Университетски четения по архивистика

Том I: Българската университетска архивистика като образователен модел — история и бъдеще

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Научен редактор и съставител: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2014

«Сборникът се посвещава на светлата памет на създателите на българската университетска архивистика, които за нас — техните ученици и последователи, са вдъхновяващ пример и надежда!»

Предговор

На 18 и 19 април 2005 г. в Зала № 1 на Ректората се проведе първата национална научна конференция на тема: «Българската университетска архивистика като образователен модел — история и бъдеще». Тя е организира по инициатива на преподаватели от специалност Архивистика и документалистика, катедра «Архивистика и ПИД», Исторически факултет на Софийски университет «Св. Климент Охридски», съвместно с Главно управление на архивите към Министерския съвет, понастоящем ДА «Архиви», и Народна библиотека «Св. св. Кирил и Методий».

Намеренията и очакванията на организаторите и участниците бяха 18 април да се утвърди като ден на специалността, а конференцията да се провежда редовно като научен форум на преподавателите по архивистика, специалистите, студентите и докторантите.

Изборът на датата не е случаен. На българските архивисти е добре известно, че именно на 18 април 1952 г. е обнародвано ПМС № 344 — «За организиране на Държавен архивен фонд и одобряване Правилника на Архивно управление към Министерството на вътрешните работи», което бележи началото и на професионалното архивно образование у нас. В изпълнение на конкретно разпореждане — (т. 10) в посочения документ, през учебната 1952/1953 г. в Софийския университет се открива «профил архивистика» към Философския факултет с 5–годишен срок на обучение. Въпреки последвалото преобразуване на специалността в специализация, която е само надграждаща форма на обучение към специалност История, българската университетска архивистика се утвърждава като съвременен образователен модел. Освен това на 18 април 1907 г. е роден и акад. Иван Дуйчев, автор на първото издание у нас по въпросите на теоретичната архивистика — «Лекции по архивистика» (1950). Следователно 18 април се възприема от цялата ни архивна колегия като една наистина много специална дата.

При откриването на конференцията от името на тогавашното ректорско и деканско ръководство участниците бяха приветствани от проф. Георги Бакалов и доц. Миляна Каймакамова. Пожелания за успешна работа бяха поднесени от проф. Боряна Христова — директор на НБКМ, а също и от Венцислав Велчев — зам. председател на ГУА при МС.

С доклади се представиха общо 33–ма преподаватели и специалисти от архивите. В първата група доклади се разглеждат историята и развитието на българската университетска архивистика, чуждестранните образователни модели, традиции, стратегии и политики в тази област, възможностите за професионална реализация на младите архивисти в системата на държавните ни архиви и др. В следващите две заседания докладите са посветени на въпроси, отнасящи се до учебното съдържание на отделните лекционни курсове в специалност Архивистика и документалистика, както и общообразователни курсове по архивистика и документалистика или магистърски програми в други висши училища в страната. За разлика от специалността в Софийския университет, в тях професионалното обучение по архивистика и документалистика засега е ограничено като учебно съдържание и е организирано към специалност История или сродни специалности като Публична информация, Европеистика, Библиотечни и информационни науки и т. н. А проблемите на т. нар. Компютърна архивистика, включително и на модерното архивно образование, са предмет на докладите в последното, четвърто заседание на конференцията. Също така бяха представени и отличените есета на студентите от специалност Архивистика и документалистика в Историческия факултет. Победителите в конкурса, определени от студентско жури, получиха парични премии и книги, осигурени от Кооперация «ИФ–94».

Преди официалното закриване на конференцията организаторите се ангажираха да издадат предадените им доклади в сборник — (Т. І), от бъдещата поредица «Университетски четения по архивистика». Тъй като почти веднага повечето от разработките бяха публикувани в сайта на Историческия факултет, реализирането на печатното издание се забави. Едва през 2007 г. успяхме да подготвим за печат събраните доклади. Впоследствие ни се наложи авторите сами да финансират отпечатването на сборника. Част от необходимите средства са предоставени от Кооперация «ИФ–94», на която изказваме своята колегиална благодарност за оказаната ни подкрепа.

Що се отнася до проведената през 2007 г. втора научна конференция от същия формат, тя беше посветена на 100–годишнината от рождението на акад. Иван Дуйчев (1907–2007). През 2008 г. организирахме третата си научна конференция на тема: «Българските архиви и университетската архивистика през ХХІ в.».

Въпреки многобройните препятствия и неспазени обещания, се надяваме да реализираме, но вече по-бързо, и следващите томове от така замислената поредицата «Университетски четения по архивистика».

доц. д-р Андриана Нейкова

Специалност «Архивистика и документалистика» — образование, професия, реализация

доц. д-р Андриана Нейкова (СУ)

Предмет на настоящия доклад са въпросите, свързани с досегашното развитие, постижения, проблеми и задачи на българската университетска архивистика като образователен модел, включително и на новата специалност «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски», която стартира успешно през учебната 2002–2003 г. Преди това обучението на необходимите кадри в тази специфична област на знанието и практиката се осигуряваше предимно в рамките на специализация «Архивистика» към катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» във факултета. Тя на свой ред е наследник на първата специалност «Архивистика», открита още през учебната 1952–1953 г. също в Софийския университет. За съжаление посочената специалност е просъществувала само за кратко време, след което е била трансформирана в специализация. Тази промяна, наложена по административен път, е не само интересна, тъй като досега не е проучвана в детайли, но и много поучителна. Лично на мен тя постоянно ми напомня, че не бива да се успокояваме от постигнатото в определен момент, а трябва да мислим за бъдещите си задачи, ако искаме да продължим успешно напред. Настоящата конференция има за цел да ни помогне не само да осмислим извървения дотук път, като придобит опит, но и да очертаем с общите усилия на заинтересуваните специалисти и институции перспективите за развитие на професионалното обучение по архивистика в българските висши училища през ХХI в., т. е. бъдещето на специалността «Архивистика и документалистика», която засега е без аналог в системата на българското висше образование.

* * *

Въпреки че развитието на българската университетска архивистика, както отбелязахме, започва на практика от началото на 50–те години на миналия век, идеята за необходимостта от предварително специализирано обучение на бъдещите архивисти и библиотекари се появява няколко десетилетия по-рано. Тъй като у нас първоначално липсва подобна практика, вниманието се насочва към постиженията и традициите на чуждестранните висши училища. В доклад на Димитър Агура от 1905 г. във връзка с негова командировка в Париж по линия на тогавашното Министерство на народното просвещение се подчертава, че добре уреденото архивно и библиотечно дело във Франция е заслуга на подготвяните от прочутата Школа на хартите (Ecole des chartes) кадри — историци, архивисти и библиотекари. Ето защо той препоръчва на МНП да се използва френският институт, който е имал отделен и самостоятелен статут в Сорбоната, за подготовката на някои по-талантливи български младежи, избрали да изучават история, а също и на двама-трима специалисти по библиотечното и архивното дело.

За изясняване различията между професията «архивист» и тази на библиотекарите допринася в значителна степен първият Международен конгрес на библиотекарите и архивистите, проведен през 1910 г. в Брюксел(1). Той се организира по инициатива на Жозеф Кювлие, създател на Асоциацията на белгийските архивисти и библиотекари, като едновременно е заемал и поста държавен архивист на Белгия. Именно проведените дискусии от участниците в посочения най-представителен тогава съвместен научен форум на европейските архивисти и библиотекари очертават спецификата на архивната работа, която предполага задължителна професионална подготовка на архивистите. Интересно е да се отбележи, че в 23 от общо 59–те доклада, представени на конгреса, се разглеждат въпроси, свързани с архивните процеси и дейности. Специално внимание се отделя на публикуваното през 1896 г. методическо ръководство на холандските архивисти Фейт, Фрюин и Мюлер, преведено на френски език от Кювлие и френския архивист Анри Стейн. Както е известно, това ръководство се възприема много бързо от международната архивна колегия като основна норма за архивната професия, основаваща се на класическата архивна теория, методика и практика през ХХ в. Относно идеята за необходимостта от професионално обучение на архивистите, прави впечатление, че в архивните закони на редица европейски държави, приети след Първата световна война, изрично е залегнало изискването за специализирано образование по архивистика като условие за назначаване на работа в техните архивни учреждения (Холандия, Норвегия и др.).

У нас въпросите, свързани с необходимостта от професионално обучение на бъдещите специалисти архивисти, започват да се обсъждат сравнително по-късно и по повод предстоящото създаване на държавните архиви в началото на 50–те години на ХХ в. Някои от участниците в първото разширено научно съвещание по проблемите на съвременното българско архивно дело, организирано от тогавашния Архивен институт на Българската академия на науките на 28 ноември и на 5 декември 1949 г., също са категорични, че е необходимо обучение на бъдещите архивисти. Според тях за подготовката на архивните кадри у нас съществуват две възможности — да се изпратят архивисти и историци, които да се запознаят с архивното дело в тогавашния Съветски съюз, а също и да се ангажира Софийският университет с обучението на архивисти.

На 18 април 1952 г. Софийският университет получава съответно задача да открие през учебната 1952–53 г. 5–годишен курс за обучение на архивисти към специалност «История» при тогавашния Философско-исторически факултет. Конкретният текст се съдържа, както е добре известно на архивната колегия, в чл. 10 на обнародваното на тази дата Постановление № 344 на Министерския съвет със заглавие: «За организиране на Държавен архивен фонд и одобряване Правилника на Архивно управление към Министерството на вътрешните работи»(2).

На свой ред, Академичният съвет на Софийския университет на редовното си заседание, проведено на 28 май с. г., взема решение за откриване на «нова специалност архивистика във Философско-историческия факултет»(3). Декан на факултета по това време е бил проф. Александър Бънков. Предвижда се за двата курса на специалността — I и III, да се поискат по 50 бройки от тогавашната Държавна планова комисия. Също така се възлага на факултета да организира през есента и един шестмесечен курс за преквалифициране на висшисти по архивистика. За целта проф. Александър Бурмов е командирован през лятната ваканция в СССР със задача да се запознае с работата на съветските архивни институти и да се подготви за изнасяне на лекции пред специализантите.

Учебният план на новата специалност «Архивистика» е приет от Академичния съвет на 24 юни с. г. с уговорката, че работата по него ще продължи(4).

На следващото си заседание, проведено на 23 юли с. г., Академичният съвет взема решение да бъде поканен за щатен преподавател по архивистика проф. Тодор Боров, който е бил хоноруван професор във Филологическия факултет на Софийския университет(5). На същото заседание е избрана за редовна асистентка по архивистика Роза Бодлева.

Налага се да припомня още един интересен факт, свързан с усилията да се назначат квалифицирани щатни преподаватели за четенията в новата специалност. След назначаването на проф. Тодор Боров за преподавател по архивистика, той и проф. Александър Бурмов по своя инициатива се опитват да издействат от академичното ръководство възстановяването на уволнения от университета през 1945 г. Иван Дуйчев, който тогава е ръководител на катедрата по история на Византия и Европейския югоизток, като доцент евентуално по архивистика(6). Това тяхно предложение е било основателно. Още през 1950 г. Дуйчев е публикувал своите лекции по архивистика, а през есента на 1949 г. той успява да ги изнесе пред курса за библиотекари и архивисти, организиран от тогавашния Български библиографски институт. По обясними причини опитът на проф. Боров и проф. Бурмов за привличането на Дуйчев като преподавател по архивистика в университета е бил обречен на неуспех, за което може само да се съжалява. Със сигурност откритата през 1952 г. специалност можеше да има и друга съдба, ако още в началото Дуйчев е бил назначен за преподавател именно по профилираните дисциплини. По време на своята специализация в Италия през периода 1932–1936 г., където под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати той подготвя и защитава докторската си дисертация на тема «Българските Асеневци във Византия», съумява да отдели време, за да посещава и Ватиканската школа по архивистика и палеография. Това му позволява да придобие още една престижна диплома за «архивист-палеограф». Благодарение на тази си допълнителна квалификация по-късно той успява да напише своите лекции по архивистика, които и досега запазват значението си на класически образец в тази област. В тях Дуйчев, още преди създаването на държавните архивни учреждения у нас, формулира високите изискванията към професионалната подготовка на бъдещите архивисти. Според него «архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дъл­боки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини. Той трябва да притежава преди всичко задълбочени познания из областта на общата и специална история, защото архивните документи са най-ценните исторически извори. Той трябва да познава стари и нови езици, за да може да се справи с цялото разнообразие от архивни ценности, които произхождат от разни времена и разни народи. […] Необходими са знания относно палеографията, за да могат да бъдат разчетени стари документи. […] Необходимо е да се познават добре разните хронологически системи и начините, чрез които, при наличността на едни или други хронологически елементи, един документ да може да бъде датиран по възможност най-точно. Необходими са знания по сфрагистика, за да може да бъде разчетен и обяснен един печат. Най-сетне, покрай разните специални знания, необходимо е да се познава онова, което наричаме архивоикономия и архивотехния, сиреч сведения за запазване на документите и уредбата на един архив»(7). Тези изисквания на Дуйчев към професионалното обучение на архивистите са повлияни от постиженията и равнището на утвърдените европейски школи по архивистика. Те се стремят да подготвят, както подчертава Дуйчев, не «просто архивни чиновници, а научни работници в архивите: едновременно учени изследвачи и архивисти».

След откриването на специалността се пристъпва и към нейното административно и организационно обособяване във Философско-историческия факултет. На 3 декември 1952 г. Академичният съвет на Софийския университет гласува предложение по решение на факултета за обявяване на конкурс за завеждащ катедра «Архивистика»(8). На 29 април 1953 г. Академичният съвет одобрява решението за избирането на проф. Тодор Боров за завеждащ катедра «Архивистика» при Философско-историческия факултет(9). По този начин се създават и необходимите административно-организационни предпоставки за нормалното провеждане на обучението по архивистика в университета. Целта е да се осигурят висококвалифицирани кадри за създадените по същото време държавни архивни учреждения у нас.

Първоначално в учебния план на специалността, според частично съхранените «Разписи на лекциите» в Софийския университет за разглеждания период, са били включени само четири дисциплини — «История и организация на архивното дело в СССР»; «Библиотекознание и библиография»; «История на стопанството в България» и «История на държавата и правото в България». Първите два курса са четени от проф. Тодор Боров, третият — от акад. Жак Натан, а четвъртият — от проф. Михаил Андреев и проф. Васил Цонев.

След успешния старт на новооткритата специалност «Архивистика» настъпва обаче обрат, засягащ нейния статут, който довежда в крайна сметка до бързото й фактическо закриване. Причината е, че по това време Академичният съвет започва преструктурирането на редица специалности, факултети и катедри в духа на господстващата идеология и управление, характерни за тоталитарната държава и съответната образователна система. По-конкретно, на 13 октомври 1954 г. във връзка с административно решение за разделянето на специалност «История» на 4 специализации: «История на България и на БКП»; «История на СССР и КПСС»; «Археология и музейно дело», се възлага подготвянето на писмено предложение за трансформирането на архивистиката вече под формата на специализация към историята(10). По отношение на катедрата решението е още по-неблагоприятно. На заседание, състояло се на 9 март 1955 г., Академичният съвет във връзка с извършваните структурни промени в Софийския университет решава: «досегашната катедра по архивистика да се трансформира в катедра по Библиотекознание и Библиография»(11). Първоначално специализация «Архивистика» е включена в структурата на новосъздадената катедра.

При последвалото утвърждаване на номенклатурите на факултетите от Академичния съвет на 20 април 1955 г. за специалност «История» във Философско-историческия факултет са отбелязани следните професионални реализации въз основа на полученото образование, а именно: «историк — учител, научен работник, музеовед, архивист, партиен работник, редакционно-издателски работник»(12).

На 12 март 1958 г. Академичният съвет одобрява решение на Философско-историческия факултет за прехвърлянето на специализация «Архивистика» от катедрата по библиотекознание и библиография към катедрата по История на България, «дето тя всъщност принадлежи и дето би могла да се развива и укрепва»(13). Освен това се вземат и други решения, които имат изключително важно значение за по-нататъшното развитие на специализацията. Гласува се обявяването на два конкурса за щатни преподаватели: по «Теория и практика на архивното дело» и по «История на държавните учреждения и учрежденията на НРБ». Във връзка с бъдещия щатен преподавател по «Теория и практика на архивното дело», който предстои да бъде избран, АС предварително решава той да бъде изпратен на специализация в продължение поне на един семестър в тогавашния Историко-архивен институт в Москва (МГИАИ), за да може да се запознае с учебните планове, организацията на обучение и практическа подготовка на студентите по архивистика, както и със специализираната научна и учебна литература. Целта е да се «внесе и внедри у нас богатият съветски опит по подготовката на архивисти». Одобрява се предложението за включването на учебната дисциплина «Археография» в новия учебен план на специализацията, четенията по която да се възложат на временно назначен хоноруван преподавател. Отбелязва се, че по археография, както и по изворознание, липсват «академически» подготвени преподаватели. Тъй като посочените дисциплини са важни не само за специализация «Архивистика», но и за специалност «История», се предвижда през следващата учебна година да се отпусне една аспирантура също за Историко-архивния институт в Москва.

В съответствие с посоченото решение за асистент по архивистика е назначена Мария Матеева, която идва в университета вече като изграден специалист от системата на държавните архиви. Именно на нейната дейност и целенасочени усилия през периода 1958–1983 г., включително и като ръководител на създадената през 1972 г., след обособяването на Историческия факултет, катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини», трябва да се отдаде заслужено признание. Следвайки световните тенденции в тази област, тя се стреми към постоянно модернизиране на разглеждания образователен модел. По нейни инициативи се увеличава броят на изучаваните специални дисциплини. През 1964 г. започва да се преподава «Документознание», а по-късно — «Основи на архивознанието», «История и организация на архивните учреждения», «Теория и практика на архивното дело», «Информационна система на архивите», «Археография», «История на българските държавни учреждения» и т. н. Тези нови четения позволяват подготовката на бъдещите архивисти да е адекватна на постиженията и равнището на съвременната архивна теория и методика. В учебния план на специализацията се включват и редовните практикуми за студентите в архивните учреждения, които допринасят за усвояването на необходимите чисто практически познания и умения. През 1986 г. Факултетният съвет приема нов учебен план, който включва осем спецкурса с общ хорариум 360 часа, или по 45 ч. за всеки един от тях.

В началото на 70–те години се зачисляват и първите редовни аспиранти към катедрата, включително аспиранти и специализанти от чужбина, предимно от Виетнам, Тунис, Мароко, Полша и др. През разглеждания период, по предложение на архивните учреждения, катедрата организира и различни следдипломни квалификационни курсове за работещи архивисти, които имат друго стартово образование.

Изключително важно значение за развитието на специализацията, а от тук и на университетското образование по архивистика има приносът на доц. Мария Матеева за включването на общообразователния курс по архивознание през 1975 г. в учебния план на специалност «История». Целта на курса е да се запознаят бъдещите историци, като най-многобройната категория читатели в архивните учреждения, с принципите на архивното законодателство, процеса на институционализирането на архивите и тяхната организация в съвременния свят, в частност и на българските архиви, с видовете архивни справочници и документални издания и др. Този курс определено допринася за засилването на интереса на студентите не само в Историческия факултет, но и от други хуманитарни специалности към специализация «Архивистика» като форма на надграждащо професионално образование. Особено през 90–те години видимо нараства броят на студентите, избиращи да учат и за архивисти. Тази тенденция се засили с обявяването на първите магистърски програми по архивистика и документалистика с приемането на новия закон за тристепенното висше образование.

От втората половина на 70–те години на ХХ в. и досега общи курсове по архивистика, както и отделни спецкурсове, свързани с професионалното обучение по архивистика и документалистика, започват да се четат и в други висши училища, а също и в някои нови специалности, като «Публична администрация», «Връзки с обществеността», «Политология», «Библиотечни и информационни науки» и т. н. Трябва да се отбележи обаче, че засега тези университети — държавни и частни, и специалности не успяват да организират обучение по архивистика, което да съответства на параметрите и равнището на образователния модел, създаден, както видяхме, в резултат от десетилетните целенасочени усилия и принос на няколко генерации преподаватели по архивистика и документалистика в Софийския университет. Това обстоятелство отрежда водеща роля и на новата специалност «Архивистика и документалистика» като образователен модел в българските висши училища.

* * *

Както отбелязахме, от 2002 г. започна нов етап в развитието на съвременното българско университетско архивно образование. Отчитайки реалната необходимост от специалисти със стартово висше образование по архивистика в условията на съвременното информационно общество, преподавателите в катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини», с подкрепата на факултетната и университетската колегия и ръководство, успяха да разработят проект за откриване на новата специалност «Архивистика и документалистика». След необходимите предварителни академични и институционални процедури за утвърждаването на проекта, както на основание официално получената положителна оценка през 2003 г. от Националната агенция за образование и акредитация за срок от 4 години, специалността започна да получава по 30 бройки годишно за студенти по държавна поръчка редовно обучение в бакалавърската степен и отделно — 10 бройки за магистърската степен. Също така, катедрата получи положителна акредитация и във връзка с правото да обучава докторанти.

С откриването на новата специалност се отговори на определени обществени очаквания. Възможностите за професионална реализация на завършилите новата специалност, а първият випуск предстои да се дипломира през 2006 г.(14), са сравнително големи. Професията «архивист» е универсална, а работата на специалистите архивисти има своята специфична функция не само в сферата на управлението и социалните дейности, но и за формирането на публичния документален и архивен ресурс. Това означава, че на практика подготвяните бъдещи специалисти могат да се реализират в институции, организации, фирми, банки, издателства, музеи, библиотеки, училища, университети, както и във всяка друга съвременна административна структура, използваща документи.

Учебният план на новата специалност «Архивистика и документалистика» в голяма степен съответства на чуждестранните образователни модели и стандарти в тази област, които имат сравнително по-стари традиции и значителни постижения(15). Специално внимание в учебния план е отделено на т. нар. компютърна архивистика, като стратегическо направление в развитието на съвременната архивна теория, методика и практика. За целта студентите в специалността изучават и специализирани курсове, осигуряващи необходимите познания и усвояването на практически умения за работа с различни автоматизирани системи за деловодство в държавната и общинската администрация, електронните документи, включително и електронния подпис, както и електронните архиви в интернет, електронните библиотеки и др. За работещите в архивните учреждения също е необходимо да се осигурят подобни квалификационни курсове, които висшите училища могат да организират. Този вид обучение под формата на следдипломна специализация не конкурира квалификациите, които периодично се провеждат в системата на архивите за новоназначените им специалисти или по друг повод, когато се налага. Разликата в случая е, че системното университетско обучение се реализира чрез установени форми и степени, за които студентите, включително и в новата специалност «Архивистика и документалистика», ще получават дипломи. Те удостоверяват наличието на стартов образователен ценз като предпоставка за бъдещата им професионална реализация именно като специалисти архивисти и документалисти. Тези дипломи не могат да бъдат приравнявани с издаваните свидетелства на служителите, работещи като архивисти, за участието им в различни квалификационни курсове с ограничен хорариум и собствени лектори.

Във връзка с разглеждания въпрос е уместно да се припомни, че в материалите на ХII Международен конгрес на архивите, проведен в Канада през м. септември 1992 г., изрично се подчертава необходимостта от предварително професионално обучение на архивистите с висше образование, както и от допълнителна системна квалификация на служителите в архивните учреждения и държавната администрация. Това изискване е особено актуално в условията на съвременното информационно общество. Новите технологии коренно промениха не само вида на документите и архивите, но и обществените комуникации, включително и тези, които се основават на съответните информационни фондове — документални или архивни. Освен това стратегията за развитие на международните архивни организации, насочена към формирането на единно и открито информационно пространство, поставя принципно нови задачи във връзка с подготовката на бъдещите специалисти в тази област. Очевидно в областта на съвременното архивно дело ще трябва да се учи и работи по единни стандарти, да се използва общоприета научна терминология, за да може да се осигури обменът на данни в това обособено информационно пространство. Специално в областта на архивното образование се очертава необходимостта от обогатяването на учебното съдържание с учебни дисциплини, свързани с технологията на работата с информационните фондове на музеите и библиотеките. Тази световна тенденция отговаря на стремежа за обединяване усилията на специализираните институции, в случая архиви, музеи и библиотеки, осигуряващи опазването на културното и историческото наследство. От друга страна, договореното ни приемане в Европейския съюз, което би трябвало да стане факт на 1. 01. 2007 г., също предполага висок образователен ценз и за тази професия, за разлика от досегашната практика у нас. Не е тайна, че противно на логиката и законите на пазарната икономика, някои «специалисти» продължават да проповядват, че за архивисти най-добре може да се учи в държавните архиви с помощта на т. нар. взаимоучителна метода.

Подобни твърдения са не само анахронизъм, но и противоречат на професионалната етика.

Българската университетска архивистика има своите добри традиции, което е гаранция за нейното по-нататъшно развитие. Тя обаче трябва да се ориентира бързо към изучаването и на международните и европейските стандарти и постижения в тази специфична област на знанието и практиката. Посочената задача е с приоритетно значение не само за професионалното стартово обучение, но и за квалификацията на съответните служители. Надяваме се, че колегията като цяло ще подкрепи по-нататъшното развитие на новата специалност като конкурентен образователен модел в европейското пространство, а оттук и успешната реализация на подготвяните в рамките на българското висше образование бъдещи специалисти.

* * *

Някак неусетно бързо първият курс на специалност «Архивистика и документалистика», приет през учебната 2002/03 година, който повечето от присъстващите днес на конференцията също приветстваха с голяма радост и надежди тогава, стигна 6–ия семестър в бакалавърската степен, като междувременно бяха приети новите студенти в сегашните I и II курс. Следователно новата специалност вече функционира в Историческия факултет и има своето бъдеще, за което свидетелства нарастващият интерес на студентите към предлаганото университетско обучение, единствено засега като възможност в страната. Убедена съм, че тази специалност ще продължи да се развива и в бъдеще. Увереност за това ми дават студентите, които ни повярваха и се подготвят да станат архивисти, защото сами са избрали да учат при нас, въпреки трудностите и нерешените все още проблеми. Днес обаче няма да говоря за тях, а ще завърша с цитат от есе на участник в студентския конкурс, организиран в рамките на провежданата конференция. Неговата позиция на един все още «нов вид», както той се самоопределя сред студентите от другите специалности във факултета с претенции за принадлежност към «високите материи», за разлика от архивистиката, наричана «помощна историческа дисциплина», заслужава уважение и респектира. Този млад колега споделя следното: «Затруднението за студента архивист е не да обясни в детайли многоаспектността, смисъла и задачите на архивистиката, а да разясни, при това с много усилия, че «помощна» не означава «непълноценна», както и че «помощна» в случая не е признак за липса на поле за изява, а за тясна специализация. И че когато си нов «вид», не винаги си по-слаб или по-неприспособим, отколкото по-старите, а често — точно обратното».

Бележки

1. По-подробно по въпроса вж. статията на Ян Ван ден Брук — От Брюксел до Пекин. — АП, 1997, кн. 1–2, с. 6–7.

2. Държавните архиви. По повод 50 години от излизането на Указ 515. Изд. на ГУА при МС. С., 2001, с. 14–15.

3. Протокол № 8, ф. 1, оп. 35, д. 234, л. 1–2.

4. Протокол № 9, ф. 1, оп. 35, д. 235, л. 2.

5. Протокол № 10, ф. 1, оп. 35, д. 236, л. 26.

6. Петкова, Ст., А. Нейкова. Академик Иван Дуйчев и българската архивистика. — В: Ив. Дуйчев. Лекции по архивистика. С., 1993, с. 18–21.

7. Пак там, с. 241–243.

8. Протокол № 5, ф. 1, оп. 35, д. 2812, л. 3, 12.

9. Протокол № 15, ф. 1, оп. 1, д. 60, л. 37.

10. Протокол № 3, ф. 1, оп. 1, д. 60, л. 101.

11. Протокол № 11, ф. 1, оп. 1, д. 60, л. 135.

12. Протокол № 14, ф. 1, оп. 1, д. 60, л. 147.

13. Протокол № 10, ф. 1, оп. 1, д. 61, л. 53.

14. Понастоящем четири випуска вече завършиха ОКС «бакалавър», а два — магистърската програма към специалността.

15. Нейкова, А. Специалност «Архивистика в информационното общество» — новият учебен план. — АП, 2000, кн. 3–4, с. 26–31; Специализация «Архивистика» като образователен модел и професията «архивист» — проблеми и тенденции. — В сб. «Историята като наука, образование и професия». С.: ИК «Гутенберг», 2002, с. 148–155; Едно забравено начало. — ИДА, 2004, кн. 87, с. 56–74.

Професионалното образование и реализацията на младите архивисти в системата на ГУА при МС

Стефка Петрова (ЦДА), Илияна Паскова (ЦДА), Станислава Станкова (ЦДА), Симона Маркова (ЦДА)

На въпросите на образованието (теоретичната подготовка) и реализацията в практиката на младите специалисти са посветени редица публикации, семинари, конференции и други форми, не само конкретно в нашата област, но и за всяка наука, която има практическо приложение. Като цяло можем да отбележим, че почти няма констатация и мнение, което да отхвърля или подценява значението и необходимостта от академичен образователен модел в посочените случаи. Целта на представяния доклад не е да излага и анализира в чисто теоретичен план различни мнения в литературата по темата, а най-общо да рамкира съдържанието на проблема и да акцентира върху резултатите от практиката в България.

За особеното значение и място, което се отделя на обучението в нашата професия, говори и темата на проведения през 1992 г. в Монреал (Канада) международен конгрес на архивите: «Професията на архивиста в ерата на информацията». Темата не е рутинно избрана, а също и времето, краят на XX в., когато традиционната архивистика е утвърдена и идва ред на нови форми и методики, свързани с навлизането на информационните технологии в живота на хората изобщо. Този факт налага поглед от друг ъгъл по отношение изискванията към професията на архивиста от университета през учрежденския и държавен архив до обществените и частни архиви. Движението в посока съчетаване на традицията с други форми изисква нови елементи и дисциплини в обучението по архивистика, развитие на действащите архивни системи и взаимовръзка с държавната и обществена информационна среда. Тук е мястото да припомним и основните препоръки и насоки, утвърдени на този конгрес за бъдещата работа в областта на научната и практическа работа: «...Разработване на общи международни стандарти за архивно описание и разпространяване на технологията за прилагане на стандартите; Проучване и разпространение сред архивистите на новостите в използването на компютърна техника в архивите и разработване на стратегия за прилагане на автоматизацията в работата на архивистите...»(1).

Ако трябва по-обобщено да определим, както линията на дискусията, така и решенията и насоката, то бихме казали, че това е необходимостта от предварително обучение на архивистите с висше образование и допълнителна квалификация на експертите от архивните институции. Този извод подкрепя и Лив Микланд в доклада си пред международната конференция: «Съществуват много критерии за встъпване в нашата професия. Някои изискват определено специфично образование. Други не изискват умение и знания за архивната работа, но е необходимо висше образование, преди всичко историческо, а обучението в архивна работа става след назначение». И по-нататък: «Всяка професия има определен обем научни знания и изчерпателно специално образование»(2), т. е. необходим минимум общообразователни познания и максимум чисто професионални. Същият автор утвърждава основите, върху които се държи и изгражда професията архивист — образование и организация. Съдържанието на тези два компонента е съответно собствена научна дисциплина, съобразена със съвременните изисквания и нормативна и методическа база. Образованието, получено в университета, се допълва и усъвършенства в практиката, която също трябва да е на нивото на новите изисквания и реалности. За значението, което има университетското образование по архивистика, говори и Цезар Муньос на Международния конгрес по архивистика в Монреал. Той цитира Великата харта на свободните европейски университети (1988 г.) и Апостолическото послание на Папа Йоан Павел II (1990 г.)(3). И двата документа категорично подкрепят университетите по отношение образованието, изследователската и обществена дейност там, като априори това се свързва и с университетските преподаватели по архивистика и самите университетски архивисти.

Образователният модел по архивистика трябва да бъде насочен към формулиране на принципи и методи, които да се прилагат към различни случаи и ситуации в ежедневната работа на архивите. Или ако цитираме Ангелика Мене-Хариц: «Типът архивистика, представляващ автономна дисциплина, притежаваща методи, необходими за определянето на проблемите и за тяхното решаване, може да осигури теоретическа основа на задачите, които стоят пред архивите, а и надеждни методи при ежедневната работа»(4). Подкрепяме напълно нейната теза, тъй като в днешния ден изискванията към архивите като институция от страна на обществото и администрацията растат и имат много конкретен характер. Особено показателно в това отношение е изместването на традиционната роля и характер на архивите в резултат на промените в обществено-политическия, икономически и културен живот в България след 1989 г. В резултат на действието на новите закони за собствеността, администрацията и специфични други закони, значението на архива като културна институция се разшири и като административна и обслужваща интересите на гражданите. Ако споменем и за навлизането на новите технологии в целия спектър от управлението до обслужването, ще потвърдим още веднъж необходимостта от висока квалификация в нашата професия, и то още в университета. Освен в тези научни средища обучение на архивистите се реализира и в т. нар. школи и специализирани училища в Европа. В тях освен традиционни програми за подготовка се изпробват и нови, които адекватно да отговарят на потребностите в цитираните по-горе области. Това в никакъв случай не означава, че традиционната методика се отхвърля или ограничава. Но и другата крайност — несъобразяване с новите технологии и продукти поради неразбиране или липса на финанси, също е недопустимо. Намирането на баланс и адекватност е добър шанс за «монопол върху методиката в условията на информационното общество». Професията на архивиста се нуждае от подготвителни програми, осигуряващи новаторство в рамките на структурата и връзка с научните архивни изследвания.

