майката на боговете — Метер, откъдето получил названието си (по подобие на Партенона, наречен така по името на патрона на този храм Атина Партенос). Няма данни той да се е използувал и за хранилище на документи.
Почти по същото време и в съседство с първоначалния Метроон била построена сградата на Съвета на 500–те, наречена «стария Булефтерион», където се съхранявали и документите на Булето и Еклексията. С нарастването на документацията сградата станала тясна и не можела да изпълнява двойната си функция. Ето защо след изграждането на «новия Булефтерион» към края на V в. пр. н. е. старата сграда започнала да се използува само за архив. Едно от помещенията в нея било преустроено за светилище на Майката на боговете, тъй като старият храм не бил възстановен. Това съжителство на архива със светилището на широко почитаната в древния свят богиня допринесло за обявяването й за покровителка на архивите, а самият архив да стане известен далеч зад пределите на Атинския полис с името Метроон(31).
Изследователите не са установили откога Метроон се използува като нарицателно име за назоваване главния архив на полиса. Най-вероятно това е станало през първата половина на IV в. пр. н. е., а може би още с пренасянето на Булето в новата сграда, когато «старият Булефтерион» бил предоставен изцяло на архива и дал подслон на светилището на Метер. Защото в края на V в. пр. н. е. един политически деец на Атина — Андокидис, в своя защитна реч се позовава на решение, което «още се пази сред документите на Булефтериона»(32). А в средата на следващия век, по време на ожесточените борби в Еклексията между т. нар. македонска и антимакедонска партия, авторът на известните «Филипики» Демостен в една своя реч, насочена срещу Есхин, привежда в своя подкрепа документ, за който заявява, че още се пази «в документацията на Метроон»(33).
При археологическите разкопки малко могло да се установи за тази първа сграда на архива. От нея са оцелели само най-долни части от основите на предната и вътрешните стени. По-ясна представа се изградила за елинистическия Метроон, построен почти изцяло върху основите на предишната сграда през втората половина на II в. пр. н. е. и разрушен при едно нашествие на римляните в 267 г. Две обширни помещения в него са представлявали архивохранилища. В намиращото се между тях помещение била поставена статуя на Метер — дело на крупния античен скулптор Фидий или на негов ученик. Най-северното перистилно просторно помещение с жертвеник в средата служело за канцелария или работно помещение на служителите в архива(34).
Въз основа на сведенията на изследователите на Древна Гърция Поснер изброява следните групи документи, които са се съхранявали в Метроона(35):
Протоколи от заседанията на Булето и Еклексията;
Закони, постановления и решения на Еклексията;
Документи за международните отношения на Атина;
Документи по бюджетни и финансови въпроси от компетенцията на Съвета на 500–те;
Документи за публични процеси от компетенцията на Еклексията, между които дълго се съхранявали материалите по процеса на Сократ, изрично споменавани в изворите;
Договорите на държавата с частни лица по стопански въпроси;
Списъци на ефебите (18–годишни младежи, свиквани на двугодишно военно обучение), за съставянето на които вече стана дума;
Описи на инвентара и имуществото на храмовете;
Описи за мерките и теглилките, чиито оригинали се пазели в съседната сграда Торос.
Тук се съхранявали и официални екземпляри на произведения на великите древногръцки драматурзи Есхил, Софокъл и Еврипид, прибрани с цел да се контролира тяхното изпълнение при представления и се предотвратят опитите за произволни изменения в текста им(36). Това е едно указание, че е възможно в Метроон да са се пазели и други ценни ръкописи, още повече, че липсват сигурни данни за съществуването в Древна Гърция на обществени библиотеки като специализирани хранилища на книги.
Изброените категории материали в Метроон определено говорят, че в него се концентрирали документите на върховните органи на държавна власт в Атинския полис — Съветът на 500–те и Народното събрание. Имало е обаче и документи, които засягат несвързани пряко с дейността на тези два органа въпроси. Това дало основание на някои изследователи да виждат в Метроон пример за централизирано събиране и съхраняване документите на полиса или поне за подборно концентриране в оригинал или преписи на най-важните документи, без да изключват възможността отделните учреждения да са имали свои ведомствени архиви(37). В подкрепа на подобно схващане са и оскъдните данни на изворите за наличието сред материалите в този архив на документи на частни лица. Така древногръцкият философ Епикур преди смъртта си (270 г. пр. н. е.) предал там на съхранение своето завещание(38). През елинистическия период за Метроон доста често се говори във връзка с намиращите се в него документи по анаграфе(39) (т. е. свързани с разгледаната по-горе практика на гръцките полиси да се регистрира собствеността или стопанската сделка, документите от която се пазели в архивите).
Административно Метроонът заедно с Партенона (където се е съхранявало държавното съкровище) бил под надзора на епистата — председателя на Съвета на 500–те. Фактически, както вече бе отбелязано, функцията на главен архивариус се изпълнявала от секретаря на този орган (граматеус тес Булес). Определени задачи по работата с документите изпълнявали и другите двама секретари на Съвета. Практическата работа по подреждането и съхраняването на архивите извършвали няколко писари (хипограматеуси) с помощта на държавни роби (демосиои). Специален чиновник (антиграфеус) правел при получаване на нареждане копия или извлечения на закони, постановления и други важни официални документи, за да бъдат публикувани — изсечени върху камък и пр.(40)
Невъзможно е със сигурност да се установи как са се подреждали документите в хранилищата на Метроон, нито каква част от тях са били написани върху папирус и каква — върху дървени дъсчици. Предполага се, че дъсчиците се поставяли в делви, както правели диететите при изпращане в Хелията на материалите по обжалваните дела. Удобно и практично е било част от тях да се пазят по рафтове. Във връзка със старателното следене за редовното постъпление в хазната на дадените на откуп данъци Аристотел отбелязва, че държавният роб «сваля от полицата и предава на аподектите ония дъсчици, сумите по които следва да се изплатят и заличат в тоя ден»(41). Папирусите, навити на свитъци по подобие на библиотеките по това време, навярно се поставяли в предназначените за тази цел ниши в стените.
Някои изследователи, установявайки сходство в сградите и разпределението на помещенията в Метроон и Пергамон (обществена библиотека в елинистическото пергамско царство, построена в началото на II в. пр. н. е.), както и наличието в двата случая на светилища на богини, смятат, че и ръкописите в тях са се съхранявали по един и същ начин. А за Пергамон сведенията в това отношение са по-богати. Съществува и теорията, че независимо дали са били писани върху папирус или дъсчици документите в архива се комплектували по години, а в рамките на всяка година те се подреждали в последователността на дежурните притании, упражняващи изпълнителната власт. В облекчаване правилното подреждане, лесно намиране и връщане на мястото му на всеки документ привържениците на тази теория виждат смисъла на практиката в началото на документа да се отбелязват дежурната притания и имената на епистата и граматеуса, т. е. тези данни служели като своеобразна сигнатура на документите(42).
Косвени данни сочат, че редът, в който се съхраняват материалите, е бил доста добър, защото позволявал лесно да се намира нужният документ. С това се обяснява възможността на архива без особени трудности да предоставя необходимия документ по време на разискванията в Еклексията или Булето, за проверка на твърдения в съда, когато атински гражданин искал да обоснове свое предложение със съществуващ закон или друго решение или пък когато обвиняем искал да привлече в своя защита документ от Метроона. Във връзка с това интересно е сведението на античния автор Атеней колко лесно Авклид (един от героите на Пелопонеската война) намерил подадената жалба със сериозни обвинения срещу негов привърженик и пред очите на смаяните чиновници в архива я унищожил. Или друг пример. Известният политически деец и оратор Ликург през 30–те години на IV в. пр. н. е. бил обвинен за допуснати нередности при неговото управление на финансите в Атина. Поради това, че бил тежко болен, той помолил да бъде пренесен в Метроона, защото бил сигурен, че ще може въз основа на представените на времето отчети да докаже своята невинност и обори несправедливото обвинение(43).
Метроон е бил достъпен и за извършване на проучвания. А това също изисквало добър ред на съхраняваните в него документи. Допуска се, че в цитираното съчинение на Аристотел са залегнали данни, пряко или косвено извлечени от архива. По-определени са сведенията, че през III в. пр. н. е. Кратерос, брат на македонския владетел Антигон Гонат, благодарение на проучванията си в този архив е съставил сборник от постановления на Съвета на 500–те. Поразителен пример, свидетелствуващ за грижите по запазване на документите, е, че в средата на II в. пр. н. е. без трудности тук бил намерен документ отпреди 150 години. Още по-удивително е, че през III в. римският писател Фаворинус съобщава, че е проучил в Метроон отговора на Сократ по обвинението на милетци на процеса против него отпреди близо 7 века(44).
Намиращият се под покровителството на Майката на боговете Метроон бил свещено място за атиняни и те полагали завидни грижи по опазване на материалите в него. Специален закон предвиждал строги санкции срещу измъкването, унищожаването, повреждането или фалшифицирането на документи. До нас е достигнала интересна реч на Ликург, в която той се обръща към присъствуващите на заседанието на Еклексията със следния риторичен въпрос: «Кажете сега, граждани, ако някой влезе в Метроон и повреди един-единствен документ, след което заяви в своя защита, че той не представлява нищо за града, няма ли да го накажете със смърт? Аз вярвам, че ще го накажете, ако искате да опазите другите закони». Остро бичувал опитите да се фалшифицират взети решения, декрети и закони в своите речи Демостен. Само бягството от Атина спасило някой си Апеликон Теоски, колекционер на книги, който в края на I в. пр. н. е. задигнал от Метроон няколко стари документа(45).
В сравнение с данните за архивите в Атина и специално за Метроон сведенията за другите гръцки полиси са много бедни. Някои изследователи на Древна Гърция, установявайки широко разпространената практика на официално регистриране собствеността и другите стопански сделки, са категорични, че полисите имали свои архиви, в които започнали да пазят и този род документация. Така френският античник Р. Даресте смята, че «в болшинството полиси обществените архиви са служели и за хранилища на документите за собственост и дългове». Подобно на него германският специалист Лудвиг Митайс вярва, че «добрата система на архивна организация, поддържана в гръцките градове-държави в течение на дълго време, е дала възможност в архивите да се съхраняват и документите за собственост, както и други контракти на гражданите»(46). Церетели уточнява, че каменните надписи и други източници документират наличието на архиви в 30 полиса, в които по подобие на атинските архиви се съхраняват както обществени, така и частни документи, но естествено първите преобладавали(47).
Различията в политическата организация и особеностите на администрацията в полисите сигурно са се отразили и върху воденето и съхраняването на документацията. Известно е например, че в Спарта, където властвувала робовладелската аристокрация, върховни органи са били Съветът на старейшините (Герузията), по-късно — колегията на ефорите и двамата базилевси (царе), в чиито канцеларии естествено е да се предположи, че се е съхранявала и най-важната документация. До нас са достигнали оскъдни данни за воденето на тайната официална кореспонденция чрез т. нар. скитали. Корнелий Непот, който прави това описание, специално съобщава за кореспонденцията на базилевса Павзаний с персийския владетел, добавяйки, че за осигуряване тайната на писмата те се връзвали с шнур и носели държавния печат(48).
Оцелели надписи и други източници свидетелствуват за безспорната роля на храмовете като хранилища на обществени и частни документи. Значителен бил например архивът на храма на Аполон в Делфи — религиозен, а в известна степен и политически център на древногръцкия свят. В своето съчинение «Държавата» Платон отбелязва, че в този храм се съхранявали «най-великите, най-прекрасните и най-стари» законоположения за построяване на светилища, жертвоприношения и всичко, което се отнася до почитането на боговете, гениите и героите, за погребенията на мъртвите и пр.(49) Делфийският оракул правел предсказания по най-различни въпроси на обществено-политическия живот на полисите. Поради това делфийските жреци внимателно следели и документирали най-важните събития. Плутарх съобщава, че е намерил сред делфийските документи сведения за атинските пълководци от времето на Coлон(50). В каменните надписи, извлечени от този архив, се споменава за освобождаването на над 1000 роби за времето от 201 до 126 г. пр. н. е.(51)
Администрацията на храма в Делос е оставила ценни сведения за съхранявани в него документи на папирус и дъсчици, отнасящи се за различни стопански сделки. Редица оцелели надписи представляват описи на храмови имущества, инвентари на иззети имоти и съкровища за дългове. Особено подробни са описите на храма на Хера в Самос. Оригиналите на тези документи, много от които написани на папирус, са се съхранявали в съответния храмов архив. Въвеждането на практиката храмовете да приемат на съхранение пари и да кредитират различни сделки, включително отпускане на държавни заеми, довело до значително нарастване в храмовите архиви на този род документация(52).
