Приносът на проф. Петър Мутафчиев към печатната изворова база на българската историческа наука
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Андриана Нейкова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2006
Във връзка с дългогодишните си проучвания в областта на българската археография и публикаторска дейност, с известна изненада установих, че досега този въпрос не е бил разглеждан от специалистите, които са се опитвали да надникнат в творческата лаборатория на проф. Петър Мутафчиев или да оценяват значението на неговите научни трудове за развитието на българистиката, византологията, археологията. Вероятно, констатираният пропуск се дължи на обстоятелството, че в това внушително научно наследство почти липсват т. нар. документални издания, т. е. печатни и фототипни публикации на писмени извори (съответно средновековни документи и ръкописи).
Професор П. Мутафчиев обаче е бил ангажиран и съпричастен към идеите и усилията на тогавашната сравнително малобройна колегия от историци и филолози да осигурят необходимите средства и съдействие от страна на държавата за издирване, проучване, копиране и публикуване на писмените извори за българската история под формата на многотомен корпус. Под влияние на европейските традиции и постижения в тази област бъдещото издание било наречено Monumenta Bulgariae Historica — Паметници за българската история, както свидетелстват конкретните предложения и програми, достигнали до нас(1).
Още през първата половина на XIX в. в повечето европейски страни се предприемат успешни действия за системното проучване и публикуване на изворите за националната им история в специализирани издания. Те били подготвяни от съответни комисии, организирани най-често към академиите на науките, архивите или други научни и културни институции в отделните страни. Създаденото през 1819 г. в Германия Gesellschaft für altere deutsche Geschitskunde — Общество за изучаване на ранната немска история, започва издаването на многотомната серия Monumenta Germaniae Historica (MGH) — Паметници за немската история. Посочената поредица обхваща периода 500–1500 г., наброява повече от 600 тома и продължава да излиза и досега. В процеса на практическата си работа сътрудниците на MGH са разработили и систематизирали основните принципи и методи за научно-критично издаване на немските средновековни писмени извори.
Това им позволява да регламентират конкретни теоретико-методически изисквания (т. е. правила) за работата по подготовката както на отделните томове на MGH, така и за публикуването на различните видове писмени извори (хроники, актове, официална кореспонденция и т. н.). Тези правила били възприети впоследствие и от другите западноевропейски страни като задължителна норма при публикуването на средновековните им документи и ръкописи.
Макар и със закъснение от около едно столетие, представителите на българската историческа наука също проявяват стремеж да организират по подобен начин системното проучване и публикуване на изворите за българската история, като предварително и най-важно условие за съответните научни изследвания. За решаването на този въпрос в продължение на няколко десетилетия последователно се правят добре аргументирани и детайлно разработени предложения от страна на проф. Иван Шишманов, проф. Васил Златарски, проф. Петър Ников, проф. Петър Мутафчиев до тогавашните държавни и обществени институции (Министерството на народното просвещение, Българското историческо дружество и Българската академия на науките), които са имали реални възможности да организират подобна дейност. Два от документите по разглеждания въпрос са свързани пряко с усилията на П. Мутафчиев. През 1940 г. той, останал вече по стечение на обстоятелствата без подкрепата на първоначалните привърженици на тази идея, отново се опитва да осигури чрез Академията на науките издаването на изворите за Българското средновековие в цялостен корпус:
— Доклад на Комисията по издаване на изворите за българската история, адресиран до Историко-Филологическия клон на БАН, и с дата 1940 г.(2);
— Правилник за Комисията по събиране и издаване на изворите за българската история(3).
Посочените документи досега не са били разглеждани в специализираната литература и, следователно, могат да бъдат представени като «новооткрити» архивни свидетелства във връзка с личното участие на П. Мутафчиев за решаване проблеми на публикаторската дейност у нас в началото на 40–те години.
Интересът му към тези въпроси е засвидетелстван и в някои други негови по-ранни разработки, които са включени в общата му библиография, но в раздела «Необнародвани трудове»(4), което обяснява недостатъчния научен интерес досега към тях.
