Документът и документирането в представите и речника на българина

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Кръстю Гергинов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Известно е, че документи в българските земи са създавани твърде отдавна. Издълбавани са различни по характер каменни надписи — военни, летописни, надгробни, договорни и др. Успоредно с тях в средновековния български двор възниква доста богата за времето си официална документация. Издават се грамоти, разпращат се писма, сключват се договори.

Независимо от това обаче дума, която да означава най-общо документ, в езика от това време не се открива. Сравнително най-общо понятие е «грамота». То обединява царските грамоти с печати (хрисовули, аргировули, моливдовули), както и грамоти с по-опростена форма — обикновена заповед или оризмо и обикновено писмо (сигилий). В по-общ смисъл се говори и за «писма». Така например Калоян писал на папа Инокентий III, че му праща деца да изучат латински, за да могат да превеждат «писмата», които той изпраща.»(1) А известно е, че сред тези «писма» е имало не само писма, а и други документи.

В кореспонденцията на Калоян с папата се споменават и някакви «наши книжа», но дори В. Н. Златарски не е много уверен какви са били те(2). Възможно е, разбира се, това да са официални документи от царската канцелария. В такъв случай тук срещаме и една много стабилна употреба на «книжа» като синоним на документи. Векове наред за документите се е говорело именно като за «книжа».

През средновековието документът неизменно се свързва с обстоятелството, че е писан. В известната Мрачка грамота Иван Александър казва: «Прежните царе, обладатели на скиптъра на българското царство, бяха украсили и издали частни благоначертани писмена (тук и по-нататък курсивът е мой — К. Г.) — избрани хрисовули, които бяха пренесени и прочетени пред царството ми»(3). Калоян пък бил изследвал грижливо «писанията на блаженопочившите царе»(4).

През тази епоха писането било и единственото средство за документиране. При слабото разпространение на грамотността много важно било нещо да се запише. С това му се придавала особена важност. Документирали се имуществените или административни привилегии на земевладелци и манастири, законодателната дейност, търговските привилегии за чужди държави и като цяло дипломатическата дейност. «Пишело се» и от името на някои от феодалите (деспот Алексий Слав например), както и от страна на висшето духовенство(5). Писарите съзнавали значението на своята документираща дейност и специално я подчертавали: «Царят повели, Добромир писа в Сергевици»(6). «Пишело се» от време на време и с летописна цел. Почти изцяло без документиране оставали обаче частният живот и личните взаимоотношения между хората. Причина за това била ниската степен на грамотност на населението. То и да искало, нямало възможност да документира каквото и да било.

През вековете на османско владичество на българите се налагало да познават канцеларската практика на официалните власти. Много от издаваните фермани, берати, тапии, илями, тедбири и т. н. засягали българското население, а то от своя страна често подавало до властите махзари, урзухали и пр. Сведения за същото това население и за неговите имоти се вписвали в различен род дефтери и сиджили. Някои от приведените названия били така твърдо усвоени от българите, че те се сочат от Найден Геров като думи, влизащи в самия български език. В своя речник той дава например определение на тапия като «писмено свидетелство, издадено от съдилище за владеяне недвижим имот; владало»(7). Впрочем тапия и до ден днешен е част от често употребявания израз «имам си тапия». Ферман, пак според речника на Н. Геров, е «заповед, царска заповед» и е част от поговорката «В орман ферман не ся пее». Ферманлия пък е притежателят на ферман. По същия начин берат е «запис като ферман, что ся дава някому от високото начялство, да ся знае, че е минъл той на някакъв ряд», а бератлия е този, който е получил берат (за търговец например).

Някакъв турцизъм, който да означава най-общо документ или с който да се означава документирането като дейност, не ни е обаче известен.

Сред думите от български произход, посочени от Н. Геров, също не може да се открие такова обобщаващо понятие, макар междувременно документирането силно да се е развило и видовете документи да са значително увеличили своя брой. Причината тук е не толкова в пълната липса на такива думи, а в това, че Н. Геров е искал да представи българския език «какъвто е той в народа и само с ония чужди речи, които народът употребява»(8), да състави «един памятник, от който да ся види какъв е бил българский язык в народа пред начялото на новата българска книжнина»(9).

Но в същото време този голям българин е предвиждал неизбежното развитие на езика. Ето как продължава цитираната негова мисъл: «С това не искам да кажа, че трябва да си останем само с тия речи, които сега се употребяват в народа. Никак не! С разпространение просвещението, като добивами различни познания за разни нечта, които не сми имали досега, щът ни трябват и нови речи за тях. Такива речи, колкото са може, щем нагласявами от язика си, а колкото не, ще трябва да заимами от други язици...»(10).

Такъв случай на заемка са именно «документ» и «документиране». Те липсват в «живия български народен език» и са привнесени в него от хора учени, хора, почувствували нужда от нови «речи», за да изразят своите нови знания и нови мисли.

* * *

Ако се доверим на издадения неотдавна от БАН «Български етимологичен речник»(11), думите «документ», «документален» и «документация» заедно с производните им «документирам», «документираност» са влезли в българския език чрез руските думи «документ», «документальный», «документация», «документировать». В руски те са дошли от немското Dokument, което пък е заето от латинското documentum (пример, образец, свидетелство, доказателство). Заимствуването е станало според нас някъде през третата четвърт на деветнадесетия век, макар че е трудно да се установи това с точност.

В самата Русия са правени опити за въвеждане на термина «документ» по времето на Петър I. Така към Генералния регламент от 1720 г., с който се създават колегиите като праобраз на бъдещите министерства, е приложен и кратък речник на въвежданите от императора-реформатор чуждестранни термини. Сред тeзи термини (резолюция, инструкция, кореспонденция, формуляр и др.) се намирал и «документ», преведен на руски като «доказательное письмо»(12), т. е. с обичайното значение, идващо пряко от латински. Но в канцеларската практика на учрежденията в Русия той не е намерил широка употреба. В речника на руските чиновници много по-обичайни били думи като «бумаги», «деловые бумаги», «служебные бумаги», «общественные письма» и други такива. Тях намираме по-късно и в нашия канцеларски език.

У нас през целия деветнадесети век се наблюдава впрочем доста голямо разнообразие на означения за интересуващите ни понятия. Твърде дълго се запазила античната и средновековна традиция документите да не се разграничават от книгите, а те — от царската съкровищница. Във връзка с това е употребата на думи, с които най-общо се изразява представата за документа като за нещо ценно (древност, старина, паметник и др.). В «Български вероизповеден въпрос» Г. С. Раковски пише за патриарх Самуил: «Той българоубиец явно почна да гори българските стари книги и да треби от лице земи сяка българска древност и старини»(13). В Габрово се основало дружество от интелигентни хора за събиране на старини(14) и т. н.

В употребата на подобни думи прозира впрочем и едно твърде емоционално отношение към документалното наследство. Така П. Р. Славейков призовава тези, «които имат скътани таквиз драгоценности от нашите предшественици...», да ги извадят на бял свят чрез вестниците(15). Новооснованото Книжовно дружество си поставило за цел да събира «книги, ръкописи и други подобни знаменитости»(16).

Като оставим настрана тези по-скоро образни, отколкото точни названия, не можем да не отбележим, че постепенно се засилва стремежът именно към точното разграничаване на различните «писани» неща по техния вид, предназначение и оформление, за да се стигне до осъзнаването на документа като носител най-общо на информация и да се намери за различните негови категории именно събирателното название «документ».

