История на българската феодална държава и право

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Михаил Андреев, Фани Милкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2016

Част първа: Увод

Глава първа: Предмет и метод на историята на българската феодална държава и право. Литература

§ 1. Предмет и метод на историята на българската феодална държава и право. Периодизация

1. Предмет на историята на българската феодална държава и право, която е част от дисциплината история на българската държава и право, е историческото развитие на българската държава и на българското право, на техните функции, институции и институти през средновековието. Историята на българската феодална държава и право изучава държавното, административното, финансовото и военното устройство на Първата и Втората българска държава в процеса на тяхното историческо развитие. Тя се занимава също с историческото развитие на правото на собственост, на договорите, на семейното право и наследяването, на наказателната репресия и на съдебния процес в средновековна България. Всички явления, които съставляват неин предмет, се изучават в процеса на тяхното развитие, изучават се не откъснато от другите обществени явления, а във взаимната им връзка във взаимната им обусловеност с тези явления.

Отделните статични моменти не могат да разкрият истинския образ на българската държава, респективно на нейните функции и на нейните държавноправни или юридически институти. Статичното изучаване не дава верен образ на изучаваното явление или на изучавания институт даже към онзи момент, който е бил избран като предмет на научното изследване. Както българската феодална държава, така и всеки неин държавноправен и юридически институт съдържат известни останки от миналото и зародиш на своето бъдещо развитие. Те отразяват антагонистичните класови противоречия, с които е било свързано тяхното създаване. Тяхното развитие е обусловено от класовата борба, която те са обслужвали, и от класовите интереси, които са ги наложили. Ето защо развитието им не може да бъде разбрано, ако не се вземе предвид връзката им с онези явления, които стоят в тяхната основа.

И българската феодална държава като всяка държава, и българското феодално право като всяко право са явления надстроечни. Те са определени от материалните условия на живота в обществото, в което са били създадени. «В общественото производство на своя живот хората влизат в определени необходими, независими от тяхната воля производствени отношения, които отговарят на определено стъпало на техните материални производителни сили. Съвкупността на тези производствени отношения образува икономическата структура на обществото, реалната основа, върху която се издига една правна и политическа надстройка.»(1)

Българската държава и българското право са възникнали на определен етап от развитието на славянското и прабългарското общество. Българската държава е била създадена тогава, когато класовото разслоение на заселилите се на Балканския полуостров славяни е било значително напреднало и когато външната опасност в лицето на мощната Византийска империя е била остра и осезателна. Изграждането на държавна организация при това положение е било наложително. Идването на прабългарската дружина на Аспарух на Балканския полуостров само е ускорило един назрял вече исторически процес.

Промените в държавната организация на Първата българска държава и промените в областта на правото, извършени при покръстването (865 г.), са били обусловени от сериозните изменения, които са настъпили в икономическия базис на българското общество, в което са се изграждали и утвърждавали феодални отношения.

Сериозните промени, които настъпват в режима на правото на феодална собственост по време на Втората българска държава, изграждането и развитието на феодалните имунитети по това време също така са резултат на големите промени в базисните отношения, настъпили в българските земи по време на византийското иго и непосредствено след това.

Но като се отчита основното значение на промените в областта на икономиката, не трябва да се забравя, от друга страна, че българската държава и българското право като надстроечни явления са съдействували активно за укрепването на своя базис. Създадената след покръстването държавна организация и въведеното след покръстването българско писано право несъмнено са укрепили и улеснили развитието на феодалните отношения в българските земи. Многобройните данъци, тегоби, ангарии, такси и глоби от времето на Втората българска държава са били ефикасни средства за осъществяване на феодалната експлоатация и феодалния гнет и за поддържане на съществуващия феодален строй.

От всичко казано дотук се вижда, че изясняването на проблемите, които поставя историята на българската феодална държава и право, не може да се постигане по друг начин освен чрез използуването на правилен научен метод — чрез използуването на метода на диалектическия и исторически материализъм.

2. Историята на българската феодална държава и право обхваща епохата на феодализма, което означава, че тя обхваща времето от 681 г., когато е била създадена Първата българска държава, до 1878 г., когато покореният от османските завоеватели български народ добива наново своята независимост. В този период от близо 1200 години се включват: Първата българска държава (681–1018 г); Втората българска държава (1185–1396 г.); византийското робство (1018–1185 г.) и османското иго (1396–1878 г.). Тъй като българската феодална държава на два пъти е била унищожавана и българите са попадали под чужда политическа власт, следва ли и периодите на чуждо политическо господство да бъдат включени в обсега на историята на българската държава и право.

На така поставения въпрос следва да се отговори утвърдително. Историята на българската държава и право като научна дисциплина не може да не се интересува от политическия и правния режим, на който е бил подчинен българският народ и през онова време, когато той не е имал своя собствена политическа организация и свое собствено право. Тя трябва да изучи тези периоди, на първо място, затова, защото и в това тежко за нея време българската народност е успяла да запази някои от своите политически и правни институции — местно самоуправление, обичайно право и други. Тя трябва да изучи тези периоди и затова, защото икономическите и политическите промени, които са се извършили в българските земи през това време, са обусловили редица институти на създадените след освобождаването от византийско, респективно от османско иго българска държава и българско право. Политическият режим и правото на феодална собственост по време на Втората българска държава не могат да бъдат правилно разбрани, ако не се познават поземлените отношения по време на византийското иго, както и началните етапи от развитието на буржоазната собственост в буржоазна България не могат да бъдат правилно осветлени, ако не се познава уредбата на османската поземлена собственост. Но, разбира се, периодите на византийското и османското владичество не могат да имат за историята на българската държава и право онова значение, което имат периодите на независим политически живот — Първата и Втората българска държава.

При така изяснените задачи на историята на българската държава и право периодизацията й е ясно очертана. Всъщност в основните си линии периодизацията на историята на българската феодална държава и право се покрива с периодизацията на историята на българския народ през тази епоха. Не би и могло да бъде иначе. Периодизацията на историята на българската държава и право е периодизация на политическата и правната организация, на които е бил подчинен българският народ през своето вековно развитие. Би трябвало да се отбележи само, че историята на българската държава и право през феодалния период има по-ясно очертани вътрешни подразделения именно поради обстоятелството, че българската държава на два пъти е била унищожавана от чужди завоеватели. Поради това историята на българската феодална държава и право се дели на следните периоди:

1. Първа българска държава (от 681 до 1018 г.). Първата българска държава е раннофеодална държава. Постепенното развитие на раннофеодалните отношения в българските земи дава своя отпечатък на организацията на българската държава и на нейните институции, а също и на нейното право. Както вече бе споменато, преломен момент в развитието на Първата българска държава е покръстването.

2. Византийско иго (от 1018 до 1185 г.). Жестоката класова експлоатация, на която е бил подложен българският народ през този период от страна на византийската държава и от страна на византийските феодали, довежда до масово обезземляване и закрепостяване на българското селячество и до пълно разгръщане на феодалните отношения в българските земи.

3. Втора българска държава (от 1185 до 1396 г.). Тя е държава на напълно развити феодални отношения, които се отразяват както върху юридическата регламентация на феодалната собственост, така и върху режима на останалите държавни и правни институции и институти на българската държава през това време.

4. Османско иго (от 1396 до 1878 г.). Това е период на османския феодализъм в българските земи, който класиците на марксизма с основание окачествяват като най-изостанал и варварски. Той задържа с векове икономическото и културното развитие на българския народ. Но благодарение на своята упорита борба с османските нашественици българският народ е успял да запази някои дълбоко проникнали в неговия живот икономически и правни институции — общинско самоуправление, обичайно право, които са били използувани (за съжаление не винаги достатъчно ефикасно) като отправни пунктове за неговото политическо и правно развитие след Освобождението(2).

§ 2. Литература по история на българската феодална държава и право

1. Литературата по историята на българската феодална държава и право е тясно и неразривно свързана с литературата, посветена на общата българска история през средновековието. Изследователите на общата българска история в своите проучвания са разработвали и разработват и проблеми на българската държава, на нейното административно устройство, на финансовия й режим. Те са проявявали и проявяват интерес и към правото на средновековна България. Разбира се, разглежданите въпроси се изучават от тях от общоисторическо, а не от правноисторическо гледище. Юридическата характеристика на държавните и правните институти не ги занимава и не би могло да се иска те да я разработват. Въпреки това обаче много от трудовете от областта на общата българска история имат голямо значение и за историята на българската държава и право.

Подробно разглеждане на всички съчинения, които засягат проблеми, свързани с българската средновековна държава и с българското средновековно право, естествено тук не би могло да се прави. Прегледът на литературата по история на българската феодална държава и право трябва да се ограничи по необходимост с отбелязване на най-същественото.

При прегледа на буржоазната литература на първо място трябва да бъдат посочени системните изложения по българска средновековна история: «История на българите» от Иречек, «История на българската държава през средните векове» от Златарски и «История на българския народ» от Мутафчиев(3). Написани в различно време, по различен начин, с различна цел, с нееднакъв обхват, те всички — въпреки допуснатите слабости най-вече от методологично естество — правят определен принос в областта на българската историческа наука. Най-ценна е тритомната история на Златарски поради изключително богатия фактически материал, вложен в нея. Най-много слабости от методологическо естество разкрива историята на Мутафчиев.

От специалните монографни проучвания, студии и статии на българските буржоазни историци по-голямо значение за историята на българската феодална държава и право имат следните трудове: монографиите на М. Дринов върху заселването на славяните на Балканския полуостров и на П. Ников върху завладяването на България от османските нашественици(4), както и студиите на академик Трифонов, посветени на старобългарското болярство и на изясняване на датата, когато е бяла създадена Първата българска държава(5). Твърде ценно е проучването на Й. Иванов върху богомилските книги и легенди, което изяснява концепциите на широките народни маси за същността и ролята на българската държава и на нейните институции(6).

От буржоазната правноисторическа литература трябва да бъдат отбелязани преди всичко учебниците на проф. С. С. Бобчев, проф. H. Благоев и проф. Вл. Алексиев(7). Написани изключително с педагогическа цел, те не достигат равнището на завършени, основно разработени курсове по история на българската държава и право.

Буржоазните историци на правото са автори и на редица монографии, студии и статии. Като първо сериозно научно изследване на български автор в областта на историята на българската държава и право трябва да бъде посочена студията на първия преподавател по тази научна дисциплина в Софийския университет Балджиев върху българското персонално съпружеско право(8). От трудовете на проф. Бобчев най-ценна е монографията му, посветена на българската челядна задруга. Заслужава да бъде отбелязана и студията му върху службите на провинциалната администрация в средновековна България(9). Несъмнено най-значителен дял от творчеството на проф. Бобчев съставляват неговите проучвания в областта на българското обичайно право. Той е публикувал пет тома обичайно право, от които първите три съдържат само материали от областта на гражданското и държавното право, а последните два — посветени на наказателното и съдебното право — съдържат проучвания и върху тези дялове на българското обичайно право(10). Проф. Г. Т. Данаилов е автор на първото сериозно изследване върху старобългарския правен паметник «Закон за съдене на людете», а проф. Ганев — на съдържащата ценен историко-правен материал студия, посветена на историческото развитие на търговското право»(11).

От трудовете на проф. Благоев следва да бъдат отбелязани студиите му върху отговорите на папа Николай по запитванията на българите и върху произхода и характера на Самуиловата държава, а от тези на проф. Алексиев — проучванията му, засягащи средновековното българско земевладение и средновековното българско наказателно право(12).

Нужно е да се отбележи също, че проф. Бобчев и проф. Благоев са издали няколко основни извора за историята на българското право. Под заглавие «Старобългарски правни паметници» проф. Бобчев е издал като учебно помагало за студентите Закона за съдене на людете, Славянската Еклога и грамотите на българските царе, а проф. Благоев — византийската Еклога(13).

Ако трябва да бъде дадена обща оценка на трудовете на българските буржоазни историци и историци на правото, трябва да се изтъкне преди всичко тяхната заслуга по установяването чрез грижлива изследователска работа на ценни исторически извори, на съществени факти, на основни институции и институти от областта на историята на българската феодална държала и право. Но основен недостатък на техните съчинения е липсата на правилен научен метод. Българските буржоазни историци и историци на правото не познават закономерностите на общественото развитие и затова обясненията им относно създаването и развитието на българската държава в много случаи са незадоволителни. Някои от тях приписват създаването на българската държава на държавнотворните способности на прабългарите, издигането й и нейния разцвет — на дейността на способни български владетели, упадъка и загиването й — на слабите български царе, които са я оглавявали в решаващи за нейната съдба исторически епохи. Даже когато достигат при правилно използуване на историческия материал до някои верни материалистически установки, те ги замъгляват, а понякога и направо ги отричат чрез неправилни идеалистически обяснения и чрез объркан и объркващ еклектизъм.

Тук трябва да се отбележи обаче, че съчиненията на буржоазните учени не са на едно и също научно ниво и критиката на недостатъците в научния им подход към изучаваната проблематика не трябва да доведе до уравниловка в оценката на научното им творчество. Би следвало да се отбележи със съжаление, че съчиненията на българските буржоазни правни историци, общо взето, са на значително по-ниско научно ниво от тези на научните работници в областта на общата българска средновековна история. Причините за това не са само субективни. В областта на общата история са работили по-голям кръг от научни работници с по-добра научна подготовка. Трябва да се отчете също така обстоятелството, че тъкмо изворите за историята на българската феодална държава и на българското феодално право са били най-безжалостно унищожени по време на византийското и на османското иго, така че историците на българската държава и право са работили (а и понастоящем работят) с оскъден изворов материал. Не е без значение и фактът, че успешната работа в областта на правната история предполага както задълбочени юридически познания, така и много добра историческа и езикова подготовка.

2. След 9. IX. 1944 г. бяха поставени основите на марксистката история на българската феодална държава и право. Разработването й бе подпомогнато в най-голяма степен от сериозната изследователска работа в областта на общата българска история, отразена в Известия на Института за българска история, в Годишник на Историческия факултет, в списание «Исторически преглед», в списание «Etudes balkaniques» и др. Разбира се, не е възможно в един кратък преглед като настоящия да бъдат отбелязани даже мимоходом съществените приноси на българските историци-марксисти в областта на българската средновековна история. Тук трябва да бъдат посочени преди всичко обобщаващите трудове: тритомната «История на България», издание на Института за история при БАН(14), и подготвяната понастоящем четиринадесеттомна «История на България». Трябва да бъдат отбелязани и някои по-ценни студии на българските историци, засягащи българската феодална държава и право — студията на проф. Бурмов за отношенията между славяни и прабългари преди и след създаването на българската държава и монографията му за историята на България през времето на Шишмановци(15), както и монографиите на проф. Д. Ангелов, посветени на образуването на българската народност, на богомилството и на аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в.(16) Нужно е да бъдат споменати и проучванията на проф. Дуйчев по въпроса за заселването на славяните на Балканския полуостров и по хронологията на въстанието от 1186 г.(17), както и монографията на Лишев за генезиса на българския феодализъм, тази на Г. Цанкова-Петкова за аграрните отношения в средновековна България и книгата на Гюзелев «Княз Борис I»(18). От трудовете на П. Петров бих искал да цитирам студиите му върху създаването на българската държава и върху покръстването, а от тези на В. Тъпкова-Заимова — проучването й за ролята и административната организация на т. нар. «Отвъддунавска България»(19). Тук трябва да бъдат посочени и сериозните проучвания на Ал. Тодоров-Балан върху славянските първоапостоли Кирил и Методий, на проф. Е. Георгиев върху разцвета на българската литература през IX–X в., които имат определено значение и за историята на българската държава и право(20). Относно икономическото развитие на средновековна България бих искал да цитирам само колективния труд «Икономиката на България до социалистическата революция»(21), а от етнографските проучвания — Вакарелски Хр., Етнография на България, София, 1974.

За времето на османското владичество над българските земи трябва да бъдат отбелязани: ценното проучване на проф. Гандев върху чифликчийската собственост, студиите на проф. Н. Тодоров върху наемния труд в българските земи към средата на XIX в. и върху промените в характера на цеховите организации непосредствено преди това време(22). Уместно е да бъдат посочени и монографията на Б. Цветкова за извънредните данъци в Османската империя, и тази на В. Мутафчиева за османската феодална собственост(23).

От трудовете, посветени непосредствено на историята на българската феодална държава и право, написани след 9. IX.1944 г., следва да бъдат отбелязани литопечатните записки на проф. Д. Ангелов по история на българската държава и право(24), които са първото системно изложение на тази история, написано от марксистки позиции. Записките на проф. Ангелов бяxa последвани от съвместния труд на проф. Д. Ангелов и проф. М. Андреев по история на българската феодална държава и право, който претърпя четири издания (второто е преведено на руски от Издательство иностранной литературы) и се оформи като цялостно изграден курс по тази научна дисциплина(25).

От монографните проучвания, студии и статии в областта на историята на българската феодална държава и право могат да бъдат отбелязани: монографията на проф. Андреев за Ватопедската грамота, която разглежда проблеми, засягащи феодалната собственост, феодалните имунитети, фискалното право, царската власт и държавните служители в средновековна България, и монографията му върху т. нар. Закон на Константин — Юстиниан, в която се изяснява проникването на старобългарско писано право и на обичайноправни разрешения в една късна южнославянска компилация, съставена на основата на византийския Земеделски закон и на Синтагмата на Матей Властар(26).

Съществени проблеми от областта на историята на българската феодална държава и право се разглеждат и в монографията на Андреев и Кутиков за договора на добруджанския владетел Иванко с генуезците, и в тази на Андреев и Кронц (на френски език, издание на Румънската академия на науките), посветена на Закона за съдене, както и в студиите на Андреев върху Закона за съдене на людете, върху Славянската еклога и в изследването му, посветено на средновековното наказателно и процесуално право(27).

Напоследък бе публикувана студията на проф. Андреев върху обичайното право по време на Първата и Втората българска държава(28). За времето на българската феодална държава се отнасят студиите на проф. Яновски за Закона за съдене на людете и за първоначалното предисловие на печатната Кормчая(29), а за времето на османското иго — монографните проучвания на доц. Милкова за османската феодална собственост, студията на проф. Андреев за българското обичайно договорно право след Кримската война(30), и студията на М. Манолова върху правното положение на българската община през XIX в.(31)

Накрая следва да бъдат отбелязани няколко библиографски указателя, посветени отчасти на литературата върху историята на българската феодална държава и право: 1) Библиография на българската правна литература (1944–1963), Изд. БАН, Институт за правни науки, София, 1965, стр. 10, 11; 2) Списание «Исторически преглед», 1944–1964, Библиографски справочник, Изд. БАН, Институт по история, София, 1970, стр. 103–124; 3) История Болгарии до 9 сентября 1944, указатель литературы 1945–1958, Изд. АН СССР, Москва, 1962, стр. 91–220; 4) Bulgarie, notice rédigée par l’Institut bulgare de Bibliographie «Eline Peline» avec la collaboration de M. Andréev, professeur a l’Université be Sofia, Introduction bibliographique à l’histoire du droit et à l’ethnologie juridique publié sous la direction be I. Gilissen, D/15, Bruxelles, 1965; 5) Repertorium bibliographicum institutorum et sodalitatum iuris historiae, compositum curis R. Feenstra, Leiden, 1969, стр. 115.

Глава втора: Извори за историята на българската феодална държава и право

§ 1. Законодателни актове, законодателни и нормативни сборници от времето на Първата и Втората българска държава

1. Законодателните актове, законодателните и нормативните сборници са едни от най-важните извори за историята на българската феодална държава и право, тъй като най-непосредствено уреждат нейните държавноправни и правни институции и институти. Те обаче не са достигнали до нас в своя първоначален вид. Безжалостно унищожавани и по време на византийското робство, и след това — през османското иго, те са могли да бъдат запазени само в късни преписи, създадени в руските земи или в средновековна Сърбия столетия след създаването им в българската държава. Такъв е случаят и със Закона за съдене на людете, и със Славянската еклога, и със Земеделския закон. Лингвистични проучвания на тези правни паметници показват, че независимо от по-новите езикови наслоения в основата им стои старобългарски текст. Това важи не само за старинния език на Закона за съдене на людете, но и за езика на славянската Еклога и на някои преписи на Земеделския закон. При това положение пред изследователя стои деликатният и труден въпрос за евентуалните промени, които са били направени в първоначалния текст — за добавките, преправките и измененията, които са се наслоили при последователните преписвания на текста. Изясняването на този проблем е обусловено обаче от едно пълно критично издание на всички преписи на тези правни паметници, каквото все още липсва и изготвянето на което е свързано с много големи трудности.

Би трябвало да се има предвид, от друга страна, че разпоредбите на тези законодателни паметници не са се прилагали на практика точно така, както са били формулирани в тях. Пълна хармония между нормативните разпоредби и отношенията, които те уреждат, въобще не би могла да се констатира в която и да било област на феодалното право, където и да било. Но пълно покриване между съдържанието на юридическите норми и съдържанието на регулираните от тях отношения в средновековна България не е могло да има преди всичко затова, защото писаното българско право от онова време е било заимствувано от чужда правна система — византийската, която е била нагодена (повече или по-малко сполучливо — това е друг въпрос) към по-различни обществени отношения.

Но ако заимствуваните от Византия български законодателни сборници не отразяват адекватно съдържанието на българската обществена действителност от времето на тяхното създаване, известни указания за нея те все пак дават, тъй като тяхното създаване е било предизвикано от определени нужди на общественото развитие, така както тези нужди са били схващани и разбирани от господствуващата феодална класа. Както вече бе отбелязано, развитието на раннофеодалните отношения в средновековна България е наложило покръстването, сиреч извършената чрез него основна промяна в религиозната, държавноправната и юридическата надстройка на Първата българска държава. Същата причина е предизвикала създаването на Закона за съдене на людете, превеждането на Еклогата, Земеделския закон, Номоканона. Още преди Покръстването развитието на раннофеодалните отношения е наложило създаването на Крумовите закони. Всички тези нормативни актове са отражение на определени нужди, породени от развитието, на обществените отношения в средновековна България. Ето защо бихме могли да кажем, че чрез отражението (нормативния акт) ние можем до известна степен да опознаем това, което той отразява — обществената действителност, съществуваща по време на създаването му. Разбира се, колкото повече законодателят е отчитал — според своите разбирания и интереси — нуждите на обществената действителност, толкова по-близо е съдържанието на нормативния акт до обществените отношения, които той е трябвало да урежда. Такъв е случаят с Крумовите закони и със Закона за съдене на людете. И обратно. Простият превод на един нормативен акт и незначителните поправки и преправки в превода не ни дават същите възможности. Пример за това са Еклогата, Земеделският закон, Кормчаята. И все пак и тук има какво да се научи. Обстоятелството, че се е наложил цялостен превод на Еклогата, е указание, че феодалната класа в България е почувствувала нужда от цялостна регламентация на обществените отношения по образеца на феодална Византия, а превеждането на Земеделския закон е указание кои области на обществения бит са се нуждаели най-много от нова юридическа регламентация.

Казаното дотук улеснява разрешаването на въпроса, дали преведените по време на Първата българска държава законодателни и нормативни актове са се прилагали като писано право и по време на Втората българска държава. Известно е, че обществените отношения в българските земи по това време не са претърпели коренна промяна. Развитият феодализъм не е качествено ново явление в сравнение с ранния феодализъм. Най-големи са били промените в областта на правото на феодална собственост, но това право не е било уредено пряко от екложните разпоредби.

Нови законодателни актове, регламентиращи изцяло обществените отношения, по всичко личи, не са били създадени или преведени във Втората българска държава. Извършеният във Византия поврат към Юстиниановото законодателство в неговия първоначален вид не е отговарял на българските условия. Не е странно при това положение, че липсват данни той да е бил използуван в средновековна България. Василиките са били много по-далеч от българската действителност, отколкото екложните разпоредби. И тъй като обменните, семейните, наследствените, изобщо нуждаещите се от нормативно уреждане отношения на феодалното общество не са могли да останат неуредени, трябва да се приеме, че когато не са били уредени от нормите на обичайното право, те са се уреждали от познатите и изпитани вече актове и сборници на писаното право — Закона за съдене на людете, Еклогата, Земеделския закон, Кормчаята. Както е известно, през средновековието строго установен принцип за дерогиране на стари нормативни актове чрез създаване на нов нормативен акт по същата материя не е съществувал. Напротив! Авторитет на нормативните актове е бил създаван чрез приписването им, на някой стар, прочут законодател, който при пресъздаването на законодателния акт отдавна не е бил между живите. Авторството на Закона за съдене на людете се приписва на «Константин Греческий», сиреч на император Константин от III в. преди новата ера, а «Судац» от Душановата кодификация се отдава на император Константин — Юстиниан, какъвто изобщо не е съществувал — споени са били в едно двама съвсем различни императори — Константин и Юстиниан.

В подкрепа на разбирането, че Еклогата, Земеделският закон и Законът за съдене на людете са се прилагали и след освобождението на България от византийско иго, е и фактът, че новооткритият от професор Радойчич славянски препис на Земеделския закон е бил изготвен в южнославянските земи именно по време на късното средновековие, вероятно през XV в., и че в къснофеодалната южнославянска компилация Закон на Константин — Юстиниан са били включени и текстове, заимствувани от Закона за съдене на людете.

Но липсата на данни за нова юридическа кодификация, извършена в българските земи по време на Втората българска държава, наличието на данни, установяващи, че създадените в Първата българска държава нормативни актове и сборници са се прилагали и във Втората българска държава, не трябва да ни накара да мислим, че никакъв нов законодателен или нормативен акт не е бил създаден по това време. В Дубровнишката грамота на Иван Асен II се споменава за някакъв закон за митата (Lаконъ о кумерки). Този закон обаче не е запазен и за него освен заглавието му ние нищо друго не знаем.

Що се касае до запазените нормативни сборници, създадени по време на Втората българска държава, трябва да се каже, че от това време разполагаме с един нагоден за нуждите на практиката сборник — преведената на славянски Синтагма на Матей Властар. От това време е и Душановата кодификация. Тя, разбира се, е паметник на сръбското, а не на българското право. Но тя има значение и за българската правна история — първо, защото в нея е била включена и Властаровата Синтагма, която се е прилагала и в българските земи; второ, защото съдържа извънредно ценен материал за сравнителноправни проучвания. Поради твърде близкия етнически и обществено-икономически бит на българи и сърби разпоредбите на Душановия закон при надлежна интерпретация дават указания за класовите, съсловните и правните отношения в българските земи по време на развития феодализъм.

Ценен нормативен материал от времето на Втората българска държава е включен и в българските царски грамоти. В тях българският владетел, облечен във формално неограничена законодателна власт, е издавал — по повод извършваните от него дарения и признаваните от него привилегии — и определени нормативни разпоредби. Международните договори, които българският владетел е сключвал с други държави, съдържат също нормативен материал. Такъв е даден и в запазените и достигнали до нас обичайноправни сборници, каквито са Полицкият статут и Винодолският закон. Тези актове ще бъдат разгледани в следващия параграф. Настоящият параграф е посветен само на законодателни актове и сборници, респ. на сборници, съдържащи нормативен материал, създаден по законодателен път. По форма те се отличават от другите извори, при които юридическите норми на феодалното право поначало не са абстрактно формулирани (понеже не са формулирани по законодателен път) и обикновено не са направо дадени, а трябва да се разкриват чрез предварителна интерпретация на изворовия материал.

2. Първото достигнало до наши дни официално законодателство на българската средновековна държава — Крумовото законодателство — е от началото на IX в. Сведенията за него са достигнали до нас чрез известието на византийския лексикограф Свида, включено в неговия Лексикон, създаден през втората половина на X в. Славянският превод на Крумовото законодателство е в някои отношения по-пълен от текста на гръцки език(1).

Известието на Свида се състои от две части. В първата част, която има легендарен характер, се твърди, че разказите на аварските пленници за престъпността в тяхната държава били мотивирали Крум да създаде своите наказателни разпоредби. Действителните причини за създаването на Крумовото законодателство се коренят в конкретните социално-икономически и политически условия и в особеностите на държавноправното развитие на България през периода на властвуването на хан Крум. Това е период, през който феодализацията на българското общество е в пълен ход, когато се засилва класовото разслоение и се изострят класовите противоречия и борби. Ето защо все повече се налагало създаването на наказателно законодателство, което да защити икономическите и политическите интереси на изграждащата се феодална класа.

В Крумовото законодателство са включени пет наказателни състава: 1) за лъжливия, клеветнически донос; 2) за кражбата; 3) за укривателството на крадец; 4) за пиянство и 5) за недостатъчно подпомагане на просяците.

Първият наказателен състав гласи: «Ако някой обвини (наклевети) някого, то той да се не слуша, докато свързан не се разпита, и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива». Цитираният текст съдържа две наказателни разпоредби — една материалноправна, съдържаща наказателния състав, и една процесуалноправна.

Вторият наказателен състав визира т. нар. лично укривателство. Той гласи: «Не се позволява никому да набавя храна на крадеца; и (на оногова), който се осмелява това (да прави), веднага се конфискува имотът...». Наказанието е чувствително: конфискация на цялото движимо и недвижимо имущество, най-вероятно в полза на държавното съкровище.

Третият наказателен състав гласи: «а на крадеца пък да се пречупят свирките (пищялките)».

Непосредствено след състава за укривателството на крадец Свида вмъква съобщение със следния текст: «Той (Крум) заповяда да се изкоренят всички лозя». Издаването на подобна, макар и временна разпоредба, въпреки че звучи легендарно, не е изключено, тъй като и в други извори на българското феодално право се съдържат текстове против пиянството.

Особено голямо внимание заслужава петият наказателен състав, включен в Крумовото законодателство, който гласи: «На всеки просяк да не се дава просто (оскъдно), а в достатъчно количество, та да не се нуждае втори път: (на оногова), който не постъпва така, веднага да се конфискува имотът...». Причината за създаването на този текст е обедняването на голяма част от населението поради задълбочаване на феодализацията и непрекъснатите войни. За обяснение на наказателния състав за просяците най-приемлива е тезата на основоположника на научния социализъм в България Д. Благоев, доразвита от А. Бурмов, че разглежданата разпоредба нарежда да се дава земя на просяците и да се поставят във феодална зависимост от нейния собственик. Действително при съществуващото тогава натурално стопанство каквото и количество продукти и вещи да се дадат на просещия, те могат да му помогнат само за определен срок. Единствено даването, на поземлен участък би гарантирало трайно издръжката на разорения селянин.

3. Lаконъ суднџй людџмъ (Закон за съдене на людете) е най-старият старобългарски и славянски писмен правен паметник. Известен е в две редакции: 1) първоначална, кратка, създадена в България в края на IX в., след покръстването, съдържаща 32 текста и запазена в руски преписи, най-старите от които — Устюжки (Румянцевски), Новгородски и Варсонофиевски — датират от края на XIII, респективно началото на XIV в.; 2) по-нова, обширна, създадена в Русия чрез добавяне на нови текстове към кратката редакция. Обширната редакция е публикувана в две отделни версии — от Дубенский и от Строев(2).

Схематично съдържанието на кратката редакция на ЗСЛ може да бъде очертано така: Първият текст предвижда санкции за езичниците; гл. 2 и 7а уреждат свидетелските показания; гл. 3 — разпределението на военната плячка. Гл. 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 и 13 са посветени на престъпленията срещу половия морал и по-специално на блудството (блудство с робиня безчинница и с чужда робиня, блудство на калугер; женитба на кумец и кума; прелъстяване и изнасилване на девица; отнемане девствеността на ненавършила 20 (13?) години; съвкупление със сгодена девица; брак при кръвосмешение; двуженство; гл. 14 и 15 санкционират палежа; гл. 16 урежда азилното право, а гл. 17 — самоуправството. Следват гл. 18, посветена на свидетелските показания на родители и на деца, на господари и роби; гл. 19 — на освобождаване на робите; гл. 20 — на свидетелствуването по слух; гл. 21 — на вероотстъпничеството; гл. 22 — на безвиновното погиване на дадена за послужване вещ. Гл. 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29 и 30 се занимават с различни квалифицирани кражби (кражба във време на война, кражба, извършена от роб — ноксална отговорност, кражба на стадо, обир на мъртъвци и на свещени съдове, кражба на свободен човек). Гл. 30а урежда бракоразводните основания. Вероятно гл. 7а и гл. 30а не са фигурирали първоначално в текста на ЗСЛ, а са били вмъкнати в него по-късно.

По-голямата част от съдържанието на кратката редакция е заимствувано от византийската Еклога (най-вече от титул XVII), но със значителни промени и добавки (нови текстове са напр. гл. 1, 2, 7а). Барон Розенкампф в своето съчинение «Обозрение Кормчей книги в историческом виде» (1829) установява, че ЗСЛ е славянска правна компилация от старобългарски произход. Старобългарският произход на паметника признават и Павлов, Василевский, Беляев, Хубе, Зигел, Богишич, Флорински, Данаилов, Бобчев, Благоев, Орошаков, Ганев, Андреев, Яновски(3). Оспорват го напоследък Шмид (който твърди, че паметникът е панонски), Вашица (който поддържа, че е от моравски произход) Троицкий (който му приписва македонски произход)(4). Но старобългарският произход на ЗСЛ е доказан от неговото съдържание. Според гл. 1 от ЗСЛ село, в което се извършват езически обреди и заклинания, трябва да се отдаде на църквата (във феодална зависимост), а тези, които са извършвали езически обреди и заклинания, трябва да бъдат продадени в робство. Суровата наказателна санкция, която гл. 1 от закона установява за езичниците, и смекченията, които законът въвежда за някои провинения срещу християнския морал (блудство, изнасилване, прелъстяване) чрез установяване на църковни (епитимийни) наказания — църковно покаяние, подсказват, че той е бил създаден в обстановката на остър конфликт между езичничеството и християнството, когато упоритите противници на християнството трябвало да бъдат сурово наказани, но заблудените и разкаялите се трябвало да бъдат спечелени чрез прощение. Такъв конфликт е съществувал в България, не и в Моравия, Панония или в Стримонското княжество. Тясната връзка, която съществува между проблематиката на ЗСЛ и проблематиката на отговорите на папа Николай I по запитванията на българите (отг. 41, 102; 86, 84, 2; 28, 29, 39; 51; 95, 24, 28; 18; 31; 32; 96), обстоятелството, че княз Борис е търсел от папата светски закони и съд за покаяние (а тъкмо такъв закон е ЗСЛ и тъкмо такъв съд намираме в неговите текстове), потвърждават убедително старобългарския произход на ЗСЛ.

Формулираната напоследък теза, че ЗСЛ е великоморавски, респ. панонски правен паметник, създаден от славянския първоапостол Константин-Кирил или от неговия брат Методий, се сблъсква с мъчнотии, които не могат да бъдат преодолени. При отиването на Константин-Кирил и Методий във Великоморавия и Панония задачата, която им е била възложена, се е състояла в това да просвещава местното население в догмите на християнската религия на неговия роден език(5). Християнството във Великоморавия и Панония по това време е било установена религия — според историка на християнската църква Finо(6) покръстването на славяните във Великоморавия се е извършило наскоро след 803 г., следователно половин век преди отиването на славянските първоапостоли; то не се е извършило чрез официален акт на държавната власт. Ето защо борбата, която се е водила във Великоморавия и Панония по времето, когато Константин-Кирил и Методий са били там, е била против немското проникване и срещу представителите на католическото духовенство. Цялата обществено-политическа обстановка във Великоморавия и Панония по времето, когато славянските първоапостоли са извършвали своите проповеди, е такава, че не позволява да се свърже създаването на един правен паметник като ЗСЛ с дейността на славянските първоапостоли в тези земи.

Вярно е, че в ЗСЛ са узаконени т. нар. епитимийни наказания (пост и покаяние) наред със светските наказания (смъртно наказание, изгнание, глоба, конфискации, членовредителни наказалия). Но тези епитимийни наказания, които е трябвало да подчертаят християнския дух на закона и да смекчат в някои случаи тежките членовредителни наказания, възприети от Еклогата, не установяват западния произход на ЗСЛ, както приема Шмид. Преди всичко ЗСЛ не прави никакъв намек за прилагането на установените в него наказателни санкции от познатия на някои западни страни смесен синодален съд, съставен от съдии — духовници и миряни. А основният аргумент на Шмид, че ЗСЛ има западен произход, това е синодалният съд. Всъщност обаче според ЗСЛ съдебни органи са само князът и съдията. Нещо повече. При най-тежките състави — там, дето се предвижда смъртно или членовредително наказание, самото епитимийно наказание се налага алтернативно, а не кумулативно. За подпалвачите ЗСЛ (гл. 15) предвижда виновният на огън да се изгори или с меч да се посече, а по църковния закон да се подложи на пост 12 години. За алтернативно прилагане на членовредителното и епитимийното наказание подсказва и гл. 7 от ЗСЛ. Това обстоятелство говори, че съставителят на ЗСЛ, ако наистина е използувал някои образци, предвиждащи съвместно налагане на светски и църковни наказания от синодален съд, съзнателно ги е изменил с оглед на ония нужди, които покръстването у нас е наложило. Няма съмнение, че в първите години след покръстването, когато повелите на новия християнски морал още не са били ясни на населението, при налагането на наказателната санкция е било желателно да се прилага диференциран подход. Законодателят, изхождайки вероятно от тези разбирания, в много случаи е смекчил сам членовредителните наказания на Еклогата. В други случаи той е предоставил това смекчение на съда, като му е дал възможност да наложи епитимийно вместо членовредително наказание.

Относно теорията на Вашица трябва да се каже, че тя се основава почти изключително на езикови аргументи. Вашица намира в Закона за съдене на людете думи от моравски произход — моравизми, като напр. «пъря» (съдебен спор, процес), «творит требу» (извършване религиозна служба), «купетра» (кръстница, кума) и други. Но такива моравизми са могли да бъдат употребени не само в един създаден във Велика Моравия закон, но и в един закон, създаден в България. Както е известно учениците на Методий след неговата смърт са отишли не някъде другаде, а в България. Не трябва да се забравя също така, че повечето от посочените от Вашица моравизми означават понятия на новата християнска религия и на новия съдебен процес, които в българския език преди покръстването или не са съществували, или не са имали това значение, което християнската църква им е давала, та е било нужно да се потърсят нови термини. Напълно естествено е било учениците на Методий и техните възпитаници — които е трябвало да бъдат привлечени по един или по друг начин при създаването на Закона за съдене на людете — да използуват терминологията на преведените вече във Велика Моравия богослужебни книги. Разбирането на Вашица, че паметникът бил създаден от славянския първоучител Константин-Кирил, също така е неправилно. Свети Константин, за когото се говори в първия текст на закона, е император Константин Велики, който е признал официално християнската религия (313 г.) и комуто законът е бил приписан, за да му се създаде съгласно средновековната практика по-голям авторитет. В обширната редакция на Закона за съдене на людете изрично е отбелязано, че той е бил създаден от светия и великия цар Константин Гръцки, сиреч от византийския император Константин. С това име Константин-Кирил, разбира се, никога не е бил назоваван.

Що се касае до теорията на проф. Троицки, според която ЗСЛ бил създаден от славянския първоучител Методий (когато последният бил княз в македонската област Стримон) и че този закон бил предназначен за славянската войска в тази област, трябва да се каже, че разпорежданията на закона нямат предвид провинения на участниците във войската и че според византийското право не е възможно един областен управител да създава закони — византийският император, чиято власт се е смятала от божествен произход, не е могъл да отстъпва своите законодателни функции.

4. Славянска Еклога. Един от първите законодателни паметници, които са били пренесени в България след покръстването, е т. нар. ЕКЛОГА(7) («избор» от закони). Еклогата е византийски законодателен паметник от VIII в. Създадена е по времето на императорите иконоборци Лъв III и Константин вероятно в 726 г. Тя възпроизвежда нормативните разрешения на Юстиниановата кодификация, но без богатата казуистика, без юридическата задълбоченост и прецизност, които отличават Юстиниановия Corpus iuris civilis. Еклогата е един кратък и удобен, нагоден за нуждите на практиката сборник, в който са дадени най-съществените и практически най-важните разрешения на Юстиниановото законодателство, но, в който се намерили място и някои нови разрешения, резултат на промените в икономическата и обществено-политическата обстановка, настъпили във Византия след създаването на Юстиниановата кодификация. Докато последната е плод на законодателството на разложеното робовладение, което Юстиниан безуспешно се старае да укрепи и подпомогне с помощта на блестящото творческо дело на класическите римски юристи, Еклогата е един законодателен сборник на ранния феодализъм, в който са намерили отражение някои съществени промени, настъпили във Византия след епохата на Юстиниан, между които на първо място тези, обусловени от заселването на славяните на Балканския полуостров и от установяването на свободната селска община. Еклогата признава на жената много по-голяма роля в семейството от ролята, която римското право й е признавало. Освен това според същата преживелият родител е оставал в имуществена общност със своите деца, която продължавала поначало и след пълнолетието на децата, освен ако преживелият родител встъпи във втори брак(8).

Византийската Еклога е разделена на 18 титула, съставени от отделни текстове (статии). Тя съдържа семейно, наследствено, договорно, наказателно и процесуално право.

По всичко изглежда, че Византийската еклога е била пренесена в България веднага след покръстването. От някои текстове на Отговорите на папа Николай по запитванията на българите може да се заключи, че княз Борис вероятно е бил запознат с нейното съдържание. По-късно е бил направен и славянски превод на Византийската еклога, създадена е била Славянската еклога(9).

Славянската еклога е запазена и е достигнала до нас в руски преписи, най-достъпен от които е преписът, публикуван в печатната Кормчая. Езикът на този превод и някои сведения относно пренасянето му в руските земи ни дават основание да приемем, че Еклогата е била преведена в България през време на Първата българска държава.

Текстът на Славянската еклога, сравнен с византийския текст, сочи някои отклонения и промени. Някои от тях са резултат на разбиране на византийския текст и на грешки при преписването. Но има и такива, които представляват съзнателно отклонение от него. В някои случаи те са предизвикани от по-елементарните юридически концепции на славянския законодател и отразяват по-неразвити икономически отношения от тези, съществуващи във Византия. В други случаи промените, внесени в Славянската еклога, са резултат на по-прогресивни юридически разбирания и обичаи на славянството(10).

В Славянската еклога е пропуснат т. XII на Византийската еклога «За постоянните и временните емфитевзи». Титул XVIII «За подялба на плячката» е слят с титул XVII «Наказания на престъпленията», така че Славянската еклога за разлика от византийската има 16 вместо 18 титула. Титулите на Славянската еклога имат следния порядък: тит. I е посветен на годежа; тит. II — на брака; тит. III урежда зестрата; тит. IV — дарението; тит. V — завещанието; тит. VI — имуществото на военните; тит. VII — наследяването по закон; тит. VIII — настойничеството; тит. IX — освобождаването от робство; тит. X — покупко-продажбата; тит. XI — заема и залога; тит. XII — влога; тит. XIII — наема; тит. XIV — свидетелите; тит. XV — спогодбата; тит. XVI — подялбата на военната плячка и наказването на престъпленията.

Вероятно защото Славянската еклога е била негодена да регламентира по-неразвити икономически отношения от тези, които са съществували във Византия, в нея е бил изпуснат титул XII на Византийската еклога, уреждащ постоянните и временните емфитевзи (дългосрочен наем на недвижими имоти). Отразявайки по-елементарни отношения, Славянската еклога наказва този, който е затворил чужди овце и ги е уморил от глад, докато Византийската еклога предвижда наказателни санкции за всеки, който е затворил чужди животни и чрез глад ги е унищожил (Виз. екл., т. XVII, ст. 8; Слав. екл., т. XVI, ст. 43). По същите причини Славянската еклога не познава разграничаването на съдебния процес на наказателен и граждански и не познава престъплението «фалшификация на монети».

От друга страна, отразявайки някои по-прогресивни славянски разбирания и някои по-човечни славянски обичаи, Славянската еклога установява по-мек режим към робите, като пропуска някои текстове на Византийската еклога (т. VIII, ст. 8 и 9). Вероятно под влияние на славянското обичайно право Славянската еклога установява специално право на наследяване в полза на бедните, каквото Византийската еклога не познава (срв. Слав. екл., т. VII, ст. 2; Виз. екл., т. VI, ст. 6).

5. Земеделски закон — νόμος γεωρμϰός — византийски правен паметник, създаден вероятно през VIII в. Относно произхода и същността му има спорове. Напоследък надделява становището, че Земеделският закон е частна компилация. Съдържа повече наказателноправни и по-малко гражданскоправни разпоредби в защита на земеделската собственост, които са повлияни от режима на славянската община. Особено богата казуистика разкрива Земеделският закон в областта на посегателствата срещу недвижимата и движимата собственост на селското стопанство — преораване и незаконно използуване на чужда земя, кражби и увреждания на добитък и различни вещи от селскостопанския инвентар и други подобни. Преведен е вероятно в средновековна България заедно е Еклогата. Известен е в руски препис, датиращ от XIII в., и в южнославянски (Хилендарски) препис, датиращ от XV в., открит е от югославския проф. Радойчич през 1955 г.(11)

6. Кормчая (Кърмчая книга) — превод на византийския Номоканон. Съдържа каноническо право (правила за църковните събори, апостолски правила и др.) и светско право (Еклога, Закон градски и др.). Най-старата Кормчая книга от втората половина на IX в. е превод на Номоканона в 50 титула на Йоан Схоластик, създадена през VI в. По-късно е била преведена и Кормчая с 14 титула без тълкувания, попълнена с новели, дадени в 87 глави. През XIII в. е бил преведен (може би в Сърбия от епископ Сава) и Номоканонът на патриарх Фотий с тълкуване на законите и на правилата. Към най-старата Кормчая е бил присъединен и най-старият старобългарски и славянски писмен правен паметник — Законът за съдене на людете(12).

7. Синтагма на Матей Властар. Това е юридически паметник, който вероятно е бил използуван у нас през XIV в., а след това е бил прилаган и през време на османското иго. Както е известно, Синтагмата е била създадена през 1335 г. във Византия и наскоро след това — през времето на сръбския цар Стефан Душан — е била преведена на сръбски. Съществува препис на Синтагмата и в старобългарска редакция(13).

Синтагмата представлява пригоден за практиката сборник на църковното (каноническото) право, в който се включва и гражданскоправна, и наказателноправна материя. Целият нормативен материал, включен в Синтагмата, е разпределен на 303 глави, групирани в 24 раздела («състава») според буквите на гръцката азбука. Матей Властар изрично бележи, че към църковните канони той е присъединил и постановления на гражданското законодателство, тъй като последното стои във връзка с църковното и «служи за негово потвърждение и обезпечение». Относно гражданскоправната материя Матей Властар се е ползувал най-вече от Прохирона (Закон градски) и от някои титули на Еклогата. Използувани са наред с тези и други правни източници.

Един ръкописен екземпляр от славянските преписи на Синтагмата се пази и до днес в библиотеката на Рилския манастир(14). Съпоставянето на текста на ръкописа с текста на проучените от Новакович и Флорински преписи разкрива известни различия както в езика, така и в правописа(15). От много голямо значение за историята на нашето право е точното датиране на Рилския препис и правилното определяне на неговата редакция. И по двата въпроса обаче сериозни проучвания не са направени. Според описите на Милетич и Спространов Рилският препис датира от XVI или XVII столетие и редакцията на същия е сръбска.

Не е изключено обаче и по двата въпроса да се наложат известни корекции. Датата на Рилския препис би могла да се определи по-точно, като се има предвид водният знак на по-голямата част от листовете му — полумесец, над който са поставени три пресечени линии, едната от които перпендикулярна към полумесеца и допираща се до него. Относно редакцията на паметника трябва да се проучи не е ли оказала върху същия известно влияние т. нар. Ресавска школа.

Напоследък румънският професор Богдан откри една славянска Синтагма, създадена в Румъния, в която законодателният материал (канонически и светски) е бил пререден, като е бил възприет азбучният ред на славянската азбука вместо азбучния ред на гръцката азбука(16).

8. Душанова кодификация. Определено значение за историята на българското право има и Душановият закон(17), издаден от сръбския цар Стефан Душан през 1349 г. и допълнен през 1354 г. Душановият закон е съставна част на Душановата кодификация.

Първата редакция на закона (според изданието на Новакович) съдържа 135 члена. Втората е допълнена с нови текстове (у Новакович 66 на брой). Извори на Душановия закон са византийски правни сборници (най-вече т. нар. Василики), но също така издадените преди него грамоти на сръбските крале и сръбските юридически обичаи.

В Душановия закон са дадени постановления, които уреждат правата, задълженията и взаимоотношенията на различните съсловия в сръбската държава (първите 38 члена на закона са посветени на църквата, следващите 24 — на правното положение на властелите, останалите 20 текста до чл. 83 се занимават със себрите — селяните). Освен това Душановият закон съдържа редица текстове с наказателноправен характер, текстове, уреждащи съдоустройството и съдопроизводството. Строго следвана систематика в този закон не може да се открие.

Душановият закон е бил издаден, след като е била преведена на сръбски и пригодена т. нар. съкратена Синтагма, в която са били включени предимно гражданскоправните разпоредби на Синтагмата на Матей Властар, и след като е бил съставен компилативният сборник, известен под името Закон на Юстиниана, в който са били включени най-вече разпоредби, заимствувани от Земеделския закон. Според господствуващото днес разбиране Душановият закон, който във всички стари ръкописи е даден заедно с тези две компилации, съставлява с тях едно законодателно цяло, една цялостна кодификация. Душановият закон е допълнил Синтагмата и Закона на Юстиниана и се е прилагал заедно с тях(18).

В по-новите преписи на Душановата кодификация, съставени след края на XVI или след началото на XVII в., Душановият закон се явява заедно с една обширна редакция на т. нар. Юстинианов закон, който тук добива наименованието Закон на Константин — Юстиниан. Съкратената Синтагма е отпаднала, но част от нейното съдържание е преминало в Закона на Константин — Юстиниан, друга по-малка част е била включена в Душановия закон. Такова е съдържанието на преписите Софийски, Раваницки, Текели, Грабалски, Загребски, Белградски. Карловацки, Стратимировски, Борджошки, Ковилски.

В обширната редакция на Юстиниановия закон (Закон на Константин — Юстиниан) азилното право и допустимостта на свидетелските показания са уредени по начин, отклоняващ се от византийското право, но твърде близък до начина, по който ги урежда Законът за съдене на людете (вж. ст. 46 и 49 от ЗКЮ, Соф. препис, и ст. 16 и 7а от ЗСЛ, Румянцовски пр.). Редакцията на ст. 34 от ЗКЮ, уреждаща откупуването на роб-военнопленник, разкрива несъмнени сходства със ст. 19 от ЗСЛ, който урежда същата материя. Много вероятно е компилаторите, съставили ЗКЮ, да са използували било ЗСЛ, било други компилации, които са били повлияни от този най-древен паметник на старобългарското право и които ние днес не познаваме. В полза на разбирането, че цитираните по-горе текстове са резултат на съзнателна преработка на първоначалната редакция на т. нар. Юстинианов закон и че компилаторите са използували и други източници освен първоначалните преписи на Душановата кодификация, говори и обстоятелството, че в ЗКЮ са включени и разпоредби, имащи обичайнопаравен произход или възпроизвеждащи норми на феодалното право на южнославянските държави(19).

Душановият закон, съкратената Синтагма и Законът на Юстиниан са запазени в много преписи — повече от 20. Най-много са използувани т. нар. Стружки и т. нар. Призренски препис.

§ 2. Други юридически и неюридически извори от времето на Първата и Втората българска държава

1. Царските грамоти, международните договори и обичайноправните сборници също имат основно значение като извори за нашата история. Би могло да се каже дори, че поради известни специфични особености на българските средновековни извори грамотите на българските царе имат значение, което надхвърля ограничените рамки на онези материи, които те непосредствено уреждат (правото на феодална собственост и привилегиите на чуждите търговци). Българските царски грамоти са единствените автентични официални документи на българската царска канцелария, които са достигнали до наши дни в техния първоначален вид. Законодателните актове и нормативните сборници на средновековна България ние познаваме чрез руски преписи и чрез сръбско посредничество. Международните актове и договори са във византийски, латински или дубровнишки текст и даже изворите на южнославянското обичайно право не са запазени в български документи, датиращи от тази епоха.

Наистина обстоятелството, че голяма част от юридическите извори за историята на българската феодална държава и право са достигнали до нас чрез късни преписи или чрез възпроизвеждането им в чужди извори — хроники, истории, речници, не може да ни попречи чрез надлежна интерпретация да разкрием първоначалния текст или да се доближим до него. Даже чужди на нашето право юридически извори, каквито са Винодолският закон, Полицкият статут, Душановата кодификация, могат да ни помогнат, като ги свържем със съответните норми на нашето писано, респективно на нашето обичайно право, да установим липсващи звена в съдържанието на последните. Няма защо тук подробно да се обяснява, че дубровнишкият, респективно латинският текст на един сключен от средновековната българска държава международен договор не е пречка за усвояване на неговото точно съдържание и за изясняване на неговото юридическо, политическо и икономическо значение.

Обстоятелството, че българските царски грамоти (с изключение на Виргинската) за разлика от другите юридически извори са достигнали до нас в своята първоначална форма, в непроменена старобългарска (по-точно среднобългарска) редакция, има огромно значение. Автентичният характер на българските царски грамоти отстранява от изследователския терен, деликатните въпроси за сетнешни добавки и преправки на текста, прави безпредметна и друга група деликатни въпроси, а именно доколко използуваният извор отразява вярно юридическия акт — закон, договор, едностранен акт, или разпоредба, съдържанието на който възпроизвежда, доколко авторът, който предава съответния акт, правилно го е разбрал и доколко точно и добросъвестно е предал неговото съдържание. Най-сетне българските царски грамоти разкриват точно официалната юридическа терминология и по този начин ни дават възможност да прозрем някои основни разбирания на господствуващата феодална класа относно държавата и нейните институции, както и относно определени юридически категории.

Бедата обаче е в това, че броят на запазените и достигнали до нас български царски грамоти е извънредно малък (автентичните грамоти са само седем на брой) и че материята, която те уреждат, макар и основна (феодалната собственост, привилегиите на чуждите търговци), е все пак с ограничен обхват.

При така скицираната характеристика на юридическите извори, при тяхната недостатъчност, при мъчнотиите, които разкриват въпросите за тяхното съдържание и за ефективното им приложение, ясно изпъква значението на неюридическите извори — домашни и чужди. При правилна постановка на предмета на правно-историческите проучвания, когато изследователят е наясно, че не юридическият текст, взет сам по себе си, е предмет на тази история, а прилаганият на практика юридически институт, прилаганата на практика юридическа разпоредба, значението на неюридическите извори като необходимо допълнение към данните, които ни дават юридическите извори, е безспорно. Но особено голямо е тяхното значение за историята на българската феодална държава и право, тъй като чрез тях трябва да бъдат попълвани полета, които при нормален по количество и обхват юридически изворов материал са предоставени изключително нему.

Този факт определя и някои предпочитания при подбора и използуването на неюридическите извори. Не е странно, че на първо място по значение се поставят такива неюридически извори, които ни дават преки данни за юридически институти и юридически разпоредби (например Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите), че първобългарските и изобщо старобългарските и среднобългарските каменни надписи се оценяват от правния историк преди всичко с оглед на сведенията, които дават за определени държавни служби и държавноправни институции, че даже при разглеждане на политическите концепции на Константин Порфирогенет историкът на българското право търси да открие броя на българските велики боляри, за които се говори в съчинението му De ceremoniis Aulae Byzantinae.

Недостатъчните по брой и не винаги сигурни по съдържание юридически извори за историята на българската феодална държава и право предопределят, от друга страна, голямото значение на ония данни на неюридическите извори, които свързват установения в средновековна България юридически режим с отношението на българския народ към този режим и неговите институти. При положение, че ние нямаме запазени почти никакви автентични актове за сключваните в средновековна България юридически сделки, при положение, че не притежаваме никакви съдебни протоколи за разглежданите и решаваните по това време процеси, въпросът за приложимостта в практиката на установеното със законодателните актове и сборници право остава да се решава преди всичко във връзка с отношението на народните маси към това право. Българският апокрифен летопис и богомилските книги и легенди дават недвусмислени указания за това отношение — отношение отрицателно, неблагоприятно.

Вярно е, че тези указания не трябва да се абсолютизират. Отношението на господствуващата класа към писаното феодално право е било различно. При това върховните представители на държавната власт са имали достатъчно сили да наложат спазването на формулираната в нормативните актове воля на своята класа поне в тези случаи, които са били от жизнено значение за тях — например при наказателните санкции срещу посегателствата върху държавната сигурност. Вярно е също така, че богомилството въпреки широкото си разпространение не е завладяло изцяло народните маси в средновековна България. Но тези обстоятелства съвсем не намаляват значението на данните, разкриващи отрицателното отношение на народните маси към установеното от българската феодална класа писано право. Тези именно данни решително подкрепят разбирането, че обичайното право е имало по-широко приложно поле от наложеното от господствуващата феодална класа писано право.

Преди да бъдат разгледани поотделно, уместно е да бъдат споменати най-важните юридически и неюридически извори за историята на българската феодална държава и право освен законодателните и нормативните актове, за които вече се говори.

От юридическите извори съществено значение имат българските царски грамоти, които ни дават най-сигурните данни за държавното, административното и финансовото, устройство на Втората българска държава, за нейния поземлен режим, за режима на външната търговия и за статута на чужденците в средновековна България.

Голямо е значението и на международните договори, и то не само за изясняване на международноправното положение на българската държава, границите й, връзките й с другите държави, но и за изясняване на редица положения на вътрешното й право — напр. развитието на колективната собственост и на колективната отговорност в българските земи.

Най-труден е проблемът за изворите на обичайното право в средновековна България. Обичайноправни сборници на българското обичайно право по това време не съществуват. Това налага да се използуват обичайноправни сборници на други южнославянски земи — близки етнически, а също и по бит, икономика и култура със средновековна България. Разбира се, използуването им трябва да става много внимателно, като се търсят опорни пунктове в български юридически и неюридически извори.

Най-важни от домашните неюридически извори за историята на българската феодална държава и право са: каменните надписи от времето преди покръстването; кореспонденцията на княз Борис I с папа Николай I (запазени са отговорите на последния, но повечето от тях възпроизвеждат отправените от княз Борис до папата въпроси), апокрифният летопис и богомилските книги и легенди.

От чуждите неюридически извори особено внимание заслужават византийските летописи, хроники и исторически съчинения, които ни дават сведения за създаването на Първата и Втората българска държава и за тяхното устройство, и писмата на архиепископ Теофилакт Охридски, които разкриват положението на българския народ под византийска власт.

2. Българските царски грамоти са актове на българската царска канцелария, с които се отстъпва феодална собственост на български феодали или се признават привилегии на чужди търговци(20). Формата на тези грамоти е била заимствувана от Византия. Трябва да се отбележи обаче, че съставителите на българските царски грамоти не са следвали стриктно формата на византийските грамоти, а са допускали по-големи или по-малки отклонения, отчитайки местните особености и местните нужди(21).

Бихме могли да разграничим два основни типа български царски грамоти — грамоти, с които се признават права и привилегии на чужди търговци, и грамоти, с които се отстъпва феодална собственост върху едно или повече села в полза на български църковни или светски феодали. Първите са били издавани във формата на обикновени повели (заповеди), а вторите са имали формата на тържествени послания и са били скрепени обикновено със златен печат. Оттук и наименованието им — хрисовули (златопечатни слова).

Запазени са две грамоти, с които се отстъпват права и привилегии на чужди търговци:

1. Дубровнишката грамота на Иван Асен II, издадена през 1230 г., с която се дава право на дубровнишките търговци да търгуват свободно във всички български земи. Тази грамота е твърде ценна за историята на българската държава и право, тъй като ни дава сведения за административното деление в България през време на Втората българска държава. Пази се в Ленинград.

2. Брашовската грамота на последния български цар Иван Срацимир; с нея се дава право на жителите на град Брашов да търгуват във Видинското царство. Намира се в библиотеката на гр. Брашов.

Още по-голямо значение имат българските царски грамоти, с които се отстъпва феодална собственост. Запазени са 6 такива грамоти:

1. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II от 1230 г., с която се отстъпва на Ватопедския манастир на Св. гора селото Семалто, находящо се в Серска област(22). Пази се в Атон.

2. Виргинската грамота на цар Константин Асен. Автентичността на тази грамота с основание е оспорена(23). Макар неавтентична, Виргинската грамота е полезен извор за историята на българското право, тъй като възпроизвежда данни на по-стари, автентични хрисовули. В нея са изброени 30 села, отстъпени във феодална собственост на манастира «Св. Георги» близо до Скопие. Пази се също в Атон.

3. Зографската грамота на цар Иван Александър, издадена през 1342 г., с която българският владетел потвърждава, че е издействувал от гръцкия император(24) да отстъпи в полза на българския светогорски манастир Зограф феодална собственост върху намиращото се на гръцка територия село Хантак. Пази се в Зографския манастир.