Първият от тези ръкописи, озаглавен Entwicklung und heutiger Zustand der Bulgarischen Geschichtsforschung (Развитие и постижения на българските изследвания по история), е бил подготвен във връзка с изнесена сказка от П. Мутафчиев в Берлин през 1939 г.(5) Като отбелязва зараждането и утвърждаването на научното направление в българската историография, благодарение усилията на Марин Дринов, Константин Иречек, Васил Златарски, авторът пояснява, че липсата на домашни извори затруднява изследванията за Българското средновековие. Освен това, у нас не са събрани и издадени на едно място всички писмени извори за тази епоха, както това е направено с немските средновековни ръкописи и документи в Monumenta Germaniae Historica. Опитите на Академията на науките в тази насока се изразяват в поредицата «Български старини», от която до този момент са отпечатани общо 13 тома(6).
Що се отнася до периода на турското владичество, състоянието на изворовата база е по-различно, според Мутафчиев. Въпреки че съществува архивна сбирка от турски документи в Ориенталския отдел на Народната библиотека «Св. Св. Кирил и Методий» в София, те не са обработени и публикувани, поради което на практика са неизползваеми. От началото на 30–те години се активизира дейността на Българската академия на науките по издаването на дипломатически документи за България от периода XV–XVIII в.(7)
П. Мутафчиев разглежда специално проблемите по издирването, проучването и копирането на документи, свързани с българската история в турските архиви, и в друг един свой доклад, адресиран до министъра на народното просвещение(8). Той не само определя направленията и конкретните въпроси, по които да се издирват интересуващите ни документи, но демонстрира отлична осведоменост за евентуалното местонахождение на тези извори в турските архивни средища и учреждения по онова време.
Работата по издирването на документи за българската история в турските архиви, предполага да се извършва от специалисти, изпратени с тази задача в Турция, след предварително съгласуване с турските власти по установения ред. Интересни са препоръките на Мутафчиев относно организирането и методическите изисквания за набавянето на съответните копия на документите, издирени и проучени в резултат от тази «мисия». Той настоява документите да се фотографират. В случай, че е невъзможно да се осигури това, съветва те да бъдат преписвани. Снимките би трябвало да бъдат проявявани още там, на място, за да се избегнат несполуките своевременно.
Самият Мутафчиев е убеден, че ще се намерят: «... твърде много документи за миналото на нашия народ и земите ни през епохата на робството, а може би и непосредствено преди турските завоевания»(9).
Той предупреждава, че изпълнението на тази задача ще изисква един сравнително по-дълъг период от време или труда на по-голям брой лица. За разлика от сегашната практика у нас, Мутафчиев е категоричен, че всички събрани материали (копия на документи от турските архиви, чието съдържание може да се използва като градиво за българската история) «... става собственост на държавата и участниците в мисията не могат да имат над тях права по-големи от тия, на когото и да било другиго»(10).
Следователно, съществуват библиографски източници и архивни документи на проф. Мутафчиев, в които той изразява своите идеи и конкретни предложения във връзка с необходимостта от системното издирване, проучване и публикуване на изворите за националната ни история. Те свидетелстват за приноса на автора им към теорията и методиката на публикаторската дейност у нас през разглеждания период. А именно този въпрос е останал извън вниманието на специалистите досега, което ме подтикна да се опитам да го изясня, представяйки по-подробно текста на посочения Доклад и Правилник на комисията по издаване на извори за българската история.
* * *
Както се пояснява още в самото начало на цитирания доклад, той е бил възложен като задача на специално избраната още през 1938 г. комисия към Историко-Филологическия клон на БАН със състав от трима членове — Гаврил Кацаров, Петър Ников и Петър Мутафчиев. Те, от своя страна, е трябвало да обмислят въпросите, свързани с издаването на изворите за българската история в цялостен корпус, и да направят необходимите предложения за решаването им.