В унисон с изложените по-горе аргументи и насоки и в резултат на усилията и упоритостта на нашите колеги — преподаватели по архивистика и документалистика в СУ «Св. Климент Охридски», и не на последно място с подкрепата на архивната колегия на 1 октомври 2002 г. в ИФ бе открита първата учебна година на новата специалност «Архивистика и документалистика». Тук трябва да отбележим, че това е един чудесен завършек и реализация на идеите на много университетски преподаватели (вкл. по архивистика) още от началото на 50–те години на 20. в. В своята публикация «Едно забравено начало»(5) доц. д-р Андриана Нейкова ни припомня разискванията и дискусиите на разширено научно съвещание в Архивния институт при БАН от 28. 11. 1949 г. на тема: «Състоянието и задачите на българското архивно дело и архивна наука», с основен доклад на Петър Миятев. Според автора на публикацията протоколът от това съвещание е «исторически извор, който съдържа изключително ценна информация за началния етап в усилията за преодоляване на сравнителната изостаналост на съвременната българска архивистика и архивно дело, включително и в образователната сфера». Много силно присъствие на това съвещание има акад. Иван Дуйчев, който в своите изказвания начертава програмата, по която трябва да се развива архивната теория и практика най-общо: създаване на Централен държавен архив; специализирано периодично издание; изработване на архивен терминологичен речник; методика във връзка с формирането на обществен архивен ресурс; правила за издаване на архивните документи; държавни стандарти в областта на документосъставянето; регистър на архивните документи за българската история, намиращи се в чуждестранните архивохранилища. Забележително е, че днес, 55 години след това програмно изказване на акад. Дуйчев, реалностите са такива и по отношение на архивната система, и по отношение на архивното образование с новата специалност.

Ако разгледаме новия учебен план на специалността най-общо, ще констатираме, че тя предлага обучение на архивисти в двете квалификационни степени: бакалавър и магистър (от учебната 2004–2005 година). Студентите се подготвят в две основни направления: «класическа» и «компютърна» архивистика. В програмата са включени и задължителните исторически дисциплини, като необходимо условие за професията. Подборът на специалните предмети е съобразен с изискванията за съчетаване на класическата архивистика с новите технологии и съвременни средства за комуникация. Наред с часовете по архивистика, историческа документалистика, съвременни документни системи, архивна теория и методика студентите изучават и съвременни социални комуникации, информационни технологии в архивите, история на българските институции, европейски и регионални институции и др. В специалността намират място и две допълнителни професионални специализации с езиков модул: «Документален мениджмънт» и «Архивен мениджмънт в частната сфера» със съответните учебни дисциплини, които отговарят на най-съвременните изисквания в областта на управлението, унификацията на управленската документация и документооборота, статута на Учрежденския архив, статута на частните архиви, архивите от личен произход, банковите институции и архиви и др. Освен посочените задължителни и специални дисциплини студентите от специалността могат да изучават и свободно избираеми такива, предимно в областта на палеографията, историческата хронология и метрология(6). Друго предимство на завършилите бакалавърска степен по «Архивистика и документалистика» е това, че те се дипломират като историци-архивисти с право да работят в архивните институции — държавни и учрежденски. Завършилите магистърска степен по архивистика, независимо от първата им образователна степен — бакалавър, също би следвало да имат преференция за работа в посочените институции. А това трябва да бъде ангажимент и на архивната администрация.

Този бърз преглед на новата програма по архивистика за специалността в университета разкрива амбицията на университетските преподаватели за модернизиране на обучението по архивистика, от една страна, и от друга, да се легитимира нашата професия, както в страната, така и в Европа, което след по-малко от две години (когато се надяваме да ни приемат в Европейския съюз) ще стане жизнено необходимо. Съчетаването на новия модел на обучение със също такъв модел в практиката — архивната система и институции, е оптималното условие за просперитет в тази област. Такъв модел е постижим при определени условия и време, но това в никакъв случай не може да служи за оправдание при изоставането, особено в практиката.

Още няколко думи за една нова форма на обучение и практика, състояла се в специалността през учебната 2003–2004 година. През 2003 г. към специалност «Архивистика и документалистика» беше избран хоноруван асистент от системата на ГУА при МС за водене на упражненията по «Архивна теория и методика» за студентите втори курс и на летните практикуми за първи и втори курс(7). Упражненията следваха темите от изготвената програма за курса по архивна теория и методика, като целта беше на базата на теоретичните познания да се усвоят конкретни практически умения и решаване на самостоятелни задачи. Част от семинарите се провеждаха в университета, част — в Централния държавен архив, където студентите се запознаваха с отделните процеси в архивната работа, при възможност изпълняваха и конкретно поставени задачи. В края на зимния семестър те работиха по зададена тема за курсова работа, свързана с формите по отчетната регистрация — попълване на формите с информация от определени архивни фондове. Общата оценка по тази практическа задача по мнение на преподавателите беше повече от задоволителна. Тази оценка бе доказана от всеки един от студентите на проведения през зимната сесия на 2004 г. изпит. За придобиване на по-голям практически опит по архивните процеси способстваше и проведеният летен практикум в системата на ГУА при МС и в някои учрежденски архиви. Поставените конкретни задачи бяха изпълнени според получените указания и не на последно място — с конкретни самостоятелни идеи от самите студенти. Тази форма на работа в специалността има своя положителен резултат и по отношение предизвикания интерес и задълбочено отношение към професията у по-голямата част от студентите. Това бе отразено и в проведената анкета сред тях за смисъла, значението и качеството на тези семинари и практикуми. По-голямо удовлетворение от това, студентите да търсят информация и консултации в архива и след като са завършили курса по архивна теория и методика, не би могло да се очаква. Така че можем смело да отбележим положителните резултати от тази форма на обучение, която е и едно доказателство за възприемане и прилагане на практика насоките от Международния конгрес в Монреал в България.

Конкретната реализация на завършилите бакалавърска или магистърска степен млади хора, назначени в системата на архивите, ще представим пред вас чрез следните статистико-аналитични данни.

С поправка в Закона за държавния служител от м. април 2004 г. е въведена задължителната конкурсна процедура за назначаване на експертно място в държавната администрация, в частност в архивната система. За периода от 01. 04. 2004 г. до 01. 04. 2005 г. в ГУА при МС са проведени общо 14 конкурса. От тях четири за директори, а останалите за младши или старши експерти. 60% от спечелилите конкурс за експерт са хора под 35 години.

За подготовката на доклада бе изготвена анонимна анкета, която се попълни от държавните служители, работещи в системата на ГУА при МС — Инспекторат, Главна дирекция «Управление на ДАФ», дирекции «Публичност на ДАФ», ЦДА и териториалните дирекции в страната. При обработката на получените резултати анкетите са разделени на две части, спазвайки регламентацията в Единния класификатор на длъжностите в държавната администрация — ръководни (53 бр.) и експертни (93 бр.) длъжности.

62% от държавните служители, заемащи ръководни длъжности, на въпроса «Как оценявате изпълнението на служебните задължения на младите хора в системата на държавните архиви, за които имате наблюдения?» отговарят с «добро», 21% — «задоволително», 9% — «над изискванията» и по 4% — «по-скоро задоволително» и «незадоволително». Що се отнася до резултатите, получени от колегите експерти, 72% оценяват работата на младите си колеги като «добра», 10% — «над изискванията», 9% — «задоволително», 2% — «незадоволително» и 1% — «по-скоро задоволително». 2% от експертите дават оценка «изключително», какъвто отговор не присъства в резултатите от анкетите на ръководните кадри.

Преобладаващата част от анкетираните (96% при ръководните кадри и 92% от експертите) са категорични, че младите хора успяват да се интегрират в служебната среда. 60% от ръководството и 58% от експертите оценяват като «добри» уменията на младите хора да работят в екип, по 15% подкрепят мненията «над изискванията» и «задоволително» (съответно 11% и 17% при експертните длъжности). Близки са резултатите за отговор «по-скоро задоволително» (6% и 4%), 4% от ръководството дава оценка «над изискванията», докато този процент при експертите е 11%. Отново само при експертите фигурира отговор «изключително» (4%). Като «незадоволително» оценяват уменията на младите хора да работят в екип 4% от ръководството и 1% от експертите.

Специализираната подготовка на младите хора при постъпването им на работа в системата на държавните архиви 42% от ръководните и 56% от експертните кадри оценяват като «добра», като «задоволителна» процентите са съответно 28% и 20%. 15% от едните и 11% от другите преценяват подготовката им за «по-скоро задоволителна», а «незадоволителна» е тя за съответно 13% и 6%.

Прави впечатление, че на първите четири въпроса от анкетата, разгледани до тук, 4% от анкетираните експерти отговарят, че «нямат наблюдения» върху работата на младите си колеги. За съжаление трябва да се отбележи, че повечето от хората, дали този отговор, са служители на ЦДА, дирекцията, в която работят 13,33% от младите хора в системата. Факт е, че не във всички отдели на ЦДА са назначени млади кадри, но изпълнението на преките служебни задължения налага почти всекидневен контакт между служителите, а от тук и възможност за лични наблюдения и изводи, което прави отговора «нямам наблюдения» доста нереален.

Категоричните 98% и в двете групи анкетирани отчитат необходимостта от допълнителна квалификация след започване на работа в архивната система. Трябва да отбележим, че има разминаване за необходимата форма за специализация при ръководните и експертните кадри. Според първите това трябва да са «семинари» — 55% (този процент при експертите е 33%), а според вторите «следдипломна квалификация» — 51% (при ръководството съответно 42%). И двете групи отдават голямо значение на «магистърската програма по «Архивистика и документалистика» — 36% при ръководството и 25% при експертите и на «общообразователни курсове» — 15% (ръководство) и 24% (експерти). Необходимо е уточнението, че на този въпрос анкетираните са давали повече от един отговор. Според тях освен посочените варианти за отговор в анкетата те са предложили и свои допълнителни форми на специализация и те са: чужд език (4% и 6% сред експертите), усвояване на новите компютърни технологии (по 4%), специализация в чужбина (4% и 3% от експертите) и работни съвещания (6%).

96% от лицата, заемащи ръководни длъжности, и 92% от експертите са категорични, че трябва да се търсят повече възможности за назначаване на млади хора в системата на държавните архиви. Не може да не бъде отбелязано, че се срещат единични отрицателни отговори в териториалните дирекции, но прави впечатление, че болшинството от тях са дадени от експерти от ТД ДА — София.

Интерес представляват дадените в анкетата препоръки към младите хора, които в голямата си част са еднотипни и затова цитираме само някои от тях: «Да се стремят да осъществят приемствеността между поколенията архивисти, използвайки коректно опита и знанията на колегите с по-дълъг стаж и същевременно да го адаптират към новите информационни технологии», «Умело да прилагат теоретичните си познания в практиката и да имат желание да развиват собствения си потенциал», «Да продължат да работят, както до сега, да останат верни на себе си, никога да не се оставят на инерцията», «Да се ангажират повече в научната и изследователска дейност», «Да осъзнаят, че да бъдеш архивист, е изключително важна за обществото професия и тъй като младите хора не са обременени, от тях очакваме новите идеи». Силно впечатление прави една анкета, която е адресирана към ръководителите им: «Младият човек при постъпване на работа е силно мотивиран да работи. Ръководителите са отговорни да поддържат интереса му и да съумеят да изградят от него качествен специалист. Европейско социологическо изследване показва, че 80% от младите хора не са доволни от работата си. През първата година те са с голям ентусиазъм на работното си място. От втората до четвъртата — имат сили да се противопоставят на заварените консервативни порядки. На шестата година те вече са се примирили с положението си и им остава недоволството. Интересен е и фактът, че в Европа, към която искаме да се интегрираме, има и «атестиране на 180°», т. е. подчинените атестират ръководителите си».

Отчитаме, че повечето от препоръките са добронамерени, и затова авторският колектив ги приема като насока за бъдещо професионално утвърждаване. Използваме случая да благодарим на колегите за съдействието им и за изявеното от тях желание да работят и да споделят своя опит с по-младите си колеги.

Изложението до тук може би създава впечатлението за сравнително голям брой млади хора, работещи в системата на държавните архиви. Реалността обаче е доста по-различна. Едва 18,4% от държавните служители в архивите са хора под 35 г., като само двама от тях заемат ръководна длъжност — директор на ТД «ДА» и началник-отдел. Реалната цифра зад тези проценти е 42 души (от общо 228). Всички те са с образователно-квалификационна степен «магистър», което е добър атестат за високите изисквания при постъпване на работа в системата на държавните архиви, тъй като според Единния класификатор на длъжностите в държавната администрация място за «младши експерт» може да се заеме и със степен «специалист». По-голямата част от тези 42 места са заети от хора, завършили «История» или друга хуманитарна специалност. Не може да не бъде отбелязан и фактът, че за съжаление дипломирани историци със специализация «Архивистика» заемат места за технически сътрудници.

Трябва да се посочи, че младите кадри не са разпределени равномерно в цялата структура на ГУА при МС, тъй като в редица териториални дирекции, а именно — ТД ДА — Враца, Монтана, Перник, Разград, Силистра, Сливен, Стара Загора и Ямбол, няма експерти под 35 години. За разлика от тези териториални дирекции в някои други дирекции процентното съотношение на експертите под 35 години е почти равно, а дори и надвишава това на тези, които са над посочената възраст. Става въпрос за ТД ДА — Кърджали (75%), Добрич (67%), Варна (50%), Ловеч (50%), Бургас (40%), Смолян (40%) и ЦВА (40%).

Тъй като авторите на доклада работят в ЦДА, където процентът на младите хора е както беше отбелязано по-горе, 13,33%, имаме възможност да представим по-детайлно изпълнението на служебните им задължения.

Зад тези проценти стоят реално 8 души. От тях четирима са постъпили чрез кандидатстване за свободно работно място преди 2001 г., а останалите са започнали работа в Дирекцията по държавната програма за «Заетост на младежите с висше образование в публичната администрация» и по заявената от ГУА при МС 20%–на квота за квалифицирани кадри по програмата «От социални помощи към осигуряване на заетост». Двама от тях заемат длъжност «старши експерт», а останалите — «младши експерт». Петима работят в отдели, занимаващи се с НТО («Лични фондове» — 3 души, «Стари архиви» — 1 човек, и «Нови архиви» — 1 човек), а трима са в отдел «Отчетност, съхранение и използване». Резултатите от проведените до тук ежегодни атестации на държавните служители показват една много добра оценка, а именно «2» — «Над изискванията». Направените от нас проучвания сочат, че младите хора се включват активно във всички дейности на ЦДА — комплектуване (5 АФ, 12 ЧП); обработка (33 АФ, 35 описа, 2652 а. е.); участие в изложби с национално значение («125 години Съвременна българска държава», «135 години Българска екзархия» и др.) и с международно значение («120 години българо-американски дипломатически отношения», «България и Австрия. 125 години дипломатически отношения», «България и Франция в модерна Европа», представени успешно извън пределите на страната); участие в различни комисии и екипи по методически въпроси; участие в научни конференции; публикации в специализирания архивен печат и подготовка на каталози, юбилейни листове и документални сборници.

От изложението до тук можем да направим следните изводи:

1. Обучението в единствената до момента акредитирана специалност «Архивистика и документалистика» е в унисон с международните стандарти.

2. Необходимо е запазването и разширяването на семинарите и практикумите като форма на обучение на студентите в специалността.

3. Засилване на връзката университет — архив във всичките й форми: възстановяване на специализациите по архивистика за служителите в системата на държавните архиви и провеждането на съвместни работни срещи.

4. Реализация на държавната политика за предоставяне на т. нар. летящ старт на младите хора в държавната администрация, конкретно в архивната система и търсене на повече възможности за назначаване на млади кадри с хуманитарно образование.

5. Кандидатстване и участие в различни международни програми и проекти, свързани с архивите.

Приложение

 Резултатите са осреднени от сбора на процентите, дадени от ръководните и експертните длъжности за конкретните въпроси.

Въпрос № 1. Как оценявате изпълнението на служебните задължения на младите хора в системата на държавните архиви?

Незадоволително — 3%

По-скоро задоволително — 4%

Задоволително — 15%

Добро — 67%

Над изискванията — 9,5%

Изключително — 1%

Няма наблюдения —2,5%

Въпрос № 2. Успяват ли младите хора да се интегрират в служебната среда?

Да — 94%

Не — 3%

Почти — 4%

Нямам наблюдения — 2%

Въпрос № 3. Как оценявате уменията на младите хора да работят в екип?

Незадоволително — 9%

По-скоро задоволително — 13%

Задоволително — 24%

Добро — 49%

Над изискванията — 1,5%

Изключително — 1%

Няма наблюдения — 4%

Въпрос № 4. Как оценявате специализираната подготовка на младите хора при постъпването им на работа в системата на държавните архиви?

Незадоволително — 2,5%

По-скоро задоволително — 13%

Задоволително — 16%

Добро — 59%

Над изискванията — 5%

Изключително — 4%

Няма наблюдения — 5%

Въпрос № 5. Необходима ли е допълнителна квалификация на младите хора след постъпването им на работа в системата на държавните архиви?

Да — 2%

Не — 98%

Въпрос № 6. Каква според вас трябва да бъде формата на специализация, ако преценявате, че тя е необходима?

Магистърска програма по архивистика и документалистика — 31,5%

Следдипломна квалификация — 46,5%

Семинари — 43,5%

Общообразователни курсове — 6%

Чужд език — 5%

Усвояване на нови компютърни технологии — 4%

Специализация в чужбина — 3,5%

Работни съвещания — 19,5%

Бележки

1. Крайчева. Ж. XII международен конгрес на архивите. — АП, 1993, № 1–2, 5.

2. Микланд, Л. От занятие към професия: архивистите и спецификата на техния труд. — АП, 1993, № 1–2, 11.

3. Муньос, Ц. Архивистът в университета. — АП, 1993, № 1–2, 19.

4. Мене-Хариц, А. Подготовката на архивисти в съответствие с потребностите на обществото през XXI век. — АП, 1993, № 1–2, 63, 78.

5. Нейкова, А. Едно забравено начало. — ИДА, 2004, № 87, 56–74.

6. Нейкова, А. Специалност «Архивистика» в информационното общество (новият учебен план). — АП, № 3–4, 26–32.

7. Курс по архивна теория и методика — лекции и упражнения в специалността «Архивистика и документалистика».

Изворознание и историческо познание (Социални и гносеологически аспекти на изворите)

проф. д. ф. н. Желязко Стоянов (СУ)

Историкът се интересува от проявите и характеристиките на конкретното и неповторимото, тъй като «разказва за важни събития». И тъй като миналото е органично единство от същност и явление, от общо и единично, от необходимо и случайно, той разкрива в отделното явление същността, в единичното събитие — общото, в случайното — необходимото.

Субект на социалните изменения е човекът, но той е субект и на историческото познание. Дали тогава обектът и субектът на историческото познание не съвпадат? При отговора на подобен въпрос е нужен анализ на функциите на човека в социалната дейност и в социалното познание. Като участник в събитията той може да е активен субект, но като историк изпълнява друга функция. За него събитията, за които разказва, са обективна реалност, чиято същност не зависи от познавателната му дейност.

Историкът знае, че в социалната история, реализирана от надарени със съзнание и воля хора, нищо не се прави без съзнателни намерения и цели. Но за да разкрие конкретните намерения и цели, той изследва и обективните условия, които ги пораждат.

Субектът отразява миналото през призмата на съответните интереси — икономически, политически, културни, психологически. Но от това не следва, че резултатите от историческото изследване са само субективни. Нали то е облекчено и от факта, че в хода на развитието се проявяват нови следствия. Този момент обуславя неговия ретроспективен характер, тъй като върви от следствието към причината, от настоящето към миналото.

Това дава основание на някои автори да разглеждат ретроспективните знания като «процедура за получаване на опосредствано, изводимо знание за миналото чрез знания за настоящето». Но те не са «универсален ключ» и не заличават границите на различията в описваните събития. Не трябва да се заличават качествените различия между миналото и настоящето, тъй като «всяка история не е само и единствено съвременна история». Преходният характер на социалното развитие прави всяка степен в историческото познание относителна. Защото то се ограничава с разкриване на връзките и следствията на известните социални форми, които съществуват в дадено време и при дадени народи. Ако се абсолютизират моментите на относителност, се достига до релативизъм, който отрича възможностите за достоверно знание за миналото.

За да разкрием историята на руската революция от 1917 г., пише Е. Тайп, «трябва да отчитаме толкова опити, колкото са хората в този огромен социален катаклизъм». Но тъй като не можем да изследваме опита на всеки участник, нашите знания за нея ще са относителни и недостоверни, заключава Тайп. Сложността на събитията е непреодолима преграда пред тяхното познаване. Затова «никой исторически разказ не обхваща изцяло миналото». Следва, че «сложните и разнообразни събития не могат да се познаят».

Грешката на Тайп е, че не отчита взаимовръзката между общото и единичното. Опитът на участниците в дадена революция наистина е индивидуален, но е свързан с опита на другите участници и затова включва някои общи и съществени черти на епохата, създава възможност за реконструиране на миналото. Второ, историкът изследва социалното в историческия му разрез. Миналото е било, но вече не е. В този смисъл то не съществува наред с настоящето, макар че е включено в него. Процесът на развитие е единна верига на преминаване от миналото през настоящето към бъдещето. Миналото съдържа в зародиш елементите на настоящето, което съдържа в «снет» вид миналото. Всяко ново поколение наследява материалните и духовните предпоставки от своите предци, благодарение на което се развива.

Освен това миналото оставя многобройни паметници, които историците използват като извори за неговото познаване. Тяхното някогашно битие не зависи от познаващия субект. Миналото може да се мисли като съществуващо в съзнанието, и в този смисъл се разглежда и като духовна реалност. Затова то може да е и «фикция на историческото съзнание».

«Исторически извор — в противоположност на историческата книжнина, монографична или синтетична историопис, е всичко онова, което ни дава посредствено или непосредствено вести за дадено историческо събитие, — пише акад. Иван Дуйчев. — Самите извори могат да са необозримо богати и разновидни, тъй както е безкрайно богат и пълен с разновидност ходът на историческото събитие.»

Битието и небитието отразяват единството на противоположностите в качественото превръщане на света, на вечното, неунищожимото и временното, преходното. Небитието пък отрича конкретното битие, а не битието изобщо. То не е абсолютно изчезване, а качествено превръщане на една форма на битието в друга, е момент от битието, форма в качествените му преобразувания. Абсолютизирането на битието, на съществуването на миналото в настоящето, и в частност, на съзнанието на историка, е гносеологически корен на презентизма като модернизиране на миналото, когато единствен негов предмет (и извор) е настоящето.

За разлика от презентизма позитивистите признават обективността на миналото, но го отъждествяват със запазените «следи». Затова е нужно да се разкрие истинската връзка между познаващия субект и миналото като негов обект. Тя е опосредствана чрез изворите, които носят информация за човешката дейност. Те са «опосредстващо звено» между субекта и обекта на историческото познание. Позоваването на твърдението, че предмет на историческата наука «не е изворът, а скритите в него отношения», не е обаче убедителен аргумент в полза на тезата за пълното отсъствие на непосредствена връзка между субекта и обекта.

Изворът не е тъждествен с обекта на познанието, но е важна част от миналото. Особеност на историческото познание е не че «отразява миналото чрез извори», а че отразява действителността чрез особен тип извори, резултат от съзнателната дейност на човека, а не от стихийните природни сили. Зад всеки извор незримо стои неговият създател. С това стигаме до въпроса за неговата социална същност и гносеологически характеристики.

Ако историята е дейност на преслeдващия своите цели човек, причините за възникването на изворите трябва да се търсят в човешката дейност. В такъв случай тяхната социална природа не е просто и само «обект или съзерцание», а и остатък от предметната дейност. Така се преодолява както съзерцателната представа за изворите като «вещи», така и субективисткото му разбиране като «елемент от съзнанието на историка».

Всеки извор е продукт на човешката дейност, която е обективен процес на практическото въздействие на хората върху природата и на взаимодействието между тях. Хората могат да се различават от животните по съзнанието или по религията, но самите те започват да различават себе си от животните, щом започнат да произвеждат необходимите им средства за живот.

Тази дейност се характеризира с два свързани момента: субективация на предметната действителност и обективация на човешката дейност в съответните продукти. При субективацията предметите и средствата на дейност се «очовечват» и носят съответните «следи». Затова предметите-следи са интересни не със своите природни свойства, а и от гледна точка на тяхната връзка с дейността на човека, тъй като свидетелстват за нея. Така те се превръщат и в извори на историческото познание.

Следователно произведените предмети придобиват освен природно и социално битие. Това преобразуване има не само субстанциален, а и функционален характер, доколкото се отнася до тяхното практическо използване. От това, че камъкът е въвлечен в практическата дейност на човека, той не загубва своите субстанциални характеристики, а придоби нови — функционални характеристики — да е предмет за задоволяване на определени негови потребности.

Функционалните характеристики на предметите са свойства, които ги характеризират според тяхната роля в обществения живот, по тяхната обществена значимост. Включеният в практическата дейност предмет е функционален, доколкото играе определена роля в живота на човека, който удовлетворява някаква негова потребност. Това разширява съдържанието на понятието «извор». Включването на функционалните характеристики в същностната им характеристика дава възможност в кръга на изворите да се включват не само предмети, които удовлетворяват материално-практически, а и духовни потребности.

При подобен подход се осветлява проблемът за двойствената им природа. От една страна, като произведени от човека продукти, те съществуват обективно и имат сетивно възприемаеми свойства. А от друга страна, благодарение въздействието на човешкия труд, те въплъщават «съзнателни» цели и изразяват целенасочения характер на трудовата дейност. В процеса на опредметяване субектът се удвоява не само интелектуално, а и реално. Той съзерцава себе си в създадения от него свят. Светът на тези неща е «проекция на субекта», негова «втора природа», «удвояване» и «опредметяване» във и чрез предметите, създадени в трудовата дейност. Изворът съществува независимо от своя създател, е част от обективния свят.

Затова изворите като «следи» са единство от обективно и субективно. Обективна са, защото съществуват независимо и от своя създател, и от историка. Но включват и субективното, тъй като въплъщават и целите на своя създател, неговите потребности и особености. Следователно в изворите обектът е субективиран, а субектът — обективиран. В тях обективното и субективното се преплитат. Изворите, пише Г. Иванов, са «единство от обекта и субекта, субективирано обективно, или субективиран предмет (обект), и обективирано субективно, или обективиран субект, определена същност на човека, форма на предметното му битие».

Чрез тези следи историкът може да реконструира миналото. Например археологът изследва следите от производствен процес, а не самите производители. Но върху основата на следите от някогашната дейност на човека той се стреми да проникне в тайните на материалния и духовния живот на обществото. Изправяме се пред няколко въпроса: Може ли да се разбере съдържанието на изворите извън връзката им с познаващия ги субект? Дали даден предмет-следа, например старинна икона, включена в колекция за редки предмети или използвана за украса, може да изпълнява и функцията на извор? За да се превърне в извор, не трябва ли да е източник на информация за изследваните събития? Това ни води до проблема за гносеологическите характеристики на изворите, за характера на съдържащата се в тях информация.

Следите от човешката дейност са «непосредствен свидетел за миналото, своеобразен екран за проециране на историческите процеси». Те играят голяма, по-точно незаменима роля на всички етапи от историческото изследване. Никакви интуитивни предчувствия, догадки или убеденост, че дадени събития са извършени, не могат да са достоверна основа за научни изводи, ако липсват нужните извори.

Тяхното място е най-голямо при фиксирането и запазването на фактите, т. е. при «фактофиксиращите знания». Доколкото връзката между обекта и субекта на историческото познание е опосредствана, изворите са своеобразно отражение на събитията. Но историкът има възможност да изследва не самото събитие, а неговото отражение в изворите. Изразени схематично, посочените отношения между обекта (О) и субекта (С), и изворите (И), имат следния вид: Оип <> И <> Сип. Но от факта, че между обекта и субекта е изворът, не следва, че историкът се интересува само и единствено от изворите, а не от миналото.

Обекти на историческото познание не са само изворите, а най-вече процесите и отношенията, отразени във и чрез запазената в тях информация. Негов обект са отношенията и връзките на човешката дейност, отразени в тези извори. В извор може да се превърне всеки продукт от човешката дейност, който изпълнява функцията на средство за познаване на миналото. В гносеологически аспект именно тази функция е главна и определяща. Без нея всеки предмет на човешката дейност, независимо дали е документ, философски трактат или историческо съчинение, не е исторически извор. Но тези следи носят потенциална информация. Нейното актуализиране изисква историкът да ги използва като извори за изследване на събитията. Следователно всяка следа се превръща в извор, ако историкът използва нейната информация, за да разкрива миналото. Например Казанлъшката гробница е функционално и извор, тъй като предлага актуална информация за живота и бита на траките и по този начин е средство за тяхното познаване. Нещо повече, всеки извор, включително и Казанлъшката гробница, е съвкупност от потенциални информационни единици, които при определени условия се реализират като самостоятелен извор за познаване на миналото, т. е. когато се актуализират от субекта на познанието.

При включването й в познавателно взаимодействие с историка следата не е само материален продукт от човешката дейност, а и функция на нова актуална връзка с познаващия субект, актуализирана при нейното използване като средство за познаване на миналото. А доколкото функционалното използване на следата като извор зависи не само от обема и ценността на съдържащата се информация, а и от равнището на изследванията и от професионалната подготовка на историка за нейното извличане и използване, дотолкова изворът е функционално неотделим от историческото познание.

Както не е правилно да се абсолютизира онтологическата същност на изворите и да се забравя за тяхното отношение към познанието, където те са и средство, не е правилно да се абсолютизират само техните гносеологически функции — че отразяват това минало. Ако в онтологически план изворът е преди всичко материална следа от миналото, съществуваща независимо от познаващия субект, в гносеологически план тя може да се разглежда главно във функционален аспект — че се използва като средство за отразяване на миналото.

Изворът обаче не е функция на познаващия субект, а обективно функционално свойство на следите, проявявано при тяхното използване като средство за познаване. В този процес историкът не създава извора, а реализира обективната възможност следите като носители на информация да се проявяват и като средство за познаване на миналото. Забелязва се явна диалектика между материалния субстрат на следата и информационното й съдържание. Между следата и извора съществува не субстанционално, а само функционално различие, което е резултат от използването й за достигането до съответния обект.

Затова е недопустимо както да се отъждествява неговото съдържание с миналото, така и със съзнанието на историка. Ако първият подход води до вулгарната представа, че той съдържа самите събития, вторият формира представата, че съдържа само психични, идеални явления. Като извлича информацията от извора, историкът би трябвало да я съпоставя и сравнява не с някаква произволно измислена, конструирана от самия него действителност, а с картината за миналото, отразена в цялата съвкупност от достъпните извори.

Това предизвиква редица въпроси. Първо, дали информацията в извора включва и субективни елементи? Защото сведенията за събитията носят неизгладимия печат на своя създател. Самото им запечатване в извора е обусловено от дейността на човека. Поради това пред историка застават задачи, свързани с преодоляване на тази субективност и с извличане от извора на такава информация, която съответства на събитията.

Второ, в извора субективното е опредметено и е негов обективен израз. Информацията във всеки писмен извор е субективна, доколкото характеризира не толкова изследвания обект, а фиксиралия я субект. Но, от друга страна, тя е обективна не само по формата на своето съществуване, а и по съдържание — в смисъл на неговата независимост от историка. Като извлича информацията от извора, той получава достоверни знания за епохата и за съзнанието на субекта — създател на извора.

Трето, информацията за субекта, доколкото е детерминирана от историческата действителност, е обективна в степента, в която съответства на отразените събития. Очевидно е, че степента на субективност на информацията и степента на нейното съответствие с действителността са в обратно пропорционална зависимост, модифицирана в различните типове извори. Много извори, които отразяват миналото през призмата на съответните интереси, са тенденциозни, а често са и съзнателна дезинформация. Но при цялата субективност на оценките те носят и зърна от истинност, които се извличат от историка чрез изворовия анализ.

Трябва да се има предвид и относителният характер на разликата между информацията и дезинформацията, доколкото явната дезинформация често е и ценна информация. Изворите съдържат качествено разнородна информация, отразявана в тъждеството и различието между обективното и субективното. То съответства на тъждеството и различието между обективното и субективното в самото минало. Затова всеки конкретен аспект на изворовия анализ изисква точно определяне на характера на съдържащата се информация по пътя на нейното съотнасяне със съответните обекти на историческото познание.

Подготовката за професията «архивист» в други страни

проф. д. и. н. Стефка Петкова

Професията на архивиста е достатъчно стара и достатъчно широко разбирана, така че трудно бихме могли да обхванем, а и кратко да представим подготовката за нея. Няма съмнение, че началото на професията, както и на обучението за нейното практикуване (макар и не непременно институционализирано) е сложено още с началното възникване и натрупване на документи, а то, както знаем, отива далеч назад в хилядолетията.

Изследвайки (и преподавайки) историята на писмото, на документирането, на архивите като институция, не пропускаме нито писарите, изправени със свитъци в ръка до фараона, нито чиновниците, изпълняващи задължения в архейоните на гръцките полиси, нито скрибите (свободни граждани или образовани роби) в Метроона и Табулариума, нито разновидностите на нотарии във Византия и средновековна България, нито хартофилаксите в институциите на християнската църква (някои от тях останали в историята даже с имената си).

