Българската държава през Средновековието

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Михаил Андреев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2019

В предложения на вниманието на българския читател труд се разглежда развитието на средновековната българска държава и на нейните институции. Историята на българската държава е разгледана в правно-исторически аспект, като вниманието на автора е било насочено предимно към проблемите на държавното, административното и финансовото устройство, към учрежденията на централната и местната държавна власт, към установения в българската държава юридически режим. Правно-историческите проблеми са разработени в неразривна връзка с икономическото, политическото и културното развитие на българския народ.

Част първа: Първа българска държава

Дял първи: Създаване и начално изграждане на Първата българска държава

Глава I: Славяни и прабългари

Славяни — Първоначални поселища, бит, религия, обществен строй, войска — Имуществено разслоение — Нападения над Византийската империя — Заселване на Балканския полуостров — Развитие на производителните сили — Класи: родовоплеменна аристокрация и свободно селячество — Предпоставки за създаване на славянска държава. — Прабългари — Бит и обществен строй — Създаване и разпадане на Велика България — Настаняване на прабългарската дружина на Аспарух в Оглоса

Първата българска държава, създадена в 681 г., е била федерация на два различни етнически елемента: населяващите Северна България славянски племена и прабългарите от дружината на хан Аспарух. Нужно е прочие да се проследи какъв е бил битът, нравите, обичаите, вярванията на тези племена, които чрез своето обединение, признато от един международен договор, са сложили началото на българската държавност,

Най-старите жилища на славяните са се намирали между Одер, Днепър, Балтийско море и Карпатите. Първите исторически сведения за славяните ни дават римски писатели от I и II век на настоящата ера (Плиний стари, Тацит), които са научили за тях от германците и ги наричали, както и германците, с името венеди. Венедите се занимавали със земеделие, но познавали и редица занаяти — грънчарство, дърводелство, железарство.

Най-значителни славянски племенни групи в края на V век и в началото на VI век са били славините и антите. Първите живеели на север от Дунав — между Карпатите и Днестър, а антите — между Днестър и Днепър. Основни занятия на славяните и антите били земеделието и животновъдството. Познавали обаче и занаятите — грънчарство, ковачество, дърводелство. Сеели пшеница и просо; отглеждали овци, кози, коне и крави. Практикували лов и риболовство. В земеделието използували железния сърп и желязното рало, в грънчарството — грънчарското колело. Славяните търгували най-вече с Византия, като изнасяли зърнени храни, кожи, восък и мед. За облекло употребявали тъкани от лен и коноп. Понеже климатът на страната им бил доста суров, те използували за облекло и кожи на животни, а за обувки — късове от кожа, превързани с ремъчки за краката (подобни на днешните цървули). Живеели пръснато в жилища, направени от плет и измазани с пръст.

Според византийския писател Прокопий славяните почитали само един бог — гръмовержец, — който бил единствен господар на вселената. Според данни от по-късна епоха този бог се наричал Перун. Всъщност славяните познавали и други богове — Сварог, бог на огъня, неговия син Дажбог, бог на слънцето и на плодородието; познавали и женски божества — Лада, богиня на хубостта, и Морена — богиня, носителка на смъртта. Обожавали също русалките, които обитавали реките, и вилите и самодивите — по-нисши божества, обитаващи горите. Самодивите ставали посестрими на свой избраници и им помагали, но отмъщавали страшно на онези, които се били провинили към тях. Славяните изгаряли своите мъртъвци на дървени костери; едва по-късно се явил обичаят да погребват мъртъвците.

Славяните били едри и силни хора, издръжливи на глад и студ. Живеели в големи фамилии, които били обединени в племена, оглавявани от племенни вождове. Отличавали се с голямо свободолюбие. За свободолюбието им говори византийският писател Менандър, който възпроизвежда отговора на славянския вожд Добрита, даден на аварския хаган, който искал славяните да му се подчинят. «Родил ли се е на света и греят ли го лъчите на слънцето този, който би си подчинил нашата сила? Ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други да владеят нашата. И в това ние сме уверени, докато на света съществуват войната и мечът.» Че този отговор не е бил празно самохвалство, за това свидетелствуват данните, които ни дава Псевдомаврикий. Псевдомаврикий пише: «Племената на славините и антите си приличат ... по своята любов към свободата; те по никакъв начин не може да се склонят към робство или подчинение, те са храбри ...». В подкрепа на тези сведения идват и данните, които ни дава друг византийски писател — Теофилакт Симоката — относно поведението на пленени от византийците славяни, които били измъчвани, за да дадат нужните на византийците сведения. «Те не обръщали внимание — казва Теофилакт Симоката — на мъченията, като че ли тези страдания и ударите на бича се отнасяли до чуждо тяло.»

Данните, с които разполагаме относно бита и общественото устройство на славяните преди заселването им на Балканския полуостров, ни позволяват да заключим, че те са живеели в родовообщинен строй, който е бил в процес на разложение — в стадия на военната демокрация. Във войската участвували всички годни да носят оръжие мъже. Годните да носят оръжие мъже решавали и важните въпроси, засягащи живота на племето. Всички те участвували в племенното (народното) събрание, наречено «вече», което решавало тези въпроси. Военните походи, предприемани от славяните, имали за цел заграбването на военна плячка. Тази плячка обаче не се разпределяла по равно между участниците в походите. Лъвският дял бил заграбван от племенните вождове и старейшини.

Славяните предпочитали за полесражение гористите местности, и теснините; избягвали откритите полета и крепости. Като оръжие използвали копието и намазаните с отрова стрели. Често пъти се биели голи до кръста, за да не пречи облеклото на свободата на движенията им. За защита от оръжията на неприятеля употребявали щит, обшит с кожа. Служели си с много военни хитрости. Нападали отведнъж с изненада, прикривали се по дърветата и даже на дъното на реките и езерата, като дишали с тръстикови цеви — по този начин могли да останат по няколко часа под водата. Биели се с изключителна храброст.

Археологическите разкопки, проведени под ръководството на съветския историк Третяков в местата, където са живеели славяните преди разселването им на Балканския полуостров, показват, че още по това време (края на V и началото на VI в.) икономиката у славяните не е била първобитна. Глинените изделия, селскостопанските оръдия, луксозните предмети като напр. златните и сребърните украшения показват, че техниката на славянското занаятчийство още по това време не е била на ниско ниво. Частната собственост е била позната. Славяните познавали даже патриархалното робство. Роби ставали военнопленниците, но славяните не държали пленените във вечна робска зависимост. След изтичането на определен срок те ги запитвали желаят ли да се откупят и да отидат в отечеството си, или желаят да останат при тях, но вече като свободни хора.

Забогатяването на племенните вождове и старейшини, удобният живот и материалните улеснения, с които е било свързано това забогатяване, предизвикали у славяните стремеж към постоянни военни набези, които довеждали до придобиването на значителни богатства. През първата половина на VI в. славяните извършили успешни нападения над Византийската империя, в резултат на които проникнали дълбоко в нейните предели. През 548 г. те стигнали до Драч в Албания, през 549 г. — до Одрин, през 550 г. — до Ниш, а след това и до Цариград. Византия трябвало да вземе решителни мерки срещу славянските нашествия. Възстановени били множество крепости край Дунава и били построени нови. Още през 530 г. византийският император Юстиниан назначил за стратег на Тракия Хилбунд, славянин от племето на антите, за да пази византийската граница по река Дунав. Няколко години по-късно Византия, ръководейки се от известната римска максима «разделяй и владей», успяла да хвърли едни срещу други славини и анти. Всички тези мерки обаче не могли да я спасят от нахлуването на славянските маси. Не само многобройността на славяните и тяхната храброст, но и недъзите на самата Византийска империя улеснявали славянското нахлуване на Балканския полуостров. Жестоко експлоатираното от византийската администрация местно население често пъти — както пише византийският писател Прокопий — вместо да защитава византийската държава, бягало при варварите. Не е странно при това положение на нещата, че въпреки политическия и военния опит на Византийската империя, въпреки добрата военна техника на византийската армия славяните през втората половина на VI в. на многобройни маси започнали заселването на Балканския полуостров. Към средата на VII в. балканският полуостров бил населен със славянско население. В днешна Северна България и в Добруджа се заселили седемте славянски племена. Познато е името само на едно племе — северите. В Западна Родопа се настанили смоляните, по средното и долното течение на Струма обитавали струмците, сагудати, драговичи, берзити окупирали югозападните земи. Браничевци завзели земите зад Тимок и устието на Морава, а ободрити — днешния Банат.

Заселването на славяните на Балканския полуостров довело до засилване на имущественото неравенство сред славянското население. Още в края на VI в. по сведения на сирийския писател Йоан Ефески славяните, които се настанили в завоюваната територия, станали богати, имали злато, сребро ... Тези богатства обаче не са принадлежали на всички членове на племето. От византийските писатели Прокопий и Псевдомаврикий знаем, че по-същото това време мнозинството от славяните са живеели в жалки колиби, имали са твърде скромен бит, храна и облекло.

След заселването на славяните на Балканския полуостров се наблюдава значително развитие на занаятите, най-вече на тези, които са били във връзка с военната техника — железарство, дърводелство и т. н. Контактът с военната техника на Византия довел не само до усвояване на някои достижения на византийците, но и до създаване на нови оръжия, които славяните изработвали в процеса на упоритата борба със своя мощен противник. Така, още в края на VI в. в нападенията си срещу Солун славяните си служели със стенобитни машини и каменометателни съоръжения. По-късно славяните разполагали и с огнехвъргачни оръдия, а един славянски дърводелец построил триетажна кула, движеща се на колела, в която могли да бъдат вместени стрелци и стенобитни машини.

Що се касае до земеделието и там развитието на техниката е било значително. От данните, които намираме във византийския Земеделски закон, разпоредбите на който са несъмнено повлияни от обичайното право на заселилите се на Балканския полуостров славяни (според някои автори той е даже кодификация на това обичайно право), научаваме, че на мястото на примитивната земеделска техника, според която зърното се хвърля направо в почвата, се установява нова, по-съвършена техника, която предполага предварително разораване на засетите площи (чл. 12 от Земеделския закон). Независимо от това, от голямо значение за развитието на производителните сили сред балканските славяни е било обстоятелството, че след заселването им на Балканския полуостров се достига до голямо разширение на обработваемата площ в резултат на завладяването на богатите и плодородни балкански земи.

Разбира се, че при такова развитие на производителните сили колективната собственост на славяните, която е била в процес на разложение още преди заселването им на Балканския полуостров, е трябвало да отстъпи място на частната собственост, която в по-голямата си част е преминавала в ръцете на племенните вождове и старейшини. Родовата община е трябвало да отстъпи мястото си на териториалната, в която членовете на общината са били свързани по съседство, а не чрез родова връзка. Членовете на общината, отделните семейства, а не целият колектив (родът, респ. общината) били собственици на обработваемата земя. Обаче земите за общо ползуване — общинските пасища (мери), общинските гори били колективна собственост.

По този начин в славянското общество започнали постепенно да се оформят две класи — класата на родовоплеменната аристокрация (племенните вождове и старейшини), която е имала в свои ръце значителен дял от най-хубавите и най-богатите земи и значителни богатства в движимо имущество — добитък, скъпоценности, луксозни предмети, и класата на свободното селячество, която е имала в свое владение отделни късове от завладените земи. Още по това време обаче е започнал процесът на обезземляване на определени прослойки от селското население и особено на местните жители, заварени, от славяните при заселването им на Балканския полуостров. За обезземлено славянско и местно население ни дава сведения Земеделският закон, който говори за безимотни селяни, за изполичари и мортити (арендатори), които били задължени да дават една десета част от реколтата на собствениците на земята.

Започналата класова диференциация сред славянското население, която постепенно се е засилвала и към средата на VII в, достигнала определена, не малка степен на развитие, е предизвикала сериозни класови конфликти, за които ни дават сведения някои византийски писатели като Йоан Камениат (живял в X в.) и които прозират в не малко разпоредби на отразяващия режима на селската община по онова време Земеделски закон. Нужно е било при това положение да бъде създадена една политическа организация, която да направи икономически господствуващата класа — родовоплеменната аристокрация — и политически господствуваща, държейки в покорство експлоатираното мнозинство, нужно е било да се създаде славянска държава. «Държавата, както изясни Енгелс в своето забележително произведение «Произход на семейството, частната собственост и държавата», е продукт на обществото на известна степен на развитието му; държавата е признание, че това общество се е забъркало в неразрешимо противоречие само със себе си, разделило се е на непримирими противоположности, от които то е безсилно да се избави. А за да не могат тия противоположности, тия класи с противоречиви икономически интереси да се унищожат помежду си и да унищожат и обществото в безплодна борба, затова е станала необходима сила, която да стои наглед над обществото, сила, която да прави по-умерено сблъскването, да го държи в границите на «реда». И тая сила, произлязла от обществото, но поставяща се над него, все повече и повече отчуждаваща се от него, е държавата.»

Трябва да се каже, че при югоизточните славяни естественият процес на окончателно разрушаване на родовообщинния строй и на създаване на негово място на една държавна организация е бил ускорен от два фактора — проява на конкретната историческа обстановка, при която се е развивал този процес. Това са: нуждата да се държи в подчинение завареното местно население и жестоката и безмилостна борба, която славяните трябвало да водят с Византия, стремяща се упорито да ги подчини под своя власт и да ликвидира тяхното свободно развитие.

Що се касае до местното тракийско население, което е живеело на Балканския полуостров преди нахлуването на славяните, то, разбира се, не е било напълно унищожено, макар и да е тежко пострадало от славянските, аварските и други нападения над балканските земи и изобщо от многобройните кървави конфликти, които са се разразили между Византия и нейните противници. Писателят Михаил Сирийски съобщава, че славяните казвали на местеното население: «Излезте и сейте; ние ще вземем от вас като данък само половината». Вземането на такъв «данък» е изисквало да бъде създадена някаква политическа организация. Но още пo-остро се е поставяло това изискване с оглед на външната опасност. Борбата на югоизточните славяни с Византия е била борба на живот и смърт, водела се е с променлив успех и нерядко е довеждала до подчинение ма някои славянски племена под византийска власт.

Затова именно нуждата от създаване на държавна организация у тези славяни се е почувствувала по-рано и по-остро, отколкото при другите славянски племена. Още през втората половина на VI в. сред тях се появяват няколко племенни обединения. Такова е било обединението на славянските племена, населяващи източната част на днешна Румъния, оглавено от славянския княз Мусокий, който загинал в борба с византийците. След засилването си в югозападните земи племената драговичи, сагудати, велигизити и др. образували голямо племенно обединение. Вожд на обединението бил Хацон. По-късно начело на същото застанал Пребънд. Мощно племенно обединение било създадено от седемте славянски племена, населяващи Северна България. От всичко казано се вижда, че в средата на VII в. славяните са били пред прага на държавността. Тъкмо тогава на Балканския полуостров се явила дружината на хан Аспарух.

Прабългарите, които в началото на втората половина на VII в. се появили в Южна Бесарабия, а по-късно в съюз със славянските племена, населяващи Северна България, създали първата българска държава, били тюркско племе. Прабългарите били номади. Основното им занятие било животновъдството, но познавали и земеделието, както и някои занаяти — ковачество, кожарство.

Прабългарите вярвали в едно върховно божество Тангра, което направлявало съдбините на хората. Имали храмове, (капища) и идоли (кумири), но прабългарско жреческо съсловие не е познато. Прабългарите живеели в първобитнообщинен строй, който бил в процес на напреднало разложение. Имали стегната военна организация. Съществувала военноплеменна аристокрация, от която е изхождала военният вожд на прабългарите — ханът.

Преди да се появят в Южна Бесарабия, прабългарите от дружината на хан Аспарух обитавали заедно със своите съплеменници местата около р. Кубан и Азовско море. Сведенията, които ни дават византийските писатели относно прабългарите за времето преди образуването на българската държава, не са много точни. Племената, които са нападали Византийската империя от север, са били многобройни, византийските писатели са питаели нескривана омраза към тях, считали са ги за варвари и твърде често са ги назовавали с общото име хуни, без да обръщат внимание на обстоятелството, че в числото на тези «хуни», както установи проф. Бурмов, са влизали племена твърде различни по произход, бит, местожителство, нрави и обичаи. Установено е във всеки случай, че към края на VI в. прабългарите са образували мощен племенен съюз, начело на който е застанал Кубрат.

В «Именника на прабългарските владетели» — Кубрат е наречен с името Курт и е представен като потомък на Атила. Прабългарите трябвало да водят борба както със западните тюрки, така и с аварите. Затова е трябвало да бъде изграден мощен племенен съюз, който византийските писатели наричат Велика България. Границите на прабългарския племенен съюз са били река Кубан, Азовско море, Хипийската планина (днес наричана Ергени), р. Днепър. Византийският император Ираклий признал това племенно обединение на прабългарите, което било ценен съюзник на Византия в борбата й с аварите и дал на Кубрат титлата «патриций». След смъртта на Кубрата (към средата на VII в.) племенното обединение на прабългарите се разпаднало под удара на хазарите. Според византийските писатели Теофан и патриарх Никифор синовете на Кубрат, заставайки начело на отделни племена, разделили някогашната Велика България, като един от синовете на Кубрат останал с хората си в старото местожителство, друг отишъл с дружината си отвъд Дон, а третият син на Кубрат Исперих или Аспарух потеглил с дружината си към Дунава и се настанил в днешна Южна Бесарабия в местността Оглос. Тези сведения на Теофан и Никифор имат до голяма степен легендарен характер. Вярно е, че под натиска на хазарите част от прабългарите се отправили нагоре по течението на Волга и образували т. н. Волжска България — останки от нейния главен град се намират при устието на р. Кама. Част от прабългарите се насочили на запад. Водачеството на Кубратовите синове в тези преселвания съвсем не може да се смята за сигурно, особено като се вземе предвид, че името на единия от тях — Котраг — представлява персонификация на племенното наименование «котраги». Що се касае до Аспаруховата дружина обаче и до самия хан Исперих, сведенията на византийските хронисти са потвърдени напълно от сетнешните събития. Установено е, че действително около седмото десетилетие на седмия век Аспарух начело на своята дружина прабългари се е явил край Дунава, в Южна Бесарабия в мястото, което византийските хронисти означават с името Оглос или Онглос. Според едни това наименование е преиначена форма на славянската дума ъгъл, според други «Оглос» предава във византийската транскрипция тюркската дума агъл — заградено място. Трудно е да се каже кое от тези две разбирания на думата «оглос» е по-правилно. По-важно е да се отбележи, че оттук Аспарух е започнал своите нападения над Византия.

Глава II: Създаване на българската държава — федерация на прабългари и славяни (681)

Сведения на византийските хронисти Никифор и Теофан за създаването на българската държава — Договорът между Аспарух и Константин Погонат от 681 г. — Липса на съпротива на славянските племена срещу Аспарух — Разместването им за опазване на границите — Общи интереси на славяни и прабългари — Българска държава — федерация при ръководна роля на прабългарите — Столица и граници на новосъздадената държава

Създаването на българската държава е предмет на многобройни изследвания и проучвания в историческата литература — наша и чуждестранна. Заедно с това то е предмет на не малко спорове. Уместно е поради това да се цитират главните източници, които ни говорят за създаването на българската държава. Това са византийските хронисти Теофан и Никифор. Сведенията, които те ни дават, са твърде близки и взаимно се допълват. Ето защо би следвало, след като бъде възпроизведен текстуално онзи пасаж от съчинението на патриарх Никифор, който ни запознава със създаването на българската държава, да бъдат посочени по-важните различия, които съществуват между този текст и текста на Теофан, сиреч онези сведения на Теофан, които допълват изложението на Никифор и след това да бъдат разтълкувани данните, които намираме у горепосочените византийски хронисти.

Никифор пише: «А Константин, след като узнал, че заселилият се по Истър (Дунав) народ напада близките области на ромейската държава, се заел да го унищожи. Той прекарал тежко въоръжена войска в тракийската земя, въоръжил също и флота и се отправил против този народ, за да се отбранява. Българите, щом видели множество конни войски и кораби, уплашили се от внезапния и ненадейния поход, избягали в своите укрепления и там останали четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат сражение с тяx поради непроходимостта на мястото, те се съвзели и станали по-смели. Императорът пък, обзет от подагра и страдащ силно, отплувал за град Месемврия, за да се лекува, след като заповядал на военачалниците и на войските да обсаждат укреплението и да предприемат действия за отблъскване на тоя народ. Обаче се разнесла някаква мълва, която гласяла, че императорът бяга. (Ромеите) смутени от това, избягали бързо, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват стремително и колкото войници улавяли, убивали ги, а и мнозина ранявали. Те преминали Истър (спуснали се) към така наречената Варна, близо до Одесос и до разположената по-нататък вътрешна земя, и когато видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде — и от реката, и от мъчнопроходимата местност — установили се тук. Те покорили и славянските племена, които живеели наблизо, и заповядали на едните да бранят земите, които граничат с аварите, а на другите да пазят (областите), които са съседни на ромеите. Между това те, след като се укрепили и се усилили, започнали да опустошават селата и градовете из Тракия. Императорът пък, като гледал това, принудил се да сключи договор с тях при условие да плаща данък».

Теофан в началото на откъса, в който говори за похода на император Константин IV Погонат срещу Аспарух и прабългарите, съобщава: «А император Константин, като се научил, че един мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава, в Оглоса, и че напада и опустошава близките до Дунава земи — т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните — много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия ...». Към края на своето изложение Теофан казва, че българите, «след като покорили измежду намиращите се там славянски племена така наречените седем рода (племена), поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък...».

От цитираните по-горе текстове на византийските хронисти се вижда, че до създаване на българската държава се е достигнало, след като прабългарите нанесли съкрушително поражение на византийската армия, водена от император Константин IV Погонат, който искал да прогони нашествениците прабългари. Установено е, че ползувайки се от тази победа, прабългарите продължили своите успешни нападения над Византия и й нанесли редица нови поражения, поради което Византия била принудена да сключи мирен договор с Аспарух и да се задължи да му плаща данък. След проучванията на академик Юрдан Трифонов може да се смята за установена и датата на сключения договор — 681 г. Все още има обаче някои славяни и прабългари при сключването на договора между Аспарух и Константин Погонат и след това. А несъмнено е, че този въпрос е основният и най-важният при изясняване същността, организацията и функциите на новосъздадената държава.

Съмненията се предизвикват от обстоятелството, че и Теофан и Никифор говорят съвсем определено и недвусмислено, че славяните били покорени от прабългарите. Но всъщност сведенията, които дават тези византийски писатели, показват, че нещата са стояли по-иначе. Преди всичко прави впечатление фактът, че византийските хронисти не говорят за никаква съпротива на славяните срещу прабългарите, които ги били покорили. И преди «покоряването» им и след това славяните не указали никаква съпротива на своите «врагове» — прабългарите. Като се имат предвид сведенията на всички византийски писатели за характера на славяните, за тяхната изключителна любов към свободата, за тяхната упорита съпротива срещу всички, които са се опитвали да ги поробят, за тяхната изключителна храброст, това известие на двамата византийски хронисти за пълна пасивност на славяните по отношение на прабългарите, които ги били «покорили», звучи съвсем странно. Още по-странно и невероятно е това твърдение на византийските хронисти, като се вземе предвид, че дружината на Аспарух, даже да се приеме, че тя заедно с жените и децата е брояла няколко десетки хиляди, е била незначително малцинство в сравнение със славянските маси, населяващи Мизия, които уж били покорени от прабългарите. Но в случая има нещо повече. Сведенията, които ни дават самите византийски писатели Никифор и Теофан, опровергават тяхното твърдение, че славяните били покорени от прабългарите. Никифор говори, че на славяните било поверено да пазят границите на новата държава. В допълнение на това сведение на Никифор се явява съобщението на Теофан, че прабългарите «поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена». Съвсем ясно е, че пазенето на държавните граници не може да се повери на врагове, а още по-невероятно е тези «врагове» без каквато и да било съпротива да напуснат своите местожителства — богатите и плодородни земи, на които са се били заселили и които упорито бранели от византийците — и да отидат на нови местожителства, които «завоевателите» били посочили Пълната абсурдност на твърдението, че славяните безропотно са се оставили да бъдат завладени от прабългарите и че те безропотно са изпълнявали всички нареждания на «завоевателите», проличава най-ясно, като се вземе предвид, че след победата си над Константин Погонат прабългарите са продължили своите враждебни действия срещу Византия. Следователно за славяните е било съвсем лесно да отхвърлят прабългарското господство и да се откажат да изпълняват нарежданията на прабългарите. Последните не биха могли да водят война на два фронта — и срещу мощна Византия, и срещу многобройните славянски племена.

Всъщност безспорно установеният факт, че Аспарух и неговата дружина не са водили никакви военни действия срещу славяните, доказва, че между прабългари и славяни е бил сключен съюз (федерация) и тази федерация с договора от 681 г. е била призната за субект на международното право, за федеративна държава.

Както интересите на прабългарите, така и интересите на славяните са налагали да бъдат установени между тях съюзни отношения. За прабългарите съюз със славянските племена е бил нужен преди всичко поради тяхната относителна малобройност. За съжаление сведенията, които имаме за прабългарската дружина на Аспарух, са крайно оскъдни и затова становищата относно броя на прабългарите, които са дошли на Балканския полуостров, спечелвайки победа над Константин Погонат, са твърде различни. Но като се вземе предвид, че в дружината на Аспарух са били включени и жените, и децата, и старците, става ясно, че броят на прабългарската войска не е могъл да бъде много голям. Според Михаил Сирийски, писател от XII в., който използва по-стари извори, войската, с която Аспарух дошъл на византийската територия, била десет хиляди души. Това известие не би могло да се приеме като пълно доказателство за числеността на българската армия, която се е сражавала с византийците, но то несъмнено е едно достоверно указание за нейната военна сила. С такива войскови контингенти Аспарух мъчно е могъл да води продължителна война с Византия, а абсолютно невъзможно е било да се бори едновременно с византийци и славяни. За него и за прабългарите е било наложително да спечелят славяните и да ги направят свои съюзници. Но същия интерес са имали и населяващите Мизия и Добруджа славянски племена, които не са могли да не влязат в контакт с Аспарух още при първите му нападения над Византийската империя. Горчивият опит е научил славяните, че борбата с Византия е крайно трудна и че съюзници в тази борба са крайно необходими.

Че съюз между прабългари и славяни действително е бил сключен, това ни подсказва още едно обстоятелство — поведението на самата Византия. Въпреки вътрешната слабост на Византия, нейната обширна територия, географското й местоположение и политическия й опит изключват възможността византийските управляващи среди да се решат да сключат един унизителен за Византия международен договор, без да имат твърде сериозни основания за това. Едно и даже няколко случайни поражения не биха били достатъчно основание за сключването на такъв договор. Наистина Византия не веднъж е сключвала унизителни за нея — по разбирането на съвременниците — международни договори. Но това е ставало, когато е било необходимо, когато не е имало друга възможност, друго разрешение. Едва ли е нужно подробно да се аргументира разбирането, че Византия не би се намирала в такова положение, ако прабългарите не са били в съюз със славяните.

Остава да се види кои са били причините, които са накарали византийските писатели да говорят, че славяните били покорени от прабългарите. Тези причини, струва ми се, трябва да бъдат дирени в първенствуващото положение на прабългарите при сключения със славяните съюз, за което ще се говори по-долу.

Тук трябва да се добави още нещо. Съюзът на славяни и прабългари, федерирането на тези два разнородни етнически елемента, чрез което е била създадена българската държава, се установява и от безспорни исторически данни, произхождащи от времето след създаването на българската държава. От византийски извори знаем, че начело на включените в българската държава славянски племена са стояли славянски князе, които са ги управлявали и водили в бой. Такъв е бил например Славун, княз на племето севери, който през 767 г. бил отвлечен от византийците, на които бил направил много злини. Византийски писатели твърдят, че български хан (хан Тервел) отишъл на война с целия му подвластен народ от българи и славяни, че друг хан (хан Телец) е воювал в съюз с множество славяни. Като се имат предвид всички тези сведения, може да се допусне, че понякога византийските писатели са означавали с името «склавинии» (славянски земи) не само земите, населени със славяни, които не са били включени в българската държава, но и тези славянски земи, които са се намирали в територията на последната. Тези факти идват да потвърдят федеративния характер на новосъздадената българска държава.

Впрочем едно от най-ясните доказателства за федеративния характер на българската държава в първите столетия след нейното създаване е съобщението на немския летописец Айнхард относно опита на ободрити и тимочани да се отделят от съюза с българите и да се присъединят към франкската държава.

При така изяснените отношения между славяни и прабългари твърде важно е да се види какви са били позициите на едните и на другите в новообразуваната държава. Едва ли може да има някакво съмнение, че прабългарите са имали първенствуващо положение в създадената федерация. Начело на същата е стоял ханът, сиреч вождът на прабългарите. Ръководна роля в държавата са имали ханът и прабългарската родовоплеменна аристокрация. Държавно-административната терминология, създадена непосредствено след образуването на българската държава, показва ясно, че е било така. Термините хан, кавхан, канартикин, ичиргу боил, кан боил коловър, оглу таркан са от прабългарски произход.

За да се дойде до това първенствуващо положение на прабългарите в новата държава, несъмнено важна роля е изиграла победата им над армията на Константин Погонат. Тази победа им е създала голям авторитет сред славяните. Стегнатата военна организация на прабългарите също така е допринесла да спечелят ръководна роля в българската държава. В това няма нищо странно. В древността и в Средновековието федерациите много често са били изграждани при признаване първенствуващата роля на един от федератите. Достатъчно е да си спомним за Латинския съюз, начело на който е стоя Рим, за да се убедим, че е така. При съществуващата в 681 г. обстановка първенствуващата роля на прабългарите е била напълно естествена. Веднага трябва да се каже обаче, че в историческа перспектива тази роля не е могла да бъде окончателна. Голямото мнозинство в българската държава са били славяните. Независимо от това в тази държава са били включени и потомците на древните траки, доколкото те са се запазили след славянското нахлуване в Балканския полуостров и след кървавите конфликти, които са се разразили във връзка с това нахлуване. Колкото и силни да са били позициите на прабългарската родовоплеменна аристокрация, това са били позиции на едно малцинство, чиято съдба в исторически план е била решена. Естественото развитие на нещата е довело до претопяване на прабългарите сред славянското мнозинство, макар и в първите два века след създаването на българската държава централната власт да е била в ръцете на прабългарите.

В съответствие с ръководната роля, която са имали в новата държава, прабългарите са се настанили в най-добре укрепената част от държавната територия, защитавана от юг от Стара планина, от изток от Черно море, от север от Дунава, а от запад от възвишенията по линията Шумен — Русе. Североизточно от Шумен е била изградена първата българска столица Плиска, която по време на своето създаване, а и непосредствено след това е била всъщност един укрепен лагер. Обхващала е пространство от около 24 квадратни километра, в което при нужда, при неприятелско нашествие, е могло да се помести цялото население от съседните земи заедно със своя добитък. Този огромен укрепен лагер е бил заграден с окоп широк 30–40 крачки, дълбок до 20 крачки. От вътрешната му страна е бил насипан вал с височина около 20 крачки, защитен и с дървена ограда.

Около поселищата на прабългарите са били поселищата на славянските племена, които са продължавали да живеят под ръководството на своите племенни князе.

Какви са били границите на новосъздадената държава? С пълна сигурност те не могат да бъдат установени. Несъмнено е, че за южна граница на държавата е служела Стара планина, а за източна граница — Черно море, като някои крайбрежни градове са оставали във византийски ръце. Западната граница е била между реките Тимок и Искър, на север българската държава е обхващала и земи далеч отвъд Дунава. Точните предели на отвъддунавските владения на българската държава мъчно биха могли да се установят, но едва ли има съмнение, че в българска територия се е намирал т. н. Оглос в Южна Бесарабия, където първоначално се бил настанил Аспарух със своята дружина след преселването си от земите на някогашна Велика България.

Глава III: Учреждения и институции на федеративната българска държава

Хан: върховен военачалник, законодател, върховен съдия — Крумовите закони — Кавхан; ичиргу боил — Други длъжности — Болярски съвет — Народно събрание — Съдебна власт — Приходи на българската държава — Българска войска; военна дисциплина

Начело на създадената чрез федерирането на славяни и прабългари държава е стоял хан (кан), означаван в първобългарските надписи като ювиги хан (велик кан). Византийските писатели го означават и с термина архонт (върховен управител). В Именника на първобългарските ханове (писмен паметник, достигнал до нас в късни преписи, датиращи от XVI в., но създадени въз основа на първообраз, който има много древен произход) българският владетел е наречен княз.

Властта му е била наследствена (престолонаследникът, първородният син на хана, се е наричал канартикин). Тя била формално неограничена. Според прабългарските разбирания тя била от божествен произход. В Чаталарския и Шуменския надпис, в надписа на Тумбул джамия, в Дериклерския надпис българският хан е наречен «от бога владетел». Вярно е, че тази формула е заимствувана от Византия, но тя отразява точно концепциите на прабългарите относно ханската власт. От Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите, които папата изпратил на княз Борис след покръстването, знаем, че ханът по прабългарските разбирания е стоял на много голяма висота, даже неговите приближени са стояли много по-ниско от него. Когато ханът се е хранел, никой не могъл да сътрапезничи с него, даже собствената му жена. «Вие твърдите, четем в 42–ри отговор на папа Николай, че когато вашият княз седне на стол, както е обичаят, до трапезата, за да яде, никой не сътрапезничи с него, за да яде също, нито дори жена му, докато вие, далеч от него, насядате на ниски столчета и ядете на земята ...»

Ханът е бил върховен военачалник и много често той именно е предвождал българската войска срещу неприятелите. Примерите, които ни дават в това отношение първите български владетели — Аспарух, Тервел, Телец — и най-вече прочутият български хан Крум, са много указателни. Трябва да се отбележи, че българските ханове, които са водели българската войска на бой срещу византийците, понякога са се явявали и като съюзници на Византия и тогава са били предмет на голямо внимание и изключителни почести. Твърде показателен в това отношение е разказът на византийския хронист Никифор относно почестите, които са били указани на Тервел, който начело на своята войска се отправил към Цариград, за да помогне на сваления византийски император Юстиниан II да възвърне престола си. С помощта на Тервел Юстиниан II успял да стане наново император и богато наградил българския владетел. Византийският хронист Никифор пише: «Той (Юстиниан II) извънредно любезно се отнесъл с владетеля на българите Тервел, който бил на стан извън Влахернската стена, и най-сетне, когато Тервел дошъл при него, наметнал му царска хламида и го провъзгласил за кесар. И като го поставил да седне до себе си, заповядал на войските да се поклонят на двамата. Надарил го с много дарове и го изпратил в земята му».

В ръцете на хана е била и законодателната власт на българската държава. Известни са законите, които издал Крум. Сведения за Крумовите закони ни дава византийски лексикон от X в., чийто автор се смяташе, че е Свида. Тези сведения имат отчасти легендарен характер (специално що се касае до основанията, поради които били издадени). Това е напълно обяснимо, като се има предвид, че Крумовото законодателство датира от началото на IX в., а лексиконът е бил създаден през втората половина на X в., следователно повече от 150 години след събитието, за което става дума. Няма съмнение обаче, че в основата си текстът на лексикона е достоверен. Законите, за които ни съобщава Свида, са отговаряли на развиващите се в България раннофеодални отношения. Този процес ярко се е проявил именно при царуването на Крум. Според Свида:

«Като чу това (сиреч разказа на аварските пленници, за който Свида говори по-горе; този разказ има легендарен характер — бел. на автора) той (Крум) свика всички българи и заповяда, като издаде (следните) закони: Ако някой обвини (наклевети) някого, то той да се не слуша, докато свързан не се разпита; и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. Не се позволява никому да набавя храна на крадеца; и (на оногова), който се осмели това (да прави), веднага да се конфискува имотът, а на крадеца пък да се пречупват свирките (пищялите)... На всеки просяк да се не дава просто (оскъдно), но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път; (на оногова), който не постъпва така, веднага да се конфискува имотът».

Ханът е бил и върховен съдия в българската държава. Хан Маламир, който е бил най-малкият син на Омуртаг, встъпил на българския престол в 831 г. на мястото на брата си Енравота (първородния син на Омуртаг), осъдил Енравота на смърт, понеже последният възприел християнската религия и не се отказал от нея въпреки заплахите на брат си. Историческите сведения, с които разполагаме, не ни дават възможност да установим проведен ли е бил някакъв съдебен процес, в резултат на който да е била издадена редовна присъда срещу Енравота. По-вероятно е, че такъв процес не е имало. Без съд и присъда са били наказани със смърт и разбунтувалите се срещу княз Борис петдесет и двама велики боляри, които се противопоставили на извършеното от него покръстване (865 г.). Тези примери, твърде указателни относно голямата власт, която ханът е имал в българската държава, са същевременно доказателство, че и върховната съдебна власт, подобно на законодателната и военната, е била в ръцете на българския владетел. Впрочем, по това време що-годе ясно очертано разграничение на различните видове власт не е имало. Ханът, чиято власт формално не е била ограничена, в качеството си на върховен съдия е могъл да налага даже най-тежките наказания без съд и присъда. Тук трябва да се отбележи, че и първият старобългарски правен паметник, създаденият във връзка с покръстването Закон за съдене на людете, говори, че органи на съдебната власт са князът и съдията.

Носител на върховната власт в държавата, ханът е бил този, който е сключвал международните договори с другите държави — лично или чрез свои представители. Интересни данни за формата на сключваните от българските езически владетели международни договори ни дава византийският писател дякон Игнатий. При сключването на международния договор от 814 или 815 г. между византийския император Лъв V и пратениците на българския хан Омуртаг българските пратеници са участвували при християнския ритуал на договарянето, който се е състоял в заклеване над кръста и евангелието, а византийският император е присъствувал и участвувал при извършването на езическите обреди, които българите са спазвали, когато са се обвързвали чрез един международен договор. «При онзи случай човек можеше да се види — пише Игнатий Дякон, — че ромейският император извършва с ръце възлияние от чаша върху земята, обръща саморъчно конски седла, хваща тройно сплетени ремъци и издига нагоре сено ...» Смисълът на този ритуал на езическата клетва е следният: съдоговорителите трябва да останат сближени като тройно сплетените ремъци; ако пък престъпят клетвата, кръвта им да се пролее на земята като водата от чашата, седлата им да останат без конници и да се преобърнат и бог да си вдигне тревата, та конете им да останат без храна.

Първи помощник на хана е бил кавханът. Кавханът е бил човек, принадлежащ към горната прослойка на прабългарската върхушка, един от великите боили. Той е могъл да замества българския владетел във военните походи, или пък е участвувал в тях заедно с него и за това има не малко исторически примери. Когато ханът е бил малолетен, кавханът е бил негов съуправител. «Маламир, като управляваше с кавхан Исбула, с войска дойде срещу гърците ...» гласи един от надписите на Маламир. Всички други държавни служители са били подчинени на кавхана и са изпълнявали неговите нареждания. Кавханът не само е водел българските войски на бой, той е бил ръководител и във вътрешните работи на българската държава. Кавхан Исбул е направил водопровод в Плиска. За това научаваме от друг надпис на Маламир, в който се казва: «Кан ювиги Маламир от бога владетел. Старият негов боил кавханът Исбул направи този водоскок и го даде на владетеля, а владетелят много пъти даде на българите да ядат и пият и на боилите и на багаините даде големи дарове. Бог да удостои владетеля от бога да живее сто години заедно с кавхана Исбул».

Кавханът е участвувал в дипломатическите преговори с чужди държави, както и при сключването на мирни договори с последните. При сключването на мирния договор между България и Византия от 814 г. е взел участие кавханът Иратаис. Длъжността на кавхана е била пожизнена. Има автори, които приемат, че тя е била и наследствена. Това не е установено, а не е и правдоподобно.

Важна длъжност в Първото българско царство е била длъжността ичиргу боил. Ичиргу боилът е бил управител на вътрешните крепости в българската държава и в това си качество командир на добре въоръжена военна дружина. В славянска транскрипция ичиргу боилът е бил означаван като «чъргобиля». През 1952 г. край Преслав бе открита каменна плоча с надгробния надпис на чъргобиля Мостич. Надписът гласи: «Тук лежи Мостич, който бе чъргобиля при цар Симеон и при цар Петър. Бидейки на осемдесет години, като остави чъргобилството и всичкото (си) имущество, стана черноризец, (монах) и в това (състояние) свърши живота си». Ичиргу боилът и канът боил коловър били подчинени на кавхана. От надгробните надписи, създадени по времето на Омуртаг и на Маламир и от други паметници, знаем, че в българската държава преди покръстването са съществували и следните длъжности, които са били преди всичко военни длъжности: зера таркан, жупан таркан, бори таркан, олгу таркан, копан, миник.

Особено важни функции преди покръстването, а и след това е изпълнявал болярският съвет, който бил излъчван от прабългарската аристокрация (боили), а след това от славянобългарската аристокрация.

По времето на Крум славянската аристокрация е вземала вече сериозно участие в държавното управление и — вероятно — в болярския съвет. Боляринът Драгомир, който — както показва самото му име — е бил славянин, бил изпратен от Крум през 812 г. при византийския император Михаил I с предложение за мир.

Самата дума болярин произхожда от прабългарското «боила». Множествено число на думата «боила» е било «боилади». Съобразно особеностите на прабългарския и славянския говор тази дума се е променила в «болиади», а след това е приела типичното за съществителните от този вид окончание на «ар» и е станала «болиари». Болярският съвет е бил съвещателен орган, до който ханът трябвало да се допитва по всички важни въпроси.

Определени функции в българската държава през най-ранните етапи на нейното развитие е играело и Народното събрание. Ролята на същото в сравнение с ролята на някогашното славянско «вече» е била много ограничена и с течение на времето все повече е намалявала. Доколкото можем да съдим от достигналите до нас данни, Народното събрание е било свиквано от прабългарската и славянската аристокрация в някои особено важни и решителни за по-нататъшното развитие на държавата случаи, когато аристокрацията е чувствувала нужда да се опре на подкрепата на народа. Така в 766 г. е било свикано Народното събрание, за да бъде обявено свалянето на кана Сабин. В началото на IX в. Крум свикал «всички българи», за да обяви пред тях своето ново законодателство. След покръстването Народното събрание е било свикано във връзка със свалянето от престола на първия син на княз Бориса Владимир (който се върнал към езическата религия) и с поставянето на престола на нов владетел — Симеон.

Що се касае до съдебната власт, тя според данните на най-стария български и славянски правен паметник — Закона за съдене на людете — е била в ръцете на княза и съдията. Исторически паметници, датиращи от тази отдалечена епоха, ни дават интересни сведения за съдебната процедура, която е била прилагана по това време. «Ако бъде хванат крадец или разбойник — четем в глава 86 от Отговорите на папа Николай I по Запитванията на българите — и откаже онова, що му се приписва, вие твърдите, че у вас съдия го бие по главата с бич, а друг боде ребрата му с железни шипове, докато изтръгне от него истината.» Вероятно във връзка с тази извънредно сурова процедура, прилагана по отношение на обвиняемите, е била издадена разпоредбата на Крумовото законодателство относно обвинителите. Понеже изходът на съдебния процес, в който са се прилагали бича и железните шипове, е бил предварително известен, нужно е било да се вземат мерки тази процедура да започне само тогава, когато срещу обвиняемия има сериозни улики, че е извършил престъплението, което му се приписва. Тези мерки и тези гаранции са дадени в Крумовото законодателство, според което «ако някой обвини някого (в славянския превод на Свида е казано още кто «поклеплеть кого» — ако някой «наклепа» другиго), то той да се не слуша, докато свързан не се разпита; и ако се укаже клеветник и лъжец, да се убива».

Що се касае до финансите на Първата българска държава, трябва да се каже, че нейните най-важни приходи са били военната плячка и трибутите, които са били уговаряни в международни договори най-вече със съседна Византия. Знаем, че още първият международен договор, сключен от Аспарух с Византия, чрез който е било признато създаването на българската държава, е предвиждал в тежест на Византия задължението да заплаща на българската държава «данък». В договора, сключен през 716 г. между Тервел и византийския император Теодосий III е предвидено, че годишният трибут, който Византия ще заплаща на България, ще възлиза на около 30 литри злато и ще се изплаща в скъпи дрехи и червени кожи.

Военната плячка, която българската войска е взимала при успешни походи срещу Византия, често пъти е била много голяма. Тя е била твърде разнообразна — пари и скъпи дрехи, добитък, оръжие и т. н. Според лексикона на Свида «при Юстиниан Ринотмет особено разбогатя Тервел, началникът на българите, а именно: той турял възнак (на изпъкналата страна) щита си, който носел на война, и камшика си, който той употребявал през време на езда, и трупал пари, докато единият и другият се покривали; а пък като забивал копието си в земята, на височина и до края натрупвал много копринени дрехи, също като напълвал сандъчетата със злато и сребро, раздавал на войниците си с дясната ръка злато, а с лявата — сребро».

През 809 г. по времето на Крум при нахлуването на българската войска по долината на р. Струма българите отнели от византийците предназначените за заплата на византийската войска (1100 литри злато (79 200 златни монети — номизми).

Що се касае до въпроса, какви тегоби и налози са били налагани на самото прабългарско и славянско население от българската държава през тази отдалечена епоха, по този въпрос не разполагаме с достоверни исторически сведения.

Българската войска по това време се е състояла от народно опълчение и от личната дружина на владетеля. В народното опълчение са участвували всички годни да носят оръжие мъже — прабългари и славяни. Затова българските владетели са разполагали със значителни военни контингенти. В битката при Анхиало между Телец и Константин Копроним през 763 г. на страната на Телец участвували «до 20 000 души от околните (очевидно славянски, б. а.) племена». В края на есента, или в началото на зимата на 813 г. Крум изпратил срещу Византия 30 000 души — армия «цяла в желязо». Важна съставна част на българската войска е била личната дружина на хана, която се е състояла от подбрани добре въоръжени войници.

