Искри от древността

Дигитална библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Христо Данов, Милка Манова-Янакиева

Дизайн: Давид Нинов

София, 2015

Отделните четива написаха:

проф. Хр. Данов — В Угарит; Шумер — люлка на човешката култура; Гилгамеш — героят, който търсил безсмъртието; Рожба на демокрацията; Загадъчният свят на етруските; От Гракхите до «Божествения» Август

проф. Хр. Данов, М. Манова-Янакиева Когато се раждаше човекът; Египет; Финикия; Месопотамия; Индия; Градът на мъртвите; Китай; Гърция; Златното руно; Древна Македония; Летящият син на Пела; Рим

М. Манова-Янакиева — Огнища на древни култури; Египет — дар на река Нил; Загадката на египетското писмо; Усмивката на сфинкса; Тайната на Хеопсовата пирамида; В «Долината на мъртвите царе»; Пиопи тръгва на училище; Бунтовно време; Праотци на нашата писменост; Велики мореплаватели; Слушали ли сте за Вавилон?; За да има справедливост; Библио­теката на Ашурбанипал; Необикновен облог; Магастен разказва за Индия; Сказание за Бхаратовите потомци; Поемата за Рама и злите демони; Китайското писмо; Бунтът на гладните; Крилатият архитект и чудовището Минотавър; Дворе­цът на цар Минос; Слепият певец и неговите поеми; Легенда ли е Приамовият град?; Златообилна Микена; При боговете на Олимп; Край река Еврота; Солон; Велик двубой; Маратон; Термопили; Саламин; Под сянката на Акропола; Най-жадуваното; Олимпийският огън; Светлините на Александрийския фар; Легенди за Рим; Рим и Картаген; Трагедията край Тразименското езеро; Горко на победените; Братята Гракхи; Спартак; Древна Тракия; За свободата; Съдбата подпомага смелите

Когато се раждаше човекът

Изучавайки историята на човечеството, ние ще почувствуваме диханието на вечността. То е в невидимите нишки, които ни свързват с народите, живели и творили преди хиляди години. Те са създали култура, писменост, начин на мислене, които ние приемаме със самото раждане.

На небесния свод блести великолепна звезда. Това е Земята. Тя лети в Космоса и пръска искри. И така милиони, милиони години. Лети, трепти и живее.

Променя се непрекъснато животът, появил се на нея. Люлее се всемирният океан, изникват острови и континенти, растат буйни дървета, пълзят огромни чудовища.

Топлите периоди се сменят със студени. От север застрашително се спуска бяла ледена покривка. Гигантски ледени планини се надигат и с трясък се трупат една върху друга. Глетчери се спускат от планините като огромни ледени реки. Прегръдката на страшната зима носи смърт и унищожение. Загиват буйните гори и зелените ливади, умират стройните палми и високите борове, изплакали смолисти сълзи, които ще се превърнат после в златист кехлибар.

Усетили ужаса на този леден дъх, животните бягат на юг. Повечето загиват, но някои все пак се приспособяват към тежката, почти непрекъсната зима. Над глетчерите тичат елени, крачат огромни мамути, едри мечки гризат нежните стъбълца на бедната растителност, поникнала през краткото лято.

Но ето че неизвестно откъде и как полъхва топъл въздух. Ледът започва да изтънява. Буйни потоци заливат Земята. Ледниците се топят, отдръпват се, но после пак настъпват. И така хилядолетия, безчет хилядолетия.

Всред гигантските гърчове на родилия се на Земята живот стои човекът — не маймуноподобният, а истинският човек. Приютил се в тъмната варовикова пещера, огрян от червената светлина на огъня, той живее, труди се и се бори. Бори се с тежките климатични условия, с опасните, неизмеримо по-силни от него зверове, бори се и побеждава. Защото притежава най-съвършеното оръжие, което може да има едно живо същество — разума.

Пътят на човека от мрачната пещера до фантастичния полет в звездния Космос е безкрайно дълъг и невъобразимо труден — низ от героични дела. За да почувствуваме истинската цена на днешната наука и техническо съвършенство на нашата богата съвременна култура, трябва да се върнем половин милион години назад при нашия далечен прадед, който всред ледено смълчаната нощ, гладен и мръзнещ, е мислил и измислял как да се пребори с тежките житейски условия, с глада и страшните зверове. Инстинктът му е подсказвал, че не трябва да живее сам, а опитът, получен от прадедите, го е учил как да устройва живота си.

Пещерата и огънят — първите приятели на човека всред студения и враждебен свят, са му дали дом и защита. Топлели са го в ледено студените нощи, гонели са зверовете от леглото му — кораво легло от клони и шума. Пещерата и огънят свързали беззащитните гладуващи човешки същества в човешко стадо — пръв израз на колективен живот, плод на инстинкта, разума и опита.

Над хората от това първо човешко сдружение тегнела една постоянна и непрекъсната грижа — как да осигурят прехраната си. А това никак не било лесно. Необработвана, земята давала жалки корени и безвкусни плодове, а дивите животни били бързи, пъргави и силни. Как може с голи ръце, без никакво оръжие, само с дебела сопа или тежък камък да бъде хванат бързият елен, опасният глиган или страшният тур? Това, което човекът сам не можел да направи, постигал го с колективни усилия. Водени от най-силните и най-съобразителните, първобитните хора издебвали звяра, подгонвали го към предварително замаскирани с клони и шума естествени дълбоки трапове. Подплашени от крясъците на облечените в животински кожи човешки същества, които сами приличали на зверове, животните падали в траповете и там всред ликуващи викове били пребивани с тояги и камъни. Но с това грижата не свършвала. Животното трябвало да се одере и кожата — остърже, за да стане годна за облекло и завивка.

Умът, макар и скрит зад ниското чело на първобитния човек, работел неуморно и правел открития, велики за онова време. Кремъчните камъни при удар се разпадали на отломки с остри ръбове, с които месото можело да се нареже и кожите да се остържат. Това били първите ножове, секири и стъргалки, направени от човешка ръка. Огладени, те ставали по-пригодни за работа, а свързани с дървена дръжка, добивали по-голяма ударна сила в ръцете на разумното човешко същество. Така ден след ден човекът увеличавал своя опит, обогатявал и усъвършенствувал оръжието си и бавно, много бавно, мерено с хилядолетия, подобрявал живота си.

В този най-ранен етап на колективния живот, когато мъжете дружно ловували и понякога дни и седмици прекарвали вън от пещерата или колибите, децата търсели само своите майки, които ги хранели и защитавали всред този суров и враждебен свят. Това било епохата на майчината власт и майчиното право, наричана в историята матриархат. След време, когато човекът започнал да обработва земята и да отглежда житни растения, когато се научил да опитомява животните и да ги използува като храна или работен добитък, а особено пък когато открил метала, значението на мъжа в живота на обществото нараснало. Връзката между майката и бащата станала по-силна и по-продължителна, децата вече знаели и майка си, и баща си. Човечеството преминало към епохата на бащината власт, към епохата на патриархата.

Така, обогатявайки своя опит, усъвършенствувайки мисленето, сръчността и обществените си отношения, човечеството постепенно вървяло към прогрес. Но всяка крачка от този прогрес била хилядолетия дълга.

Някои пещери в Европа, в Съветския Съюз и в Китай са съхранили в най-дълбоките си пластове следи от живота на първите човешки същества: каменни оръдия, които само окото на специалиста-археолог може да отличи от естествените каменни отломъци. Най-ранните от тях произхождат отпреди 400 000 години. Възможно е археологическата наука да открие и още по-ранни следи.

Стотици хиляди години хората си служели с оръдия и сечива, материалът за които Земята естествено им предлагала: камък, дърво, кости от убитите животни. После те започнали да употребяват самородните метали, които намирали на повърхността на земята: злато, сребро, мед. След това се научили да приготовляват бронз, смесвайки мед с калай. А най-късно открили желязото. Така в развитието на човечеството се открояват четири периода: каменна епоха, каменно-медна, бронзова и желязна.

Най-продължителна била каменната епоха. Тя се подразделяла на старокаменна, среднокаменна и новокаменна — на старогръцки език: палеолит, мезолит и неолит. В палеолитната епоха се разграничават три етапа: ранен, среден и късен палеолит.

Каменно-медната епоха (енеолит) — когато била открита медта и наред с каменните се употребявали вече и медни оръдия, настъпила по различно време в различните части на света. Условията за живота на човека били по-благоприятни в по-южните области с топъл и влажен климат — земите в Средиземноморския басейн, край долините на големите разливащи се реки Нил, Ефрат и Тигър, Хуанхъ, Яндзъ и Дунав, и там каменно-медната епоха настъпила по-рано, отколкото в северните по-студени области.

През палеолитната епоха човекът направил големи революционни за времето си открития: научил се да ползува огъня, да прави каменни оръдия, да лови едри животни. Оръдията му отначало били съвсем примитивни и груби, но към края на тази епоха той започнал да изработва оръдия от кости: шила, игли, харпуни за ловене на риба. Колко ловка е станала все пак човешката ръка, щом е могла с грубия и неудобен каменен нож да направи игла от кост на животно, в ухото й да вмъкне изрязана от кожата на животно ремъчка и да си съшие дреха от животинска кожа!

Човекът от палеолитната епоха бил дребен на ръст, но много жилав и издръжлив. Имал тясно, ниско чело и силно развити челюсти като у маймуните. Ходел леко приведен и живеел малко — средно двадесетина години.

Но човекът мислел, правел нови открития, трудел се. Това постепенно го променяло. Черепът му станал по-обемист, пръстите му — по-дълги и по-сръчни, движенията му — по-точни и по-отмерени. Той се движел вече изправен и все повече заприличвал на съвременния човек.

Хората от палеолита обитавали пещерите и високите слънчеви тераси край реките. Но през късния палеолит те строяли вече жилища. Това били колиби с овална форма със стени, изплетени от пръти и измазани с глина, покрити отгоре с клони, сено или с кожи от убитите животни. Отдалече приличали на купи сено. Въздух и слънце в жилището прониквали от отвора, който служел и за врата, и за прозорец. Следи от такива жилища са намерени на много места в Европа. В СССР недалеч от гр. Брянск е открито цяло селище.

Най-великото откритие през среднокаменната епоха (мезолит), което предизвикало истинска революция в живота на човечеството, било изнамирането на лъка и стрелата. По значение това откритие може да се мери с откриването на барута или на атомната енергия. Човекът, който дотогава трябвало да се преборва с гърди с мамута, пещерната мечка и свирепия тур, можел да ги поразява вече отдалеч, защитен зад дърво или камък, с истинско «дългобойно» за онова време оръжие.

В края на мезолита човекът изработвал вече по-сложни сечива и оръдия. Появили се първите сърпове. Те били направени от кост или от дърво. Режещата им част била от остри кремъчни зъбци. Първоначално хората събирали стръковете на диворастящите житни растения, а по-късно се научили да ги засяват, като разкопавали земята с мотички от дърво или кост. Така се родило земеделието.

През мезолитната епоха човек се научил да опитомява дивите животни. Първото опитомено животно било кучето. Отглеждали го най-напред не като пазач на жилището и помощник при лова, а само за храна.

Грънчарството било едно от случайните, но велики открития на човека. Първите съдове, направени сигурно от женска ръка, се състояли от гъсто изплетени клонки, замазани с глина. Изпечени, глинените съдове ставали здрави и непропускливи. Отначало те били дебели и груби, но постепенно опитните вече ръце изработвали все по-фини керамични съдове с хубава украса от дупчици, врязани или релефни орнаменти.

Новокаменната епоха (неолит) е последният стадий на многохилядния каменен период от живота на човечеството. Тя започнала около IV хилядолетие пр. н. е., но за различните области завършила в различно време — от IV до II хилядолетие пр. н. е. Най-характерен белег на тази епоха е голямото разпространение и усъвършенствуване на грънчарството. Употребата на тъканото облекло пък подобрило извънредно много живота на хората. Вместо грубото и тежко облекло от кожи те можели да носят вече удобни меки дрехи от лен или коноп, боядисани с ярки естествени бои и украсени с цветни ивици.

Кой и кога е построил първият тъкачен стан, не се знае. Но сигурно и тук жената е изиграла ролята на откривател. Първите тъкани от нишките на диворастящия лен са били едно от чудесата на тази епоха. Станът през неолитната епоха, а и дълго след това бил вертикален. Нишките били опъвани с каменни или глинени тежести.

Първобитният човек живеел при много тежки условия и в непрекъсната борба с природата и дивите зверове. И все пак той носел в гърдите си чувства и мисли, мъки и възторзи. Тръпнел пред силата на животното и пред тайнствените явления на природата, ликувал при удачен лов. И търсел начин да изрази тези свои чувства. Разказвал за тях със своята бедна реч, изливал ги в резби и рисунки по стените на пещерата или по костите на убитите животни. Тези изображения са първите наченки на изкуството, а по-късно и на писмеността.

В потайните пещери, където археолозите проникват с мъка, пълзейки или преплувайки подземни реки, се откриват понякога истински музеи на първобитното изкуство. Издялани в каменните стени фигури, наподобяващи мечка или дива свиня, изображения на животни, рисувани или пък издълбани в камъка и запълнени с цветна боя, тъмни силуети на хора, това са необикновените експонати на тези своеобразни музеи. Между тях има и «портрети» на несъществуващи днес животни — мамути с дълга козина, тигри със зъби като саби, които човешка ръка е изобразила още през палеолита. Има «картини» на лов, на сражения и непонятни обредни танци, датиращи от времето на неолита. Пещерата Алтамира в Испания, Монтеспан във Франция, някои пещери в Италия, Англия, Германия, СССР са такива музеи на прастаро изкуство. На тънкото реалистично майсторство на някои от тези рисунки може да завиди дори и съвременният художник.

Изкуството следователно се е родило още през палеолита, когато вече е живеел съвременният човек. То е по-старо от грънчарството и тъкачеството, по-старо от земеделието, по-старо от обособяването на племената и на човешките сдружения. То е израз на онзи вроден у човека стремеж към красота, който е карал жените да окичват шиите си с огърлици от охлювчета и да рисуват фигурки по керамичните съдове, а мъжете да татуират тялото си и да окичват главите си с пъстри пера.

Нашата страна също е била обитавана още през палеолита. Следи от първобитния човек са открити в пещерите по долината на р. Искър, около Велико Търново, Тетевен, Дряново, Луковит, Белоградчик. Най-ранни следи от неговото съществуване — грубо издялани каменни оръдия, кости от убити животни, са открити в пещерата «Бачо Киро» край Дряновския манастир и в «Деветашката пещера» край Ловеч. Те произхождат от средния и късния палеолит. А най-долните пластове на многобройните селищни могили у нас са съхранили следи от живота на обитателите на нашата страна през неолита.

Някъде на границата между IV и III хилядолетие пр. н. е. човекът открил металите — най-напред медта. Това станало сигурно в земите, където е имало залежи от самородна мед — може би в Синайския полуостров или на остров Кипър, или на Балканския полуостров. Науката все още не може да отговори с положителност на този въпрос. Това откритие внесло нови революционни промени в живота на човечеството. То имало вече материал, който за разлика от камъка се обработвал много лесно. От него можели да се правят не само пленителни със своята блестяща повърхност съдове и звънтящо оръжие, но и много нужни, макар и дребни предмети: гвоздеи, шила, скоби, тел. Медта не изместила напълно камъка, но тя направила живота на човека по-богат и по-удобен.

Земеделието и скотовъдството бурно се развили. Променили се битът и отношенията между хората. Скотовъдството давало излишества от хранителни продукти. Трудът на мъжа ставал все по-производителен и все по-решаващ. Майчината власт започнала да отстъпва мястото си на бащината власт. С отделянето на занаятите от земеделието се появило имуществено неравенство, частната собственост върху средствата за производство, класите.

Земеделието привързало хората към земята. За да даде плод, тя искала обработване, напояване. Създаването и поддържането на напоителни съоръжения изисквали колективен труд. Появила се държавата, завоевателните войни, робството. Човечеството закрачило с по-големи и бързи крачки към културен прогрес и техническо съвършенство.

Когато погледнем назад през дългия низ от столетия и хилядолетия към онези незнайни откриватели, чийто остър ум, гениално хрумване или упорит труд са създали революционни преобразования в живота на човечеството, мъчно можем да отсъдим кой от тях е по-велик — дали онзи, който е издялал първия каменен нож, добил първите искри на огъня, изнамерил лъка или открил медта, или пък този, който е създал съвършената апаратура на космическия кораб. И двамата са еднакво велики в историята на човешкия прогрес.

На небесния свод сияе великолепна звезда. Това е Земята. Тя лети и пръска блестящи искри. Но тя не лети вече сама. Около нея летят спътници — рожби на свръхсъвършения човешки мозък. Овладял Земята, човекът вече лети към други светове, лети към звездите. Какви ли велики открития ще направи той там?

Огнища на древни култури

В много отдалечени времена, няколко хилядолетия преди новата ера, когато човекът в Европа се намирал още в твърде нисък стадий на развитие и пазел огъня като «дар от небето», в долината на река Нил, в земите по южното крайбрежие на Балканския полуостров, остров Крит, в долината между реките Тигър и Ефрат, покрай бреговете на Азия и Индия цъфтяла богата и своеобразна култура. Хората, живели по тези места, имали твърде обширни познания за живота. Те строяли храмове и дворци, недостижими със своето строително съвършенство, създали литература и изкуство, които ни пленяват със своята красота, оригиналност и дълбочина. Тези народи отдавна са изчезнали, пометени от бурите на историческите събития, стъпките на хиляди поколения са минали над тях, но хубавото, ценното, вечното, което са създали те, идва до нас като светлина, прорязала тъмата на вековете. Зли ръце са унищожавали понякога само за няколко мига творения, които геният и трудът на много човешки същества с векове е създавал. Времето с безмилостни пръсти е рушело век след век жалките останки, но дори и в руини древността буди у нас чувство на възхищение и почит. Нека сега заедно с вас разгърнем пожълтелите страници на историята на древните народи. Като лъчи из мрака на далечното минало ще се възправят пред нас събития и хора, знайни и незнайни творци на историята, и всички те ще заблестят със светлината на своите дела.

Египет

Това съобщава по този въпрос Ератостен. Ние обаче трябва да кажем повече, и то най-напред зa Египет, за да можем да се придвижим от по-известното към по-неизвестното. И тъй Нил носи както на тази страна, тъй и на етиопците, които се намират над нея, някои общи изгоди, като напоява и двете страни по време на своите прииждания и прави обитаеми само онези техни части, които се покриват (с вода) по време на наводненията; онези обаче от тях, които се намират на по-високо ниво от коритото на реката от двете й страни, остават ненаселени и пустинни вследствие на безводието. Но Нил не протича през цялата Етиопия и при това тук тече не само той и не по права линия, както и по недостатъчно населена земя; а в Египет тече единствен той през цялата страна и по права линия, като се започне от малкия праг над Сиена и Елефантина, които се намират на границата между Египет и Етиопия, чак до вливането му в морето. И действително етиопците живеят като номади и оскъдно поради голямата си отдалеченост от нас. За разлика от етиопците на египтяните още от самото начало всичко било отредено по съвсем различен начин, тъй като те от памтивека водят държавен и културен живот; при това те се установили на познати места, тъй че и техните порядки ни са известни. Египтяните дори са се прославили, зaщoтo, както се смята, използуват по един достоен начин благоденствието на страната си вследствие на това, че са я разпределили добре и полагат грижи за нея.

Страбон, География, VIII, 1, 3 сл. (С. 786 сл.): Описание на Нилската долина

Египет е името, с което старите гърци наричали ивицата земя в долното течение и делтата на р. Нил. Древните египтяни наричали своята земя Кемет, което ще рече «Черна земя» — чернозем. С името «Червена земя» те означавали безкрайните песъчливи пустинни области, които обгръщали Египет като опасна, задушаваща прегръдка. Този контраст между необикновено плодородната черноземна Нилска долина и обкръжаващата я безплодна пустиня е дал отражение в живота, вярата и историческата съдба на народа, населявал този кът на Африка. Египет всъщност е един прекрасен голям оазис, широк до 20 км, който само в устието на Нил достига 250 км ширина.

Плодородният черноземен пласт, дебел от 6 до 15 м, наслояван ежегодно от периодичните разливания на р. Нил, и буйната растителност привлекли човека от най-дълбока древност. В класическата епоха — I в. пр. н. е., населението на Египет възлизало на 7–8 милиона души, което показва, че Нилската долина е била една от най-гъсто населените земи на Стария свят.

Само влагата и плодородната почва не били обаче достатъчни да се създаде организиран живот в Нилската долина. Нужен бил и организиран човешки труд. Борбата с водната стихия и необходимостта да се запази влагата за сухите и горещи месеци, като се изградят съоръжения за изкуствено напояване, обединявали населението на Нилската долина. Така се появили първите териториални обединения, наричани номи. В Горен Египет — долината на р. Нил северно от Елефантина (дн. Асуан), се образували 22 нома, а в Долен Египет — делтата на Нил — 20. Някои номи имали обширни територии и представлявали същински отделни държавици. Всеки ном искал да има повече земя и повече вода. Стигало се до борба, при която по-силните номи поглъщали по-слабите, докато в Египет се образували две ясно разграничени централизирани държави, носещи имената — Горен и Долен Египет.

Около 3200 г. пр. н. е. владетелят на Горен Египет Менес покорил със силата на оръжието Долен Египет и започнал да се именува «цар на Горен и Долен Египет» — титла, която египетските владетели носели не без особена гордост. Цар Менес водил продължителни завоевателни войни със съседните народи и племена. Отначало египтяните убивали своите пленници или отрязвали дясната им ръка. Колкото повече били кошовете с отрязани ръце, с които шествували победителите, празнувайки победата, толкова по-горди били те. Много скоро обаче разбрали, че живите ръце са по-полезни, защото могат да копаят земята, да поливат нивите, да сеят и жънат. Вместо да убиват пленниците, египтяните започнали да ги превръщат в роби. Наричали ги «жив-мъртъв». И наистина те били «живи» за най-тежкия човешки труд, а «мъртви» за сносен човешки живот. Хранели ги колкото да не умират от глад и ги биели, дори убивали за най-малкото провинение.

В робство изпадали и бедните селяни, когато не можели да върнат дълга си, взет от богатите земевладелци. Децата, родени от родители-роби, също се смятали за роби. Така Египет се оформил като централизирана робовладелска държава.

Възникнала през IV хилядолетие пр. н. е., египетската държава достигнала голям разцвет през следващите хилядолетия.

Но плодородието на Нилската долина и богатствата на Египет привличали алчните погледи на близките и далечните народи. Цели сто години в Египет господствували хиксосите — многобройни скитнически племена, нахлули в Египет откъм Мала Азия. Египетската държава загубила окончателно своята самостоятелност към средата на I хилядолетие пр. н. е., когато в 525 г. пр. н. е. Египет бил завладян от персите. Две столетия по-късно Александър Македонски, покорявайки персийската държава, сложил ръка и над Египет. През първото столетие от н. е. той бил завладян от римляните. А през 639–640 г. в Египет нахлули арабите, като наложили не само своето господство, но и езика си. И днес египтяните говорят арабски език. Само в езика на една малка народностна група, наречена копти, са се запазили останки от староегипетския език. Векове наред Египет сменял само своите владетели, а народът си оставал приведен над земята, свързан неразривно с нея.

Малко държави в света са имали такава многовековна история, малко народи са успели да създадат такава богата и разнообразна култура като египетската. Тя будела интереса и любопитството още на народите в древността. Обширният египетски средиземноморски бряг, дълъг почти 600 км, представлявал удобна врата за търговците, които идвали да продадат в Египет своите стоки и да изнесат оттам произведенията на земята му; за посланиците на съседните държави, които търсели помощта на неговите войски и богатства, и за любопитните пътешественици, които искали да видят необикновената река Нил, египетския народ с неговите особени нрави и обичаи, величествените строителни паметници и особено пирамидите, които се смятали за едно от седемте чудеса на древния свят.

Египет и днес не е загубил своята притегателна сила за туристите от цял свят. Народът, създател на древната египетска култура, отдавна е изчезнал, но творенията, създадени от неговите ръце, са надживели времето. Векове наред пустинните ветрове пречупват своята разрушителна мощ пред пирамидите; над сахарските пясъци все още се издига сфинксът със своята загадъчна усмивка; непокътнати се извисяват устремените в небето обелиски със странните знаци на египетското писмо, разказващи за бойните подвизи на владетели и пълководци. Музеите в Кайро, Ленинград, Рим, Лондон, Дрезден, Париж съхраняват статуи, оръжие, писмени паметници и най-различни предмети от всекидневния бит, които ни поразяват със своята красота и изящество и говорят за високата култура на народа, който е живял и творил в долината на р. Нил.

Египет — дар на река Нил

Любознателният и неуморен пътешественик в древността Херодот от Халикарнас посетил през V в. пр. н. е. Египет. Много неща поразили Херодот и той ги описал във втората книга на обширния си исторически труд «История на Гръко-персийските войни». В нея той ни разказва интересни подробности за египетския народ, за вярванията и обичаите му, за дворците, храмовете и пирамидите. Старият пътешественик нарекъл Египет «дар на река Нил». Какво е искал да каже Херодот с тези думи? Обясняват ли ни те защо именно долината на р. Нил е станала люлка на една от най-старите култури в света?

Нил е една от най-големите реки в света. Тя води началото си почти от самото сърце на Африка. Образува се от Бели Нил, който пие водите на големите екваториални езера, и Сини Нил, който идва от Абисинските планини. Притиснат от пясъците в пустинята, Нил преминава около 6700 км, преди да влее водите си в Средиземно море. Широк до 1 км и дълбок 5–10 м той тече бавно и величествено.

В средното си течение Нил не приема нито един приток. Старите египтяни го наричали «Хапи», което на техния език означавало само «река». Те не познавали друга река освен Нил. За египтяните дъждът бил нещо много рядко, а «белият студен пух», с който «боговете покриват далечните северни страни», бил само невероятна приказка. Въпреки сухият и горещ климат Нилската долина е една от най-плодородните в света. Къде се крие тайната на това плодородие, щом в Нилската долина не падат никакви валежи, а климатът е горещ и сух?

Месеците май и юни, когато у нас цъфтят розите и житото класи, са най-тежките месеци за жителите на Нилската долина. Слънчевите лъчи се струят от небето като от нажежена пещ. Откъм пустинята се носи с бясна бързина горещ вятър. Той духа почти петдесет дена и застила с прах и пясък всичко — и растения, и животни, и хора. Всичко жадува за влага и обръща лице към север, към морето. Ето, че от там най-после подухва хладен ветрец. А при изворите на Нил започват да валят тропически дъждове. Сега очите са обърнати към прозрачносините води на реката. Всички гледат с трепет как водата потъмнява, става лепкава, зелена, започват да се гонят и пенят вълни. Нил приижда!

Жителите на Нилската долина очаквали с трепет този миг. В храмовете лумвали радостни огньове. Вестта се предавала от човек на човек, от град на град. Към бреговете на реката се стичали шумни, весели тълпи. Започвали празненства и тържествени процесии начело със статуята на р. Нил — Хапи, почитан като бог. Народът пеел тържествени химни:

«Привет, о Нил, света река, която идваш с мир на земята, за да дадеш живот на Египет. О, тайнствен бог. който разпръскваш тъмнината, оросяваш полетата, даваш храна на безсловесните твари! О, поток, който тече от небесата, напоява земята. О, покровител на житата, внасящ веселие в домовете! Творец на пшеницата, родител на ечемика! Ти даваш отдих на ръцете на милиони нещастници!...

Няма житници, които да поберат твоите дарове. Никой не може да заповядва над твоето сърце. Радват ти се и младежите, и децата, и почит ти отдават като на цар...

Когато ти прииждаш, о, Хапи, дарове ти принасят, волове за заколване ти водят, птици за теб отхранват, лъвове за теб в пустинята ловят. И те даруват с най-прекрасни неща. На тебе, Хапи, принасят жертва като на всеки бог: небесни благовония, волове, добитък, птици и огън!

Бъди благословен, бъди благословен, о, Хапи, прекрасен със своите дарове!»

След няколко дена «зеленият Нил», който носи тиня и изгнили растения от езерата, отминава. Водите на реката обаче непрестанно се увеличават. Цветът им става пак прозрачен, но скоро отново се променя — става тъмен, червен. Водата залива всичко. Сега прииждат водите на Сини Нил, който влачи размити минерални частици от Абисинските планини. Равнището на реката расте с всеки изминат час. В деня на най-голямото пълноводие — 19 юли, когато старите египтяни празнували своята Нова година, водоизмерителните уреди в горното течение на реката понякога показват увеличение до 14 м, а в долното — до 8 м. Колкото по-високо се издигат водите на реката, толкова по-щастлив и радостен ставал народът. Ниви, полета, горички, всичко е залято. Само жилищата на хората стърчат като островчета над водите.

През ноември водите на реката започват да намаляват, земята отново изплува, обилно напоена и богато наторена. Нил е дал своите дарове на хората — влага и наторена почва, и кротко се прибира в коритото си. Зърното, хвърлено в дебелия слой плодородна тиня, дава богата и бърза реколта.

След това настъпват горещите и сухи месеци. Тогава всичко изсъхва, земята се напуква. За да запазят нилската вода за тези тежки дни, трудолюбивите египетски селяни изграждали бентове, от които със специални съоръжения пускали водата в каналите. Нилската долина била кръстосана от гъста напоителна мрежа.

В тежък труд преминавал животът на египетския селянин. Копаенето на каналите само с мотика било трудно, а поддържането им изисквало много грижи. Водата често разрушавала бентовете. Нилската земя давала богата жетва, но искала и редовно поливане през жарките дни. За да се полее 1 хектар земя, били необходими 3000 кофи вода на ден.

Египет дължал своето плодородие действително на периодичните разливания на р. Нил. Но към думите на Херодот «Египет е дар на реката Нил» трябва да прибавим... и на човешкия труд.

Загадката на египетското писмо

Египтяните имали писменост още в много далечни времена. Кога и как се е зародило египетското писмо, все още никой не може да каже. Сигурно древният египтянин първоначално е рисувал предмета, за който е искал да съобщи нещо. Но в епохата, когато египтяните строяли гигантските пирамиди — края на IV хилядолетие пр. н. е., египетското писмо било вече доста усъвършенствувано.

Древните египтяни си служили с три вида писмени знаци: йероглифи — най-старото египетско писмо, с което са издълбани надписите по стените на храмовете, обелиските и гробниците. Знаците му представляват образи на животни, птици, предмети; второто писмо, наречено «хиератично», което значи «свещено», било с опростени писмени знаци. С него пишели официалните документи и религиозните текстове — молитви, заклинания, откъдето и получило името си «свещено». То се употребявало наред с йероглифното. Третото писмо, наречено «демотично», т. е. «народно», било скорописно видоизменение на свещеното писмо и с него обикновените грамотни хора записвали приказките, песните, мислите и чувствата си.

Египтяните създали интересна и богата литература. От долината на Нил са дошли до нас повести, приказки, басни, философски диалози, химни и любовни песни. Макар че притежаваме само нищожна част от онова, което няколко хилядолетия пр. н. е. е създал египетския народ, то и тези литературни останки говорят за таланта и постиженията на този народ.

В древния Египет малко хора били грамотни. Четенето и писането били тайнствени и сложни науки, които се изучавали обикновено в храмовете и в тях били посвещавани жреците и децата на благородниците.

Заедно с падането на Египет под чуждо владичество в него нахлували и езикът, и писмеността на народите-победители и все по-малко оставали хората, които можели да четат египетското писмо. Постепенно се променял и изчезвал и египетският език. Дошло време, когато почти никой не знаел какво означават тези странни знаци и на какъв език са написани те. Египетското писмо потънало в пълна забрава.

Учените на новото време столетия наред гадаели и търсили да открият тайната на египетското писмо. Защо надписите в храмовете са написани с едни знаци, а египетските книги — папирусите, със съвсем други знаци? Какво означават изображенията на птици, животни, риби, растения — букви или понятия? Днес например, ако видим върху шишенце или кутийка етикетче с череп, знаем вече, че съдържанието е отровно. Дали египетските рисунки не са предавали по този начин мислите на хората? Дали в египетското писмо всяка дума не е имала специален йероглиф, както е днес в китайската азбука?

Много учени са се мъчили да дадат отговор на тези въпроси. Някои са посвещавали на изучаване на египетското писмо целия си живот, изписвали са многобройни и дебели томове. Всичко било напразно. Египетското писмо оставало загадка.

Едва в края на XVIII в. (1799 г.) една случайна находка дала ключа на тази загадка. Това станало по време на Наполеоновия поход в Египет. Няколко войника започнали да копаят окоп край египетския град Розета. Неочаквано лопатите им се натъкнали на каменна плоча. «Зарито съкровище!» — решили те — и започнали бързо да разкриват камъка. Бедните, те били дълбоко разочаровани. Вместо очакваното съкровище войниците изровили само една доста голяма каменна плоча гъсто изписана с непознато писмо. Плочата се оказала съкровище, но... за науката. Тя дала ключа за разчитане на египетското писмо. На нея с различни азбуки бил написан един и същ по съдържание текст. Най-горният бил написан със загадъчните египетски йероглифи, средният — с малко известни знаци, а най-долният — с добре известното старогръцко писмо. Учените лесно разчели гръцкия надпис. Това бил указ на египетските жреци по случай възцаряването на младия фараон Птолемей V Епифан. И още нещо узнали те — че средният текст е написан с народното (демотично) египетско писмо. Дотук всичко било ясно. Но как да се четат загадъчните знаци от горния текст, написани с йероглифно писмо, на непознатия египетски език? Много учени се занимавали с Розетския камък. Едни започвали с народното писмо, други с йероглифното, но резултати нямало.

С Розетския камък се заел и френският учен Франсоа Шамполион. Мислите, че това е бил белобрад старец или плешив мъж с очила? Не! Шамполион бил само осемнадесетгодишен младеж, когато се заел да разчете розетския надпис. Той знаел вече отлично старогръцки и латински, пишел и говорел свободно арабски, а най-важното — знаел добре коптски език — единственият, макар и далечен потомък на египетския език. Така че Шамполион, който още 11–годишен се заинтересувал от египетските йероглифи, имал вече много солидна подготовка, когато се заел с разчитането на Розетския камък.

Но как да се разгадае този труден ребус? Шамполион гениално се досетил, че единствените думи, които звучат почти еднакво на всички езици, са собствените имена. В гръцкия надпис се споменавало името на фараона Птолемей. Той се опитал да намери това име в йероглифния текст. Тук именно му помогнало едно щастливо обстоятелство. Учените отдавна били забелязали, че някои йероглифи са оградени с овални линии също като с рамка, която нарекли «картуш». Предполагало се, че така се ограждат царските имена. Шамполион открил няколко йероглифа, оградени с такова «царско колело». За разлика от другите учени, които се опитвали да предават най-различно значение на тези йероглифи, Шамполион приел, че това са букви и означават името «Птолемайс». Но това, разбира се, било само предположение, което с нищо още не можело да се докаже.

За щастие, след известно време, бил намерен един малък обелиск, на който имало две «царски колела». Едното ограждало познатото име на Птолемей, а другото, съдейки по гръцкия текст на обелиска, трябвало да съдържа името на царица Клеопатра.

Сега младият учен не само се убедил, че правилно е разчел името «Птолемайс», но към откритите пет знака прибавил още три — к, а, р.

С това не всички трудности били разрешени, тъй като йероглифното писмо съдържа около 750 знака — букви и буквени съчетания. Едва след дванадесетгодишна упорита работа Шамполион разкрил напълно тайната на египетското писмо и започнал свободно да чете йероглифните текстове. Той направил извънредно важно откритие за историческата наука и поставил основата на египтологията — науката за историята на Египет.

Шамполион не могъл дълго да се радва на своето откритие. Материалните несгоди и огромното напрежение на силите скоро сложили край на живота му. Той умрял през 1832 г. — на 42–годишна възраст в разцвета на своите творчески сили и възможности.

Усмивката на сфинкса

Край селището Гиза, сега предградие на Кайро, там, където започват пясъците на пустинята, се издигат три огромни пирамиди. Отдалече те приличат на каменни хълмове. Пред тях човек прилича на дребна буболечка. Толкова грандиозни и величествени са те. Всеки неволно се запитва: Кой ги е построил? И защо? Ръце или машини са изнасяли тези огромни блокове на такава височина? И кому са били нужни те?

Недалеч от пирамидите се намира странна каменна статуя, изсечена от цяла канара. Дълга е 57 м и висока 20 м — почти колкото 6–етажно здание. Статуята има глава на човек, а тяло на лъв. Времето и бурите са издълбали бръчки по лицето, но каменните очи гледат съсредоточено, а устните загадъчно се усмихват.

Повече от 5000 години ветровете на пустинята са се блъскали в нея и са пречупвали своята ярост пред това непоклатимо, мъдро чело и пред тази усмивка. Каква многовековна тайна крие сфинксът?

Легендата разказва, че някога на това място имало канара. В здрача на настъпващата нощ тя приличала и на човек, и на клекнал лъв. Суеверното население на Нилската долина виждало в този вкаменен великан някакво божество, което, застанало на прага на пустинята, пазело сякаш домовете и нивите му от злите стихии. То се прекланяло и се бояло от него. И един от фараоните, казват, Хефрен, имал необикновената идея да превърне канарата в своя статуя. Не на неизвестно каменно божество трябвало да се покланя народът, а на него — великия фараон. И той заповядал да издялат от канарата сфинкс с неговото лице.

— Аз съм вашият бог — говорел сфинксът. — Аз пазя държавата и вашите домове. Аз ви нося плодородието и сполуката. Аз ви нося бедите и нещастието. Ще ме почитате и ще се боите от мене! Аз имам мъдра глава и лъвски нокти!

Наистина умен бил фараонът Хефрен. Той разбирал, че може да държи в подчинение народа само когато той се бои от него и го почита като бог. Фараонът заповядал да издълбаят храм във вътрешността на сфинкса. Жреци в бели одежди тайнствено сновели из храма, горели благовонни треви и шепнели загадъчни заклинания. И внушавали на народа, че фараонът е потомък на бога Озирис, следователно и той е бог.

— Някога — учели те — бог Озирис бил цар на Египет. Млад, снажен хубавец, с черни коси като хлебородната почва на Египет, той научил хората на Нилската долина да обработват земята, да отглеждат добитък и да засаждат лози и плодни дръвчета. Но брат му Сет, дребен, уродлив и грозен, с жълти коси като безплодната пустиня, убил Озирис и насякъл тялото му на парчета. Настанали мрак и безплодие. Мъка притиснала и хора, и богове. Тогава Анубис — богът с тяло на човек и глава на чакал, събрал парчетата от насеченото тяло на Озирис, балсамирал тялото, а богинята Изида, жената на Озирис, го оплакала и погребала в гробница. Когато единственият син на Озирис и Изида — Хор, пораснал, той отмъстил за баща си, като убил злия Сет. Боговете му върнали заграбеното от Сет царство, а Хор възкресил баща си, като му дал да погълне окото, което Сет му бил извадил по време на борбата. Озирис не се върнал на земята. Той станал цар на мъртвите, а синът му, Хор — на живите.

Народът, който не можел да си обясни защо природата умира под палещите лъчи на слънцето и възкръсва под животворните струи на Хапи — Нил, вярвал, че това е бог Озирис, който умира и отново възкръсва.

— Фараонът — твърдели жреците — е син на Хор и значи потомък на бога Озирис. Докато е жив и властвува над Египет, както някога Озирис, всички трябва да му се подчиняват като на божество. Когато умре, тялото му трябва да се балсамира и запази като на бога Озирис, защото и той като него възкръсва и носи плодородие и благодат на поданиците си.

Народът вярвал в живия бог — фараона — и му строял храмове и статуи, пренасял му в дарове най-ценното и хубавото, което имал. С двете си здрави ръце работел приведен над земята, убеден, че тъй трябва да бъде, защото така го иска бог.

Трудът и талантът на египетския народ, вярващ в божествения произход на своите владетели, създали прекрасни статуи и величествени храмове, които и до днес будят възторг и чувство на преклонение пред голямото изкуство на техните майстори.

На юг по течението на р. Нил, почти всред речната тиня, се издигат две огромни статуи. Два каменни великана, високи почти 20 м, са седнали там с ръце на коленете и с лица, оръфани от вековете. Някога те са носели чертите на фараона Аменхотеп III и са стояли пред неговия храм. Алея от сфинксове е съединявала храма с река Нил. Пред тях се простирала блестящата столица на могъщата Египетска държава — свещената Тива. Земетресение разрушило храма, нилската тиня погълнала останките му. Но статуите на фараона стоят и до днес там. Наричат ги «Колосите на Мемнон».

Недалеч от тях, сред голите канари на Дейр-ел-Бахри, е полуразрушеният храм на царицата Хатшепсут. Той е построен върху три извисяващи се една над друга тераси. Фасадата на този храм със зали, изсечени в канарите, е украсена с безброй колони. Храмът бил едно от чудесата на египетската архитектура. Вътре бил великолепно украсен. Плочите на пода били инкрустирани със златни и сребърни нишки, стените изписани с релефи и йероглифи, а повече от 200 статуи на царицата стояли между колоните и във вътрешността на храма. Някои от тях я изобразявали като фараон с изкуствена, сплетена на плитка брада, знак на царското достойнство, а други — като бог Озирис. И сфинксовете носели малко раздалечените бадемовидни очи, възгърбавия нос, малката устица и кръглата брадичка на царицата.

Но най-грандиозен бил храмът на Рамзес II, изсечен в канарите на покорената от него Нубия. Фасадата му представлявала стена на пилон, широка 40 м и висока 30 м. Пред нея и до днес стоят четири великански статуи на Рамзес II. Седнали спокойно пред храма, с ръце на колене, леко усмихнати, те гледат към север, към столицата на фараоните и към своя събрат сфинкса на Хефрен. Може би му изпращат самодоволната усмивка на многото поколения фараони, които с труда и страданията на повярвалия в техния божествен произход народ са създали най-грандиозните и трайни паметници, които историята познава.

Тайната на Хеопсовата пирамида

Когато фараонът Хуфу стъпил на престола, той решил да си издигне гробница, каквато светът не е виждал. За нея той мислил много отдавна — още когато посещавал като дете училището на мъдрите жреци.

— Човек — учели жреците — се състои от тяло, «искра божия» и сянка «Ка». Когато човек умре, «искрата божия» угасва и сянката се отделя от тялото. Сянката «Ка» е безсмъртна. Тя броди по света, прилича напълно на човека и може да се връща в тялото му или в неговите статуи. «Ка» се нуждае от храна и черпи сили главно от тялото, затова то трябва да се запази от разлагане, като се балсамира. «Ка» може да върши и добри, и зли дела. За да бъде спокойна сянката на мъртвия, в гробницата му трябва да се поставят статуите на близките му, дрехите, съдовете, предметите и украшенията, които е обичал, а по стените да се изпишат пиршествата, ловът, войните и героичните сражения, в които е участвувал. В гробницата трябва да се постави и «Книга на мъртвите», в която са написани всички молитви и заклинания, без които човек не може да влезе в рая — страната на вечното блаженство.

Много мислил фараонът Хуфу, наречен от гърците Хеопс, за своята гробница. Когато се качил на престола, той повикал Хемиун — най-добрия архитект в царството, и поръчал да му изгради такава гробница, че във вечния си живот неговата сянка «Ка» да бъде винаги спокойна и сита, а тялото му да остане непокътнато.

Фараонът Хуфу не мислел нито за времето, нито за средствата, нито за труда на хората, които щели да построят гробницата му. Той знаел, че египтяните са добри работници и безропотни поданици. Защото не напразно жреците стотици години наред са ги учели, че след смъртта на човека сянката му ще се яви в подземното царство пред страшния и неумолим съдия Озирис. Тогава той ще постави на везните делата й. В едното блюдо ще сложи сърцето, а в другото — прегрешенията й. И ще започне да я разпитва, а сянката ще отговаря само с «да» или «не».

— Отбивала ли си водата?

— Не — ще трябва да отговори сянката.

— Свидили ли са ти се жертвоприношенията?

— Не — ще отговори сянката.

— Говорила ли си против фараона?

— Участвувала ли си в бунтове?

— Презирала ли си бога в сърцето си?

Тежко на сянката, ако не може да отговори на всичко с «не»! Тя ще бъде погълната от едно страшно чудовище с глава на крокодил и тяло на чакал и никога не ще влезе в рая, където «водата е в изобилие, житото — по-високо от човека и няма неплодородни години».

— Помни — казвали жреците на младия фараон Хуфу, — че докато народът се кланя до земята пред статуята на фараона и се плаши от съда на Озирис, нашата държава ще бъде вечна.

Хуфу бил убеден в това. И когато Хемиун му донесъл плана, който изненадал дори и него, фараона на Горен и Долен Египет, той дал заповед работата да започне веднага.

На всички номарси — управители на отделните номи — било заповядано да доставят работници — занаятчии, селяни и роби. Царските писари тръгнали по села и градове и насила откарвали годните за работа мъже. Нищо не можело да ги омилостиви — нито молбите на жената, нито плачът на децата. Царската заповед трябвало да се изпълни. Всеки 3 месеца за строежа на царската гробница били необходими по 100 000 души.

В каменоломните край Мемфис закипяла невиждана работа. Още в тъмно натам се отправяли върволици от селяни и роби, почти голи, с ръце разранени от камъните, и с гърбове, посинели от ударите на бича.

Надзирателите начертавали върху скалите огромни правоъгълници, а работещите пробивали с големи усилия дупки и пъхали в тях големи дървени колове, които заливали с вода от Нил. Дървото постепенно се раздувало и така се откъртвали огромни блокове, тежки до 2,5 тона. Натоварвали ги върху специални шейни и ги свличали до Нил. Когато добитъкът не достигал, впрягали се хората. Грамадните блокове били прехвърляни със салове през реката и след това пак по същия начин били закарвани до мястото, където вече личали основите на постройката.

Никой още не знаел как ще изглежда гробницата на фараона. Върху необхватната каменна основа се редели блокове, идеално одялани и полирани. Всеки нов ред от блокове бил засипван с пясък, правен бил насип, по който със здрави въжета извличали блока до горе. Раменете на хората кървели от въжетата, устните се пукали от жажда, а който спирал омаломощен да си отдъхне, бичът го свестявал. Всеки ден там мрели хора от глад, жега и изтощение и всеки ден идвали нови.

Мъката и страданията нямали край. И така цели 20 години. Когато последният блок бил сложен и насипите отстранени, пред очите се открила огромна пирамида, величествена със своята могъща маса и с чистите си линии. Висока 146 м, колкото 50–етажно здание, тя наистина нямала равна в света. И никой фараон след него не могъл да достигне по размери пирамидата на Хуфу, наречена Хеопсова пирамида.

Когато Хуфу умрял и неговата сянка «Ка» се отправила към подземното царство на Озирис, тялото му, балсамирано и увито в тънки платна с изписани върху тях молитви, било отнесено в пирамидата и зазидано там.

Век след век се нижели. Фараонът бил забравен. Никой не знаел дори кой, кога и защо е строил тази пирамида. Тя се издигала само като някакво чудо на древното строителство сред жълтите пясъци на пустинята.

През XVIII в., когато отново се събудил интересът към историята на древните народи, учените насочили поглед и към Хеопсовата пирамида. Дали в недрата на това строително чудо не се крие някаква тайна? Истина ли е твърдението на Херодот, че тя е гробница на фараон? Или това е само някаква забавна легенда?

Най-после към края на XVIII в. група френски учени решили да изследват по-подробно пирамидата. Най-напред те дълго търсели някакъв вход към вътрешността й. Никакъв отвор обаче не се виждал в гладко полираните стени и плътно прилепналите блокове. Най-после, след дълги усилия, на 12 м над земята те открили изкусно замаскиран вход. Триъгълна арка от четири огромни блока поддържала неимоверната тежест на каменните блокове, които се издигали 130 м над този отвор!

Тясна стръмна галерия ги отвела надолу във вътрешността на пирамидата. На някои места таванът бил толкова нисък, че се налагало да пълзят по колене. Краката се плъзгали по гладко полирания под. Движели се бавно, с големи усилия. На 30 м под земята галерията ги отвела до голямо помещение, нещо като параклис. Но параклисът бил съвсем празен! Нали тук би трябвало да бъде ковчегът на фараона? Твърде разочаровани, те запълзели назад. И ето че открили една странична галерия. Тя била по-широка и изкачването по нея било по-леко. Но сега пък задухът и горещината ставали все по-нетърпими. Най-после на 40 м над земята галерията завършила с просторна зала. При мъждукащата светлина на фенерите изследователите-археолози видели в един ъгъл на залата гранитен саркофаг. Значи наистина пирамидата била гроб! Херодот, «бащата на историята», бил прав! Един гроб, невероятен по градеж и размери!

Върху гладката каменна стена над саркофага, заобиколени с «царско колело», били издълбани няколко йероглифа. Разчели името на фараона Хуфу, който управлявал Египет около 2900 г. пр. н. е. Саркофагът обаче бил празен!

Какво е станало с мумията? Къде са съкровищата на фараона? Неизвестно. Дали чужди нашественици са ги плячкосали? Или крадци са ги ограбили? А може би е вярна легендата, че народът, възмутен и доведен до отчаяние, въстанал и в гнева си разкъсал мумията на ненавистния фараон. Едва ли това ще е само легенда. Статуите от храма са намерени в един кладенец силно изпочупени.

Напразни били усилията на Хуфу да си осигури спокоен задгробен живот. Народният гняв го е намерил и зад 2 300 000 блока на неговата пирамида.

Светът гледа с удивление пирамидите — най-безсмислените строежи, каквито историята познава. Толкова много страдания, средства и мъки само за един гроб!

Днес ние се прекланяме не пред безмерната власт и воля на могъщия фараон, а пред труда, страданията и голямото изкуство на египетския народ.

В «Долината на мъртвите царе»

Египтяните, от най-бедния селянин до най-висшия сановник, вярвали, че животът тук на Земята е само временно пребиваване на всяко живо същество. След видимата смърт животът продължава някъде отвъд Нил, в някакво друго царство, царството на вечното блаженство, където няма труд и мъка, няма болка и страдание. Тази вяра носела утеха на бедняка, изнемогващ от глад и непосилен труд, а за богатия била извор на непрекъсната грижа как да устрои погребението си, че тялото му да бъде запазено и да не му липсва нищо от онова, с което е привикнало тук, на Земята.

Ето защо всеки египтянин се считал задължен да подготви още приживе гробница за себе си и своите близки, правел това съобразно своето имотно състояние и обществено положение. Заможните египтяни си построявали богати гробници, стените на които били майсторски украсявани с релефи, изобразяващи живота и делата на покойника. Тялото, изкусно балсамирано, увито с ленени платна, накичено с различни чудодейни муски, огърлици и гривни, към които египтянинът имал особена слабост, и намазано с благовонни масла, било поставяно в саркофаг от трайно дърво. Край него поставяли съдове с храна и онези вещи, с които умрелият си е служил. Такова погребение поглъщало, разбира се, много средства. Бедните египетски селяни и занаятчии, които работели от тъмно до тъмно само за залък хляб, погребвали своите покойници в общи ями с привързана за тялото дъсчица, на която била написана молитва и молба към бога Озирис, владетеля на задгробното царство, да даде храна на умрелия... «1000 вола, 1000 хляба и 1000 чаши питие».

За да запазят тялото си за вечното блаженство, фараоните от времето на Хуфу строяли пирамиди — гигантски каменни планини, където след смъртта тялото им било зазиждано и достъпът до него изкусно замаскиран. Но колкото и странно да изглежда, с това те вместо да осигурят на мумията си тъй желания вечен покой, обричали я на поругание. Скъпите предмети, всред които живеел владетелят, и които след смъртта му били зазиждани с мумията, привличали алчните погледи на живите. Пирамидите до една били ограбени още в древността.

Фараоните от времето на Тутмос I започнали да си строят тайни гробници. Но това било съпровождано с редица неудобства. Така например след погребението на владетеля трябвало да бъдат избити всички, които знаели тайната на царската гробница. Покойникът се лишавал и от тържествената погребална церемония, която била нещо задължително в култа към мъртвите, и от редовните литургии, извършвани от жреците и близките му. Но дори и тези тайни гробници не помогнали. Крадците били изобретателни и прониквали и там.

Тогава фараоните от XVIII династия, които заели египетския престол към XV в. пр. н. е., обърнали поглед към каменистата клисура отвъд Нил срещу столицата Тива. Тук в канарите те започнали да строят своите гробници. В тази «Долина на царете» търсили покой за мумиите си владетелите от XVIII, XIX и XX династия (от XV до началото на XII в. пр. н. е.). До днес в тази долина са открити около 40 гробници. Но няма нито една, в която да не са прониквали крадци. Богатствата на мъртвите привличали като магнит живите. Крадците били ловки, жаждата за богатство твърде силна и те действували понякога дори в съдружие с пазачите, охраняващи «града» на мъртвите. Не ги смущавал суеверният страх от призраците на умрелите, които според техните вярвания бродели нощем край гробниците. Не ги плашели и заклинанията, написани върху платната, с които били покрити мумиите, че зло ще сполети всеки, който ги докосне. Нощем, при невероятно големи трудности крадците продължавали да ограбват съкровищата на мумиите. И така чак до наши дни...

Ето защо учените от цял свят били дълбоко развълнувани, когато през 1922 г. в ноемврийските вестници се появило сензационно съобщение — в «Долината на мъртвите царе» е открита гробница с непокътнато погребение!

В «Долината на мъртвите царе» дълго време работили археолози от различни страни. Един ден английският археолог Хоуърд Картър открил под една съборена хижа, някогашно жилище на строителни работници, стъпала, които отвеждали дълбоко в земята. С трескаво нетърпение откривателите разчистили шестнадесетте стъпала и стигнали до един зазидан вход. Върху мазилката му ясно личали следи от печата на Тиванските гробници — чакал с девет вързани пленника. Откривателите онемели от вълнение. Нямало никакво съмнение: повече от три хилядолетия никой не е докосвал тези печати. Но какво се крие зад този вход? Археологът обаче имал необикновено самообладание и търпение. Той подготвил всичко необходимо — специалисти, лаборатории, материали и едва тогава отворили многообещаващата тайнствена стена. Изследователите се намерили пред дълъг коридор, целият затрупан с чакъл, камъни и пясък. Разчистили го внимателно и стигнали до втори зазидан вход. Тук пак имало следи от същите печати. До тях в «царско колело» ясно се четяло името на фараона Тутанкамон.

Картър вече не се съмнявал. Той стоял пред гробницата на Тутанкамон — последния фараон от прочутата XVIII династия. За Тутанкамон историята знаела твърде малко. Той царувал кратко, бил зет на забележителния фараон Ехнатон, който се опълчил срещу жреците и въвел нова религия в Египет, и на жена му — красавицата Нефертити.

Какви тайни ще разкрие гробницата? В какво състояние е тя? Ограбена ли е или не? Дали мумията е тук? Или подобно на мумиите на толкова много фараони и тя, за да бъде запазена от нечистите ръце на древните крадци, е отнесена и скрита някъде другаде? Защото не са били малко случаите, когато след някой грабеж близките вдигали тайно нощем мумията на покойника и я премествали на друго място. Така е странствувала от една гробница в друга мумията на не един египетски фараон.

Археологът имал основание да си задава тези въпроси: и на двата разкрити входа личали места с по-нова замазка.

С вълнение пристъпили към разкриването на втория зидан вход. Насочили електрическите фенерчета през отворената дупка и онемели от почуда. Приказка или действителност било това? Пред очите им се разкрила зала, натъпкана с най-различни прекрасни вещи. Истинско съкровище от приказките! Фенерчетата осветили позлатени легла, украсени с фантастични животни, прекрасни сандъци с най-фина резба, кресла и колесници с чудна златна украса, алабастрови съдове с изящна изработка, тайнствени черни сандъци, безброй бели сандъчета, пълни с жертвени ястия и плодове.

Под едно от леглата забелязали дупка в стената, колкото да се промъкне човек. Картър се проврял през нея и се намерил в друга подземна стая, също така претъпкана с прекрасни вещи. Тук вече ясно личало, че е шетал крадец. Капаците на украсените с чудна резба сандъци били отворени, част от предметите извадени и разхвърляни. Крадецът е търсил изглежда по-дребни ценни вещи, които да може незабелязано да изнесе от гробницата. Твърде възможно е крадецът или крадците да са били изненадани, защото на пода в един шарф, вързани на възел, били намерени няколко златни пръстена. Гробницата била посещавана от крадци още в древността, но тя пазела съкровища, каквито светът не подозирал, че могат да съществуват. Тук имало дрехи и сандали, украсени със злато и скъпоценни камъни, огърлици, гривни с най-фина изработка, ветрила от щраусови пера с чудно красиви дръжки, прекрасни съдове от алабастър и фаянс, кресла с неповторима украса.

Но къде е мумията на фараона? До една от стените стояли като на стража две еднакви статуи на фараона в естествена големина, направени от черно дърво. Между тях археолозите открили умело замаскиран вход. Дали не е там мумията? Разкрили внимателно входа и... онемели от изумление. Пред тях се издигала златна стена!

Когато я разгледали внимателно, разбрали, че се намират пред огромен саркофаг. Дълъг 5 м, широк 3,30 и висок 2,73 м той изпълвал почти цялото подземно помещение. Тесен коридор от 60 см го отделял от стените, украсени с различни рисунки и надписи. Боите на тези изображения били така свежи, сякаш вчера са поставени от ръцете на художника. От едната страна на саркофага имало врата. Отворили я и се намерили пред втора златна стена — втори саркофаг, малко по-малък от първия, направен от дъбово дърво и позлатен отгоре. Той бил изписан и от външната, и от вътрешната страна със сцени и текстове от «Книгата на мъртвите». На вратата на втория саркофаг стоял непокътнат печатът на Тутанкамон. С безкрайна радост и вълнение Картър и сътрудниците му гледали този печат. Нямало вече никакво съмнение! Мумията на фараона е тук, зад тази ключалка, до която никой през хилядолетията не се е докосвал! Отворили вратичката и се намерили пред Трети позлатен саркофаг, пак с надписи и религиозни сцени. След третия следвал четвърти, също дъбов, обкован със злато.

Когато отворили вратичката и на четвъртия, пред тях блеснал чуден саркофаг от жълт кварцит. На четирите му ъгли били изобразени релефно четири богини-пазителки. Разперените им криле обгръщали саркофага като в прегръдка, сякаш да го защитят от всякакво посегателство. Тежък капак покривал този саркофаг. С големи усилия успели да го вдигнат. Тънко платно покривало онова, което лежало в саркофага. Свалили внимателно покривките и... нова изненада! Пред тях блестял цял в злато ковчег с образа на фараона, дълъг 2,25 м. Лицето и ръцете били направени от масивно злато, веждите и клепките му от тъмносиньо стъкло, очните ябълки от алабастър, зениците от ахат, а царските емблеми на челото били инкрустирани с непрозрачно стъкло и фаянс. Ръцете държали царски скиптър и камшик, направени от масивно злато и украсени с тъмносин фаянс и цветно стъкло. Това златно лице с малко венче от изсъхнали цветя върху челото било така прекрасно, че откривателите дълго не могли да откъснат очи от него. Когато повдигнали внимателно капака на ковчега, пред очите им се появил втори ковчег — още по-красив от първия. Всички ахнали пред това великолепно произведение на древноегипетското изкуство! Облицован със злато и богато украсен, той представлявал царя като бог Озирис.

Когато разтворили и този ковчег, дъхът на всички спрял от изумление. Пред тях лежал трети ковчег, целият от масивно злато, украсен и гравиран със съвършено майсторство. Две крилати богини обгръщали краката на царя. Никой никога не бил виждал нещо по-красиво.

В този златен ковчег, обвита в тънки платна, окичена с различни талисмани и скъпи украшения, лежала мумията на фараона. Лицето й било покрито със златна маска — портрет на фараона, изработена с изключително майсторство. Лицето на царя било младо, почти юношеско. Фараонът починал деветнадесетгодишен. Дали болест, нелечима за онова време, или някакво дворцово злодеяние е прекъснало нишката на живота на това младо миловидно лице?

Картър и сътрудниците му продължили да изследват подземната гробница. Открили още един вход. Той ги извел до друга подземна стая, която нарекли «съкровищница». Тук се съхранявали тайнствени, необикновено интересни и красиви предмети, свързани с религиозните вярвания — изображения на богове и свещени животни. Тук се намирала и цяла флотилия от красиво изработени лодки, с които фараонът трябвало да премине в задгробното царство. Много сандъци и сандъчета от черно дърво съхранявали красиви, скъпи вещи и украшения.

Повече от 3000 години почивал тук в тази подземна гробница, в своите златни ковчези, всред нечувани и невиждани богатства младият, царувал само 6 години фараон Тутанкамон. Толкова много злато и богатства, събирани с кръвта и мъките на египетския народ и заровени без полза и без нужда в земята!

Сега съкровищата от гробницата на Тутанкамон се пазят в музея в Кайро. Мумията на фараона е в Лондон. Но и до днес тя крие една неразгадана тайна — изкуството на египетските жреци да балсамират по такъв недостигнат и до днес начин телата на своите мъртви.

Пиопи тръгва на училище

По гладките води на река Нил плуваше голяма островърха ладия. Шестнадесет роби-негри, съвсем голи, само с някаква избеляла превръзка през кръста, равномерно размахваха веслата. Денят беше горещ. Сякаш изморен от жегата, вятърът почиваше нейде из високите неподвижни тръстики на Нил.

Ладията пътуваше от Мемфис за Тива — свещената столица на египетските фараони. Пътниците бяха трима. Офицерът от царската армия Тутмос, който догонваше своята част, Ахтой, писарят при данъчното управление на фараона, и Пиопи, синът на Ахтой.

Ахтой беше решил да даде добро образование на сина си и сега отвеждаше момчето в училището при храма на бога Амон-Ра в Карнак. Той можеше да го изучи и в Мемфис. И там имаше училище за синовете на знатните, но училището в Карнак беше прочуто в целия Долен и Горен Египет. Там преподаваха най-мъдрите жреци и повечето от висшите сановници на фараона бяха учили тъкмо в това училище. Ахтой не беше още напълно решил какъв ще направи сина си. Понякога го виждаше между жреците, които наблюдаваха всяка нощ звездите и предричаха съдбата на хората. Други път го виждаше архитект като прочутия Инени, чийто статуи стояха наред със статуите на фараоните. И сега, полегнал на сянка под пъстрия балдахин, той обмисляше пак този въпрос. Писарят гледаше Тутмос, който дремеше, приспиван от жегата и равномерната музика на веслата. Погледът му се спираше върху скъпия меч, позлатената огърлица и двете блестящи гривни на офицера и нова мисъл го обземаше. Не е лошо да го направи военен. Вярно, животът е рискован, но от всеки поход офицерите се връщаха с толкова много плячка. Продажбата на пленниците им носеше също голяма печалба. Момчето е смело, здраво и пъргаво. Ахтой повдигна малко завесата и с радост и особена бащина гордост се загледа в жилавото телце на Пиопи, който беше застанал край борда и гледаше съсредоточено в мътните води на реката.

Пиопи пътуваше за пръв път към Тива. Всичко му беше ново, интересно, забавно. И сега, загледан във водите на Нил, той очакваше да види двореца на бог Хапи или на някой от водните змейове, които вардят водите на Нил, и за които той беше слушал толкова интересни неща. Но изглежда всичко, дори и свещените крокодили се бяха изпокрили нейде от жегата. Пиопи не видя нищо друго освен мътни жълти води и отегчен загледа брега. Оттам се зачу песен. Силен мъжки глас пееше:

«Вършейте, вършейте о, волове,

Навършейте слама за себе си,

А зърното — за нашите господари.

Не спирайте, хлад облъхва земята.»

Пиопи трепна, песента му беше добре позната. Пееха я и селяните в чифлика на баща му. Пееше я старият роб Ренмир. Пиопи го обичаше. Той беше доведен тук от далечни страни, откъде точно Пиопи не знаеше. Робът беше много видял и много преживял, знаеше много приказки и какви ли не истории. Вечер край бедната му колиба се събираха децата едва ли не от цялото село. Пиопи също обичаше да ходи там.

Слънцето се наклони на запад. Върховете на далечните планини загоряха в розови светлини. Ладията се носеше сякаш върху разтопен метал. А гласът откъм брега продължаваше:

«О, нещастна селска съдба!

Червей изяде половината жито.

Полето е пълно с мишки.

Скакалци долетяха, добитък го опасе,

Врабци го изкълваха,

крадци го разграбиха,

А бирникът идва и жито ти иска...»

Отпочинал, вятърът се вдигна и, грабнал влага и прохлада от каналите, облъхна нажежената земя и отнесе думите на тази тъжна селска песен нейде към пустинята.

Пътниците наближаваха Тива. Иззад зеленината на брега се появиха два огромни каменни великана. Те седяха сякаш на брега на реката и поглеждаха във водата разлюлените си отражения. Зад тях изникна алея от сфинксове. А там, в дъното й, на фона на розовото небе ясно се очертаха маслиновите клони на заупокойния храм на фараона Аменхотеп III.

Пиопи не можеше да откъсне очи от необикновената гледка и не чу, когато баща му го повика. Той се стресна едва когато ладията спря. Обърна се и замря на мястото си от почуда. Те се намираха в пристанище, облицовано с гладки блестящи блокове. Алея от сфинксове водеше до каменна гора от огромни цъфнали папируси. Това беше храмът на Амон-Ра. Пиопи беше виждал много храмове в Мемфис и край пирамидите, но красотата и величието на този храм нямаха равни на себе си. Всяка от тези колони, които бяха почти 20 пъти по-високи от него, представляваше букет от папируси, свързан в горната си част под изящна закръглена пъпка. Пиопи почувствува както никога досега величието на бога на Слънцето — Амон-Ра. Прииска му се да падне на колене и се помоли. Ра обаче се беше скрил вече зад планините.

«Сега — помисли си Пиопи — той минава през вратата на подземното царство и започва да плува с ладията по водите на подземния Нил. Сенките на умрелите излизат от гробниците и се радват на сиянието му. Както всяка нощ, така и тази Ра ще се пребори с Апоп, страшния змей на тъмнината, ще го победи, ще се измие във водите на свещеното езеро и сутринта ще се роди отново от цвета на лотоса край брега на Нил. А може би точно от онзи огромен каменен лотос, който сега във вечерния здрач изглежда така тайнствен». Тогава Пиопи ще му се помоли.

Но Пиопи не можа да изпълни намеренията си. Когато се събуди сутринта в богато наредената стая на вуйчо си, жрец при храма, Ра вече пътуваше с ладията си по небето. Пиопи също трябваше да отпътува с баща си и вуйчо си, жрецът Пентаур, който беше уредил да го приемат в прочутото училище в Карнак.

Баща му и вуйчо му пътуваха с носилки. Носеха ги четирима роби. И Пиопи можеше да се качи при тях, но той предпочиташе да тича бос из пътя и да гони пеперудите. Утринта беше свежа. От двете страни на пътя полюшваха класове тежки зрели жита. Наистина храмът в Луксор имаше най-хубавите ниви в Египет. Нейде отдалече долиташе песен.

Песента се носеше провлачена, тъжна. Пееха изнурените селяни-жетвари.