Още по-оскъдни са данните за частни архиви в Древна Гърция. Непот, описвайки заговора на Лизандър, споменава, че след убийството му сред неговите ръкописи била намерена предварително подготвена реч, която щял да прочете при успех на заговора(53). Повече данни има за някои частни библиотеки, в които може да се предположи, че е имало и ръкописи с документален характер. Такива са били библиотеките на тираните Поликрат на остров Самос и Пизистрат в Атина. Ревностен събирач на книги е бил Еврипид. Голяма известност имала библиотеката на Аристотел, предадена след смъртта му в прочутата Александрийска библиотека(54).
Политическите, социалните, икономическите и културните условия определили важната роля на архивите както в Атина, така и в другите полиси. Добрата организация на гръцките архиви на свой ред станала широко известна в древния свят. В една своя реч Цицерон например, обръщайки внимание на небрежното отношение към архивите в Рим по негово време, като е предоставено едва ли не на разсилни да решат кои закони на републиката следва да се прилагат в отделните случаи, той напомня за акуратната организация на гръцките архиви, за грижите на гърците по опазване и използуване на законодателните актове(55).
2. Архивите в Древна Македония, Царството на селевкидите и Птоломейски Египет
Характерно за обществено-икономическия, политическия и културния живот в обширния район на Източното Средиземноморие, Предна Азия и Причерноморието през втората половина на първото хилядолетие пр. н. е. е своеобразното съединяване на черти от гръцкия класически полис с елементи на древните източни деспотични монархии. Към края на това хилядолетие все по-чувствително започнало да става и влиянието на Древния Рим. Тази най-обща тенденция се проявила и по отношение на архивите.
Сведенията на историческите извори за архивите тук наистина са доста оскъдни и откъслечни. Поради това не е възможно да се възстанови една що-годе цялостна картина на развитието им. Все пак досегашните проучвания хвърлят известна светлина върху значението, което са имали документите в едни от най-значителните империи от онова време, каквито са били Древна Македония главно по времето на Александър Велики, Царството на селевкидите и най-вече Египет при Птоломеите.
Осемгодишният завоевателен поход, предприет от Александър Македонски през 334 г. пр. н. е., сложил най-сетне край на продължителното съперничество между Персия и древногръцкия свят. Разгромът на могъщата някога персийска държава бил събитие от голямо значение за по-нататъшното развитие на този район на света. Създадената огромна държава се простирала от западното крайбрежие на Балканския полуостров до Индия. Наред с развити робовладелски страни, като Гърция, Сирия, Финикия, Вавилония, Египет и др., в нея били включени и големи територии, чието население се намирало в стадий на разлагане на първобитнообщинния строй. Връзките между отделните райони в обширната империя били нетрайни и монархията се крепяла на силата на оръжието.
Реална опора на империята била армията, чийто социален и етнически състав по време на източните походи се изменил значително с непрекъснатото увеличаване броя на наемниците — гърци и местно азиатско население. Политиката на Александър била насочена към сближаване на македонските и гръцките воини с местното население. Това се вижда особено ярко в новооснованите градове и крепости със смесено гръко-македонско и местно население, разположени на търговски и стратегически пътища, на които са давали определени привилегии. Широко се покровителствували браковете на воините с персийки, бактрийки, согдийки и пр. Запазени били заварените форми на управление и персийско административно деление на сатрапии, но сатрапите били лишени от правото да командуват войската и да завеждат финансите. Тези функции се изпълнявали от специални стратези от средите на македоно-гръцката аристокрация. Завоеванията засилили емиграцията на гръцко население в завладените територии. В обширните простори на империята ставало грандиозно преразпределение на имуществата. Засилили се търговско-стопанските връзки, оживил се гражданският живот. Въобще в държавата на Александър Македонски се съчетавали източният и гръко-македонският опит(56).
Новите владетели се нуждаели от оперативна администрация. Заварената практика по съставяне на документите и организиране на архиви не само била запазена, но и доразвита. Така например от персите била заимствувана практиката царските декрети да се водят в специални дневници, а ежедневната дворцова дейност да се записва в специални регистри. Дворцовите дневници се ползували от приближените на Александър, които по такъв начин своевременно можели да се осведомяват за всичко непосредствено свързано с тяхната дейност. Подобни дневници и регистри, наричани от гърците «ефемеридис», поддържали също така сатрапи, стратези и други висши чиновници в империята. Документите и императорските архивни институции в различните столици играели голяма роля. Спирайки се на нея, един от изследователите на елинистичния свят отбелязва, че административната организация на Александър Македонски и неговите наследници била продължение на тази на персийските царе, а подобна приемственост не би била възможна без документите и информацията, натрупани в персийските архиви, опитът на които бил широко използуван(57).
В администрацията на Александър централно място заемала императорската канцелария. Тя се ръководела от главнокомандуващия конницата Евмен от Кардия, който бил секретар (граматеус) на Филип и станал сега първи секретар (архиграматеус). В изпълнение на тази си функция той бил главен администратор в империята и отговарял за императорската документация. Известно е, че най-важните документи — укази, разпореждания, писма и пр. — по време на непрекъснатите походи Александър носел със себе си, в своята походна канцелария(58). При един от походите палатката на Евмен и съхраняваните в нея документи на походната канцелария изгорели. Императорът задължил своя първи секретар да ги възстанови, като изисква от сатрапи и стратези изпратените до тях копия на документи от царската канцелария. Тази мярка, посочва един от познавачите на Александровата държава, представлява първи опит да се възстанови унищожен архив и важно доказателство за ролята на официалната документация в империята на Александър Македонски(59).
В литературата има сведения, че в задълженията на помощника на Евмен в походната канцелария Диодот влизала грижата за редовното водене на дневниците. В тях се отбелязвали важни моменти от живота на императора, двора, войската и империята. Предполага се, че включените в дневниците данни са били доста подробни, щом като след смъртта на Александър те са станали главен източник за описанията на последните дни от неговия живот и дейност(60).
С обявяването на Вавилон за столица на тази най-обширна в древността империя тук се установил и императорският архив. В него се съхранявала водената от името на императора кореспонденция, неговите декрети и разпореждания, както и докладите, изпращани от бойното поле за хода на военните действия. Фактът, че използуването по-късно на съхраняваните в този архив документи и особено на споменатите доклади направило известни за античния свят резултатите от завоеванията на Александър, дава основание на изследователите да говорят за съществуването на добра организация на материалите в архива. Известно е също така, че след смъртта на императора Вавилонският архив бил ръководен от Ксенокъл, който имал титлата «газофилакс»(61).
Създадена и поддържана със силата на оръжието, огромната империя на Александър Македонски започнала да се разпада веднага след неговата смърт през 323 г. пр. н. е. Тя обаче оказала трайно въздействие върху развитието на античния свят в продължение на няколко века. В социално-икономическия и държавен строй, в културата и идеологията на възникналите елинистични държави се проявили много нови черти. Те се породили в резултат от започналия сложен процес на взаимодействие между гръко-македонските нашественици и местните елементи. Засилили се връзките между отделните райони, появила се възможност за постоянен обмен на материални и културни ценности. Небивалата колонизация на огромни маси от населението на Гърция, Македония, Тракия, Илирия и пр. пренесла далеч на изток техните държавни и правни норми, производствени навици, обичаи, религия и култура. От друга страна, за да защитят и укрепят господството си, завоевателите приспособили своите институти към съществуващите тук социално-икономически отношения, към целия бит на източните народи, възприели много от обществено-политическата практика и идеология на източните народи(62).
За повечето от елинистичните държави не са оцелели, както вече бе споменато, никакви сведения за състоянието на архивите. Изключение до известна степен прави Царството на селевкидите. Формирало се в хода на 40–годишни ожесточени войни, то представлявало сложно обединение на племена и народи, просъществувало повече от два века. Тази най-голяма по територия елинистична монархия обхванала Северна Сирия (където се намирала и столицата Антиохия на р. Оронт — вторият по значение търговско-занаятчийски и културен център след Александрия в Източното Средиземноморие), северозападна и централна Мала Азия, Месопотамия и обширни територии на изток от нея, простиращи се до Индия. По такъв начин селевкидите господствували над по-голямата част от керванните и водните пътища, които съединявали Средиземноморието със страните от Средния Изток и през Централна Азия и Индия дори с Китай.
Както във всички елинистични монархии, държавното устройство се основавало на местния и гръко-македонския опит. Запазено било възприетото от Александър Македонски административно деление на сатрапии, но начело на тях стояли царски наместници — стратези. Сатрапиите се делели на хипархии. Укрепвайки своята държава, селевкидите организирали и построили много градове-крепости от гръцки тип в търговските и стратегическите пунктове, които в последна сметка зависели от царя. Градовете контролирали обширни територии със зависимо селско население. Крупните полиси подчинили слабите и пo-незначителни градове. Гражданският колектив на полиса все повече се превръщал в сравнително неголяма група робовладелци богаташи, предимно земевладелци.
Главна опора на държавата си оставала армията от македонци, гърци и различни елинизирани елементи. Селевкидите се опирали също така на привилегированите граждани от полисите, на обширната армия елинизирани чиновници на местната земеделска и търговска аристокрация и на жречеството. В гръцките и сирийско-финикийските градове, както и в градовете на Месопотамия, се развивали предимно формите на антично робство. Наред с това в Мала и Средна Азия съществували оживени пазари на роби. Увеличил се броят на робските работилници, изработващи стоки за вътрешния и външния пазар. С развитието на търговията все по-голямо значение придобивало паричното обръщение. Живеейки в условията на развиващото се стоково производство, по-голямата част от селяните постепенно изпадали в непосредствена зависимост от царската финансова администрация или от велможите — собственици на дарствени имения, храмовете и нововъзникващите полиси(63).
Цялата страна управлявал царят и царският двор. Помощник на царя бил велможа с титлата «управител на работите». Царската канцелария водела огромна бюрократична кореспонденция с многобройните учреждения по места. Тя се ръководела от висш сановник, наречен епистолограф. Не случайно на един от селевкидските царе се преписват думите, че ако претендентите за царската диадема ясно си представяли колко книжа подписва царят, те биха престанали да се стремят да заграбят властта. Трети, най-важен висш сановник бил «управителят на доходите», който ръководел финансите и финансовата администрация на империята. В Селевкия на р. Тигър живеел наместникът на царя за Изтока, а в Сарди, някогашната столица на Лидия — наместникът за Предна Азия(64).
За огромната документация, образувана в резултат на бюрократичната организация, можем да съдим само от някои косвени данни. Естествено е да се приеме, че след като селевкидските владетели унаследили много неща от административната система на своите предшественици, те са възприели от тях и грижите за държавните документи. С по-определени сведения разполагаме за мерките им по опазване на финансовите документи. С чисто фискални причини например се обяснява появата и развитието на специални държавни служби за регистрация на търговските сделки. Подобна регистрация вероятно е била въведена по подобие на опита на гръцките полиси и по-специално на институцията на «синграфофилаксите», която тук била превърната в държавна и наречена «хреофилакион», управлявана от специални царски чиновници — «хреофилакси». Държавата била заинтересувана да контролира и регистрира сключените търговски сделки, тъй като от това се набирали много нови данъци и такси. Проучванията свидетелствуват за съществуването на хреофилакиони, където се пазели заверени копия или извлечения на регистрирани контракти в градовете Суза, Селевкия, Дура-Европас, Орхой и Урук(65).
Най-много светлина върху това, какво е представлявала институцията «хреофилакион», хвърлиха проведените от 1929 г. под ръководството на Френската академия на изящните изкуства археологически разкопки на агора в Дура-Европас. Учените идентифицирали тук група от свързани функционално 5 помещения. Две от тях се смята, че са представлявали работни стаи на хреофилакса и неговите сътрудници. Най-просторното е служело за приемането и регистрирането на документацията. Особен интерес, естествено, предизвиква помещението, приспособено към 129–128 г. пр. н. е. за архивохранилище. По трите негови стени били иззидани с тухли и хоросан квадратни 50–сантиметрови клетки, дълбоки 80–85 см, разположени в 4 реда, по 25 броя във всеки ред. Те били много удобни за съхраняване на пергаментните и папирусови свитъци, всеки от които е бил снабден с издаващ се от клетката навън своеобразен индекс(66).
