Христоматия по история на стария свят

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Христо Данов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2017

Предговор

Предлаганата «Христоматия по история на стария свят» е ново (пето) допълнено и поправено издание.

В текста на настоящото издание са включени нови откъси както в раздела за древния Изток, така и в разделите, в които са поместени откъсите, документиращи историческото развитие в Гърция през микенската, класическата и елинистическата епоха. Включени бяха и някои текстове, отнасящи се до историята на древния Рим, Римската империя и до късната античност.

Изборът на новите текстове не всякога беше особено лесен и поради това, че те не биваше да надминават определен размер. При подбирането на новите текстове трябваше да се държи сметка не само за тяхното съдържание, но и за това, доколко те хвърлят нова светлина върху историята на стария свят.

Преводът на български на нововключените текстове е извършен от съставителя на христоматията от микенските, гръцките и латинските оригинали. Само преводът на избраните места от законите на хетите е направен по руски преводи, като са били сравнявани и преводите на същия документ на английски и немски език.

София, март, 1976 г.

Хр. М. Данов

Първа част: Древен изток, Гърция, Елинизъм, Тракия, Македония и Северното причерноморие

Древен изток

Марксистко-ленинската историческа наука разглежда древноизточните робовладелски общества като ранни или примитивни робовладелски общества. За разлика от древногръцкото и особено от римското робовладелско общество, които в рамките на робовладелския строй достигнали до най-високата степен на развитие, древноизточните общества не били всъщност повече от първобитни или, както някои съветски изследвачи ги наричат, полуробовладелски-полупатриархални общества. Един от най-характерните белези в развитието на тези общества е запазването на отживелиците от родовообщинния строй, на елементите на патриархални отношения. Твърде подчертано е в тази връзка продължителното упорито запазване на селската община с нейните характерни форми на едно твърде забавено развитие. Това се обяснява с обстоятелството, че основа на икономиката в най-развитите древноизточни общества било изкуственото напояване на земята. «Земеделието тук е построено главно върху изкуственото напояване, а това напояване е вече работа на общината, на областта или на централната власт.»(1) Пряка последица от това е необикновената устойчивост на общинните форми на собственост върху земята. «В азиатската (поне преобладаващата) форма не съществува собственост на отделното лице, а съществува само негово владение; действителният, истинският собственик е общината.»(2) Тясно свързано с това е и упоритото запазване на патриархалното робство, което е една от основните отличителни черти в развитието на древноизточните страни.

Една друга характерна черта за ранноробовладелските общества на древния Изток е неразчлененото единство на града и селото. При това занаятите са все още обединени със земеделието. Друга не по-малко характерна черта в развитието на древноизточните робовладелски общества е подчертаната централизираност в устройството и управлението на отделните държави. Оформянето на политическата надстройка във вид на древноизточна деспотия, начело на която стоял по правило боготвореният владетел, е резултат от необходимостта да ce сплотят усилията на отделните общини за съоръжаване на напоителната система. Върховната власт в последна сметка съществувала «във вид на едно лице... и в колективните форми на труда, които служат за възвеличаване на единството — отчасти на действителния деспот, отчасти на въображаемото племенно същество бога»(3).

Египет

Изворите, с които съвременната историческа наука разполага за географските познания на древния и специално на античния свят за Египет, са крайно оскъдни. Поради липса на древнoегипетски описания на природногеографската среда в долината на Нил принудени сме да дадем тук описанието на Нил и на периодическите прииждания и оттегляния на неговите води, което се намира в труда «География» на гръцкия географски писател-енциклопедист Страбон. Страбон (за него вж. библиографични бележки във втората част на Христоматия по стара история — Рим), който живял през втората половина на I в. пр. н. е., е черпил множество ценни сведения за интересуващата ни в случая област на древния средиземноморски свят от съчиненията на големия александрийски учен Ератостен, роден през 275 г. пр. н. е. в гръцкия град Кирена в Северна Африка и работил до началото на II в. пр. н. е.

1. Описание на Нилската долина

Страбон, География, XVII, 1, 3 сл. (С. 786 сл.)

3. Това съобщава по този въпрос Ератостен. Ние обаче трябва да кажем повече, и то най-напред за Египет, за да можем да се придвижим от по-известното към по-неизвестното. И тъй Нил носи както на тази страна, тъй и на етиопците, които се намират над нея, някои общи изгоди, като напоява и двете страни по време на своите прииждания и прави обитаеми само онези техни, части, които се покриват [с вода] по време на наводненията; онези обаче от тях, които се намират на по-високо ниво от коритото на реката от двете й страни, остават ненаселени и пустинни вследствие на безводието. Но Нил не протича през цялата Етиопия и при това тук тече не само той и не по права линия, както и по недостатъчно населена земя; а в Египет тече единствен той през цялата страна и по права линия, като се започне от малкия праг над Сиена(4) и Елефантина(5), които, се намират на границата между Египет и Етиопия, чак до вливането му в морето. И действително етиопците живеят като номади и оскъдно поради неплодородието на страната, необикновената горещина на въздуха и голямата си. отдалеченост от нас. За разлика от етиопците на египтяните още от самото начало всичко било отредено по съвсем различен начин, тъй като те от памтивека водят държавен и културен живот; при това те се установили на познати места, тъй че и техните порядки ни са известни. Египтяните дори са се прославили, защото, както се смята, използуват по един достоен начин благоденствието на страната си вследствие на това, че са я разпределили добре и полагат грижи за нея. След като си избрали цар, те разделили народа на три категории, като едните от тях се нарекли воини, другите земеделци, а третите жреци; последните трябвало да се грижат за свещените неща, а първите две категории били длъжни да уреждат човешките дела. От тях едните се занимавали с военните, а другите с мирновременните работи, а именно със земеделие и занаяти, от които произлизали и данъчните постъпления за фараоните. Жреците пък се занимавали с философия и астрономия и били събеседници на фараоните. Отначало страната се деляла на номи(6), при което Тиваида(7) имала десет номи; десет номи имала и областта в Делтата, а шестнадесет номи — областта, разположена по средата между тях; някои твърдят, че имало толкова номи, колкото двора имало в Лабиринта(8), а тези последните били [не] по-малко от тридесет [и шест]. Номите от своя страна имали и други подразделения, тъй като повечето от тях се делели на топархии, които на свой ред се делели на по-малки подразделения; а най-малките им части били отделните ниви. Това точно, отиващо до подробности деление било необходимо поради постоянното объркване на границите, което причинява Нил при наводненията, като ту намалява, ту увеличава отделните парцели, ту пък изменя техните форми и унищожава различните знаци, по които хората могат да различават чуждото от своето. Поради това се налагали нови и нови измервания. Казват, че оттук възникнала и геометрията, също тъй, както у финикийците възникнали смятането и аритметиката вследствие на търговията. Както цялото население и народните маси във всеки ном, тъй и цялата страна била разделена на три равни части. Работите, които възникват във връзка с реката, са толкова разнообразни, колкото е и необходимо да се побеждава природата чрез непрестанен труд. Страната ражда поради самата си природа много плодове, а вследствие на напояването тя дава още повече. Разбира се, че по-голямото издигане на водите напоява и повече земя, но понякога усърдието наваксвало и онова, което отказвала природата, тъй щото и при по-слабо издигане на нивото на водата благодарение на каналите и бентовете се напоявала толкова земя, колкото и при по-голямото й издигане.

4. От границата на Етиопия Нил тече по права линия на север до т. нар. местност Делта. След това той, като се разделя от главното течение, според думите на Платон(9), превръща тази местност в нещо подобно на върха на триъгълник. Бедрата на триъгълника образуват разделящите се в две посоки ръкави, които се вливат в морето, а именно отдясно в посока на Пелузий(10), а от лява страна — към Каноб(11) и към съседния град, наречен Хераклей. За основа пък на триъгълника служи бреговата линия между Пелузий и Хераклей. По този начин от морето и от двата ръкава на реката се образува един остров, който се нарича Делта поради формата си, напомняща тази буква. А местността на върха се нарича тъй, защото образува началото на споменатата фигура, пък и намиращото се там село се нарича също Делта. И тъй това са двете устия на Нил, от които едното се нарича Пелузийcко, а другото — Канобско или Хераклейско. Между тях се намират пет други устия, които заслужават да бъдат споменати, но освен тях има и други по-малки, защото многобройните канали, които излизат от споменатите по-горе части и се разделят по целия остров, образуват от своя страна множество речни корита и острови и по този начин цялата Делта може да бъде кръстосана с кораб, защото по нея са прокарани многобройни канали, плаването по които се извършва с такава леснота, че някои си служели с ладии, направени от глина. И тъй целият остров има периметър около три хиляди стадия и се нарича заедно с разположените отсреща брегове на Нилската делта «Долна земя»; по време на разливането на Нил тя с изключение на селищата се покрива изцяло и се превръща в море. Селищата се строят върху естествените хълмове или върху насипите, тъй че големите градове и села, гледани отдалеч, имат вид на острови. Водата се задържа на едно високо равнище повече от четиридесет дни, след което започва да спада по малко. Същото нещо става и при издигането [на водното равнище]. В шестдесет дни равнината се оголва окончателно и изсъхва. Колкото по-бързо стане изпаряването, толкова по-бързо се извършва изораването и засяването, а най-скоро става това там, където е по-горещо. По същия начин се напоява земята над Делтата; освен това реката по протежение на около четири хиляди стадия тече в права посока по едно и също корито освен там, където тя се натъква по пътя си на някакъв остров (най-забележителен от островите по течението на Нил е онзи, който обкръжава Хераклейския ном), или пък ако някъде течението на реката се отклонява от канал в някое по-голямо езеро или област, която то може да напои. Такъв е например случаят [с канала], който напоява Арсинойския ном и Меридовото езеро(12), и [с каналите], които cе изливат в Мареотидското езеро(13). Казано накратко, напоява се само разположената от двете страни на Нил част от Египет, като се започне от границата на Етиопия и се стигне до върха на Делтата, при което непрекъснатата площ само на обитаемата земя достига една широчина от триста стадия(14). По този начин, като се оставят настрана значителните отклонения, реката наподобява на развит и опънат пояс. Но въпросната форма на речната долина, за която говоря в случая, и изобщо формата на цялата страна се придава от планините, които се спускат от двете й страни, и то, като се започне от околностите на Сиена и се стигне чак до Египетското море(15). Колкото тези планини се простират и се отдалечават една от друга, толкова и реката се стеснява или пък се разширява и придава различни форми на обитаемата площ. А земята отвъд планините е предимно необитаема.

5. Древните писатели предимно въз основа на догадки, а по-късните автори въз основа на лични впечатления и наблюдения твърдели, че Нил се напълва и прелива от летните дъждове, които падат в Горна Етиопия и особено в крайните планини, и че заедно със спирането на дъждовете се прекратява малко по малко и наводнението. Това е особено ясно за онези, които се движат с кораби по Арабския залив чак до «земята, в която расте канелата»(16), и за онези, които биват изпращани на лов за слонове.

2. Из школските поучения на древните египтяни(17)

Преводът е направен от Хрестоматия по истории древнего Востока, стр. 55 cл. (под ред. на акад. В. В. Струве и Д. Г. Редера), М., 1965 г., и от Ad. Erman, Die Literatur der Aegypter, Leipzig, 1923, стр. 242 cл.

Начало на поученията, направени от един човек на име Ахтой, син на Дуау, за сина му Пиопи по времето, когато плавал той на юг, към столицата, за да го запише в училището по писане за децата на знатните...

И той му каза: Аз ядох бой, бой ядох аз. Обърни сърцето си към книгите. Аз гледах към свободния от принудителна работа; гледай, няма нищо по-възвишено от книгата...

Ти там ще намериш едно такова изречение, което гласи: «Ако писарят има някаква длъжност в столицата, то той не ще бедствува там...».

О, ако аз бих могъл да те накарам да обикнеш книгите повече от майка си, ако бих могъл да ти покажа тяхната прелест...

Тази длъжност е по-хубава от всички други длъжности... Нему [на писаря] отдават почит още когато е дете. Изпращат го да изпълни поръчения и той не се връща след това, за да надене, работната престилка.

Аз не съм виждал скулптор да стане пратеник или пък, казанджия да изпълнява същата длъжност, но аз съм виждал казанджията да работи при горещината на своята пещ. Пръстите на ръцете му бяха като крокодилска кожа, а самият той миришеше по-лошо от рибен хайвер.

Всеки занаятчия, който работи с длето, се изморява повече от земеделеца. Неговата нива е дървото, а негов инструмент — металът. През нощта, когато той е свободен, той работи повече, отколкото са в състояние да изработят неговите ръце. Той пали светлина и нощно време, за да работи.

Каменоделецът търси работа върху всеки твърд камък, а когато, привърши работата, ръцете му са капнали и той е изтощен. И тъй той седи до мръкване, а коленете и гърбът му са превити.

Бръснарят бръсне до мръкване... Той скита от улица на улица, за да намери някого, когото да обръсне. Той напряга ръцете си, за да напълни стомаха си подобно на пчелите, които поглъщат своя труд.

Ще ти разкажа още за строителя на стените. Той боледува постоянно, защото е изложен на ветровете. Строи той с цената на усилен труд, привързан към лотосите(18), а дрехите му са същински дрипи... Той се мие само веднъж...

Дрехите на земеделеца са «вечни». Гласът му е висок като на птицата «абу»... Той се изморява... и когато е спокоен, е тъй, както някой човек е спокоен, когато се намира в лапите на лъва. Той боледува постоянно... и едва завърнал се у дома си, трябва да излиза отново.

Тъкачът се намира у дома си, но и неговото положение е по-лошо от положението на жената. Нозете му се намират на корема и той не диша въздух. Ако през деня не изработи достатъчно тъкан, той е вързан на едно място подобно на цветето лотос в блатото. И той дава хляб на вратаря, за да не зърне дневна светлина...

Когато куриерът потегли за чужбина, той завещава своето имущество на децата си от страх пред лъвовете и азиатците. И в случай че се завърне обратно в Египет, едва стигнал до градината и едва стигнал вечерта до къщата си, ето че трябва отново да тръгне на път...

Пръстите на бояджията миришат тъй лошо, както мирише развалената риба..., а ръката му не знае почивка.

Сандалджията е особено зле и той боледува непрекъснато. Той е тъй спокоен, както е спокоен онзи човек, който се намира сред вмирисана риба. Той постоянно е настръхнал.

Перачът простира прането на брега редом с крокодилите... Това занятие е неспокойно за тебе... Твърде често му казват: «Ако закъснееш с донасянето на прането, ще ти бъдат избити зъбите...».

Ще ти разкажа още и за риболовеца, тъй като той е най-зле от всички други длъжности. Погледни само! Нима той не работи на реката, като си сменя мястото с крокодилите...

Виж, не съществува длъжност, която да няма началник, освен длъжността на писаря, тъй като той самият си е началник.

Ако някой е грамотен, в такъв случай му казват: «Блазе ти». Не тъй обаче стои работата със занаятите, които ти посочих... На писаря обаче не казват: «Поработи за този човек...».

Гледай, аз върша всичко това, плавайки на юг към столицата. Гледай, аз правя това от любов към тебе. Денят, прекаран от тебе в училището, е полезен, а работата в него е вечна, както са вечни планините.

Гледай, аз върша това, плавайки на юг към столицата. Гледай, няма писар, който да не се храни от вещите в дома на царя. Ето този път аз соча на тебе и на децата на твоите деца.

3. Строежът на пирамидите

Херодот(19), История, II, 124–125

124. Разказва се, че преди царуването на фараона Рампсинит(20) в Египет имало закони, които били меки във всяко отношение, и че Египет цъфтял в изобилие и благосъстояние. Кoгато обаче в Египет се възцарил Хеопс(21), той подложил страната на всевъзможни бедствия. Тъй той най-напред затворил всички светилища и забранил, да се извършват жертвоприношения, а след това заповядал на всички египтяни да работят за него. На едни от тях, както се разказва, било заповядано да пренесат камъни от каменоломните в Арабските планини чак до Нил, а след като камъните били пренесени на кораби, той наредил на други да ги поемат и ги извлекат чак до върха на онзи хребет, който се наричал Либийски. И тъй всеки един работел непрекъснато по три месеца на смени, всяка една от които била от по 100 000 души. Изминали се по този начин 10 години, през което време народът се съсипвал да прокарва път, по който влачели споменатите камъни. Тази работа, както ми се струва, била малко по-лека от построяването на пирамидата, тъй като този път бил на дължина пет стадия(22), а на широчина — 10 оргия(23). Височината пък на този път там, където той въобще е по-висок от обикновеното ниво, била осем стадия. При това той бил построен от издялан камък, който бил изгладен и изваян, във формата на живи същества. И тъй за прокарването и съоръжаването на този път и за построяването на подземните помещения в онзи хълм, на който се издигат пирамидите, били нужни 10 години. Подземните помещения Хеопс превърнал в своя гробница на острова, като прокарал канал от Нил. За съоръжаването пък на самата пирамида били необходими, както се разказва, двадесет години. Всяка страна на пирамидата има 8 плетра(24) на дължина. При това тя самата е четириъгълна и има същите размери и на височина. Изградена е от изгладени камъни, които прилягат идеално един към друг. Нито един обаче от тези камъни не е по-малък от 30 стъпки.

125. Що се касае до самата пирамида, то тя е построена по следния начин. Иззидана е от каменни блокове, подредени във вид на стъпала, които някои наричат зъбци, а други — олтарчета. Когато иззидали пирамидата в този вид, започнали да издигат останалите камъни с помощта на специални машини (к. м . — Хр. Д.), които били направени от парчета дърво. Най-напред издигали камъка от земята на първия ред стъпала, а когато той прилягал на своето място, слагали го на втора машина, намираща се на първия ред стъпала. Оттам издигали камъка на втория ред стъпала с помощта на друга машина, тъй като имало толкова машини, колкото бил и броят на стъпалата, или пък имало една и съща машина, която се пренасяла лесно от един ред на друг, когато искали да вдигнат и преместят камъка. И тъй ние описахме двата начина за извличане на камъните нагоре по стъпалата на пирамидата точно така, както това се разказва. Най-напред се изработвала най-горната част на пирамидата, след това се довършвали нейните носещи части, а последни се правели нейните надземни и най-ниски части, които са положени на земята. В един надпис, издълбан с египетски букви на пирамидата, е указано колко разноски са направени за доставката на ряпа, кромид лук и чесън за работниците-зидари на пирамидата и, както си спомням добре, преводачът, който четеше този надпис, ми каза, че били изразходвани 1600 таланта сребро(25). Ако това е действително така, колко ли пък е било изразходвано за желязото, с което се работело, както и за храната на работниците и тяхното облекло? Докато посоченото по-горе време било потребно за извършването на тези работи, то, както ми се струва, за да разчупят камъните, да ги превозят, както и да съоръжат подземните изкопи, отивало също немалко време.

4. Поученията на Ипувер (Ипусер)

Откъсите, които са оцелели до днес върху един папирус, съхраняващ се в Лайден (Холандия), предават твърде живо картината на крупния социален преврат, който бил извършен в Египет към края на Средното царство (приблизително 1750 г. пр. н. е.). Мнозина буржоазни учени на Запад тълкуват неправилно този документ, разглеждайки го като произведение на древноегипетския месианизъм, с други думи, те смятат, че в текста се съдържат предсказания за настъпването на едно второ пришествие. Голяма е заслугата на видния съветски изтоковед акад. В. В. Струве, който още в 1917 г., проучвайки този документ, е дошъл до правилното заключение, чe Лайденският папирус отразява един голям социален преврат, който настъпил в Египет към края на т. нар. Средно царство. Авторът на въпросното поучение, който стои на ясно подчертани класови робовладелски позиции, не скрива своя ужас от настъпилия преврат и своята ненавист спрямо неговите извършители — селските бедняци-общинници, бедните в града и многочислените вече роби. Документът има стихотворни и прозаични части, като стихотворните започват с рефрените «наистина» и «гледайте».

Българският превод е направен от превода на акад. H. В. Струве, в Хрестоматия по истории древнего Востока, под ред. акад. В. В. Cтpувe и Д. Г. Редера, М., 1963, стр. 63. сл.

Описание на бедствията в страната

I

IV. Hаистина: азиатците станаха всички подобни на египтяни, а египтяните (1) [станаха] подобни на чужденци, изхвърлени на пътя. Hаистина: косата на всички окапа. Не се различава синът на мъж от такъв, който няма баща. Наистина: [страдат] (2) поради шума. Не спира шумът през годините на шума. Няма край на шума. Наистина: големи и малки [казват]: «Аз искам да съм умрял». Малките деца (3) казват: «О, да не ми беше давал той [т. е. бащата] живот». Наистина: децата на знатните се блъскат до смърт о стените. Любимите деца са хвърлени на височините (4). Хнум скърби поради своето безсилие. Наистина: онези, които лежаха на мястото за балсамиране, са хвърлени на височините. Тайните на балсамировачите са разкрити. Наистина: (6) цялата Делта, тя [вече] не е защитена. Онова, което е скъпо за страната на Севера, се намира на пътищата [отворени] за удар. Какво (7) да правим, за да няма достъп навсякъде? Нека кажат: «Дръж се далеч от мястото на тайните!». [Защото] виж! То е в ръцете на непознаващите го, като че ли те го (8) познават. Варварите(26) станаха изкусни в работите по Делтата.

Наистина: заможни хора са поставени да работят при ръчните мелници. Онези, които бяха облечени (9) в тънко платно, биват пребивани с тояги. Онези(27), които не бяха виждали [светлината на] деня, излизат безпрепятствено. Онези, които лежаха на леглата на мъжете си, нека спят на шлепове... Ако кажат те: «Тежко ми е на шлепа с миро» (11), то нека ги натоварят в съдове, пълни с... Нека изпитат носилките. Колкото до слугите, [та нали] те са болни! [А] това е добро лекарство за тях (12), [когато] заради тях страдат благородни жени подобно на робини. Онова, което пеят певиците в палатите (13) на богиня Мерт(28), то е скръб, повест [за мъките] над воденичния камък. Наистина: всички робини започнаха да владеят устата си. Ако говорят (14) техните господарки, то се понася тежко от робините.

VI. Наистина: зърното загива по всички пътища. Хората са лишени от дрехи, мазила и масло. Всички (4) казват: «Нямаме нищо». Хамбарът е разрушен. Неговият страж е повален на земята. Това е нещастие за сърцето ми. Аз съм потиснат (5) съвсем. О, ако можех да направя [да се чуе] моят глас в тоя час, за да ме спаси той от нещастието, в което се намирам. Наистина: прекрасна е съдебната палата. Разграбени (6) са актовете, хранилищата на нейните тайни са лишени от съдържанието [си]. Наистина: магическите формули станаха общоизвестни. Заклинанията «шем»(29) и заклинанията «сехен»(30) станаха опасни, защото се запомнят [сега от всички] хора. Hаистина: разтворени са архивите. Разграбени са техните данъчни декларации. Робите станаха притежатели (8) на роби(31). Наистина: [Чиновниците] са убити. Взети са документите им. О, колко ми е тежко поради бедствията на това време. Наистина: (9) писарите по отчитането на реколтата, списъците им са унищожени. Зърното на Египет стана общо достояние. Наистина: свитъците на законите (10) на съдебната палата са изхвърлени, по тях ходят по кръстопътищата. Бедните хора, чупят печатите им из (11) улиците. Наистина: бедните хора стигнаха до положението на Енеада, [защото] онова водене на делата от дома на Тридесетте(32) загуби своята затвореност (12). Наистина: великата съдебна палата стана [място] за излизане и влизане в нея. Бедните хора излизат и влизат във великите дворци(33). Наистина: децата на велможите са изгонени на улицата. Знаещият човек ще твърди това, а глупецът ще отрича, [защото] на невежия ще се струва прекрасно [всичко което става] пред него.

II

VII. (1). Гледайте: огънят се издигна високо; пламъкът му изхожда от враговете на страната. Гледайте: станаха неща, които никога [като че ли] не биха могли да станат. (2). Царят е заловен от бедните хора. Гледайте: погребан като сокол, той лежи на [прости] носилки. Онова, което пирамидата скриваше, то стои сега празно [т. е. гробницата на царя]. Гледайте: пристъпено бе към лишаване (3) на страната от царска власт отстрана на малцина, непризнаващи закона. Гледайте: хората пристъпиха към бунт срещу урея, [окото на] Ра, умиротворяващ (4) двете земи. Гледайте: скритото за страната, границите на която не се знаеха, стана известно на всички. Столицата, тя е разрушена в един час. Гледайте: Египет [сам] почна (5) да полива вода. Оня, който само поливаше вода на земята, той залови силния във време на бедствието(34). Гледайте: змията (т. е. уреят) е взета от своето гнездо [т. е. от короната на царя]. Тайните (6) на царете на Долния и Горния Египет станаха известни на всички. Столицата е разтревожена от недостиг. Всички се стремят да разпалят гражданска война. Няма възможност да се (7) съпротивяваме. Страната, тя е вързана от шайки грабители. [Що се отнася] до силния човек, подлият му взема имуществото. Гледайте: червеят [гложди знатни] покойници (8); този, който не можеше да си направи саркофаг, той [сега] е притежател на гробница. Гледайте: притежателите на гробници са изхвърлени на върховете на хълмовете. Онзи, който не можеше да си направи [дори] ковчег, стана «притежател» на заупокоен имот. (9) Гледайте: това стана [сега] с хората. Онзи, който не можеше да си построи [дори] колиба, той стана [сега] притежател на къща. Гледайте: придворните са изгонени от домовете на (10) царя. Гледайте: благородните жени се намират на шеду-шлеповете. Велможите пребивават в хамбарите. Онзи, който не беше спал [дори] до стена, стана [сега] собственик на легло. Гледайте: притежателят на богатство (11) прекарва нощта [сега], страдайки от жажда. Онзи, който измолваше утайки [от питиета, сега] е собственик на кани, които излива на земята(35). Гледайте: притежателите на разкошни одеяния са [сега] в дрипи. Онзи, който никога не е тъкал (12) за себе си, [сега] е притежател на тънко платно. Гледайте: онзи, който не беше строил никога [дори] лодка за себе си, стана сега притежател на кораби. А истинският им собственик ги гледа, но те вече нему принадлежат. (18) Гледайте: онзи, който нямаше сянка [от ветрила], стана [сега] собственик на сянка. [А бившите] собственици на сянка [се разхлаждат само] при полъхване на вятъра. Гледайте: онзи, който не познаваше [дори] лирата, стана [сега] притежател на арфа. (14) Онзи, който [дори] и за себе си не пееше, той възхвалява [сега] богинята Мерт. Гледайте: собствениците на медни долапчета не украсяват вече съдовете на нито един от тях.

VIII. Гледайте: онзи, който спеше без жена (1) поради бедност, той намира [сега] благородни жени. Онзи, който не го поглеждаше, [сега] стои, уважавайки го. Гледайте: онзи, който нямаше свое имущество, стана [сега] притежател на богатство. (2) Велможите го възхваляват. Гледайте: [Ръко]водените (3) станаха собственици на роби. Онзи, който [сам] беше разсилен, праща другиго. Гледайте: онзи, който нямаше свои храни, [стана] собственик на хамбар. Снабден (4) е неговият хамбар със собствеността на друг. Гледайте: онзи, чиято коса падаше, защото нямаше свое масло, стана собственик на [цели] кани със собствено миро. (5) Гледайте: онази, която нямаше [дори] сандъче [с имущество], стана притежателка на [цял] товар. Онази, която оглеждаше лицето си във водата, [стана] притежателка на огледало. Гледайте: ... Гледайте: добър е онзи човек, който яде (6) свой хляб. Храни се от своя имот с радост на сърцето. Не се извръщай от него, [защото] е полезно за човек да яде свой хляб. Бог заповядва това на оногова, (7) който го възхвалява... Гледайте: онзи, който не [поз]наваше своя бог, той му жертвува тамяна да друг бог. Онзи, който не познаваше... [Гледайте:] (8) Благородните жени от голям род, собственици на скъпоценности, дават децата си като наложници. Гледайте: човек [знатен си вземаше] (9) благородна жена за съпруга и нейният баща го защитаваше. [А сега] онзи, който няма такъв тъст, го убива. Гледайте: децата на висшите чиновници(36) [сега] са в дри[пи, добитъкът] (10) от техните стада принадлежи на грабителите. Гледайте: месарите колят [сега] добитъка на бедняците, защото добитъкът е в ръцете на грабителите(37). Гледайте: онзи, който нищо не беше колил за себе си, коли [сега] охранени волове. Онзи, който не познаваше дори гущер(38), виж[да сега ястия] (12) всевъзможни. Гледайте: месарите колят гъски и те [гъските] биват жертвувани вместо волове на боговете. Гледайте: Робините (13) принасят жертва с веществото апех. Благородните жени... Гледайте: благородните жени бягат. Началниците (?) … (14) им са повалени от страх пред смъртта. Гледайте: началниците на страната се спасяват с бягство, те не намират [дори] милостиня (?) поради оскъдицата. Притежателите нa наг[ради бедствуват (?).] Гледайте: притежателите на легла спят на земята. Онзи, който прекарваше нощта в калта, си прави кожено легло. Гледайте: благородните жени са гладни, месарите са сити (2) от това, което са заклали [за другите]. Гледайте: всички длъжности, те не са на местата си подобно на изплашено стадо без пастирите си. Гледайте: добитъкът се разбягва. Няма никой, който да го (3) събере. Всеки го завежда у дома си, като му слага свое клеймо. Гледайте: убиват човека до брат му. Онзи го оставя, за да се спаси. Гледайте: (4) Онзи, който нямаше [дори] свой впряг [т. е. два вола], стана притежател на стадо. Онзи, който не можеше да си намери волове за оран, стана собственик на голямо количество добитък. Гледайте: онзи, който нямаше свое зърно, стана притежател на хамбари. (5) Онзи, който вземаше зърно назаем, [сега] сам го дава. Гледайте: онзи, който [дори] нямаше временни роби, стана [сега] собственик на наследствени роби. Онзи, който беше «велможа», [сега] сам изпълнява поръчения. Гледайте: на силните [т. е. на знатните] не се (6) доклад[ва по]ложението на народа. [Всичко] се приближава до гибел. Гледайте: всички занаятчии не работят. Враговете на страната откраднаха нейните занаяти. (7) Гледайте: онзи, който e събрал жетвата, той не я получава. Онзи, който не ореше [за] себе си, [той получава жетвата. Жетвата] узрява, [но] за нея не съобщава [никой]. Писарят (8) седи в канцеларията си, а ръцете му бездействуват в нея.

5. Трудови песни от Египет

Йероглифни текстове от стената на една гробница от времето на XVIII династия през XVI в. пр. н. е. Преводът е направен от руския превод на М. Э. Матье. Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950, стр. 89.

ПЕСЕНТА НА ОРАЧИТЕ

Побързай, воловарю,

смушкай воловете!

Погледни, князът стои

и ни гледа!

ПЕСЕНТА НА ВЪРШАЧИТЕ

Вършейте си, вършейте си,

о, воловце, вършейте си!

Навършейте си слама за кърма,

а зърното — за вашите господари.

Не се спирайте,

днес времето е прохладно.

ПЕСЕНТА НА ПРЕНОСВАЧИТЕ НА ЖИТО

Цял ден ли трябва ние

да мъкнем жито и лимец?

Хамбарите веч са пълни,

купчините зърно преливат

над техните стени.

Препълнени са и корабите

и зърното навън изтича,

а нас все още ни карат да мъкнем;

наистина от мед са нашите сърца!

Мeсопотамия

6. Реформите на цар Урукагина

Текстът на реформите на шумерийския (лагашкия) владетел Урукагина (около 2400 г. пр. н. е.) се е запазил върху два глинени конуса, намерени при разкопките на мястото на гр. Лагаш. Изглежда, че Урукагина дошъл на власт чрез преврат. За да разшири и укрепи основата на своята власт срещу родовата аристокрация, която била против него, Урукагина се стремял чрез своите реформи да подобри положението на селяните-общинници и да отслаби мощта на знатните. Преводът е направен от руския превод на акад. В. В. Струве в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950, стр. 139 сл.; срв. и новия превод на документа от акад. В. В. Струве, Хрестоматия по истории древнего Востока М., 1963 г., стр. 177 сл.

1. За бога Нингирсу(39), война на бога Енлил(40), Урукагина, царят на Лагаш, построи двореца Тираш и му издигна на антасура(41). Той построил дом [т. е. храм] на богинята Баба(42); построи й Бурсаг [което буквално значи «главен съд»] и дом за постоянни жертвоприношения. Построи й освен това помещение за стригане на овците, «Свещения град». За богинята Нанше(43) той прокопа канал, чиито води текат през града на Нанше, нейния любим канал. Резервоара на този канал той съедини с морето. За нея той издигна стената на град Гирсу(44).

Отдавна и още в самото начало при кораба бе поставен корабен надзирател. Към магаретата бе придаден надзирателят на пастирите. Към овцете бе придаден надзирателят на овчарите. Над риболовните мрежи бе поставен надзирателят на риболовците.

Жреците бяха длъжни да плащат данъка върху нивите пред началника на държавния хамбар. Пастирите на овцeте, които трябваше да получават вълната, бяха длъжни, когато няма вълна от бели овце, да предават на надзирателя съответното количество сребро. Получателите на данъка, началникът на заупокойните жреци, началникът на дома на тревите и началникът на пивоварната бяха длъжни да предават вместо агне съответното количество сребро. Воловете на боговете трябваше да работят на зеленчуковата градина, всичко се извършваше по желание на патеси(45). Магаретата и впрегатните волове на жреците се използуваха от патеси. Житото на жреците получаваха воините като награда. Жреците бяха длъжни да предават облеклото, преждата, бронзовите изделия, новата вълна и патиците като данък.

Жрецът, който завежда складовете, може да взема от градината на редника и дървета, и плодове.

Ако трупът на някой мъртвец се погребва в гроб, то таксата за погребението за заупокойния жрец е: 7 кани пиво, 420 хляба, 72 мери жито, една дреха, едно козле с наболи и поникнали рога и едно легло. Оплаквачът искаше 36 мери жито.

Ако мъртвецът се погребва в тръстиката на бога Енки(46), заупокойният жрец в такъв случай иска: 7 кани пиво, 420 хляба, 72 мери жито, една дреха, едно легло и едно кресло. Оплаквачът иска 38 мери жито. Занаятчиите получават дарове във вид на занаятчийски оръдия. Помощниците на заупокойния жрец получават кана.

В двореца на патеси се управляваха земите на бога Нингирсу(47), а в дома на жената на патеси се управляваха нивите на храма на богинята Баба, а в дома на децата на патеси се управляваха нивите на храма на бога Нингирсу. От северната граница на областта Нингирсу до морето(48) бяха поставени надзиратели в качеството им на съдии.

Когато воинът си изкопава на своята разположена на високо нива кладенец, то робът на пaтecи взема от него вода за нивите на патеси. Ако ли пък воинът си изкопава ров за вода, то робът на патеси взема вода оттам.

По-рано съществуваше порядъкът на [управителите на Лагаш], когато Нингирсу, мощният воин на Енлил, предаде на Урукагина царството на Лагаш и установи неговата власт сред 36 000 души. Той възстанови древните повели [на Нингирсу] и даде сила на словото, което му беше казал неговият цар Нингирсу.

От кораба той отстрани корабния надзирател. От магаретата и овцете той отстрани надзирателя на пастирите. От риболовните мрежи той отстрани надзирателя на риболовците, а от зърнените храни на жреца, които се даваха като данък, той отстрани началника на хамбара.

От изплащането на сребро, когато нямаше бяла овца или пък агне, той отстрани надзирателя(49).

От даровете, които жреците бяха длъжни да носят в двореца на патеси, той отстрани надзирателите.

В двореца на патеси, в нивите на патеси той постави отново Нингирсу за техен цар.

В сградата на женския храм, на нивите на женския храм той постави отново богинята Баба като тяхна стопанка. В дома на децата, на нивите на децата той възстанови сина на бога Нингирсу за техен цар. От северната граница на областта на Нингирсу чак до морето вече няма съдии-надзиратели(50).

Ако мъртвецът се постави в гроб, то заупокойният жрец получава за себе си три кани пиво и 140 хляба. Освен това той получава едно легло, едно козле, а оплаквачът получава 18 мери жито.

Ако мъртвецът cе погребва в тръстиката на бога Енки, то заупокойният жрец получава за себе си 4 кани пиво, 240 хляба, и 36 мери ечемик.

18 мери е дажбата на оплаквача, един особен хляб, една мяра мазнина за богинята-господарка, 420 сухара като хляб за запас, 40 прясно изпечени хляба за ядене на трапезата и 5 хляба за човека, който събира [вноските]. Най-сетне 2 големи хляба, един по-малък съд за певеца на гр. Лагаш, 406 хляба, 2 големи съда, един по-малък съд за помощниците на заупокойния жрец, 180 хляба, един голям съд пиво за жреца на гр. Нина. Робът, който поставя трупа на леглото, получава ядене към своето всекидневно възнаграждение още един хляб, 5 черни хляба, един бял хляб към своето месечно възнаграждение и 6 черни хляба като свое ежегодно възнаграждение. Началникът на онези, които копаели и приготовлявали гробовете, получава 60 хляба, един голям съд с пиво и 18 мери ечемик. Той отмени да получават кани помощниците на заупокойния жрец. Той отмени да се плаща на занаятчията за занаятчийските оръдия(51).

Жрецът, който завежда складовете, няма вече право да влиза в градината на воина и да излиза от нея.

В случай че воинът има хубаво магаре и неговият началник му каже: «Аз искам да го купя от тебе», то ако действително го купи, воинът трябва да му каже: «Заплати ми с добро сребро!». Ако обаче покупката не стане, то началникът не бива да проявява своя гняв спрямо воина.

Ако домът на някой големец се намира в непосредствено съседство с дома на някой воин и този големец му каже: «Аз искам да купя, дома от тебе», то в случай че работата дойде действително до покупка, нека воинът каже на големеца: «Заплати ми с добро сребро!». А ако покупката не стане, то големецът не бива да появява своя гняв спрямо воина.

Той [Урукагина] издаде заповеди в града и освободи гражданите на Лагаш от опасността за живота им, от измамите, кражбите на зърнени храни и на съкровища, от убийство и от взлом. Tой установи и наказания, за да не може силният да обижда сирака и вдовицата.

Урукагина установи този порядък с бога Нингирсу...

В средата на тази година той прокопа отново «Малкия канал», който протича през Гирсу за Нингирсу. Той отново даде на канала предишното му име «Бог Нингирсу, могъщият господар на Нипур»(52). Такова било името, което дал отново на канала Урукагина.

Той прочисти канала, който тече през град Нина(53). Този канал е свещен. Неговото съдържание е чисто. Нека богинята Нина му дава течаща вода.

7. Законите на вавилонския цар Хамурапи

Текстът на прочутите закони на цар Хамурапи е бил намерен издълбан на базалтов стълб, открит при разкопките на французите в Суза (Елам) през 1901 г. Сега той се съхранява в Лувърския музей — Париж. Законите на Хамурапи били съставени по негова заповед към средата на управлението му. Тяхното редактиране и издаване станало наложително вследствие на разширяването и реорганизацията на Вавилонското царство.

Макар и по-голямата част от първоначалния текст на този важен документ да е оцеляла, все пак известни пасажи от него са отчупени, тъй че законникът на Хамурапи не е дошъл до нас в пълния си вид. Ценни допълнения донесе обаче откриването на библиотеката на асирийския цар Ашурбанипал, в която бяха намелени между другото клинописи от онези части на текста на законите, които тъкмо липсваха в екземпляра, намерен в Суза.

Законите на Хамурапи се поставят обикновено в първата половина на XVIII в. пр. н. е. (1792–1750 пр. н. е.). Според някои нови изследвания те се датират в 1728–1686 г. пр. н. е.

Преводът е направен от руския превод на И. М. Волков в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950, стр. 149 сл. Руският превод от И. M. Волков е преработен напоследък от И. М. Дьяконов, срв. сега и превода в Хрестоматия по историй древнего Востока, M., 1963 г., стр. 196 сл.

Когато великият бог(54), царят на анунаките(55) и Енлил(56), владетелят на небесата и на земята, съдещ съдбините на страната, връчи на Мардук(57), първия син на Еа(58), господството [буквално eнлилството] над всички хора и го възвеличи между игигите(59), нарече Вавилон с неговото велико име, направи го най-мощен между страните на света и утвърди в него вечното царство, чиято основа е трайна също като земята и небесата, тогава аз, Хамурапи, славният, богобоязлив княз, за да се позволи да сияе справедливостта в страната, за да бъдат погубени беззаконните и злите, за да не може силният да притеснява слабия, за да изгрявам аз като Шамаш(60) над черноглавите(61) и да осветлявам страната, бях призован от Аму и Енлил за благоденствието на хората.

Аз, Хамурапи, пастирът, наименуван от Енлил, който натрупах богатство и изобилие и извърших всичко за Нипур(62), връзката между небесата и земята, славен покровител на Е Кура(63);

победоносният цар, който възстанови Ериду(64), очисти обредите на Е Абазу(65);

покровителят (?) на четирите страни на света, който възвеличи името на Вавилон, умилостиви сърцето на Мардук, своя владетел, [през всичките] си дни ходеше при Е Сагил;

синът на царствеността, който е създаден от Син(66), даде изобилие на Уру(67), смиреният богомолец, който поднася плодородие в Е. Киширгал;

законният цар, послушен на Шамаш, силен, който затвърди основата на Сипар, облече със зеленина гроба на Айя(68), издигна храм на Е Бара, подобен на жилище в небесата;

воинът, който пощади Ларса(69), обнови Е Бару за своя съюзник Шамаш;

владетелят, който дава живот на Урук(70), даде вода на изобилието на хората му, издигна Е Ану, натрупа богатството за Ану и Ищар;

закрилникът на страната, който събра разпилените хора на Исин(71), увеличи изобилието на храма Е Галмах;

повелителят на, царете, близнак на Забаба(72), който укрепи жилището на град Киш(73), заобиколи с блясък храма на Е Метеурсаг, затвърди великите обреди на Ищар, грижи се за храма на Хурсагкалама.

Крепост срещу враговете, онзи, чиито желания изпълни неговият приятел Ира(74), който укрепи град Кута(75), увеличи всичко за Меслам;

буйният телец, който избоде с рогата си враговете, любимец на Туту(76), който развесели Борсипа(77), непрекъснато се грижи за Е Зиде;

богът на царете, който познава мъдростта, разшири орната земя на Дилбат(78), напълни хамбарите за мощния Ураш(79);

владетелят, достоен за скиптъра и тиарата, с които го украси мъдрата [богиня] Мама(80), която установи границите на Киш (Опис?(81)), направи разкошни чистите ястия за Нинту(82);

несравнимо разумният, който определи пасбището и водопоите на Лагаш и Гирсу, който държи [в ръцете си] големи жертвени дарове за Е Нину;

който залови враговете, любимец на Високата(83) (Телитум), който изпълни оракулските предсказания за Халаб(84), радващ сърцето на Ищар;

светлият княз, чиято молитва познава Адад(85), който успокои сърцето на Адад-воина в град Бит Каркара (?), който докара в надлежен ред всичко в Е Угалгал;

царят, който дарува живота на Адаб(86), покровителя на храма Е Мах, владетелят на царете, непобедимият боец, оня, който подари живот на град Машкан Шабрим(87), напои с изобилие Е Мезлам;

мъдрият управник, оня, който постигна изпълнението на всеки замисъл, укри хората на Малгум(88) през време на бедствието, затвърди жилищата им в богатството, (а) навеки определи чисти жертви за Еа Дамгалнуна(89), които възвеличиха неговата царственост;

най-първият от царете, който покори ефратските селища със силата на Даган(90), неговият създател, който помилва хората на Мера(91) и Тутул(92).

славният княз, който направи светло лицето на Ищар; установи чисти ястия за Ниназу(93), помогна (?) на хората през време на бедата, утвърди стъпката им сред Вавилон благополучно;

пастирът на народа, чиито дела са приятни на Ищар, който въдвори Ищар сред широкоуличния Акад;

който позволи да блесне истината, води племената, по прав път, върна на града Ашур(94) милостивата му богиня Ламасу;

който укроти (??) пламъка (??), царят на Ниневия(95), в Е Мишмиш, който позволи да блесне името на Ищар.

Аз съм славният, покорен на великите богове потомък на Суму Лайлу(96), могъщият наследник на Син Мубалит(97), вечният царствен потомък, могъщият цар, слънцето на Вавилон, който озари със светлина страната на Шумер и на Акад, царят, който доведе до послушание четирите страни на света, любимецът на Ищар.

Когато Мардук ме прати да управлявам народа и да доставям на страната благоденствие, аз вложих истината и справедливостта в устата на страната и дадох благоденствие на народа.

От днес:

(§ 1) Ако човек, като обвини под клетва човек, хвърли върху него [подозрение в] убийство и не докаже това, обвинителят трябва да бъде убит.

(§ 2) Ако човек хвърли върху човек [подозрение в] магьосничество и не докаже това, онзи, върху когото е хвърлено подозрението, трябва да отиде към Реката и да се хвърли в Реката(98). Ако Реката го завладее, обвинилият го може да вземе неговата къща; ако Реката очисти този човек [от обвинението] и той остане здрав и читав, онзи, който е хвърлил върху него [подозрението в] магьосничество, трябва да бъде убит, а онзи, който се е хвърлил в Реката, получава къщата на обвинителя си.

(§ 3) Ако човек, след като се яви на съдебно дело със свидетелско показание за престъпление, не докаже казаните от него думи, то ако това е съдебно дело за живот, тоя човек следва да бъде убит.

(§ 4) Ако ли, пък той се е явил с лъжливо свидетелско показание по съдебно дело за храни или сребро, той трябва да понесе наказанието, определено по такова съдебно дело.

(§ 5) Ако съдията произнесе присъда, постанови решение, изготви документ с печат, а след това измени присъдата си, този съдия трябва да бъде изобличен в изменяне на присъдата и трябва да плати в 12–кратен размер иска, [предявен] по това съдебно дело, а също трябва да бъде свален в съвета(99) от съдийското си кресло и никога вече не трябва да заседава със съдиите в съда.

(§ 6) Ако човек открадне имущество на бог или на двореца, той трябва да бъде убит и онзи, който взема от ръцете му откраднатото, трябва да бъде убит.

(§ 7) Ако човек купи от ръката на син на човек или от ръката на роб на човек без свидетели и договор или вземе на съхранение сребро или злато, или роб, или робиня, или вол, или овца, или магаре, или каквото и да било, тоя човек е крадец, той трябва да бъде убит.

(§ 8) Ако човек открадне вол или овца, или магаре, или свиня, или лодка, то ако това е божие [или] ако то е дворцово, той трябва да го върне в 30–кратен размер, а ако то принадлежи на мушкенум(100), той трябва да го върне в 10–кратен размер; ако ли пък крадецът няма с какво да го върне, той трябва да бъде убит.

(§ 9) Ако човек, на когото се е загубило нещо, намери загубената си вещ в ръцете на друг човек и онзи, в чиито ръце се намери загубената вещ, каже: «Продаде ми я продавач, аз я купих пред свидетели», а стопанинът на загубената вещ каже: «Аз ще представя свидетели, познаващи моята загубена вещ», то купувачът трябва да, доведе продавача, който му е продал вещта, и свидетелите, пред които той е купил; също и стопанинът на загубената вещ трябва да представи свидетели, познаващи неговата загубена вещ. Съдиите трябва да разгледат тяхното дело, а свидетелите, пред които е дадена покупната цена, и свидетелите, познаващи загубената вещ, трябва да разкажат пред бога онова, което знаят. Ако продавачът е крадец, той трябва да бъде убит; стопанинът на загубената вещ трябва да си получи загубената вещ, купувачът трябва да вземе от къщата на продавача среброто, което е претеглил.

(§ 10) Ако купувачът не доведе продавача, който му е продал, и свидетелите, пред които е купил, а само стопанинът на загубената вещ представи свидетели, познаващи неговата загубена вещ, купувачът е крадец; той трябва да бъде убит; стопанинът на загубената вещ трябва да получи своята загубена вещ.

(§ 11) Ако стопанинът на загубената вещ не доведе свидетели, познаващи неговата загубена вещ, той е лъжец, набедява, трябва да бъде убит.

(§ 12) Ако продавачът е умрял, купувачът получава от нещата на продавача в 5–кратен размер иска [предявен] по това съдебно дело.

(§ 13) Ако свидетелите на този човек не са наблизо, съдиите му определят срок до 6–ия месец. Ако на 6–ия месец той не доведе свидетелите си, той е лъжец, трябва да понесе наказанието, [определено] по такова съдебно дело.

(§ 14) Ако човек открадне малолетен син на човек, той трябва да бъде убит.

(§ 15) Ако човек изведе вън от портата(101) роб на двореца или робиня на двореца, или роб на мушкенум, или робиня на мушкенум, той трябва да бъде убит.

(§ 16) Ако човек укрие в къщата си избягал роб, принадлежащ на двореца или на мушкенум, и не го изведе при вика на глашатая, тоя стопанин на къща трябва да бъде убит.

 (§ 17) Ако човек залови в степта избягал роб или робиня и го достави на господаря, господарят на роба трябва да му плати 2 сикли сребро.

(§ 18) Ако тоя роб не каже името на господаря си, той трябва да бъде доведен в двореца, сетне, като разследват обстоятелствата, на делото му, да бъде върнат на неговия господар.

(§ 19) Ако ли пък той задържи тоя роб в къщата си и сетне робът бъде намерен в негови ръце, този човек трябва да бъде убит.

(§ 20) Ако робът избяга от ръцете на онзи, който го е задържал, тоя човек трябва да се закълне в бога пред господаря на роба и да бъде свободен от отговорност.

(§ 21) Ако човек направи пробив в къща, той трябва да бъде убит и заровен пред този пробив.

(§ 22) Ако човек извърши грабеж и бъде заловен, той трябва да бъде убит.

(§ 23) Ако грабителят не бъде заловен, ограбеният трябва клетвено да покаже пред бога всичко, каквото му се е загубило, а общината и рабианумът(102), в чиято земя или област е станал грабежът, трябва да го обезщетят за онова, което му се е загубило.

(§ 24) Ако [при това е погубен] живот, общината и рабианумът трябва да отмерят 1 мина сребро на роднините му.

(§25) Ако в нечия къща избухне огън [и] човек, който е дошъл да го гаси, обърне погледа си към имуществото на стопанина и си вземе [нещо от] имуществото на стопанина на къщата, този човек трябва да бъде хвърлен в този огън.

(§ 26) Ако редум или байрум(103), комуто е заповядано да потегли в царски поход, не отиде или като наеме наемник, го прати за свой заместник, този редум или байрум трябва да бъде убит; наетият от него получава къщата му.

(§ 27) Ако редум или байрум бъде откаран [в плен], бидейки на царска служба, и след него нивата и градината му бъдат дадени другиму, който ще носи неговата [военна] повинност, ако онзи, като се върне, стигне до своята община, трябва да му се върне нивата и градината и той сам ще носи своята повинност.

(§ 28) Ако редум или байрум е откаран [в плен (?)], бидейки на царска служба, и неговият син може да носи повинността, трябва да му се даде нивата и градината и той ще носи повинността на баща си.

(§ 29) Ако синът му е малолетен и не може да носи повинността на баща си, трябва да се даде една трета от нивата и градината на майка му и майка му ще го отгледа.

(§ 30) Ако редум или байрум поради своята повинност напусне нивата, градината и къщата си и се намира далеч и след него друг вземе неговата нива, градина и къща и носи неговата повинност в продължение на 3 години, то ако той се върне и поиска своята нива, градина и къща, те не трябва да му се дават и онзи, който ги е взел и е носил неговата повинност, ще трябва [да я] носи.

(§ 31) Ако ли пък той отсъствува само една година и се върне, трябва да му се върне неговата нива, градина и къща и той сам ще носи повинността си.

(§ 32) Ако редум или байрум, който е откаран [в плен (?)] през време на царски поход, бъде откупен от тамкар(104) и върнат в общината си, то ако в къщата му има с какво да се откупи, той трябва сам да се откупи; ако в къщата му няма с какво да се откупи, той трябва да бъде откупен от храма на своята община, а ако храмът на неговата община няма с какво да го откупи, той трябва да бъде откупен от двореца. Неговата нива, градина и къща не трябва да се дават за откупването.

(§ 33) Ако декум или лубутум(105) получи за себе си отряд, отклонен [от военна служба] или през време на царски поход, като вземе наемник [за] заместник, изпрати него, тоя декум или лубутум трябва да бъде убит.

(§ 34) Ако декум или лубутум си присвои имуществото на редум, причини щета на редума, даде редума под наем, предаде редума в съд на по-силния или си вземе подаръка, даден на редума от царя, този декум или лубутум трябва да бъде убит.

(§ 35) Ако човек купи от редум волове или овцe, дарени на редума от царя, този губи среброто си.

(§ 36) Нивата, градината и къщата на редум, байрум или на донасящ данък [или наем за земя] не могат да бъдат дадени срещу сребро.

 (§ 37) Ако човек купи нивата, градината или къщата на редум, байрум или на донасящ данък [наем за земята], неговият документ трябва да бъде счупен и той губи среброто си, а [нивата, градината и къщата се връщат на] предишния им господaр.

(§ 38) Редумът, байрумът или донасящият данък [наем за земята], не може да приписва своята нива, градина или къща, свързани с неговата повинност, на жена си или дъщеря си, както и да ги дава срещу свой дълг.

(§ 39) От нивата, градината или къщата, които той е добил чрез покупка, той може да приписва на жена си или на дъщеря си и да, ги дава срещу свой дълг.

(§ 40). Божията жена(106), тамкарят или задълженият с друга повинност могат да дадат нивата, градината или къщата си срещу сребро. Купувачът трябва да носи повинността с купените от него нива, градина или къща.

(§ 41) Ако човек размени [срещу свои] нивата, градината и къщата на редум, байрум или донасящ данък [наем за земята (?)] и доплати, то редумът, байрумът и донасящият данък може да се върне към своята нива, градина и къща и може да приеме направеното му доплащане.

(§ 42) Ако човек, който е взел нива за обработване, не отглежда на нея храни, изобличен в това, че не е извършил на нивата работа, той е длъжен да даде на стопанина на нивата храни, както съседите му.

(§ 43) Ако той, без да обработи нивата, я остави под угар, длъжен е да даде на стопанина на нивата храни, както съседите му, а и да разоре (?), бранува (?) нивата, която е оставил за угар, за да я върне на стопанина й.

(§ 44) Ако човек вземе за три години целина за разораване, но поради леност не обработи нивата, на 4–та година той е длъжен да разоре (?), бранува (?) нивата и да я върне на стопанина й (?), а също така да му отмери 10 куру(107) храни за всеки десет ику(108).

(§ 45) Ако човек даде нивата си на земеделец срещу наем и получи наема за нивата си, [а] сетне Адад(109) наводни нивата и наводнение отнесе [жътвата], то загубата пада само върху земеделеца.

(§ 46) Ако той не получава [определен] наем [или] е дал нивата на изполица, или на една трета, земеделецът и стопанинът на нивата са длъжни да делят намиращите се на нивата храни според съотношението [на техните части (?)].

(§ 47) Ако земеделецът не получи през първата година [изгода от] труда си [и] каже: «Аз обработвам нивата за себе си, т. е. на свой риск (?)», стопанинът на нивата не трябва да се противи на това: нивата му трябва да се обработва само от тоя негов земеделец и при жътвата той ще получи храни съобразно с договора.

(§ 48) Ако човек е поел лихвен дълг, [а] Адад надводни нивата му или наводнение отнесе [жътвата му], или поради суша в нивата не пораснат жита, той може тая година да не връща храните на заемодавеца и измива(110) своя документ; също така той може и да не заплаща и лихвите за тая година.

(§ 49) Ако човек, като вземе в заем от тамкар сребро, даде на тамкаря годна за обработване житна или сусамена нива, казвайки му: «Обработи нивата, събери житото или сусама и си го вземи», ако земеделецът [тамкарят] отгледа на нивата жито или сусам, израсналото на нивата жито или сусам трябва през време на жътвата да бъде взето [само] от стопанина на нивата и той трябва да даде на тамкаря жито за среброто, което е взел от тамкаря, с лихвите върху него, както и за разходите на тамкаря по обработването.

(§ 50) Ако той върне обработена [вече] житна или сусамена нива, намиращото се на нивата жито или сусам трябва да бъде взето (само) от стопанина на нивата и той трябва да върне на тамкаря среброто с лихвите върху него.

(§ 51) Ако той няма сребро за заплащане, трябва да даде на тамкаря [жито или] сусам в размер на среброто, което е взел в заем от тамкаря, заедно с лихвите върху него съгласно с царските постановления.

(§ 52) Ако земеделецът [тамкарят] не отгледа на нивата жито или сусам, това не изменя договора му.

(§ 53) Ако човек от леност не укрепи бента на нивата си и поради това, че бентът не е бил укрепен от него, в неговия бент стане пробив и водата наводни полския участък, човекът, в чийто бент е станал пробивът, трябва да обезщети погубените от него храни.

(§ 54) Ако той не може да обезщети храните, трябва да бъде даден той и имуществото му срещу сребро и [това сребро] трябва да се подели между стопаните на полските участъци, чиито храни са отвлечени от водата.

(§ 55) Ако човек, като отвори своята вада, допусне по немарливост да бъде наводнена нивата на съседите му, той трябва да отмери храни, колкото са унищожени у съседите му.

(§ 56) Ако човек пусне водата и водата наводни подготвената за сеитба нива на съседа му, той трябва да му отмери 10 куру храни за всеки 10 ику.

(§ 57) Ако пастирът не се споразумее със стопанина на нивата за хранене на дребния добитък с трева и без [позволение] на стопанина на нивата остави дребния добитък да опасе нивата, стопанинът на нивата трябва да ожъне нивата си; пастирът, който без [позволение] на стопанина на нивата е оставил да се опасе нивата, трябва отгоре на това да даде на стопанина на нивата 20 куру храни за всеки ику.

(§ 58) Ако след като дребният добитък се вдигне от нивата [и] цялото стадо (?) бъде затворено в градските порти, пастирът пусне дребния добитък на нивата [и] остави дребния добитък да опасе нивата, пастирът е длъжен да пази нивата, която е оставил да бъде опасана [от добитъка, и] през време на жътвата да отмери на стопанина на нивата 60 куру храни за всеки 10 ику.

(§ 59) Ако човек отсече в градината на човек дърво без [позволение] на стопанина на градината, той трябва да отмери половин мина сребро.

(§ 60) Ако човек предостави на градинар нива за насаждане на градина [и] градинарят направи градина и я отглежда в продължение на 4 години, на 5–та година стопанинът на градината и градинарят делят плодовете помежду си по равно(111), стопанинът на градината трябва да избере и да вземе своята част [пръв].

(§ 61) Ако градинарят не привърши насаждането на градината в нивата и остави една част необработена, необработената част влиза в неговия дял.

(§ 62) Ако той не превърне дадената му нива в градина, то, ако това е обработена земя, градинарят е длъжен да отмери на стопанина на нивата наем, както у съседите, за годините, през които тя се е намирала в запустение, а също да извърши работата върху нивата и да я върне на стопанина на нивата.

(§ 63) Ако това е целина, той е длъжен да извърши работата на нивата и да я върне на стопанина на нивата, както и да отмери за една година 10 куру храни за всеки 10 ику.

(§ 64) Ако човек предостави на градинар градина за оплодяване [на палми](112), градинарят, докато държи градината, е длъжен да дава две трети от градинския доход на стопанина на градината, а една трета трябва да взема за себе си.

(§ 65) Ако не оплодява градината и намали дохода, градинарят [е длъжен да даде] наем, както у съседите.

(§ 66) Ако човек вземе в заем сребро от тамкар и неговият тамкар поиска от него изплащане [на дълга], а той няма с какво да плати и даде на тамкар градината си след оплодяване и каже: «Вземи всички фурми, израсли в градината, срещу твоето сребро», този тамкар не може да се съгласи на това. Стопанинът на градината трябва да вземе израсналите в градината фурми и да задоволи тамкаря със сребро, с лихвите върху него съгласно със своя документ, а останалите фурми, израснали в градината, трябва да се вземат [само] от стопанина на градината.

..........

(§71) Ако човек върне храни, сребро или друго движимо имущество, [за да плати] за свързана с повинност къща на своя съсед, която той иска да купи, той губи всичко, което е дал; къщата трябва да бъде върната на господаря й. А ако тази къща не е свързана с повинност, той може да купи и да даде срещу нея храни, сребро или [друго] движимо имущество.

..........

(§ 73) [Ако...] живеещ [в къщата] даде на стопанина на къщата пълен годишен наем, но стопанинът на къщата принуди наемателя да си отиде, преди да е изтекъл срокът, стопанинът на къщата [загдето е принудил] наемателя [да напус]не къщата му преди изтичане на срока, [губи] среброто, дадено от наемателя.

..........

(§ 96) Ако човек, който е поел дълг в храни или сребро, няма храни или сребро [за заплащане], но има [друго] движимо имущество, той може да върне на тамкаря пред свидетели, колкото е взел (?) с всичко, каквото има в ръцете си, и тамкарят не бива да [отказва], а трябва да приеме.

..........

(§ 100) [Ако там, където отиде шамалум(113), той, си докара печалба], той е длъжен да запише дохода [буквално: лихвите] на цялото сребро, колкото е получил; след това трябва да се преброят неговите дни, а той трябва да задоволи тамкаря.

(§101) Ако той не намери печалба [там], където отиде, шамалумът трябва да върне на тамкаря взетото сребро в двоен размер.

(§ 102) Ако тамкарят даде на шамалума сребро за предприятие, а шамалумът понесе загуба [там], където отиде, той е длъжен да върне на тамкаря капитала.

(§ 103) Ако из пътя неприятел му вземе всичко, каквото е носил, шамалумът е длъжен да се закълне пред бога и да бъде свободен [от отговорност].

(§ 104) Ако тамкарят даде на шамалума храни, вълна, масло или друго имущество за търговия, то шамалумът е длъжен да запише среброто и да го даде на тамкаря. Шамалумът е длъжен да получи документ с печат за среброто, което е дал на търговеца.

(§ 105) Ако шамалумът бъде немарлив, не вземе документ с печат за среброто, дадено на тамкаря, то среброто, за което не е даден документ с печат, не може да се причисли към сметката.

(§ 106) Ако шамалумът, след като е взел от тамкаря сребро, отрече пред своя тамкар, тоя тамкар е длъжен да изобличи шамалума пред бога и пред свидетели за получаване на среброто; шамалумът е длъжен да върне на тамкаря в троен размер всичко, взето от него.

(§ 107) Ако тамкарят възложи [нещо] на шамалума и шамалумът върне на своя тамкар всичко, каквото му е дал тамкарят, а тамкарят отрече пред него, че това вече му е върнато от шамалума, тоя шамалум е длъжен да изобличи тамкаря пред бога и пред свидетели; тамкарят, загдето е отричал пред своя шамалум, е длъжен да върне на шамалума в шестократен размер всичко, получено от него.

(§ 108) Ако кръчмарка не приеме храни за заплащане на сикера(114), приеме сребро по прекомерно голям топуз и намалява стойността на сикерата спрямо равностойността на храните, тази кръчмарка трябва да бъде изобличена и хвърлена във водата.

(§ 109) Ако в къщата на кръчмарка се съберат престъпници и тя не задържи тези престъпници и не ги заведе при двореца, тази кръчмарка трябва да бъде убита.

(§ 110) Ако божия жена или божия сестра(115), която не живее в гагум(116), отвори [вратата за] кръчма или влезе в кръчма за пиене на сикера, то тази [свободна] жена трябва да бъде изгорена.

(§ 111) Ако кръчмарка отпусне на кредит 60 сила пиво (?) през време на жътвата, тя трябва да получи 50 сила храни.

(§ 112) Ако човек, намирайки се на път, даде другиму сребро, злато [скъпоценни] камъни или [друго] намиращо се у него движимо имущество с поръчение да го достави като пратка, [но] тоя човек не достави онова, което е трябвало да достави там, където е трябвало да го достави, [а] вземе [за себе си], стопанинът на пратката трябва да изобличи този човек, че не е дал онова, което е трябвало да бъде пратено, и този човек трябва да върне на стопанина на пратката всичко дадено му в 5–кратен размер.

(§ 113) Ако човек има да получава от човек дълг в храни или в сребро и без [позволение от] стопанина на храните вземе храни от житницата или от хармана, този човек трябва да бъде изобличен, че е взел храни от житницата или от хармана без [позволение] от стопанина на храните, и той трябва да върне всичките взети от него храни и губи всичко, което, е дал в [заем].

(§ 114) Ако човек, без да има да взема дълг от човек в храни или сребро, вземе в залог принадлежащото нему лице, за всяко взето лице той е длъжен да заплати 1/3 мина сребро.

(§ 115) Ако човек, като има да взема дълг от човек в храни или сребро, вземе в залог принадлежащо нему лице, и взетият в залог умре от естествена смърт в дома на онзи, който го е взел в залог, то това съдебно дело не води до иск.

(§ 116) Ако взетият в залог умре в къщата на взелия го в залог от бой или лошо отнасяне, господарят на взетия в залог трябва да изобличи своя тамкар [заемодател]; ако [взетият в залог] е син на човек, трябва да бъде убит неговият син, ако той е роб на човек, той трябва да претегли една трета мина сребро и губи всичко, каквото е дал в заем.

(§ 117) Ако човек е поел дълг и даде срещу сребро или даде в дългово робство жена си, сина си или дъщеря си, те трябва да служат в къщата на техния купувач и заемодавец [само] 3 години; на 4–ата те трябва да бъдат пуснати на свобода.

(§ 118) Ако той даде в дългово робство роб или робиня [и] тамкарят [го или я] предаде по-нататък, той [или тя] не може да бъде изискан [или изискана] назад по съдебен ред.

