История на древните общества

Дигитална библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Педро Барсело, Маргарита Тачева, Петър Делев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2015

Автори:

Педро БАРСЕЛО — раздел II–V (второ издание на P. Barceló. Altertum (Grundkurs Geschichte, 1). Athenäum Verlag, Königstein /Ts./ — Droste Verlag, Düsseldorf, 1982

Маргарита ТАЧЕВА — раздел VI

Петър ДЕЛЕВ — раздел I

Редакция и адаптация на превода на античните извори:

Искра ГЕНЧЕВА

Предговор към първото издание

Настоящият общ курс по история е написан за ученици, учители по история, заинтересовани неспециалисти и особено — за начеващи студенти, които не познават или са недостатъчно запознати с основите на историята. След реформата на гимназиалния горен курс преподаването на история в училищата претърпя основни промени, чието обратно влияние се чувства ясно преди всичко във ВУЗ като центрове за подготовка на бъдещите учители по история. Предпочитането на избрани теми от историята в преподаването и изтъкването на преден план на структури важи за всички исторически епохи. Така например гръко-римската античност се разглежда в гимназиалния курс не изцяло — Гърция и Рим са застъпени избирателно и частично, а същите принципи важат и за средновековната, новата и най-новата история. Малкото налично време не стига дори за да се активизират получените в средния курс знания, камо ли да позволи задълбочено обяснение, отговарящо на методичните изисквания на предмета.

Всичко това води до намаляване на основополагащите познания, касаещи повече исторически епохи, и до ограничаване на фактическото историческо знание до отделни исторически структури от новото време. Студентът, който е задължен съгласно учебния план от началните семестри да посещава семинари и лекции по стара, средновековна и нова история, е жертва на това развитие. Често например посещаването на първия семинар по стара история го обърква и претоварва, защото му липсват основните познания за историята и отношенията в гръко-римската античност. Същото може да се констатира и за другите епохи. За да се избегне тази празнина, породена, от една страна, от недостатъчните знания на начеващия студент и от друга — от изискваните от науката знания, беше създадена поредицата от основни курсове по история. Съставянето, подборът на материала и принципите на неговото изложение бяха предопределени от така поставената цел. Заедно с историческите факти, прегледно и разбираемо написаните изложения и анализи, обширните въпроси и задачи, откъсите от изворови текстове и подбраните библиографски справки би трябвало да изведат студента до научната историческа работа. Изборът на съдържанието е не само резултат на теоретично научно виждане, но и почива върху опита на преподавателската практика в началните семестри на ВУЗ. Основният курс е така разпределен и материалът така подреден, че да може да се използва като основа за преподаването в рамките на един семестър.

Предложените тук изложения на историята не следват някакви канони, а са по-скоро опит да се избере една сред голямото изобилие от възможности за въвеждане в историята. Другата търсена цел е да се създаде учебно пособие по история, с чиято помощ интересуващите се и студентите по история да могат да постигнат многообразието от форми на историческите явления и възможности за тяхното представяне.

Някои подробности относно организацията на учебния материал в основния курс: така наречените «въведения» към отделните глави предлагат обзор за съответната епоха. Те представляват същевременно и опит да бъдат обхванати историческото развитие на проблемите на разглежданата епоха и да бъдат поставени в съответния исторически контекст. Въведенията стоят в тясна връзка с подбраните извори, които естествено могат да засегнат само някои аспекти на тази епоха. Въпросите и задачите са свързани с подбраните извори и трябва да помогнат на студента да се занимае в една втора работна фаза самостоятелно с темите и да ги анализира. Библиографията, с която приключва всяка глава, го ориентира в най-новите постижения на историографията.

* * *

Опитът да се напише обзор на един многовековен исторически период е твърде проблематичен за автора, който се движи в опасна близост с границата, отделяща го от един «terrible simplificateur». Много от историческото съдържание трябва да се подмине, а и онова, което се включва, може да бъде разгледано само най-общо, без желаното и необходимо задълбочаване. Ако въпреки това тук е рискуван един такъв опит, то това е направено с пълното съзнание за всички трудности, но и с убеждението, че една подобна книга има своето оправдание. Действително не липсват «уводи» в историята на класическата древност, но повечето от тях са твърде общи и несъобразени с действителните нужди на днешните изисквания към образованието. Днес по различни начини се поддържа илюзията, че приетите студенти били добре подготвени и в състояние да отговорят на изискваните открай време предпоставки за обучение по предмета на старата история. Че това по правило не е така, знае отдавна всеки, който застава пред този проблем семестър след семестър. Тази ситуация е поводът за написването на настоящия основен курс; неговата главна цел е да предложи на начеващия студент подходящо за реалните изисквания и по-леко и разбираемо по форма помагало по стара история.

Централно място в книгата заемат четири тематични акцента, подредени хронологически. Първият представя света на класическия полис. Анализирани и оценени са политическите, обществените и икономическите предпоставки за неговото възникване, историческото му развитие през V в. пр. н. е. и упадъкът му през IV в. пр. н. е. Втората основна тема е посветена на елинистическата епоха. Направен е опит чрез личността и политическото дело на Александър Македонски да се изяснят структурите на неговата държава и възникналите на нейната територия елинистически държави, да се определи тяхното общоисторическо място и значение. Третата основна тема излага формирането на политическите и социалните структури и механизми на Римската република, както и причините за експанзията, кризата и упадъка на libera rеs publica. Пряко продължение на тези проблеми представлява четвъртата и последна глава, посветена на римската императорска епоха. Във връзка с основаването на Принципата от Август се изследва по-нататъшното развитие на държавата и се проследяват процесите на криза и преустройство на Imperium Romanum. Книгата завършва с анализ на характерните белези на късноантичната империя.

Подборът на темите и съдържанието са в пряка връзка с наличието на подходящ изворов материал, на който всъщност се основават историческите ни познания и съзнание. На това се дължи и обширният подбор от извори, сред които закономерно преобладават литературните. Предпочитанието към тях произтича от факта, че повечето антични автори са неизвестни на нашите ученици и на студентите в първата степен на обучението, а познаването им е абсолютно необходимо. От друга страна, литературните текстове предлагат, макар и в немски превод, исторически колорит и нагледност в степен, която не може да се постигне по друг начин. Наред с това приложените текстове би трябвало да улеснят слабо запознатия с древната история читател в достъпа му до нея и да го доближат до античния начин на мислене.

В края на всяка глава има тематично подбрана библиография, предназначена да улесни обоснования анализ на проблемите от съответната епоха чрез запознаване с резултатите на съвременните изследвания.

Айхщет, май 1982

Педро Барсело

Предговор към второто издание

След първото си издание през 1982 г. настоящият основен курс по стара история беше въведен и оценен като учебник в немските университети. Сега се появява възможността да се издаде един български вариант, предназначен да отговори на специфичните изисквания, които поставя изучаването на дисциплината «стара история» в българските университети. Хроничният недостиг на учебници и учебни помагала по тази и други исторически дисциплини сам по себе си е достатъчен да оправдае всяко подобно начинание, но в случая конкретният избор заслужава и някои допълнителни разяснения. Използваните основно досега в българските ВУЗ преводни руски университетски учебници са създадени с оглед изучаването на старата история в рамките на три отделни и самостоятелни курса (история на древния Изток, на древна Гърция и на древния Рим) при значително по-голям хорариум. Освен с големия си обем и изобилната фактологическа информация те се отличават и с традиционния метод на изложение който не стимулира и не провокира самостоятелното мислене у студентите. Именно от подобна методическа гледна точка предлаганият учебник се изявява със значителни преимущества, които го правят подходящ за образователното и интелектуалното равнище на българските студенти. Кратките встъпителни текстове към отделните глави имат задача да ориентират в разглежданата проблематика, да очертаят общите рамки на историческото развитие, а не да изчерпят пълно учебното съдържание от чисто познавателна гледна точка. Значителна част от основната информация е предадена чрез приложените изворни текстове, които представляват, неразделна част от главите на учебника, а по-важните конкретни дати и факти са систематизирани отделно в съответни таблици. Добавените кратки библиографски справки, освен че ориентират в съществуващата научна литература, вероятно ще стимулират някои студенти и към допълнително четене. Така студентът, поставен в една псевдоизследователска ситуация, бива въведен неусетно не само в чисто познавателната, но и в извороведската, научна проблематика на дисциплината; той се приучва да борави с изворни текстове и да търси в тях и конкретна информация, и обосновка на по-общи идеи и концепции.

Приспособяването на учебника към изискванията, които поставя преподаването на старата история в българските университети, наложи неговото съществено преработване и разширяване. В някои пунктове немските текстове бяха разширени, а се появиха и 10 нови заглавия. Първите пет (глави 1–5, обединени в раздел I) са посветени на древните близкоизточни общества и бяха написани от Петър Делев; последните пет (глави 21–25 или раздел VI), с автор Маргарита Тачева, включват информация по проблеми на некласическите древни общества на Балканския полуостров, като акцентът естествено пада върху тракийското общество. Основно бяха преработени (от П. Делев) библиографските раздели; те бяха съкратени и осъвременени, увеличен беше делът на англоезичната литература и бяха добавени липсващите в немското издание основни и преводни заглавия на руски и български език, с оглед както на езиковите възможности на българските студенти, така и на достъпността на литературата в библиотеките в страната. Откъсите от антични автори бяха извлечени, където това се оказа възможно, от съществуващи български преводи, и във всички случаи сверени с оригиналните гръцки и латински текстове. Изворите в раздел I бяха преведени от съвременен език по посочените във встъпителните текстове към тях източници.

Авторите се надяват чрез този диференциран подход към българските студенти и любознателни читатели да са постигнали по-пълно покритие на интересите им. Те смятат, че е необходимо да се изтъкне и развитието на научните и личните контакти помежду им в процеса на съвместната работа (включително при взаимните посещения в България и Германия, които бяха най-приятната страна за тях в подготовката на това издание). Дано този наш малък принос в европейското сътрудничество да създаде у читателя истинското впечатление за многопластовостта на дисциплината «стара история».

Айхщет — София, 1991

Авторите

I. Древноизточни общества

1. Старото царство в Eгипет

1.1. Въведение

Преходът към основаваща се на земеделие и скотовъдство произвеждаща икономика се осъществил в долината на р. Нил още през VI хилядолетие пр. н. е. В течение на хиляди години многобройни поколения египетски селяни водели трудна и упорита борба с пустинните пясъци, с непроходимите бодливи акациеви храсталаци и обраслите с тръстика блата, за да ги превърнат постепенно в обработваеми земи. Всяка година през лятото, в резултат на проливните сезонни дъждове в Централна Африка водите на Нил прииждали и заливали за около два месеца по-голямата част от долината, оставяйки след оттеглянето си тънък слой наносна тиня, на която египетската земя дължи своето изключително плодородие Но освен източник на живот и плодородие придошлите води на реката били и разрушителна стихия, която често унищожавала съграденото с много труд от хората. С течение на времето древните египтяни започвали да изграждат за предпазване на нивите си от речните разливи защитни диги от пръст, през които пропускали само толкова вода, колкото била необходима, за да се напои земята и да се отложи върху нея благодатната нилска тиня. За напояване на по-високо разположените терени отбивали речните води по специално устроени канали, с други отводнителни канали пък пресушавали заблатените райони. Цялата икономика на древен Египет била зависима от иригационните съоръжения и въпреки че тяхното изграждане и поддържане изисквало огромен разход на труд, щедрата нилска земя се отплащала пребогато с даровете на своето плодородие. С увеличаването на площта на култивираните терени, около многобройните локални иригационни системи постепенно нараствала и гъстотата на населението в Нилската долина.

Достигнатата висока степен на развитие на земеделско-скотовъдната икономика създала предпоставки за ранното възникване на цивилизацията в Египет. През IV хил. пр. н. е. около първоначалните центрове на иригационни системи започнали да се формират неголеми държавици, които често воювали помежду си. Във втората половина на хилядолетието броят им вече бил около 40, половината от тях се намирали в района на делтата на Нил — Долен Египет останалите — на юг по протежение на долината на реката (Горен Египет). В хода на непрестанните конфликти и междуособици тези първоначални държавици традиционно наричани номи, се обединявали, по-големите поглъщали по-малките и накрая Горен и Долен Египет се превърнали в две големи царства, които започнали борба за надмощие помежду си.

Около 3100 г. пр. н. е. царят на Горен Египет Менес покорил Долен Египет и поставил началото на единната древноегипетска държава. Оттогава насетне като символ на това обединение египетските фараони носели една върху друга червената корона на Долен Египет и бялата — на Горен Египет. С името на Менес започва и дългият списък с имената на египетските фараони, по годините на управление на които се водело в продължение на следващите две и половина хилядолетия египетското летоброене. За да сложи някакъв ред в безкрайната поредица от имена, в III в. пр. н е. египетският жрец Манетон ги разделил на 30 повече или по-малко условни династии; това деление се използва по традиция и до днес. За съжаление от голямото историческо съчинение на Манетон, написано на базата на древни летописи и документи, са запазени само незначителни откъси.

Предполага се, че Менес (или Мени), чието име фигурира в по-късната писмена традиция (включително в царските списъци) като обединител на Египет и основател на I династия, е идентичен с известния по своите паметници ранен владетел Нармер. Сред тях особено интересна е една каменна плоча с двустранни релефни изображения, които увековечават победата на Юга над Севера; Нармер е представен в триумфалните сцени поотделно с короните на Горен и Долен Египет.

С обединението при Менес започва периодът на т. нар. Ранно царство, в който фараоните от I и II династия продължили борбите за окончателно утвърждаване и стабилизиране на единната и централизирана египетска държава. От този период са и най-ранните запазени до наши дни йероглифни надписи, някои от които съдържат имената на съответните фараони; надписите позволяват да се възстанови и смисълът на придружаващите ги изображения — например тържествена церемония при започване на селскостопанския сезон или прокопаване от фараона на първата бразда на бъдещ напоителен канал. Сред паметниците от Ранното царство особен интерес представляват проучените в района на Абидос в Горен Египет царски гробници — внушителни постройки от камък или кирпич със скрита под земята погребална камера. Прогресивното нарастване на монументалността на тези съоръжения (известни в науката с египетското си наименование мастаби) и на пищността на погребалните ритуали отразява пряко засилването на царската власт. Заедно с умрелия фараон били погребвани десетки и дори стотици слуги и роби; около царската гробница пък изграждали своите по-скромни гробни постройки многобройни придворни и велможи. Трудни за решаване проблеми поставя откритието на втора серия още по-внушителни царски гробници от същото време в Сакара край Мемфис. При това и двата царски некропола са твърде отдалечени от сочения като столица на Египет в периода на Ранното царство град Нехен (Хиераконполис).

Политическото обединение на Египет позволило да се изгради и поддържа единна иригационна система в мащабите на цялата страна, а това довело и до значително увеличаване на площите на обработваемите земи. Нарасналото селскостопанско производство било в основата на всестранния икономически, политически и културен подем, с който се характеризира развитието на Египет в петстотингодишния период на Старото царство, при последователното управление на фараоните от III, IV, V и VI династия (XXVII–XXII в. пр. н. е.).

Сред историческите извори за периода на Старото царство особено важно значение имат. нар. Палермски камък — голям надпис върху черна диоритова стела, 7 фрагмента от която се съхраняват в различни музейни колекции (Палермо, Кайро и др.). Надписът, от първоначалния текст на който е запазена само около една четвърт, съдържа най-древния известен египетски летопис, започващ с неизвестни от други източници царе от преддинастическия период и достигащ до фараона от V династия Нефериркара. Освен имената на фараоните и продължителността на тяхното управление (в години, месеци и дни) Палермският камък съобщава и най-важните събития по време на тяхното управление — нивото на Нил при максимални разливи и засушавания, по-важните войни и експедиции в съседни страни. Ценни сведения съдържат стенописите и възпоменателните биографични надписи от богатите аристократични гробници на Старото царство, както и надписите от погребалните камери на пирамидите от V и VI династия. Запазени са и ред други писмени документи, както и разнообразни археологически паметници и комплекси, които в своята съвкупност позволяват да се възстановяват различни страни от историческата действителност през тази отдалечена епоха.

Опирайки се на бюрократичния апарат и войската, в епохата на Старото царство египетските фараони съсредоточили в свои ръце огромни богатства и неограничена икономическа, политическа и религиозна власт. Превръщането на египетската държава в централизирана, деспотична и бюрократична монархия било в значителна степен обусловено и предопределено от природните условия и особеностите на египетската икономика; създаването и поддържането на единната иригационна система, която обхванала цялата Нилска долина, изисквало пределна централизация на властта и управлението. Из цялата страна царските чиновници редовно измервали и записвали нивото на водите на Нил, следели и докладвали за състоянието на каналите и защитните диги, в изпълнение на царските заповеди извеждали населението за задължително участие в работата на големите хидромелиоративни обекти, която често продължавала години наред. Принудителният безплатен труд на населението, което било напълно обезправено и подчинено на произвола на централната власт, се използвал редовно и на големите престижни строежи на фараоните — царските дворци и гробници, храмовите комплекси, а също и за всевъзможни ангарийни повинности в царското стопанство. Като израз на особено снизхождение със специални укази фараоните дарявали на отделни привилегировани групи население (например жреците, служителите и работниците в храмовите стопанства) правото да не бъдат привличани на царска работа.

Настъпилите промени получили своята идеологическа обосновка в еволюиралия до пределна степен, хипертрофиран култ към владетеля, който се превърнал в една от трайните и най-характерни черти на египетската цивилизация. Фараонът бил почитан като жив бог, син на Ра, земен представител на небесните и подземните богове и застъпник на жителите на страната пред тях, единствен гарант на плодородието и успеха на всички значителни мероприятия, които задължително се провеждали от неговото име. Волята на царя била свещена, а правата му над цялата страна и нейното население — абсолютни и неоспорими. Бил канонизиран строг ритуал за почитане на фараона, който включвал и педантично спазвания придворен церемониал, и редките публични изяви по време на големи празници, когато целият народ тържествено чествал «появяването на царя на Горен и Долен Египет» и се провеждало ритуалното «обикаляне около стените». Лично фараонът извършвал най-важните религиозни обреди в големите египетски храмове, при които се предполагало, че той влиза в личен контакт с боговете.

Най-ярко свидетелство за невижданото могъщество на египетските фараони в епохата на Старото царство представляват техните гробници — прочутите египетски пирамиди. Тези колосални, смазващи човешкото въображение със своите мащаби и непоклатимо величие каменни грамади, събрали в едно единствено огромно строително усилие всички материални и човешки ресурси на страната, са и най-директната, овеществена и концентрирана изява на култа към фараона-богочовек. Предназначена да стане за вечни времена жилище на нетленната мумия на фараона и приют на безсмъртната му душа, пирамидата била същевременно паметник на неговото земно могъщество и безгранична власт. Първата голяма пирамида издигнал най-забележителният фараон от III династия Джосер; тя има стъпаловидна форма, достига на височина 60 м и е била заобиколена от огромен храмов комплекс. Известно е и името на архитекта, който проектирал пирамидата на Джосер и ръководил нейното изграждане — Имхотеп, впоследствие обожествен и почитан като покровител на египетските писари. Най-голяма била пирамидата, издигната през XXVI в. пр. н. е. от фараона от IV династия Хеопс (Хуфу). В древността Хеопсовата пирамида, която има височина 147 м и е изградена от около 2 млн. и 300 хил. огромни каменни блока с тегло по над 2.5 т всеки, била смятана за едно от чудесата на света. Според древногръцкия историк Херодот тя била строена от 100 хил. души в продължение на 30 години. Само с няколко метра по-ниска от Хеопсовата е облицованата с червен гранит пирамида на неговия син Хефрен (Хафра), чийто образ носи Големият Сфинкс — разположено близо до пирамидата скулптурно изображение на лъв с човешка глава, изсечено от естествена скала с височина 20 и дължина 57 м.

Още при управлението на Джосер столицата била преместена на север, в основания от обединителя Менес град Мемфис, който се намирал на границата между Горен и Долен Египет (югозападно от днешната египетска столица Кайро). В Мемфис се намирали дворците на фараона и на останалите представители на висшата столична аристокрация, много от които били негови роднини, заемащи различни високи длъжности. Най-важна била длъжността на първия министър — чати; могъщите фараони от IV династия най-често назначавали на нея своите синове. Чати ръководел огромния и сложен бюрократичен апарат на държавата и лично възглавявал върховния съд, царския архив и хазната. Друг висш сановник бил началникът на войската, който стоял начело на военното ведомство — пер-раха (букв. «дом на оръжието»). В столицата били съсредоточени и всевъзможни други централни служби и ведомства, ръководени от съответни началници. Някогашните номи продължавали да съществуват като своеобразни административно-стопански окръзи, напълно подчинени на централната власт. Царският наместник — номарх — ръководел останалите служители и чиновници в нома и осигурявал изпълнението на всички получени от столицата разпореждания. В граничните райони била изградена система от отбранителни крепости, в които били настанени военни гарнизони.

Фараонът дарявал своите приближени, членовете на царското семейство, висшите сановници и военачалници със земи, в които те уреждали свои големи частни стопанства. В много богати гробници от епохата на Старото царство са запазени релефи и стенописи, които пресъздават живота в тези имения. Аристократът и неговото семейство живеели в големия си дом, заобиколени от многобройни слуги и слугини, музиканти, певци и танцьорки, готвачи, телохранители. Под ръководството на домоуправителя чиновници, писари и надзиратели организирали стопанския живот в имението, контролирали труда на конкретните производители на материални блага, представени в гробните релефи, заети с ежедневната си дейност на полето или в господарския дом — земеделци, пастири, градинари, риболовци, хлебари, пивовари, медникари, ювелири, грънчари, каменоделци, тъкачи, обущари, дърводелци, лодкари, художници, скулптори и много други. Обширни поземлени владения били дарявани и на храмовете на многобройните египетски богове. Тези «отстъпени» от фараона земи, били смятани за своеобразно възнаграждение на висшите сановници и жреците; в документи от епохата на Старото царство например се говори за «земята на бога, за която, жреците изпълняват службата си».

Извън храмовите и частните имения основната част от територията на страната била пряко администрирана от името на фараона и съставлявала единното царско стопанство — основен източник на доходи за държавата. В управлението на царското стопанство били ангажирани многобройни чиновници и служители, докато милионите трудови хора, разделени по професии в работни отряди, водели полугладно съществуване и работели от сутрин до вечер, подгонени от тоягите на надзирателите.

Честите военни походи с грабителска цел, насочени най-често на североизток към Синайския полуостров и Палестина или на юг в Нубия, носели богата плячка и попълвали царското стопанство с огромни стада добитък и многобройни военнопленници, използвани като работна ръка. В своите надписи фараонът от IV династия Снефру например се хвали, че отвлякъл от Нубия 7000 пленници и 200 000 глави добитък.

Прекомерната централизация на всички ресурси и влагането им в огромна по мащабите си непроизводителна дейност — изграждането на колосалните пирамиди и други престижни строителни мероприятия — в крайна сметка подкопали производителните сили на страната. При управлението на V и VI династия се наблюдава прогресивно отслабване на централната власт за сметка на засилване на позициите на номовата аристокрация, която водела борба за политическа и икономическа самостоятелност. Пирамидите на фараоните от тези династии стават все по-малки, а гробниците на номарсите и другите провинциални велможи — все по-разкошни и богати, илюстрирайки прогресивното преразпределяне на икономическото могъщество, подкопаващо устоите на централизираната власт на царската администрация. С нарастването на реалната сила на номовата върхушка властта на Мемфис над страната все повече ставала номинална и през XXII в. пр. н. е. тя реално се разпаднала на множество полунезависими и враждуващи помежду си номи, управлявани от местни династии.

Разпадането на Старото царство довело до дълъг (около 140 години) период на политическа децентрализация и стопански упадък в Египет — т. нар. Първи преходен период (XXII–XXI в. пр. н. е.). Престанала да функционира единната напоителна система, а това довело до значително съкращаване на селскостопанското производство и предизвикало огромни социални сътресения — глад, миграции, бунтове, засилени от непрестанните войни между отделните номови държави и стихийните нашествия на номадите от околните земи.

1.2. Подбрани извори

Указ на фараона Нефериркара

Йероглифен надпис на варовикова плоча от развалините на храма на Озирис в Абидос в Горен Египет. Съхранява се в Бостънския музей на изящните изкуства. V династия, първа половина на XXV в. пр. н. е. (Sethe К. Urkunden des Alten Reiches. Leipzig, 1932, S. 170–172. Ср. Хрестоматия по истории древнего Востока. M., 1980, I, 19–21)

Хор-Усеркаф(1). Указ на царя до началника на жреците Хемур. Не разрешавам никой човек да има власт да взима когото и да било от служителите на бога в нома, в който си на служба ти, за работа в царските стада или всякаква друга работа в нома извън извършването на богослужения в храма, към който всеки от тях се числи, и работите по укрепване на храма(2), към който всеки от тях се числи. Със силата на царския указ на фараона Нефериркара, вечен да е животът му, те се поставят под охрана за вечни времена, и никакви документи в никоя служба не могат да противоречат на тази заповед.

Не разрешавам никой човек да има власт да взима когото и да било от обработващите земята на бога(3), за която жреците изпълняват службата си(4), за работа в царските стада или всякаква друга работа в нома. Със силата на царския указ на фараона Нефериркара, вечен да е животът му, те се поставят под охрана за вечни времена, и никакви документи в никоя служба не могат да противоречат на тази заповед.

Не разрешавам никой човек да има власт да взима когото и да било от челядта(5), намираща се на земята на бога, за която жреците изпълняват службата си, за работа в царските стада или всякаква друга работа в нома. Със силата на царския указ на фараона Нефериркара, вечен да е животът му, те се поставят под охрана за вечни времена, и никакви документи в никоя служба не могат да противоречат на тази заповед.

Ако някой от служителите в нома вземе когото и да било от жреците или от намиращите се на земята на бога, за която жреците в нома изпълняват службата си, за работа в царските стада или всякаква друга работа в нома, ти трябва да го изпратиш(6) във Великия двор(7) и той самият ще бъде въдворен в (някое от царските стада? или: в гранитни каменоломни?) или при обработващите нивите с ечемик (и просо)(8). (Ще бъде арестуван?) всеки сановник, разпоредител с царско имущество или войник, който наруши моята заповед, ще бъде отведен във Великия двор, ще му бъдат отнети дома, нивата, хората и всяко друго имущество и ще бъде изпратен в някое стадо.

Подпечатано в присъствието на фараона във втория месец на Засушаването, ден ...(9)

Жизнеописание на велможата Уна

Йероглифен надпис на плоча от Абидос в Горен Египет, съхранявана в Каирския музей. VI династия, около началото на XXIII в. пр. н. е. (Sethe K. Urkunden des Alten Reiches. Leipzig, 1932, S. 98–110. Ср. Хрестоматия по истории древнего Востока. M., 1980, I. 21–24).

[Князът, началник на Горен Египет], приближен на двореца, пазач на Нехен и глава на Нехеб(10), единствен приятел [на фараона], почитаният от Озирис и стоящ начело на мъртвите Уна. [Той казва:]

[Аз бях юноша], препасан с пояса [на зрелостта] при царуването на Тети(11), и моята длъжност беше началник на дома шена(12). Аз бях надзирател на дворцовите хентиу-ше(13).

... старейшина на двореца при царуването на Пиопи. Негово величество ме издигна на длъжност приятел и надзирател на жреците в града при своята пирамида.

Когато длъжността ми беше ... негово [величество ме назначи] за съдия-уста на Нехен(14), тъй като разчиташе на мене повече, отколкото на всеки друг свой служител. Аз водех разпитите заедно с върховния началник-съдия при всички случаи на тайни дела ... от името на царя, царския харем и шестте висши съдебни присъствия, тъй като негово величество разчиташе на мене повече, отколкото на всеки друг свой сановник, повече, отколкото на всеки друг свой велможа, повече, отколкото на всеки друг свой служител.

Аз помолих моя господар фараона от мемфиските каменоломни Pa-ay да бъде докаран за мене варовиков саркофаг. Негово величество нареди на ковчежника на бoгa(15) заедно с капитана на кораба, неговия помощник и отряд работници да премине [р. Нил], за да ми достави този саркофаг от Ра-ау. Той го докара в двореца на голям товарен кораб заедно с неговия капак, с погребална плочка с ниша, руит, два хемех и един сатс(16). Никога за никой друг служител не е било правено нещо подобно, но аз бях угоден на негово величество и негово величество разчиташе на мене.

Когато бях съдия-уста на Нехен, негово величество ме назначи за единствен приятел и началник на дворцовите хентиу-ше. Аз отстраних дотогавашните четирима началници на дворцовите хентиу-ше. С действията си предизвиках одобрение на негово величество; когато организирах охраната, подготвях царския път или уреждах бивак, правех всичко това така, че получавах от негово величество извънредни похвали.

В царския харем се водеше тайно дело срещу царската съпруга Уретхетес. Негово величество ми заповяда да влезна и сам да проведа разпита, при това там нямаше нито един върховен началник-съдия, нито някакъв друг началник освен мене, тъй като аз се ползвах с разположението на негово величество и му бях угоден и негово величество разчиташе на мене. Самият аз водех протокола заедно с един съдия-уста на Нехен, а тогава длъжността ми беше само началник на дворцовите хентиу-ше. Никога по-рано човек с моето положение не беше слушал тайните дела на царския харем, но на мене негово величество нареди да слушам, тъй като се ползвах с разположението на негово величество повече от всеки друг сановник, повече от всеки друг велможа, повече от всеки друг служител.

Негово величество започна война с азиатците-бедуини и събра войска от много десетки хиляди от цял Горен Египет от Елефантина на юг до Афродитополския ном на север, от Долен Египет в западната и източната половина на Делтата по цялото им протежение, от крепостта ..., от крепостите на кушитите(17) в областите Ирерчет, Медж, Яма, Уауат и Kay, от страната на либийците. Негово величество ме изпрати начело на тази войска; местните князе, царските ковчежници от Горен Египет, единствените приятели на двореца, главните началници и градоначалниците на Горен и Долен Египет, приятелите, началниците на преводачите, началниците на жреците от Горен и Долен Египет и началниците на управленията на номите стояха начело на отрядите от подчинените им горно- и долноегипетски градове и села и на отрядите от кушити. А аз бях поставен за началник над всички тях, и при това длъжността ми беше само началник на дворцовите хентиу-ше, предвид ... положението ми, така че нито един от тях не причини зло другиму, никой не отне хляба и сандалите на пътника, никой не открадна дрехи в нито едно селище, никой не отне дори една коза от който и да е човек. Аз ги доведох до Северния остров, до Вратата на Ихотеп в нома на Справедливия Хор, като бях на тази длъжност... Беше ми съобщено числото на тези отреди, което никога не научи никой друг служител.

Войската благополучно се завърна

след като ограби страната на бедуините.

Войската благополучно се завърна

след като разори страната на бедуините.

Войската благополучно се завърна

след като събори всичките им крепости.

Войската благополучно се завърна

след като изсече смокините и лозята им.

Войската благополучно се завърна

след като запали всичките им...

Войската благополучно се завърна

след като изби десетхилядни отряди.

Войската благополучно се завърна

и доведе премного пленници.

За всичко това получих похвала от фараона.

Негово величество ме изпрати пет пъти начело на войската да усмирявам страната на бедуините всеки път, когато те въставаха. С подчинените ми отряди аз действах така, че получавах само похвали от негово величество.

Докладваха, че са се разбунтували ... от чуждоземците на Козия нос(18). Аз прехвърлих своите отряди с кораби и спрях в подножието на високите планини на север от страната на бедуините, а другата половина от войската пристигна по суша. Аз дойдох и залових всички и избих всички бунтовници между тях.

Когато бях дворцов ачет(19) и носач на сандалите [на фараона] моят господар, царят на Горен и Долен Египет Меренра, вечен да е животът му, ме назначи за местен княз и началник на Горен Египет от Елефантина на юг до Афродитополския ном на север, тъй като се ползвах с разположението на негово величество, тъй като бях угоден на негово величество, тъй като негово величество разчиташе на мене.

Когато бях ачет и носач на сандалите, негово величество ме хвалеше за моята бдителност и за организираната от мене охрана на местата за лагеруване повече от всеки друг свой сановник, повече от всеки друг свой велможа, повече от всеки друг свой служител. Никога по-рано такава длъжност не беше давана на нито един служител. И аз бях най-добрият началник на Горен Египет и никой там не причиняваше никому никакво зло. Аз извършвах цялата работа и в цял Горен Египет двойно налагах всички полагащи се налози в полза на двореца и в цял Горен Египет двойно налагах всички полагащи се повинности в полза на двореца. Аз образцово изпълнявах задълженията си на сановник в Горен Египет. Никога по-рано в Горен Египет не беше ставало подобно нещо. И всичко правех така, че получавах похвали от негово величество.

Негово величество ме изпрати в Ибхет(20) да доставя саркофага «Дом на живия» заедно с неговия капак и скъпоценния и прекрасен връх за пирамидата на господарката «Явява се милостивия Меренра». Негово величество ме изпрати в Елефантина да доставя гранитна плоча с ниша и нейния сатс, гранитна врата и руит и друга гранитна врата със сатс за горните покои на пирамидата на господарката «Явява се милостивия Меренра». Те плуваха с мене надолу по Нил към пирамидата «Явява се милостивия Меренра», натоварени на шест товарни и три превозни кораба в продължение на осем месеца (?) и три ... в рамките на една и съща експедиция. И каквото и да заповядваше негово величество, аз изпълнявах всичко според неговите нареждания.

Негово величество ме изпрати в Хатнуб(21) да доставя голяма жертвена плоча от хатнубски алабастър. Само за седемнадесет дена аз спуснах за него тази плоча, отсечена в Хатнуб, и я отправих надолу по Нил на товарен кораб, който построих от акация и който имаше шестдесет лакти дължина и тридесет лакти ширина. Постройката на кораба отне само седемнадесет дни. Това стана в третия месец на Засушаването, въпреки че водата все още не покриваше плитчините. Аз пристигнах благополучно при пирамидата «Явява се милостивия Меренра». Всичко това осъществих съгласно нарежданията на негово величество моя господар.

Негово величество ме изпрати да прокопая пет канала в Горен Египет и да построя три товарни и четири превозни кораба от акация в Уауат, за които управителите на Ирчет и Медж трябваше да доставят дърво. Аз изпълних това за една година. Корабите бяха спуснати на вода и натоварени догоре с гранит за пирамидата «Явява се милостивия Меренра». Аз също направих ... за двореца по тези пет канала, защото велика е мощта на царя на Горен и Долен Египет, вечен да е животът му, и властта му е по-внушителна от тази на всички богове, защото всичко се осъществява съгласно неговите заповеди.

Аз наистина бях човек, обичан от своя баща и хвален от своята майка, ... ползващ се с разположението на братята си, аз, местният княз, редовният началник на Горен Египет, почитаният от Озирис Уна.

Указ на фараона Пиопи II

Йероглифен надпис на каменна стела (А) от развалините на храма на бога Мин в Коптос в Горен Египет. Подобен, но не напълно идентичен надпис е запазен на още една стела (В) от същото място; по съществените различия са посочени в бележките. VI династия, ХХIII–нач. ХХII в. пр. н. е. (Sethe K. Urkunden des Alten Reiches Leipzig, 1932, S. 240. Ср. Хрестоматия по истории древнего Востока. М., 1980, I, с. 28–30.

Хор-Нечеркаф(22). В годината след единадесетото преброяване на имуществото, във втория месец на Засушаването, на 28–я ден. Указ на царя до началника на град (Коптос), до върховния съдия, до великия везир(23), до началника на писарите на царските документи Джау, до княза и началника на Горен Египет Хеви, до върховния жрец, жреците-началници и всички други началници в Коптоския ном(24).

С царска заповед се забранява за вечни времена върховният жрец на Мин(25) в град Коптос в Коптоския ном, жреците-началници, всички служители във владенията на Дома на Мин, надзирателите, жреците и пазачите на Мин, всички работници от трудовия дом и принадлежащите на храма строителни работници да бъдат изпращани в царските имения и принадлежащите на Дома на пастирите(26) пасища за бикове, магарета или дребен добитък, или да бъдат привличани за други повинности в царския дом за какъвто и да е било срок от време. По заповед и за благото на царя на Горен и Долен Египет Неферкара, вечен да е животът му, от днес и завинаги те са запазени за Коптоския Мин.

Ако някой началник на Горен Египет произведе набор или друг главен началник, или началник на отрядите в Горен Египет, или началник на канцеларията, или царски роднина, или началник на ..., или друг началник на царски хора мобилизира съгласно документ за набор, представен в канцеларията на дома на царските документи, на дома на завеждащите царските имоти или на дома на снабдените с печат документи изпрати на каквато и да е работа в царския дом върховния жрец или някой от жреците-началници, някой от служителите във владенията на Дома на Мин, някой от надзирателите, жреците или пазачите на Мин, от работниците в трудовия дом или от принадлежащите на храма строителни работници, той извършва престъпление.

Що се отнася до наборния списък на нома, който ще бъде представен на началника на Горен Египет за изпълнение след разглеждането му от знатните, то за него е наредено да бъде очистен от имената на тези жреци и на надзирателите на храма. И всеки знатен, всеки писар на царски документи, писар от дома на нивите, началник на писарите в дома на снабдените с печат документи, всеки надзирател, който приеме документ за набор или напише заповед с имената на върховния жрец или на жреците-началници, или на надзирателите, жреците и пазачите на Мин, на робите във всички владения на Дома на Мин, на работниците в трудовия дом или на онези строителни работници(27), принадлежащи на Мин в Коптос в Коптоския ном, и ги привлече на каквато и да е работа в царския дом, той също извършва престъпление.

Царят на Горен и Долен Египет Неферкара, вечен да е животът му, нареди този документ с текста на неговата заповед да бъде занесен и написан на стела от твърд камък, която да бъде поставена пред вратите на храма на Мин в Коптос в Коптоския ном, за да го виждат надзирателите на нома и да не призовават тези жреци на каквато и да е работа в царския дом от днес и завинаги.

Във връзка със снабдените с печати царски заповеди за Горен Египет, които нареждат в Горен Египет да се извършат царски работи, а именно пренасяне, копане и други(28), изрично се забранява, който и да е човек от храма на Мин в Коптос в Коптоския ном да извършва пренасяне, копане или каквато и да е друга работа в Горен Египет. Заповедта на царя на Горен и Долен Египет Неферкара, вечен да е животът му, е за негово благо те да бъдат защитени за вечни времена за Коптоския Мин. Негово величество нареди да се състави царски указ за тяхната защита за Коптоския Мин, за да действат всички съгласно неговите предписания. Негово величество не разрешава пратеник на който и да е началник да влиза в което и да е място(29) на храма на Мин, вечен да е животът на царя на Горен и Долен Египет Неферкара, за да ги взима за каквато и да е работа, освен изпълнението на техните молитви за Коптоския Мин. Неферкара желае всички да изпълняват думите на този указ, и всеки знатен или надзирател, който не изпълнява произнесените в обширния дворец на Хор думи на този указ, които съгласно заповедта на царя е длъжен да изпълнява, ще бъде отстранен от участие в свещената служба при пирамидата «Вечен живот на Неферкара». По заповед на негово величество царят на Горен и Долен Египет Неферкара, вечен да е животът му, и за негово благо жреците на този храм са защитени като собственост на Коптоския Мин от днес и завинаги от всякаква полска или друга царска работа. Печатът е поставен собственоръчно от самия цар.

1.3. Въпроси и задачи

1. Кои са предпоставките за ранното възникване на цивилизацията в Египет?

2. Кои особености в развитието на Египет в епохата на Старото царство могат да илюстрират съдържанието на понятието «цивилизация»?

3. Какво влияние са оказали природните условия върху развитието на древния Египет?

4. Какви са основните извори за историята на Египет в епохата на Старото царство?

5. Има ли връзка между политическата организация и социалната структура на египетското общество?

6. Прочетете приложените изворни текстове. Анализирайте съдържанието им с оглед на поставените в лекцията проблеми.

1.4. Важни дати и понятия

Ранно царство, XXXI–XXVII в. пр. н. е.

I династия: ок. 3100–2890 пр. н. е. (= 210 г.)

Менес = Нармер

..........

II династия: ок. 2890–2686 пр. н. е. (= 204 г.)

..........

Старо царство, XXVII–XXII в. пр. н. е.

III династия: ок. 2686–2613 пр. н. е. (= 74 г.)

..........(?)

Джосер (19 г.)

..........

IV династия: ок. 2613–2498 пр. н. е. (= 115 г.)

Снефру (24 г.)

Хеопс (23 г.)

..........

Хефрен (25 г. ?)

..........

Микерин (28 г. ?)

..........

V династия: ок. 2494–2345 пр. н. е. (= 150 г.)

Усеркаф (7 г.)

Сахура (14 г.)

Нефериркара (10 г.)

..........

Джедкара Исеси (39 г.)

Уна (30 г.)

VI династия: ок. 2345–2181 пр. н. е. (= 164 г.)

Тети (12 г.)

Усеркара (1 г. ?)

Мерира Пиопи I (49 г.)

Меренра Антиемсаф I (14 г. + 9 г. съупр.)

Неферкара Пиопи II (94 г. ?)

..........

Първи преходен период, XXII–XXI в. пр. н. е.

VII–XI династия

* Произвеждаща икономика, цивилизация, номи, йероглифи, мастаби, пирамиди, сфинкс, чати, деспотична монархия номова аристокрация.

1.5. Библиография

X. А. Кинк. Египет до фараонов. Москва, 1964.

М. А. Коростовцев. Религия Древнего Египта. Москва, 1976.

Ж. Ф. Лayep. Загадки египетских пирамид. Москва, 1966.

Т. H. Савельева. Аграрный строй Египта в период Древнего царства. Москва, 1962.

Т. Н. Савельева. Как жили египтяне во времена строительства пирамид. Москва, 1971.

С. Aldred. Egypt to the End of the Old Kingdom. London, 1965.

C. Aldred. Old Kingdom Art in Ancient Egypt. London, 1949.

L. Borchardt. Die Annalen und die zeitliche Festlegung des Alten Reiches der ägyptischen Geschichte. Berlin, 1917.

L. Borchardt. Die Entstehung der Pyramide. Berlin, 1928.

The Cambridge Ancient History. Third Edition, vol. I, 2: Early History of the Middle East. Cambridge, 1971, p. 1–70, 145–207.

F. Daumas. La civilisation, de l’Egypte pharaonique. Paris, 1967.

Е. Drioton, J.-P. Lauer. Sakkarah: The Monuments of Zoser. Cairo, 1939.

I. E. S. Edwards. The Pyramids of Egypt. Harmondsworth, 1961(2).

W. B. Emery. Great Tombs of the First Dynasty. Cairo and London, 1949–1958. I–III.

W. B. Emery. Archaic Egypt. Harmondsworth, 1961.

R. O. Faulkner. The Ancient Egyptian Pyramid Texts. Oxford, 1969. I–III.

A. H. Gardiner. The Royal Canon of Turin. Oxford, 1959.

A. Н. Gardiner. Egypt of the Pharaons. An Introduction. Oxford, 1961.

H. Gauthier. Le livre des rois d’Egypte. I. Des origines à la fin de la XIIe Dynastie. Le Caire,1907.

W. Helck. Untersuchungen zu Manetho und den ägyptischen Königslisten. Berlin, 1956.

W. Helck. Geschichte des alten Ägypten. Leiden — Köln, 1968. (Handbuch der Orientalistik. I/3).

P. Kaplony. Die Inschriften der ägyptischen Frühzeit. Wiesbaden, 1963. I–III.

J.-P. Lauer. La Pyramide à degrés. Le Caire, 1936–1959. I–IV.

J.-P. Lauer. Observations sur les Pyramides. Le Caire, 1960–1962. I–II.

S. A. B. Merser. The Pyramid Texts in Translation and Commentary. New York — London — Toronto, 1952. I–IV.

W. M. F. Petrie. The Royal Tombs of the Earliest Dynasties. London, 1901.

W. M. F. Petrie. The Making of Egypt. London, 1939.

B. Porter, R. L. B. Moss. Memphis. Oxford, 1931.

K. Sethe. Die altägyptishen Pyramidentexte. Leipzig, 1908–1922. I– IV.

K. Sethe. Urgechichte und älteste Religion der Ägypter. Leipzig, 1930.

K. Sethe. Urkunden des Alten Reiches. Leipzig, 1932–1933 (Urkunden des ägyptischen Altertums. I).

K. Sethe. Übersetzung und Kommentar zu den altägyptischen Pyramidentexten. Glückstadt, 1935–1939. I–IV.

W. S. Smith. A History of Egyptian Sculpture and Painting in the Old Kingdom. London, 1949.

R. Weill. La IIe et la IIIe Dynasties. Paris, 1908.

R. Weill. Les décrets royaux de l’ancien empire Egyptien. Paris, 1912.

R. Weill. Recherches sur la Ire dynastie et les temps prépharaoniques. Le Caire, 1961. I–II.

2. Египет през II хил. пр. н. е. Средно и Ново царство

2.1. Въведение

В условията на дълбоката политическа, стопанска и социална криза, обхванала Египет по време на Първия преходен период, постепенно се зараждала тенденцията за ново политическо обединение. Но старата столица Мемфис, в която след мимолетната VII династия (в списъка на Манетон тя фигурира със 70 имена на фараони, управлявали общо 70 дни!) се установила за непродължително време властта на слабите царе от VIII династия, била в състояние на пълен упадък и не можела да застане начело на обединителните процеси. В тази епоха най-значителен център в северната част на страната станал разположеният южно от Мемфис, в близост до Фаюмския оазис Хераклеопол (на египетски Нен-Несут), главен град на XX горноегипетски ном. Независимите владетели на Хераклеопол не признавали властта на Мемфиските царе и провъзгласили себе си за фараони (IX и X династия на Манетон). Още основателят на IX хераклеополска династия Хети (или Ахтой) I повел в средата на XXII в. пр. н. е. активна борба с номадите — нашественици и независимите египетски номарси, и тази твърда и агресивна политическа линия останала основна и при неговите наследници, които постепенно подчинили на властта си по-голямата част на Делтата и северните райони на Горен Египет. Интересен документ за събитията от тази епоха представлява запазеното в по-късен препис поучение на фараона от X хераклеополска династия Хети (Ахтой) III (кр. XXII–нач., XXI в. пр. н. е.) към сина му Мерикара.

Но хераклеополските царе не успели да обединят под властта си целия Египет. На юг се издигнал друг обединителен център — разположената при големия завой на Нил Тива (на египетски Уасет), владетелите на която подчинили на властта си съседните горноегипетски номи и също се провъзгласили за фараони (XI династия). След дълги и ожесточени борби между двете царства, около 2040 г. пр. н. е. таванският цар Ментухотеп II успял да разгроми Хераклеопол, присъединил севера и поставил началото на Средното царство — нов период на политическо единство и централизация, на стопански и културен разцвет, продължил около 250 години (XXI–XVIII в. пр. н. е.). В един храмов надпис от времето на XIX династия са посочени заедно имената на фараоните Менес (I династия), Небхепетра (= Ментухотеп II, XI династия) и Яхмос (XVIII династия) очевидно, като основатели на Старото, Средното и Новото царство. В епохата на Средното царство в Тива управлявали последователно фараоните от XI и XII династия.

Новото политическо обединение на Египет позволило да бъде възстановена и усъвършенствана единната иригационна система в долината на Нил и по този начин да се стабилизира селското стопанство като основа на икономиката на страната. Особено голямо значение имали мащабните иригационни мероприятия в района на Фаюмския оазис, които съществено разширили фонда на обработваемите площи. Значително било развитието на занаятите — каменоделство, металургия и металообработване, дърводелство, тъкачество и мн. др. В тази епоха била окончателно усвоена и въведена в масовата практика технологията на бронза; замяната на каменните и медните оръдия на труда с по твърди и качествени оръдия от бронз подтикнала общото развитие на производителните сили. Усвоено било и производството на стъкло, но неговото приложение в практиката оставало ограничено. Голямо развитие получила търговията както вътре в страната, така и далеч извън нейните предели — търговски експедиции и кервани свързвали Египет по суша, по море или по течението на Нил не само със съседните райони на Нубия, Либия и Синай, но и с далечни земи — Крит, Източното Средиземноморие (Финикия, Палестина и Сирия), Месопотамия и страната Пунт в Екваториална Африка.

Засилването на номовата аристокрация по време на Първия преходен период не било напълно преодоляно и в цялата епоха на Средното царство тя запазила значителна част от своите привилегии, от политическото си и стопанско могъщество. Номарсите често предавали властта си по наследство, образувайки местни династии; те се опирали и на жречеството в храмовете на местните номови божества и имали свои войски. В богатите гробници на представители на номовата аристокрация и в тази епоха продължават да се срещат изображения на обширни имения, а надписите с автобиографичен характер съдържат сведения за съсредоточените в техни ръце значителни материални и човешки ресурси.

Много по-често, отколкото в епохата на Старото царство, в документите започват да се споменават роби. Те се третират като част от имуществото и стопанството на знатните и богати собственици; запазени са документи за предаването им по наследство и за покупко-продажбата на роби, в които те са поставени наравно с работния добитък. Основен източник на роби били грабителските военни походи в съседните страни: след успешна военна експедиция фараоните награждавали своите военачалници и приближени с част от заробените военнопленници. В автобиографичния надпис на Хусебек, телохранител и военачалник на фараона от XII династия Сенусерт III, се разказва, че той на два пъти получавал за награда роби — веднъж 60, а друг път 100 «глави».

Основната част от трудовото население и в царското стопанство, и в големите храмови комплекси, и в именията на различни частни лица — велможи, жреци или чиновници, се нарича в документите от епохата на Средното царство «царски роби» (хему нисут); те се разграничават от същинските роби — военнопленници (баку). «Царските роби» не можели да бъдат купувани и продавани; те имали свое лично стопанство, дом, семейство и известни (макар и твърде ограничени) права. Всички те били трайно обвързани с упражняването на определена професия — земеделци, скотовъдци, градинари, рибари, слуги, готвачи, певци, музиканти, бръснари, учители, писари и т. н. Веднъж годишно във всеки ном царската администрация провеждала специални прегледи, на които отрасналите деца на «царски роби» били разпределяни по професии. Най-здравите и силните били избирани за войници, синовете на занаятчии и други специалисти често наследявали професията на родителите си, докато основната част ставали селскостопански работници. Разпределените по професии и зачислени за цял живот към определено стопанство трудови хора били откъсвани от основното си занятие единствено когато администрацията ги свиквала на «царска работа» — задължителна за всички периодична трудова повинност по изграждане и поддържане на иригационните съоръжения, в мините и кариерите, на големите царски строежи, като, гребци на корабите или за поливане на царските градини.

В документи от епохата на Средното царство често се говори и за свободни и независими от царското стопанство хора — дребни земеделци, скотовъдци, рибари, занаятчии, търговци и други; обикновено те се назовават с изразителното обобщаващо определение неджес («нищожни», «малки»). За съжаление достигналите до нас източници не позволяват да бъде разрешен въпросът за количественото съотношение между свободните производители (неджес), зависимото население (хему нисут) и робите (баку), за тяхното относително място в икономиката на страната.

От масата на свободните производители постепенно започнала да се издига една забогатяла върхушка от хора с незнатен произход, наричан в документите «силни неджеси». Те можели да дадат образование на децата си, които нерядко ставали впоследствие жреци, чиновници или писари. За да противостоят на мощната, номова върхушка, фараоните от XI и XII династия започнали целенасочено да издигат представители на тези кръгове на висши постове в административния апарат; така в противовес на традиционната родова аристокрация се оформила една нова привилегирована прослойка от хора, лично задължени за кариерата си на фараона и затова готови да подкрепят с всички сили неговата власт.

Опора на централната власт била и мощната царска армия; в епохата на Средното царство било възстановено изграждането на стратегически военни крепости и продължило осъществяването на завоевателни походи и грабителски военни експедиции в съседните земи. Особено активна била военната политика на могъщите фараони от XII династия, при продължителното управление на които (ок. 1991–1786 г. пр. н. е.) Средното царство изживяло своя най-голям икономически, политически и културен разцвет. Още основателят на династията Аменемхет I водил ред агресивни войни в Палестина, Либия и Нубия, за които гордо съобщава в специални възпоменателни надписи. Завоевателната външна политика достигнала своя апогей през XIX в. пр. н. е., когато Сенусерт III трайно присъединил към Египет Нубия чак да втория праг на Нил и постигнал крупни успехи и на другите традиционни направления на египетската експанзия.

Независимо от военните победи и изпълнените с гордост и самочувствие надписи, съобщаващи за тях, фараоните от XII династия никога не успели да постигнат такава степен на власт над страната, каквато имали навремето неограничените деспоти от Старото царство. Те трябвало да се съобразяват с могъщата и своеволна номова аристокрация, с влиятелното жречество, с неспокойните народни маси; запазени са сведения за ред дворцови заговори и въстания на онеправданите слоеве, които подривали могъществото на държавата. Нямайки възможност да се разпореждат произволно и безпрекословно с ресурсите на страната, фараоните трябвало да ограничат мащабите и стойността на строежите си и започнали да изграждат своите пирамиди от кирпич вместо от камък: днес те представляват безформени хълмове, загубили първоначалния си архитектурен облик. По-късно строежът на пирамиди бил изобщо изоставен и започнали да погребват царете в скални гробници с прилежащи заупокойни храмови комплекси, разположени недалече от столицата Тива.

През XVIII в. пр. н. е. Египет отново се разпаднал, първоначално на две части (XIII династия в Тива и XIV династия в Ксоис в Долен Египет), и постепенно навлязъл в т. нар. Втори преходен период. Наред с вътрешната нестабилност и Династическите борби (в царските списъци за около два века се изреждат близо 200 имена на фараони) особено важна роля за настъпилия упадък имало нашествието на хиксосите. Те били номадски племена, които нахлули от изток през Синайския полуостров, завладели по-голямата част от Делтата и района на Мемфис и в продължение на около 150 години периодически подлагали на грабеж останалите египетски земи (XV и XVI «хиксоски» династии).

Начело на борбата срещу нашествениците застанали владетелите на Тиванския ном, които отново успели да наложат властта си над южната част на страната (XVII династия). Едва в първата половина на XVI в. пр. н. е. хиксосите били окончателно разбити и прогонени от Яхмос (Амосис) I, който се смята за основател на XVIII династия и на Новото царство. Тива отново се утвърдила като столица на обединената египетска държава, която в продължение на около 500 години (от XVI до XI в. пр. н. е.) изживяла продължителен период на всестранен подем и разцвет при управлението на фараоните от XVIII, XIX и XX династия.

Възстановяването на държавното единство и укрепването на централната власт срещнало съпротивата на старата номова аристокрация и подобно на своите предшественици от епохата на Средното царство фараоните от XVIII династия се опрели на армията и на покровителстваната от тях нова служебна аристокрация от незнатен произход. При тяхното управление Египет се превърнал в мощна военна държава с огромна армия: при ежегодното определяне на професиите 10 от всеки 100 младежи били взимани за войници. През тази епоха във военното дело започнали да играят особено важна роля впрегнатите в коне бойни колесници, които скоро се превърнали в основна ударна сила и на египетската армия. Разделена на бойни отряди според вида нa оръжията, многобойна, добре обучена и дисциплинирана, разполагаща с подвижни и маневрени ударни съединения от бойни колесници и с мощен флот, египетската армия представлявала за мащабите на епохата страшна военна сила.

За да могат да задоволят жаждата на войската и служебната аристокрация за повече почести и награди и да си осигурят верността им, фараоните от XVIII династия водели постоянна агресивна, завоевателна външна политика. Ежегодно техните армии се отправяли в походи към съседните страни на Източното Средиземноморие, към Нубия и Либия. Огромни количества зърно и други продукти, безчислени стада добитък, много злато, сребро и бронз, дървен материал и всевъзможни занаятчийски произведения били заграбвани като военна плячка или събирани като данък от покорените и зависими народи. След всеки поход в Египет били докарвани тълпи от военнопленници и фараоните с щедра ръка ги дарявали като роби на победоносните военачалници и отличилите се войници, на висшите сановници и на големите светилища. Въпреки нарасналото количество на робите в египетското стопанство, основни производители на материални блага си оставали милионите безправни местни селяни и занаятчии, все така разпределени по професии в различни царски, господарски или храмови имения; техният тежък трудов живот почти не търпял промени през вековете.

В края на XVI и началото на XV в. пр. н. е. мирното управление на една жена-фараон, царица Хатшепсут, осигурило двадесетгодишно прекъсване на непрестанните войни. Единственото крупно външнополитическо мероприятие на царицата била голямата експедиция по море до страната Пунт, откъдето корабите й се завърнали натоварени със злато, слонова кост и всевъзможни екзотични стоки. След Хатшепсут на престола дошъл най-войнственият фараон от XVIII династия Тутмос III, при чието управление през първата половина на XV в. пр. н. е. активната завоевателна политика на Египет достигнала своя връх. От Северна Сирия, където египетските войски излезли на р. Ефрат, до четвъртия праг на Нил в Нубия държавата се простирала на разстояние от 3500 км. Огромните богатства, които се стичали от всички краища на страната в столицата Тива, позволили на Тутмос III и неговите наследници да разгърнат грандиозна строителна дейност.

През XIV в. пр. н. е. агресивната външна политика на Египет трябвало временно да бъде изоставена поради настъпилите вътрешни трудности. По време на дългото управление на Аменхотеп III в недрата на египетската върхушка постепенно назрявал конфликт. Представителите на номовата аристокрация и жречеството отново се опълчили срещу силната централна власт. Недоволството било оглавено от жреците в светилището на Амон-Ра в Тива, най-богатия и влиятелен религиозен център в страната. За да подкопае тяхното опасно могъщество, младият Аменхотеп IV провел религиозна реформа, с която наложил култа на ново върховно божество — слънчевия бог Атон. В негова чест фараонът приел името Ехнатон («Угоден на Атон») и заедно с жена си, прекрасната Нефертити, и с целия си двор напуснал Тива и само за няколко години изградил нова великолепна столица далеч на север — разположения на брега на Нил гр. Ахетатон. Но новата религия все още нямала здрави корени сред египетското население и след преждевременната смърт на фараона-реформатор неговите противници взели връх. Един от наследниците на Ехнатон, малолетният фараон Тутанхамон бил принуден да се върне в Тива и да възстанови всички привилегии на жреците на Амон. През 1922 г. в Долината на царете край Тива беше открита гробницата на доживелия само до 19–годишна възраст Тутанхамон — единствената неограбена гробница на египетски фараон, поразила света с блясъка на своите златни съкровища.

Вътрешните борби довели до временно отслабване на Египет, който през XIV в. пр. н. е. загубил повечето от външните си владения. Нов период на разцвет и военно могъщество настъпил през XIII в. при войнствените фараони от XIX династия и особено по време на дългото, 66–годишно управление на Рамзес II. Сред многото грандиозни строежи на този велик владетел е и прочутият скален храм при Абу Симбел в Нубия с 4 колосални 20метрови статуи на фараона, изцяло преместен при изграждането на Асуанския язовир.

При последните владетели от XIX династия и във времето на XX династия (кр. XIII–нач. XI в. пр. н. е.) постепенно настъпил залезът на най-блестящия период на египетската цивилизация. При следващите династии, в епохата на т. нар. Късно царство Египет напълно загубил някогашното си политическо могъщество и сам се превърнал в обект на агресия от страна на съседните народи — либийци и етиопи. През VII в. пр. н. е. той попаднал временно под властта на Асирия, а в 525 г. бил присъединен към Персийската империя на Ахеменидите.

2.2. Подбрани извори

Поучение на хераклеополския цар Ахтой III към неговия син Мерикара

Текстът на поучението, съставено в XXI в. пр. н. е. от фараона на X династия Ахтой III, е запазен в преписи на папирус от епохата на Новото царство (Golénischeff W. Les papyrus hiératiques 1115, 1116 A et 1116 В de l’Ermitage impérial à Saint Pétersbourg. St. Pétersbourg, 1913. Ср. Хрестоматия по истории древнего Востока. Москва, 1980, I, 31–36)

[Начало на поучението, съставено от царя на Горен и Долен Египет Ахтой Уакхара] за неговия син Мерикара(30).

... [не бъди] мек в случай на нападение. Наказвай ... ги за всякакви думи. Това е началото [на метежа] ... Увеличава се броят на метежниците ... Ако говорят, доложи ... Той разделя ... подчинените ... младите в отряди ... те са многочислени при тебе ... Ти знаеш, че неговите подчинени го обичат ... Вождът на племето на скитниците бедуини ... заповядай да го [докарат] при тебе ...(31)

Подстрекателят е вреден човек. Унищожи го, убий ..., изтрий името му(32) [унищожи] привържениците му. Подчинените му го обичат. За гражданите метежът означава смут, той създава от поданиците два отряда млади воини. Ако откриеш такъв гражданин и делата му са ти известни, съобщи за него на придворните и нека те го унищожат — той е враг. Бъди враждебен към бедняка, [той подбужда] към ярост тълпата, настанена в работния дом(33) ... [Всичко] се променя. Хората пак ще са радостни. Ти ще бъдеш оправдан редом с бога. Нека хората кажат «[няма нищо], което ти да не знаеш». Наказвай съгласно твоите закони. Добрият характер е небе за човека. Лош е, който пренебрегва съветите на сърцето.

Бъди изкусен в речите, и силата ти ще е [голяма]. Езикът е меч, думите са по-силни от оръжията. Не могат да измамят мъдреца ... познават мъдростта му. И няма лъжи в неговото време, тъй като «истината идва при него очистена», както е казано в поученията на предците.

Следвай съветите на своите деди и предшественици. Мъдростта се ражда от знанието. Гледай — думите им остават записани. Развивай свитъците си(34), следвай мъдростта, който се учи, ще стане изкусен. Не бъди злобен, бъде добронамерен. Със своите паметници укрепвай любовта към тебе. Умножавай [богатствата на гражданите] си, и те ще ти бъдат благодарни. Благодарността за твоята доброта се връща при тебе, те се молят за твоето здраве на бога Хентихети(35).

Уважавай своите велможи, пази хората си. Укрепвай границите и окръзите си. Хубаво е да се работи за бъдещето. Благослови този, който живее с открито лице; доверчивостта е по-лоша от нещастието. Нека времето на живота ти мине в добродетел, и нещастният ще заобича земята, на която живее. Нямащият нищо е жаден за вещите на другите. Земният живот преминава, той е кратък. Ще пребъде само този, който остави спомен за себе си; няма милост нито за милионите хора, нито за владетелите на Двете земи. Праведният ще живее вечно; избягва смъртта, който върви с Озирис като свободен...

Издигай велможите си, за да постъпват според твоите закони. Безпристрастен е богатият в своя дом, той е господар на вещите и не изпитва нужда. Беднякът не говори истината. Няма правда у този, който казва: «О, само ако имах!»; той е пристрастен към този, който му дава подаяния.

Царят е велик със своите велможи. Могъщ е царят господар, велик е той с богатството на своите велможи. Говори правдата в своя дом, и ще се боят от тебе велможите в страната. Справедливостта на владетеля е добродетел на сърцето. Намиращите се в предната част на дома внушават страх на тези, които пребивават зад него(36).

Твори правда, и ти ще живееш дълго на земята. Направи да замлъкне плачещият, не притеснявай вдовицата, не гони човек заради имуществото на баща му. Не преследвай велможите заради техните постове. Пази се да не наказваш несправедливо. Не убивай, това е лошо за тебе. Наказвай с бой или затвор, и по този начин земята ще бъде устроена. Престъпникът, замислите на който бъдат разкрити, ще бъде наказан. Бог знае метежника и наказва кърваво греховете му... Не убивай човек, достойнствата на който познаваш, с който си повтарял писанията(37).

Чети съдебните дела ... ще бъдеш чист пред бога. Отивай свободно в съкровеното място. Душата отива в мястото, което познава, тя не пресича вчерашния си път, не я спират разни заклинания, тя идва при този, който й предлага възлияния(38).

Съдиите съдят и мъдрия(39), знай, че те са немилостиви в часа, когато изпълняват задълженията си. Лошо е, когато обвинят мъдреца. Не се надявай на години. За тях животът е като час. След смъртта на човека остават делата му, и ги струпват до него на купчина. Пребиваването там е вечно. Глупав е, който пренебрегва това. Но този, който стигне там без да прави грях, ще бъде подобен на свободно крачещ бог, ще бъде господар на вечността.

Издигай младите воини и столичният град ще те обича. Увеличавай броя на воините сред твоите подчинени. Виж, сред твоите граждани има много млади, силни, навършили 20 години. На младите воини им е приятно, когато се изпълняват желанията им. Що се касае до старите воини, то аз се възвисих благодарение на тях при коронацията си(40). Умножавай велможите си, поощрявай воините си, увеличавай отрядите на младите, които те следват. Снабдявай ги с имущество, осигурявай ги със земя, [дарявай] ги със стада.

Не прави разлика между знатните и обикновените хора. Приближавай човек до себе си заради неговите дела, и нека всички дейности процъфтяват...

Следи за границите си. Издигай своите паметници. Отрядите са полезни за владетеля. Създавай прекрасни паметници на боговете, в тях живее името на този, който ги е направил. Делата на човека са полезни за неговата душа. Прави ежемесечно жертвоприношения обувай бели сандали, посещавай храма, откривай скритото, влизай при бога(41), яж хляб в храма.

Пълни жертвениците, умножавай хлябовете и жертвите. Това е полезно за този, който го прави. Укрепвай паметниците си според твоето могъщество, тъй като един ден дава вечност, един час украсява бъдещето. Богът знае кой работи за него. Пренеси статуите си в далечни страни...

Разгромен и слаб е врагът в египетската столица. Отряди от млади воини ще се сражават с други отряди, както е предсказано от предците: «Египет ще се сражава на гробищата(42)». Не разрушавай гробниците, когато унищожаваш останалите противници. Аз постъпвах така. Подобно на това, което направих аз, се случи...

Не се дръж лошо с юга, ти знаеш столичното пророчество за това. Всичко става според предсказанията. Ще се изпълни и това...

Аз се прославих заради Тинис(43), Маки(44) и южната граница до Таут(45). Завладях ги като дъжд, постигнах това, което не постигна и вещаещият истина цар Мерибра(46)... Възстановявай крепостите. Добре е да се работи за бъдещето.

Бъди добър с юга, и при тебе ще идват носачи с дарове. Аз постъпвах така, както са постъпвали и предшествениците. Ако те нямат жито, трябва да им се даде. Това е полезно за тебе, тъй като те са изтощени.

Задоволявай се със своя хляб и бира. Червеният гранит ще дойде при тебе безпрепятствено. Не разваляй чужди паметници. Нека секат камък в Тура(47). Като строиш гробница, не разваляй направеното от други, за да изградиш своето. Гледай — ето царя, владетел на радостта, бъди кротък, и ще бъдеш спокоен в своето могъщество. В делата си следвай моето сърце(48) и няма да има враг в окръзите на твоите граници.

Стана владетелят в своя град, и сърцето му беше скръбно заради Делтата, от Хетшену(49) до Баки(50) и границата с Хераклеопол(51) на юг. Аз усмирих целия запад чак до Фаюм. Те работят и дават дърво «мерет» и дърво «маят». Изтокът е богат на стрелци с лъкове ... Върнат е средният остров, и всички хора са в него. Областите ме наричат «велик» и ми въздават почести.

Гледай ... разрушено, всеки голям град се превръща в ном. Властта на един е в ръцете на десетина ...

Награждавай велможите си с данъчни списъци, жреците — с участъци земя. Те ще работят за тебе, като един отряд. Няма да има сред тях метежници. Няма да страдаш от това, че Нил не идва(52). Данъците на севера ще бъдат в ръката ти.

Гледай, граничният стълб е забит за азиатците. Аз установих границата на изток от Хебену(53) при Пътя на Хор(54). Там има селища, те са пълни с най-добрите хора от цялата земя чак до границите й, за да отблъскват азиатците. Бих искал да видя могъщия владетел, който би надминал това и би направил повече от мене. Лош е, който намалява наследството ми.

Тук се казва за стрелците с лъкове. Азиатецът е подъл, лошо е мястото, в което той живее — бедно е на вода, трудно проходимо заради многото дървета, пътят е тежък заради планините. Не стои той на едно място, краката му бродят от нужда. Той воюва още от времето на Хор, но не побеждава, а сам бива победен. Не обявява той деня на битката, действува като грабител, страхува се от въоръжените отряди.