От историческите извори знаем, че войската на прабългарите е била конница, а на славяните — пехота. Арабският писател Ал Масуди (началото на X в.) разказва, че никой не е могъл да язди конете на прабългарите, предназначени за война. Ако някой в мирно време си позволявал да язди такъв кон, той се наказвал със смърт. Изобщо военната дисциплина на прабългарите е била изключително строга. Извънредно важни сведения за тази дисциплина намираме в Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите. В глава 40 на Отговорите четем: «Вие заявявате, че има обичай в отечеството ви да се изпраща от вашия господар, преди да пристъпите към сражение, един преверен и преблагоразумен мъж, който да прегледа всички оръжия, коне и вещи, които са необходими за сражение; и оня, у когото се укажат не добре приготвени, се наказва със смърт». Същото наказание се налагало на онези, които удряли на бяг по време на сражение, както и на онези, които отказвали да се подчинят на заповедта да отидат срещу неприятеля. С голяма суровост се отличава наказанието на пазачите на границата, които не са изпълнявали добре своите задължения. «Вие заявявате — се казва в глава 25 на Отговорите, — че е по обичая на отечеството ви всякога пазачи да бдят на границата между вашето отечество и това на другите; и ако роб или свободен избяга по някакъв начин през тая същата стража, то незабавно вместо него се избиват пазачите.» От този отговор се вижда, че пазачите са носели колективна отговорност за опазването на границата и въпрос, доколко е било виновно определено лице, принадлежащо към числото на пазачите, не се е поставял.

От «Отговорите» проличава също, че когато българската войска е била на военен лагер, тя е била подчинена на строг военен режим, така че не са могли да се извършват дори подходящи молитви. «Вие казвате, че когато сте на стан, не можете да сторите съвършена и подходяща молитва» — гласи отговор 38. По-нататък в глава 74 четем: «Вие искате да знаете какво трябва да сторите, ако след започване на молитва дойде вест за нападение на неприятел и поради това не сте могли да привършите самата молитва...». Тук не става дума за неприятелско нападение, насочено непременно върху самия лагер, а се говори общо за «нападение на неприятел». Следователно, всяко известие за някакво нападение над българската държава е довеждало, както изглежда, до прекъсване на започнатата молитва и до незабавни приготовления за борба срещу неприятеля.

Глава IV: Развитие на българската държава от създаването й до покръстването

Първи български владетели — Кризисен период (756–777 г.) — Войни за обединение на югоизточните славяни в българската държава — Хан Крум (803–814) — Международни договори: на Тервел с Теодосий III (716) и на Омуртаг с Лъв V (815) — Строителство на българските владетели: Мадарският конник; строителството на Омуртаг — Изграждане и развитие на раннофеодални отношения в България — Промени в организацията на българската държава

Първите български ханове, които са управлявали българската държава след създаването й, са Аспарух (681–701) и Тервел (701–718). През време на тяхното близо 40–годишно управление България завоювала здрави позиции на Балканския полуостров, което не е могло да не се отрази на самочувствието на българските владетели, на прабългарската родовоплеменна знат. Вероятно по това време е била създадена първата част от Именника на прабългарските ханове, в който като родоначалници на първата българска династия Дуло се сочат Авитохол (Атила) и неговият син Ирник (Ернах). Династията Дуло обаче се е прекратила с хан Севар — втори български хан след Тервел. Името на предходния български хан, който е наследил Тервел, не е известно. Наследникът на Севар Кормисош, или Кормесий (739–756) бил от друг род — Вокил или Укил. След смъртта на Кормисош българската държава преживява един кризисен период от 20 години, през който се развива ожесточена и кървава борба между две партии, на прабългарските боили — противовизантийска и провизантийска. Най-важна причина за този кризис е бил огромният военен натиск, който е бил упражнен върху младата българска държава от Византийската империя. Византия, която по това време успяла да се освободи от арабската опасност, провела при царуването на императора Константин V Копроним (741–775) девет похода срещу своята северна съседка България, за да унищожи политическата й независимост. Целта, която си поставил Константин Копроним, не била постигната, но положението на българската държава през целия този период е било критично. Достигнало се до детрониране на български владетели, до смяна на династии, до кървави междуособни борби. На българския престол се сменили последователно Винех (756–761), Телец — от рода Угаин (761–763), Сабин (763–765), Умар, който се задържал на престола само 40 дни (VIII–IX 765). След него на българския престол встъпват ханове от неизвестен род — Токту (765–767), Паган — (767–768), Телериг (768–777). При Кардам (777–803) положението на българската държава наново се стабилизира и тя продължава политиката си на териториално разширение и най-вече на включване в нейните предели на съседните славянски племена. Тази политика е започнала още по времето на Тервел, когато към българската държава е била присъединена областта Загоре (територията около Сливен, Ямбол и Айтос). Българските ханове и техните приближени, цялата прабългарска и славянска родовоплеменна знат, са били на ясно, че българската държава може да устои на ударите на Византия и да укрепи своите позиции само ако обедини в едно цяло югоизточните славяни и ги включи в своите предели. Славяните, населяващи съседните на българската държава земи, също така много добре са разбирали, че присъединяването им към първата славянска държава, създадена на Балканския полуостров, е единственият изход, който може да ги спаси от пълно подчинение на Византийската империя и от народностно обезличаване. Осъществяването на тази задача, която неотклонно — според съществуващите възможности — е била преследвана от владетелите на Първата българска държава, е разкривало две мъчнотии. Първата — това е била нуждата от реорганизиране на държавата, за да може последната да отговори на онези изисквания, които териториалното разширение и усложняването на обществените отношения — изграждащият се постепенно феодализъм — са поставяли. Тази първа мъчнотия е била преодоляна чрез централизирането на държавната власт, чрез преустройството на цялата държавна организация, което е било постигнато чрез възприемане на християнството и чрез свързаните с последното политически, държавноправни и юридически промени. Втората мъчнотия е била несравнимо по-голяма и по-тежка. Тя се е състояла в това, че за да постигне обединението на югоизточното славянство, България е трябвало да води непрестанна и упорита борба с вековната Византийска империя, която въпреки всичките си слабости и пороци е била държава с голяма територия, с огромни богатства, с вековен политически, дипломатически и военен опит, с една реч — извънредно опасен със силата си и със своето коварство противник. Ако българската държава е успяла да устои в тази страшна борба и въпреки всички изпитания да преживее през вековете и да доживее до наши дни, това се дължи преди всичко на невероятната жизненост и устойчивост на създалия се в тази борба български народ. Чрез претопяването на прабългарските, тракийските и други по-незначителни етнически елементи в славянското море се е създала онази устойчива сплав, която не са могли да разрушат нито двувековното византийско робство, нито петвековното османско иго.

Тук трябва да бъдат отбелязани само най-съществените моменти от развитието на българската държава до покръстването, най-важните етапи относно присъединяването на славянските земи към българската държава и само някои характерни епизоди от борбата й с Византийската империя.

Най-голямо разширение на територията на езическа България е постигнато по време на хан Крум (803–814). Тогава в пределите на българската държава са били включени Банат, Трансилвания и земите на запад от река Тимок с град Белград, а след това и земите на Източна Тракия и гр. Сердика (София). При Омуртаг (814–831) към българската държава е била присъединена областта Срем (между р. Дунав и р. Сава); при Маламир (831–836) — Средна Тракия с Пловдив; при Пресиян (836–852) — Средна Македония. Войните, които България води с Византия и с други съседни страни (с Франкското кралство, с авари, маджари и др.) за присъединяването на всички тези области тук не може да се разглеждат. Уместно е обаче да бъдат посочени някои епизоди от борбата на българската държава, които показват, че те са се водели на живот и смърт и поради това — с изключително ожесточение.

През 811 г. византийският император Никифор I Геник успял да проникне с многобройна византийска войска дълбоко в пределите на България, да завладее столицата й Плиска, да я опожари и след това да опустоши околните български земи. Въпреки крайно тежкото положение, в което се намирал, Крум успял да организира блестящо отбраната на българската държава. Той събрал голяма славянобългарска армия, укрепил старопланинските проходи и когато византийската армия потеглила по обратния път към Цариград, на 26. VII. 811 г. през нощта нападнал с изненада византийската армия в старопланинските теснини на Върбишкия проход и й нанесъл незапомнено поражение. Византийската армия била почти поголовно избита, убит бил и самият византийски император. Крум поръчал да отрежат главата на Никифора, да я забият на кол и да я показват на «приходящите при него племена» (по всичко личи, че става дума за съюзните славянски племена). След това черепът на Никифор бил очистен, обкован със сребро и Крум канел славянските князе да пият «наздравица» от него.

Не по-малко страшно от опустошението на Плиска било опустошението, което Крум нанесъл на византийците в околностите на Цариград и Южна Тракия след подлото нападение, което било извършено върху него по време на преговорите, които трябвало да води с представителите на византийския император (VII. 813 г.). По време на преговорите, на които Крум заедно със своите приближени се явил невъоръжен съгласно предварителната уговорка, византийците се опитали да го убият с измама. В отговор на това покушение разяреният Крум разрушил и изгорил всички дворци, черкви и манастири около Цариград, които се намирали вън от неговите градски стени. След това нападнал и разрушил крепостите Атира, Силиврия, Даонис, Редесто (днешното Родосто), крепостите по р. Марица, като накрая превзел Одрин и отвел в България 10 000 пленници.

Във връзка с външната политика на българските владетели до покръстването трябва да бъдат отбелязани и два международни договора, сключени между българската и византийската държава. Това са договорът на Тервел с Теодосий III от 716 г. и договорът на Омуртаг с Лъв V от 815 г.

С договора, сключен между Тервел и Теодосий III, се определяла на първо място границата между България и Византия. Според втората точка на договора византийците се задължавали да дават на българския владетел дрехи и червени кожи на стойност около 30 литри злато. Третата точка фиксирала споразумението на договарящите страни да си предават взаимно политическите емигранти, сиреч противниците на съществуващия в страната съдоговорител политически режим. Най-сетне четвъртата точка на договора установявала търговците и на двете страни да представят своите стоки с пломби и печати, а от ония, които нямат печат на стоките, последните да се конфискуват в полза на държавата. Особено интересна е последната точка на договора. Тя не само установява съществуващите между България и Византия търговски връзки, но е и един интересен международноправен акт. За първи път, както бележи проф. Мутафчиев, чрез един политически акт, сключен между две държави на средновековна Европа, са се уреждали не само политически, но и чисто стопански въпроси.

Мирният договор на Омуртаг с Лъв V е бил със срок тридесет години. Той също така е имал за задача да установи преди всичко границата между България и Византия. Освен това предвиждала се размяна на византийските и българските военнопленници, като е установено, че за пленените византийски военачалници — турмарси, спатарии и комити — ще бъдат обменяни по няколко души пленници, а «за простия народ — душа за душа». По два вола трябвало да бъдат давани за заловените вътре в крепостите, ако те бъдат разпуснати да си отидат по селата.

Въпреки упоритите войни, които са водели с Византия и с други съседни страни, българските владетели не са пренебрегвали строителството. По всичко личи, че един от най-интересните паметници на българската средновековна култура — Мадарският конник — е бил създаден в началните етапи от развитието на българската държава. Както е известно, източно от с. Мадара, Шуменско, върху отвесна скала, на 23 м височина е изсечена в самата скала фигура на конник в естествена големина. Конникът е в ход на дясно — единият преден крак на коня е вдигнат. След конника тича куче; в краката му е повален лъв. Около конника, в самата скала има изсечени надписи, правени в различно време. Най-старите говорят за българския хан Тервел и за византийския император Юстиниан. В друг по-нов надпис се говори за Крумесис (Кормесий), а в последния по време надпис може да бъде разчетено името на Омуртаг. Възможно е конникът да увековечава триумфа на Тервел, който — както бе отбелязано в предходната глава — е получил титлата кесар от самия византийски император и е бил надарен от последния с много злато и сребро, със скъпи дрехи и т. н. Изказаното в науката предположение, че конникът е Крум, е опровергано от последните проучвания на професор Бешевлиев и на Т. Герасимов. Името на Крум не се разчита в надписите на Мадарския конник. Тъй като последните са извънредно много повредени от ерозията, пълна сигурност относно времето, когато е бил създаден този паметник, и относно владетеля, който е изобразен на него, не може да има. Във всеки случай желязното стреме на конника, чието изображение ясно личи на релефа, е било разпространено в Източна Европа към края на VI и средата на VII в. Ето защо трябва да се приеме, че конникът не е могъл да бъде изсечен в Мадарската скала освен след средата на VII век. Този факт, свързан с изсечения в скалата текст, който говори за добре известни от историята български владетели, установява, че Мадарският конник е бил създаден, за да увековечи спомена за силата и могъществото на едного от българските ханове.

Особено голямо строителство е било разгърнато по времето на хан Омуртаг. Тогава е била възстановена напълно столицата Плиска, опожарена от император Никифор. Останките от каменната крепост, изградена вътре в огромния укрепен лагер, за който се говори в глава II, датират от това време. В тази вътрешна крепост се е намирал дворецът на хана и други сгради. Крепостните стени на вътрешната крепост са били твърде яки — с дебелина повече от два и половина метра и с множество кули.

Омуртаг построил и дворец край Дунава и могила между този дворец и столицата Плиска. За тези строежи се говори в т. н. Търновски надпис на Омуртаг, издълбан на мраморен стълб, който по-късно е бил пренесен в Търново и затова днес е известен с това име. Надписът гласи: «Великият кан Омуртаг, обитавайки своя стар дом, направих преславен дом на Дунава и, като измерих разстоянието между двата преславни дома, направих по средата могила; от средата на могилата до стария ми дворец има двадесет хиляди разтега и до Дунава са двадесет хиляди. Самата могила е всеславна, и като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда. И нека онзи, който последен се роди, като гледа тоя (надпис), да си спомни за този, който го е направил. А името на владетеля е Омуртаг, велик хан. Бог да го удостои да проживее сто години».

През 822 год. Омуртаг построил дворец при р. Тича, за който ни говори друг мраморен надпис, намерен край село Чаталар (днес цар Крум) и наречен Чаталарски надпис. Чаталарският надпис има следното съдържание: «Великият хан Омуртаг е (поставен) от бога владетел в земята, дето се е родил. Оставайки в стана Плиска, той построи дворец на (река) Тича и премести (там) войската си срещу гърците и славяните. Заедно с двореца построи изкусно и мост над Тича и постави в същия дворец четири стълба, а върху стълбовете два медни лъва. Нека бог удостои поставения от бога владетел да тъпче с краката си императора, докато тече Тича и докато... като владее над много (бройните) българи и подчинява враговете си, да проживее в радост и веселие сто години. Времето, когато (дворецът) бе съграден, беше по български сигор елем, а по гръцки 15 индиктион (822 г.)».

Запазени са и много каменни надписи от времето на Омуртаг. Тези надписи са издълбани в памет на различни военачалници на българската войска — копана Окорсис, зера таркана Онегавон, жупан таркана Охсун, багатур багаина Ославна и др.

Всички надписи от това време са на гръцки език. Славянска писменост тогава не е съществувала. Дали всички те са правени от пленници-византийци, или някои от тях са дело и на българи, усвоили византийския език и византийската писменост, не може да се каже с положителност.

През първите два века от съществуването на българската държава в българските земи се изграждат постепенно раннофеодални отношения. Развиват се производителните сили на българското общество. Усъвършенствуват се оръдията на труда под влияние на развитата техника на съседна Византия и в резултат на натрупания в самата България опит. Увеличава се значително обработваемата площ вследствие разширението на територията на българската държава. Натрупват се значителни богатства в ръцете на славянската и прабългарската аристокрация. Наред с това наблюдава се значително обедняване и обезземляване на немалки слоеве от селячеството.

Упоритите и дълготрайни войни, които води българската държава и които са една необходимост за нейното закрепване, се отразяват зле на прабългарското и на славянското селячество. При успешни походи на византийските императори и особено на император Константин Копроним се достига до значителни опустошения на български територии, а най-болезнено се отразяват тези опустошения на селячеството, което след опустошенията не може да си набави само това, което му е нужно за прехрана и посев. Особено тежко е положението на онези селски семейства, които са изгубили във войната своите работоспособни членове. Впрочем и при успешен за българската държава изход на войната положението на осиротелите семейства не е много по-добро. Неплодородието и други природни бедствия също така поставят селското население пред тежки изпитания. Най-сетне грабежите и насилията на родовоплеменната и служебната аристокрация водят също до разоряване на селяните.

За значително разоряване на селячеството ни дава сведения Земеделският закон, който съдържа разпоредби, засягащи обезземлени селяни (апори) и наемни селски работници (мистоти). За разоряването на селските маси ни дават сведения и Крумовите закони, които уреждат положението на просяците. Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите ни дават сведения в същия смисъл. Папата обяснява, че бракосъчетание може да се извърши и без употребата на венци и пръстени «поради голямата липса на средства, която гнетяла някой от българите».

Резултатът е бил, че разорените и малоимотните селяни са търсели помощ от богатите земевладелци, които и при военни нашествия и при природни бедствия, много по-лесно са се справяли с постигналите ги беди, поради това, че, са имали натрупани богатства и поради това, че обширните им имения рядко са били изцяло засегнати и разорени. Развиват се изполичарството и мортитството, за които говори Земеделският закон: изполичарите и мортитите са били наематели на поземлени участъци. Наемният договор е бил сключван с богати земевладелци — представители на родовоплеменната и служебната аристокрация. Наемът е бил заплащан в натура; изполичарите са давали на земевладелеца-наемодател половината от получената реколта, мортитите, които са работели земята със собствени оръдия, със свое семе и са могли да сключват наемния договор при по-благоприятни условия, са дължали като наем 1/10 от реколтата. Първоначално отношенията между изполичарите и мортитите, от една страна, и земевладелеца-наемодател, от друга, са се уреждали само на базата на сключения договор. Но тежкото положение, в което са изпадали изполичари и мортити при лоша реколта и неприятелски опустошения, са ги карали да търсят помощта на земевладелеца и това ги е поставяло в икономическа зависимост от последния, която поради властта, с която той е разполагал като представител на родовоплеменната и служебната аристокрация, се е превръщала и в извъникономическа, лична зависимост. Земевладелецът е могъл да принуждава изполичарите и мортитите да му работят ангария, да изпълняват други плащания в натура и т. н. В още по-тежко положение са се намирали онези представители на селячеството, които след обезземляването им са били заселвани в именията на богати земевладелци, за да не просят. За такива «просещи» говорят Крумовите закони. Като се вземе предвид съществуващата във Византия и в други страни по това време практика, ще трябва да се приеме, че просещите, на които е била давана земя за обработване, са били поставяни в лична зависимост от земевладелеца. За такава лична зависимост, която все още е в по-лека форма, но по същността си е вече феодална зависимост на ранния феодализъм, ни говорят и други паметници като Законът за съдене на людете, житието на Климент Охридски и др. Според чл. I от Закона за съдене на людете, който е бил създаден в България след покръстването, към края на управлението на княз Бориса, село, в което се извършват езически обреди или заклинания, трябва да се отдаде на божия храм (църквата) — очевидно във феодална зависимост. Такава зависимост прозира и в онези сведения, които намираме в житието на Климент Охридски, написано от гръцкия архиепископ Теофилакт. Житието говори, че Климент бил изпратен за учител в Кутмичевица и към всички жители на тази страна били издадени заповеди «да приемат светеца благочестиво и да му дават в изобилие всичко най-добро ...». «Даването в изобилие на всичко най-добро» е било едно установено чрез княжеска заповед задължение на местното население. Касае се следователно за доставки в натура, които при нужда са могли да бъдат реализирани и чрез средствата на извъникономическата принуда. Както е известно, тъкмо това е характерно за натуралната феодална рента.

Сведения за раннофеодална зависимост на българското селячество намираме и в Учителното евангелие на епископ Константин и в Беседата на презвитер Козма против богомилите — писмени паметници на Българското средновековие, които датират от една малко по-късна епоха. Всички тези данни установяват, че в българските земи през първите два века след създаването на българската държава са се развили постепенно раннофеодални отношения, че определени слоеве на българското селячество са започнали да попадат под лична зависимост към представителите на изграждащата се феодална класа.

Тези промени в икономиката на средновековна България са наложили съответни промени в държавната организация. Промените са започнали при Крум и Омуртаг, но до основно преобразуване на държавната и правната надстройка се е достигнало едва при княз Бориса — след покръстването. Още по времето на Крум значителното увеличение на държавната територия и усложняването на държавните функции е наложило в новоприсъединените към българската държава области да бъдат назначени пряко подчинени на хана държавни органи, следователно да се отстъпи от принципа на федеративната организация, на който е почивало началното изграждане на българската държава. От така наречения Хамбарлийски надпис се вижда, че Крум е назначил за управители на новоприсъединените към българската държава тракийски земи свои приближени и свои чиновници. Начело на една от присъединените области е бил поставен братът на Крум, а стратегът Леон е бил негов подчинен. Начело на друга област е бил поставен ичиргу боилът Тук, комуто са били подчинени стратезите Вардан и Яни. Начело на трета област е бил поставен кавханът Иратаис, като под негова власт са се намирали стратезите Кордил и Григорас.

Тази нова организация, разбира се, не е отговаряла на интересите на славянската родовоплеменна аристокрация, особено на славянската аристокрация от пограничните области. При приемника на Крум хан Омуртаг славянските племена тимочани, браничевци и ободрити се разбунтували и поискали да се присъединят към франкската държава. Омуртаг се противопоставил енергично на опита за отцепване на тези славянски племена, започнал война с франките, в която излязъл победител и поставил отново под своя власт разбунтувалите се. Местните славянски князе били изгонени и на тяхно място на територията на тимочани, браничевци и ободрити били назначени български управители. Сведения за всички тези събития ни дава летописецът Айнхард.

Трябва да се отбележи в заключение, че като последица на развиващите се раннофеодални отношения в българската държава постепенно се е наложил нов организационен принцип. Съществуващото дотогава деление на българската територия по племенния принцип е отпаднало. Заместило го е административно-териториалното деление на българската държава. Основна териториална единица е станала административната област — комитатът. Комитатът е бил военноадминистративно поделение, начело на което е бил поставен управител — комит. Възможно е този термин да произхожда от славянската дума кмет. Военните функции в комитата са били поверени на таркана, респ. на бори таркана. Известни са от историята имената на комитите Курт и Домета, които са оглавявали областта Кутмичевица по времето на княз Бориса.

По-малка административна единица от комитата е била жупата, която е обединявала няколко селища. Начело на жупата е стоял жупан, който е бил поставен в подчинение на комита.

Разделянето на българската територия на комитати е било осъществено още преди покръстването. От известието на летописеца Хинкмар знаем, че срещу княз Борис са въстанали недоволни боляри от десетте комитата на българската държава. Точно колко са били създадените при реорганизацията на българската държава комитати, това ние не знаем (бунтът срещу княз Борис не е обхванал цялата територия на българската държава). Едно обаче е несъмнено — тази реорганизация е започнала още преди покръстването. За това ни говорят както съдържанието на Хамбарлийския надпис, така и сведенията, които ни дава Хинкмар.

Дял втори: Покръстването и възприемането на славянската писменост. Отражението им върху българската държава

Глава V: Покръстването (865)

Същност и причини за покръстването — Кои са класовите сили, които са го наложили — Начин на извършването му в 865 г. — Бунтът на петдесет и двамата боляри — Преценка на покръстването — Последици на същото

Възприемането на християнството като официална религия в българската държава е най-крупното с оглед на своите последици събитие в живота на Първата българска държава. Най-изтъкнати представители на нашата научна мисъл са работили върху този важен исторически проблем и техните изследвания са изяснили най-съществените негови страни и аспекти. И все пак някои въпроси чакат своето окончателно изясняване. Първият въпрос, който се поставя при изясняване на покръстването, е въпросът за неговата същност. Не рядко покръстването се схваща твърде тясно — като смяна на езическата религия на прабългари и славяни с християнската религия. Всъщност нещата са по-сложни. В Средновековието съществува много тясна връзка и взаимно преплитане между религиозните, политическите, държавноправните и юридическите концепции и идеи на обществото. Би могло да се каже направо, че политическите, държавноправните и юридическите идеи на средновековното общество се изявяват с религиозно оцветяване или в религиозна обвивка. Политическите, държавноправните и юридическите учреждения и институции също така са извънредно тясно свързани и преплетени с религията, която е най-важният идеологически крепител на властта на господствуващата феодална класа. Социалният протест на угнетените народни маси, социалните учения и движения на феодално зависимото селячество от своя страна имат религиозна обвивка и се явяват като ереси, които се противопоставят на официалната християнска църква. Такова социално учение и движение в средновековна България е богомилството, за което ще стане реч по-долу. Ето защо покръстването, извършено от княз Борис в 865 г., не би могло да бъде обяснено цялостно, ако се разглежда само като смяна на една религия с друга, без да се обърне внимание на онези промени, които то е внесло в българската държава, нейните учреждения, в нейното право и т. н.

Разбира се, би могло да се подходи към проблема за покръстването и иначе. Би могло да се означи с термина «покръстване» само смяната на езическата религия с християнството, като се добави, че неразривно свързани с тази смяна са и промените в областта на държавната организация, правото, морала и т. н., изобщо промените в останалите елементи на надстройката. Дали ще възприемем това разрешение или пък ще използуваме термина «покръстване» за означаване на извършената промяна в нейната цялост, това не е най-важното. Не са терминологичните спорове главният фактор при решаването на научните проблеми. Аз смятам все пак, че второто разрешение е по-добро, защото чрез единството на наименованието се изразява най-добре единството на социалния процес, който е бил осъществен. И обратно — терминологичното откъсване на смяната на религията от цялостния процес, в който тази смяна е само компонента, води — често пъти несъзнателно и неусетно — до неглижиране на връзките, които съществуват между тази промяна и останалите промени, или поне до непълното и неточното им изясняване,

Само като се има предвид извънредно тясната връзка, която съществува между държавата и религията в Средновековието, могат да бъдат изяснени правилно причините за възприемане на християнството в България. На последна сметка, най-важните причини за възприемането на християнството в България трябва да се търсят в промените на икономическия й базис. Основните промени, които са се извършили в икономиката на българското общество през първите два века от съществуването на българската държава, са наложили промени и в надстройката — в религията, държавната организация и правото на средновековна България. При това ние трябва да бъдем на ясно, че промените в икономиката са наложили промени в цялата надстройка, а не само промени в един от нейните сектори — в религията. Наистина поради специфичната роля на религията в средновековното общество промяната е започнала оттам и най-ярко се е изявила в религиозната област.

Изградилите се раннофеодални отношения — раннофеодалната собственост, личната зависимост на определени прослойки на селячеството, което трябвало да върши «работа на земни властели» (боляри), всичко това е налагало да бъде възприета една нова религия, която да оправдава и да утвърждава новите феодални отношения. Езическата религия с нейните славянски и прабългарски божества — Перун, Дажбог, Тангра — не е могла да съдействува за утвърждаваме на феодализма. Оправдание и утвърждение новите феодални отношения са могли да намерят в християнската религия, която, от една страна, е обещавала царство небесно на страдащите тук, на земята и по този начин е приспивала тяхното недоволство, а от друга страна, пряко е подпомагала държавната власт, проповядвайки, че «божието трябва да се отдаде богу, а кесаревото — кесарю».

Но проблемът, чието разрешение се е налагало, не се е свеждал само до едно идеологическо оправдание на изграждащите се феодални отношения. Нужно е било да се създаде такава държавна и административна организация, която решително да ги подпомага. За това е била необходима силна централна власт, която да е в състояние да наложи — при нужда и със сила — новите феодални отношения, които са засягали повече или по-малко и интересите на прабългарската и славянската родовоплеменна аристокрация и интересите на изпадналите в лична зависимост от феодализираната служебна аристокрация прослойки на селячеството. Наистина още по времето на Крум и Омуртаг е започнал процесът на централизиране на държавната власт, който е трябвало да доведе до ликвидиране на федеративното устройство на българската държава. Но този процес не е бил лек. Ако е могло новоприсъединените земи да бъдат поставени направо под властта на назначени от Крум управители — нещо, за което ни говори Хамбарлийският надпис — съвсем не е било толкова леко същият режим да бъде въведен в онези земи, които още при създаването на българската държава или наскоро след това са били включени в нейната територия и са били под режима на установеното чрез съюза на прабългари и славяни федеративно устройство. А едно цялостно реформиране на българската държава е предполагало не само идеологическо оправдание, но и съответен модел. Такъв модел е била християнска Византия — наследница на политическите и държавноправните традиции на античния Рим.

По аналогичен начин са се поставяли и проблемите, свързани със създаването на едно ново право, което да регламентира и да подпомага новите феодални отношения. И тук обичайното право на прабългари и славяни не е могло да отговори на изискванията на феодализма. Нужно е било едно отговарящо на усложнените обществени отношения право. Такова право е било свързаното с християнската религия християнско право на Византийската държава.

Но не само вътрешното икономическо развитие на България и свързаните с това развитие изисквания от държавноправен и правен характер са налагали да бъде възприето християнството. И международното положение на България е налагало тя да стане християнска държава. Два века след своето създаване българската държава е станала една от най-силните държави на Югоизточна Европа. Обединила в своята територия по-голямата част от югоизточното славянство, укрепила своето държавно единство чрез постепенно, но неотклонно извършващо се спояване на славянския и прабългарския елемент, тя е била достоен съперник на мощната Византийска империя. Но за да води успешно борбата с последната, нужно е било и юридически, а не само фактически българската държава да бъде равноправен партньор на Византия. А това е могло да се постигне само чрез възприемане на християнството. Българската държава е трябвало да стане християнска, защото само по този начин тя е могла да излезе от числото на «варварските» държави и да стане пълноправен субект на тогавашното международно право. Това международно признание на българската държава й е било нужно не само за да може да участвува в международните отношения като пълноправен субект, но и за да може да излезе от позициите на пасивен зрител на борбите между Изтока и Запада, намерили израз в борбата между Източната — православна — и Западната — католическа — църква, да вземе участие в тези борби с оглед на своите интереси и в своя изгода. На последно място трябва да бъде отбелязан — макар и да не е последен по значение — още един фактор, който е налагал възприемането на християнството в средновековна България. Това е била необходимостта тя да бъде цялостно приобщена към културата на своето време. А тази култура е била културата на християнството. Просветата в Средновековието е била до голяма степен дело на християнската църква. Литературата на Средновековието е била предимно литература религиозна, литература, създадена от представителите на християнската църква, или тясно свързана с последната. Разбира се, възприемането на християнската култура от Византия е поставяло един важен проблем — запазването на самобитната българска култура. Много лесно би било чрез отричането на езичеството да бъде отречена и самобитната българска култура, която се е явила на бял свят чрез постепенното спояване на елементите на прабългарската и на славянската култура. За щастие това опасно за българския народ разрешение, към което чуждите мисионери много лесно биха могли да тласнат развитието на културния живот в България след покръстването, е било избягнато благодарение възприемането на славянската писменост, която именно в България е намерила най-рано благоприятни условия за развитие и разцвет.

Пълното изясняване на проблема за възприемането на християнството в средновековна България е невъзможно, без да бъдат установени класовите сили, които са го провели. В основни линии този въпрос е разрешен от нашата марксистка историография. Основната движеща сила, която е наложила покръстването в България, това е изграждащата се феодална класа, служебната аристокрация, в която са влизали както прабългари, така и славяни и начело на която е стоял българският владетел княз Борис. Но ако по този основен въпрос нещата са уяснени, не може да се каже същото и по въпроса, какво е било отношението на народните маси към покръстването. Тук все още има спорове. Според проф. Бурмов народните маси са били езичници (християните били «капка в морето») и те са били против християнската религия, която е застрашавала техните интереси. Затова християнството е било наложено със сила от княз Борис и от феодалната класа. Според проф. Е. Георгиев християнството е имало голямо разпространение в България още преди покръстването, народните маси са били увлечени от прогресивната за онова време християнска религия, християнизирането на българския народ се е извършило доброволно, а не чрез насилие. Противник на покръстването е била родовоплеменната аристокрация, която е чувствувала застрашени своите позиции.

Що се касае до родовоплеменната аристокрация, проф. Георгиев е напълно прав. Едва ли може да има съмнение, че по време на покръстването в България е имало родовоплеменна аристокрация — феодализмът не е бил на такава висока степен на развитие, която да превърне всички боили и багаини, всички славянски племенни князе в органи на държавната власт. Няма съмнение също така, че тази родовоплеменна аристокрация е била противник на установяващия се феодален порядък, който я е изтласквал от изгодните позиции, които дотогава е притежавала, и затова тя е била противник и на християнството, което е утвърждавало и санкционирало този порядък. Редица данни показват също така, че още преди 865 г. не малка част от народните маси, особено между славяните, са били християни и че християнизирането, както установява проф. Георгиев, не е обхванало само единични случаи.

Разпространението на християнството в България преди извършеното от княз Борис покръстване мъчно би могло да се отрича. Християни са били преди всичко не малка част от славяните в новоприсъединените към българската държава територии, които преди това са били включени в състава на християнска Византия. Но християни е имало и между славяните и прабългарите, живеещи в Мизия и дори в столицата Плиска и нейните околности. Инфилтрацията на християнството в пределите на българската държава е започнала отрано. Още при идването на славяните на Балканския полуостров завареното население в голямото си число е било християнско и то не е било изцяло унищожено. Неговата религия не е могла да не укаже влияние върху славяните, толкова повече, че и по-късно (при кан Крум напр.) значителни християнски маси са били преселвани от Византия в България. Сам Черноризец Храбър в своето съчинение «За буквите» говори, че славяните са били християни още преди създаването на славянската азбука, което е станало преди извършеното от княз Борис покръстване. Ние не можем да приемем, че този пасаж от съчинението на Черноризец Храбър е пълно доказателство в полза на тезата, че всички славяни още преди 865 г. са били християни. Но от друга страна, ние не можем да отречем, че този пасаж решително подкрепя разбирането, че не малка част от славяните още преди 865 г. са били покръстени. Че това е така, показват и гоненията срещу християните, проведени от хан Омуртаг. Последният е проявил голяма суровост по отношение на пленените византийци и по специално по отношение на византийското духовенство не за друго, а защото последното е разпространявало християнското учение сред българското население и защото християнството вече е представлявало опасност за българската държава. Това проличава впрочем и от суровата разправа на сина на Омуртага, хан Маламир, със собствения му брат Енравота, който не пожелал да се откаже от християнската религия, въпреки увещанията и заплахите на своя брат.

Отбелязаните по-горе факти не установяват обаче, че всички, или почти всички славяни, още преди 865 г. са били вече християни и че езичеството е загубило своите позиции независимо от интервенцията на държавната власт. Големи маси от славянското и прабългарското население са си оставали езичници. Ако да не беше така, нито бунтът на петдесет и двамата боляри срещу княз Бориса би бил възможен, нито опитът за реставрация на езичеството при княз Владимир. В разгорелия се остър конфликт между феодалната и родовоплеменната аристокрация първата се е опирала на християнското учение и на християните, а втората — на религията на бащите и дедите и на онези народни маси, които са изповядвали тази религия. Като се има предвид изключителната роля на религията през Средновековието и религиозната нетърпимост, която е съществувала тогава, ясно става, че в българската държава, чието население по времето на княз Бориса е било разделено на две рязко обособени групи — християни и езичници — смяната на официалната религия, възприемането на християнството като официална религия на мястото на езичеството не е могло да стане без ожесточена борба. Християнството е трябвало да бъде наложено със сила от класата, която е имала интерес от неговото налагане. По този пункт прав е проф. Бурмов.

Историческите факти, доколкото могат да бъдат възстановени според данните, които ни дават византийските писатели и които са подробно изяснени от проф. Златарски и проф. Ангелков са следните: през есента на 865 г. българският владетел княз Борис след успешно приключване на преговорите, които е водил с византийския император Михаил, е бил покръстен в двореца си в Плиска заедно с целия двор и преданите му боляри. Покръстването на княз Бориса и неговите приближени е било извършено от специално изпратен византийски архиерей и то среднощ. Кръстник на княз Борис е бил самият византийски император, който бил представен от делегация. Затова Борис възприел след кръщението си името на византийския император Михаил.

Реакцията срещу покръстването — което не случайно е било извършено среднощ — не закъсняла. Болярите от десетте комитата се разбунтували срещу княз Борис, като го обвинявали, че им бил дал недобър закон. Данните за този бунт са оскъдни. Византийските писатели — продължителят на Теофан и Скилица Кедрин — споменават само няколко думи за същия; реймският архиепископ Хинкмар говори повече, но данните, които той дава, имат до голяма степен легендарен характер. Според Хинкмар княз Борис излязъл срещу разбунтувалите се само с 48 души, «които останали предани на християнството». Пред него, щом излязъл от градските врати, се явили седем духовни лица, които държали запалени свещи. Бунтовниците изпаднали в такъв страх, че «не могли да се приготвят нито за отбрана, нито за бягство, но като се проснали на земята, не могли да се помръднат». Най-близо до истината са данните, които намираме в «Отговорите на папа Николай». Както е известно, обикновено в началната част на отговора папата възпроизвежда това, което самият княз Борис му е съобщил. Според глава 17 от «Отговорите» «тия, които били покръстени, единодушно въстанали с голяма свирепост против вас (княз Бориса — бележка на автора), казвайки какво вие сте им дали недобър закон, и дори искали да ви убият и друг княз да турят и как вие при съдействието на божествената сила, приготвени (да действувате) против тях, надвили сте ги от мало до голямо и сте ги хванали в ръцете си».

От казаното се вижда, че бунтът е имал твърде сериозен характер. Това проличава от цялото изложение на отговор 17. Даже ако се приеме, че текстът има реторическа украса, основното, което той съдържа, не буди съмнение. Покръстените въстанали «единодушно», «с голяма свирепост», «искали да убият княза», но били «надвити от мало до голямо». За съпротивата на езичеството, която не е могла, да бъде преодоляна лесно, ни дава сведения и глава 41 от «Отговорите», където се разглежда въпросът, как трябва да се постъпва с онези, които отказват да приемат християнството и продължават да извършват езически жертвоприношения. За тази съпротива ни говори и българският превод на Манасиевата хроника, където се казва, че едни от българите се покръстили доброволно, а други — по принуждение. За устойчивостта на езическата религия свидетелствува и опитът на приемника на княз Борис да я възстанови като официална религия в България. Този опит показва, че две десетилетия след покръстването не малка част от българския народ продължавала да изповядва езичеството. Впрочем този факт е пряко засвидетелствуван в житието на Климент, написано от византийския архиепископ Теофилакт по данни на български източници от съвременен на описваните събития произход. Според това житие и по времето на просветната дейност на Климент в Кутмичевица, сиреч повече от двадесет години след покръстването «българският народ цял не бил още просветен с кръщението и държал варварската дивотия».

Но най-добре проличава сериозният и опасен характер на бунта и неговата същност в разправата на княз Борис с водачите на бунта. Според сведенията, които ни дават Хинкмар и папа Николай, петдесет и двама боляри, които най-много бунтували народа, били посечени с меч и то заедно с цялото им поколение. Останалите бунтовници не претърпели никакво зло. Според Хинкмар «на останалия народ (княз Борис) позволил да се разотиде невредим». Не трябва да се забравя, че по времето, когато е избухнал бунтът, княз Борис е бил вече християнин. Въпреки това той избива петдесет и двама боляри — първенци в неговата държава, избива ги без съдебен процес, отмъщавайки дори и на децата им. Ясно е, че тази разправа и по начина на извършването й — без съд и присъда — и по нейния обект — избити са били не само водачите на бунта, но и цялото им поколение — е била в разрез с концепциите на християнството и с каноните на християнската църква. Следователно не се е касаело само и не се е касаело на първо място за това една нова по-съвършена религия да замести една стара, по-несъвършена. Основният въпрос не е бил Христос или Тангра. Проблемът е бил друг — един стар социален порядък да бъде сменен с нов, съответствуващ на новите феодални обществено-икономически отношения. Религията е била само една компонента в революционното преобразование, което трябвало да бъде осъществено чрез действията на княз Бориса. Не по-малко важни и дори по-важни са били другите компоненти — промените в държавното устройство, изразяващи се в засилване властта на българския владетел, комуто трябвало да бъдат пряко подчинени, както и на византийския император, всички държавни органи по цялата българска земя, защото според християнското учение има само един бог на небето и един цар на земята. Не по-малко важна компонента е била и промяната в съществуващия правен режим — ново византийско феодално право постепенно е трябвало да се въвежда в България, за да укрепва новия порядък. Затова непосредствено след покръстването княз Борис е поискал и е получил от Византия не само богослужебни книги и канонически сборници, но и светски закони — Еклогата, Земеделския закон и Морския закон.

Преценявайки извършеното от княз Борис покръстване, би трябвало да кажем, че то е имало прогресивно за времето си значение. Княз Борис е бил далновиден български владетел, който е разбрал повелята на своето време и умело я е осъществил. Възприемането на християнството като официална религия на българската държава е подпомогнало по един решителен начин изграждащите се в България феодални отношения. А изграждащият се феодализъм по времето на княз Борис е бил прогресивно явление в живота на българския народ. Той е осигурявал по-добро развитие на неговите производителни сили чрез по-съвършена организация на българското общество и чрез по-добра защита на същото от външните врагове. Присъщите на феодализма и особено на развития феодализъм недъзи — свързани с жестоката феодална експлоатация над селячеството — в този ранен фазис на феодалното развитие не са се проявявали ясно, или въобще не са се проявявали и не са могли да бъдат прозрени. При това положение на нещата народните маси са били спечелени за новото обществено устройство.

Но съпротивата на езичеството в България въпреки всичко е била силна и опасна — не само поради обстоятелството, че боилите и племенните князе са имали все още добри позиции, не само поради привързаността на народните маси към родните обичаи и вярвания, към това, което е останало от деди и прадеди, но и паради страха от вечния неприятел, от изконния враг на българщината, поради страха от Византия, която е извършила покръстването. По всички тези причини именно тук, в България конфликтът между старото и новото се е изявил в особено остра форма. С това трябва да се обясни изключителната суровост на княз Борис към водачите на бунта. Тук трябва да се търси обяснението и за абсолютното снизхождение към всички останали. Княз Борис, разбира се, не е могъл да избие всички участници в бунта. Но той е могъл да наложи на останалите, или поне на част от тях други — по-леки наказания. Но всички останали са били опростени напълно — нужно е било те да бъдат спечелени.

В основни линии това, към което са се стремели княз Борис и феодализираното болярство, е било постигнато, макар и нe отведнъж и не без мъчнотии.

Засилена е била значително властта на българския владетел както чрез идеологическата опора, която тя е намерила в християнската църква, в нейната добре изградена организация, така и чрез фактическото утвърждаване на тази власт. Избиването на петдесет и двамата боляри, водачи на бунта, е било свързано по необходимост със заменянето им с други, верни на княз Борис боляри.

Но много по-важна е била онази последица от възприемането на християнството, която е засегнала двата етнически елемента на българската държава — славяните и прабългарите. Сближаването и сливането на тези два елемента се е осъществило в резултат на един продължителен процес, който напоследък бе изяснен по един убедителен начин въз основа на богат исторически материал, в монографията на Д. Ангелов «Образуване на българската народност». При покръстването този процес — както може да се съди от много данни, установяващи проникването на славянския елемент в самия владетелски двор и на най-отговорни длъжности и по други показатели (езикови, общокултурни и т. н) — е бил значително напреднал. Но покръстването е този фактор, който чрез уеднаквяване религията на славяни и прабългари, чрез подчиняването им на една единна власт, е довел до окончателно и успешно завършване на същия. По този начин се е достигнало до изграждане на една единна народност, основна компонента на която е славянският елемент, но в която са били включени и прабългарите, както и елементи от завареното тракийско население. Чрез спойката на тези елементи е била създадена българската народност, чрез спояването на тяхната култура е била създадена старобългарската култура.

Най-сетне чрез покръстването България е могла да придобие своя църква, радваща се на определена автономия. Но тук нещата са се развили най-трудно.

Глава VI: Борба за самостоятелна българска църква. Възприемане на славянската писменост

Византия или Рим? — Патриарх Фотий; папа Николай I — Цариградският вселенски събор (869 г.). — Назначаване на български архиепископ — Делото на славянските първоучители Константин-Кирил, и Методий — Дейността на Кирило-Методиевите ученици в България — Климент Охридски и неговото дело — Въвеждане на славянската писменост в българската църква и в българската държава — Значение и на славянската писменост за българската държава и за българската култура

Едва ли може да има някакво съмнение, че княз Борис, налагайки християнството като официална религия на българската държава, е преследвал определени политически цели и че една от основните е била придобиването на самостойна българска църква. По всичко се вижда, че във Византия иначе са гледали на този въпрос. В посланието, което патриарх Фотий изпратил на княз Борис, след покръстването (в отговор на молбата му да му се обясни учението на християнската църква, нищо не се говорело за организирането на българска църква. Патриархът е изхождал от разбирането, че новопокръстеният български народ ще бъде включен във византийската църковна йерархия. Но това разрешение на въпроса е било съвсем неизгодно за княз Борис — първо поради това, че българите се виждали лишени от църковна самостоятелност, и второ, защото те са били включени направо в църковната йерархия именно на цариградския патриарх, следователно на Византия, чиито политически аспирации по отношение на България не са били тайна за никого. Ето защо княз Борис решил да се обърне към папата и да се постарае да получи от Рим онова, което цариградският патриарх е отказвал. През 866 г. е била изпратена в Рим българска делегация начело с болярите Петър, Иван и Мартин, която предала на лапа Николай I искането на българския владетел да му се изложи учението на християнската вяра и да му бъдат изпратени способни наставници, които да поучават българите в тази вяра, както и да му бъдат изпратени светски закони и книги за църковно покаяние (епитимиен съд). Заедно с това княз Борис отправил до папата редица запитвания относно конкретните изисквания, които поставя християнската религия пред новопокръстения български народ, като излагал какви са обичаите и практиката, които българите са следвали дотогава и питал дали те могат да бъдат следвани и в бъдеще. Тези запитвания не са достигнали до нас, но в отговорите, които Папа Николай е дал на българските пратеници и които са запазени, обикновено се възпроизвежда същественото от поставения от княз Борис въпрос и затова тези «Отговори» са нашият най-ценен източник за обичаите на българите от това време.