(§ 119) Ако човек е поел дълг и даде срещу среброто своя робиня, която му е родила деца, и среброто, което е претеглил тамкарят, господарят на робинята му отмери, той може да освободи робинята си.

(§ 120) Ако човек стоварва житото си за съхранение в къщата на друг човек и житният хамбар се подложи на взлом или стопанинът на къщата, като отвори хамбара, вземе житото или напълно отрече, че житото е стоваряно в къщата му, стопанинът на житото е длъжен под клетва да посочи пред бога житото си; стопанинът на къщата е длъжен да върне на стопанина на житото взетото жито в двоен размер.

(§ 121) Ако човек стовари житото си в къщата на човек, той е длъжен да даде на годината 5 сила за всеки куру жито.

(§ 122) Ако човек даде на съхраняване своето сребро, злато или друга вещ, той е длъжен да предяви на свидетели всичко, което дава, да сключи договор и може да дава на съхраняване.

(§ 123) Ако той даде за съхраняване без свидетели и договори [там], където е дал, почнат да отричат, това съдебно дело не води към иск.

(§ 124) Ако човек даде на друг човек за съхраняване сребро, злато или друга вещ пред свидетели и другият отрече, този човек трябва да бъде изобличен и трябва да върне всичко, което е отричал, в двоен размер.

(§ 125) Ако човек даде нещо за съхраняване [и там], където е дал това нещо, поради взлом или стълба се загуби нещо от това заедно с имуществото на стопанина на къщата, който е бил немарлив и е оставил да се загуби даденото му на съхранение, трябва да възмезди стопанина на имуществото за всичко, дадено му на съхранение, в пълен размер. Стопанинът на къщата може да търси онова, което му се е загубило, и да иска [загубеното] от крадеца.

(§ 126) Ако човек, комуто нищо не се е загубило, каже: «Загуби ми се нещо», и под клетва посочи загубата си, тъй като той под клетва е посочил като своя загуба онова, което не му се е загубило, той е длъжен за своята щета да даде онова, за което е предявил иск, в двоен размер.

(§ 127) Ако човек, който е протегнал пръст(117) срещу божия сестра или жена на човек, не докаже [обвинението си], този човек трябва да бъде повален пред съдиите и да му се обръснат слепите очи(118).

(§ 128) Ако човек, който вземе съпруга, не сключи с нея договор, тази жена не е съпруга.

(§ 129) Ако съпругата на човек бъде заловена да лежи с друг мъж, те трябва да бъдат вързани и хвърлени във водата. Ако стопанинът на съпругата пощади живота, на съпругата си, то и царят ще пощади живота на своя роб(119).

(§ 130) Ако човек изнасили жена на човек, която не е познала мъж и живее в къщата на баща си, и бъде заловен в леглото й, този човек трябва да бъде убит; тази жена остава свободна [от отговорност].

(§ 131) Ако съпругата на човек бъде обвинена от мъжа си под клетва, без да е заловена да лежи с друг мъж, тя е длъжна да произнесе клетва в бога и може да се завърне у дома си.

(§ 132) Ако против жената на човек бъде протегнат пръст заради друг мъж, макар тя, да не е била заловена да лежи с другия мъж, заради съпруга си тя е длъжна да се хвърли в реката.

(§ 133) Ако човек бъде откаран в плен и в къщата му има средства за прехрана, неговата съпруга е длъжна [... и да пази] своето [имущество, а в къщата на другиго не трябва да вли]за. Ако тази жена не пази имуществото си и влезе в къщата на другиго, тази жена трябва да бъде изобличена и хвърлена във водата.

(§ 134) Ако човек бъде откаран в плен и в къщата му няма [средства] за прехрана, а съпругата му влезе в къщата на друг, тази жена не е виновна.

(§ 135) Ако човек бъде откаран в плен и в къщата му няма [средства] за прехрана и поради това жена му влезе в къщата на другиго и роди деца, [а] после нейният мъж се завърне и стигне до общината си, тая жена трябва да се върне при първия си мъж; децата следват баща си.

(§ 136) Ако човек, като напусне общината си, избяга и след това съпругата му влезе в къщата на друг, то ако този човек, след като се върне, поиска да си вземе съпругата, тъй като той е презрял общината си и е избягал, съпругата на беглеца не е длъжна да се върне при мъжа си.

(§ 137) Ако човек реши да отхвърли наложница, която му е родила деца, или божия жена, която му е дала да получи деца, то трябва да се върне на тази жена нейната зестра и да й се даде част от нивата, градината и [движимото] имущество, за да може тя да отгледа децата си. Когато тя отгледа децата, трябва да й се даде от всичко, дадено на децата, и една част, равна на дела на един наследник; тя може да бъде взета [за съпруга] от любимия й мъж.

(§ 138) Ако човек реши да отхвърли своята [първа] съпруга, която не му е родила деца, той е длъжен да й върне всичкото сребро от нейната откупна цена и да я обезщети за прикята, която тя е донесла от къщата на баща си, и може да я отхвърли.

(§ 139) Ако не е имала откупна плата, той трябва да й даде като плащане за развода 1 мина сребро.

(§ 140) Ако той е мушкенум, трябва да й даде 1/3 мина сребро.

(§ 141) Ако съпругата на човек, живеейки в къщата на мъжа си, реши да го напусне, почне да постъпва разточително, почне да разорява къщата си, да позори мъжа си, тя трябва да бъде разобличена; ако мъжът й се изкаже за изгонването й, той може да я изгони [и] не е длъжен да й даде за път нищо като разводно възнаграждение. Ако мъжът й не се изкаже за изгонването й, мъжът й може да вземе друга [съпруга]; тази жена трябва да живее в къщата на мъжа си като робиня.

(§ 142) Ако някоя жена намрази мъжа си и му каже: «Не се докосвай до мене», то делото трябва да се изследва по отношение на [възможен] порок от нейна страна. Ако тя е целомъдрена и непорочна, тази жена не е виновна, а мъжът й излиза от къщи и много я позори; тя може да си вземе прикята и да се върне в къщата на баща си.

(§143) Ако тя не е целомъдрена, излиза от къщи, разорява къщата, позори мъжа си, тая жена трябва да бъде хвърлена във водата.

(§ 144) Ако човек вземе [за съпруга] божия жена, тази жена даде на мъжа си робиня и създаде [по този начин] деца, а този човек поиска да си вземе наложница, това не бива да му се позволява, той не може да вземе наложница.

(§ 145) Ако човек вземе божия жена, тя не му даде деца [и] той поиска да си вземе наложница [и] да я въведе в къщата си; тази наложница не бива да се приравнява с жената.

(§ 146) Ако човек си вземе божия жена, тя даде на мъжа си робиня и последната роди деца, а после тази робиня почне да се приравнява към господарката си, тъй като тя е родила деца, господарката й не може да я даде за сребро; тя може да й наложи знак за робство и да я причисли към робините.

(§ 147) Ако тя не е родила деца, нейната господарка може да я даде за сребро.

(§ 148) Ако човек вземе съпруга, тя бъде сполетяна от проказа (?) [и] той поиска да си вземе друга, той може да си вземе, но не бива да изгонва съпругата, която е сполетяна от проказа; тя може да живее в къщата, която той ще построи, и той е длъжен да я издържа, докато е жива.

(§ 149) Ако тази жена не се съгласи да живее в къщата на мъжа си, той е длъжен да й върне прикята, която тя е донесла от къщата на баща си; тя може да си отиде.

(§ 150) Ако човек подари на жена си нива, градина или къща или движимо имущество и й даде документ с печат, то след смъртта на мъжа й нейните деца не могат да искат от нея нищо по съдебен ред; майката може да даде наследството на своя любим син; на брата тя не е длъжна да дава(120).

(§ 151) Ако някоя жена, живеейки в къщата на човек, задължи с договор мъжа си да не я подлагат на задържане неговите заемодавци, и го накара да й издаде документ [за това], то ако този човек е задлъжнял, преди да вземе [за съпруга] тази жена, неговите заемодавци не могат да подлагат жена му на задържане. Също ако тази жена e задлъжняла, преди да влезе в къщата на мъжа си, нейните заемодавци не могат да задържат мъжа й.

(§ 152) Ако те задлъжнеят след влизането на тази жена в къщата на човека, отговарят съвместно пред тамкаря.

(§ 153) Ако съпруга на човек позволи да умъртвят съпруга й заради друг мъж, тази жена трябва да се набие на кол.

(§ 154) Ако човек познае дъщеря си, този човек трябва да се изгони от общината.

(§ 155) Ако човек сватоса годеница на сина си, неговият син я познае, а сетне самият той да бъде заловен, лежащ в нейното лоно, той трябва да бъде вързан и хвърлен във водата.

(§ 156) Ако човек сватосва годеница на сина си и неговият син не я познае, а той самият легне в лоното й, той трябва да й претегли половин мина сребро и да й възмезди всичко, каквото е донесла от къщата на баща си; тя може да бъде взета за [съпруга] от любимия от нея мъж.

(§157) Ако човек след [смъртта] на баща си легне в прегръдките на майка си, трябва да се изгорят и двамата.

(§158) Ако човек след смъртта на баща си бъде заловен в лоното на мащехата си, която е родила деца, този човек трябва да бъде изхвърлен от имуществото на бащиния си дом.

(§ 159) Ако човек донесе брачен дар в къщата на тъста си и даде откупната плата, [но] обърне поглед към друга жена [и] каже на тъста си: «Няма да взема дъщеря ти», бащата на девойката може да вземе всичко, каквото му е донесено.

(§ 160) Ако човек донесе брачен дар в къщата на тъста си, даде откупната плата, а после бащата на девойката каже: «Няма да ти дам дъщеря си», той трябва да върне в двоен размер всичко, което му е донесено.

(§ 161) Ако човек донесе в къщата на тъста си брачен дар, даде откупна плата, [а после] неговият приятел го наклевети и тъстът каже на господаря на жената «Ти не ще вземеш дъщеря ми», той е длъжен да върне в двоен размер всичко, което му е донесено, а неговият приятел не може да се ожени за жена му.

(§ 162) Ако човек вземе съпруга, тя му роди деца, а след това [тази] жена умре [буквално: отиде при съдбата си], нейният баща не може да предявява иск за прикята и — тя принадлежи [само] на децата и.

(§ 163) Ако човек вземе съпруга, тази жена не му даде да получи деца и умре, то ако неговият тъст му върне откупната плата, донесена от този човек в къщата на тъста, нейният мъж не може да предяви иск за прикята на тази жена — прикята й принадлежи само на къщата на баща й.

(§ 164) Ако тъстът не му върне откупната плата, той е длъжен, след като спадне от прикята й цялата откупна цена, да върне нейната прикя в къщата на баща й.

(§ 165) Ако човек подари на сина си, който е приятел в неговите очи, нива, градина, къща и му даде документ с печат, а сетне бащата умре, когато братята почнат да се делят, той [любимият син] трябва да вземе подаръка, даден му от баща му, и освен това не трябва да поделят помежду си по равно имуществото в къщата на баща си.

(§ 166) Ако човек вземе съпруги за синовете, които има, [а] за най-малкия не вземе съпруга, а после бащата умре, когато братята почнат да се делят, от имуществото на бащината им къща те трябва да установят за най-младия брат, който не е взел жена, освен неговата част среброто за откупна плата и да му позволят да вземе жена.

(§ 167) Ако човек вземе съпруга и тя му роди деца, [а после] тази жена умре, след нейната [смърт] той си вземе друга жена и тя също роди деца, а после бащата умре, децата не трябва да се делят по майки, те трябва да вземат прикята на майките си и да поделят по равно имуществото в къщата на баща си.

(§ 168) Ако човек реши да изгони сина си [и] каже на съдиите: «Ще изгоня сина си», съдиите трябва да разследват неговото дело; ако синът не е извършил тежък грях, [достатъчен] за изгонването му от наследство, бащата не може да лиши сина си от наследство.

(§ 169) Ако той е извършил спрямо баща си тежък грях, [достатъчен] за изгонването му от наследството, те трябва за пръв път да му простят, ако ли пък той е извършил тежък грях за втори път, бащата може да лиши сина си от наследство.

(§ 170) Ако на човек съпругата му роди деца и неговата робиня [също] роди деца, [и] бащата приживе каже на децата си, които му е родила робинята: «мои деца», причисли ги към децата на съпругата, а после бащата умре, децата на съпругата и децата на робинята трябва да поделят помежду си имуществото на баща си по равно; наследникът, син на съпругата, при подялбата трябва да избере и вземе [своята част пръв].

(§171) А ако бащата, още докато е жив, не каже на децата, родени му от робиня: «мои деца», а след това бащата умре, децата на робинята нямат право да делят с децата на съпругата имуществото в дома на бащата. Робинята и нейните деца трябва да бъдат пуснати на свобода, а децата на съпругата нямат право да предявяват искания към децата на робинята за [превръщане в] робство. Съпругата трябва да получи своята прикя и подаръка [вдовишкия дял], който й е дал и й е завещал чрез документ нейният мъж. Тя трябва да живее в жилището на своя мъж и да се ползува от [всичко това], докато е жива. Тя няма право да [го] продава за сребро; онова, което остане след нея, принадлежи само на нейните деца.

(§172) Ако нейният мъж не й е дал подарък [вдовишки дял], то трябва да й се възстанови цялата прикя, а тя трябва да получи от имуществото на дома на своя мъж част, равна на дела на един наследник. Ако ли пък децата започнат да я притесняват с цел да я изгонят от дома на нейния мъж, то съдиите са длъжни да разгледат нейното дело и да накажат децата, [а] тази жена не е длъжна да напусне дома на своя мъж. Ако тази жена реши да го остави, тя трябва да остави подаръка [вдовишкия, дял], даден й от мъжа й, на своите деца, [а за себе си] да вземе прикята от бащиния си дом и нея може да получи обичният й мъж...

(§ 173) Ако тази жена [там], където се омъжи, роди на своя втори мъж деца, а след това умре, то прикята й трябва да поделят помежду си децата й от първия и от втория й мъж.

(§ 174) Ако тя не роди деца на втория си мъж, нейната зестра следва да получат само децата й [от първия й] съпруг.

(§ 175–176) Ако някой било дворцов роб, било пък роб на мушкeнум се ожени за дъщеря на човек [и] тя роди деца, [то] господарят на роба няма право да предявява към децата на човека иск за [обръщането] им в робство. И ако някой било дворцов роб, било пък роб на мушкенум се ожени за дъщеря на човек и тя, когато той се ожени за нея, влезе в дома на дворцовия роб или на роба на мушкенума с прикята от своя бащин дом [и] след като са заживели съвместно, те създадат дом и придобият движимо имущество, а по-късно било дворцовият роб, било робът на мушкенума умре, [то] дъщерята на човека трябва да получи своята прикя, а всичко онова, което нейният мъж и тя са придобили от момента, в който те са заживели съвместно, трябва да се раздели на две части: половината трябва да вземе господарят на роба, а другата половина — дъщерята на човека за своите деца. Ако дъщерята на човека е нямала прикя, всичко онова, което нейният мъж и самата тя са придобили от момента, в който са заживели съвместно, трябва да бъде разделено на две части: половината получава господарят на роба, а другата половина — дъщерята на човека за своите деца.

(§ 177) Ако вдовица, която има малолетни деца, реши да влезе в дома на другиго, тя няма право да влезе без [позволението] на съдиите. Когато тя влезе в дома на другиго, съдиите са длъжни да разследват делото на дома на първия й мъж, да предадат дома на първия й мъж да бъде стопанисван от втория й мъж и от тази жена и да вземат от тях необходимия за това документ. Те са длъжни да пазят дома, да възпитават малолетните деца, като нямат право да продават съдовете за сребро. Купувачът, който е купил съдовете на децата на вдовицата, загубва своето сребро, като имуществото трябва да се върне на неговите стопани.

(§ 178) Ако на божията сестра, на божията жена или на храмовата блудница, на която баща й е дал прикя и е написал съответен документ, но не запише в написания от него документ, че тя има право да продава своето наследство, където пожелае, не й предостави свободно разпореждане, а след това баща й умре, то нейните братя получават нейната нива и градина и са длъжни да й дават съобразно с нейния дял жито, масло и вълна и [по този начин] да я снабдяват с храна. Ако нейните братя не й дават съобразно с нейния дял жито, масло и вълна и [по този начин] да я снабдяват с храна, тя има право да предаде своята нива и градина на онзи земеделец, който тя намери за добре, и нейният земеделец е длъжен да я издържа. Тя може да ползува от нивата, градината и от всичко, което й е дадено от нейния баща, докато е жива, [но] не може да го продава за сребро, нито да плаща с него дълговете на другиго; нейното наследство принадлежи само на братята й.

(§ 179) Ако на божията сестра, божията жена или блудница, на която баща й е дал прикята и е написал документ с печат, той отбележи в написания от него документ, че тя може да продаде своето наследство, където пожелае, като й предостави свободно разпореждане с имуществото, а след това баща й умре, тя може да продаде своето имущество, където пожелае, а нейните братя не могат да искат [нищо] от нея.

(§ 180) Ако бащата не е дал на cвоята дъщеря, на божията жена, живееща в обител, или блудница прикята, а след това, баща й умре, тя получава от имуществото в дома на баща си частта, която е равна на дела на един наследник, и получава от нея, докато е жива. Нейното наследство (?) принадлежи само на нейните братя.

(§ 181) Ако бащата посвети [дъщеря си] на бога като божия жена, храмова блудница или храмова мома и не й даде прикя, а след това баща й умре, тя трябва да отдели от имуществото в дома на баща си една трета от своята наследствена чаcт и да се ползува от нея, докато е жива; нейното наследство принадлежи само на нейните братя.

(§ 182) Ако бащата не даде на своята дъщеря прикята, а тя е божия жена на Мардук Вавилонски, не й напише документ с печат, а след това баща й умре, тя получава при делбата с братята си от имуществото в бащиния си дом една трета от своя наследствен дял; тя не е длъжна да носи повинност; божията жена на Мардук е свободна да предаде своето наследство, където пожелае.

(§ 183) Ако бащата даде на своята дъщеря, родена от наложница, прикя, омъжи я и й даде документ с печат, а след това бащата умре, тя няма дял в имуществото в дома на своя баща.

(§ 184) Ако бащата не даде на своята дъщеря, родена от наложницата, прикя и не я омъжи, след това умре, нейните братя са длъжни да й дадат прикята съобразно с възможностите на бащата в дома и да я омъжат.

(§ 185) Ако бащата осинови малолетен на свое име и го отгледа, това осиновено дете не може да бъде искано обратно.

(§ 186) Ако човек осинови малолетен и когато последният бъде приет, той нанесе обида (?) на своя [приемен] баща или майка [или той намери своя баща или майка], това осиновено дете трябва да бъде върнато в дома на своя баща.

(§ 187) [Приемният] син на евнух (?), който служи в двореца, и синът на блудница не могат да бъдат, изискани обратно.

(§ 188) Ако един занаятчия си вземе малолетен осиновен син и го изучи на своя занаят, осиновеният син не може да бъде изискан обратно.

(§ 189) Ако той не го научи на своя занаят, този осиновен син може да се завърне обратно в дома на своя [роден] баща.

(§ 190) Ако някой човек осинови малолетен и го отгледа, но не го причисли към своите деца, този, осиновен син може да се завърне в дома на своя роден баща.

(§ 191) Ако човек отгледа осиновен малолетен син, [но] след това създаде дом, има деца и реши да изгони осиновения син, този син не бива да си отива с празни ръце; приемният баща е длъжен да му даде от своето движимо имущество 1/3 от наследствения му дял [и само тогава] той ще си отиде; от нивите, градините и къщата бащата не е длъжен да му дава нищо.

(§ 192) Ако [осиновеният] син на евнух (?) или на блудница каже на своя приемен баща или приемната си майка: «Ти не си ми баща» [или] «Ти не си ми майка», трябва да му се отреже езикът.

(§ 193) Ако [осиновеният] син на евнух (?) или на блудница узнае за дома на своя [естествен] баща и намрази своя приемен баща или приемната си майка и си отиде в дома на своя баща, трябва да му се извади окото.

(§ 194) Ако човек предаде своето дете на кърмачка и това дете умре в ръцете на кърмачката, а кърмачката без знанието на неговия баща или майка го подмени с друго дете, то тя трябва да бъде изобличена и за това, че без знанието на неговия баща или майка го е подменила с друго дете, трябва да й се отрежат гърдите.

(§ 195) Ако синът удари своя баща, трябва да му бъдат отрязани пръстите.

(§ 196) Ако някой човек повреди окото на сина на човек, трябва да бъде повредено и неговото око.

(§ 197) Ако той строши кост [на сина] на човек, трябва да бъде строшена и неговата кост.

(§ 198) Ако той повреди окото на мушкенум или строши кост на мушкенум, той трябва да претегли една мина сребро.

(§ 199) Ако повреди окото на роб на човек или строши костта нa роб на човек, той е длъжен да заплати половината от покупната му стойност.

(§ 200) Ако човек избие зъб на равен на себе си човек, трябва и нему да бъде избит зъб.

(§ 201) Ако той избие зъб на мушкенум, той трябва да претегли 2/3 мина сребро.

(§ 202) Ако човек удари плесница на някое лице, по-високо [по обществено положение], отколкото е неговото лично положение, трябва да му бъдат нанесени в събранието [публично] 60 удара с бич от говежда кожа.

(§ 203) Ако синът на човек удари плесница на равен на себе си син на човек, той трябва да претегли 1 мина сребро.

(§ 204) Ако мушкенум удари плесница на друг мушкенум, той трябва да плати 10 сикли сребро.

(§ 205) Ако някой роб удари плесница на сина на човек, трябва да му бъде отрязано ухото.

(§ 206) Ако човек по време на сбиване удари човек и му причини телесна повреда, този човек трябва да се закълне «Аз не го ударих умишлено» и да плати възнаграждението на лекаря.

(§ 207) Ако онзи човек умре от побой, този трябва да се закълне и ако потърпевшият е син на човек, трябва да претегли половин мина сребро.

(§ 208) Ако [потърпевшият] е син на мушкенум, той трябва да претегли една мина сребро.

(§ 209) Ако човек удари дъщерята на човек и причини помятане на плода, който тя носи в утробата си, той трябва да й заплати за плода 10 сикли сребро.

(§ 210) Ако тази жена умре, то и неговата дъщеря трябва да бъде убита.

(§ 211) Ако той чрез побой причини помятане на плода на дъщеря на мушкенум, той е длъжен да претегли 5 сикли сребро.

(§ 212) Ако тази жена умре, той трябва да претегли половин мина сребро.

(§ 213) Ако той удари робиня на човек и й причини помятане на плода, той трябва да претегли 2 сикли сребро.

(§ 214) Ако тази робиня умре, той трябва да претегли 1/3 мина сребро.

(§ 215) Ако лекар извърши на човек една сериозна операция с бронзов нож и излекува [този] човек или пък отстрани перде от окото (?) на човек посредством бронзов нож и му излекува окото, той трябва да получи 10 сикли сребро.

(§ 216) Ако болният е мушкенум, лекарят трябва да получи 5 сикли сребро.

(§ 217) Ако [болният] е роб на човек, господарят трябва да даде на лекаря 2 сикли сребро.

(§ 218) Ако лекар направи на човек тежка операция с бронзов нож, причини смърт на [този] човек или пък отстрани перде (?) от окото на човек с помощта на бронзов нож и повреди окото на човека, трябва да му се отрежат пръстите.

(§ 219) Ако лекар извърши тежка операция с бронзов нож на роба на мушкенум и причини смъртта му, той трябва да замести роба с роб.

(§ 220) Ако той с помощта на бронзов нож отстрани перде (?) и му повреди окото, той трябва да претегли половината от покупната му стойност.

(§ 221) Ако лекар оправи строшената кост на човек или пък му излекува болезнен оток (?), [болният] трябва да претегли на лекаря 5 сикли сребро.

(§ 222) Ако [болният] е син на мушкенум, той трябва да претегли 3 сикли сребро.

(§ 223) Ако болният е роб на човек, господарят на роба трябва да претегли 2 сикли сребро.

(§ 224) Ако лекарят на воловете или на овцете направи тежък прорез на вол и на овца и излекува [животното], стопанинът на вола или овцата е длъжен да заплати като възнаграждение 1/6 сикли сребро.

(§ 225) Ако той направи тежък прорез на вола или овцата и причини смъртта на животното, трябва да заплати на стопанина на вола или на овцата 1/4 или 1/5 от покупната цена.

(§ 226) Ако някой бръснар без [позволението на] господаря на роба обръсне (?) [или: постави] знак на роб, който не се продава (?), на този бръснар трябва да се отрежат пръстите.

(§ 227) Ако някой човек измами бръснаря [и] той обръсне (?) [или постави] знак на роб, който не се продава, такъв човек трябва да бъде убит и закопан пред вратата на къщата си, а бръснарят трябва да се закълне: «Аз обръснах [или: поставих] знак «неумишлено», и да бъде освободен [от отговорност].

(§ 228) Ако някой строител построи на човек дом и го завърши, той [стопанинът на дома] трябва да му даде подарък в размер от 2 сикли сребро за всеки cap (площ) от дома.

(§ 229) Ако някой строител построи дом на човек и при това извърши своята работа нетрайно, тъй че построената от него къща се срути и причини смъртта на стопанина на къщата, такъв строител трябва да бъде убит.

(§ 230) Ако причини смъртта на сина на стопанина на къщата, трябва да бъде убит синът на строителя.

(§ 231) Ако той причини смъртта на роба на стопанина на къщата, той трябва да върне на стопанина на къщата роб за роб.

(§ 232) Ако той унищожи имуществото на стопанина, длъжен е да възстанови всичко, което е унищожено от него; а затова пък, че е построил дома нетрайно, тъй че се е срутил, той трябва да построи срутилия се дом за своя сметка.

(§ 233) Ако строителят, като строи дом на човек, не укрепи работата си, тъй че стената се срути, той е длъжен да подпре стената на свои разноски.

(§ 234) Ако един майстор-корабостроител стъкми кораб на човек (с вместимост) от 60 куру, стопанинът на кораба трябва да му даде като възнаграждение 2 сикли сребро.

(§ 235) Ако майстор-корабостроител, който е стъкмил кораб за един човек, е извършил своята работа недобросъвестно, тъй че корабът започне да тече (?) и получи дефекти още през първата година, майсторът-корабостроител трябва да разруши този кораб, да изработи за своя сметка един траен кораб и да предаде трайния кораб на стопанина на кораба.

(§ 236) Ако някой човек даде своя кораб под наем на някой корабостроител, а този последният бъде небрежен и потопи или остави онова, което се намира на кораба, да пропадне, корабостроителят е длъжен да плати обезщетение за кораба на стопанина на кораба.

(§ 237) Ако човек наеме майстор-корабостроител и кораб и го натовари с жито, вълна, масло, фурми или друг товар, а този майстор-корабостроител бъде небрежен и потопи кораба или унищожи онова, което се намира на кораба, майсторът-корабостроител е длъжен да плати обезщетение за потопения кораб и за всичко, което е загинало.

(§ 238) Ако майсторът-корабостроител потопи кораба, но го изтегли [от водата], той е длъжен да върне в сребро половината от неговата покупна стойност.

(§ 239) Ако чо[век наеме] майстор-корабостроител, той е длъжен да му дава 6 [куру жито] всяка година.

(§ 240) Ако корабът, който плава срещу течението [т. е. движи се с платна], се сблъска с кораб, който се движи по течението, и го потопи, стопанинът на кораба, който бил потопен, е длъжен да декларира с клетва пред бога всичко онова, което е загинало на неговия кораб, а стопанинът на кораба, който се е движел срещу течението и който е потопил кораба, движещ се по течението, е длъжен да му плати обезщетение за кораба и за всичко онова, което е загинало.

(§ 241) Ако човек вземе под наем вол, той трябва да заплати една трета мина сребро.

(§ 242–243) Ако човек вземе под наем [животно] за една година, той трябва да заплати: наем за работния вол 4 куру зърнени храни, а наем за охранена крава първо качество — 3 куру зърнени храни на неговия [или на нейния] стопанин

(§ 244) Ако човек вземе под наем вол или магаре и те бъдат умъртвени от лъв в степта, щетите се носят единствено от неговия стопанин.

(§ 245) Ако човек наеме вол и му причини смърт вследствие на небрежност или побой, той трябва да върне на стопанина вол срещу вола.

(§ 246) Ако човек наеме вол и му строши крака или му пререже кръвоносен съд, намиращ се зад тила му, той трябва да върне на стопанина за вола вол.

(§ 247) Ако човек наеме вол и му повреди окото, той трябва да претегли на стопанина на вола сребро в размер на половината от покупната цена на животното.

(§ 248) Ако човек наеме вол и му отреже рог, отреже му опашката или му повреди ноздрите (?), той трябва да заплати в сребро 1/5 от покупната му стойност.

(§ 249) Ако човек наеме вол и го порази бог, тъй че той падне, онзи, който го е взел под наем, трябва да се закълне пред бога и да бъде освободен [от отговорност].

(§ 250) Ако волът, който се движи по улицата, набоде човек и причини смъртта му, това съдебно дело не води към иск.

(§ 251) Ако волът на човек е бодлив, на него [на стопанина] бъде съобщено за този порок [на вола], [а именно], че е бодлив, а стопанинът не му притъпи рогата и не спъне своя вол и този вол набоде сина на човек и му причини смърт, той трябва да заплати половин мина сребро.

(§ 252) [Ако онзи, който загине] е роб на човек, той трябва да заплати 1/3 мина сребро.

(§ 253) Ако човек наеме човек, който да стопанисва нивите му, предостави му жито, което е необходимо за стопанството, повери му добитъка и с договор го обвърже да обработва нивите, то ако този човек открадне семената или кърмата и тези неща бъдат намерени у него, трябва да му бъдат отрязани пръстите.

(§ 254) Ако той, след като си присвои зърнодобива, който е необходим за стопанството, изтощи добитъка, той е длъжен да възстанови съответното количество (?) зърно, което е получил.

(§ 255) Ако той даде добитъка на човек под наем или открадне семената и не отгледа жито на нивата, този човек трябва да бъде изобличен и той трябва да претегли по време на жътва 60 куру жито за всеки 10 ику.

(§ 256) Ако той не е в състояние да плати онова, за което отговаря, той трябва да бъде разчекнат на тази нива с помощта на добитъка.

(§ 257) Ако човек наеме орач (?), той е длъжен да му дава в годината 8 куру жито.

(§ 258) Ако човек наеме воловар, той е длъжен да му дава в годината 6 куру жито.

(§ 259) Ако човек открадне плуг от обработваема земя, той трябва да заплати на собственика на плуга 5 сикли сребро.

(§ 260) Ако той открадне плуг-сеялка (?) или брана, трябва да заплати 3 сикли сребро.

(§ 261) Ако човек наеме пастир, който да пасе едрия или дребния добитък, той трябва да му дава 8 куру жито в годината.

(§ 262) [повреден текст].

(§ 263) Ако той погуби дадения му [вол] или [овца], длъжен е да обезщети стопанина, като му върне срещу вола вол и срещу овцата [овца].

(§ 264) Ако пастирът, комуто са поверени да извежда на паша едър или дребен [добитък], получи цялата си работна заплата и [с нея] бъде задоволен, [но въпреки това] започне да намалява броят на едрия и дребния добитък или пък да намалява неговият прираст, то той е длъжен да предаде прираста, и дохода съобразно със своя договор.

(§ 265) Ако пастирът, комуто е поверен за паша едър или дребен добитък, бъде непочтен, промени клеймото и продаде добитъка за сребро, той трябва да бъде изобличен и трябва да заплати обезщетение за откраднатия от него едър и дребен добитък на стопанина в десеторен размер.

(§ 266) Ако в кошарите се появи божие прикосновение [т. е. настъпи мор] или пък лъв умъртви [някое животно], пастирът е длъжен да се очисти пред бога, а стопанинът на стадото трябва, да прости мора в кошарата.

(§ 267) Ако пастирът бъде небрежен и допусне да се появи сред добитъка в кошарата белокръвие (?), пастирът е длъжен да обезщети стопанина заради причинените му в кошарата щети от белокръвието (?) посредством едър или дребен добитък.

(§ 268) Ако човек наеме вол за вършитба, наемът за него е 20 сила жито.

(§ 269) Ако той наеме за вършитба магаре, наемът за него е 10 сила жито.

(§ 270) Ако той наеме за вършитба козле (?), наемът за него е 1 сила жито.

(§ 271) Ако човек наеме волове, кола и колар, той трябва да даде 180 сила жито на ден.

(§ 272) Ако този човек наеме само кола, той трябва да дава 40 сила жито на ден.

(§ 273) Ако човек наеме работник, той трябва да плаща от началото на годината до петия месец 6 ше сребро на ден, а от шестия месец до края на годината той трябва да плаща 5 ше сребро на ден.

(§ 274) Ако човек вземе занаятчия, то заплатата... 5 [ше сре]бро, заплата... [... ше] сребро, [заплата на камено]делеца — [... ше] сребро, [заплата ... ше] сребро, заплата на ковача [... ше] сребро, [заплата] на дърводелеца 4 ше сребро, заплата на кожаря [... ше сребро], заплата на корабостроителя [... ше сребро], [заплата] на строителя [... ше сребро] на ден той трябва да дава.

(§ 275) Ако човек наеме дъ[лъг] кораб [т. е. кораб, който се движи с въже], той е длъжен да плаща за него 3 ше cребро на ден като наем.

(§ 276) Ако човек наеме кораб, който се движи срещу течението, [кораб с платна], той е длъжен да дава за него по 2 1/2 ше сребро на ден като наем.

(§ 277) Ако човек наеме кораб [с вместимост] 60 куру, той е длъжен да дава за него 1/6 [сикла] сребро на ден като наем.

(§ 278) Ако човек купи роб или робиня и след това измине един месец, той получи епилептичен припадък, купувачът може да го върне обратно на неговия продавач и да получи обратно претегленото от него сребро.

(§ 279) Ако човек купи роб [или] робиня и срещу него бъде насочен [виндикационен, т. е. за освобождаване] иск, по иска отговаря само продавачът.

(§ 280) Ако човек купи в неприятелска страна роб или робиня на човек и когато се завърне в страната, стопанинът на роба или робинята признае своя роб или робиня, то ако този, роб или робиня са деца на страната [т. е. на Вавилония], те трябва да бъдат пуснати на свобода без [възнаграждение във вид] на сребро.

(§ 281) Ако те са деца на друга страна, купувачът е длъжен да назове пред бога претегленото от него сребро, [а] стопанинът на роба или робинята може да предаде на тамкаря претегленото от него сребро и да освободи за [себе си] своя роб или робиня.

(§ 282) Ако робът каже на своя стопанин: «Ти не си ми господар», то той е длъжен да го изобличи като свой роб, а след това господарят може да му отреже ухото.

Ето справедливите закони, утвърдени от Хамурапи, победоносния цар, който въдвори истинско благоденствие и добро управление в страната...

8. Вавилон

Херодот, 1, 178–181

Описанието на Вавилон от Херодот се намира в първата книга на Херодотовата «История» във връзка с похода на персийския владетел Кир I срещу Асирия (538 г. пр. н. е.). Тогава и Вавилон се намирал под асирийска власт.

Кир, след като подчинил всички земи на континента(121), предприел нападение срещу асирийците. Асирия има наистина и други големи и многолюдни градове, но най-прославен и могъщ след разрушаването на Ниневия(122) бил Вавилон. Този град бил устроен така. Той бил разположен всред голяма равнина. Всяка една от неговите лицеви страни била дълга по 120 стадия(123), тъй като по общата си форма той бил четириъгълник. По този начин цялостната обиколка на града възлиза на четиридесет и осем стадия(124).

Такава е големината на столичния град Вавилон, а при това той е украсен и подреден като никой от градовете, които са ни познати. Той е заобиколен преди всичко с един широк и дълбок ров, който се е пълнел с вода. След това идва една крепостна стена, която на широчина е 50 царски лакти (пехии)(125), а на височина — 200 лакти. Царският лакът превишава обикновения (гръцкия) по големина с три пръста.

Необходимо е освен това да се каже как е била употребена пръстта от рова и по какъв начин е била изработена (издигната) крепостната стена. Едновременно с изкопаването на рова пръстта, добита от изкопа, се преработвала на кирпич. Работниците извозвали по този начин от изкопа добре приготвен кирпич, който те изпичали в пещи. След това като спойка те употребявали горещ асфалт. Между всеки тридесет реда кирпич те поставяли слоеве от плет, изработен от тръстика, като иззиждали най-напред бреговете на рова, а след това и самата крепостна стена, и то по същия начин. Най-горе на стената, и то на самия неин ръб, издигнали едноетажни съоръжения — кули, които били обърнати две по две една срещу друга. Тези кули се намирали една от друга на такова разстояние, че между тях минавала колесница, запрегната с четири коня. Околовръст на самата стена имало 100 врати, изработени целите от бронз. Тези врати били снабдени със също такива бронзови горни прагове, резета и напречни диреци за затваряне. Има един друг град, който се намира на разстояние от около 8 дни път от Вавилон. Името на този град е Ис. През него тече неголяма река, която се влива в Ефрат и чието име също е Ис. Тази именно река влече голямо количество асфалтови буци. Оттук се добивал и асфалтът, необходим за постройката на крепостната стена на Вавилон.

180. И тъй Вавилон е бил укрепен с крепостна стена по изложения по-горе начин. Самият град Вавилон има два квартала. По средата си той се прорязва от река, чието име е Ефрат. Тя извира от Армения и е пълноводна, дълбока и бързотечна. Ефрат се влива в Червено море(126). Крепостната стена със своите издадени напред части образува от двете страни на реката една укрепена линия. Оттук извивките на стената [във формата на лакти] продължават, следвайки двете страни на реката, във вид на по-леко построена крепостна стена от печени кирпичи. Този град е застроен напълно с триетажни и четириетажни постройки и е прорязан, с улици, които се пресичат под прав ъгъл. Останалите [напречни] на тези улици водят по протежение на двата бряга на реката. За всяка улица, водеща покрай реката и успоредна на споменатата по-лека укрепителна преграда, има вратички, които са толкова на брой, колкото са и улиците. И тези вратички са от бронз и се отварят, предоставяйки достъп към реката. Докато тази стена, която следва по протежение на течението на реката, е главният защитен, пояс, другата вътрешна стена върви успоредно на първата, като не е много по-слаба от другата стена, но е по-тясна от нея.

По средата на всеки от двата квартала на града са издигнати: в единия — царският дворец, заобиколен от голяма и здрава ограда, а в другия — храмът на бог Баал. Този храм представлява светилище с бронзови врати, което съществува и досега. Цялата му обиколка има дължина два стадия и е с четириъгълна форма. Всред храма е построена яка кула, чиято широчина достига един стадий. Над тази кула е издигната друга кула, а над нея още една. По този начин кулите достигат осем на брой. Изкачването в тези кули става отвън околовръст, като се минава през всичките [осем] кули. Към средата на изкачването има седалище и столове за почивка. На тях сядат, за да си починат, онези, коитo се изкачват нагоре. В най-горната кула има голям храм. В него е поставено голямо и красиво застлано легло, а до него е сложена златна трапеза. В храма няма никаква статуя, нито пък някой от мъжете остава тук, за да престои през нощта, освен само една жена от местните жители(127), която бог Баал избирал измежду всичките, както разказват халдейците, които са жреци на този бог.

Хетско царство

9. Робството и някои други обществени отношения според законите на хетите (избрани места от тези закони)

Хетските закони са се запазили до наши дни в няколко копия, които по време са от т. нар. новохетски период. Преводът на избраните места от тези закони е направен по най-новите и най-точни руски преводи, които се намират в «Хрестоматия по истории древнего Востока», М., 1963 и в «Хрестоматия по истории древнего мира», Саратов, 1973 г.

(§ 1) [Ако] някой убие при свада [мъж и]ли жена, [то] той е длъжен да заплати за него обезщетение, а [именно] да даде 4 глави(128), мъже или жени, а също така [след изплащането на обезщетението] виновния го връщат в неговия дом(129).

(§ 2) [Ако] някой убие при свада [роб] или робиня [то] той е длъжен да заплати за него обезщетение, а [именно] да даде две глави, мъже или жени, a също така [след изплащането на обезщетението] виновният се връща у дома си.

(§ 3) [Ако] някой удари свободен [мъ]ж или свободна жена и той [тя] умре, [то ако само] неговата ръка [се провин]и(130), той е длъжен да заплати за него обезщетение, а [именно] да даде 2 глави, а също така [след изплащането на обезщетението] виновния го връщат у дома му.

(§ 4) [Ак]о някой удари роб или [робиня] и тоя [тя] умре, [то ако само] неговата ръка се провини, той е длъжен да даде за него [нея] обезщетение, а [именно] да даде 1 глава, а също [след като заплати обезщетението], виновния го връщат у дома му.

(§ 7) Ако някой ослепи свободен човек или му избие зъб, [то] по-рано се е заплащало за това 1 мина сребро, а сега извършителят е длъжен да даде 20 сикли(131), а също така, [след като заплати обезщетението] виновния го връщат у дома му.

(§ 8) Ако някой ослепи роб или робиня или му [й] избие зъб, [то] той е длъжен да даде 10 сикли сребро, а също така [след изплащане на обезщетението] провинилия се го връщат у дома му.

(§ 11) Ако някой строши ръка или крак на свободен човек, то той е длъжен да му даде 20 сикли сребро, а също така, [след като заплати обезщетението] виновния го връщат у дома му.

(§ 12) Ако някой строши ръка или крак на роб или робиня, [то] той е длъжен да даде(132) 10 сикли сребро, а също така, [след като заплати обезщетението], виновния го връщат у дома му.

(§ 22) Ако робът избяга и някой го върне обратно, [то] ако той залови [роба] отблизо, [господарят на роба] е длъжен да му даде обувки [сандали]; ако [той го залови] отсам реката, [господарят на роба] е длъжен да му даде 2 сикли сребро; ако обаче го залови отвъд реката, то [господарят на роба] е длъжен да даде 3 сикли сребро.

(§ 23) Ако роб [из]бяга и отиде в Лувия(133), [то] на онзи, който го върне обратно, [господарят на роба] е длъжен да даде 6 сикли сребро; ако робът избяга и отиде в неприятелска страна, то именно онзи, който го върне обратно, може да го вземе за себе си.

(§ 24) Ако роб или робиня избяга, [то] в огнището на когото го [я] намери неговият [нейният] господар, на него нему той е длъжен да върне [предаде] заплатата за мъж [за] 1 месец 12 сикли сребро, [а] за жена да даде заплата [за] 1 месец 6 сикли сребро.

(§ 31) Ако свободен мъж и робиня се съберат доброволно (?) и той я вземе за жена и те си създадат дом и деца, а след това те се скарат и се разделят, като поделят дома наполовина помежду си, [то] мъжът ще вземе децата, а жената ще вземе единия син.

(§ 32) Ако роб [си] вземе за жена [свободна] жена, [то] техният съдебен процес трябва да бъде същият.

(§ 33) Ако роб си вземе [за жена] робиня, то [техният] съдебен процес трябва да бъде същият.

(§ 35) Ако някой надзирател и пастир похити [отвлече] свободна жена и не я върне срещу откуп, то тя трябва да стане на третата година робиня. Други тълкуватели превеждат: то тя е длъжна да стане робиня в продължение на 3 години.

(§ 93) Ако заловят предварително (?) свободен човек, преди той да е влязъл в къщата(134), [то] той е длъжен да заплати 12 сикли сребро.

Ако заловеният роб предварително (?), преди той да е влязъл в къщата, [то] той е длъжен да заплати 6 сикли сребро.

(§ 94) Ако свободен човек извърши обир [кражба] в къща, то той е длъжен да върне напълно каквото е взел; по-рано за кражба са давали като обезщетение по 1 мина сребро, а сега [той е длъжен] да даде 12 сикли сребро. Ако открадне много, [то] ще му наложат да заплати голямо обезщетение. Ако ли пък открадне малко, ще му определят да заплати малко обезщетение и виновния ще върнат у дома му.

(§ 95) Ако роб извърши обир на къща, то той е длъжен да върне напълно, каквото е взел; заради кражбата той е длъжен да заплати [като обезщетение освен това] 6 сикли сребро, [а също така] следва да му отрежат носа [и] ушите, а подир това да го върнат на господаря му. Ако той от[крадне] много, [то] ще му определят и да заплати много, ако ли пък откра[дне] малко, то ще му определят и да заплати малко; [ако обаче] неговият господар каже: «Аз ще платя обезщетение заради него», то той е длъжен да заплати обезщетението; [ако ли пък господарят] откаже да плаща обезщетението, то едновременно, с това е длъжен да предаде роба.

(§ 96) [Ако] някой човек извърши кражба в хамбар за зърнени храни и си набави от хамбара зърно; то той е длъжен да напълни хамбара със зърно и освен това да предаде 12 сикли сребро, а подир това [след заплащане на обезщетението] виновния го връщат у дома му.

(§ 97) Ако роб извърши кражба в хамбар [с] зърнени храни и си набави от хамбара жито, [то] той е длъжен да напълни хамбара с жито и [освен това] да предаде 6 сикли сребро, а също така [след плащането на обезщетението] виновния връщат у дома му.

(98) Ако свободен човек подпали къща, [то] той е длъжен да построи отново къщата, а онова, което по време на пожара пропадне в къщата, било хора или едър и дребен рогат добитък, то и за тях не може да не заплати обезщетение.

(§ 99) Ако роб подпали къща, то неговият господар е длъжен да плати обезщетение заради него. На роба трябва да се отрежат обаче носът и ушите и след това трябва да го върнат на неговия господар. Ако последният не плати обезщетение, то той е длъжен да предаде самия роб.

(§ 173) Ако някой се възпротиви на съдебното решение на царя, то неговият дом трябва да...(135)

Ако някой се възпротиви на съдебното решение на сановника, на него трябва да му отсекат главата;

Ако роб се надигне срещу своя господар, то той трябва да бъде хвърлен [удавен?] във водния басейн.

(§ 176) Ако някой купи занаятчия, бил той грънчар, ковач, дърводелец, тъкач или дрехар..., то той трябва да заплати 10 сикли сребро.

(§ 177) Ако някой купи гадател, който е обучен да гадае по полета на птиците, то той трябва да даде 25 сикли сребро.

Ако някой купи по-малко ценен мъж или жена, [то] той е длъжен да заплати 20 сикли сребро.

(§ 2006) Ако някой даде сина си на учение било като дърводелец, или ковач, или [тъка]ч, или кожар или пък тепавичар, то той е длъжен да даде като възнаграждение за обучението 6 сикли сребро.

Финикия

10. Културата на финикийците

Страбон, XVI, 2, 24 (С. 757 сл.)

Сидонците се представят (в писменото предание) като хора, които владеят много занаяти и притежават много изящни изкуства. За същото нещо свидетелствува и поетът Омир. Освен това те били хора, много вещи в областта на астрономията и аритметиката, като започнали с изкуството за аритметичните пресмятания и нощното мореплаване. И двете неща са впрочем присъщи занятия на търговците и мореплавателите. Подобно на това се разказва, че геометрията е изобретение на египтяните, водещо началото си от измерването на номите. Последното било необходимо да се извършва, тъй като границите между отделните номи се заличавали по време на приижданията на Нил. И тъй науката за земемерството преминала у елините от египтяните, а астрономията и аритметиката били заимствувани от финикийците. Даже и сега от тези градове могат да се заимствуват с голяма леснота множество знания от всички останали научни области. Ако трябва да се вярва на Посейдоний(136), то и учението за атомите в древността е дело на сидонеца Мохос, който живял във времето преди Троянските войни. Да оставим обаче древността. И в наши дни от Сидон(137) са родом следните знаменити философи(138): Боет, с когото ние заедно разработвахме философията на Аристотел, както и брат му Диодот(139). От Тир бил родом Антипатър(140), а малко преди нашето време оттам е излязъл и Аполоний(141), който бил съставил списък на философите и на съчиненията от Зенон(142) насам.

11. Финикийски моряци извършват обиколката на Африка по море

Херодот, IV, 42

Няма никакво съмнение, че Либия(143) се мие от всички страни от морета, като се изключи само онази нейна част, която граничи с Азия. Това, доколкото знаем, доказал пръв Нехон(144), царят на Египет. Той, след като прекъснал прокопаването на канала, който трябвало да води от реката Нил към Арабския залив(145), изпратил финикийски моряци, като им заповядал да минат на връщане през Херакловите стълбове, за да се озоват в Северното море(146) и така да пристигнат в Египет. И тъй като потеглили от Еритрейското море(147), финикийците плавали продължително време в южна посока. С настъпването на есента обаче те спирали на сушата, засявали земята на онова място на брега на Африка, на което се намирали, и изчаквали жътвата. А след като ожънвали, те продължавали своето пътуване. Тъй правили те в продължение на две години, а на третата година завили при Херакловите стълбове в Северното море и пристигнали в Египет. Тези финикийци разказвали, макар че това ми се вижда невероятно, пък и други едва ли ще го повярват, че по време на тяхната обиколка около Либия слънцето застанало отведнъж от дясната им страна(148).

12. Писмото на финикийците

Херодот, V, 58

Същите тези финикийци, които се заселили в Елада заедно с Кадъм(149), между които се намирал и родът на гефиреите(150), донесли чрез своето заселване в Беотия много науки и изкуства в Гърция, между които например и писмото(151), което гърците, както ми се струва, дотогава не познавали. Най-напред кадмейците употребявали същите букви, както всички останали финикийци. По-късно обаче заедно с езика им претърпяла промяна и формата на тяхното писмо. От елинските племена, които живеели наблизо до тях, главен техен съсед били йонийците. Те възприели буквите от финикийците, преобразили ги от своя страна също тъй до известна степен, нарекли ги финикийски, което било правилно и справедливо, защото действително те били донесени от финикийците(152). По същия начин йонийците наричат още от старо време книгите «кожи», защото тогава поради липса на папирус те употребявали за писане кози и овчи кожи(153). Дори и до днес много варварски народи пишат на такива кожи(154).

Древна Персия (Иран)

13. Началото на царуването на Дарий I

Първоначалният период от управлението на персийския владетел Дарий I е илюстриран най-добре от съдържанието на големия Бехистунски (Бисутунски) надпис. Текстът на този надпис, който е извънредно ценен за ранната история на древноперсийската държава документ, е издълбан, на Бехистунската скала на територията на някогашна Мидия. Той има три части, всяка от които е написана на три езика: персийски, еламски и вавилонски. Преводът е направен по руския превод на В. И. Абаев в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, Срв. и Хрестоматия по истории древнего Востока, M., 1953 г., стр. 358 сл., стр. 255 сл.

В следните редове се дава откъс от първата част на документа.

Аз — Дарий, велик цар, цар на царете, цар в Персия, цар на областите, Виштаспа(155), внук на Аршама, Ахеменид(156).

Туй говори цар Дарий: моят баща е Виштаспа, бащата на Виштаспа е Аршама, бащата на Аршама е Ариарамна, бащата на Ариарамна е Чишпиш(157), а бащата на Чишпиш е Ахемен. Затова ние се наричаме Ахемениди. От памтивека ние се радваме на почит, от памтивека нашият род е род царствен. Осем [души] от моя род са били преди мене царе(158). Аз съм деветият. Девет са били от нас последователно царе. По волята на Ахурамазда(159) аз съм цар. Ахурамазда ми даде царството.

Следните провинции ми бяха поднесени по волята на Ахурамазда и аз се възцарих над тях: Персия, Елам, Вавилония, Асирия, Арабия, Египет [провинциите] край морето, Лидия, Йония, Мидия, Армения, Кападокия, Партия, Дрангиана, Арейя, Хорезъм, Бактрия, Согдиана, Гандара, Скития, Сатагидия, Арахозия, Мака — всичко 23 провинции.

14. Организация на персийската държава

Херодот, III, 89–90

89. [След като Дарий утвърдил своята власт и уредил своите семейни работи — вж. гл. 88] ..., той учредил в Персия двадесет административни области, които персите наричали сатрапии. След като учредил сатрапиите и назначил начело на всяка една от тях по един управител, Дарий наредил да му се плащат данъци по народи. Няколко съседни народности били събрани заедно, а освен това, като пропускал съседни племена, той включвал към всяка една от тези народности племената от по-отдалеченото население. Разпределението нa административни области и на ежегодните постъпления на данъците било уредено по начин, че онези области, които плащали в злато, да плащат своите данъци, като имат за единица тегловна мярка евбейския(160) талант, а онези, които плащали в сребро — да се водят по вавилонския талант(161). Вавилонският талант се равнявал по тегло на 78 евбейски мини. През време на управлението на Кир(162), както и на Камбиз(163) не били въведени още определени данъци и подвластните народи носели подаръци. Поради въвеждането на данъчно облагане и на някои други наредби персийците казват, че Дарий бил бакалин, Камбиз бил господар, а Кир — баща, защото Дарий бил уредил всичко по маниера на дребнав бакалин. Камбиз бил суров и високомерен, а Кир бил кротък и на него те дължали всички добрини.

90. И тъй от йонийците(164), магнетите(165) в Мала Азия, еолийците(166), карийците(167), ликийците(168), миласците(169) и памфилците(170), които били длъжни да внесат като данък една обща сума, постъпвали [в царската хазна] 400 таланта сребро. Те образували първата сатрапия. От мизийците(171), лидийците(172), ласонийците(173), кабалийците(174) и хитенийците(175) постъпвали в хазната 500 таланта. Това била втората сатрапия(176).

От хелеспонтийците(177), които са от дясната страна на Хелеспонта, сетне от фригите(178), от азиатските траки(179), от пафлагонците(180), мариандините(181), сириите(182) данъчните постъпления възлизали на 360 таланта. Това е третата сатрапия. От киликийците(183) се получавали данъчни постъпления 360 бели коня, по един на ден, и 500 таланта в сребро. Сто и четиридесет таланта от тази сума били употребявани за издръжката на конницата, която охранявала Киликия, а останалите 360 таланта отиват в хазната на Дарий. Това е четвъртата сатрапия.

15. Служебно писмо от канцеларията на Дарий I (около 500 г. пр. н. е.)

Гръцки надпис, намерен в гр. Магнезия на р. Мсандър. Преводът е направен според текста y Dittenberger, Sylloge (3), № 22

Царят на царете Дарий, синът на Хистасп, съобщава на Гадат(184), своя роб(185), следното: узнавам, че ти не се подчиняваш на моите наредби изцяло. Затова, че ти обработваш моята земя и си се наел да присаждаш плодовете, които се раждат отвъд р. Ефрат, в областта, на Долна (Предна) Мала Азия, аз изказвам похвала на твоето начинание и поради това в царския дом ще има голяма благодарност за тебе. Затова обаче, че ти премахваш моите разпореждания по отношение на боговете, ще дам доказателство на тебе, който не се разкайваш за разгневеното си сърце. Защото ти си събрал данък от свещените градинари на Аполон и си дал нареждане да бъде прекопана кощунствено земята, като си пренебрегнал разположението на моите предци към бога, който казва цялата истина на персите...

Древен Китай

16. Из трактата «За военното изкуство»

За автор на прочутия трактат «За военното изкуство» се смята китайският пълководец Сунцзи, който живял през VI–V в. пр. н. е.

Превод от руския превод на Н. И. Конрад в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950, стр. 309 cл.

... Сунцзи е казал: Правилата за водене на война са такива.

Ако имаш хиляда леки и хиляда тежки колесници и сто хиляди войници и ако провизиите за войската трябва да се изпращат на едно разстояние от хиляда мили, то вътрешните и външните разходи, разноските по приемането на гостите; материалите за лакиране и осмоляване, снаряжаването на колесниците и въоръженията — всичко това заедно прави хиляда златни монети на ден...

... Поради това във време на война се е чувало за успехи при бързина даже и тогава, когато войната не се е водила изкусно, но никога още не се е виждал успех при продължителност на войната даже и когато тя се е водила изкусно.

... Онзи, който умее да води война, не прави два пъти набор на новобранци и не товари три пъти провизии; снаряжението той взема от своята държава, а провизиите събира от противника...

... Силите във време на война се подкопават, средствата във вътрешността на държавата пресъхват, домовете запустяват; имуществото на народа намалява на седем десети; имуществото на княза — бойните колесници са изпотрошени, конете са изтощени, шлемовете, броните, лъковете и стрелите, ловните копия и малките щитове, воловете и колите — всичко се намалява с шест десети.

Затова умният пълководец се старае да се храни за сметка на противника. При това един фунт храна на противника отговаря на двадесет фунта от собствената храна; а един пуд трици и слама на противника отговаря на двадесет пуда собствени трици и слама.

... Ето защо да се воюва най-добре ще рече да се разбият замислите на противника; на второ място — да се разбият неговите съюзи, а на трето място — да се разбие неговата войска. Най-лошото от всичко е да се обсаждат крепости. Според правилата за обсаждането на крепости обсада трябва да се провежда само когато тя бъде неизбежна. Приготовляването на големите щитове, на обсадните колесници и изготвянето на снаряжението изискват три месеца: онзи пълководец обаче, който не е в състояние да преодолее нетърпението си, изпраща своите войници на пристъп подобно на мравки, при което една трета част от офицерите и войниците се оказват убити, а крепостта — непревзета. Такива са гибелните последици от обсадата.

... Действията във време на сраженията биват всичко два вида — редовен бой и маньовър, но всички изменения при редовния бой и при маньовъра не могат да се изброят. Редовният бой и маньовърът се пораждат взаимно един от друг подобно на кръга, който няма край.

... Мощта — това е нещо подобно на опъването на лъка, а разчитането на удара — нещо подобно на пускането на стрелата.

... При ограбването на селищата собствената войска се разделя на три части; при завладяването на земи войската взема със своите части изгодните пунктове.

... Когато се говори другите не чуват и затова се приготовляват гонгове и барабани. Когато гледат, те не се виждат помежду си и затова приготовляват знамена и знакове. Гонговете, знамената, барабаните и знаковете съединяват в едно очите и ушите на собствените войници...

... Когато ограбваш тучните ниви, имай достатъчно продоволствие за собствената си армия, грижи се усърдно за собствените си войници, не ги изтощавай, сплотявай духа им и обединявай силите им. Когато придвижваш войската, действувай съгласно със своите сметки и планове.

Сунцзи е казал: нападението с огън бива пет вида: първо, това е нападение, при което изгарят хора; второ, при което изгарят запаси; трето, когато изгарят обози; четвърто, при което изгарят складове, и, пето, когато изгарят отряди.

... Ако няма изгоди, не потегляй на поход; ако не можеш да придобиеш нищо, не пускай войската в ход, а ако няма опасност, не воювай. Господарят не бива да вдига оръжие вследствие на своя личен гняв. Пълководецът не бива да влиза в сражение вследствие на своята лична злоба... Гневът може да се превърне отново в радост, а злобата може пак да се превърне във веселие! Загиналата държава обаче не може да се възроди отново, а мъртвите не ще оживеят. Затова просветеният господар е твърде предпазлив по отношение на войната, а добрият пълководец се пази твърде много от нея...

... Знанието отнапред не може да се получи от боговете и демоните, не може да се получи и по пътя на умозаключението, не може да се получи и чрез каквито и да било изчисления. Познаването на положението на противника може да се получи само от хора.

Поради това използуването на шпиони бива пет вида: има местни шпиони, вътрешни шпиони, обратни шпиони, шпиони на смъртта и шпиони на живота. Местните шпиони се набират от местните жители на противниковата страна и се използуват; вътрешните шпиони се набират от чиновниците на противника и се използуват; обратните шпиони се набират от шпионите на противника и се използуват. Когато аз пусна в ход някаква измама, в такъв случай, аз уведомявам своите шпиони и те я предават на противника. Такива шпиони са шпиони на смъртта. Шпиони на живота пък са онези, които се завръщат с донесение. Използуването на шпионите е извънредно съществено във време на война; то е онази опора, на която армията, облягайки се, действува.

17. Откъси от древнокитайския политико-икономически трактат «Гуанцзи»

Преданието сочи като автор на трактата «Гуанцзи» Хуан Чжун, живял през VII в. пр. н. е. Преводът е направен от руския превод в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950 г., стр. 311 сл.

... Столицата на държавата трябва да се строи ако не в подножието на някоя висока планина, то по течението на някоя широка река. Столицата трябва да бъде разположена нависоко, но за да не се приближава сушата, трябва да има достатъчно вода. Тя трябва да бъде и на ниско, но за да не се приближава до нея наводнение, трябва да има канали, които да я предпазват от заливане. Като се привличат на помощ естествените условия, необходимо е да се развият изгодите на местността, за да не става нужда да се измерват с ъгломер и линийка вътрешните и външните укрепления на града и да се изравняват пътищата с помощта на нивелир и отвес...

... Династията е закон на справедливостта. Това значи, че обществените рангове са установени правилно и че народът не ще роптае. Ако народът не роптае, то не ще има и смутове и справедливостта може да стане закон. Ако законът не съответствува на истината, не е възможно да се управлява без установяване на закон. Затова всички в държавата не могат да бъдат знатни. Ако всички биха били знатни, различните, работи не биха се изпълнявали и страната би оставала без изгоди. А в случай, че работите не се изпълняват и страната остава без изгоди, необходимо е да се направи тъй, че да няма знатни. Но тогава народът не би бил в състояние да се управлява сам. Затова именно хората различават знатни от нископоставени, за да могат да имат съзнание за последователността на онези, които са по-високо, и онези, които са по-ниско, както и за да имат съзнание за справедливостта на знатността и на низостта. Това именно се нарича учение...

... Пазарът е регулатор на всички стоки. Ето защо, ако всички стоки са евтини, няма да има и излишни печалби. А ако няма излишни печалби, това означава, че всички отрасли ще бъдат в ред. Ако всички отрасли бъдат в ред, то и цялото потребление ще бъде умерено. Затова и всички дела се реализират благодарение на грижите, които се полагат за тях. Те се завършват с упорит труд и погиват вследствие на пренебрежението към тях... Затова именно се казва: ... хората, свързани с пазара, са в състояние да знаят откъде произлиза порядъкът или безпорядъкът, вследствие на какво има много или малко стоки, макар и те самите да не могат да направят тъй, че да има много или малко стоки. Това именно се нарича учение...

... Княз Хуан(186) запитал: какво и как да се направи, че народът да живее на определено място и неговата работа да има успех?

Гуанцзи(187) отговорил: на ленните владетели, на земеделците, на занаятчиите и на търговците, на четирите съсловия на народа, които представляват основата на страната, не бива да се разрешава да живеят заедно. Ако те живеят заедно, ще избухне смут в думите и смут в делата. ... Мъдрият господар отделя на учените място за живеене на спокойствие, за почивка и пиршества, отделя на земеделците място за живеене там, където се намират обработваните от тях ниви; на занаятчиите той определя място за живеене в държавните учреждения, а на търговците — в търговските квартали.

... На земеделците... те приготовляват оръдия за полска работа, с рало и брана те обработват земята. Когато е студено, махат сухите класове в очакване на оранта. Те орат дълбоко и разхвърлят семената равномерно, като ги покриват с пръст. Преди настъпването на дъжда те плевят тревите и след това очакват дъжда. Когато дойде дъждът, те вземат мотиките под мишци и очистват нивите от плевелите. Така от сутрин до вечер те са заети от работа на нивите. Те работят без дрехи. Те отделят злаковете от плевелите и разпределят равномерно филизите.

На главата си той носи шапка от тръстика, а върху тялото си — груб плащ. Тялото му е заляно с вода, а нозете му са потънали в кал. Косите му и кожата са обгорели от палещата жега. Силата на тялото му е напрегната до краен предел, за да може той да се справи с обработването на нивите. Той е привикнал още от детинство на този начин на живот. Душата му е спокойна. Той не вижда редки неща и не променя положението си... Затова децата на земеделците стават винаги земеделци.

Княз Хуан запитал Гуанцзи: Аз искам да въведа данъци върху сградите... Какво е вашето мнение по този въпрос?

— Това ще унищожи строителството — отговорил Гуанцзи.

— Искам да обложа горите.

— Това ще тури край на техния растеж.

— Аз искам да установя данък върху шест вида добитък.

— Това ще прекрати неговото развъждане.

— Искам да въведа данък върху хората.

— Народът ще започне да се крие.

— Как да управлявам тогава?

— Да се управляват планините и моретата... В едно семейство от десет души и деветте души консумират сол... В едно семейство от сто души и стоте души употребяват сол. За един месец един мъж на зряла възраст ще употреби най-малко пет шена(188) сол, а една жена на зряла възраст — най-малко три шена сол, докато едно дете консумира два шена. По такъв начин се добива една огромна сметка. Ако се издаде заповед към цената на солта на всеки шен да се прибавя поне по една единица... или по две единици..., тридесет монети от един човек на месец, това ще даде тридесет милиона монети...

... Всяка жена трябва да има за работата си една игла и един нож. Всеки орач трябва да има за работата си едно рало, един сърп и един плуг. Майсторът-колар трябва да има за работата си един топор, едно шило, една пила, едно длето-дълбач. Ако се заповяда към иглата да се прибави една единица, то тридесет игли ще дадат толкова, колкото е данъкът, който се пада на един човек. Ако към цената на ножа се прибавят шест единици, то пет по шест ще даде тридесет, т. е. пет ножа ще дадат толкова, колкото е данъкът върху един човек. Ако към цената на железния плуг се прибавят седем единици, то три железни плуга ще дадат толкова, колкото е данъкът върху един човек.