За съжаление в самото хранилище не са намерени никакви остатъци от документи. В замяна на това в крепостните кули и крайградските стени били открити няколко фрагмента от официални документи, разхвърляни тук или отвеяни от вятъра при разрушаването на града през последните месеци на неговото съществуване. Една по-цялостна част от папирусен свитък от II в. пр. н. е., както и няколко свитъка от римския период представлявали документи за покупко-продажба. Намерена била също така и част от регистър на свитъци от същото време — II в. пр. н. е., което дава основание да се смята, че документите се съхранявали тук постоянно, а не се препращали в централните архиви на Антиохия, Ктесифон или друг от главните градове на империята, както се е предполагало по-рано. По форма документите били съставяни в две версии, изписани на един и същ лист от пергамент или папирус. Основната версия се навивала на свитък, а долната — по-кратка, подписана от участниците в покупко-продажбата и свидетелите, оставала свободна, за да се вижда, без да се разгръща целият свитък(67).
Подобна регистрационна служба била идентифицирана и при разкопките на Урук, която се помещавала в храма на Ану. От нея са оцелели само глинените пръстени, използувани според специалистите за придържане свитъците-документи. На някои от тях личат печатите, поставяни в присъствието на свидетелите и договарящите страни. Предполага се също, че в долния край на документа се съставяло кратко съдържание или пък той се придружавал с отделен етикет с негова анотация(68). Същият тип глинени пръстени били намерени и при разкопките в Селевкия.
Хреофилакионите като регистрационни и архивни служби се счита, че са се занимавали с чисто градския стопански живот. Един от най-често споменаваните в литературата надпис, намерен в храма на Аполон в Дидима, съдържа няколко документа от 254–253 г. пр. н. е., в които се говори, че селевкидският цар Антиох II продал на бивша своя съпруга едно село в Лидийския сатрап. Особено показателно сред тях е писмото на стратега до финансовия чиновник в този сатрап, с което го уведомява, че той вече е писал на библиофилакса в Сарди да документира тази продажба, като я впише в дворцовите документи съгласно царското разпореждане. Това дава основание да се допуска, че в държавата на селевкидите е съществувала специална архивна институция, ръководена от «библиофилакс» за регистриране собствеността върху земята и за съхраняване на съответните документи(69).
Макар и оскъдни, посочените данни и някои други косвени податки свидетелствуват, че в държавата на селевкидите се полагали грижи за опазвана на документите и е съществувала добра организация на архивите. Тя неизбежно е обхващала не само документите за собственост, търговската и стопанската документация, но и най-важните документи, образувани от дейността на канцелариите на царския двор и цялата бюрократична администрация.
В сравнение с другите елинистически държави с най-много сведения разполагаме за архивите в Египет при Птоломеите и по време на римското владичество. Те хвърлят значителна светлина върху приемствеността и съчетаването на древноегипетския с гръцкия, а след това и с римския опит в работата с документите и организацията на тяхното съхранение. До нас са достигнали голям брой остраки (с текст на разписки за плащане на данък) и около 200 000 папируса, оцелели в условията на сушавия Египет.
Папирусите съдържат делова преписка на древни учреждения и частни лица, задължени да изпълняват определени повинности. Един от най-важните официални документи е дългият папирус — данъчен устав на цар Птоломей II Филаделф от 259–258 г. пр. н. е. Той съдържа правилата за откупуване и събиране на данъците, организацията на занаятчийското производство и продажбата на растително масло и платно, както и редица други законоположения(70). Изключителна стойност има и писмото на римския император Клавдий до александрийците във връзка с безредиците в града. То хвърля светлина върху провинциалната политика на римското правителство през 40–те години от I в.(71) Сред многобройните оцелели папируси се среща дори кореспонденция между роднини, любовни писма, детски упражнения по писане и пр.
Огромният брой делови, официални и битови папируси от Египет в повечето случаи представляват единствени по рода си исторически извори, стигнали от древността, които много напомнят архивните материали от новото време. Те позволяват доста подробно и при това от първоизточника да се изучават социално-икономическите и политическите отношения и в другите елинистически страни, тъй като те били сходни и дори общи в своята основа. Твърде важна и многобройна група са папирусите, върху които са написани литературни и научни произведения от онова време. Обилието и важността на откритите египетски папируси породили в края на XIX в. появата на специална наука — папирология, която се занимава с анализа и възстановяването на папирусни текстове, с установяване на тяхната хронология и т. н.(72)
Още при първото разделение на сатрапите в държавата на Александър Македонски управлението на Египет било завзето от Птоломей Лаг — един от пълководците на Александър, който бил изкусен политик и талантлив държавен организатор. Той станал основател на династия, която управлявала Египет почти три века. Най-голямото си политическо могъщество царството на Птоломеите достигнало през III в. пр. н. е. То обхващало наред с Египет също така Киренайка, Кипър, Палестина, Южна Сирия, южната част на Мала Азия, крайбрежието на Тракия и Хелеспонт. През този период се проявил и разцветът на науката, литературата и изкуството(73).
Основната територия на царството била делтата и долината на Нил. В нея се запазило административното деление при фараоните на номи, начело на които сега били поставени назначени от царя стратези с административни и военни функции. Завеждащият канцеларията на стратега, който поддържал деловата кореспонденция и бил пазител на номовия архив, се наричал базиликограматеус. Финансовата администрация, данъците и повинностите на населението завеждал икономът. Номите се делели на топархи, а те от своя страна — на коми (села). Само най-низшите длъжности в бюрократичната йерархия като комархите (селските старейшини) и комограматеусите (писарите в комите), могли да се заемат от египтяни. Всички други по-висши длъжности се заемали от представители на елинистическата аристокрация.
Територията, разделена на коми, се наричала хора, т. е. селска местност. Главните градове — Александрия, Птолемаида и Новкратида — имали своя привилегирована територия, невлизаща в състава на хора, на която гражданите владеели парцели земя. Градската управа, устроена по подобие на гръцките полиси, била подчинена направо на царските чиновници. Всички владения извън пределите на самия Египет обикновено запазвали местното си управление, но ограничено и контролирано от птоломеевските наместници. В градовете от гръцки тип и в отделни други пунктове в хората имало работилници, в които работели роби, експлоатирани с методите, характерни за занаятчийските центрове в Елада(74).
Столица на държавата била Александрия — най-големият търговско-занаятчийски и културен център в Източното Средиземноморие. Тук се намирал царският двор начело с обожествяваните цар и царица. Към царския двор принадлежали велможите — съветници на царя, измежду които се назначавали върховните сановници за управление на държавата. Макар съставът на централните органи на управлението да не е все още изяснен, редица сведения има например за важната роля на финансовото ведомство, ръководено от диойкет, и на съдебното — ръководено от архидикаст(75).
В тази строго централизирана бюрократична администрация към традициите, наследени от времето на фараоните, се добавил богатият опит на гръцките полиси, пренесен от значителната емиграция. В резултат от нейната дейност се създавала огромна по количество документация. Показателно е например, че в канцеларията на диойкета Аполониус само за един ден се изписвали 60 свитъка папируси, а в някои други канцеларии на оглавяваното от него финансово ведомство за 33 дни през 258–257 г. пр. н. е. били съставени 434 свитъка. Старанието на чиновниците при съставяне на документи се илюстрира и от примера на един базиликограматеус, който написал писмо до себе си, когато замествал временно стратега, да подготви своевременно месечния отчет за хода на прибиране на реколтата(76).
Немислимо е да си представим създаването на такова голямо количество документация, за което всички изследователи на елинистическия Египет говорят, без един широк чиновнически апарат. Представа за него ни дават сведенията за канцеларията на споменатия диойкет Аполониус. В нея специална служба — хипомнематографейон — се грижела за дневниците (хипомнематисмой) на финансовото ведомство, чието съдържание и начин на съставяне е подобно на по-късните римски коментарии. Друга служба — епистолографейон, водела кореспонденцията на диойкета. В счетоводната служба на канцеларията работели 7 счетоводители, всеки от които имал по 10 помощници. Освен това към отделните служби по места на същото ведомство, за да се попречи на злоупотребите, се прикрепвал по един контрольор, който следял да не се засягат интересите на фиска. Така когато селяните предавали определеното им количество натурален данък или получените произведения върху царските земи, те не получавали разписки от началника на склада, докато финансовият контрольор не потвърди с подписа си предаването(77).
Забележителен континуитет в администрацията на Египет се проявява и през римското владичество, когато на основата на богатия римски организаторски опит тя получава ново развитие. Известно е например, че канцеларията на префекта на Египет в много отношения напомняла тази от времето на Птоломеите. В нея била обособена регистрационна служба, ръководена от ейсагогеус, чиято задача била групирането и организирането на документите по определена схема и образуването на томове, т. е. свитъци, според съдържанието им, наречени томой синколесимой. Други служители в канцеларията — хипомнематографеуси, били задължени да поддържат дневниците, наречени сега коментарии, в които записвали накратко, а понякога и доста подробно съдържанието на издаваните или получаваните в канцеларията на префекта документи. Съставените коментарии се излагали на обществени места, а след това се предавали в специализираната служба за съхранение на документите хегемонике библиотеке(78), която се управлявала от библиофилакс. Тук имало служител, чиято задача била да прави различни справки по документите на заинтересуваните лица. Хипомнематографейони или коментарии, поне в римско време, се водели и в канцеларията на стратезите. От практиката на канцеларията на стратега на Омбой и Елефантина узнаваме, че в случаите, когато един стратег управлявал два нома, коментариите се водели поотделно за всеки ном(79).
С най-много сведения разполагаме за пренесената от гръко-македонските преселници практика да се съхраняват в местни архиви документи, по регистриране на различните сделки, за да получат те законна сила, широко практикувана в Древна Гърция и Царството на селевкидите. Първоначално в Птоломейски Египет се съставяли т. нар. контракти на шестимата свидетели, единият от които бил синграфофилаксът, т. е. лицето, което съхранявало тези документи. Подобно на гръцките полиси и тук регистрацията можела да се извърши и документите да се съхраняват също така и в банки, които в Египет до голяма степен са били държавен монопол, или в храмови архиви(80).
Птоломеите в стремежа си да осигурят редовно събиране на таксите, с които се облагали сключените сделки, организирали държавни служби за регистриране на сделките. С такава цел през 264 г. пр. н. е. по места била учредена службата киботос. През 145 г. тя била заменена с графейон във всеки ном, който можел да извършва подобна регистрация и да съхранява свързаните с нея документи. Единственото изключение се правело в случаите на извършване на сделките в агората, т. е. Пазарището на столицата, когато тази документация се подготвяла и съхранявала в канцеларията на агорономоса — нотариалния чиновник в агората на столицата. Институцията на графейона продължила да функционира и в римско време. Освен регистрация на сделките и съхраняване на съответните документи, тя съставяла на всеки 4 месеца хронологически регистри на сделките — анаграфе. Добра представа за работата на тази институция ни дава оцелелият архив на графейона в Керкесоуха и Орос, ръководен в I в. от Кронион и Еутахас, която Е. Поснер подробно разглежда в цитирания труд(81).
През периода на римското владичество копия от този род документация за по-голяма безопасност се изпращали в специализирания архив за съхраняване на документите за недвижима собственост, какъвто имало в столицата на всеки ном, наричан библиотеке енкктесион. За документацията на учрежденията в нома съществувал друг специализиран архив — библиотеке демосиа. Тук се съсредоточавали разпорежданията на префектите и централните органи до стратезите, донесенията и отчетите на длъжностните лица в нома, годишните списъци на данъкоплатците, докладите на магистрати за извършената обществена работа и пр. По всяка вероятност при Птоломеите във всеки ном е имало само по един архив, тъй като разполагаме с данни кога са се обособили двата специализирани архива в няколко нома. Така в Арсиное това е станало между 62 и 72 г., в Оксиринх — около 130 г., а в Антинополис — едва в края на II в.(82)
Дошлите до нас сведения се отнасят предимно за първия тип архиви — библиотеке енктесион. Особен интерес предизвикват данните за водените тук в римско време регистри за недвижимата собственост — т. нар. диастромати. Сведенията в тях се групирали по селища (коми), а за столицата на нома и по райони, а вътре — по имената на собствениците с изброяване вида на собствеността, кога и как е придобита и пр. Оставяло се достатъчно място и за допълнително отразяване настъпилите изменения в собствеността. Същевременно продължила и практиката от времето на Птоломеите да се поддържат кадастри за земята и сградите, въз основа на които се определяли данъците, както и извършването на периодически преброявания на населението. Копия от тази документация се изпращали в библиотеке демосиа, а може би и в централния архив на Александрия(83).