Наред с делегацията, изпратена при папа Николай, княз Борис изпратил и делегация до крал Людовик Немски със същата цел. Мисията на пратениците на крал Людовик Немски се оказала обаче безпредметна, защото междувременно в България пристигнали пратеници на Римската курия.

Българските пратеници били приети от папа Николай I с голяма почит. Още същата година те се завърнали в България заедно е голяма католическа мисия, начело на която стоели католическите епископи Формоза и Павел, които носели и отговорите по запитванията на княз Борис. Твърде грижливо съставени, тези отговори изяснявали подробно поставените от княз Борис въпроси, но не отговаряли на най-важния въпрос, който интересувал българския владетел — на въпроса дали България може да получи самостоятелна в организационно отношение църква. Като обяснявал защо българската църква не може да бъде оглавявана от патриарх, папата обещавал, че в бъдеще начело на българската църква може да бъде поставен архиепископ. Обаче конкретните постъпки, които княз Борис направил в тази насока, като молел да бъде назначен за български архиепископ изпратеният от папата епископ Формоза, а след това изпратеният от същия дякон Марин, останали без резултат. Едва след няколко години папа Йоан VIII, който наследил на папския престол приемника на папа Николай I — Адриан II — предложил за български архиепископ един иподякон, когото княз Борис категорично отхвърлил. Така че докато изпратената от папата католическа мисия (начело на същата след отзоваването на епископите Формоза и Павел застанали други двама епископи — Доминик и Гримуалд) отстранила от българските земи гръцките свещеници и установила на територията на цялата българска държава духовната власт на папата, като даже наново покръствала българското население, понеже не признавала кръщението, което било извършено от гръцките свещеници, въпросът за самостойна в организационно отношение българска църква оставал толкова далеч от своето разрешение, колкото бил и в самото начало. Нещо повече! От «Отговорите» на папата и от разменените между него и княз Борис писма съвсем ясно проличавала основната теза на папата относно светската и църковната власт. Папата като глава на католическата църква застъпвал твърдо разбирането, че светската власт трябва да бъде подчинена на духовната и в своята дейност трябва да се съобразява с нейните указания и «наставления». А тази теза не само е била в разрез с разбиранията на княз Борис, но в дадения момент се явявала особено опасна за българската държава, която имала нужда от укрепване и утвърждаване. При това положение княз Борис решил да се обърне наново към Византия. Той е знаел, че цариградският патриарх подкрепя изцяло властта на византийския император, византийското самодържавие. Нему е била известна също така гъвкавата политика на Цариградската патриаршия, конкретна проява, на византийския опортюнизъм. Княз Борис разбрал, че може да получи от Византия повече от това, което му бил предложил Рим и при по-изгодни условия. Оставало да се намери подходящ момент за извършване на новия дипломатически ход. И такъв момент бил намерен. В 869 г. бил свикан в Цариград вселенски събор, който трябвало да помири Източната и Западната църква. Когато този събор приключил успешно работата си, в Цариград се явили пратениците на княз Борис, които в едно извънредно заседание на църковния събор поставили въпроса, на коя от двете църкви — католическата или източноправославната — трябва да се подчинява новопокръстеният български народ. Представителите на Римската курия, изненадани от повдигнатия въпрос, застъпили решително становището, че България трябва да се подчинява на католическата църква. Но представителите на източните патриарси се обърнали към българските пратеници със следния въпрос: «Когато вие завзехте отечеството си, кажете на чия власт то беше подчинено и там латински или гръцки свещеници имаше?». На този въпрос българите отговорили: «Ние завоювахме отечеството си с оръжие от властта на гърците и там намерихме не латински, а гръцки свещеници». След остър спор между представителите на католическата и на източните църкви (цариградска, александрийска, антиохийска, ерусалимска), последните решили «ние отсъждаме, щото българското отечество, за което узнаваме, че било по-рано под гръцка власт и е имало гръцки свещеници, да се върне отново сега чрез християнството пак на светата цариградска църква, от която то било отделено чрез езичеството». (Поставените на това заседание въпроси и отговори, и решението на събора са възпроизведени текстуално в съчинението на католическия духовник Атанасий Библиотекар.)

След тава решение на събора (870 г.) католическото духовенство е трябвало да напусне българските земи. Въпреки многократните опита на папата да поправи създалото се положение, това не могло да стане. Още същата, 870 г., в България пристигнало наново византийско духовенство. Назначен бил от цариградския патриарх — очевидно в изпълнение на постигнато с княз Борис споразумение — първият български архиепископ (според сведения от старобългарски произход той се наричал Йосиф), който заедно със своите сътрудници — епископи и свещеници — започнал да урежда българската църква.

С това първият етап от борбата за самостойна българска църква бил успешно завършен. С това обаче не намерил своето разрешение най-важният проблем — проблемът да бъде създадена българска църква с българско духовенство, което да проповядва новата християнска религия на български език. Към такова разрешение на въпроса се е стремил княз Борис, знаейки, че то е възможно. За него едва ли е могло да остане тайна, че още през 862 г. по искане на моравския княз Ростислав, Византия е изпратила солунските братя — славянски първоучители — Константин (Кирил) и Методий във Великоморавия да проповядват «словото божие» на славянски език и че в изпълнение на тази задача Константин-Кирил е създал нова, славянска азбука, с помощта на която евангелието и другите богослужебни книги са били преведени на славянски език. Зa него сигурно не е останала в тайна и широката проповедническа и просветна дейност, която Константин-Кирил и Методий са развили във Великоморавия и то на разбираем от населението славянски език.

Тук трябва да се отбележи че особено плодотворна в тази насока е била дейността на Методий, тъй като неговият брат Константин-Кирил, създателят на славянската азбука, се поминал съвсем млад в 869 г. на четиридесет и две годишна възраст в Рим, където братята били отишли, за да получат благословията на папата за своята дейност, на която пречело немското католическо духовенство. Папа Адриан II, приемник на папа Николай I, който по същото време развивал оживена дейност за утвърждаване католическата църква в България, разбирал много добре, че трябва да бъде внимателен и отзивчив към исканията на солунските братя. Още по-решително била почувствувана тази потребност след отстраняването на латинското духовенство от България. Затова в 870 г. Методий бил ръкоположен за епископ и изпратен в Панония. По-късно той станал архиепископ във Велехрад (874 г.) и продължил да просвещава жителите на Великоморавското княжество на славянски език. Във Великоморавия Методий останал до самата си смърт (885 г.) и подготвил много ученици. Но след неговата смърт там наново взела връх католическата реакция. Учениците на Методий били преследвани, измъчвани, затваряни. По-младите от тях били продадени в робство.

По това време именно (885 г.) трима от по-старите ученици на Методий — Климент, Наум и Ангеларий, — които били подложени на жестоки преследвания от католическото духовенство, измъчвани и затваряни, след освобождението им от затвора потърсили прибежище в България. Те пристигнали в Белград, където началникът на Белградската крепост, бори тарканът, който знаел, че неговият господар «копнеел за такива мъже», ги приел с голямо внимание, дал им възможност да си отпочинат, след което ги изпратил при княз Борис «като драгоценен дар», както гласи житието на Климент, написано от Теофилакт Охридски.

Княз Борис приел извънредно радушно дошлите при него Методиеви ученици. Единият от тях, Ангеларий, който бил болен, наскоро се поминал, но другите двама — Климент и Наум — развили забележителна и плодотворна църковна и просветна дейност. Наум останал в Плиска и разгърнал широка проповедническа дейност в Мизия. Той бил подпомогнат и от по-млади Методиеви ученици, които били откупени от робство, доведени били в Цариград, след което вероятно още в 887 г. заминали за България и се установили в Плиска. Изглежда, че те са помогнали много при превеждането и преписването на богослужебните книги на славянски език.

Особено забележителна културно-просветна дейност развил другият Методиев ученик Климент. Той бил изпратен от княз Борис в Македония, в областта Кутмичевица. Според биографа на Климента, Теофилакт Охридски, на жителите на тази област било наредено да приемат Климента с почести, да му набавят в изобилие всичко, от което се нуждае. Сам Борис подарил на Климента «три къщи в Девол, бележити по своето великолепие, принадлежащи на рода на комитите». В Кутмичевица Климент не само покръствал онези, които още не били покръстени, не само проповядвал «слово божие» на славянски език, но организирал първото славянобългарско училище в гр. Девол. В това училище били обучавани както деца, така и възрастни. Изглежда, че училището е имало два отдела. В единия Климент водел първоначалното обучение — «на едни посочвал как се пишат буквите, на други обяснявал смисъла на написаното, а на трети оправял ръцете да пишат». В другия отдел Климент разкривал «по-дълбоките места на Писанието». Най-сетне имало и такива ученици, които Климент «имал по-близко до себе си», които «винаги били заедно с него и присъствували при всичко, което вършел, каквото говорел и на каквото чрез едното и другото учел». Това са били най-близките му ученици и помощници, бъдещите български учители.

По този начин Климент обучил в Кутмичевица 3500 ученици. По-късно, когато Климент в началните години от царуването на цар Симеон бил възведен в епископски сан, той написал на славянски език и редица похвални слова за различни християнски празници.

Може да се каже в заключение, че чрез дейността на Климент и Наум и на техните ученици в България проповядването на християнското учение започнало да се извършва на български език, а също и черковната служба е ставала на този език. Дали въвеждането на славянското богослужение се е извършило със специален държавен акт — с решението на Народния събор от 893 г., който е потвърдил свалянето на наследника на княз Бориса Владимир от престола и възцаряването на новия български владетел Симеон, или пък въвеждането на славянското богослужение и изобщо на славянското писмо в българската държава е станало постепенно, е трудно да се каже. По-вероятно е последното, тъй като дейността на Методиевите ученици и на техните възпитаници не е могла да не засегне и богослужението и държавната канцелария и би било неправдоподобно да се предполага, че тя се е ограничила в превеждане на богослужебни книги, които са оставили неизползувани, без приложение. И нуждите на живота, и провежданата от княз Борис политика са налагали славянската писменост да бъде използувана в богослужението. А веднъж използувана там, тя не е могла да остане чужда и на царската канцелария. Каквото и да се приеме обаче, едва ли може да има съмнение, че след 893 г., сиреч след възцаряването на Симеон славянската писменост е била въведена и в българската църква, и в държавните служби.

Последиците на това най-ценно завоевание, осъществено през последните години от царуването на княз Борис и непосредствено след това, са били огромни. Не се касае само за това, че «словото божие» е било проповядвано на разбираем от народа език, но и от българско духовенство. Този факт е съставлявал изключително за онова време постижение и неговото значение не бива да се омаловажава. Но с него не се изчерпва значението на Кирило-Методиевото дело в българските земи.

Въвеждането на славянската писменост в българската държава е означавало, че всички актове на държавната власт и по-специално на царската канцелария са могли да бъдат писани и разпространявани на разбираемия от всички жители на българската държава български език. Никак не е трудно да се разбере какво голямо преимущество за българската държава е съставлявал този факт. Преди всичко формулирането на всички държавни актове — заповеди, нареждания, съобщения, разпоредби — е могло да се извършва много по-лесно, по-точно, по-грижливо, отколкото по времето, когато тези актове е трябвало да се формулират устно или да бъдат отбелязвани на гръцки език и с гръцко писмо. На второ място, държавните органи, до които са били отправяни всички тези актове, са могли много пo-добре да ги разберат и много по-точно да ги изпълнят. На трето място, съвсем не е без значение и това обстоятелство, че за самото българско население, към което на последна сметка са били адресирани голяма част от тези актове, съвсем не е било безразлично дали те са формулирани писмено на разбираем от него език, или пък са устни нареждания, точният смисъл и добросъвестното изпълнение на които много мъчно биха могли да се проконтролират.

А още по-важно е нещо друго. Славянската писменост е способствувала да се запазят някои от съществуващите преди покръстването учреждения и служби в България, като бъдат пригодени към християнската държава, без да бъдат унищожени. Обслужвайки българските държавни учреждения и институции, славянската писменост е допринесла да се избегне едно робско копиране на византийското държавно устройство. Че е така, ние можем да съдим от факта, че длъжности като чъргобиля, кавхан и др. са засвидетелствувани и по времето на Симеон и по-късно. Известни са например имената на чъргобиля Мостич, на кавхан Тодор от времето на цар Симеон.

Тук трябва да се отбележи, че най-същественото значение на възприемането на славянската писменост в българските земи е нейното общокултурно значение. Възприемането на славянската писменост е осуетило опасността да бъде обезличен българският народ чрез ликвидиране на собствената му култура и чрез робско приобщаване към културата на съседна Византия. Икономическото и духовното развитие на българския народ са налагали той да бъде приобщен към тогавашната европейска християнска култура. Но това приобщаване, за да изиграе полезна роля за българския народ, е трябвало да се свърже с ценностите на самобитната прабългарска и славянска култура. Не обезличаване на съществуващите културни ценности, а творческото им оплодяване с това, което културна Византия е възприела и създала, е било нужно. Славянската писменост е дала възможност да се достигне до това разрешение. Че е така, показват не само произведенията на официалната литература на Българското средновековие. Че е така, показват и апокрифната българска средновековна литература и богомилските книги и легенди, изникнали от дълбините на народния дух — на духа на отрудените, изтерзаните широки народни маси. Благодарение на славянската писменост ние днес можем да разкрием сложния и разнолик образ на българската средновековна култура и заедно с това, колко дълбоко и колко здраво е била вкоренена в жадния за просвета жизнен български народ славянската просвета, каква благодатна почва е намерило семето на славянските първоучители Константин-Кирил и Методий, засято в българската земя от преданите на тяхното голямо дело ученици и сподвижници Климент и Наум и от възпитаниците на последните.

Глава VII: Утвърждаване на феодалния порядък по законодателен път. Закон за съдене на людете

Продължаващата езическа съпротива в България е основна причина за създаване Закона за съдене на людете — Съдържание на закона — Суровите санкции срещу езичниците, епитимийните наказания и промените в заимствуваните сложни разпоредби подсказват, че законът е бил създаден в България с оглед обстановката след покръстването — Законът за съдене на людете. Отговорите на папа Николай и Крумовите закони — Кога е бил създаден Законът за съдене на людете

Острият конфликт, който се е разразил между новия религиозен и държавен порядък, въведен чрез извършеното от княз Борис покръстване, и стария съществуващ преди това порядък, е завършил с победа на първия. Но както се вижда от цялото предхождащо изложение, тази победа не е била нито лека, нито безболезнена. За извоюването й са били хвърлени много усилия от страна на изграждащата се феодална класа, чийто експонент е бил княз Борис. Посичането на петдесет и двамата боляри и на поколението им, е било само първата стъпка. Но тя не е могла да остане единствен акт на наказателна интервенция, след като се е указало, че езическата съпротива продължава. Черковните проповеди и християнските поучения, както личи от глава 41 на «Отговорите на папа Николай», не са били достатъчни. Нужни са били наказателни санкции срещу упорствуващите. Създаден е бил Законът за съдене на людете — първият старобългарски писмен правен паметник, който същевременно е и първият писмен правен паметник на славянството.

Законът за съдене на людете е достигнал до нас в две редакции — кратка и обширна. Кратката се състои от тридесет и два текста и тя именно е била написана в България. Чрез добавяне на нови текстове към кратката редакция е била изработена в руските земи обширната редакция на Закона за съдене на людете, която обхваща 77 разпоредби. Текстът на този най-стар български и славянски писмен правен паметник е запазен в няколко преписа, най-стари от които са Устюжкият (Румянцовският), Новгородският и Варсонофиевският. И трите преписа съставляват част от Кормчая книга (Славянския номоканон). Устюжката, Новгородската и Варсонофиевската Кормчая, датиращи от края на XIII, респ. началото на XIV в., включват в своя състав и Закона за съдене на людете.

Работата обаче е там, че и по език, и по стил, и по съдържание Законът за съдене на людете дава недвусмислени указания, че е бил съставен много по-рано, вероятно в края на IX век, и че следователно запазените и достигнали до нас преписи са отделени с около четири века от времето, когато той е бил създаден. Разбира се, че както голямата отдалеченост на епохата на създаване Закона за съдене на людете, така и значителното време, което отделя написването му от създаването на преписите, чрез които той е достигнал до нас, предизвикват мъчнотии при изясняване на неговия произход и на неговата същност.

Старобългарският произход на този правен паметник бе установен още от неговия откривател — барон Розенкампф — в 1829 г. Че Законът за съдене на людете е старобългарски правен паметник, поддържат и Н. Калачов, Р. Хубе, А. Павлов, Богишич, В. Василевский, Т. Флоренский, както и всички представители на българската историко-правна наука — Г. Т. Данаилов, С. С. Бобчев, Н. Благоев, X. Орошаков, В. Ганев, Б. Яновски, М. Андреев. До преди 25 години това становище не предизвикваше почти никакви възражения. Известни спорове имаше само по въпроса, дали той е законодателен акт на българската държавна власт или е частна компилация, дали е създаден във времето на княз Борис или при царуването на цар Симеон. Напоследък обаче около произхода на този паметник се разгоря оживен спор. Австрийският професор Шмид в една кратка статия, публикувана в сборника на Веронския международен конгрес по история на правото, състоял се в Италия през 1948 г., застъпи становището, че законът за съдене на людете не е старобългарски, а панонски правен паметник. През 1951 г. чешкият професор филолог Вашица излезе в списание «Бизантинославика» с твърдението, че Законът за съдене на людете е великоморавски, следователно чешки законодателен паметник.

Професор Шмид аргументира гледището си за панонския произход на закона, като се позовава на това, че в Закона за съдене на людете наред със светските наказания — смърт, членовредителство (отрязване на носа), продаване в робство, изгнание, бой, глоба — са предвидени и духовни наказания (епитимии) — пост през определен период от време (7, 12, 15 години) и лишаване на виновния от правото да влиза в църква и да слуша литургията. Според Шмид едновременното налагане на светски и духовни (епитимийни) наказания е могло да стане само от един смесен синодален съд, в който са участвували както съдии светски лица, така и съдии духовници. Тъй като такъв смесен съд не е съществувал на изток, а единствено в западноевропейските страни, той смята, че законът е бил създаден в Панония от славянския първоучител Методий. Срещу тази аргументация на Шмид трябва да се възрази, че самият Закон за съдене на людете на няколко места говори за органите на съдебната власт и сочи като такива органи князът и съдията. Никъде той не споменава за някакъв синодален съд. На второ място трябва да се каже, че прилагането на духовните и светските наказания в повечето случаи не е ставало едновременно (кумулативно), а алтернативно — църковната епитимия е служила за смекчеше на светското наказание. Законът за съдене на людете предвижда, че за умишлен палеж виновният трябва да бъде наказан по светския закон със смърт, а по църковния закон — с дванадесетгодишен пост. За женитба на лица, които са в «духовно» родство — кръщелник и кръстница (кума) — на виновните според светския закон трябва да се наложи членовредително наказание — отрязване на носовете и трябва да се разлъчат. Според църковния закон виновните трябва да се разлъчат и да се подложат на петнадесетгодишен пост. Съвсем ясно е, че наказанията тук и в редица други случаи не са се налагали едновременно. Църковната епитимия се е прилагала тогава, когато по отношение на виновния или на виновните трябвало да се окаже снизхождение. Следователно и самото съдържание на закона не дава основание да се поддържа тезата, че той е бил прилаган от някакъв синодален съд, състоящ се от съдии — светски лица и съдии духовници, като първите са налагали светското наказание, а вторите — духовното (епитимията). При това положение тезата на Шмид за западния произход на Закона за съдене на людете остава без сериозна опора.

Що се касае до становището на Вашица, трябва да се каже, че то се основава почти изключително на езикови аргументи. Вашица намира в Закона за съдене на людете думи от моравски произход — моравизми, като напр. «пъря» (съдебен спор, процес), «творит требу» (извършване религиозна служба), «купетра» (кръстница, кума) и други. Но трябва да се каже, че такива моравизми са могли да бъдат употребени не само в един създаден във Велика Моравия закон, но и в един закон, създаден в България, като се има предвид, че учениците на Методий след неговата смърт са дошли тъкмо в България и като се вземе предвид, че повечето от посочените от Вашица моравизми означават понятия на новата християнска религия и на новия съдебен процес, които в българския език преди покръстването или не са съществували, или не са имали това значение, което християнската църква им е давала, та е било нужно да се потърсят нови термини. Напълно естествено е било учениците на Методий и техните възпитаници — които е трябвало да бъдат привлечени по един или по друг начин при създаването на Закона за съдене на людете — да използват терминологията на преведените вече във Велика Моравия богослужебни книги. Разбирането на Вашица, че паметникът бил създаден от славянския първоучител Константин-Кирил, също така е неправилно. Свети Константин, за когото се говори в първия текст на закона, е император Константин Велики, който е признал официално християнската религия, (313 г.) и комуто законът е бил приписан, за да му се създаде съгласно средновековната практика по-голям авторитет. В обширната редакция на Закона за съдене на людете изрично е отбелязано, че той е бил създаден от светия и великия цар Константин Гръцки, сиреч от византийския император Константин. С това име Константин-Кирил, разбира се, никога не е бил назоваван.

Всъщност българският произход на Закона за съдене на людете е установен както от съдържанието му, така и от несъмнената връзка, която съществува между неговите разпоредби и значителна част от «Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите» и някои разпоредби на Крумовото законодателство. Вярно е, че основното съдържание на Закона за съдене на людете е заимствувано от византийския законодателен сборник, наречен Еклога, сиреч избор на закони, създаден вероятно в 726 г. от византийските императори иконоборци Лъв III и неговия син Константин. Използуван е бил титул XVII на Еклогата, който урежда наказателноправната материя. Но веднага трябва да се каже, че първите два текста на закона не са заимствувани от Еклогата, а са творческо дело на съставителя на Закона за съдене на людете. Някои текстове от титул XVII са пропуснати. Много от заимствуваните текстове са променени. Променено е даже подреждането им — изнесени са напред тези текстове, които в Еклогата са в края на титул XVII.

Всички тези добавки, отклонения и промени дават на Закона за съдене на людете облик твърде различен от този, който има титул XVII на византийската Еклога и значително по-различна целенасоченост.

Според чл. 1–ви на Закона за съдене на людете всяко село, в което се извършват езически обреди или заклинания, трябва да се отдаде на божия храм; онзи, който извършва обредите и заклинанията, да се продаде с целия си имот, а цената да се даде на бедните. Чл. 2–ри нарежда във всеки спор, обвинение и донос князът и съдията да не съдят без много свидетели и да казват на съдещите се: «ако не доведете свидетели, както божият закон повелява, очаквайте да получите същото наказание, което сте искали за другия». Със свидетелските показания се занимава и чл. 7–и. Чл. 3–ти нарежда как трябва да се разпределя военната плячка «според това, което е казано, писано и предадено от пророк Давид». Следват десет текста (чл. 4–ти–13–и), които предвиждат наказателни санкции за провинения срещу половия морал и християнската етика (блудство с робиня, блудство на калугер, женитба на кръстница и кръщелник, прелъстяване на девица, изнасилване на девица, съвкупление с чужда годеница, кръвосмешение, двуженство). Именно при престъпленията против половия морал и при умишления палеж — санкциониран от следващия текст, който единствен установява смъртно наказание — се предвижда възможността по преценка на съда тежкото светско наказание (смърт, членовредителство, продажба в робство) да бъде заменено с църковна епитимия. Вярно е, че епитимийно наказание може да се наложи и наред със светското, но само когато последното е сравнително леко (глоба, бой). Що се касае до най-тежките провинения (съвкупление с девица чрез принуда в пусто място, посегателство върху чужда годеница), епитимия въобще не се допуска и възможност за смекчаване на суровото наказание, предвидено от светския закон, не съществува. Дадени са след това текстове относно палежа (чл. 14–и и 15–и). Останалите текстове се занимават със следните въпроси: уреждане на азилното право (сиреч на правото да се търси прибежище в църковна сграда); на съдебния процес, на бракоразводните основания; санкции срещу самоуправство и срещу квалифицирани кражби, срещу вероотстъпничество и др.

Всички нововъведения и промените във византийския текст имат ясно изразена насоченост към утвърждаване на новата религия и на свързания с нея нов социален ред.

Налагат се много сурови санкции срещу езичниците, които упорствуват в изповядването на езическата религия — те трябва да бъдат продадени в робство. Цялото село, в което са били извършвани, езическите обреди, трябва да се предаде на църквата — очевидно във феодална зависимост. Налагането на тези извънредно сурови наказания може да бъде обяснено само с крайно опасната и сериозна езическа съпротива, която е съществувала само в България (в Моравия, Панония и в Стримон такава съпротива не е имало).

По този начин трябва да се обясни и твърде странното и необяснимо на пръв поглед съчетание на светски и църковни (епитимийни) наказания. Работата е там, че при една упорита езическа съпротива и при все още ненапълно утвърден нов порядък е било нужно да се проведе диференциран подход по отношение на тези, които са се провинили — да се наложат строги санкции срещу упоритите противници на новото, но да се прояви снизхождение към тези, които са се разкаяли, както и срещу ония, които са сгрешили поради недостатъчно или неправилно разбиране на новия порядък. Особено нужен е бил такъв подход по отношение на провинените срещу половата нравственост. Тук суровите предписания на християнския морал са се отличавали значително от онази свобода, която е предоставяло езичеството.

Проблемът за утвърждаването на новия християнски морал е бил един от най-важните, които покръстването е поставило. Затова екложните разпоредби относно провиненията срещу този морал, които са дадени в края на титул XVII на Еклогата, в Закона за съдене на людете са изнесени напред. Но суровите санкции на Еклогата биха могли да имат понякога обратен ефект по отношение на новопокръстените. Затова именно е била предвидена възможността да се смекчат, когато е уместно, някои от суровите екложни санкции чрез църковна епитимия. Затова в други случаи съставителят на Закона за съдене на людете направо е премахнал суровата наказателна санкция, която би засегнала фактически положения, създадени още преди покръстването. По всичко личи, че езичеството не е запрещавало бракове между лица, които са в по-далечно кръвно родство, между сватове, между лица в «духовно» родство. За християнската църква обаче и тези бракове са били «кръвосмесителни» и встъпилите в такъв брак са подлежали според Еклогата на строго членовредително наказание. Но това наказание би засегнало не само онези, които са сключили такива бракове след покръстването, а и онези, които са се оженили преди 865 г., когато сключването на подобни бракове е било напълно редно. За да се избегне неприемливият резултат да се наказва деяние, което при започването му е било позволено и напълно редно, съставителят на Закона за съдене на людете е променил напълно екложната санкция. Вместо членовредителното наказание той е предвидил просто разлъчване на виновните.

Разбира се, наличието в Закона за съдене на людете на епитимийни наказания наред със светските поставя деликатния въпрос, как тези наказания са били налагани и прилагани от светския съд — от княза и от съдията. Отговорът на този въпрос до известна степан е улеснен поради обстоятелството, че епитимийните наказания в Закона за съдене на людете са точно определени по вид и продължителност. Това давало възможност на княза, респ. на съдията, като определи, че вместо светско наказание ще бъде наложена църковна епитимия (а при по-леките наказания, че светското наказание ще бъде придружено от такава епитимия), да предостави изпълнението й на църковната власт.

Вярно е, че това разрешение шокира нашите днешни разбирания за отношението между държавно наказание и църковно покаяние. Но трябва да се има предвид, че въпросното разрешение е дадено от закон, създаден в IX столетие и то тъкмо във връзка с покръстването. Тясната връзка, която съществува между държава и църква през Средновековието, е добре известна, а тази връзка е била особено непосредствена и близка в България през първите десетилетия след покръстването, когато княз Борис фактически е ръководел не само българската държава, но и българската църква. Впрочем връзката на Закона за съдене на людете с княз Борис проличава и в присъщия на последния диференциран подход към противниците на новия религиозен и държавен порядък. Този подход е ясно изразен и в Закона за съдене на людете. Срещу суровото наказание на петдесет и двамата боляри от княз Борис стои пълното опрощаване на останалите бунтовници. В Закона за съдене на людете срещу суровите санкции, предвидени за упоритите езичници и за упоритите нарушители на християнския морал, стоят меките епитимийни наказания, които е трябвало да бъдат наложени на заблудените и на разкаялите се.

Че приликата в подхода при единия и другия случай не е случайна, установяват «Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите». Най-важните въпроси, които Законът за съдене на людете урежда, са били включени в запитванията, които княз Борис е отправил до папата и на които последният е отговорил. От отговорите научаваме, че княз Борис се е интересувал какви санкции следва да бъдат наложени на езичниците, как би трябвало да се организира съдебният процес, как трябва да бъдат наказвани провиненията срещу християнския морал и някои квалифицирани кражби. Уреждането на тези именно въпроси съставлява основното съдържание на Закона за съдене на людете. Почти 2/3 от неговите текстове имат за предмет тъкмо тези въпроси. Но тук има и нещо повече. Отговорите на папа Николай ни осведомяват, че княз Борис е искал от папата светски закони, очевидно защото светски закони са му били нужни. От отговорите разбираме, че на княз Борис е бил нужен също «съд за покаяние», т. е. съд, който да налага епитимийни наказания, сиреч такива наказания, каквито намираме установени в Закона за съдене на людете. Впрочем връзката на последния в българските земи личи и от съдържанието на чл. 2–ри от същия, установяващ нов съд според «божия закон», който трябвало да отмени примитивните процедури по отношение на обвиняеми и обвинители, които са съществували дотогава и за които ни говорят Крумовите закони и «Отговорите на папа Николай».

От всичко гореказано се вижда, че съдържанието на Закона за съдене на людете показва кога и къде е бил създаден той.

Отечество на същия е България и времето на неговото създаване — последните години от управлението на княз Борис — когато продължаващата езическа съпротива е налагала създаването на такъв закон, а присъствието на учениците на Кирил и Методий и на техните възпитаници е правело възможно изработването му. Следователно вероятната дата на създаването на закона трябва да бъде търсена в периода 887–889 г.

Глава VIII: Разцвет на Първата българска държава. Цар Симеон (893–927)

Мирно творчество и войни с Византия, Сърбия, Хърватско — Икономически възход и културен разцвет на българската държава — Симеон — цар и самодържец на българи и ромеи — Българско обичайно право и българско писано право (Славянската Еклога и Земеделският закон) — Преценка на дейността на цар Симеон

Царуването на Симеон (893–927 г.) е забележителен период в българската история. При смъртта на Симеон границите на българската държава са се простирали от Карпатите до стара Елада и от Черно море до Адриатическо море. Историята на българската държава по времето на цар Симеон може да се раздели условно на два периода: първи период от 893 до 913 г., когато животът на българския народ след успешно завършилите войни с византийци и маджари (894–896 г.) протича предимно в мирен съзидателен труд в областта на икономиката, културата, държавния живот, и втори период — след 913 и най-вече след 917 г., когато българската държава е била заангажирана в продължителни, упорити и кръвопролитни войни с Византия и с други съседни държави.

Политическите събития при царуването на Симеон — проучени много грижливо от професор В. Златарски в неговата четиритомна «История на българската държава през средните векове» — могат да бъдат очертани накратко, както следва: През 894 г. тържището на българските търговци въз Византия било преместено от Цариград в Солун по искане на близки до византийския двор търговци-спекуланти. Това преместване засягало не само интересите на българските търговци, но и интересите на българската държава, тъй като по това време в Цариград имало немалка българска колония и ролята на България като посредник в търговията между Изток и Запад е била значителна. Симеон протестирал решително срещу извършеното преместване и след като на протестите му не било обърнато внимание, обявил война на Византия и нанесъл на византийската армия тежко поражение край град Одрин. Византийците обаче сключили съюз с маджарите, които с византийска флота били докарани в българска земя и започнали безмилостно да я плячкосват. На първо време върналият се набързо от Византия Симеон не успял да ги прогони и затворен в крепостта Дръстър (Силистра), бил принуден да наблюдава как маджарите вилнеят и опустошават България. Непосредствено след това обаче, в 896 година с помощта на печенегите той нанесъл такова поражение на маджарския лагер в Ателкуз (между Днепър и Долни Дунав), че принудил маджарите да започнат своето преселване в днешните си местожителства. След маджарите дошъл ред на византийците. В същата 896 г. Симеон се отправил към Цариград и при Вулгарофигон разбил напълно византийската войска. След това бил сключен мирен договор с Византия, в който вероятно са били направени известни териториални отстъпки на българската държава и Византия се задължила да дава ежегодно богати дарове на българския владетел. През 904 г. към българската държава били присъединени нови територии от Албания и Южна Македония.

Мирът между България и Византия просъществувал до 913 г. След смъртта на Лъв VI през 912 г. Симеон изпратил делегация в Цариград при брата на Лъв VI Александър, който управлявал държавата вместо малолетния Константин Порфирогенет (Константин Багренородни), за да бъде подновен мирният договор от 896 г. Александър отказал. Тогава Симеон с голяма войска потеглил към Цариград и стигнал безпрепятствено до неговите стени. Започнати били преговори, които се увенчали с успех. Симеон, придружен от двамата си сина, бил посрещнат при Влахернските врата на Цариград от малолетния император и от неговите регенти, между които бил и патриарх Николай (междувременно Александър бил починал), бил въведен във Влахернския дворец и му били указани царски почести. Проектиран бил и брак на дъщерята на цар Симеон с малолетния византийски император, но намесилата сe във византийската политика императрица майка Зоя отхвърлила този проект. Оскърбен, цар Симеон започнал наново военни действия. Решителната битка между византийската и българската войска станала на 20. VIII. 917 г. при реката Ахело на Анхиалското поле. Битката, която ръководил лично цар Симеон, била извънредно упорита и кръвопролитна. Византийците претърпели пълно поражение, били обърнати в бяг и поголовно избивани. Византийският писател Лъв Дякон, който в края на X век, сиреч повече от половин столетие след битката посетил полесражението, пише: «И днес може да се видят около Анхиало купища от кости на позорно изкланата тогава бягаща ромейска войска».

След победата при Ахело Симеон изявил претенции за византийския престол, поискал византийците да го признаят за свой император. Това не станало, но вероятно по това време (918 или 919 г.) без византийско участие е била прогласена автокефалността на българската църква, бил избран патриарх, а Симеон бил коронясан за цар и си присвоил титлата «цар на българи и ромеи». Военните действия с Византия продължили. Българските войски нахлули в Елада и стигнали до Коринт, друга българска армия завзела Галиполския полуостров. И този път Византия била спасена чрез чужда намеса. Сръбският княз Павел Бранович въстанал против Симеона, който го бил поставил на сръбския престол вместо предходния сръбски владетел Петър Гойникович. Въстанието на Павел Бранович било потушено. На мястото на Бранович бил поставен друг сръбски княз — Захарий. Подготовката за завладяването на Цариград не преставала. Симеон влязъл в преговори с арабския халиф Ал Махди (922 г.), като му предложил съюз с цел завладяването на Цариград. Преговорите протекли успешно, но Симеоновите пратеници заедно с пратениците на халифа (които трябвало да се явят при Симеона, за да уговарят съвместните военни действия) на път за България били пленени от пирати и продадени в Цариград. Византийците научили за подготвения съюз и с богати подаръци успели да отклонят халифа от съюза му с българския цар. Военните действия с Византия продължили, но този път въстанието на сърбите спасило византийците (922 г.). След неуспеха изпратената от Симеон войска да потуши това ново въстание, той се принудил да изостави временно борбата с Византия и уредил среща с византийския император Роман Лакапин на 9 септември 923 г. На тази среща Симеон се явил с целия блясък на царското си величие, окръжен от голяма свита. Едни от участниците в тази свита имали златни щитове и копия, други — сребърни, всички били облечени в железни брони. След срещата с Роман Лакапин Симеон бил надарен с богати дарове, но мир не бил сключен. Симеон се върнал в България, след което изпратил силна войска в сръбските земи, която се разправила сурово с въстаналото население. Тази разправа създала нов неприятел на българската държава в лицето на хърватския княз Томислав. Започнала нова война — с хърватите, която била безуспешна за Симеон. Отношенията му с последните били уредени чрез посредничеството на папата. С това ръцете на българския цар за борба с византийците били развързани, но тъкмо тогава — на 27 май 927 г. — Симеон скоропостижно починал.

При царуването на Симеон българската държава била най-голямата и най-силната държава на Балканския полуостров. Продължителният мир, който се установил в българските земи при управлението на княз Борис и през първия период от царуването на Симеон, възприемането на славянската писменост, укрепването на държавната власт, свързано с известно ограничаване на произволите на феодалните владетели, дали възможност на жизнения български народ да разгърне широко своите сили и своите творчески възможности и да покаже на какво е способен. Отделен е въпросът, че неразривно свързаната с феодалния режим експлоатация над отруденото селячество е ставала все по-сурова и бързо е покрусила възможностите на българския народ за материално добруване и за щастлив живот. Крайно упоритите и изтощителни войни, които българската държава е водила през последните десет години от царуването на Симеон, също са дали своето отражение. Но през първия период от това царуване нещата са имали друг облик. В България се развили значително земеделието и животновъдството. Отбелязано бе вече, че в земеделието са били изоставени примитивните способи за обработването на земята и била използувана по-напреднала техника. За развитието на земеделието и животновъдството спомогнали значително разширената територия на българската държава и оживената търговия, която българските търговци водили във Византия и при която предмет на износ са били най-вече селскостопански произведения. Първата война на Симеон с Византия показва ясно какво значение е имала тази търговия за българската държава. За значението на същата говорят писмени паметници, като например руската летопис «Повесть временных лет» (съставена в началото на XII в., но в която са били използувани и по-стари извори), в която четем, че в българския град Преславец (малък Преслав) — разположен на брега на Дунава, при неговото устие — се стичали стоки от различни страни: от Византия скъпоценни тъкани, злато, вино и южни плодове; от Чехия и Маджарско — сребро и коне; от руските земи — кожи, восък, мед и роби.

По същото това време в България наред със стари римо-византийски селища, станали вече български градове, като напр. Сердика (София), Филипопол (Пловдив), Одесос (Варна), Дръстър (Силистра), израснали и нови чисто славянски селища — Преслав, Преславец и др. Занаятчийството също така достигнало висока степен на развитие в българските земи и археологическите разкопки в Плиска и Преслав опровергават напълно онези преценки, които византийските писатели по понятни съображения дават за българите, окачествявайки ги като прости и неуки варвари. Разкритите основи на дворци и храмове, намерените при разкопките керамични изделия говорят не само за значителното развитие на занаяти като каменоделство, тухларство, зидарство, железарство, грънчарство и др. Те говорят и за развитието на една култура, на която биха могли да завидят повечето тогавашни европейски държави.

За тази култура ни дава ясна представа описанието на престолния град и на царския дворец, което намираме в съчинението на Йоан Екзарх, озаглавено «Шестоднев»:

«Ако ли някой селяк и нищ и чужд човек дойде отдалече до кулите на царския дворец и ги види, той се учудва. И като пристъпи към вратата, чуди се и пита, а като влезе вътре, вижда от двете страни големи сгради, украсени с камък и изпъстрени с дърво и прочие. Като влезе в двореца и види високи палати и църкви, украсени отвън с камъни, дърво и шарки, а отвътре — с мрамор и мед, сребро и злато, та не знае на какво да го оприличи, защото не е видял такова нещо в своята земя, освен сламени хижи — бедният сякаш си загубва ума и им се чуди тук. Но ако му се случи да види княза, да седи (облечен) в одежда, обшита е бисери, с наниз от жълтици на шията, с гривни на ръцете, опасан с кадифен пояс и увиснал на бедрото му златен меч, а от двете му страни седнали болярите със златни огърлици, пояси и гривни, и ако някой го запита, когато се завърне в своята земя, като каже: «Какво видя там?», той ще рече: «Не зная как да разкажа това само с вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота».

Разбира се, че бедните хижи, в които е живеело мнозинството от българското население — «простите люде», «повинники», «смърди», зловещо са контрастирали с високите палати и високите сгради, украсени с камък и дърво, с които са разполагали представителите на феодалната класа — царят, болярите и висшето духовенство.

Това, което трябва да се подчертае, е, че по това време една нова култура — българската — излиза на историческата сцена и още нейната начална изява е един блестящ успех. Със заслужена гордост един от нейните забележителни представители — Черноризец Храбър — в своето прекрасно произведение «О писменех» («За буквите») защитава нейното право на съществуване и сочи предимството й пред византийската култура.

«Ако запиташ, обаче гръцките книжовници — пише Черноризец Храбър, — като им речеш: «Кой ни е създал буквите или превел книгите, и в кое време?», то малцина от тях рядко знаят за тези неща. Ако пък запиташ славянските книжовници, като им речеш: «Кой ви е сътворил буквите или превел книгите?», то всички знаят и в отговор ще рекат: «Свети Константин Философ, нарицаем Кирил; той и азбуката сътвори, а книгите преведе, заедно с брата си Методия. Още са живи ония, които са (ги) видели.»

По времето на Симеон българската култура достига до истински разцвет. Създава се прочутата Преславска школа, в която наред със забележителния по своята начетеност Йоан Екзарх и с темпераментния защитник на славянската писменост и на славянската култура Черноризец Храбър работят и такива бележити за времето си творци като епископ Константин, автор на Учителното Евангелие, Тудор Доксов и др.

Успехите в областта на икономиката и културата дават своите отражения и върху българската държава и нейното право. Още от началото на Симеоновото царуване столица на българската държава става град Преслав. Плиска, тясно свързана с езическия период от развитието на България, престанала да бъде престолен град. И в Преслав, край вътрешния град — който бил разширен, богато украсен и здраво укрепен и в който се намирали царските палати, жилищата на болярите и църквите — бързо изникнало и се разраснало голямо селище. То обхванало пространство от 3,5 кв. км и също било оградено с крепостна стена. В него процъфтявали много занаяти и се водела оживена търговия, за което може да се съди от осемнадесетте търговски магазина и лавки, открити по протежението на една от вътрешните крепостни стени на града. По всичко личи, че в новата столица и материалният бит, и културният живот, и дворцовият порядък са били на забележително за онова време ниво. Затова естествен за тогавашните разбирания е стремежът на Симеон да издигне българската държава в царство, като придобие титлата «цар и самодържец». Усвояването на тази титла е било свързано с въздигането на главата на българската църква в патриарх. И двете тези звания несъмнено са имали голямо значение от гледище на тогавашното международно право и обяснимо е, че Византия, която първоначално е показала склонност да признае царското достойнство на Симеона чрез своя патриарх, впоследствие се е обявила против царската титла на Симеон. Затова Симеон е утвърдил своята царска титла и патриаршеското достойнство на главата на българската държава независимо от Византия. Цветущата славянобългарска култура, от една страна, и материалната и военната мощ на българската държава, от друга, са му позволили да държи такова поведение. Би могло да се каже, че издигането на българската култура до степен на култура, равнопоставена с византийската, на славянското слово до степен на слово, равностойно на гръцкото, на което може да се чете и проповядва словото божие, е правело напълно оправдано и редно да се извърши и без византийско участие прогласяването на българската църква за автокефална, оглавявана от патриарх и прогласяването на българската държава за царство, начело с «цар самодържец».

Би могло да се очаква при тава положение на нещата, че и в областта на правото ще се върви по същия път на самостойно изграждане на новите юридически норми, които е трябвало да улеснят, подпомогнат и укрепят развитието на новите феодални отношения. Но там работите са били по-трудни. Обичайноправните норми — нормите на прабългарското и на славянското обичайно право — са били създадени преди установяването на раннофеодалните отношения, отразявали са друга, по-примитивна социалноикономическа действителност и следователно не са могли да подпомагат изграждащия се феодализъм. Затова те не са могли да бъдат превърнати в писано право на българската държава. Това впрочем не е могло да стане и по още една причина. Обичайното право на славяните и обичайното право на прабългарите, макар и да не са били много различни (проф. Дуйчев установи това по един убедителен начин за славянските и прабългарските обичаи въобще), не са били идентични. Следователно, при ликвидирането на етническия и административен дуализъм в българската държава и при създаването на една централизирана държавна власт е трябвало да бъде създадено и едно единно писано право, валидно еднакво за всички поданици на българската държава. Такова ново право не е могло да бъде създадено лесно. Затова българският владетел и неговите сътрудници е трябвало да се обърнат към Византия. Впрочем Симеон, който е получил образованието си в прочутата Магнаурска школа в Цариград и който е познавал добре византийската култура, едва ли се е почувствувал затруднен при избора на това, което е трябвало да бъде преведено и усвоено в България. Преведена е била преди всичко Еклогата (Избор на закони), създадена от императорите иконоборци. Този византийски законник е обхващал осемнадесет раздела (осемнадесет «титули»), в които са били включени 144 члена, от които повече от 1/3 (52 текста) са били посветени на наказателното право. Титул XVII на Еклогата, както вече бе отбелязано, е послужил за основа на Закона за съдене на людете, създаден през последните години от управлението на княз Борис. Сега Еклогата е била преведена изцяло, понеже е била един удобен за нуждите на практиката сборник, в който е било включено семейно, наследствено, договорно, процесуално право, а също така и наказателноправна материя. Преведен е бил и Земеделският закон, който урежда аграрните отношения в селската община и свързани с тях престъпления и нарушения.