Бъди доблестен като мене. Стрелците с лъкове бяха като брадва в крепостта; аз заповядах на Делтата да ги разбие. Аз разграбих селищата им и плених стадата им. За Египет азиатецът е повече от отвратителен... Той напада самотното селище, той не напада големия окръг с много градове.

Пази Делтата. Нейната земя е пълна с вода чак до Солените езера(55). Гледай, там е центърът на номадите. Нейните стени воюват, нейните воини са многочислени(56). Подчинените се разпореждат самостоятелно ... Там има 10 хиляди души свободни, които не носят повинности. Велможите там са от времето на столицата(57).

Укрепвай своята граница, нека нейните крепости са силни. Жителите на Делтата са многобройни, те напояват земята, те плащат данък с ечемик от чисто място ... Те направиха дига чак до Хераклеопол, това свидетелства, че там има много хора. Внимавай те да не бъдат обкръжени от враговете. Който е внимателен, той подмладява годините.

Твоята граница въстана срещу юга. Воините ... сграбчиха коланите си(58). Издигай крепости в северната страна. Името на човека е велико с това, което е създал. Не се разрушават укрепените градове ... Който има слабо сърце(59), враговете го обичат, но съдбата му е лоша.

Казано е в поучението на вещаещия истина Ахтой(60): «Спокойният ... има по-силно сърце от този, който разрушава олтарите. Бог настига врага на храма. Връща му се същото, което е направил. Нека бъде мъдър в решенията си ...» Заздравявай жертвениците, почитай бога, не казвай, че това е слабост, не отпускай ръце, живей в радост ... Не разваляй паметниците, та и дошлият по-късно да възстанови направеното от тебе. Никой не е без противници. Владетелят на Двете Земи е мъдър. Царят е умен, той е мъдър още при раждането си, той е издигнат на земята над милионите хора.

Хубава е длъжността на царя. Той няма нито син, нито брат, но паметниците му се увековечават, както хората правят за предшествениците си, желаейки направеното да бъде укрепено от тези, които ще дойдат след тях.

Гледай, случи се беда. Това стана в моето време. Разрушена беше областта на Тинис. Не по моя заповед стана това; аз узнах, след като беше извършено. Това трябваше да се случи. Лош е, който разрушава, това не е полезно за него. Укрепвай разрушеното, украсявай разваленото. Пази се да не ти се върне удар за удар, такова е следствието на всяка постъпка.

Сменят се човешките поколения. Скри се познаващият същността бог. Не отблъскват ръката на владетеля ... Почитай бога на неговия път, изграден от камък, украсен с мед. Потоците се пълнят с вода и няма река, която да може да се скрие. Разрушава се дигата, която я скрива. Душата отива в мястото, което познава. Украсявай своите домове на запад(61), украсявай мястото си в некропола със своята добродетел като творец на правда. На това се опира сърцето. Добродетелта на праведника се цени повече от бика на грешника. Грижи се за богa и той ще ти отвърне със същото и олтарите ти ще бъдат пълни с жертви.

Надписите върху камък пазят името ти, богът знае кой се грижи за него.

Грижи се за хората, божието стадо. Той е сътворил за тях небето и земята по тяхно желание, унищожил е мрака на водите, създал е за тях въздуха, за да живеят с него носовете им. Те са негови подобия, излезли от тялото му. Той изгрява на небето по тяхно желание. Той е създал за тях растенията, животните и птиците, за да ги храни. Той убива врага и унищожава децата му заради враждебните им замисли. Той е създал светлината по тяхно желание и обхожда с лодка небето, за да ги вижда. Той си е изградил светилище при тях и чува, когато те плачат. Той е създал за тях владетеля като опора, която да поддържа гърба на слабия. Създал е за тях по-силна от оръжието магия, за да отблъсква от тях злото, дал им е сънищата през деня и през нощта. Той убива метежника сред тях, както човек убива единия си син заради другия.

Не причинявай страдания. Устата ми произнасят закони за царя. Открий лицето си, за да се издигнеш като човек. За да ме достигнеш, и никой да не се оплаква от тебе. Не убивай никой от близките си, когото си хвалил. Бог знае това. Всеки от тях означава благополучие на земята. Боговете следят царя. Нека хората те обичат, нека вечно помнят твоето добро. Избягвай злото и ти ще кажеш: «Времето на страданията е унищожено благодарение на тези, които дойдоха до дома на Ахтой, според моето предсказание, което се сбъдва днес». Гледай, аз ти казвам прекрасните си мисли направо от сърцето си, за да бъдат пример за тебе.

Това е благополучният край на преписаното, така както беше намерено в писанията, от праведния с мълчанието си, прекрасен по характер, добър, обичащ хората, лишен от завист и злоба, почитащ господаря си, редовен в работата, изкусен в делата на Тот(62) писар Хамуас(63), както за самия него, така и за любимия му брат, праведния с мълчанието си, прекрасен по характер, изкусен в делата на Тот писар Маху.

Из «Поучение на Ахтой, син на Дуауф, към сина му Пиопи»

Текстът на поучението, съставено в епохата на Средното царство, е запазен в преписи на папирус от времето на Новото царство. (Ср. Хрестоматия по истории древнего Востока. Москва, 1980, I, 39–42).

Начало на поучението, което Ахтой, син на Дуауф, човек от крепостта, отправи към сина си Пиопи, когато плуваше с него на юг към столицата, за да го даде в училището по писане при децата на столичните велможи.

Тогава той му каза: «Много бой съм видял, много бой! Обърни сърцето си към писането! Но съм виждал и освободени от труд. Гледай, няма по-добро нещо, от писането. Прочети края на книгата Кемит(64) и ще намериш записано в нея следното изречение: «Що се касае до писаря, за него винаги ще има място в столицата и той няма да бъде беден там. Нима той трябва да изпълнява чужди желания против волята си?»

Виждал съм хора на длъжност като тази, за която се говори в изречението. Дано успея да те накарам да обикнеш писането повече, отколкото обичаш майка си, и да ти покажа неговата красота, която надминава всяка друга в цялата земя! Едва е почнал да расте и още е дете, а вече питат за здравето му и му възлагат поръчения, и не се връща облечен с дреха даю(65). Но не съм виждал да пращат с поръчение някой скулптор или златар.

Виждал съм и бронзолеяра да се труди край отвора на пещта си, и пръстите му са като на крокодил, а вони по-лошо от рибешки хайвер.

Всеки майстор, който работи с длето [дърводелец?], се уморява повече и от земеделеца. Негово поле е дървото, [а рало] медните оръдия. През нощта вместо да почива той пали огън и продължава да прави това, с което са заети ръцете му.

Каменоделецът търси всякаква работа върху твърд камък, а когато я завърши, ръцете му са мъртви от умора. През целия ден до залез слънце той е седнал, коленете му са огънати и гърбът му е превит.

Бръснарят бръсне и когато настъпи вечерта. Той работи и с гърлото, и с ръцете си, обикаля от улица на улица и търси кого да обръсне. За да се нахрани, той напряга ръцете си като пчела, която се храни от труда си.

... [ неизвестна професия] плува на север до Делтата, за да получи цената на това, което е произвел с ръцете си. Тялото му е умъртвено от ухапвания на комари и пясъчни оси, пътуването го разболява и съсипва.

Грънчарят цял живот се занимава със своите съдове. За да изпече гърнетата си, той трябва да наскубе от растението шаут(66) повече, отколкото изравя свинята. Дрехата му е тежка от калта, а поясът му е на парцали. Той прави ... и сам я мачка с краката си ...

Ще ти кажа и за строителя на стени. Той е болен, той винаги е навън, на вятъра, и все е разсъблечен, защото се привързва с пояса си за колоната. Силите му го напускат, ръцете му са като мъртви от работа с камъни. Дрехите му са ... Той яде хляба от ръцете си и се мие само веднъж на ден. Той е по-жалък и от ... на колоните на къщата, и работи всякаква тежка работа, а изработеното отнася вкъщи. Децата му ядат много бой.

Градинарят все пренася колове, раменете му са издрани, на шията му има гнойна рана. От сутрин до обед той полива лука, а от обед до вечер — растението шаут, и прави това всеки ден, докато тялото му се развали ...

Земеделецът вечно е затънал в дългове и се оплаква на висок глас ... Той се уморява повече ... Здрав е, колкото ако беше попаднал сред лъвове, и все боледува от ... Вечер, когато се прибира в къщи, едва ходи от умора.

Тъкачът работи в затворено помещение и е по-слаб от жена. Коленете притискат гърдите му и не може да си поеме въздух. Ако тъче ... на ден, го наказват с бой петдесет ... Той дава от хляба си на пазача да го пусне да види светлината.

Майсторът на стрели е съвсем зле, той отива в планината, а магарето му е натоварено с материал ... Той тръгва на път ... Вечер се прибира в къщи, капнал от ходене.

Вестоносецът, когато тръгва на път, завещава всичко на децата си, защото го е страх от лъвовете и азиатците ... Когато е в Египет ... Вечер се прибира в къщи, капнал от ходене, но трябва пак да тръгва, облечен в дреха даю и носещ тухла(67), и не се връща радостен.

Пръстите на бояджията вонят, и миризмата им ... Очите му ... от слабост. Цял ден реже парцали, а собствените му дрехи са отвратителни.

Майсторът на сандали е съвсем зле. Той вечно изпитва нужда. Здрав е, колкото ако беше попаднал ... Той дъвче кожа.

Перачът пере на брега на реката ... И тази професия не е по-спокойна от всички други ... Цялото му тяло е мръсно и се облича в женски дрехи. Той вечно е в беда, той плаче и денят му е тъжен ...

Ловецът на птици е съвсем зле. Той не вижда птици. Когато види ято птици в небето, казва «Ах, ако имах мрежа».

Ще ти кажа и за рибаря. Той е по-зле от всички други. Гледай, той трябва да работи в реката, пълна с крокодили. Когато правят сметка на дълговете му, той плаче горчиво. И няма кой да го предупреди: «Крокодилът те дебне!» Той ослепява от страх, и ако излезе от водата цял, то е само по божията воля.

Гледай, няма длъжност без началник, освен длъжността на писаря — той самият е началник.

Ако ти изучиш писането, това ще е за твое добро, защото няма по-добра длъжност сред тези, за които ти говорих ... Не губи време! Гледай, аз написах това поучение, плувайки на юг към столицата. Гледай, направих това от любов към тебе. Всеки ден в училището ще бъде полезен за тебе. Вечна е неговата трудна работа ...

[Останалата част на поучението съдържа съвети за поведението на ученика в столицата].

Надпис от гробницата на сановника Маи

Надписът е изсечен на южната стена на скалната гробница на сановника Mau край Тел-ел-Амарна (Ахетатон). От времето на фараона-реформатор Ехнатон (1379–1362 г. пр. н. е.). (Sandman M. Texts from the Time of Akhenaten. Brussels, 1938, p. 61. Cp. Хрестоматия no истории древнего Востока. Москва, 1980, I, 92–93).

Прослава: «Да пребъде Ра-Хорахти(68), ликуващият на небосклона, чрез своето име Шу(69), който е Атон(70), дареният с вечен живот завинаги, царят на Горен и Долен Египет, живеещият с правдата, владетелят на Двете земи, Неферхепрура(4) единственият на Ра, синът на Ра, живеещият с правдата, владетелят на двете корони, Ехнатон(71), велик във времето си, и повелителката, великата в двореца, прекрасноликата, с великолепна корона от пера [?], обичаната от живия слънчев диск, великата жена на царя, възлюбената от него, господарката на Двете земи Нефернефруатен — Нефертити(72), да бъде жива вечно и завинаги!

Носителят на ветрилото от [дясната страна на царя, възвеличеният от царя на Горен Египет, издигнатият от царя на Долен Египет], Ка(73) създаденият от господаря, обичаният ежедневно от своя владетел, достигналият до старост, при което се върна доброто му състояние, изживелият дните си, при което тялото му беше невредимо, великият с милостта и добротата си, съпровождащият навсякъде своя владетел, неговият спътник в дните на живота му, любовта към когото е трайна, царският писар, писарят на новобранците, началникът на дома «Умиротворение на Атон»(74), началникът на дома на единствения на Ра(75) в Хелиопол(76), началникът на добитъка в «Дома на Ра»(77) в Хелиопол, [началникът на всички царски работи], началникът на войските на владетеля на Двете земи, Май, каза:

«Слушайте какво ще ви кажа, хора(78) малки и големи; аз ви разказвам за добрите дела на владетеля спрямо мене. Нека вие кажете: «О, колко е велико направеното за този немху(79)!» На него(80) [въздайте похвали]: «Вековечност в празнуване и вечност в качеството му на владетел на Двете земи!» Тогава и за вас той ще направи подобно на това, което направи за мене — той, богът, който дава живот.

Аз съм немху по баща и по майка. Аз съм създаден от владетеля. По негова воля станах ..., а преди бях беден. По негова воля имах много хора. Той издигна моите братя и направи всички хора да се грижат за мене. Когато станах началник на града, по негова воля съединих длъжностите на велможа и «приятел»(81), а преди бях от последните. Той ми даваше храна и възнаграждение ежедневно, а преди [просех?] хляб».

2.3. Въпроси и задачи

1. Закономерно ли е периодичното разпадане (първи и втори преходен период), последвано от ново обединение (Средно и Ново царство) на централизираната древноегипетска държава? Кои са движещите сили на този исторически процес?

2. Какви средства използват фараоните от Средното и Новото царство, за да укрепват своята власт в противовес на жречеството и номовата аристокрация?

3. Какви са причините за активната военна политика на фараоните в епохата на Новото царство?

4. Кои са източниците на огромните богатства, съсредоточени в ръцете на египетските фараони?

5. Какви социални групи се споменават в египетските извори от епохата на Средното царство?

6. Прочетете приложените изворни текстове. Анализирайте съдържанието им с оглед на поставените в лекцията проблеми.

2.4. Важни дати и понятия

Първи преходен период, XXII– XXI в. пр. н. е.

VII династия (Мемфис): ок. 2181–2173 (= 8 г.?)

VIII династия (Мемфис): ок. 2173–2160 (= 13 г.?)

IХ династия (Хераклеопол): ок. 2160–2130 (= 30 г.)

Мерибра Ахтой (Хети) I

Неферкара

Небкаура Ахтой (Хети) II

..........

Х династия (Хераклеопол): ок. 2130–2040 (= 90 г.)

(успоредно с XI тиванска династия)

..........

Уакхара Ахтой (Хети) III

Мерикара

..........

ХI династия (Тива): ок. 2133–1991 (= 142 г.)

(до 2040 успоредно с X хераклеополска династия)

Ментухотеп I, Иниотеф I (общо 16 г.) 2133–2118

Иниотеф II (48 г.) 2117–2069

Иниотеф III (7 г.) 2068 –2061

Небхепетра Ментухотеп II (50 г.) 2060–2010

2040 обединение на Египет

Средно царство, XXI –XVIII в. пр. н. е.

ХI династия (продължение)

Санкхара Ментухотеп III (12 г.) 2009–1998

Небтовира Ментухотеп IV (7 г.) 1997–1991

ХII династия (Тива): 1991–1786 (= 205 г.)

Сехетепибра Аменемхет I (30 г.) 1991–1962

Хеперкара Сенусерт I (33 + 10 г. съупр.) 1971–1928

Небкаура Аменемхет II (33 + 2 г. съупр.) 1929–1895

Хахперра Сенусерт II (17 + 3 г. съупр.) 1897–1878

Хакаура Сенусерт III (35 г.) 1878–1843

Нимара Аменемхет III (45 г.) 1842–797

Махерура Аменемхет IV (8 г.) 1798–1790

Собкара Собкнефера (4 г.) 1789–1786

Втори преходен период, XVIII–XVI в. пр. н. е.

ХIII династия: 1786–1633 (= 153 г.)

(60 царе в Тива)

ХIV династия: 1786–ок. 1603 (= ок. 184 г.)

(76 царе в Ксоис в Западната Делта)

ок. 1720: хиксоси окупират Аварис в Североизточната Делта

ок. 1674: хиксоси окупират Мемфис

ХV династия: 1674–1567 (= 108 г.)

(6 «големи» хиксоси в Мемфис и Аварис: Шеши, Якубхер, Хиан, Апопи I, Апопи II, Хамуди)

ХVI династия: ок. 1684–1567 (= 118 г.)

(странична династия хиксоси, 8 имена)

ХVII династия: ок. 1650–1567 (= ок. 83 г.)

(15 царе в Тива)

Ново царство, 1567–1085 г. пр. н. е.

ХVIII династия: 1567–1320 (= 248 г.)

Небпетира Амосис (Яхмос) (24 г.) 1570–1546

1567 обединение на Египет (изгонване на хиксоси)

Джесеркара Аменхотеп (Аменофис) I (21 г.) 1546–1526

Ахеперкара Тутмос I (ок. 13 г.) 1525–ок. 1512

Ахеперенра Тутмос II (ок. 9 г.) ок. 1512–1504

Макара Хатшепсут (21 г.) 1503–1482

Менхеперра Тутмос III (32 + 21 г. съупр.) 1504–1450

Ахепрура Аменхотеп (Аменофис) II (24 г.) 1450–1425

Менхепрура Тутмос IV (8 г.) 1425–1417

Небмара Аменхотеп (Аменофис) III (38 г.) 1417–1379

Неферхепрура Аменхотеп (Аменофис) IV (18 г.) 1379–1362. (= Ехнатон)

Анххепрура Сменхкара (1 +3 г. съупр.) 1364–1361

Небхепрура Тутанхамон (9 г.) 1361–1352

Хеперхепрура Аи (4 г.) 1352–1348

Джесерхепрура Хоремхеб (28 г.) 1348–1320

ХIХ династия: 1320–1200 (= 121 г.)

Менпетира Рамзес I (2 г.) 1320–1318

Менмара Сети I (14 г.) 1318–1304

Усермара Рамзес II (68 г.) 130–1237

Баенра Мернептах (14 г.) 1236–1223

Менмара Аменмесес (6 г.) 1222–1217

Усерхепрура Сети II (7 г.) 1216–1210

Ахенра-Сетепенра Мернептах Сиптах (9 г.) 1209–1200. (= Сехенра Рамзес Сиптах)

XX династия: 1200–1085 (= 116 г.)

Усерхаура Сетнахт (2 г.) 1200–1198

Усермара-Мериамон Рамзес III (32 г.) 1198–1166

Усермара-Сетепенамон Рамзес IV (6 г.) 1166–1160

Усермара-Сехеперенра Рамзес V (4 г.) 1160–1156

Небмара-Мериамон Рамзес VI (8 г.) 1156–1148)

Усермара-Мериамон-Сетепенра Рамзес VII (1 г.) 1148–1147

Усермара-Ахенамон Рамзес VIII (7 г.) 1147–1140

Неферкара-Сетепенра Рамзес IX (19 г.) 1140–1121

Хепермара-Сетепенра Рамзес X (8 г.) 1121–1113

Менмара-Сетепенптах Рамзес XI (28 г.) 1113–1085

Късно царство, XI–VI в. пр. н. е.

525 г. пр. н. е. Египет под персийска власт

* Баку (= роби), хему нисут (= «царски роби»), неджес (= «малки»), «силни неджеси», хиксоси.

2.5. Библиография

О. Д. Берлев. Общественные отношения в Египте эпохи Среднего царства. Москва, 1978.

Е. C. Богословский. «Слуги» фараонов, богов и частних лиц. Москва, 1979.

Г. Картер. Гробница Тутанхамона. Москва, 1959.

И. С. Кацнельсон. Тутанхамон и сокровища его гробницы. Москва, 1976.

М. Э. Матье. Во времена Нефертити. Москва, 1965.

Ю. Я. Перепелкин. Переворот Аменхотпа IV. Москва, 1967.

Тутанхамон и его время. Москва, 1976.

С. Aldred. Middle Kingdom Art in Egypt, 2300–1590 В. C. London, 1950.

C. Aldred. New Kingdom Art in Ancient Egypt during the Eighteenth Dynasty, 1590 to 1315 В. C. London, 1951.

C. Aldred. Akhenaten Pharaoh of Egypt. A New Study. London, 1968.

C. Aldred. Akhenaten and Nefertiti: Art from the Age of the Sun King. New York, 1973.

J. Baikie. The Amarna Age. New York, 1926.

J. von Beckerath. Untersuchungen zur politischen Geschichte der zweiten Zwieschenzeit in Ägypten. Glückstadt, 1965.

The Cambridge Ancient History. Third Edition, vol. I, 2: Early History of the Middle East. Cambridge, 1971, p. 464–531.

M. Carter. Tutankhamun, the Golden Monarch. New York, 1972.

J. J. Clère. Histoire des XIe et XIIe Dynasties égyptiennes. – Cahiers d’histoire mondiale, I, 1954, p. 643–668.

C. Desroches-Noblecourt. Toutankhamon. Vie et mort d’un pharaon. Paris, 1965.

W. Edgerton. J. A. Wilson. Historical Records of Ramses III. Chicago, 1936.

J. E. S. Edwards. Treasures of Tutankhamun. London, 1972.

R. M. Engberg. The Hyksos Reconsidered. Chicago, 1939.

H. G. Evers. Staat aus dem Stein. Denkmäler. Geschichte und Bedeutung der ägyptischen Plastik während des mittleren Reichs. München, 1929. I–II.

W. Helck. Zur Verwaltung des mittleren und neuen Reichs. Leiden — Köln, 1958 (Probleme der Ägyptologie, 3).

E. Hornung. Untersuchen zur Chronologie und Geschichte des Neuen Reiches. Wiesbaden, 1964.

К. A. Kitchen. Ramesside Inscriptions. Historical and Biographical. Oxford, 1969–1980. I–VII.

J. A. Knudtzon. Die El-Amarna Tafeln. Leipzig, 1915. I–II.

P. Labib. Die Herrschaft der Hyksos in Ägypten und ihr Surz. Glückstadt — Hamburg — New York, 1936.

S. A. B. Mercer. The Tell el-Amarna Tablets. Toronto, 1939. I –II.

O. Neubert. The Valley of the Kings. London, 1957.

C. F. Nims. Thebes of the Pharaohs. London, 1965.

C. Parain. La vie de Ramses II. Paris, 1930.

J. D. S. Pendlebury. The City of Akhenaten. London, 1951. I–II.

B. Porter, R. L. B. Moss. The Theban Necropolis. Oxford, 1927.

G. Posener. Littérature et politique dans l’Egypte de la XIIe Dynastie. Paris, 1956.

D. В. Redford. History and Chronology of the Eighteenth Dynasty of Egypt. Toronto, 1967.

J. Samson. Amarna. City of Akhenaten and Nefertiti. London, 1972.

M. Sandman. Texts from the Time of Akhenaten. Brussels, 1938.

W. Schenkel. Memphis — Nerakleopolis — Theben, die epigraphischen Zeugnisse der 7.–11. Dynastie Ägyptens. Wiesbaden, 1965.

J. van Seters. The Hyksos, a New Investigation. New Haven — London, 1966.

K. Sethe, W. Helck. Urkunden der 18. Dynastie. Leipzig — Berlin, 1906–1958. I–XXII.

K. Sethe. Aegyptische Lesestücke zum Gebrauch im akademischen Unterricht. Texte des mittleren Reiches. Leipzig, 1924.

K. Sethe. Historische — biographische Urkunden des mittleren Reiches. Leipzig, 1935.

R. Silverberg. Akhnaten. The Rebel Pharaoh. New York, 1964.

G. Steindorff, W. Wolf. Die thebanische Gräberwelt, Glückstadt — Hamburg, 1936.

H. Stock. Studien zur Geschichte und Archäologie der 13. bis 17. Dynastie Ägyptens. Glückstadt, 1942.

J. Vandier. Réflexions sur l’histoire de la XIIe Dynastie. — Révue historique, 1958, p. 16–31.

A. Weigall. The Valley of the Tombs of the Kings. New York, 1923.

A. Weigall. The Life and Times of Akhenaten. New York — London, 1970.

R. Weill. La fin du moyen empire égyptien. Etude sur les monuments et l’histoire de la période comprise entre la XIIe et la XVIIIe dynastie. Paris, 1918. I–II.

H. E. Winlock. The Rise and Fall of the Middle Kingdom in Thebes. New York, 1947.

3. Шумер и Aкад

3.1. Въведение

Египетската цивилизация не е уникална със своята дълбока древност; приблизително по същото време (а според някои изследователи дори малко по-рано) аналогични процеси протичали и в друг район със сходни природни условия — древна Месопотамия. Това е исторически утвърдило се наименование (на старогръцки език Месопотамия означава буквално «Междуречие»; на български се използва и равнозначният термин «Двуречие») на областта около средното и долното течение на реките Тигър и Ефрат, съвпадаща в общи линии с територията на съвременен Ирак. Алувиалната равнина на двете велики реки, които днес се вливат с общо устие в Персийския залив, била в най-древни времена силно заблатена поради честите им разливания и не предлагала подходящи условия за живот. През IX–VIII хил. пр. н. е когато в разположените на запад, север и изток съседни територии на т. нар. «плодороден полумесец» успешно се осъществявала неолитната революция — историческият преход от лов и събирателство към уседнало земеделие и скотовъдство, Месопотамия все още оставала незаселена. Първите немногобройни групи неолитно население започнали да проникват (първоначално главно в северните райони) едва през VII–VI хил. пр. н. е., като постепенно заселвали ограничените площи годна за обработване земя между многобройните езера, блата и речни разливи. По името на едно от проучените от археолозите селища тази най-ранна месопотамска култура се нарича Хасуна. Нейните носители изграждали постоянни селища с постройки от глина и се препитавали предимно с лов, риболов и мотично земеделие; поради недостига на пасища скотовъдството оставало слабо развито.

През V хил. пр. н. е. в развитието на древна Месопотамия се наблюдават ред нови черти и особености, които дават облика на Халафската култура (по името на селището Тел Халаф). В тази епоха наред с каменните започнали все пo-масово да се използват оръдия на труда, оръжия и други изделия от мед. Друго важно нововъведение било примитивното рало; разпространило се и отглеждането на едър рогат добитък — воловете били използвани като впрегатни животни при оран. Започнало изграждането на локални системи от канали, диги и бентове за предпазване от наводнения, отводняване на заблатените райони и напояване на освободените за селскостопанска дейност терени. Също както в долината на Нил, цялото по-нататъшно културно развитие на древна Месопотамия било пряко свързано с изграждането и поддържането на все по-мащабните иригационни съоръжения. В условията на орно земеделие и системно напояване алувиалните почви на Месопотамия давали много високи добиви и това обусловило както бързото нарастване на броя на населението, така и ускореното овладяване на все по-обширни обработваеми площи. Именно в тази епоха за първи път били заселени и усвоени стопански и най-южните райони на Месопотамия, разположени около долното течение на Тигър и Ефрат в съседство с Персийския залив. Поради своето изключително плодородие тази област, наричана от древните си жители страната Шумер, започнала да се развива особено интензивно.

През IV хил. пр. н. е. в Южна Месопотамия се редуват културните хоризонти Ел-Убейд, Урук и Джемдет-Насър, които бележат последователни етапи на формиращата се шумерска цивилизация. Високопродуктивното поливно земеделие създало условия за разделение на труда и в тази епоха нараснало чувствително значението на специализираните занаяти, строителството и търговията. Било изобретено колелото (като впрегатни животни използвали магаретата и воловете): развило се и корабоплаването по удобните речни пътища. В строителството масово се използвал кирпич, а в края на периода — и печени тухли; били изграждани внушителни храмови комплекси върху предпазващи ги от наводнения землени тераси, появил се и първообразът на типичната за месопотамската архитектура стъпаловидна храмова кула (зикурат). Сред най-ярките прояви на зараждащата се цивилизация била и писмеността, която първоначално си служела с предметни изображения — пиктограми.

Центровете на възникналите многобройни локални иригационни системи постепенно се превърнали в крупни селища, обособени от околната селскостопанска територия чрез преимущественото съсредоточаване в тях на специализираните занаяти, търговията и управленческите функции. Последните имали особено важно значение във връзка с нуждата от единно ръководство при изграждането и поддържането на напоителните съоръжения. Тази дейност обикновено била оглавявана от храмовите жреци, които се налагали като управители в градовете. С усложняването на стоящите пред примитивната териториална община с градски център икономически, социални и политически задачи властта на тези управници — жреци или военни предводители — нараствала и с времето се превръщала в наследствена. Така в Шумер постепенно се оформил институтът на царската власт, а селищата от градски тип се развили в градове-държави.

Възникването на държавата било съпроводено и от рязко засилване на социалното неравенство. Съсредоточената в ръцете на оформящата се аристократическа върхушка власт й давала възможност да трупа богатства и да заграбва най-плодородните земи. Имущественото разслоение на ранното шумерско общество намира ярко отражение в проучените по археологически път погребения, при които количеството и качеството на гробните дарове очертават пределно ясно контраста между бедни и богати. В най-ранните шумерски писмени документи, които имат предимно стопански характер, често се споменават роби и робини; използваната за целта пиктограма «човек от планините» (т. е. чужденец) показва, че робите са били предимно военнопленници.

През първата половина на III. хил. пр. н. е. (т. нар. раннодинастическа епоха) в Шумер съществували няколко десетки цветущи градове-държави с обширна селскостопанска територия, които водели ожесточена борба помежду си. По това време окончателно се оформил шумерският клинопис, запазените писмени паметници, допълвани от данните на археологическите проучвания, позволяват да се възстанови в най-общи линии ходът на историческото развитие. Особено многобройни са документите, които хвърлят светлина върху икономическия живот; те произлизат както от храмови архиви, така и от частни домове. Ред документи свидетелстват например за обособяването на големи храмови стопанства, в които работели зависими от храма земеделци; друга част от храмовите земи била раздавана на жреците, чиновниците и войниците като възнаграждение за службата им или била давана в аренда (срещу определена част от реколтата) на свободни земеделци. В храмовите документи често се споменават и многобройни роби. Извън храмовите стопанства продължавали да съществуват частни земи на селяните — общинници, съставляващи основната част от населението.

В началото на III. хил. пр. н. е. начело на шумерските градове-държави най-често стояли върховните жреци, носещи титлата ен. Според запазените документи те ръководели храмовото стопанство и административния апарат, строителството на храмови и обществени сгради и на отбранителни съоръжения, изграждането и поддържането на иригационните съоръжения и всички други крупни обществени мероприятия; в техни ръце били градската хазна и висшата съдебна власт. В документите се среща и терминът лугал (= господар, цар), с който в някои случаи се означава върховният жрец «ен», а в други — застанал начело на управлението военен вожд; разликата е доста условна, тъй като най-често жреците изпълнявали и функциите на военачалници. По-късно се утвърдила нова титла — енси (според друго четене «патеси»), първоначално също обозначаваща жреческа длъжност. През по-голямата част на III хил. пр. н. е. в някои шумерски градове владетелите постоянно се наричали «енси», в други — «лугали», а в трети били използвани и двете титли. При това изглежда, че титлата «лугал», носена обикновено от владетелите на най-големите и могъщи градове, била смятана за по-почетна и предвиждала по-големи (особено военни) пълномощия. Успоредно с нарастването на властта на управниците все повече губели своето значение традиционните общинни органи (народно събрание, съвет на старейшините) и политическата система на шумерските градове се превръщала в типична деспотична монархия.

Обикновено раннодинастичната епоха се разделя на три последователни периода, отразяващи перипетиите на борбите за хегемония между шумерските градове. В I раннодинастически период (XXVIII–XXVII в. пр. н. е.) най-могъщ бил разположения далеч на север (недалеко от възникналия много по-късно Вавилон) древен град Киш. Могъщите владетели от I династия на Киш, имената на някои от които са възпети в шумерските митове, оставили незаличим спомен в паметта на поколенията; в по-късно време големите шумерски завоеватели се стремели да прибавят към титулатурата си като особено почетно званието «лугал на Киш».

През II раннодинастически период (XXVII–XXVI в. пр. н. е.) хегемонията преминала в разположения на десния бряг на Ефрат Урук, който се издигнал особено много при управлението на обезсмъртения по-късно в месопотамския епос Гилгамеш. Провеждайки агресивна военна политика, Гилгамеш и неговите наследници подчинили на властта на Урук Нипур, Лагаш и ред други шумерски градове.

Във втората половина на III хил. пр. н. е. държавнообразувателните процеси в Месопотамия навлезли в нова фаза. Тенденцията към политическо обединение на страната, която се подсилвала от необходимостта от изграждане на единна иригационна система, станала още по-отчетлива през III раннодинастически период (XXV–XXIV в. пр. н. е.). В началото му значително се усилила мощта на южния град Ур, чиито владетели започнали да се наричат «царе на света». Разкопаните в Ур царски гробници от това време потвърждават писмените сведения за богатството и могъществото на владетелите от I династия на Ур. Особено добре запазено е погребението, принадлежащо (според клинописните надписи и печати) на царица Пуаби (или Шубад). Тя била положена на гробното си ложе завита в обшит със син лазурит плащ, с пищни нанизи и украшения от злато и скъпоценни камъни, огромни златни обици и разкошен накит за глава от златни листа и цветове. В гробницата на Пуаби са намерени голямо количество златни и сребърни съдове и всевъзможни други предмети, сред които изпъкват две необикновени арфи със скулптурни изображения на бик и крава от злато и лазурит. Но най-голямо впечатление правят не богатите дарове, а намерените в гробницата скелети на десетки прислужнички, стражи и водачи на впрегнати във волове дървени коли, които последвали своята владетелка в последния й път.

В борбата за хегемония в Шумер Ур скоро бил изпреварен от друг силен център — разположеният на р. Тигър Лагаш, където управлявала основаната от Ур-Нанше династия. Лагаш достигнал върха на своето могъщество при управлението на внука на Ур-Нанше, завоевателя Еанатум, който успял да подчини под своя власт по-голямата част на Шумер. Запазена е една победна стела на Еанатум (т. нар. стела на лешоядите) с изображение на царя, предвождащ своята тежко въоръжена (с копия, шлемове и големи правоъгълни щитове) войска, която тъпче телата на победените врагове.

При наследниците на Еанатум Лагаш отслабнал и накрая станал лесна плячка за царя на Ума Лугалзагеси, който в средата на XXIV в. пр. н. е. успял да обедини практически цял Шумер в единно царство, столичен град на което станал Урук. Но опитът на този владетел да разпространи властта си и на север, в населената със семитски племена Централна Месопотамия, завършил с неуспех. Един самозванец със съмнителен произход (според различните версии градинар, син на водоносец или слуга на царя на Киш) се възползвал от разгрома на последния във войната му с Лугалзагеси и завзел престола в Киш, провъзгласявайки се за цар под името Саргон (на акадски Шарумкен, което означава «истински цар»). Подчинявайки един след друг и другите северни градове, Саргон се нарекъл освен «лугал на Киш» и «лугал на цялата страна», а също и «лугал на Акад» — новата столица, която построил между Тигър и Ефрат на мястото, където двете реки са най-близки една до друга (в района на съвременния Багдад). По името на града и цяла Централна Месопотамия започнала оттогава да се нарича страната Акад.

В решителния сблъсък със сборната шумерска армия, в която участвали със свои контингенти 50 подчинени на Лугалзагеси владетели, по-маневрената акадска армия (особено важна роля в нея играели елитните части от стрелци с лъкове) удържала пълна победа. Но ред шумерски градове продължавали да отстояват своята независимост и Саргон трябвало да спечели още 34 големи сражения, преди да може да измие меча си във водите на Персийския залив, ознаменувайки окончателното покоряване на южната страна. Акадските армии нахлули и на северозапад по р. Ефрат към градовете Мари, Тутул и Ебла, на север по Тигър към страната Субарту (Асирия), на изток в страната Елам. В края на дългото си 56–годишно управление (2371–2316 г. пр. н. е.) властвал над цяла Месопотамия.

Обединеното Шумеро-Акадско царство достигнало своя най-голям разцвет през XXIII в. пр. н. е. при един от наследниците на Саргон — Нарамсин. То представлявало централизирана бюрократична монархия с деспотично управление. Царската власт и единството на държавата се крепели на постоянната армия и многобройния чиновнически апарат, лично зависим от царя: според един клинописен документ 5400 мъже «ядели хляба» на Саргон. Владетелите се назовавали «царе на Шумер и Акад» или «царе на четирите страни на света» (с което подчертавали претенциите си за световно господство и обосновавали непрестанните си завоевателни и грабителски походи); личността на царя започнала да се обожествява.

В края на XXIII в. пр. н. е. Шумеро-Акадското царство било разгромено и временно покорено от нахлулите от Иранското плато войнствени номадски племена на гутеите, които обложили месопотамските градове с данък. По време на тяхното господство особено много се издигнал град Лагаш, където управлявал като зависим владетел оставилият много свои портрети, посветителни и строителни надписи «енси» Гудеа.

В края на XXII в. пр. н. е. гутеите били прогонени и Месопотамия отново била обединена под властта на цар Ур-Наму, основател на III династия на град Ур. До края на следващия XXI в. Шумеро-Акадското царство останало под властта на тази династия, изживявайки нов период на политическо могъщество и вътрешна консолидация. От тази епоха са запазени стотици хиляди клинописни документа, предимно със стопански характер, които хвърлят обилна светлина върху обществено-икономическите отношения и организацията на държавата. Царете на Ур възстановили нарушената напоителна система и предприели ново мащабно строителство на иригационни съоръжения и представителни обекти — храмове, дворци и царски гробници. Цялата страна била разделена на териториални единици, управлявани от царски наместници, а градовете-държави окончателно загубили останките от своята някогашна независимост. На царя били подчинени огромният бюрократичен апарат от различни по ранг и длъжност сановници, чиновници и писари и постоянната армия от снабдени с царска земя воини-колонисти и чужденци-наемници. Основателят на династията Ур-Наму издал първия писмен свод от закони, по които царските наместници, чиновниците и жреците раздавали правосъдие в държавата. Унифицирани били мерките и теглилките, което допринесло за активизиране на търговския обмен; външната търговия се превърнала в царски монопол и се осъществявала от пряко подчинени на двореца търговски агенти — тамкари. Многобройни документи отразяват организацията на труда в големите царски и храмови стопанства — списъци на работници, отчети за изпълнена работа, ведомости за разпределяне на хранителни дажби и т. н. В големите селскостопански имения и занаятчийски работилници се трудели десетки и стотици роби, но също и различни категории зависимо население и свободни наемни работници. Високата степен на развитие на робовладелските отношения в епохата на III династия на Ур се потвърждава и от често срещаните актове за продажба на деца в робство от родителите им, съдебни протоколи по дела за доказване или оспорване на робското състояние и пр. Законите предвиждали специално възнаграждение за залавянето на избягали роби.

Сложната и силно бюрократизирана стопанска система, основаваща се на големите царски и храмови робовладелски стопанства, била ниско рентабилна и скоро изчерпала възможностите си за екстензивно развитие; към края на XXI в. пр. н. е. в недрата на месопотамското общество назрявала криза. Тя била ускорена от напора на външни врагове и в резултат на едновременното нашествие на амореи от запад и еламити от изток, на границата на III и II хил. пр. н. е. Шумеро-Акадското царство рухнало и в Двуречието настъпил продължителен период на политическа децентрализация и стопански упадък. Една група литературни произведения от това време (т. нар. плачове) оплакват гибелта на цъфтящите в миналото богати градове Ур, Акад, Нипур, разрушени и разграбени от нашествениците и доведени до пълно обезлюдяване и запустение.

3.2. Подбрани извори

Закони на Ур-Наму

Текстът на законите на Ур-Наму е запазен частично в два преписа на силно повредени глинени плочки. Законите са написани на късношумерски език. III династия на Ур, около 2112–2094 г. пр. н. е. (Cramer S. N. Ur-Nammu Law Code. — Orientalia 23, 1954; Finkelstein G. G. The Laws of Ur-Nammu. — Journal of Cuneiform Studies 22, 1969, 3–4; ср. Хрестоматия по истории древнего Востока, Москва, 1980, I, 146–148)

...Той установи като свое редовно ежемесечно жертвоприношение 90 хуру(82) ечемик, 30 овце и 30 ка(83) масло. Когато Ан(84) и Енлил(85) предадоха на Нанна(86) божествената власт над Ур, тогава Ур-Наму, синът, роден от богинята Нинсун(87), за своята любима майка и родоначалничка, според справедливостта и истинността на своя... седем... той наистина му предаде... той наистина уби Намахани(88), енси на Лагаш. С могъществото на Нанна, господаря на града(89), той върна от Маган(90) кораба на Нанна... за да стане славен в Ур.

По това време полята бяха обложени с данъка нискум(91), всички кораби бяха подчинени на началника на моряците, всички пастири бяха подчинени на събирача на бикове, на събирача на овце, на събирача на магарета... Тогава могъщият мъж Ур-Наму, цар на Ур, цар на Шумер и Акад, с могъществото на Нанна, господаря на града, и по справедливото искане на Уту(92), наистина установи справедливост в страната, наистина изгони злото, насилието и раздора. Той отстрани началника на моряците от корабите и събирачите на бикове, овце и магарета от пастирите и установи свобода в Шумер и Акад.

По това време,... Ума, Марад и Казалу (93)...

Той установи седем... Той направи бронзова теглилка от 1 мина(94) и бронзова теглилка от 1 сикъл(95) [в необходимото съотношение към] мината.

По това време бреговете на Тигър и Ефрат... Той постави началник на градините. И сиракът не беше предаван във властта на богатия, вдовицата не беше предавана на силния, имащият сикъл не беше предаван на имащия мина(96)...

..........

4. Ако жена на човек подмами друг човек и той преспи с нея, той [съпругът] трябва да убие тази жена. Извършилият прелюбодеяние трябва да бъде освободен [от наказание].

5. Ако човек злонамерено отнеме невинността на девствена робиня на друг човек, този човек трябва да заплати пет сикли сребро.

6. Ако човек напусне жена си и тя не е била омъжвана по-рано, той трябва да заплати една мина сребро.

7. Ако той напусне [бивша] вдовица, той трябва да заплати половин мина сребро.

8. Ако пък е съжителствал с вдовицата без... брачен договор, той не трябва да плаща нищо...

10. Ако човек обвини друг човек в магьосничество и го подложи на изпитание в Реката(97) и богът на Реката го оправдае, то този, който го е подложил на изпитание, трябва да заплати три сикли сребро.

11. Ако човек обвини жената на друг човек в прелюбодеяние, но богът на Реката я оправдае, то обвинителят трябва да заплати една трета мина сребро.

12. Ако зетят е влязъл в дома на своя тъст, а тъстът после даде невестата на друг човек, той трябва да му върне в двоен размер всички донесени дарове.

13. ...той трябва да му заплати два сикли сребро.

14. Ако роб или робиня избягат и напуснат пределите на града, [и друг] човек ги върне на стопанина им, той трябва да заплати на този човек два сикли сребро.

15. Ако човек повреди с оръжие крайника на друг човек, той трябва да заплати десет сикли сребро.

16. Ако човек счупи кост на друг човек с оръдие, той трябва да заплати една мина сребро.

17. Ако човек отреже носа на друг човек с нож, той трябва да заплати две трети мина сребро.

18. Ако той му отреже пръстите... за всеки пръст трябва да заплати... сикли сребро.

19. Ако той му избие зъбите, трябва да заплати по два сикли сребро...

21. ...да донесе. Ако той няма робиня, може да заплати с десет сикли сребро. Ако няма сребро, може да заплати с всякакво друго имущество.

22. Ако някоя робиня се сметне за равна на господарката си и я нагруби, [господарката] да й натрие устата с 1 ка сол.

23. Ако някоя робиня се сметне за равна на господарката си и я удари, ...

..........

25. Ако човек се яви като свидетел [в съда] и бъде уличен в лъжа, той трябва да заплати петнадесет сикли сребро.

26. Ако човек се яви като свидетел [в съда] и откаже да положи клетва, той трябва да заплати сумата на иска.

27. Ако човек злонамерено обработи нива, принадлежаща на [друг] човек, и той [собственикът] заведе срещу него съдебно дело, а той не се яви, този човек губи плодовете на труда си.

28. Ако човек допусне водата да наводни нивата на друг човек, той трябва да отмери [на собственика] по три хуру ечемик за всеки ику(98) от площта на нивата.

29. Ако човек даде на друг човек орна нива за обработване, но той не обработва нивата и тя запустее, той, трябва да отмери [на собственика] по три хуру ечемик за всеки ику от площта на нивата.

[От останалата част на законите са запазени само откъслечни изрази].

Шумерски документи от епохата на III династия в Ур

1. [XXI в. пр. н. е.] Урмеш, роб на Ханарбубу, каза: «Баща ми беше освободен». Лудингира, Хишани и Уршеила заявиха като свидетели, че такова решение не е имало и че Ханарбубу е купил баща му от Лугал-итуд за дългове. Уршеила даде клетва. Урмеш, Нин-имзуда, Нин-мама и Нин-ниизу и четиримата бяха върнати в робство.

[Документът е съставен] пред управителя Акала и свидетелите Урнигингар и Инимаан. Уркуг, следовател по това съдебно дело.

2. [2031 г. пр. н. е.] Съдебно дело. Шешкала, син на Урлама, каза: «Аз не съм роб на Урсахарабау». Лудуга и Дудуму се заклеха, че Урлама, бащата на Шешкала, е получавал като роб в дома на Урсахарабау, сина на Наму, зърно и вълна от писаря Алла, и че Урлама е родил Шешкала като роб в дома на Урсахарабау. Взето е решение, че робът принадлежи на наследниците на Урсахарабау.

Тиемахта — следовател, Лушара — съдия. В годината, когато цар Шу-Суен изгради величествена стела на бога Енлил и богинята Нинлил.

3. [2041 г. пр. н. е.] Съдебно дело. Ахума, син на Лумарза, каза: «Аз не съм роб на Куди, марту(99)». Урлама, царски чиновник, и Урбагар, син на Куди, марту, се заклеха, че той е роб на Куди и че при делението на дома на Куди от синовете му този роб се е паднал на Урбагар и че още тогава Ахума е казвал: «Аз не съм роб на Куди», но е било решено, че той принадлежи на Урбагар. Обявено е решение, че Ахума е роб на Урбагар.

...син на Алла, съдебен следовател, съдии Аламу, Луебгал, Лудингира. В годината, когато беше назначен жрец на богинята Инана.

4. [2032 г. пр. н. е.] Съдебно дело. Ахума, роб на Куди, марту, дойде пред съдиите и каза: «Аз не съм роб». Сипадкагина, син на Куди, се закле, че той е живял в дома на Куди три години и след смъртта на Куди преди 15 години е бил даден на Урбагар. Урлама, марту, царски чиновник, който е делил дома на Куди, се закле, че още по време на дележа на дома на Куди той е казвал: «Аз не съм роб». Взето е решение, че Ахума е роб на Урбагар, сина на Куди.

На съда присъства Урсагуба, брат на Ахума. Урлама, син на Луму, съдебен следовател. Съдии: Лушара, Луебгал, Урсатаран. В годината след изграждането на стената Марту.

5. [2034 г. пр. н. е.] Съдебно решение. Аламу и Шуили се заклеха, че Уренки, син на Уреана, е купил Лугал-ишим, син на Хурук, за 2 сикли сребро от родната му майка Кидугабаба и баба му Кининдубсар. Решено е, че Лугал-ишим е роб на Уренки.

...съдебен следовател. Съдии: Лушара. Луебгал. Лудингира. Урсатаран. В годината след (довършването) на кораба, наречен «Планински козел Абзу»(100).

6. (ХХI в. пр. н. е.) Урсатаран дал дъщеря си Ишагу за 2.5 мини сребро на търговеца Лушега. Лушега даде клетва, че е живяла в дома му 18 години. После писаря Намхани каза: «Аз я купих» и доказа това. Установи се, че [Урсатаран] два пъти е продал робинята. Урсатаран е признат за виновен.

Акала, управител; Ургигира, управител; Сигбу, селски старейшина; Дати; Урнанше, царски чиновник; Аза, надзирател — тези хора присъстваха.

7. [XXI в. пр. н. е.] Съдебно дело. Пред великия сукал(101) беше потвърдено, че Кули, син на Уреана, е убил певеца Бабаму. Тъй като Кули не беше жив, неговото наследство, жена му и дъщерите му бяха предадени на синовете на Бабаму. Съдебен следовател при това беше Лугирсу. На петата година жената и дъщерите на Кули избягали от синовете на Бабаму. Синовете на Бабаму ги хванали. Пред съда те отричаха робския си статус. Показания даде Лугирсу, съдебен следовател на великия сукал. Решено е, че жената и дъщерите на Кули са робини на синовете на Бабаму.

...съдебен следовател. Свидетели: Лушара, Луебгал, Урсатаран, Лудингир.

8. [2045 г. пр. н. е.] Лу-уту, син на Нибаба, изостави жена си Гемеенлила. Дугеду и земеделецът Унила се заклеха, че Гемеенлила се обърнала към него и казала: «Кълна се в името на царя! Дай ми 10 сикли сребро и няма да се съдя с тебе» и че Лу-уту й дал 10 сикли сребро.

Урнигингар — съдебен следовател, Ургама — управител. В годината на разрушаването на Харши и Хумурти(102).

9. (2035 пр. н. е.) Съдебно решение. Лугал-игихуш, син на управителя Урбаба, и Лушара, син на музиканта Ниурум, бяха свидетели, когато Ниурум, син на Урнемешд, дойде и каза: «Кълна се в името на царя. Нека Уригалим, моят наследник, вземе за жена Гемеигалим, дъщеря на Лугал-кигал». Ниурум потвърди казаното. За това, че наследникът на Ниурум е взел за жена Инимлугал, Ниурум трябва да отмери на Гемеигалим една мина сребро.

Урсатаран, син на Ниму, съдебен следовател. Свидетели: Лушара, Луебгал, Лудингир, Урсатаран. В годината, когато беше завършен корабът, наречен Планински козел Абзу.

10. (2036 г. пр. н. е.). Ургар, син на Луаба, даде на сина си Урнанше 2 ику палмова гора на брега на Тигър, гора, принадлежаща на търговеца Луаба. Урбаба, син на Лулала, съдебен следовател. Урсатаран, съдия. Свидетели на това, че градината беше отмерена на Урнанше; Ниурум, чиновник; Урмеш, писар, син на Лубаба; Уршаг, син на Ургигир; Урбаба, син на Малахгал; Уригалим, син на Урбаба. Съдебно решение на Ирнана, велик сукал и управител. В годината, когато Шу-Суен стана цар.

3.3. Въпроси и задачи

1. Какви са наличните исторически извори за ранната история на Месопотамия?

2. Какво знаете за месопотамската писменост?

3. Кои сродни форми предопределят ранното възникване на цивилизацията в Египет и Месопотамия?

4. Защо централизираната бюрократична монархия («деспотия от източен тип») се налага като основна политическа форма на цивилизацията и в Египет, и в Месопотамия?

5. Какви различия съществуват между древните цивилизации в Египет и Месопотамия?

6. Каква роля е играло робовладението в стопанския живот на древна Месопотамия?

7. Прочетете приложените изворни текстове. Анализирайте съдържанието им с оглед на поставените в лекцията проблеми.

3.4. Важни дати и понятия

Легендарни династии «преди потопа» в царските списъци: общо 241 200 г. династическо управление в 5 града

I раннодинастически период, XXVIII–XXVII в. пр. н. е.

I династия на Киш

...(23 легендарни царе «след потопа», общо 24 510 г. в царските списъци)

Енмебарагисти: 900 г. (?)

Ага: 625 г. (?) — съвр. на Гилгамеш

II раннодинастически период, XXVII–XXVI в. пр. н. е.

I династия на Урук.

... (4 легендарни царе) Гилгамеш

Урлугал (син, 30 г.)

Утулкалама (син, 15 г.)

...(още 5 имена)

III раннодинастически период, XXVI–XXIV в. пр. н. е.

I династия на Ур, XXVI–XXV в. пр. н. е.

(Мескаламдуг), (Акаламдуг). Месанипада, Аанипада (син), Мескиагнуна (брат), Анане, Мескиагнана (син), Елулу. Балулу

II династия на Ур: (4 царе)

I династия на Лагаш, XXVI–XXIV в пр. н. е.

(Енхегал), Лугалшагенгур, Ур-Нанше (ок. 2550?), Акургал (син), Еанатум (син. ок. 2500?), Енанатум I (брат). Ентемена (син), Енанатум II (син), Енетарзи. Лугаланда (ок. 2384–2378), Урукагина (ок. 2378–2371), ок. 2371 г. пр. н. е. Лагаш покорен от Лугалзагиси

II династия на Урук: (7 имена)

III династия на Урук: Лугалзагиси (ок. 2371–2347), първоначално енси на Ума

ок. 2347 г. пр. н. е. Урук покорен от Саргон

Шумеро-Акадско царство

I династия на Акад XXIV–XXIII в. пр. н. е.

Саргон (56 год.) 2371–2316

Римуш (9 год.) 2315–2307

Манишусу (15 год.) 2306–2292

Нарамсин (37 год.)2291–2255

Шаркалишари (25 год.)2254–2230

Нашествие на гутеите, 3 год. анархия

Дуду (21 год.) 2226–2206

Шудурул (15 год.) 2205–2191

Династия на гутеите. кр. XXIII–XXII в. пр. н. е.

20 (21?) имена, общо 125 г.

II династия на Лагаш, кр. XXIII–XXII в. пр. н. е.

Лугалшумгал (ок. 2230), Пузур-Мама, (Ур-Уту, Ур-Мама, Лу-Баба, Лугула, Какуг), Ур-Баба (14 + х г.), Гудеа (16 + х г., зет на Ур-Баба), Ур-Нингирсу (5 + х г., син), Угме, Ургар (ок. 2120, зет на Ур-Баба), Намахни (зет на Ур-Баба)

Лагаш, покорен от Ур-Наму

IV династия на Урук, кр. XXIII–нач. XXII в. пр. н. е.

5 имена, общо 30 г.

V династия на Урук

Утухегал (2120–2114), прогонва гутеите

III династия на Ур, XXI в. пр. н. е.

Ур-Наму (18 г.), 2113–2096, Шулги (48 г.), 2095–2048, Амар-Син (9 г.), 2047–2039, Шу-Син (9 г.) 2038–2030, Иви-Син (24 г.), 2029–2006

Нашествие на амореи и еламити

* Ен, лугал, енси (патеси), пиктограми, клинопис, зикурат, тамкари.

3.5. Библиография

И. М. Дьяконов. Возникновение деспотического государства в древнем Двуречье. Ленинград, 1957.

И. М. Дьяконов. Общественный и государственный строй древнего Двуречья: Шумер. Москва, 1959.

И. M. Дьяконов. Эпос о Гильгамеше. Москва — Ленинград, 1961.

С. Н. Крамер. История начинается в Шумере. Москва, 1965.

В. В. Струве. Государство Лагаш. Москва, 1961.

А. И. Тюменев. Государственное хозяйство древнего Шумера. Москва — Ленинград, 1956.

G. Buccellati. The Amorites of the Ur in Period. Naples, 1966.

The Cambridge Ancient History. Third Edition, vol. I, 2: Early History of the Middle East. Cambridge, 1971. p. 71–144, 238–314, 417–463, 595–643.

A. Deimel. Sumerische Tempelwirtschaft zur Zeit Urukaginas und seiner Vorgänger. Rom, 1931.

J. A. van Dijk. La sagesse suméro-accadienne. Leiden, 1954.

A. Falkenstein. W. von Soden. Sumerische und akkadische Hymnen und Gebete. Zürich — Stuttgart, 1953.

A. Falkenstein. La cité-temple sumérienne. — Cahiers d’histoire mondiale, 1954, 1.

A. Falkenstein. Die Ur- unf Frühgeschichte des Alten Vorderasien. Frankfurt a. M., 1965 (Fischer, Weltgeschichte, Bd. II).

A. Falkenstein. Die Inschriften Gudeas von Lagaś. I, Einleitung. Rom, 1966.

H. Frankfort. Archaeology and the Sumerian Problem. Chicago, 1932.

С. J. Gadd. The Early Dynasties of Sumer and Akkad. London, 1921.

C. J. Gadd. History and Monuments of Ur. London, 1929.

P. Garelli (ed.). Gilgameś et sa légende. Paris, 1960.

G. G. Hackman. F. Stephens. Sumerian and Akkadian Administrative. Texts. New Haven, 1958.

H. Hirsch. Die Inschriften der Könige von Akkade. — Archiv für Orientalforschung XX, 1963.

T. Jacobsen. The Sumerian King List. Chicago, 1939.

T. B. Jones. J. W. Snyder. Sumerian Economic. Texts from the Third Ur Dynasty. Minneapolis, 1961.

С. Е. Keiser. Patesis of the Ur Dunasty. New Haven, 1919.

L. W. King. A History of Sumer and Akkad. London, 1910.

S. N. Kramer. Lamentation over the Destruction of Ur. Chicago, 1940.

S. N. Kramer. Heroes of Sumer. Philadelphia, 1946.

S. N. Kramer. Ur-Nammu Law Code. — Orientalia. N. S. 23, 1954.

S. N. Kramer. From the Tablets ot Sumer. Indian Hills. Colorado, 1956.

S. N. Kramer. The Sumerians. Their History. Culture and Character. Chicago, 1963.

S. N. Kramer. Sumerian Mythology. New York, 1969.

M. Legrain. Business Documents of the Third Dynasty of Ur. London — Philadelphia, 1947.

H. Lenzen. Die Entwicklung der Zikkurat von ihren Anfängen bis zur Zeit der III. Dynastie von Ur. Leipzig, 1941.

A. Parrot. Sumer (L’art mésopotamienne). Paris, 1960 («L’universe de formes»).

A. Pohl. Vorsargonische und sargonische Wirtschaftstexte. Leipzig, 1935.

W. H. Ph. Römer. Sumerische Königshymnen des Isin-Zeit. Leiden, 1965.

S. Schneider. Die Anfänge der Kulturwirtschaft: die sumerische Tempelstadt. Essen, 1920.

E. Sollberger. Sur la chronologie des rois d’Ur et quelques problèmes connexes. — Archiv für Orientalforschung XVII. 1954–1956.

Е. Sollberger. Corpus des inscriptions royales présargoniques de Lagaś. Genève, 1956.

E. Sollberger. The Business and Administrative Correspondence under the Kings of Ur. New York, 1966 (Texts from Cuneiform Sources, I).

E. Sollberger. The Rulers of Lagash. — Journal of Cuneiform Studies 21, 1967.

E. Sollberger. Inscriptions royales sumeriennes et akkadiennes. Paris, 1971.

Е. A. Speiser. Mesopotamian Origins. Philadelphia, 1930.

E. Szlechter. Le Code d’Ur-Nammu. — Revue d’assyriologie et d’archéologie orientale XLIX, 1955.

F. Thureau-Dangin. Die sumerischen und akkadischen Königsinschriften. Leipzig, 1907.

F. Thureau-Dangin. Rituels Accadiens. Paris, 1921.

A. Westenholz. Pre-sargonic and Sargonic Texts from Nippur. New York, 1975.

С. L. Woolley. Ur Excavations. London — Philadelphia. 1927–1976. I–Х.

C. L. Woolley. The Sumerians. London, 1930.

C. L. Woolley. Ur of the Chaldees. London, 1985.

С. L. Woolley. Excavations at Ur. London — Bonn, 1958.

H. Wright. The Administration of Rural Production in an Early Mesopotamian Town. Ann Arbo, 1969.

4. Старовавилонско царство

4.1. Въведение

През XX и XIX в. пр. н. е. Месопотамия оставала в плен на политическата разпокъсаност и стопанския упадък. Възприемайки местните културни традиции, нашествениците амореи постепенно се сливали с по-старото семитско население на Двуречието — акадците. В много градове управлявали нови, аморейски династии, които водели нескончаеми междуособни войни. Особено се издигнали градовете Исин и Лapca; техните аморейски царе започнали да се наричат «царе на Шумер и Акад», заявявайки по този начин претенциите си за господство над цяла Месопотамия. Взаимното съперничество и непрестанните конфликти изтощавали силите на двете конкуриращи се династии и в края на краищата нито една от тях не успяла да реализира намеренията си.

Все по-важна роля започнали да играят в този период и някои градове в Северна Месопотамия, които контролирали основните търговски пътища към Сирия и Източното Средиземноморие, Мала Азия и Иранското плато. Под властта на местни аморейски династии особено активно се развивали Мари на северозапад, в долината на Ефрат, и Ашур на р. Тигър в териториалното ядро на бъдещата Асирия.

През XIX в. пр. н. е. отново се засилил и натискът на еламските племена от изток: те успели да превземат Ларса, превръщайки я в изходна база за завоюването на по-голямата част от Южна Месопотамия. По време на дългото управление на могъщия еламски владетел Рим-Син (1822–1763 г. пр. н. е.) Ларса се издигнала като един от най-богатите и големи градове в Двуречието. Документите от времето на Рим-Син говорят за прокопаването на напоителни канали, за изграждането на храмове, на които владетелят подарявал бронзови и златни статуи на шумерските и еламските богове.

В Централна Месопотамия упадъкът на могъщите в миналото градове Киш и Акад създал предпоставки за издигането на един нов политически, икономически и културен център, на който предстояло блестящо бъдеще — разположеният на р. Ефрат (южно от съвременния Багдад) Вавилон. В началото на XIX в. пр. н. е. аморейският владетел Сумуабум поставил началото на I вавилонска династия, чието тривековно управление (1894–1595 г. пр. н. е.) обикновено се определя като старовавилонски период (или Старовавилонско Царство).

Удобното местоположение на Вавилон в сърцето на Месопотамия, на кръстопътя на основни сухопътни и речни търговски пътища, богатата селскостопанска територия, обслужвана от развита иригационна система и нарастващата мощ на владетелите от династията на Сумуабум довели до бързо увеличаване на населението (предимно за сметка на притока на нови аморейски преселници от Сирийската степ), до активизиране на икономическия живот и все по-агресивна политическа експанзия. Още през XIX в. пр. н. е. Вавилон се превърнал в най-големия град на Централна Месопотамия, над която постепенно установил своето господство. От тези силни изходни позиции той се включил в борбата за политическо обединение на цяла Месопотамия, която достигнала своя апогей през първата половина на XVIII в. при управлението на шестия цар от I Вавилонска династия Хамурапи (1792–1750 г. пр. н. е.).

В сложната политическа обстановка на раздираната от междуособни борби страна, в която никой от многобройните съперници не разполагал с абсолютно превъзходство над останалите, Хамурапи се представил като ловък и проницателен държавник; умело съчетавайки дипломацията с решителните военни действия, той постепенно увеличавал стратегическите си преимущества, за да постигне накрая пълна и решителна победа. По-далновиден и целеустремен от основните си конкуренти, Хамурапи ловко използвал техните взаимни разпри и стълкновения и влизал в изгодни за каузата си военни съюзи, които после без никакви угризения лесно разтурял. За да си осигури възможност за проникване в Южна Месопотамия, той сключил договор с най-могъщия цар на юга — еламския владетел на Лapca Рим-Син, и като негов съюзник завладял ред градове, сред които и важните центрове Урук и Исин. По-късно Хамурапи сключил нов стратегически военен съюз, този път със силния цар на Мари Зимрилим, и с негова подкрепа насочил войските си на изток, към разположения в долината на източния приток на Тигър, р. Дияла, богат и процъфтяващ град Ешнуна. Напразни останали опитите на асирийските градове начело с Ашур да окажат помощ на Ешнуна и да спрат вълната на вавилонските завоевания. След разгрома на Ешнуна Зимрилим, който не претендирал за плодовете от тази отдалечена от собствената му територия победа, писал на съюзника си Хамурапи в писмо, копие от което е намерено сред документите в царския архив на Мари: «Управлявай сам или постави угоден на тебе управник». Едва сега вавилонският цар се почувствал достатъчно силен и, отново в съюз със Зимрилим, започнал решителна война срещу другия си доскорошен съюзник, могъщия владетел на юга Рим-Син. Царят на Ларса бил разгромен и избягал в родния си Елам, а Хамурапи разпрострял властта си над цяла Южна Месопотамия.

След победата си над Рим-Син Вавилон вече нямал равностойни съперници. Хамурапи лесно наложил хегемонията си над Ашур и останалите асирийски градове и обърнал оръжието си срещу последния силен и независим владетел — дългогодишния си верен съюзник Зимрилим. Скоро и Мари бил превзет, а разкошният дворец на Зимрилим — уникално архитектурно съоръжение с над 300 помещения — бил разграбен и разрушен. Обединението на Месопотамия под властта на Вавилон било завършено.

Епохата на Старовавилонското царство е сравнително добре застъпена в достигналите до нас исторически извори. Въпреки че месопотамската писмена традиция по това време не познава историческите съчинения в истинския смисъл на думата, наличните документи позволяват да бъдат възстановени (макар и не винаги достатъчно детайлно) ходът и перипетиите на политическото развитие. Важни в това отношение са царските списъци (например тези на вавилонските и асирийските царе), царските надписи и ред други документи, свързани с дейността на владетелите и политическите взаимоотношения на тогавашните държави. Особено богат на подобни материали е царският архив на Мари, намерен при археологическите разкопки на разрушения от Хамурапи дворец на Зимрилим и съдържащ над 30 хиляди глинени плочки с клинописен текст, сред които има копия на обширната кореспонденция на царя на Мари с владетелите на редица месопотамски, сирийски и финикийски държави, заповеди и разпореждания на царя до негови служители и техните доклади и съобщения, донесения от военни командири, дипломатически пратеници и шпиони и всевъзможни други документи, отразяващи функционирането на държавния апарат. Макар и в по-малки количества, документи с административно-политически характер са запазени и в други градове. Значително по-многобройни от тях са стопанските и юридическите документи — частни архиви на търговци, лихвари или жреци, всевъзможни договори, разписки, сметки и ведомости, частна кореспонденция, храмови архиви, съдебни протоколи и присъди по гледани дела и др. Особено важно значение за реконструкцията на социално-икономическото развитие на древна Месопотамия през тази епоха имат запазените частично закони на Ешнуна, Ларса и Исин от първите векове на II хил. пр. н. е., както и значително по-пълният сборник със закони на вавилонския цар Хамурапи.

Оригиналният текст на законите на Хамурапи е запазен върху черна базалтова стела, намерена през 1901 г. при разкопките на древната еламска столица Суза и съхранявана днес в Лувъра в Париж. Предполага се, че е попаднала в Елам като военен трофей, може би през XII в. пр. н. е. В горния край на лицевата страна на стелата има релефно изображение, представящо Хамурапи в молитвена поза пред седналия на трон бог на слънцето и справедливостта Шамаш, който му връчва законите. Останалата част на паметника е покрита с хиляди дребни клинописни знаци, изрязани в полираната повърхност на камъка — самият текст на законите, предшестван от увод, в който Хамурапи се хвали с многобройните си победи и възвеличава могъществото си, и завършващ със заключение, в което се призовава гнева на боговете върху бъдещите царе, ако те имат неблагоразумието да променят или отменят законите. От общо 282 параграфа сравнително цялостно е запазен текстът на 247; част от липсващите параграфи се допълват по намерените в Суза и Ниневия фрагменти от глинени плочки с преписи на законите. Кодексът на Хамурапи е безценен паметник, истинска съкровищница от сведения за живота на месопотамското общество през XVIII в. пр. н. е. — епохата на най-голям разцвет на Старовавилонското царство.

Основа на икономиката на Месопотамия през първата половина на II хил. пр. н. е. оставало иригационното земеделие; висока степен на развитие достигнали също скотовъдството, занаятите и търговията. Политическото обединение на страната позволило да се разшири и усъвършенства напоителната система и да се увеличи фондът на обработваемите земи. За изграждане и поддържане на иригационните съоръжения цялото население подлежало на задължителна трудова повинност под надзора на царските чиновници. В няколко параграфа от законите на Хамурапи специално се уговаря отговорността на земеделските стопани за правилната експлоатация на напоителните съоръжения в техните участъци: който допусне повреда или поради небрежност наводни нивите на съседите си, трябвало да възстанови изцяло нанесените щети или бил продаван в робство. Наред със зърнените култури, които били най-важни за изхранване на населението, в изворите се говори за развито градинарство (зеленчуци и плодове, особено фурми), както и за отглеждането на някои маслодайни и технически култури.