Не са едно и две след ХV век в Европа съчиненията по дипломатика и разнообразните помагала за съставянето на документи и организирането им в императорските, кралските и другите големи «регистратури». Тяхна основна цел е било разпространяването и овладяването на знания по това, което днес събирателно наричаме «документационно осигуряване на управлението» или само «деловодство», разбирайки го в достатъчно широк смисъл. Натрупването на такива знания довежда в крайна сметка до оформянето на самостоятелната научна област «документознание» («документоведение», «документалистика»), която все по-често наричаме, през английски, «документален мениджмънт» или, по-ясно преведено, «управление на документацията». И макар означението «документалист» или «мениджър по документацията» да е сравнително ново, от векове масата от чиновници и особено пряко заетите със съставянето и организирането на документи клеркове, фьодисти, кописти, секретари, деловодители, писари и различни други «канцеларисти» (ръководители и изпълнители) е трябвало да бъдат обучавани. За да не търсим далеч, нека си спомним, че за обучението на по-масовото чиновничество в Османската империя се издавали ръководства по кореспонденция, наричани «инша».

Разбира се, и по света и в нашите райони огромна роля е играла също «взаимоучителната метода». Но нека не омаловажаваме влиянието например на сръбските, българските (че и турско-български) «писмовници». Превеждали се освен това от европейски езици ръководства по воденето на стопанската документация(1). Публикували се на български и разпоредбите на османските власти по съставянето и поддържането на тези книги(2). Знае се какви огромни усилия в това направление е положила възстановената през 1878 г. българска държава(3).

Паралелно от края на ХVI век започва в Западна Европа издаването на книги по специфично архивни въпроси, т. е. натрупването на емпирични знания и на обобщения, които ще позволят да се оформи по-късно самостоятелната наука «архивистика» («архивознание», ако заменим латинизма с нещо малко по-българско).

Така че, за да коментираме подготовката на архивиста, би трябвало да изясним кой по-точно «архивист» ни интересува, т. е. къде минават границите на самата професия. Задачата е с доста голяма трудност и надали някога ще имаме пълно единомислие. Един от колегите ни напоследък предлага да определим професията като състояща се от мениджъри-документалисти, мениджъри-архивисти и мениджъри-информатици(4). Има известна логика.

За образователните институции в интересуващата ни област е важно да решат кого точно обучават и те се опитват да го правят, изхождайки от възгледите си за характера на професията.

Най-широко разпространено е мнението, че архивистът носи отговорност за документите във всички етапи от техния «жизнен цикъл». Поне така се опитва да определи функциите си създаденият през 1934 г. Федерален архив на Съединените щати (днешният NARA). Концепцията за «жизнения цикъл на документите» е предложена през 1940–та година от Филип Брукс в доклада му на тема «Какви документи следва да съхраняваме?», изнесен на едно от съвещанията на Асоциацията на американските архивисти. Тази концепция е доразвита от Архивиста на САЩ (втория пореден) Солон Дж. Бук и е оформена като официална доктрина в закона от 1950 г. за Федералния архив на САЩ(5). Това не пречи да съществуват поотделно Асоциация на американските архивисти с печатен орган «Америкън аркивист», Асоциация на мениджерите по документацията, издаваща списанието «Рекърдс-мениджмънт», а Националният архив да нарече печатния си орган просто «Рекърд» (документ).

Широко известна е същата позиция на Главното архивно управление в доскорошния Съветски съюз — още от времето на провеждане на централизацията в РСФСР през 1918 г. Тази позиция доведе до осъществяване на мащабни изследвания в специално създадения Всесъюзен научноизследователски институт по документознание и архивно дело (ВНИИДАД), до предоставяне на значително място в учебните планове на Московския държавен историко-архивен институт на проблематиката, свързана с «живите», текущите документи, и в крайна сметка, до откриване през 1964 г. на Факултет по деловодство, където студентите могат да получат специалност по «документознание и документационно осигуряване на управлението». От 1996 и 2000 година са държавните стандарти за тази специалност(6). Важно е да ги има, тъй като десетки руски (и други постсъветски) университети междувременно започват обучение по нея.

Такава е обстановката и в други страни в резултат от бума в документацията през ХХ век.

По-различни са били нуждите и съответно програмите за обучение в края на ХVIII и началото на ХIХ век, когато се провежда първата, класическата централизация в архивното дело. В създадената мрежа от публични (т. е. обществено достъпни) хранилища са концентрирани масиви от документи на «старите режими» с много голяма давност. Началното време в трезорите на хартите е около 500–та година. Езикът, на който са написани тези документи, е силно вариращ — от старогръцки и латински през старофренски или старо високо немски до вариантни състояния на съвременните езици. Почерците и като цяло оформлението на документите е също силно променящо се през вековете. Затова и възникналите образователни институции е трябвало да произведат «учени хора», ерудити — владеещи в съвършенство историята, свободно превеждащи от няколко стари езика, познаващи добре старогръцката, латинска, романска и друга палеография, сведущи по въпросите на генеалогията, сфрагистиката, историческата хронология и метрология, хералдиката, нумизматиката, останалите помощни исторически дисциплини. От тогава се създава определена традиция в архивното образование в страните от Западна Европа, първи провели архивната си реформа в годините след Френската революция. Школата на хартите в парижката Сорбона (1821), Баварската архивна школа в Мюнхен (1821), Австрийският институт за исторически изследвания във Виена (1854), Школата по палеография, дипломатика и архивистика при Ватикана (1884) са типичен пример за утвърждаване през ХIХ век на модела «архивист — палеограф». До края на ХIХ век постъпленията в държавните архиви не се променят много по съществото си (срокът на учрежденско съхранение негласно е стигнал сто години), поради което този вид образование за бъдещите архивисти си остава преобладаващо и по-нататък.

Трябва обаче да се признае, че новите реалности от ХХ-то столетие не са осъзнати достатъчно бързо, а и консерватизмът на съответните университетски кръгове играе своята задържаща роля. (Известно осъвременяване на учебната програма се предприе в Сорбоната едва след студентските вълнения от 1968 г.). Подготовката, която се дава на студентите в такива факултети, е подчертано елитарна. Освен това за кандидатстване не е достатъчно обичайното гимназиално образование — тежките приемни изпити се преодоляват само от завършили класически гимназии или други елитни училища.

Слабото съобразяване на подготовката в университета с част от практическите задачи, които архивистите имат да изпълняват впоследствие на работните си места, довежда във Франция например (от 1950 година насам) до задължителното за бъдещи архивисти завършване на шестмесечен курс по архивистика при Националния архив. Паралелно с него се провежда и добре известният на колегията тримесечен «Международен архивен технически стаж», в който са участвали до 2000–та година 1200 чужденци от 106 държави (българите сред тях са 22–ма)(7).

Няма съмнение, че и в днешно време дипломата на «архивист — палеограф» е прекрасно стъпало в кариерата на един бъдещ изследовател на историята (особено на средновековната). Тя е безспорно много нужна и на архивиста, работещ в някой от богатите исторически архиви на страната. Но към общоисторическата (или друга подобна обща подготовка) следва да се добавят и специфичните знания и умения, наречени в случая «технически». Названието може да бъде оспорено (тъй като архивистиката има своя значителна общотеоретична част), но то е дошло от желанието за разграничаване, за подчертаване на особеното в работата на историка — изследовател и историка — архивист. То показва и една позиция на ръководството на френските държавни архиви, която следва да бъде високо оценена. А именно: волята да не се дават места за архивисти на лица без подготовка по специфичните архивни въпроси. Каквито и високи научни титли да имат тези лица в други научни области. Специфичната подготовка трябва да бъде получена — преди или в кратък срок след назначаването, но да бъде получена. Знае се например, че в библиотеките не работят лица без библиотекарска подготовка. Защо в архивите това да е възможно? Защо точно там «взаимоучителната метода» да е допустима? Защо там да е достатъчно «чиракуването» на работното място?

Високи изисквания към подготовката на архивисти съществуват и в Германия. И там се изисква за така наречената «висша служба» в архивите задълбочена подготовка по история, по право или по друга хуманитарна или обществена наука (получена бакалавърска степен от независимо кой от университетите), изисква се владеене в добра степен на няколко стари и нови езика, а от друга страна — сериозни познания по специфичните проблеми на архивната теория, методика и практика (получавани чрез още три години «следдипломна» всъщност квалификация). И тъй като всичко това предполага дълги години обучение, предприемането му е обвързано и с определено работно място. На бъдещия архивист, обучаван в Архивното училище в Марбург или в това в Мюнхен, се превежда заплата от архива, където ще бъде назначен на работа. Така се пестят усилията за подготовка на специалисти, които няма да бъдат използвани в архивите поради липса на работни места и силно се влияе освен това върху мотивацията на изпращаните на обучение хора.

В италианските архиви също се приемат на работа лица, които са придобили основна хуманитарна подготовка в някой от университетите на страната и имат от там степен бакалавър, а след това са били още две години на обучение в «Школа по архивистика, палеография и дипломатика». Тези школи са създавани в различно време (от края на ХIХ век насам) по подобие на школата при Ватиканския архив, т. е. при големите италиански исторически архиви — в Рим, Болоня, Каляри, Флоренция, Генуа, Неапол, Милано, Торино, Перуджа, Мантуя. Същото явление откриваме и във Финландия. Характерен за обучението в тези школи е превесът на упражненията и практическите занятия над обичайното обучение в лекционна форма, по-свойствено на университетите.

Обявените в различни справочници учебни планове на заведенията по света, обучаващи специалисти в интересуващата ни професионална област, показват, че като цяло промените в комплектуването на архивите с документи през ХХ век (рязкото увеличаване дела на съвременната документация), пренасянето интереса на историческата наука към новото време и навлизането на нова техника в документирането са факторите, оказали най-съществено влияние върху изучаваните дисциплини. Наблюдава се повсеместно пренасяне тежестта на учебното съдържание от историята, класическите езици и помощните исторически дисциплини към «специалните дисциплини», т. е. към документознанието (управлението на документацията) и архивистиката със собствената й теория и методика. Явление от последната четвърт на ХХ век и началото на текущото столетие е интензивното изучаване на информатика.

Когато паралелно се придобиват общообразователната подготовка и тази по специалните дисциплини, възниква въпросът за съотношението между тях. В най-честия случай то е 50 на 50. Доста различни са обаче решенията за дисциплините, които да образуват групата на специалните, макар че се очертава и едно постоянно присъстващо ядро. Разнообразието в учебното съдържание се предизвиква от разнообразието в самите организационни модели на подготовка на архивисти (породено от различната национална традиция в образованието), както и от равнището в развитието на учрежденията потребители. В ролята на потребители са преди всичко историческите архиви, но и те имат различни приоритети, по различен начин виждат стоящите пред тях задачи — поне актуалните в даден момент. Втората група потребители са огромно множество — това са институциите на държавата и структурите от обществения и частния сектор (производствени, търговски, културни и т. н.), на които са нужни по-скоро мениджъри по управление на тяхната текуща документация (макар да не отпадат и архивистите — при наличие на воля за поддържане на нормално функциониращи учрежденски архиви). Тук диференциацията в потребностите е изключително голяма, особено при учреждения и организации, които работят със специфични документи — звукови (например радиата), аудио-визуални (телевизиите, киностудиите), научно-технически (проектантските организации) и т. н. Очакванията на тези организации са доста различни. Затова и съществуващите учебни заведения се опитват всяко по своему да отговарят чрез програмите си на търсенето и така да осигурят реализация на своите питомци.

Колко са тези учебни заведения, е трудно да се каже, защото като статистическа единица се появяват както големи, развити самостоятелни институти или утвърдени факултети в национални по значимост университети (споменах такива по-горе), но също и най-различни по времетраене на обучението и по насоченост школи и курсове. Нерядко се касае за специалност или за специализация, получавана в рамките на историческите, историко-филологическите и философските факултети, които са най-подходящи безспорно за общообразователната подготовка на бъдещите архивисти. Там като организационна единица, осъществяваща специалната подготовка, съществуват отделения, катедри, секции. Не са малко и висшите школи, където се обучават, по отделни програми, разбира се, библиотекари, архивисти, а и други специалисти. Понякога в названието на школата (училището) се съобщава само библиотекознанието, още повече, че така е тръгнало при основаването си съответното учебно заведение. Например в университета на щата Кингстън името е «Висша школа по библиотекознание», като библиотекознание се преподава от 1963 г., а архивистика — от 1975 г. Така е и в университета на щата Висконсин, в този на щата Ривър форест, щата Мичиган и още други. Щом продължава тази практика, се отчита, явно, голямата близост между библиотекознанието и архивистиката, възможността по ред дисциплини да се води съвместно обучение. В Лондонския университет школата е по «библиотечни, архивни и информационни науки», като от 1919 г. е обучението по библиотекознание и едва от 1947 г. — по архивистика.

Опити да се установи броят и да се координира дейността на въпросните учебни заведения предприема след създаването си Международният съвет на архивите.

Неговият дългогодишен генерален секретар Шарл Кечкемети публикува през 1966 г. първия справочник за тези заведения, но на анкетата са отговорили само 21 държави, които са дали сведения за 54 учебни заведения. Със значително по-широк обхват е справочникът на Льо Моел от 1984 г. Държавите са вече 30, а описаните учебни заведения — 88. Новости, специално отбелязани и в увода на това издание, са: присъединяването на Китай, участието на САЩ с 24 отговора (вместо с 5 през 1966 г.) и появата на сведения за две учебни заведения, функциониращи като международни — Школата за библиотекари, архивисти и документалисти в Дакар (Сенегал) за френскоговорещи страни и Регионалния образователен център за Африка в Акра (Гана) за англоговорещи.

Към справочника от 1984 г. България има специално отношение. По това време от славянските страни само българските архиви имаха свой редовен член (моята скромна персона) в Комитета на МСА по професионалната подготовка и затова именно на нас беше възложено отпечатването и разпространяването на справочника на руски език — в помощ на специалистите и студентите от славянските страни. Страниците са 113, а 500 екземпляра е тиражът, който сме си позволили(8).

Двата първи справочника се оказаха много полезни със сведенията си за названията и адресите на всяко от учебните заведения, времетраенето на обучението, изучаваните дисциплини, преподавателския състав, условията за кандидатстване, наличието на стипендии, общежития или други улеснения за студентите, провежданите практики и стажове, вида на получаваната в крайна сметка диплома. Така тази форма на информация се утвърди и получи подкрепа от гилдията — една крайно необходима подкрепа, за да бъдат съобщаваните сведения възможно най-изчерпателни и точни.

Последният, най-нов засега справочник от този вид е издаденият през 1992 г. (и заемащ вече 402 страници текст), озаглавен «Пътеводител за училищата и курсовете за професионално обучение на архивисти»(9).

Комитетът за професионална подготовка при МСА е създаден през 1979 г. (в Марбург), а по решение на ХI международен архивен конгрес в Париж (1988 г.) прераства в Секция по професионалната подготовка и обучение. Тя има за цел да обедини усилията на всичките над 100 учебни заведения по света, осъществяващи подготовка на архивисти, усилията на всички заети в тях с преподавателска дейност.

С такава именно цел комитетът провежда периодично симпозиуми и колоквиуми (понякога в дните преди редовните международни конгреси) и заслужава да отбележим тематиката на някои от тези професионални сбирки, тъй като ясно личат проблемите, с които се сблъсква всяка страна и всеки преподаващ или отговорен за преподаването на архивистика. Първото събиране е в Париж през 1988 г. Участват над 60 преподаватели и темата е (като за начало) по-обща: «Преподаването на архивистика». Следват обаче:

1989 г., Милано — «Програмите за архивно обучение»;

1990 г., Хага — «Ръководства и христоматии по архивистика»;

1991 г., Пекин — «Архивната подготовка в Азия и Океания»;

1992 г., Монреал — «От обучение на място към университетско образование»;

1993 г., Пирея — «Роля на техническите аспекти при преподаването на архивистика»;

1994 г., Любляна — «Влияние на политическите промени в Централна и Източна Европа върху архивната наука и обучението по архивистика»;

1995 г., Остин, Тексас — «Изучаването на казуси при обучението по архивистика»;

1996 г., Пекин — «Методически аспекти на преподаването по архивистика» и «Дистанционно обучение».

Протоколите от тези симпозиуми се публикуват и си струва да бъдат четени. Във вид на слайдове освен това са тиражирани материали за аудио-визуална програма за архивни сгради и обзавеждане и аудио-визуална програма по сфрагистика, много полезни за онагледяване на лекционен материал по такива въпроси. Сериозно постижение на голям колектив участници от различни страни е международната библиография на книги и други текстове, използвани и използваеми в обучението на архивисти.

България има и свой принос в усилията на този важен комитет. От 4 до 7 юни 1985 г. в Международния дом на журналистите край Варна се проведе съвместно заседание и семинар, организиран от трите специализирани по обучението комитети — този при Международния съвет на архивите, комитетът при IFLA (Международната федерация на библиотечните асоциации) и този при FID (Международната федерация за документация). Темата — «Хармонизация на програмите за обучение». Именно от това заседание произтече важното решение да се издаде библиография с международен обхват на лекционни курсове, пособия и различни други текстове, най-подходящи и най-широко използвани за нуждите на професионалната квалификация. Ръководството на българските държавни архиви получи тогава от председателя на комитета Майкъл Кук официална благодарност за осъщественото от България отпечатване на справочника на Мишел Льо Моел за учебните заведения, предлагащи обучение по архивистика.

Впрочем, благодарностите са и по отношение на създадените условия за работа, както и за великолепната културна програма, включваща, разбира се, варненското злато от преди четири хилядолетия. В протокола от заседанието е записано буквално следното: «Всички членове на комитета се върнаха у дома си силно впечатлени от културното наследство на България и от ефикасната работа на нашите български колеги». Българското гостоприемство е определено като «бележито», а протоколът е приключен с думите: «Вечерта (на последния ден — бел. моя, Ст. П.) директорът на регионалния архив във Варна д-р Стефан Лилов покани комитета да вечеря в местната таверна «Трифон Сарацен». Протоколчик е шведката Бодил Улате-Сегура.

Един голям проблем за всички страни е обучението по въпросите на автоматизацията. Още когато е създаден първият Комитет по автоматизацията при МСА (Сполето, 1972 г. ) се обсъжда нуждата от квалификационни мерки. След набиране на известен опит е публикувано през 1985 г. изследване за «Примерен учебен план за обучение и подготовка на архивисти по автоматизацията»(10). Не остана учебно заведение, което да не се занимава с този въпрос. Буквално вчера (17 април) беше разпространена по интернет покана от Католическия университет в Лувен (Фр.) за Ден на архивите, чиято тема е «Обучението на архивисти: да посрещнем предизвикателствата на информационното общество». Но тъй като темата е огромна — засега ще я отмина(11).

Ще отбележа само още, че документоведската и архивистичната проблематика започват постепенно да намират място в програмите на други специалности. Лекции по такива дисциплини се четат в различни висши школи по администрация, а в по-масовите вузове (икономически и други) — поне на студентите, изучаващи специалността «Публична администрация»(12).

Изключително важно е това обстоятелство. Всеки от тук присъстващите познава ширещото се невежество — не само сред населението, което научава пътя към архива заради реституционните си претенции, а и сред образовани (уж!) кръгове, които би трябвало да са кръвно заинтересовани от създаването и опазването на пълноценен документален ресурс. Поне така е у нас.

Не е зле да напомним за Лисабонската стратегия на Европейския съюз, според която европейското общество е общество, почиващо на знанието; и само знанието ще направи Европа достатъчно конкурентоспособна. Съществува консенсус в международната архивна общност, че обемът знания и тяхното преподаване и усвояване са свързани и представляват основата и източникът на компетентност в нашата работа. Постигайки компетентност, ние ще укрепим професионалната си дейност и обществото ще ни оцени и приеме.

Ще си позволя да завърша не с мои собствени думи, а с думи на наш чуждестранен колега — г-жа Лив Микланд(13), тъй като ги намирам за особено изразителни. И тъй като също като нея вярвам, че пътят за постигане на целите ни «минава през изграждането и развитието на нашата роля като професия». Също като нея вярвам, че «трябва да следваме своето призвание, да положим още по-големи усилия за задълбочаване на знанията си, което ще ни позволи да се изправим пред света с цялата си увереност и решителност». И моята мечта е, като нейната, «да се създаде световна армия от компетентни ентусиасти на архивното дело, членове на професия, която успешно разяснява на обществото важността на архивите, която неуморно и уверено задълбочава своите знания, членовете на която работят заедно за постигане на една обща цел. Нека да сплотим усилията си в служба на обществото, да служим на архивите с преданост, достойна за тях.

Ако открием неразбиране на ролята на архивите, нека със светлината на своите знания да отстраним невежеството! Ако открием неправилно използване на документите, нека накараме хората да разберат колко скъпо може да струва това! Ако видим, че архивите остават в сянка, нека вдигнем факела, който ще ги освети! Ако трябва да се вземе решение за съхраняване на едни или други документи, нека помогнем на обществото да вземе разумно решение!

Ако самите ние не разбираме или не знаем нещо, нека вземем мерки за собствената си просвета! Ако трябва да се обучим на нови идеи и нови методи, нека направим усилие, за да ги видим в контекста на нашата постоянна цел и принципи! […] Не забравяйте, че въпреки стоящите пред нас сериозни препятствия, силата на нашия интелект и убеденост — както на всички заедно, така и на всеки поотделно, ще ни помогне да ги преодолеем! […] Нека не губим вдъхновение и надежда!».

Бележки

1. Напр.: Ръководство по дръжанiе тръговскы книгы (Тевтеры) от Едмонд де Гранж. Пловдив, Русе, Велес, 1873.

2. Напр.: Царскы търговски законник. Русчюк, 1866.

3. От многобройни статии и от няколко поне книги: Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. С., 1993; Кузманова (Матеева), М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966; Петкова, Ст. Увод в архивознанието. В. Търново, 1994 и сл. изд.; Савов, Н. Към историята на българската архивистика. С., 1990.

4. Вж доклада на Еdward Higgs, изнесен на ХIII световен архивен конгрес в Пекин през 1996 г.: From medieval erudition to information management: the evolution of the archival profession. In: Archivum, Munchen, 1997, p. 136.

5. Пак там, p. 140–141.

6. Текстът на стандарта може да се види публикуван в сп. «Делопроизводство», 2000, кн. 1, с. 71–83 (Государственный образовательный стандарт высшего профессионального образования. Специальность 350800 Документоведение и документационное обеспечение управления. Квалификация Документовед).

7. Последни по време справочници за стажа са: 50–ème anniversaire du stage technique international d’archives 1951–2000. Direction des Archives de France. Bureau de la formation. Paris, 2000; Annuaire des participants 1951–2000. Stage technique international d’archives. Direction des Archives de France. Bureau des Formations et du Stage international. Paris, 2000. Вж. и съобщението на В. Петрова. Петдесет години Международен технически стаж на архивите в Париж. — Архивен преглед, 2001, кн. 3–4, с. 41–42.

8. Международный совет архивов. Справочник учебных заведений по профессиональной подготовке архивистов. Мишель Ле Моэль, Председатель Комитета МСА по профессиональной подготовке архивистов, Старший хранитель Национального архива Франции. С., 1984, 113 с.

9. Directory of Schools and Courses of Professional Training for Archivists. ICA Studies № 6. 1992, 402 р.

10. A Model curriculum for the education and training of archivists in automation: a RAMP study. General Information Programme and UNISIST. United Nations Educational and Cultural Organization. PGI–85/WS/27. Paris, 1985, 33 p.

11. Темата е наистина за самостоятелно разглеждане. Ще отбележа само, че управлението на електронните документи и архиви се оформя все по-често в самостоятелна дисциплина — Electronic Records Management (ERM) и тя се преподава в университетите, включително у нас (с различни названия на учебните курсове). Но редица архивни училища в европейските страни обединиха усилията си за обучаване освен на студенти, също и на опитни в друго отношение архивисти. Така през 1999 г. беше сформирана международна група за стандартизиране и унифициране на обучението по Управление на електронни документи, наречена European Training for Electronic Records Management (e-TERM). В нея вземат участие седем университета и изследователски центъра от различни страни и вече са постигнати определени резултати.

12. Един по-специален случай е инициираното през 2000 година (от пишещата тези редове) въвеждане за студентите от специалност «Европеистика» във Варненския свободен университет «Черноризец Храбър» на обучение по дисциплината «Европейско информационно пространство». Тя е задължителна по учебен план и е подкрепена с две избираеми дисциплини — «Информационни ресурси на България» и «Електронно правителство — европейски опит и българска практика».

13. Доклад, изнесен на ХII международен архивен конгрес в Монреал през 1992 г.: Mykland, Liv. Protection and Integrity. The archivist’s Identity and Professionalism. In: Archivum, XXXIV, Munchen,1994, p. 99–109. Превод (през руски) като: Лив Микланд. От занятие към професия: архивистите и спецификата на техния труд (Архивен преглед, 1992, кн. 1–2, с. 6–16).

«Институциите» в обучението на архивисти и документалисти

доц. д-р Анна Кочанкова (СУ)

Изучаването на институциите е традиционно — то е сред класическите дисциплини, включени в специалното образование по архивистика от момента на неговото възникване, а същевременно област, интегрално участваща в изследователската и приложна работа в архивните институции. Дисциплината е органично свързана с образователните традиции на най-старите архивни школи в Европа и заема подобаващо място в съвременните международни стандарти в областта на архивното образование. Институционалните изследвания вграждат своя принос в развиващата се архивна теория. Съществено място в техния образователен и изследователски модел имат историческите подходи и задълбоченият поглед към историческото развитие, характерни за духовния и академичния живот на европейския континент през ХIХ и ХХ в.

От началото на 80–те години на ХХ в. проблемите на подготовката на архивисти и документалисти заема важно място в дейността на международните професионални среди, което поражда идеята за създаването на международен стандарт в тази област. Целта не е да се унифицира изцяло професионалното образование; всъщност тази идея е проява както на общи, така и на частни проблеми, възникващи при подготовката на кадри във всички страни, независимо в каква образователна степен.

В справочника за учебните центрове по професионална подготовка на архивисти, съставен по препоръка на Комитета на Международния архивен съвет, курсове с подобно предназначение и съдържание се срещат под заглавия като: «История на учрежденията и архивните източници на новото време» (Национална школа на хартите в Париж), «История на учрежденията» (Архивна школа в Марбург), «История на местните австрийски учреждения» (Институт за научни изследвания по история на Австрия), «Обществени и държавни учреждения в България» (СУ «Св. Кл. Охридски»)(1). Присъствието на дисциплини, изучаващи историческото развитие на институциите в национален или регионален план, в съвременните програми за обучение на архивисти и документалисти в различни държави показва развитието на една методологическа концепция, която проявява устойчивост и консерватизъм. Историята на институциите е сред основните структурни компоненти на архивното образование и според разработените по инициатива на Съвета на Европа прогнози за кооперирането на публичните архиви в разширяваща се Европа. Отчита се, че важен елемент в този процес е ролята на публичните архиви в обединена Европа през ХХI в. и придобиваната съобразно това професионална квалификация на архивните специалисти.

В съответствие с научната традиция в България първоначално дисциплината се преподава под наименованието «История на държавните учреждения и обществени организации» от проф. Иван Дерменджиев и проф. М. Велева. По-късно курсът лекции по история на институциите се чете от акад. И. Димитров. Впоследствие четенията се осъществяват от преподаватели от катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» в Историческия факултет.

В преподаването съществува традиция, създадена в доскорошния образователен модел — специализация в рамките на Историческия факултет. Етапите, през които то преминава, са обусловени от различни фактори, между които развитието на университетската архивистика. Безспорно е, че откриването на специалност по архивистика и документалистика в Историческия факултет на СУ «Св. Кл. Охридски» през учебната 2002–2003 г. натоварва с още отговорности изследването и преподаването. Това е намерило израз в увеличаването на общия хорариум и разширяването на тематиката на институционалните четения в нейния учебен план. Знанията по история на институциите се считат за фундаментални от гледна точка на тяхната приложна стойност. Изследването на институциите е неразделна част от работата на архивния специалист(2). Това изисква преди всичко по-голяма обвързаност със специфичното архивно знание.

Лекционният курс «Институции и техните архивни фондове в нова и съвременна България» като задължителна в учебния план дисциплина осъществява приемственост с четенията в доскорошната специализация по архивистика.

В българската специализирана литература са давани определения за мястото на «история на институциите» в обучението на архивисти. Според проф. Ст. Петкова «история на институциите» изучава структурата и функционирането на системата от учреждения, както и историята на отделните учреждения(3). Л. Стоянов я определя като структуралистка история. В духа на тези традиционни схващания ще включа и твърдението на Старостин, че архивните фондове съответстват на структурата на създалите ги учреждения. Принципите, върху които почива управлението на архивите, при всички случаи отразяват историческото развитие на обществата. Историческото развитие на държавната организация и на отношението между държавните институции и българското общество определя структурата на архивите в национален мащаб. Имайки за предмет изучаването на структурата и функционирането на системата от учреждения в историческа перспектива, както и историята на отделните учреждения, историята на институциите фактически изучава историята на фондообразувателите и структурата на фондообразуването.

Съществуването на различни по своя характер държавни и обществени институции поставя въпроса за селекцията на учебното съдържание и подходящия подбор на теми и проблеми, които осъществяват целите на преподаването. Това е една трудна област, тъй като се изисква и тяхната адаптация. Трябва да се мисли и за свеждането на подбраното учебно съдържание към познавателния багаж на обучаемите.

Рамката на преподаването и изследването по история на институциите се стреми да обхване развитието на институционалната среда в България, като отчита съвременните задачи пред българската архивна система. То следва широк исторически контекст. Ретроспекцията води към началото на модерната българска държавност, което се налага поради ведомствения характер на българските архиви до създаването на ДАФ в началото на 50–те години на ХХ в. Горна хронологическа рамка е съвремието. Става дума за дългосрочни процеси, които по идеологически и методологически причини са значително деформирани в българското обществознание. Дейността в държавните институции е много консервативен елемент: тя подсигурява приемственост в държавните функции, осъществявана по-плавно от промените в държавната инфраструктура и в политическите отношения, дори при наличието на промени, почиващи на конституционни реформи. Дългите структури преминават през времето, независимо от политическите, дори от конституционните изменения. Например администрациите в класическите области на управлението, развили се в шестте министерства, които създава Търновската конституция през 1879 г., съществуват и в съвремието.

Съвременното архивно дело в България е наследило широк интерес към всички сфери на обществена дейност, който независимо от настъпилите големи промени след 1989 г. предстои да бъде адаптиран и доразвит. В България архивът като институция и държавна функция се ражда в условията на ускорено национално изграждане. Той е натоварен да «открие, сътвори и съхрани» националната история и този стремеж оправдава интереса към архивни документи, които са плод на обществена дейност. Правилниците за организация на Архивния отдел при НБКМ, като най-значимо архивно средище в страната до 1951 г., ясно разкриват традициите на този интерес(4). След тази година документите на обществените организации в България стават обект на комплектуване в мрежата от държавните архиви в страната. Ето защо интерес представляват както институциите на държавната инфраструктура (държавен глава, парламент, правителство), така и тези на модерната социална организация в България, независимо от степента на тяхната обвързаност с държавата. Българските архиви съхраняват архивни фондове на недържавни организации и сдружения на граждани от национален и регионален произход, основани на общи интереси от икономически, културен и друг характер: кооперации, спортни сдружения, землячески организации. Стремежът е различните форми на институционална организираност да бъдат проследени в развитие, в контекста на исторически установени обществени отношения.

Превратностите в българската история довеждат до няколко радикални промени в държавността. Връзката между посоките на модернизация и адаптация на българското общество и институционалното устройство и взаимоотношения са друг акцент в учебното съдържание на дисциплината. Съществува пряка връзка между идеите за социалната (политическата) организация, тяхното осъществяване и характера и обема на създаваната документация. В исторически план либералната идеология в историята на българската държава може да бъде разглеждана и като период от нейното развитие, през който държавната организация е минимална, в процес е на изграждане. В редица сектори на обществен живот държавните институции регулират частна собственост и отношения. Докато авторитарните или тоталитарните тенденции постепенно разширяват контрола върху различни обществени сектори, увеличават обсега на бюрокрацията в България, което от своя страна оказва съществено влияние върху архивните ресурси на обществото. От друга страна обаче, процесът на бюрократизация е феномен на модерното общество. Политическите режими очертават един конкретен исторически път за нейното развитие в България.

От тук следва да бъде изведен друг и много съществен теоретически проблем: архивът като плод на държавнополитическа доктрина в България. Той е резултат от историческото развитие на държавния апарат и отразява всички негови особености и изменения. От друга страна — достъпът до архивни данни и насоките на тяхното използване отразяват идеологическите условия в обществото, степента на публичност, отвореността и отговорността на обществото към своето минало, в търсенето на приемственост или конфронтация.

Преходните периоди са много подходящи, за да се представи изменението на структурата на архивите съобразно изместващите се властови центрове. Например процесите на адаптация в средата на 40–те години доведоха до създаването на институции като Върховния стопански съвет, който съществуваше паралелно и постепенно подмени Върховната стопанска камара. Това се е отразило върху структурата и състава на техните архивни фондове.

Илюстрацията на значението на структурното развитие при формирането на архивните пластове може да стане чрез конкретни примери. Един от вариантите са промените в «дългите структури». Това е по-подходящо на изследователско ниво. В преподаването обаче това е трудно. За да бъде разбран и илюстриран принципът, се използват държавните институции с кратък живот. Характерен пример е Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията, просъществувало по време на режима на пълномощията на княз Александър I. Съвременната наличност на архивни документи на това министерство показва, че при разформироването му архивните документи са преминали и са станали част от архивите на ведомствата, в които са били прехвърлени различните структурни части на министерството.