Вярно е, че старобългарски преписи от Еклогата не са достигнали до нас. Славянската Еклога е запазена в руски преписи. Най-достъпни от тях са преписите, публикувани в печатната Кормчая книга. Но езикът на славянската Еклога дава недвусмислени указания за това, че преводът е бил направен в България и то още по времето на Симеон, защото по времето на Втората българска държава във Византия Еклогата (заедно с цялото творчество на императорите иконоборци) е била вече сурово осъдена и напълно отхвърлена. Извършването на превода по времето на цар Симеона се установява от оживената и плодотворна културна дейност, която при неговия приемник Петър не е била повторена. Що се касае до превода на Земеделския закон, един късен препис от същия бе открит напоследък от югославския учен Радойчич в Хилендарския манастир.

За да бъдат възприети в България Еклогата и Земеделският закон, немалка роля е изиграло обстоятелството, че те са били сравнително по-близки до бита и културата на българското население от другите нормативни актове на византийското право. Някои разпоредби на Земеделския закон са несъмнено повлияни от режима на славянската община. Някои текстове на Еклогата, например относно имуществената общност на преживелия родител с пълнолетните му деца и относно имуществената общност на братята след смъртта на техните родители, са доста близки до славянските концепции относно задругата и задругарската имуществена общност.

Тук трябва да се отбележи, че макар и славянската Еклога да е превод на византийската, в нея има някои интересни отклонения от византийския текст. Правдоподобно е да се приеме, че повечето от тези отклонения, които не са случайни, са дело на българския законодател. Така например, при липса на родственици на починалия наследодател славянската Еклога предвижда част от наследственото имущество да бъде предоставено на бедните. Такъв текст във византийската Еклога няма. Според славянската Еклога безумието на един от съпрузите, даже когато е настъпило преди сключването на брака, не е основание брачната връзка да бъде разтрогната. Византийската Еклога дава обратното разрешение. Според славянската Еклога жената, която е посегнала на своята утроба, се наказва само ако плодът «изврещи» — по този начин съставителят й е променил текста на византийската Еклога, наказващ криминалния аборт. Има промени, засягащи свидетелските показания. Пропуснат е бил — по всичко личи не случайно — титула за дългосрочния наем (емфитевза), вероятно защото такива дългосрочни наеми не са се практикували в българските земи.

Отбелязаните промени (има и други) съставляват плахи начални опити за нагаждане на византийското право към българските правни концепции, към старобългарския обществен бит. Но ясно е, че тези опити са били съвсем недостатъчни. Затова екложното право и изобщо преведеното и възприето в България византийско писано право не е могло да измести обичайното право, макар че последното е било много по-елементарно и по-несъвършено, а е съществувало наред с него. Задругарските отношения в българските земи, колективната отговорност на селската община за извършени на нейна територия престъпления са се уреждали от славянското обичайно право. Предимно последното се е прилагало от по-долните съдилища, както и при уреждане на отношенията между поданиците на българската държава, които не са стигали до съд и процес. Разбира се, с течение на времето това право, въпреки своя консерватизъм, под напора на новите обществено-икономически отношения е търпяло известни промени, най-вече в областта на обмена. За тези промени, както и за повечето от институциите на старобългарското обичайно право, конкретни данни липсват. За тава право известна представа могат да ни дадат българските юридически обичаи, които са се запазили по време на османското иго.

Що се касае до приложението на възприетото от Византия писано право, то по всичко личи, е било ограничено. Това право се е прилагало вероятно при значителни имуществени спорове и при по-тежки провинения най-вече срещу държавната власт и държавната сигурност и може би предимно, ако не изключително, от съда на владетеля и от по-горните съдилища на българската държава.

Когато днес преценяваме делото на цар Симеон, ние не можем да не се възхитим от успехите, които по негово време и в немалка степен благодарение на неговата дейност българският народ е постигнал и на културния фронт, и на бойното поле. Наред с това не е трудно да открием и грешките, които той е допуснал най-вече през втория период на своето царуване, когато чрез непрекъснати войни е довел държавата си до крайно изтощение, селячеството — до разорение и нищета и по този начин със собствените си ръце е подкопал онова голямо дело, което е било изградено от неговия баща и от него самия.

Знае се, че Симеон е получил блестящо за тогавашните условия образование в Цариград, в прочутата Магнаурска школа. Византийците, негови съвременници, са го наричали «полугрък», с което са изразявали най-голямото признание, което от тяхно гледище е могло да бъде направено на един «варварин». Разцветът на българската култура по негово време, който, разбира се, не е негово лично дело, е бил улеснен и подпомогнат чрез насърчението, което Симеон е оказвал на ония, които са работили на културното поприще. Самият Симеон преди да стане български владетел е бил монах, бил е готвен за духовна дейност и сигурно лично е взел определено участие в културното творчество на своето време.

Получил всестранно образование, развил още на младини културна дейност, Симеон е бил човек с буден, остър и находчив ум. Неговите писма до цариградския патриарх Николай Мистик, до византийския пратеник Лъв Хиросфакт (Лъв Магистър), преговорите, които е водил с представителите на Византия, показват, че той е стоял значително по-високо от своите съвременници и успешно е делил мегдан с най-изтъкнатите византийски дипломати и държавни мъже. Делата му на бойното поле (при Ахело например) показват, не той се е отличавал с голяма лична храброст и с талант във военното дело.

При тези негови качества, бурното развитие на България и тежкото положение на Византия, която е била управлявана от неспособни или порочни държавници, са породили у Симеон идеята, след като е бил удостоен с царско достойнство, да овладее и византийския престол, като застане начело на една мощна държава на Балканския полуостров, която да обхваща не само българските, но и византийските земи. Изхождайки от класовите позиции на феодалната класа, към която е принадлежал, споделяйки нейните разбирания, въпреки своята култура, въпреки ярко изявената си интелигентност и държавническите си способности, той е смятал — ако се съди от непрекъснатите му войни с Византия и от начина на тяхната подготовка и провеждане — че истински и пълен просперитет на българската държава може да бъде осъществен само ако бъде унищожена византийската държава. Както е известно, византийските императори от своя страна са смятали, че за просперитета на Византия е нужно унищожението на българската държава. Днес ние виждаме, че тези концепции са били изцяло погрешни. Но работата е там, че изключителната суровост на политическите нрави през Средновековието, насажданата през вековете омраза между византийци и българи, класовата ограниченост на византийските и на българските владетели почти винаги са осуетявали възможността да се намерят правилни политически решения на възникналите между двете страни политически конфликти. Провежданата от цар Симеон политика не е направила изключение от това общо правило.

Глава IX: Упадък и загиване на Първата българска държава

Цар Петър (927–969) — Договорът между България и Византия от 927 г. — Разоряване на българското селячество — Богомилското учение — Отношението на богомилите към българската държава — Покоряване на българската държава от Византия

След смъртта на Симеон българският престол бил наследен от неговия син Петър, който царувал повече от четиридесет години — от 927 до 969 г. Петър бил втори син на цар Симеон (по неизвестни причини Симеон лишил от престола първородния си син Михаил, роден от първия му брак и го изпратил в манастир). Макар при встъпването си на престола Петър да е бил пълнолетен, за негов съуправител бил назначен от Симеон Георги Сурсувул, брат на Симеоновата жена, вуйчо на младия цар. Началото на Петровото управление било ознаменувано със сключването на мирен договор с Византия, който на пръв поглед е бил твърде изгоден за българската държава. С този договор Византия признавала царското достойнство на българския владетел и патриаршеската титла на главата на българската църква. Във връзка с това византийците се задължавали «да предпочитат, чествуват и уважават българските пратеници пред пратениците на всички други държави». С други думи, според този договор българската държава добила ранга на държава, която стои най-високо в стълбицата на международноправната йерархия, непосредствено след Византийската империя. Нейните пратеници в изпълнение на това съглашение са били предпочитани даже пред пратениците на немския император, поради което през 968 г. един от пратениците на Лиудпранд напуснал трапезата на византийския император, на която му било отредено място по-долно от мястото на българския пратеник. По отношение на териториалните придобивки на България обаче договорът далеч не е бил толкова изгоден. По-голямата част от териториите, завоювани от Симеон, не са били включени в пределите на българската държава. Нейните граници останали такива, каквито са били установени от предходните договори между България и Византия (от 896 г. и от 904 г.) Само приморските градове Созопол, Агатопол и Девелт са били оставени на българите. Потвърдено е било задължението на Византия да плаща на българския владетел ежегоден трибут. Предвиждало се също да бъде извършено разменяне на военнопленниците. Най-сетне за закрепване на мирните отношения между България и Византия внучката на Роман Лакапин Мария, която се отличавала с голямата си хубост, била дадена за жена на българския цар Петър. Бракосъчетанието било извършено от цариградския патриарх. В резултат на този брак византийското влияние проникнало решително в българския царски двор, а това влияние било пакостно за българската държава. Царица Мария, която е упражнявала несъмнено въздействие върху българския владетел, нееднократно посещавала своите близки в Цариград и вероятно е получавала указания за това, какво трябва да прави в България. Какво е било отношението на византийския императорски двор към българската държава може да се съди от отношението му към съзаклятието, организирано от брата на цар Петър, Иван. Последният застанал начело на един заговор срещу българския владетел, който бил своевременно разкрит, участниците в заговора — наказани, а самият Иван подстриган за монах и затворен в тъмница. Научилият за заговора византийски император Роман Лакапин изпратил в България свой пратеник под предлог да извърши обмяна на пленниците съгласно сключения с българите договор. Византийският пратеник успял тайно да отведе Иван в Цариград, където Роман Лакапин го дарил богато и го оженил за богата арменка. Неискреното отношение на византийския император към собствения му зет тук проличава съвсем ясно. Очевидно той е искал да има под ръка човек, с когото да може да оказва давление върху българския владетел, а може би е имал и по-далечни планове.

Зловредното влияние на византийския императорски двор върху българската държава не се е ограничило само в тези ходове на византийската дипломация. По-важно е нещо друго — пренасянето на византийската помпозност, на лукса на този двор в двора на българските владетели, което е намерило особено благоприятна почва при цар Петър, защото е било провеждано от самата българска царица. Разбира се, тук не трябва да се пренебрегва обстоятелството, че усложняването на дворцовия церемониал в средновековна България е било последица от засилването на царската власт при цар Симеон. Това засилване на царската власт е било обусловено както от развитието на феодалните отношения в България, така и от личните качества на този даровит български владетел. А засилването на царската власт е било свързано при тогавашните условия с подчертаване външните знаци на царското достойнство и на външната парадност на царския двор. Но работата е там, че при цар Петър нещата са отишли твърде далеч, защото дворцовата парадност е била провеждана в България от една византийска принцеса. Като се свърже този факт с омразата, която народните маси са питаели към всичко византийско, което е било синоним на порочност и измама, става напълно разбираемо лошото чувство и отрицателното отношение към българския царски двор, които постепенно са се засилвали. Не трябва да се забравя, че външната парадност вече не е отговаряла на действителното положение на българската държава. По това време се извършва отцепването на сърбите от българската държава, по-късно безнаказано се правят грабителски набези от маджарите, на които слабата българска държавна власт не е могла да се противопостави.

И все пак значението на византийското влияние не трябва да се надценява. Основната беда не е била византийското влияние. Развитието на феодалните отношения в България със съдбовна необходимост е водило до влошаване на положението на българското селячество и до обезправяване на същото. Вярно е, че голямата маса от населението в България все още не е била закрепостена. Вярно е, че данъците и ангариите, с които селячеството е било натоварено, все още не са били така непоносимо тежки, както по времето на византийското иго и по време на Втората българска държава. Но и по това време данъчното бреме на селячеството, както личи от сведенията, които ни дава Скилица Кедрин, осезателно се е чувствувало, макар и данъците да са били само в натура. Още по тежки са били ангариите, с които населението е било обременено — работа в именията на феодалите, строеж на пътища и крепости. При това несъмнени данни установяват, че по времето на цар Петър е имало вече и лично зависими селяни — парици — подчинени пряко на феодалните господари, положението на които е било още по-тежко. Вероятно за тези лично зависими селяни се отнасят препоръките на презвитер Козма в известната му беседа против богомилите, според които «ако ли ти имаш денем да работиш на земните господари, както казваш, или пък друго те възпира от божите молитви, или нищета, или наредби човешки, не се оплаквай от това, но по-скоро изпълнявай добре поръчаното ти, като очакваш от бога да получиш награда според твоя труд... И ако имаш време през нощта, колкото и през деня, раздели го според силите (си): отдели една част за покой на тялото, а друга — за служба богу».

Именно по време на цар Петър положението на българското селячество значително се е влошило. За неблагоприятното отражение на Симеоновите войни върху селското население вече стана дума. Тези неблагоприятни отражения са се чувствували много силно и по времето на цар Петър. Но по това време са се явили и нови неблагоприятни фактори. В началото на Царпетровото царуване имало глад. По-късно се явили разоренията на българските земи, предизвикани от маджарските нахлувания. Разгръщането на търговските връзки на България със съседните страни е било свързано със стремеж на болярската класа към придобиване на все повече предмети за разкош и лукс и във връзка с това — с издевателства над селското население (от което трябвало да се получат необходимите средства, и които слабият български цар ни най-малко не е могъл да ограничава). В тази насока луксът на царския двор е давал твърде лош пример. Не трябва да се забравя, че по това време църквата се е превърнала също в едър феодал, който е имал значителни поземлени владения и експлоатацията на селячеството в тези владения не се отличавала съществено от експлоатацията му в имотите на светските феодали. По времето на цар Петър, който се е отличавал със своята набожност, църковните имущества — изглежда — значително са нараснали.

Всички тези фактори са създали голямо недоволство сред широките народни маси — недоволство от «земните властелини», които безжалостно са ги ограбвали; недоволство от царя и държавата, които не са ги защитавали нито от външните врагове, нито от грабежите на властелините; недоволство от църквата, представителите на която са славословели този порядък и по-високопоставените от тях сами са принадлежали към класата на експлоататорите. И тъй като по това време обосноваването, оправдаването и възхвалата на съществуващия строй е било давано от християнската църква, борещите се срещу този строй трябвало да атакуват църковната идеология, която го е оправдавала и която е била негов крепител. «При тези условия — пише Енгелс в своето забележително произведение «Селската война в Германия» — всички изразени в обща форма нападки срещу феодализма и преди всичко нападките срещу църквата, всички революционни — социални и политически — доктрини е трябвало да бъдат предимно и заедно с това и богословски ереси.»

Според идеологията на официалната християнска църква светът е дело на бога и властта на владетелите и господарите произхожда от него. Презвитер Козма в беседата си против богомилите говори изрично «царят и болярите са създадени от бога». Естественият извод е, че народът им дължи подчинение и че той трябва да зачита съществуващия социален и държавен строй, да уважава неговата йерархия и създадените в резултат на този строй богатства.

Всички тези идеи са били в пълно противоречие със светогледа, възгледите и разбиранията на изтерзания, подложен на феодална експлоатация и разорение български народ. Идеологията на официалната християнска църква не е могла да стане, а още по-малко да остане собствена идеология на мнозинството от този народ. Ако проповедите на Кирило-Методиевите ученици и на техните сътрудници срещу езическите суеверия, проповедите им за морален живот и за просвета са намирали отклик сред народните маси, бидейки подкрепени и от безукорния личен живот на тези народни просветители, проповедите в защита на феодалната държава на Царпетровото духовенство, което и в личния си живот се е отличавало напълно от Кирило-Методиевите ученици, не са намирали никакъв отклик.

За да се стигне до този разрив между църква и народ, не е било най-важното това, че християнската проповед е загубила онова значение, което има словото на даровития проповедник, думите на който са в съответствие с делата му. Много по-важно е друго. Победилият феодален строй много бързо е показал истинското си лице и основната същност на своята идеология. На тази идеология народните маси са противопоставили друга. Явило се е богомилството.

След задълбочените проучвания на същото, направени от проф. Й. Иванов и от проф. Д. Ангелов, същността, значението и разпространението на това социално учение и социално движение могат да се считат изяснени. В основата на богомилското учение е залегнало дуалистичното разбиране за света. Според богомилството първоначално е съществувал само добрият бог, който сътворил вселената, състояща се от четири елемента — огън, въздух, вода и земна твърд. Сътворил и седем небеса и на седмото небе — най-високото — било неговото жилище и неговият трон; създал небесното войнство — хиляди ангели, които били пръснати из цялата вселена. Земята, която била най-долу, под първото небе, била пуста и необитаема. Но бог бил създал свой помощник Сатанаил или Самаил, който се разбунтувал против него и бил прогонен от небесното царство заедно с изменниците ангели, които той успял да привлече на своя страна. Паднал на земята, Сатанаил, който още не бил изгубил творческата си сила, с разрешение на бога си създал земно царство — видимия свят, животните, растенията, а накрай и човека. Обаче душата на човека била дадена от бога. Сатанаил не успял да я създаде.

Злото начало, сатаната, щяло да властвува над земята седем века. Но за да спаси хората, бог изпратил при тях своя син — словото Христос, който заловил сатаната, вързал го с вериги и го хвърлил в «огнената геена». Сатаната обаче успял да избяга и наново установил своето господство на земята. Всички земни царе били негови служители, а също и духовенството на официалната християнска църква. Въпреки всичките му усилия властта на сатаната според богомилското учение нямало да бъде вечна. Тя щяла да трае до второто пришествие, когато той и всички грешници щели да бъдат хвърлени в «огнената геена», а праведните щели да получат вечно блаженство в небесното царство.

Конкретните правила за поведение, изработени от богомилското учение, са логическа последица на тези основни концепции за вселената и за човешкото битие. Богомилите трябвало да водят скромен и въздържан живот — да полагат грижи за душата, която е творение на бога, а не за тялото, което е подчинено на дявола. Богомилите се обявявали решително срещу лукса, разкошните дрехи, богатата трапеза, отхвърляли тържествената обредност на официалната християнска църква. Тъй като земните властели — царе, боляри, патриарси и свещенослужители — според богомилите били слуги на дявола, а не на бога, народът не е бил длъжен да им се подчинява и да им служи. Тук именно е бил революционният заряд на богомилското учение, който обяснява неговото разпространение не само в България, но и далеч зад нейните граници.

Създаването на дуалистичното учение на богомилите е било обусловено преди всичко от тежкото положение на широките народни маси, които не са могли да възприемат идеята, че «видимият свят», в който има толкова несправедливости, жестокости, мъки и страдания, е дело на добрия, на справедливия бог. Естествено е било създаването му и властта върху него да бъдат отдадени на сатаната. За изграждането на тези концепции са били използувани дуалистичните учения на манихеите и павликяните, които са били донесени в българските земи от византийски преселници от Мала Азия. За оформянето на това учение определена роля са изиграли и езическите представи и вярвания на славяни и прабългари за зли сили, които правят пакости на човеците и ги измъчват. Внесени са били, разбира се, и нови моменти, и нови разбирания. При това, понеже богомилството е получило широко разпространение и то не само в България, но и далече извън нейните предели, то не е могло да остане неизменно. По отделни въпроси са се появили различни варианти. Основната същност на учението обаче не е била променена.

Дали това учение е било създадено направо от Поп Богомил и изцяло от него, или пък Поп Богомил е бил един от създателите на това учение и един от първите му най-талантливи и ревностни разпространители, това е отделен въпрос и струва ми се, че този въпрос не е най-важният. Мисля, че както не бихме могли да приемем тезата на заслужилия изследовател на Българското средновековие Киселков, че Поп Богомил въобще не бил съществувал, така не бихме могли да приемем и тезата, че цялото богомилско учение от начало и до край е негово дело. По-важно е обаче да се подчертае друго — че богомилското учение се отличава с умерен, а не с краен дуализъм, какъвто е дуализмът на първообраза на дуалистичните учения — учението на Заратустра за Ормузд (доброто божество) и Ариман (злото божество). Според Заратустра Ормузд и Ариман са божества, независими едно от друго и равнопоставени. Тази строга дуалистична основа е запазена поначало в манихейството и павликянството, но в богомилското учение тя е смекчена. Според богомилите сатаната не е равностойна сила на добрия бог, а негов подчинен, който се е разбунтувал срещу него и бил изгонен. Макар той да бил творец на видимия свят, човешката душа не била негово творение, а творение на бога и затова именно тя може да бъде спасена, ако бъде избавена от сатанинските съблазни.

Известна гъвкавост и способност за нагаждане на богомилското учение към конкретната обстановка, в която то е трябвало да се разпространява, се наблюдават и при практическото му провеждане. Богомилското учение не отправя еднакво строги изисквания към всички свои последователи, а различава три категории последователи. Едните били съвършените богомили, които не се женели, отказвали се от всякаква собственост, храната и облеклото им били съвсем скромни. От тяхното число бил излъчван ръководителят на богомилската община и неговите помощници. Тук трябва да бъде отбелязано, че богомилите били организирани в общини, които по своето устройство и по своите задачи са се доближавали до раннохристиянските. Втората категория последователи на богомилското учение били «вярващите», които не били подчинени на толкова строг режим, могли да се женят и да имат собственост. Третата категория последователи били прости слушатели, които едва след надлежна подготовка могли да бъдат приети в числото на «вярващите».

Богомилите създали немалка литература, но само незначителен брой от богомилските книги са достигнали до нас. Между тях трябва да бъдат споменати Тайната книга, Катарският требник, Видение Исаево, Енох. Ценни сведения за богомилското учение ни дава беседата на презвитер Козма против богомилите, написана вероятно наскоро след смъртта на цар Петър. Проучването на богомилската литература поставя въпроса, как тя е била създадена и разпространена, като се има предвид, че мнозинството от богомилите са били бедни и неуки селяни, при това подложени на жестоки преследвания. Трябва да се има предвид обаче, че богомилското учение е било усвоено и разпространявано и от представители на нисшето духовенство, които са били близки до народните маси по бит и разбирания и които благодарение широката и плодотворна дейност на Кирило-Методиевите ученици и на техните последователи не са били неуки и неграмотни. Голямото прогресивно значение на Кирило-Методиевото дело в България се състои, на първо място, в това, че славянската просвета е била разпространена сред твърде широки слоеве на българския народ.

Специален интерес за историята на българската държава представлява отношението на богомилите към последната. Изтъкна се вече, че то е било отрицателно. Отруденото селячество е чувствувало като тежко бреме задълженията си към българската държава и преди всичко данъчните задължения. Твърде характерно е, че според богомилското учение Сатанаил успял да привлече някои от ангелите в своето съзаклятие не по друг начин, а като обещал да намали данъците, които те дължали на бога — на едного обещал да намали данъка от 100 мери пшеница на 50 мери, на другиго обещал да бъде намалено двойно онова количество масло, което този ангел дължал на бога и т. н.

Понеже земните царе и земните властели били служители на дявола, народът не бил длъжен въобще да изпълнява техните наредби и да плаща каквито и да било данъци. Тази позиция сама по себе си е представлявала опасност за държавната власт. Но тя е била още по-опасна във връзка с организационната дейност на богомилите. Създаването на богомилски общини е означавало практически, че отделни слоеве от българското население са престанали да се подчиняват на българската държава. Затова последната предприела гонения и репресии срещу богомилите. Цар Петър се обърнал към цариградския патриарх Теофилакт с писмо, молейки го да му даде съвет, как трябва да постъпва с богомилите. Теофилакт отговорил, че на тях трябва да се налагат както църковни, така и светски наказания според степента на проявената вина. И наистина на богомилите били налагани сурови светски наказания — оковавали ги във вериги, хвърляли ги в тъмница. Богомилите стоически понасяли наказанията и мъченията, заявявайки, че «за правдата страдат». Наложените от държавата наказателни санкции не притъпявали, а изостряли народната съпротива.

Нещата обаче не трябва да се преувеличават. Богомилите не проповядвали открит бунт против държавната власт. Религиозната обвивка, в която е било изявено богомилското учение, е позволила по отношение на държавата остротата на разобличенията да бъде поставяна на втори план и до известна степен да бъде смекчавана. Историята показва, че в някои случаи богомилите са изоставяли отчасти своите проповеди срещу държавата, когато държавната власт е проявявала веротърпимост и не е провеждала гонения срещу тях.

Но по-важно е да се отбележи нещо друго. Още в Ранното средновековие тъкмо в България се явява едно учение, което отхвърля феодалната държава, отхвърля нейните институции и нейната идеология. На мястото на несправедливата социална организация на феодализма богомилството се опитва да изгради друга социална организация, почиваща на принципите на ранното християнство и на раннохристиянските общини. Разбира се, идеята да бъдат създадени такива общини в обстановката на суровия средновековен феодализъм е била идея утопична. Но борбата, която народните маси под влияние на богомилското учение са започнали срещу феодалната държава, съвсем не е била утопична. Отделен е въпросът, че унищожаването на Първата българска държана съвсем не е означавало унищожаване на феодалния гнет, че този гнет по време на византийското иго е станал още по-жесток и по-безчовечен.

Що се касае до злополучното царуване на цар Петър, неговият край е добре известен. Наскоро след неговата смърт напълно отслабналата и изтощена българска държава става жертва на Византия, която по това време е успяла да постигне значително разширение на своята територия и заедно с това — увеличение на финансовите си ресурси и стабилизиране на международните си позиции. Още през 967 г. византийският император Никифор Фока започнал военни действия срещу България, нарушавайки грубо сключения в 927 г. мирен договор, а след това провел преговори с киевския княз Светослав, в резултат на които през 968 г. последният с шестхилядна руска войска преминал Дунава, разбил изпратената срещу него българска войска и превзел Преславец на Дунава. На следващата година паднал и Преслав. Новият български владетел Борис II бил пленен (неговият баща — цар Петър се поминал през 970 г.).

Големите успехи на руското оръжие стреснали Византия. През 971 г. византийският император Йоан Цимисхи, който заместил сваления чрез заговор Никифор Фока, предприел голям поход по суша и по море против княз Светослав и успял да отнеме българската столица от русите, които оказали героична и упорита съпротива, подпомогнати и от много българи. Тогава Цимисхи заявил, че той не е дошъл да завоюва българската държава, а е дошъл, за да възстанови пленения български цар на неговия престол. Тази декларация привлякла на негова страна голяма част на българското болярство и съдбата на киевския княз Светослав била решена. След продължителна съпротива последният бил принуден да склони да напусне Дръстърската крепост, където се отбранявал, а заедно с това и българските земи. След като русите били прогонени, дадените от Йоан Цимисхи обещания бързо били забравени. Борис II бил свален от престола (971 г.), свален бил и българският патриарх Дамян. Борис II бил отведен в Цариград като пленник, където при тържествен церемониал бил лишен от знаците на своето царско достойнство — накарали го да свали от себе си пурпурната шапка, обшита със злато и осеяна с бисери, пурпурното облекло и червените ботуши. Даден му бил само магистърски сан. По този начин преславското царство загубило своята политическа независимост. Борбата срещу Византия била подхваната от четирима комитопули Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на комит Никола, който бил управител на област в западните предели на българската държава. След смъртта на тримата си братя Самуил бил този, който продължил борбата с Византия. Но въпреки големия размах, който взела тази борба, въпреки проявения героизъм и упорство, борбата не могла да завърши успешно. И Самуиловата държава паднала под ударите на Византия. В 1018 г. тя била окончателно покорена от византийския император Василий II.

Част втора: Втора българска държава

Дял трети: Изграждане и развитие на Втората българска държава

Глава X: Създаване на Втората българска държава (1185)

Положението на българите под византийска власт в темите Паристрион и България — Въстанията на Петър Делян и Георги Войтех — Предпоставки за въстанието, оглавено от братята Петър и Асен (1185 г.) — Начало и характер на това въстание според Никита Хониат — Етапи на освободителната борба

След покоряването на българската държава от византийците нейната територия е била разделена на две теми — Паристрион (Подунавие), която е обхващала земите на Мизия, и темата България, в която са били включени югозападните български земи и Софийско. Останалите български земи са били разпределени между съществуващите византийски теми. Според византийския писател Скилица Кедрин Василий II, след като покорил българската държава, оставил българите да живеят «под свои управители и по свои обичаи». Ясно е, че Василий II, който дължал победата си в немалка степен на предателството на част от българските боляри, е оставил тези боляри като управители на отделни градове и крепости. По този начин е било запазено поне отчасти и местното самоуправление. Във връзка с това е била запазена и съществуващата преди покоряването на българската държава данъчна система. Но положението на българското население бързо се влошило и то много чувствително. При приемниците на Василий II данъците били увеличени значително и в голямата си част станали парични. Въведена била тежката за българското население синона — за нуждите на войската били закупувани от селското население храни по принудителен начин и по определена от държавата много ниска цена. Злоупотребите на бирниците били страшни и на тях съперничели злоупотребите на прониарите, които получавали български земи като послужебни ленове в пожизнено владение и безжалостно експлоатирали населението на тези ленове с данъци, такси, повинности и ангарии. При това, особено при управлението на Комнините (след 1081 г.), от българското население били събирани значителни военни контингенти за византийската армия, което още повече разстройвало икономиката му и неговия бит.

Макар че положението на българския народ под византийско иго във всички български земи е било много тежко, съдбата му в двете теми — Паристрион и България — не е била еднаква. Що се касае до темата България, живият спомен за държавата на Самуил, както и предоставеното на населението ограничено самоуправление, позволили само двадесет и две години след поробването да избухне голямо въстание (1040 г.), начело на което застанал Петър Делян, син на Гаврил Радомир и внук на Самуил. Непосредствена причина за избухване на въстанието била заменянето на заплащания от селячеството в натура поземлен данък с паричен, който бил много тежък. Въстанието бързо се разраснало и зарегистрирало големи успехи. Петър Делян бил провъзгласен за цар, но предателството на Алусиян, син на Иван Владислав, който с измама успял да ослепи Петър Делян, поставило край на това народно движение. Няколко десетилетия по-късно, в 1072 г. Георги Войтех, потомък на една кавханска фамилия, организирал нов бунт. За цар бил провъзгласен Константин Бодин, син на сръбския княз Михаил. Но и това въстание имало трагичен завършек. Въстаниците, които разделили своите сили, били последователно разбити и въстанието било потушено бързо. Но борбата на народните маси не стихнала. Разраснало се и добило широко разпространение богомилското движение.

В темата Паристрион нещата получили по-друго развитие. Възползувани от отслабването на византийската държава, в тази тема започнали редовни нахлувания печенеги, узи и кумани и безжалостно я разорявали и ограбвали. Особено масово било нахлуването на печенегите и тяхното заселване в Североизточна България. Властта на византийската държава отвъд Стара планина станала, до голяма степен само номинална. Но затова пък българският народ, оставен сам да се брани, доколкото може, от издевателствата на нашествениците, успял в тази именно борба да организира своята съпротива и да запази народното си самосъзнание. Колкото по-жестоки и по-страшни са били опустошенията на нашествениците, толкова по-силна била народната съпротива.

Не случайно тъкмо тук, в Северна България, избухнало въстанието на братята Петър и Асен, което поставило началото на Втората българска държава. Успехът на това въстание бил обусловен, на първо място, от стихийното недоволство на българите в Мизия, което поради техните постоянни борби с печенеги, узи и кумани бързо успяло да вземе организиран характер. На второ място, успехът на въстанието е бил обусловен от отслабването на Византийската империя, която след прекратяване династията на Комнините изпаднала в много тежко положение. Централната власт отслабнала много, а за нейна сметка се засилили позициите на феодалната аристокрация. Отслабването на централната власт се свързало и със стопански упадък. Италианските морски републики Венеция и Генуа успели да получат големи търговски привилегии и започнали все по-решително да овладяват важни клонове на търговията във Византия. Наред с това Византия отслабнала и като военна сила. На мястото на армията, съставена от свободни селяни, се явила армия от наемници. Непосредствено, преди избухване на въстанието Византия била попаднала под ударите на маджари и сърби, от една страна, и на нормани — от друга.

Сведения за избухналото в 1185 г. въстание черпим от съчиненията на византийските автори Никита Хониат и Георги Акрополит. Като непосредствен повод за въстанието е послужил наложеният от византийския император Исак II Ангел извънреден данък в натура (волове, овци, свине) във връзка с женитбата му с дъщерята на унгарския крал Бела. Понеже в българските земи числото на данъкоплатците, които се занимавали с отглеждане на добитък, било най-голямо, наложеният на тези земи извънреден данък бил най-тежък. Недоволството на населението от този данък е било извънредно силно и то обхванало както българите, така и известен брой власи, живеещи по склоновете на Стара планина, които като скотовъдци били също тежко засегнати от наложения данък. Тъкмо по това време братята Петър и Асен, които произхождали от знатен кумано-български род и вероятно са имали феодално имение в околностите на Велико Търново, се явили пред византийския император (последният по това време бил в Кипсала, днешната Ипсала, в Южна Тракия) с искане «да бъдат приети във войската наравно с ромеите и да им бъде дарена с царска грамота една малодоходна област, намираща се в Стара планина». На това тяхно искане било отговорено с груб отказ. Тогава братята след завръщането си в България обявили въстанието, идеята за което е била узряла по-рано. Въстанието било обявено през м. ноември 1185 г. в Търново при освещаването на построената от братята църква «Св. Димитър», като умело била използвана мълвата, че свети Димитър бил напуснал Солун (който бил превзет от норманите) и се явил в Търново, за да подкрепи борбата на българите.

Тъй като с обявяването на това въстание е било поставено фактически началото на Втората българска държава, уместно е тук да бъдат приведени данните, които ни съобщава Никита Хониат. Проф. Златарски и проф. Дуйчев в своите изследвания, възпроизвеждайки точно текста на Никита Хониат, общо взето правилно го използуват и обясняват. Но този текст заслужава по-подробно разглеждане и тълкуване с оглед на онова значение, което има като най-важен извор за началните събития по възстановяването на българската държава.

Според Никита Хониат братята Петър и Асен издигнали един молитвен дом в името на великомъченик Димитър и като събрали мнозина, обзети от бяс от двата пола, с кръвясали очи и с извърнати зеници, с разпуснати коси, и изобщо хора с всички признаци, че действуват обхванати от бесове, внушили им високо да викат, че бог благоволил да надари българския и влашкия народ със свобода и определил да се смъкне от тях дълговременният ярем и че поради това мъченикът Христов Димитър бил изоставил града Солун, тамошния храм и пребиванието си сред ромеите и дошъл при тях да им бъде помощник и сътрудник в тяхното дело. Тези безумци — според Никита Хониат, — като се спрели за малко, изведнъж поели по-силно дъх, обладани от бесове, отново се раздвижили и, обзети от божествена ярост, пронизително се развикали, че занапред няма повече време за колебание, но трябва да грабнат оръжие в ръце и да започнат борба против, ромеите. Онези, които щели да бъдат заловени във войната, не трябвало да бъдат щадени, но безпощадно избивани и погубвани. Те не трябвало да бъдат отпущани срещу откуп, нито пък (българите) трябвало да се омилостивяват чрез умоление, нито да се скланят пред молби, но да бъдат неумолими — подобно на диамант — пред всякакво увещание и да погубват без изключение всички, които бъдат залавяни. След като с такива пророчества склонили целия народ, всички се въоръжили и понеже от самото начало работите по въстанието тръгнали сполучливо, те още повече се уверили, че бог покровителствува тяхната свобода.

Макар, че разказът на Никита Хониат е пропит с ненавист към българския народ, не е много трудно, като бъдат разтълкувани правилно неговите изрази, да се добие една вярна и ярка картина за обстановката, при която е избухнало въстанието. Преди всичко твърдението на Никита Хониат, че агитацията за обявяване на същото е била проведена от безумци е съвсем пресилено и от пръв поглед още неправдоподобно. На безумци, обзети от бяс, не може да се внушава да произнасят дълга и подробно аргументирана реч. При това тази реч, както се вижда от изложението на Никита Хониат, е напълно смислена, умело целенасочена и не потвърждава, а напротив, опровергава твърдението му, че безумци са я произнесли. Дори да се приеме, че при освещаването на храма свети Димитър, както е ставало при освещаването на храмовете през Средновековието, са присъствували и хора убоги, сакати и болни, и дори безумни, ясно е, че не те са били тези, които са провеждали агитацията за въстанието. Но тук има и нещо друго, което прозира в изложението на Никита Хониат, макар че поради обидните квалификации, с които той си служи, то е преиначено и е придобило неверен облик. Това е страшното недоволство на народа, неговата ярост, която е довела до там, хора с кървясали очи и разпуснати коси да призовават към бунт и въстание. Думите, които тези хора са произнасяли, съвсем ясно сочат до какъв краен предел е стигнал гневът на поробеното българско население. Призивът «да бъдат погубвани без изключение всички, които бъдат залавяни», отразява чувство за безпощадна мъст към поробителите. Разбрано по този начин, изложението на Никита Хониат става логично и ясно и дава една ярка и цветиста картина за масовия, народен характер на въстанието още от самото му начало. Впрочем, самият Хониат тук е категоричен в твърденията си. Целият народ бил склонен да въстане и всички се въоръжили. В разказа на Хониат е обрисувана добре и религиозната окраска на призива към въстание, която до голяма степен го е подпомогнала. За суеверните народни маси идеята, че светецът Димитрий Солунски е дошъл да помага на въстанието, е била от огромно значение. Изобщо, от целия разказ на Хониат проличава, че народът е бил главното действуващо лице още при избухването на въстанието. Това не означава, разбира се, че водачеството на братята Петър и Асен трябва да се смята за случайно. Сетнешните действия на братята показват и военните им способности, и дипломатическия им такт. Може би самото им явяване пред византийския император е било една дипломатическа стъпка, опит за изпитване на почвата, за избиране друг начален вариант в борбата. Бързото разпространение на бунта в цяла Североизточна България и то без що-годе сериозна съпротива показва, че бунтът отдавна е бил назрял. За същото нещо говори и фактът, че още в самото начало по-възрастният от двамата братя — Петър — бил прогласен за цар. Според Никита Хониат той поставил на главата си «златно венче», а на краката си — «червенобагрени обувки». Бързото разрешаване на въпроса за водачеството на бунта трябва да се отдаде както на качествата на двамата братя, така и на желанието на въстаниците да привлекат на своя страна определени среди от куманското население. Следващите събития показват, че по този въпрос е била проявена полезна далновидност.

Срещу въстаниците, които след освобождаването на Мизия преминали и в Тракия, били изпратени от византийския император последователно три армии: най-първо севастократор Йоан, след това кесарят Йоан Кантакузин и най-сетне Алексий Врана. Севастократор Йоан бързо бил сменен поради породили се у императора съмнения относно неговата благонадеждност, кесарят Йоан Кантакузин бил разбит от въстаниците, а пълководецът Врана се прогласил за император и потеглил за Цариград. Едва след като Врана бил надвит, самият Исак Ангел в 1186 г. потеглил с голяма войска срещу българите. Той успял с изненада да премине Стара планина и се озовал в Северна България. Със зле въоръжената въстаническа армия Петър и Асен не успели да се противопоставят на добре въоръжената византийска войска. Въстаниците били разпръснати, а Петър и Асен побягнали отвъд Дунава. С това Исак Ангел сметнал борбата за приключена и след като опустошил нивите и полетата, през които минал, завърнал се в Цариград, без да остави гарнизони в градовете на Северна България. Направената от него грешка се оказала фатална. Всъщност борбата едва сега започвала. След няколко месеца водачите на въстанието се завърнали, водейки със себе си кумански дружини. Според Никита Хониат «те нямало по никой начин да се успокоят, докато не причинят най-големи вреди на ромеите и не съединят господството над мизийци и българи в едно, както е било някога си по-преди». От цитирания текст се вижда, че и за византийците вече е било ясно, че борбата се води за възстановяване на покорената от Византийската империя българска държава.

След като властта на въстаниците била възстановена в Северна България, те започнали своите набези отвъд Балкана, нахлули в Тракия, а въстанически дружини под водачеството на Добромир Хриз, един от близките сподвижници на Петър и Асен, проникнали и в Македония. Исак Ангел бил принуден да организира нов поход срещу въстаниците, но този поход не му донесъл същия успех като първия. Нещата били значително променени в негова вреда. След тримесечна безуспешна обсада на града Ловеч, през май или юни 1187 г. той сключил мир с Петър и Асен. Българската държава била призната от Византия, военните действия били спрени и по-малкият брат на Петър и Асен на име Йоан (Калоян) бил пратен като заложник в Цариград.

В границите на възобновената българска държава са били включени Мизия и част от Тракия. По този начин територията й е обхващала приблизително тези земи, които е имала държавата на Тервел. По същото време бил избран за български архиепископ търновският епископ Василий и било извършено коронясването на първия владетел на Второто българско царство. За цар бил коронясан по-младият от двамата братя, Асен, който според Никита Хониат бил «човек необикновено сръчен и в затруднителни обстоятелства извънредно находчив». Петър доброволно отстъпил върховенството на по-младия си брат. Той обаче не е бил лишен от царската си титла. Създало се своеобразно положение. Глава на българската държава е бил Асен, но Петър не загубил царското си достойнство и станал съуправител на българското царство. Според Георги Акрополит «Асен, като отделил една част от своята област, уговорил Петра да й бъде началник; защото Великият Преслав и Проват (Овеч при Провадия) и околностите им били дадени на Петра от брат му Асен, като негов собствен дял, поради това и досега (до втората половина на XIII в. бележка на автора), ония места се наричат Петрова хора (Петрова област)».

Едва ли може да има съмнение, че това разрешение на въпроса за носителя на царската власт в началото на Второто българско царство е било наложено от конкретната обстановка на въстанието и не е било в хармония с традициите на Първата българска държава. Доколко то е могло да окаже влияние върху държавноправната практика на Второто българско царство, това е отделен въпрос. Пълното развитие на феодалните отношения през време на Второто българско царство не е могло да не окаже въздействие и върху държавноправните институции и това именно въздействие е било основен фактор за държавноправните промени. Но като се имат предвид събитията от последните години на Втората българска държава, известно влияние на държавноправните разрешения, намерени в началото на нейното съществуване, не може да се счита изключено. Във всеки случай определено трябва да се каже, че даже ако се приемат за възможни, не са били те основните и решаващите при разделянето на България на Търновско царство и Видинско царство.

Глава XI: Утвърждаване на Втората българска държава. Калоян

Царуването на Асен и Петър и техният край — Първите години от царуването на Калоян. — Преговорите му с папа Инокентий III — Унията; признаване титлата на българския владетел и положението на българската църква — Отношенията на Калоян с Цариградската латинска империя

След известно затишие по време на Третия кръстоносен поход военните действия между България и Византия избухнали наново. Исак II Ангел организирал нов поход против България и обсадил Търново (1190 г.), но след като някакъв беглец българин му съобщил, че откъм Дунава се били задали силни кумански отряди, той вдигнал обсадата и побързал да напусне българските земи. В теснините на Стара планина (в Тревненския проход) го очаквала засада и поражение — сам той едва се спасил. След това била освободена София, българите проникнали по долината на Струма, а в 1196 г. в околностите на град Сер. Асен нанесъл тежко поражение на византийската армия, водена от севастократор Исак, зет на новия византийски император Алексей III Ангел. Исак бил взет в плен. Тази била последната голяма победа на българския владетел. Върнал се в България, той станал жертва на заговор, организиран от недоволни боляри. Убил го братовчед му Иванко, който бил прогласен за цар. Но твърде скоро Иванко бил принуден да напусне Търново и да бяга във Византия. Българският престол бил зает от Петър, но и последният след по-малко от година станал жертва на нов заговор.

В 1197 г. български цар станал най-младият и най-енергичният от тримата братя — Калоян. В началото на своето царуване той сключил мир с Иванко — който бил назначен от византийския император за управител на Пловдивската област, но се отрекъл впоследствие от византийците — и с Добромир Хриз, който също така, след като се отметнал от българския цар, бил назначен за управител на една македонска област и също като Иванко изменил на византийците. В края на краищата измяната на Иванко и на Добромир Хриз се указала полезна за българската държава. Военните действия на Калоян срещу Византия били улеснени от поведението на Иванко и на Добромир Хриз. По силата на сключен в края на 1201 г. мирен договор с Византия към българската държава били присъединени Видинската, Белградската и Браничевската област и по-голямата част от Македония. По-късно (1203 г.) Калоян успял да се справи и с унгарския крал Емерих, който се опитал да окупира областите около Белград, Браничево и Ниш. Предприетите от Калоян военни действия осуетили намеренията на унгарския крал да утвърди властта си над тези територии.

Още преди това Калоян бил влязъл във връзка с папа Инокентий III. В 1200 г. папата написал писмо на Калоян, с което го канел да премине в лоното на католическата църква. Завързала се обширна преписка и в резултат на успешно проведените преговори през август 1203 г. в Търново пристигнал папският пратеник капелан Йоан Каземарински, който в изпълнение на мисията, с която го бил натоварил Инокентий III, възложил на българския архиепископ Василий палиум и го възвел в сан «примас» — глава на българската църква. След това Калоян връчил на Йоан Каземарински грамота, в която, като отбелязвал, че неговите предшественици Симеон, Петър и Самуил били получили царската си корона от римската църква, заявявал, че и той пожелал да получи благословение и царско утвърждение от римската църква, като се задължавал неговият патриарх, митрополитът, епископите, архиепископите и всички свещеници да бъдат под римската църква и самият той никога да не отстъпи от последната и каквито земи придобие и те да бъдат по заповедта на тази църква. След като папата получил тази грамота, той изпратил при Калоян в Търново своя кардинал Лъв, който на 8 ноември 1204 г. извършил коронясването на Калоян.

Твърде важен с оглед историята на българската държава и затова заслужаващ специално внимание е фактът, че според писмата на папата Калоян е получил кралска корона и титлата «крал» (тъй като според разбиранията на римската църква само един от светските владетели е могъл да се титулува цар (император) и това е бил владетелят на Немската, империя — империята на Карл Велики). Калоян обаче в своите писма претендира за царска (императорска) корона и в писмото си до папата, написано след коронацията, твърди, че е получил тъкмо такава корона. «Господин Лъв, пратеник на апостолския престол — пише той на папата, — пристигна при моето царство, като донесе със себе си корона, и като я благослови, постави я на главата на моето царство и в ръцете ми даде скиптър и знаме...» Същото разноречие съществува и относно титлата на първосвещеника на българската църква. Калоян го назовава патриарх, така се назовава и сам той, а според папата главата на българската църква е само примас.