... Князете в държавите с хиляда или десет хиляди колесници... водят бойците на нападение един срещу друг. Те, разбира се, използуват нападението и отбраната в пограничните райони. Онези, които имат заслуги, не се завръщат по домовете си. Благородните умират в чужбина. При подялбата на земите изброяват заслугите. Когато връзват заловените пленници, тях ги делят като награда и заплата. Всички земи се подаряват за заслуги... Ясписът се добива в Юйши(189), а златото се добива в реките Жу(190) и Хан(191). Бисерите се добиват в Чие(192). Тези места отстоят от различни страни на 7800 ли. Там, където свършва водата и се прекъсва сушата, не може да мине нито лодка, нито пък кола. По-раншните владетели смятали, че пътят нататък е далечен и труден. Затова те се стремели... да запазят скъпотията. Те смятали перлите и ясписа за първо качество пари, златото — за средно качество, а ножовете и лененото платно — за най-ниско качество. Такива били трите вида пари...

... Княз Хуан казал: Аз ще се погрижа за равновесието и бих желал да установя данък върху богатите търговци и лихвари в нашето княжество, за да мога да принеса полза на нашите бедни и заробени земеделци, за да не загубят те своето основно занятие...

Гуанцзи отговорил: ... заповядайте на четирима дейци да разследват от името на господаря лихварството по цялата страна и да донесат колко лихвари има и каква лихва вземат те...

Бао Шу(193) ... след завръщането си доложил: Простолюдието, което живее на запад..., покрай блатата, се занимава с риболов, лов, събира вършините от храсталаците, за да се прехранва. Най-богатите от семействата на лихварите имат по хиляда «чжуна»(194), а най-малко богатите — по 600 и по 700 «чжуна». За един даден в заем «чжун» те искат един «чжун». Онези, които вземат лихви от заемите, са малко повече от 900 семейства.

Бин Сюйу(195) ... след завръщането си доложил: Простолюдието, което живее в южната страна, живее в планините и долините... По височините то сече дървета за колела и оси, а в низините събира редките житни растения. То се занимава с лов, за да се препитава. Най-богатите от лихварските семейства имат по десет милиона, а най-малко богатите — пo 6–7 милиона. От заемите те вземат лихви средно по пет на сто. Броят на семействата, които се занимават с лихварство, е повече от осемстотин.

Нин Ци(196) ... след завръщането си доложил: Простолюдието от източната страна живее около планините и морето. Там, където местността е планинска, те секат горите, а в низината се занимават с риболов и лов. За да се прехранват, те приготовляват прежда от морска пяна. От лихварските семейства трябва да се споменат особено Дин Хой и Хао Го. Най-богатите имат пет хиляди «чжуни». Когато дават в заем, от един «чжун» те вземат пет «фу». Семействата, които вземат лихви, са от 800 до 900 на брой.

Си Пин(197) ..., след като се завърнал, доложил: Простолюдието, което живее в северната част в богатите местности, свързани с морето, добива сол, като изпарява солен разтвор, а в Лян(198) и Цзи(199) лови риба... Богатите лихварски семейства имат по десет милиона, а най-малко богатите — по 6–7 милиона. Когато дават в заем, то на сто вземат двадесет. Броят на семействата, които там вземат лихви, е малко по-голям от деветстотин…

18. Проект за реформи на император Пинди за ограничаване концентрацията на земята и робите (5–1 г. пр. н. е.)

Превод от руския превод на Л. Д. Позднеева в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950, стр. 325.

... Сановниците Кун Гуан и Хе У подали до императора доклад с молба..., според която нивите на аристокрацията, на чиновниците и на народа да не превишават триста му [около 6 ха], броят на робите у князете да не надминава двеста души, броят на робите у аристокрацията и у принцесите да не надминава сто души, а у чиновниците и у народа да не бъде повече от тридесет души. Срокът на закона трябва да настъпи след три години. Имуществото на онези, които го нарушават, се конфискува. Цената на земята и на робите спаднала...

19. Въстания на робите в Китай (края на I в. пр. н. е.)

Превод от руския превод на Л. Д. Позднеева в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950, стр. 325.

... На третата година от управлението на Яншу [22 г. пр. н. e.] през лятото в шестата луна в железните рудници на Инчуан(200) Шенту Шен и с него 188 други роби убили началника, ограбили складовете и оръжието. Шенту Шен се нарекъл пълководец и преминал през девет области. Изпратени били да ги заловят министърът, правителственият комисар, цензорът и неговият помощник. След като войските пристигнали, всички участници признали своето престъпление...

... През третата година от управлението на Хунси [18 г. пр. н. е.] през зимата в единадесетата луна един мъж от Гуанхан(201) на име Чжен Гун и заедно с него повече от шестдесет човека нападнали държавната палата, похитили затворниците и робите, ограбили складовете и оръжието. Чжен Гун се нарекъл господар на планините...

... През третата година от управлението на Юнши [14 г. пр. н. е.] в дванадесетата луна в железните рудници в Шанян(202) Су Лин и заедно с него 228 други роби нападнали началниците си, убили ги, ограбили складовете и оръжието. Су Лин се провъзгласил за военачалник и минал през 19 области. Те убили управителя на областта Дун и коменданта на Жунан. Изпратени били министърът с жезъл на командуващ, правителственият комисар, цензорът и неговият помощник, за да заловят незабавно непокорните. Управителят на областта Жунан Ян Син заловил и наказал със смърт Су Лин и другите. Ян Син бил повишен по чин и възнаграден със сто цзини(203).

20. Реформите на Ван Ман (началото на I в. пр. н. е.)

Превод от руския превод на Л. Д. Позднеева в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950, стр. 326 сл. Срв. и Хрестоматия по истории древнего Востока, М., 1963 г., стр. 495 сл.

Ван Ман е казал: Древните са установили кладенчови ниви(204) за осем семейства. На един мъж и една жена се полагали сто му земя. Една десета от урожая внасяли като данък. Държавата се намирала в благоденствие, народът бил богат и пеел химни... Династията Цин ... увеличила данъците и постъпленията в своя полза и изтощила силите на народа със своите безкрайни желания. Тя отменила системата на мъдрите, кладенчовите ниви, за да се започнат заграбвания на земя, появили се алчност и подлост. Силните измервали своите ниви с хиляди, а слабите нямали място къде да пъхнат даже и едно шило. Династията Цин установила пазари на роби и робини в едни и същи огради с кравите и конете. Управлявайки поданиците, те разполагали всецяло с техния живот, а развратните и престъпните хора забогатявали. Дошло дотам, че започнали да похищават и продават хора, жени и деца, изменяли на волята на небето, нарушавали отношенията между хората, извращавали принципа на небето и земята, че човекът е най-благородното създание... Ханската династия намалила поземления данък на една тридесета от урожая, но военния данък [откупа за военна служба] плащали всякога даже и старците. Силните взели в свои ръце подялбата на нивите с насилие и измама; на думи данъкът се равнявал на една тридесета, а в действителност той представлявал половината от урожая. Бащите, децата, мъжете и жените работят на земята цяла година, но онова, което те получават, не стига за изхранването им. Затова на кучетата и конете на богатите остава излишно просо и грах, а на бедните не им омръзват триците и остатъците и от бедност те извършват престъпления. Всичките те, и бедни, и богати, са потънали в престъпления, а наказания не се прилагат. Още преди стъпването си на престола аз дадох указ всички ниви да станат общи и кладенчовите ниви да се разпределят според броя на хората. В това време като едно щастливо знамение имаше изобилна реколта. Всичко това обаче беше спряно вследствие на разбойничество и измяна.

Сега аз променям названията по следния начин: всички ниви в империята ще се наричат царски ниви, а робите и робините — частно зависими. Всичките те (земята и робите) не бива нито да се продават, нито да се купуват. Ако мъжете са повече от осем, а земята им е повече от кладенчова нива, излишната земя се предава на роднините до девето коляно, на съседите или на съселяните. Всички безимотни сега трябва да получат земя по закон. Нарушителите на мъдрата система на «кладенчовите» ниви, незаконните подстрекатели на масите, ще бъдат изпратени на границата, за да я отбраняват от планинските дяволи...»

... на втората година (10 г.) ... на всички онези, които се осмеляват да се занимават с противозаконно отливане на монети..., се конфискува имуществото и самите те стават държавни роби заедно с четирима съседи, които са знаели за това и не са съобщили...

... онези хора, които са нарушили забраната за отливане на монети, на брой пет съседски семейства, били подложени на арест, на конфискация на имуществото и станали държавни роби. Стотици хиляди мъже и жени се намират в клетките за престъпниците, а жените и децата им вървяха пеша с дрънкащи на вратовете им вериги и бяха предавани на чиновника, който завежда отливането на монетите. Докато те бяха докарвани там, жените и мъжете се сменяваха, а от страдания и мъка загиваха на всеки десет човека шест или седем души...

21. Въстанието на червеновеждите (18–27 г.)

Превод от руския превод от Л. Д. Позднеева в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950, стр. 328 cл.

Из биографията на Лю Пинцзи(205)

По онова време в областите Цин и Сюй се случил голям глад. Разбойници се появили също като рояци пчели. Фан Чун бил храбър и мастите се присъединявали към него… Когато Ван Ман изпратил... да ги нападнат, Фан Чун и неговите привърженици, готвейки се за бой, боядисали веждите си с червена боя, за да отличават своите от войските на Ван Ман...

Из биографията на Ван Ман

Срв. и посочената по-горе Хрестоматия по истории древнего Востока, M., 1963 г., стр. 496 cл.

... през тази година [18 г.] поради неурожая и глада Лицзи Ду(206), Фан Чун и други червеновежди въстанали в Лан-я(207). Те превземали и ограбвали градовете, и на брой достигали десетки хиляди. Изпратените от окръга войски не могли да се справят с тях...

През шестата година [19 г.] ... В Гуандун(208) в течение на няколко години продължавали сушата и гладът. Към Лицзи Ду и другите привърженици на червеновеждите се стичал все повече и повече народ. Пълководецът Лян Дан нападнал Ичжoу(209), но не могъл да победи... Си Шуши и Сун Си(210) започнали да прочистват реките и езерата от разбойниците. Хуните опустошавали границите.

Ван Ман обявил голям набор от новобранци, осъдени на смърт престъпници и роби, чиновници и народ. Той нарекъл тази войска «глигански скок», «глигани-смелчаци». Средствата за покриване на разходите се събирали по цялата страна. Вземали една тридесета част от имуществото на чиновниците и народа. Цялата коприна се докарвала в Чанан(211). На аристокрацията и на сановниците, дори на чиновниците от средните рангове в околиите и областите било заповядано да развъждат военни коне, чийто брой се определял съответно на ранга...

На втората година от управлението на Дихуан(212) [21 г.] ... В това време на юг в «Зелената гора» се вдигнали Чжан Ба, Цзян Си, овчарят Ван Куан и други. Те се наричали въстаници «от долното течение на реката»(213). Техният брой надминавал десет хиляди души... По реките и езерата действувал един пират, който се наричал, княз Фан. Хората от рода Лю [т. е. от рода на свалената от Ван Ман династия Хан] с десетки хиляди се присъединявали към него...

Към столицата се стичали отвред намиращите се наблизо въстаници. Веднага щом пристигнали войниците на Вей, се започнало съперничество кой пръв да навлезе в града. Всички били жадни за подвиг и за печалби от грабеж...

На десетата луна въстаниците влезли в града от север през вратата Сюанпин...

Въстаниците се втурнали в двореца с викове: «Къде e изменникът Ван Ман? ...». Защитниците на Ван Ман постепенно падали убити, стрелите им се свършвали, нямало с какво да стрелят. Започнали се ръкопашни схватки. Ван Ман слязъл долу. Търговецът Ду У убил Ван Ман и взел пояса му с печата... Командирът Гунбин Цзю отрязал главата на Ван Ман. Няколко десетки военни разкъсали тялото му на части... Гунбин Цзю предал главата на Ван Ман на Ван Сян, който се наричал пълководец на династията Хан..., последният я предал на новия император Генши...

Всички области и околии капитулирали. Поднебесната империя принадлежала на династията Хан...

На втората година [24 г.] императорът Генши пристигнал в столицата Чан-ан и издал указ за всеобща амнистия, от която се изключвали децата на Ван Ман.

Изминало се повече от година. Императорът Генши не се занимавал с управлението. През лятото на следната година няколкостотин хиляди червеновежди начело с Фан Чун влезли в крепостта, и провъзгласили за император Лю Пинцзи. Когато те нападнали Генши, той се предал. Червеновеждите опожарили дворцовите квартали на столицата и убили Генши.

Гладните се ядели помежду си. Убитите се наброявали на няколкостотин хиляди. Столицата се превърнала в развалини.

22. Въстанието на «жълтите кърпи»(214) (184–205 г.)

Управлението на император Пинди

Превод от руския превод на Л. Д. Позднеева в Хрестоматия по истории древнего мира, I, Древний Восток, 1950, стр. 337.

... През първата година от управлението на Чжунпин [184 г.], през втората луна, Чжан Цзио, родом от Цзюйлу(215), се нарекъл «Жълто небе». Нему се подчинила една армия от триста и шестдесет хиляди души. Всички те си сложили на главите жълти кърпи и въстанали в един и същи ден. В отговор на техния призив населението на Анпин(216) и Ганлин(217) заловило своите князе.

... «Жълтите кърпи» в Нянян(218) начело с Чжан Ман-чен нападнали и убили управителя на областта Чу Гун. През лятото в четвъртата луна … Чжу Цзюн бил разбит от военачалника на «Жълтите кърпи» Бо Цай. В областта Жунан(219) «Жълтите кърпи» нанесли поражение на областта Чжао Цян в Шаолин...

Лу Чжи разбил «Жълтите кърпи» и обкръжил Чжан Цзио в Гуанцзун(220). Евнухът наклеветил Лу Чжи пред императора и за наказание на този пълководец били отнети всички заслуги.

… Била дадена заповедна Хуанфу Сун да потегли на поход срещу Чжан Цзио. През зимата в десетата луна Хуанфу Сун воювал с «Жълтите кърпи» в Гуанцзун. Той заловил по-малкия брат на Чжан Цзио — Чжан Лян. На Чжан Цзио, който умрял от болест, отрязали главата. Хуанфу Сун бил повишен в сан старши пълководец на конницата. В единадесетата луна Хуанфу Сун разбил отново «Жълтите кърпи» в Сяцюйян(221), наказал със смърт по-младия брат на Чжан Цзио — Чжан Бао. Плячката съставяла повече от сто хиляди глави. Хуанфу Сун построил от тях кула на юг от града...

Индия

23. Из Законите на Ману

Така наречените «Закони на Ману» представляват един от най-важните древноиндийски сборници от закони (кодекси). Като техен автор в брахманското предание се сочи Ману, който се смятал за митически прародител на хората. В действителност обаче окончателната редакция на «Законите на Ману» била дадена през III в. пр. н. е. по времето, когато в Индия управлявал Чандрагупта от династията Маурия. И «Законите на Ману» подобна на повечето индийски законници са важен извор за социално-икономическия и държавния строй на древна Индия от онова време, когато в тази страна възникнала, оформила се и се утвърдила кастовата система. Тази система е едно твърде характерно своеобразие за развитието на древноиндийското общество и заслужава да бъде представена, макар и с няколко откъса само, в христоматията.

Преводът е направен по руския превод на Г. Ф. Ильин (Хрестоматия по истории древнего мира, I, стр. 284), който е използувал изданието J. Jolly. Manava, dhazma sastra (Original sanscrit text), London, 1877. Срв. и Хрестоматия по истории древнего Востока. М., 1963 г., стр. 388 cл.

Робството в древна Индия

X, VIII, 415. Заловеният под знамената даса [роб] поради характера на своята издръжка, роденият в дома [на господаря], купеният, подареният, онзи, който е получен по наследство, и даса по силата на наложено наказание — това са седемте категории даса.

VIII, 416. Жената, синът и даса — те и тримата се смятат, че не притежават собственост; комуто принадлежат те, негово е и имуществото, което придобиват.

VIII, 417. Брахманът да се ползува уверено от вещите [получени] от шудра [даса]; тъй като той няма никаква собственост, господарят му може да вземе неговото имущество.

VIII, 177. Длъжникът да изплати дълга си даже с труд, ако той е от еднаква или пък от по-ниска каста; ако обаче той е от по-висока каста, да изплати дълга си постепенно.

IX, 179. Ако някой шудра има син от даса или от даси [робиня], която принадлежи на даса, то той да получи разрешената [от баща си] част от наследството; такова е разпореждането на закона.

IX, 229. Онзи обаче, койтo е от кастата на кшатрия, вайшия и шудра и не може да плати глобата, да заплати онова, което се полага, чрез работа; брахманът да изплати своя дълг малко по малко.

Касти

1, 31. А пък за процъфтяването на световете той [Брахма] създаде [съответно], от своите уста, ръце, бедра и ходила брахмана, кшатрията, вайшията и шудрата.

1, 87. А пък за запазването на цялата тази вселена той, Пресветлият за онези, които са произлезли от неговите уста, ръце, бедра и ходила, установи особени [задължения и] занятия.

1, 88. По този начин обучението във Ведите и тяхното изучаване, принасянето на жертви за себе си и за другите, а също така и даването и получаването [на милостиня] той установи да бъде за брахманите.

1, 89. Охраната на поданиците, а също така раздаването на милостиня, принасянето на жертви, изучаването на Ведите и умереността в насладите той определи за кшатриите.

1, 90. Пасенето на добитъка, а също тъй и раздаването на милостиня, принасянето на жертви, изучаването на Ведите, търговията и лихварството — за вайшиите.

1, 91. Само едно занятие обаче върховният повелител посочил за шудрата — да обслужва със смирение изброените по-горе касти.

I, 93. Вследствие на своя произход от най-благородната част на тялото [на Брахма], вследствие на първородството и на притежаването [на знанието на Ведата] брахманът е по право господар на цялата вселена.

I, 96. От всички същества за най-добри се смятат одушевените, а от одушевените — разумните, от разумните — хората, а от хората — брахманите.

VIII, 279. Ако човек от низшата класа нанесе повреда [на някоя-част от тялото на човек] от висшата класа, тази именно част от тялото на човека от низшата класа трябва да бъде отрязана; такова е предписанието на Ману.

VIII, 413. Брахманът-господар да застави купения или некупения [наетия] шудра да изпълнява [даже] унизителни служби, тъй като той е създаден от Самосъщия, за да служи на брахмана.

VIII, 418. [Царят] да заставя ревностно вайшата и шудрата да извършват своите работи, тъй като те, избягвайки изпълнението на своите задължения, подкопават устоите на този свят.

IX, 322. Кшатриите не благоденствуват без брахманите, а брахманите не благоденствуват без кшатриите; брахманите и кшатриите, бидейки здраво обединени, благоденствуват и в този, и в бъдещия [свят].

X, 96. Онзи, който от алчност живее от занятията на висшите, него царят, като го лиши от имуществата му, да го изгони незабавно.

X, 97. Собствените ни задължения, които са лошо изпълнени, са по-добри от добре изпълнените чужди задължения, защото онзи, който живее [от изпълнението] на чуждите задължения, отпада незабавно от [своята] каста.

X, 99. Шудрата, който не може да изпълнява обслужването на двукратно родените и който бива заплашван от гибелта на синовете си и жена си, може да живее, като се занимава със занаятчийство.

X, 121. А пък онзи шудра [който не може да се издържа посредством обслужване на брахман], който обаче се старае да изкара прехраната си, нека обслужва кшатрия или пък този шудра да живее, като служи на богат вайшия.

X, 122. Но той [шудрата] да обслужва брахмана и заради небето, и заради двата [и този, и онзи свят], тъй като за него, който е предан на брахмана постоянно, са постижими всички цели.

X, 123. Обслужването на брахмана се смята за най-добро занятие за шудрата; каквото и друго нещо той да прави, то е безплодно.

X, 129. Шудрата не бива да натрупва богатства даже и когато той има възможност [да направи това], понеже шудрата, като придобие богатство, притеснява брахманите.

X, 64. Ако дъщеря на брахман от шудрянка роди от съпружество с брахман [дъщеря, която встъпва в брак също тъй с брахман и т. н.], онзи, който е в по-низша каста, достига по-висшата каста в седмото коляно [поколение].

X, 65. [Така] шудрата се озовава в кастата на брахмана, а брахманът в кастата на шудрата, но нека се знае, [че това се отнася] и до потомството на кшатрията, а също тъй и на вайшията.

XI, 127. Една четвърт [от наказанието] за убийството на брахман се предписва [като очищение] за убийството на кшатрия, една осма — за убийството на вайшия; нека се знае че една шестнадесета част [от наказанието за убийството на брахман] се предписва за убийството на добродетелен шудра.

Царят

VII, 5. Тъй като царят е сътворен от частиците на главните богове — Индра, Ветра, Яма(222), Слънцето, Огъня, Варуна, а също тъй на Луната и на Господаря на богатствата [Кувер], той превъзхожда с блясъка си всички живи същества.

VII, 6. И той подобно на слънцето изгаря очите и сърцето и никой на земята не може дори да погледа към него.

VII, 8. Царят даже, [ако той е още] дете, не бива да бъде презиран [при мисълта, че той е само] смъртен, тъй като по своето могъщество той е божество с външност на човек.

VII, 20. Ако царят не би наказвал неуморно онези, които подлежат на наказание, по-силните биха изпекли по-слабите като риба на шиш.

VII, 24. Всички касти биха били разрушени, всички закони биха били нарушени и би избухнало всенародно въстание поради погрешното прилагане на наказанието.

VII, 218. [Царят] да слага във всичките си вещи противоотрови и лекарства и да носи [със себе си] всякога скъпоценни камъни, имащи силата на противоотрови.

Данъци

VII, 127. Като вземе под внимание [цените при] покупката и продажбата, разстоянието по пътя, [разноските] за храната, подправките и охраната да стоките [от държавата], да застави търговците да плащат митнически такси.

VII, 128. След като царят обмисли, нека той да установява в страната винаги такива данъци, че от резултатите на труда да се ползуват и царят, и производителят.

VII, 129. Както пиявицата, телето и пчелата ядат храната си малко по малко, по същия начин малко по малко трябва да се изземва от царя и ежегодният данък.

VII, 130. От царя трябва да се получава петдесетата част от добитъка и златото, една осма, шеста или дванадесета част от зърнените храни.

VII, 131. Той [царят] да получава още една шеста част от дървения материал, месото, меда, маслото, благовонията, лечебните билки, соковете, цветовете, корените и плодовете.

VII, 132. [В същия размер да получава данък] от листата, зеленчуците, тревите, кожите и изделията от тръстика и глина, от съдовете и всякакви [изделия] от камък.

VII, 138. Занаятчиите от всички клонове и шудрите, които живеят от своя труд, той може да застави да работят [за него] един [ден] в месеца.

X, 119. Неговото [за царя] истинско задължение е победата; той не бива да се обръща в бягство във време на опасност; като отбранява с оръжие вайшиите, да принуждава да се внася и законният данък.

X, 120. От вайшиите [да събира] една осма част от зърнените храни, една двадесета част [от другите доходи], най-малко по една (карша) пана(223) от шудрата, а също тъй занаятчиите от всички клонове [да плащат данък], като изпълняват работи за царя.

Войната

VII, 87. Царят, който охранява своя народ и помни дълга на кшатрията и е предизвикан [от неприятел], равен по сила, по-силен и по-слаб, да не се отклонява от сражение.

VII, 89. Онези царе, които в битките желаят да се убият помежду си, като се сражават при пълно напрежение на силите си и не се обръщат в бягство, отиват на небето.

VII, 90. Когато се сражава с противника, да не убива врага нито с вероломно оръжие, нито с назъбени, нито с отровни стрели, нито пък със стрели, чиито наконечници са нажежени на огъня.

VII, 91. Да не убива нито оногова, който е слязъл на земята [от колесницата си, ако той самият остава в колесницата си], нито оногова, който е сложил ръце [с молба за пощада], нито пък оногова, чиито коси се развяват, нито оногова, който е седнал, нито пък оногова, който казва: «аз съм твой».

VII, 92. Нито спящия, нито оногова, който няма ризница, нито голия, нито обезоръжения, нито оногова, който не се сражава, а който [само] гледа, нито пък оногова, който се сражава с други.

VII, 93. Нито оногова, чието оръжие е строшено, нито оногова, който е поразен [от болест], нито оногова, който е тежко ранен, нито, който е уплашен, нито пък оногова, който се е обърнал в бягство; [във всички тези случаи] да се помни дългът на истинските [воини].

VII, 96. Колесницата и коня, слона, чадъра, парите, зърнените храни, добитъка, жените, [робини], всички вещи и нескъпоценни материали [да прибира онзи], който побеждава [в двубоя].

VII, 97. А за царя трябва да се даде [от воините] избрана част [от военната плячка]; така е предписано от ведическите текстове; завоюваното с общи сили трябва да се раздаде от царя на всички воини.

VII, 102. Той трябва да бъде всякога готов да приложи силата, всякога да показва храброст, всякога да скрива тайните и всякога да изучава слабите страни на противника.

VII, 103. От оногова, който е всякога готов да употреби силата, се бои целият свят; Затова той подчинява на своята власт всичко живо именно чрез сила.

VII, 198. Да се старае да победи враговете посредством примиряване, c дарове, посредством сеене на раздори [помежду им], с всички [тези средства] заедно или поотделно, никога със сражение [ако е възможно то да се избегне].

VII, 199. Тъй като за двете сражаващи се [страни] победата или поражението в битката не е известна [от по-рано], то [царят] да избягва битката(224).

Семейство и брак

III, 13. За шудрата се предписва жена само от кастата на шудрите; за вайшията — пак от нея и неговата собствена каста; за кшатрията — от последните две касти, а също и от неговата; за брахмана — от [трите] споменати и от неговата собствена каста.

III, 51. Бащата, който познава [закона], да не приема за своето момиче даже и най-малкото възнаграждение, тъй като, който взема и най-незначителното възнаграждение, понеже [го] взема от алчност, е човек, който продава децата си.

III, 53. Там, където жените са почитани, там и боговете са задоволени, там обаче, където те не са почитани, цялото почитание на боговете е безплодно.

V, 154. Мъж, който [даже] е чужд на добродетелта и изневерява [на своята жена] или е лишен от добри качества, трябва всякога да бъде почитан от добродетелната си жена.

IX, 3. Бащата пази [жената] през време на нейното детинство, мъжът я пази, докато е млада; синовете я пазят на стари години; жената въобще никога не е пригодна за самостоятелност.

IX, 81. Жена, която не ражда деца, може да бъде сменена на осмата година, която пък ражда мъртви деца — на десетата, която ражда само момичета — на единадесетата, свадлива жена обаче може да бъде сменена незабавно.

Древна Гърция

Съвременните гърци, както и техните предци от древността се наричали елини, а страната, която те населявали, била наречена отрано Елада. Историята на стара Гърция е отделена от нашето време с няколко хилядолетия. Въпреки това обаче изучаването на историята на древногръцкото общество от гледна точка на марксистко-ленинската наука представлява важна и актуална задача. Преди 70–80–те години на XIX в. курсовете по история на стария свят започваха историята на Гърция обикновено, за да не кажем по правило, с т. нар. Омиров или героичен период. Тогава повечето от учените историци, филолози и археолози смятаха, че в Илиадата и Одисеята е отразено развитието на древногръцкото общество през периода от края на XII до VIII в. пр. н. е. Тогава се е смятало, че преди това гръцкото общество не е било достатъчно развито. При това редица паметници на материалната култура, които се виждали и тогава на повърхността на земята било в континентална Гърция, било по островите на Егейско и Йонийско море и които датирали от времето преди Омир, били оставяни без особено внимание. През 70–90–те години на миналото столетие вследствие на епохалните находки в резултат на археологическите изследвания в Троя, Микена, Тиринт, а по-сетне на Крит и другаде в историята на стария свят и специално на cтapa Гърция настъпи коренен поврат. Увеличиха се преди всичко до неимоверност познанията ни за т. нар. предомирова, или микенска Гърция. Обогатиха се извънредно много и познанията ни за източносредиземноморския свят (Западна Мала Азия, специално Троя) и Егейските острови (на първо място Кипър и Крит). От особено голямо, бих казал, революционно значение е дешифрирането на т. нар. минойско линеарно писмо «Б». С това писмо е написана архивата, открита през 1939 и 1952 г. в Пилос (Пелопонес). Главната заслуга за това епохално откритие принадлежи на английските учени Вентрис и Чедуик. Те успяха да докажат, че езикът, на който е съставена тази архива от глинени плочки (таблички), изписани с клинопис, представлява една по-ранна, т. е. по-старинна степен на Омировия гръцки език. За откритието на двамата английски учени допринесоха немалко и творческите усилия на нашия езиковед акад. Вл. Георгиев, както и на съветския учен проф. С. Я. Лурье. Особено подчертани са успехите на Вл. Георгиев в тази насока, въпреки че когато се занимаваше с тези проблеми, той нямаше достъп до целия изворов материал, с който разполагаха по понятни причини Чедуик и Вентрис. Дешифрирането на минойското писмо «Б», макар и още ненапълно завършено, даде възможност на редица учени изследователи да нарисуват въз основа на пилоските надписи в едри черти картината на социално-икономическото, политическото и културното развитие на човешкото общество в предомирова, или микенска Гърция.

Микенско-гръцкото общество се очертава в тези трудове като едно раннокласово общество, което достигнало връхната точка на своето развитие към края на XV и главно през XIV и ХIII в. пр. н. е.

След микенския период от развитието на Гърция настъпил Омировият, или героичният период от нейната история, който в христоматията е илюстриран чрез многобройни откъси от Илиадата и Одисеята.

Следващият (архаичният) период е онагледен чрез съответни откъси от творчеството на Хезиод и на ранните гръцки лирици. Привлечени са и немалко откъси от съчиненията на големите гръцки исторически писатели, чието съдържание отразява историческото развитие през тези два периода и главно през втория от тях, наречен още период на великата гръцка колонизация.

Класическият период от историческото развитие на древна Гърция е илюстриран предимно чрез откъси от съчиненията на големите древногръцки историци и чрез редица епиграфски паметници с важно историческо значение.

Възгледите върху политиката и икономиката на старогръцките историци и техните похвати

Херодот

Херодот се родил приблизително в 484 г. пр. н. е. в гр. Халикарнас в Западна Мала Азия, а умрял около 425 г. в гр. Турии (Южна Италия). И по бащина, и по майчина линия той произхождал от знатен и богат род, което му дало възможност да получи добро и за времето си всестранно образование, както и да извърши далечни и многобройни пътешествия. Що се отнася до източната половина на Балканския полуостров и Черноморието, той проникнал във вътрешността на Тракия откъм Егейско море и пътувал по нашето, румънското и съветското крайбрежие на Черно море.

Голяма част от живота си Херодот прекарал в Атина, когато там управлявал Перикъл, с когото той бил твърде близък. В 443 г. пр. н. е. участвувал с група гръцки колонисти при основаването на гр. Турии, в който той прекарал последните години от живота си.

Херодот, който е първият историограф не само на антична Гърция, но и на света, живял и съставил своята «История» в 9 книги през време на прочутата «пентеконтаетия» (петдесетгодишен период), през която гръцкото робовладелско общество достигнало връхната точка на своето развитие. Това бил периодът от отблъскването на персийското нашествие срещу Балканска Гърция до избухването на Пелопонеската война, време, през което атиняните и изобщо елините, гордеещи се със своята победа над персите, проявявали понятен и жив интерес не само към своята история, но и към историята на своите «варварски» съседи. Историята на Херодот не само запознава с географията и етнографията на множество гръцки и негръцки земи, народности и племена. Тя съчетава и обединява етнографските и географските сведения около главната идея на този труд: да се представи световноисторическият конфликт между елините и варварите или по-точно между гърците и персите. Може да се каже, че Херодот построил своя труд главно под влияние на две течения: 1. От своите, йонийски предшественици логографите (и на първо място Хекатей Милетски) той наследил интереса към миналото, както и формата и похватите за разказване на миналите събития, пък и до голяма степен рационалистическото отношение към разказите от митологията. 2. Историческо-политическата идея за създаването на своята «История» той дължал обаче предимно на Атина от времето на Перикъл.

Разпределението на материала в труда на Херодот е неравномерно. Първите четири книги на «Историята» са, може да се каже, увод към главната тема. В тях се излага историческото развитие на Гърция и на съседните на нея страни преди Гръко-персийските войни. На главната тема, т. е. на самите Гръко-персийски войни, са посветени последните пет книги. Характерни черти за Херодотовия начин на писане са многобройните екскурси (отстъпления и отклонения), както и вмъкването на множество разкази, които на пръв поглед често пъти нямат органическа връзка с цялостното изложение и дори го нарушават.

Онова, което Херодот разказва, почива, от една страна, на неговите собствени наблюдения и познания, а, от друга страна, на писмената историческа традиция от онова време. Последната била запазена най-вече в съчиненията на логографа Хекатей Милетски. Макар че мирогледът на Херодот е непоследователен, все пак у него са вече налице елементите на историческата критика. Несъмнена слабост на неговото съчинение е преди всичко отношението му към достоверността на събитията, за които той разказва. Авторът се стреми да даде преди всичко едно интересно четиво. Той отдава голямо значение на «съдбата», на намесата на боговете и на техните оракули в историческото развитие. Посочените и редица други слабости на този труд обаче трябва да се обяснят с епохата, в която е живял и творил неговият автор. Но независимо от тези наивни черти в мирогледа на Херодот не може да се отрече и това, че той на много места се стреми да разглежда, тълкува и критикува рационалистично митовете и неправдоподобните разкази, предания и сведения, което означава немалка крачка в развитието на гръцката историография. Тези качества правят от съчинението важен етап в развитието на историческата наука. Изобщо Херодот е първият автор, който употребява термина «история» ίστορίη в смисъл на изследване, издирване и отразяване в писмена форма на тази дейност.

Не бива да се пренебрегва и да се отрича широката концепция на цялото произведение. То е поставено в действително големи рамки и изпълнено със значително художествено майсторство. Авторът е имал в общи черти едно твърде вярно чувство за величината и значението на събитията, които описва. Той е имал напълно ясно съзнание и за значението на гръцките победи при Маратон, Саламин и Платея и затова той съвсем правилно ги е представил като повратни пунктове в историята на тогавашния свят. Херодот е схванал и изразил правилно и значението на гръцката, и то специално атинската победа. За времето си атинската демокрация, макар и робовладелска, била нещо по-прогресивно от източната персийска деспотия.

24. Целта, която преследвал Херодот чрез своето съчинение

Херодот, I, 1

Следващите по-долу издирвания на халикарнасеца Херодот се съобщават, за да не би от времето да се заличат от нашата памет деянията на хората, също така и за да не потънат в безславно забвение огромните и достойни за удивление подвизи, извършени отчасти от елините, отчасти от варварите, но главно с цел да не би да бъде забравена причината, поради която избухна войната [Гръко-персийската] помежду им.

25. Херодот и неговите извори

Херодот, II, 99

Дотук аз изложих резултатите от личните си наблюдения, от собствените си заключения и издирвания, с които се сдобих чрез разпитване; в следващото изложение аз ще предам разказите на египтяните, тъй както ги слушах, като прибавя тук-таме и своите лични наблюдения.

Херодот, IV, 95

Както узнавам от гърците, които населяват крайбрежието на Хелеспонт и Понт, този Залмоксис(1). бил човек и [в миналото] бил роб на остров Самоc...

Херодот, IV, 96

По отношение на всичко това, както и по отношение на разказа за подземното жилище [на Залмоксис] аз нито се отнасям с недоверие, нито пък вярвам особено много, но ми се струва, че същият този Залмоксис е бил роден много години преди Питагор.

Херодот, VII, 152

Аз съм длъжeн да предавам в изложението си онова, което се разказва, но не съм длъжен да вярвам на всичко това и тази забележка важи за цялото ми изложение.

26. Вярата на Херодот в предзнаменования и в намесата на божеството в човешките дела

Херодот, I, 207

Присъствуващият обаче там [на съвещанието] лидийски княз Крез осъдил това мнение и предложил тъкмо противоположен на тоя план със следните думи: «Тъй като Зевс ме предаде в твои ръце, аз обещах още от самото начало, царю, да отблъсквам по възможност всякаква беда от твоя дом. Страданията, които ми се струпаха, станаха за мене горчив урок. Ако си мислиш, че си безсмъртен, и си въобразяваш, че е такава и войската, която предвождаш, в такъв случай съвсем не би имало смисъл да казвам мнението си. Но ако ти съзнаваш, че си човек и че онези, над които властвуваш, са също тъй хора, знай преди всичко това, че човешките дела представляват кръговрат и че този кръговрат не допуска едни и същи хора да бъдат винаги щастливи».

Херодот, VII, 10

«Ти виждаш как божеството поразява с мълния онези живи същества, които се издигат над другите, като не им позволява да се превъзнасят. И, напротив, дребните животинки не го дразнят; ти виждаш също така, че божеството пуска своите мълнии върху най-големите здания и върху най-високите дървета. Изобщо божеството обича да поразява всичко онова, което се издига над другите. Подобно на това и по същата причина една огромна войска може да бъде сразена от малочислени сили, в случай че божеството й завиди и всее страх в нейните редове или пък я порази с мълнията си. В случая такава войска загива от недостойна смърт. Изобщо божеството не търпи друг освен него да има високо мнение за себе си.»

Херодот, VI, 27

Божеството изпраща обикновено предзнаменования, в случай че градът или народът са заплашени от тежки бедствия.

Херодот, VI, 18

След като разбили йонийците в морска битка, персите обсадили Милет откъм сушата и откъм морето и като подкопали стените, употребили всевъзможни средства и превзели окончателно града на шестата година от въстанието на Аристагор. Жителите на града били заробени, което бедствие съвпадало с предсказанието на оракула за Милет.

Херодот, VII, 57

След като цялата войска била прехвърлена и преди да потегли тя по-нататък на път, станало голямо чудо. Ксеркс не му обърнал никакво внимание, макар че то било лесно за отгатване. Един кон родил заек. Това чудо означавало ясно, че Ксеркс води войската си срещу Елада с всичкия възможен, разкош и (великолепие, но на обратния път той ще спасява на същото това място живота си с бягство.

27. Херодот проявява критичност към фантастични измислици

Херодот, IV, 105

За неврите(2), които били магьосници и измамници, се разказва от скитите и елините, които живеят в Скития(3), че всяка година по веднъж всеки невър се превръщал по за няколко дни във вълк, а след това отново приемал човешки образ. Аз лично не вярвам на тези разкази, но въпреки това тези неща се разказват и онези, които ги разказват, се кълнат в онова, което говорят.

Херодот, V, 9–10

9. Никой не може да каже със сигурност каква e страната, която е разположена на север от Тракия, и какви племена я населяват. Струва ми се обаче, че отвъд Дунава се простира безпределна пустиня. Аз познавам само едно племе отвъд Дунава. То се нарича сигини и има мидийска носия...

10. По думите на траките земята отвъд Дунава била пълна с пчели и затова през нея не могло да се мине по-нататък. Струва ми се обаче, че тези разкази не заслужават доверие, защото е очевидно, че пчелите не понасят студа, а аз смятам северните страни за необитаеми именно поради студовете. Такива неща се разказват за тази област.

28. Из политическите възгледи на Херодот

Херодот, III, 80

Откъс от речта на персиеца Отан, един от участниците в съзаклятието(4), в което участвувал и Дарий I Хистасп.

«Аз съм на мнение, че никой от нас не бива да стане едноличен владетел. Това нито е приятно, нито пък е добро. Пък как би могла държавата да бъде добре уредена при наличието на еднолично управление, когато монархът има възможност да върши, каквото му скимне, без да дава отчет за делата си? Даже и най-добрият мъж, облечен в такава власт, не би могъл да запази нормалния си начин на мислене. Благата, с които самодържецът е обкръжен, пораждат у него високомерие и своеволие, а завистта е вродена открай време у човека. С тези две черти на характера той се опорочава напълно... Което е най-важно обаче, той нарушава установените открай време обичаи, изнасилва жените и избива гражданите без присъда. Що се отнася до управлението на народа, то преди всичко има най-прекрасното име «изономия» [равенство пред законите]. На второ място, народът не върши нищо от онези нeща, които извършва самодържецът. Народът назначава длъжностните лица с жребие и всички длъжности при народа подлежат на отчет и отговорност. Всички решения стават достояние на общото събрание. Затова аз застъпвам мнението да премахнем монархията и да предоставим властта на народа, тъй като всичко зависи от болшинството.» Такова било мнението, което застъпвал Отан.

Херодот, V, 78

Така пораснала мощта на атиняните. Не само този, но въобще всички случаи показват колко драгоценни са еднаквото право и свобода на словото. И наистина, докато се намирали под гнета на тиранията, атиняните не били в състояние да се наложат във военно отношение на някой от своите съседи. Щом се освободили от тираните, те заели несъмнено първенствуващо положение. Това показва, че докато били заробени от тираните, те били недобросъвестни в работата, сякаш че работели на някой господар, а когато добили свободата си, всеки от тях започнал да работи, като се грижел за личното си благополучие.

Тукидид

По-млад и по-забележителен във всяко отношение съвременник на Херодот бил атинският историк Тукидид. Той се родеел с Милтиад и Кимон и принадлежал към един от най-старите аристократически родове на Атина. Чрез жената на Милтиад в неговия род имало представители на тракийската знатна и богата върхушка, пък и съпругата на самия Тукидид произхождала от Тракия. Благодарение на нея той притежавал богати рудници в Южна Тракия. Тукидид се родил приблизително в 460 г. пр. н. е., а завършил живота си според едни сведения в Атина, а според други — в Тракия. За година на неговата смърт се смята 399 пр. н. е., а според други източници — 396 г. пр. н. е. През време на Пелопонеската война той стигнал до поста стратег, но претърпял значителен неуспех при своето командуване на атинските флотски сили недалеч от устието на р. Струма, като допуснал спартанците начело с Бразидас да турят ръка на важната атинска база Амфипол. Вследствие на това Тукидид бил осъден на изгнание и прекарал около две десетилетия далеч от родината си, предимно в своите имения е Тракия, но и в Македония и Сицилия. Главно от Тракия той следял внимателно по-нататъшния развой на военните действия, събирал грижливо материал от всевъзможни извори и по всевъзможен начин и, както изглежда, тук той изработил до голяма степен своята «История на Пелопонеската война», която започнал да пише още преди да стане изгнаник, почти непосредствено след избухването на войната. Когато тя завършила, получил амнистия и могъл да се завърне в родината си, но умрял, преди да може да завърши своя труд.

В сегашния си вид «Историята...» на Тукидид е разделена на 8 книги и като изключим първата книга, част от която е посветена на най-ранната история на гръцкия свят, а другата й част на предисторията на Пелопонеската война, в останалите седем книги авторът се занимава изключително с описанието на войната и затова може да се каже, че Тукидид е първият автор на историческа монография в античната литература. Макар че разликата в годините, която дели Тукидид от Херодот, е едва три десетилетия, няма да бъде пресилено, ако кажем, че по третиране на сюжета, по стил, а дори и по замисъл «История на Пелопонеската война» и «История на Гръко-персийските войни» са синоними на две ярко разграничени епохи в развитието на гръцката историография. Докато «бащата на историята» Херодот се справя със задачата си чрез още неизживения архаичен мироглед на гръцкото общество от средата на V в. пр. н. е., в картината, която е нарисувал Тукидид, е отразена значителната крачка, извършена от човешката мисъл в Атина към края на прочутата «петдесетгодишнина». Тукидид има сравнително ясно съзнание за историческите проблеми на своето време. Той посочва и пътя за разкриване на движещите сили в историческото развитие. Според Тукидид историята се развива като процес, който е обусловен от психологически причини. Той ясно подчертава разликата между външните поводи и лежащите по-дълбоко причини и се проявява като изкусен майстор на политическия анализ, на обрисуването на сложната военна и дипломатическа борба на силите. Той е обърнал внимание и на случайността в историята, като се стреми да обяснява събитията по естествен път. Оракулите, предсказанията, предзнаменованията и намесата на боговете са според него пo-скоро психологически фактор, който оказва въздействие върху поведението на хората. Макар че Тукидид не е бил още в състояние да прозре, че главната движеща сила в историческото развитие е борбата между класите, все пак той е оставил на следващите поколения едни от най-силните и проникнати от драматичност описания на някои моменти от класовата борба по време на Пелопонеската война. И все пак историята на Тукидид не може да се нарече научна в истинския смисъл на думата. Тя е пo-скоро художествено и поучително пресъздаване на едно сравнително недалечно минало. Изложението на събитията се оживява в значителна степен чрез честото вмъкване в него на речите на главните обществени дейци през времето на Пелопонеската война, похват, който изобщо е присъщ на античните историографи. В повечето случаи обаче тези речи са фиктивни и изразяват мислите на самия автор. По своите политически възгледи и симпатии Тукидид бил умерен олигарх, макар че не скрива своите адмирации пред Перикъл, за когото той говори с големи симпатии. Антипатията и дори омразата на Тукидид към водачите на радикалните демократи в Атина (особено към Клеон) е също нескрита.

Характерен за работата на Тукидид е и ретроспективният метод, прилаган от него по отношение на данните на археологията при възстановяване ранните периоди от развитието на Гърция.

Историята на Тукидид е първостепенен извор и за старата история, на днешните български земи по времето, когато разлагането на родовообщинните отношения всред по-значителните тракийски племена било напреднало до степен, че у тях възникнала държавната организация под формата на т. нар. Одриско царство.

29. Историческа критика у Тукидид

Тукидид, I, 20 сл.

20. Аз можах да се добера до това по пътя на моите издирвания върху древността, макар че е твърде трудно да се доверим на много свидетелства от старо време, защото хората приемат един от друг без всякаква критика сведенията за миналото дори и когато те се отнасят до тяхната родина... До такава степен повечето от хората се грижат малко за издирването на истината и много по-охотно възприемат готовите мнения.

21. Няма да се излъже читателят, който възприема разглежданите от мене събития в този вид, в който аз ги съобщавам въз основа на приведените доказателства, и в своето доверие не отдаде предпочитание нито на поетите, които възпяват тези събития с преувеличения и с твърде големи украсявания, нито пък на прозаическите писатели, които са съставили своите съчинения, като са се грижели не толкова за истината, колкото да причинят наслада за ухото. А всичките разказвани от тях събития не са потвърдени с нищо и вследствие на продължителното време са се превърнали до голяма степен в нещо невероятно и приказно. Читателят вероятно ще установи, че възстановените от мене събития посредством най-достоверните свидетелства отговарят дотолкова на истината, доколкото това е възможно да стане при толкова отдавнашни събития. Описваната тук от нас война, ако се съди по самите събития, ще се окаже много по-значителна от по-предишните войни, макар че хората, докато воюват, смятат всяка съвременна на тях война за по значителна, а след нейното завършване се възхищават повече от войните в миналото.

22. Що се отнася до речите, държани от съответните лица или по време на подготовката за война, или по време на самата война, то за мене беше трудно да запомня казаното в тези речи с цялата му точност, и то както онова, което бях слушал лично, тъй и онова, което ми бяха съобщили други хора отдругаде. Аз се задоволих с това да представя всеки оратор по начин, който според мене е най-подходящ за дадения момент, като се придържах обаче по възможност по-близо до общия смисъл, на онова, което бе казано в действителност. Що се отнася пък до самите събития, станали през време на войната, то аз не сметнах за съвместимо със своята задача да записвам онова, което узнавах от първия срещнат, или пък онова, което се струваше само на мене, но записвах събития, на които сам аз бях очевидец, или пък онова, което слушах от други след по възможност точни издирвания по отношение на всеки отделен факт. Тези издирвания бяха трудни, защото очевидците на отделните факти не разказваха еднакво за едни и същи неща, но всеки от тях ги предаваше тъй, като се ръководеше от симпатиите си към едната или другата от воюващите страни или пък като се уповаваше на паметта си. Моето изложение ще се окаже може би по-малко приятно за слуха, тъй като в него липсва баснословният елемент. Онези читатели обаче, които държат да имат една ясна представа за миналите събития, събития, които някога, в бъдеще, по силата на човешката природа могат да се повторят в този същия или подобен вид ще сметнат моето съчинение за достатъчно полезно. Моят труд е замислен и написан по-скоро да бъде достояние завинаги, отколкото четиво, което да служи за наслада на читателите.

30. Олигархическите симпатии на Тукидид

Тукидид, VIII, 97, 1 сл.

И тъй атиняните, след като получили това известие, се заели със съоръжаването на двадесет кораба и свикали незабавно народното събрание на т. нар. Пникс(5), където обикновено ставали народните събрания. На същото събрание атиняните постановили да свалят от власт четиристотинте и да предадат властта на петте хиляди. Към последните трябвало да принадлежат всички, които били в състояние да доставят тежко въоръжение: било постановено освен това никой и за никоя длъжност да не получава заплата под страх от проклятие... Явно е, че на първо време след това атиняните, доколкото аз мога да си спомня, имали най-добрия държавен строй(6).

31. Критичното отношение на Тукидид към данните на Омировия епос

Тукидид, I, 9 сл. Коалицията, образувана и предвождана от Агамемнон срещу Троя

9. Струва ми се, че Агамемнон успял да събере своята войска не толкова поради това, че принудил към похода срещу Троя женихите на Елена, които били обвързани с клетва пред Тиндарей(7), колкото поради това, че той превъзхождал по сили останалите племенни вождове. При това онези пелопонесци, които разполагали с най-достоверни сведения от своите предци относно съдбата на Пелопонес, разказват, че причината за могъществото на Пелоп трябва да се търси в богатствата, с които той се завърнал от Азия и се явил с тях пред местните бедни. Затова и той стигнал до такива почести, че дал дори и името си на страната(8), макар и да бил пришълец. Впоследствие щастието се усмихнало на неговите потомци, още повече, когато именно Евристей загинал от ръката на Хераклидите в Атика. Неговият вуйчо Атрей, който тъкмо тогава бягал от баща си поради убийството на Хризип, получил от Евристей при неговото тръгване на война в качеството си на близък сродник властта над Микена и над всички други места, които се намирали под власттa на Евристей. Тъй като последният не се завърнал, Атрей станал цар на Микена и на всичко друго, което било подвластно на Евристей, и то със съгласието на микенците, тъй като те се бояли от Хераклидите. Те смятали обаче него самия, който умеел и да се нрави на народа, за достатъчно силен и способен. По този начин именно Пелопидите станали по-мощни от потомците на Персей(9). При наличността на факта, че Агамемнон наследил цялата тази мощ, а освен това превъзхождал всички с морските си сили, струва ми се, че племената, които потеглили срещу Троя, сторили това по-скоро от страх, отколкото от благоразположението, което той внушил у другите. Защото е известно, че Агамемнон се явил пред Троя с най-голям брой кораби, а освен това доставил кораби и на аркадците, за което свидетелствува Омир, ако изобщо може да се вярва на неговото свидетелство. Същият поет, говорейки за предаването на жезъла(10) по наследство, поставя в устата на Агамемнон думите, «че той властвува над всичките острови и над целия Аргос». Тъй като Агамемнон властвувал над сушата, той не би могъл да властвува и над островите — освен над съседните, а те не биха могли, да бъдат многобройни, ако не би разполагал с флота. По похода срещу Троя именно бихме могли да съдим за състоянието на нещата преди него.

10. Ако някой би рекъл да заключи, че походът срещу Троя не е бил тъй значителен, както ни го описват поетите и преданието, само въз основа на това, че Микена била малък град, или пък на това, че който и да било от тогавашните градове днес не заслужава особено внимание, неговата недоверчивост не би била достатъчно основателна. Защото, ако приемем, че Лакедемон е бил разрушен и че от него не се е запазило нищо друго освен храмовете и основите на постройките, то у по-сетнешните поколения би се породило силно съмнение в това, дали могъществото на лакедемонците е отговаряло действително на славния спомен за него. А при все това те владеят две пети от Пелопонес, стоят начело на жителите му и на многобройните съюзници вън от него. И все пак би могло да ни се стори, че градът не отговаря на своето значение, тъй като между отделните му части няма връзка; той няма освен това нито храмове, нито великолепни постройки, а съответно на старинния обичай в Елада се състои от отделни села(11). Ако ли пък приемем, че Атина е имала същата съдба, то ако изхождаме от външния вид на този град, би трябвало да си представим неговото могъщество двойно по-голямо, отколкото е в действителност. Ето защо съмнението в дадения случай е неуместно и не би трябвало да вземаме под внимание толкова външния вид на градовете, колкото тяхната действителна мощ. Затова и би могло да се приеме, че походът на гърците срещу Троя е бил по-значителен от всички походи, които го предхождали, въпреки че той отстъпвал на сегашните походи, ако, разбира се, и в случая може да се вярва на творбите на Омир, който като поет преувеличава и украсява събитията. Въпреки това обаче дори и в този си вид походът се очертава като твърде незначителен. Омир разказва именно, че от хиляда и двестата кораба(12) беотийските носели на борда си по сто и двадесет души, а корабите на Филоктет — по петдесет души(13). По този начин, както ми се струва, поетът посочва най-големите и най-малките кораби, тъй като в «списъка на корабите» не се споменава за останалите. Че всички гребци на корабите били едновременно с това и бойци, се вижда от онова, което той разказва за корабите на Филоктет, като прави гребците едновременно и стрелци. Не е вероятно и това, че освен царете и онези, които заемали висшите ръководни длъжности, с корабите отплували и много низши екипажи, особено като се има предвид, че те имали намерение да прекосят морето с товар от военни съоръжения. Освен това техните кораби нямали палуби, а били открити — построени по типа на някогашните пиратски кораби. И тъй, като се взема средното число на екипажа между най-големите и най-малките кораби, броят на онези, които дошли под стените на Троя, не изглежда да е много голям, особено като се вземе предвид, обстоятелството, че те били изпратени с общи усилия от цяла Елада.

11. Причината за това била не толкова малобройността на населението, колкото липсата на парични средства. Поради липсата на хранителни припаси пък елините били принудени да вдигат на крак по-малобройни войски и могли да вземат само толкова войскови контингенти, колкото те се надявали, че ще могат да изхранят, като се сражават далеч на вражеска земя. Подир това непосредствено след пристигането си пред Троя те удържали победа в сражението, което се разиграло там. Това е вън от всякакво съмнение, тъй като те успели да издигнат укрепен ров около своя стан(14). Изглежда при все това, че в случая те не използували всичките си сили, а се занимавали същевременно и със земеделие на Тракийския Херсонес(15), като се отдавали и на грабеж поради липса на хранителни припаси. Главно заради тази разпръснатост на елините троянците били в състояние да им се съпротивяват в продължение на десет години, като всеки път се оказвали равни по сили на онези от тях, които оставали по местата си [пред Троя]. Ако гърците биха имали със себе си в изобилие хранителни припаси, те биха поминали без грабеж и без обработване на земята. Те биха водили войната без прекъсване, със събрани на едно място сили, биха удържали лесно победа в открит бой, като биха превзели града. Но те, макар и да не били в пълния си състав, само с онази част от войската си, която в даден момент била налице, успявали да дадат отпор на неприятеля. Затова, ако те биха могли да поддържат обсадата без прекъсване, щяха да могат да превземат Троя за по-кратко време и с по-малко усилия. Вследствие на липсата на пари обаче всички събития, предхождащи Троянската война, а и самата тази война, която била по-значителна от по-ранните войни, се оказват в действителност много по-незначителни, отколкото ги рисува мълвата и отколкото може да се вярва на преданието, разпространено в наши дни от поетите.

Ксенофонт

Ксенофонт е един от онези гръцки писатели, които се заели да продължат историческото съчинение на Тукидид. Както за Ксенофонт обаче, така и за останалите «продължители» на делото на Тукидид може да се каже, че никой от тях не е успял да се справи с тази задача.

Ксенофонт се е родил в Атина в около 355 г. пр. н. е. Той произхождал от знатно робовладелско семейство и отрано проявявал подчертана враждебност към атинската робовладелска демокрация и също тъй подчертани симпатии към олигархията и особено към спартанския държавен строй. На млади години той бил един от най-ревностните, но и повърхностен ученик на Сократ. Още двадесет и осем годишен Ксенофонт напуснал своята родина, за да стане наемнически командир във войската на Кир Млади, който водел война против брат cи Артаксеркс за персийския престол. Това преминаване на персийска служба станало причина за осъждането му на изгнание от Атина. След смъртта на Кир Млади Ксенофонт ръководел връщането на десетте хиляди гръцки наемници от Азия. По време на това оттегляне той имал възможност да види и преживее много неща, който са описани с рядко писателско умение, лекота и живост в неговия «Анабазис». Самата операция на оттеглянето започнала недалеко от Вавилон. Участвуващите в нея изминали значително разстояние, като потеглили от Средна Месопотамия, минали през Кюрдистан, превалили след това арменските планини и стигнали до южния бряг на Черно море. Преди да си отидат оттук по домовете си, един значителен отряд от тези наемници начело с Ксенофонт постъпил на служба при тракийския базилевс Севт II, който се домогвал до престола на одриските царе. В резултат на своя престой в Тракия Ксенофонт е могъл да отрази в «Анабазис» и особено в 7 книга на този трактат своите наблюдения върху бита на онези от траките, които населявали югоизточните области на Балканския полуостров. Разочарован от службата си при Севт, Ксенофонт я напуснал и се прибрал в Спарта. Той се сближил до такава степен със спартанската ръководна върхушка и специално със спартанския цар Агезилай, че постъпил в неговата войска и се сражавал против собствената си родина. Спартанците възнаградили Ксенофонт за «вярната» му служба, като му подарили едно обширно и добре уредено имение в Елида. Тук той написал значителна част от своите съчинения, като навсякъде личат ярко подчертаните му симпатии към всичко спартанско. След поражението, което Спарта претърпяла във войната си с Тива, Ксенофонт се преселил в Коринт. В противовес на тиванското надмощие в Гърция се наложило едно сближение между Спарта и Атина, в резултат на което Ксенофонт получил амнистия, но въпреки това той не посмял да се завърне в родината си.

Ксенофонт бил твърде плодовит, макар и не особено дълбок писател. От историческите му произведения трябва да се спомене на първо място неговата «Гръцка история» в 7 книги, която е замислена като пряко продължение на Тукидидовата история и излага събитията в Гърция до 362 г. пр. н. е. От значение за историята на Спарта е неговият трактат «Устройството на Лакедемонската държава», както и биографията на Агезилай. Важен, макар и твърде кратък извор за развитието на икономическата мисъл в Гърция е неговият труд «За стопанството». От голямо значение като извор за историческото развитие на югоизточната част на нашите земи към края на V в. пр. н. е. са описанията на тракийския бит в VII книга на неговия «Анабазис».

Макар и продуктивен писател и добър стилист, като историк Ксенофонт стои много по-долу от Тукидид. Ксенофонт вярва на предсказвачите и се вслушва в техния глас. Според него те разкриват волята на божеството, чиято намеса в човешките работи според автора е решителна и неотклонима. Ксенофонт е не особено точен и при предаването или възпроизвеждането на историческата истина. От значение като извори за историческото развитие на епохата са и трудовете на Ксенофонт с икономическо и философско съдържание, в които се срещат твърде характерни предписания как да се експлоатира най-рационално трудът на робите. На перото на Ксенофонт принадлежи и биографично-историческият роман «Киропедия» («Възпитанието на Кир»), в който той се е стремил да обрисува «идеалния управител», тъй както той си го е представял.

32. Ролята на оракулите и предсказанията

Ксенофонт, Гръцка история, IV, 7, 2

Подир това, след като лакедемонците обсъдили, че една експедиция срещу атиняните или беотийците няма да бъде нещо безопасно, докато те оставят в тила си един голям град, който е враждебно настроен и има общи граници с Лакедемон, решили да вдигнат и насочат войските си най-напред срещу Аргос(16). Когато пък Агезиполид узнал, че той ще командува войската, той извършил необходимите жертвоприношения преди поход, получил предсказания, които предвещавали успех, и отишъл най-после да се посъветва с Юпитер Олимпийски дали ще постъпи според религиозните предсказания, ако отхвърли примирието, което предлагали аргосците, като се позовавали на това, че настъпвал свещеният месец(17), всъщност той не се падал тогава по редовния календар, а работата била там, че аргосците се боели от заплашващото ги нападение отстрана на лакедемонците. Божеството тогава му дало указание чрез жертвените животни, че той ще постъпи правилно, ако не приеме примирието, което му се предлагало. Аполон отговорил, че и той е на пия Агезиполид отишъл в Делфи и запитал там Аполон дали и той е на същото като баща си мнение по отношение на примирието, което му се предлагало. Аполон отговорил, че и той е на същото мнение по въпроса. Тогава Агезиполид застанал начело на своите войски, които се били събрали във Флиунт, и нахлул през Немея в Арголида.

33. Ксенофонт — явен поклонник на спартанската олигархия

Ксенофонт, Лакедемонската държава, 8–10

Всеизвестно е, че в Спарта подчинението пред властта и законите се спазва особено строго. Аз обаче не мисля, че Ликург е учредил този държавен строй, преди да си е осигурил поддръжката на първите и влиятелни граждани в държавата.

Учредяването на ефората е вероятно дело на Ликург и на видните и влиятелни граждани, защото те са имали съзнанието, че подчинението е драгоценно благо в една държава, в една войска и в един дом; те смятали наистина, че тази магистратура (ефоратът) съответно на своята власт ще внуши страх у гражданите, от който пък ще произлезе подчинението. Впрочем ефорите имат право да налагат глоби, на когото искат, и да изискват незабавното им плащане. Те също така са властни да свалят магистратите от длъжност преди изтичането на нейния срок, да ги хвърлят в затвора и да завеждат срещу тях процес, в който се предвижда смъртно наказание. Облечени с една толкова голяма власт, те не оставят, както в другите гръцки полиси, лицата, които са избрани на обществени длъжности, да ги изпълняват по своя воля в продължение на цялата служебна година, а подобно на тираните или на ръководителите на гимнастическите състезания, ако видят, че някой действува незаконно, те го наказват незабавно, без да отлагат.

Между многото други прекрасни средства, прилагани от Ликург, за да накара гражданите да се подчиняват на законите, следното ни се струва, че е едно от най-добрите. Той именно не оповестил законите на народа, преди да отиде заедно с май-влиятелните граждани в Делфи и преди да запита божеството дали е по-добре и по-изгодно за Спарта да се подчинява на законите, които той създал. След като божеството отговорило, че така е по-добре във всяко отношение, Ликург оповестил тогава своите закони, като едновременно с това обявил, че тъй като те са изречени от самата Пития(18), тяхното погазване е не само противозаконно, но и греховно.

Аристотел

Подобно на Тукидид, най-бележития историк на древността, и Аристотел, «най-великият мислител на древността» (Маркс), имал близки връзки с Тракия и Македония. Той се родил в 384 г. пр. н. е. в град Стагира, сега с. Изворо (в източната половина на Халкидическия полуостров). Баща му Никомах бил известен медик и по тази причина бил привлечен като придворен лекар на Филип II Македонски. Затова и когато Аристотел се оформил и прочул като философ, той бил назначен от Филип за възпитател и учител на сина му Александър Македонски.

В продължение на 20 години (от 367–347 г. пр. н. е.) Аристотел бил ученик и сътрудник на Платон в ръководството на неговата школа (Академията). Така той останал във връзка с Платон до неговата смърт. Още през това време обаче Аристотел в много отношения дошъл до схващания и възгледи, коренно различни от тези на своя учител. Затова и след смъртта на Платон той скъсал с Академията и напуснал за известно време Атина. Част от това време той прекарал в усилени философски занимания в град Атарней (Троада — Западна Мала Азия), където намерил покровител в лицето на атарнейския тиранин Хермий. По-голямата част от своето странствуване обаче Аристотел прекарал при двора на Филип II Македонски, като се занимавал с възпитанието и обучаването на младия Александър Македонски до неговото стъпване на престола.

Аристотел се завърнал в Атина, след като отсъствувал 13 години, и в 335/334 г. пр. н. е. основал там своя собствена философска школа, която получила името Перипатос (т. е. колонада за разходки). Наречена била така по външния вид на помещението, в което се водели заниманията с по-широк кръг от слушателите на Аристотел. Последният, както и школата му се ползували с несъмнено голяма популярност в Атина, но въпреки неговите големи заслуги за града той никога не получил правата на атински гражданин, а останал метек, т. е. чужденец. Несъмнени и доста неприкрити били промакедонските и умереноолигархическите възгледи на Аристотел, които правели от него противник на атинската робовладелска демокрация и допринесли за неговото бягство от Атина след смъртта на Александър Македонски в 323 г. пр. н. е. Изтъквайки и подчертавайки значението на Аристотел, а именно способността му да мисли диалектически и безпределната му (дори наивна) вяра в силата на разума, в могъществото, обективната истинност на познанието, Ленин подчертава и слабите черти у Аристотел, като например неговите теологически уклони и социални предразсъдъци. Във връзка с последното трябва да се подчертае, че Аристотел е един от най-типичните и най-даровитите изразители на робовладелската идеология.

Във връзка със значението на Аристотел като исторически извор трябва да се подчертае и това, че измежду многобройните и обемисти съчинения на знаменития древногръцки мислител се намират цели трактати върху теорията и историята на държавата. В тези трактати има немалко места, от които може да се съди за социално-икономическите възгледи не само на автора, но и изобщо на робовладелската класа.

За съжаление от прочутия в древността Аристотелов «корпус», състоящ се от 158 «Политии», т. е. описание на държавния строй на най-известните гръцки полиси и негръцки държави, до наши дни е оцеляла само една «Полития», а именно «Атинската държава», преведена у нас от Г. И. Кацаров (Аристотел, Атинската държавна уредба, 1904). Науката днес е в състояние да възстанови само до известна, степен съдържанието на останалите «Политии» благодарение на указанията, макар и откъслечни, които се намират за тях в бележитата «Политика» на Аристотел. В нея се разглежда същността на държавата, както и различните форми на държавно устройство. Значително място в «Политиката» на Аристотел заемат и разсъжденията на автора върху «идеалния» държавен строй.

Ценното у Аристотел като исторически извор е и това, че за разлика от другите исторически писатели, които наблягат главно на военнополитическите събития, той обръща специално внимание на възникването, изследването и обясняването на различните държавни институции.

