Основни методи за консервацията и реставрацията на хартията

Дигитална библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Гинка Съйкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2018

Рецензенти:

ст. н. с. I ст. Божидар Райков

к. и. н. проф. Любен Прашков

Увод

Съхранението на библиотечните фондове в нашата страна е държавно-обществена повеля с висока гражданственост, патриотизъм, интернационализъм и хуманизъм, дълбоко осъзната необходимост от древността. Та нали създателят на нашата писменост — Константин-Кирил Философ, е книгопазител в Магнаурската школа и монахът Павел в Преславския книжовен център. И още колко знайни и незнайни монаси и учени в Охрид, Плиска или Търновград, в манастири или скитове са преписвали, съставяли и съхранявали българската книга. Тези народни традиции продължават в годините на тежко робство, в годините на Възраждането и след Освобождението. Ярък показател за преклонението на българина пред книгата, общочовешкия символ на знанието и мъдростта, е учредяването на Народната библиотека в току-що освободена България.

Българската комунистическа партия и социалистическата държава, като отчитат мястото и значението на библиотеките за решаването на идеологическите, политиковъзпитателните, научните, стопанско-производствените и културните задачи, полагат непрестанни грижи за подобряване дейността им. Под влиянието на априлския полъх партийната и държавната политика за развитието на библиотечната система придобиха конкретна насоченост — работата на библиотеките се приведе в съответствие с динамично развиващите се потребности на обществото. Постепенно библиотеките се превърнаха в средища на актуална информация в помощ на научно-техническия прогрес, на културното развитие и на интелектуализацията на всички сфери на нашия живот.

С априлски грижи и внимание беше обградена и Народната библиотека «Кирил и Методий». Само за няколко десетилетия тя израсна като първостепенен културен институт, който с ленинско виждане за ролята на книгата активно се включи в изграждането на социалистическа България. «Народната библиотека за нас, българите, е стожер на нашето книжовно богатство, защото от създаването си до днес, въпреки превратностите на историята ни, тя не допусна разпиляването на най-ценните и автентични български документи, съхрани цялата печатна продукция на нацията и превърна събирателската дейност в научнообоснован процес»(1), който се извършва и днес, ще продължи и в бъдеще.

По различни причини — мрачните столетия на османско владичество, национални бедствия, войни, бомбардировки, наводнения, равнодушие на капиталистическата държава, липса на складови помещения, пренасяне на фондовете от едно място на друго, както и нехайното отношение на някои ползуватели, една голяма част от книжовното имущество на Народната библиотека е в тежко състояние, с разрушена хартия, трудно разчитаем текст или най-общо казано пред «загиване».

Това състояние на фондовете породи нови проблеми пред Народната библиотека, свързани с възстановяването на писмените паметници на културата. За да се гарантира опазването на събраното с много труд народно писмено богатство за идните поколения, бяха организирани система от мерки за реставриране, дезинфекциране, поддържане на определен хигиенен минимум и репродуциране на застрашените от загиване издания. Така от 1956 г. в Народната библиотека се слага началото на консервационно-реставрационната дейност, като част от общите мерки за опазването на библиотечното имущество.

По същество консервацията и реставрацията на писмените материали обхваща проблемите, свързани с превантивните или възстановителните мерки за запазването и доближаването на обектите до началното им състояние. Но за да се приложат възстановителните процеси в една или друга степен, е необходимо да се познават същностните изменения на материалите, изграждащи книжното тяло при дълготрайното им съхранение, да се преустанови действието на разрушителните фактори, предизвикващи ускореното стареене на хартията и мастилата и да се разкрият надеждни способи и методи на реставрация. Така формулирана основната задача на лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» е неделима и съставна част от целите на научната дисциплина «Консервация и реставрация на културни ценности», заела вече твърдо своето място в науката и културата.

Консервацията и реставрацията през последните десетилетия преживя бързо развитие и от тясно занаятчийство се превърна в научна дисциплина с определени цели, задачи и методология(2). Многобройните проблеми на тази сравнително млада научна дисциплина днес заангажират вниманието на различни по образование специалисти, които разработват теоретическите постановки на всеки реставрационен процес(3). В това отношение значима е работата на Лабораторията за реставрация при Народната библиотека, която в продължение на тридесет априлски години натрупа собствен опит в реставрирането на писмените материали, учейки се от работата на различни реставрационни центрове. На преден план в това отношение би следвало да се посочи тясното сътрудничество със Съветския съюз, респективно с отделенията за реставрация при Държавната библиотека «B. И. Ленин» и Държавната публична библиотека «Салтиков-Шчедрин» — Ленинград.

Проблемите — как да се съхранява книжовното богатство, достигнало до наши дни, как да се предпазят настоящите и бъдещите публикации от процесите на естественото стареене, протичащи в органичната материя независимо от нашето желание, са твърде актуални и бележат тенденции към разширяване както по значимост, така и по обем. С острота се проявява необходимостта от разкриване на същностните процеси на естествената деструкция на хартията, лепилата, кожата, пергамента, на мастилата, тушовете или пастите за машинописни ленти или индига. Със сериозност се изправят въпросите, свързани с определянето на най-благоприятните условия на съхранение на библиотечните фондове, и средствата за възстановяване на загубените физикохимични качества на хартията при употребата на безвредни стабилизационни вещества и механизацията на възстановителните процеси. По тези причини пред реставраторите стоят трудни и отговорни задачи. Всяка нанесена повреда на книжовен писмен паметник на културата е не само материална загуба, като архивна или библиотечна единица, а загуба с огромно историческо, научно, културно, етично и социално значение.

Като се ръководим от тези съображения, настоящото изследване си поставя следните задачи:

Да се изяснят в консервационен аспект причините за разрушаване на библиотечните фондове в зависимост от микроклиматичните фактори и материалната основа на книгата, като единство на писмени знаци, фиксирани върху материален носител — хартия, мастила, илюстрация и подвързия.

Да се изложат теоретично проблемите, свързани с избора на подходяща технология на консервация и реставрация, с оглед прилагане на индивидуален подход за всеки обект на реставрация и запазване на материалната им същност, автентичност и художествено въздействие.

Да обобщи и популяризира научните и практическите постижения на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий», получени на основата на собствени проучвания, или внедрения в практиката чуждестранен опит.

Да набележи перспективите за бъдещето развитие на реставрационно-консервационната дейност на Народната библиотека «Кирил и Методий», а косвено и за онези институции, които съхраняват ценни документи.

Материалът е изложен в пет глави.

В първата глава се прави кратък преглед на развитието на консервацията и реставрацията на писмените материали, на книгата. По-обстойно е разгледано развитието на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека.

Втората глава е посветена на материалите за писане — папирус, пергамент, на мастилата, моливите и пишещите пасти за индига и машинописни ленти. Посочени са в технологически аспекти начините на приготовление и композиционният им състав. Този преглед се прави с цел — при определянето на реставрационно-консервационните процедури да се изхожда винаги от индивидуалните качества и свойства на реставрирания обект. Посочени са и елементите на книгата, приети в реставрационната практика.

Третата глава разглежда причините за разрушаването на библиотечните фондове, т. е. хартията. В консервационен аспект са разгледани причините, протичащи в резултат на закономерните процеси на естественото стареене на органичната материя (на хартията), вложена като суровинен материал при производството й. Проследени са измененията, които протичат под влияние на околната среда — физикохимични деструкционни процеси, развиващи се в по-силна или по-слаба степен под влиянието на температурата, влажността, светлината, атмосферните газове и механичната натовареност. За първи път у нас се прави опит да се конкретизират изисквания за съхранение в консервационен аспект, валиден за библиотеките. По-особено внимание е обърнато на биологичните фактори на разрушение — видовете плесенни гъбички и насекоми. Препоръчват се начини и средства за борба с тях.

Четвъртата глава е посветена на въпросите, свързани с предварително изследване на материалите, постъпващи за реставрация — подготовката на реставрационно-консервационните протоколи, визуалния оглед на всеки документ преди реставрация, провеждането на биоекспертизи, определяне на киселинността на хартията и мастилата, влакнестия състав и техниката на работата (въз основа на обобщени и приети методи за изследване в химико-технологични институти, стандарти, приложими в областта на реставрацията).

В петата глава са разгледани реставрационно-консервационните процедури — неутрализация на хартията, водна обработка, избелване, укрепване и методите на реставрация.

В края на изследването е посочена ползуваната литература. Под линия са посочени сведенията и данните от ползуваните литературни източници. Илюстративният материал е направен предимно в Лабораторията за реставрация при Народната библиотека от сътрудници на Фотолабораторията на библиотеката — Снежана Мухлева и Георги Александров.

Предлаганият на читателя труд е пръв опит у нас да се поставят и изяснят комплексно проблемите на консервацията и реставрацията на библиотечните фондове. Приносният характер се състои в това, че се посочват най-приемливите средства и начини за възстановяване на ценна ръкописна книжнина и печатна продукция. Това е постигнато чрез обобщаване на литературни данни, на лични контакти с реставратори от чуждестранни реставрационни центрове и главно въз основа на собствени изследвания и практически резултати, получени в Лабораторията за консервация и реставрация в Народната библиотека «Кирил и Методий».

Глава първа: Общи понятия за развитието на консервацията и реставрацията

В нашата страна библиотеките са културни институти, които имат за задача да комплектуват, съхраняват и предоставят за ползуване книжовните ценности на своя народ. «Не можем да си представим напредъка в науката и производството, комунистическото възпитание на строителите на развитото социалистическо общество и на младото поколение без активната дейност на българските библиотеки»(4). Книжовните сбирки на библиотеките са неизчерпаеми интелектуални и духовни ресурси — пламтящи светилници на знания, наука и култура. Развитието на социалистическото общество поставя нови изисквания и пред библиотечните работници — за усъвършенствуване работата на библиотеките като идеологически, културно-просветни и научноинформационни центрове, но наред с тези сериозни и отговорни задачи пред тях с пълна сила се изявяват и традиционните задачи по съхранението и опазването на събраните фондове. Ако ползуването на библиотечните фондове през миналия век е било ограничено, то още в началото на настоящото столетие настъпват резки изменения както по отношение на читателските посещения, така и по отношение на количествения прираст на постъпващата печатна продукция.

Впрочем грижите по опазването и съхранението на книгата са дълголетни, датират от древността, т. е. те са толкова стари, колкото и самото писмо. Достатъчно е да си припомним сведенията, достигнали до нас за изграждането на древните библиотеки, например в Пергам и Ефес(5) — сгради с просторни, обърнати на изток зали за четене и съхранение на фондовете, с циркулация на въздух между двойни стени и галерийни междини, читални зали и складови помещения, обзавеждани с мебели от кедрово и абаносово дърво и специален режим за ползуване на всяка книга. И така са изминали векове на преклонение и особена грижа за нея, книгата, съхранила в себе си мъдростта на общочовешката мисъл.

За консервацията и реставрацията на фондовете на библиотеките започва да се мисли едва в края на XIX столетие и началото на XX век, тогава, когато се създават необходимите предпоставки за нейното развитие. Ако работата на библиотеките в края на миналото столетие съществено не се е отличавала от работата на музеите и сравнително малко на брой читатели са ползували фондовете им, то в началото на настоящето столетие те започват активно да помагат развитието на науката и културата — играят немаловажната роля за сформирането и изграждането на интелигенцията и духовния напредък. В това отношение значително е мястото на Народната библиотека, която като културен институт още от самото си учредяване поема тежкото бреме в съкратени срокове да издири, да обработи, да предостави за ползуване и да запази за поколенията събраната книжовна продукция. В изпълнение на тези изключително важни задачи ползуването на фондовете е активно, което наред с всичко положително води и до механично износване на хартията.

Съществена предпоставка за развитието на консервацията на книгата и хартията е буйният растеж на издателската, полиграфическата и целулозно-хартиената промишленост. Напредъкът в издателската и полиграфическата промишленост води до натрупването на огромни масиви от книги в отделните библиотеки, интензивното развитие на хартиената промишленост обаче е съпроводено с влошаване качеството на произвежданата хартия. Настъпват съществени изменения в композиционния състав на хартията и в модернизацията на производствените процеси. От друга страна, мощният подем и индустриализацията във всички сфери на производството води до замърсяване на околната среда и до изменения в чистотата на въздуха. Традиционните условия на съхранение в библиотеките се нарушават. Книгохранилищата стават тесни, претъпкани, т. е. създават се условия за засилване процесите на стареене на хартията и съставките на книгата, като цяло, и за нетното механическо и химическо износване.

При еднакви условия в едни и същи складови помещения се съхраняват ръкописно-документални материали: български и чуждоезични ръкописи, документи от XVII до XX век, старопечатни книги, редки и ценни издания, портрети, снимки, картографски и други материали. Част от тях са изписани и отпечатани на здрава хартия, произведена по ръчен способ от текстилна макулатура. При същите условия са поставени и книги, периодични издания, отпечатани на хартия от текстилна полумаса, но съдържащи нови проклейващи вещества, пълнители и избелители. Печатните издания от този период почти повсеместно се намират в критично състояние поради съществуващата и изявена несъвместимост между стария композиционен състав на хартията и нововъведената технология в хартиеното производство. В складовите помещения се намират издания, отпечатани на хартия, произведена от дървесина във вид на химически преработен продукт — целулоза, чиято дълготрайност в сравнение с хартията, произведена по ръчен способ, е снижена. Накрая трябва да се отбележи, че в книгохранилищата на библиотеките се комплектуват книги и периодични издания, хартията на които е от чисто дървесна маса — вестникарска хартия, която се характеризира с незначителна здравина и не е предназначена за дълготрайно съхранение.

Това многообразие на фондовете, съдържащи различни по състав и дълготрайност хартии, активното читателско ползуване и многократната обръщаемост на книгите, както и липсата на диференцирано съхранение създават реална опасност от засилване на разрушителните процеси на библиотечните фондове и ръкописно-документалните материали.

Условно развитието на консервацията и реставрацията на писмените материали може да бъде разделено на два периода. Първият период обхваща времето от XIX в. до средата на XX столетие. Характерен е със своето емпирично развитие. Консервацията и реставрацията не се обляга на науката, не са установени ясно целите и задачите й. Това е период на занаятчийство и тесен практицизъм, строго се пазят в тайна начините и средствата на възстановяване. По онова време не са определени границите на допустимото вмешателство при извършването на възстановителните процедури върху обектите. По тези причини твърде често вместо подобрение на състоянието на отделните ценни материали след реставрация се засилвали процесите на разрушение на хартията, изчезвали изписаните с мастила текстове. В отделни случаи неправилните подходи на реставрация са водели до пълното унищожаване на ценни уникати(6).

Към края на ХVIII и началото на XIX век по запазването на ценната книжнина, събрана в обществени или частни колекции и библиотеки, се привличат на работа някои видни учени. Така например в 1871 г. всеизвестният и всепризнатият Д. И. Менделеев работи върху създаване на устойчиви и неразтворими мастила за нуждите на императорската библиотека в Санкт-Петербург(7).

През втория етап се слагат основите на научната консервация и реставрация. От тясното занаятчийство и «кустарничество» постепенно се преминава към реставрационна и консервационна дейност с обосновани методи и средства за възстановяване на разрушените оригинали. Това е периодът, когато с реставрация започват да се занимават специалисти — художници, химици, биолози, физиолози и др. Те заимствуват методите и средствата на химията и биохимията на художествената техника и физика, на климатологията, музейното дело, историята и т. н. и оформят практически методологията на консервацията и реставрацията като наука.

Основата на консервацията като проблематика на библиотеките за първи път се поставя на Международната конференция на библиотечните работници, в Сент Гал — Франция през 1898 г. По същото това време в Германия е и първата лаборатория за консервация и реставрация на музейни сбирки, в това число и на хартия, от д-р Фридрих Ратган. За няколко години работата на лабораторията се утвърждава в пределите на страната и по нейно подобие се основават реставрационни ателиета в някои големи музеи в Мюнхен, Копенхаген, Атина, а след Първата световна война и в Лондон, Италия, Испания и други страни(8).

Едновременно с развитието на реставрационно-консервационната работа в Западна Европа в дореволюционна Русия групи от художници извършват възстановителна работа в Ермитажа, т. е. извършват практическа реставрация на ценни паметници на културата — живопис, стенопис, дърво, хартия и др. През 1918 г. в младата съветска държава е обнародван декрет за опазване на библиотечните фондове и архивите(9). Декретът е подписан от председателя на Съвета на народните комисари — Владимир Илич Ленин. Този забележителен акт е от изключително значение за осъществяване на новите задачи на библиотеките в Съветския съюз по запазването хигиената и реставрацията на книжовните фондове. През тридесетте години започва активното изграждане на реставрационни ателиета, в които практически се реставрира и опазва народното богатство от унищожение и безвъзвратно загубване. Създават се реставрационни ателиета в Главно управление на архивите, в Академията на науките на СССР, в Държавната библиотека «В. И. Ленин» и Публичната библиотека «Салтиков-Шчедрин» — Ленинград и др. Тази дейност днес е широко развита и поставена на научна основа.

Може ли да се говори за извършване на реставрация и консервация на книгата у нас в миналото? На този въпрос е трудно да се даде изчерпателен отговор, но трябва да се отговори положително и то в два аспекта: като събирателска дейност, която не е обект на настоящето изследване и като реставрация, т. е. извършване на тъй наречените «поправки» на книгите.

Многобройни са ръкописните или печатните книги, достигнали до нас с различни видове «поправки» или както се е наричало в рилските книговезки работилници още в ХVIII век «подновяване» на старите книги(10). Това са възстановителни работи, извършени по укрепването на металните обкови на ръкописите, на кожените подвързии, подлепване на ъгли и странични бели полета, дописване или преписване на текстове, монтиране на стари страници върху рамка от нова хартия, изписване на липсващи думи, подсилване на връзките на книжното тяло с подвързията, изработване на нови застежки и закопчалки и др. Тази възстановителна работа е извършвана от неизвестни радетели на българската книжнина. Почеркът на работата при провеждането на «подновяването» на книгите е различен. Различни са и ползуваните материали — хартии, лепила, кожи, конци и др., но подбудите са едни и същи — родолюбие и чувство за патриотичен дълг.

При бегъл преглед на публикации, свързани с историята на Народната библиотека «Кирил и Методий»(11) е отразено не само развитието й като библиотека, но ce разкрива ясно и картината на съхранението на фондовете. Откроява се тежкият път на книгата, която споделя съдбата на неустроената в продължение на десетки години библиотека. За хранилища и складове служат мазета, тавани, бункери, подстълбищни и подпрозоречни ниши. Липсват елементарни условия за нормално опазване на фондовете. Към това се притурят войни, бедствия, бомбардировки... Новата сграда и новото книгохранилище идват едва след Деветосептемврийската революция. Носещи в себе си наченките на едно започнало заболяване, събраните фондове продължават да се разрушават. При това най-обезпокоително е състоянието на ръкописно-документалните сбирки — ръкописи, старопечатни книги и архивни документи. Започват опити за устройство на дезинфекционна(12) дейност в библиотеката. Настойчиво се правят предложения за създаване на Химическа лаборатория, чиято задача се определя като нов вид дейност — възстановяване на застрашените от загиване книжовни богатства. Като следствие идва решението(13) на Министерството на културата за назначаването на един химик, който да организира реставрационно-консервационната работа в Народната библиотека.

Такa наред с традиционните библиотечни дейности, съществуващи още от миналото, в библиотеката се създава и отделът за консервация и реставрация на писмени материали, рожба на социалистическа България. Без основа за работа, и без опит и традиции в тази нова за страната дейност, без ясна представа за същността и мащабите на задачите започва консервацията и реставрацията на библиотечните фондове, от която се очаква много. Първите насоки за работа идват от литературни източници и от започналата полезна преписка с Държавната библиотека на СССР «В. И. Ленин». От тяхна страна следват указания за работа, пратки с реставрационна (прозрачна) хартия, снимки, схеми за илюстрация на реставрационни процеси, обмяна на опит и обучение на реставратори и др.

Началните стъпки на лабораторията започват с преглед на фонда и хигиенизиране на книгохранилището. Със саморъчно направени психрометри ежедневно се регистрират температурно-влажностните условия в книгохранилището. Правят се опити за смекчаване на условията на съхранение — чрез химикали, хигроскопични вещества, проветряване и др. Въвежда се целодневно почистване и дезинфекционни процедури.

Предприема се и преглед на най-ценните сбирки в Ръкописно-документалния център — архивните фондове на Ботев, Левски, Раковски, БРЦК и др. Правят се началните стъпки на класическата реставрация. През 1960 г. се въвежда метода на листоотливане, малко по-късно методът на ламинация, а през настоящата година и методът за разцепване на хартия.

Дълъг е списъкът от реставрираните материали в лабораторията. Между тях можем да посочим «Елински апостол» — най-старият от преведените апостолски книги; «Добрейшово евангелие» от ХIII век; «Сборник от 16 слова на Григорий Богослов» — XIV век; «Протопопински дамаскин» от XVII век; «История славяноболгарская», Софрониев препис от 1765 г.; «Поп Пунчов сборник» от 1796 г. И по-нататък следват архивите на БРЦК, на Левски, Ботев, Раковски, Географията на Идриси, а също и четвероевангелия, требници, празнични минеи, служебници, първите печатни книги, възрожденски периодичен печат и се стига до съвременната книга и вестниковия фонд.

И всяка постъпваща за реставрация книга е със своите специфични особености, т. е. комплекс от проблеми, обединяващи знания от различен характер — исторически, технологически, технически, художествени и др.

По тези причини реставрацията и консервацията на писмените материали днес не се разглежда като реставрация на хартия или пергамент, а като възстановителна дейност на уникално по своята същност произведение, съдържащо единството на писмени знаци фиксирани върху материален носител — хартия, мастила, илюстрация и художествени подвързии.

Ето защо първостепенната задача на Лабораторията за консервация и реставрация на писмените материали в настоящия етап от развитието й е — не механическото залепване на разкъсаните места на отделна страница, не възстановяване само на липсващите части от документите с нов материал, не реконструкция на книжното тяло, а стабилизация на материалната основа на книгата, за да бъдат прекратени по-нататъшните разрушителни процеси. Целта е физически те да се запазват за максимално дълго време.

Практически тази основна постановка в нашата работа се осъществява на три етапа: предварително проучване на обектите за консервация и реставрация, пряко реставрационно въздействие и профилактика, хигиенно съхранение при оптимален режим, изключващ влиянието на разрушителни фактори. Очевидно това тризначно единство трудно се постига, особено съчетаването на онези моменти, които са свързани със съхранението на фондовете в складовите помещения.

В работата на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека, «Кирил и Методий» са въведени общоприетите методи на реставрация, прилагани в сродни по дейност чуждестранни лаборатории, ателиета и институти. В качеството на стандартизиран метод в световен мащаб все още господствува класическия способ на реставрация. Този метод много успешно и при високо качество на работа се прилага и при нас. Със своите положителни и отрицателни страни той се основава на ползуването на прозрачни материали — японска хартия, копринени воали и синтетични полимери, които укрепват и гарантират дълготрайността на хартията и документите. Добре разработен теоретически и практически е полумеханизираният (а в края на тази година ще бъде напълно автоматизиран) способ на листоотливане, ламинацията (топла, полутопла, студена) и разцепването на хартията.

Провежда се изследователска работа по подбора и използуването на нови високомолекулни съединения за укрепване и стабилизация на остарялата и силно чуплива хартия. Стабилизацията на хартията със синтетични и природни полимери е съпроводена с образуване на свръхустойчиви съединения, които й придават нови качества. Най-важните въпроси на научноизследователската работа в областта на консервацията и реставрацията на хартията са свързани с частичната или масовата неутрализация на киселинността на хартията, с отстраняването на различните видове замърсявания или петна, повърхностното укрепване на багрилата, пигментите или мастилата, премахването на опасността от запрашване и излющване на миниатюрната живопис в ръкописите, осъществяването на избелителните процеси и др. Разработват се оптимални методи и средства за омекотяване или възвръщане еластичността на пергаментите, за отстраняване на деформациите и различните видове дефекти, възникнали върху кожата или пергамента по време на продължителното им съхранение. Биологичните въпроси, свързани с опазването на библиотечните фондове, са също от значение. Те могат да се категоризират като отделен клон от реставрационната наука — ентомология и микология на книгохранилищата. Тези проблеми се отличават със собствени методологии на изследване и борба с вредителите — дезинфекция и дезинсекция.

По този начин научноизследователската работа в областта на консервацията и реставрацията на писмените материали се коригира и направлява от практическите потребности на библиотеките, архивите и музеите. Това единство на теорията и практиката е основната предпоставка, която осигурява правилни постановки при провеждане на консервационно-реставрационните процеси или определени методи на реставрация за всеки конкретен случай, за всеки вид писмен материал.

Грижите за опазването, консервацията и реставрацията на библиотечните фондове с всеки изминат ден нарастват. В световен мащаб библиотечните работници са обезпокоени от масовото разрушение на хартията и от загиването на милиони томове книги. Това е причината, която наложи въпросите на превантивната защита на библиотечните фондове да се разгледат и на заседания на ИФЛА. Съветът на директорите на националните библиотеки разгледа състоянието на библиотечните фондове и тяхната консервация на пленарни заседания (септември 1981 г. и май 1982 г. в Манила и Отава) бе приета система от решения със спешен или по-дълъг срок за изпълнение, чиито най-главни моменти са:

— създаване на оптимални условия за съхранението на книжните фондове на библиотеките, въвеждане на профилактични консервационни мерки по дезинфекцията и неутрализацията на хартията, поддържане на оптимален микроклимат, хигиенен и санитарен режим и засилване на пожарната безопасност на книгохранилищата;

— активна реставрация на библиотечните фондове с национална и международна значимост, на редките и ценните книги, носещи за поколенията ценна информация;

— организация на бъдещото опазване на духовните ценности, съдържащи се в книгите с физически остаряла хартия, чрез широки програми за микрофилмиране с цел те да бъдат активно ползвани и съхранявани.

Разбира се, като отчитаме постиженията в областта на консервацията и реставрацията на писмените материали, не бива да се създава впечатление, че в пълнота всички консервационно-реставрационни проблеми са изчерпани. Предстоят ни нови и сериозни задачи за пълно съчетаване и комплексен подход в проучвателната и практическата дейност. Това означава да се разнообразят средствата и методите на реставрация и да се повишава производителността на труда. Не на последно място стоят въпросите за технизацията на отделните реставрационни процеси и непрекъснатата квалификация на кадрите.

Глава втора: Материали за писане

За разлика от живото слово писмеността се фиксира посредством установени писмени знаци върху даден материал за писане. По този начин писмените знаци, т. е. буквите и материалът, с които те са записани и върху които са фиксирани, са органически свързани и неделими. Когато се унищожи основата за писане, изчезва записаната мисъл и обратно — когато изчезне текстът, материалният носител на писмото губи своето културно, историческо или научно значение. В такъв случай консервационната намеса е насочена към запазване на писмения паметник в неговото единство, заложено още при изготвянето му.

Списъкът на материалите за писане, използувани от далечното минало до наши дни, е твърде дълъг. По този повод Петко Славейков отбелязва — «пишели на плинти (тухли), черепици, черепундии и още на каменни плочи, сетне на рудни плочи, на слонова кост, на дървени кори и листове»(14).

Известно е, че най-широко разпространение като материал за писане са получили папирусът, пергаментът и хартията, а изписването на текста е извършвано с тушове и мастила.

Папирус

Папирусът като материал за писане започва да се употребява още 3000 години преди новата ера. Широко разпространение получава в Египет и средиземноморските страни. Начинът на приготовлението е описан от гръцкия учен Теофраст (371–286 г. пр. н. е.) и римския писател Плиний Старий (23–79 г.)(15). Произвеждал се е от блатното растение Cyperys papirus, растящо по делтата на река Нил.

По описание на Плиний Старий приготовлението на папируса се е състояло от няколко последователни операции. Най-напред стеблото нa растението се нарязвало по дължина на определени ивици. За най-доброкачествения папирус нарязването на лентите се правело така, че всяка лента да има широчина точно 13 пръста. Папируси, които били с по-лошо качество, се правели от ленти с широчина 6 пръста. Нарязаните ленти се нареждали върху мокра гладка дъсчена повърхност и плътно се доближавали една до друга. Върху тях се нареждал следващият слой ленти, но в перпендикулярно положение по отношение на първите. Така наредените една върху друга растителни ивици се притискали, при което от растението се отделял сок, чрез който отделните ленти се слепвали в цялостен лист. Изсъхналите листове от папирус старателно се изглаждали с дървени или кокалени пръчици. Отделните листове от папирус се слепвали, докато се образува лист за писане с желана дължина. Дължината на достигналите до нас папирусови свитъци е различна — от 2 до 10 метра, а понякога и повече. За залепването на папируса древните египтяни ползували лепило, приготвяно от брашно, кипяща вода и оцет.

Текстът се изписвал върху папируса по широчина във вид на колонки върху онази част от листа, съответстваща на външната част на растението. Обикновено папирусите са се употребявали еднократно, но съществуват и такива, чиито текст е бил изтриван и изписван с ново писмо. За да бъдат по-лесно разгъвани и четени дългите няколко метра свитъци, в началото и в края на всеки свитък били прикрепяни дървени или кокалени летвички или пластинки.

Папирусът като материал за писане се е ползувал до края на VIII век. Във фондовете на Народната библиотека «Кирил и Методий» няма ръкописи, изписани върху папирус.

Пергамент

Друг широко разпространен материал за писане, използуван от VIII век до втората половина на XIV век, е пергаментът. Според преданието «за да се умножат по брой ръкописите в Александрийската библиотека и да надмине по ученолюбие пергамския цар Евмений, египетският властелин Птоломей II забранил да се изнася папирус в други страни»(16). Тази забрана станала причина да влезе в употреба в малоазийския град-държава Пергам новият писмен материал — пергаментът, който господствувал повече от десет века. Наименованието си получава от името на гр. Пергам, но не поради това, че произвеждането му започва от този град, а защото точно там се произвеждал висококачествен, бял и фин пергамент. В началните години този писмен материал се наричал дифтера (гр.) или мембрана (лат.). По-късно е получил и други имена: pergamene diphtera (гр.), carta pergamena (лат.), carta membranacae (италиански) и др.

Пергаментът се е изработвал от кожи на овни, кози, телета, антилопи, сърни, зайци и друга видове животни. Предпочитали са се по-едри животни, тъй като от тяхната кожа са се получавали по-големи листове за писане. Пергаментът, като основа за нанасяне на текст, се е ползувал във вид на свитъци, а по-късно във форма на тетрадка, на кодекс и на книга.

Технологията на приготовление на пергамента се е състояла в освобождаването на животинската кожа от космената покривка и мастната тъкан чрез специална обработка с разтвори на гасена вар и пепел, отстранявала се също и месестата част на кожата.

Полученият «цепеняк» се изсушавал на въздуха, като се опъвал на дървена рамка. Следвали операции за гланциране посредством ръчната обработка на кожата с помощта на камък, кост или пемза. Окончателната обработка на пергамента зависела от изискванията и предназначенията. Ако е бил нужен бял и безупречен материал за писане, изсъхналата кожа се е подлагала на допълнителна обработка — допълнително избелване и обезмасляване с варна вода. Когато се е приготовлявал пергамент за миниатюри, кожата се е дообработвала с помощта на талк(17).

На всеки пергаментов лист могат да се различат две части — лицева (гладка) и опакова грубо зърнеста страна. Поради високите цени на пергамента и поради отличната му здравина, средновековните книжовници са го използували многократно.

Свойствата на пергамента — здравина, белота, еластичност, дълготрайност се дължат преди всичко на високата алкалност, създадена при обработката, която здраво се задържа в кожата и представлява бариера за разпадане на органичните вещества. Пергаментът е силно хигроскопичен и може да адсорбира неограничено количество вода. Например при относителна влажност 40% пергаментът поема влага от въздуха до 10% от сухото си тегло. При увеличаване на относителната влажност на въздуха от 40% на 80% поетата влага вече надвишава 30%. Адсорбацията и десорбацията на влага, които при неподходящи условия на съхранение представляват ежедневни явления, причиняват силни повреди на всички писмени материали, изписани на пергаментна основа. Повредите са изразени в по-слаби или силни деформации, втвърдяване, изсъхване, увеличаване на чупливостта, нагъване и набъбване. Мастилата, пигментите и багрилата, използувани за написване и рисуване на букви, заглавки, винетки и миниатюри, започват да избледняват, да се лющят и разпрашават. Изброените свойства на пергамента се определят от основната съставна част на кожата — колагена, който спада към нишковидните белтъчни вещества. Установено е, че макромолекулата на колагена има молекулно тегло около 100 000. Съдържа приблизително 1076 полипептидни връзки или 1077 аминокиселинни остатъци, в т. ч. около 95 от тях имат свободни аминогрупи в страничните вериги и около 77 карбоксилни групи. От голямо значение за пергамента е хидратационната влага. Тази влага се получава благодарение на диполния характер на водните молекули, които се свързват с многобройни водородни връзки с полярните връзки, намиращи се в страничните вериги на колагена. Хидратацията на колагена се получава в резултат на водородните връзки между Н и О на водните молекули и Н, О и N на групите — NH2, –СООН, –OH, –CO, –NH на пептидните връзки и други връзки на колагена.

При хидратация в белтъчната молекула се увеличава разстоянието между полярните вериги, а се намалява взаимодействието между главните вериги, и това води до снижение на здравината на колагеновите влакна. При отстраняване на хидратационната влага в колагена могат да настъпят необратими изменения. Причина за това е сближаването на веригите, при което се получават нови ковалентни връзки, които във взаимодействие с междувлакнестото вещество водят вероятно до денатуриране на белтъка, а оттук и до втвърдяване, водещо до начупване и разкъсване на пергаментния лист.

Във фондовете на Народната библиотека, «Кирил и Методий» се съхраняват ръкописи, изписани върху пергамент. Между тях като най-значими можем да посочим Енински апостол, Добрейшово евангелие, Банишко евангелие, Пирдопски апостол и др.

Хартия

Хартията е най-широко разпространения материал за писане. Изобретяването й се отнася към 105 г., когато в Китай Тсай Лун успял да отлее на копринена мрежа лист от растителни влакна. Дълго време производството на хартията се е пазело в тайна и тя се е ползувала само за декоративни цели.

Като материал за писане хартията започва да се употребява доста късно. Начинът на производството й започва да се разпространява от Китай едва през VIII век в Централна и Средна Азия, а от ХII век прониква в Европа — Испания, Италия, Франция, Русия и Германия. В този ранен период хартията се е добивала по ръчен способ, като за основен суровинен материал се употребявали растителни влакна от черница, бамбук, коноп, лен, памук и др.

Преломен момент в използуването на хартията е XV век, когато книгопечатането бързо се развива. Необходимостта от хартия рязко нараства, а производителните ръчни способи остават без съществени изменения. Едва във втората четвърт на ХVII век започва усъвършенствуването на хартиеното производство. В Холандия вече е изобретен рол (холендър), с помощта на който по механичен път се разбива влакнестият материал. Последвалият културен и научен напредък води до разширяване както на суровинната база за производство на хартия, така и до усъвършенствуване на технологията и метода на производство. Патентован е принципът за непрекъснато отливане на хартията, пусната е в ход първата промишлена машина, открит е начинът за механично преработване на дървесината във влакнест материал, подходящ за производство на хартия. Създадени са методи за получаване на целулоза от дървесина и едногодишни растения. Така в средата на XIX век големите ресурси от дървесина и нейната достъпност намаляват себестойността на хартията и разширяват употребата й.

Хартията представлява листове или ленти, състоящи се от целулозни влакна (дървесинна целулоза, дървесна маса, текстилна полумаса, макулатура, азбест, синтетични влакна и др.), пълнители, проклейки и оцветители с маса за 1 кв. м до 240 г. В този състав хартията се определя като поресто-капилярно тяло със своеобразен скелет от влакнести компоненти, достъпно за проникването на влага, въздух и мастила. Обикновено дължината на целулозните влакна в хартията достига от 1 до 2 мм, с диаметър 25 µm. Пространствата между влакнестия материал, наречени пори, частично са запълнени с пълнители, проклейващи вещества, въздух и влага. Отделните целулозни влакна са съединени помежду си чрез химични водородни връзки. Доказателство за наличието на това свързване е фактът, че когато се намокри хартията, тя губи механичната си здравина, докато при напояване с органични разтворители или масла, здравината й не се променя.

В настоящия момент в света се произвеждат около 600 вида хартии. Най-общо групирани те се разделят на хартии за писане и за печат (типографска, офсетова, тънка печатна хартия, вестникарска, картографска, хартия за дълбок печат, хромова хартия и др.). Съществува и една друга категория на така наречените луксозни видове хартии, които имат по-специално предназначение.

Свойствата и качествата на отделните видове хартия зависят от природата на растителните влакна, от обработката на влакната, композиционния състав на хартията (процентно съотношение на влакна, пълнители и проклейки), от технологиите на отливането и следващото дообработване. Или с други думи казано, свойствата на хартията следва да се определят от поведението на хартията в процесите на изписване или печатане за осигуряване висококачествено ръкописно писмо или отпечатък(18). Към свойствата на хартията се отнасят — нейната гладкост, еластичност, пластичност, всмукваща способност, здравина на повърхността, белота, прозрачност, механична якост, дебелина и маса. Изброените качества на хартията се контролират при производствени условия. Те оказват съществено влияние и при дългогодишното съхранение на ръкописната и печатната продукция, и при извършване на консервационно-реставрационни процедури. Гладкостта на хартията зависи от микрогеометрията на повърхността на листа, т. е. от релефа му, който от своя страна е в зависимост от композиционния състав и начините на производството. Съществуват два вида релеф на хартията — макро- и микрорелеф. Релефът се измерва с микроинтерферомери, които чертаят върху повърхността на листа профилограми. В процесите на съхранение и реставрация често гладкостта на хартията се нарушава под въздействието на различни физикохимични и микроклиматични фактори.

Свойството на хартията да изменя своята форма и размер под определено въздействие, както и способността й за възстановяване на първоначалното състояние след прекратяване на напрежението, се нарича еластичност. Деформационните промени в хартията са пропорционални на приложеното въздействие. Те възникват постепенно и в същата зависимост се отстраняват. Понякога обаче хартията се деформира трайно, като запазва получените изменения и след прекратяване на въздействието. Това свойство е прието да се нарича пластичност на хартията. Оттук произтича правилото; съхранението и консервацията на ценните писмени материали да се осъществява при режим, който да гарантира опазване без еластични или пластични промени в хартията.

Основен компонент на хартията, както е известно, е целулозата. Тя е гъвкав, високоеластичен естествен полимер, който практически няма остатъчна деформация, а само прекалено забавени еластични изменения. По тези причини съществуват различия в отделните видове хартии. Така хартията, произведена без пълнители, се поддава на забавени еластични промени. При голямо напрежение (натиск) или силно странично въздействие в хартията настъпват разкъсвания между отделните влакна. Това явление е съпроводено с остатъчни пластични изменения, които са необратими и трайни.

При прекалено овлажняване на хартията целулозните влакна се отделят помежду си от тънък слой вода и силите на връзките между отделните влакна отслабват, и цялата макро- и микропореста структура на хартията придобива подвижност. В тези случаи също се наблюдава силна деформация, но не поради разкъсване на целулозните влакна, а поради извличане на влакнести компоненти от структурата на хартията.

Хартии, които съдържат голямо количество пълнители, също показват остатъчни изменения, проявени вследствие на преместване или плъзгане между отделните дисперсни системи на пълнителите и влакнестите компоненти.

Всяка хартия съдържа известно количество влажност, т. е. има ясно изразена хигроскопичност. Различаваме химическа, адсорбционна и структурна влажност. Химическата влага е свързана с целулозните влакна с помощта на водородни връзки. Адсорбционната влага обвива целулозните влакна с мономолекулен слой, а структурната влага се кондензира в порите и капилярите на хартията или също обвива целулозните влакна в тънък слой. При нормални температурни условия — температура 18–20°С и относителна влажност на въздуха 50–60%, хартията съдържа химическа и адсорбционна влажност до 7%. При съхранение в условията на висока относителна влажност вече се появява и структурна влажност, която представлява опасност и води до биологическа или химическа корозия на хартията.

Друго важно свойство на хартията е нейната всмукваща способност. Тя е в пряка зависимост от наличието на макро- или микропори в структурата на хартиения лист. Макропорите са относително големи пространства между влакната на целулозата и са запълнени с влага и въздух. Микропорите са капилярите в хартията, т. е. най-малките пространства с неправилна форма, пронизващи покривния слой на хартията, образувани между пълнителите и стените на целулозните влакна. Впрочем, капиляри пронизват и самите влакна. Всички хартии с неголяма обемна маса и малко уплътнение, например вестникарската, са макропорести. Те всмукват течностите, адсорбирайки ги със силно развитата си вътрешна повърхност. С цялата повърхност те всмукват и въздушната влажност. Хартиите с микропореста структура, например хромовата, добре поемат течности и влага поради добре развитата си вътрешна повърхност, но вече под действие на съществуващо капилярно налягане. По тези причини консервацията на писмените фондове би следвало да се осъществява диференцирано с оглед на структурата на хартията.

Основен компонент на хартията е целулозата (от лат. cellula — клетка). Тя е влакнесто вещество от органичен произход Има широко разпространение в природата и представлява градивната тъкан на всички растения. Съдържанието на целулоза в отделните видове дървесина е приблизително около 50%. Изключение в това отношение правят памук, лен, коноп, в чийто влакнест състав съдържанието на целулоза е от 93–100%. Дървесината на растителните видове съдържа още хемицелулоза, лигнин, смоли и минерални вещества, образуващи пепел при изгарянето й.

Целулозните влакна притежават много ценни физични свойства — белота, гъвкавост, еластичност и механична здравина. При механичен натиск имат способност да променят формата си, без да се разрушават. Издържат на нагряване до 150°С. При по-високи температури в целулозата настъпват процеси на деполимеризация, вследствие на което физикомеханичните показатели снижават своите стойности, а от 270°С настъпват процесите на термичното разпадане. Целулозата не се разтваря във вода и в органични разтворители. Разтворима е във CS2 и реактива на Швайцер [Cu(NH3)4] .(ОН)2.

Всяко целулозно влакно представлява една клетка, чиято обвивка се състои предимно от полизахаридна целулоза. Структурата на обвивката на целулозната клетка в анатомично отношение е сложна, има фибрилен строеж. Фибрилите са нишкообразни елементарни влакна, т. е. групи целулозни молекули, здраво съединени помежду си с водородни връзки с дължина от 50 до 100µm и диаметър 25µm.

В химическо отношение целулозата е високо молекулно съединение, което се отнася към групата на полизахаридите. Макромолекулата на целулозата е построена от многократно повтарящи се структурни звена — остатъци на b-гликоза (С6Н10О5)n. Числото n или коефициентът на полимеризация (СП), показва колко пъти структурното звено се повтаря в макромолекулата на целулозата и характеризира дължината на молекулната верига и молекулната й маса. Коефициентът на полимеризация на целулозите с различен произход не е еднакъв. Например за дървесинната целулоза той е равен на 3000, за памучната — 12 000, за ленената — 36 000.

Връзката между отделните структурни звена се осъществява чрез един глюкозид — кислороден мост на първи въглероден атом на единния глюкозид и кислородния атом при въглероден атом 4 на съседното ядро.

При хидролизата на целулозата, т. е. при нейното озахаряване под действието на вода и нагряване, в присъствието на катализатор (свръхконцентрирана солна киселина) може да се получи монозахаридна глюкоза.

От хидролизираната глюкоза чрез алкохолна ферментация по-нататък се получава етилов алкохол.

Всяко структурно звено на целулозната молекула има по три свободни хидроксилни групи. Поради това, независимо че целулозата има влакнест строеж, подобно на алкохолите е способна да образува прости и сложни естери, етери и алкилцелулоза. Вследствие наличието на хидроксилни групи в молекулата на целулозата възникват химични водородни връзки между молекулните вериги, които осигуряват образуването на техническо целулозно влакно и формирането на здрав лист хартия. Водородната връзка възниква между близко разположените хидроксилни групи на две съседни молекули целулоза. Известно е, че водородните връзки възникват между електроотрицателни елементи — кислород, азот, флуор и електронеутралните атоми на водорода, при условие че се намират на разстояние около 2А.

При продължително съхранение на хартията във вид на архивни материали или книги под действието на различни физикохимични фактори настъпват процеси на разграждане на целулозните макромолекули до нискомолекулни фракции и най-често до хидроцелулоза, която има ниска степен на полимеризация, повишена неустойчивост към водата и силно снижени якостни показатели. Когато целулозата в процеса на съхранение се окисли, получената оксицелулоза, в зависимост от степента на окисление, се променя до прахообразна маса. Целулозата е силно хигроскопично вещество, вследствие на което съдържа винаги определено количество вода. Това свойство на целулозните влакна също се дължи на хидроксилните групи, които се съдържат в молекулата й. Когато хартията е обкръжена от атмосфера, която съдържа водни пари, то тя ги абсорбира, докато настъпи равновесие в системата хартия — атмосфера. Абсорбацията на въздушната влага от целулозната макромолекула предизвиква набъбване на целулозните влакна, при което обемът й неколкократно се увеличава. Целулозата може да набъбне и под действието на някои алкални разтвори. Това нейно свойство има важно значение за производството на вискозни влакна, целофан, лакове, пластмаси и др.

Пълнителите са друг елементарен компонент на хартията. Те са вещества от минерален произход. Като пълнители в хартиената промишленост се използуват: каолин (бяла глина) Al2O3.2SiO2.2H2O, талк Mg3(Si4O10).OH (съединение от групата на силикатите), гипс CaSO4.2Н2O, бариев сулфат BaSO4 (бланфикс), титанов двуокис ТiO2, цинков окис ZnO и др.

Те влияят съществено върху свойствата на хартията — правят я равна, гладка, непрозрачна, пластична и капилярна. Ако хартията се изготвя от дървесна маса неизбелена целулоза, пълнителят повишава нейната степен на белота. Всяка хартия без пълнители има пори, диаметърът на които е равен почти на диаметъра на целулозните влакна, вследствие на което закрепването на мастилата върху хартията е лошо. Заедно с това обаче, пълнителите понижават до известна степен механичните качества на хартията, тъй като те представляват съществена пречка за образуване на водородни връзки между отделните целулозни влакна. Понякога чрез пълнителите се внасят и вредни съставки в хартията — например с недобре промит каолин се внася железен окис (Fe2O3), който впоследствие може да корозира хартиения лист.

В композиционния състав на хартията като съставка влизат и проклейващите вещества. Проклейването на хартията спомага за премахване на естествената хигроскопичност на целулозните влакна и й придава пригодност за писане и печат. Проклейването на хартията се е правело още в най-ранните стадии на производството й. То се е осъществявало чрез натопяване или намазване на всеки лист поотделно с проклейващи вещества.

Днес проклейването на хартията се извършва, като се въвеждат проклейките във влакнестата маса или като се нанасят повърхностно. С проклейващо действие се използуват следните вещества: колофон (абиетинова киселина) — С19Н29СООН, нишесте (природен полизахарид) — С6Н10О5, парафинова проклейка, меламиналдехидна проклейка, карбамидалдехидна проклейка, органосилициеви полимери, поливинилацетати, полиетиленамини и др.

В състава на хартията влиза също така и една голяма група вещества, която й придава специални качества. Това са различните видове консерванти, органични багрила и пигменти, глицерин, гликол, оптични избелители и др.

Средства за нанасяне на текст — мастила, машинописни ленти и моливи

Както вече бе отбелязано, веществен израз на писмеността са както материята, върху която се нанася текстът, така и мастилата; моливите и другите средства, с които се фиксира мисълта върху основата за писане.

При кратък обзор на мастилата от древността до наши дни(19) не е трудно да се установи, че разнообразието им е твърде голямо. Нещо повече, понякога даже един и същ документ или ръкопис са изписвани с няколко вида мастила, както по цвят, така и по състав.

Ето защо при реставрацията на различните видове писмени паметници на културата от особено значение е да се разпознават видовете мастила и да се знаят свойствата и качествата им. Това е основно изискване за реставраторите преди да се пристъпи към каквато и да е реставрационна обработка.

В най-общ смисъл мастилата са водни или спиртно-водни молекулни и колоидни разтвори на багрила, пигменти и свързватели, сравнително устойчиви на действието на светлината, въздуха и влагата със следния елементарен състав: течности (вода, спирт, вино, бира, оцет и органични разтворители); багрилни вещества (пигментни багрила); минерални соли (железен сулфат FeS04.7H2O (зелен камък), меден сулфат CuS04.5H2O, (син камък), железен нитрат Fe(NO3).9H2O, хромови съединения, бариеви соли и др.); минерални и органични киселини; сгъстители и пълнители (смоли, туткал, казеин, рибен клей, глюкоза, декстрин, захар, каолин, карбонати, алуминиеви съединения и др.); и консерванти (фенол, формалин, салицилови производни, оксалова и борна киселина и др.). Към някои мастила се прибавят така наречените сикативи, т. е. вещества, които под действието на кислорода от въздуха образуват филм след изписване на текста върху хартията.

Най-ранни са въгленните или така наречените «китайски» мастила, които са използувани още преди новата ера в Китай, Гърция и Рим. В композиционния им състав като основен багрещ компонент влизат саждите, получени от изгарянето на смолисти растения и масла в смес от клеообразни вещества — туткал, рибен клей, нишесте, казеин, арабска гума и др.

В миналото получената смес се е претривала през гъсти сита, след което се отпресовали овални и продълговати плочници и се изсушавали на въздуха. При ползуване изсъхналите таблети се разтваряли във вода.

Въгленните мастила притежават редица ценни качества — силен интензитет на цвета, висока светлоустойчивост и издръжливост на продължително съхранение. Наред с тези положителни качества следва да се отбележи тяхната силно изразена неустойчивост към влагата и водата. Изброените качества на въгленните мастила се дължат преди всичко на багрещата им съставка — саждите, които като пигмент и днес намират широко приложение. По своите физични свойства те са дребнозърнест, интензивно черен, светло устойчив пигмент, а по химичен състав са чист въглерод, получен при термичното разлагане на въглеводороди. По структура заемат средно положение между кристално и аморфно вещество, т. е. имат псевдо кристален строеж. Първичната им структура е образувана от множество безпорядъчно, но плътно опаковани отломки от кристалите на графита, а вторичната се състои от агломерата, чието образуване се дължи на много голямата ситнозърнестност и свързаната с нея силна адсорбционна активност.

От I век до XVIII век наред с въгленните мастила широко разпространение намират желязно-галовите мастила. Това са мастила, чието производство се е осъществявало от природни дъбилни вещества, железни соли, минерални киселини и природни смоли.

Основна съставка на дъбилните вещества е галовата киселина, известна още като шикалчена киселина.

Среща се като свободна киселина или под формата на танин, т. е. съединение с естерен характер. Галовата киселина и танинът са разтворими във вода и много добре се поглъщат от кожата. Под тяхно въздействие белтъчините на кожата коагулират необратимо, пресичат желатина, а с алкалоиди и оловни соли образуват неразтворими цветни утайки. Именно тези техни свойства се използуват и за получаване на мастилата.

На практика желязно-галовите мастила са се приготвяли при спазване на следните най-общи изисквания: дъбилните вещества се извличат като воден екстракт. Към него се прибавя феросулфат (зелен камък) или някоя друга минерална сол, сярна киселина и арабска гума. Последните вещества и особено сярната киселина предпазват окислението на феросолта във ферисол, която пада във вид на неразтворима утайка. Към получения мастилен разтвор се добавят и консерванти — фенол, формалин, карамфилови зърна и пр., а също и естествени багрила — ализарин или индиго. Те са нужни за предварително оцветяване на мастиления разтвор. При нанасяне на текста върху листа феросулфатът започва да се окислява от кислорода във въздуха до образуване на комплексна сол на ферисъединение, което има интензивен черен цвят, а наличната киселинност след изписване се неутрализира под действието на пълнителите в хартията.

Природните продукти (дъбови кори, шикалки, орехчета, листа, стебла и др.), като се накиснат във вода, отделят във вид на екстракт дъбилните вещества, които съдържат както галова, така и танинова киселина. При тези причини определянето на този вид мастила като «желязно-галови» не е съвсем точно, както определя Маргарет Хей(20), и следва да се наричат «желязно-галотанатни» или «феро-галотанатни» мастила. По мнение на редица автори(21), относителното съдържание на галовата или таниновата киселина се отразява на цвета и трайността на мастилата. Присъствуващите в различна концентрация железни, оловни или медни соли реагират с киселините до получаване на галотанати и сярна киселина.

От средата на XIX век започва производството и активната употреба на ализариновите и кампешовите мастила. Те се приготвят, като се спазват общо принципите за получаване на желязно-галовите мастила, но с по-активното предварително оцветяване на мастиления разтвор. Като оцветители се ползуват естествени растителни багрила, получени от растителните видове Indigofera, корените на броша Rubia tinctorum, наречени ализарин и сока на кампешовото (санталовото) дърво Hämatexylon Campechianum.

Основните багрещи компоненти на тези мастила са: ализарин, индиго и хематоксилина.

Ализаринът е природно багрило, което се намира под формата на гликозида руберитринова киселина в корените на броша. Използуването на Rubia tinctorum за получаване на мастила започва от Индия, Иран и Египет, след което се пренася в Италия и Франция. В химическо отношение ализарина е 1, 2–диоксиантрахинон.

Приготвянето на ализариновите мастила изисква определено количество екстракт от корените на броша, индиго, сярна киселина и калциев карбонат. Индигото се разтваря в сярната киселина и в получения разтвор се прибавят стърготини от желязо. Започва окислителен процес до получаване на железен купроокис и индиго — сярна киселина, която пречи за окисление на феросъединението до ферисол. Когато железните съединения напълно се разтворят, свободната киселина се неутрализира с карбонати, които падат във вид на утайка. Полученият разтвор се прецежда и към него се долива извлек от броша. Така полученият мастилен разтвор има прекрасен зелен цвят, който при изписване под действието на кислорода от въздуха придобива траен интензивно черен цвят.

Кампешовите багрила се получават от сока на санталовото дърво Hämatoxylon Campechianum, което като растителен вид е разпространено в Мексико, Хаити, Куба, Ямайка и Антилските острови. Сокът от тези дървета се събира и се продава във вид на разтвори или твърди екстракти. Багрещият компонент на сока е хематоксилина, който при окисление преминава в хиноидното багрило — хематин. Хематоксилина при окислителни или редукционни реакции преминава от безцветно в цветно съединение. В реакции с метални соли дава различно оцветени разтвори. Така например при взаимодействие с хромови соли се получава синьочерен цвят, с медни съединения — синьо-зелен цвят, с алуминий — синьо, с олово — виолетово и пр.

Широко разпространение за производство на мастила намира и синьото индиго, което в миналото е получавано главно в Индия и остров Ява от растителните видове Indigofera tinctoria и Isatus tinctoria. Като естествен органичен продукт индигото се среща в растенията под формата на гликозида индикан.

Последният в присъствието на вода (накисване на растителните стебла) и ензими (индимуслин) се разгражда до глюкоза и индоксил, който пък в присъствие на кислорода от въздуха преминава в индиготин — синьо индиго.

Днес ценните естествени растителни багрила са напълно заменени със синтезирани багрилни вещества. Изобщо развитието на химията на анилиновите багрила след синтезирането на анилина (1842) е бурно и плодоносно. Днес съществуват над 50 000 патента за синтез на органични багрила и около 15 000 различни анилинови бои, които се използуват за различни цели, включително и за производството на анилиновите мастила за писане и печат.

Мастилата, произведени от анилинови багрила, имат редица ценни свойства: равномерно се стичат от перото, не се разливат върху хартията, устойчиви са на микробиологични корозии и др. Наред с това, тези мастила притежават и редица недостатъци: имат снижена светлоустойчивост, променят цвета си, под въздействие на водни разтвори силно се размиват, при продължително съхранение лесно се разграждат и преминават в безцветни съединения и др.

Основна съставка на анилиновите мастила са пигментите, багрилата и свързвателите.

Пигментите са неразтворими във вода и в органични разтворители, цветни, бели или черни утайки. Те могат да бъдат от органичен и неорганичен произход. Използуват се за приготвяне на полиграфически, промишлени, строителни и художествени мастила, както и за производство на цветни моливи.

Багрилата, за разлика от пигментите, са сухи цветни прахове, които се разтварят във вода и органични разтворители. Употребяват се като оцветители на мастилата, за боядисване на прежди, тъкани и др. От някои багрила се изготвят неразтворими цветни утайки, наречени лакови пигменти. Те се използуват много активно в полиграфическата промишленост.

Съществува разлика между органичните пигменти и багрилата. Молекулите на органичните пигменти нямат групи, които да образуват соли, и не се разтварят във вода, т. е. не дислоцират на йони. Молекулите на багрилата съдържат сулфогрупа — SO3H, и амино или аминозаместени групи –NH2; –М(СН3)2; –NHC2H5, които се разпадат на йони и се разтварят във вода. Така в зависимост от характера на солеобразуващата група, багрилата могат да бъдат кисели или основни, т. е. да наподобяват ароматни киселини или основи. Органичните кисели багрила се произвеждат във вид на добре разтворими във вода натриеви соли, а основните багрила във вид на хлороводородни соли.