Същият проблем следва да се свърже с информационно-търсещите и извороведските аспекти. Историята на учрежденията, т. е. историята на формирането на архивите, дава представа за вероятното им местонахождение в настоящето. Накратко — преди да посегнем към архивния справочник, трябва да го изберем. Този избор почива на знания и умения, включително на тези, към които преподаването в представяната дисциплина се стреми.

Културната традиция на европейския континент, в това число и българската, отчита необходимостта от извороведска и историческа ерудираност в образованието на архивните специалисти. За да разберем архива, е необходимо да разберем държавността. Например либералните ценности са различни от онези, в условията на които беше създаден Държавният архивен фонд. Като плод на държавна доктрина и развитие на държавните функции архивните пластове по границите на ХIХ–ХХ столетие са различни от създадените след Първата световна война. Това може да се илюстрира с един характерен пример от препоръката за създаването на Държавен архив през 1911, направена в доклада на специалната парламентарна комисия по изработване щатове на чиновниците. Според тази препоръка архивите на Министерството на търговията и земеделието (МТЗ) са отнесени към предвиждания в Държавния архив културен отдел. От днешна гледна точка подобна класификация изглежда неприемлива. Обаче през 1911 г., когато по ресора на МТЗ преобладава частната собственост, а централизацията — като сфера на намеса на държавата, а и като административен механизъм — е слабо развита — философията, определила структурата и функциите на министерството, е различна. То трябва да участва при създаването на нормативната основа за управлението в границите на своята компетентност, да осъществява контрол върху нейното прилагане в практиката, но също така — да подобри структурата и културата на българските поминъци по пътя на една характерна и много развита по границата на ХIХ и ХХ столетие, а и по-късно, образователна стратегия. В основната си част професионалното образование се развива във ведомството на това министерство. Ето защо неговите съвременници — автори на препоръката, приемат, че министерството има преди всичко културна мисия, откъдето и класифицирането на неговите архиви в сферата на културната политика и развитие.

През началния период на възстановената българска държавност надделява класическото отношение към документите. По характерен начин това се е отразило върху структурата на запазилите се до днес архивни пластове за периода до Балканските войни (независимо от елементите на случайност при тяхното оцеляване). В тях преобладават документи, които се отнасят към правната основа на дейността на институциите, а от друга страна — до собствеността и личните права на гражданите.

По друг начин изглежда архивът на 40–те години на ХХ в. Той отразява едно значително развитие на процесите на централизация — разбирана и като обхват на регулираните от държавата области, и като административна централизация. При тоталитарната система структурата на властта, а и на архивите е различна. Държавата не може да бъде разбрана без архива на Българската комунистическата партия. Това определя и характера на разгърналите се в началото на 90–те години дискусии, водени от професионални, но и от политически позиции за съдбата на архивния комплекс на бившата комунистическа партия в България. Тези проблеми са изключително актуални и днес, когато радикалните политически и обществени реформи промениха структурата на фондообразуването и фондообразувателите.

Продължение на задължителното изучаване институциите е свободноизбираемата дисциплина «Архиви на политическите партии», въведена в учебния план на Историческия факултет през 1994 г. Предлаганата по нея програма е изградена върху идеята за синтез на теория, история и извороведски аспекти.

В теоретичен план акцентът е поставен върху политическата партия, нейните конституиращи признаци, елементи на организираност и типология в качеството им на документообразуващи фактори, от които зависи характерът, обемът и структурата на създаваните архиви. Разглежда се развитието на партийните системи и други политически организации в бъл­гарското общество след 1878 г., тяхното участие в публичната култура и политическите механизми. Важно място се отделя на различните организационни модели, представени в уставите на политическите партии, мотивите за тяхното развитие и усложняване, включително и за документиране на тяхната дейност, процесите на професионализиране и бюрократизиране на политическите партии и др. В извороведски аспект програмата дава богата информация за историческия път на документалното наследство на политическия свят в България и за съвременната му наличност в националната архивна мрежа.

Институциите като центрове на историческа документация и медиатори в културния процес са намерили място и в дисциплината «Културното наследство (музеи и архиви) в училищното историческо образование».

* * *

На какво се опира преподаването. Преди всичко на подхода, създаден от самите архивни специалисти. Публикациите в специализираната архивна периодика утвърдиха структурния подход при описване на учрежденията и организациите като необходим в редица аспекти за практическата работа в архива(5). Той преобладава и в сборника «История на държавните институции», издание на ГУА при МС(6). Бяха дефинирани и методологически проблеми при изследването на българските институции(7). Като специфична област, историята на българските институции бележи традиционно присъствие в специализираните архивни издания. Създаването на Държавния архивен фонд в началото на 50–те години на ХХ в. дава тласък на тези проучвания, макар че ги ограничава до една строго прагматична схема. Това се налага както от обективните нужди, така и по идеологически съображения. През 1952 г. от Министерството на вътрешните работи, в чиято структура е тогавашното Архивно управление, изискват по административен път да бъде възложено на Института за история и на Института за история на държавата проучване на структурата на българските държавни институции и станалите в тях изменения(8). Поредица от отчети на отдел «Комплектуване» при Архивното управление констатира незадоволителното състояние на проучванията. Личат и идеологически мотиви при подбора на ръководител на работата, документирани в преписката между МВР и БАН, създадена по този повод. От БАН предлагат за ръководител Н. Бобчев, но той е отхвърлен като «неблагонадежден» и въпросът е отнесен до Т. Павлов, една от най-силните идеологически фигури(9). Случаят документира характерни тенденции в управлението на науката и мощните механизми на нейното индоктриниране. В същото време той показва, че историята на българските институции е важен проблем за идеологията на тогавашното българско общество.

Тези изследвания бяха дисквалифицирани и като история, и като специализирано архивно изследване, което им отреди незаслужено място извън областите на научен просперитет. Те останаха притиснати между историографията и нормативността на архивната методика.

В какво виждам перспективите в преподаването и изследването. Предстоящите насоки са свързани преди всичко с т. нар. нови институционални подходи, т. е. с изследване на институциите като носители на знания и културни кодове. Например съхранението на документите от гледна точка на тяхното използване в управлението или като носител на легитимност или права (колективни или индивидуални) е ценностна натовареност. С течение на времето тя угасва и се трансформира в отношението към документите като към източник на историческо познание. Ценностното отношение в крайна сметка е много съществен фактор при дългосрочното съхранение на документите. Публикуването на документи по управлението е също проблем на политическа и обществена култура. Развитието на преподаването и изследването на институциите през ХХ в. дава редица възможности за обособяването на тематични курсове, допълващи базисния.

В българската специализирана литература историята на институциите се представя като подпомагаща, съпътстваща област, което не е напълно справедливо, поне що се отнася до неразривната връзка между историята на всяко едно учреждение и органично свързаната с нея структура на неговите документи. Старостин изтъква, че формите на класификация на документите като в огледало отразяват еволюцията на държавния апарат и политическите институции, с присъщото им многообразие и административни функции. Класификацията според произхода отразява адекватно историко-културната и функционална характеристика на документите и тяхното органично образуване(10). На всяко ниво архивната класификация отразява историческите особености на държавния апарат и настъпвалите изменения в неговата структура.

Представянето на класификацията като общонаучен метод, използван в архивознанието, има основания, но също и специфични особености(11). Докато в редица области на научното познание класификацията се гради върху умозрителни, теоретични схеми, класическата архивна класификация е органически свързана с историята на учреждението — фондообразувател. Тя започва в процеса на всекидневната дейност и следва (или поне би трябвало да бъде) най-удобното организиране на тази дейност. Действително, архивната теория е извела няколко основни принципа на класификация на документите, но самото им прилагане извън заварения, съществуващ, естествено установен ред при управлението на документите нарушава основни нейни постулати, каквито са принципът на произхода, на приемствеността между документалния и архивния фонд на учреждението и т. н. Във връзка с това в съвременното руско архивознание се изтъква, че изследването на институциите чрез техните системи от документи може да доведе до среща с факти и явления, които могат да внесат сериозни корективи в архивното знание, свързани например с класификацията на архивните документи, тяхното съхранение и издаване(12).

Изследването на модерните български институции в процеса на тяхното създаване и развитие дава възможност да се свържат теоретичните познания с един емпирично изследван процес на архивното отлагане.

Да се изучават българските институции като метод на изследване, е много съществено. Опитът в работата със студенти показва, че много по-резултатно е да се даде ключът, методиката на институционалните изследвания, отколкото готовото емпирично знание. Много важно е развитието на умения, свързани със самостоятелна работа с основни документи — източници по история на институциите.

* * *

В по-широк план, изследването на институциите чрез техните документи дава нов поглед към българската държавност. Например в зората на нейното първоначално изграждане и установяване това спомага да се разбере по-добре системата от ценности, които започва да усвоява българското общество чрез прилагането на конституционните принципи. Направените проучвания показват класическо отношение към документите, върху които се гради държавната организация и дейност. Например въвеждането на задължителни форми за публикация и регистрация на законите и въвеждането на Регистъра за държавния печат води към образуването на специфичен архив в Министерството на правосъдието от най-високите управленски документи. През посочения период се извършва начална консолидация на държавната собственост и започва нейното фискално управление. Министерство на финансите се очертава като главен център на тази документация.

Изобщо, класическото отношение към документите с правно значение има водещо място при формиране на ведомствените архиви. Тази стойностна натовареност се откроява на две нива. Най-напред — в отлагането на документи от висок ранг, които съставляват нормативната основа в дейността на учрежденията. Втори пласт са документите, доказващи лични права: собственост, служебен статус и др. Интегриращ фактор е философията на правовата държава. С открояването на тези два пласта фактически абстрахирахме общи принципи, които «структурират» архива, независимо от специфичната дейност, извършвана в различните институции. Установената стойностна натовареност позволява да се идентифицират еднотипни серии от документи, образци от които днес се съхраняват в архивните фондове на министерствата.

Този подход разкрива и нов поглед към процесите на модернизация и радикална промяна в едно традиционно общество като българското, в което към 1878 г. отсъства частнособственическа философия от западен тип, развита писмена комуникация при регулиране на обществените отношения, развита професионална стратификация. Формирането на министерствата като документационни центрове, всеки от които със своя специфика, определена от неговите (изграждащи се) функции, може да се разглежда като показател за приспособяване на модерната управленска практика.

Периодично повтарящите се в българската история процеси на адаптация към бързо и радикално променяща се международна среда пораждат един от феномените на българската модернизация: раздалечените едно от друго нива на висока, развита законодателна материя и на бавно адаптираща се към нея обществена практика. Материална следа от този процес на «сработване» са архивните документи: техният обем и постепенно включване в процеса на управление са един от параметрите на осъществената или неосъществена рецепция в различните области.

Друго характерно направление е изучаването на обществени процеси, например на законодателната рецепция в България след 1878 г., посредством структурата и дейността на държавната администрация, посредством създадените от нея документи. Това са процеси, които трудно се поддават на сигурни обобщения и в тяхното изучаване анализът на законодателния процес не е достатъчен компонент, а самите закони не са сигурни исторически източници. Досегашните ни проучвания показват, че изследването на структурното развитие на министерствата дава опора в изследването на законодателната и институционалната рецепция в България. Тя навлиза в много интензивна фаза към средата на 90–те години на ХIХ в., което може да бъде отчетено в процеса на учредяването, характеристиките на състава и дейността на съвещателни тела в министерствата, напр. Висш учебен съвет при Министерството на народното просвещение; Висш медицински съвет при Санитарната дирекция (по-късно Дирекция на народното здраве) в Министерството на вътрешните работи, Търговски съвет в Министерството на търговията и земеделието и др. Това са органи, които подработват нормативната основа на формиращите се отрасли на управление, включително т. нар. приспособление на законите.

Изследването на институциите и особено преподаването в тази област среща характерни трудности, които произтичат от естеството на прилаганата реконструкция. Най-напред ще посочим редуцираната събитийност. Историческият разказ проследява дългосрочни линии на развитие. Традиционното изследване чрез събитийността и анализа на отделни архивни документи в случая е неефективно. Едно от затрудненията произтича от факта, че въпреки появата на редица заглавия институционалната политика на българските правителства е все още слабо разработена тема, особено за по-продължителни периоди от време.

Разминаването между официална идеология и всекидневие в живота на институциите, отделянето на конюнктурните пластове от «дългата» структура създава усет за несигурност, за двоен стандарт. Това е старо и съвременно. Ще цитираме записаното от Гр. Начович в качеството му на бивш министър на земеделието и търговията през септември 1896. «Министерството на труда и земеделието представлява нещо особено за България. Неговите органи съставляват един вид съдружие, целта на което не е човеколюбието, а само любезно, взаимно осигуряване. В тая каста влизат не само висши чиновници, но всички, които са били в близко съприкосновение с това министерство... Почва се с училището. Който е учил в едно училище, подведомствено на това министерство, става член на тая каста и се поддържа от кастата. Като излезе от училището, изпраща се в странство за специализиране, като се върне от странство, създава се в бюджета служба за него... Паралелно с това върви гонението на външни лица. Тежко на оня, който е бил назначен на служба, ако не излиза от кастата. Ще му правят всякакви възможни шикали и ако сам не си отиде, ще му създадат всевъзможни скандали... да го направят невъзможен и министърът да се принуди да го изгони. Паралелно с това вървят и гешефтите..., в които цялата каста е съдружник.»(13)

Така изглеждат нещата за един очевидно огорчен човек. Темата за партизанството в политическия и държавния живот всекидневно е разисквана публично, то всепризнато е поставяно от съвременниците сред големите недъзи в България. Докато в дългосрочен план институцията (МТЗ) има важно значение за промените в българското общество, в неговата икономическа структура, в професионалната му стратификация.

«Оттласкването» от наслоени представи също представлява изпитание за изследователя. Необходима е значителна доза упоритост, тъй като традиционно връзката между институции и официална идеология е много силна. Това е обусловено от факта, че в Софийския университет, който поддържа силата на тази връзка, научната дискусия и разгръщането на социалното познание няма историята и не получава такива мащаби както в други европейски центрове. В продължение на десетилетия изследователите на българските институции са предимно юристи и акцентират върху правната основа на тяхната дейност. Едновременно с това те са участници и в политическия дебат по тази тема, който с различна интензивност протича през целия период на действие на Търновската конституция. Следователно темата «институции» е твърде обвързана с утилитарни цели. Ще видим авторите на теоретични съчинения и университетски компендиуми и съставители на конституционни проекти (Ст. Киров, Ст. Баламезов).

От средата на 40–те години на ХХ в., когато институционалната среда в България коренно се променя с включването й в съветската зона, а сетне — в Източния блок, историята на българските институции продължава да бъде приоритет на идеология, заела непознато до момента място във всички сфери на живота. Институционалните изследвания в България се появиха сравнително късно в историческата наука, а впоследствие изостанаха, не отвоюваха собствено поле и дългосрочни периоди за изследване. Освен това интерпретациите върху държавността в българското обществознание до началото на 90–те години на ХХ в. бяха едни от най-идеологизираните области. Те оставаха в сянката на марксистко-ленинската теория за държавата; моделът на «социалистическата държава» беше екстраполиран върху исторически модели, който времево и същностно са много отдалечени.

Възприетата в българската историография традиционна политическа хронология в редица случаи се оказва неподходяща. Структурното развитие на централната и местната администрация може да бъде много показателно при изследване на дългосрочните процеси. Очертава се поглед, различен от изследването на политическата конюнктура, събитийността и фактите с кратко значение. Това, което изследването на кратки исторически отрязъци по тясно определени теми замъглява, в редица случаи деформира.

В заключение ще отбележим, че институциите, като фундамент на човешкото съществуване, са обект на изследване и описание от редица социални и хуманитарни научни области и направления. Това определя и някои характерни трудности, които дисциплината среща — неразбиране. Важно е съдействието на колегиалната общност за по-нататъшното утвърждаване на институционалните четения в образователния модел на българската университетска архивистика.

Бележки

1. Справочник учебных заведений по профессиональной подготовке архивистов, М. 1984.

2. Петкова, Ст. Увод в архивознанието. В. Търново, 1994, с. 21.

3. Петкова, Ст. За научно-изследователската и научно-приложната дейност на архивите в България. — ИДА, т. 46, 1983, с. 14.

4. Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966, с. 80–82.

5. Ст. Петкова изтъква голямото значение на «История на институциите» за архивната теория, методика и практика. За архивознанието тя е изключително ценен източник на фактологична информация, необходима при определяне фондовата принадлежност на документите, границите на архивните фондове, разпределението на фондовете по мрежата от архиви, вътрешната организация на фондовете и съставянето на подходящ научно-справочен апарат към тях. — Увод в архивознанието. В. Търново, 1994, с. 20, 21.

6. История на държавните институции, С., 1985.

7. Стоянов, Л. История на институциите като научна дисциплина — състояние и перспективи. — В: История на държавните институции. С., 1985. 23–38.

8. ЦДА, ф. 540, а. е. 40, оп. 1, л. 20.

9. Пак там, а. е. 137, л. 40.

10. Старостин, Е. В. Зарубежное архивоведение: проблемы истории, теории и методологии. М., 1997.

11. Петкова, Ст. Увод в архивознанието, с. 26.

12. Козлов, В. П. Архивная реформа: вопросы научного и методического обеспечения. Отечественные архивы, кн. 1, 1994, с. 10.

13. БИА — НБКМ, ф. 14, а. е. 3982, л. 109.

Проблеми на архивистиката в постсъветска Русия (Исторически контекст)

гл. ас. д-р Дарина Григорова (СУ)

Разпадането на СССР през 1991 г. предизвика сътресения, които не пощадиха и една от най-консервативните институции — архивната система. Началото на 90–те години се определя като «архивна революция», «информационен взрив», «археографски взрив»(1) в новото архивно-информационно пространство. През 1997 г. се появява и терминът «архивна контрареволюция»(2), или «великият прелом»(3).

Хронологически архивната революция може да бъде разделена на три основни периода — от края на 80–те години до август 1991 г., от август 1991 до средата на 90–те години и от втората половина на 90–те до октомври 2004 г., когато е приет законът за архивите в Руската федерация (РФ). За първия период реформата е в съветски стил от средата на 50–те години. Вторият период е времето на същинската архивна революция, когато преобладават проблемите, свързани с разсекретяването на документите. Третият период е посветен предимно на избистрянето на новия понятиен апарат и подготовката на новото законодателство. Ако за първите два периода са характерни общественият и политическият натиск, то за третия е налице рутинното административно решение на реформата в архивите.

Архивната революция има следните аспекти:

1. създаване на нови архиви;

2. приемане на ново архивно законодателство, създаване на критерии за секретност;

3. създаване на нов понятиен апарат, които са подчинени на основните й цели:

1. разсекретяване на документи с изтекъл срок на давност.

2. преодоляване на ведомствения монопол над архивите.

Архивната реформа започва още от началото на перестройката при Михаил Горбачов, когато правителството споделя обществените настроения за «откриване на архивите» като част от реабилитирането на жертвите от политически репресии. Още в края на 80–те години са разсекретени документи по разкулачването, изселванията и преселванията — всички са достъпни от началото на 90–те години, но достъпът до тях се затруднява от липсата на описи, или «инфраструктура»(4).

Още един проблем от началото на перестройката е наличието на дела «с ограничен достъп», отделно от засекретените. Делата с «ограничен достъп» са важна част от практиката на ведомственото ограничаване на достъпа до документите. Ръководствата на министерства и ведомства, съгласувано с Главния архив на СССР, превръщат документите в дела с «ограничен достъп», за които не се води отчет. Приблизително към средата на 80–те години за 14 ведомства има над 1 100 000 архивни единици(5).

През 1986 г. Главният архив на СССР въвежда в действие «Инструкция за работата на държавните архиви със секретни документални материали», която затвърдява съществуването на делата с «ограничен достъп». Ведомственият контрол върху достъпа до документите е улеснен и от липсата на юридическа отговорност за неправилно поставяне на гриф «съвършено секретно»(6).

Горбачов не надхвърля «хрушчовското размразяване» на архивите, което започва от 7 февруари 1956 г. с постановлението на Министерския съвет «За мерките за установяване на реда за съхраняване и по-доброто използване на архивните материали(7) на министерствата и ведомствата» и завършва — според едно мнение — още през 1961 г. с призивите на началника на Главния архив на СССР за «бдителност» при допускането на изследователи до архивни документи и за «правилна политическа оценка», а според друго — през 1966 г.(8) с «Инструкция за работата на държавните архиви със секретни документални материали». Перестроечната вълна засяга само държавните архиви, но не и партийния архив на КПСС, който остава открит само за избрани.

Истинското отваряне на архивите започва при драматични обстоятелства след обсадата на Белия дом през август 1991 г. с указите на президента «За архивите на Комитета за държавна сигурност (КГБ)» и «За партийните архиви». През октомври 1991 г. започва да работи Комисията при Върховния съвет на РСФСР, която трябва да организира предаването и приемането на държавно съхранение на документите на КПСС и КГБ, оглавявана от председателя Дмитрий Волкогонов. Основните задачи на комисията са следните:

1. да се определят типовете архивни документи, в това число и съхраняваните в действащите подразделения, подлежащи да бъдат предадени за държавно хранение;

2. да се подготви и представи за утвърждаване от Президиума на Върховния съвет на РФ на временен регламент за използване за научни и практически цели на архивните документи на КПСС и КГБ;

3. да се установи, че дадените регламенти действат до приемането на закона на РФ «за държавната тайна». През есента на 1991 г. е и неуспешният опит на историка Юрий Афанасиев да се създаде международна комисия от световни специалисти по съветска история за изучаване на новата архивна информация.

Разсекретяването на документите започва масово след указа на президента от 14 януари 1992 г. «За защита на държавните тайни на РФ», установяващ 50–годишен срок за давност, когато старите архиви вече са трансформирани в нови: Централният партиен архив се превръща в Руски център за съхранение и изучаване на документите от най-новата история (РЦХИДНИ), после на базата на 7–и сектор на Общия отдел на ЦККПСС се създава Център за съхранение на съвременната документация (ЦХСД).

Неизвестният на обществеността и на изследователите т. нар. Специален архив (Особый архив, или ЦГОА) се превръща в Център за съхранение на историко-документалните колекции (ЦХИДК). За ЦГОА, или Особый архив (свръхсекретно хранилище на трофейни документи от 20 европейски страни) до перестройката не се споменава в нито един справочник — до цикъла «Пет дни в Специалния архив» на журналистката Е. М. Максимова(9).

Бившият Централен държавен архив на Октомврийската революция (ЦГАОР) Централният държавен архив на РСФСР се обединяват в Държавен архив на Руската федерация (ГАРФ). Днес в ГАРФ се пазят повече от 6 млн. дела, а дължината на рафтовете достига 80 км. Пътеводителят по фондовете на Държавния архив е съставян в продължение на няколко години и заема 6 тома. По своята структура ГАРФ се състои от няколко части. В първата (1 млн. дела) са материали по история на Руската империя до 1917 г.: отчети на тайната политическа полиция, доклади на наказателните органи, борещи се с революционното движение, и папки на Върховния наказателен съд, разглеждащ делата на декабристите, архивите на руските императори и великите князе — от Александър I до Николай II. Втората част съставят материали на държавната власт на СССР. Третата се състои от милион и половина дела и документи на РСФСР. Отделно в ГАРФ са материали по историята на Бялото движения и руската емиграция.

До началото на 1992 г. в Русия има 17 федерални архива. Извън новата система обаче остават бившият архив на Политбюро на ЦК на КПСС, превърнат в президентски архив на СССР, а после и в архив на РФ, и архивът на КГБ, което е и първият симптом на архивната контрареволюция!

Към момента на август 1991 г. структурата на архивите на КГБ има две нива — централен архив и архиви на областните управления. Извън Централния оперативен архив на КГБ съществува и отделен архив — на централната служба по разузнаване — бившето Първо главно управление на КГБ. Към Централния архив и към регионалните архиви на КГБ винаги съществува и отделен фонд за дела от историческо значение или оперативен интерес.

Документите на архивите на службите се разделят на следните групи:

1. Архивно-следствени дела (наказателни дела) от 1918 до 1991 г. Част от тези дела отразяват репресиите срещу гражданите на СССР. В московския КГБ има около 100 000 архивни единици, от които 67 000 са т. нар. закрит фонд, т. е. дела, по които има реабилитационни решения, или обвинението е снето по едни или други причини, например обвиняемият е признат за невменяем.

2. Филтрационни дела (филтрационни и трофейни материали). Всички съветски граждани, които са били на окупираните територии, в лагери за военнопленници или са откарвани или доброволно отивали на работа в Германия, при завръщането си в СССР минават проверка в проверочно-филтрационни лагери. За тях се завеждат анкетни листове, а после в много случаи към тях се добавят някакви материали и така всъщност се образува проверовъчно-филтрационно дело. В Москва по такива дела има 55 000 архивни единици плюс 10 000 трофейни архивни единици, т. е. картони и други отчетни материали, които Съветската армия взема от германските лагери. Тези картони са разпределени и разпратени в областите, откъдето лицето е взето в армията, или там, където е родено. Тези 10 000 архивни единици в Московска област не намират приложение, т. е. посочените граждани не са се върнали у дома и проверовъчно-филтрационни дела срещу тях не са завеждани.

1. Секретно деловодство: преписка, нареждания, отчети на управлението и т. н. В секретното деловодство влизат материалите от градските и районните отдели на КГБ. В Москва този фонд съдържа само 19 375 архивни единици.

2. Лични дела на сътрудниците на КГБ. Срокът за съхранение е неограничен.

3. Оперативни дела — оперативни разработки, лични дела на агентурата и т. н.

От 5 септември 1991 г. архивите на КГБ се запечатват. При кметството на Москва е създадена комисия, която да регламентира предаването на архивите на спецслужбите. Ситуацията по ревизирането на фондовете на КГБ е усложнена от неяснотата: кой тип документи и до коя година трябва да се изземат от архивите на КГБ и да се предадат на държавно съхранение и кои трябва да се оставят в подразделенията на КГБ.

Ведомствената политика на КГБ по отношение на архивите не е в полза нито на историята, нито на архивистите. Поради спецификата на тайните служби в КГБ се следва практиката да не се съхраняват за вечно ползване голяма част от делата. Документация от общ порядък в районен отдел на КГБ се пази само 20 години, след което се унищожава. Пазят се само описите на делата. На този принцип е унищожено делото на академик Андрей Сахаров — над 300 тома, делото на Александър Солженицин, на Владимир Войнович.

Практиката да се унищожават архиви е разпространена в НКВД през 30–те години. Според кореспонденцията на Бонч-Бруевич с Ягода, Ежов и Берия за периода 1935–1939 г. сътрудниците на НКВД са «изгаряли в печката» документи веднага след арестуването на собствениците им — дейци на културата, науката и др. Споменава се за «скъпоценни книги и ръкописи», унищожени противозаконно, за което Бонч-Бруевич наивно моли именно органите на НКВД да «направят необходимите организационни изводи», след което е уволнен от поста директор на Литературния музей(10).

Освен това ведомството има свой типов списък-инструкция за документите и сроковете на тяхното съхранение. Предпоследният списък, регламентиращ цялото деловодство на КГБ, Андропов утвърждава през декември 1979 г. Следващият утвърждава Крючков през ноември 1991 г. Съществено се намаляват сроковете за съхранение на делата в архивите на КГБ и се стеснява номенклатурата на делата, които се предават в архива, т. е. голяма част от делата не попада в архива, а се унищожава направо в действащите подразделения(11).

На базата на президентския указ от 24 август 1991 г. и на решение на Комисията при Президиума на Върховния съвет за организиране на предаването и приемането на архивите на КПСС и КГБ от 23 януари 1992 г. от Централния оперативен архив (ЦОА) подлежат на разсекретяване следните категории дела: филтрационно-проверовъчни дела на съветски граждани, попаднали в плен в Германия, трофейни документи, архивно-следствени дела само на реабилитирани и др. Не се реализира идеята за създаване на Руски център за съхранение и изучаване на документите на службите за държавна сигурност като федерален архив на базата на ЦОА. Решението на комисията остава на хартия.

Липсата на нормативна база за ЦОА на КГБ създава условия за «архивно пиратство» (несанкционирана продажба на документи в чужбина), което довежда до политически спекулации — «голямата политика» постепенно поглъща идеята за свобода на информацията. (Ситуацията напомня тази в България след неколкократните опити за «отваряне на досиетата», довели до злоупотреби и компромати, но не и до достъп на изследователите до тях.)

Спекулация с архивен документ довежда до скандал в Украйна, който помрачава и без това деликатните руско-украински отношения. През февруари 1992 г. вестник «Литературная Украйна» публикува материал «Да се изселят в отдалечени краища на СССР всички украинци...», представен като заповед на НКВД и НКО от 22 юни 1944 г. (въпреки че през 1944 г. не съществуват специални отдели на НКВД, а има отдели СМЕРШ). Авторът е спестил последните редове от документа: «Украинци! Тази заповед е в ръцете на Германското военно командване», т. е. става дума за листовка на германската пропаганда, а не за план за депортация на украинците от съветската власт(12).

Първият документ, регламентиращ достъпа на изследователите до архивната информация, е от 29 май 1992 г., когато колегията на Комитета по въпросите на архивите приема Временно положение «За реда на достъпа до архивните документи и правилата за тяхното използване». За първи път се въвежда 30–годишен срок на давност на документи с гриф «съвършено секретно» и 75–годишен срок — за давност на документи, засягащи правата на личността. След 50 години документите могат да бъдат разсекретени и от комисии от държавните архиви. На 23 юни 1992 г. се публикува президентският указ «За снемане на ограничаващите грифове от законодателните и други актове, служили за основание за масови репресии и посегателства върху правата на човека».

През май 1992 г. под ръководството на Михаил Полторанин се създава комисия по архивите на президента, която да подготви документите от архива на КПСС по делата на репресираните за Конституционния съд. Колекцията на комисията, наброяваща около 6 000 документа, групирани в 3613 дела, се предава за открито съхранение в ЦХСД. Някои от делата са с неизтекъл 30–годишен срок на давност, други нямат отношение «по делото на КПСС» — това е един от малкото случаи, когато непрофесионалисти-чиновници помагат на бъдещите изследователи — административна грешка в полза на историята!

През 1993 г. е приет първият закон («Основи на законодателството за Архивния фонд на Руската федерация») за архивното дело в Русия, който е на демократична основа. Достъпът до архивите е свободен за всеки гражданин на РФ, както и за чуждестранни изследователи. В Русия се въвежда не разрешителният, а регистрационният принцип на достъп до архивите(13).

През същата година е приет и законът «За държавната тайна». Документите с грифове «секретно», «съвършено секретно» и «съвършено секретно с особена важност» се съхраняват в специални помещения, където никой не може самостоятелно да проникне, дори и директорът на архива. За работата с тях се създава вътрешноархивна комисия от трима души. Според директора на ГАРФ Сергей Мироненко за последните 12 години в архива е проведена огромна работа по снемането на «необоснованите грифове»(14).

Според закона за държавната тайна след 30 години всички грифове губят смисъл. Процедурата по откриване на документа обаче не е установена, от което не е ясно какво става с документите след изтичане на 30–те години. Законът дава възможност и за продължаване на срока за давност. Законът не спира чиновниците да измислят допълнителна процедура на разсекретяване, която да пречи на архивистите да дават документа на изследователя. Друга страна на проблема е, че редица все още засекретени документи не съдържат държавна тайна. Партийното деловодство автоматично е засекретявало всяка хартийка(15). Според Сергей Мироненко изходът е в приемането на закон за свободен достъп до информацията, който би разрушил анекдотичната формула на силовите ведомства: «публикуването на документа не е основание за неговото разсекретяване»(16).

Един от позволените от закона начини на разсекретяване дава това право не само на ведомството, което е създало документа, но и на ползвателя — изследователят може да не се съгласи с решението на ведомството и да иска чрез съд разсекретяване на интересуващите го документи. Това засега остава само теоретична възможност, защото според Татяна Павлова (началник на управлението по комплектуване на организационните услуги и архивните документи към Федералната архивна агенция) няма прецеденти(17). Единственият изследовател, който си търси правата по съдебен път и се опитва да се пребори с чиновническия монопол над разсекретяването (в случая в ЦАМО), е Георги Рамазашвили.

В списъка на тайните според закона за държавната тайна попадат и сведенията за кадровия състав на ФСБ. Даже в съветския период информацията за сътрудниците на КГБ е ведомствена, а не държавна тайна. Промяната в статуса пречи да се извадят на бял свят лицата на всички палачи от времето на репресиите.

През 1992 г. Думата приема закон за оперативно-следствената дейност, определен от Никита Петров като «новаторски», тъй като за първи път не ведомствената инструкция регламентира оперативно-следствената дейност, а общоруският нормативен акт. Според този закон човекът, против когото КГБ е провеждал оперативна разработка (а често пъти разработката не завършвала само с арест), има правото да изисква тези материали и да ги получи, за да се запознае с тях, макар и без да се разкриват източниците на информация. Именно това положение от закона обаче на слушанията на Думата през 1995 г. е изменено. Според изменението законът дава право да се изисква такава информация само на гражданина, против когото е било възбудено наказателно дело и който е бил оправдан, или когато прокурорът е отказал да заведе наказателно дело. Тоест само на лицата, чиято вина не е била доказана по установения от закона ред. Голяма част от гражданите, които са били разработвани от службите, вече няма да могат да получат материалите по делата им(18).

На 25 август 1993 г. Държавната архивна служба утвърждава «Регламент за достъпа до материали на прекратени наказателни и филтрационно-проверовъчни дела в държавните и ведомствените архиви на РФ» (става дума за наказателните дела на лица, подложени на политически репресии). Понятието «право на достъп» означава право на запознаване, копиране и използване в научни, юридически и «други некомерсиални цели» и на публикация.