Селяните общинници можели свободно да се разпореждат със своята поземлена собственост — да я продават или заменят, да я дават под аренда, да я завещават в наследство или да гарантират с нея изплащането на парични заеми. Арендните отношения били стриктно регламентирани от законите, които охранявали интересите на собственика: мързеливият арендатор, който не обработвал добре взетата в аренда нива или градина, или я оставял да запустее, трябвало да заплати наема за земята, изчислен на базата на добивите в съседните участъци. Гарантирането на заемите със земя и друго имущество при високо развитото лихварство било един от пътищата за концентрация и уедряване на поземлената собственост; обеднелите и загубили парцелите си общинници трябвало да търсят препитание като арендатори или наемни работници на чужда земя. И в тази епоха най-значителни площи земя били съсредоточени в ръцете на царя и храмовете. За разлика от епохата на III династия на Ур с характерните за нея крупни царски и храмови робовладелски имения, сега едрите собственици предпочитали да настаняват на земите си дребни арендатори срещу определена част от произведената продукция. Друга голяма част от дворцовите земи била раздавана в условно владение на царските чиновници и войници като възнаграждение за службата им.

При основните селскостопански дейности като работен добитък били използвани най-често волове: в законите на Хамурапи се споменава като очевидно обичайна практиката те да се дават под наем за извършване на определена работа. Отглеждани били също магарета, овце и други домашни животни; стадата от едър и дребен добитък били поверявани на пастири, които получавали за труда си определено възнаграждение. В законите се споменават и ветеринарни лекари.

Многобройните градове на Месопотамия били центрове на цветущи занаяти и търговия. В законите на Хамурапи и други съвременни документи се споменават редица специализирани професии — строители, каменоделци, дърводелци, корабостроители, бронзолеяри, грънчари, кожари, тъкачи, шивачи, а също лекари, бръснари, ханджии и др. Те получавали за труда си определено от законите твърдо възнаграждение и носели отговорност за качеството на извършената работа — например, ако построената къща рухнела върху собственика, строителят се наказвал със смърт, а лекарят при неуспешна операция — с отрязване на ръката. Развитието на търговията било стимулирано от политическото обединение на страната и от утвърждаването на паричните отношения. В документите от времето на Старовавилонското царство среброто, измервано в теглови единици (1 сикъл = ок. 8 грама, 1 мина = ок. 500 грама, 1 талант = ок. 30 килограма), системно се използва при всевъзможни търговски сделки, лихварски операции или при налагането на глоби и наказания. Кервани и търговски кораби свързвали Месопотамия с далечни земи, от Средиземноморието до Индия. От Месопотамия изнасяли зърно, фурми, растителни масла, вълна и занаятчийски изделия; вносът се състоял предимно от метали, строителни материали (камък и дърво), роби и различни предмети на лукса. Външната търговия била контролирана от държавата: едрите вавилонски търговци (тамкари) се занимавали същевременно с лихварство и били на царска служба. Като възнаграждение те получавали от царя къщи, ниви и градини. В изворите се споменават и дребни търговци — посредници (шамалуми).

Законите на Хамурапи разграничават три основни социални категории, чиито представители са назовани с термините авелум, мушкенум и вардум. Авелум (човек) или равностойното, но по-красноречиво мар-авелум (син на човек) се употребява като определение на свободните и пълноправни граждани, независимо от тяхното конкретно социално-икономическо положение: в тази категория влизат както едрите земевладелци, тамкарите и богатите жреци, така и редовите селяни-общинници, дребните занаятчии и търговци. В един единствен параграф (202) се прави изрично разлика между хората с по-високо и по-ниско обществено положение. Законите на Хамурапи защитават правата на свободните граждани, тяхната личност и частната им собственост. Характерен е например стремежът на законодателя да ограничи произвола на лихварите, забранявайки безусловното взимане на длъжника или членове на неговото семейство в дългово робство: отработването на дълга се ограничава до три години, като законът изрично гарантира правата на заложниците (§ 115–117). Само тежки престъпления водят до лишаване на извършителя от свобода (продаване в робство).

На другия полюс на вавилонското общество стоят робите — вардум. Тe се смятат за имущество на своите господари, подобно на добитъка; в случай на убийство или нанасяне на телесна повреда на роб, на господаря му се плащало обезщетение или се давал роб за роб. За различни простъпки на робите се определят тежки наказания, които обаче не увреждали трудовите им способности: отрязване на ушите или носа, жигосване с нажежено желязо и пр. В законите се предвиждат строги мерки срещу укривателите на избягали роби и възнаграждение при връщането им на техните господари. Правят впечатление и някои своеобразни черти на робството във Вавилония, които говорят за неговата относителна архаичност: робите можели да притежават свое ограничено имущество, да встъпват в брак със свободни, а децата от подобни смесени бракове оставали свободни и имали право да наследяват имущество от родителите си.

Недокрай изяснена остава социалната характеристика на третата основна група — мушкенум (подчинени, покланящи се). Според някои изследователи те представляват подчинена от вавилонците друга етническа група (бившите шумери?): според други — полусвободно, пролетаризирано трудово население. Особено убедително изглежда предположението, че мушкенум са хора на царска служба — работници в царското стопанство и всевъзможни служители и длъжностни лица. Законите на Хамурапи определят на мушкенумите ограничени (в сравнение с категорията на свободните общинници — авелум) граждански права: същевременно техните права като собственици на имущество и роби се защитават безусловно. В няколко случая имуществото на мушкенум е поставено в законите наравно с имуществото на двореца, което може би означава, че те са получавали срещу службата си царска земя (и друго имущество) в условно владение.

Значително място е отделено в законите на Хамурапи на семейните отношения (§ 127–194). Вавилонското семейство било патриархално, но жените също имали определени права. Браковете се сключвали чрез писмен договор: младоженецът заплащал на бащата на младоженката брачен откуп, а тя внасяла в семейното стопанство зестра. Законите защитават честта и достойнството на жената, но и жестоко я наказват в случай на лошо поведение към съпруга, разхищаване на семейната собственост или изневяра. Жената запазвала имуществените си права върху своята зестра, а при смърт на мъжа получавала право да се разпорежда и с цялата семейна собственост до навършване на пълнолетие от законните деца, които по принцип наследявали имуществото на бащата. Децата дължали уважение на родителите си: син, посегнал на баща си, се наказвал с отсичане на ръката.

Начело на държавата стоял царят, който имал абсолютна и неограничена деспотична власт над страната и нейното население. Макар и (за разлика от владетелите от III династия на Ур) да не претендирали за лично обожествяване, вавилонските царе утвърждавали идеята за божествената санкция на властта си и личното покровителство на всички значителни богове и богини от многолюдния Месопотамски пантеон над своята личност и дела. Всеки отделен жител на страната се третирал от законите като «роб на царя». В ръцете на царя били съсредоточени и всички основни лостове на законодателната, изпълнителната, съдебната и религиозната власт в държавата: той бил същевременно най-големият поземлен собственик. Земите в огромното царско стопанство се раздавали в условно владение на държавните служители и войниците, давали се под наем на свободни арендатори или се обработвали от зависими труженици (ишакум), които живеели със семействата си на царска земя и нямали право да я напускат.

Опора на царската власт били бюрократичният административен апарат и мощната постоянна армия. Огромната входяща и изходяща кореспонденция на царския дворец била обработвана от придворната канцелария, която поддържала и дворцовия архив. Особено важна роля играел новият царски съд, който изместил традиционните съдилища в големите храмове, общините и градските квартали. Съдиите били разделени на колегии и имали в свое разпореждане вестоносци, писари, глашатаи и друг съдебен персонал. Многобройни запазени юридически документи разкриват дейността на вавилонските съдилища. Специално данъчно ведомство следяло за редовното събиране на данъците в сребро и натура и постъпването им в царската хазна. Представителите на царската администрация по места (шаканаку) контролирали дейността на органите на местното самоуправление начело с изборните старейшини на градските и селските общини (рабианум).

Армията била формирана от отряди от тежковъоръжени и лековъоръжени пехотинци — редум и байрум, командвани от съответни военачалници — декум и лобутум. Мощната и многобройна армия позволявала на вавилонските царе не само да държат в подчинение обширната си държава, но и да осъществяват активна военна експанзия, насочена към съседните земи. Постоянните военни походи били и един от значителните източници на доходи за царската хазна (под формата на всевъзможна военна плячка, включително добитък и роби). Срещу своята служба войниците и чиновниците получавали съответни парцели от царската земя, къщи, градини и добитък, които нямали право да предават или отстъпват другиму.

В епохата на Хамурапи Старовавилонското царство достигнало зенита на своето могъщество. При неговите наследници през следващите век и половина то оставало най-значителната политическа формация в Близкия Изток, но властта на вавилонските царе постепенно започнала да отслабва, подкопавана от ударите на външни врагове и периодично избухващите в различни райони на обширната държавна територия въстания. През XVII в. пр. н. е. особено опасни станали нашествията на войнствените племена на каситите, които се спускали от Иранското плато и подлагали Месопотамия на опустошение. В 1595 г. пр. н. е. друг могъщ противник нахлул изненадващо в Месопотамия — малоазийските хети, които разгромили вавилонската армия, превзели и разграбили Вавилон и се оттеглили с огромна плячка. След грабителския набег на хетите Вавилонското царство било трайно покорено от каситите, които наложили във Вавилон своя управляваща династия.

4.2. Подбрани извори

Из законите за вавилонския цар Хамурапи(103)

[Въведение]

Когато великият Анум(104), царят на анунаките(105), и Еллил(106), господарят на небето и земята, определящ съдбините на страната, дадоха на Мардук(107), първородния син на Еа(108), господството над всички хора и го възвеличиха между игигите(109), нарекоха Вавилон с неговото велико име и го направиха могъщ между страните на света и основаха в него вечното царство, чиято основа е здрава като небето и земята — тогава аз, Хамурапи(110), почитащият боговете грижлив владетел, за да засияе в страната справедливостта, за да бъдат унищожени престъпните и лошите, за да не бъдат слабите притеснявани от силните, за да изгрявам аз като Шамаш(111) над черноглавите(112) и да озарявам страната, бях призован от Анум и Еллил за благото на народа.

..........

...аз, грижливият и слушащ великите богове потомък на Сумулаел(113), могъщият наследник на Синмубалит(114), вечно семе на царството, могъщият цар, слънцето на Вавилон, озарих със светлина страната на Шумер и Акад, аз, царят, подчинил четирите страни на света, любимецът на богинята Ищар(115).

Когато Мардук ме прати да управлявам народа справедливо и да донеса на страната щастие, аз вложих истината и справедливостта в устата на страната и дадох на хората благоденствие.

[Текст на законите]

От днес:

1. Ако човек, като обвини под клетва човек, хвърли върху него [подозрение в] убийство, но не го докаже, обвинителят трябва да бъде убит.

..........

6. Ако човек открадне имущество на бог или на двореца, той трябва да бъде убит и онзи, който вземе от ръцете му откраднатото, трябва да бъде убит.

7. Ако човек купи от ръката на син на човек или от ръката на роб на човек без свидетели и договор или вземе на съхранение сребро или злато, или роб, или робиня, или вол, или овца, или магаре, или каквото и да е било, тоя човек е крадец, той трябва да бъде убит.

8. Ако човек открадне вол или овца, или магаре, или свиня, или лодка, то ако това е божие или дворцово, той трябва да го върне в 30–кратен размер, а ако то принадлежи на мушкенум, той трябва да го върне в 10–кратен размер, ако ли пък крадецът няма с какво да го върне, той трябва да бъде убит.

9. Ако човек, на когото се е загубило нещо, намери загубената вещ в ръцете на друг човек и онзи, в чиито ръце се намери загубената вещ, каже: «Продаде ми я продавач, аз я купих пред свидетели», а стопанинът на загубената вещ каже: «Аз ще представя свидетели познаващи моята изгубена вещ», то купувача трябва да доведе продавача, който му е продал вещта, и свидетелите, пред които той я е купил, също и стопанинът на загубената вещ трябва да представи свидетели, познаващи неговата загубена вещ. Съдиите трябва да разгледат тяхното дело, а свидетелите, пред които е дадена покупната цена, и свидетелите, познаващи загубената вещ, трябва да разкажат пред бога онова, което знаят. Ако продавачът е крадец, той трябва да бъде убит; стопанинът на загубената вещ трябва да си получи загубената вещ; купувачът трябва да вземе от къщата на продавача среброто, което е претеглил.

10. Ако купувачът не доведе продавача, който му е продал, и свидетелите, пред които е купил, а само стопанинът на загубената вещ представи свидетели, познаващи неговата загубена вещ, купувача е крадец, той трябва да бъде убит, а стопанинът на загубената вещ трябва да получи своята загубена вещ.

11. Ако стопанинът на загубената вещ не доведе свидетели, познаващи неговата загубена вещ, той е лъжец, набедява и трябва да бъде убит.

12. Ако продавачът е умрял, купувачът получава нещата от продавача в 5–кратен размер иска по това съдебно дело.

13. Ако свидетелите на този човек не са наблизо, съдите му определят срок до шестия месец. Ако на шестия месец той не доведе свидетелите си, той е лъжец и трябва да понесе наказанието по това съдебно дело.

14. Ако човек открадне малолетен син на човек, той трябва да бъде убит.

15. Ако човек изведе вън от портата роб на двореца или робиня на двореца или роб на мушкенум, или робиня на мушкенум, той трябва да бъде убит.

16. Ако човек укрие в къщата си избягал роб, принадлежащ на двореца или на мушкенум, и не го изведе при вика на глашатая, тоя стопанин на къща трябва да бъде убит.

17. Ако човек залови в степта избягал роб или робиня и го достави на господаря му, господарят на роба трябва да му плати 2 сикли сребро.

18. Aко тоя роб не каже името на господаря си, той трябва да бъде доведен в двореца, сетне, като разследват обстоятелствата на делото му, да бъде върнат на неговия господар.

19. Ако ли пък той задържи тоя роб в къщата си и сетне робът бъде намерен в негови ръце, този човек трябва да бъде убит.

20. Ако робът избяга от ръцете на онзи, който го е задържал, този човек трябва да се закълне в бога пред господаря на роба и да бъде освободен от отговорност.

21. Ако човек направи пробив в къща, той трябва да бъде убит и заровен пред този пробив.

22. Ако човек извърши грабеж и бъде заловен, той трябва да бъде убит.

23. Ако грабителят не бъде заловен, ограбеният трябва клетвено да посочи пред бога всичко, което му се е загубило, а общината и рабианумът, в чиято земя или област е станал грабежът, трябва да го обезщетят за онова, което му се е загубило.

24. Ако (при това е погубен) живот, общината и рабианумът трябва да отмерят на роднините 1 мина сребро.

25. Ако в нечия къща избухне огън и човек, дошъл да гаси, обърне поглед към имуществото на стопанина и вземе [нещо от] имуществото на стопанина на къщата, този човек трябва да бъде хвърлен в същия огън.

26. Ако редум или байрум, комуто е заповядано да потегли в царски поход, не отиде или като наеме наемник, го прати за свои заместник, този редум или байрум трябва да бъде убит: наетият от него получава къщата му.

27. Ако редум или байрум бъде откаран [в плен] когато е на царска служба, и след него нивата и градината му бъдат дадени другиму, който ще носи неговата повинност, ако онзи, като се върне, стигне до своята община, трябва да му се върне нивата и градината и той сам ще носи своята повинност.

28. Ако редум или байрум бъде откаран [в плен], когато е на царска служба, и неговият син може да носи повинността, трябва да му се даде нивата и градината и той ще носи повинността на баща си.

29. Ако синът му е малолетен и не може да носи повинността на баща си, трябва да се даде една трета от нивата и градината на майка му и майка му ще го отгледа.

30. Ако редум или байрум поради своята повинност напусне нивата, градината и къщата си и се намира далеч и след него друг вземе неговата нива, градина и къща носи неговата повинност в продължение на 3 години, то ако той се върне и поиска своята нива, градина и къща, те не трябва да му се дават и онзи, който ги е взел и е носил неговата повинност, трябва да продължи да я носи.

31. Ако ли пък той отсъства само една година и се върне, трябва да му се върне неговата нива, градина и къща и той сам ще носи повинността си.

32. Ако редум или байрум, който е откаран [в плен] по време на царски поход, бъде откупен от тамкар и върнат в общината си, то ако в къщата му има с какво да се откупи, той трябва сам да се откупи: ако в къщата му няма с какво да се откупи, той трябва да бъде откупен от храма на своята община: а ако храмът на неговата община няма с какво да го откупи, той трябва да бъде откупен от двореца. Неговата нива, градина и къща не трябва да се дават като откуп.

33. Ако декум или лубутум вземе човек от стопанството на воина или наемник за негов заместник по време на царски поход, този декум или лубутум трябва да бъде убит.

34. Ако декум или лубутум си присвои имуществото на редум, причини щета на редума, даде редума под наем, предаде редума в съд на по-силния или си присвои подаръка, даден на редума от царя, този декум или лубутум трябва да бъде убит.

35. Ако човек купи от редум волове или овце, дарени на редума от царя, този човек губи среброто си.

36. Нивата, градината и къщата на редум, байрум или данъкоплатец не могат да бъдат дадени срещу сребро.

37. Ако човек купи нивата, градината или къщата на редум, байрум или данъкоплатец, неговият документ трябва да бъде счупен и той губи среброто си, а [нивата, градината и къщата се връщат на] предишния им господар.

38. Редумът, байрумът или данъкоплатецът не могат да приписват своята нива, градина или къща, свързани с тяхната повинност, на жена си или на дъщеря си или да ги дават срещу свой дълг.

39. От нивата, градината или къщата, които са добили чрез покупка, те могат да приписват на жена си или на дъщеря си, или да ги дават срещу свой дълг.

..........

53. Ако човек от леност не укрепи бента на нивата си и поради това, че бентът не е бил укрепен от него, в неговия бент стане пробив и водата наводни полския участък, човекът, в чийто бент е станал пробивът, трябва да обезщети погубените от него храни.

54. Ако той не може да обезщети храните, трябва да бъде даден той и имуществото му срещу сребро и [това сребро] трябва да се подели между стопаните на полските участъци, чиито храни са отвлечени от водата.

55. Ако човек, като отвори своята вада, допусне по немарливост да бъде наводнена нивата на съседите му, той трябва да отмери храни, колкото са унищожени у съседите му.

..........

66. Ако човек вземе в заем сребро от тамкар и неговият тамкар поиска от него изплащане [на дълга], а той няма с какво да плати и даде на тамкаря градината си след оплодяване и каже: «Вземи всички фурми, израсли в градината, срещу твоето сребро», този тамкар не може да се съгласи на това. Стопанинът на градината трябва да вземе израсналите в градината фурми и да задоволи тамкаря със сребро, с лихвите върху него съгласно със своя документ, а останалите фурми, израснали в градината, трябва да се вземат от стопанина на градината.

..........

115. Ако човек, като има да взима дълг от човек в храни или сребро, вземе в залог принадлежащо нему лице, и взетият в залог умре от естествена смърт в дома на онзи, който го е взел в залог, то това съдебно дело не води до иск.

116. Ако взетият в залог умре в къщата на взелия го в залог от бой или лошо отнасяне, господарят на взетия в залог трябва да изобличи своя заемодател: ако [взетият в залог] е син на човек, трябва да бъде убит неговият син; ако той е роб на човек, той трябва да претегли една трета мина сребро и губи всичко, каквото е дал в заем.

117. Ако човек е поел дълг и даде срещу сребро или даде в дългово робство жена си, сина си или дъщеря си, те трябва да служат в къщата на техния купувач и заемодавец само 3 години; на 4–та те трябва да бъдат пуснати на свобода.

118. Ако той даде в дългово робство роб или робиня и тамкарят ги продаде по-нататък, те не могат да бъдат изискани назад по съдебен ред.

119. Ако човек е поел дълг и даде срещу среброто своя робиня, която му е родила деца, то ако господарят на робинята отмери на тамкаря среброто, което той му е претеглил, той може да освободи робинята си.

..........

134. Ако човек бъде откаран в плен и в къщата му няма [средства за] прехрана и съпругата му влезне в къщата на друг, тази жена не е виновна.

135. Ако човек бъде откаран в плен и в къщата му няма [средства за] прехрана и поради това жена му влезне в къщата на другиго и роди деца, а после нейният мъж се завърне и стигне до общината си, то тая жена трябва да се върне при първия си мъж, а децата остават при баща си.

136. Ако човек, като напусне общината си, избяга и след като се завърне, поиска да си вземе съпругата, тъй като той е презрял общината си и е избягал, съпругата на беглеца не е длъжна да се върне при мъжа си.

..........

195. Ако синът удари своя баща, трябва да му бъдат отрязани пръстите.

196. Ако някой повреди окото на сина на човек, трябва да бъде повредено и неговото око.

197. Ако той строши кост на сина на човек, трябва да бъде строшена и неговата кост.

198. Ако той повреди окото на мушкенум или строши кост на мушкенум, той трябва да претегли една мина сребро.

199. Ако повреди окото на роб на човек или строши костта на роб на човек, той е длъжен да заплати половината от покупната му стойност.

200. Ако човек избие зъб на равен на себе си човек, трябва и нему да бъде избит зъб.

201. Ако той избие зъб на мушкенум, трябва да претегли 2/3 мина сребро.

202. Ако човек удари плесница на човек с по-високо от неговото обществено положение, той трябва да получи в събранието 60 удара с бич от говежда кожа.

203. Ако син на човек удари плесница на равен на себе си син на човек, той трябва да претегли 1 мина сребро.

204. Ако мушкенум удари плесница на друг мушкенум, той трябва да плати 10 сикли сребро.

205. Ако роб удари плесница на сина на човек, трябва да му бъде отрязано ухото.

206. Ако човек по време на сбиване удари друг човек и му причини телесна повреда, то трябва да се закълне «Аз не го ударих умишлено» и да плати възнаграждението на лекаря.

207. Ако онзи човек умре от удара, този трябва да се закълне и ако потърпевшия е син на човек, трябва да претегли половин мина сребро.

208. Ако потърпевшият е син на мушкенум, той трябва да претегли 1/3 мина сребро.

209. Ако човек удари дъщерята на човек и причини помятане на плода, който тя носи в утробата си, той трябва да й заплати за плода 10 сикли сребро.

210. Ако тази жена умре, то и неговата дъщеря трябва да бъде убита.

211. Ако той чрез побой причини помятане на плода на дъщерята на мушкенум, той е длъжен да претегли 5 сикли сребро.

212. Ако тази жена умре, той трябва да претегли половин мина сребро.

213. Ако той удари робиня на човек и й причини помятане на плода, той трябва да претегли 2 сикли сребро.

214. Ако тази робиня умре, той трябва да претегли 1/3 мина сребро.

215. Ако лекар извърши на човек сериозна операция с бронзов нож и го излекува или пък отстрани перде от окото на човек посредством бронзов нож и му излекува окото, той трябва да получи 10 сикли сребро.

216. Ако болният е мушкенум, лекарят трябва да получи 5 сикли сребро.

217. Ако [болният] е роб на човек, господарят трябва да даде на лекаря 2 сикли сребро.

218. Ако лекар направи на човек тежка операция с бронзов нож и причини смърт на този човек или пък отстрани перде от окото на човек с помощта на бронзов нож и повреди окото на човека, трябва да му се отрежат пръстите.

219. Ако лекар извърши тежка операция с бронзов нож на роба на мушкенум и причини смъртта му, той трябва да замести роба с роб.

220. Ако той с помощта на бронзов нож отстрани перде и му повреди окото, той трябва да претегли половината от покупната му стойност.

221. Ако лекар оправи строшената кост на човек или пък му излекува болезнен оток, [болният] трябва да претегли на лекаря 5 сикли сребро.

222. Ако [болният] е син на мушкенум, той трябва да претегли 3 сикли сребро.

223. Ако болният е роб на човек, господарят на роба трябва да претегли 2 сикли сребро.

..........

282. Ако роб каже на своя стопанин: «Ти не си ми господар», то той е длъжен да го изобличи като свой роб, а след това господарят може да му отреже ухото.

[Заключение]

Това са справедливите закони, които установи могъщият цар Хамурапи, като даде на страната истинско щастие и добро управление. Аз, Хамурапи, съвършеният цар, не бях невнимателен към черноглавите, които ми дари Еллил и властта над които ми връчи Мардук. Аз не бях небрежен. Аз им осигурих убежище, намерих изход от тежките бедствия и накарах светлината да огрее над тях. С могъщото оръжие, дадено ми от бога Забаба(116) и богинята Ищар, с мъдростта, отредена ми от бога Еа, с мощта, която ми даде бог Мардук, аз изтребих враговете на север и на юг.

Аз изкорених междуособиците, подобрих положението на страната, заселих хората в надеждни места и ги избавих от страха. Великите богове ме призоваха и затова аз съм пастир-миротворец и жезълът ми е прав. Благодатният ми покрив е прострян над моя град, и аз нося на тялото си хората на страната Шумер и Акад. С помощта на моята богиня-покровителка те започнаха да преуспяват аз ги доведох до благополучие и ги опазих с мъдростта си.

За да не бъдат слабите притеснявани от силните, за да има справедливост за вдовиците и сираците, за да съди във Вавилон — издигнатият от Анум и Еллил град, и в Есагила(117) — храмът със здрави като небето и земята основи, държавен съд, който да произнася държавни решения и да оказва справедливост на притеснените, аз, справедливият цар, написах драгоценните си думи на своя паметник, поставих ги пред своето изображение.

Аз съм великият цар на царете, моите думи са съвършени, моята мъдрост няма равна. По волята на Шамаш, великия съдия на небето и земята, нека моята справедливост да изгрее над страната; по думата на моя господар Мардук нека няма нарушители на моите укази. И нека в Есагила, обичания от мене храм, моето име да се споменава вечно с добро!

Угнетеният човек, когато трябва да води съдебно дело, нека дойде при моето, на справедливия цар, изображение, и нека накара да му прочетат написаното на моя паметник, и нека чуе драгоценните ми думи, а моят паметник да му покаже неговото дело, да види своето решение, да успокои сърцето си и нека тогава силно каже: «Владетелят Хамурапи е като роден баща за хората, той се подчини на волята на своя господар Мардук и удържа за Мардук победи на север и на юг, той зарадва сърцето на своя господар Мардук и даде на хората вечно благоденствие и справедливо управляваше страната!», и нека той от все сърце ме благослови пред моя господар Мардук и моята господарка Царпанит(118).

Богът-пазител и богинята-пазителка и влизащите в Есагила богове и самите тухли на Есагила нека ежедневно одобряват замислите ми пред моя господар Мардук и моята господарка Царпанит.

В бъдеще и завинаги нека царят на страната да пази справедливите слова, написани на моята стела; нека не изменя установените от мене закони на страната и решените от мене решения за страната; нека не отменя моите укази. Ако този човек има разум и може справедливо да управлява страната, то нека се отнася почтително към написаните на моята стела постановления, и нека тази стела му покаже пътя и посоката, установения от мене закон на страната и решените от мене решения за страната, и нека справедливо да управлява своите черноглави, да разглежда оплакванията им, да решава решенията им, да унищожи в страната престъпните и лошите и да подобри положението на хората си.

Аз съм Хамурапи, справедливият цар, на който Шамаш дари правдата! Моите думи са съвършени, моите дела нямат равни. Само за неразумния те са празни, но на мъдрия те са дадени за изпълнение.

..........(119)

Старовавилонски документи, ХVIII в. пр. н. е.

1. Относно къщата, купена от Шеп-Син от неговия баща, Синериш му предяви иск и каза: «Среброто не е изплатено напълно». Убар-Шамаш ги прие и ги изпрати в храма на богинята Нинмар. Съдиите от храма на богинята Нинмар разгледаха тяхното дело и накараха Шеп-Син да се закълне пред бога. Шеп-Син взе документа за покупка на къщата и каза така: «Аз наистина платих цялото сребро съгласно този документ и нямам повече задължения». [Списък на свидетелите, дата].

2. Балмунахме купи от Манний, жена му Нушахтум и сина му Илимааби 42 сари(120) засадена с финикови палми градина до градината на Тарибум. Той отмери пълната стойност, 5 сикли сребро. [Списък на свидетелите, дата].

3. Апил-Амуру купи от Синублам 1 ику целина, принадлежаща на Синублам, до полето на Апил-Амуру, до даденото под наем поле и до полето на Битумраби и брат му Шеп-Син. Той отмери пълната цена, 3 сикли сребро. Той се закле в бог Нана, в бог Шамаш и в царя Рим-Син, че в бъдеще няма да наруши договора. [Списък на свидетелите, дата].

4. Пирхум предяви иск на Шеп-Син, сина на Сингамил, относно полето на Сингамил. Прие ги Нинуртанишу и ги изпрати в храма на богинята Нинмар. В храма на богинята Нинмар съдиите разгледаха тяхното дело накараха Шеп-Син, синът на Сингамил, да положи клетва пред богинята. В храма на богинята Нинмар Шеп-Син, синът на Сингамил, каза следното: Това поле, за което Пирхум ми предявява иск, не е негово. То е хранително поле(121) на моя баща, което той действително държеше от времето на цар Синидиннам(122)». [Списък на свидетелите, дата).

5. Наби-Дамгалнуна нае от самия него наричащия се Апил-Амуру за срок от 1–вия ден на месец думузу до утрото на 30–ия ден на месец нисану. Като издръжка той ще му дава по 60 ка(123) зърно на месец и ще го облече с дреха на стойност 1 сикъл сребро. [Списък на свидетелите, дата].

6. Илушунацир, син на Бур-Син, нае в месец абу Пакикум, син на Исииди, като пастир на овни за срок за една година. Полагат му се 5 куру ечемик като възнаграждение. 2 2/5 куру за храна и 1 сикъл сребро за облекло. От овните, за които отговаря, на сто ще върне сто и двадесет и ще отговаря за загуба. Ако бъде небрежен, ще загуби възнаграждението си.

7. Убар-Шамаш купи една робиня на име Кабталамаси, родена в град Мари, от господарката й Шимат-Син и господаря й Нарам-Син и плати пълната й стойност, 12 сикли сребро. Повече не дължи. [Списък на свидетелите, дата].

8. Един роб, на име Пала-Адад, е подарък на Билтум свръх зестрата й от нейния баща Иддин-Еа и нека в бъдеще нито братята й нито някой друг нямат претенции към нея. Печатът на Иддин-Еа не е поставен, печатът на Балмунахме е поставен. [Дата].

9. Зубабум и Синишмеани взеха 20 мини сребро по приятелство и 6 мини сребро в безпроцентен заем, всичко 26 мини сребро от бога Шамаш и Синишмеани. След благополучно завършване на пътешествието ще отмерят среброто и печалбата. [Списък на свидетелите, дата].

10. На всяка мина до 2 1/3 сикли сребро лихва. Нуратум взе от Наннаримах 12 сикли ...ще отмери среброто. Той се закле в името на царя. [Списък на свидетелите, дата].

11. Алиахуа взе от Гимиллум 2 сикли сребро. Шамашливир ще върне среброто. Когато донесе среброто, синът му ще бъде освободен. [Списък на свидетелите, дата].

12. Балмунахме купи сина на Пузур-Нумушд и Тарибатум, на име Синмагир, от баща му Пузур-Нумушд и майка му Тарибатум и отмери пълната му цена, 1/3 мина сребро... [Списък на свидетелите, дата].

13. Един роб на име Синмагир, роб на Балмунахме, взеха в свои ръце от господаря му Балмунахме неговият баща Пузур-Нумушд и майка му Тарибатум. Те ще дадат дома си и градината си на Балмунахме.

14. Шеп-Син взе за син от самия него наричания Илигимлани и го определи за свой наследник. Ако някога в бъдеще Илигимлани каже на своя баща Шеп-Син: «Ти не си мой баща», нека бъде продаден за сребро; а ако Шеп-Син каже на Илигимлани: «Ти не си мой син», нека се лиши от имуществото си. Те се заклеха в името на бог Нана, на бог Шамаш и на царя Рим-Син. [Списък на свидетелите, дата].

4.3. Въпроси и задачи

1. Какви са основните исторически извори за Старовавилонския период?

2. Как било реализирано политическото обединение на Месопотамия под властта на I Вавилонска династия?

3. Направете кратка характеристика на политическата система на Старовавилонското царство.

4. Направете кратка социално-икономическа характеристика на старовавилонското общество.

5. Прочетете приложните откъси от законите на Хамурапи. Анализирайте съдържанието им с оглед на поставените в лекцията проблеми.

6. Прочетете и анализирайте съдържанието на приложните старовавилонски юридически документи.

4.4. Важни дати и понятия

Исин:

..........

Дамикилишу (24 г.) 1816–1794

(Хамурапи)

Лapca:

..........

Рим-Син (60 г.) 1822–1763

(Хамурапи)

Мари:

..........

Зимрилим

(Хамурапи)

Ешнуна:

..........

Нарамсин (вер. същият в Асирия)

Дадуша

Ибалпиел II (ок. 1784–?)

Силисин

(Хамурапи)

Асирия:

..........

Нарамсин (вер. същият в Ешнуна)

Еришум (?–1814)

Шамши-Адад I (33 г.) 1813–1781

Ишме-Даган I (40 г.) 1780–1741?

I династия на Вавилон:

Сумуабум (14 г.) 1894–1881

Сумулаел (36 г.) 1880–1845

Сабиум (14 г.) 1844–1831

Апил-Син (18 г.) 1830–1813

Синмубалит (20 г.) 1812–1793

Хамурапи (43 г.) 1792–1750

Самсуилуна (38 г.) 1749–712

Абиешу (28 г.) 1711–1684

Амидитана (37 г.) 1683–1647

Амисадука (21 г.) 1646–1626

Самсудитана (31 г.) 1625–1595

1595 г. пр. н. е.: поход на хетите в Месопотамия, превземане на Вавилон, установяване на каситската династия

* Авелум, мушкенум, вардум, тамкари, шамалуми, ишакум, шаканаку, рабианум, редум, байрум, декум, лобутум.

4.5. Библиография

В. А. Белявский. Вавилон легендарный и Вавилон исторический. Москва, 1971.

М. А. Дандамаев. Вавилонские писцы. Москва, 1983.

И. М. Дьяконов. Законы Вавилонии, Асирии и Хеттского царства. — Вестник древней истории, 1952, № 3–4.

И. M Дьяконов. Muśkênum и повинностное землевладение на царской земле при Хаммураби. — Eos, 58, 1956.

И. М. Дьяконов. Проблемы вавилонского города. — Город и торговля на древнем Ближнем Востоке. Древний Восток (I). Ереван, 1973.

И. С. Клочков. Духовная культура Вавилонии. Москва, 1983.

H. М. Никольский. Культура древней Вавилонии. Минск, 1959.

А. П. Рифтин. Старовавилонские юридические и административные документы в собраниях СССР. Москва — Ленинград, 1937.

В. В. Струве. Датировка I вавилонской династии. — Вестник древней истории, 1947, № 1.

В. А. Якобсон. Правовое и имущественное положение воина — rëdûm эпохи I вавилонской династии. — Вестник древней истории. 1963, № 2.

J. В. Alexander. Early Babylonian Letters and Economic Texts. New Haven, 1943.

Archives royales de Mari. Paris, 1950–1964. I–XIII.

E. Bergmann. Codex Hammurabi. Textus primigenius. Roma, 1953(3).

M. Birot. Textes économiques de Mari. — Revue archéologique 47, 1953, 121–130, 161–174; 49, 1955, 15–31; 50, 1956, 57–72.

J. Bottéro. La religion babylonienne. Paris, 1952.

V. E. Crawford. Sumerian Economic Texts from the First Dynasty of Isin. New Haven, 1954.

Е. Cuq. Etudes sur le droit babylonien. Paris, 1929.

G. Dossin. Les archives épistolaires du Palais de Mari. — Syria 19, 1938, 105–126.

G. Dossin. Les archives économiques du Palais de Mari. — Syria 20, 1939, 97–113.

G. R. Driver. Letters of the First Babylonian Dynasty. Oxford, 1924.

G. R. Driver. J. C. Miles. The Laws of Eshnunna. — Archiv Orientalni 17, 1949.

G. R. Driver. J. C. Miles. The Babylonian Laws. Oxford, 1952–1955. I–II.

W. Eilers. Die Gesetzstele Chammurabis. Leipzig, 1932.

H. Figulla. W. J. Martin. Letters and Documents of the Old Babylonian Period. London — Philadelphia, 1953.

A. Goetze. The Laws of Eshnunna. New Haven, 1956.

L. W. King. Letters and Inscriptions of Hammurabi, King of Babylon. London, 1898–1900. I–III.

L. W. King. Chronicles Concerning Early Babylonian Kings. London, 1907. I–II.

L. W. King. History of Babylon. London, 1915.

H. Klengel. Hammurapi von Babylon. Berlin, 1976.

E. Klengel-Brandt. Reise in das alte Babylon. Leipzig, 1977(3) (Э. Кленгель-Брандт. Путешествие в древний Вавилон. Москва, 1979.).

J. Kohler et al. Hammurabi’s Gesetz. Leipzig, 1904–1923. I–VI.

P. Koschaker. Rechtsvergleichende Studien zur Gesetzgebung Hammurabis. Königs von Babylon. Leipzig, 1928.

J.-R. Kupper. Les Nomades en Mésopotamie au temps des rois de Mari. Paris, 1958.

W. G. Lambert. The Babylonian Wisdom Literature. Oxford, 1960.

W. F. Leemans. The Old Babylonian Merchant. Leiden, 1950.

W. F. Leemans. Foreign Trade in the Old Babylonian Period. Leiden,1960.

J. McQueen. Babylon. London, 1964.

A. Poebel. Babylonian Legal and Business Documents from the Time of the First Dynasty of Babylon. Philadelphia, 1909.

F. Schmidtke. Der Aufbau der babylonischen Chronologie. Münster, 1952.

F. R. Steele. The Code of Lipit-Iśtar. — American Journal of Archaeology 52, 1948.

Е. Unger. Babylon, die heilige Stadt. Berlin — Leipzig,1931.

A. Ungnad. Babylonische Briefe aus der Zeit der Hammurapi — Dynastie. Leipzig, 1914.

5. Предна Азия от средата на II до средата на I хил. пр. н. е.

5.1. Въведение

През втората половина на II хил. пр. н. е. Предна Азия станала арена на ожесточени политически конфликти и борби за хегемония. Надраствайки своите първоначални огнища в долината на Нил и в Двуречието, цивилизацията постепенно се разпространявала на огромни територии в околните райони — Източното Средиземноморие, Мала Азия, Иранското плато. Наред с имащите вече хилядолетна политическа традиция стари държавни формации в Египет и Месопотамия на историческата сцена излитали нови и витални политически обединения, някои от които имали ефимерен живот, а други оставили трайна диря в световното историческо и културно развитие.

След своя голям разцвет в епохата на Старовавилонското царство, при управлението на Каситската династия (XVI–XII в. пр. н. е.) Вавилон изживявал продължителен период на относителен упадък. Властта на каситските царе над останалите райони на Месопотамия била твърде слаба; назначаваните от тях управители на области, на големите градове и дори на някои богати храмове се ползвали със значителна политическа и стопанска самостоятелност. За дълго време Вавилония престанала да играе първостепенна роля в международните отношения

По това време в Северна Месопотамия възникнала нова могъща държава — Митани. Силната централна власт и могъщата армия, в която за пръв път били въведени впрегнатите в коне бойни колесници, позволили на митанийските царе да осъществят още през XVI в. пр. н. е. значителна политическа експанзия както на изток където достигнали долината на р. Тигър и временно подчинили старите търговски градове Ашур и Ниневия, така и на югозапад, в района на Източното Средиземноморие. Митанийското царство изживявало своя най-голям разцвет през XV и началото на XIV в. пр. н. е., но политическата му експанзия била спряна от появилите се могъщи съперници. Още в началото на XV в. пр. н. е. митанийските царе се сблъскали в Източното Средиземноморие с енергичната политика на фараона завоевател Тутмос III, който след окончателния разгром на хиксосите в Синайския полуостров и Южна Палестина започнал последователно настъпление на североизток. Дългогодишната борба завършила с победа на египтяните: армията на Тутмос III дори успяла да премине Ефрат и разгромила митанийците на собствената им територия. Временно Египет се издигнал като най-могъща военнополитическа сила в Близкия Изток. Десетките градове и държавници в Източното Средиземноморие признавали властта на фараона и му плащали данък: владетелите на Митани, Вавилон и Хетското царство се надпреварвали да пращат в Тива кервани с дарове и уверения за своята вярност и приятелство.

Насърчени от постепенното отслабване на Египет към края на XV в. пр. н. е., митанийците сключили стратегически съюз с Вавилон с цел да изменят съотношението на силите на международната арена в своя полза. От своя страна египетската дипломация потърсила противодействие чрез съюз с отстояващия своята независимост от Митани и Вавилон богат търговски град Ашур, който бързо се превръщал в политически център на обширен район около средното течение на р. Тигър. По името на града формиращата се държава станала известна като Асирия. През XIV и XIII в. пр. н. е. Хетското царство и Асирия се издигнали като най-могъщи държави в Предна Азия.

Изучаването на историята на Хетското царство, напълно забравено от историческата традиция след своята гибел в края на II хил. пр. н. е., започва едва в началото на нашия век с разкопките на древната столица Хатуша (източно от Анкара). Откритият в развалините на царския дворец огромен архив с клинописни документи дава възможност да се възстановят различни страни от социално-икономическото, политическото и културното развитие на малоазийските хети. Най-значителна научна сензация предизвика установяването на индоевропейския характер на хетския език — най-рано засвидетелствания с писмени паметници език от индоевропейската група.

Първата обширна и централизирана държава на хетите възникнала в Централна Анатолия през XVIII–XVI в. пр. н. е. (т. нар. Старохетско царство); тя достигнала върха на своето могъщество в началото на XVI в. пр. н. е. при Муршилиш I, който осъществил в 1595 г. пр. н. е. довелия до превземането на Вавилон поход в Месопотамия. След относителен упадък през XV в. пр. н. е. нов период на могъщество настъпил в епохата на Новохетското царство (XIV–XIII в. пр. н. е.). Засилената централна власт черпела своето могъщество от огромните царски домени и добре организираната войска, в която — както и в другите съвременни армии — основна роля започнали да играят въведените най-рано от митанийците маневрени отряди от впрегнати в коне бойни колесници. Още през първата половина на XIV в. пр. н. е. Шупилулиумаш I, един от най-забележителните хетски владетели, успял да наложи политическата си хегемония над почти цяла Мала Азия от Черно до Средиземно море и, като се възползвал от временното отслабване на Египет при фараона реформатор Ехнатон, започнал планомерно да настъпва на юг в района на Източното Средиземноморие. Конфликтът на хетите с Египет достигнал своя връх в края на XIV и началото на XIII в. пр. н. е., когато хетските царе Муршилиш II, Муваталиш и Хатушилиш III водили последователно тежки войни с войнствените фараони от XIX династия Сети I и Рамзес II. През 1280 г. пр. н. е. конфликтът бил уреден със сключването на мирен договор, по силата на който Сирия и Северна Финикия станали зона на хетско влияние, а Палестина и Южна Финикия останали в обсега на египетската политика.

През XV в. пр. н. е. владетелите на Ашур се възползвали от стратегическия си съюз с Египет, за да възстановят и издигнат държавната независимост на Асирия, поставяйки началото на Средноасирийския период (XV–XI в. пр. н. е.). В борба с Митанийското царство и с каситските царе на Вавилон Ашу-Надин-Ахе II и Ашур-Убалит I изградили през XIV в. пр. н. е. основите на асирийското военно могъщество. Продължавайки и развивайки тяхната агресивна политическа линия, съчетаваща дипломатическите интриги и решителните военни действия, през стогодишното си управление мощните асирийски царе Адад-Нирари I, Салманасар I и Тукулти-Нинурта I (1307–1208 г. пр. н. е.) превърнали Асирия в първостепенна политическа сила. Още в началото на XIII в. пр. н. е. държавата Митани била окончателно разгромена. Мощната асирийска армия многократно нахлувала в централна и южна Месопотамия, а при един от походите дори отвлякла в плен царя на Вавилон. Заедно с другата плячка в Асирия била откарана и статуята на покровителя на Вавилон, бог Мардук.

В края на XIII в. пр. н. е. в Мала Азия нахлула мощна коалиция от войнствени племена, наричани в египетските документи морски народи. Те разгромили хетските армии и крепости, превзели столицата Хатуша и сложили край на съществуването на Хетското царство. В началото на XII в. «морските народи» навлезли от Мала Азия в Източното Средиземноморие; част от тях се заселила във Финикия, смесвайки се с местното население, а други продължили по суша и море към Египет, откъдето били отблъснати със сетни усилия.

От създалия се в Предна Азия политически вакуум се възползвала Асирия. След като преодоляла една временна криза, в края на XII и началото на XI в. пр. н. е. при управлението на войнствения цар Тиглат-Пилесар I тя се впуснала в завоевания. В продължение на повече от 30 години асирийските армии ежегодно се отправяли на походи към Вавилония, Сирия, Финикия и източна Мала Азия, подлагали тези земи на грабеж и опустошение, отвличали в робство огромни маси от хора, облагали местните владетели с данъци. Тиглат-Пилесар дори извършил демонстративен поход с кораби в Средиземно море; египетският фараон му изпратил богати дарове в знак на почит и приятелство.

Разцветът на асирийското могъщество при Тиглат-Пилесар I бил кратък: в началото на XI в. пр. н. е. от Арабския полуостров нахлула поредната вълна от преселници — номадските племена на арамеите, които залели Месопотамия и Източното Средиземноморие, смесвайки се с местното население. Арамеите първи разпространили в Близкия изток камилата. Повече от два века след тяхното нашествие Асирия не могла да се съвземе от понесения удар.

Отстраняването от историческата сцена на всички велики сили, които в продължение на векове си оспорвали господството над Източното Средиземноморие, дало възможност на местните държави и народи да изживеят период на разцвет в самостоятелното си развитие. Крайбрежната област — Финикия, отдавна се славела с богатите си градове-държави, средища на морска и сухопътна търговия. В края на II и началото на I хил. пр. н. е. водеща роля играели градовете Тир и Сидон, които се обединили в единно царство. Финикийските мореплаватели господствали в този период в Средиземно море, обслужвайки транзитната търговия между Египет, Месопотамия, Гърция и Западното Средиземноморие; те били известни и като опасни пирати. По бреговете на Северна Африка, Южна Испания, на островите Сицилия, Сардиния и Малта били основани ред финикийски колонии: сред тях бил и прочутият Картаген в днешен Тунис. Голяма била и славата на финикийските занаятчии, особено на майсторите на накити и ювелирни изделия. Тир пазел тайната на оцветяването на тъкани в пурпурен цвят с боя, получавана от някои морски мекотели: в Сидон пък били изработени изящни изделия от многоцветно стъкло. За своите нужди финикийските търговци създали първата в света азбучна писменост.

Процъфтяващи търговски центрове имало и в Сирия, на керванските пътища от финикийските пристанища към Месопотамия. След нашествието на арамеите особено се издигнал градът Дамаск, прочут с изработката на висококачествени железни оръжия. През X–IX в. пр. н. е. царете на Дамаск се славели със своето богатство и наложили господството си над обширна територия.

На юг от Сирия, в разположената около р. Йордан и Мъртво море Палестина, през XIII в. пр. н. е. се заселили номадските племена на древните евреи. Сведения за тяхната история съдържа Старият завет на Библията — сборник от древноеврейски свещени книги и летописи. В XII–ХI в. пр. н. е. еврейските племена постепенно уседнали в новите си територии, наред със скотовъдството започнали да се занимават и със земеделие, занаяти и търговия. Социалното разслоение довело до обособяването на върхушка от едри собственици, търговци, лихвари и робовладелци, които били заинтересувани от създаваното на здрава и стабилна, защитаваща интересите им власт. Възникването на държавата било стимулирано и от военната опасност, породена от непрестанните стълкновения със съседите. В края на XI в. пр. н. е. бил избран първият цар на всички евреи Саул. Той назначавал свои близки за началници на войската и ги награждавал с ниви и лозя, създавайки служебна аристокрация като опора на царската власт. В началото на X в. наследникът му Давид въвел постоянна царска войска от наемници наред с племенното опълчение, и централизиран административен апарат от чиновници за управление на държавата. Давид завладял гр. Йерусалим и го превърнал в столица на еврейското царство. Авторитетът на царската власт укрепнал особено при управлението на сина на Давид Соломон. Освен с непрестанни завоевателни войни той се прочул и със строителната си дейност. Много градове били превърнати в непревземаеми крепости: в Йерусалим били изградени царски дворец и богато украсен храм на древноеврейския бог Яхве. Войните и строежите изисквали значителни средства и населението било обложено с тежки данъци и повинности. След смъртта на Соломон, в края на X в. пр. н. е. еврейското царство се разпаднало на две независими държави: на север, около р. Йордан — Израел със столица Самария и на юг, в района на Мъртво море — Юдея със столица Йерусалим, където и в следващите векове останала на власт династията на Давид.

От края на X в. пр. н. е. започнала постепенно отново да набира сили Асирия, която възстановила военното си могъщество и подновила завоевателните набези срещу съседите си. Значителен икономически и военнополитически подем бил отбелязан през IX в. при управлението на Ашурназирпал II и Салманасар III. Но в края па IX и първата половина на VIII в. пр. н. е. Асирия отново изживяла период на временен застой и упадък, свързан с успешната политическа консолидация на един мощен противник на северната й граница — разположеното на Арменското плато царство Урарту.

От средата на VIII в. пр. н. е. започва най-блестящият период в историята на Асирия, която се превърнала в «световна» (по тогавашните мащаби) централизирана и деспотична военнобюрократична империя. В началото на този период стои важното управление на Тиглат-Пилесар III, който провел значителни административни и военни реформи, подготвящи бурната външнополитическа експанзия. Била въведена единна административна система, като цялата територия била поделена на провинции начело с назначавани от царя управители, а населението било обложено с тежки данъци. Вместо традиционното народно опълчение била създадена постоянна професионална царска армия, която била великолепно обучена и организирана и достигала огромна за епохата численост — над 120 хиляди души. Армията се деляла на различни родове войски с уеднаквено, стандартно въоръжение (тежко и леко въоръжена пехота, тежка и лека конница, бойни колесници). Високо развитие получили фортификационното дело (укрепяване на градовете, строеж на военни крепости и лагери), изграждането на инженерни съоръжения (мостове и пътища), обсадната техника, транспортът, съобщенията и снабдяването на армията.

Централизираната държавна организация и могъщата армия позволили на Асирия да завоюва огромни територии, превръщайки се през VIII–VII в. пр. н. е. в господар на целия Близък Изток. При управлението на Тиглат-Пилесар III и неговите наследници Салманасар V, Саргон II и Сuнaxepuб завоевателните походи следвали методично, година след година, и грамадната военна машина с огън и меч разширявала сферата на асирийското могъщество. За да държат в подчинение завладените територии, асирийските владетели преселвали цели племена и народи в нови земи, жестоко удавяли в кръв всеки опит за извоюване на независимост. Асирийската експанзия достигнала своя връх през първата половина на VII в. пр. н. е., когато Асархадон покорил дори Египет и се провъзгласил за фараон (671 г. пр. н. е.). Грамадната военноробовладелска империя се простирала на хиляди километри от праговете на Нил до Арменското плато, от Средиземно море до Западен Иран и Персийския залив.

Непрестанните войни и усилията да се държат в подчинение покорените народи в огромната по територия държава в крайна сметка изтощили нейните сили. В края на VII в. пр. н. е. Асирийската империя рухнала под напора на въстаналите поробени народи и нахлулите външни врагове. Столицата Ниневия, в която последният велик асирийски цар Ашурбанипал бил събрал огромна библиотека от над 20 хиляди глинени плочки с клинописни текстове, била превзета и разрушена.

В края на VII и през VI в. пр. н. е. нов кратък период на политическо могъщество, икономически разцвет и културно възраждане изживял Вавилон, койтo успял да наложи властта си над значителна част от предишните асирийски владения в Месопотамия и Източното Средиземноморие. Нововавилонското царство се превърнало при Нaбonaлacap и Навуходоносор II в огромна робовладелска империя. Самият Вавилон — най-големият тогавашен град — имал над 200 хил. души население. Построен на двата бряга на р. Ефрат, той бил укрепен със сложна система от крепостни стени и запълнени с вода канали. От украсената с изображения на фантастични и реални зверове «врата на Ищар» главната улица извеждала покрай царския дворец до смятания в древността за едно от чудесата на света храм на Мардук с огромен седеметажен зикурат (Вавилонската кула). Към седемте «чудеса на света» били причислявани и «висящите градини», построени във времето на Навуходоносор.

5.2. Подбрани извори

Анали нa Синахериб

Текстът на аналите на асирийския цар Синахериб (704–681 г. пр. н. е.) е записан на нововавилонски диалект върху шестостенна призма (т. нар. призма Тейлър). която се съхранява в Британския музей. Записването на аналите се датира в 691 г. пр. н. е. (F. Delitzsch. Akkadische Lesestücke. Leipzig. 1912; ср. Хрестоматия no истории древнего Востока. Москва, 1980, I, 211–219)

Аз, Синахериб(124), великият цар, могъщият цар, цар на страните, цар на Асирия, цар на четирите страни на света; премъдрият пастир, послушен на великите богове, пазител на истината, обичащ справедливостта, творящ добро, помагащ на нещастните, отдаден на доброто; съвършеният герой, могъщ самец, пръв от всички владетели, смиряваща непослушните юзда, изпепеляваща противниците мълния. Бог Ашур(125), Великата планина(126), ме дари с несравнимо царуване и възвеличава своето оръжие над всички обитаващи в палати. От Горното море(127), където залязва слънцето, до Долното море(128), където изгрява слънцето, всички черноглави се преклониха в краката ми, а враждебните владетели се уплашиха от бой с мене, напуснаха своите селища и като планински сови, самотно отлетяха в неведоми места.

В първия си поход около Киш(129) нанесох поражение на Мардук-апла-иддин(130), царя на Кардуниаш(131), заедно с войските на неговия помощник Елам(132). Посред сражението той напусна лагера си, избяга сам и спаси живота си. Колесниците, конете, колите, мулетата и всичко, което той захвърли в разгара на битката, завладях с ръцете си. Тържествено влезнах в двореца му, разположен сред Вавилон. Аз отворих неговата съкровищница, златото, среброто, златните и сребърните съдове, скъпоценните камъни, всичко, което се намираше там — неизброимо имущество и богатство, тежки товари, неговите дворцови жени, велможи, придворни, певци и певици, всички занаятчии — всичко принадлежащо на неговия дворец аз наредих да бъде изнесено и взех като плячка. Със силата на своя господар, бог Ашур, аз обсадих и превзех 75 могъщи града, крепости на страната Халди(133), а също 420 малки града в техните околности, и взех плячката им.

Помощните воини [?], арамеи, халдеи, всички, които бяха в Урук, в Нипур, в Киш, в Хурсагкалама, в Кут, в Сипар и в малките градове, всички, които имаха вина, наредих да изведат и присъединих към плячката. При връщането си подчиних и непокорните [арамейски племена]. Двеста и осем хиляди души, малки и големи, мъже и жени, а също безбройни коне, мулета, магарета, камили, едър и дребен добитък — значителна плячка — отведох в Асирия.

По време на своя поход приех от Набу-бел-шумате, владетел на Харарат(134), злато, сребро, големи трупи скъпо дърво, магарета, камили, едър и дребен добитък — немалки дарове. Воините на коварния противник, града Хиримме(135), избих с оръжие, никого не оставих, побих труповете им на колове около целия град, а областта им заселих отново. Десет овни, десет имера(136) вино, двадесет имера фурми — най-доброто на тази земя, установих за вечни времена като данък за боговете на Асирия, моите господари.

При втория ми поход моят господар бог Ашур ме въодушеви и се отправих към страната на каситите(137) и към страната на ясубигалаите(138), които отдавна не се покоряваха на царете, моите бащи. Високите планини и недостъпните плата преминах на кон, а колесницата си накарах да пренесат на ръце. И като тур пеша преминах тесните проходи.

Град Бит-Киламзах, град Хардишпи, град Бит-Кубати(139) — техните градове, техните мощни крепости аз обсадих и превзех. Изведох от тях хората, конете, мулетата, магаретата, едрия и дребния добитък и ги присъединих към плячката. А малките им градове, които са безбройни, разруших, съборих, обърнах в руини. И техните шатри, палатки и селища запалих и предадох на огъня. След това се върнах в този град Бит-Киламзах и го превърнах в крепост. По-здраво от преди укрепих стените му, и хора от разни страни, заловени от ръцете ми, заселих в него. Хората от страната на каситите и страната на ясубигалаите, които бяха избягали пред моето оръжие, накарах да изведат от планините и ги заселих в градовете Хардишпи и Бит-Кубати. Преброих ги и се погрижих да издигна стела, на която накарах да опишат извоюваната с мои ръце победа и да я поставят сред града.

И обърнах впряга си и се отправих на път в страната Еллипи(140). Пред мене царят им, Испабара, изостави могъщите си градове, изостави съкровищницата си и избяга далече. Цялата тази голяма страна разгромих като ураган. Неговите резиденции, градовете Марубищи и Акуду, и още 34 по-малки града в техните околности обсадих, превзех, разруших, изгорих с огън. Хората и малки и големи, мъже и жени, коне, мулета, магарета, камили, едър и дребен добитък завладях безброй и го доведох до небитие и умалих страната му. Могъщите градове Цицирту и Куммахум заедно с малките градове около тях и цялата област Бит-Барру(141) откъснах от страната му и я присъединих към пределите на Асирия. А града Елензаш превърнах в столица и крепост на тази област, и смених старото му име, и го нарекох Кар-Синахериб(142), и заселих в него пленените от ръцете ми хора. Всичко това дадох в ръцете на своя велможа, началника на областта Хархар, и уголемих страната.

При връщането си получих богат данък от далечните мидийци, за които никой от царете — мои бащи не беше чувал, и ги превих под ярема на своята власт.

При третия си поход се отправих в страната Хати(143), Страшният блясък на моето величие събори царя на Сидон(144) Лули и той избяга далеч в морето и загина навеки. Сидон великия и малкия Сидон, и градовете Бит-Зити, Царипту, Махалиба, Ушу, Акзиби, Аку(145), неговите могъщи градове, неговите крепости и опори в районите на пасбищата и водопоите паднаха сразени от блясъка на оръжието на бог Ашур, моя господар, и те се преклониха в краката ми. Аз поставих на царския трон Тубаалум и му наложих данък в полза на моето господство. И всички царе на Амурру(146), самримурунецът Минхиму, сидонецът Тубаалум, арудаецът Абдилити, гублаецът Урумилки, ашдодецът Метинти, амонитянинът Пудуел, моавитянинът Камусунатби, идумеецът Аяраму — всички те ми поднесоха своите богати дарове и целунаха краката ми.

А царя на Аскалон(147) Цидка, който не се склони под моя ярем с боговете на бащиния му дом и него самия, и жена му, синовете, дъщерите, братята и всичките му роднини взех и преселих в Асирия. Над народа на Аскалон поставих Шарулудари, сина на предишния им цар Рукибти, и му наложих да плаща данък, съюзнически дар на моето величие, и той влачеше моя ярем.

По време на похода градовете Бит-Дагана, Япу, Банаябарка, Азузу(148) — градове на Цидка, които не паднаха веднага в нозете ми, аз обсадих, превзех и плених богатствата им. А управителите, князете и хората на град Екрон(149), които бяха хвърлили в железни окови своя цар Пади, дал съюзническа клетва на страната Ашур, и го бяха предали на юдея Хизкия(150), постъпвайки враждебно и грешно, сега се уплашиха в сърцата си. Те извикаха срещу мене царете на Египет, стрелци с лъкове, колесници, конници от царя на Етиопия, безбройни сили, които им дойдоха на помощ. И край град Алтаку(151) се построиха пред мен редовете им, и точеха оръжието си. А аз се сразих с тях и с могъществото на своя господар Ашур им нанесох поражение. По време на боя в ръцете ми попаднаха живи колесниците и бойците на египетския цар и колесниците на етиопския цар. Аз обсадих градовете Алтаку и Тамну(152) и ги превзех и плених богатството им. И като се приближих към Екрон, убих прегрешилите управници и князе и набих труповете им на колове около града. И всички синове на града, извършили грехове и престъпления, прибавих към плячката, а останалите, които нямаха грехове и престъпления и бяха невинни, пощадих. Техния цар Пади изведох от Йерусалим(153) и го поставих на трона да господства над тях и му наложих данък в полза на моето величие. А юдея Хизкия, който не се склони под моя ярем, 45 негови големи града и безбройни крепости и малки селища около тях обсадих с насипи и тарани, с нападения на пехотата и щурмови стълби и плених 200 150 души малки и големи, мъже и жени и безброй коне, мулета, магарета, камили, едър и дребен добитък изведох от тях и причислих към плячката. А самия него затворих като птица в клетка в неговия царски град, Йерусалим. Издигнах срещу него укрепления и затворих за него изхода от градските порти. Завзетите негови градове отделих от страната му и предадох на царя на Ашдод(154) Метинти, на царя на Екрон Пади и на царя на Газа(155) Цили-Бел. На тях в добавка към предишния данък прибавих и наложих ежегоден налог като съюзнически дар на моето величие. А него, Хизкия, ужасния блясък на моето величие събори и неговите воини и най-добрите му войски, събрани за отбраната на царския му град Йерусалим, поискаха мир. И той ми изпрати в моята столица Ниневия 30 таланта злато и 800 таланта чисто сребро, сърма, големи каменни украшения, легла от слонова кост, високи тронове от слонова кост, слонови кожи, слонова кост, абаносово дърво, жълто дърво и всякакви ценни богатства, а също и своите дъщери, дворцови наложници, певци и певици, и прати свой вестител за плащане на данък и изпълнение на служба.

Моят господар бог Ашур ме вдъхнови за четвърти поход и аз събрах многобройните си войски и ги поведох към страната Бит-Якин(156). По време на похода нанесох поражение на халдея Шузубу(157), живеещ сред блатата в град Битуту(158), и когато ужасът на моето сражение го порази, сърцето му изтръпна като на блатен рис и той избяга самотен и местонахождението му не беше открито. Тогава аз обърнах впряга си и се отправих към страната Бит-Якин. А той, Мардук-апла-иддин, на който още в първия си поход нанесох поражение и разпръснах силите му, сега се уплаши от гърма на моето могъщо оръжие и от настъплението на моята ужасна битка, и като събра всички богове на страната си от техните жилища, ги натовари на кораби и като птица отлетя в град Нагите-раки(159), който е отвъд морето. А неговите братя, семе на бащиния му дом, които той изостави на брега на морето, и останалите хора на страната му аз изведох от Бит-Якин, който е сред блатата и гъстите камъши, и ги причислих към плячката. И като се обърнах превзех, разруших и обърнах в руини всичките му градове, и докарах беди на съюзника му, царя на Елам. При връщането си поставих своя първороден син Ашур-надин-шуми, роден от мене, на царския трон и заставих обширните страни Шумер и Акад да гледат в лицето му(160).

Петият ми поход беше срещу жителите на град Тумури, на град Шарум, на град Езам, на град Кибшу, на град Халгида, на град Куа, на град Кан(161), чиито жилища като гнездата на орела, първа сред птиците, са разположени по върховете на планината Нипур(162), висока и непристъпна, и които не скланяха глава под моето иго. Аз построих боен лагер в подножието на планината Нипур и с отбраните воини от своята гвардия, с безпощадните мои войници като могъщ тур настъпих. Теснини, водопади и стръмни планински склонове преодолях с носилката си, а трудните за носилка места преминах пеша като планински козел по високите върхове и планински хребети. Там, където се уморяваха колената ми, седях на планинските камъни и пиех вода от мех за утоляване на жаждата си. Преследвах ги до върховете на планината и ги разбих, а градовете им превзех, плених, разруших, сломих и предадох на огъня. И обърнах впряга си и настъпих с поход срещу Мания, цар на града Ука, непокорният мидиец. Тези непроходими пътища и стръмни пътеки преди мене не беше преминавал никой от предишните царе. В подножието на могъщите планини Анара и Упа изградих лагер и сам на носилка заедно с превъзходните си воини с труд се промъкнах в тесните им проходи, изкатерих се на непристъпните им планински скали. А той, Мания, като видя праха от краката на войската ми, напусна царския си град Ука и избяга надалеч. Аз обсадих Ука и я превзех, плених всичко в нея, ценности и имущество, и изнесох съкровищата от двореца и ги прибавих към плячката и взех още 33 града в края на страната. Хората, конете, едрия и дребния добитък от градовете отведох, а тях изгорих, разруших, предадох на огъня.

В шести поход тръгнах срещу останалите хора на страната Бит-Якин, които като диви магарета избягаха пред могъщото ми оръжие, изнесоха всички богове на страната от жилищата им, преплуваха великото източно море и се заселиха в град Нагите в страната Елам. На кораби от страната Хати(163) аз наистина преплувах морето(164) и превзех град Нагиту-Дибина заедно със страната Хилму(165), град Билату и страната Хупапану, области на Елам. Аз плених и хората от страната Бит-Якин заедно с техните богове, и хората на царя на Елам, и не оставих нито един беглец. Качих ги на кораби и ги докарах на отсамния бряг и ги изпратих в Асирия. Градовете в онази страна разруших, унищожих, предадох на огъня, обърнах в хълмове и развалини. При връщането си разбих в открито сражение вавилонянина Шузубу(166), който по време на метеж беше заграбил властта над Шумер и Акад, и го залових жив в ръцете си, и окован в железни окови и вериги го изпратих в Асирия. И царя на Елам, който беше на негова страна и му дойде на помощ, разбих в бой и развях силата му и разгромих войската му.

Моят господар, бог Ашур ме вдъхнови за седми поход и аз тръгнах срещу страната Елам. Градовете Бит-Хаири(167) и Раза(168), които са на границата на Асирия и които при управлението на баща ми еламитите бяха отнели със сила, при този поход превзех и взех плячката им. И като въведох в тях отбрани войски, върнах ги в пределите на Асирия и ги поверих на управителя на крепостта Дер(169) [Изброяване на градове], 34 могъщи града с безчислени селища около тях обсадих, превзех, плених, разруших, унищожих и опожарих. Димът на пожарите им като буреносен облак покри лика на широките небеса. А еламитът Кудур-Нахунте(170) научи за падането на градовете си и го обзе ужас. И той превърна останалите си градове в крепости. А самият той напусна резиденцията си Мадакту(171) и отиде в града Хаидала(172) в далечните планини. Аз поведох войските си към Мадакту, неговия царски град. През месец Тамхири настъпи страшен студ и многобройни облаци лееха дъжд. Аз се уплаших от дъжда и снега, от стръмните планини и обърнах впряга си и се върнах в Ниневия. Не изминаха и три месеца оттогава и по волята на моя господар Ашур Кудур-Нахунте внезапно умря в нещастен за него ден. И след него на трона му се качи Уманменану(173), който нямаше нито ум, нито благоразумие.

При осмия ми поход, след бунта на Шузубу, жителите на Вавилон, злобни демони, затвориха вратите на града си и сърцето им се реши на битка. Халдеят Шузубу, нищожен човек, лишен от мъжка сила, гледащ в лицето наместника на Лахир(174), пропаднал арамей, беглец, кръвопиец, крадец — при него се събраха, спуснаха се в блатата, устроиха бунт. Аз го обкръжих от всички страни и притесних душата му, и пред лицето на страха и глада той избяга в Елам. И тъй като имаше договор и той беше престъпник, побърза да напусне Елам и дойде във Вавилон. А вавилоняните, за негово нещастие, го качиха на трона; връчиха му властта над Шумер и Акад. Те отвориха съкровищницата на Есагила(175), златото и среброто на бог Бел(176) и богинята Царпанит(177) и богатството на храмовете им изнесоха и пратиха в дар на Уманменану, царя на Елам, който нямаше нито ум, нито благоразумие: «Събери войската си, свикай лагер, побързай във Вавилон, застани до нас, ти си надеждата ни!» А той, еламитът, забрави в сърцето си как при предишния си поход в Елам превзех и обърнах в руини градовете му. Той прие дара им и събра войската си, събра своя лагер, колесници и каруци, запретна конете и мулетата. [Изброяване на много страни и народи]. Те сключиха с него голям съюз и с голямо множество нахлуха в Акад, дойдоха до Вавилон и се съединиха с халдея Шузубу, царя на Вавилон, и обединиха войските си. Като безбройно ято скакалци в началото на годината всички заедно се вдигнаха за сражение с мене. Прахът от краката им като буреносен облак през зимата покри широките небеса. В град Халула(178) на брега на Тигър те построиха редовете си пред мене и ми преградиха водопоя и наточиха оръжието си. А аз се помолих на Ашур, на Син, на Шамаш, на Бел, на Набу, на Нергал, на Ищар Ниневийска и на Ищар Арбелска, на боговете, които ми помагат, за победа над могъщите врагове, и те веднага чуха молитвата ми и се притекоха на помощ.