От органичните пигменти най-голямо значение за производството на анилиновите мастила имат азо-, фталоциановите и хинакридиновите пигменти. Към групата на азопигментите спадат червените, оранжевите и жълтите пигменти, към групата на фталоциановите се отнасят пигментите със светлосин, син и зелен цвят, към хинакридиновите — гама от цветове, започваща с розов хинакридинов пигмент до пурпурночервен. Изброените пигменти имат универсално предназначение, добра светло и водоустойчивост и устойчивост към действието на киселини, основи, масла и органични разтворители.

При приготвянето на съвременните мастила за писане и печат се ползуват още саждите, милори (интензивно син неорганичен пигмент), титанови и цинкови багрила и пълнителите — алуминиев хидроксид, бланфикс (бариеф сулфат) и аеросил (бели сажди — силициев двуокис, получен по синтетичен път).

Като разтворители и свързватели на различните видове анилинови мастила се използуват растителни масла (ленено, слънчогледово, тунгово), алкидни полимери (пентаеритрит, изофталов алкид, талков алкид), колофон и неговите производни, маслоразтворими фенолалдехидни смоли, битуми, органични разтворители (въглеводороди, заместени въглеводороди, естери, кетони, терпени и др.), ароматни и нефтени разтворители и масла, сикативи и антиоксиданти и др.

При производството на мастилата както в миналото, така и сега се предявяват определени изисквания, които се отнасят до оптическите свойства на мастилата, закрепването им върху хартията, структурно-механичните им свойства и устойчивостта на мастиления слой след нанасянето върху хартията.

Към оптическите свойства на мастилата се отнасят цветът, прозрачността и гланцът на мастиления слой. Тези свойства са сложни и многообразни. Цветът на мастилото на щрихите или отпечатъка зависи от това, какви лъчи и в каква степен се поглъщат или отразяват от повърхността на листа. Известно е, че светлината по своята физична природа е лъчиста енергия, която се разпространява във вид на електромагнитни трептения или вълни. Съществува вълнова или квантова теория за цветовете. Вълновата теория обяснява произхода на цвета, а квантовата — неговата активност при протичането на химични реакции при разрушаването или избелването на цветовете. Когато лъчите на дневната бяла светлина преминават през мастиления слой, те се отразяват, пречупват и избирателно се поглъщат. В резултат на това явление възниква усещане за един или друг цвят, усещане за прозрачност или непрозрачност на мастиления слой и за неговия гланц. Важно е да се отбележи, че покривната способност на мастилата или тяхната прозрачност зависят от показателите на пречупване на светлината на вложените при производството им багрила и на свързвателите. Когато показателите на пречупване (на багрилния слой и на свързвателя) съвпаднат, мастилото ще бъде прозрачно, а непрозрачно, когато тези показатели не съвпадат. Гланцът на мастиления щрих и отпечатък зависи и от това доколко е гладка или грапава повърхността на щрихите след изписване върху хартията.

Закрепването на мастилата върху хартията като качество се изразява в следните физикохимични явления: избирателно поливане на мастиления разтвор, изпаряване на разтворителя и окислителна полимеризация на свързващото вещество. В началния период на нанасяне на мастиления щрих или отпечатък, мастилата прилепват, т. е. запълват неравномерностите и порите на хартията. При това състояние хартията поема значителна част от разтворителя чрез капилярно всмукване или вакуум — попива го. Незабавно след този процес настъпват изпарение и окисление на ненаситените компоненти на свързвателя, осъществени под действието на кислорода от въздуха и в значителна степен от температурните константи. Или върху хартиения лист се образува мастилен филм. Оттук следва да се направи изводът, че зафиксирането на текста върху основата на документите е една система, изградена от елементите: хартия, мастила и влияние на околните условия.

От особено значение за поддържане на посочената система са структурно-механичните качества на мастилата — вискозитет, еластичност, лепливост и граница на течливост. Те се определят от характера на структурата, която образува багрещото вещество при разпределението си в разтворителя на мастилото. Така вискозитетът на мастилата се определя от вътрешното триене, което възниква между слоевете течности при тяхното разместване под действието на съответно механично напрежение. Колкото са по-големи молекулите на дадена течност, толкова по-големи повърхности от тях ще се допират една до друга при разместването им, толкова по-голямо ще бъде и триенето между тях, или вискозитетът им ще бъде по-голям.

В мастилата, особено в полиграфическите, с течение на времето се появяват коагулационни структури, представени най-често във вид на хаотичен скелет, образуван от частиците на солватиран пигмент, получен в резултат от слепването им. Тези структури се образуват, когато мастилата се намират в покой, и бързо се разрушават при разбъркването им. Това обратимо състояние на мастилата определя техните тиксотропни показатели. Колкото тиксотропните показатели на дадено мастило са по-високи, толкова то е по-добро за писане и печат. В обратния случай се образуват сраствания от пигменти с необратима кристализация, явление, което прави дадено мастило непригодно за употреба.

От структурно-механичните качества на мастилата от особено значете са показателите за лепливост. Различаваме лепливост или сила на сцепление за мастиления слой с повърхността на хартията и сцепление на самия мастилен разтвор. Тези качества на мастилата се обосновават от адхезионно-кохезионните свойства на спиртно-водните или колоидните разтвори на багрилата, пигментите и свързвателите, т. е. на мастилата, от една страна, и от друга, от специфичните качества на хартията, върху която се пише или печата. В такъв случай всяко мастило, което добре прилепва към хартията (адхезия), има добра лепливост, но в същото време трябва да има и значителна здравина самият мастилен разтвор (кохезия). Прекомерната лепливост води до разпрашаване на мастиления слой.

Адхезията на мастилата нараства с увеличаване на еластичността на свързващото вещество, което обикновено се състои от високомолекулни компоненти — смоли и високовискозни алкиди, и намалява с увеличаване концентрацията на пигментите и пълнителите. Кохезията нараства с увеличаване концентрацията на багрилата, пълнителите, пигментите и свързвателите. От тази двойствена природа на мастилата и на тяхната лепливост зависи и трайността на изписания текст. Много често явление е разпрашаването поради употреба на мастила, чието вътрешно и външно сцепление не е взето под внимание. От здравината на мастиления щрих или отпечатък зависи продължителността на съхранение на отделните документи, тяхната светло-, водо-, алкохоло-, масло-, термо- и алкално-киселинна устойчивост.

Многообразието на различните видове писмени материали, съхранявани в Ръкописно-документалния център при Народната библиотека «Кирил и Методий», е голямо. Много трудно е да се определи с точност или пък да се направи разграничение на видовете мастила, използувани за написването им. И все пак в резултат на многогодишен опит в реставрационно-консервационната работа като обобщение можем да приемем, че ориенталските ръкописи — дефтери, сиджили и единични документи, както и миниатюрите, заставките и началките в българските и славянските ръкописи, са изписвани и украсявани с водонеустойчиви мастила и багрила. Тази неустойчивост на текста при водна обработка дава основание да смятаме, че посочените по-горе писмени материали са изписани от книжовниците с въглени мастила и са украсени с багрила, съдържащи влагонеустойчиви свързватели. Текстовата част на ръкописната славянска и българска книжнина, без началките и заставките, е написана с мастила, които имат кафеникавочерен цвят и сравнително добра устойчивост на водни процедури. Наличието на жълтокафеникави ореоли около буквите в някои ръкописи, както и разрушението на хартията по изписаните редове, говорят за употреба на кисели желязно-галови мастила. Съществува и друга категория писмени материали, в чийто текст (при микроскопични наблюдения) се открояват отломки от кристали на графит, но с всички други визуални определения за желязно-галови мастила. Това ни дава основание да приемем, че тези документи са написани с мастила, които заемат междинно положение между въгленните и киселите мастила. Архивните документи от фондовете на Българския исторически архив също са написани с многообразни мастила по състав, но преобладаващо значете при оформянето им имат кампешовите, ализариновите и анилиновите.

След изобретяването на пишещите машини (1875–1903 г.) в архивите масово навлизат за съхранение документи, изписани с машинописен текст. В сравнение с ръкописните архиви, те притежават редица ценни качества: чистота и яснота на текста, устойчивост на изтриване, светлоустойчивост, прегледност и др. Качествата на текстовата част на този вид документи зависят изцяло от съставните вещества, с които се пропиват машинописните ленти и машинописното индиго.

По същество машинописните ленти представляват специална памучна тъкан, пропита с оцветители, пластификатори и закрепители. В световен мащаб съществуват много фирми производителки на машинописни ленти, а също и твърде разнообразни производствени методи. Това разнообразие се отнася както в качествено отношение, така и в цветово. Но разликата между текстовете, изписани на пишеща машина, и текстовете, изписани на ръка с моливи или мастила, не се състои само във външния вид. Основната качествена разлика между единия и другия случай се състои в това, че анилиновите багрила, ползувани за приготвяне на машинописните ленти и индигото, са във форма на лакове или мастноразтворими пигменти, а не във вид на комплексни соли, както при мастилата. Например виолетовите машинописни ленти се пропиват със следната смес: индустриално масло, восък, олеинова киселина, церезин, вазелин и мастноразтворим метилвиолет. Метилвиолетът е комплексна сол, която не се разтваря в мазнини, поради което той се подлага на предварителна обработка с основни разтвори до получаване на утайка от карбинол, който е вече разтворим в олеинова киселина. Полученият разтвор на багрилото вече е водоустойчив. Друга съществена разлика между ръкописните и машинописните текстове е тази, че след като машинописната паста се нанесе върху хартията във вид на буквени отпечатъци, тя не се адсорбира от хартията, както обикновените мастила, а се впива във влакнестите компоненти на хартията заедно с маслените съставки. По този начин мастните компоненти представляват защитно средство на багрилата и пигментите и повишават устойчивостта им при действието на водата, кислорода, киселините, основите и др.

Понякога в състава на машинописната паста багрилата се въвеждат не като мастноразтворими съединения, а под формата на лакове. В тези случаи багрещите компоненти предварително се обработват с хетерополярни киселини, вследствие на което се превръщат в неразтворими цветни лакови съединения върху хартията.

Елементарните знания за видовете машинописен текст естествено много ще улеснят работата на реставраторите, особено когато при възстановителните реставрационни процедури се работи с водни, спиртно-водни или с органични разтворители.

В процесите на консервацията и реставрацията всеки реставратор се сблъсква с необходимостта да стабилизира текст, изписан с моливи.

Производството на моливи започва от 1795 г. Всеки молив се състои от графит и предпазна обвивка. В най-обща класификация моливите се разделят на: черни, химически и цветни. Пишещата част на моливите — графитът, е видоизменен въглерод (въглерод и глина) и има висока химическа стабилност. По качество моливите твърде много се различават. Това се дължи на технологията при производството на графитната паста и по-конкретно на съотношението между въглерода и глината, наличието или отсъствието в графитната паста на мазнина, восък, стеарин, парафин и др. Колкото по-голямо е количеството на графита, толкова по-меки са моливите.

Таблица 1: Процентно съотношение на количеството графит и количеството глина, определящо твърдостта на моливите

Номерация
Съдържание на графит %
Съдържание на глина %
32
68
41
59
47
53
53
47
Н
59
41
НВ
60
40
В
62
38
65
35
70
30
74
26
80
20

Химическите и цветните моливи се различават от черните по това, че в моливните пасти, вместо графит като съставка, участвуват естествени или изкуствени пигменти, свързватели, стеарин и глина.

Известно е, че всеки текст, изписан с молив, може лесно да бъде отстранен по механичен път. По-голяма устойчивост на механично въздействие имат текстовете, изписани с химически и цветни моливи. Тези качества на моливите се дължат на присъствието на омазняващи вещества в моливните пасти и на голямата способност на багрилата да се съединяват с хартията, която съдържа винаги известно количество капилярна влага.

В тази насока пред реставраторите особено отговорно стоят въпросите, свързани с трайното фиксиране на текстовете, изписани с моливи и съдържащи ценни сведения.

Елементи на книгата

Всяка книга се състои от три части, притежаващи поотделно различни детайли с определено предназначение: книжно тяло, подвързия и форзаци.

Основната част на книгата е книжното тяло, което се състои от отпечатани или изписани на ръка листове хартия, сгънати на коли и подредени по определена номерация. На всяко книжно тяло различаваме следните елементи:

— широчина на книжното тяло — разстояние, изразено в см, от гърба на книгата до поредния обрез;

— дължина на книгата — разстоянието в см от горния страничен обрез на книгата до долния;

— дебелината на книгата — съвкупността от страниците на книгата, изчислена в см;

— горен, долен и преден обрез на книгата;

— гръб на книгата — онази част от книгата, която се оформя от зашитите или слепени коли на книжното тяло;

— форзаци — листове от плътна хартия, огънати на две и изрязани по формата на колите. Обикновено се залепват на първата страница по дължината на прегъвката на първия лист от първата кола и последния лист от последната кола. Към предния и задния форзац се залепват краищата на тифона, канапите или ширитите, върху които са зашити колите на книгата. Външната част на форзаците се залепват към капаците на подвързията. По такъв начин се осъществява връзката между подвързията и книжното тяло. Форзаците биват цели и съставни, а по начина на прикрепяне — лепени, шити, плетени, закрити и плетени открити;

— биндове — канап или ширит, върху който са зашити колите на книгата;

— капителбанд — плетена или тъкана ивица, която се залепва към двата края на гърба на книгата. Предназначението на капителбанда е да скрепи здраво отделените коли на книжното тяло. Служи и за украса.

Съществено значение за съхранението на всяка книга има нейната подвързия. Още в зората на славянобългарската писменост съставянето на книгата се е смятало за завършено дело само след изготвяне на високо художествена подвързия.

В приписките на ръкописите от рилските книговезки работилници четем:

«Тетрадките с окончателно завършения, украсен с орнаменти и миниатюри текст, се пришивали към кожен ремък. Към форзаците се прилепват вместо картон, специално изработени дъски, обвити в телешка или свинска кожа, кадифе или висон. Когато подвързията е от кожа, върху нея се отщамповат рамки или ъгълници с разнообразна орнаментация. Често кожената подвързия се подсилва от горната страна с металическа рамка или ъгълник, а от долната, върху която лежи книгата, с металически пулове. Подвързаният том се притваря с метални или кожени застежки. При особено ценни екземпляри металическите рамки или ъгълници се изработват от благородни метали с инкрустирани скъпоценни камъни или техни изкуствени подобия». Някои от ръкописните книги са художествено дооформяни с изковани релефни образи или сцени от Писанието.

Подвързията от лукс и изкуство, от нагизденост и внушителност на ръкописната книга постепенно се превръща в средство за удобно и практично съхранение. Ето защо вече към края на XVIII век се въвежда така наречената «гражданска» подвързия, в която дъските се заменят с мукава или нарязани листове от стари книги, а в началото на XIX век все по-рядко се използува и кожата като повърхностно покритие на книгата. Вместо нея в активна употреба навлизат книговезките платна.

Става ясно, че съществува различие в подвързването на църковнославянската ръкописна и печатна книжнина и на новите книги. Разликата се състои не само в маниера на работа, но и в използуваните материали.

Технологическият процес при подвързването започва с подреждането на ръкописната книга на коли или тетрадки, които се зашивали на ръчни станове с конопени или ленени конци, натрити с восък. Шиенето започвало от последната тетрадка и от ляво надясно, т. е. от «главата» на книгата към «опашката». Към зашитото книжно тяло прилепвали форзаци, изработени от по-плътна хартия. Преди да се прикрепят дървените корици на подвързията около «главата» и «опашката» на книгата се зашивала обшивка от разноцветни конци, наречена по-късно капителбанд, капитал или капител. Дъските на кориците се прикачвали към книжното тяло посредством конопени или ленени конци, около които се зашивали отделните тетрадки, като краищата им се вмъквали в различни по форма отвори или прорези на дъските. Горната и долната дъска на подвързията се обличали с кожа, най-често телешка, кадифе или други скъпи тъкани. Художествената им украса се изработвала със специални щемпели с растителни или геометрични елементи или розетки. На по-ценните ръкописи лицевата част на подвързията се орнаментирала със сребърен или златен варак.

Днес подвързиите на книгите се делят на твърди и меки, а според конструкцията — на цели или съставни. Цяла подвързия има всяка книга, която е покрита с един и същ книговезки материал. Когато гърбът и ъглите на книгата са облечени с един вид книговезки материал, а останалата повърхност е покрита с друг вид книговезко платно или хартия, подвързията е съставна.

Книговезките платна представляват памучна обагрена или неоцветена тъкан, на която от двете страни е нанесен слой от нишестени препарати, минерални пълнители и органични багрила. Най-известното книговезко платно е така нареченото «калико». Произвежда се в две марки: КП с маса 170 + 15 г/кв. м и КФ с маса 135 + 5 г/кв. м. Първата марка е предназначена за твърди подвързии, а олекотеното книговезко платно КФ за изработване на гърба на книгите. Качеството на всяко книговезко платно трябва да отговаря на следните технически изисквания: при овлажняване на платното от едната страна огъването му да достига до установени граници за време 10 секунди; при прегъване не трябва да се напуква и когато се залепва върху картона, цветът да отговаря на установените цветови еталони; устойчивостта на сухо триене трябва да бъде не по-малко от 4 бала (по петобалната система). Книговезкото платно «калико» напълно задоволява изискванията на полиграфическата промишленост, особено по матовост, структура на повърхността и разнообразие на цветовата гама. Но все пак трябва да се знаят и неговите недостатъци, които се изразяват в следното: има ниска водоустойчивост; лесно се замърсява, особено светлите тонове; сравнително бързо старее и се изронва (много често нанесените уплътнители — нишестето, минералните пълнители се изронват и остава само тъканта, която бързо се разлепва, тъй като лепилният слой се просмуква от картона на подвързията) и др.

Друго книговезко платно, използувано твърде често в полиграфическата промишленост, е платното «модерн». То също е избелен или суров американ, обагрен в съответни цветове с органични багрила. Върху американа е нанесен безцветен нишестен грунд (тази страна се нарича опакова страна) и прозрачен бял грунд на лицевата страна. Апретираният книговезки материал се прекарва през фракционни каландри, а понякога се лакира с нитроцелулозен лак, взет в съотношение 5 г/кв. м, разчетен спрямо сухото вещество на 10% нитроцелулозен лак. Известен и много употребяван книговезки материал е релефната тъкан за подвързии, изработен от изкуствени или от синтетични влакна. Тъканта на платното е двукратно грундирана с нишесте в размер 50 г/кв. м и е покрита с нитроцелулозен безцветен лак. Употребява се за изработването на корици на различни видове издания на художествена, политическа и научно-техническа литература. Релефните книговезки тъкани по принцип, подобряват художественото оформление на изданията.

Ледеринът (от нем. — кожа) представлява американ, който има различна обработка от лицевата и опаковата страна. Полезно е да се знае, че от едната страна на тъканта се нанася нишестен грунд и тази страна се нарича опакова. Лицевата страна на платното е обработена с еластичен слой от нитроцелулозен лак, пластификатори, пълнители и пигменти. По външен вид ледеринът прилича на естествена кожа, има равна и гладка повърхност с релефен рисунък, като сахтиан, шагрен и др. Притежава твърдост на основата, нелепливост и еластичност. Характерна особеност на ледерина е повишената му гъвкавост, затова при работа с него в книговезниците използуват много лепливо книговезко лепило — обикновено костно. При импрегнирането на ледерина като пластификатор се употребява рициновото масло, което снижава скоростта на изсъхване на книговезките мастила.

Освен ледерин, изработен върху тъкан, твърде разпространен е и ледерин, изработен върху хартиена основа — сулфатна целулоза. Хартиеният ледерин е лакиран с полиамиден лак, което предпазва отделните книги от залепване. Използува се за изработване на съставни подвързии, при които гърбът на книжното тяло е от здрава тъкан.

В последните години масово навлизат в полиграфическата промишленост книговезки материали с латексно покритие. Те представляват памучна тъкан, която от едната страна е обработена с нишестен грунд, а от другата има слой състоящ се от латекс СВХ–1 (съполимер на хлорвинил с винилиденхлорид), нишесте, пигменти и пълнители (каолин, литопон и др.).

Книговезките материали с латексно покритие върху хартиена основа са добри заместители на тъканния ледерин. Освен това имат ефектен външен вид и добри механични показатели.

При изработването на подвързията на книгите активно приложение намират тифонът и капителбандът. Тифонът е рядка, но силно апретирана памучна тъкан. За апретирането се използуват нишестени препарати. Капителбандът е лента, широка до 15 мм с надебелен край. Тъче се от копринени, полукопринени и памучни конци. Залепва се от двата края на гърба на книгите, състоящи се над 10 печатни коли. Надебелената част на капителбанда служи като преградна бариерата за праха между гърба на корицата и книжното тяло.

Не без значение за изработването на здрава подвързия са и шевните материали, които са представени от памучни конци, синтетични влакна и тел. Конците трябва да са здрави, да не се засукват и да бъдат с равномерна дебелина. От синтетичните конци се използуват най-често полиамидните полимери найлон и анид (найлон).

В полиграфическата промишленост широко се употребява като средство за свързване на отделните коли в цяло книжно тяло и тел, получена от обработката на нисковъглеродна стомана. За да се предпази телта от ръждясване, често тя се покрива с тънък защитен слой от цинк, калай, мед или лак.

Към книговезките материали се отнася и книговезкото фолио, което служи за надписи, рисунки и орнаменти върху готовата подвързия. Различаваме следните видове фолио: юбилейно (с цвета на злато), бронзово, алуминиево и мастилено.

За реставраторите е особено важно да се запознаят със състава на отделните видове фолио, тъй като не са редки случаите при реставрационни процедури да се заличава изработената украса на книгата. Юбилейното книговезко фолио притежава хубав блясък, не потъмнява и здраво се закрепва върху книговезкия материал. По химически състав е пластмасова териленова (лавсанова) подложка с дебелина 20 микрона, върху която последователно са нанесени един слой восък, жълт лаков филтриращ слой, алуминиев слой от поливинилацетатов грунд.

Бронзовото книговезко фолио е изработено върху полупрозрачна хартия с нанесен восъчен слой. При производството на това фолио восъчният слой леко се нагрява и разтопява, след което се напудря с бронзова пудра. Отгоре се лакира с шеллаков слой. Това фолио има първоначален блясък, напомнящ злато, но с течение на времето силно потъмнява. Бронзовата пудра корозира под действието на атмосферните условия. То лесно се рони от книгите.

Алуминиевото фолио се изработва като бронзовото фолио с тази разлика, че вместо бронзова пудра се използува алуминиева. При обагряне на алуминиевата пудра със спиртен разтвор на основни багрила се получава алуминиево фолио с най-различни отенъци — пурпурен, зелен, син и др. Устойчиво е на атмосферни влияния, но бързо се изронва от книговезките материали.

Мастилото или цветното книговезко фолио се изработва като другите с тази разлика, че върху хартията и восъчния слой се нанася мастило от пигменти, пълнители и спиртен разтвор на поливинилацетатната емулсия.

Съществен дял при подвързването на книгите имат различни видове лепила. Това са разтвори, стопилки или водни суспензии на природни смоли, изкуствени или синтетични полимери. В практиката се използуват разнородни по състав лепила и клейове, но най-разпространените могат да бъдат изброени в следната последователност: поливинилацетатно лепило, бутадиен — строителен латекс, карбоксиметилцелулозно лепило, сулфатно лепило, термопластично, глутиново (костно), казеиново, нишестено, декстриново лепило и др.

От краткия анализ за състава на материалите за писане — хартия, мастила, съставни елементи на книжното тяло става ясно, че консервацията и реставрацията на писмените материали е сложен и комплексен проблем. Правилното решение за възстановяване на загубените физикомеханични свойства и качества на отделните писмени материали е свързано с отстраняването на редица продукти, получени по време на съхранението от вредни химико-физични и микроклиматични фактори на разрушение.

Глава трета: Причини за разрушаването на библиотечните фондове

Oт консервационно гледище библиотечните фондове са обекти с различен произход, унаследили от миналото специфични традиции, техника и методи на производство. До наши дни са достигнали в сравнително добро състояние ръкописи, църковнославянски печатни книги и архиви, преживели столетия. В същото време науката разполага с изследвания(22), които доказват, че съвременната хартия на всеки 7,5 години губи 50% от своята здравина. Това означава, че печатната продукция, издадена през първата половина на XX век, не ще може да се ползува в началото на XXI столетие, поради напредналия стадий на разрушение.

Консервацията на библиотечните фондове и на писмените материали, като паметници на цивилизацията и духовната памет на човешкия гений, изисква възможно най-здрава среда и обстановка на съхранение, за да бъде осигурена максималната им дълготрайност.

В такъв случаи консервацията на библиотечните фондове като комплексен проблем обхваща въпросите:

— изясняване причините за разрушаване на писмените материали;

— разработване на правила за установяване на оптимален режим на съхранение с цел да бъдат предпазени фондовете от физикохимични и биологични разрушения;

— методи за стабилизация и възстановяване на хартията.

Причините за влошаване физическото състояние на библиотечните фондове в процеса на съхранението им в библиотеките в най-общ вид могат да бъдат определени като:

Изменения в хартията, протичащи в резултат на закономерните процеси на естественото стареене на органичната материя, вложена като суровинен материал при производството й. Тези явления протичат независимо от нашата воля. Пълното им преустановяване е невъзможно, но във възможностите на човека е да забави или ограничи тяхното действие.

Изменения, които протичат под влиянието на околната среда. Това са физикохимични деструкционни процеси, развиващи се под действието на външни фактори — температура, влажност, светлина, атмосферни газове, механична натовареност, напрежение и биокорозии.

Известно е, че книгите като органични продукти поддържат физикохимично равновесие с околната среда — средата на съхранението. Всяка промяна на условията на съхранение (повишаване на температурата, на влажността, на осветлението и др.) нарушава изграденото равновесие на системата хартия — околна среда. Създават се условия за протичане на реакции, които водят до бавни или до бързи промени в хартията. Последните се засилват в съответствие с отслабване съпротивата на материалите, влезли в състава на книгата — хартия, картон, лепила, книговезки материали.

Много полезно е да се анализират поотделно причините, които предизвикват разрушението на библиотечните фондове във физикохимичен аспект, но не е без значение обстоятелството, че похабяването на фондовете се дължи на сборното въздействие на изброените фактори. Например: плесенясването на фондовете и пигментирането на хартията се причиняват от микроорганизми — плесенни гъбички, бактерии, актиномицети. Тяхното развитие върху хартията се благоприятствува от повишената влажност във фондохранилището, която на свой ред се дължи на резките температурни промени. От друга страна микроорганизми ще се развиват върху онази хартия на книгите, която представлява за тях по-добър хранителен субстрат и др.

Връзката между изходната здравина на хартията, условията на съхранение, консервационната обработка и начините на ползуване е изразена от Д. П. Эрастов(23) в следната математическа зависимост:

Cf = (Д . Х . К . И . В), където:

Cf = физическо съхранение на документите

Д = изходната здравина на материала, вложен при производството на хартията

X = условия на съхранение

К = консервационно-реставрационна обработка

И = начин на ползуване

В = време на съхранение.

Или физическото съхранение на библиотечните фондове е функция от показатели, които се намират в строго закономерни връзки. Изменението на който и да е от тези показатели неминуемо ще води до снижаване дълготрайността на документите.

Въпросите, свързани с изясняване причините за разрушението на хартията на библиотечните фондове в процесите на съхранение, сега широко се обсъждат от специалистите по консервация и реставрация(24–25).

Ако се опитаме да обобщим причините за разрушението на библиотечните фондове, без да ги изброяваме, само като фактори на разрушение, следва да обърнем внимание във физикохимичен аспект отново върху основния композиционен състав на хартията — целулозата и на вероятните промени, протичащи под влияние на условията на съхранение.

Както беше вече отбелязано основен градивен елемент на хартията е целулозата. В структурно отношение тя има фибрилен строеж.

Изложено беше също така, че молекулите на целулозата се състоят от стотици и хиляди глюкозидни остатъци, свързани помежду си с глюкозид-кислородни мостове между първи и четвърти въглероден атом.

Целулозните влакна са изградени от фибрили, които имат ясно изразена хетерогенна (нееднородна) структура и се състоят от кристално и аморфно вещество.

В кристалната част на целулозните фибрили междумолекулните връзки се осъществяват посредством водородни връзки, които имат силно междумолекулно взаимодействие, а в аморфната част това взаимодействие отслабва или даже отсъствува. Именно тези връзки на целулозата до голяма степен определят свойствата на хартията и на целулозните продукти.

По литературни данни(26) здравината на нативната целулоза се дължи на съдържанието на определено количество (7–11%) влага във влакната. Установено е също така, че при определено процентно съдържание на влага се създава еднородно разпределение на повърхностното напрежение в напречното сечение на целулозните влакна. Целулозата и целулозните материали, в това число и хартията, притежават способност да поглъщат влага от атмосферата. В основни линии това явление е обусловено от присъствието на хидроксилните групи в макромолекулата на целулозата, които имат афинитет към диполните водни молекули В кристалната част целулозните фибрили имат подредена плътна структура и макромолекулите се задържат в определен порядък чрез водородните връзки на хидроксилните групи. В аморфните (дезориентираните) участъци по-голямо количество хидроксилни групи са свободни или по-слабо свързани. Тези групи представляват адсорбционни центрове, способни да адсорбират допълнителни количества вода. Първите порции вода започват да се адсорбират при ниска относителна влажност на въздуха. От този момент целулозните влакна набухват, увеличава се повърхностното им напрежение, което води до разкъсване на междумолекулните, а по-късно и на вътрешномолекулните връзки. На мястото на разкъсването се образуват адсорбционни центрове. Така с увеличаването на адсорбционната влага се увеличава и количеството на адсорбционните възможности на целулозата. Получава се едно прогресивно набухване на целулозните влакна. Проникналата влага през субмикроскопичната структура на целулозните влакна способствува за разрохкване на структурата на целулозата, за овлажняване, за проникване на газове от въздушната среда и за активното протичане на фотоокислителните редукционни процеси. Те в най-общи линии могат да бъдат сведени до: хидролиза(27), окисление, фотоокисление и механични деструкции.

Както вече бе отбелязано, книгите в условията на библиотеките се съхраняват в определена въздушна среда, която в зависимост от местонахождението бива повече или по-малко замърсена с вредни за хартията газове — водород, кислород, водородни и въглеродни окиси, серни съединения, бензинови пари, прах и др. Под тяхно влияние и в присъствието на изразена въздушна влажност и определена температура, както и под влияние на светлинното въздействие, в хартията протичат окислителни процеси.

Възможни са и други взаимодействия между C1 и С2 атоми, които водят до разкъсване на целулозната молекула, до образуване на карбоксилни групи, до присъединяване на кислород към «кислородния мост» на макромолекулите, а от тях и до пълното им разкъсване.

В процесите на съхранението на хартията вероятно съществуват и други варианти на реакции с функционалните групи, катализирани от присъствието на различни соли — солите на желязото, медта, алуминия, цинка и др., намиращи се като замърсяване в атмосферата във вид на прах или онечистяване на хартията при производството й.

Втвърдяването на хартията и достигането й до състояние на разпрашаване също трябва да се обясняват с окислително-редукционните процеси, които ce изразяват във втвърдяването на междувлакнестите връзки на целулозните влакна, вследствие на повишена температура, понижена влажност и пълно обезводняване на целулозата.

Активно разрушение на хартията и на писмените материали се наблюдава и под въздействието на естествената и изкуствената светлина. Деструкцията на хартията в тези случаи се дължи на фотоокислителните процеси, които протичат твърде активно в присъствието на кислорода от въздуха(28).

Сред продуктите, получени в резултат на фотоокислението на целулозата, голямо значение имат прекисните групировки между елементарните глюкозиди — карбоксилните и алдехидните групировки.

Известно е, че след производството хартията понася различно механично натоварване — подреждане и сортиране, пренасяне от едно място на друго, отпечатване на текста, ползуване на книгата от читатели, складиране по лавици, рафтове и др. Всяко механично натоварване от своя страна води също до физикохимични процеси, които до известна степен са аналогични с процесите на окислението.

Обикновеният състав на въздушната среда, в която се съхраняват библиотечните фондове, е: азот, кислород, въглероден окис, озон, водни пари, почвен прах, съдържащ различни химични съединения и соли, продукти от изгарянето — въглищен прах, катран, бензинови деривати, известно количество хлорати, хидрокарбонати и др. Според мястото на книгохранилището и според годишните сезони примесите на въздушната среда са в различно количество.

Хидролизата на хартията, химическото разпадане на кожените подвръзки (напукване и нацепване на кожите), избледняването или оксидирането на мастилата, окислението на металните обкови започват обикновено при наличие на влага във въздуха, но протичат с активното участие на кислорода и взаимодействието между водата и киселите газове (серни, въглеродни и азотни окиси) на въздушната среда.

Хартията като хигроскопично, поресто-капилярно вещество активно поема влагата от въздуха. Серният двуокис в присъствие на метални катализатори (желязо, мед и др.) се окислява до серен триокис. Последният в присъствие на влага образува сярна киселина, която се натрупва в хартията. Аналогична е адсорбцията от въздуха на азотните окиси, на въгледвуокисите и озона. Простото наличие на прах върху книгите предизвиква, пак поради засилена хигроскопичност на хартията, образуването на лека повърхностна водна обвивка. Така отделните съставки на праха стават адсорбционни центрове, където се засилва отново взаимодействието между киселите газове и влагата. Образуваните киселини, макар и в минимални количества, действуват повърхностно и предизвикват разрушение на подвързията в различна степен. От друга страна, солите на сулфатите, хлоридите взаимодействуват с получените киселинни натрупвания, вследствие на което при редуване на сухост и влага кристализират ту към повърхността, ту към вътрешността на съхраняваните обекти в тяхната съвкупност от хартия, мастила, метал, кожа и тъкан.

Разбира се, източници за натрупване на киселинност в хартията могат да бъдат и някои продукти, получени от разпадането на проклейките или отделени от микроорганизми в тяхната жизнена активност и пр.

Атмосферният въздух съдържа винаги известно количество водни пари. Приема се, че въздухът е наситен с влага, когато при постоянна температура не може да приема повече водни пари. Ако се увеличи обаче температурата му, веднага се забелязва, че въздухът адсорбира повече водни пари, отколкото при по-ниска температура. Очевидно е, че влажността на въздуха е функция на температурата. Хигрометрията измерва два вида въздушна влажност: абсолютна влажност и относителна влажност.

Абсолютната влажност на въздуха е количеството водни пари, които се съдържат в даден обем въздух при определена температура.

Относителната влажност на въздуха е отношението, изразено в проценти, между количеството водни пари (п), действително съдържащи се в даден обем въздух, и максималното количество водни пари, което този обем въздух би могъл да съдържа (П) при дадена температура (Т) или

OB = п/П × 100% за Т°С

Когато въздухът е наситен с водни пари, относителната влажност достига до 100%. При намаление температурата на наситения въздух се намалява и количеството влага, което този въздух може да задържа. Излишната влажност в тези случаи се кондензира върху предметите под формата на мъгла или капчици. Температурата, при която става кондензация на водата, се нарича точка на оросяване.

Обикновено сме склонни да приемем, че абсолютната влажност, т. е. действително съдържащите се водни пари във въздуха, има съществено значение за консервацията на културните ценности, в това число и на библиотечните фондове. Това обаче не е така. Хартията лесно изсъхва при температура на въздуха 25°С и относителна влажност 30%, т. е. когато във въздуха се съдържат 7 г на куб. м водни пари. В същото време се овлажнява при температура 0°С и относителна влажност 90%. Но при 0°С въздухът има абсолютна влажност само 4 г/куб. м водни пари, т. е. 3 г/куб. м по-малко, но овлажнява. Става ясно, че не абсолютното количество влажност, което се съдържа във въздуха, има решаваща роля за консервацията, а относителната влажност като функция на температурата, Е. Льоду(29) е установил следната зависимост между относителната влажност на въздуха, температурата и абсолютната влажност:

Зависимост между температурата, относителната влажност и абсолютната влажност (по Льоду)

Температура
Абсолютна влажност
0°С
ОВ = 20%
ОВ = 60%
ОВ = 100%
0°С
0,38
2,28
3,82
20°С
1,43
8,69
14,61
40°С
4,55
28,30
48,64
60°С
12,50
83,55
152,45

Както се вижда от таблицата, при температура 20°С и относителна влажност на въздуха 60% въздухът съдържа 8,69 г водни пари. Ако температурата се намали до 0°С, процентът на относителната влажност се увеличава прогресивно, за да достигне 100%, но при тази понижена температура въздухът не може да съдържа повече от 3,82 г водни пари. Разликата между насищането с водни пари при 20° и 0°С е 4,87 г/куб. м и се отделя във вид на кондензирани капчици вода върху библиотечните фондове. Следователно не абсолютното количество водни пари, съдържащо се в даден обем въздух, дава степента на разрушителната сила, а степента на насищането на въздуха с водни пари при дадена температура.

Тази кондензация на вода върху библиотечните фондове се поема от хартията и книгите. При тези причини температурните колебания в складовите помещения са нежелателни и много опасни.

Ясно е, че съществуват сложни зависимости на микросредата, в която се съхраняват библиотечните фондове. По тези причини всяка библиотека трябва да направи преоценка на съществуващите условия на съхранение и въз основа на реална преценка да разработи норми за съхранение и консервация на фондовете си.

За установяване на комплексното влияние на условията за съхранение на фондовете в Народната библиотека «Кирил и Методий» бяха направени системни наблюдения на установения от нас режим.

Условията за консервация на фондовете във фондохранилището на Народната библиотека «Кирил и Методий» са в пряка зависимост от микроклиматичните особености на големия град: наличие на замърсен въздух, който изменя условията на радиация и кондензация, наличие на постилаща повърхност от павирани и асфалтирани улици и силно пресечен релеф, създаден от сгради с различна височина, форма и разположение.

Книгохранилището на Народната библиотека заема централна част от сградата и е строено специално за целта. Няма климатична инсталация. В архитектурно отношение е изградено така, че позволява правилно функциониране, регулиране и наблюдаване на съхраняваните фондове. Има противопожарно обезопасяване. Електрическите и водопроводните инсталации са в закрити канали. Подът е постлан с линолеум, а стените са боядисани в светли тонове. Осветлението е луминесцентно. Прозорците са разположени на изток и запад и имат специална конструкция. Стъклата на прозорците са матирани с блажна боя, с цел да защитят книгите от прякото попадение на дневната светлина. Въпреки това фондовете не могат да бъдат предпазени от вредното въздействие на ултравиолетовото лъчение на светлината. Има парно отопление. Въздухообменът в книгохранилището се осъществява чрез проветряване по установен ежедневен график. Притокът на чист въздух се ограничава само във влажните дъждовни дни. Заедно с пресния въздух при проветряване на книгохранилището отвън попадат всички съставки на въздушната среда в града и прахта се отлага върху книгите. Провежда се текуща профилактика.

В периода на нашите наблюдения бяха проведени редовни измервания на температурата и влажността във фондохранилището на 14 пункта. Въздухообменът се осъществяваше по определен график — сутрин и следобед по 1 час, а действието на светлината се ограничаваше чрез корекции на изкуствената светлина.

От получените данни не е трудно да се установи, че годишните колебания на температурата и влажността варират от 15° до 30°С, а относителната влажност от 30 до 90%. Съществуват незначителни микроклиматични различия в съхранението в северните и южните крила на етажите, както и различия в съхранението по етажите на височина.

Фондът на Народната библиотека се съхранява на два ясно изразени периода — период с ниска относителна влажност на въздуха (от ноември до май) и период с висока относителна влажност (от юни до началото на октомври). Има трети междинен период от 15–20 дни, когато фондът се съхранява в оптимални условия — относителна влажност 50–55% и температура 18 + 2°С.

Сравнително по-добри са условията на съхранение в книгохранилището на Ръкописно-документалния център и Архива на българската книга, където работят климатични шкафове. Фондовете тук почти целогодишно се намират при по-безопасни микроклиматични условия — относителната влажност на въздуха не надвишава 65% и в редки случаи (при техническа неизправност на климатичната апаратура пада под 50%). Температурните показатели варират в по-широк диапазон, но не повече от 25°С.

При съществуващия режим на съхранение в Народната библиотека «Кирил и Методий» книжните фондове продължително време изпитват неблагоприятното влияние на овлажняване и пресъхване, при което различните видове хартии поемат различно количество капилярна влага от въздуха. Непрекъснатите процеси на поемане и отдаване на влагата от целулозните влакна и молекули през денонощните, сезонните и годишните цикли са съпроводени със свиване и набъбване на целулозата. Това състояние, както е известно, води до активизиране на хидролизните и окислителните процеси в целулозата и до снижаване на химичните и механичните качества на хартията.

Ясно е, че фондовете на Народната библиотека «Кирил и Методий» се съхраняват в хигиенично и добре устроено, но не климатизирано книгохранилище. Тези условия са съществена предпоставка за ускорено стареене на хартията, което може да се разглежда в химически, физически и биологически аспект.

За да установим до каква степен е разрушен библиотечният фонд при комплексното въздействие на режима на съхранение, бе направен преглед на фонда. В резултат бяха заделени 720 книги и 346 документа със сериозни повреди от прегледаните 5000 книги от всички етажи и складове. Повредите върху книгите имат твърде разнообразен характер, но в общи линии могат да се групират така:

Повреди на подвързията — изкривяване, разлепване, отделяне на книжното тяло от подвързията и заплесенясване. Повредите на подвързията са свързани с повишаването на относителната влажност на въздуха и температурата за дълъг период и обстоятелството, че тази част на книгата е изложена в най-силна степен на атмосферно влияние, съпроводено с усилена кондензация на влага и следващо пресъхване. По подвързията има обилен хранителен субстрат за микроорганизми — картон, лепила, дървесина, целулоза и пр. На последно място, но не на последно по важност, това е мястото на книгата, което се намира в пряк контакт с вредните примеси на въздуха и с вредното влияние на светлината. От общото количество похабени книги 58% са с този вид повреди.

Увеличена киселинност на хартията — увреждане, което се среща при 45% от книгите, вестниците и архивите. Най-силно са увредени колекциите, които се съхраняват в Старопечатния отдел, и то не при църковнославянските книги, а в ранните чуждоезични сбирки. Това увреждане се дължи на натрупването на киселинност, получена чрез естествената деструкция на целулозата, на присъствието на сярна киселина, включена в структурата на хартията още при производството й, или на каталитичното окисление на тежки метали, намиращи се като онечистяване още при производството. Накрая киселинността се увеличава от серния двуокис, който се съдържа във въздушната среда и влиза в реакция с компонентите на хартията при овлажняването й. Окислената хартия е обикновено потъмняла, крехка на пипане и се разпада на отделни парченца.

Разпрашаване на хартията — 25%. Разпрашаването е състояние, което е критично за съществуването на книгите. Този вид повреда е в резултат на лошо съхранение през продължителен период. Както влакнестите, така и останалите компоненти на хартията — пълнителите и проклейките, са загубили всякаква стабилност. Само при леко докосване оригиналите се разпадат на прах.

Заплесенясване на книжното тяло, проникващо на дълбочина в книгата. Този вид увреждане на книжните фондове е в резултат от повишаването на влажността в книгохранилищата или от намокрянето на книгите при аварийни и природни бедствия. Началото на заболяването започва от подвързията — забелязват се бели памукообразни петънца, които постепенно се прехвърлят на хартията в зависимост от степента на овлажняване. Увреждането от микробиологични агенти се появява главно в разрушение на целулозата и хумификация на хартията. Спороносенето на плесенните гъбички предизвиква силни пигментации, които се разпространяват широко върху хартиения лист. Пигментациите, причинени от микроорганизмите, обикновено проникват в дълбочина на хартията, засягат целулозните влакна и предизвикват хумификация на органичните вещества. Хартията търпи сериозни промени, мастилата също. Понякога повредите са толкова силни, че водят до пълно унищожение на материалите. Около 27% от прегледаните книги и документи са с този вид повреди.

Слепване или циментиране на книжното тяло — 2%. Този вид повреда се изразява в трайно, почти необратимо слепване на страниците на книгата. Зациментирането е особено силно в издания, отпечатани на хромова хартия. Повредата се дължи на комплексното въздействие на много фактори — намокряне, изсъхване в затворено състояние, дейност на микроорганизми и пр. Слепените книги са обречени на загиване.

Увреждане на книгите от насекоми. Складовите помещения на книгохранилищата с тяхното хигиенно-санитарно състояние и съществуващите микроклиматични особености оформят екологичните условия за развитие на насекомите. Разрушението на книги от насекоми е разпространено явление и при масова инвазия те представляват сериозна опасност не само за библиотеките, но и за всички културни институти, които съхраняват културни ценности. В Народната библиотека постъпват лични и обществени фондове от архиви, ръкописи, старопечатни издания и др., които са увредени от насекоми, но такива повреди в настоящия момент не са констатирани.

Като се определи съставът на хартията на увредените фондове, беше установено, че 12% от повредите са върху книги, които имат хартия от текстилни влакна, 26,7% са книги, напечатани на хартия от текстил и целулоза, 10,6% — от хартия само от целулоза, 22,8% — от целулоза и дървесина и 19,9% — дървесна маса.

По отношение на пространственото разположение на лавици и стелажи 72,5% са книги, които се намират на най-ниската лавица, 8% — на най-горната и 19,5% — на средните лавици. По етажно разположение във височина — няма съществени различия.

Прави впечатление, че повредите в архивните фондове имат същия характер както при книгите, но тук са по-силно изразени. Проявяват се и по отношение на разчитаемостта на текста. На практика се забелязва едно противоречие, на което трябва да обърна внимание. Микроклиматичните условия в книгохранилището на Ръкописно-документалния сектор са по-добри и могат да се контролират до известна степен в желана от нас насока, а разрушението е по-силно. Това е така, защото една част от този ценен фонд е постъпил на съхранение в лошо състояние.

Частичното увреждане на книжните фондове в резултат на съхранението естествено е променлива величина, която може да варира в положителна и отрицателна степен, и не трябва да се приема догматично.

Направената проверка на състоянието на фондовете в Народната библиотека «Кирил и Методий» потвърждава теоретическите постановки за тяхното стареене в процесите на съхранението. Това потвърждение ни дава основание да направим определени изводи, отнасящи се обобщено за консервацията на библиотечните фондове.

В процесите на съхранението книжните фондове на библиотеките стареят и губят физикомеханичните си качества. Тези процеси не могат да се преустановят, но трябва да се забавят, като се създават възможно най-благоприятни условия на съхранение, т. е. да се установи комплекс от условия, включващ библиотечните норми за организация на книгохранилищата, нормите за ползуването и транспортирането на книгата от постоянното й място в складовите помещения до читателя, поддържане на оптимален микроклимат и хигиенно-санитарен режим.

Към най-общите изисквания за осигуряване на правилна консервация и реставрация на библиотечните фондове се отнасят изискванията за климатичните и екологичните особености на района, в който се намират сградата на библиотеката или депозиториумите. Тук се има предвид земленият участък, определен като строително петно, нивото на подпочвените и грундовите води, типът растителност в околността, характерът и функционалните особености на съседните сгради, улици, площади и пр. Тези условия естествено се осигуряват от компетентни технически лица още при проектирането, строителството или преустройството на съществуващи сгради. Преобладаваща форма на съхранение на библиотечните фондове в нашата страна (като се изключат новопостроените библиотеки) са сгради с нерегулиран микроклимат. Нещо повече, за книгохранилища се определят твърде непригодни сгради, даже помещения в мазета, тавани, стълбищни отвори и т. н.

Важни са изискванията, които са свързани с избора на помещенията за книгохранилище в дадена сграда. Правилният подбор на тези помещения от гледище на консервация на фондовете трябва да осигурява регулация на системата — околна среда, микроклимат на помещението, въздухообмен и влагообмен на фондовете, в осъществено единство за функционална връзка с отделите за обслужване на читателите.

Климатичните фактори — температура, влажност, светлина и въздушна среда предизвикват сериозни повреди върху хартията. Комплексното им въздействие дава отражение върху характера на повредите при различните видове хартии. Оттук произлиза необходимостта да се въведе диференциран подход в съхранението, свързано с периодизацията на изданията. Диференцираният подход в съхранението на различните по вид и формат писмени паметници на културата се налага и от историческата и културната значимост на документите, от изходната здравина на материалите, от които са изготвени (хартия, мастила, пергамент, лепила, текстил, кожа, печати, дърво, метал и пр.), и фактическото състояние на оригиналите, т. е. степента на разрушението им.

Необходимо е да се поддържа оптимален микроклимат в границите: температура 18° + 2°С; относителна влажност 55–60% + 5%; регулиране на въздухообмена (от 2 до 3 пъти в час) и на дневна и на изкуствена светлина; филтриране на ултравиолетовите лъчи от естествените и изкуствените източници на осветление. Най-добри микроклиматични условия се поддържат с централни климатични инсталации или климатични шкафове. Хранилища на книги, които по една или друга причина не е възможно да се климатизират (преобладаващ тип за страната), трябва да се вземат под особено наблюдение, като се въведат задължителни мерки за корекции на микроклимата в помещенията — регулиране на отоплението, изработване на графици за проветряване и овлажняване, периодически прегледи на фондовете и т. н.

Периодичността на проветряването зависи от състоянието на въздуха в помещенията. В това отношение трябва да се прави правилна преценка, като се имат предвид следните най-общи правила: в началото на отоплителните сезони затоплянето на помещенията трябва да бъде съпроводено с добра вентилация; отоплението да бъде постоянно и равномерно; многократните кратковременни проветрявания са по-полезни от еднократните и продължителни проветрявания; в добре затоплено помещение притокът на студен пресен въздух отвън снижава относителната влажност; притокът на летен топъл въздух в хладни помещения повишава относителната влажност.

Важно условие за осигуряване на консервация на библиотечните фондове е контролирането на микроклимата в книгохранилищата. Това се осъществява, като се измерват стойностите на температурата и влажността, контролира се състоянието на измервателните уреди (термохидрографи, термохидрометри, психрометри, влагомери, термографи, хидрографи, термометри и др.) и задължително се регистрират денонощните, сезонните или годишните изменения на микроклиматичните параметри в регистрационни дневници и графични табла. Разположението на приборите в книгохранилищата е в съответствие със следните изисквания: измервателните уреди се монтират на височина от пода 1,30 до 1,40 см и на същото разстояние от прозорци, врати и отоплителни уреди. Регистрацията на температурата и влажността трябва да се извършва в един и същ час от денонощието — например в 11 часа. Данните от измерванията се нанасят в микроклиматичен журнал на книгохранилището. За да бъде нагледно представена кривата на денонощния или сезонния ход на микроклиматичните параметри, те се нанасят на графични табла.

Целесъобразно е да има резерв от уреди и средства за корекция на микроклимата в желана от нас посока — вентилатори, калорифери, електроовлажнители, дефансори, електроконвектори, кондиционери, овлажнителни вани и някои химически отводнители — силикагел, калциев хлорид, литиев хлорид и др.

Писмените материали поглъщат в различна степен светлинна енергия, която активизира фотоокислителните процеси на хартията. За предпазване на библиотечните фондове от вредното въздействие на светлината е необходимо стъклата на прозорците да филтрират дневната светлина. Това може да бъде осъществено, като се заменят обикновените стъкла с филтриращи, като се матират или боядисват стъклата с филтриращи замазки (в краен случай с бяла блажна боя), като се монтират щори или други защитни съоръжения.

Подборът на осветителните лампи за книгохранилищата трябва да се прави след съответни измервания на спектралния състав на излъчваната от тях светлина. За предпочитане е фондохранилищата да се осветяват с обикновените електрически крушки, като уровена на светлината не превишава 50 лукса. Обикновените електрически крушки излъчват жълточервена светлина, която има ниско енергетично ниво и слабо се поглъща от книгите. Ускореното стареене на писмените материали под действието на светлината се предизвиква от високо енергетичните и силно поглъщащите се от хартията сини, виолетови и ултравиолетови лъчи, излъчвани от луминесцентните лампи и дневната светлина. По тези причини луминесцентното осветление трябва да се използува само при крайна необходимост и то след измерване на лъченията. На осветителните тела трябва да се монтират предпазителни тела — тип глобуси и екранизатори за разсейване на светлината. За да се предпазва хартията от прякото попадение на естествената и изкуствената светлина по време на съхранението на документите, взети в най-широк смисъл, те трябва да се поставят в защитни опаковки — кутии, футляри, папки, пликове и др. Най-ценните писмени паметници на културата да се съхраняват в огнеупорни каси, сейфове и в специално «трезорно» помещение. Папките, кутиите и футлярите преди да влязат в употреба следва да се аклиматизират в помещението на книгохранилището от 15 до 21 дни. Това е необходимо, за да бъде установявана постоянна равновесна влажност в материалите, от които са изработени, с тези на помещението. В противен случай може да се очакват деформационни промени на книгите и плесенясване. Материали с илюстрации е добре да се съхраняват в защитни меки папки от хартия тип «пергамин». В една папка допустимият брой за графични произведения е 30, а за архивни документи — 50 броя, и допустимо налягане до 2 кг. Всички останали предпазни материали като паспарту, меки обвивни листове, трябва да бъдат бели по цвят. Цветните обвивни материали са опасни за ползуване, тъй като различните багрила, ползувани за оцветяване на хартията, могат при повишена влажност да оцветят съхраняваните материали. Също така някои бои отделят вредности, които в присъствие на кислородна и влажна среда действуват химически на рисунъка на графичните творби, на картите и на мастилата на документите.

Съхранението на ръкописни и редки ценни книги изисква повишено внимание от страна на консерватори и архивохранители. Микроклиматичните параметри в складовите помещения трябва да се регистрират ежедневно. Особено внимание е необходимо да се обръща на разположението на ръкописните книги върху стелажите. За да се предпазят подвързиите им, всеки ръкопис трябва да бъде поставен в опаковъчна кутия, тапицирана с мека материя. Предпазната кутия трябва да бъде с 1 см по-голяма от самата книга и да има вентилационен отвор, закрит с тензух или марля. Подвързиите от кожа ежегодно следва да се омекотяват с подходящи омекотителни средства. Ръкописна книжнина и редки ценни книги не се излагат на постоянни изложби. Особено внимание трябва да се отделя на ръкописите от пергамент — за тяхното съхранение се налага строг микроклиматичен режим. Всеки ръкопис, изписан на пергамент, задължително при съхранението си трябва да е поставен в опаковъчна хартия. Застежките и закопчалките да са в изправност и да са закопчани. Допуска се обвиването на такива ръкописи с мека памучна материя. В книгохранилища, където се съхраняват ценни ръкописи, могат да бъдат поставени на прозорците за изолация от дневната светлина жълти или зелени завеси.

Организиране на изложби и фотокопиране на писмените материали е разпространено явление в практиката на библиотеките. По време на подготовката и експозицията писмените материали могат да се повредят. Причините за повредите се дължат на неправилен монтаж, неправилно прикрепване на надписи, деформации вследствие на промяната на температурата и влажността в залите за експозиция и увеличеното светлинно влияние. За да се избегнат различни видове повреди, е необходимо: надписите да се изработват върху листове хартия под силикатно или органично стъкло; витрините с изложбените материали да не се разполагат около отоплителни уреди, до врати и под прозорци; експонатите да са фиксирани добре; експонатите да не се излагат на прякото въздействие на дневната светлина. Силата на осветлението върху разтворената повърхност на документите не трябва да превишава 50 лукса. Изложбените витрини да се затварят и уплътняват с подходящи уплътнителни филтри — например уплътнителен филтър тип ФПП–Г, утвърден със специална инструкция от Министерството на културата на СССР(30). В извън работно време и почивни дни витрините в експозициите да се закриват с калъфи, оцветени в зелени или оранжеви тонове.

Микрофилмите, ксерокопията, микрофишите и микрокартите и различни други репрографски копия днес в световен мащаб се приемат като форма на консервация, с цел да се ограничи ползуването на ценните материали и документи, които са в изключително лошо състояние, а от друга страна, се използуват като една много сполучлива форма за работа с читателите. Микрофилмирането, ксерокопирането и фотозаснимането не са без значение за опазване на документите. Ценните материали и особено онези документи, които са изписани с нетрайни и избледняващи мастила, не трябва често да се фотокопират. Силата на осветлението и продължителността на снимачния сеанс би трябвало да бъдат максимално кратки, до няколко секунди. При заснимането на документалните богатства на библиотеките за документални и телевизионни филми се ползуват много силни източници на светлина, които при продължителна работа рязко повишават температурата в помещенията. За да се отстрани това явление, което без съмнение е вредно за документите, се налага използуването на термоизолационни филтри. Температурата на снимачната площ и помещение не бива да превишава при заснемането повече от 5°С в сравнение с тази на нормалното съхранение.

Към консервационните изисквания за опазване на библиотечните фондове се отнасят изискванията и за поддържане на определен хигиенно-санитарен минимум — чистотата на пода, стените и прозорците, стелажите, които да се измиват ежеседмично с миещи препарати. Особено внимание трябва да се обърне на почистването на книжния фонд от прах и провеждането на текуща профилактика.

Биологични фактори за разрушение

Библиотеки, които съхраняват своите книжни фондове в неподходящи влажни складови помещения, книгохранилища и сгради, много често са принудени да извадят от обращение и читателско ползуване ценни сбирки от книги, станали негодни за използуване поради биокорозии. Обикновено разрушените материали са с отслабнала, пигментирана и разпадаща се хартия, покрити са с налепи, с цветни петна, а в много случаи със здраво слепени, зациментирани страници.