През есента на 1993 г. Комисията по разсекретяването на документите на КПСС и на КГБ под председателството на Д. Волкогонов прекратява съществуването си, без да изпълни изцяло указите на президента от август 1991 г. На държавно съхранение са предадени само архивите на КПСС, но не и на КГБ, които остават в приемника му — ФСБ, и до които достъпът се регламентира от сътрудниците на спецслужбите, а не от закона. Архивите на КГБ се подлагат на масирана чистка още през средата на 50–те години, резултатите от която не са ясни и до ден днешен(19).

Конфликтът между архивистите и бюрократите е в полза на вторите, които си извоюват правото на ведомствено съхранение на исторически документи. Министерството на отбраната, Министерството на външните работи и ФСБ получават правото на депозитарно съхранение, а президентският архив (АПРФ) и този на Министерството на външните работи — и правото на постоянно съхранение. Запазва се системата на «информационни привилегии».

По отношение на първите прояви на «архивна контрареволюция» има две гледни точки — на Владимир Козлов за началото на 1994 г., и на Никита Петров за 1995 г. Най-подходящата дата обаче е есента на 1993 г. — поражението на комисията на Дмитрий Волкогонов.

Следствие на това поражение е и парадоксалната ситуация, при която копията на документи с гриф «съвършено секретно», издавани от Волкогонов с пълномощие от президента и предавани на архивните служби на САЩ, могат по-лесно да се прочетат в библиотеката на Конгреса, отколкото в архивите в Русия(20).

През септември 1994 г. с разпореждане на президента се създава Комисия по разсекретяване на документите на КПСС — структурно подразделение на «Държавната техническа комисия при президента на РФ», която има и функцията да защитава държавната тайна. През юни 2001 г. с указ на президента комисията е разпусната, а на нейно място е създадена Междуведомствена комисия по защита на държавната тайна, която поема функциите по разсекретяването. От една страна, от втората половина на 1994 г. разсекретяването се извършва два пъти по-бързо до 1996 г., когато комисията прекратява работата си и не е заменена с друг орган. От друга страна обаче, комисията приема «Правила за разсекретяването на документите, създадени от КПСС», които се опират на постановление на Президиума на Върховния съвет на РФ и въпреки Закона за държавната тайна удължават установения 30–годишен срок с още 18 години (общо 48) за документите «в областта на атомната наука и техника», а за документи на външното разузнаване — с 50 години от датата на издаването им. Използван е и терминът «автоматично разсекретяване» в негативен смисъл — «не подлежат на автоматично разсекретяване...».

Според директора на Специалния архив (Особый архив) Анатолий Прокопенко през средата на 90–те години вече е възродена «добрата» съветска традиция отделни документални фондове от едни архиви тайно да се прехвърлят в други, за да се объркат(21) руските и чуждестранните изследователи.

Окончателната победа на ведомствата е в споразумението между Държавната архивна служба и ФСБ от август 1995 г., в което не са посочени никакви срокове на давност въпреки наличието на Закона за държавната тайна. Въвежда се и нов термин — «за целесъобразност на разсекретяването», което е само фразеологически маркер на бюрократичното всевластие(22). Налага се теорията за «балансираното разсекретяване», според която е недопустимо разсекретяването на големи комплекси от документи в един архив да изпреварва аналогичната работа в друго ведомство, където се съхраняват подобни по състав и съдържание документи от същия период(23).

Със Закона за държавната тайна не се съобразява и друго важно ведомство — Министерството на отбраната, което налага свои правила за работа в своя архив (ЦАМО). Правилникът за работа в читателската зала на ЦАМО и заповед на министъра на отбраната № 270 «За утвърждаване на наставления по архивното дело във Въоръжените сили на РФ» от 4 юли 1996 г. включват нови категории към приетите от закона за секретни. Забранена е за изследователите следната документация: служебно длъжностни характеристики; служебни атестации; картони с наложените наказания, също и сведения за наказанията; преписка по назначаване на длъжност, присвояване на воински звания, награждаване; нереализирани наградни листи; политически доноси; разузнавателни сводки на армията и Щаба на ВВС на Червената армия; протоколи от разпита на военнопленници; документи на военната прокуратура; картони на осъдените от военния трибунал; съветски листовки на немски език; трофейни германски каталози за съветските военнопленници; трофейна документация на Вермахта, а също имената на убитите в боя или пленени войници и командири на противника.

Заповед № 270 злоупотребява и с неопределените формулировки — говори за «компрометиращи» сведения, «засягащи охраняваните от закона интереси, честта и достойнството на лицето», а Правилата дори забраняват на изследователите да общуват помежду си. Архивистите цензурират записките на изследователите — предимно на руските, на които е забранено да ползват ноутбук — за разлика от чуждестранните специалисти(24).

Нито Правилата (както от 1991, така и от 2004 г.), нито заповед № 270 не са съгласувани с Федералната архивна служба и не са регистрирани в Министерството на правосъдието. Дори и ръководителят на Федералната архивна служба Владимир Козлов не може да принуди военното ведомство да спазва законите.

Ситуацията в ЦАМО през 2004 г. напомня много на архивната цензура от 50–те години, когато даването на документи в читателската зала е възможно с позволение на началника на архива, а направените от изследователите преписи от архивните документи и техните копия им се дават едва след като бъдат прегледани(25).

В съветския период цензурата се контролира от т. нар. списъци на Главлита. Там ясно се казва кои теми не подлежат на публикация в открития печат. Сведенията за бойния и числения състав на въоръжените сили през годините на войната, за загубите в личния състав и бойната техника не само за военния период, но дори при отделни операции, числеността на военнопленниците и сведенията за съдбата им и много други.

Преломът е през 1987 г., когато се признава, че редица засекретени сведения поради давност са изгубили актуалност. Оттогава започва отпечатването на поредица от документални публикации за работата на съветските спецслужби по време на войната. За историците стават достъпни архивни материали за плановете на СССР в навечерието на войната, за причините за поражението на съветските войски в началния й период, за военнопленниците, за германската система на организация на властта на окупираните територии...(26)

През октомври 2004 г. министърът на отбраната на РФ издава заповед «За разсекретяването на архивните документи, съдържащи сведения за военнослужещите, загинали и безследно изчезнали без вест в периода на Великата отечествена война 1941–45 г.». Заповедта излиза като изпълнение на поръчение на президента на РФ от 23 април 2003 г. № Пр–698. От президентското поръчение до заповедта на министъра минава година и половина. Дали Централният архив на Министерството на отбраната (ЦАМО) ще започне да разбулва тайните от Втората световна война, както декларира заповедта от края на 2004 г., предстои да видим.

Още един проблем при разсекретяването е неотменимото правило: да разсекретява сведения може само онзи орган или организация, които са ги засекретили. Ако тези организации вече не съществуват, разсекретяването се превръща в прерогатива на специалната Междуведомствена комисия за защита на държавната тайна — МВК.

Ръководителят на Федералната архивна агенция В. Козлов не е включен в състава на МВК, защото няма право да засекретява и разсекретява!

На подчинение на Федералната агенция са шестнайсет държавни архива, но нито един от тях няма право по собствена инициатива да снеме грифа от чужди материали, поверени му на съхранение. Това може да се направи само по установения ред — като се получат пълномощия от органите и организациите, които сами имат пълномощия да отнасят сведения към държавната тайна.

Например от архива на МВР в държавния архив са предадени т. нар. Особые папки (специални папки) на Сталин, Берия и други ръководители на СССР за периода 1944–1945 г., които съдържат доклади, информация от органите на вътрешните работи, позволяващи да се съди за ситуацията в страната през заключителния етап на войната. («Особая папка» е вид документ, степен на секретност. «Особая папка» съществува и в Политбюро, и в правителството, и в министерствата. В протоколите от заседанията на Политбюро може да се прочете: «Слушали. Постановили. Решение — «особая папка». Даже за членовете на Политбюро това е висша степен на секретност, поради което материалите на Политбюро не се пазят в едно деловодство, а в няколко(27).)

МВР разсекретява тези материали, но къде се съхраняват материалите от «особая папка» от по-ранния период, преди 1941 г., все още не е известно на изследователите и архивистите! Ръководителят на Россархив Владимир Козлов предполага, че те са останали във ведомствения архив на ФСБ, който обаче не е от «епархията»(28).

В. Козлов предлага статистика на разсекретените документи: общо в страната през 1992 г. са разсекретени 2 600 000 дела, през 1993 г. — 600 хиляди, 1994 г. — 800 000, 1995 г. — 663 000, 1996 г. — 450 000, 1997 г. — 450 000, 1998 г. — 685 000, 1999 г. — 643 000, 2000 г. — 921 000, 2001 г. — 562 000. Общо за 10 години са разсекретени 8 574 000 дела. Процентът на запазените според Козлов е в границите на 2 милиона. Предимно това са документи на бившата КПСС.

През 2002 г. В. Козлов направо казва, че не е удовлетворен от темповете на разсекретяване на документите на КПСС: «Списъкът на документите, предназначени за разсекретяване, е изпратен своевременно в Междуведомствената комисия за защита на държавната тайна. Нито един документ от този списък обаче не бе разсекретен»(29).

Нещо повече, наблюдава се процес на обратно засекретяване на вече разсекретени документи. Става дума за документи на ЦК на КПСС. Оправданието според Татяна Павлова е, че не им е направена експертиза за ценност(30). От една страна, документите на партията са и документи на държавата, което обяснява опасенията на архивистите да не стане достъпен документ, пазещ държавна тайна. От друга страна обаче, изискването да се прави експертиза на всеки документ, чакащ разсекретяване, е абсурдно дори като физическо време — само документите в архива на Министерството на отбраната са приблизително 10 млн. дела. Това е поредният пример как един закон може да носи декларативен характер, а за да влезе в сила, трябва да се преодолее административната процедура.

На 9 май 2005 г. в Русия ще се чества 60–годишнината от победата във Великата отечествена война. Интересът към съдбата на архивите от страна на руската общественост е особено голям. Провеждат се дискусии относно данните за жертвите на войната, от която няма незасегнато съветско семейство. Официалните данни на няколко пъти се променят, цифрите на изследователите са различни. Не се знае колко точно са загиналите от заградителните отряди. По поръчение на президента на РФ в отговор на обществения интерес и във връзка с годишнината ще бъдат разсекретени още документи от периода на войната. На 27 април ще се съберат представители на силовите ведомства, които ще решават кое дело да разсекретят и кое да оставят в тайна(31). Дали грифът «съвършено секретно» няма да пречи на специалистите по Втората световна война, все още остава пожелателен въпрос.

Утехата на изследователите е във факта, че самодържавна, както и съветска, Русия е държава с огромен бюрократичен апарат с огромно деловодство: документите се повтарят, внасят се в регистри, съществуват копия, които тогава се наричат «отпуск», и т. н. От тук и практическата невъзможност според Сергей Мироненко: «дори да е поставена такава — да се унищожат документите. Но дори и да успее някой да направи това, следи от деянието непременно остават. За да се унищожи документ, трябва не само да се унищожи като такъв, но също и описите. Да се направи това е крайно сложно, те съществуват в два-три екземпляра и т. н. От друга страна, трябва да се знае къде какво се намира. Такива знания могат да притежават само гениални изследователи»(32).

Бюрокрацията обаче пречи както за унищожаването, така и за разсекретяването на архивите!

Освен с тълкуването на Закона за държавната тайна архивистите и историците имат проблеми и с тайната на личния живот, за която има общо определение в Закона за архивите — не подлежат на разглашение сведения за здравето, личния живот на гражданина и неговото имущество, достъпът до които е ограничен за 75 години. Проблемът е какво да се прави с партийните архиви, голяма част от които са партийни досиета и дела. Друг проблем идва и от информацията, съдържаща се в КПК (Комисия за партиен контрол), занимаваща се с дела от чисто интимен характер. Ако изследователят се интересува от работата на комисията като цяло — документите са достъпни, ако се интересува от конкретна личност, тогава се нарушава «личната тайна». Ситуацията е парадоксална, още повече че не става дума за живи хора. Липсват ясни критерии за тази информация.

Личните архиви винаги са представлявали особен интерес за властите и понякога архивистите плащат с кариерата и свободата си за съвестното изпълнение на своята работа. Анатолий Прокопенко описва случай от времето на Брежнев. През 70–те години «се издига призивът: да съберем и съхраним за потомството личните архиви на бележити съветски хора». Архивите започват да се пълнят с грамоти на герои на социалистическия труд и т. н. Архивистът В. Соколов обаче издирва личните архиви на държавни дейци като тези на бившите председатели на КГБ Игнатиев и Серов, на прокурора Вишински и др. За да го накарат да се откаже от тази си дейност, властите го обвиняват в скалъпен сценарий за международна контрабанда на филателисти. Соколов лежи шест години в затвора, след което го оправдават, но към делото му остава надписът «осъден за други деяния», както и грифът «съвършено секретно»(33).

Липсата на критерии за личната тайна довежда и до опасната тенденция за крайно разширено и «творческо» тълкуване от някои архивисти на тайната на личния живот, която се използва като основание за отказ да се предоставят документите. Излишното засекретяване довежда до «митологизация на документите»(34).

Наред с процеса на «митологизация» върви и този на «демитологизация» на историческите митове — за агента Сталин например. Архивистката Зинаида Перегудова доказва убедително на базата на документи на Охранката и на тайната полиция, че Сталин не е бил секретен сътрудник на охранното отделение в Баку, нито че отговаря на псевдонима «Фикус». Изследователката доказва и че прочутото «писмо на Ерьомин», «уличаващо» Сталин във връзки с Департамента на полицията, е фалшификат. Писмото е изпратено до началника на Енисейското охранно отделение, каквото през 1913 г. не съществува. Изходящият номер на писмото е «2998», докато номерата за специална кореспонденция на Специалния отдел започват от № 93001, и т. н.(35)

Сергей Мироненко развенчава и мита за убийството на Сталин. Предстои издаването на подробна четиритомна документална биография на Йосиф Висарионович под ръководството на акад. Александър Фурсенко, която ще включва спомените на охраната на вилата по времето на смъртта, спомени на членове на Политбюро(36), медицински документи и др.

Още един проблем, свързан с разсекретяването, са критериите за «интелектуалния достъп» до информация. Стига се до комични ситуации — разсекретени и издадени са решения на Политбюро на ВКП(б) от края на 20–те–началото на 30–те години, свързани с колективизацията и разкулачването, а документи(37) от средата на 30–те години остават неразсекретени...

Липсват и ясни критерии за понятието «особено ценен документ» (ОЦД). Опити терминологично да се изясни ОЦД се правят през 80–те години(38). Определението е стандартно — всички документи, «чиято загуба е непоправима» с държавна и научна цел. Различните архиви обаче са на различни становища(39). Някои архивоведи приемат, че «уникалност» — това е висшата степен на «ценност», и прилагат критериите, използвани за експертизата за ценност(40). Има спорове обаче и относно критериите за експертизата на документите.

В Русия още от ХIХ век е отработен механизмът за подбор на документите за вечно съхранение. Съществува централна експертна комисия плюс комисия в архива на всяко министерство и ведомство. Днес в Русия се съхраняват повече от 200 милиона дела за вечно съхранение. В зависимост и от своето финансово, юридическо, историческо значение всеки документ има определен срок за съхранение: от година до безкрайност. В тази отработвана десетилетия система според Владимир Козлов кардинални изменения не са настъпили, с изключение на едно: ако преди в теорията за експертизата за ценност на документа се определя класовата му значимост, то сега подходът е променен, по-голямо внимание има към живота на конкретния човек(41).

Ако бившият директор на Специалния архив и консултант към Комисията по реабилитация на жертвите от политически репресии при президента на РФ Анатолий Прокопенко и бившият експерт от Комисията по организиране на предаването и приемането на държавно съхранение на документите на КПСС и КГБ Никита Петров са скептици по отношение на хода на разсекретяването, то ръководителят на ГАРФ Сергей Мироненко си задава въпроса «Готово ли е нашето общество да знае истината?», а шефът на Федералната архивна служба Владимир Козлов, който през 1997 г. приветства «археографския взрив» от началото на 90–те години, през 2004 г. вече споделя: «Ние твърде много се открихме»(42).

Под «откриване» В. Козлов разбира продажбата на «сурова архивна информация» (копия и т. н.) на чуждестранни архиви. Международното сътрудничество трябва да се изразява в съвместни научни проекти (създаването на електронни каталози или база данни за документи, свързани с архивите на Русия — по такъв проект е създаден електронен каталог на архивните документи от фондовете на съветската военна администрация в Германия — СВАГ), или в обмен на «вторична архивна информация»(43).

От края на 90–те години преобладават теоретичните разработки на руските архивисти извън проблема за тайната и разсекретяването. В. Козлов се опитва да обнови понятийния апарат, което някои архивисти възприемат като «терминологична интервенция»(44).

В. Козлов въвежда термини като «филтрация на документа», «конвой» (информационно съпровождане, включващо системата на пояснителни елементи към документа (предисловие, коментари, бележки, заглавие, архивна сигнатура и др.), «сигнална система» (средства за търсене), «възбуждане на документ» (документалната публикация води до «възбуждане» на документа, което означава актуализирането му като исторически извор)(45).

Б. С. Илизаров разработва концепцията за архивите като «социална памет на обществото»(46).

Е. В. Старостин въвежда термина «архивология»: «архивологията» отговаря на въпросите как се извършва документирането, ролята в него на държавния и частния сектор, защо и как е запазен един или друг източник, комплекс от документи, архив, библиотека, музей и т. н., какви исторически паметници е трябвало да има, но не са съхранени поради определени причини, как влияе развитието на информационните технологии върху запазването на документалната памет на обществото, към кой тип писмена (архивна) цивилизация трябва да се отнесе едно или друго общество(47).

Важен проблем на архивистиката в Русия в момента е административната реформа. Единната държавна система на управление на архивното дело в Русия е създадена за първи път с декрета от 1 юни 1918 г. «За реорганизация и централизация на архивното дело в РСФСР». Основната цел на декрета е да се преодолее ведомственото всевластие над архивите. (Битката между архивите и ведомствата се води и до ден днешен.) Недостатъците на декрета според Евгений Старостин са три:

1. Липсва принципът на публичност на архивите.

2. Не се довършва провъзгласената централизация, като не създава единно централно хранилище.

3. Подчинява архивната служба на народния комисар на просвещението.

Според Анатолий Прокопенко основният минус на декрета от 1918 г. е осакатяването на провинциалните архиви в името на централизацията, а единственото достойнство е, че архивите са спасени(48).

От 1939 до 1959 г. архивната служба е в рамките на НКВД-МВР. През 1959 г. се създава Главното архивно управление при Министерския съвет на СССР. След 1991 г. този орган се нарича и Комитет по делата на архивите, и Централна архивна служба — до март 2004 г.

Според А. В. Елпатиевски (който 45 години работи в системата на архивните учреждения), ако се вземе под внимание не винаги осъзнаваният факт, че МВР на СССР всъщност е своеобразна надведомствена «държава в държавата» (в него влизат редица държавни служби и изобщо несвързани с осъществяването на силови и наказателни функции: извън архивната — геодезия и картография и др.), то може да се каже, че архивната служба — в пълно съответствие с общодържавния, надведомствения характер на своята дейност — не влиза в състава на което и да било отраслово ведомство 80 от 85–те години на своето съществуване.

Последната административна реформа, засегнала архивите в Русия, е обявена с Указ на президента на РФ от 9 март 2004 г. Съгласно указа федералните органи на изпълнителната власт в зависимост от изпълняваните от тях функции са разделени на министерства (с правоустановяващи функции), служби (с контролно-надзорни функции), агенции (с правоприлагащи функции по оказване на държавни услуги и управление на държавното имущество).

Федералната архивна служба на Русия е преобразувана във Федерална архивна агенция, подведомствена на Министерството на културата и масовите комуникации на РФ. С разпоредба за ръководител на Федералната архивна агенция на правителството от 13 март е назначен В. П. Козлов.

Закрити са 24 федерални органа на изпълнителната власт (22 от тях са източници за комплектуване на Държавния архив на РФ), преобразувани са шестнайсет (четиринайсет — източници за комплектуване на ГАРФ), три са преименувани.

Правителството възлага на архивната агенция:

а) да оказва държавни услуги в областта на архивното дело;

б) държавно да регистрира уникалните документи от Архивния фонд на РФ;

в) да осигурява спазването на правилата за съхранение, комплектуване, регистриране и използване на архивните документи.

Ръководителят на Федералната архивна агенция може да има до двама заместници, в структурата на централния апарат са предвидени две управления по основните направления на дейността на агенцията, броят на работниците в централния апарат на агенцията не трябва да превишава 68 единици (без персонала по охраната и обслужването на сградата).

А. Елпатиевски, който е от архивистите, възприели скептично административната реформа, не одобрява на пръв поглед логичното обединяване под една шапка на всички информационни служби (библиотеки, музеи, архиви и средствата за масова информация) поради принципно различния характер, насочеността на дейността, общественото предназначение на архивите, от една страна, и на библиотеките и музеите, от друга. Последните са част от културата и главната им функция е да оказват държавни услуги и управляването на съответното държавно имущество, докато архивната служба не само пази културното достояние на страната (държавното имущество — държавните архиви) и оказва държавни услуги, но до неотдавна осъществява и определени функции на мениджмънт, контрол и надзор над работата на архивите на държавните и други организации, воденето в тях на документална част от деловодството (документационното обезпечаване на управлението), а също и определено нормативно-правово регулиране в професионалната област и сферата на дейност на държавните архиви.

Лишаването на Федералната архивна агенция от тези функции според А. Елпатиевски крие в близкото бъдеще съществен регрес в изграждането на архивния фонд на РФ със съвременни документи, влошаване на състоянието на архивите и деловодствените служби и на държавните организации.

Без да иска връщане към тоталитарното минало, А. Елпатиевски напомня, че работата с документи, «като се започне от създаването им и до превръщането им в исторически извор или до пълното изгубване на значението им, толкова по-успешно и по-полезна е за човека, обществото и държавата, колкото тя е по-унифицирана на основата на единни научни принципи и норми, чието постигнато равнище бихме искали да се съхрани и запази и да се развива по-нататък»(49).

Ръководителят на архивната служба Владимир Козлов не възприема еднозначно административната реформа. От една страна, той одобрява логиката на реформата, предполагаща, че «под сферата на отговорността на конкретните агенции ще се съберат всички отговарящи на профила им учреждения. В агенцията по образованието — всички образователни учреждения на федерално равнище. В агенцията по здравеопазването — всички учреждения по здравеопазването, и т. н. По тази логика би следвало да се съберат и всички федерални архиви с държавен или ведомствен статус... с изключение, разбира се, на архивите от спецслужбите, които дори и да се разделят с тях, то не по-рано отколкото след сто или двеста години. Това би позволило да се заложат предпоставки за реализиране на единната държавна политика в областта на архивното дело, поне на федерално равнище»(50).

От друга страна обаче, според Козлов наред със съкращенията се променя и компетенцията на архивите: «Сега ние вече не сме орган, който разработва държавната политика в областта на архивното дело, макар че ще вземаме участие в това. Отнета ни е функцията за контрол и надзор на изправността на Архивния фонд на страната».

Реформата има и трета страна: «Принудени сме днес да решаваме въпросите за изправността на архивните документи и на ликвидираните и преобразуваните министерства и ведомства. А това са около два милиона дела! За обработката им държавата отделя добри пари, става дума за над 80 милиона рубли. С тази задача, слава Богу, се справяме: обработката на документите от архивите на 24 ликвидирани министерства и ведомства извършват няколко десетки бригади. Всеки петък се провеждат съвещания и сътрудниците на нашата агенция, които влизат в състава на всички ликвидационни комисии, докладват какво и как се прави»(51).

Друг недостатък на реформата според В. Козлов е, че както и през 90–те години, така и сега хуманитарните ведомства се разглеждат като икономически. Опасенията на архивиста са, че въпреки запазената методическа база на федералната архивна служба, при реформата системата може да бъде разрушена. «Онова, което преди правехме като самостоятелно ведомство, сега ще го съгласуваме с министерството и ще чакаме отговор на всяка хартийка. Ръководители на архивните служби на субекти на Федерацията ми звънят, мнозина са обезпокоени: там също са готови да започнат подчиняването на департаментите на културата. Аз още сега почувствах, че ние сме станали деветата дупка на кавала на министерството. Представяте ли си, спомнили си за нас един час преди съвещанието при министъра. А какво ще се прави в субектите на Федерацията?»(52) Същността на административната реформа според В. Козлов е разпределянето на функциите на Федералната архивна служба между три структури, или три федерални органа на изпълнителната власт: министерството — определя политиката в областта на архивното дело, службата, надзираваща и контролираща изпълнението на тази политика, и агенцията, управляваща федералното имущество и оказваща архивни услуги.

Според В. Козлов по радикалност административната реформа от 2004 г. може да се сравни с преобразуванията при Александър I, продължили до края на ХIХ век: «Познаването на административните преобразования е основа на фондирането на милиони дела в Архивния фонд на страната, а значи, ядро на ефективното търсене на всяко едно от тези дела във всяко кътче на страната. Но пък това познаване позволява на историка да твърди, че по своите мащаби и дълбочина започналата административна реформа е сравнима само с аналогичната реформа от времето на Александър I».

Изменението на принципите и характера на регулирането на архивното дело ще бъде дълъг процес. За да не попречи този преход на работата на архивите и за да се запази «професионалната корпоративност» из цялата страна, е създаден Общоруски съвет по архивното дело, чието учредително събрание е през декември 2004 г. Новата административна реформа е свързана и с новата система на формиране на бюджета, което се отразява върху работата на архивната служба и на системата на планово-отчетната документация. До началото на реформата «планово-отчетните материали на Росархива не оказват непосредствено влияние върху разпределението на бюджетните средства, тъй като основен инструмент на бюджетното планиране е т. нар. годишна бюджетна заявка, която е слабо свързана с показателите на Основното направление за развитие на архивното дело и следователно с плановете и резултатите от работата на подведомствените на Россархив учреждения». В резултат на което «отделни работници на архивите се ориентират към задоволяване на потребностите на обществото (т. е. повишаване качеството на представяните на потребителите услуги), колкото научните или материалните интереси на групите работници или за изпълнение на най-малко трудоемките и не скъпи работи».

С постановление на правителството № 249 на РФ от 22 май 2004 г. «се предвижда обединяване на отчетите за резултатите и плановете на федералните органи на изпълнителната власт в един документ — Доклад, който трябва да съдържа основателните цели и задачи на дейността, разходните задължения на бюджета, постигнати и планирани за период до три години, измеримите резултати, също и списък на ведомствените бюджетни програми».

Архивната служба създава специално работна група от специалисти от федералните архиви, която да разработи нова планово-отчетна форма и списък на ведомствените бюджетни програми на Россархив за периода до 2007 г. Запазват се старите показатели (количество от реставрирани архивни документи и др.), но се въвеждат и нови («характеризиращи обема и качеството на предоставените от архивите държавни услуги, а също така даващи оценка за състоянието и развитието на тяхната материално-техническа база»).

В. Козлов се надява административната реформа да разреши и проблема за запазването на ведомствените архиви от 90–те години, за които според него е налице «висока степен на неопазване». Предложението на архивната агенция е в закона за новите федерални органи на изпълнителната власт да се включи специална точка за тяхната отговорност за създаването на деловодство и на архивна служба.

Най-остър за федералните архиви според В. Козлов остава проблемът за «предоставяне на помещения или форсираното завършване на строителството поне на архивохранилище в селището Вороново, Московска област»(53). Най-оптимистичен е погледът за реформата на Е. А. Козлова, зам.-директор на ГАРФ, за която административната реформа — «това не е първото преобразувание на системата на органите на управление през годините на съществуване на Руската федерация. Архивистите от ГАРФ вече са успели да свикнат с постоянните реорганизации, изискващи привеждане в ред на делата и приемането им за постоянно хранение в архива».

Основна задача на архивистите според Козлова е «отговорността за работата с ликвидационните комисии, една от задачите на които е привеждането в ред на текущото деловодство и предаването на делата в архива». Възникват обаче и усложнения от факта, че «ликвидационните ведомства нямат правоприемници, ето защо въпросът за приемането на документи за личния състав и документацията с временен срок на съхранение също може да се изправи пред архива»(54).

След провеждането на административната реформа предстои и уточняването на списъка на източниците на комплектуване на ГАРФ, като се попълни с нови федерални органи на изпълнителната власт.

С Постановление на правителството на РФ «За Федералната архивна агенция» от 17 юни се установява, че под ръководството на агенцията се намират организации, които дотогава са били към Росархива. С постановлението също така се увеличават щатните бройки на агенцията от 68 до 71. Документът влиза в сила на 30 юни 2004 г.

За запазването на архивната служба благоприятстват две от основните пълномощия на агенцията:

1. да организира «координацията на дейността на научно-методическите съвети на архивните учреждения във федералните окръзи» (т. 5.1.9) и

2. правото «да оказва методическа помощ на органите на управление на архивното дело на субектите на Руската федерация, на държавните и муниципалните архиви в организирането на работата им по комплектуване, регистриране, обезпечаване на изправността и използването на документите от Архивния фонд на Руската федерация» (т. 6.6).

Запазват се и правата й да съгласува списъците, съставяни в хода на дейността на федералните органи на държавната власт и на подведомствените им организации, с посочване на сроковете за тяхното пазене, а също и примерни номенклатурни дела, инструкции по деловодството на федералните органи на държавните власти (т. 5.4.4). Руската архивна агенция сега е упълномощена да осъществява «експертиза на проектите за националните стандарти в областта на архивното дело и документационното обезпечаване на управлението» (т. 5.4.7).

Ново за Руската архивна агенция става отдавна назрялото право да организира работата на федералните архивни учреждения по разсекретяването в установения ред на носителите на сведения, представляващи държавна тайна (т. 5.1.8).

За Руската архивна агенция са запазени функциите на главен разпоредител и получател на средствата от федералния бюджет, предвидени за издръжка на агенцията и за реализиране на възложените й функции (т. 5.4.1), а също и на функцията на държавен поръчител на федералните целеви, научно-технически и иновационни програми и проекти в областта на архивното дело (т. 5.4.2)(55).

Важна крачка за разрешаването на проблемите на архивистиката в РФ е приетият през октомври 2004 г. федерален закон «За архивното дело в РФ». Оценката на директора на Архивното агентство Владимир Козлов за новия закон е положителна. Козлов набляга на три аспекта:

1. Статусът на закона е федерален, от което следва по-детайлната разработка на въпросите на комплектуването и регистрирането, използването и пазенето на архивните документи.

2. «Сериозно е разширена сферата на действие на закона. Ако старият регулираше работата само с документите, подлежащи на вечно съхранение, то новият регулира въпросите по организацията, съхранението, комплектуването и използването на документите с временни срокове на съхранение. Законът специално подчертава нормите на работа с документите на т. нар. личен състав — с онези, които фиксират правоотношението между гражданите и работодателите. Това е комплексът документи, по които архивите ежегодно подготвят над милион справки от социално-правен характер: за потвърждаване на трудовия стаж, на награждавания и т. н.

3. Новият закон се основава на разграничаване предметите на ръководене и правата между РФ и субектите на РФ, между субектите на РФ и муниципалните образования. За първите е определен редът за делегиране на органите на местното самоуправление на държавни пълномощия в архивната област. Прокарано е много точно разграничаване правата на собственост върху архивните документи между Центъра, субектите на Федерацията и муниципалните образования. Сега, ако в държавния архив на някой регион се пазят документи от федерална собственост, ние трябва да постъпваме цивилизовано и да сключим с този субект на Федерацията договор за хранение(56).» Ако в тълкуването на административната реформа, във въвеждането на нов понятиен апарат и в критериите за разсекретяване сред архивистите съществува разногласие, то в определянето на съвременните проблеми на архивите цари единодушие:

1. Липсата на кадри («При нас не идват нови кадри. Никакви!» — споделя Сергей Мироненко).

2. Липсата на финанси, причината за което някои виждат в държавата: «Държавата направи така, че да доведе архивите до най-ниското социално стъпало, като превърне архивиста във второкачествен неудачник, някакъв си чудак-архивариус, човек не от този свят. Трудът на архивиста и в Руската империя, и в СССР е бил най-ниско платен. В средата на 1920–те години заплатата на архивиста е била минимална, колкото да не умре от глад: в губернските архиви — 32–50 рубли, в уездите — 22 рубли, в Москва — 98 рубли; за сравнение: в Държавния план — 190 рубли... Властта съзнателно и планомерно превръща архивите в най-непривлекателната сфера на дейност, нещо като «бунище на историята», изцяло подчинено и контролирано от държавата»(57).

3. Липсата на модерна техническа база. Ако през 50–те–70–те години в съветските архиви се създава научно-справочен апарат на изключително високо равнище с изчерпателни описи и с пътеводители, то в началото на ХХI век в системата на руските архиви на 10 сътрудници се падат по 3,3 компютъра, което допринася за «затвореността» на архивите(58).

4. Комплектуването на държавните архиви с документи на частни организации. Например аудио-визуалната документация. През февруари 2002 г. е приет нов вариант на закона «За задължителния екземпляр на документите», предполагащ задължително предаване във федералните архиви на всеки аудио-визуален продукт. Изяснява се, че откакто е приет този закон — 1994 г., в архивите не е постъпил нито един документ(59). Единодушие сред архивистите има и относно резултатите от реформите в съвременната архивна система:

1. Постижения в справочно-информационната система: практически всички федерални архиви издават обновени пътеводители, в които са опи­сани всички фондове освен секретните, които са без подробни анотации. Създават се и електронни каталози.