Нужда от някакво по-общо, събирателно понятие е изпитвал още Паисий. От целия текст на неговата история се чувствува как той е търсил такова понятие, но, ненамирайки го, се е принудил да изрежда. В предисловието си той отбелязва, че «нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики...». В изложението по-нататък неведнъж се споменава за «образи, печати и грамоти на българските царе» и се заключава: «Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има стари български книги и царски грамоти, също така и из много стари места из България, гдето се намират много стари български книги»(17).

И по-късно в работите на различни автори, в техни лични и «служебни» писма, се изреждали едни или други видове документи, кога повече, кога по-малко в зависимост от това, на колко от тях се придавало значение в конкретния случай. Ако се стигало до някакво по-обобщено название, то се слагало според тази особеност, която била по-важна за случая.

Така например след арабаконашкия обир през 1872 г. Л. Каравелов пише: «Всичко, което осигуряваше една пълна бъдеща революция, се е уловило; писма, устави, окръжници и пр.»(18). Тук Каравелов сочи отделни видове документи, които намира за важни зa текущата революционна работа. Когато обаче говори за документите като за източник на сведения за миналото, той намира по-общи обозначения: «да напише човек българска история, нему трябват източници, книги, хронографи, стари монети и пр., да напише човек история, той трябва да живее там, дека има големи библиотеки и стари пергаменти»(19).

От по-широко разпространените названия най-възможно общото било «книжа», т. е. сбор от някакви писани на хартия текстове, обикновено служебни (обществени) по своя характер. В общините, училищата, еснафите, манастирите и другите български институции се съставяли устави, закони, нареди, поменици, тефтери, изпращали се и се получавали писма, сключвали се контракти или съглашателни, издавали се свидетелства, разписки и т. н.(20) Всичко това било «книжата» на една или друга българска възрожденска институция. В същия смисъл — като документи, чрез които се фиксира (документира) дейността на някоя институция — започва да се употребява «архива». Така например още с основаването си Българското книжовно дружество взело решение «да се състави нарочно една архива за хранение на сичките писма и други актове върху работата, както и една книга, в която да се изложи обстоятелствено целият ход на тая работа»(21). Заслужава внимание тук и употребата на още една чуждица — актове.

С «архиви» се означавали не само текущата документация, но и пазените едновременно с нея документи от по-стари времена. Така Николай Павлович пише в бележката си до Книжовното дружество: «Тез писма Ви изпращам да ги вложите в архивите на Книжовното дружество, гдето ще бъдат завардени, мисля, най-добре от всяко разрушение занапред»(22).

Твърде разпространено означение за документ било «ръкопис». Минава доста време, докато «ръкопис» се стеснява по смисъл и остава като означение за ръкописна книга или дори още по-тясно — на текст на литературно произведение от времето на средновековието(23). Това става в годините след Освобождението и се затвърждава през двадесетия век. За повечето възрожденци «ръкопис» има широко съдържание и никак не изключва, а, обратно, предполага служебната документация. Така например Георги Бодли от Охрид събрал «един долап ръкописи», между които не само ръкописни книги, но и протоколите на Охридската архиепископия за цял един век(24).

Г. С. Раковски употребявал в доста общ смисъл думата записки. «Български разни записки — пише той — от после падения Българии до 18. века... Такива записки ся нахождат в попски къщи най-паче и по черковни книги, записани в разни времена от попове, и в стари търговски къщи... Във всяка черква в България в по-знаменития места имало е като архиви разни записки…»(25) Пак у Раковски намираме с доста общо значение думата «дописки». Така той надписал няколко тетрадки, в които обединил чернови от свои писма(26). В. Левски и Д. Попов пък говорят в писмата си за своите «писани»(27).

Думи като «източник» и «извор» се въвеждат в езика (разбира се, в книжовния) във връзка с интереса на възрожденските дейци към историята. «Извор» е в случая калка на руското «источник» и френското source. Така Спиридон Палаузов публикувал в «Български книжици»(28) «Грамотата на патриарх Калиста като нов извор за историята на българската черква». Раковски пише за писмените паметници като за «самий и истиний источник на българската история...»(29) и т. н. Примери за това могат да се приведат много. Те всички доказват, че и в езика намира отражение осъзнаването от страна на възрожденските дейци на една от важните функции на документа — функцията му на исторически извор, т. е. на преносител на информация от определен момент към бъдещето. Приблизително същото е значението на думата «паметник» — свидетелство за нещо станало и запаметено, т. е. фиксирано и свидетелствуващо за станалото.

Към третата четвърт на XIX в. можем с доста голяма сигурност да отнесем появата на «документ» не само като ясно за интелигенцията, но и като свойствено за нейния език понятие. Така например Хр. Ботев дава нещо като определение на архив, който според него е «сбирка от писма, документи и други книжа»(30). Наистина тук документите са представени наред с писмата като вид «книжа». Но в друг случай Ботев употребява документ във възможно най-широкия смисъл на тази дума, означавайки с нея просто носител на информация. В едно свое Писмо до Ив. Драсов от 7 юни 1875 г. той пише: «Ти знаеш добре, че у него (Каравелов) има документи, които могат да повредят много на народа ни...»(31). Видът или оформлението на тези документи явно не играят тук никаква роля. Важно е само обстоятелството, че в тях са фиксирани сведения, които не трябва да добиват гласност. Ботев изхожда тук единствено от тяхната социална функция.

Най-ранната употреба на «документ» в нашата книжнина е може би в заглавието на една публикация в «Български книжици» от май 1856 г.(32), а именно: «Документи за българската църковна история». Пояснителният текст към заглавието гласи: «Представляваме още два документа от петнадесетото столетие, които са много важни за нашата църковна история. Тия документи са следващите две писма на Молдовлахийския войвода Стефан и архиепископ Охридски Доротей». След текста на писмата се казва, че тези два документа се намират в Рилския манастир и се привежда тълкуването им от Виктор Григорович, който ги е видял през 1844–1845 г. Печатани били на сръбски в «Гласни Дружества Србске Словесности».

Както се вижда, авторът на публикацията без никакво колебание назовава две делови писма «документа» и настоява по нататък, че документите са много важен източник за нашата история. Но тава не било съвсем по обичая на времето. В януарската книжнина от същата година(33), макар да става дума за «тайните архиви Ватикански», намираме редом с тези думи не «документи», а «ветхи хартии» (калка безспорно от руското «бумаги»).

Наблюдава се впрочем през втората половина на XIX в. едно доста голямо разностилие у един и същ автор, което не е без обяснение. Най-характерно е то може би за М. Дринов. Когато се обръща към широката българска общественост, той си служи с по-близкия за самата нея език и й предлага да издирва и описва «старите български ръкописи»(34) — «нашите писмени паметници», разяснява, че други народи имат учени дружества, които лесно събират «подобни материали». Когато пише обаче своите научни работи, той си служи с «документи» и смятаме, че няма да сбъркаме, ако кажем, че именно поради честата употреба в неговите работи на този термин той се затвърдява в съзнанието на българина и се налага безвъзвратно в българския книжовен език.