Видовият състав на микроорганизмите, които разрушават целулозните компоненти на хартията в условията на библиотеките, не е достатъчно проучен, но представлява интерес както в теоретическо, така и в практическо отношение.

В най-общи линии като биоагенти, разрушаващи библиотечните фондове, се определят: целулозоразрушаващите бактерии, актиномицетите, плесенните гъбички, насекомите и гризачите(31).

Биологичното разграждане на целулозата е широко разпространено явление в природата. Механизмът на биохимичните процеси на разграждане на целулозата (в нативно или преработено състояние) все още не е добре изяснен. Приема се, че разграждането на целулозата се осъществява от различни видове биоагенти с помощта на специфични биологични катализатори — ензими, които активизират и ускоряват биохимичния разпад и синтез. Според теорията на Resse разграждането на целулозата се осъществява на три етапа с помощта на класическия фермент «целулаза», който се състои от два самостоятелни фермента и С1и Сх. Схемата на разграждащите процеси може да бъде изразена в следния най-общ вид:

целулоза — С1 — антихидроглюкоза — Сх — целобиоза — глюкозидаза — глюкоза

Способността на различните организми да разграждат в своята жизнена дейност целулозата се колебае в много широки граници. Някои видове микроорганизми използуват единствено целулозата като хранителен субстрат и източник на въглехидрати, а други — различни въглехидратни субстрати в това число и целулозата(32).

Ако целулозоразрушаващите микроорганизми в природата играят положителна роля като «санитари на природата», то същите микроорганизми в условията на библиотеките вече се определят като «вредители».

Интересът към микробиологичните вредители на книжните фондове обикновено е възниквал при масово заболяване на фондовете при природни бедствия — наводнения, стихии и т. н. От подобен характер са проучванията, направени от В. Л. Омелянски (1925 г.), при заболяването на книжния фонд в Библиотеката на Академията на науките на СССР, от В. С. Бахтин (1928 г.), обследвал Държавната публична библиотека «М. Е. Салтиков-Шчедрин», Н. Д. Сигриански и И. А. Парфентиев, изучили микрофлората в Държавната библиотека «В. И. Ленин» в Москва, Миниер обследвал масовото заболяване на книжните фондове в Националната библиотека в Лос Анжелос, Сибила и Деймс — в гр. Йена и др.

Биокорозиите на книжните фондове настъпват при нарушаване на микроклиматичните и хигиенните условия на съхранение, както и при внасяне на заразени книги, закупени по антикварен път и непреминали през дезинфекционна обработка.

Началното заболяване на книгите е твърде характерно: на подвързията или тръбната част на книгата се появяват забележими с невъоръжено око памукообразни петна, които по-късно добиват различен външен вид — плоски или изпъкнали, гладки или пухкави, радиално или концентрично надиплени, с еднакъв цвят или зонална обагреност и ти. Външните форми на колоните се определят от специфичните свойства на вида, от външните условия и в последна сметка от използувания хранителен субстрат.

Разлагането на целулозата от целулозоразрушаващи бактерии се осъществява в почвата и по-рядко се среща като явление в условията на библиотеките и при съхранението на фондовете.

Целулозоразрушаващите бактерии са едноклетъчни организми. По форма те биват: сферовидни, елипсовидни, пръчковидни, спираловидни.

Големината им е различна — от 0,1 микрон до 15 микрона. Могат да бъдат още — подвижни и неподвижни, безцветни и пигментирани, облигатни или факултативни. В резултат на обменните процеси бактериалните клетки нарастват и при определена зрелост се разделят на две части. Новите градивни елементи веднага след делението се диференцират в клетъчна стена, цитоплазматична мембрана, ядрена материя, капсула и клетъчни включения. Всичко това става по определени и закрепени в дългия еволюционен процес механизми, предаващи се от родителските към дъщерните клетки. Достатъчно е наличието само на една бактерия, която при подходящи условия за известно време ще даде огромно количество дъщерни клетки. Генерационното време, т. е. времето, което протича от оформянето на новата клетка до нейното деление, зависи от условията на околната среда — температура, хранителни вещества, влажност, наличието или отсъствието на кислород, pH на средата и др.(33) В зависимост това, дали развитието им протича в условията на кислородна или безкислородна среда, целулозоразрушаващите бактерии биват аеробни и анаеробни.

Разпространението на целулозоразрушаващите бактерии върху библиотечните фондове се осъществява главно чрез въздуха. Заедно с пресния въздух отвън в книгохранилищата навлизат частици прах, водни пръски и аеропланктон, който под действието на собственото си тегло се утаява върху книгите, стените, пода и повърхността на всички мебели. По този начин в книгохранилищата се явяват източници на сапрофити и патогенни микроорганизми, които при благоприятни условия се развиват и нанасят поражения.

Към аеробните целулозоразрушаващи бактерии са описани следните видове(34):

Cellvibrio: C. ochracae, C. flavescens, C. viridis, C. mucosa, C. fusca, C. vulgaris;

Pseudomonas: Ps. erytha, Ps. ephemerocyanea, Ps. lasia;

Cellulomonas: C. biazotae, C. galba;

Bacillus: B. soli, B. vagous;

Bacterium: Bac. infirme;

Cytophaga: C. rubra, C. aurautica, C. tenuissima;

Streptomyces: St. melanocyclus, St. cellulosae, St. flavochromogenes, St. violaccus, St. glabus и др.

Друга голяма група микроорганизми, вредители на библиотечните фондове, са плесенните гъбички.

В настоящия момент са проучени 266 вида плесенни гъбички и 11 разновидности от 105 рода, които добре се развиват върху библиотечните колекции от книги, върху складирана хартия и хартиената маса(35).

Ю. П. Нюкша разделя плесенните гъбички, обитатели на библиотеката, на пет условно приети категории:

— книжни гъбички — гъбички, които силно разрушават хартията и целулозата. За кратък период под тяхно действие хартията става абсолютно негодна;

— плесенни гъбички, които се намират винаги в голямо количество върху книжните материали, но целулозоразрушаващото им действие е забавено в сравнение с първата група;

— гъбички, които не са специфични за книгите, но са специфични за дадена местност, поради което изобилствуват в складовите помещения;

— единични представители на различни групи гъбички, които случайно са попаднали върху книгите;

— специфични плесенни гъбички, които се развиват върху кожените подвързии, върху пергамента, восъка, синтетичните полимери и др.

Заболяването на библиотечните фондове е свързано с микроклиматичните особености за дадена местност, сграда и помещение, с наличност на определен хранителен субстрат, както и с бързата приспособимост на плесенните гъбички към условията в книгохранилищата.

В морфологично отношение плесенните гъбички принадлежат към групата на талусните растения. Талусът им е изграден от хифи, а съвкупността от всички хифи образува мицела на вегетативното тяло на гъбата. В определен период от развитието на плесенната гъбичка мицелът започва да плододава, т. е. да образува спори. Широкото им разпространение се дължи на това, че през вегетационния период един индивид може да даде няколко генерации, които се размножават последователно в геометрична прогресия. Когато узряла спора попадне при благоприятни условия, тя прораства в хранителния субстрат, образува растежна торбичка, като постепенно се удължава и разклонява. Създава се субстратен и въздушен мицел. Предназначението на субстратния мицел е да извлича хранителни вещества за изхранването на цялото вегетативно тяло, а на въздушния мицел да снабдява мицела с атмосферен кислород. Някои въздушни хифи се превръщат в спороносни органи.

Хранителните вещества на плесенните гъбички постъпват по осмотичен път. Плесените получават необходимите количества от въглерод от готовите органични вещества, в случая от целулозата, която като биопродукт е трудно усвоима. По-лесно усвоими са другите компоненти на книгата — нишестето, желатинът и различните видове лепила. Разрушението на книгите може да се обясни в такъв случай само с комплексното действие на плесените, които, отделяйки различни ензими, разлагат целулозата, пълнителите, проклейките и лепилата до лесноусвоими органични продукти — монозахариди, декстрин, СО2 и др.

Изключително важно условие за развитието на плесенните гъбички е влажността. Спорите и мицелът на гъбите рязко реагират на промяната на влажността. При намаляване на влагата плесента не умира, а изсъхва, и така изсъхнала може да просъществува дълго време. Без минимум от влажност спорите не прорастват. Оптималната влажност за отделните видове гъбички е различна, но в границите от 65% до 100%.

Както е известно, спорите на плесенните гъби са постоянни обитатели на почвата и заедно с праха се разнасят навсякъде — във водоемите, върху хранителни продукти, в складовете и домашните помещения. Попадналите спори в книгохранилищата не заразяват фондовете, докато хартията не бъде овлажнена. Овлажняването на хартията може да настъпи при бедствия, наводнения, но може да се получи и тогава, когато хартията се намира във влажни помещения. Влажността и е в пряка зависимост от влажността на въздуха в книгохранилищата, като различните видове хартии поемат различно количество влага при една и съща относителна влажност(36). Влагата в хартията се разпространява бавно, от точките на съприкосновението с въздуха в пограничните слоеве на книгите към вътрешността. В тези точки именно става прорастването на спорите, съпроводено със следващата поява на колонии. Хифите на плесенните гъбички прорастват в хартията и активизират своята дейност. Така хартията се превръща в колоидно-биологична система с понижена водоустойчивост. От друга страна, мицелът и хифите съдържат 90% вода. Това обстоятелство е предпоставка за допълнителна хидрофобизация на хартията. При тези условия е възможно да се развият спорите, при относителна влажност например 50%.

Важно условие за развитието на микрофлората в книжните фондове в библиотеките е и температурата на въздуха. Минималната температура, при която плесените се развиват, е от + 1° до + 5°С. В книгохранилищата на библиотеките обикновено температурите са по-високи и съвпадат с оптималните температури за развитието на биоагентите, т. е. движат се в нормите от 20° до 25°С.

Плесенните гъбички са аеробни организми и за тяхното развитие от съществено значение са аерацията и въздухообменът на книгата. Необходимостта от кислород е една от причините заболяването на книгите да започва от кориците, след което се прехвърля на титулната страница и постепенно прониква във вътрешността. В много случаи, когато началното заболяване не е забелязано и не е преустановено с химически или физически средства, плесените се развиват и предизвикват различни повреди, които довеждат до пълното разрушаване на хартията. При застаряване на културите хифите на плесените се удебеляват и се кутинизират. В тях се отлагат багрилни вещества, които проникват и предизвикват оцветяване и на хранителния субстрат в различни оттенъци.

Пигментите и багрилните вещества на плесените трайно се свързват с целулозата. Получените органични вещества не се извличат, дори и когато им се въздействува с активни окислители и редуциращи вещества.

Увеличеното съдържание на влага, наличието на оптимална температура, хранителни субстрати, кислород и др. са основа, при която се създава определено равнище на окислително-редукционен потенциал, осмотично налягане, определено pH. Тези условия са необходими за пълноценното развитие на микроорганизмите и за протичане на всички техни биосинтетични и метаболитни процеси, в резултат на които настъпват деструкция на органичните вещества и разрушение на книгите в цялост.

В систематично отношение плесенните гъбички, вредители на библиотечните материали, могат да се подредят в следната последователност: Fungi imperfecti (около 80%), Ascomycetes — 15% и клас Phycomycetes — 5%(37). Съществува обаче една основна група плесени, които се срещат повсеместно и върху всички писмени материали. Разлика има само в количественото съотношение между видовете. Най-разпространените видове плесенни гъбички в книгохранилищата на библиотеките може да се подредят в следната последователност: Penicillium, Aspergillus, Chaetomium, Mucor, Tusarium, Stemphylium, Cladosporium, Stachybotrys, Altemaria, Sporotrichum, Trichoderma, Torula и др.

С цел да се установи степента на заболяване на фондовете в книгохранилището на Народната библиотека «Кирил и Методий», бяха прегледани около 35 000 книги и 5000 документа. От заболелите 720 книги и 346 документа бе свален посевен материал, който след разреждане 1:100 и 1:1000 в стерилизирана и дестилирана вода бе засят върху агарова среда на Чапек-Доко в петриеви панички. Посевките се култивираха в термостат при температура 28°С и относителна влажност 68%.

За определяне на родовата и видовата принадлежност бе необходимо да се проведе детайлно микроскопско изследване на морфолого-културалните признаци на чистите култури в процеса на развитието им и формирането на органите на репродукция. Изолирането на чисти култури от плесени бе получено, като се приложи методът на последователен (изтощаващ) разсев по Дригалски(38).

Извличането на микрофлора беше осъществено и по седиментационния метод на Кох чрез директна концентрация на микроорганизми върху твърди хранителни среди. Отчитането беше направено по обикновените методи, като се преброиха колониите в Петриевата паничка с повърхност, изчислена по формулата ПК(39), и следващи преизчисления за 10 и 1000 л. въздух(40).

Изучаването на морфолого-културалните признаци бе съпроводено с приготвяне на свежи и трайни микроскопски прeпарати и микроскопско наблюдение на растежа върху хранителната среда. Вниманието ни бе насочено към формата и големината, повърхностния строеж, консистенцията и цвета на колониите. От друга страна, детайлно се изучаваше строежът на субстратния и въздушния мицел и органите на размножаване. По този начин микроскопските изследвания бяха разделени на два етапа: при първия етап се наблюдаваха прорасналите чисти култури, достигнали изобилно спородаване при средно увеличение от 200 до 300 пъти. През втория етап на изследване се приготвиха микроскопски препарати, чрез които се изучаваха в подробности разположението на конидиеносците, спорангиите, характерът на разклоненията им, формата, размерите и структурата на спорите.

От проведените изследвания бе установено, че в книгохранилището преобладават сапрофитните микроорганизми, а от тях преобладаващо значение имат плесенните гъбички.

От пробите за въздушна запрашеност бяха идентифицирани следните микроорганизми, присъствуващи във въздушната среда на книгохранилищата: Micrococcus sp., Staphylococcus sp., Streptococcus sp., Bacillus sp., Bacterioides sp., Mycobacterium sp.

От заболелите книги в книгохранилището на Народната библиотека «Кирил и Методий» бяха изолирани следните плесенни гъбички: Mucor sp., Gymnoscus sp., Myxotrichum sp., Chaetomium sp., Chaetomella sp., Oospora sp., Geotrichum sp., Monila sp., Cephalosporium sp., Acremonium sp., Sporotrichum sp., Menosporium sp., Acrostalagmus sp., Spicaria sp., Pullularia sp., Toryla sp., Stachybotrys sp., Cladosporium sp., Stemphybium sp.

Плесенните гъбички, изолирани от заболели книги и документи, които се съхраняват в книгохранилището на Народната библиотека, са разнообразни по родове (25 рода). От тях 68,8% се отнасят към Fungi imperfecti, 12,5% — към клас Ascomycеtes и 18,7% — към клас Phycomycetes. Широко разпространение имат видовете от рода Mucor, Aspergillus и Pеnicillium.

При съпоставянето на въздушната обремененост със заразеността на книжните материали не е трудно да се установи, че съществува разлика между микрофлората от въздуха на книгохранилището и тази на заболелите книги. От въздуха на книгохранилището бяха отделени и идентифицирани 13 вида плесени, от които 11 бяха открити и в заболелите книги. Плесенните гъби Copulariopsis и Curvularia са обитатели на въздушната среда в книгохранилището, но не се срещат като видове, които се развиват върху хартията на изследваните обекти.

От консервационно гледище особено важно е да се знае целулозоразрушителната дейност на отделните видове с цел да се усъвършенствуват методите за борба срещу гъбните вредители на библиотечните фондове.

Целулозната активност на различните видове бе определена по дифузионните методи за изследване на ензими от плесени. За тази цел бе подготвена следната опитна постановка: хомогенни суспензии от изследваните плесени бяха засети върху хранителна среда на Чапек-Докс. След тридневно култивиране в термостат при температура 26–28°С бяха изрязани блокчета, които се наложиха върху целулозен агар(41). Опитите бяха отчетени по наличността или липсата на хидролизни процеси в целулозния агар, причинена от дифузното разпределяне на целулозни ензими. Около агаровите трупчета се появяват светли ореоли, чиито диаметри дават груба представа за целулозоразрушителната активност на видовете плесени. От проведените наблюдения силно изразено целулозоразрушителна дейност имат плесените: Rizopus, Gymnoascus, Chaetomium, Trichoderma, някои видове от рода Aspergillus (A. fumigatus, A. candidis, A. niger), някои видове от рода Penicillium (P. frecuentans, P. purpurogenum, P. nigricans), Stachybotrys, Sporotrichum, Stemphylium и Cladosporium.

Плесени c целулозоразрушителна дейност, изразена в умерена степен, са: Mucor (M. globosus, M. mucedo), Myxotrichum, Oospora, Geotrichum, Monilia, Cephalosporium, Aspergillus nidulans, A. variecolor, A. granulosus, Penicilium (някои видове P. citrinum, P. granulatum, P. notatum), Monosporium, Torula и Alternaria.

Целулозата не се хидролизира от жизнената дейност на следните плесенни гъбички: някои видове от рода Mucor (M. plumbeus, M. luteus, M. flavus), Chaetomelä, Botrytus Bullularia, Spucaria и др.

Целулозната активност, определена по дифузните методи за изследване на ензимите, които предизвикват хидролиза на целулозния агар, ни дава представа за химическата дейност на плесенните и по-конкретно на отделните ензими целулоза Сх и C1, извършващи химическото разграждане на целулозната молекула. Плесенните гъбички, чиито ензими не предизвикват хидролиза на целулозния агар, не могат да се считат като безвредни видове за книгата и хартията. Дейността на плесенните гъбички, като вредители на хартията, се изразява в комплекс от повреди, като: промяна на цвета, трайни пигментации, снижение на физикомеханичните качества на хартията, промени в химическия състав на целулозните компоненти, на кожата, лепилата и пр.

Проведеното изследване в биологичен аспект позволява да се подкрепят известни теоретични обосновки, свързани със съхранението и консервацията на библиотечните фондове. Хартията е трудно достъпен хранителен субстрат за микроорганизмите, но в процеса на нейното продължително съхранение под действието на различни фактори и в съчетание с други материали тя образува различни комплекси, които вече са благоприятни за развитие на вредни биоагенти.

Важно условие за предпазване на библиотечните фондове от заплесенясване е да се поддържа оптимален микроклимат с постоянни параметри за температурата и относителната влажност, така че изобилствуващата микрофлора от въздушната среда или внесената от други източници да не се развива.

Заболяемостта на книжните фондове в книгохранилището на Народната библиотека «Kирил и Методий», изразено в проценти по отношение на преглеждания фонд и преизчислена по отношение на целия книжен фонд, е сравнително ниска. Идентифицираните видове микроорганизми както от въздушната среда, така и от заболелите книги и документи, са показателни за санитарно-хигиенното състояние на книгохранилището и текущата профилактика на фондовете.

Насекоми — вредители на библиотечните фондове

Грижата за опазването на библиотечните фондове от вредителската дейност на насекомите датира от дълбока древност.

По-значително внимание на насекомите, като вредители на библиотечните фондове, се отделя от втората половина на XVIII век. Посвещават се съчинения на видни ентомолози върху «пестис хартарум» — хартиената чума. През 1774 г. е обявен първият официален конкурс за ентомологическо обследване на Гьотингенската библиотека, а на международния конгрес на библиотекарите в Париж през 1900 г. е посочено недвусмислено необходимостта от рационална защита на библиотечните сбирки от нападението на насекомите. Този въпрос у нас за първи път е разгледан от Асен Ковачев(42).

Веднъж попаднали в книгохранилищата и сградите на библиотеките, насекомите без затруднения проникват между книгите, вестниците, между архивните и други сбирки. За кратък период те могат да причинят изключително големи и непоправими щети.

Попадението на насекомите в библиотеките и книгохранилищата се осъществява по различни пътища: през прозорци и врати, с вещи на читатели и служители, с колетни пратки (при комплектуване или междубиблиотечно заемане на книги и списания), при закупуване на книги и архиви от частни лица, при внасяне на мебели, стелажи и др.

Насекомите, които се срещат в библиотеките, имат космополитно разпространение. Известни са около сто вида насекоми, които нанасят вреди на библиотеки и архиви.

В общи линии насекомите са обширна животинска група, систематизирана към зоологията на низшите просто устроени животни. Отнасят се към типа Artropoda — членестокраки. Тялото им е начленено и се състои от три дяла: глава, гърди и коремче. Покрито е с трислойна телесна покривка, която представлява опорен скелетно-мускулен апарат. По нея се намират придатъци, които са различни по образуване и функция: шипчета, брадавички, рогчета, власинки и др. Окраската им е твърде разнообразна и обикновено характерна за даден вид.

Главата на насекомите се състои от шест членчета и е сетивният дял на тялото. На нея са разположени пипалата, очите и устните органи. Гърдите се състоят от три членчета и носят 2 чифта криле и 3 чифта крака, а коремчето е съставено от 12 членчета и е репродуктивен орган(43).

Приложната ентомология отдава значително място на устните органи, тъй като от тях зависи режимът на хранене за отделните видове. В зависимост от начина на приемане на храна при насекомите различаваме следните типове устни органи: устен апарат за гризане, гризещо-пробиващ апарат, пробиващо-смучещ, режещо-смучещ, лижещ и пробиващо-лижещи устни органи. В зависимост от усвояването на хранителните източници насекомите биват: всеядни, многоядни и едноядни.

В библиотеките живеят насекоми с гризещ тип устни органи. Храната, приета от насекомите под формата на дървесина или преработена целулоза, във вид на животински или растителни лепила, кожа, текстил и др., се подлага на механична и ензимохимична преработка. Усвояването на целулозата като храна от насекомите започва с нейното механично стриване в устния апарат. Препратена през глътката и хранопровода, тя се разгражда в стомаха до лесноусвоими въглехидрати.

Храносмилателната система на насекомите е несъвършена, поради което те изхвърлят с изпражненията голяма част от поетата храна. За да си набавят необходимите количества енергия, нужни за осъществяване на жизнените процеси, насекомите изяждат от три до шесткратно пъти по-голямо количество храна. Ето защо повредите на нападнатите книги в библиотеките за кратък период могат да бъдат изключително големи.

Насекомите имат добре развита нервна система. Реагират активно както на вътрешните физиологични потребности, така и на промените на външната среда. Сетивните органи за възприемане на външните дразнения биват: осезателни, обонятелни, вкусови, слухови и зрителни.

Поведението на насекомите се определя от: прости рефлекси, таксиси и инстинкти. Простите рефлекси са чиста биологична целесъобразност. Така например при най-лекото докосване насекомите изпадат в състояние на каталепсия, т. е. парализират всички свои движения. Таксисите са по-висша нервна дейност и се проявяват главно в отбягване или привличане на отделния индивид от даден дразнител. Някои видове инсекти се привличат от светлината — имат положителен фототаксис, други се крият от нея — отрицателен фототаксис. По отношение на топлината те имат положителен или отрицателен термотаксис, а по отношение на влагата — положителен или отрицателен хидротаксис и пр. Инстинктите са по-сложни действия на нервната система. Изработени са в еволюционното развитие на видовете и се предават по наследство. Понякога инстинктите на насекомите са толкова целесъобразни, че създават впечатление за разумни действия(44).

Насекомите са разделнополови животни. При някои от тях се наблюдава ясно изразен полов диморфизъм. Женските индивиди снасят яйца, които разполагат единично или на групи на закрити и тъмни места — под линолеуми, в пукнатини, грапавини, под прозорци и первази, между подвързията на книгата, под стелажите и т. н.

Видовият състав на насекомите, които се развиват в книгохранилищата на библиотеките, се регулира от сложните зависимости между насекомите и обкръжаващата ги среда, т. е. от факторите на местообитаването, известни като екологични фактори, от една страна, и от друга — от унаследените биологични особености на отделните видове.

Влиянието на екологичните фактори върху разпространението и развитието на насекомите е сложно и комплексно, което се проявява с пряко или косвено въздействие в зависимост от екологичните стандарти и екологичната пластичност на видовете, формирани в еволюционното или индивидуалното им развитие.

Факторите на околната среда са групирани в следните групи(45):

— абиотични фактори — климатични фактори. Тук се отнасят: температурата, светлината, влагата, въздушните течения и др. Действието им е непосредствено — пряко, косвено или комплексно;

— едафични почвени фактори — много сложен комплекс от фактори, отнасящ се до влиянието на почвата (определена температура, влажност, концентрация на соли, химически състав и пр.) върху развитието на насекомите;

— биотични фактори — фактори, свързани с изхранването на видовете и взаимоотношенията им с други организми, изразени като паразитизъм, хищничество, симбиоза и др.

Всяко хранилище на книги е характерно със свои микроклиматични особености. Характерно е и със специфичен режим на работа на служителите по обслужването на читателите и подреждането на фондовете, съгласно възприетите библиотечни стандарти.

Условията на съхранение на книжните фондове в библиотеките, обусловени от микроклиматичните особености на складовите помещения, от сградата, използувана за хранилище на книги, от организацията на книгохранилището и режима на работа, оформят екологичните фактори на насекомите, населяващи библиотеките.

Температурата като абиотичен фактор има много важно значение за развитието на насекомите, защото тя е елемент, който определя скоростта на протичане на жизнените процеси и обмяната на веществата в организмите.

Насекомите са хладнокръвни животни и необходимата топлинна енергия за осъществяване на жизнените процеси получават от околната среда. Техните биологични процеси са най-интензивни при оптимални температури от 18° до 20°С. Увеличаването или снижаването на температурата намалява или пълно преустановява обменните процеси, увеличава или намалява плодовитостта на отделните поколения, ограничава числения състав и продължителността на развитие. Високите или ниските температури, зад пределите на които развитието на насекомите се преустановява, се наричат долен или горен праг на развитие. Долният праг на развитие се намира около 10°С, а горният праг — 35°С. Според някои видни ентомолози — Ван Хоф, Блунг, Ушитинская(46) при всяко повишаване на температурата с 10°С жизнените процеси в насекомите се повишават от 2 до 3 пъти.

Приема се, че смъртта на насекомите при високи температури се причинява главно въз основа на обмяната на веществата, поради усилване и изразходване на всички резервни запаси от хранителни вещества.

Насекомите понасят по-лесно ниските температури и то, когато температурата постепенно се намалява. Понижаването на температурите е съпроводено и с преохлаждане на телесната течност, обезводняване на протоплазмата, увеличаване количеството на гликогена, намаляване на мастните резерви и съдържанието на вода в тъканите.

При насекоми, които зимуват при ниски температури, но над 0°С, количеството на водата в протоплазмата и тъканите постепенно започва да се повишава и в средата на зимата достига до равнище, характерно за активна жизнена дейност. В тези случаи резервните мазнини, натрупани в мастното тяло, по-активно се изразходват. Това са важни обстоятелства, които биха могли да се използуват за борба срещу неприятелите на книгите.

Влажността, като екологически фактор, има много голямо значение за насекомите. Те успешно се развиват при висока относителна влажност на въздуха — над 70%. Водата е безусловно необходим елемент за протичане на жизнените функции на организма. Това се отнася и за насекомите. Нужните количества вода насекомите набавят чрез пиене и чрез поетата храна. При недостиг на вода те спират развитието си, продължителността на отделните стадии на развитие се удължава, протоплазмата на клетките се сгъстява, забавят се обменните процеси и всичко това води до увеличаване на смъртността на отделните видове.

Когато насекомите приемат храна, в която количеството на водата е минимално, нужните количества вода те получават и от околната среда. При висока, а и при ниска влажност на въздуха, водата може да се поема чрез телесната покривка и трахеята.

Температурата и влажността в книгохранилищата на библиотеките действуват комплексно както върху съхранението на книжните фондове, така и върху увеличаването или намаляването на числения състав на обитаващите видове.

Друг климатичен фактор, който играе роля в денонощната активност на насекомите, е светлината. Със светлината са свързани фотопериодичните реакции в поведението на отделните видове, окраската и големината на тялото, обмяната на веществата и др. В зависимост от това, какво отношение имат към светлината, те се делят на дневни, привечерни и нощни насекоми.

Насекомите в библиотеките са предимно нощни, т. е. с отрицателен фототаксис. По тази причина силно са повредени онези фондове, които се съхраняват продължително време в тъмни помещения — тавани, мазета, тъй като активната им дейност се проявява през нощта.

Въздухообменът в книгохранилищата обикновено е слаб и движението на въздуха не оказва въздействие върху развитието и разселването на инсектите.

Почвените, т. е. едефичните фактори за вредители насекоми в библиотеките, нямат съществено значение.

В обстановката на книгохранилищата насекомите живеят със съобщества от други микроорганизми — плесенни гъбички, актиномицети, бактерии и гризачи. Взаимоотношенията им са свързани главно с изхранването — съществуват форми на паразитизъм и симбиоза.

Изброените фактори, взети в своята съвкупност, безспорно оформят средата на съществуване в условията на библиотеките. Влиянието им е комплексно, във взаимна зависимост и обусловеност. Когато екологичните фактори са идентични с изискванията за даден вид, прогнозите за масовата поява са положителни и обратно — неблагоприятното съчетаване на екологичните условия е гаранция за намаляване на числеността им.

Екологичните условия в книгохранилището на Народната библиотека са благоприятни за активно развитие на типичните видове насекоми — вредители на хартията, и масова инвазия не е изключена. Естествено при съществуващите условия, вниманието ни трябва да бъде насочено изцяло към сериозни предохранителни мероприятия и системна профилактика.

Видовете насекоми, обитатели на библиотечните складове и хранилища, условно са разделени на три големи групи(47):

1. Постоянни (типични) вредители — развитието им протича изцяло в помещенията на библиотеките. Тук спадат: книжните въшки, люспениците, точиларите, кожоядите, хлебарки, присторници и др.

2. Случайни вредители — това са насекоми, които не могат да имат потомство в условията на библиотеките, но попадат в тях и нанасят щети. Към тях се отнасят: молци, усачи, калинки и др.

3. Насекоми, способствуващи развитието на постоянните вредители. Служат за храна на постоянните вредители и подпомагат развитието им. Не нанасят вреди на книжните фондове — мухи, комари, оси и др.

Като се изучават биологичните особености на отделните видове насекоми — вредители на хартията, и предварително се знаят характерните повреди на писмените материали, несъмнено ще бъде улеснено навременното им откриване, а това е съществена предпоставка за борбата с насекомите.

Като типични вредители на книжни фондове могат да се посочат следните насекоми.

Обикновена люспеница — Lepisma saccharina L.

Обикновената люспеница е космополитно разпространен насекомен вид. У нас има повсеместно разпространение. Среща се в складовете за зърнени храни, за тютюн, складове за хранителни продукти и магазини, в жилища, библиотеки, книжарници, хлебопекарници и др.

Възрастното насекомо има продълговато и удължено тяло от 7 до 10 мм. То завършва с три дълги четинки. Тялото е покрито с нежни сребристи люспици. Има три чифта добре развити крака. Бяга много бързо. На главата има дълги нишковидни антени и 12 прости очи. Люспеницата снася яйца през март. Те са дребни, слабо продълговати, с гранулирана повърхност. След три месеца от тях се излюпват ларви с дължина на тялото до 2 мм. Приличат на възрастното насекомо, но са по-дребни от него, чрез последователни събличания те израстват. Възрастното насекомо живее около две години. Води нощен живот. През деня се укрива в защитени тъмни места. Презимува като възрастно насекомо. При температура 4°С престава да се движи. Много важен фактор за развитието на люспеницата е влагата. Когато влагата на дадено помещение се повиши над 70–80% и температурата се понижи под 4°С, женският индивид престава да снася яйца.

Обикновената люспеница е многоядно насекомо. В библиотеките напада всички библиотечни материали — книги, архиви, вестници, периодика. Разрушава силно книжното тяло, подвързията на книгите, златните покрития и орнаменти. В началния период на хранене люспеницата проскубва повърхностния слой на хартията. При силно увреждане някои книги и документи се превръщат в прозрачна дантела. Изгризванията обикновено имат неправилни очертания и се разпространяват по повърхността на целия лист и в дълбочина на книжното тяло.

Книжни въшки — Liposcellidae(48)

Liposcellis (Troctes) divinatoris Мill, Liposcellis (Troctes) corrodens Heym

Книжните въшки са безкрили насекоми, които се срещат предимно в хамбари, складове за зърнени храни, библиотеки, музеи, хлебопекарници, жилища и пр. Това са дребни насекоми с дължина около 1 мм. Тялото им е белезникаво до светлосиво. На главата имат добре развити нишковидни пипала. Притежават добре развити устни органи — гризещ тип. Поради малките размери тези насекоми се забелязват, едва когато масово се появят. За тяхното развитие от особено значение са температурата и влажността, най-благоприятни условия са сравнително високата влажност — 80–90% и температура — 24–25°С. Книжните въшки са бързоподвижни и безкрили.

Срещат се в изобилие върху книги и архиви, които са заплесенясали. Там те се изхранват със спорите или хифите на плесенните гъбички. Те обаче нападат и книжните материали, тъй като тази храна не им е достатъчна. По такъв начин те са източници и на вторично заболяване на фондовете с целулозоразрушаваща микрофлора.

Книжните въшки нанасят поражения върху цялото книжно тяло, но предпочитание имат към подвързиите от вълнени или копринени тъкани, към кожата, капителбанда и конците, с които са зашити книгите. Хартията, която е повредена от книжни въшки, има проскубана, изпасана повърхност. Изяждането на целулозата може да бъде в такава силна степен, че от хартията да остане само тънък слой, прозрачен като ципа. При масова инвазия на хранилищата с книжни въшки се забелязва много силно замърсяване на фондовете със екскременти.

Хлебен бръмбар (присторник) — Anobium paniceum L.

Хлебният бръмбар е повсеместно разпространен насекомен вид в страните с топъл и умерен климат. Среща се и у нас. Причинява повреди на складирани хранителни продукти, в складове за зърнени храни, мелници, зеленчукови семена, библиотеки, архиви, колекции на зоологически и ботанически сбирки и музеи, предмети на домакинството, мебели, дървени конструкции, дървен материал и пр.

Хлебният бръмбар има светлокафява до кафява окраска. Дължината на тялото му е от 2 до 3,5 мм, покрит е с гъсти космици. Главата на бръмбара е втикната под преднегръда, който е изпъкнал и разширен напред. По тези причини главата, гледана от горната страна, не се вижда. Има добре развити нишковидни пипала. Елитрите на хлебния бръмбар са точкувани в надлъжни ивици. Те са дълги и покриват последното коремно членче. При обезпокояване насекомите от този вид изпадат в каталептично състояние — преструват се на умрели. Женският индивид снася яйца по продуктите, с които се изхранва. Общият брой на яйцата е 50–60 или всеки ден по няколко. От тях се излюпва напълно развита белезникава ларва с дължина на тялото 5,5 мм. Ларвата пробива малки отвори по повърхността на обектите, с които ще се изхранва, и активно започва да дълбае към вътрешността входове, които постепенно се разширяват в предния край. На върха на канала ларвата построява какавидна камера, в която какавидира. При оптимални условия — температура 18–20°С и RH 50%, развитието на ларвата продължава около един месец. При ниски температури то се удължава до три месеца. Какавидният стадий продължава около три седмици. Имагиниралият бръмбар прогризва отвори и излиза на повърхността. При нашите климатични условия хлебният бръмбар дава от три до четири поколения. Най-масово се появява през юни и юли. Характерно за хлебния бръмбар е, че възрастното насекомо не се храни, а живее за сметка на резервна тъкан, натрупана в мастното тяло.

Повредите, които причинява хлебният бръмбар в библиотеки, архиви и музеи, са значителни. При изхранването ларвите проявяват предпочитание към стари книги, архиви и периодика, съдържащи големи количества брашнен клей. Личинките повреждат кожата на подвързиите, дървените подложки, форзаците, началните и крайните страници на книгите. Не са редки случаите, когато ларвата очертава ходове в дълбочина на книжното тяло. Една нападната книга от хлебния бръмбар има стотици отворчета, които са разпръснати по цялата повърхност на подвързията, или по-точно може да се оприличи на книга, надупчена със сачми. Около прогризаните входове личинката оставя част от хартията, кожата или дървото незасегнати. По този начин тя създава около себе си сигурна механична защита. Колкото по-плътно са наредени книгите на лавиците, толкова по-необезпокоявана е дейността на насекомите. В библиотеките съществуват условия за протичане на целия цикъл на развитие на насекомото и до известна степен целогодишно без стадий на почивка.

Заразеността на дадено книгохранилище с хлебни бръмбари може да се установи по броя на повредените книги за даден период. Освен това за наличието на неприятеля може да се съди и по това, че бръмбарите летят привечер към огрените от слънце прозорци, а понякога и към осветителните тела.

Домашен мебелен бръмбар (точилар) — Anobium pictatum DEG

Домашният мебелен бръмбар е космополитно разпространен вид и оcобено силно в страните с умерен климат. Известен е като най-големия разрушител на дървесина в Европа. Напада мебели, врати, прозорци, подови греди, тавани, дюшемета и др.(49) В библиотеките освен мебелировката от дърво домашният точилар напада активно и книги, ръкописи, църковнославянски книги, подвързани с кожа, бархет, кадифе, коприна и подложки на подвързията, направени от дърво.

Тялото на домашния точилар има червеникавокафява окраска. Покрито е с многобройни космици и достига на дължина до 4,8 мм. Личинките на бръмбара са белезникави на цвят и имат големина до 6 мм. Какавидата е неподвижна. Развиват се обикновено по 3–4 поколения годишно, като развитието на отделните поколения зависи изключително от температурата и влажността на помещенията и нападнатите обекти. Оптималните условия на развитие са: температура 20°С и влажност 30%. Бръмбарите летят усилено през месеците май и юни.

Нападнатите книги от домашния точилар се характеризират с това, че подвързията на книгите е осеяна с многобройни кръгли отверстия с диаметър от 0,5 до 2,2 мм. Дървените подложки, а понякога и цялото книжно тяло, са набраздени с многообразни входове, гъсто разположени един до друг. Диаметърът на входовете е също от 1 до 2 мм. По повредите на отделните книги може да се установи в каква възраст ларвите най-усилено са нанасяли повреди. Така, когато нападението на дадена книга е извършено от ларви в напреднал стадий на развитие, единичните входове са насочени почти успоредно един на друг и по дължина на целулозните влакна, а когато нападението е от ларви в по-младша възраст, има входове и в напречна посока(50). На книгите насекомите се прехвърлят обикновено от заразени мебели и стелажи.

Пъстър точилар (часовникар) — Xestobium rifovillosum DEG

Пъстрият точилар е повсеместно разпространен вид. Напада преди всичко стара дървесина, разположена в стари сгради, но ползува и хартията за храна. При прогризване на дървесината пъстрият точилар издава особен звук, поради което е получил името «часовникар».

Неговото тяло има тъмнокафяв цвят. Покрито е с къси плътно прилягащи власинки, които странично образуват ясно различими белезникави снопчета. Дължината на тялото му е от 5 до 9 мм. Цикълът на развитие за отделните поколения е различен — от 14 месеца до 3 години, а понякога при суха и твърда дървесина — до 10 години. Личинките на пъстрия точилар са по-големи от личинките на останалите видове от семейство Anobide.

Пъстрият точилар се проявява в условията на библиотеките като активен вредител. Напада дървените стелажи, мебелировката от дърво и книгите. Особено вреден е ларвеният стадий. Ларвата непрекъснато яде и похабява големи количества книги. Прогризва книгите надлъжно и напречно с входове до 3 мм. Книгите, които са прогризани от пъстрия точилар, са много силно увредени и почти негодни за ползуване. Характерна особеност за този вид бръмбар е, че около нападнатите обекти, обикновено на пода, се разпилява голяма част от неусвоената дървесина и целулоза във вид на бял прах. По повърхността на подвързията се наблюдават също овални излетни отверстия в диаметър до 4 мм.

Обикновен музейник — Anthrenus scrophulariae

Обикновеният музейник има космополитно разпространение. Среща се в жилища, магазини за вълнени изделия, кожа, музеи, библиотеки и др.

Бръмбарът е дребен, полуовален и черен на цвят. Дължината му достига до 3,8 мм. Тялото е покрито със снопчета от космици, които са оцветени в по-светли тонове и са разположели симетрично от двете страни на средната гръбна линия. Симетрично от двете страни на елитрите (твърдите крила) се развиват бели петна, които изпъкват в неправилно завита симетрична форма. Гърдите са жълти с черни и бели петна. Главата е разположена косо на надлъжната линия на тялото и е скрита дълбоко под гръбния щит. Краката на обикновения музейник са тънки и фини и се състоят от 11 членчета. Коремната страна на тялото е черна, покрита е с петна от бели и жълти власинки. Елитрите плътно покриват същинските крила, с които насекомото лети.

Напълно развитата ларва на обикновения музейник достига до 4 мм. Окраската й е червеникаво кафява. Цялото й тяло е осеяно с дълги черни космици с различна дължина. Много характерни за ларвата на този насекомен вид са двете конусовидни туфи, състоящи се от дълги космици, разположени отстрани на последните 3 членчета на коремчето. От последното коремно членче излиза друга туфа от редки и дълги космици. Какавидата е гола с жълтеникаво кремав цвят. Дължината на тялото й достига до 3 мм. Бръмбарите се явяват през май и юни. Обикновеният музейник развива годишно по едно поколение.

Присъствието на обикновения музейник в книгохранилищата на библиотеките се установява сравнително лесно. Има положителен фототаксис и обикновено се среща около стъклата на прозорците. Нанася изключително големи щети и то главно на книги, които имат подвързии от кожа и тъкани. Вредителската дейност се проявява най-вече в ларвен стадий и увреждането на книгите започва от подвързията. Появяват се петна, които в началото са локализирани около ларвата, като впоследствие се разширяват и обхващат цялата подвързия. Върху тъканите началните повреди се изразяват в промяната на цвета на тъканта, а по-късно се появяват и дупки. Нападат и изяждат проклейващите вещества на подвързията, особено в онези книги, при които подвързването е извършвано с животински и отчасти с растителни лепила.

Вариращ музейник — Anthrenus verbasci L.

Вариращият музейник е постоянен обитател на хамбари, складове за зърнени храни, кожарски фабрики, жилища, музеи, библиотеки, текстилни фабрики и др.

Прилича на обикновения музейник и разликата им се състои главно в големината. Вариращият музейник има дължина от 1,8 до 3,2 мм. Тялото му е покрито с различно оцветени власинки. Големината и цветът им варира в известни граници, откъдето и видът е получил името си. Коремчето на насекомите е осеяно с белезникави петна.

Ларвите на вариращия музейник са оцветени кафяво. Тялото е окосмено по специфичния за вида начин. По гърба и отстрани имат космици, някои от които са по-дълги. Най-характерни за вида са трите снопчета власинки, разположени на последното коремно членче. Ларвата може да разперва и прибира власинките си и това й придава оригинален вид. Какавидата има дължина на тялото 2,3 мм. Непосредствено след какавидиране тя е бяла, но скоро след това добива нормалния си кафяв цвят.

Развитието и навиците на възрастното насекомо са както тези на обикновения музейник. Бръмбарите се явяват през май. Имат положителен фототаксис и се струпват след имагинация около и на прозорците.

Повредите на книжните фондове са идентични с тези на обикновения музейник. Увреждането се явява главно на подвързията — прояждат кожата, текстила и лепилата.

Антренус фускус — Anthrenus fuscus OL

Кожоядът фускус е разпространен повсеместно. Среща се в жилища, музеи, кожарски фабрики и складове, библиотеки и др.

Бръмбарът е дребен и полуовален. Дължината на тялото достига до 2,5 мм.

Развитието и размножаването на вида зависи от храненето, температурата и влажността. В своя жизнен цикъл женският индивид снася от 36 до 38 яйца.

Ларвите имат жълтеникаво кремав цвят. Тялото им е покрито с дълги власинки, разположени на гръбната страна. Събличат се 8–9 пъти. В този стадий на развитие кожоядът е най-вреден. Ларвата се изхранва с храни от животински и растителен произход(51). Предпочитат кожените изделия, но нанасят сериозни поражения и на текстил и хартия. Какавидата е неподвижна и не се храни.

В условията на библиотеките ларвата се открива под кориците на книгите, в прахта под и около стелажите и на други закрити места. Присъствието им може да се забележи около прозорците в края на март и през април. Дълбаят кръгли и овални отвори в книжното тяло отвън навътре.

Кожояд на Смирнов — Attagenus smirnovi LHAUT

Кожоядът на Смирнов е открит в Москва, той е масов вредител на всички складирани материали от животински произход. В книгохранилищата на библиотеките присъствието на кожояда е отбелязано от 1961 г.(52)

Кожоядът на Смирнов е светлолюбив и се проявява около прозорците през май и юни. Женският индивид снася около 70 яйца, които разполага върху гладки и меки предмети. След инкубация от 10–14 дни от тях се излюпват ларви, които се развиват за около 1 година и претърпяват 12–13 събличания. В този стадий на развитие насекомото активно се храни, като нанася сериозни вреди. При ларвите съществува канибализъм.

Повредите на книгите от кожояда на Смирнов се изразяват в следното: той изяжда повърхностния слой на кожената подвързия и прегризва книжното тяло в дълбочина с кръгли отвори. При силно увреждане от хартията остават само парченца с неправилна форма. Ларвите имат отрицателен фототаксис, Обикновено обитават тъмните, ниски и топли места. В книгите се крият под подвързията. Като вредителите могат да се открият по разпръснатия (като грис) прах, който се изсипва от нападнатите книги. Какавидата е неподвижна.

Черен кожояд — Attagenus piceus OLIV

Черният кожояд има космополитно разпространение(53). Нанася сериозни вреди на складирани кожени изделия, зърнени храни, текстил, домакински продукти, музейни сбирки, библиотечни фондове и др.

Черният кожояд във възрастно състояние е продълговат бръмбар (3–4 мм) с овален преден и заден край на тялото. Оцветен е тъмнокафяво до черно.

Развитието му е с пълно превръщане.

Женският индивид след копулация отся до 120 яйца. Разполага ги по тъмни и много добре защитени места. Годишно има по 1 поколение.

Ларвата е тъмнокафява (4–5 мм). Окосмена със специфични туфи космици, които се разполагат симетрично от двете страни на тялото.

Нанася големи вреди на книжните фондове. Прегризва кожата и хартията с овални отверстия.

Обикновен кожояд — Dermestes lardarius L.

Обикновеният кожояд е космополитно разпространен насекомен вид. Причинява големи щети на складирани, необработени и обработени кожи. Нанася повреди в жилищата, музеите и библиотеките(54).

Бръмбарът има дължина на тялото от 7 до 9 мм. На цвят е черен. Много характерна е окраската му с белезникавата ивица, разположена на твърдите криле. Върху тази ивица има 6 черни точковидни петна, симетрично разположени.

Развива се с пълно превръщане за 40–50 дни, т. е. годишно има по 4–5 поколения. Женският индивид снася от 80 до 100 яйца.

Напълно развитата ларва е дълга от 6–8 мм, линее до 10 пъти. Тялото й е осеяно с дълги редки власинки, разположени на туфи. Типични за вида са два щитовидни израстъка, които се намират гръбно на последното коремно членче. Какавидата е кафява.

Насекомите имат отрицателен фототаксис. Активни са през нощта.

В условията на библиотеките обикновеният кожояд има предпочитание към книги, подвързани с кожена подвързия и подлепвани с животински и растителни лепила. Нанася вреди и в ларвен стадий, и като бръмбар. Прояжда лицевата гланцова повърхност на кожата на подвързията, която става мъхообразна. Когато ларвите нанасят вреди, те прогризват книжното тяло отвън навътре в дълбочина до 40–50 страници. В предкакавидно състояние те изгризват и страничните обрези на документи и книги. По този начин са в състояние да унищожат изцяло всяка нападната книга.

В книгите яйцата на обикновения кожояд се намират под кориците и в прегънатите страници. Понякога яйцата могат да се открият между книгите и стелажите. Лежат свободно.

Опасен вредител е и за ръкописи, написани върху пергамент.

Присторник — Рtinus fur L.

Присторникът има широко географско разпространение. У нас също се среща повсеместно. Нанася вреди на значителен брой продукти, стоки за употреба и хранителни материали, главно от растителен произход, в това число и на хартията, на кожухарски произведения, на музейни сбирки и библиотечни фондове.

Бръмбарът има продълговато, цилиндрично тяло, което е по-дълго и тясно при мъжките индивиди и по-късо и дебело — при женските. Главата на присторника е сравнително малка, а гърдите са по-тесни от коремчето. Тялото и на двата пола е кафяво и покрито със светли косъмчета, които му придават сив цвят. Има силно развити пипала, съставени от 11 членчета. Краката на насекомото са добре развити, имат силно изразени надебелявания в задния край на бедрата. Стъпалата са тричленни. Последното членче на стъпалото има два нокътя. Твърдите крила са точкувани в надлъжни ивици и покриват цялото коремче.

Ларвата на притворника е цилиндрична и с кремав цвят. На открито е дъгообразна. Притежава добре развити същински крака, но има слаба подвижност. Какавидата е бяла и неподвижна.

Присторникът е с отрицателен фототаксис. Склонен е да се движи през нощта и вечер при стъмване. В отоплявани помещения развитието му продължава целогодишно.

Повредите, които причинява присторникът в библиотеките, архивите и музеите, са значителни. При изхранването ларвите са активният вредител и имат подчертано предпочитание към старите книги, архиви, периодика, които съдържат голямо количество брашнен клей. Личинките повреждат подвързията на книгите, форзаците, дървените подложки, началните и крайни страници на книгата. Ларвата прави входове с неправилно очертание в дълбочина на материалите. Около прогризаните входове личинките оставят купчинки от хартия, така те се барикадират и нанасят вреди необезпокоявани.

Месингов бръмбар — Niphtus hololeucus FALD

Месинговият бръмбар се среща у нас повсеместно, но големи щети от неговото присъствие не са забелязани поради това, че видът не се разпространява в масови размери(55). Нанася щети на хранителни продукти, зърнени храни, кожи, вълна, мебели, книги, етнографски сбирки, тютюн и др.

Месинговият бръмбар е дълъг 4–4,5 мм. Тялото е с ясно очертани гърди със силно развит предногръд, под който главата е втъкната. Коремчето е сферично и изпъкнало. Има дълги пипала — 2,5 мм, съставени от 11 членчета. Тялото е покрито с гъсти златисти власинки. Твърдите криле на насекомото са точкувани в надлъжни ивици. При докосване бръмбарът изпада в каталепсия. Не се храни и не е опасен.

Развитието на месинговия бръмбар е с пълно превръщане. Женските индивиди снасят яйца по книги, продукти и от тях се излюпват ларвите, чиято големина достига до 8–10 мм. Тялото им е дъгообразно с жълтеникав цвят. Ларвата нагризва продукта и дълбае входове. В ларвен стадий насекомото нанася големи щети, защото непрекъснато яде. Какавидата е гола, разположена е в камерка, изградена от секрета на ларвата и остатъци от храна.

Месинговият бръмбар в библиотеките нанася вреди на всички видове фондове. Прави тунели в книжните тела и при активна дейност нападнатата книга се превръща в дантела от разнообразни тунелчета и входове.

Хлебарки, ориенталска хлебарка — Blatta orientalis L; Германска хлебарка — Blatta germanica L

Хлебарките са космополитно разпространени насекоми. Известни са на голяма част от жителите на земното кълбо. Предполага се, че са пренесени от Азия в Европа преди 200–300 години.

Те се заселват в жилища (главно в кухните), в магазини, ресторанти, столове, хотели, складове за хранителни продукти, хлебопекарни и хлебопродавници, библиотеки, музеи и други отоплявани обществени сгради. Размножават се масово и нанасят вреди във всеки стадий от развитието си: стадий на ларва, стадий нимфа и като възрастни насекоми. Нападнатите продукти и помещенията, където се развиват хлебарките, придобиват специфична неприятна миризма, която се отделя от насекомите.

Хлебарките са едри насекоми. При тях съществува различие между мъжките и женските индивиди. Мъжките индивиди са тъмнокафяви с дължина на тялото до 25 мм, а женските са черни и достигат на дължина до 28 мм. Крилете на мъжките индивиди са много добре развити и покриват цялото коремче, докато при женските са по-къси. И едните, и другите имат добре развити 3 чифта крака, с които се движат много бързо.

Хлебарките са с отрицателен фототаксис. Търсят храна след 23 часа. Пълзят навсякъде и нагризват всякакви хранителни продукти, където и да се намират. Когато помещение, в което има хлебарки, се освети внезапно, те бързо се укриват в скривалищата си. Крият сe в пукнатини на стените, на пода, под балатума, линолеума, мебелите и пр.

Развитието на хлебарките протича средно за около 120 дни. Женският индивид снася яйцата си в капсули по 16 на брой. От яйцата се излюпват ларви, които след две събличания се превръщат в нимфи, те от своя страна — във възрастни инсекти.

В книгохранилищата на библиотеките хлебарките се развиват много добре, при условие че са отоплявани. Повредите на книжните фондове от хлебарки могат да бъдат значителни и се изразяват в «опасване» на повърхностния слой на хартията, кожата, лепилата, до пълното им унищожение.

Дрешен молец — Tineola biselliеlla HUMM

Дрешният молец има широко географско разпространение. У нас се среща повсеместно в жилища, складове за кожи, фабрики за вълнен текстил, етнографски музеи и др. Присъствието му в библиотеките е отбелязано, но рядко се свързва с нанасяне на големи щети на библиотечните фондове.

Развитието на дрешния молец е с пълно превръщане. Яйцата са бели, елипсовидни с дължина 0,4–0,7 мм и широчина 0,3–0,4 мм. Младите гъсеници са нежни с прозрачно бял цвят, който след няколко събличания се променя в светложълт. Какавидата е бяла, впоследствие придобива кафяв цвят. Пеперудата на дрешния молец варира по големина — в зависимост от условията, при които се развива. При разперени криле тя достига до 16 мм. Устните й органи са закърнели, поради което не ce xpaни и не причинява вреди.

Младите ларви се хранят активно и то с храна от животински произход. В стомаха на ларвата се отделя ферментът кератиноза, с помощта на който те успешно усвояват колагена от вълнените материи и кожата.

В опитни постановки(56) е установено, че дрешният молец може да се захранва и с хартия от текстилни влакна, с картон, целулоза, но това изхранване не води до завършване на целия цикъл на развитие и до потомство.

В библиотеките присъствието на дрешния молец се забелязва от април до края на септември. Гъсениците на молеца нанасят вреди главно на книгите, подвързани с кожа. Когато се развиват масово върху дадена книга, отделните гъсеници прогризват петна с неправилно очертание и различна големина. В някои cлучаи те нападат и книги, които при подвързването са подлепвани с животински клей.

Тaпетен молец — Trichophaga tapetzella L

Тапетният молец има широко географско разпространение. Среща се и в нашата страна, но с известно ограничение. Подобно на другите молци и тапетният молец причинява повреди чрез своите гъсеници. Нагризва вълнени тъкани, вълна и вълнена прежда. Напада също така тапети, хартия и книги.

Пеперудата на тапетния молец е сравнително голяма — 12–20 мм. Оцветена е оловносиво със силни кафяви петна на главата и предните криле.

Напълно развитата гъсеница има дължина 13 мм и е със сламено жълт цвят. Живее в предварително изграден пашкул, който придвижва от място на място. По-късно в същия пашкул какавидира.

Повредите, които причинява, са значителни. Прегризва тапети и книги с различни по големина отвори.

Явяват се в помещенията на библиотеката в края на април. Женският индивид снася средно по 100 яйца, след което почти веднага умира. Развитието на пеперудата от яйце до възрастен индивид има средна продължителност 30–40 дни и зависи от условията на околната среда.

Основни методи за борба с биологичните вредители в книгохранилищата на библиотеките

Защитата на библиотечните фондове от биокорозии е важен дял от проблема за консервация и реставрация на писмените материали. Борбата срещу биовредителите може успешно да се води чрез система от мероприятия, насочени към осъществяването на текуща профилактика, поддържане на определен хигиенен минимум в книгохранилищата, редовно провеждане на дезинфекция, дезинсекция и дератизация. Тези мерки са необходими, за да бъде отстранена възможността за развитие, разсейване и размножение на биовредителите, а оттук и да се пресече контактът между тях и писмените материали.

Както беше вече отбелязано, повредите на книжните фондове от микроорганизми, актиномицети, плесенни гъбички, насекоми и гризачи се характеризират с висока степен на разрушение, с нарастваща интензивност и динамичност.

От голямо значение за провеждане на борбата с биовредителите в библиотеките е състоянието на складовите помещения. Те определят средата, в която организмите ще се развиват, и колкото те са по-примитивни, нехигиенични и замърсени, толкова са по-благоприятни за неприятелите. Оттук произлиза едно основно изискване, което е безусловно необходимо — да се поддържа строг санитарен режим и определен хигиенен минимум за всяко книгохранилище. Във връзка с това се налага ежедневно да се измиват с дезинфекционни средства подовите настилки, цоклите на стените (0,5 м от повърхността на пода), стълбите, вратите, прозорците, стелажите, мивките и останалата мебелировка в книгохранилището. Това предполага, че са създадени условия за поддържане на хигиенния минимум, т. е. подът е циментиран или покрит с постелъчен материал, който може да се измива, стените, вратите и прозорците са боядисани с боя, която също може редовно да се мие. Друго важно изискване по организацията на книгохранилищата от консервационно гледище е да не се допуска внасянето в складовите помещения на хранителни продукти, които нямат връзка с подреждането на фондовете и обслужването на читателите.