2. Разширява се изложбената дейност на федералните архиви, с което се свързват три информационни системи: библиотеки, архиви и музеи.

3. Въведено е и задължителното участие на архивисти в ликвидационните комисии при всички държавни и при някои частни организации.

Архивистиката е един от основните занаяти в историческата професия. Ако работата на историка е видима, то тази на архивиста остава в сянка. Историкът е интерпретатор на своето виждане за историята, но партитурите в повечето случаи са подготвени от архивиста. Без извори Клио е безсилна. Разбира се, не всички извори са под контрола на архивистите, което и предпазва историята от монопол върху миналото.

Ролята на пазител, който не само съхранява, но и създава критериите за подбор на документите, дава на архивиста прерогативи и отговорност, които обаче в Русия той разделя с други институции на властта и остава зависим от нея. Оттук за историците главният проблем на архивите в постсъветска Русия остава разсекретяването и преодоляването на максимата: «В России всё секрет и ничего не тайна».

Бележки

1. Kозлов, В. П. Теоретические основы археографии с позиций современности. — Отечественные архивы, № 1/2001.

2. Козлов, В., О. Локтева. «Архивная революция» в России (1991–1996). — Свободная мысль, №1, 2/1997.

3. Петров, Н. Десятилетие архивных реформ в России. — Индекс, № 14/2001. <www.index.org.ru>.

4. Козлов, В. П. Проблема доступа — это проблема инфраструктуры. — Индекс, № 14/2001. <www.index.org.ru/journal/14/kozlov1401.html>.

5. Ельпатьевский, А. В. О рассекречивании архивных документов. — Отечественные архивы, № 5/1992, с. 15–20.

6. Гриф «секретно» в эпоху гласности. Круглый стол. — Известия, № 119/28 апреля 1989 г.

7. Елпатьевский, А. В. Из истории формирования основных нормативно-методических документов отечественного архивного дела (1918–1990 гг.). — Отечественные архивы, № 4/1998, с. 19–20.

8. Козлов, В., О. Локтева. «Архивная революция»... — Свободная мысль, № 1/1997, с. 114.

9. Максимова, Э. М. Пять дней в Особом архиве. — Известия, № 49–53/17–22 февр., 1990; Пак тя: Архивный детектив. — В: Известия, № 177/25 июня 1989 г.

10. Старостин, Е. В., Т. И. Хорхордина. Декрет об архивном деле 1918 года. — Вопросы истории, № 78/1991, с. 50.

11. Петров, Н. Политика руководства КГБ в отношении архивного дела была преступной... <www.hro.org/editions/karta/nr1/arh1.htm>.

12. Козлов, В., О. Локтева. «Архивная революция»... — Свободная мысль, № 1/1997, с. 118; Военноисторический журнал, № 4–5/1992.

13. Мироненко, С. <www.radiomayak.ru/schedules/6852/15213.html>.

14. Cекретные материалы на полках истории. — «АИФ Москва», № 29 (575)/21. 07. 2004. <www.aif.ru>.

15. Козлов, В. П. Российская Газета, 21 сентября 2004 г. <www.rg.ru>.

16. Мироненко, С. — В: Известия, 14 мая 2002 г. <www.izvestia.ru/community/article18111>.

17. Павлова, Т. Доступна ли нам собственная история? — Радиостанция ЭХОМОСКВЫ, 29 Мая 2004 <www.echo.msk.ru>.

18. Петров, Н. Почему они сегодня празднуют. <www.hro.org/editions/karta/nr21/petrov.htm>.

19. Петров, Н. Десятилетие архивных реформ... Пак там.

20. Мироненко, С. Агентом охранки Сталин не был. — Журнал Вестник, № 13 (350)/23 юни 2004. <www.vestnik.com/issues/2004/0623/koi/nuzov.htm>.

21. Прокопенко, А. Тайны СССР остаются за семью печатями. — Известия, № 35/27 сентября 1997 г. <www.izvestia.ru>.

22. Козлов, В., О. Локтева. «Архивная революция»... — Свободная мысль, № 2/1997, с. 118, 119.

23. Петров, Н. Десятилетие архивных реформ... Пак там.

24. Рамазашвили, Г. Р. Центральный архив Министерства обороны Российской Федерации: проблема доступа к документам. — Отечественные архивы, № 2/2004, с. 70–75.

25. Елпатьевский, А. В. Из истории формирования..., с. 19.

26. Нельзя воевать после войны. Руководитель Росархива Владимир Козлов — о тайнах, которые хранят. — Российская газета, 8 февраля 2005 г. <http://www.rg.ru/2005/02/08/arhiv-pobedy.html>.

27. Мироненко, С. Агентом охранки Сталин не был... Пак там.

28. Нельзя воевать после войны... Пак там.

29. Козлов, В. П. «200–летие образования единой системы органов исполнительной власти России». Интернет-конференция. <http://www.garweb.ru/conf/rosarch/20020910/index-02.htm>.

30. Павлова, Т. Доступна ли нам собственная история?... Пак там.

31. Архивные документы военного времени будут рассекречены. <http://www.rambler.ru/db/newsnew/msg.html?s=11&mid=5754599>.

32. Мироненко, С. Документы в национальном архиве уничтожить невозможно. — Российские Вести — Федеральный Еженедельник, № 4 (1759)/8 февраля 2005. <http://www.rosvesty.ru/numbers/1759/gost/>.

33. Прокопенко, А. Цит. съч.

34. Горяева Т. Архивная политика в развивающейся России. 1991–2001 гг. — Индекс, № 14/2001. <www.index.org.ru/journal/14/goryaeva1401.html>.

35. Перегудова, З. Был ли Сталин агентом охранки? — В: Жандармы России. М., 2002, с. 456–474.

36. Сталин: жизнь после смерти. Интервю със Сергей Мироненко. <www.svoboda.org/programs/tw/2005/tw.030405.asp>.

37. Козлов, В. П. Проблема доступа — это проблема инфраструктуры... Пак там.

38. Инструкция о выявлении, учете, описании и хранении особо ценных документов Главархив СССР. М, 1980; Положение о создании и организации страхового фонда особо ценных документов государственных архивов. — В: Главархив СССР. М., 1980; Методические рекомендации по работе с особо ценными документами в государственных архивах. — В: Главархив СССР, ВНИИДАД. М., 1983; Методические рекомендации по выявлению, учету, хранению особо ценных кино-фото-, фонодокументов государственных архивов и созданию на них страхового фонда. — В: ВНИИДАД. М., 1986.

39. Елпатьевский, А. В., Н. И. Химина. К вопросу о состоянии особо ценными документами государственных архивов РФ. — Отечественные архивы, № 3/2004, с. 16–24.

40. Савин, В. А. Феномен документа: к постановке проблемы. — В: Архивистика на рубеже веков: XX–XXI (Труды ИАИ. Т. 35)

41. Что «хранить вечно»? — Российская газета, 16 сентября 2004 г. <http://www.rg.ru/2004/09/16/arhivy.html>.

42. Мироненко, С. <www.radiomayak.ru/schedules/6852/15213.html>; Козлов, В. П. Российская Газета, 21 сентебря 2004 г. <www.rg.ru>.

43. Козлов, В. П. «200–летие образования единой системы органов исполнительной власти России». Интернет-конференция... Пак там.

44. Старостин, Е. В. Терминологическая интервенция. — Отечественные архивы, № 5/2001.

45. Kозлов В. П. Теоретические основы археографии с позиций современности. — В: «Отечественные архивы», № 1/2001.

46. Илизаров, Б. С. Источниковедческие проблемы архивоведения: Методы измерения объемов письменной информации. M., 1981.

47. Старостин, Е. В. Источниковедение и архивоведение: грани взаимодействия. — Архивистика на рубеже веков: XX–XXI (Труды ИАИ. Т. 35).

48. К 80–летию декрета «О реорганизации и централизации архивного дела в РСФСР». — Отечественные архивы, № 2/1998, с. 31–33.

49. Административная реформа и российские архивы: факты, мнения. — Отечественные архивы, № 3/2004.

50. Нельзя воевать после войны... Пак там.

51. Что «хранить вечно»?... Пак там.

52. Не все тайное становится явным. Владимир Козлов остается главным архивистом России. — Российская газета, 17 марта 2004 г. <http://www.rg.ru/2004/03/17/kozlov.html>.

53. Козлов, В. П. Российские архивы в условиях административной реформы. — Отечественные архивы, № 1/2005.

54. Административная реформа и российские архивы: факты, мнения... Пак там.

55. Бондарева, Т. И. Росархивагентство в контексте административной реформы. — Отечественные архивы, № 4/2004.

56. Хранить вечно. Сегодня вступает в силу Федеральный закон «Об архивном деле в Российской Федерации». — Российская газета, 27 октября 2004 г. <http://www.rg.ru/2004/10/27/arhivi.html>.

57. Горяева, Т. Архивная политика... Пак там.

58. Нельзя воевать после войны... Пак там.

59. Козлов, В. П. «200–летие образования единой системы органов исполнительной власти России». Интернет-конференция... Пак там.

Подходи при обучението в дисциплината «Съхранение и консервация на библиотечни и архивни материали»

н. с. I ст. д-р Рени Марчева (НБКМ)

Въпреки че темата за съхранението на колекциите в библиотеките и архивите по света не е нова, предметът на библиотечното и архивно съхранение се превърна в тема, към която интересът на библиотечната и архивна общественост с отношение към запазването на интелектуалното наследство нарасна. Доказателство за това може да намерим в големия брой конференции, проведени по въпросите на съхранението на библиотечните и архивни материали през последните години. Стигна се до разбирането, че продължителното съществуване на книгите и документите зависи от бързото развитие и прилагане на политиката на съхранение на фондовете. Последната трябва да се прилага на институционално, локално, национално, регионално и глобално равнище.

Националните и интернационалните проучвания показват не само алармиращи нива на разрушаване, но и алармиращи нива на игнориране на проблема сред информационните специалисти. Това неразбиране е до степен, че цели колекции с международно значение са били в неизбежна опасност от собствено разрушаване, докато техните отговорници едва осъзнават, че такъв проблем съществува.

Проблемите на библиотечните колекции, представени чрез разрушаването им, са комплексни по природа и колебаещи се по сила. Очевидно библиотечното и архивно съхранения са не само необходими, важни и неотложни действия, но те са и свързващата част от съвременното библиотечно и архивно дело. Трябва да се съгласим, че библиотечното и архивното образование трябва да създават специалисти, които осъзнават необходимостта от съхранението и които са готови да го съчетават с останалите библиотечни и архивни задачи.

Как може да се реализира това обучение?

Днес аз говоря от гледната точка на консерватора, който упражнява тази професия и за когото действителността включва съхраняване на физичните обекти, както и на информацията, която те съдържат. Говоря и като преподавател, който вече трета година води курс по въпросите на съхранението и консервацията на библиотечни и архивни материали. Студентите, свързани със специалностите «Библиотечно-информационни науки» и «Архивистика», трябва да са подготвени за проблемите на съхранението, с които те ще се срещнат при започване на работа в библиотечна или архивна институция.

Основната задача на тези курсове трябва да бъде:

— запознаване на студентите с принципите на библиотечното и архивното съхранение, какво се включва в този термин и как дейностите по съхранението се отнасят към основните задачи и активности на библиотеки и архиви;

— развитие на основно разбиране на причините за повреждането в библиотечните и архивни колекции и прилагане на стратегии за предпазване и лечение;

— запознаване с елементите на програмите за съхранение, с принципите, които ръководят съхранението, с ключовите проблеми в тази област.

Предизвикателството за такъв вид преподаватели е да убедят своите студенти, че съхранението е съставна част от библиотечното и архивното дело. Те трябва да могат да опишат проблемите, така че студентите ясно да разберат какво всеки от тях трябва да знае, за да съчетава изискванията на съхранението с общите цели на библиотеката или архива. Не е достатъчно да се говори само за микрофилмирането като заместваща програма по съхранението. Паралелно трябва да се засегне и развитието на хартиената и книжната индустрия, използването на нестабилни материали при тези производства. Да се изясни, че тези промени са основните фактори за промяната в качеството на хартиената основа на документа. Трябва да се засегне и прилагането на другите форми на реформатиране спрямо колекциите. Решението за заместване, което е противоположно на микрофилмирането, трябва да е аргументирано и разумно. Студентите трябва да се научат да определят предимствата и неудобствата на всяко решение. Трябва да им се подаде информация и за начина, по който те могат да направят правилния избор между различни решения.

Ако политиката на фондовете в дадена институция е добре обмислена и изчерпателна, тя ще осигурява съществена отправна точка за вземане на правилни решения по опазването на фондовете. Така при всеки стадий на процеса на набавяне, обработка, съхранение, осигуряване на достъп, поддържане, целият персонал на библиотеката или архива трябва да има предвид последиците от решенията и действията му за опазване на тези материали. Тази отговорност е особено голяма за служителите, пряко свързани с развитието и ръководството на фондовете.

При решения за набавяне трябва да вземат под внимание не само значението на едно заглавие в рамките на определена тематична област, но и вида на носителя и дългосрочните изисквания за опазването му.

Особено важно е да се обясни на студентите необходимостта от събиране на информация за начина на съхранение на постъпващите книги и документи в миналото. Трябва да се провери и текущото им състояние. Проверяват се показатели като чупливост на хартията, промяна на цвета, физическо повреждане, плесенясване или проникване на насекоми. Когато новите материали вече са постъпили, е необходимо да бъдат предприети мерки за избягване на бъдещи влошавания на състоянието им. Например решението определени видове материали да се подвържат говори за убеденост, че подвързиите, които отговарят на необходимите стандарти, са отлична дългосрочна защита. Архивните и ръкописни фондове също би трябвало да бъдат защитени чрез алкални папки и кутии, веднага след като постъпят в архива.

Преподавателят е необходимо да обясни на студентите си ролята на администратора по съхранението (длъжност, с която все още не разполагаме в нашите библиотеки и архиви) и на консерваторите (другите професионалисти, работещи по въпросите на съхранението).

Работата на този директор е да планира, организира и прилага всички аспекти на програмата за съхранение в дадената институция. Тази задача не е лесно осъществима. Съхранението в библиотеките и архивите е комплексна задача и за да се решава ефективно, администраторът трябва да притежава различни знания за дейностите по съхранението.

Студентите трябва да осъзнаят, че без познания и разбиране на традиционната и съвременната книжна структура и какво е различието между тях, те няма да могат да разберат различната продължителност на живот на разнообразните видове хартии, подвързии, срещани в библиотеки и архиви. Знанията за репрографията, за технологиите при бедствени ситуации, както и за технологиите, свързани с лазерния диск, неутрализацията и др., също са необходими. Чрез тях те ще могат да интерпретират принципите и практиките на съхранението и ще могат да ги прилагат при всички аспекти на библиотечните дейности. Трябва да знаят как и защо хартията и другите материали се повреждат, да разбират влиянието на различните начини на подреждане, ползване и съхранение. Добре е да познават влиянието на експонирането върху различните материали при различни условия.

Трябва да могат да правят конструктивна оценка на дизайна на новите условия. Добре е да са запознати с планове за транспортиране от стари в нови хранилища, от библиотеката до устройства за масова неутрализация и обратно. Тези знания биха били особено полезни, ако те започнат работа в по-малки по големина архиви или библиотеки, където няма щатни консерватори. Тези познания ще им помагат да организират малката реставрация, подвързването и изработването на специални предпазни опаковки. Даже когато не се налага извършването на някои процеси от самите тях, те трябва да разбират състоянието на материалите, естеството на извършваните процеси.

Студентите трябва да са запознати с работата на консерватора. Добре е да разбират неговия език, възможностите и ограниченията в работата му и в каква степен може да се проведе дадено третиране, без да се причинят допълнителни загуби и повреди.

Много институции по света имат своите курсове, често наричани «Въвеждане в съхранението». Често тези курсове са избираеми. Моето мнение е , че те трябва да са в списъка на задължителните курсове.

Природата на материалите на книгите и архивните документи са разнообразни и потенциално неограничени в зависимост от това, на което обръщаме внимание. Бързите промени в технологиите на записване и предаване на информация ще имат голямо влияние върху библиотеките и архивите в бъдеще. Документите, които са традиционни днес, евентуално ще бъдат заместени от електронни носители. Архивистът и библиотекарят трябва да могат да разпознават природата на материалите, за да могат да вземат правилни решения относно подреждането, ползването, съхранението и профилактиката им. Освен разпознаването на различните материали, специалистите архивисти и библиотекари трябва да разбират как различните компоненти работят заедно. Повечето архивни документи са комплексни материали. В добрия случай тези компоненти функционират съвместно и в унисон, за да съхраняват и да позволяват достъпа до информацията. Ако някой от елементите се повреди, специалистът трябва да оцени проблема и да намери най-доброто решение за запазване на книгата или документа.

Обучението е интегрален процес, в който съзидателността, инициативността, опитът и информацията си взаимодействат. За нашата страна, където финансовите възможности на архивите и библиотеките са силно ограничени, познанията на служителите им в областта на съхранението и консервацията са наложителни. Чрез тях могат да се реализират редица мерки, продължаващи живота на колекциите, без необходимост от добавки към бюджета. Тези знания е възможно да се придобият чрез квалификационни курсове по споменатите по-горе въпроси за по-старите служители или чрез обучение на ниво университетски курс — за прохождащите в архивното и библиотечното дело.

Теорията за архивния фонд като учебна дисциплина

д-р Ивайло Аврамов (СУ)

На 1 октомври 2002 г. в Исторически факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» официално се откри първата учебна година в новата специалност «Архивистика и документалистика». Появата й е реализация на една недокрай сбъднала се идея от началото на 50–те години на ХХ в. — създаване на профил «Архивистика» при Философско-историческия факултет на Софийския университет (СУ) с 5–годишен курс на обучение. През академичната 1952/53 г. се открива специалност «Архивистика» във Философско-историческия факултет на Софийския университет. Административното и организационното й обособяване продължава с одобряването от Академичния съвет (АС) на СУ на проф. Тодор Боров за завеждащ катедра «Архивистика» при Философско-историческия факултет (29 април 1953 г.). През 1954 г. в университета започва преструктуриране на специалности, факултети и катедри, което поставя началото на бързи и коренни промени в статута й. На 13 октомври 1954 г. Академичният съвет възлага подготвяне на писмено предложение за трансформирането на архивистиката като специализация към историята. На заседание от 9 март 1995 г. АС решава: «досегашната катедра по архивистика да се трансформира в катедра по «Библиотекознание и библиография». Първоначално специализация «Архивистика» е включена в структурата на новосъздадената катедра. На 12 март 1958 г. АС одобрява решението на Философско-историческия факултет за прехвърляне на специализация «Архивистика» от катедра «Библиотекознание и библиография» към катедрата по история на България(1).

През академичната 1952/53 г. се поставя началото на българската университетска архивистика като национален образователен модел. Периодът до 2002 г. е достатъчен, за да се открои фактът, че подготовката на специалисти — документалисти и архивисти не е в състояние да се гарантира единствено от четенето на профилирани курсове в хода на обучението по история. Нарасналата обвързаност между процесите в българското и световно архивно пространство изисква умения те да бъдат прогнозирани и управлявани. Масовизирането на електронните документи и архиви поставя въпроси и налага методическите и методологически проблеми да бъдат решавани по нов начин. Повишените изисквания към професионалната квалификация предпоставят необходимостта от изграждане на специалисти с висше образование, подготвяни системно и целенасочено в университетска среда от първия до последния курс на следването им. Погрешно е да се разчита, че «практиката ще ги научи» — тя самата трябва да се създава и утвърждава от теоретически подготвени и знаещи хора.

Моделът на обучение в специалността «Архивистика и документалистика» се основава на паритетното представяне на два блока дисциплини — исторически и профилирани. Курсът «Теорията за архивния фонд» е избираема дисциплина в учебния план на учебно-квалификационната степен «бакалавър» на специалността.

Цeлите на курса са:

1. Да представи появата, развитието и утвърждаването в европейското архивно пространство на базовите за класическата архивна теория понятия «архивен фонд» и «принцип на произхода».

2. Да проследи и анализира в сравнителен аспект идеи, практики и промени в западноевропейското архивно пространство в периода 1789–1930 г., свързани с организацията на документите в окончателните (исторически) архиви.

3. Да посочи фактори, които определят посоката, характера, скоростта и последователността в развитието на архивните процеси в Западна Европа в периода 1789–1930 г.

4. Да открои етапи и зависимости при утвърждаване на принципа за организация и съхранение на документите във фондове, които очертават «западноевропейски модел» на архивно развитие.

5. Да потърси универсалността на «модел»-а в страни извън географските границите на Западна Европа и се защити идеята за съществуване на «общоевропейски модел» на архивно развитие.

6. Да представи влиянието на съвременните информационни технологии върху класическата архивна теория, респ. идеята и практиката на пофондово съхранение.

Лекционният курс е организиран в хронологически и логически свързани тематични модула:

1. Встъпителна част

2. Франция — формулиране «принципа на произхода» и понятието «фонд».

3. Прусия — поглед към «вътрешните граници» на фонда.

4. «Принципът на произхода» в Холандия.

5. Западноевропейска архивна мисъл през 30–те години на ХХ в.

6. Теорията за архивния фонд и понятието «фонд» в руската архивна мисъл през периода 1841–1917 г.

7. Понятието «архивен фонд» в руската и съветска архивна мисъл след 1917 г.

8. Развитие на архивните възгледи и практика в България от Освобождението до 1944 г.

9. Развитие на архивните възгледи и практика в България от 1944 г. до 50–те години на ХХ век.

10. Развитие на архивните възгледи и практика и особености на архивната терминология в България от 50–те години до края на ХХ в.

11. Принципите на класическата архивна теория и съвременните практики на електронно деловодство и архивиране на документите.

Встъпителната част на курса запознава с многообразието от изследвания на автори и школи върху историята на архивното развитие. Представят се гледни точки по методически и практически аспекти на приемане фондовия принцип на класификация на документите, респ. изграждане основите на съвременната класическа архивна теория. Акцентът се поставя върху нееднозначността на мненията, но в контекста на споделяната от изследователите идея за еволюция — от френския respect du fonds (1841 г.) през немския registraturprinzip/structurprinzip (1881 г.) до холандския struktuurbeginsel (1898 г.). Като естествено продължение и горна хронологическа граница на процеса е посочен формулираният през 1930 г. от Адолф Бренеке «свободен провениенцпринцип».

Развитието на архивните идеи, практики и понятиен апарат се представя във взаимовръзка със съществуващите философските възгледи в Западна Европа през ХVIII и ХIХ в. Вниманието е насочено основно към идеи и философски школи, които определят характера и посоката на научното мислене в посочения период — ерудитската школа (ХV–ХVIII в.), Просвещението (ХVIII в), немската историческа «школа на правото», позитивизмът и влиянието му върху общофилософските нагласи и науката след 20–те и 30–те години на ХIХ в. Акценти се поставят върху липсващата представата за еволюционно развитие в идеите на Просвещението и факта, че през ХVIII в. в литературата, свързана с архивите (и в практиката), като научен метод на класификация на документите се налага създаването на предметно-тематични (пертинентни) схеми. Отбелязва се приемствеността в прилагането на логическия принцип за систематизация и през следващия ХIХ в., но вниманието е насочено към следващите стъпки в развитието на науката за архивите — формулирането на понятието «фонд». Обяснение е потърсено в появата и бързото налагане на позитивистката философска школа — носител на идеята за еволюционното развитие. Аргументира се становището, че измененията във философската и идейна среда имат определящо значение за характера и посоката на научното мислене, рефлектират върху представите за научност, методологическите нагласи и устои. Последното предпоставя посоката на развитие на архивните концепции и е дълбоко в основата на последователното формулиране в различни страни на respect du fonds, registraturprinzip/structurprinzip и structuurbeginsel.

Втората тема, «Франция — формулиране на понятието «фонд», насочва вниманието върху законодателните стъпки, свързани с организиране на архивната дейност през периода 1789–1841 г. — създаване на архива на Парламента (юни 1789 г.), Националния архив (септември 1790 г.), системата от департаментски архиви (ноември 1790 г.), приемането на закона «За организация на архива на Националното събрание» (25 юни 1794 г.). Архивното законодателство от края на ХVIII и нач. на ХIХ в. се анализира в два аспекта: 1. налагани представи в организацията на документите в историческите архиви и 2. настъпилите фундаменталните промени в представата за същността на историческите архиви, респ. в цялостната архивна среда. Подчертава се общият подход при класификация на документите в сборните исторически архиви — в предметно-тематични (пертинентни) схеми. Открита е зависимост на общия модел на класификация на документите в сборните исторически архиви от идеите на ерудитите (в голямата си част свързани с библиотечната практика), философските идеи на Просвещението и широкото разпространение на т. нар. практическа архивистика. Открояват се принципно новите решения, които архивното законодателство налага: 1) създаване на сборни исторически архиви; 2) приемането на архивите като важна и обособена част от държавната административна структура; 3) поставяне основите на централизация на архивното дело; 4) поставяне началото на системата от местни архиви, т. е. създават се териториални граници в комплектуването; 5) признаване на архивите за «публични», т. е. обществени; 6) изискване системност (регулярност) в комплектуването; 7) поставяне хронологически граници в комплектуването. Подчертава се фундаменталната им значимост за изграждане на нов модел организационна структура, която стимулира и обуславя формулирането на «respect du fonds». Аргументи са потърсени във факта, че те надживяват менящите се подходи за систематизация и са в основата на архивното законодателство на различни страни и днес.

Основен акцент в анализите на архивните идеи и практики от първата половина на ХIХ в. е поставен върху публикуваната на 24 април 1841 г. от Наталис дьо Вайи «Инструкция по привеждане в порядък и систематизация на документите в департаментските архиви». Значимостта й се откроява в контекста на европейското архивно развитие — за първи път в европейското архивно пространство се формулира понятието «фонд» и фондовият принцип на организация на документите (respect du fonds). Вниманието е съсредоточено върху принципно новия подход, който «respect du fonds» изисква при съхраняване на документите в сборните исторически архиви и превръщането на «принципа на произхода» в основополагащ и градивен методически елемент. Анализът на «respect du fonds» е насочен към факта, че той свежда принципа единствено до създаване и съхраняване целостта на фонда («външната граница»), като на практика запазва свободата на архивиста да разпределя документите в него в произволни предметно-тематични групи, т. е. нарушават се «вътрешните граници» на фонда.

Третата тема — «Прусия — поглед към «вътрешните граници» на фонда», поставя акцент върху дейността на Хенрих фон Зибел и Р. Козер в Тайния държавен архив. Посочват се факторите, които определят формирането на архивните им възгледи — добре уредената бюрократична държавна машина, характерът на немската архивна традиция, впечатленията от френската фондова класификация, силното присъствие и влияние върху архивните представи на т. нар. школа на Ранке. Коментарът е насочен към публикуваните на 1 юли 1881 г. от Х. фон Зибел «Правила за подреждане на документите в Тайния държавен архив» и формулираната в тях идея за класификация на документите според Strukturprinzip/Registraturprinzip. Извършен е сравнителен анализ между «respect du fonds» и Strukturprinzip/ Registraturprinzip, който очертава идейната приемственост между двата подхода, но подчертава самостоятелността в архивните търсения в двете страни. Не се допуска заимстване, грубо копиране или елементарно доусъвършенстване на френски разработки и достижения. Акцент в анализа е поставен върху принципно новото изискване на пруските архивисти — систематизацията на документите в границите на архивния фонд («вътрешните граници») да се извършва според структурните части на учрежденията.

Представят се обстоятелствата, при които в периода 1816–1874 г. е изказана идеята за запазване целостта на исторически възникналите документни комплекси — С. Х. Делиус през 1816 г. във връзка с план за централен архив на тогава новата провинция Саксония, от Берлинската академия на науките през 1819 г. и 1821 г. — насочена към централните архиви на провинциите, от К. Хаан през 1822 г. в инструкция за току-що възникналия Магдебургски провинциален архив, в становище през 1833 г. във връзка с предстоящата централизация, при създаване след 1843 г. на Саксонския централен архив (Главния държавен архив на Дрезден) и т. н. Изводът е, че при прехода към тип централен архив (национален, провинциален, департаментски) възниква и принципният въпрос за архивния ред, при който се очертава тенденцията предимство да се дава за запазване на обособилите се комплекси от документи пред самоволното им смесване.

Четвъртата тема — «Принципът на произхода» в Холандия», представя развитието на архивното дело в страната в контекста на държавното укрепване и институционно развитие. Подчертана е връзката между началото на централизирано политическо управление (след 1815 г.) и изграждането на архивна система — създаване на главен архив и архиви за документацията на органите на местна власт в отделните провинции.

Вниманието е насочено върху теоретичната обосновка за същността и границите на понятието «фонд» и «принципа на произхода» в публикуваното от С. Мюлер, М. А. Фейт, Ф. А. Фрюин «Ръководство за класиране и описание на архивите» (1898 г.). Идеите им са представени и анализирани в сравнителен аспект с предходните френски и немски методически постановки. Очертана е приемствеността между оформилите се архивни школи във възгледите за пофондова организация и съхранение на документите в сборните исторически архиви. Аргументи са открити в безусловното приемане (като аксиома) на френската идея за отделността, обособеността на фонда («външните граници» на фонда) и особеното внимание към проблемите на вътрешнофондовата класификация («пруска» архивна школа). Посочват се преки влияния — следването на С. Мюлер в парижката Ecole des Chartes (от там и доброто познаване на френската архивна теория) и въвеждането на «принципа на произхода» по немски модел в някои холандски архив. Приемствеността е анализирана с акцент върху по-строгите изисквания за вътрешнофондова класификация, която холандските архивисти «изискват» от «принципа на произхода». Подчертава се последователността и детайлността в методическите решения, с която Мюлер, Фейт и Фрюин свеждат до минимум възможността от размествания и произволни комбинации с документи в границите на архивния фонд. Представят се и нееднозначни оценки на съвременни изследователи за делото им, вкл. по отношение първенството за формулиране идеята за фондово съхранение — някои отдават предимство на друг холандец, Теодор ван Риемсдюк, през 1877 г.

Темата «Западноевропейска архивна мисъл през 30–те години на ХХ в.» коментира възгледи на архивисти от различни школи — П. П. Фурние, Пиер Маро, Густав де Жарден (Франция), Х. Дженкинсън, Х. Джонсън (Великобритания), Е. Казанова (Италия), Ц. Г. Вайбул (Швеция) и др. В контекста на представените до момента теоретични решения е потърсена появата на нови архивни идеи. Акцент в темата е представянето и анализът на формулирания през 1930 г. от А. Бренеке «свободен провениенцпринцип». Вниманието е насочено към идеята му за зачитане на регистратурната подредба в границите на архивния фонд, но и признатата възможност от намеса (по целесъобразност) на архивиста в него. Извършеният анализ на архивните възгледи позволява извода, че формулираните през втората половина на ХIХ в. основни принципи на западноевропейската архивна теория са преповторени и дообогатени през тридесетте години на следващото столетие. Очерталите се регионални различия в теоретически и практически аспект (може да се говори за обособили се немска, френска, италианска и английска школи) не променят методологическата основа, в чиито фундаменти остава признаване «принципа на произхода», определящ при класификацията на документите.

Шестата тема от цикъла лекции запознава с архивните идеи и практики в Русия през периода 1841–1917 г. Развитието им е проследено в сравнителен аспект с процесите в западноевропейското архивно пространство от втората половина на ХVIII в. и края на ХIХ век. Анализират се възгледите и дейността на имената в руската архивна мисъл с акцент върху подхода, който споделят — правилно е документите в архивите да се организират в предметно-тематични групи, т. нар. разрядна система. Коментират се факторите, които формират нагласата, респ. практиката за организация на документите в изкуствено създадени пертинентни схеми — историческа традиция, философска среда, обществено развитие. Архивната действителност в Русия е представена с имената и идеите на архивистите, които познават и споделят западноевропейските методически принципи за пофондова организация и съхранение на документите. Възгледите им са коментирани в контекста на нееднократно издиганата и защитавана в периода 1869–1917 г. идея за изграждане на архивна система по модела на държавите от Западна Европа.

Седмата тема представя архивните идеи в Русия (РСФСР, СССР) през периода 1917 г. до 30–те години на ХХ в. Акцент в нея е дискусията за същността и границите на понятието «архивен фонд» между очерталите се два архивни центъра — Москва и Петроград (Ленинград). В съпоставителен аспект, но и в контекста на утвърдените теоретични принципи в западноевропейското архивно пространство, се коментират методическите постановки на създадените «московска» и «петроградска» формулировки. Анализират се принципите, върху които се изгражда архивната система в Русия, и модела на архивна организация в държавите от Западна Европа.