Ясно е, че дипломатически съображения са накарали двете страни да си дават вид, че не забелязват разноезичието относно титулатурата на българския владетел и на главата на българската църква. Папата не е искал да сърди Калоян с прекалена придирчивост относно титлата, която последният си е присвоил и относно титлата на българския първосвещеник, страхувайки се да не го отклони от намерението му да подчини българската църква под върховенството на Римската курия. Калоян от своя страна е искал да бъде признато неговото качество на законен владетел на възобновената българска държава, което Византия е отказвала да стори, затова и той не е имал интерес да влиза в терминологически спорове с папата.

Въпросът е, кой е спечелил при провеждането на тези дипломатически маневри. Трудно би могло да се оспорва, струва ми се, че е спечелил Калоян. Той е получил признанието, че е законен владетел, което е търсил. Титлата rex (крал), или imperator (цар) не е била най-важното нещо в този случай. Но дори и по въпроса за титлата Калоян не е направил никаква отстъпка и тъкмо тук се проявява неговото дипломатическо умение и неговата политическа ловкост. Калоян иска корона и получава такава. Папата декларира, че короната, с която го увенчава, е кралска корона — нещо повече той не е могъл да даде и Калоян вероятно е знаел това. Въпреки всичко той не само настоява за царска (императорска) корона, но и заявява пред папата, че е получил от него такава именно корона. Съществуващата по това време международна обстановка не е позволявала на папата да опровергае открито и да коригира твърдението на Калояна. На последния сигурно и това е било известно и тъкмо това му е било нужно. Той си е присвоил званието «цар» и папата е бил принуден да търпи, сиреч да приеме факта, че Калоян се титулува цар, макар че той, папата, го е титулувал иначе.

Повече в този момент Калоян не е могъл да постигне, а — погледнато по същество — не е било и нужно. Папата не само е признал Калоян за законен владетел на българската държава. Нещо повече! Той го е признал за правоприемник на българските владетели от Първата българска държава. «Ти поиска смирено — казва папата в едно от своите писма до Калоян от м. декември 1202 г. — щото римската църква да ти отпусне корона, както се чете в твоите книги, че отпуснала на славната памет на Петра, Самуила и на други твои прародители. И тъй, за да бъдем по-добре осведомени за това, ние заповядахме внимателно да се прегледат нашите регистри, от които ясно узнахме, че в подчинената на теб земя имало много короновани крале...» Тези владетели — Калоян не е могъл да не знае този факт — са носели титлата «цар», а не титлата «крал». Щом е признал Калояна за техен приемник, папата е трябвало да търпи той да носи тяхната титла, което на последна сметка е означавало, че, ако не веднага, то поне впоследствие той е трябвало да признае на същия — най-малкото мълчаливо — правото да носи титлата «цар», макар че той сам не е могъл да му даде тази титла.

Що се касае до изгодите, които папата е имал от сключената уния, трябва да се каже, че те са били доста съмнителни. Българската църква е била вече организирана, въвеждане на католическо богослужение не е могло да се извърши, така че до едно що-годе дълбоко проникване на католическото влияние в България не е могло да се достигне.

Сключената с папата уния е имала и друга положителна последица, която е била не по-малко важна. Тя е осигурявала благоприятно положение на българската държава сред католическия свят и специално по отношение на маджарите, което е било особено необходимо при своеобразното развитие на четвъртия кръстоносен поход. Насочен умело от амбициозния дож на Венеция, която е финансирала похода и му осигурила флота, този поход се отправил вместо към Египет, както е бил планиран първоначално, към Цариград. На 13 април 1204 г. кръстоносците завладели Цариград и окупирали голяма част от територията на Византия. Създадена била Латинска империя с център Цариград и с ленни владения по цялата завладяна територия. За император на Латинската империя бил избран граф Балдуин Фландърски, а един от най-големите феодали на империята, граф Бонифаций Монфератски, застанал начело на новообразуваното Солунско кралство, поставено под сюзеренитета на латинския император Балдуин. Значителна част от византийската територия била предоставена на Венецианската република.

Що се касае до Византия, от останалите неокупирани територии били създадени две политически образувания — Епирския деспотат в областта Епир, Гърция, начело с Михаил Комнин, и Никейската империя в Мала Азия, която била оглавена от Теодор Ласкарис.

 Непосредствено след създаването на Латинската империя Калоян «изпратил пратеници и писмо до латинците, за да сключи с тях мир, но те му отговорили най-гордо, че няма да сключат с него мир, докато той не върне земята, принадлежаща на Цариградската империя» — така самият Калоян в едно свое писмо от 1206 г. обяснява на папа Инокентий III началото на враждата, която се създала между него и Латинската империя. Ясно е, че опиянението от победата над Византия е било още много силно у латинските рицари и то обяснява надменното им отношение както към Калоян, така и към представителите на ромейската аристокрация, които изявявали готовност да се покорят на новите господари на Цариград. Резултатите от тази недалновидна политика не закъснели да се проявят. Представители на покорените от латините ромейски градове в Тракия се явили при Калоян и му предложили съюз, като обещали да го направят император, да му се предадат всички и «да, му се подчиняват като на свой господар, а той да им се закълне, че ще се отнася към тях като към свои». Съюзът бил сключен и на следната 1205 г. военните действия започнали. Решителната битка била дадена край Одрин. Латинските рицари попаднали в умело устроената от Калоян клопка, армията им била разгромена, сам Балдуин бил заловен в плен (14 април 1205 г.). «Цветът на латинското рицарство загина» — пише за този бой Роберт де Клари. Тракия била опустошена от войските на Калоян и от неговите съюзници куманите. Но постигнатите победи не укрепили българо-ромейския съюз. Уплашени от засилването на Калоян и под влияние на агитациите на никейския владетел Теодор Ласкарис, тракийските градове започнали да се отмятат от съюза си с Калоян, което предизвикало остри репресии от негова страна. Превзет бил и жестоко пострадал град Пловдив, жителите на който се били отказали от съюза с Калоян. Войните, които Калоян водил след това, били както срещу латините, така и срещу ромеите. Последните военни действия на Калоян били насочени срещу Солун. Но пред Солун Калоян бил убит в своята палатка от войводата куманин Манастър. Обяснението на това трето поред убийство на български владетел трябва да се търси в недоволството на ограничените в своята феодална власт от силната ръка на владетеля български боляри. Наистина недоволни от силната ръка на владетеля е имало и при Крум, и при Омуртаг, и при Симеон. Но трябва да се има предвид, че убийствата на тримата първи владетели на Втората българска държава са били извършени при една още не напълно укрепнала държавна власт и — което е по-важно — че болярството по това време е било много по-силно, отколкото по времето на Първата българска държава. Развитите феодални отношения са довели до пауперизация и обезправяване на закрепостеното селячество и до голямо засилване на икономическата и политическата власт на болярството.

Глава XII: Разцвет на Втората българска държава. Иван Асен II (1218 –1241)

Упадък на българската държава при Борил — Възцаряването на Ив. Асен II (1218 г.) и първите години на неговото управление — Клокотнишката битка (1230 г.) — Възстановяване на Търновската патриаршия — Отношенията на Ив. Асен II с латини и ромеи през последните години на неговото царуване — Развитие на българската икономика и на българските градове — Преценка на управлението на Ив. Асен II

След убийството на Калоян българският престол бил овладян от Борил, сестрин син на Калоян (1207 г.). Синовете на Асен I — Асен и Александър, които били непълнолетни, били принудени да избягат при куманите, а след това — в Русия. Срещу Борил възникнало силно недоволство. От българската държава се отцепили феодалните владетели Слав, който също бил сестрин син на Калоян (той се прогласил за самостоятелен владетел на Родопската област със седалище Цепина, като станал васал на латинския император Хенрих и се оженил за неговата дъщеря), и боляринът Стрез (с помощта на сръбския велик жупан Стефан, наречен по-сетне Първовенчани, Стрез създал княжество в Средна Македония с резиденция в Просек). Впоследствие Борил се помирил със Стреза и даже му дал титлата севастократор, признавайки владенията му, за да може да го привлече в борбата срещу латинския император, тъй като военните действия на Борил срещу Латинската империя били безуспешни.

Тежкото положение на българското селячество след кръвопролитните войни на Калоян и при слабото управление на Борил довело до нов разцвет на богомилството. Затова Борил на 11. II. 1211 г. свикал в Търново църковен събор срещу богомилите, в който участвували архиереи, свещеници, иноци, боляри и «множество останал народ» и който бил председателствуван лично от него. На събора богомилите били осъдени и онези, които не се разкаяли, били подложени на тежки наказания.

За да заздрави разклатеното си положение накрай Борил сключил съюз с латинския император Хенрих, като му дал дъщеря си за жена, но и този съюз не е могъл да спаси неговия трон.

В 1218 г. синът, на Асен I — Иван Асен — се завърнал в България с руска дружина и в не много дълъг срок успял да установи своята власт в българските земи и да овладее българския престол. В началните години на своето царуване (1221 г.) Иван Асен II, като се оженил за дъщерята на маджарския крал, успял да си осигури връщането на Белградската и Браничевската област. Този благоприятен за българската държава дипломатически ход бил последван от други, улеснени от съперничеството на Епирския деспотат и на Никейската империя, владетелите на които — Теодор Комнин и Йоан Ватаци — си оспорвали правото върху императорския престол на покорената Византия и влезли по този повод в остър конфликт. Първоначално (в 1224 г.) Теодор Комнин встъпил в съюз с българския владетел. Но когато малолетният латински император Балдуин II бил сгоден за дъщерята на Иван Асен II (1228 г.). Теодор Комнин, чувствувайки застрашени своите амбициозни планове да овладее Цариград и да стане византийски император, нападнал българската държава. Битката между българската и епирската войска станала при Клокотница, на северозапад от Хасково, и в тази битка епирската армия била напълно разбита и Теодор Комнин бил взет в плен. Иван Асен II освободил обаче войниците от неговата армия и им позволил да се завърнат по домовете си. Тази негова благородна проява и фактът, че той оставил някои от управителите на превзетите от него градове по местата им, станали причина много византийски крепости да отворят доброволно вратите си пред българския владетел и последният в непродължително време завладял Одрин и Димотика, областта между долните течения на Марица и Места, Сер, Битоля, Прилеп, част от Албания.

При обиколката на новоприсъединените към българската държава земи, която Иван Асен II извършил след Клокотнишката победа, той надарил богато Атонските манастири. От това време датира неговата Ватопедска грамота, издадена в ползa на един атонски манастир, наречен Ватопедски, която е запазена и до днес.

В чест на Клокотнишката победа Иван Асен II нарекъл построената от него в Търново църква «Свети Четиридесет мъченици» (понеже на този ден извоювал победата при Клокотница) и наредил да поставят следния каменен надпис в тази църква:

«В лето 6738 (от сътворението на света, 1230 г.), индикт трети, Аз Иван Асен в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, създадох из основи и с живопис украсих докрай тази пречиста църква в името на Светите четиридесет мъченици, с помощта на които дванадесетата година от моето царуване, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска и самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри, а цялата земя от Одрин и до Драч завладях — гръцка, още и албанска и сръбска. Франките владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар, освен мене, и благодарение на мене прекарваха своите дни, защото така заповяда бог. Понеже без него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава во веки, амин».

По същото време Иван Асен II възстановил българския протекторат върху Сърбия. Такъв протекторат бил установен и върху Солунското деспотство, създадено след Клокотнишката битка и оглавено от брата на Теодор Комнин, Мануил, зет на Иван Асен II.

Междувременно обаче, още в 1229 г. в Перуджа между пълномощниците на регентите на малолетния латински император Балдуин II и бившия крал на Ерусалимското кралство Йоан де Бриен бил сключен договор, по силата на който Балдуин II трябвало да се ожени за дъщерята на Йоан де Бриен, щом навърши двадесетгодишна възраст. Дотогава Цариградската латинска империя трябвало да бъде управлявана от Йоан де Бриен, който щял да бъде коронясан за император. Този договор, внушен от папата и осъществен с негово съдействие, осуетявал изцяло каквото и да било влияние на Иван Асен II върху работите на Латинската империя и предизвикал страшно негодувание у българския владетел. Една от първите стъпки на Иван Асен II, след като научил за извършеното в Цариград коронясване на Йоан де Бриен, била да разтрогне унията на българската църква с папата и да обяви българската църква за автокефална (независима от чужда духовна власт). Като реакция срещу отмятането на Иван Асен II от унията с католическата църква трябва да се смята войната, която маджарите обявили на българската държава, но която не могла да им донесе очакваните от тях успехи. Иван Асен II от своя страна потърсил сближение с никейския император Йоан Ватаци, което довело до съюз между последния и Иван Асен II, сключен в Калиопол (Галиполи) в 1235 г. Деветгодишната дъщеря на българския цар Елена била омъжена за малолетния син на Ватаци, който носел името на своя дядо Теодор Ласкарис. Българският архиепископ бил прогласен със съгласието на източните патриарси за патриарх. Между двамата владетели било постигнато споразумение за съвместни военни действия срещу Латинската империя и за разпределяне на земите, които щели да бъдат отвоювани от последната. По силата на това споразумение Цариград и неговите околности до долното течение на река Марица трябвало да преминат в територията на Никейската държава. На Иван Асен II била предоставена останалата част от европейските владения на Латинската империя. В изпълнение на постигнатото съглашение били проведени успешни съвместни действия на съюзниците срещу латините. Обсаден бил и Цариград, но при настъпването на зимата съюзниците снели обсадата. След това обаче Иван Асен II се отметнал от съюза с Ватаци. Върху българската държава била надвиснала опасност от две страни — от запад от страна на маджарите и на западноевропейските държави, които готвели нов кръстоносен поход, и от изток — от татарските пълчища. Затова Иван Асен II наново потърсил сближение с Цариградската латинска империя. Сближението било улеснено от смъртта на Йоан де Бриен (1237 г.). Били предприети заедно с латините съвместни военни действия срещу никейците, обсаден бил даже град Цорул (днешното Чорлу). Обсадата на този град била обаче внезапно снета, след като Иван Асен II се научил за смъртта на жена си, на едно от децата си и на патриарха, които загинали в Търново от някаква епидемия. Иван Асен II се върнал в Търново, след това възстановил приятелските отношения с Никея и до края на живота си (1241 г.) бил в добри отношения както с никейците, така и с латините.

Успехите на Иван Асен II в областта на дипломацията и на бойното поле, издигайки България до положението на първостепенна политическа сила на Балканския полуостров и в европейския югоизток, довели до значително развитие на нейната икономика и на търговските й връзки със съседните страни и най-вече с република Дубровник. Укрепналата икономика на българската държава по това време позволила на Иван Асен II да започне да сече за първи път българска златна монета.

За развитието на търговията в българските земи по времето на Иван Асен II свидетелствува издадената от него грамота в полза на Дубровнишките търговци. Тази грамота е твърде ценна и с оглед на това, че установява териториалното деление на българската държава по това време. Текстът й е формулиран както следва:

«Моето царство дава тази грамота на Дубровнишката страна, на обичните и всеверни гости на царството ми да ходят по цялата страна на царството ми с каквато и да било стока, да внасят или изнасят или каквато и да е стока да пренасят и до която и да е земя или област да дойдат: до Бдин ли, или Браничево и Белград, дойдат, или ходят до Търново и цялото Загорие или достигнат до Преслав и Карвунската област, или до Крънската област, или Боруйската, или в Одрин и Димотика, или в Скопската област, или Прилепската, или в Деволската област, или в Арбанаската земя, или отиват в Солун — навсякъде да си купуват и продават свободно, без всякаква щета, да нямат запрещение по всички области на царството ми и в градовете и клисурите, но да ходят и купуват и продават без грижа, като всеверни и обични гости на царството ми. Който ли пък им напакости в каквото и да било на клисурите, на тържищата или гдето и да бъде против закона за митата, то да се знае, че той е противник на царството ми и милост не ще има, но голям гняв ще изтърпи от царството ми.

Асен, цар на българите и гърците».

По времето на Иван Асен се разраснал и престолният град на Втората българска държава — Цариград Търнов — Велико Търново. На оградения от река Янтра скалист и непристъпен Царевец се намирали палатите на българските владетели. Те били укрепени с яки стени и с бойни кули и могли да издържат продължителна обсада. Археологическите разкопки установяват, че благоустройството им е било на значителна висота. Открити са тронна зала, складове за храни, цистерни за вода. Крепостта на Царевец според описанието на един турски пътешественик имала пет врати. На Царевец е била построена и съборната архиепископска църква. На запад от Царевец, на укрепения с крепостни стени скалист хълм, наречен Трапезица, били разположени домовете на болярите и двадесетина по-малки църкви. Между Царевец и Трапезица, в дола на река Янтра се намирали жилищата на търновските граждани, които живеели в отделни квартали. Чужденците обитавали квартала, наречен Френкхисар, разположен под югоизточния склон на Царевец.

Значително развитие при царуването на Иван Асен II отбелязали и други големи градски центрове като Пловдив, София, Дръстър, Варна, Месемврия, Созопол, Пловдив, който според Жофроа дьо Вилардуен бил един от трите най-хубави града на Цариградската империя, имал толкова много къщи, че кръстоносците на Фридрих I Барбароса, които били на брой около 120 000, могли да изпълнят само половината от тях. Месемврия и Созопол били също богати и многолюдни градове. Развили се като градове и крепостите, разположени по склоновете на Родопите — Кричим, Костенец, Цепина, Баткун. Разбира се, развитието на градовете на Втората българска държава е било един постепенен процес, който не се е извършил само при царуването на Иван Асен II.

В заключение би могло да се отбележи, че при управлението на Иван Асен II Втората българска държава достига своя най-голям разцвет. Нейните граници опирали на три морета — Черно море, Егейско море и Адриатическо море. За нейните големи успехи по това време са допринесли както обективни фактори, така и личните качества на Иван Асен II. Но веднага трябва да се каже, че самата личност на Иван Асен II, неговият характер и неговите разбирания до най-голяма степен са били определени от условията, при които е живял и при които се е изградил като владетел и държавник.

Що се касае до обективните условия, които са облагоприятствували развитието на българската държава и териториалното обединение на българския народ по времето на Иван Асен II, трябва да се каже, че те се коренят в нестабилното положение на онези политически образувания, които са се явили на мястото на мощната някога Византийска империя, разгромена и покорена от латините. Взаимните съперничества, борби и войни, които са се развихрили между Цариградската латинска империя, Никейската държава и Епирския деспотат, оспорващи помежду си териториите на покорената Византия, са предизвикали тежки сътресения в тези нови и нестабилни политически единици. Положението на овладялата Цариград Латинска империя не е било утвърдено. Улеснена в своите завоевания от равнодушието на византийското селячество към собствената му държава, която жестоко го е експлоатирала, Латинската империя не е закъсняла да се прояви като още по-жесток феодален господар. Византийските селяни, пострадали жестоко от опустошенията, с които били свързани водените от Латинската империя войни, бързо били овладени от омраза към завоевателите и от жажда за мъст. Омразата им към завоевателите се е засилвала и поради конфликта им с чуждата католическа църква и поради презрението, с което завоевателите се отнасяли към православната им религия, към техните обичаи, към тяхната култура.

Положението на Никейската държава и на Епирското деспотство било също така нестабилно и твърде тежко. Не само изтощителните войни, които тези две държави водели с Латинската империя, но и техните взаимни съперничества и борби ги отслабвали до най-голяма степен както политически, така и икономически.

Тази нестабилна политическа обстановка на Балканския полуостров е създала необходимите предпоставки за политическо обединение на българската народност. Тъкмо тогава нa историческата сцена се е явил Иван Асен II. За личността на този даровит български владетел интересна характеристика ни дава византийският историк Георги Акрополит. «Той се прояви — пише Акрополит — като най-добър човек между варварите — не само за своите, но и за чужденците. Той се държа по-човешки към идващите при него чужденци — най-вече към ромеите — и щедро им предоставяше храна.» Акрополит подчертава хуманността на Иван Асен II както към собствените му поданици, така и към ромеите. «Всички му се възхищавали — бележи Акрополит — и го облажавали, защото той никога не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи.»

В тази характеристика на Иван Асен II нямаме никакво основание да се съмняваме. Тя е потвърдена напълно от поведението му към военнопленниците, освободени при Клокотница, към оставените по местата им управители на ромейски градове и крепости, към богато надарените монаси на Атонските манастири. Тя е потвърдена и от отношението му към българските богомили, които той никога не е преследвал. Всички отбелязани по-горе факти показват, че Иван Асен II е следвал общо взето еднаква линия на поведение както към своите, така и към чуждите поданици и че тази линия на поведение се е определяла от стремежа му да ги спечели. Това негово поведение се проявява не само към хора от феодалната класа, към която сам той е принадлежал — към управителите на ромейските крепости, към висшето духовенство на Атонските манастири — но и към представители на широките народни маси — към военнопленниците от Клокотнишката битка, към българските богомили и т. н. За да си обясним държанието на Иван Асен II, необичайно за тогавашните нрави на феодалните господари, би трябвало да имаме предвид, струва ми се, тежкия и сигурно нелишен от опасности живот, който Иван Асен II е прекарал по време на своята младост. Както е известно, когато Борил узурпирал българския престол, Иван Асен е бил непълнолетен — 10 или 12–годишен. Принуден да емигрира при куманите, а след това в Русия, той трябвало да прекара една твърде сурова житейска школа по времето, когатo се е формирал неговият характер. Животът му в царския дворец бил грубо прекъснат и той бил принуден да се справя с трудните условия на емигрантството. Но тъкмо тези трудни условия са закалили, неговия характер и воля и са положили основите на неговата житейска мъдрост и дипломатически такт, които характеризират цялото му управление. Иван Асен II е разбрал значението, което подкрепата и благоприятното отношение на поданиците имат за живота, съдбата и политическата дейност на един владетел. Поучен от трагичната съдба на баща си и на двамата си чичовци, от изпитанията, които прекарал през ранната си младост, в своята вътрешна политика Иван Асен II бил много внимателен, разумен и миролюбив. Благодарение неговата разумна вътрешна политика пресечени били сепаратистичните тенденции на едрите феодали, които ярко се проявявали по времето на неговия предшественик Борил. Задълбочаването на феодалните отношения, напредналият процес на закрепостяване на селячеството са направили неизбежни — и трагични за съдбата на българската държава вътрешните противоречия между представителите на централната държавна власт и едрите феодали, притежаващи обширните феодални имения. Единни в стремежа си да потискат закрепостеното селячество, за да извлекат от него максималната феодална рента, те са влезли в конфликт, що се отнася до разпределянето на тази феодална рента. Едрото болярство е било вече достатъчно укрепнало, за да се противопостави на централната власт и да прояви неподчинение към българския владетел. Само един владетел с такта, умението и мъдростта на Иван Асен II е могъл да овладее и задържи тези сепаратистични тенденции на болярството.

Що се касае до успехите на Иван Асен II във външната политика, те са безспорни. Лавирайки ловко между латини и ромеи, използвайки умело благоприятните политически моменти, Иван Асен II е успял да обедини в пределите на българската държава почти всички българи и да извоюва патриаршеска титла за главата на българската църква — титла, която е била призната от всички източни патриарси.

Но всички постигнати от Иван Асен II успехи са се оказали нетрайни, именно защото са били до голяма степен резултат на личния талант на този забележителен български владетел. Майсторски изградената сграда на българската държава не е била положена на здрави основи. Още при непосредствените приемници на Иван Асен II България е била в несъмнен регрес. Жестоката феодална експлоатация на крепостното население е дала своите зловредни плодове. Сепаратистичните тенденции на феодалите, ограничени от здравата ръка на Иван Асен II, са се проявили с пълна сила. Съседите на България — респектирани от държавническите способности на българския владетел и от неговото дипломатическо умение — след неговата смърт са се нахвърлили върху българската държава и успели да й нанесат тежки поражения. Всички тези беди са били неизбежни. Мъдрата политика на Иван Асен II не е могла да излекува недъзите на българската феодална държава.

Глава XIII: Класовите отношения във Втората българска държава

Селячество — Закрепостяване на селячеството — Парици, отроци и технитари — Градско население — Феодална класа — Болярство — Феодална собственост и прония — Велики и малки боляри — Боляри и «работники царства ми»

Основна класа във Втората българска държава било селячеството. И през времето на Втората българска държава главен поминък били земеделието и животновъдството; макар че нямали същото значение и същото относително тегло, не малко развитие показвали и занаятите. И през времето на Втората българска държава земеделската техника и оръдията на производството не са отбелязали някакъв значителен прогрес — дървеното рало, железните коси и сърпове били основните оръдия в земеделието. Въпреки това трудолюбието на българските селяни и богатата българска земя спомагали за значително развитие на производителните сили през тази епоха. Работата обаче е там, че произведенията на селския труд в голямата си част не са отивали в ръцете на производителя. Развитието на феодалните отношения довело до закрепостяване на голяма част от българското селячество и значителна част от неговата продукция чрез феодалната рента отивала в ръцете на феодалната класа.

Процесът на закрепостяване, започнал още по време на Първата българска държава, се засилил извънредно много и добил широко разпространение по време на византийското иго. Жестоката експлоатация, на която е било подложено покореното население от византийските завоеватели, довела до разоряване и пауперизация голяма част от българския народ. За този процес на пауперизация ценни сведения намираме в писмата на Теофилакт Охридски, който е оглавявал Охридската архиепископия в края на XI и началото на XII век, сиреч в началото на византийското владичество над българските земи. Веднага трябва да се каже, че Теофилакт Охридски не изпитвал никакви чувства на обич или поне на симпатия към повереното му българско паство. Напротив, като византийски аристократ той е бил надъхан с омраза и презрение към българите и в своите писма, които е отправял до видни византийски сановници, той не крие тези свои чувства. В едно от писмата си той се изказва за българите така: «... аз робувам... на роби варвари, нечисти, вонящи на кожа, толкова скромни в своя поминък, колкото богати в злонравие, или по-добре да кажа царе над всички по своето злонравие и немотия в живота...». Затова толкова по-ценни са сведенията, които той дава за жестоката експлоатация, която е била упражнявана над българския народ от представителите на византийската власт и по-специално от византийските бирници. Не може да съществува и най-малкото подозрение, че той е засилил описанието на теглото, което е търпял българският народ, ръководен от чувството на обич към същия. Вярно е, че той като феодал е водил борба с бирниците, за да запази своите феодални имения и затова именно сочи издевателствата, които те са вършили, над българските данъкоплатци. Но че такива издевателства наистина са били вършени, едва ли може да съществува и най-малкото съмнение. «Жестоки ли бирници имаш? — пита той Видинския епископ. — Но не са по-жестоки от ония на тукашните страни, които от пет деца откарват едното в робство, като едно от добичетата, от които се взима на пет или на десет едно.» В друго писмо — адресирано до цариградския патриарх — той говори, че «... клирици се събличат и оголват, парици се преброяват и изтънко се пресмятат и земята се измерва по скоковете на бълхата...». Не е трудно да се разбере защо подложеното на такъв режим българско население от Деволската епископия например е било до такава степен разорено, че се разбягало и укрило в горите, така че даже църквата в Девол, една от седемте съборни църкви, които още княз Борис бил съградил, останала «почти без песнопение, без осветление, та и без епископ».

Този процес на пауперизация, предизвикан от издевателствата на държавните бирници, е бил подпомогнат и засилен в най-голяма степен от грабежите на местните феодали — прониари, обладатели на харистикии и други. В края на краищата той е трябвало да доведе и в действителност е довел до закрепостяване на разореното и обезземлено българско селячество. Друг изход при съществуващия във Византия режим за това селячество не е имало.

След освобождението на България от византийско иго закрепостяването на селячеството естествено, не е било отменено. Отделен е въпросът, че феодалната рента по време на Второто българско царство е била предимно натурална и отработъчна (главен данък е бил десятъкът, широко приложение са имали ангариите), докато във Византия феодалната рента в не малка част е била парична. Отделен е също така въпросът за размера на тази рента, който поне в първите години на Втората българска държава сигурно не е бил толкова висок, колкото във Византия. Важното, което тук трябва да се изтъкне и подчертае, е, че веднъж установено масово в българските земи, закрепостяването на българското население не е било премахнато с премахването на византийската власт. «Ако помешчикът не би имал непосредствена власт над личността на селянина — пише Ленин, — той не би могъл да застави да работи за него човек, комуто е предоставена земя и който води свое стопанство.»

Ето защо при съществуващия в българските земи феодален строй политическото освобождение на българския народ не е могло да доведе и до икономическо освобождение на същия. Това не означава, разбира се, че определено облекчаване на неговото положение не е могло да се постигне и че такова облекчаване не е било осъществено.

В издадените от българските владетели хрисовули селячеството е означено с общото име «люде». В Мрачкия хрисовул например се говори за «всичките... люде» — «или парици и отроци, или технитари, или каквито и да било люде...». Както от този текст, така и от други извори се установява, че положението на феодално зависимото селячество във Втората българска държава не е било едно и също. Могат да бъдат разграничени две основни категории феодално зависимо селячество — «парици» и «отроци».

Париците са били такива селяни, които са имали в свое наследствено владение определени поземлени имоти — жилища, обработваеми земи, ливади. Във Ватопедската грамота тези имущества на селячеството са означени с термините «стаси» и «прилежания». «Стаси» това са селският двор заедно с жилището и намиращата се около него орна и градинска земя. «Прилежания» са откъсите обработваема и необработваема земя, които селянинът също е стопанисвал, но които са се намирали вън от комплекса, означен с термина «стаси». Тук са били включени ниви, ливади, градини. Собствеността на всички тези имоти, намиращи се във владението нa селячеството и стопанисвани от последното, е принадлежала на българския владетел (който е бил най-крупният феодален господар) или пък на някой духовен или светски феодал (на някакъв манастир или на някой от българските боляри и т. н.). Париците като трайни владелци на стопанисваните от тях имоти са могли да ги продават, заменят, даряват, да ги дават в зестра и да ги завещават, но само на лица, подчинени на същия феодал, на който е бил подчинен и стопанинът на имота. От този имот както и от всички селски имоти феодалният владелец (царят, боляринът, манастирът, църквата) е извличал феодална рента и затова той в никакъв случай не е могъл да се съгласи част от подчинената нему земя да премине в ръцете на човек, който е под властта на друг феодал, защото това би означавало друг феодал да извлича феодалната рента от отчужденото парче земя. Такава сделка е била недействителна и сравнително-правни проучвания дават основание да се приеме, че тя е била свързана с глоба в тежест на нарушителя.

Най-често париците са били закрепостени към земята на владетеля или феодала. Те не са имали правото да напускат тази земя и когато последната е преминавала в ръцете на друг феодален господар, заедно с нея е преминавал към новия господар и закрепостеният парик. От някои данни на нашите хрисовули и от други исторически сведения се установява обаче, че е имало селяни, които не са били закрепостени към земята, макар и феодалният режим, на който са били подчинени, и феодалната рента, която е била извличана от тях, да изключва възможността да ги признаем за напълно свободни. И те са били феодално зависими люде, но тяхната феодална зависимост е била по-мека и не е достигала до закрепостяване.

Втората основна категория крепостници са били отроците. Отроците са били селяни, лишени напълно от земя, които са работели земя на феодалния владетел. Тяхното положение е било най-тежко. Според феодалното право отрокът не е могъл да търси защита даже от царския съд, той е бил подчинен напълно на своя феодален господар и е бил винаги закрепостен към неговото феодално имение.

Попадането под крепостна зависимост се е осъществявало по няколко начина. Някои селяни са били закрепостявани чрез дарствен акт на българския владетел в полза на някакъв духовен или светски феодал. До нас са достигнали само такива дарствени грамоти на български владетели, с които се извършва закрепостяване на жителите на определени села в полза на духовни феодали — манастири. Тези дарствени грамоти впрочем са съвсем малко на брой. Дарствени актове в полза на светски феодали не са запазени, но това още не означава, че такива не е имало. Много данни и указания говорят, че закрепостяване на селячеството към светски феодали също се е прилагало, но петвековното османско иго е унищожило всякаква следа от някогашното българско болярство и от неговите привилегии.

Друг способ за попадане под крепостна зависимост е бил заселването на селянина в имението на някакъв феодал. Това заселване е могло да се извърши както доброволно, така и принудително. Известно е, че още по време на късната Римска империя скитниците и просяците са били заселвани принудително в именията на едри земевладелци и че тези заселвания са послужили като източник на закрепостяване. Крумовите закони показват, както вече бе отбелязано, че такъв начин на закрепостяване е съществувал и у нас.

Отделна категория селяни са били така наречените технитари. Технитарите са били занаятчии — обущари, шивачи, кожухари, железари, зидари и т. н. Вероятно по-голямата част от тях са били крепостници.

Що се касае до градското население, трябва да се каже, че то не е било еднородно. В градовете е имало боляри и градски патрициат — богати търговци и земевладелци, но преобладаваща част на градското население е съставлявала градската беднота — избягали от предишните си местожителства селяни, дребни занаятчии и търговци, наемни работници, дребни земеделски стопани — не малка част от населението на повечето български градове се е занимавала със земеделие. Тази преобладаваща част от градското население не е принадлежала, разбира се, към феодалната класа, но все пак нейното положение, общо взето, е било по-добро от това на селячеството. Градското население не е било натоварено с толкова много данъци и ангарии като селячеството. За него са съществували по-добри възможности за относително забогатяване чрез занаяти и търговия.

Другата основна класа на българското население по време на Втората българска държава е била феодалната класа. В нея са били включени болярството и висшето духовенство. Развитието на феодалните отношения в българските земи е довело до създаването на големи феоди, владетелите на които са се стремели към политическа независимост от централната власт и понякога са успявали да я постигнат. Както бе отбелязано в предходните глави, болярите Добромир Хриз, Слав, Стрез са успели да си извоюват положение на независими от българската държавна власт господари на своите феодални владения. Тези случаи, разбира се, са били изключения, но едрите феодални имения не са били изключения. Познати са както светски, така и духовни феодали, които са имали значителни ленни владения. Такива са били например севастократор Петър, чичо на българския цар Михаил Асен, протосеваст Прибо, феодален владетел от времето на Иван Асен II. Големи феодални владения са имали Рилският манастир, манастирът свети Никола, който се намирал в местността Мраката, Оряховско, манастирът Георги Бързи, близо до Скопие и др. Обяснимо е, че при изграждането на такива големи поземлени владения и при осъщественото вече закрепостяване на населението на българската държава сред българското болярство са се проявили сепаратистични тенденции. Те са били обусловени от голямата власт, която болярството е придобило върху своите ленни владения и върху селячеството, което ги е работило. Не малка част от болярите са били вече собственици на земята, включена в техните ленни владения, и на населението, което я обработва. Поради недостатъчното развитие на производителните сили по това време земята — както е изяснил Маркс в своето забележително произведение «Форми, предшествуващи капиталистическото производство» — не е могла да бъде овладяна от господствуващата класа иначе, освен с хората, които я населяват и обработват. «Самият работник — пише Маркс — и във формата на роб, и във формата на крепостен се поставя в качеството на неорганично условие на производството, редом с другите същества на природата, редом с добитъка или като придатък на земята.» Ето защо нормалното развитие на феодалните отношения, разгледано в исторически аспект, е водело дотам, феодалът да стане собственик както на земята, така и на людете, включени в неговото феодално имение.

Обаче властта на болярина, собственик на своето ленно имение, не е била еднаква по отношение на всички земи, включени в него. Най-широка и пълна, доближаваща се до някогашната римска абсолютна и неограничена собственост е била властта на феодала върху неговия личен домен, върху господарската земя, с която той е могъл да се ползува и разпорежда неограничено по своя угода, без властта му върху земята да е била опосредствувана от някаква, макар и по-ограничена власт на непосредствения производител върху тази земя. Работещите господарската земя отроци и изполичари не са имали никакво признато от феодалното право владение върху същата. Феодалът е могъл да отнеме земята, която е дал на крепостника — ратай или изполичар и да я даде другиму. В личния домен на феодала са били включени както обработваеми, така и необработваеми земи, както ниви и градини, така и пасища, и гори.

По-различен е бил режимът на селската земя — terra indominicata — в която са били включени «стасите» и «прилежанията» на селските стопани. И тези имоти са били във феодална собственост, защото и от тях е била извличана феодална рента и феодалният господар е могъл да се ползува и разпорежда и с тях. Само че по отношение на тези имоти властта му е била опосредствувана от наследственото владение над същите, което са имали отделните селски стопани. Феодалът по начало не е могъл да отнема тези имоти от ръцете на техните владелци и да ги дава другиму.

От друга страна, и властта на феодала върху людете, които са били включени в неговото феодално имение и са работели неговите земи, не е била еднаква. Както вече бе отбелязано, положението на париците е било едно, а положението на отроците — друго. Всичко това е комплицирало извънредно много режима на феодалната собственост и е създавало голяма пъстрота в този режим. Макар в хрисовулите на българските владетели правото на феодална собственост да се окачествява общо като «власт самовластна и неотнимаема», която дава възможност на феодала (в запазените хрисовули, както се каза, одарен феодал е винаги някакъв манастир) да държи и обладава дарената му земя и людете, които я работят, всъщност обхватът на неговата власт по отношение на различните земи и на различните люде е бил различен.

Но именно защото при феодалната собственост властта върху земята се е свързала с власт върху людете, които я работят, тя се е свързала с феодалните имунитети. За да може да събира феодалната рента от подвластното му население, феодалът е трябвало да придобие административна, финансова и съдебна власт върху него. Тази власт е проявявала тенденцията да замести държавната власт и да я изключи. В запазените и достигнали до нас хрисовули се говори, че царските чиновници нямали право «дори нога да поставят» във феодалното имение на манастира. Вместо държавата игуменът на манастира и посочени от него лица придобивали правото да администрират населението на отстъпените във феодална собственост на манастира села, да събират данъци, да налагат тегоби и да съдят. Разбира се, въпреки категоричните и достигащи до крайност формулировки на хрисовулите до едно пълно отстраняване на държавната власт от феодалните владения не е могло да се достигне и фактически не се е достигнало.

Трябва да се изтъкне също така, че понеже икономическата същност на правото на феодална собственост се е свеждала към възможност да се събира феодална рента от феодално зависимото население и понеже тази възможност е могла да бъде поделена между няколко феодали, достигнало се е до разделена феодална собственост. Българският владетел в някои случаи е прибирал само част от феодалната рента (само някои от феодалните данъци и налози) и е имал само така наречената върховна собственост върху феодалното имение. Боляринът е събирал останалата част от феодалната рента (другите данъци и налози) и е имал така наречената полезна собственост. По този начин наред с пълната феодална собственост е съществувала и феодална собственост, разделена между владетеля и феодала. Но и пълната, и разделената феодална собственост са давали на техните носители (било самостоятелно при пълната собственост, било на собствениците, взети заедно при разделената собственост) пълни права върху феодалното имение или според израза на нашите хрисовули «власт самовластна и неотнимаема».

В някои случаи обаче феодалното имение е било давано на феодала само като послужебен лен с оглед на изпълняваната от него длъжност, най-често срещу военна служба. Такова имение е могло да бъде отнето винаги, когато феодалът не е изпълнявал въобще или не изпълнявал както трябва своята служба. То не е било наследимо — след смъртта на обладателя на послужебния лен последният не преминавал върху неговите наследници. Такова ленно владение е била пронията в нейния първоначален и чист вид. Прониарът не е бил феодален собственик, а само управител на пронията. Феодалната собственост е оставала в ръцете на владетеля — в ръцете на царя.

Развитието на феодалните отношения е довело не само до усложняване и пъстрота в положението на селячеството. Подобно явление се наблюдава и при болярството. Хрисовулите от времето на Второто българско царство и други документи от тази епоха говорят за «велики боляри» и «малки боляри». Последният термин не се среща в източници от времето на Първата българска държава. Това не е случайно. Едва по време на Втората българска държава при пълното разгръщане на феодалните отношения се достига до такава диференциация в положението на самото болярство, която е обусловила разделянето му на «велики» и «малки» боляри.

Трябва да се отбележи най-сетне, че по време на Втората българска държава е било проведено и едно друго разграничение — разграничение между феодалите (болярите) като съсловие, от една страна, и държавните служители (наричани от владетеля «работники царства ми», сиреч «служители на мое величество»), от друга страна. Не всички боляри са били държавни служители и органи на държавната власт. От друга страна, не всички държавни служители са били боляри. Затова нашите хрисовули разграничават «великите и малките боляри» от «великите и малките работници на царя», сиреч от великите и малките държавни служители.

Глава XIV: Царската власт във Втората българска държава

Владетелят — експонент на разбиранията и интересите на господствуващата класа (болярството), респ. на господствуващата прослойка на тази класа — Фактически обхват на парската власт — Юридическа неограниченост на същата, основаваща се на идеята за божествения й произход — Българската държава — патримониум (имущество) на българския владетел (патримониално-теологично разбиране за същността на царската власт) — Знаци на царското достойнство на българския владетел — Държавноправни функции на българския владетел — Наследимост на царската власт

След като в предходните глави бяха проследени създаването, утвърждаването и разцветът на Втората българска държава, нужно е да се разгледа въпросът, какво е било положението на българския владетел, който я е оглавявал и е насочвал нейната външнополитическа и вътрешнополитическа дейност. При разглеждането на този въпрос трябва ясно да се разграничи фактическата власт на държавния глава в средновековна България от средновековните юридически концепции за същността на царската власт и за нейния произход.

Фактически българският владетел като владетел на една средновековна държава е бил изразител на разбиранията и на интересите на господствуващата класа, изразявал е интересите и тежненията на българското болярство, тъй като сам той е принадлежал към това болярство, сам той е бил едър феодал. Когато господствуващата класа не е била единна, владетелят е бил експонент на онази група или прослойка, която в дадения момент е имала господствуващо положение в държавата. Силата на неговата власт се е определяла от облика на отношенията между господствуващата класа (болярството) и крепостното селячество и от отношенията между самия него (владетеля) и господствуващата класа, респ. отделните прослойки на същата. Именно затова фактически царската власт по времето на Втората българска държава не се отличавала с голяма якост и устойчивост, въпреки че при наличието на благоприятна външнополитическа обстановка и при талантлив български владетел, какъвто е бил Иван Асен II, България е успяла да постигне значителни политически успехи и голямо териториално разширение. Работата обаче е там, че всъщност положението на българския владетел не е било достатъчно стабилно и затова неговата власт не е била достатъчно силна. Развитието на крепостническите отношения в българските земи не е било спряно при освобождаването на България от византийско иго, а закрепостяването на селското население, свързано с безжалостна експлоатация над крепостните селяни и с пълно разоряване на значителни маси от тях, е водило до отслабване на българската държава както в икономическо, така и във военнополитическо отношение. Всичко това се е отразявало, разбира се, и върху властта на българския владетел. Не трябва да се забравя и друг важен факт. При крайно изостряне на политическата обстановка, когато жестоката експлоатация на местните феодални господари, подсилена от издевателствата на една, византийска принцеса, овладяла до голяма степен българската държавна власт, се свързва с жестоките грабежи и кланета на татарските орди, народното недоволство се изявява в стихийна и мощна експлозия — избухва народното въстание, оглавено от Ивайло. Развитието, смисълът и значението на това въстание ще бъдат разгледани в една от следващите глави, но още тук трябва да се отбележи, че това въстание е указателно за действителната мощ на царската власт по време на Второто българско царство.

Когато се разглежда въпросът за отслабването на царската власт в средновековна България, не трябва да се премълчава и друг извънредно важен факт — отношението на българското болярство и по-специално отношението на едрите феодали, на великите боляри към българския владетел. Примерите с Иванко, Добромир Хриз, Слав, Стрез са указателни. При това те не са единствени. Болярството и по-специално едрото болярство, утвърдило своята власт над крепостното селячество, проявява открито сепаратистични тенденции, които не само отслабват, но понякога подкопават из основи силата на царската власт в средновековна България.

Такава е била в най-общи линии фактическата власт на българския владетел по време на Второто българско царство. Юридически обаче нещата имат друг аспект. Българският владетел се назовава «цар и самодържец», неговата власт е юридически неограничена, защото според концепциите на средновековния феодализъм тя има божествен произход. Идеята за божествения произход на царската власт е изразена съвършено ясно в дарствените грамоти, издадени от владетелите на Втората българска държава. Така например в Рилския хрисовул, издаден от цар Иван Шишман в 1378 г., четем: « .... моето царство, което владее «по помазание» от бога и по ангелско предание престола на светопочиналите царе...». Подобна формула съдържа и Зографската грамота на цар Иван Александър, издадена в 1342 г.: «... от както пък е благоизволил господ бог мой Исус Христос по милостта и застъпничеството на пречистата негова майка и ме постави, на престола на българското царство, който е дядов и прадядов на моето царство ...».

Идеята, че царската власт има божествен произход, не се явява за първи път. Както вече бе отбелязано, тя съществува още по време на Първата българска държава, намерила е израз в първобългарските надписи на българските владетели. Формулите, с които е изразена тази идея, са заимствувани от Византия, а Византия от своя страна е заимствувала идеята за божествения произход на императорската власт от Рим.

Това, което е характерно за Втората българска държава, е, че както формулировката на тази идея, така и свързаните с нея знаци на царското достойнство на владетеля се доближават извънредно много до византийските, тъй като византийското влияние върху държавноправната уредба на българската държава е извънредно силно. Наистина, както и при Първата българска държава, спецификата на българския обществен и политически живот е наложила своя отпечатък върху държавното устройство и до едно пълно копиране на византийската държавна уредба не се е стигнало. Подражанието на някои външни форми на византийската политическа уредба и специално на владетелския институт обаче е очевидно. Не само титлата на българския владетел «цар и самодържец» е точен превод на титлата на византийския император «василевс и автократор». Знаците на царското достойнство, които намираме изобразени в стенописите на Боянската църква например, съответствуват на знаците на императорското достойнство на византийските василевси. Това са: престол, златна корона, обсипана с бисери и скъпоценни камъни; червена долматика, обшита с бисери и други скъпоценности; широк лор от твърд плат, кръстосан на гърдите и опасващ талията, също така обсипан с бисери и многоцветни камъни; пурпурна мантия, червени обувки, скиптър, завършващ с кръст. Много от тези знаци на царското достойнство като напр. корона, скиптър, престол и др. се споменават в царските грамоти и в други официални актове на българската царска канцелария. Всички тези знаци, необикновеният разкош и разточителство, с които се отличават царските одежди, имат за цел да подчертаят изключителното положение на владетеля в българската средновековна държава и заедно с това — дистанцията, която дели владетеля от неговите поданици.