Известно е, че Марин Дринов е първият българин, който е добил специално образование по славистика, езикознание, етнография и история и който стои със своите методи и научноизследователска, работа на висотата на съвременната му европейска наука. Години наред той работил над документи в различни архиви, използувал множество извори в оригинал и в превод. Както за руските и западноевропейските историци, документ за него е на практика всеки текст, който съдържа данни за събитията от миналото(35).

Следва да се отбележи също така, че за документите М. Дринов говори, свързвайки ги най-често с «архив». Така например той подчертава в една своя работа от 1869 г., че сведенията, поместени в писмата на папа Инокентий III до Калоян, са почерпани от «документите, които са се вардили в римския архив»(36). По-нататък в същата pабота, но вече пo друг повод, той отбелязва: «В обнародваните до сега не се намира, но може пък и да има в архива на Великата църква такива документи, които лежат там още необнародвани»(37). С тези документи е била свързана надеждата за нови, сигурни данни по родната ни история.

У М. Дринов се намират коментари обаче и за недостоверни документи. Той с ирония говори например за документите, с които се доказва «законността» за унищожаването на Охридската патриаршия. «Показват още и на един документ — пише той, — чрез който охридският патриарх Арсений доброволно се отказва от своите правдини и пр. Ние няма да се спираме на тези писма, за да разглеждаме историята на тяхното произхождение: нашите читатели, мислим, които не еднъж и не дваж са видели с какви средства Константинополската патрикана събира такива документи, и без нашата помощ могат да си обяснят този въпрос.»(38)

И в същото време М. Дринов не отказва на тези документи функцията им на исторически извор. «Тези документи — коментира той, — освен че не могат да оправдаят Самуила, но още повече увеличават неговото беззаконие. Ако да не съществуваха тези писма, тогава щеше да се гледа на неговата постъпка само като на едно насилие, а сега тези документи твърде красноречиво свидетелствуват, че освен насилието той и неговите братя са работили още чрез низки интриги, клевети, подкупвания, заплашвания и иная подобная сим.»(39)

Именно в този му смисъл (като исторически извор) понятието документ се използува и в сп. «Читалище». Така например към една публикация на Ив. Кършовски редакцията помества обяснителна бележка: «Тези документи днес се намират у г-н Райча Попова, габровец, плоещки жител...»(40).

Що се отнася до понятието за документиране, остава си в употреба дошлото от средновековното «пиша», «записвам», «описвам», понякога «бележа», тъй като почти непроменена си остава техниката на документиране. Наистина заработили са тук и там по градовете първите фотографи, но направените от тях кабинетни портрети били по-скоро за спомен на участниците(41), отколкото за документиране на съответните събития. Нито от езика, нито от някакви изказвания личи те да са били възприемани като документи.

Грижата да документират дейността на българските институции имали писари, секретари, деловодители и касиери, които при това не били само технически лица. Десетки български учители изпълнявали такива задължения и крайно отговорно се отнасяли към тях. Редът на документирането бил фиксиран в съответните устави. Точно било казано в тях кой какво и как трябва да «записва». Така Уставът на Калоферската община от 1857 г. изисквал в главните тефтери «да са заминуват разноските (масрафите) имя по имя и съвсем подробно, а в другите тефтери, в които ся записва беделя...»(42).

Примери могат да се приведат много. В резултат на това именно «писане» днес знаем достатъчно много за общини, училища и читалища, за манастири и църкви, за еснафи и търговски къщи, за първите наши фабрики. Именно по това време се появяват значителни комплекси от еднородни документи или — ако си послужим със съвременната ни терминология — първите системи за документация в различните области. Това обаче излиза от задачите, които си поставяме тук, и ще бъде предмет на друга наша работа.

Специално бихме искали да отбележим забележителното разбиране, което проявявал в тази област В. Левски. Той съзнавал огромното значение на документирането дейността на революционната организация и полагал много усилия да убеди комитетските дейци да не оставят нищо от своите действия недокументирано. Известни са много негови писма(43), с които разяснява и убеждава по въпроса или дори заплашва с наказания тези, които са нехайни в отношението си към документите. Левски иска от съмишлениците си всичко случило се старателно да описват, от кореспонденцията си да «вадят «копия», паричните постъпления и разходи да оформят с разписки и да записват в книги, постъпващите и излизащите писма да водят в дневници, а всичко пък това грижливо да пазят, защото «има да се отговаря за сяко листо…»(44).

Същата грижа за документиране дейността на организацията проявявал Хр. Ботев. В свое писмо до Ив. Драсов от 1875 г. той настоява: «Ти трябва да опишеш софийските работи и политическата деятелност на своите познайници, приятели и другари, ако не за обнародване, то поне за архива. Ще дойде време, Драсов, когато деятелността на всекиго ще да има важност за нашата история...»(45).

Ако разгледаме по-внимателно документите, оставени ни от В. Левски, а това са в същност документите, чрез които се осъществява дейността на революционната организация, ще установим колко широко е виждал той функциите на тези документи. Те са за него преди всичко средство за комуникация. Ето какво казва Левски в едно от писмата си: «И като така осъди секи член, писмено да се принесе на председателят, после и аз като осъдя, ще го принеса писмено на председателят и да се реши...»(46). Или в друго: «... сичко, каквото се е взело и дало с това лице, ще се явява писмено в окръжния център»(47). Документите имат по-нататък управленческа и по-точно разпоредителна функция. Така например във връзка с убийството на един предател, наредено уж от Левски, той отбелязва: «Лъжа е!» Писмено за това още не съм ни взел, ни дал да се извърши...»(48).

Обличането на някое твърдение във формата на документ е до известна степен свидетелство за неговата достоверност. Ето например: «Питах имат ли някакво съмнение в неща на Ц-т к-т според думите на Д. Об., който ги каза пред всичките членове на един частен к-т, за което им исках писмено и дадоха ми — че не»(49). Или още: «Тия думи ги имам и писмени от някои частни комитети, а дето са дохождали устно да ми ги казват, са доста»(50).

Документите са за Левски и основно средство за доказателство: «Писмата ми за такива кога пиша да ги не спирате! Днес ви се виждат за безполезни тий мои въжя [sic], a за утре ще ни бъдат факт, срещу такивато непостоянни или неразбрани...»(51). В писмо до Анастас Попхинов той въстава против клюки и иноричи и иска всичко да бъде ясно и недвусмислено доказано. Левски нарежда: «... на всичките изложени твои в писмото ти от край до край събери документите и да ги предадеш в частният ви комитет... Ако ли пък по тия твои работи частният комитет ви е спрял от работата си, та няма кой да ги приема, то нека бъдат готови в теб, че като се повикаш в часът, трябва да бъдеш готов»(52).

И накрая документите ще послужат един ден като градиво на историята. Затова Левски нарежда: «Прегледайте писмата добре, каквото да разберете [в]сичко... Па тия писма от частните комитети, като ги разгледате да ми ги изпроводите назад, защото водя дневник на [в]сичките боклуци и добри работи, от когото се извършват»(53).

Именно защото така широко гледа на документите (било като средство за управление, било като исторически извор), Левски изрично записва в Наредбата на работниците за освобождаването на българския народ: «Ако някой от членовете на тайната поща или други някой дръзне да отвори или унищожи някое писмо, ще се накаже със смърт»(54). Към така очертаните функции на документа надали бихме могли да добавим нещо много и в наши дни. Можем да завидим обаче на грижата за неговото опазване.