Разярен като лъв, аз облякох доспехите, поставих на главата си шлема, украшение в битката, с яростно сърце бързо се качих на своята висока бойна колесница, събаряща враговете. И като взех в ръце мощния лък, даден ми от Aшуp, и смъртоносното копие, завиках като страшен ураган над цялата войска на злобния противник, изревах също като Адад. По волята на Ашур, великият владетел, моят господар, като буен порив на южния ураган се нахвърлих върху противника във фронт и във фланг, с оръжието на моя господар Ашур и с яростен натиск ги върнах назад и ги обърнах в бягство. Със стрели и копия изтребих вражеската войска и надупчих телата им като решето! Велможата на царя на Елам Хумбан-Унташ, опитен воин, предводител на войската му, велика негова подкрепа, заедно с другите началници със златни кинжали на поясите и чудесни златни гривни на ръцете пронизах мигновено като вързани тлъсти бикове и ги избих напълно. Като на жертвени овни прерязах гърлото им, като конец отрязах скъпия им живот. Накарах кръвта им да тече по широката земя като придошла вода в дъждовния сезон. Буйните коне от впряга на колесницата ми потъваха в кръвта им като в река; колелата на бойната ми колесница, носеща смърт на лошите и злите, разплискваха тяхната кръв и нечистотии. С труповете на бойците им като с трева напълних земята. Отрязах брадите им и ги обезчестих, отсякох ръцете им като зрели краставици и взех пръстените и великолепните златни и сребърни гривни от тях, с остри мечове разсякох коланите им и взех висящите на тях златни и сребърни кинжали. Останалите негови началници заедно с Набу-шум-ишкун, синът на Мардук-апла-иддин, се уплашиха от моя натиск и вдигнаха ръце и попаднаха живи в ръцете ми посред боя, а колесниците им заедно с конете, на които бяха убити колесничарите или бяха изоставени, кръжаха наоколо неуправлявани.

Аз се обърнах и след два двойни часа от нощта прекратих избиването им. А той, Уманменану, царят на Елам, заедно с царя на Вавилон и придружаващите ги предводители на племената на страната Халди — всички те бяха обзети от страх пред моя натиск като от ужасяващ демон, и напуснаха шатрите си, и за спасение на живота си тъпчеха труповете на своите воини. Сърцата им трепереха като на хванат гълъб, те изпускаха топлата си урина и пълнеха колесниците си със своята кал. Аз изпратих своите колесници и конница да ги преследват, и настигайки избягалите, за да спасят живота си, на място ги посичаха с оръжие(179).

По това време направих своя резиденция двореца в Ниневия, напълних го с богатства за удивление на всички хора. Задният дворец, построен по нареждане на моите деди, предишните царе, за настаняване на гарнизона, държане на конете и съхранение на всякакви вещи, беше без тераса, жилищните помещения бяха малки, не беше красив видът му, основите му бяха остарели и отслабнали, кулите му се бяха съборили — този дворец разруших изцяло и като добавка присъединих голямо пространство от ливади и градски ниви. Оставих мястото на предишния дворец и на ливадите чак до брега на реката накарах да насипят тераса от пръст, висока колкото 120 реда тухли. На тази тераса в подходящ месец и благоприятен ден накарах да построят по мой изкусен замисъл и с майсторството на моя умел строител дворец от мрамор и кедрово дърво по хетски образец, много по-голям, удобен и прекрасен от предишния, за обитание на моето величество. Над него поставих дълги греди от кедър, израсли в светлата планина Хаманим(180), и крила от благовонно дърво обковах със скоби от блестяща мед и ги окачих на портите. И накарах да направят за тяхна защита статуи на шеду и ламасу(181) от превъзходен мрамор от страната на баладаите(182) и ги поставих отляво и отдясно. За поместване на черноглавите, за пазене на бойните коне, мулетата, катърите, камилите, колесниците, колите, каруците, колчаните, лъковете, стрелите и другото бойно снаряжение, на впряговете от силни коне и мулета и впряговете с ярем наредих да увеличат много външния павиран площад. Този дворец изградих и завърших от основите до покрива и поставих в него за вечни времена стели с името си. И нека моите потомци, царете, които Ашур и Ищар изберат за управление на страната и хората, когато този дворец остарее и се разруши, да възстановят разрушеното, и като видят стелата с името ми, да приготвят благовонно масло и да извършат възлияние и да я върнат на мястото й. И ако направят така, Ашур и Ищар ще чуят молитвите им и ще им окажат милост. А този, който измени моя надпис и моето име, нека великият господар Ашур, бащата на боговете, да го накаже, да го лиши от жезъл и престол, да го свали от власт.

В месец адару, на 20–я ден, при епонима Бел-емурани, началник на областта на Каркемиш(183).

5.3. Въпроси и задачи

1. Направете хронологическа схема на периодите на разцвет и упадък на основните политически сили в Близкия изток през разглеждания период.

2. Какви типове държави съществуват в Предна Азия през разглеждания период?

3. Каква роля са играели стихийните миграции на номадски народи в древната история на Предна Азия?

4. Какво знаете за индоевропейските народи и тяхното разселване?

5. Какви са причините за разцвета на местните държавици в Източното Средиземноморие (Финикия, Сирия и Палестина) на границата на II и I хил. пр. н. е.?

6. Как била организирана Асирийската империя в периода на своето най-голямо могъщество?

7. Прочетете приложения изворен текст (Анали на Синахериб). Какви сведения съдържа той за политическата действителност в новоасирийския период?

5.4. Важни дати и понятия

Асирия

Средноасирийски период, XV–XI в. пр. н.

..........

Ашур-Надин-Ахе II (10 г.) 1402–1393

..........

Ашур-Убалит I (36 г.) 1365–1330

..........

Адад-Нирари I (33 г.) 1307–1275

Салманасар I (30 г.) 1274–1245

Тукулти-Нинурта I (37 г.) 1244–1208

..........

Тиглат-Пилесар I (39 г.) 1115–1077

..........

Новоасирийски период, X–VII в. пр. н. е.

Тиглат-Пилесар II (33 г.) 967–935

Ашур-Дан II (22 г.) 934–912

Адад-Нирари II (21 г.) 911– 891

Тукулти-Нинурта II (7 г.) 890–884

Ашурназирпал II (25 г.) 883–859

Салманасар III (35 г.) 858–824

Шамши-Адад V (13 г.) 823–811

Адад-Нирари III (28 г.) 810–783

..........

Тиглат-Пилесар III (18 г.) 744–727

Салманасар V (5 г.) 726–722

Саргон II (17 г.) 721–705

Синахериб (24 г.) 704–681, 689 разрушава Вавилон

Асархадон (12 г.) 680–669, 671 завладява Египет

Ашурбанипал (42 г.) 668–627

..........

Ашур-Убалит II (3 г.) 611–909

Хетско царство, XVIII–XIII в. пр. н. е.

..........

Шупилулиумаш (Супилулиума) I, XIV в. пр. н. е.

..........

Муршилиш (Мурсили) II

Муваталиш (Муватали)

Хатушилиш (Хатусили) III, XIII в. пр. н. е., 1280 мирен договор с Египет

Тудхалияш V

..........

ок. 1200 гибел на държавата Хати

Митани, XVI–ХIII в. пр. н. е.

(ХV–ХIV разцвет при управлението на Артатама, Шутарна II, Арташумара и Тушрата)

Израел

ок. 1300 Египетски плен

ок. 1250 Изход

ок. 1230 първо заселване в Ханаан

ок. 1200–1020 съдии

Саул. ок. 1020–1000

Давид, ок. 1000–960

Соломон, ок. 960–930

от 930 отделни династии в Юдея и Израел

Вавилон

Каситска династия, 1595–1157

Нововавилонско царство, 626–539

Набопаласар, 626 – 605

Навуходоносор II, 605–562

..........

Набонид, 556– 539

5.5. Библиография

Г. Г. Гиоргaдзе. Очерки по социально-економической истории Хеттского государства. Тбилиси, 1973.

М. А. Дандамаев. Рабство в Вавилонии VII–IV вв. до н. е. Москва,1974.

И. M Дьяконов. Развитие земельных отношений в Ассирии. Ленинград, 1949.

Дж. Г. Маккунин. Хетты и их современники в Малой Азии. Москва, 1983.

Б. Б. Пиотровский. Ванское царство (Урарту). Москва, 1959.

Д. Ч. Садаев. История древней Ассирии. Москва, 1979.

И. Ш. Шифман. Финикийские мореходы. Москва, 1965.

W. F. Albright. The Biblical Period from Abraham to Ezra. New York, 1963.

W. Andrae. Das wiedererstandene Assur. München, 1977.

D. Baramki. Die Phöniker. Stuttgart, 1965.

K.-Н. Bernhardt. Der alte Libanon. Leipzig, 1976. (К.-Х. Берихард. Древний Ливан. Москва, 1982).

R. Borger. Einleitung in die assyrischen Königsinschriften. Erster Teil: Das zweite Jahrtausend v. Chr. Leiden, 1961 (Handbuch der Orientalistik).

H. Th. Bossert. Altsyrien. Tübingen, 1951.

J. Bright. A. History of Israel. Philadelphia, 1959.

J. A. Brinkman. A Political History of Post-Kassite Babylonia 1158–722 В. С. Rome, 1968.

J. A. Brinkman. Materials and Studies for Kassite History. Chichago, 1976.

J. P. Brown. The Lebanon and Phoenicia. Beirut, 1969.

G. Buccellati. Cities and Nations of Ancient Syria. Rome, 1967.

E. Cavaignac. Les Hittites. Paris, 1950.

F. Cornelius. Geschichte der Hethiter. Darmstadt, 1979(3).

G. R. Driver. J. C. Miles. The Assyrian Laws. Oxford, 1959.

J. Friedrih. Die hethitischen Gesetze. Leiden, 1959.

A. K. Grayson. Assyrian Royal Inscriptions. Wiesbaden, 1972–1976. I–II.

A. K. Grayson. Assyrian and Babylonian Chronicles. New York, 1975.

O. R Gurney. The Hittites. Harmondswoth. 1964(2) (O. P. Герни. Хетты. Москва, 1987).

D. Harden. The Phoenicians. Harmondsworth, 1980(3).

R. K. Harrison. Introduction to the Old Testament. London, 1970.

J. H. Hayes, J. M. Miller (eds.). Israelite and Judaean History. London, 1977.

G. Herm. Die Phönizier. Das Purpurreich der Antike. Düsseldorf — Wien, 1973.

S. Herrmann. A. History of Israel in Old Testament Times. London, 1975.

G. Hölscher. Geschichtsschreibung in Israel. Untersuchungen zum Jahvisten und Elohisten. Lund, 1952.

T. Ishida. The Royal Dynasties of Ancient Israel. Berlin, 1977.

H. Klengel. Geschichte Syriens im 2. Jahrtausend v. u. Z. Berlin, 1965–1970. I–III.

H. Klengel. Geschichte und Kultur Altsyriens. Leipzig, 1979.

S. Moscati. Die Phöniker von 1200 v. Chr. bis zum Untergang Kartahagos. Zürich, 1966.

A. et R. Heher. Histoire biblique du peuple Israël. Paris, 1962. I–II.

M. Noth. Geschichte Israels. Göttingen, 196l(5).

M. Noth. Die Weit, Alten Testaments. Berlin, 1962(4).

A. T. E. Olmstead. Assyrian Historiography. Columbia, 1916.

A. T. E. Olmstead. History of Assyria. London — New York, 1923.

A. T. E. Olmstead. History of Palestine and Syria to the Macedonian Conquest. London — New York, 1931.

A. Parrot. Nineveh and Babylon. London, 1961.

A. Parrot. Abraham et son temps. Neuchatel, 1962.

A. Parrot et al. Les Phéniciens. Paris, 1975.

Th. H. Robinson. History of Israel. I. From the Exodus to the Fall of Jerusalem, 568 В. C. Oxford, 1932.

W. Schramm. Einleitung in die assyrischen Königsinschriften. Zweiter Teil: 934–722 v. Chr. Leiden, 1973. (Handbuch der Orientalistik).

M. F. Unger. Israel and the Aramaeans of Damascus. London, 1957.

L. Waterman. Royal Correspondance of the Assyrian Empire. Michigan, 1930–1936. I–IV.

Е. Weidner. Die Inschriften Tukulti-Ninurtas I und seiner Nachfolger. Graz, 1959.

J. Wellhausen. Israelitische und jüdische Geschichte. Berlin, 1958(9).

II. Възход и упадък на полисния свят

6. Гръцкият полис

6.1. Въведение

Опитът да се скицира накратко обществената и държавната действителност в класическа Гърция се оказва трудна задача. В противовес на римската държава, която се характеризира със сравнително хомогенно, в продължение на столетия запазило се стабилно държавно и обществено развитие, гръцките условия се отличават с многобройни форми и характерни черти. Различните форми на управление и държавни структури, наред cъс съответните им социални устройства, съществуват в непосредствена близост и твърде ограничена обществената реалност, но от друга страна, утежняват общовалидното им систематизиране.

От основно значение за разбирането на гръцкото мислене за държавата е понятието полис, производно на което е нашата дума политика. «Полис» е било само по себе си абстрактно понятие, което допуска повече интерпретации. В най-широк смисъл то означава независима отвън общност, която се управлява по собствени норми и ценностни представи, и в която винаги определена група от свободни граждани (полити), различна по брой в определени случаи, определя обществения живот (Arist. Рol. III, 1275 в). По правило с думата полис се означава множество релативно малки общини, които са били групирани около един градски център и чиито жители и територии обикновено не достигали големи размери За този вид полиси се е наложило означението град-държава — един двусмислен термин, понеже може да възникне представата, че градът властвува над хинтерланда, което не винаги е било задължително. Друга трудност за прецизиране на съдържанието на понятието полис произтича от твърде различната степен на урбанизация на отделните общини. Ако се вземе за основа на сравнение класическия пример Атина — Спарта, то тази разлика проличава особено ясно. В противовес на разположения в близост до морето търговски град Атина, който може да бъде характеризиран като високо развит градски център, Спарта има в значително по-малка степен градски характер. При все това Лакедемонската община била схващана и означавана от гърците като полис, макар че спартанците се противопоставяли на това и считали своя селищен комплекс от отделни села, лишен от градска стена и урбанизация, като нещо особено.

Със сравнението в структурно отношение на двата града ние се докоснахме до друг важен компонент на понятието полис. Например Атина и Спарта се различават не само по различната степен на урбанизация, но преди всичко по съответните им форми на организация. Спартанската носи белезите на аристократичното управление, в което елементите на монархията имали все още определена роля, основаваща се на затворения елит от пълноправни спартански граждани. След изгонването на последния род от тирани, Пизистратидите, атинският строй се превърнал в демокрация, в която делата на полиса се определяли от демоса, който бил наново разпределен по фили чрез реформите на Клистен. Поради това означението полис не е било свързано с някаква специфична форма на управление. В един полис е можело да се приемат както олигархически закони, така и демократични, без да се е внасяла поради това промяна в понятието полис. Оттам и античната представа за полис наподобява модерното понятие за държава, с която не е свързано специфично определение за съществуващата форма на управление. Чрез отъждествяването на античния полис с термина град-държава се изразява само една важна част от историческата действителност в повечето гръцки общини, които обикновено били обединени от градския център в средището на малка територия.

Повечето гръцки полиси са притежавали три ясни характерни черти: на първо място несломимата воля за опазване и утвърждаване на политическата им независимост; след това — силен стремеж за самостоятелно снабдяване и задоволяване (автаркия), чието осъществяване се удавало само в отделни случай; и накрая се наблюдава стремеж към уеднаквяване в политическия живот, което намира израз в постепенното осъществяване на равноправието на гражданите от един град (изономия). Гражданите на гръцкия полис се различават съществено от типа на съвременния гражданин (Arist. Pol. III, 1275 sqq.). Гръцкият полис бил за тях не само родина и религиозен център, който често бил почитан с божествен култ, но и съдбовна общност. Съответното им право на гражданство е било за политите интегрална съставна част на тяхната идентичност. Добиване на право на гражданство, т. е. получаване на чуждо поданство — нещо, което в повечето съвременни държави става в резултат просто на административен акт — е било практически невъзможно в гръцкия полис, защото е било необходимо съгласието на всички граждани. Въпреки това много гръцки градове приемали доброволно чужденци и заедно с несвободните те надминавали по брой пълноправните граждани в някои полиси. Чужденците (метеки, периеки) не получавали граждански права, не били подчинени на правните норми в приелия ги град. Полисната власт отивала твърде далеч и обхващала всички области от живота на населението. От държавата на римляните гръцкият полис се отличавал с по-големи абсолютни изисквания. Общественият и личният живот били уреждани и регламентирани от конституцията (politeia) на полиса; на много полити тя дори гарантирала икономическо съществувание.

След изгонването на тираните много полиси получили олигархически, а някои — демократични конституции. Реформатори и законодатели като атинянинът Солон или легендарният спартанец Ликург не могли да преодолеят привлекателната сила на полисите. Те посветили своето реформаторско дело не на възстановяване на архаичното аристократично общество, а на полисната идея (Plut. Lyc. 8 sqq.; Sol. 14 sqq.). Въведените от тях промени били насочени към автономни граждани (полити), а не към монархия, която пуснала корени на много места в гръцкия си вариант на тирания, и която се разглеждала като контрапункт на конституция, поддържана от свободните граждани на един град (подобна на представата за rex в римското републиканско общество). Така повечето спорове вътре в полисите загубили характера на борба между два противоположни възгледа за държавата, но се разигравали предимно между различни групи от населението, всяка от които искала да спечели за себе си възможно най-голямо участие във властта и влияние сред гражданите. Заможни граждани и безимотни спорели за изискванията си към структурите на политическия живот в техния общ роден град. При все това политическите спорове се коренели в политическите и социалните отношения, които определяли всекидневието на държавите полиси.

Вън от тези борби за власт между различните групи и прослойки на гражданите оставали многобройните неграждани — чужденци и други непълноправни, макар и лично свободни хора, пребиваващи на територията на даден полис (наричани метеки в Атина, периеки в Спарта), както и робите, броят на които непрестанно нараствал. През VI–V в. пр. е. се наблюдава не само значително увеличение на числеността на робите в гръцкия полисен свят, но и преход към по-интензивни форми на експлоатация, свързани с т. нар. класическо (или антично) робовладение. В много полиси били въведени специални мерки, ограничаващи или забраняващи заробването на съграждани за дългове; основен източник на роби станали колониите, където те били купувани на ниска цена или обменяни срещу гръцка занаятчийска продукция от местните варварски владетели. Значителни маси роби от Скития, Тракия, Мала Азия, Италия и Сицилия постъпвали постоянно на робските пазари в Гърция; изобилието на евтина робска работна сила направило възможно широкото прилагане на робски труд във всички основни отрасли на производството — в селското стопанство, в занаятите, в рудниците, като прислуга в домовете на богатите. Върху робите бил прехвърлен най-тежкият, унизителен и неквалифициран труд; същевременно у техните господари — свободните полисни граждани — все повече се формирало отрицателно отношение към физическия труд; те имали повече свободно време, което можели да посвещават на занимания с политика, спорт, култура или наука. Така развитието на робовладението дало съществен тласък за разцвета и забележителните завоевания на новата полисна цивилизация.

Робовладението ускорявало и задълбочавало икономическото разслоение на полисното гражданство; бедността и нуждата оставали широко разпространени в Гърция. Материалните условия за живот на долните слоеве били крайно оскъдни, и противоположното им богатство на горния слой предизвиквало негодувание, ако не и непримирима вражда. Малката и бедна гръцка родина не могла да изхранва многобройното си население. Често част от гражданите на един полис трябвало да напусне страната, за да си създаде в колониите нови условия за живот. Където и изселването не допринасяло за дълготрайно подобрение, демографският натиск довеждал до опасно социално напрежение. Враждебността между богатите и безимотните граждани определяла често политиката на града. Политът се чувствал задължен да помага на своя град, обаче съзнавал също и своите права. Ако не бил съгласен с господстващата форма на управление, понеже виждал в нея господството на една социална група, което противоречало на неговите материални интереси, той нямал скрупули да се бори срещу него, и с това в крайна сметка да доведе и до падане на управлението. Линията, разделяща мирната политика и бунта (stasis) била често прекрачвана в класическа Гърция; резултатът е безкрайна верига от граждански войни, т. е. борби между богати и бедни, между олигархи (малцинството) и демократи (мнозинството) за властта в държавата (Thuk. I, 24 sqq.; Arist. Pol. V, 1301 b). Обаче имало и полиси, които се характеризират с относително стабилна политика. Към тях принадлежат Спарта и Атина, чиито конституции и държавно развитие станали от решаващо значение за по-нататъшната история на Гърция.

Завладяването на съседна Месения и заробването на нейното население от Спарта определят решително насоките и провеждането на спартанската политика. Месенските илоти произвеждали необходимото за препитанието на спартанските си господари, а превърналите се във военна каста спартиати бдели недоверчиво, за да се запази това състояние. Тази ситуация довежда до две колебливи последствия: от една страна, въздигналите се до господари спартиати изпаднали в силна икономическа зависимост от своите държавни роби; от друга страна, те били травмирани от призрака на въстанието на превишаващите ги по брой илоти. На този фон трябва да се разглежда реорганизацията на спартанската държава през отделни периоди на VI в. пр. н. е., приписвана на Ликург, която води до създаване на спартанския начин на живот, т. нар. спартански космос. Тези опити за реформа представляват всъщност нагаждане към военните изисквания на един управляван със силата на оръжието народ. Били премахнати всякакви разлики между аристократи и неаристократи. Всички спартиати без разлика на произход и имущество получили политическо равноправие, което прокарва старият аристократичен принцип на «господство на най-добрите». Тази повратна крачка предпоставя всъщност премахването на древните дорийски родови обединения (фили) в полза на новото разпределение на гражданите по военни отряди. Старият родов принцип на деление трябвало да отстъпи пред нуждите на военизираното общество. С това в спартанското общество се налага принципът на рационалността, т. е. целта определя мисленето, и в последствие се проявява като съвършен държавен тоталитаризъм. Правителствената власт в Спарта имали ефорите, които се избирали ежегодно, и които в съвместна работа със «съвета на старейшините» (gerusia) определяли насоките на политиката; в герузията участвували 28 мъже спартиати над шестдесетгодишна възраст. Народното събрание се събирало само за да даде вот на поставените му въпроси.

Двойната царска власт имала ръководно място в тази организирана по военному държава: това е една институция, произхождаща от спартанската древност, на чието съществувание консервативните спартанци не посягали, и в мирни времена нейната политическа власт била незначителна. Във война обаче двамата царе били главнокомандващи на лакедемонското опълчение, най-важното и ефективно оръжие на спартанската държава.

Съвместните обеди, военните упражнения и състезания играели голяма роля в спартанското общество. Всички органи на държавата, нейните мощности и обществена структура, били съобразени с войната. Така военният елемент бил силата, определяща всичко в държавата. С това били отворени вратите пред опасността от застои в политическото и общественото развитие (Arist. Роl. II, 1170 в sqq.). Нарушението на твърдо установения ред в спартанския космос било невъзможно за отделния човек, защото това би разтърсило съществуването и функционирането на това общество и държавата му. Наистина в самата Спарта била последователно осъществена демократичната сама по себе си идея за равноправие на всички граждани, но радикалният начин на провеждането и запазването й изглежда много малко демократичен. При това правото за разгръщане на собствената индивидуалност имало твърде малко значение и напротив, тоталитарните изисквания на спартанския космос към неговите граждани превъзхождали всичко.

Но все пак, колкото и строго и неотстъпчиво да реагирали спартиатите у дома, в отношенията си към пелопонеските съседи и съюзниците те се отличавали с голяма либералност. Наистина те се опитвали навсякъде, където било възможно, да поставят олигархично управление, но външната им политика се характеризирала изобщо с резервираност. Спарта се задоволява с това да бъде начело (prostates) в Пелопонеския съюз и да бъде уважавана и призната като авангард на Гърция.

Историческото развитие на Атина, града на легендарния Тезей, протича по-различно в сравнение с дорийската Спарта. Тук се налага не консервативна олигархическа конституция, а искането на демоса за активно участие в делата на града. Важна стъпка по пътя към демокрация в Атина са Солоновите реформи, които премахнали робството за дългове и се опитали да подобрят положението на атинските селяни (Arist. Pol. II, 1273 в sq.). С това се постигнал съществен предварителен етап в осъществяването на демокрацията. След него ce осъществява от Клистен новият държавен ред, чрез организиране на гражданите в десет нови фили и създаване на институция, представяща цялото гражданство — «Съвета на петстотинте» (bulé). Конституционната реформа на Клистен давала възможност за участие на безимотните граждани (тети) в политическия живот в рамките на Темистоклевата морска политика. Към средата на V в. пр. н. е. било завършено демократизирането на атинската конституция. По време на Ефиалт запада значението на последния аристократичен бастион на държавата — ареопага. Неговите най-важни функции преминали към съвета, народното събрание и съдилищата. Накрая, при Перикъл окончателно победил принципът на изономията, с което било постигнато фактическо равноправие на всички граждани (Arist. Athen. Pol. 25 sqq.).

Тъй както и в Спарта, политически пълноправното гражданство на атинската демокрация далеч не обхваща цялото население на Атина. Пълноправните граждани в сравнение с нямащите право да гласуват (жени, метеки и роби) по числеността си били малцинство. Модерните изчисления говорят за приблизително 10% пълноправни граждани от цялото население на Атина. Въпреки това в Атина кръгът на политически правоспособните бил много по-голям, отколкото в много други гръцки полиси, които се придържали към тимократичния принцип, разрешаващ само на заможните право на участие и съдействие в делата на полиса. Нещо повече — извършеното в Атина премахване на имуществената бариера като предпоставка за политическо участие, означавало значителен пробив в полза на демократичното мнозинство.

Придържайки се към класическата формулировка на Аристотел, според която само участвуващият в правораздаването и управлението (Arist. Pol. III, 1275 а) може да бъде означен като гражданин на полиса, всички атински граждани може да се нарекат полити (в смисъла на Аристотел), защото те притежавали активно и пасивно изборно право. Отделният гражданин бил призоваван като упълномощител, както и като пълномощник в служба на държавата, според това каква служба са му възложили неговите съграждани. Участието на атинските граждани в политическите дела на града им било по-пряко и се разпростирало по-далеч от това, което съвременните държави позволяват на гражданите си да вършат. В цялата античност не е имало представителна демокрация, в която професионални политици да се грижат за държавните работи по поръчение на анонимна маса избиратели. Атинският гражданин могъл да поеме и активно, и пасивно отговорност, заемайки всяко възможно място в полиса — като политик, съдия, или чиновник за определен мандат. Понеже по правило длъжностните лица се сменяли, не е могло обикновено да се установи каста на професионални политици, която постепенно да вземе юздите на властта.

Като меродавни органи на атинската конституция трябва да се отбележат Народното събрание (ekklesia). Съветът на петстотинте (bulé) и многочислените народни съдилища (heliaia). Най-важното политическо обединение било еклесията. Под ръководството на съответния председател на Съвета се събирало Народното събрание; то могло да взема решения с просто мнозинство от имащите право на глас. От еклесията се избирали цивилните и военните държавни служители, одобрявали се закони и се ратифицирали договори с чужди държави. Различно от римските комиции, в атинското народно събрание всеки гражданин имал правото на законодателна инициатива. Той могъл да изказва мнението си там, да го обосновава и накрая да доведе до гласуване своите предложения за закони.

Булето се състояло от петстотин съветници, които се избирали в различни части на града и страната, и представяли отделните фили и деми. Всяка десета от съвета, т. е. петдесет души от всяка фила образували комисия (притания), която дежурела в едномесечен срок, и в чиито ръце се намирало обсъждането и ръководството на най-важните държавни и управленчески работи. Председателят на пританията (epistates), който бил подменян ежедневно, бил по ранг най-висшият представител на атинската държава — една повече символична, отколкото имаща политическа власт функция. Към другите важни задачи на булето били предварителното обсъждане и подготовката на законодателните инициативи, решенията на Народното събрание и др.

Както в повечето антични държави и атинската изпълнителна власт била поле за дейност на най-богатите слоеве на обществото. Избраните чиновници изпълнявали своята служба безплатно; за тях това било преди всичко чест и следователно отличие, което предполагало обикновено поредица от разноски и задължения от тяхна страна. Висшите цивилни чиновници били деветте архонти (архонт епоним, според който била назовавана годината; базилевс, полемарх и шест тесмотети), които трябвало да изпълняват задачите на представителство на властта, правораздаването, поддържането на култа и т. н. Подпомагала ги колегията на стратезите (десет на брой), която била натоварена предимно с военни задачи и с върховното командуване на атинската войска. За контрола на дейността на чиновниците, за спазването на конституцията и на всички други обществени работи, била използувана институцията на народните съдилища като върховни крепители на демокрацията. Доколко далеч стига властта на тази трета съдебна сила в държавата, се вижда преди всичко от въвеждането на съда на чирепите (остракизъм). С него демокрацията си създала институция, която извеждала на преден план непрекъснато съществуващото латентно недоверие срещу твърде силната личност. Немалко атиняни, между които най-изтъкнатите и най-способните, станали жертва на това оръжие, основаващо се на недоверието и страха. Остракизмът действувал като елемент на демократичния деспотизъм в тази държава на атиняните, вманиачена от идеята за равноправие на всички граждани.

6.2. Подбрани извори

Plutarch, Lykurgos 5 sq.: За реформите на Ликург

От многобройните преобразования, които Ликург въвел, най-същественото било учредяването на съвета на геронтите. Последният според думите на Платон, бидейки приравнен по значение с властта на царете, която била придобила характер на подчертан произвол, се изравнил по влияние с нея при разрешаването на най-важните въпроси, съдействувал повече от всичко друго за запазването на държавата и внесъл мъдрост в управлението. И действително държавното управление, което преди това било лишено от стабилност и клоняло ту към страната на царете с тенденция за установяване на тирания, ту към страната на народа за възтържествуването на демокрацията, след като в средата между тези крайности била поставена опора във формата на властта на геронтите (старейшините), придобило равновесие и твърде стабилно устройство. Причината за това било обстоятелството, че двадесетте и осем геронти, присъединявайки се към царете, имали възможност да се противопоставят на демокрацията, а, от друга страна, те имали възможност да поддържат народа да не допусне установяването на тиранията.

За да премахне окончателно всякакво неравенство и несъразмерност. Ликург искал да раздели и движимото имущество, но тъй като виждал, че гражданите понасят тежко обстоятелството да бъдат лишавани от своето имущество, той тръгнал по околен път и чрез своите държавнически мероприятия успял да преодолее користолюбието на гражданите. Преди всичко той извадил от обръщение златните и сребърните монети, постановил да се използуват само железни монети, но и последните със своето голямо тегло и обем притежавали съвсем незначителна стойност, тъй като за десет мини от тях било необходимо да се строи в домовете голямо помещение и те да се превозват с кола.

... По този начин луксът, като бил лишен от онова, което го поддържало и хранело, малко по малко замрял и изчезнал от само себе си. Онези хора, които били натрупали голямо имущество, нямали никакви предимства пред бедните, тъй като нямали никаква възможност да извадят своето богатство на показ, а трябвало да го държат сякаш зазидано и скрито в домовете си без да могат да го употребят. Ето защо и обикновените съдове и всичко необходимо като кревати, столове, маси, започнало да се изработва от най-добро качество от самите спартанци, а спартанските кани [котони] според думите на Критий намирали най-добро приложение по време на походите, тъй като понякога от тях се налагало по необходимост да се пие вода, а тези съдове прикривали мътния й цвят, тъй като извитите им краища задържали калта и от тях можело да се пие сравнително по-чиста вода. Автор на всички тези мероприятия бил законодателят Ликург. Занаятчиите, които дотогава изработвали луксозни предмети, трябвало да прилагат занапред своето майсторство при изработването на предмети от първа необходимост.

Xenophon, Lak. pol. 5, 2 sq.: За спартанския начин на живот

Ксeнофонт от Атина (V–IV в. пр. н. е.) е след Тукидид най-именитият атински историк. Неговата «Гръцка история» (Hellenica) и «Анабазис», а така също и текстът за «Държавата на лакедемонците» са изключително ценни извори за историята на неговото време

2. Ликург заварил у спартанците такива порядки, каквито съществували и у останалите гърци, когато всеки обядвал у дома си. Като си дал обаче сметка, че това обстоятелство е причина за лекомисленост и отпуснатост, Ликург направил техните съвместни обеди публични, като по този начин смятал, че ще направи невъзможно нарушаването на наредбите.

На гражданите той разрешил да употребяват в такова количество храна, че да не се пресищат без мярка, но и да не чувстват недостиг. Впрочем на тези обеди често се дават добавки във вид на убит дивеч; случва се понякога така, че вместо дивеч богатите често поднасят на трапезата пшеничен хляб. По този начин трапезата никога не остава без ядене, докато онези, които се хранят на нея, не се разотидат, а от друга страна, тя не е свързана с много големи разноски.

8. Освен това Ликур бил забелязал, че храната придава на онези, които работят, хубав цвят, здрави мускули и голяма сила, докато онези, които безделничат, затъпяват и се обезобразяват от нея. Ликург сметнал, че тези негови наблюдения имат голямо значение, а като размислил и върху това, че даже и на онзи, който работи доброволно и усърдно, макар и той да е в напреднала възраст, физическите му сили са в добро състояние, той предписал щото всеки от най-старите, които се намират ежедневно в гимназия, да бди никой да не извършва работа по-малка от храната, която му се дава.

9. Струва ми се, че в това отношение не се е измамил, защото не бихме могли да намерим хора нито по-здрави, нито телесно по-крепки от спартиатите. Последните упражняват еднакво и равномерно нозете си, ръцете си и врата си.

Aristoteles, Athen. Pol. 6 sq.: Солоновите реформи

Като взел властта в свои ръце, Солон освободил народа и в настоящия момент, пък и в бъдеще, като забранил заемите да се гарантират със залог на личната свобода. След това той издал закон и отменил всички дългове, частни и държавни, което се нарича «сизахтия», защото като че ли с това бил снет товар от гърба на длъжниците. По този повод някои се опитват да оклеветят Солон. Случило се така, че когато Солон се готвел да проведе сизахтията, той обадил за това на някои от познатите си, а впоследствие, както твърдят демократите, бил изигран от приятелите си; по думите пък на онези, които желаят да го очернят, сам Солон взел участие в печалбите. Както се разправяло, те взели пари назаем и накупили много земя, а когато не след дълго време дълговете били премахнати, станали богати. Оттук, както се разправя, водят началото си родовете, които по-късно се смятали за богати от памтивека. Твърдението на демократите заслужава все пак повече доверие. Солон бил във всяко друго отношение твърде умерен и безпристрастен и макар да имал възможност да привлече към себе си чрез измама едната партия и по този начин да стане тиран в държавата, той предпочел да стане омразен и на двете партии и поставил благото и спасението на държавата над своите лични облаги. Ето защо неправдоподобно е такъв човек да е могъл, да се опетни с подобни дребнави и недостойни постъпки. А че той е имал възможност да стане тиран, се доказва от разклатеното състояние на държавата. Самият той изтъква това твърде често в стихотворенията си, а и всички останали автори го признават. Следователно въпросното обвинение трябва да се счита за лъжливо.

Държавният строй, който Солон установил, и законите, които той издал, били различни от по-раншните. Законите на Драконт престанали да бъдат в сила с изключение на законите за убийство. Тези закони били написани на така наречените «кирби» и били изложени от атиняните в царската колонада, като всички положили клетва да се съобразяват с тях и да ги прилагат. А пък деветте архонти, които се заклели пред камъка, дали обет да посветят на боговете златна статуя, в случай че престъпят някой от законите; от тогава дават същата клетва и до днес. Солон установил своите закони за 100 години и дал следното устройство на държавата. Въз основа на оцененото им имущество той разделил гражданите на четири категории, както се делели и преди това, а именно на пентакосиомедимни, конници, зевгити и тети. При това той дал достъп до ръководните държавни длъжности на гражданите от класите на пентакосиомедимните, конниците и зевгитите, а именно длъжностите на деветте архонти, на ковчежниците, на полетите, на колегията на единадесетте и на колакретите, като дал всекиму право на власт, съответна на големината на имуществото му. На онези, които принадлежали към категорията на тетите, той позволил да участвуват само в народното събрание и в съдилищата. Към категорията на пентакосиомедимните спадал онзи, който получавал от земята си 500 мери продукти в твърдо и течно състояние. Към категорията на конниците спадали онези, които изкарвали над 300 мери; но някои твърдят, че към имуществената категория на конниците спадали онези, които били в състояние да изхранят кон. Като доказателство за това те привеждат преди всичко названието на тази категория, което й било дадено поради естеството на самата работа, а също и някои посвещения от старо време. Така например на Акропола се намира посвещение със следния надпис: «Антемион, синът на Дифил, посвети това изображение на боговете, след като от тет стана конник». Непосредствено до надписа има изобразен кон, което според мнението на същите автори е признак за имуществената категория на конниците. По-вероятно е все пак, че и тази категория, подобно на категорията на пентакосиомедимните, се характеризирала и отделяла от другите по броя на мерите храни, които произвеждала. Към категорията на зевгитите принадлежали онези, които получавали доход от 200 мери сухи и течни продукти. Останалите граждани се числели към категорията на тетите, които нямали достъп до никаква държавна длъжност. Затова и до днес, когато председателствуващият запита някого, който желае да бъде избран с жребие на някаква длъжност, към коя имуществена категория принадлежи, никой няма да отговори, че спада към категорията на тетите.

Aristoteles, Athen. Pol. 21 sq.: Реформите на Клистен

По изложените по-горе причини народът имал доверие в Клистен, а той, като застанал начело на градския демос, на четвъртата година след свалянето на тиранията от власт по времето на архонта Исагор, устроил държавата по следния начин. Най-напред той разделил всички на 10 фили вместо предишните 4, понеже искал да ги смеси, та по този начин повече хора да се ползуват от гражданските си права. Оттам води началото си и поговорката «Не закачай филите!» Тя се употребява и по отношение на онези, които искали да издирват родословието и произхода на гражданите. След това той установил съвет от петстотин души вместо предишните четиристотин, по 50 души от всяка фила, а дотогава били по сто от всяка фила. Той не разделил гражданите на 12 фили, за да не трябва да ги дели въз основа на съществуващите от по-рано третини (тритии), а те именно били дванадесет на брой и се съдържали в четирите фили, като в такъв случай не би се постигнало смесване на народа. Клистен разделил страната на 30 части по деми, като взел десет части около града, десет от крайбрежието и десет от вътрешността на страната; тези части той нарекъл третини и ги разделил с жребие по три на всяка фила, та по този начин в състава на всяка да влизат части от всички тези области на Атика. Жителите на отделните деми той заставил да се смятат за демоти и за да не би хората да издават новите граждани, като ги назовават с бащините им имена, наредил да се наричат по имената на демите; затова и в частния си живот атиняните се именуват според демите. Клистен учредил и демарсите, които имали същите функции, каквито имали предишните навкрари, тъй като той учредил и образувал демите на мястото на навкрариите. Едни от демите той нарекъл по мястото, където се намирали, а други — по имената на техните основатели, тъй като не всички се намирали на места, които имали вече име. На всекиго Клистен предоставил да пази родовете, фратриите и жреческите длъжности, тъй като това му било завещано от неговите деди, а на филите дал десет епонима, посочени от Пития измежду сто предварително избрани родоначалници (архегети).

След тези промени държавният строй станал много по-демократичен от онзи по времето на Солон. Станало именно така, че тиранията обезсилила законите на Солон вследствие на това, че те не се прилагали, а Клистен издал други, нови закони, като имал предвид интересите на народа. Между тях бил и законът за остракизма. И така преди всичко на петата година след учредяването на този закон, по времето на архонта Хермокреонт, бил установен текстът на клетвата на съвета на петстотинте, така както я полагат и до днес членовете на съвета. След това започнали да избират стратезите по фили, и то по един от всяка фила, а главнокомандващ на цялата войска бил полемархът. На двадесетата година, след като атиняните победили в битката при Маратон по времето на архонта Фенип и се били изминали две години от времето на тази победа, а народът съзнавал вече своята сила, тогава чак бил приложен законът за остракизма, който бил установен от подозрителност спрямо силните и влиятелни личности, тъй като и Пизистрат от водач на народа и стратег станал тиран. Пръв бил остракизиран един от неговите сродници, а именно Хипарх, син на Харм от дема Колит, главно заради когото Клистен създал закона, тъй като желаел да го прогони. Работата била там, че атиняните, прилагайки присъщата на демокрацията снизходителност, позволили на онези приятели на тираните, които не били взели участие в техните престъпления по време на смутовете, да живеят в града. А техен водач и покровител бил именно Хипарх. Още на следната година обаче, във времето на архонта Телезин, за пръв път след тиранията деветте архонти били избрани чрез бобово жребие по фили измежду петстотин души, избрани предварително от демите, докато всички предишни архонти се избирали чрез гласуване. Тогава бил остракизиран и Мегакъл, син на Хипократ от дема Алопека. Така три години поред били прогонвани приятелите на тираните чрез остракизъм, заради които бил създаден този закон. След това обаче на четвъртата година започнали да подлагат на остракизъм и всички останали, които им се стрували твърде мощни и влиятелни. Пръв от хората, които нямали нищо общо с тираните, бил подложен на остракизъм Ксантип, син на Арифрон. Три години след това, през архонтството на Никомед, били открити рудници в Маронея и държавата получавала от разработването им приход от 100 таланта. Когато някои съветвали да се поделят парите между народа, Темистокъл се възпротивил, без да каже за каква цел ще употреби парите, а заповядал да се дадат назаем на 100 души от най-богатите граждани, по талант на всекиго, и после, ако се задоволят с резултата на разхода, градът ще вземе този разход върху себе си, ако ли не, да приберат парите от длъжниците. Като получил парите при това условие, той заповядал да се построят 100 триери, по една на всеки от стоте души; с тези триери се сражавали против варварите при Саламин. По това време бил изгонен чрез остракизъм Аристид, син на Лизимах. Четири години по-късно, във времето на архонта Хипсихид, във връзка с похода на Ксеркс атиняните повикали обратно всички прогонени чрез остракизъм. Било постановено за в бъдеще остракизираните да живеят отвъд линията Герест — Скилей, в противен случай да бъдат лишавани веднъж завинаги от гражданските им права.

6.3. Въпроси и задачи

1. Изследвайте по дадените текстове устройството на спартанския космос и се опитайте да разкриете най-важните политически и социални структури.

2. Какви тенденции (положителни — негативни) се разкриват в античните съобщения за спартанската конституция (Плутарх, Ксенофонт) и атинската конституция (Аристотел). Опитайте се от дадените текстове за развитието на атинската конституция да разкриете най-важните политически и обществени структури.

3. Какви обществени сили определят политическия живот на Атина и съответно на Спарта, и какви последици следват от това.

6.4. Важни дати и понятия

683/2 г. пр. н. е.

Начало на атинските списъци на архонтите

594/3 г. пр. н. е.

Реформите на Солон в Атина

VI в. пр. н. е.

Реформите на Ликург в Спарта

561–528 г. пр. н. е.

Тиранията на Пизистрат в Атина

508/7 г. пр. н. е.

Конституционни реформи на Клистен в Атина

* Автаркия, ареопаг, буле, герузия, демос, ефори, епистати, метеки, остракизъм, периеки, простати, притания, стасис, фили.

6.5. Библиография

Ю. В. Андреев. Раннегреческий полис (Гомеровский период). Ленинград, 1976. Античный полис. Ленинград, 1979.

А. К. Бергер. Политическая мысль древнегреческой демократии. Москва, 1966.

А. Доватур. Политика и Политии Аристотеля. Москва — Ленинград, 1975.

А. И. Зайцев. Культурный переворот в древней Греции VIII–V вв. до н. э. Ленинград, 1985.

Г. А. Кошеленко. Полис и город: к постановке проблемы. — Вестник древней истории, 1980, № 1.

Г. А. Кошеленко. Введение. Древнегреческий полис. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва, 1983, I, 9–36.

Г. А. Кошеленко. Греческий полис и проблемы развития экономики. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва, 1983, I, 217–246.

Г. Ф. Полякова. От микенских дворцов к полису. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва, 1983, I, 89–127.

Э. Д. Фролов. Рождение греческого полиса. Ленинград, 1988.

В. П. Яйленко. Архаическая Греция. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва,1983, I, 128–193.

A. R. Burn. The Lyric Age of Greece. London, 1978(2).

J. N. Coldstream. Geometric Greece. London, 1977.

V. R. d’A. Desborough. The Greek Dark Ages. London, 1972.

R. Drews. Basileus, The Evidence for Kingship in Geometric Greece. London, 1983.

V. Ehrenberg. Der Staat der Griechen. Zürich — Stuttgart. 1965 (The Greek State, London, 1969).

V. Ehrenberg. From Solon to Socrates. Greek History and Civilization during the Sixth and Fifth Centuries В. C. London, 1973(2).

M. I. Finley. Early Greece. The Bronze and Archaic Ages. London, 1970.

W. G. Forrest. La naissance de la démocratie grecque de 800 à 400 av. J. — C. Paris, 1966.

K. Freeman. Greek City States. London, 1950.

G. Glotz. La cité grecque. Paris, 1968.

R. J. Hopper. The Early Greeks. London, 1976.

L. H. Jeffery. Archaic Greece. The City-States с. 700–500 В. С. London, 1970(2).

Е. Kirsten. Die griechische Polis als historisch-geographisches Problem des Mittelmeerraumes. Bonn, 1956.

J. V. Luce. The Polis in Homer and Hesiod. Dublin, 1978.

R. Martin. L’Urbanisme dans la Grèce antique. Paris, 1956.

O. Murray. Early Greece. Brighton, 1980.

J. de Romilly. Problèmes de la démocratie grecque. Paris, 1975.

A. M. Snodgrass. The Dark Ages of Greece. Edinburgh, 1971. A. M. Snodgrass Archaic Greece. London, 1980.

С. G. Starr. The Origins of Greek Civilisation. 1100–650 В. C. New York, 1961.

K. W. Weiwei. Die griechische Polis: Verfassung und Gesellschaft in archaischer und klassischer Zeit. Stuttgart, 1983.

Ранногръцка тирания

А . Andrewes. The Greek Tyrants. London, 1956.

H. Berve. Die Tyrannis bei den Griechen. München, 1967, I–II.

С. Mossé. La tyranie dans la Grèce antique. Paris, 1969.

Гръцката колонизация

А. П. Яйленко. Греческая колонизация VII–III вв. до н. э. Москва, 1982.

J. Bérard. La colonisation grecque de l’Italie méridionale et de la Sicilie dans l’antiquité. Paris, 1957.

J. Bérard. L’expansion et la colonisation grecques jusqu’aux guerres médiques. Paris, 1960.

F. Bilabel. Die ionische Kolonisation. Leipzig, 1920 (Philologus, Suppl. Bd. 14, H. 1).

J. Boardman. The Greeks Overseas. Harmondsworth, 1973.

J. M. Cook. The Greeks in Ionia and the East. London, 1962.

T. J. Dunbabin. The Greeks and their Eastern Neighbours. London, 1957.

T. J. Dunbabin. The Western Greeks. Oxford, 1948.

C. Roebuck. Ionian Trade and Colonization. New York, 1960.

M. B. Sakellarion. La migration grecque en Ionie. Athènes, 1958.

Спарта

Плутарх. Ликург. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. II. Москва, 1961.

Ю. В. Андреев. Спарта как тип полиса. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Mосква, 1983, I, 194–216.

А. К. Бергер. Социальные движения в древней Спарте. Москва, 1936.

P. Cartledge. Sparta and Laconia: A Regional History, 1300–362 В. C. London, 1979.

W. G. Forrest. A History of Sparta 950–192 В. C. London, 1968.

J. T. Hooker. The Ancient Spartans. London, 1980.

G. L. Huxley. Early Sparta. London, 1962.

A. H. M. Jones. Sparta. Oxford, 1968(2).

F. Michell. Sparta. Cambridge, 1952.

P. Olivа. Sparta and Her Social Problems. Prague, 1971.

F. Ollier. Le mirage Spartiate. Paris, 1933–1943, I–II.

P. Roussel. Sparte. Paris, 1960.

E. N. Tigerstedt. The Legend of Sparta in Classical Antiquity. Stockholm, 1965–1974, I–II.

C. W. Weber. Die Spartaner. Düsseldorf, 1977.

Атина

Аристотел. Атинската държавна уредба. Прев. от старогръцки Г. И. Кацаров. София, 1904.

Плутарх. Солон. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. I. Москва, 1961.

В. Н. Андреев. Аграрные отношения в Аттике в V–IV вв. до н. э. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва, 1983. I. 247–326.

Л. М. Глускина. Проблемы социально-экономической истории Афин IV в. до н. э. Ленинград, 1975.

А. И. Доватур. Робство в Аттике VI–V вв. до н. э. Ленинград, 1980.

К. К. Зельин. Борьба политических группировок в Аттике в VI веке до н. э. Москва, 1964.

К. М. Колобова. К вопросу о возникновении Афинского государства. — Вестник древней истории, 1968, № 4, 41–55.

P. Cloché. La démocratie athénienne. Paris, 1951.

J. K. Davies. Athenian Propertied Families (600–300 B. C.). Oxford, 1971.

J. Day, M. Chambers. Aristoteles’ History of Athenian Democracy. Amsterdam, 1967.

M. I. Finley. Studies in Land and Credit in Ancient Athens, 500–200 B. C. New Brunswick, 1952.

C. Hignett. A History of the Athenian Constitution to the End of the Fifth Century B. C. Oxford, 1958.

A. H. M. Jones. Athenian Democracy. Oxford, 1978(5).

P. Musiolek, W. Shindler. Klassisches Athen. Leipzig, 1980.

P. J. Rhodes. A Commentary of the Aristotelian Athenian Politeia. Oxford, 1981.

7. Ионийското въстание и персийските войни

7.1. Въведение

Въстанието на малоазийските градове срещу Ахеменидската монархия било от епохално значение за историята на Гърция. Протичането и последиците на това въстание образуват началото на дълга поредица от противоречия между елините и персите, които приключват окончателно едва две столетия по-късно с похода на Александър в Азия.

За Ионийското въстание и последвалите го Персийски войни притежаваме подробно описание на събитията в «Историята» на Херодот, които могат да бъдат допълнени в някои точки с по-кратките по същество, но по-критични забележки на Тукидид. От относително незначителни поводи в периферията на Персийската държава се развива движение за отцепване на малоазийските ионийци от персийско владичество, за което Херодот вади заключение единствено от личните спорове между Аристагор и Мегабатес (Herod. V, 35). За въстанието на ионийците обаче, трябва да са били важни и ред други причини. Тук би трябвало да се спомене силната конкуренция на намиращите се също под персийска власт финикийски търговски републики (Тир, Сидон, Библос). Освен това трябва да се вземат под внимание последиците от експанзивната персийска политика в Тракия, които засягат ионийската търговия. И не на последно място идеите за изономия са могли да упражнят решаващо влияние върху едноплеменните атиняни в Иония, която в по-голямата си част била под владичеството на приятелски разположени към персите тирани. Но нищо не би било по-погрешно от приемането на един «национален» или пък «демократичен» бунт на гърците срещу персите като причина за размириците. Политическите причини за въстанието си остават в рамките на полисния свят. Колебливото и най-често пасивно поведение на гръцките градове, които не участвали във въстанието, показват най-добре липсата на единен гръцки фронт срещу персийската хегемония. (Herod. V, 50, 97).

През 499 г. пр. н. е. в Мала Азия се разпространява движение за отцепване, произхождащо от Милет и заплашващо устоите на персийското господство в западния край на империята (Herod. V, 35 sqq.). Отделилите се от нея ионийски градове могли да очакват изгледи за успех само при евентуална ефективна подкрепа от Балканска Гърция. Но Спарта, традиционен хегемон в Пелопонес, не показвала склонност да се застъпи с войска за Иония, далеч от родната Лакония (Herod. V, 50) а била застрашена и от война срещу Аргос. Освен това трябва да се отчита заплахата за структурата на спартанския космос от въстаническо движение на илотите, ако се отслаби спартанският военен потенциал с начинание отвъд морето. И накрая спартанската държава, основана чрез завоевание, могла да оцелее само с военното надмощие на спартанците над старото месенско население (илоти). От Аргос, Коринт, Беотия и от егейските острови също не могло да се очаква помощ. Единствено Атина и малката Еритрея на о-в Евбея дали съгласие за помощ. Но тази подкрепа не била много ефективна. Тя имала предимно символичен характер и трябва да е възникнала на първо място от чувството на племенна обвързаност с родствените ионийци (Herod. V, 99). Когато в 494 г. пр. н. е. Милет бил превзет от персите, центърът на въстанието бил унищожен, а движението за отцепване — ликвидирано. (Herod. VI, 18, 25 sqq.).

Непосредствено след потушаването на Ионийското въстание вниманието на укрепналите перси се насочило към елините на Балканския полуостров. Една експедиция към Тракия и р. Дунав продължила традиционно експанзивната външна политика на персийския владетел (Herod. VI, 33). През 525 г. пр. н. е. Египет бил присъединен към Персийската държава от Камбис; през 512 г. пр. н. е. Дарий предприел похода си в земите край устието на Дунав. По-късно била завладяна и Македония, и с градовете в Балканска Гърция трябвало да се закръгли поредицата от завоевания.

С помощта, която Атина и Еритрея оказвали на ионийците, тези полиси без друго се компрометирали политически в очите на персите, с което единствено може да се свърже нанасянето на първия персийски удар върху тези градове (Herod. VI, 43 sq.; 49; VIII, 38). Възможно е, щото предвиденото наказание на Атина и Еритрея да е било само предлог за персите (Herod. VI, 44) да се закрепят в Балканска Гърция с крайната цел да установят и там ахеменидско господство. Но на изпратените под ръководството на Датис и Артаферн военни пълчища от перси не се удало да постигнат решаващ пробив при Маратон на п-ов Атика — персите били отблъснати и се оттеглили (Herod. VI, 112–120).

Битката при Маратон, в която спартиатите не взели активно участие, означава началото на политическия и военен възход на Атина като водеща гръцка власт в Егеида. Във времето след Маратон, в Атина на власт бил Темистокъл, който в навечерието на втория персийски поход (490 г. пр. н. е.), сериозно заплашващ съществуването на града на Тезей, държал здраво в ръце конците на атинската политика. Планът на Темистокъл за строеж на голям военен флот, който бил осъществен след известна съпротива, трябвало да стане най-важният коз на Гърция за отпор на персите (Herod. VII, 141 sqq.). Защото ако предприетите при Дарий експедиции на Датис и Мардоний имали характер на малки наказателни акции в периферията на Ахеменидското царство, сега, при господството на Ксеркс, трябвало да се осъществи планомерно завладяване на Балканска Гърция. В 483 г. пр. н. е. персийският велик цар Ксеркс предприема обширна подготовка за провеждането на завоевателен поход, ръководен лично от него срещу Елада. Подробното описание на Херодот на персийското въоръжение ни позволява да вникнем във внушителните структури на властта в персийското царство, което при Ксеркс се намира в апогея на своята мощ (Herod. VII, 61–100). Пехотата на персите отразява, както никоя друга организация, многонародностния характер на Ахеменидската монархия. Наред с контингенти от Персия, Мидия и източните сатрапи, във войната взели участие народите от Мала Азия и гръцките градове, подвластни на персийското върховенство. Действуващият паралелно със сухопътната войска персийски флот бил доставен от ионийските полиси в Мала Азия, както и от финикийските градове.

Доказателство за важността на втората персийска война е осъщественият от Ксеркс съюз с Картаген (Ephor. fr. 86; Diod. XI, 120), най-могъщият град в Западното Средиземноморие и естествен неприятел на Велика Гърция. Съюзът трябвало да възпрепятствува ефективна помощ от страна на Сиракуза или други гръцки градове. Дипломатическата активност на персите се разширила и постигнала решаващи успехи на Балканския полуостров. Македония, Тесалия, Беотия, Аргос и повечето Цикладски острови оставали или неутрални и не се съпротивлявали на персите, или даже открито заставали на страната на Ахеменидите (Herod. VII, 145, 202 sq.; VIII, 1; 43 sqq.).

На гръцка страна останали повечето градове в Пелопонес (Спарта, Коринт и др.), в Атина и Егина и сключили отбранителен съюз, симахия, срещу Персия. Това било първата обща инициатива на елинските градове за общото дело, което станало възможно само защото преди това те успели да подтиснат взаимните вражди и съперничеството пред персийската заплаха. Тези противоречия между различните гръцки полиси се коренели не на последно място в различните форми на политическия им строй. Така например в Спарта властвал малочислен слой спартански пълноправни граждани, чиято власт се основавала на военното им надмощие над далеч по-многобройните безправни илоти. Съвсем различна е картината в Атина, където политическата власт и влияние зависели от демократични механизми — от изборите, респ. от жребия.

След възвестяването на всеобщия мир гръцките съюзници в Елада се обединяват под военното ръководство на Спарта — сигурно под влияние на Темистокъл — за да предприемат отбранителна борба срещу Ксеркс по вода и суша. В Термопилския проход гърците под водачеството на спартанеца Леонид успели за известно време да задържат персийската войска, а гръцкият флот, под ръководството на атиняните нанесъл чувствителни загуби на персите край северния бряг на Евбея (Herod. VII, 210 sqq.; VIII, 9 sqq.). Така Термопилите и нос Артемисион се превърнали в понятия, които укрепили борческия дух на елините и документирали волята за съпротива срещу персите. Първата голяма и решаваща битка за съдбата на Атина, Спарта и другите съюзници, става по море. Построеният по настояването на Темистокъл военен флот на атиняните нападнал в Саламинския залив състоящия се от ионийци, финикийци и киприоти персийски флот и го принудили към бягство (Herod. VIII, 84 sqq.). Когато една година по-късно гръцките хоплити под ръководството на Спарта победили персийската войска, предвождана от Мардоний, непосредствената заплаха за Балканския полуостров била отстранена (Herod. IX, 89). След това гърците поели инициативата и разрушили с победата при Микале морската хегемония на персите в Егея, която от тогава се превърнала във вътрешно море за елините.

Това гръцко или по-точно атинско надмощие в Егеида, възникнало след отблъскването на персите, променило забележимо политическото положение в региона. Защото стремящите се към автономия ионийски градове в Мала Азия сега виждали възможността да се отърсят от персийското иго и да се облегнат на родствените им атиняни, чийто флот очевидно предлагал най-добрата гаранция за ефикасна закрила. Това панелинско настроение без съмнение отговаряло и на политическите интереси на Атина, защото след като Спарта не предлагала повече своята закрила на ионийците, в Атинската метрополия се заловили усърдно да изграждат своя собствена сфера на влияние. Резултат от това развитие е основаването на Атинско-Делоския морски съюз — огромна коалиция на морските гръцки полиси, която се превръща в най-мощния политически блок в Гърция (Thuk. I, 94 sqq.). Въз основа на първостепенната си мощ Атина скоро започнала да упражнява неограничено господство над съюзниците. Така Атинският морски съюз се превърнал в мощен инструмент в ръцете на атинския демос, който през V в. пр. н. е. поел политическата отговорност в града на Тезей. Защото след отблъскването на персите настъпила основна политическа промяна във вътрешнополитическата структура на Атина. Въведената наскоро от Клистен конституционна реформа получила именно сега ред важни демократични допълнения. Така тетите, доскоро изключени от политиката, сега заслужили повече внимание заради гласуването си в атинското народно събрание. Завършекът на демократичното развитие представлявал конституционната реформа, осъществена под влиянието на Ефиалт и Перикъл. Най-важните белези на това политическо обновление са обезсилването на ареопага в полза на народното събрание (ekklesia), както и въвеждането на подневно заплащане (диети) за съдебните заседатели, градските съветници и чиновници, за да не бъде изключен никой от политическа дейност по икономически причини. С това политическият строй в Атинския град-държава се превърнал в радикална демокрация (Arist. Athen. Pol. 25 sqq.), която определяла по-нататък, по време на пентеконтаетията (479–431 г пр. н. е.) политическата съдба на Атина.

7.2. Подбрани извори

Херодот от Халикарнас (V в. пр. н. е.) е най-важният и почти единствен литературен извор за епохата на Персийските войни. Неговият труд с право е допринесъл за славата му на «баща на историята». В него са обединени елементи от областта на историческия разказ, на анекдотите, политическата спекулация и наред с това и ценни екскурси в областта на етнографията и географията

Her. V, 30: За причините на Ионийското въстание

30. Тъй паросците сложили в ред милетците. Но ето как сега започнали да идват бедите за Иония от страна на споменатите градове. От Никеос били прокудени от народа мъже, принадлежащи към партията на дебелите, и бягайки, те отишли в Милет. В Милет управител се случил да бъде Аристагор, син на Молпагор, зет и братовчед на Хистиай, сина на Люсагор, когото Дарий държал в Суза. Хистиай бил тиран на Милет и по времето, когато наксосците дошли, той се случило да бъде в Суза — преди наксосците били в гостоприемни отношения с Хистиай. С пристигането си в Милет наксосците се обърнали с молба към Аристагор да им предостави войска, за да се върнат в земите си. Аристагор си направил сметка, че ако с негова помощ те успеят да се върнат в своя град, той ще управлява Наксос, и изтъквайки като предлог приятелството им с Хистиай, той се обърнал към тях със следната реч: «Не мога да ви дам гаранция, че ще ви предоставя толкова войска, че да може да ви върне в отечеството ви против волята на наксосците, които държат града; аз знам, че наксосците имат на разположение осем хиляди щита и голям брой дълги пръти, но ще направя всичко възможно. Имам наум следния план: Артаферн ми е приятел, а Артаферн е син на Хистасп, брата на цар Дарий; под негова власт се намират всички приморски земи в Азия, той има многобройна войска и много кораби. Мисля, че този мъж ще направи това, което искаме».

32. Като чул тези думи, зарадван твърде много, Аристагор тръгнал за Милет. А Артаферн, след като изпратил човек за Суза да изкаже съображенията, изказани от Аристагор, и получил съгласието на Дарий, съоръжил двеста триери и приготвил значителен брой войска от перси, както и от останалите съюзници, и за военачалник посочил Мегабат, мъж персиец от рода на Ахеменидите, негов собствен и на Дарий племенник.

33. След като посочил Мегабат за военачалник, Артаферн изпратил войската при Аристагор. Вземайки със себе си от Милет Аристагор, ионийската войска и наксосците, Мегабат отплувал уж към Хелеспонта, но щом пристигнал в Хиос, спрял корабите в Каукаса, за да може оттам с помощта на северния вятър да ги прехвърли към Наксос.

Но съдбата не искала в този поход да погинат наксосците и се случило така, че станало следното нещо. Веднъж Мегабат обикалял стражите по корабите, но на един кораб от Мюнд не заварил никого и разярен, заповядал на копиеносците си да намерят капитана на кораба, чието име било Скюлакс, да го проврат през весления отвор и да го завържат по такъв начин, че главата му да остане навън, а тялото му — отвътре. Скюлакс бил завързан, когато някой съобщил на Аристагор вестта, че Мегабат бил завързал и измъчвал неговия приятел. Аристагор отишъл и поискал от персиеца да го освободи, но като не получил нищо от това, което искал, отишъл сам и го освободил. Узнавайки това, Мегабат зле го понесъл и се разгневил на Аристагор. А той му отвърнал: «Ти каква работа имаш с тези хора? Артаферн не те ли прати да ми се подчиняваш и да плаваш натам, накъдето ти заповядам? Защо превишаваш правата си?» Това били думите на Аристагор; изпълнен с гняв щом настъпила нощта, Мегабат изпратил с кораб в Наксос хора да разкажат на наксосците всичко, което предстояло да им се случи.

35. Аристагор не бил в състояние да изпълни обещанието, което бил дал на Артаферн; едновременно с това той бил притиснат да върне средствата, които изхарчил за похода, бил обхванат от страх от това, че войската му претърпяла неуспех, и за това, че се бил скарал с Мегабат: минавало му през ум че щял да бъде лишен и от царуването си в Милет. Страхувайки се от всяко едно от тези неща, той решил да се отцепи.

Her. V, 49: Ионийците търсят помощ в елинското отечество

49. Клеомен все още държал властта в Спарта, когато там пристигнал Аристагор, тиранът на Милет. Той дошъл да поговори с него, както твърдят лакедемонците, като носел със себе си медна плоча, на която било гравирано цялото описание на земята с цялото море и всички реки. Разговорили се и Аристагор му рекъл следното: «Клеомен, не бива да те учудва това, че съм си дал труд да дойда тук. Работите стоят така. Синовете на ионийците са роби, вместо да са свободни хора, и това за нас самите е най-голям позор и мъка, а и за вас от останалите, доколкото вие сте начело на Елада. В името на елинските богове, защитете и спасете ионийците от робство, те са мъже със същата кръв като вашата. Не е никак трудно за вас да успеете. Защото варварите не са храбри, а вие, що се отнася до войната, сте стигнали до върха на изкуството...» Това били думите на Аристагор, на когото Клеомен отвърнал със следното...»

50. «Гостенино от Милет, отлагам отговора си до три дни». Тогава стигнали дотам. Когато уреченият ден за отговора дошъл и те се срещнали на мястото, за което се уговорили, Клеомен попитал Аристагор колко дни път има от морето на ионийците до града на царя. Аристагор, който във всичко друго се показал разумен, успявайки да заблуди добре царя, тук се излъгал: трябвало да каже не така, както било, щом бил дошъл да доведе спартанците в Азия, а заявил, че пътят дотам бил три месеца. Клеомен го пресякъл и не му дал да се доизкаже, тъй като Аристагор бил започнал да разказва за пътя, и рекъл: «Гостенино от Милет, напусни Спарта преди залез слънце. Ти не казваш нищо, което да звучи добре на лакедемонците тъй, като да ги отведеш на три месеца път от морето.»

97. ... от Спарта в Атина пристигнал милетецът Аристагор, изгонен от лакедемонеца Клеомен; а Атина имала най-голяма мощ от всички останали. Аристагор се изкачил на трибуната в народното събрание и държал същата реч, както и в Спарта — за богатството в Азия и за войната с персите, че било лесно те да бъдат надвити, тъй като нямали навика да се бият нито с щит, нито с копие. Та това именно казал и освен него и следното: че милетците са атински колонисти и че било естествено атиняните, които били добили голяма мощ, да ги защитават; нямало нещо, което да не им обещал, намирайки се в крайна нужда — и накрая ги убедил. Наистина, изглежда, е по-лесно да се заблудят мнозина, отколкото един — ако Аристагор не успял да заблуди лакедемонеца Клеомен, с трийсетте хиляди атиняни успял да го направи. Те се подали на увещанията му и гласували да пратят двадесет кораба помощ на ионийците, като за военачалник посочили да бъде един от съгражданите им — Мелантий, мъж във всяко отношение доблестен. Тези кораби били началото на беди и за елини, и за варвари.

Her. VII 4 sq.: Подготовка на Ксерксовия поход срещу Елада

4. След като Дарий посочил Ксеркс за цар, той съсредоточил вниманието си върху похода. Но на следващата година след тези събития, след въстанието на египтяните, когато той се подготвял, се случило така, че умрял след трийсет и шест годишно царуване, без да му се удаде възможност да накаже нито въстаналите египтяни, нито атиняните. След смъртта на Дарий царската власт преминала в ръцете на сина му Ксеркс.