Неразривно свързано с идеята на божествения произход на царската власт е разбирането, че държавата е патримониум (имущество) на българския владетел. Това разбиране проличава от редица изображения, на които българският владетел е представен държащ в ръцете си кълбо, което изобразява самата държава. С други думи, тези изображения говорят, че владетелят държи в ръцете си своята държава като свой личен имот. Че тук не се касае само до един лишен от реално значение символ, се вижда от факта, че в средновековна България не се е правило разграничение между държавната хазна и съкровището на владетеля. Държавната хазна се е отъждествявала с личното съкровище на владетеля. Затова в славянската Еклога, която е превод на византийската, и в Закона за съдене на людете, основното съдържание на който е заимствувано пак от този византийски правен паметник, в текста, който урежда разпределянето на военната плячка, думата «държавно съкровище» е заменена с думата «княз». Най-сетне особено ярък израз намира това патримониално разбиране в дарствените актове на българските владетели, обличани в тържествени грамоти (хрисовули), с които се отстъпва феодална собственост на цели села в полза на църковни и светски феодали.

Патримониално-теологичното разбиране за същността на царската власт, според което владетелят е поставен от бога господар на народа, а държавата е негово имущество, дава своите отражения във всички области на държавния живот. Не се касае само за това, че царската власт поради «божествения» й произход е била юридически неограничена и неограничаема. Не по-малко важна последица на същото разбиране са широките функции на владетелската власт във всички области на обществения и правния живот на средновековна България — религиозни и светски, законодателни и административни, международноправни и вътрешноправни. Царската власт се отъждествява с държавната власт. Нещо повече. Българският владетел е имал определени функции по отношение на българската църква, имал е определена власт според самото каноническо право. Той именно е свиквал църковните събори против еретиците, председателствувал е тези събори и е налагал наказания на провинените. Такъв събор е бил свикан от цар Борил против богомилите (1211 г.). Такива събори са били свикани и от Иван Александър против богомилите и адамитите (1350 г. и 1360 г.). Относно решенията на първия свикан от Иван Александър събор, в житието на Теодоси Търновски четем: «... скверният Босота пък, заедно с единомислещия свой ученик Стефан останаха като окаменени. Поради това преблагочестивият цар, след като видя тяхното празномъдрие, повели да бъдат обгорени лицата им с нажежени железа и напълно ги прогони из своите предели».

Българският владетел е бил върховен вожд на българската войска в мирно и военно време, предвождал е армията в нейните военни походи. Той е бил този, който с личните си качества и с личната си храброст е допринасял за победите на българската армия и за военните успехи на българската държава. Тук заслужава да бъдат споменати победата на Калоян над латинските рицари при Одрин, победата на Иван Асен II над епирския владетел Теодор Комнин при Клокотница и др. Но има и такива случаи, когато българският владетел е заплащал с живота си поражението на предвожданата от него войска — така завършват своето царуване Константин Асен и Михаил Шишман.

Законодателната власт в средновековна България също така е принадлежала изцяло на българския владетел. Той е бил и върховен съдия в българската държава. Нещо повече. Той е имал право да наказва без съд и присъда провиненията на своите поданици, насочени срещу неговата особа. Според византийската Еклога титул XVII, статия 3, «който образува партия против царя или конспирира или прави съзаклятие срещу него или против държавата на християните, такъв би следвало на часа да бъде убит, защото е намислил унищожението на всичко. Обаче за да не би някои, като са неприятелски разположени към някого, без съд да убият, а след това да се оправдават най-вече с това, че е говорил против царството, затова трябва такъв веднага да се постави под силна стража и това, което се отнася за него, да се съобщи на царя и както прочее той реши и даде мнение, така да се направи». В същия смисъл е и текстът на Славянската Еклога, титул XVI, статия 4, макар че формулировката е малко по-различна. Практиката е отишла и по-далеч. Иван Асен II наредил да накажат със смърт двама евреи само затова, защото отказали да изпълнят заповедта му да ослепят пленения Теодор Комнин. За този случай се говори в едно писмо на евреина Раби Яков Арофе до Пабло Кристияни, датиращо от началото на втората половина на XIII в.

Понеже българският владетел се е считал за неограничен господар на българската държава, той имал право да се разпорежда самовластно с държавната територия, както чрез междудържавни договори, така и чрез едностранни дарствени актове. Като пълновластен господар на българската държава, той лично е бил страна в международните договори, пълномощниците, натоварени с подписването им, са действували от негово име. Българският владетел е бил този, който е придобивал права по международния договор и се е задължавал чрез него. Така в договора на Михаил Асен с дубровничани от 1253 г. четем: «Аз Марсили Георги ... цялата община на прославения наш град Дубровник ... като желаехме отдавна да имаме любов с царството ти, кълнем се ... и се обещаваме пред твоето велико свето царство (сиреч «пред твое величество», б. а.) да държим против злосторството на неверния крал Уроша...». Чрез същия договор Дубровнишката община се задължава «всички градове и крепости, които са крайбрежни и подчинени на рашкия престол, да ги предаде на светото твое царство («на твое величество» б. а.) ... или на онзи човек, който би бил изпратен от твоето свето царство (от «твое величество» б. а.)». Понеже българският владетел се третира като господар на държавата и на държавната територия, договорът се сключва от негово име и се обещава да бъдат предадени нему завладените от Дубровник територии. По същия начин е формулиран и договорът на добруджанския владетел Иванко с генуезците от 1387 г. И в този договор Генуезката община, както в предходния договор Дубровнишката, договаря с добруджанския владетел, а не с Добруджанското княжество. Иванко лично се задължава по този договор и той придобива правата, които са уговорени в същия. Патримониално-теологичното разбиране за същността на царската власт проличава ясно, когато се разглежда съдържанието на тези договори. Не по-малко ясно личи то и в онези грамоти на българските владетели, с които се отстъпват права и привилегии на чужди търговци. И тук българският владетел еднолично признава правото на чуждите търговци да търгуват свободно в земите на българската държава, признава им определени привилегии във връзка със заплащането на вносните и износните мита, във връзка със закупуването на землище за построяване на църква и лоджия и т. н. Така например в дарствената грамота на цар Иван Александър, издадена в полза на венецианците, се казва: «Моето царство дава тази повеля на моите приятели и братя франки, венецианците, и се заклева моето царство ... че всички венециански търговци могат да отиват и идват със своите кораби и стоки по цялото наше царство здрави и безпечни. Те трябва да плащат за търговия три на стоте. Не може да понася наказание нито синът за бащата, нито бащата за сина ... Също така не може да се запечатва или да се тури възбрана в къщата на никой венецианец, ако не се отиде първом на съд. Също ако умре някой венецианец, ако не е бил първом на съд, никой да не може да се разпорежда с неговите блага освен самите венецианци. Също така да могат да купят и да построят църква и лоджия, гдето им се нрави в земите, без никой да им се противопоставя по тази повеля. Който би дръзнал да се противопостави, да бъде предател спрямо моето царство».

Патримониално-теологичното разбиране за същността на царската власт личи ясно и във формулировките на онези дарствени грамоти, с които българският владетел отстъпва феодална собственост на различни манастири. Не случайно в началото на Зографската и Рилската грамота е отбелязано изрично, че издаващият грамотата владетел обладава престола на българските царе по божия милост, че той е поставен на този престол от бога. Това споменаване е нужно, за да бъде оправдана властта му да разполага с държавната територия и с людете, които я населяват, като със свое имущество и да дарява определени части от нея — определени села с цялото им землище и с людете, които го населяват — на даден манастир. Изрично трябва да се отбележи и подчертае, че селата, които са предмет на тези дарения, не са били включени във феодалното имение на извършилия дарението владетел, още по-малко в неговия личен домен. Селото Семалто, което се дарява на Ватопедския манастир с Ватопедската грамота на Иван Асен II, се е намирало в серската област, която е била присъединена към българската държава след Клокотнишката битка и никога не е било във феодалното имение на Асеневци. Същото нещо трябва да се каже за селата Белица, Бововци, Дръщряне, Конокръз, разположени в местността «Мраката», близо до Радомир, които Иван Александър е подарил на манастира «Св. Никола». Феодалните владения на Иван Александър, както е известно, са се намирали около Ловеч, той не е имал феодално имение в Радомирско. Най-сетне и Иван Шишман, последният български цар от Втората българска държава, който е направил щедри дарения на Рилския манастир и на Драгалевския манастир край София, не е имал свои феодални владения в тези места. Ясно е следователно, че българският владетел е отстъпвал феодална собственост, на различните манастири в качеството си на върховен собственик на цялата държавна територия, в качеството си на поставен от бога господар на всички поданици на българската държава.

Концепцията, че царската власт има божествен произход, се е свързала по необходимост с идеята, че и след смъртта на владетеля тя трябва да остане в неговата фамилия, която е била удостоена от бога с царско достойнство. Впрочем до същия извод е водило и патримониалното разбиране за същността на царската власт. Щом като българската държава се е смятала за имущество на българския владетел, след смъртта на последния тя е трябвало да премине у неговия наследник. Каква е била системата на наследяване във Втората българска държава, за това ни говорят Мрачката грамота на Иван Александър и Рилската грамота на Иван Шишман. В Мрачката грамота наследяването на царския престол се обяснява по следния начин: «... след смъртта на царството ми («на мое величество» б. а.), който бъде наследник на царството ми, или измежду възлюбените деца на царството ми или от сродниците на царството ми, или когото другиго бог избере и постави, на престола на царството ми ...». А в Рилския хрисовул четем: «... обаче и след смъртта на моето царство, когото господ бог вечният цар благоизволи и постави на моя престол, било превъзлюбения син на моето царство, или (някого) от братята и сродниците на моето царство...».

Вижда се от тези формулировки на Мрачката и Рилската грамота, че царската власт в средновековна България е могла да бъде наследявана не само от синовете на владетеля, но и от братята му, и от други негови сродници. Що се касае до наследяването на царската власт от едного от синовете на владетеля, по всичко личи, че твърдо установено правило само първородният син да наследява престола, не е съществувало. В Мрачката грамота всички деца на владетеля са поставени в еднакво положение («който бъде наследник на царството ми или измежду възлюбените деца на царството ми»). В Рилския хрисовул също така не се говори, че владетелят ще бъде наследен непременно от своя първороден син. Ако тези формули се свържат с практиката относно престолонаследието в средновековна България (Маламир, Симеон, Петър, Иван Шишман не са били първородни синове на владетеля, чийто трон са наследили), ще се дойде до извода, че българският владетел имал право да посочва кой от неговите синове ще наследи престола му, без да бъде обвързан да спазва приоритета на първородния син. Установена е била също така практиката, българският владетел да бъде наследяван от своя брат — Асен е бил наследен от своя брат Петър, който от своя страна е бил наследен от третия брат Калоян.

Когато българският владетел е бил малолетен, тогава управлението на българската държава било поверявано на регентство, което най-често било оглавявано от царицата. Така, след смъртта на Иван Асен II българският престол бил зает от първородния му син Коломан I, който бил малолетен и затова вместо него управлявало регентство, начело на което стояла царицата майка Ирина. След като българският владетел Константин Асен бил убит в битката, която царската войска водила с въстаналото селячество, оглавено от Ивайло, през 1277 г., български цар станал малолетният син на Константин Асен Михаил; вместо него управлявала майка му царица Мария, която впоследствие се оженила за Ивайло.

Когато българският владетел е умирал или загивал, без да остави наследник, болярският съвет е бил този, който е избирал новия български владетел. След прекратяване династията на Асеневци болярският съвет в 1257 г. избрал за български цар болярина Константин Тих. В 1323 г. след смъртта на Георги Тертер II болярският съвет избрал за български владетел видинския едър феодал Михаил Шишман.

Глава XV: Органи на централната и на местната администрация

Органи на централната администрация — Болярски съвет, състав и функции — Велик логотет; протовестиарий, велик воевода; протостратор; протокелиот; епикерний; велик примикюр — Органи на провинциалното управление — севасти; дукове; катепани; аподохатори; апокрисиари; практори; кастрофилакси; десеткари; винари; псари; крагуяри; алагатори; сердари; десетници — Тенденции в развитието на службите в провинциалното управление

Отговорни функции във Втората българска държава е изпълнявал болярският съвет — съвещателен орган, който е давал своето мнение при решаването на важни въпроси от областта на външната и вътрешната политика на българската държава. В болярския съвет са участвували великите боляри. Отбелязано бе вече, че във Втората българска държава при пълното разгръщане на феодалните отношения в българските земи и сред болярството се извършило деление. Болярското съсловие е било поделено на велики и малки боляри. За велики и малки боляри ни говорят българските хрисовули и редица други домашни паметници. В болярския съвет са участвували само велики боляри. Какъв е бил техният брой, не е известно. Трябва да се каже, че след унищожаването на Първата българска държава и след близо двувековното византийско иго старото болярство е почти изчезнало, така че в болярския съвет на Втората българска държава са участвували люде, приближени на първите Асеневци и такива, които впоследствие са успели да се издигнат във връзка с борбите с Византия и с други външни неприятели. Това са били хора, на които са били поверявани отговорни военни и административни длъжности и които са били възнаграждавани с ленни владения. Твърде вероятно е, че в тяхното число са били включени и лица от кумански произход. В работата на болярския съвет е участвувал и българският патриарх. От юридическо гледище мнението на болярския съвет по поставените на разглеждане въпроси не е било задължително за българския владетел. Изтъкна се вече, че според средновековните разбирания властта на владетеля има божествен произход и затова юридически била неограничена. Фактически тя не рядко е била ограничавана от болярския съвет. Силата и значението на решението на болярския съвет са се определяли от фактическото съотношение на класовите сили в средновековна България. Специален интерес представлява въпросът, дали болярският съвет е имал и съдебни функции, дали е изпълнявал ролята на върховен съд в българската държава. Не само състава и положението на болярския съвет, но и изводи, извлечени от сравнително-правни проучвания на аналогични институции в съседните страни, правят положителния отговор на този въпрос много правдоподобен. Отбелязано бе вече, че болярският съвет е бил този държавен орган, който е избирал нов владетел при овакантяването на царския трон.

Някои от най-близките до владетеля велики боляри са носили заимствувани от Византия титли, които са им осигурявали особено висок съсловен ранг пред българското велико болярство. Такава титла е била титлата «деспот». От историята на Втората българска държава е известен например деспот Слав, владетел на Родопската област. Друга титла, давана на приближени до владетеля лица, най-често негови родственици, е била титлата «севастократор». Севастократори са били Стрез, феодалните владения на когото са се намирали в Средна Македония; Калоян, ктиторът на Боянската Църква, братовчед на цар Константин Асен и др. Трябва да се отбележи, че всички тези титли не са били свързани с изпълняването на определени служебни функции, техните носители не са били органи на държавната власт в средновековна България.

Що се касае до органите на държавната власт, до държавните служби на Втората българска държава, трябва да се каже, че и те са били изградени по византийски образец, но и тук, както и в другите области на обществения, културния и правния сектор, до абсолютно подражание на византийските образци не се е стигнало.

Държавните служители на Втората българска държава се означават с термина «работники царства ми», сиреч, «служители на мое величество». По всичко личи, че техният брой е бил значителен и, както можем да съдим от данни на българските хрисовули, този брой непрекъснато се е увеличавал. Не всички държавни служители са принадлежали към българското болярство. Дребните фискални служители, органите на селските общини не са принадлежали към болярското съсловие. Обаче всички висши длъжности в средновековна България са били поверявани на хора от това съсловие. Тази констатация важи както за органите на централното управление, така и за органите на провинциалното управление.

Членовете на централното управление са настанени в столицата, били са подбирани предимно измежду великите боляри и онези от тях, на които са били поверени най-важните ресори на българската държавна власт, сигурно са участвували в болярския съвет. Такива са били великият логотет, протовестиарият, великият воевода, протостраторът.

Измежду всички тези държавни служители най-отговорни държавни функции е изпълнявал великият логотет. Сведения за носители на тази служба намираме както в домашни, така и във византийски паметници. В Бориловия Синодик се говори за «великия логотет Добромир». Великият логотет е бил пръв помощник на българския владетел. Неговата служба е отговаряла на службата на някогашния кавхан. Ако трябва да я сравним с длъжностите в съвременната държава, бихме могли да кажем, че тя отговаря на длъжността на първия министър. Както показва самото й наименование, тази служба е заимствувана от Византия. Това не означава обаче, че е имало пълно тъждество между функциите, изпълнявани от византийския и от българския велик логотет. Политическият живот, държавноправните традиции, съотношенията на класовите сили и прослойки във Византия не са били същите както в България и затова еднаквите наименования на държавните служби във Византия и в България не трябва да ни заблуждават. Заемки несъмнено е имало, византийски образци са били следвани и използувани, но до абсолютно копиране на византийските държавноправни институти не се е стигнало.

Че е било така, можем да се убедим, като разгледаме функциите на протовестиария. И тази служба, както личи от самото й наименование, е заимствувана от Византия. Протовестиарият е бил управител на държавното съкровище. Трябва да се има предвид обаче, че в средновековна България държавното съкровище не е било отделено от съкровището на владетеля. Патримониално-теологичното разбиране за същността на царската власт е довело до пълно сливане на държавната каса и касата на владетеля. Затова именно в нашите правни паметници, преведени или компилирани от паметници на византийското право, византийският термин «димозиос» (държавно съкровище) е преведен с термина «княз». Във Византия, както е известно, държавното съкровище е било разграничено от съкровището на владетеля. Ясно е при това положение, че за пълно покриване на службите на българския и на византийския протовестиарий не би могло да се говори.

Важни държавни функции са били поверени и на великия войвода и на протостратора. В Синодика на цар Борила се споменава великият воевода Константин. Великият воевода e бил помощник на българския владетел при командуването на българската армия. Аналогични функции е изпълнявал вероятно и протостраторът.

Някои от длъжностите на централното управление на Втората българска държава са били непосредствено свързани с личността на българския владетел. На лицата, които са ги заемали, не е било поверено изпълнението на държавни функции в истинския смисъл на тази дума, но поради патримониално-теологичната концепция за същността на царската пласт, която, както вече бе отбелязано, се отъждествява с държавната власт, и те са се считали за държавни длъжности. Носителите им са били включени в числото на висшите длъжностни лица от централното управление на българската държава. Такава длъжност е била длъжността протокелиот или протокилийник. Протокелиотът е бил царски адютант, грижел се е за «покоите» на българския владетел. Такива длъжности са изпълнявали и епикерният, назоваван в някои домашни паметници «чашник» и великият примикюр. Епикерният е бил царски виночерпец, комуто е била поверена грижата за организирането на царските пиршества, а великият примикюр е бил придворен маршал. В Бориловия Синодик се споменават протокилийниците Проданко и Приазд, чашникът Силвестър, великият примикюр Цамблак. Запазен е пръстен с надпис «Петър епикерний, братовчед царев».

Още по-ясно личат опитите за пригаждане на заимствуваните от Византия служби към нуждите и изискванията на българската действителност в областта на провинциалното управление. Сведенията ни за тези служби са сравнително по-добри, защото за тях ни дават данни грамотите на българските владетели. Признавайки правото на манастирската власт да администрира отстъпените й във феодална собственост села, да събира феодалната рента от същите села и да правораздава, признавайки й с други думи, административен, финансов и съдебен имунитет, българският владетел отправя забрана до всички органи на провинциалното управление и им нарежда да не се намесват в отстъпените на манастира административни, фискални и съдебни правомощия.

По този начин в грамотите на българските владетели са споменати почти всички по-важни служби на провинциалното управление. Макар и заимствувани в голямата си част от Византия, тези служби не се покриват с византийските. По всичко личи, че най-висок ранг от службите на провинциалното управление е имала службата на севастите. За разлика от това, което е било установено във Византия, терминът «севаст» не е означавал само съсловна титла. Наистина от някои средновековни надписи, например от Боженишкия надпис, личи, че терминът севаст и в България се е употребявал и в този смисъл. В българските царски грамоти обаче той е използуван, за да се означи определена служба — службата «управител на хора» — областен управител. Както е известно, хората е била най-голямото административно поделение във Втората българска държава. С този термин впрочем са били означавани и службите на управители на по-малки административни поделения, напр. службата на градски управител (кефалия). Така в споменатия по-горе Боженишки надпис от времето на цар Иван Шишман се говори за севаста Огнен, който бил кефалия (градски управител). Надписът гласи: «Аз севаст Огнен, бях кефалия при цар Шишмана и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишмана».

Дуковете и катепаните, за които се говори също в българските царски грамоти, са били както и севастите, административни органи, поставени начело на някаква административна единица. Те са могли да бъдат както областни, така и градски управители. По ранг дукът е стоял по-ниско от севаста, а катепанът е бил с по-нисък ранг от дука.

Във Втората българска държава са били познати голям брой фискални служби. Най-общото наименование на данъчните агенти е било «практори». Този термин впрочем е използван в най-старата от запазените царски грамоти — Ватопедската — в по-общо значение. Като практори са означени всички служители на провинциалното управление. В грамотите на Иван Александър и на Иван Шишман обаче служителите на провинциалното управление са означени с българския термин «работники царства ми» («служители на мое величество»), а терминът практор е употребен в смисъл на данъчен агент. Друга фискална служба е била службата на десеткарите. Във Ватопедската грамота се говори общо за десеткари, но в Мрачката и в Рилската грамота десеткарите са разграничени според събирания от тях десятък на десеткари свински, овчи, пчелни. В българските царски грамоти се говори и за винари, псари, крагуяри, перпераки, житари, побирчии. Винарите са били събирачи на данъка върху виното, житарите са събирали някакъв налог върху житото, перпираките са били събирачи на налаганите от държавата парични плащания, наречени «перпера», псарите и крагуярите са отглеждали кучета, респ. соколи, нужни на царя и на болярите във връзка с устройвания от тях лов. Побирчиите, за които говори Рилската грамота, са били бирници. Фискални функции са изпълнявали и ватасите и топшикалите, които са споменати в не автентичната Виргинска грамота. И ватасите, и топшикалите са били данъчни агенти.

Особени мъчнотии предизвиква при тълкуването му терминът «аподохатори», който се среща в няколко български царски грамоти. Този термин не е засвидетелствуван във византийските хрисовули и затова авторите, които се занимават с проблемите на българските финанси през Средновековието, проявяват колебания при обяснението му. Безспорно е обаче, че думата «аподохатор» произхожда от «аподохион» (склад). Трябва да се приеме при това положение, че аподохаторите са били склададжии, на които е било поверено пазенето на събираните от българското население данъци в натура. Понеже данъците в средновековна България са били предимно данъци в натура, службата на аподохаторите, изглежда, е била доста отговорна.

В българските царски грамоти са дадени и редица военни служби. Споменати са кастрофилаксите — управители на крепости, алагаторите — командири на ескадрони, комисите и страторите, които също така са били началници във войската, сердарите, длъжността на които не е ясна, но връзката й с войската мъчно би могла да се отрича; десетниците, които са били началници в българската войска и не трябва да се смесват с бирниците-десеткари. В българските царски грамоти са споменати също така апокрисиарите, които се именуват и находници. Те са били царски пратеници, легати, натоварени от владетеля с определени поръчки. Споменати са и съдиите, което показва, че е имало държавни органи, на които са били поверени само съдебни функции, макар че имало и други, които са изпълнявали съдебните функции, наред с административните и фискалните. Севастите, практорите, кастрофилаксите, ватасите и топшикалите напр. според Вергинската грамота, са могли «да съдят, да връзват и глоба да вземат».

Данните, които намираме в българските царски грамоти, дават основание да се приеме, че държавните служби във Втората българска държава са били изградени постепенно съобразно нуждите на същата. Не би могло да се отдаде на простата случайност фактът, че службите на провинциалното управление, посочени в най-старата от откритите и достигнали до нас български царски грамоти — Ватопедската — издадена от Иван Асен II, са най-малко на брой, че в Мрачката грамота на Иван Александър те са повече, а в издадените от цар Иван Шишман грамоти — Рилската и най-последната по дата Витошката — техният брой е най-голям. Вярно е, че неспоменаването на една служба в дадена царска грамота не означава непременно, че по време на издаването й тя не е съществувала. Но когато службите на провинциалното управление, отбелязани в грамотите на Иван Шишман, са три пъти повече по брой от тези, които са споменати във Ватопедската грамота на Иван Асен II, това вече е факт, за който трябва да се държи сметка. Не може също така да се отдаде на простата случайност и фактът, че службите, за които се говори в грамотите на цар Иван Шишман, са отбелязани предимно с български наименования, докато службите, които намираме посочени във Ватопедската грамота, са в голямата си част с гръцки имена. Тенденцията да бъдат побългарявани наименованията на провинциалните служби, е безспорна. Изглежда, че новосъздаваните длъжности са били означавани с български наименования, някои от гръцките наименования на установените още при създаването на Втората българска държава служби са били побългарени. Тази тенденция обаче не се проявява еднакво по отношение на всички служби. Висшите служби в провинциалното управление (същото впрочем важи и за висшите служби в централното управление) обикновено запазват своите гръцки наименования. Такава тенденция може да бъде установена и по отношение на военните служби, които също запазват гръцките си наименования. Побългарявани са били следователно наименованията на служби, които не са били от категорията на висшите. Така например терминът «находници» е заместил термина «апокрисиари»; отбелязано бе вече, че неудачно употребеният термин «практори», с който във Ватопедската грамота са означени държавните служители, е заместен в другите грамоти с термина «работники царства ми».

Глава XVI: Административно, финансово, военно и съдебно устройство на Втората българска държава

Административно устройство — хори, катепаникиони, жупи, градове, села — Финансово устройство — данъци, тегоби и ангарии — десятък, комод, митата, аподохия, перпера — волоберщина и димнина (?) — Глоби, фун, конски тат, девичи разбой — Колективна отговорност на общината за глобите — Такси, мостнина и броднина, тревнина, кошарщина слоновщина — Военно устройство — редовна армия и наемни армии — слабости на военното устройство — Съдебна власт — видове съдилища — писано право и обичайно право

Най-големите административни единици във Втората българска държава са били хорите. Хорите са били административни поделения (области), начело на които са стояли севасти. Може би и на дуковете е било поверявано управлението на хорите, макар че дуковете са били с по-нисък ранг от севастите. За броя и наименованието на хорите ни дава сведение издадената от Иван Асен II Дубровнишка грамота. В нея са отбелязани: Карвунска хора (Южна Добруджа), Крънска хора (Казанлъшка област), Боруйска хора (Старозагорска област), Скопска хора (Скопска област), Прилепска хора (Прилепска област), Деволска хора (Деволска област), Арбанаска земя (Албания). Споменати са освен това най-големите градове на тогавашното българско царство, които по всичко личи са били също седалища на области. Това са: Видин, Браничево, Белград, столицата Търново, старата столица Преслав, Одрин и Димотика, Солун (известно е, че след Клокотнишката победа Иван Асен II оставил за владетел на град Солун своя зет Мануил Ангел, брат на Теодор Комнин. Затова именно и Солун е споменат в Дубровнишката грамота, макар че той не е бил включен в пределите на българската държава).

По-малки административни поделения от хорите са били катепаникионите, начело на които са стояли катепани. Може би катепаникионите отговарят на установените още по време на Първата българска държава административни поделения, наречени жупи, начело на които са стояли жупани. Отделните селища също са съставлявали отделни административни единици. Градовете са били управлявани от дукове или кефалии. Начело на селските общини са стояли князе и кметове. В източниците (в Рилския хрисовул например) се споменава и за примикюри, които са били селски първенци. Вероятно селските общини са се ползували от известно самоуправление, макар че в административно отношение са били подчинени на централната власт или на съответния феодален владетел.

Що се касае до финансовото устройство, трябва да се каже, че българската феодална класа е извличала феодалната рента от закрепостеното селячество с помощта на многобройни данъци, ангарии, налози, такси и т. н. Сведения за данъчната система, която е съществувала по това време в България, ни дават грамотите на българските царе. Във Ватопедската грамота на Иван Асен II е дадено следното изброяване на фискалните тежести, които са били наложени на поданиците на българската държава: дан, комод, митата, аподохия, вино, хляб, зоб, десятък, ангария на людете, на конете, на воловете, на ослите. В Мрачката грамота на Иван Александър намираме същото изброяване: дан, комод, митата, десятък, хляб, вино, месо, зоб, пилета; ангария на люде, на коне, на волове, на осли.

В Рилската и Витошката грамота на Иван Шишман фискалните тежести не са изброени; посочени са обаче органите на фискалната власт, на които е било поверено реализирането им.

Тези изброявания са извънредно важни за разбиране фискалната система на феодална България. Терминът «дан» (данък) е общо означение за данъчното облагане. Останалите термини ни дават конкретните форми на това облагане. «Комод» е бил възнаграждение в натура, което данъчният агент е получавал от селяните при измерване на подлежащото на облагане жито. С термина «митата» е означено задължението на селячеството да дава подслон на войници и чиновници при преминаването им през съответното населено място. В някои хрисовули това задължение се означава с термина «приселица». «Аподохията» е налог, който аподохаторът (склададжията ) е вземал за себе си при пренасянето на данъците в натура в държавните складове. Едва ли е нужно да се обяснява смисълът на термина «десятък» — данък в натура върху произведенията на селското стопанство; от селскостопанската продукция българската феодална държава е прибирала за себе си една десета. Това, което трябва да се изтъкне и да се подчертае, е, че от дадените в нашите хрисовули данни проличава, че десятъкът е бил единственият основен данък, който е заплащало селското население по време на Втората българска държава. И «комодът» и «аподохията» са били допълнителни плащания и то — трябва да се обърне внимание на този факт — допълнителни плащания, които са във връзка с десятъка като данък в натура. Комодът е бил допълнително плащане в натура в полза на събирача на десятъка, аподохията е била допълнително плащане в полза на пазителя на десятъка — склададжията. С «митата», както се каза, е означено задължението на селското население да дава подслон на данъчните агенти и на другите чиновници, а с термините «вино», «хляб», «зоб», «пилета» е означено задължението му да им дава безплатно или на намалени цени необходимото продоволствие. Като се прибави към всичко това обстоятелството, че по времето на Иван Александър и на Иван Шишман е имало вече отделна категория десеткари, на които е било възложено събирането на отделни видове десятък — десятък върху свини, десятък върху овци, десятък върху пчели, ясно изпъква значението на десятъка, с който е било обложено селското население по време на Втората българска държава.

Впрочем, че данъците по това време са били данъци в натура, проличава и от дадените в царските грамоти наименования на данъчните служители. Най-сетне изброените в грамотите ангарии, сиреч задълженията на селското население да работи безплатно на своите феодални господари, допълват картината на съществуващата по това време данъчна система. Ангариите, по всичко личи, са били многобройни и тежки и са имали за предмет не само селското население, но и неговите коне, волове, осли. Една от тежките ангарии в средновековна България е била зидането на крепости. Пазенето на тъмниците също е било възлагано на крепостното население като ангария. Освен това крепостните селяни били длъжни да работят ангария в имението на своя феодален господар — да орат и да жънат неговите ниви, да косят ливадите му, да работят по лозята и овощните градини на своя феодален господар.

Очертаната тук фискална система не би трябвало да ни учудва. Българското селско стопанство по това време е било предимно натурално и фискалната система на българската държава е трябвало да се съобрази с това. Не е странно прочее, че фискалната система, която ни разкриват нашите царски грамоти, е доста различна от византийската. Вярно е, че в нашата историческа литература господствува разбирането, че наред с десятъка и ангариите са съществували като основни данъци и волоберщината, и димнината — парични данъци, заимствувани от византийската данъчна система. Първият от тези данъци е бил поземлен данък, а вторият — данък върху огнищата. Трябва да се каже обаче, че тези данъци се споменават само в неавтентичната Виргинска грамота, която възпроизвежда разпоредби, заимствувани не само от български, но и от сръбски хрисовули. Волоберщината и димнината не се споменават в автентичните български царски грамоти и не са в съгласие с фискалната система, установена от последните. Наистина Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман споменават между данъчните агенти, които са събирали данъците и налозите и т. н. «перпераки», които са събирали «перпера». Перперата несъмнено е била парично плащане, но както самото й име показва, с нея не е бил означаван нито данъкът «волоберщина», нито данъкът «димнина». От Виргинската грамота може да се заключи, че в перпери са били определяни някои парични глоби за извършени закононарушения.

Мисля прочее, че картината, която ни разкриват Ватопедската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота, е достатъчно ясна, данните, които те ни дават, са в пълна хармония и това не ни позволява да прибягваме до заемки от неавтентични хрисовули. Ако би трябвало да приемем, че наред с десятъка, за който ни говорят посочените по-горе владетелски грамоти, са съществували още два основни данъка — волоберщината и димнината — неизбежно ще се постави въпросът, защо в тези грамоти, които отбелязват подробно и изчерпателно данъците и тегобите на Втората българска държава и посочват и служителите, натоварени с тяхното реализиране, не се споменава нито дума за волоберщината и димнината. Мисля, че задоволителен отговор на този въпрос мъчно може да се даде.

Освен с данъци, налози и ангарии, селячеството е било обременено и с редица такси и глоби. То трябвало да плаща такса за правото да ползува селските пасбища, кошари на общински места, мелници на феодала, за правото да лови риба. Такива са били таксите тревнина, кошарщина, слоновщина. Селските стопани-производители, както и търговците, трябвало да заплащат такса при пренасяне на стоките през мост и през брод (мостнина и броднина).

Тежко бреме за селячеството са били и глобите, които то е било задължено да заплаща в случай, че не се открие авторът на престъпно деяние, извършено на територията на селската община. По силата на колективната отговорност, която славянското обичайно право установявало за такива случаи — така наречената круговая порука — селяните трябвало да заплащат глобите фун, конски тат, девичи разбой, удава, потка и др. «Фун» се е наричала глобата за убийство, която селото заплащало тогава, когато авторът на извършено на негова територия убийство не е бил открит. «Конски тат» се е наричала глобата, която селото заплащало при същите условия за кражба на коне, а «девичи разбой» се е наричала глобата, която трябвало да бъде платена при похищаването на девица.

Военното устройство на Втората българска държава се е отличавало от военното устройство на Първото българско царство. Пълното разгръщане на феодалните отношения в България по това време е дало и тук своите отражения и тези отражения са били много неблагоприятни. Българската войска престава да бъде народно опълчение, в което участвуват свободните селяни — всички годни да носят оръжие. Селячеството в голямата си част е било закрепостено, пряко подчинено на своя феодален господар. Последният е този, който трябвало да го поведе на бой тогава, когато бъде призован от българския владетел. В този смисъл е формулиран един твърде интересен текст, включен в къснофеодалната южнославянска компилация, наречена Закон на Константин Юстиниан. Текстът (ст. 84 на Закона на Константин Юстиниан, Софийски препис), е формулиран както следва: «Това най-старо от много (правила) се законоположи. Когато има да се воюва, сиреч война, всеки княз или войвода, или болярин да дойде със своята войска при своя цар, където и да е той, и всеки болярин или властелин, който на война не дойде със своята войска при царя, да се лиши люто от живот и целият му имот да бъде царев». Едва ли може да има някакво съмнение, че този текст възпроизвежда следваната в южнославянските държави по време на развития феодализъм практика. Твърде характерно е, че непосредствено след формулирането на задължението на феодала да се яви със своята войска на призива на своя владетел е дадена и санкцията за неизпълнение на това задължение, която е извънредно сурова — мъчителна смърт. Този текст потвърждава това, което е известно от историята на южното славянство. Пълният разцвет на феодалните отношения, засилвайки извънредно много икономическата и политическата власт на феодалите, довежда до сепаратистични тенденции и до отслабване на военния потенциал на българската държава. Разбира се, и при разглеждането на този въпрос трябва да се отчита конкретната обстановка. Военната сила на българската държава по времето на Иван Асен II е твърде различна от това, което характеризира царуването на неговия предшественик Борил и на неговия приемник Коломан I. Общата тенденция в развитието на военните сили на българската държава обаче не е благоприятна и това обяснява нуждата да се търси съдействието на наемни войски — на кумани, татари, франки и др. Неудобствата, с които е било свързано ползуването на тези наемни армии, са достатъчно ясни и не е нужно подробно да се разискват. От една страна, заплащането на наемниците е изисквало значителни средства, които са били събирани чрез безпощадно облагане на българското селячество. От друга страна, въпросните наемници много често са се отнасяли към българското население като към население на неприятелска страна — грабели и плячкосвали.

Що се касае до самата военна техника, би трябвало да се отбележи, че непосредственото съседство с Византия, постоянните войни и конфликти с последната и с другите съседни страни са допринесли за нейното подобряване и усъвършенствуване.

Съдебното устройство на Втората българска държава също така носи отпечатъка на развития феодализъм. Наред с държавните съдилища са функционирали и съдилищата на феодалите, светски и духовни. Едва ли може да съществува някакво съмнение, че върховен съд по време на Втората българска държава е бил съдът на владетеля, в който наред с последния са участвували и велики боляри. От българските хрисовули знаем, че по това време е имало съдии, които очевидно са били натоварени само с изпълнението на съдебни функции. Със съдебни функции обаче са били натоварени и органи на администрацията. Както вече бе отбелязано, севасти, практори, князе, кастрофилакси, ватаси и топщикали са били овластени не само с административни и фискални функции, но са имали право да съдят, да свързват и глоба да вземат. Ясно е от този текст, който отразява типично за Средновековието положение, че пълно разграничаване на съдебната и административната власт не е имало и че административни органи са изпълнявали и съдебни функции.

Няма съмнение също така, че светските и духовните феодали, които са се ползували не само от административен и фискален, но и от съдебен имунитет, са могли да упражняват съдебни функции в своите феодални имения. Съдебен имунитет е бил признат например на Рилския манастир, игуменът на който е имал правораздавателна компетентност по отношение на подвластното му население.

Въпреки че светски и духовни феодали в средновековна България са се ползували със съдебен имунитет, най-тежките престъпления против държавната власт и българския владетел са били разглеждани и разрешавани от държавните съдилища. Отбелязано бе вече, че съгласно Еклогата владетелят е имал правото да наказва без съд и присъда онези, които са били обвинени, че конспирират против неговата личност и против българската държава.

Трябва да се каже, че наред със светските съдилища на българската държава и на българските духовни и светски феодали (болярите и манастирите), в средновековна България имало и църковни съдилища, които са прилагали каноническото право на източноправославната църква. Те са разглеждали брачните и бракоразводните процеси на българското население.

Много указания говорят обаче, че църковните съдилища не са прилагали само каноническо право, но са разглеждали и процеси, в които се е прилагало светско право. Изобщо едно строго разграничение между светско и каноническо право, по всичко изглежда, не се е правило. Не случайно в такъв основен източник на каноническото право на източноправославната църква, какъвто е била Кормчията (славянския Номоканон), е била включена и славянската Еклога.

По-важен обаче е въпросът, какво е било светското право. Мъчно би могло да се спори, че възприетото още по време на Първата българска държава византийско писано право е продължавало да се прилага и по време на Втората българска държава. Известно е, че българският феодален владетел Яков Светослав е изпратил на Киевския митрополит Кирил една Кормчия книга, а както се каза, в Кормчията обикновено е бил включван и сборникът от норми на византийското светско право, известен под името Еклога. Напоследък бе открит нов късен южнославянски препис на преведения от Византия Земеделски закон. Създадената във Византия през първата половина на ХIV век Синтагма на Матей Властар, в която наред с каноническото право е било включено и светско право, наскоро след своето създаване е била преведена на славянски, както показват запазените сръбски и български преписи, прилагала се е в сръбските и в българските земи. Нещо повече. Внимателното проучване на Закона на Константин Юстиниан, компонента на къснофеодалните преписи на Душановата кодификация показа, че в тази компилация на южнославянското право, създадена по време на османското иго — в края на XVI или началото на XVII век, — са били включени няколко текста — относно свидетелите, относно правото на църковно прибежище (прибягналият в църквата не трябвало да бъде изваден насила оттам), относно откупуването на военнопленника роб — които са били повлияни от съответните разпоредби на старобългарския Закон за съдене на людете. Това идва да покаже, че и Законът за съдене на людете или пък някакъв компилативен сборник, в който са били включени заимствувани от Закона за съдене на людете текстове, се е прилагал по време на Втората българска държава. Наред с тези сборници на писаното право, създадени или преведени по времето на Първата българска държава, които са се прилагали и по-късно, са били създадени и нови законодателни актове. В Дубровнишката грамота на Иван Асен II се говори за някакъв Закон за митата (закон о кумерки). За съдържанието на този закон обаче ние нищо не знаем.

Разбира се, и по време на Втората българска държава е съществувало и българско обичайно право, което е имало широко приложение. Преведеното от византийски законодателни сборници писано право не е могло да проникне дълбоко сред българския народ. Широките народни маси, сред които е съществувала почти пълна неграмотност, не са познавали това право. Те сигурно не са се и стараели да го опознаят. За тях то е било синоним на потисничество и класова разправа. Отношенията помежду си народните маси са уреждали по установения от деди и прадеди обичай. Разбира се, че този обичай е могъл да получи юридическа санкция само тогава, когато не е бил в противоречие с интересите на господствуващата феодална класа.

Заимствуваното от Византия писано право не е било познато и на голяма част от държавните служители. Селските примикюри и кметове, десеткарите и склададжиите, ватасите и топщикалите едва ли са познавали Еклогата и Синтагмата и едва ли са могли да се справят с тънкостите на усвоената от Византия система на римското право. До голяма степен тези констатации биха могли да бъдат отнесени и към по-висшите държавни служители на провинциалното управление, каквито са били севастите, дуковете, катепаните. Би трябвало да се приеме следователно, че обичайното право е имало значително по-широко приложение от писаното право, което се е прилагало предимно от по-горните съдилища и то най-вече в столицата и в най-важните центрове на българската държава.

Отделен е въпросът, че съществуващите едновременно и една до друга системи на писаното и на обичайното право не са могли да не си влияят взаимно. Този въпрос тук не би могъл да се разглежда. Бих искал да отбележа само, че и онези съдии, които са прилагали заимствуваното от Византия писано право, не са могли да го прилагат по друг начин, освен като го пречупят през призмата на своите формирани от обичайното право разбирания, така че приложението на заимствуваното от Византия писано право в България се е отличавало значително от приложението на византийското право в самата Византия.

Дял четвърти: Упадък и загиване на Втората българска държава

Глава XVII: Отслабване и териториални загуби на Втората българска държава

Приемниците на Иван Асен II — Коломан I, Михаил Асен, Коломан II — Териториални загуби — Константин Асен (1257) — Сепаратистични тенденции на болярството — Упадък на държавната организация — Последици на упадъка

При смъртта на Иван Асен II (1241 г.) престолонаследникът, син на Иван Асен II от втората му жена, унгарската принцеса Ана, бил малолетен — седемгодишен. Той заел престола под името Коломан I, но вместо него управлявало регентство, в което участвувала и мащехата на малолетния цар — трета жена на Иван Асен II Ирина, дъщеря на Теодор Комнин. По време на царуването на Коломан I България била жестоко опустошена от нахлуванията на татарските орди.

Пет години след възцаряването му Коломан I умрял (1246 г.). Говорело се, че бил отровен. Престолът бил зает от втория син на Иван Асен II Михаил, който също бил малолетен. Вместо него в началото на неговото царуване управлявала майка му. Всъщност истинска здрава централна власт не съществувала и значителни територии от българската държава станали лесна плячка на нейните съседи. Никейската империя заграбила беломорските земи и родопската област, Епирската държава завладяла Западна Македония и Албания. Маджарите от своя страна завзели Белградската област и Браничево. Най-трагично за българската държава било обстоятелството, че в много случаи българските боляри доброволно предавали на неприятеля градовете и крепостите, които им били поверени. Така постъпил управителят на Сер Драгота, така постъпили и първенците на гр. Мелник, които доброволно предали този град на Йоан Ватаци.

При царуването на Михаил Асен бил сключен съюзен договор с Дубровнишката република (1253 г.), насочен срещу сръбския владетел крал Урош, с когото българската държава започнала война като съюзник на дубровничаните, но наскоро бил сключен мир и териториални промени не били направени. Значително по-големи успехи, макар и само временни, достигнали българите във войната с Никейската империя, която започнала в 1254 г. след смъртта на никейския император Йоан Ватаци. В кратък срок и почти без да срещне съпротива, българската армия освободила много градове в Родопите — Стенимахос (Асеновград), Перистица (Перущица), Кричим, Цепина. Според византийския писател Акрополит успехите на българската войска се дължали на това, че населението на Родопската област било българско. «Жителите, които бяха българи — пише Акрополит, — преминаваха на страната на съплеменниците си и се отърсваха от ярема на чуждоезичниците.» Че населението на тези земи било българско, знаели много добре и приближените на никейския император. Когато известието за преминаването на родопските градове в ръцете на българите достигнало до двореца на последния, «тогава хората в двореца се смутиха твърде много — пише Акрополит, — защото се знаеше, че по-голямата част от западните области се обитават от българи, които се били отделили отдавна от ромеите и наскоро бяха подчинени на император Йоан, но покоряването не беше заздравено и те винаги таяха омраза срещу ромеите».