Колко време вървяха тъй, Пиопи не знаеше. Той чувствуваше само как слънцето пърли голото му тяло. По гърбовете на робите се стичаха струйки пот. Но ето пътниците свиха от пътя и скоро навлязоха в алея от сфинксове. Пиопи спря учуден. Той беше свикнал да вижда в лицата на сфинксовете образите на фараоните, а тези сфинксове бяха с глави на овен. Зад тях блестеше чуден храм. Той не беше голям като Луксорският, но беше много красив. От трите страни беше заобиколен с езеро. Пред храма се издигаха две черни каменни статуи на богинята на небето Нут. Богинята беше изобразена с глава на лъв. Стройните колони на храма и черните статуи се отразяваха в спокойните води на езерото и му придаваха особена прелест.

Храмът на Нут остана зад гърба на пътниците. Те продължиха да вървят по алеята със сфинксовете. Най-после алеята свърши. Накрая на два огромни пилона бяха издълбани различни картини и изписани красиво йероглифи. Пиопи нямаше време да ги разгледа. Баща му и вуйчо му бяха слезли от носилките и вече влизаха във върховното светилище на египетските богове — Карнак.

Един час след това, изкъпан и преоблечен в чисти дрехи, Пиопи се упъти заедно с баща си и вуйчо си към храма на Амон-Ра. Тук той трябваше да се помоли, преди да го отведат в училището.

Когато излязоха от храма, жрецът поведе момчето към училището.

В една голяма зала, осветена чрез отвор на покрива, бяха насядали направо на пода върху рогозки двадесетина ученици на различна възраст. Те държаха в ръцете си дъсчици, покрити с тънък слой восък. Една от стените на залата беше направена от гладък алабастър. Тя беше разделена на две половини. На едната половина бяха нарисувани с цветен тебешир перо, птиче око и змия. Тези рисунки изписваха в своите дъсчици част от учениците. Другите преписваха писмените знаци, изпълващи другата част на стената.

Учителят се отправи към новодошлите. Той беше жрец. Това личеше по остриганата му глава и дългата бяла дреха, с която беше облечен. Пиопи неволно погледна баща си. Върху буйната си коса царският писар Ахтой беше сложил перука. Хълбоците на силното му голо тяло бяха препасани с тънък ленен плат, краищата на който висяха свободно като малка престилчица. На врата си той носеше широка златна огърлица, а под нея се виждаше муската със свещения скарабей, с която баща му никога не се разделяше. Пиопи се почувствува горд с баща си пред учителя и момчетата.

Учителят се поклони на жреца Пентаур, който имаше по-висок сан от него, размени няколко любезни думи с Ахтой и отведе Пиопи при момчетата.

— Приятели мои обърна се той към тях, — при нас идва един момък, оценил ползата от науката. Той знае, че само чрез нея може да се издигне и да добие висока длъжност. Обикни, момко, науката обърна се той към Пиопи, защото званието писар е княжеско звание.

— Прочети му, отче, и това, което е написано там — посочи Ахтой гъсто изписаните редове, които изпълваха почти цялата стена. — Не, по-добре е да му ги прочета аз,

И Ахтой зачете с потрепващ глас:

«Мъдри са писарите...

Не си строят те пирамиди от мед

Ни паметници от бронз,

Не оставят те наследници, деца,

Носещи техните имена.

Наследството им,

Това е написаното от тях».

Ахтой се спря за миг, пое дъх и продължи:

«Човек угасва, в прах се превръща.

В земята изчезват род и близки.

Само написаното ни спомня за него,

Предавано от уста на уста.

Книгата е по-нужна от здравия дом,

По-хубава от разкошен дворец,

По-хубава от статуя в храма...»

Когато вечерта Пиопи трябваше да се сбогува, с баща си в красиво наредената стая за високопоставени гости, той за малко не се разплака. Но и царският писар Ахтой беше развълнуван. Той накара сина си да седне на леглото, направено от скъпо дърво, с крака на антилопа и покрито с мека кожа, после пресегна, взе от масичката един папирус и каза:

— Синко, тази вечер ние се разделяме с тебе може би за дълго. Досега аз бдях над тебе и те напътствах в живота. Сега ще бъда далеч. Когато учението ти се види много тежко или ти примъчнее за дома, прочети това, което написах за тебе, когато пътувахме за Тива. Това ще бъде моят глас, който ще дойде отдалеч, за да те подкрепи в трудния момент.

Ахтой разгърна папируса и зачете:

«Написа го Ахтой, син на Дуауф, за сина си Пиопи, когато плаваше на юг към столицата, за да го даде в училището за децата на знатните.

И му каза: Обърни сърцето си към книгите... О, как бих искал да те накарам да обикнеш книгите повече от майка си, да ти покажа тяхната красота...

Помни, ако писарят има някаква длъжност в столицата, той никога не бедствува там... Това е най-добрата длъжност. Дете е още, а вече го уважават...

Видял съм как работи казанджията при огнището. Пръстите му са като кожата на крокодил и той мирише по-лошо от развален хайвер.

Занаятчията се изморява повече и от земеделеца. И нощем пали светлина.

Ръцете на каменоделеца падат от умора, когато свърши, и чак до късен мрак не може да изправи коленете и гърба си...

Ще ти разкажа и за строителя. Той боледува постоянно, понеже е изложен на вятъра.

Тъкачът е в къщи, но е по-зле от жената. Краката му са на корема, не може да диша...

Когато бързоходецът тръгва за чужда страна, той прави завещание, защото се страхува от лъвовете и азиатците. Върне ли се в Египет, едва пристигнал в къщи вечер, сутринта трябва да тръгва отново...

Ще ти разкажа и за рибаря. Той е по-зле от всички други. Не работи ли той в реката сред крокодилите?...

Погледни, няма длъжност без началник. Само писарят си е сам началник...

«Блазе ти!» казват на грамотния. Не е така със занаятчиите, за които ти разказах. Не казват на писаря — «Поработи за този човек!».

Гледай, аз написах това, плавайки на юг за столицата. Върша го от любов към тебе. Няма писар, който да не се храни от царския дом... Този е пътят, който соча на тебе и на децата на твоите деца».

Тези съвети грижливият баща Ахтой, син на Дуауф, остави на сина си преди 3500 години.

Бунтовно време

Слънцето — бог Ра — се вдигна както всяко утро от люлката си — лотосов цвят край брега на Нил. То плъзна очи по зелените ниви край двата бряга на реката, помилва сгушените край тях селца и хижи, докосна със светлия си поглед върховете на пирамидите, надникна в храмовете, които египтяните бяха издигнали в негова чест, и заприпка весело по улиците на престолния град Тива.

Ра учудено запримига и едва не спря ежедневния си път по небосклона. Нещо необикновено ставаше днес в египетската земя, обгърнала като с цветен пояс снагата на свещената река Хапи.

Той беше свикнал да вижда най-напред египетските селяни. Напуснали преди зори сиромашките си постели, с изпити лица и изпечени гърбове те поливаха нивите. Но защо в това утро полето е пусто? Къде са селяните?

Богът-Слънце плъзна поглед по блестящите рамене на пирамидите и потърси друг многолюден кът в египетската земя — новостроящата се гробница на фараона, владетеля на Египет. Тук обикновено още от тъмно кипеше напрегната работа. Сега тук беше пусто и глухо. Къде са робите, надзирателите, майсторите на изкусните строежи?

Ра насочи светлия си взор към друг край на египетската земя — рудниците в планините, където нещастни човешки създания извличаха от земята златото, с което господарите кичеха себе си, докато бяха живи, а мъртви го отнасяха в гроба. Ра беше весел бог и не обичаше този кът на най-страшна човешка мъка. Но днес и тук беше секнал трудът.

Учуден, Ра забърза към многобройните храмове. Там всяко утро жреци с обръснати глави и бели одежди посрещаха с молитви и дим от ароматни смоли появата му на небето. Но каква земна грижа беше погълнала днес и тях, та бяха нарушили този многовековен обичай?

В живота на египтяните е станало някакво необикновено събитие.

Ра насочи светлите си очи към престолния град — свещената Тива. Тук беше сърцето, умът и волята на Египет. Тук всред високите сгради на многолюдния град, всред великолепните храмове и разкошните дворци той потърси отговора на тези загадъчни явления.

В престолния град ставаше наистина нещо необикновено.

От схлупените къщурки и бедните хижи, от покрайнините на града излизаха селяни, занаятчии, роби. Те не се отправяха към полето, каналите и строежите, а се насочваха към центъра, към многоетажните разкошни сгради, към богатите къщи на робовладелците, към недостъпния дворец на фараона. Едни носеха копия, други — ножове, трети — секири, а някои — просто дебели тояги. Обикновено мълчаливи, с приведени глави, сега те говореха възбудено, а в очите им гореше необикновен огън. Потокът от хора ставаше все по-пълноводен: той заливаше улиците, площадите, задръстваше мостовете.

Пред голямата сграда на данъчното управление се водеше битка. Някои бойци от стражата лежаха повалени край вратите, а други се отбраняваха от налитащите от всички страни бедняци. С победни викове последните нахлуха в сградата. През прозорците и вратите долетяха свитъци от папируси. Хората отвън ги посрещаха с радостни възгласи, сечаха ги със секири, мачкаха ги с крака, набучваха ги на копията и ги разнасяха като жалки знамена.

Върху тези свитъци бяха записани имената на всички селяни, на всички занаятчии от Горен и Долен Египет. Описани бяха нивите и градините им до последното дръвче и стръкче, вписани бяха и най-малките работилнички с инструментите и производството в тях. По тези списъци неумолимите бирници събираха данъците в плодове, зърно и занаятчийски произведения. А когато земята или болните и изморени ръце произвеждаха по-малко, всичко отиваше в складовете на фараона и приближените му.

На площада пред съдебната палата също беше необичайно шумно. Край нея обикновено египтяните минаваха със страх, едва ли не шепнешком. Тежко на бедняка, който попаднеше под жестоката ръка на съда. Рядко можеше той да намери справедливо правосъдие, щом не можеше да даде подаръци на съдиите и писарите. И ето сега бедните хора изнасяха от съда папирусите, трупаха ги на клада, над която се издигаше тежък дим.

Върху тези папируси бяха написани присъдите на разорените селяни и занаятчии. Народът с радост унищожаваше тези омразни документи.

Както винаги, така и днес на пазарния площад беше шумно. Само че днес селяните не предлагаха смирено смокини, фурми или птици. Те яростно рушаха магазините на търговците и лихварите и изнасяха оттам пъстри платове, сандали и деликатеси.

Беднякът засищаше така своята жажда за по-добър живот.

Дворецът на фараона гореше. Мълчаливи и безучастни гледаха каменните статуи на боговете как стихията на огъня и на бунта унищожава ценни предмети и скъпи вещи.

Мъдрото Слънце разбра: стотици години, поколение след поколение беше влачил египетския народ своята тежка участ. Работил беше от тъмно до тъмно на нивите, създал беше гъста мрежа от напоителни канали, издигнал невиждани храмове, сътворил безсмъртни творения. Срещу неимоверния труд той беше получавал само суха ечемичена питка и бой с камшик.

В този ден бедните, безропотни хора, които създаваха всичко, а нямаха нищо, бяха вдигнали глава. В този ден те изливаха своята дълго събирана мъка, търсеха справедливост, искаха по-сносен живот. Голият се обличаше в нова дреха, вечно гладуващият засищаше глада си, бедният, винаги унижаваният, придобиваше богатството на знатния.

Бунтът на бедните, на измъчените и онеправданите заливаше цялата страна като прииждащите води на Нил. Той обхвана всички градове и селища на Долен и Горен Египет.

Само храмовете останаха недокоснати от вълните на бунта като острови всред развълнуваните води на човешкото море. Прост и неук беше египетският народ. Жреците бяха му внушили страх от боговете, страх от задгробния съд на Озирис, страх, че душата му, неговата сянка «Ка», няма да вкуси от вечното блаженство, ако го сполети проклятието на светите жреци. Този страх беше по-силен от всичко друго.

Зад високите стени на светилището на бога Птах, почитан като бог на всевечната мъдрост, достигна само ехото на бунта. Всяка нощ, завършил молитвата си към бога, комуто служеше от ранни младини, жрецът Ипувер сядаше пред малка масичка, разгъваше папирус и, топейки тънка четчица в черна боя, нанасяше върху папируса знаците на египетското писмо. Ипувер пишеше летопис на бунтовното време.

«Наистина» — така започваше Ипувер всеки ред на своето сказание.

«Наистина от бунт е обхванат целия кораб на Юга. Градовете са разграбени. Горен Египет се превърна в пустиня...

Наистина Нил се разлива както преди, но никой не оре напоените ниви...

Наистина знатните сега скърбят, а бедните се радват...»

Много нощи писа Ипувер. Той разказваше онова, което беше чул, което беше видял. Така той запечата за бъдните поколения спомена за необикновените събития, разтърсили Египет към 1750 г. пр. н. е.

Финикия

Сидонците се представят (в писменото предание) като хора, които владеят много занаяти и притежават много изящни изкуства. За същото нещо свидетелствува и поетът Омир. Освен това те били хора, много вещи в областта на астрономията и аритметиката, като започнали с изкуството за аритметичните пресмятания и нощното мореплаване. И двете неща са впрочем присъщи занятия на търговците и мореплавателите. Подобно на това се разказва, че геометрията е изобретение на египтяните, водещо началото си от измерването на номите. Последното било необходимо да се извършва, тъй като границите между отделните номи се заличавали по време на приижданията на Нил. И тъй науката за земемерството преминала у елините от египтяните, а астрономията и аритметиката били заимствувани от финикийците. Даже и сега от тези градове могат да се заимствуват с голяма леснота множество знания от всички останали научни области. Ако трябва да се вярва на Посейдоний, то и учението за атомите в древността е дело на сидонеца Мохос, който живял във времето преди Троянските войни. Да оставим обаче древността. И в наши дни от Сидон са родом следните знаменити философи: Боет, с когото ние заедно разработвахме философията на Аристотел, както и брат му Диодот. От Тир бил родом Антипатър, а малко преди нашето време оттам е излязъл и Аполоний, който бил съставил списък на философите и на съчиненията им от Зенон насам.

Стpaбон, XVI, 2, 24 (С. 575 сл.): Културата на финикийците

Същите тези финикийци, които се заселили в Елада заедно с Кадъм, между които се намирал и родът на гефиреите, донесли чрез своето заселване в Беотия много науки и изкуства в Гърция, между които например и писмото, което гърците, както ми се струва, дотогава не познавали. Най-напред кадмейците употребявали същите букви, както всички останали финикийци. По-късно обаче, заедно с езика им претърпяла промяна и формата на тяхното писмо. От елинските племена, които живеели наблизо до тях, главен техен съсед били йонийците. Те възприели буквите от финикийците, преобразили ги от своя страна също тъй до известна степен, нарекли ги финикийски, което било правилно и справедливо, защото действително те били донесени от финикийците. По същия начин йонийците наричат още от старо време книгите «кожи», защото тогава поради липса на папирус те употребявали за писане кози и овчи кожи. Дори и до днес много варварски народи пишат на такива кожи.

Херодот, 7, 58: Писмото на финикийците

С името «Финикия» старите гърци наричали страната, която заемала тясната крайбрежна ивица земя покрай Средиземно море, ограждана откъм Сирия от Галилейските възвишения и планината Ливан. На гръцки «Финикия» значи «Страна на пурпура». Местното население наричало своята страна «Ханаан», което също значи «пурпур». Така се наричала яркочервената боя, добивана от черупките на малки морски раковини, които се въдели из подводните скали на финикийското крайбрежие. В древността изглежда пурпурът е бил нещо много отличително за страната, за да получи тя това име. Земите на древна Финикия днес влизат в границите на Сирия.

Според едно предание финикийците живели някога по бреговете на Индийския океан, но катастрофално земетресение ги накарало да се преселят тук. Дали това е така, не знаем, но по времето, когато първите фараони на Египет строяли своите пирамиди, по неговите пристанища се чувал вече гърленият говор на финикийските търговци, пристигнали тук със своите издръжливи на морските бури кораби.

Земята на финикийците не била обширна, но била облагодетелствувана от природата. Ливанските планини били покрити с гъсти кедрови гори, а малките долини — с буйна трева и сочни пасища.

Финикийците издълбавали стволовете на кедровите дървета и правели от тях леки лодки, с които плували покрай брега и ловели риба и делфини. А с едномачтовите издръжливи кораби те достигали бреговете на Египет, Крит, Елада и разнасяли далеч по бреговете на Средиземно море плодовете на своята земя. Смелчаци се спускали на морското дъно и вадели оттам раковини, които съдържали капка чудна течност — много търсения в древността пурпур, който боядисвал дрехите на мъжете аленочервени, а прозрачните наметала на жените — нежно лилави. По склоновете на планините наливало зърна сладко грозде, зеленеели маслинови гори. Младежи и девойки берели тежките гроздове и славели богинята Астарта, която ги научила да отглеждат този чуден плод и да превръщат сока му в опияняващо питие. Мургави финикийци събирали дребнички зелени маслини, от които изстисквали ароматен зехтин. От чистия бял пясък на планинския хребет Кармел — на южния бряг на страната, финикийците приготовлявали прозрачно стъкло, изящни шишенца за благовонни масла — лукс в древността.

Богати били плодовете на финикийската земя, красиви били произведенията, които изработвали нейните чеда. Не само близките народи — египтяни, асирийци, вавилонци, но и по-далечните, които населявали Елада, бреговете на Италия, Африка, та дори и Пиренейския полуостров, плащали скъпо за трайното кедрово дърво, за благовонната смола, за пурпура, виното и зехтина, за стъклото и красивите занаятчийски произведения.

Самите природни условия сякаш предопределили на финикийците ролята на търговски посредник. С добре охранявани кервани тук пристигали от Сирия вълнени и памучни платове, които изкусните финикийски бояджии превръщали в искрящи пурпурни материи. Юдея и Израел изпращали своето жито, вкусен мед и зехтин.

Пъргави моряци товарели тези стоки на едномачтови кораби с квадратно платно, карани от гребци-роби, и ги разнасяли по всички краища на тогавашния свят.

Финикийците познавали и търговията с роби. Те предугаждали предстоящите политически конфликти и военни стълкновения и отрано започвали да се увъртат около военните станове, стараейки се да спечелят благоволението на пълководците със съблазнителни дарове и благословии. Те знаели, че тържествуващите победители ще им продадат пленниците съвсем евтино — понякога дори за пъстър пояс или чаша хубаво вино.

Оживената търговия, развитото занаятчийство, богатствата, които се стичали във Финикия, създали по крайбрежието големи пристанищни градове: Угарит, Тир, Библ, Сидон и други.

Всеки град представлявал самостоятелна държавица, която се управлявала от цар или от съвет на градските първенци. Различните интереси, властолюбиви стремежи, желания за по-лесно забогатяване често изправяли тези градове-държави един срещу друг. Понякога се водели дълги кръвопролитни борби, които завършвали с жестока разправа с победения и превръщане на населението му в роби. Но все пак, когато външен враг нахлувал във финикийската земя, градовете съумявали да се сплотят и дружно да защитят свободата и интересите си.

Финикийските градове били богати и цветущи. Ето защо към тях били обърнати алчните погледи на съседите, пък и на по-далечните народи. Финикийците неведнъж попадали под властта на египетските фараони и неведнъж изпитали на гърба cи бремето на асирийското иго. През IV в пр. н. е. Финикия била завоювана от старите македонци, после от римляните. Но дори и под чуждо владичество Финикия си оставала средище на висока култура и образованост.

В Угарит

Идвайки във Финикия откъм юг, пътникът съзирал отдалече крепостните кули и мачтите в пристанището на големия град Тир. Идвайки от север пък, той спирал пред високите крепостни стени на Угарит. Тези два града били южната и северната порта на Финикия в древността. Всеки, който влизал в тях, се учудвал колко големи, благоустроени и многолюдни са тези градове.

Хората от по-ново време, удивени от грандиозността на египетските пирамиди и пленени от старогръцкото изкуство, дълго време смятали, че финикийската култура не може да се мери в никакъв случай с тяхната. Разкопките в последно време обаче доказаха, че Финикия е била страна с висока култура и е оставила ценно наследство на човечеството.

Съществуващото в Северна Сирия предание, че недалеч от пристанището Латакия, под големия хълм Рас-Шамра се намира старинен град, накарало френските археолози начело с Клод Шефер да започнат разкопки. И действително те открили останките на град Угарит — северната порта на Финикия.

Какво намерили археолозите в дълбините на Рас-Шамра?

На 15 м под нивото на земята те разкрили град, който през второто хилядолетие пр. н. е. бил вече голям занаятчийски и търговски център. Павирани улици, широки до 7 м, кръстосвали града, като се пресичали под прав ъгъл. Здрава крепостна стена опасвала града. В кула със стени, дебели 5 м, открили една малка вратичка. За какво ли пък е служела тя? Намереният по-късно подземен тунел, който извеждал до нея, разкрил предназначението й. Това бил таен изход, който можел да се използува във време на война или при обсада. Тук били намерени глинени плочки със сведения за оръжията, употребявани от защитниците на града, и списък на бойците, които трябвало да бъдат свикани при вражеско нападение.

Градът имал огромни конюшни. Те можели да поберат 2000 коня заедно с колесниците. В тези конюшни се влизало през вход, широк 5 м. И бойците, и конете носели защитни медни брони, украсени от угаритските ковачи-оръжейници с гравюри. Бойните секири били украсени също със скъпи камъни и злато.

Владетелят на Угарит живеел в разкошен дворец, който заемал огромна площ. Досега са разкрити 70 помещения на двореца и 7 коридора. Дворецът имал канализация и водоснабдителна инсталация. Красива мозайка от полускъпоценни камъни — ахат, оникс и др., покривала пода на двореца. Той бил разкошно мебелиран, както показват намерените там златни съдове и части от столове, кресла, сандъчета, красиво изработени и обковани със слонова кост.

В пристанището на Угарит, където пристигали кораби от всички краища на тогавашния свят — от Египет, Крит, Гърция, имало големи помещения, предназначени за складиране на най-различни стоки. Сега там са намерени съдове от алабастър, стомни, подобни на големи шишета с ценените в древността благоуханни масла, красиви съдове от бронз и злато, украсени майсторски с изображения на птици, животни и растения.

Угарит бил град с висока култура и напреднала писменост. За това ни говорят и множеството глинени плочки, открити там, които съдържат писмени документи от най-различно естество — сведения за данъците, плащани от градските и селските общини, които влизали в неголямата територия на угаритската държавица, документ, който давал право за сечене на гора. Намерени са писма, печати, а също така и плочки, върху които учениците са се обучавали да пишат. Върху тях много пъти е написан един и същ писмен знак или пък една и съща дума. Тук в Угарит е намерена сграда и това е единствената засега в света находка, където са били изпичани изписаните глинени плочки, за да се запазят от лесно трошене или повреда.

Към средата на XIV столетие пр. н. е. Угарит е бил разрушен от земетресение. Силен морски прилив отнесъл пристанището на града. Разрушени били складовете за стоки, работилниците за добиване на прочутия пурпур, топилните на кипърска руда. Избухналите пожари доунищожили града. Владетелят на Тир Абимилки писал за това страшно бедствие на египетския фараон: «И Угарит, царската твърдина, беше разрушена и погълната от огъня».

Скоро обаче Угарит отново се съвзел, сякаш възкръснал от пепелищата. За това спомогнало, разбира се, изгодното му местоположение като кръстовище на важни морски и кервански търговски пътища, които свързвали Средиземноморието с Предна Азия.

Разкопките в Рас-Шамра разказаха на света какъв деен и пълнокръвен е бил животът на финикийския град Угарит през II хилядолетие пр. н. е.

Подобно на Угарит цъфтели и се развивали и другите големи градове на Финикия — Тир, Сидон, Библ.

Праотци на нашата писменост

Най-голямата заслуга на финикийците за културата на човечеството е, че те създали гениална по своята простота система на писане, която била наследена от гърците и от латинските народи, а по-късно и от нас — славянските народи.

Много от древните културни народи имали своя писменост, дело на техния творчески гений и на условията, при които са живели. Египтяните имали своя оригинална йероглифна писменост. Асирийци, вавилонци и перси имали клинописно писмо, което просъществувало повече от три хилядолетия. Източните народи — китайци и японци, и до днес си служат със сложното йероглифно писмо, създадено от тях преди хилядолетия.

Писмото на древните народи било твърде сложно и трудно за изучаване. Необходими били много усилия, много време и много средства, за да го усвои човек. Затова писмеността, знанията и науката били привилегия само на богатите слоеве. Финикийците първи в древността са създали истинска народна писменост, достъпна за всекиго.

Мъчно е да се проследи как точно се е родило финикийското писмо. Известно е, че в твърде ранна епоха за дипломатическата си преписка и други официални документи финикийците използували клинописно писмо, което съдържало около 600 клинописни знака, нанасяни на влажни глинени плочки. Деловият и практичен финикиец искал сам да води сметките си и да разбира писмения документ, който получава или пък сам издава. Ето защо финикийците търсели по-удобна писменост. В града Угарит се появило финикийско клинописно писмо, което дори получило известно разпространение и в Палестина. Но и то не задоволило финикиеца.

И ето че в южната част на Финикия — по всяка вероятност в града Библ, се появило звуково писмо с много опростени знаци. Сигурно това не е станало изведнъж. Новото писмо наистина било гениално по своята простота. То съдържало само 22 знака и можело да се чертае на всякакъв материал — на глина, камък, папирус, пергамент.

За да се стигне до това писмо, помогнал твърде много и самият финикийски език. Тези 22 знака отговаряли на 22–та съгласни звука, които имал финикийският език. Езикът, на който говорели финикийците, бил от семейството на семитските езици. Те имат това интересно свойство, че основното значение на всяка дума се изразява чрез съчетаването на съгласните звукове. На финикийски език например отглаголното съществително «говорене» се изразява със съчетанието на трите съгласни Д Б Р; глаголът «той говори» се изразява със съчетанието «Ди-Бе-Р»; причастието «говорещ» е «ДУ-БЕ-Р», съществителното «дума» е «Да-Бо-Р».

Щом означавал с писмени знаци съгласните, финикиецът разбирал вече основното значение на написаната дума.

Това финикийско писмо имало все още известни недостатъци и непълноти. Понеже пишели само съгласните, писменият знак Т можел да се произнесе като Та, Ту, Ти, То, Те. Трудност в разчитането на думите представлявало и това, че финикийците, както повечето древни народи, включително гърците и римляните, при писането не отделяли думите една от друга с разстояние или някакъв разделителен знак. Така наредените една до друга съгласни, без да е означено докъде завършва едната дума и откъде започва другата, били действително трудни за разчитане и довеждали понякога до различни тълкувания на едни и същи знаци. За да преодолеят тези неясноти, финикийците постепенно измислили някои спомагателни знаци, които по произношение отговаряли на известни гласни звукове. Така например знакът «У» означавал звукове «У» и «О». Знакът «Й» се произнасял като звукове «И» и «Е». Всяка дума следователно можела да се напише по два начина — непълен, когато са означени само съгласните, и пълен — когато са обозначени и съгласните, и гласните звукове. Така постепенно финикийската азбука добила своя завършен вид.

Когато гърците влезли в контакт с финикийците, те се запознали и с тяхното писмо. Гърците бързо оценили неговата гениална простота и възможностите му да се пригоди към всеки език. Те направо възприели финикийските знаци, като с течение на времето изписването на някои от тях се видоизменило леко. За звуковете пък, свойствени само на гръцкия език, те измислили нови допълнителни знаци. Тази нова, лесно усвоима дори и за децата писменост бързо изместила сложното минойско писмо, с което си служели народите, населяващи Елада и Крит през II и част от I хилядолетие пр. н. е.

Римляните също така възприели не само финикийския принцип на звуковото писмо, но и изписването на отделните букви. Така се създало латинското писмо, с което днес си служат много народи в света.

Когато славянските просветители, братята Кирил и Методий, решили да създадат славянска азбука, те са имали пред очи безспорно гръцките букви. За звуковете, които са били свойствени на нашия език по онова време като Ѣ, Ь, Ъ, Ж, А, Ѫ, Ѩ, или пък за онези, които не съществували в гръцкия език, като Ю, Я, Ж, Ц, Ч, те измислили свои знаци. Така че азбуката на славянските народи има за свой прародител пак финикийската азбука. Това много ясно личи, като сравним нашите букви с гръцките и финикийските.

Азбуката е неоценим дар, който изобретателните и практични финикийци оставили на човечеството.

Велики мореплаватели

Морето, което миело бреговете на Финикия, далечната морска шир, която криела загадката на непознати страни и примамливи богатства, привличали неудържимо финикиеца. Той се впускал в далечни морски пътешествия, достигал нови непознати дотогава брегове, извършвал пътувания, които били истински подвизи за онова време. Но ние нямаме никакви писмени източници, от които да узнаем нещо за пътешествията на финикийците, макар че всяко пътешествие носи толкова необикновени и интересни преживявания, за което е така приятно да се разказва и да се слуша. Защо?

Воден от егоизма на търговеца, който е завладял нов пазар за своите стоки и се бои от съперници, финикиецът грижливо криел новите морски пътища и брегове. Нали след него ще тръгнат други, ще донесат същите стоки! Финикийците давали дори неверни сведения за пътищата към задморските страни, разказвали ужасяващи истории за тайнствени природни явления и фантастични животни.

За народите, които населявали в древността бреговете на Средиземно море, Земята завършвала до Гибралтар, наричан «Мелкартови стълбове». Плувайки покрай бреговете на Сицилия и Италия, финикийците стигали до Мелкартовите стълбове и Иберия (Пиренейския полуостров), привличани от среброто, калая и желязото, които изобилствували в тази страна. Нерядко те дръзвали да преминат Мелкартовите стълбове и плувайки на север, побеждавайки бури и дъждове, достигали до обгърнатите в мъгли «Калаени острови» (Великобритания). Там натоварвали корабите си с калай — светлия метал, тъй необходим за бронзовите изделия. Техните кораби плували още по-далеч — чак до «кехлибарените брегове» (Балтийското крайбрежие), откъдето донасяли онази вкаменена жълта смола, която изкусните финикийски майстори превръщали в красиви кехлибарени гривни и прекрасни огърлици за хубавиците на древния свят.

Енергични, предприемчиви и съобразителни, финикийците търсели все нови брегове, нови пазари, нови народи, на които да продават скъпо стоките, придобити много по-евтино. Още от средата на II хилядолетие пр. н. е. те започнали да създават и свои тържища по бреговете на Егейско и Средиземно море. Тук обаче те срещнали един съперник не по-малко енергичен и предприемчив — старите гърци. Това съперничество и неприязнените чувства, които създавало то, намерили отражение и в литературата. В «Илиадата» и «Одисеята» финикийците са представени като вероломни пирати.

Ловки и смели, финикийците създали свои търговски колонии и в западната част на Средиземно море. Там те основали града Картаген, който по-късно играл такава решителна роля в борбата за владеене на морските пътища, достигнала своя апогей в прочутите Пунически войни.

Финикийците, тези велики мореплаватели на древността, извършили според преданието необикновен подвиг — заобиколили по море Африканския континент. За древността това пътешествие наистина звучало като невероятна приказка.

Древните народи умеели да строят само кораби-платноходи, движени от попътния вятър и гребците-роби. Те имали малка вместимост и не били пригодни за продължителни пътувания, нито пък можели да издържат на морските бури. И ето с такива кораби смелите финикийски мореплаватели решили да обиколят Африка.

Един прекрасен ден три кораба, натоварени с хранителни припаси за продължително плаване, движени от най-издръжливи гребци, напуснали Египет и заплували по тъмните води на Араоския залив (Червено море). На четиридесетия ден корабите стигнали до бреговете на Пунт (дн. Сомалия). Мургави голи пунтийци посрещнали гостоприемно моряците, нагостили ги и приели с детинска радост невижданите дотогава кехлибарени огърлици, пурпурни платове и железни ками. За тези неща гостите скромно поискали малки топченца от ароматичната смола, която растяла само тук и в съседна Арабия. Мореплавателите се качили на корабите със задоволството, че са направили добра сделка. Те знаели, че египетските жреци заплащат щедро със злато тези малки топчета ароматична смола, защото, казвали те, египетските богове много обичат миризмата на тамян.

Сега корабите плували край брегове, населени с чернокожи народи, които ходели голи, препасани само с пояс, по който висели раковини и леопардови опашки. Те били диви и негостоприемни. Любителите на леопардовите опашки не давали на мореплавателите да се доближат до брега. Те хвърляли остри стрели и тежки камъни, които вдигали цели гейзери от морска вода край корабите.

Гребците гребели неуморно, корабите плували. Ставало все по-горещо и по-горещо. Въздухът пламтял като в нажежена пещ. Едва се дишало. Те, разбира се, не знаели, че са преминали Екватора и вече плуват в Южното полукълбо.

Минали много дни. Припасите се свършили. Тогава мореплавателите слезнали на брега, убили дивеч, но пък нямали хляб. Разорали парче земя, посели ечемик и жито. Под топлите лъчи на южното слънце посевите бързо поникнали и растели сякаш не с дни, а с часове. След три месеца мореплавателите прибрали богата жетва.

Пътуването продължило. Веднъж, слизайки на брега да вземат вода за пиене, моряците видели струпани на пясъка куп леопардови кожи и прекрасна слонова кост. Те разбрали — местните жители искат да обменят стоки, но се страхуват от тях. Тогава до оставените на брега местни произведения Финикийците започнали да оставят пъстри платове, евтини мъниста, египетски фаянсови съдчета и бронзови брадвички. Когато местните жители бивали доволни от оставените за замяна стоки, те ги вземали и сделката приключвала. Когато обаче били недоволни, те се отдалечавали, без да докоснат оставените за замяна вещи. Тогава финикийците добавяли още, докато задоволят желанията им.

Корабите плували вече втора година. Един ден брегът завил на запад. Трите африкански кораба достигнали най-южната част на Африканския материк.

Дълго плували корабите край непознати дотогава брегове и народи, край устията на неизвестни реки, пълни с хипопотами и крокодили. Често те виждали странни същества, прилични на хора, но обрасли с косми, които не говорели, а издавали само непонятни звуци.

Корабите плували вече трета година. Едва тогава мореплавателите видели на хоризонта двата островърхи стълба на Мелкарт. Радостно преминали между тях и влезли в познати води — водите на Средиземно море. Не след дълго те хвърлили котва в пристанището на Картаген или както финикийците наричали своята колония Картхадаш — «Нов град». Тук мореплавателите отпочинали. Месец след като напуснали Картаген, трите кораба хвърлили котва в онова пристанище на Египет, откъдето били потеглили.

Кой знае дали смелите финикийци не са извършвали и други още по-далечни плавания, за които не е запазен никакъв спомен. Това е твърде вероятно. Ревниво пазените тайни са изчезнали заедно със смелите мореплаватели, стигнали може би бреговете на Индия, а може би и още по-далече. Кой знае още какви неизвестни засега тайни ще ни разкрие някога историята!

Месопотамия

Кир, след като подчинил всички земи на континента, предприел нападение срещу асирийците. Асирия има наистина и други големи градове, но най-прославен и могъщ след разрушаването на Ниневия бил Вавилон. Този град бил устроен така. Той бил разположен всред голяма равнина. Всяка една от неговите лицеви страни била дълга по 120 стадия, тъй като по общата си форма той бил четириъгълен. По този начин цялостната обиколка на града възлиза на четиридесет и осем стадия.

Такава е големината на столичния град Вавилон, а при това той е украсен и подреден като никой друг от градовете, които са ни познати. Той е заобиколен преди всичко с един широк и дълбок ров, който се е пълнел с вода. След това идва една крепостна стена, която на широчина е 50 царски лакътя (пехни), а на височина — 200 лакътя. Царският лакът превишава обикновения (гръцкия) по дължина с три пръста.

Необходимо е освен това да се каже как е употребена пръстта от рова и по какъв начин е била изработена (издигната) крепостната стена. Едновременно с изкопаването на рова пръстта, добита от изкопа, се преработвала на кирпич. Работниците извозвали по този начин от изкопа добре приготвен кирпич, който се изпичал в пещи. След това като спойка те употребявали горещ асфалт. Между всеки тридесет реда кирпич те поставяли слоеве от плет, изработен от тръстика, като иззиждали най-напред бреговете на рова, а след това и самата крепостна стена, и то по същия начин. Най-горе на стената, и то на самия неин ръб, издигали едноетажни съоръжения — кули, които били обърнати две по две една срещу друга. Тези кули се намирали една от друга на такова разстояние, че между тях минавала колесница, запрегната с четири коня. Околовръст на самата стена имало 100 врати, изработени целите от бронз. Тези врати били снабдени със също такива бронзови горни прагове, резета и напречни диреци за затваряне. Има един друг град, който се намира на разстояние от около 8 дни път от Вавилон. Името на този град е Ис. През него тече неголяма река, която се влива в Ефрат и чието име също е Ис. Тази именно река влече голямо количество асфалтови буци. Оттук се добивал и асфалтът, необходим за постройката на крепостната стена на Вавилон.

Xеродот, 1, 178–181: Вавилон

Месопотамия, това ще рече «междуречие» — земя между две реки. Така нарекли някога старите гърци земята между двете големи реки — Тигър и Ефрат. Днес тази страна се нарича Ирак, а столицата й — Багдад.

Реките Тигър и Ефрат, поели обилни води от Кавказките планини, за да ги излеят в зелените води на Персийския залив, обграждат плоска, песъчлива равнина, еднообразна и печална. Тук е царството на смерчовете. В ураганния си танц те издигат черни дюни и засипват всичко с прах и пясък. Само тук-таме из равнината се издигат голи хълмове, загадъчни и странни. Отгоре те са плоски, а склоновете им, издълбани от пороищата, приличат на изсъхнало бедуинско сирене.

През лятото тук е нетърпимо горещо. Слънцето пече безмилостно и изгаря всичко. През зимата падат проливни дъждове. Тогава земята се покрива със зелен килим от свежа трева и редките палмови горички, измити от праха, приличат на окъпани деца.

Тук няма видими следи от стара култура. Няма древни храмове и мраморни статуи както в Гърция и Италия, няма каменни сфинксове и чутовни пирамиди както в Египет. Легендите на бедуините, които чергарствуват тук, търсейки храна за камилите си, не отиват по-далеч от времето на Харун-ал-Рашид и приказките от «1001 нощ».

Колкото и странно да изглежда, тази гола равнина, включена в прегръдките на Тигър и Ефрат, е люлка на една от най-старите култури, които човечеството познава. Плоските хълмове, така чужди на равнината, крият останките на някога цветущи градове с многобройно население, на пищни дворци, каквито въображението мъчно може да си представи, на богати храмове със златни идоли и великолепна украса.

Културната история на Месопотамия наброява няколко хилядолетия. Тук се е родила легендата за потопа, далечен спомен за необикновените наводнения, ставали някога в Междуречието. От времето на легендарния праотец на човечеството дядо Ной, който плувал със своя дом-кораб по разлетите води на двете стихийно придошли реки, до времето на Александър Македонски, който преживял последните си часове в хладните кътчета на прочутите «Висящи градини» на Вавилонския дворец, сразен от враг, оказал се по-силен от него тропическата малария. Месопотамия е познала периоди на разцвет и упадък, на бляскаво строителство и разрушения. Няколко народи са изгрявали и залязвали на историческата сцена на тази земя, няколко цивилизации са загивали и са израствали обновени, още по-бляскави и неповторими.

Запитали ли сте се някога кой е разделил денонощието на двадесет и четири часа, а часа на 60 минути? Това са шумерите — най-старите жители на Месопотамия. Те са били забележителни математици и са положили основите на днешната математическа наука. Шумерите първи обуздали водите на Тигър и Ефрат с бентове и прокарали напоителни канали. Те първи създали писменост и култура.

А знаете ли кой е измислил календара, с който си служим днес? Това са наследниците на шумерите — вавилонците. Те са били най-добрите астрономи на древността.

Колкото и чудно да изглежда, основите на много наши знания са положени преди много стотици години в земята на Междуречието. Ние носим в себе си частици от културата, която са създали преди повече от 5000 години народите, живели в земята между Тигър и Ефрат.

Шумер — люлка на човешката култура

В много дълбока древност, може би в началото на IV хилядолетие пр. н. е., в Междуречието се заселили две различни по произход народностни групи: в южната част на Месопотамия и край бреговете на Персийския залив — шумери, а северно от тях, там, където двете реки се доближават най-много — акади. Шумерите дошли откъм югозападните области на днешния Иран, наричан тогава Елам, а акадите — откъм Сирийската пустиня. Тези два народа били различни и по външност, и по характер, и по заложби. Шумерите били дребни, набити хора, с кръгли обръснати глави, с големи очи и прави носове. Такива ги виждаме на статуите, намерени в шумерските градове. Те били пъргави, съобразителни, делови и с остър ум. Акадите били стройни, високи хора, с продълговато лице, дълги коси и черни къдрави бради, сурови, буйни и войнолюбиви. Те били родственици на финикийците, вавилонците и асирийците, а също и на евреите и арабите. Шумерите се занимавали със земеделие, а акадите били предимно чергари и живеели, както живеят днес арабите-бедуини.

В периода на проливните дъждове водите на реките Тигър и Ефрат буйно прииждали, излизали от коритата си и заливали околните низини. Когато отново кротко потичали в леглата си, оставяли наторена почва, но и твърде много блата и мочурища, особено в долното течение — в земята на шумерите. За да направи тази земя годна за обработване и да извлече от нея плодовете, които тя можела обилно да даде, населението на тези места трябвало да обедини силите си. Така в тази част на Месопотамия постепенно се стигнало до организиран живот. Най-напред в Шумер, а после и в Акад възникнали първите общини, които по-късно се превърнали в градове-държавици. Всеки град имал свой управител с голяма власт. Под негово ръководство населението прокопавало канали, строяло бентове, отводнявало блатата. Полето било кръстосано от гъста напоителна мрежа. Покрай каналите минавали тесни пътечки, по които роби носели на ръце вода и поливали нивите. Но за този труд и грижи земята щедро се отблагодарявала.

«Тази страна — пише Херодот — произвежда ечемик в такова голямо количество, колкото не се ражда в никоя друга страна. Всяко зърно ечемик тук ражда 300 зърна».

Херодот може би преувеличава. Но едно е безспорно — добре поддържаната напоителна система правела Месопотамия една от най-плодородните земи в древността.

За строежа на каналите и бентовете били необходими камък и дърво, каквито в Месопотамия нямало. Шумерите потърсили необходимите материали в съседните страни. Плодородната Месопотамия имала какво да даде в замяна — жито, плодове, изкусно изработени съдове от глина. Постепенно тя станала кръстовище на търговските пътища на древния свят.

Развитието на обществения живот и на търговията довело до едно от най-големите постижения в културната история на човечеството — шумерите първи създали писменост, тъй нареченото клинописно писмо. Пригодено към особеностите на езика на акадите, то се употребявало в древността не само от населението на Месопотамия, но и в Иран, в Мала Азия. За известно време дори клинописът бил дипломатическо писмо в международните отношения от долината на Нил до Персийския залив.

Как са живели шумерите, създателите на клинописното писмо, на легендите за потопа, на поемата за героя Гилгамеш, основоположниците на математиката и на най-старата култура в Междуречието?

На този въпрос могат да ни отговорят отчасти останките от шумерския град Урук.

В края на IV хилядолетие пр. н. е. Урук е бил вече значителен град, израснал върху основите на много по-старо селище. Той бил опасан със стена, изградена от кирпич върху каменни основи. Издигането на тази стена легендите приписват на повелителя на Урук — митичния герой Гилгамеш. Жилищата представлявали кръгли хижи, построени от дърво, тръстика и слама. Те имали обикновено две помещения. Едното вероятно е служело за склад на храни, занаятчийски произведения или за работилница в зависимост от занятието на стопанина.

Шумерските грънчари били много изкусни майстори в обработката на глината. Те правели хубави глинени съдове, украсени със стилизирани цветя или реалистично представени животни. Някои от тези съдове били много интересни със своите носообразни чучурки, слепени за съда със зифт. Тази слепваща материя, получавана от петролните извори, имала широко приложение в Месопотамия. Зифтът се употребявал вместо вар и при строежите. Съдовете били украсени с розетки от листа, с вдълбани в тях бели раковини, които напомнят очи и придават някакъв човешки израз на съда. Други съдове, изработени от пясъчник, били украсявани с релефни изображения на бикове и лъвове.

Всред града се издигал величествен храм, изграден от кирпич и алабастър, блестящ с ослепителната си белота. Отвътре стените на този «Бял храм» били облицовани с дърво, украсени с богата и красива резба. В средата на храма имало открит двор. Тук върху подиум се издигал жертвеник. Този жертвеник е изобразен и на един печат. Край него двама жреци се молят на богинята Ищар. Към тях се движи процесия от мъже, които носят съдове с носообразни чучури, пълни с жертвени дарове. След тях върви жертвеното животно — едър овен. Тази картина разказва за религиозните обичаи на народа на Урук. Дали по този начин той не благодари на богинята — майка-хранителка, за богатата жетва, която му е дала?

Намерените в Урук печати, притежание вероятно на заможни граждани или длъжностни лица, представляват много непосредствено и други картини от живота на шумерите. На един печат виждаме как стадо добитък, което пасе кротко, пазено от кучета, е нападнато от лъвове. На друг печат е изобразено шествие на носачи-строители. Един носи съд с вода, друг — секира, трети — лопата, а четвърти — тежка греда. Пак върху печат е изобразено избиване на пленници с вързани на гърба ръце. Сигурно в началото на III пр. н. е. хилядолетие пленниците са били избивани, както е бил обичаят и в Египет. В роби те са били превръщани по-късно, когато се увеличила нуждата от работна ръка.

Съдовете и печатите на Урук ни говорят не само за живота, бита и религията на шумерите, но и за техния художествен талант и духовна култура.

Истинско възхищение будят предметите, направени от шумерските занаятчии — златари, грънчари, гравьори и оръжейни майстори. Тези самобитни народни художници изработвали от злато и сребро скулптури, чаши, кани, шлемове и щитове, инкрустирали арфи и кутии със седеф и полублагородни камъни, дълбаели върху печати миниатюрни митологични сцени.

Шумерите първи създали мита за бога, който умира през есента и възкръсва отново през пролетта. Тази религиозна представа преминала у всички народи на езическия свят, а след това и в християнството. Шумерите празнували смъртта и възкресението на бога с тържествени процесии и церемонии. Жреците пренасяли в жертва растения и животни, пеейки псалми под акомпанимента на барабани, рогове, тръби и арфи. Те създали седемтонната гама.

Шумерските жреци, наблюдавайки звездите, за да предсказват бъдещето по тяхното движение, изработили точен лунен календар, в който изчислили кръговрата на Луната около Земята с точност до 4 секунди. А в математиката направили такива изчисления, които дори и за европейците от XIX в. все още били недостижими.

Какви ли богати «жетви» от археологически открития ще ни донесат бъдещите разкопки в Урук и в другите градове на Шумер, тази люлка на човешката култура?

Слушали ли сте за Вавилон?

Там, където Тигър и Ефрат се приближават, сякаш решили да се слеят в едно, се издигат редица хълмове, пусти и печални. Те крият останките на най-големия, най-многолюдния и най-шумния някога град на Месопотамия — Вавилон. Местните жители го наричали «Баб-или», което значи «Врата на бога». Гърците произнасяли това име «Вавилон» и с него той влязъл в историята.

Слушали сте за Вавилон, нали? Той бил един от най-забележителните градове на древния Изток. Средищното място, което заемал между двете големи реки — този евтин, лек и безопасен за хората тогава път, го превърнало с течение на времето в най-големия търговски център на Месопотамия. Търговци от Египет, Финикия, Мала Азия, от Елам, Шумер и Сирия стоварвали тук стоките си. Натоварени с нови стоки, каквито нямало в техните страни, те отново поемали към родните си места. По оживените пазарища, по улиците и площадите, в многобройните гостилнички и странноприемници се чували всички говорими в древността езици и наречия.

Славата на Вавилон се носела навред. Той правел неотразимо впечатление: всеки, който идвал тук, дълго време след това си спомнял за този изключителен град. И разказвал той за необикновените, високи колкото няколкоетажна сграда крепостни стени на града, с кули и бойници, които още отдалеч поразявали пътника със своята непристъпност, за високата преградна стена, която пазела Вавилон откъм полето и се простирала от Тигър до Ефрат, съединявайки двете реки. В това защитено пространство пред града вавилонците сеели житни храни и зеленчуци и можели да понесат продължителна обсада. Дворецът на вавилонските царе пък бил опасан с трета крепостна стена.

Разказвал и за «Улицата на процесиите», най-великолепната улица в света. Широка, оградена със стена висока 7 м, облицована със светлосини и тъмносини фаянсови плочки, тази необикновена улица блестяла на слънцето с тържествено великолепие. Почти на всеки два метра по стените имало релефно изобразени лъвове със зинали уста и развяващи се жълто-червеникави гриви. Незабравима хармония от цветове! Каква мощ излъчвали тези 120 лъва, които придружавали пътника до самите порти на Ищар!

А какво нещо са портите на Ищар?! Тук разказвачът спирал, задавян от вълнение. Как да намери думи да ги опише? Огромни, обгърнати от издаващите се напред кули, те били необикновено красиви. И кулите, и портите били облицовани с фаянсови плочи с изображения на свещени животни. Между тях се намирал и знаменитият вавилонски дракон. Знаете ли какво странно животно е той? Тялото му е цялото в люспи, главата му е глава на змия, а от устата му се подава раздвоен змийски език. Върху плоския му череп има рог. Задните му крака са крака на птица, а предните — на лъв. То вдъхвало и страх, и уважение към могъществото и величието на Вавилон.

И само това ли е забележителното във Вавилон? С часове да ти разказват, пак не могат всичко да ти опишат. Ще ти разкажат и за храма на вавилонския бог Мардук-Бел върху кулата Етаменанки. Висока 90 м, тази кула се извисявала над града, опирала почти в небето. Отдалеч приличала на много висока стъпаловидна пирамида. Най-долният й етаж, висок 15 м, бил черен като подземното царство. Вторият бил червен като земята, а следващите четири били бели. Най-горният бил син като небето. Там най-отгоре като слънце блестял храмът на Мардук-Бел. Там били златното легло, златната маса и златният стол на бога. Там живеел Мардук, там си почивал и се явявал само на жреците, които пък предавали волята му на хората.

А щастливецът, който можел да види тържествената религиозна процесия, никога не можел да я забрави. До края на живота си той разказвал за нея. Като бог в блестящи одежди се изкачвал царят до златния храм на бога по безбройните стъпала, а след него вървели жреците и аристократите в дрехи, отрупани със скъпоценни камъни и злато. Те пеели тържествени песни. Певци и музиканти им пригласяли с арфи и флейти. А над главите им се развявали златните знаци на бога.

Вярвам всички сте слушали и за «висящите градини на Семирамида»? Така ги наричали гърците. Казват, вавилонският цар Навуходоносор построил тези градини за жена си, дъщеря на мидийския цар, за да не тъгува тя в горещия Вавилон за прохладните градини на баща си. В тях малцина влизали, защото те се намирали в двореца, но за тези градини се разказвало много. Те били едно от чудесата на древния свят.

Ще попитате може би защо ги наричат «висящи»? Нима може градината да виси във въздуха? Разбира се, тя изглежда висяща, защото била засадена върху многоетажна кула, основата на която не се виждала зад крепостната стена на двореца. Тази основа била изградена върху здрави кирпичени сводове. Върху тях терасовидно били сложени големи каменни блокове, споени с асфалт. Отгоре бил насипан дебел пласт земя, която образувала почвата, в която растели дървета, храсти и цветя. Роби всеки ден извличали със специално съоръжение вода от Ефрат и поливали градината. Там и в най-жаркия ден било прохладно и приятно.

И много, много още чудеса имало във Вавилон, за които очевидците разказвали с часове. Разказвали за къщите на богатите вавилонци, които представлявали истински дворци, за многобройните магазинчета, където имало какви ли не стоки, за религиозните процесии и пищни празненства, за учените-жреци, които можели да кажат кога слънцето, разсърдено на хората, ще отвърне лице от тях и всред бял ден ще настане мрак на Земята...

И всеки се диви на този блясък, великолепие и мощ...

За да има справедливост

«За да настане в страната справедливост и се изтребят злите и вършещите беззакония, за да не може силният да притеснява слабия...»

Тези думи заповядал да издълбаят върху една двуметрова базалтова плоча вавилонският цар Хамурапи, а под тях да напишат законите на страната, които всеки бил длъжен да знае и на които всеки трябвало да се подчинява. Този законник, съдържащ 282 параграфа, е запазен почти напълно. Той е най-старият правен документ, известен досега в историята. Цар Хамурапи царувал във Вавилон 42 години от 1792 до 1750 г. пр. н. е.

Голямо било царството на Хамурапи. При него Вавилон достигнал своята най-голяма мощ. Той разпрострял своята власт над Шумер и Акад, а финикийските търговци му носели богати дарове. С гордост той носел титлата на древните акадски владетели «Цар на четирите страни на света».

Интересно е да надникнем в законите на Хамурапи. В тях като в огледало се отразява целият тогавашен живот на хората, техните отношения, схващанията им за добро и зло, за справедливост.

Сурово наказание според закона на Хамурапи очаквало онези, които не стопанисвали добре напоителните канали. Този, по чиято вина се повреждал бент и водата заливала чуждите ниви, трябвало да заплати на всички пострадали съседи. Ако нямал средства за това, продавали имуществото му, дори и него самия и парите давали на пострадалите.

Ако длъжник не можел в уговорения срок да върне взетите в заем пари, ставал за три години роб на заемодателя си.

В 247 параграф на законника се казвало: «Който вземе в заем вол и повреди окото му, трябва да заплати на стопанина половината от стойността му». А 192 параграф гласял: «Ако някой повреди окото на роб, той трябва да заплати половината от цената на роба на господаря му».

Робът и волът били поставяни на едни везни, а «слабият», когото законът трябвало да защити, бил стопанинът.

За кражба на роб или укривателство на избягал роб наказанието било смърт. Ако някой хванел избягал роб и го върнел на господаря му, стопанинът трябвало да му заплати два сикла сребро. Наградата била голяма, защото робът струвал средно 20 сикла.

Законите на Хамурапи били много строги. За кражба се наказвало със смърт. Смъртно наказание очаквало този, който не се подчинява на царя, който извърши убийство, дори когато то е станало случайно, а не умишлено.

Ако някой счупел някому ръка или крак, или му избиел зъб, или му повредел окото, виновникът бил наказван със същото деяние, каквото е извършил той — счупвали му ръката или крака, изваждали му окото или зъба.

А когато съдиите не можели да вземат решение по липса на доказателство, постъпвали по следния начин: хвърляли подсъдимия във водата и ако той не се удавял, а изплувал, оправдавали го.

Законникът на Хамурапи разглеждал още много други случаи в отношенията на хората — отношения между съпрузи, между деца и родители, права на имущество и собственост. С други думи — поставял в правни рамки целия живот на поданиците на Вавилон. Съдиите били чиновници, назначени от царя. Съдебната процедура се записвала на глинени плочки в строго определен ред. Когато случаят бил много сложен и съдиите не можели да вземат решение, препращали подсъдимия под стража в столицата, където го съдели в главния съд. Ако осъденият бил недоволен от решението на съда, можел да го обжалва пред царя.

Законите на Хамурапи защитавали преди всичко имота и собствеността на богатите и знатните граждани. Бедните хора, които за неизплатен навреме дълг губели свободата си, можели да намерят малко защита в законите. Робите били съвсем безправни, третирани наравно с животните, тъй като те били «говорещо оръдие на труда».

След смъртта на Хамурапи вавилонските царе управлявали още 150 години. Около 1600 г. пр. н. е. царят на хетите Муршил нападнал Вавилон и въпреки мощните укрепителни съоръжения успял да го превземе. Цар Муршил отнесъл със себе си несметни съкровища и безброй роби. По-късно Вавилон бил превзет от асирийците и влязъл в границите на асирийската държава.

Но дори и когато Вавилон се превърнал в руини, над които ветровете танцували всепобедния танц на забравата, законникът на Хамурапи не изчезнал напълно. Хиляда години по-късно неговият пример родил законодателството на византийския император Юстиниан, а след още хиляда години — Наполеоновия законник.

Библиотеката на Ашурбанипал

Денят на Ашурбанипал «цар на вселената», цар на Асирия, завършваше. Царят стана от богато украсеното си кресло. Той беше едър и силен, имаше широко лице, смели очи, прав нос, надменна уста и дълга къдрава коса и брада, накъдрени по асирийска мода на малки буклички. Царят погледна към залязващото слънце, което превръщаше жълтите води на Тигър в разтопено злато, и въздъхна с облекчение. Денят му днес беше уморителен и тежък. Още от ранно утро запристигаха вестители от всички страни на огромната държава и вестите им бяха все неприятни: Египет създава интриги с финикийците и насъсква князете на Юдея срещу Асирия; Елам се въоръжава и чака най-малък повод за война; Вавилон подготвя бунт.

Ашурбанипал нямаше жестокия нрав на дядо си Синахериб, нито войнолюбието на баща си Асархадон. Възкачил се твърде млад на престола, той предпочиташе удоволствията, изкуството и лова.

Дворецът на асирийските царе в столицата им Ниневия, който обитаваше сега Ашурбанипал, бе построен от дядо му Синахериб. Прекарал целия си живот във войни, Синахериб бе имал малко време да мисли за изкуство, но затова пък внукът му с особено удоволствие украсяваше обширния дворец. По стените на залите и на коридорите в двореца се появяваха все нови и нови релефи, които изобразяваха сцени из живота на владетеля. Ашурбанипал им се радваше, защото обичаше изкуството, което увековечаваше неговото могъщество и ласкаеше самолюбието му.

Огромна държава му завещаха дедите. Отдавна мина времето, когато Асирия беше само погранична област на Вавилон. Половин столетие измина вече, откак асирийските владетели отхвърлиха вавилонската зависимост и се втурнаха с ненаситно войнолюбие и безогледна жестокост да подчиняват съседните и по-далечните племена и народи. Великият му предшественик Тиглатпаласар III бе издигнал Асирия до невиждана мощ, а наследниците му — Саргон II, Синахериб и баща му Асархадон бяха бранили достойно тази мощ. Сега асирийската държава обхващаше цяла Предна Азия до Средиземно море, а на юг стигаше чак до Етиопия. Много народи беше погълнала Асирия — почти целия познат свят. С унищожителни войни, с потоци кръв беше създадена огромната асирийска държава. Когато асириецът воюваше, той беше жесток и безпощаден. Ашурбанипал не си правеше илюзии за чувствата на покорените народи към асирийската власт. Омраза и жажда за мъст бушуваха в гърдите на всички поробени. Той разбираше много добре — само страхът и силата можеха да крепят държавата му.

Най-малко обаче Ашурбанипал очакваше Вавилон да му създаде грижи. Там той беше поставил за свой заместник брат си Шамашумукин. Така смяташе, че си е осигурил подкрепата на многовековния град. И ето че днеска неговите доносчици, а той имаше великолепно организирана шпионска мрежа в цялата държава, му донесоха доказателства, че Вавилон подготвя бунт срещу него, и то с участието на брат му.

Ашурбанипал добре разбираше какво се крие зад тези кроежи. Вавилонските първенци и жречеството не могат да се примирят с асирийската власт. Те мечтаят да възстановят независимостта си и предишното политическо влияние. Добре са го намислили — да забият ножа в гърба му, като използуват славолюбието на Шамашумукин, внушавайки му, че не Ашурбанипал, а той, Шамашумукин, е по-достоен да бъде владетел на асирийската държава. И той, наивникът, не разбира тяхната игра и техните подли кроежи да изправят брат срещу брата!

Ашурбанипал почувствува, че го обхваща гняв, който помрачава разума и мислите му. Не, той трябва да запази спокойствие и всичко разумно да обмисли. Засега не можеше да сподели тези мисли с никого и не искаше никой да види гнева му. Трябва да бъде сам, трябва да бъде далеч от всички...

Ашурбанипал се запъти с енергична крачка към изхода на залата. Само там, в любимото място, той можеше да намери онова, което му бе необходимо в този момент.

Той мина през зали и сводести коридори, стените на които бяха украсени с цветни релефи на фантастични животни, олицетворяващи асирийските богове. Крилатият бик— това беше бог Мардук, крилатият човек — бог Набу, крилатият лъв — бог Нергал, а човекът-орел — бог Нинурта. Тези странни крилати човекоживотни не бяха плод на безсмислена фантазия. Те съчетаваха в един образ ума и знанието на човека със силата на животното и полета на птиците. Тези висши същества внушаваха благоговение и всички се отнасяха с дълбока почит към тях.

Залите на двореца бяха подредени с разточителна пищност. Ниневия беше забогатяла от грабеж столица. Тук бяха събрани богатства от всички покорени народи. Саргон беше ограбил хетите, Синахериб — Вавилон, а Асархадон и Ашурбанипал — Египет. Тук бяха събрани златото и благоуханията на Арабия, слоновата кост на Африка, платовете и фините изделия на Египет, емайлът и пурпурът на Финикия, кедърът на Ливан, кожите и желязото на Мала Азия.

Царят обикновено с удоволствие спираше погледа си на всички тези прекрасни неща, но сега минаваше край тях, без да ги вижда. Той прекоси един вътрешен двор и се упъти към странична двуетажна сграда. Тя беше построена по негово нареждане и стоеше малко чужда на дворцовия ансамбъл. Тук беше любимото място на Ашурбанипал — тук беше неговата библиотека.

Пред вратата на библиотеката го посрещна с дълбок поклон дворцовият библиотекар Набушумидин. Той беше преминал през жреческите школи и бе достигнал висок сан, но не служенето на боговете, а науката влечеше Набушумидин. Библиотекарят не само познаваше цялата асирийска литература, но и огромната, несравнено по-голямата, по-богатата вавилонска литература и можеше да прецени литературните и научните достойнства на всяко съчинение. Той обичаше глинените плочки като живи същества и в подреждането на библиотеката беше вложил цялото си сърце. И наистина библиотеката на Ашурбанипал се беше прочула вече в целия свят както с големия брой съчинения, които имаше, така и с идеалната си уредба. Глинените плочки, над 40 000, бяха разпределени по вида на съчинението — разкази за богове, песни, митове, астрономия, философия, история, медицина, математика, граматика, техника и т. н. За всеки вид литература имаше отделен каталог, където беше вписано названието на съчинението, колко плочки съдържа и къде се намира в дългите тесни зали на библиотеката. Всяка глинена плочка освен това носеше печат: «Дворец на Ашурбанипал, цар на вселената, цар на Асирия».

Асирийците пишеха на пергамент, дървени плочки и папирус, докарван от Египет, с писмени знаци, съставени от финикийската азбука. Така записваха ежедневните държавни дела, данъците, военната плячка, сведения, които имаха временен характер и не бе нужно да се пазят дълго. Официалните документи обаче, литературните, юридическите, историческите съчинения те пишеха върху глинени плочки с клинописно писмо.

Набушумидин беше не само грижлив пазител на огромното литературно богатство, събрано тук, но и отличен организатор за събиране на нови, липсващи в библиотеката ценни съчинения. Царят, познавайки неговите качества и амбиция, му беше дал неограничени права в това отношение. Набушумидин ръководеше огромен апарат от събирачи на литературни произведения, писари и преписвачи. Политическата власт, която имаше асирийският цар над толкова много народи с висока култура, му даваше широко поле за действие и той прекрасно го използуваше. Неговите писари откупваха библиотеки или съчинения от частни лица, проникваха в жреческите архиви и литературните хранилища на храмовете, сприятеляваха се с медици, философи, юристи, астрономи, преписваха съчиненията им, записваха мислите и знанията им. Набушумидин се радваше на всяко ново съчинение, което влизаше в библиотеката, а царят с право се гордееше с библиотеката си.

Когато Набушумидин вдигна глава след обичайния поклон, той прочете по лицето на царя нерадостните мисли. Царят явно беше угрижен и мрачен. Прииска му се да го зарадва и разведри. Какво можеше да направи той, бедният библиотекар?

Ашурбанипал се отправи към помещението, което беше подредено специално за него. Това беше неголяма зала, която извеждаше към вътрешен двор, с много зеленина и цветя. Поставените високо прозорци пропускаха светлината, но пречеха слънцето да влиза, тъй че и през най-горещите часове на деня тук беше прохладно.

Здрачът на отмиращия ден се беше настанил вече тук. Набушумидин запали железните светилници. Светлината се плъзна по изящните предмети в залата, а Ашурбанипал се излегна на високо легло с мек дюшек и възглавници, облечени в скъпа коприна.

— Е, Набушумидин, имаш ли нещо ново? — запита царят.

— Имам, боговете да Ви дарят със здраве и вечен живот!

Библиотекарят безшумно изчезна и не след дълго се появи отново, придружен от четирима писари, които носеха две делви с широки устия — в тях се съхраняваха плочките.

Набушумидин извади от едната делва четвъртита плочка. Жълтеникавата повърхност на плочката беше разделена на две половини. Върху едната царят учуден видя йероглифите на египетското писмо.

— За да разбират всички подчинени народи нашето писмо, започна да обяснява Набушумидин — наредих да направят тези плочки. Ето тук на едната страна са написани знаците на египетското писмо, а тук срещу всеки един от тях — знаците на нашето писмо.

Набушумидин продължи да вади една по една плочките от делвата и да обяснява всеки асирийски знак на кой египетски знак отговаря.

Царят веднага схвана дълбокия смисъл на направеното от библиотекаря.

— Набушумидин — обърна се той към библиотекаря, — това е единственото хубаво нещо, което чух през днешния ден. А в другата делва какво има?

Набушумидин погледна с радост разведреното лице на царя.

— Сказанието за Гилгамеш. Едно ново копие, което наши писари направиха. Голям поет е бил, велики царю, онзи, който е съчинил тази поема!

— Искам да я чуя — каза царят.

Докато библиотекарят подреждаше плочките на поемата за Гилгамеш по номерата на техния последователен ред, а повиканият четец нагаждаше светилникът, за да му пада по-удобно светлината, Ашурбанипал си мислеше:

«Какво представляват портите на Ищар, кулата Етаменанки, интригите на Египет, заплахите на Елам или кроежите на вавилонските жреци? — еднодневки, преходни неща! Ето кое е вечно — тези малки плочки, които ще пребъдат във вековете!»

Гилгамеш — героят, който търсил безсмъртието

Управлявал град Урук героят Гилгамеш. Боговете го били надарили с необикновена сила и чудна красота. Високо била вдигната главата му, не вървял той, а летял из Урук и умело въртял оръжието си в боя. Нямал равен на себе си Гилгамеш, а не знаел как да употреби силата си. Буйствувал и карал жителите на Урук да работят непосилно. Недоволни, те отправили гореща молба към боговете да ги избавят от него. Чул ги Ану — върховният бог на небето, и заповядал на великата богиня Аруру да сътвори герой, подобен на Гилгамеш, с когото той да се състезава, за да се укроти буйното му сърце, та Урук да си отдъхне.

«Умила Аруру ръце, откъснала глина,

На земята я хвърлила,

Изваяла Енкиду, юначен мъж създала».