4. Мрачката грамота на цар Иван Александър от 1347 г. С нея се дават във феодална собственост на манастира «Св. Никола», разположен в местността Мраката близо до Радомир, селата Белица, Бобовци, Дръщряне, Конокръз и други места наоколо. Пази се в Хилендарския манастир.

5. Рилската грамота, издадена от цар Иван Шишман в полза на Рилския манастир през 1378 г. С тази грамота се подаряват на Рилския манастир селата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Българино, Бъдино, Дриска и други (общо около 20 села), като се описват подробно границите на обширните манастирски имения. Рилската грамота е извънредно грижливо изработена, написана на прекрасен пергамент. Нейната автентичност неоснователно бе оспорвана(25). Пази се в Рилския манастир.

6. Витошката грамота на цар Иван Шишман, издадена преди 1382 г., с която се потвърждават феодалните имунитети, отстъпени на Драгалевския манастир, Софийско(26). Пази се в Зографския манастир.

В българските царски грамоти, с които се отстъпва феодална собственост, можем да разграничим три съставни части:

а. Уводна (в нея влизат т. нар. аренга и експозиция). В уводната част се посочват причините и поводът за издаването на грамотата.

Напр.: «Благочестиво и много богоугодно и похвално от всички е да се проявява топла любов към светите и божествени църкви, изрядно да се украсяват с царски дарове и повели...

Затова и царството им, като има топла любов към тези божествени църкви и усърдно дръзновение към светия и жарък помощник и съдейник на царството ми... архиерарх Никола..., моето царство се изпълни с ревност... и пожела да украси тези божествени църкви...»(27).

Такава уводна част липсва във Ватопедската и Витошката грамота.

б. Диспозитив, в който се съдържат разпоредбите на владетеля относно отстъпването на феодална собственост и феодални имунитети.

Напр.: «Благоизволи царството ми да дари на светия манастир на пресвета Богородица, наречена Ватопедска, който (се намира) в Света гора, селото, наречено Семалто, лежащо в Серската област, като това село с людете и с всичките му правини и стаси, и откъси, и мери да го държи и обладава този честен манастир с власт самовластна и неотнимаема, докато живее царството ми. А практорите на царството ми, изпращани по всички времена, да вземат данък и да извършват всякакви работи на царството ми, които (каквито) са севастите, дуковете, катепаните, десеткарите, винарите, апокрисиарите, аподохаторите и другите останали от малки дори до големи, никой от тях да няма власт да влезе, нито дори нога да постави в метоха на този свят манастир, нито да пише, нито данък да взима, нито комод, нито митата, нито аподохия, нито вино, нито хляб, нито зоб, нито десятък, нито да налага ангария на людете за каквато и да било работа на царството ми...»(28).

в. Заключителна част, в която са формулирани санкциите срещу нарушителите на царската грамота, дадени са датата на издаването й и подписът на владетеля, който в българските грамоти за разлика от византийските не е само ръчен.

Напр. «Който нещо им напакости, велик гняв ще понесе от царството ми... месец април... — Асен, цар на българите и гърците.»(29)

3. Международните актове и договори на българската феодална държава са ценен извор за политическата, правната, икономическата и културната история на средновековна България. Те разкриват голямата роля, която българската държава е играла в Югоизточна Европа през Средновековието. Тук трябва да бъде посочен на първо място отбелязаният от византийските летописци Теофан и Никифор договор на хан Исперих с византийския император Константин Погонат от 681 г., с който е било дадено международно признание на Първата българска държава и с който Византия се е задължила да й заплаща годишен трибут. Особен интерес за икономическата история на средновековна България представлява договорът, сключен между българския хан Тервел и византийския император Теодосий III през 716 г., за който ни дава сведения Теофан и в който наред с териториалните клаузи и клаузите, уреждащи военния трибут, който Византия се задължавала да заплаща на българската държава, се съдържа специален текст, задължаващ търговците на двете страни да представят своите стоки с пломби и печати. Договорът предвижда, че стоките, които нямат пломби и печати, ще бъдат конфискувани. Интересни данни за третия важен международен договор на средновековна България, който е даден в т. нар. Сюлейманкьойски надпис — договора на хан Омуртаг с византийския император Лъв V Арменец от 814 или 815 г., с който се определят границите на двете държави и се урежда размяната на пленници, — намираме у византийския писател Игнатий Дякон(30). Трябва да бъдат отбелязани още: договорът на цар Симеон с Лъв VI Философ от 896 г., с който Византия се задължава да заплаща на България годишен трибут; договорът на цар Петър с Роман Лакапин от 927 г., с който се признава царското достойнство на българския владетел и автокефалността на българската църква; договорът на Петър и Асен с византийския император Исак Ангел от 1187 г., с който е било дадено международно признание на Втората българска държава; договорът на Калоян с византийския император Алексий III Ангел. Твърде важни с оглед историята на Втората българска държава са преписката на Калоян с папа Инокентий III от 1203–1204 г. за сключване на уния между българската църква и римокатолическата църква и договорът на Иван Асен II с никейския император Йоан IV Дука Ватаци от 1235 г., с който е била призната автокефалността на българската църква и патриаршеската титла на оглавяващия тази църква(31).

За икономическата и правната история на средновековна България от особено значение са договорът на Михаил Асен с Дубровник от 1253 г. и договорът на добруджанския владетел Иванко с генуезците от 1387 г.

Договорът на Михаил Асен с дубровничаните е съюзен договор на българския владетел Михаил Асен с Дубровник от 1253 г. срещу сръбския крал Урош. Според неговите клаузи поданиците на двете страни могли да търгуват свободно в територията на държавата-съдоговорител, освободени от мита и данъци. Имуществото им, ако са умрели на територията на държавата-съдоговорител, трябвало да бъде предадено на техните наследници; било признато право на дубровничани и българи да се явяват на съд в съюзната държава, без да заплащат съдебни разноски(32).

Договорът на Иванко с генуезците е мирен договор, сключен, през 1387 г. Съдържа важни стопански клаузи. Генуезците придобиват право да търгуват свободно в добруджанските земи, заплащайки 1% вносно, износно и транзитно мито. Иванко им обещава да им отстъпи добруджанско землище, за да си построят църква и лоджа, а на генуезкия консул се признават управителни и правораздавателни функции на добруджанска територия по отношение на генуезките поданици и даже по отношение на добруджански поданици, които предявяват иск или обвинение срещу генуезци(33).

4. Обичайноправни сборници и материали. Ако правните паметници, чрез които е достигнало до нас писаното феодално право на средновековна България не са много на брой и поставят сериозни проблеми относно техния произход и съдържание, положението с източниците на българското обичайно средновековно право е още по-трудно. Обичайноправни сборници от това време не са запазени и едва ли би могло да се приеме, че такива са съществували. За някои институти на обичайното право ни дават данни паметници на писаното право — международните договори на Михаил Асен с дубровничаните и на Иванко с генуезците, Ватопедската, Мрачката и Рилската грамота, както и някои оригинални разрешения на законодателните паметници от времето на Първата българска държава и най-вече Законът за съдене на людете. Но тези данни са откъслечни и недостатъчни.

За щастие късната южнославянска компилация Закон на Константин — Юстиниан(34), компонента в късните преписи на Душановата кодификация, съдържа наред с разпоредбите, заимствувани от т. нар. Закон на Юстиниан (кратка редакция — сръбска преработка на Земеделския закон), и наред със заемките от съкратената Синтагма (сръбска преработка на Синтагмата на Матей Властар) някои текстове, заимствувани, както вече бе отбелязано, от старобългарския Закон за съдене на людете, и — което е особено важно за интересуващия ни проблем — немалко разпоредби от обичайноправен характер (напр. чл. 27, 32, 70, 71, 72; 7, 8, 9, 10, 11 от ЗКЮ, Соф. препис и др.). Тези разпоредби са много близки, от една страна, до разрешения, съдържащи се в сборниците на Богишич, Бобчев и Маринов(35), в които е събрано обичайното право на южните славяни от средата и от втората половина на миналия век, а, от друга страна, до разпоредби, включени във Винодолския закон и Полицкия статут(36), създадени — в първоначалната им форма — преди падането на южните славяни под османска власт. Би могло да се каже поради това, че този почти непроучен досега правен паметник хвърля мост между обичайното право на южните славяни, което е съществувало през втората половина на XIX в., и онова обичайно право, което е било прилагано в южнославянските земи преди падането им под османска власт. Това обстоятелство дава възможност да бъдат използувани като извори за българското обичайно право през средновековието както някои от материалите на Богишич, Бобчев и Маринов, така и текстовете на Винодолския закон и Полицкия статут. Разбира се, ползуването им трябва да става много внимателно, като се дирят опорни пунктове в домашни паметници, чийто средновековен произход не подлежи на съмнение, напр. българските средновековни законодателни актове и сборници, и в други неюридически извори от това време — апокрифи, жития, легенди и т. н.

5. Неюридическите извори за историята на българската държава и право са два вида: домашни и чужди. Такова деление впрочем би могло да бъде направено и по отношение на юридическите извори. Но там то няма същото значение. Чуждите юридически извори — напр. Душановият закон, Винодолският закон, Полицкият статут — имат значение само като сравнителноправен материал, който може при надлежна интерпретация да ни помогне да открием юридически норми, които са се прилагали в нашите земи по времето на феодализма. Значението на чуждите неюридически извори е далеч по-голямо. В много случаи те съдържат непосредствени сведения за българската средновековна държава и нейното право и понякога тези сведения са най-ценният и дори единственият източник за описваните в тях факти и събития. Такъв е случаят със сведенията, които намираме в съчиненията на византийските летописци Теофан и Никифор за създаването на Първата българска държава, в речника «Свида» — за Крумовото законодателство, и др.

А. 1. От домашните неюридически извори следва да бъде отбелязан на първо място Именникът на първобългарските ханове. Този «именник» е списък на първите владетели на българската държава, в който са посочени техният род и времето, когато са управлявали. Той започва с легендарни предшественици на хан Аспарух и завършва с хан Умор. Паметникът се състои от две части, като първата му част е била съставена по времето на Аспарух. Запазен е в късни руски преписи от XVI в., но голямата му старинност не подлежи на съмнение(37).

2. Ценен източник за историята на средновековната българска държава са каменните надписи от времето преди покръстването, а също така и тези, които са били направени след това. Каменните надписи преди покръстването са на гръцки език. Повечето от създадените след покръстването надписи са нa старобългарски, респ. на среднобългарски език. Каменните надписи съдържат съществени, понякога уникални данни за службите в българската държава и за нейната територия. Тук трябва да бъдат споменати и някои надписи върху блюда и пръстени, които също дават ценни сведения за някои държавни служби в средновековна България(38).

3. Един от най-важните неюридически извори за историята на българската държава и право преди покръстването са Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите (Responsa Nicolai I papae ad consulta bulgarorum). От гледище на българската правна история най-ценното в тези отговори е възпроизведеният в тях текст на въпросите, които княз Борис е отправил до папата. Наистина въпросите не са запазени в оригинал. Но обстоятелството, че в повечето от своите отговори папата възпроизвежда отправения до него въпрос, дава възможност да бъдат установени извънредно ценни данни за общественото и държавното устройство и за юридическия режим нa българската държава преди покръстването(39).

4. Преписките на цар Симеон с византийския император Роман Лакапин и с византийския патриарх Николай Мистик съдържат полезни данни за международното положение на българската държава по това време(40).

5. Беседата на презвитер Козма против богомилите и Синодикът на цар Борил са произведения с еднаква класова целенасоченост, макар и да са написани в различно време и с различна цел. Беседата на презвитер Козма е написана вероятно през втората половина на X в. Както показва самото й заглавие, тя е насочена против опасното за православната църква и за българската държава богомилско учение(41). Синодикът е бил преведен от гръцки на български език по време на царуването на Борил, след проведения от него през 1211 г. православен събор против богомилите, като в Синодика са били включени и данни за този събор(42). Както Беседата, така и Синодикът, атакувайки и стараейки се да оборят богомилската ерес, разкриват концепциите на господствуващата феодална класа за държавата, за царската власт, за християнската църква и дават полезни сведения за редица служби и длъжности във феодална България.

6. Апокрифният летопис и богомилските книги и легенди ни дават сведения за обществения живот в средновековна България, за държавата и нейните институции, разгледани от съвсем друг зрителен ъгъл — от гледище на онеправданите и отрудени народни маси. Затова те са ценен извор не само за общата българска история, но и за историята на българската феодална държава и право. Наред с данните за съществуващи по това време институции те съдържат указания и за насоката, в която народните маси са искали да се променят нещата — премахване на лукса и парадността в бита на управляващите, намаляване на данъчното бреме и т. н.(43)

Б. 1. От чуждите неюридически извори на първо място трябва да бъдат отбелязани византийските летописи, хроники и исторически съчинения, съчиненията на Прокопий и Псевдомаврикий, които ни дават сведения за славяните, за техния бит и за общественото им устройство(44); летописите на Теофан и Никифор, които говорят за създаването на Първата българска държава и за събития преди покръстването(45); хронографията на продължителя на Теофан, който разглежда събитията след победата на Крум над император Никифор и дава ценни сведения за царуването на Симеон и Петър(46); историята на Лъв Дякон, който дава сведения за края на Първата българска държава(47); кратката история на Скилица-Кедрин, която съдържа ценен материал за един продължителен период от време — относно събития от времето на Първата българска държава и на византийското иго(48). Важни събития от времето на Втората българска държава са намерили място в съчиненията на Георги Акрополит(49). Съществуват и редица други исторически съчинения, които в настоящото кратко изложение не би могло да бъдат посочени(50).

2. От особено значение за историята на българската феодална държава и право са съчиненията на Константин Багренородни, озаглавени «За управлението на империята» и «За церемониите във византийския дворец»(51), които разкриват концепциите на господствуващата феодална класа относно същността на монархическата власт и дават много ценни данни за дворцовия церемониал на византийските императори, който отчасти е бил пренесен и в България.

3. От съвсем друг характер са данните, които намираме в писмата на Теофилакт Охридски(52), архиепископ на Охридската архиепископия в края на XI и началото на XII в. Те установяват по най-убедителен начин безжалостната експлоатация, на която е бил подложен българският народ, и масовото му обедняване и закрепостяване.

4. Определено, немалко значение за историята на българската държава и право имат и някои латински извори — летописът на Айнхард, животоописанието на римските папи от Анастасий Библиотекар, хрониката на Регинон, съчинението на Лиудпранд(53), които разкриват важни за историята на българската държава факти от времето на хан Крум, съществени моменти от борбата на Източната и Западната църква по времето на княз Борис, събитията, довели до детронирането на княз Владимир, и съществени данни за международното положение на българската държава по времето на цар Петър.

Част втора: Българската феодална държава и право

Дял първи: Българската феодална държава

Глава трета: Възникване на българската държава

§ 1. Славяни — бит, обществено устройство, заселване, предпоставки за изграждане на славянска държава. Прабългари. Хан Аспарух

Основни съставки на възникналата през 681 г. българска държава са били славяните и прабългарите. Ето защо необходимо е да бъдат дадени някои сведения за техния бит, обичаи, икономика и култура преди създаването на българската държава.

Най-старите жилища на славяните са се намирали между Одра, Днепър, Балтийско море и Карпатите. Първите исторически сведения за славяните ни дават римски писатели от I и II в. на настоящата ера (Плиний Стари, Тацит), които са научили за тях от германците и ги наричали, както и германците, с името венеди. Венедите се занимавали със земеделие, но познавали и някои занаяти.

Най-значителни славянски племенни групи в края на V и в началото на VI в. са били славините и антите. Първите живеели на север от Дунав — между Карпатите и Днестър, а антите — между Днестър и Днепър. Основни занятия на славините и антите били земеделието и животновъдството. Познавали обаче и занаятите — грънчарство, ковачество, дърводелство. Сеели пшеница и просо; отглеждали овце, кози, коне и крави. Практикували лов и риболов. В земеделието използували железния сърп и желязното рало, в грънчарството — грънчарското колело. Славяните търгували най-вече с Византия, като изнасяли зърнени храни, кожи, восък и мед. За облекло употребявали тъкани от лен и коноп. Понеже климатът на страната им бил доста суров, те използували за облекло и кожи на животни, а за обувки — късове от кожа, превързани с ремъчета за краката (подобни на днешните цървули). Живеели пръснато в жилища, направени от плет и измазани с пръст. Почитали бог Перун, бог гръмовержец, господар на вселената, Сварог, бог на огъня, Дажбог, бог на слънцето и плодородието, и богините Лада (богиня на хубостта) и Морена (богиня на смъртта). Обожавали също русалки, вили и самодиви.

Славяните били едри и силни хора, издръжливи на глад и студ. Живеели в големи фамилии, които били обединени в племена, оглавявани от племенни вождове. Властта на племенните вождове по време на война била извънредно голяма, но в мирно време била ограничена от съвета на родовите старейшини. Славяните се отличавали с голямо свободолюбие. За свободолюбието им говори византийският писател Менандър, който възпроизвежда отговора на славянския вожд Даврита, даден на аварския хаган, който искал славяните да му се подчинят. «Кой е впрочем този човек между човецитe и под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата, и ние сме сигурни в това, докато има войни и мечове.»(1) Че този отговор не е бил празно самохвалство, свидетелствуват данните, които ни дава Псевдомаврикий: «Племената на славяните и антите имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи. Те са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят за бъдат поробени или управлявани и особено в собствената им страна»(2). В подкрепа на тези сведения са и данните, които ни дава друг византийски писател — Теофилакт Симоката — относно поведението на пленени от византийците славяни, които били измъчвани, за да дадат нужните сведения. «Варварите обаче... казвали при мъченията — пише Теофилакт Симоката, — че са готови да умрат; като че ли бичовете нанасяли страдания на чуждо тяло.»(3)

Данните, с които разполагаме относно бита и общественото устройство на славяните преди заселването им на Балканския полуостров, ни позволяват да заключим, че те са живеели в родовообщинен строй, който е бил в процес на разложение — в стадия на военната демокрация. Във войската участвували всички годни да носят оръжие мъже. Те решавали и важните въпроси, засягащи живота на племето, като участвували в племенното (народното) събрание, наречено «вече».

Относно общественото устройство на славяните византийският писател Прокопий Кесарийски дава следните данни: «Тези народи, славяни и анти — пише той, — не се управляват от един човек, но от старо време живеят демократично и винаги общо разглеждат полезните и трудните работи. Също така е току-речи и с всички други работи у едните и у другите и това е установено открай време за тези варвари»(4).

Военните походи, предприемани от славяните, имали за цел заграбването на военна плячка. Тази плячка обаче не се разпределяла по равно между участниците в походите. Лъвският дял бил заграбван от племенните вождове и родовите старейшини.

Славяните предпочитали за полесражение гористите местности и теснините; избягвали откритите полета и крепости. Като оръжие използували копието и намазаните с отрова стрели. Често пъти се биели голи до кръста, за да не пречи облеклото на свободата на движенията им. За защита от оръжията на неприятеля употребявали щит, обшит с кожа. Служели си с много военни хитрости. Нападали отведнъж с изненада, прикривали се по дърветата и даже на дъното на реките и езерата, като дишали с тръстикови цеви — по този начин могли да остават по няколко часа под водата(5). Биели се с изключителна храброст.

Археологическите разкопки, извършени под ръководството на съветския историк Третяков в местата, където са живеели славяните преди разселването им на Балканския полуостров, показват, че още по това време (края на V и началото на VI в.) икономиката у славяните не е била първобитна. Глинените изделия, селскостопанските оръдия, луксозните предмети, като напр. златните и сребърните украшения, показват, че техниката на славянското занаятчийство още по това време не е била на ниско ниво. Частната собственост е била позната. Славяните познавали даже патриархалното робство. Роби ставали военнопленниците, но славяните не държали пленените във вечна робска зависимост. След изтичането на определен срок те ги запитвали желаят ли да се откупят и да отидат в отечеството си, или желаят да останат при тях, но вече като свободни хора(6).

Забогатяването на племенните вождове и старейшини, удобният живот и материалните улеснения, с които е било свързано това забогатяване, предизвикали у славяните стремеж към постоянни военни набези, които довеждали до придобиването на значителни богатства. През първата половина на VI в. славяните извършили успешни нападения над Византийската империя, в резултат на които проникнали дълбоко в нейните предели. През 548 г. те стигнали до Драч в Албания, през 549 г. — до Одрин, през 550 г. — до Ниш, а след това и до Цариград. Византия трябвало да вземе решителни мерки срещу славянските нашествия. Възстановени били множество крепости край Дунава и били построени нови. Още през 530 г. византийският император Юстиниан назначил за стратег на Тракия Хилвуд, славянин от племето на антите, за да пази византийската граница по река Дунав(7). Няколко години по-късно Византия. ръководейки се от известната римска максима «разделяй и владей», успяла да хвърли едни срещу други славяни и анти. Всички тези мерки обаче не могли да я спасят от нахлуването на славянските маси. Не само многобройността на славяните и тяхната храброст, но и недъзите на самата Византийска империя улеснявали славянското нахлуване на Балканския полуостров. Жестоко експлоатираното от византийската администрация местно население често пъти — както пише византийският писател Прокопий, — вместо да защитава византийската държава, бягало при варварите. Не е странно при това положение на нещата, че въпреки политическия и военния опит на Византийската империя, въпреки добрата военна техника на византийската армия славяните през втората половина на VI в. на многобройни маси започнали заселването на Балканския полуостров. Към средата на VII в. Балканският полуостров бил населен със славянско население. В днешна Северна България и в Добруджа се заселили седемте славянски племена. Познато е името само на едно племе — северите. В Западните Родопи се настанили смоляните, по средното и долното течение на Струма обитавали струмци, сагудати, драговичи, берзити окупирали югозападните земи. Браничевци завзели земите зад Тимок и устието на Морава, а ободрити — днешния Банат. Всички тези славянски племена са от т. нар. «българска група» и се отличават по някои фонетични и морфологични особености от славяните на т. нар. «сърбохърватска група».

След установяването им на Балканския полуостров славяните значително забогатели. Псевдомаврикий в края на VI в. отбелязва, че славяните имат множество всякакви домашни животни и храни, наредени на кръстци, най-вече просо и жито(8). Заедно с това се засилило имущественото неравенство сред славянското население. Още в края на VI в. по сведения на сирийския писател Йоан Ефески славяните, които се настанили в завоюваната територия, станали богати, имали злато, сребро... Тези богатства обаче не са принадлежали на всички членове на племето. От византийските писатели Прокопий и Псевдомаврикий знаем, че по същото време мнозинството от славяните живеели в жалки колиби, имали твърде скромен бит, храна и облекло.

След заселването на славяните на Балканския полуостров, се наблюдава значително развитие на занаятите, най-вече на тези, които били във връзка с военната техника — железарство, дърводелство и т. н. Контактът с военната техника на Византия довел не само до усвояване на някои достижения на византийците, но и до създаване на нови оръжия, които славяните изработвали в процеса на упоритата борба със своя мощен противник. Така още в края на VI в. в нападенията си срещу Солун славяните си служели със стенобитни машини и каменометателни съоръжения. По-късно славяните разполагали и с огнехвъргачни оръдия, а един славянски дърводелец построил триетажна кула, движеща се на колела, в която могли да бъдат вместени стрелци и стенобитни машини.

Що се касае до земеделието, и там развитието на техниката е било значително. От данните, които намираме във византийския Земеделски закон, разпоредбите на който са несъмнено повлияни от обичаите на заселилите се на Балканския полуостров славяни, научаваме, че на мястото на примитивната земеделска техника, според която зърното се хвърля направо в почвата, се установява нова, по-съвършена техника, която предполага предварително разораване на засетите площи (чл. 12 от Земеделския закон). Независимо от това от голямо значение за развитието на производителните сили сред балканските славяни е било обстоятелството, че след заселването им на Балканския полуостров се достига до голямо разширяване на обработваемата площ в резултат на завладяването на богатите и плодородни балкански земи.

Разбира се, при такова развитие на производителните сили колективната собственост на славяните, която е била в процес на разложение още преди заселването им на Балканския полуостров, е трябвало да отстъпи място на частната собственост, която в по-голямата си част е преминавала в ръцете на племенните вождове и старейшини. Родовата община постепенно отстъпвала мястото си на териториалната, в която членовете на общината били свързани по съседство, а не чрез родова връзка. Членовете на общината, отделните семейства, а не целият колектив (родът, респ. общината) били собственици на обработваемата земя. Обаче земите за общо ползуване — общинските пасища (мери), общинските гори — били колективна собственост.

По този начин в славянското общество започнали да се оформят две класи — класата на родовоплеменната аристокрация (племенните вождове и родовите старейшини), която имала в свои ръце значителен дял от най-хубавите и най-богатите земи и значителни богатства в движимо имущество — добитък, скъпоценности, луксозни предмети, и класата на свободното селячество, която имала в свое владение отделни късове от завладените земи. Още по това време обаче започнал процесът на обезземляване на определени прослойки от селското население и особено на местните жители, заварени от славяните при заселването им на Балканския полуостров. За обезземлено славянско и местно население ни дава сведения Земеделският закон, който говори за безимотни селяни, за изполичари и мортити (арендатори, които били задължени да дават една десета част от реколтата на собствениците на земята).

Започвалата класова диференциация сред славянското население, която постепенно се засилвала и към средата на VII в. достигнала определена, немалка степен на развитие, предизвикала сериозни класови конфликти, за които ни дават сведения някои византийски писатели като Йоан Камениат (живял в X в.) и които прозират в немалко разпоредби на отразяващия режима на селската община по онова време Земеделски закон. Нужно е било при това положение да бъде създадена политическа организация, която да направи икономически господствуващата класа — родовоплеменната аристокрация — и политически господствуваща, държейки в покорство експлоатираното мнозинство, нужно било да се създаде славянска държава. «Държавата — както изяснява Енгелс в своето забележително произведение «Произход на семейството, частната собственост и държавата» — е продукт на обществото на известна степен на развитието му; държавата е признание, че това общество се е забъркало в неразрешимо противоречие само със себе си, разделило се е на непримирими противоположности, от които то е безсилно да се избави. А за да не могат тия противоположности, тия класи с противоречиви икономически интереси да се унищожат помежду си и да унищожат и обществото в безплодна борба, е станала необходима сила, която да стои наглед над обществото, сила, която да прави по-умерено сблъскването, да го държи в границите на «реда». И тая сила, произлязла от обществото, но поставяща се над него, все повече и повече отчуждаваща се от него, е държавата.»(9)

При югоизточните славяни от т. нар. «българска група» естественият процес на окончателно разрушаване на родовообщинния строй и на създаване на негово място на държавна организация е бил ускорен от два фактора — проява на конкретната историческа обстановка, при която се е развивал този процес. Това са: нуждата да се държи в подчинение завареното местно население и жестоката и безмилостна борба, която славяните трябвало да водят с Византия, стремяща се упорито да ги подчини под своя власт и да ликвидира тяхното свободно развитие.

Що се касае до местното тракийско население, което е живеело на Балканския полуостров преди нахлуването на славяните, то, разбира се, не е било напълно унищожено, макар и да е тежко пострадало от славянските, аварските и други нападения над балканските земи и изобщо от многобройните кървави конфликти, които са се разразили между Византия и нейните противници. Писателят Михаил Сирийски съобщава, че славяните казвали на местното население: «Излезте и сейте; ние ще вземем от вас като данък само половината». Вземането на такъв «данък» е изисквало да бъде създадена някаква политическа организация. Но още по-остро се е поставяло това изискване с оглед на външната опасност. Борбата на югоизточните славяни с Византия е била борба на живот и смърт, водела се е с променлив успех и нерядко е довеждала до подчинение на някои славянски племена под византийска власт.

Затова именно нуждата от създаването на държавна организация у тези славяни се е почувствувала по-рано и по-остро, отколкото при другите славянски племена. Още през втората половина на VI в. сред тях се появяват няколко племенни обединения. Такова е било обединението на славянските племена, населяващи източната част на днешна Румъния, оглавено от славянския княз Мусокий, който загинал в борба с византийците. След заселването си в югозападните земи през VII в. племената драговичи, ваюнити, велигизити и др. образували голямо племенно обединение. Вожд на обединението бил Хацон. По-късно начело на друго славянско обединение застанал Пребънд. Мощно племенно обединение било създадено от седемте славянски племена, населяващи Северна България. От всичко казано се вижда, че в средата на VII в., когато на Балканския полуостров се явила дружината на хан Аспарух, славяните са били пред прага на държавността(10).

Прабългарите, които в началото на втората половина на VII в. се появили в Южна Бесарабия, а по-късно в съюз със славянските племена, населяващи Северна България, създали първата българска държава, били тюркско племе. Прабългарите били номади. Основното им занятие било животновъдството, но познавали и земеделието, както и някои занаяти — ковачество, кожарство.

Прабългарите вярвали в едно върховно божество Тангра, което направлявало съдбините на хората. Имали храмове (капища) и идоли (кумири), но прабългарско жреческо съсловие не е познато. Прабългарите живеели в първобитнообщинен строй, който бил в процес на напреднало разложение. Имали стегната военна организация. Съществувала военно-племенна аристокрация, от която е изхождал военният вожд на прабългарите — ханът.

Преди да се появят в Южна Бесарабия, прабългарите от дружината на хан Аспарух обитавали заедно със своите съплеменници местата около р. Кубан и Азовско море. Сведенията, които ни дават византийските писатели относно прабългарите за времето преди образуването на българската държава, не са много точни. Племената, които са нападали Византийската империя от север, са били многобройни, византийските писатели са питаели нескривана омраза към тях, считали са ги за варвари и твърде често са ги назовавали с общото име хуни, без да обръщат внимание на обстоятелството, че в числото на тези «хуни», както установи проф. Бурмов, са влизали племена, твърде различни по произход, бит, местожителство, нрави и обичаи. Установено е във всеки случай, че към края на VI в. прабългарите са образували мощен племенен съюз, начело на който застанал Кубрат.

В «Именника на прабългарските владетели» Кубрат е наречен с името Курт и е представен като потомък на Атила. Прабългарите трябвало да водят борба както със западните тюрки, така и с аварите. Затова е трябвало да бъде изграден мощен племенен съюз, който византийските писатели наричат Велика България. Границите на прабългарския племенен съюз са били река Кубан, Азовско море, Хипийската планина (днес наричана Ергени), р. Днепър. Византийският император Ираклий признал това племенно обединение на прабългарите, което било ценен съюзник на Византия в борбата й с аварите, и дал на Кубрат титлата «патриций». След смъртта на Кубрат (към средата на VII в.) племенното обединение на прабългарите се разпаднало под удара на хазарите. Според византийските писатели Теофан и патриарх Никифор синовете на Кубрат, заставайки начело на отделни племена, разделили някогашната Велика България, като един от синовете на Кубрат останал с хората си в старото местожителство, друг отишъл с дружината си отвъд Дон, а третият син на Кубрат Исперих или Аспарух потеглил с дружината си към Дунава и се настанил в днешна Южна Бесарабия, в местността Оглос. Тези сведения на Теофан и Никифор имат до голяма степен легендарен характер. Вярно е, че под натиска на хазарите част от прабългарите се отправили нагоре по течението на Волга и образували т. нар. Волжка България — останки от нейния главен град се намират при устието на р. Кама. Част от прабългарите се насочили на запад. Водачеството на Кубратовите синове в тези преселвания съвсем не може да се смята за сигурно, особено като се вземе предвид, че името на единия от тях — Котраг — представлява персонификация на племенното наименование «котраги». Що се касае до Аспаруховата дружина обаче и до самия хан Аспарух, сведенията на византийските хронисти са потвърдени напълно от сетнешните събития. Установено е, че действително около седмото десетилетие на VII в. Аспарух начело на своята дружина прабългари се явил край Дунава, в Южна Бесарабия, в мястото, което византийските хронисти означават с името «Оглос» или «Онглос». Според едни това наименование е преиначена форма на славянската дума ъгъл, според други «Оглос» предава във византийската транскрипция тюркската дума агъл — заградено място. Трудно е да се каже кое от тези две разбирания на думата «оглос» е по-правилно. По-важно е да се отбележи, че оттук Аспарух е започнал своите нападения над Византия(11).

§ 2. Възникване на славянобългарската държава

Проблемът, как е възникнала българската държава, е от основно значение за историята на българската държава и право. Той е предмет на многобройни изследвания и проучвания в историческата литература — наша и чуждестранна — и на немалко спорове. Главните източници, които ни говорят за създаването на българската държава, са византийските хронисти Теофан и Никифор. Сведенията, които те дават, са твърде близки и взаимно се допълват. Ето защо би следвало, след като бъде възпроизведен текстуално онзи пасаж от съчинението на патриарх Никифор, който ни запознава с възникването на българската държава, и след като бъдат посочени по-важните различия, които съществуват между този текст и текста на Теофан, сиреч онези сведения на Теофан, които допълват изложението на Никифор, да бъдат разтълкувани данните, които намираме у горепосочените византийски хронисти.

Никифор пише: «А Константин, след като узнал, че заселилият се при Истър (Дунав) народ напада близките области на ромейската държава, се заел да го унищожи, прекарал тежко въоръжени войски в тракийската земя, въоръжил също и флота и се отправил против този народ, за да се отбранява. А българите, щом видели множеството конници и кораби, уплашили се от внезапния и ненадейния поход, избягали в своите укрепления и там останали четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат сражение с тях поради непроходимостта на мястото, те се съвзели и станали по смели. Императорът пък, обзет от подагра и страдащ силно, отплувал за град Месемврия, за да се лекува, след като заповядал на военачалниците и на войските да обсаждат укреплението и да предприемат действия колкото за отблъскване на тоя народ. Обаче се разпръснала някаква мълва, която съобщавала, че императорът бяга. Ромеите, обезпокоени от нея, избягали бързо, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват стремително и колкото войници улавяли, убивали ги, а мнозина ранявали. Те преминали Истър (спуснали се) към така наречената Варна, близо до Одесос и до разположената по-нататък вътрешна земя, и когато видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде, и от реката, и от мъчнопроходимата местност, установили се тук. Те покорили и славянските племена, които живеели наблизо, и заповядали на едните да бранят земите, които граничат с аварите, а на другите да пазят земите, които са съседни на ромеите. Между това те, след като се укрепили и се усилили, започнали да опустошават селата и градовете на Тракия. Императорът пък, като гледал това, принудил се да сключи договор с тях при условие да плаща данък»(12).

Теофан в началото на откъса, в който говори за похода на император Константин IV Погонат срещу Аспарух и прабългарите, съобщава: «А император Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунав, в Оглоса, и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна oт християните (сиреч от ромеите — бел. на авт.), много се огорчил и заповядал всички отреди да преминат в Тракия...». Към края на своето изложение Теофан казва, че българите, «след като покорили измежду намиращите се там славянски племена така наречените седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък...»(13).

От цитираните по-горе текстове на византийските хронисти се вижда, че до създаване, на българска държава се е стигнало, след като прабългарите нанесли съкрушително поражение на византийската армия, водена от император Константин IV Погонат, който искал да прогони нашествениците прабългари. Установено е, че ползувайки се от тази победа, прабългарите продължили своите успешни нападения над Византия и й нанесли редица нови поражения, поради което Византия била принудена да сключи мирен договор с Аспарух и да се задължи да му плаща данък. След проучванията на Юрдан Трифонов може да се смята за установена и датата на сключения договор — 681 г.(14) Все още има обаче някои съмнения по въпроса, какви отношения са съществували между славяни и прабългари, когато хан Аспарух е сключил договора с Константин Погонат. А несъмнено е, че този въпрос е основният и най-важният при изясняване на същността, организацията и функциите на новосъздадената държава.

Съмнения предизвиква обстоятелството, че Теофан и Никифор говорят съвсем определено и недвусмислено, че славяните били покорени от прабългарите. Но всъщност сведенията, които дават тези византийски писатели, показват, че нещата са стояли по-иначе. Преди всичко прави впечатление фактът, че византийските хронисти не говорят за някаква съпротива, на славяните срещу прабългарите, които ги били покорили. И преди «покоряването» им, и след това славяните не оказали никаква съпротива на своите «врагове» — прабългарите. Като се имат предвид сведенията на всички византийски писатели за характера на славяните, за тяхната изключителна любов към свободата, за тяхната упорита съпротива срещу всички, които, са се опитвали да ги поробят, за тяхната изключителна храброст, това известие на двамата византийски хронисти за пълна пасивност на славяните по отношение на прабългарите, които ги били «покорили», звучи съвсем странно. Още по-странно и невероятно е това твърдение на византийските хронисти, като се вземе предвид, че дружината на Аспарух е била незначително малцинство в сравнение със славянските маси, населяващи Мизия, които уж били покорени от прабългарите. Но в случая има нещо повече. Сведенията, които ни дават самите византийски писатели Никифор и Теофан, опровергават тяхното твърдение, че славяните били покорени от прабългарите. Никифор говори, че на славяните било поверено да пазят границите на новата държава. В допълнение на това сведение на Никифор е съобщението на Теофан, че прабългарите «поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена». Съвсем ясно е, че пазенето на държавните граници не може да се повери на врагове, а още по-невероятно е тези «врагове» без каквато и да било съпротива да напуснат своите местожителства — богатите и плодородни земи, на които са се били заселили и които упорито бранели от византийците — и да отидат на нови местожителства, които «завоевателите» били посочили. Пълната абсурдност на твърдението, че славяните безропотно са се оставили да бъдат завладени от прабългарите и че те безропотно са изпълнявали всички нареждания на «завоевателите», проличава най-ясно, като се вземе предвид, че след победата си над Константин Погонат прабългарите са продължили своите враждебни действия срещу Византия. Следователно за славяните е било съвсем лесно да отхвърлят прабългарското господство и да се откажат да изпълняват нарежданията на прабългарите. Последните не биха могли да водят война на два фронта — и срещу мощна Византия, и срещу многобройните славянски племена.

Както интересите на прабългарите, така и интересите на славяните са налагали да бъдат установени между тях съюзни отношения. За прабългарите съюз със славянските племена е бил нужен преди всичко поради тяхната относителна малобройност. За съжаление сведенията, които имаме за прабългарската дружина на Аспарух, са крайно оскъдни и за това становищата относно броя на прабългарите, които са дошли на Балканския полуостров, спечелвайки победа над Константин Погонат, са твърде различни. Но като се вземе предвид, че в дружината на Аспарух са били включени и жените, и децата, и старците, става ясно, че броят на прабългарската войска не е могъл да бъде много голям. Според Михаил Сирийски, писател от XII в., който използува по-стари извори, войската, с която Аспарух дошъл на византийската територия, била десет хиляди души. Това известие не би могло да се приеме като пълно доказателство за числеността на българската армия, която се е сражавала с византийците, но то несъмнено е едно достоверно указание за нейната военна сила. С такива войскови контингенти Аспарух мъчно е могъл да води продължителна война с Византия, а абсолютно невъзможно е било да се бори едновременно с византийци и славяни. За него и за прабългарите е било наложително да спечелят славяните и да ги направят свои съюзници. Но същия интерес са имали и населяващите Мизия и Добруджа славянски племена, които не са могли да не влязат в контакт с Аспарух още при първите му нападения над Византийската империя. Горчивият опит е научил славяните, че борбата с Византия е крайно трудна и че съюзници в тази борба са крайно необходими.

Че съюз между прабългари и славяни действително е бил сключен, това ни подсказва още едно обстоятелство — поведението на самата Византия. Въпреки вътрешната слабост на Византия нейната обширна територия, географското й местоположение и политическият й опит изключват възможността византийските управляващи среди да се решат да сключат унизителен за Византия международен договор, без да имат твърде сериозни основания за това. Едно и даже няколко случайни поражения не биха били достатъчно основание за сключването на такъв договор. Наистина Византия неведнъж е сключвала унизителни за нея — по разбирането на съвременниците — международни договори. Но това е ставало, когато е било необходимо, когато не е имало друга възможност, друго разрешение. Едва ли е нужно подробно да се аргументира разбирането, че Византия не би се намирала в такова положение, ако прабългарите не са били в съюз със славяните.

Нужно е обаче да бъдат обяснени причините, които са накарали византийските писатели да говорят, че славяните били покорени от прабългарите. Тези причини, струва ми се, трябва да бъдат търсени в първенствуващото положение на прабългарите при сключения със славяните съюз. Би трябвало да се каже, че сключеният през 681 г. международен договор между хан Аспарух и византийския император Константин Погонат е бил договор, който урежда отношенията на Византия с едно обединение на славяни и прабългари. Всички изнесени по-горе данни и съображения установяват, че между славяни и прабългари, по-точно между техните родовоплеменни аристокрации, са били създадени съюзни (федеративни) отношения. При сключването на договора от 681 г. съюзът между славяни и прабългари е бил налице. Липсват обаче данни за създаването му на някаква точно определена по-раншна дата. Ние не знаем например дали първоначално между славянските племенни вождове и хан Аспарух не са били сключвани временни военни споразумения, които едва впоследствие да са се превърнали в траен политически съюз. При тези данни, макар и да е правилно разбирането, че създаването на една държава става независимо от нейното международно признание, ние нямаме друга възможност, освен да приемем, че българската държава е била създадена в 681 г., защото само от този момент насетне е установено съществуването на траен съюз между прабългари и славяни, който разкрива всички белези на държавна организация. Именно от момента на сключения през 681 г. договор са налице всички елементи на славянобългарската държава — поставена под определена политическа власт територия, населена от славянски племена и от прабългарската дружина на хан Аспарух. Ето защо трябва да се приеме, че българската държава е била създадена през 681 г., и то като съюзна държава на славяни и прабългари.

Съюзният характер на славянобългарската държава е установен и от исторически сведения, произхождащи от времето след възникването й. От византийски извори знаем, че начело на включените в българската държава славянски племена са стояли славянски князе, които са ги управлявали и водили в бой. Такъв е бил например Славун, княз на племето севери, който през 767 г. бил отвлечен от византийците, на които бил направил много злини. Византийски писатели твърдят, че български хан (Тервел) отишъл на война с целия му подвластен народ от българи и славяни, че друг хан (Телец) е воювал в съюз с множество славяни(15). Като се имат предвид всички тези сведения, може да се допусне, че понякога византийските писатели са означавали с името «склавинии» (славянски земи) не само земите, населени със славяни, които не са били включени в българската държава, но и тези славянски земи, които са се намирали в нейна територия. Тези факти потвърждават съюзния характер на новосъздадената българска държава.

Впрочем едно от най-ясните доказателства за съюзния характер на българската държава в първите столетия след нейното създаване е съобщението на немския летописец Айнхард относно опита на ободрити и тимочани да се отделят от съюза с българите и да се присъединят към франкската държава(16).

При така изяснените отношения между славяни и прабългари твърде важно е да се види какви са били позициите на едните и на другите в новообразуваната държава. Едва ли може да има някакво съмнение, че прабългарите са имали първенствуващо положение в създадената държава. Начело е стоял ханът, сиреч вождът на прабългарите. Ръководна роля в държавата са имали ханът и прабългарската родовоплеменна аристокрация. Държавноадминистративната терминология, създадена непосредствено след образуването на българската държава, показва ясно, че е било така. Термините хан, кавхан, канартикин, ичиргубоил, кан боил коловър, оглутаркан са от прабългарски произход.

За да се дойде до това първенствуващо положение на прабългарите в новата държава, несъмнено важна роля е изиграла победата им над армията на Константин Погонат. Тази победа им е създала голям авторитет сред славяните. Стегнатата военна организация на прабългарите също така е допринесла да спечелят ръководна роля в българската държава. В това няма нищо странно. В древността и в средновековието федерациите много често са били изграждани при признаване първенствуващата роля на един от федератите. Достатъчно е да си спомним за Латинския съюз, начело на който е стоял Рим, за да се убедим, че е така. При съществуващата в 681 г. обстановка първенствуващата роля на прабългарите е била напълно естествена. Веднага трябва да се каже обаче, че в историческа перспектива тази роля не е могла да бъде окончателна. Голямото мнозинство в българската държава са били славяните, в нея били включени и потомците, на древните траки, доколкото те са се запазили след славянското нахлуване в Балканския полуостров. Колкото и силни да са били позициите на прабългарската родовоплеменна аристокрация, това са били позиции на едно малцинство, чиято съдба в исторически план е била решена. Естественото развитие на нещата е довело до претопяване на прабългарите сред славянското мнозинство, макар и в първите два века след създаването на съюзната славянобългарска държава върховната власт да е била в ръцете на прабългарите.

В съответствие с ръководната роля, която са имали в новата държава, прабългарите са се настанили в най-добре укрепената част от държавната територия, защитавана на юг от Стара планина, на изток от Черно море, на север от Дунав, а на запад от възвишенията по линията Шумен — Русе. Североизточно от Шумен е била изградена първата българска столица Плиска, която по време на своето създаване, а и непосредствено след това е била всъщност укрепен лагер. Обхващала е пространство от около 24 квадратни километра, в което при неприятелско нашествие е могло да се помести цялото население от съседните земи заедно със своя добитък. Този огромен укрепен лагер е бил заграден с окоп, широк 30–40 крачки, дълбок до 20 крачки. От вътрешната му страна е бил насипан вал с височина около 20 крачки, защитен и с дървена ограда.

Около поселищата на прабългарите са били поселищата на славянските племена, които са продължавали да живеят под ръководството на своите племенни князе(17).

Какви са били границите на новосъздадената държава? С пълна сигурност те не могат да бъдат установени. Несъмнено е, че за южна граница на държавата е служела Стара планина, а за източна — Черно море, като някои крайбрежни градове са оставали във византийски ръце. Западната граница е била между реките Тимок и Искър, на север българската държава е обхващала и земи далеч отвъд Дунава. Точните предели на отвъддунавските владения на българската държава мъчно биха могли да се установят, но едва ли има съмнение, че в българската територия се е намирал т. нар. Оглос в Южна Бесарабия, където първоначално се бил настанил Аспарух със своята дружина след преселването си от земите на някогашна Велика България(18).

Глава четвърта: Обществено-политическо устройство и развитие на българската държава до покръстването (865 г.)

§ 1. Обществено устройство, учреждения и институции на славянобългарската държава

1. В създадената през 681 г. българска държава имало две основни класи — класата на свободното селячество и класата на славянската и на прабългарската племенна аристокрация.

Свободните селяни, които били огромно мнозинство в българската държава, живеели в селски общини. В селските общини наред с колективната собственост на пасища, гори и други имоти за общо ползуване съществувала и фамилна (задругарска), и индивидуална частна собственост на селските стопани. Процесът на обезземляване на определени прослойки на селячеството бил започнал твърде рано и се засилвал успоредно с изграждането на феодалните отношения и с поставянето на селячеството в зависимост от феодалните господари.

Другата основна класа в българската държава била класата на прабългарската и славянската аристокрация, която непрекъснато забогатявала. Към прабългарската аристокрация принадлежали боилите и багаините. Първите били по-богати, по-силни политически и с по-голямо влияние в държавния живот. Към славянската аристокрация принадлежали племенните князе и родовите старейшини. Славянската племенна аристокрация от самото начало разполагала с големи поземлени владения. Боилите и багаините, които първоначално забогатявали от военна плячка и от заграбени от местното население имущества, също се превърнали постепенно в едри земевладелци. При създаването на българската държава славянската и прабългарската аристокрация се оформили като феодална класа. Така се явило на историческата сцена българското болярство.

В българската държава е имало и роби — военнопленници, които обаче не са станали основна класа в старобългарското общество. В Европа и специално в съседна Византия са се изграждали феодални отношения и България не е могла да остане настрана от това развитие. Робовладението е било вече изживян етап в общественото развитие. Според стар славянски обичай робите са могли да се откупват със своя труд или пък са били продавани в съседни страни(1).

2. Начело на създадената чрез съюзяването на славяни и прабългари държава стоял хан (кан), означаван в първобългарските надписи като ювиги хан (велик кан). Византийските писатели го означават и с термина архонт (върховен управител). В Именника на първобългарските ханове българският владетел е наречен княз.

Ханът е произхождал винаги от някой от най-силните родове на прабългарската аристокрация и е бил изразител на нейните разбирания и интереси. Властта му е била наследствена (престолонаследникът, първородният син на хана, се наричал канартикин). Тя била формално неограничена. Според прабългарските разбирания тя била от божествен произход. В Чаталарския и Шуменския надпис, в надписа на Тумбул джамия, в Дериклерския надпис българският хан е наречен «от бога владетел». Вярно е, че тази формула е заимствувана от Византия, но тя отразява вярно концепциите на прабългарите относно ханската власт. От Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите знаем, че ханът по прабългарските разбирания е стоял на много голяма висота, даже неговите приближени са стояли много по-ниско от него. Когато ханът се хранел, никой не могъл да сътрапезничи с него, даже собствената му жена. «Вие твърдите — четем в 42–ри отговор на папа Николай, — че когато вашият княз седне на стол, както е обичаят, до трапезата, за да яде, никой не сътрапезничи с него, за да яде също, нито дори жена му, докато вие, далеч от него, насядате на ниски столчета и ядете на земята...»(2)

Ханът е бил върховен военачалник и много често той именно е предвождал българската войска срещу неприятелите. Примерите, които ни дават в това отношение първите български владетели — Аспарух, Тервел, Телец и най-вече прочутият български хан Крум, са много показателни. Трябва да се отбележи, че българските ханове, които са водели българската войска на бой срещу византийците, понякога са били и съюзници на Византия и тогава ставали предмет на голямо внимание и изключителни почести.

Твърде показателен в това отношение е разказът на византийския хронист Никифор относно почестите, които са били оказани на Тервел, който начело на своята войска се отправил към Цариград, за да помогне на сваления византийски император Юстиниан II да възвърне престола си. С помощта на Тервел Юстиниан II успял да стане наново император и богато наградил българския владетел. Византийският хронист Никифор пише: «Той (Юстиниан II) извънредно любезно се отнесъл с владетеля на българите Тервел, който бил на стан извън Влахернската стена, и най-сетнe, когато Тервел дошъл при него, наметнал му царска хламида и го провъзгласил за кесар. И като го поставил да седне до себе си, заповядал на войските да се поклонят на двамата. Надарил го с много дарове и го изпратил в земята му»(3).

В ръцете на хана била и законодателната власт на българската държава. Известни са законите, които издал Крум(4). Сведенията за Крумовите закони имат отчасти легендарен характер (специално що се касае до основанията, поради които били издадени). Няма съмнение обаче, че в основата си тези сведения са достоверни. Законите, за които ни съобщава византийският лексикон Свида, са отговаряли на развиващите се в България раннофеодални отношения. Този процес ярко се е проявил именно при царуването на Крум.

Ханът е бил и върховен съдия в българската държава. Хан Маламир, най-малкият син на Омуртаг, встъпил на българския престол в 831 г. на мястото на брата си Енравота (първородния сия на Омуртаг), осъдил Енравота на смърт, понеже последният възприел християнската религия и не се отказал от нея. Историческите сведения, с които разполагаме, не ни дават възможност да установим имало ли е съдебен процес, в резултат на който да е била издадена редовна присъда срещу Енравота. По-вероятно е, че такъв процес не е имало. Без съд са били наказани със смърт и разбунтувалите се срещу княз Борис петдесет и двама велики боляри, които се противопоставили на извършеното от него покръстване (865 г.). Впрочем по това време ясно очертано разграничение на различните видове власт не е имало. Ханът, чиято власт формално не е била ограничена, в качеството си на върховен съдия е могъл да налага даже най-тежките наказания без редовен съдебен процес.

Носител на върховната власт в държавата, ханът е бил този, който е сключвал международните договори — лично или чрез свои представители. Интересни данни за формата на сключваните от българските езически владетели международни договори ни дава византийският писател дякон Игнатий.

При сключването на международния договор от 814 или 815 г. между византийския император Лъв V и пратениците на българския хан Омуртаг българските пратеници са участвували в християнския ритуал на договарянето, който се е състоял в заклеване над кръста и евангелието, а византийският император е присъствувал и участвувал в извършването на езическите обреди, които българите са спазвали, когато са се обвързвали чрез международен договор. «При онзи случай човек можеше да види — пише Игнатий Дякон, — че ромейският император извършва с ръце възлияние от чаша върху земята, обръща саморъчно конски седла, хваща тройно сплетени ремъци и издига нагоре сено...» Смисълът на този ритуал на езическата клетва е следният: съдоговорителите трябва да останат сближени като тройно сплетените ремъци; ако пък престъпят клетвата, кръвта им да се пролее на земята като водата от чашата, седлата им да останат без конници и да се преобърнат и бог да си вдигне тревата, та конете им да останат без храна(5).

Пръв помощник на хана бил кавханът. Кавханът е бил човек, принадлежащ към горната прослойка на прабългарската върхушка, един от великите боили. Той е могъл да замества българския владетел във военните походи или пък е участвувал в тях заедно с него и за това има немалко исторически примери. Когато ханът бил малолетен, кавханът е бил негов съуправител. «Маламир, като управляваше с кавхан Исбула, с войска дойде срещу гърците...» — гласи един от надписите на Маламир. Всички други държавни служители са били подчинени на кавхана и са изпълнявали неговите нареждания. Кавханът не само е водел българските войски на бой, той е бил ръководител и във вътрешните работи на българската държава. Кавхан Исбул направил водопровод в Плиска. За това научаваме от друг надпис на Маламир, в който се казва: «Хан ивиги Маламир от бога владетел. Старият негов боил кавханът Исбул направи този водоскок и го даде на владетеля, а владетелят много пъти даде на българите да ядат и пият и на боилите, и на багаините даде големи дарове. Бог да удостои владетеля от бога да живее сто години заедно с кавхана Исбул»(6).

Кавханът е участвувал в дипломатическите преговори с чужди държави, както и при сключването на мирни договори. При сключването на мирния договор между България и Византия от 814 г. е взел участие кавханът Иратаис. Длъжността на кавхана е била пожизнена. Има автори, които приемат, че тя е била и наследствена. Това не е установено, а не е и правдоподобно.

Важна длъжност в Първото българско царство е била длъжността ичиргубоил. Ичиргубоилът е бил управител на вътрешните крепости в българската държава и в това си качество командир на добре въоръжена военна дружина. В славянската транскрипция ичиргубоилът е бил означаван като «чъргобиля».

През 1952 г. край Преслав бе открита каменна плоча с надгробния надпис на чъргобиля Мостич. Надписът гласи: «Тук лежи Мостич, който бе чъргобиля при цар Симеон и при цар Петър. Бидейки на осемдесет години, като остави чъргобилството и всичкото (си) имущество, стана черноризец и в това (състояние) свърши живота си»(7).

Ичиргубоилът и канът боил коловър били подчинени на кавхана. От надгробните надписи, създадени по времето на Омуртаг и на Маламир, и от други паметници знаем, че в българската държава преди покръстването са съществували и следните длъжности, които са били преди всичко военни: зера таркан, жупан таркан, бори таркан, оглу таркан, копан, миник.

Особено важни функции както преди покръстването, така и след това е изпълнявал болярският съвет, който бил излъчван от прабългарската аристокрация (боили), а след това от славянобългарската аристокрация.

По времето на Крум славянската аристокрация е вземала вече сериозно участие в държавното управление и вероятно в болярския съвет. Боляринът Драгомир, който — както показва самото му име — е бил славянин, бил изпратен от Крум през 812 г. при византийския император Михаил I с предложение за мир.

Самата дума болярин произхожда от прабългарското «боила». Множествено число на думата «боила» е било «боилади». Съобразно особеностите на прабългарския и славянския говор тази дума се е променила в «болиади», а след това е приела типичното за съществителните от този вид окончание на «ар» и е станала «болйари». Именно защото първоначално на болярите се е гледало предимно като на съсловие, като на членове на болярския съвет, името «болярин» произхожда не от единственото число, а от множественото число на прабългарската дума «боила»(8). Болярският съвет е бил съвещателен орган, до който ханът трябвало да се допитва по всички важни въпроси.

Определени функции в българската държава през най-ранните етапи на нейното развитие е играело и народното събрание. Ролята на същото в сравнение с ролята на някогашното славянско «вече» е била много ограничена и с течение на времето все повече е намалявала. Доколкото можем да съдим от достигналите до нас данни, народното събрание е било свиквано от прабългарската и славянската аристокрация в някои особено важни и решителни за по-нататъшното развитие на държавата случаи, когато аристокрацията е чувствувала нужда от подкрепата на народа. Така в 766 г. е било свикано народно събрание, за да бъде обявено свалянето на кана Сабин. В началото на IX в. Крум свикал «всички българи», за да обяви пред тях своето ново законодателство. След покръстването народното събрание е било свикано във връзка със свалянето от престола на първия син на княз Борис Владимир (който се върнал към езическата религия) и с поставянето на престола на нов владетел — Симеон.

Що се касае до съдебната власт, тя според данните на най-стария български и славянски правен паметник — Закона за съдене на людете — е била в ръцете на княза и съдията. Като се има предвид федеративната организация на българската държава по това време, би трябвало да се приеме, че съдебна власт е имал не само ханът (върховната съдебна власт, както вече бе отбелязано, е принадлежала нему), но и славянските племенни вождове — князе, оглавяващи племенните обединения, които са били в съюз с прабългарите и са били включени в съюзната славянобългарска държава(9). Вярно е, че чрез покръстването (865 г.) административният дуализъм на българската държава е бил преодолян, но това не означава, че всички публичноправни функции на племенните князе (подчинени вече пряко на българския владетел) са били отнети.

Що се касае до приходите на Първата българска държава, трябва да се каже, че в тяхното число са фигурирали и военната плячка, и трибутите, които били уговаряни в международни договори най-вече със съседна Византия. Знаем, че още първият международен договор, сключен от Аспарух с Византия, чрез който е било признато създаването на българската държава, е предвиждал в тежест на Византия задължението да заплаща на българската държава «данък». В договора, сключен през 716 г. между Тервел и византийския император Теодосий III, е предвидено, че годишният трибут, който Византия ще заплаща на България, ще възлиза на около 30 литри злато и ще се изплаща в скъпи дрехи и червени кожи.

Военната плячка, която българската войска е взимала при успешни походи срещу Византия, често пъти е била много голяма. Тя е била твърде разнообразна — пари и скъпи дрехи, добитък, оръжие и т. н. Според лексикона Свида «при император Юстиниан Ринотмет Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Простирал, копието си на земята и до краищата му и на голям куп натрупвал копринени дрехи. Като напълвал сандъчетата със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро»(10).

През 809 г. по времето на Крум при нахлуването на българската войска по долината на р. Струма българите отнели от византийците предназначените за заплата на византийската войска 1100 литри злато (79 200 златни монети — номизми).

Какви тегоби и налози са били налагани на самото прабългарско и славянско население от българската държава през тази отдалечена епоха, не разполагаме с достоверни исторически сведения.

Българската войска по това време се е състояла от народно опълчение и от личната дружина на владетеля. В народното опълчение са участвували всички годни да носят оръжие мъже — прабългари и славяни. Затова българските владетели са разполагали със значителни военни контингенти.

В битката при Анхиало между Телец и Константин Копроним през 763 г. на страната на Телец участвували «до 20 000 души от околните (очевидно славянски — бел. авт.) племена». В края на есента или в началото на зимата на 813 г. Крум изпратил срещу Византия 30 000 души — армия «цяла в желязо». Важна съставна част на българската войска е била личната дружина на хана, която се е състояла от подбрани, добре въоръжени войници.

От историческите извори знаем, че войската на прабългарите е била конница, а на славяните — пехота. Арабският писател Ал Масуди (началото на X в.) разказва, че никой не е могъл да язди конете на прабългарите, предназначени за война. Ако някой в мирно време си позволявал да язди такъв кон, той се наказвал със смърт. Изобщо военната дисциплина на прабългарите е била изключително строга. Извънредно важни сведения за тази дисциплина намираме в Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите. Явяването на полесражението с недобро оръжие, отказът да се отиде на бой, бягството от сражение, лошото пазене на границата са се наказвали със смъртно наказание (гл. 40, 23, 22, 25 от Отговорите)(11).

От Отговорите проличава, че когато българската войска е била на военен лагер, тя е била подчинена на строг военен режим, така че не са могли да се извършват дори подходящи молитви. «Вие казвате, че когато сте на стан, не можете да сторите съвършена и подходяща молитва» — гласи отговор 38. По-нататък в гл. 74 четем: «Вие искате да знаете какво трябва да сторите, ако след започване на молитва дойде вест за нападение на неприятел и поради това не сте могли да привършите самата молитва...»(12). Тук не става дума за неприятелско нападение, насочено непременно върху самия лагер, а се говори общо за «нападение на неприятел». Следователно всяко известие за някакво нападение над българската държава е довеждало, както изглежда, до прекъсване на започнатата молитва и до незабавни приготовления за борба срещу неприятеля(13).

§ 2. Развитие на българската държава от създаването й (681 г.) до покръстването (865 г.)