Не без значение за консервацията на фондовете са изискванията за разположението на стелажите и подреждането на книгите върху тях. Много отдавна е известно, че дървените стелажи са носители на влага (когато дървото не е изсъхнало), на различни видове дървояди и гъби, които в даден момент се превръщат в потенциални вредители на книжните фондове. По обективни или необективни причини се допуска все още използуването на стелажи от дърво, особено когато се организират оперативни или резервни фондохранилища. Успокояващо обстоятелство е, че те са боядисани с блажна боя, която за съжаление не преустановява развитието на ларвите или плесенясването на дървесината. Това налага преди да се монтират дървените стелажи дървесният материал да бъде изсушен добре и профилактично обработен с активно действуващи дезинсекционни средства от типа на инсектимор или дървомор(57).

Поради липса на място и възможности за пространствено разширение на книгохранилищата книгите се подреждат на лавици и стелажи плътно притиснати една до друга. Плътното им подреждане създава предпоставка за развитие на спори и ларви и за тяхното усилено размножение, особено за онези фондове, които нямат активно движение. Още по-голяма е бедата, когато книжните фондове се разполагат непосредствено под прозорците, в тъмни ниши и килери, стълбищни отвори, тавани и мазета.

Към предпазните мероприятия се отнася и опаковането на онези фондове, които по едни или други причини трябва да престоят известно време складирани на пода. Използуват се опаковки от инертни материали (полиетилен или опаковъчна хартия), в които преди да бъдат подредени книгите, се поставят дезинфекционни средства като нафталин, формалин, камфор, параформалдехид или парадихлорбензол в доза от 2 до 4 г за куб. м.

Съхраняването на библиотечните фондове при оптимални микроклиматични условия и проветряването на помещенията са също профилактични условия. Корекцията на микроклимата в книгохранилищата да бъде насочена към създаване на условия, които биха затормозвали развитието на отделните видове биоагенти. Особено внимание следва да се обръща на влажността на помещенията и чистотата на въздушната среда.

Новопостъпилите книги, купени по антикварен път или получени като дарения от частни колекции, както и пристигащите колетни пратки, задължително трябва да се преглеждат. Това е важно изискване, което трябва стриктно да се съблюдава от всяка библиотека. Не са малко случаите, съобщени от различни библиотеки, за появяване на масова инвазия на определен вид или заболяване на фондовете, поради немарливост от подобен род.

Към задължителните профилактични мерки на библиотеките се отнасят и периодичните прегледи на фондовете. Те се правят на редуващи се интервали, за да се определи количеството на заболелите книги и физическото състояние на фондовете при съществуващата разстановка. Освен това се разработват мероприятия за подобряване състоянието им, проверяват се санитарно-хигиенните условия в книгохранилищата и нуждаещите се книги от спешна реставрация. Прегледът на книгите се извършва по нормативи, които не са еднакви за всички библиотеки, но в общи линии са сведени към следните показатели: при фонд от 1000 книги се преглеждат 100; до 5000–250; до 10 000–400; до 50 000–1000 книги и т. н.

Нормално прегледът се извършва на два етапа. При провеждане на първия етап се обръща сериозно внимание на онези складови помещения, където влажността е висока или са регистрирани резки и чести колебания на относителната влажност на въздуха и температурата. Обект на наблюдение са и книгохранилищата, в които се съхраняват ценни и редки сбирки. Във всяко книгохранилище преди всичко се проверява състоянието на онези книги и архивни единици, чието разположение е непосредствено до прозорците, под прозорците, до водопроводните тръби и мивките или в тъмните части на помещението. Преглеждат се книгите от най-горните и най-долните лавици, но не се изоставят и фондовете, които се намират по средата на стелажите. На всяка книга се оглеждат подвързията, гърбът и капителбандът. Особено внимание се отделя на форзаците и титулните страници. Книжното тяло бегло се разлиства. При прегледите, извършени по описания начин, се осъществява цялостен оглед на всички части на книгата, които се намират в непосредствено съприкосновение с въздушната среда, и където има предпоставки за активна кондензация на влага, повишена капилярност на хартията, достъп на прах и голямо количество лепила.

В случаите, когато има поразени книги от плесенни гъбички, се наблюдават памукообразни бели или цветни налепи, петна с неправилна форма и различен цвят. При прогризване от насекоми са видими овални отвори или неправилни входове в дълбочина на книжното тяло, прогризване на подвързията и подложката й, нарушаване на повърхностния слой на хартиения лист или изгризване на страничните обрези и гърба на книгата.

За заразеността на едно книгохранилище с биологични вредители следва да се съди и по косвени показатели, особено когато се обследват помещенията за насекоми. Така например около книгите и по стелажите се наблюдават раздробяване на хартията и дървесината във вид на бял дребнозърнест прах, екскременти, съблечени обвивки, слепени части от пашкулите на какавидите и др.(58) В случаите, когато се открият заразени обекти, те трябва да се изолират и да се подложат на вторична експертиза, за да бъде установена видовата принадлежност и да се определят начините на дезинфекция и дезинсекция. Този вид проверка се извършва в лабораторни условия по установени биологични способи и методи на работа.

Микологическите и ентомологическите изследвания в книгохранилищата се извършват обикновено през пролетта или през есента, при спиране или включване на отоплението.

Когато при проверката на фондовете се установи, че 1% от книгите имат увреждане от биологични вредители, целият масив се подлага на незабавна дезинфекция или дезинсекция. При заболеваемост по-ниска от 0,5% от прегледаните фондове се отделят само заболелите книги, които частично се дезинфекцират.

Ако хвърлим бегъл поглед върху историята на обеззаразяването(59) на писмените материали, ще установим, че дезинфекционните средства са твърде много на брой, но практическото им приложеше е ограничено, и дезинфекционните мероприятия са насочени в няколко направления. Това е така, защото няма единно мнение за ефекта на дезинфекцията и целесъобразността на прилаганите способи. Причините за различните оценки се дължат на различието на изследваните обекти, различието в подходите на изследванията, в условията на дезинфекция или пък в практическото приложение и пр. Както вече бе отбелязано, биологическите вредители на библиотечните фондове са многочислена група организми с разнообразна морфологична и физиологична активност. Разрушаването на писмените материали е съпроводено с биохимични и физикомеханични изменения на хартията, предизвикани от различни видове ферменти и други видове химични съединения, които се отделят от организмите в резултат на жизнената им активност. Отделните вещества активизират процесите на разрушение на целулозата като основен градивен елемент на хартията или предизвикват разграждането на останалите компоненти на хартията — проклейки, стабилизатори, пластификатори и пр.

Разграждането на проклейващите вещества от някои видове плесенни гъбички спомага за следващата физикомеханична корозия, тъй като връзките отслабват, а разрушаването на пластификаторите снижава механичните свойства на хартията и нейните експлоатационни качества. Групата на микроорганизмите, които се развиват само по повърхностните слоеве на хартията или върху подвързията, предизвикват влошаване на външния вид на книгата. На пръв поглед документи с подобни увреждания като че ли нямат деструктирана хартия, но в действителност са нарушени хидродинамичните й свойства — поема голямо количество влага. Насекомите предизвикват силно физикомеханично разрушение на библиотечните фондове. В повечето случаи обаче нападението е характерно за хартия, която е вече поостаряла, намокряна или плесенясала, т. е. въздействието е комплексно.

От друга страна, физикохимичната характеристика на хартията и на книгата, като материален продукт, не позволява ползуването на разпространените средства и методи за дезинфекция (суха или влажна стерилизация, нагряване до високи температури, натапяне в разтвори и др.).

Сухата топлинна стерилизация е обеззаразяване на предмети с нагрят до 180°С въздух в специални сушилни, а при влажната стерилизация се използува освен топлинното въздействие и водната пара под налягане. Тези методи са класически способи на дезинфекция и напълно покриват нуждите в промишлеността и болничните заведения. За нуждите на библиотеките обаче са непригодни поради овлажняването и прегряването на хартията, съпроводено с необратимите промени на ускореното стареене.

Йонизиращите лъчи, т. е. облъчването на книжните колекции с гама (електромагнитни) или бета (ускорени електрони) лъчи, като метод за дезинфекция са твърде перспективни, но все още са в процес на изследване. Дезинфекционните им свойства са доказани, но действието им върху материали, чиято структура е нарушена, не е добре проучено. От друга страна, този начин на дезинфекция изисква скъпо струваща апаратура и предохранителни защитни инсталации.

Химическото обеззаразяване посредством биоцидни препарати и вещества е разпространено в практиката на библиотеките. То се използува с известни предимства пред останалите метода на дезинфекция, защото при неговото извършване не се изисква висока температура и влажност (около 50°С максимална температура и RH равна на 50%), като при това не се нарушава целостта и структурата на обработените фондове. Негативните страни на дезинфекцията, посредством употребата на химически вещества се изразява в това, че контролът на дезинфекционния процес е снижен поради едновременната обработка на много обекти. Освен това по-дълготраен е контактът на химикалите с хартията — от 3 до 24 часа. Химическите вещества имат различна токсичност, а някои от тях са и леснозапалими. Ефективността на методите за борба против вредителите на библиотечните фондове зависят от: избора на дезинфекционните средства; особеностите на писмените материали, подлежащи на дезинфекционна обработка; видовия състав на биоагентите и от средата, в която ще се осъществи контакт между организмите и химическите препарати.

Биоповредите на писмените материали в най-обобщен вид дават изходните условия за подбора на химичните вещества и начините на борба с вредителите). Всъщност въпросът се свежда до унищожаване на отделните биоагенти или до ограничаване на разпространението им, т. е. пропъждането им. Условията на биоповредите диктуват и способите на употребата на активните химически вещества (единична или обща обработка на фондовете и книгохранилищата), както и начините на приложението им — обгазяване или пръскане с разтвори и прахове, повърхностна обработка или въвеждане в материалите, докато се създаде определена устойчивост. От химичните проблеми при подбора на дезинфекционните вещества за извършване на дезинфекция и профилактика в библиотеките се оформят следните изисквания: биологичноактивното вещество да има продължителност на действие и активност в ниски концентрации; да има ниска токсичност и съвместимост с материалите, вложени при изготвянето на книжните тела. Не по-маловажно е изискването към дезинфекционните вещества да образуват биоцидна или биостатична защитна бариера в обектите, която при пряк контакт или чрез дифузно въздействие да действува унищожаващо или отпъждащо.

Асортиментът на дезинфекционните средства е твърде голям(60). В основни линии това са органични, хлорни, фосфорно-синтетични съединения, производни на карбаминови киселини, минерални масла, алкалоиди, отровни газове и др. Според начина на действие, те могат да бъдат стомашни отрови, контактни парализиращи средства и задушаващи, а според начина на прилагането се разделят на аерозоли, газове и прахове. За съжаление, този многообразен арсенал от химически средства, осъществяващи добра дезинфекция при други условия, за нуждите на библиотеките не могат да се използуват на общо основание и универсално. Така например дезинфекцията чрез фумигация с бойни отровни газове, колкото и ефективна да е в условията на библиотеките, практически е неприложима и опасна.

Дезинфекционни средства

Химично съединение
Търговско наименование
Употреба
Разтворимост
Забележка
1,2-Epoxyetane
Ethyleneoxide; Carboxide
Хартия, текстил, различен материал
Органични разтворители, органични разтворители във вода
 
0-phenylphenole
Preventol 0; Dowicide A
Целулоза, мастила и др.
Органични и неорганични киселини
 
2’2-ainydroxy 5’5-dichloradiphenylmethane
Dichlorphene; Preventol GD 64, DDM, DDDM
Целулоза, лепила и др.
Етилов алкохол, ацетон
Алкалните соли са разтворими във вода
4-chlor-3cresol, 6-chlor-3-oxymethylenzene
Raschit; Preventol CMR
Целулоза, лепила, кожа
В органични разтворители
Натриевата сол е разтворима във вода
Isopropylcresole
Thymol
Целулоза, кожа
Етилов алкохол, оцетна (ледена) киселина, ацетон, етер
 
2, 4.6-trichlorphenole
Dowcide 2S
Целулоза
Органични разтворители
Натриевата сол е разтворима във вода
pentachlorphenole
PCP, penta
Целулоза
Органични разтворители
Натриевата сол е разтворима във вода
n-phenyl salicyl anilide
Shirlan
Целулоза
Органични разтворители
 
3, 5, 3’, 4’-tetrachlorosalicylamide
Irgasan BS 200
Целулоза
Органични разтворители
 
Zinc naphtenate
Целулоза
Органични разтворители
 
Metilovester
Nipaghin M
Целулоза, лепила
Етилов алкохол, етер
 
Boric acide
Борна киселина
Лепила, хартия
Вода
 
Borax + Boricic acid
Polybor
Дървесина
Вода, етилов алкохол
 
Sodium chloride
Хартия
Вода
 
Sodium fluoride
Дървесина
Вода
 
Amonium fluoride
 
Вода
 
Zinc silicofluoride
 
Вода
 
Magnesium silicofluoride
 
Вода
 
Sodium silicofluoride
 
Вода
 
Amonium silicofluoride
 
Вода
 

От дезинфекционните препарати, намерили широко приложение за дезинфекция на библиотечни фондове, се използуват следните химически вещества:

Формалдехид — СН2О — Formaldehyd

Безцветен газ с характерна остра миризма; втечнява се при 21°С. Разтворим е във вода до концентрация 50%. Търговският воден разтвор на формалдехида е познат под името формалин, чиято концентрация е от 38–40%. Във водни разтвори формалдехидът се намира в равновесна смес от хидрата на формалдехида СН2(ОН)2 и нискомолекулни полиоксиметиленгликоли. При повишаване на концентрацията на разтворите и при понижаване на температурите равновесието се изтегля към образуване на полимери, които предизвикват потъмняване на разтвора. За да се избегне подобна полимеризация, при съхраняването на формалдехидни разтвори се прибавя до 15% метилов алкохол. Чистият формалдехид лесно полимеризира, поради което обикновено се работи с водните разтвори или с полимерните му форми — триоксан, параформ. Параформът или параформалдехидът (триоксиметилен) е смес от полиметиленгликоли от типа СН2ОH2О. Той е бял аморфен прах. При нагряване отделя формалдехид. При температура по-висока от 71°С параформалдехидът се възпламенява.

Формалдехидът има изразени консервационни и дезинфекционни свойства. Употребява се за различни цели(61) в това число и като дезинфекционно средство, въведено отдавна в практиката на библиотеките. Дозировката на количеството формалдехид(62) се извършва обикновено на кубически метър въздух с разчет 1 г СН2О за килограм книги. Ефективността на дезинфекцията с парите на формалдехида се увеличава значително при повишаване на температурата (40–60°С) и относителната влажност (60%). При тези условия хартията абсорбира формалдехидните пари за около 30 минути, дезинфекционното вещество има антимикробно действие за още около 4 часа. Резултатите от формалдехидната дезинфекция се увеличават, когато се създават вакуумни условия или поток от движение на газовата смес. Тези условия се осигуряват във формалинови камери — специално производство или приспособени.

Формалдехидът встъпва в реакции с целулозата, скорбялата и белтъчините, в резултат на което се снижава разтворимостта и се повишава водоустойчивостта им. Излишъкът от формалдехида се отделя по естествен път, тъй като той има изразена летливост, която се определя като негативно свойство. Освен това предизвиква втвърдяване на кожените подвързии и пергаментните листове — прави ги крехки и чупливи.

Ефективността от формалиновата дезинфекция може да бъде проверена с индикаторни хартии. За целта са необходими:

натриева основа (40%) — 100 мл

резорцин — 5 г.

С разтвора ce обработват контролни ленти от филтърна хартия и се поставят между страниците на дезинфекцираните книги. В случай, че дезинфекцията е добра (формалиновите пари са проникнали в книжното тяло), обработените ленти от маслиненозелен цвят придобиват червен цвят.

Много важно изискване след провеждане на формалинова дезинфекция е остатъчният формалин да се приведе в неактивно състояние. Това се постига чрез създаване на условия за взаимодействие между формалдехида и амоняка, при което като краен продукт се получава уротропин. Той е без миризма, без цвят и безвреден за хората.

Дезинфекцията с формалдехид на библиотечни фондове е широко разпространена и се извършва по следните способи и начини:

Профилактика на фондовете. Текущата профилактика на фондовете в библиотеките се провежда с формалин в концентрация от 2,5% до 3% разтвор, който се приготвя обикновено в стъклен или емайлиран съд. Необходими са следните реактиви: 20 мл 34% разтвор на формалин и 220 мл вода. При разреждане на 40% разтвор на формалин реактивите се дозират в съотношение 75 мл 40% разтвор на формалин и 295 мл вода. В случаите, когато се налага да се извърши текуща профилактика на писмени материали, при които има опасност от повреди дори при леко овлажняване, дезинфекционната обработка се извършва с формалинов разтвор, като вместо вода за разредител се използува етилов алкохол в съотношение 75 мл 40% разтвор на формалин и 925 мл спирт(63).

В приготвения разтвор се натопява памук, който престоява така най-малко 24 часа, т. е. до пълното му намокряне. От натопения памук се правят тампони, които изцедени се оставят за просъхване. При провеждане на профилактиката се обработват последователно всички части на книгата — подвързията, гърба, форзаците, горните и долните обрези на заразените страници. Полезно е фондовете на библиотеките да се обработват профилактично поне 2–3 пъти в годината. Този процес е трудоемък и ниско производителен, но необходим. На профилактична обработка с формалдехидни разтвори не подлежат книги подвързани с кожа и пергамент.

Полистна дезинфекция с формалин. Този вид дезинфекция се извършва при необходимост на заболели книги и архивни документи. Полистната дезинфекционна обработка (тампониране, фумигация или капсулиране) се извършва само след проби за издръжливостта та мастилата.

Текстовете, които издържат на водни процедури, се тампонират с 3% воден разтвор на формалин. Документи, чийто текст не позволява водна обработка, се дезинфекцират с 3% разтвор на формалин, но разреден с алкохол. Подготовката на тампоните и разтворите за дезинфекция се осъществява както при текущата профилактика. След еднократно тампониране обработените страници на книгите или архивите се подсушават на стайна температура или се обезвлажняват с помощта на чиста филтърна хартия.

Силно заразени книги и единични листове от архиви се подлагат на двукратна обработка. След като окончателно се изсушат, налепите от плесените се свалят от хартията с помощта на четка. Работи се в камина.

Не са редки случаите, когато след обикновената тампонна обработка между страниците на заразените документи се вмъкват филтърни хартии, обработени с 5% спиртен разтвор на формалин. Документите се пакетират и престояват в опаковката най-малко 24 часа под действието на формалиновите пари.

Силно заболели единични документи или книги след първичната обработка могат да се капсулират, т. е. да се поставят в полиетиленова опаковка, която се херметизира. Преди запечатването на капсулата се впръсква формалин в доза 1 г СН2О за килограм хартия. По същия начин могат да се запазят книги и архивни материали, които са в тежко състояние, но по едни или други причини в момента не могат да се реставрират.

Дезинфекция в камери. Този вид дезинфекция се осъществява с различни дезинфекционни апарати. По общото устройство и начин на действие те могат да бъдат вакуумни апарати или камери със създадени условия за вихрово движение на въздуха. В Народната библиотека «Кирил и Методий» се използува дезинфекционна камера, производство на фирмата: La désinfection du livre. 28, Rue Moyenne Bouiges, Cher — France. Материалите, които подлежат на дезинфекция, се подреждат ветрилообразно на лавиците в камерата или направо се вкарват с колички (при вакуумните камери). За всеки кубически метър въздух е необходимо около 150 мл 38–40% формалин. Чрез нагревателни устройства формалинът се нагрява и парите се отвеждат по съответни канали в камерата с книгите. За правилното протичане на дезинфекционния процес в камерата се поддържа температура 35–40°С и OB — 60%. Времетраенето на обгазяване е различно — от 4 часа до 24 часа. Отварянето на камерите, след като се осъществи дезинфекцията, трябва да се обезопаси чрез свързване на остатъчния формалдехид с определено количество амоняк — 150 мл NH3.

При липса на специални камери за дезинфекция всяка библиотека следва да обзаведе по едно малко помещение за дезинфекция с приспособени съоръжения. За целта могат да се ползуват най-обикновени дървени сандъци, облицовани от вътрешната страна с картон или хартия и с плътно затварящ се капак. Материалите за дезинфекция се нареждат върху скована от летвички решетка. Скарата се разполага на 25–30 см от дъното на сандъка, на което се поставя стъклен или порцеланов съд с формалин. Изпаряването на формалина се осъществява при стайна температура. Количеството, необходимо за дезинфекцията, се изчислява съобразно кубатурата на камерата — 200–250 мл формалин за кубически метър въздух. Книгите престояват в приспособената камера 2–3 денонощия.

Вместо формалин дезинфекцията може да се осъществи с параформалдехид при условие, че параформът се загрява, за да се отделят формалдехидни пари. Добре е приспособените камери да се направят от огнеупорен материал, като нагревателните устройства са изолирани от книгите и бъдат снабдени с шалтери за прекъсване на електричеството. За кубатура от 1 куб. м въздух са необходими 5,5 г параформалдехид. Времетраенето на дезинфекцията е 24 часа, деактивизатор — 250 мл амоняк.

В случаите, когато в библиотеките няма дори приспособени камери за дезинфекция, дезинфекционна обработка може да се направи с помощта на тъй нареченото «полиетиленово пакетиране»(64). За целта в две стъклени или порцеланови чаши се поставя памук и върху него се налива до 25 мл 34% формалин. Чашите се поставят на дъното на полиетиленовата опаковка. Върху тях се закрепва дървена или метална скаричка, на която се подреждат заболелите материали. Пакетът или чувалът се завързва добре и се поставя в термостат при температура 30°С за 4–5 часа. При липса на термостат пакетите се оставят на стайна температура за 24 часа. За единични документи или книги могат да се ползуват ексикатори при същите условия. Разликата се състои само в това, че вместо две чаши с формалин се ползува само една.

При аварийни ситуации, когато голямо количество книжен фонд не може да бъде изсушен, има опасност от масово заболяване на фондовете. За да се предотврати масовото увреждане на фондовете от плесени, е нужно незабавно пакетиране на книгите в инертни материали, като количеството на формалина за куб. м. в пакетите се увеличи от два до три пъти. Пакетите със заболелия фонд е добре да се съхраняват в хладилни камери при 0–5°С до поединичната им обработка.

Дезинфекция чрез обгазяване. При аварийни ситуации или при съхранение на книги във влажни помещения трябва да се дезинфекцира голямо количество книги или самото книгохранилище. Тогава се пристъпва към масова дезинфекция. Като дезинфекционни средства могат да се използуват циановодород, сероводород и други отровни газове, но при условие че книгохранилищата са самостоятелни помещения и достъпът на читатели и служители се преустанови за определен период. Но когато складовите помещения са във функционална връзка с читални и каталожни зали или работни помещения, посоченото обгазяване теоретически е възможно, но в практиката не се прилага.

Масова дезинфекция на книги чрез фумигация с формалин се извършва по изпитания способ, предложен от X. Дж. Плендърлейт(65). За целта се избира едно помещение, което е изолирано от останалата библиотечна сграда, и до него имат достъп само служителите, които извършват дезинфекцията. Заболелите книги се подреждат на стелажите и лавиците, така че страниците на книгата да бъдат разположени ветрилообразно. Ако помещението има прозорци и врати, те се уплътняват, за да се създадат условия за херметизация. За помещение с кубатура от 43 куб. м е необходимо 450 мл формалин и 185 г калиев перманганат. При омесването на реактивите започва буйна химическа реакция. Помещението се напуска и плътно са затваря. Когато вратата не е уплътнена с каучукови уплътнители и има опасност да бъде пропусната газовата смес, тя се облепва от външната страна с ивици от хартия. Времетраенето на обгазяването е 24 часа. Преди да се извадят книгите от помещението за дезинфекция, то се проветрява. За свързване на остатъчния формалдехид в помещението се разлива амоняк.

Обгазяване на книжен фонд може да се направи и с параформалдехид при същите условия, като количеството параформалдехид за куб. м е 150 г. За изпаряване на параформалдехида е необходимо котлон, който да загрява съда с дезинфекционното вещество.

Тимол (3–хидроокиси — 4–изопропилбензол) С10Н14О

Безцветни кристали с характерна миризма и горчив вкус, молекулно тегло 150.21, точка на топене 51,5°C. Малко е разтворим във вода, повече в алкохол, етер, бензин, хлороформ и натриева основа. Алкохолните разтвори на тимола се използуват като съставни части на дезинфекционните води за уста, зъбна паста, прахове и за провеждане на инхалации. Известен е като препарат с малка токсичност. Има силна летливост, поради което не осигурява трайно и продължително дезинфекционно действие. Установено е, че има определено фунгицидно и бактерицидно действие.

Дезинфекционното действие на тимола за обеззаразяване на писмени материали е установено в Националния музей на Англия. Експериментално е доказало, че е защитно и дезинфекционно средство на щампи, ръкописи, кожени подвързии и на други изделия от кожа, на пастел, акварел и на архивни материали.

В практиката на библиотеките като дезинфекционно средство се употребява като фумигант (за опушване) и във вид на алкохолни разтвори до 5%. Техниката на дезинфекция съществено не се отличава от тази при формалиновата дезинфекция. Не се прави профилактика със тимолови разтвори на ръкописи или други книги, чиято подвързия е изработена от лакирана кожа. Лаковото покритие под действието на тимола се разтваря и подвързията губи своето оформление.

Профилактиката с тимолови разтвори на библиотечните фондове може да бъде препоръчана, но в действителност не се прави поради високата себестойност на суровинните материали.

Дезинфекцията с тимолови пари намира широко приложение в реставрационно-консервационната практика и главно за дезинфекция на единични полистни материали, на книги, подвързани с кожа, и на ръкописи, изписани върху пергамент. Този вид дезинфекция е ефективен при загряването и изпарението на 120 г тимол за куб. м въздух в камера(66). Материалите се подреждат на дървена или пластмасова скаричка. На дъното на камерата се намира съд с тимоловите кристали. Тимолът се изпарява, като в продължение на 10 денонощия периодично се загрява.

Освен специални дезинфекционни камери, за дезинфекция с тимол може да бъде използуван всеки плътно затварящ се шкаф или сандък, на дъното на който има монтирана 40-ватова електрическа крушка. По данни на Плендърлейт(67) за шкаф от 0,42 куб. м е необходимо 35 г тимол. Обгазяването се извършва за 14 дни. Лампата загрява тимола ежедневно по два часа. След приключване на дезинфекцията писмените материали се изваждат за проветряване няколко часа.

При аварийните случаи(68) бърза дезинфекция на фондовете може да бъде направена със силно изпаряваща се смес, съдържаща I, I, I — трихлоретан и 0,8 г тимол, изчислена за 1 куб. м въздух.

При липса на дезинфекционни камери или когато условията за работа не позволяват обгазяване дори в приспособени шкафове или сандъци, дезинфекция на заболели фондове може да бъде извършена полистно с тимолова филтърна хартия. Този начин на дезинфекция, се извършва по следния начин: бяла филтърна хартия се пропива обилно с 10% спиртен разтвор на тимол. Намокрената хартия с посочения разтвор се оставя при стайна температура до изпарение на разтворителя. Обработените филтърни листове хартия се нареждат между страниците на заболялата книга. Книгите се опаковат плътно в найлонова опаковка и така престояват 10 денонощия.

Особено ефективно дезинфекционно действие със широк спектър на действие има разтворът(69): 10 г тимол, 4 г сублимат (живачен двухлорид), 200 мл етер и 4 мл бензол. Полистната дезинфекция с предложената смес следва да се извършва с повишено внимание — в състава й влиза живачен двухлорид, чието вредно действие за топлокръвни и човека е известно.

Етиленов окис — С2Н4О

Етиленовият окис е безцветна течност с миризма на етер — хлороформ и температура на кипене 10.7°С. При повишаване на температурата от 15 до 20°С етиленовият двуокис преминава в газообразно състояние. Взривоопасен и запалим е при насищане във въздуха в границите от 3 до 100%. Силно реактивоспособен е и особено добре взаимодействува с органичната материя, осъществявайки алкилация по следната схема:

органична материя (–R–H) + етилов окис (CH2–CH2) — алкилация (R–CH2–CH2–OH)

Условията за протичане на тази химична реакция зависят от газовата концентрация, от температурата и влажността, при която се извършва реакцията, и от времетраенето на контакта между органичната материя и газа. Тези свойства на етиленовия окис се използуват за осъществяване на дезинфекция на медицинска апаратура, на хранителни стоки, на зърнени храни, кожа, пергамент, снимки, произведения на изкуството, мебели, музикални инструменти, текстил, библиотечни и архивни материали.

Поради силната му запалимост и взривоопасност, етиленовият окис не се използува в чисто състояние. За целите на дезинфекцията той обикновено е във вид на смес — етиленов окис и въгледвуокис (1:9), етиленов окис и азот, етиленов окис и трихлорметан и др.

Условията за осъществяване на ефективна стерилизация и обеззаразяване на библиотечни и архивни материали са добре проучени от фирмата Mallet entrepise General de construction d’usines, производителка на дезинфекционна апаратура. Според техните изследвания дезинфекционният процес с етиленов окис зависи от: газовата концентрация — 500 г/куб. м за обеззаразяване и 1000 г/куб. м за пълна стерилизация. Обемната маса, съответствуваща на насищащата пара на този газ при нормална температура и налягане (760 мм живачен стълб), е 1,95 г/л.

Концентрацията на газовата смес влияе върху скоростта на дезинфекционния процес — колкото по-висока е тя, толкова по-малък е контактът на експозиция. Установено е, че при концентрация на газовата смес от 0,2 до 1,8 г/л може да се осъществи добра дезинфекция на библиотечните и архивните материали от 2 до 24 часа.

Температурата, при която се извършва дезинфекционния процес, го ускорява или забавя, скоростта на реакцията се удвоява при всяко повишение на температурата с 10°С. Обикновено обработката протича най-добре при температури от 30° до 35°С.

Относителната влажност действува като катализатор на реакцията и превръща микроорганизмите от споративна във вегетативна форма.

Влиянието на която и да е концентрация на дезинфекционна смес върху живи обекти може да бъде определено математически по формулата:

Log N/No = k . C . t

където:

N = първоначален брой зародиши;

No = краен брой зародиши;

С = концентрация;

t = времетраене на контакт;

k = константна величина.

Глава четвърта: Изследване на писмените паметници на културата преди реставрация

Както вече бе изяснено, консервацията и реставрацията на ценните библиотечни фондове е комплекс от дейности, обединяващи знания от различен характер — исторически, технологически, технически и художествени. В този смисъл тя има пряко отношение към всички проучвания и дисциплини, свързани било с разкриването и изследването, било със съхранението и популяризирането на ценните писмени паметници на културата. Ето защо консервацията на един ръкопис, архивен документ или графично произведение не трябва да се разглежда като реставрация на хартия или пергамент, а като възстановяване на уникално по своята същност художествено произведение, което е единство на писмените знаци, фиксирани върху определен материален носител — пергамент, хартия, мастила, илюстрации и художествена подвързия. Всичко това означава реставрация на кожа, пергамент, хартия, мастила, дърво и отчасти текстил и метал като съставни части на книжното тяло.

По тези причини първостепенна задача на консервацията на писмените материали в настоящия етап от нейното развитие не е да се възвърнат обектите в първоначалния им вид или да се възстановят, като се заменят липсващите и разрушените части с нови или се извършва реконструкция и ретуш. Чрез консервацията трябва да се стабилизира материалната основа на книгите и да се прекратят за максимално дълъг период по-нататъшните разрушителни процеси, без да се нарушава материалната им същност, автентичност и научно-художествено въздействие(70).

В практиката тази основна постановка се осъществява на три етапа в следната последователност: предварително проучване на обектите, т. е. изследване на природата, съставя и свойствата на материалите, от които са изградени книгите, тяхното състояние, степента и характера на разрушителните процеси; пряка реставрационна интервенция, свързана с възможно най-малко вмешателство в структурата на документите; консервация — организация на фондохранилищата, за да се съхранява възстановеният материал при оптимален режим. Не по-малко значение имат програмите на отделните библиотеки за замяна на ценните оригинали с различни форми на репродукция, копия и микроформи за проучвателни и изследователски цели на читателите. Очевидно на практика това триединство много трудно се постига и съчетава.

Основната предпоставка при избора на подходяща технология за реставрация на отделните обекти е предварителното изследване на материалите. Този етап от работата на консервационно-реставрационните лаборатории е известен като научно-консервационна експертиза и е опорната точка при осъществяването на всяка възстановителна работа.

Засега не съществува единен аналитичен метод, който да дава изчерпателни сведения за характера, природата и физикохимичните свойства на отделния ръкопис. Задоволителни данни се получават по комплексен път — чрез съпоставката на различни видове изследвания с техните анализи за влакнест състав на хартията, белота, грамаж, киселинно съдържание, проклейване, пълнители, състав на мастила, пигменти, багрила, свързватели, биозаразеност и др. Като разрешават чисто консервационните проблеми, технологическите експертизи дават възможност и да се изяснят и редица историко-художествени и археографски въпроси в аспекта на техните изследвания.

От друга страна, чрез анализа за състоянието на отделната книга или ръкопис се създават предпоставки за строго диференциран реставрационен подход за всеки конкретен случай, както и предпоставки за разкриване на нови способи и технологии за стабилизация на хартията, мастилата и багрилата, за технизация на реставрационните процеси.

В реставрационната практика на Лабораторията за реставрация и консервация при Народната библиотека «Кирил и Методий» преди да се пристъпи към каквито и да било реставрационни процедури на голяма част от постъпилите материали, особено на онези, които имат национална или международна значимост, се извършва комплексно проучване, съобразно възможностите ни. Данните, получени от началната експертиза, се вписват в реставрационни протоколи.

В най-общи линии консервационно-реставрационните протоколи съдържат следните характеристики: сигнатура, заглавие, година на издаването, форматна големина, страници, вид материал, вложен в книжното тяло (кожа, пергамент, хартия, метал, дърво и др.) и най-общи сведения за писмения материал до постъпването му в лабораторията. По-подробно се описват сведенията, които носи самият документ — предшествуваща реставрация, вид на извършената реставрация, поправките и вида на подвързията. Точно се отразява и физическото състояние на отделните части на книгата — подвързията, книжното тяло, текста и видовете повреди. На всеки ценен документ се прави фотодокументация, биологични и химико-технологични изследвания. Въз основа на получените данни се определя технологията на консервационно-реставрационните процеси за механическо и химическо почистване, начините и средствата за укрепване на текста и хартията, средствата и методиката на обезкисляване и методите на реставрация (ръчна, листоотливна, ламинация и разцепване на хартията). В консервационно-реставрационния протокол е посочено и времето, за което е извършена реставрацията, т. е. началният и крайният срок. Реставрационните протоколи се приемат от реставрационен съвет.

Визуално обследване на писмените материали

При визуалния оглед на всеки документ трябва да се обърне внимание на текста и да се определи доколко той може да бъде разчетен. Условно този показател се категоризира на четири степени: много добра, добра, затруднена и слаба четливост. Прегледът се прави на обикновена дневна светлина или на изкуствено осветление — например с луминесцентни лампи тип ДС. На второ място при визуалния оглед се определят състоянието на хартията (респективно на кожата или пергамента) и видът на мастилата. Обръща се внимание до каква дълбочина е проникнал мастиленият слой в хартията. За целта се работи с лупа 10х увеличение. Сравнително добре се установява също така и характерът на замърсяванията, както и начините, използувани за производство на хартията.

При документите със слаба четливост на текста и силно разрушена структура на хартията огледът трябва да продължи с оптически уреди — лупи в инфрачервена и ултравиолетова светлина. По този начин ще се получи информация за оптическите свойства на документите и възможностите за проявление и разчитане на изчезнали или изтрити в миналото текстове(71). Данните се записват в протоколите.

Не са редки случаите, когато визуалните огледи не дават достатъчна информация, колкото и прецизни да са те. Това поражда необходимостта от изследване на материалите посредством физико-фотографски методи. Прилагането на физическите методи в реставрационната практика при проучването, проявлението или възстановяването на неразчитаеми текстове е известно като физико-фотографска реставрация. Същността на предреставрационното изследване на писмените материали се състои във фотодокументация на отделните документи, като се създават условия за луминесцентни анализи в инфрачервена и снимки в ултравиолетова светлина на макро- и микропозитивни форми и за засилване или отслабване на контрастните изображения. Оптическо-фотографското изследване на писмените материали се определя от индивидуалните особености на документите и материалите, от които са изготвени — пергамент, хартия, мастила, както и техниката на написването им — ръкопис, машинопис, типографски печат и др. На практика физико-фотографската реставрация се осъществява в обзаведени със съответна апаратура фотолаборатории. За да се получи например достатъчна информация от фотодокументирането на определен документ или за да се разчете измит с вода или механично изтрит текст, напълно възможно е да се направи оглед в условията на създадена луминесценция (при активация на луминесциращите вещества чрез ултравиолетова или инфрачервена светлина) или да се заснеме при отразени ултравиолетови или инфрачервени лъчи. На практика процесът протича по следната най-обща схема: документите се облъчват с ултравиолетова светлина. За да се получи достатъчно възстановяване и разчитане на изчезналия текст, на фотоапаратите се поставят светофилтри (например тип ФС–1), които поглъщат всички лъчи освен ултравиолетовите. В такъв случай изображението върху филмовата плака се получава за сметка на отразените от документа ултравиолетови лъчи. В същото време ултравиолетовата светлина активно се поглъща от щрихите на буквите, изписани с желязно-галови, хромови, кампешови и ализаринови мастила, т. е. всички яркочервени кисели багрила, родамен В, еозин, фуксин, метил-грюн, синьо-метиленови и цветни моливи, които в състава на графита си имат червени и жълти пигменти. При тези условия добре се проявява и текст, изписан с жълт, червен и зелен туш. Дори при нищожни следи от тези багрила образът на щрихите се засилва и се фиксира върху светлочувствителния слой на филмовата плака. Тогава текстът се проявява на снимките в силно червен цвят на бял фон. Когато фотодокументацията се прави при условия на луминесценция на снимковия материал, се наблюдава прозрачен бял текст върху тъмен фон.

Методите на фотодокументиране на писмените материали в инфрачервена светлина се основават също на силната поглъщателна способност на багрилата в мастилените щрихи, в чийто състав преобладават багрила, съдържащи графит или сажди (черни моливи, черен туш, черни типографски мастила, черна пишеща лента и черно индиго), мастила, съдържащи метални соли (желязно-галови, кампешови, хромови), багрила и пигменти (метиленово синьо, нигрозия, берлински лазур, зелени, жълти и сини пигменти). Освен това инфрачервените лъчи безпрепятствено преминават и през различни по своята природа замърсявания — това позволява да се възстановят задраскани и замазани текстове.

В тази насока добре е да се ползуват методичните инструкции, разработени от Държавната библиотека на СССР «В. И. Ленин».

Визуално изследване на документите, съобразно характера на документите

Общ изглед на документа
Състояние на текста
Състояние на хартията
Метод на проявление на текста
Ръкописният текст е изписан с:
— туш — зелен, червен или жълт
— мастила — желязно-галови, кампешови, ализаринови, хромови (червени и зелени)
— моливи — червен графит или цветни моливи (червен, зелен, жълт и оранжев)
Текстът е отслабнал поради обезцветяване или частично е измит от вода и мастилата се сливат с фона на хартията
Основата на документа е чиста и няма механични повреди
Снимки на документите в ултравиолетова светлина
Ръкописният текст е изпълнен с:
— желязно-галови, кампешови и хромови мастила
Текстът е силно отслабнал поради обезцветяване, отмиване с вода или механично изтриване
Повърхността на документа има водни петна, механични повреди, неголямо замърсяване
Снимки при луминесценция
Ръкописният текст е изпълнен с:
— мастила — кампешови, хромови, ализаринови
— черен туш
— черни графитни моливи
Текстът е в добро състояние
Повърхността на документа е силно замърсена с петна от мазнини, плесени с жълто-кафяв цвят
Снимка в инфрачервена светлина
Машинописен текст изпълнен с:
— индиго (червен и син цвят)
Текстът е твърде отслабнал, поради обезцветяване на багрилата или изтриване по механичен път
Повърхността на хартията е покрита с петна от: анилинови мастила, кръв, огоряване, петна от лепила
Основата на документа е обгоряла и има кафеникав цвят (петна)
Снимки в инфрачервена светлина
Печатен текст изпълнен с:
— черни типографски мастила
     
Ръкописен текст написан с желязно-галови мастила или с индиго (черен цвят)
     
Ръкописни и машинописни текстове с неопределени мастила
а. Текстът е отслабнал поради обезцветяване на багрилата или измиване с вода
б. Текстът е в добро състояние
Повърхността на документа е чиста
Върху текста има поправки, задрасквания. Повърхността на документа е силно замърсена
Снимки със засилване на контраста
Снимки при отслабване на контраста

Установяване състава на хартията при оглед в ултравиолетова светлина

а. текстилна и целулозна маса — флуоресцира в светли тонове

б. дървесна маса — флуоресцира в тъмни тонове

Биологични изследвания

Изследванията за биозаразеност на библиотечните фондове преди реставрация се правят с цел: определяне видовете биоагенти, предизвикващи биоповреди; установяване методиката на дезинфекция и възможностите за създаване на биорезистентност в материалите; проверка на ефективността на извършената дезинфекция. В тези изследвания, като обекти за проучване, се предвиждат: плесенните гъбички, бактерии, актиномицети и насекоми.

Основните методи и техника на микологическите и ентомологическите изследвания се заимствуват от микробиологията и ентомологията и се провеждат от специалисти-биолози.

За общи сведения при провеждане на биологични изследвания в реставрационни лаборатории е необходимо да се въведе биологичен дневник, който да съдържа следните контролни показатели: № на обекта, дата на посевките, наблюдения за развитието на микроорганизмите до VII, XIV и XXI ден, изолирани видове, метод на дезинфекция и проби за ефективността на проведената дезинфекция.

В процесите на реставрацията една от основните задачи на реставратора е да създаде биоустойчивост в хартията чрез подбора и концентрацията на работните разтвори, съдържащи биоактивни вещества. Трябва да се държи сметка за евентуалните изменения, които могат да настъпят след въвеждането им в хартията. Проведени са твърде много изследвания(72) свързани с количествената оценка на хартията под влиянието на микровредителите. За експериментална работа и количествена характеристика на въздействието на антимикотичните средства е удобно да се ползува стандартът, разработен от Държавната библиотека «Салтиков-Шчедрин» — Ленинград и НПО «Биохимреактив» — ГОСТ 9.801–82. ЕСЗКС. Бумага. Метод за определяне биоустойчивост.

Стандартът установява две количествени характеристики за биоустойчивост на хартията:

— първата характеристика се определя по измененията на модула «якост на скъсване» под действието на фермента целулаза;

— втората контролна характеристика се определя по натрупването на глюкоза в резултат на разрушаването на целулозните макромолекули под действието на ферментната активност на микроорганизмите (отделяне на фермента целулаза).

В качеството на биофактор служи препаратът 1,4-глюкан-4-глюканхидролаза (целулаза, Н, Ф, 3, 2, 1, 4) с активност 75–100 ед/г. Може да се употреби и целокандин Г 3х и Г 10х, целулаза Пх различни марки. Техническите препарати на целулозата представляват смес от целулозолитични ферменти и различни продукти от жизнената активност на плесенните гъби, които оказват комплексно биохимическо въздействие, близко до въздействието на живите продукти.

Образци от хартията, подготвени за изследване, се поставят в съд с 1% разтвор на ферментния препарат, разтворен в ацетатна буферна смес с pH 5 + 0,5. С помощта на водна баня или в термостат температурата на разтвора се поддържа на 45°С в продължение на 4 часа. За това време целулазата снижава здравината на целулозните влакна. Определянето на показателя «якост на скъсване» на хартията се прави по ГОСТ 13525.2–80. Установява се загубата на якостните показатели на хартията в проценти. Таблицата за снижаване здравината на хартията показва биоустойчивостта, която се характеризира като висока, средна, ниска и много ниска. Натрупването на въглехидрати по същия начин показва биоустойчивостта на даден вид хартия към биозаболяване.

Данните, получени по този начин за определяне на биоустойчивостта на хартията, напълно съответствуват с резултатите, получени за дълъг период при масово изследване с култури от плесенни гъбички: Aspergillus terrus, (Thom), Ghaetomium globosum Kunze, Mycothecium verrucaria (Heb et Schw), Myxotrichium deflexum Berk, Sporotrichum bombycinum (Cda) Rab., Stachybotrys cartarum (Ehr ex Lk), Hughes, Trichoderma viride (Pers ex Fr.), Verticillium tenerum (Nees ex Lk).

Гъбоустойчивостта на хартията може да бъде определена и по стандартите на Чехословакия ЧСН ГОСТ 19923 — Определяне действието на антифугалните препарати, употребявани в опаковъчната техника. Същността на този стандарт се състои в следното: Опитните постановки се залагат на минерална хартиена среда, хомогенизирана с определено количество антимикробно или антимикотично съединение. Подготвеният агар се разлива в петрита. Върху него се нареждат покривни стъкла, предварително натопени в хранителен агар и засети с определена микрофлора. Работи се със следните плесенни гъбички: Aspergillus niger, Sporotricum sp., Stachybotrys atra, Chaetomium sp., Aspergillus flavus. Активността се определя по прехода на биоагентите от покривните стъкла върху субстрата, разлят в петритата. Изчислява се по формулата:

Am = 100. (Ak – Az)/Ak

където:

Am — активност на плесените в %;

Az — растеж на микроорганизмите върху изследваната хранителна среда с антифугиалния препарат;

Ak — растеж на микроорганизмите в контролните образци.

Създаването на биоустойчивост в хартията се осъществява, от една страна, за сметка на сорбцията на биоцидните или фунгидните вещества от целулозните компоненти на хартията със следваща десорбция, а от друга — чрез химическо свързване на целулозните влакна със съединения, които придават на хартията антимикробна и антимикотична устойчивост. За тази цел се ползуват различни препарати, в това число четвъртични амониеви соли — лаурилпиридинхлорид, диетилпиридинхлорид, триалкилбензиламониеви хологениди, салициланилид, 8-оксихинолин, ластанок Ку, ластанокс Т–20, нипагин, както и някои антибиотици — хлортетрамицин, фурецилин, бигомал и др. в концентрации от 0,025% до 1%.

Въвеждането на антибиогенния препарат в хартията се затруднява практически поради това, че се работи с готово промишлено изделие (хартия), изписано с различни видове мастила. Тук възниква проблемът за закрепването на биоцидното или биостатичното вещество към целулозните влакна. Съдържат се две противоречиви условия — стремеж да се предотврати отстраняването на групите, създаващи антибиогенен ефект, от влакната в процесите на експлоатацията и изискването да се осигури дифузията на тези групи към биологичните фактори, разрушаващи хартията, тъй като в противен случай няма да бъде достигната основната цел — биоустойчивост.

Разрешението на това противоречие се основава на това, че химическите връзки, даже и най-здравите, могат да бъдат отслабени в известна степен и при определени условия. Антибиотичните средства могат да бъдат закрепени върху влакнестите компоненти на хартията с три вида връзки: координационни, йонни и ковалентни.

При създаване на координационните връзки вероятно между целулозата и химическите вещества се получават комплексни съединения.

Присъединяването на антибиотичните вещества към целулозните съставки на хартията чрез йонна връзка се осъществява с йоногенни групи, които предварително се въвеждат или създават във влакното. Ако катионите или анионите на тези групи обменят йони и катиони с химическите средства, влакното придобива антибиотични свойства. Този ефект се обуславя от йонизацията на съответните функционални групи, в резултат на което дисоциираните йони на антимикробните и антимикотичните вещества оказват специфично за тях действие(73).

В случаите, когато се създаде ковалентна връзка между биоцидните препарати и целулозния материал, силата на антимикробния ефект зависи от способността на тази връзка да се хидролизира.

Установяване физическите и химическите свойства на хартията

1. Определяне влакнестия състав на хартията — оцветяване на влакнестите компоненти на хартията с хлорцинкйод (по Херцберг).

Необходими реактиви: 20 гр безводен цинков хлорид, 2,1 г калиев йодид, 0,12 г металически йод и 15 куб. см дестилирана вода.

Техника на приготвяне на реактива. Приготвят се два разтвора; първият съдържа 20 г безводен цинков хлорид, разтворен в 10 куб. см дестилирана вода, а вторият — калиев йодид, разтворен в 5 куб. см дестилирана вода. Чашата с разтвора на цинковия хлорид се потапя в хладка вода и с пипета към него се добавя при непрекъснато бъркане разтворът на йодкалиевия йодид. Полученият реактив се прелива в суха банка с шлифована запушалка. На повърхността на разтвора се поставя внимателно малко кристалче йод, което служи за прекратяване на изпарението. Съхранява се на тъмно до пълно избистряне. Преди всяко определяне на влакнестия състав се прави проверка и при необходимост реактивът се коригира, като се спазват следните изисквания:

1. За получаване на хубав златист цвят на дървесната маса трябва да се прибавят няколко капки концентриран разтвор на йодкалиев йодид.

2. За да се засили синьовиолетовото оцветяване на целулозните влакна или червеникавото оцветяване на текстилните влакна, се добавят няколко капки цинков хлорид.

3. За да се подобри оцветяването на текстилните влакна в случай, когато целулозата и дървесната маса са силно оцветени, а текстилните влакънца се оцветяват като целулозата, разтворът трябва да се разреди с малко дестилирана вода.

Техника на микрохимичния анализ. Вземат се малки парченца от изследваната хартия. Натопяват се в 1% разтвор на натриева основа с времетраене от 3 до 5 минути, след коeто се промиват с дестилирана вода до отстраняване на алкалната реакция. В случаите, когато хартията не е проклеяна, предварителната обработка с основата е излишна. От промитите парченца хартия с помощта на копието на игла се отделят още по-малки късчета хартия, които се разкъсват на отделни влакънца върху предметно стъкло. Върху него се извършва оцветяването с реактив на Херцберг. При наблюдение под лупа или микроскоп се различават рязко отличаващи се едно от друго, при това с еднаква интензивност, влакна — текстилните се оцветяват във виненочервен цвят, целулозните — в синьо виолетов цвят, а дървесната маса — в жълто.

Определяне съдържанието на дървесната маса. То се извършва с помощта на флуороглицин и разтвор на анилинов сулфат. Разтвор на флуороглицин: 1 г флуороглицин, 25 куб. см концентрирана сярна киселина и 50 куб. см етилов алкохол 96°. Разтвор на анилинов сулфат: 5 г анилинов сулфат, 50 куб. см дестилирана вода, капка сярна киселина. Разтворите се съхраняват на тъмно в стъклено шише с шлифована запушалка.

Техника на микрохимичния анализ. Върху мостричките от хартия за изследване се нанасят няколко капки от флуороглицина или от анилиновия сулфат. В присъствие на влакна, които съдържат инкрустирани вещества (дървесина), обработените мостри с флуороглицина се оцветяват в черен цвят, а обработените с анилиновия сулфат — в жълто. Определянето може да се прави само с единия реактив, като се следи за характерното оцветяване.

Определяне вида на проклейването. За целите на реставрацията видът на проклейването се определя само качествено, т. е. видът на проклейката.

Смолисти киселини — реакция на Райспал. Върху малки хартиени образци се капва наситен разтвор от захар. Извлекът от разтвора се изземва с филтърна хартия. Върху още влажното петно се капва концентрирана сярна киселина. В присъствието на смолисти киселини се появява малиновочервено оцветяване. Пробата може да бъде направена само върху хартия, от която е възможно да се отделят малки парченца, но не и да се нарушава целостта на документите.

Животинско или казеиново проклейване. Използуват се проби, характерни за белтъчини.

а) Биуретова реакция. Малки парченца от хартия, които е възможно да се отделят, без да се нарушава форматната големина или целостта на документите, се поставят на водна баня с 1% разтвор на натриева основа до кипване (няколко минути). След изстиване към извлека се прибавят няколко капки 1% разтвор на меден сулфат. В присъствие на белтъчини (туткал или казеин) извлекът се оцветява синьовиолетово. На чисто синия цвят не бива да се обръща внимание.

б) Реакция с нинхидрин. Върху хартиени образци се накапва 1–2% от ацетонов разтвор на нинхидрин. Образците леко се нагряват. В присъствие на белтъчини обработеното място се оцветява виолетово.

Нишестена проклейка. Предлагат се за изследване хартиени образци или извлеци, получени след кипване на малки парченца хартия в няколко милилитра дестилирана вода. Върху образците хартия или върху охладените извлеци се капва една капка 0,01% разтвор на йод. В присъствие на нишесте се появява характерно синьо оцветяване, което трябва да бъде интензивно. При слабо оцветяване цветът не се дължи на нишестената проклейка, а на други компоненти на хартията.

Определение на парафинова проклейка. Парченца от хартия, които е възможно да се отделят, без да се нарушава целостта на документите, се заливат с оцетен анхидрид и се загряват. Оцетният анхидрид извлича парафина и остава разбит в течността. След изстиване се отделя на повърхността.

Определяне pH на хартията.

Потенциометрически метод на определяне. Методиката се основава на потенциометрично определяне на pH на воден извлек от хартия.

Апаратура и прибори:

а) потенциометър от известна система;

б) конична колба от 250 мл с шлифована запушалка и въздушен охладител;

в) плоскодънна колба с вместимост 1000–1500 куб. см; пясъчна баня;

г) калиев перманганат, натриева основа, дестилирана вода.

Ход на анализа. Отмерва се 1 г нарязана на дребни късчета (10 × 10 мм) въздушно суха хартия с точност до 0,01 г. Пренася се в конична колба, снабдена с въздушен хладник. Пробата се залива със 100 мл двойно дестилирана прясно приготвена вода, чието pH трябва да бъде в интервал 6–7. Дестилираната вода се обработва вторично чрез добавка на 1 г KMnО4 и 4 г NaOH на 1 л.

Колбата се нагрява на пясъчна баня в продължение на 1 час. Съдържанието й се охлажда до стайна температура. За да се избегне поглъщането на СО2 от въздуха при охлаждането, колбата се свързва с поглъщателна тръбичка с натронкалк.

Измерването на pH на водния извлек се извършва с потенциометричен уред без предварително да се филтрира извлекът. Извършват се две успоредни определения и за резултат се взема средната аритметична величина. Едновременно при същите условия контролно се определя употребяваната дестилирана вода.

Метод на титруване. Методът се основава на титруване на воден навлек от хартия с 0,01 Н разтвор на NaOH или H2SO4 в присъствие на 1% алкохолен разтвор на фенолов индикатор.

Ход на анализа. Претегля се 5 г раздробена абсолютно суха хартия и се поставя в конична колба с вместимост около 500 куб. см. Прибавя се 250 мл дестилирана вода, чието pH трябва да бъде в границите 6,5–7. Колбата се запушва с каучукова запушалка, снабдена със стъклена тръбичка, дълга 50 мм (използува се като въздушен охладител). Колбата се поставя на водна баня, където се загрява 1 час, като не се допуска бурно кипене, и от време на време се разбърква. Полученият разтвор се филтрира през стъклен филтър. Филтратът се събира в маркирана колба за титриране с вместимост 250 мл. Долива се дестилирана вода до знака. От маркираната колба се отпипетира 200 мл разтвор и се поставя в колба за титриране. Загрява се до точката на кипенето, добавят се три капки от индикатора фенолфталин и бързо се титрира, като не се допуска температурата на разтвора да падне под 80°С. Ако при добавянето на индикатора оцветяването е бледорозово, т. е. алкална среда, титрирането се прави с 0,01 Н разтвор на H2SO4. В случаите, когато се появи жълта окраска на филтрата при добавянето на индикатора, се титрира с 0,01 Н разтвор на NaOH. От изразходваните количества NaOH и H2SO4 за неутрализиране на водния екстракт се приспада количеството, необходимо за неутрализацията на 100 мл дестилирана вода.

Общата киселинност или алкалност на хартията се изразява в проценти от количеството милилитри изразходвана 0,01 H NaOH или 0,01 H H2SO4 за неутрализиране на водния екстракт от 100 г абсолютно суха хартия по следната формула:

КИСЕЛИННОСТ % H2SO4 = (Y –Y2) 0 : 00049 . 100 . 100/G (100 – W) = (Y –Y2) . 4 . 9/G (100 – W)

АЛКАЛНОСТ % NaOH = (Y1 – Y2) 0 . 0004 . 100 . 100/G (100 – W) = (Y1 – Y2). 4 . 0/G (100 – W)

където:

Y = количеството мл 0,01 H NaOH, необходимо за неутрализацията на водния извлек

Y2 = количеството мл 0,01 H NaOH, необходимо за неутрализиране на водата при хладна проба

Y1 = количеството мл 0,01 H H2SO4

G = теглото на абсолютно сухата хартия в г

W = влажност на хартията в %

Провеждат се две паралелни измервания.

Капков метод за определяне pH на хартията(74). Методиката се основава върху разработена сравнителна скала върху филтърна хартия с буферни разтвори и индикатори в обхвати на pH 4,8–8,0.