34. Умерено олигархическите възгледи на Аристотел

Аристотел, Атинската държава, 28, I

28 (1). Докато Перикъл бил начело на народа(19) управлението на държавата било сравнително добро, но след смъртта му работите се влошили. Тогава за пръв път начело на народа застанал човек(20), който не се ползувал с добро име всред почтените хора, докато по-рано народните водачи изхождали от средите на умерените и порядъчни хора... (3) След смъртта на Перикъл начело на знатните стоял Никий, който загинал в Сицилия, а начело на народа — Клеон, синът на Клеенет, който, както изглежда, покварял най-много народа със своята необузданост. Той пръв почнал да ругае и да кряска от трибуната и говорел пред народа, опасан в работната си престилка, докато другите оратори се държели прилично, когато говорели. След тях начело на едната партия застанал Терамен(21), синът на Хагнон, а народа предвождал Клеофонт, притежател на работилница за лири, който пръв въвел възнаграждението от два обола (диобелията)(22). (4) Онези, които поели след Клеофонт ръководството на демократическата партия, били почти без изключение демагози, склонни най-вече да действуват според вкуса на тълпите, като имали пред очи единствено изгодите на настоящия момент. (5) Изглежда, че най-добрите държавни мъже, като изключим старите, са Никий и Тукидид(23) и Терамен. Относно Никий и Тукидид почти всички са единодушни, че те не само били хора с благороден характер, но били и добри политици и полагали бащински грижи за цялата държава. Що се отнася пък до Терамен, мненията за него са разделени, тъй като в негово време работите в държавата били объркани вследствие на настъпилите по това време смутове. И все пак онези хора, които не съдят повърхностно за работите, смятат, че той не само не се стремял да разрушава всички държавни институции, но, напротив, поддържал ги дотогава, докато в тях се спазвал законът. С това той показал, че може да работи и твори в полза на държавата при всяко държавно устройство, както това подобава изобщо на всеки добър гражданин. В случай обаче, че държавната уредба допуска противозаконни дела, той не й се покорява, а се опълчва против нея, като е готов да си навлече ненавистта на онези, които действуват против законите.

35. Теорията на Аристотел за трите нормални и трите неправилни форми на държавно управление

Аристотел, Политика, III, 4, I сл.

1. След направените по-горе разяснения трябва да разгледаме въпроса, дали е правилно да се допуска съществуването на една или няколко форми на държавния строй и в случай, че има няколко такива форми, да видим кои са те, колко са и какви са различията между тях.

Строят на една държава, това е правилната организация на всички държавни магистратури изобщо и по-специално организацията на върховната власт. Последната навред е във връзка с господствуващата в държавата форма на управление. От своя страна пък формата на управление се определя от съответната форма на държавния строй. Искам да натъкна например това, че в демократическите държави върховната власт се намира в ръцете на народа, докато в олигархиите тя е в ръцете на малцина. Затова и ние разглеждаме държавния строй на демокрациите като различен от онзи на олигархиите и от същата гледна точка ще разглеждаме и останалите държавни строеве.

6. Това също важи и по отношение на държавните власти. Там, където държавната организация почива на принципите на равноправието и равенството на гражданите, всеки от тях смята, че има право да участвува във властта посменно. При това въпросното изискване се пораждало по-рано естествено от необходимостта всеки да може да се сменя в носенето на тежестта на държавните служби, а след това пак да може да се грижи за своето лично благо, както преди това самият той в качеството на магистрат се е грижел за благото на другите. Днес обаче големите предимства, които предоставят властта и ръководството на държавните работи, пораждат у всички желанието да държат непрекъснато в свои ръце властта, сякаш непрекъснатата власт може да даде цветущо здраве на висшите държавни длъжности, ако те се намират в едно болестно състояние, та в такъв случай те биха могли да се стремят с още по-голяма ревност към държавните длъжности, отколкото вършат това сега.

7. Оттук става ясно, че само онези форми на държавния строй, които държат сметка за общото благо, са в съгласие с принципа на справедливостта, са нормални държавни строеве; онези пък форми на държавен строй, които имат предвид само личното благо на управляващите, са отклонения от нормалните форми на държавния строй, защото те почиват на деспотичния(24) принцип, а държавата всъщност е общност на свободни хора.

След като установихме въпросните принципи, остава ни да пристъпим към разглеждането на формите на държавния строй, колко на брой и кои са те; преди всичко обаче да започнем с изследването на нормалните форми на държавния строй. След като последните бъдат изяснени, ще бъде лесно да се установи и кои са и ненормалните форми на държавния строй.

Тъй като формата на държавния строй е същото нещо, каквото е и политическата система, а последната е олицетворена от върховната власт в държавата, то оттук следва неизбежно, че тази върховна власт трябва да бъде в ръцете на едного или на малцина, или пък на болшинството. И когато един човек или малцина, или пък мнозинството управляват, като се ръководят от обществената полза, естествено е, че такива форми на държавния строй са правилни форми, докато онези форми, при които се задоволяват интересите на едно лице или на малцина, или пък на мнозинството, представляват отклонения на правилните форми. Защото има две неща (от които трябва да се приеме едното): или лицата, които участвуват в държавния живот, не са граждани, или пък те са граждани и в такъв случай трябва да участвуват в общите изгоди. Ние сме свикнали да наричаме монархия управлението на царя, което държи сметка за общата полза; управлението пък на малцина, но на повече от един сме свикнали да наричаме аристокрация, и то или поради това, че в случая управляват най-добрите(25), или поради това, че управлението има предвид върховното благо(26) на държавата и на влизащите в нейния състав хора. Когато обаче в интерес на общата полза управлява мнозинството, тогава ние употребяваме един термин, който е по-общ от всички форми на държавния строй, а именно понятието «полития».

Подобно разграничаване на термините е и напълно смислено, и уместно, защото едно лице или пък малцина могат да изпъкнат със своите добродетели; за мнозинството обаче е много по-трудно да се прояви във всички видове добродетели, отколкото специално във военната доблест, тъй като последната се поражда и развива именно всред народните маси. Ето защо и в политиите най-висшата власт се съсредоточава в ръцете на онези, които се сражават в първите редове за нея и които са въоръжени.

Ненормални отклонения от посочените нормални форми на държавен строй са следните: отклонение от царската власт е тиранията, от аристокрацията — олигархията, а от политията — демокрацията. По своята същност тиранията е монархия, която държи сметка само за изгодите на монарха; олигархията е форма на държавен строй, която има предвид интересите на богатите, а демокрацията е една такава форма на държавен строй, която има предвид интересите на бедните, но нито една от тези ненормални форми на държавно устройство няма предвид общата полза.

36. За царската власт

Аристотел, Политика, III, 9, 3 сл.

3. И тъй една от формите на царска власт е пожизнената стратегия. Тя бива наследствена и изборна. Наред с нея се среща и една друга форма на единовластие, като пример за което може да служи царската власт у някои варварски племена. Тя има такова значение, каквото има и тираническата власт, но се основава и на закона, и на правото на унаследяване. Тъй като по своята природа варварите са по-склонни да понасят робството от елините, а азиатските варвари превъзхождат в това отношение варварите в Европа, то те се подчиняват на деспотическата власт, без да проявяват при това някакви признаци на негодувание. Затова и царската власт у варварите има тиранически характер, но е устойчива, защото се основава върху традициите и върху закона.

4. Затова и охраната на царската власт у варварите е организирана по същия начин, както при царете, а не като при тираните. Защото, докато царете се охраняват от въоръжени граждани, тираните се охраняват от наемници. Причината за това е, че царете властвуват на законно основание над хората, а тираните — над хора, които им се подчиняват против волята си. Затова царете имат охрана отстрана на самите граждани, а тираните трябва да охраняват властта си против гражданите.

7. Четвърти вид на царското единовластие са онези монархии, които съществували през хероическата епоха и почивали върху закона и върху съгласието на гражданите, като при това били наследствени. Поради това, че родоначалниците на тези царе от хероическата епоха се проявили като благодетели за народните маси или като изобретатели на едно или друго изкуство, или пък като предводители във време на война, или поради това, че обединили жителите [отделните племена] и разширили държавната територия, те ставали царе с доброволното съгласие на гражданите, а техните потомци получавали властта по наследство. Властта на царете от хероичната епоха се простира върху върховното командуване във време на война, върху извършването на тържествените жертвоприношения, доколкото не съставлявали част от функциите на жреците, и освен това върху разглеждането и разрешаването на съдебните процеси. В последния случай едни от царете полагали клетва, а други не полагали (клетвата се състояла в това, че едни от царете издигали нагоре своя жезъл).

8. В старо време царете ръководели без прекъсване всички държавни работи; те направлявали както вътрешната, тъй и външната политика на държавата. По-късно обаче било поради това, че самите те се отказали от изпълнението на някои функции на своята власт, а било и поради това, че някои от функциите им били отнети от народните маси, в някои гръцки полиси царете запазили за себе си само правото да извършват жертвоприношенията, а в други, където въобще може да се говори за царска власт, царете запазили от военните функции, с които разполагали, единствено правото на главнокомандуващи извън пределите на държавната територия.

37. Робовладелската идеология на Аристотел

Аристотел, Политика, I, 1, 4 сл.

И тъй живите същества, които не могат да съществуват едно без друго, трябва да се съберат по двойки; мъжът се събира с жената за продължаване на потомството. При това въпросното съчетаване не се обуславя от случайни причини, но се намира във връзка с естествения стремеж, който е присъщ на останалите живи същества, и на растенията — да оставят след себе си друго подобно на себе си същество. Напълно по същия начин с цел за взаимно запазване е необходимо да се съберат на двойки едно същество, което е създадено да властвува, и друго същество, което по силата на своята природа е създадено да бъде подвластно. Първото от тях благодарение на своите разсъдъчни способности е в състояние да предвижда и затова по своята природа е същество, което властвува и господствува. Второто пък, което е способно да изпълнява получените нареждания само със своите телесни сили, по своята природа е същество подвластно и робуващо. В това отношение и господарят, и робът се ръководят във взаимното си обединение от своите общи интереси.

38. Значението на историята според Полибий(27)

Полибий, I, 1 сл.

1 (1). Ако историографите, които са писали преди нас, са забравили да дадат похвала на самата история, то на нас се налага непременно да се обърнем към всички с настоятелното напомняне да изучават усърдно и да усвояват този вид [историческо-мемоарна] литература, тъй като никакви други познания освен познаването на миналото не могат да бъдат от по-голяма полза за хората. (2) При това не само отделни историци, и то не само мимоходом, а може да се каже, че всички историци вкупом започват и свършват своите писания с твърдението, че поуките, почерпани от историята, са най-правдивите, че те просвещават най-добре хората и ги въвеждат най-добре в заниманията им с обществената наставница, която ни учи да понасяме доблестно превратностите на съдбата.

39. Поуките от историята

Полибий, I, 35, 1 сл.

35 (l). Който схване правилно развитието на тези събития [I пуническа война], ще може да намери в тях много нещо, което да бъде от полза за човешкия живот. Защото участта на Марк(28) разкрива съвършено ясно пред всеки, че не бива да се доверява на съдбата, а най-малко да върши това при благоприятни обстоятелства. Същият този Марк, който немного преди това не проявил към победените противници нито милост, нито снизхождение, бил сам отведен при тях, за да ги моли на колене за спасението на своя живот.

6. Аз обаче разказах тези събития с цел да могат читателите на моята история да извлекат поука от моя разказ.

7. Защото от двата пътя, които съществуват и по които всеки човек може да бъде доведен до нещо по-добро, единият е чуждото, а другият — неговото собствено нещастие. Вторият от тях, а именно преживените лично нещастия, е по-действен, а първият — чуждите нещастия — по-безвреден.

Не бива никога да се избира доброволно вторият път, защото поуката, която се извлича от него, се изкупува с цената на тежки страдания и опасности, а, напротив, трябва да се стремим усърдно да се доберем до първия начин, тъй като той без щети за нас ни научава да различаваме в самия него онова, което е по-полезно.

Който схване това, той непременно трябва да смята, че най-доброто ръководство за правилния начин на живот е поуката, извлечена от действителната и правдиво написана история(29).

10. Защото тя единствено и безвредно ни дава възможност да съдим във всяко време и при всякакви обстоятелства за онова, което е по-добро.

40. Възгледите на Полибий върху различните форми на държавния строй. Теорията за смесения държавен строй

Полибий, VI, 3, 5 сл.

3 (5). Повечето от писателите обаче, които желаят да ни въведат научно в споменатите по-горе въпроси, различават обикновено три форми на държавен строй, първата от които те означават с името царство, втората — с името аристокрация, а третата с името демокрация. (6) Струва ми се обаче, че е напълно уместно да зададем на тези автори въпроса, дали те смятат тези форми на държавен строй за единствените, или пък ги привеждат като най-добрите. (7) Струва ми се обаче, че те грешат и в двата случая, защото е очевидно, че като най-добър трябва да се смята онзи държавен строй, в който са съчетани особеностите на споменатите по-горе три форми на държавен строй(30).

Полибий, VI, 4, 1 сл.

4 (1) ... Че тези наши твърдения са правилни, става ясно от следното. (2) Преди всичко не всяко единовластие следва да се нарича царска власт, а само онова, което почива на доброволното съгласие на управляваните и което управлява не толкова чрез страх и насилие, а чрез разсъдъка. (3) Нито пък всяко управление на малцинството следва да се смята и означава като аристокрация, а само онова, при което върховната власт е поверена по избор в ръцете на най-справедливите и разсъдливи хора. (4) Подобно на това и не всяка държава, в която народните маси имат властта да вършат всичко, което, пожелаят и което решат, следва да се нарича демокрация. (5) Там обаче, където е завещано и възприето още от времето на дедите да се почитат боговете, да се тачат родителите, да се благоговее пред по-старите, да се съблюдават законите и ако при това постановленията на мнозинството от народа имат решаваща сила, в такъв случай подобна държава може да се нарече демокрация. (6) По този начин следва да се приеме, че съществуват шест форми на държавен строй. Три от тях са онези, за които споменах вече по-горе и за които говорят всички, а другите три имат общ произход с първите: имам предвид олигархията, монархията и охлокрацията. (7) От тези форми на държавен строй най-напред възниква без предварителна подготовка и от само себе си монархията; подир нея следва и произхожда от нея посредством съответни учреждения и корекции царската власт. (8) Когато царското управление премине в сродната си изродена форма на държавен строй, в случая аз имам предвид тиранията, тогава на свой ред върху развалините на тиранията възниква аристокрацията. (9) Когато подир това и аристокрацията се изроди по силата на природния закон в олигархия, а веднага след това разяреният народ си отмъсти на управляващите заради техните беззакония, тогава възниква демокрацията. (10) Необуздаността на народните маси и нарушаването на законите поражда с течение на времето охлокрацията(31).

41. Предпочитанията на Полибий към политическата история

Полибий, IX, 1, 2–6

1 (2) Имам ясното съзнание, че моят труд има до известна степен характер на едно строго и сухо изложение и тъй като в него е поставена една единствена задача, той може да бъде приятен само за известна категория читатели. (3) Другите исторически писатели третират в своите съчинения всички или поне повечето от различните части и жанрове на историята и затова привличат към тях множество и различни читатели. (4) Защото едни читатели се пленяват от лекото генеалогическо(32) четиво, други са жадни за сложните заплетени и поучителни разкази за колониите, за основаването на градовете, за родствените връзки между племената, какъвто е например трудът на Ефор(33), а трети, които са политици, се интересуват от съдбата на племената, народите, на градовете и на управителите. (5) Тъй като ние в нашия труд се насочихме към описването на последния вид събития и посветихме цялата си работа на тяхното излагане, държахме при това сметка само за интересите на една единствена категория читатели и затова поднесохме на мнозинството читатели едно неувлекателно четиво.

Полибий, III, 31, 11 сл.

31 (11). Ето защо и историографите, и читателите трябва да обръщат внимание не толкова на излагането на събитията, колкото на обстоятелствата, които ги предхождат, придружават и следват. (12) Защото, ако някой рече да отстрани от историята въпросите, по каква причина, по какъв начин и до какъв край е било доведено известно събитие или дали то е имало очаквания успех, то останалото ще бъде някакво забавление, но не и поука. (13) Подобна история наистина ще ви доставя известно удоволствие в настоящия момент, но ще ни бъде от полза за в бъдеще.

Диодор

Диодор се родил в гр. Агирий на о. Сицилия. Неговият живот и творчество се поставят между началото на I в. пр. н. е. и началото на управлението на Октавиан Август. Диодор е автор на едно обширно съчинение в книги, което той озаглавил «Историческа библиотека». В него авторът си е поставил нелеката задача да даде синтетично и синхронично изложение на историческото развитие на средиземноморските народи, като започне от тяхното далечно митично минало и стигне до своето съвремие. Диодор имал намерение да създаде едно обширно историческо съчинение. Самият факт, че той се заел да изложи развитието на толкова много народи за един толкова продължителен период от време, обусловил «затъването» на автора в огромния фактически материал. При това Диодор сметнал за целесъобразно да привлече не само главните исторически факти, но и огромна маса от сведения из областта на митологията, географията, историята на институциите, етнографията, литературата, изкуството и др. на народите, чиято история той разглежда. По този начин «Историята на света», която Диодор замислял, прераснала в нещо като историческа енциклопедия. Няма съмнение, че в случая авторът държал сметка и за нуждите и вкусовете на читателите от своето съвремие, един период, през който историческата наука у гърците преживявала сериозен упадък. Трудно може да се отрече и това, че писателят имал пред очи един план, на който не липсвала просторност и в известен смисъл грандиозност. За да се справи със своята задача, Диодор се стремял да подреди в хронологическа последователност историческите факти, отнасящи се до развитието на отделните народи, населяващи Средиземноморието. В своя стремеж да избегне разпокъсването на изложението, описвайки събитията година след година, Диодор предпочел да представи историческото развитие на отделните, включени в рамките на неговия труд народи за по-продължителен период. Писателят очаквал да постигне по този начин пълното и непрекъснато излагане на серии от събития, свързани с историята на отделните народи. Този метод на оформяне на историческия материал Диодор харесал у Ефор, своя виден и много по-даровит предшественик от IV в. пр. н. е., който написал в 30 книги историята на средиземноморския свят от митичните времена до превземането на гр. Коринт от Филип II Македонски (340 г. пр. н. е.). Диодор се стремял освен това, следвайки хронологическото подреждане на събитията, да постигне най-голямата възможна точност в областта на хронологията, като съгласува помежду им главните хронологически системи, които се употребявали дотогава.

Материалът, включен в съчинението на Диодор, се разпада на три ясно очертани групи. Първата съдържала 6 книги, от които са се запазили само 5. В тях се разглежда митичният период от историята на Средиземноморието. При това 3 от книгите са посветени на «варварите» и 3 на гърците. В тази част от съчинението се съдържат редица важни указания за древнотракийски митични личности, които играели важна роля и в древногръцката митология. Втората група от 11 книги е посветена на събития от Троянската война до смъртта на Александър Македонски. От тази група са оцелели само 7 книги. Най-сетне третата група от 23 книги (от тях са запазени само 3) разглежда събитията от смъртта на Александър до завоюването на Галия от Цезар. По този начин от обширното съчинение на Диодор е дошла до наши дни малко повече от 1/3 част.

Извънредно трудолюбивият Диодор (той събирал материали за своя труд в продължение на 30 години) бил лишен от историческо прозрение, от исторически кръгозор, с една дума, от възможностите на своите големи предшественици Херодот, Тукидид, Полибий и др. Друга съществена слабост на Диодор била неговата безкритичност към използуваните извори. В повечето случаи той следва смирено избраните за свои извори автори, като обикновено изписва в съкратен вид техните сведения. Почти никъде у него не се среща самостоятелно и критично контролиране на два или повече извора чрез тяхното съпоставяне или противопоставяне. При това Диодор не навсякъде подбира като свои извори най-достоверните и богати с факти съчинения за дадена епоха. Обикновено дава предпочитание на такива извори, чието изложение може най-удобно и лесно да се вмъкне в рамките на неговото собствено построение, но на места авторът попада и на първокласни за съответната епоха извори, които използува по същия начин. Тази слабост на Диодор е, разбира се, от голяма полза за съвременния изследовател, тъй като в повечето случаи изворите на Диодор са загубени а за тях може да се съди единствено благодарение на неговите компилации. Особено ценни са за нас откъслеците от творбите на Диодор, които се отнасят до историята на древна Тракия и Македония, както и до древнотракийската митология. От особено значение за целокупната история на стария свят са Диодоровите сведения за робските въстания на о. Сицилия през II в. пр. н. е.

42. За ползата от общата история

Диодор, I, 3, 2 сл.

3 (2). Ползата от общата история за читателите се състои в това, че тази история обгръща по възможност повече и при това разнообразни по своето значение събития. Мнозинството от предишните историци са описвали отделните войни на даден народ или дадена държава. Само малцина от тях са си поставяли задачата да изложат събитията на общата история, като започнат своето изложение от древни времена и го доведат до своята собствена епоха. При това едни от тези писатели не поставяли отделните събития в съответните им хронологически рамки, а други пропускали събитията от варварския свят. Трети пък поради трудността на изложението отхвърляли най-дребните предания, а някои не довеждали докрай труда си, който били наченали, защото животът им бил прекъснат преждевременно от смъртта. (3) По този начин никой от историците, които се били заели с такъв труд, не довел своето изложение по-далеч от времето на македонците. Едни от тях развили своето изложение до времето на Филиповите(34) завоевания, а други — до времето на Александър. Някои пък прекъсвали своето изложение, описвайки делата на Александровите диадохи или на епигоните, тъй че много големите събития, които станали след това и преди нашата епоха, останали незаписани и никой от историците не се опитал да обгърне събитията в едно единно изложение поради техния голям обхват и сложност. (5) Ние решихме обаче, като използуваме трудовете на всички предишни историци, да напишем една история, която да бъде от най-голяма полза за читателите, а едновременно с това да им досажда най-малко при четене. (8) ... Изобщо едно такова историческо изложение може да се смята, че превъзхожда дотолкова всички останали исторически произведения, доколкото цялото е по-ценно от всяка своя отделна част, доколкото свързаното е понятно от разпокъсаното и доколкото онези събития, които са изяснени по време, са по-поучителни от онези, за които не е известно кога са станали.

43. Плутарх като исторически извор

Плутарх(35), Из уводните думи към биографията на Александър Македонски

Защото аз пиша не история, а биография. Не всякога добродетелите или пороците се проявяват главно в блестящите подвизи; напротив, твърде често някаква незначителна постъпка или анекдот, или пък някаква шега разкриват по-добре характера, отколкото няколко сражения с десетки хиляди убити или бляскавите победи, или пък обсадите на градовете. Когато художниците се стараят да предадат върху картината приликата на лицето и особеностите на неговия характер, те обръщат малко внимание на останалите части на тялото. Ето защо нека и на мене да ми бъде позволено да се вдълбочавам в изследването на психологическите черти на своите герои и да опиша по този начин поотделно техния живот, а да оставя на други да пишат за големи битки и велики дела.

44. Плутарх и неговото отношение към римската власт

Moralia, 814 А

Онзи [грък], който постъпва на каквато и да било държавна длъжност, трябва да се ръководи не само от онези принципи, които си припомнял Перикъл, всеки път, когато си намятал плаща на длъжностно лице, а именно: «Помни, Перикле, че ти управляваш свободни хора, че ти управляваш елини и че това са атински граждани». Но същото това лице, което заема римска държавна длъжност, трябва да си казва и внушава нещо друго, а именно: «Помни, че управляваш, като се намираш сам под чужда власт, и че твоят полис е подвластен на проконсулите и прокураторите на Цезар(36).

Надени по-скромно служебния си плащ и от мястото си на стратег поглеждай през всичкото време към римския наместник, като не отдаваш особено голямо значение на венеца, който «украсява главата ти, и не забравяш, че зад него виси римският ботуш».

... Би трябвало не само ти и твоето родно място да имате безупречно поведение спрямо представителите на властта, но също те би трябвало да имат някой от средата на най-влиятелните и високопоставени лица, който да бъде една сигурна опора на твоя град... От дружбата с властодръжците могат да се добият богати плодове, какъвто е бил на времето случаят с Полибий и Панетий(37), които вследствие на благоразположението на Сципион(38) към тях били твърде полезни на своите родни градове и допринесли за тяхното процъфтяване...

Макар и да убеждаваме своите съграждани да се подчиняват на онези, които имат властта в ръцете си, не бива да се надхвърля мярката на самоунижението и ако единият ни крак е окован във верига, не бива да полагаме сами и врата си на дръвника, както правят някои, които отстъпват във всяко отношение пред управляващите, и то и в големите, и в дребните неща. По този начин те правят робството особено ненавистно и се лишават напълно от политическа независимост, като правят своята държава напълно покорна, боязлива и лишена от каквито и да било права.

Географски сведения за Древна Гърция

Географските описания на древна Гърция, които са се запазили от древността до наши дни, са оскъдни по съдържание и са твърде откъслечни. Може да се каже, че ако днес не беше налице географското съчинение на Страбон, ние едва ли щяхме да знаем и това, което знаем за развитието на географските познания у старите гърци, а нямаше да имаме и почти никакво що-годе свързано географско описание на същинска Гърция.

Освен сведенията на Страбон за най-напредналите в своето икономическо и обществено развитие полиси на Гърция, какъвто бил например Коринт, а по-късно и Атина, в христоматията са поместени и части от «Пътни картини» на талантливия пътеписец Хераклид (III в. пр. н. е.), в които покрай редица нови сведения от географски характер се съдържат и немалко указания за изострянето на класовата борба в Гърция и изобщо за нейния постоянно засилващ се упадък през късноелинистическата епоха.

45. Общи географски сведения за Гърция

Страбон, VIII, 1, 1–2 (С. 332 сл.)

1. Тъй като ние тръгнахме от западната част на Европа, именно от онези области, които са заобиколени от Вътрешното(39) и Външното море(40) и пропътувахме почти всички варварски народи, които живеят в онази част на Европа, чак до реката Танаис(41), а от Гърция обходихме неголяма част, сега ще дадем останалата част от нейното географско описание. С описанието на тези земи се занимавал пръв Омир, а след него и мнозина други. Едни от тези автори са описали Елада в специални трактати, озаглавени «Описание на пристанищата», или «Кръгоплуви» («Перипли»), или пък «Обиколки на земята» («Околосветски пътувания»), като в тях са включени и географските особености на Елада. Други писатели пък предвиждат в общото историческо изложение специални отдели за локалното описание на отделните области. По този начин са постъпили например Ефор и Полибий. Трети пък, като Посейдоний и Хипарх, са включили много неща от този род, т. е. географски изследвания, в своите изследвания из областта на физиката и математиката. Постиженията на останалите автори се поддават лесно на преценка, обаче описанията на Омир изискват едно критично разглеждане, защото той говори като поет, и то не за сегашни неща, а за неща от древността, споменът за повечето от които е замъглен от времето.

И тъй ние трябва да започнем изложението си по възможност оттам, откъдето го прекъснахме; нашето описание завършваше на запад и север при епирските и илирийските племена, а на изток — при македонците(42), чак до Византион. След епирците и илирийците от елинските племена идват акарнанците, етолийците и озолските локрийци, а до тях са фокейците и беотийците. Отвъд протока срещу тях е крайбрежието на Пелопонес, обхващащо в средата си Коринтския залив, който се намира между двете части на Гърция. Пелопонес очертава формата на този залив и от своя страна сам той получава формата си от него. Подир македонците идват тесалийците, [стигащи] чак до малийците и до останалите племена, които живеят от двете страни на Коринтския провлак.

2. По тези места живеят многобройни племена, но главните от тях отговарят по брой на известните гръцки диалекти. Макар и тези последните да са четири(43) на брой, ние считаме йонийския диалект за еднакъв със стария атически диалект, тъй като тогавашните жители на Атика се наричали йонийци, а от Атика са и онези йонийци, които се заселили в Азия и които сега говорят т. нар. йонийски диалект. По същия начин ние приравняваме дорийския диалект с еолийския, защото всички гърци, обитаващи вън от провлака, с изключение на атиняните, на мегарците и на дорийците, които населявали и най-дивите области, се превърнали вследствие на своята изолираност както по своя диалект, тъй и по останалите си нрави първоначално от сродни впоследствие в несродни [с останалите гръцки племена]. Същото станало и с атиняните, които обитавали една слабопочвена област, вследствие на което тя не била опустошавана и затова, както казва Тукидид, те били смятани за автохтонно [коренно] население, което винаги обитавало една и съща страна, тъй като никой не ги бил изтикал оттам, понеже никой не пожелавал да владее тяхната земя. Но именно това е причината, загдето атиняните се отличават и по диалект, и по нрави, макар и те да не са многобройни.

46. Описание на Атина и Атика (по-специално пристанищата на Атина)

Страбон, IX, 1, 15 сл. (С. 395 сл.)

15. Мунихия е хълм, подобен на полуостров, до който се идва по един малък провлак. Този полуостров е до голяма степен хлътнал и изкопан както от самата природа, тъй и от човешка ръка, за да може да бъде застроен с жилища... В подножието му са разположени три пристанища. Още от най-стари времена хълмът Мунихия подобно на град Родос бил заобиколен от стена и включвал в тази околовръстна стена Пирей и препълнените с корабостроителници пристанища, към които принадлежал и построеният от Филон оръжеен склад. Самият хълм Мунихия бил значително пристанище. То побирало не по-малко от 400 кораба, които атиняните били в състояние да стъкмят и изкарат. Със стените на Мунихия били свързани и подобните на бедра стени; това били четиридесет стадия дълги стени, които свързвали Атина с Пирей. Многобройните войни обаче бяха унищожили стената и крепостта на Мунихия и бяха свели Пирей до степенна на едно малко селище, което се простираше [само] около пристанищата и около храма на Зевс Спасителя. В покритите помещения на този храм се съхраняват чудни картини, творби на най-знаменитите майстори, а откритото му преддверие се краси от две статуи. Разрушени са тъй също и Дългите стени. Най-напред ги съборили лакедемонците(44), а след тях и римляните, когато Сула завладял Пирей и Атина след обсада(45).

47. Кратко описание на Атина и на нейните забележителности

Страбон, IX, 1, 16 (С. 396 сл.)

Самият град Атина представлява една скала всред равнина, която е обитавана навред наоколо. На тази скала се намира светилището на Атина и старият храм на Полиада, в който гори неугасващ cветилник. Също и Партенонът се намира тук, който е построен от Иктин(46), и който е творба на Фидий. Но след като се натъкваме на множеството възхвалени и прославени забележителности на града, не се решавам да дам тяхното подробно описание, за да не би моето съчинение да надхвърли поставените си цели.

48. Атина и Средна Гърция през III в. пр. н. е.

Хераклид, Пътни картини, I, 1–4

Откъсите, които даваме по-долу в български превод, са от съчинението на гръцкия автор от втората половина на III в. пр. н. е. на име Хераклид. Трудно е да се каже нещо за неговата личност освен това, че той е един от типичните даровити и образовани представители на пътеписната литература от късната елинистическа епоха, от която са се запазили твърде малко образци до наши дни.

Фрагментите от съчинението на Хераклид, което е било озаглавено, както изглежда, «Пътни картини», са издадени напоследък заедно с подробен коментар и немски превод от Fr. Pfister, Die Reisebilder des Herakleides, Osterr, Ak. der Wissenschaften, Sitzungsber., 227. Bd., 5. Abh. Wien, 1951, стр. 12 сл.

Българският превод е направен по текста, установен и възприет от Пфистер.

1. Оттук се отива към града на атиняните. Пътят е приятен и води изцяло през обработени поля, като предоставя на окото гледка, която радва сърцето на човека. Градът [Атина] е съвършено сух и съвсем не е снабден с вода добре, като е прорязан некрасиво от криви улички, тъй като е построен в старо време. Повечето къщички не са особено скъпи и само малък брой от тях отговаря на по-високи изисквания. Едва ли някой чужденец би повярвал, че това е «градът на атиняните». Не много след това обаче той ще се увери в последното. И наистина там се намират най-красивите неща на земята: театърът, който е забележителен, голям и предизвиква удивление; сетне великолепното светилище на Атина, отделено от света и заслужаващо да бъде разгледано. То е разположено над театъра и предизвиква голямо удивление у зрителите. После Олимпейонът, макар и завършен наполовина, но произвеждащ силно впечатление даже само със своя строителен план, той би станал импозантен, ако би бил завършен. По-нататък три гимназии: Академията, Ликейонът и Киносаргът, които са засети с дървета и потънали в зелена морава. Многобройни и разнообразни празненства; привлекателности за душата и различни развлечения на духа отстрана на различни философи; изобилно свободно време за развлечения и непрекъснати зрелища.

2. Плодовете на земята са извънредно ценни и превъзходни по вкус, но по количество са малко оскъдни. Престояването тук на чужденците обаче е известно на всички и е в хармония с желанията и склонностите им, та ги кара да забравят глада, като насочва мислите им към това да живеят за удоволствие. Посредством зрелищата и забавите градът, що се отнася до простия народ, е нечувствителен спрямо глада и той кара този народ почти да забравя, че е гладен. За онези обаче, които имат пари, няма друг град, който може да се сравни с Атина по удоволствията, които той им предлага. А градът притежава още много привлекателности, тъй като съседните градове на Атина са всъщност нейни предградия.

3. Жителите на града са твърде способни в това да отрупват с големи почести всички хора на изкуството, като при всеки техен успех те ги обсипват с аплодисменти; едно чудно учение за хората, според което човекът се смята за живо същество, което може да бъде мамено(47).

4. От жителите на града едни са атици, а друга — атиняни. Атиците се проявяват като извънредно бъбриви; те са коварни наблюдатели и винаги готови да доносничат по отношение на живота на чужденците. Атиняните пък са великодушни и откровени по характер, както и благородни пазители на приятелството. Обаче из града се суетят известен брой доносчици, които ограбват по изнудвачески начин пребиваващите временно в Атина богати чужденци. Истинските атиняни са строги и претенциозни ценители на художествените постижения и неуморни зрители.

49. Описание на някои градове и на социално-аграрните отношения в Беотия и на остров Евбея през III в. пр. н. е.

Хераклид, Пътни картини, I, 6–30

6. Оттук пътят води за Ороп(48), като минава през Афидна(49) и покрай светилището на Зевс Амфиарейски; за онзи, който пътува без багаж, това е път за около един ден. Пътят е стръмен, но по него има толкова странноприемници, в които се намира в изобилие необходимата храна, както и места за почивка, така че предпазват пътниците от умора.

7. Градът на оропците принадлежи на Тива. Тук занаятите са извънредно развити, а алчността на митничарите е открай време неизмерима, като при това тя е подхранвана и от тяхната злоба. Защото те събират мита даже и от стоки, които тепърва ще се внасят у тях. Повечето от тях са груби в обноските си, особено след като са премахнали разбраните хора...

8. Оттук до Танагра има 120 стадия. Пътят води през една местност, обрасла с маслинени и други дървета, и е напълно безопасен откъм заплахата от разбойници. Град Танагра е разположен на една камениста стръмнина, като неговата глинеста почва блести отдалеч със своята белота. Преддверията на къщите и оцветените с восъчни бои картини са голяма украса на града. Той не е особено богат със земеделското си производство, но по своето производство на вино заема първо място в Беотия.

9. Жителите са в извънредно добро материално състояние, но по своя начин на живот са скромни; всички те са предимно земевладелци, а не работници-занаятчии. Те умеят да съблюдават добре правото, верността и гостоприемството. На нуждаещите се свои съграждани и на пътниците-чужденци те охотно даряват от онова, което имат, и щедро им позволяват да вземат от него, като при това са далеч от каквото и да било желание за обогатяване. Като местопребивание за чужденците Танагра е най-сигурният град в Беотия, защото тук цари искрено и строго отвращение към злосторството поради това, че неговите жители са в състояние да се самозадоволяват и са трудолюбиви.

10. Оттук [т. е. от Танагра] до Платея има 200 стадия. Пътят е доникъде самотен и каменист, тъй като той пресича планината Китерон, но не е особено опасен. Ето и описанието на града според описанието на поета-комик Посейдип: «Тук има два храма, т. нар. «Колонада» и «Име», а също и баня, с която се слави името на Серамб. Градът обикновено е пуст и само на празника на Елевтериите е град».

Гражданите не могат да кажат нищо друго освен това, че са атински колонисти и че при техния град станало сражение между персите и гърците. И действително платейците са единствените атиняни измежду беотийците.

12. Оттук до Тива има 80 стадия. Пътят е съвсем гладък и равнинен. Градът лежи по средата на територията на беотийците и заема едно пространство от 70 стадия. Той е заоблен във вид на кръг и се издига над равна черноземна почва. Макар че е стар, през него са прокарани и нови улици, тъй като, както се учим от историята, този град е бил разрушаван вече три пъти вследствие на несговорчивостта и високомерието на неговите жители.

13. Коневъдството тук е развито много добре и градът има изобилна вода, вследствие на което е потънал в богата зеленина и е заобиколен с плодородни хълмове. Тук се отглеждат повече градински култури, отколкото във всички други градове в Гърция, защото през града текат и две реки, напояващи цялата низина, която се разстила под града. Вода извира и изпод т. нар. Кадмея; тя е каптирана и се отвежда чрез подземни тръби, които, както се разказва, били положени от Кадъм в незапомнени времена.

14. Такова е местоположението на град Тива. Жителите му са великодушни и заслужават адмирации заради своята увереност, която се проявява при всички обстоятелства в живота; те са дръзки, прибягват до насилие и са арогантни: побойници и безогледни спрямо всеки чужденец и кореняк и незачитащи каквото и да било право.

15. При споровете, възникнали при общуването им с други хора, те не стигат до споразумение, а прибягват до дръзкото насилие на юмрука, като пренасят грубата сила, която се прилага при юмручните борби от атлетите, и върху съдебните процеси.

16. По тази причина и съдебните дела се гледат при тях след изтичането на срок от най-малко тридесет години. Защото, ако всеки, комуто това бъде напомняло от народа по някакъв начин, не напусне веднага Беотия, а продължава да стои дори и най-кратко време в града още, скоро след това той бива издебван нощно време от онези, които не желаят приключването на процесите, и наказван с насилствена смърт. Убийствата стават при тях и по други най-различни случаи.

17. Такива са тиванските мъже. Измежду тях се срещат обаче и такива, които са достойни за уважение, великодушни и заслужават всяко приятелство. Жените им по своя ръст, походка и движение са най-красиви и снажни от всички жени в Гърция. Това е засвидетелствувано от Софокъл: «Ти ми говориш за Тива, за града със стоте врати(50) в който единствено смъртните майки раждат богове»(51).

18. Покривалото на главата им е направено така, че прави цялото лице, като да е забулено с воал, защото само очите се виждат от него, а всички останали части на лицето са покрити от химатиона. Всички жени носят химатиони.

19. Косите им са руси и са превързани на кок чак на темето, прическа, която местните наричат «факличка». Обувките им са скромни и не са много високи; те имат пурпурен цвят, ниски подметки и са превързани с ремъчки тъй високо на краката, че нозете им изглеждат почти съвсем голи.

20. При общуването им с други хора те са по-скоро сикионийки, отколкото беотийки. Гласът им е приятен, докато гласът на мъжете е груб и дебел.

21. Градът е превъзходен за летуване, защото изобилствува със студена вода и градини. При това тук духа и свеж вятър, а погледът се наслаждава на обраслите със зеленина поля. Изобилие на плодове и богатство на летни продукти. Обаче градът няма дърва и затова не е никак пригоден за зимуване поради влагата от реките и поради ветровете. Защото тук пада дори и сняг и улиците са твърде разкаляни.

23. От Тива до град Антедон има 160 стадия. Пътят е второстепенен, но въпреки това по него може да се пътува с кола, като при пътуването се минава през обработена и засята местност. Градът не е голям и е разположен непосредствено до самото Евбейско море. Павираният му площад е залесен с дървета и е заобиколен с две редици колони. Градът изобилствува с вино и с морски продукти, но е беден откъм жито, тъй като почвата е неплодородна.

24. Почти всичките му жители са риболовци, които изкарват прехраната си с ловене на риба било с въдици, било с мрежи. Освен това те се прехранват от ловенето на пурпурни миди и морски гъби и остаряват по морския бряг всред водораслите и хижите. Те всички са червенокоси и слаби. Върховете на ноктите на пръстите им са притъпени поради техния поминък, свързан с работа в морето. Те обичат страстно прехвърлянето и пътуването по море и се занимават с корабостроителство. Не само не обработват земята, но и нямат земя и самите те казват, че са потомци на морския демон Главк, който според общото мнение бил риболовец.

25. Така изглежда Беотия. Защото само още град Теспия може да се похвали с амбициозността(52) на своите мъже и със своите незавършени(53) още статуи, а иначе няма нищо друго. Самите беотийци разказват обаче за лошавините, които се коренят у тях, като казват, че жаждата за печалба се била загнездила в Ороп, завистта — в Танагра, свадливостта — в Теспия, насилничеството — в Тива, алчността — в Антедон, любопитството и клюкарството — в Коронея, самохвалството — в Платея, блатната треска — в Онхест и тъпоумието — в Халиарт. По този начин бедите и злините на цяла Гърция се стекли в градовете на Беотия. Оттам и стихът на Ферекрат(54) «Ако имаш разум, отбягвай беотийската земя!».

Приведените по-горе сведения от «Пътни картини» на Хераклид са извънредно важен, за да не кажем единствен литературен извор за икономическото положение на Елада към края на III в. пр. н. е. Макар и предадено във формата на сатира, описанието на Атина от Хераклид разкрива съвсем недвусмислено стремглавото обедняване на все по-широки слоеве от населението на Атина. Не случайно авторът изтъква, че повечето от къщите на Атина са бедни, че малко атински жилища имат богат и охолен изглед и че чужденецът, който за пръв път идва в Атина, недоумява дали в случая той наистина се намира в прославения някога и със своя външен блясък град.

Критско-микенска епоха

I. СПОРЕД НЯКОИ ДОКУМЕНТИ ОТ ПИЛОС

Както е известно, разкопките на крупния английски археолог Артър Евънс на о. Крит през 1900 г. са извадили на бял свят плочки, изписани с три вида писмо. Други многобройни плочки, изписани с най-късното от споменатите три вида писмо, са били открити в Пилос в навечерието на Втората световна война. Това старо селище, което води началото си от неолитната епоха, но е цъфтяло особено през минойската епоха, се намира на западния бряг на областта Месения в Пелопонес. По време на нахлуването на дорийските гърци Пилос бил разрушен. Запазена е обаче голяма част от държавната архива на това селище, написана на линеарното писмо «Б», което датира приблизително от началото на XIV в. пр. н. е. Документите от тази архива, т. е. многобройните обгорели от пожарите изписани плочки, отразяват редица страни от управлението, стопанския и културния живот на селището преди неговото разрушаване и опожаряване. На мястото на Пилос са правени обстойни и продължителни археологически разкопки и изследвания. По-долу даваме в превод съдържанието на три от тези документи според изданието на M. Ventris and J. Chadwick, Documents in Mycenean Greek. Cambridge University Press, Nr. 52, 53 u. 171.

50. Списък на занаятчии

Ножари — 2 души

връзвачи на снопове — 2 души

грънчари — 2 души

храмови служители — 12 души

виночерпци — 10 души

златари — 4 души

лъчници (майстори на лъкове) — 5 души

шивачи (кроячи) — ? души

шивачи (кроячи) — ? души

шивачи (кроячи) — ? души

шивачи (кроячи) — 20 души

51. Списък на гребци

В този документ се съдържат вероятно сведения за някаква експедиция по море и за набиране на моряци. Повечето от местата и селищата, споменати в този списък, не са идентифицирани и техните имена са предадени в по-сетнешната им гръцка форма.

Гребци, които са предназначени да отплуват за Плеврон: осем души от Роова, пет души от Рион, четири души от Пора, шест души от Тетаране, седем души от Апоневе.

52. Жертвоприношенията, предназначени за култа на бога Посейдон

Еди коя си (9) земя и нейните жертвоприношения.

Доколкото се вижда от списъка, Ехелавон ще извърши жертвоприношение, състоящо се от: 480 литра пшеница, 108 литра вино, един бик, десет кози, една овча кожа и 6 литра мед (за ядене).

Също така и селото ще даде следните неща за жертвоприношение: 240 литра пшеница, 72 литра вино, 2 овни, 5 кози, 4 литра лой и една овча кожа.

А военният вожд (предводител) ще даде за същата цел следното: 2 овни, 72 литра брашно и 24 литра вино.

Също така и стопанството на култовото сдружение ще даде: 72 литра пшеница, 11 литра вино, 5 кози и 14 литра мед.

II. СПОРЕД ОСНОВНИТЕ АНТИЧНИ ИЗВОРИ

При подбирането и поместването в христоматията на писмените извори, отнасящи се до критско-микенската епоха, са взети предвид не само рамките на тази книга, но и ограничените размери, в които се изучава у нас историята на древния Изток, а също така и характерът на писмените извори за тази история. Поради това в христоматията не бяха поместени някои откъслечни и сухи, но характерни сведения за критско-микенската култура, които се намират в египетските и хетитските текстове.

Науката разполага за критско-микенската епоха с доста писмени сведения от гръцки произход, които са се запазили както в Омировия епос, тъй и в съчиненията на редица древногръцки прозаици. Доста сведения за тази епоха носят паметниците на гръцката митология, които критично могат да се използуват за целите на историята, защото, както казва Енгелс, «миналата действителност намира отражение във фантастичните образи на митологията»(55).

53. Сведения за о. Крит в Омировия епос

Одисея, XIX, 172. Думи на Одисей към Пенелопа

Крит е земя, разположена всред виноцветното море; тя е прекрасна, надарена с тлъста почва и се мие отвред от вода. Там живеят безброй много хора, а градовете й са деветдесет на брой(56). Там цари смесица от езиците на различни племена. На остров Крит живеят ахейци, кидонци и същински(57) критяни, а също тъй и дорийци, които се делят на три племена(58). Има и благородни пеласги(59). Столица на тези градове е големият град Кнос(60), в който някога царувал на периоди от по девет години Минос(61), близкият приятел и събеседник на Зевс и бащата на моя баща — великодушния Девкалион, който създаде мене и цар Идоменей.

54. Завоеванията на критския цар Минос

Херодот, I, 171

След като покорил Йония, Харпал(62) потеглил на бой срещу карийците, кавнийците и ликийците, като водел в своите войски йонийци и еолийци. Тези карийци били преминали на материка от островите. Те се намирали първоначално под властта на Минос, наричали се лелеги и населявали островите. Доколкото съм в състояние да проникна в по-старинното предание за далечната древност, те никога не плащали данък, макар че доставяли флотски контингенти всеки път, когато Минос поискал това. По онова време, когато Минос бил подчинил вече много земи и се бил прочул със своите военни походи, карийците били една от най-прославените народности.

Тукидид, I, 4

Първият владетел, за когото преданието ни съобщава, че преди всички други се сдобил с флота, бил Минос. Той станал господар на голяма част от морето, което сега се нарича Елинско, и на Кикладските острови(63), по голямата част от които заселил с колонии, като при това прогонил карийците оттам и поставил за управител на тях собствените си синове. Той, доколкото могъл, разбира се, прочистил тези морета от морските разбойници, за да могат приходите от тях да се стичат в неговите ръце.

Омирово общество

Най-достоверните и богати писмени извори за историческото развитие на Гърция през «героическата епоха» са безспорно «Илиада» и «Одисея», които в древността, а и досега се приписват на слепия певец Омир. Като един от най-характерните паметници за старата родово-племенна организация на гръцкия обществен строй може да се смята значителна част от II песен на «Илиада», от която са поместени доста откъси в христоматията. Особено съществени за разбирането на тези откъси са следните мисли на Енгелс: «В гръцкия строй от героичния период виждаме още в пълна сила старата родова аристокрация, но виждаме и началото на нейното подкопаване»(64).

При подбирането и подреждането на останалите места от Омировия епос се е държало преди всичко на това да се охарактеризира икономическият строй на Омировата епоха, а след това да се илюстрират и основните черти на социалния строй на това общество. Обърнато е и особено внимание на това да се представи по-нагледно разположението на първобитнообщинния строй, а именно да се очертае неравенството при разпределението на клерите (поземлените дялове), индивидуалната собственост върху добитъка, върху движимото имущество, обособяването на занаятите и търговията, възникването и обособяването на родовата аристокрация, свободните общинници, тетите, възникването най-сетне на ранните (патриархални) форми на робство.

55. Изостаналите в своето обществено-икономическо развитие области в Гърция, отразени в разказите за киклопите

Одисея, IX, 105–115. Разказва Одисей

Тъй ние продължихме да плаваме по-нататък с наскърбено сърце и стигнахме до земята на дивите и беззаконни киклопи, които, като се осланят единствено на безсмъртните богове, нито сеят с труда на своите ръце, нито пък орат земята, а всички растения се раждат тук, незасети и неразорани. Земята ражда и пшеница, и просо, и хубави лози, чиито налени, набъбнали гроздове дават вино. Дъждът, дарен от Зевс, напоява и подсилва лозите. Киклопите нямат народни събрания и закони, а всеки един от тях живее по върховете на планините, в хралупите на скалите и всеки разполага произволно с жените и децата си...

Одисея, IX, 122–129

Никъде тук не пасе стадата овчар и никъде не оре орач. Неразорана и незасята стои вечно земята на острова и отхранва само вресливи кози, защото киклопите нямат кораби с червеноцветни носове и между тях няма мъже-корабостроители, които да умеят да правят добре построени кораби, та да могат да извършват всякакви работи с тях, като навестяват селищата по света, както хората общуват помежду си обикновено по море.

56. Походите на «микенските» базилевси срещу Троя като обединяване на общините от Балканска Гърция, от островите в Егейско и Адриатическо море, както и от Йонийска Гърция в Мала Азия

Днес с право се смята, че т. нар. «Списък на корабите» е вмъкнат по-късно в рамките на II песен от Илиадата. Много от изброяваните в него елински и неелински племена, както и от героите, които действуват като техни предводители, не се срещат в други места в Омировия епос. Въпреки това обаче сведенията, които се съдържат в «Списъка на корабите», са от голяма важност за ранната история, география и етнография както на Гърция, тъй и на съседния с нея «варварски» свят.

Илиада, II, 484–493

Кажете ми сега, музи, вие, които обитавате дворците олимпийски, вие, богини, които присъствувате на всичко и знаете всичко, кажете ми кои бяха вождовете на заповедниците на данайците. А ние не знаем нищо и слушаме само мълвата за славните дела. Кои бяха князете на данайците и техните вождове? Аз не бих могъл да ги назова, нито да изчисля тяхното множество дори да бях имал десет езика и десеторна уста и да бих бил надарен с неотслабващ глас и бронзови гърди, ако олимпийските музи, щерките на великия Зевс гръмовержец, не ми казваха броя на онези, които дойдоха пред Троя.

Илиада, II, 527–558. Локридци, абанти, атиняни

Предводител на локридците(65) бе бързият Аякс, синът на Ойлей, на ръст по-малък от Теламоновия Аякс. Но макар и дребен на ръст и облечен в ленена броня, той се отличаваше измежду гърците по своето умение да се сражава с копие. Неговите бойци обитават полята на Кин(66), Опунт(67), Калиар, Бес, Скарфа, както и полята на приятната Авгея, на Тарфа и Троний, а също и земите по течението на р. Боагрий(68). Следваха го 40 черни боядисани кораба, пълни с локридци, които живеят срещу свещената земя на Евбея.

След тях вървяха абантите(69), дишащи бойна ярост; те идеха от Евбея, Халкида, Еретрия и от богатата с лоза Хистиея. От приморския Коринт, от Дион, който се възвисява над долините; вървяха и онези, които живееха около Карист(70) или обитаваха Стира. Елефенор, синът на Халкодонт, потомък на Apec, предвождаше сърцатите абанти, Вървяха след него бързите абанти с развети назад коси. Те се сражават отблизо и копнеят от желание с устремени напред ясенови копия да пронижат с трясък бронята на гърдите на своите врагове. Този вожд бе следван през морето от 40 кораба.

Сетне вървяха онези, които идваха от Атина, великолепния град, в който царуваше някога Ерехтей, оня великодушен вожд, когото роди плодородната земя и когото отгледа Атина, дъщерята на Зевс, и го постави в своя богат храм, в който в края на всяка изминала година атинските юноши го умилостивяват с обилни жертвоприношения на юнци и агнета. Петеевият син Менестей предвождаше тези войски. От всички смъртни никой не можеше да се мери с тоя вожд в изкуството да строява в боен ред конете и щитоносните бойци. Само Нестор можеше да му оспорва тази слава, тъй като беше по-стар и по-опитен от него. Петдесет кораба следваха Менестей.

Аякс от Саламин пък водеше дванадесет кораба и ги разположи тъй до корабите на атиняните, че образуваха една редица с тях.

Илиада, II, 559–590. Пелопонес, Аргос, Микена, Лакедемон

Бойците от Аргос(71) и от укрепения с мощни стени Тиринт(72), от Хермиона(73) и Азина(74), които са разположени на дълбоки заливи, от Трезен(75), от Ейоне(76) и от пребогатия с лозя Епидавър(77), най-сетне бойците от Егина(78) и от Масет, предвождани от славния Диомед и от Стенел, сина на прочутия Капаней; техният трети вожд беше Евриал, богоравен смъртен, синът на Мекист, чийто баща беше юначният вожд Талайон. Начело на всички бе обаче прославеният Диомед, подир когото следваха осемдесет черни кораба.

След това вървяха пък онези, които живееха в прекрасната Микена(79), в Орнея(80) и в приятната Арeтирея(81); в Сикион(82), в който първо царувал Адраст; също и онези от Хиперезия и от високия град Гоноеса(83), онези, които живееха в Пелена(84): и Егион(85), в просторната Елика(86) и по цялото крайбрежие (Егиал)(87), дойдоха със сто кораба. Техен вожд беше властният Агамемнон, синът на Атрей. Племената, които го следваха, бяха най-многобройни и най-храбри. Той самият бе надянал бляскавата си броня, бе най-личен от всички герои, защото бе най-храбър и бе потеглил с най-многобройни племена, които населяваха разположения в дълбока низина и обкръжен от планински теснини Лакедемон(88), Фар, Спарта и многогълъбната Меса; сетне онези от Бризия и от привлекателните поля на Авгея; онези които живеят в Амикле, и жителите на крайморския град Хелос, както и онези, които бяха съградили Лая и обработваха околностите на Етил, бяха изпратили шестдесет кораба, предвождани от брата на цар Агамемнон, храбрия в битки Менелай. Той държеше войската си отделена от Агамемновата и като вървеше всред нея, уверен в своята сърцатост, той я подтикваше към бой, защото неговото сърце гореше най-силно от желанието да отмъсти за грабването на Елена и за нейните страдания.

57. Вождовете на троянците и техните помощни войски

Илиада, II, 816–843

Начело на троянците беше синът на Приам, великият Хектор, със своя бляскав шлем. Около него бяха събрани най-много и най-храбри бойци, които, строени в бойни редици и с вдигнати копия, напираха стремглаво напред, обзети от боен пламък.

Начело на дарданците пък бе благородният син на Анхиз — Еней, когото бе родила Афродита в дебрите на Ида(89) от прегръдката на смъртен човек. Но той не бе сам, защото от двете му страни вървяха двамата синове на Антенор — Архелох и Акамант, които бяха изкусни във всякакъв вид битки.

След тях вървяха онези, които обитават Зелея(90) и самите поля на Ида, богати троянци, които пият черните води на реката Езеп, предвождани от Пандар, знаменития син на Ликаон, чийто лък му бе подарен от самия Аполон.

Бойците от Адрастия(91), от Апез(92), от Пития(93) и от стръмната планина Терея(94) бяха предвождани от Адраст и Амфий, бойци, облечени в ленени ризници, двамата синове на Мероп Перкосиев, който бе най-вещ от всички в изкуството да гадае. Той не желаеше да позволи на синовете си да потеглят в убийствената битка, но те не го послушаха, защото и двамата бяха водени от парките, които орисват черна смърт.

След тях идеха онези бойци, които обитаваха около Перкота и Практий, около Сест и Абид и около божествената Аризба, предвождани от Азий, сина на Хиртак, вожд на бойци. Той бе дошъл тук от Аризба на брега на реката Селеент с едри черни коне с лъскав косъм.

Хипотий пък бе довел тук пелазгийските племена, опитни в бой с копие, които обитаваха тлъстопочвената Лариса. Предвождаха ги Хипотий и Пилей, потомъкът на Apec, двамата синове на пелазга Лет, сина на Тевтам.

Илиада, II, 851 сл.

Начело на пафлагонците бе мъжественият Пилемен от страната на енетите, където се въдят диви мулета. Това бяха бойците от Китора(95) и от областта Сесам, пък и онези, които имаха славни селища по бреговете на река Партений, както и онези, които населяваха Кромна, Егиал и скалистите Еритини.

Ализоните имаха за вождове Одий и Епистроф; те идеха от далечна Алиба(96), земя среброродна.

Хромий и птицегадателят Еном пък предвождаха мизите(97). Но птиците не можаха да го предвардят от черната смърт. Той загина при реката от ръката на бързоногия внук на Еак [Ахил], който изби там и много други троянци.

Форкис и богоподобният Асканий пък предвождаха фригите, дошли от далечна Аскания и жадни да се втурнат в боя.

А меонците бяха предвождани от Местъл и Антиф, синовете на Талеман, родени от богинята, покровителка на Гигейското езеро(98). Те предвождаха меонците, дошли от подножието на планината Тмол(99).

Наcт предвождаше карийците, говорещи варварски [т. е. не гръцки] език. Те бяха дошли от Милет и от многолистата планина Фтира. Това бяха бойци от бреговете на р. Меандър и от високия нос Микале. Вождове им бяха Амфимах и Наст. Наст и Амфимах, славните синове на Номий. Вторият от тях потегли на бой, покрит със злато като мома. Неразумният! Златото нямаше да може да отклони от него жестоката смърт. И той щеше да загине при реката, сразен под ударите на бързоногия Еаков внук [Ахил] и смелият Ахил щеше да отнесе със себе си всичкото това злато.

Сарпедонт пък, както и безупречният Главк предвождаха ликийците, дошли отдалеч, от Ликия и от бреговете на буйния Ксант.

58. Остатъци от родовия строй в Микенска Гърция, отразени в Омировия епос

Илиада, VI, 242–250

Хектор стигна до красивия дом на Приам, който се състоеше от изящно облицовани зали, а вътре имаше петдесет стаи от красиво изгладен мрамор, подредени една до друга. В тях прекарваха нощния си покой синовете на Приам редом със своите добродетелни съпруги. За дъщерите на Приам пък имаше от другата страна на двора дванадесет стаи; в тях си почиваха нощем зетьовете на цар Приам със своите свенливи съпруги.

Илиада, XXIV, 495–497, Думи на Приам:

Аз имах петдесет синове, когато под Троя дойдоха синовете на ахейците. Деветнадесет от тях бяха родени от една и съща майка [Хекуба], а другите народиха жени-наложници в моя дворец.

Одисея, III, 412–416

Върху тези скамейки сега седеше Нестор, геренийският пазител на ахейците, с жезъл в ръка. Около баща си се събраха бързо, като наизлязоха от стаята си, синовете му Ехефрон и Стратий, Персей и Арет и богоравният Тразимед, а след тях дойде и шестият му син, храбрият Пизистрат. Те поставиха красивия Телемах да седне до баща им.

Одисея, X, 5–9

Нему [на митичния пазач на ветровете Еол] се бяха родили в дома му дванадесет деца: шест щерки и шестима прекрасни синове. И той бе дал дъщерите си за съпруги на своите синове(100). Те се хранеха винаги при милата си майка и при своя прекрасен баща, угощавани с хиляди ястия.

59. Разлагане на гръцкия род. Натрупване на земи и други богатства в ръцете на базилевсите и зараждане на военно-земевладелска аристокрация

Илиада, XII, 310–314. Думи на ликийския племенен вожд Серпедон, с които той се обръща към Главк, сина на Хиполох, друг ликийски базилевс

Главке, кажи ми прочее защо ние сме на толкова голяма почит преди всички други в Ликия, и то и по мястото, което заемаме във време на пир, и по струпаното пред нас месо, и по пълните чаши? И погледите на всички са обърнати към нас? И как, и защо владеем на брега на Ксант обширно поле, което блести с плодове, гроздове и житородни ниви.

Илиада, XII, 318–321. Продължава да говори Сарпедон, като предава думи на ликийци

Не, наистина нашите царе не владеят и не управляват безславно ликийската земя и не току-тъй те ядат угоени овци и пият сладко като мед вино, което укрепва сърцето, защото и тяхната доблест е голяма и те се сражават в първите редици начело на ликийските бойци.

60. Стопанството (ойкосът) на един базилевс

Илиада, XVIII, 541–560. Част от описанието на новото оръжие на Ахил, поръчано от майка му Тетида на Хефест

На него [т. е. върху щита] Хефест изобрази просторно поле, тучна нива, три пъти преорана, а на нея многобройни орачи подкарваха запрегнатите волове, обръщайки се назад и напред, и колчем наближаваха до края на нивата, всекиго от орачите посрещаше мъж с чаша сладко вино в ръка и му я подаваше, а орачите, като се връщаха отново по своите бразди, бързаха да дойдат отново до края на дълбоко набраздения угар. Нивата, макар и да е от злато, се чернее зад орачите, като наподобява на разорана нива. Такова чудо изобрази Хефест върху щита. След това той представи ниви с висок посев; жътва: жънеха наемни жътвари, а в ръцете им лъскаха остри сърпове. Тук на непрекъснати ивици падаха гъсти ръкойки, а там сноповръзвачи връзваха снопи с въжета. Трима връзвачи крачеха след жътварите, а подир тях деца събираха неуморно ръкойки, пренасяха ги на ръце и им ги подаваха. Базилевсът е застанал мълчалив, изправен на браздите, държейки жезъла в ръка, а сърцето му е радостно. Далеч там под дъбовата сянка прислужниците приготовляваха софра, като бяха заклали в жертва вол и се суетяха около него, а жените месеха хляб от бяло брашно за вкусната вечеря на жътварите.

Илиада, XVIII, 573–584. Откъс от описанието ла Ахилесовия щит

Хефест изобрази на щита едно стадо волове с прави рога. Едни от тях бяха изработени от злато, а други от калай. Със силен рев те се бяха юрнали от двора за добитъка към пасбището по течението на шумящата река, която се провираше надолу всред гъсталак от гъвкава тръстика. Подир стадото вървяха четирима пастири, изработени от злато, а по петите им следваха девет бързоноги кучета. Два лъва с гъсти гриви връхлитат върху предните волове. Те сграбчват мучащия тежко бик. И псетата, и младежите се спускат на помощ. Лъвовете повалят бика на земята, като му свличат oгромната кожа. Те жадно поглъщат черната му кръв и късове от търбуха му, а овчарите напразно се мъчат да изплашат лъвовете, като насъскват върху тях псетата.

61. Робството в Омирова Гърция

Одисея, XXII, 421–423. Думи на старата Одисеева прислужница Евриклея

Петдесет робини-работнички сега се намират в дома ти, които ние всички научихме работа да работят, вълна да влачат и да понасят робията.

Одисея, XIV, 1–4

А Одисей тръгна нагоре по стръмната пътека от пристанището. Тази пътека води през гориста планина нататък, където Атина му посочи божествения свинепас [Евмей], който от всички роби, придобити от божествения Одисей, пазеше най-вярно неговото имуществo.

Одисея, I, 397–398. Думи на Телемах

Но аз ще запазя властта си над нашия дом и над робите, които е придобил като плячка благородният Одисей.

Илиада, XVIII, 28

Робините, които Ахил и Патрокъл бяха придобили като плячка.

Одисея, IV, 735–737. Думи на Пенелопа

Но нека да извикат бързо моя стар роб Долий, когото баща ми даде, когато аз дойдох тук, и който сега се грижи за дърветата в градината ми.

Робите и свободните като пастири в стопанството на Одисей

Одисея, XIV, 96–104. Разказва свинепасът Евмей

А имотът му беше неизмерно голям; никой от oнези благородни герои, които живеят на черната суша или пък на самия остров Итака, няма толкова голямо имущество; дори и двадесет мъже заедно нямат такова имущество и добитък; аз ще ти ги изброя сега; той има дванадесет стада крави оттатък на сушата и толкова пръснати нашироко стада има той от кози; и също толкова стада овци; и също толкова стада свини; пасат ги наемни пастири, а отчасти и неговите собствени роби. Тук в Итака са пръснати единадесет стада кози; пасат ги по покрайнините на града доверени мъже.

Робите като коняри и гребци

Одисея, VI, 69–70. Алкиной говори на Навзикая

Върви, нека робите ти запрегнат една висока кола с бързи колела и снабдена с плетен кош.

Одисея, IV, 642–644. Думи на Антиной, един от женихите на Пенелопа

Кажи ми, без да ме лъжеш, кога тръгна той от Итака и кои другари го следваха. Свободни момци или наемни гребци [тети], или пък роби?

Жените-робини

Одисея, VIII, 521–529

Тъй пееше славният певец, а Одисей се топеше от тъга и сълзи мокреха ресниците и бузите му. Тъй плаче жената и се спуска върху милия си мъж, който е паднал пред стените на града и пред бойните си другари, сражавайки се, за да отблъсне злокобната гибел от града и от децата си. Тя го гледа как се бори със смъртта и се гърчи в предсмъртни тръпки, прегръща го и ридае високо. А враговете стоварват диво върху гърба и раменете и копието си, връзват и я отвличат като робиня, за да тегли несгоди.

Илиада, XXII, 59–62. Думи на Приам към Хектор

Смили се над мене, бедния, който още диша, над мене нещастника, когото Зевс, синът на Кронос, е осъдил на прага на старостта да погине от скръб и да изпита безкрайни страдния; да види синовете си да погиват и дъщерите си да бъдат отвличани в робство.