1. За да бъде правилно изяснено развитието на институциите на славянобългарската държава, нужно е да се проследи накратко политическото, културното и най-вече икономическото й развитие.

Първите български ханове, които са управлявали българската държава след създаването й, са Аспарух (681–701 г.) и Тервел (701–718 г.). През време на тяхното близо 40–годишно управление България завоювала здрави позиции на Балканския полуостров, което не е могло да не се отрази на самочувствието на българските владетели и на прабългарската родовоплеменна знат. Вероятно по това време е била създадена първата част от Именника на прабългарските ханове, в който като родоначалници на първата българска династия Дуло се сочат Авитохол (Атила) и неговият син Ирник (Ернах). Династията Дуло обаче се е прекратила с хан Севар — втори български хан след Тервел. Името на предходния български хан, който е наследил Тервел, не е известно. Наследникът на Севар Кормисош, или Кормесий (739–756 г.), бил от друг род — Вокил или Укил. След смъртта на Кормисош българската държава преживява кризисен период от 20 години, през който се развива ожесточена и кървава борба между две партии на прабългарските боили — противовизантийска и провизантийска. Най-важна причина за този кризис е бил огромният военен натиск, упражнен върху младата българска държава от Византийската империя. Византия, която по това време успяла да се освободи от арабската опасност, провела при царуването на император Константин V Копроним (741–775 г.) девет похода срещу своята северна съседка България, за да унищожи политическата й независимост. Целта, която си поставил Константин Копроним, не била постигната, но положението на българската държава през целия този период е било критично. Достигнало се до детрониране на български владетели, до смяна на династии, до кървави междуособни борби. На българския престол се сменили последователно Винех (756–761 г.), Телец — от рода Угаин (761–763 г.), Сабин (763–765 г.), Умар, който се задържал на престола само 40 дни (VIII–IX. 765 г.). След него на българския престол встъпили ханове от неизвестен род — Токту (765–767 г.), Паган — (767– 768 г.), Телериг (768–777 г.). При Кардам (777–803 г.) положението на българската държава наново се стабилизирало и тя продължила политиката си на териториално разширение и най-вече на включване в нейните предели на съседните славянски племена. Тази политика започнала още по времето на Тервел, когато към българската държава била присъединена областта Загоре (територията около Сливен, Ямбол и Айтос). Българските ханове и техните приближени, цялата прабългарска и славянска родовоплеменна знат са били наясно, че българската държава може да устои на ударите на Византия и да укрепи своите позиции само ако обедини в едно цяло югоизточните славяни и ги включи в своите предели. Славяните, населяващи съседните на българската държава земи, също така много добре са разбирали, че присъединяването им към първата славянска държава, създадена на Балканския полуостров, е единственият изход, който може да ги спаси от пълно подчинение на Византийската империя и от народностно обезличаване. Осъществяването на тази задача, която неотклонно — според съществуващите възможности — е била преследвана от владетелите на Първата българска държава, е разкривало две мъчнотии. Първата е била нуждата от реорганизиране на държавата, за да може да отговори на онези изисквания, които териториалното разширение и усложняването на обществените отношения — изграждащият се постепенно феодализъм — са поставяли. Тази мъчнотия е била преодоляна чрез централизирането на държавната власт, чрез преустройството на цялата държавна организация, което е било завършено окончателно чрез възприемане на християнството и чрез свързаните с последното политически, държавноправни и юридически промени. Втората мъчнотия е била несравнимо по-голяма и по-тежка. Тя се е състояла в това, че за да постигне обединението на югоизточното славянство, България е трябвало да води непрестанна и упорита борба с вековната Византийска империя, която въпреки всичките си слабости и пороци е била държава с голяма територия, с огромни богатства, с вековен политически, дипломатически и военен опит, с една реч извънредно опасен със силата си и със своето коварство противник. Ако българската държава е успяла да устои на тази страшна борба и въпреки всички изпитания да преживее през вековете и да доживее до наши дни, това се дължи преди всичко на невероятната жизненост и устойчивост на създалия се в тази борба български народ. Чрез претопяването на прабългарските, тракийските и други по-незначителни етнически елементи в славянското море се е създала онази устойчива сплав, която не са могли да разрушат нито двувековното византийско робство, нито петвековното османско иго.

Тук трябва да бъдат отбелязани само най-съществените моменти от развитието на българската държава до покръстването, най-важните етапи на присъединяването на славянските земи към българската държава и само някои характерни епизоди от борбата й с Византийската империя.

Най-голямо разширение на територията на езическа България е било постигнато по време на хан Крум (803–814 г.). Тогава в пределите на българската държава са били включени Банат, Трансилвания и земите на запад от р. Тимок с гр. Белград, а след това и земите на Източна Тракия и гр. Сердика (София). При Омуртаг (814–831 г.) към българската държава е била присъединена областта Срем (между р. Дунав и р. Сава); при Маламир (831–836 г.) — Средна Тракия с Пловдив; при Пресиян (836–852 г.) — Средна Македония. Войните, които България води с Византия и с други съседни страни (с Франкското кралство, с авари, маджари и др.) за присъединяването на всички тези области, тук не се разглеждат(14).

2. Въпреки упоритите войни, които водели с Византия и с други съседни страни, българските владетели не са пренебрегвали строителството. По всичко личи, че един от най-интересните паметници на българската средновековна култура — Мадарският конник — е бил създаден в началните етапи от развитието на българската държава.

Тъй като надписите са извънредно много повредени от ерозията, пълна сигурност относно времето, когато е бил създаден този паметник, и относно владетеля, който е изобразен на него, не може да има. Във всеки случай желязното стреме на конника, чието изображение ясно личи на релефа, е било разпространено в Източна Европа към края на VI и средата на VII в. Ето защо трябва да се приеме, че конникът не е могъл да бъде изсечен в Мадарската скала освен след средата на VII в. Този факт, свързан с изсечения в скалата текст, който говори за добре известни от историята български владетели, установява, че Мадарският конник е бил създаден, за да увековечи спомена за силата и могъществото на едного от българските ханове(15).

Особено голямо строителство е било разгърнато по времето на хан Омуртаг. Тогава е била възстановена напълно столицата Плиска, опожарена от император Никифор. Останките от каменната крепост, изградена вътре в огромния укрепен лагер, датират от това време. В тази вътрешна крепост се намирали дворецът на хана и други сгради. Стените на вътрешната крепост са били твърде яки — с дебелина повече от два и половина метра и с много кули.

Омуртаг построил и дворец край Дунав и могила между този дворец и столицата Пляска. За тези строежи се говори в т. нар. Търновски надпис на Омуртаг, издълбан на мраморен стълб, който пo-късно е бил пренесен в Търново и затова днес е известен с това име. Надписът гласи: «Хан ивиги Омуртаг, обитавайки в своя стар дом, направи преславен дом на Дунава. И като измерих (разстоянието) между двата преславни дома, направих могила на средата, и от самата среда на могилата до стария мой дворец са двадесет хиляди разтега и до Дунава са двадесет хиляди разтега. Самата могила пък е всеславна и като измериха земята, направих този надпис. Човекът и добре да живее, умира, и друг се ражда. И нека роденият последен, като гледа това, да си спомни за този, който го е направил. А името на владетеля е Омуртаг, хан ивиги. Бог да го удостои да живее сто години»(16).

През 822 г. Омуртаг построил дворец при р. Тича, за който ни говори друг мраморен надпис, наречен Чаталарски.

Запазени са и много каменни надписи от времето на Омуртаг. Те са издълбани в памет на военачалници на българската войска — копана Окорсис, зера таркана Онегавон, жупан таркана Охсун, багатур багаина Ославна и др.

Всички надписи от това време са на гръцки език. Славянска писменост тогава не е съществувала. Дали те са правени от пленници-византийци, или някои са дело и на българи, усвоили византийския език и византийската писменост, не може да се каже с положителност(17).

3. През първите два века от съществуването на българската държава в българските земи се изградили постепенно раннофеодални отношения. Развили се производителните сили на българското общество. Усъвършенствували се оръдията на труда под влияние на развитата техника на съседна Византия и в резултат на натрупания в самата България опит. Увеличила се обработваемата площ вследствие разширението на територията на българската държава. Натрупали се значителни богатства в ръцете на славянската и прабългарската аристокрация. Наред с това настъпило значително обедняване и обезземляване на немалки слоеве от селячеството.

Упоритите и дълготрайни войни, които водила българската държава и които са били необходимост за нейното закрепване, се отразили зле на прабългарското и на славянското селячество. При успешни походи на византийските императори и особено на император Константин Копроним се достигало до значителни опустошения на български територии, а най-болезнено се отразявали тези опустошения на селячеството, което след опустошенията не можело да си набави само това, което му било нужно за прехрана и посев. Особено тежко било положението на онези селски семейства, които са изгубили във войната своите работоспособни членове. Впрочем и при успешен за българската държава изход на войната положението на осиротелите семейства не е било много по-добро. Неплодородието и други природни бедствия също така поставяли селското население пред тежки изпитания. Най-сетне грабежите и насилията на родовоплеменната и служебната аристокрация водели също до разоряване на селяните.

За значително разоряване на селячеството ни дава сведения Земеделският закон, който съдържа разпоредби, засягащи обезземлени селяни (апори) и наемни селски работници (мистоти). За разоряването на селските маси ни дават сведения и Крумовите закони, които уреждат положението на просеците. Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите ни дават сведения в същия смисъл. Папата обяснява, че бракосъчетание може да се извърши и без употребата на венци и пръстени «поради голямата липса на средства, която гнетяла някои от българите».

Разорените и малоимотните селяни търсели помощ от богатите земевладелци, които и при военни нашествия, и при природни бедствия много по-лесно са се справяли с постигналите ги беди поради това, че имали натрупани богатства, и поради това, че обширните им имения рядко са били изцяло засегнати и разорени. Развили се изполичарството и мортитството, за които говори Земеделският закон: изполичарите и мортитите били наематели на поземлени участъци. Наемният договор е бил сключван с богати земевладелци — представители на родовоплеменната и служебната аристокрация. Наемът е бил заплащан в натура; изполичарите са давали на земевладелеца-наемодател половината от получената реколта, а мортитите, които работели земята със собствени оръдия, със свое семе и са могли да сключват наемния договор при по-благоприятни условия, са дължали като наем 1/10 от реколтата. Първоначално отношенията между изполичарите и мортитите, от една страна, и земевладелеца-наемодател, от друга, са се уреждали само на базата на сключения договор. Но тежкото положение, в което са изпадали изполичари и мортити при лоша реколта и неприятелски опустошения, ги е карало да търсят помощта на земевладелеца и това ги е поставяло в икономическа зависимост от него, която поради властта, с която той разполагал като представител на родовоплеменната и служебната аристокрация, се е превръщала и в извъникономическа, лична зависимост. Земевладелецът е могъл да принуждава изполичарите и мортитите да му работят ангария, да изпълняват други плащания в натура и т. н. В още по-тежко положение се намирали онези представители на селячеството, които след обезземляването им били заселвани в именията на богати земевладелци, за да не просят. За такива «просещи» говорят Крумовите закони. Като се вземе предвид съществуващата във Византия и в други страни по това време практика, ще трябва да се приеме, че просещите, на които е била давана земя за обработване, са били поставяни в лична зависимост от земевладелеца. За такава лична зависимост, която все още е в по-лека форма, но по същността си е вече феодална зависимост на ранния феодализъм, ни говорят и други паметници, като Закона за съдене на людете, житието на Климент Охридски и др. Според чл. I от Закона за съдене на людете село, в което се извършват езически обреди или заклинания, трябва да се отдаде на божия храм (църквата) — очевидно във феодална зависимост. Такава зависимост прозира и в онези сведения, които намираме в житието на Климент Охридски, написано от гръцкия архиепископ Теофилакт. Житието говори, че Климент бил изпратен за учител в Кутмичевица и към всички жители на тази страна били издадени заповеди «да приемат светеца благочестиво и да му дават в изобилие всичко най-добро...». «Даването в изобилие на всичко най-добро» е било установено чрез княжеска заповед задължение на местното население. Касае се следователно за доставки в натура, които при нужда са могли да бъдат реализирани и чрез средствата на извъникономическата принуда. Както е известно, тъкмо това е характерно за натуралната феодална рента.

Сведения за раннофеодалната зависимост на българското «селячество» намираме и в Учителното евангелие на епископ Константин и в Беседата на презвитер Козма против богомилите — писмени паметници на Българското средновековие, които датират от една малко по-късна епоха. Всички тези данни установяват, че в българските земи през първите два века след създаването на българската държава са се развили раннофеодални отношения, че определени слоеве на българското селячество са попадали в лична зависимост от представителите на изграждащата се феодална класа(18).

Тези промени в икономиката и социалната структура на средновековна България са наложили съответни промени в държавната организация. Промените са започнали при Крум и Омуртаг, но до окончателно преобразуване на държавната и правната надстройка се достигнало едва при княз Борис — след покръстването. Още по времето на Крум значителното увеличение на държавната територия и усложняването на държавните функции е наложило в новоприсъединените към българската държава области да бъдат назначени пряко подчинени на хана държавни органи, следователно да се отстъпи от онази организация, на която е почивало началното изграждане на българската държава. От т. нар. Хамбарлийски надпис се вижда, че Крум е назначил за управители на новоприсъединените към българската държава тракийски земи свои приближени и свои чиновници. Начело на една от присъединените области е бил поставен братът на Крум, а стратегът Леон е бил негов подчинен. Начело на друга област е бил поставен ичиргубоилът Тук, комуто били подчинени стратезите Вардан и Яни. Начело на трета област е бил поставен кавханът Иртаис, като под негова власт са се намирали стратезите Кордил и Григорас.

Новата организация, разбира се, не е отговаряла на интересите на славянската родовоплеменна аристокрация, особено на славянската аристокрация от пограничните области. При приемника на Крум хан Омуртаг славянските племена тимочани, браничевци и ободрити се разбунтували и поискали да се присъединят към Франкската държава. Омуртаг се противопоставил енергично на опита за отцепване на тези славянски племена, започнал война с франките, в която излязъл победител и поставил отново под своя власт разбунтувалите се. Местните славянски князе били изгонени и на тяхно място на територията на тимочани, браничевци и ободрити били назначени български управители. Сведения за всички тези събития ни дава летописецът Айнхард.

Като последица от развиващите се раннофеодални отношения в българската държава постепенно се е наложил нов организационен принцип. Съществуващото дотогава деление на българската територия на племенния принцип отпаднало. Заместило го административно-териториалното деление на българската държава. Основна териториална единица станала административната област — комитатът. Комитатът е бил военноадминистративно поделение, начело на което е бил поставен управител — комит. Възможно е този термин да произхожда от славянската дума кмет. Военните функции в комитата са били поверени на таркана, респ. на боритаркана. Известни са от историята имената на комитите Курт и Домета, които са оглавявали областта Кутмичевица по времето на княз Борис.

По-малка административна единица от комитата е била жупата, която обединявала няколко селища. Начело на жупата стоял жупан, който бил поставен в подчинение на комита(19).

Разделянето на българската територия на комитати е било осъществено още преди покръстването. От известието на летописеца Хинкмар знаем, че срещу княз Борис са въстанали недоволни боляри от десетте комитата на българската държава. Точно колко са били създадените при реорганизацията на българската държава комитати, това ние не знаем (бунтът срещу княз Борис не е обхванал цялата територия на българската държава).

Глава пета: Покръстването и неговите последици

§ 1. Покръстването (865 г.) — същност, причини, класова борба при провеждането му. Последици. Закон за съдене на людете

1. Възприемането на християнството като официална религия в българската държава е най-крупното с оглед на последиците събитие в живота на Първата българска държава. Изтъкнати представители на нашата научна мисъл са работили върху този важен исторически проблем и техните изследвания са изяснили най-съществените негови страни и аспекти. И все пак някои въпроси чакат своето окончателно изясняване. Първият въпрос е за неговата същност. Нерядко покръстването се схваща твърде тясно — като смяна на езическата религия на прабългари и славяни с християнската религия. Всъщност нещата са по-сложни. В средновековието съществува много тясна връзка и взаимно преплитане между религиозните, политическите, държавноправните и юридическите концепции и институции. Би могло да се каже направо, че политическите, държавноправните и юридическите идеи на средновековното общество се изявяват с религиозно оцветяване или в религиозна обвивка. Политическите, държавноправните и юридическите учреждения и институции също така са извънредно тясно свързани и преплетени с религията, която е най-важният идеологически крепител на властта на господствуващата феодална класа. Социалният протест на угнетените народни маси, социалните учения и движения на феодално зависимото селячество от своя страна имат религиозна обвивка и се проявяват като ереси, които се противопоставят на официалната християнска църква. Такова социално учение и движение в средновековна България е богомилството. Ето защо покръстването, извършено от княз Борис в 865 г., не би могло да бъде обяснено цялостно, ако се разглежда само като смяна на една религия с друга, без да се обърне внимание на онези промени, които то е внесло в българската държава, в нейните учреждения, в нейното право и т. н.

Разбира се, би могло да се подходи и иначе: да се означи с термина «покръстване» само смяната на езическата религия с християнството, като се добави, че неразривно свързани с тази смяна са и промените в областта на държавната организация, правото, морала и т. н., изобщо промените в останалите елементи на надстройката.

Само като се има предвид извънредно тясната връзка, която съществува между държавата и религията в средновековието, могат да бъдат изяснени правилно причините за възприемане на християнството в България. В последна сметка най-важните причини трябва да се търсят в промените на икономическия базис през първите два века от съществуването на българската държава, наложили промени и в надстройката — в религията, държавната организация и правото на средновековна България. Промените в икономиката са наложили промени в цялата надстройка, а не само в един от нейните сектори — религията, макар поради специфичната й роля в средновековното общество промяната да е започнала оттам и най-ярко да се е изявила в религиозната област;

Изградилите се раннофеодални отношения — раннофеодалната собственост, личната зависимост на определени прослойки на селячеството, което трябвало да върши «работа на земни властели» (боляри) — налагали да бъде възприета нова религия, която да ги оправдава и утвърждава. Езическата религия с нейните славянски и прабългарски божества — Перун, Дажбог, Тангра — не е могла да съдействува за утвърждаване на феодализма. Оправдание и утвърждаване новите феодални отношения са могли да намерят в християнската религия, която, от една страна, е обещавала царство небесно на страдащите тук, на земята, и по този начин е приспивала тяхното недоволство, а, от друга страна, пряко е подпомагала държавната власт, проповядвайки, че «божието трябва да се отдаде богу, а кесаревото — кесарю».

Но проблемът не се е свеждал само до идеологическо оправдание на изграждащите се феодални отношения. Нужно е било да се създаде такава държавна и административна организация, която решително да ги подпомага. За това е била необходима силна централна власт, която да е в състояние да наложи — при нужда и със сила — новите феодални отношения, които са засягали повече или по-малко и интересите на прабългарската и славянската родовоплеменна аристокрация и интересите на изпадналата в лична зависимост от феодализираната служебна аристокрация прослойка на селячеството. Наистина още по времето на Крум и Омуртаг започнал процесът на централизиране на държавната власт, който е трябвало да доведе до ликвидиране на предишното устройство на българската държава. Но този процес не е бил лек. Ако е могло новоприсъединените земи да бъдат поставени направо под властта на назначени от Крум управители, съвсем не е било толкова леко същият режим да бъде въведен в онези земи, които още при създаването на българската държава или наскоро след това са били включени в нейната територия и са били под режима на установеното чрез съюза на прабългари и славяни държавно устройство. Цялостното реформиране на българската държава е предполагало не само идеологическо оправдание, но и съответен модел. Такъв модел е била християнска Византия — наследница на политическите и държавноправните традиции на античния Рим.

По аналогичен начин са се поставяли и проблемите, свързани със създаването на ново право, което да регламентира и да подпомага новите феодални отношения. И тук обичайното право на прабългари и славяни не е могло да отговори на изискванията на феодализма. Нужно е било отговарящо на усложнените обществени отношения право. Такова е било свързаното с християнската религия християнско право На византийската държава.

Но не само вътрешното икономическо развитие на България и свързаните с това развитие изисквания от държавноправен и правен характер са налагали да бъде възприето християнството. И международното положение на България налагало тя да стане християнска държава. Два века след своето създаване българската държава станала една от най-силните държави на Югоизточна Европа. Обединила в своята територия по-голямата част от югоизточното славянство, укрепила своето държавно единство чрез постепенно, но неотклонно спояване на славянския и прабългарския елемент, тя била достоен съперник на мощната Византийска империя. Но за да води успешна борба с последната, нужно е било и юридически, а не само фактически българската държава да бъде равноправен партньор на Византия. А това е могло да се постигне само чрез възприемане на християнството. Българската държава е трябвало да стане християнска, защото само по този начин тя е могла да излезе от числото на «варварските» държави и да стане пълноправен субект на тогавашното международно право. Това международно признание й е било нужно и за да може да излезе от позициите на пасивен зрител на борбите между Изтока и Запада, намерили израз в борбата между православната и католическата църква, да вземе участие в тези борби с оглед на своите интереси и в своя изгода.

На последно място трябва да бъде отбелязан — макар и да не е последен по значение — още един фактор, който е налагал възприемането на християнството в средновековна България. Това е била необходимостта тя да бъде цялостно приобщена към културата на cвоето време, а тази култура е била християнството. Просветата в средновековието е била до голяма степен дело на християнската църква. Литературата на средновековието е била предимно литература религиозна, литература, създадена от представители на християнската църква или тясно свързани с нея. Разбира се, възприемането на християнската култура от Византия е поставяло важен проблем — запазването на самобитната българска култура. Много лесно би било чрез отричането на езичеството да бъде отречена и самобитната българска култура, която се е явила на бял свят чрез постепенното спояване на елементите на прабългарската и на славянската култура. За щастие това опасно за българския народ разрешение, към което чуждите мисионери много лесно биха могли да тласнат развитието на културния живот в България след покръстването, е било избягнато благодарение възприемането на славянската писменост, която именно в България е намерила най-рано благоприятни условия за развитие и разцвет(1).

2. Пълното изясняване на проблема за възприемането на християнството в средновековна България е невъзможно, без да бъдат установени класовите сили, които са го провели. В основни линии този въпрос е разрешен от нашата марксистка историография. Основната движеща сила, наложила покръстването на България, е изграждащата се феодална класа, служебната аристокрация, в която са влизали както прабългари, така и славяни и начело на която е стоял българският владетел княз Борис. Но ако по този основен въпрос нещата са уяснени, не може да се каже същото и по въпроса, какво е било отношението на народните маси към покръстването. Тук все още има спорове. Според проф. Бурмов народните маси са били езичници (християните били «капка в морето») и те са били против християнската религия, която е застрашавала техните интереси. Затова християнството е било наложено със сила от княз Борис и от феодалната класа. Според проф. Е. Георгиев християнството е било разпространено в България още преди покръстването, народните маси са били увлечени от прогресивната за онова време християнска религия, християнизирането на българския народ се е извършило доброволно, а не чрез насилие. Противник на покръстването е била родовоплеменната аристокрация, която е чувствувала застрашени своите позиции(2).

Що се касае до родовоплеменната аристокрация, проф. Георгиев е напълно прав. Едва ли може да има съмнение, че по време на покръстването в България е имало родовоплеменна аристокрация — феодализмът не е бил на такава степен на развитие, която да превърне всички боили и багаини, всички славянски племенни князе в органи на държавната власт. Няма съмнение също така, че родовоплеменната аристокрация е била противник на установяващия се феодален порядък, който я е изтласквал от изгодните позиции, които дотогава е притежавала. Затова тя е била противник на християнството, което утвърждавало и санкционирало този порядък. Редица данни показват също така, че още преди 865 г. немалка част от народните маси, особено между славяните, са били християни и че християнизирането, както установява проф. Георгиев, не е обхванало само единични случаи.

Разпространението на християнството в България преди извършеното от княз Борис покръстване мъчно би могло да се отрича. Християни са били преди всичко немалка част от славяните в новоприсъединените към българската държава територии, които преди това са били включени в състава на християнска Византия. Но християни е имало и между славяните и прабългарите, живеещи в Мизия и дори в столицата Плиска и нейните околности. Инфилтрацията на християнството в пределите на българската държава е започнала отрано. Още при идването на славяните на Балканския полуостров завареното население в голямото си мнозинство е било християнско и то не е било изцяло унищожено. Неговата религия не е могла да не окаже влияние върху славяните, толкова повече, че и по-късно (при хан Крум например) значителни християнски маси са били преселвани от Византия в България. Сам Черноризец Храбър в своето съчинение «За буквите» говори, че славяните са били християни още преди създаването на славянската азбука, което е станало преди извършеното от княз Борис покръстване. Ние не можем да приемем, че този пасаж от съчинението на Черноризец Храбър е пълно доказателство в полза на тезата, че всички славяни още преди 865 г. са били християни. Но, от друга страна, не можем да отречем, че този пасаж решително подкрепя разбирането, че немалка част от славяните още преди 865 г. са били покръстени. Че това е така, показват и гоненията срещу християните по времето на хан Омуртаг, който проявил суровост по отношение на пленените византийци и по-специално към византийското духовенство не за друго, а защото последното разпространявало християнското учение сред българското население и защото християнството вече представлявало опасност за българската държава. Това проличава впрочем и от суровата разправа на сина на Омуртаг, хан Маламир със собствения му брат Енравота, който не пожелал да се откаже от християнската религия въпреки увещанията и заплахите.

Отбелязаните по-горе факти не установяват обаче, че всички или почти всички славяни още преди 865 г. са били вече християни и че езичеството е загубило своите позиции независимо от намесата на държавната власт. Големи маси от славянското и прабългарското население останали езичници. Ако не беше така, нито бунтът на петдесет и двамата боляри срещу княз Борис би бил възможен, нито опитът за реставрация на езичеството при княз Владимир. В разгорелия се остър конфликт между феодалната и родовоплеменната аристокрация първата се е опирала на християнското учение и на християните, а втората — на религията на бащите и дедите и на онези народни маси, които са изповядвали тази религия. Като се има предвид изключителната роля на религията през средновековието и религиозната нетърпимост, която е съществувала тогава, ясно става, че в българската държава, чието население по времето на княз Борис е било разделено на две рязко обособени групи — християни и езичници, смяната на официалната религия не е могла да стане без ожесточена борба. Християнството е трябвало да бъде наложено със сила от класата, която е имала интерес от неговото налагане.

Историческите факти — доколкото могат да бъдат възстановени според данните, които ни дават историческите извори и които са подробно изяснени от проф. Златарски и проф. Ангелов(3) — са следните: през есента на 865 г. българският владетел княз Борис след успешно приключване на преговорите, които водил с византийския император Михаил, бил покръстен в двореца си в Плиска заедно с целия двор и преданите му боляри. Покръстването на княз Борис и неговите приближени било извършено от специално изпратен византийски архиерей, и то среднощ. Кръстник на княз Борис е бил самият византийски император, който бил представен по делегация. Затова Борис възприел след кръщението си името на византийския император Михаил.

Реакцията срещу покръстването — което не случайно е било извършено среднощ — не закъсняла. Болярите от десет комитата се разбунтували срещу княз Борис, като го обвинявали, че им бил дал недобър закон. Данните за този бунт са оскъдни.

Византийските писатели — продължителят на Теофан и Скилица-Кедрин — споменават само няколко думи, реймският архиепископ Хинкмар говори повече, но данните, които той дава, имат до голяма степен легендарен характер. Според Хинкмар княз Борис излязъл срещу разбунтувалите се само с 48 души, «които останали предани на християнството». Пред него, щом излязъл от градските врати, се явили седем духовни лица, които държали запалени свещи. Бунтовниците изпаднали в такъв страх, че «не могли да се приготвят нито за отбрана, нито за бягство, но като се проснали на земята, не могли да се движат»(4). Най-близо до истината са данните, които намираме в Отговорите на папа Николай. Както е известно, обикновено в началната част на отговора папата възпроизвежда това, което самият княз Борис е запитал. Според гл. 17 от Отговорите «обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз, и как вие, подготвени срещу тях със съдействието на божията сила, сте ги надвили от мало до голямо и заловили със, собствените си ръце...»(5).

От казаното се вижда, че бунтът е имал твърде сериозен характер. Това проличава от цялото изложение на отговор 17. Даже ако се приеме, че текстът има риторична украса, основното, което той съдържа, не буди съмнение. Покръстените въстанали «единодушно», «с голяма свирепост», «искали да убият княза», но били «надвити от мало до голямо». За съпротивата на езичеството, която не е могла да бъде преодоляна лесно, ни дава сведения и гл. 41 от Отговорите, в която се разглежда въпросът, как трябва да се постъпва с онези, които отказват да приемат християнството и продължават да извършват езически жертвоприношения. За тази съпротива ни говори и българският превод на Манасиевата хроника, където се казва, че едни от българите се покръстили доброволно, а други — по принуждение. За устойчивостта на езическата религия свидетелствува и опитът на приемника на княз Борис да я възстанови като официална религия в България. Този опит показва, че две десетилетия след покръстването немалка част от българския народ продължава да изповядва езичеството. Впрочем този факт е пряко засвидетелствуван в житието на Климент, написано от архиепископ Теофилакт по данни на български източници от съвременен на описваните събития произход. Според това житие и по времето на просветната дейност на Климент в Кутмичевица, сиреч повече от двадесет години след покръстването, «българският народ цял не бил още просветен с кръщението и държал варварската дивотия».

Но сериозният и опасен характер на бунта и неговата същност най-добре проличават в разправата на княз Борис с водачите на бунта. Според сведенията, които ни дават Хинкмар и папа Николай(6), петдесет и двама боляри, които най-много бунтували народа, били посечени с меч, и то заедно с цялото им поколение. Останалите бунтовници не претърпели никакво зло. Според Хинкмар «на останалия народ (княз Борис) позволил да се разотиде невредим». Не трябва да се забравя, че по вpемето, когато е избухнал бунтът, княз Борис е бил вече християнин. Въпреки това той избива петдесет и двама боляри — първенци в неговата държава, избива ги без съдебен процес, отмъщавайки дори и на децата им. Ясно е, че тази разправа — и по начина на извършването й без съд и присъда, и по нейния обект — избити са били не само водачите на бунта, но и цялото им поколение — е била в разрез с концепциите на християнството и с каноните на християнската църква. Следователно не се е касаело само за това една нова, по-съвършена религия да замести една стара, по-несъвършена. Проблемът е бил друг — един стар социален порядък да бъде сменен с нов, съответствуващ на новите феодални обществено-икономически отношения. Религията е била само компонента в революционното преобразование, което трябвало да бъде осъществено чрез действията на княз Борис. Не по-малко важни са били другите компоненти — промените в държавното устройство, изразяващи се в засилване властта на българския владетел, комуто трябвало да бъдат пряко подчинени, както и на византийския император, всички държавни органи по цялата българска земя, защото според християнското учение има само един бог на небето и един цар на земята. Не по-малко важна е била и промяната в съществуващия правен режим — ново, византийско феодално право постепенно е трябвало да се въвежда в България, за да укрепва новия ред. Затова непосредствено след покръстването княз Борис е поискал и е получил от Византия не само богослужебни книги и канонически сборници, но и светски закони — Еклогата, Земеделския закон и Морския закон.

3. Покръстването е имало прогресивно за времето си значение. Княз Борис е бил далновиден български владетел, който е разбирал повелята на своето време и умело я е осъществил. Възприемането на християнството като официална религия на българската държава е подпомогнало по решителен начин изграждащите се в България феодални отношения. А изграждащият се феодализъм по времето на княз Борис е бил прогресивно явление в живота на българския народ. Той е осигурявал по-добро развитие на неговите производителни сили чрез по-съвършена организация на българското общество и чрез по-добра защита от външни врагове. Присъщите на феодализма и особено на развития феодализъм недъзи, свързани с жестоката феодална експлоатация на селячеството, в тази ранна фаза на феодалното развитие не са се проявявали ясно и не са могли да бъдат прозрени. При това положение народните маси са били спечелени за новото обществено устройство и това е обусловило окончателната победа на християнството над езическата религия(7).

В основни линии това, към което са се стремели княз Борис и феодализираното болярство, е било постигнато, макар и не отведнъж и не без мъчнотии.

Засилена е била значително властта на българския владетел както чрез идеологическата опора, която тя е намерила в християнската църква, в нейната добре изградена организация, така и чрез фактическото утвърждаване на тази власт. Избиването на петдесет и двамата боляри, водачи на бунта, е било свързано по необходимост със заменянето им с други, верни на княз Борис боляри.

Но много по-важна е била онази последица от възприемането на християнството, която е засегнала двата етнически елемента на българската държава — славяните и прабългарите. Сближаването и сливането на тези два елемента се е осъществило в резултат на продължителен процес, който напоследък бе изяснен по убедителен начин въз основа на богат исторически материал в монографията на Д. Ангелов «Образуване на българската народност»(8). При покръстването този процес — както може да се съди от много данни, установяващи проникването на славянския елемент в самия владетелски двор и на най-отговорни длъжности, и по други показатели (езикови, общокултурни и т. н.) — е бил значително напреднал. Но покръстването е този фактор, който чрез уеднаквяване на религията на славяни и прабългари, чрез подчиняването им на единна власт е довел до окончателно и успешно завършване на процеса. По този начин се е достигнало до изграждане на единна народност, основна компонента на която е славянският елемент, но в която са били включени и прабългарите, както и елементи от завареното тракийско население. Чрез спойката на тези елементи е била създадена българската народност, чрез спояването на тяхната култура е била създадена старобългарската култура.

4. Би трябвало да се приеме, че през последните години от управлението на княз Борис (887–889 г.) е бил създаден и Законът за съдене на людете. Както вече бе изяснено (вж. гл. II, 1), старобългарският произход на този правен паметник е установен както от съдържанието му, така и от връзката му с Responsa papae Nicolai I. Но поставя се въпрос за времето, когато той е бил създаден. Това е станало през последните години от управлението на княз Борис, когато въпросът за утвърждаване на християнството е бил актуален и когато идването на Кирило-Методиевите ученици в България е направило възможно създаването на този правен паметник. Както е известно, след покръстването борбата между християнството и езичеството не е била прекратена. Опитът на първородния син на княз Борис да върне господствуващото положение на езическата религия е най-яркото доказателство за упорството на езическата съпротива. Ето защо християнството е трябвало да бъде закрепено сред народните маси и по законодателен път. При това, за да бъдат спечелени тези маси, нужно е било да се усвои диференциран подход по отношение на провинените. Упоритите противници на християнството трябвало да бъдат сериозно наказани, а към заблудените и разкаялите се да бъде проявено снизхождение, за да бъдат спечелени за новата религия. Тъкмо така е постъпил създателят на ЗСЛ чрез разпоредбите на чл. 1 от ЗСЛ и чрез въведените от закона църковни (епитимийни) наказания. Както е известно, такъв е бил подходът на княз Борис при потушаване на бунта на петдесет и двамата боляри. Че приликата не е случайна, че авторът на мерките срещу езичниците е един и същ — княз Борис, установяват отговорите на папа Николай. От тези отговори научава ме, че княз Борис във връзка с покръстването е искал от папата наред със светските закони тъкмо съд за покаяние (iudicium poenitentiae), сиреч модел за епитимийни санкции(9).

§ 2. Изграждане на българска църква. Възприемане на славянската писменост

1. Както е известно, през средновековието, когато сред народните маси са се ширели невежество и най-различни суеверия, религията е играела много важна роля. Обясними са при такава обстановка огромното значение на църквата като идеологически крепител на светската власт и значението на нейната организация, чрез която са се осъществявали на практика идеологическите и политическите й функции. Не трябва да се забравя, че по това време църквата е била меродавен, а в някои случаи и най-важен фактор в областта на просветата, културата, законодателната дейност. Изключително голяма е била ролята на църквата по времето на княз Борис, когато тъкмо чрез нея е трябвало да бъде затвърден и укрепен по решителен начин феодалният порядък. Ето защо княз Борис си е поставил за цел да извоюва самостоятелна българска църква и тази негова цел е била напълно оправдана. С оглед нуждите на българската държава по това време изграждането на самостоятелна църква е било крайно необходимо.

Византия обаче е имала друго становище по този въпрос. В посланието, което патриарх Фотий изпратил на княз Борис след покръстването в отговор на молбата му да му обясни учението на християнската църква, нищо не се говорело за организирaне на българска църква. Патриархът изхождал от разбирането, че новопокръстеният български народ ще бъде включен във византийската църковна йерархия. Но това разрешение на въпроса е било съвсем неизгодно за княз Борис — първо, поради това, че българите се виждали лишени от църковна самостоятелност, и, второ, защото те били включени направо в църковната йерархия именно на цариградския патриарх, следователно на Византия, чиито политически аспирации по отношение на България не са били тайна за никого. Ето защо княз Борис решил да се обърне към папата и да се постарае да получи от Рим онова, което цариградският патриарх е отказал. През 866 г. е била изпратена в Рим българска делегация начело с болярите Петър, Иван и Мартин, която предала на папа Николай I искането на българския владетел да му бъде изложено учението на християнската вяра и да му бъдат изпратени способни наставници, които да поучават българите в тази вяра. Заедно с това княз Борис отправил до папата редица запитвания относно конкретните изисквания, които поставя християнската религия пред новопокръстения български народ.

Българските пратеници били приети от папа Николай I с голяма почит. Още същата година те се завърнали в България заедно с голяма католическа мисия, начело на която стояли католическите епископи Формоза и Павел, които носели и отговорите на запитванията на княз Борис. Твърде грижливо съставени, тези отговори изяснявали подробно поставените от княз Борис въпроси, но не отговаряли на най-важния въпрос, който интересувал българския владетел — дали България може да получи самостоятелна в организационно отношение църква. Като обяснявал защо българската църква не може да бъде оглавявана от патриарх, папата обещавал, че в бъдеще начело на българската църква може да бъде поставен архиепископ. Обаче конкретните постъпки, които княз Борис направил в тази насока, останали без резултат. Въпросът за самостойна в организационно отношение българска църква оставал толкова далеч от своето разрешение, колкото бил и в самото начало. Нещо повече! От Отговорите на папата и от разменените между него и княз Борис писма съвсем ясно проличава основната теза на папата относно светската и църковната власт. Папата като глава на католическата църква застъпва твърдо разбирането, че светската власт трябва да бъде подчинена на духовната и в своята дейност трябва да се съобразява с нейните указания и наставления. А тази теза не само е била в разрез с разбиранията на княз Борис, но в дадения момент била особено опасна за българската държава, която имала нужда от укрепване и утвърждаване. При това положение княз Борис решил да се обърне наново към Византия. Той знаел, че цариградският патриарх подкрепя изцяло властта на византийския император, византийското самодържавие. Нему е била известна също така гъвкавата политика на Цариградската патриаршия, конкретна проява на византийския опортюнизъм. Княз Борис разбрал, че може да получи от Византия повече от това, което му бил предложил Рим, и при по-изгодни условия. Оставало да се намери подходящ момент за извършване на новия дипломатически ход. И такъв момент бил намерен. В 869 г. в Цариград бил свикан вселенски събор, който трябвало да помири Източната и Западната църква. Когато този събор приключил успешно работата си, в Цариград се явили пратениците на княз Борис, които в едно извънредно заседание на църковния събор поставили въпроса, на коя от двете църкви — католическата или източноправославната — трябва да се подчинява новопокръстеният български народ. Представителите на Римската курия, изненадани от повдигнатия въпрос, застъпили решително становището, че България трябва да се подчинява на католическата църква. Но представителите на източните патриарси се обърнали към българските пратеници със следния въпрос: «Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала?». Българските пратеници отговорили: «Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, но гръцки». След остър спор между представителите на католическата и на източните църкви (цариградска, александрийска, антиохийска, ерусалимска) последните решили: «... страната на българите, която знаем, че неотдавна е била под властта на гърците и е имала гръцки свещенослужители, сега да се върне чрез християнството на светата Константинополска църква, от която беше отделена чрез езичеството»(10).

След това решение на събора (870 г.) католическото духовенство е трябвало да напусне българските земи. Въпреки многократните опити на папата да поправи създалото се положение това не могло да стане. Още в същата 870 г. в България пристигнало византийско духовенство. Назначен бил от цариградския патриарх — очевидно в изпълнение на постигнато с княз Борис споразумение — първият български архиепископ (според сведения от старобългарски произход той се наричал Йосиф), който заедно със своите сътрудници — епископи и свещеници — започнал да урежда българската църква, ползуваща се с истинска вътрешна автономия(11).

2. С това първият етап от борбата за самостойна българска църква бил успешно завършен. Не намерил обаче своето разрешение най-важният проблем — проблемът да бъде създадена българска църква с българско духовенство, което да проповядва новата християнска религия на български език. Към такова разрешение на въпроса се е стремил княз Борис, знаейки, че то е възможно. За него едва ли е могло да остане тайна, че още през 862 г. по искане на моравския княз Ростислав Византия е изпратила солунските братя Константин (Кирил) и Методий във Великоморавия да проповядват «словото божие» на славянски език и че в изпълнение на тази задача Константин-Кирил е създал нова, славянска азбука, с помощта на която евангелието и другите богослужебни книги са били преведени на славянски език. За него сигурно не е останала в тайна и широката проповедническа и просветна дейност, която Константин-Кирил и Методий са развивали във Великоморавия, и то на разбираем от населението славянски език.

По това време (885 г.) трима от по-старите ученици на Методий — Климент, Наум и Ангеларий, — които били подложени на жестоки преследвания от католическото духовенство, измъчвани и затваряни, потърсили убежище в България.

Княз Борис приел извънредно радушно дошлите при него Методиеви ученици. Двама от тях — Климент и Наум — развили забележителна и плодотворна църковна и просветна дейност. Наум останал в Плиска и разгърнал широка проповедническа дейност в Мизия. Той бил подпомогнат и от по-млади Методиеви ученици, които били откупени от робство, доведени били в Цариград, след което, вероятно още в 887 г., заминали за България и се установили в Плиска. Изглежда, че те са помогнали много при превеждането и преписването на богослужебните книги на славянски език.

Особено забележителна културно-просветна дейност развил другият Методиев ученик Климент. Той бил изпратен от княз Борис в Македония, в областта Кутмичевица. Според биографа на Климент Теофилакт Охридски на жителите на тази област било наредено да приемат Климент с почести, да му набавят в изобилие всичко, от което се нуждае. Сам Борис подарил на Климент «три къщи в Девол, бележити по своето великолепие, принадлежащи на рода на комитите». В Кутмичевица Климент не само покръствал онези, които още не били покръстени, не само проповядвал «словото божие» на славянски език, но организирал първото славянобългарско училище в Девол. В това училище били обучавани както деца, така и възрастни. Изглежда, че училището е имало два отдела. В единия Климент водел първоначалното обучение — «на едни посочвал как се пишат буквите, на други обяснявал смисъла на написаното, а на трети оправял ръцете да пишат». В другия отдел Климент разкривал «по-дълбоките места на Писанието». Най-сетне имало и такива ученици, които Климент «имал по-близко до себе си», които «винаги били заедно с него и присъствували при всичко, което вършел, каквото говорел и на каквото чрез едното и другото учел». Това са били най-близките му ученици и помощници, бъдещите български учители. По този начин Климент обучил в Кутмичевица 3500 ученици.

Може да се каже, че чрез дейността на Климент и Наум и на техните ученици в България проповядването на християнското учение започнало да се извършва на български език, а също и черковната служба. Дали въвеждането на славянското богослужение се е извършило със специален държавен акт — с решение на народния събор от 893 г., който е потвърдил свалянето на наследника на княз Борис Владимир от престола и възцаряването на новия български владетел Симеон, или това е станало постепенно, е трудно да се каже. По-вероятно е последното, тъй като дейността на Методиевите ученици и на техните възпитаници не е могла да не засегне богослужението и държавната канцелария и би, било неправдоподобно да се предполага, че тя се е ограничила в превеждане на богослужебни книги, които са оставали неизползувани, без приложение. И нуждите на живота, и провежданата от княз Борис политика са налагали славянската писменост да бъде използувана в богослужението. А веднъж използувана там, тя не е могла да остане чужда и на царската канцелария.

Каквото и да се приеме обаче, едва ли може да има съмнение, че след 893 г., сиреч след възцаряването на Симеон, славянската писменост е била въведена и в българската църква, и в държавните служби(12).

Последиците на това най-ценно завоевание, осъществено през последните години от царуването на княз Борис и непосредствено след това, са били огромни. Не се касае само за това, че «словото божие» е било проповядвано на разбираем от народа език и от българско духовенство. Този факт е съставлявал изключително за онова време постижение и неговото значение не бива да се омаловажава. Но с него не се изчерпва значението на Кирило-Методиевото дело в българските земи.

Най-същественото значение на възприемането на славянската писменост в българските земи е нейното общокултурно значение. Възприемането на славянската писменост е осуетило опасността да бъде обезличен българският народ чрез ликвидиране на собствената му култура и чрез робско приобщаване към културата на съседна Византия. Икономическото и духовното развитие на българския народ са налагали той да бъде приобщен към тогавашната европейска християнска култура. Но това приобщаване, за да изиграе полезна роля за българския народ, е трябвало да се свърже с ценностите на самобитната прабългарска и славянска култура. Не обезличаване на съществуващите културни ценности, а творческото им оплодяване с това, което културна Византия е възприела и създала, е било нужно. Славянската писменост е дала възможност да се достигне до това разрешение. Че е така, показват не само произведенията на официалната литература на българското средновековие. Че е така показват и апокрифната българска средновековна литература, и богомилските книги и легенди, изникнали от дълбините на народния дух — духа на отрудените, изтерзаните широки народни маси. Благодарение на славянската писменост ние днес можем да разкрием сложния и разнолик образ на българската средновековна култура и заедно с това, колко дълбоко и колко здраво е била вкоренена в жадния за просвета жизнен български народ славянската просвета, каква благодатна почва е намерило семето на славянските първоучители Константин-Кирил и Методий, засято в българската земя от преданите на тяхното голямо дело ученици и сподвижници Климент и Наум и от възпитаниците им.

Въвеждането на славянската писменост е имало много голямо значение и за самата българска държава. То е означавало, че всички актове на държавната власт и по-специално на царската канцелария са могли да бъдат писани и разпространявани на разбираемия от всички жители български език. Никак не е трудно да се разбере какво голямо преимущество за българската държава е съставлявал този факт. Преди всичко формулирането на държавните актове — заповеди, нареждания, съобщения, разпоредби — е могло да се извършва много по-лесно, по-точно, по-грижливо, отколкото по времето, когато тези актове е трябвало да се формулират устно или да бъдат отбелязвани на гръцки език и с гръцко писмо. На второ място, държавните органи, до които са били отправяни всички тези актове, са могли много по-добре да ги разберат и много по-точно да ги изпълнят. На трето място, съвсем не е без значение и това обстоятелство, че за самото българско население, към което в последна сметка са били адресирани голяма част от тези актове, не е било безразлично дали те са формулирани писмено на разбираем от него език, или пък са устни нареждания, точният смисъл и добросъвестното изпълнение на които много мъчно биха могли да се контролират(13).

А още по-важно е нещо друго. Славянската писменост е способствувала да се запазят някои от съществуващите преди покръстването учреждения и служби в България, като бъдат пригодени към християнската държава. Обслужвайки българските държавни учреждения и институции, славянската писменост е допринесла да се избегне робското, копиране на византийското държавно устройство.

Глава шеста: Българската държава от покръстването (865 г.) до падането й под византийска власт (1018 г.)

§ 1. Държавно устройство, финансова и военна уредба на българската държава след покръстването

1. И след покръстването владетелят на българската държава разполагал с юридически неограничена власт, макар че фактически властта му е била ограничена от феодалната класа (от болярството и от висшето духовенство), към която сам той е принадлежал и чиито интереси е застъпвал. Поради това именно конфликти между българския владетел и феодалната класа обикновено не е имало. Те са се явявали само по изключение най-вече тогава, когато самата класа не е била единна, например (такъв е бил случаят с детронирането на княз Владимир) когато проблемът за господствуващата в държавата религия се е поставил по един крайно остър и болезнен начин и е предизвикал раздвоение сред господствуващата в държавата върхушка.

След покръстването българският владетел е носел титлата княз. Приемникът на княз Борис Симеон, който след детронирането на брат му Владимир е заел българския престол, си присвоил титлата «цар и самодържец», отговаряща на титлата на византийския император «василевс и автократор» (Βασιλεύς ϰαί αὐτοϰράτωρ). Тази титла е била призната от Византия на неговия приемник цар Петър(1).

Християнската религия, укрепвайки властта на българския владетел, й дала подходящо религиозно и юридическо оправдание. Концепцията за божествения произход на владетелската власт била окончателно утвърдена. Макар че тази концепция в основата си е била същата, както и в езическо време, нейното обосноваване било много по-задълбочено, по-нюансирано и — с оглед интересите на господствуващата феодална класа — много по-сполучливо. Религиозната надстройка на християнството е била грижливо изградена. Използувани били както идеята за добротворната мисия на владетеля — божи поставеник по отношение на неговите поданици, така и идеята за богатата отплата, която ще получат в отвъдния свят покорните поданици на владетеля. От друга страна, божествения произход на владетелската власт станал осезаем чрез пищните знаци на царското достойнство (пурпурно облекло, диаманти и бисери, червени обувки) и чрез майсторски устроения дворцов церемониал, който е трябвало да внуши подчинение, страх и покорство. Идеите на християнската религия, обосноваващи божествения произход на властта на владетеля, постепенно са прониквали сред българското общество и — както показва Беседата на презвитер Козма против богомилите — умело са били използувани от представителите на господствуващата класа. Постепенно са прониквали и държавноправните концепции, свързани с тези идеи. Наистина окончателно изградена теория за същността на царската власт, която свързва концепцията за божествения произход на същата с патримониалното разбиране за държавата, е била изградена едва във Втората българска държава, когато се стигнало до пълно разгръщане на феодалната собственост и когато византийското влияние върху българската държавата още повече се засилило. Не случайно тъкмо тогава, за да бъде юридически обосновано раздаването от страна на владетеля на цели села във феодална собственост на духовни и светски феодали, е била развита идеята, че държавата е патримониум (имущество) на владетеля. Тази идея е намерила израз и в изображенията на българските владетели от Втората българска държава(2). Но още веднага след покръстването християнската религия утвърдила окончателно пълната власт на българския владетел като единствен господар на цялата държава, който не дели каквито и да било функции на тази власт с племенните князе. По силата на установената от християнската религия концепция българският владетел е бил признат за единствен законодател в българската държава. Както е известно, след покръстването са били създадени, респективно преведени, Законът за съдене на людете, Еклогата, Земеделският закон и едва ли може да има сериозно съмнение, че тези нормативни актове са били промулгирани от българския владетел(3). Последният е бил също върховен съдия в българската държава. Произнесената от княз Борис присъда срещу собствения му син Владимир е достатъчно указание за това. Като върховен господар в българската държава владетелят е бил и върховен военачалник, който в много случаи е предвождал лично българската войска. Характерни са в това отношение военните походи и победите на цар Симеон, който се е отличавал с безспорен военен талант — победата му над византийската армия през 917 г. при река Ахелой е ярък пример за неговите блестящи качества на военачалник. Българският владетел е бил единственият законен представител на българската държава при отношенията й с другите държави и той е изпращал дипломатически пратеничества, които трябвало да водят преговори или да извършват дипломатическа дейност в чужди държави. Съществуват интересни исторически сведения за дипломатическото пратеничество, натоварено от княз Борис със специална мисия пред папа Николай I (866 г.), и за делегацията, изпратена от цар Петър през 927 г. да сключи мирен договор с Византия(4).

Макар че покръстването е оказало силно влияние върху държавното устройство и правния режим на българската държава, то не е довело до робско усвояване на византийските държавни и административни служби. Длъжностите кавхан и ичиргубоил били запазени и след покръстването. Тодор бил кавхан по времето на цар Симеон, изпълнявайки дипломатически мисии, за които ни дават сведения византийските писатели. От надгробния надпис на чъргобиля Мостич научаваме, че той е изпълнявал тази служба по времето на цар Симеон и цар Петър. Окончателно е бил утвърден обаче принципът на административния централизъм. Българският владетел е бил този, който е назначавал държавните служители в цялата държавна територия, която, както вече бе отбелязано, още преди покръстването е била разделена на комитати. Като възможни центрове на комитатите Гюзелев сочи столицата Плиска, впоследствие Преслав, Средец (София), Филипопол или може би Боруй (Стара Загора). Повече данни има за комитатите с центрове Белград, Девол и Брегалница(5).

Висшите длъжностни лица в комитатите — комитите и тарканите — са били пряко подчинени нему и той по своя преценка е могъл винаги да ги сменя. Известен е случаят с управителя на Кутмичевица, който бил сменен от княз Борис с Домета. Като органи на централната власт комитите и тарканите са изпълнявали точно нарежданията на българския владетел. От разказа за пренасянето на костите на тивериуполските мъченици знаем, че комитът на Брегалнишката област Тирадин, който е бил натоварен да извърши това пренасяне (от Струмица в Брегалница), е отговорил на протестите на местното население, че той изпълнява волята на княз Борис(6).

2. Що се касае до финансовата уредба на българската държава след покръстването, трябва да се каже, че и тогава външните приходи са играели важна роля. Успешните военни походи на цар Симеон са донасяли значителна военна плячка, макар че, от друга страна, са били свързани с голямо изтощение и обедняване на селското население, което е трябвало да понася последиците на продължителните, изтощителни и кръвопролитни военни походи и битки. Военните трибути, които Византия е заплащала на българската държава, също са играели немалка роля. Ценен приход за българската държава е бил военният трибут, който Византия й заплащала от 927 до 966 г. съгласно договора, сключен между цар Петър и византийския император Роман Лакапин. А за значението, което външната търговия е имала като приходоизточник на българската държава, най-добре говори фактът, че преместването на тържището на българските търговци през 894 г. от Цариград в Солун е послужило като повод за обявяване война на Византия.

От вътрешните приходи на българската държава по това време най-важни са били данъците и ангариите. Сведенията за тях не са изобилни и имат отчасти легендарен характер.

От византийския писател Скилица — Кедрин научаваме, че по времето на цар Самуил българското население заплащало за чифт волове (зевгар) данък в размер един модий жито (около 25 килограма), един модий просо и една стомна вино. Според Апокрифния летопис (датиращ от втората половина на XI в.) по времето на цар Симеон населението било длъжно да дава като данък едно повесмо, една лъжица масло и едно яйце. Ясно е, че това сведение на Летописа, който идеализира миналото, за да го противопостави на тежкото време, в което е бил писан, не може да се приеме като достатъчно достоверно. Но то е интересно в две отношения. То потвърждава сведенията на Скилица, че данъците в Първата българска държава не са били много тежки и че те са били заплащани в натура. Косвено потвърждение за натуралния характер на данъчното облагане по това време намираме и в богомилския апокриф, наречен Йоаново евангелие. В него се говори, че Сатанаил успял да привлече някои от ангелите на своя страна, като им обещал да намали наполовина натуралните данъци, които те дължали на бога.

Впрочем натуралният характер на данъчното облагане по време на Първата българска държава е установен и от грамотата на Василий Българоубиец от 1020 г., уреждаща правата на Охридската архиепископия. В тази грамота се говори за икомодион и за други извънредни данъци (епирии), от които трябвало да бъдат освободени църковните люде (клириците), тъй както били освобождавани от тях по времето на цар Самуил. Това е едно важно сведение, което не само потвърждава данните, дадени от Скилица — Кедрин и от останалите цитирани по-горе източници, за натуралния характер на данъчното облагане, но установява, че освен редовните данъци е имало и извънредни — епирии, от които е споменат икомодионът. Икомодион се е наричало възнаграждението в натура, което бирникът е вземал за себе си, когато е определял количеството жито, което трябвало да бъде предадено на държавата. Проф. Д. Ангелов предполага, позовавайки се на практиката във Византия, че останалите епирии са се състояли в задължаване на населението да доставя за нуждите на държавата различни селскостопански произведения на намалени цени или безплатно. От грамотата на Василий II се установява също, че българското население е било обременено с данъци не само към държавата, но и към църквата, на която то е заплащало каноникон. И канониконът е бил данък в натура. За ангариите, които това население е отработвало в полза на българската държава, става дума в разказа за пренасянето на костите на тивериуполските мъченици(7).

3. Военната уредба на Първата българска държава не е била основно променена след покръстването. Войската се е състояла от дружината на владетеля и от военно опълчение, в което са влизали всички мъже, годни да носят оръжие.

От създадения през X в. паметник, озаглавен «Чудото на свети Георги с българина»(8), научаваме, че от едно българско село била събрана дружина от 50 души, за да участвува във войната с маджарите. Като се вземе предвид, че през средновековието българските села са били малки, трябва да се приеме, че от въпросното село са били привлечени във военната дружина всички или почти всички, годни да носят оръжие мъже. Следва да се заключи, като се имат предвид данните на същото известие, че наборът на войниците се е извършвал по отделни селища — села и градове(9).

За въоръжението на българската войска византийските писатели дават немалко данни. Особено добро е било въоръжението на военната дружина на българския владетел. При срещата на цар Симеон с византийския император Роман Лакапин през 924 г. дружината на българския владетел била много добре въоръжена и въоръжението й било блестящо. Според продължителя на Теофан «пристигнал и Симеон, водейки със себе си множество войска, която била разделена на много отреди, едни въоръжени със златни щитове и златни копия, други със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжие, а всички облечени с желязо»(10).

§ 2. Разцвет на първата българска държава. Цар Симеон. Икономически, културен и политически възход. Превеждане на Еклогата

1. Царуването на Симеон (893–927 г.) е забележителен период в българската история. При смъртта на Симеон границите на българската държава са се простирали от Карпатите до стара Елада и от Черно море до Адриатическо море. Историята на българската държава по времето на цар Симеон може да се раздели условно на два периода: първи период — от 893 до 913 г., когато животът на българския народ след успешно завършилите войни с византийци и маджари (894–896 г.) протича предимно в мирен съзидателен труд в областта на икономиката, културата, държавния живот; и втори период — след 913 и най-вече след 917 г., когато българската държава е била ангажирана в продължителни, упорити и кръвопролитни войни с Византия и с други съседни държави, които въпреки военните успехи на цар Симеон предизвикали голямо изтощение на българското население и накрая отслабили българската държава.

При царуването на Симеон българската държава била най-силната държава на Балканския полуостров. Продължителният мир, който се установил в българските земи при управлението на княз Борис и през първия период от царуването на Симеон, възприемането на славянската писменост, укрепването на държавната власт, свързано с известно ограничаване на произволите на болярите, дали възможност на жизнения български народ да разгърне широко своите сили и своите творчески възможности и да покаже на какво е способен. Отделен е въпросът, че неразривно свързаната с феодалния режим експлоатация над отруденото селячество постепенно се е засилвала, намалявайки възможностите на българския народ за материално добруване и за щастлив живот. През първия период от управлението на цар Симеон в България се развили значително земеделието и животновъдството. За развитието им спомогнали значително разширената територия на българската държава и оживената търговия, която българските търговци водили във Византия и при която предмет на износ са били най-вече селскостопански произведения. Първата война на Симеон с Византия показва ясно какво значение е имала тази търговия за българската държава. За това говорят и писмени паметници, като например руската летопис «Повесть временных лет» (съставена в началото на XII в., но в която са използувани и по-стари извори), в която четем, че в българския град Преславец (Малък Преслав), разположен на брега на Дунава при неговото устие, се стичали стоки от различни страни: от Византия скъпоценни тъкани, злато, вино и южни плодове; от Чехия и Маджарско — сребро и коне; от руските земи — кожи, восък, мед и роби.

По същото време в България наред със стари римо-византийски селища, станали вече български градове, като напр. Сердика (София), и Филипопол (Пловдив), Одесос (Варна), Дръстър (Силистра), израснали и нови чисто славянски селища — Преслав, Преславец и др. Занаятчийството също достигнало висока степен на развитие в българските земи. Археологическите разкопки в Плиска и Преслав опровергават напълно онези преценки, които византийските писатели по понятни съображения дават за българите, окачествявайки ги като прости и неуки варвари. Разкритите основи на дворци и храмове, намерените при разкопките керамични изделия говорят не само за значителното развитие на занаяти като каменоделство, тухларство, зидарство, железарство, грънчарство и др. Те говорят и за развитието на култура, на която биха могли да завидят повечето тогавашни европейски държави(11).