И заживял Енкиду заедно с животните в степта. Тялото му било покрито с козина, косите му били дълги като на жена и гъсти като житни класове. Не познавал Енкиду нито хората, нито света. Помагал на животните, спасявал ги от ловците и от примките им. Един ловец решил да го примами в града, за да не пречи Енкиду на ловците да ловят дивеч. Той завел в гората хубавицата Шамхат. Енкиду се влюбил в нея, напуснал зверовете, облякъл се в дрехи, поселил се в селото на овчарите и започнал да пази стадата им от хищните зверове. Научавайки за славата и силата на Гилгамеш, Енкиду решил да премери силите си с него. Отишъл в Урук. Хората, като го видели, се зарадвали, че се е явил съперник на техния цар и повелител. Започнали двамата юначни мъже да се борят. Най-после Енкиду укротил буйството на Гилгамеш. Проникнати от взаимно уважение поради силата и храбростта си, те сключили съюз за вечна дружба и се побратимили. Заживели като родни братя. Но тъжен бил Енкиду, защото стоял без работа и чувствувал, че силата му отпада. Тогава Гилгамеш предложил да отидат на планината Ливан, да убият чудовището Хумбаба, което пазело кедровите гори и да доставят строителен материал на населението на Урук. Дълго време Енкиду увещавал другаря си да не предприема такъв поход, защото познавал силата на Хумбаба:

«Хумбаба — ураган е неговият глас,

Устата му — пламък, диханието — смърт!

В боя несравним е ударът на Хумбаба»

Но непреклонен Гилгамеш му отговаря:

«Кой, другарю мой,

От хората е подобен на боговете?

Само боговете живеят под слънцето вечно!

А на човека са му прочетени дните.

Каквото и да направи, напразно е всичко!

Ако падна аз, славата ми ще остане —

«Падна в бой Гилгамеш

Със свирепия Хумбаба!»

Майсторите на Урук изработили оръжие за двамата смели мъже, старейшините им дали напътствия, а майката на Гилгамеш направила жертвоприношение на боговете. Двамата герои се отправили на път. Достигнали планината, където обитавал Хумбаба. В жесток бой те убили чудовището и благополучно се завърнали в Урук.

Тук обаче Гилгамеш оскърбил жестоко богинята Ищар. Разгневена, тя отлетяла на небето и убедила боговете да изпратят в Урук огнедишащия небесен бик, който с едно дихание умъртвявал стотици хора. Но Гилгамеш и Енкиду убили и него. Ищар оплакала смъртта на бика и проклела Гилгамеш. Разгневен, Енкиду изтръгнал вътрешностите на бика и ги запратил в лицето на Ищар с най-груби думи. Докато юначните приятели празнували своята победа, боговете решили, че заради тази своя дързост Енкиду трябва да умре.

Страшна мъка налегнала Енкиду. Потънал той в тежък сън. Гилгамеш не се отделял от леглото му. Утешавал го и му напомнял извършените подвизи. Но все по-тъмно ставало лицето на Енкиду и най-после сърцето му спряло да тупти. Гилгамеш заплакал и занареждал, «както орел запищява за своята орлица».

Гилгамеш оплакал горчиво приятеля си и му устроил тържествено погребение. Тъгувайки за Енкиду, той бил обхванат от тъжни мисли: «Защо човек трябва да умре? Нима смъртта е неизбежна?»

Плаче горчиво за своя приятел Гилгамеш:

«Така ли ще умра и аз като Енкиду?

Отчаяние в сърцето ми заседна.

Боя се от смъртта и бягам в пустинята».

Гилгамеш искал да намери вечен живот. Решил да отиде при своя прародител Утнапищим, който бил преживял всемирния потоп и гибелта на човечеството и бил причислен към боговете, та от него да узнае как да избави хората от смъртта.

Тръгнал Гилгамеш да търси Утнапищим. Преодолял много трудности. Наближил планината Машу, чийто връх достигал небосвода, а полите й били в преизподнята. Хора-скорпиони пазели нейния вход, но Гилгамеш ги склонил и те го пуснали да премине през земните недра. Минал Гилгамеш и през вълшебната градина на боговете, където по дърветата вместо плодове цъфтели скъпоценни камъни и отишъл при богинята Сидури. Тя го увещавала да вкуси от земните радости, вместо да дири вечния живот. Боговете го предупреждавали, че е безполезно да търси вечния живот, но той продължил пътя си. Ур-Шанаби го пренесъл със сал през «водите на смъртта» и Гилгамеш най-после достигнал «острова на блажените». Тук той намерил оцелелия от потопа Утнапищим и го запитал как може човек да намери вечен живот. Мъдрият Утнапищим му отговорил: «Какъвто баща и майка са те създали, такава е твоята съдба, не щади човека неукротимата смърт».

Той му обяснил, че няма нищо вечно на земята: не са вечни домовете, които строим, ни раздялата между братя, ни омразата между хората. Не е вечно пълноводието на реките, нито реенето на водното конче над високата тръстика. «Боговете ни отреждат смъртта и живота, но деня на смъртта не ни дават да узнаем!»

Огорчен, Гилгамеш го запитал защо той е безсмъртен, когато те двамата по нищо не се отличават. Тогава Утнапищим му разказал за потопа и за решението на боговете да погубят цялото човечество. Разказал му как добрият бог Еа, повелителят на водата, му съобщил решението на боговете и го посъветвал да си построи ковчег-кораб и да се спаси в него от водите на потопа.

«Натоварих го с всичко, което имах,

Натоварих всичкото си сребро,

Натоварих всичкото си злато,

Натоварих всичките си живи твари,

Качих на кораба семейството и рода си,

Добитъка и полските зверове».

Утнапищим подробно разказал на Гилгамеш историята на потопа и как боговете, умилостивени от принесените жертви, решили да запазят живота на спасилия се от потопа герой. За да не нарушат клетвата си, те му дарили безсмъртие и го причислили към боговете.

Утнапищим предложил на Гилгамеш да се опита да надвие съня, тогава може би ще може да победи и смъртта. Но човешката природа надвила и умореният от дългите скитания Гилгамеш както седял, заспал тежък сън. Най-после Утнапищим му открил, че на дъното на морето има растение, което не дава вечен живот, но дава вечна младост. Гилгамеш се спуснал на дъното на океана и извадил оттам чудното растение. Щастлив, тръгнал обратно за родния Урук. Искал да зарадва народа си, като му даде това чудно растение. Но когато Гилгамеш и спътникът му Ур-Шанаби се къпели в реката, змия грабнала чудотворното растение. Оттогава змиите започнали да хвърлят кожата си и да се подмладяват, а хората стареят, без да могат да се подмладят.

Дълго и горчиво оплаквал Гилгамеш загубата на разковничето на вечната младост и своя напразен труд. Но когато се приближил до града Урук и видял гордо издигнатите му стени от печени тухли — рядкост за онова време, радост нахлула в сърцето му.

 «Човек е смъртен — мислел си той — но човешките дела са безсмъртни, защото те остават в паметта на поколенията»

Горд с всичко, което е извършил, той се обърнал към Ур-Шанаби и му казал:

«Качи се, Ур-Шанаби,

И премини по стените на Урук.

Разгледай основите, огледай тухлите.

Не са ли това изпечени тухли

И не са ли положени стените

От седемте мъдреци?»

Така завършва поемата за Гилгамеш — героят, който търсил безсмъртието.

В поемата е скрит дълбок смисъл: животът отсъжда на човека и дружба, и любов, и мъжествени дела, но и неизбежна смърт. Човекът е смъртен, безсмъртни са делата му.

Необикновен облог

1802 г. Прохладна юнска вечер. В студентската гостилница в Гьотинген е особено шумно. Край маса, върху която искрят няколко бутилки рейнско вино, десетина млади хора оживено спорят. Днес помощник-учителят Георг Гротефенд празнува своя двадесет и седми рожден ден с приятели-състуденти. Спорът на младите хора, неотдавна завършили филология и история, е твърде интересен. На масата лежи разтворена книга. Върху страниците й се виждат изображения на две плочки, украсени със странен орнамент, приличащ на следи от краката на птица, стъпвала по мокър пясък.

— Не разбирате ли, че тези фигурки са декорация. Това е съвсем ясно. Тя се среща твърде често у древните източни народи — настоява русокос младеж.

— Но тези плочки са намерени в двореца на персийските царе в Персепол. Възможно е да са някакви надписи — възрази друг.

Георг Гротефенд стана възбуден от стола. Страните му необикновено горяха.

— Сигурен съм, че това е писмо. И за да ви докажа това, аз ще го разчета!

Думите му бяха посрещнати с гръмогласен смях. Георг се ядоса. Очите му светеха.

— Обзалагам се на каквото искате, че ще разчета това писмо!

Едва ли някой тогава е могъл да предположи колко съдбоносен е бил този необикновен облог за науката. Младият неизвестен помощник-учител в гимназията в Гьотинген разчете писмените знаци на една от най-старите писмености, които историята познава — клинописното писмо.

Материалът, който Месопотамия най-щедро предлагала на своите обитатели, бил глината — лепкавата наносна пръст, която носели реките Тигър и Ефрат. От глина били направени къщите, дворците на царете, храмовете, защитните стени на градовете, та дори и книгите. Начертаните върху влажна глинена плочка писмени знаци, после изсушени или изпечени, представлявали неизтриваемо писмо, по-трайно от папируса, по-дълговечно от пергамента. Влагата, огънят и времето не оказвали никакво въздействие върху плочката. Дори и счупена, тя можела отново да се слепи и възстанови.

Клинописното писмо има много дълга история. То се появило през IV хилядолетие пр. н. е. Повече от 3000 години са си служили с него шумери, вавилонци, асирийци, финикийци, перси. То изчезнало обаче още в древността и в онази паметна вечер на 1802 г., когато Георг Гротефенд заявил с такава увереност, че ще разчете това писмо, за него се знаело твърде малко. Действително още в XVIII в. е имало учени, които са се интересували от тези странни знаци. Публикувани са били и някои плочки. Но не само младежите от Гьотинген, а и мнозина учени са смятали, че това е някакъв източен орнамент.

Младият учител от Гьотинген направил един безумен на пръв поглед облог. Но с младежка вяра, с амбиция и постоянство той се заловил да докаже истинността на своето твърдение.

Когато глъчката на учениците в гимназията на Гьотинген стихвала и коридорите опустявали, Георг се прибирал в стаята си и с методическа упоритост ден след ден изследвал отпечатъците на всички плочки, които могъл да събере. Да разчете тези странни знаци — това бил смисълът, целта на живота му.

Най-напред Георг дошъл до заключението, че знаците са написани с дървена или металическа пръчка отляво надясно. Лявата част на знака, където натискът на пръчката бил по-голям, винаги била по-дълбока и това придавало клинообразен вид на знаците. После открил, че между всяка групичка знаци има по едно косо клинче. Той решил, и съвсем правилно, че клинчето е разделителен знак между думите.

Какво обаче означават тези думи? И на какъв език са написани?

Между отпечатъците на плочки Георг открил някои, на които текстът бил написан в три ясно разграничени колонки. Той предположил, че това е един и същ текст, написан на три езика. Това ще е важен текст, който трябва да разбират хора, говорещи три различни езика, решил той. Навярно това е някакъв царски надпис, който се отнася и до покорени народи. Тогава единият от тези три текста е написан безспорно на езика на победителя. Георг приема, че това е средният от трите текста. Стигайки дотук в откритията си, той стъпва вече на по-здрава почва. Плочките са намерени в изгорелия дворец на персийските царе в Персепол. Значи средният текст е написан на персийски език, който се е говорил по това време там. Но Георг не знае персийски език.

Изследвайки тези текстове, които вече приема за староперсийски, младият учител открива, че някои от тях започват с група знаци, които се повтарят и на други места в текста. Какво означават тези знаци и защо се повтарят? Този въпрос дълго го измъчва. Една нощ скача от леглото, озарен от гениално хрумване. Как не се е сетил досега! Та това са, разбира се, титлата и името на онзи, който е написал надписа, или пък е заповядал да го напишат.

Сега Гротефенд започва трескаво да търси публикувани отпечатъци на плочки, в които се повтарят познатите вече групи от знаци, И намира такива. Тогава открива известна разновидност в тези повтарящи се знаци. Така той построява две ясно разграничени схеми, нещо като уравнение с няколко неизвестни. Той ги изразява по следния начин.

I схема:

а) група знаци, които означават цар.

б) името на царя.

в) група знаци, които означават син (на а), също цар.

г) името на бащата на царя.

II схема:

а) цар.

б) името на царя.

в) син на г.

г) името на бащата на царя.

В първата схема следователно, където се повтарят групата знаци а, приета за думата «цар», бащата на царя също е бил цар. Във втората схема, където липсва втората дума «цар», бащата на царя не е бил от царско потекло.

Стигайки дотук, Гротефенд е вече само на една крачка от разгадаването на повтарящите се знаци. Сега той се обръща към историята на персийските народи. Кои могат да бъдат тези персийски царе? Той познава добре историята и не му е много трудно да ги открие — Ксеркс е син на цар Дарий, Дарий обаче е син на Хистасп, който не е бил цар.

Така той попълва неизвестните в схемата и я разчита така:

I схема: Цар Ксеркс, син на цар Дарий.

II схема: Цар Дарий, син на Хистасп.

Георг не знае староперсийски, но от гръцки и египетски надписи знае как са се произнасяли на персийски език имената на тези царе. Сега той трябва само да замести знаците със звуковете, които съставляват имената на тези двама царе.

Радостта на Георг била безкрайна. Толкова труд и мъчителни нощи и най-после успех! Гротефенд бил убеден в правилността на своето откритие. Но младият и никому неизвестен учител от Гьотинген трябвало да докаже на света, на прочути историци и учени-филолози, че правилно е разгадал значението на клинописните знаци.

Наред с Георг Гротефенд и други учени работели върху разчитането на знаците на клинописното писмо, следвайки свои пътища и свои методи. Помагали им и новите археологически открития в Месопотамия. Броят на публикуваните текстове се увеличавал, но все още никой не можел да прочете със сигурност клинописен текст. Едва след време, когато бил намерен надпис, на който името на цар Ксеркс (на персийски Кшиарша) било написано с клинописна и йероглифна азбука, учените се убедили, че Георг Гротефенд правилно е разчел клинописните знаци.

Окончателното разчитане на клинописното писмо станало едва към средата на XIX в. В 1857 г. Дружеството за археологически проучвания в Азия поканило четирима от най-видните учени по това време, които се занимавали с клинописното писмо — англичаните Роулинсън, Хинкс, Талбот и немецът Оперт да разчетат съвсем независимо един от друг един и същ клинописен текст. Преводът на четиримата учени си схождал напълно. Тогава вече светът приветствувал с радост забележителното откритие — 597–те знака на клинописното писмо били наистина правилно разчетени!

Когато археолозите, разкопавайки хълма Куюнджик в Месопотамия, разкрили дворците на асирийските царе в Ниневия и намерили библиотеката на Ашурбанипал с повече от 30 000 запазени плочки, клинописното писмо не било вече загадка за учените.

Георг Гротефенд няма изключителната заслуга в разчитането на клинописното писмо, но неговото дело свети с особена светлина. Защото този скромен, беден човек с много вяра, упоритост и воля направил извънредно голям принос в науката.

Индия

Така наречените «Закони на Maнy» представляват един от най-важните древноиндийски сборници от закони (кодекси). Като техен автор в брахманското предание се сочи Maнy, който се смятал за митически прародител на хората. В действителност обаче окончателната редакция на «Законите на Ману» била дадена през III в. пр. н. е., по времето, когато в Индия управлявал Чандрагупта от династията Маурия. И «Законите на Ман» подобно на повечето индийски законници са важен извор за социално-икономическия и държавния строй на древна Индия от онова време, когато в тази страна възникнала, оформила се и се утвърдила кастовата система.

Онези царе, които в битките желаят да се бият помежду си, като се сражават при пълно напрежение на силите си и не се обръщат в бягство, отиват на небето.

Когато се сражава с противника, да не убива врага нито с вероломно оръжие, нито с назъбени, нито с отровни стрели, нито пък със стрели, чиито наконечници са нажежени на огъня.

Да не убива нито оногова, който е слязъл на земята (от колесницата си, ако той самият остава в колесницата си), нито оногова, който е сложил ръце (с молба за пощада), нито пък оногова, чиито коси се развяват, нито оногова, който е седнал, нито пък оногова, който казва «Аз съм твой».

Нито спящия, нито оногова, който няма ризница, нито голия, нито обезоръжения, нито оногова, който не се сражава, а който (само) гледа, нито пък оногова, който се сражава с други.

Нито оногова, чието оръжие е строшено, нито оногова, който е поразен (от болест), нито оногова, който се е обърнал в бягство; (във всички тези случаи) да се помни дългът на истинските (воини).

Колесницата и коня, слона, чадъра, парите, зърнените храни, добитъка, жените (робини), всички вещи и нескъпоценни материали (да прибира онзи), който побеждава (в двубоя).

А за царя трябва да се даде (от воините) избрана част (от военната плячка); така е предписано от ведическите текстове; завоюваното с общи сили трябва да се раздаде от царя на всички воини.

Той трябва да бъде всякога готов да приложи силата, всякога да показва храброст, всякога да скрива тайните и всякога да изучава слабите страни на противника.

От оногова, който е всякога готов да употреби силата, се бои целия свят; затова той подчинява на своята власт всичко живо именно чрез сила.

Да се старае да победи враговете си посредством примиряване, с дарове, посредством сеене на раздори (помежду им), с всички тези средства (заедно или поотделно), никога със сражение (ако е възможно то да се избегне).

Тъй като за двете сражаващи се (страни) победата или поражението в битката не е известна (от по-рано), то (царят) да избягва битката.

Из законите на Ману

Страната, която заема най-южната част на Азия — полуостров Индостан — ние наричаме Индия. Наричаме я така по името на реката Инд, която протича през нея. Нейните жители я наричат Бхаратваша, което ще рече «Страна на Бхаратовите потомци».

Индия — това е страната на най-високите планини — Хималаите, на най-гъстите гори — джунглите, на най-сложното класово деление — кастите, на най-хубавите приказки — легендите за миналото на Бхаратваша.

Още в най-древни времена Индия била заселена от народи, които създали висока култура и забележително изкуство. За тях обаче се знаело твърде малко в древността, тъй като те били много отдалечени от средиземноморските народи. Индия била далечна и тайнствена страна, съществуваща едва ли не само в приказките.

За културата и далечното минало на Индия се знаеше малко и в по-ново време. Едва в началото на нашето столетие археологическите проучвания разкриха, че Индия наред с Нилската долина и Месопотамия, е била огнище на забележителна култура още в най-дълбока древност. Центрове на тази култура са открити в Пенджаб града Харапа и на реката Инд, 650 км южно от Харапа — градовете Чанху-Даро и Мохенджо-Даро. Те са били изградени през третото хилядолетие пр. н. е. — по същото време, когато фараоните в Египет строяли своите пирамиди, шумерите записвали с клинописно писмо легендите за потопа, а човекът в Европа си служел още с каменни сечива, правел първите си несмели опити в грънчарството и съвсем слабо познавал земеделието.

Какви са били хората, създали тази най-стара култура в Индия, наречена индска култура? На този въпрос науката ни дава все още много оскъден отговор. Все още не са разчетени писмените знаци на хората, живели в тези благоустроени градове с пресичащи се под прав ъгъл улици, с няколкоетажни сгради, с изумително добре устроена канализационна мрежа и баня почти във всеки дом.

Населението на Индия е било доста разнородно. По-голямата част от жителите били с тъмна кожа, с тесни лица, дълги черепи и тънко стройно тяло. Наред с тях са живеели и хора с кръгли глави, с чертите на монголската раса. Дали едните от тях не са били господствуващата класа, а другитe — заварено население или пък доведени от другаде роби? Това ще ни кажат може би бъдещите проучвания на археолозите.

Те ще ни отговорят навярно и на другия въпрос, който съвсем естествено си задаваме: на какъв език са говорели хората, носители на индската култура? Някои учени правят изненадващи предположения. Те твърдят, че езикът и писмените знаци на индското население има връзка с писмеността на Великденския остров Рапа Нуи в югоизточната част на Тихия океан. Но писмените знаци и на тези океански жители, които с книгите на норвежкия етнограф и пътешественик Тор Хейердал «Кон-Тики» и «Аку-аку» събудиха толкова голям интерес в света, все още не са разчетени! Колко много загадки стоят още пред археолозите и историците!

Едно обаче ни казва с положителност науката — към средата на II хилядолетие пр. н. е. в Индия нахлули светлокожи племена, наречени арии или арийци. Те били с по-ниска култура от завареното население, но оставили много интересни писмени паметници — химни с религиозно съдържание, носещи името «Веди». На санскритския език, на който са говорили арийците, това ще рече «знание». Този език е добре известен на учените, тъй като се е запазил много време — дори до Средновековието.

Във «Ведите» — старинните свещени песни на арийците, са отразени както материалният бит и духовната култура, така и ожесточените войни, които водели отделните племена помежду си.

Завоевателите-арийци запазили своето привилегировано положение и с течение на времето се превърнали в строго разграничена господствуваща класа, а покореното тъмнокожо население, наречено дравиди, останало в положението на потисната и експлоатирана класа. Така в началото на I хилядолетие пр. н. е. древноиндийското общество вече носело силно подчертан класов характер. И тъй като това деление на групи, наричани касти, било свързано с първоначалния произход на населението, а не с имотното състояние, то добило наследствен характер. Кастите, наричани на индийски «варни», пуснали такива дълбоки корени всред индийското общество, че и до днес не са преодолени напълно. И до ден днешен съществува убеждението, че хората се раждат различни по произход, по ум и дарби и съобразно с това им се отрежда и мястото в живота.

В класата на привилегированите завоеватели влизала кастата на браманите. От нея се излъчвали служителите на религията, която в Индия играла много голяма роля. Втората привилегирована каста била кастата на кшатриите, от чиито среди излизали военните. Третата каста — кастата на вайшиите, се образувала от останалите свободни членове на арийската община — земеделци, скотовъдци, търговци.

Най-потисканата и експлоатирана каста била кастата на шудрите. В нея влизало огромното покорено население на Индия. Робите не се числели към никоя каста.

Богатството и имотното състояние не оказвали никакво въздействие върху кастите. Земеделецът можел да има много имот и земи, търговецът можел да натрупа голямо богатство, но единият и другият си оставали вайша. Браманът можел да бъде последен бедняк, но си оставал пак браман.

Отделните касти почти не общували помежду си. А бракът между членовете на различни касти бил абсолютно забранен. Горко на младите хора, които дръзвали да сключат такъв брак! Децата им били смятани по-долни от най-презряната каста.

Индийските народи изповядвали религията на Буда. Будизмът бил обединяващо звено на многобройните племена, населяващи Индийския полуостров. Той получил голямо разпространение и вън от пределите на Индия. Наред с него културата и особено изкуството на Индия оказали голямо въздействие върху народите, населяващи Индонезия, Бирма, Виетнам, Камбоджа, Тайланд, Лаос.

Населението на Индия, както показват археологическите находки, поддържало търговски връзки с Месопотамия, Мала Азия, островите Крит, Кипър, с народите на Средиземноморието. Тъй като пътуването тогава било продължително, трудно и опасно, в съзнанието на средиземноморските народи Индия била далечна, богата и тайнствена страна.

Едва когато в края на четвъртото столетие пр. н. е. Александър Македонски, воден от младежки порив към пътешествия в непознати страни и неутолима жажда за завоевания, стъпил с войските си в Индия, в тази тайнствена страна могли да надникнат повече хора. Едва тогава тя станала по-близка и позната на древните народи.

Градът на мъртвите

Между реката Инд и канала Западен Нар се издига самотен хълм. Индусите го наричат «Мохенджо-Даро», което ще рече «Хълм на мъртвите». Защо го наричат така, е неизвестно. Съществувала легенда, че хълмът крие останките на много старо будистко светилище.

В началото на нашето столетие индийски археолози решили да разкопаят хълма, за да намерят светилището. И какво било тяхното изумление, когато изпод «Хълма на мъртвите» изникнало не някакво светилище отпреди 2000 години, а голям и прекрасно запазен град отпреди 5000 години.

Как е изглеждал градът? Какви хора са живели в него? Каква е била съдбата му? Кога и как е загинал?

На всички тези въпроси биха ни отговорили намерените там малки глинени плочки с изображения на хора и животни, ако можехме да разчетем писмото, с което са изписани. Но и до днес писмото на Мохенджо-Даро си остава загадка. Ето защо единственият начин да надникнем в тайните на града си остават неговите пусти улици и безлюдни домове.

Градът под Мохенджо-Даро е много добре запазен. Той има необикновено за своето време добро планиране, учудващо водоснабдяване и канализация. Край дългите, широки улици, пресичащи се под прав ъгъл, се издигат къщи, построени не от кал или кирпич, а от печени тухли. Някои от къщите са малки, имат по две стаи, а други са големи, с много помещения. Почти всички са на два или повече етажа. Но всички те — и малки, и големи, имат свое водоснабдяване и канализация. В долния етаж се помещавали кухнята, склад за продукти и обширна баня, а на втория етаж били стаите за живеене. Край тях откъм двора се простирал дървен балкон, също като нашите чардаци. Стаите били без прозорци. Светлина и чист въздух влизали през отвори, оставени високо, близко до тавана, които се закривали с решетки — дървени, глинени, а някои от алабастър. Покривът на къщите бил плосък. Там обитателите на жилището са намирали прохлада през горещите и душни нощи.

За високата култура и хигиенни изисквания на гражданите на Мохенджо-Даро говори необикновено добре устроената канализация на града. Селищата в древността обикновено били мръсни, строени стихийно, а ето че в Мохенджо-Даро във всяка къща има баня, облицована с печени тухли, а водата от нея се източвала в улични канали, дълбоки до човешки ръст, изградени много изкусно. В пода на кухнята пък са вградени делви без дъно, в които е била изливана нечистата вода. Мебелировката на къщите е била дървена, но как точно е изглеждала, не знаем, защото от нея нищо не се е запазило до наши дни.

Градът е имал и обществена къпалия с доста голям басейн, облицован с печени тухли, споени със специална смола. Край него има малки помещения и вътрешен двор, подът на който е застлан с камъни. Тази сграда е имала специална отоплителна инсталация и отделение за изпотяване.

В Мохенджо-Даро е открита още една обществена сграда — това е доста обширно помещение с колони, които са поддържали покрива. Сигурно тук са се събирали гражданите за религиозни обреди или за общи празненства.

Безспорно обитателите на «Града на мъртвите» са имали значителна култура и напреднал обществен строй. В големите многоетажни къщи са живели богатите хора, по-бедните — в малките двустайни жилища, а най-бедните са обитавали многобройните хижи и колиби, открити в покрайнините на града. Но дори и в тези хижи имало зидани с кирпич вани. Дали капането не е било свързано с някакъв религиозен обичай? Възможно е. Но дори и така да е, това не намалява значението на тези навици, присъщи на хора с висока култура.

В града не е имало дворци и храмове. Такива сгради са намерени на една височина вън от града. Те са били защитени със специален отбранителен ров.

В Мохенджо-Даро имало и роби. За тях ни говорят останките на хора, принадлежащи към племена и народи, които са живеели далеч от Индия.

Каква форма на държавно устройство и управление е имал «Градът на мъртвите»? Засега на този въпрос не може да се отговори с положителност. Но едно е безспорно, че там е имало централизирана държавна власт.

Как са изглеждали жителите на този град? Как са се обличали? За това можем да съдим по намерените статуетки. Имали са големи и изпъкнали като у негрите устни, сигурен белег, че са били от черната раса. Обличали се пищно и красиво. Мъжете носели шалове, преметнати през дясното рамо. Косите си стрижели или сресвали назад в кок. Понякога си оставяли брада и бакембарди. Главите си украсявали с пера. Жените препасвали парче памучен или вълнен плат, богато украсено. Всички — и мъжете, и жените, носели украшения — гривни, пръстени, огърлици. Жените си поставяли и обици: богатите — от сребро, злато, слонова кост и скъпи камъни, а бедните — от мед, мидички и кости. Поясите на богатите били направени от позлатени нишки и украсени със скъпи камъни, а на бедните — от памучна материя, с украса от изпечени глинени мъниста и колелца.

Какво е било занятието на тези хора? Безспорно те са познавали земеделието и скотовъдството. В града обаче не са намерени никакви земеделски сечива. Следователно други, сигурно робите, са работили земята. Отглеждан е бил и памукът, непознат на другите древноизточни народи. В красиви сребърни вази са намерени останки от памучни материи. В града имало огромни хамбари за складиране на житни храни. Житото било счуквано в големи хавани.

Жителите на Мохенджо-Даро са се занимавали със занаяти и търговия. Те са били майстори на керамични изделия, изящно украсени с шарки и орнаменти. Някои от намерените съдове са тъмночервени с черни рисунки, други — светложълти със зелени и черни шарки. Но най-красиви са съдовете с кремав цвят, украсени с пурпурночервени рисунки.

Почти във всяка къща имало тъкачен стан. Жените предели, тъчели и приготвяли облеклото за семейството. Мъжете правели оръжия и сечива от мед и бронз.

Край Мохенджо-Даро се простирали гъсти гори и джунгли. Там обитателите на града ловели тигри и носорози, елени и мечки. В някои от жилищата са открити кости от тези животни. Те отглеждали обаче и дребен добитък.

В Мохенджо-Даро са намерени скъпоценни минерали, които не са добивани в Индия — ахат, аметист, планински кристал, сапфир и др. Как са попаднали тук ? Сигурно търговци от Афганистан, Иран, Памир, Туркестан, Тибет са ги донесли. А в двореца на остров Крит пък е намерена монета от Мохенджо-Даро. Те са имали, значи, търговски връзки и с този тъй отдалечен от тях остров!

Кога и как е загинал Мохенджо-Даро? Животът в него е секнал изведнъж, по време когато обитателите му са живеели богато и се радвали на благоденствие. Това е станало около 1600 г. пр. н. е. Може би градът е загинал от силно земетресение. А възможно е и да са го разрушили арийците, които нахлули по това време в Индия.

«Градът на мъртвите» е най-добре запазеният град от епохата на индската култура. Подобни на него са градовете Харапа и Чанху-Даро. Сигурно под земята лежат и други такива градове, създадени от носителите на индската култура. Ще дойде ден, когато и те ще бъдат разкрити. Тогава широко ще се разгърне завесата, която скрива тази далечна и тайнствена епоха и науката ще може да възстанови с подробности живота на хората, които са създали най-старата култура на Индия.

Мегастен разказва за Индия

През пролетта на 326 г. пр. н. е. при реката Инд се появила многобройна пъстра войска. Александър Македонски идвал да подчини далечната и приказно богата Индия. Индийският народ се борил упорито за свободата и независимостта си. Но Александър Македонски успял да завоюва земите по двата бряга на реката Инд и част от Пенджаб. Войските му били изтощени от дългия поход, от тежките и продължителни войни, които водили почти непрекъснато, и Александър се видял принуден да прекъсне по-нататъшния поход. Изтеглил се с войските си във Вавилон и наскоро след това умрял там, покосен от малария.

Населението в покорените от Александър земи използувало това и начело с Чандрагупта от рода Маури въстанало, избило оставените за охрана войскови части и възстановило независимостта си.

Десет години след смъртта на Александър пълководецът му Селевкт, на когото след подялбата на Александровата империя се паднала Индия, решил да завоюва отново земите, покорени от Александър. Селевкт потеглил за Индия с многобройна войска. Срещу него излязъл с добре обучени войници Чандрагупта. Селевкт бил разбит. Сключен бил мир. Селевкт изпратил като свой пратеник при Чандрагупта един от своите приближени на име Мегастен.

Мегастен прекарал в Индия няколко години. Онова, което видял там, той описал в съчинение, което е стигнало до нас. Това описание е интересен писмен документ за Индия от края на IV столетие пр. н. е.

Какво разказва Мегастен за Индия?

В западната част на Индия — в долината на р. Инд и притоците й, живеели различни племена, които се занимавали със земеделие и скотовъдство. Тук имало много градове. Според Мегастен само във владенията на цар Пор имало 2000 града. Това едва ли ще е съвсем вярно. Сигурно за градове той е смятал и индийските села, които били доста големи, заобиколени със стени, отбранителни насипи и ровове. Племената враждували помежду си и затова именно Александър успял така бързо да завладее басейна на р. Инд.

В източната част на Индия, в басейна на р. Ганг, имало голяма държава, която се простирала до Бенгалския залив. Това царство Чандрагупта покорил, след като освободил западната част на Индия и сразил войската на Селевкт.

Чандрагупта създал голяма и мощна държава. Мегастен разказва, че той имал постоянна армия от 600 000 пехотинци, 30 000 конници и нещо, което наистина поразява — 9000 обучени слона! Войниците му имали лъкове, големи колкото човешки ръст. Те опъвали лъковете с крак и изхвърляли стрелата с такава сила, че тя пробивала всеки щит. Столицата на държавата — Паталипутра, била много голям град. Тя заемала пространство дълго 14,5 км и широко 2,5 км. Укрепена била със стена, която имала 64 врати и 570 бойни кули.

Царят живеел в прекрасен дворец, изграден от дърво с позлатени колони. Той обичал парадността и разкоша. В тържествени случаи царят се движел, носен на позлатена носилка, заобиколен от гвардия, съставена само от жени. Те убивали без предупреждение всеки, който се опитвал да се доближи до царя. Страхувайки се някой да не го убие, царят всяка нощ променял спалните си. Той бил неограничен господар на живота и имота на всеки поданик. Имал голяма и добре организирана мрежа от шпиони, които следели за верността и действията на поданиците му.

Държавата се управлявала от съветници. Най-голямо влияние имали съветниците във военното дело и събирането на данъците. Начело на всяка област от огромната държава на Чандрагупта стояли царски заместници, които управлявали с голям щаб от чиновници.

За поддръжката на царя, царския дворец, на царските заместници, които копирали разточителния живот на двореца, и на огромната армия били необходими много средства. Доставяли ги земеделците, занаятчиите и робите.

Хиляди роби се трудели от тъмно до тъмно в земите на царя, на духовенството и на големите земевладелци. Хиляди изнемогвали в различните работилници, хиляди превивали гръб в рудниците, където добивали злато, скъпоценни камъни, желязо, мед, сол.

Мегастен разказва още, че индийските занаятчии били много изкусни майстори. Те изработвали много красиви изделия от глина, метали, сребро и злато. Изумително било изкуството на тъкачите. На неудобен дървен стан, който бил толкова голям, че не можел да се смести в жилището, а стоял под сайванта, те изработвали плат, тънък като паяжина. Дрехата, ушита от него, се смествала в черупката на орех! Не звучи ли това почти като приказка? Знатните дами на древния свят ценели много тези платове и ги заплащали със злато. Търговци с добре охранявани кервани пътували с месеци до Индия, за да купят тънки платове, изящни съдове, чер пипер, подправки, благовонни смоли и рядко дърво. И не е чудно, че археолозите днес намират почти навред в Индия римски златни монети.

Държавата, основана от Чандрагупта, достигнала най-голяма мощ през III столетие пр. н. е. при царя Ашока (273–232 г. пр. н. е.). След смъртта му обаче тя се разпаднала под ударите на завоеватели, които нахлули откъм Бактрия.

Сказание за Бхаратовите потомци

Арийците, които покорили обитателите на Мохенджо-Даро, живеели в малки селца и се занимавали със земеделие и скотовъдство. Добитъкът бил главното им богатство. Те били разделени на племена, които воювали помежду си за добитък, за земя, за вода, за роби. И пеели песни за своите борби, за подвизите на своите герои. От тези песни и народни сказания възникнала епическата поема на индийските народи, наречена «Махабхарата». «Махабхарата» е осем пъти по-голяма по обем от «Илиадата» и «Одисеята», взети заедно. Това велико епично творение не е възникнало изведнъж. Около едно предание, предавано от уста на уста, народният певец е вплитал нови епизоди и легенди. Поемата е записана в началото на I хилядолетие, но тя, както показват някои твърде архаични елементи в нея, е възникнала много преди това. Така в «Махабхаратата» е намерило отражение историческото развитие на индийските народи през един дълъг период от време. «Махабхаратата» е оказала огромно влияние върху литературното и културното развитие на Индия.

«Махабхарата» преведено значи «Сказание за великата война на Бхаратовите потомци». Бхарата се наричал легендарният родоначалник на едно от големите индийски племена. То населявало северната част на земите между реките Ганг и Джамна, днешна Сатразия, северно от гр. Делхи. През I хилядолетие пр. н. е. това племе се сляло с племето курупанчали, но името «бхарати» се запазило. «Страна на бхарати», така се назовавала Индия. Главни герои на поемата са потомците на бхаратите.

Какво ни разказва «Махабхарата»?

Някога край бреговете на р. Джамна се заселило племето бхарати. То си изградило столица, именувана Хастинапур, което ще рече «Град на слоновете».

Между двата големи рода на това племе — Панду и Куру избухнала смъртна вражда. Как станало това?

Царят на рода Панду умрял и оставил петима малолетни сина. Започнал да управлява царството чичо им, слепият Дхритаращра. Малолетните сираци и синовете на Дхритаращра растели и се възпитавали заедно. Но ето че между тях се породила омраза. Най-големият от синовете на Дхритаращра склонил баща си да изгони синовете на Панду. Сираците били принудени да напуснат своя дом. И те се заселили заедно с майка си там, където р. Джамна се влива в Ганг. Но омразата на братовчедите им ги преследвала и тук. За да се спасят от ненавистта им, синовете на Панду, преоблечени като отшелници-брамани, се поселили в царството на племето панчали.

Царят на панчалите решил да омъжи дъщеря си — красавицата Друпади. За да си избере зет, царят устроил състезание между младежите от цялата страна — съпругът на Друпади трябвало да бъде добър стрелец. Царски зет щял да стане онзи младеж, който прободе със стрелата си окото на златна рибка, закрепена на непрекъснато въртящ се диск, окачен на едно дърво. И ето че единият от изгонените сираци — смелият и ловък Арджуна, единствен измежду многобройните кандидати пробол окото на златната рибка. Арджуна станал съпруг на хубавата Друпади и зет на царя на панчалите.

Когато Арджуна станал царски зет, Дхритаращра се помирил с племенниците си. Той им върнал дори част от бащиното царство. Омразата на неговите синове обаче не стихвала.

Веднъж Дурводхана, син на Дхритаращра, склонил един от братята Панду да играят на кокалчета. Коварният Дурводхана играл нечестно и спечелил цялото царство на братята Панду. А самите братя и хубавицата Друпади Дурводхана обявил за свои роби. И за да унижи хубавата Друпади, заповядал да я влекат за косите и да я направят слугиня.

Старият цар Дхритаращра се смилил над племенниците си. Той ги освободил от робство, но ги лишил от царството им и ги осъдил да прекарат тринадесет години в изгнание. Обещал да им върне царството, ако последната година от изгнанието прекарат така, че никой да не ги познае.

Дванадесет години братята Панду живели в изгнание, скитали от едно място на друго, от едно царство в друго. На тринадесетата година синовете на Дхритаращра нападнали стадата на царя, при когото работели братята Панду. Започнал бой. Братята Панду надвили братовчедите си и върнали на царя заграбените стада. Тогава братята Панду били открити. Но тринадесетата година била вече изминала. Чичото Дхритаращра трябвало да върне царството на племенниците си. Той обаче не изпълнил обещанието си. Тогава братята решили да си върнат бащиното царство със сила.

Вестта за коварството на чичото Дхритаращра, и решението на братята Панду обходили цяла Индия. Приятели от всички страни се стекли при тях. Потомците и съмишлениците на двата големи рода се изправили настръхнали едни срещу други. Завързал се ожесточен бой. Осемнадесет дни продължил той. Щастието, както и правото, били на страната на братята Панду. Едни след други загинали завистливите синове на Дхритаращра. Последен загинал в двубой и най-големият син, смъртният враг на братята Панду — коварният Дурводхана.

Цар станал най-големият от братята Панду. По стар обичай той трябвало да принесе в жертва кон. Но преди жертвеното животно да бъде заклано, то трябвало да бъде пуснато на свобода да пасе една година. Конят се движел свободно, никой не го водел, но онзи, в чиято земя конят стъпвал, трябвало да признае властта на царя Панду. Всеки, който се опълчвал срещу тази повеля на обичая, трябвало да докаже с борба своето право на независимост, трябвало да се пребори с воините на братята Панду.

Водени от смелия и ловък Арджуна, братята Панду завоювали много земи, покорили много народи. Най-после конят отвел Арджуна и воините на Панду и в главния град на бащиното им царство, в града Хастинапур.

Така, според сказанието, племето бхарата завоювало индийската земя от море до море.

Поемата за Рама и злите демони

В епичната поема на индийските народи — «Махабхарата», били вплетени много легенди, някои от които легнали в основата на редица литературни произведения. Най-интересно от тези творения и най-известно в световната литература е поемата «Рамаяна», приписвана на древния индийски поет Валмики.

Отдавна, много отдавна в царството Айодхия, разположено по средното течение на р. Ганг, управлявал цар на име Дашаратха. Той имал три жени. Те му родили четирима сина. Най-големият от тях бил Рама и той трябвало да наследи царската власт.

Остарял Дашаратха и решил да предаде царството на първородния си син Рама. Но една от жените на Дашаратха имала други планове. Тя искала престола да наследи нейният син Бхарата. Тя била тъй любезна и мила с Дашаратха, че той й обещал да изпълни едно нейно желание. Тогава тя поискала да остави престола на сина й Бхарата, а Рама да изпрати в изгнание за четиринадесет години в мрачните гъсти гори на Южна Индия. На стария Дашаратха му било мъчно, че трябвало да извърши несправедливо дело, но от дадената дума не можел да се откаже. Рама бил изпратен в изгнание. Доброволно тръгнали с него вярната му жена Сита и брат му Лакшмана.

Старият цар скоро умрял, съсипан от скръб. Бхарата трябвало да стане цар. Той обичал много своя брат Рама и не искал по такъв начин да заеме трона, който по право се падал на Рама. Бхарата дълго търсил своя изгонен брат. Намерил го най-после в гъстите гори на Индия. Там Рама, Сита и Лакшмана живеели като отшелници. Хранели се с плодове и корени. Бхарата искрено и сърдечно молил Рама да се завърне и да заеме бащиния престол. Молили го и хората, които придружавали Бхарата. Рама обаче не се съгласил. За него волята на бащата била свята. Бхарата трябвало да се завърне в Айодхия. За да покаже, че само временно замества брат си, Бхарата поставил пред трона обувките на Рама.

Рама, жена му Сита и брат му Лакшмана продължили да живеят в гората като отшелници. Рама и Лакшмана били храбри мъже и извършили много героични дела. Те влизали в битки със злите демони, наричани ракшаси и унищожили много от тях. В една такава битка Рама отсякъл носа и устните на една ракшаса, която се оказала сестра на царя на демоните — Равана. Братът страшно се разгневил и се заклел да отмъсти за сестра си. Той превърнал един демон в златен елен и му заповядал да подлъже Сита. Като видяла златния елен, Сита пожелала да го има. Рама се спуснал по следите му, за да го хване, а Равана това и чакал. Златният елен тичал през гората, а Рама след него. Така златният елен го отвел много надалеч. Най-после Рама разбрал, че еленът е зъл демон, прицелил се в него и смъртно го ранил със стрелата си. Демонът започнал да стене, наподобявайки гласа на Рама. Чула го Сита и помислила, че Рама е в беда и вика за помощ. Замолила тя Лакшмана да помогне на Рама. Лакшмана се завтекъл веднага по посока на гласа. Злият Равана тъкмо това и желаел. С цялото си мрачно величие той застанал пред Сита. Казал й, че ще я отведе в царството си и ще я направи своя жена.

Храбрата и вярна Сита заявила:

— Всички звезди да паднат от небето, земята да се раздроби на части, огънят да стане студен, никога не ще изоставя Рама.

Тогава Равана хванал Сита за косите, вдигнал я във въздуха и полетял с нея към столицата си Ланка на остров Цейлон. Един орел видял това и се спуснал да спаси Сита. Но царят на демоните имал десет глави. Бедният орел се борил отчаяно с него, но не могъл да го победи. Орелът паднал на земята с прекършени криле, а Равана продължил полета си, отнасяйки Сита. Летели те все по-далеч и по-далеч. Умната Сита, за да остави следи, хвърляла една по една своите вещи. На една скала видяла маймуни. На тях тя хвърлила своето покривало.

Най-после Равана долетял до столицата си Ланка, а Сита оставил в една гъста гора. Пазели я цяла глутница зли демони — страшни еднокраки чудовища с по три очи.

Рама разбрал от брат си Лакшмана как е била измамена Сита. Умиращият орел му разказал за нейното отвличане. Тръгнали Рама и Лакшмана, убити от мъка, да търсят Сита. Безброй демони се опитвали да им пречат, но Рама и Лакшмана се борели геройски с тях. Надвивайки демоните, смелите мъже стигнали до царството на маймуните.

Маймуните ги посрещнали дружелюбно и предали на Рама покривалото на Сита. Царят на маймуните имал брат Сугрива, на когото двамата герои помогнали да си възвърне царството. За благодарност той обещал да им помогне да намерят Сита. Сугрива изпратил Ханум, сина на вятъра, да открие къде е Сита. Ханум долетял до Ланка и намерил Сита. Разказал й как Рама и Лакшмана я търсят. Вдъхнал й смелост и надежда.

Сугрива призовал маймуните и мечките, силни и изкусни в бой, да помогнат, на Рама. Водени от него, те тръгнали към царството на демоните. Столицата на демоните Ланка се намирала всред морето на остров Цейлон. Стигнали маймуните и мечките до морето, но как да достигнат Ланка? Тогава маймуната Нал, син на създателя на света, помогнала на Рама. Нал нахвърлял канари и скали пред нос Комория и така направил мост, по който минали маймуните и мечките. Войските на Рама и на Равана се срещнали. Завързал се невиждан бой. Няколко дена продължили кръвопролитните сражения. Маймуните и мечките унищожавали демоните, като хвърляли огромни камъни и дървета. Но гинели и стотици маймуни и мечки. Особено ожесточена станала битката, когато начело на демоните застанал братът на Равана, който бил великан. Срещу него излязъл Лакшмана. Безмилостна била борбата с този многоглав, многорък и многокрак великан. На мястото на всяка отрязана глава мигом израствали нови две. И все пак Лакшмана победил. След това се преборил и със сина на Равана. И него победил. Тогава на полесражението се появил сам Равана. Срещу него излязъл Рама. Равана хвърлил срещу Рама изведнъж хиляди стрели. Но те не го наранили. Равана хвърлил безброй бойни брадви — Рама останал здрав и читав. Не бил обикновен човек Рама. Великият бог Брама бил въплътил в него самия бог на Слънцето — Вишну, изпращайки го на Земята да унищожи злите демони. Богът дал на Рама огнена стрела. Произнасяйки магическа молитва, Рама изпратил стрелата срещу Равана. Прободен от огнената стрела, десетглавият цар на демоните пламнал и се превърнал в пепел.

Така Рама унищожил злите демони и освободил Сита, своята любима и вярна съпруга.

Денят, в който Рама победил Равана, бил последният ден от четиринадесетгодишното изгнание на Рама. Бхарата посрещнал радостно и с почит брат си Рама, Сита и Лакшмана. Рама се възкачил на трона на баща си и управлявал дълго и щастливо.

Китай

... Сунцзи е казал: Правилата за водене на война са такива:

Ако имаш хиляда леки и хиляда тежки колесници и сто хиляди войници и ако провизиите за войската трябва да се изпращат на едно разстояние от хиляда мили, то вътрешните и външните разходи, разноските по приемането на гостите, материалите за лакиране и осмоляване, снаряжаването на колесниците и въоръженията — всичко това заедно прави хиляда златни монети на ден...

... Поради това във време на война се е чувало за успехи при бързина даже и тогава, когато войната не се е водила изкусно, но никога още не се е виждал успех при продължителност на войната даже и когато тя се е водила изкусно.

... Онзи, който умее да води война, не прави два пъти набор на новобранци и не товари три пъти провизии; снаряжението той взема от своята държава, а провизиите събира от противника...

... Силите във време на война се подкопават, средствата във вътрешността на държавата пресъхват, домовете запустяват; имуществото на народа намалява на седем десети; имуществото на княза — бойните колесници, са изпотрошени, конете са изтощени, шлемовете, броните, лъковете и стрелите, ловните копия и малките щитове, воловете и колите — всичко се намалява с шест десети.

Затова умният пълководец се старае да се храни за сметка на противника.

... Ето защо да се воюва най-добре ще рече да се разбият замислите на противника; на второ място — да се разбие неговата войска. Най-лошото от всичко е да се обсаждат крепости. Според правилата за обсаждането на крепости обсада на крепост трябва да се провежда само когато тя бъде неизбежна.

... Ако пък няма изгоди, не потегляй на поход; ако не можеш да придобиеш нищо, не пускай войската си в ход, а ако няма опасност, не воювай. Господарят не трябва да вдига оръжие вследствие на своя личен гняв. Пълководецът не бива да влиза в сражение вследствие на своята лична злоба... Гневът може да се превърне отново в радост, а злобата може да се превърне във веселие. Загиналата държава обаче не може да се възроди отново, а мъртвите не ще оживеят. Затова просветеният господар е твърде предпазлив по отношение на войната, а добрият пълководец се пази твърде много от нея...

... Знанието отнапред не може да се получи от боговете и демоните, не може да се получи и по пътя на умозаключението, не може да се получи и чрез каквито и да било изчисления. Познаването на положението на противника може да се получи само от хора.

Поради това използуването на шпиони бива пет вида: има местни шпиони, вътрешни шпиони, обратни шпиони, шпиони на смъртта и шпиони на живота. Местните шпиони се набират от местните жители на противниковата страна и се използуват; вътрешните шпиони се набират от чиновниците на противника и се използуват; обратните шпиони се набират от шпионите на противника и се използуват. Когато аз пусна в ход някаква измама, в такъв случай аз уведомявам своите шпиони и те я предават на противника. Такива шпиони са шпиони на смъртта. Шпиони на живота пък са онези, които се завръщат с донесение. Използуването на шпионите е извънредно съществено във време на война; то е онази опора, на която армията, облягайки се, действува.

Из трактата «За военното изкуство»

Още от незапомнени времена обширните пространства на Средна и Източна Азия, които днес наричаме Китай, били заселени от многобройни жълтокожи племена. Дребнички, но издръжливи и подвижни, трудолюбиви и изобретателни още в най-дълбока древност те изградили висока култура. Те познавали компаса, барута, хартията и книгопечатането; умеели да отглеждат копринената буба и да тъкат прекрасни копринени платове; изработвали фини порцеланови съдове, които украсявали с изящни рисунки; имали поети, художници и мислители, чиито произведения и днес не са загубили своята ценност; създали още преди четири хиляди години своя оригинална писменост, с която и до днес си служи китайският народ.

Китай се нарежда до онези страни в света, които са създали висока култура още в най-дълбока древност, засвидетелствувана с писмени паметници отпреди повече от три хиляди години.

В обширните земи на жълтоликите китайци имало плодородни равнини с богата почва, протичали дълги и многоводни реки, образуващи мочурища и езера, издигали се планински масиви, обрасли с гъсти гори, криещи в недрата си богати руди. Природата била сурова. Даром тя не давала нищо на човека. Плодовете на земята трябвало да се изтръгват с много труд и грижа.

Двете най-големи реки, които протичат през Китай — Хуанхъ — «Жълта река» и Яндзъ — «Синя река», преминават хиляди километри, преди да излеят водите си в Тихия океан. Всяка година в периода на летните проливни дъждове през месеците юли и август, водите на двете реки излизат от бреговете си. Всяка година дебел пласт жълта тиня обновява земята и жадно чака да погълне посятото жито или ориз. Там именно в долините на тези реки се появили първите огнища на организиран живот.

Най-старата история на Китай е малко известна. За нея свидетелствуват само намерените оръдия от камък и кост, скелетите на първобитни хора и глинените съдчета, изработени твърде примитивно от червена глина. За тези далечни времена разказват митовете, легендите и песните, предавани от уста на уста, от поколение на поколение.

Древният китаец не забравял, че да пали огън, да строи бентове, да оре земята, да сее жито и да топи металите е научил от своите прадеди. Той им приписвал свръхестествена сила, превръщал ги в свои богове, принасял им в жертва най-добрите ястия с вярата, че така те ще бъдат благосклонни към него, ще му дадат богата жетва и ще го защитят от стихийните бедствия. В тяхна чест той съставял химни, а в тихите вечери на отмора създавал за тях митове и легенди. Сътворени в най-далечни времена от различните племена на китайската народност, те изминали дълъг път, докато в първото хилядолетие били записани в две съчинения — «Книга на песните» и «Книга на историята». Така дошли и до наши дни. Въпреки техния легендарен характер, те са исторически документ, защото в тях е отразен богатият и разнолик живот на китайците през вековете, техните борби, културни завоевания, общественият им строй, техните схващания за света и живота. Чрез тези митове китаецът си отговарял на онези въпроси, които изниквали в съзнанието му. Как са се появили Земята, Слънцето, Луната, човекът? Кой е научил хората да сеят житните храни и да отглеждат копринената буба? Кой е обуздал водните стихии и е научил китаецът да подчинява водата на волята си? Зад фантастиката и небивалиците на митовете и легендите прозира културният напредък и историческото развитие на народите, населявали обширната територия на Китай.

Според легендата историята на Китай преминала десет митични периода, всеки от които носел нови открития и усъвършенствувания в живота на китаеца. Епохата на митичните периоди е твърде продължителна. Най-ранният период, за който има писмени извори, е периодът на държавата Шан-Ин (XVIII–XII в. пр. н. е.).

През най-стария митичен период според китайските легенди бил създаден светът, Земята и човекът. Как китаецът си е представял сътворението на света разказва легендата за Пангу.

Дълго време светът бил непрогледен хаос. Нищо не могло да се различи. После се отделили две сили — Светлина и Мрак. От тях възникнала Земята. Тогава се появил първият човек. Казвал се Пангу. Той бил огромен великан. Запретнал ръкави Пангу и се заел да подреди света. Взел грамаден чук, разбил планините, разчистил равнините, изравнил полетата и струпал всичко в един грамаден куп. Така се образували Хималаите. Шетал той осемнадесет хиляди години. Дошъл ден, изморената му ръка изпуснала чука и Пангу издъхнал. Парата от устата му се издигнала в небето като облаци, дъхът му се превърнал във вятър, гласът му — в гръм. Лявото му око станало Слънце, дясното — Луна, а брадата му — звезди. Огромното му тяло легнало върху земята и образувало сушата, главата му станала планина, косата му — трева и дървета. Вените и артериите му се превърнали в реки и кръвта на Пангу оросила земята с благодатна влага, а потта му започнала да пада върху земята като дъжд. Костите на Пангу станали скали и минерали, а мозъкът му — бисери и скъпоценни камъни.

С труда и тялото на великия Пангу древните китайци свързвали създаването на Земята. С труда и усилията на първата жена Нюйява те свързвали строежа на бентовете и обуздаването на реките.

Нюйява създала хората от жълтата пръст на реката Хуанхъ. Но злият и жесток Гунгун залял земите й. Водите на реката унищожили всичко, което хората били създали с труда на своите ръце. Тогава Нюйява събрала и изпратила войски срещу Гунгун и той бил убит. Когато Гунгун падал на Земята, главата му се ударила в една планина и тъй разтърсила Земята, че се срутил един от стълбовете, който подпирал небето. Нюйява отрязала крака на една гигантска костенурка и с него подпряла небесния свод. Тя събрала разноцветни камъни, запалила голям огън и ги разтопила. Когато огънят угаснал, Нюйява събрала праха от разтопените камъни и с него построила бентове, които обуздали водите на реките. В света отново се възцарил мир и благоденствие.

Дълго време хората живели в пещерите и по дърветата. Тогава се появил могъщ вожд, който ги научил да строят колиби. Друг вожд пък ги научил да добиват огън с триене. Оттогава китайците вече не ядели сурова храна. След това измислили дрехите, мерките и теглилките, изнамерили и възловото писмо, с което различните събития били отбелязвани с възелчета на една връв.

Епохата, през която китайците са живели на родове, е отразена в легендата за Фуси. Той царувал през деветия митичен период. Фуси разделил цялото племе на сто рода и на всеки дал отделно име. Той забранил на хората от един и същ род да встъпват в брак помежду си. Дотогава всеки знаел само името на майка си, а оттогава започнал да знае и името на баща си. Фуси научил хората да ловят риба и да опитомяват животните. Научил ги да отливат монети, да измерват времето, изнамерил и музикалните инструменти.

Хуоцзи, цар от десетия митичен период, научил хората на земеделие.

Своята военна организация китайците свързвали с името на царя Хуанди.

В земите на китайците се появил страшен разбойник, наречен Чию. Той имал човешко тяло, крака на бик, глава от мед и желязно чело. Със своите осемдесет и един братя Чию нападал и грабел народа. Хуанди изнамерил ножа и копието и научил младите хора на военно изкуство. Той повел войската срещу страшния разбойник. Чию бил и магьосник. Преди сражението той изпратил гъста мъгла, за да обърка китайските войници. Но Хуанди имал инструмент, който и в мъглата показвал посоката. Това била една колесница с дървено човече, която се движела все на юг. Злият разбойник бил победен.

Жената на Хуанди пък научила хората да отглеждат копринената буба и да тъкат копринени платове. Тогава Хуанди наредил знатните и богатите да носят копринени дрехи, а бедните и простите хора да се обличат с памучни дрехи.

В тази легенда наред със сведенията за появата на компаса и за борбата на китайците с многобройните скитнически племена, които нападали северните граници на Китай, е отразено и имущественото неравенство. В Китай имало вече знатни велможи и обикновени хора, богати и бедни. И те трябвало да се различават и в облеклото.

Много са китайските митове и легенди. Учените ги проучват внимателно и така пресъздават най-старите страници от историята на Китай.

Китайското писмо

Дълга, но твърде интересна е историята на китайското писмо, което се е родило преди няколко хилядолетия, но и до днес е запазило непроменени своите основни положения. Докато почти всички народи в света са минали към звукова азбука, в която отделните знаци означават определени звукове и от тях се съставя дума, в китайската писменост всяка дума си има свой знак — рисунка. Да се изучи китайската азбука — това значи да се научи рисунката — йероглифът, на всеки предмет, на всеки глагол, на всяко понятие. Колко лесно можем да изразим мислите и чувствата си с нашите тридесетина знака и колко сложно е да се изразят те чрез картинките на всички тези думи в китайското писмо! Представяте ли си колко много труд, усилия, постоянство и ученолюбие е необходимо на китаеца, за да стане образован човек!

Учебният руско-български речник съдържа 30 000 думи, от които средно научаваме 500–600 думи, а китайската писменост има 80 000 йероглифа! Практически не всички се използуват и още в III в. пр. н. е. един китайски сановник направил списък на 3300 знака. Днес за отпечатване на един обикновен вестник в Китай са необходими около 4000 знака!

Как се е родило това сложно писмо? И нима до днес не се е намерил човек в Китай, който да създаде една опростена звукова азбука?

Този въпрос не е така прост, както изглежда на пръв поглед.

Китайското писмо, колкото и сложно да е то, всъщност е едно обединяващо звено за китайските народи. Една и съща дума в различните краища на Китай може да се произнася по различен начин, но нейната рисунка или йероглифът за нея е един и същ за всички. Всеки може да произнася думата «слънце» по различен начин, но написана с нейния йероглиф, китаецът от север или юг, от изток или запад на огромната държава я разбира по един и същ начин.

Китайската литература се е родила още в зората на културния живот на китайците няколко хилядолетия пр. н. е. Оттогава до днес китайският език не се е променил. Днес ние не разбираме старобългарски език, ако не сме го изучили специално. А китаецът и днес може да чете без никакво затруднение стиховете, написани от китайски поети преди 3000 години! Ето защо не е лесно за китайците да скъсат със своето традиционно многовековно писмо.

Легендата разказва, че китайската азбука била измислена от някой си Цан-Се. Верни на традицията си да приписват всяко нововъведение в своя живот на някакъв митичен вожд, китайците дори рисували портрета на тази легендарна личност. Рисували го като старик с огромна глава и четири очи! Разбира се, не Цан-Се с неговите четири очи е създал китайското писмо. И то подобно на писмеността на другите древни народи е преминало дълъг път, в неговото оформяне и развитие са участвували много Цан-Се с две очи, но умни, изобретателни и най-вече добри художници. Ако ние можем да си позволим да пишем буквите по свой вкус и навик, китаецът е длъжен да ги рисува по строго определен начин. Отклони ли се от него, вече никой не би го разбрал.

Най-старите писмени паметници, намерени в Китай, са кости на животни и черупки от костенурка, върху които с твърд предмет са написани няколко йероглифа. Обикновено те представляват въпроси към оракула за реколтата, за война, мир или други събития, на които китаецът е желаел да получи отговор. Пукнатините върху костите или черупката били оприличавани на йероглифи и така била тълкувана «волята на божеството».

В началото на първото хилядолетие пр. н. е. съществувал обичай да се даруват заслужили вождове и старейшини с роби и други дарове и това да се записва върху бронзови жертвени съдове. Тези надписи са вторият важен източник за развитието на китайското писмо.

По-късно костите и бронзовите съдове вече не задоволявали китаеца да записва своите мисли и постъпки. Той започнал да нанася йероглифите с пръчица и черен лак върху изгладени бамбукови плочки. В горния край на плочките била пробивана дупчица, през която било прокарвано кожено ремъче или копринена връв. Така свързани тези «книги» били твърде тежки и обемисти. За да бъде пренесено съчинението на един мислител от III в. пр. н. е., трябвало да се натовари на няколко каруци.

След бамбуковите дъсчици китайците започнали да употребяват като материал за писане коприненото платно. Сега йероглифите били рисувани с четчица и туш, приготвен от сажди на иглолистни дървета. Но този материал, макар и по-удобен и лек, бил твърде скъп.

И ето, че в 105 г. пр. н. е. някой си Цай-Лун писал на императора, че може да направи материал за писане от кора на дървета, коноп, парцали и дори от стари риболовни мрежи. Така се родила хартията.

Първите китайски книги от хартия приличали на книжни хармоники, защото хартията не се нарязвала на отделни страници, а се нагъвала. Но макар че материалът, на който пишели китайците, се променял, редът на писането на йероглифите оставал един и същ — те се нанасяли отгоре надолу.

Многобройните твърде стари писмени документи, запазени в Китай, дават възможност да се проследи как са възникнали и как са се развивали китайските йероглифи.

Отначало китайците, както и другите древни народи, рисували предмета, за който са искали да изразят нещо.

С течение на времето тези рисунки, които твърде много наподобявали предметите, започнали да се променят. При това да се нанасят закръглени линии е по-трудно, иска се по-упражнена ръка, отколкото да се изписват чертички. Така думите се отдалечили от първоначалните си очертания и днес в повечето случаи в тях е много трудно да се открие някакво сходство с предметната рисунка.

Броят на думите, с които трябвало да си послужи китаецът, за да изрази мислите си, ставал все по-голям. Тогава китайците започнали да съставят сложни йероглифи. Така йероглифите в китайското писмо се увеличавали все повече, ставали по-сложни и по-мъчни за разбиране. Тогава китайците измислили помощни знаци — ключ, които пояснявали как трябва да се прочете и да се произнесе йероглифът. Днес в китайската азбука има 214 ключа за четене на йероглифите, съставени от най-простички рисунки. Тях китайските деца научават в училище, преди да започнат да четат йероглифите!

Помислете колко трудно е китайското писмо и колко е недостъпно то все още за широките народни маси!

Бунтът на гладните

Живял в Китай един човек на име Юй. Той бил млад, трудолюбив и упорит. Един ден реките тъй много придошли, че залели всичко. Останали да стърчат само планините и високите хълмове. Никой не се решавал да се пребори с буйните жълти води. Само Юй се решил. И престарелият цар го назначил за началник на отводнителните работи.

Обходил Юй всички наводнени места. Преплувал с лодка дълбоките води, блатата преминал с кокили, а по планините се изкатерил с подковани с гвоздеи обувки. Видял всичко и сърцето му не се изплашило. Заловил се за работа. Изсякъл горите и издигнал бентове, прокопал планините, които препречвали пътя на водите, издълбал коритата на реките, разширил бреговете им, издигнал насипи, прокопал канали, отводнил блатата. Много години се трудил Юй. За него нямало, ден и нощ, лято и зима. Забравил и себе си, и семейството си. Когато му, се случело да мине край своя дом, той затварял очи да не гледа младата си жена, запушвал уши да не чува плача на малкия си син. Най-после той подчинил водите и те потекли към морето.

Така разказва легендата за трудолюбивия и упорит Юй.

Много хора като Юй имало в китайската земя.

Техните трудолюбиви ръце владеели водите, отглеждали ориза и пълнели хамбарите. Те пазели земята от разбойнически грабежи, те завладявали нови земи. И Китай растял и богатеел. Но богатеели не милионите трудолюбиви Юй, а знатните, лихварите, търговците. Те заграбвали със сила и хитрост и земите, и пленниците, и плячката. Те докарвали роби да работят земите и превръщали в робски живота на свободните селяни. Гладът често спохождал селските домове. Когато в бедните хижи свършвала и последната шепа ориз, селянинът продавал жената и децата си, за да не умрат от глад, а после и себе си. Все по-тежки и строги ставали законите. За най-малкото провинение царските чиновници осъждали на робски труд. Хиляди осъдени строяли денонощно канали, издигали на северните граници невиждана стена. Тя трябвало да пази китайската земя от нашествията на скитническите племена.

Докато селяните и робите мрели от глад и непосилен труд, богатите тънели в разкош и излишество.

«Къщите на знатните се състоят от стотици постройки. Плодородните им полета заемат цялата земя. Хиляди са робите и робините им, а осъдените на робство са десетки хиляди. Къщите им не могат да поберат скъпите подаръци и стоки; планините и долините не стигат за конете, кравите, овцете и свинете им. Разкошните зали на, техните дворци са пълни с красиви младежи и девойки, с певци и музиканти. Гостите не могат да изядат поднасяните ястия и те се развалят; не могат да изпият гъстото, чисто вино и то вкисва. Свитата следи с поглед господаря и неговото настроение — ще се усмихне ли, или ще свие гневно вежди...» — така разказва писателят Фан Юй.

Народът гледал този прекомерен разкош, сравнявал го със своята бедност и с право питал в песните си:

Шан лю-тян?

С ориз преяжда, който е богат,

Шан лю-тян.

С трици бедният засища своя глад,

Шан лю-тян.

По-глупав ли е робът, бедният — по-лош,

Шан лю-тян?

Небето ни дарява нашата съдба,

Шан лю-тян.

С кого ли утре чака ни война,

Шан лю-тян?»

Война и недояждане. Такава била съдбата на бедния народ. А знатните и богатите като ненаситни гризачи унищожавали плода на неговия труд. И в песните си той ги сравнявал с плъхове и мишки:

«Мишки сиви, мишки сиви,

Оставете ни просото!

Три години тук живеем,

Грижа за нас не видяхме.

Ще отидем надалече

В хубава земя, щастлива.

В хубава земя, щастлива,

Там нов дом ще си намерим.

Мишки сиви, мишки сиви,

Житото ни не гризете!