Предосвобожденската лексикография не ни дава особено много данни по разглеждания от нас въпрос. И все пак любопитно е да отбележим, че д-р Иван Богоров например доста често употребява «документ» в своя френско-български(55) и българо-френски(56) речник. Така френското document той превежда с «грамота, документ». Това значи, че е сметнал «документ» за недостатъчно широк по смисъл или недостатъчно ясен термин и е решил да добави «грамота». Френското acte е превел като «дело, действие, акт, свидетелство, документ, дела, актове»; titre — в едно от значенията като «документ, грамота, диплома»; preuve — като «доказателство, документ, знак, свидетелство и др.». В обратната версия намираме документ вече като дума от българския език в превод на френски като document, acte, titre, preuve. Множественото число — документи — е преведено с papiers, т. е. книжа.

Френският език е бил безспорно един от пътищата, по които чуждици като документ, акт и архив (!) са навлезли в българската книжнина през втората половина на миналия век(57) независимо от това, че под влияние на руската литература те са фонетично по-близки до произношението им в немски, отколкото до оригиналното френско произношение.

* * *

С първите разпореждания, излезли след Освобождението, относно документирането дейността на учрежденията и воденето на делата се разпространила и затвърдила под руско влияние употребата на редица термини като «книжа» или направо «бумаги», «дневници» или направо «журнали», които, макар и да се срещали в предходния период, сега вече добили широка гражданственост и станали нещо обичайно в езика. Нарасналият обем и значение на тези «книжа» често налагали да се говори и пише за тях.

Някои от разпорежданията на Временното руско управление излизали отначало на руски език, после на български и като се има пред вид неустановеността по това време на българската терминология, съвсем естествено било прякото заимствуване на термини или създаването на калки. Така например Временное положение санджаковых казначействь Болгарского края, излязло повторно в българска редакция под заглавие: Положение за окръжните ковчежничества на българска земя, подробно описвало какво да се прави с всяка получавана «бумага», как да се записва тя в «журнал входящих бумаг», в «журнал исходящих бумаг» и т. н.(58)

Нещо обикновено било да се употребява едновременно «бумаги» и «книжа», без да се дават никакви обяснения за това. Така например в новия Правилник зa делопроизводството в митарствените учреждения от 1883 г. отдел VII е озаглавен «За конфиденциалните книжа», а в текста се казва, че началникът трябва «да държи подробен опис на всички конфиденциални бумаги»(59). Същото явление наблюдаваме в Закона за общините и за градското управление от 1882 г. — «Секретарят ще събира за всяка година в особени връзки и наред според датите им: а) изпратени бумаги от окръжното управление; б) изпратени бумаги от околийското началство; в) изпратени бумаги от други власти; г) оплаквания и заявления от частни лица. Книжата не трябва да се изваждат от тия връзки...»(60).

Паралелно с това се говорело и за документи, също без да се дават определения и без да е ясно какъв точно смисъл се влага в това «документи». Така например най-различните «положения», «правила», «инструкции» и др. по организирането на новата администрация са определени като «официални разпореждания и документи»(61). Няма съмнение, че влезлите в сборника материали са наистина документи, но неясно остава защо разпорежданията са извадени от техния състав.

На места впрочем личи, че «документ» се възприема като родово понятие и вече се налучкват определени негови видове. Така в Правилника за устройството, отчетността и деловодството на окръжните и околийските ковчежничества от 1884 г. се изреждат паспорти, патенти и други свидетелства, оправдателни документи, отчети и ведомости, разни преписки и др. Същата употреба намираме в Закона за Върховната сметна палата, според който «онеправдателните приходо-разходни документи и разните други книжа... се унищожават след изтичане на…»(62).

Доста често като синоним на документи се употребява и «актове». Във Върховната сметна палата деловодителят трябвало да «изважда за справки преписи и извлечения от актове, които би му се поискали»(63).

Като събирателно за документите на дадено учреждение обикновено се употребявало «архиви», така както в споменатия по-горе Устав на Българското книжовно дружество. Още през 1882 г. архиварят на Народното събрание предал на Народната библиотека в София всички «дела и регистри от архивите на Първо и Второ обикновено народно събрание, както и ръкописите на стенографическите протоколи от заседанията на поменатите две събрания»(64).

Директорът на правосъдието в Източна Румелия пише през 1882 г.: «Зданието, в което се намира повереното ми учреждение, е опасно да пази безбройното количество и от драгоценно качество документи»(65). Той предлага по-нататък да се изгради едно каменно здание в Пловдив, в което да се съхраняват «архивите на всички правителствени учреждения в града». От това личи, че под документи този висш чиновник разбира не някакви исторически сбирки, а текущата административна документация. Тази употреба (с «архива» в единствено число) останала задълго в езика и може до ден днешен да се срещне дори у доста образовани хора. Тя е фиксирана и в повечето тълковни и енциклопедични речници.

Няма никакво съмнение, че грижите, които младата българска буржоазна държава полагала за организиране на документирането и за воденето на деловодството, били много големи. Излезли в тази област голям брой закони и правилници, които претърпели и нееднократни допълнения и изменения. Този въпрос е добре проучен в архивната ни литература(66).

В езика обаче има твърде много колебания. Избистрянето на представата за документ и за документираща дейност вървяло бавно независимо от наличието вече на доста голяма рутина при създаването на документите и от натрупването на значителен обем документация в една или друга област.

Наистина образованите българи следвали традицията на Хр. Ботев, на М. Дринов и сп. «Читалище» и употребявали «документ» в доста широк смисъл. Особено това се почувствувало през XX в. със създаването и укрепването на първите архивни сбирки. Интересно е само, че «писмата», т. е. кореспонденцията, оставали все някак настрана от документите, говорело се за тях отделно. Така например според Закона за народното просвещение от 1909 г. и Правилника на Народната библиотека от 1915 г. отделът за ръкописи и архиви трябвало да събира, класифицира и проучва «Писма и документи по духовното и политическото възраждане на нашия народ, както и по отношенията му със съседните и други народи»(67).

Пак чрез Закона за народното просвещение от 1909 г. Историческият отдел на Народния етнографски музей се задължавал да събира и пази «всички документи, които имат каква да е връзка с историята на Българското възраждане, и да събира и копира всички документи в странство, които имат какво и да е отношение към възраждането на българския народ»(68).

Имало случаи, когато към документите се причислявали цяла редица материали, които при строга употреба на този термин не би трябвало да се числят към тях. Ето какво казва в мотивите си към проекта за изменение на Закона за народната просвета Ст. Чилингиров: «Днес това държане на архивите в Музея е безсмислица; време е да се разбере, че действително е голямо остроумие да може да се сети човек, че писмените документи — вестници, списания, книги, писма и пр., може да се пазят между дрехите и занаятчийските сечива на българския народ»(69).

Към тези думи на Ст. Чилингиров ще се върнем отново малко по-долу. Засега ще отбележим, че въз основа на тях в новия Закон за народната просвета от 1921 г. било записано, че Архивният отдел на Народната библиотека трябвало «да събере и пази всички документи, които имат връзка с миналото на България»(70). Появата на този термин в законодателни текстове била много важна, тъй като го утвърждавала сред широките кръгове на образованите българи, а не само като професионален термин от областта на архивното дело.