5. Отначало Ксеркс нямал никакво желание да се отправя на поход срещу Елада и събирал войска за Египет. Но Мардоний, син на Гобрий, който се намирал там и имал голямо влияние върху него — той бил братовчед на Ксеркс, син на сестра на Дарий — развил следната мисъл: «Господарю, не е правилно атиняните, които причиниха толкова злини на персите, да не понесат наказание за това, което са сторили. Добре разбирам, че ти си зает сега, но след като усмириш Египет заради обидата, която ти нанесе, тръгни на поход срещу Атина, та хората да започнат да говорят с уважение за тебе и да внимават занапрeд да се впускат в поход срещу твоята земя». Това слово целяло отмъщение, към тези думи той често добавял и това, че Европа била прекалено хубава страна с всякакви видове плодни дървета, раждаща много плод — страна, достойна да бъде владяна единствено сред смъртните от царя. Той говорел такива думи, понеже сам имал силно желание за бунтове и промени и искал самият той да управлява Елада. С времето той постигнал своето и убедил Ксеркс да постъпи така. Случили се и други събития, които му станали съюзници в уговарянето на Ксеркс: от Тесалия, от страна на Алевадите пристигнали пратеници, които употребили цялата си настойчивост да убедят царя да тръгне срещу Елада (а Алевадите царували в Тесалия); същото правели и Пизистратидите, които били отишли в Суза, прибавяйки към думите на Алевадите още по-големи насърчения. Те били довели със себе си Ономакрит, атински тълкувател на предсказания, който бил събрал предсказанията на Мусай; преди това те се били сдобрили с него. Ономакрит бил изгонен от Атина от Хипарх, син на Пизистрат.

Her. VII, 32 sq.: Начало на персийския поход

32. Пристигайки в Сарди, той най-напред разпратил вестители из Елада да поискат земя и вода и да предупредят да се приготвят пирове за царя; той разпратил искането си навсякъде из цялата страна с изключение на Атина и Лакедемон. А изпратил повторно да искат земя и вода по следната причина: онези, които преди не дали на Дарий, когато той бил изпратил вестители, сега щели да се уплашат и да дадат; така че царят желаел да се осведоми и затова пратил хора.

59. Всички кораби дошли в Дориск и военачалниците им по заповед на Ксеркс ги спирали на брега, който бил в съседство с Дориск, където се намирал самотракийският град Сале, Дзоне и накрая прочутият морски нос Серейон; това място в древни времена принадлежало на киконите. Спрели корабите там, издърпали ги на сушата и си отдъхнали, а по това време Ксеркс преброявал в Дориск войските си.

60. Колко на брой били хората, които всяка една страна предоставяла, не мога точно да кажа (никой не говори за това), но изглеждало, че общият брой на сухоземната войска бил един милион и седемстотин хиляди. Преброяването станало по следния начин. Закарали на едно място десет хиляди души и като ги накарали да се притиснат колкото се може по-близо един до друг, очертали около тях кръг, след това пуснали десетте хиляди и заобиколили кръга с плет, който на височина достигал пъпа на човека; след това започнали да вкарват други на това място с оградата, докато по този начин не преброили всички. Преброили ги и ги наредили по народи.

108. От Дориск Ксеркс се отправил към Елада, принуждавайки всички, които срещал по пътя си, да се присъединят към войската му; цялата земя чак до Тесалия (както разказах по-горе) била заграбена и плащала данъци на царя — Мегабиз я бил подчинил, а по-късно и Мардоний.

131. Ксеркс прекарал няколко дни в Пиерия, защото една част от войската му орязвала македонската планина — оттам трябвало да мине цялата войска на юг към перебите. Изпратените от него в Елада глашатаи да поискат земя се върнали — едни с празни ръце, други със земя и вода.

132. Тези, които дали, били: тесалийците, долопите, ениените, перебите, локрите, магнетите, малиеите, ахейците от Фтиотида, тиванците и останалите беотийци без теспийците и платейците. Срещу тези народи елините, които били вдигнали оръжие срещу персите, положили клетва; клетвата била следната: онези елини, които се били предали на персите без принуда, да платят една десета част от имуществата си на бога в Делфи, след като елинските работи се оправят. Това съдържала клетвата на елините.

Her. VII, 143 sq.: Подготовка на атиняните срещу персийската агресия

143. Между атиняните имало един мъж, който наскоро се бил наредил между първенците. Името му било Темистокъл, син на Неокъл. Този мъж заявил, че тълкувателите са разбрали не съвсем точно значението на оракула. Защото, ако стиховете са били наистина насочени срещу атиняните, оракулът не щял да започва с «жесток Саламине» вместо със «свещен Саламине», ако жителите му щели да умрат там; за онзи, който иска да схване правилно предсказанието, богът е имал предвид «срещу неприятелите», а не «атиняните». Тъй той ги посъветвал да се подготвят за морска битка, понеже според него това означавали думите «дървена крепостна стена». Изказаното от Темистокъл мнение се сторило на атиняните по-приемливо от това на тълкувателите, които не давали да започнат приготовления за морски бой и, да го кажем наведнъж, да вдигнат ръце за защита, а искали да напуснат Атика и да се заселят някъде другаде.

144. И преди друго едно мнение на Темистокъл се оказало най-добро за момента; когато в държавната каса на атиняните постъпили много пари от мините в Лаурейон и те възнамерявали да ги разделят — по десет драхми на всеки. Тогава Темистокъл убедил атиняните да изоставят подялбата и с парите да построят двеста кораба за война, имайки предвид войната с егинците. Тази война спасила тогава Елада, принуждавайки атиняните да станат морски народ; корабите не били използувани за това, за което били построени, но послужили в нужното за Елада време. Атиняните имали тогава под ръка тези предварително построени кораби, но се нуждаели да пуснат на вода и други. И те решили — след обсъждането на прорицанието да посрещнат настъпващите към Елада варвари повсеместно с корабите си, вслушвайки се в съветите на бога, заедно с онези елини, които искали това. Тези предсказания били дадени на атиняните.

Her. VII, 145: Коалиция на гръцките градове срещу персите

Всички елини, които мислели доброто на Елада, се събрали на едно място и си дали клетва за вярност; решено било най-напред да сложат край на враждите и войните, които са водели помежду си, имало такива предприети враждебни действия, като най-сериозна била войната между атиняните и егинците. После, научавайки се, че Ксеркс заедно с войската си се намирал в Сарди, решили да изпратят разузнавачи в Азия да разберат как стоят работите на царя; пратеници отишли в Аргос да сключат военен договор срещу персите; други изпратили в Сицилия при Гелон, син на Дейноменс, както и в Керкира да ги помолят да се притекат на помощ на Елада; на Крит изпратили други хора. Замисълът им бил да научат дали единството не би могло някак си да се обедини и всички да напрегнат сили за общото дело — опасността приближавала и била еднаква за всички елини.

Her. VII, 172: По проблема за приятелското отношение към персите на някои гръцки области (медизъм)

Отначало тесалийците по принуда преминали на страната на персите, като показали с това, че кроежите на Алевадите не им се нравели. Веднага щом научили, че персите имали намерение да преминат в Европа, те изпратили пратеници в Истъма; в Истъма се били събрали пратеници от Елада, избрани от градовете, за да решат как по-добре да защитят Елада. Пристигайки при тях, пратениците на тесалийците заявили: «Мъже елини, трябва да се опази проходът при Олимп, за да може Тесалия и цяла Елада да бъде предпазена от война. Ние сме готови да спомогнем за това, но и вие трябва да изпратите многобройна войска; ако не изпратите, знайте, че ние ще се спогодим с персите; не трябва само ние да загиваме, само защото земите ни са толкова напред от останалата част на Елада. Ако не желаете да ни помогнете, не можете да ни принудите по никакъв начин; принудата никога не може да се справи с невъзможността; ние ще се опитаме сами да намерим някакво средство за нашето спасение». Това заявили тесалийците.

Her. IX, 65: Поражението на персите

Обърнати в бягство от лакедемонците при Платея, персите избягали без ред в лагера си, в дървената крепост, която били направили на тиванска земя. Чудно ми е едно нещо, че докато се биели при свещената горичка на светилището на Деметра, нито един персиец не умрял там — повечето паднали убити около светилището, но не на свещена земя. Според мен, ако въобще е нужно да изказвам мнение за божествени работи, самата богиня не ги допускала, защото опожарили храма й в Елевзина. Това е що се отнася до тази битка.

Thuk. I, 18 sq.: За Елада преди Персийските войни

По-късно в Атина и в останалата Елада, където множество държави били изпитали, даже преди Атина, режима на тираните, с изключение на тези в Сицилия, били смъкнати от власт от лакедемонците. Самият Лакедемон, доколкото знаем, след заселването му от дорийци, които сега го населяват, страдал дълго време от вътрешни вълнения, но сега вече отдавна има добри закони и никога не е бил под тиранска власт. Ето вече са изтекли малко повече от четиристотин години от края на тази война, откогато лакедемонците имат все един и същ политически строй; затова те станали силни и уреждали работите и на другите държави. Не много години след премахването на тираните в Елада станала и битката при Маратон между персите и атиняните. Десет години след нея варваринът отново се явил с голяма войска, за да пороби Елада. Надвиснала голяма опасност и лакедемонците със своите сили застанали начело на обединилите се за борба елини. Атиняните пък при настъплението на персите решили да напуснат града си и като натоварили имуществото си и се качили на корабите, станали моряци. След като с общи усилия отблъснали варварина, наскоро след това елините, които отпаднали от персийския цар, както и онези, които воювали от по-рано като съюзници помежду си, започнали да се делят, за да се групират било около атиняните, било около лакедемонците, тъй като те се проявили като най-силни. Едните били силни по суша, а другите — по море. Военният съюз се запазил за кратко време. Скоро лакедемонците и атиняните се скарали и заедно със своите съюзници започнали да воюват помежду си. И ако някъде някои елини влизали в спор помежду си, те се присъединявали към едните или към другите. Така че от Гръко-персийските войни до тая последната (война) лакедемонците и атиняните ту се помирявали, ту пък воювали било помежду си, било срещу съюзниците си, които се откъсвали от тях. Така те изучили добре военното дело и понеже се упражнявали всред опасности, станали и по-опитни.

Лакедемонците държали под своя хегемония съюзници, които не плащали данък, но за които те се грижели да имат олигархическо управление, както единствено било изгодно за тях. Атиняните, напротив, след време отнели корабите от другите държави, освен от хиосците и лесбосците, и обложили всички с паричен данък. За това и през тази война собствената им подготовка била по-добра, отколкото по времето на най-големия им разцвет, когато съюзът им бил в пълна сила.

Thuk. I, 23: За значението на Персийските войни

Но от всички предишни военни събития най-голямото са били Гръко-персийските войни и все пак те намерили бързо разрешение в две сражения по море и две по суша. Сегашната война, напротив, продължи дълго и през това време причини на Елада страдания, каквито тя по-рано никога не е изпитала за същото време. И наистина никога не са били превземани и разрушавани толкова много градове — едни от варварите, а други от самите воюващи страни. А имало и градове, в които след превземането им населението е бивало подменяно. Никога не са били извършвани толкова много изгнания и убийства било по време на самата война, било при междуособици. Това, което по слухове се разказва за миналото, а всъщност е ставало рядко, сега то е станало несъмнено; твърде много сътресения, които със страшна сила обхванали едновременно голяма част от земята, слънчеви затъмнения, които ставали по-често, отколкото се разправя, че са ставали в миналото, а след това големи суши и като последствия от тях — глад и чума, която причинила най-големи бедствия и погубила немалко хора. И всичко това се струпало именно все през тая война.

7.3. Въпроси и задачи

1. Обосновете причините, повода и протичането на Ионийското въстание. Доколко това въстание е начало на нова епоха в гръцката история?

2. Как гръцките полиси (особено Атина и Спарта) се подготвят за заплашващата ги война с Ксеркс? (Herod. VII, 142 sqq.)

3. По какви причини гръцките полиси могли да устоят на борбата срещу Ахеменидската монархия до победа?

4. Какво обратно въздействие оказала Втората персийска война върху ионийските полиси в Мала Азия и върху Балканска Гърция?

5. Каква позиция заема Тукидид спрямо Персийските войни и по какво се различава неговото изложение от това на Херодот (I, 18; I, 23)?

6. Какви са последиците в световноисторически мащаб от гръцката победа над персите?

7.4. Важни дати и понятия

500/499 г. пр. н. е.

Въстание на ионийците под предводителството на Милет срещу персите

494 г. пр. н. е.

Превземането на Милет от персите — край на Ионийското въстание

490 г. пр. н. е.

Отбрана срещу персите при Маратон

480 г. пр. н. е.

Нова и окончателна отбрана срещу персите (похода на Ксеркс) при Саламин и Платея

479 г. пр. н. е.

Битката при Микале предпоставя безспорното превъзходство на елините в Егейско море

477 г. пр. н. е.

Основаване на Атинско-Делоския морски съюз — укрепяване на атинската мощ

449 г. пр. н. е.

Сключването на Калиевия мир слага край на епохата на Персийските войни

* Ахеменидска монархия, Великият цар, илоти. медизъм, оракул, полис, радикална демокрация, сатрапия, симахия, спартански космос, тети, хегемония, хоплити.

7.5. Библиография

Есхил. Персите. — В: Есхил. Трагедии. Прев. от старогръцки Ал. Ничев. София, 1982.

Плутарх. Аристид. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. I. Москва, 196l.

Плутарх. Кимон. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. II. Москва, 1963.

Плутарх. Фемистокл. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. I. Mосква, 1961.

Херодот. История. Прев. от старогръцки П. Димитров. София, 1986–1990. I–II.

М. А. Дандамаев. Политическая история Ахеменидской державы. Москва, 1985.

А. И. Доватур. Повествовательный и научный стиль Геродота. Ленинград, 1957.

M. М. Дьяконов. Очерк истории древнего Ирана. Москва, 196l.

С. Я. Лурье. Геродот. Москва — Ленинград, 1947.

W. Aly. Volksmärchen. Sage und Novelle bei Herodot und seinen Zeitgenossen. Göttingen, 1921.

H. Bengtson. The Greeks and the Persians. London, 1968.

P. Brunt. The Hellenic League against Persia. — Historia 2. 1953. 135 ff.

A. R. Burn. Persia and the Greeks. The Defence of the West c. 546–478 В. C. London. 1970(2).

J. M. Cook. The Persian Empire. London etc., 1983.

F. Focke. Herodot als Historiker. Stuttgart. 1927 (Tübinger Beiträge 1).

К. v. Fritz. Die griechische Geschitsschreibung. Bd. I: Von den Anfängen bis Thukydides. Berlin, 1967.

Y. Garlan. La guerre dans l’antiquuité. Paris, 1972.

D. Gillis. Collaboration with the Persians. Wiesbaden, 1979 (Historia Einzelschriften 34).

N. G. L. Hammond. The Origins and the Nature of the Athenian Alliance of 478/7 B. C. — Journal of Hellenic Studies 87, 1967, 41 ff.

J. Hart. Herodotus and Greek History. London, 1983.

E. Herzfeld. The Persian Empire. Wiesbaden, 1968.

C. Hignett. Xerxes Invasion of Greece. Oxford, 1963.

F. Jacoby. Herodotos. Stittgart, 1956(2).

J. Labarbe. La loi navale de Thémistocle. Paris, 1957.

M. Lang. Herodotus and the Ionian Revolt. — Historia 17, 1968, 24 ff.

D. M. Lewis. Sparta and Persia. Beiden, 1977.

W. Marg (Hrsg). Herodot. Darmstadt, 1982(2) (Wege der Forschung 26).

M. Mayrhofer. Xerxes. König der Könige. Wien, 1970.

H. D. Meyer. Vorgeschichte und Begründung der Delisch-Attischen Seebundes. — Historia 12, 1963, 405 ff.

A. T. Olmstead. The History of the Persian Empire (Achaemenid Period). Chicago, 1959.

H. H. der Osten. Die Welt der Perser. Stuttgart, 1956.

О. Picard. Les Grecs devant la menace perse. Paris, 1980.

M. Polenz. Herodot der erste Geschichtsschreiber des Abendlandes. Leipzig, 1961(2).

W. K. Pritchett. The Greek State at War. Berkeley, 1974.

J.-P. Vernant et al. Problèmes de la guerre en Grèce ancienne. Paris, 1968.

J. Wolski. Les Grecs et les Ioniens au temps des guerres médiques. — Eos 58, 1969/70, 33 ff.

8. Пентеконтаетията

8.1. Въведение

Епохата на пентеконтаетията (понятието е въведено от Тукидид) обхваща петдесетгодишния период между Персийските войни и избухването на голямата Пелопонеска война (479–431 г. пр. н. е.). Това е времето на разцвет на класическия полисен свят на гръцката цивилизация и култура (Plut. Per. 11–13; Thuk. I, 18 sq.). Ho тези петдесет години на възход и доизграждане на елинската цивилизация представляват междинен епизод, който завършва в голямата елинска братоубийствена война внезапно и съдбовно за гърците.

След отблъскването на персийската опасност Спарта и Атина, най-важните и мощни центрове на Балканска Гърция, били обединени в приятелски съюз (Thuk. I, 194, 102, 109). Атина се развила чрез създадения от Темистокъл военноморски флот в първа морска сила на гръцкия свят. Тя участвувала равностойно под водачеството на Спарта в отбранителната война срещу Ксеркс, но след успеха в тази задача пътищата на двата града се разделили. Атина поела защитата на родствените малоазийски ионийци срещу посегателството от страна на Персия и изградила за тази цел при Аристид Атинско-Делоския морски съюз като могъщ политически и военен инструмент (Thuk. I, 95–98). Атина сключила с островите и градовете по брега на Егеида сепаративни договори без определен срок («за вечни времена») и същевременно забранила на своите партньори да сключват договори помежду си. С това тя силно укрепила своето положение, още повече, че катo хегемон и без друго определяла пълководците на съюза от кръга на атинските стратези и следователно притежавала изпълнителната власт в съюза. Спарта обаче останала вярна на своите стари традиции и концентрирала дейността си в пелопонеската политика, без да й придава видими експанзивни амбиции (Thuk. I, 95; II, 8). Докато градът на Тезей превръщал Морския съюз все по-безпрепятствено в чисто атинска организация, което имало за последица поставянето на съюзниците й в подчинение (Thuk. I, 98–101), Спарта се задоволявала просто с упражняването на хегемония в Пелопонеския съюз чрез респектиране и либерално отношение към членовете му.

От тази политическа констелация се развили две различни стратегии и проекти. Атина разширила своята морска власт силно и с това преследвала както показва египетската експедиция през 460–454 г. пр. н. е. (Thuk. I, 104, 109, 110), политика на разширение и интервенция, която често проявявала белези на агресия и се стигало до конфликт със също морски ориентирани сили като Коринт, Егина, Мегара и т. н. Спарта обаче, както и по-рано олицетворявала своята същност на традиционна сухоземна власт, която черпила военната си сила от фалангата на тежковъоръжените спартиати и външнополитически се държала все така неутрално. Тези различни ориентации постепенно разкрили възникващия дуализъм между Спарта и Атина, който оказвал все по-силно влияние върху изграждането на отношенията между елините.

Първото разногласие между двата града възбужда предприетия от Темистокъл строеж през 479–478 г. пр. н. е. на Дългите стени в Атина, който Спарта изтълкувала като загуба на доверие (Thuk. I, 92). Ограждането на Атина и Пирея със стени обаче, показвало от друга страна и промяна на досегашния начин на поведение. Накрая тази крачка не означавала нищо друго освен отказ от традиционния агонален начин на борба, която олицетворявала дотогава идеята и практиката на гръцката военна тактика. Но това Атина могла да си позволи само защото чрез новопостроения флот била осигурена превъзходна защита на града, което я направило независима от атическия хинтерланд (Thuk. I, 93).

Кратко време след това възникнал, при това — от относително малък повод, конфликтът между Атина и Спарта. При обсадата на Итома (462 г. пр. н. е.) се стигнало най-напред до изостряне и накрая до скъсване на приятелските отношения между двата града (Thuk. I, 102 sq.; Arist. Athen. Pol. 23, 4).

Атински контингенти, предвождани от приятелски настроения към Спарта Кимон, подкрепили в изпълнение на съществуващия съюзен договор спартанските хоплити при обсадата на въстаналите илоти, които се защитавали в планинската крепост Итома. Изведнъж спартанците били обзети от страха, че атиняните биха могли да се споразумеят с обсадените месенци и да унищожат спартанците. Под претекст спартиатите отказали помощта на току-що дошлите помощници и върнали извънредно огорчените от това атиняни вкъщи (462 г. пр. н. е.).

Отсега нататък недоверието и откритата вражда между Спарта и Атина се разраствали и това не останало без последици и във вътрешнополитическите отношения и на другите гръцки градове. Атиняните подкрепяли навсякъде демократичните режими, а спартанците обратно — аристократичните (Thuk. I, 18, 19). Конституционното противоречие между Спарта и Атина засилвало допълнително тяхното отчуждение и го развивало в други полиси, в които тогава съществували две борещи се партии. Атина извлякла заключение от спартанското безцеремонно държание при Итома и анулирала съюза си със Спарта. Едновременно с това тя сключила договор за приятелство с Аргос, смъртния неприятел на лакедемонците, и се обвързвала освен това с дорийския град Мегара, който пък враждувал с Коринт (Thuk. I, 102, 103). С това атиняните предизвикали непримиримата неприязън на коринтяните, които виждали застрашени търговските си връзки от нарастващото всемогъщество на Атина и разглеждали атинско-мегарската антанта като насочена срещу тях.

Чрез подкрепата на Атина в полза на Аргос и Мегара се променили основно политическите отношения в Пелопонес (Thuk. I, 105). Някои членове на Пелопонеския съюз и преди всичко Коринт и Спарта схванали атинските политически съюзи като сериозна заплаха за държавното им съществувание и започнали да се сближават още по-силно. Разбира се, разпространяващият се в Гърция страх от растящата мощ на Атина не бил съвсем без причина. Защото и тя се превръщала последователно след края на Персийските войни в икономическа, но и във военна велика сила.

С времето Атинско-Делоският морски съюз, замислен първоначално като отбранителен, променил напълно своите основни структури. Политиката му неприкрито служела в полза на атинския демос. Чрез раздаване на земя (клерухии) и данъци Атина жънела плодовете на хегемонията си като успяла да снабди по този начин хиляди атински граждани със земя и едновременно с това да се развие в най-важната финансова сила в Елада. Така настъпило несъмнено нарушаване на равновесието в полза на Атина. Все по-често и по-безпрепятствено се изявява тя като господарка над съюзниците си, упражнявайки желязна власт, а понякога даже насилие. Нищо не отразява по-ясно принудителния характер на атинската хегемония в съюза, отколкото опитите на някои държави-членки да се откъснат от него. (Thuk. I, 98 sqq.; III, 110). Всички те без изключение били потискани от Атина, а опълчилите й се градове трябвало да понесат допълнително наказание (Thuk. I, 108). През, 454 г. пр. н. е. съюзната каса, която дотогава се намирала на о-в Делос, била преместена в Атина (Plut. Per. 12). С това атинският демос постигнал изключителната мощ да разполага с финансите на съюза.

С тези именно постъпки Атина пределно ясно показала на гръцката общественост с каква стойност се съизмерва морският съюз. Атина го възприемала вече не като крепост срещу персите, а като инструмент за изграждането и господството на една велика атинска държава. От Калиевия мир насетне (Diod. XII, 4, 4) Морският съюз изгубил първоначалната си функция. Това се изразило в увеличилите се опити на някои полиси да се откажат от членството си след сключването на Калиевия мир (449 г. пр. н. е.), който уреждал гръко-персийските отношения и с това направил невероятно избухването на нова война с персите. Към средата на V в. пр. н. е. Форосът на отделните съюзни градове, замислен първоначално като компенсация на разходите, добил характер на данък, който трябвало да се плаща на първата сила в съюза, Атина (Plut. Per. 12). По този начин огромни суми потекли към Атика. Тук те били употребени предимно по време на стратегията на Перикъл за финансиране на радикалните демократични реформи, които превърнали в бездънна яма атинската държавна каса чрез голямата нужда от пари за заплащането на участието в заседания (диети) и компенсации. Други огромни суми от фороса на съюзниците били изразходвани за разхубавяването на Атина (Plut. Per. 12, 13). Пак тогава атиняните получили много представителни и култови сгради, които извели стария, разрушен от Ксеркс град на Пизистратидите на първo място сред полисите в Гърция (Plut. Per. 13). През 447–438 г. пр. н. е. Иктин и Каликрат построили Партенона, а Фидий, най-прочутият скулптор на древността, украсил сградата с култовата статуя на Атина Партенос. През 437–432 г. пр. н. е. били издигнати Пропилеите. През 408 г. бил завършен Ерехтейонът, а две години по-късно — храмът на Нике.

Но наред с неоспорвания блясък на Перикловата Атина, която се превръща в средище за политика, икономика и култура в Гърция, трябва да се имат предвид и политическите и икономическите предпоставки и последици на тази т. нар. Периклова епоха. На първо място съюзниците на града трябвало да понесат цената на демократичното изграждане и разцвета на Атина. На техните широки рамене лежала голяма част от тежестите, които помогнали да се осъществи господстващото място на града на Тезей. Една друга, не по-малко значителна част от тежестите била понесена от сравнително голямото множество атински роби. Това били тези — и това е също съпътстващо явление за атинската демокрация — които със своя тежък труд, напр. в мините на Лаврион направили възможен икономическия просперитет на Атина (Thuk. II, 55; Arist. Athen. Pol. 13, 4).

8.2. Подбрани извори

Атинянинът Тукидид (V в. пр. н. е.), най-значителният историк на Елада, а може би и на цялата античност, анализира историческите причини за Пелопонеската война като прави за тази цел един преглед върху предшествуващата история на пентеконтаетията

Thuk. I, 89 sq.: Начало на противоречията между Атина и Спарта

След като варварите се оттеглили oт атинска територия, атиняните прибрали незабавно обратно оттам, където били скрили децата, жените и оцелялото си имущество и започнали да се готвят за възстановяването на града и крепостните стени. От околовръстната крепостна стена била оцеляла всъщност незначителна част, а що се отнася до къщите, повечето от тях били разрушени. Останали били само малък брой къщи, в които се били подслонили знатни персийски първенци.

Като узнали за тези приготовления, лакедемонците изпратили в Атина пратеници; това станало, защото, от една страна, те самите предпочитали да няма укрепление където и да било нито от едната, нито от другата страна. От друга страна обаче, те отстъпили главно пред настояванията на своите съюзници, които се бояли от Атина поради нейната многобройна флота, която преди това не съществувала и поради смелостта, която Атина проявила по време на войната срещу персите. И тъй, лакедемонците заявили, че Атина не трябва да се укрепява: тя трябвало даже по-скоро да им помогне да разрушат всички крепости, които съществували вън от Пелопонес. Като се обръщали обаче към атиняните, лакедемонците не им разкрили своите истински намерения и своите подозрения; те твърдели, че по този начин в случай, че варварите биха се върнали, за да ги нападнат, те не биха могли да разполагат с никаква сигурна база за каквато им е служила на времето Тива. Пелопонес, заявявали те, представлявал за всички удобен район за отстъпление, както и подходяща изходна база за водене на офанзивни действия. Атиняните постъпили тогава съобразно съвета на Темистокъл. На речта на лакедемонците те отговорили, че щели да изпратят пратеници, за да разискват по въпроса; благодарение на това те могли да се отърват бързо от тях. И тъй, Темистокъл ги посъветвал да изпратят колкото е възможно по-скоро него самия в Лакедемон, да изберат освен него други пратеници, но да не ги изпращат веднага. Те трябвало, напротив, да изчакат през цялото време, което е необходимо, за да може крепостната стена да достигне достатъчна височина, та да бъде възможно да се водят (отбранителни) военни действия от най-малката необходима височина: и всички, които се намирали в града, трябвало да работят масово, включително и жените и децата, без да щадят никакви постройки, били те частни или обществени, от които те могли да извлекат полза за тази работа. И като дал тези указания, добавяйки, че останалото той ще уреди там, Темистокъл потеглил на път. Като пристигнал в Лакедемон обаче, Темистокъл не се явил пред властите, но отлагал това, като измислял различен претекст. И когато някое длъжностно лице го запитвало, защо той не установява контакт с отговорните обществени инстанции, той казвал, че очаква своите колеги по делегация, че някакви задължения са ги забавили още след него, за да не дойдат, но че той ги очаква да пристигнат много скоро и че се чудел защо те още не били пристигнали.

А лакедемонците, които имали симпатии към Темистокъл, му вярвали. Когато обаче от Атина пристигнали други хора и донесли ясното и точно известие, че укрепителните работи били в ход и че стените вече били издигнати високо, те не могли да се съмняват вече. Като разбрал това Темистокъл ги поканил да не се осланят на хорските приказки, а да изпратят добросъвестни хора от своята среда, които, след като извършат разследване, да им докладват точно. И така лакедемонците изпратили една делегация, а Темистокъл наредил тайно на атиняните да задържат по възможност незабелязано по-продължително време делегацията и да не я пускат да замине, преди самите те да са се завърнали. В това време пък неговите колеги по делегация — Хаброних, синът на Лизикъл и Аристид, синът на Лизимах, били пристигнали с известието, че крепостната стена е вече достатъчно висока; а Темистокъл се страхувал да не би лакедемонците, като узнаят истината, да не ги пуснат вече да си тръгнат обратно. И така атиняните задържали лакедемонската делегация, както им било наредено, а Темистокъл се явил пред лакедемонците и им заявил, този път вече без заобикалки, че техният град е вече достатъчно укрепен, за да гарантира сигурността на своето население и че ако лакедемонците или техните съюзници желаят да преговарят по някакъв въпрос с тях, то те в бъдеще трябвало да се отнасят към тях като към хора, които са в състояние да разграничават своите собствени интереси от общоелинските. Защото, казвали пратениците, тогава, когато атиняните били решили да напуснат своя град и да се натоварят на флотата, те не се нуждаели от пелопонесците, за да вземат това смело решение; и, от друга страна, каквото и да обсъждали съвместно с тях, атиняните не отстъпвали на никого по своята разсъдливост. Така и сега те сметнали, че е по-добре техния град да има крепостни стени и че това ще бъде по-добре както лично за самите техни граждани, така и за съюзниците изобщо. Защото не било възможно без наличието на еднакви и равностойни бойни средства да се участвува в обсъждането на общите въпроси на еднакви и справедливи начала. Ето защо, завършил Темистокъл, трябвало или всички да сключат военен съюз, без да бъдат снабдени с крепостни съоръжения, или пък да се смята, че новосъздаденото положение е от полза и за тях.

Като изслушали тази реч, лакедемонците не дали явно израз на своя гняв срещу атиняните, защото всъщност тяхната делегация в Атина имала за задача не толкова да попречи на издигането на крепостните стени, колкото да направи внушения от общ интерес. Освен това тогава лакедемонците били приятелски настроени спрямо атиняните, поради усърдието, което те проявили във войната срещу персите. Все пак вътрешно лакедемонците изпитвали огорчение, като виждали, че са се излъгали в своите желания. Така пратениците на двете страни се завърнали у дома си, без да си отправят упреци.

По този начин атиняните укрепили за кратко време своя град. И досега начинът на строеж показва, че последният бил извършен набързо, защото основите на стените са изградени от нееднакви камъни, които на места са неодялани и не прилягат едни към други, а били поставяни там, както се донасяли...

Thuk. I, 96 sq.: Атина става хегемон на Атинско-Делоския морски съюз

Така атиняните поели главното командване със съгласието на съюзниците вследствие на враждебното настроение, което съществувало против Павзаний. Те определили кои градове трябвало да им доставят пари за войната срещу варварите и кои — кораби. Официалният предлог бил да се опустошат земите на персийския цар като отплата за това, което те самите били изпатили. Тогава за пръв път атиняните учредили длъжността на хеленотамиите, т. е. пазителите на общоелинската каса, които събирали фороса, както се наричала паричната вноска. Първоначалната вноска била определена в размер на четиристотин и шестдесет таланта. Съюзната каса се намирала на остров Делос и събранията на съюзниците ставали в тамошното светилище.

Застанала отначало начело на един съюз от независими градове, всеки от които имал съвещателен глас в общите събрания, през годините, които изминали между Гръко-персийските войни и настоящата война, Атина успяла да утвърди своето надмощие във военната и политическата сфера. Тези борби ги противопоставяли не само на варварина, но и на техните собствени съюзници, когато последните се показали бунтовно настроени, както и на пелопонесците, които се намесвали във всички работи...

Най-напред атиняните обсадили града Ейон, на реката Стримон, който тогава се намирал в ръцете на персите; под командването на Кимон, сина на Милтиад, те превзели града и заробили жителите му. След това атиняните превърнали в роби и жителите на Скиос, остров, разположен в Егейско море, който тогава бил обитаван от долопите, и на тяхно място се заселили атински колонисти. Атиняните започнали бойни действия и срещу жителите на града Карист, без останалата част от острова да се намесва в тях, и с течение на времето уредили своите отношения, като постигнали споразумение. След това те воювали срещу Наксос, който бил отпаднал от съюза; те го обсадили и го принудили да се подчини. Това било първата съюзна държава, която станала подвластна противно на установените посредством конвенции норми. Това щяло да се повтаря впоследствие по един или друг начин и с други държави.

Имало и други причини за отпадане от съюза; най-често обаче тези отпадания ставали, когато един град не се издължавал с данъците, които трябвало да плаща в пари или в кораби, или пък когато той, се опитвал да се изплъзне от своите военни задължения. Атиняните предявявали много строги изисквания и те били омразни на хора, които нямали нито навика, нито пък вкуса да си налагат усилия и които трябвало да действат по принуда. Освен това върховното ръководство на атиняните и изобщо не се упражнявало вече както преди това, а именно със съгласието на всички. И както атиняните не предприемали бойни операции на равни начала заедно с другите, така и за тях. Било лесно да подчинят онези, които проявявали неподчинение. Отговорни за това положение на нещата били самите съюзници; те изпитвали отвращение да участвуват в походи и за да не бъдат принудени да напуснат своята страна, те се били ангажирали да доставят вместо предвидените кораби тяхната равностойност в пари. Сумите, които те плащали, давали възможност на атиняните да увеличават своята флота и когато някой град се опитвал да отпадне, той не разполагал нито с достатъчни военни средства, нито пък с необходимата опитност да издържи войната, с която той ce заемал.

... По-късно тасосците отпаднали от Атина, понеже между тях избухнал спор заради пазарите на отсрещния бряг на Тракия и заради рудниците, които тасосците експлоатирали. Атиняните изпратили една флота срещу Тасос, победили в морската битка и извършили десант на острова. По същото време те изпратили на Стримон десет хиляди свои и съюзнически колонисти, които да заселят местността, наричана дотогава Деветте пътя, а сега Амфиполис. Колонистите завладели местността, която принадлежала на едонците, но когато навлезли навътре в Тракия, те били избити до крак при Драбеск на едонска земя от траките, за които завладяването на местността Деветте пътя представлявало враждебен акт.

Разбити в сраженията и подложени на обсада, тасосците се обърнали за помощ към лакедемонците, като ги помолили да нападнат Атина. Лакедемонците им обещали тайно от атиняните помощ и вече започнали да се готвят, но им попречило станалото земетресение. По време на земетресението илотите, както и периеките от Турия и от Етея се разбунтували и се оттеглили на планината Итома. Голям брой от илотите били потомци на поробените някога месенци и затова всички илоти се нарекли месенци. Срещу тях именно лакедемонците повели на Итома военни действия, а тасосците капитулирали пред атиняните на третата година от обсадата, като разрушили своите крепостни стени, предали корабите си и се задължили незабавно да дадат исканите суми; да правят вноски и в бъдеще. Най-сетне те се отказали от владенията си на континенталната суша и от рудниците.

Thuk, I, 102 sq.: Изостряне на политическите отношения между Атина и Спарта

Междувременно лакедемонците виждали, че войната срещу хората от Итома се продължавала и те се обърнали с апел за помощ освен към другите съюзници, и към атиняните. Последните се отзовали с един значителен по своята численост отряд под командата на Кимон. Лакедемонците се обърнали с апел към атиняните главно затова, защото ги смятали, че са много опитни в обсадните военни действия. Тъй като обаче обсадата се протакала, атиняните се показали като неспособни в това отношение; в противен случай те би трябвало да щурмуват със сила въпросното укрепено място. А тази военна експедиция предизвикала за пръв път явни разногласия между лакедемонци и атиняни. Лакедемонците, щом разбрали, че укреплението не може да бъде превзето със сила, започнали да се боят от предприемчивия бунтарски дух на атиняните, а освен това гледали на тях като на хора от друг племенен произход. И за да избегнат щото, ако останат тук, хората от Итома да бъдат подтикнати към някакви бунтовнически действия, те отпратили единствени от всички съюзници атиняните да си вървят. Наистина те не проявявали своето недоверие явно, но заявили, че нямат повече нужда от тях. Атиняните обаче схванали, че не ги отпращат поради този благовиден предлог, а поради някакво съмнение, което се е породило у лакедемонците. Те се разгневили много, не желаели да допуснат да бъдат третирани по този начин от лакедемонците и веднага щом се завърнали, те развалили своя военен съюз с лакедемонците срещу персите и се съюзили с аргосците, които били неприятели на лакедемонците. Освен това двете държави [Атина и Аргос] разменили едни и същи клетви и сключили един и същ военен договор с тесалийците.

Що се отнася пък до въстаниците на Итома, тъй като те не били в състояние да се съпротивляват повече, на десетата година постигнали споразумение с лакедемонците, по силата на което те трябвало да напуснат Пелопонес и никога кракът им да не стъпва там; и ако някой бъдел заловен тук, той щял да бъде роб на този, който го е заловил. Всъщност още преди това едно предсказание на Питийския оракул нареждало на спартанците да пуснат да си отиде молителят на Зевс Итомийски. Въстаниците, заедно с децата и жените си напуснали Пелопонес, а атиняните от омраза, която те изпитвали вече към лакедемонците, ги настанили в Навпакт, който те успели да отнемат наскоро преди това от неговите тогавашни жители. В това време и мегарците отпаднали от лакедемонците, за да се съюзят с Атина, понеже Коринт воювал ожесточено с тях поради някакви гранични спорове. Атиняните завзели Мегара и Пеги за мегарците, те построили Дългите стени, които отивали от Мегара до Нисея, и сами се разположили там на гарнизон. Главно от този момент насетне омразата на коринтяните към атиняните започнала да се проявява в особено остри форми.

Thuk. I, 115 sq.: Методи за запазване на атинската хегемония в Атинско-Делоския морски съюз

Скоро след изтеглянето си от Евбея атиняните сключили тридесетгодишен мир с лакедемонците и съюзниците им, като върнали Нисея, Пеги, Троизен и Ахея [т. е. ония територии на Пелопонеския съюз, окупирани от атиняните]. На шестата година след сключването на договора между самосците и милетците избухнала война заради Приена. Милетците, които претърпели поражение във войната, се озовали в Атина и се оплаквали гръмко от самосците. Към тях се присъединили и отделни лица от самия Самос, които искали да съборят тогавашния политически строй. И така атиняните отплували с четиридесет кораба срещу Самос, установили демократическо управление на острова, взели като заложници петдесет самоски деца и още толкова възрастни граждани и ги настанили на остров Лемнос. След това те оставили в Самос гарнизон и се оттеглили. Някои от самосците, които не останали на острова и били избягали на континенталната суша [М. Азия], се уговорили със знатните граждани в Самос и с Писутън, син на Хистасп, който тогава властвал в Сарди, и заедно със събраните от тях седемстотин души се прехвърлили през една нощ на Самос. Те вдигнали най-напред хората срещу водачите на демократическата фракция и изловили повечето от тях. След това скришно си взели заложниците от Лемнос и отпаднали от Атина. Атинският гарнизон заедно с ръководните лица те предали на Писутън и сами започнали да се готвят веднага за поход срещу Милет. Бизантион отпаднал заедно с тях също от Атина.

Когато атиняните научили за станалото, те с шестдесет кораба потеглили за Самос. Шестнадесет от тях обаче те не употребили във военната операция срещу Самос защото един от тях се наложило да насочат към Кария, за да наблюдават финикийската флота, а други — към Хиос и Лесбос, които молели за подкрепления. С останалите четиридесет и четири кораба десетте атински стратези начело с Перикъл завързали морски бой при острова Трагия със седемдесет самоски кораба, от които двадесет били за пренасяне на войски и тъкмо тогава били пристигнали от Милет. Победили атиняните. След това те получили в подкрепа още четиридесет атински кораба, а от Хиос и Лесбос — двадесет и пет. Тогава те извършили десант на брега на Самос и след като взели връх по суша, обсадили града от три страни със стена и започнали блокадата му откъм сушата и откъм морето. В същото време Перикъл задържал шестдесет от стоящите на котва кораби, вдигнал ги и бързо се отправил към Кавнос и Кария, понеже му донесли, че финикийските кораби се били насочили срещу тези места. От своя страна и Самос бил изпратил начело със Стезагор и някои други още пет кораба, за да дирят финикийската флота.

В същото време самосците се възползвали от това за да извършат един изненадващ излаз с корабите си на открито море; като нападнали незащитения атински стан, те унищожили корабите, намиращи се на преден пост, и в морския бой взели връх над корабите, които излезли срещу тях. По този начин те си осигурили господството по море пред Самос в продължение на около четиридесет дни, през което време те внасяли и изнасяли каквото желаели. Когато обаче Перикъл се върнал, те били блокирани отново от корабите. По-късно от Атина пристигнали в подкрепа още четиридесет кораба начело с Тукидид, Хагнон и Формион, двадесет други — с Тдеполем и Антикъл и тридесет от Хиос и Лесбос. Самосците влезли в краткотрайна морска битка, но не могли да издържат на неприятеля и на деветия месец били принудени да капитулират и да се подчинят по силата на споразумение, като разрушили крепостните си стени, дали заложници, предали кораби и се задължили да изплатят на срокове направените разходи. Жителите на Бизантион също се задължили да останат, както и преди, подвластни на атиняните.

Аристотел от Стагира, универсалният учен в античността, е посветил, наред с наблюденията и систематизирането на устройството на гръцките полиси, един трактат на Атинската държава, от който са ексцерпирани следващите откъси

Aristoteles, Athen. Pol. 23 sq.: За развитието на атинската демокрация и за епохата на Перикъл

След мидийските войни обаче се засилило влиянието на съвета на ареопагитите, който започнал да управлява града, без да е получил върховната власт по силата на някакво решение, а защото на него се дължал успехът в морската битка при Саламин. Защото когато стратезите се намирали в безизходно положение и били разгласили всеки да се спасява както може, съветът на ареопагитите намерил средства и раздал на всеки гражданин по осем драхми и им заповядал да се качат на корабите. По тази причина именно атиняните се подчинявали на авторитета на Ареопага и действително управлението на атиняните по това време било много добро. Те успели да развият военните си способности, да се прославят между елините и да добият хегемония по море против волята на лакедемонците. Водачи на народа по това време били Аристид, син на Лизимах и Темистокъл, син на Неокъл; вторият минавал за извънредно способен във военното дело, а първият — в политиката и при това превъзхождал съвременниците си със своята справедливост. Поради това именно към единия се обръщали като към пълководец, а към другия като към съветник. За строежа на градските стени двамата се грижели общо, макар и да били съперници...

След това, когато държавата укрепнала и били събрани големи парични средства, Аристид посъветвал атиняните да се доберат до хегемония, а гражданите да се преселят от селата и да живеят в града, където щяло да има поминък за всички: едни щели да участват във военните походи, други да носят гарнизонната служба, а трети да се занимават с обществени работи; така щели да получат хегемонията. Като послушали този съвет и се сдобили с власт, атиняните започнали да се отнасят деспотично към всички съюзници с изключение на хиосците, лесбосците и самосците; тях направили пазачи на своята власт, като им позволили да имат самоуправление и да властват над онези, които те управлявали дотогава. Освен това атиняните осигурили на мнозинството от народа лесно препитание, и то по начина, предложен от Аристид. Работата се състояла в това че от данъците, налозите и съюзниците се издържали повече от 20 000 души, тъй като имало 6000 души съдии, 1600 стрелци и 1200 конници, 500 членове на съвета, 500 пазачи на корабостроителниците и освен тях 50 души пазачи на крепостта, около 700 души чиновници вътре в страната и около 700 души в чужбина. Освен това, когато впоследствие избухнала Пелопонеската война, имало 2500 хоплити, 20 кораба за охрана на крайбрежието и други, които превозвали гарнизонните части, достигащи на брой до 2000 души и избирани с бобово жребие. Накрая идвали тези, които получавали издръжка от пританиона, сираците и стражата на затворниците. Издръжката на всички тези изброени длъжностни лица била за сметка на държавата.

Aristoteles, Athen. Pol. 25 sq.: Конституционната промяна на Ефиалт (462 г. пр. н. е.)

... В течение на около 17 години след мидийските войни управлението на държавата оставало в ръцете на ареопагитите, въпреки че тяхната власт постепенно клоняла към упадък. Когато силите на народа нараснали, негов водач станал Ефиалт, син на Софонид, който се ползвал с репутацията на човек неподкупен и справедлив в държавните дела; той именно започнал да напада Ареопага. Първо той отстранил много от ареопагитите, като ги привличал към съдебна отговорност за действия, извършени при изпълнение на длъжността им; а после, във времето на архонта Конон. отнел на съвета всички допълнително присвоени права, по силата на които в неговите ръце била съсредоточена охраната на държавния строй, и ги предал отчасти на Съвета на 500–те, отчасти на народното събрание и на съдилищата...

По този начин Ареопагът бил лишен от правото на надзор над държавата. След това се получило така, че политическият порядък бил нарушен по вина на демагозите. Именно в това време по-умерените нямали добър вожд (техен водач бил синът на Милтиад Кимон, който не бил достатъчно енергичен и при това късно започнал да се занимава с държавни дела), а и много от тях загинали във войните. Трябва да се има предвид, че тогава гражданите отивали на война по списък и стратези ставали често хора неопитни във военното дело, но почитани поради славата на бащите им; затова и се случило по време на поход да загинат по две или три хиляди души. По този начин загивали най-добрите хора и от народа, и от състоятелните граждани. Въпреки че в държавното управление атиняните вече не се придържали към законите така строго, както по-рано, те не изменяли реда за избиране на деветте архонти; само на шестата година след смъртта на Ефиалт решили да избират и зевгити сред кандидатите за тази длъжност; пръв архонт от тях бил Мнестидит. Всички предишни архонти били от конниците и пентакосиомедимните, а зевгитите обикновено заемали низши длъжности, освен когато не се допускало нарушение на съществуващите порядки....

Aristoteles, Athen. Pol. 27: За началото на политическата кариера на Перикъл

След това вожд на народа станал Перикъл. Той се прославил първоначално с това, че обвинил отчета на Кимон върху стратегията му, когато бил още твърде млад. Държавният строй сега станал още по-демократичен. Перикъл отнел някои права на ареопагитите и особено решително настоявал за развиване на военноморските сили на държавата. Чрез тях простият народ почувствувал силата си и вече се стараел да съсредоточи в свои ръце цялото политическо управление, 49 години след битката при Саламин, при архонта Питодор избухнала войната с пелопонесците, по време на която народът, затворен в града и свикнал да получава заплата за военната служба, отчасти съзнателно, а отчасти и по необходимост започнал да проявява повече решителност в самостоятелното управление на държавата. Перикъл пръв установил и заплащането на съдиите, когато се борил с богатия Кимон за водачеството на народа. Кимон именно, понеже разполагал с царско богатство, не само изпълнявал бляскаво обществените си задължения, но и издържал мнозина от своите демоти: всеки от лакиадите можел при желание да идва всеки ден и да получава скромна издръжка. Освен това всичките му имения били незаградени, за да можа всеки желаещ да получава от плодовете. Понеже средствата на Перикъл не позволявали да се състезава с него по щедрост, той последвал съвета на Дамонид от дема Ойе, който се смятал в много дела за съветник на Перикъл и затова по-късно бил остракизиран. Съветът се свеждал до това, щом частното му имущество не достига да дава на народа от собствените му средства. Поради тази причина някои го обвиняват в настъпилото впоследствие нравствено разложение, тъй като към избиране започнали да се стремят не толкова порядъчните хора, а хора случайни. Започнали и подкупите, пръв пример за което дал Анит, след като бил стратег в Пилос. Повикан на съд по обвинение в загубата на Пилос, той подкупил съдиите и бил оправдан.

Плутарх от Херонея (ок. 45–120 г. от н. е.), най-известният автор на биографии в античността, е съставил сборник от жизнеописания на прочути елини и римляни. Следващият откъс е от биографията на Перикъл

Plut. Per. 12, 1 sqq.: Атина като културен и стопански център

Онова обаче, което причинявало най-голяма радост на атиняните и с което те най-много се гордеели, и което предизвиквало най-голямо удивление у всички хора, единствено може да служи като доказателство на Гърция, че всичко, което се разказва за нейното минало могъщество и за нейните старинни богатства, не са празни приказки. Това били великолепните храмове и други обществени постройки в Атина. И точно тези мероприятия от всички дела на Перикъл били предмет на най-завистливи нападки и ожесточени упреци от страна на неговите противници. Последните викали по събранията, че атинският народ се покрива със срам, като си присвоява всички парични средства на Гърция, които той пренася в Атина от Делос...

Противно на това обаче Перикъл обяснявал на народа, че той не е длъжен да дава отчет на съюзниците за начина, по който той употребява техните пари, щом като воюва заради тяхната отбрана и отблъсква от тях нападенията на персите. По-нататък той обяснявал на атиняните, че съюзниците им не доставят нито флота, нито пехота, нито конница, а плащат само парични суми и че тези, които са ги получили, ги употребяват за онези цели, за които са предназначени, тъй че тези суми принадлежат не на оня, който ги е дал, а на оня, който ги е получил. По-нататък Перикъл наблягал на това, че тъй като градът е снабден с всичко необходимо за война, би трябвало излишните парични средства да се употребят за строежи, които, след като бъдат завършени, ще донесат вечна слава на гражданите и които по време на извършването на работите ще донесат значително материално благосъстояние, тъй като вследствие на това ще се прояви всевъзможната човешка дейност, която ще бъде в състояние да задоволява различни човешки потребности; последните, оживявайки, от една страна, всички занаяти, не ще оставят, от друга страна, да се стои със скръстени ръце. По този начин почти целият град ще бъде на заплата и сам ще се грижи за своето благоустрояване и прехранване.

На младите и здрави хора се давала във време на война заплата от държавата, но желанието на Перикъл било и неподлежащата на военна служба занаятчийска маса да участвува в доходите, като не ги получава обаче със скръстени ръце и без да прави нищо. По тази причина той предложил на народа проекти за грандиозни строежи, както и плановете за извършване на крупни архитектурни мероприятия, които изисквали от своите изпълнители и изкуство, и продължително време, за да може по този начин населението, което остава у дома си, да има правото на участие в тази дейност и да се ползува от приходите на държавата на равни начала с матросите и с онези, които служат в гарнизоните или пък в пехотата.

Затова и държавата разполагала със строителни материали, като камък, мед, слонова кост, злато, абаносово и кипарисово дърво, а освен това и със занаятчии, умеещи да обработват тези материали, като дърводелци, скулптури, ковачи и майстори на бронзови изделия, каменоделци, майстори по оцветяване на златото, майстори по изработване на слонова кост в размекнато състояние, художници, майстори-оцветители на изделия от емайл, гравьори, както и такива, които се занимавали с експедицията на стоките и с техния превоз по море, като търговците на едро, матросите, школуваните кормчии, пък и такива, които били опитни в превоза на стоките по сухо, като колари, файтонджии, сарачи, въжари, седлари, работници — строители на пътища и рудокопачи. Така както пълководецът разполага със своя специална войска, тъй и всеки от тези занаяти разполага с една достатъчна по брой мобилизирана армия от работници, която се набира от средата на тетите и на обикновените работници и служи като оръдие на труда и като работна сила. По такъв начин изброените занаяти се разпределяли, ако можем да се изразим така, между хора и от двата пола, намиращи се на различни възрасти, а чрез това благосъстоянието се разпределяло и разпространявало между отделните граждани...

8.3. Въпроси и задачи

1. Кои са причините за растящия антагонизъм между Атина и Спарта в епохата на пентеконтаетията?

2. Кои са отличителните белези на Атинско-Делоския морски съюз? Бил ли е инструмент за защита срещу персите или основа на атинската хегемония?

3. Какви заключения могат да се направят от описанието на Плутарх за отношенията между Атина и съюзниците й (Plut. Per. 12 sqq.)?

4. Опишете възхода на атинската икономика и потърсете основата на нейното доминиращо място в Гърция.

5. Анализирайте въз основа на Аристотеловия текст развитието на атинския държавен строй при Перикъл и обяснете управлението на Перикъл, т. нар. Златен век.

6. Смятате ли за оправдано да се определя политическата изява на Атина в Елада като тирания?

8.4. Важни дати и понятия

479–478 г. пр. н. е.

Построяване на Дългите стени в Атина по настояване на Темистокъл

469 г. пр. н. е.

Ражда се Сократ

462–461 г. пр. н. е.

Завръщане на атинския контингент начело с Кимон през Спарта; съюз между Атина и Аргос

462–461 г. пр. н. е.

Ефиалт отнема властта на ареопага за сметка на народното събрание

454 г. пр. н. е.

Преместване на касата на Атинско-Делоския съюз от Делос в Атина

447–438 г. пр. н. е.

Строеж на Партенона на Атинския акропол; 437 г. пр. н. е. — начало на строежа на Пропилеите

* Агони, ареопаг, Атинско-Делоски морски съюз, диети, дуализъм, Итома, клерухия, Дълги стени, олигархия, Пелопонески съюз, Периклова епоха, съюзна каса, трибут, тирания.

 8.5. Библиография

Плутарх. Перикл. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. I. Москва, 1961.

Ф. H. Арский. Перикл. Москва, 1971.

М. В. Кондратюк. Архэ и афинская демокрация. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва, 1983. I, 327–365.

М. С. Корзун. Социально-политическая борьба в Афинах в 444–425 гг. до н. э. Минск, 1975.

А. Е. Паршиков. Исследования по истории афинской морской державы. Москва, 1976.

Э. Д. Фролов. Социально-политическая борьба в Афинах в конце V века до н. э. Ленинград, 1964.

A. Amit. Athens and the Sea. Brussels, 1965.

A. Aymard. Les cités grecques à l’époque classique. Paris, 1954.

J. M. Balcer. Imperial Magistrates in the Athenian Empire. — Historia 25, 1976, 257 ff.

H. Bolkenstein. Economic Life in Greece’s Golden Age. Leiden, 1958.

A. R. Burn. Pericles and Athens. New York, 1949.

P. Cloché. Le siècle de Périclès. Paris, 1949.

W. R. Connor. The New Politicians of Fifth Century Athens. Princeton, 1971.

K. Dienelt. Die Friedenspolitik des Perikles. Wien, 1958.

V. Ehrenberg. Sophokles und Perikles. München, 1956.

M. I. Finley. The Fifth Century Athenian Empire: A Balance-Sheet. — In: Imperialism in the Ancient World. Cambridge, 1978.

R. Flacelière. La vie quotedienne en Grèce au siècle de Périclès. Paris, 1959.

A. French. The Tribute of the Allies. — Historia 21, 1972, 1 ff.

А. Giovannini, G. Gottlieb. Thukydides und die Anfänge der athenischen Arche. Heidelberg, 1980.

N. G. L. Hammond. The Classical Age of Greece. London, 1975.

V. D. Hanson. Warfare and Agriculture in Classical Greece. Pisa, 1983.

L. Homo. Périclès. Une expérience de démocratie dirigée. Paris, 1954.

R. J. Hopper. Trade and Industry in Classical Greece. London, 1975.

D. Knight. The Foreign Policy of Perikles 446 to 431 В. C. Wiesbaden, 1970.

R. Meiggs. The Athenian Empire. Oxford, 1972.

В. D. Meritt et al. The Athenian Tribute Lists. Princeton, 1939–1953, I–IV.

H. D. Meyer. Vorgeschichte und Begründung des delisch — attischen Seebundes. — Historia 12, 1963.

H. Nesselhauf. Untersuchungen zur Geschichte der delisch — attischen Symmachie. Leipzig,1933.

M. Nouhand. Panorame du siècle de Périclès. Paris, 1970.

J. de Romilly. Thucydide et l’impérialisme athénien. Paris, 1951(2).

F. Schachermeyr. Perikles. Stuttgart, 1969.

W. Schuller. Die Herrschaft der Athener im ersten attischen Seebund. Berlin — New York, 1974.

W. Schuller. Die Stadt als Tyrann. Athens Herrschaft über seine Bundesgenossen. Konstanz, 1978.

M. de Ste.-Croix. The Character of the Athenian Empire. — Historia 3, 1954/5, 1 ff.

T. Tarkiainen. Die athenische Demokratie. Zürich, 1966.

H. D. Westlake. Thukydides and the Pentekontaetia. — Classical Quarterly, 49, 1955, 53 ff.

E. Will. Le monde grec et l’Orient. I, Le Ve siècle. Paris, 1972.

9. Пелопонеската война (431–404 г. пр. н. е.)

9.1. Въведение

На майсторското перо на атинянина Тукидид дължим сведенията за предпоставките и протичането на Пелопонеската война, най-големият и дълъг военен спор, но и най-тежката катастрофа, сполетявала някога гръцкия народ. Стриктното разграничаване у Тукидид между външните поводи (aitía) и вътрешните причини (próphasis) за избухването на войната (Thuk. I, 20–24), както и неговото критично отношение към предмета на изложението, са поука зa изследователска и аналитична история, която, противоположно на по-старото тълкуване на историята от Херодот, поставя началото на нова, по-висока степен нa историческата наука.

От многобройните исторически събития, които предхождат непосредствено избухването на войната, могат да се набележат следните основни проблеми: разприте на Керкира с метрополията му Коринт — царица на Истмос, които предизвикали намесата на Атина в полза на острова и с това засилили стария гняв на коринтяните срещу атиняните (Thuk. I, 24–55). Конфликтът между Атина и Коринт заради Потидея (Thuk. I, 56–66) сигурно трябва да се прибави също към важните поводи за избухването на войната. Съвременниците на събитията винаги твърдели като същински мотив за обявяването на войната от пелопонесците търговското ембарго, наложено от Атина срещу Мегара, нар. мегарска псефизма (Thuk. I, 67). Решаваща причина обаче, а с това и непосредствен повод за началото на военните действия според Тукидид бил страхът на съюзените пелопонесци от възхода на Атина, главата на Атино-Делоския морски съюз, чиято експанзивна политика можела постепенно да й осигури пълно надмощие: «Започна се именно с това, че атиняните и пелопонесците прекратиха тридесетгодишния договор, който бяха сключили след завладяване на Евбея. Причините, поради които го прекратиха, и спорните въпроси ще опиша най-напред, за да не се пита по-късно никой как е избухнала подобна война в Гърция. Най-дълбоката причина впрочем, и едновременно най-премълчаваната виждам във възхода на Атина, който принудил изплашените спартанци да започнат войната (Thuk. I, 23)».

Психологическото тълкуване на Тукидид на по-дълбоките причини за избухването на войната почива върху грижливото наблюдение на историческите условия, повечето от които се проявили в епохата на пентеконтаетията. Би трябвало да се споменат, наред с дуализма, и антагонизмът между Атина и Спарта, който отговарял изцяло на съществуващите структури на гръцките полиси и вихреният възход на Атина като първа политическа и икономическа сила на Гърция. Развитието на Атина като средище на силната атическа държава взривило традиционните рамки на класическия полис, очертавайки ясно контурите на една организирана по държавно-териториален принцип морска империя (Thuk. I, 89–119). Към това се прибавяли и последиците на широко разпространяващата се динамична атическа търговска политика. Градът на Тезей, който контролирал морските пътища към Черно море и левантийския бряг, поискал чрез интервенцията в Керкира да пусне корени в Западното Средиземноморие, което дотогава се смятало за сфера на коринтските интереси (Thuk. I, 24). И не на последно място последиците от едно прикрито ионийско съперничество на конференцията в Коринт, може да са били решаващи при обявяването на войната от дорийските членове на Пелопонеския съюз. На безпристрастния наблюдател не е убягнало обстоятелството, че Гърция се е намирала в двойна патова ситуация, която изглежда е подтикнала към военна разпра. При тази перспектива много вероятно е заключението, че само едно изпробване на силите можело да реши проблема. Историческата ситуация налагала решението дали един полис бил в състояние да получи безспорна хегемония над Елада — или иначе казано, да утвърди панелинското единство. Илюзорността на тази алтернатива се доказва от изхода на войната, която нанесла смъртоносен удар на класическия свят на автономните полиси. Но това не съзнавали повечето съвременници, което не бива да ни учудва, понеже на първо място те били обладани от политическото ежедневие, т. е. от многобройните претексти, оплаквания и взаимни обвинения, които определяли навечерието на избухването на войната (Thuk. I, 120–146). Това е отново едно доказателство, колко сериозно се приемало общественото мнение, защото по друг начин не могат да се разберат многобройните идеологично-пропагандни усилия на участниците във войната за нейното оправдание.

Както се очаквало, Атина, ръководена от Перикъл, поела предизвикателството и подхванала дълга и тежка борба, чиито стратегически насоки са представени в речите на Перикъл (Thuk. I, 140–145). Военните събития, описани старателно от съвременника им, историка Тукидид в седем книги (II–VII), ни водят по най-различни места на битките из гръцката oikumene която била изцяло обхваната от тази война — най-голямата, която елините дотогава са водили помежду си.

Началото на военните действия започнало с нападението на съюзените със Спарта тиванци срещу атинския преден пост Платея (Thuk. II, 2–7), както и с нахлуването на спартанския цар Архидам в Атика начело на опълчението на Пелопонеския съюз (Thuk. II, 10; 18:24). Тази фаза на войната, т. нар. Архидамова война, се характеризира с ежегодни офанзиви на пелопонесците в Атика (Thuk. II, 10; 18–24; 55; 71; III, 1). Сигурно по съвета на Перикъл Атина възприела отбранителна тактика, не рискувала в открита битка със спартанците в Атика и се укрепила зад Дългите стени, които били непревземаеми със средствата на тогавашната обсадна техника. По море обаче, атинската ескадра пречела на търговията и снабдяването на пелопонеските неприятели и ги тормозела чрез целенасочени военни акции (Thuk. II, 24–27; 30; 32). Но и самата Атина трябвало скъпо да заплати последиците от избраната от самата нея отбранителна военна стратегия. Сполучливо диагностицираната от Тукидид чумна епидемия, избухнала в пренаселения град (жертва на която станал и Перикъл), драстично намалила населението на града и поставила атиняните очи в очи с ужаса от войната.

През 425 г. пр. н. е. Атина успяла да отбележи важен успех при Пилос. На остров Сфактерия Клеон, новият водач на радикалдемократичната групировка в Атина, пленил неколкостотин спартанци (Thuk. IV, 26–41). Спартанският военачалник Бразидас обаче завоювал в Тракия успехи, най-значителен от които бил превземането на града Амфиполис, най-важният атински стратегически пункт в Северна Егеида (Thuk. IV, 102–109), и с това превърнал в условни атинските победи. Но, уплашени от събитията в Сфактерия, които заплашвали държавата им със загуба на значителен брой пълноправни граждани, спартанците решили да започнат мирни преговори с Атина. През 421 г. пр. н. е. се стигнало до подписване на Никиевия мир между Спарта и Атина (Thuk. V, 13–24), наречен по името на атинския държавник. Сключеният поради изтощение и военни затруднения компромисен мир бил обаче несигурен. Всъщност той не донесъл никакво истинско решение, т. е. траен ред и равновесие в гръцките отношения. Поради това мирът се оказал едно примирие, което правело очаквано възобновяването на военните действия в недалечно време.

И действително не след дълго се стигнало до открито избухване на вражда между нереалните съюзници Спарта и Атина заради някои неизпълнени клаузи на договора (Thuk. V, 25). Непосредствения повод представляват два тясносвързани фактора: единият е вътрешната криза в Пелопонеския съюз, която противопоставяла Спарта и Атина, а другият — появата на силна личност от нов стил на политическата сцена в Атина — Алкивиад (Thuk. V, 43–46; VI, 15). Възпитан в духа на просвещението и софистиката, Алкивиад олицетворявал типа на силния индивид, надрастнал тесните традиционни рамки на полиса, за когото било трудно да се включи в стойностната система на полисната традиция. От това произтича и по-късното му политическо поведение, което последователно го превърнало в ожесточен враг на бащиния град Атина, в приятел на спартанците и накрая — в силна опора на заплашените от хода на войната атиняни (Plut., Alc. 20 sq.; 32 sq.). И ако неговият приятел и учител Сократ предпочел чашата с отрова, за да не изпадне в неоспоримо противоречие с атическия полис (Платон, Апология), то Алкивиад предпочел бунта и борбата срещу силата на традицията. След като постигнал значително влияние в атинската политика след Никиевия мир, неговата намеса в пелопонеските отношения чрез сближаването с Аргос (неприятел на лакедемонците) ликвидирала примирието между Атина и Спарта (Thuk. V, 43–48). Когато планът му да предизвика отново войната в Елада тогава не успял, Алкивиад спечелил атинското народно събрание за един смел план — Сицилийската експедиция (Thuk. VI, 15–19). Въпреки изричния съвет на предпазливия Никий, атическият демос предприел осъществяването на идеята на Алкивиад (Thuk. VI, 20–27). Според нея силна атинска флота трябвало да завладее Сиракуза, дъщерна колония на Коринт и най-значителен гръцки полис на запад, и след това да постави Сицилия под атинско владичество (Thuk. VI, 24–27; 30–32). Но с отзоваването на Алкивиад, който след това избягал при спартанците, цялото начинание било обезглавено. Сицилийската експедиция (415–413 г. пр. н. е.) пропаднала изцяло. Превземането на Сиракуза не се удало; цялата атинска флота, както и десантните войски, били унищожени или попаднали в плен: атинските стратези, между които и Никий, загинали (Thuk. VI, 53; 62–105; VII, 1–87). Това било най-голямата политическа и военна катастрофа, преживяна дотогава от Атина.

Поражението на Атина край Сиракуза означавало обрат за Пелопонеската война. По съвета на Алкивиад, избягал при лакедемонците, Спарта предприела офанзива в Атика (Thuk. VII, 18). Там завладяла градчето Декелея и си създала здраво военно укрепление, с което парализирала напълно атиняните (Thuk. VII, 19 sq.). Последиците от Декелейската война могат да се открият преди всичко във вътрешнополитическите промени в Атина. Скоро след нея олигархията наложила (411 г. пр. н. е.) господството си, но само за кратко време. Година по-късно демокрацията отново се възстановила, а с нея се съживила и надеждата за благоприятен обрат във войната. Новото засилване на атинската демокрация е свързано с новия политически курс на Алкивиад (Thuk. VIII, 63–72, 81 sq). Той се скарал със спартанците и се завърнал в Атина, където сега го посрещнали с отворени обятия (Thuk. VIII, 82–93; 97). Избран за стратег на атическата флота, той успял да спечели две големи морски битки над спартанците и съюзниците им и с това — да заздрави атинското владичество в Егеида (Thuk. VIII, 104–109; Xen., Hell. 4, 8 sq). Но вместо да съдействува за изглаждащ противоречията мир, който би възстановил изтощената държава, атинското народно събрание отхвърлило две мирни предложения на спартанците, подценявайки фактическото съотношение на силите (Diod. XIII, 53, 1 sq). Самонадеяността на атинското народно събрание, която се наблюдава във времена на крайна заплаха, го водела често до погрешна преценка на военнополитическото положение в Атина, а оттам — и до прибързани, но съдбоносни решения, опънало сега до крайност тетивата на политическия разум. Упоритото държане на атиняните накарало най-накрая Ахеменидите, които дотогава държали здраво в ръцете си Спарта, сега да я подкрепят по-енергично. През лятото на 405 г. пр. н. е. спартанците унищожили при Егоспотамой (Diod. XIII, 105; Xen., Hell. II, 1, 21) атинската флота и скоро след това спартанецът Лизандър превзел Атина. С това приключила Пелопонеската война (404 г. пр. н. е.).

Равносметката на резултатите и последиците от войната е твърде потискаща. Политика, икономика, търговия и нрави претърпели значителни поражения. Участвувалите във войната гръцки полиси пострадали нечувано от продължителността на войната и нито една от държавите, заплетени в раздорите на войната, не спечелила в края на краищата. Даже и Спарта, за която битките били победоносни, всъщност не печелела от войната. Своето ново надмощие в Елада тя трябвало да заплати с тежки трусове в общественото си устройство. Само Ахеменидите постигнали своята цел, защото гръцките полиси не представлявали вече сериозна конкуренция за персийските претенции за надмощие.