Римската администрация проявявала сериозна загриженост за опазване на документите в номовите архиви. Така префектът Метий Руф издал разпореждане през 89 г., в което критикувал лошото поддържане в някои архиви на диастроматите и наредил те да се подновяват през 5 години. Префектът Минициус Италикус през 109 г. пък наредил да се изгради нова сграда за архива в Арсиное, тъй като много документи били пострадали поради лошите условия на съхранение в дотогавашната сграда. С любопитна точност била установена цената на новата сграда — 3282 драхми и 3 обола. При своите обиколки в провинцията префектите почти винаги инспектирали и състоянието на архивите(84).
Длъжността библиофилакс, т. е. главен архивист, в номовите архиви се заемала от заможни граждани, а често се предавала и по наследство. Библиофилаксът не само подбирал персонала от чиновници, писари и помощници, но и заплащал със свои средства неговата издръжка и поддържането на сградата и архива. Това естествено е оказвало отражение върху полаганите от него грижи за съхраняването на документите. Не случайно в споменатия Арсинойски ном било възбудено съдебно следствие за заплащане загубата на държавата от погубването на ценни архивни материали, продължило от 95 г. пр. н. е. до 24 г.(85)
Наред с номовите архиви в столицата Александрия са съществували и 3 централни държавни архива. Документите на централните и градски учреждения на столицата се концентрирали в библиотеке Патрикойс, която отговаряла на библиотеке демосия в номите. На библиотеке енктесион пък отговаряли други два централни архива — Хадриане библиотеке и Нанайон библиотеке, известни повече като Хадриана и Нанайон. Те получили имената си съответно от името на император Адриан, учредил първия архив, и от това на храма на Изида (Нана), където се намирал вторият. Последните два архива съхранявали еднородни документи, създадени за гарантиране на по-голяма сигурност на материалите особено срещу пожар. Между тях имало тясна връзка, като Нанайон бил подчинен на Хадриана. Това личи от един едикт на префекта Флавий Тицианий от 127 г., с който се предупреждава библиофилаксът на Нанайон да не разрешава ползуването на каквито да е документи от поверения му архив без разрешението на библиофилакса на Хадриана(86).
Някои данни говорят, че е съществувало изискване номовите архиви периодически да предават в централните архиви определен вид документи. Така от едно писмо на стратега на Медисианския ном се вижда, че той е изпратил през 136 г. 4 свитъка с дневници, водени в неговата канцелария. Друг едикт на споменатия Флавиус Тицианус обръща внимание на номовите архиви библиотеке енктесион за установеното нередовно изпращане в Нанайон на докладите с кратко описание на съдържанието на новопостъпилите в тях документи. Споменато бе също така, че в централния патрициански архив — Библиотеке Патрикойс, навярно са се изпращали документите от периодическите преброявания и естествено докладите на стратези и други висши провинциални длъжностни лица.
В Египет в много частни архиви наред с лични и семейни документи се намирали и такива, свързани с изпълнението на служебни длъжности. Така между личните и фамилни документи на стратега Аполонополис Хептакомия при императорите Траян и Адриан са намерени около 150 папируса официална документация, която бившият стратег донесъл в личното си имение в Хермополис. Архивът на някой си Аурелиус Исидорус се състои от лични и фамилни книжа, но особено ценни са тези, осветляващи дейността му като земевладелец и арендатор в края на III и началото на IV в. Оцелели са документи от над 25 лични архива от времето на Птоломеите, които хвърлят светлина върху политическите и социално-икономическите отношения в елинистически Египет. Установено е, че в много случаи в един личен архив се съхранявали документите на няколко поколения или няколко братя и сестри, родители и наследници(87).
Най-големият оцелял личен архив от древността е този на Зенон — управител на имение във Фаюм и дългогодишен секретар на диойкета Аполониус при Птоломей II Филаделф. Той се състои от хиляди делови писма, нареждания, донесения, договори, жалби и др., които хвърлят светлина върху институцията на диойкета, социалния и стопанския живот в Египет през III в. пр. н. е., тъй като Аполониус владеел наред с фаюмското още две крупни имения — в Палестина и Мемфис, притежавал собствен морски и речен флот, развивал голяма търговска дейност. Особено многобройни са документите за фаюмското имение, разкриващи отношенията със съседните клерухи, условията за даване земя в аренда, произвежданите зърнени храни, маслини, смокини и пр. — и търговията с тях, експлоатацията на наемни работници и роби, работещи в имението, и др.(88) От чисто архивна гледна точка интерес предизвиква проявеното от Зенон старание при организирането на архива. На гърба на всеки документ например той отбелязвал автора, мястото и датата на получаването му, както и въпроса, на който е посветен. Писмата са подредени по кореспонденти, а другите документи са групирани според типа и съдържанието им(89).
Във връзка с потребностите да управляват големи територии, да усъвършенствуват строителното дело, иригацията, военната и морската техника и пр., което изисквало основно познаване постиженията на миналото, владетелите на елинистическите държави покровителствували развитието на науката, литературата, изкуството, както и събирането и съхраняването на ценни научни и литературни ръкописи. Възникнали редица научни и културни центрове. Особено широка известност в елинистическия свят получили Александрия, Пергам и Антиохия на Оронт(90).
Още в началото на III в. пр. н. е. в центъра на Александрия в сенчест парк била построена огромна сграда наречена Музейон — научно учреждение, предадено под покровителството на музите. В него били събрани колекции на растения и животни, помещавала се царската обсерватория, имало зали за лекции и научна работа, както и стаи, в които учени и писатели живеели. Тук работели най-прочутите учени, историци, филолози, философи и поети на елинизма. База за научните занимания и преподаването била създадената към Музейона богата библиотека, която включвала най-пълно събраната по това време гръцка и отчасти източна мъдрост. Още при Птоломей II Филаделф в нея имало около 490 000 свитъка папируси, а през I в. пр. н. е. броят им достигнал 700 000. В Александрия била открита и втора, общодостъпна библиотека към храма на Серапис, наречена Серапейон, чийто фонд достигнал 300 000 свитъка(91).
Много учени и литератори привлекли в столицата си и владетелите на Пергамското царство, като им създали отлични условия за научна и литературна дейност. Така тук се формирал вторият по значение научен и културен център на елинистическия свят. В началото на II в. пр. н. е. в Пергам била построена великолепна сграда за библиотека, която по богатството на ръкописния си фонд и по-добрата си уредба започнала да съперничи дори на Александрийската. От Плутарх научаваме, че към средата на I в. пр. н. е., когато Марк Антоний заповядал цялото имущество на Пергамската библиотека да бъде пренесено в Александрия в дар на Клеопатра, тя имала над 200 000 свитъка(92).
Съперничеството между Александрия и Пергам довело до постоянно покачване цените на старите ръкописи, а не липсвали и опити за фалшифицирането им. От конкурентни съображения, според Плиний, Птоломеите забранили износа на папирус за Пергам. Очевидно тази мярка е била продиктувана и от нарасналите нужди на Египет от писмен материал, които поглъщали цялото производство на папирус в страната. При това положение пергамската писменост изпаднала в изключителна трудност. Търсенията за нейното разрешаване довели до откриване на нова суровина за писане — кожата. Обработена съответно, тя се превърнала в много подходящ писмен материал — пергамент. С високите си технически качества пергаментът с течение на времето изместил напълно папируса(93).
Грижи за събиране на антична писменост в добре уредени библиотеки-архиви се полагали и в други елинистически държави. Известни са библиотеките на македонския цар Персей, на тиранина на Сиракуза Хиерон, на понтийския цар Митридат, и др. Библиотеки-архиви се създавали и към големи храмове, училища, висши школи и пр.
3. Архивите в Древен Рим
В историческата литература терминът «Древен Рим» се е утвърдил като условно понятие. Той обхваща не само древния град Рим, но и възникналата около него през VI в. държава, заела постепенно територията на днешна Италия. В края на III в. пр. н. е. тя е най-силната робовладелска държава, обхванала Западното Средиземноморие, а през I–II в. се превърнала в огромна световна империя, включваща цялото Средиземноморие, значителни области в Западна и Югоизточна Европа, Северна Африка и Предна Азия. С разпадането и гибелта на Римската империя през V в. настъпва нов период в световната история — епохата на феодализма или Средновековието.
Върху територията на Древен Рим са открити многобройни различни надписи. Само етруските, предимно надгробни надписи, датиращи от началото на V в. пр. н. е., са около 10 000. Данните от тях и придружаващите ги в редица случаи изображения говорят за външните връзки на етруските а за взаимното им влияние с римляните. Макар и не толкова многобройни, запазили са се надписи и на езиците на италийските племена, а в Южна Италия и на гръцки език. Те са важни като документи, които произхождат непосредствено от населението на древна Италия.
По-голямата част от достигналите до нас официални и частни надписи са на латински език, като преобладават тези от епохата на империята I–III в. пр. н. е.). Пример за официален ранен надпис е съобщението за сенатския декрет от 186 г. пр. н. е., с който се забраняват вакханалиите — култовите тържества в чест на Вакх (Дионисий). Големият надпис с политическата биография на Август, копие от който се запазил в античния храм в Анкара, хвърля светлина върху края на републиканския строй и началото на империята. Редица законодателни и дипломатически актове са увековечени върху каменни и бронзови плочи. Многобройни са и частните надписи (надгробни, посвещения на богове, завещания, грамоти за освобождаване от робство, устави на частни колегии и др.) Най-известен е Бурринитанският надпис в Северна Африка от II в. пр. н. е., съдържащ оплаквания на земеделци колони от тежкото им положение и злоупотребите на местната администрация(94).
Хилядите надписи, оцелелите папируси в Египет и Предна Азия от времето на републиката и империята и особено информацията на древните автори свидетелствуват по безспорен начин за важната роля на документацията в живота на Древен Рим. Самото развитие на робовладелската държава, деловият живот, охраната на частната собственост и съпътствуващото ги съдопроизводство изисквали администрацията и гражданите да си служат с писмени документи и съответно да ги съхраняват. В изворите има сведения не само за отделните институции, които съхранявали документи, но и за тяхното значение като органическа част на държавния, обществения, икономическия, културния и религиозния живот.
Като материал за писане в Древен Рим се използувал камък (за надгробни и други паметници), пластинки от бронз, мед или слонова кост (върху медни пластинки например през V в. пр. н. е. били написани известните закони на XII таблици), платно, дървени плочки-дъсчици, папирус и пергамент. Най-широко били разпространени дървените плочки. Поради голямата си достъпност в богатата с вековни гори Италия те доста продължително време издържали конкуренцията на много по-удобните за писане и съхранение папирус и пергамент, с които древните римляни се запознали и започнали да ги използуват след проникването им в Източното Средиземноморие и Египет(95).
Дървената плочка-табула за да се пише по-удобно върху нея, се боядисвала с бяла боя или гипс, поради което се наричала табула алба или само алба. Често дъсчицата с изпъкнали ръбове се покривала с тънък слой восък, поради което се наричала табула церата или само цера. По-дългите текстове се записвали върху няколко еднакви дъсчици, връзвани заедно с шнур през пробитите в тях дупчици. Те съответно се наричали диптихи — когато връзките се състояли от 2 дъсчици, трептихи — от 3 дъсчици, и полиптихи — когато броят на дъсчиците във връзките бил по-голям. С такива названия връзките се наричали и когато няколко текста се обединявали заедно по някакъв признак.
Връзките имали и по-общо наименование — кодекс. Терминът кодекс в буквален превод означава дървен пън, нарязан на дъсчици. По време на империята все по-широко в римската администрация навлязъл папирусът, като папирусните ръкописи наред с класическата си форма на свитъци започнали да се съставят и във формата на кодекси, т. е. на дела и книги. Във формата на кодекси се съставяли и пергаментните ръкописи, които през Ранното средновековие изместили напълно папирусите(96).
Известно е, че във всекидневието на римляните голяма роля играела религията. Както всички народи в древността, те обожествявали непонятните явления в природата и обществения живот. За да се грижат за хората и държавата, на боговете се принасяли жертви, четели се молитви и се извършвали особени ритуални действия. Като земеделци и воини римляните били практични и реалистични хора. Те се обръщали към божество обикновено с някаква определена молба — да увеличи приплода, да прати дъжд, да спре мора по добитъка и хората, да дари победа и пр. Особено важно било молитвата да бъде произнесена точно, защото дори и най-малката грешка я правела недействителна. Поради многобройността на боговете не било лесно да се определи необходимата молитва, съпроводена със съответни жертви и ритуали.