Три години тук живеем,

Добро от вас не видяхме.

Ще отидем надалече

В място хубаво, щастливо.

В място хубаво, щастливо

Справедливост да намерим.

Мишки сиви, мишки сиви,

Нивите ни оставете!

Три години тук живеем,

А награда не видяхме.

Ще отидем надалече

В хубава страна, щастлива.

В хубава страна, щастлива!

Кой ли там ще ни разплаче?»

Дошъл ден и чашата на търпението преляла. Бедните изстрадали селяни и роби започнали да се вълнуват, да искат справедливост. Те не мислели вече да изливат мечтите си в песни, да търсят несъществуваща страна на щастието, а искали да превърнат земята, която им носела само труд и сълзи, в земя на щастие. Като малки пламъчета започнали един след друг да избухват бунтове и метежи, докато се превърнали в огромен пожар.

Това станало в 18 г. Царувал тогава императорът Ван Ман.

«Народът — пише един древен писател за това време — страда от много забрани, от които не може да помръдне ръка. Полученото от работата не стига за данъци и берии. Хората затварят вратите си, с никого не се срещат и все пак попадат в затвора. Защото всеки един отговаря за думите и постъпките на петима свои съседи. Чиновниците измъчиха народа. От бедност всички стават разбойници».

Не разбойници, а бунтовници ставали те. Изпълнили горите и планините. Когато силите и дързостта им нараснали, те се отправили и срещу столицата на императора Ван Ман. Повели ги бунтовниците, овчарите Ван Куан и Ван Фън от северните области и Фан Чун от южните. Пламъкът на въстанието се развихрил из цялата страна. Въстаниците боядисвали веждите си червени, за да се различават от войниците на императора. И затова били наречени «червеновежди».

Императорът Ван Ман изпратил срещу червеновеждите най-добрите си пълководци, но въстаниците ги сразили; освободил от затворите осъдените на смърт и ги хвърлил срещу червеновеждите, но и те били разбити; отворил всички клетки на дивите зверове и ги пуснал срещу гладния разбунтувал се народ, но той ги унищожил. Срещу високомерните военачалници на Ван Ман се опълчили дори и най-кротките и примирени със съдбата си хора.

Червеновеждите наближили столицата. Тогава там се вдигнали бедните и робите. Дълга и кръвопролитна била борбата с поддръжниците на Ван Ман. Най-после дворците на императора били завладени и Ван Ман бил убит. Червеновеждите избрали за император бедния Ханей. Те мислели, че щом имат цар, който е раснал с болките и страданията им, той ще направи живота на бедните и изтерзани хора радостен и щастлив. Но горко се излъгали. Всред дворцовите забави и богати пиршества Ханей съвсем забравил нещастния народ. Тогава червеновеждите се вдигнали отново, влезли в столицата, свалили Ханей и избрали друг император. Но и неговото царуване била кратко. Знатните използували смутовете и успели да вземат връх. Те разпръснали и унищожили червеновеждите и поставили на трона император от своята среда.

Свел глава народът и заработил. Но не се примирил. Той знаел вече, че може да се бие и да побеждава. И започнал да събира гняв и сили за нов бунт. Двеста години по-късно бунтът наистина избухнал и обхванал големи области. Десет години верни народни синове, като същински апостоли на свободата, обикаляли села и колиби и подготвяли бунта. Те не мечтаели вече за «добър император», а искали справедливост. Искали да бъде унищожено господството на знатните, да няма бедни и богати. Неуморим и неуловим бил техният водач Чжан Цзяо. Той разделил Китай на 36 области и навсякъде започнала подготовка за бунта.

Всичко било готово. Определен бил и денят на въстанието. Но изменник, дворцов човек, издал всичко на императора. Много участници били арестувани. Започнали разследвания, изтезания, убийства. Само в столицата били убити повече от хиляда съзаклятници. Императорските войници търсели Чжан Цзяо под дърво и камък, но той успял да избяга и се укрие. Въстанието все пак избухнало. Това било най-голямото въстание на робите и бедните селяни в древен Китай. За да се отличават, въстаниците връзвали жълти забрадки. Китай пожълтял. «Жълтите забрадки», както започнали да ги наричат, палели данъчните управления, опустошавали робовладелските чифлици. Знатните напускали домовете си и бягали накъдето им видят очите. Годината 184 била тежка за китайските богаташи.

В столицата започнала трескава подготовка. Императорът назначил за командуващ правителствените войски пълководеца Хуан Сун. Хитър човек и опитен военачалник бил той. Въстаниците започнали да губят сраженията. Хуан Сун унищожавал поотделно въстаническите армии.

След двадесетгодишна борба въстанието било напълно разгромено. Край столицата се появила огромна кула. Тя била изградена от отрязаните глави на избитите въстаници. Казват, че в нея били вградени сто хиляди глави. Тази всяваща ужас кула дълги векове стърчала там като скръбен паметник на бунта на робите и селяните в Китай.

Гърция

Тъй като ние тръгнахме от западната част на Европа, именно от онези области, които са заобиколени от Вътрешното и Външното море, и пропътувахме почти всички варварски народи, които живеят в онази част на Европа, чак до реката Танаис, а от Гърция обходихме неголяма част, сега ще дадем останалата част от нейното географско описание. С описанието на тези земи се занимавал пръв Омир, а след него мнозина други. Едни от тези автори са описали Елада в специални трактати, озаглавени «Описание на пристанищата», или «Кръгоплуви» («Перипли»), или пък «Обиколки на Земята» («Околосветски пътувания»), като в тях са включени и географските особености на Елада. Други писатели пък предвиждат в общото историческо изложение специални отдели за локалното описание на отделните области. Трети пък, като Посейдоний и Хипарх, са включили много неща от този род, т. е. географски изследвания, в своите изследвания из областта на физиката и математиката. Постиженията на останалите автори се поддават лесно на преценка, обаче описанията на Омир изискват едно критично разглеждане, защото той говори като поет, и то не за сегашни неща, а за неща от древността, споменът за повечето от които е замъглен от времето.

И тъй ние трябва да започнем изложението си по възможност оттам, откъдето го прекъснахме; нашето описание завършваше на запад и север при епирските и илирийските племена, а на изток — при македонците, чак до Византион. След епирците и илирийците от елинските племена идват акарнанците, етолийците и озолските локрийци, а до тях са фокейците и беотийците. Отвъд протока срещу тях е крайбрежието на Пелопонес, обхващащо в средата си Коринтския залив, който се намира между двете части на Гърция. Пелопонес очертава формата на този залив и от своя страна сам той получава формата си от него. Подир македонците идват тесалийците, (стигащи) чак до малийците и до останалите племена, които живеят от двете страни на Коринтския провлак.

По тези места живеят многобройни племена, но главните от тях отговарят по брой на известните гръцки диалекти. Макар и тези последните да са четири на брой, ние считаме йонийския диалект за еднакъв със стария атически диалект, а от Атика са онези йонийци, които се заселили в Азия и които сега говорят т. нар. йонийски диалект.

Страбон, VIII, I, 1–2 (С. 332 сл.): Общи географски сведения за Гърция

Южната част на Балканския полуостров — днешна Гърция, е била огнище на стара култура. Ние и днес виждаме в Атинския акропол нейните съвършени архитектурни произведения, възхищаваме се в музеите на красивите й статуи, четем с вълнение нежната й поезия, тръпнем пред драматизма на нейните трагедии, удивяваме се от дълбочината на мисълта на нейните философи, които първи са прозрели материалността на света, първи са заговорили за атома. Тази култура ние наричаме класическа, защото тя не останала в границите на Гърция, а е получила общочовешко значение. Наричаме я класическа и защото произведенията на изкуството и литературата, които ни е завещала, са образци, които много поколения творци на духовна култура са имали като първообраз в своето творчество.

Кои са били създателите на тази култура? През I хилядолетие пр. н. е. откъм север на Балканския полуостров нахлули племена, които прегазили земите на траките и се настанили в южната част на полуострова. Те наричали себе си «елини». Земята тук била планинска и камениста, долините — малки и бедни, но край дълбоко издълбаните брегове се плискало морето — ласкаво и мамещо. То било изпъстрено с острови, които зовели с пищната си зеленина и топъл климат. Хвърляйки котва край бреговете на един остров, морякът-елин вече мечтаел да стъпи на брега на друг. Така елините се заселили и по островите на Егейско море, и по западните брегове на Мала Азия.

Елините, или гърците, както обикновено ги наричаме, били народ подвижен, възприемчив и много даровит. Те бързо усвоили културата на народите, които заварили тук, и за по-малко от хиляда години създали своя нова, богата култура. Възприета после от римляните и разнесена от тях по далечните краища на всемирната им империя, тя легнала в основата и на днешната наша култура.

Кои са били народите, чиито земи и култура са наследили гърците? На този въпрос до края на миналия век едва ли някой можеше да отговори с положителност. След епохалните открития, които направиха някои видни археолози в края на миналото и началото на това столетие в Пелопонес и на остров Крит, историята и културното състояние на това предгръцко население започна да добива все по-ясни очертания.

За да разберем обаче тази предгръцка култура, трябва да се прехвърлим в нейното огнище на остров Крит. Плискан от водите на Средиземно море, той е сякаш праг на три континента — Европа, Азия и Африка. Близостта му с цъфтящите в древността култури на африканския и азиатския бряг — египетската, финикийската и асировавилонската, изиграла голяма роля в неговото развитие.

Между IV и III хилядолетие пр. н. е. в Крит живеели племена, които имали родово устройство и си служели с оръдия от изгладен камък. Те били земеделци, скотовъдци, смели рибари и добри мореплаватели, предприемащи далечни пътешествия. Изделията на критските занаятчии са намерени в Мала Азия, Финикия, Цикладските острови, Гърция, Южна Италия, Сардиния, Испания, Малта.

В началото на II хилядолетие, когато бронзът окончателно изтласкал камъка, в Крит се образувала силна държава, разполагаща с могъщ военен флот. На острова възникнали четири търговски центъра, четири държави, управлявани от царе: Кносос, Фестос, Агия Триада и Малия.

Около 1700 г. пр. н. е. Крит бил сполетян от някакво голямо бедствие. Откъде узнаваме това? Чудните дворци в четирите големи града са превърнати в пепелища от някакъв страхотен пожар. Дали са станали жертва на някакво нахлуване на задморски племена? Или пък на земетресение, каквито и днес се случват на остров Крит? А може би между отделните царе в Крит е избухнала война за надмощие? И това е твърде вероятно, защото след това дворецът в Кносос се издигнал още по-величествен и богат, а дворците в трите останали града подобно дворци на подвластни царе му отстъпвали във всичко. След това Крит, обединена и мощна държава, навлязъл в периода на своя най-голям разцвет. Това е златният век на митичния цар Минос, на Тезей и Дедал, на чудовището Минотавър.

Археологическите разкопки показват, че нравите, обичаите и културата на Крит са носели свои характерни особености. В Крит не е имало специално жреческо съсловие? а царят е бил и върховен жрец. Жени-жреци са водели религиозните шествия и са танцували религиозни танци. Не е имало и храмове. Религиозните обреди са се извършвали на открито, в горички или на полянки. Народът на Крит почитал майката-земя и бика като символ на плодородието.

По същото време в Пелопонес и някои острови на Егейско море живеели племена, познати с имената лелеги и пелазги. Те живеели при първобитнообщинен строй и не изграждали градове.

Такова било положението в островна и континентална Гърция, когато в началото на II хилядолетие пр. н. е. от север нахлули най-старите прадеди на гърците — ахейците. Те били варварски и войнствени племена. Ахейците покорили населението в Пелопонес и по островите. Те изградили в Пелопонес мощните крепости Микена и Тиринт, за да се предпазят не само от нахлувания отвън, но и от бунтовете на местното население. Това били държавиците-монархии на Ахил, Агамемнон, Менелай, почиващи на робовладелството.

Ахейците в Пелопонес, които били най-близо до остров Крит, твърде скоро изпитали влиянието на високата критска култура. Те също започнали да произвеждат красиви и изящни съдове, а жените да се обличат по критска мода. Така в Микена се изградила култура, повлияна от критската. В историята тази култура е известна под името критско-микенска. За разлика от изнежените критяни микенците не загубили своите сурови черти и мъжественост. Мъжете продължили да носят бради и мустаци. Животът си прекарвали в лов и военни походи. Ахейците създали свой флот и завладели островите Родос, Кос, Кипър и основали дори колонии в Мала Азия.

Около 1400 г. пр. н. е. ахейците нахлули в Крит и му нанесли такова поражение, че той не могъл повече да се съвземе. Вълнуващите следи от това събитие и днес личат в руините на критските дворци.

След като се настанили в Крит, ахейците потърсили обект за нови завоевания. През XIII и XII в. пр. н. е. в съюз с някои други народи от Мала Азия те направили опит да завладеят Египет, но от египетските надписи разбираме, че били отблъснати.

Пораженията в Египет не угасили завоевателните апетити на ахейците. Край брега на Хелеспонт (дн. Дарданели) се издигала Троя — стар, прочут с богатствата си многолюден град и непревземаема крепост. На границата между Европа и Азия Троя държала в ръцете си ключа към Черно море. Край стените й ежегодно били устройвани панаири, на които търговци от всички страни на Азия и Европа продавали и купували най-различни стоки.

Ахейците насочили поглед към Троя не само заради златото на троянския дворец, но и заради големите търговски възможности, които им давало превземането на града. Със съюзени сили ахейците потеглили срещу Троя и след десетгодишна обсада около 1180 г. пр. н. е. успели да я превземат.

Но това бил техният последен завоевателен успех. Осемдесет години по-късно — през 1100 г. пр. н. е. от север нахлули нови гръцки племена, известни под името дорийци. Те именно са гърците от класическата епоха. Устремни и сурови, те за кратко време завоювали крепостите на ахейците, изравнили със земята дворците в Микена и Тиринт, завладели Пелопонес, Крит и островите в Егейско море, преминали и в Мала Азия. С тяхното идване дошъл упадъкът на критско-микенската култура. Над егейския свят за известно време се спуснал мракът на варварството. От него оцелели само легендите за Крит и за Троянската война, които скитащи народни певци предавали от поколение на поколение. Няколкостотин години по-късно един гениален творец — Омир, създал от този цикъл народни сказания двете безсмъртни поеми — «Илиада» и «Одисея». Те били наследството от критско-микенската култура и предвестник на новата ера на културен разцвет, която скоро след това изгряла над цяла континентална и островна Гърция; предвестник на онзи културен апогей, който наричаме класически и пред който се прекланяме.

От времето на критско-микенската култура на остров Крит и в Пелопонес са намерени глинени плочки с оригинално писмо. Тази писменост е минала през три етапа. Най-старото критско-микенско писмо било йероглифно, а вторият вид писмо — линеарно. То се означава в науката с буквата «а». Третият вид писмо се означава с буквата «б». То е употребявано през «златния период» на критската култура. Повечето намерени плочки съдържат текстове, написани с този най-късен вид писмо. Благодарение усилията на много учени, включително и на нашия езиковед академик Владимир Георгиев, критско-микенското писмо тип «б» е вече разчетено. Това писмо се състои от знаци, една част от които означават срички, а другата са картинни знаци. Изхождайки от обстоятелството, че по-голямата част от плочките са намерени на континента, учените приеха, че са написани на гръцки език, езика на ахейците, и сполучливо разчетоха критско-микенското писмо тип «б». Йероглифното и линеарното писмо «а» са все още загадка за науката. Главната трудност, за да бъдат разчетени, е тази, че все още не е известен езикът, на който са говорили критяните и на който по всяка вероятност са написани тези плочки.

Гърците били народ жизнерадостен и творчески, с богата фантазия и поетично чувство. От оцелелите исторически спомени те създали приказки, легенди и митове, от които лъха особена красота и поезия. Благодарение на тези приказки и легенди и предусещайки зрънцето историческа истина, която крият те, ентусиазирани археолози успяха да разкрият огнищата на критско-микенската култура.

Нека и ние тръгнем заедно с тях по следите на легендите.

Крилатият архитект и чудовището минотавър

Богат и силен бил цар Минос, владетелят на остров Крит. Събирал той от народа тежки данъци, а покорените от него племена му доставяли роби и скъпи дарове. Но ето че на цар Минос се случило нещо странно и срамно. Жена му Пазифея родила дете-изрод, получовек-полубик. Хората го нарекли Минотавър, което ще рече «бикът на Минос».

Расло това дете-чудовище и ставало все по-страшно и по-кръвожадно. Видял се в чудо цар Минос и решил да си построи дворец, достоен за богатството му, в който да има и тайни помещения за Минотавъра.

Живеел в Атина прочут художник, скулптор и архитект на име Дедал. Чул за него цар Минос и го повикал в Крит да му построи желания дворец. Дедал построил прекрасен дворец за цар Минос, построил дворец и за Минотавъра. Наречен бил «лабиринт». В него имало стаи, зали, тайни помещения и заплетени коридори, така че онзи, който влезел в него, се обърквал и не можел вече никога да излезе.

Другият син на Минос — Андрогей, ловък и силен младеж, решил да се пребори с атинските младежи за лавровия венец на атлетическите игри в Гърция и заминал за Атина. Младежът спечелил. Но това събудило завистта на атинските младежи и царят на Атина Егей наредил да умъртвят Андрогей по коварен начин. За да отмъсти за сина си, Минос се явил с голям флот пред Атина, превзел я и наложил на атиняните тежък данък: да изпращат ежегодно по седем девойки и седем младежи на цар Минос, които той затварял в «лабиринта» и Минотавърът ги разкъсвал.

Когато Егей за трети път трябвало да заплати данъка на Минос и атиняните с горчиви сълзи стягали кораба с черни платна, синът на Егей, юначният Тезей, решил да отърве Атина от позорния данък. Напразно престарелият Егей молел единствения си син — утехата му на стари години, да не се погубва. Тезей вярвал в силите и в младостта си.

— Ще видиш — уверявал той — как ще се върна като победител. Тогава не с черни, а с бели платна ще бъде нашия кораб.

Черният кораб с обречените на гибел младежи хвърлил котва в Крит. Отвели Тезей и атинските младежи при цар Минос. Но когато дъщерята на Минос Ариадна видяла Тезей — висок, строен, с ясни смели очи и тъмни до раменете къдри, дожаляло й за него и решила да го спаси. Тя му дала остър нож и едно кълбо с прежда. При входа на лабиринта Тезей вързал нишката и смело тръгнал по заплетените коридори.

Дълго се борил Тезей с Минотавъра и най-после успял да го прободе с острия нож. Рухнало на земята страшното чудовище. По нишката той намерил изхода и извел младежите. За да се спаси от преследването на цар Минос, преди да отплува, той пробил всички критски кораби.

Едно само забравил юначният и предвидлив Тезей — да сложи бели платна на кораба, както обещал на баща си. А Егей отдавна чакал своя син, застанал на най-високата канара край морския бряг. И когато видял, че корабът се завръща пак с черни платна, отчаяният баща се хвърлил в морето. От тогава то се нарича «Егейско».

А Дедал, след като построил двореца, лабиринта, построил и пристанище в Крит. Закопнял атинянинът за родината си и пожелал да се върне в нея. Но Минос не искал да се лиши от този забележителен майстор, който бил изобретил свредела, кросното, водопровода и зидарската терзия. Царят на Крит искал само той да използува изкуството на великия майстор-изобретател. Минос не пуснал Дедал да се завърне в Атина. А кой моряк ще се реши да иде против волята на страшния цар Минос и вземе на кораба си прославения майстор?

Мислил Дедал как да се избави от натрапеното гостоприемство на могъщия цар. Гледал птиците и завиждал на техния свободен полет. Тогава решил да си направи крила. Събрал пера, свързал ги с ленени конци, слепил ги с восък. Така тайно от царя големият майстор направил крила за себе си и за сина си Икар. Но преди да излетят, той посъветвал Икар:

— Не се спускай много ниско над морето, за да не овлажнят морските изпарения крилата ти. Не се вдигай и много високо, слънцето да не разтопи восъка им.

Полетели Дедал и Икар. Щастливи се носели те над земята. Икар бил тъй радостен, така мамещо било синьото небе с леките облачета, че забравил разумните бащини съвети. Размахвайки силно крила, той се вдигал все по-високо и по-високо. Слънцето разтопило восъка, а вятърът отнесъл перата. Като простреляна птица паднал Икар в морето.

Напразно Дедал кръжил над мястото, където вълните полюшвали останките от Икаровите крила.

Проклел нещастният баща своето изкуство. Не радостно избавление, а тъжна свобода му донесло то. Така той пристигнал на остров Сицилия. След няколко дена морето изхвърлило трупа на политналия към слънцето Икар на един остров, който и днес се нарича «Икария», а морето, в което загинал първият злополучен летец, се нарича «Икарско».

Дворецът на цар Минос

Поетичната легенда за крилатия архитект и прекрасния дворец на остров Крит не съдържат ли някаква историческа истина? Съществувал ли е в действителност цар Минос? Не крият ли недрата на остров Крит забележителен дворец, който е оставил спомен у поколенията? Тези въпроси са си задавали много историци от края на миналото столетие.

Убеден, че е съществувал някога на остров Крит чуден дворец, англичанинът Артър Евънз се озова там през последните години на деветнадесетото столетие. Той беше млад човек, но вече професор по история в Оксфордския университет и директор на музей. Колегите му обаче го гледаха малко накриво и посрещаха с неодобрение много от неговите постъпки. Вместо да прекарва отпуските си в някое от именията на бащините си приятели в компанията на млади, забавни хора, както подобава на общественото му положение, той мяташе на гърба си раница и скиташе пеш или на кон из Англия и Европа, нощувайки в кръчми, селски колиби или хамбари. Така Евънз беше обиколил Румъния, Норвегия, Швеция, Финландия. На всичко отгоре той лично участвуваше във въстанията на славянските народи срещу турците и пишеше пламенни статии в английските вестници, като нападаше остро английските държавници, които поддържаха Турция.

И ето че Артър Евънз продаде всичко, което беше наследил от баща си в Англия, купи хълма Кефала на остров Крит, построи си къща и започна да търси там легендарния дворец на цар Минос. В разкопките Евънз вложи своята вяра в легендата, тридесет години от живота си и цялото си имущество. Усилията му обаче не бяха напразни. Той разкри двореца в Кносос и заедно с това нещо много по-значително — неизвестната дотогава критска култура.

Още при първите изкопи на хълма Кефала се появиха останки от сграда, която е заемала огромна площ. Тя беше действително истински «лабиринт» от стаи и коридори, зали и малки помещения, стълби и открити дворчета. Постепенно пред очите на Евънз израсна дворец с великолепен архитектурен замисъл и прекрасно изпълнение, дворец, какъвто можеше да се изгради само в една богата държава с многовековни традиции.

Около един голям павиран двор бяха майсторски разположени сгради с най-различно предназначение: зали за приеми и стаи за царя и царицата, за придворните, за слугите и робите, стопански постройки и работилници, складове за храни и продукти, а под пода — зидани скривалища за златните съкровища на царя. Дворецът е бил на няколко етажа, свързани с великолепно стълбище, крепено от колони, които (нещо необикновено в архитектурата!) стават по-тънки към основата си. Това е бил дворец с изключително благоустройство и разкош. Във всички етажи е имало водопроводна инсталация, бани и тоалетни с водно промиване. Слънце и въздух прониквали през вратите на стаите или през специални отвори на тавана. Дворецът е имал обширен басейн за къпане и театър за 500 души.

Този приказен дворец е бил възхитителна гледка за пътника, приближаващ остров Крит. На фона на южното небе се появявал вълшебен дворец, блестящ с белотата на многоетажните си постройки, тераси, колони и портици. И нищо чудно, че мореплавателите дълго разказвали за тази вълнуваща гледка и за приказния дворец на остров Крит. И кой друг, освен предтечата на въздухоплаването — крилатият архитект Дедал, е можел да построи това строително съвършенство? Евънз действително беше открил двореца на легендарния цар Минос, или исторически казано — двореца на критските царе, които може би са носели името Минос, а може би са се наричали «миноси», както египетските царе са се наричали «фараони».

Вътрешността на двореца донесе нови изненади за Евънз и за историческата наука. Украсата и комфортът на двореца били нещо изключително. За голямо щастие част от фреските, с които са богато украсени стените му, са много добре запазени. Също като живи пред нас застават далечните и тайнствени критяни с тяхното облекло, ежедневие, вкусове и обичаи. Многобройните фрески ни говорят за техния жизнерадостен, богат и охолен живот и едновременно за труда на безброй роби. На критяните не са били нужни тежки брони и щитове, те не са били принудени да се обучават ежедневно във военно изкуство, не са строяли крепостни кули. От нападенията на враговете ги е пазело морето и техният отличен флот. Затова те се радвали на природата и на живота.

Да влезем в тронната зала на царя. Тя е много добре запазена. Сякаш вчера цар Минос е станал от трона си и изчезнал в небитието. Тронът му стои непокътнат до една от стените. Каменен трон, направен от калцит. полиран така добре, че прилича на бял карарски мрамор. От двете му страни са изобразени върху син фон два крилати лъва с глави на птици. Срещу него са поставени каменни пейки, където са сядали дворцовите велможи.

Да тръгнем из дворцовите зали, коридори, портици и тераси. Навсякъде от стените ни гледат фрески във весели зелени, сини и пурпурни тонове, така свежи, сякаш вчера са нанесени. Тук има ливади с лилии, минзухари и теменуги, яребици, скрити между камъните, глигани, преследващи заек, котки, дебнещи петли, разцъфтяващи маслинови клончета и стилизирани октоподи, риби, морски звезди и миди. Критяните са виждали красотата на природата, както никой друг от съвременниците им.

Насреща ни крачи млад мъж — може би цар, може би жрец, а може би това е загиналият в Атина Андрогей. Обгорял от слънцето, той върви през градина с лилии, а край него пърхат пеперуди. Сложил е ръка на сърцето си, а мускулестите плещи и тънката талия придават на тялото му очарователна грация. Той излъчва лъчезарна сила. Препасан е само със синкавобял пояс, а на главата си носи корона от лилии със сини паунови пера. По раменете му падат тъмни къдрици. Профилът му е нежен като на девойка.

А ето отсреща весела група младежи и девойки. Всред лилави ливади танцуват девойки. Процесия от жреци принасят дарове. Роби носят върху закрита с балдахин носилка красива нагиздена дама.

Ето и един снажен младеж, който носи конусообразна ваза с дарове, женствено красив с благородния си профил, пълните си устни и бадемовидни очи. Той ни е странно познат. Виждали сме го в египетските гробници. Значи критяните са онзи тайнствен народ, който египтяните наричали «кефтиу» или «хората от голямото зелено море»! Колко загадки изясни дворецът на цар Минос!

Но да продължим. Тук има още толкова интересни неща! Три дами са седнали на една пейка. Те гледат някакви игри, зад гърба им има и други зрители. Дамите са с дълбоко деколтирани рокли, обшити със сини, червени, черни и бели волани, раменете и шиите им са украсени с накити от сребро и злато, а косите им са подредени от изкусен фризьор. Свели глави, те сякаш си разказват някакви дворцови клюки и малко се интересуват от това, с което ги забавлява дворцовият театър.

А там на арената може би става нещо много вълнуващо, нещо, от което дъхът спира, а сърцето започва силно да тупти. Виждаме го нарисувано на стената, сякаш образите са запечатани на екрана на телевизор. Младеж се премята на гърба на разярен бик. Зад него стои акробатка, готова да подхване младежа, а друга хваща бика за рогата, за да направи същата главоломна акробатика. Дали това не е любимият спорт на критяните? Може би испанците с техните тореадори са наследили вкусовете на критяните, но не и тяхната сръчност. Те твърдят, че такава акробатика с разярен бик е вън от човешките възможности. Критяните са изобразили на една ваза и нещастието, което неминуемо става при този опасен скок — разярен бик пробожда брадат мъж, а на друга — гази повален младеж.

Дали тези рисунки няма да ни обяснят легендата за Минотавъра — кръвожадния бик на цар Минос? Може би за такива смъртно опасни игри са били обучавани пленници? Нали така са постъпвали и римляните, като са обучавали роби за гладиатори?

Измежду разчетените плочки с критско писмо, в които се съобщава за доставка на роби, има и такава: «От Атина 7 жени, едно момче и една девойка». Дали младежите и девойките, които нещастният Егей е трябвало да изпраща на цар Минос, не са били затваряни в двореца-лабиринт и обучавани в акробатически игри с бикове?

Разкопаният от Евънз дворец обясни и защо той е бил наричан лабиринт. На гръцки думата «лабрис» значи брадва с две остриета. Такава брадва е изобразена на много места в двореца. Сигурно тя е била емблема на царската власт на критските царе. Тази брадва е играла роля и в религиозните вярвания на критяните. Защото много такива миниатюрни брадвички били намерени в една пещера, където според легендата се бил родил Зевс, сложени там от верующите като религиозен дар.

Значението, с което сега употребяваме думата «лабиринт» в смисъл на сграда с много оплетени помещения, от която мъчно може да се излезе, идва именно от легендата за лабиринта на цар Минос.

Така легендата за Минотавъра и за изкусния строител Дедал насочи археолозите да разкрият една неподозирана страница от историята на човешката култура.

Слепият певец и неговите поеми

Борбите, които нахлуващите от север гръцки племена водели със завареното население, носител на критско-микенската култура, оставили траен спомен у народа. Народните певци на поетичния гръцки народ ги претворили в чудни песни за славни подвизи и смели герои. Декламаторите-рапсоди рецитирали тези песни под акомпанимент на струнен инструмент на пазарните площади, а народът ги слушал с възторг и следял с трепет съдбата на героите. С тях рапсодите забавлявали вождовете и първенците, когато те пирували или чествували нова победа.

Такъв любим цикъл от песни били сказанията за Троянската война. От тях са създадени двете прекрасни поеми «Илиада» и «Одисея». Записани са били вероятно през VIII в. пр. н. е. Като техен автор се сочи слепият певец Омир. Науката още спори дали Омир действително е съществувал или поемите са творение на поколения талантливи народни певци. За древността Омир е бил действителна личност и античните скулптори са ни оставили неговия мраморен бюст. Той е бил изобразяван като старец с вдъхновено лице. Слепите му очи виждат не настоящето, а миналото.

В двете поеми «Илиада» и «Одисея» е отразен в широк обхват и с гениален литературен усет целият многолик живот на народите, населявали Гърция и Егейския басейн между XII и VIII в. пр. н. е. Те ни говорят непосредствено за живота, социалния строй, културата, вярата и обичаите на древните гърци. Погледнати откъм тази страна, двете поеми са най-старият и извънредно богат писмен източник за онази далечна епоха.

Какво разказва легендата за Троянската война?

Троя бил град, разположен на малоазийския бряг пред входа на Дарданелите край реката Скамандър, недалеч от планината Ида. Начело на този голям и здраво укрепен град стоял цар Приам. Щастливо живеел той там сред многобройното си семейство в своя богат и добре защитен със стени град. Непревземаема била Троя, защото самите богове Аполон и Посейдон били изградили нейните стени. Но когато на Приам се родил син, наречен Парис, гадателят предсказал, че по негова вина Троя ще загине. Изплашен, Приам заповядал да отнесат детето сред гъстите гори на планината Ида. Но Парис не загинал. Там той отрасъл в семейството на един овчар и станал красив и силен момък.

Един ден, когато Парис, щастлив и доволен, пасял стадото си, пред него се явили три богини ревнивата Хера, мъдрата Атина и прекрасната Афродита. Той трябвало да отсъди коя от трите богини е най-красивата и на нея да даде златната ябълка, подхвърлена от богинята на раздора — Ерида. Задачата се оказала трудна. И трите богини били красиви, и трите обещавали на Парис съблазнителни награди: Хера — власт над цяла Азия, Атина — военна слава, а Афродита му обещала най-красивата жена в света да бъде негова. И младият Парис дал ябълката на Афродита.

Най-красивата жена в света била Елена — дъщеря на Зевс и Леда. Но тя била жена на Менелай, царят на Спарта.

Цар Приам устроил в Троя големи игри със състезания. Взел участие в тях и Парис. Пъргавият и силен овчар победил всички, дори и любимия Приамов син — могъщия Хектор. Разгневили се царските синове, искали да убият победителя-овчар. Парис потърсил спасение в храма на Зевс. Там го видяла дъщерята на цар Приам — Касандра, която била пророчица. Тя познала в преследвания овчар своя загубен брат. Приам и тъгуващата по загубеното си дете Хекуба приели с радост Парис. Заживял Парис в бащиния си дворец, но не забравял, че богинята на любовта Афродита му е обещала най-хубавата жена на света и тази жена живее в Спарта. Приготвил бърз кораб Парис и потеглил с вярна дружина и с приятеля си Еней към Спарта. Напразно пророчицата Касандра предричала нещастията, които ще донесе на Троя безумната постъпка на брат й Парис. Никой не й повярвал, макар че нейните предсказания винаги се сбъдвали. Тръгнал Парис, твърдо решен да получи обещания от богинята дар.

Цар Менелай приел сърдечно чужденците, без да подозира коварните замисли на красивия Парис. Харесал се и Парис на Елена. И когато Менелай заминал внезапно за остров Крит, гостът задигнал не само жената, но и съкровищата на гостоприемния цар.

Оскърбеният Менелай потърсил съвет и помощ най-напред от брат си Агамемнон — царя на златообилна Микена.

— Елена и съкровищата трябва да се върнат — отсъдил Агамемнон — дори и ако трябва да се воюва с цар Приам и да се разруши Троя.

Така мислели и другите ахейски вождове. Вероломната постъпка на Парис обединила жадните за военни подвизи и богата плячка царе и юначни вождове. Те потеглили заедно с Менелай и Агамемнон срещу Троя, следвани от своите дружини. С тях били «хитроумният Одисей и юначният Ахил, мъдрият Нестор, храбрият Аякс, внукът на цар Минос — Идоменей, приятелят на Херакъл — Филоктет и много, много други прославени герои. Между тях били и някои тракийски племенни вождове със своите дружини.

След много приключения, подвизи и несполуки корабите, според Омир 1186 на брой, стигнали малоазийския бряг. Ахейците атакували града, но не могли да го превземат. Ненапразно богове били строяли троянските стени. Жреците предсказали, че борбата ще бъде дълга и упорита, но че велика слава и богата плячка очакват победителя.

Започнала дълга обсада. Под стените на Троя воювали не само гърци и троянци, но и «безсмъртните» богове. Пренебрегнатите от Парис богини Хера и Атина помагали на гърците, а Аполон и Афродита — на троянците. Всеки от олимпийските богове имал свои любимци, а някои дори и синове, които закриляли и пазели в сражението. Наведнъж Зевс поставял на своите безпогрешни везни живота на сражаващите се герои и отсъждал кой трябва да падне. И никой от боговете не смеел да се противи на волята му.

Много подвизи били извършени, много герои загинали, а победата все не идвала. И така цели девет години.

На десетата година надменният и властолюбив Агамемнон, всепризнатият вожд на ахейците, и юначният Ахил се скарали. От този момент започва «Илиадата». Оттук талантливият поет започва своя разказ в стихове. Поемата се състои от 24 песни, или общо от 15 700 стиха.

Скарали се Ахил и Агамемнон за плячката и пленниците. Агамемнон трябвало да върне срещу богат откуп дъщерята на Аполоновия жрец Хризеида, но срещу това той поискал пленницата на Ахил Бризеида. Разсърдил се Ахил и се оттеглил от бойното поле със своите мирмидонци. Изплакал той своята мъка на майка си — богинята Тетида, а тя се възнесла на светлия Олимп и склонила Зевс да помага на троянците, за да разберат гърците какво е Ахил за тях и сам Агамемнон да го моли за прошка.

Изпратил Зевс лъжлив сън на Агамемнон и го подвел да предприеме атака срещу Троя. Голяма и решителна щяла да бъде тази битка. Започнали да се готвят за нея. Агамемнон решил да изпита своите воини. Той свикал народно събрание и предложил да се завърнат в родината. Развълнувал се народът като бурно море. С ликуващ вик се спуснали войниците към корабите. За какво им е тази война? По-скоро в родината, при близките!

Намесил се Одисей. Опитал се да ги спре. Но Терсит — грозният, гърбав и плешив прост войник, не можел да спре вече накипялата болка. Стига е грабил Агамемнон плячка и пленници, стига е получавал богати откупи за знатни троянци, взети в плен от тях, простите войници! Нека сам си воюва под Троя и нека разбере дали те са му били верни помощници. Но Одисей побързал да го усмири.

— Не смей, глупецо, да кориш царете и говориш за връщане! Ако те чуя още веднъж, ще ти смъкна дрехите и така ще те напердаша, че едва ще се довлечеш до корабите.

Замахнал Одисей със златния скиптър и ударил Терсит по гърба. Свил се Терсит, подуло се удареното място, а от очите му закапали едри сълзи. Никой не посмял повече да вдигне глас срещу царя, нито да продума за връщане.

Построили се ахейците в боен ред и се понесли към троянската стена. Отворили се вратите на якостенна Троя, излезли и троянците. Тогава пред всички застанал красавецът Парис с леопардова кожа през рамо, с лък и колчан, препасан с остър меч и с две копия в ръце. Стихнал шумът, замлъкнали всички.

Хектор, храбрият и благороден син на Приам, обявил на всички, че Парис предлага с двубой да се реши кому ще принадлежи Елена. Който желае, нека излезе и се сражава с него.

Като лъв изскочил насреща му Менелай. Радвал се той, че може да отмъсти на похитителя. Застанали те един срещу друг, кипящи от омраза.

А там, върху стените на Троя били застанали Приам и троянските старци. Дошла там и Елена. Приам я разпитвал за знатните ахейски герои, а старците гледали Елена и без злоба, че заради нея се води тази безплодна война, се възхищавали от нейната хубост. Тъй всепобеждаваща била красотата.

Започнал двубоят. Парис щял да загине, ако не се намесила неговата покровителка богинята Афродита. Тя покрила с тъмен облак Парис и го отнесла в Троя.

Пламнала жестока битка. Зевс изпълнил даденото обещание на Ахиловата майка, богинята Тетида, и дал победа на троянците: огънали се бойните редици на ахейците, страх и смут ги обхванал. Боят се пренесъл до самия ров, който преграждал ахейския лагер. Нощта сложила край на битката.

Разкаял се Агамемнон и проводил пратеници при Ахил с обещание за богати дарове. Но Ахил бил неумолим.

На другия ден отново пламнала битка. Сега вече победата на троянците изглеждала съвсем близка. Те стигнали до морето и започнали да палят ахейските кораби. Запалили и един Ахилов кораб. Тогава Патрокъл, верният и любим приятел на Ахил, със сълзи на очи го склонил да му разреши да се намеси в боя. Облякъл той Ахиловата ризница, взел неговото оръжие и заедно с мирмидонците отблъснал троянците чак до стените. Но тук отново се намесили боговете. Патрокъл паднал убит от копието на Хектор — любимия син на цар Приам.

Безмерни били болката и гневът на Ахил. Едва дочакал майка си Тетида да му донесе ново оръжие. Чудно било това оръжие, направено от мед, калай, сребро и злато, изковано лично от бога Хефест. На щита бил изобразен целият тогавашен живот на хората — в мир и в бран.

Изобразени били два града. В единия празнуват сватби. По улиците се движат сватбени шествия и хорове от младежи, а жените гледат от праговете на домовете си. На площада пък народното събрание съди двама граждани. Старейшините, всеки с жезъл в ръка, се произнасят по делото. Другият град е обсаден от врагове. Обсадените са устроили засада. Предвождат ги боговете Арес и Атина.

И неуморният земеделски труженик изобразил Хефест на щита. Орачи вървят след ралото. Когато стигнат края на браздата, слуги им подават кани с вино. И жътва изобразил богът. Едни жънат, други връзват, а деца събират класовете. Притежателят на нивата гледа с радост прибирането на богатата реколта. И гроздобер бил изобразен на щита. Младежи и девойки носят грозде и кошници. Хубав младеж свири на лира. А край него се извива весело кръшно хоро. И стадо волове, нападнато от два лъва, било изобразено. Воловете се мъчат да прогонят лъвовете, а кучетата само лаят отстрани.

С такова чудно оръжие, изработено от бога-ковач, Ахил влязъл в боя, обзет само от една мисъл и едно желание — да отмъсти за Патрокъл. Ахил знаел, че ще загине тук, под стените на Троя. Кратък живот са му отсъдили боговете, но жаждата за мъст била по-силна от всичко друго.

Разгоряла се невиждана битка. Дори и боговете от Олимп слезли, за да участвуват в нея. Много герои повалил Ахил, но очите му търсели Хектор. Само неговата смърт можела да намали палещата болка. Бог Аполон обаче бил забранил на Приамовия син да участвува в битката. Но когато Ахил убил пред очите на Приам неговия най-малък син, Хектор не се стърпял и се хвърлил срещу Ахил. Хектор паднал убит. Но и неговата смърт не успокоила болката на Ахил по загиналия приятел. Той влачил трупа на Хектор, вързан за колесницата, пред очите на Приам и нещастната му майка Хекуба.

Напразно съкрушеният и отчаян Приам молил Ахил да му даде трупа срещу богат откуп. Най-голямо нещастие за близките било да не могат да погребат мъртвия според обичая и вярванията. Душата му нямало да намери покой — ще се скита по света и няма да влезе в подземното царство на Аид, където обитават сенките на мъртвите. Само когато Зевс му заповядал, Ахил предал трупа лично на Приам.

Девет дена возили троянците дърва за погребалната клада на Хектор. На десетия ден изгорили трупа, поставили праха в златна урна, покрили я с каменна плоча и отгоре издигнали могила. След това Приам устроил в двореца си невиждан погребален пир.

С това завършва «Илиадата».

Но легендата продължава.

Разбрали ахейците, че не могат да разрушат Троя със сила и решили да я превземат с хитрост. Плана измислил хитроумният Одисей. Направили един голям дървен кон. Във вътрешността му скрили най-храбрите ахейски вождове и воини. Ахейците вдигнали стана, качили се на корабите и дали вид, че отплуват. Всред полето останал само огромният дървен кон.

Ликуващи излезли троянците от града. Радостни били, че свършила най-после дългата и жестока война. Насъбрали се около необикновения кон. Чудели се какво да го правят. Но ето довели един пленник на име Синон, който разказал на троянците измислена трогателна история. Решили били ахейците да се върнат в родината си. Отказали се да превземат Троя. Но по указание на боговете и на жреца Калхас те трябвало да принесат в жертва Синон. Хванали го, вързали го, но той разкъсал въжетата и избягал. А конят ахейците направили в чест на богинята Атина. Направили го тъй голям, че да не могат троянците да го вкарат в града.

Повярвали наивните троянци на Синон Само Лаокоон, Аполоновият жрец, не по вярвал на притворната реч и започнал горещо да убеждава своите съграждани да унищожат коня. Но в това време от морето излезли два огромни змея. Те нападнали Лаокоон и двамата му сина, обвили ги със своите жилави тела и нещастният жрец и синовете му загинали пред очите на ужасените троянци. Това знамение стопило и последните колебания. С радостни викове и песни троянците сами разрушили една oт вратите на Троя, за да могат да вкарат коня.

Когато настъпила нощта и изморените от радостни вълнения троянци потънали в дълбок сън, скритите във вътрешността на коня бойци излезли. Върнали се под прикритието на нощта и привидно отплувалите кораби. Настанали последните часове на здраво укрепената и непобедима Троя. Ахейците убили Приам и семейството му, разграбили и унищожили града, а Елена отвели в Спарта. Спасил се само приятелят на Парис, Еней — син на Афродита, който след дълги странствувания и премеждия слязъл на италианския бряг и там основал града Рим.

Така завършва легендата за Троя.

В «Одисеята» Омир разказва за приключенията на завръщащите се в родината победители-ахейци. Десет години скитал по морето Одисей, изхвърлян по волята на съдбата от остров на остров. Много приключения изживял, много опасности преодолял. И във всичко му помагал неговият изобретателен ум. А в това време в двореца му на остров Итака го чакала вярната му съпруга Пенелопа. Тълпа женихи била обсебила двореца. Те пирували денонощно, разхищавали Одисеевия имот и настоявали Пенелопа да избере едного от тях за мъж. Тя отлагала нежелания брак под предлог, че трябва да дотъче сватбеното си покривало. Денем тъкала, а нощем разтакавала.

Преоблечен като просяк се завърнал Одисей в своя дом. Познало го само вярното му куче Аргус и старата му дойка Евриклея. Заедно със сина си Телемах той избил женихите и зацарувал честито в Итака.

Изминали много години, изнизали се много векове, цели хилядолетия. А Омировите песни живеели вечно млади и безсмъртни. Децата ги заучавали заедно с буквите. Писатели, художници, поети през всички времена черпели сюжети от тях. И днес, три хиляди години оттогава, те са преведени на всички езици и са един от бисерите на световната литература.

Легенда ли е Приамовият град?

Поемите «Илиада» и «Одисея», шедьовър на древногръцката литература, са били винаги любимо четиво на хората и задължително четиво за учениците в гимназиите на Европа, които изучавали двете поеми и рецитирали наизуст по оригиналния старогръцки текст. Мнозина са се запитвали: съществувала ли е в действителност Троя? Къде е златообилна Микена? Измислица ли е Одисеевият дом на остров Итака? Някои археолози предприели дори разкопки при селището Бунарбаши край Дарданелите, но те не дали никакви резултати. И така до началото на нашето столетие се е смятало, че двете поеми са само прекрасни литературни произведения, без да се търси в тях някаква историческа основа.

Живяло в градчето Мекленбург (Германия) едно момче на име Хайнрих Шлиман, син на беден пастор. Едничка радост в безрадостното му детство били двете книги «Илиада» и «Одисея», които баща му, сам влюбен в Омир, му подарил. Хайнрих ги четял, препрочитал, гледал ненаситно нарисуваните в книгите илюстрации. И започнал да мечтае да открие Троя, да намери златообилна Микена и гробницата на коварно загиналия Агамемнон. Детска мечта ще кажете? За какво ли не мечтаем, когато сме малки? А после си спомняме своите детски мечти със снизходителна усмивка! А животът не бил особено снизходителен към бедния пасторски син. Шест деца, при това сираци, без майка! Хайнрих трябвало да напусне училище и се погрижи сам за хляба си. Продавал като чирак в един колониален магазин сол, сапун и ракия, а вечер, убит от умора, след 11 часа работа мечтаел в твърдото си легло да открие Троя. Денем вдигал тежки бъчви с херинги на Хамбургското пристанище, а нощем в мансардната си стаичка, зъзнещ през зимата от студ и припадащ лете от жега, четял и учил, учил сам, без учител, старогръцки език. Заветната мечта да открие Троя не го изоставила и по-късно, когато изучил сам безупречно английски, френски, холандски, испански, португалски, италиански и руски. По-късно той се озовал в Петербург като представител на фирмата, където работел като дребен чиновник. Шлиман бил не само упорит самоук, но и сръчен търговец. И ето бедността е зад гърба му, парите текат в касата му, а Шлиман мечтае само за едно — да има достатъчно средства, за да открие Троя. За тази цел той отива заедно с група златотърсачи в Калифорния и, там, макар и болен от тифус, сам ръководел търговските си сделки.

На 46–годишна възраст търговецът Хайнрих Шлиман има вече достатъчно състояние да пристъпи към осъществяване на своята заветна мечта — да намери Троя.

През 1870 г. заедно с жена си, младата гъркиня София, и с Омир в «ръка» Шлиман се озовава край Дарданелите — там, където смята, че се е намирала Троя. Но къде всред тази хълмиста равнина се е издигал якостенният град на Приам? Изхождайки от Омир, с чудна прозорливост и логична последователност Шлиман се насочва към плоския хълм Хисарлък, наема работници и започва да копае там. Още при първите удари на кирките излизат отломъци от тухли и глинени съдове, които ясно показват, че хълмът крие останки от голям укрепен град.

Шлиман работи заедно с копачите от зори до залез, а нощем преглежда и сортира с жена си намерените находки. Работата продължава години наред с много упоритост и търпение. След останките на римското градче, което се е намирало на това място, той навлиза все по-дълбоко в недрата на хълма. Пласт след пласт се редят. И във всеки пласт — селища от различните епохи на историята. Шлиман разкопава девет селищни пласта. Впоследствие се оказва, че те са дванадесет, като най-долният е от новокаменната епоха с оръдия от изгладен камък, каквито са и най-старите находки на остров Крит. Става ясно, че този хълм крие останките на Омировата Троя. Но кой от тези открити девет селищни пласта е Приамовият град? Шлиман решава, че това е третият поселищен пласт, броен отдолу нагоре. Убеден, че е намерил Троя, че е осъществил заветната мечта на живота си, Шлиман решава да прекрати разкопките.

Но ето че в утрото на последния ден става нещо необикновено, нещо, което се случва само в най-фантастичните романи! Под лъчите на утринното слънце в пръстта блясва някакъв златен лъч. Шлиман отпраща бързо работниците, прикляква до стената, която всеки миг може да се срути отгоре му, и започва да рови пръстта с джобното си ножче. До вечерта в червения шал на София са прибрани две златни диадеми, 24 огърлици, 6 гривни, 60 обици, 4066 брошки-фибули, стотици пръстени, една златна чаша, тежка 600 г, златно шише, няколко вази от сребро и мед, бронзово оръжие.

Шлиман се радва като дете. Той е убеден, че е намерил съкровището на цар Приам, а може би на самата Елена! ... И той си представя как всред суматохата на неочаквано и коварно завладения град, бягайки, слугите са изтървали тук сандъчето със скъпоценностите, а срутващите се стени са го погребали завинаги.

Новината за голямото откритие предизвиква сензация в целия свят. Името на Шлиман, което преди се произнасяло с насмешка, сега започва да се произнася с уважение. Някои несъобразности и грешки, които е направил Шлиман в датирането, са без сериозно значение Специалистите-археолози ще ги поправят. Шлиман е извършил най-същественото — открил е Троя. Значи Троя е съществувала! Приамовият град не е легенда! Троянската война е исторически факт и Шлиман доказа това.

Златообилна Микена

Мечтите на малкия Хайнрих Шлиман не завършваха с откриването на Троя. Някога като дете той беше мечтал да намери града на Агамемнон — «златообилната Микена». Така Омир наричаше Микена в своите поеми.

Окрилен от успеха си от намирането на Троя, Шлиман се озовава в Пелопонес. Не е необходимо да търси мястото, Където се е намирала Микена. В североизточния край на Арголида и до ден днешен могат да се видят мрачните стени на Агамемновата крепост. Всред голите възвишения, където тук-таме стърчи по някое маслиново клонче, се издигат останките на необикновена каменна стена. Изградена е от грамадни, грубо одялани блокове, прилепени един до друг без никаква спойка. Градена е сякаш не от хора, а от великани. Така мислели и старите гърци, като я наричали «циклопска». Не великани, а великанският труд на роби е изградил някога тези стени. Три огромни блока, разположени във вид на буквата «П», образуват портата на някогашния град. Над нея, върху почти триъгълна плоча е изобразен олтар с колона, а от двете му страни две лъвици са се изправили, положили върху олтара предните си лапи. Това е «Лъвската порта» на някогашната Микена — града на цар Агамемнон. През нея е преминал той, когато е потеглил със своите ахейци срещу Троя. През нея е влязъл в Микена, когато след десетгодишната война се е завърнал като победител, но не за щастлив мирен живот, а за жестока и коварна смърт. Егист и жената на Агамемнон Клитемнестра са дочакали тук победителя със злокобен план. Клитемнестра сама убива Агамемнон, убити били и неговите приближени. Според преданието гробовете им се намират тук, в Микена. И ето точно тези гробове Шлиман е решил да открие.

Правилно тълкувайки някои антични текстове и воден от безпогрешната си интуиция, Шлиман започва да търси гроба на Агамемнон не вън от града, в куполните гробници, които се намират наоколо и са отдавна ограбени, а вътре в самия град. През 1876 г. Шлиман започва да копае на няколко метра от «Лъвската порта», там, където някога се е намирал площадът на Микена. Работата била огромна. Трябвало да се отстранят хиляди тонове пръст и камъни, докато се стигне нивото на някогашния площад. Но Шлиман, както винаги е упорит и последователен. И начинанието му се увенчава с успех — огромен, неочакван, смайващ. Той открива пет гробници-шахти, в които има толкова много злато и златни предмети, че «златообилната» Омирова Микена действително оправдава името си! Главите на погребаните са покрити със златни маски, гърдите им са покрити със златни брони, богато украсени с орнаменти. Край тях лежат ножове, мечове, щитове, а също и златни и сребърни съдове и чаши. Погребаните жени имат на главите си златни диадеми, а до тях са поставени златни и сребърни кутийки, пълни с накити. Дрехите им някога са били покрити със стотици пластинки от злато, по които са гравирани пчели, риби, рози и спирали. Върху големите, закриващи цялото тяло на боеца щитове са гравирани най-различни сцени, също както оръжието на Ахил, описано от Омир. Тук имало много пръстени с различни скъпоценни и полускъпоценни камъни. Върху тях ръката на изкусни майстори е гравирала миниатюрни женски фигурки, така дребни, че трябва да се гледат с увеличително стъкло. Това са почти същите елегантни дами, които виждаме в Критските дворци с изкусни фризури, дълбоко деколтирани рокли, тънки талии и широки поли. Всички съкровища, които намери Шлиман в Микена, сега се намират в Атинския музей.

Поради редица съвпадения Шлиман бил твърдо убеден, че е открил гроба на убития Агамемнон и неговите близки и развълнуван до сълзи телеграфира на гръцкия крал: «Видях Агамемнон в лицето!». Та тук е дори чашата, която Омир описва:

«Тя чудна чаша постави;

Нелид я беше донесъл,

със златни гвоздеи по края;

тя имаше четири дръжки,

в края на всяка с по два гълъба златни,

зрънца те сякаш кълвяха...»

Тук обаче Хайнрих Шлиман беше сгрешил. Той не беше видял Агамемнон, а микенски първенци, които са били 400 години по-стари от него. Щастливецът археолог беше открил гробници, датиращи не от времето на Агамемнон — XII в. пр. н. е., а от XVI в. пр. н. е., от времето, когато Дедал построил двореца в Кносос, от времето, когато в Крит и Пелопонес цъфтяла една непозната дотогава и на Шлиман, и на учените култура. Шлиман беше намерил първите находки на критско-микенската култура, която Евънз потвърди по-късно с разкопките на остров Крит.

Шлиман остана до края на живота си убеден, че е открил «гроба на Агамемнон». И той, подобно на Христофор Колумб, който до края на живота си мислеше, че е открил път за Индия, а не един нов континент, не дооцени огромната стойност на своите открития. Той беше открил една неподозирана дотогава култура, цъфтяла почти 400 години преди епохата, към която принадлежат Омировите песни. Шлиман, гениалният археолог-самоук, беше открил онази висока култура, която пришълците-гръцки племена са заварили в басейна на Средиземно море и която до голяма стенен обяснява техния бърз материален и културен възход. Гърците бяха само ученици на онези, които лежаха в гробниците на Микена, на онези, които бяха изградили приказния дворец на цар Минос на остров Крит.

При боговете на Олимп

Старите гърци, както всички народи на древността, виждали в природните явления намесата на свръхестествени сили. Но те били народ, надарен с извънредно богата фантазия и рядко поетично чувство, и претворили тези примитивни представи в чудно хубави образи. Слънцето, Земята, небето, звездите, реките, горите, всичко пред техния поглед се превръщало в живи същества, които живеели, дишали, мразели и обичали, скърбели и се радвали. Гърците изплели чудни митове с безброй приключения, фантастични, невероятни и по детски наивни, и пленяващи със своята необикновена поетичност.

Да разкажем всички митове тук е невъзможно. Не биха ни стигнали страниците на тази книга. Ще се опитаме само да предадем най-важните митологични представи на елините, без които не бихме могли да разберем изкуството на старите гърци, пък и на римляните.

На високия Олимп царувал Зевс, заобиколен от своите братя, сестри и деца — вечно млади и красиви богове. Три прекрасни Хори, които сменяли годишните времена, пазели входа на божествения му дворец и повдигали гъстия облак, който закривал портите му. Високо над Олимп се простирало синьо небе и от него се леела златна светлина. Там не падал нито дъжд, нито сняг — царувало слънчево лято и вечна радост.

Пирували и се веселели боговете в своите златни чертози, построени от Зевсовия син Хефест. Царят Зевс, мъжествен и красив, седял на висок, златен трон. До него била съпругата му Хера — покровителката на брака. Край нея стояла лекокрилата Ирида — богинята на дъгата. Тук били и техните деца: златокъдрият Аполон — бог на изкуствата, и сестра му Артемида — богиня на лова, златната Афродита — богинята на любовта със сина си — крилатият дяволит Ерос, мъдрата Атина и всички други богове. От високия Олимп Зевс управлявал света също както вожд управлява племето си. Той раздавал дарове, но понякога се гневял и наказвал. В ръцете на Зевс била съдбата на хората — щастието и нещастието, животът и смъртта. Зевс пазел законите и реда на Земята. Тежко му, който наруши този ред. Тогава свивал страшно Зевс гъстите си вежди, очите му започвали гневно да светят. Черни облаци покривали небето, замахвал с десницата си и гръм и мълния разтърсвали Земята.

Дълбоко под земята пък царувал братът на Зевс — Аид. Неговото царство било изпълнено с вечен мрак и най-страшни същества. Там никога не прониквал светъл лъч. Черни реки течели в бездънни пропасти. По мрачни полета се носели безплътни леки сенки — това били душите на умрелите. Те тихо стенели като шум на увехнали листа, гонени от есенен вятър. Оттам нямало връщане. Триглавото куче Цербер пазело входа. На шията му съскали страшни змии. Лодкарят Харон превозвал душите на умрелите през реката Ахерон.

Аид — владетелят на подземното царство, седял на златен трон. До него била жена му, прекрасната Персефона, дъщеря на Деметра — богинята на плодородието. С измама я отвлякъл Аид в подземното царство. Видял я той как играе с дружките си Океанидите и как бере цветя подобна на красива пеперуда и решил да я направи своя жена. Когато тя посегнала да откъсне едно невиждано цвете, земята се разтворила и мрачният Аид грабнал хубавата девойка. Затъгувала майка й Деметра по нея. Глад зацарил на Земята. Уплашил се Зевс, че ще загине човешкият род и отсъдил: една част от годината Персефона ще прекарва при майка си, другата — при мъжа си. Когато Персефона е при майка си, природата цъфти, птичките пеят, Деметра се радва на дъщеря си. Когато пък слезе в подземното царство при мъжа си, настава зима — студ и мраз сковават всичко.

В дълбините на морето имало чуден дворец. Той бил изграден от корали, раковини и обвит с невиждани водорасли. Там бил владетелят на моретата Посейдон заедно със съпругата си Амфитрита. Когато Посейдон се понесъл с колесницата си, впрегната с чудни коне, вълните отстъпвали и му правели път. Край него играели делфини и риби. Когато пък замахнел с огромния тризъбец, вълни като планини се издигали. Простирал ли тризъбеца си над тях, вълните стихвали, морето заблестявало като огледало, гладко, спокойно.

Голяма била свитата на Посейдон. Тук бил морският цар Нерей, който предсказвал бъдещето, и неговите петдесет дъщери, Нереиди, покровителки на моряците. Весело танцували те върху морските вълни — ту изплували, ту се гмуркали. А когато пеели на морския бряг, скалите отеквали нежната им песен като лек плясък на вълни.

Цялата Земя била заобиколена от водите на стария титан — Океан. Всяка река си имала свой бог и всяко изворче — своя богиня. Всички те били синове и дъщери на великия бог Океана. Те напоявали земята и носели радост и благоденствие на смъртните.

Всред боговете на Олимп блестял със своята красота синът на Зевс — златокъдрият Аполон. Той често се носел над земята, горд и ликуващ, с лира в ръка и сребърен лък през рамо, а златните стрели в колчана му леко звънтели. Някога край мрачните урви на Делфи се преборил със страшния змей Питон. Грамадното люспесто тяло на чудовището се извивало в безброй гънки между канарите, а когато се движело, скали и планини треперели. Но винаги улучващите стрели на лъчезарния бог проболи змея. Там, където Аполон заровил в земята мъртвия змей, бил издигнат храм — прочутото светилище в Делфи. Там жрицата Пития, унесена от парите, които излизали от пукнатините на канарата, предричала бъдещето. Чрез нейната уста Аполон съобщавал на хората волята на боговете. Мъгляви и несвързани били думите на жрицата и когато предреченото от нея не се сбъдвало, хората смятали, че неправилно са схванали думите й или погрешно са ги изтълкували, а не че боговете на Олимп са творение на собствената им фантазия.

Лъчезарният бог на светлината често се спускал и край бистрите ручеи на планината Парнас, Увенчан с лавров венец, той свирел на златната си лира, а деветте прекрасни музи, покровителки на поезията, науката и изкуството, пеели и танцували край него. Тогава цялата природа смълчана слушала божествената им песен.

Когато Аполон и музите се появели на светлия Олимп и в чертозите на Зевс зазвучавала тяхната песен, заглъхвали всички вражди и лоши чувства. Дори и войнственият Арес преставал да мисли за кървави битки, а орелът на Зевс кацал върху жезъла му, отпускал криле и притварял очи, заслушан в чудните звуци. Щом пък Аполон засвирвал весела игрива песен, всички богове и музи извивали кръшно хоро.

Нежно обичал Аполон своята сестра Артемида — богинята на домашните животни и лова. Вечно младата и прекрасна като ясен ден богиня, облечена в къса дреха, с лък и колчан през рамо и с копие в ръце бързо се носела през сенчестите гори и залети от слънце полета. Придружавали я горските нимфи. Весел глъч и лай огласял планините. Отговаряло им вечното ехо. Когато се изморявала, Артемида почивала в прохладните, обвити със зеленина пещери, далеч от погледите на смъртните.

От всички свои деца Зевс обичал най-много мъдрата Атина. Интересно било раждането на Атина. Зевс узнал, че богинята на разума — Метида, ще роди дъщеря и син с необикновен ум и сила, който ще му отнеме престола и властта над света. Изплашеният цар на боговете погълнал Метида, преди тя да роди децата си. Но един ден почувствувал нетърпимо главоболие. Повикал сина си Хефест — бога-ковач — и му заповядал да изтръгне болката от главата му. Хефест разсякъл изкусно черепа на Зевс и оттам изскочила Атина в пълно бойно въоръжение и шлем на главата. Величествена застанала тя пред боговете. В сините й очи блестяла божествена мъдрост.

Обичала Атина храбростта, закриляла всички герои, давала им мъдри съвети и им помагала в опасностите. Тя давала мъдрост и знания, учела хората на изкуство и занаяти.

Но най-красива между богините била Афродита, дъщеря на Небето и Земята. Тя се родила от пяната на морските вълни. Вечно млада и красива тя владеела и боговете, и хората, защото била богиня на любовта и красотата. Където стъпела тя, цветята по-пищно разцъфтявали, птичките по-омайно запявали, животните укротени следвали нейните стъпки и златна светлина заливала всичко.

Още много безсмъртни богове живеели на Олимп. Те често слизали между хората и се намесвали в живота им. За да спечелят тяхното благоволение, елините им издигали храмове. Вътре поставяли статуята на бога, комуто бил посветен храмът, и принасяли жертви, обикновено птица или животно. В статуите на боговете художниците влагали своя идеал за красотата.

Всички поети, писатели, драматурзи, художници, скулптори и музиканти в древността са черпели теми от богатата и необикновено поетична митология. И в по-ново време тя е била неизчерпаем извор на сюжети за хората на изкуството. Много велики произведения са създадени върху митологични теми. За да ги разберем, трябва да познаваме мита, който е пресъздал авторът им.

Златното руно

Бедна била земята на Гърция. С мъка бил изкарван хлябът. Дребно жито давали малките, неплодородни долини. Богатите все повече заграбвали хубавите земи, където зреело сладко грозде и растели едри маслини. Страшно било робството за дълг. По-добре вържи камък на шията си и се хвърли в морето, вместо от богат лихварин пари назаем да вземеш.

И занаятът не хранел вече. Майсторът купувал роби, които му работели без пари. И затова евтино били продавани и грънците, и сандалите, и медните кани, и оръжието...

Носели се чудни приказки, че отвъд морето имало земи богати, плодородни, и племена, които добре заплащат красивите гръцки изделия. Пътуването, разбира се, било трудно и пълно с опасности. Но кой можел да спре предприемчивия грък? С големи лодки, снабдени с платна и подсилени с гребци, жадните за хубава земя и повече щастие елини кръстосвали моретата. Те отсядали на всеки бряг, където можели да разменят хубавите платове и красивите съдове, бронзовите и сребърните кани, ароматното вино и зехтина срещу жито, сол, дървен материал, мед, восък. Търговията носела добри печалби. Който отидел веднъж, повтарял и потретял. Пък току вдигал семейството си и се заселвал там. Набързо скованите бараки се превръщали в постоянни жилища, израствало малко селище, което скоро се превръщало в град-колония.

Новият град запазвал връзките си с родината, с града-майка, от който бил образуван, с него търгувал и нему помагал в случай на нужда.

Гърците започнали да колонизират далечните чужди брегове още от Омирово време — VIII в. пр. н. е., и това продължило до към VI в. пр. н. е. Така те се срещнали с много народи и много нещо научили от тях. Запознали се с малоазийската поезия и философия, с египетското изкуство, с вавилонската наука. Но най-хубавия дар те получили от финикийците — тяхната азбука. Тя била най-лесната и най-съвършената азбука по онова време. Гърците я приспособили към своя език и след това много бързо надминали своите учители.

Почти всички гръцки градове-държави имали свои колонии.

Италия била особено привлекателна за гърците. Тя имала мек климат, необикновено плодородна земя, гъсти и високи гори. Скоро край бреговете й като гъби изникнали колонии.

Коринтяните пък здраво стъпили на о. Сицилия. Там те основали колонията Сиракуза. Не след дълго източният бряг на острова бил осеян с гръцки градове.

Не закъснели и фокейците. Те пък задминали Италийския полуостров и се заселили в устието на р. Рона. Там основали гр. Масалия (дн. Марсилия). Масалийците взели в ръцете си не само цялата крайбрежна търговия, но прескачали дори до далечните, потънали в мъгли Британски острови.

Гърците стъпили и на африканския бряг. Там те основали колонията Навкратис в Египет и Кирена в Либия. Имало какво да се изнася от Египет: жито, сол, алабастър, фаянс, папирус, слонова кост, подправки и какво ли не още. Но египтяните не позволили на гърците да се ширят много по техния бряг и те се задоволили само с тези две колонии.

Затова пък от бреговете на Бяло и Мраморно море нямало кой да изгони гърците. Там живеели тракийски племена без силна държава. Бреговете на морето скоро били изпъстрени с колонии. А край тесния проток, който свързвал Черно с Мраморно море, възникнала колонията Бизантион — днешният Цариград.

Черно море ги посрещало бурно и неприветливо и затова гърците го нарекли дори «Аксинос» — «Негостоприемно». Но когато те опознали отблизо бреговете му — богати и привлекателни, и там възникнали бързо замогващи се колонии, нарекли го «Евксинос Понтос» — «Гостоприемно море». Това име то запазило през цялата древност.