Новият никейски император Теодор II Ласкарис провел успешен поход срещу Михаил Асен и успял да си възвърне отнетите територии. В сключения след това мирен договор между България и Византия (1256 г.) териториалните придобивки на последната били признати от българската държава. Този мирен договор решил съдбата на Михаил Асен. Извършен бил дворцов преврат, Михаил Асен бил убит и на престола се възкачил негов братовчед, който станал български цар под името Коломан II — 1256 г. Но и царуването на Коломан II било мимолетно. Срещу него се обявил тъстът на Михаил Асен, княз Ростислав, русин по произход, който бил васал на унгарския крал Бела II. Когато Ростислав начело на значителна войска се насочил към Търново, Коломан II избягал от столицата и бил убит. Болярският съвет избрал за български цар едрия феодал болярина Константин Тих, чиито владения се намирали в Западна България (1257 г.).

Константин Тих се оженил за дъщерята на никейския император Теодор II Ласкарис, Ирина, която била внучка на Иван Асен II. Сродил се по този начин с потомка на великия български цар Иван Асен II, Константин Тих си присвоил името Асен и започнал да се назовава Константин Асен. Обаче правото на Константин Асен върху българския престол не било признато от всички. Още по времето на Коломан II за български цар се провъзгласил и зетят на Иван Асен II — Мицо. Между Константин Асен и Мицо започнала междуособна война, която накрая завършила с победа на Константин Асен.

Възцаряването на Константин Асен не донесло прелом във външнополитическото положение на българската държава. Войните с маджари и византийци били безуспешни. Вътрешното положение на българската държава също съвсем не е било стабилно и това дало възможност наново и бурно да се проявят сепаратистичните стремежи на някои едри феодали.

Твърде характерна в това отношение била дейността на Яков Светослав. Яков Светослав произхождал от руска княжеска фамилия. По време на татарското нашествие в Южна Русия (1240 г.) той избягал в България при Иван Асен II, който го назначил управител на област в Западна Стара планина. По този начин Яков Светослав станал феодален владетел на значително по големина феодално владение. На север то граничело с Маджарско, а на юг — с Македония. Възползуван от слабостта на българската държава по време на царуването на Михаил Асен, той, изглежда, се прогласил за самостоятелен владетел, но след възцаряването на Константин Тих признал властта на новия български цар. В 1261 г. той вече бил титулуван «български деспот» и бил един от сподвижниците на българския владетел. Същата година той измолил от търновския патриарх един препис на славянския Номоканон — Кормчия книга, който изпратил на Киевския архиепископ Кирил. По-късно обаче, когато българската държава се ангажирала в безуспешна война с Византия, и Яков Светослав, нападнат от византийците, не можел да разчита на подкрепа от страна на българския владетел, той се обърнал за помощ към маджарите и помощ му била оказана. Яков Светослав наново проявил своите сепаратистични тежнения и — поставяйки се под маджарско покровителство — прогласил се за imperator Bulgarorum и присъединил към своите владения Видинската област. В 1264 г., възползуван от междуособната война в Унгария, която се водела между унгарския крал Бела IV и неговия син Стефан, Яков Светослав се отметнал от маджарите, нападайки Северинската област и наново се сближил с българския владетел. След приключване на междуособната война в Унгария младият маджарски крал Стефан начело на многобройна войска нападнал българските земи, превзел Видин, а негови пълководци успели да проникнат навътре в българските земи и да превземат Оряхово и Плевен. Тогава Яков Светослав бил принуден да се откаже от сближението си с българския владетел и да стане васал на унгарския крал. След смъртта на последния Яков Светослав наново се прогласил за независим владетел. Кариерата на този амбициозен български феодал завършила трагично. Втората жена на Константин Асен, гръцката принцеса Мария, която имала голямо влияние върху своя съпруг, особено след като последният си счупил крака и здравословното му състояние се влошило, успяла да короняса малолетния си син Михаил за цар и съуправител на Константин Асен. По този начин царица Мария фактически до голяма степен овладяла държавната власт. Тя поканила Яков Светослав в Търново, за да го осинови. Осиновяването наистина било извършено, но наскоро след като се завърнал в своите владения Яков Светослав умрял — по всичко личи, че той бил отровен от българската царица.

Поведението на Яков Светослав не било единствен случай на отцепване на феодален владетел от българската държава. Около 1273 г. двама български боляри от кумански произход братята Дърман и Куделин успели да изгонят маджарския бан Григорий от Браничевската област, но, вместо да присъединят тази област към българската държава, обявили се за самостоятелни владетели и започнали да нападат съседните земи — съседната Белградска област и Маджарско.

Всички тези политически събития са ярки указания за отслабването на българската държава. Положението на същата се влошило особено много, когато тя станала обект на постоянни набези и нахлувания на татарите. Явили се в началото като съюзници на българския владетел Константин Асен срещу Византия, впоследствие, след като опознали богатствата на България, те започнали периодични нападения и безжалостно оплячкосвали и разорявали българските земи.

И дейността на Яков Светослав, и дейността на братята Дърман и Куделин, както и проявите на Иванко, Добромир Хриз, Слав и Стрез, за които се говори по-рано (вж. гл. XI и гл. XII), показват, че положението на Втората българска държава не е било достатъчно здраво и стабилно. Още в началните етапи на нейното развитие са се проявили центробежните тенденции на едрите и мощни феодали. Само силната ръка и политическият талант на владетели като Калоян и Иван Асен II са могли да обуздаят амбициите и своеволията на едрите феодални владетели. Когато Калоян и Иван Асен II са слезли от историческата сцена, недъзите на българската държава се проявили с всичката си сила.

Конкретните исторически примери от царуването на приемниците на Иван Асен II ги разкриват по един ярък начин. Българската държава търпи тежки териториални загуби. Едрите феодали безнаказано вършат своите своеволия. Татарите извършват нахлувания в българските земи и жестоко ги плячкосват. И всички тези трагични събития се стоварват на гърба на отрудения български народ, който от никъде не може да намери подкрепа и облекчение.

Всъщност и порочността на средновековната държавноправна теория за «царя самодържец», считан за божи поставеник, и несполуките на слабите български царе Коломан I, Михаил Асен, Константин Асен само са засилили и ускорили проявяването на онези недъзи, които са били крайна последица на окончателно разгърнати феодални отношения и които е трябвало да доведат в последна сметка до загиване на феодалния строй и до гибел на феодализма. И жестоката експлоатация над закрепостеното селячество чрез непрекъснато увеличаване на феодалната рента, и отцепническите стремежи на едрите феодални владетели боляри, забогатели и укрепили своята икономическа и политическа власт именно чрез злоупотребите, които са вършели при събирането на тази рента, са подравяли самите основи на феодалния строй. Засягайки тези основи, те не са могли да не засегнат и най-важния сектор на надстройката, те не са могли да не засегнат и българската държава. Крайното засилване на феодалния гнет и разорение на българското селячество, което е предизвикало сериозно разстройство в икономиката на феодална България, се е свързало с отслабване на българската феодална държава, със сериозно смущение и дори с частично парализиране на някои от нейните функции, особено що се касае до отбраната на населението от външни врагове.

Тези икономически и политически явления не са могли да не рефлектират върху съзнанието и върху поведението на народните маси. Съвсем ясно е станало за отруденото и изтерзано българско селячество, че българският цар не е негов пазител и покровител, че то само трябва да се справи и с чуждите нашественици, и със своите угнетители, че то не може да разчита освен на себе си за подобряване на своята участ. Когато своеволията на феодали и държавни служители са станали изключително тежки, когато грабежите, издевателствата и кланетата на татарските орди са станали непоносими, избухва стихийно и страшно народното недоволство и народният гняв, избухва въстанието на Ивайло.

Глава XVIII: Въстанието на Ивайло (1277–1280)

Причини за въстанието — Ивайло — Избухване на въстанието — Отблъсване на татарските орди — Разбиването на царската войска и убиването на Константин Асен — Поведението на ромеите — Поведението на царица Мария — Иван Асен III — Борбата на Ивайло с византийците — Бягството при хан Ногай и убиването на Ивайло — Държавноправните концепции и политическата организация на въстанието на Ивайло

Избухналото в 1277 г. въстание, оглавено от свинепаса Ивайло с прозвище Бърдоква или Лахана, представлява върховна изява на недоволство и гняв на българските народни маси срещу господствуващата феодална класа в България и срещу българската държавна власт. Положението на България при избухването на въстанието било изключително тежко. Българското селячество било обременено с многобройни данъци, налози, такси, мита, глоби и ангарии. Това тежко фискално бреме станало още по-тежко, както поради издевателствата на държавните служители, така и поради произволите на феодалните владетели. Понеже слабата централна власт не е могла да ги обуздае, едрите феодали открито са проявявали своите отцепнически тенденции. А тези тенденции са били свързани с изразходване на значителни средства, нужни за борба с централната власт и със съседните държави. Действията на Яков Светослав, на братята Дърман и Куделин са достатъчно указателни в това отношение. Положението още повече се е отежнявало от действията на омразната чужденка — гръцката принцеса Мария, станала българска царица и придобила изключително влияние върху заболелия си съпруг и върху българската държава. Отравянето на Яков Светослав е ясно указание за начина, по който тя е действувала срещу своите политически противници и срещу българското болярство въобще. За разстройството в обществения и в държавния живот, които едно такова поведение е могло да предизвика, не е нужно да се говори. За да бъде завършена трагичната картина на българския обществен и държавен живот по това време трябва да бъдат напомнени разоренията и опустошенията на българските земи, извършени от византийци и маджари и особено жестокото оплячкосване на същите от татарите. Повикани първоначално като съюзници, наскоро след това те се превърнали в най-страшна напаст за българското население със своите периодични нашествия, придружени с грабежи и насилия.

Тогава именно на историческата сцена се явява Ивайло, който е оглавил стихийното народно недоволство срещу татарите, срещу българския владетел и българските боляри и срещу различните експлоататори и насилници. Извънредно интересни сведения за личността на Ивайло ни дава византийският писател Пахимер. Ето какво ни казва той: «Този човек, като се грижел за свинете, за себе си и не помислял: той не се грижел нито за храна, нито за дрехи, а се хранел с един само хляб и с диви плодове, изобщо живеел скромно и бедно. Но в разговора си с други такива пак бедняци той открито изказвал за ceбe си странни мечти, на които те отговаряли повечето със смях, отколкото с увереност. Като се въодушевявал от някакви си, не зная отгде взети надежди, той станал по-внимателен към себе си и, както можел, молел се на бога; защото где би могъл той да научи на памет божествените молитви, когато в простата си направа той е живял почти между същите такива диви хора, каквито са били и пасените от него свини! Като се опивал от подобни мисли, той наистина си втълпил в главата, че промисълът го назначил за някаква си власт и затова често приказвал със селяните и свинепасите, като твърдял, че нерядко му се явявали светии и го подбуждали да извърши вълнение в народа, за да почне сам да управлява. Като слушали много пъти неговите разкази за това, хората най-после почнали да му вярват и вече инак почнали да гледат на него, отколкото по-рано; защото «предназначението, казал той, е близо вече към времето, когато ще се осъществи». Един ден, като обявил, че получил знак да пристъпи към изпълнението на своите намерения, той веднага поканил своите съседи да му съдействуват, и те му се покорявали, като че ли са в надежда да извършат нещо велико. Ето, те тръгват по страната и навсякъде разгласят името на свинепаса, като твърдят, че нему е дадено повеление от бога да стане управител. Техните думи произвеждали силно впечатление и броят на неговите привърженици постоянно се увеличавал. Сега Бърдоква се понаредил: облякъл тънки дрехи, препасал меч, седнал на кон и юнашки се впуснал в делото, което надминавало неговите сили».

Ръководеното от Ивайло въстание избухва, както вече бе отбелязано, в 1277 г. Първата задача на въстаниците е била да отблъснат татарските орди. Тази задача била изпълнена с успех. Нейното успешно изпълнение довело до присъединяване на нови многобройни народни маси към въстаническото движение. При Ивайло се стичали недоволни от всички краища на страната и неговата армия непрекъснато растяла. За българския владетел, ако е искал да запази своя трон, не е оставало нищо друго, освен да излезе със своята войска срещу въстаниците. Събрал неголяма армия, той действително излязъл срещу Ивайло. Понеже бил счупил крака си и не можел да се движи пешком, той предвождал войската си на кола. Сблъскването на двете армии станало чрез неочаквано нападение на Ивайло, който се нахвърлил върху царската войска с голям устрем и напълно я разбил. Константин Асен бил заловен в плен и веднага бил убит от Ивайло, защото «не извършил нищо достойно в сражението, за да бъде все още цар». От въстаниците за цар бил прогласен Ивайло. В Търново престолът на българските царе след смъртта на Константин Асен бил зает от неговия син Михаил. По този начин в края на 1277 г. в България имало две политически организации и двама владетели.

Ромеите, които внимателно наблюдавали политическите събития в България, били силно обезпокоени от развитието на тези събития. Византийският император Михаил VIII Палеолог изпратил ромейски войски на границите с България и за да възпрепятствува по-нататъшното развитие на междуособната война в българските земи, което застрашавало и Византийската империя, решил да издигне за български владетел сина на някогашния претендент за българския престол Мицо, който се наричал Иван и който като феодален владетел на византийска служба имал феодално владение, дадено му от византийската държава, в Мала Азия, край древната Троя. Иван поради родствените му връзки с българския цар Иван Асен II (той бил внук на последния по женска линия) бил прогласен за български цар под името Иван Асен III, бил оженен за Ирина, дъщеря на византийския император, и бил изпратен с византийска войска в България.

При така създалата се обстановка вдовицата на Константин Асен се намерила в твърде тежко положение. От една страна, настъпвал към Търново Ивайло с въстаническите дружини, от друга страна, настъпвали към българската граница ромейски войски. Мария с малкото свои верни боляри не е могла да се бори на два фронта. Тя трябвало да направи преценка и да избере съюзник. На пръв поглед всичко говорело в полза на един съюз с византийския император. Това би бил съюз с нейни едноплеменници, с хора от нейната кръв (византийският император бил неин вуйчо) и от нейната класа. Но това разрешение би означавало отказ от царската корона. Крайно влошените отношения с вуйчо й Михаил VIII Палеолог и прогласяването на Иван Асен III за български цар не й позволявали да се надява, че тя ще може да запази царската корона за себе си и за своя син. Ето защо амбициозната и горда византийка предпочела другото разрешение. Тя изпратила пратеници при Ивайло, за да му съобщят, че е готова да му отвори вратите на престолния град и да го признае за цар, ако той се ожени за нея. Ивайло дал своето съгласие, като заявил, че приема направеното предложение от миролюбие и за да избегне кръвопролитието в една междуособна война. През пролетта на 1278 г. Ивайло влязъл тържествено в Търново и била отпразнувана сватбата му с царица Мария.

Научил за всичко това, византийският император изпратил прогласения за български цар Иван Асен III със силна византийска войска в България и заедно с това извикал татарите да нападнат българските земи (татарският хан Ногай бил женен за неговата незаконна дъщеря Ефросина). Ивайло трябвало да започне борба на два фронта — и срещу татарите, и срещу византийците. Той приел тази борба. Срещу татарите той постигнал безспорен успех. С византийците работите били значително по-мъчни. Изпратеният от Михаил VIII византийски пълководец Михаил Глава Тарханиот имал не малки успехи във войната с българите и превзел доста български градове по Черноморието и в Източна България. С негова помощ след успешно проведени преговори с търновското болярство Иван Асен III бил приет в Търново като български владетел, а царица Мария, която наскоро след сватбата разбрала, че не може да направи Ивайло свое послушно оръдие и започнала да интригува и срещу него, била изпратена в Одрин под строга стража и там била затворена. Междувременно Ивайло, който бил обсаден в Дръстър, след оттеглянето на противника събрал нова войска, потеглил срещу Търново и разбил изпратената срещу него византийска войска. Византийският император изпратил в помощ на своя зeт Иван Асен III още две армии — едната от 10 000 души войници, а другата петхилядна — но и те били разбити от Ивайло. След тези военни успехи на Ивайло уплашеният Иван Асен III избягал тайно от Търново в Цариград заедно с жена си, като предварително обрал царската хазна. На негово място болярският съвет избрал за български цар боляринът Георги Тертер от кумански произход, който още при Иван Асен III получил титлата деспот и може би още по време на краткотрайното царуване на Иван Асен III се е домогвал до царската власт. След тази нова измяна на търновското болярство Ивайло се видял в невъзможност да продължава борбата на три фронта — срещу Византия, срещу татарите и срещу българското болярство. Той взел решение — фатално за по-нататъшната му съдба — да търси помощ от татарите. Заедно със своя верен сътрудник, татарина Касим бег, Ивайло се озовал в стана на татарския хан Ногай. Наскоро обаче там пристигнал и бившият български цар Иван Асен III, изпратен от византийския император да търси — подобно на Ивайло — помощ и поддръжка за възвръщането на своя трон. Ногай приел любезно и двамата съперници, но на един устроен от него пир той заповядал Ивайло да бъде извлечен от трапезата и с думите «този човек е враг на моя баща — императора, и е достоен не да живее, а да бъде заклан» нарежда Ивайло да бъде убит, което на часа било сторено от неговите слуги.

Въстанието на Ивайло е извънредно важен и много интересен момент от българската история. То може да бъде изучавано и трябва да бъде изучавано от много аспекти. Историко-правният аспект на това въстание в никакъв случай не трябва да се подценява. Въстанието на Ивайло ни дава възможност да прозрем някои държавноправни разбирания на широките народни маси от тази епоха, които са се различавали съществено от официалните концепции на господствуващата феодална класа. За разбиранията на богомилите (които също са изразявали идеи и разбирания на широките народни маси) относно държавата и нейните институции вече се говори. Но богомилството е било религиозна ерес и концепциите му за държавата са били до известна степен отражение на религиозни представи и идеи. Отделен е въпросът, че самите тези религиозни представи и идеи са били резултат на недоволството на широки народни маси и средство за борба с господствуващата класа. При въстанието на Ивайло налице е нещо друго — открито въоръжено сблъскване на широките народни маси с държавната власт. При такова въоръжено сблъскване по необходимост се създава политическа организация на въстаналите, която се противопоставя на държавата — политическа организация на господствуващата класа. Нужно е да се опитаме да видим каква е била политическата организация на въстаналите, на какви идеи и разбирания е почивала. Данните в тази насока са извънредно оскъдни, но все пак известни данни има. За разбиранията на народните маси по интересуващия ни въпрос можем да съдим от разбиранията на Ивайло, който е бил техен експонент. Още от самото начало Ивайло излиза с твърдението, че светии са му казали, че той трябва да управлява българския народ, след това — че бог му отправил повелята да стане управител. Наистина тези слова отразяват стремежа на Ивайло да увери простите и суеверни люде, които са го заобикаляли, че божествени сили подкрепят неговото начинание и по този начин да осигури успеха на това начинание. Но думите на Ивайло отразяват също така и концепциите му за държавната власт. Прозира разбирането, че и според Ивайло властта на този, който трябва да стои начело на народа и да го управлява, произхожда от бога. С други думи, не е било преодоляно средновековното разбиране, че начело на държавата трябва да стои поставен от бога цар. Че е така, се вижда и от факта, че впоследствие самият Ивайло се коронясва за цар и че народните маси са приели това разрешение като напълно естествено — те не са напуснали Ивайло затова, че е станал цар и не са променили отношението си към него.

Но ако дотук концепциите на Ивайло и на народните маси за държавната власт се приближават до концепциите на господствуващата феодална класа, оттук започват различията. Според народните разбирания, така както ги намираме изявени във въстанието на Ивайло, царят трябва да изхожда от народа и да пази народа. Ако не е такъв, той не трябва да бъде цар. Ивайло убива Константин Асен, защото не бил извършил нищо достойно, за да бъде цар. Проличава следователно идеята, че царят трябва да бъде «добър цар» — пазител на народа, негов верен син и негов покровител. Разбира се, тази идея е напълно утопична, но до по-високо разбиране въстаналите непросветени, тънещи в невежество и мизерия народни маси не са могли да се издигнат.

Въстанието на Ивайло като всяко въстание е било свързано с определена организация. Още при подготовката на въстанието и при неговото избухване близките на Ивайло се подчиняват на неговите нареждания. По даден от него знак те отиват сред народа, агитират, събират голямо множество, което нанася ред поражения на татарите. Налице са били следователно определена организация и план за действие. Ивайло е имал свои помощници. Не може да има никакво съмнение, че тази организация, която е съставлявала начален етап на една нова политическа власт в България, не е имала нищо общо със заимствуваната от Византия организация на Втората българска държава.

Въоръжаването на въстаниците е съставлявало съществен проблем. Извоюваните победи срещу татарите и срещу местни феодали са доставили необходимото оръжие. Известни данни за тактиката на въстаниците също не липсват. Въстаниците са нападали с голяма смелост, бурно. Разправата им с противника е била страшна. Накипялото народно негодувание се е изливало в крайно сурова разправа с победените. «Нападан всекидневно отвън — пише Пахимер, изяснявайки събитията преди влизането на Иван Асен III в Търново — той (Ивайло) бил принуден да се сражава по неволя, защото, макар и варварин, той знаел, че при всяко неразположение към война да воюва му заповядва самата необходимост. Поради това смелите му битки излизали сполучливи, и тия, които се противопоставяли на неговия безреден стремеж, не били в сила да го удържат, така че и добрите войници се бояли да се срещнат с него, защото знаели, че тежко на оногова, когото той надвие. Да попаднеш в ръцете на Лахана (Ивайло — б. а.), било все едно да се изложиш поради жестокостта му на смърт, защото никой не бе видял щото неговото сърце да се смекчи със състрадание. Поради това смелостта на нашите войници често била задържана от представата за ужасите, ако той вземе някого в плен, и затова те като да са действували не с пълни сили.»

След като Ивайло е приел предложението на царица Мария да се ожени за нея, между Ивайло като водач на въстанието и царица Мария като представител на официалната власт на българската държава се е установил своеобразен съюз. От самото начало Ивайло заявил, че той приема този съюз, за да се избегне кръвопролитието и междуособната война. По всичко личи обаче, че Ивайло като водач на въстаналия народ не е отстъпил нищо от своята власт и не се е отказал от своите искания. Опитите на хитрата и ловка византийка да го спечели са се оказали напълно безуспешни. Тъкмо затова, след като е разбрала тази истина, тя започнала да интригува срещу Ивайло. Тъкмо затова и българското болярство се обявило срещу него и пуснало в Търново византийския поставеник Иван Асен III. Изобщо господствуващата феодална класа много бързо е разбрала, че има в лицето на Ивайло страшен противник, който на всяка цена трябва да бъде унищожен. Най-ясно проличава това отношение към Ивайло у византийската феодална класа и у нейния експонент — византийския император. Много бързо последният разбрал с какъв човек има работа — неговите шпиони твърде точно са го осведомявали за това, което става в България — и затова от самото начало той направил всичко, което било в негова власт, за да смаже движението на Ивайло. Според Пахимер византийският император «се боял не само за настоящето, но и за бъдещето, предвиждайки завоевателните замисли на Лахана (Ивайло — б. а.) и казвал: «малко по малко той ще достигне такава голяма сила, че и на самите ромеи ще бъде мъчно да я надвият. Тия, които искат да живеят спокойно, трябва да предупреждават и предотвръщат опасностите; трябва още сега от корен да се изтръгне растението, което току-що начева да расте ...».

Всички тези факти говорят, че от самото начало на своята политическа дейност до самия й трагичен завършек Ивайло е бил и е останал верен на широките народни маси, вдигнали се на бунт срещу нетърпимия феодален гнет. Нито в един момент той не се е превърнал в обикновен авантюрист, който се домогва до царска корона, за да си осигури лично добруване, лично благополучие. Докрай той е останал един извънредно опасен за господствуващата феодална класа враг, който тя на всяка цена е трябвало да ликвидира.

Разбрал тази горчива истина, разбрал, че не само изконните врагове на българщината — византийските феодали, но и водачите на собствения му народ — българските боляри — по никакъв начин не могат да бъдат спечелени в някакъв съюз за помощ и подкрепа на народните маси, Ивайло е сметнал, че за него остава само един възможен съюзник — татарският хан. Може би неговият верен съратник татаринът Касим бег е внушил или подкрепил тази идея. За това ние нищо не знаем. Но това, което знаем, то е, че в момента, когато е взел това фатално за него решение, Ивайло не е взел предвид ходовете на ловката византийска дипломация. Византия, която много добре е разбирала страшната опасност, която представлява за нея Ивайло, е изиграла своята роля. При хан Ногай е бил изпратен съперникът на Ивайло — «законният» български цар Иван Асен III, за да търси и той помощ от татарския владетел да си върне царството, макар и за всички да е било ясно, че това царство, което сам той тайно е напуснал като последен страхливец и държавното съкровище на което е обрал като нощен крадец, никога няма да му бъде върнато. Нужно е било обаче да се противопостави на Ивайло друг «законен» претендент за българския престол. В ход са влезли и другите изпитани средства на византийската дипломация — Иван Асен III е бил изпратен при хан Ногай с много богати дарове и злато. В ход са влезли и коварствата на своевременно изпратената в татарския стан византийска принцеса, която вече е била съпруга на хан Ногай. Срещу тези коварни ходове на византийската дипломация Ивайло нищо не е могъл да противопостави и участта му заедно с участта на верния му съратник Касим бег е била решена.

За политическата организация, която Ивайло като водач на народното въстание е искал да изгради, ние нищо конкретно не знаем. По всичко личи що-годе уточнена политическа организация не е могла да бъде създадена поради непрекъснатите удари на враговете, които Ивайло е трябвало да отбива. И все пак ние знаем най-важното. Ивайло никога не е приел ролята на господар, който изпраща практори, десеткари и аподохатори да събират десятък, комод и аподохия от отрудения български народ; той никога не е организирал събирането на такси, мита, глоби и т. н. от оголелия български народ. До края на живота си той не е отстъпил от изпълнението на онази задача, която е била смисълът на неговия живот — да бъде защитник на угнетените си сънародници и да ги освободи от жестокия феодален гнет. Безуспешният завършек на неговото дело, както и утопичността на идеята му да бъде цар, защитник и пазител на народните маси, не засенчват ни най-малко величието на неговия подвиг.

Глава XIX: Разстройство и гибел на Втората българска държава

Георги Тертер (1280–1292) и татарската угроза — Смилец и татаринът Чака — Теодор Светослав (1300— 1321); временен мир в българските земи — Михаил Шишман (1323–1330) и битката при Велбъжд — Иван Александър (1331–1371); разделяне на българската държава на Търновско царство, Видинско царство и княжество Добруджа — Иван Срацимир, Иван Шишман и Иванко — Покоряване на българските земи от османските нашественици (1393; 1396)

След въстанието на Ивайло българската държава изпаднала в много тежко положение. Отслабената централна власт и жестоките татарски нашествия са били благоприятна почва за пълно изявяване сепаратистичните стремежи на едрите боляри. Браничевската област била отделена от българската държава, в нея се разпореждали болярите Дърман и Куделин. Видинско с поречието на Тимок и земите около река Цибра и Огоста до околностите на Оряхово и Враца били в ръцете на болярина Шишман, който се обявил за независим от българския цар. Средногорието също се откъснало от българската държава. То станало владение на болярина Смилец. При тази крайно нерадостна за българската държава обстановка избраният за български цар Георги Тертер (1280–1292) трябвало да води предпазлива политика. Той влязъл в съюз със сърбите и постигнал помирение с Византия. Въпреки това царуването му било злополучно. България била обект на непрекъснати нападения на татарите. Георги Тертер бил принуден да стане татарски васал, да изпрати сина си Теодор Светослав като заложник на татарите, една от дъщерите си — в харема на татарския хан и накрай в резултат на интригите на болярите и най-вече на Смилец — да се откаже от царския трон (1292 г.). На българския трон бил поставен от татарите Смилец — тяхно покорно оръдие. След смъртта му (1298 г.) болярите избират за български цар татарина Чака, син на хан Ногай, който поради настъпили в татарската орда междуособици бил принуден да избяга в България заедно със сина на Георги Тертер — Теодор Светослав. Царуването на Чака не продължило дълго. Организиран бил от Теодор Светослав заговор, Чака бил свален, след това убит и на българския престол встъпил Теодор Светослав (1300 г.). Последният поддържал добри отношения с новия вожд на татарите Токтай. Българските земи обаче били разпокъсани. Видинската област била в ръцете на Шишмановци, Добруджа била отделена от българската държава, съществувало и Крънско деспотство — владение на чичото на Теодор Светослав — болярина Елтимир. Една от първите задачи на новия български владетел била да отстрани явилите се по това време претенденти за българския престол — Михаил, син на Константин Асен, и Войсил и Радослав, братя на Смилец. Тази задача той изпълнил успешно. В борбата си с Радослав, който бил подкрепен с войска от Византия, Теодор Светослав бил подпомогнат от своя чичо Елтимир. Впоследствие съюзът им бил развален поради интригите на Византия. В 1307 г. византийците били принудени да сключат мир с българската държава, с който били признати придобивките в Тракия между Стара планина и Странджа. От 1307 до 1321 г., когато Теодор Светослав починал, в българските земи бил установен мир, който спомогнал да се подобри до известна степен икономическото положение на България и да се оживят търговските й връзки с Византия, Генуа и Венеция.

След смъртта на Теодор Светослав (1321 г.) престолът бил наследен от сина му Георги Тертер II, който обаче наскоро починал (1322 г.). В България настъпили размирици. Част от българските земи между Месемврия и Сливен преминали към Византия. В земите между Сливен и крепостта Копсис се установил като самостоятелен феодален владетел с византийска помощ боляринът Войсил, брат на Смилец. Всичко това накарало болярския съвет да избере в 1323 г. за български цар видинския болярин Михаил Шишман, който се ползувал с името на опитен и силен владетел.

Една от първите задачи на новия български цар била да се справи с отцепника Войсил, оръдие на Византия, който получил и военна подкрепа от последната. След упорита борба Войсил бил надвит и владението му било присъединено към българската държава. Упорита борба водил Михаил Шишман и с Византия използвайки династичните борби, които се развили между император Андроник II и неговия внук Андроник III. След женитбата на Михаил Шишман с вдовицата на Теодор Светослав, византийската принцеса Теодора, отношенията между България и Византия временно се подобрили. Впоследствие, след като Андроник III овладял византийския престол, враждебните действия с Византия били възобновени, но през 1328 или 1329 г. бил сключен мирен договор между Михаил Шишман и Андроник III предвид заплахата от нападение на сръбския владетел крал Стефан Дечански. И наистина в 1330 г. войната между българи и сърби избухнала. Михаил Шишман, който бил сключил военен съюз с византийския император Андроник III, потеглил срещу сърбите с част от българската армия и трихилядна съюзна и наемна войска (власи и татари) и достигнал до Велбъжд (Кюстендил). Остатъкът от българската армия трябвало да се присъедини към българския владетел впоследствие. С оглед на това със сръбския крал Стефан Дечански, който също очаквал част от своите войски, било сключено примирие. Сърбите обаче нарушили сключеното примирие в деня на неговото сключване, нападнали с изненада българската армия, част от която се била пръснала да събира храна, и й нанесли пълно поражение. В битката загинал и българският цар Михаил Шишман. Вместо да помогне на своя съюзник, византийският император след смъртта му завзел без съпротива българските земи между Ямбол и Черно море с градовете Анхиало, Месемврия, Айтос, Росокастро.

След смъртта на Михаил Шишман българският престол бил наследен от неговия първороден син Иван Стефан. В управлението на българската държава голямо влияние придобили майката на Иван Стефан сръбкинята Ана Неда и неговият чичо — брат на Михаил Шишман — Белаур. По този начин в българския царски двор се утвърдило сръбското влияние. Мнозинството от българското едро болярство не било доволно от това положение на работите. Организиран бил заговор, начело на който застанали протовестиарият Раксин и логотетът Филип. Иван Стефан бил свален, а на негово място бил избран от болярския съвет Иван Александър, син на Кераца Петрица, сестра на Михаил Шишман (1331 г.). Бащата на Иван Александър, деспот Срацимир, бил едър феодал. Неговото феодално владение включвало земи, находящи се в Ловешко и Казанлъшко. Сродяването на новия български владетел със сръбския двор чрез женитбата на сестрата на Иван Александър Елена за сръбския крал Стефан Душан (1332 г.) осигурило мирни отношения на българската държава с нейната западна съседка. Това позволило на Иван Александър да се насочи към Византия, за да възвърне на българската държава земите, които византийците й отнели след битката при Велбъжд. В започналите военни действия българската войска нанесла решително поражение на византийците при Росокастро (18 юли 1332 г.) и по този начин успяла да отвоюва загубените две години преди това земи.

Установилият се в българските земи мир не траял дълго. Във Византия след смъртта на император Андроник III престолът бил наследен от неговия малолетен син Йоан V Палеолог (1341 г.). Управлението на византийската държава преминало в ръцете на регентство, начело на което стоял Йоан Кантакузин, велик доместик при византийския двор. Срещу управлението на Кантакузин обаче се явило голямо недоволство. Били назрели условията за сериозен бунт на широките народни маси. Избухнало антифеодално движение на селските маси и на градската беднота. Антифеодалното движение се преплело с междуособици в самата господствуваща класа. Срещу Йоан Кантакузин се обявили византийският велможа Алексей Апокавк, патриархът Йоан Калека и императрицата майка Ана Савойска. В настъпилата междуособица българският владетел и сръбският крал подкрепяли ту едната, ту другата страна, разбира се, в своя изгода. По този начин Стефан Душан успял да разшири значително пределите на сръбската държава, като завоювал голяма част от Македония и през 1346 г. се коронясал за цар, а сръбският архиепископ бил прогласен за патриарх. Иван Александър срещу задължението да подкрепя Алексей Апокавк получил Чепино, Станимака (Асеновград), Кричим и Перущица. В тази именно междуособица, за да се справи с въстаналия народ и с партията на Апокавк, Йоан Кантакузин потърсил помощта на турците, които на няколко пъти опустошавали селища на Балканския полуостров. Впоследствие и други балкански владетели се обръщали за съдействие към турците и това дало възможност на последните да сложат крак и да започнат своето проникване на Балканите. Наскоро след като първата междуособицата във Византия завършила с победата на Йоан Кантакузин (1347 г.), който наново бил коронясан като съимператор на Йоан V Палеолог (за първи път Кантакузин бил коронясан за император още в началото на първия конфликт с Апокавк в 1341 г.), във Византия избухнала нова междуособица — между Йоан Кантакузин и Йоан V Палеолог (1352 г.). Тъй като и Иван Александър, и Стефан Душан подкрепяли Йоан Палеолог, Йоан Кантакузин наново се обърнал към турците — към техния вожд Орхан. Това позволило на последните в 1352 г. да завладеят малката крепост Цимпе на Галиполския полуостров, а две години след това — в 1354 г. след едно земетресение, което разрушило стените на няколко крепости — да заемат и крепостта Калиполи (Галиполи).

Вместо да се обединят за отбрана срещу общия враг, балканските владетели продължавали своите ежби. Наред с това феодалната експлоатация над крепостното селячество се засилвала, засилвало се и неговото недоволство. Стигнало се до открита въоръжена борба на народните маси срещу феодалния гнет. Заслужава да се отбележи въоръжената борба срещу феодалния порядък на Момчил, който при царуването на Иван Александър бродил из Родопите с дружина бунтовници, след това станал съюзник последователно на Андроник III, на Стефан Душан, на Кантакузин, на Апокавк, успял да разпростре своята власт над една значителна територия в Родопите и по Беломорието с център Ксанти, за да загине в неравна борба с византийци и турци през 1345 г.

По това време българската държава се оказала в особено тежко положение. Иван Александър оставил своята първа жена — влашката принцеса Теодора и се оженил за една еврейка, която се покръстила и получила също името Теодора. От първия си брак Иван Александър имал трима сина — Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен. От втората си жена имал също няколко деца, между които и син Иван Шишман. За престолонаследник Иван Александър определил сина на еврейката — Иван Шишман. Но още приживе, може би дванадесетина години преди своята смърт — Иван Александър починал в 1371 г. — той дал Видинската област между реките Тимок и Искър на по-големия си син Иван Срацимир. (Останалите двама сина на Ив. Александър от първия му брак били умрели по-рано). По този начин българската държава била разделена от самия, български владетел на две части. Преди това от нейните предели се откъснала друга българска област — Добруджа. Към 1345 г. добруджанските земи били в ръцете на болярина Балик, който бил вероятно от кумански произход. Балик, по всичко личи, е бил едър и силен феодал, защото в 1345 г. по искане на византийската императрица Ана Савойска изпратил в помощ на същата военен отряд от хиляда души, предвождан от неговия брат Добротица. След смъртта на Балик владенията му били наследени от Добротица и били разширени на юг. В 1357 г. те включвали и крепостите Емона при нос Емине и Козяк (днешното селище Обзор). По името на Добротица включените във феодалното имение на Балик земи получили името Добруджа. И Балик, и Добротица, и синът на последния Иванко, който го наследил, били самостоятелни владетели, които не признавали върховенството на българския цар.

След смъртта на Иван Александър, в 1371 г., и Иван Срацимир скъсал връзките си с Търновското царство, което било наследено от Иван Шишман. Съдбата на видинския владетел обаче не била завидна. Още докато Иван Александър бил жив в 1365 г. унгарският крал Лудвиг I нападнал владенията на Иван Срацимир, превзел гр. Видин и взел в плен самия Иван Срацимир. Едва в 1369 или в 1370 г. Иван Срацимир успял да се върне във Видин и да възстанови своята власт, но като васал на унгарския крал.

Още докато Иван Александър бил жив, турците успели да покорят голяма част от Тракия. Градовете Димотика и Одрин паднали под османската власт. В 1364 г. турците завладели Пловдив и Ст. Загора. След възцаряването на Иван Шишман те проникнали на запад. При Черномен, недалеч от Одрин, те нанесли тежко поражение на Вълкашин и Углеша (1371 г.), след което успели да проникнат в Македония и да завземат голяма част от нейните градове. Някои от местните феодали се подчинили доброволно на османския завоевател. Между тях бил и Крали Марко, възпят в българските народни песни като чутовен юнак — вероятно поради голямата му физическа сила и поради голямата му лична храброст. Обект на османското завоевание станали и родопските крепости Цепина (Чепино), Перистица (Перущица), Станимака (Асеновград), тракийските градове Ямбол и Карнобат, черноморските пристанища Месемврия, Анхиало. В 1382 г. след продължителна обсада бил овладян град София. В 1386 г. паднал гр. Ниш. В 1387 г. обединените сили на сръбския крал Лазар и на босненския крал Твърдко нанесли голямо поражение на османската армия при Плочник (при Прокупле), но тази победа не могла да спре завоевателния устрем на османските нашественици. Още в 1388 г. голяма турска армия нападнала Североизточна България и завладяла Овеч (Провадия) и Шумен. Крепостта Варна обаче устояла на нападенията на завоевателите и не била покорена. Упорита съпротива указала и крепостта Никопол, отбраната на която водел българският цар Иван Шишман. Само когато самият турски султан Мурад с огромна армия се явил пред стените на крепостта, Иван Шишман се принудил да моли за мир. Той обещал да изплати на султана уговорения трибут и да предаде на завоевателите крепостта Дръстър (Силистра). Когато турците се оттеглили, Иван Шишман отказал да изпълни своето обещание, но турците сами завзели Дръстър и наново обсадили Иван Шишман, който наново бил принуден да моли за милост. Неговата съдба обаче била решена. След като на 15 юни 1389 г. османците спечелили на Косово поле решителна победа над християнската войска, водена от сръбския крал Лазар, те наново се върнали в България. В 1393 г. османският султан Баязид с многобройна войска нахлул в Северна България и обсадил Търново. Макар че цар Иван Шишман не бил в Търново, отбраната на престолния град била упорита. Едва след тримесечна обсада, когато жителите на столицата станали жертва на тежки лишения и глад, Търново паднал в ръцете на нашествениците, които извършили големи изстъпления в завладяната от тях българска столица. Църквите били осквернени. Първенците на града били извикани в една църква под претекст, че управителят на града искал да се съветва с тях. Когато обаче се събрали в църквата, върху тях се нахвърлили въоръжени османски войници и започнала поголовна сеч. Избити били по този начин 410 души търновски първенци. Други заедно с търновския патриарх Евтимий били изселени в Тракия и Мала Азия. След Търново паднал в османски ръце и Никопол, където се отбранявал последният търновски цар. Иван Шишман, паднал в плен, бил отведен в Пловдив и хвърлен в тъмница, където умрял.

Три години след Търновското царство паднало и Видинското царство. Иван Срацимир, който преди това бил отворил вратите на Видинската крепост на кръстоносната армия на унгарския крал Сигизмунд, след поражението на последната бил пленен от султан Баязид и отведен в Мала Азия, където умрял. По този начин в 1396 г. цяла България паднала под властта на османските нашественици. Добруджанското княжество още преди тези събития било загубило своята самостоятелност.

Както се вижда от току-що казаното, българският народ не се подчинил на властта на жестокия османски нашественик без отчаяна, упорита борба. Въпреки крайно неблагоприятните условия, при които е трябвало да се бори, той не се отказал от борбата. На османския завоевател, който разполагал с огромни сили, с войски, надъхани със страшен религиозен фанатизъм, са били потребни десетки години, за да сломи съпротивата на българския народ. И понеже Иван Шишман в последните години на своето царуване оглавил народната съпротива и независимо от опитите му — безуспешни впрочем — за временни тактически и дипломатически отстъпления и хитрости, не се отказал от борбата и не станал съглашател, в очите на българския народ, когото той не е могъл да защити както се следва, той все пак, изглежда, е изкупил — поне отчасти — своята вина. Времето заличило грешките му и съхранило подвига. Иван Шишман е единственият български цар, за когото българският народе пял песни столетия след загиването на българската държава. В тези песни суровата и страшна действителност на онова време е преобразена в прекрасни образи, свидетелствуващи за силата и свежестта на поетическия талант на неизвестния народен певец. В тях е изразена неговата гордост, че българинът е имал своя държава и вярата му, че един ден той пак ще я притежава.

Ето тази добре известна песен:

Откак се е, мила моя майно льо, зора зазорила,

оттогас е, мила моя майно льо, войска провървяла.

Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,

Сабите им, мила моя майно льо, като ясно слънце ...

Войвода им, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман ...

Глава XX: Промени в организацията и институциите на българската държава при нейния упадък

Нарушения на принципа за едноличния и наследствен характер на царската власт — Промени в службите на провинциалното управление — Дискриминация на непокорните поданици на българската държава — Статут на чужденците

След поражението на антифеодалното народно въстание, оглавено от Ивайло, съдбата на българската средновековна държава в исторически план е била решена. Нищо не е могло да спре пълното разгръщане на феодалните отношения, феодалната експлоатация, пълната пауперизация на големи маси от феодално зависимото, в голямата си част закрепостено селячество, окончателното тържество на стремежа към независимост и към отцепване от българската държава на едрите феодали. Отслабената по този начин българска държава не е могла да не стане плячка на чуждо завоевание, щом като на историческата сцена се появи неприятел, имащ стегната военна организация, неприятел, който е в състояние да противопостави на феодалната разпокъсаност на балканските държави абсолютно централизирана държавна власт и във връзка с това — огромна военна сила. Всъщност към това се свежда финалът на българската феодална държава. Развръзката обаче не е дошла отведнъж, а след мъчителни и сложни перипетии, свързани със сложните политически събития на Балканския полуостров. Както става обикновено, имало е и моменти на забавяне процеса на упадък, дори на временни успехи (при Теодор Светослав), на привидна задръжка на разложителния процес при предпазлив в политиката си владетел, какъвто е бил Иван Александър, особено в началото на своето царуване. Не трябва да се забравя също така, че суровият завоевател не се е явил на историческата сцена непосредствено след победата на едрото болярство над водача на народното въстание Ивайло, а значително по-късно. Както е известно, той е стъпил здраво на Балканския полуостров 74 години след трагичната смърт на Ивайло.

Нас тук ни интересуват промените в организацията и институциите на българската средновековна държава при последните български владетели. Би трябвало да се опитаме да очертаем някои от тези промени, доколкото те могат да бъдат доловени в изворите, с които разполагаме. Схематично те биха могли да бъдат очертани в четири направления: нарушения на принципа за едноличния и наследствен характер на царската власт; отежняване и военизиране на бюрократичната машина специално на провинциалното управление; дискриминация и лишаване от българско поданство на непокорните поданици на българската държава; засилване и затвърдяване привилегиите на чуждите търговци.

Нарушаването на принципа, че върховната държавна власт на българската държава е съсредоточена в ръцете на един единствен господар, който като божи поставеник е неограничен повелител на своите поданици, е станало за първи път в самото начало на Втората българска държава. Както е известно, през известен период от дейността на създателите на тази държава — братята Петър и Асен — те и двамата са били царе на българската държава. Това е станало, след като, поради политически мъчнотии, Петър е трябвало да отстъпи върховенството на българската държава на своя брат «необикновено сръчния и в затруднителни обстоятелства извънредно находчив» Асен, но без да изгуби царската си титла. Наложеното от обстоятелствата нарушаване на принципа за едноличието на царската власт, установен твърдо още по времето на Първата българска държава, съвсем не е означавало отменяне на този принцип. Но работата е там, че огромното засилване на отделни мощни местни феодали, техните успешно провеждани сепаратистични тенденции не са могли да останат без влияние върху държавното устройство на средновековна България. Засилила се е ролята на болярския съвет, който е издигал на трона на българските владетели било особено мощен и опитен феодал — Константин Тих, Георги Тертер, Михаил Шишман, Иван Александър, било особено удобен при създадената политическа обстановка болярин — Смилец. Новоизбраният български господар е взимал необходимите мерки да пази съществуването и единството на българската държава чрез борба със своите противници, респективно чрез провеждане на подходяща за момента политическа линия. По този начин е била преодолявана надвисналата над българската държава опасност от отцепване на значителни по размер части от територията на българската държава, респ. избягвана е била заплахата от пълно заробване на българската държава под чужда власт. Разбира се, всички тези стъпки не са премахвали нито сепаратистичните стремежи на едрото болярство, нито опасностите, които са застрашавали българската държава. Всъщност те са подготвили почвата на онова разпокъсване на българските земи между отделни, независими един от друг политически господари, което в немалка степен е улеснило завоюването на българските земи от османския нашественик.