Ето защо се появили специалисти от сведущи хора, които наблюдавали култовете към отделните богове и реда в храмовете, подготвяли жертвените животни, следели зa точността на молитвите религиозните действия, можели да дадат съвет към кое божество трябва да се отправи една или друга молба. За култа например на Марс и Юпитер следели жреците фламини. Колегия от 6 нарочни девици — весталки, обслужвала култа към Веста. Колегия от 6 авгури давала съвети за бъдещето, като наблюдавала как летят птиците и как свещените кокошки кълват зърната. Колегията на харуспийците пък предсказвала бъдещето по вътрешностите на животните и тълкувала небесните знамения и пр. Суеверните римляни често се обръщали към услугите на жреческите колегии. Нито една битка, нито едно голямо събитие не започвало, ако предварително не била измолена волята на боговете(97). Логично е да се предположи, че в резултат на оживената дейност на жреческите колегии се създавали архиви, в които се съхранявали отправени към тях искания и въпроси, както и копия на изпратени отговори и коментарии.
Според преданието още от най-древния, царския период в Рим се появили т. нар. сибилински книги, които съдържали гръцки оракули и пророчества, предвещаващи бляскавата съдба на Римската държава и ролята й на наследник на всички предишни цивилизации. За тяхното съхраняване се грижела специална жреческа колегия, чийто състав постепенно бил увеличен от 2 на 15 члена. Книгите се пазели в най-дълбока тайна. Дори колегията се обръщала към тях само по решение на сената и то в изключителни случаи — главно по време на война, необикновени нещастия, стихийни бедствия и необясними природни действия. В такива случаи жреческата колегия правела съответни справки в книгите и съобщавала текста на пророчеството, съпровождайки го с обяснителни коментарии за изхода от войната или бедствието като се посочвало и как да се умилостивят боговете(98).
Плутарх например съобщава за подобна консултация със сибилинските книги в зората на републиканския строй, когато предстояла война със сключилите помежду си съюз сабини и латини. Изправен пред надвисналата опасност, градът бил превзет от суеверен страх, вследствие на който нито една римлянка не можела да доноси плода си. Пабликола — един от първите консули на Рим, следвайки наставленията на сибилинските книги и съвета на оракула, устроил игри за умилостивяване на боговете, които внушили спокойствие на гражданите. А в последвалата война римляните удържали бляскава победа(99).
Няколко такива изключителни случая споменава и Тит Ливий. Така в 461 г. от основаването на Рим едно небесно знамение — внезапно изливане на каменен дъжд и настъпването на нощта посред бял ден, хвърлило страната в суеверен страх. В съответствие със справките със сибилинските книги сенатът назначил диктатор, който устроил празненства за умилостивяване на боговете. Петдесет години по-късно чудовищен мор опустошил градове и села. Отново спасението било потърсено в сибилинските книги. Няколко консултации с тези книги според Ливий били направени по време на Пуническите войни. Преди сражението при Кана жреческата колегия била натоварена да представи в сената доклад, изготвен въз основа на тълкуването на предсказанията в сибилинските книги(100).
С развитието на римското общество значението на сибилинските книги не намаляло. Те се попълвали с нови благоприятни за Рим прорицания. В архива на жреческата колегия, съхраняван в храма на Аполон на Капитолийския хълм, наред с книгите се пазели протоколите от заседанията на колегията, тълкуванията на съответните изречения, отправените искания от сената и висши магистрати, дадените отговори и препоръки и др. Когато през 83 г. пр. н. е. при пожара в района на Капитолиума архивът изгорял, по решение на сената била изпратена специална експедиция в градовете на Гърция и Мала Азия, за да издири запазилите се там текстове на сибилинските книги. Възстановените по този начин сборници от пророчески изречения служели за оправдаване завоевателната политика на световната Римска империя. Август, който бил и върховен жрец — велик понтифекс на империята, ги обявил за единствени ортодоксални пророчески книги. Той наредил те да бъдат поставени в два позлатени сандъка и да се съхраняват в издигнатия от него храм на Аполон Палатински(101).
Изключително голяма роля особено в периода на формирането и утвърждаването на държавата, играела колегията на 6–а понтифекси. Представлявайки най-образованата върхушка на господствуващата класа, понтифексите били компетентни в много области на тогавашното езотерическо (тайно) знание и култура — писменост, обичайно и религиозно право, изчисляване на времето и съставяне на държавния календар, уточняване на минали събития, инженерно дело и др. Главата на тая колегия — великият понтифекс, се избирал от народното събрание пожизнено и се смятал за своеобразна глава на цялото римско жречество(102).
В изпълнение да обширните си функции колегията на понтифексите натрупала свой значителен архив, в който намерили отражение съществени моменти на обществения и държавния живот. Във връзка със съставянето на държавен календар например тук се изготвяли списъци на консулите — т. нар. консулски фасти, въз основа на които римляните водели летоброенето. Великият понтифекс правел записки за най-важните събития, станали през едногодишното управление на поредните консули, извлечения от които се излагали на форума в Рим. Така възникнал онзи летопис, известен под името «Велики анали». Възстановените части от аналите след унищожаване архива на понтифексите при нашествието на галите през 390 г. пр. н. е. били обнародвани през 126 г. пр. н. е. от великия понтифекс Луций Сцевола.
По искане на магистратите понтифексите определяли благоприятни дни за различни мероприятия, придружавайки даваните справки със свои коментарии. Като познавачи на обичайното и религиозното право те помагали да се формулират законодателните актове и съдебните решения, снабдявали съответните власти с формули и коментарии, а също така консултирали гражданите при водене на съдебни дела. Чак до III в. пр. н. е. тяхна била привилегията да тълкуват не само религиозното, но и светското право. Когато по-късно с правото започнали да се занимават специални магистрати, архивът на понтифексите станал важен източник по история и теория на правото. Въз основа на съхраняваните в него коментарии например през 200 г. пр. н. е. юристът Елий издал първия трактат по римско право. Заслужава да се отбележи и създаваната документация на понтифексите, свързана с вътрешния живот на жреческата колегия, списъците на нейните членове, протоколите на заседанията им, съставените формули на заклинания и молитви, уточненията на обреди и церемонии, финансови и стопански материали(103).
Отначало колегията на понтифексите се състояла изключително от представители на патрициите и архивът имал строго секретен характер. Към края на IV в. пр. н. е. упоритата и продължителна борба на плебеите се увенчала с редица отстъпки в тяхна полза. Оттогава половината членове на колегията стават техни представители, плебеите наравно с патрициите получили достъп до документите. Архивът изгубил окончателно своя секретен характер с въведената от плебейските цензори и понтифекси практика преписи на най-важните закони да се излагат на обществени места, да се дават публични отговори по правни въпроси, а «Великите анали» били публикувани(104).
Между жреческите архиви важен бил също така архивът на колегията на 20–те фециали. На нея продължително време принадлежала привилегията да съставя и съхранява международните договори, включително и тези с федералните държави. Така че фециалите изпълнявали три функции — на жреци, на дипломати и на архивисти. Международните договори се подписвали с изпълнение на определени церемонии и ритуали, нормите за които изработвали фециалите, а след туй ги съблюдавали. Когато някоя държава например накърнявала интересите на Рим, при съответния владетел се изпращали фециали, за да връчат римския протест, придружен с искане на удовлетворение в 33–дневен срок. В случай на отказ те повтаряли протеста си и след новия отговор подготвяли доклад за създалото се положение до сената и народното събрание. Когато се вземало решение за обявяване на война, фециалите се изпращали на границите с вражеската страна, където в присъствието на свидетели съобщавали за обявяването на войната, като извършвали определени символически ритуали. Само тогава въз основа на «фециалното право» войната се считала за справедлива и угодна на боговете. След завършването на войната фециалите съставяли текста на мирния договор, който се подписвал от военачалника или сенатските пратеници, и го скрепвали със съответни клетви и жертвоприношения. В по-ранните години фециалите сами подписвали сключването на примирие или мир.
Решенията за обявяване на война и мирните договори в преписи върху бронзови плочи се излагали пред храма на Юпитер на Капитолиума или пред храма на Фидес на Квиниралския хълм. Оригиналите на тези и всички други документи на фециалите първоначално не се събирали на едно място, а се съхранявали в различни храмове. Хораций например споменава, че оригиналът на договора с габиянци се намирал в храма на Семон Санг — покровител на договорите и верността, а Дионисий бил видял договорите на Сервий Тулий с Лациум в храма на Диана. Някъде около времето на Пуническите войни международните договори започнали да се съсредоточават в сенатския архив — Ерариума. Полибий съобщава, че е преписвал в този архив текстовете на договорите с Картаген. Същевременно всички по-стари договори били събрани в храма на Фидес. При споменатия вече пожар през 83 г. пр. н. е. и този архив изгорял, което се смятало за голяма загуба на държавата. Ето защо били предприети опити той да се възстанови чрез издирване на преписи и надписи във всички краища на страната. По времето на император Веспасиан (69–79 г.) във Фециалския архив в храма на Фидес имало над 3000 документа(105).
Заслужава да се отбележи, че през ранния период в Древен Рим е съществувал и архив на плебейската култова организация, известна под името «Арвалски братя», чието възникване преданията свързват с основателя на Рим Ромул. Тази култова организация играела важна роля за сплотяването на плебеите в борбата на патрициите. Съблюдаваните от нея религиозни обреди, молитви, заклинания и песни били свързани с главния поминък на плебеите — земеделието. Именно поради това неин център в началото станала гората край градските стени, посветена на богинята на земята Деадна — по-късната Церера, отговаряща на гръцката богиня Деметра. Впоследствие в този район бил издигнат храм на Деадна, в който се пазели и архивите на братството. Още през XVI в. тук били открити първите находки — остатъци от арвалския архив, а в по-ново време последвали други нееднократни находки(106).
За почетното място на храмовите архиви в римското общество говори и обстоятелството, че много лица предавали в тях за съхранение свои важни документи, особено завещания. Известно е например, че Юлий Цезар и Октавиан Август са оставили завещанията си в храма на Веста, а те следвали в това отношение примера на други знатни семейства. В подробното описание на завещанието на Август римският историк Светоний сочи, че то обхващало 3 големи папирусни свитъка. В първия се съдържали разпорежданията на Август във връзка с неговото погребение, вторият представлявал описание на собствените деяния, които следвало да се изпишат върху медни плочки и да се поставят на входа на неговия мавзолей, а третият свитък съдържал важни държавни тайни, броя на бойците в римската войска, сумите в държавната хазна, поименния списък на императорските роби и на освободените роби в императорския двор и др.(107)
Естествено, с разцвета на римската държава политическият и стопанският живот преди всичко намерил отражение в архивите на гражданските учреждения. През епохата на републиката най-важен сред тях, за който изворите дават сигурни сведения, бил Ерариумът. Самото му название, означаващо «съкровищница», свидетелствува, че той е възникнал в най-дълбока древност, когато подобно на други страни на ранния период от развитието на държавния апарат официалните документи се съхранявали заедно с държавните материални ценности. Според Плутарх през първите години на републиката консулът Публикола обособил самостоятелна магистратура за държавната хазна, която настанил в храма на Сатурн на Капитолийския хълм, и предложил на народа да избере двама квестори, които да се грижат за нея(108).
Логично е да се предположи, че първоначално в Ерариума, където се съсредоточавали държавните материални ценности, започнали да се пазят и документите за държавните приходи и разходи, събирането на данъците, коментариите на квесторите и други документи от финансов характер. Той бил разположен в подземието на храма на Сатурн, тъй като по традиция Сатурн се считал за покровител на изчисленията и пресметливото водене на стопанството. В продължение на 5 века (от създаването му в края на VI в. пр. н. е. до 79 г. пр. н. е., когато била построена специална модерна сграда за нуждите на архива), Ерариумът изпълнявал едновременно функциите на хазна и архив. С течение на времето все повече място в него заемала документацията, свързана с дейността на сената. Поради това най-често изследователите определят Ерариума като сенатски архив. По-точно е становището на А. Бренеке, който го определя като архив на сената с проявена тенденция да прерасне в главен държавен архив, тъй като в него се приемали важни документи и на други централни магистратури(109).
Сенатът играел голяма роля в държавния живот на републиката. Нито един законопроект не постъпвал за разглеждане от народното събрание (куриатни, центуриатни и трибутни комиции), ако предварително не бил обсъден в сената. Нещо повече, законът, приет от народното събрание, ставал закон чак след одобряването му от сената. Висшите магистрати давали отчет зa действията си пред сената. В неговия състав от IV в. пр. н. е. се включвали изслужилите своя срок висши магистрати — консули, претори, народни трибуни, квестори и пр. Той бил главна опора на римската олигархия(110).