Ход на анализа

Приготвят се буферни разтвори 1/15 М KН2РО4 и 1/16 М N2HPO4.2H2O в обхват на pH от 4,8–8,0, както следва:

Стойност на pH
KH2PO4 мл
Na2PO4 мл
4,8
99,35
0,35
5,0
99,05
0,95
5,5
96,10
3,90
6,0
87,90
12,10
6,5
68,70
31,30
7,0
38,80
61,20
7,5
14,80
86,20
8,0
3,10
96,90

Приготвяне на индикаторни разтвори

Наименование
Концентрация в %
Разтворител
Интервал на превръщане
Ализаринрот
0,10
вода
3,7–5,2 жълто — виолетово
Метилрот
0,10
спирт
4,4–6,2 червено — жълто
Бромкрезолпурпур
0,10
спирт
5,0–6,6 жълто — пурпур
Бортимолблау
0,05
спирт
6,0–7,6 жълто — синьо
Фенолрот
0,10
спирт
6,8–8,0 жълто — червено
Крезолрот
0,10
спирт
7,2–8,8 янтърно — пурпурно; жълто — червено

С приготвените буферни разтвори и индикатори се прави сравнителна скала върху филтърна хартия в обхвати на pH 4,8–8,0. Върху изследвания материал се поставя капка дестилирана вода, след две-три минути на същото място се капва разтвор от индикатор в предполагаемата област на pH. Прави се съпоставка на цветовете със сравнителната скала и се определят приблизителните стойности на pH.

При този начин на определяне на pH не се нарушава целостта на документите и се използува минимално количество хартия (само влакънца). Когато киселинността се определя направо върху документите или ръкописите, петната от индикаторите се премахват чрез промивка с вода. Като недостатък може да бъде посочена малката му точност.

Определяне белотата на хартията. Степента на белота на хартията се определя в проценти спрямо белия цвят с лейкометъра (денситометър) на Цайс. С помощта на селенов фотоелемент този уред автоматично отчита коефициента на отражение на ахроматичните обекти, т. е. тяхната степен на белота, изразена в проценти по отношение белота — пластинка от бариев сулфат или магнезиев окис, условно приета за 100% бял цвят. Този род определения се провеждат в случаите, когато се внедряват в консервационната практика нови стабилизационни, дезинфекционни или неутрализационни вещества.

Определяне на прозрачност. Оценява се в зависимост от това, колко светлина пропускат рисунките или текстът през изследвания слой хартия. Величината на прозрачността се оценява с денситометър в зависимост от степента на потъмняване на лист хартия, намираща се върху черна подложка. Този род изследване се провежда, когато се внедряват нови проклейки и укрепители.

Определяне гъвкавостта, еластичността и пластичността на хартията. Тези свойства на хартията се наричат деформационни повреди на хартията. Проявяват се под въздействието на съответно механично напрежение, отнесено за единица площ хартия. Изследванията се провеждат при проучване и внедряване в консервационно-реставрационната практика на нови укрепителни средства.

Механична якост на хартията.

Якост на скъсване. Определя се с лабораторна машина за скъсване чрез опън — динамометър и се изразява или с разкъсващата сила в килограми, или с показателя «дължина на скъсване» — дължината на хартиена лента, при която се извършва разкъсването й от собствената тежест или

R = Pmax/mf – b . 1000 m

където:

Рmах е силата на скъсване, средноаритметично от пет измервания за двете направления, N

m е масата на лентичките между клемите, g

b е широчината на лентичката, m

mf е масата на 1 кв. м хартия, g/m2.

Преди да се разкъса, изследваната хартия се разтяга. Показателят на разтягане на хартията преди скъсване е много важен, тъй като характеризира в известна степен еластичността и способността й да не се скъсва при мигновено възникващи напрежения в процеса на реставрацията (например при дублиране). С този модул в консервационната практика най-често се работи, за да се характеризира годността или непригодността на стабилизационните средства.

Якост на прегъване. Изразява се в брой на двойните прегъвания, които издържа пробната лентичка хартия с широчина 15 мм при изследването и на специален лабораторен уред — фалцер. Лентата се разтяга при изследването, като се прилага сила 1 kgf. Изследването е необходимо при внедряване на стабилизационни средства и въвеждане на различни реставрационни процедури.

Дебелина на хартията. Измерва се със специален уред — дебеломер, например марка ТБ–2. Измерването се осъществява в микрони. Този показател се използува при ръчна реставрация.

Маса на 1 г/кв. м хартия. Определя се в грамове. На специална (квадратна) везна се претегля квадрат от хартията с размери 200 × 200 мм. Стрелката на квадратната везна показва масата на 1 кв. м хартия, което е необходим показател при осъществяване на реставрация по методите на листоотливане.

Надлъжно и напречно направление на хартиения лист. Определя се главното направление на хартиения лист. От хартиен лист се отрязват 2 еднакви лентички с дължина около 2 см и широчина 1,5 см с две взаимно перпендикулярни посоки. Поставят се една върху друга и се хващат за единия край, като се оставят свободните им краища да висят във въздуха. При това положение или ще лежат една върху друга, или ще се разделят. На надлъжното направление на влакнат а в хартията (посоката на отливането на хартията) в първия случай ще съответствува долната, а във втория — горната лентичка.

Този показател се определя при ръчните реставрационни процеси, при които е необходимо да се определят посоките на хартията, за да се избегнат деформационни напрежения при залепването.

Обемна маса на хартията. Масата на 1 кв. м хартия се изразява в грамове. Това е твърде важен показател, който характеризира до известна степен строежа на хартиения лист, неговата обща порьозност, а следователно и всмукващата й способност. Колкото е по-голяма обемната маса на хартията, толкова тя е по-плътна и по-малко пореста.

Обемната маса на хартията, изразена в грамове, се изчислява по формулата

D = а/b . g/cm2

където:

D = обемна маса на хартията в g/cm2

а = масата на пробата в г (g)

b = обема на пробата, cm2

В практическата работа се използува следната по-опростена формула:

D = c/h

където:

d = обемна маса на хартията, g/cm2

с = масата на хартия, 1 м2

h = дебелината на хартията m.

Облачност на хартията. При определяне на облачността хартиеният лист се разглежда в преминаваща светлина. Липсата на облачност означава еднородност на строежа (структурата) на хартията. Използува се, за да се определи качеството на листоотливането.

Изследване на мастилата. Изследване на мастилата с 18% солна киселина — върху част от мастилена щриха се нанася капчица от разредена солна киселина. Разграничаването на отделните видове мастила се прави в зависимост от измененията, които настъпват в интензитета на цвета. Методът дава приблизителни резултати.

Желязно-галови мастила. Мастилените щрихи, изписани с желязно-галови мастила, под въздействието на реактива, се обезцветяват. При данни за наличие на текст, изписан с желязно-галови мастила, пробите продължават, за да се установи присъствието на желязо. Работи се с 1% разтвор на жълта кръвна сол. При нанасянето му върху обработената със солна киселина щриха се получава силна цветна реакция — берлинско синило. Успешно за същата цел може да бъде употребен и 1% разтвор на калиев (амониев) роданит. Получената цветна реакция в кървавочервен цвят показва присъствието също на желязо.

Кампешови мастила. Под действието на реактива те дават ясно видима цветна реакция, която се изразява веднага след нанасянето му върху част от някоя буква. Около обработеното място се явяват червеникави ореоли, а след няколко секунди изписаната буква става пурпурночервена. За потвърждение, че мастилата са кампешови, могат да се направят допълнителни анализи. Работи се с 2% разтвор на натриев хипохлорид и 2% разтвор на бариев хлорид, взети в съотношение 1:1. Под въздействието им обработената щриха придобива устойчиво слабо жълто оцветяване. Ако върху оцветената жълта щриха се нанесе капка от 1% разтвор на дифенил карбамид и капчица разредена сярна киселина, се получава силно виолетово оцветяване, което показва, че в мастилото има кампешово багрилно вещество.

Анилинови мастила. Под действието на 18% киселина обикновено не се изменят или ако се променят около щрихите, изписани с тях, се получават слаби червеникави ореоли. Видът на багрилата, използувани за производството им, може да бъде определен с помощта на 0,5% фосфорволфрамова киселина. Багрилата са кисели, ако при нанасянето й се появи разливане, и основи, когато няма размиване.

Черни тушове. Под действието на 18% солна киселина цветът на изписаните мастила остава непроменен.

Идентифициране на багрилата. Най-важната съставка на мастилената щриха е багрилото. Понякога то е само едно, а в някои случаи се ползува смес от багрила. Въпросът за точната идентификация на багрилата невинаги е ясен. Често материалът за изследване е много малък или твърде много онечистен. В такива случаи изследването на сравняемите материали се ограничава в установяване на флуоресциращата способност на багрилата в ултравиолетова светлина. По различната им флуоресценция те могат да бъдат разграничени. В реставрационната практика тези методи са твърде актуални и перспективни. Понякога флуоресценцията на багрилата се погасява от материала на хартията. Затова успоредно с наблюдението на оригиналите се прави наблюдение и на филтърни хартии, пропити с извлеци от мастилата. Флуоресценцията се засилва, ако щрихите предварително са овлажнени с вода или спирт. Наблюдението се провежда, след като хартията изсъхне. Така мастилата, които съдържат метилвиолет флуоресцират в лилав цвят; метиленово синьо — тъмносин цвят; еозин — оранжев цвят; родамин — малинов цвят; кисело синьо и зелено — син цвят; желязно-галови и кампешови мастила в черен цвят.

Някои багрила на анилиновите мастила луминесцират само в крайните червени или близките до инфрачервените части на спектъра. Затова луминесценцията на щрихите не може да бъде наблюдавана с просто око. В тези случаи на изследване, трябва да се използува инфрачервената луминесценция, която се фиксира по фотографски път върху инфрахром и инфрарот негативни материали. Една част от щрихите с органичен произход са непрозрачни — пропускат инфрачервените лъчи и не се фиксират по фотографски път, а друга — ги поглъщат или частично ги пропускат. Така сините мастила, в чийто състав влиза основно синьо багрило (метиленово синьо), на снимките, направени в инфрачервена светлина, имат сив цвят. Зелените мастила, съдържащи малахитово зелено, частично поглъщат инфрачервената светлина и се фиксират на снимачния материал в бледосив цвят. Желязно-галовите и кампешовите мастила се фиксират на снимките като непрозрачно черни мастила.

Определяне вида на мастилата чрез електрофореза. При изследването се използува принципът на основните багрила при електрофореза: основните багрила се отделят на катода, а киселите на анода. Изследването се осъществява, като се създават условия за преминаване на постоянен ток с напрежение 100–150 волта през разтвор на мастило. Източникът на постоянен ток (две батерии) се свързва с два електрода. Върху изследвания документ, който се поставя с текста нагоре, се налага от горната и долна страна целофан с размери 10 × 10 см. На всяко целофаново парченце има изрязан отвор с размери около 1 кв. мм. Налагането на целофана трябва да става така, че прозорчето да съвпадне точно върху изследваната щриха. Върху целофановите ленти се поставя хроматографска хартия, напоена с 50% етилов алкохол, съдържащ 5% оцетна киселина. Ивиците от хроматографската хартия се притискат към документа с двата електрода. След преминаване на тока за около 2–3 минути основното багрило се премества на горния слой на хроматографската хартия в посока на катода, а киселите багрила в долния слой, т. е. в посока на анода.

За да постигне непосредствено разделение на багрилата, този метод много често се модифицира. Катодът се замества от проводник, който се поставя в капилярна тръбичка, напълнена с вече застинал 5% разтвор на желатин. Свободният край на капилярката се слага върху щрихите за изследване. След протичане на постоянния ток багрилата се извличат от изследвания щрих и се отправят в посока на катода. Различните багрила се придвижват с различна скорост и по тази причина те заемат различни зони в капилярната тръба. Различно оцветените зони се наблюдават под лупа. Частите на желатиновия стълб могат да се стопят и да бъдат пренесени върху фотографски слой инфрахром негатив.

Определяне вида на мастилата по проба за разтворимост. Пробата за разтворимост е като че ли най-пригодна за целите на реставрацията. Тя трябва да се провежда във всички случаи преди реставрацията на ръкописни и машинописни текстове. Изследването протича при спазване на следната най-обща методика: намокрят се две малки парченца филтърна хартия с капчици дестилирана вода; те се натискат върху даден щрих и се следи за оставен отпечатък; натискът трябва да се дозира така, че да не се изтрие цялата буква.

Глава пета: Реставрационно-консервационни процеси и методи на работа

Неутрализация на хартията (деацидификация)

Както вече бе отбелязано, причините за естественото стареене на библиотечните фондове се обуславят от взаимно свързани и комплексно действуващи фактори. Една значителна част от повредите на книгите и периодичните издания се дължи на оксидацията на хартията — процес, свързан с повишаване киселинното й съдържание. Може да се твърди, че няма нито една библиотека в света, чиито фондове да са застраховани от подобен вид повреди. Нещо повече — тревогата на библиотечните работници в последните години основателно нараства успоредно с количеството на излезлите от употреба ценни библиотечни колекции. Докладите, изнесени на заседанията на Съвета на националните директори при ИФЛА през 1980 и 1981 г. в Манила и Отава, дават следните сведения: от 17 000 000 библиотечни единици фонд в Конгресната библиотека — САЩ, поради напреднал стадий на оксидация са напълно неизползуваеми 6 000 000 тома. В Националната библиотека на Франция 7 000 000 страници периодични издания не се използуват поради силно разрушение на хартията. В същото състояние са и 36 000 карти, 375 000 графики, 300 000 снимки, 31 000 ръкописи и 37 000 нотни издания. В Националната библиотека в Канада 1 500 000 тома книги по същите причини «чакат» спешна реставрация. Този проблем е валиден и за фондовете на Народната библиотека «Кирил и Методий». Достигналата до наши дни ръкописна книжнина, съхранявана при нормални условия, е със сравнително здрава и еластична хартия, носеща патината на своето дълголетие. Не в същото състояние се намират онези ръкописи или печатни издания от края на XVIII и началото на XIX век, написани или отпечатани на хартия, която по състав е също от текстилна полумаса, но произведена чрез модернизирана и изменена технология. Известно е, че по онова време в целулозната промишленост широко навлизат колофоненото проклейване и употребата на алуминиев сулфат — Al2(SО4)3.х14Н2О. Тази технологична операция на скробване твърде много поевтинява производството на хартия, въведеният в хартиената полумаса алуминиев сулфат се дисоцира на базични алуминиеви сулфати и сярна киселина. Така произведеният продукт вече съдържа киселинна съставка, която в по-нататъшното съхранение причинява отслабване на междувлакнестите връзки на целулозата, окисление на смолистите вещества, води до промяна на физикохимичните и механичните качества на хартията и общо на печатната продукция. Не по-малко опасни са и избелителните процеси на суровинните материали, които във фабрични условия се провеждат с хлор или с друг активен избелител. След избелване, при недостатъчни промивки, остатъчните избелители реагират с алуминиевия сулфат, въведен при проклейването, и образуват киселини, които са опасни, след като се натрупат в целулозните материали дори в незначителни количества. Хартията, предназначена за отпечатване на вестници (известна като вестникарска хартия), бързо се разрушава. Тя не е предназначена за дълготрайно съхранение, това е заложено още при самото й производство. Съдържа голямо количество лигнин, който по химичен състав е сложна органична киселина и лесно се окислява под действието на кислорода от въздуха. Разгражда се до нисши органични киселини. Последните атакуват целулозните молекули и предизвикват разпадане. Един вестник или книгите, отпечатани на вестникарска хартия, поставени на прякото въздействие на светлината, т. е. на фотоокислителни процеси, бързо пожълтява и става чуплива. Други източници за оксидация на хартията са атмосферните газове, аерозолните соли и минерали, влажността на въздуха. Потенциално най-опасен от тях е серният окис, който в присъствие на железни или медни замърсявания в хартията взаимодействуват с водните частици от въздуха до образуване на серниста и сярна киселина.

Киселинно натрупване в хартията се получава и от киселите мастила, с които са изписани или отпечатани книгите, ръкописите и архивните документи. Известно е, че в състава на мастилата освен галовата и таниновата киселина за избистряне на мастиления разтвор производителите са прибавили сярна, оцетна или солна киселина. При изписване на текста освен багрещи се компоненти, които фиксират щрихите на буквите, в хартията се нанася и наличната киселина. Под нейното въздействие с течение на времето се разрушава партията на изписаните редове, след което тя мигрира в околните участъци на страниците и прониква в дълбочина на книжното тяло. В тези участъци хартията на документите потъмнява с кафеникави тонове, текстът избледнява, страниците жълтеят, лесно се чупят.

Изследванията, проведени от Карло Федеричи и Маргрет Хей(75) със съвременна техника (сканиращ електронен микроскоп, електронна микросонда и микроанализ чрез дифракция с рентгенови лъчи) върху хартията на атласа на Меркатор от 1623 г., доказват присъствието на калиеви и калциеви карбонати, на калиев, калциев и алуминиев сулфат, на сяра, калий алуминий, желязо, силиций и др. Установяват също така и наличие на водноразтворима киселинност в повърхностните слоеве на отделните страници и на кисели групи, свързани с нискомолекулни фракции на целулозата, получени при деструкцията й.

Става ясно, че твърде много са пътищата и начините, чрез които се увеличава киселинността на хартията при продължителното й съхранение. И все пак, ако се опитаме да групираме най общо причините за повишаването на pH на хартията, трябва да ги включим в следната последователност:

1) киселинност, получена по пътя на естествената деструкция и деградация на целулозата при окислението й;

2) киселинност, получена от алуминиевия сулфат, включен в структурата на хартията при скорбването й;

3) киселинност, получена чрез каталитичното окисление на тежки метали (желязо), намиращи се като замърсявания в хартията;

4) киселинност от мастилата.

Оттук произтичат големите консервационни проблеми по неутрализацията на хартията. Доказано е, че киселинните натрупвания в хартията, получени от дисоцирането на алуминиевия сулфат, могат да се отстранят по твърде елементарен начин, например чрез различни видове промивки в алкохолни или други разтвори.

Киселинността, получена от киселите атмосферни газове и окислителното действие на тежките метали (като желязо, мед и др.), също може да бъде отстранена, като железните съединения се превърнат от неразтворими в разтворими форми (чрез комплексно образуващи агенти, например обработка с оксалова киселина и др.). Киселинността от мастилата се неутрализира в процесите на реставрацията.

Проблемът за ефективна неутрализация на библиотечните фондове е все пак свързан с основната киселинност, получена от натрупването на киселинни карбоксилни групи, възникнали в резултат на естествената деградация на целулозата. С увеличаване броя на свободните СООН групи деструкцията на хартията нараства почти в аритметична прогресия.

Химичната активност на киселините, съдържащи се в различни материали, се измерва в стойности, като се определя водородният показател (водороден експонент) означен с pH, който дефинира концентрацията на водородните йони в даден разтвор (Н).

Концентрация на водородните йони в разтворите

Стойност на pH
Концентрация на водородни йони в даден разтвор
Реакция
0
100
 
4
10-4
Кисела
7
10-7
Неутрална
10
10-10
Алкална
14
10-14
Алкална

Установено е, че pH на хартията трябва да бъде между 6 и 7,5(76). Хартия, чиято киселинност е по-ниска от 5,5, се приема, че има повишено киселинно съдържание, а хартията с pH по-висока от 8 — повишена алкалност.

Водородният показател (pH) на хартията се определя чрез водни екстракции качествено или количествено с помощта на индикаторни вещества, променящи цвета си в зависимост от концентрацията на водородните йони (Н). Това определение е приблизително. Стойностите на pH на разтворите се фиксират с помощта на потенциометрични измерителни уреди, наречени pH-метри (вж. раздела за изследване на документите преди реставрация).

Неутрализацията на киселинността в хартията е важен консервационен процес, при който чрез единичната или масовата обработка на документите в състава на хартията се въвеждат буферни вещества, които поддържат pH на хартията в оптимални за съхранение граници. В същото време те отстраняват възможността за протичане на окислително-редукционни процеси при бъдещо съхранение. В практиката са известни относително малко химични реагенти, които притежават способността да неутрализират киселинните съставки в хартията. Това са литий, натрий, калий, барий, магнезий, стронций, някои сапонини, ароматни и алифатни амини, борати, фосфати и някои полимери на алкалните соли на органичните киселини.

Неутрализационното им действие не е още добре доказано или, ако е доказано, то влиянието им върху хартията с оглед нейното дълготрайно съхранение подлежи все още на проучване. По тези причини в настоящия момент в консервационната и реставрационната практика се използуват сравнително малко неутрализационни вещества. Това са: хидроксилните карбонати на магнезия и калция (Бароу), магнезиевият ацетат (Лангуел), магнезиев метоксид (Смит), бариев хидроокис (Бейнс — Коуп), амоняк газообразно състояние или разтвор и дp.(77) Неутрализационните процедури на архивните или библиотечните фондове условно се групират в зависимост от средата, в която се осъществяват неутрализацията на полистна ръчна обработка (във водни или органични разтвори) и масова неутрализация (газова фаза).

Ако проследим развитието на неутрализацията като консервационен процес, то неминуемо се стига до извода, че той не се развива бурно, а е съпроводен с твърде много колебания и предпазливост. За първи път неутрализация на художествени произведения е направена в музея на Виктория и Алберт — Лондон през 1890 година. Около четири десетилетия този музей се е осветявал със светилен газ, с богато съдържание на сяра. При горене от осветителните тела се е отделял серен двуокис, който в присъствие на атмосферна влага се окислявал до киселина върху платната на картините и предизвиквал масовата им корозия. За стабилизацията на музейните експонати бил използуван бариев хидроокис, разтворен в метилов алкохол. По този начин разрушението на платната било ограничено и преустановено. Спасени били стотици ценни произведения на изкуството. Подборът на неутрализатора се оказал добро решение не само за това че се преустановили окислителните процеси на памучните влакна, но и за това, че получените сулфатни соли на бария, като неразтворими във вода, не мигрират към повърхността на живописния слой. Това откритие на британските реставратори дълго време (около 50 години) било забравено и не се прилагало в реставрационната практика. Вероятно за това съществено значение са имали и някои негативни страни на бариевата неутрализация — високата алкалност, която се получава в неутрализираните обекти, пожълтяването на целулозните материали и най-вече голямата токсичност.

На ХIII конгрес на архивистите във Виена (1913 г.) Фредеркинд(78) предлага неутрализацията на архивните документи да се прави с амоняк. По същото това време W. J. Barrow разработва неутрализационни методи за отстраняване на киселинността от хартията преди ламиниране на вестници с фолио от целулозен ацетат. Неутрализацията по Бароу предвижда полистна обработка на всеки реставриран материал с водни разтвори на магнезиеви и калциеви хидроокисни карбонати. Този вид водна неутрализация се възприема много добре от реставраторите — става световно известен и успешно се ползува и досега.

В 1960 година Дейвид Бейнс-Коуп(79), по свой почин отново започва да извършва неутрализационни процедури върху ценни писмени материали от Британския музей с алкохолни разтвори на бариев хидроокис. Аналогични резултати получава при изследванията си и с магнезиев карбонат.

Друг британски реставратор Лангуел успешно ползувал за деацидификация 6% алкохолни разтвори на магнезиев ацетат. Работи също така и при използуването на амоняк, на циклохексиламинкарбонатите и морфолина за масова газова неутрализация на архивни и библиотечни материали. И въпреки получените от него добри резултати от неутрализационните процедури с аминни производни, мнението на научно квалифицираните реставратори е, че употребата на амини следва да се ограничава по следните съображения:

Имат отрицателно влияние върху живия организъм и крият опасности за реставраторите; амините реагират с целулозата като органичен продукт и предизвикват разпадни процеси, съпроводени с оцветителни реакции (получават се кафеникави петна върху хартията); алкохолно-буферното натрупване в хартията не е голямо и не представлява защита против рецидификацията. Това е така, защото атмосферните кисели газове като деацидификационни агенти взаимодействуват с остатъчните амини в хартията, вследствие на което в нея отново се натрупват киселини, т. е. аминните нитрати и сулфати се явяват отново киселинни компоненти.

От 1964 г. започва изследователската работа на Д. Смит в университета в Чикаго по неутрализацията на хартията. Той въвежда в консервационната практика безводната деацидификация на библиотечни фондове въз основа на магнезиеви алкохолати, разтворени в алкохолофлорирани въглеводороди. Най-често използуваните неутрализационни агенти са магнезиевият метилат, магнезиевият метооксиметилкарбонат и магнезиевият карбонат. Те се разтварят в двукомпонентни разтворители, състоящи се от етилов или метилов алкохол (1 част) и хлорфлориран въглероден разтворител — трихлортрифлоретан (3 части). В тези съотношения неутрализационните разтворители дават невъзпламеняващи се, невзривяващи се и нетоксични разтвори, които фино се диспергират и отлагат върху хартията, където имат траен неутрализационен ефект. По данни на Смит, нанесеният върху хартията магнезиев метоксид реагира с капилярната влага на хартията до образуване на магнезиев хидроокис и метилов алкохол.

От своя страна, полученият магнезиев хидроокис взаимодействува с всякакви следи от сярна киселина до получаване на магнезиев сулфат, алкохол и вода.

Излишъкът от магнезиевия хидроокис реагира с въглеродния двуокис от въздуха до образуване на магнезиев карбонат, който е основният буфер, предпазващ хартията от бъдещо окисление.

Буферният агент от MgCО3, вече въведен в хартията, взаимодействува с всякаква киселинност до получаване на магнезиев сулфат, въглероден двуокис и вода.

При неутрализацията на хартията с магнезиевите алкохолати се получава и инхибриране на металите (желязо, мед, кобалт и др.), съдържащи се в нея като замърсявания. Посредством инхибиторните реакции се премахва и взаимодействието на железните катиони с плесените, т. е. премахва се възможността за получаване на цветните съединения, известни в реставрационната практика като «ръждиви петна» или «фоксинги».

В 1964 г. Иструбцина, Павилова и Беленка(80) публикуват научни изследвания по въпросите на неутрализацията на хартията чрез използуването на водни и неводни неутрализационни разтвори с буфериращ и стабилизационен ефект. Тези методи на работа имат всеобщо признание и широко разпространение.

През 1977 г. Бернард Уокър(81) предлага морфолина, органично производно на амоняка за масова деацидификация на библиотечни и архивни фондове, а през 1978 г. Центърът за съхраняване на писмени документи във Франция(82) възлага на фирмата Millet да разработи програмни устройства за масова неутрализационна камера, която импрегнира хартията с магнезиев метоксид, разтворен в метилов алкохол в присъствие на фреон.

Преди да се пристъпи към провеждането на каквито и да било неутрализационни процедури трябва да се изяснят някои основни въпроси, свързвани с устойчивостта на текста или рисунката към вода или към обработка с органични разтвори. Определянето на устойчивостта на документите към един или друг вид неутрализационна обработка се прави по следната методика:

1. Върху щрихите от дадена буква се нанася капчица дестилирана вода. Под лупа внимателно се наблюдава разтичането на мастилата. В случаите когато около буквата се забележат едва доловими ореоли, мастилата следва да се определят като неустойчиви на водна обработка.

2. Ако след две минути не се появят ореоли около пробата, се добавя още една капка вода. Обработеното място на документа се притиска с парченце филтърна хартия. При наличие на отпечатък след упражнения натиск, мастилата се квалифицират като разтворими или неустойчиви на водна обработка или обратно.

3. Документите се изследват по същия начин за устойчивост на мастилата на спиртно-водни и неполярни разтворители (бензол, толуол и др.).

Материали, които по установени показатели за киселинност на хартията се нуждаят от задължителна неутрализация, но мастилата, с които е написан текстът не позволяват неутрализационна обработка с водни, спиртно-водни или неполярни разтвори, трябва да се подложат на предварителна консервационна обработка за защита на текстовата част. (Вж. Стабилизация и укрепване на текста).

По начин на приложение неутрализационните процедури се разделят на ръчна (полистна) неутрализация и масова неутрализация.

В най-общи линии неутрализацията (деацидификацията) се извършва по следните начини:

1. Нанасяне на неутрализационния разтвор с четка — елементарен способ, приложим за книги, архивни документи и произведения на изкуството. Нанасянето на разтвора се извършва с леки движения и минимален натиск. Четките за работа не бива да се ползуват за други цели. Когато неутрализационният разтвор е летлив или лесно поема влага от атмосферата, стъкленицата, в която се потапя четката, трябва да има високи стени. Неупотребеното количество от дезинфекционния разтвор не се връща обратно в съда за съхранение, смята се, че е замърсен. Недостатъците на този способ на работа се състоят в това, че при нанасянето на разтвора, той се наслоява неравномерно върху хартията. Впоследствие слабо обработените частици на деацидифициращия се документ са по-лесно разрушими в сравнение с онези части, които са обработени добре и с достатъчно буфериращи агенти.

2. Неутрализация чрез потапяне. В този случай документите, нуждаещи се от неутрализация, се потапят във вани. Неутрализационният разтвор трябва да бъде в такова количество, че да покрие дъното на ваната и да достигне височина от 1 до 3 см. Документите се потапят във ваните и се разполагат хоризонтално. Ползува се в случаите, когато се обработва голямо количество документи с еднакъв формат и когато не е нужно да се отдели внимание на всеки отделен документ. Този метод е удобен за неутрализация на малки брошури, неподвързани книги и произведения на изкуството върху хартия. Едно важно условие за провеждането на ефективна и качествена деацидификация чрез метода на потапяне е да се спазва изискването — след изваждане на материалите от ваните, те трябва да се държат в хоризонтално положение, докато разтворът престане да се стича от хартията във вид на капки или струйка, т. е. до лекото им просъхване. Трябва да се обърне внимание и на общото движение на въздуха в работното помещение. Би било добре вентилационните системи в помещението за неутрализация да движат въздушния поток постоянно и равномерно от работното място, където се извършва потапянето (особено ако се работи с органични разтворители), към просъхващите документи

3. Неутрализация с ръчни пулверизатори. Неутрализационният разтвор се налива в пулверизатори и се впръсква върху документите. Този начин на работа не се препоръчва за неводни неутрализационни разтвори по следните съображения: колебанието на въздушното налягане, когато започва и спира пулверизаторът е голямо, вследствие на което върху документите се нанася неравномерно разтвора, който пада във вид на капки или струя. Неравномерно нанесеният разтвор представлява особена опасност за бъдещото съхранение на писмените материали — на определени места може да се получи чупливост, поради превишена доза на буферни агенти.

4. Ръчна неутрализация с помпи за разпръскване (тип бояджийски). Неутрализационният разтвор се налива в металически разпръскватели, след което се херметизира. Налягането на разпръскващата се струя се регулира от ръчна помпа. Тя е удобна за провеждане на неутрализационна процедура с водно разтворими неутрализатори, при условие, че вътрешният балон е никелиран. Спиртните и органичните неутрализационни разтвори встъпват в реакция с незащитените от никела части на апаратите и образуват жълто кафеникави цветни съединения, които оставят петна върху хартията.

5. Ръчна неутрализация с аерозолни разпръскватели. Удобен, ефективен и много надежден способ, въведен е в консервационната работа в Канадската национална библиотека. Деацидификацията на архивни и библиотечни материали чрез аерозолно напръскване се осъществява посредством просто съоръжение, осигуряващо леко наклонено разположение на документите (органично стъкло, поставено под лек наклон, върху което се разполага материалът). Разпръсквателят трябва да се държи на разстояние от 10 до 15 см от хартията, като струята се насочва така, че да пада под прав ъгъл. За да се намокри равномерно документът, разпръсквателят трябва да се придвижва бавно и равномерно във хоризонтална и вертикална посока. Процедурата се счита за завършена, когато хартиеният лист е намокрен от двете страни.

6. Неутрализация с нагорещен въздух. Неводните разтвори за неутрализация се разпръскват върху обектите със системи от нагорещен въздух. Този метод на деацидификация дава първокласни резултати за много уникални книги, ръкописни документи и ценни произведения на изкуството от хартия. По този начин се работи от 1968 г. в САЩ и Канада.

При този способ е необходимо неутрализацията да се извършва от квалифицирани реставратори, които трябва да осигурят равномерно разпределение на деацидификационните разтвори върху хартията. Частите на разпръскватели, които имат съприкосновение с вода, трябва да са от неръждаема стомана. Нужно е техническо осигуряване от въздушен компресор, въздушна сушилня и други съоръжения. Недостатъците на този вид неутрализация са, че при затоплянето неутрализационните разтвори се изпаряват и предизвикват утайка на химическите вещества, използувани като неутрализатори. Утайката се наслагва около отворите и твърде често клапаните на разпръсквателя се запушват, при което нанасянето на разтвора става неравномерно.

7. Газова неутрализация на хартията. Неутрализационният процес се осъществява в безвъздушни камери и под налягане от 68 до 340 атмосфери. Качеството на извършената по този способ деацидификация е високо — получава се много фино и равномерно разпределение на буфериращите агенти върху хартията, прави се икономия на разтворителите и съществува пълна обезопасеност на работа. Този тип неутрализационни системи са въведени в практиката на консервационните лаборатории в Британската национална библиотека. Неутрализационната система е пригодена да обработва полистно архивни документи, карти, щампи, плакати, книги (около 1000 листа на ден). Работи се с неводни неутрализационни разтвори, чието разпръскване се осъществява по механизиран и автоматизиран способ. Количеството на разтворителя (метилов алкохол) е около 3% и не оказва никакво влияние върху печатарските и типографските мастила. Въздействието на неутрализационния разтвор върху хартията е меко и се подава като въздушен облак.

8. Масова неутрализация на книги. Заема междинно положение между идеалната газова деацидификация и водната неутрализация, т. е. съхранява преимуществата на обработването на хартията с течни деацидификатори по отношение на равномерността на нанасяне на буфериращите агенти в съчетание с проникващите способности на втечнените газове при работа под налягане. В качеството на реагенти за деацидификацията се използуват магнезиеви алкохолати. Системата осигурява бърз контакт на химическите реагенти с частите на книгата. Но най-голямото преимущество на този начин на работа се състои в това, че книжното тяло не се намокря и не се разподвързва, не се променят художествените и научните достойнства на книгата, реактивите се използуват многократно и накрая книгата се превръща от химически нестабилна в предмет с трайна стабилност.

Процесът на неутрализация започва с леко изсушаване на книгите, последвано от вакуумна обработка, включваща проникването на активния продукт за импрегниране на хартията с буферен агент при определена температура, влажност и налягане в работната площ на камерата, и отстраняване на активния продукт. Работният цикъл е 35 минути. За един работен ден се обработват 1000 тома книги.

В настоящия момент са разработени две неутрализационни системи за масова деацидификация — в Канадската национална библиотека и във Френската национална библиотека. Фирми производителки са «Бай-Toy» — Канада и «Малле» — Франция.

Метод на Бароу

Необходими реактиви: 0,15% варна вода; 0,15% разтвор на калциев карбонат.

Техника на приготвяне на разтворите (приготвят се два разтвора):

I разтвор: 454 г калциев окис (Calcium oxydatum) се поставя в емайлиран съд. Залива се с 2280 мл вода и се оставя в покой около 20 минути за набухване и разтваряне, след което се разбърква добре с дървена бъркалка. Разтворът се прехвърля в 23–литрова бутилка, която се допълва догоре с вода. Разбърква се отново. Оставя се в покой отново 20 минути. След избистряне разтворът се декантира. Декантираната течност се изхвърля. Към останалата на дъното утайка отново се долива 20 литра чешмяна вода. След разбъркване и престой в покой още 20 минути се повтаря декантирането. Този разтвор е вече 0,15% на CаO и се използува за неутрализация. Към останалата утайка в бутилката се наливат отново 20 литра вода. Активността на разтвора се запазва за около 20–кратна употреба, т. е. за около един месец.

II разтвор: в съд с вместимост 23 литра се поставят 454 г калциев карбонат (Calcium carbonatum). Съдът се напълва догоре с вода и активно се разбърква с дървена бъркалка. След около 20 минути разтворът се барбутира с въглероден двуокис (СО2) за 15–20 минути. При пропускането на въглеродния двуокис калциевият карбонат се превръща в разтворим калциев бикарбонат (Са(НСО3)2). След покой от 20 минути избистрената течност съдържа 0,15%. калциев бикарбонат и е готова за работа. Техника на неутрализация: приготвят се три вани. В първата вана се налива първият разтвор. Количеството на разтвора във ваната трябва да бъде съобразено така, че при потапянето на документите, те да са покрити с течност. Документите се подреждат върху мрежи (от неръждаем метал или пластмаса) по десет броя. Престояват 20 минути, след което се прехвърлят във вана № 2 за изцеждане за около 2–3 минути. Оттам се потапят във втория разтвор, налят в третата вана, с времетраене 20 минути. След изцеждане неутрализираните материали се нареждат върху скари за изсушаване. Цикълът се повтаря за нова серия документи. След приключване на деня разтворите се изхвърлят. Те не са годни за повторна употреба. След неутрализационните процедури pH на хартията е от 7,3 до 8,5.

Неутрализацията на хартията по описания начин се извършва по следната схема: киселинността, съдържаща се в хартията, се неутрализира от калциевия хидроокис, но той се задържа и върху хартията. След като хартията се потопи в разтворимия калциев бикарбонат, остатъчният хидроокис влиза във взаимодействие с бикарбоната и образува карбонат, който се утаява като буфериращ агент върху нея и я предпазва от бъдещо окисление.

Неутрализация с калциев и магнезиев карбонат (II способ по Бароу)

Необходими реактиви: 1,5–2 г СаСО3, 15–20 г МСО3; 1 л вода; бутилка въглероден двуокис.

Техника на приготвяне на разтвора. Реактивите се преизчисляват за 15–20 л вода. Поставят се в подходящ съд и се налива нужното количество чешмяна вода. Бутилката се затваря със запушалка. През съда се пропуска въглероден двуокис. Барбутира се 4 часа. Веднага след приготвянето разтворът трябва да има pH 6,5–7.

Техника на неутрализацията. За неутрализационни процедури се използуват само току-що приготвени разтвори, тъй като те не са много стабилни, т. е. разтворимите бикарбонати под действието на въздуха се трансформират в неразтворими карбонатни съединения. Хартията, която ще се неутрализира, предварително се изсушава добре. Разтворът се налива във вана, в която материалите еднократно се потапят за десет минути.

Неутрализационният процес преминава по следната схема: разтворимите бикарбонати неутрализират киселинното съдържание в хартията. При изсушаване на материалите бикарбонатните съединения се трансформират в карбонатни съединения между влакнестите компоненти и действуват като буферни (предпазни) агенти при бъдещо окисляване.

Неутрализация с магнезиев карбонат

Необходими реактиви: 25 г магнезиев карбонат; 1 л вода; бутилка с въглероден двуокис.

Техника на приготвяне на разтвора. Реактивът, преизчислен за необходимото количество вода, се поставя в стъкленица. Разбърква се добре и се пропуска въглероден двуокис. Времето на барбутиране не е определено. Наблюдава се периодически промяната на цвета на разтвора, който в началото е млечно бял, а след превръщането на магнезиевия карбонат в магнезиев бикарбонат разтворът става безцветен, бистър и прозрачен. Тогава той е готов за работа.

Техника на неутрализация. Готовият разтвор се налива във фотографска вана. Документите се нареждат между пластмасови сита или мрежи. Може да се навият във вид на рула. Потапят се в разтвора. Времетраенето на неутрализацията е 20 минути. Разтвореният във водата магнезиев бикарбонат неутрализира киселинните натрупвания в хартията. Една част от него се наслагва и между влакнестите компоненти на хартията. В процесите на изсушаване на хартията, магнезиевият бикарбонат се трансформира в неразтворим карбонат, който в бъдещото съхранение на хартията действува като буфериращ агент — пречи за протичане на бъдещо окисление. След неутрализация на писмени материали с магнезиев карбонат хартията добива жълтеникаво оцветяване, което в процесите на съхранение се засилва до кехлибареножълт цвят. Това налага ограничено да се използува магнезиевият карбонат за целите на неутрализацията.

Разтворът от магнезиев карбонат вместо във фотографски вани може да бъде налят в електрически или ръчни пулверизатори. Разпръсква се като фина мъгла върху документа, който се неутрализира. Отгоре върху него се поставя втори документ. Отново се напръсква. Операцията се повтаря, докато се натрупат около 100 листа хартия. Обработената група документи се покрива с филтърна хартия и полиетилен и така престоява 20 часа. След това те се разпръсват и просъхват. По същия начин се неутрализират и неразподвързани книги, с тази разлика, че за да се получи равномерно овлажняване на всяка страница, е необходимо след напръскване книгата да се постави под лек натиск за 20 часа. За да не се получи деформация на подвързията, намокреното книжно тяло се обвива с филтърна хартия и полиетиленово фолио, преди да се постави под преса. Изсушаването се осъществява при стайна температура.

Неутрализация с инхибитори

Необходими реактиви: 42 г pyrophosphate bisodique, 5 г ferrocyanure de potassium, 74 г nitrium carbonate, 4,5 л вода.

Техника на приготвяне на разтвора. Кристалите от посочените реактиви се разтварят лесно във вода, но за да се ускори разтворимостта им те се стриват предварително в хаванче на фина пудра. В разтвора се прибавя сода, която е необходима, за да предпази хартията от зеленикаво оцветяване.

Техника на деацидификацията. Приготвеният разтвор се налива във фотографски вани. Документите, които ще се неутрализират, се потапят внимателно лист по лист. Тези материали, които имат силно разрушена хартия, могат да се поставят между мрежа. След 5 минути от потапянето на последния лист неутрализацията се счита за завършена и купчината от документи се изважда и се прехвърля върху леко наклонена поставка от стъкла за изцеждане. За да се ускори стичането на неутрализационния разтвор, може да се ползува фотографски валяк, стига натискът върху мокрите документи да се дозира. Документите се разполагат върху филтърна хартия и скара за просъхване. Този начин на неутрализация не е подходящ за неутрализация на документи, чийто текст се разтича от водна обработка.

Неутрализация с боратен буфер(83)

Необходими реактиви: борна киселина (Н3ВО3), боракс Na2B4O7 . 10H2O и дестилирана вода.

Техника на приготвяне на неутрализационния разтвор:

I разтвор: 12,386 г борна киселина се разтваря в 1 л дестилирана вода;

II разтвор: 19,072 г боракс се разтваря в 1 л вода.

От първия разтвор, който при опазване на грамажа до 0,001 г с 0,2 М разтвор на борна киселина Н3ВО3 се отливат точно 94 мл.

От втория разтвор — 0,05 М разтвор на боракс Na2B4O7 . 10Н2О се измерва и отлива 6 мл. Двата разтвора се смесват.

Техника на неутрализацията. Боратният буфер се налива във фотографска вана. Документите се потапят. Времетраенето на неутрализацията е 10 минути oт потапянето на последния лист хартия. Документа, които бавно се намокрят — имат добре проклеяна хартия, се обработват още 10 минута. След като се изцедят от разтвора, документите се разстилат на филтърна хартия за изсушаване.

Боракс-фосфатна неутрализация

Необходими реактиви: боракс (Na2B4O7 . 10H2O); кисел калиев фосфат (KH2PO4); дестилирана вода.

Техника на приготвяне на неутрализационния разтвор:

I разтвор: 19,07 г боракс се разтваря в 1 л дестилирана вода, след което се получава 0,05 М разтвор на боракс.

II разтвор: 13,62 г КН2РО4 се разтваря в 1 л вода. Получава се 0,1 Н разтвор на кисел калиев фосфат.

От първия разтвор се измерват точно 48 мл, а от втория — 52 мл. Двата разтвора се смесват.

Техника на неутрализацията. Боракс-фосфатният разтвор се налива във фотографска вана. Документите се потапят в разтвора с времетраене 10 минути след поставянето на последния лист. След изцеждане те се разстилат за изсъхване върху филтърна хартия.

В Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» бе разработен вариант на боракс-фосфатна неутрализация.

Необходими реактиви: 194,5 г боракс; 133,4 г кисел калиев фосфат; 20 л вода.

Техника на приготвяне на разтвора за неутрализация. Реактивите се претеглят с точност на аптекарска везна. Налива се хладка вода (40°С) и се разбърква добре до пълното разтваряне на реактивите.

Техника на неутрализацията. В приготвения разтвор се потапят от 150 до 180 вестника. Неутрализационният процес протича за около 5 минута след потапянето на последния вестник. Вестниците се изваждат на групи, след което се нареждат между сухи филтърни хартии до окончателното им изсъхване. Силно разрушените материали се неутрализират с помощта на мрежи от метал или някакъв вид синтетичен материал.

Неутрализация с натриев бикарбонат и боракс(84)

Необходими реактиви: натриев бикарбонат (NaНСО3) — 5–10 г; боракс — 5–10 г; топла вода 10 литра.

Техника на приготвяне на разтвора за неутрализация. Водата се загрява до температура 40–60°С. Материалите, които трябва да се неутрализират, се потапят във ваната с разтвора. Времетраенето на неутрализацията е от 15 до 30 минута. След неутрализацията задължително се проверява pH на хартията. При силна алкалност (pH 8 или 9) материалите се прехвърлят във вана за промивка с течаща вода. Времетраене на промивката — около 1 час.

Неутрализация на документи, неустойчиви на водна обработка

В консервационно-реставрационната практика документите, изписани с водонеустойчиви мастила, се разделят на две групи:

1) документи, неустойчиви на водна обработка, но устойчиви на спиртно-водна обработка;

2) документи, устойчиви на обработка с неводни разтвори.

Документите от първата група, които се нуждаят от неутрализационни процедури, могат да бъдат неутрализирани с боратно-буферни алкохолни разтвори, приготвени с боратно-буферни разтвори при съотношение между дестилираната вода и етиловия алкохол 1:1. Преди приготовлението на водно-спиртния буфериращ разтвор добре е да се подбере оптимална концентрация на етиленов алкохол, при която не се получава разтичане на мастилата от текста. За тази цел най-напред се прави спиртно-водна смес в съотношение 1:1 и се проверява разтичането. В случаите, когато текстът не се разтича в това съотношение, се увеличава количеството дестилирана вода дотогава, докато се съхрани устойчивостта на текста.

Неутрализация на документи, устойчиви на спиртно-водни разтвори с боратен разтвор

Необходими реактиви: Н3ВО3 — борна киселина; Na2B407 . 10H2O — боракс; дестилирана вода; С2Н5ОН — етилов спирт; глицерин.

Техника на приготвяне на разтвора:

I разтвор: 12,386 г борна киселина се разтваря в 500 мл дестилирана вода.

II разтвор — 19,072 г боракс се разтваря в 500 мл дестилирана вода.

От първия разтвор се измерват точно 470 мл в мензура и към него се долива 30 мл от втория разтвор. Разклаща се добре. Към получения боратен буфер се доливат 500 мл етилов алкохол 95°. Към така приготвения разтвор се прибавя глицерин 2 мл.

Техника на неутрализацията. Документите се промиват 1–2 пъти в спиртно-воден разтвор в съотношение 1:1. Пренасят се във вана с буфериращия агент. Времетраенето на неутрализацията е 10 минути. Изцеждането и изсушаването стават при стайна температура върху филтърна хартия. Освен чрез потапяне неутрализацията може да се осъществи и чрез намазване или чрез пулверизиране. Добре е неутрализационният процес да се прави поединично за всеки документ.

Неутрализация на документи, устойчиви на спиртно-водни разтвори с борато-метилцелулозен буфер

Необходими реактиви: борна киселина (Н3ВО3); боракс (Na2B407 . 10H2O); дестилирана вода; глицерин; метилцелулоза.

Техника на приготвяне на неутрализационния разтвор. Този вид неутрализационен буфер се употребява в случаите, когато е необходимо да се съчетаят неутрализационната обработка с активна стабилизация на хартията. Правят се три вида разтвори:

I разтвор: 10 г метилцелулоза се разтваря в 500 мл дестилирана вода. Разтворът от метилцелулоза се приготвя два дни преди другите разтвори.

II разтвор: 12,386 г борна киселина се разтваря в 250 мл дестилирана вода. Към него се прибавя 250 мл от метилцелулозния разтвор.

III разтвор: 19,072 г боракс се разтваря в 250 мл дестилирана вода. Към останалото количество от метилцелулозния разтвор — 250 мл.

От втория разтвор се измерват в мензура 470 мл и към него се долива 30 мл от третия разтвор. Така приготвеният неутрализационен разтвор се разбърква много добре със стъклена бъркалка. Прибавят се още 2 мл глицерин и отново добре се разбърква.

Техника на неутрализацията. Документите се намазват с четка или се напръскват с пулверизатор. Обработват се поединично. Спазват се изискванията на неутрализацията при ползуването на четка или пулверизиране.

Неутрализация на документи, неустойчиви на вода и на спиртно-водни разтвори

При неутрализацията на документи, неустойчиви на водна или спиртно-водна обработка, текстът предварително трябва да се укрепи.

Необходими реактиви: етилцелулоза — 1 до 1,5 г; бензол или толуол —100 мл.

Техника на приготвяне на укрепителния разтвор. Етилцелулозата се претегля с точност до 0,01 и се пренася в стъкленица с шлифована запушалка. Залива се със 100 мл бензол (х. ч.) и се оставя за разтваряне.

Техника на неутрализацията. Укрепителят се приготвя на порции от по 100–200 мл. Когато е осигурено добро затваряне, разтворът може да се съхранява неограничено дълго. Документите се поставят на филтърна хартия и с мека четка или чрез пулверизиране се фиксира текстът. Когато укрепването не е добро след еднократно намазване или пулверизиране, операцията се повтаря два или три пъти. След 24 часа се извършва неутрализацията със спиртно-воден разтвор. Изсушаването се осъществява между филтърна хартия, която се сменя често. Когато укрепителят на текста трябва да бъде свален, тази операция се осъществява с помощта на тампони, напоени в бензол.

Неутрализация с бариев хидрат (Ва (ОН)2 . 8Н2О)

Необходими реактиви: бариев хидрат, метилов алкохол.

Техника на приготвяне на разтвора. 1,86 г бариев хидрат се разтваря в 100 мл метилов алкохол.

Техника на неутрализацията. С 1% разтвор се обработват документи с разливащ се текст. По преценка на реставратора това става с четка или пулверизатор. От въздуха бариевият хидроокис се превръща в неразтворим бариев карбонат, който неутрализира киселината в хартията и я предпазва от бъдещи окисления.

Неутрализацията с бариев хидроокис трябва да се провежда с много внимание, поради силната токсичност на реактивите.

Неутрализация с калциев ацетат

Необходими реактиви: калциев ацетат; етилов алкохол; дестилирана вода.

Техника на приготвяне на разтвора. 2 г калциев ацетат се разтваря в 20 мл дестилирана вода, след което се прибавя 980 мл 95° етилов алкохол.

Техника на неутрализацията. Документите се поставят върху филтърна хартия и с мека четка или пулверизатор се обработват. Калциевият ацетат на въздуха преминава в карбонат, който извършва неутрализацията и предпазва хартията от бъдещи окисления. Неутрализационната обработка е добре да се извършва в камина.

Неутрализация с магнезиеви алкохолати

Магнезиевите метилати обикновено се продават в търговията под формата на 5% разтвор или се приготвят в лабораториите. Разтворът има стабилност при концентрация 8%. Неутрализацията се провежда, като документите се потапят, обгазяват, пулверизират или намазват с четка при спазване на съответните технологии. Методът е въведен в реставрационната практика, като се съблюдава следната схема:

Неутрализационен разтвор № 2 по фирмата «Вай Toy»

Деацидификационен магнезиев метоксиметилкарбонат; неутрализиращ агент магнезиев метилкарбонат.

Разтворител:

първичен — трихлортрифлоретан — 3 части;

вторичен — метилов алкохол (метанол) — 1 част.

Максимално разрешена концентрация — 1,023 мг/м3.

Максимално количество — 0,5 л.

Метод на нанасяне — намазване с четка, потапяне, пулверизиране, опушване. Типографските мастила се проверяват за устойчивост при работа. Има слабо въздействие върху хартията.

Неутрализационен разтвор № 3 по фирмата «Вай Toy»

Деацидификационен (неутрализиращ) агент — магнезиев етоксиетилкарбонат; магнезиев метилкарбонат.

Разтворител:

първичен — етилов алкохол (етанол);

вторичен — трихлортрифлоретан.

Максимално разрешена концентрация — 1,515 мг/м3.

Максимално количество при работа — 0,7 л.

Метод на нанасяне — потапяне, намазване с четка, разпръскване и пулверизиране, опушване. Разтворът се препоръчва при неутрализация на дебела хартия, картон, мукава. По отношение разтворимостта на мастилата и типографските багрила е доста силен.

Механично и химично почистване на писмените материали в процесите на реставрация

Както беше вече изяснено, хартията е изградена от безпорядъчно разположени целулозни влакна, които образуват тяло с поресто-капилярна структура и сложен повърхностен микрорелеф. От друга страна, целулозните молекули съдържат много функционални групи (хидроксилни, карбоксилни, алдехидни, карбонилни и др.), които определят химическата й природа. Тези свойства на хартията както и белият цвят са твърде благоприятни за общото замърсяване на книгите, което по своята същност е различно изразено и се засилва при съхранението и ползуването на библиотечните фондове.

Въпросът за замърсяването на книгите е много стар и познат, но задоволително обяснение на механизма на замърсяването на хартията се дава едва през последните десетилетия.

Степента на замърсяването на определен вид хартия зависи от редица фактори, по-важни от които са: условията на съхранението и ползуването, агрегатното състояние на замърсяващото вещество и структурата на хартията.

По време на четене или при съхранението върху книгите попадат микроскопични, невидими с просто човешко око прашинки, които полепват по хартията. Те се смесват с различни мазни и влажни вещества (секретите от потните и мастните жлези на ръката, въздушна влага и др.) и образуват лепкава маса, която прониква в хартията и запълва поресто-капилярната й структура.

В най-общи линии замърсяването на хартията се намира в пряка зависимост от действието на електростатични, механични и химични сили. Замърсяващите вещества могат да се отлагат върху хартията или да влизат във взаимодействие с нея в твърдо, течно и газообразно състояние, но могат да се получат и в резултат на жизнената дейност на микроорганизми. Така например прашинките от въздушната среда са твърди вещества, които се намират в свободно състояние. Големината им е от 0,1 до 10 микрона. Известно е, че поради триене или други въздействия една част от твърдите въздушни частици се зареждат с електрически пълнеж. Ако в този момент се приближат до хартията или книгите, те се задържат от тях — проявяват се силите на сцеплението. Това задържане е краткотрайно, но то се превръща в постоянно, когато в хартията има течни свързващи вещества — вода, мазнини и масла, колоидни разтвори, разтвори на въглехидрати и др.

Освен чрез електростатично привличане общо замърсяване на хартията се получава и чрез дифузия или утаяване (отлагане) на твърдите частици от движещ се въздушен поток или чрез пряко пренасяне при допир на една повърхност с друга.

Другите начини на замърсяване на писмените материали се свеждат към непосредственото нанасяне по един или друг начин на течни замърсяващи вещества върху хартията. Тук особено силно влияние оказва композиционният състав на хартията (определящ структурата й) и характерът на течността, т. е. колкото по-лесно даден разтвор се поема от целулозните влакна, толкова по-голямо е тяхното набъбване и толкова по-улеснено е проникването му в хартията.

По произход и химична природа основните замърсявания на писмените материали могат да се разделят на следните групи: неразтворими, водноразтворими и разтворими в органични или други реактиви.

Към първата група — неразтворимите петна във вода или органични разтворители, се отнасят напластявания в хартията на частици от твърд минерален произход. Те могат да се отстраняват само чрез механично въздействие в сухо състояние.

Към втората група се отнасят всички замърсявания, които могат да се разтворят и отстранят чрез действието на водни разтвори — петна от кал, прах, неутрални и кисели соли, белтъчни и колоидни разтвори и пр.

Към третата група се причисляват всички петна, които се отстраняват с помощта на органични реактиви.

Съществува и четвърта твърде характерна група за замърсявания на библиотечните фондове, която заема междинно място между първите две. Това са следите, които остават след намокряне на подвързиите и страничните обрези на книгите или ръкописите. Поради изразените капилярни свойства на хартията, поетата вода се просмуква отвън и навлиза дълбоко в книжното тяло. Пренесената по капилярен път вода разтваря и увлича след себе си всички водноразтворими вещества — частици от багрилата, пигменти, минерални соли, киселини, лепила, смоли и т. н. Те формират върху хартията така наречените в реставрационната практика водни петна. Характерното за тях е, че разтворимите частици оформят вътрешния контур на петното. Той е лесно разграничим от останалата намокрена част на книгата. Минералните частици, които по капилярен път не се увличат с водата поради големината си, остават като натрупване върху страничните обрези на книгата и причиняват други повреди.

Става ясно, че какъвто и род замърсяване да е — от органичен или неорганичен произход, то крие опасност при дълготрайното съхранение на фондовете. Особено опасни са веществата, които имат киселинен характер, и под чието въздействие активно се разрушава хартията. Тези обстоятелства налагат в процесите на реставрацията да се направи добро механично и химично почистване като част от единния консервационен процес.

Механичното почистване е начална консервационна обработка на материалите и предшествува всички останали реставрационни процедури. Същността му се състои в отстраняване на повърхностните натрупвания по хартиения лист. За тази цел се използуват различни средства — разнородни видове гуми за изтриване, скалпели, меки четки, нискооборотни бормашини, въздушна струя и др. Важно условие за правилното провеждане на почистването на документите по механичен път е да не се нанасят допълнителни повреди на хартията, чрез физическо насилие или изстъргване на горния й слой.