За съжаление, преди комисията изобщо да пристъпи към работата си, П. Ников умира. При това положение докладът е бил подготвен от П. Мутафчиев, а само подписан от Г. Кацаров. Основание за предположението ми е самото съдържание на документа, който изцяло се отнася до българското средновековно документално наследство като обект на публикуване. Гаврил Кацаров, както е известно, е бил специалист в друга област (археологията и класическите древности), и едва ли би допълвал и оспорвал мнението на Мутафчиев по въпроси, по които той е безспорен авторитет.
При избора на структурата за бъдещето многотомно издание, което е проектирано със сравнително широки хронологични граници (от древността до 1878 г.), се предлагат две възможности — според вида на самите документи или по епохи «... т. е. да бъдат публикувани отделно античните исторически извори, след това средновековните и най-сетне тия за най-новата история»(11). Привеждат се аргументи за удобствата и предимствата при евентуалния избор на втория начин за структуриране на изданието. Пояснява се, че този начин предполага събирането и подреждането на изворите, според «трите главни исторически епохи». В резултат ще се получат три корпуса от документални издания, които ще бъдат съвсем различни както по «... естеството и духът на събраните в тях паметници, тъй и по работата на тяхното издаване»(12).
По-нататък се преценяват възможностите за подготовката на всеки един от посочените корпуси. В заключение се визират съответно само средновековните извори като единствения възможен начален етап при решаването на въпроса за системното публикуване на изворите за българската история под формата на многотомно издание, реализирането на което, очевидно, ще изисква усилията и на следващите поколения специалисти. Подчертава се, че този вид извори са много по-малко от «съвременните»(13). От друга страна, писмените извори за Българското средновековие до момента са били публикувани не само фрагментарно, но и често пъти «некритично», т. е. ненаучно. Тези публикации са некоректни и затрудняват изследователите. Изходът е в близко време да се издаде един цялостен «Корпус на средновековните ни писмени паметници». Неговите хронологични граници ще бъдат от времето «... когато славяните и прабългарите излизат на историческата сцена и до началото на XV в., когато турското господство тук било напълно затвърдено»(14).
Уточняват се и различните видове извори, които за целта е трябвало да бъдат издирени предимно в чуждестранните хранилища, както и да се проучат, копират и включат в така замисления корпус. Към тях се отнасят — съчиненията на средновековните византийски, арабски, арменски, западноевропейски и славянски историци, летописци и географи, в които се съдържат сведения за народа ни и обитаваните от него земи; агиографските паметници (жития, легенди, похвални и полемични слова, църковни служби и всички произведения, в които е отразен духовният и религиозният живот на страната ни); юридическите паметници, свързани с официалното и обичайното право в средновековната българска държава; грамотите на българските владетели, договори, официалната кореспонденция и др.; надписите и преписките.
Съобразно с така очертаните комплекси от извори, се определя и обемът на корпуса — от пет отделни тома.
Особен интерес представляват методическите изисквания, свързани с подготовката на тези томове — критериите за подбора на оригиналните текстове за публикуване; избора на начина за предаване на текста, в частност и на чуждоезичните документи; характера на обяснителните бележки по текста и коментара по съдържанието на различните видове извори.
Тъй като корпусът е бил замислен за нуждите на научните изследвания, методическите препоръки в разглеждания доклад са съобразени с тогавашните представи за научния вид документални издания. А те са били повлияни в значителна степен, както отбелязах по-горе, от чуждестранните постижения и модели в тази област. Като общо изискване за изворите, подлежащи на публикуване в корпуса, се подчертава, че всеки от тях ще трябва да бъде снабден с необходимите сведения за неговия произход (автор), за всички варианти (преписи), в които е достигнал до нас, както и за по-ранните му публикации, в случай че има такива.
Според Мутафчиев, един от най-трудните за решаване въпроси за бъдещите съставители на Корпуса ще бъде изборът на принципа за систематизирането на изворите в отделните томове. Възможните критерии на практика могат да се приложат в зависимост от езика, на който са написани съответните извори, времето на тяхното създаване или по хронологията на събитията, за които се отнасят.