Сред документацията на сената, пазена в Ерариума, заслужава на първо място да се посочат неговите резолюции — т. нар. сентенции. Те съдържали предварителното одобрение от сената на по-важните мероприятия на магистратите. Сентенциите добивали валидност едва след регистрирането им в Ерариума, известно като «делацио ад Ерариум». Тук за всеки магистрат се съставял кодекс от сентенции — «либър сентенциарум ин сенатус диктарум», който се попълвал по реда на постъпване на резолюциите в архива. Квесторите имали право при извършване на регистрацията да поискат от съответните магистрати да удостоверят със своите подписи и с тези на няколко свидетели — сенатори, достоверността на представените сентенции, т. е. че точно в тази си формулировка те са одобрени от сената. В годините на разпадане на републиканския строй тази практика все по-често се нарушавала. Цицерон съобщава, че Цезар (а след това и Антоний) обикновено скалъпвал в дома си сенатските резолюции, подкрепял ги с подписите на подбрани от него сенатори и ги представял в Ерариума, без да чака да бъдат одобрени от сената(111).
Дебатите в сената по принцип не се протоколирали. Често председателствуващият заседанията на сената включвал в своите коментарии и бележки за разискванията. Той обаче не предавал коментариите си на Ерариума, а ги пазел в своя частен архив (таблинум). Едва при първото консулство на Цезар (54 г. пр. н. е.) започнали да се водят официални протоколи на заседанията на сената, но скоро Август слага край на тази практика. Вместо това той натоварил един от по-младите сенатори, комуто дал титлата «кураториум акторум сенатус» (т. е. човек, който е в течение на сенатските документи), да съставя паметни бележки за хода на заседанието, в които да отбелязва кой какво е казал. Тези бележки вече не се предавали в Ерариума, а били предназначени лично за императора и се пазели във формиралия се императорски архив(112).
В Ерариума се предавали и важни документи на висшите магистрати, получили одобрението на сената. Преди всичко това били т. нар. едикти, в които магистратите излагали при встъпване в длъжност програмата за едногодишната си дейност. Всеки висш магистрат можел да излезе с едикт и по допълнителен въпрос, който не бил включен в основния едикт. Сенатът одобрявал също така отчетите на длъжностните лица за дейността им през изтеклия мандат или във връзка с изпълнението на важна конкретна задача, с която са били натоварени по решение на сената. Този род документи на магистратите носели общото название «акта» (т. е. дело, свидетелствуващо за нещо, свършено)(113). Споменато бе освен това, че от времето на Пуническите войни в Ерариума се съхранявали и международните договори.
В главния архив на републиката постъпвала и документацията, свързана с дейността на комициите — видовете народно събрание в Древен Рим през различни периоди. На първо място тук спадат законодателните актове. Посочено бе вече, че магистратът, който внасял законопроект в народното събрание, следвало предварително да получи одобрението на сената и бил задължен да го депозира в Ерариума. След приемане проекта от комициите в Ерариума се изпращал и утвърденият текст на закона. Неговото съдържание се разгласявало пред гражданите «ренунциацно» (устно) или чрез «албум» (изписано върху белосана дъска, която се излагала на публично място). В Ерариума се предавали и документите на комициите по изборите на магистратите и други решения от тяхна компетентност(114).
Разполагаме със сигурни данни за грижите в Древен Рим по отношение документацията на цензорската магистратура. Цензорите се избирали по двама на всеки 5 години измежду бившите консули. Тяхната главна функция била провеждането на т. нар. цензус — периодическа оценка на имотното състояние на населението, въз основа на която се деляло на касти, определяли се данъците, които следвало да плаща, и получавало съответни права. Обикновено цензът се извършвал на 5 години и се състоял от два етапа.
На първия етап цензорите провеждали общо преброяване на населението. При него главата на всяко семейство давал подробни сведения за гражданското и имуществено състояние на всеки член от семейството. Съответните списъци и допълнителната документация, събрана във връзка с тяхното съставяне, се съхранявали в храма на Нимфите на Марсово поле, който бил недалеч от сградата на цензорската магистратура. Въз основа на концентрираните в този архив материали се определяли данъците на гражданите, техните права и други задължения.
На втория етап на ценза се извършвало преброяване на принадлежащите към съсловието на конниците граждани, съставяли се списъци на наборниците, преразглеждал се и се допълвал съставът на сената. Тази документация пък се съхранявала в Атриум Либертатис, разположен на Форума. Там се съсредоточавали и цензорните документи относно сключването на контрактите за събиране на данъците, таксите и глобите, за строителството на обществени сгради и пътища, за стопанисването на държавната земя, мини, занаятчийски работилници и пр.(115)
Интересен случай за цензорския архив разказва Тит Ливий. През 178 г. пр. н. е. някои прекупвачи на държавните вземания не били допуснати да участвуват в търга за събиране на вземанията, определени в резултат на поредния ценз. Конническото съсловие, към което принадлежали прекупвачите, обвинило цензорите в нарушение на законите. В отговор на това обвинение цензорите незабавно се отправили към Атриум Либертатис, където отпечатали държавните книжа, затворили архива, разпуснали държавните роби (работещи в архива) и заявили, че няма да пристъпят към изпълнението на никаква държавна задача, докато народното събрание не се произнесе по обвинението срещу тях(116).
Въпросните два архива на цензорите съхранявали събраните материали само временно, т. е. те се формирали като важни текущи учрежденски архиви. Документите в тях поради актуалното им практическо значение били нужни и се използували в ежедневната работа на цензорите. След изтичане мандата на тези магистрати материалите, събрани в храма на Нимфите и в Атриум Либертатис, се предавали в Ерариума, за да могат да се използуват и от други магистрати.
В хода на борбата за разширение на правата си плебеите, които дълго време нямали достъп до държавните длъжности и до материалите в Ерариума, създали свой плебейски светски архив. Неговото възникване е свързано с наложената на патрициите отстъпка в началото на V в. пр. н. е., когато били принудени да се съгласят с учредяване на колегията на 10–те народни трибуни, избирани чрез всеобщо допитване до плебса — плебисцит. Народните трибуни имали право на «вето» по действията на другите магистрати, дори да ги арестуват, да свикват плебейските трибутни комиции, които станали основен и решаващ вид народно събрание, да обжалват пред тях решенията на сената, да предлагат на трибутните комиции решения и пр.
Законът за учредяване колегията на плебейските трибуни бил предаден под надзора на двама едили и се съхранявал в храма на Церера — покровителка, както видяхме, и на култовия архив на «Арвалските братя». Така било положено началото на плебейския архив, в който постъпвали материалите от плебисцитите решенията на трибутните комиции, жалбите на плебеите до трибуните, решенията на последните и мотивите да упражняват правото на «вето», заповедите за арести на магистрати и пр. Тук се пазела и документацията, отразяваща дейността на едилите, натоварени да следят за реда в града, да се грижат за градското благоустройство и продоволствието на гражданите, да устройват обществени игри(117).
В началото трибуните като плебейски магистрати нямали достъп до сената и неговия архив, Ерариума, а това затруднявало изпълнението на техните контролни функции. Висшите магистрати често, позовавайки се на решения на сената, действували във вреда на плебса. В такава обстановка важни последствия за характера на плебейския архив имало издействуваното постановление на сената през 449 г. пр. н. е. копия на всички негови решения да се изпращат за съхраняване в храма на Церера. С това народните трибуни получили възможност да контролират отговарят ли на утвърдените закони и решения действията на сената и магистратите, за да не се допуска, както Ливий пише, изопачаването и фалшифицирането им по желание па консулите или други висши магистрати(118).
Така архивът в храма на Церера се оформил като важен официален архив, който функционирал наред с Ерариума. Той продължил да съществува, докато плебеите получили достъп до всички държавни длъжности и повече нямало нужда от втори, паралелен архив. Е. Поснер изказва предположение, че след прокарания през 286 г. от народния трибун Хортензий закон, съгласно който решенията на трибутните комиции ставали задължителни за всички граждани, плебейският архив се влял в сенатския архив. Оттогава чак до началото на империята едилите — бившите ръководители на архива в храма на Церера, участвуват наред с квесторите в управлението на Ерариума(119).
С укрепване могъществото на Древен Рим и превръщането му в най-обширната по територия държава в Средиземноморието, значението на Ерариума като най-важен държавен архив непрекъснато нараствало. Действително той не се е оформил като единен централен архив за документацията на всички централни учреждения на Римската република, тъй като в огромната държава действували и противоречиви фактори и традиции. Но дори в така очертаните рамки, в които архивът се попълвал с най-важни официални документи, за близо 5 века в него очевидно се е натрупала огромна по обем документация. Това безспорно изиграло не второстепенна роля при вземане на решението да ce изгради специална сграда за нуждите на архива, наречен Табулариум. Названието свидетелствува, че дървената плоча — «табула», продължавала да бъде един от главните материали, върху които се пишели официалните документи в Рим.
Неколкократно споменатият пожар на Капитолиума през 83 г. пр. н. е. разрушил храма на Юпитер — главния бог на древните римляни. Засегнат бил сигурно и намиращият се недалеч храм на Сатурн с разположения в него Ерариум. Реконструкцията на храма на Юпитер и строителството на Табулариума били възложени на Лутаций Катул — историк, консул през 78 г. пр. н. е., а по-късно велик понтифекс. Внушителната сграда на Табулариума била издигната в северозападната страна на форума. Тя сполучливо свързвала двете възвишения — истинския Капитолиум с храма на Юпитер и цитаделата, като завинаги го обединила в общ Капитолийски хълм.
Сградата била триетажна с «Г»-образна форма. От форума към него водела висока и тясна стълба. Двадесет и пет каменни колони поддържали двуетажна аркада, която оформяла красивата фасада, обърната към форума. Оцеляла е само част от долната аркада, широка 5 метра, която не е била свързана с помещенията на сградата, а служела като пасаж-връзка между предишните възвишения на Капитолиума. Сградата била толкова солидна, че устояла на многобройните пожари и разрушения, на които Рим е бил подложен. През средните векове тя била използувана за затвор и складови помещения. През XVI в. Микеланджело разрушил западната и горната част на бившия Табулариум при изграждане на прочутия палат на главата на градския съвет, а първия етаж с аркадата вградил в палата, чиято фасада обърнал на северозапад.
В системата на римските учреждения Ерариумът-Табулариумът заемал особено място. Достигнали са до нас частични сведения за неговата организация, за щата, за служителите и др. Ръководството му било поверено на лица с високия сан квестори. Но тъй като тази длъжност, както е известно, се изпълнявала в продължение само на една година, квесторът не успявал да вникне в същността на работата, поради което връзката му с архива била нетрайна. Основната работа изпълнявали служители — скрибе, но не в смисъл на писари, а секретари, които правели справки, изготвяли копия на документи за учрежденията и частни лица, което укрепвало техния авторитет. Положението им давало възможност за злоупотреби и вземане на подкупи, поради което имали лоша репутация. В йерархията на длъжностите в архива по-долу стояли табуларии и либрарии, занимаващи се с подреждане на документите, изготвяне на копия и др. Използувани били и държавни роби за преписване на документи, които се разпращали до заинтересувани институции, изпълнявали и физическа работа.
По сведения на историци, юристи, от многобройни надписи се вижда, че документите се съхранявали не поединично, а във вид на книги според произхода — по учреждения, магистрати, по характер, а в рамките на тези групи — по години. Може да се предполага, че се съставяли и описи — иначе служителите едва ли биха могли да се ориентират в непрекъснато нарастващия материал.
В заключение би трябвало да се отбележи, че по време на Републиката в Рим съществували и провинциални архиви за документите на наместници, градски управители, местни магистрати, жреци и т. н. Липсата на достатъчни и достоверни сведения не дава възможност да се очертае тяхната вътрешна организация, но най-общо казано, те съхранявали наредби, списъци от преброявания на населението, дела по събиране на данъци и налози, договори, молби от частен характер и др.
Макар ролята на Сената да била ограничена, Табулариумът запазил характера си и продължил да функционира като Сенатски архив. По време на Принципата той останал върху задълженията на квесторите. Условията били незадоволителни и навярно поради това император Тиберий през 16 г. назначил 3 чиновници — кураторес табулариум публикарум за хранители на държавните документи. В техните задължения влизало и издирването на липсващите документи и реставрация на повредените. Работата продължила до 46 г., но не би могло да се прецени доколко успешно е била завършена. Други сведения за въвеждане ред в архива не са запазени, а не били и нужни, тъй като документите на Сената загубили своето значение. Табулариумът просъществувал като Сенатски архив до средата на III в.