Пътувайки по западните му брегове, търговците-моряци стигали до дълбоко врязания в сушата Бургаски залив. В най-южната му издатина, там, където днес се намира живописното градче Созопол, те основали колонията Аполония. Още тогава — в VII в. пр. н. е., колонията бързо се разраснала и сама си основала своя колония на срещуположния край на залива — града Анхиало (дн. Поморие). Разкопките, които се правят сега в Созопол, говорят за богатството на някогашната Аполония. Там се издигал хубав храм на бога на слънцето Аполон с огромна статуя. По-късно на мястото на днешния Несебър гърците основали колония, наречена Месемврия. Там, където пътищата на плодородната Дунавска равнина стигали морето, възникнал град Одесос (да. Варна). В северната част на Варненския залив, защитен от северните ветрове с високи хълмове, се е намирала гръцката колония Дионисополис (дн. Балчик), наречена на името на веселия бог на виното Дионис.

А още по на север били основани колониите Томи (дн. Кюстенджа) и Олбия (дн. Одеса). Гърците колонизирали и северните брегове на Скития и днешния Кримски полуостров. Там възникнали градовете Теодосия (дн. гр. в Кримска област; и Пантикапея (дн. Керч). Те достигнали дори до най-източните черноморски брегове, където се издигат вечно снежните върхове на Кавказ. Там била някогашната Колхида.

Стремежът на елините към повече свобода, повече хляб и по-заможен живот ги тласкал към непрекъснати пътешествия. Те били съпроводени, разбира се, с много опасности и приключения. Последните легнали в основата на хубавата легенда за аргонавтите — героите от кораба «Арго», които донесли в Гърция златното руно от далечна Колхида.

Някога, когато синовете на олимпийските богове още живеели на Земята, царувал в Беотия цар Атамант — син на Еол — бог на вятъра. От първата си жена — богинята на облаците, Нефела, той имал две деца — Фрикс и Хела. Втората му жена, коварната Ино, намразила децата и решила да ги погуби.

Случила се неплодородна година. Пратил царят пратеници в Делфи да питат пророчицата Пития какво да направи, за да върнат нивите плодородието си. Ино подкупила пратениците и те донесли такъв отговор:

— Боговете искат царя да принесе в жертва сина си Фрикс.

С голяма мъка се решил бащата да принесе в жертва своето дете. Но когато жрецът замахнал с ножа да прободе Фрикс, появил се един златен овен, изпратен от майката на момчето — богинята Нефела. Той взел на гърба си Фрикс и сестра му Хела и отлетял с тях. Високо над гори и долини летял овенът. Но когато Хела видяла под себе си морето, изплашила се, изгубила съзнание и паднала. Морето я погълнало. Оттогава то започнало да се нарича море на Хела — «Хелеспонтос» (дн. Дарданелски пролив). Златният овен пренесъл Фрикс през Черно море и го свалил в далечна Колхида, край планината Кавказ, където управлявал Еет — син на Хелиос — бог на Слънцето. Еет отгледал Фрикс и след време го направил и свой зет. Той принесъл златния овен в жертва на боговете и руното му закачил на едно дърво в свещената гора, посветена на бoгa на войната. Ужасен дракон, който бълвал пламъци и никога не затварял очи за сън, пазел руното.

За златното руно се разказвало из цяла Гърция.

Знаел за него и Пелий, царят на тесалийския град Йолк.

Един ден, когато минавал с богатата си колесница през пазара, той видял там младеж, красив като бог, наметнат с кожа от леопард, но... с един сандал., Другия го бил загубил, когато пренасял старица през една река. Трепнал Пелий. Като мълния преминало през ума му предсказанието, че ще загине от ръката на човек, обут само с един сандал. А имало защо да се страхува Пелий. Младежът се наричал Язон и пo право нему принадлежала властта над Йолк. Пелий я бил заграбил от баща му Есон. За да спаси единственото си дете Язон от омразата на властелина, Есон го бил дал на мъдрия кентавър Хирон да го отгледа и възпита. И сега той се завръщал като хубав и силен младеж, за да възстанови правата на ограбения си баща. За да отстрани законния претендент за престола, Пелий се престорил, че е готов да му върне властта, ако Язон му донесе златното руно от Колхида. Пелий се надявал, че Язон не ще може да извърши този подвиг или пък ще загине.

Млад и безстрашен бил Язон. Той обиколил Гърция и събрал вярна дружина. Тръгнал с него могъщият Тезей, Кастор и Полидевк — синове на Зевс и Леда, крилатите герои Калаид и Зет, синове на бога на вятъра, Мелеагър и много други все известни герои. Пожелал да ги придружи и Орфей — прочутият тракийски певец. С тях тръгнал дори и героят на героите Херакъл. Майсторът Apг построил кораб. С десет весла бил той и като чайка се носел над вълните. Нарекли го «Арго».

В една прекрасна утрин, когато на изток се появила богинята на зората, розовопръстата Еос, дружината поела веслата. «Арго» се понесъл по морската шир, отнасяйки «аргонавтите» — моряците на кораба «Арго» към приказната Колхида.

Орфей дръпнал струните на златната си лира и се разнесла дивна песен. От морските дълбочини изплували риби и делфини. Пленени от песента на Орфея, те плували след кораба «Арго» като стадо след медната свирка на овчаря.

Край много острови и брегове минали аргонавтите. Много приключения преживели, много подвизи извършили. Стигнали най-сетне до Симплегадските скали. Те пазели входа на Черно море. Само за миг Скалите се отдалечавали една от друга и след това се сблъсквали със страшна сила. Морето край тях клокочело и кипяло, пръски летели надалеч. И през това опасно място минали героите. Тогава богинята Атина заковала канарите и оттогава те са вече неподвижни и входът на Черно море е отворен.

Владетелят на Колхида и на златното руно Еет приел сърдечно Язон и аргонавтите. Те водели и четиримата му внука, спасени по пътя. Но когато Язон му открил желанието си да получи златното руно, очите на могъщия цар заблестели гневно. И за да го погуби, той поискал от него да извърши труден подвиг. Язон трябвало да разоре полето на Арес с медноноги бикове, бълващи пламъци, да го засее с драконови зъби и когато от тях поникнат въоръжени воини, да ги победи и избие.

Мъчно можел смъртен да извърши такъв подвиг, но на помощ му дошла вълшебната Медея, дъщеря на цар Еет. Палавият Ерос по заповед на майка си Афродита пронизал със своята стрела сърцето на Медея. Пламнала в нея любов към Язон. Тя му дала чародейна мас, с която да намаже тялото и оръжието си. Така той щял да стане неуязвим и за пламъците на огнедишащите бикове, и за копията на поникващите от драконовите зъби воини.

Спокоен, Язон отишъл на Аресовото поле. Пред очите на цар Еет и всички колхидци той впрегнал огнедишащите бикове в желязно рало, подкарал ги с копието си, изорал нивата и после я засял със зъбите. Преди да може да си отдъхне, от земята се подали копия, после медни шлемове и пред него застанали тежко въоръжени страшни воини. По съвета на Медея Язон хвърлил огромен камък-канара всред тях и докато те се нападали един-друг, той ги избил. Изплашил се цар Еет от необикновената сила на Язон и решил да го убие. Но през нощта Медея отвела Язон в гората при златното руно, приспала дракона с чудотворно питие и още преди да се зазори, заедно с Язон и златното руно напуснала Колхида. Когато сутринта Еет разбрал за кражбата на руното и бягството на дъщеря си, корабът «Арго» бил далеч в морето. Колхидската флота се спуснала след бегълците, но когато ги настигнала. Медея била вече жена на Язон и бащата нямал права над нея.

След дълго пътешествие по реки и морета и след безброй опасности и приключения корабът «Арго» пристигнал в Гърция, посрещнат с неописуема радост и тържества.

Гърците вече притежавали богатствата на далечната черноморска земя — златното руно на приказната Колхида.

Край река Еврота

Край бистрата и студена река Еврота, която протича през южен Пелопонес, се настанили някога гърци от дорийските племена. Тръгнали те около XII в. пр. н. е. от Епир, преминали през Беотия, промъкнали се през Истмоса — тесния Коринтски провлак — задминали Микена и се спуснали тук в плодородната Лаконска долина между планините Тайгет и Парнон. Те имали примитивен бит и слабо развита култура, но били храбри и упорити. Покорили те носителите на високата микенска култура — ахейците, и започнали да устройват своята държава с правото на по-силния. Разположили се в пет селски общини, нещо като махали, край бистрите води на реката. Те дори не ги оградили със стена. Защото защитната стена — това били здравите гърди на храбрите им обитатели. И там, в тия пет села, които носели едно общо име «Спарта», те устроили съвсем особена държава.

Цялата обработваема земя била разделена на 9000 равни дяла — за всяко семейство по един. Но никой нямал право да я дели между синове и внуци. Пък и нямало защо — тя била държавна и я работели не спартанците, а покореното население — илотите. Те не били притежание на отделни хора, а на общината. Във всеки дял живеели по седем илотски семейства. Те обработвали земята и половината продукти давали на спартанското семейство, а другата половина оставала за тях. Нещастните илоти! В неплодородни години те направо мрели от глад!

Останалото ахейско население — занаятчии, търговци, рибари, наречено периеки, което живеело в покрайнините на Лакония, на брой около 30 000 души, било свободно, плащало данък, но не участвувало в държавното управление. В него вземали участие само жителите на Спарта, които наричали ceбe си спартиати. Начело на държавата стояли двама наследствени царе. Но какви царе били те — нямали нито свита, нито богатства. Обличали се също като другите, живеели в същите прости и бедни къщи без никаква украса и се хранели на една обща трапеза с всички спартиати. Освен това поставяли им за надзорници пет души ефори. Прегреши ли нещо царят, те могли да го викат на съд и дори да го накажат със смърт.

В мирно време царете били жреци и съдии, но във време на война те ставали неограничени пълководци. Всички държавни работи решавала герузията или съветът на геронтите (старците) 28 на брой на възраст над 60 години. Останалите спартиати, щом навършели 30 години, участвували в народното събрание. То се събирало на една поляна, изслушвало предложенията на старейшините и обикновено ги потвърждавало с одобрителни викове.

Дали защото искали да предадат святост на своето държавно устройство, или се страхували от някакви нововъведения и промени, но спартанците твърдели, че то било създадено от самите богове. Делфийската жрица Пития го била съобщила на Ликург. Законодателят Ликург гледал да запази поне между господствуващите спартанци равенството, което съществувало при родовообщинния строй. А това не било много лесно в едно време, когато имущественото неравенство било създало вече класата на аристократите и богатите и класата на бедните и потиснатите и робите.

Ликург, според преданието, взел и други мерки, за да не се появи у спартанците желание за богатство и разкош. Вместо златните и сребърни пари той въвел железни. Те били големи, тежки и груби и имали стойност само в Спарта. Реши ли спартанецът да тръгне на пазар с повече пари, трябвало да натовари с тях цяла каруца. А за да ги държи в къщи, трябвало специален килер. Пък и нямало какво да се купува. Търговци от чужди страни не спирали край бреговете на Спарта. За какво им са спартанските железни пари или груби занаятчийски произведения? Спартанците гледали с подозрение на всеки чужденец. Пък и чужденците не ходели в Спарта. Там нямало нито красиви храмове, нито мраморни статуи, нито видни художници, нито знаменити философи, нито учени-софисти, нито забележителни поети и талантливи драматурзи. Животът там бил прост, но здрав. За да не се появи у спартанците вкус към изящното, Ликург бил заповядал дори покривите на къщите да се правят само със секира, а вратите — с трион. Спартанците презирали лукса, изкуството, многословието, нежната поезия. Обичали военните маршове и песните на поета Тиртей, който възпявал суровия живот на боеца и смъртта всред праха на боя:

«О, как е сладко да паднеш в бой за родината скъпа

и всред мъжете достойни смъртта да посрещнеш с усмивка».

Спартанците били малко, а поробените от тях — много. При това те не се задоволили само с поробване на населението на Лакония, а започнали дълги и упорити войни със съседната Месения.

Храбро и упорито се сражавали месенците за своята свобода. Първата война през VIII в. пр. н. е. траяла цели 20 години. Разказват, че за да спечели победата, месенският цар Аристодем пожертвувал любимата си дъщеря. Оракулът бил възвестил, че боговете ще му дадат победа, ако им принесе в жертва собствената си рожба. А когато месенците били победени и превзета последната им защитна крепост — планината Итома, нещастният цар Аристодем се самоубил на гроба на любимата си дъщеря, пожертвувана напразно. Месенците били превърнати в илоти. След петдесетина години месенските илоти въстанали, но след седемгодишна борба въстанието било жестоко потушено. Двеста години по-късно те отново въстанали, като използували едно голямо земетресение. Цели десет години най-непримиримите от тях воювали на свещената планина Итома, докато най-после спартанците им разрешили да напуснат границите на Месения и се заселят другаде.

Не било лесно на спартанците да се запазят от гнева на жестоко потисканите илоти. Нужно било студено сърце, силна ръка и здрава организация. Всяка година спартанците устройвали хайки за унищожаване на онези илоти, които им се виждали по-силни, по-сръчни и по-умни.

Спартанецът още с раждането си се готвел за война и животът му протичал във военен лагер.

Щом се раждало дете, едва майката чуела гласчето му и то било отнасяно на старейшините. Те го преглеждали и ако е здраво и силно, връщали го на майката, а ако е хилаво или с някакъв недостатък, хвърляли го в една пропаст. До 7 години детето растяло край майката, но милувки не виждало. Спартанките били сурови майки. Те свиквали децата си малко да ядат и да не капризничат, защото знаели какво ги чака. След тази възраст то напускало бащината си къща и постъпвало в гимназия. Там започвало неговото обучение, възпитаване и каляване за бъдещия суров военен живот. Всички деца били разпределяни на групи, наречени «стада». Ръководело ги по-голямо момче — силно, смело и съобразително. Те се къпели зиме в студените води на Еврота, ходели повече голи или с една лека ризка, спели върху легло от тръстика, което сами си приготвяли, и получавали малко храна. Кражбата не се считала за порок, но тежко му, когото заловели на местопрестъплението. Боят бил жесток. Така спартанците калявали своите деца и ги правели сръчни и издръжливи. Те се научавали по малко да четат и да пишат, а другото време употребявали за гимнастически упражнения, военни игри и състезания. Учели маршове и химни, в които се прославяли отечеството и доблестните граждани. От 14–та си година децата вече участвували заедно с възрастните във военните походи вътре в страната, за да привикнат към походен живот и лишения. Щом станел на 20 години, спартанецът получавал пълно въоръжение и постъпвал в казармата. До 30–годишна възраст живеел там. Но до края на живота си той се хранел на обща трапеза, като внасял известен дял продукти и пари.

Момичетата също се учели в специални «гимназии» на гимнастика, танци и пеене. И те трябвало да станат здрави и силни жени, за да раждат и такива деца. Те изпращали без сълзи мъжете и синовете си на война и когато им подавали щита, казвали: «С него или на него». А това означавало: «Или се върни победител, или да те донесат мъртъв».

Спартанците се гордеели със своята държава и със своята необикновено храбра, непобедима войска. Горди били и че всред толкова роби само те са свободни. Но право казва един от старите писатели: «Каква свобода е тази да се движиш винаги с копие в ръце? И да живееш с чувството, че непрестанно те дебне опасност? Свободен ли си, когато ядеш и спиш с оръжие, защото се страхуваш от робите си?».

Прави са думите на писателя — спартанците наистина не били свободни — те били роби на своя страх от робите.

Последствията от този необикновен и назадничав и за онези времена строй не закъснели да се проявят. Спарта скоро загубила ръководната си роля всред гръцките градове-държавици.

Солон

— Ех, чедо, голямо тегло се претегли. И сега не е кой знае какво, но не е туй, което беше. И ковач съм бил, и бояджия ставах, и в рудниците работих, и роб по чужди краища бях. Сега съм си пак тук, при земицата си — така разказваше старият атинянин Аристодем, като поправяше дървеното рало.

Пред него на просто дървено столче седеше внучето му Фиал и захласнато слушаше словоохотливия си дядо. Пролетното слънце топлеше земята, лозите отпускаха свежи листа, а в тъмния листак на маслиненото дърво пърхаха птички. В далечината блестеше синьото море. Вълните кротко плискаха каменистия бряг на Атика. В такъв хубав час не е така тежко да си спомниш миналото тегло.

— Земицата ни, видиш я колко е. Пък и малко ражда. Не е като богаташката земя долу в полето. Случи се, че фокидците ни нападнаха точно когато трябваше да засеем. Грабнахме оръжието. Изгонихме ги, но нали не засяхме. А трябваше да се яде. Баща ти беше колкото теб, другите деца от него по-дребни. Тръгнах работа да диря. Къде ще намериш? Работилниците пълни с роби-азиатци, и опитни, и сръчни. Отивам при вуйчото на баща ти, ратай да му стана. «Земя имаш — викам — богата. Не жито, злато ражда. Дай да ти поработя. Половината за тебе, половината за мене». А той се смее «Че защо си ми — вика, — имам повече хора, отколкото ми трябват. Миналата година продадох трима длъжници. Тази година петима ще продам заедно с жените и децата, да не им е мъчно!». Тръпки ме побиха, ама нищо не казах.

— Ама как ги продал бе, дядо?

— Как, както и мене продаде. Чакай и това ще ти разкажа. «Ще ми останат десетина хектомори — казва — стигат ми. Работят ми с жените и децата. Една шеста от това, което изкарват, за тях, пет шести за мене».

— Че как може така?

— Може, законът му даваше право. Не му ли върнеш дълга си, забива ти стълб в нивата и толкова. Една шеста от реколтата за тебе, петте шести за него. А дългът се не свършва — всяка година се удвоява. Домъчня ми, доядя ме и си отидох.

— Ех — мислех си, — няма ли да се намери кой да отърве селяка от това тегло. Уж се имаме за свободни, пък робуваме на лихвари и богаташи.

Отидох да работя в рудниците, в Лаврийските сребърни мини. Цял ден носех чували с руда. Вечер не можех да се изправя. Гърбът ме болеше, та все по очи спях. Най-страшното беше вътре, в галериите. Там работеха само роби. Живи да ги оплачеш. Изкопаят с лопатата в галерията дупка, легнат по гръб и почнат с чука да разбиват рудата. Прах и камъни се сипят отгоре им. Не могат ни да дишат, ни да гледат. Мъждука там някаква лампичка и все гасне. Въздух няма. А надзирателят стои и само слуша. Спре ли някой, измъкне го за краката от дупката и започне да го налага с камшика.

— Ами защо не избягат бе, дядо?

— Къде ще избягат! Нали на челото им е написано с горещо желязо «Роб съм. Хвани ме». Как да е, мина зимата. Дойде време да се сее. А зрънце ни едно. Пак отидох при вуйчото на баща ти. При кого другиго да ида? Род ни е — мисля си, — все по човек ще е от другите. Взех назаем 10 медимни жито. Хубаво, ама подписах полица за 10, а взех 5. Останалите 5 останаха за лихва. Добре, засяхме. То пък се случи лоша година. И колкото за дълга не събрахме. Ами сега? Ще ми забие стълб на нивата и толкова, свърши се с мене. Отидох, примолих му се да ме почака. Съгласи се. Съгласи се, ама дългът от 10 медимни стана 20. Разбрах аз, че не мога да изплатя дълга със зърно. Оставих жената и децата и тръгнах по чужди краища работа да хвана, та поне пара да изкарам, дълга си да върна. Помогнаха ми боговете, посъбрах пари, върнах се. Отивам радостен при него. Ще си изплатя дълга, ще ми се смъкне товарът най-после, ще заживеем като хора — мисля си. Вадя да му заплатя 20–те медимни, а той: «Не, почакай, 40 имаш да ми даваш». Ами как 40, нали за 20 ти подписах полица!». «Бяха 20, ама ти не ги изплати в срока и сега са 40». Кипнах аз, ще се съдим. Как може, 5 медимни на ръка съм видял, а сега 40 трябва да платя! Но съдиите, все такива богаташи и лихвари като него, изкараха него прав, мене крив. Осъдиха ме публично да бъда опозорен. Завързаха ме на стълб на площада, дадоха ми кошничка в ръка да прося милостиня. Дано събера пари да си върна дълга. Минават хора, минават познати, минават роднини. Ех, всеки дава кой колкото може. Тези, дето ме жалят, и те бедняци като мене. А тези, които имат — евпатридите, току се подсмиват и отминават. Какво съм аз за тях — един от многото задлъжнели бедняци. По едно време спира при мене човек. Гледам го, средна ръка човек ще е. Заприказва ме. Разправих му всичко от игла до конец. По очите му виждам, разбира човекът и ме жали. А когато свърших, той заприказва:

— Лоши времена настанаха. Дългови стълбове раздират гърдите на благата черна земя — великата майка на олимпийските богове. Мнозина хора робуват на малцина богаташи. Да, разбирам, и сърцето ми е потопено в скръб, но ти не губи надежда. Ще дойде край на теглото. Тези, които са вкусили до насита от много блага, ще поставят предел на безмерните си желания, защото ние не ще отстъпим.

Тъй приказва, а речта му се лее като песен. Изтърси в кошницата ми каквото имаше и си тръгна.

— Чакай, добри човече — викам, — кажи ми името си. Ти ми даде най-голямата милостиня — надеждата.

Той се повърна и ми рече:

— Солон се казвам. От царския род на Медонтидите съм.

Но не стигна милостинята да платя дълга си. Отведоха ме на пазара за роби. Съблякоха ме и почнаха да ме оглеждат. Гърба ми мерят, мускулите на ръцете ми пипат. Млад и здрав бях, та бързо ме продадоха. Отведоха ме чак в Сицилия. Там пък какво тегло се претегли, не е за разправяне.

— Ами с баба какво стана?

— Баба ти и децата още преди да тръгна по печалби, бях отвел при баща й. Тя поне да не тегли. Иначе и нея щяха да продадат. Отначало робството криво-ляво се понасяше. Вярно, натикаха ни петнадесетина души в една малка стаичка под земята. Имаше едно единствено прозорче, разположено почти до тавана и то голямо като кутийка. Вътре — тъмно, задушно. Но нали по цял ден работим на нивите и маслиновите градини на слънце и въздух, как да е изкарвахме нощта. Лошото дойде после.

— Кога после?

— Когато се опитах да избягам. Стоварваме един ден чували с жито на пристанището. Гледам един мегарски кораб. Затуптя ми сърцето. Къде е Мегара? На един хвърлей място е от Атина! Реших да избягам с кораба. Мислих го ден, два и на третия го измислих.

Носим ние чувалите, а аз все изоставам. Край брега имаше едно блатисто място, а в него — тръстика. Като стигнахме там, строполих се на земята. Бях си разкървавил нарочно устата, но държах кръвта. Изплюх я. Повярваха, че съм припаднал. Ритнаха ме веднъж, дваж, не мърдам. Поляха ме с вода, пак не мърдам. Досети се малко надзирателят и остави едно момче с две кучета да ме вардят. Времето топло, момчето беше изморено. По едно време гледам го — по-задряма. Аз това и чаках. Шмугнах се в тръстиката. Кучетата се поразджавкаха, ама аз стоя под водата. Захапал съм една висока тръстика и само връхчето й отгоре стърчи.

През нощта се добрах до кораба. Но господарят му разбра, че съм роб. И нали се поддържат тия богаташи, взе, че ме върна на моя господар. Тогава да видиш ти тегло. Биха ме, биха с камшици със забодени в тях остри костички, докато загубих свяст. Събудих се цял в кърви. Че като загноиха раните ми, не могат да минат. Но кой ти мисли за това. Оковаха ме във вериги и ме изпратиха в ковачницата. Работех и денем, и нощем. Хранеха ме с рядка брашнена чорбица, а дрехи — никакви. Как не умрях, и сега се чудя.

Един ден ме вика господарят. Изтръпнах. Не ще да е за добро. Отивам. Гледам, при него един атинянин. Виждал съм го, ама името му не зная. Атинянинът ми рече:

— Свободен си, Аристодеме, да си дойдеш в Атина.

— Свободен? Ами как? Защо? — Не мога да повярвам.

— Нови закони има в нашата страна. Няма да има вече роби за дълг. Дойде пратеник от Атина и ви откупи с държавни пари.

Качих се на първия кораб. По-скоро далеч от Сицилия! Все ме беше страх да не излезе лъжа. В кораба срещнах и друг един като мене — Дифил се казваше. Та от него научих какво беше станало. Разбунтувал се народът в Атина и за архонт избрали Солон. Същият този Солон от рода на Медонтидите, за който ти разправях. Той махнал дълговите камъни от нивите, забранил тялото да бъде залог за дълга. Нямало да има робство за дълг. Само за това добро, дето ни направи, боговете вечен живот да му дадат. Той дал права на всички атиняни според имота. Изкараш ли 500 медимни, можеш и архонт да станеш, но ще даваш пари и за корабите. Имаш ли 300 медимни, ще бъдеш конник. И за тебе ще има длъжност в нашата държава, но на война с кон ще ходиш. Щом имаш 200 медимни, можеш чифт волове да си купиш, зевгит и пехотинец ще бъдеш. Ех, нашите не достигат до 200 — ние сме тети. Можем и в народното събрание да участвуваме, и в съда да ни избират, но къде това време! Може пък на теб Хермес и Атина Палада да ти помогнат зевгит да станеш! Па запомни, чедо, това име. Голямо добро стори този човек и на мене, и на атинския демос.

— Къде е той сега, дядо?

— Няма го. Казват, в Египет бил отишъл. Ех, и той не угоди на хората. Евпатридите му се сърдят, че премахна дълговете, народът пък недоволен, че пак със същата земя си остана. Вярно, хубаво щеше да бъде да беше взел от земята на богатите и да беше ни попридал по нещо. Ако земицата ни беше повечко, таткo ти щеше тук при нас да си стои и нямаше да пътува по далечни морета.

Старецът се замисли. Фиал се загледа в морето. Сякаш чакаше да се зададе корабът, с който замина баща му.

— Ех, хвала му и за туй, що стори. Много хора върна в Атина — промълви тихо старецът.

— Как казваше той? «Извърших всичко това посредством силата на закона, като съчетах силата със справедливостта и изпълних обещаното. Създадох законите еднакви за всички и дадох справедливо правосъдие за всички. Народът не бе виждал и на сън онова, което притежава сега. А знатните и силните би трябвало да ме хвалят, защото ако някой друг би се сдобил с тази длъжност, не би могъл да удържи народа... А аз стоях твърдо и непоколебимо между двата воюващи лагера — бедните и богатите, като пограничен стълб на спорна земя...»

Старият Аристодем се увлече. Той повтаряше думите на Солон.

Но Фиал вече не го слушаше. Погледът му беше зареян в морето. В ушите му звучаха думите на дядо му:

«Ако земицата ни беше повечко, татко ти нямаше да пътува по далечни морета».

Годината беше 594 пр. н. е.

Велик двубой

В историята на всеки народ има моменти на върховен героизъм, които оставят светла диря и будят учудване и възторг у бъдните поколения. Народът ги облича в легенди, поетите пеят за тях песни, те се превръщат в извор на национална гордост за целия народ.

Такъв момент в историята на старите гърци е борбата им с огромната персийска държава. Елините се осмелили със своите незначителни градове-държавици да се преборят с владетелката на необятни земи и много народи. И не само се осмелили да защитят своята независимост, но и нанесли неочакван и тежък удар. И в тази неравна, но съдбоносна борба блестят три светли имена — Маратон — Термопили — Саламин.

Между VI и V в. пр. н. е. Персия станала най-обширната и мощна държава в тогавашния свят. На изток тя достигнала до тайнствената Индия, за която се разказвали най-фантастични неща, на юг в границите й влизали Египет и Етиопия, която тогава се е смятала за края на Земята, а на север — до далечен Кавказ. На запад, на Балканския полуостров, се намирала обаче свободна Елада. Цар Дарий I — «великият цар на четирите части на света», пожелал да завладее и нея. Гръцките полиси, които твърде често воювали помежду си, не представлявали някаква военна сила според персийския цар, но те имали добър флот, търгували с крайбрежните градове и му пречели да се чувствува пълен господар на моретата. Освен това повечето гръцки градове-държави имали демократично за онова време управление, което също тъй дразнело владетеля на източната деспотия.

Особено ненавиждал Дарий Атина и Еретрия. Когато малоазийските гърци, над които тегнел гнетът на персийското иго, въстанали, те им изпратили на помощ 20 кораба. Това той не можел да им прости.

Маратон

В 491 г. пр. н. е. цар Дарий изпратил пратеници във всички гръцки полиси да искат «земя и вода», което значело доброволно да му се подчинят. Някои от градовете се подчинили. Изпратил той пратеници и в Атина, и в Спарта. В Атина убили пратениците, а в Спарта ги хвърлили в един кладенец, като им казали:

«Вземете си земя и вода колкото искате!»

Когато научил това, Дарий страшно се разгневил. Шепа народ, а тъй да се отнася с могъщия персийски цар! Казват, че той заповядал на един роб, винаги когато сяда на обяд, да му напомня «Царю, помни атиняните».

И наистина цар Дарий не ги забравил. Още на следната година — в 490 г. пр. н. е., той изпратил флотата си да ги накаже. Но той не могъл да стигне до Елада. Когато заобикалял Атонския нос на Халкидическия полуостров, връхлетяла буря и унищожила голяма част от корабите заедно с екипажите им.

Тогава Дарий започнал да готви нов поход. Той заповядал на двама свои пълководци — Датис и Артаферн, да завладеят Атина и Еретрия и да превърнат жителите им в роби. Те натоварили войската и конницата на кораби и потеглили срещу Атина през Егейско море. Слезнали на остров Евбея и обсадили Еретрия. Шест дена еретрийците се защитавали отчаяно, но се намерили предатели и на седмия ден градът бил превзет. Персите разграбили града, изгорили храмовете и оцелелите жители превърнали в роби.

Идвал ред на Атина. Корабите спрели пред Маратон — една удобна от военно гледище равнина край морския бряг. Там персите разположили лагера си. Над Атика и Атина надвиснала страшна опасност. Персите започнали веднага да грабят и опустошават Атика. Но атиняните и не помислили да преклонят глава. Те решили да бранят до край своя град.

Населението се прибрало зад стените на града, а в Спарта бил изпратен веднага бързоходец да иска помощ. За два дена (необикновена за тогава бързина) той стигнал до Спарта. Но спартанците не се развълнували особено много. Врагът бил още далече от тях. Те отговорили, че не могат да потеглят на поход, преди да настъпи новолунието, такъв бил техният обичай. А това значело — най-рано след десет дена.

Два дена след това атиняните вече знаели нерадостната вест. Разбрали те, че сами трябва да се борят срещу пълчищата на Дарий. Какво да правят? Дали да се бранят зад стените на града, или сами да нападнат персите? Този въпрос трябвало веднага да се реши. Всяка минута била скъпа.

Стратезите се събрали на съвещание. Решителният и далновиден Милтиад, който добре познавал персите, настоявал да започнат нападението незабавно. Той извикал настрани архонт-полемарха Калимах и му казал:

— Ако нападнем веднага персите, можем да спечелим. Ако се укрепим в града и обсадата продължи дълго, може да се намерят изменници, които да ни предадат. Знаеш, че между аристократите има някои, които предпочитат персите пред нашия демократичен строй. Помисли добре. Съдбата на Атина е в твои ръце.

Не всички стратези били съгласни с Милтиад. Гласували. Петима били за Милтиадовото предложение, петима — против. Спечелил Милтиад, защото архонт-полемархът Калимах гласувал за неговото предложение. А гласът на Калимах бил решаващ.

Градът бил в тревога. Никой не спал тая нощ. Атиняните знаели, че врагът е няколко пъти по-многочислен, но те се готвели да се бранят с всички сили. Сутринта рано атинските бойци се отправили към Маратон и скоро стигнали височината над Маратонското поле. Пред тях бил огромният персийски лагер, а край морския бряг — стотиците персийски кораби. Атиняните построили своя лагер край една горичка. На помощ им пристигнали 1000 платейци. Това зарадвало и окуражило атиняните. С тях войската им станала 11 000. А насреща си те имали около три пъти повече перси.

За главнокомандуващ бил избран Милтиад. В ранната септемврийска утрин на 490 г. пр. н. е. той построил войската си в боен ред. Понеже се страхувал многобройният неприятел да не го обкръжи, той засилил фланговете, като поставил там от 2 до 6 бойни редици, но в центъра не могъл да сложи повече от 2–3 бойни реда.

И тъй елините отначало в бърз ход, а после тичешком се понесли срещу персите. Всеки боец стискал здраво щита и копието и чувствувал, че брани не само себе си, но и своя дом, своето семейство, своите ниви, своя хубав град.

Персийците обсипали гърците със стрели. Шатрата на Артаферн била разположена на една височина. Оттам той наблюдавал битката. Персите пробили центъра. Те успели да заловят въоръжени с прашки атински роби, които изнасяли ранените от бойното поле. Артаферн ликувал. Но не за дълго. Атиняните от дясното крило и платейците от лявото крило устояли. Те здраво притискали врага и персите започнали отначало да отстъпват, а после и да бягат. Но гърците не се впуснали да преследват бягащите, а в плътни редици ударили центъра. Персите нe могли да устоят на дружната и смела атака и започнали да отстъпват към морето. Те бягали, търсейки спасение на корабите. Но атиняните нападали с устрем. Те изпреварили бегълците и запалили корабите. Битката била жестока. Казват, че братът на прочутия драматург Есхил искал да задържи един кораб и да не му позволи да се изтегли в морето. Отсекли ръката му с брадва. Тогава той хванал кораба с другата си ръка и успял да го задържи.

Поражението на персите било пълно. Според Херодот персите дали 6400 души убити, а атиняните 192. Между тях бил и архонт-полемархът Калимах.

Така завършила първата битка между многобройните пълчища на персийския цар и воините на свободния гръцки град Атина.

Термопили

След поражението при Маратон персийците се оттеглили в Азия, но Дарий не се примирил. Само смъртта му попречила да предприеме нов поход. Борбата срещу свободните гръцки полиси продължил наследникът му Ксеркс. Той започнал да готви голям поход срещу Елада.

Четири години се готвил Ксеркс. Събрал голяма армия и невиждан дотогава флот. За да се предпази от атонските бури, той заповядал да прокопаят тесния провлак, който свързвал Халкидическия полуостров със сушата. Три години копали войниците от покорените народи под бичовете на надзиратели и най-после прокопали канал, по който можели да се разминат две триери.

Когато всичко било готово, Ксеркс както баща си изпратил пратеници в гръцките полиси да искат «земя и вода». И сега някои градове се подчинили, но атиняните смело върнали пратениците. Те се чувствували горди с маратонската победа, но и знаели, че борбата не е завършена. Докато Ксеркс се готвел за нов поход и те не стояли със скръстени ръце.

Опасността обединила елините и те образували съюз. Начело стояли Атина и Спарта — най-силните гръцки полиси. Но в самата Атина работите не вървели гладко. Борели се две групи — на богатите аристократи и едрите земевладелци начело с Аристид, и на занаятчиите, търговците и градската беднота начело с Темистокъл. Аристид искал да се засили сухопътната войска, Темистокъл — да се построят колкото може повече кораби. Надделял Темистокъл и Аристид бил изгонен от Атина чрез остракизъм — гласуване с глинени плочки, на които всеки написвал името на опасния за града гражданин. Темистокъл прокарал своята програма и с приходите от Лаврийските сребърни рудници били построени 100 превъзходни триери.

Щом настъпила пролетта на 480 г. пр. н. е., Ксеркс потеглил срещу Елада през Хелеспонта — днешните Дарданели. Там бил построен мост. Седем дни и нощи се прехвърляли през него пехотата и конницата. В тракийската равнина недалеч от устието на реката Хеброс (дн. р. Марица) Ксеркс решил да направи преглед и преброяване на войските си. Подредили се по народности. С гордост Ксеркс обхождал строените войници. Тук имало перси и мидийци с тиари, с пъстри хитони и люспести ризници, въоръжени с къси мечове, копия и лъкове; асирийци с медни шлемове и дебели тояги със стърчащи по тях гвоздеи; согдийци, хорезмийци, бактрийци и сакси с лъкове и секири; индуси с дълги дрехи, араби с къси наметала и дълги лъкове, етиопци с тела, боядисани с бяла и червена боя, наметнати с лъвски и леопардови кожи, въоръжени с лъкове от палмово дърво и стрели с кремъчни върхове; траки с пъстри ямурлуци, с къси копия и малки щитове; кавказци с шлемове, украсени с волски уши, въоръжени с кожени щитове и къси копия. Отделно били построени «10–те хиляди безсмъртни» — отбрани персийски войници, дрехите и оръжието на които блестели от злато. Тук била и прочутата конница от перси, мидийци, бактрийци и араби. А морето пред тракийския бряг било, почерняло от кораби. Там станували 1207 триери, доставени от най-изкусните мореплаватели — гърци от покорените острови, финикийци и египтяни.

След това войските били преброени. Отброили 10 000 души, наредили ги плътно един до друг и това пространство обградили със стена. След това цялата войска прекарали през нея. Според Херодот преминали 1 700 000 пехотинци и 80 000 конници. Може би тази цифра е преувеличена, но без съмнение войската била огромна. Тя просто опустошавала местата, през които минавала.

— Да благодарим на боговете, че царят обядва само веднъж — казвало населението — иначе всички бихме загинали от гладна смърт.

Ксеркс бил толкова горд с войската си и сигурен в победата, че когато били заловени двама шпиони, той отменил смъртното им наказание, като заповядал да им покажат всичко и да ги пуснат да разкажат видяното на елините. Той смятал, че това е достатъчно, за да ги отчая.

Но храбрите и свободолюбиви гърци не паднали духом.

Съюзниците се събрали на съвещание, за да решат как да проведат отбраната. Тук обаче се появили разногласия. Спартанците предлагали да се изостави Средна Гърция, всички да се изтеглят в Пелопонес и да се отбранява Истмосът — Коринтският провлак, където те вече издигали стена. Съюзниците, възмутени, отхвърлили това предложение. И тъй флотът се съсредоточил при нос Артемизий — най-северната точка на о. Евбея, а войската под предводителството на спартанския цар Леонид заела Термопилите — единствения проход, през който можело да се мине от Северна в Средна Гърция. Това била една тясна пътека, оградена от изток с непроходими блата, а от запад с почти отвесни планини, по която не можели да се разминат две каруци.

Ксеркс бързо се озовал при Термопилите, защото Северна Гърция се предала без бой. Леонид изпратил бързоходец за помощ, понеже не всички съюзници били изпратили войски, тъй като в това време били започнали Олимпийските игри. Ксеркс изчакал няколко дни, надявайки се, че елините сами ще се оттеглят. Но те не мръднали ни крачка. Даже когато един беглец им съобщил, че персийските войници са толкова много, че със стрелите си ще закрият слънцето, един спартанец, някой си Диенек, отговорил: «Толкова по-добре — ще се бием на сянка».

На петия ден Ксеркс заповядал на мидийците да хванат живи тези безумци. А той сам седнал на златния си трон и се приготвил да наблюдава сражението. Мидийците ожесточено нападали целия ден, но не напреднали ни педя. Тогава, разгневен, Ксеркс изпратил «10–те хиляди безсмъртни». Но и те имали толкова успех, колкото и мидийците. В тесния проход те не могли да използуват численото си превъзходство, а спартанците били храбри и опитни бойци. Ненапразно целият им живот минавал във военно обучение. Понякога те се престрували, че отстъпват, и когато «безсмъртните» с гръмки викове се спускали след тях, те се обръщали и веднага ги изпращали в подземното царство на мъртвите при бога Аид. Наблюдавайки битката, Ксеркс гневно скачал от трона си. Той давал все нови и нови заповеди, но съюзниците храбро бранели прохода.

Кой знае колко щяла да продължи тази борба, ако не се намерил предател. Някой си Ефиалт, местен жител, се явил при Ксеркс и му предложил да преведе войската през една пътека в гърба на защитниците. Ксеркс веднага дал заповед един голям отряд войници да тръгне с Ефиалт.

Когато настъпила нощта, персийският отряд потеглил. Напред вървял Ефиалт. На сутринта персите стигнали билото, покрито с дъбова гора. Тук бил разположен един отряд от 1000 фокейци. Те чули шума на приближаващите се персийски войници и се хвърлили към оръжието си. Но персите ги обсипали със стрели и те побягнали. Без да им обръщат повече внимание, персите, водени от Ефиалт, започнали да се спускат към лагера на Леонид. Те обградили гърците в тесния Термопилски проход.

Леонидовите воини вече знаели какво ги очаква. Но Леонид решил да брани прохода тъй, както му повелява честта и войнишкият дълг. Но дали защото искал да спаси повече бойци за бъдещите сражения, или не разчитал много на тяхната храброст, той заповядал на съюзническите войници да напуснат прохода, преди да е станало много късно. Сам той с 300 спартанци и с малоброен отряд теспийци, които не пожелали да оставят другарите си, се приготвил да брани Термопилите.

Малко след изгрев слънце Ксеркс дал заповед на войските си да започнат атаката. Настървено и шумно нападали те. Леонидовите войници ги посрещали храбро. Когато се счупвали копията им, те действували с мечове, когато се счупвали и мечовете, те се биели с юмруци и със зъби. Паднал Леонид, над трупа му се завързала жестока битка. Но паднали и двамата братя на Ксеркс. Персите скъпо заплащали за всеки убит грък.

В това време в гърба на защитниците на прохода се появил и преведеният от предателя Ефиалт отряд от перси. Гърците били нападнати и откъм гърба. Тогава настъпило последното действие на трагичната драма. Защитниците на Термопилите се приготвили да умрат достойно. Те се барикадирали зад камъни и дървета и геройски се бранели, докато загинали до един.

Вестта за геройската отбрана на Термопилите разтърсила цяла Гърция. Не отчаяние, а чувство на гордост и воля за борба събудила тя.

По-късно при входа на Термопилите елините издигнали паметник на Леонид. Паметникът представлява легнал лъв, а под него се четат следните думи на поета Симонид.

«Онзи, когото аз пазя сега под камъка гробен,

Лъв именуваха. Равен по дух ако той не бе ми,

Лапи не бих аз простирал над гроба му славен.»

А пътникът, който мине сега край братската могила на загиналите, бива посрещан с думите:

«Чужденецо, кажи на спартанците, че ние

всички легнахме тука на тяхната заповед верни...»

Персите преминали Термопилите. Там обаче свободолюбивият дух на гърците и любовта им към родината написали най-величавата епопея на Гърция.

Саламин

След битката при Термопилите положението на атиняните станало много тежко. Персийските пълчища нахлули в Средна Гърция и се устремили към Атина. По пътя си те унищожавали всичко, палили градовете, избивали мъжете, а жените и децата отвличали в робство. Съюзният флот напуснал нос Артемизий и се съсредоточил край о. Саламин срещу пристанището Пирей. Смут и тревога обхванали елините. Спартанците упорито настоявали всички войски да се изтеглят на Коринтския провлак и там да защитават Пелопонес. Стените, издигани на Истмоса, бързо растели. Пелопонесците влачели камъни, пясък и греди и денонощно строяли. Но и сега мненията на спартанците и атиняните били коренно различни. Започнали да се чуват гласове: «Защо е нужно да се защитава Атина? Тя е изгубена вече. По-добре е всеки да изтегли корабите си и да защитава своя бряг».

Темистокъл, командир на елинския флот и негов създател, разбирал повече от всеки друг колко опасни са тези мисли, защото пръсне ли се флотът, свършено е с Елада. Персите ще ги бият поотделно и ще унищожат най-сигурната им опора и надежда — корабите. И той напрегнал всичките си сили, за да запази единството на съюзния флот.

Но какво ще стане с Атина? Невъзможно е тя да се отбранява откъм сушата. Вярно, през последните години между пристанището Пирей и града атиняните бяха издигнали стени, но ще устои ли градът срещу безчетните пълчища на Ксеркс? И ако на мъжете е съдено да паднат в защита на родния град, защо трябва да се жертвуват жените, децата и старците? И Темистокъл предложил в народното събрание — всички жени, деца и старци да се натоварят на корабите и да се отведат на о. Саламин. Арголидският град Трезен също им предлагал гостоприемство. Великодушните трезенци обещавали да дадат подслон на атиняните и да ги хранят, да разрешат на децата им да берат плодовете от всяка тяхна градина, дори били готови и учители да им повикат.

Бедните атиняни бързо приели предложението на Темистокъл. Те свили в бохчички дрешките си, грабнали по малко маслинки и зехтинец и със свито от болка сърце напуснали града и се качили на корабите. За богатите било по-мъчно да се разделят с добре наредените си домове, с любимите си вещи и ценна покъщнина. На земеделците пък никак не им се искало да изоставят на врага своите изкласили ниви, буйни лозя и маслинови градини. С мъка и сълзи се разделяли майки със синовете си, жени с мъжете си, деца с бащите си. А една група отчаяни патриоти не искала в никакъв случай да напусне града. Те се укрепили в Акропола и се приготвили да го бранят до последна капка кръв...

Едва сварили атиняните да се отдалечат от града и персите нахлули в него. Геройски се сражавали укрепилите се в Акропола граждани, но били избити до един. Ужас и отчаяние обхванали атиняните, когато научили за това.

А в това време военният съвет заседавал на корабите. Там Темистокъл горещо защитавал своя план — съюзният флот да даде сражение при о. Саламин. Но съюзниците били разколебани. Примерът с Атина, който врагът унищожавал пред очите им, ги плашел и отчайвал. Всеки искал да види своите кораби край родния си бряг с надежда, че тъй най-сигурно ще бъде защитена родината му. Темистокъл чувствувал това и най-накрая остро заплашил съюзниците.

— Ако ни измените, ние ще натоварим близките си на нашите кораби и ще потърсим нова земя — ще се заселим в Италия.

Съюзниците се постреснали, защото атинският флот бил най-големият и най-добрият, но когато видели да приближава огромният персийски флот, отново започнали да мислят за отстъпление.

Тогава Темистокъл решил да си послужи с хитрост. Той изпратил своя роб, персиеца Сикин, при Ксеркс да му каже, че Темистокъл тайно му желае победата и че сега е най-удобно да ги нападне, понеже съюзниците се карат и се канят, когато настъпи нощта, да напуснат Саламин. Хитростта сполучила. Ксеркс заповядал още същата нощ флотът да обкръжи гръцките кораби при Саламин.

Нощта била тъмна и беззвездна. Персийските кораби бавно обкръжавали Саламин. А гръцките командири продължавали да спорят. Тихо пошушнали на Темистокъл, че навън го чака някакъв човек, който иска веднага да говори с него. Като излязъл, той видял пред себе си Аристид, същия, който бил против морската политика на Темистокъл и бил изгонен от Атина. Развълнуван и смутен Аристид му казал:

— Да сложим край на нашата вражда. Отечеството е в беда. Бях на остров Егина и видях как персийският флот ви обкръжава. Едва се промъкнах дотук с една рибарска лодка, за да те предупредя.

Темистокъл много се зарадвал. Той стиснал сърдечно ръката на Аристид. Родолюбието на най-големия му враг му вдъхнало вяра и нови сили. Зарадвал се той, че хитростта му е сполучила. Сега вече всички спорове ще заглъхнат, нито един съюзнически кораб не може вече да напусне Саламин.

Щом съмнало, Ксеркс заповядал да поставят златния му трон на една височина край брега и, сигурен в победата, дал заповед за нападение. Край него се разположили писарите, за да записват всички подробности на битката. Персийските кораби се устремили срещу гръцките. Но гръцкият флот и не мислел да бяга. И сякаш богът на морето Посейдон, за да подпомогне справедливата борба на атиняните, замахнал с тризъбеца си. Развълнувало се морето, големи вълни заприиждали една след друга и заблъскали плиткогазещите и мъчно повратливи финикийски, персийски и египетски кораби. Те се люшкали и трудно маневрирали в тесния Саламински залив. Малките и дълбокогазещи гръцки триери били по-устойчиви срещу вълнението. Те действували по добре обмислен план. От гръцките кораби се разнесъл тържествен пеан и в строен ред те се понесли срещу персийските кораби. Тогава екнал гръмовен глас: «Напред, синове на Елада, избавете жените и децата си, освободете светилищата и гробовете на вашите деди!». Корабите насочили бронзовите си носове срещу противника. Пръв един гръцки кораб смъкнал цялата украса на един финикийски кораб. Персийските кораби се насочили натам, но се струпали в един тесен проток. Мъчно подвижни и тежки, те не могли да си окажат помощ. Отначало се съпротивлявали, но после започнали да се блъскат с бронзовите си ребра и взаимно да си чупят веслата. А гръцките триери ги обкръжавали и изкусно ги унищожавали. Корабите полягали на една страна, хората падали в морето или със сетни усилия се мъчели да се закрепят за нещо. Други кораби се разцепвали и потъвали сред ужасните викове на давещите се. Под разбитите останки и под окървавените трупове морето не можело да се види. Скалите и бреговете се покрили с мъртъвци. Живите се борели с вълните. Но и за доплувалите до брега нямало спасение. Там бил Аристид с отряд пехотинци. Те ги избивали с гребла и отломъци от корабите. Морската шир ехтяла от викове и стонове.

Пред Саламин имало едно малко островче. Там Ксеркс бил изпратил отряд от знатни перси да унищожават враговете-корабокрушенци. Но гърците наскачали от корабите, заобиколили ги и ги избили пред очите на Ксеркс. Казват, че като гледал всичко това, Ксеркс раздрал дрехите си и заплакал.

А разнебитеният персийски флот бягал неудържимо. Но и бягството не го спасявало. Гърците причаквали корабите, когато плували край Евбея, и ги потапяли. Само нощта сложила край на битката.

Съюзният елински флот спечелил блестяща победа. Атина и цяла Елада били спасени.

Разярен, Ксеркс прибрал оцелелите кораби и отплувал за Персия. В Гърция той оставил около 50 000 войници под командата на Мардоний. Те презимували в плодородната Тесалия. Спечелената победа обаче повдигнала вярата на елините в собствените им сили. Те се окопитили и се подготвили за нова битка. Тя станала през лятото на 479 г. пр. н. е. при Платея и продължила няколко дена. Персите били разгромени, а Мардоний — убит. Малцина могли да се завърнат в Персия. В ръцете на гърците паднала огромна плячка.

След този зашеметяващ удар, който елините нанесли на източната деспотия, борбата не стихнала изведнъж. Тя продължила още дълги години, но вън от границите на гръцките полиси, докато завършила с един изцяло изгоден за елините мир. Те станали пълни господари на Егейско море.

Под сянката на Акропола

Корабът на атинянина Аристион се завръщаше след продължително и трудно пътуване. Издутите от попътния вятър платна сегиз-тогиз припляскваха като крила на огромна пеперуда, мачтите изскриптяваха под напора на вятъра.

Аристион се взираше в далечните брегове. Там нейде беше дългомечтаната Атина. Корабът беше тръгнал преди 25 дена от Месемврия, натоварен почти до носа с едро тракийско жито, големи делви с гъст ароматен мед и набързо съшити чували, плътно натъпкани с едрорунна вълна.

Застанал до Аристион и засенил очи с ръце, жадно диреше брега и Хериген от Месемврия. Хериген произхождаше от стар мегарски род, дошъл в Месемврия с първите мегарски колонисти.

Не само търговските връзки свързваха Аристион и Хериген. Свързваше ги старо приятелство. Винаги когато пристигаше в Месемврия, Аристион отсядаше в богатата къща на Хериген и беше посрещан като желан гостенин. Излегнати в спокойните вечери под старата смокиня, пред чаша гъсто тракийско вино, Аристион разказваше за Атина, а Хериген жадно го слушаше. У месемврийския колонист все повече растеше желанието да види тази чудна, ненадмината Атина, за която чужденците казваха: «Магаре си, ако не си видял Атина. Пън си, ако си я видял, и не си останал възхитен от нея». Този път месемврийският търговец не можа да устои на поканите на своя атински приятел и, макар че такова пътешествие не беше лека работа, той се реши и тръгна.

— Ето я! — извика радостно Аристион, като сочеше нейде на юг.

Хериген се взря по-силно, дори примижа с очи, но не видя нищо друго освен едно леко пробляскване на хоризонта като от скъп метал.

— Там е, там е Атина! — продължаваше да сочи радостно Аристион. — Ето, свети позлатеният връх на копието на «Атина Промахос», статуята на Акропола. Разправял съм ти за нея. Фидий я изработи. Ако вятърът не отслабне, след два часа сме в Пирей.

Два часа по-късно корабът на Аристион наистина спря на кея на Пирей, недалеч от корабостроителницата. Пристанището на Атина ги посрещна със своя шумен живот. Край тях от една лодка изхвърляха прясна риба. Няколко роби я сипваха в кошници. От другата им страна товареха голям кораб с прекрасни атински съдове. Наредени един след друг, робите внимателно придържаха съдовете върху раменете си, изкачвайки се на кораба по разлюлените дървени стълби. От друг кораб разтоварваха кожи, донесени от Черноморието. В единия край на пристанището беше особено многолюдно и шумно.

— Какво има там? — попита Хериген.

— Преди малко стовариха роби от Азия — обясни един приходящ, на когото изглежда направи впечатление малко старинният и грубоват мегарски диалект на Хериген.

Докато отиваха към Атина, движейки се под сянката на «Дългите стени», Аристион не преставаше да говори, възбуден от щастливото завръщане.

— Виждаш ли ги какви са здрави — казваше той, като сочеше стените. — Построихме ги, когато изгонихме персите.

Аристион имаше право да говори тъй. Осемнадесетгодишен беше, когато се би срещу персите в Саламинската битка. А после, когато изграждаха отново стените между Атина и Пирей, той гореше от нетърпение по-скоро да ги види изградени.

— Всичко беше прах и пепел. Като се върнахме от Саламин, не знаехме откъде да започнем. Ще видиш какъв град е Атина. Ние, народът, го създадохме. У вас управляват малцина, а у нас — демосът. Не мога да те заведа в народното събрание, защото там не пускат метеки и чужденци, но ти сам ще разбереш.

— И всяка година избирате все Перикъл за стратег?

— Избираме го. И аз гласувам за него. Той е умен, спокоен, честен и културен. Да го чуеш само как говори! Ненапразно го наричаме «Олимпиец». Приятел ми е. Ще те заведа у него. Там ще видиш и Фидий. Ех, такъв майстор не се е раждал досега! Той построи Партенона, той направи златната статуя на Атина. Лицето и ръцете й са от слонова кост, а дрехата, шлемът, щитът, дори и змията край него, всичко е от злато. Цялата статуя блести и излъчва златна светлина. Още утре ще те заведа там. И с писателя Херодот ще те запозная. Той също ми е приятел. Да знаеш колко е пътувал! И из вашите краища е бил. Сега пише книга. Ще го поканя у дома. Ах, ето го, виж, Акропола!

Един завой на пътя беше открил пред очите на пътниците атинския Акропол. Хериген спря възхитен.

Над града се издигаше стръмен, сякаш отсечен хълм. Върху него на фона на синьото южно небе се открояваха чудни храмове от бял мрамор. Най-големият от тях правеше неотразимо впечатление със своята красота и хармонични пропорции.

— Значи това е Партенонът! — прошепна едва чуто Хериген.

— Да — с особена гордост отговори Аристион. — Статуята до него е Фидиевата Атина.

— А онзи, малкият храм, кацнал над самата пропаст?

— Това е храмът на Победата. Построихме го в чест на победата над персите. Онзи там зад Партенона е Ерехтейонът, храмът на нашите покровители Атина и Посейдон. Утре, когато отидем на Акропола, ще минем през тържествената врата — Пропилеите. Там ще ти покажа картините на Полигнот, който нарисува и Маратонското сражение. Ще видиш отблизо и статуите, и украсата на храмовете. И ще разбереш, че никъде не е създавано нещо по-красиво.

Аристион се гордееше със своя роден град. Щастлива с победата си над персите, Атина в скоро време се превърна в най-красивия елински град. Там творяха най-великите художници на епохата, там пишеха най-добрите историци, там се събираха най-големите учени и мислители, там се играеха най-талантливите драми и най-духовитите комедии. А корабите на Атина кръстосваха волно и гордо моретата и разнасяха заедно с чудно красивите й занаятчийски произведения и елинската култура. Дори и Хериген я беше почувствувал в далечната Месемврия.

Двамата приятели бяха навлезли неусетно в града. Улиците криволичеха — ту възлизаха нагоре, ту се спускаха надолу. Те бяха тесни, но чисти, настлани с едри камъни. Повечето къщи бяха малки, еднообразни, но тук-таме се виждаха и нови, по-големи и по-красиви строежи.

Неочаквано пътниците се намериха на пазарния площад. Хериген беше поразен от необикновения шум и движение. Търговци се надвикваха и хвалеха стоката си. Някои я носеха в кошници или върху големи дървени табли, други я бяха подредили в платнени палатки, а трети — в малки павилиончета, изплетени от клони и тръстика. На едно място се продаваше само риба, на друго — месо, на трето — вино. Тук имаше и тракийско жито, и атински сочни маслини, пресни смокини и кехлибарено грозде, високи кюпове със зехтин и гъсто южно вино, бели гълъби и малки прасенца, конски хамути и изкусно изработени сандали, египетски папируси, статуйки от слонова кост, съдове от алабастър. Тук бяха и прочутите мариновани беотийски змиорки. Беше шумно, тясно и дори задушно. Някъде избухваха спорове. Между пазаруващите имаше твърде много роби. Те се грижеха за домакинството и обяда на господарите си. През площада мина едър плещест войник. Той енергично си проправяше път с лакти. Свалил бе шлемът си и внимателно крепеше яйцата, поставени в него.

Направо на земята бяха насядали няколко млади хора. Те играеха на пет камъчета. Съвсем неочаквано те се изправиха и бързо се загубиха в тълпата. Зоркото им око отдалеч бе зърнало надзирателя на пазара. И този път те успяха да отърват глобата. Забранено бе да се играе на пари.

Хериген беше замаян от хилядите интересни неща, които виждаше. Той спря при павилиончето на сарафите и замени цяла шепа месемврийски монети с атински драхми Хериген би стоял до вечерта на пазара тъй пъстро и забавно беше всичко, но Аристион бързаше към къщи.

И все пак не бе им съдено да стигнат скоро в дома на Аристион. От една работилница неочаквано изскочи мъж със снежно бял хитон, хвърли се към Аристион и започна да го прегръща и целува.

Хериген и Аристион трябваше да влязат в работилницата на Менофил — брата на Аристион.

— Само за малко — настояваше Менофил. Той им донесе дървени столове с изящна резба и постави пред тях на малка масичка кани с вино.

Докато Аристион слушаше последните семейни новини и политически новости, Хериген с любопитство разглеждаше работилницата.

В една облицована с камъни яма двама роби разтъпкваха с крака глина, смесена с вода. До тях друг роб я измесваше с ръце, също както жените месят тесто. Под дървения навес беше поставено грънчарско колело. Един роб го въртеше с ръце, а майсторът — опитен в грънчарството атинянин, оформяше съда. По-настрана двама художници рисуваха, като топяха четките си в гърненца с боя. Единият беше възрастен. Той нанасяше върху съда контурите на рисунката. По-младият покриваше друг съд с черен блестящ лак. Аристион сърдечно се ръкува с възрастния мъж. Това беше Аристарх — ученик на Дурис — прочутия художник на червенофигурни вази. Той работеше от дълги години при Менофил. В двора имаше кръгла пещ. Край нея шеташе млад роб, който мъкнеше дърва и палеше пещта. Друг пренасяше готовите съдове, които трябваше да бъдат изпечени. Един възрастен роб, по всичко изглежда азиатец, следеше зорко работата на робите.

Неочаквано в работилницата влязоха две момчета. Едното беше на около десет години, другото малко по-голямо. Облечени бяха с къси до коленете, чисти бели дрехи, препасани през кръста. Голите им крака бяха мургави и стройни. Подир тях вървеше млад роб, който носеше под мишница глинени плочки с изписани по тях букви и една лира.

Момчетата увиснаха на врата на Аристион.

Хериген разбра. Това бяха синовете на Аристион. Сигурно робите, които отнесоха вещите им направо от кораба в дома на Аристион, бяха уведомили вече всички за пристигането им. Връщайки се от училище, момчетата не бяха имали търпение да дочакат баща си. Те повлякоха пътниците към къщи. Менофил тръгна заедно с тях.

— Всъщност за какво ли ще стоя в работилницата — казваше той на Хериген. — Управителят ми, видяхте го, сириецът, чудесно ръководи всичко. Не съжалявам, че платих доста пари за него.

Хериген гледаше към Акропола. Слънцето се беше спуснало ниско на хоризонта и къпеше с обилни лъчи величествените сгради. Удължените им сенки бавно се плъзгаха над града.

Атина живееше своите най-хубави дни. Тя твореше класическите образци на античната култура.

Най-жадуваното

Какъв е този весел шум и неудържим смях, който излита от театъра на Дионис и трепти над града? Той звучи много странно в шестата година от проклетата война с пелопонесците.

Януарският ден не е много студен, но вятърът остро пронизва. Театърът на Дионис в подножието на Акропола е препълнен. Атиняните загръщат по-плътно леките си плащове и дори не поглеждат към навъсеното небе, от което всеки миг може да рукне дъжд и да ги измокри до кости. Театърът е любимо, но рядко удоволствие. Само три пъти в годината се поставят театрални представления, но затова пък те започват от сутринта и продължават до залез слънце. Днес е ред на комедията. Това е третата по ред комедия, но изглежда, ще вземе първата премия. Грабна тя отведнъж атиняните, още като видяха този чудак — селянина Дикеопол на орхестрата. Виж го ти умника! Решил да сключи сам мир със спартанците! Омръзнала му войната! Че кому не е омръзнала? Малко ли нещастия донесе! Опустошиха спартанците нивите, изкорениха лозята, изсякоха маслините. Изоставиха селяните домовете си, струпаха се в града. Злобно се разкиска Арес и прати чумата! Отначало с плахи стъпки, а после бурно затанцува тя над претъпкания град. Хората мряха по улиците, градът се изпълни с трупове, не успяваха да ги погребат. На втората година чумата отнесе и Перикъл. Ех, защо не избягна той тази проклета война! А можеше. Та коя ли война не би могла да се избегне!

И ето селянинът Дикеопол събуди у всички изстрадали от войната атиняни копнежа по хубавите мирни дни. На сцената се появява неговият пратеник, току-що завърнал се от Спарта. И на лакедемонците отдавна е омръзнала войната. Те му изпращат три вида мир, запечатан в три бутилки, като хубаво вино. В първата бутилка има петгодишен мир. Дикеопол вкусва от него, но енергично плюе: «Пфю, мирише на смола!». Значи — стягай пак корабите за война. Вторият — десетгодишният мир, също не струва. Но виж третата бутилка с тридесетгодишния мир е просто нектар и амброзия. Щастлив, Дикеопол тръгва да отпразнува празника на Дионис. Но след него се втурват съселяните му. Как смее той да сключва мир с проклетите спартанци! С камъни ще го пребият те! Едва се съгласяват да го изслушат. Но още при първите му думи избухва нова буря от негодувание. В своето озлобление атиняните не виждат колко много злини са причинили и те на спартанците. Разбира Дикеопол, че мъчно ще убеди съселяните си, и решава да ги омилостиви. Но как? Ще се облече като нещастните, многострадални герои от трагедиите на Еврипид. Атиняните обичат неговите драми, разтърсващи дълбоко душата. И сега те от душа се смеят на духовито представяния образ на знаменития трагик. Облечен в дрипи, Дикеопол започва да припомня просто и искрено причините за тази нещастна война.

— Сега сме само свои хора — започва Дикеопол, — няма метеки, няма гости-чужденци, значи можем да си кажем истината. Защо ще виним само спартанците? Нали ние забранихме на съюзниците да търгуват с мегарците? Молиха ни да отменим забраната, ние отказахме. Гладът ги принуди да отидат при спартанците. Започна да дрънка оръжие. Градът ни се изпълни с военен глъч. Раздаваха се пари. Стягаха се корабите. Пирей тревожно зашумя. Какво им оставаше да правят? Я си помислете, не бихме ли постъпили и ние тъй, ако бяхме на тяхно място?

— Негодник, как смее тъй да говори! — настръхват някои.

— И все пак това е самата истина — признават по-спокойните и разсъдливите.

А Дикеопол вече не разказва, той показва.

На орхестрата е Ламах — военачалникът с блестящи военни доспехи, с развяващи се върху шлема пера, с щит, на който е изобразена страшната Горгона.

Дикеопол не може да го понася. Противен му е неговият глупашки войнствен вид.

— Ето кой раздухва войната, ето кому носи тя печалби и изгоди!

И застават един срещу друг: честният гражданин, който не търси награди и се бие в първите редици, и този, за когото войната е изгодна длъжност, заплата и плячка.

— Аз винаги ще се бия със спартанците и по суша, и по море — заявява Ламах.

— Аз пък ще живея в мир и ще търгувам с всички — обявява Дикеопол. И той загражда с въже своя пазар.

Идва един беотиец. Донесъл е любимото лакомство на атиняните — мариновани змиорки. «Шест години мечтахме за тях» — въздиша Дикеопол. Но какво да му даде в замяна? Е да — също атински специалитет — ще му продаде един от доносчиците, каквито в Атина има в изобилие.

— Доходна сделка ще направя с тази хитра маймуна! — заявява беотиецът.

Дикеопол е доволен. Весело и обилно пиршество го очаква. Комедията завършва с безгрижната песничка на Дикеопол и охканията на ранения Ламах.

Атиняните шумно напускат театъра. За няколко часа те са забравили войната, грижите, немотията. Смях и весели забележки дълго огласят града.

Но кой е авторът на комедията? Кой се осмели в разгара на войната да каже истината и вдигне глас за мир?

— Един младеж — двадесетгодишният Аристофан.

На него атиняните присъдиха първата награда в този януарски ден на 425 г. пр. н. е.

Студена нощ обгръща Атина. Но в домовете дълго мъждукат светлинките на глинените светилничета. Там се преповтарят забавните епизоди и мъдрите слова.

В душите на всички затрептява надеждата, че мирът — жадуваният мир — е близък и възможен.

Но утрото бързо разпръсва този мираж. Зовът на Аристофан за мир, разумните слова на селянина Дикеопол биват заглушени от озлоблението и омразата. Не! Спартанците трябва да бъдат наказани! Атина не може да допусне нейните съюзници да не й се подчиняват. Тя трябва да си остане господар на моретата!

И войната продължава. А когато след двадесет години идва най-после жадуваният и дългоочакван мир, няма вече нито победители, нито победени. Атина е загубила окончателно сили да бъде ръководителка на елинския свят. Спарта няма възможностите да заеме нейното място. Не след дълго гръцките градове-държави загубват политическата си самостоятелност, покорени от войниците на македонските царе.

Рожба на демокрацията

Сравним ли държавите на древния Изток с най-напредналите държави в древна Гърция, ще видим много основни различия в развитието им. Древноизточните държави са същински гиганти, сравнени с миниатюрните гръцки градове-държавици, наречени полиси. Историческото развитие на почти всички древноизточни държави предхожда по време развитието на Гърция с цели хилядолетия. Но древноизточните държави се отличават от гръцките държавици не само по размери и по време. И в стопанския, и в обществения, и в политическия живот, както и в културно отношение различията между древния Изток и древна Гърция са огромни. Ето само няколко примера.