Осмата тема запознава с архивните идеи и практики в България в периода 1878–1944 година. Представя се нормативната база, която регламентира деловодната и архивна дейност с акцент върху насочеността й — организация на деловодството и учрежденския архив. Проследява се дейността на два големи исторически архива — т. нар. Архив на Възраждането при Етнографския музей в София и Архивният отдел на Народната библиотека. Подходът при организация на документите в тях се коментира в съпоставим аспект с методическите решения в западноевропейското и руско (съветско) архивно пространство. В контекста на европейското архивно развитие е извършен анализ на факторите, които определят състоянието на българската архивна среда. Подчертава се отсъствието на факторите, които обуславят появата и налагането на теорията за архивния фонд като работеща практика — 1) действащ централен архив и архивна мрежа от сборни исторически архиви с регламентиран статут и системност в комплектуването; 2) архивно законодателство, признаващо съществуването и дейността на архивната система като обособена част от управленските функции на държавата; 3) законодателство, насочено към архивната система, а не единствено към отделно учреждение или отрасъл; 4) определяне хронологически компетенции в комплектуването; 5) определяне на териториални компетенции в комплектуването; 6) признаване на архивите за «публични», т. е. обществени. Аргументи са потърсени в идеите за пофондова организация на документите, които съществуват в архивното пространство, но остават изолирани и в неприложимост — публикуваният през 1912 г. труд на Мюлер, Фейт и Фрюин «Ръководство за класиране и описание на архивите», преводната статия на Хаймут Роге «Германската държавна архива» (сп. «Военноисторически сборник» от 1929 г.) и лекторската дейност на И. Богданов в Софийския градски архив при Столичната община.

Деветата тема представя развитието на архивните възгледи и практика в България от 1944 г. до 50–те години на ХХ в. Подчертана е приемствеността с предходния период в елементите, които определят характера на цялостната архивна среда. Вниманието е насочено към изграждането на различен от съществуващия до 1944 г. «модел» за организация на архивното дело и свързаните с това теоретични решения. Проследяват се «етапните» търсения в тази посока — законопроект на отдел «Наука, изкуство и култура» при Столичния градски народен съвет от втората половина на 1949 г.; проведеното от Архивния институт при БАН в края на 1949 г. обсъждане на състоянието и задачите на архивната наука и архивното дело в България; представените от Иван Богданов в периода 12 септември 1944–30 август 1950 г. три проектозакона за създаване на Български народен (държавен) архив и един за Главно управление на архивите. Акцентът е поставен върху ангажирането на държавата за създаване на архивно законодателство — докладът на ген. Благой Пенев (директор на Народната милиция) от 8. ХII. 1948 г. до министъра на вътрешните работи с предложение за създаване на държавен архив; създаването на специална комисия при МВР, която подготвя проектоуказ за Държавния архивен фонд (ДАФ); проектопостановление за организиране на ДАФ; проектоправилници на Архивно управление при Министерство на Вътрешните работи (МВР); решение на Политбюро на ЦК на БКП от 27 септември 1951 г.; Указ № 515 на Президиума на Народното събрание за създаване на Държавен архивен фонд на Народна република България от 10. Х. 1951 г.; Постановление на Министерски съвет за организиране на Държавния архивен фонд и одобряване на Правилник на Архивно управление при Министерство на вътрешните работи от 18 април 1952 г. Обоснована е връзката между изграждането на централизирана архивна мрежа и настъпващата промяна на архивната среда. Аргументи са потърсени в създаването през 1950 г. на специализирана институция, която се ангажира с професионалната подготовка на архивистите в страната — Държавен библиотекарски институт за подготовка на библиотекари, библиографи, архивисти и ориенталисти. В този аспект е анализирано Постановление № 144 на МС от 18 април 1952 г., с което обучението по архивистика се превръща в университетска дисциплина.

Особено място в анализа на настъпващите промени е отделено на публикуваните през 1950 г. «Лекции по архивистика» на Иван Дуйчев. Акцентира се върху яснотата на теоретичните идеи и демонстрираната цялостност и завършеност на концепцията за изграждане на централизирана архивна система.

Подчертава се повторяемостта на етапите, през които преминава появата, осмислянето и възприемането на теорията за архивния фонд в България и тези в западноевропейските страни и Русия (РСФСР, СССР).

Десета тема представя етапните моменти в развитието на методическите търсения и решения в деловодната и архивна среда в България. Акценти са публикуваната Единна държавна система за деловодство (1980 г.), Наредба № 1 за класифицирането, научно-техническото обработване, съхраняването и използването на документите в учрежденията, организациите и предприятията (1982 г.) и Методически кодекс (1982 г.).

Анализът им е в контекста на принципите за организация на документите, установени от класическата архивна теория.

Единадесетата тема анализира съвременните практики за електронно деловодство и архивиране на документите в контекста на принципите на класическата архивна теория. Вниманието е насочено към «нематериалния» характер на електронните документи и въпросите с приема, съхранението, юридическата сила и използването им в историческите архиви. Акцентът е поставен върху «жизнения цикъл» на документа — от създаването, начина на постъпване, регистрация, движение, резолиране, изпращане, предоставяне за съхранение в текущия архив (деловодство, регистратура и т. н.), организиране на преписки и дела, съхранение на последните в учрежденския архив до предаването им в окончателния (исторически) архив. Анализът на връзката «предархивно» поле — «учрежденски архив» — исторически архив» е извършен в контекста на представени методически и нормативни документи, които осигуряват процеса в България и света (САЩ, Канада, Великобритания, Русия и др.).

* * *

В развитието си архивните идеи и практики следват културните, философски, правни, административни, технологични и други традиции, тенденции и промени, (вкл. и понякога радикални) в обществото. Масовото навлизане на компютрите, които предлагат специфичен начин на документообразуване и създават различни от традиционните носители на информация (дискети, CD), налага нови подходи към организацията и съхраняването на информацията в архивите. Предизвиква въпроси и изисква конкретни решения. Те не могат да се вземат, без да се познават идеи, принципи и практики, свързани с организацията, класификацията и съхранението на документите на хартиена основа, т. е. постановки, свързани със съвременната класическа архивна теория. Всеки поглед напред се нуждае от познаване на миналото. Принципно новите идеи, теории или подходи не възникват изведнъж, от «нищото». Не случайно и темата на проведения през септември 1996 г. в гр. Пекин — Китай, ХIII световен конгрес на архивите (последен за ХХ век!) е «Архивите в края на ХХ век: оценка на миналото и поглед към бъдещето». Изкушените от историята знаят — всяко «утре» има своето «вчера» и «днес». В този смисъл е оправдан и интересът към появата, осмислянето, еволюцията и утвърждаването на основния принцип на съвременната класическа архивна теория — принципа на произхода. В архивистиката факторът «произход» има високоорганизираща сила — формира теорията й, определящ е при работата на архивистите с документите и облекчава търсенето и научната интерпретация на емпиричния материал. С принципа на произхода се свързва процесът на документиране на историческата действителност. Той е фундаментален за развитието на архивната теория, методи и практика и като всяка фундаментална идея остава в сила за определено явление във всяко време, място и обстоятелство.

Бележки

1. Нейкова, А., Специалност «Архивистика и документалистика»: образование, професия, реализация (доклад). — Научна конференция «Българската университетска архивистика като образователен модел — история и бъдеще». София, 18–19 април 2005 г., с. 3–6; Едно забравено начало. — ИДА, 2004, № 87, с. 56–74.

Архивите в Литературните музеи — актуални общонаучни, юридически и образователни аспекти

д-р Стефанка Кръстева (НЛМ)

Основното движение в научната практика на човечеството е свързано с нейната диференциация и специализация. Самостоятелното развитие на архивистиката и музеологията в този смисъл е естествен и закономерен процес. Същевременно обаче както в практиката, така и в теоретическите постижения на двете науки общият им корен — интересът на човека към миналото и материалните следи на културно-историческия процес, не може да бъде пренебрегван. Затова съществено допринася и фактът, че писмените паметници и книгите още със самото си създаване се възприемат като значима обществена ценност, за разлика от технологическите и архитектурните паметници например, чиято утилитарна стойност задълго остава първенствуваща в сравнение с културната им оценка.

Специализацията и конкретизацията на изследванията допринесоха съществено за утвърждаване и обогатяване на ценностното отношение към артефактите на литературата у научните общности и изграждането и възпитанието на подобно отношение у обществото.

Същевременно както собственото развитие на отделните науки през последните десетилетия, така и масираното въздействие на информационните технологии все по-активно налагат в научната практика и в процесите на социализация на научните постижения въпроси от обединяващ, интегративен характер. Един от тези въпроси е единството на основополагащите научни, юридически и образователни аспекти на литературния артефакт в музея и архива. В неговото изследване естествено намира място нюансираното отношение на музеолога и архивиста към проблематиката, но същевременно то провокира, макар и много плахо, в културното пространство да се прокрадват термини като музеолог — архивист, музеоложка архивистика и пр.

Литературният архив е една от колекциите на музея. Тук той е обект на научноизследователска работа и едновременно с това е и музеен експонат с присъщите му функции. Разликата в използването му в музея и в архива (като институция, а не като колекция), където той постъпва, за да бъде съхраняван и изучаван (по-рядко — доскоро бе така — показван), е значителна. Докато гордостта на библиотеката са книжният фонд, заетите книги и броят на читателите, а за музея най-важен е броят на посетителите на неговите експозиции, архивът концентрира вниманието си върху индивидуализацията и общата историко-научна и управленческа стойност на фондовите си единици. Съществена и важна отлика е и това, че в литературния мемориален музей архивната колекция се вписва в естествената среда на битуване, което е от значение за разкриване не толкова и не само на собствената й значимост като сбирка от артефакти, но и за важни за диахронния диалог на културите и поколенията знания и комуникативни подтици, свързани с творческата лаборатория на литературния творец, с особеностите на отминало литературно събитие или факт, с авторския кръг, литературните творби или герои. Съхраненото емоционално и естетическо облъчване на посетителя от документите в архивния фонд на литературния творец в музея им придава реликвена стойност. Те нямат, както в архива и библиотеката, само или поне предимно документираща стойност, но и емоционална значимост за контактуващия с тях, поради постигания при професионално направен музеен показ ефект на присъствие на писателя.

Доскоро отчетливо дефинирани, с развитието на информационните технологии различията в подхода на събиращите литературни архиви институции намаляват и социалните им функции много тясно се преплитат. Библиотеките и архивите осъществяват и експозиционна, и разнообразна комуникативна дейност със своите архиви в публичното пространство. На дневен ред са въпросите за партньорството и конкуренцията, а също и, може би на първо място — за професионалната подготовка на работещите в тях. Само професионално подготвените специалисти, с изградено специфично отношение към литературния архив (и литературния артефакт) ще могат да защитят идентичността, спецификата, легитимността на своята институция в съвременното културно пространство, като използват същевременно предимствата, които обединението и сътрудничеството предлагат. Точното определение на целите и предмета на изследване е лимитиращата стъпка в тази посока, поради което ще й отделим особено внимание.

Предметът на изследване на архивите в литературните музеи е ценностният им потенциал за разкриване индивидуалната същност на твореца, а чрез нея, като специфичен духовен знак на времето — идентификацията на определени моменти и явления в историческото движение на културата. Тази обобщена визия за литературния архив в музея не противоречи, а напротив, се доизяснява като културна и научна специфика от обстоятелството, че той е обект на изследване от редица специализирани науки в т. ч. и чисто литературоведски, като литературознание и история на литературата. Музеоложката архивистика обаче не дублира тези изследвания. Нейната цел и културна мисия не е свързана с познанието само за себе си, а преди всичко с установяването и актуализацията, възстановяването и социализацията на литературните ценности, с приоритет не толкова на специфично литературните им достойнства, а с акцент върху общокултурната им ценност като проявление и същност на процесуалното единство на културата. Тя не осъществява своите изследвания независимо от специализираните научни области, а на базата на техните резултати или в творческо сътрудничество с тях — осмисля историко-културно, политически и от гледна точка на тяхната репрезентативност информационните, ергатическите и пр. качества на литературните артефакти, с оглед на тяхното физическо съхранение и реализацията им като универсални феномени на културата. Собственото поле на музеоложката архивистика, нейният предмет на изследване е именно този ценностен потенциал, неговото разкриване, изучаване, утвърждаване, презентация, включване в актуалната културна комуникация, изобщо постигане на общото и индивидуалното в литературния артефакт с оглед на участието му в съвременния процес на интериоризация на културния опит, ведно със закономерностите и правилата на това участие — за цялата съвкупност на литературните материални свидетелства за човешкото отношение към заобикалящия ни свят (но не изчерпателно, а именно репрезентативно). Със съзнанието, че отговорът на въпроса «какво ни очаква» зависи от отговора на въпроса «как е могло да се случи това».

Ценностният потенциал на литературните артефакти е съвкупност от качествата и значенията им, които правят тяхната актуализация възможна, социално-икономически, когнитивно (образователно и научно), нормативно (морално-религиозно и политическо), експресивно (художествено, естетически) и екологически полезна и значима. Както всички културни ценности и литературният архив, независимо от обективните си екзистенциални свойства, придобива значимост и става ценност в зависимост от функциите си да отразява и изразява човешки отношения. Ценностният потенциал на литературния артефакт е понятие, което съдържа в себе си цялото културно движение, в което той е участвал и като утилитарна, и като интенционална стойност, от създаването му до включването му в музейния фонд и след това — с участието или неучастието му в експозиция и в целия му музеен живот.

Доминиращите в съвременната култура обществени и технологически ценностни ориентации и съвременните постижения на профилните науки, културологията и музеоложката архивистика насочват мисленето към формиране на количествени параметри на ценностния потенциал, обвързвайки го с обективни показатели като време на създаване, съхраненост, достъпност, паритет и субективни такива като красота, привлекателност и пр. Но като всяко явление в културата потенциалът на литературния артефакт в разкриването на историческия и изграждането на актуалния идентитет трудно се поддава на конкретен математически анализ. Той зависи не само от цялостното културно движение и научното равнище на архивистиката и музеологията, но и от съответствието, близостта или отдалечеността си на господстващите тенденции в актуалната култура, които стимулират развитието на родствени по значение ценности и разрушават и отричат противоположните.

Идентитетът (тъждествеността, самоличността) като познавателна цел, актуална потребност и перспектива е дълбока същност на музейното познание. Изследвайки литературните артефакти на отминали времена, музеологът — архивист установява «тяхната самоличност» в две различни нива на познание-потребление — като реален фактор в осъществяване на индивидуалното и групово тъждество в културно-историческия процес и като възможен фактор в актуалните процеси на социално взаимодействие.

Комплексността и сложността на това установяване «какво», «как», «доколко» и «за колко» да се съхранява, придобива, актуализира и изисква изключително висока и специализирана подготовка по литературна история и архивистика, съчетана с не по-малка подготвеност в областта на правото и икономическите фактори в културното пространство, които могат да се получат само при университетско обучение по съответна програма.

Развитието на новите информационни системи естествено и безконфликтно разреши въпроса за това дали музеите трябва да събират, обработват и съхраняват писмени и други документи и дали тези документи са музейни предмети. Във фокуса на вниманието ни днес е начинът на обработка на придобитите ценности и включването им в единна информационна система, която да даде възможност за по-пълното им и ефективно използване при строго съблюдаване на законите за използването на публичните архиви.

Единното управление на достъпа до архивните документи въз основа на общоприети принципи в пространството на европейската общност поставя въпроса за подготовката на експертите с нова категоричност и острота. Страните, членки на ЕС, предлагат манускрипти, архивни документи, печатни издания (дори ако те са на 50 години) да притежават сертификат, който съдържа конкретни отговори на поставените по-горе въпроси, както и регламентиране на движението им в зависимост от тяхната категория на ценност. Важна стъпка, с която задължително следва да съобразяваме своята работа, е приетата на 13. VII. 2000 г. Рекомендация NR (2000), в която са формулирани новите принципи на единна европейска политика за достъпа на публичните архиви. В нея архивите, независимо от местонахождението си, се определят като съществена и независима част на културно-историческото наследство. Наредба № 1 на Министерство на културата от 1 януари 2005 г., в съответствие с чл. 11, ал. 3 от Закона за паметниците на културата и музеите, определя реда за извършване на оценка на декларирани движими паметници на културата, собственост на юридически и физически лица. Тя отговаря на изискванията на Рекомендация NR (2000) и посочва точно начините и формите по извършването на експертната оценка и регистрацията на движимите паметници на културата, респективно процедурите за получаване на сертификат на частните колекции и възможностите им за излизане извън границите на страната. Наредбата се отнася и за литературните архиви и установява задължителни норми в работата на музейните специалисти с митническите служби и органите на МВР, свързани със съхранението и опазването на културните ценности на страната. С прилагането на наредбата Националният литературен музей, който изпълнява и методически функции спрямо литературните музеи в цялата страна, ще притежава обширна информация за цялостния литературен архив в страната и ще бъде водещо звено в оценката на литературните архиви и печатните произведения. Тъй като до този момент няма специално обучени специалисти в тази област, избраните експерти имат качества, придобити само на емпирична основа (т. е. знания и способности, постигнати в непосредствената практика). Този път на придобиване на експертно равнище на знанието в нашата сфера не противоречи на мнението на Джордж Гууд от Смитсъновия институт, че за специалиста — експерт са необходими «ум, високо равнище на обща култура, увлечение и особено дарование, което се нарича «чувство за музей». Но и не способства особено за постигането на възможностите да предвиждаш вътрешно присъщата динамика на ценностите, които ще са необходими за обществото в едно по-близко или по-далечно бъдеще и да направиш всичко необходимо тези ценности да бъдат съхранени там, където те са създадени. Както остро чувстваме в днешния ден липсата на това сетиво и на воля за неговото проявление, така води и до унищожаване на значими ценности, които откриват бели полета в историческия процес за идните поколения. Може да прозвучи прекалено ангажирано и лично, но новият етап на съществуване на националното ни културно достояние в частта си национален литературен архив изисква бърза и адекватна реакция за подготовка на такива експерти. Потребната за експерта образователно-квалификационна степен «магистър» и пет години стаж в съответната област (чл. 6, т. 3) не могат да се постигнат при сегашните условия, като се има предвид, че в образователните програми, както на филологическия факултет, така и на катедрата по архивистика, практически не присъстват. В ЕС ние влизаме със своята писменост, създадена от съпокровителите на Европа светите братя Кирил и Методий, с литература, културни паметници и културни образци, с които не само да се похвалим, но и да се включим повече и по-добре, отколкото досега в общоевропейското културно движение и в индивидуалното културно достояние на всеки европеец. И подготовката на специалисти, които да реализират и управляват този процес, е дълг не само към собствената ни културна история, но и към утрешна Европа.

Използвана литература

1. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. С., 1993.

2. Нейкова, А. Българските архиви и научната комуникация в информационното общество. — В: Известия на Националния литературен музей, Т. II, 2004.

3. Нейкова, А. Идеи и програми за издирване и публикуване на писмените извори за българската история. — ГСУ — ИФ, том 84–85, 1992.

4. Петкова, С. Увод в архивознанието. Велико Търново, 1994.

5. Анчова, К. Личните документи и историята на творческите съюзи. — В: Личните документи като исторически извори. С., 1987.

6. Близнаков, П. Глобализацията на обществото и индивидуализация на личността. — В: Глобализация и устойчиво развитие. Научни доклади. Кн. 2, Варна, 2002.

7. Кръстева, С. Студии по музеология. Тотеми. Тезауруси. Кунсткамери. Виртуални пространства. Кн. II, С., 2003.

Архивът на Софийския университет — традиции и отговорности

Илонка Колева (Архив на СУ)

Началото на централизирано архивно дело в България се поставя сравнително късно — през 1951 г. До тогава държавата почти не предприема мерки за опазване на документите, създавани в процеса на работа на различните държавни учреждения. По-засилен интерес от страна на българските общественици има към документите и архивите, останали от Възраждането, докато учрежденските документи най-често масово са били унищожавани, след като приключвало използването им.

Благодарение на далновидността на хората, ръководили университета през годините, днес е съхранена една част от неговото документално богатство, от която черпим данни за историята му. В тези материали, запазени до днес (за някои от тях смея да твърдя — по щастливо стечение на обстоятелствата), има свидетелства и за грижите, полагани за това документите му да бъдат съхранени за идните поколения. Още от създаването на Висшия педагогически курс в София до средата на 40–те години на миналия век този проблем е разискван на заседанията на Академичния съвет, а също така е залегнал в правилниците и законите за университета.

Още през 1889 г., половин година след създаването на Висшия педагогически курс, на заседание на Висшия педагогически съвет в протокол № 14 от 8. 03. 1889 г. се разисква въпросът на функциите на секретаря на канцеларията и по предписание на МНП той се натоварва: «1) да води преписката на училището; 2) да държи протоколите на съвета от преподаватели, като не участва само в тайните заседания; 3) да завежда библиотеката с архивата на училището»(1). Както се вижда от гореизложеното, още при създаването на Висшето училище е помислено за опазването на неговите документи.

В т. 2 на протокол № 9 от заседание на Висшия педагогически съвет от 4. 12. 1889 г.(2) са отбелязани и задълженията на деканите на отделите(3), едно от които е да пазят «книжата» на факултета, за да могат те да бъдат използвани винаги когато се наложи.

За първи път споменаването на длъжността «архивар» в университета се среща в протокол от заседание на Академичния съвет № 31 от 2. 07. 1898 г.(4), в който се определя бюджетът на Висшето училище.

В свое заседание от 17. 05. 1899 г.(5) Академичния съвет разглежда новия закон за университета, който влиза в сила от 1. 09. 1901 г. и отменя Закона за Висшето училище от 20. 12. 1894 г. В този закон вече се споменава за устройството на университетската канцелария, а така също са посочени и критериите за подбор на служителите в нея. Чл. 36 разглежда критериите за избор на секретар и неговите задължения, а така също и начина за назначаване на другия персонал в канцеларията: «Секретарят на Университета се избира от Академичния съвет измежду лица, които при съответното образование и по-ранна служба, като учители или чиновници в държавни учреждения могат да водят вътрешната и чуждестранната преписка на Университета и да престояват за всички студентски дела. Секретарят, както и помощникът на секретаря и архиваря се назначават с представление на ректора от МНП, а писарите и слугите на училището се назначават от ректора».

До 1905 г. в университетската канцелария архивар-регистраторът е извършвал всички дейности по обработването на документите. Двете длъжности се разделят по силата на изискванията, залегнали в Общия университетски правилник, приет на 3. 07. 1904 г. от Академичния съвет(6). Правилникът влиза в сила от 1905 г. и в него е залегнало устройството на университетската канцелария, задачите и отговорностите на служителите в нея, а така също и начинът за оформянето и отлагането на документите на университета. Тъй като тези изисквания не се променят до средата на 40–те години на ХХ в., ще ги разгледаме по-подробно.

Отговорността за опазването на документите по факултети е възложена на деканите, които според § 33 пазят протоколите и «книжата» на Факултетния съвет, водят лично факултетната книга за студентите, в която се вписват полугодията им, дисциплинарните случаи и университетските изпити, и книга за академическите изпити.

В § 37 са посочени задълженията на секретаря на университета, едно от които е да «държи в ред книжата в архивата, за целостта на която отговаря». В § 39 са отбелязани документите, които се водят в университетската канцелария. Това са: «а) дневник на влезлите и излезлите книжа; б) вещен показалец за предметите на влезлите и излезлите книжа; в) сметни книги; г) инвентар за имота на Университета; д) полугодишни именници, годишни албуми и подвижни азбучници на студентите и е) книга за всички принципиални решения и наредби по управление на Университета».

В § 40 и § 41 е описан начинът за оформяне и съхранение на документите в университета: «Книжата, приготвени от канцеларията носят според случая печата на Университета или един факултет. Първите се приподписват от секретаря, когато се отнася до общото управление на Университета, а от квестора, когато са от домакински характер» (§ 40). За по-бързото и лесно боравене с документите в процеса на работа в Общия университетски правилник е залегнало изискването те да се редят на отделни свитъци по категории и факултети. Документите са били достъпни за всеки член на Академичния съвет, но изрично е подчертано, че нищо не може да се изнася от канцеларията без разрешението на ректора или съответния декан.

В § 43 са посочени и лицата в университетската канцелария, които са в помощ на секретаря и квестора — помощник на секретаря, архивар, писари, литограф и слуги, между които се разпределя работата в съответствие със званието им.

Както се вижда от горе изложеното, през 1905 г. вече ясно са определени задълженията на целия университетски персонал и начинът на водене, отлагане и съхраняване на документите.

В задълженията на архиваря е влизало класирането и опазването на документите само на Ректората. В запазената преписка по службата на Никола Иванов — факултетски писар(7), е запазено писмо от ректора Марин Бъчеваров до деканите от 8. 03. 1905 г., в което се казва: «Съобщавам на господа Деканите, че за факултетски писар се назначи Н. Иванов, бивши писар и архивар-регистратор. Главните обязаности на тоя факултетски писар ще бъдат: 1) да се грижи за редовното вписване на протоколите на съветите в протоколните книги; 2) да държи в добър ред архивите на факултетите и 3) да води преписката на факултетите с Ректората». За отбелязване е, че през целия период на съществуване на архивна служба в университета, нейните отговорности са били само за опазване на документите на Ректората, докато факултетите сами са се грижили за съхраняването на своите документи, което през 20–те години довежда до назначаването на архивари в някои от по-големите факултети, както ще се види по-нататък в изложението.

От протоколната книга на Академичния съвет и случайно запазени преписки по службата на няколко служители в университета от този период ставаме свидетели на истинска сага по назначаването през 1905 г. на първия архивар на университета. Вечният стремеж за автономия на университета, от една страна, и на МНП за намеса в делата му, от друга, са дали отражение и тук.

В преписката по службата на Иван Я. Велински(8) намираме следното заявление с входящ № 3944 от 22. 09. 1904 г.: «Господине Ректоре, Подписаний имам II класно педагогическо образование; учителствал съм седем години в основните училища в Княжеството; издържал съм Държавен изпит за основен учител, а от 1 ноемврий 1898 година служа в библиотеката при повереното Ви Висше Училище, като писар... Понеже по бюджета за настоящата 1904 година се предвижда в канцеларията длъжността «подсекретар», която ще заеме досегашния Архивар-регистратор, а неговото място се упражнява, то най-покорно Ви моля, Господине ректоре, да имате добрината да ми поверите длъжността «Архивар-регистратор», при поверената Ви канцелария, която с присърце ще изпълнявам. Уверен, че молбата ми ще бъде удовлетворена оставам към Вас: Ив. Я. Велински». Въпреки нелошото за времето си образование и трудовия стаж в университета, ректорът пише следната резолюция на заявлението му: «Ще се вземе на служба архивар (понеже архивар-регистратор по закона за Университета не съществува) друго лице, с по-дълга практика в канцеларията на Висшето училище». Преди обаче да успеят да назначат за архивар някой от университетската канцелария, с писмо на МНП № 3442 от 14. 03. 1905 г.(9) се известява, че на тази длъжност със заповед на министъра на просвещението Ив. Шишманов № 575 е назначен досегашният помощник-архивар на МНП Георги Икономов. Явно това назначение «от горе», без да бъде уведомена управата на университета, е възпрепятствало своевременното назначаване на Г. Икономов на длъжността, за което са били уведомени в Министерството. От там е изпратено ново писмо № 3781 от 18. 03. 1905 г., което е прочетено на заседание на Академичния съвет на 23. 03(10). В него се казва: «Тъй като за службата на архиваря се предвижда отделна заплата в бюджета в разлика от писари, литографи и слуги, за които се определя обща сума, назначението на първия по никакъв начин не може да става от ректора. Понеже от друга страна в Закона не се изисква от такъв един скромен чиновник като архиваря да се назначава с ценз и по препоръка на академическия съвет, Вие напразно мислите, че е станало някакъв «пропуск» при печатането на правилника, следователно решението Ви да не допущат назначения от мене чиновник и по един обиден начин да му откажете да заеме длъжността си, е незаконно(11). Назначеното лице е дългогодишен помощник на архиваря в министерството ми и напълно подготвено за новия си пост. Надявам се, че след тия обяснения, Вие ще разпоредите веднага да се състави необходимият акт за постъпване на служба на архиваря». След това ректорът прочита и отговора, изпратен от университета до МНП (писмо № 2180/19. 03. 1905 г.), в което се казва: «Като имах пред очи чл. 5 от закона за Университета, на 15 т. м. най-вежливо съобщих на назначеният от Вас архивар Г. Икономов, и то в присъствието на г. професора Б. Боев, че по напред ще се доложи на академическия съвет за назначението, а след това ще се поговори за работата, която има да се върши(12). Нищо по-вече не бе казано; не се е правило и някое особено разпореждане да не се допуща Г. Икономов да заеме длъжността. На 16 с. м. бе доложено на академическия съвет за назначението на архивар. На следния ден Г. Икономов можеше да заеме вече длъжността. Обаче той не се яви в университета, ако и да е знаял за заседанието на съвета; може би той е имал особени причини за неявяването си(13). На 18 март се спомни, че § 44 в напечатания общ правилник за университета се различава от същия параграф в представения Вам правилник за одобрение. По длъжност аз Ви доложих за това и помолих разяснение». Ректорът заявява пред членовете на Академичния съвет, че несправедливо му е отправен укор за беззаконно действие. Водещият протокола отбелязва, че по повод писмото на МНП са станали дълги разисквания, при които се установява, че в напечатания правилник за университета в § 44 ал. 3 е пропусната думата «архивар», която фигурира в последната редакция на правилника, изпратен на министъра за одобрение, и се взема решението този въпрос да се разгледа, когато се разглеждат и други въпроси от правилника. Въпреки търканията между университета и МНП Георги Икономов е назначен за архивар и изпълнява тази длъжност до 1. 10. 1907 г., когато след поредното искане за излизане в отпуск е отстранен от длъжност. По този повод на 13. 10. 1907 г. ректорът Д. Агура изпраща до министъра на народното просвещение следното писмо с изходящ № 7413: «Имам честта г-не Министре, да Ви явя, че уволненият бивш архивар при Университета, Г. Икономов, не е напуснал доброволно длъжността си, а трябваше да се уволни в интереса на службата, понеже поради болест често отсъствуваше и работата му оставаше назад». С писмо № 16505/18. 10. 1907 г.(14) МНП известява на управата на университета, че със заповед № 2317 Г. Икономов се уволнява в интерес на службата. По една бележка, прикачена в досието на Г. Икономов, разбираме, че веднага на негово място е назначен нов архивар на име С. А. Гугов.

В университетската канцелария са се съхранявали само документите на ректората, което налага през 20–те години някои от факултетите да назначават в канцелариите си архивари, за да се грижат за приемането, обработването, отлагането и съхранението на документите на факултета. Въпреки тенденцията за намаляване на бюджета на университета през 20–те и 30–те години и съкращаването и сливането на катедри, в бюджетопроекта на университета за финансовата 1926 година(15) деловодител-архивар има плануван за Юридически факултет, а за Александровска болница — архивар. В бюджетопроекта за финансовата 1928/29 година(16) освен за Юридически и Медицински факултет архивар е предвиден и за Богословски факултет.

През 1941 г. е приета Наредба за правата и задълженията на длъжностните лица при административната служба на Ректората от 1941 г.(17), в която са изброени задълженията на архиваря и на неговия помощник. За периода от създаването на университета до 40–те години това е единствената издадена наредба за регламентиране служебните задължения на административния персонал, затова тук ще я представя параграф по параграф в частта, която засяга задълженията на архиваря и на неговия помощник.

§ 1. Настоящата наредба обхваща правата и задълженията на следните длъжности при административната служба на Ректората: подначалник на канцеларията (подсекретар), статистик, деловодител, архивар, помощник-архивар, регистратор, разузнавач (надзирател на реда и чистотата), пазач, вратар, домакин, машинописци, паркеточистач, литограф, прислужници и чистачи.

§ 2. Подначалника на канцеларията — подсекретар на Университета има следните задължения:

а)..........

е) грижи се за доброто състояние на разните протоколни книги: на Академичния съвет (включително и черновите на протоколите), на Факултетните съвети (вторите екземпляри, пращани от факултетите в Ректората), на разните комисии и др.

§ 5. Архиварят има следните задължения:

а) Води входящия дневник за постъпилата в Ректората кореспонденция;

б) води дипломната книга за издадените дипломи на завършили студенти;

в) води книгата за докторските дипломи;

г) води албумната книга за документите на студентите;

д) води систематичния указател за намиращите се в архивата преписки;

е) издава личните карти на университетските преподаватели и асистенти;

ж) приема цялата изходяща кореспонденция от Секретаря на Университета и Квестора на Университета и се грижи за своевременното и правилното и по-нататъшното отправяне по предназначение;

з) грижи се, както оригиналните входящи книжа, тъй и черновите на изходящите книжа да бъдат правилно съотнесени към съответното дело и своевременно поставени по места;

и) издава на студентите приготвените дипломи, временни свидетелства за висше образование, свидетелства за изпити, свидетелства за отписване и др.;

к) изпълнява преписки от общински, военни и др. власти, за връчване на разни повиквателни, призовки и пр. на лица от университетския персонал и студенти, за представяне уверения за студентство, даване разни сведения, запитвания за студенти и т. н. т. като, след уреждането на въпросите, предмет на тия преписки, приготовлява нужните отговори до същите власти;

л) пази документите на университетския персонал и лично отговаря за тях, пази също така и книжата (документи, трудове и др.) на лица, явили се на състезания за университетски преподаватели и др., когато книжата, след приключване на състезанията, бъдат върнати в архивата, до получаването им обратно от заинтересованите; пази най-сетне и документите на студентите по албумните им досиета, до получаването им обратно;

м) грижи се за своевременното разпращане по предназначение (до факултети, вестници или другаде) на предадените в архивата писма, съобщения, обяви, книжа и др.;

н) издава на заинтересованите лица приготвените дубликати (преписи) от дипломи, свидетелства, студентски книжки, лични картони и др.;

о) приготовлява (но само по дадено конкретно за всеки случай разрешение за това от Секретаря на Университета) удостоверения за издадени вече дипломи за висше образование и ги предава на заинтересованите;

п) приготовлява надписи за препращане до МНП на издадени от Университета документи за заверка;

р) грижи се за всичко необходимо около студентските отпуски;

с) дава справки и упътвания на студенти и външни лица по установения за това вътрешен ред;

т) грижи се за своевременното предаване по пощата на дадените в архивата за изпращане служебни писма, телеграми, пакети и др.;

у) грижи се за своевременното подвързване на старите именници на студентите и за тяхното целесъобразно подреждане за лесни справки по тях;

ф) грижи се за правилното функциониране на целокупната служба в университетската архива и носи за това всяка отговорност; грижи се, също така за поддържане в образцов ред и изправност и на т. нар. стара архива;

х) води систематичен указател за преписките и тяхното местонахождение по разните дела;

ц) пази списъците на лицата от университетския персонал и на студентите за отбитата от тях в Университета трудова повинност (за годините, когато имаше такава в Университета) и издава на заинтересованите лица удостоверения за това;

ч) приготовлява удостоверения на лицата от университетския персонал, че са на служба в Университета и, по тяхно искане, че са представили нужните документи при назначаването им, за да им послужат за класиране гдето трябва;

ш) изпълнява всички резолирани от началниците при Ректората писма и преписки, изпълнението на които е възложено на архиваря.