Колкото и отчаяно да изглежда цялостното състояние в Елада в края на V в. пр. н. е., то все пак лъч на надежда проблясва в тази епоха. Не бива да се забравя, че тъкмо в това време на разруха и упадък на гръцката политическа мощ е епоха на безпримерен духовен разцвет. Тогава именно живеят и творят Сократ, Платон, Ксенофонт и много други, завещали на елинската култура, а чрез нея — и на европейската история, своето духовно наследство.

9.2. Подбрани извори

Thuk. I, 1: За значението на Пелопонеската война

Атинянинът Тукидид е описал войната между Пелопонеския съюз и атиняните така, както те я водели едни срещу други. С това той се заел още при нейното избухване, защото предвидил, че тя ще има големи размери и ще надминава по значение всички предишни войни. Това той заключил от обстоятелството, че и двете страни, които се заловили за война, се намирали в разцвета на силите си, пък и били напълно подготвени за война, и защото виждал, че и останалият елински свят е застанал на едната или на другата страна, едни още веднага, а други с намерение да сторят това по-късно. Действително това събитие е било най-голямото сътресение, което изпитали елините, част от варварите, и може да се каже — целият свят.

Thuk. I, 23; 55 sq.; Aitia и Prophasis

А войната започнали атиняните и пелопонесците, след като нарушили тридесетгодишния мирен договор, който сключили помежду си след завладяването на Евбея. Аз предварително ще опиша причините и споровете, заради които го нарушили, за да няма нужда някой някога да се пита от какво е избухнала тая война между елините. Най-правдоподобната причина, както мисля, ако е наглед скрита, е тази, че атиняните станали силни и започнали да плашат лакедемонците и с това ги принудили да воюват. А поводът, който и двете страни изтъквали открито и поради който нарушили мирния договор и влезли във война, бил следният...

... Така Керкира надделяла във войната с коринтяните, а атинските кораби се върнали в Атина. Тази била първата причина за война между коринтяните и атиняните, а именно, че атиняните, въпреки мирния договор участвували в морската битка срещу тях на страната на керкирците.

(56) Непосредствено след тези събития се случило така, че между атиняните и пелопонесците избухнали нови спорни въпроси, които тласнали нещата към война, а именно тази. Понеже коринтяните крояли и действували ревностно как да си отмъстят, атиняните подозирайки враждебните им замисли, заповядали на потидейците, които живеели в провлака на полуостров Палена и били задължени да им плащат данък като техни съюзници, ако и да били колонисти на коринтяните, да съборят крепостните си стени откъм Пелена, да дадат заложници, да отпратят епидемиурзите, които коринтяните им изпращали всяка година, и да не приемат в бъдеще нови. Атиняните се страхували да не би потидейците, подбудени от Пердика и коринтяните да отпаднат от тях и с това да увлекат и другите им съюзници по егейския бряг на Тракия.

(58) От една страна, потидейците изпратили пратеници в Атина с цел да убедят атиняните да не предприемат никаква акция, насочена срещу тях, а от друга страна, заедно с коринтяните отишли в Лакедемон, та ако стане нужда, да си осигурят помощ. Въпреки че настоявали много, те не получили от атиняните никакъв благоприятен отговор, а напротив, корабите, които потеглили за Македония, се насочили и срещу самите тях. А когато властите в Лакедемон им обещали, че ако атиняните нападнат Потидея, те ще нахлуят в Атика, едва тогава, използувайки тези благоприятни условия, потидейците сключили с халкидците и ботиейците съюз под клетва и отпаднали от Атина.

(66) А ето в какво още се обвинявали взаимно атиняните и пелопонесците: коринтяните се оплаквали, че атиняните обсаждали Потидея, тяхна колония, и намиращите се в нея коринтски и пелопонески войници, а атиняните обвинявали пелопонесците, че подбудили към въстание техен съюзен град, задължен да плаща данък, и че са отишли на помощ на потидейците и открито се сражавали заедно с тях. Но все пак войната още не избухвала и коринтяните вършели това на своя глава.

Thuk. I, 67: Заседанието в Спарта

След като Потидея била обсадена, коринтяните не бездействували, защото там се намирали техни граждани, а се страхували и за самия град. Затова те веднага свикали в Лакедемон съюзниците и когато те се събрали, започнали да обвиняват атиняните, че били нарушили мирния договор и че вършели неправди спрямо Пелопонес. Егинците, които също изпратили пратеници, но не открито, а тайно, защото ги било страх от атиняните, и то не по-малко от коринтяните настоявали за война, като твърдели, че те въпреки договора нямат автономия. Тогава лакедемонците поканили и други съюзници, всички, които биха могли да кажат в какво са оскърбени от атиняните, свикали обичайното народно събрание и предложили на съюзниците да се изкажат. Мнозина от присъствуващите изложили своите обвинения, а също така и мегарците. Покрай другото те най-много се оплаквали от това, че въпреки договора пристанищата в подвластните на атиняните земи и пазарът в Атика били затворени за тях. Последни се изказали коринтяните.

Thuk. I, 80 sq.: Реч на спартанския цар Архидам

«Самият аз, лакедемонци, имам опит от много войни, а виждам, че и някои от вас са на моята възраст и които са достатъчно разумни и опитни, за да не желаят войната, било от неопитност, както това би могло да се случи с по-голямата част от присъствуващите, било затова, че я смятат за носеща изгоди и лишена от опасности. Тази война обаче, за която вие разисквате днес, съвсем не би била незначителна и тъкмо това е, за което вие трябва да имате наум, като разсъждавате за тези неща, без да влагате страсти. Спрямо хората от Пелопонес и спрямо тези, които са наши съседи, нашите оперативни средства са равностойни и ние сме в състояние да предприемем атаки във всички посоки. Как можем обаче да започваме така лекомислено война срещу хора, чиято земя се намира далеч, при това са извънредно опитни в морското дело и са снабдени с всичко в изобилие: и богатства — частни и обществени, и флота, и конница, и пехотно оръжие, и човешки резерви, колкото няма никоя гръцка държава, взета отделно. При това атиняните имат и многобройни подвластни съюзници, които им плащат данък. И как тогава да се решим с лека ръка на война срещу такива хора и на какво да разчитаме, за да отстъпим на привързаността, без да бъдем подготвени? Може би на флотата си? Ние обаче сме по-слаби от атиняните; за да се обучим и екипираме срещу тях, ще ни трябва време. Може би разчитаме на средствата си? Но тук ние сме още по-назад от тях: нито разполагаме със средства в държавната хазна, нито пък сме готови да изразходваме от своите частни средства.

(81) «Може би някой би се окуражил от мисълта, че ние ги надминаваме с въоръжението и с пехотните си сили, така че ще можем често да предприемаме набези в земите им и да ги опустошаваме. Но те владеят и други обширни земи и всичко, което им е необходимо, си го доставят по море. Ако пък ние се опитаме да откъснем от тях съюзниците им, то ще трябва да им помагаме с флота, защото повечето от тях са островни държави. И така, каква ще бъде тая наша война? Ако ние не вземем връх над атиняните с флотата си и не ги лишим от доходите им, с които те поддържат флотата си, то ние ще навредим повече на себе си. И тогава не ще можем да завършим войната с чест, защото за главни виновници за избухването на конфликта ще бъдем считани ние. Нека не се залъгваме с надеждата, че ако опустошим земята им, войната ще свърши бързо. Аз се страхувам по-скоро да не би да оставим войната в наследство на децата си. Защото може да се очаква, че атиняните при своята гордост няма да пожелаят да бъдат зависими от земята си, нито пък като някакви хора, които нямат опит, да се уплашат от войната.

(82) «Това не ще рече, че аз предлагам ние да позволим на атиняните да малтретират нашите съюзници и да си затваряме очите пред козните, които те плетат срещу тях. Аз само ви съветвам да не се залавяме все още за оръжие, а да изпращаме делегации за преговори и да обсипваме атиняните с обвинения, без обаче да проявяваме нито голяма войнственост, нито пък че сме готови да отстъпим, а в същото време да укрепваме своите позиции, като си осигурим за съюзници и елини, и варвари, а и ако можем да подсилим отнякъде нашата мощ и с флота, и със средства. А не е осъдително, когато заплашени елини, каквито сме ние сега от атиняните, търсят помощ, за да се спасят не само от елини, но и от варвари. Същевременно обаче нека и ние самите да разгърнем своите възможности. И тогава атиняните или ще се вслушат в думите на нашите пратеници и тогава всичко ще бъде наред, или пък ако не се съгласят, тогава ние след две или три години, вече по-добре въоръжени, ще бъдем в състояние, ако решим да ги нападнем. И може би, когато видят нашата подготовка и чуят думите ни, които ще отговарят на тая подготовка, те ще се съгласят на отстъпки, докато още земята им не е опустошена и докато още става дума за опазване, а не за унищожаване на блага...

(83) «Никой не трябва да смята, че ако много държави не нападнат бързо една, това означава страхливост. Защото и атиняните имат немалко съюзници, които да плащат данък, а войната се води не толкова с оръжие, колкото с пари, чрез които оръжието става и по-ефикасно, особено когато става дума за война на континентална държава срещу морска. Ето защо ние трябва най-напред да си набавим средства, преди да се увлечем от думите, на съюзниците си, и ние, които ще понесем най-голямата отговорност за последствията от войната при един или друг изход от нея, ще трябва спокойно да обмислим всичко.

Thuk. I, 86: Реч на Стенелаид

«Аз не мога да разбера дългите речи на атиняните, защото с всичките хвалебствия, които сами си присъдиха, те ни най-малко не отрекоха неправдите, които извършват срещу нашите съюзници и срещу Пелопонес. Макар че на времето си те се проявиха срещу персите като доблестни мъже, сега спрямо нас те са безчестни и заслужават двойно наказание затова, че от доблестни мъже те станаха подлеци. А ние сме днес същите, каквито бяхме и тогава. Следователно ние не ще търпим повече, ако сме разумни, да се извършват неправди спрямо нашите съюзници и не ще се маем в намерение за възмездие за огорчения и неправди, които вече не са от областта на намеренията. Ако други имат наистина в изобилие пари, кораби и конница, ние имаме добри съюзници и ние не бива да ги изоставяме на атиняните, нито пък да прибягваме до съдебни процедури и до размяна на думи за една неправда, която е извършена не с думи. За тази неправда ние трябва да отплатим бързо и с всички сили. Нека никой не ни дава съвети, че ако и да търпим неправди, трябвало повече да си помислим: напротив, дългото мислене подобава по-скоро на тия, които възнамеряват да вършат неправди. И така, лакедемонци, гласувайте за война, както подобава на Спарта, и не допускайте атиняните да се засилят, нито пък да изоставим нашите съюзници, а с помощта на боговете да потеглим срещу виновниците.»

Thuk. I, 118 sq.: Изказвания на коринтяните — решение за война срещу Атина

... Лакедемонците били решили за себе си, че мирният договор е нарушен и че атиняните са виновни; те изпратили в Делфи пратеници, които да запитат божеството дали тая война ще бъде изгодна за тях. Както се разказва, богът им отговорил, че те щели да победят, ако воюват с всичките си сили и че той щял да им окаже своята поддръжка независимо дали те го молят или не за това.

(119) Лакедемонците свикали отново съюзниците си, защото искали чрез гласуване да решат дали трябва да воюват. Когато пратениците на държавите членове на съюза пристигнали и било свикано събрание, всички дали израз на своите желания, като повечето обвинили атиняните и настоявали войната да се обяви. Коринтяните още преди това убеждавали всяка държава поотделно да гласува за войната, защото се страхували да не загубят Потидея. Те присъствували и на това събрание, взели последни думата и се изказали приблизително така:

(120) «Що се отнася до лакедемонците, съюзници, ние нямаме вече основание да се оплакваме от тях, тъй като сами те са взели решение да воюват и сега са ни свикали със същата цел. Понеже тези, които имат хегемонията, трябва наистина като уреждат своите частни работи в дух на справедливост и равенство, да бъдат преди другите, когато решават и общите дела, както и когато в други отношения са уважавани повече от всички...

(121) «И така днес ние пробуждаме войната, защото ни са нанесени неправди и защото имаме достатъчно основания да се оплакваме. И тая война ние ще прекратим едва тогава, когато накажем атиняните. Естествено е ние да спечелим войната, и то по много причини. Най-напред защото ние ги превъзхождаме по численост и по своя военен опит и, от друга страна, защото ще действуваме всички единодушно, съобразно с дадените ни нареждания. А флота, с каквато те са силни, ние ще си създадем с нашите налични средства, взети вкупом, и със съкровищата в Делфи и Олимпия. Като сключим заем, ние ще можем да привлечем срещу по-висока заплата техните чуждестранни моряци, тъй като войската на атиняните е повече наемна, отколкото собствена. А нашата войска е по-малко изложена на този риск, защото нейната мощ се дължи повече на живата сила, отколкото на парите. Те биха могли да бъдат разбити само с една единствена победоносна битка по море, а ако предположим, че окажат съпротива, ние ще имаме повече време да се упражним в морското изкуство и ако се изравним с тях по майсторство, сигурно ще ги надминем и по храброст. А това предимство, което ние дължим на природата, не може да им се предаде чрез поучаване. Майсторството пък, с което те ни превъзхождат, ние ще трябва да усвоим чрез старателна подготовка. Паричните средства, необходими за целта, ние ще внесем под формата на налог. И би ли било наистина нормално техните собствени съюзници да не отказват да плащат непрестанно налога, за да осигуряват своето заробване, а ние да не желаем да изразходваме средства, за да накажем своите противници и едновременно с това да осигурим своето собствено спасение, както и да избегнем това, щото като ни вземат тези парични средства, да ни увреждат с тях?

(122) «Ние разполагаме обаче и с други способи за водене на войната: като предизвикаме отпадането на техните съюзници, което е най-ефикасното средство, за да бъдат атиняните лишени от доходите, от които те черпят своята сила; сетне като издигаме укрепени бази на тяхната територия и много други възможности, които сега никой не би могъл да предвиди. Защото войната не се води по установени правила; тя самата открива по-голямата част от своите методи според обстоятелствата. И този, който във време на война действува разумно, постига повече, а който се горещи при нейното водене, губи повече. Ние трябва да вземем предвид и това, че ако в случая се касаеше за погранични разпри за земя между отделни съюзници с равностойни противници, това все още би било поносимо. В случая обаче атиняните са достатъчно силни да се съпротивляват срещу всички нас заедно, а още по-силни срещу всяка държава поотделно. Ето защо, ако ние, сплотени от една мисъл по племена и градове, не ги сразим, а останем разединени, те лесно ще ни покорят. А трябва да се знае, че нашето поражение, колкото и страшно да е това да го чуете, ще ни донесе не нещо друго, а пълно заробване. За Пелопонес е срамно дори само на думи да се приеме, че толкова много държави търпят да бъдат малтретирани от само една държава. В такъв случай ще изглежда, че ние заслужаваме изпитанията, на които сме подложени и че от страхливост търпим това положение и се оказваме пo-недостойни от своите бащи, които освободиха Елада, а ние не можем да осигурим тази свобода дори за себе си. Ние, които имаме за принцип да сваляме самовластните управници в отделните градове, допускаме един град да се превърне в тиранин. И ние не виждаме как подобно поведение може да бъде излекувано от трите най-големи недъга, а именно от глупостта, мекушавостта и безразличието. Понеже не може да се мисли, че вие сте избягнали тези недъзи, за да изпаднете в най-гибелния недостатък — високомерието, което е навредило на толкова много хора и което поради това, че проваля мнозина, е получило противното название «безразсъдство».

(123) ... По много съображения поемате с увереност пътя на войната: преди всичко богът [от Делфи] изрече едно предсказание и сам той ви обеща да ви подкрепи. Освен това всички други елински държави ще се сражават на ваша страна, едни от страх, а други от интерес. Най-сетне при нарушаването на договорите вие не ще проявите инициатива, тъй като самото божество, като ви посъветва да започнете войната, смята, че те са нарушени. Вие по-скоро ще ги защитите от посегателството, на което те са били подложени. Защото нарушители на договорите са не тези, които се отбраняват, а тези, които нападат първи.

(124) «И тъй като, лакедемонци, за вас войната предоставя изгоди от всяка гледна точка, пък и ние изразяваме пред вас препоръки в същия смисъл и понеже общността на интересите между двете държави, както и между частните лица, е най-сигурната гаранция за общата полза, не се колебайте нито да помогнете на потидейците, които са дорийци и които — противно на онова, което е ставало досега — са подложени на обсада от ионийци, нито пък да отстоявате свободата на другите. По-нататъшното чакане е непоносимо, защото за едните то представя вече настоящи злини и щети, а за други — ако се види, че ние сме се събрали, без да смеем да се защитаваме — една напълно подобна съдба. Ето защо, съюзници, внушете си час по-скоро, че е настъпила крайна необходимост и че същевременно ние ви даваме най-добрия възможен съвет. Гласувайте прочее за войната, без да се страхувате от непосредствената опасност, и мислете за по-дълготрайния мир, който ще настъпи след нея. Понеже след война мирът винаги е по-солиден и след един период на спокойствие е по-рисковано да не се воюва. И понеже ние сме убедени, че държавата, която в Елада е поела ролята на тиранин, заплашва еднакво всички нас, като над едни властвува, а над други се готви да властвува, то нека да потеглим срещу нея и я разгромим. Така в бъдеще ние ще живеем спокойно и сега ще освободим елините, които са заробени.» Такава реч държали в общи черти коринтяните.

(125) След като изслушали мнението на всички, лакедемонците предложили на съюзниците, малки и големи, които присъствували на събранието, да гласуват поред. Мнозинството от тях гласувало за война. Въпреки решението обаче те не били в състояние да започнат веднага войната, защото не били подготвени и затова решили всяка отделна държава да достави което е необходимо, и то веднага. Въпреки това, за да набавят, което било необходимо, те употребили не по-малко от една година, преди да нахлуят в Атика и да обявят открито войната.

Thuk. I, 140 sq. Първа реч на Перикъл — Атина приема предизвикателството на лакедемонците...

«Аз винаги съм бил на мнение, атиняни, че не трябва да правим отстъпки на лакедемонците...

(141) ...Що се отнася пък до условията на страната и до ресурсите на двете страни, ние ще се окажем по-малко силни. Затова именно вие трябва да си дадете сметка, като изслушате моето изложение точка по точка. Наистина пелопонесците обработват сами земята и не притежават нито частни, нито обществени средства. Заедно с това обаче те не познават войни, които траят продължително, нито пък притежават опит в отвъдморски операции, понеже тяхната бедност им позволява само краткотрайни военни действия, при които те воюват помежду си. Такива хора не са в състояние да доставят екипажи за флотите, нито пък да изпращат често на поход сухопътни сили, когато трябва да бъдат далеч от дома си и да изчерпват своите собствени ресурси и когато, на всичко отгоре, морето е затворено за тях. А пък известно е, че паричните резерви са тези, които поддържат повече войните, отколкото събраните насила контрибуции. И освен това онези, хора, които обработват лично земята, са по-склонни да воюват, като заплащат със своята жива сила, отколкото със своите пари. Понеже докато те смятат, че могат да излязат от опасностите на войната живи и здрави, те не са сигурни, че парите няма да се изразходват преждевременно особено, както и може да се очаква, ако войната продължи повече от техните предвиждания. Наистина в едно единствено сражение пелопонесците, заедно със своите съюзници, биха могли да удържат срещу всички останали елини. Те обаче не са в състояние да воюват срещу такава военна сила, която е различна от тяхната, тъй като не ще могат да извършат под общо командуване с успех някаква по-бърза непосредствена акция и понеже всички имат равен брой гласове, бидейки при това от различен племенен произход, те ще имат присърце само своите собствени интереси. Резултатът от това обаче е, че нищо не се завършва докрай...

(142) ...Нашата опитност в областта на морското дело ни дава, въпреки всичко, по-голяма опитност за воюване и по суша, отколкото на тях опитността им по суша — за военни действия по море. И за тях няма да бъде лесно да придобият опитност по море. Даже и вие, които се обучавате в това дело още от Гръко-персийските войни, все още не сте го усвоили с всички негови тънкости. Как тогава един народ, който не е морски, а земеделски и на който освен това няма да му бъде позволено да се обучава, като се има предвид това, че ние ще разполагаме винаги с много кораби, които образуват преграда, би могъл да извърши нещо достойно за отбелязване? Срещу преграда, образувана от малко на брой кораби, тези хора биха могли и да поемат риска, като при своята неукост си дават кураж чрез своето числено превъзходство; ако обаче са налице повече кораби, които да ги блокират, те ще стоят мирни и липсата на опитност ще ги направи още по-безпомощни и заедно с това по-колебливи. Морското дело, както и всяка друга професия, е резултат от професионална опитност. То не търпи човек да се занимава с него случайно като с нещо странично. Напротив, при него няма място за никакво друго занятие.

(143) Да предположим накрая, че те сложат ръка на паричните средства в Олимпия или в Делфи и се опитат да подкупят с по-голяма заплата моряците от чужд произход, които са на наша служба. Това наистина би било страшно, ако ние няма да можем да попълним екипажите на нашите кораби с наши граждани и метеки. Сега обаче ние имаме тази възможност, а което е най-важното, имаме наши граждани кормчии, пък и останалият ни корабен екипаж е по-многочислен и по-качествен, отколкото екипажите в цялата останала Елада. Освен това, при възможната опасност, никой чужденец не би приел едновременно да избяга от родината си заедно с това заради удоволствието да получава за няколко дни висока заплата, да приеме по-слабите изгледи за успех, като се сражава на тяхна страна. Ето как или в каква подобна светлина ми се вижда, че е положението на лакедемонците. Що се отнася до нашето собствено положение, в него няма никъде ония слабости, които критикуваме у другите, а ние притежаваме освен това други значителни предимства, равностойни на които те нямат. Също така не могат да дойдат и да нападнат нашата страна по суша, но ние пък ще се оттеглим да нападнем тяхната страна по море. Опустошаването на една част от Пелопонес обаче не може да се компенсира с опустошението на цяла Атика, защото пелопонесците не могат да се снабдят с друга земя на мястото на своята без война, докато ние разполагаме с изобилна земя и на островите, и на континенталната суша, тъй като господството по море е фактор с неимоверно голямо значение. Помислете си само по този въпрос. Кои биха били по-непревзимаеми от нас, ако ние бихме живели на остров? Е, добре! Това, което трябва да правим днес, е да се доближим мислено, колкото е възможно повече, до следната ситуация. Да изоставим, без да се грижим за тях, своята земя и домове, а да охраняваме бдително града и морето. Трябва да избягваме, щото като вземем много присърце загубата на земята и домовете си и се разгневим от тази загуба, да не се увличаме в сражение срещу пелопонесците, тъй като тяхното числено превъзходство е значително. В случай на успех ние ще трябва да започнем отново действия срещу не по-малки сили, а в случай на поражение, всичко онова, което представляват от себе си нашите съюзници и които представляват нашата сила, ще отпадне от нас. Понеже те няма да стоят мирни, ако ние не бъдем в състояние да предприемем срещу тях военни действия. Най-сетне ние не трябва да се вайкаме за своите домове и земи, а да гледаме да придобием хора, защото хората са, които придобиват земите. И ако аз бях уверен, че ще мога да ви убедя, аз щях да ви кажа да отидете самите вие и да ги ограбите, като покажете по тоя начин на пелопонесците, че това не е средство, чрез което те могат да ви заставят да се подчините.

(144) «Аз имам още много други съображения, за да се надявам, че ще победим, при условие, че вие се откажете да използувате войната, за да разширявате своите владения и по този начин да си навличате още повече рискове. Аз впрочем се боя повече от нашите собствени слабости, отколкото от замислите на противника. Ще изложа тези мотиви в една друга реч, когато настъпи времето за действие, т. е. по време на самите събития. Сега обаче нека да изпратим пратениците с отговора, че ние ще разрешим на мегарците да използуват всички наши пристанища и пазар, ако и лакедемонците не прогонват като чужденци нито нас, нито нашите съюзници — защото в мирния договор не се забранява нито едното, нито другото — и че ние ще предоставим на държавите автономия, ако те са били независими при сключването на мирния договор, и то тогава, когато и лакедемонците дадат на своите държави правото да се управляват самостоятелно, но не както е изгодно на тях, лакедемонците, а както желаят самите държави. Нека да им отговорим, че ние сме съгласни по силата на договора да се явим на арбитражен съд, че няма да започнем война, но ще се защитаваме, ако някой я започне. Нека им дадем този достоен и подобаващ на нашата държава отговор. Освен това ние трябва да се проникнем от мисълта, че войната е неизбежна, че с колкото по-голямо желание я приемем, толкова по-малко и нашите неприятели ще ни подлагат на натиск и че големите рискове носят и голямата слава както на държавата, така и на отделния човек. И така, когато нашите бащи се вдигнаха срещу персите и започнаха военните действия, без далеч да притежават такава изгодна база като нашата, те изоставиха своите имущества и отблъснаха варварите повече благодарение на своята воля, отколкото благодарение на своята щастлива съдба и повече благодарение на своята решителност, отколкото на своята сила. И издигнаха държавата на нейната сегашна висота. Ние не трябва да изоставаме назад от своите бащи, а с всички средства да отблъскваме враговете и да полагаме усилия, щото да завещаем тази държава на нашите потомци не по- малко могъща.»

Thuk. II, 37 sq.: Втора реч на Перикъл — възхвала на атинската демокрация и оправдаване на войната

(37) «И тъй нашият държавен строй е такъв, че той не подражава на чуждите порядки, а напротив, ние самите повече служим за образец на другите, отколкото да подражаваме на когото и да било. Нашият държавен строй се нарича демокрация, защото той държи сметка не за малцинството, а се съобразява с интересите на мнозинството. При споровете между частни лица всички имат според закона еднакви права. Що се отнася пък до зачитането в обществения живот, почит се отдава само на оня, който се е отличил в едно или друго отношение и то не поради някакъв произход, а поради своите слабости. По същия начин онзи човек, който е способен да принесе полза на държавата, не е лишен от възможността да стори това било вследствие на своята бедност, било пък поради своето принизено обществено положение. И с обществените работи ние се занимаваме, както това подобава на свободни граждани, пък и във всекидневните си отношения не храним недоверие един към други. И ако някой си позволи тяхната волност, то той се отърва само с парична глоба, без да бъде подлаган на някакви унизителни наказания. Въпреки тази толерантност, която е характерна за частните ни отношения, в сферата на обществените работи боязънта ни въздържа да не извършваме никакви беззакония, понеже ние се отнасяме с уважение и към лицата, които са облечени за даден период от време във власт, и към законите, но особено към онези от тях, които са издадени в защита на онеправданите, пък и на ония, които макар и неписани, носят като санкция на нарушителите сигурно опетняване.

(38) «За да си отдъхнем от труда и усилията, ние сме предоставили на човешкия дух и мисъл най-широки възможности, като устройваме в течение на цялата година състезателни игри и тържествени жертвоприношения; освен това ние създаваме в частния си живот прекрасни удобства и съоръжения, които ни причиняват такава наслада във всекидневието, че поради тях забравяме личните си грижи и скърби. Освен това вследствие големината на нашата държава у нас се внася абсолютно всичко от всички страни и ние можем да се ползуваме еднакво удобно както от онези блага, които се произвеждат у нас, така и от благата, които се произвеждат от други народи.

(41) «С една дума, аз смея да твърдя, че цялата наша държава е школа за Гърция, и ми се струва, че всеки човек може да се прояви у нас при най-разнообразни положения като пълноценна и самостоятелна личност и при това с голяма елегантност и изисканост. И че това не са само суетни надменни слова, които подхождат за случая, а самата действителност, основана на факти, показва не само могъществото на нашата държава, което ние сме придобили благодарение на посочените качества на нашия бит и характер. Единствена тя от всички съвременни държави съумява в момент на изпитание да се издигне над собствената си слава. Единствена тя не възбужда никога гняв у неприятеля, който я е нападнал, че е претърпял поражение от такива хора, нито пък кара подчинените да протестират, че са владени от недостойни хора. Създавайки едно могъщество, което е ознаменувано с най-велики дела и е достатъчно засвидетелствувано, ние ще бъдем предмет на адмирации и за съвременниците си, пък и за потомството. При това ние не се нуждаем ни най-малко от хвалебствията на един Омир или на когото и да било друг, който чрез своите творби би ни доставил минутна наслада, но чийто измислици впоследствие биха били обезсилени от силата на фактите. Ние заставихме с нашата дързост всички морета и цялата суша да станат достъпни и навред оставихме непоклатими паметници, напомнящи за добрините и за злините. Ето такава е нашата държава и тези воини загинаха, сражавайки се доблестно заради нея, понеже считаха, че не бива да се лишават от нея. А също и от онези, които са останали живи, всеки един е нормално да приеме да страда за тази държава.

(42) «Затова именно аз се разпрострях в своето слово по отношение на онова, което засягаше нашия град. Аз желаех да разясня, че залогът за борбата не е един и същ за нас и за онези които не притежават в еднаква степен въпросните предимства. Едновременно с това аз желаех да подкрепя посредством ярки доказателства възхвалата на онези, в чест на които говоря днес.

 9.3. Въпроси и задачи

1. Посочете видимите поводи и действителните причини за Пелопонеската война. Какво е характерно за отношението на Тукидид в описанието на събитията?

2. Какви аргументи се привеждат в речите на Стенелаид и коринтяните за обявяване на война на Атина? Какви аргументи се изтъкват в Атина за необходимостта от войната? (Анализ на първата реч на Перикъл).

3. Какви политически и обществени промени се наблюдават по време на войната?

4. Как изглежда политическото състояние в цяла Гърция в края на Пелопонеската война?

5. Анализирайте втората реч на Перикъл. Какъв портрет на Перикъл предлага този анализ? Доколко идеалната картина на атинската демокрация, която Перикъл скицира, отговаря на истината?

 9.4. Важни дати и понятия

431 г. пр. н. е.

Нападение на тиванците срещу Платея — начало на Архидамовата война

421 пр. н. е.

Сключване на Никиевия мир между Спарта и Атина

418 г. пр. н. е.

Възстановяване на войната под въздействието на Алкивиад

415–413 г. пр. н. е.

Сицилианската експедиция на Атина завършва с неуспех край Сиракуза

413–404 г. пр. н. е.

Декелейска война

404 г. пр. н. е.

Капитулация на Атина след битката при Егоспотами

399 г. пр. н. е.

Смъртта на Сократ

* Айтия, Архидамова война, Декелейска война, Мегарска псефизма, Никиев мир, ойкумене, пелтасти, профазис, Сицилийска експедиция

 9.5. Библиография

Аристофан. Комедии. Прев. от старогръцки Ал. Ничев. София, 1985.

Плутарх. Алкивиад. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. I. Москва, 1961.

Плутарх. Лисандр. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. II. Москва, 1963.

Плутарх. Никий. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. II. Москва, 1963.

Тукидид. История на Пелопонеската война. Прев. от старогръцки M. Мирчев. София, 1979.

Ксенофонт. Гръцка история. — В: Ксенофонт. Исторически съчинения. София, 1984.

С. И. Соболевский. Аристофан и его время. Москва, 1957.

F. Е. Adcock. Thucidides and his History. Cambridge, 1963.

A. Andrewes, D. M. Lewis. A Note on the Peace of Nikias. — Journal of Hellenic Studies, 1957, 177 ff.

H. Berve. Thukydides. Frankfurt a. M., 1938.

E. F. Bloedow. Alcidiades Reexamined. Wiesbaden, 1973.

V. Ehrenbere. The People of Aristophanes: A Sociology of Old Attic Comedy. Cambridge, Mass., 1951.

V. Ehrenberg. Aristophanes und das Volk von Athen. Zürich, 1968.

J. H. Finley. Thucydides. Cambridge. Mass., 1947(2).

Y. Garlan. La guerre dans l’Antiquité. Paris, 1972.

A. W. Gomme. A. Historical Commentary on Thucydides. Oxford. 1945–1956, I–III.

G. B. Grundy. Thucydides and the History of his Age. London, 1948, I–II.

J. Hatzfeld. Alcibiade. Etude sur l’histoire d’Athènes à la fin du Ve siècle. Paris, 1951(2).

V. W. Henderson. The Great War between Athens and Sparta. A Companion to the Military History of Thucydides. London, 1927.

A. J. Holladay. Athenian Strategy in the Archidamian War. — Historia 27, 1978, 399.

D. Kagan. The Outbreak of the Peloponnesian War. Ithaca, 1969.

E. Lévy. Athènes devant la defaite de 404. Athènes, 1976.

A. Meder. Der athenische Demos zur Zeit des Peloponnesischen Krieges im Lichte der Quellen. München, 1938.

J. A. R. Munro. The End of the Peloponnesian War. — Classical Quarterly 31, 1937, 32 ff.

H. Patzer. Das Problem der Geschichtsschreibung der Thukydides und die thukydideische Frage. Berlin, 1937.

W. Schadewaldt. Die Geschichtssreibung des Thukydides. Leipzig, 1929.

E. Schwartz. Das Geschichtswerk des Thukydides. Bonn, 1929(2).

G. E. M. de Ste-Croix. The Origins of the Peloponnesian War. London, 1972.

H. Strassburger. Thukydides und die politische Selbstdarstellung der Athener. — Hermes 86, 1958, 17 ff.

F. Taeger. Alkibiades. München, 1943(2).

10. Полисният свят през IV в. пр. н. е. и издигането на Македония

10.1. Въведение

Краят на Пелопонеската война създал ново разположение на силите в Елада. Персия всъщност извлякла полза от разрушаването на междуполисните връзки с тази война. Въпреки че не взела активно участие в сраженията, тя подкрепила Спарта финансово в последната и решаваща фаза на войната, създавайки възможността за организиране на лакедемонския флот (Хеn. Hell. I, 5). Войната нанесла големи и донякъде неизличими поражения на класическия гръцки свят. Демографският му потенциал решително намалял. Икономиката на повечето воювали полиси била безнадеждно срината, цъфтящата някога търговия — съсипана, а условията за съществувание на много градове — сведени до ръба на катастрофата (Хеn. Hell. I, 4; Plut. Lys. 6). Не по-малки били възникналите по време на войната поражения в политическия живот. Честите, постигнати обикновено с насилие конституционни промени, увеличаващите ce прояви на насилие по отношение на политически инакомислещи граждани и егоистичната политика от позиция на силата от страна на господствуващите лица и партии изплашили елините и ги възпирали от политическа дейност. Така заедно с кризата в икономиката и търговията се наблюдава занемаряване на политическия морал (Хеn. Hell. II, 3). Това явление се изразява ярко в представеното от Тукидид огрубяване на политическите отношения, което причинило море от насилия по време на войната (Thuk. I, 23; III, 82–85).

Множеството гръцки полиси, които тъкмо се отърсили от хегемонията и опекунството на Атина, трябвало скоро да разберат, че с това не придобили пълна автономия. Повечето от тях попаднали отново под чуждо владичество. Защото Персия и Спарта все още си съперничели за ролята на «закрилници» на Гръцките градове и при всички случаи повечето от тях трябвало да се подчинят на желанията на съответната сила. На много полиси било наложено олигархическо правителство и заедно с това — и да понасят присъствието на чужди окупационни войски. Вместо една всеобхватна нова организация, която да има предвид истинските нужди на гръцките градове, трудностите за попадналите в зависимост в началото на IV в. пр. н. е. станали по-големи от когато и да било преди това.

Спарта, хегемон на Пелопонеския съюз, а след поражението на Атина — и за цяла Елада, не била в състояние да реши многото новопоявили се проблеми. Причините са не на последно място в невъзможността й да овладее новите задачи, многообразни и свръх силите й. Освен това скоро след приключването на Пелопонеската война тя се оказала в противоречие както с Персия, така и с други гръцки държави. Причината за това е, от една страна, поемането на закрилата на ионийските градове срещу Персия, а от друга — строго формулираните и винаги следвани спартански претенции за хегемония, които предизвикали съпротивата на гръцките полиси (Isokr., Euag. 54; Хеn. Hell. III, 1, 3 sg. IV, 2, 8; Justin. VI, 1). Коринт и Атина, старите и непримирими неприятели, се организирали с други полиси в коалиция срещу Спарта. (Diod. XIV, 86, 91, 2, 92; 1; Хеn. Hell. III, 5, 17–24; IV, 4, 1 sq.). Разгарялата се вражда в Пелопонес принудила спартанците да повикат на помощ своя цар Агесилай от Мала Азия, където той вече почнал поход срещу Ахеменидите.

В битката при Коронея (394 г. пр. н. е. спартанските хоплити успели да вземат превес по суша, но при остров Книдос (394 г. пр. н. е.) лакедемонският флот бил напълно унищожен и с това надмощието на Спарта в Егеида било ликвидирано (Хеn. Hell. IV, 3, 15–23; Diod. XIV, 81, sq.).

Както в края на Пелопонеската война, така и сега Ахеменидите извлекли най-голяма полза от политическото положение в Гърция. Спарта. Коринт, Атина, Аргос и др. били военно изтощени и политически разединени, така че едва ли би могло да се очаква някаква недвусмислена промяна на равновесието в полза на един или друг гръцки политически блок. Нищо не документира толкова ясно новото положение, т. е. прехода от оръжие към дипломация, колкото мирната инициатива, подета от спартанеца Анталкидас, която довела до обявяването на всеобщ мир, обхващащ всички гръцки държави (koine eiréne). Прокламирането му завършило с мирен договор (387 г. пр. н. е.), наречен по името на Анталкидас; по-късно изследователите го преименуват в царски мир, доколкото той определял на персийския цар доминиращо положение в Елада (Хеn. Hell. V, 1, 30–36). Царят получил отново върховната власт над малоазийските ионийски гърци и постигнал нещо повече — той разтурил всички гръцки коалиции, освен Пелопонеския съюз. С това се потвърдила спартанската хегемония на балканска Гърция, а Персия получила лъвския пай от плячката. Сферата й на влияние се разширила до западното крайбрежие на Егейско море, което отново престанало да бъде вътрешно гръцко море. (Хеn. Hell. V, 1, 31; Isokr. Paneg. 176).

Наистина лакедемонската държава се стараела според силите си да установи и да подкрепя навсякъде господството на олигархията, да се грижи по свое разбиране за реда в неспокойните градове, изпращайки в тях спартански окупационни части, но всички тези усилия се оказвали напразни. (Хеn. Hell., V, 2, 1–7; 11–43; V, 3, 1–9; 18–20; V, 4, 2–12). Наред с това Спарта си навлякла омразата на гръцката общественост чрез окупационните си отреди под водителството на хармости. Гърците не виждали в тези мерки нищо друго, освен смяна на сваленото атинско господство от нова, в известен смисъл даже още по-тежка тирания. Това от своя страна било в ярко противоречие с лозунга, обявен от спартанците в началото на Пелопонеската война, за освобождение на потиснатите гръцки общини от атинската тирания. Тази политика на постоянно присъствие на спартанските войски извън Спарта била необходима за запазването на лакедемонската хегемония, но променила съществено вътрешните структури на спартанската държава. Защото за Спарта ставало все по-трудно да интегрира действуващите извън Пелопонес спартанци в тесните рамки на родния спартански космос.

Съществено за отбелязване е, че спартанецът Лизандър бил първият елин, комуто отдали приживе божествени почести (Plut. Lys. 8). Неговата биография най-добре може да обрисува конфликтната ситуация между разпадащата се традиция и необузданата сила на изявяващия се със самочувствие индивид. (Plut. Lys., 18–24). Най-късно от края на голямата елинска братоубийствена война може да се наблюдава разпадане на наследената парична система в Спарта. Разрухата на старите добродетели, корупцията и освобождаването на отделния индивид от здраво скрепения спартански космос са симптомите на протичащите обществени промени (Хеn. Lak. pol. 14, 1sg.; Plut. Lys., 18 sg; 23, 26).

Преходът от изоставаща към парична икономика — този непосредствен резултат от потока на персийски пари, потекъл по време на войната към Спарта, се развил много бързо и предизвикал опустошителни последици за държава като Спарта, която в продължение на столетия не познавала никакви динамични промени в старото икономическо и социално устройство (Plut. Lys., 16 sq.). Не само посочените трудности обаче влияели върху способността на спартанската държава да функционира. Много по-важен с последствията си бил постоянно намаляващият брой на спартанските пълноправни граждани, гарантиращи военното превъзходство на града, както и неспособността на спартанското държавно управление да реши ефикасно този проблем.

Не след дълго Спарта въпреки численото си превъзходство трябвало да отстъпи на бойното поле при Левктра през 371 г. пр. н. е. пред военната тактика на Епаминонд от Тива, създателя на нов боен строй за фалангата (Хеn. Hell., VI, 4, 4–15). Така при Левктра приключила ерата на спартанската хегемония в Гърция, която сега отстъпила на тиванската. Повярвалият, че Тива като хегемон би донесла нови импулси, а с това — и по-продължителен ред в твърде хаотичното донякъде състояние на гръцките държави, скоро се видял измамен. Тиванската хегемония си оставала също толкова ефимерна, колкото всъщност била и спартанската, като за кратко време (371–362 г. пр. н. е.) дори не се свързва със значителни прояви. Светът на автономните полиси и без друго бил достатъчно разпокъсан и разнебитен, без да бъде възстановен чрез новия хегемон, който принадлежал, към същия този свят. Нямало гръцка сила, която да може да спре старата игра на интриги, егоизъм и съперничество между отделните градове държави. Следователно и Тива не могла. (Isokr., Archid. 64 sq.). и особено — веднага след смъртта на Епаминонд, който бил движещата политическа сила в разширяването на властта на Тива. В Беотийския съюз неговата загуба предизвикала вакуум, който повече не могъл да бъде запълнен, а с Епаминонд било погребано и господството на Тива. (Xen. Hell. VII, 5, 18 sq.). При тази ситуация не е чудно, че погледът на гръцката общественост бил отправен към Македония, където, незабелязани от гръцкия свят, се извършили сериозни политически промени.

В това време на политически упадък на гръцките градове държави, изживяващи дълбока следвоенна криза, в севера на Балканския полуостров се консолидирала македонската монархия (Thuk. II, 100; Polyb. VIII, 12). Македоните трябвало да отстояват владенията си срещу епирци, илири, траки и фриги, преди да се превърнат във нарастващ по значение и политическа мощ фактор за Балканския полуостров (Thuk. I, 99; 95–100; Diod. XII, 50; Herod. V, 94; Demosth. XXIII, 149 sq.). Но за разлика от полисната традиция в Гърция и свързаното с нея икономическо и културно развитие, македонската държава застинала нa едно по-архаично стъпало, преодоляно от класическа Гърция. Това трябва да е причината за силната първичност на македонските институции, тъй като те отразявали обществените порядки на архаичната епоха. Селското стопанство представлявало икономическата основа на държавата, а царят и аристокрацията — политическата й база.

Когато през 359 г. на Филип II се удава да оглави Македония, тя била средна по мощ държава, при това разкъсвана от кризи и вълнения (Diod. XVI, 2, 6; Theopomp. frg. 31: Diod. XVI, 4, 2–7; 8, 1). И именно при управлението му започнал възходът на македонската държава и превръщането й в хегемон на Елада. Чрез вътрешни реформи, укрепване на царската власт по отношение на аристокрацията, както и чрез създаването на мощна армия, Филип II създал необходимите условия за македонската експанзия; тя била облагоприятствувана, разбира се, и от безнадеждното положение на повечето гръцки полиси. Македонските военни реформи са започнати още от предшествениците на Филип — Александър, Пердика и Аминта. Чрез формирането на конница (hetairoi) и изключителна по бойните си качества пехота (pezhetairoi) от македонската аристокрация била поставена още през V век основата на така прочутата по-късно македонска фаланга (Anaximenes, frg. 4: Diod. XVI, 2–3, 1).

Най-напред Филип покорил гръцките градове по северноегейското крайбрежие (Амфиполис, Потидея, Пидна и Метоне), осигурявайки си по този начин достъп до морето (Demosth. I, 5; VI, 20; II, 14; Diod. XVI, 8, 2 sq.; XVI, 31, 6; 34, 5). Но с това той си спечелил и конфликта с Атина, която предявявала претенции към тези градове и територии като за своя сфера на интереси (Diod. XVI, 8, 3–5; Demosth, 107). Така Филип предизвикал обособяването на силна антимакедонска партия в Атина, която малко по-късно намерила в лицето на Демостен своя най-прочут говорител.

По-нататък, с походите в Тракия, Филип придобил златните мини в планината Пангей, а с това — и важна финансова база за по-нататъшната си експанзионистична политика (Diod. XVI, 8, 6). Чрез женитбата си с епирската принцеса Олимпиада, майката на Александър, Филип си осигурил мира с Епир и укрепването на позициите си в Тесалия (Justin. VII, 6, 10; Isokr. VI, 20; Diod. XVI, 14, 21, 38, 2). По този начин цяла Северна Гърция попаднала под неговото непосредствено влияние. Тази първа фаза на експанзия била скоро последвана от интервенция в политическите отношения на Средна Гърция, вратата към политическите центрове на Атика, Беотия и Пелопонес. През 352 г. пр. н. е. Филип потеглил срещу фокидците, ограбили съкровището на Аполоновия храм в Делфи, най-престижния култов център на гръцкия свят. Той ги победил в Тесалия, осигурявайки си по този начин малко по-късно достъпа до августейшия кръг на управляващите Делфийския оракул (Diod. XVI, 35, 4–6; 61, 2; Demosth. XIX, 319; Pausan. X, 2). Наред с политическите предимства, попадането на Евбея под македонско влияние, огромен идеологически престиж и на Филип и на държавата му донесло приемането на Филип в Делфийската Амфиктиония Diod. XVI, 59–60).

Така Филип се прeвръща в главен фактор за гръцката политика и същевременно — в опасност за автономните гръцки полиси, които не искали да бъдат ограничавани в действията си чрез македонските претенции за велика сила. Същевременно с извънредно успешната си завоевателна политика македонският цар дал най-добрия пример на съперничещите помежду си гръцки полиси, какво е в състояние да постигне една единна целенасочено водена териториална държава. За дълбокото впечатление сред елинския свят говори оживената дискусия, която политиката на Филип предизвикала сред гръцката общественост, и която се водела предимно в Атина. За една част от общественото мнение тя била последният шанс за елините в преодоляването на политическата разпокъсаност на своя изживял времето си полисен свят. Противниците на Филип, които черпели сили за идеологията си от старата традиция за равнопоставеност пред закона в автономния полис, македонската политика означавала, разбира се, път за установяване на тирания над Елада.

Важен материал за илюстрация на сблъсъка между панелински изявяващата се македонска политическа мощ и старото полисно мислене предлагат публицистичните прояви на Исократ, най-значителния представител на панелинистичната идея, както и споровете между Есхин и Демостен в Атина. От многото достигнали до днес изказвания на приятелски настроените към македоните Исократ и Есхин, но и на заклетия неприятел на Филип —Демостен (Philippika), може да се обхване основната политическа тема, която вълнувала независимите все още гръцки държави в навечерието на битката при Херонея. Макар и разгорелите се пред атинското народно събрание риторични битки да позволяват вникването в механизма на политиката на някои гръцки държави, те не отчитат фактическите измерения на политическите сили. Центровете, определящи политическите решения, се намирали, извън полисите. В царския дворец в Пела се събирали всички нишки на гръцката политика и ги теглел Филип, а на бойното поле при Херонея в Беотия (338 г. пр. н. е.) се стигнало до решаващия изход (Diod. XVI, 85 sq.). Македонската фаланга победила коалиционната гръцка войска, в която се сражавали тиванци, атиняни и техните съюзници. С това приключила епохата на полисите-държави. Основаването на Коринтския съюз, в който участвували повечето гръцки държави с изключение на Спарта, потвърдили неоспорваната македонска хегемония над Гърция (Diod. XVI, 89; Justin. IX, 5). Сега Филип можел да се надява, че ще успее да спои потенциално съществуващото панелинистично настроение в една общогръцка действуваща общност. Задачата и целта били формулирани от Исократ, когато приканвал към обединени действия на македони и елини срещу ахеменидска Персия (Isokr., Philipp. V, 14 sq.). През 337 г. пр. н. е. Филип, като хегемон на Коринтския съюз, обявил война на персите, която обаче била поставена под въпрос с неговата неочаквана смърт. С Филип II Македонски умира създателят на македонската велика мощ и победителят на полисния свят, чиято политическа агония била ускорена от енергичната политическа дейност на царя. С него обаче умира и един политик, за когото историкът Теопомп с право можел да твърди, че дотогава Европа не е създала подобен мъж.

10.2. Подбрани извори

Plut., Lys.: Относно методите на спартанското господство

13. След това Лизандър обикалял с флотата си от град на град и заповядал на всички атиняни, които срещал по пътя си, да се върнат в Атина, заплашвайки, че няма да пощади нито един атинянин, когото намери извън Атина и ще заповяда да избият всички. По този начин той пропъдил всички атиняни в града, желаейки да възникнат в него по-скоро тежък глад и недоимък, с което и да не му се налага дълго да държи обсадата. Като унищожил демокрацията и други законни форми на управление той оставил във всеки град по един спартански хармост и по десет души от създадените от него във всеки един град политически общества. Това направил той както във вражеските, така и във вече съюзническите градове и тръгнал от уста на уста, докато същевременно изграждал в известен смисъл своето господство над Елада. Управителите той назначавал не по знатност и богатство, а раздавал власт според старите отношения на гостоприемството. Новоназначените дарявал с правомощия и да награждават и да наказват. Като присъствувал лично на много екзекуции, помагал на приятелите си да прогонят своите врагове, той не давал на елините добър пример, както би могло да се очаква от господството на лакедемоните...

18. По това време Лизандър притежавал власт както никой друг елин преди него, но изглежда неговото самочувствие и гордост били още по-големи от властта му. Той бил първият елин..., на когото градовете издигали олтари като на бог и му принасяли жертви...

Хеп., Lak. pol. XIV, 1 sqq.: Промени в ценностната система на спартанския космос

Ако обаче някой ме запита, дали и днес все още законите на Ликург остават непроменени, то кълна се в Зевс, не ще твърдя това уверено. Та аз знам, че по-рано лакедемонците предпочитали да живеят в умерени отношения помежду си, отколкото да искат да заемат местата на хармости в градовете и да се покваряват от угодливостта и че преди се бояли да притежават пари. Днес обаче има доста хора, които се славят със своето имущество. Аз знам още, че по-рано затова се стигнало до прогонване на чужденците и било забранено да се живее извън родината, за да не възприемат спартиатите удобства от чуждите. Днес обаче тези, които минават за първенци, са усърдни в желанието си дейността им като хармости извън страната да продължава безкрайно. Някога са се грижили да са достойни за водачеството, а днес полагат повече усилия да вземат властта, отколкото да са достойни за нея. И действително, когато навремето елините посещавали Спарта, тогава те молели да ги поведат срещу тези, които ги заплашвали с несправедливост. Днес обаче има много заговори, за да бъде осуетено едно ново спартанско господство над елините. И това никак не е учудващо, че се предявяват такива упреци срещу спартанците, тъй като е очевидно, че те днес не се подчиняват нито на бога, нито на законите на Ликург.

Хеп., Hell. II, 8: За царския мир

(8, 12 sqq.) До лакедемонците непрекъснато достигали вести, че със средствата, предоставени от царя, Конон не само издигал отново стените на атиняните, но и поддържайки с тях флотата си, бил на път да възвърне на Атина островите и градовете по континенталното крайбрежие. Поради това сметнали, че ако направят действията му достояние на Тирибаз, военачалника на царя, биха го склонили да вземе тяхната страна, или пък поне да преустанови поддръжката на флотата на Конон. Решено било да изпратят Анталкид при Тирибаз, с мисия да го запознае с обстановката и да се опита да издействува за Лакедемон примирие с царя. Като узнали за това, атиняните незабавно изпратили от своя страна пратеничество, в което освен Конон включили Хермоген, Дион, Калистен и Калимедонт. Поканили и съюзниците си да сторят същото. На техния призив се отзовали пратеници от Беотия, Коринт и Аргос. Когато пристигнали при Тирибаз, Анталкид изложил пред него целта на своето посещение: че е дошъл да моли царя за мир от името на своя град и то при условия, каквито царят отдавна желае. Защото по отношение на гръцките градове в Мала Азия лакедемонците не ще оспорват неговата власт; за тях ще бъде достатъчно, ако всички острови и останалите градове станат независими. «Щом предлагаме такива условия», казал той, «защо е необходимо царят да воюва срещу нас и да изразходва толкова средства? А за да се предприеме поход срещу царя занапред не ще бъде възможно нито за атиняните, ако ние не застанем начело, нито пък за нас, ако градовете получат независимост.»

Предположенията на Анталкид твърде много се понравили на Тирибаз, но останалите се противопоставили. Защото атиняните се страхували да сключат мирен договор, предоставящ независимост на градовете и островите, та да не би по този начин да се лишат от Лемнос, Имброс и Скипос, тиванците пък, за това, че ще бъдат принудени да дадат независимост на беотийските градове и накрая аргосците за това, че ако сключат договор въз основа на такива споразумения, не биха могли да запазят занапред владичеството си над Коринт, нещо, което те така силно желаели. И тъй опитът за примирие излязъл неуспешен и пратениците се разотишли по домовете.

(V, 1, 29 sqq.) Атиняните, виждайки превъзходството на противниковата флота, все повече желаещи мир, понеже се страхували да не би, както преди, да бъдат напълно разбити, след като и сега царят станал съюзник на лакедемонците... Що се отнася пък до аргосците, като виждали, че срещу тях се готви военен поход и че случаят със свещените месеци вече с нищо не би им помогнал и у тях се появил стремеж към мир. И когато Тирибаз призовал желаещите да чуят мирните условия, които царят им предлага, скоро всички пристигнали. След като се събрали, Тирибаз показал царския печат, а сетне прочел посланието. То имало съдържание:

«Цар Артаксеркс намира за справедливо нему да принадлежат градовете в Азия и островите Клазомене и Кипър. На останалите елински градове, малки и големи, да се предостави независимост с изключение на Лемнос, Имброс и Скирос; те, както и в миналото, трябва да принадлежат на атиняните. Срещу онези обаче, които не приемат тези условия, ще воювам заедно с всички, които желаят такъв мир, по суша и по море, с кораби и парични средства.»

Isokr., Or. 5: Из «Филип» на Исократ (346 г. пр. н. е.)

(15) На теб самия съдбата е дала неограничена възможност и да изпращаш посланици до когото поискаш и да приемаш от когото ще ти е угодно, и да говориш това, което ти се струва полезно. При това ти придоби такова богатство и могъщество, както никой от елините — това, което може единствено и да убеждава, и да принуждава. Мисля, че това ще потрябва и за делото, за което ще стане дума.

(16). Работата е в това, че аз възнамерявам да те посъветвам да доведеш елините до съгласие и да оглавиш поход срещу варварите. Убеждението подхожда на елините, а принуждението е полезно за варварите.

(30). А сега ще премина към същината на речта. Искам да кажа, че е необходимо, без да се забравят и личните интереси, да се направи опит да се помирят помежду им държавите на аргосци, лакедемонци, тиванци и нашата. Ако ти съумееш да ги обединиш в съюз, то без усилие ще постигнеш съгласието и на другите държави.

(31). Защото всички те се намират в зависимост от споменатите и при грозяща ги опасност се обръщат към една от тях за помощ и я получават оттам. Ето защо ако ти склониш към благоразумие само четири държави, то и останалите ще избавиш от много беди.

(39). Може би някой ще се реши да се обяви срещу думите ми, твърдейки, че се опитвам да те склоня да се заемеш с невъзможното. Според тях нито аргосците ще станат някога приятели на лакедемонците, нито лакедемонците — на тиванците; и изобщо тези, които са навикнали на постоянно превъзходство, никога не ще се съгласят на равен дял с другите.

(40). Аз от своя страна мисля, че когато първенството сред елините принадлежеше на нашата държава, а след това на държавата на лакедемонците, едва ли можеше да бъде постигнато каквото и да е, тъй като всяка от тях лесно можеше да попречи на действията на другата. Предполагам, че при сегашните обстоятелства това не е така. Знам, че нещастията поставиха и едните и другите в еднакво положение, поради което считам, че те предпочитат изгоди, получени от съгласието, пред преимуществата, придобити от предишните им действия.

(1). После, аз мисля, че едва ли някой друг умее да помири тези държави, а за теб подобни дела не представляват никаква трудност, защото виждам как ти осъществи много от това, което на други им се струваше безнадеждно и невероятно — и никак няма да е учудващо, ако и това смогнеш да свършиш само ти. Великите и изтъкнати хора не трябва да се заемат с дела, които може да свърши обикновен човек, а с такива, с които няма да се наеме никой друг освен тези, които имат същите дарования и могъщество като неговите.

(53) Що се касае до положението на тиванците, то и това, разбира се ти е известно. Като удържаха блестяща победа в сражение и като си отвоюваха гръмка слава, благодарение на нея, те злоупотребиха с успеха си и се оказаха в не по-добро положение, отколкото победените и претърпелите неуспехи. Тъкмо (бяха победили враговете си когато, без да се съобразяват с всички, започнаха да безпокоят държавите в Пелопонес [походите на Епамидонд през 369, 368, 366, 362 г. пр. н. е.], дръзнаха да заробят Тесалия [походите на Пелопид и Епаминонд през 368, 367, 364 г. пр. н. е. срещу Александър от Фера], започнаха да заплашват своите съседи, мегарците, отнеха част от земята на нашата държава [Oрoпoc], опустошиха Евбея, изпратиха триери във Византион с намерението да завземат властта и по суша и по море.

(54). Накрая те тръгнаха на война срещу фокидците [356–346 г. пр. н. е.], за да овладеят бързо градовете им, да завладеят цялата околна територия и да надминат по богатство делфийските съкровища. От това нищо не излезе и вместо да превземат градовете на фокидци, те загубиха своите, а като нахлуха в територията на противниците си, те причиниха по-малко вреда, отколкото сами претърпяха, когато се връщаха в родината си.

(55). Всъщност във Фокида те убиха няколко наемници, които по-добре беше да умрат, отколкото да живеят, а на обратния път загубиха най-славните от хората си, готови да умрат непоколебимо за родината си.

(69). Може ли да има по-голямо щастие от това при теб да идват посланици от велики държави, ползуващи се с най-голяма почит, и ти ще се съвещаваш с тях за общото спасение, за което, както ще стане ясно, никой друг не е проявил такава грижа.

(70). Да видиш как цяла Елада се надига от твоя призив и никой не остава равнодушен към решенията ти — едни се стараят да разучават в какво е същността, други пожелават успех в стремленията ти, трети се страхуват да не ти се случи нещо, преди да доведеш докрай делото си.

(120). Ако Язон само на думи можал да се възвеличае [тиранин на Фера през 70–те години на IV в. пр. н. е.], каква ще бъде твоята слава, ако осъществиш всичко на дело и най-вече се опиташ напълно да съкрушиш това царство или, в крайна сметка да завладееш колкото се може повече земи и заемеш Азия, както се казва, от Киликия до Синопе. Освен това да основеш градове на тази територия и да заселиш там тези, които се скитат сега поради бедност и нанасят вреди на всеки срещнат.

(121). И ако ние не установим тяхната численост (а това можем да направим, като им предоставим средства за живот), то те незабелязано за вас ще станат толкова много, че те няма да бъдат по-малко опасни за елините, отколкото за варварите.

(144). Обърни внимание и на това — спомни си по нещо и за древните — че богатството на Тантал, властта на Пелопс, могъществото на Евристей никой не би се наел да възхвалява, нито изобретателният оратор, нито поетът, но всички са готови да възхваляват участниците в похода срещу Троя и тези, които се сравнявали с тях, вярно, едва след великия Херакъл и доблестния Тезей.

(145). А впрочем ние знаем, че най-известните и най-доблестните от тях са управлявали градчета и островчета и все пак са оставили след себе си божествена гръмка слава, защото всички хора обичат не тези, които придобиват могъщество за самите ебе си, а тези, които стават причина за най-големи блага за всички елини.

(154). И така, остава да направя извод от всичко, казано по-горе, за да можеш да се запознаеш в най-сбит вид с моите съвети. Аз твърдя, че ти трябва да си благодетелят на елините, царят на македоните и повелителят на възможно повече варвари. Ако ти направиш това, всички ще са ти благодарни: елините за услугата, македоните — ако ги управляваш като цар, а не като тиранин, другите народи — ако се избавят, благодарение на теб, от варварската деспотия и се окажат под покровителството на Елада.

Isokr., Ер. 3: Из последното писмо на Исократ до Филип II

(Помисли и за това, че само тогава ще обладаваш непреходна слава, достойна за твоите дела, когато направиш варварите илоти на елините (с изключение на тези, които се сражават на твоя страна), а царя, който сега се нарича «велик», заставиш да изпълнява това, което му наредиш. На теб няма да ти остане нищо друго, освен да станеш божество. Да се постигне това при днешните обстоятелства е много по-леко, отколкото беше да достигнеш сегашното могъщество и слава, придобивайки принадлежащата ви от древни времена власт.

Aisch., Or. 3: Из речта на Есхин срещу Ктезифон

(26). Аз не говоря това, за да ги обвинявам и порицавам, а желая да ви покажа, че законодателят не позволява да се награждава със златен венец подотчетно лице, докато то не предостави сметките и отчета си, дори да е била най-нищожна. Ктезифон обаче не се побоя да внесе предложение за награждаването с венец на Демостен, който заемаше в Атина едновременно всички длъжности.

(27). Аз ще ви предоставя Демостен по свидетелски показания за това, че по времето, когато Ктезифон внесе своето предложение, той заемаше длъжността строител на стените, разпореждаше се с обществените средства, налагайки както и други длъжностни лица, глоби, а също и председателствуваше в съда...

(32). Аз ще ви докажа, че и обявяването на наградата в своя декрет [псефизма] той [Ктезифон] предлага да се направи противозаконно. Та законът ясно предписва — ако някой се награждава с венец от Съвета на 500–те, обявлението се прави в Булевтериона, ако наградата се дава от народа — в народното събрание. «На друго място — никъде»...

(34). ...Ктезифон пък предлага обявлението на наградата в театъра... по време на прадставлението на новите трагедии...

(54). Относно престъпленията на Демостен към държавата ще се постарая да кажа нещо по-определено. Защото аз узнах, че Демостен се кани когато му бъде предоставена думата, да ви изброи, че има вече четири периода в нашата държава, когато той се е занимавал с държавни дела. Както чух, първият от тези периоди той счита времето, когато воювахме с Филип за Амфиполис. Той го ограничава със сключването на мира и военния съюз, приети по предложение на Филократ..., а, както ще покажа, и при съдействието на Демостен.

(55). Вторият период, казва, той, било времето, когато живеехме в мир, разбира се до деня, когато същият този оратор, нарушавайки сключения с нашата държава мир, внесе предложение за война. Третият период — времето, когато воювахме чак до битката при Херонея; четвъртият период — днешното време...

(57). Ще отговоря, че те обвинявам за всичките четири периода, на които ти раздели дейността си... твърдо се надявам да покажа на съдиите, че виновници за спасението на нашата държава са били боговете и тези, които хуманно и благо сa се разпореждали със съдбата на града ни, а виновник за всички наши нещастия беше Демостен...

(83). ... И накрая, награждавайки с венци посланичеството на Аристодем, ходил в Тесалия и Магнезия, въпреки условията на мирния договор, той наруши мира и ни подготви война и нещастия...

(152). Тук е уместно да припомня за онези доблестни мъже, които Демостен, въпреки неблагоприятните жертви и знаменията, отправи на същинска гибел, а след това имаше наглостта да дезертира, напускайки мястото си в строя и да прославя на гроба на загиналите тяхната доблест. О ти — от всички хора най-неспособен за големи и честни дела, но удивително способен към дръзки речи! Нима ти сега ще се опиташ, гледайки тези хора в лицето, да твърдиш, че за бедствията на нашия град е нужно да те наградят с венец? А ако той говори такива неща, нима вие ще търпите, нима вашата памет умря заедно с падналите във войната?...

(156). Не! В името на Зевс и всички богове ви моля, граждани атиняни, не поставяйте в орхестрата на Дионис трофей в чест на вашето собствено поражение. Не увличайте атинския народ в безумие в присъствието на елини. Не напомняйте на нещастните тиванци за техните неизлечими и непоправими беди, на които вие предоставихте убежище в града ни, когато се оказаха изгнаници по вина на този човек. Та нали техните светилища, деца и бащини гробове загубиха от продажността на Демостен и царското злато...

(160). Когато умря Филип, а Александър дойде на власт, Демостен отново започна да ви мотае главите — той издигна светилище в чест на Павзаний... На Александър той даде прозвището Маргит [Ахил] и се осмеляваше да говори, че той никога няма да се помръдне от Македония, а щял да се задоволява да се разхожда из Пела и да наднича във вътрешностите на жертвените животни.

Demosth., Or. 18: Из речта на Демостен «За венеца»

(175). Ето чуйте, тези тиванци, които било невъзможно да излъже или прелъсти с пари, той вече спечели на своя страна, но тези, които от самото начало му противостояха, продължават да негодуват и сега и на него по никакъв начин не му се удаде да ги промени. Какво иска той и заради какво превзе Елатейя [Фокида]? Той иска всъщност да покаже силата си отблизо и, настъпвайки към Тива с оръжие, да подкрепи и ободри своите привърженици, а противниците си да наплаши, за да приемат те сами в страха си нежелателни за себе си условия, към които иначе ще ги принудят.

(176). Ето защо, ако в настоящето положение на нещата предпочетем да си спомняме как и в какво не са ни угаждали тиванците и ги подозираме, защото били врагове и от вражеския лагер, то, първо, ще постъпим точно по Филиповите моливи, и, второ, опасявам се досегашните му противници да не се обърнат към него и в единодушно «филипство» да настъпят с него към Атика...

(177). Какво предлагам? Преди всичко да оставите настрана обладалите ви страхове, да използувате обикновени мнения и да се загрижите повече за тиванците, защото опасността там е по-близко и бедата тегне първо над тях. След това предлагам гражданите, годни да носят оръжие, заедно с конницата да отидат в Елевзин, за да видят всички, че самите вие сте готови за бой — така ще помогнете на своите привърженици в Тива, за да бъдат наравно в споровете си за правото дело, защото ще знаят, че не само продалите се на Филип изменници разчитат на помощ от елатейската войска, но и че борците за свобода имат помощници — вие — и че в случай на нападение сте готови да настъпите.

(178). Накрая предлагам да изберем с открито гласуване 10 посланици и да ги упълномощим всички заедно да определят сроковете за посолството и за настъпването на опълчението. Сега за това как трябва да се държат посланиците в Тива и към това мое мнение ще бъдете особено внимателни. Не трябва да се иска от тиванците нищо, защото сегашният случай не е сгоден за това, но, ако поискат помощ, да се обещае, защото тяхното състояние е най-бедствено, а ние къде по-добре можем да се погрижим за себе си.

(211). ...И така, пристигайки в Тива, ние открихме, че посланиците на Филип, на тесалийците и на другите негови съюзници са вече там и че неговите приятели са одързостени, а нашите наплашени. Това го говоря сега не в собствена угода, а в доказателство да бъде огласено писмото, което ние изпратихме у дома веднага след пристигането си.

(212). Този доносник е стигнал дотам, че, ако нещата се нареждат, твърди, че уж не аз съм бил причината за това, но единствено случаят, а ако изходът е друг, то тук съм виновен тъкмо аз с моята неудачност... Е, възможно ли е да се клевети по-подло и по-гнусно?...

(213). След това, когато тиванците свикаха народното събрание, дадоха думата на нашите противници, защото се числяха към техните съюзници, а те обръщайки се към народа, всячески превъзнасяха Филип и всячески обвиняваха вас, а също и припомниха всичко, което сте сторили срещу тиванците. Главното им искане беше тиванците да се отблагодарят на Филип за всичко добро, сторено за тях, а на вас да отмъстят за обидата, давайки пропуск на настъпващите към Атика войски или присъединявайки се към нашествието... След това доказваха, колкото умееха, че ако тиванците се съгласят с тях, ще заприиждат от Атика в Беотия стада от добитък и роби, а, ако са с нас, то цялата беотийска земя ще бъде разорена от война...

(214). Как ние им възразихме? Нищо на света не бих пожалил само да ви разкажа в подробности за това, но не се решавам, защото всичко е в миналото...