За тази култура ни дава ясна представа описанието на престолния град и на царския дворец, което намираме в съчинението на Йоан Екзарх, озаглавено «Шестоднев»: «Ако ли някой селяк и нищ и чужд човек дойде отдалече до кулите на царския дворец и ги види, той се учудва. И като пристъпи към вратата, чуди се и пита, а като влезе вътре, вижда от две страни големи сгради, украсени с камък и изпъстрени с дърво и прочие. Като влезе в двореца и види високи палати и църкви, украсени отвън с камъни, дърво и шарки, а отвътре — с мрамор и мед, сребро и злато, та не знае на какво да го оприличи, защото не е видял такова нещо в своята земя освен сламени хижи — бедният сякаш си загубва ума и им се чуди тук. Но ако му се случи да види княза, да седи (облечен) в одежда, обшита с бисери, с наниз от жълтици на шията, с гривни на ръцете, опасан с кадифен пояс и увиснал на бедрото му златен меч, а от двете му страни седнали болярите със златни огърлици, пояси и гривни, и ако някой го запита, когато се завърне в своята земя, като каже: «Какво видя там?», той ще рече: «Не зная как да разкажа това — само с вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота...»(12).

Разбира се, че бедните хижи, в които е живеело мнозинството от българското население — «простите люде», «повинники», «смърди», зловещо са контрастирали с високите палати и високите сгради, украсени с камък и дърво, с които са разполагали представителите на феодалната класа — царят, болярите и висшето духовенство.

Това, което трябва да се подчертае, е, че по това време една нова култура — българската — излиза на историческата сцена и още нейната начална изява е един блестящ успех. По времето на Симеон тази култура достига истински разцвет. Създава се прочутата Преславска школа, в която наред със забележителния по своята начетеност Йоан Екзарх и с темпераментния защитник на славянската писменост и на славянската култура Черноризец Храбър работят и такива известни творци като епископ Константин, автор на Учителното евангелие, Тудор Доксов и др.(13)

Успехите в областта на икономиката и културата давали своите отражения и върху българската държава и нейното право. Още от началото на Симеоновото царуване столица на българската държава станал град Преслав. Плиска, тясно свързана с езическия период от развитието на България, престанала да бъде престолен град. И в Преслав — край вътрешния град, който бил разширен, богато украсен и здраво укрепен и в който се намирали царските палати, жилищата на болярите и църквите — бързо изникнало и се разраснало голямо селище. То обхванало пространство от 3,5 кв. км и също било оградено с крепостна стена. В него процъфтявали много занаяти и се водела оживена търговия, за което може да се съди от осемнадесетте търговски магазина и лавки, открити по протежението на една от вътрешните крепостни стени на града(14). По всичко личи, че в новата столица и материалният бит, и културният живот, и дворцовият порядък са били на забележително за онова време ниво. Затова естествен за тогавашните разбирания е стремежът на Симеон да издигне българската държава в царство, като придобие титлата «цар и самодържец». Усвояването на тази титла е било свързано с въздигането на главата на българската църква в патриарх. И двете звания несъмнено са имали голямо значение от гледище на тогавашното международно право и обяснимо е, че Византия, която първоначално е показала склонност да признае царското достойнство на Симеон чрез своя патриарх, впоследствие се е обявила против. Затова Симеон утвърдил своята царска титла и патриаршеското достойнство на главата на българската църква независимо от Византия. Цветущата славянобългарска култура, от една страна, и материалната и военната мощ на българската държава, от друга, са му позволили да държи такова поведение. Би могло да се каже, че издигането на българската култура до степен на култура, равнопоставена с византийската, на славянското слово — равностойно на гръцкото, на което може да се чете и проповядва словото божие, е направило възможно и без византийско участие провъзгласяването на българската църква за автокефална, оглавявана от патриарх, и провъзгласяването на българската държава за царство начело с «цар самодържец».

2. Трябва да се приеме, че по времето на цар Симеон са били преведени в България Византийската еклога и Земеделският закон, който твърде често се явява заедно с Еклогата. Както вече бе отбелязано, макар и преведената Еклога (Славянската еклога) да е запазена в преписи от по-късно време и в руска редакция, нейният език установява, че преводът е бил извършен в средновековна България. Наистина късните преписи, в които е запазен този превод, не дават възможност да бъде установена точната дата, когато е бил направен. Но за това, че той датира от времето на цар Симеон, говорят няколко съображения. На първо място, тогава именно, след като езическата съпротива е била окончателно ликвидирана, е могъл да се постави въпросът за цялостно установяване на ранно феодално писано право. От друга страна, установяването на същото не е могло да се отлага продължително време. Създаденият при княз Борис Закон за съдене на людете е уреждал поначало само най-важните, нетърпящи отлагане въпроси, които са се поставили във връзка с покръстването, а установените вече в България раннофеодални отношения са се нуждаели от цялостна регламентация. Обстоятелството, че при царуването на Симеон българската държава се е издигнала до положението на пълноправен субект на международното право, след като владетелят й си присвоил титлата «цар и самодържец», а главата на българската църква е бил прогласен за патриарх, е било още едно основание да се изгради цялостна система на писано феодално право. Липсата на подготвен юридически кадър не е позволявала обаче да се изгради самобитна система на българско писано право. Такава впрочем, както е известно, не е била изградена и във Византия. Даже Еклогата, която в сравнение с Базиликите и други византийски кодекси показва по-голяма самостоятелност при възпроизвеждане разпоредбите на римското право, в основата си не е нищо друго освен почиващ на Юстиниановата кодификация законник. Разбира се, и в България не е могло да се мисли за самостоятелно изградена система на писано право. Но ако в българските земи по това време не е имало юристи, способни да създадат самостоятелен юридически кодекс, имало е немалко подготвени книжовници, които биха могли да направят превод на подходящ византийски законник. Тъкмо царуването на Симеон, както бе отбелязано по-горе, бележи разцвет на българската книжнина. По времето на Симеоновия приемник цар Петър този разцвет не е продължил, нито се е повторил. Ето защо би трябвало да се приеме, че тъкмо по времето на цар Симеон в Преславската книжовна школа е бил извършен преводът на Славянската еклога. Това заключение се подкрепя от още един факт. Блестящото за онова време образование, което Симеон е получил в прочутата Магнаурска школа, основното овладяване на византийската култура (византийците са го наричали «полугрък», изразявайки по този начин уважението си към големите успехи, които той е постигнал при овладяване на византийската култура) са направили възможно да бъдат избрани по негова препоръка най-подходящите за българското общество византийски нормативни актове. Не случайно тъкмо Еклогата и Земеделският закон, разпоредбите на които са сравнително по-близки до отношенията, съществували в славянската община и вероятно са били повлияни от последната, са били избрани за превод.

Разбира се, работата по превеждането на юридическия текст не е била лека и допуснатите в Славянската еклога грешки доказват това. От друга страна обаче, скромните опити за изменяне на византийския текст и за пригаждането му към българската действителност — впрочем не винаги достатъчно сполучливи — показват, че преводът е бил извършен от лица, които не са изпитвали робско преклонение пред византийската книга, макар и да са я разбирали и да са я ценели, а тъкмо това отношение е характерно за повечето писатели от Преславската школа.

Всички изложени дотук съображения говорят в полза на разбирането, че Славянската еклога и Земеделският закон са били преведени по времето на Първата българска държава — при царуването на Симеон. Впрочем превеждането на тези нормативни актове по времето на Втората българска държава трябва да се счита за изключено както поради това, че те отразяват раннофеодални отношения и не е било подходящо да се въвеждат за първи път в една държава на развития феодализъм, така и поради факта, че по онова време във Византия еклогата, публично осъдена и отречена още при прекратяването на Исаврийската династия, е била заместена в практиката от други законодателни и нормативни актове(15).

§ 3. Упадък на първата българска държава. Богомилство. Завладяване на България от византийците

1. След смъртта на Симеон българският престол бил наследен от неговия син Петър, който царувал повече от четиридесет години — от 927 до 969 г. Петър бил втори син на цар Симеон (по неизвестни причини Симеон лишил от престола първородния си син Михаил, роден от първия му брак, и го изпратил в манастир). Макар при встъпването си на престола Петър да е бил пълнолетен, за негов съуправител бил назначен от Симеон Георги Сурсувул, брат на Симеоновата жена, вуйчо на младия цар. Началото на Петровото управление било ознаменувано със сключването на мирен договор с Византия, който на пръв поглед е бил твърде изгоден за българската държава. С този договор Византия признавала царското достойнство на българския владетел и патриаршеската титла на главата на българската църква. Във връзка с това византийците се задължавали «да предпочитат, чествуват и уважават българските пратеници пред пратениците на всички други държави». С други думи, според този договор българската държава добила ранга на държава, която стои най-високо в стълбицата на международноправната йерархия, непосредствено след Византийската империя. Нейните пратеници в изпълнение на това съглашение са били предпочитани даже пред пратениците на немския император, поради което през 968 г. един от пратениците му Лиудпранд напуснал трапезата на византийския император, на която му било отредено място, по-долно от мястото на българския пратеник(16). Но по отношение на териториалните придобивки на България договорът далеч не бил толкова изгоден. По-голямата част от териториите, завоювани от Симеон, не били включени в пределите на българската държава. Потвърдено било обаче задължението на Византия да плаща на българския владетел ежегодно трибут. Предвиждало се също да бъде извършена размяна на военнопленници. Най-сетне за закрепване на мирните отношения между България и Византия внучката на Роман Лакапин Мария, която се отличавала с голямата си хубост, била дадена за жена на българския цар Петър. В резултат на този брак влиянието на византийския императорски двор проникнало решително в българския царски двор, а то било пакостно за българската държава и допринесло за нейното отслабване.

И все пак значението на това влияние не трябва да се надценява. Основната беда не е било византийското дворцово влияние. Развитието на феодалните отношения в България със съдбовна необходимост е водило до влошаване на положението на българското селячество и до обезправяване на същото. Вярно е, че голямата маса от феодално зависимото население в България все още не е била закрепостена. Вярно е, че данъците и ангариите, с които селячеството е било натоварено, все още не са били така непоносимо тежки, както по времето на византийското иго и по време на Втората българска държава. Но и по това време данъчното бреме на селячеството осезателно се е чувствувало, макар и данъците да са били само в натура. Още по-тежки са били ангариите, с които населението било обременено — работа в именията на феодалите, строеж на пътища и крепости. При това несъмнени данни установяват, че по времето на цар Петър е имало вече и лично зависими селяни — парици, подчинени пряко на феодалните господари, положението на които е било още по-тежко. Вероятно за тези лично зависими селяни се отнасят препоръките на презвитер Козма в известната му беседа против богомилите, според които, «ако ли ти имаш денем да работиш на земните господари, както казваш, или пък друго те възпира от божите молитви, или нищета, или наредби човешки, не се оплаквай от това, но по-скоро изпълнявай добре поръчаното ти, като очакваш от бога да получиш награда според твоя труд... И ако имаш време през нощта, колкото и през деня, раздели го според силите (си): отдели една част за покой на тялото, а друга — за служба богу»(17).

Именно по време на цар Петър положението на българското селячество значително се влошило. Неблагоприятното отражение на Симеоновите войни върху селското население се чувствувало много силно и по времето на цар Петър. Но по това време се явили и нови неблагоприятни фактори. В началото на Царпетровото царуване имало глад. По-късни са разоренията на българските земи, предизвикани от маджарските нахлувания. Разгръщането на търговските връзки на България със съседните страни било свързано със стремежа на болярската класа да придобива все повече предмети за разкош и лукс за сметка на селското население, от което трябвало да се получат необходимите средства. Слабият български цар ни най-малко не е могъл да ограничава тези прояви, а луксът на царския двор също давал твърде лош пример. Не трябва да се забравя, че по-това време църквата се е превърнала в едър феодал, който имал значителни поземлени владения, в които експлоатацията на селячеството не се отличава съществено от експлоатацията му в имотите на светските феодали. По времето на цар Петър, който се е отличавал със своята набожност, църковните имущества, изглежда, значително са нараснали(18).

Всички тези фактори породили голямо недоволство сред широките народни маси — недоволство от «земните властели», които безжалостно са ги ограбвали; недоволство от царя и държавата, които не са ги защитавали нито от външните врагове, нито от грабежите на властелите; недоволство от църквата, представителите на която са славословели този порядък и по-високопоставените от тях сами са принадлежали към класата на експлоататорите. И тъй като по това време обосноваването, оправдаването и възхвалата на съществуващия строй са били грижа на християнската църква, борещите се срещу този строй трябвало да атакуват църковната идеология, която го е оправдавала и която е била негов крепител. «При тези условия — пише Енгелс в своето забележително произведение «Селската война в Германия» — всички тези изразени в обща форма нападки срещу феодализма и преди всичко нападките срещу църквата, всички революционни — социални и политически — доктрини е трябвало да бъдат предимно и заедно с това и богословски ереси.»(19)

Според идеологията на официалната християнска църква светът е дело на бога и властта на владетелите и господарите произхожда от него. Презвитер Козма в беседата си против богомилите говори изрично: «царят и болярите са създадени от бога». Естественият извод е, че народът им дължи подчинение и че той трябва да зачита съществуващия социален и държавен строй, да уважава неговата йерархия и създадените в резултат на този строй богатства.

Всички тези идеи са били в пълно противоречие със светогледа, възгледите и разбиранията на изтерзания, подложен на експлоатация и разорение български народ. Идеологията на официалната християнска църква не е могла да стане, а още по-малко да остане собствена идеология на мнозинството от този народ. Ако проповедите на Кирило-Методиевите ученици и на техните сътрудници срещу езическите суеверия, проповедите им за морален живот и за просвета са намирали отклик сред народните маси, бидейки подкрепени и от безукорния личен живот на тези народни просветители, проповедите в защита на феодалната държава на Царпетровото духовенство, което и в личния си живот се е отличавало напълно от Кирило-Методиевите ученици, не са намирали никакъв отклик.

За да се стигне до този разрив между църква и народ, не е било най-важното това, че християнската проповед е загубила онова значение, което има словото на даровития проповедник, думите на който са в съответствие с делата му. Много по-важно е друго. Победилият феодален строй много бързо показал истинското си лице и основната същност на своята идеология. На тази идеология народните маси са противопоставили друга. Явило се е богомилството.

2. След задълбочените проучвания на богомилството, на правени от проф. Й. Иванов и проф. Д. Ангелов(20), същността, значението и разпространението на това социално учение и социално движение могат да се считат изяснени. В основата на богомилското учение е залегнало дуалистичното разбиране за света. Според богомилството първоначално е съществувал само добрият бог, който сътворил вселената, състояща се от четири елемента — огън, въздух, вода и земна твърд. Сътворил и седем небеса и на седмото небе — най-високото — били неговото жилище и неговият трон; създал небесното войнство — хиляди ангели, които били пръснати из цялата вселена. Земята, която била най-долу, под първото небе, била пуста и необитаема. Но бог бил създал свой помощник Сатанаил или Самаил, който се разбунтувал против него и бил прогонен от небесното царство заедно с изменниците ангели, които той успял да привлече на своя страна. Паднал на земята, Сатанаил, който още не бил изгубил творческата си сила, с разрешение на бога си създал земно царство — видимия свят, животните, растенията, а накрая и човека. Обаче душата на човека била дадена от бога. Сатанаил не успял да я създаде.

Злото начало, сатаната, щяло да властвува над земята седем века. Но за да спаси хората, бог изпратил при тях своя син — Христос, който заловил сатаната, вързал го с вериги и го хвърлил в «огнената геена». Сатаната обаче успял да избяга и наново установил своето господство на земята. Всички земни царе били негови служители, а също и духовенството на официалната християнска църква. Въпреки всичките му усилия властта на сатаната според богомилското учение нямало да бъде вечна. Тя щяла да трае до второто пришествие, когато той и всички грешници щели да бъдат хвърлени в «огнената геена», а праведните щели да получат вечно блаженство в небесното царство.

Конкретните правила за поведение, изработени от богомилското учение, са логическа последица на тези основни концепции за вселената и за човешкото битие. Богомилите трябвало да водят скромен и въздържан живот — да полагат грижи за душата, която е творение на бога, а не за тялото, което е подчинено на дявола. Богомилите се обявявали решително срещу лукса, разкошните дрехи, богатата трапеза, отхвърляли тържествената обредност на официалната християнска църква. Тъй като земните властели — царе, боляри, патриарси и свещенослужители — според богомилите били слуги на дявола, а не на бога, народът не е бил длъжен да им се подчинява и да им служи. Тук именно е бил революционният заряд на богомилското учение, който обяснява неговото разпространение не само в България, но и далеч зад нейните граници.

Създаването на дуалистичното учение на богомилите е било обусловено преди всичко от тежкото положение на широките народни маси, които не са могли да възприемат идеята, че «видимият свят», в който има толкова несправедливости, жестокости, мъки и страдания, е дело на добрия, на справедливия бог. Естествено е било създаването му и властта върху него да бъдат отдадени на сатаната. За изграждането на тези концепции са били използувани дуалистичните учения на манихеите и павликяните, които били донесени в българските земи от византийски преселници от Мала Азия. За оформянето на това учение определена роля са изиграли и езическите представи и вярвания на славяни и прабългари за зли сили, които правят пакости на човеците и ги измъчват. Внесени са били, разбира се, и нови моменти, и нови разбирания. При това, понеже богомилството е получило широко разпространение, и то не само в България, но и далеч извън нейните предели, то не е могло да остане неизменно. По отделни въпроси се появили различни варианти. Основната същност на учението обаче не е била променена.

Дали това учение е било създадено направо от поп Богомил и изцяло от него, или пък поп Богомил е бил един от създателите на това учение и един от първите му най-талантливи и ревностни разпространители, това е отделен въпрос и не най-важният. Както не бихме могли да приемем тезата на заслужилия изследовател на българското средновековие Киселков, че поп Богомил въобще не бил съществувал, така не бихме могли да приемем и тезата, че цялото богомилско учение отначало докрай е негово дело. По-важно е да се подчертае друго — че богомилското учение се отличава с умерен, а не с краен дуализъм, какъвто е дуализмът на първообраза на дуалистичните учения — учението на Заратустра за Ормузд (доброто божество) и Ариман (злото божество). Според Заратустра Ормузд и Ариман са божества, независими едно от друго и равнопоставени. Тази строга дуалистична основа е запазена поначало в манихейството и павликянството, но в богомилското учение тя е смекчена. Според богомилите сатаната не е равностойна сила на добрия бог, а негов подчинен, който се е разбунтувал срещу него и бил изгонен. Макар той да бил творец на видимия свят, човешката душа не била негово творение, а творение на бога и затова именно тя може да бъде спасена, ако бъде избавена от сатанинските съблазни.

Известна гъвкавост и способност за нагаждане на богомилското учение към конкретната обстановка, в която то е трябвало да се разпространява, се наблюдават и при практическото му провеждане. Богомилското учение не отправя еднакво строги изисквания към всички свои последователи, а различава три категории. Едните били съвършените богомили, които не се женели, отказвали се от всякаква собственост, храната и облеклото им били съвсем скромни. От тяхното число били излъчвани ръководителите на богомилските общини, които по своето устройство и по своите задачи се доближавали до раннохристиянските. Втората категория последователи били «вярващите», които не били подчинени на толкова строг режим, могли да се женят и да имат собственост. Третата категория последователи били прости слушатели, които едва след надлежна подготовка могли да бъдат приети в числото на «вярващите»(21).

Богомилите създали немалка литература(22), но само незначителен брой от богомилските книги са достигнали до нас. Между тях трябва да бъдат споменати т. нар. Йоаново евангелие (Тайната книга), Катарският требник, Видение Исаево, Енох. Ценни сведения за богомилското учение ни дава беседата на презвитер Козма против богомилите, написана вероятно наскоро след смъртта на цар Петър. Проучването на богомилската литература поставя въпроса, как тя е била създадена и разпространена, като се има предвид, че мнозинството от богомилите са били бедни и неуки селяни, при това подложени на жестоки преследвания. Трябва да се има предвид обаче, че богомилското учение е било усвоено и разпространявано и от представители на низшето духовенство, които били близки до народните маси по бит и разбирания и които благодарение на широката и плодотворна дейност на Кирило-Методиевите ученици и на техните последователи не са били неуки и неграмотни. Голямото прогресивно значение на Кирило-Методиевото дело в България се състои, на първо място, в това, че славянската просвета е била разпространена и сред някои представители на нисшите слоеве на българския народ.

Специален интерес за историята на българската държава представлява отношението на богомилите към нея. Изтъкна се вече, че то е било отрицателно. Отруденото селячество е чувствувало като тежко бреме задълженията си към българската държава и преди всичко данъчните задължения. Твърде характерно е, че според богомилското учение Сатанаил успял да привлече някои от ангелите в своето съзаклятие не по друг начин, а като обещал да намали данъците, които те дължали на бога — на едного обещал да намали данъка от 100 мери пшеница на 60 мери, на другиго обещал да бъде намалено двойно онова количество масло, което този ангел дължал на бога, и т. н.(23)

Понеже земните царе и земните властели били служители на дявола, народът не бил длъжен въобще да изпълнява техните наредби и да плаща каквито и да било данъци. Тази позиция сама по себе си е представлявала опасност за държавната власт. Но тя е била още по-опасна във връзка с организационната дейност на богомилите. Създаването на богомилски общини е означавало практически, че отделни слоеве на българското население са преставали да се подчиняват на българската държава. Затова последната предприела гонения и репресии срещу богомилите. Цар Петър се обърнал към цариградския патриарх Теофилакт с писмо, молейки го да му даде съвет, как трябва да постъпва с богомилите. Теофилакт отговорил, че на тях трябва да се налагат както църковни, така и светски наказания според степента на проявената вина. И наистина на богомилите били налагани сурови светски наказания — оковавали ги във вериги, хвърляли ги в тъмница. Богомилите стоически понасяли наказанията и мъченията. Наложените от държавата наказателни санкции не притъпявали, а изостряли народната съпротива.

Нещата обаче не трябва да се преувеличават. Богомилите не проповядвали открит бунт против държавната власт. Религиозната обвивка, в която е било изявено богомилското учение, е позволила по отношение на държавата остротата на разобличенията да бъде поставяна на втори план и до известна степен да бъде смекчавана. Историята показва, че в някои случаи богомилите са изоставяли отчасти своите проповеди срещу държавата, когато държавната власт е проявявала веротърпимост.

Но по-важно е да се отбележи друго. Още в ранното средновековие тъкмо в България се появява учение, което отхвърля феодалната държава, отхвърля нейните институции и нейната идеология. На мястото на несправедливата социална организация на феодализма богомилството се опитва да изгради друга социална организация, почиваща на принципите на ранното християнство и на раннохристиянските общини. Разбира се, идеята да бъдат създадени такива общини в обстановката на суровия средновековен феодализъм е била утопична. Но борбата която народните маси под влияние на богомилското учение са започнали срещу феодалната държава, съвсем не е била утопична. Отделен е въпросът, че унищожаването на Първата българска държава съвсем не е означавало унищожаване на феодалния гнет, че този гнет по време на византийското иго е станал още по-жесток и по-безчовечен.

3. Що се касае до злополучното царуване на цар Петър, неговият край е добре известен. Наскоро след неговата смърт напълно отслабналата и изтощена българска държава става жертва на Византия, която по това време успяла да постигне значително разширение на своята територия и заедно с това увеличение на финансовите си ресурси и стабилизиране на международните си позиции.

Последният търновски цар на Първата българска държава Борис II бил свален от престола (971 г.), свален бил и българският патриарх Дамян. Борис II бил отведен в Цариград като пленник, където при тържествен церемониал бил лишен от знаците на своето царско достойнство — накарали го да свали от себе си пурпурната шапка, обшита със злато и осеяна с бисери, пурпурното облекло и червените ботуши. Даден му бил само магистърски сан. По този начин преславското царство загубило своята политическа независимост.

Борбата срещу Византия била подхваната от четирима комитопули Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на комит Никола, който бил управител на област в западните предели на българската държава. След смъртта на тримата си братя Самуил бил този, който продължил борбата с Византия. Но въпреки големия размах, който взела, въпреки проявения героизъм и упорство борбата не могла да завърши успешно. И Самуиловата държава паднала под ударите на Византия — в 1018 г. била окончателно покорена от византийския император Василий II(24).

Глава седма: Създаване и начално развитие на Втората българска държава (1185–1241 г.)

§ 1. България под византийска власт. Въстанието от 1185 г. Създаване на Втората българска държава

Покорената от византийците територия на българската държава е била разделена на две теми: Паристрион (Подунавие), която е обхващала земите на Мизия, и България, в която са били включени югозападните български земи и Софийско. Останалите български земи са били разпределени между съществуващите византийски теми.

Василий II издал три грамоти, уреждащи правата на Българската охридска архиепископия, които съдържат ценни данни и за юридическия режим на покорените български земи.

Така във втората грамота четем: «Защото не без кръв, нe без труд и пот, а с многогодишна упоритост и с божия помощ тая страна ни се подари в подчинение от бога, чиято благост явно ни помагаше, съединявайки в едно разделените части и туряйки под един ярем границите, без в нищо да се нарушат наредбите, добре установени от царствуващите преди нас. Защото, ако и да станахме обладател на страната, все пак запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии»(1).

Василий II, който дължал победата си в немалка степен на предателството на част от българските боляри, оставил тези боляри като управители на отделни градове и крепости. Според Скилица — Кедрин: «...Василий, когато покорил България, не поискал да се измени там нищо от обичаите, а наредил да се управлява в своите работи при собствени началници и обичаи, както е било при Самуил...»(2). По този начин е било запазено поне отчасти и местното самоуправление. Във връзка с това била запазена и съществуващата данъчна система. Но положението на българското население бързо се влошило. При приемниците на Василий II данъците били увеличени значително и в голямата си част станали парични. Въведена била тежката за българското население синона — за нуждите на войската били закупувани от селското население храни по принудителен начин и по определена от държавата много ниска цена. Злоупотребите на бирниците били страшни. За тези злоупотреби ценни сведения ни дават писмата на архиепископ Теофилакт Охридски(3). На тях съперничели злоупотребите на прониарите, които получавали български земи като послужебни ленове в пожизнено владение и безжалостно експлоатирали населението на тези ленове с данъци, такси, повинности и ангарии. При това, особено при управлението на Комнините (след 1081 г.), от българското население били събирани значителни военни контингенти за византийската армия, което още повече разстройвало икономиката му и неговия бит.

Макар положението на българския народ под византийско иго във всички български земи да било много тежко, съдбата му в двете теми — Паристрион и България — не била еднаква. В темата България живият спомен за държавата на Самуил, както и предоставеното на населението ограничено самоуправление позволили само двадесет и две години след поробването да избухне голямо въстание (1040 г.), начело на което застанал Петър Делян, син на Гаврил Радомир и внук на Самуил. Непосредствена причина за избухване на въстанието било заменянето на заплащания от селячеството в натура поземлен данък с паричен, който бил много тежък. Въстанието бързо се разраснало и постигнало големи успехи. Петър Делян бил провъзгласен за цар, но предателството на Алусиян, син на Иван Владислав, който с измама успял да ослепи Петър Делян, поставило край на това народно движение. Няколко десетилетия по-късно, в 1072 г., Георги Войтех, потомък на кавханска фамилия, организирал нов бунт. За цар бил провъзгласен Константин Бодин, син на сръбския княз Михаил. Но и това въстание имало трагичен завършък. Въстаниците, които разделили своите сили, били последователно разбити и въстанието било потушено бързо(4). Но борбата на народните маси не стихнала. Разраснало се и добило широко разпространение богомилското движение.

В темата Паристрион нещата получили по-друго развитие. Възползувани от отслабването на византийската държава, в тази тема започнали редовно да нахлуват печенеги, узи и кумани и безжалостно я разорявали. Особено масово било нахлуването на печенегите и тяхното заселване в Североизточна България. Властта на византийската държава отвъд Стара планина станала до голяма степен само номинална. Но затова пък българският народ, оставен сам да се брани, доколкото може, от издевателствата на нашествениците, успял в тази именно борба да запази народното си самосъзнание. Колкото по-жестоки и по-страшни са били опустошенията на нашествениците, толкова по-силна била народната съпротива.

Не случайно тъкмо тук, в Северна България, избухнало въстанието на братята Петър и Асен, което поставило началото на Втората българска държава. Успехът на това въстание бил обусловен, на първо място, от стихийното недоволство на българите в Мизия, което поради техните постоянни борби с печенеги, узи и кумани бързо успяло да вземе организиран характер. На второ място, успехът на въстанието бил обусловен от отслабването на Византийската империя, която след прекратяване на династията на Комнините изпаднала в тежко положение. Централната власт отслабнала много, а за нейна сметка се засилили позициите на феодалната аристокрация. Настъпил и стопански упадък. Италианските морски републики Венеция и Генуа успели да получат големи търговски привилегии и започнали все по-решително да овладяват важни клонове на търговията във Византия. Наред с това Византия отслабнала и като военна сила. Мястото на армията, съставена от свободни селяни, заела армия от наемници. Непосредствено преди избухване на въстанието Византия била попаднала под ударите на маджари и сърби, от една страна, и на нормани, от друга(5).

Сведения за избухналото в 1185 г. въстание черпим от съчиненията на византийските автори Никита Хониат и Георги Акрополит. Като непосредствен повод за въстанието послужил наложеният от византийския император Исак II Ангел извънреден данък в натура (волове, овци, свине) във връзка с женитбата му с дъщерята на унгарския крал Бела. Недоволството от този данък било извънредно силно и обхванало както българите, така и власите, живеещи по склоновете на Стара планина. Тъкмо по това време братята Петър и Асен, които произхождали от знатен кумано-български род и вероятно са имали феодално имение в околностите на Велико Търново, се явили пред византийския император (последният по това време бил в Кипсала, днешната Ипсала, в Южна Тракия) с искане «да бъдат приети във войската наравно с ромеите и да им бъде дадена с царска грамота една малодоxoдна област, намираща се в Стара планина». На това тяхно искане било отговорено с груб отказ. Тогава братята обявили въстанието, идеята за което била узряла по-рано, през ноември 1185 г. в Търново при освещаването на построената от тях църква «Св. Димитър». Умело била използувана мълвата, че свети Димитър бил напуснал Солун (който бил превзет от норманите и се явил в Търново, за да подкрепи борбата на българите(6).

Тъй като с обявяването на това въстание е било поставено фактически началото на Втората българска държава, уместно е тук да бъдат приведени данните, които ни съобщава Никита Хониат. Проф. Златарски и проф. Дуйчев в своите изследвания, възпроизвеждайки точно текста на Хониат, общо взето, правилно го използуват и обясняват(7). Но този текст заслужава по-подробно разглеждане и тълкуване с оглед на онова значение, което има като най-важен извор за началните събития по възстановяването на българската държава.

Според Никита Хониат братята Петър и Асен издигнали един молитвен дом на името на великомъченик Димитър и като събрали мнозина, обзети от бяс от двата пола, с кървясали очи и с извърнати зеници, с разпуснати коси и изобщо хора с всички признаци, че действуват обхванати от бесове, внушили им високо да викат, че бог благоволил да надари българския и влашкия народ със свобода и определил да се смъкне от тях дълговременният ярем и че поради това мъченикът Христов Димитър бил изоставил града Солун, тамошния храм и пребиваването си сред ромеите и дошъл при тях да им бъде помощник и сътрудник в тяхното дело. Тези безумци — според Никита Хониат, — като се спрели за малко, изведнъж поели по-силно дъх, обладани от бесове, отново се раздвижили и обзети от божествена ярост, пронизително се развикали, че занапред няма повече време за колебание, но трябва да грабнат оръжие в ръце и да започнат борба против ромеите. Онези, които щели да бъдат заловени във войната, не трябвало да бъдат щадени, но безпощадно избивани и погубвани. Те не трябвало да бъдат отпущани срещу откуп, нито пък (българите) трябвало да се омилостивяват чрез умоление, нито да се скланят пред молби, но да бъдат неумолими — подобно на диамант — пред всякакво увещание и да погубват без изключение всички, които бъдат залавяни. След като с такива пророчества склонили целия народ, всички се въоръжили, и понеже от самото начало работите по въстанието тръгнали сполучливо, те още повече се уверили, че бог покровителствува тяхната свобода.

Макар че разказът на Хониат е пропит с ненавист към българския народ, не е много трудно, като бъдат разтълкувани правилно неговите изрази, да се добие вярна и ярка картина за обстановката, при която е избухнало въстанието. Дори да се приеме, че при освещаването на храма свети Димитър, както е ставало при освещаването на храмовете през средновековието, са присъствували и хора недъгави, сакати и болни и дори безумни, ясно е, че не те са били тези, които са водили агитация за въстанието. Но и нещо друго прозира в изложението на Никита Хониат, макар че поради обидните квалификации, с които той си служи, то е преиначено и е придобило неверен облик. Това е страшното недоволство на народа, неговата ярост, която е довела дотам, че хора с кръвясали очи и разпуснати коси да призовават към бунт и въстание. Думите, които тези хора са произнасяли, съвсем ясно сочат до какъв краен предел е стигнал гневът на поробеното българско население. Призивът «да бъдат погубвани без изключение всички, които бъдат залавяни», отразява чувство за безпощадна мъст към поробителите. Разбрано по този начин, изложението на Никита Хониат става логично и ясно и дава ярка картина на масовия, народен характер на въстанието още от самото му начало. Впрочем самият Хониат е категоричен в твърденията си — целият народ бил склонен да въстане и всички се въоръжили. В разказа на Хониат е обрисувана добре и религиозната окраска на призива към въстание, която до голяма степен го е подпомогнала. За суеверните народни маси идеята, че светецът Димитрий Солунски е дошъл да помага на въстанието, е била от огромно значение. Изобщо от целия разказ проличава, че народът е бил главното действуващо лице още при избухването на въстанието. Това не означава, разбира се, че водачеството на братята Петър и Асен трябва да се смята за случайно. Сетнешните действия показват и военните им способности, и дипломатическия им такт. Може би самото им явяване пред византийския император е било дипломатическа стъпка, опит за изпитване на почвата, за избиране на друг начален вариант в борбата. Бързото разпространение на бунта в цяла Североизточна България, и то без що-годе сериозна съпротива, показва, че той отдавна е бил назрял. За същото нещо говори и фактът, че още в самото начало по-възрастният от двамата братя — Петър — бил прогласен за цар. Според Никита Хониат той поставил на главата си «златно венче», а на краката си — «червенобагрени обувки». Бързото разрешаване на въпроса за водачеството на бунта трябва да се отдаде както на качествата на двамата братя, така и на желанието на въстаниците да привлекат на своя страна определени среди от куманското население. Следващите събития показват, че по този въпрос била проявена полезна далновидност.

Срещу въстаниците, които след освобождаването на Мизия преминали и в Тракия, били изпратени от византийския император последователно три армии: най-първо севастократор Йоан, след това кесарят Йоан Кантакузин и най-сетне Алексей Врана. Севастократор Йоан бързо бил сменен поради породили се у императора съмнения относно неговата благонадеждност, кесарят Йоан Кантакузин бил разбит от въстаниците, а пълководецът Врана се прогласил за император и потеглил за Цариград. Едва след като Врана бил надвит, самият Исак Ангел в 1186 г. потеглил с голяма войска срещу българите. Той успял с изненада да премине Стара планина и се озовал в Северна България. Със зле въоръжената въстаническа армия Петър и Асен не успели да се противопоставят на добре въоръжената византийска войска. Въстаниците били разпръснати, а Петър и Асен побягнали отвъд Дунава. С това Исак Ангел сметнал борбата за приключена и след като опустошил нивите и полетата, през които минал, завърнал се в Цариград, без да остави гарнизони в градовете на Северна България. Направената от него грешка се оказала фатална. След няколко месеца водачите на въстанието се завърнали, водейки със себе си кумански дружини. Според Никита Хониат «те нямало по никой начин да се успокоят, докато не причинят най-големи вреди на ромеите и не съединят господството над мизийци и българи в едно, както е било някога си по-преди». От цитирания текст се вижда, че и за византийците вече е било ясно, че борбата се води за възстановяване на покорената от Византийската империя българска държава.

След като властта на въстаниците била възстановена в Северна България, те започнали набези отвъд Балкана, нахлули в Тракия, а въстанически дружини под водачеството на Добромир Хриз, един от близките сподвижници на Петър и Асен, проникнали и в Македония. Исак Ангел бил принуден да организира нов поход срещу въстаниците, но този поход не му донесъл същия успех. Нещата били значително променени в негова вреда. След тримесечна безуспешна обсада на град Ловеч през май или юни 1187 г. той сключил мир с Петър и Асен. Българската държава била призната от Византия, военните действия били спрени и по-малкият брат на Петър и Асен на име Йоан (Калоян) бил пратен като заложник в Цариград(8).

Твърде важен от юридическо гледище е въпросът, кога е била създадена Втората българска държава. На този въпрос трябва да се отговори в смисъл, че тя е започнала своето съществуване в момента, когато определена територия в Мизия с включеното в нея население е била поставена под нова политическа власт, отхвърлила всяка зависимост от Византия. Ето защо за нейно начало трябва да бъде приет денят, когато Петър, по-възрастният от оглавилите въстанието братя, е бил прогласен за цар. Това, както установява Никита Хониат, е станало през ноември 1185 г. и към тази дата трябва да бъде отнесено началото на Втората българска държава. За разлика от това, което важи за Първата българска държава, сключеният с Византия договор от 1187 г., който дал международно признание на Втората българска държава, няма значение за определяне на нейното начало, тъй като всички елементи, необходими за наличието на една държава, са налице в един по-ранен момент, именно от ноември 1185 г.

В границите на възобновената българска държава били включени Мизия и част от Тракия. По този начин територията й е обхващала приблизително тези земи, които е имала държавата на Тервел. По същото време за български архиепископ бил избран търновският епископ Василий и било извършено коронясването на първия владетел на Второто българско царство. За цар бил коронясан по-младият от двамата братя, Асен, който според Никита Хониат бил «човек необикновено сръчен и в затруднителни обстоятелства извънредно находчив». Петър доброволно отстъпил върховенството на по-младия си брат. Той обаче не бил лишен от царската си титла. Създало се своеобразно положение. Глава на българската държава бил Асен, но Петър не загубил царското си достойнство и станал съуправител на българското царство(9). Според Георги Акрополит «...(Асен — бел. авт.) на Петър отделил част от своята територия и му наредил да я управлява». Наистина братът Асен подарил на Петър като собствено владение Велики Преслав и Проват и земите около тях. Поради това те и досега се наричат Петрова земя(10).

Едва ли може да има съмнение, че това разрешение на въпроса за носителя на царската власт в началото на Второто българско царство е било наложено от конкретната обстановка на въстанието и не е било в хармония с традициите на Първата българска държава. Пълното развитие на феодалните отношения през време на Второто българско царство не е могло да не въздействува и върху държавноправните институции и това именно е било основен фактор за държавноправните промени. Но като се имат предвид събитията от последните години на Втората българска държава, известно влияние на държавно правните разрешения, срещани в началото на нейното съществуване, не може да се счита изключено. Във всеки случай определено трябва да се каже, че даже ако се приемат за възможни, не са били те основните и решаващите при разделянето на България на Търновско царство и Видинско царство.

§ 2. Българската държава при Калоян и при Иван Асен II. Уния с католическата църква. Икономическо и политическо развитие

1. В резултат на организирани от болярството заговори последователно били лишени от живот основателите на Втората българска държава Асен и Петър.

В 1197 г. български владетел станал най-младият и най-енергичният от тримата братя — Калоян. Още в началото на своето управление той влязъл във връзка с папа Инокентий III. В 1200 г. папата написал писмо на Калоян, с което го канел да премине в лоното на католическата църква. Завързала се обширна преписка и в резултат на успешни преговори през август 1203 г. в Търново пристигнал папският пратеник капелан Йоан Каземарински. В изпълнение на мисията, с която го бил натоварил Инокентий III, той възложил на българския архиепископ Василий палиум и го възвел в сан «примас» — глава на българската църква. След това Калоян връчил на Йоан Каземарински грамота, в която, като отбелязвал, че неговите предшественици Симеон, Петър и Самуил били получили царската си корона от римската църква, заявявал, че и той пожелал да получи благословия и царско утвърждение от римската църква, като се задължавал неговият патриарх, митрополитът, епископите, архиепископите и всички свещеници да бъдат под римската църква и самият той никога да не отстъпи от последната и каквито земи придобие, и те да бъдат под заповедта на тази църква. След като папата получил тази грамота, той изпратил в Търново кардинал Лъв, който на 8 ноември 1204 г. извършил коронясването на Калоян.

Твърде важен с оглед на историята на българската държава и затова заслужаващ специално внимание е фактът, че според писмата на папата Калоян е получил кралска корона и титлата «крал» (тъй като според разбиранията на римската църква само един от светските владетели е могъл да се титулува цар (император) и това е бил владетелят на Немската империя — империята на Карл Велики). Калоян обаче претендира за царска (императорска) корона и в писмото си до папата, написано след коронацията, твърди, че е получил тъкмо такава корона. «Господин Лъв, пратеник на апостолския престол — пише той на папата, — пристигна при моето царство, като донесе със себе си корона, и като я благослови, постави я на главата на моето царство и в ръцете ми даде скиптър и знаме...» Същото разноречие съществува и относно титлата на първосвещеника на българската църква. Калоян го назовава патриарх, така се назовава и сам той, а според папата главата на българската църква е само примас.

Ясно е, че дипломатически съображения са накарали двете страни да си дават вид, че не забелязват разноезичието относно титулатурата на българския владетел и на главата на българската църква. Папата не е искал да сърди Калоян с прекалена придирчивост относно титлата, която последният си е присвоил, и относно титлата на българския първосвещеник, страхувайки се да не го отклони от намерението му да подчини българската църква под върховенството на Римската курия. Калоян от своя страна е искал да бъде признато неговото качество на законен владетел на възобновената българска държава, което Византия е отказвала да стори, затова и той не е имал интерес да влиза в терминологични спорове с папата(11).

Въпросът е кой е спечелил при тези дипломатически маневри. Трудно би могло да се оспорва, че е спечелил Калоян. Той получил признанието, че е законен владетел, което търсил. Титлата «rex» (крал) или «imperator» (цар) не е била най-важното нещо в този случай. Но дори и по въпроса за титлата Калоян не е направил никаква отстъпка и тъкмо тук се проявява неговото дипломатическо умение и неговата политическа ловкост. Калоян иска корона и получава такава. Папата декларира, че короната, с която го увенчава, е кралска корона — нещо повече той не е могъл да даде и Калоян вероятно е знаел това. Въпреки всичко той не само настоява за царска (императорска) корона, но и заявява пред папата, че е получил от него такава именно корона. Съществуващата по това време обстановка не е позволявала на папата да опровергае открито и да коригира твърдението на Калоян. На последния сигурно и това е било известно и тъкмо това му е било нужно. Той си е присвоил званието «цар» и папата е бил принуден да търпи, сиреч да приеме факта, че Калоян се титулува цар, макар че той, папата, го е титулувал иначе.

Но папата не само признал Калоян за законен владетел на българската държава. Той го признал за правоприемник на българските владетели от Първата българска държава. «Ти поиска смирено — казва папата в едно от своите писма до Калоян от декември 1202 г., — щото римската църква да ти отпусне корона, както се чете в твоите книги, че отпуснала на славната памет на Петра, Самуила и на други твои прародители. И тъй, за да бъдем по-добре осведомени за това, ние заповядахме внимателно да се прегледат нашите регистри, от които ясно узнахме, че в подчинената на теб земя имало много короновани крале...» Тези владетели — Калоян не е могъл да не знае този факт — са носели титлата «цар», а не титлата «крал». Щом е признал Калоян за техен приемник, папата е трябвало да търпи той да носи тяхната титла. Това в последна сметка е означавало, че ако не веднага, то поне впоследствие той е трябвало да признае — най-малкото мълчаливо — правото да носи титлата «цар», макар че той сам не е могъл да му даде тази титла.

Що се касае до изгодите, които папата е имал от сключената уния, те са били доста съмнителни. Българската църква е била вече организирана, въвеждане на католическо богослужение не е могло да стане, така че до едно що-годе дълбоко проникване на католическото влияние в България не е могло да се достигне.

Не само в областта на дипломацията, но и на бойното поле Калоян показал безспорен талант. В резултат на спечелената при Одрин победа над Латинската империя (1205 г.) той успял не само да утвърди позициите на българската държава, но и да разшири нейните предели. През 1207 г. обаче и той станал жертва на дворцов заговор(12).

2. Най-голяма политическа мощ Втората българска държава постигнала при Иван Асен II, син на първия владетел на Второто българско царство Асен I. Иван Асен II царувал от 1218 г. (когато свалил узурпатора Борил, който бил заел българския престол след убийството на Калоян) до 1241 г. Победите, които този бележит български владетел е имал на бойното поле (особено важна е победата при Клокотница — 1230 г.), и неговата разумна и ловка външна политика довели до голямо разширяване на територията на Втората българска държава — границите й при Иван Асен II опирали на три морета — Черно, Егейско и Адриатическо.

При Иван Асен II унията с католическата църква била разкъсана, българската църква била обявена за автокефална и в резултат на съюзния договор, който той сключил с никейския император Йоан Ватаци (1235 г.), българският архиепископ със съгласието на източните патриарси бил прогласен за патриарх(13).

Успехите на Иван Асен II, издигайки България до положението на първостепенна политическа сила на Балканския полуостров и в европейския югоизток, довели до значително развитие на нейната икономика и на търговските й връзки със съседните страни и най-вече с Република Дубровник. Укрепналата икономика на българската държава по това време позволила на Иван Асен II да започне да сече за първи път българска златна монета.

За развитието на търговията в българските земи по времето на Иван Асен II свидетелствува издадената от него през 1230 г. грамота в полза на дубровнишките търговци. Тази грамота е твърде ценна и с оглед на това, че установява териториалното деление на българската държава по това време. Текстът й е формулиран, както следва:

«Моето царство дава тази грамота на Дубровнишката страна, на обичните и всеверни гости на царството ми да ходят по цялата страна на царството ми с каквато и да било стока, да внасят или изнасят, или каквато и да е стока да пренасят и до която и да е земя или област да дойдат: до Бдин ли или Браничево и Белград дойдат, или ходят до Търново и цялото Загорие, или достигнат до Преслав и Карвунската област, или до Крънската област, или Боруйската, или в Одрин и Димотика, или в Скопската област, или Прилепската, или в Деволската област, или в Арбанаската земя, или отиват в Солун — навсякъде да си купуват и продават свободно, без всякаква щета, да нямат запрещение по всички области на царството ми и в градовете и клисурите, но да ходят и купуват и продават без грижа, като всеверни и обични гости на царството ми. Който ли пък им напакости в каквото и да било на клисурите, на тържищата или гдето и да бъде против закона за митата, то да се знае, че той е противник на царството ми и милост не ще има, но голям гняв ще изтърпи от царството ми. — Асен, цар на българите и гърците»(14).

По времето на Иван Асен II се разраснал и престолният град на Втората българска държава — Царевград Търнов — Велико Търново. На оградения от р. Янтра скалист и непристъпен Царевец се намирали палатите на българските владетели. Те били укрепени с яки стени и бойни кули и могли да издържат продължителна обсада. Археологическите разкопки установяват, че благоустройството им е било на значителна висота. Открити са тронна зала, складове за храни, цистерни за вода. Крепостта на Царевец според описанието на един турски пътешественик имала пет врати. На Царевец е била построена и съборната архиепископска църква. На запад от Царевец, на укрепения с крепостни стени скалист хълм, наречен Трапезица, били разположени домовете на болярите и двадесетина по-малки църкви. Между Царевец и Трапезица, в дола на река Янтра, се намирали жилищата на търновските граждани, които живеели в отделни квартали. Чужденците обитавали квартала, наречен Френкхисар, разположен под югоизточния склон на Царевец.

Значително развитие при царуването на Иван Асен II отбелязали и други големи градски центрове, като Пловдив, София, Дръстър, Варна, Месемврия, Созопол. Развили се като градове и крепостите, разположени по склоновете на Родопите — Кричим, Костенец, Цепина, Баткун. Разбира се, развитието на градовете на Втората българска държава е било един постепенен процес, който не се е извършил само при царуването на Иван Асен II(15).

Глава осма: Обществено устройство и институции на Втората българска държава

§ 1. Класи и класови отношения във Втората българска държава

Основна класа във Втората българска държава било селячеството. Негов главен поминък били земеделието и животновъдството. Макар че нямали същото значение и същото относително тегло, немалко развитие показали и занаятите. И през времето на Втората българска държава земеделската техника и оръдията на производството не са отбелязали значителен прогрес — дървеното рало, железните коси и сърпове били основните оръдия в земеделието. Въпреки това трудолюбието на българския селянин и богатата българска земя спомогнали за значително развитие на производителните сили през тази епоха. Развитието на феодалните отношения довело до закрепостяване на голяма част от българското селячество и значителна част от неговата продукция чрез феодалната рента отивала в ръцете на феодалната класа.

Процесът на закрепостяване, започнал още по времето на Първата българска държава, се засилил извънредно много и добил широко разпространение по време на византийското иго. Жестоката експлоатация, на която е било подложено покореното население от византийските завоеватели, довела до разоряване на голяма част от българския народ.

За този процес ценни сведения намираме в писмата на Теофилакт Охридски, който е оглавявал Охридската архиепископия в края па XI и началото на XII в., сиреч в началото на византийското владичество над българските земи. Теофилакт Охридски не изпитвал чувства на обич или поне на симпатия към повереното му българско паство. Напротив, като византийски аристократ той бил надъхан с омраза и презрение към българите и в своите писма, които отправял до видни византийски сановници, не криел тези свои чувства. В едно от писмата си той се изказва за българите така: «...аз робувам... на роби варвари, нечисти, вонящи на кожа, толкова скромни в своя поминък, колкото богати в злонравие, или, по-добре да кажа, царе над всички по своето злонравие и немотия в живота...»(1). Затова толкова по-ценни са сведенията, които той дава за жестоката експлоатация, упражнявана над българския народ от представителите на византийската власт и по-специално от византийските бирници. Не може да съществува и най-малкото подозрение, че той, ръководен от чувство на обич, е засилил описанието на теглото, което е търпял българският народ. Вярно е, че като феодал е водил борба с бирниците, за да запази своите феодални имения, и затова именно сочи издевателствата, които те са вършили над българските данъкоплатци. Но че такива издевателства наистина са били вършени, едва ли може да съществува и най-малкото съмнение. «Жестоки ли бирници имаш? — пита той Видинския епископ. — Но не са по-жестоки от ония на тукашните страни, които от пет деца откарват едното в робство, като едно от добичетата, от които се взема на пет или на десет едно.»(2) В друго писмо — адресирано до цариградския патриарх — той говори, че «...клирици се събличат и оголват, парици се преброяват и нaтънко се пресмятат и земята се измерва по скоковете на бълхата...»(3). Не е трудно да се разбере защо подложеното на такъв режим българско население от Деволската епископия например е било така разорено, че се разбягало и укрило в горите, така че даже църквата в Девол, една от седемте съборни църкви, които още княз Борис бил съградил, останала «почти без песнопение, без осветление, та и без епископ»(4).

Този процес, предизвикан от издевателствата на държавните бирници, е бил подпомогнат и засилен в най-голяма степен от грабежите на местните феодали — прониари, обладатели на харистикии и други. В края на краищата той е трябвало да доведе и в действителност е довел до закрепостяване на разореното и обезземлено българско селячество. Друг изход при съществуващия във Византия режим не е имало.

След освобождението на България от византийско иго закрепостяването на селячеството естествено не е било отменено. Отделен е въпросът, че феодалната рента по време на Второто българско царство е била предимно натурална (главен данък е бил десятъкът, широко приложение са имали ангариите), докато във Византия тя в немалка част е била парична. Отделен е също така въпросът за размера на тази рента, който поне в първите години на Втората българска държава сигурно не е бил толкова висок. Важното е, че веднъж установено масово в българските земи, закрепостяването на българското население не е било премахнато с премахването на византийската власт. «Ако помешчикът не би имал непосредствена власт над личността на селянина — пише Ленин, — той не би могъл да застави да работи за него човек, комуто е предоставена земя и който води свое стопанство.»(5)

Ето защо при съществуващия в българските земи феодален строй политическото освобождение на българския народ не е могло да доведе и до икономическо освобождение. Това не означава, разбира се, че определено облекчаване на неговото положение не е било осъществено.

В издадените от българските владетели хрисовули селячеството е означено с общото име «люде». В Мрачкия хрисовул например се говори за «всичките... люде» — «или парици и отроци, или технитари, или каквито и да било люде...»(6). Както от този текст, така и от други извори се установява, че във Втората българска държава могат да бъдат разграничени две основни категории феодално зависимо селячество — «парици» и «отроци».

Париците били такива селяни, които са имали в свое наследствено владение определени поземлени имоти — жилища, обработваеми земи, ливади. Най-често париците били закрепостени към земята на владетеля или феодала. Те не са имали правото да напускат тази земя и когато тя е преминавала в ръцете на друг феодален господар, заедно с нея е преминавал и закрепостеният парик. От някои хрисовули и от други исторически сведения се установява обаче, че е имало селяни, които не са били закрепостени към земята, макар и феодалният режим, на който са били подчинени, и феодалната рента, която е била извличана от тях, да изключва възможността да ги признаем за напълно свободни. И те са били феодално зависими люде, но тяхната феодална зависимост е била по-мека и не е достигнала до закрепостяване.

Отроците били селяни, лишени напълно от земя, които са работели земя на феодалния владетел. Тяхното положение е било най-тежко. Според феодалното право отрокът не е могъл да търси защита даже от царския съд, той е бил подчинен напълно на своя феодален господар и е бил винаги закрепостен към неговото феодално имение.

Попадането под крепостна зависимост се е осъществявало по няколко начина. Някои селяни са били закрепостявани чрез дарствен акт на българския владетел в полза на някакъв духовен или светски феодал. До нас са достигнали само такива дарствени грамоти на български владетели, с които се извършва закрепостяване в полза на духовни феодали — манастири. Тези дарствени грамоти впрочем са съвсем малко, на брой. Дарствени актове в полза на светски феодали не са запазени, но това още не означава, че такива не е имало. Много данни говорят, че закрепостяване на селячеството към светски феодали също се е прилагало, но петвековното османско иго е унищожило всякаква следа от някогашното българско болярство и от неговите привилегии.

Друг способ за попадане под крепостна зависимост е било заселването на селянина в имението на някакъв феодал. Това заселване е могло да се извърши както доброволно, така и принудително. Известно е, че още по време на късната Римска империя скитниците и просяците са били заселвани принудително в именията на едри земевладелци и че тези заселвания са послужили като средство за закрепостяване. Крумовите закони показват, както вече бе отбелязано, че такъв начин на закрепостяване е съществувал и у нас.

Отделна категория селяни са били т. нар. технитари (занаятчии) — обущари, шивачи, кожухари, железари, зидари и т. н. Вероятно по-голямата част от тях са били крепостници(7).

Разбира се, в средновековна България освен селячество е имало и градско население, което не е било еднородно. В градовете е имало боляри и градски патрициат — богати търговци и земевладелци, но преобладаваща част е съставлявала градската беднота — избягали от предишните си местожителства селяни, дребни занаятчии и търговци, наемни работници, дребни земеделски стопани — немалка част от населението на повечето български градове се е занимавало със земеделие. Тази преобладаваща част от градското население не е принадлежала към феодалната класа, но все пак нейното положение, общо взето, е било по-добро от това на селячеството. Градското население не е било натоварено с толкова много данъци и ангарии като селячеството. За него са съществували по-добри възможности за относително забогатяване чрез занаяти и търговия(8).

Другата основна класа по време на Втората българска държава е била феодалната класа. В нея са били включени болярството и висшето духовенство. Развитието на феодалните отношения довело до създаването на феоди, владетелите на които са се стремели към политическа независимост от централната власт. Някои боляри, като например Добромир Хриз, Слав, Стрез, са успели да си извоюват положение на независими от българската държавна власт господари на своите феодални владения. Тези случаи, разбира се, са били изключения, но едрите феодални имения не са били изключения. Познати са както светски, така и духовни феодали, които са имали значителни ленни владения. Такива са били например севастократор Петър, чичо на българския цар Михаил Асен, протосеваст Прибо, феодален владетел от времето на Иван Асен II. Големи феодални владения са имали Рилският манастир, манастирът «Св. Никола», който се намирал в местността Мраката, Оряховско, манастирът «Георги Бързи» — близо до Скопие, и др. Обяснимо е, че при изграждането на такива големи поземлени владения и при осъщественото вече закрепостяване на населението сред българското болярство са се проявили сепаратистични тенденции, обусловени от голямата власт, която болярството придобило върху своите ленни владения и върху селячеството. Не малка част от болярите са били вече собственици на земята, включена в техните ленни владения, и на населението, което я обработвало(9).

Развитието на феодалните отношения довело не само до усложняване и пъстрота в положението на селячеството. Подобно явление се наблюдавало и при болярството. Хрисовулите от времето на Второто българско царство и други документи от тази епоха говорят за «велики боляри» и «малки боляри». Последният термин не се среща в източници от времето на Първата българска държава. Това не е случайно. Едва по времето на Втората българска държава при пълното разгръщане на феодалните отношения се достига до такава диференциация в положението на самото болярство, която е обусловила разделянето му на «велики» и «малки» боляри.

Трябва да се отбележи най-сетне, че по време на Втората българска държава е налице и разграничение между феодалите (болярите) като съсловие, от една страна, и държавните служители (наричани от владетеля «работники царства ми», сиреч «служители на мое величество»), от друга страна. Не всички боляри са били държавни служители и органи на държавната власт. От друга страна, не всички държавни служители са били боляри. Затова нашите хрисовули разграничават «великите и малките боляри» от «великите и малките работници на царя», сиреч от големите и малките държавни служители(10).

§ 2. Царската власт. Патриархално-теологична концепция. Престолонаследие

При разглеждането на въпроса за царската власт във Втората българска държава трябва ясно да се разграничи фактическата власт на българския държавен глава от средновековните юридически концепции за същността на царската власт и за нейния произход.

Фактически българският владетел като владетел на една средновековна държава е бил изразител на разбиранията и на интересите на господствуващата класа, изразявал е интересите и тежненията на българското болярство, тъй като сам той е принадлежал към това болярство, сам той е бил едър феодал. Когато господствуващата класа не е била единна, владетелят е бил изразител на онази група или прослойка, която в дадения момент е имала господствуващо положение в държавата. Силата на неговата власт се е определяла от облика на отношенията между господствуващата класа (болярството) и крепостното селячество и от отношенията между самия него (владетеля) и господствуващата класа, респ. отделните й прослойки. Именно затова царската власт по времето на Втората българска държава не се отличавала с голяма якост и устойчивост, въпреки че при наличието на благоприятна външнополитическа обстановка и при талантлив български владетел, какъвто е бил Иван Асен II, България е успяла да постигне значителни политически успехи и голямо териториално разширение. Всъщност положението на българския владетел не е било достатъчно стабилно и затова неговата власт не е била достатъчно здрава. Развитието на крепостническите отношения в българските земи не е било спряно при освобождаването на България от византийско иго, а закрепостяването на селското население, свързано с безжалостна експлоатация над крепостните селяни и с пълно разоряване на значителни маси от тях, е водило до отслабване на българската държава както в икономическо, така и във военнополитическо отношение. Всичко това се е отразявало, разбира се, и върху властта на българския владетел. Не трябва да се забравя и друг важен факт. При крайно изостряне на политическата обстановка, когато жестоката експлоатация на местните феодални господари, подсилена от издевателствата на една византийска принцеса, овладяла до голяма степен българската държавна власт, се свързва с жестоките грабежи и кланета на татарските орди, народното недоволство се изявява в стихийна и мощна експлозия — избухва народното въстание, оглавено от Ивайло. Това въстание е показателно за действителната мощ на царската власт по време на Второто българско царство.

Когато се разглежда въпросът за отслабването на царската власт в средновековна България, не трябва да се премълчава и друг извънредно важен факт — отношението на българското болярство и по-специално отношението на едрите феодали, на великите боляри към българския владетел. Примерите с Добромир Хриз, Слав, Стрез, отхвърлили властта на българския владетел, са показателни. При това те не са единствени. Болярството и по-специално едрото болярство, утвърдило своята власт над крепостното селячество, проявява открито сепаратистични тенденции, които не само отслабват, но понякога подкопават из основи силата на царската власт в средновековна България.

Такава е била в най-общи линии фактическата власт на българския владетел по време на Второто българско царство. Юридически обаче нещата имат друг аспект. Българският владетел се назовава «цар и самодържец» (цƈрь и самодрьжець). Неговата власт е юридически неограничена, защото според концепциите на средновековния феодализъм тя има божествен произход. Идеята за божествения произход на царската власт е изразена съвършено ясно в дарствените грамоти, издадени от владетелите на Втората българска държава.

Така например в Рилския хрисовул, издаден от цар Иван Шишман в 1378 г., четем: «...моето царство, което владее «по помазание» от бога в по ангелско предание престола на светопочиналите царе...» Подобна формула съдържа и Зографската грамота на цар Иван Александър, издадена в 1342 г.; «... откакто пък е благоизволил господ бог мой Исус Христос по милостта и застъпничеството на пречистата негова майка и ме постави на престола на българското царство, който е дядов и прадядов на моето царство...»(11).