В древноизточните държави била създадена забележителна материална и духовна култура, но в никоя от тях не е възникнал нито театър, нито са създадени литературни произведения, които да могат да бъдат представени на сцената. В никоя древноизточна държава не могла да бъде създадена наука, въпреки че и на Изток били натрупани множество научни знания. Те били обаче несистемни и примесени със заклинания и суеверия, защото се намирали в ръцете на жречеството, а то нямало интерес да направи тези знания разбираеми, достъпни и полезни за широките слоеве от народа. За пръв път в историята на човечеството в древна Гърция били положени основите на повечето науки, включително и на историята.

За пръв път пак в Гърция, и по-специално в Атина, били създадени и такива произведения на литературата като трагедиите на Есхил, Софокъл и Еврипид и комедиите на Аристофан. Тези небивали дотогава културни постижения били подготвени и осъществени, когато творческите сили на старите гърци достигнали своята най-голяма зрелост. Това е така наречената класическа епоха в древна Гърция, обхващаща времето от края на VI до средата на IV в. пр. н. е.

Какво е най-отличителното в древногръцката драма от тази епоха? Необикновената поетична сила, съчетана с изключителна красота и хармония на езика и с майсторство при обрисуване на характерите на действуващите лица. Гръцките драми са неизчерпаем източник на идейни богатства. Основните идеи и мисли, заложени в тях, вълнуват и до ден днешен: идеите за човечност, за свобода, за демокрация, за по-голяма социална правда. Тези идеи са застъпени не само в творчеството на големите атински драматурзи, но и в съчиненията на големите гръцки мислители и исторически писатели.

Но как да си обясним, че държава като Атина, чиято територия не е била много по-голяма от територията на днешна голяма София, е могла да играе толкова решаваща роля при сразяването на многобройните персийски пълчища? И как е могла непосредствено след това да създаде такива грандиозни културни богатства като драмите на големите гръцки трагици и комици, като скулптурите и строежите на Акропола, като историческите съчинения на Херодот и Тукидид?

«Секретът» за победите на Атина на бойното поле и за нейните културни завоевания занимава не само нас, съвременните хора. Занимавал е и първите гръцки историци и мислители. Мнозина от тях са се досещали правилно за някои от основните причини, на които се дължали успехите на Атина. Тъй «бащата на историята» Херодот пише, че главна причина за победата на гърците и по-специално на Атина над персите бил демократичният държавно-политически строй. Чудно ли е това, когато и самото понятие демокрация е създадено за пръв път на езика на древните гърци?

Ето защо тъкмо в Атина са били създадени най-значителните произведения на гръцката култура. За да си обясним обаче по-добре историческата роля на демократичния строй на Атина и на другите демократични гръцки държавици за процъфтяването на културата, необходимо е да припомним най-ярките моменти от борбите на народа на Атина за демокрация.

В какво се състояла атинската демокрация?

Всеки атински гражданин от мъжки пол, докато е годен за военна служба, бил задължен да участвува в редовните военни обучения. Като пълноправен гражданин той имал и редица други задължения: най-малко веднъж през живота си бил избиран за една година в съвета на петстотинте. Той участвувал дейно и в законодателната му работа, ставал пазител на държавното съкровище, предприемач при изпълнението на държавните поръчки, финансов контрольор, надзирател на пазарите, контрольор по мерките и теглилките, надзирател на пристанищата и др. Членовете на съвета на петстотинте участвували всеки месец най-малко в четири редовни заседания, където се разглеждали въпроси, свързани със законодателството, с посрещането и изслушването на чуждите пратеничества и воденето на преговорите с тях, разглеждали се въпроси, свързани с отбраната на страната и нейното снабдяване. Тези задължения отнемали доста време, били заплащани съвсем малко и затова не всички граждани ги изпълнявали с готовност.

Завоеванията на атинския демос започват с така наречените Драконтови закони (621 г. пр. н. е.). Дотогава в ръководството на държавата решаваща роля играела родовата аристокрация. Неписаните родови разпоредби се оказвали постепенно непригодни и предизвиквали кървави смутове сред населението. Особено тежко било кръвното отмъщение, с което по неписания закон на рода се наказвало убийството.

Драконт схващал, че атиняните се нуждаят от писани закони, които да бъдат задължителни и полезни за всички. От записаните по нареждане на Драконт закони особено важен бил законът, с който се забранявало и преследвало кръвното отмъщение. По този начин върху една от най-упоритите и старинни порядки на обичайното родово право бил нанесен унищожителен удар.

Законите ревностно охранявали вече и собствеността, придобита извън рамките на рода. Крадецът, заловен да изнася храни от чужда нива или плодове от чужда овощна градина, се наказвал по силата на Драконтовите закони със смърт. Същото сурово наказание се предвиждало за грабеж на храмово имущество, както и за умишлено убийство.

Пътят, проправен от Драконт, бил продължен от Солон. Той нанесъл втори удар върху родовата аристокрация на Атина.

Солон, потомък на царския род на Медонтидите, се занимавал с търговия. Той пътувал не само, за да търгува, но и за да види и опознае широкия и многообразен средиземноморски свят. Атинското общество изпаднало в началото на VI в. пр. н. е. в тежка социално-икономическа и политическа криза. Тя се проявила външно във все по-изострящите се борби между богатите земевладелци и многобройното, обедняло и заробено селячество. По-голямата част от селяните били задлъжнели пред земевладелците, а лихварите постъпвали с тях според тогавашното дългово право. Длъжникът, който не бил в състояние да изплати дълга си, залагал земята си. Ако и тогава не успявал да го изплати, залагал личната си свобода и своята работна сила или, както се казвало, «своето тяло». Така много селяни не само били докарани до просяшка тояга, но и били продадени като роби. Когато двете враждуващи съсловия решили да приемат «неутралната» според тях личност на Солон и да го упълномощят да играе ролята на помирител, положението в Атина и околността й било крайно напрегнато. Въстанието на заробените и потиснати селяни изглеждало въпрос на дни. Който се заемел в този момент да играе ролята на «помирител», трябвало да притежава не само честно и отзивчиво сърце, не само интелигентност и широта на погледа, творческо въображение, но и пламенната убеденост на поета, съчетана с мъдростта и политическата смелост на голям държавник-реалист. Солон притежавал всички тези качества. Той се «възправил» според собствените му думи, дошли до нас в поетична форма, «със всичките си сили и се отбранявал като вълк, обкръжен от глутница кучета».

В дейността на Солон се очертават два момента. Единият бил освобождаването на дребните атически селяни от дълговото бреме. Дълговите камъни били «изтръгнати от заробената атическа земя», като били откупени и продадените в робство длъжници.

Другият решителен момент бил ограничаването на политическите привилегии на родовата аристокрация. Мъдрият законодател разделил свободното население на Атика на четири разреда според имуществото — главно доходите от земята. Основната мярка бил медимнът. В първия разред влизали онези, които имали добиви най-малко 500 медимни храни. От неговите редове се излъчвали лицата, които заемали най-ръководните длъжности в страната. Гражданите от втори имуществен разред, с добив най-малко 300 медимни храни, служели в конницата със собствен боен кон, а онези от третия разред, с най-малко 200 медимни доход, служели в пехотата и се наричали зевгити. Гражданите, които имали по-малко от този доход, влизали в четвъртия разред — наричали се тети и служели като войници във флотата. Тетите по-късно станали най-многобройният и най-демократичният елемент в политическия живот на Атина.

Така политическият строй на Атина станал много по-демократичен. Принципът, по който гражданите участвували в политическия живот, бил вече не техният знатен произход, а имуществото им. Съответно на това атиняните могли да участвуват в народното събрание, в съдилищата на заклетите съдии и да заемат ръководните длъжности архонт, стратег и др.

С реформите на Солон родовият строй претърпял ново поражение. Те разклатили икономическите интереси и обществено-политическите позиции на родовата аристокрация. Това тя не могла да прости никога на смелия и далновиден реформатор. Още щом Солон се отказал от пълномощията, с които бил облечен, аристокрацията повела ожесточена борба и срещу реформите му и срещу демоса. Солон сметнал за благоразумно да се отдалечи от политическия живот и заминал за чужбина. Но делото на Солон не загинало. Неговият приемник Пизистрат даже разширил и задълбочил някои Солонови мероприятия в интерес на дребните селяни.

Атинянинът Клистен от рода на Алкмеонидите бил третият голям демократически деец, който разширил и затвърдил започнатото от Солон дело. Реформите на Клистен (509–507 г. пр. н. е.) показват съвсем ясно, че големият демократически водач съвсем правилно е смятал родовата аристокрация в Атина за главен и най-опасен враг на демокрацията. Тя следователно трябвало да бъде ударена там, където била все още силна: в нейните политически позиции, почиващи на административното деление на Атика. Ето защо на мястото на четирите старинни родово-аристократични фили Клистен учредил 10 нови фили, чието устройство почивало на естественото географско деление на Атика. Така във всяка фила било включено население с различен родов произход и с различен поминък. Клистен придал политическо значение и власт и на местните малки общини, на които се деляла Атика. Това били демите, наброяващи над сто. След реформите на Клистен атинските граждани започнали да се именуват по лично име, по бащино име и на трето място по името на дема, в който били родени, а не по името на рода, от който произхождали дедите им, както било преди това. По този начин далновидният Клистен заличил спомена за родовото деление на аристокрацията.

Атинската демокрация имала, разбира се, много врагове — и вътрешни, и външни. Срещу вътрешните врагове на демокрацията бил въведен така нареченият остракизъм или съд на глинените плочки. Атинската демокрация била усъвършенствувана и укрепена и с други мероприятия. По този начин атинската държава се сдобила с най-съвършеното за онова време политическо, военно, съдебно и административно устройство. Тя станала «най-модерната», образцова за онова време държава.

След победоносното завършване на Гръко-персийските войни били извършени сравнително малко реформи за доусъвършенствуването на атинската демокрация. Чудно ли е тогава, че в Атина, от недрата на единния вече атински народ, израснали поети и писатели като Есхил, Софокъл, Еврипид и Аристофан, историци като Тукидид и Ксенофонт, скулптори и архитекти като Фидий и държавни и политически дейци като Перикъл?

Големите гръцки драматически поети Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан творили главно по времето, когато ръководител на атинската държава бил Перикъл (443–429 г. пр. н. е.). По същото време изобразителното и строителното изкуство в Атина достигнали връхната точка на своето развитие. Не случайно съвременник и близък приятел на Перикъл бил големият атински скулптор Фидий, който създал най-забележителните скулптурни паметници в Атина. Тогава бил изграден атинският Акропол като представителна, свещена част на града с неговия знаменит храм на Атина — Партенона, с тържествения портик — Пропилеите, и с чудния храм на победата — Аптерос Нике. Те и до днес са ненадминати паметници на строителството, а украсата им представлява образци на изкуството за всички времена и народи. Тогава не само едно отбрано малцинство, но и широките слоеве на гръцките градове с демократично управление имали възможност да се приобщят към постиженията на гръцката култура. Дори среднообразованият и не особено заможен свободен атински гражданин разбирал прекрасния език и дълбокия философски смисъл на гръцките трагедии и комедии.

По същото време била създадена и историята като наука, представена с две велики произведения: «Гръко-персийските войни» на Херодот и «Пелопонеската война» на Тукидид. Те и до днес са най-значителният писмен паметник за историята на тази епоха.

Олимпийският огън

Олимпийските състезания, които събират спортната младеж от целия свят, се откриват с интересна церемония. На специално издигнат старинен триножник се запалва огън, пренесен от Олимпия. Подпален от гръцки девойки, този щафетен огън пътува през планини и морета, за да освети с пламъка си състезанията. Какъв е смисълът на този обичай и откъде произхожда той?

Олимпийските игри имат корени, отвеждащи до най-дълбока древност — до началото на I хилядолетие пр. н. е. По своята същност те представляват възродени някогашните общоелински състезания, на които нашето съвремие е дало ново, по-широко и богато съдържание.

Интересно е да се проследи кога и как са светнали първите искри на олимпийския огън. Те ни отвеждат много далеч в древността до героите на Омировите поеми — ахейските гърци. Последните имали обичай да устройват при погребение състезателни игри край гроба на починалия в чест на неговите бойни качества и подвизи. Такива състезания ахейците устройвали в Пелопонес, областта Елида, където според преданието се намирал гробът на родоначалника им Пелопс. По-късно, когато в Елида се настанили дорийските гърци, те наследили този обичай. На това място гърците издигнали светилище на бог Зевс Олимпийски и устройваните по традиция игри започнали да носят неговото име.

След време край храма на Зевс били издигнати храмове и олтари и на други богове и герои. Край тях отделните гръцки полиси «изградили свои съкровищници — малки, подобни на храмове постройки, в които се пазели даровете, посвещавани на боговете при различни случаи. Така Олимпия постепенно се превърнала в общогръцко светилище, подобно на прочутото светилище на Аполон в Делфи.

Състезателните игри, устройвани в Олимпия в чест на Зевс Олимпийски, добили много широка известност. От състезания с местно значение те постепенно се превърнали в общоелински. През VIII в. пр. н. е. в тях участвували гърци само от континенталните области на Гърция, в VII в. пр. н. е. вече тук идвали да премерят силите и ловкостта си и свободни гръцки граждани от многобройните гръцки колонии, пръснати по Черноморието, по Егейското крайбрежие, в Мала Азия и по бреговете на Италия.

От това време олимпийските състезания добили такова голямо значение в живота на някогашните гръцки племена (които, обединени от общия език и религия, се чувствували вече като една елинска общност), че всички по-значителни събития започнали да се означават с Олимпийските игри, през времето на които са станали. Според нашето датиране първата общоелинска олимпиада е била проведена през годината 776 пр. н. е. Олимпийските състезания се провеждали на всеки четири години. Затова при превеждане на старогръцкото летоброене по «Олимпиади» към нашето съвременно датиране всяка «Олимпиада» се брои за четири години.

Направените разкопки в Олимпия дават възможност да добием представа за някогашното прочуто общогръцко светилище и за стадиона, където са ставали олимпийските състезания.

Централно място в свещения район на Олимпия, наречен Алтис, заемал храмът на Зевс. В него се намирала прочутата статуя на Зевс Олимпийски, творение на знаменития скулптор Фидий, смятана за едно от чудесата на древното изкуство. Изработена от злато и слонова кост тя правела поразяващо впечатление. Целият този свещен район, в който влизали храмовете и съкровищниците, бил обграден със стена. В него се влизало през портици с красиви колонади.

Стадионът бил разположен в южното подножие на хълма Крон. Зрителите сядали на дървени скамейки, които опасвали хълма, а състезанията ставали в равнината пред него. Зад крайния горен ред на седалките били подредени, навярно върху прътове, бойни трофеи, посветени на Зевс — пълното бойно въоръжение на паднали във война врагове: шлем, броня, щит и наколенници. Тези накачени бойни одеяния ще са представлявали твърде странна украса, която, разлюлявана от вятъра, сигурно е издавала необичайни звуци, напомнящи шума на отминали битки. Върху намерените там майсторски изработени щитове, украсени с митологични сцени, и днес се четат надписи като този: «От агривците след победата над коринтяните».

Западно от Алтис се намирала палестра за гимнастически упражнения, а до нея кладенци с чиста вода. По-късно там били построени и бани.

Уреждани в чест на Зевс, състезанията се смятали за свещени и в тях можели да участвуват само свободни граждани от гръцки произход, без ограничения за възрастта, отличаващи се с високи морални качества.

Първите олимпийски състезания носели преди всичко военен характер — бягане на различни разстояния с бойно въоръжение. Постепенно към тях се прибавили състезания по хвърляне на диск, скокове, юмручен бой, надбягване с колесници, бягане с щит, борби и състезания на юноши. Лишени от какъвто и да е професионализъм, те били израз и демонстрация на идеала на античния човек за хармонично тяло и душевна красота.

Олимпийските игри били голямо събитие в живота на елините. Участвуващите в състезанията се готвели години наред, а победителят се ползувал с много голямо уважение. С него се гордеели родители и роднини, приятели и съграждани. Състезателите идвали в Олимпия най-малко един месец преди състезанията и тук тренирали под ръководството на специални учители. На състезанията пък се стичал народ от близко и далеч, от всички полиси на Гърция и извън нея.

Уреждането на състезанията и присъждането на наградите било възлагано на специални съдии, наричани елинодики, отначало двама, а по-късно десет души. Когато трябвало да се възстанови редът, а това не било много рядко явление при страстта и напрежението, които обхващали и състезаващите се, и зрителите, елинодиките пускали в ход и жилави пръчки. Запалянковците и тогава не са били малко.

Състезанията се провеждали в края на юни и началото на юли и продължавали пет дена. Погледът на всички елини бил отправен тогава към Олимпия. Борби и битки стихвали, обявявано било свещено примирие за всички воюващи.

Олимпийските празници били тържествено откривани. Пищна процесия от жреци, елинодики и състезатели се отправяла към олтара на Зевс и тук било извършвано тържествено жертвоприношение. Закланите жертвени животни били изпичани и изяждани дружно. Състезанията започвали на втория ден. Развълнуваната публика изпълвала плътно хълма Крон. Облечени в пурпурни дрехи и с лаврови венци на главите, елинодиките излизали през специален вход на стадиона. След тях вървели глашатаи с тръби, следвани от състезателите. Зазвучавали тръбите. Един от елинодиките произнасял кратко слово и призовавал състезателите да покажат силата и ловкостта си. След това всеки състезател преминавал поотделно през стадиона, а глашатай високо обявявал името и родния град на състезателя, като отправял въпрос към зрителите имат ли възражение срещу участието му в състезанията. Ако някой зрител обявявал състезателя за недостоен — опетнен с неморални действия, несвободен или от негръцки произход, състезателят бивал отстраняван. След това с жребий се определяли групите на състезаващите се и реда им. Във всяка група влизали по четирима състезатели. Победителите от всеки род игри се състезавали после помежду си. Състезанията се провеждали под акомпанимент на флейта.

На победителите от всеки вид игри връчвали награда — венец от клонки от дива маслина. Обичаят изисквал клонките да бъдат отрязани със златен нож от знатно по произход момче, на което родителите са живи. Венците били нареждани върху специален меден триножник. През последния ден от състезанията те били отнасяни при храма на Зевс и подреждани там върху специално красиво изработена маса.

Раздаването на наградите ставало много тържествено. Глашатай високо назовавал името и родината на победителя, а елинодикът увенчавал главата му с венец. След това всички победители се отправяли към храма на Зевс и там извършвали благодарствено жертвоприношение. Победни песни и химни придружавали този тържествен акт. Най-накрая град Елида, който се смятал за домакин на Олимпийските игри, давал пир на победителите.

Победителят получавал званието олимпионик (на гръцки думата «нике» значи «победа»). Завръщането му в родината било истинско тържество. Цялото население на града излизало да го посрещне. Той влизал в града на колесница, запрегната с четири коня, облечен в пурпурна дреха и с венец на главата, следван от роднини, приятели и съграждани. Празничната процесия се отправяла към храма на бога, покровител на града. Там олимпионикът свалял венеца от главата си и го полагал върху олтара на бога, а хор от младежи пеел химни, прославящи победителя, рода му и града. Големите гръцки поети Пиндар, Симонид и Бакхилид са съчинявали и такива химни, поръчвани сигурно от близките на победителите. Родният град понякога давал парична награда на победителя, отреждал му почетно място в театъра на Донис и правото до края на живота си да се храни безплатно в пританията.

Победителят в три Олимпиади добивал правото статуята му да бъде поставена в Олимпия. Увековечени от скулптурното майсторство на талантливите гръцки ваятели като Фидий, Мирон, Поликлет, Кресилай, Праксител, Лизип статуите на тези олимпийски герои украсявали колонадите и портиците на Олимпия. Това превръщало Олимпия в своеобразен музей на изкуството, привличащ художници, скулптори, архитекти и ценители на изкуството от всички краища на света. Те съзерцавали с възхитени очи статуите на победителите, прекланяйки се както пред техния спортен подвиг, така и пред красотата на съвършеното скулптурно изкуство. Копията на някои от тези статуи днес са най-ценните експонати на музеите в Рим, Атина, Дрезден, Лондон. Такава статуя на олимпийски победител е известният на всички «Дискохвъргач». Името на този олимпионик отдавна е потънало в забрава, но статуята му се е превърнала в образ на идеалния спортист.

Олимпийските състезания били най-голямото спортно събитие в живота на елинските народи. Те привличали посетители от всички краища на тогавашния свят. Дълго време преди започване на състезанията под синьото небе на Елида се разпъвали палатки, издигали се барачки и лавки, отваряли се гостилници и странноприемници. Търговци излагали стоките си, занаятчии предлагали произведенията си, фокусници показвали изкуството си. Този своего рода панаир, който изпълвал с пъстри багри и весел шум полето пред Олимпия, бил безкрайно привлекателен. Но в Олимпия наред с любителите на шумните сборища идвали и поети, философи и писатели. Тук те намирали благодарна публика, намирали слушатели и последователи. Тук те добивали известност, оттук славата им тръгвала по света.

Олимпийските игри се провеждали чак до 393 г., т. е. повече от 1200 години, ако вземем за начална дата на първата «Олимпиада» 776 г. пр. н. е. Християнството, което през IV в. от н. е. се наложило вече като официална религия, насаждало и нови схващания и идеали у човечеството. Грижата за тялото била обявена за греховна и била заменена с грижата за душата. Античният идеал за излъчващата здраве телесна красота бил заменен с християнския идеал на бледите, убили «греховната плът» аскети. Езическите храмове били разрушени, а заедно с тях загинали и статуите на усмихнатите богове и на жизнерадостните олимпийски герои. Угаснал и олимпийският огън.

Ренесансът възкресил античните идеали за телесна и душевна красота. И ето, че през деветнадесетия век човечеството отново почувствувало нужда да събере спортуващата младеж под светлината на олимпийския огън. С благородните усилия на французина дьо Кубертен олимпийският огън бил запален отново в 1896 г. в гр. Атина.

И когато олимпийският огън запламтява сега всеки четири години, за да събере спортистите от целия свят, той напомня за най-хубавото, което някогашните олимпийски състезания са завещали на човечеството — обединяване на младежта в името на мирното и честно спортно съревнование.

Древна Македония

Че царете, които водят своя произход от Пердика, са гърци, твърдят не само те самите, но и аз лично зная това съвсем точно и ще докажа техния гръцки произход в следващите книги на моето съчинение. Това бе потвърдено и от елинодиките, т. е. съдиите (журито) в Олимпия. Когато македонският цар Александър I искал да участвува в Олимпийските игри и пристигнал в Олимпия, елинските атлети, които се съревновавали с него, искали да го изключат и казвали, че игрите са учредени само за елини, но не и за варвари. Александър обаче доказал, че произхожда от Аргос и неговият елински произход бил признат и от съдиите. Той участвувал в състезанието и достигнал целта едновременно с онези състезатели, които излезли победители.

Херодот, V, 22: За произхода на древномакедонската династия

Македонското царство излиза на историческата сцена по-късно от гръцките градове. Гръцките автори означавали с името Македония първоначално само областта между реките Аксий (Вардар) и Халиакмон (Бистрица). По-късно, когато македонските царе започнали постепенно да подчиняват нови области, под името Македония вече започнали да се разбират земите, които включват днешните области Леринско, Костурско, Охридско и Битолско. Те били означавани с името Горна Македония. Долна Македония включвала южните крайморски области: Ематия, Пеония, Пиерия, Ботиея.

Горна Македония била планинска страна. Стръмни пътеки съединявали отделните планински котловини. Кристално бистрите планински езера предавали особена прелест на този край — красив, но суров и непристъпен. Това дало отражение и върху бита на населението. Жителите — гръцки, предимно тесалийски племена, били смели и неустрашими планинци. Еднакво умело те въртели и дърварската секира, и овчарския кривак, а оръжието им винаги улучвало целта си. Из тучните планински поляни пасели многобройни стада овце и добитък, препускали дребни, но издръжливи коне.

Недрата на Македония криели богати залежи от оловни, медни, железни, сребърни и златни руди, които населението сравнително рано започнало да използува. Горите давали превъзходен дървен материал, търсен много в Гърция. Това увеличавало благосъстоянието на населението и давало възможност на племенните князе и вождове да трупат богатства.

Развитието на занаятите, на земеделието и скотовъдството, и особено на търговията, увеличавало благосъстоянието на населението в Македония и най-вече богатствата на македонската аристокрация. През V в. пр. н. е. във вътрешността на Македония вече възникнали редица градове като Пела (при дн. с. Апостол), Едеса (дн. Воден), Бероя (дн. Верия), Терма, наречен по-късно Тесалоника (дн. Солун).

Образуването на заможно градско население и особено навлизането на парите като разменно средство в бита и търговията отслабило много положението на родовата аристокрация. Племенните вождове губели постепенно предишната си самостоятелност. Засилвала се властта на царя.

Ядрото на македонското царство възникнало в областта Ботиея. То се развивало като държава с разрастваща се територия и в това отношение било пълна противоположност на гръцките градове-държави, които притежавали само крайградска околност и не се стремели към териториални завоевания. Отначало царете били избирани от събранието на войската, а по-късно тяхната власт станала наследствена В края на V и началото на IV в. пр. н. е. Македония заемала вече видно място между гръцките държави.

Първата македонска династия смятала за свой родоначалник митичния герой Херакъл. Македонските владетели се родеели с гърците, което говори, че те били от гръцки произход.

Македонската държава се разраствала много бързо. И това винаги ставало с въоръжена сила. Македонските владетели действували почти винаги като завоеватели. Обикновено те прогонвали завареното население, а в много случаи го унищожавали. Maкедонската държава се разраснала най-напред на север, изток и запад, като завладяла тракийските и илирийските племена.

Пръв македонски владетел бил Пердика I. Столицата му била една от най-красивите и добре укрепени места в Македония — градът Еге, по-сетне именуван Едеса (дн. Воден). Едеса бил не само първият престолен град, но се смятала и за светилище, защото там били гробниците на македонските владетели. По-късно столицата била пренесена в Пела.

От Пердика I до Филип II, бащата на Александър Македонски, се споменават имената на осем македонски царе. От тях известен не само на преданието, но и на историята е Аминта I. Той бил съвременник на персийския цар Дарий I и на атинския тиранин Пизистрат. По време на първия персийски поход срещу гърците Аминта признал върховната власт на Дарий, за да запази властта си.

По време на Гръко-персийските войни Аминта се намирал със свои войски в лагера на персите. Той обаче успял да се промъкне на кон през нощта срещу битката при Платея до предните атински постове и ги предупредил, че персите ще ги нападнат сутринта. На следващия ден персите били разбити.

При приемниците на Аминта и Александър I Македония укрепнала във военно и политическо отношение толкова много, че за нея започнали да държат, сметка всички останали гръцки държави. В Македония вече имало по-добри пътища, построени били по-удобни пристанища. Македонските владетели привличали в Пела изтъкнати гръцки музиканти, художници, поети и писатели. Великият драматург Еврипид написал там някои от своите прочути трагедии, като «Архелай», посветена на македонския цар Архелай.

Макар че около владеенето на македонския престол се развихряли кървави борби, всички македонски царе били неизменно единодушни в своята политика — укрепване на държавата, потискане претенциите на родовата аристокрация и разширяване на всяка цена и при всички условия на територията на македонското царство.

Завоевателните войни на македонските царе не винаги били успешни, покорените племена често се бунтували и влизали в съюз с враговете на Македония, но въпреки всичко македонското царство се разширявало все повече, растяла неговата мощ и то постепенно се издигало като първа сила на Балканския полуостров.

С убийство се възкачил на престола Филип II, като отстранил племенника си Аминта, на когото бил определен за настойник. В 359 г. пр. н. е. Филип се обявил за цар на Македония. Така той показал, че по бруталност и похвати не отстъпва на никого от своите предшественици. Филип II бил талантлив, всестранно образован човек и притежавал изключителни държавнически качества. Като юноша бил известно време заложник в Тива и това бил неговият «елински университет». Наученото там той приложил отлично в живота. Преди всичко усвоил най-доброто от гръцкото военно изкуство. Заедно с това Филип схванал отлично основната слабост на гръцкия обществен и политически живот — разединеността на гръцките градове-държави. Това направило непогрешима неговата политика по отношение на гръцкия свят.

Филип II реорганизирал войската и я издигнал до първа сила на Балканите. Той въвел прочутата «фаланга». Тя се състояла от двадесет редици тежко въоръжени пехотинци. Македонският цар притежавал най-многобройната, най-бойката и най-добре въоръжената сухопътна войска в средиземноморския свят. Съчетана с добрата финансова и държавна организация и с гъвкава и мъдра дипломация, тя се превърнала в несъкрушимо оръжие в талантливите пълководски ръце на Филип II и на сина му Александър.

Филип II си поставил за задача да направи Македония ръководител на елинския свят и осъществил тази своя задача, макар че поел управлението много млад и го напуснал твърде рано, покосен от ръката на убиец.

Филип II се справил с илирийските племенни вождове и с одриското царство на траките с гъвкава дипломация, с подкупи и военна сила. През 341 г. пр. н. е. въпреки упоритата съпротива на траките Филип II успял да завземе земите по долината на р. Марица, наричана тогава Хеброс. Той основал колонии във всички важни в стратегическо и икономическо отношение места. Тогава на мястото на тракийското селище Пулпудева се издигнал град, който той нарекъл Филипополис, по-сетнешният Тримонциум, днешният Пловдив.

От всички гръцки градове най-опасен съперник на Македония била Атина, а най-големият враг — антимакедонската партия, водена от прочутия атински оратор Демостен.

Главните удари на Филип II били насочени срещу водача на гръцкия свят — Атина, където Демостен с пламенни речи разкривал «коварните кроежи на македонския варварин». Трагичният финал на този голям двубой между силата на словото и силата на оръжието настъпил в 338 г. пр. н. е. в битката при град Херонея, в областта Беотия. Тук Филип II се срещнал с обединените сили на гърците. Победата на Филип II била пълна.

Битката при Херонея решила съдбата на Гърция. Тя загубила своята свобода и независимост. На свикания след това в Коринт конгрес на общогръцкия съюз, на който изпратили делегати всички гръцки държавици с изключение на Спарта, бил обявен «вечен мир и съюз» между гръцките държавици и Македония, а Филип II бил определен за върховен главнокомандуващ на обединените гръко-македонски военни сили. Така талантливият дипломат Филип II съумял да облече подчиняването на културна Гърция в една по-приемлива форма, а като цел на тази «всегръцка федерация» да постави предприемането на «наказателен поход» срещу Персия, за да бъде «отмъстена» Гърция за обидата, нанесена й от Персия през Гръко-персийските войни.

Така македонското царство се превърнало в единствена ръководна сила на Балканския полуостров.

Летящият син на Пела

Вярвам, че знаете популярния разказ-легенда за Александър и коня Буцефал?

На бащата на Александър, македонския цар Филип II, довели прекрасен, но още необязден кон. Най-опитните ездачи се опитали да възседнат коня, но той хвърлял всички на земята. Ядосан, Филип заповядал да отведат коня. Тогава Александър, който наблюдавал всичко, възкликнал:

— Как може да се загуби такъв хубав кон! Позволи ми, татко — обърнал се той към баща си, — аз да го обяздя.

Всички посрещнали със смях дръзките думи на момчето.

Александър смело се приближил до коня и леко го извърнал срещу слънцето. Той бил забелязал, че животното се плаши от сянката си. Започнал да го милва. В миг съвсем неочаквано се метнал отгоре му. Конят се изправил на задните си крака, започнал да се върти, да удря с крака и да се мъчи да го хвърли на земята, но момчето здраво седяло на гърба му. Като стрела конят Буцефал се понесъл напред и скоро изчезнал от очите на всички. Филип и всички присъствуващи били много разтревожени. Нещастието им се струвало неизбежно. Но какво било учудването и радостта им, когато видели Буцефал да се задава отново, потънал в пяна, а на гърба му седи Александър, здрав и невредим.

Тогава, разказват старите писатели, които ни предават този епизод, Филип казал: «Тесни ще бъдат за тебе синко, границите на македонското царство».

Думите на Филип се оказали пророчески прозорливи. Но едва ли някога и в най-смелите си мечти за бъдещето на своя син Филип II е могъл да допусне, че границите на македонското царство при сина му ще стигнат до изворите на р. Нил, до устието на реките Тигър и Ефрат и до бреговете на р. Инд!

Подготвяйки своя смел, умен и ученолюбив син за свой наследник, Филип II се постарал преди всичко да му даде отлично образование и възпитание. Тринадесетгодишен той го поверил на Аристотел, един от най-големите учени и мислители по онова време в Гърция, човек всестранно образован. Александър прекарал с него четири години в едно малко македонско градче, далеч от двореца в Пела. Аристотел се постарал да насади у ученолюбивото и любознателно момче любов и уважение към гръцката култура и действително успял да направи това. Пo широта на възгледите Александър дори далеч надминал своя учител. Известен ни е един спор между Аристотел и Александър. Аристотел се стараел да го убеди, че като елин, който се готви да царува над всички елини, той трябва да се отнася към «варварите» като към неравностойни човешки същества. Александър обаче, отхвърляйки разумно всички доводи на учителя си, заявил, че хората трябва да се делят не на «елини» и «варвари», а на такива, които вече са придобили по-високата елинска култура, и на такива, които би трябвало да се изравнят по култура с елините. И този свой възглед Александър прокарал в живота си, като дал възможност на всички покорени от него народи да вкусят от плодовете на гръцката култура и да се приобщят към нея.

Филип преценявал правилно държавническите и пълководски дарби на сина си и давал възможност на Александър да ги прояви. Когато Филип потеглил срещу град Бизантион (дн. Цариград), той оставил за свой заместник не друг, а Александър, който едва бил навършил шестнадесет години. Докато Филип воювал срещу Бизантион, Александър успял да се справи с бунта на едно от подчинените племена. Осемнадесетгодишен Александър командувал дясното крило на македонската войска в битката при Херонея, докато Филип командувал лявото крило на войската. И точно войските на Александър нанесли първия съкрушителен удар на съюзните гръцки войски.

Едва двадесетгодишен Александър трябвало да поеме изцяло управлението на македонската държава след убийството на Филип II в 336 г. пр. н. е.

Около насилнически опразнения трон се развихрили обичайните коварни интриги. Младостта на царя будела заспали властолюбиви амбиции у родовата аристокрация. В Гърция се засилили антимакедонските настроения. Демостен в празнично облекло и с венец на главата се явил на заседанието на атинския съвет, поздравявайки всички с радостната вест за смъртта на Филип. Александър той нарекъл презрително «момченце».

— Под стените на Атина ще им докажа, че не съм момченце! — възкликнал разярен Александър. И преди гърците да се опомнят, Александър с войските си бил вече в Средна Гърция. Изплашени, атиняните изпратили пратеници да молят за прошка. Тогава Александър по примера на баща си свикал в Коринт общогръцкото събрание, което го провъзгласило за върховен ръководител на обединените гръко-македонски войски.

Едва се завърнал Александър в Македония, и трябвало да полети на север, където траките се разбунтували. От устието на р. Места Александър се озовал на Долния Дунав. Стигайки бреговете на голямата река, Александър не могъл да устои на своята ненаситна любознателност и младежка жажда да узнае какво има по-нататък зад реката. С отряд храбреци той се прехвърлил за няколко дена отвъд Дунава.

Тракийските и илирийските племена били усмирени, но Александър отново трябвало да полети към Гърция. По време на балканския поход той бил тежко ранен. Разнесъл се слух, че е убит. Възликували отново гърците, отново Демостен облякъл празничната дреха и сложил венеца на главата си. Тиванците открито се разбунтували, като унищожили отряда македонски войници, намиращ се в града. Докато атиняните решавали да се присъединят ли към тиванците, Александър се озовал под стените на Тива, като преминал с войската си разстоянието от Дунава до Тива за по-малко от две седмици. Поразени, тиванците не вярвали на очите си, като видели Александър, когото смятали за мъртъв.

Александър обсадил Тива и обещал на тиванците да пощади града, ако му предадат ръководителите на въстанието. Тиванците отказали. Александър превзел града и го сринал до основи, като продал населението му в робство, без да пощади някого. Гърците не допускали, че културният Александър, почитател на гръцката култура, може да унищожи така безогледно един от най-старите и богати градове на Гърция. Обаче Александър не се спирал пред нищо, когато трябвало да осъществи своите честолюбиви замисли. Сега за пръв път се разкрил неговият характер на неумолим завоевател. Взел веднъж решение да осъществи замисления от Филип II поход срещу Персия той не можел да допусне никаква непокорност от страна на когото и да било.

През пролетта на 334 г. пр. н. е., само две години след като заел престола, Александър започнал своя знаменит поход срещу Персия.

Персия по това време била най-могъщата и обширна държава на Изтока. Със завоевателни походи тя била погълнала Финикия, Египет, Вавилон и по територия била петдесет пъти по-голяма от македонската държава. Огромната персийска монархия страдала обаче от недъзи, които още Филип II, замисляйки своя поход, бил добре преценил. Между народите, които влизали в нейната обширна територия, нямало здрава спойка. Начело на персийската държава стоял Дарий III — слабоволев цар и бездарен пълководец.

Александър потеглил срещу Персия с войска, която наброявала 30 000 пехотинци и 5000 конници. Войските били прекарани с кораби през Хелеспонта и стъпили на малоазийския бряг недалече от някогашната Троя.

Сатрапите, управителите на отделните области в персийската монархия, събрали голяма войска. Само конницата им била 4 пъти по-многобройна от македонската и наброявала 20 000 конника. Освен това Дарий разполагал с 20 000 наемни добре обучени гърци, а така също и с многохилядна персийска пехота.

Персите се приготвили да посрещнат войската на дръзкия младеж на десния бряг на малката планинска рекичка Граник. Александър се приближил до реката и видял на отсрещния бряг построената вече за бой персийска конница, а зад нея — гръцките наемници. Старият опитен военачалник Парменион посъветвал младия цар да отложи битката за следващия ден, за да даде възможност на войниците да отпочинат.

— Срамувам се — отговорил Александър — да спра пред тази малка рекичка, след като съм минал Хелеспонта.

И дал заповед за атака. Част от войската минала реката, но не могла да се изкачи по стръмния насрещен бряг. Тогава Александър преминал реката и устремно се понесъл срещу врага. Закипял горещ ръкопашен бой. Персите се сражавали упорито и храбро, но македонците пробили центъра им и ги обърнали в бягство.

Битката при р. Граник била решителна за по-нататъшния ход на войната, начало на последвалите след това победоносни битки.

Дарий, събрал огромна войска — според старите писатели 600 000 души. Цифрата сигурно е преувеличена, но войската му безспорно е била многократно по-голяма от Александровата.

Александър знаел, че срещу него идва Дарий III с огромна войска. Той също се движел срещу него бавно, като давал възможност на войниците си да отпочиват добре. Срещата станала при град Иса, край реката Пинар. Когато двете войски се приближили на разстояние полета на една стрела, Александър стремително се хвърлил напред, атакувайки центъра на Дариевата войска. Персийските войски не устояли на устремната атака и започнали да отстъпват. Когато Дарий видял срещу себе си Александър, който се носел стремително с дружина отбрани смелчаци, изплашил се, изоставил колесницата си, захвърлил лъка и царската си мантия и препускайки напуснал полесражението. Царската гвардия отбивала известно време атаките, но слухът за бягството на царя разстроило войниците и те започнали да отстъпват.

Александър преследвал дълго бягащите персийски войски. Пленени били майката и жената на Дарий, а също и двете му дъщери, но царя той не могъл да настигне.

Когато след битката Александър влязъл в палатката на Дарий, той бил поразен от разкоша, който видял в нея — дивани с разкошни покривки и чудни килими, трапеза със скъпи златни прибори, баня, пълна със златни ведра и съдове с благовония. «Ето какво значи да бъдеш цар!» — казал усмихнат той.

Победата при Иса имала огромно значение. Цялата западна половина на персийската монархия преминала в ръцете на Александър. Дарий III направил опит да поведе преговори за мир, но Александър ги отхвърлил.

Македонските войски се движели на юг по финикийското крайбрежие. Финикийските градове се предавали без съпротива. Само град Тир отказал да се предаде. Разчитал на здравите си стени и силен флот и най-вече на изгодното си местоположение — разположен бил на остров, свързан с провлак със сушата. Превземането на града със сила изглеждало невъзможно. Александър обсадил Тир и след седеммесечна обсада го превзел, като издигнал насип през протока и приложил цялата възможна за онова време бойна техника.

Превземането на Тир произвело огромно впечатление в целия древен свят. Дарий предложил мир. Той отстъпвал на Александър цялата територия от Ефрат до Егейско море, давал му 10 000 таланта като откуп за семейството си и ръката на една от дъщерите си. Изслушвайки тези предложения старият пълководец Парменион заявил, че ако е на мястото на Александър, ще приеме условията на Дарий. Александър обачe помислил малко и отговорил:

— Ако бях Парменион, щях да ги приема, но понеже не съм, а съм Александър, не ги приемам.

А на Дарий той отговорил, че не може да се задоволи с част от територията на персийската държава, когато може да я има цялата, че от пари не се нуждае, а дъщеря му може да я има и без неговото разрешение, тъй като тя отдавна е пленница. И войната продължила.

Александър се отправил към Египет. Тук той не срещнал никаква съпротива и станал господар на земята на египетските фараони. На брега на морето край делтата на Нил Александър основал град, на който дал своето име. В скоро време град Александрия се превърнал в голям търговски и културен център и много столетия, та дори и до днес не е загубил своето значение.

В ранната пролет на 331 г. пр. н. е. македонската войска напуснала долината на р. Нил и се отправила на изток. Дарий се готвел за ново сражение. Той дочакал Александър в малката равнина край левия бряг на р. Тигър при асирийското село Гавгамела. Готвейки се за битката, Александър дал четири дена почивка на войниците си. След това дигнал лагера и подредил войската си на хълмиста височина, от която се виждали неприятелските персийски войски. Дарий се опасявал от нощно нападение и държал през цялата нощ чак до разсъмване войската си будна, подредена в боен строй. Александър не бързал. Той бил сигурен в силите си. На сутринта той извел войската на полесражението. Дясното крило на армията командувал той, лявото — Парменион. Със сполучливи и смели маневри Александър се врязал в персийските войски. Ударната група на македонците прониквала все по-дълбоко, съкрушавайки всичко по пътя си. Боят кипял вече близо до Дарий. И сега се повторило онова, което станало при Иса. Изплашен, Дарий побегнал от полесражението. След него напуснала боя и гвардията му, а после цялата персийска войска се хвърлила в паническо бягство. Александър с малък отряд бойци целия ден и цялата нощ преследвал бягащия Дарий, но не могъл да го настигне.

Но дните на Дарий били вече преброени. Той бягал с малка свита от сатрапи и приближени все по-далеч на изток, но Александър го преследвал неотстъпно.

Скоро нещастният персийски цар се превърнал в пленник на един от своите сатрапи, който го взел вързан в своята колесница. Александър преследвал бегълците денонощно няколко месеца. Когато вече ги настигал, те убили Дарий и продължили бягството си. Така завършил живота си последният цар на великата персийска държава. Това бил краят и на огромната Персийска империя, основана от Кир.

Само за три години хвърковатият син на Пела покорил Персия, а заедно с нея и най-старите културни държави на Изтока.

Светлините на Александрийския фар

Над Нилската долина бавно се раждаше утрото. Водите на реката и на морето се сливаха в сивкава млечна повърхност, която слънцето скоро щеше да позлати със златни искри. Тук-таме още примигваха светлини. Град Александрия се събуждаше за новия ден.

От пристанищния кей се откъсна кораб. Веслата разсякоха морската повърхност. Вятърът наду платната. Корабът се понесе леко и се насочи към фара, чийто силует се открояваше в края на насипа, свързващ го с Александрия. Огънят, който гореше под високия купол, пръскаше все още светлини, сякаш не можеше да заспи, преди да поздрави събуждащия се ден.

Очите на пътниците бяха насочени към фара — прочутия Александрийски фар. Бялата му снага се открояваше вече ясно върху синкавия фон на морето. С всеки удар на веслата той израстваше все по-импозантен и по-красив. Статуи от бронз и мрамор украсяваха постаментите и мощната му, но стройна снага. Осем гранитни колони поддържаха купола. Тук всяка нощ гореше буен огън. Отразен в металическите огледала, той хвърляше светлина далеч в морето. Закъснелите или застигнати от буря мореплаватели жадно търсеха тази светлинка и, зърнали я на хоризонта, с успокоени сърца насочваха кораба към нея. Минавайки край фара, те отправяха благодарствени погледи към Посейдон, чиято седемметрова статуя беше застанала върху купола, сякаш даряваща спокойствие и щастливо завръщане.

На кърмата на кораба беше застанал мъж. Белият гръцки хитон опасваше в хармонични гънки тялото му. В буйната му къдрава брада сребрееха светли нишки. Очите му издаваха необикновения ум, който криеше високото умно чело. Мъжът гледаше към Александрия, чиито очертания все още се открояваха на хоризонта. Мъка по нещо хубаво, което губи завинаги, помрачи лицето му.

Архимед, синът на Фидий от Сиракуза, напускаше Александрия. Приключваше, може би, най-хубавият период от живота на бележития математик — дни на спокойна творческа работа в тихите зали на Александрийската библиотека, на задушевни разговори и горещи спорове с културни събеседници и забележителни умове в сенчестата й градина, мигове на гениални хрумвания и упорита работа за тяхната проверка.

Александрия чезнеше в далечината, но Архимед сякаш все още виждаше града с неговата широка 30 метра централна улица, която започваше от пристанището. Тя гъмжеше от хора и бързо разминаващи се колесници. Дошъл тук от старата спокойна Сиракуза със стръмни, тесни улички, той се възхищаваше от този красив нов град, планиран с широк замах и великолепно построен. Той често бродеше по правите улици, които разделяха града в правилни квадрати, спираше се до красивите колонади, под чиято прохладна сянка беше тъй приятно в жарките часове на деня. Високият, изкуствено издигнат хълм сред центъра на града, опасан със зелени дървета и градини, даваше приятна отмора за погледа. Архимед често се изкачваше на него, за да види целия град от високо. На изток ясно се открояваха белите сгради и зелените градини на царския дворец, който заемаше почти четвъртината от града. Встрани от него се издигаха зданията на Музейона, на Библиотеката и на Мавзолея на Александър Македонски. Там в полутъмната зала златен ковчег пазеше праха на онзи буен младеж, който беше заличил границите на държавите от Балканския полуостров до бреговете на река Инд. Едва ли някъде в света имаше място по-достойно и по-подходящо за останките на Александър.

Роден в скромния дворец на македонските царе в Пела, всмукал плодотворните сокове на гръцката култура, надареният с необикновени пълководчески способности син на Филип II Македонски беше създал епоха в живота на човечеството. В краткия си живот той беше преминал път по-дълъг от столетие. Свързал беше сините води на Преспанското езеро с мътните води на р. Инд, Балканския полуостров с Индийския!

Водени от боен устрем, Александровите воини бяха отнесли до Индийския океан плодовете на гръцката култура, и връщайки се уморени и притихнали, бяха донесли със себе си мъдростта на индийските брамани, познанията на вавилонските жреци, своеобразната култура на многото народи, през които беше минал техният път. Кръстосването на тези хиляди нишки от мъдрост и знание беше изтъкало пъстрия килим на една нова култура, която щеше да получи името елинистическа. Плодотворният въздух на тази култура роди велики умове. Събрали знанията на вековете, те търсеха и откриваха нови истини, нови науки.

Средище на тези велики умове на епохата беше Александрия. Египетските владетели, почитатели на науката и изкуствата, бяха създали Музейон — дом на учените, и библиотека към него, каквато нямаше равна в света. Тук идваха от целия свят ученолюбиви хора, талантливи писатели и поети, учени и мислители, за да извлекат мъдрост от съхраняваните в Александрийската библиотека половин милион свитъци. Тук те се срещаха и с живите умове на епохата и обменяха мисли и идеи. В Музейона те намираха уютен дом, спокоен кабинет за работа, бяха избавени от всякакви житейски грижи за прехрана и прислуга. Тук и Архимед беше прекарал плодотворни дни и месеци.

Тук той беше изобретил своя винт— уреда, който само със завъртване на една ръчка извличаше вода от нилските канали и облекчаваше труда на хиляди хора. Тук беше събрал възторга на най-видните александрийци със своя планетарий, като по необясним за тях начин той им демонстрира движението на Слънцето и движещите се около него планети с техните спътници. Тук беше разрешил някои задачи, които дълго време поглъщаха всичките му мисли, и направиха името му известно в целия учен свят. Сега Архимед се завръщаше в родната Сиракуза, обогатен с нови идеи и мисли, добил вяра в себе си.

И как беше мечтал да работи в Александрийската библиотека! Тази мечта се събуди още когато беше дете и баща му, увлечен в своите астрономически занимания, му разказваше за александрийските звездобройци. Тя се превърна в непреодолимо желание, когато александрийският астроном Конон дойде в Сиракуза, за да прави астрономически наблюдения. Тогава той му разказа за Александрия, за нейната знаменита библиотека и за забележителните хора, които ще срещне там. Разказа му за Калимах, ръководителя на библиотеката, и за направения от него опис на съчиненията, пазени в библиотеката. А това бяха половин милион свитъци! Там се намираха трудовете на Аристарх Самоски, в които се доказваше, че Земята се върти около оста си, а заедно с другите планети около Слънцето. Разказа му и за забележителния математик Евклид и неговото станало вече прочуто училище в Александрия.

Да, Александрия беше като този фар, който разпраща далеч своята светлина и събира жадуващите погледи на всички мореплаватели, на всички жадни за знания хора по света.

Много години Архимед беше мечтал да отиде в Александрия, а все не можеше да се откъсне от Сиракуза. Конон беше станал вече придворен астроном на египетските владетели, беше се прочул с откриването на новото съзвездие «Косите на Вереника». При всеки случай той му отправяше настоятелни покани да бъде почетен гост на Музейона. Архимед изпращаше там всяко свое съчинение и с трепет и нетърпение очакваше преценката на Конон, на Ератостен, на Доситей. На няколко пъти Архимед беше вече готов да тръгне за Александрия, но все нещо му попречваше.

Тревожни години изживяваше тогава Сиракуза. Архимед не можеше да напусне родния си град. Два колоса — Рим и Картаген кръстосваха своето оръжие в Сицилия. Той беше едва двадесет и три годишен, когато започна тежката Първа пуническа война, която трая повече от двадесет години. При това управник на Сиракуза беше Хиерон, негов роднина. Как можеше да остави в такива моменти родния си град и Хиерон, който възлагаше толкова надежди на него и на неговия ум. Архимед откриваше още никому неизвестни закони на механиката и ги прилагаше, като създаваше нови, по-ефикасни оръжия за защита на родния град. Само умната политика на Хиерон и военната техника, създадена от Архимед, запазиха свободата на Сиракуза. Рим завзе цяла Сицилия, но не се реши да атакува град Сиракуза.

Войната завърши, когато Архимед влизаше в четиридесет и шестата си година. Сега вече той можеше да осъществи жадуваното пътуване до Александрия!

Тъй много бе слушал той за Александрия, тъй дълго бе мечтал за нея и все пак тя надмина всичките му очаквания. Конон, когото така много бе желал да види в Александрия, не беше вече жив. Посрещна го Ератостен дружески и сърдечно. Той го отведе веднага в специално приготвен за него дом всред градините на Музейона. Предостави му уреди, инструменти, работилница, в която веднага по негов чертеж му приготвяха точно и изискано всяко приспособление, от което се нуждаеше. Ератостен, който беше само две години по-млад от него, се оказа отличен приятел с остър математически ум, с големи познания и научна проникновеност. Сега той беше ръководител на библиотеката.

Архимед беше изумен от широтата на научната работа, която се разгръщаше в Александрия. Всеки ден попълваше с нещо ново естествените науки, медицината, хирургията, философията, филологията, астрономията, математиката. Библиотеката откупуваше всяко по-значително съчинение. Птолемеите не жалеха средства за това. В преписвачниците работеха най-квалифицирани преписвачи. Те сверяваха отделните копия на едно и също съчинение, поправяха допуснатите от неуки преписвачи грешки.

Тук се срещаха знаменитости от цял свят. Правеха се нови открития, разработваха се научни въпроси, пишеха се стихове, поеми, драми и комедии, устройваха се литературни състезания, получаваха се награди. Градът Александрия живееше живот, достоен за своя основател.

Архимед въздъхна дълбоко. Александрия вече чезнеше в далечния хоризонт. Нима можеше да я напусне без дълбока мъка и съжаление?

И все пак трябваше да я напусне. Въпреки настояванията на Ератостен да остане още там, въпреки своето дълбоко съжаление. Имаше нещо по-силно, което го влечеше към Сиракуза. Едно дълбоко безпокойство за съдбата на родния град, едно чувство, че е необходим там.

Лоши вести идваха от Сиракуза. Отново тъмни облаци се трупаха над нея. Двубоят между Рим и Картаген още не беше приключил. Сиракуза беше единственият свободен град всред римската Сицилия. Рим не можеше да се примири с това. Архимед плуваше към Сиракуза с ясното съзнание за онова, което му предстои. Всички свои знания, своя ум и сили той трябваше да посвети за защитата на родния град.

И наистина Архимед отдаде всички свои сили, за да изпълни този дълг. Макар и старец вече, той мислеше, съпоставяше, пишеше, откриваше и работеше. Защитните стени на Сиракуза бяха едни от най-умно замислените. Архимед познаваше отбранителната възможност на всяко ъгълче в тях. Сиракуза имаше най-добрите отбранителни оръжия, нови, никому неизвестни. Защото мозъкът, който ги замисляше и създаваше беше отдал своя талант само на родния си град.

* * *

Започна Втората пуническа война. За да осигурят господството си в Средиземно море, римляните трябваше да сложат ръка и на Сиракуза.

През 212 г. пр. н. е. пред стените на Сиракуза се появиха римски войници, водени от Апий Клавдий, а на хоризонта изплува римска флотилия, командувана от Марк Марцел.

Съдбоносният час беше дошъл. Сухопътната войска и флотът започнаха обща атака. Апий нападна със салаши и стълби едната част на стената, а Марцел с шестдесет петпалубни кораба — другата. Осем кораба, съединени два по два, носеха самбуки.

Срещу тази добре организирана атака се вдигна старческата ръка на Архимед, водена от неговия гениален ум. Седемдесет и петгодишният учен пое отбраната на Сиракуза.

Тогава върху войските на Апий, които се бяха насочили към стените по суша, заваляха камъни, тежки снаряди и стрели. Някакви неизвестни дългобойни машини ги обсипваха със смъртоносен дъжд, като безпогрешно коригираха попаденията си от всякакво разстояние. Отвътре през стените на града се подадоха някакви страшни железни лапи, които сграбчваха боеца заедно с оръжието му, вдигаха го във въздуха и после го тръшваха на земята. Нито един боец, нито един салаш не можа да се приближи до града. Апий видя безполезността на усилията си и даде заповед да се спре нападението. И повече не се реши да го поднови.

Трагично завърши и опитът на Марцел да атакува стените на Сиракуза откъм морето. Още отдалече корабите бяха посрещнати от същата унищожителна градушка от олово и камъни, някои тежки до четвърт тон. Онези пък, които можаха да преминат тази унищожаваща преграда, която се местеше непрекъснато, попаднаха под дъжд от стрели, изхвърляни от стрелохвъргачки, които стреляха през отвори, широки само 4 пръста! Но ето че иззад стените се подадоха отново гърлата на страшните железни лапи. Някаква невидима сила управляваше тази великанска ръка. Тя забиваше лапата в носа на кораба, повдигаше го с необикновена лекота и пуснат от високо той потъваше.

Загубите на римляните бяха огромни. Страхът и ужасът сковаха волята им за борба, стопиха бойния им устрем. Марк Марцел беше отчаян. Обсадените се смееха над неговите усилия. Той се опита да предприеме нощно нападение, но резултатът беше същият. Зад стените на Сиракуза бдеше един гениален ум.

Обсадата на Сиракуза се превърна в блокада. Тя продължаваше вече осем месеца. Градът беше добре запасен, недоимък не се чувствуваше. Отбраната на града се водеше леко с оръдията на Архимед и жертви не се даваха. Сиракузци се чувствуваха сигурни, привикнаха да гледат римския лагер в полето и корабите на Марцел в морето. Животът им следваше своя нормален ход. Те не се отказваха нито от празненства, нито от веселби. Чувството им за сигурност обаче отслаби тяхната бдителност. И това беше фатално.

Градът още спеше след една празнична нощ. Римляните използуваха този момент, за да се вмъкнат с хитрост в града. Призори римските войници вече крачеха безшумно из улиците. Сънените сиракузци бяха така изненадани, че не можаха да организират никакъв отпор.

Архимед не знаеше нищо за съдбоносните събития през изминалата нощ. Уличната глъчка не бе стигнала до ушите му. Седнал в атриума на малко столче, той беше свел глава, изцяло погълнат от фигурите, които чертаеше върху влажния пясък.

В атриума се втурна римски войник — опиянен от победата, брутален, зъл.

Старецът вдигна глава. Той дори не можа да съобрази какъв е този човек и защо е тук.

— Не докосвай чертежа ми — неволно се изтръгна от гърдите му.

Какъв беше този старец, който дръзваше да говори така властно на него, римлянина-победител?

Миг след това Архимед се свлече върху пясъка, пронизан от римския меч. Кръвта от гърдите му потече като червена струйка и заличи чертежа върху пясъка.

Казват, Марцел съжалявал дълбоко за гибелта на великия учен. Осъждал се, че не е взел навреме мерки да запази живота му. Той издирил роднините му и се постарал да не им се случи нищо лошо. А към убиеца на Архимед се отнесъл като към човек, който е извършил светотатство.

Пред величието на човека, който в тежкия за отечеството час бе поставил своите знания в служба на родината, се преклонил дори и врагът.

Рим

... Цяла Италия наподобявала по общата си форма триъгълник, едната страна на който, а именно онази, която е обърната на изток, граничи с Йонийско море и свързания непосредствено с него Адриатически залив. Другата му страна гледа на юг и запад, като граничи със Сицилийското и Тиренското море... Третата страна ... граничи по цялото свое протежение с планинската верига на Алпите. Последната начева от Марсилия и от областта, разположена северно от Сардинското море, и продължава без прекъсване до най-дълбоко врязващата се част на Адриатика в континенталната суша. Единственото изключение в това отношение е прекъсването на алпийския гребен на съвсем малко разстояние, преди да достигне до морето. На юг от подножието на планинската верига, която, както казахме вече, можем да приемем за основа на триъгълника, се простират равнини, които заемат най-северната част на Италия. За тях именно ще говорим сега. По своето плодородие и обширност те надминават останалите известни нам равнини в Европа. По своята външна форма те образуват също така един завършен триъгълник. Върхът на този триъгълник се разполага там, където става съединяването на тъй наречените Апенински планини с Алпите, недалеч от Сардинското море, на север от Масалия (дн. Марсилия). На север, както казахме вече, се простират Алпите на протежение от 2200 стадия, а в южна посока — Апенините, които достигат на дължина 3600 стадия.

Полибий, II, 14 сл.: Географско описание на древна Италия

Всред Средиземно море като ботуш от крака на Европа се протяга Апенинският полуостров. Дълбоко вдаден в басейна на Средиземно море той е кръстопът между Изтока и Запада и мост между Европа и Африка. Плискан от всички страни от морето, с естествени достъпни заливи, Апенинският полуостров е огнище на древна култура, която за разлика от културите на древноизточните страни е близка до нас и по време и по място. Ние я виждаме в античните паметници на древния Рим, чуваме я в напевния италиански говор и в безбройните думи, влезли в нашия език. Можем да докоснем с ръка нейните паметници в нашите земи, останали от римско време. Значението на тази култура за общочовешкия напредък е голямо.

Какво е представлявал Апенинският полуостров в далечната древност? Един привлекателен във всяко отношение кът за човека. Леко нагъната планинска верига с обширни плодородни равнини, достъпен отвсякъде морски бряг и прекрасен средиземноморски климат. Човешки поселища там се появили още в VIII хилядолетие пр. н. е., но той е привличал преселници и през следващите хилядолетия. Те идвали тук по два пътя — по суша откъм североизток и по море откъм югоизток.

Към края на II хилядолетие пр. н. е. на Апенинския полуостров живеели много племена. На две от тях историята е предопределила да играят особена роля — на етруските, дошли тук по море вероятно от Мала Азия, и на латините, пристигнали по суша откъм североизток. Река Тибър била границата между тези две племена. Етруските заемали плодородните долини северно от реката, а латините — хълмистата равнина южно от нея.

Южните брегове на полуострова и удобните тихи заливи били осеяни от градчетата на гръцките колонисти.

Прочутият римски писател и оратор Цицерон казва, че няма народ в света, който да познава така добре своето минало, както римският. За начален момент на тази история той взема основаването на града Рим, станало според римляните в 753 г. пр. н. е. Оттам ще започнем и ние нашето повествование за Рим. Това е същият VIII век пр. н. е., когато висококултурните граждани на Мохенджо-Даро спят отдавна своя многовековен сън, Вавилон влиза в последното столетие на своя блестящ живот, Египет крачи бързо към културен упадък, а Гърция записва Омировите поеми. По същото това време в областта Лаций край р. Тибър изниква малко скромно селище, обвеяно в легенди.

Бистри и обилни са водите на р. Тибър, а небето над тях — синьо и безоблачно. На около двадесет и пет километра от устието на реката се издигат седем хълма. Тук в VIII в. пр. н. е. племето латини изгражда свое селище. Хълмовете им помагат да се бранят от грабителските нахлувания на съседите, пазят ги от нездравословните изпарения на мочурищата, които образува Тибър. Сурови, малокултурни, но храбри те трябвало да бранят своята независимост почти с непрекъснати войни. Особено опасни били съседите им етруските, народ, различен от латините по произход, вяра и обичаи и със собствена висока култура. Малобройни, но предприемчиви, латините успели въпреки всички опасности и изпитания да запазят свободата си. Но жителите на тяхната най-голяма община на седмохълмието — Рим, не се задоволили с това, а започнали да подчиняват най-напред по-близките, а след това и по-далечните си съседи, докато покорили всички народи на Апенинския полуостров включително и гръцките колонии по крайбрежието. Само 500 години по-късно обитателите на някогашното скромно селище, наречено Рим, започнали с особена гордост да се титулуват «римски граждани», да поглеждат отвъд морето и да мечтаят за световно господство. Тази задача обаче не била лека. «Римските граждани» трябвало да се преборят с народите, владетели на средиземноморските води, притежаващи силни бойни флоти, военноморски опит и традиции. Римляните обаче и тук излезли победители.

Градът Рим крепнел и растял, а заедно с това растели и неговите апетити за нови завоевания. Римските легиони подчинявали един след друг народите на Балканския полуостров, Азия, Африка. Там, където оръжието не се огъвало, помагала изкусната римска дипломация с нейния неизменен, но винаги победоносен девиз: «Разделяй и владей!».

В началото на първото столетие от новата ера Рим, някогашното скромно селище на латините от седемте хълма край Тибър е владетел на целия познат тогавашен свят — от мъгливите британски острови до изворите на Тигър и Ефрат, от бреговете на Дунав до изворите на Нил.

Римляните се оказали не само смели завоеватели, но и добри ученици. Те бързо възприели по-високата култура на етруските, на гръцките и на другите източни народи, пречупили я през своя поглед и създали своя култура, която не блести с особена оригиналност, но притежава голяма широта. Тази култура те разнесли по целия тогавашен свят. Тя личи навсякъде, където е стъпвал по-продължително време римският крак. Своя език латините завещали на италианците, той легнал в основата и на френския, и на румънския език. Латинският език и до днес е жив в международните имена на растенията, животните, болестите и в безброй много научни названия, с които така много сме свикнали, че ги чувствуваме като рожби на родния ни език. Днешната наша европейска култура е израснала върху културните ценности, които Рим завеща на човечеството.

Загадъчният свят на етруските

По времето, когато латините основали на хълмовете край източния бряг на Тибър своето селище — бъдещия Рим, на запад от нея, от плодородното поле на Тоскана до долината на река По, живял един народ, който и до днес е загадка за историята. Това са етруските.

Кога и откъде са дошли етруските в Италия? Откъде са донесли своята висока култура, коренно различаваща се от културата на съседните италийски племена? Какъв е бил техният произход? Какъв непознат език са говорели, та учените и до днес не могат да го разгадаят? Това са въпроси, на които историята все още не може да даде безспорен и окончателен отговор.

Едно е безспорно. Докато бъдещите римляни и другите италийски племена живеели твърде примитивен живот, съседите им етруски отдавна вече имали организиран политически и обществен живот и своя висока и оригинална култура. Те живеели в добре укрепени градове и в хубави благоустроени жилища, изградени с много характерна архитектура; били отлични земеделци и познавали изкуството да изграждат напоителни канали; имали добър флот и търговските им кораби пътували до Крит, Египет и Финикия; служели си в ежедневния живот с изящни съдове, от глина, бронз, сребро и злато; имали свои оригинални вярвания и за покойниците си строяли големи кръгли куполни гробници, богато украсени с цветни релефи и стенописи, каквито по онова време нямало никъде по света.

Високата и оригинална етруска култура будела интерес и любопитство и у античните историци. Херодот разказва, че етруските са живеели някога в Мала Азия, в обширната и плодородна област Лидия. Неплодородни години, а може би и някакво друго бедствие предизвикали глад в страната. Тогава царският син Тирсен извел част от лидийския народ, за да потърси препитание и щастие в нова земя. Водени от него, лидийците преплували Средиземно море и отседнали в привлекателните полета на Италия между реките Тибър и По. Тези преселници били наречени по името на водача им Тирсен — тиренци или, както римляните ги наричали тусци, областта, която те заели — Етрурия, а морето, което миело бреговете на тяхната нова родина — Тиренско море.

Някои историци отхвърлят разказа на Херодот за произхода на етруските. Те, и това са предимно италианските учени, у които говори преди всичко националното чувство, искат да видят в етруските население, което е живяло в Италия от незапомнени времена и тук е създало своята великолепна и интересна култура.

Предположението, че етруските са живели някога в Мала Азия в близост до народите на Месопотамия, Египет и Егейските острови, обяснява много черти от тяхната култура, бит и вярвания. Сигурно от своята малоазийска прародина те са донесли науката да строят здраво укрепени градове, хубави жилища, да топят металите и да изработват красиви съдове; навярно жреците на Изтока са ги научили да гадаят по вътрешностите на животните, да вярват в човешкото безсмъртие и да строят масивни гробници за своите мъртви; може би критяните са им внушили да уважават жената, а малоазийските гърци са им предали изкуството да изработват хубави керамични съдове с чудни рисунки, да строят храмове и извайват прекрасни статуи.

Изследвайки задълбочено езика на някои малоазийски народи, учените са на път да разгадаят загадката за етруския език. В тази насока работи и видният наш езиковед академик Владимир Георгиев. Той има вече значителни успехи в разчитането на някои етруски писмени паметници, написани с гръцки букви. Етруските не са създали своя писменост, но много такива кратки етруски текстове има върху оригиналните и красиви етруски огледала, намерени при разкопките на гробници и на старите етруски градове.

Етруските постигнали своята най-голяма политическа мощ между VII–V в. пр. н. е., когато техните градове-държавици господствували над цяла Северна Италия, чак до устието на р. По.