Архивите на Императорския Рим
По време на империята център на архивното дело става императорският архив, който се формира от документите на новата администрация на цезарите. Наследените от републиканския период архиви не се попълвали повече с нови документи и постепенно загубват своята самостоятелност. Самият Табулариум се превръща в учреждение, което оформя и публикува императорските декрети и разпореждания. Първите императори, макар да проявявали интерес към архива, вниманието си насочвали главно към документите, които поставят основите на Главния архив на държавата(120).
Най-важните документи се съсредоточавали в двора на императора на Палатина и били поверени на специално длъжностно лице — Коментариеизес, който отговарял за двореца. Останалите служби били пръснати из града и всяка съхранявала собствените си документи.
В литературата Tabularium Ceasaris често се споменава и създава илюзията, че това е органическо цяло. В същност в този период функционирали няколко служби, а императорът присвоил най-важните магистратури, като ги поверил на лица от собственото си обкръжение и назначил в тяхна помощ щаб от чиновници. По този начин възникнали ведомствените архиви, изпълняващи най-различни поръчения.
Личният или секретен архив на императора се намирал в самия императорски двор и бил предаден на доверени лица със звание Notarius sekretia, hortularus или просто tabularius. B него, както трябва да се предполага, се съхранявали най-важните политически документи. Римските управници от ранни времена пазели документите от времето на своята служба, така че по стари традиции Цезар съхранявал своите документи, а императорите след него продължили тази практика. Между документите от подобни хранилища Ливий открил бележки към завещанието на император Август, а в скриниума на император Нерон след смъртта му било намерено обръщение към народа. Между секретните документи на Калигула били два списъка с имена на римски граждани, набелязани да бъдат убити, за да се конфискуват имуществата им(121).
В личния архив на императора били и документите от консултациите с най-близките му съветници, които постепенно изместили Сената. През следващите векове тази група се разраснала в специална организация — Консисториум, разполагаща със собствен щат от секретари и помощници. След смъртта на императора неговият наследник имал право да разполага с документите, да ги използува или унищожи. Светоний съобщава например, че документите на император Тиберий, неговите акта и коментарии ползувал император Домициан(122). Но тъй като в кореспонденцията се срещали сведения, които могли да злепоставят императора, считало се за признак на великодушие, ако при възкачването на престола новият император унищожи наследените документи(123).
През I и II в. постепенно се оформят и централните учреждения, изпълняващи различни функции — правни, финансови, административни и такива, свързани със съкровищницата. Ясно разграничение на дейностите нямало, голяма част от работата поемали лица, пряко отговарящи пред императора. В началото на IV в. по време на управлението на император Диоклециан учрежденията се наричали скринии (цилиндрично ковчеже, използувано за съхраняване на ръкописи, екипировка, която дала название и на службите, които го използуват)(124).
Информация за архивите на отделните учреждения липсва, но формирането им навярно се извършвало успоредно със създаване на самите учреждения. Така през 23 г. финансовата служба била иззета от квесторите и прехвърлена върху задълженията на преторите. Но финансови документи се съхранявали и на други места. Бързо нараствал и архивът на префекта на преторите, доколкото префектът постепенно заема мястото на пръв помощник на императора. През него минавали първоначално съдебните дела, след това той се занимавал и с разходите на армията и със събиране на налози и данъци.
Службите съхранявали своите документи, представляващи оригинали на получената кореспонденция, оплаквания с резолюция на императора, одобрени императорски укази, закони, а навярно и протоколи от заседанията на съда. Тези хранилища според G. Cencetti «наподобяват съвременни държавни архиви не толкова по количеството документи, колкото по същество»(125). Между документите били и кадастрите — метални плочки за регистриране недвижимата собственост и документи на провинциалните управители, предадени в архива след напускане на службата. Там се съхранявали и преписи от преброяването, оригиналите на които се намирали в провинциите.
Недостатъчната информация не позволява детайлно да се очертаят методите на работа в архивите, но може да се предполага, че документите се групирали в серии, представляващи обособени групи, подобно на тези в Табулариума. Документите се налепвали един за друг, за да образуват свитък (rotulus), към единия край на който се прикрепял етикет за идентифициране на единицата. Свитъците се нареждали върху полици, а някои служби ползували и сандъци. За по-лесното им намиране се съставяли описи, наподобяващи диастромата в Римския Египет, а справки се давали от специални чиновници — регендариуси.
С най-голямо значение и най-известен между всички учреждения бил Императорският върховен съд. При нужда чиновници и граждани търсели документи за доказателство. Така например през 112 г. управителят на провинция Плиний Младши поискал от императора Траян «истински и достоверни документи», които се надявал да намери в императорския архив. В отговор му било съобщено, че «нищо не се намира в дневниците на императорите преди мене». Жителите на гр. Смирна през 139 г. поискали легализирано копие от указ на император Хадриан относно градския фестивал. Такъв документ бил получен с потвърждение на 7 свидетели(126). Тези данни, макар и частични, показват, че документите могли да се ползуват, когато са запазени и когато се съблюдавал установеният за това ред.
Съдбата на Табулариум цезарис не е известна, но в запазено писмо от 599 г. папа Григорий съобщава, че хранилището на император Юстиниан било опожарено и «нито един документ не е запазен от онова време»(127).
Архивите на провинциите по време на Принципата значително напреднали. Август и императорите след него провели рационални реформи, по силата на които във всяка провинция бил организиран архив, който едновременно бил и финансово учреждение, занимаващо се с императорските владения и с облагане на данъци, а съхранявало и списъци от преброяванията. От тези хранилища могли да се получават копия, подписани от свидетели. Градовете били подчинени на Градския съвет (курията), състояща се от 100 членове. Тя се оглавявала от двама чиновници, чието основно задължение било да събират данъците и анона и да разпределят средствата за нуждите на градското управление и да съхраняват документите.
Съществени изменения в управлението на империята настъпили с реформите на Диоклециан, които целели да се организира такава бюрократична система, която да помогне на империята да се развие и запази. Реформите се изразявали най-общо в засилена централизация, която създавала възможности за произвол — продажба на длъжности, организиране на система от шпиони, които да докладват за поведението на началници на служби и др. Тази бюрокрация затруднявала гражданите. За да се сдобият със съдебен акт, те трябвало не само да заплатят огромна парична сума, но да си набавят и папирус(128). Документацията непрекъснато нараствала, а контролът върху нея бил недостатъчен. Редица факти потвърждават, че императорите не успели да се запознаят със съдържанието на документите, които подписвали. A. Johnes в своята студия отбелязва, че «Император Валентиниан (421–454 г.) помилвал престъпници, без да знае за това и без знанието на министъра на правосъдието»(129).
Бюрократичната организация на военната и гражданската административна власт в Източната и Западната империя били подробно описани в известния наръчник Noticia dignitatum, съставен около 395 г. и достигнал до нас чрез едно средновековно копие(130). В него подробно били описани управлението на късната Римска империя и държавните длъжности, а съдържал и сведения за начина на съставяне и съхраняване на документите. Императорската канцелария се състояла от няколко отделни служби, за които отговаряли висши длъжностни лица: magister libelorum отговарял за ведомството, което приемало молби, изпратени до императора, за оформянето им след императорската резолюция и изпращането на отговорите; magister epistolarum завеждал императорската кореспонденция; magister memoria или секретарят имал за главна задача да следи за движението на документите между различните канцеларии, а отговарял и за кореспонденцията; primicerius dispositionum освен основните задължения — да осигурява пътуванията на императора, се занимавал и с опазване на документите. Е. Поснер счита, че тази служба изпълнява и ролята на общ архив на императорската канцелария.
Реформите на Диоклециан целели да направят императора всемогъщ. С осъществяването им централното правителство все повече се превръщало в «мигриращо тяло». Когато се движело «със своите стражи, на брой около 300, заедно с още по-големия брой цивилни служещи и офицерски военен щаб, пътищата били задавени с кервани от коли, натоварени с кутии за документи — скринии, и торби с монети и златни и сребърни пръчки»(131).
Недостатъчната информация не позволява да се очертаят функциите и задачите на отделните скринии, но очевидно е, че в системата от учреждения особено важно място заемал скриниумът memoria. Негово задължение било да разпраща императорските разпореждания и да съхранява документите, доказателство за което е и щатът, с който разполага — 62 чиновници и 4 антиквари, отговарящи за старите документи, докато останалите имали на разположение само 34 служители.
Скриниите от двете части на империята се надзиравали от магистер официорум. Те имали особено положение в римското общество, поради което чиновническите места от V в. започнали да се продават и били търсени заради доходите от «допълнителни възнаграждения, от подкупи за издаване и препращане на незаконни молби и други услуги от подобен характер»(132). Предвидливите родители вписвали в списъците на цивилните служби като свръхщатни единици своите синове, а някой си доктор Марцелиус, както отбелязва Е. Поснер, регистрирал синовете си, щом престанали да бозаят.
През IV в. императорите се заели със задачата да съставят общ кодекс от всички издадени дотогава закони, за която цел била формирана комисия от 16 висши чиновници. Тя разчитала да намери в императорския двор всички закони, но получила само копия от последните години на късната империя. Останалите трябвало да се издирват от частни лица в Константинопол, в Юридическото училище в Бейрут, в местните учреждения на Западните провинции(133). Непълнотата на съставения кодекс е естествена и тя до голяма степен е резултат на неадекватността на архивите. Поради това император Теодосий взел специални мерки за съхраняването на законодателните актове.
Съдбата на императорските архиви не е известна, но Е. Поснер, позовавайки се на писмо на папа Григорий I от 599 г., отбелязва, че архивът на Юстиниан изгорял по време на пожар.
Освен архивите, непосредствено свързани с канцеларията на императора, в Рим съществували и такива при дворцови и държавни учреждения. Промени претърпяла и провинциалната администрация, чиято организация се уточнява с реформите на Август и неговите приемници. Диоклециан засилил бюрокрацията на провинциалната администрация, премахнати били и различията между сенаторски и императорски провинции, които непрекъснато нараствали. Като по-малки единици те лесно се управлявали, а за да се осигури по-непосредствен контрол, били обединени в 12 района — диоцезес. Оглавявали се от викарии на преторианските префекти по един за всеки от тях — Ориента, Илирия, Италия и Галия. Тази йерархия е добре очертана в посочената «Нотиция», но едва ли е съществувала в такъв съвършен вид(134).
Във всяка провинция функционирал местен «Табулариум цезарис», където се съхранявала основната документация, отнасяща се непосредствено до управлението на императорските имения и документи по набиране на данъци и различни налози.
С християнизацията на империята били създадени органи на църковната администрация и съответно църковни архиви. Територията на империята се разделяла между 5 патриаршества, начело на които стояли патриарси, съответствуващи на четирите префекта на преториите. Църквата и църковните синоди възприели много от методите на гражданската администрация относно съставянето и съхраняването на документите. Заимствували и съответните форми на деловодство. Патриарси, епископи и архиепископи поддържали дневници (коментарии), които в Източната империя се наричали хипомнемата, заменени по-късно с геста(135). Те пазели копия на отправената кореспонденция и получените оригинали и различни документи и меморанди.
Подобно на провинциалните управители и църковните сановници записвали своите заседания и съхранявали протоколите в архива. По време на всеобщи синоди на църквата, председателствувани от императора, съответните протоколи се отправяли в архива на патриаршията в Константинопол, където било и седалището на императорското правителство. Тези протоколи по-късно се преписвали, а председателствуващият сановник имал задължението да проследи дали това се изпълнява. В подкрепа на казаното би могло да се посочи решението на Синода в Рим от 513 г., когато Бонифаций II заявява: «Прочетеното да се впише в църковните книги»(136). Протоколите могли да се ползуват като доказателство при спорове или съдебни процеси в епархията. В такива случаи нужните документи се представяли от хартофилака, както това направил синодът в Картаген през 525 г.
Църковният архив носел различни названия — хартофилакиум, архивум или скриниум — и навярно бил добре организиран, за да се използува от църковното управление. Може да се предполага, че в него освен документи се пазели и сборници от църковни химни, одежди и др., а наблизо до него била съкровищницата с нейните свещени съдове, реликви и църковни утвари. Достъпът в архива бил свободен, което потвърждават някои данни. Така по време на Донистинския спор Св. Августин заявява: «Необходимите документи намерих в църковния и обществения архив». До нас подобен архив не е достигнал с изключение на малка сбирка от документи, известна като «Авеланска колекция», представляваща преписи на документи от Архива в Картаген и кореспонденция на папа Хормисдас (514–521 г.)(137). Запазени са и някои частни документи за времето от 445 до 700 г., свързани с дарения на църквата, от които са оцелели около 55 папируса.