Идеята, че царската власт има божествен произход, не се появява за първи път. Както вече бе отбелязано, тя съществува още по време на Първата българска държава, намерила е израз в първобългарските надписи. Формулите, с които е изразена тази идея, са заимствувани от Византия, а Византия от своя страна е заимствувала идеята за божествения произход на императорската власт от Рим.

Характерно за Втората българска държава е, че концепцията за божествения произход на царската власт се свързва с концепцията, че държавата е имущество (патримониум) на владетеля. Тази концепция, знаците на царското достойнство, дворцовите служби доближават властта на българския владетел до властта на византийския василевс. Наистина, както и при Първата българска държава, спецификата на българския обществен и политически живот е наложила своя отпечатък върху царската власт и държавното устройство и до пълно копиране на византийската държавна уредба не се е стигнало. Подражанието на някои външни форми на византийската политическа уредба и специално на владетелския институт обаче е очевидно. Не само титлата на българския владетел «цар и самодържец» е точен превод на титлата на византийския император «василевс и автократор». Знаците на царското достойнство, които намираме изобразени в стенописите на Боянската църква например, съответствуват на знаците на императорското достойнство на византийските василевси: престол, златна корона, обсипана с бисери и скъпоценни камъни; червена долматика, обшита с бисери и други скъпоценности; широк лор от твърд плат, кръстосан на гърдите и опасващ талията, също така обсипан с бисери и многоцветни камъни; пурпурна мантия, червени обувки, скиптър, завършващ с кръст(12). Много от тези знаци на царското достойнство, като напр. корона, скиптър, престол и др., се споменават в царските грамоти и в други официални актове на българската царска канцелария. Всички тези знаци, необикновеният разкош и разточителство, с които се отличават царските одежди, имат за цел да подчертаят изключителното положение на владетеля в българската средновековна държава и заедно с това дистанцията, която дели владетеля от неговите поданици.

Неразривно свързано с идеята за божествения произход на царската власт е обусловеното от пълното разгръщане на феодалната собственост разбиране, че държавата е патримониум (имущество) на българския владетел. Както феодалният господар при разцвета на феодалните отношения се счита собственик на земята и людете на феодалното имение, така и владетелят се счита суверенен собственик на цялата територия и на населението на държавата, която е негово имущество. Това разбиране проличава от редица изображения, на които българският владетел е представен държащ в ръцете си кълбо, което изобразява самата държава. Тези изображения говорят, че владетелят държи в ръцете си своята държава като свой личен имот. Особено ярък израз това патримониално разбиране намира в дарствените актове на българските владетели, обличани в тържествени грамоти (хрисовули), с които се отстъпва феодална собственост върху цели села в полза на църковни и светски феодали.

Наличието на пълна власт у българския владетел върху българската държава е довеждало понякога до отъждествяване на владетел и държава. В някои хрисовули намираме формулата «моята боговенчана държава подписа» (вместо «мое величество подписа»)(13). Впрочем подобни явления срещаме и в други случаи. Смесване на понятията владетел и държавно съкровище съществува още по време на Първата българска държава. И в Славянската еклога, и в Закона за съдене на людете в текста, който урежда разпределянето на военната плячка, думата «държавно съкровище» е заменена с думата «княз». Но докато там то е резултат на липсата на съответно понятие — държавно съкровище като отделна институция не съществува, при хрисовулите отъждествяването на държава и владетел не е резултат на подобна причина. Дори непосредствено след създаването на българската държава за всекиго е било ясно, че държавата като цяло е нещо различно от владетеля, който я ръководи. Колкото и неустановени и непрецизни да са били понятията по време на Първата българска държава, особено преди покръстването, ние не бихме могли да приемем, те понятие за българска държава като съвкупност от хора, като българска земя въобще не е съществувало. Подобна теза би била в противоречие с изворите. Наличността на такова понятие по време на Втората българска държава е несъмнена. Следователно отъждествяването на владетел и държава в българските хрисовули се дължи не на това, че понятие за държава не съществува, а на това, че правото на владетеля върху държавата като неин абсолютен господар се отъждествява със самата държава подобно на това, което срещаме още в римското право. Абсолютната власт на римския собственик върху вещта, която му принадлежи, довежда до отъждествяване на правото на собственост със самата вещ.

Патримониално-теологичното разбиране за същността на царската власт, според което владетелят е поставен от бога господар на народа, а държавата е негово имущество, дава своите отражения във всички области на държавния живот. Не се касае само за това, че царската власт поради «божествения» й произход е била юридически неограничена и неограничаема. Не по-малко важна последица на същото разбиране са широките функции на владетелската власт във всички области на обществения и правния живот на средновековна България — религиозни и светски, законодателни и административни, международноправни и вътрешноправни. Нещо повече, българският владетел е имал определени функции по отношение на българската църква, имал е огромна фактическа власт по отношение на нея. Силата на тази власт проличава в поведението на българските владетели към източноправославната и католическата църква. В 1203 г. българският цар Калоян сключва уния с католическата църква. Тридесетина години по-късно Иван Асен II разтрогва унията и в 1235 г. успява да издействува от източноправославната църква патриаршески сан за главата на българската църква.

Трябва да се отбележи също, че българският владетел е бил този, който е свиквал църковните събори против еретиците, председателствувал е тези събори и е налагал наказания на провинените. Такъв събор е бил свикан от цар Борил против богомилите (1211 г.). Такива събори са били свикани и от Иван Александър против богомилите и адамитите (1350 и 1360 г.)

Относно решенията на първия свикан от Иван Александър събор в житието на Теодоси Търновски четем: «...скверният Босота пък заедно с единомислещия свой ученик Стефан останаха като окаменени. Поради това преблагочестивият цар, след като видя тяхното празномъдрие, повели да бъдат обгорени лицата им с нажежени железа и напълно ги прогони из своите предели»(14).

Българският владетел е бил върховен вожд на българската войска в мирно и военно време, често е предвождал армията в нейните военни походи. С личните си качества и с личната си храброст той е допринасял за победите на българската армия и за военните успехи на българската държава. Заслужава да бъдат споменати победата на Калоян над латинските рицари при Одрин, победата на Иван Асен II над епирския владетел Теодор Комнин при Клокотница и др. Но има и случаи, когато българският владетел е заплащал с живота си поражението на предвожданата от него войска — така завършват своето царуване Константин Асен и Михаил Шишман.

Законодателната власт в средновековна България също е принадлежала на българския владетел. Той е бил и върховен съдия. Нещо повече, той е имал право да наказва без съд провиненията на своите поданици, насочени срещу неговата особа, и даже простото неподчинение на неговите заповеди. Иван Асен II наредил да накажат със смърт двама евреи само затова, защото отказали да изпълнят заповедта му да ослепят пленения Теодор Комнин. За този случай се говори в едно писмо на евреина Раби Яков Арофе до Пабло Кристияни, датиращо от началото на втората половина на XIII в.(15)

Понеже българският владетел се е считал за юридически неограничен господар на българската държава, той имал право да се разпорежда самовластно с държавната територия както чрез междудържавни договори, така и чрез едностранни дарствени актове. Той лично е бил страна в международните договори — пълномощниците, натоварени с подписването им, са действували от негово име. Българският владетел е бил този, който е придобивал права по международния договор и се е задължавал чрез него.

Така в договора на Михаил Асен с дубровничаните от 1253 г. четем: «Аз, Марсили Георги..., цялата община на прославения наш град Дубровник..., като желаехме отдавна да имаме любов с царството ти, кълнем се... и се обещаваме пред твоето велико свято царство (сиреч «пред твое величество» — бел. авт.) да държим против злосторството на неверния крал Уроша...». Чрез същия договор Дубровнишката община се задължава «всички градове и крепости, които са крайбрежни и подчинени на рашкия престол, да ги предаде на светото твое царство («на твое величество» — бел. авт.)...» или на онзи човек, който би бил изпратен от твоето свято царство (от «твое величество» — бел. авт.)(16).

Понеже българският владетел от правно гледище е бил господар на държавата и на държавната територия, договорът се сключвал от негово име и се обещавало да бъдат предадени нему завладените от Дубровник територии. По същия начин е формулиран и договорът на добруджанския владетел Иванко с генуезците от 1387 г. И в този договор Генуезката община, както в предходния договор Дубровнишката, договаря с добруджанския владетел, а не с Добруджанското княжество. Иванко лично се задължавал по този договор и той придобивал правата, които са уговорени в него(17). Патримониално-теологичното разбиране за същността на царската власт проличава ясно, когато се разглежда съдържанието на тези договори. Не по-малко ясно личи то и в онези грамоти на българските владетели, с които се отстъпват права и привилегии на чужди търговци. И тук българският владетел самовластно признава правото на чуждите търговци да търгуват свободно в земите на българската държава, признава им определени привилегии във връзка със заплащането на вносните и износните мита, във връзка със закупуването на землище за построяване на църква и лоджа и т. н.

Така например в дарствената грамота на цар Иван Александър, издадена в полза на венецианците, се казва: «Моето царство дава тази повеля на моите приятели и братя франки, венецианците, и се заклева моето царство..., че всички венециански търговци могат да отиват и идват със своите кораби и стоки по цялото наше царство здрави и безпечни. Те трябва да плащат за търговия три на стоте. Не може да понася наказание нито синът за бащата, нито бащата за сина... Също така не може да се запечатва или да се тури възбрана в къщата на някой венецианец, ако не се отиде първом на съд. Също, ако умре някой венецианец, ако не е бил първом на съд, никой да не може да се разпорежда с неговите блага освен самите венецианци. Също така да могат да купят и да построят църква и лоджа, където им се нрави в земите, без никой да им се противопоставя по тази повеля. Който би дръзнал да се противопостави, да бъде предател спрямо моето царство»(18).

Патримониално-теологичното разбиране за същността на царската власт личи ясно и във формулировките на онези дарствени грамоти, с които българският владетел отстъпва феодална собственост на манастири. Не случайно в началото на Зографската и Рилската грамота е отбелязано изрично, че издаващият грамотата владетел обладава, престола на българските царе по божия милост, че той е поставен на този престол от бога. Това споменаване е нужно, за да бъде оправдана властта му да разполага с държавната територия и с людете, които я населяват, като със свое имущество и да дарява определени части от нея. Изрично трябва да се подчертае, че селата, които са предмет на тези дарения, не са били включени във феодално имение на извършилия дарението владетел, още по-малко в неговия личен домен. Селото Семалто, което се дарява с Ватопедската грамота на Иван Асен II, се намирало в Серската област, присъединена към българската държава след Клокотнишката битка, и никога не е било във феодалното имение на Асеневци. Същото нещо трябва да се каже за селата Белица, Бововци, Дръщряне, Конокръз, разположени в местността Мраката, близо до Радомир, които Иван Александър е подарил на манастира «Св. Никола». Феодалните владения на Иван Александър, както е известно, са се намирали около Ловеч, той не е имал феодално имение в Радомирско. И Иван Шишман, последният български цар от Втората българска държава, който е направил щедри дарения на Рилския и Драгалевския манастир край София, не е имал свои феодални владения в тези места. Ясно е следователно, че българският владетел е отстъпвал феодална собственост на различните манастири в качеството си на върховен собственик на цялата държавна територия, в качеството си на поставен от бога господар на всички поданици на българската държава.

Концепцията, че царската власт има божествен произход, се е свързвала по необходимост с идеята, че и след смъртта на владетеля тя трябва да остане в неговата фамилия, която е била удостоена от бога с царско достойнство. Впрочем до същия извод е водило и патримониалното разбиране за същността на царската власт. Щом като българската държава се е смятала за имущество на българския владетел, след смъртта му тя е трябвало да премине у неговия наследник. За системата на наследяване във Втората българска държава ни говорят Мрачката грамота на Иван Александър и Рилската грамота на Иван Шишман.

В Мрачката грамота наследяването на царския престол се обяснява по следния начин: «...след смъртта на царството ми ( «на мое величество» — бел. авт.), който бъде наследник на царството ми или измежду възлюбените деца на царството ми, или от сродниците на царството ми, или когото другиго бог избере и постави на престола на царствата ми...» А в Рилския хрисовул четем: «... обаче и след смъртта на моето царство, когото господ бог вечният цар благоизволи и постави на моя престол, било превъзлюбения син на моето царство, или (някого) от братята и сродниците на моето царство...»(19).

Вижда се, че царската власт по време на Втората българска държава е могла да бъде наследявана не само от синовете на владетеля, но и от братята му, и от други негови сродници. По всичко личи, че твърдо установено правило само първородният син да наследява престола не е съществувало. В Мрачката грамота всички деца на владетеля са поставени в еднакво положение («който бъде наследник на царството ми или измежду възлюбените деца на царството ми»). В Рилския хрисовул също не се говори, че владетелят ще бъде наследен непременно от своя първороден син. Ако тези формули се свържат с практиката относно престолонаследието в средновековна България (Маламир, Симеон, Петър, Иван Шишман не са били първородни синове на владетеля, чийто трон са наследили), ще се дойде до извода, че българският владетел имал право да посочва кой от неговите синове ще наследи престола му, без да бъде обвързан да спазва приоритета на първородния син. Установена е била също така практиката българският владетел да бъде наследяван от своя брат — Асен е бил наследен от своя брат Петър, който от своя страна е бил наследен от третия брат Калоян.

Когато българският владетел е бил малолетен, управлението било поверявано на регентство, най-често оглавявано от царицата. Така след смъртта на Иван Асен II българският престол бил зает от първородния му син Коломан I, който бил малолетен и затова вместо него управлявало регентство начело с царицата-майка Ирина. След като българският владетел Константин Асен бил убит в битката, която царската войска водила с въстаналото селячество, оглавено от Ивайло, през 1277 г., български цар станал малолетният син на Константин Асен Михаил; вместо него управлявала майка му царица Мария, която впоследствие се оженила за Ивайло.

Когато българският владетел умирал или загивал, без да остави наследник, болярският съвет избирал новия български владетел. След прекратяване династията на Асеневци болярският съвет в 1257 г. избрал за български цар болярина Константин Тих. В 1323 г. след смъртта на Георги Тертер II болярският съвет избрал за български владетел видинския едър феодал Михаил Шишман(20).

§ 3. Органи на централното управление и на местната администрация

Отговорни функции във Втората българска държава е изпълнявал болярският съвет — съвещателен орган, който, е давал своето мнение при решаването на важни въпроси oт областта на външната и вътрешната политика на българската държава. В болярския съвет са участвували великите боляри. Още от времето на Първата българска държава съществува делението на болярите на вътрешни и външни. Вътрешни боляри са били тези, които са живеели в столицата и са имали определени функции във връзка с централното управление, докато външните са живеели вън от столицата и са изпълнявали определени служби в провинцията(21).

За велики и малки боляри ни говорят българските хрисовули и редица други домашни паметници. В болярския съвет са участвували само велики боляри. Какъв е бил техният брой, не е известно. След унищожаването на Първата българска държава и след близо двувековното византийско иго старото болярство почти изчезнало, така че в болярския съвет на Втората българска държава са участвували люде, приближени на първите Асеневци, и такива, които впоследствие са успели да се издигнат в борбите с Византия и с други външни неприятели. Това са били хора, на които са били поверявани отговорни военни и административни длъжности и които са били възнаграждавани с ленни владения. Твърде вероятно е, че в тяхното число са били включени и лица от кумански произход. В работата на болярския съвет е участвувал и българският патриарх. От юридическо гледище мнението на болярския съвет не е било задължително за българския владетел, чиято власт била неограничена. Фактически тя нерядко е била ограничавана от болярския съвет. Силата и значението на решението на болярския съвет са се определяли от съотношението на класовите сили в средновековна България.

Специален интерес представлява въпросът, дали болярският съвет е имал и съдебни функции, дали е изпълнявал ролята на върховен съд в българската държава. Не само съставът и положението на болярския съвет, но и изводи, извлечени от сравнителноправни проучвания на аналогични институции в съседните страни правят положителния отговор на този въпрос много правдоподобен.

Някои от най-близките до владетеля велики боляри са носили заимствувани от Византия титли, които са им осигурявали особено висок съсловен ранг сред българското велико болярство. Такава е била титлата «деспот». От историята на Втората българска държава е известен деспот Слав, владетел на Родопската област. Друга титла, давана на приближени до владетеля лица, най-често негови родственици, е била титлата «севастократор». Севастократори са били Стрез, феодалните владения на когото са се намирали в Средна Македония; Калоян, ктиторът на Боянската църква, братовчед на цар Константин Асен, и др. Всички титли не са били свързани с изпълняването на определени служебни функции, техните носители не винаги са били органи на държавната власт в средновековна България(22).

Що се касае до органите на държавното управление, до държавните служби на Втората българска държава, те са били изградени по византийски образец, но и тук, както и в другите области на обществения, културния и правния сектор, до абсолютно подражание на византийските образци не се е стигнало.

Държавните служители на Втората българска държава ce означават с термина «работники царства ми», сиреч «служители на мое величество». По всичко личи, че техният брой е бил значителен и — както можем да съдим от данни на българските хрисовули — този брой непрекъснато се е увеличавал. Не всички държавни служители са принадлежали към българското болярство. Дребните фискални служители, органите на селските общини не са принадлежали към болярското съсловие. Обаче всички висши длъжности в средновековна България са били поверявани на хора от това съсловие. Тази констатация важи както за органите на централното управление, така и за органите на провинциалното управление.

Членовете на централното управление били настанени в столицата, били подбирани предимно измежду великите боляри и онези от тях, на които са били поверени най-важните ресори на българската държавна власт, сигурно са участвували в болярския съвет. Такива са били великият логотет, протовестиарият, великият воевода, протостраторът.

Измежду всички тези държавни служители най-отговорни държавни функции е изпълнявал великият логотет. Сведения за носители на тази служба намираме както в домашни, така и във византийски паметници. В Бориловия Синодик се говори за «великия логотет Добромир». Великият логотет е бил пръв помощник на българския владетел. Неговата служба е отговаряла на службата на някогашния кавхан. Ако я сравним с длъжностите в съвременната държава, бихме могли да кажем, че тя отговаря на длъжността на първия министър. Както показва самото й наименование, тази служба е заимствувана от Византия. Това не означава обаче, че е имало пълно тъждество между функциите, изпълнявани от византийския и от българския велик логотет. Политическият живот, държавноправните традиции, съотношенията на класовите сили и прослойки във Византия не са били същите както в България и затова еднаквите наименования на държавните служби във Византия и в България не трябва да ни заблуждават. Заемки несъмнено е имало, византийски образци са били следвани и използувани, но до абсолютно копиране на византийските държавноправни институти не се е стигнало.

Че е било така, можем да се убедим, като разгледаме функциите на протовестиария. И тази служба, както личи от самото й наименование, е заимствувана от Византия. Протовестиарият е бил управител на държавното съкровище. Трябва да се има предвид обаче, че в средновековна България държавното съкровище не е било отделено от съкровището на владетеля. Затова именно в нашите правни паметници, преведени или компилирани от паметници на византийското право, византийският термин «димозиос» (държавно съкровище) е преведен с термина «княз». Във Византия, както е известно, държавното съкровище е било разграничено от съкровището на владетеля. Ясно е при това положение, че за пълно покриване на службите на българския и на византийския протовестиарий не би могло да се говори.

Важни държавни функции са били поверени и на великия войвода, и на протостратора. В Синодика на цар Борил се споменава великият воевода Константин. Великият воевода бил помощник на българския владетел при командуването на българската армия. Аналогични функции е изпълнявал вероятно и протостраторът.

Някои от длъжностите на централното управление на Втората българска държава са били непосредствено свързани с личността на българския владетел. На лицата, които са ги заемали, не е било поверено изпълнението на държавни функция в истинския смисъл на тази дума, но поради патримониално-теологичната концепция за същността на царската власт и те са се считали за държавни длъжности. Носителите им са били включени в числото на висшите длъжностни лица от централното управление на българската държава. Такава длъжност е била длъжността протокелиот или протокилийник. Протокелиотът е бил царски адютант, грижел се е за «покоите» на българския владетел. Такива длъжности са изпълнявали и епикерният, назован в някои домашни паметници «чашник», и великият примикюр. Епикерният е бил царски виночерпец, комуто е била поверена грижата за организирането на царските пиршества, а великият примикюр е бил придворен маршал. В Бориловия Синодик се споменават протокилийниците Проданко и Приазд, чашникът Силвестър, великият примикюр Цамблак. Запазен е пръстен с надпис «Петър ипикерний, братовчед царев»(23).

Още по-ясно личат опитите за пригаждане на заимствуваните от Византия служби към нуждите и изискванията на българската действителност в областта на провинциалната администрация. Сведенията ни за тези служби са сравнително по-добри, защото за тях данни ни дават грамотите на българските владетели. Признавайки правото на манастирската власт да администрира отстъпените й във феодална собственост села, да събира феодалната рента от същите села и да правораздава, признавайки й, с други думи, административен, финансов и съдебен имунитет, българският владетел отправя забрана до всички органи на провинциалното управление и им нарежда да не се намесват в отстъпените на манастира административни, фискални и съдебни правомощия.

По този начин в грамотите на българските владетели са споменати почти всички по-важни служби на провинциалното управление. Макар и заимствувани в голямата си част от Византия, тези служби не се покриват с византийските. По всичко личи, че най-висок ранг е имала службата на севастите. За разлика от това, което е било установено във Византия, терминът «севаст» не е означавал само съсловна титла. Наистина от някои средновековни надписи, например от Боженишкия надпис, личи, че терминът севаст и в България се е употребявал в този смисъл. В българските царски грамоти обаче той е използуван, за да се означи определена служба — службата «управител на хора» — областен управител. С този термин впрочем са били означавани и службите на управители на по-малки административни поделения, напр. службата на градски управител (кефалия). Така в споменатия по-горе Боженишки надпис от времето на цар Иван Шишман се говори за севаста Огнен, който бил кефалия (градски управител). Надписът гласи: «Аз, севаст Огнен, бях кефалия при цар Шишмана и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишмана».

Дуковете и катепаните, за които се говори в българските царски грамоти, са били, както и севастите, административни органи, поставени начело на някаква административна единица. Те са могли да бъдат както областни, така и градски управители. По ранг дукът е стоял по-ниско от севаста, а катепанът е бил с по-нисък ранг от дука.

Във Втората българска държава са били познати голям брой фискални служби. Най-общото наименование на данъчните агенти е било «практори». Този термин впрочем е използуван в най-старата от запазените царски грамоти — Ватопедската — в по-общо значение. Като практори са означени всички служители на провинциалното управление. В грамотите на Иван Александър и на Иван Шишман обаче служителите на провинциалното управление са означени с българския термин «работники царства ми» («служители на мое величество»), а терминът «практор» е употребен в смисъл на данъчен агент. Друга фискална служба е била службата на десеткарите.

Във Ватопедската грамота се говори общо за десеткари, но в Мрачката и в Рилската грамота десеткарите са разграничени според събирания от тях десятък на десеткари свински, овчи, пчелни. В българските царски грамоти се говори и за винари, псари, крагуяри, перпераки, житари, побирчии. Винарите са били събирачи на данък, вероятно десятък от виното, житарите са събирали десятък от житото, перпераките са били събирачи на налаганите от държавата парични данъци и плащания, наречени «перпера», псарите и крагуярите са отглеждали кучета, респ. соколи, нужни на царя и на болярите във връзка с устройвания от тях лов. Побирчиите, за които говори Рилската грамота, са били бирници. Фискални функции са изпълнявали и ватасите, и топшикалите, които са споменати в неавтентичната Виргинска грамота. И ватасите, и топшикалите са били данъчни агенти.

Особени мъчнотии предизвиква при тълкуването му терминът «аподохатори», който се среща в няколко български царски грамоти. Този термин не е засвидетелствуван във византийските хрисовули и затова авторите, които се занимават с проблемите на българските финанси през средновековието, проявяват колебания при обяснението му. Безспорно е обаче, че думата «аподохатор» произхожда от «аподохион» (склад). Трябва да се приеме при това положение, че аподохаторите са били склададжии, на които е било поверено пазенето на събираните от българското население данъци в натура. Понеже данъците в средновековна България са били предимно данъци в натура, службата на аподохаторите, изглежда, е била доста отговорна.

В българските царски грамоти са дадени и редица военни служби. Споменати са кастрофилаксите — управители на крепости, алагаторите — командири на ескадрони, комисите и страторите, които също така са били началници във войската, сердарите, длъжността на които не е ясна, но връзката й с войската мъчно би могла да се отрича; десетниците, които са били началници в българската войска и не трябва да се смесват с бирниците-десеткари. В българските царски грамоти са споменати също така апокрисиарите, които се именуват и находници. Те са били царски пратеници, легати, натоварени от владетеля с определени поръчки. Споменати са и съдиите, което показва, че е имало държавни органи, на които са били поверени само съдебни функции, макар че имало и други, които са изпълнявали съдебни функции наред с административните и фискалните. Севастите, практорите, кастрофилаксите, ватасите и топшикалите напр. според Виргинската грамота са могли «да съдят, да връзват и глоба да вземат»(24).

Данните, които намираме в българските царски грамоти, дават основание да се приеме, че службите на местната администрация във Втората българска държава са били изградени постепенно. Не би могло да се отдаде на проста случайност фактът, че службите на провинциалното управление, посочени в най-старата от откритите и достигнали до нас български грамота — Ватопедската, издадена от Иван Асен II, са най-малко на брой, че в Мрачката грамота на Иван Александър те са повече, а в издадените от цар Иван Шишман грамоти — Рилската и най-последната по дата Витошката — техният брой е най-голям. Вярно е, че неспоменаването на една служба в дадена царска грамота не означава непременно, че по време на издаването й тя не е съществувала. Но когато службите на провинциалното управление, отбелязани в грамотите на Иван Шишман, са три пъти повече по брой от тези, които са споменати във Ватопедската грамота на Иван Асен II, това вече е факт, за който трябва да се държи сметка. Не може също така да се отдаде на проста случайност и фактът, че службите, за които се говори в грамотите на Иван Александър и Иван Шишман, са отбелязани предимно с български наименования, докато службите, които намираме посочени във Ватопедската грамота, са в голямата си част с гръцки имена. Тенденцията да бъдат побългарявани наименованията на провинциалните служби е безспорна. Изглежда, че новосъздаваните длъжности са били означавани с български наименования, някои от гръцките наименования на установените още при създаването на Втората българска държава служби са били побългарени. Тази тенденция обаче не се проявява еднакво по отношение на всички служби. Висшите служби в провинциалното управление (същото впрочем важи и за висшите служби в централното управление) обикновено запазват своите гръцки наименования. Такава тенденция може да бъде установена и по отношение на военните служби, които също запазват гръцките си наименования. Побългарявани са били следователно наименованията на служби, които не са били от категорията на висшите. Така например терминът «находници» е заместил термина «апокрисиари»; отбелязано бе вече, че употребеният термин «практори», с който във Ватопедската грамота са означени държавните служители, е заместен в другите грамоти с термина «работники царства ми» (служители на мое величество)(25).

§ 4. Административно, финансово и военно устройство

1. Най-големите административни единици във Втората българска държава са били хорите — области, начело на които са стояли севасти. Може би и на дуковете е било поверявано управлението на хoрите, макар че дуковете са били с по-нисък ранг от севастите. За броя и наименованието на хорите ни дава сведения издадената от Иван Асен II Дубровнишка грамота. В нея са отбелязани: Карвунска хора (Южна Добруджа), Крънска хора (Казанлъшка област), Боруйска хора (Старозагорска област), Скопска хора (Скопска област), Прилепска хора (Прилепска област), Деволска хора (Деволска област), Арбанаска земя (Албания). Споменати са освен това най-големите градове на тогавашното българско царство, които — по всичко личи — са били също седалища на области. Това са: Видин, Браничево, Белград, столицата Търново, старата столица Преслав, Одрин, Димотика и даже Солун (известно е, че след Клокотнишката победа Иван Асен II оставил за владетел на град Солун своя зет Мануил Ангел, брат на Теодор Комнин). Затова именно и Солун е споменат в Дубровнишката грамота, макар че той не е бил включен в пределите на българската държава(26).

По-малки административни поделения от хорите са били катепаникионите, начело на кoито са стояли катепани. Може би катепаникионите отговарят на установените още по време на Първата българска държава административни поделения, наречени жупи, начело на които са стояли жупани. Отделните селища също са съставлявали отделни административни единици. Градовете са били управлявани от дукове или кефалии. Начело на селските общини са стояли князе и кметове. В източниците (в Рилския хрисовул например) се споменава и за примикюри, които са били селски първенци. Вероятно селските общини са се ползували от известно самоуправление, макар че в административно отношение са били подчинени на централната власт или на съответния феодален владетел(27).

2. Що се касае до финансовото устройство, трябва да се каже, че българската феодална класа е извличала феодалната рента от закрепостеното селячество с помощта на многобройни данъци, ангарии, налози, такси и т. н. Сведения за данъчната система, съществувала по това време в България, ни дават грамотите на българските царе. Във Ватопедската грамота на Иван Асен II се изброяват фискалните тежести, наложени на поданиците на българската държава: дан, комод, митата, аподохия, вино, хляб, зоб, десятък, ангария на людете, на конете, на воловете, на ослите. В Мрачката грамота на Иван Александър намираме същото изброяване: дан, комод, митата, десятък, хляб, вино, месо, зоб, пилета; ангария на люде, на коне, на волове, на осли(28).

В Рилската и Витошката грамота на Иван Шишман фискалните тежести не са изброени; посочени са обаче органите на фискалната власт, на които е било поверено реализирането им. Наименованията на тези фиксални агенти също така говорят за наличието на натурална, а не на парична данъчна система в българското село.

Данните, които ни дават Ватопедската и Мрачката грамота са извънредно важни за разбиране на фискалната система на феодална България. Терминът «дан» (данък) е общо означение за данъчното облагане. Останалите термини ни дават конкретните форми на това облагане. «Комод» е било възнаграждение в натура, което данъчният агент е получавал от селяните при измерване на подлежащото на облагане жито. С термина «митата» е означено задължението на селячеството да дава подслон на войници и чиновници при преминаването им през съответното населено място. «Аподохията» е налог, който аподохаторът (склададжията) е вземал за себе си при пренасянето на данъците в натура в държавните складове. Едва ли е нужно да се обяснява смисълът на термина «десятък» — данък в натура върху произведенията на селското стопанство; от селскостопанската продукция българската феодална държава е прибирала за себе си една десета. От дадените в нашите хрисовули данни проличава, че десятъкът е бил единственият основен данък, който е заплащало селското население по време на Втората българска държава. И «комодът», и «аподохията» са били допълнителни плащания, и то — трябва да се обърне внимание на този факт — допълнителни плащания, които са във връзка с десятъка като данък в натура. Комодът е бил допълнително плащане в натура в полза на събирача на десятъка, аподохията е била допълнително плащане в полза на пазителя на десятъка — склададжията. С «митата», както се каза, е означено задължението на селското население да дава подслон на данъчните агенти и на другите чиновници, а с термините «вино», «хляб», «зоб», «пилета» е означено задължението му да им дава безплатно или на намалени цени необходимото продоволствие. Като се прибави към всичко това обстоятелството, че по времето на Иван Александър и на Иван Шишман е имало вече отделна категория десеткари, на които е било възложено събирането на отделни видове десятък — десятък върху свини, десятък върху овци, десятък върху пчели, ясно изпъква значението на десятъка, с който е било обложено селското население по време на Втората българска държава.

Изброените в грамотите ангарии, сиреч задълженията на селското население да работи безплатно на своите феодални господари, допълват картината на съществуващата по това време фискална система. Ангариите са били многобройни и тежки и са имали за предмет не само селското население, но и неговите коне, волове, осли. Една от тежките ангарии в средновековна България е било зидането на крепости. Пазенето на тъмниците също е било възлагано на крепостното население като ангария. Освен това крепостните селяни били длъжни да работят ангария в имението на своя феодален господар — да орат и да жънат неговите ниви, да косят ливадите му, да работят по лозята и овощните му градини.

Българското селско стопанство по това време е било предимно натурално и фискалната система на българската държава е трябвало да се съобрази с това. Не е странно прочее, че фискалната система, която ни разкриват нашите царски грамоти, е доста различна от византийската. Вярно е, че в нашата историческа литература господствува разбирането, че наред с десятъка и ангариите са съществували като основни данъци и волоберщината, и димнината — парични данъци, заимствувани от византийската данъчна система. Първият от тези данъци е бил поземлен данък, а вторият — данък върху огнищата. Трябва да се каже обаче, че тези данъци се споменават само в неавтентичната Виргинска грамота(29), която възпроизвежда разпоредби, заимствувани не само от български, но и от сръбски хрисовули. Волоберщината и димнината не се споменават в автентичните български царски грамоти и не са в съгласие с фискалната система, установена от последните. Наистина Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман споменават между данъчните агенти, които са събирали данъците и налозите, и т. нар. «перпераки», които са събирали «перпера». Перперата несъмнено е била парично плащане. Като се вземе предвид обаче, че направеното във Ватопедската и в Мрачката грамота изброяване на данъците и на различните фискални тегоби разкрива по несъмнен начин, че в българското село е съществувала система на натурално данъчно облагане, би трябвало да се приеме, че перперата, както и кумеркът са били вероятно плащания във връзка с търговията и занаятите и не са засягали селскостопанската продукция и облаганията на селското население.

Картината, която ни разкриват Ватопедската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота, е достатъчно ясна, данните, които те ни дават, са в пълна хармония и това не ни позволява да прибягваме до заемки от неавтентични хрисовули. Ако би трябвало да приемем, че наред с десятъка, за който ни говорят посочените по-горе владетелски грамоти, са съществували още два основни данъка — волоберщината и димнината, неизбежно ще се постави въпросът, защо в тези грамоти, които отбелязват подробно и изчерпателно данъците и тегобите на Втората българска държава и посочват и служителите, натоварени с тяхното реализиране, не се споменава нито дума за волоберщината и димнината(30).

Тежко бреме за селячеството са били и глобите, които то е било задължено да плаща в случай, че не се открие авторът на престъпно деяние, извършено на територията на селската община. По силата на колективната отговорност, която славянското обичайно право установявало за такива случаи — т. нар. круговая порука, селяните трябвало да заплащат глобите фун, конски тат, девичи разбой, удава, потка и др. «Фун» се е наричала глобата за убийство, която селото заплащало тогава, когато авторът на извършено на негова територия убийство не е бил открит. «Конски тат» се е наричала глобата, която селото заплащало при същите условия за кражба на коне, а «девичи разбой» се е наричала глобата, която трябвало да бъде платена при похищаването на девица(31).

3. Военното устройство на Втората българска държава се е отличавало от военното устройство на Първото българско царство. Пълното разгръщане на феодалните отношения в България по това време е дало и тук своите отражения и те са много неблагоприятни. Българската войска престава да бъде народно опълчение, в което участвуват свободните селяни — всички годни да носят оръжие. Селячеството в голямата си част е било закрепостено, пряко подчинено на своя феодален господар. Последният е бил този, който трябвало да го поведе на бой тогава, когато бъде призован от българския владетел. В този смисъл е формулиран един твърде интересен текст, включен в къснофеодалната южнославянска компилация, наречена Закон на Константин — Юстиниан. Текстът (чл. 84 на Закона на Константин — Юстиниан — Софийски препис) е формулиран, както следва: «Това най-старо от много (правила) се законоположи. Когато има да се воюва, сиреч война, всеки княз или войвода, или болярин да дойде със своята войска при своя цар, където и да е той, и всеки болярин или властелин, който на война не дойде със своята войска при царя, да се лиши люто от живот и целият му имот да бъде царев»(32). Едва ли може да има някакво съмнение, че този текст възпроизвежда следваната от южнославянските държави по време на развития феодализъм практика. Твърде характерно е, че непосредствено след формулирането на задължението на феодала да се яви със своята войска на призива на своя владетел е дадена и санкцията за неизпълнение на това задължение, която е извънредно сурова — мъчителна смърт. Текстът потвърждава това, което е известно от историята на южното славянство. Пълният разцвет на феодалните отношения, засилвайки извънредно много икономическата и политическата власт на феодалите, довежда до сепаратистични тенденции и до отслабване на военния потенциал на българската държава. Разбира се, и при разглеждането на този въпрос трябва да се отчита конкретната обстановка. Военната сила на българската държава по времето на Иван Асен II е твърде различна от това, което характеризира царуването на неговия предшественик Борил и на неговия приемник Коломан I. Общата тенденция в развитието на военните сили на българската държава обаче не е благоприятна и това обяснява нуждата да се търси съдействието на наемни войски — на кумани, татари, франки и др. Неудобствата, с които е било свързано ползуването на наемни армии, са достатъчно ясни и не е нужно подробно да се разискват. От една страна, заплащането на наемниците е изисквало значителни средства, които са били събирани чрез безпощадно облагане на българското селячество. От друга страна, въпросните наемници много често са се отнасяли към българското население като към население на неприятелска страна — грабели и разорявали.

Що се касае до самата военна техника, би трябвало да се отбележи, че непосредственото съседство с Византия, постоянните войни и конфликти с нея и с други съседни страни са допринесли за нейното подобряване и усъвършенствуване(33).

Глава девета: Упадък и загиване на Втората българска държава

§ 1. Упадък на Втората българска държава. Въстанието на Ивайло. Покоряване на България от османските нашественици

1. След смъртта на Иван Асен II българският престол бил зает последователно от малолетните му синове Коломан I и Михаил Асен, а след убийството на последния и на неговия братовчед Коломан II, който заел престола след него — от избрания от болярския съвет едър феодал Константин Тих, който станал български цар под името Константин Асен (1257 г.). При тези слаби владетели ярко се проявили недъзите на развитите феодални отношения във Втората българска държава. Само силната ръка и политическият талант на владетели като Калоян и Иван Асен II са могли да обуздаят амбициите и своеволията на едрите феодални владетели. Когато Калоян и Иван Асен II слезли от историческата сцена, недостатъците на българската държава се проявили с всичката си сила.

Конкретните исторически примери от царуването на приемниците на Иван Асен II разкриват това по ярък начин. Българската държава търпи тежки териториални загуби. Едрите феодали безнаказано вършат своите своеволия. Татарите нахлуват в българските земи и жестоко ги плячкосват. Крайното засилване на феодалния гнет и разорението на българското селячество, което предизвикало сериозно разстройство в икономиката на феодална България, се свързали с отслабване на българската феодална държава, със сериозно смущение и дори с частично парализиране на някои от нейните функции, особено що се касае до отбраната от външни врагове.

Тези икономически и политически явления не са могли да не рефлектират върху съзнанието и поведението на народните маси. Съвсем ясно станало за отруденото и изтерзано българско селячество, че българският цар не е негов пазител и покровител, че то само трябва да се справя и с чуждите нашественици, и със своите угнетатели, че то не може да разчита освен на себе си за подобряване на своята участ. Когато своеволията на феодали и държавни служители станали изключително тежки, когато грабежите, издевателствата и кланетата на татарските орди станали непоносими, избухват стихийно и страшно народното недоволство и народният гняв, избухва въстанието, оглавено от селянина свинепастир Ивайло.

Въстанието на Ивайло избухва през 1277 г. Още същата година въстаниците под негово водачество успяват да разбият татарските орди, които опустошавали България, а след това и войските на българския цар Константин Асен, който бил убит. През пролетта на 1278 г. Ивайло влиза тържествено в Търново, приемайки предложението на царица Мария, съпругата на убития от него Константин Асен, да се ожени за нея, «за да се избегне кръвопролитието». Станал български цар, Ивайло продължава борбата срещу татари, византийци и български боляри, завършвайки трагично живота си в стана на татарския хан Ногай, където бил отишъл да търси помощ (1280 г.)(1).

2. Въстанието на Ивайло е извънредно важен и много интересен момент от българската история. То ни дава възможност да прозрем някои държавноправни разбирания на широките народни маси от тази епоха, които са се различавали съществено от официалните концепции на господствуващата феодална класа. За разбиранията на богомилите (които също са изразявали идеи и разбирания на широките народни маси) относно държавата и нейните институции вече се говори. Но богомилството е било религиозна ерес и концепциите му за държавата са били до известна степен отражение на религиозни представи и идеи. Отделен е въпросът, че самите тези религиозни представи и идеи са били резултат на недоволството на широки народни маси и средство за борба с господствуващата класа. При въстанието на Ивайло налице е нещо друго — открито въоръжено сблъскване на широките народни маси с държавната власт. При такова сблъскване по необходимост се създава политическа организация на въстаналите, която се противопоставя на държавата — политическата организация на господствуващата класа. Нужно е да се опитаме да видим каква е била политическата организация на въстаналите, на какви идеи и разбирания е почивала. Данните в тази насока са извънредно оскъдни, но все пак известни данни има. За разбиранията на народните маси по интересуващия ни въпрос можем да съдим от разбиранията на Ивайло, който е бил техен изразител. Още от самото начало Ивайло излиза с твърдението, че светии са му казали, че той трябва да управлява българския народ, след това — че получил знак да пристъпи към изпълнение на своите намерения(2). Наистина тези слова отразяват стремежа на Ивайло да увери простите и суеверни люде, които са го заобикаляли, че божествени сили подкрепят неговото начинание, и по този начин да осигури успеха на това начинание. Но думите на Ивайло отразяват също така и концепциите му за държавната власт. Прозира разбирането, че и според Ивайло властта на този, който трябва да стои начело на народа и да го управлява, произхожда от бога. С други думи, не е било преодоляно средновековното разбиране, че начело на държавата трябва да стои поставен от бога цар. Че е така, се вижда и от факта, че впоследствие самият Ивайло се коронясва за цар и че народните маси са приели това разрешение като напълно естествено — те не са напуснали Ивайло за това, че е станал цар, и не са променили отношението си към него.

Но ако дотук концепциите на Ивайло и на народните маси за държавната власт се приближават до концепциите на господствуващата феодална класа, оттук започват различията. Отричайки експлоататорската същност и потисническата функция на феодалната държава, народните маси излизат с разбирането, че царят трябва да изхожда от народа и да пази народа. Ако не е такъв, той не трябва да бъде цар. Ивайло убива Константин Асен, защото не бил извършил нищо достойно, за да бъде цар. Проличава следователно идеята, че царят трябва да бъде «добър цар» — пазител на народа, негов верен син и негов покровител, който осъществява правилно държавната функция да защитава държавната територия от външни неприятели. Разбира се, тази идея е напълно утопична, но до по-високо разбиране въстаналите непросветени, тънещи в невежество и мизерия народни маси не са могли да се издигнат.

Въстанието на Ивайло като всяко въстание е било свързано с определена организация. Още при подготовката му и при неговото избухване близките на Ивайло се подчиняват на неговите нареждания. По даден от него знак те отиват сред народа, агитират, събират голямо множество, което нанася ред поражения на татарите. Налице са били следователно определена организация и план за действие. Ивайло е имал свои помощници. Не може да има никакво съмнение, че тази организация, която е съставлявала начален етап на една нова политическа власт в България, не е имала нищо общо със заимствуваната от Византия организация на Втората българска държава.

Въоръжаването на въстаниците е съставлявало съществен проблем. Извоюваните победи срещу татарите и срещу местни феодали са доставили необходимото оръжие. Известни данни за тактиката на въстаниците също не липсват. Въстаниците са нападали с голяма смелост, бурно. Разправата им с противника е била страшна. Накипялото народно негодувание се е изливало в крайно сурова разправа с победените(3).

След като Ивайло приел предложението на царица Мария да се ожени за нея, между Ивайло като водач на въстанието и царица Мария като представител на официалната власт на българската държава се установил своеобразен съюз. От самото начало Ивайло заявил, че той приема този съюз, за да се избегне кръвопролитието и междуособната война. По всичко личи обаче, че Ивайло като водач на въстаналия народ не е отстъпил нищо от своята власт и не се е отказал от своите искания. Опитите на хитрата и ловка византийка да го спечели са се оказали напълно безуспешни. Тъкмо затова, след като е разбрала тази истина, тя започнала да интригува срещу Ивайло. Тъкмо затова и българското болярство се обявило срещу него и пуснало в Търново византийския поставеник Иван Асен III. Изобщо господствуващата феодална класа много бързо разбрала, че в лицето на Ивайло има страшен противник, който на всяка цена трябва да бъде унищожен.

За политическата организация, която Ивайло като водач на народното въстание е искал да изгради, ние нищо конкретно не знаем. По всичко личи, че що-годе уточнена политическа организация не е могла да бъде създадена поради непрекъснатите удари на враговете, които Ивайло е трябвало да отбива. И все пак ние знаем най-важното. Цялата негова дейност по време на въстанието показва, че Ивайло никога не е приел ролята на господар, който изпраща практори, десеткари и аподохатори да събират десятък, комод и аподохия, такси и глоби от отрудения български народ. До края на живота си той не е отстъпил от изпълнението на онази задача, която е била смисъл на неговия живот — да бъде защитник на угнетените си сънародници и да ги освободи от жестокия феодален гнет.

3. След въстанието на Ивайло в България се възцарява династията на Тертеровци, а след смъртта на последния й представител Георги Тертер II (1322 г.) — династията на Шишмановци — последната династия в средновековна България. В 1331 г. чрез дворцов преврат на престола бил поставен Иван Александър, братовчед на сваления чрез преврата Иван Стефан, син на основателя на династията Михаил Шишман. При царуването на Иван Александър народното недоволство от жестоката феодална експлоатация се изразило в широко разпространение на богомилството и на други ереси и в открита въоръжена борба на народните маси срещу феодалния порядък. Характерна е борбата, която водил бунтовникът Момчил. С дружина бунтовници той бродил из Родопите, успял да установи своя власт над една значителна територия в тези планини и по Беломорието. В 1345 г. той загинал в неравна борба с византийци и турци(4).

По това време българската държава се оказала в особено тежко положение. Иван Александър оставил своята първа жена — влашката принцеса Теодора — и се оженил за една еврейка, която се покръстила и получила също името Теодора. От първия си брак Иван Александър имал трима сина — Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен. От втората си жена имал също няколко деца, между които и Иван Шишман. За престолонаследник Иван Александър определил сина на еврейката — Иван Шишман. Но още приживе, може би дванадесетина години преди своята смърт (Иван Александър починал в 1371 г.), той дал Видинската област между реките Тимок и Искър на по-големия си син Иван Срацимир (останалите двама синове на Иван Александър от първия му брак били умрели по-рано). По този начин българската държава била разделена от самия български владетел на две части. Преди това от нейните предели се откъснала друга българска област — Добруджа. Към 1345 г. добруджанските земи били в ръцете на болярина Балик, който бял вероятно от кумански произход. И Балик, и Добротица, и синът на последния Иванко, който го наследил, били самостоятелни владетели, които нe признавали върховенството на българския цар. След смъртта на Иван Александър в 1371 г. Иван Срацимир скъсал връзките си с Търновското царство, което било наследено от Иван Шишман.

При царуването на Иван Александър започнало покоряването на земите на Балканския полуостров от османските нашественици. Още докато Иван Александър бил жив, турците успели да покорят голяма част от Тракия. Градовете Димотика и Одрин паднали под османска власт. В 1364 г. турците завладели Пловдив и Стара Загора. След възцаряването на Иван Шишман те проникнали на запад. При Черномен, недалеч от Одрин, те нанесли тежко поражение на Вълкашин и Углеша (1371 г.), след което успели да проникнат в Македония и да завземат голяма част от нейните градове. Някои от местните феодали се подчинили доброволно на османския завоевател. Между тях бил и Крали Марко, възпят в българските народни песни като чутовен юнак — вероятно поради голямата му физическа сила и поради голямата му лична храброст. Обект на османското завоевание станали и родопските крепости Цепина (Чепино), Перистица (Перущица), Станимака (Асеновград), тракийските градове Ямбол и Карнобат, черноморските пристанища Месемврия, Анхиало. В 1382 г. след продължителна обсада бил овладян гр. София. В 1386 г. паднал гр. Ниш. В 1387 г. обединените сили на сръбския крал Лазар и на босненския крал Твърдко нанесли голямо поражение на османската армия при Плочник (при Прокупле), но тази победа не могла да спре завоевателния устрем на османските нашественици. Още в 1388 г. голяма турска армия нападнала Североизточна България и завладяла Овеч (Провадия) и Шумен. Крепостта Варна обаче устояла на нападенията на завоевателите и не била покорена. Упорита съпротива оказала и крепостта Никопол, отбраната на която водел българският цар Иван Шишман. Само когато самият турски султан Мурад с огромна армия се явил пред стените на крепостта, Иван Шишман се принудил да моли за мир. Той обещал да изплати на султана уговорения трибут и да предаде на завоевателите крепостта Дръстър (Силистра). Когато турците се оттеглили, Иван Шишман отказал да изпълни своето обещание, но турците сами завзели Дръстър и наново обсадили Иван Шишман, който наново бил принуден да моли за милост. Неговата съдба обаче била решена. След като на 15 юни 1389 г. османците спечелили на Косово поле решителна победа над християнската войска, водена от сръбския крал Лазар, те наново се върнали в България. В 1393 г. османският султан Баязид с многобройна войска нахлул в Северна България и обсадил Търново. Макар че цар Иван Шишман не бил в Търново, отбраната на престолния град била упорита. Едва след тримесечна обсада, когато жителите на столицата станали жертва на тежки лишения и глад, Търново паднал в ръцете на нашествениците, които извършили големи изстъпления в завладяната от тях българска столица. Избити били 410 души търновски първенци. Други заедно с търновския патриарх Евтимий били изселени в Тракия и Мала Азия. След Търново паднал в османски ръце и Никопол, където се отбранявал последният търновски цар Иван Шишман, паднал в плен, бил отведен в Пловдив и хвърлен в тъмница, където умрял.

Три години след Търновското царство паднало и Видинското царство. Иван Срацимир бил пленен от султан Баязид и отведен в Мала Азия, където починал. По този начин в 1396 г. цяла България паднала под властта на османските нашественици. Добруджанското княжество още преди тези събития загубило своята самостоятелност.

Както се вижда, българският народ не се подчинил на властта на жестокия османски нашественик без отчаяна, упорита борба. Въпреки крайно неблагоприятните условия, при които е трябвало да се бори, той не се отказал от борбата. На османския завоевател, който разполагал с огромни сили, с войски, надъхани със страшен религиозен фанатизъм, са били потребни десетки години, за да сломи съпротивата на българския народ. И понеже Иван Шишман в последните години на своето царуване оглавил народната съпротива и независимо от опитите му — безуспешни впрочем — за временни тактически и дипломатически отстъпления и хитрости не се отказал от борбата и не станал съглашател, в очите на българския народ, когото той не е могъл да защити, както се следва, той все пак, изглежда, е изкупил — поне отчасти — своята вина. Времето заличило грешките му и съхранило подвига. Иван Шишман е единственият български цар, за когото българският народ е пял песни столетия след загиването на българската държава. В тези песни суровата и страшна действителност на онова време е преобразена в прекрасни образи, в които е изразена народната гордост, че българинът е имал своя държава, и вярата му, че един ден той пак ще я притежава(5).

§ 2. Промени в институциите на Втората българска държава при нейния упадък

След поражението на антифеодалното народно въстание, оглавено от Ивайло, съдбата на българската средновековна държава в исторически план е била решена. Нищо не е могло да спре гибелното за българския народ развитие, изразяващо се в крайно жестока феодална експлоатация, в пълна пауперизация на големи маси от закрепостеното селячество, в отцепнически прояви на едрите феодали, които не са могли да бъдат обуздани от немощната централна власт. Отслабената по този начин българска държава не е могла да не стане плячка на чуждо завоевание.

Нас тук ни интересуват промените в организацията и институциите на българската средновековна държава при последните български владетели. Схематично те биха могли да бъдат очертани в четири направления: нарушения на принципа за наследствения и едноличен характер на царската власт; утежняване и военизиране на бюрократичната машина специално на провинциалното управление; дискриминиране и лишаване от българско поданство на непокорните поданици на българската държава; засилване и затвърдяване на привилегиите на чуждите търговци.

Нарушаването на принципа, че върховната държавна власт на българската държава е съсредоточена в ръцете на един-единствен господар, който като божи поставеник е неограничен повелител на своите поданици, е станало за първи път в самото начало на Втората българска държава. През известен период от дейността на създателите на тази държава — братята Петър и Асен — те и двамата са били царе. Наложеното от обстоятелствата нарушаване на принципа за едноличието на царската власт, установен твърдо по време на Първата българска държава, съвсем не е означавало отменяне на този принцип. Но огромното засилване на отделни мощни феодали, техните успешно провеждани сепаратистични тенденции не са могли да останат без влияние върху държавното устройство на средновековна България. Много от българските владетели са заемали българския трон не по реда на престолонаследието, а чрез решение на болярския съвет или по пътя на дворцов преврат. Достатъчно е да бъдат напомнени имената на Иванко, Борил, Коломан II, Константин Асен, Иван Асен III, Георги Тертер, Смилец, Чака, Михаил Шишман, Иван Александър, за да се види, колко често българският трон във Втората българска държава е бил заеман не по реда на законното правоприемство. Това, което в Първата българска държава е било изключение, наложено от извънредно тежка политическа обстановка (промените на българските династии в средата на VIII в.), по време на Втората българска държава се превърнало в често повтаряща се практика. Засилила се извънредно много ролята на болярския съвет, който издигал на трона на българските владетели било някои мощен и опитен феодал — Константин Тих, Георги Тертер, Михаил Шишман, Иван Александър, било особено удобен при създадената политическа обстановка болярин — Смилец. Новоизбраният български господар е вземал необходимите мерки да пази съществуването и единството на българската държава чрез борба със своите противници, респ. чрез подходяща за момента политическа линия. По този начин е била преодолявана надвисналата над българската държава опасност от отцепване на значителни части от територията, респ. избягвана е била заплахата от пълно заробване на българската държава под чужда власт. Разбира се, всички тези стъпки не са премахвали нито сепаратистичните стремежи на едрото болярство, нито опасностите, които са застрашавали българската държава. Засилването на властта на болярския съвет се е свързвало с отслабването на властта на българския владетел и — при тогавашната политическа обстановка — с отслабване на държавната власт и на самата държава. Отслабването на държавната власт е подготвило почвата за разпокъсване на българските земи между отделни, независими един от друг политически господари, което в немалка степен улеснило завоюването на българските земи от османския нашественик.

Впрочем, за да се достигне до това плачевно положение, са допринесли и други фактори. Един от тези фактори са били самите български владетели. Ролята им при тази изключително тежка обстановка, вместо да допринесе за укрепването на държавната власт, е довела до обратни резултати. Въведен бил в българската държавноправна практика познатият още от времето на късната Римска империя институт на владетеля-съуправител. Михаил, син на Константин Асен, е бил коронясан за цар и съуправител на баща си(6). Михаил Шишман приживе е признал своя син Иван Стефан за съуправител(7). Запазени са медни монети, на които са изобразени баща и син като съуправители.

Едва ли може да има съмнение, че институтът на владетеля-съуправител — който при това е бил син на българския цар и е бил готвен за негов заместник — е имал за цел да укрепи царската власт, като разреши на първо място въпроса за престолонаследието. Известно е, че строго установен принцип, че престолонаследник е първородният син на царя, в средновековна България не е съществувал. Освен това институтът на владетеля-съуправител е имал за цел да въведе престолонаследника — доколкото това е било възможно (когато той не е бил малолетен) — в изпълнение на владетелските функции. Историческите примери показват, че целта да бъде укрепена по този начин властта на българския владетел не е могла да бъде постигната. Напротив! Практиката да се издига владетел-съуправител, която се е свързвала с патримониално-теологичната концепция за царската власт, е улеснила Иван Александър да отдели западните предели на българската държава и да ги предаде още приживе на своя по-голям син Иван Срацимир, а останалата територия — на по-малкия си син Иван Шишман. Тъй като по това време добруджанските земи са били вече откъснати от пределите на българската държава, създало се е фатално за самото съществуване на българската държава положение — тя е била разделена на три самостоятелни, независими една от друга политически организации — Търновско царство, Видинско царство и Княжество Добруджа.

Създаването на три политически образувания на мястото на единната — поне формално — българска държава е означавало утрояване на службите на централното държавно управление и неизбежно увеличаване на тегобите, тежащи върху българското население. По необходимост е трябвало да бъдат съответно увеличени и службите на провинциалното управление и преди всичко данъчните и изобщо фискалните служби, натоварени с реализирането на държавните приходи. Чрез разделянето на българската държава е било увеличено протежението на българските държавни граници, които разделяли живото тяло на българския народ на три части.

Всичко това не е могло да не доведе до значително увеличаване на държавните служби, до ново утежняване и на без това тежкия бюрократичен апарат на българската държава. Колкото и предпазливи да бъдем в нашите заключения поради оскъдния брой на българските царски грамоти, каквито и резерви да имаме поради обстоятелството, че неспоменаването на една служба в дадена грамота не означава по необходимост, че тази служба по времето, когато грамотата е била издадена, не е съществувала, не трябва да се забравя, че поради признатия на надарените манастири административен и фискален имунитет изброяването на провинциалните служби е направено с ясно изразен стремеж за изчерпателност. Твърде характерен е фактът, че службите, изброени в последната запазена грамота на последния търновски цар Иван Шишман — Витошката, са три пъти повече от онези, посочени във Ватопедската грамота на Иван Асен II, макар че обширното царство на Иван Асен II е било поне три пъти по-голямо по територия от орязаното Търновско царство на Иван Шишман.

Но проучването на българските царски грамоти разкрива още нещо, на което досега не е обърнато достатъчно внимание. В запазените грамоти на Иван Шишман между онези провинциални служители, на които е възложено събирането на данъци, такси и глоби и реализирането на различните държавни тегоби, са посочени и голям брой военни служители. Такива са кастрофилаксите — началници на крепости. Военни служители са били и алагаторите, комисите и страторите, десетниците. Военни лица са били и сердарите. Ако на тези военни длъжностни лица е било възложено да изпълняват данъчни и фискални функции, този факт говори за голямото напрежение, при което са били изпълнявани държавните функции в последните години от съществуването на българската феодална държава. Постоянната военна опасност, на която са били изложени българските земи при царуването на Иван Шишман, е наложила да се засили ролята на военната власт и да й се възложи да се намесва в гражданското управление най-вече във връзка със събирането на данъците и налагането на тегобите и ангариите, които са били нужни за отбраната. Много вероятно е, че нарасналата опасност от османско нашествие при крайно ограничените възможности за отбрана на българската държава е наложила да се прибегне и до реквизиции на селскостопанска продукция. Обстоятелството, че тъкмо в грамотите на Иван Шишман, където се изброяват толкова много военни длъжности (неспоменати в останалите автентични български грамоти), не се посочват фискалните тежести — данъци, налози, ангарии (изрично посочени в останалите автентични български грамоти), прави много вероятно предположението, че по това време точно установени фискални тегоби не е имало и че населението е било подложено на изключителен фискален режим, при който реквизициите са играли немалка роля. Впрочем, че е било така, се вижда и от нещо друго. Крайното обременяване на поданиците на българската държава и специално на българското селячество с тегоби, реквизиции и ангарии очевидно не е било приемано безропотно. Нужна е била намесата на алагатори и на техните конни ескадрони, на комиси и стратори и на техните военни поделения, на десетници и сердари, за да бъде сломена съпротивата на народните маси и да бъде осигурено реализирането на фискалните тегоби.

Недоволството на народните маси се е изразило не само в актове на въоръжена съпротива срещу феодалната власт, но и в неизпълнение на нарежданията на органите й, в различни ереси и т. н. Затова също е била нужна намесата, на кастрофилакси, алагатори, стратори и десетници. Така следва да бъдат обяснени и мерките, които е взела българската държава при управлението на предпоследния търновски цар Иван Александър за потискане на изразилото се в различни ереси народно недоволство, обхванало не само селските маси, но и градската беднота. Богомилските проповеди и други ереси се ширели дори сред населението на самата столица Търново.

При царуването на Иван Александър са били свикани два църковни събора, които трябвало да осъдят и да накажат еретиците, тъй като ересите били станали сериозна опасност за българската феодална държава(8). Първият църковен събор бил свикан срещу богомилите и адамитите в Търново през 1350 г. Този събор наложил твърде сурови наказания на водачите на богомилската ерес — на Кирил (Босота) и на неговия ученик Стефан, които не се отказали от богомилското учение. Лицата и на двамата били обгорени с нажежено желязо и двамата били изпъдени от пределите на българската държава.

Въпреки суровата присъда разпространението на богомилството и на други ереси не било ограничено. Това наложило свикването на нов църковен събор в 1360 г., който осъдил и анатемосал богомилската ерес и учението на Варлаам и Акиндин (което се опитвало да постави християнската религия на по-рационалистични основи от тези, които приемала официалната християнска църква) и постановил последователите им да бъдат изгонени от пределите на българската държава. Наред с това сурови наказания били наложени и на трима «жидовствуващи» — разпространители на еврейската вяра, които хулели християнството.