Трудът на робините — мелничарки, предачки и тъкачки

Одисея, XX, 104–110

Тогава Одисей се зарадва от сърце, като чу наблизо до себе си гласа на една робиня-мелничарка да звучи оттам, където бяха царските мелници. В тях бяха заети ежедневно 12 робини-мелничарки; те мелеха пшенично и просено брашно, главната храна на мъжете. Останалите мелничарки обаче спяха вече, защото бяха смлели пшеницата. Само тя не почиваше още, защото беше най-слаба от всички.

Двойни надници за пастира след безсънни нощи

Одисея, X, 80–86. Разказва Одисей

И тъй, след като плавахме непрестанно шест дни и шест нощи, стигнахме до земята на лестригоните в Ламовия град Телепил. Тук пастирите се редуват на смени, като онзи, който докарва стадото, извиква онзи пастир, който го извежда; така че онзи, който можеше да издържа без сън, получаваше двойна надница; първата — от пасенето на воловете, а втората — от пасенето на белорунните овци.

Робините като богатство

Илиада, XXIII, 543–544. Говори Антилох, Несторовият син

Ахиле, много ще ти се сърдя, ако изпълниш, туй, което казваш. Защото ти искаш да ми отнемеш наградата за борбата...

Илиада, XXIII, 548–550

Гледай, ти имаш в палатката си много злато и мед; имаш и достатъчно овци, и робини, и якокопитни коне.

Илиада, VII, 103–105. Откъс от описанието на стопанството на Алкиной

А петдесет робини работеха в дома му. Едни от тях стриваха в ръчните мелници златната ръж, други сучеха нишки и тъчаха, седейки на становете...

Отрицателното отношение и жестокостта спрямо робите

Одисея, XVII, 320–323

Робите са лениви и ако господарите им не ги принудят със строга заповед, те не желаят да изпълняват своите задължения; защото гърмящият далеко Зевс убива наполовина добродетелите у онези хора, които изпадат в робство.

Одисея, XXII, 471–477

Тъй висяха те; главите им бяха наредени една до друга с примка на вратовете, за да загинат от най-жестока смърт; те потрепераха, макар и за малко, с нозете си; след това извлякоха насила през преддверието на двора козаря Мелантий; с безпощадно медно острие изтръгнаха ноздрите му и изрязаха ушите му; отсякоха ръцете и нозете му и след това, като ги накълцаха на късове, ги хвърлиха сурови на псетата да ги изядат.

62. Занаятите в Омирова Гърция

Тежкият труд на орача

Одисея, XIII, 28–34

А Одисей често и нетърпеливо обръщаше главата си към лъчистото слънце, да може то да залезе, защото сърцето му копнее за родината. Тъй копнее за обяд орачът, който от сутрин до вечер е браздил орната нива с червенокафяви волове. С радост гледа той как бляскавото слънце потъва и бърза за вечеря, а коленете му се огъват от умора.

Трудът на дърводелеца-корабостроител, железаря и ковача

Одисея, IX, 384–394. Ослепяването на циклопа от Одисей и неговите другари

И те сграбчиха изострения маслинен кол и го забиха в окото на циклопа, а аз се наблегнах отгоре на кола и веднага го завъртях. И както майсторът-дърводелец пробива със свредел греда на кораб, а неговите помощници в същото време я крепят и теглят с ремъци, а свределът се върти ли, върти неспирно и бързо, също тъй и ние, сграбчили в ръце кола, го въртяхме в окото му, а топла кръв шуртеше около забитото острие. Жежката жар на горящата очна ябълка обгаряше клепачите и веждите, а дъното на очната ретина пращеше, горейки от огъня. Както, когато опитният ковач натопи голямата брадва или пък теслата, която той иска да кали в студена вода, а тя пръска и цвърчи бурно, тъй и неговото око цвърчеше около острието на маслинения кол.

Одисея, V, 228–260. Построяване на сал с кормило, покрив и платна

Щом като розовопръстата Зора се пробуди, Одисей облече веднага ризата и наметката си, а нимфата [Калипсо] си надяна сребристобялата дреха от тънка и красива тъкан и опаса около кръста си златовезан пояс, а на главата си сложи воал. След това тя подготви бързо изпращането на Одисей. Даде му голям топор, изкован от твърд бронз, с който се замахва лесно с ръце и който беше с двойно острие. Топорът беше втъкнат на тънка топоришка от маслиново дърво. Даде му след това и една грижливо наточена брадва и го заведе на онзи край на острова, който бе обрасъл с големи сенчести дървета: тополи, елхи и високи до небето борове. Много от тях бяха изсъхнали от времето и можеха да му служат лесно при плаването. След катo му показа тази местност, изобилствуваща с високи сенчести дървета, божествената Калипсо се завърна у дома си.

А Одисей отсече дърветата и свърши бързо работата си. Той свали всичко двадесет дървета, окастри ги с топора и ги одяла и изглади с брадвата; след това ги възправи и ги нагласи по отвеса. В това време божествената Калипсо му донесе свредели, с които той продупчи отделните греди, сглоби ги една с друга, като ги скова здраво посредством клинове и скоби. Така Одисей си построи сал, чийто под по размери бе толкова просторен, колкото би го направил и един опитен в корабостроителството майстор. Той построи и палуба върху нагъсто поставени подпорки и я покри с дълги и тънки дъски. Издигна върху нея и мачта, кръстосана с върлина за прикрепяне на платната. Най-сетне той си направи кормило, за да може да управлява сала. Той покри двете страни на сала открай докрай с преплетени върбови пръчки срещу удара на вълните и напълни дъното му с много баласт. Сега божествената Калипсо донесе тъкан, за да нареже от нея платната. Одисей приготви сръчно и тях. Привърза въжетата на мачтата и вървите, посредством които се обръщат платната, а след това с помощта на лостове спусна сала в свещената морска шир.

63. Наемният труд на свободните и тяхното продаване в робство

Илиада, XXI, 441–457. Посейдон говори на Аполон

Безумецо, колко лишено от разум е сърцето ти! Ти даже и не си спомняш вече за злините, които ние двамата единствени от боговете изпатихме около Троя, когато по заповед на Зевс ние дойдохме да се главим за цяла година при високомерния Лаомедонт(101) срещу уговорена надница. А той властвуваше сурово над нас, като ни възлагаше работа. Аз издигнах на троянците просторни и прекрасни стени, за да бъде градът непревземаем, а ти, Фебе, пасеше тежко пристъпващите говеда по стръмните теснини на хълмистата Ида. Но когато желаните Хори(102) донесоха със себе си крайния срок на изплащането на обещаното възнаграждение, тогава жестокият Лаомедонт ни отне цялата заплата, като ни изпрати да си вървим със заплашвания. Тебе той заплашваше да окове нозете и ръцете ти и да те продаде в робство на далечни острови, а на нас двамата ни се заканваше да ни окастри ушите с медно острие. Тъй ние се разделихме с него с възмущение в сърцето си, а вероломният цар ни измами, като наруши поетите условия.

Одисея, XVIII, 257–364. Думи на жениха Евримах, отправени към Одисей

Страннико, ти навярно ще склониш да се главиш на работа при мене, ако те взема, разбира се, там далеч на полето срещу добра заплата да ми събираш трънаци за стобора и да засаждаш млади дръвчета. Аз бих ти давал там всекидневната ти храна и бих те обличал, и нозете ти бих обувал с обувки. Но тъй като си привикнал да вършиш само злодеяния, ти не ще работиш охотно, а ще се скиташ из полето, за да тъпчеш лакомия си търбух с изпросен хляб.

64. Положението на тетите в Омирова Гърция

Одисея, XVIII, 327–331. Думи на една от Одисеевите робини, която съдействува на женихите; тя се обръща към преобразения в просяк тет Одисей

Злочести страннико, ти, както изглежда, не искаш да отидеш да нощуваш в ковачницата или под стряхата на беседката, а си се разбъбрил тук тъй безочливо в обществото на големците, без да се боиш от никого.

Одисея, XI, 489–491. Думи на Одисей в подземното царство

Бих предпочел да бъда аргатин и да работя на другиго, на някой малоимотен стопанин, който живее оскъдно, отколкото да царувам над всички тези бездушни мъртъвци.

65. Външният вид на роба

Одисея, IV, 240–246. Думи на Елена

Не мога да изброя, нито да опиша всички подвизи на многопатилия Одисей. Искам да ви разкажа само за една опасност, която храбрият херой издържа в Троянската земя, когато вие, ахейците, бяхте обкръжени от бедствия. Той си бе нанесъл върху тялото позорни белези от удари с бич и бе обвил раменете си с отвратителни дрипи и се бе отправил, преобразен като роб, към града на неприятеля. Тъй преправен, той наподобяваше на съвсем друг човек: приличаше на просяк, какъвто въобще нямаше в лагера на ахейците.

66. Съдът между свободни

Илиада, XVIII, 497–508. Част от сцените, изобразени от Хефест върху щита на Ахил

Многоброен народ се тълпеше на мегдана; там бе избухнал шумен спор; спореха двама души заради възмездието за убийството на един мъж; единият се кълнеше, като заявяваше на събралия се народ, че е заплатил всичко, а другият отричаше да е получил нещо. И двамата желаеха да получат разрешение на спора, като представят свидетели пред съдията-посредник. А насъбралият се народ викаше — едни в подкрепа на единия, а други в полза на втория. Глашатаите укротяваха техните шумни викове, а градските старейшини седяха мълчаливо върху дяланите камъни в свещения кръг. Те поемаха жезлите от ръцете на гръмогласните глашатаи, изправяха се с тях в ръка и един след друг произнасяха своята присъда. А между тях се намираха два таланта злато — възмездието за оногова, който защити правото си по най-справедлив начин.

67. Развитието на морското дело у феаките и устройството на техния полис

Одисея, VI, 255–272. Думи, с които Навзикая се обръща към Одисей

Ставай, страннико, да отидем в града; аз ще те заведа до двореца на моя мъдър баща, хероя Алкиной, където ти ще се запознаеш и с най-знатните феаки. Само че ще вършиш онова, което ти кажа; не ми се виждаш глупав. Гледай, докато вървим през полета и посеви, дотогава да вървиш бърже пеша с моите слугини подир моята запрегната с мулета кола. Аз ще те водя и ще ти показвам пътя. А щом като наближим града, заобиколен с висока стена, ще видим: от двете му страни има красиви пристанища, а входът до тях е стеснен от многото двойни извити кораби. Всеки кораб има специално място за заслон. Пак там около красивия Посейдонов храм се намира и площадът, по краищата на който са донесени и поставени големи каменни блокове, вкопани в земята. Тук се изработват съоръженията за черните кораби: платна и въжета, и се надялват красиво и изкусно гребла.

Морето в живота на гърците

Гърците, както и всички останали народи, постепенно свикнали с морето. Отначало (дори до края на VIII в. пр. н. е.) голяма част от гърците, особено онези от тях, които населявали вътрешните земеделски райони на Елада, направо са се боели от него. Следващите два откъса показват нагледно как морето от елемент, опасен през VIII в., се превръща в елемент, жизнено важен и спасителен в бита на гърците.

68. Опасностите от морето

Хезиод, Дела и дни, ст. 618 сл.

Нима ти(103) копнееш за трудното и изпълнено с опасности корабоплаване? Спомни си за тогава, когато плеядите(104), като бягат от могъщата сила на Орион(105), падат в морето. Това е времето, когато бушува диханието на всички ветрове. Това е и времето също, помни това, когато те не бива вече да отправят кораби по виненочервеното море, а да обработват земята, тъй както аз те уча. Изтегли кораба на брега, огради го от всички страни с камъни, които да спрат могъщото влажно дихание на ветровете, и извади запушалката (цапфата) от дъното на кораба, за да не може да прогние нищо от Зевсовата влага. Постави у дома си добре подредени всички принадлежности на кораба (главно въжетата и платната). Сгъни грижливо платната на мореходната ладия, като окачиш добре изработеното кормило над дима(106) на огнището, а самият ти изчакай, за да настъпи отново времето изгодно за корабоплаване. Тогава изтегли бързия кораб при морето и приготви в него желания товар, за да имаш печалба и за да закараш от нея в къщи. О, ти, глупчо, Персе, по примера на нашия баща, който плаваше с кораби в морето, понеже му липсваха средства и един прекрасен ден е пристигнал тук на черен кораб, след като беше преплувал обширен простор и бе напуснал Кима еолийски(107). Той не бягаше нито от изобилие, нито от богатство, нито от благоденствие, а от гибелната бедност, с която Зевс «дарява» хората. И дойде той да живее близо до Хеликон(108) в Аскра, едно загубено село, което зиме има суров климат, лете е задушно и изобщо никога не е приятно.

Що се отнася до тебе, Персе, помни, че трябва да вършиш всяка работа на време. Това важи особено по отношение на корабоплаването. На думи хвали малките кораби, но товари стоките си в голям кораб. Колкото по-голям е товарът [на кораба], толкова по-голяма ще бъде и печалбата от неговата продажба при условие, разбира се, че ветровете сдържат своето духане противно на посоката на движението. Ако ти желаеш да насочиш своето лекомислено сърце към търговия и да избягаш от дългове и от нерадостната сиромашия, аз ще те науча (ще ти кажа) законите на силно бучащото море, макар че аз не разбирам много нещо нито от корабоплаване, нито пък от кораби. Никога аз не съм се качвал на кораб, за да се нося по обширното море, освен за да отида до остров Евбея и до Авлида(109), където някога изчакаха края на бурята, по времето, когато те бяха cъбрали огромна войска, за да потеглят от свещена Елада срещу Троя, прославена със своите красиви жени. Там именно, от Авлида, аз се качих на кораб, за да отида в Халкида(110) и присъствувам на състезателните игри [в чест] на великодушния Амфидамас(111).

... Най-подходящият сезон за корабоплаването на смъртните хора е периодът от петдесет дни след слънчевия поврат, когато тежкото лято наближи към своя край. Тогава ти не ще претърпиш корабокрушение, нито пък морето ще погълне твоите хора, освен ако земетръсецът Посейдон или пък Зевс, царят на безсмъртните богове, решат да ги погубят, тъй като в техни ръце се намират едновременно всички добрини и всички злини. Тогава ветровете са кротки и морето е безопасно. Тогава без всякаква боязън се довери на морето. Изтегли бързия си кораб [от брега] в морето, натовари в него всичките си стоки и бързай колкото можеш по-скоро да се завърнеш в домашното си огнище. Не чакай обаче нито новото вино с дъждовете, които са характерни за късната есен, нито пък приближаването на зимата със страшните дихания на Нотос(112), който съпровожда обилните дъждове на есенното небе, като издига огромни вълни и прави морето извънредно опасно.

Пролетта е друг сезон за корабоплаването на хората, а именно онзи момент, когато на върха на смокинята видиш листа, големи колкото е следата, която оставя със своите крака враната, когато стъпва на земята. Тогава морето е достъпно; настанало е времето за пролетното корабоплаване. Аз обаче се въздържам да го прехвалвам, защото то не ми е по сърце. Трябва да се издебне и улови моментът за корабоплаване, а е трудно да се избягнат нещастията. Хората обаче въпреки това го използват, защото техните духове са слепи (т. е. лишени от мисъл). Парите, това е животът за жалките смъртни люде. И все пак е тежко да загинеш във вълните. Върви, повярвай ми и вземи всичко, което ти казах, присърце. Не слагай всичките си материални блага на дъното на един сух кораб. Остави на сушата по-голямата част от тези богатства, а на кораба натовари по-малката част от тях...

69. Морето в живота на гърците към края на V в. пр. н. е.

Десетте хиляди гръцки наемници, предвождани от Ксенофонт, след продължителен и пълен с опасности поход стигат до Черно море, недалеч от Трапезунт (дн. Требзон).

Ксенофонт, Анабазис, IV, 7, 21

На петия ден те стигнаха до планината, която се именува Техес(113). Когато войниците от челната охрана (авангарда) се възкачиха на тази планина, те нададоха силен вик. Като чуха този вик, Ксенофонт и войниците от ариергарда помислиха, че някакви нови неприятели са нападнали елините, които са в ариергарда. [Те помислили така], защото жителите на опожарената област ги застрашавали в тила и войниците от ариергарда убили няколко души, а неколцина взели в плен, като при това заловили и двадесет плетени щита, покрити с космата волска кожа. Междувременно обаче викът се усилваше, тъй като той започваше да се раздава от по-близко разстояние. А това ставаше, защото прииждащите непрекъснато гръцки части тичаха с усилен бяг към онези войници, които продължаваха да викат през цялото време. Поради това и възгласите ставаха все по-мощни, защото и числото на викащите растеше. Тогава Ксенофонт разбра, че се е случило нещо по-значително. Той се метна на коня си и придружен от Ликий и от конници, побърза да се притече на помощ. Скоро те чуха, че войниците викат: «Морето, морето!», и при това викат при себе си и останалите. Сега всички изтичаха напред, включително и задната охрана (ариергарда), като се подкарваше нататък и товарният добитък, и конете. Когато всички стигнаха до върха, те започнаха да се прегръщат един друг, и стратезите, и лохазите(114), като проливаха сълзи. И изведнъж след това по нeчия заповед, войниците надонесоха камъни и издигнаха голяма грамада с тях. На нея те поставиха множество току-що одрани волски кожи, тояги и пленените от неприятеля плетени щитове, при което сам водачът, [който им показваше пътя], сечеше щитовете и подканваше и другите да правят същото. След това гърците освободиха водача да си отиде у дома, като гo дариха от общото имущество с кон, сребърна чаша, персийско облекло и десет дарика(115). Той молеше обаче да му дадат най-вече пръстени и можа да събере множество пръстени от войниците. След като посочи на елините едно село, в което да се разположат на стан, както и пътя, по който, като вървят, да стигнат в земята на макроните(116), той, щом се свечери, ги напусна и изчезна.

70. Морското разбойничество и търговските сделки на някои базилевси

Одисея, VIII, 158–164

Но Евриал(117) му отвърнал тогава, подигравайки го в лицето: «Аз, чужденецо, не бих те уподобил по нищо на опитен борец в състезания, които са познати и стават между хората, а пo-скоро бих те оприличил на човек, който пътува често на многовеслени кораби, на водач на моряци, които вършат търговски сделки, грижат се за товара на кораба и жадно дебнат за всевъзможни стоки и за печалбоносни грабежи. Ти не приличаш обаче на атлет-състезател».

Одисея, XIV, 222–227. Разказва Одисей

Такъв бях аз в битките; не ми беше обаче по сърце работата [на полето], нито пък къщовността, която охранва прекрасни деца, а ми бяха винаги по-мили корабите, снабдени с весла, и воините, и бляскавите копия, и крилатите стрели, все страшни неща, които изпълват другите хора с ужас.

Одисея, III, 299–303. Разказва Нестор

Останалите пет кораба със синьо оцветени носове обаче бяха отвлечени от бурята и от течението към Египет. Така Менелай събра голямо богатство и много злато, като странствуваше всред другоезични xopa.

Одисея, XIV, 244–248. Продължава разказът на Одисей

Защото аз прекарах само един месец у дома си, радвайки се на децата си, на младата си съпруга и на богатствата си. След това обаче сърцето ми ме подбуди да стъкмя няколко кораба и заедно с богоравни другари да отплувам за Египет. И аз стъкмих девет кораба, а необходимият за тях народ се събра бързо...

С пристигането си в Египет Одисей и спътниците му се отдали, както и в Тракия, на грабеж и насилия по крайбрежието. Те избивали мъжете и отвличали в плен и робство жените и децата. Египетската войска обаче скоро се справила с търговците-пирати и онези от тях начело с Одисей, които били оставени живи, попаднали в робство у египтяните.

Илиада, VII, 468–475

А многобройните кораби, натоварени с вино, пристигат там от Лемнос, изпратени от Язоновия син Евней, когото роди Там именно, от Авлида, аз се качих на кораб, за да отида в Хипсипила на пастира на племената Язон. Само на Атреевите деца Агамемнон и Менелай той поднесе като специален почетен дар хиляда мери чисто вино. На корабите купуваха вино къдравокосите ахейци, като даваха [срещу него] мед, други — лъскаво сребро, трети, плащаха с волски кожи, а други — със самите волове или пък с роби военнопленници.

71. Финикийците като съперници на гърците в търговията по море. Търговия с роби

Одисея, XIV, 285–298. Продължава разказът на Одисей

Аз останах в продължение на седем години при египетския цар и събрах доста богатства от египтяните. Когато обаче с течение на времето настъпи седмата година, тогава пристигна един финикиец, лош измамник и пръв мошеник, който бе сторил на мнозина злини. Благодарение на лукавството си той ме придума да отида заедно с него във Финикия, където имал къщи и имоти. Там аз останах до края на годината. Но след кaтo изминаха месеци и дни и когато наближи началото на новата година, той ме взе заедно със себе си на мореходния кораб, като ме излъга, че му трябвам при товаренето на кораба, макар и да се догаждах какво е намислил, но по неволя то следвах...

Корабът на финикийския търговец-пират загива при буря, но Одисей се спасява и попада в земята на теспротския цар Фейдон (в Епир), който му оказва гостоприемство и му дава един кораб, за да се върне с него в родината си. Теспротските моряци обаче намислят да го продадат в робство.

Одисея, XV, 337–346. Продължава разказът на Одисей

На сърцето им се понрави обаче най-жестокият замисъл спрямо мене, за да ме направят да изпадна в гибел. Когато мореходният кораб се отдалечи доста от сушата, те замислиха да ме продадат в робство. Свлякоха от гърба ми дрехите, наметалото и хитона и ми подхвърлиха дрипи — този парцал, а също тъй и изпокъсания хитон, който ти виждаш със собствените си очи. Привечер ние вече се приближихме до остров Итака, който ce виждаше отдалеч. Сега те ме завързаха здраво в добре построения кораб с едно яко въже, а самите те слязоха на морския бряг.

Одисея, XIV, 449– 453

Раздаде ми хляба Месавлий, когото свинепасът Евмей бе придобил сам, след като неговият цар [Одисей] бе заминал, и без знанието на своята господарка Пенелопа и на стареца Лаерт го бе купил от тафоски търговци със собствени средства.

72. Финикийските търговци-пирати като конкуренти на гърците

Одисея, XV, 402–403. Свинепасът Евмей разказва своята «одисея» на преоблечения като бедняк Одисей

Има един остров, наречен Сирия(118), ако си слушал за него, който се намира над остров Ортигия(119), там, където става повратът на слънцето(120).

Одисея, XV, 413–429

Веднъж там [на остров Сирия] ни навестиха финикийци, прочути мореплаватели и ловки мошеници, които носеха на черния си кораб безбройни играчки и залъгалки. А в дома на баща ми имаше една красиво сложена финикийска робиня, изкусна в ред дяволии. Нея именно оплетоха в своите интриги лукавите финикийци. Един от тях завързал любовни връзки с нея, докато тя переше недалеч от кораба...

След това някой от финикийците, който имал любовни връзки с нея, запитал коя е и откъде е дошла, а тя веднага посочила високия дом на баща ми и рекла: «Аз съм от богатия с бронз Сидон и се гордея с това, че съм дъщеря на богатия Арибант. Отвлякоха ме веднъж, когато се връщах от полето, тафоски разбойници и ме доведоха тук, като ме продадоха в дома на този мъж, който заплати достойна цена за мене».

От разказа по-нататък се вижда как финикийката-робиня се наговорила със своите земляци да отвлече малкия син на своя господар, в случая Евмей, чиято кърмачка била тя, за да бъде продаден той в робство, като в замяна на това те й обещали да я върнат в родината й.

73. Продаване на просяците в робство

Одисея, XX, 376–383. Думи на един от женихите, отправени към Телемах, които се отнасят за преоблечения като просяк Одисей

Телемахе, никой хазяин не е приемал гости по-лошо от тебе. Този мръсен и изгладнял просяк, който стои тук, мисли само за ядене и вино. За работа обаче той няма нито воля, нито сила. Истинско бреме за земята е той! Другият просяк пък седна да ни гадае. Но послушай ме и това ще бъде най-доброто! Да натоварим двамата скитащи се просяци на многовеслени кораби и да ги изпратим в Сицилия(121). Там ти ще можеш да ги продадеш твърде на сметка.

74. Противопоставяне на «простия» народ в лицето на Терзит срещу знатната върхушка

Илиада, II, 225–238. Думи на Терзит

От какво пък си недоволен, Атриде, и какво искаш? Твоята палатка е препълнена с бронзови съдове и множество най-отбрани жени-пленници има в нея, които ние, ахейците, даваме най-напред на тебе да си избереш, когато превземаме и разрушаваме някой град. Или пък искаш още злато, което да ти донесе някой от троянските конници от Илион като откуп за своя син, който е бил вързан и ти е бил доведен от мене или от някой от другите ахейци. Или пък желаеш нова жена, за да се наслаждаваш с нея на любов и да задържиш и нея за себе си? Не подобава на предводителя на ахейските синове да ги увлича в нещастие. Слаби и жалки страхливци сте вие! Ахейки сте вие, не ахейци! Хайде да си вървим с корабите обратно у дома! А него да оставим да се нагълта до насита с плячка, за да види дали и ние сме му били от полза, или не.

75. Съветът на племенните старейшини

Илиада, II, 48–55

Богинята на зората се изкачи вече на високия Олимп, за да възвести на Зевс и на другите богове за завръщането на дневния-светлик. Веднага след това Атридът Агамемнон заповяда на гръмогласните глашатаи да свикат на събрание дългокосите ахейци. Техният глас екна и ахейците започнаха да се стичат бързо на тълпи. Той образува най-напред съвета на великодушните старейшини при кораба на Нестор, стареца, който властвува над Пилос. Когато те насядаха, той разви пред тях мъдрия си план.

Илиада, II, 76–86

Тъй каза той (Агамемнон) и седна. След него стана отново Нестор, който беше заповедник на песъчливия Пилос. Той започна своите добронамерени слова и разви следните мисли: «Приятели, вождове аргивски, вие, които се грижите за своите племена! Ако някой друг от ахейците ни бе разказал за този сън, щяхме да го наречем лъжа и щяхме да му обърнем гръб с презрение. Но този сън е сънувал онзи, който се слави като най-добър н най-пръв измежду ахейците. Ето защо, нека помислим как да въоръжим незабавно синовете ахейски».

В същото време той напусна пръв съвета, а базилевсите-скиптроносци станаха и се подчиниха на пастира на народите.

76. Народното събрание

Илиада, 11, 87–94

Сега вече започна да се стича народът. Както когато прииждат пчелите на гъсти облаци, излетявайки от хралупата скала рояк след рояк, и се събират на гроздове върху пролетните цветя, летейки безбройни едни насам, а други нататък, тъй потеглиха и многобройните племена в гъсти редици от корабите и от палатките си и на просторното вдадено навътре крайбрежие се стичаха отряд след отряд на събрание.

Илиада, II, 94–101

А те се събираха там. Народното събрание се вълнуваше бурно и земята стенеше под множеството на прииждащите племена, които сядаха. Шумът и глъчката продължаваха. Девет глашатаи издигнаха гръмките си гласове, за да усмирят бурната глъчка и за да могат да накарат племената да чуят царете — потомците на Зевс. След като най-сетне народът насяда с мъка на седалищата и според тях се образуваха редиците, а глъчката утихна, стана от мястото си вождът Агамемнон, държейки с ръка своя царствен жезъл, изделие на Хефест...

Илиада, II, 109–122. Откъс от речта на Агамемнон

Приятели, херои данайски, вие, храбри служители на Apec! Великият Зевс, синът на Кронос, ме оплете в тежка съдба! Този безмилостен бог, който преди това сам ми обеща и даде съгласието си да се завърна в родината си, след като разруша твърдините на Илион! Но той ме измами и аз трябва да се завърна безславно в Аргос, след като ми изпозагина толкова, много народ. Такава е, изглежда, волята на този премогъщ бог, който е разрушил досега и ще разруши високите твърдини на още много градове, защото неговата сила е непреодолима. И все пак колко голям ще бъде срамът, когато потомството узнае как един толкова многоброен и храбър народ като ахейския се е сражавал напусто толкова време с хора, които са много по-слаби от него, и е воювал безуспешно с тях. А краят на неговите усилия се все още не вижда!

През това време обаче богинята Атина се явява на Одисей и му внушава по нареждане на Хера да възпре ахейците.

Илиада, II, 185–206

По пътя Одисей срещна Агамемнон, сина Атреев. Той взе от ръцете му наследствения вечен жезъл на неговите деди и с него в ръце тръгна към корабите на обкованите с мед ахейци. Когато срещнеше там било някой племенен вожд, било някой виден герой, той се приближаваше към него, гледаше да го възпре с кротки упреци: «Нещастнико, не ти прилича да трепериш като някой страхливец, а се спри и възпри и останалите бойци. Ти не знаеш какви са намеренията на Атреевия син. В момента той подлага на изпитание ахейските синове, но по-сетне ще ги накажа. Не всички можахме да чуем речите, които той държа в съвета. Ако той се разгневи, ще постъпи сурово спрямо синовете на ахейците. Страшен е гневът на родените от Зевс царе. Цялата почит на такъв цар иде от Зевс; Зевс го тачи и Зевс мисли за него».

Когато срещнеше обаче някой обикновен боец от народа и го видеше, че насърчава с гръмки викове своите другари, той го подгонваше с жезъла си, като го гълчеше със строги думи: «Нещастнико, спри се и чуй думите на другите, които са по-тачени от тебе, а ти си невойнствен и плашлив мъж и нямаш никакво значение нито в съвета, нито в боя! Не всички, които сме тук, ще можем да заповядваме като базилевси. Многоначалието е вредно! Нека да имаме един-единствен базилевс, комуто мъдрият син на Кронос [Зевс] е дарил жезъла и законите, посредством които той да властвува над всички».

77. Военният съвет на родовата аристокрация

Илиада, IX, 89–124

Синът на Атрей [Агамемнон] въведе всички старейшини вкупом в своята палатка и им предложи богато угощение, което радва сърцето на човека със своето изобилие. И те протегнаха ръце към ястията, които им бяха приготвени и сложени. И след като утолиха глада и жаждата си, пръв измежду тях започна да развива мъдрите си мисли старецът Нестор, чиито съвети бяха винаги най-добри. Обръщайки се доброжелателно, той разви следните мисли пред тях: «Прославени Атреев сине, повелителю на мъжете-бойци, Агамемноне! С тебе ще започна аз речта си и с тебе ще я завърша. Защото ти властвуваш над много племена и на тебе Зевс е връчил жезъл и закони, за да управляваш разумно. Ето защо твой дълг е да говориш най-много от всички за тези неща, но и да слушаш за тях, както и да изпълняваш понякога мъдрите съвети на другите вождове, щом като сърцето им ги е подтикнало да говорят за благото на всички. От тебе обаче ще зависи кое мнение ще предпочетем. Сега аз ще кажа онова, което ми се струва най-добро. Никой от нас не ще може да измисли по-добър съвет от този, който аз пазя в сърцето си от по-рано, а и сега, още от деня, когато ти, потомъко на Зевс, отведе насила в палатката си красивата Бризеида, като я отне на разгневения Пелеев син, макар че ти извърши това против нашето желание. Колко много усилия положих аз, за да те разубедя да не правиш това! Но ти отстъпи пред гласа на надменното си сърце и обиди най-личния храбрец, когото даже и боговете тачат. Ти заграби почетния му дар и го задържаш у себе си! Но хайде сега, макар и късно, да помислим заедно как да го спечелим за себе си, как да смекчим сърцето му с приятни дарове, с дружелюбни слова».

На тези му думи отвърна и рече вождът на мъжете-бойци цар Агамемнон: «Старче, ти наистина напълно справедливо ме упрекваш заради моите грешки. Аз не отричам тези грешки. Наистина този мъж, когото Зевс сам обикна от сърце, когото той толкова много почете и в чест на когото покоси толкова много ахейци, струва сам колкото цяла войска. Но тъй като аз сгреших, искам да поправя грешката и му поднеса несметни почетни дарове като откуп. Тези прекрасни дарове аз съм готов да изброя и пред вас: седем необгорени от огън триножника, десет таланта злато, двадесет котела, незасегнати още от огън, и дванадесет силни коне, победили в надбягвания».

Илиада, IX, 135–137

Всички дарове той ще получи още сега. А когато един ден боговете ни позволяват да завладеем и разрушим мощния Приамов град и когато ние, ахейците, си разпределяме плячката, нека тогава той натовари обилно корабите си със злато и мед....

Илиада, IX, 141–149

А ако някой ден се завърнем в плодородните поля на ахейския Аргос, нека той да ми стане зет. И аз да го тача наравно с Орест, с този мой единствен син, който отрасна в пълно доволство. А имам три щерки в моя здраво построен дворец...

И нека той да отведе в бащиния си дом която му допадне на сърцето без откуп, а аз ще му дам пребогата прикя за нея, прикя, каквато никой не е виждал досега за невеста. И ще му дам е дар седем от гъсто населяваните там градове.

Илиада, IX, 153–170

Всички тези градове се намират до песъчливия Пилос край морския бряг. В тях живеят мъже, богати с овце и волове, които ще го чествуват с дарове като бог и под скиптъра ще му носят богата дан. Всичко това аз ще изпълня за него веднага щом той се откаже от своя гняв. Нека той отстъпи, защото само Аид е непримирим и непреклонен! Но затова пък той е за хората най-омразният от боговете. Нека не се свени да отстъпи пред мене, защото аз и като цар стоя по-горе от него, пък се гордея и по години да съм преди него».

Тъй рече той, а на Атреевия син отвърна геренийският конник Нестор: «Прославен сине Атреев, заповеднико на мъжете! Даровете, които ти даваш на цар Ахил, съвсем не са за пренебрегване. Но нека побързаме и изпратим веднага избрани пратеници в Шатрата на Ахила Пелеев».

78. Микенско въоръжение и микенски съдове

Илиада, XV, 633–647

Хектар уби микенеца Перифет, сина на Копрей, който някога носеше и предаваше поръченията на мъжествения Евристей на хероя Херакъл. Роден от този толкова безславен баща, този воин се славеше всред микенците с всички военни качества: той бе бърз в тичането, както бе неустрашим в боя, а се славеше също тъй със своя ум наред с първите между микенците. Сега обаче той увеличи още повече бойната слава на Хектор. Обръщайки се назад, той се блъсна в ръба на своя достигащ до петите му щит, който носеше, и зашеметен от удара, падна възнак.

Илиада, I, 584

Тъй рече Хефест, взема чашата с двойна дръжка, подаде я на майка си и продума.

Одисея, III, 63

Нестор подаде на Телемах красива чаша с двойна дръжка.

Илиада, XI, 632–637. Част от описанието на съдовете, употребявани от Нестор, когато той гощавал Махаон в палатката си

... също и една извънредно красива чаша, която старецът [Нестор] бе донесъл със себе си от Пилос. Нейното гърло бе обковано със златни гвоздеи, а дръжките й бяха четири на брой, поставени по две едни срещу други. А две гълъбици от злато бяха представени, че кълват зърна. Чашата бе с двойно дъно отвътре. Друг с мъка вдигаше от трапезата тази чаша, когато беше пълна с вино, но старецът Нестор я вдигаше като на шега.

79. Цената на победата на гърците над троянците

Одисея, III, 102–117. Разговор между Телемах и Нестор. Думи на Нестор

Отвърна му храбрият старец Нестор, изкусен в бой с колесница:

«Драги мой, тъй като ти ми припомняш изпитанията и бедите, които ние, необузданите в своята храброст ахейци, понесохме в земята на троянците, било като се лутахме с корабите си и дирехме плячка по мрачното бушуващо море натам, накъдето ни водеше Ахил, било пък като се сражавахме яростно с врага около силния град на Приам. Там загинаха най-доблестните от всички ахейци! Там сложиха кости Аякс, героят, равен по войнственост на Apec, там загина и Ахил, там падна най-сетне и Патрокъл, равен по мъдрост на боговете. Там загина и моят любим син Антилох, храбър и благороден, особено изкусен в тичане и оживен бой. Но ние понесохме освен тези и много други беди и страдания. Кой смъртен е в състояние да ги изброи всичките? Даже ако ти би останал тук пет или шест години, за да ме разпитваш за патилата на божествените ахейци, пак ще ти досади и ще пожелаеш да се върнеш у дома си, без да можеш да узнаеш всичко».

Архаичният период в Гърция

Под «архаичен период» в Гърция се разбира времето, през което се оформя робовладелското общество и държавата-полис. Това в най-общи черти е периодът от края на VIII до края на VI в. пр. н. е.

Гръцката робовладелска държава от полисен тип била резултат на продължително развитие. Тя предполага напредък на индивидуалното робовладелско стопанство и търговията, но успоредно с това в нея се запазвали немалко остатъци от родовия строй. Не случайно тук се установило господството на родовата аристокрация, която се превърнала в управляваща група на създаващата се и оформяща се робовладелска класа. Властта на аристокрацията предизвиквала навред — къде по-рано, къде по-късно — недоволството на селското и на градското население. Хезиод, певецът на селската неволя от онова време, е обрисувал в своята поема «Труд и дни» особено живо и сполучливо тежкото положение на дребния селски производител. Засилващото се имуществено неравенство между богатата аристокрация и многобройното потиснато дребно селячество води до изостряне на класовата борба, както според думите на Енгелс «различието между богати и бедни се явява редом с различието между свободни и роби, с новото разделение на труда става и ново разделение на обществото на класи»(122).

Бурното и сложно развитие на обществото в гръцкия свят е илюстрирано в христоматията с доста писмени документи. На първо място са взети някои ярки места, които рисуват особено живо тежкото положение на гръцкото селячество през тази епоха и едновременно с това изясняват до голяма степен и причините за гръцката колонизация от този период. Твърде характерно явление за онова време е и наемничеството, което е илюстрирано тук с някои откъси от произведенията на ранните гръцки лирици и с някои от най-ранните гръцки епиграфски паметници. За самата гръцка колонизация, при която множество елини от най-различни категории на свободното население се изселвали често пъти твърде надалеч от пределите на своята родина, са дадени също някои от най-характерните примери, дошли до нас във вид на епиграфски документи.

С подходящи откъси от произведенията на Теогнид е илюстрирано нарастването на паричното стопанство, западането и разоряването на аристокрацията, както и нейната безсилна злоба срещу укрепващата власт на демоса.

В този отдел на христоматията са намерили най-сетне място и няколко документа, разкриващи характера на ранната гръцка тирания — един от етапите на прехода от аристокрация към демокрация.

Хезиод

Хезиод живял към края на VIII и началото на VII в. пр. н. е. Той се родил и отрасъл в Беотия като син на дребен селянин, който се преселил тук от Мала Азия. Правилната преценка на Хезиод и неговото творчество трябва да започне с това, като се изтъкне, че Хезиод е първият поет, който пренебрегва епическата традиция, и то не само по отношение на формата, но и по отношение на нейното съдържание. Хезиод е първият поет в древна Гърция, който се възправя пред нас не само със своето име, но и със своя личен живот, и със своите търсения. Освен това Хезиод е и първият представител на древногръцката поезия, който си е поставил за цел да схване, осмисли и изобрази света не като едно завършено и неподвижно цяло, а като нещо, което се изменя и развива. Това, разбира се, се намира в тясна връзка с времето, в което е живял и творил Хезиод. Той се е родил на прага на епохата, в която са се подкопавали и рушели старинните обществени отношения. Въпреки че родната му Беотия е била изостанала в своето развитие аграрна област, все пак и в нея били проникнали и се наложили в значителна степен паричните отношения, които подкопавали основите на затвореното натурално стопанство. При това беотийското селячество се борело упорито за икономическа самостоятелност, а Хезиод, който сам бил дребен селски стопанин станал изразител на селската неволя.

Две от Хезиодовите поеми са се запазили изцяло до наши дни: «Теогонията», т. е. родословието на боговете, която е една от младежките творби на поета, и «Труд и дни» — плод на неговата творческа зрелост.

Откъсите на Хезиод, поместени в христоматията, са именно от втората поема. Необходимо е накрая да се изтъкне и това важно обстоятелство, че авторът на поемата «Труд и дни» е изпълнен с дълбоко уважение към труда, което е безспорно нещо ново в тематиката на гръцката литература.

80. Произволите на аристокрацията, отразени в баснята за ястреба и славея

Хезиод, Труд и дни, 202–212

Сега аз ще разкажа на базилевсите, колкото и те да са мъдри, една басня. Какво именно казал веднъж ястребът на пъстрошийния славей, като го отнасял високо в облаците, сграбчил го в своите хищни нокти. Жално пищял славеят, пронизан от извитите нокти, на хищника, а ястребът се обърнал към него с високомерни думи: «Какво писукаш, нещастнико? Ти си в ръцете на едного, който е много по-силен от тебе! Какъвто и певец да си, аз ще те отнеса там, където ми е угодно. Мога и да си направя обяд с тебе, пък и мога да те пусна на свобода. Безумец е онзи, който се съпротивява на по-силния от себе си. Той не ще го победи, а само ще прибави към унижението си и огорчение». Тъй рекъл бързият ястреб, който лети с широко разтворени криле.

81. Прослава на земеделския труд

Хезиод, Труд и дни, 274–309

Персе(123) запечати това добре във внимателния си ум: вслушвай се в гласа на правдата и забрави насилието завинаги. Такъв е законът, който Зевс, синът на Кронос, предписва на хората: нека рибите, зверовете и птиците крилати се изтребват взаимно, без да се щадят, тъй като между тях не съществува правда. Зевс Кронидът обаче дари на хората правдата като най-висше благо. И ако някой, като знае истината, дава правдиви показания, Зевс със своя широк взор го дарява с благоденствие. Но онзи, който съзнателно подкрепя с клетва лъжливи показания и чрез това нарушава правдата, извършва едно непростимо престъпление и потомството, което той оставя след себе си, ще намалее, докато потомството на онзи мъж, който е верен на клетвата си, в бъдеще ще се увеличи.

Безразсъдни Персе, аз ще ти отговоря като човек, който ти желае доброто. Да си докараш зло можеш, колкото искаш, без особена мъка; пътят към това е равен и минава близо край нас. Но безсмъртните богове са ни лишили от достъпа до добродетелта чрез обидна пот на челото. Дълга и трудна е пътеката, която води към нея, и преди всичко тази пътека е върла. Щом стигнем обаче до върха, ето че след това тя става лесна, колкото и трудна да е била преди това. Онзи мъж е най-съвършен от всички, който винаги по своя път, след като размисли, вижда напред и докрай онова, което ще бъде най-добро. Достоен за почит е и онзи, който се вслушва в добрите съвети. Но онзи, който не умее нито сам да вижда, нито пък да приема с добра воля съветите на другиго, е съвсем безполезен човек. Ти обаче винаги помни моя съвет, труди се усърдно, Персе, потомъко на боговете, за да те намрази гладът и да те обикне неизменно прекрасно увенчаната Деметра и да ти напълни хамбара с всякакви храни. Гладът винаги е спътник на оня, който не се труди. Боговете и хората се възмущават винаги еднакво срещу оня, който живее, без да работи, и проявява инстинкти, подобни на онези търтеи без жило, които не работят, но поглъщат труда на пчелите. Тъй щото полагай усилия да извършваш своята работа, да я извършваш навреме и с усърдие, за да могат навреме и твоите хамбари да пращят от плод. Хората чрез труда си придобиват многобройни стада овце и всякакво друго изобилие. Онези хора, които се трудят, са много по-обични на безсмъртните богове. Няма нищо срамно в труда: позорно, напротив, е безделието. Ако работиш, ленивецът скоро ще ти завижда на богатството. Подир богатството следват винаги добродетелите и почестите. В твой интерес е при положението, което ти е определила съдбата, да работиш и да отклониш лекомисления си дух от благосъстоянието на другите хора, да го насочиш към труда, като се стремиш да изкараш прехраната си, както те съветвам. Лош е срамът, който върви подир стъпките на бедняка. Срамът това е участта на бедняка, а смелостта е съюзница на богатството.

Богатството не бива да се заграбва. Дареното от боговете богатство е много по-ценно. Когато някой спечели голямо богатство с насилие или го заграби посредством алчния си език, както се случва често с онези, чийто разсъдък е затъмнен от жаждата за печалба, и когато безочливостта прогони стеснението, боговете лесно унижават такъв човек и разрушават дома му и той само за кратко време ще се утешава със своето богатство. Същото се случва и с оня, който извърши насилие над просещия защита или пък над чужденеца, или пък който се вмъкне в леглото на брата си, за да се съвкупи тайно с жена му, което пък е особено непристойно. Също и с оногова, който прегрешава лекомислено спрямо малолетни сираци, както и с оня, който обижда стария си баща със зли ругатни, когато той се намира на тъжния праг на тежката старост. Сам Зевс наказва онзи, който се разгневява срещу такъв човек, и накрая той рано или късно ще заплати тежък откуп заради нечестивите си дела. И тъй пази далеч от тези грешки лекомисленото си сърце. Принасяй според възможностите си жертви на безсмъртните богове с чисти и неопетнени ръце и им изгаряй върху жертвениците пищни бедра [от жертвените животни]. Измолвай също тъй тяхното благоволение чрез възлияния и жертвоприношения и когато лягаш да спиш, и когато ти се яви свещена светлина, за да запазят те душата и сърцето си благоразположени към тебе. Така ще можеш да купиш земята на други, а не те да купуват твоя къс земя.

Кани на трапезата си оня, който те обича, а отбягвай да каниш оня, който ти е враг. Най-вече кани обаче оня, който живее в близко съседство с тебе. Ако ти се случи някаква беда в селото, твоите съседи ще ти се притекат на помощ и без да запашат пояса си, докато твоите роднини ще дойдат, след като си навият пояса(124). Лошият съсед е истинска напаст, а добрият — истинско благо. Голям късмет е за оня, който в живота си попадне на добър съсед. Ако съседът ти не би бил лош, волът ти не би загинал! Мери точно, когато вземаш точно назаем от съседа си, и си служи, когато му връщаш взетото назаем, със същата и дори с по-голяма мярка, ако това ти е възможно, защото, когато имаш нужда, да можеш да си осигуриш неговата помощ. Не дири нечисти печалби, защото нечистата печалба е равна на гибел! Обичай оня, който те обича, и отивай у оня, който идва у тебе. Давай на оня, който ти дава, а на оня, който не дава, никой не дава нищо. Да даваш нещо е благо, а онзи, който отнема насила, го очаква смърт. Оня, който дава драговолно даже и когато дава много, е щастлив, че дава, и сърцето му изпитва при това радост. Онова, което някой взема от другиго без неговото съгласие, като слуша само гласа на своята безочливост, дори и да е малко, сковава сърцето на човека в лед. Ако, напротив, събираш, като прибавяш малко към малкото, и постъпваш така често, то скоро ще стане голямо. Притуряй само по-често към него. Който прибавя към онова, което има, той ще избегне палещия глад. Онова, което човек има в запас у дома си, не създава големи грижи; много по-полезно е, когато то се намира у дома, а ако остане вън от къщи, е опасно. Добре е да си вземаш от онова, което имаш, но е гибелно за духа да жадуваш за онова, което не съществува. Аз настоявам да се замислиш върху това!

82. Гърция и Атика през архаичния период

Тукидид, 1, 2

Ясно е, че страната, която сега се нарича Гърция, нямала по-рано постоянно население, тъй като в нея ставали чeсти преселения и всички [племена] лесно напускали своята земя, изложени на натиска на други, които всеки път били по-многочислени. А тъй като нямало търговия и сигурни взаимоотношения по суша и по море, всеки изкарвал от земята си само толкова, колкото да се изхрани от нея, и никой нямал излишни средства, не засаждал земята, защото не знаел кога ще го нападне някой друг и поради това, че селищата били неукрепени, ще му отнеме онова, което има. При това всеки разчитал, че ще може да се сдобие навред с необходимата му всекидневна храна. Ето защо всички напускали лесно своите селища и поради това последните не били особено мощни нито по своята големина, нито пък с каквито и да било други съоръжения. На чести промени на населението били подложени преди всичко най-плодородните части на Елада, а именно областите, които сега се наричат Тесалия и Беотия, както и по-голямата част от Пелопонес освен Аркадия, а най-сетне и всички най-плодородни области на останала Гърция. В случай че мощта на някои племена нараствала благодарение на плодородието на почвата, това обстоятелство пораждало помежду им междуособици, които ги отслабвали, но същевременно дразнели и апетитите на съседните враждебни на тях племена. Противно на това Атика вследствие на недостатъчната си земя останала от най-старо време незасегната от вътрешни преврати и запазила своето първоначално население. Като едно твърде важно доказателство на тази наша мисъл служи обстоятелството, че останалите гръцки държави именно поради сменяването на населението си не могли да достигнат до същата мощ и разцвет като Атина. Когато именно най-богатите хора от цяла Гърция били притеснявани и прогонвани от междуособиците, те отивали при атиняните, защото смятали там положението за сигурно, и като ставали незабавно тамошни граждани, те от най-ранни времена увеличили още повече броя на населението на града, така че с течение на времето, когато Атика не била вече в състояние да побира това население, атиняните изпращали колонисти в Йония.

83. Едно сравнително ранно известие за прилагане масово на робски труд на о. Хиос

Атеней, VI, 265

Атеней е гръцки граматик-енциклопедист от императорската епоха. Той е родом от гр. Навкратида в Египет и работил главно през втората половина на III в. от н. е. Отначало той живял в Александрия, а по-късно в Рим. В литературата Атеней е известен, със своята сбирка «Дейпнософисти» («Пирът на софистите»). В това съчинение се описва богатият пир в дома на един знатен римлянин, около чиято трапеза се водят по време на пиршеството разговори на най-различни теми. «Дейпнософисти» на Атеней е една от най-богатите с извадки и цитати от други съчинения антични сбирки, които са се запазили до наши дни, макар и в непълен вид. Особено важни са извадките, заимствувани от представителите на средната и новата атическа комедия. Не по-малко важни са обаче с ексцерптите от редица гръцки историци, чиито съчинения иначе биха били почти напълно загубени и неизвестни за науката. Обстоятелството, че Атеней е предавал твърде съвестно и точно извадките от други автори, както и неговата необикновено обширна начетеност увеличават значително стойността на неговото произведение.

Аз зная, че хиосците най-рано от всички елини започнали да използуват труда на купени роби. За това разказва Теопомп(125) в XVIII книга на своите «Истории»: «Хиосците започнали най-рано от елините [след тесалийците и лакедемонците] да използуват роби. Начинът на придобиване на робите у тях не бил същият като у тесалийците и лакедемонците... Лакедемонците и тесалийците превърнали в роби елините, които населявали по-рано страната, която сега владеят, а именно лакедемонците заробили ахейците, а тесалийците — перебите и магнетите, като първите били наречени илоти, а вторите — пенести. А хиосците се сдобивали с роби-варвари срещу заплащане...». Аз мисля, че заради това божеството се разгневило на хиосците, тъй като те водили помежду си война заради роби.

84. Гръцката колонизация н развитието на стопанството в гръцкия свят

Тукидид, I, 4

Първият владетел, за когото преданието ни съобщава, че се сдобил преди всички други с флота, бил Минос. Той станал господар на голяма част от морето, което сега се нарича Елинско(126), и на Кикладските острови, на повечето от които той основал колонии, като при това прогонил оттам карийците и поставил за управители собствените си синове. Той, както е естествено, прочистил тези морета от морските разбойници, доколкото, разбира се, било възможно, за да могат приходите от тях да идват в неговите ръце.

Тукидид, I, 8

С морско разбойничество се занимавали обаче не по-малко и обитателите на островите, именно карийците и финикийците, които населявали по-голямата част от тях. Че това е така, се видяло тогава, когато атиняните през време на тази война извършвали очищението на остров Делос. Когато те именно изваждали всички ковчези с мъртъвци на острова, се оказало, че повечето от мъртъвците били карийци; те се разпознавали по формата на оръжията, които били поставени заедно с тях в гробовете, пък и по начина на погребването на мъртъвците, който и досега съществува у тях. След като обаче Минос създал своя флота, корабоплаването станало по-свободно, защото той прочистил островите от разбойници и заселил по-голямата част с колонисти. Освен това жителите на крайморските области разполагали вече с по-големи средства и затова те уседнали по-здраво в своите селища. Някои от тези селища, които били забогатели повече, те укрепили даже със стени. Ръководейки се от своя стремеж към печалби, по-силните, опирайки се на своето богатство, подчинявали под властта си по-малките градове. Елините се намирали в такова състояние доста дълго време, преди да потеглят на поход срещу Троя.

12. Но даже и след Троянската война в Елада ставали все още преселения и разселвания, така че страната, не се радвала на спокойствие, за да може да преуспява. Тъй като и завръщането на елините от Илион [Троя] се забавило дълго, то имало за последица многобройни вълнения и преврати; в отделните полиси избухвали ожесточени междуособици, а онези, които били прокудени в резултат на тези междуособици, основавали нови градове. Така например сегашните беотийци били прогонени шестдесет години след превземането на Троя от тесалийците от Арна и се заселили в сегашната Беотия, която преди това се наричала Кадмида. Впрочем една група от беотийците живеела и по-рано в тази област, като част от тях потеглили на поход срещу Илион. Също така осемдесет години след похода срещу Троя дорийците завладели Пелопонес заедно с Хераклидите. Едва дълго след това, и то с голяма мъка, в Елада настъпило спокойствие, като страната не преживявала повече преврати и нейните жители уседнали по-трайно. След това елините изпратили колонист, като атиняните населили Йония и по-голямата част от островите, а пък пелопонесците населили по-голямата част от Италия и Сицилия, както и някои местности от останалата част на Гърция. Всички тези заселвания се извършили след Троянската война.

13. След като в Елада се увеличило благосъстоянието, а тъй като и придобиването на парични средства нараснало повече, отколкото по-рано, пък и държавните приходи се увеличили в повечето градове, появила се на мястото на по-раншната царска власт тиранията с установени привилегии и почести. Тогава гърците построили флота и се отдали много по-усилено на мореплаване. Разказва се, че първи коринтяните се сдобили с кораби, почти подобни на онези, които те имат и до днес, и че за пръв път в Елада именно в Коринт били построени триери(127). Известно е също така, че коринтският корабостроител Аминокъл построил четири кораба и за самосците. От времето, по което Аминокъл бил на о. Самос, до последната война изминали най-много триста години. Доколкото знаем, най-старата морска битка била битката между коринтяните и керкирците(128). Оттогава до същото това време са се изминали най-малко двеста и шестдесет години.

Благодарение на своето местоположение на провлака Коринт бил винаги търговско средище, защото някога елините както от вътрешността на Пелопонес, тъй и вън от него поддържали помежду си връзки повече по суша, отколкото по море, и то през територията на Коринт. Така коринтяните забогатели, както това е засвидетелствувано от поетите на древността, които нарекли града с прозвището «изобилствуващ»(129). Когато елините се ориентирали още повече към морето, коринтяните прочистили със своите кораби моретата от разбойници и понеже техният град давал възможности на елините за търговия, коринтяните увеличили мощта на своя град чрез стичането на богатства и по двата пътя. Йонийците създали своя флота много по-късно, по времето на царуването на Кир — първия персийски цар, и на Камбиз — неговия син. По време на войната срещу Кир те за известно време господствували над морето, което мие техните брегове. Тиранинът на Самос Поликрат, който властвувал по времето на царуването на Камбиз, имал също силна флота и подчинил под властта си различни острови, между които островчето Ренея(130), което той посветил на Аполон Делоски. Най-сетне фокейците, които населявали Масилия(131), побеждавали в морските боеве картагенците.

14. Такива именно били най-значителните морски сили. Тези флоти се създали много поколения след Троянската война, но все пак, както и по онова време, те разполагали с малко триери, а се състояли още от кораби с петдесет весла и от дълги плавателни съдове. Немного време преди гръцко-персийските войни и след смъртта на Дарий, който наследил Камбиз на персийския престол, сицилийските тирани(132), пък и керкирците притежавали вече многобройни триери. Такива били значителните морски сили в Елада през годините, които предшествували походите на Ксеркс, тъй като егинците, атиняните и някои други елини разполагали с малко плавателни съдове, повечето от които били с петдесет гребци. Значително по-късно след това Темистокъл убедил атиняните да построят онези кораби, с които те се сражавали по време на войната им срещу егинците, като той очаквал нападение отстрана на персите. Но даже и тези кораби нямали палуби по цялата си дължина.

85. Ранни писмени сведения за гръцки наемници на служба в Египет и Вавилон

Надпис, издълбан върху лявото бедро на колосалната статуя на Рамзес II в Абу Симбел (Нубия).

Преводът е направен според текста y Dittenberger, Syllogе (3), № 1

Когато цар Псаметих пристигна в Елефантина, това написаха онези, които плаваха с Псаметих(133), сина на Теокъл. Те се изкачиха срещу течението на Нил над Керкий, докъдето позволяваше това течението на реката. Другоезичните войници (предимно гърци) командуваше Потасимпо, а египтяните — Амасис. Записването за нас извършиха Архон, синът на Амойбих, и Пелек, синът на Евдам.

Алкей, Към брата си Антименид, фрг. 50/33

Животът и творчеството на гръцкия лирически поет Алкей (последните десетилетия на VII и първата половина на VI в. пр. н. е.) се отнасят към онзи период от историческото развитие на Гърция, през който в нея се утвърждава класовото общество. И мелосът, т. е. песенната поезия, един от чиито най-даровити и изтъкнати представители бил Алкей, се приспособява по това време към нуждите и тематиката на класовото общество в Гърция. Алкей бил родом от Митилена на о. Лесбос и произхождал от аристократически род. В ожесточената класова борба, която по онова време разтърсвала из основи неговата родина, поетът взел решително страната на аристокрацията против демоса и затова, когато демосът взел връх, той трябвало да бяга от Лесбос в изгнание. Очевидно и брат му Антименид споделил неговата участ и бил принуден да служи като наемник в далечна Вавилония.

Ти се завърна от далечни страни и донесе със себе си меч, чиято дръжка е от слонова кост и е обкована със злато.

Ти служи доблестно като наемен боец на вавилонските знатни и извърши много смели подвизи, избавяйки по този начин вавилонците от много страдания.

Би се ти храбро и срази в единоборство един боец от царските телохранители, великан, който на ръст беше едва ли не пет лакътя висок.

Архилох, фиг. 79а

Стихотворението на Архилох (VII в. пр. н. е.), чийто превод в проза е даден тук, отразява живо и правдиво неволята на онези гърци, които при едни или други обстоятелства попаднали в плен у траките, населяващи южния и западния бряг на Черно море. То обаче е ценно и затова, че дава сведения за хода на гръцката колонизация по крайбрежието на Азовско и Мраморно море, както и на другите морета, свързани със Средиземно море.

... влачен от бурните морски вълни. Дано да го хванат в плен в тъмна нощ близо до Салмидес(134) косматите траки и той да страда при тях до насита, преглъщайки горчивия робски залък.

Дано да го хванат вкочанясал и гол, както е прострян всред морските треви, а той да трака със зъби, като пес, легнал безсилен на пясъка всред прибоя на дивите морски вълни.

Така бих желал да видя пред себе си оногова, който ме хули и обижда, който погази клетвата си, а някога беше мой другар и приятел.

86. Ранни договори между гръцките полиси

Договор между елейците и херейците от около 570 г. пр. н. е.

Този договор е един от най-ранните договорни документи в гръцката история. Сключен е между две общини: едната Елис, средище на Елида (област в Западен Пелопонес), а другата Херея, която се намирала вероятно в Аркадия (източно от Елида). Запазил се е във вид на надпис върху една бронзова плочка, намерена през 1813 г. в Олимпия. Сега тя се съхранява в Британския музей, Лондон. Превод по текста у Dittenberger, Sylloge (3), № 9.

Договор между елейците и херейците: Да има помежду им съюз; той да бъде за сто години и да започне още от тази година. Когато се появи нужда да се каже или пък да се извърши нещо, те трябва да си помагат във всяко отношение и особено във време на война. Но в случай че не се подкрепят, то онези, които нарушат договора, са длъжни да платят един талант сребро, което да бъде посветено на Зевс Олимпийски. Ако обаче някой повреди този текст — бил той частно или служебно лице, или пък община, — той подлежи на същото наказание, което е означено в надписа.

87. Закон за колонистите от Локри Хипокнемидски(135) в Навпакт

Надпис, намерен в Еантея, впоследствие пренесен в Коркира, и произхождащ от около 460 г. пр. н. е. Превод по текста y Dittenberger, Sylloge (3), № 47.

В Навпакт се основава колония при следните условия: Онзи жител от Локри Хипокнемидски, който е станал навпактски гражданин, в случай че навести своята родина, да има правото да се ползува от гостоприемството в нея, да взема участие в обществения живот, а също във всенародните и в родовите култове и жертвоприношения и да се ползува от даровете на народа и на членовете на своята община(136), самият той и неговият род завинаги. Преселниците от Хипокнемидски Локри да не плащат данъци в Локри Хипокнемидски дотогава, докато не станат жители на Навпакт. В случай че някой желае отново да се върне, да му се разрешава завръщането му да става без облагане с данъци при условие, че той е оставил в домашното си огнище свой отраснал син или пък брат. Ако хипокнемидските локри бъдат прогонени от Навпакт със сила, нека всекиму да бъде позволено да се завърне на своето първоначално местожителство, без да бъде облаган с входни данъци. Нека в бъдеще той да плаща същите данъци, каквито плащат и западните локрийци(137).

I. Онези, които се преселват в Навпакт, да полагат клетва, че няма да отпаднат по своя воля никога от опунтийските локри(138).

Да бъде позволено, след като изтекат тридесет години от полагането на тази първоначална клетва, в случай, че пожелаят, сто граждани от Навпакт да приемат нова клетва от страната на опунтийците и сто граждани от опунтийските локри да приемат новата клетва отстрана на навпактските граждани.

II. Ако някой колонист напусне Навпакт, без да плати данъците си, губи правото си на гражданство в Локри, докато не заплати онова, което се полага но закон на локрите.

III. Ако в дома на някой от колонистите от хипокнемидските локри в Навпакт няма потомък, който да има право на наследство, наследството да получи неговият най-близък роднина от Локри Хипокнемидски, откъдето и да бъде родом той, при условие, че самият той независимо от това, дали е мъж или момче, се яви лично в Навпакт в един срок от три месеца. В противен случай да влизат в сила законите на Навпакт.

IV. Ако някой се завърне от Навпакт обратно в Локри Хипокнемидски, той трябва да разгласи това на пазарния площад в Навпакт, а също и в областта на хипокнемидските локри на пазарния площад в онзи град, за който заминава...

VII. Колонистите, които се преселват в Навпакт, да имат правото да се ползуват от предимството техните съдебни дела да се разглеждат от съдиите преди делата на другите [граждани], като те могат да предявят искове или пък да се явят като ответници в съда в Опунт през цялата година, и то в определен ден(139). Длъжностните лица в продължение на цялата текуща година трябва да назначават един застъпник от локрите за съответния колонист и един застъпник от колонистите за всеки локриец(140).

VIII. Ако някой от колонистите [от Локри Хипокнемидски] остави там след себе си баща и повери на баща си своя дял имущество, то след като бащата умре, онзи, който се е заселил в Навпакт, може да получи своя дял от имуществото.

IX. Ако някой отмени тези решения по какъвто и да било начин и ако това не бъде одобрено от двете страни — от събранието на хилядата опунтийци и от събранието на навпактците-колонисти, то той трябва да бъде лишен от граждански права, а имуществото му да бъде продадено на публичен търг. Магистратът трябва да назначи съдебно следствие за обвиняемия в тридневен срок, в случай че на магистрата му остават още 30 дни до изтичането на длъжностния му срок. Ако той не назначи съдебно следствие на обвиняемия, нека да бъде лишен от граждански права и да бъде продадено на публичен търг неговото имущество, наследството от баща му и робите му. Съдиите да положат предвидената по закон клетва, а гласуването трябва да се извърши посредством пускането на камъчета в една урна. И нека това постановление на хипокнемидските локри да важи с еднаква сила и за халейските(141) преселници, които са дошли в Навпакт, предвождани от Антифат(142).

88. Предразсъдъците и омразата на поета Теогнид към демоса, страхът му от тирания и победата на демоса

Елегията като политическо стихотворение в гръцкия свят продължавала да има своите даровити представители и през времето на поколението поети, които творили след Архилох и след Солон, когато класовата борба се изострила още повече. Един от най-изтъкнатите поети-елегици през втората половина на VI в. пр. н. е. бил Теогнид от Мегара. По произход той бил аристократ, a по политически убеждения — заклет враг на демоса и на неговия възход. По време на ожесточените класови борби в Мегара, в резултат на които за известно време взел връх демосът, Теогнид изгубил своето имущество и бил принуден да отиде в изгнание. От това време са много от неговите песни, които той посвещава главно на своя любимец Кирн. В тях той го поучава да отбягва общуването и дружбата с «долните хора», а да търси приятелството на знатните. «Гражданската война е надвиснала над града», «тиранията надига решително глава в града и за това са виновни долните хора» — се повтаря в песните му.

Не едно от стихотворенията на поета-аристократ Теогнир е пропито с безгранично презрение и класова омраза към «тълпата» и към «лошите», «долни» и «подли» хора, епитети, които у него имат само класово съдържание. В не едно стихотворение той дава израз на смъртната си омраза към «безразсъдната тълпа», като заявява, че е в състояние «да изпие черната кръв на своите врагове».

Тъкмо поради своята субективност поезията на Теогнид е ценен извор за ожесточеността на класовата борба по онова време не само в неговата родина Мегара(143), но и в другите по-напреднали в своето обществено-икономическо развитие полиси в Гърция.

Преводът на откъсите, дадени в параграф 88, е направен по текста у Е. Diehl, Antologia lyrica graeca, 2 изд., 1950.