Като професионален терминът «документ» се среща многократно още в първите години след Освобождението и е свързан със събирането на документи. Така З. Стоянов казва за себе си, че е «събирател на факти и документи»(71). Н. Обретенов съобщава, че Д. Ценович му обещал да му даде «всички писма и документи»(72) и че «капитан Paгa има много добри документи относно Хаджидимитровата чета...»(73). Друг голям събирач — Ст. Заимов, подпомагал Н. Обретенов да подготви «Сборник от документи по дейността на Тайния български революционен комитет (1868–1877 г.)»(74). Д. Т. Страшимиров знаел, че «разполагаме с малко документи от онуй време или съвсем ни липсват такива», затова събирал устни разкази и записки на участници във въстанието, тъй като «тия записки са и най-надеждните документи, с които можем да разполагаме»(75).

Ив. Шишманов чрез редактирания от него Сборник за народни умотворения настоявал да се събират «биографични бележки, дневници, свидетелства, учителски тетрадки, записки и разсъждения върху разни предмети и лица, официални документи (контракти, удостоверения и пр.) и други такива»(76). А когато през 1890 г. открил в сборника специален отдел — «Материали за историята на Българското възраждане», той пояснил, че разделът под това название ще служи «за архива на всички документи, които се отнасят към оная чудесна и величествена епоха»(77). Йордан Попгеоргиев, който сложил началото на архивна сбирка към Народния музей в София, събрал в нея «писма, архиви, старопечатни книги и други документи, принадлежащи на дейци от епохата на Възраждането или пък отнасящи се до нея»(78).

В Архива на Възраждането за инвентарните книги били определени следните графи: 1) инвентарен номер, 2) шкаф, лавица, папка, 3) дата на постъпването, 4) съдържание на документа, 5) дата на документа, 6) от кого е изпратен и откъде, 7) до кого е изпратен и къде, 8) вид на документа, 9) цена, от кого е купен или подарен, 10) забележка(79). Във връзка с обработката Музейният комитет решил да се създадат каталози «за удобно използване на документите», всеки «документ да се постави внимателно в особен бял лист по възможност да се избягват каквито и да било писания на номера и пр. върху самите документи» и т. н.(80)

Езикът на уредника на Архива на Възраждането А. П. Стоилов вече по нищо не се отличава от професионалния език на архивиста от нашето съвремие. Ето пасаж от едно негово обяснение от 1912 г. за работата му по каталогизацията: «При описанието на документите срещам големи затруднения. Разните нечетливи почерци ме много измъчват, ала най-голяма мъка срещам, когато определям местонаписването или годината на някой документ. А това достигам, като го сравнявам с друг подобен, съдейки не толкова по почерка, колкото по подписващите го имена, хартията и други белези... На всеки документ, на който цената не е посочена в старите инвентарни книги, поставих оценка…»(81).

Широко бил употребяван терминът документ и в различните предложения за създаване на държавен архив. Така в известния доклад на Вл. Дякович от 1911 г. многократно се говори за заплахата от разпиляване и унищожаване на «много ценни във всяко отношение документи» и за вниманието, което се отделя, в културните страни на документите поради значението им за политическата и културната история на народите. Предлага се също в бъдещия държавен архив да се изпратят «всички дела и документи, складирани сега в държавните учреждения», да се приберат там и «архивни документи с историческо значение (стари ръкописи, документи от Възраждането, понародното движение през време на игото, по черковния въпрос, по Освобождението и Съединението)», а така също да се откупят от частните лица «всички документи, които са от значение за миналото ни»(82).

Други терминологични предпочитания има обаче Тома Васильов. В паралелния доклад (отнасящ се до щатовете в Министерството на вътрешните работи и народното здраве) той прави същите констатации по същество, но съобщава, че във всяко учреждение таваните, зимниците и коридорите са пълни със «стари книжа» и предлага да се «съгради в София особено здание за Държавен архив, гдето след изтичане на определено число години да се пренасят всички важни книжа, имащи историческо значение или друга някоя стойност»(83). Така се изразявал и министърът на вътрешните работи П. Пешев, който предлагал да се опрости унищожаването на старите «непотребни дела и книжа» и да се оставят мировите съдилища сами да изгарят «ненужните книжа и дела»(84).

Пак във връзка с необходимостта от държавен архив през 1927 г. С. С. Бобчев пише в «Юридически преглед» за «архивите на някогашната Източна Румелия» следното: «А там, в тоя архив, имаше много важни исторически, политически, дипломатически, верски и културни документи. Где са те сега?… Узнаваме още, и това не се отрича, че големият поземлен архив на някогашна Източна Румелия... е захвърлен някъде в подвали и изби... Каква загуба е изчезването на тези документи, може да съзнае само онзи, който дири в далечното и близко минало истинските правоотношения в Турция. Ние не щем да говорим за практическото значение, що имаха тези документи, а може да имат и в днешно време особено в съдби за общински мери и балталъци. Но за историческата ни наука по право, финанси, стопанство и въобще за културно-правната история от време на турското владичество тези документи бяха и ще останат най-изрядни извори»(85).

Или, ако обобщим, през първата половина на XX в. както «документ», така и редица други думи с подобно съдържание вече широко се употребявали в езика. За това свидетелствуват голям брой различни по характер текстове. Обаче представата за съдържанието на тези думи у употребяващите ги не била съвсем стабилна. Доказателство за това е обстоятелството, че те често се редели едни до други — взаимно изключвайки се или взаимно допълвайки се. Така комисията от трима академици, назначена да подготви ценностите на БАН за евакуация през 1943 г. пише в доклада си, че отсъствувал какъвто и да било инвентар на прибраните «ръкописи, книги, материали и документи», поради което се наложило да бъде съставен един общ пореден списък на всички така намерени «ръкописи, документи и архивни материали» и било оставено за по-спокойни времена да бъде описан и пригоден за използуване и завеждане «тоя богат архив»(86). Мъчно може да се каже къде тези трима академици са прокарвали разликата между така изредените от тях в една редичка думи.

И още един пример. През 1941 г. столичната община пристъпила към създаване на архивна сбирка с два дяла: 1) документален — за документи относно политическия, обществения и културния живот на София и 2) история на столичната община — за архиви, летопис, протоколи, ценни договори и пр. на общината и лични документи на общински управници(87). Тук също бихме могли много трудно да направим някакъв разумен коментар.

Но като цяло в периода 1878–1944 г. се наблюдава затвърдяване в представата на образования българин на няколко поне значения на понятието документ. За чест на лексикографите от това време тези значения сa доста добре уловени.

Заслужава внимание преди всичко определението за документ, което дава Л. Касъров в неговия «Енциклопедичен речник»(88). Документът е според този речник «писмено свидетелство, доказателство за нещо, акт». Документите освен това биват: исторически (грамоти или рескрипти и всички книжа, които свидетелствуват за някое събитие, лице, епоха и др. т.), юридически (писмени доказателства за невинност или виновност, законни актове за състояние и др. т.), търговски (разписки, полици, сметки и др. т.). Архивите пък представляват «стари официални писмени документи, като актове, закони и пр.». Прилагателното «документален» означава «основан на документи, почерпан от документи», а наречието «документално» сочи, че нещо е извършено «с документи».

Върху това определение тегне традиционната представа за документа като зa нещо писано, представа, казахме, обусловена от ограничената техника на документиране. В останалото обаче Касъров е съумял да даде една много богата представа за документа и неговите функции.