Най-близките съседи на етруските отвъд Тибър били латините. С тях те били в непрекъснат допир в мир и в бран. Високата етруска култура въздействувала на грубите и сурови латини, но имало и твърде много поводи за въоръжени стълкновения помежду им.

Селището на седмохълмието край Тибър растяло и крепнело. Растели и желанията на неговите обитатели да обсебят добре обработваните етруски полета и богати градове. Неизбежен ставал сблъсъкът между римляните и етруските, тези два съвършено чужди един на друг народи. Той бил исторически неизбежен. Кой ще победи? Културните етруски или суровите римляни? И странно. В тази борба, която била продължителна и с променлив успех, надвили не богатите етруски, а бедните римляни. Не висококултурните етруски погълнали римляните, а станало точно обратното — слабокултурните римляни постепенно завладели градовете на етруските, обсебили земите им и полека-лека погълнали този интересен народ.

След VI в. пр. н. е. етруските градове започнали да западат, тяхната цветуща култура да избледнява. Етруският език започнал да изчезва, докато потънал в пълна забрава. Победителите-римляни наложили своя език и своя по-примитивен и суров начин на живот.

Все пак етруската култура не изчезнала безследно. Римляните научили много неща от своите победени съседи — етруските, както по-късно възприели и много неща от победените, но много по-културни от тях гърци.

Римляните се научили от етруските преди всичко на държавно устройство. Последните трима от римските царе били от етруски произход. От тях римляните се научили да строят крепостни стени и много пригодните за италийския климат жилищни домове с открит вътрешен двор — т. нар. атриум. Етруската култура навлязла неусетно в живота на римляните, в техния бит, навици и вярвания. Римските висши длъжностни лица, подобно на етруските, започнали да носят пурпурна ивица на дрехата си и да сядат в кресло от слонова кост, да имат лична охрана, а жреците да гадаят по вътрешностите на убитото жертвено животно. На римляните допаднали особено много гладиаторските игри, свързани първоначално с погребалните обичаи на етруските, които по-късно забогателите вече и безгрижни римляни превърнали в свое най-любимо забавление.

Но най-хубавото, може би, което етруските завещали на римляните, е легендата за Еней. Те я донесли от своята малоазийска родина, далечен спомен за някогашната Троя, а може би и за своето преселничество от малоазийските брегове в Италия.

Напускайки димящите развалини на Троя, троянецът Еней не взел своето злато, нито пък обсебил в тези минути на паническо бягство чужди съкровища. Еней изнесъл на гърба си само своя немощен стар баща Анхиз, стискайки здраво ръчицата на невръстния си син Асканий.

Римският поет Виргилий претворил талантливо тази легенда в поемата «Енеида». Вълнуващият, дълбоко човечен образ на Еней, който поетът надарил с добродетелите на своето време — смелост, мъдрост, почит към боговете и родителите, допаднал особено много на римляните. Прочутият римски пълководец Цезар и императорите след него прегърнали особено охотно легендата за троянеца Еней, сина на Афродита, и го обявили за свой родоначалник. Така те, по примера на покорения вече от тях Изток, доказвали своя «божествен произход». Но заедно с това, приемайки етруското родословие, те неусетно се свързвали и със старата по-висока етруска култура, а чрез нея и с културата на Изтока, която винаги будела уважение у римляните.

Легенди за Рим

Най-ранната история на Рим била наниз от легенди, които старите автори преповтаряли, убедени в тяхната истинност. И макар че героите са може би несъществуващи, а събитията — измислени, тези легенди са твърде характерни и интересни. Те ни говорят за духа и характера на римляните, за схващанията и идеалите, за социалното устройство и за вътрешните им борби. Запознавайки се с тях, ние ще разберем до голяма степен и основните характерни черти на малобройното сурово и храбро племе латини, което е изиграло такава голяма роля в историята на човечеството.

Капитолийската вълчица

Нощта, в която ахейците превзели Троя, била ужасна. Те грабели, убивали, рушели. Заревото на пожарите обливало със зловеща светлина загиващия град. Между малцината, които се спасили в тази адска нощ, бил Еней — син на богинята Афродита. Под нейна закрила той напуснал с един кораб троянския бряг. След като плувал дълго, изхвърлян от бурите от един бряг на друг, най-после стигнал с малката си дружина до слънчевите брегове на Италия. Богатата и цветуща долина на р. Тибър се харесала на Еней и другарите му. В подножието на Албанската планина те основали град, който нарекли Алба Лонга.

Минали много години. В Алба Лонга царували потомците на Еней. Но както често се случва в царските фамилии, един от тях, злият Амулий, отнел насила властта от брат си Нумитор. Амулий пощадил живота му, но за да си осигури заграбения престол, убил сина на Нумитор, а дъщеря му — Pea Силвия, направил весталка. На весталките било забранено да се женят. Не след дълго обаче Pea Силвия родила две момченца-близначета. Казват, че техен баща бил богът на войната Марс.

Разгневен и изплашен да не би някой ден децата на Pea Силвия да му отмъстят за злото, което сторил на дядо им Нумитор, Амулий заповядал да заровят жива Pea Силвия, а бебетата да хвърлят в р. Тибър.

Робът, на когото заповядали да стори това, поставил бебетата в една кошница и ги отнесъл на реката. Тибър бил мътен, придошъл. Дали буйните води изплашили роба, или му дожаляло за децата, но той оставил кошницата край брега, като мислел, че водата сама ще ги отнесе. Кошницата обаче заседнала в крайбрежните клонаци. Когато на другия ден водата спаднала, изгладнелите бебета жално заревали. Чула ги една вълчица, която идвала да пие вода на реката. Тя ги накърмила като свои рожби. Вълчицата започнала да ги храни, грижела се за тях и децата оцелели. Намерил ги един от царските овчари. Той ги прибрал в своя дом и ги отгледал. Нарекли ги Ромул и Рем. Момчетата станали силни и юначни младежи. В една схватка с овчарите на Нумитор Рем бил заловен и отведен при стареца. Нумитор харесал хубавия и смел младеж. Той го разпитал за родителите му и Рем му разказал всичко. Възрастта на младежите и странните обстоятелства, при които били намерени близнаците, убедили стареца, че Ромул и Рем са неговите внуци, синове на дъщеря му Pea Силвия. Младежите решили да накажат Амулий за всички злини, направени на дядо им и на майка им. Те събрали дружина, убили жестокия и коварен Амулий и върнали властта на дядо си Нумитор. Те не останали в Алба Лонга, а решили да си основат град на Палатинския хълм, в подножието на който били намерени някога. Излезли в ранно утро Ромул и Рем на хълма, изорали бразда, където трябвало да бъдат изградени стените на града. Тук двамата братя се скарали чие име да носи новият град. Решили да се подчинят на волята на боговете. Застанали на две различни места и зачакали боговете да им пратят поличба. Ето че край Рем прелетели шест сокола. След няколко минути покрай Ромул всред гръм и мълнии прелетели дванадесет сокола. Спорът пламнал отново. Рем твърдял, че пръв видял соколите, а Ромул настоявал, че той трябва да бъде цар, понеже Юпитер му изпратил двойно повече птици.

Ромул започнал да копае рова, където трябвало да се издигне стената на бъдещия град. Подигравайки му се, Рем прескочил рова. Ядосан, Ромул убил брата си с думите: «Това ще сполети всеки, който дръзне да пристъпи стените на моя град».

Така Ромул сам основал града и станал пръв негов цар. И до днес този град носи името «Рома» или както ние го наричаме — Рим. Това според римските историци станало на 21 април 753 г. пр. н. е. На тази дата старите римляни всяка година празнували рождения ден на своя град.

Ясно е, че за по-ниско културния и все още неизвестен римски народ е било много важно да убеди света, че и той произхожда от старите и прочути троянски герои, както гърците произхождали от ахейските герои. Тази легенда особено се е поддържала от римските императори, които са смятали, че по този начин доказват своя божествен произход. Египетските фараони били потомци на бог Озирис. Добре — те пък са потомци на Афродита и бога на войната Марс. Като потомци на бог тяхната личност е свещена, волята им божествена и всички трябва да им се подчиняват.

Всеки, който посещавал Рим, виждал върху Капитолийския хълм бронзовата статуя на вълчицата — кърмачка на Ромул и Рем. Още в VI в. пр. н. е. майсторска ръка е създала статуята на тази вълчица, чийто суров поглед и хищно разтворена уста наистина напомнят жестокия и алчен Рим.

Грабването на сабинянките

Новооснованият град Рим бързо растял. В него се стичали бегълци и изгнаници от други градове. Войнствени и храбри, римляните често нападали съседите си и се връщали с богата плячка и роби. Но жени в новия град почти нямало. Римляните искали да имат и съпруги, а недоволните съседи не искали да дадат дъщерите си за жени на такива разбойници. Тогава Ромул устроил празник и поканил всички съседи. Привлечени от големите приготовления и от любезните покани, мъжете от племето сабиняни дошли с жените и децата си. В разгара на устроените игри Ромул дал знак и всеки римлянин грабнал по една девойка и я отнесъл у дома си. Сабиняните били възмутени от вероломството на римляните. Те се разотишли по домовете си, но не се отказали от решението си да им отмъстят. След време те нападнали римляните, предвождани от своя цар Тит Таций. В тясната долина между два хълма се повело тежко сражение. Не след дълго обаче на хълма с развени коси и бебета в ръце се появили сабинянките. С плач и викове те се спуснали и застанали между римляните и сабиняните. Те обичали своите бащи и братя, но милеели и за мъжете си, към които вече се били привързали. Жените сложили край на битката. Ромул и Тит сключили мир, който никога вече не нарушили. Жените стопявали омразата, заглаждали недоразуменията. Така двете племена, различни по произход и обичаи, се слели в едно.

Археологическите разкопки доказват, че тази легенда съдържа историческа истина. На Палатинския хълм, където възникнал Рим, мъртвите са били изгаряни. На съседните хълмове пък мъртвите са били погребвани. Това различие в погребалните обичаи говори за съжителство на различни по произход и обичаи племена. В легендата за грабването на сабинянките се е запазил споменът за сливането на латините със съседните сабинянски племена и с други племена в Лаций.

Победителят Хораций

Войнственият Рим обявил война на Алба Лонга — най-силният град в Лаций по това време. Застанали войските една срещу друга. Още малко и битката ще пламне. Тогава вождът на албалонгците излязъл пред войските и предложил войната да се реши с двубой. Римляните се съгласили. От тяхна страна излезли трима братя близнаци от рода на Хорациите. Срещу тях застанали трима братя пак близнаци албалонгци от рода на Куриациите. Младежите се хвърлили едни срещу други, а войските следели с трепет битката. Паднал единият от римляните, не след дълго паднал и вторият. Албалонгците ликували. Римляните мълчали. Като видял това, третият от братята Хорации хукнал да бяга. Братята Куриации се втурнали подире му. Албалонгците се превивали от смях и подигравки. Но преследвайки римлянина, тримата братя забравили всяка предпазливост и се отдалечили един от друг. Съвсем неочаквано Хораций се обърнал, нападнал единия от преследвачите си и го повалил. Същата участ постигнала и другите двама. Сега римляните тържествували. Съгласно споразумението победата била тяхна.

С победни песни се завърнали те в Рим. Напред вървял победителят Хораций с военните трофеи — оръжието и дрехите на убитите Куриации. С шумна радост ги посрещнали римските жени. Само една от тях, и то сестрата на Хорациите, се спуснала с плач и разпуснати в знак на скръб коси към победителя. Тя познала дрехите и оръжието на своя годеник един от братята Куриации. Възмутен и страшно разгневен, Хораций я пробол с меча си.

— Върви при годеника си — извикал той, — щом забрави родината и мъртвите си братя!

Според римския закон за убийството на сестра си Хораций трябвало да бъде наказан със смърт. Събрал се народът, вързали убиеца и палачът извадил секирата. Тогава бащата се обърнал към народа:

— Римляни, отменете смъртната присъда. Ако син ми не беше сторил това, аз сам щях да убия дъщеря си, която забрави отечество и близки!

Хораций останал жив.

Тази легенда е създадена, когато римляните са живеели още на родове. Тя показва колко големи са били правата на бащата в семейството и колко високо е била почитана храбростта и верността към отечеството.

Последният римски цар

Царувал в Рим Сервий Тулий. По негово време в Рим се били оформили вече две съсловия: на патрициите — потомците, на първите римски жители, които участвували в народното събрание и заемали всички длъжности, и на плебеите — пришълците и победените племена, които нямали никакви права. На Сервий Тулий се приписва онази реформа, която дала права на плебеите да участвуват в народното събрание. Но това не се харесало на патрициите и те направили заговор срещу царя. Начело на заговора застанал зетят на царя — Луций Тарквиний. Един ден заговорниците заели форума, а Тарквиний, облечен в царски дрехи — червени обувки и пурпурно наметало, влязъл в сената и седнал на царския трон.

— Какво значи това? — попитал изненадан царят, старият Сервий Тулий.

Тогава Тарквиний блъснал стареца и той паднал на каменните стъпала. Окървавен, Тулий се опитал да стане, но заговорниците се нахвърлили и го доубили, а трупът му изхвърлили на улицата.

Тулия — дъщерята на царя и жена на Тарквиний, също участвувала в заговора. Тя се качила на колесницата си и побързала първа да поздрави новия цар. Коларят спрял смутен и изплашен пред трупа на Сервий Тулий. Тулия със злобен смях прекарала колесницата през трупа на баща си.

С жестокост и престъпление завзел властта Тарквиний, жестоко и насилническо било и управлението му. Той не свиквал народното събрание и затова народът го нарекъл Тарквиний Горди. Страхувал се от заговор и безпричинно избивал хората, които не му били угодни. Така убил и видния патриций Марк Юлий, избил и семейството му. Оцелял само най-малкият син на Марк — Луций, който играел по това време с децата на Тарквиний.

Когато Луций пораснал и научил за съдбата на баща си, той започнал да се преструва на малоумен, за да го не сполети съдбата на баща му. Нарекли го «Брут» — което значи «глупак».

Но престъпленията и убийствата тревожели съня на Тарквиний Горди. Той изпратил двамата си сина при Делфийския оракул да иска съвет. С тях бил и Луций Брут. Синовете на Тарквиний попитали оракула кой от тях ще управлява Рим. Отговорът бил: «Този, който пръв целуне майка си».

Чул предсказанието и Луций Брут. Когато излезли от храма, той уж неволно се препънал и незабелязан от никого целунал земята — общата майка на всички хора.

Римляните все по-трудно понасяли тираничното управление на Тарквиний Горди. Един ден, когато царят бил вън от града, патрициите в сената и плебеите в народното събрание решили да му отнемат властта и го осъдили на изгнание. Щом научил за това, Тарквиний побързал да се върне в Рим, но намерил вратите на града заключени. Войската се присъединила към решението на народа. Тарквиний се опитал с помощта на етруските войски да се върне в Рим, тъй като самият той бил по произход етруск, но римляните смело отбили всички нападения и запазили новата власт.

Така римляните сложили край на царската власт. Оттогава те започнали всяка година да си избират по двама най-висши ръководители на държавата, които били наричани консули. Първият избран консул бил Луций Брут. Консулите били много почитани, на тях първоначално принадлежала цялата власт, но тя траела само една година. По този начин римляните се осигурявали срещу всякаква тиранична власт. След изтичането на срока консулите ставали обикновени граждани. Истински ръководител на държавата станал сенатът, в който влизали само членове на старите патрициански родове. Рим се превърнал в аристократическа робовладелска република.

Това станало в 509 г. пр. н. е.

Муций Сцевола

Римляните изгонили жестокия и надменен цар Тарквиний Горди. Те така дълбоко намразили думата «цар», че били готови да убият всеки, който се опита да възстанови царската власт.

Но Тарквиний Горди не се примирил. Той горял от омраза и желание да си отмъсти и потърсил помощ при етруските. Порсена, царят на етруския град Клузий, приел Тарквиний с тайната мисъл да го използува, за да разруши Рим.

Под предлог възвръщане престола на Тарквиний Порсена потеглил с голяма войска срещу Рим. Той се надявал, че изгоненият цар има свои привърженици и доверени хора в Рим, които ще им отворят крепостните врати.

Легендата описва обсадата на Рим от етруските. Само реката Тибър отделяла Порсена от града. Войските му се втурнали към единствения мост. Римският отряд, който пазел моста, се изплашил от многочислената войска и се разбягал. Само един войник на име Хораций Коклес застанал пред моста, решен да го брани до последен дъх. Постъпката на Коклес стреснала някои от римските войници и те му се притекли на помощ. Докато Хораций Коклес и другарите му се сражавали геройски с враговете, другите успели да разрушат моста. Когато чули как мостът рухнал зад гърба им, Хораций Коклес и другарите му се хвърлили в реката и под дъжд от стрели и камъни стигнали до другия бряг, посрещнати възторжено от римляните.

Порсена не могъл да превземе Рим с внезапно нападение. Тогава той се опитал да го превземе с бавна и мъчителна обсада. В града се появили болести. Глад мъчел обсадените, но предател не се намерил. Римляните геройски бранели града и стоически понасяли страданията на обсадата.

Тогава един млад римлянин на име Муций решил да жертвува своя живот, но да спаси съгражданите си. Загънат в етруски плащ, под който здраво стискал остър нож, той се промъкнал в лагера на враговете и незабелязан от никого стигнал до царската палатка. Той не познавал Порсена и когато видял в палатката един внушителен мъж, който раздавал пари и към когото всички се обръщали с въпроси, Муций помислил, че това е Порсена, хвърлил се към него и го убил. Но това не бил Порсена, а царският писар, който раздавал заплатите на войниците.

Хванали Муций, вързали го и го отвели, при Порсена. Младежът застанал пред него с гордо изправена глава и спокойно заявил:

— Казвам се Муций. Римски гражданин съм. Исках да те убия. Не можах. Но това ще сторят моите другари, които се заклеха да те убият, ако аз не успея.

Порсена поискал Муций да ги назове. «Иначе — казал той — жив ще те изгоря».

Муций погледнал спокойно Порсена, приближил се до мангала, който се намирал там, и сложил дясната си ръка върху горящите въглени. Всички гледали с ужас как ръката гори, пушекът и миризмата от изгорялото месо изпълнили палатката, а по лицето на Муций не трепнал ни един мускул.

Разбрал Порсена, че такъв човек никога не ще предаде другарите си, и възхитен от необикновения му героизъм, заповядал да го отвържат и пуснат свободно да си отиде. Римляните го нарекли «Сцевола», което на латински ще рече «Левак». Потомците на Муций Сцевола с гордост носили това име и римляните се отнасяли с особено уважение към него.

Порсена разбрал, че не ще може да превземе града, щом той има такива героични защитници, и вдигнал обсадата. Така пропаднал и опитът на изгонения цар Тарквиний Горди да си върне престола. Римляните достойно защитили своята млада република.

Може би Муций Сцевола е измислено име. Тази легенда обаче говори за прекрасните качества на римските бойци, за техния героизъм, себеотрицание и любов към родината. Благодарение на тях малкото бедно селце на Палатинския хълм успяло да се разрасне в голям и мощен град, а по-късно и във всемирна държава.

Неспокойни дни

Сенаторът Маний Валерий почти не спа тази нощ. Тревожни мисли не му даваха покой. Ще се справи ли сенатът с бунта на плебеите? Какво ще стане с Рим? Валерий стана от леглото, наметна тогата си и излезе в атриума.

Нощта беше необикновено спокойна. Лунните лъчи трептяха във водата на имплувиума, цветята изпускаха силен аромат и някакъв щурец, скрит в тревата, унесено свиреше. Валерий седна на каменната пейка, още топла от слънцето, и отново потъна в тревожните си мисли.

Всичко започна с една съвсем дребна на пръв поглед случка.

Една сутрин на форума в Рим се появи един човек. Дрехите му бяха мръсни, изпокъсани, косата и брадата му буйно израснали. Той едва вървеше и изнемощял приседна на стълбите пред храма. Наобиколиха го граждани и го запитаха да не е болен.

— Болен ли? Не съм — отговори човекът с глух глас. — Не приличам на човек, нали? А и аз съм римски гражданин като всички вас! Ето до какво положение ме докарахте вие, за които се бих, жертвувах живота, семейството, имота си!

Гражданите зашумяха.

— Какво, не вярвате ли? В двадесет и осем битки съм участвувал! Вижте раните ми! — и човекът разтвори парцаливите си дрехи, под които се виждаше голото му съсухрено тяло. — Луций, не ме ли познаваш? — обърна се той към един гражданин.

Луций се взря в лицето на непознатия, гледа го няколко минути и после поклати глава.

— Как ще ме познаеш? Мигар приличам на някогашния Гай Фабий?

— А-а-а! — изтръгна се учуден възглас от гърдите на тълпата.

Името на центуриона Гай Фабий беше добре познато. Всички помнеха как във войната с еквите той пръв се изкачи на неприятелската стена и увлече всички след себе си. Заради това той беше награден дори с венец.

Тълпата се увеличи, хората надничаха, искаха да видят, да чуят.

— Помниш ли, Луций когато се бихме срещу еквите? Раната, ето тази тук на крака ми, бързо заздравя. Но оттогава започнаха бедите ми. Еквите опустошиха имота ми, разграбиха добитъка ми, изгориха къщата ми. Ние се бихме, а кой взе плячката и земята, завоювана с нашата кръв? — Патрициите. На нас, плебеите, нищо не дадоха.

— Вярно, вярно! — потвърдиха някои.

— Трябваше да взема пари назаем поне да възстановя стопанството си. Но заредиха се пак войни. Имота ли да гледам, отечеството ли да браня? Лихвите растяха, дълговете се трупаха. Оковаха ме във вериги. Шестдесет дена стоях така, но кой можеше да ми плати дълга? Взеха имота ми, жена ми и голямото ми момче продадоха, малкото се разболя и умря.

Народът възбудено зашумя.

— Така е. Мигар е само той...

— Изпратиха ме в каменоломните — продължаваше Фабий. — Работа нечовешка, глад и бой. Хората мрат като мухи. Разбрах, че не ще изтрая дълго, и реших поне тук да умра.

Възбуждението нарасна. Чуха се възмутени възгласи и проклятия към патрициите.

— Докога ще търпим това?

Сякаш огънят на бунта дълго време беше тлял и сега пламна изведнъж. Улиците се изпълниха с възбуден глъч. Към форума заприиждаха измъчени жени, парцаливи и гладни деца. Всички викаха, шумяха — бяха настръхнали, зли. Патрициите, които случайно бяха попаднали всред тълпата, се заозъртаха страхливо, гледаха да се измъкнат през глухите улички или влизаха в първия приятелски дом.

Тогава на форума се появиха двамата консули — Апий Клавдий и Публий Сервилий. Апий беше зачервен от гняв.

— Само от безделие своеволничат тия плебеи — чуха го да казва на Сервилий. — Послушай ме, нека пратим в затвора по-буйните и ще видиш как другите ще млъкнат.

Сервилий само поклати отрицателно глава. Той, изглежда, не мислеше така.

Когато консулите се качиха на трибуната, шумът стихна. Сервилий спокойно обясни, че сенатът разбира тежкото положение на плебеите и сигурно ще вземе мерки.

Народът стоеше нерешителен. Някои, които бяха грабнали вече камъни, ги пуснаха на земята. Такива думи те и друг път бяха чували. Дали и сега ще ги излъжат?

В този момент стана нещо съвсем неочаквано. На форума се втурна запъхтян конник.

— Волските ни нападат! — извика той.

Народът онемя. Но само за миг. След това се чу сподавен смях. Вдигна се невъобразим шум.

— Нека патрициите сами се сражават!

— Защо да мрем заради тях!

Това беше нечувано! Народът в Рим се радваше, че врагът напада града!

Консулите започнаха да извикват по списък войниците. Народът, мрачен и мълчалив, изпълни форума. Апий Клавдий извика по име първия. Извиканият скръсти ръце на гърдите си и не мръдна от мястото си. Трима плещести плебеи поразбутаха тълпата и се наредиха до него. Явно, те се готвеха да го защитят. Апий Клавдий се развика и прати ликторите да го доведат. Народът се хвърли срещу тях. Полетяха камъни.

Публий Сервилий се намеси и предотврати битката. Сенатът веднага беше свикан. Публий Сервилий настояваше да се облекчи положението на задлъжнелите плебеи. Апий Клавдий и сенаторите-лихвари не бяха съгласни.

Републиката беше в опасност. Народът се бунтуваше, а предните отряди на волските бяха вече пред града. Предложиха да се избере диктатор. И избраха него — Маний Валерий. Цялата отговорност за съдбата на Рим се беше стоварила върху него...

Маний Валерий стана от пейката. Стъпките му отекнаха по каменните плочи на атриума. Щурецът, сякаш изплашен, млъкна.

Бяха настанали тежки дни.

Какво искаха плебеите? Маний Валерий разбираше добре. Те не получаваха дялове от обществената земя като патрициите. Малките късчета неплодородна и нередовно гледана земя не можеха да ги изхранят. Постоянните войни ги разоряваха и те задлъжняваха. А законите бяха много строги. Длъжниците заедно със семейството си ставаха роби на кредиторите. Гай Фабий не беше единствен случай.

В този критичен момент той, диктаторът Маний Валерий, съумя да намери правилния път. Издаде едикт, с който забрани да се оковават или затварят за дълг римски граждани, както и техните деца и внуци; забрани да се изземва или продава имуществото на войниците, докато те са във войската.

Маний седна пак на пейката, сякаш успокоен от онова, което беше последвало. Народът му се довери. Плебеите така масово се записваха в легионите, че Валерий събра войска, каквато Рим не беше виждал дотогава. Цели 10 легиона! За няколко седмици римляните сразиха и еквите, и волските, и сабиняните.

Но когато римският народ се завърна като победител, Маний прочете немия въпрос в погледа на всеки плебей:

«А сега? Ние изпълнихме дълга си. Ваш ред е да изпълните обещанията си!».

Маний Валерий не можеше да измами доверието на народа. И още на първото заседание той решително постави въпроса:

— Какво ще направим за плебеите, изпаднали в дългово робство?

Но опасността беше отминала, сенаторите пак бяха упорити и неотстъпчиви. Сенатът отказа да се занимава с този въпрос.

— Сенатори — каза тогава Валерий, — вие не искате да заживеят гражданите в съгласие. Кълна ви се, че много скоро ще съжалявате, че плебеите не са имали повече защитници като мене. Външният мир е постигнат. Щом не мога да помогна да постигнем и вътрешен, аз се отказвам от диктаторските си права. Предпочитам да дочакам бунта като странично лице!

Народът оцени честността на Маний Валерий. Той го изпрати с бурни овации до дома му.

Но онова, от което се страхуваше Валерий, наистина стана. Бунтът избухна. И това вече не беше уличната схватка между изстрадали длъжници и неотстъпчиви лихвари. Не! Това беше умно замислена и организирана борба.

Преди три дена плебеите напуснаха Рим и се разположиха на Монс Сацер. Изкопаха ров около лагера и заявиха: «Или изпълнете нашите искания, или тук ще си основем нов град!».

Три дена вече сенаторите се караха и не можеха да вземат никакво решение. Градът заспиваше тревожен. Страх сковаваше всички. Патрициите се страхуваха. Дали останалите в града плебеи няма тази нощ да ги нападнат и избият? Не, това положение не можеше да се търпи повече. Ами ако някое от съседните племена използува това положение и нападне Рим? Кой ще се сражава?

Маний Валерий решително стана. В тази безсънна нощ той разбра, че не можеше, пък и не биваше, да остане настрана от борбата.

Маний Валерий излезе от къщи, когато първите лъчи на слънцето се плъзваха по форума. Край храма на Юпитер Капитолийски се беше събрала вече доста голяма група патриции. Те обсъждаха, ръкомахаха. В сената завари също голямо оживление. Сенаторите бяха наобиколили Менений Агрипа. Предишният ден той беше ходил в лагера на плебеите като пратеник на сенаторите. Агрипа беше мил старец, плебей по произход и много сладкодумен оратор. Сенаторите смятаха, че кое със сладки приказки, кое с обещания той ще убеди плебеите да се завърнат в града. Но този път красноречието на Агрипа не помогна. Плебеите бяха решили да се борят докрай.

— Чуйте — казваше Агрипа на сенаторите, — те няма да отстъпят. Първо, те искат да си избират всяка година свои защитници, които да присъствуват на всички заседания на сената. Ако той вземе някое решение, което е против интересите на плебеите, техните защитници ще станат и ще кажат «вето» — забраняваме. И това решение ще падне.

Последните думи на Агрипа бяха заглушени от виковете на сенаторите.

— Мъже сенатори — извиши глас Валерий, — защо се възмущавате? Това е съвсем справедливо. Та те са по-голямата част от римския народ! Правилно е да имат и те защитници в сената! Продължавай, Агрипа!

— Никой не ще може да арестува или съди плебейските защитници, докато носят тази длъжност. Те няма да напускат ни денем, ни нощем града и вратата на техния дом ще бъде отворена за всеки, който има нужда от тяхната помощ.

— И това е добре — заяви Валерий.

— Второ — продължи Агрипа и сви втори пръст на ръката си, — плебеите се оплакват, че едиктът на Валерий остава само на книга. Кредиторите пак си я карат по старому. Затова техните защитници ще следят никой длъжник да не бъде оковаван във вериги и ще освобождават затворените за дълг. Те ще могат да викат на съд всеки римски гражданин, дори и консула.

При последните думи на Агрипа сенаторите пак бяха готови да се развикат, но Маний Валерий ги спря с властен жест.

— Трето — продължи Агрипа, — плебеите искат да се разреши справедливо въпросът за земята.

— И тук имат право — каза Валерий. Рим не помнеше някога сенатът да е заседавал тъй продължително и бурно. Три пъти този ден Агрипа ходи до Свещената планина и се връща. Последният път с него отиде и Маний Валерий.

След три дена между сената и плебеите от Монс Сацер беше постигнато споразумение. Сенатът прие исканията на плебеите. Още същата вечер плебеите от Свещената планина се прибраха по домовете си.

Когато сенатът на другия ден се събра на съвещание, за пръв път в Хостилиевата курия влязоха двама плебеи. Това бяха първите народни трибуни Гай Лициний и Луций Албин. Те не седнаха на мраморните кресла между облечените в бели тоги сенатори, а скромно се наместиха на дървена пейчица край вратата. Но погледът им беше горд и независим и в него светеше огънчето на победата — първата победа на плебеите.

Кориолан

Живял в Рим виден патриций. Наричал се Гай Марций. Той бил твърде уважаван, защото притежавал качества, които римляните особено ценели. Бил храбър, умен и справедлив, обичал труда, не го влечел лекомисленият живот, не го блазнели парите. Но заедно с това Гай Марций бил болезнено честолюбив и крайно избухлив. Горд със своя аристократичен произход, той се отнасял с презрение към плебеите.

Силният и красив Гай Марций участвувал във всички походи на римляните и проявявал необикновена храброст, съобразителност и след всяка битка Марций получавал похвали и награди.

През 493 г. пр. н. е. римляните воювали срещу племето волски. Те завладели редица градове на волските и стигнали до добре укрепения град Кориоли. От всички страни се стичали волски в помощ на обсадения град. Борбата щяла да бъде трудна, а победата несигурна. Римляните трябвало да се бият на две страни — и срещу обсадените, и срещу прииждащите войски на волските. Жителите на Кориоли направили опит да пробият обръча на римляните, за да се съединят с волските. Те се сражавали с голямо ожесточение. Римляните се огънали. Когато Гай Марций видял, че римляните започват да отстъпват, той се хвърлил напред и увлякъл с храбростта си своя отряд. Волските започнали да бягат към града. Въодушевен от успеха и преценявайки добре военните изгоди от създаденото положение, Марций викнал високо към своите:

— Вратите са отворени не само за бегълците, но и за преследвачите! — И се втурнал в града след отстъпващите кориолци.

Жителите на Кориоли били изненадани от внезапното втурване на Марциевия отряд и след кръвопролитната битка из улиците на града се предали.

Още окървавен и прашен от битката, Гай Марций се явил с отряда си пред консула. Кориоли бил превзет, но битката вън от града продължавала. Консулът прегърнал и целунал Гай Марций, а честолюбивият мъж само му казал:

— Моля те, изпълни желанието ми, изпрати моя отряд срещу най-добрите вражески войски.

Консулът гледал учуден и възхитен как Марций, без да е отпочинал от едната битка, се сражава срещу най-храбрите и тежко въоръжени войски на волските. Личният пример и героизмът на Марций увлякъл римляните. Волските били победени. В ръцете на римляните паднала огромна плячка от ценни предмети, коне, оръжие и пленници. И най-голяма заслуга в тази победа имал Гай Марций.

На другия ден в лагера на римляните се състояло тържество. Всички войници били строени, консулът по обичая принесъл жертви на боговете и благодарил за победата. След това разказал за необикновения героизъм на Марций и завършил:

— За награда Гай Марций ще получи една десета от цялата плячка, преди тя да бъде поделена, и то онова, което сам той си избере.

Веднага на Марций довели един великолепен кон със скъпа сбруя.

Войниците посрещнали думите на консула с шумно одобрение. Гай Марций обаче заявил пред всички, че приема с удоволствие похвалните думи и коня, но от плячката ще вземе само равен дял с другите воини. И той си избрал само един пленник, когото веднага пуснал на свобода.

Постъпката на Гай Марций възхитила всички. Тогава консулът се обърнал към войниците и казал:

— Щом Гай Марций се отказва от плячката, за награда ние ще му дадем нещо, от което той не може да се откаже. Предлагам заради неговата храброст и заслуги в битката за града Кориоли да го отличим с почетното прозвище «Кориолан». Войниците посрещнали предложението на консула с буря от одобрителни викове. Така Гай Марций получил името Кориолан.

Престижът и влиянието на Марций пораснали много. Следващата година той се кандидатирал за консул. Народът обаче уважавал неговата храброст, но не му се доверявал. Той не бил забравил още държанието на Марций по време на борбата за извоюване на трибунската длъжност. Гай Марций бил между онези патриции, които били против исканията на плебеите от Свещената планина. Той ги наричал «невежа и нахална тълпа» и винаги упреквал сената за отстъпките, които прави на народа. И сега народът не му дал своя глас. Кориолан пропаднал в изборите.

Това тежко наранило честолюбивия герой и той се заклел, че ще си отмъсти.

Годината се случила лоша. Полетата останали незасети. Настанал глад. Римският сенат закупил храни отвън. Сиракузкият владетел Хелон изпратил подарък жито. Народът се надявал, че подарените храни ще бъдат раздадени безплатно, а закупените ще бъдат продавани на ниски цени. Така предложили и някои сенатори, когато се решавал този въпрос в сената. Тогава станал Кориолан и в речта си рязко се обявил срещу предложението.

— Демагози и предатели са тези, които правят такова предложение — казал той. — Те именно подхранват буйните семена на нахалството и дързостта у народа, като отстъпват на неговите искания. Тези плевели трябва да се изтръгнат. Не само не трябва да се угажда на капризите на народа, но трябва да се унищожи и трибунската длъжност, която сплотява плебеите, сее смут и раздори в републиката.

Когато научил за тази реч, народът бил дълбоко възмутен. Тълпи от плебеи се втурнали в сената и искали да убият Кориолан. Спрели ги народните трибуни. Те извикали Кориолан на съд пред народното събрание.

Там Кориолан се държал гордо и дръзко. Народът го осъдил на вечно изгнание. Плебеите се разотишли по домовете си доволни, а патрициите твърде печални.

Кориолан трябвало да напусне града. До градските порти го изпратила тълпа от патриции. Той се затворил в имението си вън от Рим. Но жестоко оскърбеното му самолюбие кроило най-черни планове за отмъщение.

В града на волските Анций живеел богатият аристократ Тул Амфидий. Той се ползувал почти с царски почести. Макар и враг, Кориолан го уважавал заради храбростта му. Една вечер в дома на Амфидий влязъл човек, загърнат в плащ, и мълчаливо седнал до огнището. А това според обичая значело, че той търси гостоприемство в този дом. Когато непознатият открил лицето си, Тул с изненада познал Кориолан. Тул Амфидий го посрещнал ласкаво. И ето че Кориолан започнал да крои планове с най-злия враг на римляните как да отмъсти на своите съграждани, как да им покаже колко незаменим пълководец е бил той.

За волските това било добре дошло. Те решили да използуват изменника, за да разгромят все по-засилващия се град Рим. Скоро след това те потеглили срещу римляните. Тул останал да пази волските владения, а Кориолан се отправил срещу Рим. Необикновените пълководски дарби и храбростта на Кориолан отново блеснали. Римските градове се предавали един след друг. Волските унищожавали нивите на римските плебеи, но не закачали патрицианските имения.

Кориолан спрял на пет мили от Рим. Градът бил в тревога. Народът се вълнувал. Плебеите подозирали, че патрициите съчувствуват на Кориолан и могат да му отворят вратите на града.

Сенатът изпратил пратеници да искат примирие. Кориолан ги приел сурово и надменно. Той поставил най-тежки условия — римляните да върнат на волските всички земи и градове, завоювани с много кръв в предишните войни.

Сенатът изпратил второ посланичество при Кориолан да го моли за по-меки условия.

Тревогата в града растяла. Но още повече растяла мъката на Кориолановата майка. И когато пред нея се явили римските жени да я молят за застъпничество, тя се облякла в траурни дрехи, взела за ръка жената и децата на сина си и, придружена от няколко римлянки, се отправила към лагера на Кориолан. Волските почтително сторили път на тази тъжна делегация.

Когато Кориолан видял майка си, жена си и своите деца, той се стъписал. Гордостта му се сломила. Той ги взел в прегръдките си, а в очите му се появили сълзи.

— Майко — простенал той, какво направи с мен?

Едва тогава суровият Кориолан разбрал колко далеч го е отвело неговото болезнено честолюбие.

Майката коленичила пред своя син и му казала:

— Пред тебе са най-нещастните жени в света — една майка и една съпруга, които не могат да молят боговете за победата на най-скъпия им човек. Трябва да загубим или тебе, или отечеството. Знай, че ти ще влезеш в града само като прекрачиш трупа на майка си. Не мога да дочакам деня да видя своя син победен от съгражданите си или тържествуващ с победа над родината си.

Кориолан се навел, вдигнал коленичилата си майка и й казал:

— Ти победи. Ще снема обсадата.

И той изпълнил обещанието си. Но волските не могли да простят на Кориолан. Врагът не се нуждаел вече от изменника. Една нощ те издебнали Кориолан и го убили. Така родоотстъпникът платил с живота си за своята измяна.

Трагедията на родоотстъпника Кориолан е послужила за сюжет на великия драматург Шекспир да създаде своята прочута трагедия «Кориолан». Върху същата тема гениалният композитор Бетовен е сътворил безсмъртното музикално произведение — знаменитата увертюра «Кориолан».

Рим и Картаген

На брега на Туниския залив, точно срещу о. Сицилия, някога се издигал голям и богат град. Наричали го Картаген. Той бил разположен в дъното на дълбок залив върху висок полуостров. Тясна ивица земя го свързвала със сушата. Кацнал върху стръмния бряг и заобиколен със здрави стени, градът изглеждал горд и непристъпен.

Откъм морето в града се влизало през удобно пристанище, където пристигали кораби от всички средиземноморски страни. Роби с почернели гърбове товарели и разтоварвали многобройните кораби, чувал се говор на най-различни езици. Висока стена отделяла това пристанище от военното. Чуждо око не можело да проникне в обширните докове, които побирали над 220 кораба.

За да влезеш в града пък откъм сушата, трябвало да преминеш през три високи и здрави стени с четириетажни кули. Под техните сводове тежко пристъпяли няколкостотин бойни слона. Улиците на града били тесни, а отстрани се издигали многоетажни здания. Пъстра и многолюдна тълпа изпълвала площадите и пристанището. Тук можело да се срещнат търговци и моряци от най-далечни страни, изкусни занаятчии, войници и наемници чак от Галия и Сирия. В канторите, работилниците, обширните житни поля, лозя, градини и имения — навсякъде кипял усилен труд и навсякъде работели роби, безброй роби. Те били най-малоценното нещо в Картаген.

В един от храмовете на града се издигал огромен идол от кървавочервена мед. Според картагенците той изобразявал бога Молох — жесток и суров като самите тях. Картагенците понякога му принасяли в жертва собствените си деца. Само срещу такива скъпи и тежки жертви те смятали, че могат да получат неговата милост.

Града управлявали богатите картагенци — потомци на някогашните финикийски търговци, които основали града. Те свиквали народа само за да му съобщят волята си.

Такъв бил Картаген в IV в. пр. н. е. Той притежавал най-силния флот в западната част на Средиземноморието и поддържал най-многобройната наемна войска. Това била пъстра смесица от най-различни народности, езици, обичаи, оръжия. Те се биели под командуването на своите едноплеменници, но висшите пълководци били обикновено картагенци. Картаген привличал наемници с щедри обещания за голяма заплата и богата плячка.

Докато корабите на богатия Картаген гордо кръстосвали моретата, на срещуположния бряг на Средиземно море растял и крепнел Рим. Неминуемо се приближавал денят, в който богатият и алчен Картаген щял да се сблъска с ненаситния Рим. И това станало в III в. пр. н. е. — в 264 г. пр. н. е.

Борбата между двата града била жестока, безпощадна и продължителна — борба за владеене на морските пътища, борба, в която не можело да има победители и победени, а само живи и мъртви. Тя траяла с известни прекъсвания повече от 100 години. Везните на победата се накланяли ту към римляните, ту към картагенците, наричани от римляните «пуни». Затова и тези войни носят името Пунически.

Поводът за Първата пуническа война бил остров Сицилия. Картаген бил вече здраво стъпил на него, когато Рим погледнал с жадни очи към богатия остров. Римляните печелили битките на сушата, но картагенският флот господствувал над моретата.

Рим разбрал, че, без да овладее морето, не ще може да обсеби Сицилия и да срази Картаген. Дръзки във военните си начинания римляните предприели една нова и грандиозна за тях работа. Те се заели да построят флот и да обучат моряци. С големи усилия те построили 120 петпалубни кораба-пентери. За да използуват своята добре обучена за сухопътни битки войска, римляните измислили едно много остроумно нововъведение. Към носа на корабите прикрепяли мостче, което връзвали за главната мачта. То било снабдено с куки. Наричали го «гарван». Когато наближели неприятелския кораб, моряците бързо отвързвали моста, хвърляли го върху кораба и закачвали «гарвана» с острите куки за палубата му. Римските войници притичвали по моста и започвали да водят боя върху борда на неприятелския кораб също като на суша. Така римляните овладявали кораба, използувайки отличните качества на своята пехота.

Двата флота — опитният картагенски флот и младият римски флот се срещнали близо до Липарските острови, които се намират между Италия и Сицилия. Картагенският флот бил тежко натоварен, защото носел продоволствие за Сицилия. Новата тактика на римляните изненадала опитните картагенски моряци. Флотът на Картаген претърпял тежко поражение. Той загубил петдесет кораба. Римляните отпразнували с голям триумф тази своя морска победа. На форума в Рим била издигната колона от носовете на пленените кораби. Дълги години след това римляните поглеждали с гордост и задоволство тази своеобразна колона.

Окрилени от успеха си, римляните изпратили консула Регул със силна армия в Африка, за да завладее и Картаген. Картагенците не могли да попречат на римската войска да дебаркира на африканския бряг. Отначало римляните имали големи успехи — те заели повече от 70 града в околността на Картаген. Но самонадеяният Регул върнал част от войската си в Рим. Тогава картагенците нанесли тежко поражение на римляните, а Регул пленили. При завръщането си в Рим останалите римски войски загинали при една морска буря. Така злополучно завършил този пръв римски поход срещу град Картаген.

След поражението на Регул войната изглеждала напълно загубена. Флотът бил унищожен. Държавната каса на Рим била празна. Земеделското население не искало повече да воюва. То копнеело да се върне към занемареното си стопанство и не скривало това.

Тогава римските търговци и притежателите на големи занаятчийски работилници, които били истинските подбудители на войната, защото сразяването на Картаген щяло да им открие пътя към средиземноморските пазари, построили и въоръжили на свои разноски двеста нови бойни кораба. С тях римляните нанесли тежко поражение на картагенците при Егадските острови. Седемдесет картагенски кораба били потопени и петдесет били взети в плен. Битката при Егадските острови решила изхода на войната. Картаген поискал мир. И Рим бил уморен от дългата и изтощителна война. Картаген се отказал от своите владения на о. Сицилия. Римският флот станал господар на морето.

Мирът между Рим и Картаген бил възстановен, но големият двубой между Рим и Картаген не бил завършил.

Трагедията край Тразименското езеро

Тежки дни настъпили за Картаген след Първата пуническа война. Наемниците, които помагали на Картаген във войната, стояли пред стените на града и чакали да им се изплатят заплатите. Държавната хазна била празна. Картаген бавел плащането. Буйните и нетърпеливи наемници, които воювали само за пари и плячка, се нахвърлили срещу града и решили да го ограбят. Картаген повел продължителна война с тях. С неописуема жестокост и безпощадност била унищожена цялата наемническа армия, която до вчера се сражавала за него.

Но богатият град бързо се съвзел. И не само се съвзел, но започнал отново да мисли за война. Рим и Картаген се дебнели като два настървени хищника.

Начело на войнолюбците в Картаген, които смятали, че войната с Рим е необходимост, застанал младият и енергичен Ханибал. Той бил син на знаменития пълководец Хамилкар Барка, който нанесъл не едно поражение на римляните през първата война. Още деветгодишно дете Ханибал дал клетва на баща си, че ще мрази римляните и ще се бори с тях до последния ден на живота си. «Малкото лъвче», както го наричали, когато бил малък, притежавало необикновени пълководски дарби и войниците го обичали много. Ханибал делял с тях всички трудности и несгоди на войната, пръв се хвърлял в боя и последен напускал битката. Спял на земята, загънат само с военното си наметало, там, където го заварила нощта — при войниците на пост, в помещението на стражата или в простата войнишка палатка.

Ханибал замислил смел план. Той решил да удари римската държава в сърцето, като превземе самия град Рим.

Картаген притежавал големи и богати владения в Испания. Оттам Ханибал събрал голяма армия. С нея обсадил града Сагунт — съюзник на римляните.

Рим се опитал да избегне войната. Той изпратил пратеници при Ханибал с искане да се прекрати обсадата на Сагунт. Но Ханибал се отнесъл много надменно. Той дори не приел пратениците под предлог, че е много зает с военните действия. При това наредил да им кажат, че не може да им гарантира безопасността. С други думи, направо ги пъдел. Тогава римските пратеници отишли в Картаген и поискали сенатът да заповяда на Ханибал да прекрати военните действия срещу Сагунт.

Картагенският сенат заседавал в храма на бога Ваал. Римските пратеници, водени от сенатора Квинт Фабий, се обърнали към картагенските сенатори с тези думи:

— Римският народ иска да знае едно Ханибал по своя воля ли обсажда Сагунт, или по ваша заповед?

Тогава един от картагенските сенатори отговорил:

— Картаген е независима държава и не е длъжен да дава никому обяснение за вътрешните си работи.

Квинт Фабий свил края на тогата си, понавел се, сякаш носи нещо много тежко, и казал:

— Ето тук аз ви нося и мир, и война. Избирайте!

— Ти избери! — му отговорили.

Той отпуснал края на тогата си и отговорил:

— Война!

Същия ден римските пратеници отплували за Рим.

Започнала една от най-тежките войни в историята на Рим.

Ханибал превзел и разграбил Сагунт, минал река Рона и се озовал в подножието на Алпите. Римляните искали да унищожат армията му още в Испания, но закъснели. В края на август 219 г. пр. н. е. с 50 000 пехота, 9000 конници и няколко десетки слона Ханибал се отправил за Италия през Алпите. Това бил невероятно смел поход. Войските и обозът пълзели по стръмните урви и вечно заснежени пътища. Глетчерите, планинските бури и рано падналият сняг затрупвали и хората, и пътеките, а враждебното местно население увеличавало още повече трудностите и загубите. След 33 невероятно тежки дни с 20 000 пехота, 6000 конници и само няколко слона Ханибал прехвърлил билото на планината и видял в краката си плодородната Паданска долина. Тогава той се обърнал към войските си и им казал:

— Вие преминахте не само крепостните стени на Италия, но и на Рим. Остават ни едно-две сражения и Рим ще бъде в наши ръце.

Ханибал смятал, че съюзните на Рим градове в Италия ще го посрещнат като освободител от римското потисничество. С тяхна помощ, смятал той, лесно ще превземе и града Рим. Така си мислел Ханибал, но събитията не се развили така, както той ги виждал.

Ханибал презимувал с армията си в Галия и през пролетта потеглил на юг. По следите му вече се движела една римска армия начело с консула Гай Фламиний.

Ханибал избрал един кратък, но много труден път през мочурищата на р. Арно. Четири дни войски и обоз се движели през кал и тресавища, без да могат за миг да спрат и починат на сухо място. Поради непостоянното време и от блатните изпарения очите на Ханибал заболели и той ослепял с едното око. Възседнал единствения оцелял слон, той вървял начело на войските. Така стигнал с армията си до бреговете на Тразименското езеро. Там имало само един единствен тесен път, опасван от едната страна от гористите планински възвишения край гр. Кортона, а от другата — от водите на езерото. Опитното военно око на Ханибал веднага оценило предимствата на местността. Тук той устроил засада, като скрил войските си в Кортонските възвишения и оставил пътя открит.

Фламиний пристигнал при езерото към залез слънце. На другия ден тежка мъгла паднала над езерото. Не се виждало нищо. Без да разузнае местността, Фламиний навлязъл с войските си в дефилето. Като дебнещ лъв Ханибал го чакал. Картагенците затворили изходите на дефилето и се хвърлили върху римляните. Мъглата била по-гъста край брега и по-рядка по височините, откъдето идвали картагенците. Римляните чували виковете на нападащите, но не можели да ги видят. Започнала жестока битка. Изненадани от внезапното нападение, римляните не могли да се ориентират в гъстата мъгла и се сражавали слепешката. Някои бягали към брега на езерото. Но смъртта и там ги намирала. Част от конниците успели да се отскубнат, но били принудени да се предадат.

Битката траяла около три часа. В същото време силно земетресение разтърсило Италия. Много градове били разрушени, течението на много реки се променило, а в планините станали големи срутвания. Но никой от сражаващите се край Тразименското езеро не усетил това. Толкова страшен и яростен бил боят.

Към обяд слънцето си пробило път през мъглата и осветило ужасната картина на римското поражение. На бойното поле лежали избити или тежко ранени повече от 15 000 войници — цялата армия на консула Фламиний.

Това бил един от най-трагичните дни в историята на Рим.

Горко на победените!

Рим бил в паника. Вестта за трагичната гибел на Фламиниевата армия при Тразименското езеро хвърлила в ужас римляните. Те смятали, че Ханибал ще се яви веднага под стените на града. И кой ли би могъл да го спре? Римляните започнали трескаво да се готвят за отбрана — събирали нови войски, подсилвали укрепленията, разрушавали мостовете над Тибър. Но противно на очакванията Ханибал не се отправил срещу Рим. Той смятал, изглежда, че е рано още да щурмува града и потеглил на юг с надежда да вдигне срещу Рим южноиталийските племена.

Тревогата в Рим постепенно стихнала. Римляните се окопитили, събрали значителна войска. Но ето, че по въпроса как по-нататък да се води войната нямало единно мнение. Дребните земеделци, които най-много страдали от опустошенията на пуните, настоявали да се хвърлят всички сили и с няколко решителни сражения да се унищожат войските на Ханибал. Така мислел и консулът Варон. Другата част от римляните смятала, че противникът трябва да се изтощава с малки, но непрестанни загуби. Времето според тях било най-добрият техен съюзник. Снабдяването и попълването на картагенската армия ставало трудно. Картаген бил далеч и оттам бавно идвали подкрепления, а и Ханибал имал врагове, които го ненавиждали заради военните му успехи и нарочно бавели изпращането на нови войски в Италия. Към тактиката за малки, но непрекъснати схватки се придържал другият консул — Луций Емилий Павел. Въпреки тези основни различия между двамата консули командуването на войската ставало по стария римски обичай: единия ден командувал единият консул, на другия ден — другият. Разногласието обаче между двамата консули имало съдбоносни последици.

През пролетта на 216 г. пр. н. е. двете войски — римската и картагенската, се оказали твърде близо една до друга край градчето Кана. Римляните имали 80 000 пехота и 6000 конници, а Ханибал — 40 000 пехота и около 10 000 конници.

Варон използувал деня, в който трябвало да поеме командуването, и дал заповед на войските да се подредят за сражение. Ханибал отдавна чакал тази възможност да премери силите си с римляните. И той подредил войските си. Пехотата му била двойно по-малка от римската, но той имал по-голяма конница и мястото му помагало отлично да я използува. С добре подготвен план и умело командуване Ханибал успял да обкръжи цялата римска войска.

Започнала жестока битка.

Консулът Луций Емилий бил ранен още в началото на сражението. Въпреки всичко той водил битката, докато силите го напуснали. Един от военните трибуни го видял да седи окървавен на един камък. Той поискал да го качи на коня си и го спаси. «Боговете трябва да ти помогнат — казал му той, — защото ти си най-невинният за днешното сражение». Луций Емилий се отказал от помощта му: «Не губи в напразно състрадание малкото време, което имаш, за да се спасиш! Позволи ми да умра всред моите мъртви войници! Не искам нито да бъда обвиняван за нещастията, нито искам да обвиня колегата си».

Но другият консул, Варон, истинският виновник за загубената битка, не мислел така. Той напуснал полесражението и с петдесетина конници избягал във Венузия. В полето при Кана паднали 45 000 пехотинци и 2700 конници. Рим не помнел такова страшно поражение.

На другия ден още в ранни зори картагенците се заели да събират военната плячка. Мястото на полесражението било отвратително дори и за врага. Хиляди римляни лежали избити. Някои, които били още живи, молели да ги доубият. Други изкопавали ями и заравяли главите си, за да се задушат. Картината на това нечувано поражение била ужасна.

Вестта за поражението хвърлила за втори път Рим в смут и тревога. Какво ще предприеме Ханибал?

В това време командуващият картагенската конница Махарбал убеждавал победителя Ханибал:

— Ти трябва да използуваш резултата от това сражение и да тръгнеш веднага към Рим. Нашата конница трябва да се яви там преди римляните да научат за намерението ни. Уверявам те, че след 5 дена ще пируваш на Капитолий.

Ханибал обаче не се решил да последва съвета на Махарбал. Тогава началникът на конницата заявил с огорчение:

— Разбира се, боговете не дават всичко на един и същ човек. Ханибале, ти умееш да печелиш победи, но не умееш да ги използваш.

Може би Махарбал е бил прав. Може би наистина колебанието на Ханибал и бездействието му през този решителен ден спасило Рим и римската държава.

Войната продължила тъй, както я виждал и искал загиналият консул Луций Емилий.

Римляните избягвали всяко решително сражение с Ханибал, но жестоко наказвали всеки съюзен град, който се осмелявал да измени на Рим и да премине на страната на врага Така те не давали възможност на Ханибал да попълва войските си с пресни сили от Италия.

В същото време те водели енергично войната и в Испания, която била най-богатото картагенско владение и снабдявала Ханибал с войски и продоволствие. Там братята Гней и Публий Сципион нанесли тежко поражение на картагенците. Те не могли обаче да попречат на Хаздрубал — брат на Ханибал, да премине по същия път Алпите. Но въпреки всички усилия Ханибал не могъл да получи помощта на брат си. Римляните унищожили войските на Хаздрубал, преди да могат да се присъединят към войските на Ханибал. Когато Ханибал най-много се надявал на помощта на брат си, римляните подхвърлили в лагера му отрязаната глава на Хаздрубал.

Времето минавало и то носело успехи на римляните. С всеки изминат ден победата за Ханибал ставала все по-далечна и несигурна.

През пролетта на 204 г. пр. н. е. римляните се почувствували вече толкова сигурни, че разрешили на младия консул Публий Сципион да прехвърли 25 000–на армия в Африка и да я отправи срещу самия Картаген. Изплашен, картагенският сенат повикал Ханибал от Италия. Без да е претърпял нито едно поражение, Ханибал трябвало да напусне Италия. Преди да отпътува, той заповядал да избият всички войници от италийски произход, които отказали да го последват в Африка.

Римската и картагенската войска се срещнали през 202 г. пр. н. е. при гр. Зама, недалеч от Картаген. Силите им били почти равни. И тук Ханибал, който не бил загубил досега ни една битка, повел сражението талантливо и умело. Към римляните обаче се присъединила великолепната конница на нумидийския цар Масиниса, на когото Сципион преди това бил помогнал да вземе престола, и тя решила сражението. Ханибал едва успял да избяга с няколко конници. Целият картагенски сенат отишъл в лагера на Сципион да моли за мир.

Втората пуническа война, продължила близо шестнадесет години, донесла неизброими беди и нещастия и за двата народа. През 201 г. пр. н. е. мирът бил отново възстановен. Картаген загубил своите богати владения и морското си надмощие. И все пак той бързо започнал да се съвзема. Рим, макар и победител, гледал със страх как Картаген се изправя на крака и отново се замогва. Казват, че един от римските сенатори — Марк Порций Катон, завършвал всяка своя реч с думите: «И все пак, мисля, че Картаген трябва да се разруши». Изглежда не само Катон мислел така. В 149 г. пр. н. е. римляните използували един нищожен повод, за да унищожат напълно своя съперник.

Те поискали картагенците да разрушат своя град със собствените си ръце, да се преселят на 15 км от града и да се занимават само със земеделие. Когато жителите на Картаген научили за това, избухнало народно въстание. Народът избил онези, които в угодничеството си на Рим довели Картаген до такова позорно положение, и започнал трескаво да се готви за отбрана на града. Робите били пуснати на свобода. Градът се въоръжавал с всички сили. Мъжете събирали дървен материал и строяли бързо нови кораби. Те сваляли металическите украшения от покривите и ги превръщали в оръжие. Жените давали своите накити и режели косите си, за да бъдат изплетени от тях въжета за корабите, за подвижните мостове.

Две години Картаген геройски отблъсквал атаките на римските войски, които били обсадили града от всички страни. Картаген не падал. Тогава римляните пратили още войски начело с внука на Сципион — Емилий Сципион. Римските войски прокопали провлак и така откъснали града и от сушата. След дълга и жестока борба Сципион успял да проникне в града откъм пристанището. Започнала ожесточена битка. Римските войски превземали града къща по къща, улица по улица, квартал по квартал. Картагенците се биели с необикновено себеотрицание и героизъм. Пожарите обхващали все по-голямо пространство. Римляните разрушавали зданията и ги изкъртвали из основи. Купища трупове пълнели улиците. Жените не отстъпвали по храброст на мъжете. Те убивали децата си, а след това сами се хвърляли в пламъците на горящите здания.

Този страшен край на голямата драма между Рим и Картаген продължил шест дни и шест нощи. Градът бил сринат до основи. Последните оцелели жители — около петдесет хиляди души, повечето жени, старци и деца, Сципион заповядал да бъдат продадени в робство. Заради победата над Картаген Сципион бил отличен с прозвището «Африкански». Римляните изравнили мястото, където се намирал Картаген, и го проклели никога вече там да не се издигне град.

Жестоки и безпощадни били римляните към победените. «Be виктис» — казвала тяхната поговорка — «Горко на победените!».

Братята Гракхи

Хубава и плодородна била земята на Италия, но с много кръв и пот била напоена. Войните почти не стихвали по нейните полета. Рим с твърда и ненаситна ръка присъединявал град след град, област след област. С правото на победител той обсебвал най-хубавата земя на победените. Една част от нея била разделяна на малки парцели и продавана. Другата част, наречена «агер публикус», или обществена земя, била предоставяна на знатните срещу малък наем — една десета част от добива, плащан на държавата.

Войната носела на римляните и безброй роби. Богатите купували стотици роби. Те понякога бивали по-евтини и от добитъка. Техният труд бил използуван за обработване на земята. Работели от тъмно до тъмно. Издръжката на робите не струвала почти нищо. И господарите им богатеели. Колкото повече забогатявали, толкова по-алчни за земя ставали. Те присъединявали към именията си земята на бедните си съседи срещу заплащане, срещу дълг или насила. А това не било много трудно. Честите войни откъсвали селяните от земята. Нивите им буренясвали, стопанството им се рушало. Евтиният робски труд понижавал цените на земеделските продукти, а от това селяните обеднявали още повече. Така неминуемо идвал денят, в който обеднелите и задлъжнели селяни се виждали принудени да вдигнат оскъдната си покъщнина и да потеглят към града. Но и там животът им не ставал по-добър, никой не търсел техния труд когато можел да има безплатният труд на робите. И гладът, и нуждата ги превръщали в слуги на богатите. Мнозина от тях живеели само от подаяния. Те се нареждали още от вечерта пред вратите на своите покровители — патрони, само за да ги поздравят сутринта с «добро утро» и да получат милостиня или обяд. Тези хора, които до вчера бранели земята и печелели победи за Рим, се превръщали в пролетарии — хора, крито не притежавали нищо освен децата си (на латински proles — потомство, откъдето идва и името им) и не изпълнявали никакви повинности в полза на държавата.

Така Рим губел войниците си, а броят на робите растял с всеки изминат ден. И ето че робите, на които дотегнал тежкият и непоносим живот, започнали да въстават и да избиват господарите си с камъни и тояги. Рим, победителят на толкова племена и народи, не можел да се справи с голите и гладни роби. Това стреснало мнозина. Честните и далновидни римляни все по-често се замисляли над въпроса какво трябва да се направи, за да се увеличи свободното население, годно да брани Рим.

Тези въпроси се обсъждали и в домовете на знатните римляни, и на форума. И всички били единодушни, че час по-скоро трябва да се върне на обеднелите бездомни селяни земята. Необходимо било само държавата да поиска обратно обществената земя, заграбена от патрициите. Но никой не се решавал да застане срещу тях, и да им каже: «Дайте земята, която не ви принадлежи, за да спасим Рим!».

Единствени двамата братя Тиберий и Гай Гракхи се решили да сторят това. Те произхождали по баща от знатен плебейски род. Баща им — Семпроний Гракх, бил два пъти консул и твърде много тачен от съгражданите си. Майка им Корнелия обаче била дъщеря на прочутия Сципион Африкански, победителя на Ханибал, а родът на Сципионите бил патрициански. Културната и образована Корнелия изцяло се била посветила на децата си. Казват, че когато нейни приятелки — празни и суетни съпруги на видни римляни, пожелали да видят и нейните дрехи и накити, тя ги завела в стаята на децата си, посочила им двамата си сина и казала: «Ето моите украшения».

И действително Тиберий и Гай Гракхи получили бляскаво за времето си образование и станали умни, честни и образовани мъже.

Когато в 134 г. пр. н. е. Тиберий Гракх бил избран за народен трибун, той си поставил за задача да осъществи реформите, замислени отдавна от него. Той искал да снабди бедното население със земя, да възроди селячеството, за да засили римската войска, и по този начин да запази могъществото на Рим. Заедно със своите приятели-юристи той изработил законопроект, с който всъщност възобновявал един стар забравен закон, а именно: никой не може да владее повече от 500 югера обществена земя. Към това в новия законопроект за всеки възрастен син се предвиждали още по 250 югера. Земята, която била в повече, трябвало да се изземе, да се раздели на парцели по 30 югера и се раздаде на безимотните селяни. Тази земя не можела да се продава или преотстъпва.

Законопроектът бил твърде приемлив. Той давал възможност на едно семейство да владее до 1000 югера земя. Предвиждал и известно обезщетение на засегнатите. Но богаташите веднага се опълчили срещу законопроекта. Те не искали да се лишат от педя земя даже. Пламнала тежка и ожесточена борба.

През един декемврийски ден на 134 г. пр. н. е. Тиберий свикал народното събрание за одобрение на законопроекта. Народът, възбуден и пълен с надежди, се стекъл на форума. Само богаташите застанали настрани мрачни и настръхнали.

Развълнуван, Тиберий се качил на трибуната. С пламенни думи защитавал той своя законопроект. Речта му се леела убедителна и вдъхновена:

— И дивите животни в Италия — казвал той — си имат дупки и бърлоги, в които да се приютят през нощта, а хората, които се сражават и умират за Италия, не притежават нищо друго освен въздух и светлина. Те нямат постоянно местожителство и се скитат с жените и децата си. Когато пълководците ги призовават да се бият с враговете, убеждават ги, че защитават бащините храмове и гробовете на предците. А колко много римляни нямат нито храм, нито бащин гроб! Те се сражават и умират за чужд разкош и богатство. Войниците, които се наричат «господари на света», нямат нито педя собствена земя!

Народът бил дълбоко развълнуван. Започнало гласуването. Тогава се намесил трибунът Марк Октавий. Макар и народен трибун, той се намирал под влияние на сенатската богата върхушка. Марк Октавий заповядал да спре гласуването, като изрекъл думата «вето» — забранявам. Вдигнал се голям шум. Тиберий, който бил приятел с Октавий, го молил с най-сърдечни думи да не проваля законопроекта. Предполагайки, че Октавий се обявява против закона, понеже сам той като едър собственик ще пострада от него, Тиберий обещал да му даде от своята земя. Но Октавий не оттеглил своето «вето». Гласуването на законопроекта било провалено. Народът се разотишъл сърдит и недоволен.

Тиберий не се отказал от борбата. Той потърсил най-различни начини да склони знатните да приемат законопроекта му, но нищо не помогнало. Тогава решил да свика отново народното събрание, където да постави въпроса: «Възможно ли е да бъде народен трибун онзи, който вместо да защитава интересите на народа, действува против тях?».

Народът се събрал. Преди да се качи на трибуната, Тиберий дълго молил Октавий да не пречи на това свещено за народа дело. Но Октавий упорствувал. Тогава Тиберий наредил да започне гласуването. Когато 17 от всички 35 избирателни околии, наречени триби, гласували против Октавий, Тиберий прекъснал гласуването. Той прегърнал Октавий, целунал го пред всички и го помолил да не се излага на позор. В очите на Октавий се появили сълзи. Той дълго мълчал, но отново отказал. Тогава гласуването продължило. Всички триби гласували против Октавий. Народът го смъкнал от трибуната и близките му едва го отървали от разгневената тълпа.

На същото събрание законът на Тиберий Гракх бил приет. Избрана била комисия, която да се грижи за изпълнението му. В нея влизали Тиберий Гракх, по-малкият му брат Гай и тъстът му Апий Клавдий.

Народът възторжено съпроводил Тиберий до дома му.

Богатите земевладелци били крайно недоволни. Те открито се заканвали на Тиберий и търсели начини да провалят закона.

Комисията започнала работа. Но тя срещала големи трудности. Мъчно можело да се отдели обществената земя от онази, която била купена, получена в наследство или като зестра. Богатите затрупвали комисията с оплаквания. Искали да им се заплатят постройките, лозята и градините, засадени от тях. На селяните пък, които получавали земя, трябвало да се осигурят пари, за да си купят земеделски сечива и добитък.

А времето течало, изтичал и трибунският мандат на Тиберий. Богатите правели всичко, за да бъдат избрани за трибуни хора, които били против Гракх и закона му. Тиберий виждал, че ако стане това, делото му ще пропадне и поставил отново кандидатурата си.