Произнесените от двата събора присъди са ярко доказателство за остротата на класовата борба, която се е разгърнала праз последния период на българската феодална държава. Характерно е наложеното наказание на еретиците — изгонване от пределите на българската държава. Юридически то означава лишаване на осъдения от българско поданство и експулсирането му вън от българската територия. Това наказание е било изключително сурово в условията на средновековието, когато изгоненият от държавата, към която е принадлежал, е ставал същество, напълно безправно, което е могло да бъде убито от първия, който го срещне. Това наказание следователно е означавало пълна политическа и правна дискриминация на еретиците, на които е било наложено.

Заслужава да се отбележи фактът, че пълната политическа и правна дискриминация на еретиците се прилага при упадъка на българската феодална държава, през последния период на нейното съществуване. Съборът, свикан от цар Борил, който е имал не по-малко отрицателно отношение към богомилската ерес, наред с другите светски и църковни наказания е наложил на богомилите заточение, а не изгонване вън от пределите на страната. Няма съмнение, че заточението, което означава изпращане на осъдения в отдалечено от неговото местожителство място, находящо се обаче в пределите на държавата, в която е осъден, е по-малко тежко наказание от изгонването на осъдения вън от пределите на страната. Заточението не означава лишаване на заточения от каквато и да било правоспособност, поставянето му вън от законите на страната, в която е осъден. Трябва да се приеме следователно, че по-голямата опасност, която ересите са представлявали за държавата, сиреч за господствуващата класа, през последните няколко десетилетия от нейното съществуване, е довела до засилване на наказателната санкция чрез лишаване на еретиците от всякакви граждански и политически права.

С жестоката дискриминация на българските поданици, които са имали смелостта да поведат борба срещу феодалната експлоатация и срещу феодалните порядки на българската държава, контрастира изключително благоприятното положение, изключително благоприятният юридически статут, който е бил създаден в полза на чуждите търговци при последните български владетели. Чуждите търговци впрочем са били предмет на големи грижи и внимание от самото начало на Втората българска държава. Още по времето на Иван Асен II (1230 г.) и на Михаил Асен (1253 г.) на дубровнишките търговци е било признато правото да търгуват свободно в българските земи, като са им били дадени значителни привилегии във връзка с вносните и износните мита и като са им били признати (в договора на Михаил Асен) и други правдини(9). Но едва по времето на последните български владетели — в грамотата на Иван Александър, издадена в полза на венецианските търговци(10), и в договора на княз Иванко с генуезците (1387 г.) — на чуждите търговци (венецианци и генуезци) се признава правото да закупуват земи (или пък такива им се отстъпват безплатно) на българска територия, за да си строят църкви и лоджи. В договора с Генуа Иванко е признал управителна и правораздавателна компетентност на генуезкия консул, която се разпростира и върху добруджански поданици. Последните трябвало да търсят генуезкия съд, когато предявяват граждански и наказателни претенции срещу генуезки търговци. От друга страна, декларацията на генуезкия консул е била напълно достатъчна за привличане към наказателна, респ. към гражданска отговорност на заподозрените от него добруджански поданици(11). Ясно е, че изключително благоприятният статут, създаден в полза на генуезките търговци, е рефлектирал върху статута на поданиците на добруджанското княжество по много неблагоприятен начин. Добруджанските поданици са били лишени от защитата на своя собствен съд в редица случаи, а в други случаи са били подложени на наказателно преследване по искане на орган на чужда държавна власт. Слабостта на добруджанското княжество, стремежът на добруджанската феодална класа да си осигури на всяка цена възможността да закупува «злато, сребро и скъпоценности» (особено ценни в онова несигурно време — затова за търговията с тях е бил създаден особено благоприятен за генуезците режим) обясняват изключително големите привилегии, дадени на чуждите търговци с последния договор на средновековна България(12).

Дял втори: Българско феодално право

Глава десета: Развитие на българското феодално право

§ 1. Развитие на българското средновековно обичайно право

1. В българската феодална държава обичайното право е играло изключително голяма роля. В периода от създаването и до покръстването то е било единствената правна система в българските земи. Непосредствено след създаването на българската държава то не е било единно. Славянобългарската държава е трябвало да санкционира както прабългарски, така и славянски обичаи. Те са били доста близки(1), но не са били тъждествени. Юридическа санкция са получили, разбира се, не всички обичаи, а само тези, санкционирането на които е необходимо, респ. изгодно за господствуващата върхушка прабългари и славяни. Типичен пример в това отношение представляват обичаите, свързани с военната дисциплина, които са били изключително сурови. Данни за тези обичаи намираме в Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите.

Според Отговорите преди започване на сражение един «проверен» и «преблагоразумен» мъж по поръка на хана проверявал въоръжението на войската, която трябвало да влезе в бой, и воините, чието оръжие било не добро, бивали наказвани незабавно със смърт. Същата санкция била налагана и на онези, които отказвали да влязат в бой, на ония, които бягали пред неприятеля, както и на тия, които лошо пазели границата (вж. гл. 40, 22, 23, 25 от Отговорите).

Много вероятно е, като се вземе предвид, че прабългарите са изградили първоначално централното държавно устройство на съюзната държава, указаните по-горе обичаи да са били първоначално прабългарски. Но едва ли може да има съмнение, че те не са останали само прабългарски. Понеже ханът е бил върховен вожд на цялата българска държава, на всичките й военни сили, не би могло да се допусне, че предвожданата от него войска е била подложена на различен режим, че една е била военната дисциплина на прабългарската армия, а друга у славянската войска(2). Постепенното претопяване на прабългарите сред славянското море е било свързано с постепенно сближаване и взаимно проникване на славянски и прабългарски обичаи. Смесените славянобългарски селища, създадени още преди покръстването, за които ни дават сведения археологическите разкопки(3), безспорно са улеснявали и засилвали този процес.

Но Отговорите на папа Николай ни дават данни и за нещо друго — че преди покръстването налаганата от държавата наказателна санкция е засягала ограничен брой провинения и че по-голямата част от тях са били предоставени на репресията, налагана от засегнатите родове, сиреч че повечето провинения са били предоставени на частното отмъщение.

2. След покръстването е било реципирано — на етапи — византийското писано право. Това не означава обаче, че обичайното право е загубило своята сила и е престанало да се прилага. Съставените въз основа на византийски текстове или направо преведени от Византия закони и законодателни сборници (ЗСЛ, Славянската еклога, Земеделският закон) не са уреждали всички подлежащи на юридическа регламентация обществени отношения — задругарските отношения въобще не са били уредени от писаното право, а и тези отношения, които са били предмет на законодателна регламентация, не винаги са били цялостно и всестранно регламентирани. Поземленият режим и съдебните доказателства например не са били уредени цялостно от писаното право. Още по-голямо значение има фактът, че голяма част от българското население и дори много от органите на съдебната власт не са познавали реципираното от Византия писано право.

Въпреки реципирането на византийското право след покръстването българското обичайно право разширило своето приложно поле. Успоредно с утвърждаването и разгръщането на феодалните отношения все повече се е засилвало участието на държавата в регламентирането на обществените отношения и все по-малко място е било предоставяно на частното отмъщение и на частноправния арбитраж. Установената от държавата правна регламентация обаче далеч не винаги е била регламентация на писаното право. С оглед на това, което бе казано по-горе, би трябвало да се приеме, че в голямото число случаи тази регламентация е била обичайноправна. Че е било така, показват и някои известия на византийските хронисти. Скилица-Кедрин например пише, че след покоряването на българските земи от Василий Българоубиец последният наредил България «да се управлява в своите работи при собствени началници и обичаи, както е било при Самуил»(4).

Известни сведения за обичайното право на Първата българска държава след покръстването можем да извлечем от паметниците на възприетото от Византия писано право. Някои отклонения в разпоредбите на същите от принципите на римо-византийското право, респ. от реципирания византийски текст, подсказват за съществуването на обичайноправни институции и институти, които са засвидетелствувани у други славяни, намиращи се в същия стадий на развитие. По този начин се установява съществуването на колективна общинна собственост (чл. 7 (6) от Зем. з.); на колективна общинна отговорност (гл. 1 от ЗСЛ); на признато на бедните наследствено право (Слав. екл., т. VII, ст. 2); на съклетвеници в процеса (чл. 7а от ЗСЛ)(5).

3. Пo време на Втората българска държава обичайното право запазва своята сила и значение. И от това време ние разполагаме с известни сведения за някои обичайно правни институции и институти. Българските царски грамоти и договорите на български владетели с чужди държави (на Михаил Асен с дубровничаните и на Иванко с генуезците) ни дават данни, макар и откъслечни и непълни, за съществуването на колективна общинна и задругарска отговорност за престъпления и провинения, извършени на територията на общината, респ. за провинения на членове на задругата. Във връзка с това съществуват определени указания и за колективна задругарска и общинна собственост. Както вече бе отбелязано, данни за колективна собственост и колективна отговорност имаме още от времето на Първата българска държава. За колективна общинна отговорност ни дава сведения Законът за съдене на людете, който установява наказателна санкция за цялото село, в което са били извършвани езически обреди, а за колективна общинна собственост ни дава данни Земеделският закон, който установява кому трябва да се присъди спорната общинна земя, когато две села спорят за граница. В своето развитие както колективната отговорност, така и колективната собственост са били твърде много ограничени по обхват и съдържание, изтласкани са били от развитието на феодалните отношения и значително са били орязани(6). Във Втората българска държава те са били запазени дотолкова, доколкото упорството на народните маси е успяло да ги опази и да ги направи съвместими с феодалния строй (колективната общинна собственост над мери и над гори в общо ползуване и задругарската фамилна собственост) или пък доколкото господствуващата феодална класа е успяла да ги видоизмени и да ги нагоди в свой интерес (субсидиарната, колективна общинна и задругарска отговорност). И в единия, и в другия случай обаче институтите на обичайното право от времето на Втората българска държава са се отличавали чувствително по обхват и по съдържание от онези древни обичаи, които са им послужили за изходен пункт.

Но ако тези обичайноправни институти са били изтласкани и ограничени от развитието на феодалните отношения, това не означава, че всички обичайноправни. норми са имали същата съдба. Данни, почерпани от Закона на Константин — Юстиниан и от сравнителноправни проучвания в областта на сръбското и руското средновековно право, подсказват, че наказателноправните разпоредби на южнославянското обичайно право, като например глобата като наказателна санкция, налагана даже при твърде тежки провинения — убийства, са показали много по-голяма устойчивост и не са били изтласкани при развитието на феодализма.

Общата оценка на българското средновековно обичайно право показва, че въпреки твърде елементарния характер на неговите норми, отразяващи неразвити икономически отношения, то, сравнено с реципираното от Византия писано право, разкрива някои по-прогресивни принципи и институции (изключая, разбира се, материите на военната дисциплина и на държавната сигурност). То зачита трудовия принцип при санкционирането на задругарската и на колективната общинна собственост, то проявява по-справедливо и по-хуманно отношение към свидетелите в съдебния процес. Създадени от народните маси, даже онези обичаи, които са били санкционирани от господствуваща класа като изгодни ней, не са могли да се изявят в толкова сурова форма и с толкова подчертано класово оцветяване като нормите, създадени от изхождащия от господствуващата класа законодател.

§ 2. Развитие на българското средновековно писано право

1. Писаното право е било въведено в българската държава след покръстването. Феодалните отношения в българските земи са наложили да бъде създадено право, различно от обичайното, което да подпомага и укрепва тези отношения. Разбира се, в българската държава по това време не е могло да бъде създадено самостоятелно ново феодално право. Реципирано е било византийското писано право. Впрочем, както е известно, самото византийско писано право не е самостоятелна творба на византийските юристи. То представлява пригаждане (далеч не винаги достатъчно сполучливо) на римското право към икономическия строй и обществения бит на Византия. В основните си разрешения обаче византийското право следва принципите на римското право. Цялостни промени в римскоправните институции и институти византийският законодател не е извършил.

Именно защото възприемането на византийското право е било продиктувано от нуждите на изграждащите се в България феодални отношения, рецепцията — по всичко личи — е станала на етапи. Непосредствено след покръстването, в края на управлението на княз Борис, е бил създаден Законът за съдене на людете (ЗСЛ). Изграден на базата на Византийската еклога, но със значителни допълнения и промени (вж. гл. II на настоящия учебник), той е уреждал пряко свързани с покръстването въпроси — санкции срещу езичеството, срещу нарушенията на християнския морал и на църковната собственост, въвеждане на нов, съобразен с изискванията на християнската религия съдебен процес. По-пълно реципиране на византийското писано право е било извършено по-късно, вероятно по времето на цар Симеон (вж. гл. VI). Тогава е била преведена Византийската еклога, в която е уредено семейното, наследственото, договорното, процесуалното и наказателното право. Вероятно по същото време е бил преведен и уреждащият аграрните отношения в селската община и редица посегателства срещу поземлената собственост Земеделски закон.

Съставителят на ЗСЛ е направил немалки промени във византийския текст и някои от тези промени са били продиктувани от обичайното право (в областта на колективната отговорност и в областта на свидетелските показания). Даже Славянската еклога, макар и да представлява превод на византийски текст, съдържа някои повлияни от обичайното право промени в материята на наследственото право, на съдебния процес и др.(7)

Тези промени улесняват разрешаването на въпроса, приложимо ли е било реципираното от Византия писано право в българските земи. Тезата на проф. Бобчев(8), че византийското право въобще не се е прилагало в българските земи, не би могла да се приеме. Нормативните актове се превеждат, за да се прилагат. Фактът, че ЗСЛ и Еклогата са били включени в Кормчая книга, която се е прилагала в земите на южните славяни, е достатъчно показателен. За приложението на реципираното от Византия право в българските земи ни говори и славянският превод на Синтагмата на Матей Властар (няколко екземпляра на преведената Синтагма изхождат от България), както и къснофеодалната южнославянска компилация Закон на Константин — Юстиниан(9), които представляват нагодени тъкмо за нуждите на практиката сборници от времето на късния феодализъм. Обстоятелството, че някои текстове, на преведените византийски правни сборници са били променяни, и то много често, в насока на дадени от южнославянското обичайно право разрешения, е още едно много убедително указание за тяхното прилагане на практика.

Целият въпрос се свежда следователно към това, какво е било приложното поле на реципираното от Византия писано право, в каква дълбочина то е могло да проникне и да се наложи. При липсата на достатъчни изворови данни отговорът на този въпрос не може да претендира за необходимата точност, пълнота и изчерпателност. Все пак известни опорни пунктове за разрешаването му не липсват. Трябва да се вземе предвид, че византийското писано право — поради факта, че е било чуждо на българския народ, че не се е съдържало освен в ограничен брой писмени актове и сборници — непосредствено след реципирането му не е било достъпно и не е било познато на широките народни маси, които (този факт не трябва да се забравя) в своето мнозинство са били неграмотни. С течение на времето то вероятно е прониквало постепенно сред тях, но това проникване е ставало много бавно и — което е по-важно — неговите институти са се преплитали с обичайноправни разбирания и разрешения и са получавали обичайноправен отпечатък. Същият процес на въздействие на обичайното право върху писаното право е валиден и по отношение на съдебните органи, които е трябвало да го прилагат. Такъв съдебен орган е бил преди всичко съдът на владетеля. Що се касае до останалите съдилища, едва ли би могло да се приеме, че те всички са познавали писаното право и че в своята правораздавателна дейност са се ръководили само от неговите норми. Но и когато се е стигало до приложение на реципираното византийско право, в България то се е отличавало от правото, прилагано във византийските земи от византийските съдилища(10).

2. По време на Втората българска държава нещата не са били коренно променени. Вярно е, че поради двувековното византийско иго византийското писано право е могло да проникне в по-голяма степен и вероятно е имало по-широко приложение, толкова повече, че и по това време, по всичко личи, са били в сила същите нормативни актове, познати и имали известно приложение още преди византийското иго — Еклогата, Земеделският закон (от който има къснофеодални южнославянски преписи, датиращи от тази епоха), а също и Законът за съдене на людете (някои от текстовете на който са проникнали в Закона на Константин — Юстиниан). Но едва ли би могло да се приеме, че писаното право е изместило обичайното право. Преди всичко отношенията, които не са стигали до съд и процес, сигурно са били решавани обикновено според обичайното, а не според писаното право. От друга страна, не всички съдебни органи са познавали достатъчно писаното право. На низшите съдии, които са упражнявали правораздавателни функции в селата, то сигурно е било малко известно или направо неизвестно. Даже когато е било прилагано, писаното право, както и в Първата българска държава, е било свързано с обичайноправни концепции и разбирания.

Правдоподобно е да се допусне, че по време на Втората българска държава писаното право се е радвало на по-добро познаване и на по-добро приложение в църковните и манастирските съдилища, които поради признатия на духовните феодали съдебен имунитет са се ползували с немалка правораздавателна компетентност. Правораздаващите органи, членове на църковните съдилища, са познавали не само каноническите сборници, но и сборниците със смесено съдържание, като Кормчаята и Синтагмата. Правдоподобно е да се допусне, че те са улеснявали в правораздавателната им дейност и светските съдилища поради тясната връзка, която е съществувала между светска и духовна власт. Не трябва да се забравя обаче, че и тук обичайното право е прониквало по същия начин, както и в държавните съдилища.

В съда на светските феодали приложението на писаното право вероятно е било по-ограничено. Доколкото правораздаването на тези феодали не се е израждало в произвол, то е било обичайно освен в случаите, когато феодалът, ползуващ се от съдебен имунитет, е искал да си осигури съдействието на познаващи писаното право духовни лица.

Впрочем някои материи, като например престъпленията против държавната сигурност, повечето от въпросите, свързани с феодалната собственост и феодалните имунитети, бидейки, най-тясно свързани със самото съществуване на българската държава, са били уреждани предимно от писаното, а не от обичайното право. Много често обаче именно в тази материя въпросите са се решавали чисто фактически, без съд и процес.

* * *

Усложняването на съдебната организация по време на Втората българска държава, когато наред с държавните съдилища са правораздавали и съдилищата на църковните и светските феодали, е допринесло за развитието на самото феодално право, както на обичайното право, така и — в още по-голяма степен — на писаното право. Но, разбира се, основната причина за развитието на българското феодално право се е криела в развитието на обществено-икономическите отношения, в разгръщането на феодалната собственост, в развитието на обмена, в засилването на феодалната експлоатация и в свързаните с нея недоволства и посегателства срещу феодалния ред.

От съдържанието на българските царски грамоти можем да установим, че правото на феодална собственост по време на Втората българска държава е достигнало до пълен разцвет, като се е свързало с феодалните имунитети (административен, фискален и съдебен), и че развитието на обменните отношения е довело до създаването на особено благоприятен статут в полза на чуждите търговци. Що се отнася до посегателствата срещу феодалния ред и феодалната собственост, някои данни на нашата политическа история и редица разпоредби на Душановия закон и на Закона на Константин — Юстиниан — които имат голяма стойност като материал за сравнителноправни проучвания — подсказват, че те са били сурово санкционирани.

Запазването на Еклогата, Земеделския закон и Закона за съдене на людете не е било пречка за новото регламентиране на променените отношения на феодалната собственост, на статута на чуждите търговци и т. н., тъй като правомощията на феодалната собственост и статута на чуждите търговци не са били пряко уредени от тях и това е давало възможност те да бъдат уреждани чрез едностранни актове на българския владетел — с хрисовули, грамоти и други разпоредби. Поради неограничената негова власт те са имали характер на нормотворчески актове. Впрочем неограничената власт на българския владетел сигурно му е давала фактическата възможност да отменя различни разпоредби на законодателните актове винаги когато е смятал това за необходимо, и да налага наказателни санкции за провинения, непредвидени в тези актове.

§ 3. Взаимодействие между обичайното и писаното право

1. Най-общата характеристика на българското средновековно писано и обичайно право показва, че писаното право независимо от известни, наложени от феодализма промени и нагаждания, е почивало на неограничената римска собственост и на умело изградената римска договорна система, а обичайното право носи отпечатъка на онези елементарни обществено-икономически отношения, които са съществували при неговото изграждане — в епохата преди покръстването. Колективната собственост, колективната отговорност, елементарните по форма и съдържание актове са най-характерните негови белези. Вярно е, че промяната в обществено-икономическите отношения се е отразила върху неговото съдържание. Но измененията са били повече в посока на ограничаване на неговите институти, отколкото в посока на създаване на съвършено нови, съответствуващи на феодалното развитие разрешения. Както се вижда, обичайното и писменото право са били твърде различни. Но те не са били правни системи, разграничени една от друга с непреодолима преграда. Едновременното им съществуване в българските земи е предполагало наличието на известни контакти в процеса на тяхното приложение, определено взаимодействие помежду им, което не е могло да не доведе до взаимни влияния и до взаимно проникване. Разбира се, ефектът на тези контакти не би трябвало да се преувеличава. Писаното право, което е било фиксирано в законодателни актове и сборници, е било по-стабилно и по-определено по съдържание. То не е могло да се променя освен по пътя, по който е било създадено, или пък чрез надлежни актове на българския владетел. Обичайното право, напротив, е било по-неустановено и поради своя партикуларизъм — по-разнообразно. Наред с това обаче то е било консервативно и бавно се е изменяло.

За въздействието на обичайното върху писаното средновековно право имаме сведения, които се дължат именно на установеното съдържание на писаното право, фиксирано в писмените правни паметници. Отклоненията нa българското писано право от византийските първообрази — отклонения, покриващи се или близки по съдържание на нормите на славянското обичайно право (засвидетелствувано в другите славянски страни), са недвусмислено указание за обичайноправни влияния върху българското средновековно писано право. По този начин ние можем да установим, че нормата на чл. 2 от ЗСЛ, според която във всеки спор, обвинение и донос князът и съдията следва да не съдят без много свидетели, е норма от обичайноправен произход. Същото би трябвало да се каже и за нормата на чл. 1 от ЗСЛ, която налага колективна отговорност на всички жители на село, в което са били извършвани езически обреди и заклинания. И тази норма има своя произход в обичая да се възлага отговорност върху целия колектив за извършено от негов член провинение. Съдържанието на нормите на ЗСЛ относно свидетелите в процеса (чл. 7а). отклоняващо се от съдържанието на екложните норми, които разграничават свидетелите според тяхната социална и класова принадлежност, трябва да бъде обяснено също чрез обичайноправни влияния.

И някои от нормите на Славянската еклога, които се отклоняват от разпоредбите на Византийската еклога, би трябвало да бъдат обяснени с влияния на обичайното право. Наследственото право на бедните при липса на живи родственици на наследодателя (Слав. екл., т. VII, ст. 2) би трябвало да се обясни като отражение на известни обичаи, свързани с култа към мъртвите. По-свободният режим при свидетелските показания (Слав. екл., т. XIV, ст. 1). който отразява по-прогресивни положения в обществения бит на славяните, също е във връзка с обичайното право.

2. Въздействието на писаното право върху обичайното е по-трудно за установяване. Както е известно, българското обичайно средновековно право не е фиксирано в никакви обичайноправни сборници. Но наличието на влияния на писаното право върху обичайното според мен мъчно би могло да се оспорва. Постоянните търговски контакти, които българите са имали със съседна Византия, а след това и с Дубровник, и с италианските републики Венеция и Генуа, не са могли да останат без отражение върху договорното обичайно право. Сполучливо изграденото римско договорно право, което и днес учудва изследователите със своето техническо съвършенство, е било в основата на византийското договорно право и на договорното право на търговските републики, с които средновековна България е била в контакт. По този път то е прониквало в българските земи. Трябва да се имат предвид освен това и големите привилегии на чуждите търговци, които са стигали дотам, че в договора на Иванко с генуезците е била призната правораздавателна компетентност на генуезкия консул даже по отношение на добруджански поданици.

При това положение трябва да се приеме, че римо-византийското договорно право е проникнало в средновековна България не само по пътя на рецепцията — чрез официалните законодателни сборници и чрез правораздавателната дейност на по-висшите български съдилища, но и чрез контактите на българските поданици с чужденците, най-вече с чуждите търговци.

Че е било така, косвени сведения ни дава компилацията на Константин — Юстиниан, която именно в областта на договорното право показва значителни заемки от византийското законодателство (ср. чл. 13, 14, 15, 16, 17, 21, 23, 35, 43, 44, 45 и др. от ЗКЮ — Соф. препис). Вярно е, че цитираните текстове са заимствувани от византийските сборници — Земеделския закон и Синтагмата на Матей Властар, които са послужили за основа на тази компилация. Налице са обаче няколко факта, които са от съществено значение за разрешаването на проблема, който ни интересува. Уреждащи договорното право текстове са включени в една къснофеодална южнославянска компилация, съставена по време на османското иго, когато заимствуваното от Византия право вече не е било действуващо писано право в балканските земи. Те следователно са могли да бъдат възприети само като обичайно право. При това тези текстове са взети от византийски сборници, в които договорното право е странична материя. Въпреки това тъкмо тази странична материя е била заимствувана от компилатора — съставител на ЗКЮ, докато много други текстове, които са стояли в центъра на вниманието на съставителите на Земеделския закон и на Синтагмата, са били пропуснати. Тези факти говорят за сериозно влияние на римо-византийското право върху обичайното договорно право на южните славяни през средновековието.

3. Наред с това Законът на Константин — Юстиниан дава интересни указания за начина, по който се е стигнало до взаимно проникване, до сливане и спояване на норми на южнославянското обичайно право с норми на писаното право. Както е известно, според византийското право (чл. 60 и 61 от ЗЗ) крадците на селскостопански произведения — снопи, класове, овощия — подлежат на двойна санкция: да бъдат лишени от дрехите им и да бъдат бичувани. Законът на Константин — Юстиниан (чл. 8, 9, 10) предвижда също двойна санкция, но различна: крадците на селскостопански произведения да бъдат наказани с глоба и с телесно наказание — бой. При това размерът на наказанието, което е трябвало да бъде наложено, се поставя в зависимост от проявената вина.

Съпоставянето на текстовете на чл. 60 и 61 от ЗЗ с чл. 8, 9 и 10 от ЗКЮ показва, че съдържанието на византийските текстове е било променено под влияние на южнославянското обичайно право, в което глобата като наказателна санкция е имала широко приложение. Не би могло да се приеме, че в случая е налице случайно съвпадение между наказателните санкции на два правни паметника (ЗЗ и ЗКЮ) — различни по произход и по време на съставянето им. Няма съмнение, че в основата на ЗКЮ лежат византийските юридически сборници — Земеделският закон и Синтагмата — и че съставителят на ЗКЮ е подбирал текстове от тези правни паметници.

Съвсем неправдоподобно е обаче да се приеме, че монахът-съставител на ЗКЮ, по свой почин за първи път е извършил своеобразното спояване на санкции, установени от византийското писано право, и на санкции, установени от южнославянското обичайно право. Нито юридическата култура на компилатора-монах, нито неговото положение в османската държава са му позволявали да прави смели юридически нововъведения. Той сигурно е следвал установена юридическа практика. А много трудно, да не кажем невъзможно, е да се приеме, че тази практика е била установена едва по време на османското иго, когато обичайното право е било поставено в тежки условия и когато предпоставки за неговото развитие, за обогатяване на неговото съдържание не са съществували. Би трябвало да се приеме, напротив, че промените в обичайноправните санкции са били осъществени по времето, когато южните славяни са имали свои държави и свое право и когато контактите между реципираното от Византия писано право и южнославянското обичайно право са могли да доведат до сливане и спояване на някои от техните елементи(11).

Глава единадесета: Феодална собственост

§ 1. Колективната собственост у славяните и нейното разлагане

При заселването си на Балканския полуостров славяните познавали недвижимата собственост. Но поради слабото развитие на производителните сили собствеността е била колективна. В този смисъл са сведенията, които можем да извлечем от произведенията на византийските писатели Прокопий и Псевдомаврикий(1). Собственик на земята е бил не отделният индивид, а колективът — родът, впоследствие общината(2).

Тази колективна родовообщинна собственост, нескрепена още с никаква правна санкция, е била схващана — както изяснява Маркс — съвсем елементарно. Собствеността — това е било отношението на отделния човек към естествените условия на труда и възпроизводството като принадлежащи нему(3). Тази собственост не е била никакъв юридически институт.

Но колективната собственост на заселилите се на Балканския полуостров славяни е била в процес на разлагане(4). Концентрирането на средствата за производство в ръцете на родовоплеменната върхушка постепенно разклащало съществуващите икономически отношения, разрушавало ги, вместо да ги възпроизвежда. Общинният строй загинал заедно с ония отношения на собственост, на които е бил основан.

Само че ликвидирането на тази собственост не е могло да стане изведнъж. Славянската община не е предала без борба своите позиции и за родовоплеменната върхушка, а след това и за служебната аристокрация не е било много леко да ликвидират колективната собственост. Особено голяма устойчивост е показала създадената след общинната собственост задругарска собственост.

Прочее при създаването на българската държава са съществували паралелно три вида собственост: общинна, задругарска и частна собственост.

Общинната собственост, която е съществувала още преди идването на славяните на Балканския полуостров, след създаването на българската държава не е изчезнала. Тя е претърпяла жестоки удари, загубила е много от предишното си значение, но не е била ликвидирана. Гори, пасбища и други места за общо ползуване останали в общинната собственост и след създаването на българската държава. За съществуването на такава общинна собственост недвусмислени данни дава Земеделският закон. Според чл. 7 на този закон, ако две села спорят за граница, спорната земя трябва да се присъди на това село, което я е владяло по-дълго време. Има се предвид очевидно тази земя, която селото владее като общинска(5).

Вторият вид собственост е задругарската. Вярно е, че за тази задругарска собственост не намираме данни в Земеделския закон, нито в други закони, реципирани от Византия, тъй като във Византия задругарската собственост не е съществувала. За тази колективна собственост ние можем да черпим сведения от правни паметници, които уреждат задругата и задругарската собственост в други славянски страни. Задругата е институт, засвидетелствуван от различни правни източници при повечето от славянските народи, които се намирали на същия етап на икономическо развитие като българите непосредствено след създаването на българската държава, и затова тук именно при липса на изворен материал сравнителноправните проучвания имат голяма стойност. За съществуването на задругата в средновековна България ни дават косвени сведения и някои домашни извори, отнасящи се за един по-късен период, а именно дарствената грамота на Иван Александър в полза на венецианците и договорът на добруджанския владетел Иванко с генуезците(6), а за нейния режим ни дава данни нашето обичайно право, което се е прилагало през време на османското иго.

Наред с общинната и задругарската собственост е съществувала и индивидуалната частна собственост, която чрез образуването на българската държава е била затвърдена и все повече и повече се е развивала най-вече като феодална собственост. Заселването на славяните на Балканския полуостров и трайното им установяване там са довели до усъвършенствуване на земеделските сечива, до подобряване на земеделската техника. Всичко това е означавало развитие на производителните сили, а това е водело до обособяване на еднолични стопанства наред със задругарските, до развитие на частната собственост. Трябва да се отбележи освен това, че при завладяването на Балканския полуостров най-хубавите земи са били завзети от военно-племенната аристокрация и това именно е спомогнало за укрепването и развитието на феодалната собственост. Но наред с богатеещата прослойка на родовата, а по-късно и на служебната и имотната аристокрация се появяват малоземлени и съвсем безимотни изполичари, мортити и т. н.

Земеделският закон, най-важният законодателен паметник от това време, познава и санкционира замяната на един поземлен участък с друг; запрещава разораването и засяването на един поземлен участък без съгласието на неговия стопанин; защитава установените граници на поземлените имоти (чл. 4, 2 и 1 от ЗЗ). Всичко това говори, че той третира частната собственост като редовна форма на собствеността. Наред с това Земеделският закон отразява класовата диференциация, която се е извършвала в недрата на българското общество, като признава, и санкционира изполичарството и мортитството.

§ 2. Феодалната собственост в средновековна България при ранния феодализъм

Въпросът за същността на феодалната собственост и на правото на феодална собственост е един от най-важните в областта на икономическата, политическата и правната история на феодализма. Класиците на марксизма са изяснили, че всяко производство е присвояване на предметите от индивида в рамките на определена обществена форма и посредством тази обществена форма(7). Собствеността е отношението между хората по повод на това присвояване, а правото на собственост — юридическа санкция на същото отношение.

Несъмнено една от най-трудните проблеми на нашата средновековна икономическа, политическа и правна история е проблемата, как от общинната, задругарската и частната собственост се изгражда феодалната собственост(8), която обхваща не само власт върху средствата за производство (и специално върху земята, която е най-важното средство за производство по това време), но и власт върху работника в производството — лично зависимия селянин(9).

Първи наченки на феодални отношения у нас трябва да се търсят в наемните отношения — в изполичарството и мортитството, сиреч в тези отношения, които са се създавали между по-заможните, предимно между представителите на родовата и служебната аристокрация, от една страна, и малоимотните и разоряващите се селяни, от друга. Богатите земевладелци са отдавали на малоимотните и безимотните селяни земи за обработване срещу получаване на част от реколтата (половината, респ. една десета). Това са т. нар. изполичарство и мортитство, за които говори Земеделският закон (чл. 10 и 12)(10).

Никак не е трудно да се разбере, че при неурожай, при различни други природни бедствия (наводнения, пожар и т. н.), както и при неприятелски нахлувания и свързаните с тях опустошения изполичарите и мортитите не са могли да заплатят дължимия наем(11). Нещо повече, както те, така и другите селяни са били принудени да търсят помощ (храна, семена, инвентар и т. н.) от богатия земевладелец, който дори когато е бил засегнат от същите бедствия, е могъл поради икономическата си мощ по-лесно да ги преодолее. По този начин са се установявали т. нар. патронатни отношения(12). Всичко това е поставяло изполичари, мортити, пък и останалото селячество в засилваща се икономическа зависимост от богатия земевладелец — болярин, княз и т. н.

Наред с това икономическо подчиняване на селячеството е вървяло заграбването на земите му от князе, боляри, кметове и т. н. Установено е, че в Русия например феодалите са заграбвали систематически неподелени общински земи, земи, запустели поради мор или епидемия, както и общински гори(13). Същото нещо е ставало и във Византия(14). Така е било несъмнено и у нас.

Постепенно фактическата власт на едрите земевладелци, представители на родовоплеменната, а след това на служебната аристокрация, върху българското селячество е добивала и юридическа санкция. За това ни дават сведения както създаденият наскоро след покръстването ЗСЛ, така и Крумовите закони, доколкото те могат да бъдат възстановени по кратките и примесени с легендарен елемент сведения на византийския речник Свида. Според гл. I от ЗСЛ жителите на село, в което се извършват езически служби и заклинания, трябва да бъдат отдадени на църквата заедно с целия си имот. Този текст поставя провинените селяни във феодална зависимост от църквата.

Феодална зависимост на селячеството визира и известната разпоредба на Крумовите закони в смисъл, че на просещите не трябва да се дава оскъдно, а достатъчно, за да не се нуждаят втори път(15). Лансираното в нашата историческа литература разбираме, че този текст има предвид даването на земя на просяците и поставянето им във феодална зависимост от господаря на тази земя(16), макар и да не може да се счита напълно доказано чрез текста на Крумовите закони, така както те са дадени в речника Свида, е много правдоподобно и в общи линии приемливо. В негова полза говорят както сведенията за развитието на обществения живот в нашите земи, така и съпоставянето на тази разпоредба с разпоредбата на гл. I от ЗСЛ и с текста на беседата на презвитер Козма. В последната се говори изрично за работа на земни властели, която била толкова тежка, че не оставяла време дори за молитва към бога. Подобна тежка властелска работа е могло да бъде наложена само на хора, които са били поставени в лична зависимост от феодалните властели(17).

За наличността на зависимо селячество имаме конкретни сведения, датиращи от края на Първата българска държава. За зависимо селячество се говори в първата грамота на Василий II Българоубиец от 1019 г. относно правата на Охридската архиепископия. В нея се казва изрично, че всички църковни люде (клирици) трябва да се освобождават от ὀςϰομοδιον и от други повинности, както са били освобождавани и по времето на цар Самуил. Като се свърже този текст с разпорежданията на трите грамоти на Василий Българоубиец от 1019 и 1020–1025 г., с които се определят известен брой парици и клирици на охридския архиепископ и на епископите, включени в Охридската архиепископия, съобразно с броя на париците и клириците, които последните са имали преди завоюването на България от Василий Българоубиец, става ясно, че в края на Първата българска държава са съществували вече оформени феодални отношения с оформена юридическа зависимост на определена прослойка от населението по отношение на съответния феодал. Това са т. нар. парици (Πάροιϰος) и клирици (ϰλῆροπαροιϰος).

В някои случаи земевладелците са постигали юридическо признание на своята власт върху селячеството чрез фактическото налагане на съществуващо положение. В повечето случаи обаче такова признание било давано на земевладелците от българския владетел, тъй като тези именно земевладелци са били натоварени с изпълнението на държавни и административни служби. Поземлената аристокрация у нас е била и служебна аристокрация. Служебната аристокрация е била и поземлена аристокрация, тъй като е била възнаграждавана с отстъпени, в нейна власт земи.

Това обстоятелство е улеснило както признаването на феодалната собственост, така и признаването на свързания с тази собственост административен, финансов и дори съдебен имунитет. Българските боляри, висшите духовници, манастирите и т. н. са придобили постепенно правото сами да администрират, да събират данъци и да съдят подвластното им население(18). Разбира се, признаването на административен, финансов и съдебен имунитет е било постепенен процес. Той се е оформил напълно едва по време на Втората българска държава.

§ 3. Феодалната собственост и правото на феодална собственост при развития феодализъм

Съдържанието на феодалната собственост по времето на нейното пълно развитие — епохата на Втората българска държава (XIII–XIV в.) — е отразено в дарствените грамоти на българските владетели. От текста на тези грамоти се вижда, че по това време собствеността на феодала се простира както върху земите на феодалното имение, така и върху работещите това имение крепостни селяни: «това село — четем във Ватопедската грамота — с людете му и с всичките му имущества и селски имоти, и откъси, и мери да го държи и обладава този честен манастир с власт самовластна и неотнимаема, докато живее царството ми...»(19). Подобни са формулировките, които намираме в Мрачката и Рилската грамота(20).

Властта на феодала върху крепостното селячество се изразявала във възможността, която му е бяла предоставена или призната от държавната власт, да събира от селячеството феодална рента. «... Данък, комод и арико, и ангария — четем в края на Ватопедската грамота, — и другите останали (налози), които (съществуват) по закона на царството ми, това да дават тези люде и да работят на светия този манастир, а друг никой да не се меси»(21). В същия този смисъл се произнасят и останалите български хрисовули»(22).

Тези разпоредби на българските царски грамоти показват, че данъците, които е плащало българското селячество, тегобите и ангариите, които то е носело, представляват по своята същност феодална рента, събирана от онзи феодал, който е имал феодална собственост върху земята и людете, които я работели. Няма значение дали такъв господар е бил царят или някой от духовните или светски феодали (манастири или боляри).

Именно във връзка със събирането на феодалната рента са се изградили феодалните имунитети. Понеже собствеността на феодала се простирала не само върху земята, а и върху людете, които я работели, тя по необходимост се свързвала с политическата власт над подвластното население. За да може да събира феодалната рента от подвластното население, феодалът трябвало да има административна, финансова и съдебна власт върху това население. Тази власт проявява тенденцията да отстрани държавната власт във феодалното имение. От съдържанието на дарствените грамоти на българските владетели се вижда, че органите на държавната власт и царските чиновници не са имали право да се намесват в управлението на манастирските земи, да съдят подвластното на манастирите население и — което е най-важно — да налагат каквито и да било данъци или повинности на църковните люде, «нито комод, нито митата, нито аподохия, нито вино, нито хляб, нито зоб, нито десятък, нито да налагат ангария...»(23). Администрирането, налагането и събирането на фискалните тежести и съденето в областта на феодалното имение съставляват съдържанието на административния, финансовия и съдебния имунитет на феодала.

Трябва да се отбележи най-сетне, че укрепването, утвърждаването и засилването на икономическата власт на феодала върху неговото феодално имение са се изявили не само по линията на засилване нейните функции спрямо селячеството, което вече в голямата си част е било закрепостено към земята, но и по линията на нейното неограничено времетраене и на нейната наследимост(24).

Извънредно важно от гледище на нашата правна история е да се види как е била санкционирана юридически феодалната собственост, как е било конструирано правото на феодална собственост в средновековна България. Дарствените грамоти на българските владетели и в това отношение са извънредно указателни. Те заимствуват юридическата конструкция на феодалната собственост от Византия, възпроизвеждайки формулите и разпорежданията на византийските хрисовули. Византия от своя страна е заимствувала понятието за правото на собственост от Рим(25).

За римското право правото на собственост е пълна юридическа власт върху самата вещ. Именно затова правото на собственост се схваща като съвкупност от три правомощия: право на ползуване от вещта, право на прибиране на плодовете й и право на разпореждане с вещта (ius utendi, ius fruendi, ius abutendi). Тъкмо това разбиране за същността на правото на собственост прозира в нашите хрисовули. Така Ватопедската грамота говори, че надареният с феодална собственост манастир има право [се] селḳ... да дръжитъ и ḳбладает[ъ] ... властиḳ самовластнḳḸ[и]ȗи [е] ḲȖ[е] м [нḳḸ] («това село... да (го) държи и обладава... с власт самовластна и неотнимаема»).

С термина да дръжитъ е изразена фактическата власт, отдадена на манастира, върху подареното му село (possessio, usus), а с термина (да) ḳбладаетъ е означена юридическата власт, правото на разпореждане (abusus). В същия смисъл са и разпоредбите на другите царски грамоти.

Обаче правото на собственост в средновековна България подобно на правото на собственост във Византия, отразявайки римскоправните концепции за собствеността, урежда много по-комплицирани обществени отношения от тези които урежда римското право на собственост. Наред със своя личен домен — «господарска земя» (terra dominicata), феодалът обладава и селска земя (terra indominicata). Правомощията на феодала върху неговия личен домен не са тъждествени с правомощията му върху terra indominicata. И по своето съдържание, и по своя обхват правомощията на феодала върху неговия личен домен са се приближавали най-много до правомощията на римската собственост.

Що се касае до селската земя, до т. нар. terra indominicata, правата на ползуване, на прибиране плодовете и на разпореждане, които е имал феодалът, са се изградили чрез ограничаване на съответните права (ius utendi, ius fruendi и ius abutendi) на селянина. Феодалът е придобил правото да прибира част от получената от селянина реколта като натурална и парична феодална рента. Той е могъл да ограничава правото му на разпореждане върху земята. Селянинът е могъл да отчуждава своето парче земя само на лице, което е било подчинено на същия феодал(26).

Установявайки своята власт върху земята на селянина, феодалът е придобивал власт и върху личността му. Той си е присвоявал своеобразно ограничено ius utendi и върху самия селянин, доколкото е можел да присвоява отработъчна рента, карайки селянина да работи ангария, и ограничено ius abutendi върху същия, доколкото е можел да го прехвърля на друг феодал заедно с парчето земя, което селянинът е работел. Тези права не били неограничени, но и те съществували като права, насочени непосредствено върху личността на зависимия селянин. Ако селянинът е побягвал от феодалното имение, феодалът е имал право дa го върне в него и да го накаже(27). Чрез постепенното овладяване на тези права върху земята и върху селячеството, което я работи, правото на феодала върху terra indominicata станало право на собственост, а правото на селянина върху същата земя се превърнало в право от по-долен ранг — право на трайно владение(28).

Трябва да се отбележи, че правомощията на феодала върху земята и върху селячеството са били неразривно свързани. Не е било възможно един феодал да има права върху земята, а друг феодал — права върху хората, които я работят. При това правата на феодала върху зависимото селячество са били с по-широко или по-ограничено съдържание в зависимост от основанията, по силата на които феодалът е придобил власт върху зависимия селянин.

Тъкмо защото правото на феодална собственост се състои от толкова различни и от толкова сложни компоненти, феодалното право познава няколко вида феодална собственост. Първият вид е т. нар. суверенна собственост (dominiuin eminens), която винаги е била в ръцете на българския цар като проява на неговата върховна политическа власт, разпростираща се върху цялата държавна територия. Този вид собственост се е проявявала самостоятелно тогава, когато реалните собственически правомощия са били отстъпени изцяло на някой друг феодал — напр. на някой манастир. Но понякога самото право на ползуване, прибиране на плодовете и разпореждане е било поделено между владетеля и феодала и тогава се е явявала т. нар. разделена феодална собственост. Владетелят е имал dominium directum (върховна собственост), а феодалът — dominium utile (полезна собственост).

§ 4. Разделена собственост. Защита на феодалната собственост

1. Не би могло да се приеме, че при всички случаи феодалната собственост, която са имали българските феодали и специално светските феодали (болярите) по времето на развития феодализъм, е била пълна феодална собственост. Не само през време на византийското робство, но и след това в българските земи е била разпространена пронията(29), при която на някои лица са били отстъпвани пожизнено известни имоти срещу, задължението да се явяват по време на война в помощ на владетеля с въоръжени отряди. Тъй като владетелят винаги е могъл да отнеме пронията, щом прониарът не изпълнява задълженията, които е поел, не може да се приеме, че прониарът е бил собственик на пронията. Отделен е въпросът, че пронията с течение на времето е започнала да проявява тенденция да се превърне в истинска наследима феодална собственост.

Не е трудно да се разбере, като се имат предвид исторически установените форми на феодална собственост както в Русия, Византия и другите съседни на България страни, така и в Западна Европа, че и у нас между двете крайни форми на феодална собственост са съществували и междинни форми.. Щом е била позната у нас такава форма на феодална собственост, при която владетелят отстъпва изцяло собствеността с всичките й правомощия на един феодал, щом е била известна противоположната форма, при която владетелят запазва за себе си собствеността на ония земи, ползуването на които е предоставил на един прониар, това е вече указание, че и у нас са били известни и други форми, при които владетелят нито е запазвал изцяло за себе си собствеността, нито я е отстъпвал изцяло другиму. Сигурно владетелят не винаги е давал на светските феодали (болярите) земи във вечна и неотемлима власт, и то по такъв начин, че никакъв негов чиновник или служител да не може нито «крак да постави» по тези места, «нито да свързва, нито глоба да взема, нито дан», както се бележи в хрисовулите. Такъв един режим, ако е бил възприет като общо правило, би направил невъзможно самото съществуване на държавата. От друга страна, пронията не е била толкова широко разпространена, че да обхване всички феодални отношения.

Трябва да се предполага следователно, че е имало и такива случаи, когато владетелят е запазвал част от феодалната рента за себе си и само част от нея е отстъпвал на друг феодал. В тези случаи се е стигало до разделяне на господството върху дадено население между владетеля и болярина. И владетел, и болярин са събирали данъци, налагали са ангарии и т. н. Господството върху хората, а следователно и господството върху земята са били поделени. Владетелят (царят) е имал върховна власт върху земята (dominium directum), a боляринът (феодалът) е имал полезната собственост ( dominium utile ).

Има положителни данни, че такава разделена собственост е съществувала по това време както в Русия, така и във Византия, които са имали обществено устройство, аналогично на общественото устройство във феодална България. За съжаление поради недостатъчните източници не бихме могли да кажем нещо по-точно и по-положително за тези форми на феодална собственост у нас.

2. Феодалната собственост е била защитавана, на първо място, чрез иск за собственост. Собственикът е могъл да дири по съдебен ред своята собственост, където и да се намира тя. Собственикът е имал право да иска връщането на вещта от всекиго, в ръцете на когото вещта се намира. Разбира се, че и този иск е носел отраженията на ония усложнения, които са присъщи на феодалната собственост. Собственикът е могъл да търси не само връщането на земята, но — при пълното развитие на феодалната собственост — и връщането на селячеството, което е било закрепостено към неговата земя. За тази възможност ни говори например Душановият закон в своя чл. 205 (201), който, санкционирайки връщането на крепостния, предвижда и телесно наказание за крепостника беглец. В същия закон се предвижда освен това, че този, който улесни бягството на крепостен в чужда земя, е длъжен да даде на неговия господар на мястото на избягалия други крепостни селяни — срв. ст. 93 от Душановия закон(30).

Още по-важна е наказателноправната защита, която нашето феодално право е установило в полза на собствеността. Множество правни норми на Еклогата, на Земеделския закон, на Закона за съдене на хората защитават собствеността срещу такива неправомерни посегателства, каквито са кражбата, повредата на чужда вещ, опожаряването и т. н.(31)

§ 5. Права на селячеството върху земята

При създаването на българската държава и впоследствие по времето на ранния феодализъм, когато основната маса от населението е било лично свободното селячество, в България е била разпространена най-вече дребната поземлена собственост наред с установяващата се и укрепваща феодална собственост на светските и духовните феодали. Лично свободният селянин е бил собственик на парчето земя, което владеел и обработвал.

Впоследствие при затвърдяването и развитието на феодалните отношения у нас нещата постепенно са се изменили. Селячеството постепенно е било лишавано от своята собственост върху земята. Но този процес не се е развил изведнъж и положението на селячеството не е било еднакво. Затова, когато се разглежда въпросът за правата на селячеството върху земята по времето на развития феодализъм, нужно е да бъдат направени разграничения.

Тъй като селячеството се е намирало в различни форми на зависимост от феодала, неговите права върху земята също са били различни. Съществували са различни видове феодална зависимост според различните основания, по които селячеството е попаднало в такава зависимост. Едно е било положението на ония, които са попадали под властта на феодала поради задлъжняване, друго е било положението на тия, които са били във феодална зависимост по силата на дарствен акт на владетеля, и т. н.

Най-тежко е било положението на тези селяни, които изцяло са били лишени от земя — т. нар. отроци, за които ни говори Мрачката грамота на цар Иван Александър. Отроците са били крепостници, работещи земята на своя феодален господар. За безправното им положение говори ясно разпоредбата на чл. 71 (72) от Душановия закон, според който отрокът не е имал право да търси защита от царския съд. Той се е намирал под пълната власт на своя феодален господар и само последният е имал право да го съди и да го наказва. Отроците не са имали никакви права върху земята, която работят.

Сравнително по-благоприятно е било положението на т. нар. парици. Много от париците също са били закрепостени, но те са имали в свое наследствено владение определени имущества (ниви, ливади, лозя). Тези имущества те не са имали право да продават или да дават в зестра навън, сиреч на лице, което не е било подчинено на феодалната власт на същия господар(32). В този смисъл са разпоредбите на Виргинската грамота, в която се говори, че на скопския манастир «Св. Георги» се отстъпват селата Сушица, Градешница и др., които били паришки, сиреч придалешки, и се добавя, че никой не трябва да продава вънка нито нива, нито лозе. В този смисъл е и текстът на Милутиновата грамота, издадена от сръбския крал Милутин в полза на същия манастир(33).

Феодалното право не е позволявало феодалът да бъде лишен от властта му върху имот, включен в неговото феодално имение, чрез отчуждаване този имот на лице, което е подчинено на друг феодален владетел или което по каквато и да е причина не е подчинено на феодалната власт на собственика на феодалното имение. Затова именно Милутиновата грамота предвижда, че паришки имот, който е бил отчужден с нарушаване на отбелязаното по-горе ограничение, трябва да бъде върнат на феодала и независимо от това нарушителят трябва да заплати определена глоба. В същия смисъл се произнася и чл. 176 (174) на Душановия закон. Ясно е, че при тези ограничения правото на парика върху стопанисваната от него земя не може да бъде окачествено като право на собственост, а като право на трайно, наследствено владение върху земята.

Същата еволюция са претърпели и правата на селячеството, което е било подчинено направо на властта на българския владетел. Вярно е, че първоначално това селячество е имало собственост върху обработваната от него земя. И тук обаче засилването на феодалния гнет се е свързало с ограничаване правомощията на селячеството върху земята и със засилване на неговата лична зависимост. Многобройните ангарии, налагани на това селячество, тежката натурална и парична рента, която е била извличана от него, показват недвусмислено, че то не е било субект на свързаната с политическа власт феодална собственост, а обект на същата. За това говори впрочем и фактът, че българският владетел е могъл всеки момент да го отстъпи на някой църковен или светски феодал и по този начин да го приравни със закрепостените парици. Ето защо трябва да се приеме, че и това селячество е имало също трайно наследствено владение над обработваните от него земи(34).

Що се касае до правата на селячеството върху оръдията и добитъка, с които то е обработвало земята, и изобщо върху движимите вещи, нямаме сведения нито в хрисовулите, нито в другите правни паметници да са съществували някакви ограничения относно неговото право на разпореждане с тези вещи. Трябва да се приеме следователно, че и у нас по времето на феодализма крепостният селянин е бил собственик на движимото имущество, макар че неговата движима собственост в не по-малка степен, отколкото намиращото се в негово владение недвижимо имущество е била изложена на произвола на светските и духовните феодали(35).

Глава дванадесета: Договори

§ 1. Стокообменът във феодална България и неговата юридическа регламентация

1. Още при създаването на българската държава в българските земи е съществувал стокообмен, но той е бил незначителен поради ниското ниво на производителните сили.

През време на Първата българска държава е получила сравнително по-голямо развитие външната търговия. За нейния ръст ние можем да съдим както от договора на хан Тервел с византийския император Теодосий III(1), така и от факта, че преместването на българското тържище от Цариград в Солун през 894 г. е послужило като повод за война (casus belli) срещу Византия(2). Вътрешният стокообмен обаче по това време е бил по-слабо развит. Намерените от X в. парични находки в българските земи са от византийски произход. Български монети от това време няма(3).

Значително по-голям е бил стокообменът през време на Втората българска държава, когато се наблюдава развитие и на занаятчийското производство и особено на тия занаяти, които са били свързани с производството на хранителни продукти, селскостопански инвентар, облекло, със строителството и т. н.

През Втората българска държава паричното обръщение започнало да се оживява, външната търговия да разцъфтява, както показват договорите на българските владетели с генуезци, дубровничани(4) и др. Но заедно с нея се развивала и вътрешната търговия, която се е извършвала главно на седмичните пазари в градовете, а също и на постоянни тържища и панаири(5). На големи празници (Петровден, Димитровден) са ставали събори и в някои манастири. Обикновено самите производители продавали своите стоки, но наред с това се оформя и слой от закупчици-търговци, които са били посредници между града и селото(6).

Все пак разрастването на вътрешната търговия и през Втората българска държава е било сериозно затруднено от голямата бедност на българското селячество, от феодалната раздробеност на България, от лошите и несигурни пътища(7), от тежките налози и такси, от външните нашествия и вътрешните междуособици.

2. За историята на българското право е от значение юридическата регламентация на стокообмена. Каза се вече, че тя е била предимно обичайна, макар че развитието на обменните отношения по време на Втората българска държава сигурно е довело до засилване значението на писаното право и до определени влияния на византийското право и на правото на италианските републики Венеция и Генуа върху обичайноправните разрешения. Все пак сделките с чуждите търговци не са имали същото относително тегло, както сделките с местните търговци, и влиянието на чуждото право не е било такова, че да може да засегне сериозно спецификата на обичайните норми.

Като се има предвид присъщата на средновековието неграмотност, би трябвало да се приеме, че в средновековна България сключваните в писмена форма договори са представлявали изключение, че големият брой договори са се сключвали устно. От друга страна, затвореният, натурален характер на българското средновековно стопанство, особено на българското средновековно селско стопанство, в което обменни сделки рядко са се сключвали, е налагал сериозно обмисляне на договора, помощ на близки и съседи при сключването им. Договорите е трябвало да се сключват най-вече публично — на тържища, панаири, пазари и обичайният в тези случаи «пазарлък» в присъствието на свидетели е улеснявал обмислянето на сделките и поначало е изключвал или поне намалявал риска от измамване.

Много вероятно е следователно формата на обичайните договори в средновековна България да е била твърде близка до тази, която се наблюдава по време на османското иго — ръкуване на договарящите, черпене на свидетелите, които са улеснили сделката. Щом като съдържанието на договори като залога и продажбата на задругарски вещи показва забележителна устойчивост в течение на столетия, не е прекалено смело да се приеме, че и формата на обичайните договори е показала същата устойчивост. Основното съображение да се приеме това разбиране е обстоятелството, че икономическите условия по време на Втората българска държава и по време на османското иго са били твърде близки.

Би било погрешно обаче от затворения, натурален характер на българското средновековно стопанство да се вади заключение за наличието на пълна изостаналост в юридическата регламентация на обменните отношения по това време. От сметководната книга на Барбери, касиера на граф Амедей Савойски, са установени покупко-продажби на хранителни продукти, на платове и кожи, на дрехи и обувки, на строителни материали и домашни потреби; предприемачески договори за занаятчийски услуги във връзка с изработването на военни съоръжения, домашни принадлежности, шивашка дейност и т. н.(8) Ясно е при това положение, че обичайното договорно право на средновековна България не може да бъде окачествено като напълно примитивно и изостанало. Но бедата е, че данните за това право са фрагментарни и недостатъчни. Затова в следващото изложение ще бъде дадена регламентацията на договорите според писаното, по-специално според екложното право, макар че то не е било нито единственото, нито най-широко разпространеното в българските земи през средновековието. Там, където има сведения за обичайноправната регламентация на един или друг договор, те изрично ще бъдат посочени.

§ 2. Продажба и замяна

1. Продажбата е договор, чрез който се разменя една вещ срещу определена цена. Обикновено продавачът е прехвърлял на купувача собствеността на продадената вещ. Но тогава, когато продавачът не е бил собственик на вещта, а е имал само трайно владение върху нея, той не е могъл да прехвърли на купувача нищо друго освен трайното владение върху вещта. Така например парикът или клирикът, който е продавал някакъв поземлен имот на купувач, подвластен на същия феодал, е прехвърлял на купувача само трайното владение на имота, тъй като собствеността на този имот е принадлежала на феодала(9).

За сключването на продажбата нашето феодално писано право, следвайки византийското, не изисквало спазването на някаква форма. Продажбата била неформален договор; тя се сключвала чрез простото съгласие на страните или — както се казва в Славянската еклога — совѣщеваетсṀ нелестно куплю творṀщнхъ совѣщанsемъ (срв. Еклога, титул 9, ст. 1; Слав. екл., т. X, ст. 1)(10).

Екложното право урежда и задатъка. Задатъкът е парична сума или някаква друга вещ, която се дава при сключването на договора. Ако договорът не бъде изпълнен по вина на този, който е дал задатъка, той го губи. Ако договорът не бъде изпълнен по вина на противната страна, тя трябва да върне задатъка, който е получила, в двоен размер (Виз. екл., т. IX, ст. 2; Слав. екл., т. X, ст. 2).

В Славянската еклога се предвижда преди сключването на продажбата да се извърши «изпитание» и едва след това да се сключи продажбата. Продажбата на задругарски вещи съгласно нормите на обичайното право е могла да се извърши само със съгласието на всички възрастни задругари. В този смисъл са разпоредбите, които намираме в Полицкия статут, в Закона на Константин — Юстиниан и в сборниците на Богишич и на Бобчев(11).

Най-сетне трябва да бъде отбелязано интересното разпореждане, дадено в Синтагмата на Матей Властар, относно спекулативната покупко-продажба. Това разпореждане впрочем е заимствувано от Закон Градски. Според него купилите евтино, които очакват поскъпването на стоката, за да я продадат, трябва да бъдат лишени от правото да търгуват или пък трябва да бъдат заточени(12).

Интересни примери за продажби, сключени от българи, намираме в един документ на Зографския манастир от 980 г. и в нотариалните книги на Дубровнишката република от 1340 г. В първия случая се касае за продажба на недвижими имоти, извършена между монаси, а във втория случай — за продажба на коне, сключена между членове на свитата на българската царица и дубровнишки граждани(13). Ценни данни за продажбени договори, сключени в България през XIV в., са дадени в сметководната книга, водена от Барбери, касиер на граф Амедей Савойски, в Месемврия през 1366 г.(14)

2. Договорът за замяна е имал широко приложение във феодална България поради характера на нейното стопанство. При този договор прехвърлянето на собствеността на вещта се извършвало не срещу определена парична сума, а срещу друга вещ. Още Земеделският закон предвижда заменянето на един поземлен участък с друг, като постановява, че ако единият от заменените участъци е бил вече засят, договорът за замяна не би могъл да се развали. Ако обаче нито един от заменените поземлени участъци не е бил засят, давало се на страните възможност да отстъпят от договора. Такава възможност съществувала даже тогава, когато едната от страните е била вече разорала поземления участък, който е получила. В такъв случай и другата страна трябвало да разоре участъка, който й е бил даден, и едва тогава договорът за замяна можел да бъде развален. Най-сетне Земеделският закон предвижда, че ако едната от страните е била ощетена от извършената размяна, тя имала право да иска обезщетение освен ако в договора е било казано, че вещите, които се заменят, не са равноценни (вж. ст. 3, 4, 5 от Земеделския закон). Всички тези норми показват, че законодателят се е стремил да улесни договора за замяна, който е обслужвал укрепването и развитието на частната собственост.