И правителството, и граждани били заинтересувани от регистрация на частно-правни сделки, тъй като чрез нея документите получавали обществено признание. Регистрацията засягала първоначално всички сделки, а по-късно само такива с по-голяма значимост. Тя се признавала за валидна след вписването й в геста (регеста).
Въпреки разпорежданията документите не винаги попадали в обществен архив, поради което, както отбелязва Е. Поснер, се загубвали и «никога не могли да се намерят за минало време у тези, на които са необходими»(138). Император Юстиниан задължил преторианския префект да осигури в главния град на всяка провинция обществена сграда за съхраняване на документите, като ce избере лице, което да се грижи за тях, «така че да останат неповредени и лесно да се намират при нужда»(139). Въпреки разпорежданията това едва ли е имало някакъв особен ефект. Законодателството, отнасящо се до геста, не е било достатъчно, за да създаде хранилища подобни на тези в Елинистическия Египет.
* * *
Архивите на Рим загивали по време на неприятелски нашествия, социални конфликти, остри политически борби, небрежно съхранение, но традициите на римското деловодство и архиви, макар и в опростен вид, се възприемат от държавите, възникнали върху развалините на империята. След падането й пазители на тези традиции останали Византийската империя, християнската църква и отделни градове.
Архивите са играели съществена роля в политическите борби. Стремейки се да се задържат на власт, и родова, и чиновническа аристокрация, а така също и доставчици «се държели за архивите», тъй като в тях по израза на Цицерон «се намирали актове и протоколи, които могат да погубят магистратите»(140). Римски юристи и оратори изучавали по архиви законодателството. По сведения на Плутарх Катон Младши описал държавните приходи и разходи, което му помогнало не само да се запознае с икономиката и политиката на държавата, но и да се подготви за длъжността квестор.
Документите се ползували и за научни цели. По сведения на древни автори Лициний Макр изучавал внимателно не само аналии, написани на платно, но и мирните договори. Тит Ливий оценявал Полибий като достоверен писател, заслужаващ голямо уважение. Самият Ливий за написване на своя труд несъмнено ползувал документи и в случаите, когато не можел да установи някакъв факт или име, отбелязвал в своята «История», че не е намерил сведения «нито в древни документи, нито в книгите на магистрати»(141).
* * *
От казаното е ясно, че устройството на архивите, независимо от техните недостатъци и слаби страни, показва с какво разбиране се отнасяла древността към документи и актове. Тя виждала в тях основа не само за исторически изследвания, но и за правилната организация на цялото държавно управление, за регулиране на битовите, икономическите и другите условия, или с други думи, древните народи разбирали, че грижливото отношение към документите, към тази непосредствена връзка между минало и настояще, е признак на култура и, перифразирайки думите на Виргилий, може да се каже, че: «Само първичният човек не знае какво е това архив».
Бележки
1. Настоящата работа представлява по своята същност втора част на обнародваната под заглавие «Архивите в древността» работа на автора в «Известия на държавните архиви», кн. 40, 1979, стр. 83–100.
2. А. Евънс, Критское линейное письмо, Вестник древней истории, М., 1939, № 3, стр. 18.
3. И. Л. Маяковский, Архивы и архивное дело в рабовладельческих государствах и в эпоху феодализма, М., 1959, стр. 18.
4. История на Древна Гърция, С., 1974, стр. 14–15.
5. И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 18–19.
6. Е. Posner, Archives in the Ancient World. Harrvard University Press, Cambridge, Massachusetts, 1972, p. 97.
7. Хрестоматия по истории Древнего мира, т. II, М., 1951, док. 44.
8. История на Древна Гърция, стр. 15, 212 и 255.
9. Г. Ф. Церетели, Архивы классической древности (Греция и Рим) — кн.: Архивные курсы. История архивного дела классической древности в Западной Европе и на мусульманском Востоке, Петербург, 1920, стр. 33.
10. В Делос например през V в. пр. н. е. изсичането на един текст върху камък е струвало 165 драхми, а написването му на пергамент — само 6 драхми. — Е. Posner, op. cit., p. 99.
12. История на Древна Гърция, стр. 16.
13. И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 18–19.
14. Г. Ф. Церетели, цит. съч., стр. 29–32.
15. Е. Posner, op. cit., p. 91–92.
16. Плутарх, Сравнительные жизнеописания в трех томах, т. I, М., 1961, стр. 58 и 62–63.
17. Е. Posner, op. cit., p. 93–95.
18. Цитирано по История на Древна Гърция, стр. 201.
19. Аристотел, Атинската държавна уредба, С., 1904, стр. 1–3.
30. Е. Posner, op. cit., p. 102–114.
36. Тези ръкописи се пазели в Метроон до средата на III в., както узнаваме от едно съобщение на известния гръцки лекар Гален. По време на глада в Атина египетският владетел Птоломей III Евергет се съгласил да продаде на гърците храни при условие, че бъдат дадени за преписване официалните екземпляри на драмите на Есхил, Софокъл и Еврипид. За осигуряване безопасността на оригиналите той се съгласил да депозира като залог огромна за времето сума от 15 златни таланта. Вместо оригиналите обаче в Атина били върнати преписи, с което александрийците «загубили парите и честта си». — Срв.: Handbuch der Bibliothekwissenschaft, bd. 3 (Geshichte der Bibliotheken), Leipzig, 1940, S. 11.
37. И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 21–22; Г. Ф. Церетели, цит. съч., стр. 37–39; А. Вrenecke, Archivkunde. Ein Beitrag zur Theorie und Geschichte des Europäischen Archivwesens, Leipzig, 1953, S. 108–109.
38. Г. Ф. Церетели, цит. соч., стр. 36.
39. Е. Posner, op. cit., p. 110.
40. G. Busolt, Griechische Staatkunde, Münich, bd I, S. 476–480; G. Glotz, La cité grecque, Paris, 1953, p. 221; B. Brennecke, op. cit., S. 108.
41. Аристотел, цит. соч., стр. 40.
42. Е. Posner, op. cit., р. 111–113.
43. Г. Ф. Церетели, цит. соч., стр. 37.
45. Пак там, стр. 39; Е. Posner, op. cit., р. 113–114.
47. Г. Ф. Церетели, цит. соч., стр. 44–45.
48. К. Непот, Биографии знаменитых полководцев, Киев, 1883, стр. 21–29.
49. Платон, Сочинения в трех томах, т. III, ч. I, М., 1971, стр. 216.
50. Плутарх, цит. соч., стр. 109.
51. Е. Posner, op. cit., p. 115.
53. К. Непот, цит. соч., стр. 22.
54. Е. Кирова, История на библиотеките, С., 1975, стр. 33–34.
55. Е. Posner, op. cit., p. 92.
56. История на Древна Гърция, стр. 310–327.
57. М. I. Rostovtzeff, The Social and Economic History of the Hellenistic World, vol. II, Oxford, 1953, p. 1034.
58. О. Крюгер, Арриан и его труд «Поход Александра» — в кн.: Арриан, поход Александра, М. — Л., 1968, стр. 18–19; Плутарх, цит. соч., т. II, стр. 288.
59. Н. Berve, Das Alexanderreich auf prosopographischer Grundlage, bd. I, Munich, 1926, S. 54.
60. H. Berve, op. cit., S. 50.
61. Е. Posner, op. cit., p. 128.
62. Всемирная история, т. 2, М., 1956, стр. 231–232.
63. История на Древна Гърция, стр. 339–341.
65. Е. Bikerman, Institution des Seleucides, Paris, 1938, p. 209.
66. Е. Posner, op. cit., p. 129–131.
67. E. Posner, op. cit., p. 131–132.
68. M. l. Rostovtzeff, Seleucid Babylonia: Bullae and Seals of Clay with greck Inscriptions. New Haven, 1930, p. 24.
69. W. W. Tarn, Hellenistic Civilisation, London, 1952, p. 133; M. I. Rostovtzeff, Seleucid Babylon, p. 70–71; С. B. Welles, Royal Correspondence in the Hellenistic Period. A Study in greck Epigraphy, London, 1974, p. 89–90.
70. Хрестоматия по истории древнего мира, т. II, М., 1954, с. 264–270.
71. История на Древния Рим, С., 1974, стр. 11.
72. История на Древна Гърция, стр. 16–18.
73. Всемирная История, т. 2, стр. 239–240.
74. История на Древна Гърция, стр. 334–335.
75. Р. Jouguel, Macedonian Imperialism and the Hellenization of the East, London and New York, 1928, p. 299.
76. С. Préaux, L’économie royale des Lagides, Brussels, 1933, p. 193.
77. W. W. Tarn, op. cit., p. 196.
78. В елинистическия свят, а след това и в Древен Рим терминът βιβλιοθηϰη се използувал за означаване на институцията, която съхранявала свитъци папируси, наречени βιβλιον, независимо от това дали те са представлявали обществени и частни документи, или ръкописи на научни и литературни произведения и пр. С други думи, с този термин се назовавали както архивохранилища, така и книгохранилища.
79. Е. Posner, op. cit., p. 139–141.
80. Г. Ф. Церетели, цит. соч., стр. 60–61.
81. Е. Posner, op. cit., p. 144–146.
82. Г. Ф. Церетели, цит. соч., стр. 62–63.
83. L. Mitteis, U. Wilcken, Chrestomatie der Paryrus kunde, Bd. I, Wiena, 1958, s. 178; Г. Ф. Церетели, цит. соч., с. 66–67.
84. E. Posner, op. cit., p. 150–151.
86. Г. Ф. Церетели, цит. соч., стр. 63–64.
87. Е. Posner, op. cit., p. 154–155.
88. Всемирная история т. 2, стр. 242.
89. Е. Posner, op. cit., p. 156.
90. Всемирная история, т. 2, стр. 270.
91. Е. Кирова, История на библиотеките, С., 1975, стр. 35–41.
92. Плутарх, цит. соч., стр. 260.
93. Е. Кирова, цит. съч., стр. 41–43.
94. История на Древния Рим, стр. 10–11.
96. А. Л. Люблинская, Латинская палеография, М., 1969, стр. 20–27.
97. История на Древния Рим, стр. 223–227.
98. И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 35–38.
99. Плутарх, цит. съч., т. 1, стр. 140–142.
100. Тит Ливий, Римская история от основания города, М., 1901, т. II, стр. 88 и 309; т. III, стр. 114 и 180.
101. Светоний, Жизнь двенадцати цезарей, М., 1964, стр. 47.
102. История на Древния Рим, стр. 227.
103. Пак там, стр. 12; И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 38–41.
104. E. Posner, op. cit., p. 174.
105. Ibidem, p. 171; И. Л. Маяковский, цит. съч., cтp. 42–44.
106. И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 44–45.
107. Светоний, Жизнь двенадцати цезарей, С., 1964, стр. 75.
108. Плутарх, цит. съч., т. 1, стр. 152.
109. A. Brenecke, op. cit., S. 110–113.
110. История на Древния Рим, стр. 57–58.
111. Е. Posner, op. cit., p. 167–168.
113. И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 46–47.
114. И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 46; Е. Posner, op. cit., p. 169.
115. И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 47–48.
116. Tит Ливий, цит. съч., т. VI, стр. 535.
117. И. Л. Маяковский, цит. съч., стр. 49.
118. Tит Ливий, цит. съч., стр. 278.
119. Е. Posner, op. cit., p. 170.
120. Г. Ф. Церетели, Архивы классической древности, пос. соч., стр. 51.
121. Е. Posner, op. cit., p. 193.
122. Светоний, Жизнь двенадцати цезарей, М., 1964, стр. 15.
124. Н. S. Jones, Administration, Oxford, 1923, p. 119.
125. G. Cencetti, op. cit., p. 162.
126. Т. Ф. Церетели, цит. соч., стр. 42.
127. Е. Posner, op. cit., p. 198.
128. J. Cencetti, op. cit., p. 419.
129. A. Johnes, Studies in Roman goverrmant and Law, Oxford, 1960, p. 171.
130. Ibidem, op. cit., p. 578.
133. P. Collinet, Histoire de L’Ecole de Droit de Beyrouth, Paris, 1925, p. 20–21.
134. E. Posner, op. cit., p. 212.
135. A. H. Jones, Later Roman Empire, II, p. 572.
136. Цитирано по Е. Поснер, пос. съч., стр. 214.
137. Otto Gunther, Avellana-Studien, Wienna, 1896, р. 49.
138. E. Posner, op. cit., p. 217.
139. S. Р. Scott, The Civil Law, XVI, 1932, p. 82.
140. Цицерон, Собр. соч., М. 1, стр. 286.
141. Tит Ливий, Римская история от основания города, кн. XXX, гл. 45, т. IV, cтр. 405.