Мерките, които самите български владетели са взимали, за да пазят своя трон и своята държава, не са били по-ефикасни. Въведен е бил в българската държавноправна практика познатият още от времето на късната Римска империя институт на владетеля съуправител. Михаил, син на Константин Асен, е бил коронясан за цар и съуправител на баща си. Михаил Шишман приживе е признал своя син Иван Стефан за съуправител. Запазени са медни монети, на които са изобразени баща и син като съуправители.

Едва ли може да има съмнение, че институтът на владетеля съуправител — който при това е бил син на българския цар и е бил готвен за негов заместник — е имал за цел да укрепи царската власт, като разреши на първо място въпроса за престолонаследието. Известно е, че строго установен принцип, че престолонаследник е първородният син на царя, в средновековна България не е съществувал. Освен това институтът на владетеля съуправител е имал за цел да въведе престолонаследника — доколкото това е било възможно (когато той не е бил малолетен) — в изпълнение на владетелските функции. Историческите примери показват, че целта да бъде укрепена по този начин властта на българския владетел не е могла да бъде постигната, но тъкмо тази практика е улеснила Иван Александър да отдели западните предели на българската държава и да ги предаде още приживе в управление на своя по-голям син Иван Срацимир, а да предостави останалата територия на българското царство в наследство на по-малкия си син Иван Шишман. Тъй като по това време добруджанските земи са били вече откъснати от пределите на българската държава, създало се е тягостно и фатално за самото съществуване на българската държава положение — тя е била разделена на три самостоятелни, независими една от друга политически организации — Търновско царство, Видинско царство и княжество Добруджа.

Този крайно неприятен за по-нататъшните съдбини на българския народ факт не е могъл да не се отрази на организацията и на институциите на българската държава. Създаването на три политически образувания на мястото на единната — поне формално — българска държава, е означавало утрояване на службите на централното държавно управление и неизбежно увеличаване на тегобите, тежащи върху този утроен държавен апарат. По необходимост е трябвало да бъдат съответно увеличени и службите на провинциалното управление. Преди всичко трябвало е да бъдат увеличени данъчните и изобщо фискалните служби, които са били натоварени с реализирането на държавните приходи. Както е известно, увеличаването на феодалната рента, отегчаването на положението на феодално зависимото селячество е безспорен и неизбежен при феодалното развитие факт. След разделянето на българската държава нещата са били отежнени поради обстоятелството, че централизираната феодална рента е трябвало да отива за издръжката не на една, а на три държавни организации. Наложило се е при това да бъдат увеличени и другите провинциални служби. Чрез разделянето на българската държава е било съответно увеличено протежението на българските държавни граници, които са разделяли живото тяло на българския народ на три части.

Всички тези факти не са могли да не доведат до едно значително увеличаване на държавните служби, до едно ново отежняване на и без това тежкия бюрократичен апарат на българската държава. И наистина при проучване на запазените — за съжаление съвсем малко на брой — грамоти на българските царе не може да не се забележи, че отбелязаните в грамотите на последния търновски цар Иван Шишман служби са много повече на брой от тези, които се споменават във Ватопедската грамота на Иван Асен II. Колкото и предпазливи да бъдем в нашите заключения поради оскъдния брой на българските царски грамоти, каквито и резерви да правим поради обстоятелството, че неспоменаването на една служба в дадена грамота не означава по необходимост, че тази служба по времето, когато грамотата е била издадена, не е съществувала, все пак остава един безспорен факт. Службите, изброени в последната запазена грамота на последния търновски цар Иван Шишман — Витошката, — са три пъти повече на брой от онези, които са посочени във Ватопедската грамота на Иван Асен II, макар че обширното българско царство на Иван Асен II е било поне три пъти по-голямо по територия от отрязаното и крайно намалено по територия Търновско царство на Иван Шишман. Ясно е следователно, че служителите, които са били натоварени с изпълнението на административни и най-вече на фискални функции по времето на Иван Шишман са били много повече от тези, които са упражнявали такива функции по времето на Иван Асен II.

Но проучването на българските царски грамоти с оглед службите на провинциалното управление, които са отбелязани в тях, разкрива още нещо, на което досега не е обърнато достатъчно внимание. Касае се за това, че в запазените грамоти на Иван Шишман между онези провинциални служители, на които е възложено събирането на данъци, такси и глоби и реализирането на различните държавни тегоби, са посочени и голям брой военни служители. Такива са кастрофилаксите — началници на крепости. Военни служители са били и алагаторите, комисите и страторите, десетниците. Военни лица са били и сердарите.

Ако на всички тези военни длъжностни лица е било възложено да изпълняват данъчни и фискални функции, този факт говори за голямото напрежение, при което са били изпълнявани държавните функции в последните години от съществуването на българската феодална държава. Постоянната военна опасност, на която са били изложени българските земи при царуването на Иван Шишман, е наложила да се засили ролята на военната власт и да й се възложи да се намесва в гражданското управление най-вече във връзка със събирането на данъците и налагането на тегобите и ангариите, които са били нужни за отбраната на българската държава.

Но възлагането на фискални функции на редица органи на военната власт говори и за нещо друго. Крайното обременяване на поданиците на българската държава и специално на българското селячество с данъци, тегоби и ангарии очевидно не е било приемано безропотно. Нужна е била намесата на алагатори и на техните конни ескадрони, на комиси и стратори и на техните военни поделения, на десетници и сердари, за да бъде сломена съпротивата на народните маси и за да бъде осигурено реализирането на фискалните тегоби — на данъците, налозите и ангариите. За въоръжената съпротива на народните маси срещу феодалната експлоатация и феодалния гнет вече стана дума в предходния параграф, където се говори за дейността на бунтовника Момчил.

Но недоволството на народните маси се е изразило не само в актове на въоръжена съпротива срещу феодалната власт, но и в неизпълнение на нарежданията на органите на държавната власт, в различни ереси и т. н. Затова също е била нужна намесата на кастрофилакси, алагатори, стратори и десетници.

Че е било така, ни подсказват и мерките, които е взела българската държава при управлението на предпоследния търновски цар Иван Александър за потискане изразилото се в различни ереси народно недоволство, което било обхванало не само селските маси, но и градската беднота. Богомилските проповеди и други ереси се ширели дори сред населението на самата столица Търново.

При царуването на Иван Александър са били свикани два църковни събора, които трябвало да осъдят и да накажат еретиците, тъй като ересите били станали сериозна опасност за българската феодална държава. Първият църковен събор бил свикан срещу богомилите и адамитите в Търново през 1350 г. В него съгласно установената практика участвувал не само църковният клир, но и болярският съвет. Съборът бил председателствуван от българския цар. Този събор наложил твърде сурови наказания на водачите на богомилската ерес — на Кирил (Босота) и на неговия ученик Стефан, които не се отказали от богомилското учение. Лицата и на двамата били обгорени с нажежено желязо и двамата били изпъдени от пределите на българската държава.

Въпреки суровата присъда разпространението на богомилството и на други ереси не било ограничено. Това наложило свикването на нов църковен събор в 1360 г., който осъдил и анатемосал богомилската ерес и учението на Варлаам и Акиндин (което се опитвало да постави християнската религия на по-рационалистични основи от тези, които приемала официалната християнска църква) и постановил последователите им да бъдат изгонени вън от пределите на българската държава. Наред с това сурови наказания били наложени и на трима «жидовствуващи» — разпространители на еврейската вяра, които хулели християнството.

Произнесените от двата събора присъди са ярко доказателство за остротата на класовата борба, която се е разгърнала през последния период от развитието на българската феодална държава. Характерно е наложеното от тези събори наказание на еретиците — изгонване от пределите на българската държава. Юридически то означава лишаване на осъдения от българско поданство и експулсирането му вън от българската територия. Това наказание е било изключително сурово в условията на Средновековието, когато изгоненият от държавата, към която е принадлежал, е ставал същество напълно безправно, което е могло да бъде убито от първия, който го срещне. Това наказание следователно е означавало пълна политическа и правна дискриминация на еретиците, на които е било наложено.

С тази жестока дискриминация на българските поданици, които са имали смелостта да поведат борба срещу феодалната експлоатация и срещу феодалните порядки на българската държава, контрастира изключително благоприятното положение, изключително благоприятният юридически статут, който е бил създаден в полза на чуждите търговци при последните български владетели. Чуждите търговци впрочем са били предмет на големи грижи и внимание от самото начало на Втората българска държава. Забогатялото българско болярство и най-вече едрото българско болярство е имало нужда от луксозни тъкани, от скъпи одежди, от злато и богати накити, изобщо от луксозни вещи, които българските търговци или въобще не са могли да му доставят, или не са могли да му ги доставят в достатъчно количество и с желаното от него качество.

Ето защо още по времето на Иван Асен II (1230 г.) и на Михаил Асен (1253 г.) на дубровнишките търговци е било признато правото да търгуват свободно в българските земи, като са им били дадени значителни привилегии във връзка с вносните и износните мита и като са им били признати (в договора на Михаил Асен) и други правдини — да получават безплатна съдебна защита, вещите на дубровнишки търговец, умрял на българска територия, да бъдат предавани на неговите наследници и т. н. Но едва по времето на последните български владетели — в грамотата на Иван Александър, издадена в полза на венецианските търговци, и в договора на княз Иванко с генуезците (1387 г.) на чуждите търговци — венецианци и генуезци — се признава правото да закупуват земи. (или пък такива им се отстъпват безплатно) на българска територия, за да си строят църкви и лоджии. Такива правомощия на чуждите търговци в грамотите на Иван Асен II и на Михаил Асен не са дадени. Този факт говори за значително по-голямата отстъпчивост на последните български владетели по отношение исканията на чуждите търговци. И ако тази отстъпчивост, що се касае до отдаването на български земи на чужденците за построяване църкви и лоджии, би могла да се обясни поне отчасти с настойчивостта на венецианци и генуезци да имат свои седалища в териториите, с които търгуват (може би дубровничаните не са проявили същата настойчивост по този въпрос), другите отстъпки, които са направени в последния договор на българската феодална държавата (договорът на Иванко с генуезците), разкриват по един недвусмислен начин нещо много по-осъдително — пълна капитулация на българския владетел пред домогванията на чужденците да получат статут, който не държи сметка за административната и правораздавателната компетентност на органите на българската държавна власт. В договора с Генуа Иванко е признал управителна и правораздавателна компетентност на генуезкия консул, която се разпростира и върху добруджански поданици. Последните трябвало да търсят генуезкия съд, когато предявяват граждански и наказателни претенции срещу генуезки търговци. От друга страна, декларацията на генуезкия консул е била напълно достатъчна за привличане към наказателна, респективно към гражданска отговорност на заподозрените от него добруджански поданици. Ясно е, че изключително благоприятният статут, създаден в полза на генуезките търговци, е рефлектирал върху статута на поданиците на добруджанското княжество по един много неблагоприятен начин. Добруджанските поданици са били лишени от защитата на своя собствен съд в редица случаи, а в други случаи са били подложени на наказателно преследване по искане на орган на чужда държавна власт. Слабостта на добруджанското княжество, стремежът на добруджанската феодална класа да си осигури на всяка цена възможността да закупува «злато, сребро и скъпоценности» (особено ценни в онова несигурно време — затова за търговията с тях е бил създаден особено благоприятен за генуезците режим) обясняват изключително големите привилегии, дадени на чуждите търговци с последния търговски договор на средновековна България.

Глава XXI: Българските царски грамоти

Ватопедската, Дубровнишката, Зографската, Мрачката, Рилската, Витошката и Брашовската грамота — Форма и съдържание на грамотите — Причини за издаването им — Значение

Запазени са и достигнали до нас седем български царски грамоти. (Малкото грамоти, съставени на чужд език и изхождащи било от български владетел, било от едър български феодал, тук няма да бъдат разглеждани — тяхното значение за историята на нашата държава е значително по-ограничено, а освен това най-същественото относно грамотата на Иван Александър, издадена в полза на венецианците, бе казано по-горе). Те са били създадени предимно по времето на последните български владетели — Иван Александър, Иван Шишман и Иван Срацимир. Като се изключат Ватопедската и Дубровнишката грамота, които са били издадени от Иван Асен II, всички останали автентични български грамоти — Зографската, Мрачката, Рилската, Витошката и Брашовската — са дело на последните български царе. (Смятам, че Виргинската грамота, която се приписва на българския цар Константин Асен, не е автентична и затова не я включвам в числото на запазените български царски грамоти. Отделен е въпросът, че тя има значение за българската история, тъй като съдържа данни, извлечени от автентични царски грамоти).

Зографската грамота е била издадена от цар Иван Александър през 1342 г. С нея българският владетел потвърждава, че е издействувал от византийския император Андроник Палеолог да бъде отстъпена на българския светогорски манастир «Зограф» феодална собственост върху намиращото се на територията на византийската държава село Хантак при реката Стримон. Зографската грамота има твърде красив външен вид. Написана е с изящно уставно писмо.

Мрачката грамота е била издадена също от цар Иван Александър в 1347 г. С нея българският цар отстъпил феодална собственост върху селата Белица, Бововци, Дръщряне, Конокръз и други места наоколо на манастира «свети Никола», намиращ се в местността Мраката, Радомирско.

Рилската грамота е била съставена по нареждане на цар Иван Шишман в 1378 г. С нея се даряват на Рилския манастир селата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Българино, Бъдино, Дриска и други (общо около 20 села). Описват се подробно границите на обширните имения, които са били отстъпени във феодална собственост на Рилския манастир. Рилската грамота е много грижливо изработена. Написана е на хубав бял пергамент. Писмото е уставно със строго спазен среднобългарски правопис, съобразен с реформата на Патриарх Евтимий.

Витошката грамота е също от времето на Иван Шишман. Издадена е била преди 1382 г. Тя е най-кратката от българските царски грамоти. С нея се потвърждават привилегиите на Драгалевския манастир, който се намира, както е известно, в непосредствено съседство със София.

Брашовската грамота изхожда от Иван Срацимир, владетеля на Видинското царство. С нея се дава право на търговците от град Брашов да търгуват свободно във владенията на Иван Срацимир.

Както се вижда от направеното изброяване, с първите четири грамоти се отстъпва феодална собственост, последната грамота има за предмет признаването на правдини и привилегии на чужди търговци.

Като се вземе предвид, че едната от грамотите на Иван Асен II — Ватопедската — отстъпва феодална собственост върху серското село Семалто в полза на светогорския Ватопедски манастир, а другата му грамота — Дубровнишката — признава права и привилегии на дубровнишките търговци, трябва да се отбележи, че българските царски грамоти са били две категории — с едните е била отстъпвана феодална собственост, с другите са били признавани права и привилегии на чужди търговци.

Докато втората категория царски грамоти са били издавани под формата на обикновени повели (заповеди), първата категория — тези, с които се отстъпва феодална собственост — обикновено са имали формата на тържествени послания и са били скрепени със златен печат. Оттук и наименованието им — хрисовули (златопечатни слова).

Както показва самото им име, българските хрисовули са били създадени, като са били използувани практиката и опитът на византийската императорска канцелария. Този опит е бил използуван впрочем и при създаването на другата категория царски грамоти — тези, с които са били признати права и привилегии на чужди търговци. Но създателите на българските царски грамоти са проявили много по-голяма свобода при съставянето и оформянето на същите от авторите на византийските грамоти. Тази свобода личи и във външния вид на грамотите и в тяхното съдържание. Докато писмото на византийските грамоти е еднотипно, някои от българските грамоти са написани с изящно уставно писмо (Зографската, Рилската), други са написани с бързописно писмо, или с уставно писмо с елементи на бързопис (Ватопедската, Мрачката, Витошката). Този факт и някои други особености дават основание да се предположи, че не всички български царски грамоти са били съставени в седалището на царската канцелария, някои от тях (напр. Ватопедската) са били издадени при пътуванията на българския владетел и вероятно са били диктувани от същия. В полза на това разбиране говори и бележката, поставена върху Мрачката грамота, според която «царят заповядал, а Драгомир писал» и според която грамотата е била издадена в Сергевици, близо до Търново, но не в самото Търново, където се е намирала царската канцелария.

Не е странно, че при такава по-свободна практика на съставяне българските хрисовули и съдържанието им е по-свободно. Докато Зографската, Мрачката и Рилската грамота, подобно на византийските, съдържат аренга (увод), диспозитив (в който са отбелязани самите разпоредби относно отстъпването на феодалната собственост) и заключителна част (в която са формулирани санкциите срещу нарушителя на хрисовула, отбелязана е датата и е дадено името на българския цар, по чието нареждане е издаден хрисовулът), в първата и последната от запазените български царски грамоти — Ватопедската и Витошката — аренга (увод) няма. Трябва да се отбележи също, че за разлика от византийските грамоти българските не съдържат саморъчен подпис на владетеля, по чието нареждане са били издадени. Подписът е бил отбелязван — с червено мастило — от писаря, който е писал грамотата.

Ето уводът на една от българските царски грамоти — Рилската:

«Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това, да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които се изписват образите на богочовека и на неговите светии. Защото царят се украсява с диадема, със скъпоценни камъни и бисер, но също и с благочестие и вяра към бога и с почитание към светите негови църкви.

Затова и моето царство, което владее по помазание от бога и по ангелско предание престола на светопочиналите царе заради благочестиво християнство и топла обич към бога и почитание към светите негови църкви и към божествения негов образ и към всичките негови светии, но най-много за обновление, помен и милостиня на светопочиналите първопрестолни царе на българския престол — заради всичко това и моето царство, като узна за този закон и предание, благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастояще златопечатно слово на моето царство на монастира на царството ми на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и за всички негови метоси, за всички негови места и имущества, сиреч нови и стари».

Ето диспозитивът на друга грамота — Ватопедската:

«Благоизволи царството ми да дари на светия монастир на пресвета Богородица, наречена Ватопедска, който (се намира) в Света гора, селото, наречено Семалто, лежащо в Серската област, като това село с людете и с всичките му правини и стаси и откъси и мери да го държи и обладава този честен монастир с власт самовластна и неотнимаема, докато живее царството ми. А практорите на царството ми, изпращани по всички времена да вземат данък и да извършват всякакви работи на царството ми, които (каквито) са севастите, дуковете, катепаните, десеткарите, винарите, апокрисиарите, аподохаторите и другите останали от малки дори до големи, никой от тях да няма власт да влезе, нито дори нога да постави в метоха на този свят монастир, нито да пише, нито данък да взема, нито комод, нито митата, нито аподохия, нито вино, нито хляб, нито зоб, нито десятък, нито да налага ангария на людете за каквато и да било работа на царството ми, нито на самите тях, нито на техните коне, нито на техните волове, нито на ослите им, но да имат всякаква чиста свобода всички люде на този манастир и да (ги) обладава сегашният честен и христолюбив игумен Доситей и които (бъдат) след това честни и христолюбиви игумени. И данък, комод и арико и ангария и другите останали (налози), които (съществуват) по закона на царството ми, това да дават тези люде и да работят на светия този манастир, а друг никой да не се меси».

А ето и диспозитивът на Витошката грамота:

«Благоизволи царството ми да дарува този благообразен и всенастоящи хрисовул на царството ми на монастира на пречистата богомайка, който се намира във Витоша и който бе създаден, сътворен и украсен от родителя на моето царство, светопочиналия цар Иван Александър. И така царството ми освобождава този монастир на царството ми заедно с всички достояния и владения на този монастир, да не смее да се бърка в този монастир нито средецкият кефалия в манастирските владения и над людете от село Новачени, които се намират в града на царството ми София — над тези люде да не се бърка нито средецкият кефалия, нито неговите практори, нито кастрофилаки, нито десетниците му, нито примикюри, нито алагатори, по-нататък нито перпираки на царството ми, нито житари, нито винари, нито десеткари за пчели, свине и овце, нито аподохатори, нито комиси, нито стратори, нито сердари, нито готвачи, нито за подвод, нито падалище, нито пък крагуяри, нито кучкари, нито сенари, нито фун, нито глоба, нито да има власт света София над людете на пречистата богомайка, нито галадства (?), нито разпуст, нито една власт да не смее да безпокои людете на пречистата богомайка витошка, но всички да бъдат прогонвани при показването на този хрисовул на моето царство. Само един единствен игуменът на пречистата богомайка Роман, и никой друг да не смее да се опитва, нито да безпокои тези люде дори на косъм».

Заключителната част на Ватопедската грамота е формулирана както следва:

«Който нещо им напакости, велик гняв ще понесе от царството ми ...

.......... месец април ..........

+ Асен цар на българите и гърците».

Интересно е да се види кои са причините, които са обусловили издаването на българските царски грамоти. За причините, които са наложили даването на права и привилегии на чуждите търговци, вече стана дума. Те трябва да се търсят в стремежа на българската феодална класа, чийто експонент е бил българският владетел, да си осигури доставянето на нужните и скъпи и луксозни вещи и стоки. Що се касае до причините за отстъпване феодална собственост на местни светски и духовни феодали, те са по-сложни и не са еднотипни. Грамотите за отстъпване феодална собственост са били два вида — грамоти за даряване на светски феодали и грамоти за даряване духовни феодали. Като се имат предвид историческите сведения за даване ленни владения на заслужили на българския владетел сътрудници и боляри, трябва да се приеме, че такива грамоти е имало и че те не са били малко, макар и грамоти от този тип да не са достигнали до нас. Не е трудно да си обясним защо такива грамоти не са запазени. Първата работа на османския завоевател след покоряването на българските земи е била да унищожи всичко, което би напомняло на българския народ за съществуването на българска държава и най-вече това, което е било свързано с отправлението на нейните публично-правни функции. Ето защо от българските царски грамоти са могли да бъдат запазени само такива, които са били издадени в полза на духовни феодали — в полза на някои манастири. По отношение на манастирите османската държава е проявила по-голямо снизхождение и даже — в някои случаи — известна благосклонност. Редица от привилегиите на Рилския манастир напр., са били потвърдени. При такова отношение на османската власт запазването на старите царски грамоти е било по-лесно. Независимо от това има и друг фактор, който не трябва да се забравя. Някои от българските манастири са запазили своето съществуване през цялото дълго петвековно османско иго (напр. Рилският манастир). Това е позволило старите царски грамоти да се предават от поколение на поколение и по този начин да достигнат и до наши дни.

Днес ние в повечето случаи не бихме могли да възстановим специалния повод и конкретната причина, поради която е била издавана всяка една от тези грамоти, които са достигнали до нас. Но и тук ние можем да доловим някои от различията в причините, които са мотивирали тяхното издаване. Докато причините за издаването на Ватопедската грамота трябва да се дирят предимно в стремежа на Иван Асен II да спечели гръцкото население на завладените след Клокотнишката битка земи, причините за издаването на грамотите на последните български владетели са по-други. Голямата религиозност, достигаща до суеверие, която характеризира хората на Средновековието, сигурно е играла не малка роля при издаването на всички грамоти за одаряване на манастирите. Но при тежкото положение, в което се е намирала българската държава при последните български царе и особено тогава, когато развитието на политическите събития се е изразило в една непосредствена заплаха за нейното по-нататъшно съществуване, религиозното чувство се е засилило още повече, особено сред представителите на горната прослойка на феодалната класа, които най-осезателно са чувствували, че техните позиции са застрашени. Що се касае до българския владетел, той е бил между тези, които са били най-добре осведомени за застрашаващите българската държава опасности и вероятно най-добре се е догаждал за тежките дни, които предстоят. Отделен е въпросът, че поради своята класова ограниченост, поради стремежа да пази на всяка цена своите класови интереси той не е могъл да вземе ефикасни мерки срещу опасността, която е застрашавала неговата държава. Тук именно е изиграло своята роля религиозното чувство. Чрез щедри дарения на манастирите и на техните светии-чудотворци българският владетел се е стараел да изпроси божията милост и божията подкрепа. Едва ли би било правилно обаче щедрите дарения на манастирите, които са били направени от последните български владетели, да се обясняват само с тяхното засилено религиозно чувство. Наред с религиозното чувство и други фактори са оказали своето въздействие. Манастирите в Средновековието са били едни от най-важните идеологически крепители на феодалната държава и на монархическата власт. При ширещото се сред жестоко експлоатираното българско население недоволство, избило в различни ереси, които са били по същността си опозиционни на феодалната власт социални движения, извънредно важно е било да бъде укрепено положението на представителите на официалната църква и най-вече на манастирите, които, използувайки авторитета на светии-чудотворци, са имали определено влияние върху измъченото и суеверно население. Българските владетели и специално Иван Александър и Иван Шишман са разбирали, че само с наказателни санкции не е могъл да бъде решен крайно болезненият проблем за обезвреждане на народното недоволство и на народната съпротива.

Каквито и да са били причините за издаването на българските царски грамоти, няма съмнение, че тяхното значение за българската история е огромно. Те са ценни паметници преди всичко на нашата държавноправна и правна история. Дубровнишката грамота на Иван Асен II ни дава най-ценните сведения за административно-териториалното деление на Втората българска държава. Ватопедската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота са най-важният източник, от който можем да черпим сведения за концепциите на средновековна България относно правната същност на царската власт, за нейното наследяване, за реда на царската канцелария. Тези грамоти ни дават най-ценните сведения за правния режим на феодалната собственост в българските земи, за фискалната система на българската феодална държава, за служителите на провинциалното управление в същата.

Но българските царски грамоти имат и друго, по-общо, културно-историческо значение. Те са ценни паметници на културата на Българското средновековие. За тази култура те ни дават сведения не само по линията на държавноправните и правните институции, които отразяват. Техният език и стил, тяхното писмо, външната им форма също така показват, че българската средновековна държава е била достигнала значително високо за онова време културно ниво. Наред със стенописите на Боянската църква, наред с архитектурата на царските дворци в Търново, наред с миниатюрите на Манасиевата хроника те са ярки свидетелства за висотата на българската култура през Средновековието. Ако суровата историческа съдба е поставила българския народ — особено по време на Втората българска държава — в много тежко икономическо, политическо и държавноправно положение, ако тя не му е спестила нито безжалостната експлоатация на местните господари, нито жестоките нашествия на враговете, тя не е могла да унищожи неговите творчески сили, неговия буден дух. Трябва да се отбележи в тази връзка, че както забележителните фрески на Боянската църква, дело на неизвестен български майстор, са проява на народния творчески дух, както красивите дворци на красивия старопрестолен град Велико Търново са в много по-голяма степен изява на творческите възможности на неизвестните български майстори, които са ги изградили, отколкото на владетелите, които са заповядали да се извърши техният строеж, така и изработването на изящните със своите писмена и издържани в своя стил Рилска и Зографска грамота — ценни паметници на българската средновековна култура — трябва да бъде окачествено преди всичко като постижение на неизвестни народни творци. Българските владетели даже не са подписали тези грамоти, издадени от тяхно име и по тяхно нареждане

Много малко са останалите от това време български царски грамоти. Много малко са останалите от това време писмени паметници, изхождащи от органи на българската държава. Но и това, което е останало, е достатъчно, за да събуди нашето учудване и нашето уважение. Проявените от неизвестните изпълнители на царските нареждания старание, умение и култура, вложеният в тези писмени паметници вкус и художествен усет вълнуват и днес всеки внимателен и непредубеден наблюдател и изследовател.

Извори и литература

Част първа

Маркс, К. Към критиката на политическата икономия, II изд., изд. БКП, С., 1949.

Маркс, К. Форми, предшествуващи капиталистическото производство, изд. БКП, С., 1953.

Энгельс, Ф. Крестьянская война в Германий, К. Маркс и Ф. Энгельс, Сочинения, т. 7, изд. II, М., 1956.

Энгельс, Ф. Происхождение семьи, частной собственности и государства; К. Маркс и Ф. Энгельс, Избранные произведения в двух томах, т. II, OГИЗ, М., 1948.

Ленин, В. И. Държавата и революцията, изд. БКП, С., 1949.

* * *

Ангелов, Д. Богомилството в България, II изд., С., 1961.

Ангелов, Д. История на Византия, ч. II, III изд., С, 1968.

Ангелов, Д. Образуване на българската народност, С., 1971.

Ангелов, Д. Приходи на средновековната българска държава, Исторически преглед, II, кн. 4–5, 1945–1946.

Ангелов, Д. Робството в средновековна България, Исторически преглед, II, кн. 2, 1945–1946.

Андреев, М. Въздействие на покръстването на българския народ върху българското феодално право, Константин-Кирил Философ, юбилеен сборник, изд. БАН, С., 1969.

Андреев, М. Законь соудний людьмъ — старобългарски правен паметник, Правна мисъл, II, кн. 1, 1958.

Андреев, М. Законь соудний людьмъ — ценен паметник на българската средновековна култура, сп. Език и литература, кн. 3, год. XXIII, 1968.

Андреев, М. Къде е бил създаден Законь соудный людмьмъ, сб. Славянска филология, т. V, С., 1963.

Андреев, М. Към въпроса за българското наказателно и процесуално право преди и след покръстването, Год. на Соф. у-тет, Юрид. ф-т, т. 1966.

Андреев, М. Към въпроса за произхода и същността на Законь соудный людьмъ, Год. на Соф. у-тет, Юрид. ф-т, т. 49, 1957.

Андреев, М. Нови проучвания и нови теории относно произхода на Законь соудный людьмъ, Год. на Соф. у-тет, Юрид. ф-т, т. 55, С., 1964.

Андреев, М. Римското право в България, Год. на Соф. у-тет, Юрид. ф-т, т. 56, 1965.

Андреев, М. Отражение на творческото дело на Константин-Кирил и Методий върху политическите и правни концепции и институции на средновековна България, Сборник Делото на Константин-Кирил философ, С., 1972.

Андреев, М. Римското право и славянската Еклога, Год. на Соф. у-тет, Юрид. ф-т, т. 50, 1959.

Андреев, М. Является ли «Законъ соудный людьмъ» древнеболгарским юридическим памятником?, Славянский архив, изд. АНСССР, М. 1959.

Андреев, М. и Д. Ангелов. История болгарского государства и права, Иностр. литература, М., 1962.

Андреев, М. Ангелов, Д. История на българската феодална държава и право, IV изд., С., 1972.

Бешевлиев, В. Надписите около Мадарския конник, Сб. Мадарският конник, изд. БАН, С., 1956.

Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. Увод, текст и коментар. Год. на Соф. у-тет, Ист. фил. ф-т, т. 31, 1934–1935.

Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. Добавки и оправки. Год. на Соф. у-тет, Ист. фил. ф-т, т. 32, 1935–1936.

Благоев, Н. П. Еклога, С., 1932.

Благоев, Н. П. Крумовите закони, Списание на Юрид. дружество, г. IV, кн. 7–8.

Бобчев, С. С. Един паметник на старобългарското право, критика върху историко-догматичната студия на Г. Т. Данаилов, Периодическо списание, 1901.

Бобчев, С. С. История на старобългарското право, С., 1910.

Бобчев, С. С. Крумовото законодателство. Историко-правна студия, Известия на истор. д-во, кн. II, 1906.

Бобчев, С. С. Старобългарски правни паметници, С., 1903.

Бурмов, А. Въпроси из историята на прабългарите, Год. на Соф. у-тет, Ист. фил. ф-т, т. 44, кн. 2, 1947–1948.

Бурмов, А. Към въпроса за отношенията между славяни и прабългари през VII–IX в., Историч. преглед, X, кн. 1, 1954.

Бурмов, А. Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България през IX в., Историч. преглед, X, кн. 4, 1954.

Бурмов, А. Феодализмът в средновековна България, Историч. преглед, II, кн. 2, 1945–1946.

Василевский, В. Г. Законодательство иконоборцев, Журнал Министерства Народного Просвещения, т. 199–201.

Вашица, Й. Кирилло-Мефодиевские юридические памятники, Вопроси славянского языкознания, 7, М., 1963.

Войнов, М. За първия допир на Аспаруховите българи със славяните, Изв. на Инст. за българска история, VI.

Ганев, В. Законь соудный людьмъ, правно-исторически и правно-аналитични проучвания, изд. БАН, С., 1959.

Георгиев, Е. По въпроса за християнизацията на средновековна България, Историч. преглед, X, кн. 5, 1954.

Герасимов, Т. Проучване върху Мадарския скален релеф, сб. Мадарският конник, изд. БАН, С., 1956.

Гръцки извори за българската история, т. II, изд. БАН, С., 1958, т. III, изд. БАН, С., 1960, т. V, изд. БАН, С., 1964.

Данаилов, Г. Т. Един паметник на старото българско право — Законъ соудный людьмъ, историко-догматична студия, С., 1901.

Державин, Н. Славяните в древността, изд. БАН, С., 1948.

Дечев, Д. Отговорите на папа Николай по допитванията на българите С., 1940.

Дуйчев, Ив. Еще о славяно-болгарских древностях IX века, Byzantinoslavica, XII, 1951.

Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, т. I, II изд. С., 1943; т. II, С., 1944.

Дуйчев, Ив. Славяни и прабългари, Изв. на Инст. за българска история, т. I–II.

Дуйчев, Ив. Славяно-болгарские древности IX века, Byzantinoslavica, XI, 1, 1950.

Житие на св. Климента Охридски, написал бл. Теофилакт, прев. Д. Ласков, С., 1916.

Закон судный людем, краткой редакции под ред. М. Тихомирова, изд. АНСССР, М., 1961.

Златарски, В. Известието на Свида за Крумовото законодателство, История, I.

Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. I, част 1, изд. БАН, С., 1918; т. I, част 2, изд. БАН, С., 1927.

Златарски В. Какви канонически книги и граждански закони Борис получил от Византия, Летопис на Българската академия на науките № 1 (1912), С., 1914.

Иванов, Й. Богомилски книги и легенди, С., 1925.

Иванов, Й. Български старини из Македония, II изд., С., 1931

Йончев, Л. Някои въпроси относно Крумовото законодателство, Изв. на Инст. за българска история, 6, 1956.

История Болгарии, изд. АНСССР, т. I, M., 1954.

История на България, т. I, II изд., изд. БАН, С., 1961.

Кадлец, К. Първобитно-словенско право през X века, прев. Тарановски, Београд, 1924.

Киселков, В. Презвитер Козма и неговите творения, С., 1943.

Латински извори за българската история, т. II, изд. БАН, С., 1960.

Липшиц, Е. З. Византийское крестьянство и славянская колонизация, Византийский сборник, М. — Л., 1945.

Липшиц, Е. Эклога, византийский законодательный свод VIII века М., 1965.

Лишев, Стр. За стоковото производство във феодална България, С., 1957.

Мавродинов, Н. Описанието на Преслав в Шестоднева на Йоан Екзарх, Историч. преглед, XI, кн. 3, 1955.

Миятев, К. Славянский город в древней Болгарии, Byzantinoslavica, Х, 2, 1949.

Младенов, Ст. Испериховият военен стан в Южна Бесарабия, Год. на Соф. у-тет, Ист. фил. ф-т, 34, 1938.

Мутафчиев, П. История на българския народ, ч. I, III изд., С., 1948.

Наследова, Р. А. Македонские славяне конца IX–начала X в. по данным Йоанна Камениаты, Виз. Временник, т. XI, 1956.

Павлов, А. С. Первоначальный славянорусский номоканон, Казан, 1869.

Петров, П. За годината на налагането на християнството в България, Изв. на Инст. за българска история, т. XIV–XV, 1964.

Петров, П. Покръстването на българите, Историч. преглед, XXI, кн. 3, 1965.

Писмата на Теофилакта Охридски архиепископ Български, Прев. митрополит Симеон, С., 1931.

Попруженко, М. Т. Козма пресвитер болгарский писатель X века, Български старини, XII, С., 1936.

Pagojuruh, Б. С. Српски Рукопис земльорадничког закона, Зборник Радова САН, кн. 44, Византолошки институт, кн. 3, Београд, 1955.

Сакъзов, Йв. Стопанско развитие на България до покръстването, Спис. на Бълг. икономическо д-во, кн. 3, 1935.

Снегаров, Ив. Закон соудный людьмъ. Рец. за монографията на В. Ганев, Историч. преглед, год. 19, кн. 5, 1963.

Снегаров, Ив. В коя година се е покръстил българският княз Борис, Историч. преглед, 22, кн. 5, 1966.

Соловjев, А. Значаj византиског права на Балкану, Годишница Николе Чупића, 37, Београд.

Станчев, Ст., Иванова, В., Балан М., Боев П. Надписът на чъргубиля Мостич, изд. БАН, С., 1955.

Теодоров-Балан, Ал. Кирил и Методи, т. I, С., 1920.

Тихомиров, М. Н. Именник болгарских царей, Вестник древней истории, кн. 3, 1946.

Трифонов, Ю. Известието на сирийския презвитер Константин за Испериховата победа над Византийците, Изв. на Българското историч. д-во, кн. XI–XII, 1931–1932.

Трифонов, Ю. Към въпроса за византийско-български договори с езически обреди, Изв. на Бълг. археологич. инст., XI, 1937.

Трифонов, Ю. Към въпроса за старобългарското болярство, Спис. на БАН, кн. XXVI, 14, 1923.

Флоринский, Т. Д. Древнейший памятник болгарского права, 1904.

Цанкова-Петкова, Г. Няколко бележки към началната история на българската държава, Изв. на Инст. за българска история, V.

Яновски Б. Още по въпроса за произхода и същността на «Законь соудный людьмъ», Годишник на Соф. у-тет, Юрид. ф-т, т. 52, 1961.

Част втора

Маркс, К. Капиталът, т. I, С., 1948.

Енгелс, Фр. Анти-Дюринг, БКП, С., 1950.

Маркс — Енгелс. Манифест на комунистическата партия, БКП, С., 1954.

Ленин, В. И. Сочинения, т. III, M., 1950.

* * *

Ангелов, Д. Аграрните отношения в Сeвepнa и Средна Македония през XIV в., С., 1958.

Ангелов, Д. За зависимото население в Македония пpeз XIV в., Историч. преглед, XIII, кн. 1, 1957.

Ангелов, Д. Турското завоевание и борбата на балканските народи против нашествениците, Историч. преглед, IX, кн. 4, 1953.

Андреев, М. Ватопедската грамота и въпросите на българското феодално право, С., 1965.

Андреев, М. Един непроучен препис на Синтагмата на Матей Властар, Известия на Правния институт при БАН, кн. 1 и 2, 1955.

Андреев, М. Закон на Константин Юстиниан, Софийски препис, С., 1972.

Андреев, М. Законъ соудный людьмъ и Судац (обширната редакция на т. нар. Закон на Юстиниана), Правна мисъл, 1968.

Андреев, М. Към въпроса за сключването и съдържанието на договора на добруджанския владетел Иванко с генуезците от 1387 г., Правна мисъл, год. V, кн. 3, 1961.

Андреев, М., Ангелов Д. История на Българската държава и право, IV изд., С., 1972.

Андреев, М., Вл. Кутиков. Договорът на добруджанския владетел Иванко с генуезците от 1387 г. (Принос към изучаване на международните договори на средновековна България), Год. на Соф. у-тет, Юрид. ф-т, LT, С., 1960.

Бобчев, С. С. Титли и служби в областното управление на старовремска България, Изв. на ист. д-во в София, XI–XII, 1931–1932.

Бурмов, А. Зависимото население в България през XIII и XIV в. Историч. преглед, III, кн. 3, 1946–1947.

Венедиктов. А. Държавна социалистическа собственост (прев. Кр. Миловаков), С., 1950.

Ганев, В. Историческото развитие на търговското право, Год. на Соф. у-тет, Юрид. ф-т, XII, 1921.

Герасимов, Т. Медни монети на Ив. Александър с жена му Теодора, Изв. археолог. инст., 1950.

Гошев, Ив. Рилският хрисовул от 1378 г, (историко-палеографско проучване), Год. на Соф. у-тет, Богослов. ф-т, XXVI, 1949.

Гошев, Ив. Новооткритата Ватопедска грамота на цар Иван Асен II, Български преглед, г. II, кн. I, 1933.

Горянов, Б. Т. Феодальное земевладение в Византии, Виз. временник, X, 1956.

Греков, Б. Д. Полица, опыт изучения общественных отношений в Полице XV–XVIII вв., изд. АН СССР, М., 1951.

Гръцки извори за българската история, т. VI, изд. БАН, С., 1965, т. VII, изд. БАН, С., 1967, т. VIII, изд. БАН, С., 1972.

Державин, Н. История Болгарии, т. II, изд. АН СССР, М., 1946.

Дуйчев, И. Въстанието в 1185 г. и неговата хронология, Изв. на Инст. за българска история, т. VI, 1956.

Дуйчев, Ив. За първообразността и достоверността на Рилската грамота, Изв. на Арх. инст. при БАН, С., 1957.

Дуйчев, Ив. Преписката на папа Инокентий III с българите, Год. на Соф. у-тет, Ист. фил. ф-т, XXXVII, 3, С., 1942.

Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, т. II, С., 1944.

Дуйчев, Ив. Проучвания върху Българското средновековие, С., 1945.

Дуйчев, Ив. Приноси към историята на Ив. Асеня II, Списание на БАН, кн. 46, клон историко-филологичен, С., 1943.

Ешкенази, Е., А. Хананел. Един еврейски документ за Иван Асен II, Изв. на Инст. за българска история, V, 1956.

Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. III, изд. БАН, С., 1940.

Иванов, Й. Български старини из Македония, II изд., С., 1931.

Икономиката на България до социалистическата революция) ред. Натан, Xаджиниколов, Беров, С., 1969.

Ильинский, Т. Грамоты болгарских царей, Древности, труды славянской комиссии, Имп. Моск. Археолог. общества, т. V, М., 1911.

История Болгарии, изд. АН СССР, т. I, M., 1954.

История на България, т. I, II изд., изд. БАН, С., 1961.

История Болгарии до 9. IX. 1944, Указатель литературы 1945–1958, АН СССР, М., 1962.

Кутиков, В. Една интересна стопанска клауза в договора между деспот Иванко и генуезците от 1387 г., Историч. преглед, XIII, кн. 4, 1957.

Ласкарис, М. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II, С., 1930.

Латински извори за българската история, т. III, изд. БАН, С., 1965.

Литаврин, Г. Болгария и Византия в XI–XII в., изд. Инст. истории, АН СССР, М., 1960.

Лишев, Стр. Българският средновековен град, изд. БАН, С., 1970.

Миятев, К. Боянските стенописи, С., 1961.

Мошин, В. А. К вопросу о составлении хрисовулов у южных славян и в Византии, Юбил. сборник Русского Археолог. общ. в Корол, Югославии, Белград, 1936.

Мутафчиев, П. История на българския народ, ч. II, II изд., под ред. на Ив. Дуйчев, С., 1944.

Мутафчиев, П. Пронията във Византия и отношенията й към военната служба, Изв. на Историч. д-вo, VI, 1924.

Ников, П. Материали за средновековната история на България, Год. на Соф. у-тет, Ист. фил. ф-т, т. 18, 7, 1922.

Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци, Изв. на Историч. д-во в София, кн. VII–VIII, 1928.

Новаковић, Ст. Византиjски чинови и титуле у српскими земльама XI–XV вака, Глас, LXXVIII, Српске Кральевске Академje, Београд, 1908.

Новаковић, Ст. Законски споменици српских држава средньега века, V кньига, Београд, 1912.

Новаковић Ст. Maтиje Властара Синтагмат, Београд, 1907.

Острогopски, Г. Автократор и самодржац, Српска Кральевска Академиjа, Глас, СLXIV, Београд, 1935.

Острогорски, Г. Прониjя, Прилог историjи Феудализма Византиjи и у южнословенским земальама, Београд, 1951.

Панаитеску, П. «ПРЪДАЛНКА» — Феодална институция в България и Румъния, Изв. на Инст. за българска история, 14–15, 1964.

Петров, П. Въстанието на Ивайло, Год. на Соф. у-тет, Ист, фил. ф-т, т. XI, IX, кн. 1, 1955.

Петров, П. Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и достоверността на съдържащите се в нея сведения, Год. на Соф. у-тет, Ист. фил. ф-т, LI, 2, 1957.

Петров, П. О титулах «севаст» и «протосеваст» в средневековном болгарском государстве, Виз. временник, т. XVI.

Попруженко, М. Т. Синодник царя Борила, Български старини, VIII, БАН, С., 1928.

Сакъзов, Ив. Една новела на Алекси Комнин за роби — българи, Сб. в чест на В. Н. Златарски, С., 1925.

Сакъзов, Ив. Данъчната система в средновековните ни манастири, Духовна култура, кн. 20, 21, 1924.

Сакъзов, Ив. Стопанските връзки на България с чужбина през ХIV век., Год. на Соф. у-тет, Юрид. ф-т, т. XXX, 1935.

Симеон митрополит, Писмата на Теофилакт Охридски, БАН, С., 1931.

Снeгаров И. Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (X–XV в.). С., 1950.

Снегapов, И. История на Охридската архиепископия, т. I, С., 1924.

Соловjев А. Поjам државе у Средновековной Србиjи, Годишница Николе Чупића, кн. ХIII, Београд, 1933.

Стефанов, Н. Опит за социологически анализ на някои факти и събития от българската средновековна история, Исторически преглед, XIX, кн. 3, 1963.

Трифонов, Ю. История на града Плевен, С., 1933.

Турски извори за българската история, т. I, изд. БАН, С., 1959.

Успенский, Ф. И. История Византийской империи, т. III, изд. АН СССР, М., 1948.

Цанкова-Петкова, Г. Феодалното земевладение в южните и югозападните български земи под византийско владичество, Изв. инст. бълг. ист., кн. 8, 1960.

Цанкова-Петкова Г. За аграрните отношения в средновековна България, XI–XIII в., изд. БАН, С., 1964.

Цонев, С. Стоковото производство във феодална България, Историч. преглед, кн. 5, 1954.