Доколкото т. нар. домашни паметници са незначителна група сред преобладаващите извори от чуждестранен произход, делението им по този критерий при тяхното публикуване, според Мутафчиев, ще създаде неудобства не само за работата на съставителите на отделните томове, но и на читателите впоследствие. Той възразява и срещу систематизирането им и по другия възможен критерий — времето на тяхното създаване. Както е известно, повечето от българските летописни паметници се основават на по-ранни византийски и други чуждестранни автори. В случай, че при публикуването им те се подредят само по хронологичен признак, ще попаднат в различни томове или раздели, а ще се отнасят за едни и същи въпроси. Ето защо П. Мутафчиев предлага паметниците от всеки вид да бъдат систематизирани в Корпуса според хронологическата последователност на събитията, отразени в тях. А ако «домашните паметници» имат и чужда основа (византийски оригинали, преводи и др.), те също трябва да бъдат включени в Корпуса.
Същевременно той подчертава, че всички чуждоезични паметници в Корпуса е необходимо да бъдат публикувани в оригинал. Това изрично изискване се дължи на убеждението му, че и най-добрият превод съдържа неизбежно и интерпретацията на автора си. П. Мутафчиев е категоричен, че славянските, гръцките и латинските текстове в Корпуса не се нуждаят от успоредни новобългарски преводи, допуска изключение само за паметниците от източен произход (арабски, персийски, арменски и т. н.), защото по това време у нас все още не е имало подготвени специалисти за работа с тях. Това налагало те да бъдат публикувани и с преводи на български език. Известни колебания П. Мутафчиев има във връзка с необходимостта от превод на паметниците на старофренски, старонемски и другите европейски средновековни извори, отнасящи се за историята на българската средновековна държава. Публикуването им с успоредни преводи на български език в Корпуса противоречи на принципа, към който той би желал да се придържа при решаването на този въпрос. Въпреки това, предлага дискусия и отбелязва, че специално посочените извори вече са публикувани с преводи в съответните страни. По този начин той избягва опасността да наложи своето мнение по спорния въпрос и коректно споделя всички свои съмнения. Целта му е била да привлече и други специалисти, за да може правилно да бъде решен този толкова важен за научните достойнства на бъдещия Корпус въпрос.
В конкретната работа по подготовката на Корпуса и отделните томове, П. Мутафчиев разграничава различни по сложност етапи. Според него, сравнително най-лесно и бързо биха могли да бъдат публикувани българските средновековни писмени паметници, запазени в оригинал. Те са представени от различни надписи върху камък (епиграфски паметници), грамоти, преписки и писма. За тяхното публикуване е необходимо евентуално само разчитането им. Значително по-сложно като подготвителна работа ще бъде публикуването на литературните паметници, които обикновено са запазени в няколко варианта (преписа), направени в различно време и географски региони. Въз основа на тяхното детайлно сравнително проучване, трябва да се определи най-достоверният източник на текста, както и да се установят различията във всички останали.
Мутафчиев приема, че част от текстовете на изворите, които ще се публикуват в Корпуса, ще могат да бъдат заимствани пряко от наличните чуждестранни критически издания на средновековни извори(15). Останалите обаче, ще трябва да се издирват, проучват, събират и копират от български учени в чуждестранни архиви и библиотеки.
Във връзка с разгледания доклад — програма за бъдещия корпус на средновековните извори за българската история, П. Мутафчиев подготвя и предложение до ръководството на БАН за организационното и финансовото осигуряване на това издание под формата на споменатия по-горе Правилник за комисията по събиране и издаване на изворите за българската история. В осем параграфа той се опитва да регламентира решаването на основните въпроси, от които ще зависи в най-голяма степен успешното реализиране на Корпуса. Изпълнението на тази задача се възлага на посочената специализирана комисия към Историко-Филологическия клон на БАН. Тя ще трябва «... да организира, ръководи и улеснява всички работи по издирване, събиране и обнародване на изворите за средновековната история на народа и земите ни»(16).
Комисията, която ще се състои само от трима изборни членове и секретар, е оторизирана съответно да търси съдействието както на български учени, така и на чуждестранни. В методическо отношение тя отговаря за «вътрешното и външното единство на цялото издание» — систематизиране на изворите, възпроизвеждане на оригиналните текстове и «всички технически изисквания».