§ 3. Наем

1. Наемът на вещи е такъв договор, по силата на който едната страна отстъпва на другата не собствеността, а само временното ползуване на една вещ срещу определено възнаграждение. И този договор се е сключвал чрез простото съгласие на страните, без да е била нужна някаква форма. Според Еклогата той не е могъл да се сключва за срок, по-дълъг от 29 години (Виз. екл., т. ХIII, ст. 1; Слав. екл., т. XII, ст. 1.).

Земеделският закон, който урежда наемните отношения, познава: а) изполичарството и б) мортитството. При изполичарството онзи, който е взел под наем за обработване някакъв парцел земя, бил длъжен да предаде на наемодателя половината от получената реколта. Мортитът пък дължал на наемодателя не половината, а една десета от реколтата. Предполага се, че мортитът си е служил със свой инвентар, със свое семе и т. н., но въпросът не е напълно уяснен.

И чрез нормите, уреждащи наема на вещи, са били защитени ефикасно интересите на господствуващата феодална класа. Отделните постановления на закона показват ясно това.

Наемателят бил длъжен да полага по отношение на наетия имот грижите на добър домакин. Ако изполичарят, който е наел за обработване някакво лозе, не се грижи за него, както се следва, не го окопае, не го огради, той не трябва да получи нищо от реколтата (чл. 13 от Зем. з.).

Предвидено е също, че ако изполичарят, който е взел под наем една нива, засее същата, без да я разоре, той не трябва да получи никаква част от реколтата (чл. 12 от Зем. з.).

Както се вижда от цитираните разпореждания, наложената на наемателя отговорност е била твърде строга. Наемателят е отговарял не само за щетите, които е причинил на наемодателя, той е бил лишаван от правото да получи каквато и да било част от реколтата — сиреч той бил лишаван от каквато и да било облага във връзка със сключения договор.

Класовата целенасоченост на нормите на Земеделския закон се проявява и в грижите, които този закон полага, за да осигури получаването на наемната плата от земевладелеца. Според чл. 9 от Земеделския закон, ако наемателят-мортит отмери дължащата се на наемодателя част от реколтата без знанието на последния, то той (наемателят) трябва да се лиши от целия урожай. И тук следователно санкцията не е само обезщетение, а цялостно лишаване на наемателя-мортит от каквато и да било облага във връзка със сключения договор.

2. Докато наемът на вещи и специално наемът на земя е имал широко разпространение във феодална България, договорът за наем на труд и договорът за изработка (сиреч договорът, имащ за предмет определен трудов резултат) са били по-малко разпространени. В своя капитален труд «Анти-Дюринг» Енгелс отбелязва, че продажбата на работна сила, сиреч наем на труд, в епохата на феодализма е рядко явление(15).

Договорът за наем на труд не е намирал приложение преди всичко поради това, че господствуващата класа по това време е използувала труда на закрепостеното селячество, а що се касае до държавната власт, тя е прибягвала до налагането на различни тегоби и ангарии и също така не се е нуждаела от услугите на наемници.

Сравнително по-широко разпространение е имал договорът за изработка. Средновековното българско занаятчийство (технитарите) е работило повече по поръчка и договорите, които са били сключвани във връзка с тази негова дейност, са били договори за изработка. Характерно е, че данни за правната регламентация на тези договори намираме в обширната редакция на Закона за съдене на хората.

Предвидено е именно в един от текстовете на този правен паметник, че ако шивачът развали плата, понеже не може да шие или пък от яд, той трябва да бъде бит и лишен от възнаграждение(16). За договор за изработка се говори и в един друг паметник от тази епоха, а именно в разказа «Чудото на св. Георги и българинът» (паметник от X в.). Там е отбелязано, че българинът, който бил спасен поради извършено от светеца чудо, призовал един ковач и му поръчал да направи железен кръст от някакви железни обръчи, дадени от спасения българин(17).

Ценни сведения за предприемачески договори намираме в сметководната книга на Барбери(18).

§ 4. Заем и залог

Класовата експлоатация над българското селячество, засилващата се икономическа зависимост на последното от господствуващата класа са неразривно свързани със заемите, които представителите на тази класа са отпускали на зависимото селячество. Поради това договорът за заем на пари, храни и други продукти е имал доста голямо разпространение във феодална България.

И при заема, както при наема (и дори в по-голяма степен, отколкото при наема), класовата същност на института е била ясно очертана. Еклогата в своя титул 10, статия 1 (Слав. екл., т. XI, ст. 1) установява изрично, че заемателят няма право да иска отсрочка за изплащане на дълга поради неприятелско нашествие, морско корабокрушение или по друга някаква причина. Следователно отсрочване на дълга не се допускало даже при случаи на непреодолима сила, сиреч на такива бедствия и стихии, превъзмогването на които е било вън от възможностите на задължения. Нещо повече. Изрично е предвидено, че ако заемателят не изпълни своето задължение в установения срок, кредиторът, след като го покани два или три пъти, има право да продаде онези вещи, които са били дадени като залог за обезпечаване на дълга. Кредиторът след извършване на продажбата е имал право да задържи съответната част от получената цена, за да бъде удовлетворено вземането му по договора за заем(19).

Тази регламентация на заема е допринесла немалко за обезземляване и разоряване на селячеството. Заемателят, който, за да получи необходимата му сума пари или необходимите продукти, е залагал своите ниви, ливади, градини, жилището си и т. н., се виждал лишен от имуществото си, разорен и предоставен на произвола на своя заемодател. Той не е имал друг изход, освен да търси препитанието си и препитанието на своето семейство като ратай (отрок) във феодалното имение на заемодавеца или някой друг представител на феодалната класа(20).

Единственото ограничение, което поставя Еклогата по отношение на правомощията на кредитора, е в смисъл, че заемодавецът няма право да вземе в залог децата на длъжника и да ги наема на робска работа. Но даже самият този запрет показва колко далеч са отивали правата на кредитора, за да бъде нужно със специална норма да се ограничава правото му върху децата на длъжника (Виз. екл., т. X, ст. 3; Слав. екл., т. XI, ст. 1.).

Впрочем тази разпоредба на закона фактически не се е спазвала. За дългово робство се говори изрично в една новела на император Алексий Комнин, където е отбелязано следното: «те (робите) казват, че са родени от бащи българи, но понеже преди години е имало глад, били продадени от родителите си»(21).

По българското обичайно право обаче отговорността на заемателя, който е дал в залог на кредитора си една своя вещ, е уредена по-иначе. При неплащане на гарантирания със залог дълг кредиторът имал право да присвои заложената вещ, но само след изтичането на допълнителен, и то твърде продължителен срок. Според закона на Константин — Юстиниан кредиторът бил длъжен да чака длъжника «три срока», а според данните, дадени в сборника на Бобчев, кредиторът трябвало да чака поне още толкова, колкото е бил установеният първоначално срок(22). Ясно е, че поради затворения, натурален характер на българското средновековно стопанство продаването на заложената вещ, изисквано според писаното право, мъчно би могло да се осъществи. Затова българското обичайно право е усвоило другото възможно разрешение — присвояване на вещта от кредитора. Но наложено от обичайното право, това разрешение се е свързало със значителна отстъпка в полза на длъжника. На същия трябвало да бъде даден допълнителен, и то твърде дълъг срок. Обичайното право, отразяващо някои разбирания на народните маси, е наложило и тук едно по-прогресивно разрешение.

§ 5. Дарение и други договори

1. Дарението е договор, чрез който едно лице (дарител) отстъпва на друго (надарен) собствеността на вещ или пари с цел да прояви щедрост (с дарствено намерение).

Още в Отговорите на папа Николай по запитванията на българите се говори за даренията, които старите българи са извършвали, давайки в зестра злато, сребро, волове, коне и др. (отг. 49). Доколко подобни дарения са били разпространени сред всички слоеве на населението, това е отделен въпрос. Не би могло да се очаква безимотното и даже малоимотното селячество да дава като зестра злато и сребро. За нас тук е от значение обаче да се изтъкне, че още по време на Първата българска държава дарението е било познато и се е практикувало в България.

Доста подробно дарението е регламентирано в Еклогата. Според нея, за да бъде едно дарение действително, то трябва да бъде извършено в присъствието на петима или поне на трима свидетели (Виз. екл., т. IV, ст. 1 и 2; Слав. екл., т. IV, ст. 2.). Пет свидетели се изискват тогава, когато дарението се прави в заселено място. Когато дарението се прави в незаселено място, достатъчно е присъствието на трима свидетели (Виз. екл., т. IV, ст. 1; Слав. екл., т. IV, ст. 2.).

Участието на петима, респ. на трима свидетели било нужно както за писменото, така и за устното дарение, както за дарението, което се прави приживе, така и за това, което се прави по случай смъртта на дарителя, което следователно пораждало своите последици едва след смъртта на последния. Тази форма, която Еклогата установява за валидността на дарението, трябва да се обясни, на първо място, с това, че дарението е акт, с който се извършва прехвърляне на собственост. Това прехвърляне трябва да стане публично, за да се знае кой е собственик на вещта. От друга страна, дарението е акт на щедрост, който трябва да бъде обмислен добре. Именно за това и за да се избягнат всякакви измами, грешки, заплахи и пр., се изисквало участие на свидетели. По този начин е била гарантирана публичността, необходима за интересите на господствуващата класа.

Поради това, че дарението е един безвъзмезден акт, възможностите за едностранното му отменяване били много по-широки от възможностите за едностранно отменяване на другите договори.

Според Еклогата дарението е могло да се отмени в следните случаи: 1) ако надареният се е оказал непризнателен; 2) ако е нанесъл груби обиди или побой на дарителя; 3) ако му е причинил твърде голяма беда; 4) ако е конспирирал против живота му; 5) ако не е изпълнил условията, при които дарението е било направено (Виз. екл., т. IV, ст. 6; Слав. екл., т. IV, ст. 4.).

Повечето от тези причини не биха могли да доведат до развалянето на един възмезден договор, но се считат достатъчни, за да бъде отменено едностранно по волята на дарителя едно дарение.

Трябва да се каже, че във феодална България дарението е обслужвало добре интересите на господствуващата класа и частно на висшето духовенство, което е част от тази класа. Широко разпространение са имали даренията, правени от различни среди на българското общество в полза на църкви, манастири, изобщо в полза на духовенството.

2. Екложното право регламентира и други договори, като заема за послужване, влога, мандата и дружеството.

Според Еклогата дружеството е договор, по силата на който всеки от съдружниците внася нещо за постигането на определена стопанска цел. Вноската, която съдружникът трябва да направи, може да бъде в пари, в други вещи, в труд. Всеки от съдружниците е имал право да участвува в разпределението на печалбите, което се е извършвало съобразно с клаузите на договора. Разпределението на загубите е ставало по същия начин (Виз. екл., т. X, ст. 5; Слав. екл., т. XI, ст. 3.).

Относно влога се предвижда, влогоприемателят, който е приел да пази безвъзмездно чужда вещ, да заплати двойната стойност на вещта, ако откаже да я върне. Ако обаче вложената вещ е погинала поради пожар или кражба, влогоприемателят не носи отговорност и не е длъжен да заплати стойността на вложената вещ (Виз. екл., т. XI, ст. 1; Слав. екл., т. XII, ст. 1.).

Най-сетне трябва да се отбележи, че още Законът за съдене на хората е установил, че заемателят за послужване трябва да обезщети собственика на взетата за послужване вещ, ако последната погине (ст. 22 от кратката редакция на Закона за съдене на хората). Текстът не прави разграничение между случая, когато вещта е погинала по вина на заемателя, и случая, когато погиването е станало без негова вина. Трябва да се приеме следователно, че заемателят е отговарял и в случая, когато вещта е погинала поради случайно събитие(23). За приложението на всички тези договори в практиката няма никакви данни. Съществува обаче интересен договор от времето на византийското владичество (намерен и публикуван от проф. Дуйчев). Според този договор една българка на име Добрина «харизала» детето си на свещеник срещу една нива, срещу материя за облекло (7 лакътя памучно платно и 5 лакътя ленено платно) и храна (3 крини пшеница). Не е трудно да си представим колко тежко е било положението на тази майка, която се е принудила да продаде собственото си дете срещу храна и облекло(24).

Глава тринадесета: Правно положение на българското население и на чужденците

§ 1. Правоспособност на българското население

Правоспособността по феодалното право има ясно изразен класов характер, тъй като то не би могло да изпълни своите класови функции, ако би дало еднаква правоспособност на феодала и на крепостния селянин. При феодализма правоспособността е правен израз на тяхното икономическо неравенство и на тяхната съсловна неравноправност. Феодалът има пълна правоспособност. Правоспособността на крепостния е чувствително ограничена.

Правоспособността по българското феодално право не е останала неизменна. Тя е претърпяла значителни промени във връзка с основните изменения на средновековната българска икономика и обществен бит.

През епохата на ранния феодализъм ограниченията в правоспособността са били обусловени главно от положението на дадено лице в задругата или семейството. Отделните задругари са имали ограничена имуществена правоспособност. Обикновено те са могли да бъдат носители на права и задължения само в качеството си на членове на съответния колектив — задругата, която е била представлявана пред третите лица от старейшината (главата на задругата). Всички задругари, сиреч задругата, като колектив са ставали носители на онези имуществени права, които по един или друг начин са придобивали нейните членове. Отделните задругари са могли да притежават в лична собственост само ограничен брой предмети с незначителна стойност, предназначени за лично ползуване (облекло, оръжие и т. н.). И в индивидуалното семейство правоспособността на лицата не е била еднаква. Пълна правоспособност е имал само главата на семейството.

Докато ограниченията в правоспособността на задругарите и на подвластните в индивидуалното семейство са засягали главно имуществената правоспособност, без да я отнемат изцяло, робите поначало са били неправоспособни във всички области на правото. Но още Прокопий и Псевдомаврикий съобщават, че славяните не са задържали пленниците в робство до края на живота им, а са им позволявали да се откупуват, респ. да отработват своята свобода.

Тази практика е узаконена и в ЗСЛ, гл. 19 на който гласи: «Който купи пленник от чужденци с цялото му снаряжение (вьсь строи Ḧго), а той има да плати за себе си цената, дадена за него, да си иде свободен. Ако няма, откупвачът да го има като наемник, докато се изработи цената, която е била уговорена, като се определи пред свидетели платата за всяка година по три стълензи и така като свърши, да се пусне свободен»(1).

Макар че този текст установява редица смекчения в полза на робите, той не отменя неправоспособността на роба, качеството му на обект, а не на субект на правото. Самият факт, че ЗСЛ изисква от роба да се откупи от своя господар, за да може да придобие наново своята свобода, показва, че и нашето феодално право е третирало роба като вещ — собственост на онзи, който го е купил(2).

Трябва да се отбележи във връзка с това, че макар и да е имало роби в средновековна България, робството не е съставлявало основа на производствените отношения, които са се оформили постепенно като феодални(3).

Развитието на феодалните отношения е наложило други ограничения в правоспособността. Тъй като властта на феодалите върху земята се е свързвала с власт върху зависимия селянин, който е работел тази земя, последният не е могъл да има неограничена правоспособност. Ограниченията в правоспособността на зависимия селянин са се свеждали конкретно към това, че той не е могъл да продава земя вън от границите на феодалното имение, към което е бил прикрепен. Не по-малки са били ограниченията, наложени на зависимото селячество в областта на наследяването. Ако парикът умирал, без да остави низходящи, неговият имот е бил наследяван от феодала. В този смисъл се произнасят извори на византийското право от XIII и XIV в. Едва ли можем да приемем, че във феодална България, която по това време следва отблизо византийската държавноправна уредба, положението е било по-друго.

§ 2. Правоспособност на чужденците

Правоспособността на чужденците в средновековна България е била уредена с няколко грамоти на български владетели и с няколко международни договора. Това са: 1) Договорът на Тервел (или Кормисош?) с Византия от 716 г.; 2) Дубровнишката грамота на Иван Асен II от 1230 г.; 3) Договорът на Михаил Асен с дубровничаните от м. юни 1253 г.; 4) Дарствената грамота на Иван Александър, дадена на венецианците (1352 г.); 5) Писмото на Иван Александър до венецианския дож Андрея Дандоло; 6) Брашовската грамота на Иван Срацимир и 7) Договорът на добруджанския княз Иванко с генуезците от 1387 г. Тези договори и грамоти дават широка правоспособност на чужденците, в полза на които са издадени(4).

Това обстоятелство обаче не трябва да ни заблуждава, че всички чужденци в средновековна България са били правоспособни. Тъкмо фактът, че е било необходимо да се създават и издават специални правни актове за определяне правоспособността на чужденците у нас, идва да покаже, че правният ред не им е признавал онази правоспособност, с която се е ползувало местното население. Ако думата гост е от същия корен, от който е латинското hostis (враг), ако проникването на чужденец през българската граница е имало за последица според най-старото българско право убиването на стражата, която го е пропуснала (отговор 25 от Responsa papae Nicolai I ad consulta bulgarorum), всичко това говори, че начинът, по който са били третирани чужденците в българските земи, не винаги е бил благоприятен за тях.

Правоспособността на чужденците поначало е почивала на международните договори, сключени между българския владетел и съответната чужда държава, или пък на специални едностранни грамоти на българските владетели. И понеже е била определяна по този начин, правоспособността на чужденците в средновековна България не е била еднаква. Обикновено на тях е била признавана правоспособност в областта на облигационното и специално в областта на договорното право. Такава правоспособност е призната на чужденците в почти всички посочени по-горе договори и грамоти. Всички те разрешават на чужденците, на които са издадени, «да купуват и продават свободно» (според усвоената от Дубровнишката грамота на Иван Асен II и от договора на Михаил Асен с дубровничаните терминология). Понякога чужденците са придобивали правото да търгуват, без да заплащат каквото и да било мито (така е уреден въпросът на базата на взаимността в договора на Михаил Асен с дубровничаните). В други случаи те са били задължени да заплащат неголямо по размер вносно, износно и транзитно мито (вж. договора на Иванко с генуезците).

Наред с тази правоспособност в областта на договорното право някои от цитираните по-горе международни договори и грамоти — тези, които датират от последните десетилетия на Втората българска държава — признават на чужденците правоспособност и в областта на поземлената собственост, и в областта на наследяването. Грамотата на Иван Александър за венецианците и договорът на Иванко с генуезците признават на венецианци и генуезци правото да придобиват недвижима собственост в България.

В грамотата на Иван Александър се казва «също така да могат да купят и да построят църква и лоджа, дето им се нрави в земите, без някой да им се противопостави...», а в договора с генуезците пратениците на Иванко се задължават да предадат на консула на последните подходящо землище, на което да се построят влагалища и църква от генуезките търговци.

Правоспособност в областта на наследяването е призната на венецианците с дарствената грамота на Иван Александър. Включването в договора на изрична клауза, уреждаща наследството на чужденците, показва, че поначало това наследство не е било предавано на техните близки. То е преминавало в ръцете на държавата по силата на т. нар. droit d’aubaine (право на държавата да наследява имуществото на чужденеца след неговата смърт).

В договора на Михаил Асен с дубровничаните има намек за съществуването на dioit d’aubaine в полза на българската държава. «Така също — казва се в договора, — ако на дубровнишки люде и търговци се случи смърт или със завещание, или без завещание в земите на твоето свето царство..., а не биха имали дружина, имуществото на този покойник да бъде запазено от твоето свето царство и да се предаде ономува, който би бил изпратен за имуществото на гореказания покойник с писмо от господина дубровнишкия княз.»

На чужденците е било признавано и правото да се ползуват от специална съдебна защита. Понякога те са могли да търсят такава защита от българския съд (по договора на Михаил Асен с дубровничаните). В други случаи отстъпките са стигали дотам, че на тях е била призната привилегията да се ползуват от собствен съд в българските земи. Такава привилегия намираме в договора на Иванко с генуезците, според който генуезците имат право да бъдат съдени в земите на Иванко от свой собствен съд, на който е призната власт в известни случаи да разрешава и спорове между генуезци и местни жители.

«В същите пък земи — казва се в договора — да приемат генуезки консул, който да отдава и оказва право и справедливост на всички генуезци относно и върху всички дела и разпри, които ще възникнат или ще се породят между самите генуезци или между казаните генуезци и поданиците на речения господин Иванко по граждански и углавен ред, но така, щото ищецът трябва да търси съда на ответника.»

Причините за тази широка правоспособност на чужденците трябва да се дирят в конкретните икономически и политически условия на тогавашната епоха. И българската държава, и българските феодали са имали значителни консумативни изисквания от най-различно естество — за въоръжение, за разкошен живот и т. н. Тези консумативни изисквания не са могли да бъдат задоволени изцяло от местното производство. От друга страна, не е била налице достатъчно силна българска търговска прослойка, която да се заеме с доставката на необходимите стоки. При това положение българските владетели са се отнасяли благосклонно към стремежа на чуждите търговци (византийци, дубровничани, венецианци, генуезци) да търгуват и даже да основават свои колонии в българските земи(5). Те са им правели всевъзможни отстъпки и са им давали различни привилегии.

Тези отстъпки и привилегии са се засилвали успоредно с отслабването на българската държава, успоредно с увеличаване на икономическите и политическите затруднения, с които трябвало да се справя българският народ.

Разбира се, големите печалби, които по този начин чуждестранните търговци безпрепятствено са извличали от българските земи, са били смъквани от гърба на българското селячество, така че всички привилегии и облагодетелствувания на чужденците, за които говорят международните договори и дарствените грамоти на българските владетели, са били заплащани в последна сметка от българския народ(6).

§ 3. Дееспособност

Нашето средновековно право съдържа норми, от които се вижда, че то не отъждествява правоспособността с дееспособността. Малолетният сирак според българското феодално право е бил правоспособен — могъл е да има имущество, но е бил недееспособен, — не е могъл да сключва правни сделки. Затова му се назначавал настойник, който трябвало да пази имуществото му и след навършване на пълнолетието му да му го предаде (Виз. екл., т. VII, ст. 1; Слав. екл., т. VIII, ст. 1)(7).

Ограниченията в дееспособността според българското феодално право са били поставени в зависимост от възрастта, семейното положение, душевното здраве и т. н.

Нашето феодално право не установява такава възраст, навършването на която да означава придобиване на пълна дееспособност. То сочи каква възраст се изисква за сключване на различните правни актове (брак, завещание, зестра и т. н.). Нещо повече дори. Различни законодателни актове установяват нееднаква възраст за сключването на един и същ правен акт. Така например според Еклогата придобиването на брачна дееспособност е обусловено от навършването на 15–годишна възраст за мъжа и 13–годишна възраст за жената (Виз. екл., т. II, ст. 1; Слав. екл., т. II, ст. 1). Според Номоканона тази възраст е 18, респ. 16 години. Трудно е да се каже при това положение каква била практиката, имало ли е въобще уеднаквена практика относно брачната възраст. Еклогата сочи възраст 15, респ. 13 години като достатъчна и за съставянето на завещание (Виз. екл., т. V, ст. 1). Тя обаче изисква поставеният под настойничество да е навършил 20–годишна възраст, за да получи имуществото си от настойника (Виз. екл., т. VII, ст. 1; Слав. екл., т. VIII, ст. 1), и установява, че навършилият 25 години има право да иска уговорената зестра в продължение на 5 години от женитбата. Според Синтагмата на Матей Властар мъжете достигат пълнолетие при навършване на 20–годишна възраст, а жените — при навършване на 18 години(8).

Не само малолетството, но и душевната болест е водела до недееспособност. Според Еклогата (Виз. екл., т. V, ст. 1; Слав. екл., т. V, ст. 1) душевно болният не може да прави завещание.

Най-сетне подвластните според българското феодално право не са се ползували с пълна дееспособност. Еклогата в своя титул V, ст. 1 (Слав. екл., същ. текст) постановява, че на подвластните се запрещава да завещават друго освен собствените си вещи. Тази разпоредба на Еклогата е прилагане на един общ принцип на нашето феодално право и затова трябва да се тълкува разширително. Трябва да се приеме, че подвластните не са могли не само да завещават, но и да сключват други сделки освен сделки, които засягат тяхното лично имущество. Няма съмнение също така, че подобни ограничения са се прилагали и по отношение на членовете на задругата и че последните са били засегнати от една още по-ярко изразена недееспособност предвид на обстоятелството, че тяхното лично имущество е било още по-незначително от това, което са могли да имат подвластните в индивидуалното семейство.

Глава четиринадесета: Брак и семейноправни отношения

§ 1. Бракът по обичайното право

1. За разлика от редица области на българския средновековен юридически бит (договорното право, наследствените отношения), за които преките данни са извънредно оскъдни и датират обикновено от времето на късния феодализъм, относно сключвания според българските обичаи брак ние разполагаме с определени, макар и немногобройни данни, които изхождат още от времето преди покръстването на българския народ. Намираме ги в Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите. Желаейки да разбере доколко следваната дотогава практика в онези области на обществения живот, които са били непосредствено свързани с предписанията и каноните на християнската религия, е съобразена с тези изисквания и канони, княз Борис в своите въпроси е дал известни указания за следваната дотогава практика. Ако свържем тези данни със сведенията, които имаме за сключването на брака у другите славяни, и с тези домашни изворови материали, които произхождат от втората половина на XIX в., ще констатираме, че брачноправните обичаи показват голяма устойчивост, че начините за сключване на брака, които са съществували в езическо време, са продължили да съществуват и дълги години след това, когато е бил въведен и узаконен християнският брак. Начините за сключване на брак според обичайното право в средновековна България са били три: кражба на момата, откупване на момата и приставане. Тези именно начини са били познати и на другите славянски народи(1).

2. Един от най-старите начини за сключване на брак е бил кражбата. В Отговорите на папа Николай по запитванията на българите се говори за отвличане на мъже и жени. В 32–рия отговор на папата се казва: Similiter de his qui virum aut feminam rapuerint, permittimus (същото допускаме и спрямо тези, които отвлекат мъж или жена). От предходния текст се вижда, че папата препоръчва в такъв случай да се спазват постановленията на закона.

Оправдано е да се допусне, че наред с отвличанията с цел за заробване имало е и отвличания на жени с цел за брак. Такива отвличания са били известни на всички славяни. У руското племе древляне съществувал обичай да отвличат жени, с които искат да встъпят в брак(2). Отвличането на жената като способ за сключване на брак е било познато и на сърбите, и на хърватите, както и на поляците и чехите. То е било познато и на нашето обичайно право дори до най-ново време.

Отживелици от този брак са такива обичаи като например обичая да се пречи на момъка да влезе в дома на момата — да му се прегражда пътят (у русите и у нас); момъкът да влиза в дома на момата, без да се здрависа и без да свали шапка (у русите); другарите на момъка да бъдат въоръжени (у нас и в Сърбия) и т. н.

Друг способ за сключване на брак е бил купуването на жената. Откупът, който мъжът или неговите близки (неговият род) са заплащали, нерядко е бил обезщетение заради открадването на жената. За да не се дойде до кръвно отмъщение или до други санкции, момъкът, респ. неговите близки са заплащали обезщетение на семейството на момата. Но такова обезщетение се е заплащало и когато не е имало кражба. Момъкът е обезщетявал семейството на девойката, задето го е лишавал от работна сила(3).

Изглежда, че този откуп или поне и този откуп се визира в 49–ия отговор на папа Николай, където се говори, че българите имали обичай да дават в зестра на съпругите си злато, сребро, волове, коне(4). Във всеки случай за оформящата се феодална класа този откуп е могъл да съществува само като една отживелица от миналото, тъй като за болярина, който е експлоатирал чужд труд, жената не е била вече работна сила. Тъкмо затова си е пробивал път институтът на зестрата. Колкото се касае до мнозинството от народа, откупът не е могъл да играе що-годе значителна роля поради голямата бедност на народните маси.

Класовата диференциация в недрата на българското общество, забогатяването на родовата и служебната аристокрация са предизвиквали разоряване и обедняване на широките слоеве от народа. За значителна част от населението плащането на откуп при сключване на брака е съставлявало голямо затруднение.

В този смисъл говори друг отговор на папата, където е казано, че употребата на брачни венци, пръстени и пр. е съставлявало значително затруднение за встъпващите в брак. Щом като даже е станало нужда папата да отбележи изрично, че бракът може да се сключи и да бъде действителен и без спазването на всички тия формалности, ясно е, че и плащането на откуп за жената не винаги е било възможно.

Това обяснява разпространението на третия начин за сключване на брак — чрез приставането на жената. Момата сама е отивала в жилището на момъка и по този начин се избягвала необходимостта да бъде платен откуп на нейното бащино семейство.

3. Не разполагаме с данни относно предпоставките, които са се изисквали за валидността на брака по обичайното право през езическата епоха. Изискванията относно валидността на брака, наслоили се впоследствие в резултат на влиянието на християнската църква, за езическия брак и изобщо за брака по обичайното право през средновековието не могат да се считат за меродавни. Ние не знаем изисквала ли се е определена възраст, в каква степен кръвното родство е съставлявало пречка за встъпване в брак и т. н. Крайно смекчената санкция на кръвосмешението, която предвижда ЗСЛ в сравнение с Еклогата (разлъчване вместо смъртно наказание, респ. отрязване на носа), говори в подкрепа на разбирането, че езическото право не е запрещавало брака между сродници. ЗСЛ, въвеждайки нов режим, не е могъл да накаже с прекалена строгост съществуващите при неговото издаване бракове между сродници (срв. ст. 12 от ЗСЛ и ст. 33 от т. XVII на Виз. екл.)(5). Липсата на конкретни данни не ни позволява обаче да правим по-определени заключения по този въпрос. Липсата на участие на държавната власт при сключването на брака е попречила да се изработят нормативни изисквания в тази област.

За съществуването на многоженство преди покръстването ни дават данни Отговорите на папа Николай. В 51–вия отговор папата отговаря как трябва да се постъпи, когато някой води две жени. «Вие питате — казва той — дали е позволено да имате едновременно две съпруги (si licaet uno tempore habere duas uxores).» От тази формулировка се вижда, че не става дума за наложници, а за законни жени, и че българското езическо право е позволявало да се водят две жени(6). Разбира се, такава възможност са имали фактически само представителите на забогатялата родова и служебна аристокрация. И дума не може да става за разпространение на многоженството всред бедното и обедняващо все повече и повече селячество. Многоженството — бележи Енгелс — е привилегия на знатните и богатите, народните маси живеят в моногамия. Разбира се, след възприемане на християнството многоженството и по обичайното право е било запретено.

§ 2. Бракът по екложното право

За да може да вземе здраво в ръцете си сключването на брака и по този начин да затвърди и засили влиянието си в обществото, християнската църква прогласява брака за тайнство и иска той да бъде сключван чрез специален обред — венчание. Този църковен обред станал задължителен във Византия едва в края на IX в., а у нас едва по време на византийското робство(7). Но и преди църковният обред да стане задължителен, бракът в средновековна България от времето на княз Борис насетне е бил християнският брак, регламентиран юридически от нормите на Славянската еклога. За неговата валидност се е изисквало той да бъде сключен между лица от християнско вероизповедание. Бракът между езичници е бил недействителен(8).

Тук трябва да се изтъкне, че макар и християнската църква да е прогласила брака за тайнство, тя не е променила икономически неговата същност. Бракът на господствуващата феодална класа е бил обикновено брак по сметка(9). Това прозира ясно в сухите юридически норми на еклогата(10), които изхождат предимно от брака и годежа на господствуващата класа.

Годежът е взаимно обещание на мъж и жена за встъпване в брак. Според Еклогата, за да бъде един годеж действителен, изисквало се е сключващите годежа да са православни християни, да са навършили седемгодишна възраст и да бъде постигнато съгласие както между тях, така и между родителите им (Виз. екл., т. I, ст. 1; Слав. екл., т. 8, ст. 1)(11).

Еклогата предвижда възможността да бъде развален годежът. Тя предписва, че в такъв случай виновната за развалянето на годежа страна трябва да изгуби онези предбрачни дарове, които е дала при сключването му, и да върне в двоен размер онези, които е получила, а ако годеникът отлага сключването на брака в течение на две години, годеницата може да встъпи в брак с другиго, като задържи предбрачните подаръци, които й е направил първият годеник (Виз. екл., т. I, ст. 2 и 3; Слав. екл., — същ. текст).

Брак. Еклогата поставя няколко изисквания за сключване на валиден брак:

1. Изисква се, на първо място, встъпващите в брак да са на определена възраст: мъжът да е навършил 15 години, а жената 13 години (Виз. и Слав. екл., т. II, ст. 1). В Номоканона възрастта е била увеличена — за мъжа 18 години, за жената — 16 години.

2. Второто изискване е съгласието на встъпващите в брак и на техните родители (вж. цитираната статия на Еклогата). Понеже при сключването на брака са били меродавни обикновено имуществени, парични съображения, които родителите са преценявали, родителите, преди всичко бащата, са имали решаващата дума. Именно заради това съгласието на родителите е било възведено до степента на условие, необходимо за сключването на самия брак. Според Славянската еклога бракът се сключва обѣма хотṀщема совѣщанuемъ родителю (Слав. екл., т. II, ст. 1).

3. Не могат да встъпват в брак лица, които се намират в близко родство едно с друго. Родството по права линия е било във всички случаи пречка за встъпване в брак, а родството по съребрена линия е било пречка за сключване на брак до VI степен. Не са могли да встъпват в брак втори братовчеди.

Наред с кръвното родство Еклогата е считала като пречка за встъпване в брак и сватовството. Всеки от съпрузите след прекратяване на брака не е могъл да встъпи в брак с лица, които имат близко кръвно родство с другия съпруг. Мъжът след смъртта на жена си не е могъл да се жени за нейните родители, деца, братя и сестри. Същото е важало и за жената. Сватовството е било пречка за встъпване в брак до втора степен включително.

Такава пречка според Еклогата е съставлявало и т. нар. духовно родство. Кръстникът и кръщелницата, кръстницата и кръщелникът не са могли да встъпват в брак. Според ЗСЛ този, който се ожени за своята кума, подлежи или на членовредително, или на епитимийно наказание (ст. 7 от ЗСЛ)

4. Еклогата не предвижда като изискване за валидността на брака извършването на църковния обред на венчаването. Този обред е бил наложен по-късно. Но и след като е станал задължителен, венчалният обред не винаги е бил спазван. Селячеството неохотно се е подчинявало на това изискване, понеже трудно е понасяло налаганите от църквата такси и разноски. Затова църквата е налагала санкции на отказващите да сключат църковен брак(12).

§ 3. Отношения между съпрузи и между родители и деца. Настойничество. Развод

1. Положението на жената въобще и по-специално положението на омъжената жена в езическа България е било твърде тежко. С течение на времето то бавно се е подобрявало и този процес може да бъде доловен както при браковете по обичайното право, така и при тези, сключени по екложното право.

За положението на жената при езическия брак ни дава сведения Псевдомаврикий, който пише следното за славянските жени: «Жените им са целомъдрени повече отколкото човешката природа допуска, тека щото повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушват доброволно, като не смятат за живот вдовството»(13).

Всъщност в основата на описания от Псевдомаврикий обичай стои подчиненото положение на жената, която е била в пълна икономическа зависимост от своя мъж, била е подчинена напълно на неговата власт и заради това след смъртта на мъжа е оставала безпомощна, което я е карала да предпочита смъртта пред вдовството(14).

След приемането на християнството положението на жената постепенно се е подобрявало. Това важи особено за жените от господствуващата класа. Все пак властта на мъжа върху съпругата е била извънредно голяма. Обширната редакция на Закона за съдене на хората признава изрично правото на мъжа да убие заловената в прелюбодеяние съпруга(15).

Християнският брак е дал известно равноправие на жената, но то е било по-скоро формално. Смекченията в зависимото положение на жената в експлоататорските общества никога не са могли да доведат до истинско равноправие(16). Според Еклогата те се изразяват в следните насоки:

Жената може да има свое имущество, различно от имуществото на мъжа. Мъжът е длъжен да пази непокътната зестрата на жената (Виз. екл., т. II, ст. 3; Слав. екл., т. II, ст. 3). Той няма право да разполага с нея и да я отчуждава. Неговите кредитори нямат право да посягат на зестрата на жената.

«Ако някой — гласи ст. 4 на тит. X, — имайки жена, вземе в заем от някого и не е в състояние да го върне, жена му да не е отговорна да го плаща на заемодавеца от зестрата си, освен ако се установи, че доброволно се е задължила заедно с мъжа си в подобен дълг» (срв. Слав. екл., т. XI, ст. 2).

След смъртта на мъжа нито кредиторите му, нито дори представителите на държавното съкровище имат право да влязат в къщата му и да вземат нещо, докато жената не вземе зестрата си (Виз. екл., т. III, ст. 2; Слав. екл., т. III, ст. 2)(17).

Всички тези разпоредби не са могли да изменят в общи линии зависимото положение на жената от нейния съпруг, което се е дължало на икономическата зависимост.

2. В средновековна България властта на главата на фамилията е била твърде голяма; той е могъл да налага физически наказания на своите деца, да ги изпъжда от своя дом, да ги продава в робство. С течение на времето обаче властта му е била смекчена. Той е запазил своята дисциплинарна власт върху децата, но не е могъл да им налага тежки, осакатяващи наказания. Във всеки случай тази власт е оставала значителна и историята ни дава примери на деца, продадени в робство от своите родители.

Бащината власт по българското феодално право, както и по византийското право, е продължавала, докато е била налице икономическата зависимост на сина или дъщерята без оглед на възрастта. Родителската власт е съществувала до оженването на сина или дъщерята. Тя следователно е била независима от навършването на пълнолетие от последните. Пълна дееспособност низходящите са придобивали при самостоṀженнии жити, сиреч когато станат глава на семейството.

Децата са били длъжни да слушат, родителите си и да им се покоряват. В този смисъл има изрични разпореждания в ст. 6 от тит. II на Еклогата (Слав. екл., т. II, ст. 5), която възпроизвежда предписанията на християнската религия по този въпрос. Впрочем в това отношение Еклогата е узаконила едно съществуващо положение.

Оригинални обаче са постановленията на Еклогата в смисъл, че щом овдовялата майка се ожени повторно, децата от първия й брак могат да искат и да получат бащините си имоти и че такова право децата имат и при повторно оженване на овдовелия си баща, но само ако са пълнолетни (Виз. екл., т. II, стр. 5 и 6; Слав. екл., т. II, ст. 5).

За да защити децата от първия брак, Еклогата предвижда, че мъжът няма право да подари на втората си съпруга имущество, което надминава частта на едно от децата от първия му брак (Виз. екл., т. II, ст. 10; Слав. екл., т. II, ст. 7).

3. Когато бащата, който е упражнявал родителската власт върху своите малолетни деца, е умирал, поставял се въпросът за назначаване на лице, което да замести умрелия в неговите грижи за малолетните(18).

За настойничеството в нашето средновековно право ни дава сведения Еклогата. Според тит. II. ст. 5 на Виз. екл., (Слав. екл., същ. текст), ако съпругата е била жива при смъртта на мъжа си, грижата за родените от брака деца се е падала на нея и настойничество не се назначавало.

Към назначаване на настойничество следователно се е прибягвало само ако са умрели двамата родители. В такъв случай, ако родителите са били назначили настойник в своето завещание, трябвало е да се запази тяхната воля. В противен случай «благочестивите домове» трябвало да приемат настойничеството над сираците. В числото на «благочестивите домове» Еклогата поставя сиропиталищата, църквата, манастирите, епископствата (Виз. екл., т. VII, ст. 1; Слав. екл., т. VII, ст. 1).

4. При езическия брак инициатива за развод е имал само мъжът — глава на патриархалното семейство. Безправното положение на жената не и е позволявало да вземе такава инициатива.

Можем да установим, че е било така, като имаме предвид Отговорите на папа Николай. В тези отговори се има предвид единствено хипотезата, когато мъжът иска да се разведе. «Каквото и да помисли жена ти против тебе, казва се в отговор 96, или да ти стори, дори и да те наклевети, не трябва да я отхвърляш освен в случай на прелюбодеяние, нито изцяло да я намразиш.»

Както се вижда от цитирания текст, папата отправя само до мъжа своята препоръка. Отговор, а следователно и запитване как трябва да се постъпи, когато жената иска развод, няма. Това не означава, разбира се, че само жената е могла да се провини в брака по отношение на своя съпруг. Това означава само, че при провинение от страна на мъжа жената, която е била под негова власт, не е могла да иска развод.

След приемане на християнството юридическата регламентация на развода е била променена. Предвидено е било, че развод може да иска както мъжът, така и жената. Не трябва да се забравя обаче, че фактическото положение е било по-различно. Жената поради своето подчинено положение твърде мъчно е могла да се ползува от предвидените в закона възможности за развод(19).

В Еклогата са предвидени няколко основания за развод. Някои от тях важат както за мъжа, така и за жената. Когато било мъжът, било жената извърши опит за убийство по отношение на своя съпруг (конспирира против неговия живот), съпругът, респ. съпругата, обект на това посегателство, може да иска разтрогване на брака. Същото важи и когато единият от съпрузите заболее от проказа — тогава другият може да иска развод(20).

Но наред с тези основания, които са важали и за двамата съпрузи, има и други, които имат значение само по отношение на едного от тях — само по отношение на мъжа или само по отношение на жената. Така прелюбодеянието на жената е повод за развод, но прелюбодеянието на мъжа не е такъв повод. От друга страна, Еклогата предвижда, че импотентността на мъжа в течение на три години от сключването на брака е повод за развод (срв. Виз. екл., т. II, ст. 13; Слав. екл., т. II, ст. 9). Аналогични са законодателните разпореждания относно развода, които намираме в ст. 30а на ЗСЛ(21). Заслужава да се отбележи, че заболяването на един от съпрузите от душевна болест преди или след сключването на брака не се счита основание за разтрогване на същия (Слав. екл., т. II, ст. 9).

Наред с тези бракоразводни основания, установени в Еклогата в Номоканона са предвидени и други — например тригодишното отсъствие на мъжа или жената от съпружеското жилище, душевната болест и сифилис, тежкото пиянство на мъжа и изтезанието на жената от нейния съпруг.

Глава петнадесета: Наследяване

§ 1. Наследяване по обичайното право

1. Класиците на марксизма са изяснили, че наследяването се намира в неразривна връзка със собствеността и отразява икономическата и класовата организация на обществото. «Законът за наследяването — казва Маркс — не е причина, а следствие, юридически извод на съществуващата икономическа организация на обществото, която е основана на частната собственост върху средствата за производство.»(1)

В древността славяните не са познавали наследяването. Понеже са живеели в родове, които са имали колективна собственост върху земята, смъртта на едного от членовете на рода не е поставяла въпрос за наследяване. Имуществото е продължавало да бъде колективна собственост на рода. Даже смъртта на старейшината не е поставяла проблема за наследяване, тъй като на мястото на починалия е бил избиран нов старейшина.

Постепенното обособяване на частната собственост чрез заграбване на имуществата на рода от старейшината-домовладелец е наложило наследяването на тази собственост(2).

За наследяването по старобългарското обичайно право преди приемане на християнството не разполагаме с преки сведения и затова нямаме друг път освен този да използуваме сведенията и проучванията относно наследяването при другите славянски народи, които са били в същия стадий на развитие като българите, като ги свържем с данни за българското обичайно право от една много по-късна епоха.

От сведенията, които ни дават най-старите източници на руското право, може да се заключи, че в древността имуществото на умрелия е преминавало у неговите синове, а дъщерите не са наследявали — те получавали само известно имущество при омъжването им — «колкото могли да дадат» братята(3). И у останалите славяни наследственото имущество се е деляло между братята, а не между братята и сестрите(4).

Може да се предположи с голяма вероятност, че у нас в древността право на наследяване са имали синовете, но не и дъщерите на наследодателя и че това наследяване се е запазило и впоследствие чрез народните юридически обичаи.

В заключение трябва да се отбележи: сравнителноправните проучвания показват, че обичайноправната система на наследяване, според която към наследството се призовават само синовете, но не и дъщерите, е показала много голяма устойчивост. У нас тя се е запазила дори до най-ново време — до края на миналия век. Обяснението на този факт трябва да се търси в това, че след омъжването им дъщерите са напускали фамилната група, от която произхождат, влизали са в семейството на своя мъж и там са влагали своя труд и придобитото от тях имущество.

§ 2. Наследяване по екложното право — наследяване по закон и по завещание

Според писаното (екложното) право, възприето след покръстването (което не е отменило, нито е могло да засегне сериозно обичайното наследствено право), наследяването е могло да става по два начина — по закон и по завещание.

Еклогата (Виз. екл., т. VI; Слав. екл., т. VII), като възприема с малки отклонения разрешенията на Юстиниановото законодателство, установява следните групи законни наследници, които се призовават последователно към наследяване имуществото на наследодателя по такъв начин, че всяка следваща група може да наследява само ако няма наследници от предходната.

Първа група наследници са низходящите — синовете, дъщерите, а също така и внуците от умрели преди наследодателя синове и дъщери.

Втора група наследници са родителите.

Трета група при наследяването съставляват пълнокръвните братя и сестри (сиреч такива братя и сестри, които имат един и същ баща и една и съща майка с наследодателя) и другите възходящи. Пълнокръвните братя и сестри се изключват от наследяване при наличността на родители на починалия, но те се конкурират с дядото и бабата.

Четвърта група са еднокръвните и едноутробните братя и сестри (сиреч такива братя и сестри, които имат общ баща с наследодателя, но различни майки или обща майка, но различни бащи). Те наследяват само ако наследодателят няма пълнокръвни братя и сестри.

Пета група са останалите съребрени роднини. Тук по-близкият съребрен роднина изключва по-далечния. Чичото изключва от наследяване първия братовчед. Първият братовчед изключва вторите братовчеди и т. н. (Виз. екл., т. VI, ст. 2 и 3; Слав. екл., т. VII, ст. 1 и 2).

Според Славянската еклога, ако починалият не е оставил родственици, но е оставил съпруга, половината от неговото имущество следва да бъде наследено от съпругата, а другата половина трябва да бъде дадена на църквата и на бедните. Ако умрелият няма и жена, тогава цялото му имущество трябва да получи или църквата, или царското съкровище, или людскsи соньмь (Слав. екл., т. VII, ст. 2).

Тук има отклонение от първоначалния текст на Византийската еклога. Според мен мъчно би могло да се оспорва влиянието на славянските обичаи при установяване на правилото за наследяване, установено в полза на бедните, макар че трябва да се приемат като възможни влияния и на по-сетнешното византийско законодателство. Точният смисъл на текста обаче е доста неясен. Изразът, че цялото имущество на този, който е умрял, без да остави сродници или жена, трябва да бъде получено от «апостолската църква или от царското съкровище, или от людския соньмъ», не дава никакво указание за начина, по който трябва да бъде разпределено имуществото. Като се свърже разглежданият текст с предходното изречение, трябва да се приеме според мен, че църквата (и бедните!) и в този случай ще има половината от наследственото имущество, която й се дава даже при наличността на жива съпруги на наследодателя. Другата половина отива за държавното съкровища. При означаването на последното е допуснато объркване при преписването Царьское сокровище и людскии соньмь означават едно и също(5).

Вторият начин за наследяване е по завещание. Според Еклогата, която и тук следва системата на римското право, наследяването по завещание има приоритет пред наследяването по закон. Към наследяване по закон се пристъпва само ако наследодателят не е оставил валидно завещание (вж. Виз. екл., т. VI, ст. 1; Слав. екл., т. VII, ст. 1).

Че завещанието е било познато на южните славяни, особено по времето на развития феодализъм, се установява от много паметници на сръбското право. Така в описа на имотите на манастира «Св. Богородица» в Тетово oт 1346 г. се вижда, че някои селяни са завещавали на манастира свои ниви. В един документ от 1426 или 1428 г. се признава право на челника Радич да завещава имотите си. В библиотеката на Дубровнишката община е запазено завещанието на Медич, син Николин, от Жърновичката жупа, Далмация, от 1392 г. От всички тези данни трябва да се извади заключението, че завещанието е било познато и в нашите земи(6).

Еклогата познава както писменото, така и устното завещание. Тя изисква поначало участието на 7 души свидетели, но предвижда, че ако не могат да бъдат намерени 7 души, завещанието да бъде действително и тогава, когато е било съставено в присъствието на 5 свидетели (Слав. екл., т. V, ст. 4)(7). Когато пък завещанието се съставяло от тежко ранен във време на война, за валидността му са били достатъчни двама свидетели (същия титул, ст. 8; Слав. екл., ст. 7).

За да бъде съставено валидно завещание, Еклогата изисква и определена способност у завещателя. Тя предвижда, че не могат да завещават: а) лудите; б) малолетните (лица от мъжки пол, ненавършили 15 години, и лица от женски пол, ненавършили 13 години); в) находящите се в плен; г) подвластните (освен що се касае до собствените им вещи); д) глухонемите по рождение.

§ 3. Необходимо наследяване. Последици на наследяването

1. Още обичайното право е установило определени правила, имащи за цел да осигурят справедливо разпределение на наследственото имущество. Така например обширната редакция на ЗСЛ, която очевидно отразява обичайноправни разбирания, предвижда: а се иже Ġць не уравнṀеть дѣтии. ḳвому мало предасть. а ḳвому много. а другаго лиха сътворнтъ. lа гневъ нѣкакъ да сṀ раlдѣлитъ всѣмъ на ḵасти (А който баща не раздели по равно децата си, а на един даде малко, а другиму много, а трети лиши (от наследство), тъй като го е разгневил, да се раздели (наследството) на всички по равни части)(8).

От своя страна Еклогата установява, че за най-близките на наследодателя (низходящите) трябва да бъде запазена определена, т. нар. законна част от наследството, върху която наследодателят няма право да посяга чрез своето завещание. Тази законна част при 1–4 деца е една трета от наследството, а при 5 и повече деца — 1/2 (Виз. екл., т. V, ст. 7; Слав., екл. т. V, ст. 6)(9). Само ако низходящите са се провинили в тежка неблагодарност спрямо своя родител, те нямат право на законна част (например ако са му нанесли тежки оскърбления, ако са се отказали да се грижат за него на старини и т. н.)(10).

2. Последиците от наследяването, изразени ясно и последователно в писаното (екложното) право, са обусловени от разбирането, че не е оправдано от гледище на интересите на господствуващата класа собствеността на наследодателя и неговите вземания да се погасят след смъртта му. Тези права е трябвало да бъдат предоставени на наследника, респ. на наследниците.

За да може да стане това, наследникът се третира като универсален правоприемник на наследодателя — става носител на правата на своя наследодател, собственик на вещите, които са били в собственост на наследодателя, кредитор на оставените от наследодателя вземания. Медалът обаче има и обратна страна. Кредиторите на наследодателя трябва да получат удовлетворение на своите вземания. Плащането на наследствените дългове трябва да се извърши от наследника или наследниците, които са получили наследственото имущество. Смъртта на наследодателя не погасява неговите дългове. Наследникът, който е станал носител на вземанията, отговаря и за задълженията на наследодателя.

Ако наследникът е съставил предварително опис на наследството, което е получил, той отговаря само до размера на наследствения имот, без да е бил длъжен да плаща наследствените дългове с личното си имущество. Ако обаче не е съставил предварително опис на наследственото имущество, той е бил длъжен да плаща всички дългове на наследодателя без оглед на това, дали наследственото имущество е достатъчно за покриването им (Виз. екл., т. VI, ст. 9; Слав. екл., т. VII, ст. 3).

§ 4. Наследяването при развития феодализъм

Законоположенията на Еклогата относно законното наследяване са били модифицирани и изменени във връзка с развитието на феодалните отношения в България. Развитият феодализъм, какъвто е бил феодализмът в България през време на Втората българска държава, не е могъл да бъде обслужван изцяло от наследственото право на Еклогата. Създадени са били и други норми, които са имали за цел да уредят усложнената феодална собственост във връзка с наследяването.

Както е известно, правата на феодалите върху земята по време на развития феодализъм не са били с едно и също съдържание. Властта, която им е била отстъпвана или признавана от българския владетел, е била в някои случаи по-широка, а в други — по-ограничена. В зависимост от това и въпросът за наследяването се е поставял различно.

Нека започнем с пронията. Прониярът е имал само управлението над отстъпената му прония, той е могъл да събира известни данъци и да налага повинности на местното население, като е бил задължен по време на война да се явява в помощ на владетеля с определен брой въоръжени лица. Прониярът обаче не е бил собственик на земите, които са му били дадени като прония. Чл. 58 на Душановия закон например предвижда изрично, че прониярските земи не са могли нито да се продават и купуват, нито да се даряват. Това показва, че те не са могли да се завещават, нито да се оставят в наследство. След смъртта на пронияра те са били вземани обратно от владетеля(11).

Иначе е бил поставен въпросът относно земите, които са били отстъпени в собственост на феодалите — боляри, висше духовенство, манастири. Даже когато владетелят е запазвал върху тях върховната собственост, прибирайки т. нар. централизирана феодална рента, боляринът е могъл да оставя в наследство полезната собственост, която е притежавал. След смъртта на болярина неговите наследници са придобивали имението и свързаната със собствеността върху земята власт върху селячеството, което работи тази земя. Чл. 39 от Душановия закон предвижда изрично, че бащините на властелите (болярите) са могли да се наследяват от родствениците на властела чак до трети братовчеди, а чл. 42 и 44 установяват, че и отроците са били включени в бащината и са подлежали на наследяване(12). Още по-ясно изпъква правото на наследяване върху тези земи, които са били в пълна собственост на феодала, например върху земите, съставляващи неговия частен домен.

Що се касае до селячеството, неговото право на наследяване е било ограничено от правата на феодала, които все повече са стеснявали правата на селянина върху обработваната от него земя. Ако феодално зависимият селянин не е имал синове, неговата земя е трябвало да премине у феодала(13). Тя се е включвала в личния домен на феодала — т. нар. terra dominicata. Изрично разпореждане в този смисъл съдържа Руската Правда — ст. 81 (90), която постановява, че имотът на смерда, който няма синове, се наследява от княза.

Правата на феодала върху земята на зависимия селянин са били такива, че феодалът е изключвал от наследяване даже и жената на зависимия селянин. Така например във Византия даже съпругата на зависимия селянин не е наследявала неговото имущество. Едва в началото на XIV в. на нея е било признато правото да получи една трета от мъжовото си имущество, а останалите две трети са се делили между феодала и църквата. Дали по този начин правата на феодала върху имота на зависимия селянин, който е оставил като наследник само своята жена, са били фактически отменени, е един неизяснен въпрос(14). Важното е, че наследяването на имуществото на зависимите селяни е било чувствително ограничено в полза на феодалната класа.

Глава шестнадесета: Наказателно право

§ 1. Основни етапи в развитието на наказателната репресия

Наказателната репресия, която е била едно от най-ефикасните оръжия на господствуващата феодална класа в борбата й с експлоатираните маси, не се е явила на историческата сцена на средновековна България в онзи облик, в който ни я разкрива българското феодално писано право. И тук преходът от порядките на родовообщинния строй към тези на класовото общество се характеризира с наличието на преживелици от стария порядък и с постепенно налагане на новите институции, обусловени от нуждите и изискванията на изграждащия се феодализъм. След създаването на българската държава в българските земи са се прилагали три различни вида наказателна репресия — кръвното отмъщение, откупът и налаганата от държавата наказателна санкция. Тези три начина за наказване на провиненията срещу обществения ред и отделната личност, познати и на всички останали славяни(1), разкриват еволюцията на наказателната санкция.

За кръвната мъст като типична проява на славянските племена намираме данни още в Стратегикона на Псевдомаврикий (съчинение, писано в края на VI в.), където се казва: «Към чужденците (славяните) са любезни и грижливо ги прекарват от едно място на друго, където би станало нужда. Така щото, ако гостът пострада поради небрежността на този, който го е приел, то онзи, който му го е предал, започва война срещу него, считайки за свещен дълг да отмъсти за госта»(2). Няма съмнение, че кръвната мъст, която се е прилагала при провинения срещу чужденец, с по-голямо основание и сигурно с по-голяма сила се е прилагала, когато провинението е засягало някой от членовете на рода. За кръвна мъст, която славянските родове са прилагали столетия след времето, когато е бил написан Стратегиконът на Псевдомаврикий, намираме данни в историческите извори на руското, полското, чешкото право(3). Особено характерен в това отношение е текстът на чл. 1 от кратката редакция на Руската Правда, който отразява съществуващото по време на съставянето й (1016 или 1036 г.) обичайно право: «Ако човек убие човека, то братът отмъщава за убийството на брат си, за бащата — синът или синът на брат му, или племенникът от страна на сестрата; ако няма никой, който да отмъсти, да се дадат 40 гривни за убития!»(4).

Постепенно нуждите на общественото развитие, опасностите, които е криело приложението на кръвната мъст, са наложили да се установи системата на откупа, за която също така има немалко сведения в изворите на руското, полското и чешкото право(5). При определяне на този откуп в развитието на наказателната репресия определено участие започнала да взема и държавната власт — по този начин би трябвало да се обясни преходът от откупа като частноправна санкция към глобата като налагано от държавата наказание(6).

Съвместното съществуване на тези различни системи в славянските страни е установено по убедителен начин и от обширната редакция на Закона за съдене на людете в главата, озаглавена ḳ враждѣ: Аще кто враждì сътворить. Моисѣи бḳ проркъ и lаконодавець . порìḵилъ. Да идеть рука lа рìку и ḳко lа ḳко и глава lа главì а оже сṀ искупить то ḳ lемли тоя да ижденется (Ако някой извърши убийство, пророкът и законодател Мойсей наредил да отиде ръка за ръка, око за око и глава за глава, а който се откупи, да се прогони от тази земя)(7). Съвместното съществуване на системите на кръвната мъст, откупа и държавното наказание в средновековна България в епохата преди покръстването е установено и по косвен начин от Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите.

На първо място Отговорите установяват, че някои тежки престъпления, специално престъпленията против военната дисциплина, са били наказвани от самата държавна власт, и то извънредно строго — със смъртно наказание (вж. Отг. 40, 22, 23, 25). За други престъпления — убийства, тежки телесни повреди, изнасилвания — в Отговорите или не се говори, или ако става дума за някои от тях, не се посочват санкции, налагани на провинените. А липсата на сведения за това, какви са били преди покръстването санкциите, налагани на онези, които са извършили убийство на своите близки, и липсата на въпроси за това, как трябва да се постъпва срещу другите убийци, следва да се третира като указание, че убийството не е било санкционирано от държавната власт. Иначе княз Борис би отбелязал по някакъв начин неговата наказателна санкция, както е отбелязал наказателната санкция срещу нарушителите на военната дисциплина (известно е, че папата не е пропуснал да отбележи следваната дотогава практика, когато княз Борис му я е посочил). По същия начин трябва да се тълкува и фактът, че в Отговорите, а следователно и във въпросите на княз Борис не са намерили място и редица други тежки престъпления — всички те очевидно са били предоставени на частното отмъщение, както е било и у другите славяни. Това заключение се потвърждава и от текста на гл. 83 от Отговорите на папа Николай и този текст трябва да се окачестви като втори съществен момент при разрешаване на поставения проблем. Княз Борис е запитал папата позволено ли му е да съди углавните провинения(8). Въпросът показва, че правораздавателната компетентност на българския княз не е била безспорна във всички области на наказателното право. А това е убедително указание, че даже по времето на княз Борис частното отмъщение (кръвната мъст) е продължавало да съществува като наказателна санкция за множество провинения. За неговото широко приложно поле и след покръстването ни дават указание засилените санкции срещу нарушителите на азилното право (правото на църковно прибежище), които намираме в гл. 16 от ЗСЛ (Румянцовски препис) и чл. 42 от Закона на Константин — Юстиниан (Софийски препис).

Примери от следваната в средновековна България практика подкрепят направеното по-горе заключение. Обстоятелството, че княз Борис е наказал без съд и процес петдесет и двама боляри, които бунтували народа, заедно с цялото им поколение, след като бунтът е бил потушен, фактът, че Иван Асен II наредил без каквото и да било съдебно разследване да бъдат лишени от живот двама евреи, които не изпълнили неговата заповед да ослепят пленения Теодор Комнин, са също указание за широкото приложение на саморазправата и на кръвната мъст в българските земи през средновековието. Вярно е, че българският владетел като божи поставеник според концепциите за държавната власт през средновековието е разполагал с неограничена власт и е могъл да действува, както намери за добре. Но вярно е, от друга страна, и това, че начинът на неговите действия е бил определен от тогавашната практика, от неизкоренените чрез християнството спонтанни реакции за незабавно санкциониране на извършеното престъпление или провинение от самия потърпевш без съдебна намеса. Ако да не беше така, българският владетел, който е бил върховен блюстител на правото в своята държава, не би постъпвал по описания по-гope начин.