Няколко десетилетия по-късно в «Българска енциклопедия» на братя Данчеви документът е представен с три основни значения: 1. Писмено свидетелство, издадено от официална власт, 2. Писмено доказателство и 3. Какъвто и да е предмет, който служи за доказателство(89). С третото посочено от братя Данчеви значение се прави качествен скок в определянето на документа, тъй като се изоставя свойството му да бъде писан («какъвто и да е предмет») и се набляга на свойството му да съдържа данни (информация, бихме казали днес), които свидетелствуват за нещо. Тук прозират теориите на Пол Отле за «документиране» и «документация» в един най-широк смисъл на думата, залегнал в основата на съвременната документалистика, според която документът е именно «какъвто и да е предмет», който може да влезе в някаква сбирка, пък била тя от рода на хербариите. С това си твърдение братя Данчеви показват една широка осведоменост, каквато не се наблюдава у много от останалите им съвременници. Само от посочените по-горе думи на Ст. Чилингиров (че «писмените документи» са вестници, списания, книги, писма и пр.) би могло да се предположи, че освен писмени документи има и други (неписмени) и че в документите освен това влизат вестници, списания и книги. Йордан Попгеоргиев пък отнасял към документите старопечатните книги, и то не без основание, като се има пред вид твърде ограниченото разпространение на този вид книга.

Прилагателното «документален» е също много точно определено от братя Данчови с «който има характер или значение на документ». Авторите на тази енциклопедия не се обвързват с ограничаващи примери от рода на «документален филм», каквито ще срещнем в съвременните ни речници и енциклопедии, а ни оставят с едно най-общо, валидно за всички случаи определение.

За пръв път в тази енциклопедия се появява «документация». Тя е определена като: 1. Подкрепяне на твърдение с документи и 2. Документите, които служат за подкрепяне на едно твърдение. Наистина ударението е сложено върху юридическата функция на определена съвкупност от документи и по-малко върху отношението им към дадена област («стопански документи» у Л. Касъров), но самото появяване на тази дума в речника има своето значение.

За пръв път се появява и глаголът «документирам», обяснен като «доказвам, подкрепям с документи». Наистина неясно остава дали тук влиза примерно документирането дейността на дадено учреждение или отново имаме юридически уклон на определението, но поне наличието на този глагол в езика не подлежи на съмнение. Отбелязани са и негови производни. Така едно от значенията на «архив» е «печатно издание за обнародване документирани издирвания».

За съжаление в речниците на нашия голям езиковед Стефан Младенов е отделено недостатъчно внимание на интересуващите ни езикови единици. Така например в неговия «Етимологически и правописен речник на българския книжовен език»(90) за «документ» въобще и не става дума. А дори в третото му, допълнено издание на «Речник на чуждите думи в българския език»(91) определенията, които се дават, са доста бедни. Според тях документът е «изпърво поучаващ пример, пример, от който се учи; доказ, доказателство; сетне, званично книже, писмено уверение, свидетелство за нещо, писмен акт; мн. ч. документи: званични (официални) книжа». Документация по-нататък означава: доказване на нещо, подкрепа на твърдения с «документи», а документирам — върша документация, доказвам, подкрепям с документи (фр. documenter — по лат. изговор и с нем. наставка — ieren). Както се вижда, тук липсват много от значенията, вече фиксирани от Л. Касъров и братя Данчови.

* * *

Що се отнася до езика и представите на нашите съвременници, ако съдим по първия том на Речник на българския език, излязъл през 1977 г., употребата на «документ» от страна на пишещите българи, а и от страна на самите автори на това най-солидно издание у нас в областта на лексикографията е също така неустановена както десетилетия преди това. Наистина излязъл е от печат само първият том на този речник и все още занапред е томът, в който ще имаме определение на «документ», но показателни са поясненията, които се дават след думите с корен «архив». Така «архив» (или «архива») това е «сбор, сбирка от стари документи, писма, снимки и други материали, свързани с дейността на учреждение или на отделно лице, както и място, където се пазят такива «писма и документи». Това определение изключва от документите писмата, снимките и редица други материали, но то е за сметка на това подкрепено с цитати от български автори, където се говори за документи в най-общ смисъл («... в него има и много документи за търговските връзки на дубровничани с българите в турско време»).

Сблъскваме се следователно с не особено добросъвестна лексикографска работа. Не е достатъчно анализирана езиковата практика, нито са взети под внимание постиженията, които в една или друга степен се съдържат във вече излезлите речници.

Наистина тези постижения не са особено големи. Има случаи, когато нашите лексикографи са твърде далеч от широкия смисъл на думата «документ», който са влагали в нея още Хр. Ботев, В. Левски, М. Дринов. Така в «Енциклопедия А—Я», издадена от БАН през 1974 г., намираме едно крайно ограничено определение за «документ» — единствено от гледна точка на правото. Съобщава ни се, че това е «в правото писмено свидетелство, с което се доказват факти с юридическо значение (рождение, встъпване в брак, трудов стаж и др.)»(92). Други значения авторите на енциклопедията не смятат за нужно да приведат, макар че ги използват самите те много свободно. Така, определяйки документалния филм, те сочат, че това е «филм, в който снимките са документ за определена действителност...»(93). Ако бяха дали пояснение за архив (колкото и странно да е, в енциклопедията такова липсва), сигурно пак нямаше да минат без «документ» и пак смисълът на тази дума щеше да надхвърля правната област.

А направо шокиращо е в това издание определението за «документация». Отново липсват основните значения на тази дума, макар че те са твърдо залегнали в съзнанието на всеки съвременен българин. Те впрочем са отбелязани и в «Български тълковен речник» и в «Речник на чуждите думи» и е било необходимо само да бъдат пренесени оттам. Така значението на «документация» според Българския тълковен речник е: «1. Документиране, доказване чрез документи и 2. (Събирателно), документи по някой въпрос».

Вместо това в «Енциклопедия А—Я» терминът «документация» е обяснен в едно единствено значение, а именно значението, което, както казахме, начиная от 1905 г., му дават специалистите по научна и техническа информация. Това е: «1) Установяване, събиране, подреждане, съхраняване и предоставяне на интересуващите се всякакви сведения, печатни, ръкописни и веществени материали и данни; 2) наука за организиране на документационната работа; 3) спец. служба (или система от служби) за документационна дейност»(94).

Четейки подобни текстове, имаме усещането, че лексикографите не са си направили труда да анализират поне собствените си представи за документ и собствения си речник. Така например авторите на «Енциклопедия България» употребяват този термин в най-широкия негов смисъл и представата за съдържанието му, която те имат, е достатъчно пълна. Говорейки за архивното дело в България, те използват думи като «архивни документи», «архивни фондове и документи», «документи от периода...», «документи на... органи», «документи на учрежденията», «колекции от документи», «съвременни документи»(95).

Стигне ли се обаче до определение за документ, то е твърде бедно, твърде тясно и несъответствуващо на фактическата езикова практика. Не се използува, както казахме, и материалът, пръснат в останалите речници, който, ако се сумира, е доста богат и ни приближава до едно доста изчерпателно определение на понятието документ.

Вече приведохме по-горе определенията на Л. Касъров, братя Данчеви и Ст. Младенов. А ето съпоставени, доколкото е възможно да се направи това, определенията в по-новите речници:

Документ

Български тълковен речник, 1955.