Химичното почистване е консервационен процес, при който се отстраняват общите или частичните замърсявания на хартията чрез химични средства. Тук спадат следните реставрационни процедури: водна обработка на хартията; избелване; почистване на петна с органични разтворители и други реактиви.

Водна обработка на хартията

При общо замърсяване на хартията, главно с петна от неорганичен произход — кал, прах, сажди, минерални соли и др., почистването се осъществява чрез водни процедури. Това е вид обработка, еднакво добре възприета от всички реставрационни лаборатории и се прилага повсеместно.

Промивките се провеждат в реставрационни вани, снабдени с устройства за поддържане на определени температурни константи при приспособени вани тип фотографски от бетон или облицовани с фаянсови плочки и др. За да не се нанасят нови физични повреди на остарялата и без това хартия, при водните процедури се ползуват различни типове мрежи от неръждаем метал или синтетичен материал. Документите се нареждат в тях и се потапят във ваните, напълнени с вода. Допустима норма за времетраене на водната обработка на хартията е 50–60 минути.

Това изискване е съобразено с физикохимичните процеси на намокрянето. В началния момент след потапяне на хартията водата веднага запълва свободното пространство между влакнестите компоненти. След това водата се поема от самите целулозни влакна — те набъбват, набухват и увеличават своята пластичност. В резултат на тези процеси се нарушават контактните връзки между влакната, част от които се възстановяват след изсъхване, но една друга голяма част остава невъзстановена. В резултат на тези явления изходната здравина на хартията се влошава. След като промивките завършат и се отворят мрежите, намокрената хартия се подсушава от двете страни със суха филтърна хартия. Изсушаването се осъществява при стайна температура.

В случаите, когато хартията на печатните издания е много силно замърсена, при водните процедури се ползуват и миещи средства — неутрални сапуни или шампоани. Те се нанасят с мека четка и леки движения по повърхността на листа. След всяка водна процедура хартията от текстилна полумаса и дървесина губи от здравината си около 30%, а проклеяните хартии — 15%. Във връзка с това силно намаляване на механичните показатели се налага след всяка водна обработка да се провеждат стабилизационни процедури. В тази насока в Отделението за хигиена и реставрация при Всесъюзната държавна библиотека за чуждестранна литература в СССР е разработено комплексно действуващо миещо стабилизационно средство в следния състав: синтанол(85)— 0,1 г; натриевтриполифосфат — 2 г; карбоксиметилцелулоза — 0,5 г; желатин — 0,5 г и вода до 100 мл. Съставът има алкална реакция, добри миещи и неутрализиращи свойства и повишава значително здравината на почиствания лист хартия.

Добър ефект на общо почистване се получава и при ползуване на следните почистващи пасти:

— сапунена паста — 20 г неутрален сапун; 50 мл етилов алкохол 95° и 50 мл вода. След набухване на сапуна пастата енергично се разбърква;

— амонячна паста — 80 мл 10% амоняк; 15 г детски сапун; 5 г боракс; 6 мл етилов алкохол и 120 мл вода. След пълното разтваряне на съставките на пастата и след набухване на сапуна пастата енергично се разбърква.

Избелване на хартията

При реставрирането на библиотечните фондове много често се явява необходимостта да се провеждат избелителни процедури, с цел да се премахва общото потъмняване на хартията, да се прояви контрастността и яснотата на текста и да се отстранят някои петна от прах, вода, кал, багрила, пигменти и др.

Въпросът, свързан с избелването на хартията в реставрационната практика, не е нов. Разглеждан е в различни аспекти и с различна прецизност. Много често при избелването се търси само крайният външен ефект, без да се прави преценка за въздействието на избелващите агенти върху естествено остарялата хартия.

Плендърлейт(86) предлага избелването на хартията при реставрация да се осъществява чрез употреба на избелители както с окислително въздействие, при което пигментите и багрилата се превръщат в по-прости безцветни съединения, така и с въздействието на редуциращи вещества. При втория начин на избелване пигментациите се обезцветяват, но не се извличат от хартията. Съществува опасност впоследствие под окислителното влияние на въздуха същите отново да се възстановят.

Гетенс(87) въвежда избелването на графични изделия, като съставна част на реставрационния процес, чрез три способа на работа:

— избелване с 2% разтвор на натриев хлорид и формалин;

— избелване с воден разтвор на хлорен двуокис;

— избелване с хлорен двуокис в закрита камера.

Проблемите, свързани c избелването на хартията при реставрацията на печатните издания, са проучени задълбочено в Съветския съюз от Н. Г. Герасимова, A. М. Аносова, Е. П. Голубовска, Т. А. Правилова, Т. В. Изтрубцина(88) и др.

Влиянието на избелващите агенти върху хартията се преценява за положително или отрицателно по измененията, които настъпват след провеждането на самия процес. Критерий за определяне степента на разрушението при избелването са показателите, които определят механичните качества на хартията — якост на скъсване, на опън, якост на пробив, якост на раздиране, двойно прегъване и др., както и химическите показатели — киселинност, вискозитет на целулозата, средна степен на полимеризация и др.

При определяне якостните показатели на прегъване за много видове хартии Бароу(89) е установил зависимост от типа:

Log y = Log Y – K t

където:

у — число на двойно прегъване на изследваната характеристика;

Y — число на двойно прегъване преди изкуствено стареене;

t — времетраене на стареенето;

К — константна величина.

Той установява също така, че при изкуствено стареене на хартията за три денонощия при температура 100°С якостта на прегъване се изменя в такава степен, в каквато се променя здравината на хартията при естествени условия на съхранение за период от 25 години. Получените числени стойности изразяват измененията на определено свойство (число на двойно прегъване) в процеса на топлинното стареене за определено време (t0) до пълното разрушение на хартията, т. е. до нулев предел. Изменението на здравината на хартията по броя на прегъването след действието на физическия фактор се проследява в случая еднократно. Трудно може да се прецени разрушителното въздействие на даден агент по отношение възможните изменения на химическите показатели — pH, полимеризация, вискозитет, мерно число и пр.

За да се избегнат подобни грешки, Сантучи(90) определя сумарния ефект на въздействието, което изпитва хартията, чрез установяване на тъй наречения от него «индекс на избора ф».

Като изучава основните механични и химични показатели за различни видове хартии, Сантучи съставя таблица за влиянието на избелващите и почистващите вещества върху старата документална хартия, на проклейващите вещества (синтетични и органични), на инсектицидите, фунгицидите, влиянието на светлината, атмосферните фактори и др.

Трудността при намиране на сумарния ефект на въздействието, както отбелязва сам авторът, е аналитично представяне на функцията на разрушението(I). Той намира, че всяко въздействие върху хартията е индиферентно, когато сумарният ефект ф = 1; ако ф < 1 обработването на хартията с което и да е вещество е неблагоприятно и не бива да се прилага. Когато ф > 1 даденото въздействие върху хартията в процеса на реставрация при избелване, неутрализация, дезинфекция, почистване и т. н. може да се препоръчва и да се прилага.

Герасимова, като анализира избелващото въздействие на хлорамин «Б» по приложения метод на Сантучи, стига до извода, че търсенето на сумарния ефект на дадено въздействие върху хартията, изразено с интегрално решение, е твърде показателно и необходимо, но практически неприложимо. В противен случай, оценката за положителното и отрицателното влияние на избелването на естествено остарялата хартия трябва да се определя с повишаване или снижаване на дадено свойство след конкретна обработка и изкуствено стареене.

От производството на хартията в хартиените фабрики до постъпването й във вид на печатни издания в библиотеките тя претърпява редица изменения. При по-нататъшно съхранение на книгите в хартията настъпват и други промени вече под въздействието на температурата, влажността, светлината, вредните примеси във въздуха, биоагенти, както и механично износване от продължителното използуване от страна на читателите.

За реставрация постъпват обикновено физически много остарели печатни издания, които са пред структурно разпадане, и всяка възстановителна операция, в това число и избелването, трябва да заздравява хартията и да увеличава дълготрайността й.

В практическата дейност на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» процесите, свързани с избелването на хартията, са съставна част от общата консервационна работа, но се прилагат с индивидуален подход за всеки конкретен случай и при възникнала необходимост. Този внимателен подход се наложи като правило след направеното изследване на най-често употребяваните избелителни разтвори в реставрацията и след анализ на получените резултати. За изследването използувахме образци от хартия за висок печат, мярка ВПЦ–1 по БДС 6381–77.

Хартията беше избелена с избелителни разтвори (табл. 1), съдържащи различна концентрация на следните химически вещества:

1. Натриев хипохлорид (NaClO) — избелител със силен окислителен потенциал. Избелителното действие се дължи на разпадането на химoхлорида до свободна хипохлориста киселина, която от своя страна при разлагане отделя НС1 и О2.

2. Калиев перманганат — КМnО4 — силен окислител. В слабо алкална и неутрална среда той се окислява.

Таблица 1: Избелителни разтвори

№ на избелителния разтвор
Избелителни разтвори и последователност на избелването
Времетраене на въздействието
1.
1. 10% натриев хипохлорид
5 минути
2. 5% воден разтвор на натриев тиосулфат
5 минути
2.
1. Хипохлорид + вода в съотношение 1:1
5 минути
2. Промивки с водопроводна вода
60 минути
3.
1. 5 г карбонатна сода; 100 хипохлорид 40%; 200 мл. вода загрята до 15°С
5 минути
2. 1,5% разтвор на натриев метабисулфид
5 минути
4.
1. 0,5% разтвор на хипохлорид
5 минути
2. 10% разтвор на хипохлорид
2 минути
5.
1. 1% разтвор на хипохлорид
5 минути
2. 2% разтвор на натриев тиосулфат
5 минути
6.
1. 2% калиев перманганат
5 минути
2. Промивки с вода
15 минути
3. 1% разтвор на метабисулфид
 
4. Промивки с чешмяна вода
60 минути
7.
1. 0,5% разтвор на калиев перманганат загрят до 20–30°С
5 минути
2. 2% разтвор на натриев бисулфид
5 минути
8.
1. 1,60 г калиев перманганат за 1 л. вода
5 минути
2. 3% разтвор на натриев метабисулфид
10 минути
3. Промивки с водопроводна вода
15 минути
9.
1. 0,5% разтвор на калиев перманганат загрят до 30°С
5 минути
2. 2% разтвор на натриев бисулфид
5 минути
10.
1. Воден разтвор с миещо вещество
10 минути
2. 3% разтвор на натриев хлорид
5 минути
3. Прибавя се към разтвора 0,2% разтвор на формалин
5 минути
4. Промивки с вода
10 минути
11.
1. 2% разтвор на хлорамин «Т»
5 минути
2. 0,2% хлорамин «Т»
30 минути
12.
1. 0,5% хлорамин «Т»
5 минути
13.
1. 2% разтвор на хлорамин «Т»
5 минути
2. 10% разтвор на лимонена киселина
15 минути
3. Промиване с вода
60 минути
14.
1. 5% Ca(ClO2) калциев разтвор на хипохлорид
5 минути
2. 5% разтвор на оксалова киселина
5 минути
3. 5% разтвор на натриев тиосулфат
5 минути

3. Хлорамин T — (CH3C6H4SO2NCl)Na . 3Н2О (натриев р-тиосулфохлорамид). Активните окислителни свойства на водните му разтвори се обясняват с частична хидролиза на солта и образуването на натриев хипохлорид.

4. Калциев хипохлорид — Са(СlО2) — сол на хипохлористата киселина — НСlO — окислителните свойства са както при NaClO2.

5. Натриев хлорид — NaClO2 — проявява силно окислително действие, съпроводено с отделяне на СlO2.

По литературни данни(91) основното преимущество на хлоридите при избелването на хартията се дължи на това, че за разлика от хипохлоридите и някои други окислители те не разрушават целулозната молекула, не образуват оксицелулоза, а избирателно окисляват пигментните вещества и багрилата.

Като неутрализиращи и редуциращи вещества бяха използувани:

Натриев тиосулфат — Na2S2O3 . 5Н2О

Натриев метабисулфид — Na2S2O5

Натриев бисулфид — NaHSO3

Лимонена киселина — COO . СН2 . С(ОН) . (СООН) . СН2. СООН

Оксалова киселина — C8H17 . CH = CH (СН2)7 . СООН

Избелването на хартиените образци беше проведено при следния режим:

1. Избелителна баня — разтвор на избелващото вещество в определена концентрация, за определено време.

2. Неутрализационна (дехлорираща) баня на избеления лист хартия.

3. Промиване във вода.

Степента на въздействието (положително или отрицателно) на изследваните избелителни разтвори преди и след избелване и след изкуствено стареене проследихме по измененията на следните механични и химични показатели(II):

а) скъсваемост на хартията — характеризира здравината на междувлакнестите връзки;

б) съпротивление на прегъване — показател за здравината на отделните влакна на хартията;

в) медно число — определяне степента на разграждането на целулозата до оксицелулоза под влиянието на избелителите;

г) киселинност — съдържание на киселини;

д) белота — показател за степента на белотата, изразен процентно спрямо белотата на основен еталон от магнезиев окис.

Резултатите, получени от изследванията на физикохимичните показатели на избелената хартия (табл. 2 и 3) с подбраните избелителни разтвори (табл. 1), позволяват да се направят някои изводи по приложението на избелването като съставна част на реставрацията на печатните издания.

Хипохлоридните разтвори, като избелители с активен окислителен потенциал (избелител 1, 2, 3, 4 и 5), повишават чувствително белотата на хартията. В сравнение с неизбелен контролен образец белотата се увеличава (от 79 до 95,4). Скъсваемостта на хартията се увеличава при всички небелени образци. Чувствително е снижена здравината на хартията при избелване с избелител 2–36%, следван от избелител 1–24%, избелител 3–20%. Сравнително ниска е процентната загуба на изследвания показател при избелване с избелител 5, т. е. при избелване с 1% разтвор на натриев хипохлорид. Устойчивостта на прегъване (средно аритметична за двете направления) се променя в същата зависимост. Неподходящи за избелване са избелителите с концентрация 10%, които снижават здравината на хартията до 38,8%, избелителят 2–43% и избелителят 3–34%. По-меко е действието на избелители 4 и 5, които снижават здравината на хартията от 27% до 23%.

След избелителните процедури с различните по концентрация хипохлоридни разтвори разграждането на целулозата до оксицелулоза (по определянето на медното число) е засилено при избелител 1, 2, 3 и 4. В химическо отношение се запазва стабилността на целулозните молекули и целулозните влакна при избелване с избелител 5.

Киселинността на хартията не е увеличена, pH се запазва в неутрални стойности — около 7.

След изкуствено стареене избелителните образци хартия с хипохлориди снижават белотата си — пожълтяват. Пожълтяването и потъмняването не е изразено в силна степен по отношение на остарелия контролен образец хартия. В сравнение с контролата, образецът хартия, избелен с 1% разтвор на натриев хипохлорид, няма снижение в белотата си. Скъсваемостта на хартията след изкуствено стареене се снижава и тя има най-висок процент при хартията, избелена с избелител 3, следвана от избелителите 1, 4 и 2. Ниска е процентната загуба на здравината на междувлакнестите връзки в хартията, избелена с избелител 5.

Устойчивостта на прегъване на избелените образци хартия след изкуствено стареене се снижава особено силно при избелител 3, където хартията губи от здравината си до 53%. Опасно за приложение е избелването и с избелители 2, 1 и 4.

Таблица 2: Физикохимични показатели на хартия ВПЦ–1 при избелване с различни избелителни разтвори

Видове избелители
Дължина на скъсване (средно за двете направления в м)
% загуба (средно за двете направления)
Число на двойно прегъване (средно за двете направления)
№ загуба (средно за двете направления)
Медно число
Увеличение на медното число
Белота в %
Увеличение на белотата в %
pH
Контролен образец
2,800
88
1
79
6,8
Избелител 1
2,120
54
38,8
1,90
0,90
84
5
6,7
Избелител 2
1,980
36
50
43
1,80
0,80
82,6
3,6
6,6
Избелител 3
2,242
20
58
34
1,37
0,37
83,6
4,6
6,9
Избелител 4
2,324
15,5
66
27
1,40
0,40
83,7
4,7
6,9
Избелител 5
2,460
12
68
23
1,05
0,05
85,4
6,4
6,9
Избелител 6
2,540
9,3
62
29,5
1,40
0,40
83
4
7
Избелител 7
2,640
5,7
68
22,8
1,16
0,16
86
7
6,8
Избелител 8
2,600
7
69
21,6
1,10
0,10
86
7
6
Избелител 9
2,500
10,7
70
20,4
1,30
0,30
83
4
6,3
Избелител 10
2,540
9,3
68
23
1,10
0,10
84
5
6,6
Избелител 11
2,218
24
68
23
1,20
0,20
84
5
7,2
Избелител 12
2,600
7
72
18,1
1,20
0,20
86
7
6,8
Избелител 13
2,180
20,7
52
40,9
2,50
1,50
86
7
5,5
Избелител 14
1,900
32,1
41
53
2,60
1,60
87
8
5,2

Таблица 3: Физикохимични показатели на хартия ВПЦ–1 след избелване и изкуствено стареене (в продължение на 72 часа при температура 100°С)

Видове избелители
Дължина на скъсване (средно за двете направления в м)
% загуба (средно за двете направления)
Устойчивост на прегъване (средно за двете направления)
% загуба (средно за двете направления)
Медно число
Увеличение
Белота в %
Увеличение в %
pH
Контролен образец
2,400
60
1,20
73,2
6
Избелител 1
2,023
15,4
40
33,8
2,20
1
69,1
0
6,2
Избелител 2
2,108
12,1
34
43,3
2,56
1,36
70
0
5,8
Избелител 3
1,980
17,5
28
53,3
1,83
0,68
71,4
0
5,8
Избелител 4
2,101
12,4
42
30
2,08
0,88
68,9
0
6,01
Избелител 5
2,200
8,3
46
23,3
1,20
74
0,80
6,2
Избелител 6
1,927
19,7
43
29,3
1,98
0,78
68
0
6,3
Избелител 7
2,042
15
40
33,3
1,60
0,40
69,5
0
5,9
Избелител 8
1,764
26,5
44
26,6
1,66
0,46
69,8
0
5,7
Избелител 9
1,875
22
39
35
1,96
0,76
73,5
0,03
6,3
Избелител 10
2,200
8,3
46
23,3
1,57
0,37
73,6
0,04
5,7
Избелител 11
1,980
17,5
36
40
1,42
0,22
74,5
1,3
6,3
Избелител 12
1,842
23,2
44
26,6
1,57
0,37
69,4
0
6
Избелител 13
1,745
31,4
38
36,6
2,97
1,77
70
0
5,2
Избелител 14
1,540
35,8
32
46,6
3,20
2
68
0
4,8

Разграждането на целулозата под окислителното действие на хипохлоридите в процеса на изкуственото стареене се засилва и медното число се увеличава от 1 до 2,56 при избелител 3; 2,20 при избелител 2 и 2,08 при избелител 4. Разграждане на целулозната молекула не се получава след изкуствено стареене само с избелител 5.

Киселинността се увеличава и най-силно е изразена в изследванията на хартията, избелена с избелители 2 и 3.

Резултатите, получени след изследванията на хартията, избелена с калиев перманганат (избелители 6, 7, 8 и 9), показват едно по-меко окислително действие върху пробните образци по отношение на избелените хартии с хипохлоридните разтвори.

Скъсваемостта на хартията се увеличава от 7% до 10,7%. Устойчивостта на двойно прегъване е снижена под 25%, с изключение на избелител 6, разграждането на целулозата е слабо и се движи от 0,16 до 0,40. Средната степен на белотата е увеличена и киселинността не е повишена.

След изкуствено получените резултати се изменят и се доближават до стойности на резултатите от действието на хипохлоридните разтвори. Тук най-ярко се откроява избелителен разтвор 7, който влошава качествата на хартията в най-ниска степен.

Избелването с натриеви хлориди дава висока белота на хартията. Процентното намаляване на нейната здравина (при определяне устойчивостта на скъсване и числото на двойно прегъване) е под 25%. Медното число е увеличено с 0,10 и pH е 6,60. След изкуствено стареене резултатите се запазват в същите зависимости. Следователно натриевият хлорид има подчертано слабо разрушително въздействие върху хартията и може да се смята за избелител с меко действие.

Разтворите, които са приготвени на основата на хлорамин Т (11, 12 и 13) имат изразено избелително действие върху хартията. Особено силно се увеличава белотата при избелване с разтвор 13, съдържащ 10% разтвор на лимонена киселина, но здравината на хартията намалява чувствително (40%) и медното число силно се увеличава.

Избелителните разтвори 11 и 12 имат сходно действие с избелител № 5 преди и след изкуствено стареене на хартията. Това е естествено явление, тъй като избелителното действие на хлорамин Т се обяснява с разпадането му във водни разтвори до хипохлориста киселина и с нейното по-нататъшно разграждане до хлороводород и кислород.

След изкуствено стареене здравината на хартията по отношение числото на двойно прегъване се снижава с 40% при избелител 11, което трябва да се има предвид при прилагането му.

Подкиселинният калциев хипохлорид силно снижава всички изследвани показатели на хартията.

Резултатите от проведените изследвания за установяване въздействието на избелващите вещества върху хартия ВПЦ–1 не трябва да се приемат като универсални за всички видове хартии, но те ни позволяват да направим следните изводи:

1. Провеждането на избелителни процедури при реставрацията на хартията е съпроводено с известно снижение на физико-химичните качества на хартията. Вследствие на обработването на хартията с водни разтвори, които имат окислително и редукционно действие, се получава частично разграждане на целулозата до оксицелулоза, но обратен процес не съществува. Това води до снижение на химичните, а оттук и на механичните качества на хартията, т. е. намалява се здравината на влакнестите и междувлакнестите връзки.

2. В процеса на реставрацията на печатни издания (щампи, графики и книги) за избелване трябва да се използуват избелители, които имат установено меко действие — не снижават здравината на хартията, не предизвикват деструкция на целулозата и не повишават киселинността.

От изследваните разтвори най-меко действие върху хартията има натриевия хлорид (избелител 10), който незначително влошава качествата на хартията.

3. Натриевият хипохлорид може да се употребява като избелител на хартията в концентрация до 1% (избелител 5). В концентрации 5%, 10% и 15% разтвори хипохлоридите са опасни за приложение.

4. Разтворите на калиевия перманганат трябва да се прилагат с особено внимание, тъй като в хартиите, избелени дори с ниски концентрации на калиев перманганат, в следващите процеси на стареене настъпват сериозни изменения, които водят до разрушаване.

5. Хлорамин Т като избелител има сходно действие с хипохлоридите и в ниска концентрация (избелител 12) не влошава качеството на хартията. Употребяван с подкиселяване (избелител 13) е опасен и вреден за изследваната хартия.

6. Калциевият хипохлорид, подкиселен с оксалова киселина, не е подходящо средство за избелване на хартията при реставрацията й.

От изложеното дотук става ясно, че избелването на хартията не трябва да се приема като задължителна реставрационна процедура. За да има положителен ефект, е необходимо то да се прилага диференцирано и с прецизен подбор на избелващите вещества. Освен това трябва да се съблюдават и следните допълнителни изисквания: на избелване да се подлагат само онези печатни издания (книги, карти, графики, щампи и др.), които имат сравнително здрава хартия; да се държи сметка за влакнестия състав на хартията и особено внимателно да се подхожда към онези брошури, книги и вестници, които са отпечатани на вестникарска хартия; не подлежат на избелителни реставрационни процедури ръкописните писмени материали, изписани с желязно-галови, кампешови и анилинови мастила.

Преди всяка избелителна операция се прави проверка за издръжливостта на текста. За целта се извършват проби с подбрания избелителен разтвор — капчица от разтвора се нанася върху част от буква и се наблюдава промяната на цвета на мастилата и хартията. Преди избелване всички материали се почистват от механични или химични замърсявания. Избелителните процедури се провеждат при стайна температура. По времетраене те са продължителни, а когато се налага да бъде ускорен избелващият процес, избелителните разтвори се затоплят до 60°С или се подкиселяват. За тази цел, в зависимост от активното избелващо вещество, могат да се употребяват оцетна, оксалова, лимонена и фосфорна киселина и амониев ацетат, с пределно допустимо количество от 2 до 3 г за литър разтвор. След всяка избелителна процедура избелените материали се неутрализират с подходящ неутрализатор и се промиват обилно с течаща вода. Този процес не бива да надминава по времетраене повече от 60 минути. След избелителните процедури избелената хартия задължително се стабилизира.

Според приложението на начина за избелване на хартията съществуват три способа: тампониране, потапяне и чрез компреси. Има и четвърти — избелване в газова камера, който обаче е малко приложим в практическата реставрационна работа.

Избелване чрез тампониране. Избелителният разтвор се нанася непосредствено върху хартията. В ежедневната практика обикновено се ползуват вани с желана големина. В тях се монтират под наклон гладки повърхности, върху които се опъва текстилна или синтетична тъкан и филтърна хартия. Предварително почистените по механични и химични способи материали се навлажняват леко с вода и внимателно се разполагат върху филтърната хартия. Когато се избелват графики или рисунки, изпълнени с акварел, при монтирането им изображението трябва да бъде винаги върху филтърната хартия, а избелителният разтвор да се нанася откъм гърба на рисунъка по цялата повърхност, като се съблюдава движенията на ръката да бъдат леки, без натиск и отдолу нагоре. При едва забележимо просъхване на хартията се нанася нова порция от избелващия разтвор. Операцията се (извършва) повтаря, докато се получи желаният ефект. Следващата процедура е преместването на обработения материал във ваните за дехлориране, неутрализация или водни промивки. Това преместване лесно се осъществява с помощта на текстилната тъкан, върху която е монтиран материалът. В случаите, когато се налага да се ускори избелителният процес, избелващите вещества се загряват или подкиселяват.

Избелване чрез потапяне. Подготвените за избелване документи се нареждат върху метални или друг вид мрежи и се потапят във вана с течаща вода за общо намокряне. След като се изцеди водата, те се прехвърлят в друга вана, съдържаща предварително подготвен избелителен разтвор. Количеството на разтвора трябва да се изчисли така, че при потапяне мрежите да се покриват от разтвора. По времетраене процедурата трябва да има продължителност от 30 до 60 минути, тъй като се намира в определена зависимост от концентрацията на избелващия разтвор и от физическото състояние на документите. След като се получи очакваният резултат, материалите се прехвърлят във вани, съдържащи неутрализатори (подбрани съобразно основното избелително средство), и във вани за промивка на избелената хартия с течаща вода. Дехлорирането и промиването не бива да продължават повече от един час, тъй като мократа хартия е с понижени механични качества. Особено внимание трябва да се отдели при подсушаването на материалите, което като правило в реставрационната работа се осъществява при стайна температура, като използуваните за тази цел филтърни хартии се заменят при намокряне със сухи.

Избелване с компреси. На стъклена плоскост се пропиват с избелителен разтвор две-три филтърни хартии. Върху тях се нареждат в сухо състояние материалите, които ще бъдат избелвани. Те се покриват отгоре с навлажнена, но не обилно намокрена, филтърна хартия. Операцията се повтаря до изчерпване на цялото книжно тяло. Затискат се със стъкло. Продължителността на избелителния процес е от 4 до 12 часа, след което се провеждат неутрализационните (дехлориращи) процедури и промивка с течаща вода. Изсушаването на избелената хартия се осъществява върху филтърни хартии и при стайна температура. Мокрите филтърни хартии се сменят със сухи. Този способ на работа е удобен и по-малко опасен за хартията, поради това, че избелващият агент не се нанася върху оригинала, а избелването се осъществява бавно под действието на отделящия се при изпарението активен избелител от филтърните хартии. Освен това, поради силната капилярност на филтърната хартия, от оригиналите се извличат без остатък всички видове замърсявания.

Независимо по какъв начин ще се провежда избелването на хартията, всяко реставрационно ателие или лаборатория трябва да разполага със следните съоръжения: вани (емайлирани, пластмасови или специални терморегулиращи за реставрация), водоустойчиви мрежи от неръждаем метал или синтетика, тъкани — текстилни или капронови, филтърна хартия, стъкла с различна големина и с шлифовани странични ръбове, мензури, стъклени съдове за приготвяне на разтворите, везна и др. Необходими са и следните реактиви: хлорамин Т, хлорамин Б, хипохлорид, водороден прекис, амоняк, калиев перманганат, натриев перкарбонат, натриев тиосулфат, натриев метабисулфид, натриев сулфит, лимонена, оксалова, фосфорна и оцетна киселина и др.

Наред с общите изисквания за провеждане на избелителни реставрационни процедури съществуват и специфични изисквания за всяко избелително вещество, които трябва да се спазват с оглед правилното им приложение в практическата дейност.

Избелване с хлорамин Т или хлорамин Б. Хлорамините са пригодни за избелване на хартия от текстилна полумаса и целулоза. Премахват добре жълто-кафеникави водни петна, общото пожълтяване на хартията и «фоксинги», т. е. петна от окисление на железни съединения в хартията. Пигментациите с черен и червен цвят не се извличат докрай — оставят кафяви следи. За отстраняването им е необходимо разтворът или хартията да се подкиселят с амониев ацетат (2 г/л разтвор) или лимонена киселина (1,5–3 г/л разтвор). Хлорамините не бива да се употребяват за избелване на вестникарска хартия — придават й жълтеникав цвят. След избелителните процедури задължително се провеждат промивки на избелителния материал с течаща вода най-малко 30 минути. Дехлорация не се предвижда. Избелването може да се осъществи чрез потапяне, тампониране и чрез компреси.

Работните разтвори се приготвят в концентрации от 2% до 7% (70 г хлорамин и 930 мл вода. След разтваряне на твърдата фракция разтворът се филтрира, той трябва да бъде свежо приготвен). Удобни са за работа и водно-спиртните разтвори на хлорамина — 120 г хлорамин Б, 470 мл вода и 470 мл етилов алкохол 96°.

Избелване с хипохлориди. Методът е предназначен за избелване на хартия от текстилна макулатура и целулоза. Не се препоръчва за хартия, в чийто състав има дървесна маса — придава й жълтеникав цвят. Избелителните процедури се провеждат чрез потапяне на хартията в избелителния разтвор, чиято концентрация не бива да надминава 5%. Избелва и обезцветява всички видове петна, с изключение на замърсяванията от растителни, животински и минерални мазнини и масла. Работи се обикновено със свежо приготвени разтвори от 1% до 2%. Работният разтвор се приготвя, като се разрежда концентриран разтвор на натриев хипохлорид с вода. След обработка на материала в хипохлоридния разтвор задължителни са дехлорираща процедура с 5% разтвор на натриев тиосулфат и промивки с течаща вода. По времетраене избелителният процес не бива да продължава повече от 90 минути.

Избелване с калиев перманганат. Пригоден е за избелване на хартия от текстилна полумаса и целулоза, но не е пригоден за избелване на вестникарска хартия. Придава й жълт цвят. Избелва и обезцветява почти всички видове петна, но има по-силно разрушително въздействие от хлорамините и хипохлоридите, Избелителният ефект се постига след обработването на оригинал с натриев или калиев тиосулфат (5%). Въздействието на избелителния разтвор се засилва чрез подкиселяването с ортофосфорна киселина (4 мл 4% разтвор от ортофосфорна киселина за литър разтвор от калиев перманганат). Работи се със свежо приготвени разтвори от 1% до 2% (10 г калиев перманганат и 990 мл вода; дехлориращ разтвор — 50 г натриев тиосулфид и 950 мл вода). След избелване задължително се правят промивки на избелената хартия с течаща вода — от 15 до 30 минути.

Избелване с водороден прекис. Препоръчва се за избелване на хартии, които съдържат дървесна маса(92). Работи се със свежо приготвени разтвори. При избелване и приготвяне на работните разтвори не се ползуват метални помощни средства, не се палят горелки и кибрит. Приема се, че най-малко опасен за хартията е работният разтвор с концентрация на активния избелител 3%, а разтворителят е смес от вода и етилов алкохол в съотношение 1:1. Разтворът се коригира с амоняк до pH 10,5. Приготвяне на работния разтвор: 30 мл изходен разтвор на Н2О2 (30%) и 970 мл водно-спиртен разтвор.

Избелване с натриев перкарбонат. Препоръчва се за избелване на хартия от текстилна полумаса и целулоза(93). Работи се със свежо приготвени разтвори от 1% до 5%. Като разтворител на натриевите комплексни соли се използува водно-ацетонов разтвор в съотношение 1:1. Ацетонът може да се замени с етилов алкохол. Работен разтвор: 5 г натриев перкарбонат, ацетон 250 мл и 245 мл вода.

Избелване с водно-ацетонов разтвор с натриев хидросулфид. Пригоден е за избелване на печатни издания, отпечатани на хартия от целулоза и дървесна маса(94). В зависимост от състоянието на хартията, която ще се избелва, избелителният процес се провежда от 30 минути до 4 часа. След обработката хартията се промива с водно-ацетонов разтвор в съотношение 1:1. В случаите, когато хартията е здрава, промивките се правят с течаща вода около 30 минути. Работният разтвор се приготвя, като се спазва следната дозировка: 250 мл ацетон, 250 мл вода, 25 г натриев хидросулфид и 5 г натриев триполифосфат. Използува се свежо приготвен разтвор.

Избелване с амоняк. Препоръчва се за избелване на слабо замърсена хартия, но с водни петна. Избелителните процеси се провеждат чрез тампониране, компреси и в редки случаи чрез потапяне. При работа с този разтвор се обработват най-напред силно изразените петна и след отстраняването им се тампонира целия лист. Почистването се провежда при стайна температура и при възможност в камина. Работният разтвор се приготвя, като се спазва следната дозировка: 20 мл концентриран 25% амоняк се смесва с 980 мл вода.

Избелване с натриев хлорид и формалин(95). Методът се прилага върху хартия от текстил и целулоза. Премахва всички видове замърсявания. Избелителните операции се провеждат чрез потапяне на хартията в избелителния разтвор с времетраене до 45 минути. Задължително се правят промивки с течаща вода. Работният разтвор се приготвя при спазване на следната рецептура: 75 мл 40% формалин, 60 г натриев хлорид и 3 литра вода.

Избелване с хлорен двуокис. Методът е предназначен почти за всички видове хартии(96). В специална установка за извеждане на отделени газове се поставя натриев хлорид и внимателно в същия съд се налива сярна киселина. При взаимодействието на реактивите се отделя хлорен двуокис, който се отвежда в херметическа камера за избелване. В нея предварително овлажнените материали са разположени върху филтърни хартии. Времетраенето на процеса е различно — до получаване на желания ефект. Като метод на работа е изключително добър, но опасен за неквалифицирани реставратори. Изисква особено внимание и добра осигуровка от задушливия газ.

Почистване нa замърсявания нa хартията c органични разтворители

Преди да се пристъпи към почистването на замърсяванията върху хартията с органични разтворители, трябва да се определи визуално и чрез проба характерът на всяко петно и с оглед на това да се направи подбор на органичния или друг работен реактив. Естествено тази задача е трудна за всеки реставратор, защото визуалният оглед не винаги дава достатъчна информация, а при провеждането на единичните проби се работи върху оригинали.

При визуалното оглеждане на документите се обръща внимание на следените особености: характерът на повърхностните натрупвания, цвета на петната, състоянието на хартията — втвърденост или запазена еластичност, разтичане на мастилата и контурите на отделните петна. Полезно е да се знае, че петната от въглехидратни или колоидни разтвори на пипане са твърди, но лесно трошливи и са с ясно очертан и тъмен контур; петната от мазнини и масла при опипване са меки, хартията е гъвкава и няма тенденции за чупливост; петна от чай, кафе, бои или намокряне с вода имат неопределени форми, текстът е разлят и не се наблюдава една силна структурна промяна на хартията. Тази характеристика на отделните видове петна върху хартията не е напълно достатъчна и търпи отклонения с много преходни и смесени проявления.

Ето защо при подбора на органичните разтворители за реставрационни цели и по-конкретно за почистване на различните по състав петна от хартията, се налага да се ръководим от теорията за разтворимостта, т. е. да се подбират и употребяват органични разтворители с увеличаваща се популярност, чиято количествена характеристика е диелектричната им константа и молекулното им тегло. Установено е, че здравината на хартията се снижава при обработването й с разтвори, които имат висока диелектрична константа и малко молекулно тегло. На тази основа В. И. Стеблевски и колектив са изследвали поредица от разтворители за почистване на замърсяванията върху хартията в следната последователност:

Пореден номер на разтворителя
Наименование на разтворителя
Диелектрична константа
1.
Хексан
1,89
2.
Диоксан
2,21
3.
Толуол
2,38
4.
Оцетна киселина
6,15
5.
Дихлоретан
10,36
6.
Пиридин
12,30
7.
Циклохексан
18,30
8.
Ацетон
20,70
9.
Етилов алкохол
24,60
10.
Метилов алкохол
32,60
11.
Диметилформамид
36,70
12.
Вода
81,00

От посочените разтворители могат да се съставят различни смеси — с неутрален, алкален или кисел характер. За подбора на най-подходящия разтворител за работа е достатъчно да се нанесат с тънка капилярна тръбичка последователно няколко капчици разтворител върху дадено петно, след което се наблюдава действието му до изсъхване. Когато центърът на изследваното петно изсветлява, а ореолът около него се разширява, изследваният разтворител трябва да се смята за ефективен. Тази проверка позволява да се изясни бързо действието на подбрания реактив и да се установи какво ще бъде почистването — пълно, частично или съвсем незначително.

В реставрационната практика на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» за почистване на хартията от замърсяване се ползуват различни органични и неорганични разтворители или приготвени смеси от тях. Употребата на един или друг разтворител е в зависимост от състоянието на текста, от състоянието на хартията и най-вече от характера на петната. Методиката на работа се определя също от посочените показатели, като в общи линии се спазват някои задължителни изисквания — почистването се осъществява в камина или при широко отворени прозорци, не се палят горелки, спиртни лампи или кибрит, количеството на работния разтвор не надвишава 100 мл и стъкленицата, в която се намира, е захлупена със стъклена плочка. Разтворите се нанасят върху оригиналите чрез тампониране или потапяне, като обработваната хартия се монтира върху филтърна хартия.

Почистване на петна от мазнини

1. Пресни петна от мазнини върху хартията се отстраняват чрез тампониране или потапяне в следните чисти разтворители: авиационен бензин, бензол, тетрахлорметан, хлороформ, трихлоретилен, терпентин и ацетон.

2. Стари засъхнали петна от масла върху хартията се премахват, като се използуват следните смеси от разтворители:

а) бензин, етер и терпентин в съотношение 3:1:2 тегловни части;

б) бензол, етер в съотношение 4:1 тегловни части;

в) бензин, ацетон в съотношение 1:1 тегловни части;

г) бензин, тетрахлорметан в съотношение 1:1 тегловни части;

д) етилов алкохол, терпентин, етер в съотношение 10:2:1 тегловни части;

е) тетрахлорметан, ацетон, бензол и бензолов или бораксов сапун в съотношение 2:1:1:5:10;

ж) бензолов сапун — 50 г неутрален сапун се стрива на прах и се разтваря в 200 мл бензол. След набухване (48 часа) енергично се разбърква, докато се получи гъста и еднородна каша, с която се трият петната до почистването им;

з) сапунен спирт — добре изсушен неутрален сапун се стрива на прах и се засилва с етилов алкохол в съотношение 1:2 тегловни части. След разтваряне на сапуна за 24 часа, енергично се разбърква до получаване на сапунения спирт;

и) солно-амонячен разтвор — амоняк (10%), готварска сол в съотношение 4:1. Сравнително добре почиства замърсени ъгли и странични бели полета.

3. За почистване на хартия, която не търпи тампониране или натапяне, се работи с различни видове пасти, които се намазват върху мазните петна с дебелина на слоя от 2 мм до 4 мм. След изпарението на разтворителя изсъхналата маса леко се отстранява с мека четчица. Ако петната не изчезнат веднага, операцията се повтаря два или три пъти. За работа се използуват следните пасти:

а) нишестена паста — смесва се лек бензин с картофено нишесте до получаване на гъста кашица; съотношения не са установени;

б) магнезиева паста — смесва се магнезиев окис с бензол до получаване на гъста кашица;

в) силикагелна или глинена паста — силикагел или глина се смесват с бензол (бензин, тетрахлорметан) във вид на кашица;

г) алкохолен сапун — 20 г детски сапун, 50 мл етилов алкохол и 50 мл вода; след набухване и разтваряне на сапуна кашицата енергично се разбърква;

д) бензинов амонячен сапун — олеинова киселина, етилов алкохол, бензол или бензин, амоняк (25%) в съотношение 6:2:91:3. Олеиновата киселина се разтваря в етиловия алкохол и след това се прибавя амоняка до получаване на бистър разтвор.

Петна от парафин, восък или стеарин. Петната се почистват по механичен начин — изстъргват се със скалпел, след което се обработват със следните чисти разтворители — бензин, бензол и тетрахлорметан. Смеси от разтворители:

— бензол-етер в съотношение 4:1;

— бензол-етилов алкохол (96°) в съотношение 1:1 ;

— амилацетат, толуол, етилов алкохол (96°) в съотношение 1:1:1.

Този вид петна се премахват и чрез гладене с гореща ютия през филтърна хартия. След като се извлече цялата разтворима част на восъка или парафина, останалите следи се дообработват с денатуриран спирт. По-добър ефект се постига, когато гладенето се осъществява през филтърна хартия, предварително пропита с тетрахлорметан.

Петна от ръжда. За отстраняване на петна от ръжда върху хартията се използуват следните методи:

а) Оксалова, лимонена или винена киселина в 3 до 5% разтвори, но при предварителна проба за разтворимост на мастилата. Обработване на петната с гореща смес на 3% разтвори на лимонена и винена киселина, взети в съотношение 1:1. Обработените места се тампонират с разтвор на натриев бикарбонат 3%.

б) Хидросулфид, вода в съотношение 2:100. След почистването обработеното място се промива с вода.

в) Глицерин, амониев оксалат, вода в съотношение 1:5:50. Амониевият оксалат се получава чрез разтваряне на 1,5 тегловни части оксалова киселина в 2,5 части 25% разтвор на амоняк. След обработка хартията се промива с вода.

Петна от мастила. Този вид петна се отстраняват чрез ползуването на следните средства:

а) етилов спирт и амоняк (10%) в съотношение 1:1.

б) хидросулфид, водороден прекис (3%), хипохлорид в съотношение 1:1:1.

в) затоплен разтвор на водороден прекис (3%) и 10% разтвор на оксалова киселина. След обработката се правят промивки с вода;

г) тампониране с топъл глицерин (40–50°С) и 2% разтвор на амоняк. Почистването се осъществява чрез тампониране. Промивки — с вода.

За да се предотврати разливането на мастилата върху хартията при нанасяне на различните видове разтвори, мастилените петна се ограничават със следната смес: 6,5 тегловни части парафин, 2 тегловни части восък и 1,5 част вазелин. Парафинът и восъкът се разтопяват и към тях се прибавя вазелинът. Сместа се нанася в разтопено състояние с напоено тампонче във вид на ивица, широка около 2–3 мм, на разстояние около петното от 3 до 5 мм. След изчистване и изсушаване на петното ограничителната смес се отстранява по механичен начин и с помощта на бензин.

Петна от плодове, чай, кафе и плесенни пигментации. Отстраняват се с избелващи средства (Вж. Избелване на хартията).

Петна от сажди. Петната се навлажняват с терпентин и с тампониране се почистват. Останалите следи се доизчистват с 5% разтвор на оксалова, лимонена или винена киселина. Провеждат се промивки с вода.

Петна от пръст, кал и глина. Отстраняват се с бензинов сапун (Вж. Почистване на петна от мазнини), след което се правят леки промивки с вода.

Петна от следи на мухи. Почистват се с 5% разтвор на амоняк и се изплакват с вода.

Върху петната се нанася 3% разтвор на водороден прекис, който престоява 10–15 минути. Следва леко тампониране и промивка с вода.

Петна от лепенки «тиксо». Почистват се със смес от разтвори:

а) толуол, хексан в съотношение 1:1 тегловни части;

б) бензол, толуол в съотношение 1:1 тегловни части.

Независимо от това, с кой разтвор ще се работи, необходимо е да се спази следната методика на работа: върху лепенките от тиксо се нанася с пипета малко разтворител; с помощта на скалпел се отделя внимателно залепеният слой от оригинала, след което с тампониране се отделя целият лепилен слой.

Петна от различни смесени вещества и от неизвестен произход. Отстраняването на петна от неизвестен произход или от смесени вещества се осъществява, като се използува един от следните разтвори:

а) серен етер, етилов алкохол (96°), амоняк (10%) в съотношение 3:3:4 тегловни части;

б) етилов алкохол (96°), глицерин, серен етер, неутрален сапун и амоняк (10%) в съотношение 1:1:1:3 тегловни части;

в) серен етер, оцет, вода — в съотношение 100:1:100 и промивка с вода;

г) амоняк (10%), ацетон, сапунен спирт в съотношение 5:3:20 тегловни части;

д) етилов алкохол (96°), серен етер, терпентин — в съотношение 1:1:8 тегловни части.

Укрепителни и проклейващи средства, употребявани при реставрация на библиотечните фондове. Видове лепила

По степен на увреждане постъпващите за реставрация разрушени библиотечни фондове най-общо могат да се разделят на три категории:

а) първа категория — отнасят се за всички материали, които се нуждаят от лека консервационна намеса — запълване на липсващите части, залепване на разкъсването, отстраняване на леки и повърхностни замърсявания и др.;

б) втора категория — обхваща всички библиотечни фондове, които имат физични и биохимични повреди и се нуждаят от сериозно механично и химично почистване, надеждна дезинфекция, стабилизация на хартията, отстраняване на киселинност и реставрационен ретуш;

в) трета голяма група са писмените материали, които вече са загубили своята функция и предназначение поради силно разрушение на хартията и избледняване на текста. Тук вече е необходимо само основно за всеки материал да се установи индивидуалната стабилност. За да се преустановят разпадните процеси при този род материали, се изисква квалифицирана реставрационна намеса.

От теоретическите постановки и практическата консервационна работа се знае, че химическата деградация на хартията — нарушаването на нейната устойчивост се предизвиква преди всичко от наличието или отсъствието на влажност. По тези причини принципно условие за консервацията на хартията е стабилизирането на системата вода — хартия. Тази стабилизация за писмени материали от един и същи период не е сложен процес. Но при голямото количество на книги, архивни материали, ценни книжа от различни епохи и с различно ръчно или полиграфическо оформление стабилизацията на хартията по отношение на влагосъдържаемостта е един сериозен проблем.

По тези причини библиотечните фондове от книги, архиви, ръкописи, периодични издания и пр. в процесите на реставрацията трябва да се стабилизират посредством укрепителни и стабилизационни средства, така че да не се влияят от неблагоприятното действие на различните видове фактори на разрушение. Все по тези причини в реставрационната практика се ползуват различни укрепителни средства и досега няма единна консервационна и реставрационна технология за разнородни материали. Подходите са индивидуални както за самите документи, така и за всяка отделна реставрационна лаборатория, ателие или институт.

Стабилизацията на хартията и текста на силно разрушените материали, както и на онези писмени материали, на които в процесите на реставрация са направени водни процедури, избелване или химическо почистване, се осъществява с подходящи укрепителни средства. Стабилизационният процес обикновено се осъществява чрез потапяне, намазване с четка или чрез пулверизация на материалите с даден укрепител. При укрепването на текста е нужно да се спазват следните общи правила:

1. Преди да се пристъпи към стабилизация на хартията и мастилата на ръкописните материали трябва да се направят проби за разтворимостта на мастилата.

2. Укрепването на текста с неизвестен състав на мастилата започва от някой щрих и при увереност, че обработката е ефективна (не се получава разтичане на мастилата, хартията не жълтее или не се оцветява вторично), се обработва целият документ.

3. Всяко укрепително средство, преди да се въведе в практическата реставрационна работа, обстойно трябва да се проучи съобразно консервационните изисквания.

В практиката на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» се ползуват следните стабилизационни средства:

Укрепване на хартията с желатинов разтвор. Заздравяването на хартията с желатинови разтвори е твърде популярно средство, още повече, че се ползува и като проклейка на хартията при нейното производство — ръчно или фабрично. По химичен състав желатинът е белтъчно вещество — глутин, което се състои от аминокиселини, съединени помежду си с амидни групи (–NH–СО–) в дълги полипептидни молекули. Получава се от пресни ектодермални обрезки от телешки кожи и кости на едрия рогат добитък. В тях се съдържа белтъчното вещество колаген (от гр. «кола» — лепило и «генус» — род, произход), който е воднонеразтворим. Под действието на продължително нагряване във вода колагенът се превръща в белтък — глутин, който е разтворим в гореща вода и притежава лепилни свойства. При продължителна термична обработка глутинът се разпада на белтъчни съединения с по-малко молекулно тегло, а след това даже до аминокиселини. По тези причини при приготвянето на работни консервационни разтвори от желатин, той не бива да се нагрява повече от 80°С. Като консервационно средство притежава редица ценни качества — осъществява здрава връзка между целулозните влакна, придава на хартията еластичност и здравина. Поддържа на сравнително добро ниво равновесната система вода — целулоза, не променя външния вид на документите — не им придава гланц, блясък и твърд филм. Наред с тези положителни свойства трябва да се посочат и негативните страни — лесно се атакува от биоагенти, представлява отличен хранителен субстрат за инсектите, плесенните гъбички, актиномицетите и бактериалната флора. Това налага при стабилизация на хартията с желатинови разтвори непременно да се ползуват консерванти (нипагин, четвъртични амониеви соли, салициланилид, бета нафтол, формалин и др.).

В практическата реставрационна работа се ползуват следните работни разтвори:

а) желатин 100 г, 20 мл глицерин, 200 мл етилов алкохол (96°), 25 мл 10% разтвор на бета нафтол, 3 г неутрален спирт и 2,880 мл вода (дестилирана);

б) желатин 1,5 г, етилов алкохол 20 мл, глицерин 2 мл, формалин (40%) 10 мл, вода 130 мл (дестилирана);

в) желатин 7 г, глицерин 25 мл, етилов алкохол 25 мл, формалин 10 мл, вода (дестилирана) 1 л.

Начин на пригответе на желатиновите работни разтвори. Желатинът се натопява в 1/2 от количеството вода за набухване (20 или 30 минути), след което се поставя на водна баня за разтваряне. В друг съд се поставя останалото количество вода и другите съставки от посочената рецептура, с изключение на консервационното средство. Двата разтвора се съединяват при непрекъснато разбъркване. Полученият общ разтвор се филтрира през филтър от подходящо подбрана тъкан — тензух, след което капка по капка се прибавя алкохолният или водният разтвор на консервационния препарат.

Методика на укрепването (отнася се за всички укрепителни разтвори). Документите, които трябва да се укрепят, се поставят върху стъкло. Разтворът се нанася равномерно върху хартията с мека четка от едната страна. След изсъхване се обработва и от другата страна. Всеки укрепен с някое стабилизационно средство документ, след като изсъхне леко се овлажнява (с влажни тампони, напоени с дестилирана вода или в специална установка за кондициониране) и се поставя под преса. Пресоването се осъществява между парафирани хартии и картони. Желатиновите разтвори се съхраняват в стъкленици и годността им за работа е от 10 до 15 дни. При втвърдяване разтворът се нагрява на водна баня до възвръщане на течната му консистенция.

Укрепване на хартията с метилцелулоза. Ползуването на метилцелулозата като укрепително средство намира широко приложение в реставрационната практика. Тя е бял аморфен прахообразен или на гранулки прост естерен продукт на целулозата. Произвежда се от целулоза с хетерогенен или хомогенен състав, поради което метилцелулозата е разнородна. По-известни търговски марки са например «Глутолин 77», «Тилоза–МН 300», «Глутофикс 600» и др. За реставрационно-консервационната работа се предпочита продукт, получен от хомогенен суровинен източник, защото има равномерно разпределени метоксилни и хидроксилни групи, а те оказват много силно влияние върху свойствата на стабилизиращата се целулоза и върху качеството на хартията на укрепвания документ.

Получава се чрез взаимодействието на алкалицелулоза с диметилсулфат или от алкалицелулоза и метил хлорид в присъствие на основа и под налягане.

Метилцелулозата се състои от макромолекули с различна степен на заместване. Молекулното тегло на различните фракции варира от 5000 до 12 000. Химически е инертна и устойчива на светлинни въздействия. Има изразена хигроскопичност и трудна запалимост. Разтворимостта й е в пряка зависимост от степента на заместване и полимеризация(97) — продуктите с ниска степен на заместване ce разтварят в основи, продуктите със средна степен — във вода, а с висока степен на заместване — в органични разтворители. Устойчивостта и на биологическа деструкция също се намира в зависимост от степента на полимеризацията — най-леко се разгражда от ферменти метилцелулоза с малък вискозитет.

Метилцелулозата стабилизира добре хартията и филма, който се получава след изсъхване е безцветен, еластичен и здрав. Може да се пластифицира с глицерин, гликол и други полиалкохолати. Водните разтвори на метилцелулозата имат pH 6–6,6. За укрепване на разрушени материали се ползуват водни разтвори от 0,5 до 1%. За предпочитане е да се ползува метилцелулоза със степен на заместване от 0,864 до 0,942, разтворимост във вода 100%, съдържание на ОСН3 групи 31,4%–31,8% без алкални и кисели примеси и вискозитет 18–16 сантипоаза(98).

Укрепване на хартията с карбоксиметилцелулоза (КМЦ). Карбоксиметилцелулозата е етер на целулозата и гликоловата киселина. Получаването й е основано на взаимодействието на алкалицелулоза и монохлороцетна киселина.

В зависимост от условията, при които се осъществява тази реакция, и от качеството на изходния целулозен (хетерогенен или хомогенен) материал се получава продукт с различна степен на заместване и полимеризация. В консервационната работа по стабилизиране на хартията се предпочита карбоксиметилцелулозата, произведена от висококачествена целулоза. За укрепване се приготвят разтвори до 1,5%, като на всеки 100 мл разтвор се добавя до 1,5 мл глицерин.

Укрепване на хартията с полиамиди. Полиамидите са извънредно здрави синтетични полимери, които се използуват за получаване на синтетични влакна (анид, капрон, перлон и др.). По своя строеж те твърде много приличат на белтъчините и по-точно на естествената коприна. Те са безцветни, прозрачни, много еластични, здрави и светлоустойчиви. Температурата им на топене е 300°С. Получават се чрез полимеризация на карпо- или анид-лактами, където изходните мономери се присъединяват един към друг до образуване на една верижна молекула.

За консервационни цели се използуват всички разтворими полиамиди в етилов или метилов алкохол. В Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» се работа с полиамида «Ултраамид С–I» — безцветен, в концентрация от 0,5 до 2,5%. Нанесен върху хартията, той дава безцветен, еластичен, здрав и устойчив на светлинни въздействия филм, има положителни резултати при укрепването на всички видове хартии. Добре стабилизира и укрепва желязно-галови, кампешови, ализаринови и тушови мастила и черни моливи. Не се препоръчва за анилинови и тампонни мастила и за химически и цветни моливи. Сравнително добра стабилизация се получава на акварелни и темперни багрила. Пластифицира се добре с глицерин.

В консервационните лаборатории на СССР за стабилизация на хартия, и текст се употребява металполиамид ПФЭ 2/10. Има промишлено производство — алкохолен разтвор със сухо съдържание до 27%. Като консервационно средство се ползува в различна концентрация, съобразно възникналата необходимост. Метилолполиамидът, нанесен върху хартията, дава равен, прозрачен и добре впит филм. Устойчив е на изкуствено стареене — не променя еластичността и здравината си. Ползува се за стабилизация на всички видове хартии и мастила.

Укрепване на хартията с поливинилалкохол. Поливинилалкохолът е продукт, получен от поливинилацетата чрез неговата киселинна или основна хидролиза. Произвежда се с ниска или висока степен на полимеризация. Разтваря се добре във вода, като разтворимостта му нараства с повишаване на температурата и е най-добра при 90°С. Добре се разтваря и в някои висши алкохоли. Нанесен върху хартията (в ниски концентрации до 3%) засилва здравината и еластичността й. Получените филми върху хартията след укрепване са безцветни, с малък блясък и са непропускливи за вредните газове от въздуха. Няма устойчивост (нито твърдите полимери, нито водните разтвори) на киселинно въздействие и на атаките на микрофлората. По тези причини поливинилалкохолът се ползува повече като средство, което подобрява механичните и физичните качества на хартията, отколкото като консервационно средство.

За реставрацията на писмени материали се употребява поливинилалкохол, който има 2,7% ацетатни групи и вискозитет на разтвора до 19,5 сантипоаза. За да се постигне по-голям ефект при стабилизацията на разрушената хартия, към работния разтвор трябва да се прибави глицерин в съотношение 1 мл глицерин на 1 г поливинилалкохол.

Поливинилалкохолът може да се ползува за осъществяване на полутопла ламинация. За целта се приготвя работен разтвор, съдържащ 6 г поливинилалкохол (мувиол), 100 мл дестилирана вода и 4 мл 2% глицерин. С разтвора се импрегнира японска хартия, която след като изсъхне служи като фолио за полутопло ламиниране на разрушени документи.