(215). Ето как след това тиванците се обърнаха към вас и ви повикаха при себе си. Вие тръгнахте на поход и им се притекоха на помощ, а след това те ви приеха до такава степен по роднински, че собствената си пехота и конница оставиха на полето, а вашите воини поканиха в града и в собствените си домове, където са техните деца, жени и най-съкровеното. През този ден вие получихте от тиванците три прекрасни награди — едната за храброст, другата за честност, а третата за скромност...

(216). Скоро стана очевидно, че тяхната представа за нас, атиняни, е най-правилната. Когато вашата войска влезе в града, вие се държахте така скромно, че на никой от жителите не се наложи да се жалва от вас. А и след това, два пъти сражавайки се с тиванците в първите схватки рамо до рамо — един път при реката и друг път в зимната виелица — вие се проявихте не само като безупречни воини, но достойни за възхищение бяха и вашият боен строй, и умението ви, и смелостта ви. Ето защо всички ви възхваляваха, а вие самите благодаряхте на боговете с жертви и празненства.

(217). Тук много бих се радвал да питам Есхин: какво правеше той през това време, когато градът се препълваше от радостни славословия?... Може би той също е принасял жертви и се радвал с всички? Или тъкмо обратното — седял си е в къщи в сълзи и скръб, завиждайки на общото щастие?... Ако тогава той не е празнувал заедно с народа и е скърбял, наблюдавайки общата радост, то нима не заслужава за това много пъти да умре?...

(218). И така, ние принасяхме тогава благодарствени жертви, а тиванците съзнаваха, че са ни длъжници за спасението си...

(221). Що се касае до мен самия, то аз бях уверен — дори и да се заблуждавах, то искрено — че нито постановленията някой ще съчини по-добре от мен, нито работите ще свърши по-добре, нито посланическата длъжност ще изпълни по-усърдно и по-честно. Ето затова аз поех върху себе си задълженията. Е, хайде, прочети писмото на Филип (четат писмото на Филип).

(222). Е, чуваш ли Есхине? Ето докъде докарах Филип, ето с какъв глас заговори той, — а дотогава произнасяше толкова дръзки речи срещу града ни. За тези дела гражданите справедливо ме наградиха с венец, а ти беше тук, но не възрази, докато Дионд, обжалващ постановлението, не събра нужния брой съдийски камъчета...

(229). ... Да, именно посредством тези държавни начинания, които тук напада, аз достигнах до там, че тиванците, въпреки всички очаквания, не тръгнаха с Филип срещу нас, а заедно с нас тръгнаха срещу него и му преградиха пътя.

(230). А след това решаващото сражение стана не в Атика, а в страната на беотийците и на 700 стадия от нашия град. Освен това аз направих така, щото евбейските пирати да прекратят своите набези и през цялата война морето около Атика беше мирно. Още направих и така, щото не само на Филип не се удаде да завладее Византион и заедно с това и Хелеспонта, но византийците воюваха срещу него и в съюз с нас...

(234). И така, що се отнася до военната сила на нашата държава, нея я представляваха островитяните и то не всички а само най-бедните, защото нито Хиос, нито Родос, нито Керкира бяха в съюз с нас. Съюзните приходи се изчисляваха само на 45 таланта, а и тези пари бяха събрани отнапред, а конници, освен от собственото ни опълчение, изобщо нямахме. Най-страшното за нас обаче и най-изгодното за враговете ни беше това, че тези тук негодяи не толкова привличаха към нас всички най-близки съседи, колкото отблъскваха, възбуждайки вражда срещу нас в Мегара, Тива и на о. Евбея.

(235). Такива бяха обстоятелствата за нашия град в началото на събитията и това никой не може да отрече. А сега вижте как стояха нещата при нашия съперник Филип. Преди всичко той управляваше еднолично над своите поданици, а това за война е най-важното. Освен това, неговите хора бяха винаги в пълна бойна готовност. А и наред с това, той имаше предостатъчно пари и той постъпваше така, както сам решеше, без да обявява предварително делата си в специални декрети, без да ги обсъжда пред целия свят... без да отговаря на обвинения в беззаконие и да се отчита на когото и да било във всички дела той си беше сам господар...

(236). А аз? Аз му противостоях сам самичък и в интерес на истината тук трябва да се каже, с какво можех аз да се разпореждам по собствено виждане? С нищо и с никого!...

(237). Въпреки тази моя слабост, аз направих ваши съюзници и евбейците, и ахейците, и коринтяните, и тиванците, и магеряните, и жителите на Левкада и Керкира, от които ние наехме в общото затруднение 15 000 пешаци и 2000 конници, и при това, без да се счита гражданското опълчение. А и пари събрах толкова, колкото можеше да бъдат събрани.

(238). И ако ти, Есхине, изискваш тук и сега справедлива подялба и равенство в задълженията в отношенията с тиванци, византийци и евбейци, то ти дори не знаеш и това, че в миналото нашият град е осигурил 200 от всичко 300 бойни кораба на съюзния елински флот, и че атиняните не считали това тогава за унизително, а благодарили на боговете, че в бедствено за всички елини време смогнали да направят за общото спасение двойно повече от останалите...

(240). И ако сега мен ме винят дори за изпълненото, то какво според вас щяха да правят и говорят тези тук мерзавци, ако в това време, заради тази моя придирчивост, споменатите градове се бяха отметнали от нас и присъединили към Филип?

(241). Нима нямаше да започнат да твърдят, че тези градове са станали жертва на предателство, че те са жадували за съюз с нас а ние сме ги отблъснали, че заради византийците Филип се утвърдил на Хелеспонта и така турил ръка на износа на изхранващото атиняните зърно, че заради тиванците на Атика са се струпали тежестите на пограничната война, че заради пиратските набези на Евбея е прекратено мореплаването?

(242). ... Подла твар — ето какво е всеки доносник...

(244). Ще кажа и за поражението, с което ти, мерзавецо, тук се хвалиш, макар да подобава да плачеш, и което, както вие сами виждате, нашият град претърпя не по моя вина. И така обърнете внимание, че колкото и пъти да съм бил назначаван от вас за посланик, никога и отникъде не съм тръгвал победен от посланиците на Филип: нито от Тесалия, нито от Амбракия, нито от Ирилия, нито от тракийските царе, нито от Византион, нито даже от самата Тива — никога и отникъде. Забележете обаче, че Филип покорява с оръжие именно тези държави, където пратениците му са били победени в словесна схватка.

(245). Така че защо и ти ми поставяш този въпрос? Нима не те е срам да издевателстваш над моята слабост, искайки от мен да се справя в двубой само с речите си с Филиповата войска?...

(253). Аз знам, че на нашия град е отредена добра участ и че за това ви е известил Зевс в своето Додонско прорицалище, но аз знам, че на всички хора, които живеят в наше време, се падна тежка съдба и наистина, нима никой от елините или варварите не търпи сега множество беди?

Anaximenes FGrHist 72 F4 (= Harpokration, Suidas s. v. Pezhetairoi: Военни реформи в Македония)

Като говори за Александър, Анаксимен [от Лампсак] казва в кн. 1 на «Филипики»: «После, като приучил най-знатните да яздят коне, ги нарекъл «хетайри», а на множеството и пешаците, които разделил на лохи, декади и други бойни единици, дал името «пезхетайри», за да бъдат и едните, и другите, ползувайки се от царското приятелство, докрай най-предани».

Diod., XVI, 5, 1

«Като свиквал редовно народно събрание, [Филип II] активизирал македоните и им внушил смелост с красноречивите си изказвания. Той въвел един целенасочен военен ред, снабдил войските с всички нужни за полевия бой оръжия и организирал постоянно прегледи на оръжията и бойни игри. Той бил този, който открил плътната бойна редица, която се образувала от прикрепването, един към друг на щитовете по образец на троянските герои и първи устроил македонската фаланга.»

10.3. Въпроси и задачи

Пелопонеската война предизвикала много проблеми в спартанската държава.

а) Как оценява Ксенофонт промените в паричната система на спартанската държава?

б) Как описва Плутарх (Plut. Lys., 13 sq.) методите на Спарта в упражняване на господство в края на войната?

2. Защо спартанската и тиванската хегемония над Елада се оказали всъщност епизоди без голямо въздействие?

3. Кои условия довели до превръщането на Македония във водеща сила в Гърция? Кои са основите на експанзионистичната външна политика на Македония?

4. Анализирайте следните речи: на Исократ (III реч), Есхин (III реч) и Демостен (III реч) от гледна точка на:

а) Главните аргументи в тези речи;

б) Политическите позиции, поставени в тях;

в) Заключенията, които могат да се направят от речите за вътрешнополитическото състояние в Атина.

10. 4. Важни дати и понятия

394 – 394 пр. н. е.

Агезилай побеждава при Коронея и с това спасява спартанската хегемония. При Книдос е унищожена спартанската флота

387/386 г. пр. н. е.

Анталкидов (Царски) мир, осигуряващ на Великия персийския цар ролята на арбитър за Елада

371 г. пр. н. е.

Битката при Левктра разрушава спартанската хегемония и предпоставя краткотрайното надмощие на Тива (371–362 г.)

359 г. пр. н. е.

Възцаряването на Филип II в Македония

338 г. пр. н. е.

Битката при Херонея полага основите на македонското надмощие в Елада

337 г. пр. н. е.

Коринтският съюз (лига) осигурява трайността на македонската хегемония

* Делфийска амфиктиония, Койне Ейрене, Коринтски съюз, македонска фаланга, панелинизъм, пезхетайри, реторика, Тиванска хегемония, фаланга, филипики, хармости, хетайри, Царски мир.

10.5. Библиография

Ксенофонт. Исторически съчинения. Прев. от старогръцки М. Мирчев. Р. Стефанов. София, 1984.

Плутарх. Агесилай. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. II. Москва, 1963.

Плутарх. Демостен. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. III. Москва, 1964.

Плутарх. Пелопид. — В: Плутарх. Сравнительные жизнеописания. I. Москва, 1961.

Л. М. Глускина. О специфике греческого классического полиса в связи с проблемой его кризиса. — Вестник древней истории, 1973, № 2, 27– 42.

Л. М. Глускина. Проблемы социально-экономической истории Афин IV в. до н. э. Ленинград, 1975.

Л. М. Глускина. Проблемы кризиса полиса. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва, 1983. II. 5–42.

A. И. Доватур. Политика и Политии Аристотеля. Москва — Ленинград, 1965.

В. И. Исаева. Принципы межполисных отношений конца V–середины IV в. до н. э. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва, 1983. II. 73–120.

Г. И. Кацаров. Цар Филип II Македонски. История на Македония до 336 год. пр. Хр. София, 1922.

Л. П. Маринович. Греческое наемничество IV в. до н. э. и кризис полиса. Москва, 1975.

Платон и его эпоха. Москва, 1979.

Э. Д. Фролов. Греческие тираны (IV в. до н. э.). Ленинград, 1972.

Э. Д. Фролов. Сицилийская держача Дионисия. Ленинград, 1979.

Э. Д. Фролов. Младшая тирания. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва, 1983. II. 121–156.

Э. Д. Фролов. Панэллинизм в политике IV в. до н. э. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса, Москва, 1983. II. 157–207.

А. С. Шофман. История античной Македонии. Казань, 1960–1963. I–II.

Е. Delebecque. Essai sur la vie de Xénophon. Paris, 1957.

Е. N. Borza. Philip II and Greeks. — Classical Philology 73, 1978, 236 ff.

H. R. Breitenbach. Historiographische Anschaungsformen Xenophons. Freiburg, 1950.

J. Buckler. The Theban Hegemony 371–362 В. C. London, 1980 (Harvard Historical Studies 98).

G. L. Cawkwell. Epaminondas and Thebes. — Classical Quarterly 22, 1972, 254 ff.

G. L. Cawkwell. The Foundation of the Second Athenian Confederacy. — Classical Quarterly 23, 1973, 47 ff.

G. L. Cawkwell. Agesilaos and Sparta. — Classical Quarterly 26, 1976.

G. L. Cawkwell. Philip of Macedon. London — Boston, 1978.

P. Cloché. La politique étrangère d’Athènes de 404 à 338 avant J.-C. Paris, 1934.

P. Cloché. Un fondateur d’empire: Philippe II roi de Macédoine. Paris, 1955.

P. Cloché. Démosthènes et la fin de la démocratie athénienne. Paris, 1957.

P. Cloché. Histoire de la Macédoine jusqu’à l’avènement d’Alexandre le Grand. Paris, 1960.

V. Ehrenberg. The Fourth Century V. С. as Part of Greek History. — Polis und Imperium. Zürich — Stuttgart, 1965, 32 ff.

J. Ellis. Philip II and Macedonian Imperialism. London — New York, 1976.

N. G. L. Hammond. G. T. Griffith. A History of Macedonia. Vol. II (550–336 В. C.). Oxford, 1979.

Е. Hampl. Die griechischen Staatsverträge des 4. Jh. v. Chr. Leipzig, 1938.

M. В. Hatzopoulos et al. (eds.). Philip of Macedon. Athens, 1980.

Hellenische Poleis. Krise — Wandlung — Wirkung. Hrsg. von. E. Welskopf. Berlin, 1974, I–IV.

S. Isager, M. H. Hansen. Aspects of Athenian Society in the Fourth Century В. С. Odense, 1975.

А. N. M. Jones. The Athens of Demosthenes. Cambridge, 1952.

W. Judeich. Athen und Theben vom Königsfrieden bis zur Schlacht bei Leuktra. — Rheinisches Museum für Philologie 76, 1927, 171 ff.

С. Mossé. La fin de la démocratie athénienne. Aspects sociaux et politiques du declin de la cité grecque au IVe siècle avant J.-C. Paris, 1962.

C. Mossé. Athens in Decline: 404–86 В. С. London — Boston, 1973.

J. Pečirka. The Crisis of the Athenian Polis in the Fourth Century В. C. — Eirene XIV, 1976, p. 5–29.

S. Perlman (ed.). Philip and Athens. Cambridge — New Yоrk, 1973.

A. Schäfer. Demosthenes und seine Zeit. Hildesheim, 1966–1967, I–V(3).

Е. Will. C. Mossé. P. Goukowsky. Le monde grec et i orient. T. II. Le IVe siècle et l’époque hellénistique. Paris, 1975.

F. R. Wüst. Philipp II von Makedonien und Griechenland in den Jahren von 346–338 v. Chr. München, 1938 (München. — Hist. Abh. I, 14).

III. Елинизъм

11. Държавата на Александър Велики

11.1. Въведение

Едва ли има епоха, от световната история, която да е така тясно свързана с дейността на един велик индивид, както елинистическата епоха с Александър Македонски. Често началото на една нова епоха се свързва с появата на силни личности, но това в най-редки случаи е отговорът на исторически събития. Не така стои въпросът с Александър Велики, чието дело и завет разкриват нови измерения в историята на стария свят, доближавайки ни за първи път до представата за универсална монархия. Не само хората от античността са пленени от неговото име и дела — обаянието на личността му продължава да сияе и в християнското средновековие, въздействайки по-нататък и до наши дни. Началото на политическия му път стои изцяло под знака на силно волевия баща Филип II Македонски, комуто след преодоляване на многобройни трудности се удало да установи македонска хегемония над цяла Елада (основаване на Коринтския съюз през 337 г. пр. н. е., Diod. ХVI, 89, Justin. IХ, 5).

В битката при Херонея, съдбовна за историята на старите полиси (338 г. пр. н. е.), Александър командвал именно лявото крило на македонската фаланга, което решило сражението в полза на Македония (Diod. ХVI, 85 sq.; Front. II, 19). Той имал възможността при едно пътуване като посланик до Атина да опознае непосредствено света на класическите полиси и сложните политически отношения в Елада (Arr. I, 1, 1–4). След насилствената смърт на баща си той успял с подкрепата на майка си Олимпиада да се възкачи на македонския трон. С това Александър ставал и пълномощен стратег, стратег автократор на Коринтския съюз, поемайки по този начин и задължението за войната срещу персите (Diod. ХVI, 60, 5; 89, 3; Arr. VII, 9, 5). Планът за поход срещу Персия сигурно не е бил негова собствена идея, доколкото още Филип II започнал военната му подготовка с предварителното изпращане на Парменион с военни сили в Мала Азия (Diod. ХVI, 91, 1–2; ХVII, 2, 4; Justin. ХI, 5, 3). Но и енергичният и деен Филип не е първият, който се осмелил за едно такова дело. Още десетилетия преди това спартанският цар Агесилай се опитвал, макар и безуспешно, да организира експедиция срещу персите (Хen. Hell. III, 4, 21–25; Diod. ХIV, 80). Съзнанието за безсилието на великия цар се разпространило всред гръцката общественост още преди завръщането на един отряд гръцки наемници, които били завербувани от претендента за персийския трон Кир и които без усилие могли да си пробият път за завръщане от вътрешността на Персия, събитието било популяризирано от Ксенофонт, който го описал в своя Анабазис. Част от това настроение може да усетим в речите на някои атински държавници, които поискали да оправдаят стремежа на Филип към хегемония в Гърция с идеята за война за отмъщение на всички елени срещу Ахеменидите. Така за пръв път възникнала представата за обща външнополитическа акция на всички елини под единно ръководство (Polyb. III, 6; Diod. ХVI, 89, 91, 1; Justin. IХ, 5, 8).

Със заповедта си за похода срещу персите Александър стига до логичното заключение на политиката, водена от неговия предшественик, което изглежда да е било в съзвучие с господстващите идеи на времето. На две благоприятни предпоставки Александър можел предварително да разчита при своето начинание: на първо място — на високото военно качество на многократно изпробваната македонска фаланга, най-добрата войска по онова време, и от друга страна — на дейната подкрепа и на гръцките хоплити, които едва ли отстъпвали по храброст и опит на основното ядро от неговите македонски войски. Един трети по-значителен компонент, който тогава не можел още да се предскаже предварително в цялата му значимост, бил лабилността на Ахеменидската империя, която била засегната и реагирала много чувствително на външни заплахи.

Целта на първите начинания на Александър била владените от персите ионийски полиси, които той постепенно успял да вземе под своя закрила. В продължение само на няколко месеца — между битката при Граних (334 г. пр. н. е.) и завладяването на Милет — Александър могъл напълно да разгърне всички възможности на военната си машина пред очите на изненаданите ориенталци (Arr. I, 14–23).

След покоряването на Кария, Фригия, Кападокия и Киликия се стигнало до първия сблъсък с великия цар Дарий III в битката при Ис (333 г. пр. н. е.). Претърпял поражение, Ахеменидът не могъл да попречи на Александър да си разкрие свободен път към Сирия, Финикия и Египет. След дълги сражения във Финикия (превземането на Тир) Александър най-после стигнал Египет, където бил поздравен като освободител от персийското господство. Там той наредил да го коронясат като фараон: тази съзнателно търсена връзка с местните, староегипетски традиции трябвало да разшири одобрението на властта му (Arr. III, 1, 5). С основаването на Александрия при устието на Нил царят на македонците продължил традицията на своя династичен дом, която по време на неговите по-нататъшни завоевания щяла да добие изключително значение (още Филип основал на времето Филипополис в Тракия, а самият Александър — Александрополис).

След битката при Ис Александър получил предложение от Великия цар, с което Дарий искал да му предостави господството над областите западно от Ефрат (Arr. II, 25, 1–2), но победителят със самочувствие отказал. Зашеметяващите завоевания придали съвсем нови измерения на сравнително краткия по време поход през Азия. Още след завземането на град Тир, или най-късно — след заобиколеното с тайнственост посещение в оазиса Сива (светилището на Зевс-Амон), Александър трябва да е насочил действията си към завладяването на цялото ахеменидско царство. Но целта му е била да се представя не като завоевател и разрушител, а като легитимен наследник и приемник на ахеменидската династия. Развитието на тази идея ясно личи от енергията и последователността след решаващата битка при Гавгамела (331 г. пр. н. е.). с които той завладял самата Персия: въпреки всичко Александър винаги съзнавал, че води война срещу нея и като хегемон на Коринтския съюз. Малко след влизането си във Вавилон той успял да превземе град Суза — старата резиденция на Ксеркс и политически център на ахеменидската монархия (декември 331 г. пр. н. е.). Наред с огромните съкровища, които се намирали там, в ръцете му попаднали и бронзовите статуи на тираноубийците Хармодий и Аристогитон, заграбени от Ксеркс през 480 г. пр. н. е. Александър наредил те да бъдат върнати обратно в Атина, представяйки се с този жест в елинския свят като отмъстител за Ксерксовото нашествие (Arr. III, 16, 6–9).

Със завладяването и опожаряването на Персеполис, старата резиденция на персийските велики царе, походът за отмъщение, който Александър водил като хегемон на Коринтския съюз, бил официално приключен. В Екбатана той разпуснал гръцките контингенти, като наредил да се върнат в родината си богато възнаградени. С това съставът на армията се променил съществено. Верните му македонци и много перси, които доброволно останали на служба, съставили ядрото на военната му сила, подсилена от допълнително свикания набор от подчинените народи. По-нататъшните походи на Александър срещу Бактрия и Индия били военни успехи от голям мащаб и закръглили завоеванията му (330–325 г. пр. н. е.).

След завръщането си във Вавилон и Суза Александър се опитал да постави огромната сграда на своето господство на здрава основа. Обаче огромната територия на неговите владения не се сляла в една държава в истинския смисъл на думата. Тя представлявала по-скоро пъстра мозайка от територии с различна икономическа структура (напр. търговските финикийски републики, земеделският Египет, номадското стопанство в Иракското плато и т. н.), държавни форми (градове-държави, храмове-държави, големи териториални държави и т. н.), религии (гръцките Олимпийски богове, египетски култове, зороастризъм и т. н.), езици (гръцки, египетски, арамейски, персийски и т. н.) и правов ред. Едно учредяване на държавата на основата на гръко-македонския елемент с включване на персите — може би това е било идеалната представа на Александър за бъдещата империя. Но едва ли е било възможно да се осъществи тази представа. Въпреки някои опити в тази насока не било възможно да се стигне до подобно претопяване, а внезапната смърт на Александър прекъснала всичките му начинания.

Колкото и да се учудва непредубеденият наблюдател нa смелите експедиции на Александър с техните огромни военни постижения, истинската стойност на държавата му се състои в намеренията на основателя й да оформи завоюваните области в наднационално единство. Колко трудна за изпълнение, обаче, била тази задача, се доказва от настъпилата след неочакваната смърт на Александър ситуация. Неговите наследници в държавното управление (дuaдoxume) не успели да задържат за дълго единното съществуване на царството. Устройството му дотолкова се крепяло изцяло на личността на неговия създател, че тежката задача на продължител на Александровото дело не могла да се изпълни от другите. Причините за разпадането на държавата му са в пряка зависимост не само от ония мъже, изглеждали подходящи за приемници на Александър, но и са обосновани преди всичко от структурата на властта му и методите на упражняването й. Скоро след първата победа над Дарий настъпила промяна у Александър. Наред с гърци и македонци, на ръководни длъжности в армията, управлението и двореца все по-често били поставяни и перси. Идеята за постепенна интеграция и взаимопроникване на македонските и персийските елементи се превърнала постепенно в една от определящите черти на държавната политика на Александър (Arr. VII, 4 sq.; 11, 8–9).

Отговорът на македонците на тази промяна не закъснял. Със съпротива (Парменион, Клейтос), бунт (Калистен) или заговор (на пажовете) реагирала една част от македонците в армията и двореца, която не възприемала влиянието на идеите на Изтока върху промените във властта на Александър (Arr. IV, 13, 3 sq.). Това критично поведение на част от националистично настроените македонци, макар и да огорчило безкрайно царя, не могло да го накара да се откаже от обединителната си политика (Arr. VII, 8, 1–3; 11, 1–5). Понякога изглеждало даже, че твърдото и последователно поведение на Александър в това отношение е накарало някои от критиците му да отстъпят (помирителният празник в Опис). Но това се случило по-скоро от лоялност към царя, отколкото от съгласие с политиката му за претопяване на националностите.

На този фон сега става ясно защо след смъртта на Александър идеята за елинско-персийската световна държава отпаднала — наложили се промакедонските кръгове. Последиците от това развитие имали широко отражение, защото сега центърът на тежестта на държавата се преместил от староориенталските резиденции (Вавилон, Суза, Екбатана) на запад. В епохата на Диадохите Егеида се превръща в гравитационен център на елинистическата политика.

Походът на Александър в Азия се отразил не само върху промяната на съществуващите политически отношения. На Александър се дължат и съществените импулси в развитието на икономиката, търговията и транспорта. Със завладяването на царските резиденции в Суза, Персеполис и Пасаргади се променя основно паричната политика в бившата персийска държава. Александър скъсал с принципа на трезориране на благородни метали, извършвано дотогава от всички персийски царе, и пуснал в обръщение огромни количества монети, отсечени от съхраняваните в персийските съкровища злато и сребро. Този нов принцип създал нужната финансова подкрепа за осъществяване на грандиозни проекти (иригационна система в Месопотамия, усилена строителна дейност) и за провеждането на неговите големи начинания: изграждане на венец от гръцки градове в цялата Ахеменидска държава. Многото градове, които носели името на Александър, били предни постове на елинската цивилизация и разширили номадската структура на персийската държава около тази урбанизирана компонента (Diod. XVII, 83, 1–3; Arr. III, 28, 4; 22, 4–6; V, 29, 3; VI, 15, 4 etc.).

За науката и изследванията експедициите на Александър били от изключителна полза. В областта на етнографията и географията новите познания от тези експедиции допринесли за съществено повишаване на научното ниво. Така кореспонденцията, която Александър водел със своя бивш учител Аристотел върху теми от геологията, фауната, флората, географията и т. н., послужила на универсалния учен от Стагира да предприеме корекции на ред познания, смятани дотогава за сигурни.

Засилването на културния обмен между Изтока и Запада било несъмнено непосредствена последица от подхода на Александър. Още в неговата балканска държава се намирали известен брой гръцки учени, историци, философи, лекари и др. и скоро те били последвани от мнозина, които имат големи заслуги за разширяването на гръцкия дух на Изток. Те били предвестници на елинизма, с който се означава епохата на Александър и на създадените от Диадохите държави. «Елинизъм» е понятие от ново време, въведено от Дройзен, и означава проникването на гръцкото културно богатство в източните култури, просмукването на ориенталски културни елементи в европейската и особено в гръцката култура. Затова и говорим от третото столетие пр. н. е. насетне за елинистически монархии и общества, имайки предвид държавите, възникнали в земите на Александровата държава, на които дължим разпространението на елинистическата цивилизация и култура.

11.2. Подбрани извори

Полибий от Мегалополис (II в. пр. н. е.) е единственият елинистически историограф, чието произведение е запазено до голяма степен. В старанието си да напише универсална история, Полибий свързал в единно цяло събитията на Изток и Запад. Затова той е не само историограф на възникващата световна Римска империя, но й един oт най-важните извори за елинистическата история

Polyb., III, 6: Причините за Александровия поход към Азия

Впрочем по този начин говорят хората, които не са разсъдили, по какво се разпознава началото и колко е отдалечено то от причината и повода и как тези двете са преди всичко останало, докато началото се явява по-късно от тях. Аз виждам началото на всяко предприятие в първите крачки, които водят към изпълнение на вече решеното, а причините в това, което предхожда решенията и плановете... Предходното впрочем се пояснява посредством дошлото след това, защото какви са истинските причини и от какво е избухнала войната срещу персите, това е лесно за разбиране от всекиго. Първо обаче се състоял обратният подход на елините под водачеството на Ксенофонт, по време на който, те преминали цяла враждебна тям Азия и не се натъкнали на никакви варвари, които да имат смелостта да им се изпречат. Второто след това е преминаването на спартанския цар Агезилай в Азия... Оттук Филип прозрял и си направил извода за страхливостта и нехайството на персите. И като имал пред очите си своето и на македонците умение във военното дело и към това величината и красотата на бленуваните придобивки от войната, се нуждаел, доколкото бил спечелил отвсякъде благоразположението на елините, незабавно от повод. Той искал да отмъсти за несправедливостта, която персите извършили спрямо елините, взел решение за война и мобилизирал всичко в изпълнение на намерението си. Следователно причините за войната срещу персите трябва да се разпознават в това, което бе споменато на първо място, поводът — в това, което бе споменато на второ място, а началото — в преминаването на Александър в Азия.

Ариан, който пише през II в. от н. е., е изключително ценен извор, основен за епохата на Александър. Преработвайки и оценявайки критично съвременните на описваните събития източници (Птолемей и Аристобул), той скъсва с разпространените версии на Александровата история и пресъздава една видимо достоверна картина на фактите около похода на Александър в Азия и породилите ги причини

Arr., I, 1–3: Тексткритиката на Ариан

Всичко, което са написали в съгласие един с друг Птолемей, синът на Лаг, и Аристобул, синът на Аристобул, за Александър, сина на Филип, записвам на всяка цена като истина. Там обаче, където се разминават, съм подбрал това, което ми се струва надеждно и същевременно достойно за разказване. Други действително са писали по друг начин за Александър, но всъщност няма човек, за когото да са писали повече хopa или да са били в по-големи противоречия един с друг. За моето изложение обаче най-достоверни ми се видяха Птолемей и Аристобул, единият, именно Аристобул, защото извършил военния поход заедно с цар Александър, а Птолемей, освен че също участвал в похода, и защото за него в сравнение с всеки друг като за бъдещ цар би било позорно да лъже. И тъкмо на тези двамата може особено да се вярва, защото при тях, пишещите едва след смъртта на Александър, отсъствуват принудата и надеждата за похвала, ако представят нещата по друг начин, а не както са се случили в действителност. Има обаче и неща, за които другите пишат и които аз записах единствено като недостоверни предания за Александър, защото ми се стори, че са достойни за споменаване и не на всяка цена толкова невероятни.

Arr., I, 11, 6–12; 2: Александър преминава в Азия

На Парменион било заповядано да прекара много пехота и конница от Сестос в Абидос. Това било извършено на 160 триери и на много транспортни плавателни съдове. Обикновено разказват, че Александър, потегляйки от Елеунт... сам управлявал кораб и, като доплувал до средата на Хелеспонта, заколил бик в жертва на Посейдон и Нереидите и извършил възлияние в морето от златна чаша. Разказват, че той пръв стъпил в пълно снаряжение на азиатската земя. На това място, откъдето отплувал от Европа и там, където дебаркирал в Азия, той поставил олтари на Зевс, покровителя на слизащите на брега, на Атина и на Херакъл. Пристигайки в Илион, той принесъл жертва на Атина Илионска, поднасяйки й и закачайки в храма пълно бойно снаряжение, а в замяна взел някои от свещените оръжия, пазени от Троянската война. Говорят, че в сраженията ги носели пред него. Разказват още, че на олтара на Зевс, покровителя на домашното огнище, той принесъл жертва на Приам, молейки го да не се гневи повече на рода на Неоптолем, от който произхождал и той.

Когато влизал в Илион, навархът Манетий го увенчал със златен венец. Същото направил и атинянинът Харет, който дошъл от Сигейон, както и други елини и местни жители. Сам той положил венци на гроба на Ахил, а Хефестион, казват, положил венци на гроба на Патрокъл. Разказват, че Александър провъзгласил Ахил за щастливец, защото за неговата слава известил на бъдещите времена такъв поет като Омир. Александър действително имал право да завижда за това на Ахил. Той бил щастлив във всичко, но тук не му провървяло — никой не разказал на човечеството по достоен начин за деянията на Александър.

Arr., I, 23, 7–8: Александровите методи за укрепване на властта

7. За владетелка на цяла Кария той назначил Ада, дъщерята на Хекатомн, жената на Идрией, който й се падал и брат, но я взел по карийски обичай за жена. Умирайки, Идрией й предал управлението на страната, тъй като в Азия още от времето на Семирамида било прието жените да управляват с мъжете си. Пиксодар й отнел властта и сам заел мястото й.

8. След смъртта на Пиксодар карите управлявал по решение на царя неговият зет Оронтобат. Ада задържала само Алинда, една от карийските крепости. Когато Александър навлязъл в Кария, тя излязла насреща му, предала му Алинда и казала, че той за нея е като син. Александър й върнал обратно Алинда, като не пренебрегнал името на «сина», а когато превзел Халикарнас и завладял останалата Кария, той й предоставил управлението на цялата страна.

Arr., I, 24, 1–2: Александър и женихите

1. Сред македонците, потеглили на война с Александър, имало и такива, които се оженили преди самия поход. Александър решил, че не трябва да забравя за това — той изпратил младоженците от Кария в Македония, за да прекарат зимата с жените си. Водачеството им той поверил на Птолемей, сина на Селевк, един от царските телохранители, а за стратези назначил Кен, сина на Полемократ, и Мелеагър, сина на Неоптолем, тъй като самите те били младоженци.

2. Той заповядал, когато се върнат в родината и заведат тези, които потеглили с тях, да се заемат с набора и да съберат колкото може повече конници и пехотинци. Тази постъпка, заедно с други, прославила Александър сред македонците. Той изпратил също Клеандър, сина на Полемократ, в Пелопонес за воински набор.

Arr., II, 14: След битката при Ис (333 г. пр. н. е.) персийският владетел се опитва да преговаря с Александър

Когато Александър бил все още в Марат (333–332 г. пр. н. е.), при него дошли пратеници с писмо от Дарий и с устната молба да освободи неговата майка, жена и деца. В това писмо се изяснявало следното: Филип живял в дружба и съюз с Артаксеркс, след възцаряването на Арсес обаче, сина на Артаксеркс, Филип пръв постъпил несправедливо с него, макар персите нищо лошо да не му били направили. Откакто Дарий станал цар на персите, Александър не пратил никого при него, за да потвърди старото приятелство и съюза, а нахлул с войска в Азия и много злини причинил на персите. Той, Дарий, излязъл да защитава своята земя и своята власт, дадена му в наследство от дедите. На някой от боговете било угодно да реши сражението така, както то вече било решено. Той, царят, моли царя (Александър) да върне майка му, жена му и децата му, взети в плен, желаейки да завърже приятелство с Александър и да му стане съюзник. Той моли Александър да отговори по Мениск и Арсим, посланици на персите — на тях им е поръчано да му връчат и да получат от него гаранциите за приятелство и съюз.

Александър отговорил на писмото и изпратил с Дариевите посланици Терсип, повелявайки му да предаде писмото на Дарий, но нищо да не обсъжда с него. Ето писмото на Александър: «Вашите предци нахлуха в Македония и останалата Елада и извършиха много злини, макар да не бяха претърпели от нас никаква обида. Аз, предводителят на елините, желаейки да накажа персите, навлязох в Азия, предизвикан от самите вас. Вие помагахте на Перинт, който обиди моя баща, в Тракия, намираща се под наша власт, където Ох изпрати войска. Баща ми умря от ръката на заговорници, които вербуваха и за което се хвалите на всички в писмата си. Ти с помощта на Багой уби Арсес и завзе властта несправедливо, противно на персийските закони. Ти си несправедлив към персите. Ти разпращаше до елините непристойни писма, призовавайки ги на война с мен. Ти изпрати пари на лакедемонците и другите елини — нито един полис не ги прие, но лакедемонците ги взеха, а твоите пратеници подкупиха привържениците ми и се постараха да разрушат мира, който въдворих в Елада. Тръгнах на война срещу теб, защото враждебните действия започнали. Победих в сражение отначало твоите военачалници и сатрапи, а сега и теб, и войската ти и владея тази земя, защото боговете ми я предадоха. Аз ще се погрижа за твоите хора, които, като оцеляха в сражението, преминаха към мен. Те не остават против волята си, а доброволно идват да воюват заедно с мен. Сега аз съм господарят на цяла Азия. Ела при мен. Ако се боиш, че ще ти сторя зло, то прати когото и да е от близките си да получиш гаранции за твоята безопасност. Когато ти дойдеш при мен, ще ти върна, по твоя молба, и майката, и жената, и децата и ще ти дам всичко, което още пожелаеш. Зa каквото и да ме помолиш, ще бъде твое. В бъдеще, когато ми пишеш, ми пиши като на цар на Азия, а не се обръщай като към равен. Ако ти е нужно нещо, кажи ми го като на господаря над всичко, което е било твое. В противен случай ще те считам за човек, който ме обижда. Ако ти си решил да оспорваш царството ми, то стой и се бори за него, а не бягай, защото ще те стигна, където и да си.»

Arr., II, 24, 5–6: Александър завладява Тир

Тези, които избягали в храма на Херакъл (тук били главните управители на Тир, цар Адземилк и някои богомолци от Картаген, дошли по древния обичай в метрополията да се поклонят на Херакъл), Александър помилвал. Останалите той превърнал в роби. Били продадени около 30 000 тирийци и чужденци, заловени в Тир. Александър принесъл жертви на Херакъл и устроил в негова чест процесия, в която взела участие войската в пълното си въоръжение. Корабите следвали процесията в чест на Херакъл. Александър организирал в свещен участък гимнастически състезания и надбягване с факли. Машината, която пробила стената, той принесъл в дар на храма, както и тирийския свещен кораб на Херакъл, който заловил в сражението. Когато го принесли в дар на Херакъл, на него бил поставен надпис, съчинен от него или от някой друг, който не заслужава да се спомене, затова и не го привеждам. Така бил превзет Тир при атинския архонт Никет в месеца хекатонбеон.

Arr., II, 25: Ново писмо на Дарий III

Когато Александър бил още зает с обсадата на Тир, при него дошли пратеници от Дарий със следните предложения: Дарий да даде 10 000 таланта за майка си, жена си и децата си, цялата земя оттатък Ефрат чак до Елинското море да принадлежи на Александър, Александър да се ожени за дъщерята на Дарий и да живее с Дарий в приятелство и съюз. Когато пратениците изложили всичко това пред събранието на хетайрите, разказват, че уж Парменион казал на Александър, че ако той бил на мястото на Александър, с радост би прекратил войната при тези условия и не би излагал себе си на по-нататъшни опасности. Александър отговорил, че и той би постъпил така, ако би бил Парменион, но тъй като е Александър, ще даде на Дарий следния отговор: Той не се нуждае от парите на Дарий и не ще приеме вместо цялата страна, само част от нея — и парите, и цялата страна му принадлежат. Ако пожелае да се жени за дъщерята на Дарий, ще се ожени и без неговото съгласие. Той заповядва на Дарий да се яви при него, ако иска добро отношение към себе си. Дарий, като чул това, се отказал от преговори с Александър и започнал да се готви за война.

Arr., IV, 9, 1–2: Оценка на Ариан за убийството на Клит

Аз решително порицавам Клит за неговото дръзко поведение с царя и съжалявам Александър в тази му беда. Той открил, че се намира във властта на два порока, а именно на гнева и на пиянството; на разумния човек не подобава да бъде във властта дори на единия от тях. Тук обаче аз и хваля Александър за това, че той веднага разбрал какво страшно дело е извършил. Някои казват, че той опрял сариса в стената и искал да се хвърли отгоре й, считайки, че е недостоен да живее, след като в пияно състояние е убил приятеля си.

Спор в обкръжението на Александър относно проскинезата

Arr. IV, 9, 9: Защото е известно, че Александър, въобразявайки си, че е син на Амон, а не на Филип, поискал да му се кланят до земята. Като се възхищавал на обичаите на персите и мидийците, той сменил облеклото и преобразил дворцовия етикет. Тук нямало нужда нито от ласкатели, които да го тласкат по този път, нито от софисти като Анаксарх или Агис епически поет от Аргос.

Arr. IV, 10, 1–2: Калистен, олинтиецът, ученик на Аристотел, човек обикновен и суров, не одобрявал всичко това. Тук съм съгласен с Калистен, но по никакъв начин не считам справедливи думите му (ако те наистина били написани), че Александър и Александровите дела зависят от него, Калистен, и от неговата история и че той дошъл при Александър не за собствена слава, а за да прослави него, за да стане Александър съпричастен към боговете не по лъжливите разкази на Олимпиада относно неговото раждане, а по тази история на Александър, която Калистен щял да напише за пред света.

Arr. IV, 6–7: Анаксарх положил началото и започнал да говори, че е много по-правилно да почитат за бог Александър, а не Дионис и Херакъл и не само заради множеството негови велики деяния, а и защото Дионис е тиванец и няма отношение към македонците, а Херакъл е аргосец и с македонците го свързва само произходът на Александър, чийто род произлизал от Хераклидите. Ще бъде по-справедливо, ако македонците започнат да оказват на своя цар божески почести, защото няма никакви съмнения в това, че когато той си отиде от този свят, те ще го почитат като бог. Много по-правилно е да го възвеличаят приживе, отколкото да го почитат мъртъв, когато тези почести вече няма да са нужни.

Arr. IV, 11, 1 sq.: Анаксарх произнасял подобни слова. Съучастниците в изготвения план ги одобрили и заявили, че те тук желаят да се поклонят до земята на Александър. Болшинството македонци, отегчени от чутото, мълчали.

(2). Калистен пръв нарушил мълчанието...

(7). «И на самия Херакъл приживе елините не са оказали божески почести и започнали да го почитат като бог не веднага след смъртта, а едва по-късно, по заповед на делфийския бог. Ако на човек, който разсъждава във варварска страна, му се налага да мисли по варварски начин, то моля те, Александре, спомни си за Елада, заради която ти предприе целия този поход, пожелавайки да присъединиш Азия към нея.

(8). Помисли: като се върнеш там, и елините ли, най-свободните хора, ще заставиш да ти се кланят до земята? Или елините ще оставиш на мира и само на македонците ще наложиш това безчестие? Или ще ти бъдат оказвани различни почести — елините и македонците ще те почитат като човек, по елинския обичай, а само варварите — по варварски?

(9). За Кир, сина на Камбиз, разказват, че той бил първият човек, на когото започнали да се кланят до земята, и оттогава насетне персите и мидийците продължават да се унижават по този начин. Би следвало да се припомни, че този Кир бил вразумен от скитите, хора бедни и независими, Дарий — също от скитите, Ксерокс — от атиняните и лакедемонците, Артаксеркс — от Клеарх и Ксенофонт с техните 10 000 войни, а нашият съвременник Дарий — от Александър, комуто не са се кланяли до земята.»

Arr. IV, 12, 1: Тези думи на Калистен раздразнили Александър извънредно много, но македонците ги приели от сърце. Като забелязал това, Александър изпратил да кажат, че за земните поклони вече няма да става дума.

Arr., VII, 4, 4–6, 5: Политика на асимилация

В Суза отпразнували сватбите си и той самият, и неговите хетайри. Той, по думите на Аристобул, взел за жена най-голямата дъщеря на Дарий, Барсина, и още най-малката дъщеря на Ох, Парисатида. Негова жена била вече и Роксана, дъщерята на бактриеца Оксиарт. Хефестион той оженил за Дрипетида, дъщеря на Дарий и сестра на собствената му жена — той поискал децата на Хефестион и неговите да са братовчеди. На Кратер дал за жена Амастрида, дъщеря на Оксиатър, Дариев брат; на Пердика — дъщерята на Атропат, сатрапа на Мидия. Телохранителят си Птолемей и царският секретар Евмен оженил за дъщерите на Артабаз, единия за Артакама, другия за Артонида; Неарх — за дъщерята на Барсина и Ментор; Селевк — за дъщерята на бактриеца Спитамен. По такъв начин той сродил около 80 хетайри с дъщерите на най-знатните перси и мидийци. Браковете били извършени по персийски обичай. За женихите били поставени в един ред кресла. След като вкусили от напитка, невестите дошли и седнали, всяка до своя жених. Те ги прегърнали и целунали. Царят дал пример. Всички бракове били осъществени едновременно. Тази постъпка на Александър сочели като едно от доказателствата за неговото обикновено и приятелско отношение към хетайрите. Мъжете, всеки със своята жена, се прибрали. Разходите за всичко платил Александър. Имало и други македонци, които се оженили за азиатски жени; Александър наредил да им съставят поименен списък (оказали се повече от 10 000), и всички те получили от него сватбени подаръци.

Александър решил, че сега е времето да се изплатят войнишките дългове. Той наредил да съставят списъци, кой с колко е длъжен, за да се отпуснат съответните суми. Отначало само малцина записали имената си, боейки се, че Александър ще направи проверка на кого молбата е невярна и е прекалил. Когато доложили на Александър, че само малцина нанесли имената си върху списъците и че болшинството крие своите дългови задължения, той изругал войниците за тяхната недоверчивост: «И царят е длъжен да говори само истината пред своите поданици, и тези, над които той властва, не бива да се съмняват в правдивостта на своя цар». В лагера наредили маси и поставили на тях парите. На раздаващите парите той наредил да изплащат дълга на всеки, който предяви дългово задължение, без да записват повече имена. Войниците се доверили на Александровата дума и това обстоятелство, че останали анонимни, било за тях още по-приятно, отколкото избавлението от дълговете. Говорят, че на войската били раздадени този път около 20 000 таланта. На някои той раздал и подаръци — различни, в зависимост от сана им и доблестта, показана в сраженията. Тези, които се отличавали с мъжеството си, той увенчал със златни венци — преди всичко Певкест, който го прикрил със своя щит, след това Леонат, който също го прикрил с щита си и преминал цялата война с индите и удържал победа над оритите... След това увенчал Неарх с награда за пътешествието от земята на индите по Великото море..., след това Онесикрит, наварх на царския кораб, а също така Хефестион и останалите телохранители.

При него дошли и сатрапите от новооснованите градове и от останалите покорени земи. Те му водели около 30 000 младежи, все на една възраст, които Александър нарекъл «епигони». Тези младежи били снабдени с македонски оръжия и обучени в македонските военни порядки. Пристигането им озлобило македонците, защото си мислели, че Александър предприел всичко това, за да няма повече нужда от тях. Не по-малко огорчение за македонците били персийските дрехи на Александър, както и браковете, сключени по персийски обичай, в болшинството си по сърдечно желание на женихите, които заради своята равнопоставеност на царското бракосъчетание били почитани извънредно много. Те били настроени и срещу Певкест, сатрапа на Персия, защото по начина си на обличане и изразяване той се държал като персиец, а Александър се радвал на «варварските» му привички. Обявили се и срещу обстоятелството, че конници на бактрите, согдианците и арахозците, както и конни отряди от Зарангия, Ария, Партия и Персия и така наречените еваки, разделени на лохи, били включени в конницата на доверениците... А после и фактът, че на тях им били раздадени македонски сариси, вместо «варварски» копия — всичко това огорчило много македонците...

11.3. Въпроси и задачи

1. Анализирайте гледището на Полибий за причините за похода на Александър в Азия.

2. Доколко походът на Александър в Персия е въведение към нова епоха в гръцката история?

3. Какви са политическите резултати за завоюваните области и особено за персийския културен кръг от похода на Александър?

4. Изследвайте какви промени предизвиква огромното нарастване на мощта след Александровите завоевания в македонската държава:

а) отношението цар — войска;

б) връзките цар — македонска аристокрация (Arr. IV, 9, 9);

в) политика на претопяване (Arr. VII, 4, 4 sq.).

5. Кои особености на Александровата държава ви изглеждат особено характерни?

11.4. Важни дати и понятия

334 г. пр. н. е.

Александър започва Персийската война и прехвърля Хелеспонта при Абидос. При р. Граник Александър разбива войските на малоазийските сатрапи

333 г. пр. н. е.

С битката при Ис Александър си осигурява подстъпите към Сирия и Египет. Великият цар Дарий се опитва да преговаря с Александър, но старанията му в това отношение остават безрезултатни

331 г. пр. н. е.

Решителната битка при Гавгамела превръща Александър в притежател на по-голямата част от Ахеменидската държава. Той е провъзгласен за цар на Азия

329–325 г. пр. н. е.

Покоряване на източните персийски сатрапии, поход към Индия

323 г. пр. н. е.

Смъртта на Александър във Вавилон

* Диадохи, дивинизация, епигони, елинизъм, Зевс — Амон, номадизъм, проскинеза, стратег автократор, политика на претопяване, празник на помирението в Опис.

11.5. Библиография

Арриан. Поход Александр. Пер. М. Е. Сергеенко. Москва — Ленинград, 1962.

Квинт Курций Руф. История на Александър Велики Македонски. Прев. от латински Н. Бакърджиева. София, 1985.

Плутарх. Александър. — В: Плутарх. Успоредни животописи. София, 1981.

Б. Г. Гафуров, Д. И. Цибукидис. Александр Македонский и Восток. Москва, 1980.

Л. П. Маринович. Афины при Александре Македонском. — В: Античная Греция. Проблемы развития полиса. Москва, 1983. II. 208–258.

Б. Чолпанов. Александър Македонски. София, 1964.

Ф. Шахермайр. Александр Македонский. Москва, 1984.

А. С. Шофман. Восточная политика Александра Македонского. Казань, 1976.

W. L. Adams, Е. N. Borza (eds.). Philip II, Alexander the Great and the Macedonian Heritage. Washington, 1982.

P. Bamm. Alexandre le Grand. Pouvoir et destin. Paris, 1969.

H. Berve. Das Alexanderreich auf prosopographischer Grundlage. München, 1926. I–II.

P. Briant. Alexandre le Grand. Paris, 1974.

N. J. Burich. Alexander the Great. A Bibliography. Kent, 1970.

A. Burn. Alexander the Great and the Hellenistic Empire. London, 1951.

A. Cutrules. A History of Alexander the Great. New York, 1958.

R. L. Fox. Alexander the Great. London, 1984(4).

G. T. Griffith (ed.) Alexander the Great: The Main Problems. Cambridge, 1966.

N. G. L. Hammond. Alexander the Great: King, Commander and Stateman. London, 1981.

N. G. L. Hammond. A History of Macedonia. Vol. III. Oxford, 1988.

F. Hampl. Alexander der Grosse und die Beurteilung geschichtlicher Persönlichkeiten in der modernen Historiographie. — Nouvelle Clio 6, 1954, 91 ff.

F. Hampl. Alexander der Grosse. Göttingen, 1965.

A. Heuss. Alexander der Grosse und die politische Ideologie des Artertums. — Antike und Abendland 4, 1954, 65 ff.

L. Homo. Alexandre le Grand. Paris, 1951.

S. Lauffer. Alexander der Grosse. München, 1978.

F. Lipsius. Alexander the Great. London, 1974.

R. Peyrefitte. Alexandre le Grand. Paris, 1981.

R. Peyrefitte. Les Conquêtes d’Alexandre. Paris, 1979.

С. A. Robinson. History of Alexander the Great. Providence, 1953. I–II.

A. F. Savill. Alexander the Great and his Time. London, 1955.

F. Schachermeyr. Alexander der Grosse. Ingenium und Macht. Wien, 1949.

F. Schachermeyr. Alexander der Grosse. Das Problem seiner Persönlichkeit und seines Wirkens. Wien, 1973.

J. Seibert. Alexander der Grosse. Darmstadt, 1972.

W. W. Tarn. Alexander the Great. Cambridge, 1979(2). I–II.

U. Wilcken. Alexander der Grosse. Leipzig, 1931.

12. Елинистическите държави

12.1. Въведение

Смъртта на Александър настъпила изненадващо и поставила под въпрос неотдавна изграденото му господство (Plut., Alex. 75 sq.). Огромните територии, които се простирали от р. Инд до Долни Дунав изведнъж били лишени от върховното им ръководство и с това — от единствената обща връзка, която ги обединявала, и която била олицетворена от личността на Александър. И понеже не се виждал всеобщо признат, неоспорван наследник, заемането на най-важните отговорни места начело на царството се оформило скоро като въпрос за властта в държавата изобщо (Diod. XVIII, 2; Justin. XIII, 1–4; Plut. Eum. 3). Той трябвало да се реши в кръга на македонската аристокрация, която представлявала генералитета на Александровата войска и, както се очаквало, този проблем не можело да се разреши по мирен път. Така годините непосредствено след смъртта на Александър били изпълнени с непрекъсната верига от борби и спорове, сменящи се съюзи и насилия между отделните наследници на Александър, диадохите, в надпревара за властта, което придало на епохата объркан и едновременно колоритен облик.

В продължение на цяла генерация бушували войните на диадохите. Те събирали постоянно войска, водили я от едно бойно място на друго, опустошавали и ограбвали градове, местности, храмове. Анархия владеела политическата сцена на Изток и Запад и почти ежегодно се сменяли политическите констелации в това променливо време. Върховна политическа цел на всички претенденти за престола била на първо място притежанието на възможно най-голям брой области от царството на Александър, за да бъде спечелена по този начин благоприятна изходна позиция при борбите, които трябвало да се очакват за утвърждаване и разширяване на завоюваното притежание (Plut., Eum. 3; Diod. XVIII, 3, 16, 17 sq.; 22). Но за формата и съдържанието на бъдещата организация на държавата на Александър имало различни гледища. Антипатър, Полиперхон и Евмен се опитвали да спасят единството на царството под слабата власт на живите роднини на Александър (Plut., Eum. 3 sq.; Diod. XVIII, 55 sq.) Ha това се противопоставили Пердика и Антигон, всеки от които претендирал за собствена власт над цялото царство. (Arr. succ. Alex. 24, 26, 37; Justin. XIII, 6, 4 sq.; 8, 10 sq.; Diod. XVIII, 23, 25, 39, 41, 50, 52; XIX, 56). И накрая Селевк, Лизимах, Птолемей и Касандър се стремели да откъснат под собственото си господство части от областите на цялото царство (Diod. XVIII, 25 sq.; Justin. XV, 1, 5 sq.; 72; App. Syr. 55 sq.; Diod. XIX, 105). Тези намерения за откъсване на области и взаимното конкуриране са причината за избухналите след смъртта на Александър борби, които могат да бъдат потушени едва на бойното поле при Курупедион през 281 г. пр. н. е., и с това приключила епохата на диадохите (Justin. XIII, 2, 1; Euseb. I, 234; Polyb. XVIII, 51). Основателите на новите елинистически монархии се сдобили един след друг с царска титла и с това всеки от тях ясно показал претенцията си за господство (Plut., Dem. 15 sq.; Appian. Syr. 54; Justin. XV, 2, 10; Diod. XX, 47–53). Непосредствените последици от постоянните войни в края на века, както и царските прокламации на отделните диадохи, довели до разпадането и разкъсването на единството на Александровата държава. Възникнали нови отделни монархии в земите на по-раншната ахеменидска държава. Това променило значително формата и характера на старите структури на държавната власт. Епохата на диадохите днес може да разграничим в две различни фази. Първата обхваща времето на борбите за власт на диадохите помежду им за завоюване на земи и за установяване на властта. Втората фаза се определя от борбата на отделните царе за надмощие.

Ако царството на Александър означавало обединение на всички цивилизовани части от гръко-ориенталския свят под едно общоприето единно ръководство и с това представлявало една голяма крачка към осъществяване на универсална монархия (идея, която не била чужда на Изтока), то новите царства на диадохите представлявали почти обратното. Разделение и взаимно съперничество са характерните белези за всички елинистически монархии в техните взаимоотношения. По примера на македонските и персийските форми на управление, монархията (basileia) била държавна форма на всички елинистически държави. Тя не само представлявала държавата, но била същевременно и самата държава (Plut., Dem. 41–42). Царят господствувал в нея почти неограничено, на много места се радвал на божествена почит или бил, както в земята на Нил според староегипетските фараонски традиции, дори бог. Завладяната земя и хората преминавали в негова собственост, която той по различни начини могъл да подари на верни и всеотдайни приятели (philoi), с което, разбира се, значително намалявало царското имущество. Освен това е могъл даже да остави като наследство със завещание страната си, което е напълно немислимо за гръцките полисни традиции. Господството на елинистическия монарх и на неговата династия било узаконявано чрез покоряването и завладяването на страната (chóra doríktetos), или както се случвало в началото, чрез позоваване на особено тесните му връзки с починалия Александър. Птолемей например заграбил трупа на Александър, за да го погребе в Мемфис. Така той могъл да изяви претенции пред македонците за своето наследство, и с това — да установи господството на своята династия над Египет (Diod. XVIII, 28; Arr. succ. Alex. 28). Други диадохи опитали пък чрез позоваване на тесните си връзки с Александър или чрез принадлежността си към македонската аристокрация да посочат друг легитимен източник за установеното от тях господство, понеже македонското воинско събрание имало право на решаващата дума при признаването на претенциите за власт (Diod. XX, 47–53; Plut., Dem. 18; Euseb. I, 237).

Армията и чиновничеството били политическата опора на всички елинистически монархии. Войската се съставяла предимно от македони и гърци, които били възнаграждавани и поддържани от плячката в завладените области, както и чрез предоставяне на земя (клерухии). Работната сила се набавяла от местното население, което било изключено от всяко участие във властта, представлява икономическата основа на елинистическите държави. Местните жители, обложени с данъци и налози, били държани в пълна политическа и икономическа зависимост, както в Птолемеевия Египет, чрез безпримерна експлоататорска система. Те живеели предимно в прилежащите обработваеми земи (chora); в повечето елинистически държави културното развитие често изоставало за сметка на градовете и било почти занемарено от централната власт (Diod. XIX, 85, 4 sq.; Ps. Arist. sec. 1353a).

Градът бил средище на политическия, икономическия и особено на културния живот, който през елинизма достигнал нов разцвет. С времето повечето от новообразуваните елинистически царски градове (Александрия, Антиохия, Селевкия, Пергамон и др.) се развили в столици на царете. Тук била резиденцията на царя с неговия двор, тук работели царските чиновници и заседавал царският съвет; пак тук били заселени висшите сановници на управлението и армията. Всичко това довело до централизиране на политическия и икономическия живот, както и до концентриране на елинистическите културни заведения само в няколко градски центрове. Различно от гражданите на класическите полисни държави, гражданинът на големия елинистически град бил само поданик на една огромна териториална държава, чувствувал се като космополит. Скоро стоическата философия могла да постанови принадлежността на всички хора към общността на «гражданите на света» и да развие, в допълнение на Платоновата мисъл, канона за добродетел, който установява нормите на поведение на идеалния монарх, Защото от двореца излизали решаващите импулси в елинистическата държава. По нареждане на владетеля архитектите изграждали в царските резиденции във вид на шахматна дъска по примера на Хиподам от Милет, учени уреждали големи сбирки и библиотеки, най-значителните от които били в Александрия и Пергамон; цяла една армия от философи и учени създала предпоставките за развитието на философията и природните науки през елинистическата епоха, чиито най-важни школи (стоици, епикурейци, перипатетици) оказвали влияние чак до римската императорска епоха. Зависимостта на изкуството и на науката от монарха има своите корени в меценатството на някои владетели, които не само се стремели към политическо и икономическо надмощие на царството си, но също и към културно превъзходство на тяхната резиденция по отношение на останалите елинистически дворове.

Но колкото и много да са еднаквите и сравними структури, които се срещат във всички елинистически държави, то има и големи разлики в отделни случаи. Елинистическите монархии имали твърде различна продължителност във времето, както и различно развитие. Едно обаче за всички е общо: през II–I в. пр. н. е. те всички станали плячка на Рим, който установил своето господство над елинистическия свят.

Най-кратко продължило господството на Антигонидите в Македония, родината на всички елинистически царства. След поражението на последния цар Андриск срещу Цецилий Метел, римляните превзели страната и основали там римска провинция (148 г. пр. н. е.). Учудващо е, че тъкмо Македония най-напред престанала да съществува като елинистическа държава, защото тази опасност изглеждала твърде далечна за нея в началото на III в. пр. н. е. Тогава Македония правела впечатление на силна, утвърдена страна, която могла да запази и разшири хегемонните си претенции над Гърция, съществуващи още при Филип II. Освен това Македония била важен и независим източник за войници и чиновници, т. е. за ръководните слоеве на елинистическите държави, с което постигала понякога ключово положение при борбите на елинистическите владетели. Благоприятното й геополитическо положение й позволявало да контролира политическите отношения на балканския полуостров и в Северна Егеида. Старите онаследени обществени структури продължавали, обаче, да съществуват и с това пропастта между двореца, държавата и управляваните никога не достигала такива размери, каквито се наблюдават в държавата на Птолемеите, ръководена от поредица местни царе; на македонската държава били спестени опасните социални напрежения и политически конфликти на повечето елинистически монархии на Изток. Тя достигнала своя разцвет с управлението на Антигон Гонат (272–239 г. пр. н. е.), когато се заздравила властта на Антигонидите. От тогава произхожда и възгледът за царска власт като «почетно робство» (éndexos douleía), появил се несъмнено под стоическо влияние. Многобройни учени и философи поддържали приятелство с македонския цар (Зенон, Китион, Хиероним от Кардия и др.), който издигнал резиденцията си Пела в духовен и културен център (Diog. Laert. II, 141 sq.; IV, 39; IX, 1104 Paus. 1, 2, 3). За разлика от царството на Селевкидите или от Египет на Птолемеите, Македония не преживяла постепенно упадъка на предишната си мощ. До навечерието на римското нашествие Антигонидите могли да запазят териториалната цялост на държавата си. Но нейното географско разположение се превърнало в зла съдба. Тя не могла да устои на нападението на римската държава, станала могъща след падането на Картаген, и така първа сред елинистическите монархии станала римска провинция.

Царството на Селевкидите, основано от Селевк, генерал на Александър, било първоначално най-голямата елинистическа държава. То обхващало всички области на по-раншната ахеменидска монархия. За разлика от Македония и Египет, царството на Селевк било държава с много народи без вътрешна сплотеност и поради това — в процес на постоянна промяна. Разделянето на сатрапии, което възхожда към персийската военно-административна традиция, тук било запазено (Appian. Syr. 62; Strab. XII, 4, 14–17; Polyb. V, 55 sq.). Тъкмо това децентрализиране на властта подпомагало стремежите към самостоятелност на гръко-македонските наместници и усилено действуващите тук особено активно центробежни тенденции. Наред с това се увеличавала етническата и политическата разнородност на селевкидското царство, така че страната се управлявала значително по-трудно от централизираните Египет и Македония.

Култът към владетеля, важна идеологическа спойка за централизираното господство, което било особено застрашено в селевкидското царство, могъл да се създаде значително по-късно, отколкото при Птолемеите. Причината е, че тук, в противовес на страната на фараоните — Египет, не съществувала никаква традиция в боготворенето на владетеля. Господството на селевкидската династия било узаконявано чрез правото на победителя над покорената страна. Наистина позициите на царя били много силни, както в повечето селевкидски монархии, но съветът на неговите приятели (philoi), към които принадлежали ръководителите на армията и администрацията, играел в управлението важна роля. Гръко-македонският елемент, най-важната опора на монархията, съставлявал висшия слой в царството. Принадлежащите към него семейства живеели в градските центрове на страната (Антиохия, Селевкия и др.), или в своите домове в големите домени, които образували гръбначния стълб на икономиката.

Политиката на селевкидското царство се характеризира с опитите на царете да елинизират страната; като инструмент за това служела широкозамислената и интензивна заселническа политика. Основаването на многобройни градове трябвало да привлече гръцки заселници, които да заздравят царството чрез венец от военни лагери и гръцки културни центрове (Appian. Syr. 57). Но с времето селевкидското царство се оказва недорасло за многобройните нападки на различните центробежни сили. Още в средата на III в. пр. н. е. Бактрия и Партия били загубени. Заради Койлесирия Селевкидите водили ожесточена и кървава война срещу Птолемеите, която унищожила капитала на царството и завършила без резултати. В Мала Азия скоро успели да се откъснат цяла редица от области и да утвърдят своята самостоятелност под властта на местни династии (Галатия, Пергамон и др.). С намесата на Рим в политическите отношения на Източното Средиземноморие царството продължило да се смалява и накрая останало ограничено в рамките на Сирия. През 64 г. пр. н. е. империалистическата завоевателна политика на римляните била увенчана с успех. Помпей Велики завладял Сирия и областта била включена след това като провинция в Римската империя.

Птолемеевият Египет представлява до известна степен затворена държава, където много тънък гръко-македонски слой господствувал над голямата маса от местното египетско население. Религиозният и духовният живот на отделните части от населението (гърци, евреи и египтяни) протичал в почти пълна взаимна изолация. Резиденцията на Птолемеите, Александрия, била средище на строго централизирано по организация и ръководство царство. Тя била най-значителният културен център на елинизма и нейното духовно излъчване продължило непрекъснато до края на гръко-римската древност. Докато Александрия притежавала всъщност ограничена местна автономия, останалата част от страната (chora) била разделена на общини, администрирани и управлявани от чиновнически апарат; начело на този апарат стоели сановници от Македония и Гърция, докато местните египтяни се срещали само в подчинените им служби (Strab. XVII, 801–802). Строго организираното централно ръководено чиновничество — наследство от времето на фараоните, дало възможност за изграждане на държавно монополно стопанство. То се основало върху работната сила на силно обезправеното местно население, носело на държавната каса значителни печалби, които укрепвали властта на господстващата династия на Птолемеите.

Положението и властта на египетските царе далеч надхвърляли тези на другите елинистически владетели. Като наследници на фараоните Птолемеите били почитани като богове. Те били собственици на цялата земя, която давали под аренда на местното население, и получавали огромни суми от експлоатацията на многобройни източници на пари. Особено видим е блясъкът на богатствата им в царската резиденция Александрия, която се развила в пръв по значение и най-великолепен град на античния свят (Strab. XVII, 1, 7 sq.). Подобно на царството на Селевкидите и египетското преживяло бавно разпадане на своята някогашна власт. След дълга агония Август го присъединил след Акциум (30 г. пр. н. е.) и изградил там първата и най-важна императорска провинция, която със своите богатства и финансова сила станала съществена подкрепа на господството на римските цезари (Strab. XVII, 1, 10, 12; Res gestae 5, 24; Cass. Dio LI, 17, 1; Suet. Aug. 18, 2).

12.2. Подбрани извори

Апиан от Александрия, който живял и писал през II в. от н. е., е ценен източник както за елинистическата, така и за римската история. Той хвърля светлина върху епохи, за които нямаме други запазени сведения

App. Syr., 54: Диадохите приемат царската титла

Антигон, защитникът на единството на Александровата империя, владетел на Мала Азия и Сирия, подел борбата срещу владетелите на Египет и Елада, Птолемей и Касандър, и (през 306 г. пр. н. е.) сразил Птолемей в морската битка при Кипър благодарение на помощта на своя син Деметрий Полиоркет. При вида на този бляскав успех войската провъзгласила и двамата, Антигон и Деметрий за царе, тъй като носителите на царската титла, Аридей... и синовете на Александър не били вече сред живите. Войската на Птолемей също го провъзгласила за цар, за да не е той поради неуспеха си по-долу от своите победители... Останалите се присъединили веднага и всички станали от сатрапи царе.

Plut. Dem., 10–11: Владетелският култ през елинизма

Като се върнал в Мунихий и застанал на лагер пред стените му, Деметрий най-сетне избил стражевия отряд на крепостта, самата крепост разрушил и едва тогава приел поканата на атиняните, влязъл в града и като свикал народното събрание, възстановил старата държавна уредба. Освен това той обещал, че баща му ще изпрати 150 хиляди медимни зърно и корабно дърво за 100 триери. Така след 14 години олигархия — от времето на Ламайската война и битката при Кранон, олигархия, която могъществото на Деметрий от Фалерон по същество превърнало в единовластие, атиняните отново придобили демократична управа. Това благодеяние само по себе си прославило и възвеличило Деметрий, ето защо атиняните, като желаели да се отблагодарят заслужено на своя освободител, предизвикали с неумерените си почести единствено ненавист към него. Атиняните били първите, които провъзгласили Деметрий и Антигон за царе, макар до този момент двамата по всякакъв начин да отхвърляли това звание — то се считало за единственото от царските преимущества, останало отпреди за потомците на Филип и Александър и недосегаемо, недостъпно за другите. Атиняните били единствените, които ги нарекли богове спасители. Като отменили древната почетна титла «архонт — епоним», те решили ежегодно да избират «жрец спасител» и всички постановления и договори да го споменават поименно. После те приели на свещения пеплос, заедно с останалите богове, да се изтъкат изображенията на Антигон и Деметрий. Мястото, където Деметрий стъпил, слизайки от колесницата, те осветили и издигнали там жертвеник на Деметрий Слизащия. Към предишните фили прибавили две нови — Деметриада и Антигонида, а броя на членовете на Съвета увеличили от 500 на 600, защото всяка фила изпращала по 50 избраника.