Изборите трябвало да станат в края на лятото. Селяните били заети с жетвата и не могли да дойдат в града. Богатите пък довели всичките си клиенти и се готвели настървено да провалят избирането на Тиберий за трибун.

Започнало гласуването. Първите две триби гласували за Тиберий. Тогава богатите със своите шайки вдигнали шум и започнали да крещят, че е незаконно избирането на Тиберий втори път за трибун. Гласуването се отложило за следващия ден.

Тъжен и отчаян се прибрал Тиберий в къщи. Той разбрал, че враговете му не ще се спрат пред нищо, за да унищожат закона, та дори и самия него. Той се облякъл в траурни дрехи, взел сина си и до вечерта останал на форума, като молил приятелите си да се погрижат за сина му, ако с него се случи нещо.

На другия ден народът изпълнил площада на Капитолийския хълм, където ставало гласуването. Той посрещнал възторжено Тиберий и плътно обградил трибуната, за да го запази от противниците му. Но щом започнало гласуването, отново се вдигнал голям шум. В крайните редици станало сбиване между народа и шайките на богаташите. В това време приятелят на Тиберий, сенаторът Фулвий Флак, с мъка си пробил път до него и развълнуван му съобщил, че сенаторите са решили да го убият. Тиберий поискал да каже това на народа, но шумът пречел и нищо не можело да се чуе. За да подкрепи думите си, той докоснал главата си с ръка. Но това движение било изтълкувано от противниците му съвсем погрешно. Те съобщили в сената, че Тиберий иска царска корона. Тогава великият понтифекс Назика разярен извикал: «Който иска да спаси отечеството, нека ме следва!». И като покрил главата си с края на своето наметало, се втурнал към Капитолий. Шайките, организирани от противниците на Тиберий, само това чакали. Те започнали да избиват привържениците на Тиберий с тояги, цепеници и дъски от счупени скамейки. Някой сграбчил Тиберий за тогата. Той се опитал да се откопчи, но се препънал и паднал. Отгоре му завалели удари.

Така озверените сенатори убили смелия народен трибун. Избити били и около 300 негови привърженици. Омразата на знатните била толкова голяма, че не разрешили на близките на Тиберий да го погребат. През нощта хвърлили тялото му в Тибър. Мътните води на реката погълнали окървавеното тяло на смелия реформатор, но те не могли да измият гнусното дело на сенатската аристокрация.

Макар че сенатът и богатите се отнесли с нечовешка жестокост към Тиберий и привържениците му, те не се решили да отменят закона. Стараели се само по всякакъв начин да спъват работата на комисията. Гледали и да държат далеч от Рим Гай Гракх. В продължение на десет години сенатът му възлагал задачи все из провинциите, защото се страхувал от него. И имало защо. Гай бил още по-смел, още по-последователен и настойчив и още пo-пламенен оратор от Тиберий. И най-важното — народът го обичал. Обичал го заради трагичната участ на Тиберий, обичал го заради надеждата, че Гай ще продължи делото му.

И наистина смисълът на живота на Гай бил да завърши делото на брат си, да възроди римското селячество, като го снабди със земя.

Когато десет години след гибелта на Тиберий Гай бил избран за трибун, той пристъпил към смели реформи. Гай разбирал, че сенатът и патрициите са силни и ще гледат и него да унищожат, затова най-напред прокарал закони, с които да си осигури поддръжката на по-голямата част от римския народ. С първия си закон той спечелил бедния народ. Въведена била твърда цена за хляба, по-ниска от пазарната. С втория си закон той спечелил конниците. Предоставил им съдилищата и правото да събират данъците в провинциите, а с това и да се обогатяват. С третия си закон той спечелил войниците. Занапред нямало да им се удържа от заплатата за дрехите, които получават, а младежи под 17 години не могли да се вземат на военна служба. Гай въвел още редица закони, които му спечелили доверието и любовта на народа. Под негово ръководство започнало и широко строителство.

Влиянието на Гай пораснало толкова много, че когато след изтичане на годината той отново се кандидатирал за народен трибун, сенатът не посмял да предприеме нищо.

Едва след преизбирането си Гай сметнал, че е дошъл моментът да пристъпи към най-важната си реформа, която щяла да завърши прекрасното дело на брат му Тиберий. Той предложил да се основат две колонии вън от Италия — едната от които върху плодородната земя на разрушения Картаген. Сенатът дебнел всяка стъпка на Гай, ловял всяка негова дума. Той не смеел да предприеме открита борба, защото се страхувал от народа, но използувал различни нечестни средства. Срещу Тиберий сенатът изправил трибунът Марк Октавий, срещу Гай намерил друг трибун — Ливий Друз. В противовес на закона на Гай Ливий Друз под диктовката на сената предложил друг закон: да се основат не две, а дванадесет колонии, и то не в Картаген, а в Италия. Това било явно неизпълнимо в момента, но народът не разбирал това и се разколебал. Всеки предпочитал да остане в Италия. При това противниците на Гай започнали да разпространяват най-фантастични слухове за Картаген, който римляните някога били прокълнали при разрушаването му. Разправяли, че вълци изтръгнали стълбовете, с които били означени границите на бъдещата колония. Жреците говорели, че това е лоша поличба. И суеверният народ повярвал.

Гай почувствувал, че народът започва да се отдръпва от него. Тогава той предложил още по-смел закон: да се дадат на всички съюзници в Италия права на римски граждани. Така той мислел, че ще спечели италийците. Наистина той спечелил италийците, но загубил римляните. Те не искали да делят привилегиите си на римски граждани с италийците. Тези настроения били подклаждани и от сената, който водел бясна кампания срещу Гай.

Когато Гай за трети път се кандидатирал за трибун, той пропаднал в изборите. В Рим се носели слухове, че били съобщени неверни резултати.

Скоро след това за консул бил избран Луций Опимий, който смъртно ненавиждал Гай. Сега вече противниците на Гай сметнали, че могат да действуват и със сила.

Те използували настроенията против колонията в Картаген и свикали народното събрание с намерение да отменят закона. Обичаят бил преди откриване на народното събрание да се принесат жертви на боговете. Когато един от ликторите отнасял вътрешностите на жертвеното животно, той се обърнал към народа със следните обидни думи:

«Дайте път на почтените граждани, вие, недостойни граждани».

Народът, възмутен, се нахвърлил върху ликтора и го убил. Опимий използувал това убийство и поискал от сената извънредни пълномощия «да унищожи тираните».

Той заповядал на сенаторите да се въоръжат и да се явят на другия ден на Капитолий със свои въоръжени хора.

Гай бил разтревожен. Той искал на всяка цена да се избегне всяко кръвопролитие и дълго стоял в тъжна размисъл пред статуята на баща си, която се намирала на форума.

На сутринта сенаторите заели Капитолий с един отряд тежко въоръжени гръцки наемници. Привържениците на Гракхите заели Авентинския хълм и се приготвили да се бранят. Гай отишъл при тях, облечен в обикновени дрехи и без оръжие. Той и приятелят му Фулвий Флак се опитали да избягнат гражданската война. Те изпратили пратеници при сенаторите за преговори. Опимий ги върнал. Втори път изпратили сина на Фулвий Флак. Опимий заповядал да арестуват момчето, без дори да го изслуша, и дал заповед за нападение.

Безброй стрели обсипали привържениците на Гай Гракх. Гръцките наемници, водени от Опимий, се нахвърлили с настървение срещу тях. Били избити повече от 3000 души. Другите се пръснали.

Фулвий Флак се скрил с по-големия си син в работилницата на един свой клиент. Убити били там и той, и синът му.

Никой не видял Гай да се сражава. Дори в този тежък миг той не вдигнал меч срещу съгражданите си. Дълбоко потресен, той избягал в един храм и там се готвел да се самоубие. В този момент го намерили приятели и го убедили да бяга с тях.

До дървения мост на Тибър те били настигнати. Двама от приятелите му останали да бранят моста и се сражавали докрай. Гай не пожелал да бяга повече. Той заповядал на верния си роб, който го следвал навсякъде, да го убие. Робът изпълнил заповедта на господаря си, а след това се самоубил.

Намерил се един римлянин, който отрязал главата на Гай Гракх. И тъй като за нея била обявена награда в злато, той извадил мозъка и напълнил мозъчната кухина с олово. Сенатът не се поскъпил и заплатил толкова злато, колкото тежала главата.

Така загинали народните трибуни Тиберий и Гай Гракхи, които обичали родината си повече от живота си.

Спартак

Едва ли има друго име от древността по-близко и по-познато за нас българите от името на Спартак. Предводителят на най-голямото въстание на робите и разорените селяни в античността Спартак е бил тракиец, роден в нашите земи.

В Помпей, града, погребан за една нощ от пепелта на Везувий и разкрит сега от археолозите, на стената на една къща е открита интересна картина. На нея са изобразени двама конници. Първият препуска вихрено с меч в ръка. Лицето му е енергично и умно. Той е извърнал глава назад към преследващия го неприятел, който неочаквано е забил дългото си копие в бедрото му. Някои учени виждат в образа на ранения конник Спартак. И това е може би единственият образ, който древността ни е оставила за този необикновен човек, разтърсил устоите на могъщата римска държава. Времето може би ще изтрие от стената на помпеанската къща този образ, но делото на Спартак — този необикновено талантлив пълководец, смел и благороден човек, към когото са били обърнати очите на хиляди нещастни роби, възмечтали да видят отново свиден роден край, скъпи близки, да почувствуват отново щастието да бъдат свободни хора, ще остане да блести в историята със свежите краски на своя героичен подвиг.

Спартак се родил и израснал в югозападната част на нашите земи, където живеело тракийското племе меди. Когато Рим, обсебвайки Македония, започнал да простира ръце и към Тракия, медите героично бранели своите огнища и свободата си. Но борбата била неравна. В битка с римляните Спартак бил пленен и откаран в Рим, за да бъде продаден като роб.

Отвели го на пазара за роби. Там било шумно и печално. На една дървена площадка били наредени също като стока хората, които трябвало да бъдат продадени. Мъже, жени, старци и деца стояли с наведени глави, тъжни и изплашени. Някои от тях били съблечени голи, а на гърдите им били окачени дъсчици с надписи. Тук имало не само военнопленници, но и хора, отвлечени от пирати или пък попаднали в робство заради дълг. Търговците с висок глас изброявали качествата на робите. Купувачите оглеждали от всички страни робите, които смятали да купят, пипали мускулите им и дълго се пазарели. Жените плахо се свивали, а децата страхливо се притискали до полите на майките си.

Спартак не навел глава. Той гледал смело, защото бил млад и вярвал в силите си. Между купувачите бил и Лентул Батиат. Хубавият и снажен тракиец веднага привлякъл погледа му. Той купил Спартак и го отвел в Капуа, където обучавал купените роби на гладиаторско изкуство.

Спартак веднага разбрал каква печална участ го очаква. За удоволствие на поробителите, които му отнели родината и свободата, той щял да бъде изведен на арената на цирка. Там той или трябвало да убие другарите, с които сега дели робската неволя, или да бъде убит от тях. Жестоката римска публика ще стане на крака и ще ръкопляска, когато бъде прободен от меча и кръвта му обагри пясъка на арената, ако сметне, че е умрял «красиво». Римляните били тъй пристрастени към тези кървави зрелища, че казват, един ден цялата публика напуснала театъра, където се играела една интересна пиеса и отишла в цирка, щом научила, че там има гладиаторски борби.

Спартак не могъл да се помири с такава участ. Той организирал другарите си и една нощ около 78 гладиатори разбили оковите си, грабнали от готварницата ножове и шишове, на които печели месо, и избягали. По пътя те срещнали една каруца, която карала гладиаторско оръжие, въоръжили се с него и се укрепили на планината Везувий.

Лентул Батиат се опитал да залови бегълците, но не успял. Тогава римляните изпратили претора Гай Клавдий Глабр с 3000 войници. Те обкръжили мястото, където се намирали гладиаторите, и завардили единствения проход, откъдето можело да се мине. Положението на бегълците станало тежко. Започнал да ги измъчва и гладът. Спартак с мъка гледал стръмните и непроходими урви, обрасли с дива лоза. И на умния и съобразителен тракиец хрумнала спасителна идея. Той и другарите му нарязали клони от дива лоза и изплели от тях стълби. Закрепили ги здраво за издатините на отвесните скали и се приготвили да се спуснат по тях. Когато първият гладиатор стигнал земята, всички с трепет следели няма ли да чуят вика на часовоя. Но нищо не нарушило тишината. Тогава всички се спуснали долу в подножието на планината. Но Спартак не се задоволил с това. Дружината му предпазливо обходила лагера на римляните, разбила изненаданите войници и пленила оръжието им.

Спартак и приятелят му — гладиаторът Крикс, въоръжили бегълците и започнали да нападат именията на робовладелците. Плячката разделяли по равно между всички. Спартак щадял стопанствата на бедните селяни и възпирал другарите си от безпричинни убийства и грабежи.

Мълвата за справедливия и човечен Спартак и за храбрите му другари, които живеели преследвани, но свободни, се носела от уста на уста и прониквала навред. Тя стигала до нивите, където, оковани и измъчени, работели робите от тъмно до тъмно под камшика на надзирателите. Влизала в душните и тъмни помещения, където те живеели. Промъквала се в дълбоките рудници, където робите се задушавали от липса на въздух. Стигала до каменоломните, където робите мрели от непосилен труд. Нахлувала в мелниците, където върху устата на изтощените от глад роби били слагани намордници, за да не утоляват глада си с брашно. Прелитала дори на острова всред Тибър, където били захвърлени, за да умрат, старите, болните и негодните за работа роби. И навред тя будела надежди. В душите на отчаяните и измъчени хора проблясвали искриците на отдавна угаснала вяра, че мъката им ще има край. А мечтата за свобода пораждала смелост. Робите започнали масово да бягат. Отрядът на Спартак бързо растял. Той се превърнал в армия. Към нея започнали да се присъединяват и бедни селяни.

Римският сенат се стреснал. Той изпратил срещу Спартаковите бойци стария опитен военачалник Вариний със значителна войска. Вариний обградил въстаниците в една планинска местност. Отново глад и унищожение заплашвали бойците на Спартак. Но и сега смелият и гениален пълководец измамил римската войска. Пред вратите на лагера Спартак заповядал да забият стълбове, за които привързали убитите по време на схватките бойци. През нощта запалили огньове. На тяхната светлина тези силуети отдалеч приличали на часови на пост. Докато войниците на Вариний, нищо неподозиращи, спокойно спели, Спартаковите бойци безшумно се измъкнали от лагера. Сутринта Вариний открил измамата, но било много късно. Единственият удобен момент да унищожи въстаниците бил пропуснат. Вариний не бил на себе си от яд и заповядал на войниците веднага да се спуснат по следите на Спартаковите бойци. Но те били вече далеч от опасното място.

А Спартак не бягал. Той настанил хората си в удобно за отбрана място и денонощно се готвел за решителна борба. В лагера били устроени занаятчийски и ковашки работилници. Робските окови, затворническите решетки, всичко се превръщало в оръжие, мечове, копия.

Спартаковите разузнавачи следели всяка стъпка на Вариниевите войници. Бойците от въстаническата армия били бързи, смели, подвижни и неуловими. Римските войници пък били мудни, те се страхували и влизали без желание в бой. Войната с въстаниците не им обещавала нито съкровища, нито плячка. Някои дори бягали при Спартак. С няколко смели и изкусно проведени сражения въстаниците унищожили войската на Вариний, пленили ликторите и обоза.

Славата на Спартак и на неговата армия от роби гърмяла навред. Рим бил стреснат и изплашен. Цяла Южна Италия пламтяла от огъня на въстанието. Робите чупели оковите си, опустошавали чифлиците и бягали при Спартак. Въстаниците влизали в градовете и освобождавали домашните роби. Бедните и обезземлени селяни, заради които загинали братята Гракхи, търсели спасение при Спартак. Малката гладиаторска дружина, която в 74 г. пр. н. е. била само 78 души, за две години се превърнала в 120–хилядна армия.

И цялата тази огромна маса от изнурени, жестоко изтезавани роби и неведнъж лъгани селяни се упътила към север. Рим изпаднал в паника. Ами ако и в Рим въстанат хилядите роби?

Но Спартак не смятал да превзема Рим. Той искал да върне в родината им хилядите злочести роби — гали, германци, траки, илири, гърци, сирийци. Повел ги на север, като смятал да премине с тях Алпите и ги разпрати по домовете, при семействата и близките им. Но не всички искали това. Римските селяни не искали да напуснат родината си. Те копнеели за земя, за свой дом. Пък и някои от робите не искали да напуснат Италия. Една част от въстаниците под водачеството на Крикс се отделила от Спартак.

Спартак продължил на север и задминал Рим. А в това време сенатът събрал две големи армии и ги изпратил срещу въстаниците. Те нападнали Крикс, унищожили отряда му, а него убили. Спартак посрещнал с дълбока мъка вестта за поражението на Крикс. Той горещо обичал своя другар от гладиаторската школа и му устроил тържествено погребение.

След това Спартак се приготвил да даде решително сражение на консулските армии. Едната от тях се движела пред него и се готвела да препречи пътя му към Алпите, а другата го дебнела по петите. С майсторски удари, в които отново блеснали необикновените военни дарби на Спартак, въстаниците унищожили и двете армии.

Рим бил напълно объркан. Никой не се решавал да се кандидатира за консул и да поеме командуването на войската. Това сторил Марк Лициний Крас, най-богатият лихвар и собственик на цели квартали в Рим, които той давал под наем. Крас бил зъл и безогледно жесток човек. Не случайно сенатът го назначил за главнокомандуващ на армията, която трябвало да действува срещу Спартак.

А в това време Спартак съвсем неочаквано променил решението си и свърнал отново на юг. Може би огромните и стръмни планини, вечно заснежени и забулени в облаци, сепнали хората му. Отново се появили несъгласия. Надделели онези, които не искали да напуснат Италия. Крас използувал това и се опитал с войските си да препречи пътя му към юг. Но и сега Спартак разбил в няколко сражения сенатските войски и продължил пътя си. Той повел въстаниците към морето, като смятал да ги прехвърли на о. Сицилия, където имало най-много роби. Там наскоро било стихнало второто голямо робско въстание. Спартак смятал, че щом неговите хора стъпят в Сицилия, то ще пламне отново.

Начело на многобройните въстанически отряди Спартак преминал през цяла Италия и стигнал до най-южния нос на Италийския полуостров. Крас се движел след него. Пред въстаниците било морето — шумно, неспокойно, а някъде там — Сицилия надеждата за свободен живот. Спартак влязъл в преговори с киликийски пирати да прехвърлят с корабите си хората му в Сицилиция. Пиратите се съгласили срещу богати подаръци. Но римският наместник в Сицилия ги подкупил с много пари. Вероломните пирати взели Спартаковите подаръци и повече не се явили.

Спартак разбрал, че е излъган, но не се отчаял. Въстаниците проявили и сега необикновена енергия, съобразителност и усърдие. Те насекли дървета, свързали ги с въжета и клони и ги закрепили върху празни бъчви. Така си направили салове и с тях се опитали да преминат протока. Но за зла участ излязла буря и унищожила саловете.

Докато въстаниците правели опити да преминат в Сицилия, Крас започнал да копае в тила им дълбок ров там, където провлакът бил най-тесен. Отначало въстаниците не обръщали внимание на това. Но римляните за кратко време прокопали ров, дълъг петдесет километра, и с изхвърлената пръст издигнали стена. Неочаквано Спартаковите бойци се видели затворени в носа на италийския ботуш. Зад гърба им били римските копия, а пред тях морето — бурно и негостоприемно. Гладът скоро започнал да мъчи въстаниците. Тогава Спартак решил да пробие обсадата с един дързък удар.

В една бурна снежна нощ въстаниците затрупали част от рова с пръст, камъни и клони, прехвърлили се през стената и си пробили път през войските на Крас. Сега Спартак повел въстаниците към пристанището Бриндизий, наричано тогава Брундизиум, като смятал оттам да ги прехвърли с кораби на Балканския полуостров.

Вестта, че Спартак отново се движи победоносно из Италия, накарала сената да прекрати всички военни действия вън от Италия и да повика от Испания и Тракия пълководците си — Помпей и Лукул, за да се сложи край на войната с робите, която Рим смятал не само за опасна, но и позорна. Крас също горял от злоба и желание да унищожи въстаналите роби. За да стегне войниците си и ги накара да се бият срещу робите, той приложил едно крайно жестоко и дълго време непрактикувано средство. По жребий всеки десети войник бил наказван със смърт след най-позорни изтезания. Така били убити 4000 невинни римски войници. Сега за римляните Крас станал по-страшен от Спартак.

А между това в редовете на Спартаковата войска отново се появили раздори. Крас използувал това и унищожил отрядите, които се отделили от Спартак, макар че те се сражавали геройски срещу римската войска.

Спартак продължавал пътя си към Брундизий, но Лукул го изпреварил и стоварил войските си там, преди Спартак да стигне спасителното пристанище. Когато научил че и Помпей е потеглил срещу него, Спартак разбрал, че е дошъл часът на най-решителното сражение. Той побързал да влезе в бой с Крас, преди тримата пълководци да са съединили силите си.

Битката станала близо до Брундизий. Спартак повел въстаниците във вихрена атака. Започнала жестока битка. Спартак се хвърлил срещу Крас и убил двама центуриони, но многото ранени му попречили да стигне до главнокомандуващия. Видял се заобиколен от врагове. Той нанасял точни и смъртоносни удари на всички страни, но увлечен в битката не забелязал как зад гърба му един римлянин изпратил копието си. То се забило в бедрото му. Ранен, Спартак се подпрял на едно коляно и продължил да се сражава, като се пазел с щита си. Така той загинал, насечен от разярените римляни на късове.

Въстаниците били сразени. В битката загинали над 10 000 роби.

Крас жестоко се разправил с въстаниците. Шест хиляди от тях били разпънати на кръстове по пътя от Капуа за Рим. Но макар многохилядната армия на въстаналите роби да била разбита, отделни отряди дълги години още смущавали съня на римските робовладелци.

Въстанието на робите било потушено, но ударът, който нанесло то на Рим, разтърсил основите на римската робовладелска държава и предвестил нейното рухване.

От Гракхите до «божествения» Август

Едновековният период от 133 г. пр. н. е., когато честните и доблестни братя Гракхи подали първия сигнал, че римската република се нуждае от реформи, за да се предотврати рухването й, до победата на Август над Антоний и Клеопатра в 30-та г. пр. н. е., когато римският сенат предал в ръцете на Август изцяло управлението на държавата — този период в историята на Рим е време на непрекъснати въстания, кървави стълкновения по площадите и улиците на града за «запазване» на републиката, въстания на градовете в Италия, граждански войни между отделните пълководци. А в същото време Рим водел непрекъснати войни за завоюване и запазване на световното господство. Истинско чудо е, че Рим не рухнал от ударите на тези бурни събития.

Огънят на революциите, подпален от братя Гракхи, тлеел дълбоко в недрата на римското общество. Противоречивите интереси и недоволствата в различните среди на римската държава растели и се трупали в огромна клада, която, възпламенена веднъж, мъчно можела да угасне.

Разумните опити на Гракхите да снабдят със земя обеднелите и безимотни римски граждани, се провалили. Патрициите не искали да пожертвуват нито педя от земята си. Броят на бедняците ставал все по-голям. Войската се попълвала от хора, които нямали нищо друго освен живота си, който могли да продадат на онзи военачалник, който им осигури по-добро заплащане или по-богата плячка. Все повече ставали гражданите, които очаквали безплатен хляб от държавата или от «патроните» си — богатите граждани, на които били длъжни да се отплащат с «вярност и привързаност», и затова били готови да им помагат и в най-нечестните и недостойни дела.

Многобройните грабителски войни на Рим дали възможност на мнозина да забогатеят. След всяка война в Рим потичали несметни богатства. Голяма част от тях влизали в ръцете на хора от незнатен произход. Тези новозабогатели хора, някои от които били откупили се или освободени роби, се вливали в съсловието на конниците. Търговията, която се смятала недостойно занятие за потомствената аристокрация, се намирала в ръцете именно на това съсловие и му давала неограничени възможности да трупа богатства. Особено доходна работа било откупуването на данъците. Богати спекуланти внасяли в държавната хазна определения за известна област данък, а после двойно и тройно си възстановявали сумата, като безпощадно ограбвали населението. Тези незнатни, но богати хора, предявявали искания и за участие в политическия живот на страната. Сенатът, горд с чистотата на своя състав от потомствени аристократи, не искал да допусне на креслото на славните прадеди да седне някакъв «нов човек» с неизвестен или съмнителен произход. Той остро се противопоставял на домогванията на тези забогатели хора да участвуват в политическия живот на страната.

През съдбоносните години на битки и поражения по време на Втората пуническа война, когато Ханибал бил пред вратите на Рим, сенатът съсредоточил в ръцете си цялото военно и политическо ръководство на страната. След победоносния завършек на войната Рим станал най-голямата и най-силната средиземноморска държава. Сенатът бил политическият ръководител на тази държава и ревниво пазел извоюваното място. Това го правело консервативен и подозрителен към всичко ново.

Враждебното отношение на сената към всяко нововъведение, което можело да облагодетелствува хора от другите съсловия, било подхранвано и от религията. Тя издигала в свещен и неписан закон «заветът на дедите». Сенатът ревниво пазел остарели вече порядки в името на този «завет», изоставал от нуждите на развиващия се живот и новосъздадените отношения. Недоволствата растели, назрявала революционна обстановка. Вместо да намери правилен път за нейното разрешаване сенатът я изострял още повече с полумерки от наредби и закони.

Особено ревнив бил сенатът към онези римляни, които спечелвали уважението и любовта на народа като защитници на интересите му или пък с пълководските си качества и заслуги. Подозрението, че те се домогват до лична власт и могат да отнемат някои от правата на сената настройвало бързо консервативните сенатори срещу тях. На тази основа бил организиран заговорът срещу братята Гракхи и провалени техните навременни и демократични предложения за снабдяване на безимотните със земя. Сенатът се изплашил също така и от влиянието и бурно изразената народна обич към Сципион Африкански, победителя на Ханибал. Като не можел да действува открито срещу него, той организирал редица съдебни процеси срещу негови близки. Огорчен, Сципион се оттеглил от политическия живот и наскоро след това умрял. Обвинението, че се домогва до «царска власт», погубило и Гай Юлий Цезар, който паднал пронизан в сената от мечовете на най-близките си приятели.

А между това авторитетът на сената падал все повече. Съдебни процеси разкривали големите злоупотреби, вършени от висши длъжностни лица. Подкупени съдии оставяли престъпниците ненаказани. С изборните длъжности се правела истинска търговия. Подкупите били давани открито. Понякога борбата между политическите дейци и привържениците им била така остра, че стигала до кървави схватки.

Скромността, присъща някога на римляните, високият морал, честността и доблестта, които били здравата спойка в живота на някогашния Рим, останали в историята, в легендите и в речите на демагозите-оратори. Моралната разруха като заразна болест се загнездвала все по-дълбоко в организма на римската държава.

А между това Рим все повече растял и се развивал като огромна робовладелска държава. Броят на робите непрекъснато се увеличавал и надхвърлял много пъти броя на свободните граждани. В домовете на римляните, в извънградските имоти, в рудниците и каменните кариери, навсякъде, където бил нужен труд и усилия, работели безброй роби, унижавани, наказвани, третирани по-зле от животните. Всички те носели в гърдите си безкрайна омраза към своите угнетители и една мечта — да бъдат отново свободни.

В 138 г. пр. н. е. избухнало въстание на робите на о. Сицилия. То взело големи размери. Изпратените за потушаването му войски претърпели редица поражения. За да се справи сенатът с него, необходими били цели шест години. Още не стихнало въстанието в Сицилия, в пергамското царство в Мала Азия избухнало ново въстание на робите, водено от Аристоник, син на пергамския цар от робиня. Към него се присъединило и бедното население, увлечено от програмата на Аристоник за създаване царство на справедливостта и равенството «царство на слънцето», както го наричал той. Бунтът прехвърлил границите на пергамското царство. Много гръцки градове по малоазийското крайбрежие се присъединили към привържениците на Аристоник. Наложило се в 131 г. пр. н. е. сенатът да изпрати войски в Мала Азия, за да се справи с движението на Аристоник. Три години се борили римските легиони с въстаниците, които искали не само свобода, но и социално преустройство. Дори и когато Аристоник бил заловен, въстанието не стихнало.

В 74 г. пр. н. е. Спартак, храбрият и талантлив тракиец, повел робите в Италия. Започнало с бягството на 78 гладиатора, въстанието взело огромни размери и застрашило съществуването на римската държава. Едва в 71 г. пр. н. е., след убийството на Спартак, въстанието било потушено.

Бунтовете на робите избухвали като пламъци от тлееща клада. Разбунтували се робите в рудниците на Атика и на о. Делос. Едва на едно място стихвали вълненията, подемали се на друго място. Макар и потушавани с крайна жестокост, удавяни в потоци кръв, вълненията на робите не преставали. Към тяx почти винаги се присъединявали и безимотните бедни селяни.

Много поводи за недоволства давало римското управление и в покорените страни. В Сицилия, Африка, Балканския полуостров, Мала Азия сенатът изпращал за управители бивши консули и висши магистрати от сенатските среди. Това били земи със стара и богата култура, много по-висока от римската. Там римските чиновници управлявали като пълновластни господари, отнасяли се надменно и брутално към местното население. Допускали грабежи и беззакония. Засегнатите не намирали справедлив съд и удовлетворение за понесените оскърбления. Населението в тези страни поддържало всички движения срещу Рим като отдушник на своето недоволство.

Огънят на бунта тлеел и всред свободното население в Италия. Градовете в Италия били смятани за «съюзници» на Рим. Населението им обаче нямало права на римски граждани. В зависимост от пътя, по който били влезли в «съюз» с Рим, били степенувани и техните права. Съюзните градове доставяли войски, продоволствия, носели различни тегоби и искали да се изравнят по права и да получат римско гражданско право. То само можело да им гарантира защитата на законите.

Недоволството, което таяло това непълноправно население на римската държава, довело до голямо масово въстание на съюзниците в 91 г. пр. н. е. Въстанието се разпространило бързо в земите на най-многочислените и храбри италийски племена в Източна и Южна Италия. Въстаниците си избрали сенат, двама консули, започнали да секат монети и да се управляват по подобие на Рим. Войските им се оказали дори за известно време по-многобройни и по-добре командувани от римските. Те нанесли няколко съкрушителни поражения на Рим. Само гъвкавата политика, ръководена от изпитаното неведнъж средство «разделяй, за да владееш», спасила Рим от катастрофата. Тя разединила силите на съюзниците. Още през 90 г. пр. н. е. сенатът дал римско гражданско право на онези градове, които не въстанали. А скоро след това обещал гражданско право на всички италийци, които в определен срок изоставят въоръжената борба. Вълненията стихнали, едва след като италийците получили желаните права.

Всички тези многобройни въстания през стоте революционни години наред с непрекъснатите войни за завоюване на нови територии налагали Рим да поддържа многобройна войска. Те създавали условия и за издигане на хора, надарени с пълководски способности. Победоносните военачалници се превръщали постепенно в политически водачи. Имайки зад гърба си войската, те движели политическия ход на събитията и проправяли пътя към диктатурата на военните. А тя постепенно прераснала в неограничена власт на пълководците, назовавани вече императори.

Така на бурната римска арена се появили един след друг диктаторите Марий, Сула, Помпей, Цезар, Антоний и Октавиан Август.

Сенатът, който през стоте бурни години непрекъснато се борил срещу домогванията на военачалниците към неограничена еднолична власт, сам в 27 г. пр. н. е. предал в ръцете на Цезаровия племенник Октавиан всички държавни длъжности. Той станал и пожизнен народен трибун, и консул, и проконсул, и император. Нещо повече — сенатът го обявил по обичая на Изтока за свещен потомък на боговете. Дал му титлата «Август», което ще рече «свещен». Осиновеният племенник на Цезар Октавиан станал «божественият» Август.

С това се затворила страницата на римската република и в историята на Рим се открила нова страница — на римската империя.

Древна Тракия

... Така протекли въпросните събития. Мегабаз обаче потеглил заедно с пеонците към Хелеспонта, заставил ги да се прехвърлят в Мала Азия и ги завел в Сардис. В това време обаче Хистией Милетски бил започнал вече да строи онзи град, чието построяване Дарий му бил разрешил като награда за това, че Хистией бил запазил невредим моста над реката Истър (Дунав) по време на похода на персите срещу скитите. Въпросното място в Тракия се намира на реката Стримон (Струма) и се нарича Миркин. Мегабаз бил узнал за това и веднага щом като пристигнал заедно с пеонците в Сардис, се обърнал към Дарий, с думите: «Царю, какво си направил! Ти си позволил на един грък, на един коварен и хитър човек, да строи град в Тракия! Тук има безкрайно обширни гори, изобилствуващи с ценен дървен материал за корабостроене и за направа на весла; също и сребърни рудници има там. Там наблизо живеят многобройни елини и варвари (т. е. траки), които ще го направят свой предводител и ще работят денонощно, за да изпълнят онова, което той им заповяда. Недей търпя, за бога, това, иначе ще имаш война в собственото си царство! Нареди му да се яви при теб и го обезвреди, без да прилагаш насилие. Щом веднъж той е в твои ръце, погрижи се, щото той да не се върне никога в Гърция».

Херодот, V, 23: За природните богатства на древна Тракия

Далечното минало на нашата страна е свързано с живота и историческата съдба на траките — нашите най-стари прадеди, за които историята е запазила малко писмени спомени, но земята ни е съхранила многобройни исторически паметници — дело на техните ръце.

Траките били многоброен, уседнал народ. Те живеели обединени в племена. В Дунавската низина живеели племената трибали, мизи и гети, край Черно море — тини, мелинофаги и асти, по горното течение на Марица — беси, а по средното и долното й течение — одриси, в долината на Струма — меди, край Арда — койлалети, в Кюстендилското поле — дентелети, в Македония — пеони, край Бяло море — одоманти и корпили, в Софийското поле — серди. Името си сердите оставили в най-старото название на столицата ни — Сердика. Античният историк Страбон споменава 22 тракийски племена. Те обаче далеч са надхвърляли тази цифра.

Траките били снажни, светлооки хора, свободолюбиви и храбри. Те живеели в родови общини — малки селца от по десетина къщи, разположени край реките, сгушени в пазвите на планините или в естествено защитените им склонове. По трудно достъпните чуки те имали укрепени със стени убежища, където намирали опора и спасение при вражески нападения. По-късно някои селища се развили в градове като Севтополис и Кабиле, които по нищо не отстъпвали на гръцките градове от същата епоха.

Тревожен бил животът на траките. Чуждоплеменни групи неведнъж прекосявали тракийските земи. Към средата на II хилядолетие пр. н. е. гръцки ахейски племена връхлетели от север. Около XIII в. пр. н. е. откъм северозапад пък нахълтали илири. Един век по-късно от север нахлули войнствените добре организирани дорийци. Траките обаче устояли на всички преселнически бури. Те обичали своята земя и бранели с отчаяна храброст огнищата и свободата си.

Животът на обикновения тракиец бил прост и беден. Той не познавал разкоша и безделието на робовладелеца. Къщичките на траките, изплетени от пръти и измазани с глина, се губели сред обширни дворове, оградени с висок плет, огласяни от веселия глъч на децата и блеенето на овцете. Край огнището мъжете скътвали оръжието си — копие, лък и стрели с бронзови върхове, а жените — сивочерни съдини от глина, които изработвали сами на ръка.

Мъжете ходели на лов в горите, богати с дивеч, ловели с въдици и харпуни риба, която се въдела обилно в реките и езерата, работели земята с мотика и дървено рало и отглеждали добитък. Земята раждала едро, добре изпечено от слънцето жито, стадата се множели, а конете, гледани с особена любов и грижа, изпълвали с гордост сърцето на тракиеца. В топлите долини и изложени на припек склонове растели лози и от техния сладък плод траките приготвяли хубаво гъсто вино. От недрата на земята вадели руда и изработвали оръжие и съдове от бронз, сребро и злато.

Тракийските жени, много сръчни и работливи, стривали с ръчна мелница житото и месели «квасен хляб». Майсторки били те на бухнали погачи. Те опъвали с глинени тежести нишките на своите вертикални станове и тъчели конопени дрехи. И така изкусно обработвали конопа, че дрехите, приготвени от него, приличали на ленени. За хладните вечери и студените зимни дни тракийките тъчели топли вълнени наметки, които изпъстряли красиво с цветни ивици. Тези наметки, наричани «зейри», се харесвали на изтънчените гърци и даже по едно време станали модни в Атина.

Тракийските вождове и племенни първенци водели живот, различен от живота на обикновените земеделци и пастири. Те презирали труда. Херодот е изразил схващанията на тракийската върхушка така: «Да работиш, се смята за много хубаво, обработването на земята — за най-безчестно, а живеенето от война и грабеж — за най-хубаво».

Тракийските вождове били богати, защото събирали данък от подчинените им села, а най-големият дял от плячката при всеки победоносен поход се давал на тях. Буйни и разточителни, те обичали разкоша, битките и пиршествата. Трапезата им блестяла със златни съдове, за тях се внасяли красиви рисувани керамични съдове от Гърция и фини платове от Изтока.

Ето как Омир описва в «Илиадата» тракийския цар Резос, който дошъл с дружината си в Троя, за да помогне на троянците срещу гърците:

«Видях аз конете му,

много красиви и едри.

Те от снега са по-бели,

а от вихъра те са по-бързи.

Колесницата му е прекрасна —

със злато и сребро украсена.

Тук той дойде с доспехи,

с оръжия — златни, огромни.

Чудни са те да ги видиш.

Не мъже смъртни родени

могат такива да носят,

а боговете безсмъртни».

Подобен на цар Резос е бил сигурно тракийският княз, който си е служил с намерените край с. Вълчитрън 13 златни съда, тежащи общо над 12 кг, направени от чисто злато. Тежки, масивни, изработени с голямо майсторство, те говорят красноречиво за богатството на тракийските първенци през онази епоха и са прекрасно допълнение към Омировото описание за цар Резос.

Отлична илюстрация за богатството и изтънчения вкус на тракийската аристокрация е и неповторимото по своята красота и изработка Панагюрско съкровище, което представлява част от винен сервиз на някой тракийски княз, живял в края на IV в. пр. н. е. Тези девет златни съда, украсени с изключително майсторство със сцени от гръцката митология, са единствена по рода си златна находка в света.

Неотдавна във Враца в случайно открити тракийски гробници бяха намерени красиво изработени златни предмети — венец, обици, съдове, наколенник, украси за конска сбруя. Те са принадлежали сигурно на знатни траки — мъж и жена, живели през V– IV в. пр. н. е.

Тези златни, красиво изработени предмети говорят както за богатството на тракийските първенци, така и за имущественото неравенство, което съществувало още в Омирово време в тракийското общество.

Тракийските князе живеели в специално укрепени жилища, а край тях непрекъснато бдяла дружината им, готова всеки миг да полети в битка. Водени от жажда за плячка и слава, те често повеждали тракийските мъже в походи и битки. Яхнали своите бързи, издръжливи коне, въоръжени с копия и стрели, с къс меч и малък кръгъл щит, на главата с шлем от кожа на невестулка, а на краката с ботуши от еленова кожа, траките устремно налитали върху врага, поразявали го с точния удар на стрелите и копията си. Бойните качества на траките, храбростта в битките и спокойствието, с което посрещали смъртта, им създали слава на отлични бойци. Старите писатели изтъквали многократно тези черти в характера на траките.

Тракийските племена много често воювали помежду си и това е една от причините тракийският народ да не се обедини в единна държава. Голяма спънка по пътя на обединението му било нееднаквото обществено-икономическо развитие на отделните племена. Живущите по-близо до Средиземноморския басейн и в поречията на големите реки Марица и Струма се развивали по-бързо, а племената в планинските местности — по-бавно, като до късно запазили останки от родовообщинния строй. По тези причини многобройните тракийски племена не могли да се обединят в единна държава, а това подпомогнало по-късно македонските царе, а след тях и римските пълководци да завладеят тракийските земи. Още през V в. пр. н. е. гръцкият писател Херодот е схванал това и го е изразил със следните думи: «Тракийският народ след индийския е най-големият от всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше единодушен, той, по мое мнение, би бил непобедим и много по-силен от всички народи».

Предполага се, че траките са живели в нашите земи още през IV хилядолетие пр. н. е., но най-ранните сведения за тях са от края на II хилядолетие пр. н. е. Това е времето, когато в съседните южни области на Балканския полуостров се зародила и разцъфтяла гръцката култура. Макар че живеели в периферията на античната цивилизация, траките нямали своя писменост. През хилядолетното си съществуване те създали своя култура, изкуство, музика, свои песни, легенди и приказки, но без писмените знаци, които да ги запазят за поколенията, те изчезнали безследно, потънали в праха на вековете.

Далечен спомен за езика на траките са названията на някои реки, градове и местности, макар че днес те звучат твърде различно, отколкото са звучали някога. Река Струма траките наричали Стримон, р. Места — Нестос, а Искър — Ескос. Стара планина носела името Аймос, а по-късно Хемус, запазено днес в названието на нос Емине. Несебър носел името Месамбрия. Следите от тракийския език показват, че траките са принадлежали към индоевропейските народи, към които спадат и славяните.

Траките имали свои схващания за живота и природата, свои вярвания и обичаи. Те почитали майката-земя, наречена Бендида. Изобразявали я като жена-ловец. Тракиецът свързвал пролетното пробуждане на природата с идването на бога Дионис — весел и жизнерадостен бог. През пролетните нощи по планинските хребети край светилищата на бога Дионис лумвали огньове и факли. Еквала музика. Глухият тътнеж на тимпаните се смесвал с острия писък на флейтата и с гръмливите звуци на медните чинели. Тракийските жени, които особено почитали този бог, посрещали окичени с бръшлянови венци, с музика и танци раждането на новата пролет — раждането на бога Дионис. От тракийската земя култът към бог Дионис преминал у гърците. От песните, танците и мимическите игри, с които представяли идването на Дионис, гърците създали театралното представление. Така се родила драмата и комедията, които днес заемат такъв голям дял в нашия живот.

Както много древни народи, така и траките смятали, че животът на човека не завършва със смъртта, а душата му продължава да живее, очистена от всякакви земни болки и тревоги. Когато у племето травси се раждало дете, сродниците му сядали край него и го оплаквали, изброявайки всички теглила и мъки, които му предстои да изживее, а мъртвия погребвали с веселие, вярвайки, че сега той прекрачва прага на блажения живот.

У някои племена вярата в безсмъртието се изразявала по много странен начин. Когато мъжът умирал, между жените му, а той обикновено имал няколко жени, възниквал спор коя е била най-обичаната. Онази от жените, която според преценката на близките мъртвият е обичал най-много, в деня на погребението отвеждали празнично облечена до гроба на починалия й съпруг и там най-близкият й сродник я убивал. Погребвали я заедно с покойния й мъж. Смятало се за голяма чест жената да бъде убита по този начин. Всички останали жени скърбели много, че е предпочетена друга.

Мъртвият според траките отивал при бога Залмоксис. Когато при война или друго бедствие искали да измолят помощ от бога, те избирали най-храбрия и най-достойния между младежите, давали му своите заръки и го хвърляли върху изправени копия. Когато прободен младежът умирал, те вярвали, че Залмоксис ще изпълни молбата им. Ако оставал жив, избирали другиго, когото по същия начин изпращали при бога Залмоксис.

Богатия и знатен тракиец погребвали с големи почести и тържества. Три дни излагали тялото му на поклонение, колели жертвени животни и се угощавали. След това го полагали в специално приготвена гробница, а край него поставяли предметите, които е употребявал приживе, за да му служат и в отвъдния свят. Пред входа на гробницата поставяли колесницата му и убивали любимите му коне. Погребалното тържество завършвало със състезания, най-често надбягване с коне и колесници. Над гробницата издигали могила.

Тези могили, особено много на брой по поречието на р. Марица, където живяло голямото и богато племе одриси, понякога крият истински съкровища за науката. Предметите, намирани там — оръжие, части от конска сбруя, съдове, украшения, дошли до нас от дълбините на древността, ни разкриват неизвестни страници от историята на траките, говорят ни за бита, живота, навиците и вкусовете на тези най-стари наши прадеди.

Край с. Мезек (Хасковски окр.) се намира най-голямата открита досега у нас тракийска гробница, която заедно с входното преддверие има почти 30 м дължина. Тя е изградена в първата половина на IV в. пр. н. е. Макар и ограбвана в древността, в нея бяха намерени ценни находки. Солидният й градеж ни говори ясно за грижата, с която се е отнасял тракиецът към своето гробно жилище.

Извънредно ценен паметник за живота на траките е откритата в гр. Казанлък гробница. Тя е по-малка по размери, но върху стените й неизвестен голям художник е изобразил сцени от живота на починалия тракиец. Върху централния кръгъл свод на гробницата е разгъната с изключително майсторство богата по съдържание и багри картина, представляваща погребално угощение. Пред покойника е поставена ниска масичка, отрупана с ястия. От едната му страна е седнала на богато украсен стол жена му, а от другата — жена в дълга дреха му поднася плодове. Изобразени са коларят, колесницата и конете на тракиеца. На купола пък е изрисувано надбягване с колесници — любимото състезание на траките. Тези рисунки, които произхождат от IV–III в. пр. н. е., са единствени в историята на живописта и са паметник с всемирно значение.

Почитта към починалите свои близки траките изразявали, като им посвещавали каменни плочки с изображения на препускащ конник-ловец. Изображенията на този така наречен «Тракийски конник», който за тракиеца е бил божество и на подземното царство, и на лова, и на войната, са намерени навсякъде, където са живели траки. Той е бил най-разпространеното тракийско божество и култът към него преминал и у славяните.

Траките били музикално надарен народ. Обичали много музиката, песните и танците. С песни и танци те влизали дори в битките. Това правело дълбоко впечатление на съседите им гърци. Музикалната дарба на траките е отбелязана и от древните писатели. Легендите за чудния певец Орфей, за музиканта Тамирид, който дръзнал да се състезава с музите, са отзвук на изключителната музикална надареност на траките.

Съседството на траките с народите на Елада имало значителни последици за живота на тракийския народ. Към края на VIII в. пр. н. е. елините започнали да основават по крайбрежието на Егейско и Черно море свои градове-колонии. Обикновено те се издигали на мястото на тракийски селища. Така гръцката колония Месемврия е била основана на мястото на старо тракийско селище, името на което преминало и върху гръцкия град. Двата чужди по език, вярвания и политическо устройство народи взаимно си влияели. Гръцките колонии били вратите, през които нахлувала в тракийските земи гръцката култура, но те били и вратите, през които потегляли към широкия античен свят рожбите на тракийското самобитно творчество, творбите на неговата материална и духовна култура. Една от тях е култът към бог Дионис и свързаните с него религиозни обреди. Дионис бил бог на широките народни маси, който завладял съзнанието на античния свят и го владял чак до установяване на християнството като държавна религия.

Влиянието на античния свят ускорило разпадането на първобитнообщинния строй у траките и създало условия за възникване на държавна организация. Мъчно може да се проследи последователно историята на тракийските държавици, защото единна държава, която да обединява всички тракийски племена, траките не могли да създадат. До нас не е достигнала никаква хроника, никакъв писмен документ, изхождащ от тракийски източник, а само откъслечни сведения на античните гръцки и римски историографи, които не винаги са съвсем достоверни и безпристрастни.

Най-много сведения са стигнали до нас за одриската държава, която била най-голямото племенно обединение и просъществувала най-дълго време. Държавата на одрисите възникнала между 480–460 г. пр. н. е. Неин основател бил цар Терес. Одриското царство обхващало земите от Дунав до Егейско море и от р. Струма до Черно море. Столица на държавата бил гр. Ускудама (близо до дн. гр. Одрин). Многобройните могилни гробници по течението на р. Марица говорят за богатството на одриската върхушка и за мощта на одриските царе. Гръцкият историк Тукидид казва, че от държавите в Европа, които се намирали между Йонийския залив и Евксинския понт, одриското царство било най-голямо със своите приходи и другите си богатства. Той говори и за цар Ситалк, наследник на Терес, който разполагал с огромни богатства и с войска, наброяваща 150 000 души. Разказва и за неговия приемник Севт I, който получавал данък в пари и подаръци, възлизащ на около 5 500 000 златни лева — сума необикновено голяма за античния човек.

Паметник за живота на одриското царство бе неочаквано откритият при строежа на язовир «Г. Димитров» тракийски град Севтополис, носещ името на основателя си — одриския цар Севт III.

Градът бил разположен на левия бряг на р. Тунджа, наричана тогава Тонзос. Реката го опасвала от запад и юг, а откъм изток бил защитен от един малък неин приток. Макар и естествено защитен, той бил ограден с висока крепостна стена, дебела 2 м, и с бойни кули и бастиони. В североизточния край на града се издигал дворецът на владетеля, който заемал цял квартал и бил защитен с отделни крепостни стени. По стил вътрешната украса на двореца напомня твърде много Казанлъшката гробница и връзката между тези два паметника на тракийското строително изкуство е съвсем ясна.

Градът Севтополис е бил изграден по предварително изготвен план с широки, пресичащи се под прав ъгъл улици, с каменна настилка и канализационна мрежа. Много от къщите били двуетажни с чардаци, крепени от дървени колони. В центъра на града, там, където се кръстосвали главните улици, се намирал голям четвъртит площад, така наречената в гръцките градове агора, където имало храм и статуи на Дионис и други божества. Севтополис бил град, който не е отстъпвал по нищо на благоустроените гръцки градове от тази епоха. Загинал е в края на III в. пр. н. е. Бил е опожарен и разрушен. Упадъкът на Севтополис съвпада със загиването на одриското царство.

В тракийското царство на одрисите влизали племена с нееднакво икономическо и културно развитие. Спойката между отделните племена била крехка. След смъртта на Ситалк и на наследника му Севт I властолюбивите амбиции на отделните племенни князе, наричани парадинасти, избухнали с голяма сила. Разпадането на тракийското царство спрял само за късо време властният и деспотичен цар Котис I. След неговата смърт обаче в Тракия имало вече три одриски царства с трима царе, които се гледали завистливо, подозрително и действували един срещу друг с нестихваща омраза. В същото време в съседство с разпадащото се тракийско царство бързо и неудържимо се издигала една нова сила — македонската държава с нейните властни и талантливи ръководители — Филип II и Александър Македонски. В 340 г. пр. н. е., лавирайки ловко между трите тракийски държави, Филип II превърнал и тримата тракийски царе в свои васали. С това тракийската държава окончателно и завинаги загубила своята самостоятелност.

Тракийските царе се подчинили на чуждите завоеватели, но народът дълго още бранел своята самостоятелност в укрепените селища и мъчнодостъпните планински места. Непокорните траки били постоянна заплаха за македонските царе.

В 146 г. пр. н. е. на Балканския полуостров стъпил един нов завоевател, който умеел «да разделя и владее» — Рим. Алчните за власт и богатство тракийски князе изменили на народа си в най-критичните моменти от неговото съществуване и пролели кръвта на своите сънародници за интересите на Рим, като му помогнали да пороби тракийските земи. Тракийският народ загубил своята самостоятелност и слял съдбата си със съдбата на подчинените на Рим народи.

Когато през VI в. славяните започнали да навлизат в нашите земи, тук те намерили висококултурни елинизирани и романизирани градове, а наред с тях бедни, но със запазен бит тракийски села. Те не унищожили завареното тракийско население. В дългото съвместно съжителство, в общия труд и грижи за «майката-земя» траките постепенно потънали в славянското море, приели езика на славяните, слели се с тях. Предавайки на славяните грижата за земята, те им предали и много неща от своя бит, мироглед, култура. И днес у нас, приемниците на тази земя, тече не само кръвта на нашите праотци — славяните и прабългарите, но и частица от кръвта на нашите най-стари прадеди — траките.

За свободата

По пътя, който водеше от Пулпудева за Бесапара, вихрено препускаше конник. Тропотът на копитата отекваше надалеч, а наметката му се развяваше като бойно знаме. Жените, който жънеха из нивите, се изправяха, засенчваха с ръка очи и дълго гледаха след конника, докато вятърът разпръскваше облачето прах, който бележеше пътя му.

Кой беше този конник? И какви вести носеше? Добри или лоши?

Тревогата запълзя като змийче в душите на жетварките.

Там нейде зад планините, откъдето идваше конникът, техните мъже и синове водеха тежка борба за свободата на тракийския народ, на тракийската земя.

Като черен градоносен облак бе легнала над Тракия сянката на поробител — коварен и жесток, сянката на Рим. Тя пълзеше над нея, разпростираше своите крила и вещаеше робство и смърт.

Спокойно живееха в своите полски селца и планински колиби от племето беси. В долините по течението на Хеброс те сееха пшеница, ръж, ечемик, коноп и лен, лееха метал, ковяха сърпове, секири и здраво оръжие, а по планинските поляни на Хемус пасяха техните дребни, издръжливи коне и многобройни овце.

Но ето, че от земите на македонското царство започнаха да нахлуват легионите на Рим. Той хвърли срещу траките оръжие по-остро от меча и по-дългобойно от военните машини. Пося между бесите и съседите им одрисите — двете най-големи тракийски племена — семето на смъртна вражда. С подаръци и привидна снизходителност Рим подкупи царете на одрисите и ги хвърли срещу бесите, които се славеха като най-храброто тракийско племе, обичащо свободата — племе честно и неподкупно. След една тежка кръвопролитна война с бесите римският пълководец Марк Лициний Крас им отне светилището на бога Дионис в Родопите и го предаде на одрисите. Светилището на Дионис — това бе племенната гордост на бесите. Там се стичаха поклонници не само от всички тракийски племена, но и от народи далечни и малко познати. Тъй прочуто беше то. И ето сега светилището стана собственост на одрисите.

Рим пося семето на раздора и спокойно зачака жетва. Бесите се вдигнаха стихийно срещу одрисите, за да си върнат светилището. Рим тъкмо това и чакаше. Той отново се намеси, уж да «защити» покровителствуваните одриси, а всъщност, за да унищожи бесите — това храбро и свободолюбиво племе. За да го лиши от водачите му, Рим го подчини на одриския цар Рескупор.

Бесите се поумириха, но не се примириха. Три години по-късно те се вдигнаха отново. Поведе ги Вологес — жрец на бога Дионис. Бунтът на бесите беше стихиен и неудържим. Те се движеха като огромна лавина и помитаха всичко по пътя си. Одриските военачалници избягаха при «покровителите» си римляните, а повечето от войниците им се присъединиха към бесите. Войната от междуплеменен спор се превърна във велика народна борба срещу общия поробител — Рим.

Спечелената с много усилия и героизъм свобода не трая дълго. Над тракийската земя отново долетяха черните птици на войната. Рим не можа да се примери с поражението и изпрати отново своите легиони срещу бесите. Начело на римските легиони сега вървеше Марк Луций Калпурний Пизон.

Заглъхна шумът в леярниците на бесите, млъкнаха чуковете в работилниците им. Мъжете наостриха мечовете, надянаха отново бойните шлемове, възседнаха своите издръжливи коне и потеглиха срещу римляните натам, където Хеброс влачеше водите си.

Конникът идеше иззад планините, където сега тракийските бойци бранеха с гърдите си свободата на своите жени и сестри, бъдещето на своите деца.

Жените прибраха сърповете. Те не дочакаха последните лъчи на слънцето да се плъзнат по гладките води на Хеброс. Тревогата чукаше в сърцата им и ги гонеше към селото.

Конникът беше преминал през селото и продължил към главното селище на храброто племе — Бесапара. В селото владееше радостната възбуда от вестта за една спечелена битка и думите на конника се предаваха от уста на уста.

Траките нападнали римляните. Впили се в техния боен ред, започнала страшна битка. Небето се покрило с прах и всичко наоколо кънтяло от ужасни викове. Траките наблъскали римските кохорти в такова тясно пространство, че римските войници не можели да извадят меча си дори. С ликуващи викове траките унищожили враговете, като дълбоко забивали мечовете, разсичали със секири шлемовете и ризниците им. Някои римски войници се опитали да бягат, други замръзвали на мястото си от ужас, а трети загивали в суматохата от ударите на своите другари.

Поражението на римляните било пълно. Войските на Луций Пизон били унищожени. Купища трупове на коне и хора покривали полето Тъмнината на безлунната нощ спасила от смърт малцината оцелели от това сражение.

Селото ликуваше. В къщите бяха останали само болните и недъгавите. Всичко се беше струпало на мегдана. Възрастните мъже си спомниха миналите битки, запяха старите бойни песни и раздвижиха отново нозе в боен танц. Едва когато нощта плътно притисна земята, селото притихна, уморено от радостното вълнение.

Траките се прибраха в своите скромни къщурки край тлеещите огнища, но мнозина не заспаха. Радостта от победата като топла струя обливаше сърцата им. Та какво е бил животът им досега? Низ от борби за свобода и за свободно придобит къс хляб. Те искаха толкова малко! Свободно да работят своята тлъстопочвена земя и свободно да пасат своите дребнички, здрави коне. Рим обаче, далечният, ненаситен, алчен Рим беше решил да ги превърне в свои роби. И той не избираше средства за това. Не го спираха пораженията, не го спираха загубите. Колкото по-упорито бесите бранеха свободата си, толкова по-упорито Рим настъпваше срещу това тракийско племе.

Поражението, което бесите нанесоха на римляните в тези летни дни на 13 г. пр. н. е., не спря поробителите. За да се почувствува сигурен на Балканите, Рим трябваше да покори траките, да унищожи непокорните.

Но когато след двегодишна упорита борба с бесите Калпурний Пизон влезе в селата край Бесапара, той ги завари пусти. Бесите масово се бяха изселили далеч на север край водите на голямата река Истър, където римски крак не беше стъпвал още.

Бесите — най-храброто тракийско племе, живя най-дълго време свободно и най-дълго запази своя език и народностно съзнание. Защото обичаше свободата повече от всичко на света.

Съдбата подпомага смелите

Попей Сабин, наместникът на римския император Тиберий в провинцията Мизия, се канеше вече да приключи приемането на посетители, когато му докладваха, че група местни жители молят да ги изслуша.

Попей Сабин отегчено въздъхна, но реши да приеме и тези досадни посетители.

Пред наместника на римския император Тиберий застанаха десетина мъже, облечени с конопени дрехи, с лисичи калпаци на главите и пъстри наметки. Те бяха малко смутени — може би от необикновената за тях обстановка на наместничеството, а може би ги вълнуваше мисията, заради която бяха напуснали своите скромни селища в планината Хемус.

Напред излиза побелял мъж с добродушно лице и кротък поглед.

— Казвам се Динис — заговори той — и те моля от името на тези мъже тук и от името на жените и майките които са ни изпратили, да ни изслушаш.

Попей Сабин кимна благосклонно с глава. В душата си той презираше тези прости хорица, но указанията, които беше получил лично от самия император, когато идваше в тази размирна страна, налагаха да ги изслуша търпеливо и да не ги дразни.

— Ние живеем в долината и по склоновете на Хемус планина — продължи Динис, като пое дълбоко дъх — и сме верни на дадената дума да се покоряваме на цезаря, нека боговете му дават здраве. Тревожна вест стигна до ушите ни. Нашите синове, които, боговете са свидетели, служат вярно на цезаря, щели да бъдат разпръснати в различни войскови гарнизони и изпратени да воюват далеч с непознати народи. Ние те молим да кажеш на цезаря, че ние, траките, сме свикнали да се покоряваме на царете си по свое желание, а когато даваме помощни войски, искаме, както е било досега, да си имаме свои тракийски дружини, свои началници и да воюваме със съседни на нас народи. Не искаме да пращат нашите синове и най-здравите ни мъже в далечни страни, където те ще забравят родния дом.

В думите и в гласа на стария тракиец звучеше непреклонната воля на свободен по дух човек.

— Ние и занапред ще бъдем верни и не ще нарушим приятелството си с римския народ, ако не ни натоварите с толкова срамно за нас бреме. Но — гласът на Динис прозвуча решително — ако ни натрапите робство като на победени, ние имаме оръжие и решителност да защитим свободата си или да умрем!

Старецът млъкна. Останалите траки кимнаха с глава, давайки по този начин израз на своята решителност, а очите им говореха недвусмислено, че казаното не е празна приказка или заплаха.

Настъпи мълчание. Попей Сабин беше неприятно изненадан. Не от готовността на тези мъже да умрат — на всички беше много добре известно спокойствието, с което траките посрещаха смъртта, а от решителността на тези хора да защитят свободата си. Това не предвещаваше нищо добро.

Попей Сабин обмисляше събитията, които не биваше да се пренебрегват.

«Ах, тези траки! Свободолюбиви, непокорни, те все още не могат да привикнат с римското владичество! Почти век откакто Рим е обсебил тези земи и все още римляните се чувствуват като над затихнал вулкан. Не знаеш кога и как ще избухне отново.

Не са минали и пет години, откак въстанаха койлалетите, одрисите и диите. Въстанието на тези племена обхвана големи области. Сега можеха да пламнат и земите на север от Хемус».

Спомни си римският наместник и дръзкия бунт на бесите под водителството на Вологес, който дори не беше племенен вожд или пълководец, а само жрец в светилището на бога Дионис. Бунтовниците нанесоха тежко поражение на римския пълководец Луций Пизон, срамно за един римлянин. Тогава и съседните тракийски племена, окуражени от римското поражение, също вдигнаха глава. Колко много усилия бяха нужни, за да възстанови Рим престижа си в тракийската земя!

Сега пък тези планинци. Каква решителност лъха от вида и думите на тези хора с конопени дрешки!

Попей Сабин разбираше, че войната с планинците би била тежка и кръвопролитна. Той не беше готов за такава война. Трябваше да печели време, на всяка цена трябваше да печели време!

Сабин стана от креслото си. Беше взел вече решение. На лицето му се появи притворна усмивка и той каза:

— Мъже, идете по домовете си и успокоете вашите близки! Кажете им да не вярват на слухове. Цезарят е бил винаги благосклонен към онези, които изпълняват поетите задължения и дадената дума.

Траките от Хемус повярваха на думите на римлянина. Нима можеха да допуснат, че този голям човек, пратеникът на владетеля на света — римския император, може да ги мами?

Докато планинците с пъстрите наметки и лисичите калпаци обикаляха с ведри лица града и пълнеха вълнените си торбички с армагани за жените и децата, бързи куриери напускаха наместничеството. Попей Сабин организираше унищожението на свободолюбивите планинци.

Едва есента бе позлатила гората, злокобна вест обходи селцата на траките по Хемус планина. Срещу планинците се движеше голяма войска. Водеше я Попей Сабин. Траките бяха дълбоко възмутени от вероломството на римлянина. Да се бранят в откритите и неукрепени села, значеше да се самоосъдят на гибел. Те отправиха поглед към крепостта, която извисяваше своята снага от едри неодялани камъни върху мъчнодостъпния планински хребет. Векове наред тя беше страж на свободата им и неведнъж ги бе бранила със своите каменни гърди.

Траките събраха набързо най-необходимото. И по планинските пътеки запъпли върволица от хора, прегърбени от тежестта на товара и на мъката, която носеха в гърдите си. Към крепостта се движеха задъхани жени с разплакани кърмачета в ръце, и старци, едва влачещи вдървените си нозе. Мъже носеха оръжие и припаси, караха добитък.

Крепостта разкри вратите си и приюти всички в своята каменна прегръдка, както бе приютявала векове наред дедите и прадедите им.

Сабин не се изненада, когато намери селата празни. Той знаеше, че трябва да търси непокорните в планинските крепости, там да ги срази и унищожи.

Легионите на Сабин и пълчищата на родоотстъпника, тракийския цар Реметалк, стигнаха до планината.

Попей Сабин не се опита да влезе в сражение с траките, а разположи стана си в подножието на планината. Римлянинът не бързаше. Той знаеше, че има един сигурен помощник — времето. Всяка сутрин Попей Сабин посрещаше утрото със спокойна увереност, а траките в крепостта — с тревожна загриженост. С всеки изминат ден утрото в крепостта ставаше по-студено, храната — по-малко, мъките на обсадените — по-големи.

И все пак всяка сутрин Попей Сабин виждаше защитниците на крепостта. Те излизаха пред стените, пееха бойни песни, подскачаха в такт и танцуваха боен танц, тъй както бяха вършили това векове наред техните деди и прадеди, давайки израз на своята войнственост и неустрашимост.

Едно утро Попей Сабин се опита да щурмува крепостта. Отбрани стрелци от войската му запълзяха по височините към каменните стени на крепостта, които се открояваха ясно в прозрачната есенна утрин. Траките по обикновеному пееха и танцуваха своя боен танц пред стените на крепостта, размахвайки оръжието си. Римляните ги наближиха, пуснаха стрели и раниха някои от тези смелчаци. Траките продължаваха да танцуват. Когато римляните се смесиха с тях и битката започна, през вратите на крепостта се изля такъв порой от настървени планинци, че просто смля римските стрелци.

Сабин разбра, че не може да превземе с щурм крепостта. Тогава той започна постепенно да стеснява обсадния кръг около нея.

Една нощ Попей Сабин се стресна в съня си. Той чу познатите песни и звън на оръжие. Траките бяха нападнали неочаквано лагера му. След първата суматоха римляните с цената на много жертви отблъснаха нападателите. Планинците изчезнаха в нощта, отнасяйки своите убити и ранени.

Разгневен от неочакваното нощно нападение, Сабин ускори планомерната си обсада. Кръгът около крепостта ставаше все по-малък. Когато падна първата слана, около крепостта беше издигнат вече висок насип.

Каменната крепост обаче странно мълчеше. Какво ставаше там?

Зад крепостните стени бяха прелетели зловещите птици на войната — гладът, жаждата, болестите. Пространството между крепостните стени беше претъпкано с хора и животни. Припасите се бяха свършили. Обсадените имаха само един извор и той бе замърсен с кръв, гной и зараза. Жаждата мъчеше хората повече от глада. До живите лежаха труповете на хора и животни. Кой да ги погребе и къде? Наоколо се носеше тежка миризма на разложение. Деца плачеха за хляб. Майки с попукани устни и блуждаещ поглед поднасяха изсъхналата си гръд на гладни кърмачета. Гладът, жаждата и отчаянието помътняваха разума, пресушаваха волята за живот.

В единия край на крепостта се бяха събрали мъжете. Те говореха оживено.

— Братя, предлагам да се предадем, друго спасение няма! — каза един.

— Да се предадем? Никога! — избухна мъж с хлътнали страни и трескав поглед. — Да живея като роб, децата ми цял живот да бъдат роби и да раждат роби? По-добре смърт, отколкото такъв живот. Предпочитам сам да сложа край на живота си, отколкото да бъда роб на римлянина!

— Млъкни, малодушнико! — разнесе се и друг глас. Всички зашумяха.

— Говори, Турес! — чуха се гласове.

— Братя — обърна се Турес към мъжете, — лесно е да се предадем или да забием ножа в гърдите си. Но това е край за страхливци и малодушници. Ние сме свободни хора и можем да живеем или да умрем като свободни. Предлагам тази нощ да направим излаз. Все някои от нас ще успеят да се спасят. И който се спаси, ще живее като свободен човек, а к