31–36. Знай това така, Кирне: Не дружи с лошите и долни хора, а общувай винаги със знатните и добри мъже; пий, яж с тях, сядай, на една трапеза с тях и се харесвай на тях, защото тяхното влияние и сила са мощни. Защото на благородни дела ще се научиш от благородниците, а ако се събираш с лошите и долни хора, ще изгубиш и ума, който имаш.

39–43. Кирне, нашият град е бременен, но се бой да не би роденият от него мъж да стане вожд на страшни въстания и насилия. Тези наши граждани са още благоразумни, но техните водачи са твърде близки с него и могат лесно да изпаднат в неговата разюзданост.

53–62. Нашият град, Кирне, е все същият, но хората са вече други. Онези, които по-рано не знаеха ни що е право, ни що е закон, които покриваха тялото си с износени кожи от коза и които подобно на елени пасяха стадата вън от стените на града, сега станаха знатни. Та кой би могъл да изтърпи, като гледа всичко това? Гражданите се надлъгват помежду си и се надсмиват един другиму. Никой не иска да чуе и да знае мнението на другите, нито на злите, нито на добрите люде. Не ставай приятел, Кирне, с никой от онези граждани, каквито и изгоди да ти обещава подобно приятелство.

Нито пък благородна жена се гнуси да се омъжи за мъж от низко потекло, стига той да е богат! Тя предпочита богатия пред благородния. Парите са на всеобща почит. Богатството докарва смешение на родовете. Затова не се чуди, че блясъкът на знатните родове чезне все повече и повече, защото благородните се смесват с долните. Защото знатният човек знае, че жената, за която се жени, произхожда от долен род, и въпреки това е съблазнен и се жени за незнатна. Към това го тика непреодолимата нужда; тя е, която прави мъжа покорен.

89. Ранната гръцка тирания според Аристотел

Аристотел, Политика, V, 8, 1 сл.

1. Остава да разгледаме причините, които довеждат до разрушаването, и средствата, които способствуват за запазването на държавния монархически строй. Съдбата на монархията и на тиранията е почти сходна със съдбата на разгледаните от нас форми на държавния строй; монархията се приближава по своето същество до аристокрацията, а тиранията се състои от съединението на крайната олигархия с крайната демокрация. Затова и тиранията е най-вредният тип държавен строй, тъй като тя е съставена от съединяването на две злини и включва в себе си всички онези отклонения от нормата, всички пороци, които са присъщи на всяка една от посочените току-що две форми държавен строй.

2. Генезисът на всеки един от двата вида монархически строй се корени в диаметрално противоположни наченки. Царската власт е възникнала, за да отстоява интересите на знатните срещу народните маси; царят се назначава от средите на знатните, по силата на тяхното превъзходство по отношение на храброст или на техните военни подвизи, които се намират във връзка с неговите добродетели или пък с неговия род, докато тиранията се назначава от демоса, т. е. именно от народните маси против знатните, за да не бъдат накърнени неговите интереси от тях (знатните).

3. Последното е ясно от историческите събития; по-голямата част от тираните излизали от средите на демагозите, които спечелвали доверието на демоса, като клеветели и петнели знатните. По този начин възникнали някои тирани, след което полисите, в които те възникнали, били нараснали до значителна степен. Други тирании пък, които предхождали току-що споменатите, възникнали от монархиите, в които царете погазили завещаните от дедите си традиции и се стремели към една по-деспотична власт. Трети тирании възникнали от средите на онези лица, които били избрани на висшите държавни длъжности (а известно е, че в старо време демосът назначавал магистратите, били те граждански, или религиозни, за продължително време). Най-сетне някои тирании произлезли от олигархиите, в които известно лице се избирало да заеме най-висшите държавни длъжности.

4. Във всички тези случаи било лесно човек да стане тиранин, стига само да пожелае това поради силата и значението, което царската власт давала на едни, и поради почетното положение, което други заемали в държавата. Така например Фейдон в Аргос, пък и други станали тирани благодарение на царската власт, с която разполагали, а йонийските тирани и Фаларис(144) — вследствие на почетното положение, което заемали в държавата. Панетий и Леонтини(145), Кипсел(146) в Коринт, Пизистрат в Атина, Дионисий в Сиракуза и други по същия начин станали от демагози тирани.

20. Две са главно причините, които обуславят покушенията, извършвани над тираните: омразата и презрението. Първата от тези причини, т. е. омразата, трябва да се смята за неизменна спътница на тираните, но в много случаи тяхното премахване се дължи на чувството на презрение към тираните. Като доказателство за това може да служи следното. Повечето от тираните, които придобиват властта в държавата, я запазват в свои ръце до края на живота си, но онези, които я наследяват, загиват почти веднага поради това, че техният изпълнен с наслади живот предизвиква презрение към тях отстрана на подвластните им, което пък създава много изгодни поводи за организирането на походи срещу тях.

21. ... Накрай, ако речем да направим изводи, трябва да кажем, че онези причини, които според нас водят до загиването на крайната олигархия и на крайната демокрация в техния завършен вид, обуславят и пропадането на тиранията. Защото и крайната олигархия, и крайната демокрация са в края на краищата тирании само че разпределени между няколко лица.

Аристотел, Политика, V, 9, 19–23

19. Тъй като държавата се състои от два елемента — от класата на безимотните и от класата на състоятелните хора, тиранинът трябва да внуши и на едните, и на другите, че тяхното преуспяване почива на неговата власт, и да уреди работите така, че нито едните, нито другите да не търпят неправди. Онези пък от тях, които се окажат пo-силни, той трябва да ги приобщи по-специално към своята власт. И ако тиранинът, успee да постигне това, той не ще има нито защо да освобождава робите, нито пък да обезоръжава гражданите. Привличането на една от споменатите класи към властта на тиранина е достатъчно, за да стане последната по-силна от онези, които кроят и извършват покушения срещу нея.

20. Излишно е да се простираме подробно по тези въпроси. Целта на мерките, взети от тиранина, е ясна. В очите на своите подвластни тиранинът трябва да бъде не тиранин, а домоуправител и цар: той трябва да бъде не узурпатор, а опекун. Тиранинът трябва да води умерен начин на живот, а не да си позволява излишества. Той трябва освен това да съумее да привлече знатните на своя страна посредством своя похват на общуване, а мнозинството да ръководи чрез демагогски похвати(147). По този начин, необходима последица е не само това, че управлението на тиранина ще бъде по-привлекателно и по-завидно, но и че той ще властвува над по-добри, а не над угнетявани хора, че той няма да бъде никога обект на ненавист и никога няма да всява страх, но и това, че самата власт на тиранина ще стане по-дълготрайна, а най-сетне и това, че и самият тиранин ще стане по отношение на своите нравствени качества или човек, напълно склонен към добродетелта, или пък най-малкото ще стане човек, който се намира поне на половината път към добродетелта, човек не съвсем негоден, а само полунегоден.

21. И въпреки това олигархията и тиранията са сравнително по-краткотрайни форми(148) на държавния строй. Най-продължително време траяла тиранията в Сикион по времето на Ортагор и на неговите потомци(149). Тя устояла в продължение на сто години. Причината за това е, че тези тирани се отнасяли меко към своите подвластни и в много отношения съблюдавали робски постановленията на закона. Друга причина за това било обстоятелството, че към Клистен(150), който се оказал войнствен човек, подвластните му не се отнасяли с презрение, и най-сетне това, че сикионските тирани, като се грижели за демоса, в много отношения успели да го привлекат на своя страна. Според преданието Клистен увенчал с венец съдията, който отказал да го признае за победител на състезанията, а някои автори добавят даже и това, че на градския площад в Сикион била поставена статуя на този съдия, в която именно той бил представен седнал. Разказва се също така и за Пизистрат, че той бил до такава степен снизходителен, че веднъж, когато го призовали на съд, се явил лично на съдебното следствие в ареопага.

22. На второ място по своята продължителност стои тиранията на Кипселидите в Коринт; тя траяла 73 години и 6 месеца. Кипсел бил тиранин в продължение на 30 години, Периандър — в продължение на 40 години и половина, а Псаметих, синът на Горг — три години. Същите причини, които довели до продължителна тирания Ортагоридите, обусловили продължителността на тиранията и при Кипселидите(151). Кипсел всъщност бил демагог и прекарал цялото си управление без охрана, а Периандър бил наистина тиранин в същинския смисъл на думата, но затова пък бил войнствен.

23. Трето място по своята продължителност заема тиранията на Пизистратидите в Атина, обаче тя била с прекъсвания. През време на своето управление Пизистрат бил прогонван два пъти, така че от 33 години само 17 години тиранска власт се падат на Пизистрат, 18 години властвували като тирани неговите синове, което ще рече, че тиранията на Пизистратидите траяло всичко 35 години. От останалите тирани е необходимо да се каже нещо за тиранията на Хиерон и Гелон в Сиракуза. Тя не продължила много, но все пак траяла, общо взето, 18 години. Гелон бил тиранин в продължение на 7 години, а на осмата умрял, а Хиерон управлявал десет години. Тразибул пък бил прогонен на единадесетия месец от своето управление. Повечето тирании били обаче съвсем краткотрайни.

90. Гортинските закони

Под това име са известни в историческата наука и в правото законодателните текстове, намерени при разкопките на о. Крит в днешното село Агии Дека (Десет светии) на мястото, на което се намирал античният град Гортин. Той бил разположен недалеч от минойския град Фест и през античната епоха достигнал значително развитие. Гортинските закони са били открити към средата на втората половина на XIX в. Те представляват откъслеци от обширен надпис върху камък, чийто текст е разположен в 12 колони и наброява сега към 17 000 букви.

Този значителен епиграфски паметник е всъщност сборник от закони на робовладелския полис Гортин и се отнася към VI и V в. пр. н. е. По всяка вероятност обаче е имало друг законник, който е отразявал обществените отношения в Гортин през VII в. пр. н. е. Показателно в това отношение е обстоятелството, че в настоящия си вид Гортинският законник съдържа текстове, които отразяват не само твърде слабо развити и даже примитивни робовладелски отношения, но и доста остатъци от родовия строй.

Добре е изучаването на социалните отношения, отразени в Гортинския законник, да става успоредно с онова, което знаем от античните автори за обществения строй на Спарта.

Настоящият превод е направен от текста на Е. Schwyzer, Dialectorum graecarum exempla epigraphica potiora, 1923, № 179.

I, 1–7. Правото над човешката личност

1. Богове! Който възнамерява да води съдебно дело за владението на свободен човек или роб, то той да не отвежда това лице, преди да се е произнесъл съдът. В случай че го отведе, съдията да го осъди да заплати за свободен човек 10 статера(152), а за роб — 5 статера затова, че го е отвел; при това съдията трябва да постанови този човек да го освободи в срок от три дни. Ако той не го освободи, съдията да го осъди на глоба — за свободен в размер на един статер, а за роб — по една драхма за всеки ден, който забавя неговото освобождение, дотогава, докато не го освободи; що се отнася пък до срока, това да реши съдията, след като положи клетва.

Но ако ответникът започне да отрича, че е отвел свободния или роба, нека съдията, след като положи клетва, да даде ход на делото, в случай че няма налице свидетелски показания.

2. Ако една от спорещите страни твърди, че въпросното лице е свободен човек, а другата — че той е роб, в такъв случай при разрешаването на спора да бъде предпочетена онази страна, която твърди, че той е свободен. А ако започнат да спорят за роба и двете страни, като и двете твърдят, че той е роб, и ако има свидетелски показания, спорът да се разреши съгласно със свидетелските показания. Ако ли пък започнат да спорят за роба и двете страни, като всяка една от тях твърди, че робът е неин, и ако свидетелят даде показания, съдията трябва да реши съдебния процес въз основа на свидетелските показания; когато обаче свидетелите дават показания и за двете страни или пък нито за едната, нито за другата страна, тогава съдията да разреши спора, след като положи клетва.

3. А ако онзи, който владее свободен или роб, изгуби делото, той трябва да пусне свободния в срок от пет дни, а роба да предаде в ръцете на противната страна. Ако обаче той не го пусне или не го предаде, съдията трябва да го осъди да заплати за свободния 50 статера и по един статер всеки ден, докато не го пусне, а за роба — 10 статера и пo една драхма на ден дотогава, докато не го предаде в ръцете на противната страна. Онзи, който взема роба, може една година след произнасянето на присъдата от съдията да получи само една трета от стойността или по-малко, но не и повече. Относно изчисляването на времето трябва да реши съдията, като положи клетва.

4. Ако ли пък робът, чието предаване е било постановено от съдията, се е възползувал от правото си на убежище в някой храм, то онзи, който е изгубил делото, трябва да повика противната страна и да й посочи храма или мястото, където се е укрил робът, и той трябва да направи това или той сам, или пък някой друг вместо него. Ако той не повика противната страна или не й посочи [къде е укрит робът], той трябва да заплати посочената по-горе сума. Ако онзи, който загуби делото, не предаде роба в продължение на една година, той трябва да заплати освен това и цялата му стойност.

5. Ако пък робът умре през време на процеса, онзи, който е загубил процеса, трябва да внесе стойността му в пълен размер.

6. Ако човекът е бил отведен от някой козм(153) или пък ако някой на служба при козмите го е отвел, процесът трябва да се гледа, след като козмът е дал своите пълномощия. А онзи, който загуби делото, трябва да заплати определената сума, която се изчислява от деня, от който той е отвел роба.

7. Ако някой отведе своя осъден или предаден в залог длъжник, той не подлежи на никакво наказание.

III, 14–16, 20. Наследяване имуществото при развод или при смърт на един от съпрузите

14. Ако един мъж и една жена се развеждат, жената получава имуществото, с което тя е дошла при мъжа си, и половината от имуществото, ако има такова налице, което произхожда от нейното имущество, както и половината от онези предмети, които е изтъкала, каквито и да са те. Освен това тя получава още и пет статера, в случай че за разтрогването на брака е виновен мъжът.

Ако мъжът твърди, че разтрогването на брака е станало не по негова вина, съдията решава спора, след като положи клетва.

15. Ако жената отнесе със себе си нещо друго, което принадлежи на мъжа, то тя трябва да заплати пет статера, а също така и да върне самата вещ, която е взела със себе си или я е укрила. Ако обаче тя започне да отрича това по отношение на известни предмети, съдията е длъжен да я накара да се оправдае, като се закълне в Артемида Амиклейска(154) и то пред онази статуя на богинята, на която тя е изобразена, че носи лък. Ако след като тя положи клетва, някой присвои някаква вещ, той трябва да заплати пет статера и да върне самата вещ. Ако ли пък трето лице е съучастник при заграбването на вещта то трябва да заплати десет статера и стойността на самата вещ в двоен размер, след като съдията, полагайки клетва, признае, че въпросното лице е участвувало при заграбването на вещта.

16. Ако съпругът умре, като остави след себе си деца, жената може, ако желае, да се омъжи повторно, като получи обратно собственото си имущество и освен това и онова имущество, което й е подарено от съпруга й съобразно с предписанията на закона и в присъствието на трима пълнолетни и свободни свидетели.

Ако тя вземе със себе си нещо, което принадлежи на децата, ще трябва да бъде съдена.

20. Ако някой селски роб(155), който живее в своя дом, се раздели с жена си било вследствие на своята смърт, било чрез развод, селската робиня получава обратно своето собствено имущество; ако обаче тя отнесе със себе си и нещо друго, подлежи на съд.

IV, 21–24. Относно положението на новороденото

21. Ако една разведена жена роди, детето трябва да се представи на съпруга в дома му в присъствието на трима свидетели. Ако той откаже да приеме детето, зависи от волята на жената дали да го храни, или да го подхвърли.

Относно факта, че детето е представено, да се вярва на родителите на жената и на свидетелите, след като се положи клетва.

22. Ако една разведена селска робиня роди, детето трябва да се представи на господаря на мъжа, който е бил съпруг на робинята, в присъствието на двама свидетели. Ако той откаже да приеме детето, то трябва да принадлежи на господаря на жената.

Все пак обаче, ако робинята се прибере отново при същия мъж през същата година, детето ще принадлежи на господаря на този роб.

Относно факта на самото представяне на онзи, който го е извършил, и на свидетелите ще се вярва срещу клетва.

23. Онази разведена жена, която е подхвърлила детето си, преди да го е представила съобразно с предписанията на закона, ако бъде осъдена, трябва да заплати петдесет статера, в случай че детето е било свободно, а двадесет и пет статера, ако то е било роб.

Ако мъжът няма дом, в който да може да се извърши представянето на детето, или пък ако той не е намерен, жената не подлежи на наказание, в случай че подхвърли детето си.

24. Ако една неомъжена селска робиня забременее и роди, детето трябва да принадлежи на господаря на бащата на тази жена. Ако бащата не е жив, детето трябва да принадлежи на онези хора, които са господари на братята на тази жена.

V. 25, 26, 31. Наследяване имуществото на родителите

25. Бащата има пълна власт над децата си и над имуществото си, за да го подели между тях; по същия начин майката има пълна власт над своето собствено имущество.

Докато родителите са живи, подялбата на имуществото им не може да бъде задължителна. Ако обаче някое от децата бъде осъдено на глоба, на него се дава падащата му се част съгласно с онова, което се предвижда по закона.

26. Ако някой свободен [човек] умре, неговите къщи в града и всичко онова, което се намира в тях, като овци и едър рогат добитък, което не принадлежи на някои селски роби, принадлежи, по право на синовете му.

Останалото имущество трябва да се разпредели справедливо, като синовете, колкото и да са те на брой, получават всеки по две части от имуществото, а дъщерите независимо от техния брой — всяка по една част от него.

31. Когато умре мъж или жена и те имат деца, внуци и правнуци, те са, които получават и наследството.

В случай че такива не съществуват, а са налице братя на умрелия или деца и внуци на братята му, имуществото се пада на тях.

Ако последните не съществуват, законните наследници, които и да бъдат те, имат право да получат имуществото. При липсата на законни наследници наследството получават онези, които влизат в този клер(156).

VI. 36, 38, 39. За родовото имущество

36. Докато бащата е жив, никой да не купува от сина нищо от бащиното му имущество и да не получава нищо в залог от него. Онова обаче, което синът сам е придобил или е получил като наследствен дял, той, ако желае, може да го продава. По същия начин и бащата не може нито да продава, нито да обещава онези имущества, които неговите деца са придобили лично или са получили по наследство. Съпругът не може да продава, нито да обещава имуществото на своята жена, нито пък синовете — имуществото на майка си.

38. Ако пък майката умре, като остави деца, с майчиното имущество се разпорежда бащата, но той не бива да го продава или залага, ако няма за това съгласието на децата, които са вече пълнолетни. Ако пък някой въпреки закона купи или вземе под залог, имуществото да остане собственост на децата, а онзи, който е купил или приел под залог, който е продал или заложил имуществото, да заплати стойността му в двоен размер; ако са възникнали още някои щети, тях той да заплати в двоен размер.

39. Ако бащата се ожени за друга жена, то нека децата да се разпореждат с майчиното си имущество.

VI, 40. За лицата, изпаднали в дългово робство

40. Ако някой свободен бъде продаден в робство на неприятеля и ако по негова молба бъде откупен в чужда държава от някого, той трябва да принадлежи на този човек, който го е откупил, докато не му върне сумата, която му дължи. В случай че не постигнат съгласие относно дължимата сума и ако откупеното лице твърди, че е откупено не по негова молба, то спорът да разреши съдията, след като положи клетва.

VIII, 41. Децата на роби и свободни

41. Ако роб се събере със свободна жена и се ожени за нея, децата [родени от този брак], ще бъдат свободни. Ако ли пък една свободна жена отиде при роб, то децата, [родени от тази връзка], ще бъдат роби.

Ако от една и съща майка има деца, едни от които са свободни, а други роби, в случай че майката умре и остави имущество, това имущество получават свободните деца. В случай че няма свободни деца, имуществото получават законните наследници.

VII, 59, 60. Относно спорното имущество

59. Син може да подари на майка си или мъж на жена си сто статера или по-малко, но не и повече. Ако той й подари повече, роднините, имащи право на наследство, могат, ако желаят, да запазят имота за себе си, като заплатят въпросната сума.

60. Ако някой, който е задлъжнял с пари или е осъден на глоба, или пък води съдебен процес, направи дарение, то това дарение да бъде недействително в случай, че останалите пари не са достатъчни за изплащането на задълженията му.

XIII, 61

61. Никой не може да купува човек, даден в залог, докато не го откупи онзи, който го е дал в залог. Точно същото важи и за човек, който е обект на съдебно дело. Той не може да бъде приеман нито като дарение, нито като завещание, нито в залог. Ако някой извърши някакво подобно действие, то да се смята за недействително в случай, че то бъде потвърдено от двама свидетели.

XIV, 62–69. Относно, осиновяването

62. Осиновяването може да се извършва, а лицето, избрано за осиновяване, може да бъде взето от осиновителя, от който род той желае.

63. Оповестяването на осиновяването трябва да се извърши на градския площад пред събранието на гражданите, и то от камъка, от който се произнасят речи пред народа. Осиновителят трябва да подари на своята хетерия(157) едно жертвено животно и една мяра вино.

64. Ако осиновеният получи цялото имущество в наследство по липса на други законни деца, то той трябва да изпълнява задълженията на своя осиновител спрямо боговете и хората точно така, както това е предписано за законните деца. В случай, че той не желае да посрещне задълженията си според предписанията на закона, то имуществото трябва да мине във владение на законните наследници.

65. Ако осиновителят има законни деца, осиновеният при наличност на синове получава част от наследството на своя осиновител, която e еднаква с частта, която получават сестрите от своите братя. В случай, че няма синове, а има дъщери, осиновеният получава равна част от наследството с тях. За него не е задължително нито да посреща задълженията на своя осиновител, нито пък да получи наследството, оставено от осиновителя. Осиновеният няма право да получи повече от това.

66. Ако осиновеният умре, без да остави законни деца, имуществото преминава върху роднините на неговия осиновител.

67. Ако осиновителят желае да се откаже от осиновения, той е длъжен да заяви това свое желание на пазарния площад от камъка, от който се държат речи на събранията на гражданите, но той трябва да внесе десет статера в съда, а мнамонът [секретарят] на козма, който е натоварен да урежда делата на чужденците, трябва да предаде тази сума на отхвърления осиновен.

68. Нито жена, нито пък онзи, който не е достигнал зрелост, не могат да извършат осиновявания.

69. Посочените законоположения да се изпълняват, след като законодателят ги запише, а що се отнася до действия, извършени в миналото, нещата трябва да бъдат оставени в предишното им състояние и никаква жалба против онзи, който е осиновен, не следва да бъде уважена.

XV, 70–74. Допълнения към Гортинския законник

70. Ако някой отведе някого, преди да се е произнесъл съдът, той подлежи на съдебна отговорност.

71. Съдията е длъжен да съди според свидетелските показания или въз основа на клетвено отричане, както това е писано в закона.

Във всички останали случаи той трябва да съди под клетва въз основа на онова, което твърдят спорещите страни.

72. Ако някое лице, което дължи парична сума или пък е изгубило съдебен процес, умре, то лицата, които имат право да наследят неговото имущество, могат, да влязат в негово владение, щом пожелаят да заплатят глобата и парите на оня, на когото покойният ги дължи. Ако обаче те не желаят да сторят това, имуществото ще принадлежи на лицата, които са спечелили делото или на които се дължи сумата, а тези, които имат правото на наследство, не ще понесат никакви други тежести. За дълговете на бащата кредиторите вземат само от бащиното имущество, а за дълговете на майката — от майчиното имущество.

73. Ако една жена се разведе с мъжа си и ако съдията постанови тя да положи клетва, то тя е длъжна в срок от двадесет дни да отрече под клетва пред съда онова, в което я обвиняват. Страната, която води делото, трябва да се откаже от своите искания четири дни преди това в присъствие на жената, на съдията, на мнамона... и на свидетели...(158)

74. Ако синът е подарил нещо на майка си или мъжът — на жена си, съгласно със закона, който предхожда настоящия закон, то никой не следва да носи някаква отговорност, а занапред всички ще се съобразяват с настоящия закон.

Спарта през архаичния и класическия период

Характерни черти на спартанския обществен и държавен строй са несъмнено неговата архаичност и неговото по-бавно развитие. Сравнен с обществения и държавния строй на повечето полиси по западния бряг, на Мала Азия, в централните части на континентална Гърция и с редица полиси на о. Сицилия и по бреговете на Южна Италия, общественият и държавният строй на Спарта бие на очи като някакво «изключение». Причините за това трябва да се търсят преди всичко в неразвитата икономика на Спарта. За нейното състояние са допринесли до известна степен и природните условия. Лакония, областта, в която възникнала сравнително рано спартанската държава, била всъщност отрязана откъм морето и предразполагала населението си, от една страна, към затвореност, а, от друга, към грабителски попълзновения спрямо съседите, особено спрямо плодородната западна долина на Месения.

Когато наблягаме на изостаналостта на спартанските порядки, ние имаме предвид не само натурално-аграрния характер на нейната икономика, но и значителните остатъци от родовия строй и военната демокрация, както и немалкото остатъци от патриархалното робство, отразени бегло, но достатъчно ясно в изворите. При характеристиката на държавния и обществения строй на Спарта не бива да се изпуска основното, а именно, че през време на цялото свое историческо развитие Спарта си е оставала аграрна страна с особен режим на владеенето и обработването на земята.

Откъсите от произведенията на различни гръцки автори, поместени в христоматията, илюстрират архаичността на спартанския държавен и обществен строй. Те ярко разкриват господствуващата роля на спартиатите в общината на «равните» и нечовешката експлоатация, на която те подлагали в продължение на векове илотите. От не по-малко значение са и моментите на класовата борба между илотите и спартиатите, като откъсите, където личат тези моменти, са дадени преди текстовете, в които се описват политическите институции в Спарта. Не са пропуснати и най-типичните места у античните автори, които засягат важни моменти от надстроечните явления. Така тук са поместени доста откъси от войнишките песни на Тиртей.

91. Разкази за предците на митичния спартански законодател Ликург, отразяващи ранните завоевателни набези на спартанците

Плутарх, Ликург, 2

Най-знаменитият от неговите [на Ликург] предци бил Сой [Соос], през чието царуване спартанците превърнали илотите в роби и присъединили към своите владения значителна част от територията на аркадците. Разказва, че веднъж, когато Сой бил обкръжен от жителите на Клитор(159) в една твърде трудна и безводна местност, той им предложил да се спогодят, като им върне онези техни земи, които бил завоювал, при условие, че те позволят на него и на цялата му войска да се напие от близкия извор. Мирът бил сключен под клетва. Тогава Сой събрал цялата си войска и обещал да даде престола си на оногова, който няма да пие вода. Никой обаче не могъл да се въздържи и всички се напили с вода. Единствен само царят, като слязъл от височината, пред очите на всички и още в присъствие на противника само се напръскал с вода. Той се оттеглил, но не върнал завладяната от него земя, като се позовал на това, че «не всички пили вода».

Плутарх, Ликург, 9

За да премахне окончателно всякакво неравенство и несъразмерност, Ликург искал да раздели и движимото имущество, но тъй като виждал, че гражданите понасят тежко обстоятелството да бъдат лишавани от своето имущество, той тръгнал по околен път и чрез своите държавнически мероприятия успял да преодолее користолюбието всред гражданите. Преди всичко той извадил от обръщение златните и сребърните монети, постановил да се използуват само железни монети, но и последните със своето голямо тегло и обем притежавали съвсем незначителна стойност, тъй като за десет мини(160) от тях било необходимо да се строи в домовете голямо помещение и те да се превозват с кола.

Плутарх, Ликург, 9, 4 сл.

След това той [Ликург] прогонил от Спарта излишните и безполезни занаяти. Впрочем даже и той да не премахнал тези занаяти, те от само себе си щели да замрат, тъй като изделията на тяхното производство при съществуващата монета не щели да намерят пласмент. Защото железните монети не били в обръщение у останалите гърци, били осмивани и нямали в техните очи никаква стойност, тъй като с тях в чужбина не могло да се купи никаква стока, нито предмети на разкоша. В спартанските пристанища не пристигали никакви чужди кораби. В Спарта не се явявали нито софисти, нито просяци, които се занимавали уж с гадания, а всъщност с подаяния около храмовете, нито съдържатели на домове с леки жени, нито пък майстори-занаятчии, които изработвали златни и сребърни украшения, тъй като не били налице и съответните, за подобна търговия монети.

По този начин луксът, като бил лишен от онова, което го поддържало и хранело, малко по малко замрял и изчезнал от само себе си. Онези хора, които били натрупали голямо имущество, нямали никакви предимства пред бедните, тъй като нямали никаква възможност да извадят своето богатство на показ, а трябвало да го държат сякаш зазидано и скрито в домовете си, без да могат да го употребят. Ето защо и обикновените съдове, и всичко необходимо, като кревати, столове, маси, започнало да се изработва в най-добро качество от самите спартанци, а спартанските кани [котони] според думите на Критий(161) намирали най-добро приложение по време на походите, тъй като понякога от тях се налагало по необходимост да се пие вода, а тези съдове прикривали мътния й цвят, тъй като извитите им краища задържали калта и от тях могло да се пие сравнително по-чиста вода. Автор на всички тези мероприятия бил законодателят Ликург. Занаятчиите, които дотогава изработвали луксозни предмети, трябвало да прилагат занапред своето майсторство при изработването на предмети от първа необходимост.

Плутарх, Ликург, 13, 5 сл.

Една друга наредба на Ликург била насочена също така против разкоша, а именно покривите на всички къщи трябвало да бъдат изработвани само с брадва, а вратите — само с пила. При това се забранявала употребата на каквито и да било други сечива.

92. Отношенията на крайно недоверие между спартиати и илоти

Либаний, Речи, XXV, 63

Либаний, виден и плодовит оратор (314–393 г.), роден в Антиохия, бил един от най-даровитите представители на т. нар. «втора софистика» в гръцката литература през време на преходния период от късногръцката към византийската литература. След като завършил своето реторическо и философско образование в Атина, той открил своя собствена школа в Константинопол, в която се оформили и някои видни представители на раннохристиянската реторика и апологетика.

Лакедемонците си позволяваха пълна свобода да убиват илотите и за тях Критий казва, че в Лакедемон съществува, най-пълно робство за едни и най-пълна свобода за други.

«Та поради какво друго — казва самият Критий — освен от недоверие към самите тези илоти спартиатът прибира при себе си дръжките на щитовете им? Той не върши това във време на война, когато е необходимо да бъде във висша степен съобразителен и чевръст. Той се движи, държейки винаги копие в ръцете си, за да бъде по-силен от илота, та в случай, че този последният се разбунтува, да бъде въоръжен само с щит. Спартиатите изнамерили и ключалки за вратите си, като искат чрез тях да възпрат коварните замисли на илотите.»

Това би било равносилно на онова чувство, което изпитваш, когато живееш с някого, от когото се страхуваш, и не смееш да си поемеш дъх от опасностите, които очакваш. И как могат онези, които даже и във време на закуска, и на сън, и когато извършват каквато и да било друга работа, са въоръжени поради страх от робите, как подобни хора могат да се наслаждават на истинска свобода? Също както царете на спартанците съвсем не били свободни поради това, че ефорите били властни да вържат и да екзекутират царя, тъй и всички спартиати се лишили от своята свобода, понеже живеели при условията на омраза отстрана на робите.

93. Конституцията, която Ликург дал на Спарта

Плутарх, Ликург, 5, 10 сл. и 6, 1–9

От многобройните преобразования, които Ликург въвел, най-същественото било учредяването на съвета на геронтите(162). Последният според думите на Платон, бидейки приравнен по значение с властта на царете, която била придобила характер на подчертан произвол, се изравнил по влияние с нея при разрешаването на най-важните въпроси, съдействувал повече от всичко друго за запазването на държавата и внесъл мъдрост в управлението. И действително държавното управление, което преди това било лишено от стабилност и клоняло ту към страната на царете с тенденция за установяване на тирания, ту към страната на народа за възтържествуването на демокрацията, след като в средата между тези крайности била поставена опора във формата на властта на геронтите [старейшините], придобило равновесие и твърде стабилно устройство. Причината за това било обстоятелството, че двадесетте и осем геронти, присъединявайки се към царете, имали възможност да се противопоставят на демокрацията, а, от друга страна, те имали възможност да поддържат народа да не допусне установяването на тиранията.

94. Спартанската герузия

Плутарх, Ликург, 26

Отначало Ликург назначил геронтите, както казахме по-горе, от средата на онези хора, които вземали участие в неговите планове и мероприятия. Впоследствие обаче той установил такъв ред, че ако някой от тях умре, на мястото на умрелия се назначава друг от онези, които били над 60 години и по признанието на всички се отличавали по своята доблест. И това признание се смятало за най-велико и най-достойно за съревнование благо между хората. Състезанието се водело не за това, дали някой ще бъде обявен от съдиите за най-бърз от бързите в тичане или най-силен от силните, но за това, дали той ще бъде признат за най-добър и най-благоразумен между добрите, за да може след това да притежава за цял живот, тъй да се каже, като победна награда целокупната власт в държавата, да има властта да наказва със смърт, с лишаване от гражданска чест, с една дума, да решава най-важните въпроси. Самото пък подбиране на най-добрите ставало по следния начин: когато народът се стичал на събранието, специално избрани мъже, които трябвало да отсъждат в случая, се затваряли в едно помещение наблизо до народното събрание, така че не виждали онова, което ставало в народното събрание, а самите те оставали скрити за другите и само слушали виковете на събралия се народ. Както и в други случаи, така и в този народът решавал избирането с викове, при което кандидатите, които се състезавали, били въвеждани в събранието не изведнъж, а по жребие един след друг и минавали мълчаливо пред събранието. Онези мъже, които се били затворили, имали дъсчица за писане и отбелязвали за всеки поотделно силата на виковете, без да знаят за кого се отнася тя, а знаели само, че това е първият, вторият, третият или който и да било от списъка на онези, които се въвеждат. Оня, при чието появяване имало повече викове и те звучали по-силно, отколкото при другите, него те обявявали за избран.

95. Спартанското възпитание

Плутарх, Ликург, 16 и 17

16. Родителят не бил властен да разполага с възпитанието на своята рожба, а я занасял в т. нар. лесха, място, където се намирали старшите членове на съответната фила, които подлагали на преглед детето. Ако то се окажело добре сложено и здраво, те възлагали на баща му да го отгледа, като при това му отделяли един от деветте хиляди дялове земя. Ако обаче детето било хилаво и уродливо, те го хвърляли в «Апотетите» на планината Тайгет (така се наричала една местност, в която имало много пропасти). Според тях животът на новороденото бил еднакво безполезен както за самото него, така и за държавата, в случай че то било хилаво и слабо още при самото си раждане. Ето защо жените, за да изпитат здравето на новороденото, го окъпвали не във вода, а във вино. Казват, че епилептичните и въобще болезнените деца се вкочанясват от силното вино, а здравите стават още по-здрави и силни от него. Кърмачките, които се грижели за децата, извършвали своята работа с умение. Те не повивали децата в пелени, а давали пълна свобода на крайниците на тяхното тяло, както и на самото тяло, като ги приучвали да не ядат много, да не бъдат капризни в яденето, да не се боят от тъмнина и да не се плашат, когато остават сами, както и да не капризничат и плачат. Ето защо даже и гърците извън Спарта поръчват за своите деца спартански дойки. Разказва се, че дойката на атинянина Алкивиад била спартанката Амикла. По думите на Платон впоследствие Перикъл назначил, за негов възпитател роба Зопир(163), който по нищо не се отличавал от другите роби, докато Ликург не възлагал възпитанието на спартанските деца нито на купени, нито на наети срещу заплата възпитатели. Също така той не позволявал на бащите да възпитават синовете си така, както те намирали за необходимо. Спартанците събирали всички деца, навършили седем години, заедно и ги разделяли на агели [стада]. Те живеели и се хранели при еднакви условия и привиквали да прекарват времето си заедно. За началник на агелата се назначавал онзи, който се отличавал от другите със своята съобразителност и смелост във военнитe упражнения. Останалите трябвало да го гледат и да вземат пример от него, да се подчинят на нарежданията му и да понасят с твърдост наказанията, които той им налагал, тъй като тази школа била школа за безпрекословно послушание. Старите наблюдавали игрите на децата и често пъти нарочно ги подбуждали към свади. Скарвали ги и по този начин много добре изпитвали характера на всяко дете — дали то е храбро и дали няма да побегне от бойното поле.

На четмо и писмо те се учели само с оглед на практическата полза от това, а цялото им останало възпитание се свеждало до това да се подчиняват безпрекословно, да бъдат издръжливи на усилия и да побеждават в боя. Затова и с напредването на възрастта им тяхното обучение ставало по-сурово. Стрижели им косата до кожа, привиквали ги да ходят боси и да играят заедно, обикновено без дрехи. След като навършвали дванадесет години, снемали им хитона и им давали по един химатий всяка година. Кожата им била загоряла и груба. Те не правели топли бани и никога не си мажели тялото и само няколко дни през годината вземали заедно с другите участие в грижите за тялото си. Те спели заедно по «или» [отделения] и по агели върху постели от тръстика, която сами те събирали по бреговете на р. Еврота, като я кършели с ръце без помощта на ножове. През зимата подлагали под тръстиковата постеля и пласт от вълчи трън. От това раcтение слагали и в самата тръстикова постеля, защото се смятало, че държи топло.

17. На тази възраст най-изтъкнатите и знатни младежи започват да се сдобиват с т. нар. «любимци». Старците им оказвали голямо внимание, като ги навестявали твърде често в техните школи за гимнастически упражнения и наблюдавали как се биели или как се надсмивали един другиму. Понеже всички те се смятали за бащи, учители и наставници на младите хора, вършели това съвсем не между другото. По този начин онзи младеж, който се е провинил в нещо, не могъл да избегне нито мъмренето, нито пък наказанието, защото не съществувало място, където да му се удаде това. Освен това към младежите се числял още един възпитател от средите на най-знатните и най-издигнатите в нравствено отношение граждани, т. нар. педоном, а самите те избирали по агели най-умните и най-смелите за «ирени». Ирени се наричали онези, които вече втора година били излезли от детската възраст, а мелирени се наричали старшите измежду юношите. Такъв двадесетгодишен ирен командувал своите подчинени във време на бой, а когато се намирали у дома си, ги използувал като прислужници, когато обядвал. На по-големите той нареждал да му носят дърва, а на по-малките — зеленчуци. Те му донасяли всички тези неща, като крадели; едни от тях шарели из градините, а други се промъквали в сиситиите на възрастните мъже, като се стараели да действуват ловко и предпазливо. Ако обаче някой от тях бъдел заловен в кражба, биели го безпощадно с бич като лош и неловък крадец. При удобен случай те крадели ястия, като се учели да нападат спящите и немарливи пазачи. Наказанията обаче за заловения в кражба били бой и принудително гладуване. Храната на спартанците била твърде оскъдна, за да бъдат по този начин принудени да се борят със собствени сили с лишенията и да бъдат смели и ловки.

96. Спартанското общество

Ксенофонт, Лакедемонската държава, V, 2, 8, 9

2. Ликург заварил у спартанците такива порядки, каквито съществували и у останалите гърци, когато всеки обядвал у дома си. Като си дал обаче сметка, че това обстоятелство е причина за лекомисленост и отпуснатост, Ликург направил техните съвместни обеди публични, като по този начин смятал, че ще направи невъзможно нарушаването на наредбите.

На гражданите той разрешил да употребяват в такова количество храна, че да не се пресищат без мяра, но и да не чувствуват недостиг. Впрочем на тези обеди често се дават добавки във вид на убит дивеч; случва се понякога така, че вместо дивеч богатите поднасят на трапезата често пшеничен хляб(164). По този начин трапезата никога не остава без яденета, докато онези, които се хранят на нея, не се разотидат, а, от друга страна, тя не е свързана с много големи разноски.

8. Освен това Ликург бил забелязал, че храната придава на онези, които работят, хубав цвят, здрави мускули и голяма сила, докато онези, които безделничат, затъпяват и се обезобразяват от нея. Ликург сметнал, че тези негови наблюдения имат голямо значение, а като размислил и това, че даже и на онзи, който работи доброволно и усърдно, макар и той да е в напреднала възраст, физическите му сили са в добро състояние, той предписал всеки от най-старите, който се намирал ежедневно в гимназия, да бди никой да не извършва работа, по-малка от храната, която му се дава.

9. Струва ми се, че в това отношение не се е измамил, защото не бихме могли да намерим хора нито по-здрави, нито телесно по-крепки от спартиатите. Последните упражняват еднакво и равномерно нозете си, ръцете си и врата си.

97. Военното дело у спартанците

Ксенофонт, Лакедемонската държава, XI, 1–10; XII, 1–4

X, 1. Ето кои неща са от полза за всички както във време на мир, тъй и във време на война. Ако обаче някой желае да узнае какви нововъведения е изнамерил Ликург по отношение на военните походи, той ще научи това в следните редове.

2. Преди всичко ефорите разгласяват посредством глашатая кои набори от конницата и пехотата трябва да потеглят на поход; по същия начин се постъпва и по отношение на занаятчиите, които трябва да тръгнат с войската. Лакедемонците са снабдени също така изобилно и по време на своите походи с всичко онова, което останалите гърци използуват в полисите. Освен това се издава заповед да се доставят на войската всички онези материали, от които тя би могла да се нуждае, като тези материали се товарят отчасти на талиги, отчасти на гърба на товарните животни, така че онова, което би могло да липсва, не би могло да остане незабелязано.

3. Облеклото на бойците във време на война е следното. Те трябва да носят червени дрехи и медни щитове, тъй като това облекло най-малко приличало на женското и било особено пригодно за военни цели. Дрехи с такъв цвят са най-лъскави и бавно се замърсяват. Освен това той разрешил на онези, които са достигнали мъжка възраст, да си оставят коси, като смятал, че по този начин те ще изглеждат по-едри, а освен това ще имат по-благороден и по-внушителен вид.

4. Така снабдени, бойците били разпределени от Ликург по на шест мори конници и пехотинци. Всяка пехотна мора има един полемарх, четири лохаги, осем пентокостери и шестнадесет еномотарси(165). В тези мори еномотиите се строяват по дадена команда било в една, било в три, било в шест редици.

5. Повечето хора са склонни да мислят, че тактиката на лакедемонците е нещо твърде сложно. Това схващане обаче съвсем не отговаря на действителността. Всъщност всяка отделна редица във войсковите части има свой простат [командир] и всяка редица носи със себе си онова, което й е необходимо.

6. Тази тактика на спартанската войска може тъй лесно да се схване, че никой, който е в състояние да различава отделните бойци, не би се объркал. И тъй едни трябва да вървят начело на редиците, а други — да ги следват. Разгъването на редиците се командува във всяка еномотия от еномотарха, който изпълнява функциите на вестител. По дадена команда редиците се построяват в боен ред със съответно по-голяма или по-малка дълбочина. Едва ли има обаче нещо по-лесно от това за заучаване.

8. Спартанците извършват с голяма леснота всички придвижвания, които се струват толкова трудни на учителите по тактика. Когато те са построени в походна колона, разбира се, че еномотиите се движат в тази колона една подир друга. Ако обаче през време на марша в походната колона се появят неприятелски сили, тогава всеки еномотарх получава заповед да разгъне своите хора по фронта наляво и това става с цялата колона, докато войската се построи в боен ред с фронт срещу неприятеля. Когато обаче войската е построена по този начин и неприятелят се яви изотзад, всяка редица извършва контрамарш, тъй че най-добрите бойци, които в случая са останали в задните редове, да могат да се озоват в първите редици срещу неприятеля.

9. Не се смята за неудобство, че при тази маневра командирът се оказва отляво на своята част; напротив, това се смята понякога за преимущество. И наистина, ако някои биха направили опит да го обкръжат, той би се оказал незащитен не от страната на своята част, но от онази страна, която всъщност е защитена от щита. Когато обаче понякога се налага командирът да бъде на дясното крило, в такъв случай еномотията извършва контрамарш отляво и фалангата се обръща така, щото командирът се оказва на дясното крило, а опашката на частта става ляво крило.

10. В случай, че неприятелят се появява, строен в боен ред, отдясно, когато войската се движи в маршова колона, тогава не е необходима друга маневра освен всеки лох да се развие като триера, която е насочила носа си по посока на неприятеля, и по този начин лохът, който се намира на опашката, се оказва надясно. Ако пък, от друга страна, неприятелят напада отляво, на това може също да се попречи, като той бъде отблъснат или пък като всеки лох бъде насочен срещу противника, така че лохът, който се намира на опашката, да бъде разположен наляво.

XII, 1. Аз бих желал да изложа също така и как според Ликург трябва да се устройват военните лагери. Тъй като ъглите на един четириъгълник не са особено пригодни да окажат ефикасна съпротива на противника, Ликург построявал лагера във вид на окръжност в случаите, когато последният не бил разположен на никаква височина, която да му обезпечи сигурност, или пък се опирал с гръб на някакво укрепление, или пък на бреговете на река.

2. През деня той поставял постовете при оръжието, които да наблюдават вътрешността на лагера, тъй като те не се поставят да наблюдават онези, които са неприятели, а за да бдят за вътрешния ред. Наблюдението на неприятелите е работа на конниците. Те се разполагат на такива места, от които да забележат колкото може от по-далеч всяко настъпление отстрана на противника.

3. За през нощта пък Ликург установил обичая по предните постове да се поставят на стража скиритите(166). В наши дни същата роля изпълняват наемниците, ако има във войската такива.

4. Що се отнася пък до обичая на спартиатите да не се движат никога без копие в ръка, има се предвид, че причината за този обичай е същата, която се корени и в обичая робите да бъдат държани далеч от мястото, където се поставя оръжието. Не трябва да се удивяваме и на това, че даже когато трябва да извършат физиологическите си нужди, войниците не се отдалечават от другарите си и от оръжието си освен дотолкова, доколкото се налага да сторят това, за да не си пречат един друг. И всичко това те вършат с оглед на своята сигурност.

98. Бойните песни на поета Тиртей като извор на спартанския бит

Песните на Тиртей, един от малцината представители на спартанската поезия, са твърде важен извор за военния бит на спартиатите. Тиртей живял и творил през втората половина на VI в. пр. н. е., като съответно на атинския си произход написал своите песни не на дорийски, а на йонийски диалект. Въпреки това неговите песни, които спадат към гръцките елегии-двустишия, съставени в хекзаметър и пентаметър, били твърде популярни всред ръководещата класа в Спарта, защото в тях се възпявали и насърчавали нейните военни успехи за завладяването на Месения и за смазването на каквато и да било съпротива отстрана на потиснатото и експлоатирано население.

За тази [плодородна земя] се сражаваха безспирно в продължение на деветнадесет години бащите на нашите бащи, онези храбри бойци с безстрашно сърце, и на дванадесетата година месенците, като изоставиха плодородната си земя, избягаха във високата планина Итома.

И месенците подобно на осли, притиснати от тежко бреме, пъшкат под тежкото иго, понасяйки го по необходимост, а нивите им носят само половината от урожая...

Сладко е за храбреца да пожертвува своя живот в бой за родината си, като загива в първите редици на доблестните бойци.

Да напуснеш родния си град и плодородните ниви и да бъдеш доведен до просяшка тояга — това, напротив, е най-тежка и горчива участ.

Страхливецът е осъден да се скита в чужбина с милата си майка, със стария си баща, с младата си жена и с невръстните си деца. Ще живее той омразен за онези, у които е намерил подслон, и ще бъде преследван от нужди и страшна нищета.

Такъв човек позори своя род, покрива със срам бляскавия си изглед и бедите и безчестието следват по неговите стъпки.

И ако наистина бродещият скитник не може да очаква нито топли грижи, нито почит, нито пък съчувствие в своята беда, то нека се сражаваме храбро за родната си земя, нека защитаваме своята челяд и умрем, като не жалим своя живот.

И тъй, младежи, бийте се, като останете здраво сплотени един до друг в бойните редици, като не давате на другите пример за срамно бягство или пък за жалка страхливост».

Запазвайте в гърдите си своя дух крепък и готов за велики подвизи, когато потеглите на бой с врага. Не изоставяйте по-старите бойци, чиито колене са вече отслабнали. Не бягайте назад, като оставите жертва на неприятеля старците. Страшен позор е за вас, когато в първите редици на бойците загине някой по-стар мъж и лежи пред редиците от млади бойци.

Тъй като вие всички сте потомци на непобедимия в битки Херакъл, бъдете смели и бодри, защото Зевс още не се е отвърнал от вас.

Не се страхувайте и не бойте се от вражеските пълчища, а всеки от вас нека държи щита си право и неотклонно в първите редици, като смята живота за омразен, а мрачните пратеници на смъртта са толкова скъпи, колкото не са скъпи за сърцето му дори слънчевите лъчи.

Вие всичките сте запознати с разрушителното дело на бога Apec, който причинява много сълзи, познавате добре и ужасите на разрушителната война!

Младежи, вие всички сте виждали как едни мъже бягат, а други ги преследват; на тези и на другите зрелища вие сте се нагледали до насита.

Истински бойци обаче са онези, които, сгъстявайки плътно своите редове, се решават да влязат в ръкопашен бой в първите редици; те дават по-малко жертви, а спасяват онези, които стоят зад тях; жалките страхливци и бегълци от строя погубват обаче в миг и завинаги цялата си чест.

Не може да се намери някой, който да може да разкаже докрай всички мъчения, които се струпват върху страхливеца, който сам си е причинил този позор. За честния боец е твърде трудно да прониже в гърба едного, който бяга от полето на убийствената битка.

Срамно и позорно зрелище представя мъртвецът, прострян в праха и промушен с копие, което е забучено в гърба му.

И тъй всеки да крачи с широка крачка или да впие здраво нозе в земята и да стои на мястото си, прехапал устните си със зъби. Прикривайки бедрата и коленете си долу и гърдите и раменете си с изпъкнал щит, кръгъл и от яка мед, нека всеки боец размахва в десницата си своето мощно копие, развявайки при това страшния перчем над главата си. И нека той да се учи на трудното военно дело всред вихъра на бойните подвизи и да не стои с щита си вън от обсега на летящите стрели. Нека той върви в ръкопашния бой и да поразява врага, като нанася рани с дългото си копие или меча си. Нека всеки, поставил нога до нога, опрял щит до щит и вдъхващ страх перчем до перчем и шлем до шлема на своя другар, и плътно прилепил гърди до гърди, ce сражава с неприятеля, сграбчил здравом в ръка копието си или дръжката на меча си.

А вие, гимнети(168), като прибягвате и се затулвате тук или там под щитовете си, обсипвайте ненадейно неприятеля с градушка от огромни камъни или пък хвърляйте във вражите редове леките си копия под закрилата на онези бойци, които крачат в боя в пълно въоръжение.

Атинската държава в най-ранния период

В героичната епоха четирите племена (фили) на атиняните заемали още отделни области в Атика; дори съставящите ги фратрии (дванадесет на брой), както изглежда, още имали отделни заселища в дванадесетте града на Кекропс. В общественото устройство били характерни институциите на героичната епоха: народно събрание, народен съвет, базилевс. Докъдето стигат сведенията на писаната история, в Атика земята била вече поделена и преминала в частна собственост, съществувало стоково производство, вече сравнително развито към края на висшата степен на варварството, със съответната му стокова търговия. Освен зърнени храни добивали вино и дървено масло; търговията по Егейско море все повече преминавала от ръцете на финикийците в ръцете на атическите гърци. При покупката и продажбата на поземлени владения, при растящото разделение на труда между земеделие и занаяти, търговия и корабоплаване членовете на родовете, фратриите и племената скоро се размесили, в районите на фратриите и племената се заселвали жители, които, макар и сънародници, не принадлежали към съответната организация и следователно били чужденци в своето собствено местожителство. В спокойни времена всяка фратрия и всяко племе сами уреждали своите работи, без да прибягват до съвета и до базилевса в Атина, но този, който живеел на територията на фратрията или на племето, без да принадлежи към тях, не можел, разбира се, да взема участие в тяхното управление.

Това така разстройвало правилното функциониране на органите на родовото устройство, че още в героичния период се наложило да се вземат мерки. Била въведена приписваната на Тезей конституция. Промяната cе състояла преди всичко в това, че в Атика било учредено централно yправление, т. е. част от работите, завеждани досега самостоятелно от племената (филите), били обявени за общи и прехвърлени на заседаващия в Атина общ съвет.

99. Гръцките фратрии

Из надписа на Демотионидската фратрия в дема Декелея (Атика)

Този документ е от голямо значение за устройството и функциите на йонийско-атическите фратрии през V и IV в. пр. н. е. Запазил се е във вид на надпис върху стела от началото на V в. пр. н. е., намерен на мястото на атическия дем Декелея. Неговото съдържание става понятно, когато се излезе от следните установки на Енгелс: «Фратрията била, както и у американците, един различен на няколко дъщерни рода първоначален род, обединяващ ги и често извеждащ ги от един общ родоначалник(169)... Освен това фратрията имала право и дълг да преследва за кръвно престъпление, извършено спрямо някой неин член, значи от по-раншно време — и задължението за кръвно отмъщение. Тя имала още и общи светини и празници и въобще развитието на цялата гръцка митология и наследения от нея древноарийски култ на природата било съществено обусловено от родовете и фратриите и се извършвало в техните рамки. По-нататък фратрията имала един старейшина (фратриах) и според Дьо Куланж свои събрания и задължителни решения, съдебна и административна власт. Дори по-късната държава, която игнорирала рода, оставила на фратрията някои обществени функции»(170).

Превод по текста y Dittenberger, Sylloge (2), № 921

I. Жрецът Теодор, син на Евф(р)антид, се погрижи за написването и поставянето на стелата.

На жреца се пада предварително при всяко жертвоприношение, при което се представят новородените през тази година деца, по една кълка, по една плешка, едно ухо и три обола в пари; при всяко жертвоприношение, при което се представят юношите във фратрията, за да бъдат записани в нейните списъци, жрецът има правото да получи предварително една кълка, една плешка, едно ухо, един дълъг хляб, по-голям от дневната дажба, половин ведро вино и една драхма пари.

II. Решение на фратерите на Демотионидите, взето по времето, когато в Атина бил архонт Формион [396–395 г. пр. н. е.], а фратриарх бил Пантаклей от Ой.

Хиерокъл внесе следното предложение: «Всички онези членове на фратрията, чиито дела за приемане във фратрията не са още разгледани според както повелява статутът на Демотионидската фратрия, да бъдат разгледани и разрешени незабавно от членовете на фратрията [фратерите], като всеки един от членовете на фратрията даде тържествено обещание пред олтара на Зевс Фратрийски и си вземе от олтара на бога камъчето за гласуване във връзка със случая, който е сложен на разглеждане. Ако се установи, че някой се е вмъкнал във фратрията, без да е неин член, жрецът и фратриархът са длъжни да заличат името му от списъка на фратерите, който се намира в архивата на Демотионидска фратрия, както и от преписа на списъка. А онзи, който е въвел и записал в списъка на фратрията оногова, който бъде изключен и заличен от нея, да бъде глобен със сто драхми в полза на Зевс Фратрийски и фратриарха или пък самите те трябва да я платят».

100. Най-старото държавно устройство на Атина

Аристотел, Атинската държава, 3, 1–6 (в откъси)

Текстът на трактата «Атинската държава» е бил открит в 1890 г. между папирусите, донесени от Египет в Британския музей. Наскоро след това «Атинската държава» е била преведена на много езици(171).

3 (1). Старият държавен строй, който съществувал преди Драконт, бил уреден по следния начин. Висшите държавни длъжности се заемали от знатните и богатите, като отначало магистратите заемали своите длъжности пожизнено, а впоследствие за десет години.

(2). Най-важни и първи по време били длъжностите на царя, полемарха и архонта. Първа от тях била длъжността на царя и тя се наследявала от деди и прадеди. Втора поред възникнала и се прибавила длъжността на полемарха, и то поради това, че някои от царете се показали слаби и некадърни във военното дело. По този начин и атиняните, като се намерили натясно, повикали за главнокомандуващ Йон(172).

(3). Последна поред е длъжността на архонта. Повечето автори твърдят, че тя била учредена във времето на Медонт(173), а други — във времето на Акаст. Като доказателство за това те привеждат факта, че деветте архонти и до ден днешен полагат клетва, че ще извършват жертвоприношенията по същия начин, както във времето на Акаст. При това от същия факт се вади заключението, че в Акастово време родът на Кодър се отказал от царското достойнство в замяна на почестите, които били дадени като привилегия на архонта. Няма особено значение дали това е станало през времето на единия или другия, защото разликата по време между единия и другия е незначителна. Като доказателство за това, че архонтската власт била последна по време, може да послужи и обстоятелството, че архонтът не изпълнява нито една от функциите, наследени от старо време, какъвто е случаят с царя или полемарха, а само онези, които са били въведени впоследствие(174) Поради това и тази магистратура добила едва неотдавна голямо значение, след като към нея се прибавили създадените впоследствие функции.

(4). Институцията на тесмотетите пък била учредена много години по-късно, когато длъжностните лица се избирали вече за по една година, за да съставят и обнародват онези решения, които имали силата на закон, и да ги пазят и прилагат при разрешаване на спорни въпроси. Затова и тази длъжност била единствената, която не траела повече от една година. (5) Изброените по-горе магистратури следват по старшинство в следния ред...

Архонтите били властни да произнесат присъда по делата, а не, както сега, да водят само предварителното следствие... (6) ... Най-сетне съветът на ареопагитите, макар и да бил длъжен да бди само над законите, всъщност вземал решително участие в управлението на държавата и налагал безапелационно телесни и парични наказания на всички, които нарушавали реда. Последното се обяснява с обстоятелството, че архонтите се избирали по знатност и по богатство, а те от своя страна влизали и в състава на ареопага. Ето защо и тази висша длъжност се заема пожизнено и до днес.

101. Законодателството на Драконт. Драконтовият закон за убийство

Този важен текст представлява препис от оригиналния закон на Драконт от VII в. пр. н. е. за човекоубийството. По решение на атинското народно събрание от 409–408 г. пр. н. е. той бил издълбан отново на камък и изложен на видно място. Открит е бил през 1834 г. при малката митрополитска църква в Атина и оттогава е претърпял множество издания и тълкувания (срв. за него М. Tod, Greek Historical Inscriptions, I, 87, стр. 214 сл., откъдето е направен настоящият превод).

Диогнет от дема Фреарий водеше протокола на заседанието, а Диокъл беше архонт.

Решение на съвета и на народа

Акамантидската триба излъчваше дежурната притания, Диогнет водеше протокола, Евтидик беше епистат(175) на събранието, а Ксенофан направи следното предложение: законът на Драконт за убийството да бъде обнародван върху една мраморна стела от комисарите, натоварени с обнародването на законите. Текстът на закона трябва да бъде оставен на разположение на комисията от секретаря на дежурната притания на съвета и трябва да се обнародва и изложи на мраморната стела пред царската портика.

I колона

§ 1. Ако някой убие някого непредумишлено, той трябва да бъде наказан с изгнание. Царете(176) са длъжни да се произнасят по причините за убийството и да съдят по обвиненията за подготвяне на предумишлено убийство, а ефетите(177) са длъжни да водят следствието.

§ 2. За да могат двете спорещи страни да се помирят, когато има налице баща, син или брат, необходимо е съгласието на всички; в противен случай онзи, който е несъгласен, взема връх над другите. В случай че такива роднини не се окажат налице, необходимо е единодушното съгласие на роднините от втора степен до братовчедите и ако те се съгласят да се помирят, трябва да положат и клетва. Ако и такива роднини не са налице, а някой човек извърши непредумишлено убийство и комисията от петдесет и един членове, а именно ефетите, признаят, че той не е извършил убийството предумишлено, тогава комисия от десет членове от неговата фратрия може да му разреши да се завърне в страната, в случай че желае. Тези лица се избират от петдесет и един членната комисия от средите на аристократите.

§ 3. И онези, които са извършили убийство преди, попадат под ударите на този закон.

§ 4. Обявяването на съдебно преследване спрямо онзи, който е извършил убийство, трябва да се извърши на площада от целия род чак до роднините от втора степен и до братовчедите, а самото преследване да се извършва съвместно и от братовчедите, и от техните синове, и от зетьовете, и от тъстовете, и от членовете на фратрията...

§ 5. ... [Текстът е повреден.]

§ 6. Ако пък някой [човеко] убиеца или стане причина за неговото убийство, то той трябва да бъде лишен от правото да се явява на граничния площад и да взема участие в състезанията и в свещенодействията на амфиктионите. Такъв човек подлежи на същите наказания като онзи, който е убил атинянин, а решението да се предостави на ефетите.

§ 7. Да бъде позволено да бъдат убивани убийците или отвеждани на тяхна територия и това не трябва да се смята за оскверняване. Не бива обаче убийците да бъдат малтретирани или да се изисква откуп за тях. В противен случай виновният трябва да заплати в двоен размер причинените от него щети...

102. Положението на бедното селячество в навечерието на Солоновите реформи

Аристотел, Атинската държава, 2, 2 см.

В течение на много години след това(178) знатните и народът водели борба помежду си.

Не трябва да се забравя при това, че държавният строй бил изобщо олигархически, но същественото било това, че бедните били заробени, и то не само те, но и жените, и децата им робували на богатите. Те се наричали пелати и хектемори(179), защото при такива именно арендни условия обработвали земята на богатите. Изобщо цялата земя била в ръцете на малцина собственици. В случай че бедните не платели наема, те могли да бъдат отведени в робство заедно с децата си. А пък и заемите се сключвали под залог на личната свобода чак до времето на Солон, който пръв станал застъпник на народа. От тогавашните политически злини най-тежко и горчиво било, разбира се, описаното по-горе робско положение на народа. Впрочем народът роптаел и срещу всички останали порядки в държавата, защото може да се каже, че той бил напълно безправен.

103. Законодателството на Солон

Аристотел, Атинската държава, 5–12

5 (1). Като се има предвид, че политическият строй на държавата бил такъв и че мнозинството робувало на малцинството, народът се дигнал на въстание против знатните. (2) Тъй като вълнението приело твърде остри форми и двете страни враждували дълго време помежду си, най-сетне те избрали по взаимно съгласие Солон за арбитър и архонт и му възложили устройството на държавата, след като той съчинил елегията, която започва с думите:

«Да, разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, като гледам разтърсена от основи най-старата йонийска земя».

В тази елегия Солон напада и двете враждуващи страни, като едновременно с това брани едната от другата, разглежда спорните въпроси и накрай убеждава еднакво и едните, и другите да турят край на тази разпра.

(3). По произход и известност Солон бил един от първите хора в държавата(180), а по състояние и по дейност той принадлежал към средната категория граждани. Последното се потвърждава от всички други данни, пък освен това и самият той го засвидетелствува изрично в следното стихотворение, като съветва богатите да не ламтят за повече:

«Вие, които сте вкусили до насита от многото блага, усмирете надменното си сърце, поставете предел на безмерните си желания, защото нито ние ще отстъпим, нито пък вам ще бъде всичко по волята».

Изобщо той стоварва вината за тази разпра върху богатите. Заради това и в началото на елегията си той казва, че се бои «както от алчността на хората за пари, тъй и от тяхната безмерна надменност», тъй като именно поради тези причини възниква и враждата.

6 (1). Като взел властта в свои ръце, Солон освободил народа и в настоящия момент, пък и в бъдеще, като забранил да се дава под залог «тялото», т. е. личната свобода. След това той издал закон и отменил всички дългове, частни и държавни, което се нарича сизахтия(181), защото като че ли с това бил снет товар от гърба на длъжниците.

(2). По този повод някои се опитват да оклеветят Солон. Случило се така, че когато Солон се готвел да проведе сизахтията, той обадил за това на някои от знатните, а впоследствие, както твърдят демократите, той бил изигран от приятелите си. По думите пък на онези, които желаят да го очернят, сам Солон взел участие в печалбите, защото, както се разправяло, неговите приятели сключили заем и накупили много земя, а когато не след много задълженията били премахнати, тези хора забогатели. Оттук, както се разправя, водят началото си родовете, които по-късно се смятали за богати от памтивека.

(3). Твърдението на демократите заслужава все пак повече доверие, но не подхожда на Солон. Той във всяко друго отношение се показал тъй умерен и безпристрастен и макар да имал възможност да привлече към себе си чрез измама едната партия и по този начин да стане тиранин в държавата, той възбудил към себе си омразата и на двете партии и предпочел благото и спасението на държавата пред своето лично благо. Ето защо не е правдоподобно, че такъв човек е могъл да се опетни с такива дребнави и недостойни постъпки. А че той е имал възможност да стане тиранин, за това свидетелствува разклатеното състояние на държавата. Самият той изтъква това твърде често в стихотворението си, пък и всички останали автори го признават. Следователно въпросното обвинение трябва да се счита за лъжливо.

7 (1). Държавният строй, който Солон установил, и законите, които той издал, били различни от по-раншните. Законите на Драконт престанали да бъдат в сила с изключение на законите за убийство. Тези закони били написани на т. нар. «кирби»(182) и били изложени от атиняните в царската колонада, като всички положили клетва да се съобразяват с тях и да ги прилагат. А пък деветте архонти, които полагали клетва пред камъка(183), давали обет да посветят на боговете златна статуя, в случай че пристъпят някой от законите. Ето защо те и до днес полагат тази клетва по същия начин. (2) Солон установил своите закони за 100 години и дал следното устройство на държавата. (3) Въз основа на облагаемото им с данъци имущество той разделил гражданите на четири категории, както се делели и преди това, а именно на пентакосиомедимни, конници, зевгити и тети. При това той дал достъп до ръководните държавни длъжности на гражданите от класата на пентакосиомедимните, конниците и зевгитите, а именно длъжностите на деветте архонти(184), на ковчежниците, на полетите(185), на колегията на единадесетте(186) и на колакретите(187). На всяка от споменатите категории Солон дал (правото да заемат) длъжности съответно нa облагаемото им имущество. На онези, които принадлежали към категорията на тетите, той позволил да участвуват само в народното събрание и в съдилищата.