Предвижда се комисията да провежда задължително определен брой редовни, а при необходимост и извънредни заседания, включително и две заседания годишно със сътрудниците на Корпуса. Своята дейност тя трябва да отчита пред членовете на Историко-Филологическия клон на академията и да съставя предварително план-програма за работата по Корпуса през следващата година.
Средствата за изданието ще се осигуряват от бюджета на БАН и ще се предоставят на комисията своевременно. Подробно се описва начинът за изразходването и редът за отчитането им, както и учредяването на специален фонд за това издание.
Посочва се, че всички преписи и копия на документи, а също и материали, предназначени за Корпуса и набавени със средства от фонда, ще бъдат собственост на академията и ще се предават за съхраняване в нейния архив.
* * *
Както отбелязах, идеите и предложенията на проф. П. Мутафчиев във връзка с необходимостта от системно издирване, проучване и публикуване на изворите за българската история, не само на «домашните», но и на тези от чуждестранен произход, в цялостен многотомен корпус, са сравнително обстойно представени в неговото богато научно и документално наследство. Усилията и надеждите му в тази насока са били вдъхновявани от примери на другите европейски страни със забележителни постижения в областта на публикаторската дейност и изследванията по средновековна история — Германия, Русия, Франция, Италия и др. Трябва да отбележа, че в посочените архивни документи той изразява за пореден път и стремежите на своите колеги, които в продължение на няколко десетилетия също се опитват по един или друг начин да намерят решение на тези въпроси у нас. Още през 1905 г. проф. Иван Шишманов съдейства за организирането на специализирана Археографична комисия към ръководеното от него тогава Министерство на народното просвещение. В Проектоправилника за дейността на тази комисия, запазен в личния архивен фонд на проф. Шишманов, се пояснява, че тя «... ще има за цел да урежда и издава серия от отделни книги, в които ще се публикуват текстовете (по възможност от оригинали) на исторически и литературни паметници, отнасящи се към българската старина»(17). Комисията е имала състав от пет души — специалисти по история и литература, чието основно задължение е било да се грижат за издирването и събирането на «... досега неиздадени, издадени, но недостатъчно и неудовлетворително издадени паметници»(18). Предвиждало се споменатото по-горе издание «Български старини» да бъде с научно-критичен характер, а това означавало, че съответните публикации били предназначени предимно за специалистите. Що се отнася до наименованието на комисията, то е било заимствано, без съмнение, от тогавашната Археографическа комисия към Академията на науките в Санкт-Петербург(19).
Интерес представляват и другите опити, насочени към създаването на многотомно издание на изворите за българската история, наричано в съответните предложения и проекти, както отбелязах, Monumenta Bulgariae Historica — MBH, по аналогия с известната и възприемана като еталон за подобни начинания — Monumenta Germaniae Historica. Началото на инициативите за подготвянето на Monumenta Bulgariae Historica е било свързано с дейността на Българското историческо дружество. През 1904 г. по предложение на В. Златарски, който по това време е бил секретар на дружеството, се обсъжда възможността за издирване и публикуване на писмени исторически паметници от членовете на това дружество, които в преобладаващата си част са били учители. С голяма надежда очаквали подкрепа от страна на Ив. Шишманов като министър на народното просвещение. Подготовката на изданието била възложена на Димитър Агура, Йордан Иванов, Васил Златарски и Георги Баласчев(20).
През 1925 г. отново Златарски, но вече като председател на Историческото дружество, съобщава пред редовното годишно събрание, че той, заедно с П. Мутафчиев и П. Ников «... вземат инициативата да подредят и подготвят за издаване паметниците за българската история в Monumenta Bulgariae Historica»(21). Очевидно, по този повод П. Мутафчиев още тогава е бил приобщен към идеята за подготовка на многотомна серия на писмените извори за българската история, която да се реализира от членовете на дружеството и да се издаде с негови финансови средства. Предложението на Златарски било утвърдено като обща задача, а за самото издание се предвиждало да бъде създадена комисия с автономен статут и собствен правилник за дейността си в рамките на Историческото дружество.