Като средство за стабилизация на хартията и за осъществяване на връзката между старата и новоотлятата хартия при механизираните способи на реставрация (листоотливане) в СССР използуват с голяма резултатност също поливинил алкохол. Влакнестият твърд полимер се раздробява и се прибавя към целулозен материал в определено съотношение. Реставрираният, по машинен способ документ след отливане се изсушава при висока температура. Разтопеният поливинил алкохол едновременно стабилизира хартията (тази част от него, която е останала върху документа) и осъществява здрава спойка между старата и новата хартия.

Укрепване на хартията с поливинилацетат. Поливинилацетатът е термопластичен полимер във вид на твърд, прозрачен материал. При добавяне на пластификатори придобива гъвкаво-еластични свойства. Добре пластифицираната му водна дисперсия се използува като лепило — «мовелит», «микотекс», «дувилакс», ПВЦ–200 и др. видове. Алкохолният разтвор на поливинилацетата е силно еластичен лак.

В консервационната и реставрационната практика се използува като лепило във вид на водна дисперсия. Като укрепително средство служат 0,5 до 3% разтвори, но с прибавка на поливинилалкохол — като стабилизатор и дибутилфталат — като пластификатор.

Укрепване на хартията с поливинилбутирал. Получава се от поливинилалкохол и буталалдехид в присъствие на сярна киселина.

Поливинилбутиралът е неразтворим полимер във вода. Добра разтворимост има в алкохол, ацетон и някои други ароматни въглеводороди. Има много голяма устойчивост на светлинни въздействия. Образува върху укрепената хартия здрав, но не еластичен филм. Когато се ползува като укрепително средство непременно трябва да се пластифицира, като се държи сметка за съдържанието на ацетатните групи и вискозитета на разтворите. За укрепване на хартия се употребяват обикновено до 5% алкохолни разтвори с пластификатор дибутилфталат (в съотношение 2,5:1). Най-добри показатели дава работният разтвор с концентрация 1,5%.

Укрепване на хартията с полиметилакрилат. Полимер на метакриловата киселина — Натриевата сол на полимера замества нишестения клайстер и се ползува като лепило. За консервационни цели служи полиметилакрилатна емулсия, която може продължително да се съхранява. Сухото й съдържание е около 25,30%, има явно изразена разтворимост във вода и pH 3,15. Тази висока киселинност може да се коригира, като се добави амоняк към работните разтвори. Полиметилакрилатната емулсия, нанесена върху хартията, дава здрав, но не много еластичен филм. За повишаване на еластичността още при приготвянето на емулсията е необходимо да се направи пластифициране с глицерин в съотношение — глицерин-полиметилакрилат 1:4 спрямо сухото вещество.

Укрепването на хартията в реставрационната практика се осъществява с водни разтвори, чиято концентрация не надминава 2,5%. Заздравява хартията, но й придава блясък. Укрепителните процедури се провеждат по два начина — чрез потапяне или чрез намазване. С полиметилакрилатна емулсия могат да се укрепват неразподвързани томове книги, като обработката е полистна. За да се избегне слепването на отделните страници на книжното тяло, между тях се поставя парафинирана хартия.

Укрепване на хартията със съполимер на метилакрилат и метилметакрилат. За стабилизация на хартията P. Р. Яброва(99) е изследвала водните дисперсии на кополимерите метилакрилат и метилметакрилат. Получаването на тази дисперсия се осъществява, като мономерът метилакрилат постепенно се загрява до 75°С, след което бавно се прибавя другият мономер при постоянно бъркане в продължение на един час след съединяването на двете съставки. Отношението на двата мономера — метилакрилат и метилметакрилат e l:0,5. За стабилизация на текст и хартия се препоръчва да се ползуват разтвори до 8,4%.

Укрепване на хартията с «Регнал С1». Стабилизационното средство «Peгнал С1» е чехословашко изобретение, отнасящо се до употребата на съполимерите на поливинилацетатите, получени от поливинилалкохол, бутиралалдехид, формалдехид или ацетон в съотношение 5:1 до 20:1, като средство за защита, консервация, реставрация, хидрофобизация и импрегнация на всички видове библиотечни материали.

По химични и физични свойства се характеризира с 98% сухо вещество, вискозитет 42,4 сантипоаза (за 5% спиртен разтвор, съгласно стандарт на ЧСН 68.6140), поливинилалкохол — 15–25%, поливинилацетат — 1–3% или 70–80% обща сума на ацетатни групи(100).

Като консервационно средство дава здрав, нелеплив и прозрачен филм върху хартията. Устойчив е на светлинно въздействие и биоагенти. Има разтворимост в алкохол и други разтворители — ацетон, етер, трихлорeтилен, ксилол, толуол и др. Неразтворим е в бензол, бензин и пeтрол-етер. При извършване на консервационна работа с Регнал С1 е необходимо да се съблюдават следните климатични изисквания — да се работа при температура 25°С и относителна влажност до 50%. При превишаване на тези оптимални параметри има опасност да бъде поета влага, вследствие на което консервационният разтвор губи своите качества (променя цвета си — от безцветен се превръща в непрозрачен). Обикновено се употребява в концентрация от 0,5 до 5%. Служи за лепило на папирус, хартия, коприна и тънки изкуствени тъкани. Употребява се още като хидрофобизационно и стабилизационно средство след провеждане на избелителни и други водни процедури, като укрепително средство на силно разрушена хартия на единични документи или цели книжни тела. Той е много добро стабилизационно средство за всички видове мастила, темпера и акварел.

Лепила

Съществен дял при извършване на реставрацията на всички видове писмени материали имат лепилата, които по същество представляват разтвори, стопилки или суспензии на природни, изкуствени или синтетични смоли и полимери.

Основни източници за производството на лепилата сега са синтетичните полимери и изкуствените материали, макар да не са излезли от употреба и природните суровини. Това предпочитание се дължи на някои предимства, които притежават синтетичните смоли и на тяхното сравнително евтино производство. Бихме могли да посочим по-големите им слепващи способности, бързината на изсъхване, образуването на здрав лепилен филм, притежаващ еластичност, прозрачност и безцветност, както и стабилността на работните им разтвори — не се атакуват от микрофлора и не се разлагат.

Ръководните принципи при подбора на лепилата и адхезивите за възстановяване на хартията се основават на следните основни изисквания:

1. В течно състояние да имат добра лепливост, която да се запази от 5–ата до 8–ата минута, т. e. времето, необходимо за нормалното изпълнение на някои основни реставрационни процеси — съединяване на разкъсванията, запълване на липсващите части на документите до възстановяване на форматната им големина, укрепване на страничните обрези на книгата, дублиране и пр.

2. Да бъдат удобни за работа, т. е. лесно да се нанасят върху хартията във вид на тънък и равномерен слой, който задоволително да овлажнява слепващите ce повърхности до получаване на необходимата пластичност.

3. След изсъхване образувалият се лепилен филм здраво да свързва слепените части така, че при опит за насилствено разлепване, разделянето на слепените части да не бъде по лепилния филм, а да увлича части от едната или от другата залепена хартия.

4. Лепилата трябва да бъдат по възможност светли, за да не променят цвета на хартията и да не очертават контури при изсъхване.

5. Трябва да имат неутрален характер (pH 6,5 до 7). Наличието на киселинност или на висока алкалност крие опасност от влошаване състоянието на хартията при бъдещото й съхранение.

6. Да имат устойчивост на микроорганизми и продължително да съхраняват своята еднородност — да не отделят вода и да не се разлагат в резултат на ферментационни процеси.

В теоретично отношение залепването и лепилното действие, т. е. адхезионно-кохезионните свойства на лепилата се определят от полимерите, които влизат в състава им. По тези причини подборът на различните полимерни съединения за приготвяне на лепила за реставрационни нужди е необходимо да бъде съобразен и в съответствие с гъвкаво-еластичните свойства на хартията. Кохезионните сили на адхезивите трябва да противостоят на еластичните сили на разгъването на хартията, но в същото време да се дозират така, че свободно, равномерно и леко да се нанасят върху слепващите се детайли. Това означава, че лепилният слой трябва да има определена плътност. Известно е, че когато плътните лепила се нанасят в дебел слой, условията на слепването се влошават — здравината се понижава, а разходът на лепилата се увеличава. Кохезионните сили на лепилния филм нарастват десетки и стотици пъти след окончателното им изсъхване. В същото време залепването или адхезията на лепилния слой към слепваните повърхности се обяснява с адсорбционните свойства на повърхностните части на хартията, т. е. с възникването на химично взаимодействие (хемсорбция) между слепените материали и адхезивите. Класически пример на това явление е създаването на водородните връзки между молекулите на нишестето и целулозата като близки по химична природа вещества. Адхезионните свойства на лепилата могат да бъдат обяснени с възникването на двойни електрически заряди с противоположни знаци между повърхността на лепилния слой и слепващите се материали, когато те се заредят със статично електричество. Това явление възпрепятствува разделянето на слепените части(101).

Така метилцелулозните лепила са молекулни разтвори на полимер във вода. Има създадена здрава връзка между молекулите на метилцелулозата и водата. Отделянето на разтворителя от полимера при залепването протича бавно, вследствие на което и слепването е забавено.

Нишестеният клайстер като лепило представлява разтвор на нишесте в колоидно-дисперсно състояние. Водата като разтворител не е здраво свързана с глобулите и флокулите (с пакетите молекули) на нишестето и затова се отделя от лепилния слой относително лесно.

Поливенилацетатната емулсия много лесно и бързо отдава водата от лепилния слои при проникването му в хартията и картона.

Костният туткал образува бързо лепилен филм. Това явление се обяснява с бързото му желиране — гелеобразуване, характерно за белтъчното вещество на глутина. По тези причини много често костните лепила се причисляват към термопластичните лепила.

Лепилният слой, който се образува между слепените повърхности трябва да бъде не само здрав, но и много еластичен. Еластичността на лепилата се обяснява със свойствата на молекулите на високомолекулните съединения, които поради голямата си дължина могат да изменят своето положение, без да се разкъсва молекулната верига. При необходимост еластичните свойство на лепилния слой се повишават, като се въвеждат пластификатори — глицерин, дибутилфталат и др.

В реставрационната практика не всички фабрично произвеждани лепила за хартия могат да влязат в употреба; причините са различни. И все пак при приготвянето на адхезиви за реставрация на ценни материали реставраторите трябва да се съобразяват със следните най-общи технически изисквания:

1. По външен вид лепилата да бъдат бяла и безцветна, хомогенна и пастообразна маса.

2. Вискозитетът на всяко лепило при температура 20°С да не бъде по-малко от 2800 ср (сантипоаза)(III).

3. pH на лепилото трябва да бъде не повече и не по-малко от 6,8–7.

4. Съдържанието на сухо вещество в проценти да не е по-малко от 5.

5. Отвореното време, т. е. времето за което лепилен слой с дебелина 1 мм, нанесен върху стъклена плочка при температура 20°С, запазва лепливостта си и не дава повърхностно изсъхнал филм, трябва да бъде от 5 до 10 секунди.

6. Якостта на скъсване в кг/кв. см след 4 часа да не е по-малко от 70, а след 7 дни — не по-малко от 100.

7. Устойчивостта на ниска температура (0°С) — да не е по-малка от 16 часа.

За реставрационната практика от особено значение са показателите — якост на слепване и еластичност на лепилния слой.

Якостта на слепването за всяко лепило може да се определи от напрежението (в гр/кв. см), необходимо за разкъсването на две ивици хартия с размери 15 × 100 мм, залепени помежду си с площ от 3 кв. см. След залепването ивиците се сушат в продължение на 24 часа и се разкъсват с ръчен динамометър (до 5 кг).

Определянето на еластичността на лепилния спой, или качеството на лепилото да издържа на огъване под различни остри ъгли без появяване на пукнатини, се извършва със специален уред, наречен скала на еластичността.

Уредът се състои от основа и шест метални пръчки, три от които са кръгли с диаметър 10, 15 и 20 мм, а три — квадратни с ширина 5,3 мм и 1 мм. При изследването слоят лепило се нанася върху тънко алуминиево фолио или оризова хартия и след като изсъхне, последователно се огъва на пръчките на уреда, като се започва от по-големите диаметри. Показателят за еластичност се характеризира с минималния размер в милиметри (диаметър, ширина) на тази пръчка, при огъването върху която не се образуват пукнатини.

За да бъдат внедрени лепилата за реставрация на хартията, имат значение и така наречените «технологични проби» — дава се оценка за общите качества на лепилата в процеса на практическата реставрационна работа. За тази цел в лабораторни условия се изпълнява една или друга реставрационна операция, като в зависимост от крайните резултати, преди и след ускорено стареене, се прави оценката.

Най-често употребяваните адхезиви за извършване на реставрация на различните видове писмени материали, като ръкописи, старопечатни и църковнославянски книги, архивни документи, карти, графики, щампи и др., са следните:

Нишестени лепила. Приготвят се от различни видове нишесте — картофено, царевично, пшенично и др. Съдържат обикновено от 6% до 8% сухо вещество. При по-малко съдържание лепилото е прекомерно течно, а при по-голямо — става много вискозно и има трудна разтворимост. Приготвянето на нишестените лепила трябва да става при температура от 70° до 80°С. При тази температура се получава лепило с най-добри лепилни свойства и с най-малко просмукване от хартията. По външен вид тези лепила са белезникава полупрозрачна маса, която лесно се размазва с четка. Когато нишестените лепила се правят при по-високи температури, те имат вид на прозрачна, стъкловидна маса, която при размазване се изтегля във вид на нишки, образува ивици и издутини върху хартията. Освен това губи своята еластичност и лепливост. Нишестените лепила са неустойчиви за продължително съхранение — сгъстяват се, отделят вода и лошо се размазват. Могат да се ползуват следните примерни рецепти:

Лепило от картофено нишесте(IV): нишесте 5 г, 20 мл студена вода, 800 мл вряща вода, 2 мл 0,5% алкохолен разтвор на нипагин, 2 мл глицерин.

Начин на приготвяне. В емайлиран, дървен или стъклен съд се поставя нишестето и се залива с 200 мл студена вода. Енергично се разбърква, докато се получи гладка маса, долива се внимателно врящата вода при усилено бъркане. В резултат на това произтича равномерна клайстеризация на нишестето, без бучки и равномерно сгъстяване. Вари се 25 минути на водна баня при температура 80°С. След охлаждане към лепилния разтвор се прибавя като консервант разтворът на нипагина и глицерина.

Лепило от разтворимо нишесте: 5 г нишесте, 750 мл дестилирана вода, 50 мл 10% разтвор на магнезиев хлорид, 2 г нипагин, разтворен в 15 мл етилов алкохол 96°.

Начин на приготвяне. Нишестето се обработва с разтвора на магнезиевия хлорид, разбърква се добре и се изсушава. Вече изсъхнало на стайна температура се поставя в сушилня при температура 150°С за 20–30 минути. Полученият продукт е с нови ценни свойства и е известен като разтворимо нишесте. При неголямо и продължително нагряване разтворимото нишесте лесно се клайстеризира и образува адхезиви с добри лепилни свойства.

Лепило от брашно: пшенично брашно 40 г, дестилирана вода 750 мл, глицерин 10 мл, антисептик — нипагин 2 г, разтворен в 15 мл етилов алкохол 96°.

Начин на приготвяне (по методиката на Държавната библиотека на СССР «В. И. Ленин»). Брашното се поставя в сушилна камера при температура 60°С за 40–45 минути за темпериране, като от време на време се разбърква. С малко количество вода, взета от определеното количество, изсъхналото брашно старателно се разбърква, докато се получи еднородна маса. Останалото количество вода се нагрява до 100°С и при непрекъснато бъркане се влива в съда с брашнената кашица. Най-добре е да се разбъркват с бъркалка или миксер. Клайстеризирането се осъществява на водна баня, като се спазва условието — кипящата вода и клеевата маса винаги да са на едно и също ниво. Вари се 20–30 минути. По време на варенето лепилото се разбърква, но винаги в една и съща посока. След като се охлади, клеят се прецежда през тензух. Към вече изстиналата маса се прибавят капка по капка глицеринът и консервационното средство. Полученото лепило е с добри лепилни свойства, но не бива да се приготвя в големи количества — сгъстява, се, а понякога отделя и вода. При разреждане на сгъстени лепила добре е да се ползува затоплена дестилирана вода.

Декстринови лепила. Макар и рядко, те намират приложение в реставрационната работа, особено при възстановяването на подвързиите.

Декстринът е вещество, получено от нишесте след нагряването му до 150°С. При Тези условия молекулите на нишестето претърпяват изменения (разкъсване) и се получава нов продукт известен като декстрин. За разлика от нишестето декстринът добре се разтваря не само в гореща вода, но и в студена, като образува лепилни разтвори в желана консистенция. Най-добра лепливост имат декстриновите разтвори с концентрация на сухо вещество 45%–50%. Лепилният филм на декстриновите лепила има явно изразена трошливост и сравнително ниски адхезивни свойства. По тези причини употребата му в реставрационната практика е ограничена. В случаите, когато се налага да се ползува за реставрационни цели, лепилните разтвори трябва да се пластифицират с глицерин (1–2% по отношение на сухото тегло), а за увеличаване на адхезионните качества се коригират с боракс (от 0,5% до 1%).

Костни (глутинови) лепила. Това са лепила, приготвени от туткал, рибен клей и др. Основното лепилно вещество е белтъкът глутин. Водните разтвори на костните лепила в желана концентрация се ползуват вече макар и много рядко за реставрация на подвързиите на книгите. За да се отстрани крехкостта на изсъхналия лепилен филм, към костните лепила се добавя пластификатор — глицерин (7% спрямо сухото вещество или бутадиен-стирол). Работният разтвор на туткала или рибния клей при съхранение се покрива с плесени и загнива. По тези причини се прибавят консерванти — бета нафтол, фенол, оксидифенил, салицилова киселина и др.

Примерна рецепта за костен рибен клей: сух рибен клей 43 г, глицерин 8 г, дестилирана вода 500 мл, антисептик 0,6 г.

Приготвяне. Рибният сух клей се натрошава на малки парченца и се залива с необходимото количество студена вода. Оставя се да набъбне в продължение на 12–24 часа, след което се поставя заедно с водата за варене. Изваряването на лепилото трябва да става при температура 70°С. При по-високи температури глутинът се разрушава и лепилото губи лепилните си свойства.

Желатинови лепила. По химичен състав желатинът е близък до костните лепила, но по качество е много по-добър от тях. Получава се от пресни кожени отпадъци. Лепилните му свойства се дължат на белтъка глутин, който е разтворим във вода. При приготвяне на работни разтвори от желатин температурата на загряване не бива да бъде повече от 80°С. Работните разтвори в реставрационната практика са с концентрация от 0,5% до 3%. Силно се атакуват от микроорганизми — съществена причина, която твърде много ограничава употребата им за консервационни цели. За да придобие еластичност лепилният филм към желатиновите лепила, се прибавя глицерин и антисептик. Без тези добавки употребата им в реставрацията на хартията е невъзможна.

Синтетични лепила. От синтетичните лепила за реставрация на хартията най-голямо приложение намират карбоксиметилцелулозата, метилцелулозата, поливинилалкохола, полиамидите и полиакрилатите.

Карбоксиметилцелулозните лепила (КМЦ). Водните разтвори на карбоксиметилцелулозата са вискозни, прозрачни, безцветни и с добра лепливост за хартията. По тези причини те могат напълно да заместят брашнените лепила, но скоростта на изсъхване на лепилния филм е много по-малка от тази на брашнения клей. Концентрацията на работните лепилни разтвори се намира в зависимост от качествата на хартията, която ще се реставрира — от 2,5% до 5%(103).

Примерна рецепта за лепила от КМЦ: 5 г карбоксиметилцелулоза (степен на заместване 70–80), 100 мл дестилирана вода и 2,5 мл глицерин или 2,5 г КМЦ, 100 мл вода и 1,5 мл глицерин.

Начин на приготвяне. В чист емайлиран или стъклен съд се поставя претеглeното количество карбоксиметилцелулоза и 1/3 от предвидената по рецептурата вода. Разбърква се енергично и се оставя за набухване 12 часа. Долива се останалото количество вода и отново енергично се разбърква, докато се получи еднородна маса. Преди употреба се добавя и предвиденото количество пластификатор. Карбоксиметилцелулозното лепило може да се смесва с брашнени лепила и с поливинил ацетат в желано съотношение. Смесите са с повишени лепилни качества.

Метилцелулозни лепила. Имат широко разпространение в реставрационната практика — Глутолин 77, Тилоза МН 300, Мелакол М–2500 и др. Водните разтвори на метилцелулозата са безцветни, без миризма, вискозни, с еластичен филм. Не се атакуват от микроорганизми. Лепливостта им зависи от съдържанието на сухото вещество. За реставрация на хартията се ползуват водни разтвори с концентрация от 3 до 6%. Смесени с поливинилацетатна емулсия и вода те дават устойчиви лепилни смеси, които се ползуват при реставрацията по методите на «разцепване» на хартията. Приготвят се както лепилата от карбоксиметилцелулозата(104).

В Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» лепилото от метилцелулоза «Глутолин 77» се ползува като основно лепило от 1971 година.

Поливинилацетатни лепила. Поливинилацетатната емулсия (ПВА) се ползува в различни концентрации при реставрацията на хартията и по-специално, когато писмените материали се реставрират по метода на листоотливането. В работата на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» е въведена от 1960 година. Работи се обикновено с високовискозни поливинилацетатни емулсии (вискозитет повече от 40 сантипоаза, определен по метода на БДС 14098–77). Тези лепила имат превъзходни адхезионни свойства, висока еластичност, прозрачност, безцветност и са твърде удобни при работа. Смесват се във всяко отношение с брашнени лепила и с метилцелулозните лепила. Имат стабилност при съхранението, но само при температури над 0°С.

Поливинилалкохолни лепила. Лепила, получени от синтетичния полимер — поливинил алкохол, който добре се разтваря във вода. Във влакнеста консистенция те намират приложение при реставрацията на писмените материали по методите на листоотливане в СССР — библиотека «Салтиков-Шчедрин» и библиотеката при АН СССР — Ленинград. В случаи поливинилалкохолът се ползува като термопластично лепило, което при високи температури осъществява връзката между старата и новоизлятата хартия.

Поливинилното лепило в концентрация от 6 до 10%, пластифицирано с глицерин (0,1 до 0,2 г за 1 г сухо вещество) и нанесено върху тънка японска хартия, успешно се ползува за полутопла ламинация на силно разрушени материали. Този вариант на полутопла ламинация, разработен и проучен в Лабораторията за консервация и реставрация през 1968 г., успешно се ползува при необходимост.

Полиметилол-полиамидно лепило (ПФЭ 2/10) — 25–30% концентрация на синтетичните полимери полиметилол и полиамид. Активно се използува за реставрационни цели в СССР. Работните реставрационни разтвори, в зависимост от предназначението си за вида реставрация, са в различна концентрация.

Регнал С1 — в концентрация от 7–10% успешно се ползува като адхезив в Чехословакия и Унгария.

Технологични процеси и методи на реставрация

Технологичните процеси и методи на реставрация на библиотечните фондове се намират в пряка зависимост от състоянието на постъпващите за реставрация материали, от историческата им стойност и качеството на хартията и мастилата.

Въпреки че характерът на повредите на фондовете от книги, вестници, ръкописи, архиви, плакати, карти и графики са твърде разнообразни, в реставрационната работа съществува известна последователност на технологичните операции, която може да се изрази със следните етапи(105):

1) дезинфекция — полистна или обща;

2) механично и химично почистване на документите — отстраняване на различните видове петна и общото замърсяване с помощта на скалпели, гума, промивки, избелване, обработка с органични разтворители и ферменти;

3) деацидификация — неутрализация на киселинността на хартията и мастилата с водни или спиртно-водни промивки, аерозолно напръскване, намазване с четка или газова обработка с буфериращи вещества;

4) стабилизация на хартията и текста чрез употреба на безвредни стабилизационни средства с органичен или неорганичен произход;

5) възстановяване целостта и форматната големина на документите — залепване на разкъсванията и запълване на липсващите части с ръчни или механизирани способи на работа;

6) пресоване и възстановяване на подвързията.

В реставрационната практика възстановяване на форматната големина и целостта на документите се осъществява по следните стандартизирани методи на реставрация: класическа (ръчна) реставрация, листоотливане, ламинация и разцепване на хартията. Общото в тях е, че при реставрационните процеси се използуват прозрачни материали — японска или микалентна хартия, копринени воали и синтетични полимери, лепила и стабилизатори на хартията, които в повечето случаи гарантират дълготрайността на документите. Съществува и възможност за тяхното комбиниране. Така например в Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» много сполучливо се комбинира методът на ръчната класическа реставрация с методите на листоотливане или ламинацията, а също така се съчетават листоотливането и разцепването на хартията, както и листоотливането и ламинацията.

Основните изисквания към подбора на методите за реставрация за един или друг писмен материал, колкото и да са индивидуални за конкретните случаи, са съобразени със следните постановки: да не се променя оригиналният вид на документите, реставрационните процеси да имат обратимост, т. е. в случай на необходимост материалите да придобият първоначалния си вид, използуваните материали и реактиви да са безвредни за хартията и мастилата и процесите при изкуствено и естествено стареене на хартията да протичат по-бавно в реставрираните материали от тези при нереставрираните(106). Тези изисквания са неразривно свързани и правилното им съчетание е гаранция за дълготрайното съхранение на възстановените библиотечни фондове.

Метод на класическа (ръчна) реставрация. Твърде разпространен начин на работа и в много реставрационни лаборатории е предпочитан по различни причини. При извършване на възстановителната работа всички операции се осъществяват по ръчни способи. За целта се ползуват различни видове хартии, тъкани и полимерни съединения, които залепени към разрушените материали осигуряват стабилизирането на хартията, възстановяването на целостта и формата на оригиналите и четливостта на текста. Сериозна интервенция върху структурата на хартията и мастилата при ръчните способи на работа няма, поради което при реставрация съществува пъпна обратимост. Наред с тези положителни качества този вид реставрация има и своите негативни страни като бавен и ниско производителен труд. Работи се много често с дни върху осветителни устройства, с цел точно да се очертаят контурите на разкъсването и липсващите части върху новата хартия и тя да се настърже по сложните форми на разрушението. Технологичните процеси при класическите способи на работа са твърде разнообразни, но в най-общи линии могат да се сведат до съединяване на разкъсаните части на документите. Това е твърде често срещана повреда в библиотечните фондове и се изразява в разкъсване на страниците на дадена книга в текстовото поле или по страничните бели полета, разкъсване на подвързията или началните титулни страници, накъсани единични документи и полистен материал от карти и графични издания и пр.

Съединяването на разкъсаните части се осъществява по следния начин: листът, който се реставрира, се почиства, неутрализира и укрепва в зависимост от предвидените консервационни процедури, след което се монтира върху екрана на реставрационното бюро. От долната или страничните части на екрана се подава осветление, което очертава контурите на разкъсването. С марлени тампони, намокрени в дестилирана вода, разкъсаният документ се навлажнява и с помощта на скалпели и пинсети се премахват всички гънки. Разделените части на листа се приближават една до друга така, че текстът свободно и ясно да се чете. Документи, които са изписани с водонеустойчиви мастила, предварително се укрепват с подходящ укрепител. По линията на разкъсването се нанася лепило, а върху лепилния слой се монтира и залепва подбрана по цвят, дебелина и прозрачност японска хартия. С моделажно ножче или с кокалени шпатулки се извършва прилепването на хартията към документа, като се отнема и излишното количество адхезив. Широчината на японската хартия, която свързва двете части на разкъсания документ, не бива да бъде по-широка от 0,5 см. В противен случай реставрацията се огрубява, документите губят естетическия си вид и най-важно четливостта им се снижава.

В никакъв случай не бива да се получава ръб върху повърхността на листа, който се реставрира. По тази причина японската хартия обикновено не се изрязва с ножица, а се накъсва предварително или във влажно състояние се отнема точно по контура на разкъсването върху самия документ. Развлакнените влакънца на хартията с лек натиск се залепват плътно, докато се впият в намокрената стара хартия. Разкъсаните части на всеки документ се подлепват задължително от двете страни на листа, т. е. двустранно.

В случаите, когато се реставрира книга, която не е разподвързана полистно, за да се избегне слепването на страниците, на мястото на разкъсването се поставят полимерни подложки от полиетилен или от поливинилхлорид.

При изсъхване всеки подлепен лист или страница от книгата се ограничава от другите реставрирани листове с парафинирана хартия, а цялата книга се затиска между картони или под преса. Под натиск новата хартия плътно и равномерно се впива в старата.

Монтиране на лист от отделни фрагменти. Подготвените предварително (почистени и укрепени) отделни части на разрушения документ се монтират на повърхността на реставрационна (екранирана) маса. Монтажът се прави с особено внимание и точност до пълното съвпадане на отделните щрихи и части на разкъсванията или рисунъка. Всеки фрагмент се съединява с другия посредством малки парченца японска хартия в порядък от 0,5 до 1 см. След първоначалното сглобяване на документа се прави цялостен детайлен оглед, когато щрихите или редовете от едностранно или двустранно изписан текст се разминават, нанасят се корекции. Следват операциите за съединяване на разкъсването между отделните парченца и фрагменти от едната страна на листа, а след като изсъхне лепилото — и от другата страна. В зависимост от състоянието на хартията и текста вече съединеният в едно цяло лист се дублира. За целта се изрязва тънка хартия (японска, микалентна или кондензаторна) по-голяма от формата на реставрирания лист (1–2 см) и се залепва върху него. Дублирането обикновено се прави от тази страна на документа, където няма текст, а при необходимост — от двете страни на листа.

Запълване на липсващите части. Постъпващите за реставрация писмени материали много често са с липсващи части от хартията — в текстовата част или страничните бели полета. При невнимателна работа с документите тези разрушения предизвикват нови разкъсвания и повреди. Запълването на липсващите части, както е прието да се нарича в реставрационната практика, се осъществява при класическата реставрация с подбрана от реставраторите подходяща дебелина, цвят и тон хартия. Дебелината на документа и на хартията, с която ще се запълват липсващите части, се измерва с дебеломер. По цвят хартията се определя визуално, но винаги с предпочитание един тон по-светъл от тази на оригинала. В случаите, когато не се разполага с хартия в подходящ тон и цвят, новата се оцветява предварително.

Много разпространен начин за оцветяване на хартията е тонирането й с отвара от чай или кафе. Това оцветяване е в ограничена жълтокафеникава тоналност. В това отношение в реставрационната практика на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» широко се прилага тонирането на японската хартия със синтетични багрила с цветова гама почти на всички цветове — от жълто до черно. Методиката на оцветяването се състои в приготвяне на оцветителен разтвор в желан цвят, като се ползува 1 г багрило за 1 л вода. След като багрилното вещество напълно се разтвори във водата, полученият разтвор се ползува за нови по-разредени оцветителни разтвори с различна тоналност. За целта в съд от йенско стъкло се налива вода, която се нагрява до 80°С, и към нея се добавят капки от багрилния разтвор до получаване на желания цвят. За трайното фиксиране на багрилата върху оцветяваната хартия към сместа може да се прибави 100 мл 1% разтвор на натриев хлорид или няколко капки оцет. В така приготвения оцветителен разтвор се потапя хартията. Времетраенето на оцветителния процес е от 1 до 2 минути.

Запълването на липсващите части се извършва по следния начин. Листът, който ще се реставрира, се монтира върху реставрационно бюро или маса с екран. Чрез леко тампониране той се навлажнява, като се опъват всичките му гънки. Разкъсванията се съединяват, докато текстът започне да се разчита или докато напълно съвпаднат разкъсаните части. Върху липсващата част на документа се поставя новата хартия, предназначена за запълването. С върха на скалпела или с молив се очертава контура на липсващата част и по него се накъсва японската хартия. С тънка четка се нанася лепило върху документа и внимателно се извършва апликацията с новата хартия. Отново с помощта на влажен тампон се опъва хартията на документа и новозалепената част. Тук също се спазват изискванията — добавената хартия да не образува ръб върху оригинала, да няма застъпващи се части на старата с новата хартия (допустимото застъпване е в порядъка около 2 мм), които ще пречат на разчитането на текста, запълването се извършва от двете страни на листа, за да се предпази от бъдещо разлепване. При запълването на липсващите части не бива да се получават въздушни мехури или напластяване на лепилото. Добре е веднага след като се извършат възстановителните операции, реставрираните документи да се поставят между парафинирана хартия и картони под тежест, за да просъхнат и плътно да прилепнат. Когато липсващите части се намират по страничните бели полета, попълнената част от новата хартия се изрязва по форматната големина на оригинала, а когато се възстановява книга или ръкопис с разрушени вътрешни празни полета за подвързията, то те се увеличават най-малко с по 1,5–2 см, след което се прегъват по форматната големина на листа до линията на зашиването.

Дублиране на хартията. Реставрационен процес, при който се извършва цялостно укрепване на разрушената хартия на оригиналите със слой от прозрачни материали — хартия или тъкан. Задължително се провежда в случаите, когато хартията е чуплива, крехка или се разпрашава, т. е. когато е загубила своите физико-механични показатели за еластичност, здравина, силно е пожълтяла, оксидирана или изгнила. Дублирането на писмените материали може да бъде едностранно или двустранно.

Методиката на работа се състои в следните операции: документът, който ще трябва да се дублира, се поставя върху гладка повърхност — за предпочитане от стъкло или пластмаса. Чрез тампониране с мокри тампони документът леко се навлажнява, докато се опънат всички гънки. С помощта на широка четка се нанася равномерно слой лепило по цялата повърхност на обекта. Предварително изрязаната японска, кондензаторна или микалентна хартия с 1,5–2 см по-голяма от формата на оригинала, се спуска върху овлажнения и намазан с лепило документ. Бързо се разглаждат получените гънки и се отстраняват въздушните мехурчета. Посредством леко тампониране с тампони от тензух, марля или с фотографски валяк се отстранява излишното лепило и с умерен натиск се впива тънката японска хартия, която, след като се намокри, губи своята физико-механична устойчивост. Материалът подложен на реставрация може да се покрие с филтърна хартия, която да се притиска с валяка до леко подсушаване на дублирания оригинал. Изтласкването на лепилото винаги се прави от средата на листа към края. Укрепеният документ внимателно се повдига и се обръща от лицевата страна. Отново хартията се опъва, поправят се разкъсванията и се поставя за изсъхване. Процесите на изсъхване се осъществяват при стайна температура в хоризонтално положение на материалите или под преса между парафинирани хартии и картони с времетраене около 10 минути, след което реставрираните материали се нареждат между филтърна хартия. За да се избегне слепването на филтърната хартия, при намокряне периодически тя се сменя. Дублирането като реставрационен процес може да се проведе и по втори метод на работа, при който лепилото се нанася не върху оригинала, а върху японската хартия, разположена върху полиетиленово фолио. По-нататък процесът на дублиране се осъществява, като японската хартия се пренася върху документа с помощта на полиетилена. Следват процесите за отстраняване на излишното лепило, но след като внимателно се отстрани синтетичното фолио.

Силно разрушеният документ се дублира двустранно, като понякога, по преценка на реставратора, върху текста се отварят «прозорци», т. е. прорези върху японската хартия точно по текстовата линия.

Укрепване на ъглите на книгите или документите. Активно ползуваните от читателите книги в библиотеките много често имат силно повредени ъглови части на страниците — силно замърсени ъгли с протрита, изтъняла, подгъната или накъсана хартия. Поправките на ъглите на даден документ или на страниците на книгите се осъществяват по общите изисквания — механично и химично почистване и запълване на липсващите, или залепване на разкъсаните части. Особено внимание трябва да се обърне на дебелината на хартията, с която се възстановяват ъгълчетата. Когато се използува по-дебела хартия от тази на книжното тяло, възстановените части поради наслагване на хартията на едно и също място изкривяват книгата.

Изглаждане (пресоване) на реставрираните материали. След като завършат всички консервационни и реставрационни процеси, писмените материали задължително се поставят за изглаждане под преса. За целта се ползуват различни книговезки преси — ръчни или механизирани. От качеството на пресоването на реставрираните материали зависи изцяло външният вид на документите в бъдещото им съхранение. За да се изключат всички онези причини, които биха породили трайни деформации в хартията, като последица от реставрацията, е необходимо да се спазват следните условия: при дублирането или запълването на липсващите части трябва да се спазва посоката на целулозните влакна (надлъжна или напречна); посоката на влакната в добавената хартия трябва да съответствува на тази в оригинала. В противен случай, колкото и добре да е извършена реставрацията, колкото и дълго време да се пресоват реставрираните материали, винаги след като се извадят от пресата, ще се деформират. Друго важно условие, за да се получи качествено пресоване на възстановените материали, е при работа с тънки хартии да не се употребяват лепила с голяма концентрация. За да се получи също така добро изглаждане на хартията, след реставрация материалите трябва леко да се овлажнят и тогава да се поставят под преса. Времето, необходимо за добро пресоване на различните видове хартии, не е определено — намира се в пряка зависимост от дебелината на хартията, от степента на разрушението и от навлажняването. Съществува едно единствено правило, което трябва да се спазва — реставрираните материали не бива да се изваждат от пресата преди да са напълно изсъхнали. В противен случай се очакват деформационни напрежения, които винаги водят до нагъване на хартията и деформационни промени.

Метод на листоотливане. Това е механизиран метод на реставрация на библиотечните материали, при който основна суровина е влакнестият целулозен материал, т. е. разбита целулозна маса, използувана за производство на хартия.

Идеята за механизиране на реставрационните процеси възниква, реализира се и се усъвършенствува в отделението за хигиена и реставрация при Държавната библиотека «Салтиков-Шчедрин» през 1956 г. От авторски колектив в състав Ю. П. Нюкша, М. Г. Бланк, А. В. Константинов и С. Ш. Перлов. Този метод на реставрация се въвежда в Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» през 1960 г.

По образец на отливните апарати в лабораториите на целулозно-хартиената промишленост, но с известни корекции с оглед на реставрационните изисквания, се конструира реставрационно-отливен апарат PОM–1, а по-късно РОМ–2 и РОМ–3. Това е система от апарати, чрез които се получава пълна автоматизация на реставрационните операции: смилане на влакнестия материал, разбъркване и дозиране, отливане, транспортиране до сушилните машини на реставрирания материал и изсушаване, и каландриране. Най-същественото при този метод на реставрация е това, че е постигната поточност в технологичните операции, която повишава производителността и качеството на реставрацията.

Принципно методът на листоотливането се състои в това, че при засмукване на разредена влакнеста маса през ситова повърхност на отливната камера, на която е поставен листът за реставриране, целулозната маса на липсващите части на документите се наслоява. Целта на реставрацията е не само да се запълнят частите, които липсват от даден лист хартия, но и да се получи по-голяма якост на старата хартия чрез проклейването й със свързвателя, а също и по-голяма якост на съединяването между «старата» и «новата» хартия. Тази якост естествено зависи и от състава на влакнестия материал — възстановител, от вида на проклейващите вещества и правилното провеждане на отливането.

Като изходен материал за работа се ползува памучна или целулозна полумаса със средна дължина на влакната — 3,2 мм, вискозитет в медноамонячен разтвор — 0,34 Па/сек, белота — 92% и смилане от 42° до 45°. Като суровинен материал може да бъде използувана още разбита филтърна или хромографска хартия, а в последно време и синтетичен материал.

Особен интерес представлява схемата на реставрационно-отливната машина РОМ–2 и РОМ–3. Тя е снабдена със следните съоръжения:

а) оборудване за подготовка на листовете хартия преди реставрация — вани с нагревателни системи и производителност 0,01 куб. м/час;

б) съоръжения за подготовка на влакнестата маса — лабораторен холендър с вместимост 22 л, апарата на Шопер-Риглер за контролиране градуса на смилането. Към тези съоръжения се отнасят и различните видове бъркалки — обикновени 50 литрови бъркалки, бързооборотни бъркалки и бъркалки за диспергиране на влакнестия свързвател;

в) оборудване за изпълнение на основната операция листоотливането — отливна вакуумна камера с размери 0,76 × 0,60 кв. м;

г) транспортиращи устройства за придвижване на формите с отлетите документи до сушилните устройства;

д) устройства за пресоване — хидравлични преси с налягане 50 атмосфери;

е) сушилни устройства — автоматичен електросушилен барабан с диаметър 0,56 м и скорост на движение 0,03 м/сек.

Поточната линия РОМ–2 и РОМ–3 се управлява дистанционно от пулт за управление. Чрез него автоматично се регулират количеството вода в бъркалките, дозирането на целулозния материал и свързвател и създаването на необходимия вакуум за отливане.

За извършване на цялостния реставрационен процес са необходими от 3 до 5 минути за всеки цикъл. Това е изключително постижение и ненадминато до този момент в световен мащаб.

Технологията на метода на листоотливането се основава на употребата на поливинилалкохолни влакна. Те са термохидропластични, добре набъбват във водата и имат добро съчетание с текстилните и целулозните влакна. Като свързватели се ползуват още поливинилацетатни дисперсии, съполимерни дисперсии на винилацетат, дибутилфталат, колоидни разтвори на нишесте, желатин, метилцелулоза, дибутилфталат, карбоксиметилцелулоза и др.

Количеството влакнеста маса, която е необходима за запълване на листа за реставрация, се определя по следната формула:

X = 100 . V . (a – b)/b . W

където:

X — нужното количество влакнеста маса, г/кв. м;

a — работната площ на отливната форма, кв. м;

b — площ, заета от реставрируемия лист, кв. м;

V — маса на реставрируемия лист в кг;

W — концентрация на влакнестата маса в %.

Количеството на свързвателя (поливинилалкохола) се изчислява по формулата:

X = 100 . V . (a – b)/b . W

където:

X — необходимото количество свързвател;

a — количеството на влакнестия материал в кг;

b — концентрацията на влакнестата маса в %;

V — отношение на масата на сухия свързвател към масата на въздушно сухите влакна в %;

W — концентрация на свързвателя във водна среда в %.

На практика работата при реставриране на материалите по метода на листоотливане в Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» е разделена на следните етапи:

I етап — подготовка на материалите за реставрация — дезинфекция, механично и химично почистване, избелване (само при необходимост и то на печатни издания) и укрепване на текста с подходящо укрепително средство (най-често с полиамид — «Ултрамид С–1» безцветен);

II етап — изчисляване на необходимото количество хартиена маса. Трябва да се знаят следните данни:

1) площта, която ще се запълва с хартиена маса (Р); 2) теглото (кв. м) на хартията на листа за реставриране (д); 3) концентрация на влакнестия материал в разбито състояние (%).

III етап — подготовка на отливката — опъване на копринен воал или мелничарско сито върху мрежата на отливната камера; монтиране на документа върху коприненото платно, включващо намокряне на документа, монтиране на отделните му части и опъване; затваряне на камерата;

IV етап — напълване на листоотливната камера с вода и добавяне на предварително изчисленото количество влакнест материал и свързвател;

V етап — отливане;

VI етап — изваждане на отлетия документ от камерата, пресоване (за 2–3 минути) и изсушаване;

VII етап — оформяне на форматната големина.

Преимуществата на листоотливния метод за реставрация в сравнение с класическите ръчни способи на работа са много. На първо място трябва да бъде отчетено качеството на извършената реставрационна работа. Въз основа на точни изчисления се запазва дебелината на всеки лист хартия, увеличава се многократно здравината й и износоустойчивостта й. Деформационното напрежение, което възниква при съчетаване на влакнест материал с различен произход, възраст и деструкция, се снижава до минимум. Реставрацията се осъществява с полимерни материали, които имат повишена устойчивост към физикохимичните и биологичните фактори на разрушение. Производителността на труда се повишава 2–3 пъти, а загубата на основните суровинни материали е около 8 пъти по-ниска от тази при ръчната реставрация. За да се избегне различието в цвета между старата и нова хартия, влакнестата хартиена маса трябва да се тонира в желан цвят или тон, като съотношението между абсолютно сухия влакнест материал и багрилата е необходимо да се спазва около 0,03% за везувин, за металния гелб — 0,023% и за основно зелено — 0,036%.

Метод на ламиниране (ламинация). Ръчен или механизиран метод на реставрация посредством използуването на високо полимерни термопластични съединения. Първите опити за извършване на реставрация на архивни и библиотечни фондове по този начин са направени още преди 50 години(107). Внедряването на метода е съпроводено с разногласия, спор и дискусии относно достойнствата и недостатъците на полимерните съединения, използувани за възстановяване на физико-механичните качества на разрушената хартия и по-малко за същността на метода. Това е така, защото се предполага, че способът за нанасяне на синтетичните материали при невисоки температури от 100° до 150°С не предизвиква физикохимични деструкционни промени в хартията.

Индийските архивисти и реставратори привеждат доводи за преимуществата на «студената ламинация», т. е. укрепване на разрушена хартия с фолио от синтетични полимери, като се използува разтворимостта им в някои органични разтворители, но без топлинно въздействие.

Основната цел на ламинацията (студена или топла) е да се повиши изходната здравина на разрушените документи и да се запазят в бъдеще. По тези причини първостепенно значение имат укрепителите и по-малко е значението на способите, чрез които се нанасят върху укрепваните оригинали. Възникналите съмнения относно дереставрацията на материали, реставрирани по метода на ламинирането, се оказаха неоснователни, тъй като деламинирането на всеки писмен материал може да се осъществи при обработването му в толуол, ксилол или диоксан(108).

Съществуват два принципно различни способа на ламинация — ръчен и машинен.

Ръчна ламинация. Същността на този вид реставрация се състои в прилепването на тънка, микалентна или друг вид хартия към даден писмен материал с помощта на полимерни съединения. В случая вместо лепило се употребява вид полимерно фолио, което при разтваряне в съответен разтворител се прослойва в хартията на документа за реставриране и служи като свързвател между старата и новата хартия.

В практическата реставрационна работа материалите, които ще се реставрират чрез ръчна ламинация, се покриват от двете страни с един слой фолио и тънка хартия или пък само с тънка хартия, добре пропита със синтетичен полимер. Така подготвеният ламинат се намокря с подходящ разтворител и веднага се затиска между парафинирани картони под преса. След 24 часа, време за което разтворителят се изпарява, документите са готови.

Както се вижда от описанието, способът на ръчна ламинация съществено не се отличава от класическата реставрация и ако има някаква разлика, то тя е в това, че при работа се употребяват органични съединения — полимери и техните разтворители. Методът не изисква технически съоръжения, освен една преса. Удобен е за работа с единични материали, които не издържат водна обработка. Ръчната или «студената» ламинация има привърженици, но колкото и да е добра като способ на реставрация не бива да се отминават някои негативни страни — ниска производителност; подборът на полимерите често се прави само като се има предвид добрата им разтворимост, без да се държи сметка за останалите физико-механични показатели и взаимодействието им с целулозата в бъдещето естествено стареене при съхранението.

В Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» се възстановяват документи по този метод, като се използуват синтетични полимери от типа на ацетилцелулоза, паралоид В–72, поливинилацетат, полиамиди и др.

Разработен е също така и нов вариант на ръчна ламинация, наречен от нас «полутопло» ламиниране. Същността му се състои в прилепването на тънка хартия върху разрушен документ чрез леко приглаждане с ютия и при подадена влажност. За целта необходимата по формат и големина японска хартия се монтира върху стъклена повърхност и обилно се намокря с разтвор от поливинилалкохол, съдържащ 6 г поливинилалкохол, 100 мл дестилирана вода и 4 мл 4% разтвор на глицерин. Оставя се да изсъхне, получената японска хартия от едната си страна, т. е. страната, която е лежала върху стъклото, има тънка прослойка от поливинилалкохолно фолио с дебелина измерима в микрони. Това фолио служи за свръзка между старата и новата хартия.

Ламинатът се приготвя по следния начин: разрушеният лист хартия се покрива от двете страни с един слой японска хартия, така че поливинилалкохолното фолио да лежи към повърхността на документа, след което се поставя между текстилна тъкан или между суха филтърна хартия, върху която се разполага като най-горен слой един лист хартия, намокрен с вода. Със загрята ютия (до около 80°С) се извършва разглаждане. Под действието на създадените условия за повишена влажност и температура се извършва процеса на ламинирането. Процесът е бавен и нископроизводителен, но при необходимост се прилага, особено в случаите, когато се стабилизират ръкописни страници, разрушени от действието на кисели мастила.

Машинна ламинация. Механизиран способ на реставрация на високополимерни термопластични съединения. Процесът се осъществява чрез разтапяне на полимерно фолио при температура до 150°С и под налягане с апарати, наречени ламинатори. Независимо от конструкционните им особености те биват два типа: пресовачни и ленточни.

При работа с първия тип апарати основно значение за ламинацията имат нагревателните повърхности и осъщественото налягане при разтопяването на полимера. Като правило при извършване на реставрация с този вид апарати се употребяват термопластични полимери от типа на полиетилена или ацетилцелулозата.

В ленточните ламинатори налягането и разтопяването на полимерите се осъществява от валячна ротационна система при значително по-ниски температури — 80–100°С.

Режимът на работа при извършване на реставрацията на библиотечните фондове в отделните ателиета, отделите или лабораториите, даже когато се работи с един тип ламинатори, произведени от една и съща фирма-производител, е различен. Това е така, защото при внедряването на този метод на реставрация обикновено се изхожда не само от техническите габарити на апаратите, но и от особеностите на обработваните материали.

Основен въпрос за качеството на ламинацията имат изискванията за подбора на ламинационното фолио. Сега за ламиниране се употребяват няколко вида покрития между които могат да се изброят: ацетилцелулоза, полиетилен, поливинилхлорид, полиетилентерефталат, полиметилакрилат и др.

При разработването и внедряването на ламинацията като вид реставрация в работата на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» основните изисквания за подбора на полимерното съединение са следните: ламинационото фолио да притежава по-високи механични показатели от физико-механичните показатели на най-доброкачествената хартия; да бъде инертно и химически стабилно; да не отделя при ламиниране и в процесите на съхранение продукти, които биха активизирали деструкционните процеси в хартията; да има голяма прозрачност, ниска газо и паропроницаемост и да е устойчиво на биоагенти. Не по-малки бяха изискванията ни за употреба на фолио, чиято дебелина да не увеличава теглото на хартията и да не й придава блясък. Освен това вниманието ни беше насочено към технологичните процеси за осъществяване на подходяща полистна деацидификация и към температурния режим на същинската ламинация. Внимателно всички тези въпроси бяха поставени на експериментални изследвания. В хода на експериментирането ние установихме, че добри резултати се получават, когато се ползува матово термопластично фолио с дебелина 20 микрона при температура на разтопяване и прослойване 130–140°С и времетраене на топлинното въздействие от 1 до 2 минути.

От данните, получени преди и след изкуствено стареене на якостните показатели на ламинираната хартия, не беше трудно да се установи, че не е необходимо винаги да се нанася японска хартия върху полиетиленовото фолио по повърхността на целия документ. Достатъчно е да се укрепят с нова хартия страничните бели полета на книжното тяло. Съединяването на разкъсванията и отделни фрагменти най-лесно се постига с японска хартия, пропита едностранно или двустранно с полимер.

В практическата реставрационна работа бе установена верижност на процесите, изразена в следната последователност: механично и химично почистване, деацидификация, отстраняване на капилярна влажност в хартията, приготвяне на ламинат (ламинационен сандвич) и топло пресоване в ламинатора.

По метода на машинната ламинация се реставрират всички материали, които по друг способ не могат да се възстановят, т. е. материали, чиято хартиена основа е силно разрушена, или библиотечни фондове, които активно се използуват от читателите — вестници, периодика и книги.

Метод на разцепване, разслоение на хартията. В реставрационната практика този метод се прилага в отделни ателиета, лаборатории за реставрация на писмени материали, но в последните години все по-активно привлича вниманието на експерти и специалисти, печели привърженици и се масовизира. Същността на метода се състои в разцепването или разслояването на всеки лист хартия по неговата дебелина на две части. Това се прави с цел да се укрепи вътрешността на листа с тънка хартия и подходящи лепила, след което отново се възстановява целостта на разслоения материал.

По метода на разцепване на хартията се реставрират библиотечните фондове в държавните библиотеки на ГДР — гр. Лайпциг, Чехословакия и СССР. След обмяна на опит със специалисти от тези лаборатории и обстойно запознаване със същността на метода, в Лабораторията за реставрация и консервация при Народната библиотека «Кирил и Методий» започна експериментална работа по въвеждането на този вид реставрация в практическата работа. Получените резултати са твърде перспективни и прогнозите за внедряването са големи.

За да се осъществи на практика реставрация чрез разцепване на хартията, са необходими следните пособия, реактиви и съоръжения: желатин, глицерин, метилцелулоза, оксиметилцелулоза, акрилова емулсия, магнезиев карбонат, вид фунгицид, филтърна хартия, вани за водни промивки, водни бани и преси.

Реставрацията преминава през следните етапи:

1. Приготвяне на необходимото количество филтърна хартия. За разслояването на всеки лист са необходими по два листа филтърна хартия, изрязани в два формата. Единият формат трябва да бъде с един сантиметър по-голям от този на оригинала, а другият — с половин сантиметър.

2. Приготвяне на желатинов разтвор, с който се извършва разцепването на хартията. Необходими са: 4,5 г желатин, 125 мл дестилирана вода, 4 мл глицерин и 0,10 г нипагин. Желатинът се залива с водата и се оставя 24 часа за избухване, след което се нагрява на водна баня при температура 45–50°С до пълното му разтваряне. По време на разтварянето желатиновият разтвор се разбърква. В СССР(109) вместо желатин за разцепване на хартията употребяват полиметилополиамид ПФЗ 2/10.

3. Приготвяне на «сандвич» за разцепване — по-големият по формат лист филтърна хартия се намазва с топъл желатинов разтвор. Веднага върху него се монтира обектът, който ще се реставрира — документ, ръкописна страница или вестник. При монтирането се спазват задължително следните изисквания: листът, който ще се разцепва, трябва да се разположи върху наслоената с желатин филтърна хартия 5 мм навътре в краищата й. Веднага след това се намазва с желатин един лист филтърна хартия от по-малкия формат и се залепва върху все още сухата страна на документа, така че последният да се подава 5 мм навън от филтърния лист и то само от едната страна. Готовият сандвич се поставя между ламинирани с полиетиленово фолио картони.

4. Същинско разцепване (разслояване) на хартията започва от тази страна на подготвения сандвич, от която документът не е покрит с филтърна хартия. С помощта на скалпел леко се разединява хартията от един от непокритите двустранно с филтърни хартии ъгли. Хващат се с две ръце разслоените ъгълчета и с равномерно натискане с двете ръце встрани се разделят филтърните хартии, при което се разделя по дебелина и оригиналът на два равномерни слоя. Едната половина остава залепена на едната филтърна хартия, а другата част — върху другата. Там където филтърните хартии са залепени помежду без документ, зафиксирането им не се променя, т. е. не се разлепва.

5. Укрепване на оригинала — върху едната от разслоените плоскости се нанася водоустойчиво лепило и върху него по цялото протежение на листа се залепва японска или някакъв друг вид тънка хартия. В случаите, когато има липсващи части от оригинала, най-напред те се запълват с подходяща по дебелина и цвят хартия. Запълването се осъществява точно по контурите на липсите. Целостта на документа се възстановява по обратния начин — чрез съединяването на филтърните хартии. Съединяването започва от мястото на слепените с желатин филтърни хартии, като не се допуска изкривяване или разместване на двете повърхности. Чрез фотографски валяк се изтласква излишното лепило. Възстановеният сандвич отново се поставя под преса за около 2 часа, след което се потапя във вана с топла вода, нагрята до 60°С. При тази процедура се отстраняват желатинът и филтърните хартии, възстановеният документ се промива с вода и се изсушава.

Особено значение при този вид реставрация има лепилото, което се използува за съединяване на разделните части на документа. Този въпрос при нас е още в експериментален стадий, но вниманието ни е насочено към следната лепилна композиция: метилцелулоза (Глутолин 77), оксиметилцелулоза (Глетофикс 600) и примал в съотношение 1:1:1. Като пластификатор се добавят няколко мл глицерин и магнезиев карбонат. Данните, получени от технологичните проби, са положителни.

Дискусионен е въпросът за приложението на метода на разцепване за всички видове библиотечни материали. Ако трябва да изразим мнението си по този въпрос, то би следвало да бъде положително за печатните издания и с резерв за ръкописните материали, които не издържат водна обработка. Макар и още невнедрен в практическата реставрационна работа на нашата лаборатория, данните, получени в хода на експериментирането, са добри — многократно се увеличава здравината на хартията преди и след изкуствено стареене, запазва се напълно четливостта на текста, производителността на реставраторския труд бележи тенденции за увеличаване, дори без особена механизация, в сравнение с останалите реставрационни методи.

Направеният опит за обобщаване на консервационно-реставрационните процеси, както се разбира от изложеното, се отнася само до консервацията и реставрацията на писмените материали, чийто носител е хартията.

Въпросите, засягащи консервацията на кожата и пергамента, не са включени, но те ще бъдат предмет на следващи разработки.

Заключение

Направеният опит за комплексно изследване на въпросите за консервацията и реставрацията на хартията като част от интердисциплинарните проблеми на българската консервационно-реставрационна наука ще съдействува за подобряване грижите по опазването, възстановяването и пълноценното използуване на библиотечните фондове и културно-историческото наследство на нашето общество.