(4). Към категорията на пентакосиомедимните спадал онзи, който добивал от земята си 500 мери продукти в твърдо и течно състояние(188). Към категорията на конниците спадали онези, които изкарвали до 300 мери, а някои твърдят, че към имуществената категория на конниците спадали онези, които били в състояние да хранят кон. Като доказателство за това те привеждат преди всичко названието на тази категория, което й било дадено поради естеството на самата работа, а на второ място и някои посвещения от старо време. Така например на Акропола се намира посвещение на Дифил, на което е издълбан следният надпис: «Антемион, синът на Дифил, посвети това изображение на боговете, след като от тет стана конник». Непосредствено до надписа има изобразен кон, което според мнението на същите автори е признак за имуществената категория на конниците. По-вероятно е все пак, че тази категория подобно на категорията на пентакосиомедимните се характеризирала и отделяла от другите по броя на мерите храни, които произвеждала. Към категорията на зевгитите принадлежали онези, които получавали доход до 200 мери сухи и течни продукти. Останалите граждани се числели към тетите и тези последните нямали достъп до никаква държавна длъжност. Затова и сега, когато председателствуващият запита някого, който желае да бъде избран с жребие на някаква длъжност, към коя имуществена категория принадлежи, никой няма да отговори, че спада към категорията на тетите.

8 (1). Солон направил ръководните длъжности да се избират с жребие измежду предварително избраните кандидати, които отделните фили набелязвали предварително. Така всяка фила набелязвала в колегията на деветте архонти по 10 кандидати и измежду тях избирали с жребие деветте архонти. Този обичай всяка фила да избира 10 души, а после измежду тях да се балотират с бобово жребие архонтите се е запазил и досега. Като доказателство за това, че Солон направил висшите длъжности да се избират с жребие измежду онези, които притежавали имуществен ценз, може да послужи законът за ковчежниците, който продължава да бъде в сила и досега. Този закон повелява ковчежниците да се избират измежду пентакосиомедимните. (2) Такива били законите, които Солон издал по отношение на деветте архонти. В старо време съветът на ареопагитите повиквал по свой почин кандидатите за служба и като ги подлагал на преценка в своята среда, назначавал на всяка служба подходящото лице за срок от една година, след като ги разпределял по отделните длъжности. (3) Филите, както и по-рано, били 4 на брой(189), а имало и четирима филобазилевси(190). Всяка фила се деляла на три тритии, а всяка трития — на 12 навкрарии. Начело на навкрариите стояли навкрарите, които били длъжни да приемат постъпленията от данъците и да водят сметка за текущите разходи. Затова и в законите на Солон, които вече не са в сила, се казва на много места: «Вменява се в дълг на навкрарите да събират данъците и да ги внасят» или пък: «Разходите да бъдат посрещнати от касата на навкрариите».

(4). Освен това Солон учредил съвета на четиристотинте, по сто души от всяка фила, а на съвета на ареопагитите той предоставил да пазят законите, тъй като и по-рано този съвет съществувал като контролно учреждение в държавата, което било длъжно да следи не само за повечето от най-важните държавни работи, но между другото и да търси отговорност от провинилите се, тъй като ареопагът имал пълната власт да налага наказания и глоби на виновниците и внасял събраните по този начин суми в Акропола, без да вписва причините, заради които глобата е била наложена. Най-сетне ареопагът съдел и онези, които чрез съзаклятия подривали демократичния строй на държавата, като за тях Солон създал закон за извънредните донесения (ейсангелии)(191) в случай на съзаклятие, при което се съдело по съкратената процедура.

(5). И като виждал, че в държавата избухват често междуособици и че някои граждани се помиряват равнодушно с всичко, като оставят събитията да се развиват свободно, той създал срещу такива граждани специален закон, който гласял: «Онзи, който във време на междуособица в държавата не взема участие с оръжие в ръка на страната на едните или другите, той се лишава от граждански права и не може да вземе участие в живота на държавата».

9 (1). Такива били впрочем Солоновите разпореждания по отношение на висшите държавни длъжности...

10 (1). Но още преди своето законодателство той провел опрощаване на дълговете, а след това увеличил мерките и теглилките, както и стойността на разменната монета. (2) В негово време единиците мерки станали по-големи от Фидоновите(192), а от мината, от която по-рано се секли 70 драхми, сега започнали да се секат 100 драхми.

11 (1). След като Солон уредил държавния строй по казания начин, гражданите идвали често при него и му досаждали било със своите укори, било със своите запитвания във връзка с неговите закони. И тъй като Солон не желаел нито да променя своите закони, нито пък с присъствието си да става омразен на своите съграждани, той напуснал родния си град и предприел пътуване до Египет, от една страна, по търговия и, от друга, от любознателност, като заявил, че няма да се връща в продължение на 10 години, тъй като смятал, че няма право да стои в Атина и да тълкува законите, а според неговото мнение всеки бил длъжен да изпълнява написаното.

(2). Освен това случило се тъй, че мнозина от знатните станали негови врагове поради премахването на дълговете, а всъщност и двете страни променили становището си спрямо него, защото установеният от него порядък не отговарял на техните очаквания. Народът очаквал, че Солон ще проведе разделянето на всички имоти, а знатните от своя страна се надявали, че той ще запази стария ред или ще го промени малко. Солон обаче се противопоставил и на едните, и на другите, и макар че имал възможност да се споразумее, с които пожелае, и да стане тиранин, той предпочел да се смрази и с двете страни, но затова пък да спаси отечеството си и да му даде най-добри закони.

12 (1). Всички останали автори са единодушни, че това е било така, а и самият Солон съобщава за това в своите стихотворения със следните думи(193): «На народа дадох толкова власт, колкото му бе достатъчно, без да отнема от правата, нито пък да прибавя нещо; аз се погрижих обаче и за онези, които имаха власт и се гордееха с богатствата си, да не бъдат онеправдани. Застанах прав и закривах с мощен щит и еднитe, и другите, като не допусках да вземат връх нито тези, нито онези»(194). (2) На друго място, като изказва мнение как трябва да се държим с народа, Солон говори: «Народът би следвал най-добре своите водачи, ако не му се отпускат без мяра юздите и ако той не бъде държан много строго с насилие; пресищането поражда своеволие, когато голямо щастие сполети хора, които не знаят мяра». (3) На друго място пък той говори по повод на онези, които желаели разделянето на земята: «Те дойдоха с големи надежди за грабеж и всеки мислеше, че ще намери голямо богатство и че под моята блага реч се крие кораво сърце. Напразни мечти! А сега всички ми се сърдят и ме гледат накриво като враг. Без право, разбира се, защото, каквото обещах, изпълних го с помощта на боговете. Аз не действувах лекомислено и не исках да прокарам нещо с насилие като тиранин или да дам на лошите същата част от богатата бащина земя, каквато и на добрите».

(4). На друго място Солон говори за премахването на дълговете и за онези, които по-рано робували, а после били освободени: «Да(195), спрях ли се, преди да постигна целта си, в името на която аз обединих народа? Нека за това ми бъде свидетелка пред съда на времето великата майка на олимпийските богове, всеблагата черна земя, от която изтръгнах забитите на много места стълбове(196) и която преди беше заробена, а сега е свободна. Аз възвърнах в Атина много хора. Едни от тях бяха продадени в робство несправедливо, а други — с право; трети пък бяха забогатели, притиснати от страшна нужда, и бяха забравили от дългото странствуване родната си реч. Дадох свобода и на онези, крито търпяха тук страшно иго, треперещи пред произволите на господарите. Извърших всичко това посредством силата на закона, като съчетах принудата с правдата и изпълних обещаното. Съставих законите еднакви и за добрите, и за лошите и създадох справедливо правосъдие за всички. Ако някой друг би грабнал остена в ръка, някой зъл и користолюбив човек, той не би могъл да удържи народа. Защото, ако аз бих желал онова, което допадаше тогава на противниците, и след това и онова, което им кроеше противната на тях партия, градът би се лишил от много мъже. Поради това трябваше да напрегна всичките си сили да се браня от всички страни също като вълка, обкръжен от множество псета».

(5). И сетне, отговаряйки на упреците, които отправяли срещу него двете партии, Солон казва: «Ако трябва да кажа истината, народът не бе виждал нито насън онова, което той притежава сега. А по-знатните и по-силните би трябвало да ме хвалят и да ме считат за свой приятел, защото — продължава Солон, — ако някой друг би се сдобил с тази длъжност, той не би могъл да удържи народа и не би се спрял, преди да разбърка всичко и преди да избие каймака от млякото. А пък аз стоях твърдо и непоколебимо между двата воюващи лагера като пограничен стълб на спорна земя».

104. Изостряне на класовата борба след заминаването на Солон

Аристотел, Атинската държава, 13

13 (1). По тези именно причини Солон предприел своето пътуване в чужбина. Когато тръгвал на път, в града имало все още вълнения; след това обаче враждебните партии прекарали четири години в спокойствие. На петата година след управлението на Солон, обаче те не избрали архонт поради граждански смутове и още пет години след това атиняните останали по същите причини без архонт. (2) Избраният след това архонт Дамасий управлявал в продължение на две години и два месеца, докато властта му била отнета със сила. После поради смутовете решили да изберат 10 архонти, които управлявали в годината след Дамасий(197). Всичко това показва, че властта на архонтите имала най-голямо значение и че всички борби и спорове се водели около тази длъжност. (3) Изобщо отношенията на гражданите помежду им били незаздравени. Едни вземали за причина и претекст премахването на дълговете, тъй като вследствие на това обеднели, други били недоволни от държавното устройство, защото то било свързано с големи промени, а трети вземали участие в борбата, подбуждани от честолюбие и свадливост.

(4). В Атина имало тогава три партии. В първата влизали главно жителите на крайбрежието(198) начело с Мегакъл, сина на Алкмеон; те минавали за привърженици на умерената демокрация. Във втората влизали жителите на равнината(199), които се стремели към олигархия. Техен водач бил Ликург. На трето място трябва да споменем планинците(200), които били привърженици на демокрацията, начело с Пизистрат, който минавал за най-краен демократ.

(5). В тази партия поради своята бедност влезли онези, които загубили своите средства, дадени в заем, и онези, чийто граждански произход бил съмнителен, и то от страх. Последното се вижда и от факта, че след прогонването на тираните, била извършена проверка и ревизия на списъците на гражданите [т. нар. диапсефизъм](201), тъй като много лица се ползували незаконно с права на граждани. Всяка една от тези партии носела названието си от районите(202), които населявала и обработвала.

105. Солоновият закон за завещанията

Плутарх, Биография на Солон, 21

Солон заслужил одобрението на хората и чрез своя закон за завещанията. По-рано не било позволено да се правят завещания и цялото движимо и недвижимо имущество трябвало да остане в рода на умрелия. Солон обаче дал всекиму правото да дава имуществото си, на когото поиска, щом като няма собствени деца, като по този начин той давал предпочитание на приятелството пред роднинските връзки и тачил личното разположение повече от необходимостта, като дал на всекиго правата да разполага, както желае, със своето лично имущество.

106. Възникване на тиранията в Атина

Аристотел, Политика, V, 4 (1305 а, 7 сл.)

4. В старо време, когато демагогът ставал едновременно и военачалник, демократическият строй се превръщал в тирания. По-голямата част от тираните в древността станали такива от демагози. Причината, загдето това по-рано ставало, а сега не става, се крие в обстоятелството, че в старо време демагозите излизали от средите на военачалниците, а последните не били още особено опитни в ораторското изкуство. Впоследствие обаче заедно с голямото процъфтяване на ораторското изкуство стават демагози онези, които умеят да говорят; но тъй като сегашните демагози не са опитни във военното дело, те не се и осмеляват да обсебят властта и ако нещо подобно се случи, подобен режим е твърде краткотраен.

5. Преди имало по-често тирани, отколкото сега и поради това, че в ръцете на отделни магистратури се съсредоточавала огромна власт, какъвто е случаят в Милет, където тиранията възникнала от пританията. Пританът съсредоточил в своите ръце огромна власт във връзка с разрешаването на множество извънредно важни въпроси. Тираните тогава се появявали вследствие на обстоятелството, че тогавашните полиси не били особено големи по размери, че народът живял вън от града по нивите си, като се занимавал без отдих със своята полска работа, тъй че неговите «застъпници», щом като притежавали военни дарби, протягали ръка и към тиранията. Те всички обаче ставали тирани, защото се ползували от доверието на народа, а средството, чрез което те продължавали това доверие, била тяхната враждебност към богатите. Тъй и Пизистрат се добрал до тиранията в Атина, като се скарал с педиаките.

Xepoдот, I, 59

На Хипократ след това се родил син, същият този Пизистрат, който се издигнал във време на междуособната разпра между паралиите, начело на които стоял Мегакъл, син на Алкмеон, и педиаките начело с Ликург, сина на Аристолаид. Пизистрат, който се домогвал до тиранията, създал трета партия. Той събрал своите съмишленици-метежници, като се обявил за вожд на планинското население [на Атика] и измислил следната хитрост. Наранил себе си, а наранил също и своите запрегнати в кола мулета и се явил в този си вид на градския площад, уж че се е спасил от своите неприятели, които искали да го убият, когато обикалял нивята си. Вследствие на това той молел народа да му даде въоръжена стража. Преди това Пизистрат се прославил във войната с Мегара, като превзел Нисея, а извършил и други славни дела. Народът в Атина се поддал на измамата и му дал избрани мъже измежду гражданите, които обаче станали не копиеносци на Пизистрат, а негови «сопаджии» и вървели винаги подир него с дървени тояги в ръце. Те вдигнали метеж и заедно с Пизистрат завзели Акропола. Тогава Пизистрат застанал начело на властта в Атина [560 г. пр. н. е.], но въпреки това той не отменявал съществуващите магистрати и не изменял законите, а управлявал държавата редовно и добре въз основа на установения преди това порядък.

107. Управлението на Пизистрат в Атина

Аристотел, Атинската държава, гл. 14–16

14 (1). Пизистрат, който се смятал за най-ярък привърженик на демокрацията и се бил прославил твърде много във време на войната с Мегара(203), се самонаранил и убедил народа да му даде телохранители, тъй като уж пострадал от своите политически противници. Предложението за това решение внесъл Аристий. Пизистрат, като се сдобил с т. нар. гвардия на сопаджии, извършил с нейна помощ преврат срещу демократическия режим и завзел Акропола 34 години след законодателството на Солон, през време на архонта Комей. (2) Разправя се, че когато Пизистрат поискал охраната, Солон се възпротивил и казал, че е по-умен и по-доблестен от други; по-умен от тези, които не виждат, че Пизистрат се домогва до тиранска власт, а по-доблестен от други, които, макар и да виждат това, мълчат. Тъй като думите му не могли да убедят народа, Солон окачил оръжието си пред вратата на своето жилище, като казал, че той сам е помогнал на отечеството си, доколкото е могъл (а по онова време той бил вече много стар), но че е очаквал и от другите да сторят същото. (3) Солон не постигнал нищо със своите подканвания. Пизистрат, след като взел властта в свои ръце, управлявал по-скоро в духа на гражданско равноправие, отколкото като тиранин, но понеже още неговата власт не била пуснала здрави корени, привържениците на Мегакъл и Ликург се съюзили и го прогонили на шестата година от първото му идване на власт — във времето на архонта Хегезий(204). (4) Дванадесет години след това Мегакъл, притиснат от междуособици, влязъл отново в преговори с Пизистрат и при условие, че той ще се ожени за дъщеря му, устроил завръщане по един старинен и твърде прост начин. Той разпространил предварително слуха, че богиня Атина има намерение да върне Пизистрат, и след като намерил една едра и красива жена, която според Херодот [I, 60] била от Пеанийския дем, а според други — тракийка и продавачка на цветя от Колит на име Фия, облякъл я и я нагласил по подобие на богинята и я въвел в града заедно с Пизистрат. Той се возел на колесницата, до него стояла жената, а гражданите се кланяли пред тях и им устроили тържествено посрещане.

15 (1). Така станало първото завръщане на Пизистрат. След това той трябвало да побегне за втори път, и то около 7 години след своето завръщане. Пизистрат не могъл да се задържи дълго време на власт, а понеже не желаел да живее с дъщерята на Мегакъл и се страхувал и от двете партии, напуснал тайно града. (2) Отначало той основал едно селище около Термейския залив(205), което се казвало Рекел(206), а оттам се прехвърлил в Пангейската област(207), където, като се сдобил с пари и събрал наемници, се озовал отново в Еретрия и се опитал на единадесетата година от своето прогонване сега за пръв път със сила да си възвърне властта. В това начинание му помагали и много други, на първо място обаче тиванците и наксоският тиранин Мегакъл, а освен това и конниците, в чиито ръце била властта в Еретрия. (3) След като победил в битката при Паленида(208), той завзел властта и като обезоръжил народа, осигурил си вече напълно тиранията. Пизистрат завладял остров Наксос(209), където поставил за тиранин Лигдам. (4) А оръжието от народа той отнел по следния начин: той извършил преглед на оръжието в Тезейона(210) и започнал да държи реч, обръщайки се към народа, като снишил нарочно гласа си. Когато гражданите му казали, че не се чува, той ги подканил да се приближат до преддверието на Акропола, за да се чувалo по-добре. Докато държал речта си пред народа обаче, онези, които имали такова нареждане, прибрали оръжието и като го заключили в намиращите се близо до Тезейона помещения, дошли при Пизистрат и му доложили за извършеното. (5) А той, като завършил речта си, съобщил на атиняните и онова, което се случило с оръжието, пък и това, че не трябва да се чудят и да падат духом, а да се разотидат и да си гледат частните работи, като за всички обществени дела щял да се грижи той.

16. По този начин се установила отначало тиранията на Пизистрат и такива промени претърпяла тя. (2) Пизистрат управлявал държавата, както вече казах(211), по-скоро като добър гражданин, отколкото като тиранин. Той бил изобщо човечен, благ и снизходителен към онези, които се били провинили в нещо. На бедните граждани той даже отпуснал пари назаем, за да могат да се нахранят, като се занимават със земеделие. (3) Той правел това по две причини: първо, за да не живеят в града, а да бъдат пръснати по полето, и, второ, като имат достатъчно приходи и като бъдат заети с частните си работи, да нямат нито желание, нито пък време да се занимават с държавните дела. (4) Освен това той лично извличал тази полза, че когато земята се обработвала напълно, се увеличавали доходите му, защото получавал във вид на данък десятъка(212) от добива. (5) От същите съображения той учредил т. нар. демски съдии(213), пък и самият той често излизал и пътувал из страната, за да наглежда и помирява онези, които имали спорове, за да не идват в града и да не пренебрегват полските си работи. (6) Разказват, че при един такъв излет на Пизистрат станала известната случка със селянина, който обработвал едно място на планината Химет(214), наречено впоследствие «свободно от данъци». Пизистрат, като видял един човек да копае и обработва местност, която била чиста скала, позачудил се и накарал слугата си да го запита какво се ражда на това място, а селянинът отвърнал: «Нищо друго освен мъки и неволи и от тези мъки и неволи Пизистрат трябва да получи десятъка». Така отговорил човекът, без да го познава, но Пизистрат се възхитил от неговата прямота и трудолюбие и го освободил от всякакви данъци и берии. (7) През време на своето управление Пизистрат не притеснявал с нищо простия народ и гледал да поддържа винаги мир и спокойствие. Затова и често се казвало, че тиранията на Пизистрат била Кроносовият век(215). И действително станало тъй, че впоследствие, когато поели властта Пизистратовите синове, тиранията станала много по-сурова. (8) Най-важното обаче от споменатите качества на Пизистрат била неговата привързаност към народа и неговата човечност. Той въобще се стремял да управлява според законите, без да допуска лично за cебе си някакви предимства. Така например, повикан веднъж в ареопага на съд по обвинение за убийство, Пизистрат се явил в съда да се защитава сам, но обвинителят се изплашил и не се явил. (9) Затова и той останал дълго време на власт и макар че бивал прогонван, той лесно се завръщал отново, защото това желаело мнозинството както от знатните, тъй и от демократите. Едните той привличал и спечелвал на своя страна със своята общителност, а другите — посредством това, че им помагал в частните им работи; той се отличавал с такъв характер, че могъл да се погажда добре и с едните, и с другите. (10) А по това време и в Атина законите за тираните били меки, и то както изобщо всички закони от този род, тъй специално и онзи, който се отнасял до установяването на тиранията. Въпросният атински закон гласи, както следва: «Такива са постановленията и обичаите на атиняните, завещани им от техните деди: ако някой вдигне въстание с цел да стане тиранин или пък съдействува, за да се установи тирания, той самият и родът му се лишават от граждански права».

108. Борбата на Клистен срещу тираните и неговите реформи

Аристотел, Атинската държава, гл. 20–22

20 (1). След като тиранията била свалена, започнала се борба между Тисандровия син Исагор — приятел на тираните, и Клистен от рода на Алкмеонидите. Тъй като Клистен претърпял поражение от хетериите(216), той привлякъл на своя страна демоса, като обещал, че ще даде властта на народните маси. (2) Тогава Исагор, като видял, че няма сили да се бори, повикал отново на помощ Клеомен(217), с когото бил свързан чрез връзките на ксенията(218), и го склонил да вземе участие в «очистването на града от осквернението» под предлог на това, че Алкмеонидите се смятали за «осквернени»(219). (3) Вследствие на това Клистен напуснал тайно града, а Клеомен, който дошъл в Атина с малък отряд, прогонил 700 атински семейства. След като извършил това, той се опитал да постави начело на управлението Исагор заедно с 300 негови съмишленици, но понеже съветът се възпротивил и народът се събрал и притекъл на помощ, привържениците на Клеомен и Исагор избягали в Акропола, а народът ги обкръжил и обсаждал в продължение на два дни. На третия ден демократите дали на Клеомен и на всички, които били с него, свободен пропуск, след като Клеомен се предал въз основа на специално договорно споразумение и повикал обратно Клистен и другите изгнаници. (4) След като градският демос взел властта, Клистен станал негов водач и изразител на неговата воля. Всъщност Алкмеонидите били главните виновници за прогонването на тираните и те възглавявали във висша степен политическата борба срещу тиранията. (5) Още преди Алкмеонидите обаче се опитал да се бори против тиранията Кедон(220) и затова в негова чест в песните, които се пеели във време на пировете, се казвало:

«Налей и за Кедон, виночерпецо, и не забравяй

да наливаш вино на храбрите мъже».

21 (1). По изложените по-горе причини народът имал доверие в Клистен, а той, като застанал начело на градския демос, на четвъртата година след свалянето на тиранията от власт по времето на архонта Исагор(221) устроил държавата по следния начин: (2) Преди всичко той разделил всички на 10 фили вместо предишните 4, понеже искал да ги смеси, та по този начин повече хора да се ползуват от граждански права(222). Оттам води началото си и поговорката: «Не закачай филите!». Тя се употребява и по отношение на онези, които искали да издирят родословието и произхода на гражданите. (3) След това той установил съвет на петстотин души вместо предишните четиристотин, по 50 души от всяка фила, а дотогава били по сто от всяка фила. Той не разделил гражданите на 12 фили, за да не трябва да ги дели въз основа на съществуващите от по-рано вече третини (тритии), а те именно били дванадесет на брой и се съдържали в четирите фили, като в такъв случай не би се постигнало смесването на народа. (4) Клистен разделил страната на 30 части по деми(223), като взел десет деми около града, десет от крайбрежието и десет от вътрешността на страната. Тези части той нарекъл третини и ги разделил с жребие по три на всяка фила, та по този начин в състава на всяка да влизат части от всички тези области на Атика. По-нататък той заставил жителите на отделните деми да се смятат за демоти, за да не би хората да издават новите граждани, като ги назовават не с бащините им имена, а да ги назовават по имената на демите(224). Ето защо и атиняните се наричат по имената на демите(225). (5) Клистен учредил и демарсите, които имали същите функции, каквито имали предишните навкрари, тъй като той учредил и образувал демите на мястото на навкрариите(226).

Едни от демите той нарекъл по мястото, където се намирали, а други — по имената на техните основатели, тъй като нe всички деми били свързани по име с местата(227), където се намирали. (6). На всекиго Клистен предоставил да пази родовете, фратриите и жреческите длъжности тъй, както това му било завещано от неговите деди, а на филите той дал имена в качеството им на епоними, като от сто предварително набелязани архегети(228) той взел десет, чиито имена била изрекла Пития.

22 (1). След тези промени държавният строй станал много по-демократичен от онзи по времето на Солон. Станало именно така, че тиранията обезсилила законите на Солон вследствие на това, че те не се прилагали, а Клистен издал други, нови закони, като имал предвид интересите на народа. Между тях бил и законът за остракизма(229). (2) И така преди всичко на петата година след учредяването на този закон, във времето на архонта Хермокреонт, бил установен текстът на клетвата на съвета на петстотинте, така както я полагат и до днес членовете на съвета. След това започнали да избират стратезите по фили, и то по един от всяка фила, а главнокомандуващ на цялата войска бил полемархът. (3) На двадесетата година, след като атиняните победили в битката при Маратон, във времето на архонта Фенип, и се били изминали две години от времето на тази победа, а народът съзнавал вече своята сила, тогава чак бил приложен законът на остракизма, който бил установен от подозрителност спрямо силните и влиятелни личности, тъй като и Пизистрат от водач на народа и стратег станал тиранин. (4) Пръв бил остракизиран един от неговите сродници, а именно Хармовият син Хипарх(230) от Колитейския дем, главно заради когото и Клистен създал закона, тъй като желаел да го прогони. Работата била там, че атиняните, прилагайки присъщата на демокрацията снизходителност, позволили на онези приятели на тираните, които не били взели участие в техните престъпления по време на смут, да живеят в града. А техен водач и покровител бил именно Хипарх. (5) Още следната година обаче, във времето на архонта Телезин(231), за пръв път след тиранията били избрани чрез бобово жребие по фили деветте архонти измежду петстотин души, избрани предварително от демотите, докато всички предишни архонти се избирали чрез гласуване. Тогава бил остракизиран и Хипократовият син Мегакъл от дема Алопека. (6) Тъй три години поред били прогонвани приятелите на тираните чрез остракизъм, заради които бил създаден този закон. След това обаче, на четвъртата година, започнали да подлагат на остракизъм и всички останали, които им се стрували твърде мощни и влиятелни. Като пръв от хората, които нямали нищо общо с тираните, бил подложен на остракизъм Арифроновият син Ксантип(233)... (8) На четвъртата година след това, във времето на архонта Хипсихид(232), предвид на Ксерксовия поход атиняните повикали обратно всички прогонени с остракизъм. Било постановено за в бъдеще остракизираните да живеят отвъд линията Герест — Скилей(234), в противен случай те да бъдат лишавани един път завинаги от гражданските си права.

Периодът на гръко-персийските войни и атинското надмощие

Нашествието на персийската деспотия по времето на Дарий и на Ксеркс в гръцкия свят било несъмнено твърде сериозно изпитание за гръцките полиси. При своя натиск върху Малоазийска и Балканска Гърция персийската деспотия се стремяла да разшири своята сфера на влияние. Тази цел е имал и походът на Дарий срещу скитите, при който сухопътните войски на персите минали през днешните български земи. Последователността на персийския натиск на Запад е била схваната още от древните гърци и особено добре изразена на едно място у Тукидид, което е поставено в началото на отдела за Гръко-персийските войни. В същия отдел са поместени и съответните описания на главните сухопътни и морски сражения през този крупен въоръжен конфликт.

Тези описания, които се намират предимно у Херодот — главния извор за историята на Гръко-персийските войни, са интересни в няколко отношения. Като се оставят настрана приказните, суеверните и други нереални елементи от тези разкази на Херодот, в описанията на битките се намират и твърде ценни сведения за военното дело у гърците и персите. Правилно са обрисувани и специфичните слабости и предимства на двете воюващи страни. Правилно и правдиво е изтъкнал Херодот и главната причина за победата на гърците въпреки тяхната разпокъсаност, а именно техния значително по-напреднал обществено-икономически строй и съответно с това по-високото индивидуално съзнание на гръцките бойци.

Отделни най-ярки и изпълнени с драматично напрежение моменти от Гръко-персийските войни са илюстрирани, във важни писмени извори, между които и у някой атически поети, какъвто е случаят с прочутото описание на Саламинската битка в Есхиловата драма «Перси». В подбраните тук откъси от Херодот, Есхил и др. проличава наистина военно-политическото превъзходство на гърците над персите, но заедно с това се очертава ярко и ръководната роля на Атина при воденето на войната срещу персите до победоносния й завършък. Последица от активната и последователна борба на Атина срещу персите е и образуването на Делоския (Атински) морски съюз под ръководството на Атина, в който членували и гръцките полиси от западното крайбрежие на Мала Азия. С течение на времето Атинско-делоският морски съюз се превърнал в организация от неравноправни членове, в която Атина експлоатирала своите съюзници. Този процес е онагледен в христоматията посредством характерни епиграфски документи, като например постановленията на атинското народно събрание за градовете Еретрия, Халкида и др.

Във войната против персите участвувало активно само свободното население на Гърция. Античните автори съобщават само отделни случаи на участие на роби във войната, и то при условие, че на тези роби било обещавано освобождаване от робството. Гърците начело с атиняните успели да отблъснат персийската опасност не само от Балканска Гърция, но и да осигурят за продължителен период свободата на своите едноплеменници по островите и в Мала Азия. По тези причини може да се смята, че през първия период от Гръко-персийските войни гърците водели справедлива, незавоевателна война. След изтласкването на персите от гръцките земи обаче действията на гърците и по-специално на атиняните се превърнали в настъпателна и завоевателна война (например някои моменти от действията на атиняните в делтата на Нил и на о. Кипър).

Робовладелското стопанство достигнало по онова време в Гърция и особено в Атина връхната точка на своето развитие. Едновременно с това обаче се засилвало разслоението всред свободното население, като този процес засегнал най-чувствително дребното селячество на Атика. Броят на разорените и обезземлени атически селяни се увеличавал безспирно и атинското правителство било принудено да търси изход от това положение, чрез изпращането на многобройни групи от свободни атиняни, предимно от категорията на тетите, в т. нар. атински клерухии (един вид военни колонии), които били основани в територията на атинските «съюзници». По този начин управляващата робовладелска върхушка в Атина начело с Перикъл успявала да намалява населението на Атина и Атика, а чрез провеждането на крупни обществени строежи да разрешава, макар и за кратко, проблемата за безработицата. Свободното население в Гърция и особено пълноправните атински граждани, макар и малцинство, се ползували със значителни права. Сравнително сложната картина на атинската робовладелска демокрация е илюстрирана в христоматията посредством два твърде противоречиви по съдържание, но във всеки случай забележителни документа. Единият от тях е известната реч на Перикъл, произнесена при погребението на падналите през първата година на Пелопонеската война бойци на Атина. Тя има подчертано агитационен характер и идеализира силно атинската робовладелска демокрация. Другият документ е прочутата «Псевдоксенофонтова Атинска държава», която представлява талантливо написан памфлет против атинската демокрация, излязъл от ръката на някой атински олигарх.

109. Начало на Гръко-персийските войни. Битката при Маратон

Херодот, VI, 43 сл.

43. С настъпването на пролетта(235), след като останалите военачалници били разпуснати от персийския цар, Мардоний, синът на Гобрий, се отправил с войски към морето(236). Той водел със себе си огромна войска, състояща се от сухопътни сили и флота, и бил млад човек, който се бил оженил неотдавна за Артозостра, една от дъщерите на Дарий. Като стигнал с тази войска в Киликия, Мардоний се качил на кораб и продължил похода с флотата, а други пълководци предвождали пешите войски до Хелеспонта (Дарданелите). Корабът на Мардоний се движел по протежение на азиатския бряг до Йония. Там Мардоний направил нещо, което, нека кажа направо, ще учуди извънредно много всички онези елини, които не искат да вярват, че Отан по време на съзаклятието(237) на седмината предложил и препоръчал въвеждането на демократичното управление в Персия. Мардоний свалил всички тирани в Йония от власт и учредил на тяхно място демократически режим(238). След това той продължил пътя си към Хелеспонта.

Когато там (на Хелеспонта) се концентрирали голям брой кораби и огромна пехотна войска, персите се прехвърлили с кораби през Хелеспонта и потеглили на поход през Европа. Походът бил насочен срещу Еретрия(239) и Атина.

44. Тези два града служели обаче само като повод за похода. В действителност персите имали намерение да подчинят колкото е възможно повече елински градове. С флотските сили били подчинени жителите на о. Тасос, без те дори да дигнат ръка, за да се съпротивяват, а сухопътните сили прибавили към другите поробени народи още и македонците(240), тъй като всички други народности до Македония били вече в ръцете на персите. От Тасос флотата се отправила към материка, като се движела по протежение на брега до Акант(241), а от Акант заобиколила по-нататък около Атонския полуостров! По време на тази обиколка се появила силна буря откъм североизток, от която флотата си изпатила ужасно и много кораби се разбили в скалистите брегове на Атонския полуостров. Говори се, че при това потънали триста кораба и загинали двадесет хиляди души. Морето при Атон изобилствува с морски хищници. Някои от корабокрушенците били погълнати от тях, други загинали при разбиването на корабите в скалите, трети не знаели да плуват и поради това се издавили, а четвърти умрели от студ. Такава била участта на флотата.

45. По същото време Мардоний и войската му, която станувала в Македония, били нападнати от тракийското племе бриги(242). Много персийци били избити от бригите, а и самият Мардоний бил ранен. Въпреки това обаче и те не могли да избягнат персийското иго, защото Мардоний не се дигнал с войските си от тази област, преди да подчини жителите й. След като обаче ги подчинил, той потеглил обратно, защото сухопътните му сили били понесли загуби от бригите, а флотата пострадала силно при Атонския полуостров. Така този поход завършил с пълен неуспех, а войската се завърнала съвсем безславно в Азия.

94. ... Мардоний бил снет от длъжността главнокомандуващ, тъй като неговият поход завършил безуспешно. Назначени били нови пълководци и били изпратени на поход срещу Еретрия и Атина, а именно Датис, по произход мидиец, и Артаферн, син на Артаферн, който бил племенник на Дарий. Заповедта на Дарий била да заробят жителите на Атина и Еретрия и да му представят робите-военнопленници живи, като ги накарат да минат във верига пред него.

95. След като получили споменатите заповеди, двамата пълководци тръгнали на поход (с войските си) и пристигнали със своята многобройна и добре въоръжена войска в Алейската равнина(243) в Киликия. Тук те се разположили на лагер, а към тях се приближила и цялата флота. Всички крайбрежни народи били длъжни да доставят кораби. Пристигнали и товарните кораби за конете, чийто строеж Дарий бил възложил още през изминалата година на онези народи, които подлежали на облагане с данък. Конете били натоварени, а пехотинците се качили на корабите и тъй шестстотин триери се Отправили по море срещу Йония. Оттам обаче корабите им държали направление по протежение на сушата и по-точно покрай бреговете на Хелеспонта и Тракия, но потегляйки от Самос, те минали покрай о. Икар(244) направо всред островите. Както ми се струва, те се боели да заобиколят около Атон, където през предишната година били понесени толкова големи загуби. Пък и самият Наксос(245) ги карал да предприемат това, тъй като по-рано не бил покорен от персите.

96. Когато персите се приближили от Икарско море към Наксос, към който те искали да се насочат още отначало, спомняйки си за неговата по-раншна обсада, наксосците, без да изчакат обсадата, напуснали своя град и се отправили към планините. Персите превърнали в роби всички онези, които могли да заловят, и опожарили храмовете и града. След това те се отправили към другите острови…

102. След като подчинили Евбея, персите отплували с флотата само няколко дни след това към Атика. Те горели от нетърпение и смятали, че и атиняните ще сторят същото, каквото направили и еретрийците. Тъй като Маратон(246) бил най-удобната местност в Атика за действия с конница, а освен това се намирала най-близо до Еретрия, Хипий, синът на Пизистрат, повел персите нататък.

103. Като узнали това, атиняните се отправили също в посока към Маратон. Десетте стратези(247) предвождали войската. Десетият от тях бил Милтиад, чийто баща Кимон, синът на Стесагор, бил принуден да бяга от Атина от Пизистрат(248), сина на Хипократ.

104. И тъй именно онзи Милтиад, който бил избягал от Херсонес, стоял начело на атинските войски...

105. Още преди да напуснат града, атинските стратези изпратили като вестител в Спарта атинянина Филипид, който бил по професия бързоходец.

106. ... На втория ден, откакто излязъл от Атина, Филипид стигнал в Спарта и, като се явил пред държавните ръководители, им казал: «Лакедемонци, атиняните ви молят да им се притечете на помощ и да не допускате, щото най-старият град в Елада да падне в ръцете на варварите. Еретрия вече е заробена и Елада е по-бедна с един славен град!».

Така вестителят изпълнил възложената му задача, а спартанците взели решение да окажат помощ на Атина. Само че те били в невъзможност да сторят това веднага, тъй като не искали да извършат нарушение на своите закони. В момента бил деветият ден на месеца и те казали, че не бива да потеглят на поход, тъй като още нямало пълнолуние(249)...

108. На атиняните, които били разположили войските си в боен ред при светилището на Херакъл, се притекла на помощ цялата войска на платейците...

109. Всред стратезите на атиняните мненията (относно плановете за воденето на битката срещу персите) се били раздвоили. Едните от тях били против това да се влезе в сражение срещу индийската войска, защото според тях те били твърде слаби. Другите пък — между тях бил и Милтиад — съветвали да се приеме сражението. Изглеждало, че ще надделее по-лошото схващане, но при гласуването имало един единадесети човек, който трябвало да гласува. Това бил избраният чрез теглене на бобово жребие полемарх(250). Още от прастари времена този полемарх имал в Атина подобно на стратезите правото на глас, а полемарх тогава бил Калимах(251) от Афидна(252). Към този полемарх се отправил Милтиад с думите: «В твои ръце, Калимахе, сега се намира решението или да заробиш Атина, или пък да я освободиш и да оставиш след себе си такъв паметник за вечни времена, какъвто нито Хармодий, нито Аристогейтон не са оставили. Откак съществува Атина, тя никога не се е намирала в такава страшна опасност като сегашната. Ако тя бъде сразена от мидийците, то съдбата, която я очаква в ръцете на Хипий, е съвсем добре известна. Ако обаче победи, тогава Атина може да стане пръв измежду градовете на Елада. Сега ще ти обясня как това е възможно и доколко то зависи тъкмо от тебе. Ние, десетте стратези, сме на различни мнения. Едни от нас съветват да се влезе в бой, а други са на противното мнение. Ако обаче ние не се решим да влезем в бой, боя се, че силен смут ще обземе и разтърси духовете на атиняните и те ще капитулират пред персите. Ако ли обаче ние имаме куража да приемем сражението, преди още да са се образували двете фракции между атиняните, тогава ние с помощта на боговете можем да вземем връх в боя. Всичко това се намира сега в твои ръце и зависи от тебе. Ако ти се присъединиш към моето мнение, тогава твоят роден град ще бъде свободен и ще бъде първият град в Елада. Ако ли обаче ти се присъединиш към онези, които гласуват против сражението, тогава ще ти се случи тъкмо обратното на всички онези добрини, които току-що ти изброих».

110. Чрез тези слова Милтиад спечелил Калимах в полза на своето мнение и след като полемархът гласувал, било взето решение да се приеме боят. Стратезите, които гласували в полза на решението да се приеме сражението, предоставили върховното командуване на Милтиад в деня, в който идвал техният ред да бъдат главнокомандуващи. Той приел длъжността главнокомандуващ, но не дал сражение, преди да дойде редът му да бъде главнокомандуващ.

111. Едва тогава той построил войските за бой, като ги разположил по следния начин. Дясното крило командувал полемархът Калимах, защото тогава у атиняните бил още в сила обичаят полемархът да стои на дясното крило. Подир това следвали филите, подредени по установения начин, а платейците приключвали бойния ред, като се строили на лявото крило. От тази битка насетне по време на всенародни тържествени жертвоприношения, при които се принася жертва в чест на празненствата, устройвани всеки пет години, атинският глашатай произнася молитва не само за благото на атиняните, но и на платейците. Разположеният по този начин боен ред на атиняните при Маратон бил толкова дълъг, колкото и бойният ред на мидийците, но по средата си той се състоял само от няколко редици. Центърът на атиняните бил, с други думи, най-cлаб, докато двете крила се състояли от много по-голям брой редици.

112. Когато построяването в боен ред било завършено и жертвоприношенията дали благоприятни предзнаменования, атиняните атакували по даден знак варварите, като се насочили бегом срещу тях. Разстоянието между двете войски било не по-малко от осем стадия. Персите, виждайки, че атиняните се устремяват срещу тях бегом, се приготвили да ги посрещнат. Те смятали, че атиняните предприемат нещо безумно, равносилно на самоубийство, като нападали с малобройни сили, които не били прикрити нито от конница, нито от стрелци. Докато обаче варварите размишлявали тези неща, войската на атиняните се приближила вече, боят се започнал и атиняните се сражавали мъжествено. Доколкото знаем, атиняните били първи от всички гърци, които извършвали атака срещу противника по този начин — бегом. Те били и първите, които устояли на персийското оръжие и на персийските воини. До преди това елините изпадали в страх и ужас, щом чуели само името на персите.

113. Битката при Маратон била продължителна, в центъра взели връх варварите. Там били самите перси и бойци от племето саки(253). И тъй там варварите победили; те извършили пробив в центъра на неприятелския боен ред и преследвали атиняните навътре в страната. На двата фланга победили обаче атиняните и платейците. Те принудили победените си противници да бягат и след това се насочили с общи сили срещу онези, които били извършили пробив в техния център. И тук атиняните победили(254). След това те започнали да преследват бягащите перси и провеждайки сеч в техните редици, ги изтласкали чак на морския бряг. Тук те започнали да дирят огън и нападнали вражеските кораби...

115. Атиняните завладели по този начин седем кораба. С останалите персите отплували, като взели на борда на корабите си оставените на о. Евбея роби от Еретрия. Те заобиколили с флотата около Сунион(255), за да могат да пристигнат преди атинската войска в Атина.

116. Така персите се движели с флотата си около Сунион. Атиняните обаче побързали колкото е възможно по-скоро към своя град и се озовали там действително преди персите. Така те пристигнали от светилището на Херакъл, което е при Маратон, а сега се разположили на стан при Херакловото светилище, което е в Киносарг(256). Когато персите стигнали на височината на Фалерон (тогава Фалерон бил пристанище на Атина), те хвърлили котва в открито море, а след това взели обратна посока и отпътували за Азия.

117. В тази битка при Маратон загинали кръгло 6400 перси и 192 атиняни. Такива били загубите от двете страни на воюващите…

110. Походът на Ксеркс

Откъси от VII книга на Херодотовата история (Ксеркс бил подтикван към воина с Атина от Мардоний, от тесалийските Алевади и от синовете на Пизистрат).

Херодот, VII, 5 cл.

5. Отначало Ксеркс съвсем не желаел да предприема поход срещу Гърция. Той събирал войски само срещу Египет. При неговия двор се намирал обаче Мардоний, син на Гобрий, братовчед на Ксеркс и сестрин син на Дарий, който упражнявал най-силно влияние от всички перси над Ксеркс: «Господарю, не е право, щото атиняните, които сториха толкова много злини на персите, да не заплатят делата си. Но все пак ти изведи докрай онова, което възнамеряваш. След като обаче укротиш самозабравилия се от дързост Египет, потегли тогава с войските си срещу Атина, за да пожънеш слава всред другите народи и за да се бои в бъдеще всеки да нахлува в пределите на царството ти!». Тези думи подействували на Ксеркс.

6. ... С течение на времето Мардоний постигнал своите цели(257) и Ксеркс изпълнил волята му. Но и други обстоятелства допринесли за това. От Тесалия дошли пратеници отстрана на царското семейство на Алевадите(258), които канели персийския цар в Гърция, като при това му засвидетелствували своята най-дълбока преданост.

7. След като Ксеркс решил да предприеме похода срещу Елада, той предприел най-напред, и то на втората година след смъртта на Дарий, поход срещу отпадналия (от Персия) Египет. Той покорил египтяните, наложил на земята им едно много тежко бреме, много по-тежко от това, което бил наложил Дарий, и назначил за наместник в Египет своя брат Ахемен, сина на Дарий...

8. След подчиняването на Египет Ксеркс възнамерявал да започне с подготовката на похода срещу Атина. Той свикал персийските първенци на военен съвет(259) ...

19. ... И тъй магите, до които Ксеркс се допитал, изтълкували по казания начин този сън, а персийските първенци напуснали Суза; всеки оттук отишъл в поверената му сатрапия и действувал с цялата си енергия и най-ревностно съобразно със заповедта на царя. Защото всеки желаел да спечели за себе си подаръците, които Ксеркс бил обещал. Така била събрана войската и никоя област в Азия не останала незасегната от набора.

20. Цели четири години след покоряването на Египет траело набирането и въоръжаването на войската. Едва на петата година огромната маса войски била поставена в движение. Това била действително най-голямата войска, за която досега имаме сведения. Нито войската на Дарий срещу скитите може да се сравнява с нея, нито самите онези скити, които, преследвайки кимерийците, нахлули в Мидия, при това те подчинили цяла Предна Азия и се заселили там, което пък послужило за по-късния наказателен поход на Дарий, нито пък приказните походи от рода на похода на Атридите срещу Илион (Троя) и похода на мизите и тевкрите, който станал още преди троянските войни и бил насочен през Босфора срещу Европа. При това мизите и тевкрите покорили всички тракийски племена, напреднали чак до Йонийското море и стигнали на юг чак до реката Пеней(260).

21. Измежду тези и всички други походи от някогашно време няма нито един, който би могъл да се мери с похода на Ксеркс... Едни народи трябвало да доставят кораби, други попълвали редовете на пехотата, други пък трябвало да доставят конници, трети пък освен коне трябвало да доставят товарни кораби за конете, други били задължени да набавят дълги кораби за строежа на мостовете, а други най-сетне трябвало да набавят хранителни припаси и бойни кораби.

22. Тъй като първата флота на персите претърпяла при Атонския Полуостров корабокрушение, сега, в продължение на три години, се работело за прокопаването на Атонския провлак(261). В Елеунт на Тракийския Херсонес флотата лежала на котва. Оттам тя отплувала към Атон и целият й екипаж с удари на бичове бил заставен да работи посменно за прокопаването на провлака. Също и населението на Атон трябвало да помага при изкопните работи...

23. При копането на канала варварите (персите) разпределили отделните сектори между отделните народности, при града Сана била теглена една съвсем права линия и когато изкопът станал по-дълбок, едни от работниците-изкопчии стояли най-долу и копаели, други подавали изкопаната пръст на трети, които стояли на по-високи стъпала, а последните продължавали да копаят, докато накрай се стигало до онези, които работели на повърхността на земята. Последните пък отнасяли и изхвърляли изкопаната пръст. Всички народности, работещи на изкопа на канала, освен финикийците имали двойна работа, защото стените на канала се свличали. Това било неизбежно, защото те копаели канала горе по-широк, отколкото долу. Финикийците обаче се проявили и при тази работа също тъй интелигентни и сръчни, както при извършването и на други работи. Те именно копаели, когато им бил определен един сектор от канала, неговата горна част двойно по-широка, отколкото трябвало да стане самият изкоп, и го правели, колкото по-надълбоко се спускали, по-тесен съвсем долу той не бил по-широк, отколкото секторите, поверени на другите работници. На една съседна поляна финикийците организирали пазар, на който въртели търговия. За тях пристигали големи количества брашно от Азия, което те продавали.

Херодот, VII, 33–60. Мостовете, построени от Ксеркс над Хелеспонта

33. След това той се подготвил за по-нататъшния си път към Абидос. Междувременно финикийците и египтяните прокарали мост над Хелеспонта от Азия за Европа. На тракийския Херсонес между градовете Сест и Мадит, точно срещу Абидос, има една голяма издатина на морския бряг...

34. От Абидос до тази издатина били прокарани мостовете от натоварените с тази задача хора. Финикийците построили единия мост с помощта на един вид коноп, а египтяните построили другия мост от папирусово лико. Разстоянието между Абидос и отсрещния бряг е 7 стадия.

36. ... След това други майстори-строители изградили нови мостове. При това те процедирали така, че поставили в една редица пентеконтери и триери. За единия мост, който бил по посока на Черно море, били употребени триста и шестдесет кораба, а за другия, който бил насочен към Хелеспонта — триста и четиринадесет кораба. Едната редица кораби била поставена косо към Понта, а другата — косо към Хелеспонта(262). Корабите били предназначени да поддържат във въздуха [над водата] въжетата, които носели моста. Те били закотвени много здраво. Това било необходимо по различни причини. Корабите на горния мост били закотвени яко поради духащите откъм Понта ветрове, а онези на долния мост — заради западния и южния вятър от страната на Егейско море. Между скопчените пентеконтери и триери бил оставен един отвор, през който да могат да преминават корабите, та по този начин пътят за Понта и от Понта бил оставен свободен за по-малки кораби. Освен това с помощта на дървени винтове въжетата били опънати откъм сушата. При това обаче всяко въже било опъвано поотделно, а за всеки мост имало по две общи въжета от бял коноп и по четири от папирусово лико. Дебелината и грижливостта при изработката на всички въжета била еднаква, но онези, които били от коноп, били по-тежки, като един лакът от тях тежал 1 талант.

Когато мостът бил възстановен така, били насечени дървени трупи на греди, тъй щото дължината на гредите отговаряла на широчината на моста. След това те били подредени грижливо върху опънатите въжета и били яко свързани помежду си посредством напречни греди. След това върху тях били доставени дъски, а върху тях била насипана пръст. Най-сетне от двете страни на моста била издигната защитна стена и по този начин впрегатните животни и конете не се плашели, като гледали морето отгоре(263).

37. Когато мостовете били готови, а също и изкопните работи на Атонския полуостров били завършени..., персийската войска, която била презимувала в Сарди, имала намерение с настъпването на пролетта да потегли в посока към Абидос...

55. След това войската на персите започнала да се прехвърля на другия бряг. По единия мост, който бил обърнат към Черно море, минала пехотата и цялата конница, а по другия, разположен по посока към Егейско море, минал впрегатният добитък и обозът...

56. Като се прехвърлил в Европа, Ксеркс наблюдавал как войската преминава под ударите на бичове. Преминаването на войската продължило без прекъсване 7 дни и нощи...

58. ... Като минала през реката, която е дала името на Мелаския залив, персийската войска се насочила на запад покрай еолийския град Енос(264) и езерото Стенторида, за да стигне в Дориск.

59. Дориск е крайбрежие в Тракия с обширна равнина, през която протича Голямата река Хеброс. Там е построена и крепостта, която се нарича също Дориск и в която Дарий държал персийски гарнизон още от времето на похода срещу скитите. Тази местност Ксеркс намерил за подходяща, за да подреди и преброи своята войска. Той така и сторил. Всичките кораби, щом като те пристигали при Дориск, били изтегляни по заповед на Ксеркс от своите капитани на пясъчния бряг, който се намира в съседство с Дориск. Тук са разположени самотракските градове Сале и Зоне, а на края на това крайбрежие се издига предпланината Серей. Някога тази област принадлежала на киконите(265). Корабите били спрени на това крайбрежие и били изтеглени на пясъка, а техните екипажи имали възможност да си отпочинат. В същото време Ксеркс извършвал преброяването на войската в Дориск.

60. ... Броят на цялата сухопътна войска излязъл 1 700 000 души. Това число било установено по следния начин. Струпани били на едно място 10 000, които били наблъскани по възможност най-гъсто, като около тях бил теглен кръг. След това пуснали тези хора да излязат вън от кръга, а самото място, на което били струпани, било заобиколено с ограда. Последната достигала на височина приблизително до пъпа на човека. Сега били вкарани други в ограденото пространство, като по този начин преброили всички.

След като преброяването било завършено, войската била подредена по народности и племена...

Херодот, VII, 138 сл. Държането на гърците пред лицето на нахлуващите перси. Особените заслуги на Атина. Ролята на Темистокъл

138. Походът на персийския цар бил насочен само на думи срещу Атина. В действителност обаче той бил замислен срещу цяла Гърция. Гърците знаели отдавна това, но не могли да се обединят за съвместни действия. Много от тях били поднесли вода и Земя на персийския цар и се уповавали на това, че те няма да изпатят някакво зло от варварите. Други пък от тях, които били отхвърлили искането [на персийския цар], живеели в голям страх, защото цяла Елада нямала достатъчно кораби, за да може да излезе на глава с нападателите, а всред народа не искали и да чуят за война и стояли напълно на страната на персите(266).

139. Ето защо чувствувам се принуден да кажа откровено мнението си и не бива да премълчавам истината, колкото и неприятно да звучи тя на повечето елински градове. Ако и Атина беше показала страх пред нападателя, ако и атиняните бяха напуснали своя град или пък ако те, оставайки, бяха капитулирали заедно с града си пред Ксеркс, то никой елин нямаше да се опита да излезе насреща на персийския цар по море. А ако Ксеркс не беше срещнал противник по море, то работите щяха да вземат по суша следния ход. Пелопонесците можеха да издигнат на Коринтския провлак колкото си искат укрепления, но въпреки това лакедемонците щяха да бъдат изоставени от всички свои съюзници, и то град след град. При това те щяха да постъпят така не драговолно, но по принуда, защото персийската флота щеше да превземе един след друг всички градове. Изоставени от всички, накрая те щяха да загинат геройски. Накрая те може би даже щяха да се споразумеят с Ксеркс, след като видяха отпадането (от съюза) на всички други елински полиси. И в единия, и в другия случай обаче Елада щеше да попадне под персийско иго. Та аз не съм в състояние да разбера каква полза щеше да има от крепостните стени на Коринтския провлак, когато персийският цар имаше надмощие по море.

 Ето защо, ако сега някой нарече атиняните спасители на Гърция, той ще каже самата истина. Ходът на нещата зависеше единствено от това, какво решение ще вземат атиняните. Тъй като те предпочитаха да запазят Елада свободна, сепнаха и пробудиха цяла Гърция за съпротива дотолкова, разбира се, доколкото тя не бе настроена в полза на персите. И затова подир боговете следва да се благодари на атиняните за това, че те изнесоха на плещите си борбата с персийския цар.

143. По това време обаче в Атина имало един, мъж (обществен деец), който малко преди това(267) бил спечелил ръководно влияние в държавата. Той се казвал Темистокъл, син на Неокъл. Той бил на мнение, че хората не тълкували съвсем правилно предсказанията, съдържащи се в [горните] стихове. Защото според него, ако те действително се отнасяли до атиняните, божеството(268) нямало да си послужи с такива любезни думи. То нямало да каже «Ти божествен Саламин» а вместо това щяло да употреби думите «Ти ужасен Саламин», особено ако там [в Саламин] щели да загинат синовете на Елада(269). Но [според Темистокъл] тези слова трябвало да се отнесат към враговете, а не към атиняните. И затова той ги съветвал да се готвят за морска битка, защото дървените стени(270) били именно корабите.

Това обяснение на Темистокъл се понравило на атиняните много повече, отколкото обясненията, дадени от тълкувателите на предсказанията, които съветвали против морската битка и смятали, че за да кажат самата истина, не трябвало да повдигат даже ръката си за съпротива, а като напуснат Атика, да се заселят другаде.

Херодот, VII, 175–177. Сухопътните и флотските сили на гърците на позиции при Термопилите и при нос Артемизий

175. Когато гърците стигнали отново на Коринтския провлак, те направили съвещание с оглед на сведенията, получени от Александър(271), как и къде да водят при тези обстоятелства военните действия. При тези съвещания надделял планът да се укрепи и отбранява Термопилският проход. Този проход бил безспорно по-тесен, отколкото проходът, водещ за Тесалия, и при това се намирал по-близо до тяхната земя. Освен това не знаели още за съществуването на онази пътечка, която стана гибелна за падналите при Термопилите гърци. За нея узнали едва в самите Термопили от трахиняните(272). И тъй елините решили да завземат този проход и да преградят по този начин пътя на персийския цар към Гърция. Флотата обаче трябвало да се отправи към нос Артемизий в местността Хистиотида(273). Двете места [Термопилите и Артемизий] се намират близо едно до друго, тъй щото събитията, ставащи и на едното, и на другото място, могат бързо да се узнаят.

176. Преди всичко Артемизий има следното местоположение. От просторното Тракийско море се влиза в един тесен проток, който отделя остров Скиат от полуострова Магнезия. Когато се мине през тази теснина, стига се до брега на о. Евбея, на който се намира един храм на Артемида. Това е Артемизий. А сега за Термопилите. Проходът, водещ през местността Трахина за Гърция, на най-тясното място е само половин плетрон широк. Най-тесните места се намират обаче не при гр. Трахина, а преди и след Термопилите. Тук при селото Алпеной има място да мине само единична кола, а там, при р. Феникс, недалеч от гр. Антела, може да мине пак само една кола. На запад Термопилите граничат с една стръмна и непристъпна планина, която се простира чак до Ета. На изток проходът граничи непосредствено с морето и с мочурлива местност. В Термопилския проход има топли извори, които местното население нарича «Хютрой», т. е. гърнета за варене на гозба. Наблизо до тях се намира един жертвеник на Херакъл. В теснината на прохода имало също така и една крепостна стена, която първоначално могла да се затваря посредством една порта. Фокейците били издигнали тази стена за отбрана срещу тесалийците... Стената сега беше остаряла и до голяма степен вече рухнала. Гърците решили сега да я възстановят отново, за да могат да преградят достъпа на персийския цар в Елада. Съвсем наблизо до пътя, водещ през прохода, се намира едно село на име Алпений. Оттам гръцките войски възнамерявали да се снабдяват с провизии.

177. И тъй гърците избрали тези две места [Артемизий и Термопилите] като особено удобни. След като обмислиха всичко и претеглиха обстоятелствата, че варварите не ще имат тук възможност да поставят в действие нито пехотната си маса, нито пък своята конница, трябваше просто да се рeшат да посрещнат тъкмо на това място врага, който нападаше Елада. И затова, когато узнаха, че персите са вече в Пиерия(274), те разпуснаха събранието на Коринтския Истъм и потеглиха срещу тях, едните по суша към Термопилите, а другите по море към Артемизий.

111. Битката при Термопилите

Херодот, VII, 210–213; 217–218; 223–225

210. [Ксеркс обаче не повярвал на думите на Демарат(275)]. Той чакал цели четири дни, като се надявал, че спартанците ще побягнат [от страх пред численото надмощие на персийската войска]. Най-после на петия ден, когато те все още не се били отдръпнали, а стояли на позициите си, както му се струвало, поради своята дързост и безразсъдство, изпратил разгневен срещу тях мидийците и кисийците, като им заповядал да доведат неприятелските бойци при него живи. Мидийците атакували гърците и колкото и много от тях да падали убити, все нови и нови бойци напирали напред и въпреки тежките загуби не отстъпвали. По този начин те показали на целия cвят, а най-вече на самия цар, че води много хора, но малцина мъже. Сражението се продължило през целия ден.

211. След като мидийците понесли извънредно големи загуби, те се оттеглили. На смяна на тях излезли напред персите, и то онази войскова част, която персийският цар наричал «безсмъртните»(276) и чийто командир бил Хидарн. Те вярвали, че ще се справят лесно с противника, но когато влезли в ръкопашен бой с него, не могли да постигнат нищо повече от мидийците. Мястото било много тясно, техните копия били много по-къси от гръцките, а численото им превъзходство не ги ползувало нищо. Лакедемонците се сражавали мъжествено, и доказали своето превъзходство във военното изкуство над своя неопитен във военното дело противник. Така гърците отведнъж обръщали, гръб и удряли на бягство; варварите, виждайки това, се втурвали подире им с викове и шум да ги преследват. Гърците обаче, щом като варварите ги застигнели, се обръщали изведнъж с лице към тях и посичали безброй перси. При тези действия загинали, разбира се, и няколко спартиати. Тъй като и персите не могли по никакъв начин да завладеят прохода, независимо от това, дали нападали на отделни групи, или пък масово, принудили се и те да се оттеглят.

212. Разказва се, че персийският цар, който наблюдавал тези боеве, на три пъти скачал от своя трон от страх за войската си. На следния ден варварите се сражавали не по-успешно. Те се надявали поради твърде по-малкия брой на неприятелите си да могат да им нанесат толкова много рани, че в края на краищата елините да не бъдат в състояние вече дори ръцете си да помръднат. Но гърците се сражавали подредени по вида на своето въоръжение и по племена, като всеки от тях имал свое определено място. Само фокейците били на позиция горе в планините и имали за задача да охраняват обходната пътека. Затова и персите, като видели, че и през този ден успехът им не бил по-голям, отколкото през вчерашния, се оттеглили отново.

213. Тогава тъкмо когато Ксеркс не знаел какво да стори по-нататък, при него се явил един човек от Малида. Това бил Ефиалт, синът на Евридем. Надявайки се, че ще получи голямо възнаграждение, той издал на персийския цар пътеката, която води през планината към Термопилите, и обрекъл по този начин на гибел стоящите там на позиция елини. По-късно, страхувайки се от лакедемонците, той побягнал в Тесалия, но от пилагорите, т. е. от събраните в Пилея амфиктиони, била обявена награда за главата на беглеца. Когато той по-късно се завърнал в Антикира(277), бил убит там от един мъж на име Атенад...

217. Като прекосили рекичката Асоп, персите се движели цялата нощ по тази пътека. От дясната им страна се издигала планината Ета, а отляво били Трахинските планини. Било се съмнало вече, когато те се изкачили на върха на планината. Там хилядата фокейски хоплити, както вече споменах по-горе, били завзели планината, за да бранят своята собствена земя и за да охраняват пътеката. Пътят долу в долината се охранявал от войските, за които говорих и по-рано. Фокейците обаче били се задължили като доброволци спрямо Леонид да охраняват пътеката, водеща през планината.

218. Фокейците узнали по следния начин едва по-късно, че персите се намират на височината. От самото тяхно изкачване те не били забелязали нищо, защото планината е обрасла цялата с дъб. При това имало пълно затишие на вятъра, тъй щото, когато внезапно се чул силен шум — листата зашумели естествено под краката на движещите се напред, тогава фокейците се вдигнали на крак и грабнали оръжията си. Но ето че и варварите не закъснели да се появят. А когато съзрели готовите за бой противници, те се сепнали, защото се натъквали на отряд войска, а се надявали, че не ще срещнат никакъв противник на пътя си. В уплахата си Хидарн попитал Ефиалт да не би това да са лакедемонци. Когато обаче узнал истината, той построил персите за бой. Фокейците, поразени от вражеската градушка от стрели, побягнали по билото на планината. Те мислели, че персите са предприели целия поход заради тях, и смятали, че е наближил краят им. Персите обаче, предвождани от Ефиалт и Хидарн, продължили бързешком пътя си по надолнището на планината, без да обръщат никакво внимание на фокейците.

223. А Ксеркс, когато слънцето изгряло, извършил жертвено възлияние(278), изчакал да минат предобедните часове и тогава пристъпил към нападение. Тъй го бил посъветвал Ефиалт, защото спускането надолу от планината трае много по-кратко и се извършва много по-бързо, отколкото пътят около планината и изкачването. Пълчищата на Ксеркс този път се приближили, а гърците, предвождани от Леонид, които сега отивали в бой на явна смърт, напреднали много повече в по-широката част на прохода(279), отколкото преди това. По време на боевете през предишните дни, докато една част от гръцката войска отбранявала стената, другата част, напредвайки малко, а след това оттегляйки се, успявала да увлече противника в най-тясната част на прохода и да се сражава там. Сега обаче се стигнало до ръкопашен бой вън от теснините, като при това паднали убити голям брой перси. Зад бойните редици стояли командирите им с бичове в ръце и подтиквали всеки боец поотделно посредством удари с бичове напред. Мнозина изнападали в морето и се издавили, а много повече изпотъпкани живи от другите бойци. Никой не се грижеше за умиращите. Елините знаели, че ги очаква сигурна смърт отстрана на онези, които идвали, обхождайки планината, и затова те се хвърляли с всички сили върху варварите, презирайки напълно смъртта, и ги посичали със сляпа ярост.

224. Копията на повечето бойци били вече изпочупени; тогава те връхлетели върху персите с мечове. В битката загинал геройски Леонид, а заедно с него загинали и други знаменити спартиати, чиито имена аз узнах, защото те заслужават да бъдат прославени. Аз зная имената на всички тези триста спартиати(280). Също и много знатни перси загинаха в тази битка, между тях и двама синове на Дарий, които му бе родила Фратагуна, дъщерята на Атари...

225. ... Така загинали в боя двамата братя на Ксеркс, а върху трупа на Леонид се разгорял ожесточен бой между перси и лакедемонци, докато най-сетне мъжествените елини изтръгнали тялото за себе си и принудили на четири пъти противника да отстъпва с бягство. По време на тези боеве най-сетне дошъл Ефиалт с персите. Когато елините узнали за тяхното пристигане, те променили своя досегашен начин на сражаване. Те се оттеглили назад в теснината, застанали зад стената и всички други се укрепили вкупом на един хълм освен тиванците(281), които cе отдалечили. Въпросният хълм е на онова място в прохода, където сега е поставен каменният лъв(282) в памет на Леонид. Тук те, отбранявайки се с ками, доколкото имали още ками, или пък сражавайки се с голи ръце и зъби, били затрупани и погребани от стрелите на варварите. Последните вървели отчасти по петите им и срутили защитните бойници на стената, а отчасти се били струпали в кръг около тях, тъй като елините били заобиколени отвред.

228. Те [гърците] били погребани на същото онова място, на което паднали. Над онези, които били загинали, преди още Леонид да изпрати обратно съюзниците, бил поставен надпис, който гласял:

«Тук всичко четири хиляди пелопонесци

се сражаваха против силите на три милиона врази»(283).