През следващата година отново се отбелязва, че подготовката на това издание напредва и е предстоящо в близко бъдеще отпечатването на първия том(22). За съжаление, дългоочакваната поредица не е била реализирана, въпреки по-ранните уверения за почти приключилия подготвителен етап. А през 1934 г. пред годишното събрание на дружеството се поставя вече и въпросът, да се използват предвидените за MBH 6700 лв., евентуално, за други цели(23).
Извън дейността на Историческото дружество, същите идеи и предложения във връзка с необходимостта от подготовката и отпечатването на посочената по-горе Monumenta Bulgariae Historica, изказва и П. Ников през 1920 г. в своята известна встъпителна лекция като доцент, която той представя в Историко-Филологическия факултет на Софийския университет(24). Неговата преценка за състоянието на публикаторската дейност у нас през разглеждания период разкрива едно значително изоставане в тази област в сравнение с постиженията на западноевропейските страни още през XIX в. Според Ников, необходимо е да бъде създадена комисия, която да обедини усилията на българските историци за издирване, копиране и издаване на изворите за българската история. Самото публикуване на тези извори той препоръчва да бъде оформено в многотомна поредица с общо наименование Monumenta Bulgariae Historica. A както отбелязах, малко по-късно П. Ников, заедно с В. Златарски и П. Мутафчиев, е бил избран по линия на Историческото дружество за член именно на комисията, която през периода 1925–1934 г. полага безуспешни усилия да подготви за печат първия том на MBH. Обяснимо е, че за дружеството като институция, действаща на обществени начала, подобна задача се оказва неизпълнима.
По-нататък опитите за реализиране на Monumenta Bulgariae Historica се свързват предимно с дейността на Академията на науките и с усилията на същите тези учени, включително и на П. Мутафчиев. Неговите предложения в разгледаните по-горе Доклад и Правилник за Комисията по издаване на изворите за българската история свидетелстват за трайното придържане на българските историци през разглеждания период към идеята за необходимостта от системно издирване, проучване и публикуване на тези извори в многотомно издание. Постепенно обаче, първоначалните амбициозни планове за «публикуването на всички извори» в духа на най-добрите европейски традиции и постижения, стават по-конкретни и реални, като намерения и задачи. Проф. Мутафчиев в случая представя един изпълним проект за публикуване на писмените извори за Българското средновековие в петтомен корпус, с изричната уговорка, че това ще бъде дългогодишна целенасочена работа дори и за следващите поколения специалисти в тази област. По-късно — от началото на 50–те години насам, тези идеи и предложения на проф. Петър Мутафчиев се реализират в известна степен чрез многотомния корпус на Института за история при БАН — Извори за българската история. За съжаление обаче, никъде не се споменава дори, че е съществувал по-ранен проект за подобно издание, че и други български историци са се опитвали да решават в продължение на десетилетия въпроса за печатната изворова база на българската историческа наука.
Бележки
1. По този въпрос вж. по-подробно изследването на Нейкова, А. Идеи и програми за издирване и публикуване на писмени паметници за българската история, (ръкопис — 80 м. с.), приет за печат в т. 84/85 на ГСУ «Св. Климент Охридски» — Исторически ф-т.
2. Архив на БАН, ф. 56, оп. 1, а. е. 337, л. 6.
3. Архив на БАН, ф. 56, оп. 1, а. е. 336, л. 2.
4. Вълчев, В. А. — Петър Мутафчиев. Библиография. Изд. на БАН. С., 1992, с. 78–79 (№ 299 и 300).
5. Архив на БАН, ф. 56, оп. 1, а. е. 38, л. 20
6. Налага се едно пояснение — поредицата «Български старини» е била замислена първоначално като издание на т. нар. Археографична комисия, която е учредена през 1905 г. към тогавашното Министерство на народното просвещение. Комисията имала за задача да организира издаването на: «... по-важните български езикови, исторически и художествени паметници, които се намират в България и в чужбина» (в. Нов век, год. VII, 1905, бр. 856 от 7/20. III).