Писмено уверение, свидетелство, разписка или изобщо предмет, с който се доказва нещо. Документ за образование. Оправдателни документи. Исторически документ.

Речник на съвременния български книжовен език, 1955.

1. Писмено свидетелство, с което се доказва някакъв факт или се удостоверява фактическото състояние на нещо. «Беловци и околните села заявили веднага, че тия лесове са били техни общински владения, за които имат документ.» Вазов. «Оправдателен документ.»

2. Само мн. Писмени свидетелства, книжа, с които се удостоверяват някои данни за една личност. «Заявленията, заедно с документите, се подават до околийските народни съвети.» Раб. дело, 1950 г. Документи за прослужено време. Дай си документите! Исторически документи (книж.) — книжа, които се отнасят до събития или лица от миналото.

Речник на чуждите думи в българския език, 1958.

1. Писмено свидетелство за доказване на нещо; доказателство.

2. Мн. ч. Официални книжа, като паспорт, уверение и пр., за доказване на самоличност.

Кратка българска енциклопедия, 1963–1969.

Материализирано в писмена форма и с правно значение изявление на едно или повече лица. Документите са официални, когато се издават от длъжностни лица в кръга на службата им по установения ред и форма. Те съставят доказателство за изявленията, направени пред длъжностното лице, и за извършените от него и пред него действия. Частните документи съставят доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от лицата, подписали документа. Съставянето на неистински документи или преправянето им, внасянето на неверни обстоятелства в официалните документи и в частните медицински свидетелства, както и ползването от такива е престъпление.

Документален

Български тълковен речник, 1955.

Който служи като документ или е основан на документи.

Документален филм. Документални снимки. Документални обяснения.

Речник на съвременния български книжовен език, 1955.

Който служи като документ; действителен, истински. Документален филм. Документална фотоизложба. Който е изграден върху документи. Документални обвинения.

Речник на чуждите думи, 1953.

1. Който служи като документ; реален, действителен, фактически.

2. Който почива върху документи или е потвърден с документи.

Български тълковен речник, 1973.

Който служи като документ или е основан на документи. Документални снимки. Документални обвинения. Документален филм — снет от натура, който представя точно действителността.

Документация

Български тълковен речник, 1955.

1. Документиране, доказване чрез документи.

2. Събир. Документи по някой въпрос.

Речник на съвременния български книжовен език, 1955.

Привеждане на документи в подкрепа на мнение, твърдение, аргументация. «Няма добра документация.» Събир. Сбор от документи по някой въпрос.

Речник на чуждите думи в българския език, 1958.

1. Доказване с документи и факти.

2. Сбор от доказателства (писмени или веществени).

3. Дял от редакция или друго учреждение, където се пази доказен и справочен материал.

4. Събир. Документи.

Кратка българска енциклопедия, 1963–1969.

1. Установяване, събиране, системно подреждане, съхраняване и поставяне на разположение на интересуващите се на всякакви сведения, печатни ръкописни и веществени материали, факти и данни.

2. Наука за организиране на документационната работа.

3. Специална служба (или система от служби) за документационна дейност.

Речник на чуждите думи в българския език, 1970.

1. Установяване, събиране и подреждане на сведения, печатни и ръкописни доказателства, веществени материали и др. по даден въпрос.

2. Доказване с документи и факти.

3. Сбор от доказателства (писмени или веществени).

4. Отдел в редакция или друго учреждение, където се пази доказен и справочен материал.

5. Събир. Документи.

Документирам

Български тълковен речник, 1955.

Доказвам чрез документи, прилагам документи за уверение.

Речник на съвременния български книжовен език, 1955.

Доказвам, обосновавам с документи. Документирам ce — страд. и сред. Ако се документираш добре, ще успееш.

Речник на чуждите думи в българския език, 1958.

Доказвам, обосновавам с документи и факти.

Както се вижда, уловени са многобройни значения, които в тяхната съвкупност почти изчерпват съдържанието на разглежданото понятие, но липсва точност при определяне на неговия обем, липсват родо-видовите разграничения и връзки, в резултат на което става неясно в какви случаи каква дума да бъде употребена. Речниците не могат следователно да изиграят своята нормативна функция. Нещо повече, те внасят объркване, тъй като самите техни автори употребяват думите неточно. Така писмата някога са част от документите, някога са извън тях; документите са ту само писмени, ту «всякакви предмети»; книжата са ту синоним на документи, ту се сочат наред с документите като нещо различно от тях и т. н. Това особено личи при определенията, които в посочените речници се дават за архив.

В Български тълковен речник от 1955 г. и в неговото издание от 1973 г. архивът е сбирка от «стари, исторически писмени документи — писма, ръкописи, бележки и пр.», а архивата — сбирка от «делови книжа в учреждение, сдружение, организация и пр.», или «писма, книжа, документи и пр. на отделно лице». Според Речника на съвременния български книжовен език от 1955 г. архивът е сбор от «книжа, писма, документи и други материали, които се отнасят до дейността на учреждение или на отделно лице», или място, където се пазят «писмени паметници, стари документи и други материали», а архивата — сбор от «книжа и документи, свързани с административната работа на учреждение» или «самото помещение, където се пазят такива «книжа». В Речника на чуждите думи в българския език от 1958 и 1970 г. архивът е определен като «книжа, писма, документи и други писмени материали, които се отнасят до дейността на отделно учреждение или лице» и като учреждение за пазене, систематизиране и описване на «писмени паметници от миналото».

* * *

От направеното проучване става ясно, че представата за документ е възникнала у българина твърде рано и се е разширявала заедно с развитието на документиращата дейност на държавата и обществото. Осъзнавани са една по една функциите на документите, а обобщаващи названия на този основен вид носител на информация са давани било въз основа на функциите му, било във връзка с техниката на документиране. Самата дума «документ» е навлязла в езика с първоначално значение «доказателство» и «носител на информация за миналото» и най-често е употребявана в случаите, когато се е мислело за пренасяне на някаква информация във времето. По-късно тя получила и по-широки трактовки, като тук не е минало без влияния на европейската практика.

В съвременния ни книжовен език битуват редица наслоения от по-стари употреби, често продиктувани и от стилистични съображения, които са отразени (макар понякога неволно) в съществуващите речници. В тях обаче липсва едно цялостно и научно вярно определение на «документ» и неговите производни(96), с което съвременната ни лексикография е в дълг към българския книжовен език. Във всеки случай постиженията на документознанието в тази област са й напълно чужди.

Бележки

1. Вж. Ив. Дуйчев, Стара българска книжнина, т. II, С., 1943, стр. 24.

2. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. II, С., 1940, стр. 159.

3. Ив. Дуйчев, Стара българска книжнина…, т. II, стр. 131.

4. Ив. Дуйчев, Лекции по архивистика, С., 1949, стр. 9–10.

5. Вж. Ив. Дуйчев, Преписката на папа Инокентий III с българите, Годишник на Соф. университет, Историко-филологически факултет, т. XXXVIII, 3, 1942, стр. 1–140.

6. Вж. Ив. Дуйчев, Стара българска книжнина…, стр. 24.

7. Вж. Н. Геров, Речник на българския език, С., фототипно издание, 1978, част пета.

8. Вж. предисловието към речника, пос. изд., стр. IV.

9. Пак там.

10. Пак там.

11. С., 1971.