Най-чудовищната измислица на този Стратокъл (така се наричал авторът на цялото това хитроумно и изтънчено раболепие) било предложението, спрямо което лицата, изпращани от Събранието при Антигон и Деметрий, трябвало да се наричат не посланици, а теори — като тези, които на общоелинските празници в Делфи и в Олимпия принасят жертви от името на своите полиси, както е прието по древен обичай. Този Стратокъл се отличавал изобщо с голяма дързост, водел разпътен и разюздан живот и в своето безгрижно и пренебрежително отношение към народа сякаш подражавал на гнусната палячовщина на Клеон...

App. Syr., 55–57: Изграждане на властта на Селевкидския дом

Така и Селевк станал цар на Вавилон, също и на Мидия, след като погубил в битка оставения от Антигон сатрап на име Никанор... След като Антигон паднал в сражението, всички царе, които го сразили в съюз със Селевк, си поделили империята му. Така Селевк се сдобил по това време със Сирия от Ефрат до морето и с вътрешността на Фригия. И понеже той потискал постоянно съседните народи, бил силен във военно отношение и побеждавал в дипломацията си... цялата територия от Фригия до Инд му се подчинявала. Той прекрачил дори Инд във война със Сандрокот [Чандрагупта], царя на местните инди, докато накрая завързал с него приятелство и роднинство...

Той строял градове, докъдето достигнала империята му: 16 с името Антиохия в чест на баща си, 5 на име Лаодикея в чест на майка си, 9 със своето собствено име, 4 с имената на жените си, а именно 3 на име Апамея и един на име Стратоникея. Най-известни от тях днес са Селевкия на морето и Селевкия на Тигър, Лаодикея във Финикия, Антиохия в подножието на Ливан и Апамея в Сирия. Също и на други градове той давал имената на елински и македонски селища или ги наричал по собствените си дела или в чест на Александър. И така днес се срещат много имена на елински и македонски селища в Сирия и в разположените надалеч варварски страни.

С. В. Welles. Royal Correspondence in the Hellenistic Period, 11: Послание на Антиох I Сотер (280–261 г. пр. н. е.) до Мелеагър, сатрап на Хелеспонта, относно разпределението на земи в Селевкидската държава

Цар Антиох поздравява Мелеагър. Пред нас се яви Аристодикид от Асос с молба да му дадем в сатрапията Хелеспонт [мястото] Петра, което преди владееше Мелеагър и 1500 плетра обработваема земя от земята на Петра и ощe 2000 плетра обработваема земя от тази, която граничи с падналата му се преди «по жребий» [мерис]. Така че ние му дадохме както Петра, при положение, че не е била дадена вече на някой друг, така и земята в околностите на Петра и към това още 2000 плетра обработваема земя, защото той ни е засвидетелствувал като наш «приятел» служба с най-добро желание и усърдие. Така че ти [направи следното]: след като си проверил дали тази Петра не е дадена вече на някой друг, предай я, заедно с прилежащата й земя, на Аристодикит и нареди да бъдат измерени 2000 плетра от «царската земя», която граничи с по-рано дадената от Аристодикид и му я дай с разрешението да я включи към някой от градовете по нашите земи или съюз [симмахия]. Ако «царските селяни» от областта, в която лежи Петра, заради своята сигурност желаят да живеят в Петра, то ние сме наставили Аристодикид да им разреши. Здравей!

Polyb., V, 59: Описание на един голям елинистически град

Топографските отношения на Селевкия с околността й са следните. Градът лежи на морето между Килия и Финикия, над него е разположена една много висока планина, наречена Корифей, срещу която е прибоят на морския залив между Кипър и Финикия, като се извисява на изток над местностите на Антиохия и Селевкия. Селевкия лежи на нейния южен склон, все пак отделена от нея посредством дълбока и труднопроходима планинска урва. Градът слиза към морето на множество тераси, а откъм останалите страни точно обратното — защитен е с дълбоки пропасти и отвесни скални масиви. На страната на морето в равнината са разположени пазарите и складовите помещения, както и предградието, което е укрепено здраво. Наред с това и самият град е укрепен по подобен начин на цялата си площ със стени, построени с много средства, а във вътрешността е украсен разкошно с храмове и други богати постройки. Той е достъпен единствено откъм морето, по една изсечена от човешката ръка в скалата стълба, която криволичи нагоре. Недалеч от града се влива Оронт, който извира от Ливан и Антиливан, прекосява равнината на Амика, след което достига Антиохия, там приема всички отпадъчни води на града и с мощното си течение продължава напред, за да се излее най-сетне недалеч от Селевкия в морето.

Polyb., V, 65: За структурата на египетската войска

Изпратените получили и постове на военачалници, които отговаряли на опита на всеки един от тях. Еврилох от Магнезия командвал личната царска гвардия, наречена агема, която числяла почти 3000 души, а беотиецът Сократ — пелтастите, 2000 души. Фоксида от Ахея и Птолемей, сина на Трасей, а също така и Андромах от Аспенд упражнявали фалангата и елинските наемници в същата бойна тактика. Първата, около 25000 души, командвали Андромах, и Птолемей, а вторите, около 8000 — Фоксида. Конниците от царската свита, 700 души либийци и местните, всичко около 3000 души, обучавал и водел Поликрат. Особено добра подготовка дал тесалиецът Ехекрат на конниците от Елада и на наетите, около 2000 души, а след това показал и отлична служба с войската си в битката. Пред всички стоял обаче по усърдие в подготовката на подчинените му военни отряди Кнопий от Алария — това били критяни, всичко 3000 души, от тях 1000 души новокритяни, начело на които той поставил Филон от Кносос. Освен това те въоръжили 3000 либийци по македонски образец, които водел Амоний от Барка. Силите на египтяните възлизали на 20 000 фалангити, които били подчинени на Сосибий. Най-сетне бил сформиран и един отряд от траки и галати, и то от заселници в Египет и техни потомци, около 4000 души и около 2000 новодошли, под водачеството на Дионисий Тракиеца. Това били силата и съставът на свиканата от Птолемей войска.

Polyb., XV, 20: Относно елинистическата власт

Кой не би се зачудил на това, че двамата царе [Филип и Антиох], докато Птолемей все още бил жив и не се нуждаел от помощта им, били готови да го подкрепят. Когато обаче умрял [204 г. пр. н. е.] и оставил след себе си един малолетен син, на когото трябвало да помагат по силата на естествения им дълг да се сдобие с царството си, те се наговорили да отслабят властта на момчето и да си поделят владенията му. При това те не изтъкнали нито веднъж дори някакъв нищожен довод за безобразията си, за което полагали грижи тираните, а, се нахвърлили направо като диви зверове върху жертвата си, така че с право могат да бъдат упрекнати, че са постъпили като рибите, които, както се казва, се хранят и поддържат живота си от смъртта на по-малките, при това от същия вид.

Polyb., XXXI, 18: Рим като въдворител на реда в елинистическия Изток

След като Птолемеите [Птолемей VI Филометор и Птолемей VIII Евергет II Фискон] вече си били поделили царството [163 г. пр. н. е.], по-младият дошъл в Рим [162 г. пр. н. е.], за да развали дележа с брат си, с обосновката, че не го предприел доброволно, а под натиск, в положение на крайна нужда, следвайки заповедта на брат си, молел сената да му отреди Кипър: дори тогава неговият дял да бъде далеч по-малък от този на брат му. Канулей и Квинт [?] потвърдили пред пратениците на по-стария Птолемей, водени от Менил, че по-младият киренец дължал живота си тъкмо на тях: толкова била нараснала съпротивата на тълпата срещу него. Затова той бил приел с радост предоставената му, противно на надеждите и очакванията, власт над Кирена и бил сключил с брат си договор, скрепен с общи жертви и взаимни клетви. Когато Птолемей възразил по всички точки, сенатът, който признал пълното (неравенство) на дележа и искал да постъпи по-умно, още повече, че той сам дал повод за това, гласувал исканията на по-младия, които съвпадали със собствените интереси на римляните. Техните решения са всъщност в голямата си част такива, че използват глупостта на другите, за да изградят умело своята собствена власт и да я разширят, като при това се представят така, сякаш че правят благодеяние на засегнатия. Понеже те видели силата на египетското царство и се плашели, че ако попадне някога в здрави ръце, щяло да поиска да надхвърли възможностите, които можело да му бъдат позволени, провъзгласили за пратеници Т. [Манлий] Торкват и Гн. [Корнелий] Мерула, за да заведат Птолемей до Кипър и изпълнят неговите и своите лични намерения. Те ги накарали да отпътуват веднага със заръката да помирят двамата братя и предадат на по-младия Кипър без война.

Diog. Laert., Zenon, VII, 6–10: Отношението на Стоата към монархията

Атиняните оказали на Зенон голяма почит. Те дори му връчили ключ от градските стени и го удостоили със златен венец и медна статуя. Същото направили и неговите съотечественици — статуята на Зенон те почитали като украса на своя полис. Така се гордеели с него и тези китайци, които живеели в Сидон. Сам Антигон изразил своята благосклонност към него и неведнъж го слушал, когато пребивавал в Атина. Той дори канел философа при себе си. Последният се отказал, но му изпратил един от своите близки — Персей, сина на Деметрий, родом от Китай, чието акме се пада през 130 олимпиада, когато Зенон бил вече старец. Ето какво било писмото на Антигон, преведено от Аполоний Терски в съчинението му за Зенон: «Цар Антигон изпраща на философа Зенон привет. По успехи и слава аз съм по-високо от теб, както ми се струва, но по разум и възпитание аз стоя по-ниско, а така също и по отношение на съвършеното щастие, което ти си обладал. Оттук и разсъдих да ти предложа да дойдеш при мен, като предполагам, че ти няма да отклониш молбата ми. Постарай се, така или иначе, да дойдеш при мен, защото сам разбираш, че ще бъдеш наставник не единствено на мен, а на всички македонци, взети заедно. Който учи царя на Македония и го води по пътя на добродетелта, очевидно той ще подготви и всички негови подчинени да станат и те добри хора. Защото какъвто е владетелят, такива обикновено стават задължително и поданиците му.»

Зенон му отговорил така: «Зенон изпраща привет на цар Антигон. На мен ми е скъпа твоята любов към знанието, доколкото отдаваш предпочитание на истинското и благополезно възпитание, а не на пошлото и развращаващо нравите. Който се обръща към философията, отстъпвайки от прехвалената наслада, в която някои юноши размекват душите си, в него очевидно е жива не само вродената, но и доброволната склонност към благородство. А когато вроденото благородство укрепне в упражнение и нелицеприятно поучение в достъпна степен, то на него вече не му е трудно да овладее съвършената добродетел. Тялото ми, за съжаление, е сковано от старческа немощ, защото съм 80–годишен. Ето защо да дойда при теб не е по силите ми, но ти изпращам някои от моите съмишленици. По своята душевна сила те не стоят по-ниско от мен, а с телесната си сила ме превъзхождат многократно. Приближи ги до себе си и ти няма да изостанеш от достигащите съвършено щастие.» Така той изпратил при Антигон Персей и Филонид Тивански. За това, че те живеят при царя, споменава и Епикур в писмо до брат си Аристобул.

Diog. Laert., Zenon, VII, 122–124

... Мъдрецът е не само свободен, но той е и цар, защото царската власт не дължи никому отчет и тя съществува само за мъдрите, както казва Хризип... понеже владетелят трябва да разпознава що е добро и зло, докато никой глупав човек няма представа от това. Той единствен може да управлява, да съдейства и да бъде красноречив, а от глупаците — никой. Той е непогрешим, защото не е подложен на грешки. Той не причинява и вреда, тъй като не вреди нито на другите, нито на себе си. Той обаче не е жалостив и не знае снизхождение към никого, тъй като не отменя никакви наказания, произлизащи от закона, защото отстъплението, състраданието и мекушавостта са слабости на душата...

12.3. Въпроси и задачи

1. Характеризирайте формата на власт на диадохите.

2. Назовете причините за бързото разпадане на царството на Александър след неговата смърт.

3. Кои са определящите политически, социални, икономически и културни структури на елинистическите монархии?

4. Кои са характерните черти на елинистическите царски резиденции и по какво се различават елинистическите градове от старите гръцки полиси?

5. Опишете строежа и структурата на елинистическите армии и тяхното значение и място в елинистическите държави.

6. Изследвайте отношението между Рим и елинистическите монархии според Полибий XXXI, 18.

7. Анализирайте отношенията Стоа — монархия. Какви са практическите резултати от тези отношения?

12.4. Важни дати и понятия

321–280 г. пр. н. е.

Войните на диадохите

306–305 г. пр. н. е.

Антигон, Деметрий, Птолемей, Касандър, Лизимах и Селевк приемат царски титли

272–167 г. пр. н. е.

Господство на династията на Антигонидите над Македония

312 – 63 г. пр. н. е.

Господство на династията на Селевкидите

305–30 г. пр. н. е.

Господство на Птолемеите над Египет

393– 323 г. пр. н. е.

Диоген от Синопе: най-значителният представител на киническата философия

335 г. пр. н. е.

Откриване на философската школа на перипатетиците от Аристотел

307– 306 г. пр. н. е.

Преселване на Епикур в Атина. Основаване на «Градината»

301 г. пр. н. е.

Основаване в Атина на философската школа на стоиците от Зенон

* Академия, Антигониди, базилейа, хора, хора дориктетос, ендоксос, дулейа, царски култ, космополит, филой, Птолемеи, Селевкиди, Стоа, диадохи, клерухи, Птолемеев Египет, царски резиденции, царство на Селевкидите, фараони.

12.5. Библиография

Плутарх. Деметрий. — В: Плутарх. Успоредни животописи. София, 1981 г.

Т. В. Блаватская и др. Рабство в эллинистических государствах в III–I вв. до н. э. Москва, 1969.

Т. В. Блаватская. Из истории греческой интеллигенции эллинистического времени. Москва, 1983.

Б. Богданов. Литературата на елинизма. София, 1979.

В. Д. Жигунин. Международные отношения эллинистических государств в 280–220 гг. до н. э. Казань, 1980.

Источниковедение древней Греции, (эпоха эллинизма). Москва, 1982. Под ред. В. И. Кузищина.

Г. А. Кошеленко. Греческий полис на эллинистическом Востоке. Москва, 1979.

А. Кравчук. Закат Птолемеев. Москва, 1973.

А. Б. Ранович. Эллинизм и его историческая роль. Москва — Ленинград, 1950.

Д. Шлюмберже. Эллинизированный Восток. Москва, 1985.

А. С. Шофман. Распад империи Александра Македонского. Казань, 1984.

M. М. Austin. The Hellenistic World from Alexander to the Roman Conquest. Cambridge, 1981.

H. Bengtson. Die Strategie in der hellenistischen Zeit. München, 1952(2). I–III.

H. Bengtson. Herrschergestalten des Hellenismus. München, 1975 (Г. Бенгтсон. Правители эпохи эллинизма. Москва, 1982).

E. R. Bevan. The House of Seleucus. London, 1902. I–II.

E. R. Bevan. A History of Egypt under the Ptolemaic Dynasty. London, 1927.

E. R. Bevan. Histoire des Lagides de 323 à 30 av. J.-C. Paris, 1934.

R. Bichler. «Hellenismus»: Geschichte und Problematik eines Epochenbegrifs. Darmstadt, 1983.

E. Bickermann. Institutions des Séleucides. Paris, 1938 (Э. Бикерман. Государство Селевкндов. Москва, 1985).

A. Bouché-Leclercq. Histoire des Lagides. Paris, 1903–1907. I–IV.

A Bouché-Leclercq. Histoire des Séleucides. Paris, 1913–1914. I–II.

P. Briant. Antigone le Borgne. Paris, 1973.

M. Cary. A History of the Greek World from 323 to 146 В. C. London, 1932.

J. Delorme. Le monde hellénistique (323–133 av. J.-C.). Evénements et institutions. Paris, 1975.

J. G. Droysen. Geschichte des Hellenismus. Gotha, 1899–1878(2). I–III (И. Г. Дройзен. История эллинизма. Москва, 1890–1893. I–III).

J. Ferguson. The Heritage of Hellenism. The Greek World from 323 В. С. to 31 В. C. London, 1973.

M. Grant. From Alexander to Cleopatra: The Hellenistic Wolrd. London — New York, 1982.

P. Grimal et al. Hellenism and the Rise of Rome. London, 1970.

E. S. Gruen. The Hellenistic World and the Coming of Rome. Berkeley, 1984. I–II.

M. Hadas. Die Kultur des Hellenismus, Werden und Wirkung. München, 1975 (Kindlers Kulturgeschichte des Abendlandes 3).

M. Holleaux. Rome, la Grèce et les monarchies hellénistiques au IIIe siècle avant J.-C. Paris, 1969(2).

P. Jouguet. L’Impérialisme macédonien et l’hellénisation de l’Orient. Paris, 1972(2).

J. Kaerst. Geschichte des Hellenismus. Leipzig — Berlin, 1926–1927(2–3). I–II.

P. Klose. Die völkerrechtliche Ordnung der hellenistischen Staatenwelt in der Zeit von 280–168 v. Chr. München, 1972 (Münchener Beiträge zur Papyrusforschung 64).

H. Kreissig. Geschichte des Hellenismus. Berlin, 1984.

M. Launey. Recherches sur les armées hellénistiques. Paris, 1949–1950. I–II.

P. Lévêque. Le monde hellénistique. Paris, 1969 (П. Левек. Эллинистический мир. Москва, 1989).

B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten seit der Schlacht bei Chaeronea. Gotha,1893–1903. I–III.

P. Petit. La Civilisation hellénistique. Paris, 1965.

C. Préaux. Le Monde hellénistique. La Grèce et l’Orient de la mort d’Alexandre à la conquête romaine de la Grèce. 323–146 av. J.-C. Paris, 1978. I–II.

H. W. Ritter. Diadem und Königscherschaft. München — Berlin, 1965.

M. Rostovtzeff. The Social and Economic History of the Hellenistic World. Oxford, 1941. I–III (Gesellschafts- und Wirtschaftsgeschichte der hellenistischen Welt. Stuttgart, 1955–1956. I–III).

K. Schneider. Kulturgeschichte des Hellenismus. München, 1967–1969. I–II.

K. Schneider. Die Welt des Hellenismus. Lebensformen in der spätgriechischen Antike. München, 1975.

J. Seibert. Historische Beiträge zu den dynastischen Verbindungen in hellenistischer Zeit. Wiesbaden, 1967.

W. W. Tarn. Hellenistic Civilization. London, 1952(3) (В. В. Тарн. Эллинистическая цивилизация. Москва, 1949).

F. W. Walbank. The Hellenistic World. London, 1981.

С. Bradford Welles. Alexander and the Hellenistic World. Toronto, 1970.

E. Will. Histoire politique du monde hellénistique (323–30 av. J.-C.). Nancy, 1966–1967. I–II.

IV. Res publica populi romani

13. Държава и общество на римляните

13.1. Въведение

От V в. пр. н. е. римският народ бил yпpaвляван от малък брой фамилии, чиято власт се основавала върху богатство (предимно поземлена собственост), върху широкообхватни отношения на лична зависимост (клиентела), както и на постоянна взаимна подкрепа и контрол; често тази власт траела с векове. Имотно състояние, авторитет, влияние и обкръжение на фамилиите, придобити и стабилизирани от поколения наред, представлявали за отделния римлянин не само обещаваща предпоставка за политическа кариера; при условие, че даден човек принадлежал към някоя от големите фамилии, той вече почти не можел да мисли за упражняване на друга дейност освен обществената.

Цялото римско общество било изтъкнато от мрежа от зависимости и задължения за вярност, обикновено познати като клиентни отношения (Dion. Halic. II, 9 sqq.); тази мрежа днес бихме могли да обхванем или да си представим само повърхностно. В по-тесен смисъл клиентела (clientela) означава съвкупност от онези личности (clientes), които са установили със своя покровител (patronus) вярност (fides), за да защитят и прокарат интересите си. В изключителни случаи патронът гарантирал социалното съществуване на своя клиент, при което се грижел за издръжката, подслона и поне за временна работа. Клиенти с известна сигурност в социалното положение, напр. дребни селяни, занаятчии, дребни и средни търговци, очаквали от своя патрон правна защита, мерки за опазване на имотното им състояние и насърчаване на професионалния им напредък. Клиенти, вкл. онези, които принадлежали на издигнатите и на по-висшите слоеве като крупни поземлени собственици, търговци, корабопритежатели, собственици на работилници и банкери, следователно заемащи независимо социално положение и сами, влизащи в ролята на патрон, не изисквали материална помощ, а съдействие в деловата дейност от патрона си, който имал обществено и политическо влияние. Една от най-древните функции на патрона — представянето на клиента пред съда — била често използувана преди всичко във висшите слоеве на обществото (Dion. Halic. II, 10).

Клиентът бил задължен да отговаря с действия, чиито вид и мащаби зависели от положението и възможностите му, както и от потребностите на патрона. Тук можем да се ограничим с казуса на патрона, който принадлежал към някоя от най-големите фамилии и бил политик по професия. Общо взето, неговите клиенти гласували за него при избори и плебисцит, респ. за предложенията му и за неговите кандидати. Когато клиентите спадали към нисшите кръгове и сами притежавали клиенти, те ги водели със себе си; очаквало се те да защитават деловите и обществените си връзки в интерес на патрона си.

По правило клиентелните отношения не могли да бъдат преустановявани. Умирал ли патронът, неговото наследство обхващало всички съществуващи задължения; умирал ли клиентът, то неговите наследници продължавали отношенията на вярност към патрона. Клиентните връзки били многостранни. Отделният човек можел да бъде патрон на повече клиенти или клиент — на повече патрони, или и двете заедно. Но личната обвързаност била толкова по-слаба, колкото по-сходен бил общественият ранг на партньорите в подобни отношения на вярност и колкото по-независими били те в социалното си положение. И това се отнася особено за отношенията между управляващите фамилии и т. нар. конническо съсловие, което макар и второ по значение след тях, се равнявало във финансово и икономическо отношение, но било по-добре поставено; във взаимните си задължения членовете на тези две съсловия не се определяли като патрони и клиенти (освен пред съда), а като приятели (amici) или добри познати (familiares). Това не променяло нищо в моралното задължение да се отговаря на всяка услуга и между големите фамилии също нерядко отношенията на вярност продължавали поколения наред. Но във всекидневието на политическия и обществения живот като правило действали по-скоро променящите се отношения (Q. Cic. Com. Pet. 16–20).

Върху такива отношения на зависимост се основавало владичеството на големите фамилии. За една политическа кариера се изисквал няколкократен избор на обществени длъжности, но само членовете на големите фамилии в кръга на широката си клиентела притежавали необходимите предпоставки за това. Така и отделната личност, за да можела да се наложи, се нуждаела от подкрепата на равнопоставените й и на тяхното обкръжение; по друг начин необходимото й мнозинство не можело да бъде постигнато. Така си помагали близките на големите фамилии — в променящи се коалиции и при извънредно силна конкуренция — постоянно един с друг в политическата кариера, като същевременно изключвали останалото общество. (Q. Cic. Com. Pet. 4 sqq., 18 sqq.). Дори от равностойното в икономическо отношение конническо съсловие рядко някой успявал да си пробие път в управляващия слой и то обикновено само благодарение на протекцията на благороднически кръгове, които очаквали от «новия мъж» (homo novus) да им осигури по-широко влияние. Взаимните услуги, които всеки в политическата си дейност трябвало да оказва заради необходимата помощ, балансирали разпределението на властта в аристократичните кръгове и по този начин не се допускало да се създаде лична власт на отделен човек, независима от консенсуса на управляващия слой.

Управлявано било предимно чрез две институции — сената и магистратурата. Магистратите (magistratus) били чиновниците, избирани всяка година от целия народ и в задълженията им влизало изпълнение на законите и решенията на сената, внасяне на предложения пред народа, водене на война, правораздаване, както и общата администрация, накратко извършване на всички обществени дела. За тази цел тe притежавали широки пълномощия (potestas, а във военната област: imperium), като в екстремни случаи могли да се разпореждат и с живота на отделния гражданин, но стриктното обвързване на тази власт със служебните задължения, ограниченото времетраене на длъжността за срок от една година и колегиалният принцип всички длъжности в магистратурата да се притежават най-малко от двама души почти не допускали използуването на служебната власт за укрепване на лична позиция във властта. По същите причини магистратурата не можела да послужи някому в определянето на «основните насоки в политиката».

В продължение на III и II век пр. н. е. се изградила стабилна йерархия на магистратурите, чиято последователност трябвало да бъде спазвана от всеки начеващ политик. Магистратите били избирани от целия народ и по принцип всеки гражданин бил избирател. От една страна, обаче службите не се заплащали (honores) и стрували скъпо; от друга страна, изфабрикуваната тимократична избирателна система, която гарантирала на имотните големи предимства при гласуването, както и мощното влияние на големите фамилии, били насочени към това, поне до високите служби да стигат само мъже, чиито семейства поколения наред фигурирали в магистратните листи (Cic. Rep. II, 22). Особено консулатът като най-висша служба се поемал само от благородник (nobilis), мъж, който сред предшествениците си регистрирал поне един консул. В съответствие с това нобилитетът, т. е. общността от онези фамилии, които cа представили един или обикновено повече консули, образувал съответно вътре в римската аристокрация една особена висша група, чиито близки, както се разбира от само себе си, израствали в чиновническата кариера и по пътя към консулството не могли да се опасяват от нищо друго освен от връстниците си нобили.

Другият и по-важен орган на властта за големите фамилии бил сенатът. В историческо време сенатът се съставял от всички бивши квестори нагоре, общо 300 члена преди 80 г. пр. н. е., след това 600 (Appian, I, 35, 100; Lib. ер. 60). По този начин в сената обикновено били представени всички глави на големите фамилии и техни видни представители, особено на нобилитета; от друга страна, вече не самата принадлежност към аристокрацията, а едва заемането на магистратски пост водело до сенатското кресло. Свързаната с това конкуренция обаче изискала дори от членовете на най-влиятелните фамилии определен минимум от собствено участие и личен успех в служба на обществения интерес. В действителност аристокрацията монополизирала длъжностите като цяло, а нобилитетът консулата в частност; но в последна сметка избирателите решавали кой член от тези групи каква длъжност да заеме или кой нобил е победен от своя конкурент от нобилитета, кой се е провалил още в службите на ниско или средно равнище и по този начин да бъде отлъчен въобще от вземането на политически решения.

Първостепенното значение на сената произтичало от самия му състав. Като бивш магистрат отделният сенатор вече бил осмислил пътя, който съответният магистрат за годината тепърва трябвало да измине. Той вече от години бил свикнал да се справя с всички обществени дела, а не само със специалните задачи на една отделна магистратура. Подкрепата му, личният му авторитет и авторитетът на неговата фамилия са помагали в изборите на заемащия службата чиновник, може дори да са били от решаващо значение. Той бил по-възрастен от повечето магистрати и поради това могъл да очаква, че те са приемали сериозно мненията му, ако в сравнение с чиновника, отделният сенатор имал предимство в опит, постижения и авторитет, то това важало напълно за целия съвет. Сенатът въплъщавал натрупания от всички бивши чиновници опит, резултата от постиженията им в името на обществения интерес, техния личен авторитет и влиянието на техните фамилии, но също така и авторитета на всички техни предшественици, които със същите задължения са седели в сената може би от векове насам.

Естествено е, че в самия сенат най-голямо влияние имали преминалите цялата чиновническа кариера — бившите консули (viri consulares). От народа-избирател те многократно били утвърждавани на своите длъжности, познавали всички граждански и военни области на общественото поприще, числели се към нобилитета и обикновено притежавали широк кръг от привърженици сред населението. Личните успехи в служба на обществения интерес (res gestae) създавали личен авторитет и лично достойнство (dignitas) Q. Cic. Com. Pet. 6 sqq., 27 sqq.); двете заедно, свързани с принадлежността към някоя от големите фамилии, придавали на бившия консул (в по-малък мащаб и на сенатора с по-нисък ранг) auctoritas, т. е. влиянието на ръководещия държавник. Неговите мнения и съвети били от определящо значение за всички при вземането на решение, когато трябвало да се определи респектиращото всички мероприятие от обществен интерес и да се предприемат съответни действия и мерки (Q. Cic. Com. Pet. 50 sqq.). Личният авторитет (auctoritas) на отделния консул тежал неимоверно много, а общият авторитет на сената (auctoritas patrum) определял основните насоки в политиката.

Като се вземе предвид най-ниската съгласно закона възраст от 43 години, както и 60–те години като приблизителна граница на живота, може да се заключи, че броят на бившите консули в сената едва ли е надхвърлял повече от 30. На заседанията му винаги консулите първи вземали думата при дебати и те първи гласували (в противовес на народното събрание сенатът не познава, тайното гласуване). Към каквото се определяло болшинството от консуларите, това решавал обикновено и останалият съвет, не на последно място въз основа и на установените вътре в аристокрацията отношения на роднинство и вярност. Дори самите консули в своя вот се ориентирали в общи линии по мнението на малка група от своята среда, по auctoritas на онези държавници, които, благодарение на извънредни постижения и извънредно висок личен престиж се ползували с неоспоримо предимство. Това били principes viri, понякога само един човек или най-много шепа хора, първите мъже, които със своето единодушие определяли в действителност хода на нещата. В много редки случаи някой можел да се причисли към principes без още да е бил консул; и обратно, консулството, или принадлежността към нобилитета не означавали и признаване на някого за princeps.

Определящото влияние на принцепсите или на останалите консулари водело до това, че постигнат ли те това съгласие по някой актуален въпрос, целият сенат следвал техния пример и вземал съответно решение. Само когато не са могли да бъдат преодолени противоположни схващания относно пътя, по който да се върви, се стигало фактически до решение с мнозинство, което тогава бивало обикновено прието и съблюдавано от всички като израз на тяхното общо дело, на обществения интерес. Така сенатът се проявявал като затворено неделимо цяло, което по силата на своя състав и авторитета на своите ръководни членове можело да взема по-обмислени решения за общото благо, отколкото всяка друга институция или всеки отделен индивид.

Остава да се обърне внимание върху още едно значение на начина на попълване на сената. Разглежда ли се сенатът като римско правителство, то се вижда, че никога не би могло да се стигне до смяна на правителството. Членовете му непрекъснато се подменяли, поради смъртни случаи и ново попълнение, сменяли се и principes viri, но никога всички наведнъж и още по-малко — в резултат на загубени избори. Магистрат се ставало за една година, сенатор — за цял живот. Който е бил консул, нямал повече други длъжности пред себе си в кариерата; напротив, очаквали го цели петнадесет или повече години дейност като държавник на ръководен пост, без да трябва отново да участвува в избори. От една страна, това водело до известна неповратливост в реакцията при промяна на ситуацията, от друга страна, обаче извеждало решенията на сената извън давлението на всекидневната политика, давало възможност за оформяне на дългосрочни съображения и планове и по този начин осигурявало на римската политическа система континюитет и стабилност, каквито поне в древността никъде на друго място не били осъществени.

Погледнато формално сенатът имал само едно правомощие: да дава съвети на магистратите и то само в отговор на тяхно запитване; сенатът не можел сам да се събира, а трябвало да бъде свикан от упълномощен за това чиновник (консул, претор или народен трибун Polyb. VI, 12). На практика едно решение на сената senatus consultum) било за магистратите обвързващо наставление, а за целия народ — според модерния израз — действащо правно разпореждане (Polyb. VI, 13, 17). При това и те трябва да са били заинтересовани, щото и в бъдеще едно решение на сената, издействано благодарение на тяхната auctoritas да бъде изпълнявано от съответните магистрати.

Някой лош пример в това отношение, даден от тях като магистрати, можел да се отрази по-късно върху тяхното собствено положение като ръководни държавници в сената. Но това твърде обобщено представяне, колкото и да е вярно за обикновения случай, не трябва да заблуждава, че във всички времена в републиката се е случвало да мерят сили магистрати и сенат — и това да се счита за нормален — но не всекидневен — ход на политическия живот.

Въпреки изтъкването на сената като ръководеща сила в управлението, не бива да се пренебрегват политическите функции на целия народ. Различните организационни форми на народно събрание (comitia centuriata, comitia tributa, comitia curiata) не са от значение за нашата цел и тук не се нуждаят от описание; достатъчно е да се отбележи, че начинът на гласуване повече или по-малко облагодетелствува притежаващите поземлена или друга собственост имотни групи от населението. Целият народ (populus Romanus), т. е. събранието на всички римски граждани (cives Romani) избирало магистрати и постановявало всеки закон (lex) както войната и мира (Polyb. VI, 14). Решението на отделния гражданин било, безспорно, мотивирано в общи линии от съответните му клиентни отношения. Ако ръководният слой застанел единно зад едно предложение тогава съгласието на народа можело да се счита за сигурно; само при екстремни обстоятелства можело да се стигне до отказ. Естествено, при избори това условие не съществувало, така че на целия народ му било предоставено да утвърди съответните индивиди от редицата на сенаторските фамилии или да ги отхвърли като вземе под внимание клиентните отношения на избирателя. В редките случаи, когато в сената не се споразумявали по предстоящи мерки, малцинството не искало да приеме решението на мнозинство, народът, разбира се, можел да стане арбитър на споровете вътре в самата аристокрация (Plut. Tib. Gracch. 12).

Стана дума за целия народ: тук трябва да се обърне внимание върху някои особености. От прастаро време датира едно съсловно деление на римския народ на плебеи (plebei, plebs Romana) и патриции (patricii) (Dion. Halic. II, 7). В ранния период (ок. VI–IV в. пр. н. е.) последните образували едно чисто както по наследство, така и по отношение на правни и политически привилегии аристократично съсловие. В т. нар. съсловни борби през V и IV в. пр. н. е. върхушката на плебеите извоювала социално и политическо равноправие. При този процес по-горе описаната сенатска аристокрация заедно с нобилитета, т. е. с консулските семейства, независимо дали са патрициански или плебейски, заела върховете. Редица патрициански фамилии запазили сред нобилитета известно влияние до императорската епоха, мнозинството обаче трябвало да отстъпи пред плебейските фамилии.

Създадените по време на съсловните борби политически институции на плебса се запазили изцяло. Това било едно особено събрание на всички плебейски граждани (concilium plebis) и неговите избирани за една година генерални пълномощници, чието название «tribuni plebis» неточно се превежда като «народни трибуни» (Liv. VIII, 50, 5; Plut. Tib. Gracch. 15 sqq.). От времето на Lex Hortensia през 287 г. пр. н. е. решенията на плебейското особено специално събрание (plebi scita) били задължителни за целия народ, но магистратите трябвало и за в бъдеще да бъдат избирани от него. Като водачи на concilia plebis трибуните притежавали както редовните магистрати законова инициатива; освен това те имали право да забраняват на всеки магистрат всеки служебен акт и чрез своето вето да провалят решения на сената (Polib. VI, 16; Cic. Rep. II, 336, 35; Plut. Tib. Gracch 10). След края на съсловните борби нобилитетът преодолял опасността от плебейско управление като включил трибуните в обсъждането на сенатските решения. Млади нобили (разбира се, само плебейски), можели да се насочат към трибуната в началото на своята кариера; това служело на сената за по-бързото прилагане на законодателството, а също така и за контрол над непокорните трибуни и за тяхното дисциплиниране. Трибунатът откривал допълнително поле за действие на сенаторски фамилии, непринадлежащи към нобилитета; на мъже, които се стремели към политическа кариера, без да притежават сенаторски опит, се предлагала може би най-добрата възможност да си създадат име и същевременно да докажат на патроните си от сенатската аристокрация своята благонадеждност.

Накратко, при цялото разнообразие на политически и обществени институции римската система на управление се откроява като господство на малък брой фамилии, т. е. една олигархия. През II и I в. пр. н. е. към нобилитета се числели едва сто семейства, от които отново само около две дузини редовно се проявявали в консулските фасти и така през целия този период играели определяща роля. Схващането на Полибий за една римска смесена конституция от монархични, аристократично-олигархични и демократични елементи се оказва във всеки случай повърхностно (Polyb. VI, 10 sqq.; l8). Разпределянето на управленческия процес между различни институции представлявало всъщност сложна система за гарантиране на едно от край до край олигархично господство. По принцип решения се вземали в сената, но за тяхното осъществяване той имал нужда от магистрати, а при законите — и от народното събрание. Някои политици или групи може би могли временно да доминират в сената, но самите те се проваляли при една от двете инстанции — сената или народното събрание, тъй като те не били под техен контрол, ако сред нобилитета не се постигнело истинско съгласие. Обратното, народ и сенат не могли да се свикват и да решават без председателството на магистрата. Въпреки своите пълномощия, отделни своеволни магистрати не могли да предприемат значими мерки без решение на народа; народът обаче бил под контрола на клиентната си обвързаност и ако някой магистрат — доста рядко — съумеел да преодолее това препятствие и да прокара според разбиранията си дадено решение, сенатът можел да спре действията му посредством лоялен спрямо сената трибун. Явно, демагозите имали малка свобода на действие. В крайна сметка целият обществен живот бил подчинен на максимата на fides — а именно на онези двустранни и многостранни задължения, без чието съблюдаване не било възможно да се осъществи успешна политика.

Прави сигурно впечатление, че понятията «държава» и «република» бяха избягвани досега. Срещу тяхната употреба при характеризиране на римската публично-правна общност не може нищо да се възрази, но преди това би трябвало да си изясним римското понятие за държава. Res publica, обикновено превеждано като «държава», дословно означава «обществено дело» — онова, което засяга гражданите като съвкупност. Обществени дела, обществени интереси, публично-правна общност, държава, конституция и политика, за всичко това римлянинът познава само понятието res publica. Изразът е противоположен на res privata, на частните дела на отделния човек, с които той се разпорежда свободно и неограничено, в чиито рамки той притежава potestas — власт, сила. Rres publica populi Romani, общите дела на римския народ, отделни лица могат да се ползват от неограничено голяма auctoritas като principes viri, но никой не притежава (освен в установените форми на магистратурата) potestas — власт да принуди общността да се подчини на лични желания. Обстоятелството, че близките на аристокрацията и на имотните слоеве въобще участвуват в по-голяма степен в тези обществени дела, отколкото други, че особено нобилите гледат на res publica като на своя изконна задача, не противоречи на основната идея. «Държава» било за римляните нещо абстрактно, което принадлежало на всички и засягало всички; ако някой съумеел да направи това дело свое, така че общността да бъдела изключена от неговите решения и принудена да приеме неговите решения дори против неговата (б. пр. на римлянина) воля, тогава res publica била загубена, държава повече не съществувала.

Става ясно от казаното, че res publica е пасивно понятие: тя не може да действува, да приема закони и да сключва договори, да обявява война, да събира данъци и др. «Държава» в смисъл на действуващ суверен спрямо гражданина и спрямо чужди държави е винаги populus Romanus — римският народ. Характерен белег на самочувствието на нобилитета е, че в официалния речник сенатът се появявал равностойно на целия народ; нищо не изразява по-сбито същността и реалността на римската държава от съкращението S. P. Q. R.: Senatus populusque Romanus, «сенатът и римският народ».

13.2. Подбрани извори

Polyb., VI, 11–14: За взаимодействието между римските органи на държавно управление

Теория за смесените форми на държавен строй

11. И тъй, римляните познават всичките три типа държавен строй, които вече споменах; при това — всичко било дотолкова равномерно разпределено и уредено както подобава, че никой дори измежду местните люде не би съумял точно да прецени, аристократическо, демократическо или монархическо е държавното устройство на римляните като цяло. И това е разбираемо, защото ако разгледаме внимателно властта на консулите, държавата ще ни се стори напълно монархическа и царска; ако ли насочим вниманието си към властта на сената, то — напротив — държавният строй ще изглежда по-скоро аристократически — ако пък някой се вгледа във властта на народа, то той ще е несъмнено демократически. Такова съдържание е имала, а отчасти има и до днес всяка от тези три части на властта в римската държава.

Магистратури

12. Консулите, когато не са на поход с войската, се намират в Рим, занимавайки се с държавните дела. Всички останали длъжностни лица, с изключение на народните трибуни, покорно им се подчиняват. Пратеничествата въвеждат в сената също консулите. Освен това, те докладват пред сенаторите нещата, изискващи обсъждане и следят да бъдат изпълнявани постановленията. Консулите ръководят и всичко онова, което влиза в компетенциите на народа: те са задължени да свикват народните събрания, да внасят там предложения и да привеждат в изпълнение решенията на множеството. Консулите имат почти неограничена власт при подготовката за война и въобще при всякакви военни начинания: позволено им е да изискват от съюзниците всичко, което сметнат за нужно: да назначават военни трибуни; да набират войници, подбирайки годните за военна служба. Наред с това те имат правото да наказват когото пожелаят измежду подчинените си във военния лагер. В тяхна власт е също да изразходват средствата от държавната хазна в зависимост от необходимостта, тъй като консулите биват следвани от квестора, готов да изпълни всяко тяхно нареждане. Така, че ако някой насочи вниманието си върху характера на консулската власт, то той би имал основание да твърди, че римската държава е просто една монархия или царство.

Сенат

13. Във властта на сената е преди всичко държавната хазна, защото именно той се разпорежда с приходите и разходите. Така например, квесторите не могат да правят никакви разходи по какъвто и да било повод без разрешението на сената, освен ако за това няма искане от страна на консулите. Сенатът се разпорежда и относно най-значимия от всички и най-важен разход — този, който се прави веднъж на 5 години от цензорите за ремонт и съзиждане на обществени сгради; и за него разрешение на цензорите дава сенатът. Той се занимава също така и с всички престъпления, извършени в Италия, които подлежат на разследване от страна на държавата — такива като предателството, заговорът, отравянето, предумишленото убийство. Наред с това, ако отделно лице или град в Италия се нуждаят от разрешаване на някакъв спор, от наказание, помощ или защита, то като попечител при всички подобни дела се явява сенатът. Ако ли пък е необходимо да се проводи посланичество до някого извън Италия било за примирие, помощ, разрешение за нещо или за обявяване на война, за това също има грижата сенатът. Подобно на това, когато в Рим пристига някакво посланичество, сенатът е този, който определя как и кое от тях да бъде прието, а също как и на кого трябва да се даде отговор. В описаното дотук народът не взема никакво участие. Следователно, ако някой, пристигне в Рим докато консулът отсъствува, то държавата ще му се стори напълно аристократическа. В това са убедени както мнозина от гърците, така и повечето от царете, тъй като в Рим почти всички държавни дела се ръководят от сената.

Комиции

14. Затова не без основание някой би могъл за запита, каква част от държавната власт остава всъщност в ръцете на народа: докато сенатът — според изложеното по-горе — се разпорежда с всичко и най-вече с приходите и разходите, консулите бидейки главнокомандуващи разполагат с неограничена власт при подготовка за война и военни кампании. При все това, място за участие на народа в управлението на държавата остава и то — едно твърде значимо място, тъй като в държавата единствено народът е овластен да награждава и да наказва, а тъкмо наградите и наказанията са в основата на царствата, свободните държави и изобщо на цялото човешко битие. Там, където или не биват разграничавани наградата и наказанието или пък — макар и разграничавани — те не биват разпределяни правилно, нито едно начинание не би могло да се осъществи по подобаващ начин. Пък и мислимо ли е това, ако хора порочни се поставят наравно с хора честни? Често народът решава и дела, свързани с налагане на парична глоба, особено ако глобата е значителна или обвиняемите са висши длъжности лица. Смъртни присъди произнася само народът. В това отношение римляните са установили забележителен и достоен за похвала ред: докато се разглеждала присъдата и 1/3 от присъствуващите все още не са гласували, било позволено на осъдените на смърт да се оттеглят, без да се крият, обричайки се доброволно на изгнание. За убежище на изгнаниците служат градовете Неапол, Пренесте, Тибур и останалите градове, обвързани чрез клетвен съюз с римляните. Народът е овластен и да дарява с почести достойните граждани, а висшата награда в държавата е наградата за доблест. Народът е упълномощен също така да приема или отхвърля закони и най-вече — да решава въпроса за мира и войната. Освен това той утвърждава или отхвърля решения за сключване на съюзи, примирия, договори. Съдейки по това, всеки би могъл с право да каже, че в римската държава на народа именно принадлежи най-значимият дял от управлението, което следователно би трябвало да се определи като демократическо.

Дионисий Халикарнаски (втората половина на I в. пр. н. е.) — ретор и историограф, оставил в своите «Римски древности» ценни бележки за държавното устройство и историята на ранната Римска република

Dionys. Halicarn., VII, 59: За състава и начина на гласуване на центуриатните комици

В миналото, колчем народът трябвало да гласува по обсъжданите в сената неща, консулите свиквали центуриатните комисии, като по-напред принасяли жертви, каквито могат отчасти да се видят и в наше време. Множеството се стичало към намиращото се пред града Марсово поле, подреждайки се както по време на война при знамената и начело с центурионите си. Започвали да гласуват не всички наведнъж, а всяка центурия поотделно, щом е бивала извиквана от консулите. Имало всичко 193 центурии, разделени на 6 класи. Първа била викана и гласувала класата на гражданите с най-високо оценен имот, които заемали първата редица по време на битка; всред тях имало 18 центурии от конници и 80 — от пешаци. Втора гласувала класата на по-малко имотните граждани, заемащи по време на битка по-задна позиция и притежаващи оръжие не като на стоящите най-отпред, а по-лошо. Това множество било подредено в 20 центурии, а към тях били придадени и 2 центурии от строители — дърводелци и ковачи, както и също толкова други майстори във военните занаяти. Извиканите в третата класа достигали 20 центурии. Те имали по-нисък имуществен ценз от вторите, място в строя след тях и носели оръжие, което не било равностойно на притежаваното от стоящите пред тях. Извиканите следом имали още по-нисък имуществен ценз, заемали по-безопасна позиция в строя и били леко въоръжени. Те били разделени на 20 центурии, а към тях били придадени още 2 от свирачи и тръбачи. Пета бивала извиквана класата на тези с най-ниско оценено имущество. Оръжието им се състояло от метателни копия и прашки. Те нямали определено място в строя, а лековъоръжени и подвижни — сражавали се към хоплитите, разделени на 30 центурии. Най-безимотните пък от гражданите, които били не по-малобройни от всички останали, гласували последни и имали само една центурия. Те били освободени от военна служба и необременени от военен данък, тъй като той се формирал съобразно имуществения ценз, та поради това при гласуването те били най-непочетени. И тъй, ако при първите центурии, състоящи се от конници и пешаци, които заемали предни позиции в строя по време на битка, 97 биха се придържали към едно и също становище, гласуването приключвало и на останалите 96 центурии не била давана възможност да гласуват. Ако пък не се случвало така, била викана втората класа от 22 центурии, после третата и това продължавало, докато 97 центурии не стигнели до съгласие. Но повечето от споровете завършвали още при първите повиквания, така че изобщо не се налагало да се допитват до долните класи. Извънредно рядко се случвало работата да е дотам несигурна, че да се стигне чак до гласуване на най-неимущите.

Квинт Тулий Цицерон — брат на прочутия Марк Тулий Цицерон, излага основите на политическия успех в кандидатирането за консулство в изпратени до брат си паметни бележки

Q. Cicero, Com. Pet., 3 sqq.

Ти би могъл да се опреш на онова, което е недостижимо за един новак в политиката — на всичките държавни арендатори, на почти цялото конническо съсловие, на безбройните благосклонни спрямо теб италийски градове, на много хора, принадлежащи към различни съсловия, които са бивали под твоя защита в съда, на редица колеги, на немалкото обучени в красноречие от теб младежи, както и на увеличаващия се брой твои приятели. Ти трябва да задържиш всичко това, умолявайки ги и опитвайки се на всяка цена да убедиш хората, че за всички, които имат съзнанието, че са ти задължени, това е една последна възможност да ти засвидетелствуват своята признателност, а за онези, които ти искат нещо — една възможност да се обвържат с теб. По-натам, един новак в политиката би могъл да бъде чувствително подпомогнат, ако се ползува със симпатиите на официалните длъжностни лица, особено на консуларите; би било полезно тъкмо на тях да им бъде зачетен както ранга, така и достойнството, ако човек иска да се домогне до техния собствен ранг и достойнство. Всичките тези трябва усърдно да се ласкаят, човек трябва да се стреми да се доближи до тях и да ги убеди, че политическите ни възгледи винаги са били прооптиматски и никога — клонящи към популарите. Освен това ти трябва да се помъчиш да спечелиш за своята кауза и изисканата младеж, а доколкото част от нея вече е на твоя страна, да се опиташ да я удържиш докрай — това неимоверно ще увеличи престижа ти. Мнозина държат на теб още отсега — накарай ги да повярват, колко много държиш самият ти на тях! Ако ли пък съумееш да привлечеш и онези, които не са склонни да те подкрепят, то те също ще са ти от голяма полза.

13. Ти се стремиш към консулство! Никой не се съмнява, че си достоен за тази чест, но имаш и много завистници, защото бидейки човек от конническото съсловие, ти предявяваш претенции да достигнеш до най-висшата длъжност в обществената и правната област, при това — тази длъжност би могла със сигурност да донесе далеч по-голям престиж на един почтен, доблестен, опитен в красноречието, безупречен човек, отколкото на когото и да било другиго. Само не мисли, че онези, които вече са се домогнали до този ранг, не си дават сметка, до какво положение ще се издигнеш, ако съумееш да постигнеш целта си! И също потомци на консуларски фамилии, които не са достигнали ранга на предците си, вероятно ще ти завиждат, твърдейки поради това, че уж този или онзи те е надценил. А също и парвенютата измежду преторите, струва ми се, няма да те подкрепят, освен ако не се чувствуват обвързани с теб вследствие на някакво благодеяние от твоя страна. Пък и немалко са недоброжелателите всред народа, който изпитва силна неприязън към новаците в политиката предвид проявите им през последните години — сигурно си наясно с това; не е за чудене и това, че някои са неблагоразположени спрямо теб поради различните водени от теб съдебни дела. В края на краищата, струва си да се запиташ, дали трябва да считаш, че със застъпничеството си за Помпей и умножаването на неговата слава и влиятелност, си успял да спечелиш приятели за себе си. Стремиш се да станеш най-високопоставен всред гражданите, но сам виждаш, че има спънки по пътя ти; ето защо е крайно необходимо, да вложиш в своето начинание целия си разум, всичкото се усърдие, усилия и умелост.

18. Нататък — трябва да си осигуриш приятели от всеки обществен слой: за представителност — мъже със звучни имена и високопоставени; те дори и да не се намесват пряко в предизборните борби, все пак биха придали на кандидата известна тежест; за спазване на установения ред — официалните длъжностни лица и най-вече консулите и народните трибуни; за създаване на нужните настроения всред народа — центурионите, хора с големи връзки. Който се е домогнал благодарение на твоето посредничество до центурия или триба, или пък е получил друго някакво благодеяние чрез теб, за него трябва да полагаш особено големи грижи и гледай всячески да запазиш неговото към теб благоразположение, защото през последните години мнозина честолюбиви мъже успяха с голямо усърдие да постигнат своите цели с помощта на приятелите си от трибите. Та ти всячески трябва да се погрижиш, щото тези хора да се застъпят за теб с цялата си душа и сърце.

М. Cicero, ad fam., V, 9: За патроната в съда

Ватиний, императорът, поздравява своя Цицерон.

Ако ти си здрав — това е хубаво; що се отнася до мен, то аз съм здрав. Ако си останал верен на обичая си да оказваш покровителство в качеството си на патрон, то към теб като клиент се обръща Публий Ватиний, който те моли за съдебна защита. Предполагам, че ти няма да отблъснеш един обкръжен с почит човек, чието дело пое, когато той все още бе в опасност. Що се отнася до мен, то кого другиго да избера и призова, ако не тогова, с помощта на чиято защита аз се научих да побеждавам? Трябва ли да се опасявам, че този, който заради моето спасение пренебрегна съюз с могъщи люде, заради честта ми няма да надделее хулите и завистта на хора нищожни и недоброжелателни? Затова ако ти ме обичаш както някога, поеми делото ми изцяло и бъди уверен, че колкото и голямо бреме да е то и услугата, която ми оказваш, ти трябва да се нагърбиш с тях заради опазването на моето достойнство. Ти добре знаеш, че моята щастлива съдба, някак си ми спечелва недоброжелатели, въпреки че — кълна се! — не съм заслужил подобно нещо. Но какво ли значение има това, ако все пак се е случило, за зла беда? Ако някой пожелае да посегне на достойнството ми, то моля те да проявиш обичайното си благородство, защитавайки ме в мое отсъствие. Копие от донесението за своите действия, което изпратих до сената, съм преписал за теб по-долу.

М. Cicero, ad fam., V, 10 (11)

Марк Тулий Цицерон поздравява Публий Ватиний, императора. Не се изненадвам, че си ми благодарен за оказаните от моя страна услуги. Та нали те познавам като най-благороден от всички хора и не преставам да твърдя това. И ти не само си ми бил благодарен, но си се и отплатил по най-щедър начин. Затова във всичките останали неща ти ще се увериш, че и аз се отнасям към теб със също такова усърдие и благоразположение.

M. Ciero, ad fam., VII, 5: Молба за услуга — или към практиката на препоръки

Цицерон поздравява Цезар, императора!

Прецени сам, доколко съм сигурен, че ти си моето второ аз, при това — не само в нещата, отнасящи се до мен самия, но и във всичко, което се отнася до моите близки. Възнамерявах, независимо къде отивам, да взема със себе си Гай Требаций, та да го доведа у дома, обсипан с всевъзможни услуги и благодеяния от моя страна. Но тъй като и Помпей се забави повече, отколкото допусках, а и едно мое колебание, известно ти достатъчно добре, като че ли възпира заминаването ми, или поне го задържа засега, то аз реших следното: у мен се зароди желание, щото Требаций да може да очаква от теб онова, което очакваше от мен и — бога ми! — аз щедро му обещах твоето благоразположение, така както съм му обещавал и своето собствено. И ето, че се случи нещо удивително, което бе като че едно потвърждение за моята увереност в теб и доказателство за твоята човечност: докато надълго и широко беседвах в своя дом с нашия Балб за същия този Требаций, предадоха ми от теб писмо, завършващо със следните думи: «Онзи Марк, когото ти ми препоръчваш, ще направя дори и цар на Галия. Ако искаш, изпрати го в Лепта, а прати и другиго още, та да му дам длъжност в провинцията.» И аз, и Балб протегнахме ръце към небесата. Случаят бе дотолкова навременен, че изглеждаше да е не съвпадение, а божествен знак. И тъй, провождам ти Требация както по свой собствен почин, така и по твоя воля. Бих желал, Цезаре мой, да го дариш с цялата си доброта, така че всичко онова, което по моя молба би бил склонен да дадеш на близките ми хора, да стане единствено негово. За този човек аз гарантирам пред теб, но не с онези мои някогашни слова, с които ти основателно се пошегува, когато ти писах за Милон, а по римски обичай — така, както говорят мъдрите люде. Няма човек, по-честен и добросъвестен от него. При това той е познавач на гражданското право, има невероятна памет и огромни познания. Не ти искам за него нито трибунски ранг, нито префектура, нито изобщо някаква определена длъжност. Моля обаче за твоето благоразположение и снизхождение, без същевременно да те възпирам, ако би решил да го украсиш и с тези знаци на преходната слава. И тъй, доверявам ти този човек изцяло, предавайки го от моята в твоята ръка, която знае и да побеждава, и да остава вярна. Може и да съм малко по-досаден отколкото би следвало, но ти — струва ми се — ще ми позволиш това. Пази здравето си и ме обичай, както ме обичаш.

М. Cicero, ad fam., VII, 8

Цицерон до Требаций.

Цезар ми писа, съвсем като на приятел, че ти не си му дотам близък все още, поради значителната негова заетост, но че несъмнено ще станеш. Аз му отговорих, че би ми било много драго, ако той те обсипе с колкото се може повече внимание, грижовност и добронамереност. Но в писмото ти прозира според мен известна прибързаност от твоя страна; изненадах се, че си пренебрегнал предимствата на трибунската длъжност, особено щом е освободена от несгодите на военната служба. Ще се оплача на Вацера и Манилий, тъй като на Корнелий, който именно е отговорен за глупостта ти, не смея да peка нищо — та нали според теб си се учил на мъдрост при него! Защо не се възползуваш от тази възможност, по-добра от която надали ще се появи? Що се отнася до онзи юрист Прециан, за когото ми пишеш, то аз не спирам да му говоря за теб и ето че той лично ме извести, че трябва да му благодариш. Дръж ме в течение на нещата. Чакам писмата ви от Британия.

13.3. Въпроси и задачи

1. Как вижда Полибий взаимодействието между римските органи на управление и как те определят римската конституционна действителност?

2. Доколко теорията за смесените форми на държавно управление обхваща реалните римски конституционни форми, които често водят до противоречие с действителността в държавното управление?

3. Доколко анализът на Дионисий Халикарнаски (VII, 59) съответствува на изложението на Полибий (VI, 14) за мястото на римския народ в държавното управление?

4. На кои икономически фактори, обществени компоненти и исторически процеси се основава аристократическият облик на res publica populi Romani?

5. Анализирайте текста на Квинт Цицерон (13–15) и обърнете особено внимание на данните за трудностите пред един homo novus в римските държавни дела.

6. Какво политическо значение и какъв обществен обхват постига клиентелата в римската държавна структура?

7. Обмислете въпроса за приложимостта на съвременните понятия «държава» и «общество» към римската.

13.4. Важни дати и понятия

510/9 г. пр. н. е.

Построяването на Капитолийския храм — легендарна дата за основаването на Римската република

494 г. пр. н. е.

Начало на т. нар. съсловни борби между патриции и плебеи — възникване на народния трибунат в защита на плебса

ок. 450 г. пр. н. е.

Първо кодифициране на действуващото право: Закони на 12–те таблици

367/6 г. пр. н. е.

Законите на Лициний и Секстий: допущане на плебеите до консулството

287 г. пр. н. е.

Законът на Хортензий: решенията на плебейския консилиум (plebi scita) са задължителни за всички граждани (populus Romanus)

123 г. пр. н. е.

Законът на Семпроний (Гракх) за съдилищата: предаване на съда на заклетите съдии на конническото съсловие

* Комиции, клиент, конническо съсловие, народен трибун, нобилитет, патриций, плебей, плебс, потестас, cives Romani, cursus honorum, dignitas, fides, lex, principes viri.

13.5. Библиография

Тит Ливий. История на Рим. Прев. от латински М. Марков. 1. София, 1978.

Тит Ливий. Достопаметни герои и деяния. София, 1989.

Л. А. Ельницкий. Возникновение и развитие рабства в Риме в VIII–III вв. до н. э. Москва, 1964.

И. Л. Маяк. Проблема генезиса римского полиса. — Вестник древней истории, 1976, № 4.

И. Л. Маяк. Рим первых царей: Генезис римского полиса. Москва, 1983.

А. И. Немировский. К вопросу о времени и значении центуриатной реформы Сервия Туллия. — Вестник древней истории, 1959, № 2.

А. И. Немировский. История раннего Рима и Италия. Воронеж, 1962.

A. И. Немировский. Идеология и культура раннего Рима. Воронеж, 1964.

Ф. М. Нечай. Образование римского государства. Минск, 1972.

B. Сестон. Римское гражданство. Москва, 1970.

G. Alföldy. Die römische Gesellschaft — Struktur und Eigenart. — Gymnasium 83, 1976, 1 ff.

J. Binder. Die Plebs. Studien zur römischen Rechtsgeschichte. Leipzig, 1909.

J. Bleicken. Die Verfassung der römischen Republik. Paderborn, 1978(2).

J. Bleicken. Staat und Recht in der römischen Republik. Wiesbaden, 1978.

R. Bloch. Tite Live et les premiers siècles de Rome. Paris, 1965.

R. Bloch. Les origines de Rome. Paris, 1971 (The Origins of Rome. New York, 1960).

T. R. S. Broughton. M. L. Patterson. The Magistrates of the Roman Republic. New York, 1968(2). I–III.

K. Büchner. Die römische Republik im römischen Staatsdenken. Freiburg, 1947.

G. Dumеzil. La religion romaine archaique. Paris, 1966.

J. Gagé. La plebs et le populus et leurs encadrements respectifs dans la Rome de la première moitié du Ve siècle av. J.-C. — Revue historique 94, 1970, 5 ff.

M. Gelzer. Die Nobilität der römischen Republik. – In: Kleine Shriften. Bd. I. Wiesbaden, 1962, 17 ff.

E. Gjerstad. Legends and Facts of Early roman History. Lund, 1962.

О. Hackl. Die sogenannte servianische Heeresreform. München, 1959.

U. v. Lübtow. Das römische Volk, sein Staat und sein Recht. Frankfurt, 1955.

Н. Müller-Karpe. Zur Stadtwerdung Roms. Heidelberg, 1962.

F. Münzer. Römische Adelsparteien und Adelsfamilien. Stuttgart, 1963(2).

C. Nicolet. L’Ordre équestre à l’époque républicaine. Paris, 1966–1974. I–II.

C. Nicolet. Le métier de citoyen dans la Rome républicaine. Paris, 1977.

R. Palmer. The Archaic Community of the Romans. Cambridge, 1970.

J. C. Richard. Les origines de la plèbe romaine. Essai sur la formation du dualisme patricio-plébéien. Paris, 1978.

N. Rouland. Clientela. Essai sul l’influence des rapports de clientèle sur la vie politique romaine. Paris, 1977.

A. N. Sherwin-White. The Roman Citizenship. Oxford, 1973(2).

L. R. Taylor. The Voting Disctricts of the Roman Republik. Rome, 1960.

R. Werner. Der Beginn der römischen Repulik. München, 1963.

14. Римската експанзия

14.1. Въведение

Започнала от малко поселение, римската държава след изгонването на етруските царе успяла да се конституира като солидна самостоятелна република и успешно да отблъсне всички нападения от страна на Етрурия или на латините. Във foedus Cassianum от 493 г. пр. н. е. Рим вече изпъквал като важeн град, който установил тесни връзки с едноплеменните латини за отпор на оските и сабелите (Liv. II, 33, 4 sqq.; Cic. Pro Balbo 53; Dion Halic. VI, 95, 2). Въпреки това Рим трябвало още дълго време да воюва, за да може да се утвърди като политически автономна сила. През целия V в. пр. н. е. битки с етруския град Вейи и други съседни общини определяли римската външна политика. Когато накрая Вейи бил победен и разрушен и римляните могли да установят господството си над латинския съюз, през 387 г. пр. н. е. последвал тежък удар, който поставил под въпрос всичко постигнато дотогава. Опустошението от келтите и частичното разрушаване на Рим станало известно като галската катастрофа, унищожила първите доловими прояви на римската претенция за хегемония над Средна Италия (Polyb. I, 6; II, 18; 22, 4; Diod. XIV, 113 sqq.). Но Рим се съвзел учудващо бързо. Като обединил всички сили, той успял да се наложи над латинските градове и да ги накара да признаят господството му (388 г. пр. н. е.). Благодарение на по-нататъшното целенасочено разширяване на военния си капацитет укрепналият отново Рим се намесил в политическите отношения на Италия. В продължение на десетилетия той водил войни срещу келтите, етруските и самнитите, които отвреме-навреме докарвали града до ръба на гибелта (Liv. VII, 32 sqq.; VIII, 9; X, 11–13), но се показал по-силен и по-устойчив от тогавашните си врагове. След римската победа при Сентинум (295 г. пр. н. е.) Рим нямал повече сериозен противник в Италия от когото да се опасява; повечето италийски градове трябвало да признаят римското господство.

Международноправните отношения между Рим и италийците били така степенувани, че всички договорни споразумения служели за военното укрепване на Рим. Създала се мрежа от двустранни задължения. Отделните договори на съюзниците socii с града на Тибър означавали обаче централизиране, а по този начин и силно надмощие на Рим. От друга страна, на членовете на този италийски военен съюз било забранено да сключват помежду си международноправни действуващи спогодби, тъй като според договора единствено Рим се явявал свързващото звено. Укрепнал по този начин значително, Рим издържал голямото си изпитание, когато успял да се наложи над елинистическия монарх Пир от Епир, който по аналогия с елинистическите държави в Източното Средиземноморие искал да се сдобие с една италийска държава (Plut. Руr. 14–25; Diod. XXII, 6; Dion. Halic. XX, 11–12). През първата половина на III век пр. н. е., изгонвайки го от Италия, Рим заел неоспоримото си място на хегемон на Апенинския полуостров (Polyb. 16). Неговата извънредно силна позиция се основавала върху една крайно диференцирана съюзническа система с народите на Италия, която, концентрирайки се около Рим, осигурявала господството му. Италийският военен съюз, който обединявал Рим и латините като сърцевина на съюза, обхващал най-различни градове и региони на Италия (гръцки градове, градове в Кампания, Самниум, Етрурия и т. н.) и представлявал изключително боеспособен инструмент под ръководството на града на Тибър.

Така Рим се превърнал в стабилно разрастващ се мощен фактор в Западното Средиземноморие, където дотогава, поради превъзходството си по море, определяща роля играл северноафриканският Картаген. В сравнение с аграрния облик на града на Тибър, Картаген, основан прибл. през VIII в. пр. н. е., бил търговска република. Във вековните битки срещу етруски и западни гърци финикийската метрополия успяла да създаде една Средиземноморска търговска империя, обградена от множество фактории, простиращи се от Иберийския полуостров през островите в западното Средиземноморие до Северна Африка (Polyb. I, 10). Под ръководството на местна търговска аристокрация с течение на времето Картаген успял да си извоюва икономическа и политическа позиция от първостепенно значение. Но за разлика от Рим, военната мощ на Картаген се основавала върху наемни войски, вербувани при нужда от Либия, Нумидия, Иберия и Галия, които били използувани предимно за утвърждаване господството на Картаген в Сицилия (Polyb. I, 17, 19, 40, 43). Това създало трайно напрежение между политическото ръководство на Картаген и картагенския генералитет. На базата на дислокация на войските и на създадените благодарение на това сфери на власт извън Северна Африка, с течение на времето се образувала пукнатина между важни политически и военни институции. Политическото ръководство се намирало в Северна Африка, военното управление обаче било постоянно стационирано по периферията на картагенската държава. Така например в Сицилия трябвало да бъде поддържан значителен контингент от войски, за да се гарантира военната сигурност на острова и на търговията в Западното Средиземноморие. Тук фамилията на Баркидите положила началото на военната си слава, която по-късно, при завоюването на Испания, се издигнала още повече; пословичната омраза на Хамилкар и Ханибал спрямо Рим привнесла в славното военно реноме на Баркидите нова черта, която не била съвсем без значение за избухването на втората римско-картагенска война (Polyb. III, 8 sqq.).

Римско-картагенските отношения, които се развивали мирно в продължение на векове (Polyb. III, 22 sqq.), внезапно се променили с римската експанзия в Сицилия. Събитията около Месана (265) 4 г. пр. н. е. — на които Полибий направил обстойна оценка — когато римляните под водачеството на консула Апий Клавдий нахлули за първи път извън италийския полуостров, накрая завършили с въоръжен конфликт между Рим и Картаген, който от предишните съюзници направил непримирими врагове (Polyb. I, 10–12, 16 sqq.). Първата римско-картагенска война (264–241 г. пр. н. е.), която продължила необичайно дълго и причинила огромни загуби на двамата контрагенти, по принцип не била желана нито от Рим, нито от Картаген. Но тъй като след усложнените отношения поради Сицилия за двете сили нямало вече път назад, то войната продължила да се води упорито и с крайно ожесточение. При Картаген се касаело до укрепване на интересите му в Сицилия и по този начин — за запазването на един от неговите най-мощни източници. За по-нататъшно водене на войната изглежда, че за Рим на първо място била необходимостта да запази наскоро извоюваната си хегемония над Италия, която не би удържала на никакви външни удари.

Краят на първата римско-картагенска война променил като никое друго събитие преди това основите на политическите взаимоотношения в западния басейн на Средиземно море. След като предал голяма част от флотата, изплатил висока военна контрибуция и отстъпил Сицилия на Рим, Картаген загубил значително от дотогавашната си позиция и от влиянието си (Polyb. I, 63 sqq.). Рим, напротив, си извоювал неоспоримо първо място в Западното Средиземноморие, тъй като влязъл във владение на наследеното от Картаген. Анексирането на бившата картагенска Сицилия в много отношения било от голямо значение за формирането на Imperium populi Romani. За управляването на острова в началото се задоволявали с делегирането на един квестор със седалище в Лилибеум; квесторът трябвало да събира немалкия данъчен приход от Сицилия. След 227 г. пр. н. е., когато Корсика и Сардиния станали римски владения, римляните започнали да назначават претори като губернатори (Liv. XX