За сравнително кратко време чрез това списание се публикуват ценни извори за историята на Българското средновековие и възраждане — Добрейшово евангелие (кн. 1, 1906 г.) и Врачанско евангелие (кн. 4, 1914 г.), подготвени за издаване от Б. Цонев; Копривщенски дамаскин (кн. 2, 1908 г.) и Свищовски дамаскин (кн. 7, 1923 г.) — от Л. Милетич; Охридски апостол (кн. 3, 1907 г.) — от С. Кубалкин; Борилов синодик (кн. 8, 1928 г.) и т. н. Въпреки изключителния си състав — проф. В. Златарски, проф. Б. Цонев, проф. Л. Милетич и личната ангажираност на проф. Ив. Шишманов като министър на просветата по същото време, а също и успешното начало, Археографичната комисия бързо приключва с «програмата» си. От 1911 г. нейното списание «Български старини» започва да се финансира и издава от БАН (последната книжка с № 14 е отпечатана през 1945 г.).
7. Мутафчиев визира, по всяка вероятност, документалната поредица, издание на Историческата комисия към Историко-Филологическия клон на академията — «Документи за българската история». Намеренията са били, както отбелязва проф. В. Златарски, да бъдат обхванати и публикувани чрез това издание: «... всички книжовни паметници и документи, отнасящи се до българската стара и нова история, пръснати по разни европейски хранилища и държавни архиви» — Цит. съч., т. I, ч. I. Изд. на БАН. С., 1931, с. 5. Общо били отпечатани в продължениe на повече от две десетилетия и с продължителни паузи шест сборника — 1931–1932 г. два тома с документи от архива на Найден Геров (подреден от Т. Панчев, под ред. на М. Г. Попруженко); 1940–1942 г. два тома с османотурски документи (издирени, копирани и приведени от П. Добрев, под ред. на П. Мутафчиев); 1948 г. и 1951 г. два тома с австрийски дипломатически документи (издирени и подготвени за публикуване от П. Ников през 1924–1925 г. и по-късно през 1935 г., когато бил командирован във Виена специално с тази задача; под ред. на Ст. Романски).
8. Архив на БАН, ф. 56, оп. 1, а. е. 343, л. 3 — документът е чернова, без дата; включен е и анотиран също в посочената «Библиография» на П. Мутафчиев в раздела «Необнародвани трудове», с. 78–79.
11. Архив на БАН, ф. 56, оп. 1, а. е. 337, л. 1.
13. В случая към «съвременните» извори за българската история П. Мутафчиев отнася тези от османотурския период, Възраждането и Освобождението ни.
15. Самият П. Мутафчиев е съумял, въпреки нередовно изплащаната му и често спирана стипендия по времето на специализацията в Мюнхен, да се завърне в България със стотици закупени с лични средства ценни книги, сред които и известния «Бонски корпус» (48–томно издание на византийските автори, осъществено в Бон през периода 1828–1855 г. по предложение на известния немски историк Б. Г. Нибур). По този въпрос вж. Мутафчиева, В. Разгадавайки баща си. — Летописи, 1993, кн. 3–4, с. 30.
16. Архив на БАН, ф. 56, оп. 1, а. е. 336, л. 1.
17. Архив на БАН, ф. 11, оп. 2, а. е. 420, л. 1–2.
19. Булыгин, И. A. Археографическая комиссия. СИЭ. М., 1961, с. 807–808; Валк, С. Н. Судьбы «археографии», Археографический ежегодник за 1961. М., 1962, с. 453–464; Нейкова, А. Археографията в българската научна терминология. — BHR, 1991, кн. 4, с. 85–95.
20. ЦДА към ГУА при МС (ЦДИА), ф. 1241, оп. 1, а. е. 11, л. 2.
24. Ников, П. Задачата на днешната българска историография. — ГСУ — ИФФ, 1921, т. LXVII. с. 289–307.