Хартията все още е господствуващ материал, на който се съхранява и предава информацията, независимо от силната конкуренция на новите носители на информация. По тези причини грижите по съхранението, консервацията и реставрацията на писмените материали и за в бъдеще ще нарастват. Нещо повече, тези грижи ще се усложняват от действието на комплексните вътрешнобиблиотечни обстоятелства, значими и актуални по същество и обективно съществуващите причини извън сферата на библиотеките. Тяхното общо проявление става все по-действено, по-активно и е основание за пораждането на сериозни тревоги за съдбата на книгата. Сега съхранението на библиотечните фондове въпреки пословичното трудолюбие на библиотекаря се «изплъзва» от ръцете му. Стотици томове книги и периодични издания се разрушават на място в книгохранилищата, стотици томове се нуждаят от спешна реставрационна обработка и от дезинфекционни и неутрализационни процедури. Разпадат се издания на стара хартия и започва разрушаването и на новоизлезли издания, които са вече с окислена хартия, покрити с петна, лесно се разкъсват, лесно се унищожават.

Съхранението на библиотечните фондове в съвременните условия все повече зависи и се обуславя от значими фактори като:

а) непрестанно растящата замърсеност на въздуха с вредни вещества;

б) намаляване на износоустойчивостта и дълготрайността на хартията и книгата;

в) нарасналата интензивност на ползуване на библиотечните фондове и изменението на начините на ползуване;

г) непрекъснато нарастващият обем на библиотечните фондове.

Едва ли сме в състояние да направим реална равносметка на засилващата се опасност, която застрашава библиотечните колекции и сбирки от действието на посочените фактори, и съответните поражения. Тревожно е замърсяването на околната среда и конкретно на въздушната среда в градовете — промишленост, развит транспорт, изграждане на комуникации, съоръжения и т. н. Увеличава се съдържанието на озон и азотни окиси във въздуха, а те имат свойствата бързо и в дълбочина да проникват в материята и да активизират нейната химична и биологична корозия. Това явление в пълна сила се отнася и за книгата, като продукт на органичната материя. От друга страна, са налице и тенденциите за намаляване на износоустойчивостта на книгата като производствен продукт, поради ниското качество на хартията и въвеждането на безшевна подвързия, т. е. качеството на полиграфическата промишленост не съответствува на изискванията на библиотеките за дълготрайно съхранение. Настъпиха и ще настъпват съществени изменения и в начините на ползуване. Наред с традиционните форми на четене активно се въвеждат вече и различни видове микроформи, ксерокопия и репродукции, чието производство е свързано с допълнителни въздействия върху книгата — заснимане при силни източници на различни видове светлина, която е в състояние да възбуди началните стадии на фотоокислително разпадане на целулозата. Нарасналият обем на фондовете в библиотеките е реалност и влошава условията на съхранение. Много библиотеки сега са в безизходно положение — тесни книгохранилища, разстлани фондове по пода, претъпкани лавици, разсредоточаване на книгите в непригодни сгради, т. е. без надеждна защита.

В тази насока много мисли се пораждат и за съхранението на националния библиотечен фонд, формиран въз основа на фондовете на Народната библиотека «Кирил и Методий» и научните библиотеки. Изграждането, поддържането и развитието на този значим фонд е трудна, отговорна и сериозна задача. Наред с многобройните проблеми от организационен, икономически, юридически и друг характер трябва ясно да се откроят и проблемите, свързани с консервацията и реставрацията. В настоящия момент от развитието на библиотечното дело те са недостатъчно изяснени — значим фонд, оформящ националния престиж, но съхраняван и ползуван при съществени различия, което води и до различия във физическото състояние на отделните издания.

Очевидно назрява необходимостта да се разработи единна национална програма за съхранение на библиотечните фондове, която наред с уеднаквяване на изискванията за съхранение ще обоснове и навлизането на научно-техническия прогрес. Целта в тази насока е да се осигури трайна защита на библиотечните имущества в следните направления: определяне същността на превантивната защита на библиотечните фондове чрез система от мероприятия, които да забавят действието на разрушителните фактори в условията на библиотеките; определяне на фондовете, които трябва да се съхраняват като оригинали в депозиторни условия; определяне на фондовете, които трябва да се съхраняват под формата на микроформи; изграждане на концепция за извършване на реставрационна интервенция на цялата ценна българска книжнина.

Много полезно би било да се посочат и проблемите, които възникват при реставрацията на различните видове писмени материали: ръкописи, документи, печатни издания, в т. ч. периодични издания, вестници, карти, графики и др. Вероятно тези въпроси ще бъдат обхванати в следващи разработки.

Анализирането и изясняването на причините за разрушаване на библиотечните колекции при дълготрайното им съхранение в библиотеките, както и обстойното и аргументирано излагане на методите на изследване на писмените материали преди реставрация и изяснените основни реставрационно-консервационни процеси, въведени в практиката на Лабораторията за консервация и реставрация на писмени материали при Народната библиотека «Кирил и Методий», откриват богати възможности за извършване на качествена и прецизна консервация и реставрация на писмените материали. Предложени са разнообразни средства и реактиви, които се ползуват в ежедневната ни работа при неутрализацията на хартията, химичното и механичното почистване на видовете замърсявания, при избелването, водната обработка, дезинфекцията и дезинсекцията. Многообразните проблеми, които възникват при реставрацията на библиотечните фондове и по-специално на колекциите на Ръкописно-документалния център при Народната библиотека от ръкописи, старопечатни издания, възрожденска периодика, архивни документи, карти, графики, щампи и др. изискват индивидуален подход, който в работата се осъществява чрез строго разграничена последователност на извършените консервационни процедури и реставрационни методи. Прилаганата реставрация по класическите способи, внедреният метод на листоотливане и пригоден за реставриране и на ръкописна книжнина чрез серия от стабилизационни средства за хартията и мастилата, внедрената топла и студена ламинация, както и предстоящото въвеждане в практическата реставрация на метода за разцепване на хартията несъмнено поставят работата на високо равнище.

Голяма част от консервационно-реставрационните процеси обаче все още се осъществяват по ръчни, бавнопроизводителни способи. Ето защо с острота стоят въпросите, свързани с развитието на механизацията и технизацията на реставрационната дейност, въвеждане способите на масовата неутрализация на киселинността в хартията, въпросите, свързани с разчитането на избледнелите текстове, т. е. въвеждането на фотореставрацията, на ефективна и масова дезинфекция на фондовете и др.

Разбира се, като се отчитат достиженията, не трябва да се смята, че са изчерпани всички проблеми на консервацията и реставрацията. Сериозно стоят въпросите, свързани с реставрацията на миниатюрите в ръкописите, чийто живописен слой се нуждае от консервационна, а в някои случаи и от реставрационна намеса. Все още недобре са проучени въпросите по възстановяването и омекотяването на кожата и пергамента, на металните обкови и подвързията. Всички тези въпроси ще бъдат обект на нашето внимание в бъдещата ни научнотеоретична и приложна дейност.

Надяваме се, че и с така разгледаните въпроси ще бъде доразвита и обогатена теорията на българската консервационно-реставрационна наука. В този смисъл се постига и необходимият мултипликационен ефект, доколкото теоретическата и практическата дейност на Лабораторията за консервация и реставрация в Народната библиотека намира пряко приложение в дейността на другите реставрационни лаборатории и ателиета в страната. Заедно с това за първи път у нас въпросите на консервацията и реставрацията като проблематика в пълнота се открояват и в библиотечната теория и практика. Всичко това неминуемо ще намери приложение при обучението и квалификацията на реставратори и библиотекари.

Бележки

1. Калайджиева, К. К. Развитие на Народната библиотека след социалистическата революция в България. — Библиотекар, 1978, № 10, 14–20.

2. Въпроси на консервацията и реставрацията. Сб. Под ред. Л. Прашков. С., 1984. 141 с.

3. Плендърлейт, X. Консервация и реставрация на старинни предмети и художествени творби. С., 1976, 13–25.

4. Йорданов, Г. Дело народно. — Библиотекар, 1986, № 2, с. 4.

5. Ковачев, А. Библиопатология. С., 1942, 8–9.

6. Мизин, П. Я., Н. А. Церевитинов. Технология хранения документальных материалов. M., 1950. 225 с.

7. Фармаковский, М. В. Консервация и реставрация музейных коллекции. М., 1947, 5–37; Плендърлейт, X. Консервация и реставрация на старинни предмети и художествени творби. С., 1976, 13–25.

8. Фармаковский, М. В. Консервация и реставрация музейных коллекции. М., 1947, 25–26.

9. Нюкша, Ю. П. Сохранность библиотечных фондов РСФСР и ее организационно-правовые основы. — Теория и практика сохранения книг в библиотеке, 1982, № 10, 5–18; Реставраторам и хранителям библиотечных фондов. Метод. рекомендации. М., 1981. 99 с.; Гигиена и реставрация библиотечных фондов. Практ. пособие. М., 1979. 141 с.

10. Атанасов, П. Начало на българското книгопечатане. С., 1959, 157–181.

11. Възвъзова-Каратеодорова, К., Ан. Вълчева, К. Калайджиева. Към 100–годишнината на Народната библиотека (1878–1978 г.). — Библиотекар, 1978, № 10, 6–20.

12. Протокол на комисията, назначена от КНИК със заповед № 184 от 25. 02. 1955 г.

13. Решение на Министерството на културата относно състоянието на Държавната библиотека «В. Коларов» от 10. 11. 1956 г.

14. Славейков, П. Р. За веществото, на което древните пишели. — Смесена китка. С., 1952, 48–51.

15. Мизин, П. Я., Н. А. Церевитинов. Технология хранения документальных материалов. М., 1959, с. 12.

16. Мизин, П. Я., Н. А. Церевитинов. Технология хранения документальных материалов. М. 1950, с. 12.

17. Плендърлейт, X. Дж. Консервация и реставрация на старинни предмети и художествени творби. С., 1971, с. 49.

18. Гигиена и реставрация библиотечных фондов. Практ. пособие. М., 1979. 144 с.; Гигиена и реставрация библиотечных фондов. Практ. пособие. М., 1985. 157 с. Проблемы и долговечности документов и бумаги. М. — Л., 1964. 126 с.; Плендърлейт, X. Дж. Консервация и реставрация на старинни предмети и художествени творби. С., 1971, 13–88; Фляте, Д. М. Свойства бумаги. — Лесная промышленность, 1976, 647 с.; Сборник материалов по сохранности книжных фондов. Вып. 3. М., 1958. 226 с.; Теория и практика сохранение книг в библиотеке. Вып. 3. Л., 1969. 105 с.; Причины разрушения памятников письменности и печати. Сб. статей. М., 1967. 152 с.; Проблема долговечности документом и бумаги. М. — Л., 1964. 126 с.; Сохранность книжных фондов. Сб. науч. трудов. М., 1978. 122 с.

19. Василев, М. И. Теория и техника на книгата. С., 1955, 55–88; Тюриков, Д. А. Печатные краски. М., 1971, 25–71; Что должен знать печатник о красках. М., 1957, 25–71; Привалов, В. Ф, В. В. Тарасова. Стабилизация рукописных и машинописных текстов архивных документов. Метод. пособие. М., 1971, 3–28; Зюскин, Н. М. Идентификация чернил, состоящих из смесей красителей. — В: Практика криминалистической экспертизы. М., 1961, 111–113; Кагонович, Р. И. К методике анализа пигментов живописи. — Сообщения, ВЦНИЛКР, 1965, № 14, 34–95.

20. Неу, М. The Deacidification and Stabilisation of Iron-gall Inks. — Restaurator (Copenhagen), 1981–1982. 42 p.

21. Gerard, M. La physico-chimie des encres. Paris, 1968, 8–200.

22. Фляте, Д. М. Свойства бумаги. М., 1970, 240–372; Беленькая, Н. Г., Т. В. Алексеева. Старение бумаги под влиянием ультрафиолетового облучения. — В: Вопросы долговечности документа. Л., 1973, 18–31; Беленькая, Н. Г., E. К. Кроллау, С. Г. Тамарова, Т. В. Черкасова. Старение бумаги под влиянием солнечного света. — В: Вопросы долговечности документа. Л., 1973, 32–39; Иванов, Г. А., Д. М. Фляте, И. С Шульман. О кинетике термического старения волокон целлюлозы. — В: Вопросы долговечности документа. Л., 1973, 5–12.

23. Эрастов, Д. П. О физической сохранности документов. — В: Долговечность документов. Л., 1981, с. 39.

24–25. Привалов, В. Ф. Сохранность документов на бумажной основе. — В: Вопросы архивной климатологии. М., 1976, с. 90; Бланк, М. Г., С. А. Доброусина, Ф. И. Сапунджиева. Стабилизации бумага и пути ее достижения. — В: Теория и практика сохранение книг в библиотеке, вып. 10. Л., 1982, с. 18.

26. Кленова, П. И. Структура и реакционная способность целлюлозы. Л., 1976, с. 366.

27. Рогозин, З. А. Химия целлюлозы. М., 1972, с. 520; Розмарин, Г. Н. Успехи в области изучения старения волокнистых целлюлозных материалов. — В: Успехи химии, т. 34, вып. 2. М., 1956, 1965–1986; Williams, J. С. A Step in Addition to Alkalization. — In: Restauiator (Copenhagen), vol. 3, 1979, 81–91.

28. Регел, В. Р., Л. И. Слукцер, З. Е. Томашевски. Кинетическая природа прочности твердых тел. М, 1974, с. 560.

29. Плендърлейт, X., П. Филипо. Климатология и консервация на музеите. Музеи, № 4, 1970.

30. Указ Президиума Верховного совета СССР об ответственности за нарушение правил охраны и изпол. памятников истории и культуры. — Ведомости Верховного Совета СССР. М., 1976, № 8, с. 141; Закон Союз Советских Социалистических Республик об охране и использовании памятников истории и культуры. — Известия. М., 1976. 16 с.; Закон об охране и использовании памятников истории и культуры. — Известия. М., 1979. 34 с.; Руководящие материалы по библиотечному делу. — Справочник. М., 1975. 222 с.

31. Gаllo, F. Gli agenti biologici nemici delle biblioteche a degli archivi. — Bollettino del’Istituto di Patologia del libro. Alfonso Gallo, Roma, 1957, 175–184; Gallo, F. Prove di sensibilita al Nystatin a alla Griscofulvina di alcuni miceti carticoli patogeni per l’uomo. — Bollettinо del’Istitute di Patologia del libro. Roma, 1961, 221–226; Gallo, F. Saggi biologica su una carta ottenuta con fibre sintetiche. — Bollettino dell’Istituto di Patologia del libro. Roma, 1962, 158–166; Нюкша, Ю. П. Микрофлора книг и бумаги. — Ботанический журнал, 41. M. — Л, 1956, 796–809; Пошон, Ж., Г. де Баржак. Почвенная микробиология. М., 1960, с. 173.

32. Нюкша, Ю. П. Систематический обзор грибов, обитающих на бумаге, книгах и бумажной массе. — Ботанический журнал, М. Б., 1961, 46, 70–79; Kowalik, R. Microorganizmy niszace papier zabytkowy. — Medicina doswiadczalna i microbiologia, 4. Warszawa, 1952, 359–360; Kowalik, R. et J. Sadurska. Microflora wiszczaca papir i pieczccie woskowe wystepujaca w powietczu magazynow archiwalnych. — Acta microbiologia polon. Warszawa, 1956, 5, 277–284.

33. Марков, К. И. Микробиология. С., 1965, с. 30; Жеков, С., Й. Йотов. Санитарна микробиология. С., 1963, с. 14.

34. Пошон, Ж. де Баржак, Г. Почвенная микробиология. М., 1960, с. 17.

35. Нюкша, Ю. П. Микрофлора книг и бумаги. — Ботанический журнал, № 41. М. — Л., 1956, 796–809; Нюкша, Ю. П. К вопросу о гигиеническом состоянии воздуха книгохранилищ. — Опыт работы, № 9. Л., 1954, 3–15; Нюкша, Ю. П. Результаты микробиологического исследования бумаги. — Опыт работы, № 9. Л., 1954, 31–45.

36. Христов, Цв., Здр. Малешков, А. Анев. Практическо ръководство по химична технология на дървесината. С., 1954, 610–611.

37. Gаllо, F. Gli agenti biologici nemici delle biblioteche e degli archivi. — Bollettino dell’Istituto di Patologia del Libro «Alfonso Gallo». Roma, 1957, 175–184; Gallo, F. Bacillus subtilis (Cohu) isolato da legatura membrance. — Bollettino dell’Istituto di Patologia del Libro «Alfonso Gallo». Roma, 1960, 1–7; Gallo, F. Saggi biologici su uma carta ottenuta con fibre sintetiche. — Bollettino dell’Istituto di Patologia del Libro «Alfonso Gallo». Roma, 1962, 158–166; Gallo, F. Ricerche sperimentali sulla resistenza agli agenti biologici del materiali impiegati nel restauro dei libri. — Bollettino dell’Istituto di Patologia del Libro. Roma, 1961, 191–213; Gallo, F. Prove di sensibilita al Nystatin e della Griseofulvina di alcuni micceti carticoli patogeni per l’uomo. — Bollettino dell’Istituto di Patologia del Libro «Alfonso Gallo». Roma, 1961, 221–226; Коwalik, R., J. Sadurska et E. Czerwinska. Microbiologia geterioration of old Books and Manuscripts. — Remedies. — Bollettino dell’Istituto di Patologia del Libro. Roma, 1962, 116–149; Рыбакова, С. Г. Плесневые грибки на книгах и борьба с ними. — Сборник материалов по сохранности книжных фондов, № 2. М., 1953, 41–65; Белякова, Л. А. Плесневые грибы на книгах и меры борьбы с ними. — Сборник материалов по сохранности книжных фондов. № 3. М., 1958, 134–166.

38. Гущеров, Г., Ц. Тодоров, Л. Коминков. Практикум по микробиология. С., 1970, с. 118.

39. Gilman, J. A. Manual of soil Fungi. USA, 1957; Brеed, R. S., E. G. D. Murray et N. R. Smith. Bergey’s Manual of Determenitive Bacteriology. 7. ed. London, XVIII. 1094 p.

40. Литвинов, M. A. Определитель микроскопических почвенных грибов. Л., 1967, с. 297.

41. Гущеров, Г., Ц. Тодоров, Л. Коминков. Практикум по микробиология. С., 1970, с. 304.

42. Ковачев, А. Библиопатология. С., 1942, с. 8–50.

43. Попов, В., М. Димитров, Ст. Григоров. Ентомология. С., 1962, с. 21.

44. Попов, В., М. Димитров, Ст. Григоров. Ентомология. С., 1962, 35–37.

45. Попов, В., М. Димитров, Ст. Григоров. Ентомология. С., 1962, с. 51.

46. Попов, В. Вредители на складовите продукти и материали. Пл., 1950, с. 133.

47. Дворяшина, З. П. Насекомые в библиотеках и некоторые возможности борьбы с ним. — В: Сохранность книжных фондов. М., 1978, 54–76.

48. Попов, В. Складови неприятели и борбата с тях. С., 1961, с. 29.

49. Михайлов, А. Предпазване от вредители на конструкции и изделия от дървесина. С., 1979, с. 17.

50. Гигиена и реставрация библиотечных фондов. М., 1979, с. 35.

51. Кoзулина, О. В. Коусоеды — вредители книг и меры борьбы к ними. — В: Сборник материалов по сохранности книжных фондов. М., 1958, 190–220.

52. Дворяжина, З. П. О биологии коусоеда Смирнов. — В: Сборник материалов по сохранности книжных фондов. М., 1961, 165–172.

53. Козулина, О. В. Коусоеды — вредители книг и меры борьбы с ними. — В: Сборник материалов по сохранности книжных фондов. М., 1958, №, 3, 190–220.

54. Козулина, О. В., З. П. Барышникова. Биологическая устойчивость бумаги к коусоедам — вредителям книг. — В: Сохранность книжных фондов. М., 1966, 114–126.

55. Попов, В. Н. Неприятели по складираните продукти и материали в България и борбата с тях. С., 1943, с. 53.

56. Загуляева, А. К. Пищевая специализация и происхождение синантропного образа жизни у настоящих молей. — Зоол. журн. М., 1956, 1342–1349; Козулина, О. В. Источника питания для развитие платяной моли в условиях книгохранилищах. — В: Сборник материалов по сохранности книжных фондов. М., 1961, 157–164.

57. Михайлов, А. Предпазване от вредители на конструкции и изделия от дървесина. С., 1979, 92–100.

58. Петров, Г. Н. Насекомые в книгохранилищах и борьба с ними. — В: Материалов по сохранности книжных фондов. М., 1953, 26–40; Барышникова, З. П. Некоторые наблюдения за развитием и питанием книжной вши. — В: Сохранность книжных фондов. М., 1966, № 5, с. 100.

59. Нюкша, Ю. И. Химические средства предохранения книг от микробиологического повреждения. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке, № 1, Л., 1968, с. 133; Загуляева, З. А. К вопросу о биостойкости бумаг и различной композиции. — В: Проблема долговечности документов и бумаги. М. — Л., 1964, 82–90; Месхищвили, Алекси Л. Г. Камерная дезинфекция рукописей парами формалина. Сообщения АН СССР, 1978, т. 92, № 2, 463–464; Вашков, В. И. Средства и методы стерилизации применяемые в медицине. М., 1973. 368 с.; Башков, В. И., T. Н. Смолкина. Разработка газового метода борьбы с биологическими вредителями архивных документов. — В: Теоретические проблемы биологического повреждения материалов. М., 1971, 50–51; Нюкша, Ю. И. Дезинфекция книг в камерах. — В: Дезинфекция и реставрация биологичных материалов. Л., 1959, 5–27; Смолкина, Г. Н. Применение бромистого метила для дезинсекции архивных материалов. — Вопросы архивоведение, 1961, № 3, 73–75; Уокер, Д. Ф. Формальдегид. (Пер. с англ. П. М. Коржова). М., 1957. 608 с.; Нюкша, Ю. И. Действие на бумагу продуктов обмена веществ грибов. — В: Проблемы биологических повреждений и обраствений материалов, изделий и сооружении. М., 1972, 55–70; Роговин, З. А. Химия и целлюлозы. М., 1972, с. 520.

60. Мескишвили, Л. Г. Камерная дезинфекция рукописей парами формалина. — Сообщения (АН СССР), 1978, т. 92, № 2, 463–664; Нюкша, Ю. П. Обеззараживание книг газовым способам. — Теория и практика сохранения книг в библиотеке, № 10, 1982, 55–72; Цукерман, А. М. Стратегия химической борьбы с биологическим повреждением материалов и изделий. — Биологические повреждения. М., 1983, 258–267; Дрегвалу, Г. Ф., Е. И. Андреева, T. М. Вербовская. Физиологические активные вещества. Киев, 1978, № 10, 92–95; Заботин, К. П. Полимерные биоциды. — Обрастания и биокорозия в водной среде. М., 1981, 188–194; Загуляева, З. A. О влиянии антисептика трилана на свойства бумаги и макета реставрационного документа. — Реставрация, исследование и хранение музейных художественных ценностей. М., 1974, № 3, с. 4; Вербина, H. М. Влияние четвертичных солей на микроорганизм и их практическое использование. — Микробиологии (АН СССР, ВИТ — ВИНИТИ). М., 1973, 46–108; Вашков, В. И. Средства и методы стерилизации, применяемы в медицине. М., 1973, с. 368; Безбородова, Л. Ф., И. М. Еремина. Замена пентахлорфенолята натрия при реставрации произведений графики антисептиками. — Биологические повреждения строительных промышленных материалов. Киев, 1978, 157–158; Загуляева, З. А. Новый антигрибной препарат для защиты документов на бумаге. — Реставрация, исследование и хранение музейных художественных ценностей. М., 1974, № 3, с. 4; Загуляева, З. А., Э. Ф. Петропавловская, З. П. Суханова. О получении грибостойкой бумаги. — Проблемы сохранности документальных материалов. Л., 1977, 72–74.

61. Нюкша, Ю. П. Дезинфекция книг в камерах. — В: Дезинфекция и реставрация библиотечных материалов. Л., 1957, 5–27; Михайлов, А. Н. Колаген кожного покрова и основы его переработки. — В: Лег. индустрия. М., 1971, с. 528; Нюкша, Ю. П. Изменение щелочно растворимой фракции в волокнах бумаги под влиянием некоторых физических и химических воздействии. Л., 1962, 61–69; Кратка химическая энциклопедия, т. II. С., 1971, с. 399; Уокер, Д. Ф. Формальдехид. Пер. с англ. П. П. Коржова. М., Госхимиздат, 1957, с. 608.

62. Нюкша, Ю. П. Обеззараживание книг газовым способом. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке, № 10, Л., 1982, 62–69; Нюкша, Ю. П. Предохранение бумаги книг от повреждения грибами. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1983, 13–14; Gallo, F., Р. Gallo. Bromuro di metile ossidio di Etilene formaldeide — problemi biologici tossiologici e problemi correlati al tratamento dei materiali librari — Nuоvi annali d’igiene e microbiologia. Roma, 1978, vol. 29, № 1, 51–82 p.

63. Консервация и реставрация книг. Методические рекомендации. М., 1980, с. 12.

64. Консервация и реставрация книг. Методические рекомендации. М., 1983, с. 13

65. Плендърлейт, Х. Дж. Консервация и реставрация на старинни предмети и художествени творби. С., 1971, с. 59.

66. Kathраlia, J. P. Conservation et restauration des documentes d’archives. — UNESCO, Paris, 1973. 250 p.

67. Плендърлейт, X. Дж. Консервация и реставрация на старинни предмети и художествени творби. С., 1971, с. 60.

68. Нюкша, Ю. П. Обеззараживание книг газовым способом. — Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1982, с. 62.

69. Рadosavljevic, В. Konzervacia knisko-arhivskog materijala. Beograd, 1966, p. 41.

70. Инкова, В. Консервацията и изследването паметниците на културата. — Реставрация и консервация на художествени ценности. С., 1982, 231–238; Прашков, Л. За истинската научна консервация. — Изкуство, 1962, № 7, 31–34; Гренберг, Ю. И. Реставрационната наука на нов етап. — Музеи и паметници на културата, 1962, № 3, 31–35; Werner, А. Е. Perspectives in conservation. — Museum Journal. Paris, vol. 16, 1961, 201–203.

71. Реставратором и хранителям библиотечных фондов. Методические рекомендации. М., 1981, 76–77.

72. Нюкша, Ю. И. Государственный стандарт на определение грибостойкости бумаги. — В: Микология и фитопатология, т. 19. Л., 1985, 23–24; Коссиор, Л. А., Ю. П. Нюкша. Сравнительная характеристика биостойкости бумаги для полиграфических целей. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1980, № 9, 21–37; Нюкша, Ю. П. Ускоренное определение грибостойкости целлюлозных материалов. — В: Биологические повреждения строительных и промышленных материалов. Киев, 1978, 158–164; Коссиор, Л. А. Целлюлозная проба на биостойкост. — В: Методы определения биостойкости материалов. М., 1979, 144–155; Еllis, J. J., J. A. Robertson. Viability of fungs cultures preserved by lyophilization. — Mycologia. London, 1960, vol. 60, 399–405.

73. Христов, Цв., Здр. Малешков, Анд. Анев. Практическо ръководство по химична технология на дървесината. С., 1954, 610–611.

74. Илиева, С., А. Маркова, И. Дюгмеджиев. Капков метод за определяне pH на хартията на ценни материали. — В: Изв. на Нар. библ. «Кирил и Методий», т. XVIII (24). С., 1983, 241–243.

75. Hеу, М. The Deacidification and Stabilisation of Irongall Inks. — Restaurator, Copenhagen, 1981–1982, 24–44.

76. Kathрalia, J. P. Conservation et restauration des documents d’archives. Paris, 1973, 117–118.

77. Barrow, W. Restoration Shop, Inc. The Barrow Two-Bath Deacidification Method. — The American Archivist, 1976, 2, 161–164. Dogaru, M. Forms of degradation and some problems for saal preservation. — Stinta si technica in archive, 1976, 108–115; Wilson, W., M. Mckiel, J. Gear, R. Mac Cearen. Preparation of Solution of Magnesium Bicarbonate for Deacidification. — The American Archivist, 1978, 1, 67–70; Pооle, F. Current Lamenation Policies of the Library of Congress. — The American Archivist, 1976, 2, 157–159; The Care of books and documents. London, The Libr. Assoc., 1972. 23 p.; Smith, R. Paper deacidification. — Art. Dealer and Framer, 1976 (or from Wwi T’O Associates — see ref. 22); Baynes-Cope, A. D. The non-aqueos deacidification of documents. — Restaurator, Copenhagen, 1969, 1, 2–9; Hey, M. The washing and aqueus deacidification of paper. — The Paper Conservator, London, 1979, 4, p. 66; Flider, F. La deacidification des papiers. — Bulletin, Institut Royal du Patrimoine Artistique. Brussels, 1975, 151–169.

78. Сunha, G. M., D. C. Cunha. Conservation of Library Materials. New York, 1971. 158 p. Baynes-Cope, A. D. The Non-aqueous Deacidification of Documents. — Restaurator (Copenhagen), 1969, N 1–2, 9–10.

79. Смит, Д. Употребление алкоголятов магния в неводной нейтрализации (деасидификации) книг, документов, произведений искусства на бумаге. — Доклад семинаре. Л., 1983, 1–21.

80. Иструбцина, T. В., Т. А. Правилова. Проблема долговечности документов и бумага. М. — Л., 71–82; Беленькая, Н. Г., Т. В. Алексиева. Консервация книг и документов методом забуферирования художественное наследие. М., 1978, 63–76.

81. Waiкеr, В. F. Preservation of Paper and Textiles of Historic and Artistic Value. Washington, 1977, 72–87.

82. Мале. Обработка на архивни материали. Париж, 1984. 18 с. (Доклад).

83. Инструбина, Т. В., П. А. Правилов. Консервация бумажных документов методом забуферирования. Проблема долговечности документов и бумаги. М. — Л., 1964, 71–81; Беленькая, Н. Г., Т. В. Алексеева. Консервация книг и документов методом забуферировании. — Художественное наследие. М., 1978, 64–76.

84. Нögе, В., J. Hanzlova. Prehled konzervacnich metod. Praha, 1979, 13–14.

85. Консервация и реставрация. М., 1980, 56–57.

86. Плендърлейт, Харолд Дж. Консервация и реставрация на старинни предмети и художествени творби. С., 1971, 75–78.

87. Gеttеns, R. J. The Bleaching of Stained and Discolored Pictures on Paper with Sodium Chlorite and Chlorine Dioxide. — Museum, vol. 5, N 2. Paris, 1952, 123–130.

88. Герасимова, Н. Г., А. М. Аносова, Е. П. Голубовская. Отбелка гравюр и рисунок. ВЦНИЛКР, Сообщения, 19. М., 1967, 63–92; Герасимова, Н. Г. Оценка влияния на бумагу трех различных методов отбелки хлорамином. — Причины разрушения памятников письменности и печати. Л., 1967, 98–114; Правилова, T. А., Т. В. Иструбцина. Отбелка бумажных документов хлоритом натрия. — Вопросы консервации и реставрации бумаги и пергамина. Л., 1962, 5–26.

89. Barrow, W. J. Permanence Durability of the Book. Research Laboratory. Richmond, V, 1963, 13–14.

90. Santucci, L. Resistenza i stabilita della carta. Trattamento analitico dei resultati perecedenti. — Bollettino dell’Instituto di Patologia del Libro. Roma, 1961, 20–158.

91. Козлов, М. П. Хлориты и их применение. — Текстильная промышленность, № 4, 1945, 25–29; Козлов, М. П., Г. А. Филипова. Изучение свойства растворов гипохлориты. — Текстильная промышленность, № 7–8, 1955, 13–15; Козлов, М. П., Г. А. Филипова. Беление хлопчато бумажных тканей хлоритом натрия. — Текстильная промышленность, № 9, 1945, с. 16.

92. Реставраторам и хранителям библиотечных фондов. М., 1981, 58–59.

93. Стеблевский, В. И., Л. И. Барышев, Т. А. Доманская, T. М. Прохорова. Некоторые физико-химические методы очистки бумаг от различных загрязнении. М., 1980, 121–122.

94. Консервация и реставрация книг. Методическое пособие. М., 1980, 70–71.

95. Перлштейн. Об очистке документов пятен. — Вопросы консервации и реставрации бумаг и пергамина. М., 1967, 121–124.

96. Коwаlik, R., J. Sadurska, Е. Czerwinska. Microbiological Deterioration of Old Books and Manuscripts. — Bollettino del’Instituto di Patologia dell Libro «Alfonso Gallo». Roma, 1962, 97–116.

97. Беленькая, Н. Г., В. Ф. Горгенина, Е. Н. Кузнецова. Применение метилцеллюлозы для реставрации архивных материалов. — В: Старение бумаги. М. — Л., 1965, 94–112.

98. Загуляева, З. А. Биостойкость некоторых видов метилцеллюлозы, перспективных для применения в реставрационной практике. — В: Старение бумаги. М. — Л., 1965, 112–117.

99. Яброва, Р. Р. Обработка бумаги некоторыми веществами из класс полиакрилов смол. — В: Сборник материалов на сохранности книжных фондов, № 3. М., 1958, 31–41.

100. Скрживанек, Л. Сборник докладов прочитанных на семинаре консерваторов и реставраторов в Отроковице. Прага, 1974, 1–25; Salz, К., L. Skrivanek. Popis vynalezu k autorskemu osvegceni 14.99.54. Praha, 1973.

101. Березин, Б. И. Материалознание. С., 1976, 238–255; Кизбер, С. А. Клей на синтетической основе для полиграфического промышленности. М., 1971, с. 132; Луговец, В. А. Клей в переплетном производстве. М., 1960, 1–150; Ребиндер, П. А. Поверхностно-активные вещества. М., 1961, 1–140; Березин, Б. И. Химия для полиграфистов. М., 1970, 1–166; Березин, Б. И. Полиграфические материалы. М., 1969, 45–90.

102. БДС 13696–76, БДС 13692–76, БДС 13693–76, БДС 13694–76, БДС 14098–77, БДС 2314–60 и др.

103. Гигиена и реставрация библиотечных фондов. Практическое пособие. М., 1985, 69–70; Яброва, P. Р. Применение карбоксиметилцеллюлозы для укрепления бумаги, закрепления текста и в качестве клея при реставрации книг. — В: Сборник материалов по сохранности книжных фондов, № 4, М., 1961, 4–42; Яброва, P. Р. Инструкция по применение натриевой соли карбоксиметилцеллюлозы в качестве клея для укрепления бумаги и закрепления текста. М., 1961, 43–46.

104. Беленькая, Н. Г., В. Ф. Горшенина, Е. Н. Кузнецова. Применение метилцеллюлозы для реставрации архивных и библиотечных материалов. — Старение бумаги. М. — Л., 1965, 94–112; Загуляева, З. А. Биостойкость некоторых видов метилцеллюлозы, перспективных для применения в реставрационной практике. — Старение бумаги. М. — Л., 1965, 112–117.

105. Нюкша, Ю. П. Обзор способов реставрации архивных и библиотечных материалов на бумажной основе. — В: Реставрация библиотечных материалов. Л., 1958, 5–22; Нюкша, Ю. П. Современные способы реставрации книг и рукописей. — Библиотекарь, 1958, № 12, 64–66; Нюкша, Ю. П. Техника в консервации и реставрации библиотечных фондов. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1967, № 2, 5–78; Нюкша, Ю. П. Технологические процессы реставрации на основе биологически активных веществ. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1967, с. 48.

106. Фляте, Д. М., Б. П. Ирыхов, М. Г. Бланк. Исследование старения бумаги разрушающими и неразрушающими методами. — Бумажная промышленность. M. — Л., 1973, № 5, 5–6; Иванов, С. Н. Сила сцепления волокон в бумаге. — Бумажная промышленность, M. — Л, 1948, № 3, 8–17; Нюкша, Ю. П. Реставрации книг и документов при помощи бумажной массы. — В: Дезинфекция и реставрация библиотечных материалов. Л., 1959, 47–56; Бланк, М. Г. Поливинилспиртовые волокна как связующие при реставрации бумаги. — В: Теория и практика сохранение книг в библиотеке. Л., 1974, № 4, 87–106.

107. Barrow, W. J. Procedures and Equipment used in the Barrow method of restoring manuscripts and documents. Richmond (Virdginia), 1954, 14 p.; Вarrоw, W. J., R. C. Sporuell. Permanence in Book Papers. — Science, Richmond, 1959, vol. 129, No 3356, 1075–1084; Dadiс, V., T. Ribkin. Techniques of delamination polyethylens laminates. — Restaurator, Copenhagen, 1970, vol. 1, No 3, 141–148; Kathpalin, Y. P. Hand lamination with cellulose acetate. UNESCO. Paris, 1958, vol. 21, No 3, 271–277; Белeнькая, H. Г., T. H. Стрельцов. Реставрация и консервация книг и документов термопластичными пленками. — В: Новые методы реставрации и консервации документов и книг. M. — Л., 1960, 68–82; Беленькая, Н. Г., В. А. Смирнова, T. Н. Стрельцова. Некоторые свойства ламинированной бумаги. — В: Старение бумаги. M. — Л., 1965, 33–67; Гальбрайх, Э. Г., Ю. П. Нюкша, В. И. Соколова. Особенности бумаги реставрированной синтетическими полимерами. — В: О сохранении бумаги произведении печати и рукописей. Л., 1963, 42–60; Герасимова, П. Г., E. П. Мельникова, Е. С. Чернина, Е. М. Шепилова. К вопросу о дублировании бумаги методом горячего прессования. — В: Долговечность документа. Л., 1981, 105–111.

108. Dadiс, V., T. Ribkin. Techniques of Delamination Polyethylene Laminates. — Restaurator, Copenhagen, 1970, vol. 1, No 3, 141–148; Чернина, Е. С. Импрегнирование библиотечных фондов. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1971, № 4, 25–46; Аким, Э. Л., Е. С. Чернина. Метод ламинирования и его развитие в Государственной публичной библиотеке им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1983, 77–97.

109. Гигиена и реставрация библиотечных фондов. М., 1983, 87–88.

I. «Индекс на избора Ф»

Ф = So t2 y(t) . d t/So t1 yo (t) . d t

където:

y(t) — функция на разрушението на обработваната хартия;

t2 — интервал от време, за което функцията се превръща в 0;

yo (t) — функция на разрушението на необработената хартия;

t1 — интервал от време, за което се превръща в 0;

d — константна величина.

II. Показателите бяха определени по БДС 147–57, БДС 3343–58 и БДС 6544.

III. Вискозитетът на лепилата се определя с вискозиметър. Когато лепилото е подвижна, лесно течаща еднородна маса, вискозитетът се определя с вискозиметъра на Хьоплер или по «метода на съчмите» — БДС 13693–76. Ако лепилото има вид на паста, неговият вискозитет се определя по метода на «разтичането». Капка от изследваното лепило с обем от 0,1 кв. см. капната с медицински шприц, се поставя между две шлифовани стъкла с диаметър 60–70 мм и дебелина 3 до 5 мм. Капката се притиска и приема цилиндрична форма. Диаметърът на този цилиндър в мм, измерван през 30 секунди от началото на изследването, служи за показател на разтичането на лепилото.

IV. За реставрационни цели по-добри лепила се получават от нишесте при клайстеризацията му с 2% разтвор на полиакриламид.

Литература

1. Алексеева, Т. В., Н. Г. Беленькая. Функциональные группы целлюлозы и их роль при старении бумаги. — Старение бумаги. М. — Л., 1965, 18–22.

2. Алексеева, Т. В. Функциональные группы целлюлозы и их роль при старении бумаги. — Причины разрушения памятников письменности и печати. Л., 1967, 33–35.

3. Андреева, К. И., Л. В. Кудаярова. Исследование свойств некоторых полимеров, перспективных для укрепления красочного слоя миниатюр на пергамене и бумаге. — Проблемы сохранности документальных материалов. Л., 1977, 82–87.

4. Андреева, К. И., Л. В. Жаркова, Е. Я. Перльштейн. О применении синтетических красителей для тонирования реставрационных бумаг. — Реставрация и хранение музейных художественных ценности, № 6, М., 1974,12–14.

5. Белая, И. К. О старении бумаги из хлопковых и льняных волокон в условиях одновременного воздействия тепла и влаги. — Старение бумаги. М. — Л., 1965, 46–56.

6. Беленькая, Н. Г. О способах реставрации и консервации книг и документов. — Новые методы реставрации и консервации книг и документов. М. — Л., 1960, 33–67.

7. Беленькая, Н. Г., Т. В. Иструбцина, Г. В. Смирнова. К вопросу о старении бумаги. — Проблема долговечности документов и бумаги. Л., 1964, 15–35.

8. Беленькая, Н. Г., И. Г. Каневская. Изменение физико-химических свойств бумаги под воздействием грибами. — Микология и филопатология. М., 1973, 507–512.

9. Беленкая, Н. Г., Т. В. Стрелцова. Реставрация и консервация книг и документов термопластичными пленками. — Новые методы реставрации и консервации документов и книг. М. — Л., 1960, 68–82.

10. Беленькая, Н. Г., Е. Н. Кузнецова. Методика применения водорастворимой метилцеллюлозы при реставрации книг и документов. — В: Причины разрушения памятников письменности и печати. Л., 1967, 114–118.

11. Беленькая, Н. Г., Т. В. Алексеева. Выцветание на бумаге чернил для авторучек и красящего слоя копировальной бумаги. — В: Проблемы сохранности документальных материалов. Л., 1977, 25–33.

12. Беленькая, Н. Г., Т. В. Алексеева. Забуферирование и нейтрализация кислотности книг и документов. — В: Проблемы сохранности документальных материалов. Л., 1977, 39–52.

13. Бланк, М. Г. Поливинил спиртовке волокна как связующие при реставрации бумаги. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1974, № 6, 87–106.

14. Бланк, М. Г., Д. М. Фляте. Прогнозирование долговечности на основе кинетической концепции прочности. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1974, 9–33.

15. Бланк, М. Г., Г. И. Гольбрайх, Ю. П. Нюкша. Старение реставрированной бумаги. — В: Старение бумаги. М. — Л., 1965, 7–67.

16. Бланк, М. Г., Ю. П. Нюкша. Опыт стабилизации бумаги с помощью углекислых солей кальция и магния. — В: О сохранении бумаги произведения печати и рукописей. Л., 1963, 61–69.

17. Бланк, М. Г. Влияние полимерных добавок на прочности свойства бумаги различной композиции. — В: Науч. труды ЛТА им. С. М. Кирова. Л., 1973, 53–60.

18. Бутов, Ю. М. К вопросу классификации и реставрации фотографических исследований, производимых при реставрации. — В: Вопросы реставрации. М., 1960, 65–123.

19. Вунштеин, М. З. Стандарт по обеспечению сохранности книжных издании. — В: Сов. архив. М., 1980, № 11, 17–19.

20. Воронина, Л. И. Применение антисептиков для защиты от микроорганизмов некоторых материалов, употребляемы при реставрации. — В: Вопросы реставрации. М., 1960, 168–173.

21. Вопросы реставрации и консервации произведений изобразительного искусства. Методическое пособие под ред. акад. Грабаря, И. Э. М., 1960, 60–122.

22. Гальбрайх, Э. И., Ю. П. Нюкша, В. И. Соколова. Особенности бумаги, реставрированной синтетическими полимерами. — В: О сохранении бумаги, произведении печати и рукописей. Л., 1963, 42–61.

23. Герасимова, Н. Г., Н. П. Липатова, И. С. Хуторщиков. Изучение влияния на бумагу отбелки перекисью водорода и хлорамином Б в водно-спиртовой средах. — В: Проблемы сохранности документальных материалов. Л., 1977, 94–99.

24. Герасимова, Н. Г., А. М. Аносова, Е. П. Голубовская. Отбелка гравюр и рисунков. — В: Сообщения ВЦНИЛКР, № 19, М., 1967, 62–91.

25. Герасимова, Н. Г. Оценка влияния на бумагу трех различных методов отбелки хлораминов. — В: Причины разрушения памятников письменности и печати. Л., 1967, 56–58.

26. Дворянина, З. П., М. В. Юсупова. О сохранности библиотечных фондов. — В: Советское библиотековедение, М., 1979, № 5, 75–85.

27. Загуляева, З. А. Защита архивных документов от биологических повреждений. — В: Советские архивы, М., 1979, № 5, 67–68.

28. Загуляева, З. А. Влияние состава среды на активность целлюлозоразрушающих микромицетов. — В: Микология и фитопатология. М., 1972, № 6, 312–316.

29. Закощников, П. А. О старении бумаги. — В: Бумажная промышленность. М., 1945, № 5, 6–10.

30. Иванов, С. Н. Технология бумаги. М., 1970, с. 696.

31. Кепель, А., М. Лифшиц. Фотореставрация текстов архивных документов. — В: Советские архивы. М., 1979, № 4, 69–71.

32. Ковачев, А. Библиопатология. С., 1942, 8–50.

33. Комаров, В. И., Д. М. Фляте. Определение жесткости бумаги при изгибе. — В: Целлюлоза, бумага и картон. М., 1971, № 30, 67–72.

34. Костикова, Е. А., Л. Е. Чернышева. Методика реставрации графических произведении. — В: Вопросы реставрации. М., 1960, 65–123.

35. Крестовская, Н. В., И. С. Соколова. Проблемы обеспечения сохранности документов Государственного архивного фонда СССР. — В: Советские архивы. М., 1981, № 3, 70–72.

36. Лепнев, Г. П., Н. Г. Герасимова, П. X. Итакина. Методы определения кислотности бумажных документов и произведений графики. — В: Сообщения ВЦНИЛКР. М., 1971, № 27, 26–37.

37. Мантуровская, Н. В. Использование некоторых соединений в качестве антисептиков для мучного клея. — В: Сохранность книжных фондов. М., 1978, 104–110.

38. Минчев, П. Н., П. С. Василев. Технология на целулозното производство. С., 1979, 535 с.

39. Минчев, П. Н., П. С. Василев. Лабораторни упражнения по целулоза. С., 1981. 207 с.

40. Марчева, Р. Д. Целлюлозная активность темноокрашенных микромицетов повредоустойчивых документов на бумажной основе. — В: Микология и фитопатология. Л., 1985, № 2, 135–138.

41. Нюкша, Ю. П. Биологические основы режима хранения. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1975, № 7, 44–59.

42. Нюкша, Ю. П. Использование бумажной массы в реставрационных работах. — В: Реставрация библиотечных материалов. Л., 1958, 41–48.

43. Нюкша, Ю. П. Реставрация книг и документов при помощи бумажной массы. — В: Дезинфекция и реставрация библиотечных материалов. Л., 1959, 47–56.

44. Нюкша, Ю. П. Защита бумаги от грибов. — В: Теория и практика сохранения книг в библиотеке. Л., 1972, № 5, 7–77.

45. Нюкша, Ю. П. Поточная линия для реставрации книг. М. — Л., 1976, 3–45.

46. Нюкша, Ю. П. К вопросу о гигиеническом состоянии воздуха книгохранилищ. — В: Опыт работы. Л., 1954, № 9, 3–15.

47. Нюкша, Ю. П. Микрофлора книг и бумаги. — В: Ботанический журнал, 41, М. — Л., 1956, 796–809.

48. Нюкша, Ю. П. Государственный стандарт на определение грибостойкости бумаги. — В: Микология и фитопатология, т. 19, № 1. М., 1985, 23–25.

49. Нюкша, Ю. П, Л. А. Коссиор. Целлюлозная проба на биостойкость. — В: Методы определения биостойкости материалов. М., 1979, 144–155.

50. Нюкша, Ю. П., Л. А. Коссиор. Изпользование ферментных препаратов для оценки грибостойкости бумаги. — В: Микология и фитопатология, т. 11, № 5. Л., 1977, 393–398.

51. Нюкша, Ю. П. Некоторые причины порчи книг. — В: Природа, Л., 1955, № 11, 94–96.

52. Нюкша, Ю. П. Защита разделителей и переплетов. — Библиотекарь, М., 1960, № 10, 50–51.

53. Нюкша, Ю. П. Сохранить на века. — Библиотекарь, М., 1963, № 12, 38–40.

54. Перльштеин, Е. Я. Изменение в процессе теплового старения средней степени полимеризации различных волокон в бумаге. — В: Вопросы долговечности документа. Л., 1973, 13–16.

55. Перльштеин, Е. Я. Методика определения вязкости растворов бумаги. — В: Причины разрушения памятников письменности и печати. Л., 1967, 2021.

56. Правилов, В. Ф. Влияние влажности бумаги на скорость темнового выцветания красителей. — В: Вопросы долговечности документа, Л., 1972, 71–76.

57. Правилов, В. Ф. Ламинация архивных документов. — В: Советские архивы. М., 1977, № 3, 51–54.

58. Правилов, В. Ф., Л. В. Куроедова. Оценка долговечности кислотных красителей для чернил. — В: Проблемы сохранности документальных материалов. Л., 1977, 34–38.

59. Причины разрушения памятников письменности и печати. (Сборник статей). Под ред. Д. М. Фляте. М. — Л., 1967. 152 с.

60. Проблема долговечности документов и бумаги. (Сборник статей). Под ред. Д. М. Фляте. Л., 1964. 127 с.

61. Проблемы сохранности документальных материалов. (Сборник статей) . Под ред. Д. М. Фляте. Л., 1977. 112 с.

62. Пръвчева, Н. За опита на германските колеги по реставрирането и консервирането на документите. — В: Архивен преглед, 1981, № 3, 66–67.

63. Ремизова, П. Лаборатория по гигиене книги. — В: Библиотекарь, М., 1948, № 12, 36–39.

64. Рожкова, Г. С., М. В. Юсупова. Сохранность библиотечных фондов на бумаге и пергамина. — В: Сов. библиотековедение. М., 1980, № 4, 90–97.

65. Садурска, И. Микробиологично разлагане на архивните материали. — В: Архивен преглед, 1978, № 4, 35–41.

66. Симова, Ел. Хигиена в архивохранилищата. — В: Архивен преглед, 1978, № 2, 48–53.

67. Сохранность книжных фондов. Сборник науч. трудов. Под ред. Г. С. Рожкова. Гос. библ. СССР им. В. И. Ленина. М., 1978. 122 с.

68. Съйкова, Г. А. Проучвания за реставрацията на повреден ранен ръкописен коран. — Изв. на Нар. библ. «Кирил и Методий», С., 1976, т. XIV, 157–179.

69. Съйкова, Г. А. Плесенните гъбички — вредители на книжните фондове в книгохранилището на Народната библиотека «Кирил и Методий». — Изв. на Нар. библ. «Кирил и Методий», С., 1981, т. XVI, 223–242.

70. Съйкова, Г. А. Насекоми вредители на книжните фондове в библиотеките. — Изв. на Нар. библ. «Кирил и Методий», С., 1983, т. XVIII, 213–237.

71. Съйкова, Г. А. Лаборатория за консервация и реставрация. — Изв. на Нар. библ. «Кирил и Методий», С., 1983, т. XVIII, 589–595.

72. Съйкова, Г. А. Избелване на хартията. — В: Реставрация и консервация на художествени ценности. С., 1982, 224–230.

73. Съйкова, Г. А. Приносът на Лабораторията за консервация и реставрация при Народната библиотека «Кирил и Методий» за опазването на българското ръкописно наследство. — Библиотекар, 1986, № 1, 22–25.

74. Съйкова, Г. А., С. Илиева. Реставрация и консервация на Боянския псалтир. — В: Изв. Държ. архиви, 41, 1981, 261–270.

75. Теофил. Записка о разных искусствах. — Сообщения ВЦНИЛКР. М., 1963, № 7, 66–184.

76. Тихонова, H. А., Н. Л. Познанская и др. Изучение фунгицидной активности некоторых производных бензоксазолина. — Микология и фитопатология. М., 1973, т. 7, № 5, 450–451.

77. Тоскина, И. Н. Действие парадихлорбензола на материалы, употребляемые в акварельной живописи. — Сообщения ВЦНИЛКР. М., 1975, № 30, 9–15.

78. Тоскина, И. Н. Насекомые, разрушающие произведения искусства и памятники архитектуры. М., 1966. 83 с.

79. Тростянская, Е. Б., Г. Н. Томашевич, Е. В. Сорокина. Клеевые составы для дублирования. — В: Вопросы реставраций. М., 1960, 173–183.

80. Фармаковский, М. В. Консервация и реставрация музейных коллекции. М., 1947, 141 с.

81. Филатов, В. В. Об укреплении миниатюр на пергаменте. — В: Памятники культуры. М. — Л., 1963, 149–154.

82. Фляте, Д. М. Свойства бумаги. М., 1970, 1–150.

83. Фляте, Д. М. Опытное изготовление бумага различной композиции для изучения переменных факторов процесса старения бумага. — В: Проблема долговечности документов и бумаги. М., 1964, 5–14.

84. Фляте, Д. М., Е. Я. Перльштеин. Вторая опытная серия образцов бумаги для изучения процесса старения. — В: Вопросы долговечности документов. М. — Л., 1973, 32–42.

85. Фляте, Д. М., Б. П. Ерыхов, М. Г. Бланк. Исследование старения бумаги разрушающими и неразрушающими методами. — Бумажная промышленность. M. — Л., 1973, № 6, 5–6.

86. Фляте, Д. М., Н. А. Афончиков. Опытное изготовление бумаги различной композиции для изучения переменных факторов процесса старения бумаги. — В: Проблема долговечности документов и бумаги. М. — Л., 1964, 5–14.

87. Шемелева, Л. И. Железно-галловые чернила и возможность их восстановления химическими средствами. — В: Сохранность книжных фондов. М., 1978, 45–52.

88. Юрьев, В. П., С. С. Позин, Г. М. Скурихина. Обменная адсорбция на целлюлозных материалах. — Материалы ЦНИИБ. М. — Л., 1948, № 37, 83–106.

89. Юрьев, В. П., Г. М. Скурихина. Обменная адсорбция на целлюлозных материалах. Влияние сорта целлюлозы на величину обменной адсорбции. — Материалы ЦНИИБ. М. — Л., 1950, № 38, 123–141.

90. Юсупова, М. В. Некоторые проблемы реставрации и консервации пергаментных рукописей и переплетов. — В: Сохранность книжных фондов. М., 1978, № 7, 7–30.

91. Юсупова, М. В., И. П. Байтулова. К вопросу устранения прозрачности пергаментов. — В: Сохранность книжных фондов. М., 1978, 26–31.

92. Юсупова, М. В. О консервации и смягчении кож книжных переплетов. — В: Сохранность книжных фондов. М., 1978, 31–45.

93. Яброва, P. Р. Как предохранить от разрушения старые книги. — Библиотекарь, М., 1957, № 7, 46–47.

94. Яброва, P. Р. Исследование бумажной основы для произведений искусства. — Сообщения ВЦНИЛКР. М., 1969, № 24, 104–124.

95. Baker, J. P., М. С. Soroka. Library Conservation in Perspective. Stroudsburg, Pa., Dowden, Hutchinson and Ross (c. 1978). XIII, 459 p.

96. The Care of Books and Documents. London. The Libr. Assoc., 1972. 23 p.

97. Conservation et reproduction des manuscrits et imprimes anciens. Citta dell Vaticano, Bibi. Apostolica Vaticana, 1976. 368 p.

98. Cunha, G. M., D. G. Cunha. Conservation of Library Materials. A Manuel and Bibliogr. on the Care, Repair and Restoration of Libr. Materials. Metuchen, N. Y., The Searacrow Press, 1971. 406 p.

99. Hauser, R. Restoration Papers. A Study of Restoration Papers Used by Amer. Print and Book Conservators. North. Andover, Mass., Busyhaus, 1977. VI. 29 p.

100. Kathpalia, Y. P. Conservation et restauration des documents d’archives. Paris, UNESCO, 1973. 250 p.

101. Wächter, О. Restaurierung und Erchaltung von Büchern, Archivalien und Graphiken. Wien-Graz-Köln, 1975. 284 p.

102. Wardi, D. B. Document Repair. London, Society of Archivists, 1971. VIII, 84 p.

103. Waters, P. Procedures for Salvage of Waterdamaged Library Materials. Washington, Library of Congress, 1975. VIII, 30 p.

104. Barrow, W. Restoration Shop. Inc. The Barrow Two-Bath Deacidification Method. — The American Archivist, 1976, No 2, 161–164.

105. Draghici, N. Investigation Concerning the Paper Behaviour for Longtime Preservation. — Stiinta si tehnica in archive, 1976, 17–31.

106. Konrad, D. Lamination mit Polyäthylen Folis. — Archivmitteilungen, 1978, No 5, с. 325.

107. Labarre, A. Problemes de conservation a la bibliotheque nationale de Paris. — Arch. et bibl. Belg., 50, 1979, No 1–3, 163–173.

108. Members of the Standing Committee of the IFLA Section on Conservation. Principles of Conservation and Restoration in Libraries. — IFLA Journal, 5, 1979, No 4, 292–300.

109. Nelson, C. Technical Notes. — The American Archivist, 1976, No 4, 461–468.

110. Poole, F. Current Lamination. Policies of the Library of Congress. — The American Archivist, 1976, No 2, 157–159.

111. Schaz, T. Physikalisch-chemische Parameter eines optimalen Archivmagazins. — Archivmitteilungen, 1978, No 5, 182–183.

112. Wilson, W., M. Mokiel, J. Gear, R. Mac Cearen. Preparation of Solutions of Magnesium Bicarbonate for Deacidification. — The American Archivist, 1978, No 1, 67–70.