12. Вж. по този въпрос А. Н. Сокова, О создании русской традиционной формы документа в делопроизводстве госучреждений XVIII–начала XX веков. Труды ВНИИДАД, т. V, ч. I, стр. 210 и Документалистика — 60. Материалы Первого всесоюзного симпозиума по документалистике, ч. I, Вильнюс, 1970, стр. 55.

13. Г. С. Раковски, Съч., С., 1922, стр. 506.

14. Сп. Училищен преглед, 1906, кн. 10, стр. 876.

15. В. Гайда, год. III, бр. 14 от 15. VII. 1866 г.

16. Устав на Българското книжовно дружество, Браила, 1869, стр. 5–6.

17. Паисий Хилендарски. Славянобългарска история, С., 1963, стр. 29, 30, 49, 66, 72, 95.

18. Д. Т. Страшимиров, Архив на Възраждането, т. I. С., 1908, стр. 3.

19. Свобода, год. I, бр. 2 от 12 ноември 1869 г.

20. От края на XVIII в. започнали да се появяват дори «писмовници» с образци зa писма до търговци, за сметководни книги и пр. Вж. Хр. Гандев, Ранно възраждане, С., 1938, стр. 143–144; М. Кузманова, История на архивите и организация на архивното дело в България, С., 1966, стр. 18–25 и др.

21. Документи за историята за Българското книжовно дружество в Браила, С., 1958, стр. 11.

22. В. Иванов, Николай Павлович, живот, творчество и писма, Годишник на Пловдивската народна библиотека за 1937–1939 г., стр. 255–256.

23. Вж. употребата на този термин от К. Куев, Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете, С., 1979, и в обширната литература, приведена от К. Куев в същата книга.

24. Вж. за това у М. Кузманова, цит. съч., стр. 29.

25. Г. С. Раковски. С., 1922, cтр., 181–182.

26. НБКМ — БИА, ф. 1, а. е. 1 Б 72–126; 1 Б 127; 1 Б 132–147.

27. Васил Левски. Документално наследство, С., 1973, стр., 101, 189 и 209.

28. Кн. 1, 1860, стр. 14–38.

29. Архив на Г. С. Раковски, т. I, 1952, стр. 41–42.

30. Цит. по Български етимологичен речник, определението за «архив».

31. Хр. Ботев, Съч., С., 1948, стр. 246–247.

32. Български книжици, част II, 1858, май, кн. първа, стр. 26.

33. Стр. 57.

34. Вж. Писмо до българските читалища, публикувано във в. Право, бр. 32–33 от 1869 г., и в други периодични издания от това време.

35. Вж. напр. М. Дринов. Избр. съч., т. II, С., 1971, стр. 37, 38, 113, 127 и мн. др.

36. Пак там, стp. 38.

37. Пак там, стр. 113.

38. Пак там, стр. 127.

39. Пак там, стр. 128.

40. Сп. Читалище, год. II, 1870, кн. 20, стр. 634.

41. С едно свое писмо В. Левски изпраща на Н. Геров две снимки с обяснението: «Подаряваме Ви и ликът си в 1867–о лято ходящ и един лик на г-н Рашка». Васил Левски. Документално наследство..., стр. 60.

42. Н. Начов, Калофер в миналото, С., 1927, стр. 67–68.

43. Васил Левски, Документално наследство..., стр. 59–60, 64–65, 90–91, 97, 99–100, 109, 104–106, 109–110, 116, 162, 215–219, 223–224, 241–243 и мн. др.

44. Пак там, стр. 100.

45. З. Стоянов, Хр. Ботйов, Русе, 1888, стр. 227–230.

46. Васил Левски, Документално наследство..., стр. 210.

47. Пак там, стр. 232.

48. Пак там, стр. 218.

49. Пак там, cтp. 216.

50. Пак там, стр. 211.

51. Пак там, стр. 109.

52. Пак там, стр. 213–214.

53. Пак там, стр. 219.

54. Пак там, стр. 116.

55. Виена, 1869.

56. Виена, 1871.

57. Вж. за това заимствуване Л. Ванков, Ранните заемки от френски език в български, Годишник на СУ — ФЗФ 60 (1, С., 1966, и Годишник на СУ — ФЗФ 61) 1, С., 1967.

58. Сборник официальных распоряжений и документов по болгарскому краю, вып. III и VI.

59. Държавен вестник, бр. 122 от 12. IX. 1883 г.

60. Пак там, бр. 145 от 21. XII. 1882 г.

61. Сборник официальных распоряжений и документов по болгарскому краю, вып. I–VI.

62. Държавен вестник, бр. 63 от 20. III. 1903 г.

63. Пак там, бр. 63 от 20. III. 1903 г.

64. БИА при НБКМ, ф. 35, а. е. 1190, л. 1.

65. ЦДИА, ф. 20, oп. 1, а. е. 107, л. 87.

66. Вж. М. Кузманова, История на архивите и организация на архивното дело в България, С., 1966, стр. 37–63.

67. Правилник за управление и уредба на Народната библиотека в София, С., 1915, стр. 37.

68. Държавен вестник, бр. 49, от 5. III. 1909 г.

69. В. Йорданов, История на народната библиотека в София, С., 1930, стр. 248–249.

70. Държавен вестник, бр. 87, от 21. VII. 1921 г.

71. Асп. Емануилов, Захари Стоянов. Неиздадени проучвания, С., 1943, стр. 367. Цит. от М. Кузманова, История..., стр. 65.

72. Cт. Каракостов, Захари Стоянов и Васил Левски, С., 1942, стр. 18.

73. Пак там, стр. 23.

74. Ст. Заимов, Васил Левски — Дяконът, С., 1897, стр. 183.

75. АБАН, ф. 11, oп. 2, а. е. 470.

76. СбНУНК, 1896, кн. 3, стр. 597.

77. СбНУНК, 1890, кн. 3, стр. 392.

78. Известия на Етнографския музей, год. I, кн. 3–4, С., 1921, стр. 123–124.

79. Л. Киркова, Към историята на научно-справочния апарат в българските архиви. Изследвания в чест на Марин Дринов, С., 1960, стр. 451.

80. ЦДИА, ф. 177, оп. 1, а. е. 667, л. 116–117.

81. Л. Киркова, цит. съч., стр. 452.

82. Доклад до XIV Обикновено народно събрание от Парламентарната комисия за изработване на щатовете на чиновниците, т. II, С., 1912, стр. 273.

83. Пак там, стр. 35.

84. Пак там, стр. 282.

85. С. С. Бобчев, За общ държавен архив, Юридически преглед, 1927, кн. 7–8, стр. 291–292.

86. АБАН, Опис на материалите от Архива на БАН от 1943 г.

87. СГОДА, ф. 1227, oп. 1, а. е. 53, л. 13.

88. Първа част, А. К., Пловдив, 1899.

89. Н. Г. Данчов и Г. И. Данчов, С., 1936.

90. Cт. Младенов, Етимологически и правописен речник на българския книжовен език, С., 1941.

91. Речник на чуждите думи в българския език, С., 1947.

92. Пак там.

93. Пак там.

94. Пак там.

95. Пак там, стр. 129.

96. Съвременните виждания за документа са отразени в редица работи на чужди автори, а в «Известия на държавните архиви» те ще бъдат в близко време предмет на самостоятелно разглеждане.