Съдържанието на този надпис се отнася до цялата войска. Надписът пък, който бил предназначен специално за спартанците, гласял:

«Странниче, иди и разкажи на лакедемонците,

че верни на техните завети, ний тук сложихме кости».

112. Битката при Саламин (според Диодор)

Привеждаме описанието на битката при Саламин не от Херодот, VIII, 70–96, а от Диодор, който е използувал сведенията на Херодот, като ги е съчетал със сведения, заимствувани от историята на Ефор, която не е оцеляла до наши дни.

Диодор, XI, 15, 2–19

15 (2). Атиняните, които останали на остров Саламин, като гледали как Атика гори в пожари и като узнали и за това, че храмът на Атина е разрушен, изпаднали в страшно униние. Голям страх обзел също така и останалите гърци, които се били събрали отвсякъде в Пелопонес. Било решено всички командири да се съберат и да определят на кое място е най-добре да се даде сражение по море. (3) При това били дадени най-различни предложения, но пелопонесците, мислейки само за своята сигурност, настоявали сражението да се даде при Коринтския провлак. Те казвали, че ако Коринтският Истъм бъде добре укрепен със стена, то гърците в случай на някакъв неуспех в морския бой биха могли да се спасят с бягство и да се укрият в Пелопонес, който ще им предостави просторно убежище. Ако ли пък се затворят в малкия остров Саламин, то върху тях щели да се струпат непреодолими бедствия. (4) Темистокъл пък от своя страна съветвал морското сражение да се даде именно при Саламин, като твърдял, че в тесния морски проток онези, които ще се сражават на малки кораби срещу големите кораби на противника, даже и при численото превъзходство на последния ще имат голямо преимущество. Той доказвал, че, напротив, местността около Коринтския Истъм е неудобна за морско сражение, тъй като там то неизбежно щяло да се превърне в открита морска битка, а персите, имайки на своя страна числено превъзходство по отношение на големите кораби, щели да разбият в открито море лесно малките кораби на елините.

16 (1). Накрая, след като било взето общо решение морският бой да се проведе при Саламин, гърците започнали да се готвят за опасната битка против персите. Еврибиад(284), като постигнал съгласие с Темистокъл, се стараел да въздействува на войнишката маса и да я подготви за предстоящото решително сражение. Войниците обаче не слушали поради това, че били изплашени от многобройността на персийската войска. Никой не се явявал при тези пълководци, а всеки гледал да се прехвърли от остров Саламин в Пелопонес. (2) Не по-малко се бояла от силата на неприятеля и пехотната войска на елините, а гибелта в Термопилите на най-храбрите воини смущавала силно техния дух също тъй, както и разорението на Атика, което ставало пред очите им. (3) Съветът на гръцките военачалници, виждайки суматоха всред масите и всеобща уплаха, взел решение да укрепи Коринтския Истъм, като издигне стена на провлака. Тази работа била извършена бързо, тъй като с нея се заели много хора и проявили при това голямо усърдие. А пелопонесците се укрепили зад тази стена, която продължавала по протежение на четиридесет стадия от Лехей до Кенхрей(285). А воините, които се намирали при Саламин, както и цялата флота били обзети от такъв страх, че съвсем не се подчинявали вече на своите военачалници.

17 (1). Темистокъл, виждайки, че навархът Еврибиад не може да се справи с войниците, които се били втурнали да си отиват, но че, от друга страна, теснотата на морския проток при о. Саламин може да допринесе много за победата в морското сражение, измислил следната военна хитрина. Той придумал един воин да дезертира в стана на Ксеркс и да му предаде като напълно сигурно, че гръцката флота се готви да напусне Саламинския остров и да се оттегли към Коринтския Истъм. (2) Като повярвал на това съобщение поради неговата правдоподобност, царят решил да попречи незабавно на обединяването на морските и сухопътните сили на елините. Затова той веднага изпратил египетската флота със заповед да завземе протока между Саламин и Мегара. Останалото множество свои кораби той изпратил в посока към о. Саламин, като им заповядал да нападнат неприятеля и чрез морска битка да разрешат изхода от войната. Неговите триери(286) били подредени в строя съобразно с етническия състав на техните екипажи, за да могат по този начин воините да отиват по-лесно един другиму на помощ, като използуват един и същ език и като се познават помежду си.

(3). Когато флотата на персите била построена в този ред, дясното крило заели финикийците(287), а на лявото крило застанали елините, които се намирали в персийската войска. Командирите на йонийците(288) изпратили при елините един самосец, който имал задачата да им разясни точно решението, взето от персийския цар, сетне да им съобщи общото разположение на всички бойни сили и това, че те по време на боя ще отпаднат от персите и ще преминат на тяхна [гръцка] страна. (4) Когато този самосец доплувал тайно до корабите на елините и съобщил точно за всички тези неща на приближените на Еврибиад, Темистокъл се зарадвал много, защото неговата военна хитрост имала успех, и започнал да приготовлява войниците за предстоящото сражение. Пък и гърците се поокуражили под влияние на съобщенията, получени от йонийците, а тъй като и самите обстоятелства ги заставяли против собственото им желание да приемат морския бой, те с готовност започнали да се спускат от остров Саламин на бойните кораби и да заемат местата си в тях.

18 (1). Когато командирите, намиращи се под заповедите на Еврибиад и Темистокъл, започнали да разполагат своите бойни сили, атиняните и лакедемонците заели лявото крило, за да бъдат противопоставени на флотата на финикийците, които имали голямо превъзходство както поради многочислеността на своите кораби, така и поради своята опитност в морското дело, наследена от техните предци. (2) Егиняните и мегарците заели дясното крило, защото след атиняните и лакедемонците те се смятали за най-опитни моряци, а освен това и за способни към най-голяма устойчивост в боя поради това, че единствени от всички гърци те нямали никакво убежище, в случай, че във време на боя претърпели неуспех. Центърът на бойния строй заели останалите елински кораби. Като се построили по такъв начин, те отплували и заели протока между Саламин и Хераклей(289).

(3). Персийският цар от своя страна заповядал на командира на своята флота да се противопостави на противника, а самият той заел място [на сушата] точно срещу о. Саламин, за да може да наблюдава оттам хода на сражението. (4) Отначало персите, докато плавали по широкия морски простор, запазвали първоначалния строй на своите кораби. Когато навлезли обаче в тесния проток, те били принудени да извадят няколко кораба от бойната линия и по този начин причинили голямо объркване и всред останалите. (5) Началникът на флотата, който възглавявал бойния строй на корабите и пръв влязъл в бой с неприятеля, загинал, като се сражавал геройски. След като неговият кораб бил потопен, в цялата флота на варварите настъпило смущение. Много от командирите започнали да дават заповеди, но всеки се разпореждал по своему, като със заповедите си те си противоречали един на друг. Затова и те не се решавали повече да се движат напред, а обръщали корабите и отплували обратно в открито море. (6) Атиняните пък, наблюдавайки бъркотията всред варварите, започнали да нападат неприятелските кораби, като едни от тях те пробивали с носовете на своите кораби, на други пречупвали краищата на греблата и вследствие на това корабите ставали негодни за употреба, а много персийски триери били изложени на чести удари отстрана на неприятелски кораби и получили тежки повреди. Затова неприятелят не бил в състояние даже да извежда постепенно от боя със заден ход своите кораби, а ги обръщал с гръб към противника с помощта на кормилото и удрял на бягство.

19 (1). Когато корабите на финикийците и кипърците претърпели поражение от атиняните, намиращите се редом с тях кораби на киликийците, памфилците и ликийците се съпротивявали отначало упорито, но когато видели, че най-добрите кораби от тяхната флота са обърнати в бягство, и те самите започнали да избягват опасността. (2) Докато ожесточеният бой се водел само на едното крило, рисковете от изхода на сражението били до известно време уравновесени. Когато обаче атиняните преследвали финикийците и кипърците до самата суша, а след това се насочили срещу тях, то и тези варвари, като не могли да издържат натиска, също така започнали да се обръщат в бягство и изгубили много кораби. (3) По този начин елините се оказали в по-удобно положение и в най-знаменитата морска битка взели връх над варварите. В това сражение загинали 40 от гръцките кораби, а от персийските повече от 200, като не се смятат онези, които били заловени в плен заедно с екипажите си. (4) Персийският цар въпреки всички свои очаквания загубил сражението, наказал със смърт финикийските командири, които били най-виновни, като поставили начало на бягството, а останалите свои военачалници той заплашил с наказания, които те заслужавали. Финикийците, изплашени от тези заплахи, най-напред отплували към бреговете на Атика, а с настъпването на нощта се завърнали у дома си в Азия...

113. Битката при Саламин (според Есхил)

Великият гръцки трагик Есхил се родил към 526 г. пр. н. е. в Елевзина при Атина в богато евпатридско семейство. Той участвувал като хоплит в битките при Маратон и Саламин и тези два момента са най-сигурни данни в биографията на поета. В обстоятелството, че тъкмо в трагедията «Перси» Есхил е увековечил в поетична форма, но твърде правдиво битката при о. Саламин, няма нищо чудно, като се има предвид неговото непосредствено участие в нея. Трагедията «Перси» била представена на драматическото състезание през 472 г. пр. н. е. Есхил спечелил конкурса с още три пиеси, които той представил заедно с «Перси». Не случайно авторът свързал началото на тази своя пиеса с «Финикийките» на своя предшественик Фриних. Но докато хорът в трагедията-кантата на Фриних се състоял от финикийски жени, които оплакват горчивата съдба на своите близки в Гърция, хорът на Есхиловите «Перси» е съставен от най-близките съветници на персийския цар — неговите «верни». Историческото значение на победата на гърците при Саламин се почувствувало особено ярко от всички не толкова непосредствено след събитието, не дори и в 476 г. пр. н. е., а в 472 г. пр. н. е. Между тези две дати атинският пълководец Кимон завършил успешно своя поход в Егейска Тракия, като в 475 г. пр. н. е. бил превзет град Ейон на устието на Струма, един от последните важни опорни пунктове на персите в Европа.

Саламинската битка е описана от Есхил във формата на съобщение, което персийският вестител прави на Атоса, майката на Ксеркс, с което той й разказва как персийската войска била разгромена при Саламин.

Есхил, Перси, стих 337 сл.

Вестителят. Ако беше само до броя на корабите, то знай, че персите биха победили. Елините имаха всичко триста кораба и други десет образуваха една специално отбрана резерва. А Ксеркс, напротив, аз зная това добре, водеше със себе си хиляда кораба, без да се броят бързите кораби, които достигаха на брой до двеста и седем. Такова беше съотношението на силите: нима ти намираш, че то реши изхода от сражението в наш ущърб? Нима ти смяташ, че ние отстъпихме пред силата? Не, всъщност някакъв бог разгроми тогава нашата войска, като хвърли неравния жребии на везните на нашето щастие! Боговете закрилят града на Палада!

Атоса. Градът на Атина е значи още непокътнат?

Вестителят. Онзи град, който запази своите мъже, притежава най-сигурната опора.

Атоса. Но кажи ми какъв беше сигналът за атака на корабите? Кажи ми кой пръв започна битката: гърците или моят син, който се осланяше горделиво на многобройните си кораби?

Вестителят. Онзи, който тури началото на всички наши бедствия, господарко моя, бе един бог-отмъстител или зъл гений, който се появи отнякъде от войската на атиняните, за да съобщи на твоя син Ксеркс, че щом се спусне нощта и настане мрак, гърците не ще останат повече, а като се втурнат върху седалищата на своите кораби, ще гледат да се спасят, като се спуснат да бягат, кой където може, и тайно ще се разотидат от Саламин. Едва Ксеркс беше изслушал неговите думи и ето че без да подозира елинското коварство и забравяйки съвсем за ревността на боговете, той даде следната заповед: «Щом като слънцето престане да жари земята със своите палещи лъчи и щом като мракът обхване свещения небесен простор, те да разположат главните си морски сили в три редици, за да завардят излазите и бучащите морски теснини, а останалите кораби да окръжат отвред Аяксовия остров(290), тъй че ако гърците избягнат злата смърт и стигнат тайно чрез бягство до морето, всички те трябва да бъдат избити». Тъй нареди той със сърце, преизпълнено с упование, защото не знаеше онова, което му беше отредено от боговете! Подчинявайки се на заповедта безропотно, началниците на корабите приготовляваха яденето, а гребците привързваха своите гребла към техните добре прилягащи гнезда. И ето, когато угасна и последният слънчев лъч и нощният мрак настъпи, гребците се качиха заедно с бойците на корабите. И гребците от всеки дълъг кораб си дават кураж от редица на редица с ободрителни викове. Всеки гребеше усилено на своята редица и началниците разместваха през цялата нощ своята войска на мореходните кораби. Нощта измина, а елинската войска не се опита никъде да се изплъзне тайно. Настъпващият на бели коне ясен ден обгърна цялата земя, когато изведнъж се издигна и понесе гръмовит вик откъм елините, звучащ красиво като песен и в същото време мощен, а ехото от скалите на острова повтаряше неговия блясък. Тогава страх обзе всички варвари, измамени в своите очаквания, защото гърците запяваха тържествения пеан не за да бягат, а за да се втурнат стремително в боя със сърце, преизпълнено с мъжество. И зовът на тръбата възпламеняваше стройните им редици. И незабавно те разпениха дълбокото море с дружния удар на своите гребла. И скоро целият боен строй на гърците бе пред очите ни. Дясното им крило, което беше равнено, се движеше първо в добър ред. След това цялата флота се отдели от брега и се устреми срещу нас и тогава съвсем близо до нас се чу гръмкият призив: «Напред, синове на Елада, избавете родината си, освободете децата и жените си, освободете светилищата от времето на вашите бащи, гробовете на вашите предци! Този бой се води за най-висшето!». В този момент екнаха виковете на персийски език и нямаше време за губене. И ето че вече се сразиха кораби с кораби със своите бронзови предници! Един гръцки кораб даде сигнала за атака, като смъкна от един финикийски кораб цялата му украса. Останалите кораби се насочиха с носовете си срещу другите противници. Стеклите се на едно място персийски кораби отначало се съпротивяваха, но множеството от тях се струпа в един тесен проток, където те не можеха да си окажат взаимна помощ, а се блъскаха едни о други с бронзовите си ребра, като окършваха греблата си; тогава гръцките триери ги обкръжаваха изкусно и ги сразяваха. Корабите потъваха, а под разбитите остатъци на корабите и под окървавените трупове на убитите не можеше да се види морската шир. Скалите и бреговете се покриха с труповете на убитите и всички останали кораби на варварите побързаха да отплават с греблата си в безредно бягство, а гърците ги избиваха, като че ли умъртвяваха паламуди или друга някаква риба, която е изкарана от мрежите, като ги трепеха с останките от снаряжението на корабите или пък с отломките на греблата. Морската шир ехтеше от стонове и ридания, докато най-сетне мрачното лице на нощта сложи край на всичко това. Що се отнася пък до сбора от нашите загуби, даже и да бях имал десет дни, за да го изчисля, не бих могъл да сторя това. Да знаеш добре, никога досега не са падали толкова много мъртви в един-единствен ден!

Атоса. Уви! Какъв океан от бедствия се изля върху персите и върху целокупния варварски род.

Вестителят. Но знай добре и това, че всичко това не бе дори и половината от бедствието, което се струпа върху тях! Една горчива участ ги сполетя, която надминаваше двойно досегашните злини.

Атоса. Но коя участ може да бъде по-горчива от тази? Разкажи ми каква по-ужасна беда от онези, които ми разказа досега, сполетя нашите войски, за да увеличиш още повече тежестта на нашите бедствия?

Вестителят. Всички перси, които бяха в разцвета на своите сили, кипяха от доблест и бяха от знатен произход, паднаха около своя цар, пазейки верността си към своя господар, като загинаха срамно от най-недостойната смърт!

Атоса. О, горко на мене, нещастната! Колко жестока е моята участ! Но кажи от каква смърт погинаха те?

Вестителят. Пред Саламин се намира един малък остров(291), който е непригоден за пристанище и недостъпен за кораби, и само веселият бог Пан(292), любителят на хороводите, се скита по неговите брегове. На това островче именно ги изпрати Ксеркс, за да могат да избият онези гърци, които били претърпели корабокрушение и търсели тук спасение, и по този начин да унищожат лесно цялата гръцка войска. Той обаче погрешно предвиждаше бъдещето, защото, откакто богът даде победата от морското сражение в ръцете на атиняните, последните, като надянаха още същия ден медните си доспехи, наскачаха от своите кораби и обкръжиха целия остров по такъв начин, че персите нямаше къде да се обърнат и да бягат. Наистина върху елините се сипеше градушка от камъни, отправени от ръцете на персите, а стрели, излитащи от тетивата на лъковете, сееха смърт в техните редове. Но най-сетне елините, като скочиха дружно като един човек, поразяваха и сечаха на късове телата на тези нещастници, докато избиха всички. А Ксеркс, гледайки тази бездна от нещастия, зарида. Той седеше близо до морския бряг на едно възвишение, тъй че можеше да вижда цялата войска. Като раздра одеждите си и започна гръмко да ридае, той издаде бърза заповед до цялата пехота и сам се втурна в гибелно бягство. Такова е нещастието, което се прибави към предишните беди, за да имаш причини да плачеш още и за него.

Атоса. О, ти, ужасен демоне, който измами персите в техните надежди! Скъпо заплати моят син за отмъщението, което той бе потеглил да дири от славния град на Атина Палада, вместо да се задоволи с многобройните жертви, които варварите бяха дали вече при Маратон! Злочестият мой син! Той вярваше, че ще отмъсти за тези жертви, а стовари върху плещите си бремето на толкова злини! Но кажи ми къде остави ти корабите, които успяха да избягнат гибелта? Можеш ли да ми дадеш ясен отговор на този въпрос?

Вестителят. Не, защото началниците на корабите, които се спасиха от гибел, възползувайки се от попътния вятър, удариха на бягство с най-голяма бързина в пълно безредие, а останалата част от войската на беотийска земя беше започнала вече да се разпада. Едни погиваха, измъчвани от жажда, около самите бистри извори(293). Други, останали без дъх, падаха и загиваха по пътя, а ние успяхме да стигнем на фокейска земя и в Дорида. Стигнахме и до Малийския залив(294), където Сперхей напоява земята със своята благодатна влага. Ахейската земя и градовете на Тесалия ни приютиха, когато бяхме останали без храна(295). Мнозина загинаха там от жажда и от глад. Една злина следваше подир друга. След това ние стигнахме в страната на магнетите(296), а подир туй — в областта на македонците по течението на Аксий(297); след това се озовахме в тръстиките, с които е обрасло, езерото Болба(298) при планината Пангей(299) в земята на едонците(300). Тази нощ някой бог изпрати преждевременно зима и окова в ледове цялото течение на свещения Стримон(301). И онези, които преди това не зачитаха боговете, тогава се молеха набожно, като се кланяха на небето и на земята, коленичили ничком. А след като войската престана да призовава боговете, тя започна да минава по заледената река. Но само онези от нас, които я преминаха, преди лъчите на бога да се разпръснат върху земята, са останали днес живи, като бляскавият диск на слънцето със своите знойни лъчи, като прониза сърцето на реката, стопли със своя пламък и разтопи ледения мост. И ето че персите падаха и потъваха едни след други в реката. Щастливи са онези, които по-рано издъхнаха и загубиха своя живот. А онези, които се спасиха, след като минаха през Тракия бавно и с големи мъки, стигнаха до земята на родните си огнища. Това бяха шепа останали живи, които карат престолния град на Персия да ридае и оплаква обичната си младеж, родена от нейната почва. Такава е самата истина, но в моя разказ са пропуснати още много беди, които божеството изсипа върху персите.

114. Образуване на първия Атински морски съюз

Плутарх, Биография на Аристид, 21, 24–25

21 (1). Известно време след това(302) било свикано събрание от представители на всички елини. На това събрание Аристид(303) направил предложение да се изпращат всяка година в Платея посланици и наблюдатели на различните гръцки държави: всеки пет години да се подготвя и провежда празникът Елевтерии(304), да се създаде освен това съюзен гръцки контингент на брой от 10 000 хоплити, хиляда конници и сто кораба за евентуална война срещу варварите и най-сетне да се признае на платейците правото на ненакърнимост на имуществата и неутралитет при условие, че те принасят жертви на бога [Зевс] в цяла Гърция(305). Това предложение било прието и платейците се задължили да принасят всяка година заупокойни жертви в чест на падналите и погребаните на платейска територия елини. От шестия до десетия ден на месец маймактерий(306), който отговаря на месец алалкомений от беотийския календар(307), те организират и провеждат една тържествена процесия, която се открива с пукването на зората под звуците на бойна тръба, при което тръбачът тръби за атака. След това в шествието следват колесници, пълни с миртени клони и венци, черен бик, възлияние с вино и мляко в амфори и елей и благовонни масла във ведра, носени от свободни младежи, защото на никой роб не е позволено да се докосва до онези служби, тъй като мъжете, чиято памет се тачела в случая, били паднали за свободата...

Наскоро след това Аристид бил изпратен в качеството си на стратег на поход заедно, с Кимон(308). Той забелязал, че Павзаний(309) и другите спартански пълководци се отнасят надменно и сурово със съюзниците. Самият той бил любезен и човечен в отношенията си с тях и съветвал и Кимон да се отнася по възможност по-учтиво към всеки от тях във време на военните действия. Така той успял да отнеме хегемонията на лакедемонците по един незабелязан начин, не с оръжие и флота, нито пък с конница, а със своята снизходителност и човечна политика. (2) Симпатиите на гърците към атиняните вследствие на справедливостта на Аристид и любезните отношения на Кимон се засилили още повече поради надменността на Павзаний. Той винаги се отнасял грубо и високомерно с командирите на съюзните контингенти. Той им заповядвал да бият за наказание войниците и да им надяват желязна котва, с която той ги заставял да стоят цял ден. (3) Никой [от съюзниците] нямал право да реже преди спартанците тръстика за своето легло, да коси трева за сено на конете или пък да черпи вода от извора. Робите на Павзаний с щитове в ръце прогонвали всички, които приближавали. Когато веднъж Аристид искал да го упрекне за тези му действия и да го посъветва, Павзаний се намръщил, казал му, че е зает, и не го изслушал. (4) Тогава гръцките навархи и стратези, хиосците и лесбосците се явили пред Аристид и започнали да го убеждават да поеме главното командуване и да привлече на своя страна съюзниците, които желаели отдавна да се отделят от Спарта и да застанат на страната на атиняните. (6) ... Най-сетне отпадналите съюзници преминали на страната на атиняните... (7) Тогава благоразумието на спартанците се проявило по един бляскав начин. Като видели, че неограничената власт развращава техните началства, те се отказали доброволно от хегемонията и престанали да изпращат военачалници да водят войни, като предпочели да имат благоразумни и скромни граждани, които зачитат родните обичаи, отколкото да господствуват над цяла Елада(310).

24. Гърците въвели данък в известен размер за военни цели още във времето, когато спартанците държали хегемонията в свои ръце. Сега обаче те искали да установят точния размер на данъка за всяка отделна държава и успели да измолят от атиняните Аристид, като му поверили да събере сведения за териториалните размери на техните владения и за доходите от тях и да определи размера на вноската, която следвало да плаща всеки полис, като имал предвид неговото положение, значение и възможности. Властта, с която разполагал Аристид, била огромна и цялата тежест на ръководството и администрирането на гръцките полисни дела легнала единствено върху неговите плещи...

25. Аристид обвързал освен това гърците с клетва и сам лично я положил отстрана на атиняните, при което, след като изрекъл проклятие над главите на нарушителите на клетвата, той хвърлил в морето късове разтопено желязо(311).

115. Голямото въстание на илотите в 464– 454 г. пр. н. е.

Тукидид (I, 128, 2–5; 133, 134, 1–3, и 135) също описва заговора на Павзаний, насочен срещу спартанската аристокрация. Този заговор целял смъкването й от власт с помощта на илотите, но в неговия успех била заинтересувана до голяма степен и Персия, с която Павзаний поддържал връзка. От приведения тук откъс от XI кн. на «Историческата библиотека» на Диодор става ясно, че Павзаний с основание виждал в лицето на илотите надеждни съюзници за осъществяването на своите амбициозни планове. Описаните в него събития отговарят по време на т. нар. III месенска война, която, от една страна, отслабила значително Спарта, а, от друга страна, улеснила твърде много засилването на Атина и нейната експанзия. Заговорът на Павзаний все пак бил осъден на неуспех, защото се опирал на слабо организираните илоти, въпреки че те били винаги готови да въстанат срещу своите потисници. Характерна в случая е и суровостта, с която спартанската аристокрация се разправила с Павзаний, който изхождал от нейната среда.

Диодор, XI, 63–64

63 (1). ... По това време лакедемонците били сполетени от огромно и неочаквано бедствие, понеже в Спарта станало силно земетресение и разрушило къщите им до основи, като при това от тях загинали повече от двадесет хиляди души. (2) В течение на дълго време градът бил подложен на трусове, стените на къщите се рушели и множество хора загинали под техните развалини. Земетресението унищожило и голяма част от събраното в къщи имущество. (3) Лакедемонците възприемали това бедствие като наказание, изпратено им от някакво разгневено божество, но към това бедствие се прибавили и други опасности, вече отстрана на хората, и то по следните причини.

(4). Бедата била именно там, че илотите и месенците, които били враждебно настроени към лакедемонците, отначало се държали спокойно, тъй като се боели от надмощието и силата на Спарта. Когато обаче те видели, че по-голямата част от тях загинали от земетресението, започнали да се отнасят пренебрежително към останалите, тъй като от тях останали незначителен брой живи, и като съединили силите си започнали война против лакедемонците. (5) Благодарение на своята предвидливост обаче лакедемонският цар Архидам(312) спасил много раждани изпод развалините и потеглил мъжествено на война срещу нападателите. (6) По времето, когато градът бил подложен на ужасите на земетресението, той пръв от всички спартанци грабнал пълното си въоръжение, избягал вън от града на открито поле и подканил останалите граждани да сторят същото. (7) Онези спартанци, крито го послушали, избягнали опасността и останали живи. Цар Архидам ги построил в боен ред и се приготвил за война с въстаниците.

64 (1). А месенците, след като обединили силите си с илотите, се насочили най-напред към Спарта, като се надявали, че ще могат да я превземат вследствие на липсата на защитници на града. Когато обаче те узнали, че онези спартанци, които се били спасили от земетресението заедно с Архидам, били построени в боен ред и били готови да се сражават за родината си, се отказали от своето първоначално намерение, но след това заели едно укрепено място в Месения, започнали да предприемат нападения оттам и да опустошават Лакедемон. (2) А спартанците се обърнали тогава за помощ към атиняните и получили в подкрепа от тях войскови отряди. Като събрали също не по-малка помощ от другите свои съюзници, те се изравнили по сили със силите на противника. Те даже го превъзхождали отначало значително по сили, но по-сетне, когато у тях се породило подозрението, че атиняните възнамеряват да минат на страната на месенците, те се отказали от тяхната помощ, като казали, че другите съюзници са им достатъчни, за да могат да отблъснат надвисналата опасност. (3) Атиняните пък, като сметнали, че това е оскърбително за тях, се оттеглили на часа, а след това те били настроени враждебно към лакедемонците, като разпалвали все повече и повече враждата към тях. Поради това се започнало отчуждаването, а впоследствие гръцките полиси се разделили и започнали войни, които залели цялата Елада с огромни нещастия. Но тези събития ние ще разгледаме поотделно, когато му дойде времето. (4) Така лакедемонците се втурнали заедно със своите съюзници в Месения и обсадили Итома(313) Тогава илотите отпаднали изцяло от лакедемонците, сключили военен съюз с месенците, като ту спечелвали победата във войната, ту търпели неуспехи. Нанасяйки си през цялото време взаимни поражения, противниците проточили войната и не могли да я завършат в продължение на десет години.

116. Намесата на атиняните във войната на Спарта срещу месенците и илотите

Тукидид, I, 102–103

102 (1). Тъй като войната с обсадените в Итома месенци и илоти се проточила, лекедемонците повикали на помощ освен другите си съюзници и атиняните. Последните се присъединили към тях с един значителен отряд начело с Кимон. (2) Лакедемонците повикали атиняните главно поради това, че те били известни със своята опитност в обсадното изкуство, което, както те се уверили през време на проточилата се война, им липсвало, защото иначе щели да превземат крепостта със сила. (3) Този поход докарал за пръв път работите между атиняните и лакедемонците до открита вражда, тъй като, когато укреплението не могло да бъде превзето със сила, лакедемонците, опасявайки се от смелостта на атиняните и от тяхната склонност към преврати, пък и смятайки ги освен това за хора от чужд произход, се разтревожили да не би по време на своя престой в Лакедемон да извършат по внушение на итомците някакъв преврат. Поради тези причини лакедемонците освободили единствено атиняните от своите съюзници. При това те не им разкрили своите подозрения, а им казали само, че не се нуждаели повече от тях. (4) Атиняните схванали обаче, че ги отпращат не по тази причина, която, разбира се, би била по-приемлива, а вследствие на някакво подозрение. Поради това те силно се разгневили и понеже не желаели да понасят обиди отстрана на лакедемонците, веднага щом се върнали у дома си, скъсали сключения с лакедемонците против персите съюз и сключили съюз с аргосците — техните неприятели. След това атиняни и аргосци сключили съюз и с тесалийците, скрепен с еднакви клетви.

103 (1). През това време итомците, които не били в състояние да издържат повече, на десетата година капитулирали пред лакедемонците при условие, че те ще напуснат Пелопонес и че няма вече да се връщат в него и че всеки от тях, който бъде заловен тук, да стане роб на онзи, който го залови... (3) Итомците се изселили заедно с жените си и децата си, а атиняните, разбира се, от омраза към лакедемонците ги приели и заселили в Навпакт, който те немного преди това успели да отнемат от локрийските озолци. (4) Към атинския съюз се присъединили също тъй и мегарците, които отпаднали от лакедемонците поради това, че коринтците водели с тях война за граничната област. Атиняните заели Мегара и Пеги и издигнали за мегарците дългите стени от града Мегара до [пристанището] Нисея, като поставили там гарнизон. Оттук главно води началото си ожесточената вражда на коринтците към атиняните.

117. Калиевият мир

Периодът от 478–431 г. пр. н. е., който в гръцката история е известен под името пентаконтаетия, т. е. петдесетгодишнина, се характеризира във външнополитическо отношение с противоречия между Атина и Персия, от една, страна, и между Атина и Спарта, от друга страна. През този период най-мощен по съсредоточаване на сили е несъмнено Атинско-делоският морски съюз. Осланяйки се именно на него Атина се заема да води война срещу Персия. Победите на атинските морски сили над персите във водите на Кипър, за които се говори в предходния откъс, дали възможност на Перикъл, който тогава е вече начело на атинската политика, да започне преговори за сключването на един почетен мир с Персия. Всъщност и двете страни имали интерес от сключването на мира. Персийският цар бил сериозно загрижен за хода на въстанието, което било тогава избухнало в Сирия под покровителството на Мегабаз, а атиняните имали сериозни основания да се опасяват от поведението на Спарта. Мирът, който бил сключен през 449–448 г. пр. н. е., носи името на Калий, сродник на Перикъл, който бил натоварен да води преговорите с персите в Суза. Макар и да не бил някакъв особен триумф за външната политика на Атина, за какъвто го представят атинските оратори от IV в. пр. н. е., все пак Калиевият мир означава повратен момент във външната политика на Гърция и специално на Атина.

Диодор, XII, 4, 4–6

4 (4). Когато цар Артаксеркс узнал за поражението на своите войски на о. Кипър, той започнал да се съвещава със своите приближени относно военното положение и решил, че ще бъде изгодно да сключи мир с гърците. И затова той изпратил на своите военачалници и стратези на о. Кипър писмени инструкции за постигане споразумение с елините на всяка цена. (5) Затова от Артабаз и Мегабаз(314) били изпратени в Атина пратеници, които да водят преговори относно условията на мира. Атиняните приели условията на пратениците и самите те образували едно пълномощно пратеничество, начело на което бил поставен Калий, синът на Хипоник. Споразумението за мир между атиняните и техните съюзници, от една страна, и персите, от друга страна, било сключено при следните условия. Всички гръцки градове по крайбрежието на Мала Азия да бъдат автономни, а сатрапите на персийския цар не бивало да плават по море по-далеч от разстоянието, което можело да се измине в течение на едно пътуване от три дни, а между Фазелида и Кианейските скали(315) не бивало да се движат големи военни кораби. В случай, че царят и атиняните приемат тези условия, атиняните не бива да навлизат с въоръжена сила в териториите, които се намират под властта на царя [Артаксеркс]. (6) Като сключили мир при тези условия, атиняните оттеглили войските си от о. Кипър, хвалейки се с бляскавите победи, които извоювали, и с твърде изгодните условия, при които сключили мирния договор.

Засилване на Атина след гръко-персийските войни

118. Положението на атинските съюзници в началния стадий на Атинско-делоския морски съюз. Декрет на атинското народно събрание за гр. Еритре

Този важен надпис от около 470–455 г. пр. н. е. е намерен на Акропола в Атина, недалеч от Ерехтейона. Той се състои от 4 части: 1) уводна; 2) изброяване на религиозните задължения на еритрейците (жителите на йонийския гр. Еритре на малоазийския бряг срещу о. Хиос); 3) регламентиране на назначаването, състава, възрастта, броя и др. на членовете на съвета; 4) разпореждания, засягащи правосъдието в Еритре.

Преводът на надписа е направен по изданието на М. N. Tod, Greek Historical Inscriptions, I, № 29.

I. ... председателствуваше, a ... направи следното предложение: еритрейците са длъжни да закарат на празника на великите Панатенеи месо на стойност не по-малка от три мини и да разпределят това месо от Еритре между лицата, които ce грижат за извършването на жертвоприношенията [хиеропите], като на всекиго от тях дадат месо на стойност една драхма. В случай че еритрейците докарат на жертвоприношенията жертвени животни, чиято стойност не достига три мини, както е уговорено в споразумението, лицата, които са натоварени да се грижат за жертвоприношенията, трябва да купят [допълнително] жертвени животни, а еритрейският народ смята необходимата за тази цел сума за свое задължение. А от месото на жертвените животни да се отдели на онези, които желаят.

II. Съветът на еритрейците трябва да бъде избран чрез гласуване с бобови зърна в състав от сто и двадесет души. Избраните трябва да бъдат подложени на проверка [докимасия] и онези, които не са навършили тридесетгодишна възраст, не трябва да бъдат членове на съвета.

Съдебното решение трябва да почива върху улики. Членовете на съветите не могат да бъдат такива по-малко от четири години. Съветът в своя пълен състав, наблюдателите [«епископите», които били от Атина] и началникът [на атинския гарнизон в Еритре] трябва да отхвърлят или, вземат решенията, докато всички останали въпроси са от компетенцията на съвета и началника на гарнизона.

Всеки, на когото предстои да заседава в булето на еритрейците, е длъжен, преди да пристъпи към изпълнението на своите функции, да се закълне в Зевс, Аполон и Деметра, като призове проклятие върху себе си и върху своите деца в случай, че наруши клетвата си. Клетвата трябва да се съпровожда с изгарянето на клетвено животно.

Съветът трябва да взема своите решения по указания по-горе закон. Ако обаче той не бъде съблюдаван, то членовете на съвета да бъдат наказвани с глоба в размер от 1000 драхми или пък народът на Еритре трябва да постанови в събранието те да бъдат снети от длъжност. Булевтите са длъжни да произнасят следната клетва: «Ще вземам през време на своята длъжност като член на съвета според силите си най-мъдри и справедливи решения по отношение на народа на Еритре, на атиняните и на съюзниците и не ще изменя нито на атинския народ, нито на съюзниците и нито сам ще се подведа, нито пък ще подвеждам другите и самият аз не ще премина на страната на неприятеля, нито пък ще уговарям някой друг да окаже прием на когото и да било от преминалите на страната на персите без знанието на атиняните и на народа на Еритре. Нито пък ще им позволя там да останат без знанието на атиняните и народа».

Освен това, ако някой еритреец убие друг еритреец, той трябва да бъде наказан със смърт. В случай че бъде осъден на пожизнено изгнание, то той няма право да пребивава и на атинска територия, пък и на територията на съюзниците, а неговото имущество подлежи на конфискация от хазната на Еритре. Ако някой залови някое лице, което е предало Еритре в ръцете на тиранин, то той самият може да накаже със смърт заловеното [от него] лице, а също тъй и неговите деца в случай, че децата му не заявят за своето приятелско отношение към народа на Еритре и атиняните. Цялото имущество на екзекутирания трябва да бъде декларирано и представено, като половината от него трябва да получат децата му, а другата половина подлежи на конфискуване. По същия начин и ако някой залови някой предател спрямо атинския народ или гарнизон в Еритре...

По-нататък текстът на надписа е толкова повреден, че остатъците от него не дават никакъв свързан смисъл.

119. Превръщането на Атинско-делоския морски съюз в атинско архе (великодържавие)

Тукидид, I, откъси от 97–99

97. Държейки в ръцете си хегемонията над съюзниците, които отначало били автономни и имали съвещателен глас на общото събрание, ето що предприели и извършили атиняните в своето вътрешно управление през време на войните и в промеждутъка от Мидийската [Персийската] до Пелопонеската война спрямо варварите, спрямо разбунтувалите се свои съюзници и спрямо онези пелопонесци, с които им се налагало да имат работа във всеки конкретен случай.

98 (1). Преди всичко атиняните под командата на Милтиадовия син Кимон превзели след обсада град Ейон(316) на р. Стримон, който бил зает от персите, и хвърлили жителите му в робство. (2) След това те превърнали в роби жителите на о. Скирос(317), който бил населен с долопци(318), и заселили сами(319) те острова. (3) Атиняните водели война и против жителите на града Карист без участието на останалите евбейци и след известно време се споразумели по мирен начин с тях. (4) След това атиняните воювали с отпадналите от тях наксосци и ги принудили да капитулират чрез обсада(320). Това бил първият съюзен град-държава, който бил заграбен от атиняните въпреки съществуващия помежду им съюзен договор. Впоследствие същата участ сполетяла един след друг всички останали градове.

99 (1). Освен другите причини за отпадането на съюзниците от Атина измежду най-важните били следните: дефицитите [недоборите] при внасянето на фороса, отказите за доставки на кораби и войска в случай че даден град бил задължен да стори това. Наистина атиняните постъпвали сурово и чрез прилагането на принудителни мерки дразнели съюзниците, които не били привикнали на подобни бруталности или пък не желаели да ги понасят. (2) Но и в друго отношение атинската хегемония съвсем не била по вкуса на съюзниците в същата степен, както в началото, пък и в съвместните военни начинания между атиняните и съюзниците им не съществувало равенство. Атиняните с голяма леснота принуждавали въстаналите към подчинение.

(3). Виновни за това били и самите съюзници. Поради своята неохота към военната служба, както и поради нежеланието си да се отделят от родината си повечето от съюзниците се нагърбили с паричен данък вместо с доставките на кораби и с това да внасят в пари онзи дял, който им се падал за тяхната [на корабите] издръжка. По такъв начин флотата на атиняните се увеличавала със средствата, които внасяли съюзниците, а последните в случай на въстание потегляли на война неподготвени и без нужния военен опит.

120. Укрепване на атинската държава и възнагражденията на длъжностните лица в нея

Аристотел, Атинската държава, 23–24

23 (1). И тъй до този момент държавата напредвала и растяла постепенно, развивайки се успоредно с растежа и закрепянето на демокрацията. След мидийските войни обаче се засилило влиянието на съвета на ареопагитите, който започнал да управлява града, без да получи мандата за това по силата на каквото и да било решение, а защото на него се дължал успехът в морската битка при Саламин. Защото тъкмо когато стратезите се намирали в безизходно положение и били разгласили всеки да се спасява, както може, съветът на ареопагитите намерил средства и раздал на всеки гражданин по осем драхми, като по този начин ги накарал да се качат на корабите. (2) По тази причина именно атиняните се подчинявали на авторитета на ареопага и действително управлението на атиняните по това време било много добро, защото през този период те били добре подготвени и обучени за война. Тогава те успели да добият надмощието по море въпреки волята на лакедемонците». (3) Водачи на демократите по това време били Лизимаховият син Аристид и Темистокъл, синът на Неокъл. Вторият минавал за извънредно способен във военното дело, а първият — в политиката, като освен това превъзхождал съвременниците си със своята справедливост. Поради това именно към единия те се обръщали като към пълководец, а към другия като към съветник(322). (4) Тъй като двамата, макар и да били съперници, се грижели общо за строежа на градските стени(323), а пък за да отпаднат йонийците от съюза с лакедемонците, станал причина Аристид, който издебнал момента, когато лакедемонците били станали ненавистни вследствие на държането на Павзаний(324). (5) Аристид определил първите вноски на съюзните градове в съюзното съкровище три години след морската битка при Саламин, когато бил архонт Тимостен(325), и се задължил с клетва пред йонийците да има с тях същите приятели и неприятели, като за потвърждение на ненарушимостта на договора хвърли късове желязо в морето(326).

24 (1). След това, когато държавата почувствувала, че укрепва, и били събрани големи парични средства, Аристид посъветвал атиняните да се доберат до хегемония, а гражданите — да се преселят от селата и да живеят в града. «Прехрана — казал той — ще има там за всички; и за онези, които ще участвуват във военните походи, за онези, които ще носят гарнизонната служба, пък най-сетне и за онези, които ще се занимават с обществени работи. И тогава те ще вземат в свои pъце хегемонията.» (2) Като послушали този съвет и се сдобил с власт, атиняните започнали да се отнасят деспотично към всички съюзници с изключение на хиосците, лесбосците и самосците(327) (тях направили пазачи на своята власт, като им позволили да имат самоуправление и да властвуват над онези, които те управлявали дотогава). (3) Освен това атиняните осигурили на мнозинството от народа лесно препитание, и то по начина, предложен от Аристид. Работата се състояла в това, че от данъците, налозите и съюзниците се издържали повече от 20 000 души, тъй като имало 6000 души съдии, 1600 души стрелци и освен това 1200 конници, 500 членове на съвета и 500 пазачи на корабостроителниците. Освен това в града имало 50 души пазачи на крепостта, около 700 души чиновници в метрополията и около 700 души в чужбина. Освен това, когато впоследствие избухнала Пелопонеската война, имало 2500 хоплити, 20 кораба за охрана на крайбрежието, а към тях и още други кораби, които превозвали гарнизонните части, достигащи на брой до 2000 души и избирани с бобово жребие(328). Накрая идвали тези, които получавали издръжка от пританеума, сираците и стражата на затворниците. Издръжката на всички тези изброени длъжностни лица била за сметка на държавата.

121. Борбата на Перикъл срещу олигархите и неговите социални мероприятия

Плутарх, Биография на Перикъл, 11–12 и 14

11 (1). По това време аристократите, като виждали, че Перикъл, който още преди това [т. е. преди смъртта на Кимон] се ползувал със силно влияние, сега се бил издигнал извънредно много над останалите граждани, се постарали да му противопоставят един човек, който могъл да му излезе на глава и да попречи неговото извънредно влияние да се изроди в еднолична власт. И тъй аристократите противопоставили срещу него Тукидид(329) от дема Алопека, зет на Кимон, който бил разумен човек и който не притежавал наистина пълководческите способности на Перикъл, но който го превишавал в политическото си умение и със способностите си да говори пред народа и да ръководи неговите събрания. И тъй като Тукидид не излязъл никога от града и се стараел винаги да предизвиква за борба Перикъл, противопоставяйки му се по всички трибуни, в скоро време успял да установи едно равновесие на политическите сили в държавата.

(3). Поради това най-вече (а именно че олигархите начело с Тукидид имали изгледи да вземат връх в споменатите борби) Перикъл, като отпуснал още повече юздите на народа, започнал да управлява, правейки всичко възможно да му се хареса във всяко отношение. Неговите мисли били насочени постоянно към това, как да му организира по-често колкото е възможно повече всенародни зрелища, угощения на държавни разноски, да устройва тържествени процесии, с една дума, да култивира у градското население вкус към културните удоволствия. Всяка година той изпращал шестдесет триери по море, чийто многоброен екипаж се състоял от малоимотни атински граждани, които по този начин служели срещу заплата в продължение на 8 месеца през годината, слизали до морското дъно и го изучавали, за да станат опитни в морското дело. (4) Освен това Перикъл изпратил хиляда клерухи на Тракийски Херсонес, на остров Наксос — 500 души, а на остров Андрос — половината от това число [т. е. 250] и хиляда души в Тракия, и то в района, който граничи със земята на тракийското племе бизалти(330). Освен това той изпратил други колонисти в Италия (Долна), които да заселят отново град Сибарис, който сега бил наречен Турии(331). Чрез тези свои мероприятия Перикъл се стремял да освободи града от ленивата и поради своето бездействие неспокойна тълпа, а, от друга страна, да облекчи положението на малоимотните слоеве от народа. Освен това той желаел да държи съюзниците в страх и в респект, като основавал в непосредствено съседство с тях атински колонии. По този начин съюзниците, бидейки под надзор, не могли и да помислят за преврат и отпадане.

12 (1). Онова обаче, което причинявало най-голяма радост на атиняните и с което те най-много се гордеели, и което предизвиквало най-голямо удивление у всички хора, единствено може да служи като доказателство на Гърция, че всичко, което се разказва за нейното минало могъщество и за нейните старинни богатства, не са празни приказки. Това били великолепните храмове и други обществени постройки в Атина. И точно тези мероприятия от всички дела на Перикъл били предмет на най-завистливи нападки и ожесточени упреци отстрана на неговите противници. Последните викали по събранията, че атинският народ се покрива със срам, като си присвоява всички парични средства на Гърция, които той пренася в Атина от Делос...

(2). Противно на това обаче Перикъл обяснявал на народа, че той не е длъжен да дава отчет на съюзниците за начина, по който той употребява техните пари, щом като воюва заради тяхната отбрана и отблъсква от тях нападенията на персите. По-нататък той обяснявал на атиняните, че съюзниците им не доставят нито флота, нито пехота, нито конница, а плащат само парични суми и че тези, които са ги получили, ги употребяват за онези цели, за които са предназначени, тъй че тези суми принадлежат не на оня, който ги е дал, а на оня, който ги е получил. По-нататък Перикъл наблягал на това, че тъй като градът е снабден с всичко необходимо за война, би трябвало излишните парични средства да се употребят за строежи, които, след като бъдат завършени, ще донесат вечна слава на гражданите и които по време на извършването на работите ще донесат значително материално благосъстояние, тъй като вследствие на това ще се прояви всевъзможната човешка дейност, която ще бъде в състояние да задоволява различни човешки потребности; последните, оживявайки, от една страна, всички занаяти, не ще оставят, от друга страна, да се стои със скръстени ръце. По този начин почти целият град ще бъде на заплата и сам ще се грижи за своето благоустрояване и прехранване.

(3). На младите и здрави хора се давала във време на война заплата от държавата, но желанието на Перикъл било и неподлежащата на военна служба занаятчийска маса(332) да участвува в доходите, като не ги получава обаче със скръстени ръце и без да прави нищо. По тази причина той предложил на народа проекти за грандиозни строежи, както и плановете за извършването на крупни архитектурни мероприятия, които изисквали от своите изпълнители и изкуство, и продължително време, за да може по този начин населението, което остава у дома си, да има правото на участие в тази дейност и да се ползува от приходите на държавата на равни начала с матросите, с онези, които служат в гарнизоните или пък в пехотата.

(4). Затова и държавата разполагала със строителни материали, като камък, мед, слонова кост, злато, абаносово и кипарисово дърво, а освен това и със занаятчии, умеещи да обработват тези материали, като дърводелци, скулптори, ковачи и майстори на бронзови изделия, каменоделци, майстори по оцветяване на златото, майстори по изработване на слонова кост в размекнато състояние, художници, майстори — оцветители на изделия от емайл, гравьори, както и такива, които се занимавали с експедицията на стоките, и с техния превоз по море, като търговците на едро, матросите, школуваните кормчии, пък и такива, които били опитни в превоза на стоките по сухо, като колари, файтонджии, сарачи, въжари, седлари, работници — строители на пътища, и рудокопачи. Така както пълководецът разполага със своя специална войска, тъй и всеки от тези занаяти разполага с една достатъчна по брой мобилизирана армия oт работници, която се набира от средата на тетите и на обикновените [неквалифицирани] работници и служи като оръдие на труда и като работна сила. По такъв начин изброените занаяти, се разпределяли, ако можем да се изразим така, между хора и от двата пола, намиращи се на различни възрасти, а чрез това благосъстоянието се разпределяло и разпространявало между отделните граждани...

14. Тъй като ораторите, привърженици на Тукидид, викали непрекъснато срещу Перикъл, като го упреквали, че разпилява паричните средства и доходите на държавата, той отправил запитване до народа в събранието дали наистина той е извършил толкова големи разходи...

Накрая борбата на Перикъл срещу Тукидид се изострила до такава степен, че станало нужно или Перикъл да го прогони чрез остракизъм, или пък той самият да бъде остракизиран. Обаче Перикъл взел връх над Тукидид, прогонил го и разтурил по този начин опозиционната фракция.

122. Колонизационната политика на Перикъл. Атинска експанзия по бреговете на Егейска Тракия

Атински надпис(333) за основаването на колонията Брея(334) на егейския бряг на Тракия около 447–445 г. пр. н. е., — текст по М. Tod, G. H. I, № 44.

… Ако някой от [колонистите] вземе със себе си имущество [в Брея], то от това имущество да бъде лишен не само онзи, който го е изнесъл по измамнически начин [от Атина], но и онзи, който е записал имуществото. Колонистите са длъжни да доставят стада кози, необходими за жертвоприношенията на своята колония, и то в размер, какъвто те намерят за необходим. Трябва да се избере и комисия от десет души геономи, по един от всяка фила, за разпределението на земята [между колонистите]. Тези десет души именно да имат грижата за разпределението на земята. А Демоклид да уреди и управлява колонията, но самостоятелно и колкото може по-добре. Онези късове земя, които са нарязани и оповестени от по-рано, да се запазят там, но нови да не се режат. За празника на великите Панатенеи да се изпращат редовно [в дар] бик и всеоръжие, а за празненството на Дионисиите — фалическо изображение [символизиращо плодородието]. В случай че някой започне война със земята на колонистите(335), градовете трябва да им се притекат на помощ по най-бързия начин, както пише изрично в договора по отношение на градовете, намиращи се в Тракия. Текстът на това постановление [на народното събрание] трябва да бъде издълбан върху мраморна стела и да бъде изложен в града. Колонистите са длъжни да представят тази стела и на своите магистрати [в Брея]. В случай че някой решава въпросите в разрез с постановлението, чийто текст се съдържа на стелата, или пък някой оратор излезе публично и в своите речи се стреми да подбуди другите към нарушаване или отменяване на някои точки от това постановление, то той самият и децата му да бъдат лишени от граждански права и да се конфискува имуществото му, като една десета част бъде посветена в полза на богиня Атина, в случай че самите колонисти не предявят искания по отношение на нея. А онзи, който се запише в групата на колонистите, когато е мобилизиран и участвува във военен поход, е длъжен, като се завърне в Атина, да се засели в Брея в срок от 30 дни. И самата колония трябва да бъде основана в тридесетдневен срок. А Есхил трябва да набави паричните средства, необходими за изпращането и пътуването на колонистите.

Фантокъл внесе по отношение на група колонисти предложение да се вземе решение и да се формулира постановление, подобно на постановлението на Демоклид. На Ерехтейската притания бе възложено да доведе Фантокъл със себе си на първото заседание на булето, а в Брея да се изведе и основе колония от средите на тетите(336) и зевгитите.

123. Избрани места от т. нар. Псевдоксенофонтова «Атинска държава»

Този прочут малък трактат е по всяка вероятност творба на неизвестен атински олигарх, който го е съставил в първите години на Архидамовата война, т. е. първия период на Пелопонеската война. Като terminus ante quem за издаването на този трактат, който се е запазил до наши дни между съчиненията на Ксенофонт, се смята лятото на 424 г. пр. н. е. Обстоятелството, че този трактат още в древността е попаднал в корпуса на Ксенофонтовите творби, се обяснява с подчертано олигархическите идеи на този автор и с това, че той бил, както е известно, автор на «Лакедемонската държава», която била написана с нескривани симпатии към спартанския обществен строй. Днес обаче може да се смята за доказано поне това, че въпросната «Атинска държава» не е писана от Ксенофонт, а от друг атински олигарх, който е живял цяло поколение преди него. Перото на този писател е било движено от не по-малка омраза към атинската робовладелска демокрация, отколкото перото на Ксенофонт, но все пак той е рисувал картината на атинската демокрация по едно време, когато тя се е намирала още във възход. Авторът на Псевдоксенофонтовата «Атинска държава» е бил за разлика от сравнително повърхностния Ксенофонт добър наблюдател и отличен публицист.

Значението на Псевдоксенофонтовата «Атинска държава» не само като олигархически извор за историята на Атина, но изобщо като извор, критикуващ историческото развитие на гръцката робовладелска демокрация, проличава особено ярко, когато съпоставим нейното съдържание с онова, което намираме в повечето от останалите атински извори за гръцката демокрация, които в по-голяма или в по-малка степен представляват нейна апология.

I, 1. Що се отнася до държавния строй на атиняните, аз, разбира се, не съм в състояние да се възхищавам от това, че те са избрали тъкмо тази форма на държавно управление, защотo, избирайки я, те едновременно с това са дали своите предпочитания на един държавен строй, при който простите и долни хора са по-добре поставени от знатните и благородните. По тази именно причина аз не съм в състояние да се възхищавам от това. Сега обаче аз ще докажа и това, че атиняните, след като веднъж са се решили да приемат този държавен строй, правят всичко възможно да го запазят и да го уредят във всяко друго отношение съобразно с това и че според мнението на останалите гърци те тъкмо тук грешат.

I, 2. Преди всичко аз трябва да кажа, че тук бедняците простият народ имат напълно справедливо преимущество пред знатните и богатите, и то затова, защото тук само демосът е онзи, който движи корабите [във флотата] и по този начин създава онова положение на надмощие на гр. Атина. Така кормчиите, челниците на гребците, началниците на поделениятa от по петдесет души, лоцманите, майсторите-корабостроители са тези хора, които придават мощта на държавата, и то в много по-голяма степен, отколкото хоплитите, знатните и изобщо аристократите. При такива обстоятелства напълно естествено е при обичайното сега съществуващо избиране с жребий всички да имат достъп до държавните длъжности и всеки гражданин, когато пожелае, да има свободата да се изкаже публично.

I, 3. Народът счита изобщо за ненужно да се домогва до онези длъжности, които носят спасение, когато са заети от благородни хора, а излагат на опасности целия народ, когато са заети от неблагородни. Народът смята също така, че не е в негов интерес да взема нито длъжностите на стратезите, нито пък на хипарсите. Защото народът схваща много добре, че има много по-голяма полза от това да не заема и изпълнява той лично тези длъжности, но да предоставя тяхното заемане и изпълняване на най-заможните и силни хора. Към всички онези длъжности обаче, които са така устроени, че носят у дома му заплата и други изгоди, към тях народът се домогва охотно.

I, 4. Има мнозина, които се чудят, задето навред [в Атина] простият и беден народ, с една дума демократите, се предпочитат пред знатните. А тъкмо това е едно сигурно cредство за запазване демокрацията. Защото, когато именно бедните и хората от народните низини, с една дума, когато простите хора са поставени добре и когато тези хора се увеличават, тогава те подсилват и демокрацията. Когато обаче богатите и благородните са добре поставени, тогава именно демокрацията подсилва позициите на една сила, враждебна на себе си.

I, 6. Някой би казал, че не е благоразумно всички тези хора да бъдат допускани безразборно да държат речи и да участвуват в съвета, а това да се позволява само на най-даровитите и изобщо на най-доблестните мъже. Атиняните обаче и в това отношение са измислили най-изгодното за себе си, като са дали права и на най-простите да говорят в събранията. Защото, в случай че биха говорили и биха внасяли предложения само знатните, това би било само от полза за тях, но не и за народа. Сега обаче, тъй като всеки, който пожелае, може да вземе думата, за да държи реч, и най-простият и най-долният гражданин би могъл, щом стане да говори, да налучка онова, което е в негов интерес и в интерес на нему подобните.

I, 7. Някой би могъл да възрази на това: «Какво собствено би могъл да измисли подобен човек, което да е от полза за него и за народа?». Атиняните схващат обаче много добре, че тъкмо такъв човек с цялото си невежество и простотия, съчетани с добронамереност, е много по-ценен от добродетелта и издигнатостта на знатния, съчетани с враждебност.

I, 10. От друга страна пък, в Атина робите и метеките са разюздани до възможния краен предел и там нито можеш да биеш роба, нито пък той може да ти стори път да минеш. Аз ще ти дам пояснения защо тъкмо в Атина съществува този местен обичай. Ако обичаят би позволявал на някой свободен човек да бие роба, чужденеца или освободения роб, то и самият атински гражданин би станал твърде често жертва на подобен побой, защото действително простият народ в Атина по своето облекло по нищо не се различава от робите и от метеките, пък и по отношение на цялата си останала външност той никак не се различава от тях.

I, 11. Ако обаче някой се чуди и на това, че в Атина на рожбите се позволява да водят разкошен живот и някои даже да живеят великолепно като големци, ще излезе може би, че и това ce върши в Атина напълно съзнателно. В страни, които имат флотски сили, там робите трябва да служат по необходимост срещу заплащане в пари и дори да бъдат свободни, за да могат по този начин да се получат печалби от техния труд. Там, където робите представляват богатството на своите господари, не е разумно робът ми да се бои от тебе, както в Лакедемон, където наистина робът ми се боеше от тебе. Защото, щом като твоят роб се бои от мене, твърде вероятно е, че той би ми предал дори и парите си, за да не рискува живота си.

I, 12. Затова ние сме дали на робите същата свобода на словото(337), каквато и на свободните, а също и на метеките(338), както на гражданите, защото държавата се нуждае от метеки и заради флотата, и заради многобройните занаяти. Ето защо и ние, давайки на метеките еднаква свобода на словото, постъпваме благоразумно и далновидно.

II, 1. ... Атиняните превъзхождат обаче всички свои съюзници, които им плащат данъци, даже и по сухо и смятат, че за тях е достатъчно да разполагат със сухопътни сили, които превъзхождат силите на техните съюзници.

II, 2. Ето обаче още едно предимство, което атиняните дължат на благоприятната съдба. Онези народи, които са покорени от една сухопътна сила, имат възможност да се съберат от отделните малки градове и да обединят силите си и тогава да воюват срещу своите покорители. Подобно обединяване на силите на градовете на едно място е невъзможно обаче при хора, които живеят пръснато по острови, защото морето се намира помежду им, и онези, които властвуват, държат в ръцете си и надмощието по море; но даже и тогава, когато островитяните биха имали възможност да се съберат незабелязано на едно и също място (имам предвид да се съберат на един и същ ocтров), то те и в такъв случай биха загинали от глад.

II, 3. Що се отнася пък до онези полиси, които се намират на материка и които са подчинени на атиняните, големите от тях им се покоряват от страх, а малките — до известна степен от необходимост. И действително не съществува нито един град, който да няма нужда от внос или пък от износ и той не би могъл да се ползува от своите права да търгува, ако не би се подчинявал на онези, които господствуват по море.

II, 4. Освен това онези, които господствуват по море, могат да правят и такива неща, които са невъзможни за онези, които имат надмощие по суша. Те именно имат възможността да опустошават земите на по-силните, защото с корабите си те могат да достигат до такива пунктове, на които няма никакви или има малко неприятели, или пък в случай че неприятелите се приближат, да се качат на корабите си и да отплуват. Действувайки по този начин, онзи, който има надмощие по море, изпада много по-рядко в затруднено положение, отколкото онзи, който би предприел нещо подобно със сухопътни сили...

II, 7. Ако трябва, ще споменем и за по дребните предимства, че атиняните благодарение на своето надмощие по море са открили преди всичко средства за достъп към лакомствата, като са влезли в допир на едни места с едни, а на други места с други хора. И всички възможни лакомства, които съществуват в Сицилия или Италия, на остров Кипър или в Египет, в Лидия или Черно море, в Пелопонес или другаде, всичко това се стича на едно място благодарение на господството по море.

II, 11. Атиняните обаче са единствени в състояние да придобият богатството както на елините, тъй и на варварите. И действително, в случай че някой град изобилствува с дървен материал за корабостроене, къде би могъл той да пласира този дървен материал, ако не спечели за себе си господарите на морето? Ако ли пък някой град е богат с желязо, мед или лен, къде би могъл да ги пласира, ако не спечели на своя страна интересите на онази страна, която властвува над морето?

II, 12. Освен всичко това атиняните не ще допуснат да се превозват по море стоките на други места освен в онези държави, с които те само поддържат връзки, като техните противници бъдат лишени oт възможността да използуват морето.

II, 14. Едно само предимство липсва на атиняните. Ако заедно със своето надмощие по море те биха живели на един остров, биха могли, когато пожелаят, да нанасят удари, без да понасят такива поне дотогава, докато държат в ръцете си владичеството по море. Сега обаче противникът е в състояние да извършва нападение над земеделците и богатите в Атина, докато атинският демос, имайки сигурното съзнание, че неприятелят не ще опустоши или изгори нищо от онова, което му принадлежи, може да живее съвсем безгрижно и без страх, че би могъл и той да претърпи набези отстрана на неприятеля.

II, 18. От друга страна обаче, атиняните не допускат да се осмива народът в комедиите и да се ругае той, за да не би по начин те самите да станат прицел на хули; по отношение на частните лица обаче те даже насърчават това, когато някой искa да осмее другиго, съзнавайки ясно, че онзи, който е предмет на присмехи, в повечето случаи не произхожда от средите на народа и главно от широките народни низини, а че е или богат, или знатен, или влиятелен човек и че само малцина от бедните и от демократите се подлагат на присмех в комедиите, и то само в случаите, когато те се отделят от народа било чрез своето важничене, било пък чрез своя стремеж във всички свои постъпки да се отличават от народа. Затова и подобни хора от народа, ако станат мишена на комедията, атиняните не се дразнят от това.

124. Словото на Перикъл, произнесено в началото на зимата на 429 г. пр. н. е. на погребението на падналите атински бойци — идеализация на атинската робовладелска демокрация

Тукидид, II, 34–41

34. През същата зима атиняните извършиха според обичая на своите предци на държавни разноски тържествено погребение на онези свои съграждани, които бяха загинали първи през време на тази война. През време на тази церемония се съблюдава следното: три дни се издига на трибуна една палатка и в нея се излагат на показ костите на загиналите бойци, като всеки, който желае, поднася някакъв почетен дар на своя близък мъртвец. По време на изнасянето на останките се докарват на колесници кипарисови ковчези, по един за всяка фила, като останките на всеки един от загиналите бойци се полагат в ковчега на неговата фила. След шествието се носи едно легло, което е постлано с мъртвешки саван. Това легло е за онези бойци, чиито останки не са могли да бъдат намерени и прибрани. В шествието участвуват, които желаят, и от гражданите, и от чужденците. На погребението присъствуват също така и жените, които имат роднински връзки със загиналите воини, за да ги оплакват. След това ковчезите се полагат в държавното гробище, което се намира в най-красивото предградие(339) на Атина, като в него се погребват винаги падналите във време на война с изключение на бойците, паднали в Маратонската битка, тъй като мъжеството на последните се смята за изключително и за това те са погребани на самото бойно поле(340). И тъй, след като останките на падналите бъдат засипани с пръст, един избран от държавата мъж, който според мнението на всички минава за умен човек и заема висок обществен пост, произнася подобаващото на тяхната доблест надгробно слово. След това всички се разотиват по домовете си. Атиняните извършиха по описания начин това погребение; и по-сетне, в течение на цялата война, когато имаха възможност, те съблюдаваха строго този обичай. И тъй, за да произнесе слово за тези първи бойци, бе избран Перикъл, синът на Ксантип. Когато настъпи уреченото за това време, той се отдели от гроба и се покачи на една трибуна, която бе нарочно направена така, за да може да бъде чут по възможност по-далеч, и произнесе следното слово:

35. «Онези, които са говорили преди мене от тази трибуна, са отдавали възхвала на оногова, който е учредил този вид речи и ги е прибавил към тържествения погребален обред. Напълно заслужено е наистина да се произнася такова слово над гробовете на онези, които са загинали във войните. На мене ми се струваше обаче, че би било достатъчно, ако подвизите на доблестните мъже бъдат почетени само чрез този единствен акт, както това и става и както го виждаме в настоящото погребение на държавни разноски. Струва ми се освен това, че не е правилно вярата в доблестта на мнозина да се постави в зависимост от това, дали красноречието на даден оратор е по-убедително, или по-слабо. Защото при произнасянето на слова е трудно да се запази подобаващата мярка и чрез тях едва ли може да се предизвика точна престава за истината. Онези от слушателите, които познават събитията от лични наблюдения и докато те съчувствуват на падналите, лесно биха сметнали оценката за по-слаба от онова, което самите те желаят или знаят. Онези от слушателите пък, които, напротив, са несведующи, от завист могат да помислят, че известни неща, които надминават техните собствени сили, са преувеличени и пресилени. Хората понасят похвалите по отношение на другите хора само до степента, до която всеки един oт тях смята, че е способен да извърши онези дела, за чиято възхвала слуша. Всичко онова обаче, което надхвърля тази мярка, възбужда у слушателите завист, а вследствие на това и недоверие. Но тъй като нашите предци са смятали този обичай за похвален, то и аз се чувствувам задължен да се съобразя с него и да се постарая да задоволя, колкото мога, желанията и преценките на всеки един от вас.

36. Ще започна преди всичко с нашите предци, защото справедливостта, пък и уважението, което им дължим, изисква в такива случаи да се отдава почит на паметта им. Защото те са населявали винаги тази страна и унаследявайк