От друга страна, установено веднъж, че редица провинения са били наказвани по пътя на частното отмъщение, и то не само преди покръстването, едва ли може да породи сериозен спор разбирането, че в някои случаи и в България, както и в останалите славянски cтрани, кръвното отмъщение е било заместено от откупа — особено когато провиненият род е проявявал готовност да даде подходяща, пълноценна по тогавашните разбирания отплата и у потърпевшия род, особено след изтичането на един по-продължителен срок, чувството за мъст е било значително притъпено.

Но ако преди покръстването кръвната мъст и частноправният откуп са имали много широко приложение, ако даже и след покръстването тези прояви, присъщи на един недостатъчно развит правен порядък, не са изчезнали, няма съмнение все пак, че основната наказателна санкция, която след покръстването все повече и повече е печелела терен успоредно със засилването на държавната власт, е била налаганата от държавата наказателна санкция.

Но ако при писаното право наказателната репресия не буди съмнения (престъпните състави и наказателните санкции в ЗСЛ, Еклогата и Земеделския закон са ясно и точно установени), не би могло да се каже същото и за обичайното право. Преки данни в тази насока няма и затова трябва да се имат предвид косвени данни от домашни и чужди правни паметници. Веднага трябва да се каже, че почти всички тежки провинения срещу обществения ред и срещу живота, телесния интегритет, честта и имота на отделната личност са били санкционирани и от обичайното право на южните славяни. Това установяват както Винодолският закон и Полицкият статут, така и данни, които могат да бъдат извлечени от по-късните извори на това право. Разбира се, при санкциониране на различните провинения според данните на посочените по-горе правни паметници са били меродавни в последна сметка разбиранията на изграждащата се, респективно на изградената вече феодална класа, която ги е санкционирала юридически. Затова — както и в областта на писаното право — не само съставът на наказуемите деяния, но и техните санкции обикновено са се определяли от тези интереси — провиненията на феодално зависимите люде са били по-сурово санкционирани от провиненията на представителите на господствуващата класа. Но обичайното право не е достигнало до тези крайно сурови санкции, които е установило писаното право.

Основна наказателна санкция според обичайното право на южните славяни е била глобата. Тази санкция срещаме най-често в текстовете на Винодолския закон и на Полицкия статут.

Според Винодолския закон с глоба се наказват грабежът, убийството на феодално зависим селянин, изнасилването, нощната кражба, насилието, палежът (чл. 6, 31, 56, 7, 11, 62). Полицкият статут предвижда глоба за онзи, който е предизвикал свада и побой, за счупен в побоя зъб, за отсечен нос и обезобразено лице, за убийство, за обида чрез действие, за обида с думи, за кражба (чл. 35а, 35с, 37а, 39а, 44, 44а)(9). Както Винодолският закон, така и Полицкият статут познават и смъртното наказание, и членовредителството, но те се налагат само при изключително тежки провинения (вж. напр. чл. 23а и 23в, 36а, 37в, ал. II, 84а от Полицкия статут)(10). Характерно е, че и късната южнославянска компилация Закон на Константин — Юстиниан разкрива широко приложение на наказанието глоба, а още по-характерно е, че компилаторът, съставител на закона на Константин — Юстиниан, е заменил в много случаи неподходящи от гледище на славянското обичайно право наказания — лишаване на виновния от дрехите му, остригване на косите, жигосване (наказания, предвидени в източниците на компилацията — Земеделския закон и Еклогата) — с глоба (сравни чл. 8, 9, 10 от ЗКЮ с чл. 60 и 61 от Зем. закон; чл. 29 от ЗКЮ с т. XVII, ст. 15 от Екл.; чл. 52 от ЗКЮ със състав «и» глава I от Синтагмата на Матей Властар и т. н.)(11).

Българските царски грамоти дават ценни указания за режима на глобата като наказателна санкция по време на Второто българско царство. Те установяват колективна наказателна отговорност в тежест на село, на територията на което са били извършени определени провинения — убийство, кражба на коне, похищение на девойка и т. н. Това, което е съществено с оглед на интересуващия ни въпрос, е, че и според българското феодално право глобата е имала широко приложение, като е била свързана с принципите на колективната отговорност. В същия смисъл са и данните, които намираме в сборниците на Бобчев и които отразяват обичайноправната наказателна санкция от по-ново време — от втората половина на XIX в.(12)

Вторият важен проблем във връзка с глобата като основна наказателна санкция по обичайното право е проблемът в чия полза е била присъждана глобата — в полза на потърпевшия, в полза на държавата или се е деляла между потърпевшия и държавата. Не е странно, като се вземе предвид, че исторически глобата е доразвитие на древния откуп, че славянското обичайно право познава и трите разрешения. Достатъчно е да се проучат текстовете на Винодолския закон, на Полицкия статут и източниците на руското обичайно право, за да се види, че е така(13). Как стои въпросът по нашето обичайно право? Поради крайната оскъдност на източниците категорични заключения за цялостното развитие на глобата в нашите земи мъчно биха могли да се направят. Но що се касае до нейния облик при окончателното изграждане на феодалните отношения, въпросът е по-ясен. Трябва да се има предвид преди всичко, че още в Първата българска държава разпоредби на правни паметници, повлияни от обичайното право (Крумовите закони, началният текст на Закона за съдене на людете), установяват конфискация в тежест на помагачите на крадците, на нарушителите на наредбата да се даде земя на просяците, в тежест на езичниците. Конфискацията във всички тези случаи е била публичноправна, а не частноправна наказателна санкция. Разглежданите текстове говорят, че в средновековна България, която още при създаването си се е отличавала със силна държавна организация, публичноправният характер на имуществените наказания отрано се е проявил.

За глобите по време на Втората българска държава съществуват още по-ясни указания, че те са се присъждали в полза на държавата. Според българските царски грамоти както глобите за убийство — фун, така и глобата за кражба на коне — конски тат, тази за отвличане на девойки — девичи разбой и т. н. — са били заплащани в полза на държавата, преди да бъдат предоставени на надарения манастир. Само по този начин би могло да се обясни фактът, че те са били отстъпвани на манастира заедно с феодалната собственост.

§ 2. Престъпление. Субект на престъплението. Вина

1. Понятието субект на престъплението по средновековното наказателно право разкрива някои особености, които налагат то да бъде предмет на отделно разглеждане. Характерна особеност на това право е, че субект на престъплението са могли да бъдат не само хора, но и животни. Обширната редакция на Закона за съдене на хората предвижда наказване на животни, като поставя налагането на наказанието в зависимост от «вината» на животното. Така според статията, озаглавена Șо псѣș куче, което влезе в жилището на човека, като подрине стената, трябва да бъде убито, докато куче, което е проникнало в къщата през отворена врата, не трябва да бъде убивано(14).

2. За средновековното ни наказателно право е характерно, че то много често предвижда колективна отговорност за цяла група хора.

В Отговорите на папа Николай по запитванията на българите четем, че според обичая на старите българи пазачите на границата носели колективна отговорност — когато пропускали роб или свободен да избяга през границата, незабавно вместо избягалия се избивали пазачите (Responsa, отг. 25). Тъй като не се прави намек за това, че се е наказвал онзи, който е виновен за извършения пропуск, трябва да се приеме, че според обичаите на старите българи са се наказвали всички пазачи (колективът) за извършеното от някой член на колектива провинение.

Още по-ясен израз е намерила идеята за колективна отговорност в гл. 1 от ЗСЛ (кратката редакция). Според този текст село, в което се извършвали езически обреди и заклинания, трябвало да се отдаде на божия храм заедно с всичкия му имот. Несъмнено и този текст установява колективна отговорност за всички жители на селото, без да насочва наказателната репресия само срещу онези, които са се провинили.

Тази колективна отговорност е била запазена и при развитието на феодалните отношения. Само че по това време тя се е видоизменила. Докато в нашето най-древно право колективната отговорност е била естествено следствие на примитивната наказателна репресия, при която вина на дееца не се е търсела, по-късно колективната отговорност станала удобно средство за принуждаване на колектива (селото, общината, окръга) да издири и предаде провинения, за да не понесе той (колективът) отговорността за извършеното. Колективна отговорност се предвиждала обикновено само в онези случаи, когато не е бил заловен извършителят на престъпното деяние(15).

Така Виргинският хрисовул предвижда, че църквата (респ. манастирът) има право да взема в подарените й села вражда (глоба за убийство), глоба за кражба на девойки и за кражба на коне(16). Мрачката грамота на цар Иван Александър предвижда също, че от манастирските люде, малки и големи, фун или разпуст, или разбой, или конска кражба трябва да бъдат вземани от одарения манастир, а не от органите на държавната власт(17). Цялостният режим на враждата, фуна, девичия разбой мъчно може да бъде възстановен въз основа на тези кратки текстове, някои от които впрочем са отчасти фрагментирани. Но не може да има сериозен спор, че тези глоби са били заплащани при определени предпоставки от селото като цяло, следователно са били проява на тази колективна наказателна отговорност, която познават и останалите славянски народи и държави(18).

3. Най-ранните сведения относно наказателната отговорност показват, че за възникването й е било достатъчно да бъде осъществен определен противоправен резултат, без да се обръща внимание на това, какво е било субективното отношение на дееца. В този смисъл са данните в Отговорите на папа Николай по запитванията на българите(19).

Така например в отг. 24 се дават указания как следва да бъдат наказвани отцеубийците, без да се прави разлика дали убийството е било извършено умишлено, по небрежност, при раздразнение и т. н. По същия начин е формулиран отговорът относно наказанието, което трябва да се наложи на онези, които са убивали свой сродник (отг. 26) или другар (отг. 27).

По подобен начин в отг. 40 е разгледан прабългарският обичай, според който преди започване на сражение един «преверен и преблагоразумен мъж» преглеждал всички оръжия, коне и вещи и онзи, у когото тези вещи били недобре приготвени («inutiliter praeparata»), ce наказвал със смърт(20).

4. Доста рано обаче започнала да проличава незадоволителността на тази примитивна концепция относно наказателната отговорност. Изграждането на феодалния базис, свързаното с него усложняване на обществените отношения и засилването на класовата борба поставили на дневен ред изискването за по-съвършена, по-добре изградена, сравнително по-грижливо нюансирана наказателна репресия. Ето защо още в запитванията, които княз Борис е отправил до папата, е поставен въпросът, как да се постъпва с онзи, който неволно е убил (отг. 30)(2l). Този въпрос подсказва, че след възприемането на християнството българите са започнали да отдават внимание на субективното отношение на извършителя към деянието.

Промененото отношение към наказателната репресия проличава още в първия оригинален правен паметник на старобългарското право — ЗСЛ. В своята гл. 15, заимствувана от ст. 41 на тит. XVII на Византийската еклога, ЗСЛ предвижда коренно различни санкции за умишлен палеж и за палеж, предизвикан поради небрежност. Докато за умишления палеж се предвижда смъртно наказание, палежът по небрежност се свързва само със задължението да се обезщети пострадалият. Според същия текст случайно предизвиканият пожар не се свързва с никаква санкция.

Но макар че идеята за виновната отговорност си е пробила път в нашето средновековно наказателно право, нейното провеждане в отделните случаи било свързано с големи затруднения. Дали едно престъпно деяние е извършено умишлено, или пък е резултат на немарливост, често пъти е трудно да се установи. За да разграничи умишленото от небрежното деяние, средновековното право прибягва до външни признаци. Така според ст. 47 от т. XVII на Виз. еклога (Слав. екл., тит. XVI, ст. 7), ако настъпи смърт при сбиване, съдиите трябва да сравнят и прегледат оръжията, с които е причинена смъртта, и ако намерят, че смъртта е причинена със здрави дървета или с големи камъни, или с ритници, извършителят трябва да се накаже с отрязване на ръката. Ако убийството е станало с по-леки оръжия, извършителят се бие и заточава. Вж. и Виз. екл., т. XVII, ст. 48 (Слав. екл., т. XVI, ст. 8), и Синтагмата на Матей Властар(22).

От тези текстове се вижда колко неубедителен е усвоеният от нашето средновековно право разграничителен критерий между умишленото и неумишленото убийство. Впрочем при тогавашната сурова, но заедно с това все още твърде груба в определянето и в начина на налагането наказателна репресия друго разрешение не би могло да се очаква.

§ 3. Наказание. Видове наказания

1. Най-тежките от гледище на господствуващата класа престъпления са били наказвани още непосредствено след създаването на българската държава от самата държавна власт. Такива са били престъпленията против самата държава и преди всичко престъпленията против военната дисциплина — отказ да се влезе в сражение (отг. 23); бягство пред неприятеля (отг. 22); лошо пазене на границата (отг. 25), неполагане на подходяща грижа за въоръжението и изобщо вливане в сражение с недобре приготвено оръжие (отг. 40). Във всички тези случаи, както може да се види от Отговорите на папа Николай, на провинените се налагало смъртно наказание от органите на държавната власт.

Развитието на феодалните отношения в България след възприемане на християнството довело до засилване на наказателната репресия чрез възприемане на санкциите на екложното право(23). Смъртно наказание се предвижда както за престъпления срещу държавната власт — заговор срещу живота на владетеля (Виз. екл., т. XVII, ст. 3; Слав. екл., т. XVI, ст. 3), така и за престъпления против религията — срещу еретиците (срв. Виз. екл., т. XVII, ст. 52; Слав. екл., т. XVI, ст. 36), а също и в случай на умишлен палеж (ЗСЛ, гл. 15; Виз. екл., т. XVII, ст. 41; Слав. екл., т. XVI, ст. 29), при умишлено убийство (Виз. екл., т. XVII, ст. 45; Слав. екл., т. XVI, ст. 4); даже за кражба, когато тя е била извършена от роб нощем (Земед. закон, ст. 47 и 48), и др.

Наред с това развитието на феодалните отношения в нашите земи довежда до развитие на членовредителните наказания(24). Те впрочем са бил известни и са били прилагани и преди покръстването. От сведенията, които ни дава Свида за Крумовите закони, знаем, че кражбата според тези закони се e наказвала с членовредително наказание — пречупване пищялките на краката. От Отговорите на папа Николай научаваме, че един лъжесвещеник грък е бил наказан с отрязване на носа и ушите (отг. 14).

Няма съмнение обаче, че тъкмо след реципирането на византийското право членовредителните наказания са добили пълно развитие, и то именно във връзка с развитието на феодалните отношения и на свързаното с това развитие засилване на наказателната репресия. И наистина, докато създаденият непосредствено след покръстването ЗСЛ се отнася доста резервирано към членовредителните наказания и предвижда такива най-вече при провинения срещу християнския морал и по-специално срещу половата нравственост, като допуска заменянето им с епитимийни наказания, преведената пo-късно Славянска еклога възприема почти изцяло византийската система на членовредителните наказания. Характерен за тази система е стремежът да се накаже онази част от човешкото тяло, с помощта на която е било извършено престъплението или пък чрез посягане върху която би могло да се попречи на извършването на такова престъпление в бъдеще. Така напр. повторната кражба според ст. 34 от тит. XVI на Слав. еклога (която съответствува на ст. 11 от тит. XVII на Виз. еклога) се наказва с отсичане на ръката. Според т. XVII, ст. 2 на Византийската еклога (този текст в Славянската еклога, поместена в печатната Кормчая, не е възпроизведен) клетвопрестъпничеството се наказва с отрязване на езика. По същия начин се наказва клетвопрестъпничеството и според чл. 28 от Земеделския закон.

И според Закона за съдене на хората, и според Славянската еклога, която в това отношение, общо взето, вярно следва византийския текст, престъпленията против половата нравственост (блудството) се наказват обикновено с отрязване на носа(25). Най-сетне създаденият при разцвета на феодалните отношения Душанов закон наказва бягството на крепостния селянин с жигосване (чл. 205 (201) на Душ. з.). Според същия закон (чл. 91 (95) от Душ. з.) с отсичане на двете ръце се наказва себър, който е убил властелин.

Наред със смъртното наказание, наред с членовредителните наказания българското феодално писано право е познавало и опозорителните наказания — боя, остригването на косата и др. С бой според ЗСЛ (кратка редакция) се наказва безимотният, който е прелъстил девствена мома (гл. 8), а също така и нарушителят на азилното право (гл. 16), и провиненият в самоуправство (гл. 17). Впрочем прелъстителят е подлежал и на изгнание. Много често се предвижда наказанието бой и в Земеделския закон. По-маловажните кражби според Земеделския закон се наказват с бой (чл. 30, 33, 34, 41 от Земед. закон). Понякога тази санкция се свързва и със задължение за заплащане двойната цена на откраднатото (срв. напр. чл. 41 от Земед. закон).

Най-сетне средновековното наше писано право е познавало като наказание и глобата, и то било самостоятелно (срв. напр. Виз. екл., т. XVII, ст. 11; Слав. екл., т. XVI, ст. 34), било наред с друго някакво наказание (срв. чл. 41, 75 от Земед. закон). Глобата се е предвиждала като наказание за някои не особено тежки престъпления срещу собствеността тогава, когато обектът на посегателството не е бил много ценен и самото посегателство не е представлявало голяма опасност за господствуващата феодална класа. Много често се среща тази санкция в Земеделския закон (чл. 36, 41, 63 от Земед. закон).

Някои престъпления против половата нравственост също са били наказвани с глоба, когато провинението е било извършено от състоятелно лице. Чрез заплащане на глобата то е избягвало тежкото членовредително наказание, налагано на малоимотните и безимотните делинквенти (срв. напр. гл. 8 от ЗСЛ и ст. 29 от т. XVII на Виз. екл., Слав. екл., т. XVII, ст. 15).

2. Особено трябва да се подчертае във връзка с наказателната репресия на българското феодално право открито изразеният класов характер на наказателната санкция.

Класовият характер на наказателната санкция се проявява не само в това, че се преследват ония деяния, които са опасни за установения от господствуващата класа ред или представляват посегателства срещу намиращите се в нейните ръце блага. Класовият характер на наказателната санкция се изразява и в това, че когато подобно посегателство бъде извършено от представител на господствуващата класа, то се наказва много по-леко, отколкото в случая, когато извършителят е човек от класата на експлоатираните. Класовият подход при определяне на наказателната санкция както по времето на ранния феодализъм, така и по времето на развития феодализъм е изявен открито, с нищо не е замаскиран. Но докато при ранния феодализъм поначало смекчената наказателна санкция се налага на лица с добро материално състояние, на които се противопоставят безимотните, при развития феодализъм смекчението засяга принадлежащите към съсловието на феодалите.

Достатъчно е да разгледаме няколко примера от феодалното законодателство, за да се илюстрира казаното по-горе:

Според Земед. закон (чл. 46 и 47) някои случаи на квалифицирана кражба, извършена от роб нощно време, се наказват със смърт. Кражба, извършена от свободен, никога не се наказва със смърт.

Според Еклогата (Виз. екл., т. XVII, ст. 11; Слав. екл., т. XVI, ст. 39) богатият крадец плаща двойната цена на откраднатата вещ, бедният се наказва с бой и заточение.

Състоятелният прелъстител се осъжда да даде на прелъстенатa девойка една литра злато, бедният се наказва с бой и заточение (Виз. екл., т. XVII, ст. 29; Слав. екл., т. XVI, ст. 15).

Според Душановия закон, когато властелин убие себър (свободен селянин), той трябва да заплати 1000 перпера. Ако себър убие властелин, той трябва да заплати триста перпера глоба и трябва да се отсекат и двете му ръце (чл. 94 от Душ. з.).

Ако властелин обиди властелин, наказанието е 100 перпера глоба; ако властелин обиди властелин, освен със 100 перпера глоба той се наказва и с бой с тояга (чл. 49 от Душ. з.).

И обичайното право на южните славяни в редица случаи не налага еднакви наказателни санкции на представителите на господствуващата класа и на феодално зависимото селячество, макар че там различието не е било така ярко проявено. Така убийството на някого от хората на княза се наказвало с кръвна мъст, а не с глоба — чл. 29 от Винод. закон; членовредителство, нанесено на същите, се наказвало с глоба, размерът на която не бил предварително определен от Винодолския закон, а определянето му било предоставено на княза — чл. 30 от Винод. закон. Предателят се предоставял в пълната власт на княза — чл. 70 на същия. Според чл. 55 от Полицкия статут (който е от по-нов произход) клеветата срещу венецианския дож се наказвала със смърт.

3. Особено тежко според българското феодално право са били наказвани случаите на повторно или многократно извършване на едно и също престъпление — рецидивът. Тъй като рецидивът представлявал значителна опасност за интересите на господствуващата феодална класа, наказването му било много по-строго от наказването на еднократно извършеното престъпление.

Така според ЗСЛ (гл. 26) открадналият чуждо стадо за първи път се наказва с бой, за втори път — с изгонване от областта, за трети път — с продаване в робство.

Според Еклогата (Виз. екл., т. XVII, ст. 11; Слав. екл., т. XVI, ст. 34) извършилият кражба за първи път се наказва със заплащане двойната стойност на откраднатото, а ако е беден — с бой и заточение. Втората кражба се наказва с членовредително наказание — отрязване на ръката.

Според Земеделския закон кражба на жито при първо извършване се наказва с бой, при второ извършване — със заплащане в двоен размер, при трето извършване — с ослепяване (чл. 68 от Земед. закон).

Заслужава да се отбележи фактът, че нашето феодално наказателно право се занимава с рецидива изключително във връзка с наказването на кражбата. Това се дължи, от една страна, на обстоятелството, че посегателствата срещу феодалната собственост и изобщо срещу имуществото на господствуващата феодална класа са се считали от законодателя като едни от най-тежките и поради това тяхното повторно извършване се е нуждаело от особено засилена наказателна санкция. Но строгото наказване на рецидива при кражбата се дължи и на друго. Тъкмо в тази област — изграждането на феодалната собственост и на икономическото господство на феодалната класа — съпротивата на експлоатираните и особено на закрепостеното селячество е била особено силна. Посегателствата срещу собствеността и особено срещу имуществото на феодалите са били разнообразни, упорити, постоянни. Тъкмо затова тук повторното или многократното извършване на престъпното деяние се е считало за особено опасно и е било свързано с подчертано тежки санкции.

4. Наред със светските наказания в средновековна България са съществували и духовни, епитимийни наказания (епитимии). Епитимиите се свеждали до налагане на дългогодишен пост и покаяние, недопускане на провинения да слуша православната литургия — първоначално изцяло, а впоследствие само някои части на литургията.

Тъкмо във връзка с прилагането на епитимийните наказания се поставя един от най-неуяснените въпроси на нашето средновековно наказателно право. Епитимийните наказания (дългогодишен пост и покаяние) са предвидени в нашия най-стар оригинален правен паметник — Закона за съдене на хората.

Относно провиненията срещу християнския морал съставителят на ЗСЛ е предвидил наред с установените от Еклогата членовредителни наказания и епитимийни наказания. Но цялото съдържание на законника говори, че използувайки определени образци, съставителят на ЗСЛ не ги е следвал сляпо. В известни случаи (срв. гл. 6, 7, 15 от ЗСЛ) законодателят е дал възможност на съда да смекчи смъртното или членовредителното наказание, установено в Еклогата, поради разкаянието на провинения, поради неразбиране на извършеното или поради други особености на конкретния случай. В тези именно случаи съдът е трябвало да наложи духовно (епитимийно) наказание вместо поставеното на първо място в наказателната разпоредба членовредително наказание(26). Няма съмнение, че по този начин е била дадена възможност да бъдат привлечени определени обществени среди към новата религия.

Вярно е, че такова съчетание на светски и духовни наказания смущава съвременното правно съзнание. Трябва обаче да се има предвид своеобразието на обстановката при покръстването, едва започващото изграждане на църковната организация и на църковната йерархия в българските земи, при което не е могло да съществува рязко разграничаване на функциите на духовната и светската власт и даже истинско разбиране на това разграничение. При такава особена обстановка, когато всички усилия са били насочени към установяване и закрепване на новата християнска религия, не е чудно, че чужди образци са били използувани своеобразно според нуждите на момента, така както законодателят ги е разбирал.

Впрочем, за да се дойде до възлагане на светския съд да прилага и епитимийни наказания, е допринесло и друго обстоятелство. Епитимийните наказания, установени от ЗСЛ, са били винаги точно фиксирани, така че съдът е трябвало само да подведе извършеното престъпление под съответния текст от ЗСЛ, за да бъде точно определено съответното епитимийно наказание (7, 12, 15 години пост). За изпълнението на наложената от съда епитимия се е грижила православната църква.

§ 4. Наказателни санкции за престъпления против държавната власт. За престъпления, против живота, честта и имуществото

Най-важните престъпления по българското феодално право са престъпленията против държавната власт, против живота, честта и имуществото на отделната личност(27).

1. За престъпления против държавната власт преди покръстването и за наказанията, които са били налагани при извършването на тия престъпления, можем да съдим от Отговорите на папа Николай. В 40–ия отговор се казва: «Вие заявявате, че има обичай в отечеството ви да се изпраща от вашия господар, преди да пристъпите към сражение, един преверен и преблагоразумен мъж, който да прегледа всички оръжия, коне и вещи, които са необходими за сражение, и оня, у когото се окажат недобре приготвени, се наказва със смърт».

Същото наказание се налагало и на тези, които са удряли на бяг през време на сражение, на отказалите да влязат в сражение, както и на пазачите на границата, които са допускали да избяга през нея роб или свободен. Именно затова в своите отговори (отг. 22 и 23) папата съветва да се смекчи суровостта на законите.

2. При изграждането и затвърдяването на феодалните отношения у нас особено тежко са били наказвани посегателствата срещу държавния глава. Според Еклогата в престъпление се е въздигало самото образуване на партия против царя без оглед на това, дали са били предприети действия за реализирането на някакъв заговор срещу него. Текстът на ст. 3 от тит. XVII на Византийската еклога, който се занимава с този въпрос, има такава широка редакция, че може да обхване не само всеки заговор и съзаклятие за свалянето на владетеля, но дори и опита и приготовленията.

Текстът гласи: «Който образува партия против царя или конспирира, или прави съзаклятие против него или против държавата на християните, такъв би следвало на часа да бъде убит, защото е намислил унищожаването на всичко. Обаче за да не би някои, като са неприятелски разположени към някого, без съд да убият, а след това да се оправдаят най-вече с това, че е говорил против царството, затова трябва такъв веднага да се постави под силна стража и това, което се отнася за него, да се съобщи на царя и както прочие той реши и даде мнение, така да се направи»(28).

Изглежда, че практиката е разширила още повече състава на престъпленията измяна и предателство. Разпоредбите на чл. 84 и 85 от Закона на Константин — Юстиниан, които едва ли могат да се отдадат на някакво хрумване на съставителя на тази компилация, предвиждат, че неявяването на болярина по време на война по призива на владетеля, както и всяка проява на непокорство на царското нареждане наред с предателството трябва да се наказват със смърт. Същото наказание се предвижда и за измяната на военачалниците(29).

3. Сурови санкции са били установени от българското феодално право и срещу еретиците. За господствуващата класа и за представителите на тази класа, които са държали в ръцете си законодателството и съдебната власт, е било ясно, че ересите са насочени не само срещу догмите на православието и срещу организацията на православната църква, но и срещу самата феодална власт. Тъкмо затова еретиците са били жестоко преследвани и сурово наказвани. Еклогата (Виз. екл., т. XVII, ст. 52; Слав. екл., т. XVI, ст. 36) предвижда, че манихеите и монтанитите подлежат на смъртно наказание. У нас особено жестоки са били преследванията срещу богомилите по времето на цар Борил и цар Иван Александър.

По решение на свикания от Иван Александър църковен събор богомилите, които не се отказали от богомилското учение, са били обгаряни по лицето с нажежени железа и са били прогонвани от пределите на българската държава (в този смисъл е житието на Теодосий Търновски)(30).

4. Жестоко са били преследвани и ония прояви на селячеството и най-вече на лично зависимото селячество, които са поставяли в опасност феодалната собственост на господствуващата класа. Строго е било наказвано бягството на крепостния селянин от земята на феодала. Според Душановия закон (чл. 205/201) такъв селянин не само е бил връщан в земята, която е напуснал, но е бил наказван с жигосване и обезобразяване на лицето.

5. В Отговорите на папа Николай се говори твърде много за убийството, и то специално за квалифицираното убийство — за отцеубийството (отг. 24), за убийството на братя, сестри и сродници (отг. 26), за убийство на другар (отг. 27). Обстоятелството, че са били направени толкова много запитвания във връзка с тези убийства, не може да се смята за случайно Те говорят за жестоките конфликти, възникнали във връзка с разлагането на родовата и фамилната собственост — тогава, когато те е трябвало да отстъпят мястото си на частната собственост. Разлагането на колективната собственост не е било безболезнен процес. То се е извършвало чрез разграбването на родови и фамилни земи от родовите старейшини, от представителите на родовата и служебната аристокрация. Поради всичко това са се проявили жестоки конфликти между членовете на рода, завършващи с убийства, които естествено са довеждали до наказателни санкции. Отделен е въпросът, че тези санкции, по всичко личи, не са били налагани от органи на държавната власт, а са били реализирани по пътя на кръвната мъст.

След покръстването в наказателните санкции за убийство настъпват промени. Българското феодално право започнало да различава умишленото убийство от убийството по небрежност. И едните, и другите са били наказвани от държавната власт.

Според Еклогата (Виз. екл., т. XVII, ст. 45; Слав. екл., т. XVI, ст. 4) умишленото убийство се наказва със смърт. Убийството по небрежност според същия закон се наказва с бой и заточение (Виз. екл., т. XVII, ст. 48; Слав. екл., т. XVI, ст. 8). Характерно е обаче, че разграничението на умишленото убийство от убийството по небрежност се извършва въз основа на външни признаци, които далеч не винаги са сигурни и безспорни(31).

От хрисовулите знаем, че независимо от тези наказания при извършването на убийство се е заплащала глоба в полза на държавното съкровище. Тази глоба се наричала фун — от гръцката дума φόνος (убийство), и се плащала от селото тогава, когато убиецът не е бил открит. В Мрачкия хрисовул се казва, че манастирските люде трябва да заплащат тази глоба в полза на манастира и че царските чиновници (севасти, практори) нямат право да събират такава глоба от манастирските люде.

Твърде вероятно е, като се имат предвид тези текстове на хрисовулите и сравнителноправни проучвания, че и по нашето обичайно право (както е било и по сръбското и изобщо по обичайното право на южните славяни) убийството се е наказвало с глоба(32).

Накрая трябва да се отбележи, че убийството на роб от неговия господар поначало не се е наказвало (Виз. екл., тит. XVII, ст. 49). Такова убийство е подлежало на наказание само в случай, когато господарят е измъчил много роба си, преди да го убие, или го е умъртвил чрез изгаряне или чрез отрова. Класовият характер на тази разпоредба едва ли се нуждае от специално изтъкване.

Класовият подстъп при наказване на убийството е присъщ впрочем и на късното феодално право, както това може да се констатира от разпоредбите на Душановия закон, цитирани по-горе. Наказателната санкция на убийството във феодална България сигурно е била аналогична или най-малкото твърде близка до тази, която Душановият закон е установил.

6. Под влиянието на християнската църква престъпленията против половата нравственост са се наказвали твърде строго. Тук трябва да бъдат отнесени изнасилването, прелъстяването, кръвосмешението, прелюбодеянието.

Според Еклогата (Виз. екл., тит. XVII, ст. 30; Слав. екл., т. XVI, ст. 10) изнасилването на девица се наказва с членовредително наказание — на виновния трябва да се отреже носът. ЗСЛ (гл. 9) предвижда, че в такъв случай виновният трябва да се продаде, а имотът му да се даде на девицата(33). Различни са също така наказанията, които Еклогата и Законът за съдене на хората установяват в случай на лишаване от моминство на мома, ненавършила пълнолетие. Докато Еклогата предвижда членовредително наказание, ЗСЛ установява да се продаде имуществото на виновния в полза на потърпевшата и да му се наложи епитимийно наказание(34). При престъпления против половата нравственост, когато виновникът не бъде открит, се е предвиждало заплащане на глоба в полза на държавното съкровище. Това е т. нар. девичи разбой, за който се говори напр. във Виргинския хрисовул.

Българското феодално право наказва строго и кръвосмешението — встъпване в плътска връзка с родственик или родственица, като отнася тук и плътската връзка между лица, които се намират в духовно родство или сватовство. Кръвосмешението между родители и братя и сестри според Еклогата (Виз. екл., тит. XVII, ст. 33; Слав. екл., т. XVI, ст. 13) се наказва със смърт, а другите случаи на кръвосмешение се наказват с членовредителни или опозорителни наказания. Според ЗСЛ обаче кръвосмешението се наказва само с разлъчване (гл. 12 от ЗСЛ), което показва, че езическото право у нас вероятно не е наказвало кръвосмешението.

Предвидено е специално наказание за прелъстителя, който е встъпил в полова връзка с девойка с нейно съгласие, но без знанието на родителите й (Виз. екл., т. XVII, ст. 29; Слав. екл., т. XVI, ст. 5, ЗСЛ, гл. 8). Ако не последва брак между прелъстителя и прелъстената от него девойка, Еклогата предвижда, че прелъстителят трябва да бъде наказан. Наказването и в този случай има ясно изразен класов характер. Ако прелъстителят е състоятелен, той ще се отърве със заплащането на една литра злато, а ако е беден, след като бъде бит и остриган, трябва да бъде заточен. Не е трудно да се разбере, че прелъстяванията повече от всички други престъпления срещу половата нравственост не са били чужди на господствуващата класа и затова при наказването им е трябвало да се намери по-друг подстъп от този, който се е прилагал при изнасилванията, кръвосмешенията и другите престъпления против личния и семейния морал.

7. От престъпленията против частната собственост най-рано е била санкционирана кражбата. Според сведенията на византийския речник Свида Крум бил постановил на крадците да се пречупват пищялките на краката, а на ония, които дават храна на крадците, да се конфискува имуществото(35). Тези тежки санкции трябва да се обяснят с това, че кражбата e била едно от най-сериозните посегателства срещу собствеността на господствуващата класа. Поради това именно още отрано тя е била предмет на наказателноправна регламентация. За наказания срещу крадците се говори и в Отговорите на папа Николай. Отговор 31–ви има предвид кражбата на животни, а отговор 32–ри — кражбата на хора. За крадците се говори във връзка с изтезанията, на които са били подлагани заловените престъпници, за да признаят своята вина (отг. 86).

Разнообразни и тежки санкции срещу посегателствата над собствеността са били предвидени при укрепването на феодалните отношения и особено по времето на развития феодализъм. И в Земеделския закон, и в Еклогата са предвидени десетки наказателни състави, които налагат санкции за посегателства срещу собствеността. С особено богата казуистика се отличава Земеделският закон, който охранява собствеността на селското стопанство. Не по-малко строги са санкциите, които налага Еклогата. Душановият закон, който е правен паметник на развития феодализъм, също така в редица свои текстове се занимава с престъпленията против собствеността.

Най-важното от тези престъпления си остава кражбата. Еклогата под влияние на Юстиниановото право предвижда като основна санкция при кражбата заплащането на двойната стойност на откраднатата вещ (Виз. екл., тит. XVII, ст. 11; Слав. екл., т. XVI, ст. 34). Но тази санкция се заменя, когато крадецът е беден, с бой и заточение.

Наред с тази основна санкция в Еклогата и в Земеделския закон са предвидени и редица други, така че наказанието за кражба се движи в извънредно широка амплитуда — от заплащането на нищожната сума 12 фола (дневна надница) при кражба на лопата или мотика (чл. 22 от Земед. закон) до налагане на смъртно наказание. Смъртно наказание се е налагало при кражба на добитък, извършена от роб нощно време, в резултат на която цялото стадо е погинало или е било изядено от диви зверове. Със смъртно наказание се е наказвал и рецидивът при нощна кражба на добитък, извършена от роб (чл. 46 и 47 от Земед. закон).

По-маловажните случаи на кражба се наказват с бой (напр. кражба на звънец, кражба на мляко, извършена от паcтира на стадото, и др. — чл. 30–34 от Земед. закон).

Понякога боят се свързва със заплащане двойната стойност на открадната вещ — например при кражбата на вол или магаре (чл. 41 от Земед. закон).

Повредата на чужда вещ и на чужд имот е била също предмет на строги санкции в българското феодална право. Редица текстове на Еклогата и особено на Земеделския закон са посветени на повреждането на селскостопански инвентар, повреждането на селски имоти, както и на повреждането на чужд добитък (ст. 1 и 9 от тит. XVII на Виз. екл.; Слав. екл., т. XVI, ст. 43, 44; чл. 24, 25, 26, 48, 49, 75 и др. на Земед. закон).

Особено сурови наказания са предвидени в Земеделския закон, Еклогата и ЗСЛ за повреждането на чужда вещ чрез огън и най-вече за умишления палеж. Според Земеделския закон (чл. 64 и 65) трябва да бъдат отсечени ръцете на ония, които опожаряват склад със слама или сено, а когато палежът е извършен за отмъщение, виновният трябва да се на каже с изгаряне. Според Еклогата (Виз. екл., тит. XVII, ст. 41; Слав. екл., т. XVI, ст. 29) ония, които поради вражда или за грабеж предизвикват пожар в някой град, трябва да бъдат наказани със смърт, като самите те бъдат изгорени. Ако пожарът е засегнал някое село или полски имот, наказанието е смърт чрез обезглавяване. Тези установени от Еклогата наказания са възпроизведени и от гл. 15 на ЗСЛ, но в последния наред с тях е дадено и епитимийно наказание — 12–годишен пост(36).

Глава седемнадесета: Съдебен процес

§ 1. Изграждане и развитие на българския средновековен съдебен процес

Първите етапи от развитието на процеса в средновековна България се характеризират със стремеж да бъде преодоляна саморазправата (самопомощта), в резултат на която се е стигало до кръвна мъст и талион — «око за око, зъб за зъб и глава за глава» — според обширната редакция на ЗСЛ. Че в българските земи непосредствено след създаването на българската държава е съществувала саморазправата, не бихме могли да се съмняваме. Данните, установяващи съществуването на кръвна мъст, установяват и саморазправата (самопомощта), чрез която кръвната мъст е била осъществявана от потърпевшия, респективно от рода, към който той е принадлежал. По същата причина би трябвало да приемем, че по това време е имало мирители — стареите на родовете и задругите, които са определяли откупа, който провиненият е трябвало да заплати тогава, когато е било постигнато помирение между неговия род и рода на потърпевшия.

Но саморазправата и дори институтът на мирителите са се намирали в разрез с интересите на оформящата се в България феодална власт. Те създавали несигурност и безредие и това е било достатъчно основание за премахването им, тъй като господствуващата класа се е нуждаела от установяването на определен ред и стабилност в обществените отношения. Но за премахването на саморазправата и на мирителите е имало и по-важно основание. Господствуващата класа е трябвало да вземе в свои ръце правосъдието, за да може по този начин да гарантира своето господство, да се бори чрез най-ефикасните от нейно гледище средства и начини срещу посегателствата, насочени против нейната икономическа и политическа власт.

Ето защо развитието на раннофеодалните отношения е довело до постепенно ограничаване и изтласкване както на саморазправата, така и на мирителския институт. Това е бил продължителен и мъчителен процес, същността на който се свежда към това, че организираният още при създаването на българската държава съдебен процес, който първоначално е санкционирал само най-опасните за държавата провинения, постепенно е разширявал своето приложно поле. За наличието на такъв процес ни говорят Отговорите на папа Николай, специално текстът на глава 86: ако бъдел хванат крадец или разбойник, който отричал това, което му се приписва, съдия го биел по главата с бич, а друг бодял ребрата му с железни шишове, докато се изтръгне от него истината. За наченки на държавно правосъдие ни дават сведения и гл. 22, 23, 25 от отговорите, които говорят за наказване на провиненията срещу военната дисциплина. И в тези случаи санкциите очевидно са били налагани от органи на държавната власт и са предполагали известно разследване, колкото и примитивно и несъвършено да е било то.

Тези текстове са указателни не само за това, че установяват съществуването на организиран от държавата процес още в началните етапи от развитието на българската държава, но и за това, че определят областите на неговото приложение. Касае се за провинения, които най-пряко и непосредствено засягат сигурността на държавата и обществения ред. Но едва ли може да има съмнение, че още тогава нещата не са спрели дотук. Текстовете на чл. 2, 7а от ЗСЛ ни дават указания за доказателства, различни по същност, характер или организация от тези, установени в писаното, реципирано от Византия право и имащи твърде древен произход. Касае се за съклетвениците и за специфичната регламентация на свидетелските показания.

Наистина гл. 7а от ЗСЛ узаконява свидетелския институт, а не съклетвениците. Но той урежда свидетелските показания по начин, несъмнено повлиян от древния обичаен институт на съклетвениците. За определена категория дела славянското обичайно право е установило определен брой съклетвеници. За «големите препирни» се определя голям брой свидетели, а за «малките препирни» — малък брой свидетели, също както за тежките провинения се е изисквал голям брой съклетвеници, а за по-леките провинения — малък брой съклетвеници (чл. 9 от Винод. закон изисква 25, респ. 20 съклетвеници, а чл. 10 от същия — 6).

От своя страна гл. 2 от ЗСЛ изисква свидетелите да бъдат правдиви, почитани и т. н., без да поставя изискването, усвоено от писаното екложно право, свидетелите да имат «звание или служба, или власт, или богатство» — сиреч да принадлежат към господствуващата класа, И тази заимствувана също от обичайното право разпоредба е била създадена — по всичко личи — преди установяването на съсловните разграничения.

Ясно е, че установеният от ЗСЛ съдебен процес е бил повлиян от обичайния, стигнало се е до смесване и спояване на елементи от славянския обичаен процес с установения от писаното екложно право (стоящо в основата на ЗСЛ) съдебен процес. Но по-важно с оглед на интересуващия ни въпрос е нещо друго. Още преди покръстването в българските земи, както и в земите на другите славяни, намиращи се на същия стадий на икономическо, културно и политическо развитие(1), е съществувал обичаен съдебен процес, признат и използуван от българската държава, който имал свои специфични древни доказателства, който е санкционирал по-широк кръг провинения от тези, посочени в Отговорите на папа Николай. Няма съмнение, че този процес е ограничавал проявите на саморазправата.

Другата линия, по която саморазправата е била ограничена, е бил установеният след покръстването екложен процес. Няма съмнение, че той е отговарял в много по-голяма степен на интересите на изграждащата се феодална класа, на стремежа й да вземе в свои ръце всички тъжби и спорове.

Екложното право съдържа две типични разпоредби, които преследват тази именно цел. Касае се за текста на Виз. еклога, т. XVII, ст. 5 (Слав. екл., т. XVI, ст. 26), възпроизведен и в гл. 17 от ЗСЛ: онзи, който своеволно отнеме от другиго някаква вещ, ако е направил това, търсейки своя вещ, трябва да бъде лишен от нея. Ако ли е посегнал на чужда вещ, трябва да бъде бит от местния управител, защото сам на себе си е станал съдия, и да възстанови отнетото.

Още по-важен е текстът, ограничаващ саморазправата чрез установяването на азилно право (право на църковно прибежище)(2). Това е текстът на т. XVII, ст. 1 от Виз. еклога, пропуснат в Славянската еклога, публикувана в печатната Кормчая: «Никой със сила да не отвежда онзи, който прибягва в църквата, но да съобщава на свещеника вината на избягалия и да го получи от него с гаранция да бъде законно изследван и решен неговият въпрос. Ако пък някой се опита със сила да отнеме от църквата беглец, който и да е той, такъв да получи дванадесет удара и тогава, както подобава, да се изследва въпросът на същия беглец»(3).

Този текст е възпроизведен в гл. 16 на ЗСЛ, която има следната редакция: «Никой да не извлича насилствено прибягналия в църквата, но прибягналият открива работата на свещеника и вината, извършена от него; и (свещеникът) да го приеме като беглец, докато се издири по закона и се изпита неговото обвинение; ако ли някой се опита да изведе насилствено от църквата прибягналия в нея, който и да бъде той, да получи 140 рани (удара) и тогава, както подобава, да се изследва обвинението на прибягналия»(4).

Както се вижда от цитираните текстове, българският законодател е изменил заимствуваното от Византия азилно право в два съществени пункта. На първо място, той е премахнал дадената от Византийската еклога възможност прибягналият в църквата да бъде предаден на потърпевшия под гаранция. Според ЗСЛ прибягналият в църквата остава в нея, докато не се издири и изпита неговото провинение(5). На второ място, българският законодател е засилил извънредно много санкцията против нарушителите на азилното право. Докато според Византийската еклога те се наказват с дванадесет удара, според ЗСЛ нарушителят на азилното право трябва да изтърпи сто и четиридесет извънредно силни удара — удари до нараняване.

Засилването на азилното право и крайно голямото заостряне на наказателната санкция, предвидена за неговото нарушаване, говорят, че кръвната мъст и талионът в езическа България са имали широко разпространение, представлявали са голяма опасност за установения от господствуващата класа ред и затова се е налагало да бъдат взети сурови мерки срещу прибягващите към саморазправа(6).

Саморазправата е била изключена, ако нарушителят или заподозреният е потърсил убежище в църква. Но тъкмо това показва, че ако той не е потърсил убежище в църква, саморазправата е била възможна. Под страх от наказание се запрещава заподозреният да бъде извлечен от църквата, в която е подирил убежище. Но тъкмо това показва, че от други места той е бил изкарван насила. Иначе не би могло и да бъде.

Окончателно внедряване на държавното и на санкционираното от държавата правораздаване е могло да се извърши само в резултат на здравото установяване на феодалните отношения в средновековна България, което е било постепенен процес. Процесуалното право като надстройка е могло да упражнява и действително е упражнявало обратно въздействие за укрепване на феодалния базис, но поначало то е отразявало базиса и е следвало неговото развитие. Затова виждаме, че както съдоустройството, така и процесът се развиват в съответствие с развитието на феодалните отношения в средновековна България. В най-ранния паметник на нашето средновековно право — Закона за съдене на хората — се говори само за княза и за съдията като за органи на правосъдието. «Във всеки спор, тъжба и обвинение — гласи гл. 2 от ЗСЛ — следва князът и съдията да не съдят без много свидетели...» За княза и съдията се говори в гл. 7а. За други съдебни органи в този правен паметник не става дума. Колкото и непълни да са сведенията, които можем да почерпим от него, все пак те дават идея за несложното устройство на българския съд по това време.

По-различна е картината, която ни разкриват царските грамоти, датиращи от времето, когато феодализмът в България е бил в своя разцвет. В тях се говори, че съдебни функции са изпълнявали държавни органи, имащи различен ранг и различна компетентност. Така във Виргинската грамота се казва: «нито да им се бърка (на манастирските люде — бел. авт.) севаст, ни практор, ни княз, ни кастрофилакс, ни ватах, ни топщикал, ни да съди, ни да свързва, ни глоба да взема или някакъв данък»(7).

Този текст установява, че с едни или други съдебни функции са били натоварени такива висши царски служители като севастите — управители на области и градове, и кастрофилаксите — управители на крепости, и че съдебни функции са изпълнявали и различните държавни агенти — практорите, както и различните съдебно-финансови органи — ватаси и топщикали, та даже и селските кметове — кнезовете. Самите наименования на изброените длъжности показват, че повечето от тези длъжностни лица не са изпълнявали само съдебни функции — в средновековна България съдебната власт не е била отделена от останалата власт(8). Обаче важно е да подчертаем, че всички са изпълнявали и съдебни функции, имали са право «да съдят, да връзват, глоба да вземат».

Усложняването на съдоустройството и процеса се дължи на обстоятелството, че развитието на феодализма и на феодалната експлоатация е водело до засилване на класовата борба в нейните най-различни форми. Във връзка с това се е засилвала и наказателната репресия, и различните юридически санкции. Създавани са били нови съдилища, създавани са били нови съдебни процедури. Развитието на феодалните отношения е довело до признаването на съдебен имунитет (наред с административния и финансовия) на някои светски и духовни феодали.

Наред със съдебните органи на държавата са сe появили и съдилищата на феодалите. Специална правораздавателна компетенция е имала църквата.

Но макар и съдебната организация по време на разгърнатите феодални отношения — по време на Втората българска държава — да е била значително усложнена, макар и държавното и признатото от държавата правосъдие да е било укрепено, не би могло да се приеме, че саморазправата и кръвната мъст са били напълно ликвидирани. Жестоката феодална експлоатация, феодалната раздробеност, липсата на здрава централна власт и съществуващата във връзка с всичко това правна несигурност са били фактори, които не са позволили кръвната мъст да бъде изкоренена. Че е било така, ни показва къснофеодалната южнославянска компилация — ЗКЮ, която в своя чл. 46, изоставяйки разрешенията на византийското писано право, стоящи в основата на нейния текст, възприема поначало суровата санкция на ЗСЛ срещу нарушителите на азилното право(9).

§ 2. Характер на българския средновековен съдебен процес

Установеният от ЗСЛ съдебен процес разкрива своеобразно съчетание на обичайноправни елементи с елементи на екложното право. А южнославянският обичаен процес не е познавал разграничението между наказателна и гражданска процедура и се е характеризирал със своя елементарен обвинителен характер. Потърпевшият е бил този, който се е грижел за призоваването на своя противник в съда и за представянето на доказателствата. Според чл. 38 от Винодолския закон, ако няма тъжба, не може да се налага наказание и никой не може да бъде принуден да подаде тъжба за каквото и да било обвинение. Обвинителят е трябвало да доведе в съда свидетелите (чл. 22 от Винод. з.). Предписана е даже — под страх на недействителност — формулата, с която трябва да се предяви обвинението (чл. 60 от Винод. з.). В този смисъл са и разпоредбите на чл. 5а и чл. 6 от Полицкия статут(10). Такъв е бил и българският средновековен обичаен процес. Според гл. 2 и 7а от ЗСЛ (които не са заимствувани от Еклогата) съдът е трябвало да покани страните да представят своите свидетели, относно качествата на които не важат установените от Еклогата изисквания(11).

След утвърждаването на въведения след покръстването съдебен режим в България е било възприето екложното право и екложният процес, който, разбира се, не е отменил обичайния процес. И този процес поначало е бил обвинителен. Но той е установил различни процедури за наказателните и за гражданските дела. Изглежда обаче, че това разграничение не е проникнало в средновековна България. Славянската еклога не възпроизвежда разпоредбите на т. XIV, ст. 10 и 11 на Виз. еклога, които установяват специална процедура по наказателните дела, а термина «парично дело» в ст. 6 превежда с думата «обвинение». За различие между наказателен и граждански процес не бихме могли да намерим данни и в Закона на Константин — Юстиниан.

Еклогата обаче е въвела следствен процес за делата против държавната сигурност (ср. т. XVII, ст. 3 от Виз. екл., и т. XVI, ст. 3 от Слав. еклога) и този режим за въпросните дела е бил възприет — по всичко личи — и в средновековна България, и то още преди възприемане на екложното право. Известни указания в тази насока ни дават паметниците на южнославянското право и от времето на ранния, и от времето на развития феодализъм — срв. напр. гл. 40 от Отговорите, чл. 266 от Полицкия статут, чл. 146, 147, 151 (145, 146, 150) от Душ. закон(12).

§ 3. Съдоустройство и съдопроизводство

1. В Първата българска държава съдебни функции са изпълнявали князът и съдията(13). Но доколкото откупът е продължавал да съществува (свързан понякога дори със системата на талиона), не може да бъде оспорвано и съществуването на мирители, с помощта на които е бил организиран арбитражният процес.

Във Втората българска държава са съществували държавни, феодални и църковни съдилища. Към държавните съдилища трябва да бъдат отнесени: а) съдът на владетеля(14) и б) другите държавни съдилища. Съдебни функции в средновековна България са изпълнявали не само специално назначени съдии, но и провинциалните и градските управители, различните държавни органи и чиновници, натоварени най-вече с фискални функции (ватаси, практори, топщикали). Съдът на владетеля е разглеждал вероятно дела от най-голямо значение и тези, които по реда на обжалването са достигали до него.

Съдилищата на отделните светски и духовни феодали са разглеждали провиненията на подчинените на феодала лично зависими, респ. закрепостени селяни. Но те не са могли да противопоставят на държавата и на държавните съдилища своя съдебен имунитет по такива престъпления, които са засягали сигурността на самата държава и личността на владетеля (измяна, предателство и др.). Най-опасните за феодалната държава престъпления и преди всичко престъпленията против държавната сигурност са били подчинени винаги на държавния съд, а не на съда на отделните феодали(15).

Що се отнася до църковния съд, на него са били подсъдни провиненията на всички православни срещу църковните канони. Църковният съд е съдел църковните нарушения, извършени както от духовници, така и от миряни в качеството им на членове на християнската православна църква.

2. В нашето средновековно право страните са се наричали супърницџ и клеветьницџ(16). Изглежда, че с първия термин са били означавани общо спорещите, сиреч страните в процеса, а вторият термин е служел за обозначаване на обвинителите и ищците — сиреч на тези, които са търсели защитата на съда. Близка по смисъл на думата клеветьници е била и думата шьпотници — доносители (доносчици). Тези термини за означаване на страните са дадени в ЗСЛ. В гл. 2 на същия (кратката редакция) четем: Въ всṀку пърю и клеветоѵ и шьптѫ достоить кнṀlю и соѵдии ие послѵшати весъ свѣдитель многъ нъ глƈати къ супьрникомъ и клеветьникомъ и шьпотникомъ...

Според сведенията на арабския писател Иби Даста у славяните е съществувал обичаят както потърпевшият, така и виновният да се явяват на съд заедно със своите роднини и близки, за да бъдат подпомагани и защитавани от тях. Следователно в този древен славянски процес страна е било не отделното лице, а цяла група, която се е явявала да обвинява или да оправдава(17).

С утвърждаването на държавното правосъдие и в резултат на разрушаването на останките от родовообщинния строй тази практика е била преодоляна и като страна най-често са се явявали отделни физически лица. Това не означава, разбира се, че и тогава не са могли да се явяват на съд цели колективи — напр. селски общини. За водени от общините процеси ние имаме сведения в редица византийски документи от XII–XIV в.

3. С развитието на феодалния процес и призоваването на страните е претърпяло изменение. Участието на страните при организирането на древния процес е било много по-голямо от онова, което им е предоставял развитият феодален процес. За това говори например изтъкнатото по-горе участие на близките на спорещите още при започването на процеса. За това говори и институтът на поротниците (съклетвениците), които чрез полаганата от тях клетва са освобождавали ответника от съдебна отговорност. Цялата тази организация на древния процес не е могла да не се отрази и на призоваването на страните. Последното, ако не изключително, то поне поначало е било предоставено на заинтересованата страна(18).

Господствуващата феодална класа не е могла да остави началото на процеса вън от обсега на съдебната власт. Призоваването на страните започнало да се извършва от държавен орган. Вярно е, че за начина, по който е ставало призоваването, нямаме данни в българските правни паметници, но Душановият закон и тук ни дава ценни сведения. Редица текстове на този закон — ст. 61 (62), 55 (56), 104, — установяват, че призоваването на страните на съд се е извършвало от специален съдебен орган — пристав.

4. Договорът на Михаил Асен с дубровничаните и договорът на Иванко с генуезците говорят за съдебни решения, които са били издавани от съдебните органи на българската държава, но нито там, нито в друг наш правен паметник намираме специални сведения за това, как са протичали различните етапи на процеса и как е било постановявано съдебното решение. По тези въпроси има редица данни в Душановия закон, които могат да бъдат използувани с уговорката, че трябва да се третират като указания, насочващи към принципите на нашия средновековен феодален процес, а не като негови позитивноправни разпоредби.

И у нас, както и в Сърбия произнасянето на решението сигурно се е предшествувало от устните обяснения на страните, които са обосновавали своята защита, респективно своите искания и възражения (срв. чл. 163 (161) от Душ. з). Известни указания в тази насока ни дава процедурата, прилагана при народните събори против еретиците и специално развилите се там прения(19).

За формата, в която е било обличано съдебното решение, нямаме сигурни данни. Такива липсват и относно обжалването. Но трябва да се приеме, че обжалване на съдебното решение сигурно се е допускало. Като имаме предвид формално неограничената власт на българския владетел по това време, както и доста примитивната уредба на процеса, можем да приемем като правдоподобно изказаното в нашата литература предположение, че в средновековна България не е бил познат институтът на присъденото нещо (res iudicata ) и че страните винаги са могли да искат пререшаването на едно решено вече дело от българския владетел или някой по-високостоящ в държавната йерархия съдия(20).

Установена е била вероятно специална процедура за изпълнение на присъдите и съдебните решения, за каквато ни загатва дарствената грамота на цар Иван Александър, издадена в полза на венецианците, където се говори за запечатване и възбрана, налагана върху жилището на неизправния длъжник(21). Съдебните решения и присъди са били изпълнявани от специални съдебни органи — пристави и глобари, за които се говори в Душановия закон (вж. напр. чл. 91, 108 и 107 относно приставите и чл. 183 (188) относно глобарите). Наред с органите, изпълняващи решенията на съдилищата на централната власт, сигурно е имало изпълнителни органи на феодалния съд на светските и църковните феодали. В нашите хрисовули се казва, че царските служители не са могли да извършват никакви функции по отношение на църковните люде, живеещи на земите, отстъпени във феодална собственост на манастирите. Тези функции са били изпълнявани от органи на манастирския, респ. на болярския съд(22).

§ 4. Съдебни доказателства

Съдебните доказателства в средновековния процес се различават чувствително от съдебните доказателства в съвременния наказателен и граждански процес(23).

1. Ордалиите (божи съд) са едно от най-древните съдебни доказателства(24). В южнославянския обичаен процес ордалиите са се извършвали по няколко начина. Заподозреният е бил хвърлян в течаща вода или в «дълбока» вода. Ако е потъвал веднага, считало се е, че е невинен, тъй като водата като чиста стихия не би приела виновния. Имало е и ордалия чрез вряла вода. Заподозреният бил каран да извади камък от котел с вряла вода и ако обгарянията му не били дълбоки, признавали го за невинен. По подобен начин се извършвала ордалията чрез нажежено желязо, която била много разпространена. Заподозреният трябвало да отнесе къс нажежено желязо на разстояние няколко крачки — напр. от вратата на църквата до църковния олтар(25).

В актовете на Охридската архиепископия, датиращи от XIII в., се намират данни, които говорят, че в средновековна България се е прилагала ордалия с нажежено желязо. Тъй като Охридската архиепископия е имала отрицателно отношение към това доказателство, считайки го за варварско, ясно е, че по това време ордалиите са се прилагали само в българския обичаен процес(26). Ордалията със студена вода се е прилагала в българските земи дори до ново време — в Плевенско по този начин били откривани така наречените вещери — хора, които с погледа си причинявали уроки(27).

2. От твърде древен произход е и институтът на съдебната клетва, познат и на южнославянската обичайна съдебна процедура(28). Същността й се свежда към това, че заподозреният, обвиняемият, респ. ответникът, се е заклевал, призовавайки божеството за свидетел и арбитър, че не е извършил деянието, което му се приписва. Считало се е, че ако клетвата е лъжовна, божеството ще накаже този, който я е положил. Предвидени са били освен това тежки наказателни санкции за лъжовна клетва (срв. Виз. екл., т. XVII, ст. 2).

Клетвата е била позната като доказателство на българския обичаен процес още от езическо време. Гл. 67 от Отговорите на папа Николай установява това: «Вие заявявате, че сте имали обичай, колчем сте се решавали да обвържете някого с клетва за някаква работа, да слагате пред себе си меч и в него да става заклеването». Широката редакция на текста показва, че процесуалната клетва се е извършвала по този именно начин. Погрешно е разбирането на някои автори(29), които смятат, че при съдебната клетва е бил използуван ритуалът на онази клетва, която се е полагала при сключването на международните договори(30). Всъщност последната е уреждала публичноправни отношения и е имала промисорен характер — заклеващият се е обещавал да не извършва известни действия в бъдеще. Тя не трябва да се смесва със съдебната клетва, при която заклеващият се твърди, че не е извършил определено деяние в миналото. След покръстването заклеването се е извършвало над кръста и евангелието.

Според Душановия закон (чл. 106) оневинявaнето чрез клетва е било предоставено на представителите на господствуващата класа, а сербите трябвало да се оправдават чрез божи съд (ордалия). Никак не е трудно да се разбере открито изявеният класов характер на тази разпоредба. Властелите лесно са отбивали отправените срещу тях обвинения, докато процесуалното положение на крепостните селяни е било твърде неблагоприятно.

3. В много случаи клетвата на заклеващия се е трябвало да бъде подкрепена от съклетвеници, които са потвърждавали истинността на клетвата(31), гарантирали са за благонадеждността и доброто име на заклеващия се, за да създадат убеждение у съдията, че страната, чиято клетва е била подкрепена от съклетвениците, е права в разглеждания процес. Както Винодолският закон, така и Полицкият статут познават института на съклетвениците. Макар че за съклетвениците няма преки сведения в изворите на средновековното ни право, би трябвало да се приеме, че то ги е познавало. Разпоредбите на