§ 6. Помощник-архиварят има следните задължения:

а) помага на архиваря в изпълнението на всичката гореизброена работа;

б) води личните дела на лицата от университетския персонал; съотнася към тях разните преписки, подрежда ги, подшива ги и т. н.; на новоназначени лица образува делата;

в) разхвърля, заедно с регистратора, приключените преписки (оригиналните писма от входящата кореспонденция и черновите от изходящите писма) по дела, прилага ги по местата им и подшива делата по установения ред и начин;

г) води книгата за студентските отпуски;

д) води азбучната книга за личните дела на университетския персонал;

е) дава на студентите, по установения за това ред, искани от тях за временно ползване техни документи (зрелостно свидетелство, кръщелно свидетелство, наборно свидетелство и др.), а сетне ги приема обратно и ги поставя по надлежните им места (в студентските досиета).

За деловодството и архивата

§ 8. В архивата се водят:

а) входящ дневник, в който се завеждат всички постъпили в Ректората книжа и тяхната по-нататъшна съдба;

б) изходящ дневник, в който се извежда цялата излязла от Ректората кореспонденция;

в) разносни книги, в които се вписват преписките за предаване по предназначение;

г) дневник за изходящите студентски книжа, в който се вписват издадените свидетелства, уверения за студентство и др. студентски книжа;

д) дипломна книга, в която се вписват издаваните дипломи за завършено висше образование (включително за медици и ветеринарни медици);

е) книга за докторските дипломи, в която се вписват дипломите за придобита докторска степен (без медицина и ветеринарна медицина);

ж) албумна книга, в която се вписват по ред на записването им за първи път всички студенти от Университета и се отбелязват представените от тях документи;

з) азбучникът на личните дела (досиета) на университетския персонал за лесно намиране на делата;

и) книга за студентските отпуски, в която се вписват разрешените на студентите отпуски;

к) систематичен указател за намиращите се в архивата (текуща и стара) преписки и тяхното местонахождение по разните дела.

§ 9. Всяка преписка, която постъпва в архивата за завеждане или извеждане, се съотнася, според характера на материята, която засяга, към съответното дело.

Секретарят на Университета установява таблицата на делата, означени с поредни номера.

Персоналът на архивата е длъжен да следва неизменно тая таблица при разпределяне на преписките по дела.

§ 10. Книжа (преписки) отправяни до Ректората служебно от деканите на факултетите но с подписа на декана, респективно поддекана, както и тези, отправени до Ректората от други ведомства в отговор на писани до тях писма, се приемат направо в архивата, завеждат се във входящия дневник и се предават на секретаря на Университета, а ако постъпилите писма са отговор на преписки водени от квестурата, те се предават там. Също тъй направо се приемат в архивата и се завеждат във входящия дневник и всички други служебни (официално) отправени до Ректората писма от държавни, държавно-автономни и общински учреждения и се предават на секретаря на Университета, съответно на Квестора или на началника на техническата служба — ако те са отправени за тях.

Забележка: Преписките (писма, надписи, заявления и пр.) за отпуск, глоба и уволнения на университетския персонал и др. се предават на подсекретаря на Университета. Също нему се предават и всички отговори до МНП за назначени и уволнени преподаватели, асистенти и др., за разрешение задгранични отпуски и командировки.

Преписки за повишаване в степен и за класирания (повишения) за 6 прослужени години, за назначения на нисш персонал се предават в квестурата.

Всички други постъпили в Ректората книжа се предават на Секретаря на Университета и само по негово нареждане се завеждат.

Молби, изложения и пр., носени на ръка от заинтересовани лица, не могат да се приемат направо в архивата. Лицата се напътват да ги предадат на Секретаря на Университета, който единствено може да ги приеме и да даде нареждане за тяхното завеждане в архивата.

§ 11. Никоя преписка (заявление, молба, изложение и пр.) от частен характер не се завежда по книжата на архивата, ако е необгербована, или е недостатъчно обгербована, съгласно Закона за гербовия налог; също тъй не се завеждат и ония преписки, които са облепени с установените фондови марки.

Марките — гербови и фондови, се унищожават по реда установен също тъй в Закона за гербовия налог.

Архивния персонал отговаря дисциплинарно, ако се намерят в архивата преписки, на които е даден ход с неунищожени по реда марки.

§ 12. Преписките се подразделят на две категории: текущи и завършени, и според това и архивата се подразделя на «текуща» и «стара». Под ръка архивния персонал задържа всички текущи преписки, а останалите се поставят в т. нар. стара архива.

§ 13. Подреждането на преписките в архивата по дела става по същество на материята, а не по години. Преписки, които продължават години, преди да бъдат приключени, се държат в текущата архива. От преписките пък, които не представляват непрекъснато развитие на един и същ въпрос, по същество с, обаче, едно и също съдържание (например «приемане на нови студенти»), но водени и приключени в различно време, в текущата архива се пазят най-последните преписки, а всяка друга се поставя в «старата архива».

§ 14. Подреждането на една еднородна преписка се прави по следния начин: ако преписката е още текуща (незавършена), първото, най-старо, писмо се поставя най-отдолу и над него се подреждат останалите писма и книжа ПО ДАТИ(18), като най-отгоре стои най-последното, най-новото писмо. След като преписката бъде завършена (приключена), отделните писма и книжа се нареждат обратно: най-отгоре се поставя най-старото писмо, а най-новото (последното) писмо остава най-отдолу. Така подредената преписка се подшива и номерира. В началото на преписката се поставя «опис», в който се вписват подред съдържащите се в преписката книжа.

По същия начин се подреждат и се подшиват и делата, включително и личните дела на университетския персонал.

§ 15. Преписки, намиращи се в движение, се държат събрани в отделна папка при Секретаря на Университета.

§ 16. Преписки от архивните помещения могат да се изнасят само за служебни цели и то за послужване с тях пак в Ректората. Вън от Ректората, например използване на дадена преписка или дело в деканата на някой факултет, става само с изричното писмено разрешение от Секретаря на Университета.

§ 17. Когато една преписка или дело се изнася от архивата по какъвто и да било случай, архивният персонал е длъжен да си вземе бележка, или да отбележи в съответните архивни книги кому и кога дава преписката.

§ 18. В разносните книги се вписва винаги името на куриера, който отнася пощата по предназначение, за да се знае, при случай на нужда, кой е отнесъл даденото писмо и кому го е предал.

§ 23. Машинописецът или писарят, придаден към архивата, изпълнява и всяка работа, възложена му от архиваря.

§ 28. Освен книгите, изброени в § 8, в ректоратската канцелария се водят още:

а) протоколни книги за заседания на Академичния съвет;

б) персонална книга за целия университетски персонал;

в) адресна книга за адресите на преподавателите, асистентите и висшите чиновници;

г) книга за наказаните студенти, в която се вписват всички наложени от Академичния съвет наказания на студенти от Университета.

Забележка: Запазват се и не могат да бъдат унищожавани още: черновите на протоколите, написвани от секретарите на съвета, и на чисто написаните по тях протоколи за същите заседания (които впоследствие се четат и приемат от съвета), заедно с приложенията към тях, доколкото те са неделима част от протоколите.

д) книга за състезанията в която се вписват обявените състезания за преподаватели;

е) заповедна книга, за издаваните от името на Ректора заповеди за назначения, уволнения, отпуски, награди, повишения, командировки и пр. на университетския персонал;

ж) книга за принципните решения на Академичния съвет и наредби за управлението на Университета;

з) систематичен указател за решенията на Академичния съвет;

и) картотека на завършилите студенти;

к) картотека на записаните студенти;

л) картотека на университетския персонал;

м) списъци на записаните студенти по специалности и общо за целия Университет.

В Наредбата липсват указания за унищожаване на излезли от употреба архивни документи. Тъй като и в другите държавни учреждения явно са липсвали такива указания на 7. 05. 1942 г.(19) е подписано 20–то постановление на Министерския съвет, което има за цел да се унищожат непотребните архиви по места във връзка с набавянето на хартия за Държавната печатница и с цел освобождаване на складове и тавански помещения за улеснение на противовъздушната защита. Постановлението гласи: «Разрешава се на всички министерства и дирекции да назначават комисии, които да прегледат архивните им книжа, заведени до 31. 12. 1936 г. Книжата, които бъдат намерени за ненужни, да се предават на държавната печатница, а тези, с отчетно и историческо значение (закони, наредби, преписки за развитието на учреждението и др. подобни) да се предават на Народната библиотека. Държавната печатница да направи необходимото за прибиране на тия архивни книжа от учрежденията, които да се предадат на фабриките за хартия, срещу потребната хартия на печатницата». Във връзка с това постановление излиза и Окръжно № 4209 на Министерство на финансите, Дирекция на държавния бюджет и отчетност(20): «До началниците на б. к.(21) отдели, отделения и счетоводството при министерствата, дирекциите и фондовете. — До всички държавни учреждения, подведомствени на министерствата и дирекциите. — До Народната библиотека.

Във връзка с прилагането на 20–то постановление на Министерския съвет, взето на заседанието на 7. 05. т. г., протокол № 59, обнародвано в брой 103/1942 г. на Държавен вестник, Министерството на финансите моли да се имат предвид следните пояснения:

1. Архивите, подлежащи на унищожаване, се преглеждат от нарочни комисии, назначени от министерствата и дирекциите. Книжата, които имат отчетно или историческо значение се отделят, като им се съставя опис с кратко предаване на тяхното съдържание.

2. Описите се пращат в съответните отделения при министерствата или дирекцията, гдето се проверяват и преценяват. След одобрението им се връщат на учреждението от което произхождат.

3. С поменатото постановление на Министерския съвет, се разпорежда да се предават в Народната библиотека в София, архивни канцеларски книжа, а не печатни издания (книги, закони, наредби, правилници, отчети и др.), които библиотеката притежава и без това. Такива архивни книжа са например: преписки по изработването на някой важен законопроект (от който може да се проследи основанието и всички други данни във връзка със законопроекта) но не и самия закон, гласуван и обнародван в Държавен вестник; сведения с историческо значение за развитието на службите, доклади по някой стопански, данъчни, финансови и др. мероприятия и т. н.

4. От Държавната печатница да се дадат необходимите нареждания по какъв начин да се предадат прегледаните и намерените за непотребни архивни книжа.

5. Преглеждането и отделянето на непотребните архивни книжа да стане най-много в месечен срок, като намерените за непотребни книжа се предават по начина, указан от Държавната печатница. Протоколите, съставени за безспорно подлежащите на унищожение архивни книжа, не подлежат на одобрение.

Министерство на финансите държи особено много да се проведе посоченото постановление на Министерския съвет, без каквото и да е отлагане и запазване на ненужни архиви, едно, защото с това учрежденията ще освободят необходимите им за друга цел заети помещения, и второ, ще се даде възможност държавата да се снабди с необходимата й хартия. Независимо от това взетите мерки целят да спомогнат службите за противовъздушна защита, като се даде възможност да бъдат очистени таваните и складовете със стари архиви и ненужни книжа».

Във връзка с тези разпоредби, ректорът на университета проф. Ст. Ангелов издава заповед № 544/23. 05. 1942 г.(22) «Съгласно 20–то постановление на Министерския съвет, взето на заседанието му от 7 май 1942 г., протокол № 59 и окръжното на Министерството на финансите — Дирекция на държавния бюджет и отчетност № 4209 от 11. 05. т. г. (публикувани в ДВ, бр. 104/11. 05. 1942 г.) назначавам комисия в състав: началника на канцеларията на Университета М. Михайлов, помощник-квестора Руси Жечков и архиваря Тодор Иванов при Ректората, на която възлагам да прегледа и отдели всички стари канцеларски книжа в Ректората и всички факултети, които книжа са без архивна стойност и подлежат на унищожение, заведени до 31. 12. 1936 г.

Във факултетите г. г. Деканите да назначат подкомисия, която да прегледа и отдели всички книжа подлежащи на унищожение, като състави за целта нужния протокол, който да се изпрати в Ректората за преглед от комисията при Ректората и вписване в общия протокол на Университета.

Така отделените книжа за бракуване, да се предадат на Държавната печатница, съгласно горното постановление на Министерския съвет и окръжното на Държавната печатница по № ТП–5/39 год. (ДВ бр. 238 от 25.10.1941 г.) с представител на Университета — архиваря Тодор Иванов и за финансов представител пом.-квестора Руси Жечков.»

Обезпокоен от начина за унищожаване на старите архиви на заседание на Академичния съвет на 3. 06. 1942 г.(23) деканът на Историко-филологически факултет докладва следното решение на Факултетния съвет: «Във връзка с писмото на г. Ректора за унищожаване на старите архиви, Факултетния съвет реши: а) да се настои пред съответните места, унищожаването на архивите да става много внимателно, за да не се изгубят ценни документи и материали за новата история на България; б) да се направят устни и писмени постъпки пред МНП, като се направи нарочно изложение от г. Бешевлиев и г. Дуйчев, за да се даде възможност на специалисти — членове на факултета да проверяват и отделят всичко по-ценно и значително в книгите събирани от новите земи и предназначени за книжните фабрики на страната». Академичния съвет решава да представи писмено изложение от факултета и да се предприемат нужните постъпки пред МНП. За съжаление не се намери нито писмото на ректора по този въпрос, нито някакво решение след това, за да се разбере имало ли е отзвук това предложение. Най-вероятно то не е било взето под внимание и архивите са унищожени без всякакъв контрол.

На 14 декември 1942 г. началникът на университетската канцелария в докладна записка до ректора(24) поставя въпроса за опазването на протоколите от факултетните съвети: «Протоколите на Академическия съвет се литографират в повече екземпляри; част от тях се раздават на всички факултети и на Университетската библиотека, а друга част остават в канцеларията на Университета (в Ректората), подвързват се и са достъпни за всякакви справки и други нужди. И понеже по тоя начин от протоколите на Академическия съвет се съхраняват повече екземпляри, не са изложени на опасност, при някое нещастие те да бъдат унищожени до един и нищо да не остане за бъдните поколения.

Не е така с протоколите на Факултетските съвети. Те се пазят само в един екземпляр. Поради туй тия протоколи нито са лесно достъпни за лицата, които имат право да боравят с тях (като например секретарите на факултетите, отделните членове на факултетските съвети и др.) и още по-малко от централната управа на Университета — на Ректорите, членовете на Академическия съвет и др. (не се дават и на Университетска библиотека за съхранение на вечни времена). И ако не дай Боже, стане някое нещастие с факултетските протоколи, нищо не може вече да се възстанови.

Ето защо, моля Академическия съвет да се съгласи с горните доводи и реши, щото занапред начиная от настоящата учебна година след окончателното приемане на Факултетските протоколи, секретарите на факултетите да имат грижата за редовното им олитографяване в нужното число екземпляри (както туй става с протоколите на Академическия съвет) и за разпращането им между другото и на Ректората и на Университетска библиотека за съхранение».

Докладът на началника на университетската канцелария е прочетен за заседание на Академичния съвет на 16. 12. 1942 г.(25) и е взето решение протоколите от заседанията на Факултетните съвети да бъдат написвани на машина в три екземпляра, от които един да остава в съответния деканат, друг да се изпраща в Ректората, а третият — в Университетска библиотека. По този начин, според решението, ще се премахне опасността от изчезване на протоколите. Остава практиката протоколите да се вписват и в протоколна книга. Половин година след това се решава и изпитните протоколи да се съставят в два екземпляра, като единият се изпраща в Ректората за съхранение(26).

Въпреки че Историко-филологическият факултет нямал специално назначено лице, което да отговаря за факултетската архива, преподавателите от него събирали освен книгите от библиотеките на видни общественици, така и техните архиви. На заседание на Академичния съвет от 24. 11. 1943 г.(27) е решено по искане на декана на Историко-филологическия факултет да се отпусне от фонда за научни цели сума за шкаф за библиотеката на Пенчо Славейков и архивата на Славейковци в Славянския институт. Къде е попаднал след това този архив, не е известно.

В заключение можем да обобщим, че за периода от създаване на университета до средата на 40–те години на миналия век университетските архиви са пазени много съвестно. Това личи и от «История на Софийския университет» на проф. Михаил Арнаудов, където са цитирани много документи, за които той отбелязва, че са пазени в университетската архива. За съжаление голяма част от тях, като например годишните отчети на ректорите и протоколите от Факултетните съвети, по неизвестни причини са безвъзвратно изгубени. От този период до нас са запазени протоколите от заседанията на Академическия съвет, заповедни книги, служебни досиета на преподаватели и малка част от документите на Медицински, Физико-математически и Ветеринарномедицинския факултет. Те се съхраняват в ДА — София, фонд № 994К.

Въпреки създаването на централизирана архивна мрежа в страната през 1951 г., за периода от края на Втората световна война до края на 90–те години в Софийския университет почти не са спазвани изискванията на ЗДАФ и другите нормативни актове за съставяне, отлагане и опазване на документите.

На заседанието си от 18. 12. 1945 г.(28) Академичния съвет одобрява представения от ректора проектобюджет, с който се реорганизират службите в Ректората, а на 26. 06. 1946 г. е докладван и Правилник за административните служби в Софийския университет(29). На друго заседание на Академичния съвет от 24. 03. 1954 г.(30) е прочетен нов доклад за реорганизиране на канцелариите на университета. За съжаление оригиналите на протоколите от заседанията на Академичния съвет заедно с материалите към тях за периода 1945–1950 г. не са съхранени и не можем да почерпим сведения как точно е реорганизирана университетската канцелария. Най-вероятно при тези реорганизации длъжността на архиваря по неизвестни причини е станала излишна, защото по-нататък в университетските документи не се среща лице, което да отговаря за университетската архива.

След създаване на централизирана архивна мрежа в страната през 1951 г. Софийският университет става фондообразувател на Софийския градски и окръжен държавен архив (СГОДА). На 4. 11. 1958 г. в Университета е получено писмо от МВР, с което е съобщено, че в срок до 20. 11. 1958 г. трябва да бъдат събрани, подшити и подредени по хронология всички документи с историческо, научно или политическо значение, създадени в периода 1888–1944 г.(31) В последвалите разисквания надделява мнението на професорите Тодор Боров и Александър Бурмов документите на университета да се предадат в СГОДА, където според тях ще бъдат по-добре съхранени. Сформирана е комисия, която в най-кратки срокове да извърши комплектуването. Комисията така и не си свършва работата.

В спомените си акад. Димитър Косев, ректор на университета през периода 1962–1968 г., отбелязва: «...искам да отбележа, че още при назначаването ми за ректор имах случай да видя лошото състояние на университетската архива. Основни документи, отразяващи живота и дейността на Университета, липсваха. Като историк аз разбирах естествено важността на този въпрос и наредих да се тури ред в това отношение. Не се изпълни поради липса на помещение и решението на университетското ръководство за поставяне начало на музейна сбирка на университета»(32).

Първите документи на университета постъпват в СГОДА след 1964 г. Там те са заведени във фонд 994К. От 12–те описа на фонда само три са предадени от университета. В тях са включени протоколи от заседанията на Академичния съвет, заповедните книги, кореспонденция, документи на студентските дружества и лични досиета на преподаватели. За съжаление болшинството от досиетата впоследствие са върнати в университета, където поради немарливо съхранение по-голяма част от тях са изгубени. Другите 8 описа са комплектувани от Медицинска академия — документи на бившия Медицински факултет и от Висшия селскостопански институт — документи на Ветеринарномедицинския и Агрономо-лесовъдния факултети.

В средата на 70–те години СГОДА прави опити да комплектува документите на университета, създадени след 1944 г. Цитираните по-долу документи показват какво е отношението на университетската управа към съхраняването на историческата памет на аlma mater. През пролетта на 1975 г. специалисти от архива извършват проверка за състоянието на деловодството и архива на СУ, резултатите от която са обобщени в Констативен протокол(33). От така изготвения протокол се вижда, че в университета няма номенклатура на делата, не се извършва научно-техническа обработка на ценните документи, приключилите преписки не се предават ежегодно в архива, че няма централизирано деловодство и специално лице, което да се грижи за архива, няма също така и експертна комисия. СГОДА дава следните препоръки на университета: да се изработи номенклатура на делата; да се отдели помещение за архива на СУ и да се назначи архивист; да се назначи експертна комисия; да се проведе експертиза на ценността на документите и след научно-техническа обработка да се предадат през 1976 г. за съхранение в Държавен архив; да се въведе образцов ред в деловодството и архива на Ректората и канцелариите на факултетите. Този протокол е подписан от ректора Бл. Сендов със забележка от негова страна, че «в Университета има специално заделено помещение, хигиенизирано с рафтове, в което се съхранява архивата»(34). Въпреки многократно оказваната методическа помощ от страна на СГОДА през 1976 г. архивни документи предават само Физическия и Математическия факултети(35). При проведена среща между представители на архива и служители от университета е установено, че са унищожени оригиналните протоколи от заседания на Академичния съвет, годишни доклади, материали от съвещания, сесии и др. Университетската управа е предупредена, че ще бъде санкционирана, ако не предаде документите в срок, но това като че ли не я е притеснило особено(36). От университета отговарят с писмо от 21. 06. 1977 г.(37), че архивните материали на Ректората са обработени и в тях не са се оказали такива, които ще трябва да се предадат в Държавен архив. На 19. 12. 1978 г. от СГОДА е изпратено ново писмо до ректора Бл. Сендов, част от което ще цитирам тук, тъй като е твърде показателно за отношението на университетската управа към документите на университета.

«Др. Ректор,

От 3. 06. 1975 г., когато наш представител провери състоянието на деловодствата и архивите на Ректората и всички факултети на СУ и състави констативен протокол с препоръки за бъдещата работа, до края на 1977 г. положихме неимоверни усилия да приемем на държавно съхранение ценните документални материали на Вашия университет. Звучи невероятно, но в това най-старо наше висше учебно заведение, където се обучават и бъдещите специалисти-архивисти, срещнахме неразбиране, почти открита съпротива от помощник-ректора Попов и незачитане на Държавните нормативи.

Въпреки многобройните наши контакти с експертните комисии във всички факултети и методическата помощ, която им оказахме, успяхме да комплектуваме и приемем за съхранение в нашия архив ценните документални материали само на Математическия, Физическия и Юридическия факултет. ..........

Ние все още очакваме документалните материали на Софийския университет. Това е изключителен и много неприятен случай в нашата практика...»(38)

През септември 1982 г. от страна на СГОДА е извършен нов преглед по състоянието и работата с документалните материали на Софийския университет(39). Отново са констатирани много нарушения на Закона за ДАФ и пак е направена препоръка за назначаване на специалист — архивист и за предоставяне на помещение за съхраняване на архивните документи. Новото ръководство на университета явно е подходило по-съвестно, защото във факултетите са назначени експертни комисии(40) и повечето от тях предават ценните си документи за съхранение в СГОДА. Там те са заведени във фонд 1790. През 80–те години са разработени и номенклатури на делата, които са внедрени по всички факултети, но само една малка част от тях ги прилага на практика.

В заключение мога да отбележа, че за този период са характерни няколко неща:

1. Немарливо отношение към документите, създадени до 1944 г. По неизвестни причини изчезват много ценни документи, като годишните отчети на ректорите, протоколи от факултетните съвети и др.

2. Поради липса на експертна комисия, лице, което да отговаря конкретно за архива и помещение, където да се съхраняват, създаваните в университета документи са унищожавани безконтролно във факултетите, където не е имало място за съхранението им, и обратно — там, където е имало възможност да бъдат прибрани, са събирани всички документи, независимо от сроковете им за съхранение.

3. Въпреки опитите за въвеждане на номенклатура на делата със срокове за съхранение, от нея се ръководят само няколко факултета, където документите са отлагани по номенклатура, но не са унищожавани след изтичане на определените за съхранение срокове.

През 1998 г. Ректорският съвет взема решение да се назначи архивист в ректорската администрация. Въпреки създаването на Университетския архив той 6 години поради различни причини беше без статут. През септември 2004 г. Академическия съвет прие правилника за статута, организацията и дейността му. По силата на този правилник към Ректората беше създаден отдел «Университетски архив» със следните функции:

1. Приема, отчита и съхранява излезлите от текуща употреба документи на Ректората, факултетите и самостоятелните звена;

2. Проверява при приемане на документите тяхното обработване и разпределение по дела;

3. Води на отчет, събира и съхранява личните фондове на ректори и дългогодишни преподаватели в Университета, получени чрез дарение или завещание;

4. Усъвършенства описите на делата и съставя допълнителен справочен апарат към документите;

5. Определя реда и организира използването на документите;

6. Методически контролира формирането, оформянето и запазването на делата по факултети и самостоятелни звена до предаването им в Университетския архив или ТД «Държавен архив» — София;

7. Осигурява провеждането на експертиза за определяне ценността на документите на Университета;

8. Подготвя и предава документите в Териториална дирекция «Дър­жавен архив» — София;

9. Провежда методическа дейност и контрол в структурите на Университета.

Още през 2000 г. в Ректората и някои факултети беше въведена нова номенклатура на делата със срокове за тяхното съхранение. С прерастването на архива в отдел сега тя е в процес на въвеждане във всички факултети и самостоятелни звена. Назначени са експертни комисии за ректората, факултетите и звената, които вземат участие при разработването на номенклатури на делата и при предаването на документи в университетския архив или унищожаването им.

Към днешна дата в Университетския архив са предадени и обработени документите на Ректората, 14 факултета и 1 звено. Поради големия брой документи, създавани в университета, те не се описват годишно в един опис, както е залегнало в изискванията за работа на учрежденските архиви, а всеки факултет и звено е отделен фондообразувател. Участие в научно-техническата обработка на предадените документи вземат и студентите от специалност «Архивистика», тъй като при създаването на архива беше заложена идеята той да се използва като учебна база за студентите архивисти. По време на своето следване те имат поне един стаж в Университетския архив, където научават какви са разликите между учрежденски и исторически архив.

В архива ежедневно се правят справки по текущи служебни въпроси, а напоследък той все по-често е посещаван и от външни читатели. Тъй като Софийският университет е институция от национален мащаб през лятото на 2005 г. беше поставено началото и на сбирка от лични фондове на бивши университетски преподаватели. В архива вече са предадени и обработени документите на проф. Стефан Консулов (1885–1954), биолог, проф. Цветана Романска (1914–1969), славист и етнограф, и на проф. Георги Шишков (1939–1999), геолог и общественик. Предстои и обработката на документите на бившия ректор на университета акад. Илчо Димитров.

За нас, скромните «труженици» в Университетския архив на СУ «Св. Кл. Охридски», остава удовлетворението, че успяхме, макар и трудно, да възродим традицията за съхраняване на документите на аlma mater. Осъзнаваме също, че има още много неща, които трябва да се направят, за да достигне архивът онова ниво, което отговаря на съвременните изисквания, но смятаме, че с работа и упоритост всичко се постига.

Бележки

1. Държавен архив — София, Ф. 994К, оп. 2, а. е. 2.

2. Пак там.

3. Сегашните факултети.

4. Държавен архив — София, Ф. 994К, оп. 2, а. е. 7.

5. Протокол №29/17.05.1899 г., Държавен архив — София, Ф. 994К, оп. 2, а. е. 7.

6. Държавен архив — София, Ф. 994К, оп. 2, а. е. 8.

7. Университетски архив, Ф. 1, оп. 35, д. 163, преписка по службата на Никола Иванов — факултетски писар.

8. Университетски архив, Ф. 1, оп. 35, д. 163, преписка по службата на писаря при Университетска библиотека Иван Я. Велински.

9. Университетски архив, Ф. 1, оп. 35, д. 163, преписка по службата на архиваря Георги Икономов.

10. Държавен архив — София, Ф. 994К, оп. 2, а. е. 9 и Университетски архив, Ф. 1, оп. 35 д. 163, преписка по службата на архиваря Г. Икономов.

11. Подчертано в оригинала.

12. Подчертано в оригинала.

13. Университетски архив, Ф Е–1, дело 163, преписка по службата на архиваря Г. Икономов.

14. Пак там.

15. Университетски архив, Ф. 1, оп. 1, дело 49.

16. Пак там.

17. Държавен архив — София, Ф. 994К, оп. 14, а. е.12.

18. С главни букви в оригинала.

19. ДВ, бр. 103/15. 05. 1942 г.

20. Пак там.

21. Бюджетно-контролни.

22. Държавен архив — София, Ф. 994К, оп. 2, а. е. 53.

23. Протокол №23/3. 06. 1942 г., ТД «Държавен архив — София», Ф. 994К, оп. 2, а. е. 39.

24. Протокол №6/16. 12. 1942 г., ТД «Държавен архив — София», Ф. 994К, оп. 2, а. е. 40.

25. Пак там.

26. Протокол №16/23. 06. 1943 г., Университетски архив, Ф. 1, оп. 1, д. 53.

27. Протокол №7/24. 11. 1943 г., Университетски архив, Ф. 1, оп. 1, д. 53.

28. Протокол №7/18. 12. 1945 г., Университетски архив, Ф. 1, оп. 1, д. 55.

29. Протокол №20/26. 06. 1946 г., Пак там.

30. Протокол №12/24. 03. 1954 г., Университетски архив, Ф. 1, оп. 1, д. 60.

31. Протокол №5/12. 11. 1958 г., Университетски архив, Ф. 1, оп. 1, д. 62.

32. Димитрова, Н. Спомени за Софийския университет.

33. Университетски архив, Ф. 1, оп. 31, д. 202.

34. Пак там.

35. Университетски архив, Ф. 1, оп. 31, д. 203.

36. Пак там.

37. Университетски архив, Ф. 1, оп. 31, д. 204.

38. Университетски архив, Ф. 1, оп. 31, д. 205.

39. Университетски архив, Ф. 1, оп. 31, д. 206.

40. Университетски архив, Ф. 1, оп. 31, д. 207.

Приносът на Великотърновския университет в развитието на българската университетска архивистика

гл. ас. д-р Анка Игнатова (ВТУ)

Преподаването на учебната дисциплина «Архивистика» в Историко-юридическия факултет на първия извънстоличен университет у нас навърши през настоящата учебна година своята двадесетгодишнина. Необходимостта от тази дисциплина е осъзната от ръководството на факултета десетилетие по-рано. Доказателство за това е фактът, че в учебния план на специалност «История» (редовно обучение), в сила от учебната 1974/1975 г. до учебната 1979/1980 г., е включен като факултативен «предметът» «Организация на архивното дело»(1). За него са планирани в рамките на VI семестър 32 часа аудиторна заетост (само лекции) и същият брой часове извънаудиторна заетост. На практика обучение по тази, както и по преобладаващата част от останалите факултативни дисциплини, не е провеждано. Задочната форма на обучение не включва факултативни дисциплини, съответно и «Организация на архивното дело».

През първата половина на 80–те години на миналия век, във връзка с извършващото се преустройство в областта на висшето образование у нас, ръководството на Великотърновския университет многократно обсъжда въпроса за бъдещия структурен модел на университета, включващ нови факултети и специалности. В запазените редица предложения на университетското ръководство и докладни записки на декана на Историческия факултет трайно присъства идеята за разкриване на специалност «Архивистика». Мотивите са следните: «Разкриването на специалността «Архивистика» произтича от големите нужди на страната от архивистични кадри, един сектор, дълго време подценяван у нас, показател за което е незадоволителното състояние на научната обработка на архивното богатство в България. Понастоящем архивни работници у нас се подготвят в рамките на профилно обучение към общия курс по история при Историческия факултет на Софийския университет. Освен като учители по история в ЕСПУ, завършилите специалността «Архивистика» ще постъпват на работа в окръжните и държавни исторически архиви, в окръжните и централния партиен архив, в архивите на МВР, на различните научни институти(2). Квалификационната характeристика на завършилите тази специалност е «специалист-архивист и преподавател по история в ЕСПУ». Приемът ще бъде ограничен до 20–25 студенти»(3).

Въпреки че впоследствие в докладната записка на декана на Историческия факултет от 10. IV. 1985 г.(4) с предложение за разкриване на шест специалности и катедри текстът относно специалностите «Архивистика» и «Ориенталистика» е задраскан и в следващата докладната записка с предложения за разкриване на нови специалности и катедри от 23. VII. 1985 г. те не фигурират, идеята за обучение на архивисти във Великотърновския университет не е изоставена изцяло. Факултетският съвет на свое заседание от 19. V. 1986 г., обсъждайки поредното предложение на университетското ръководство за бъдещата структура на ВТУ «Св. св. Кирил и Методий» отчита, че «Историческият факултет има възможност да покрие следните специалности: «История», «История и география», «Балканистика», «Археология и реставрация на археологически паметници», «Архивистика и музейно дело»(5). И ако по-късно три от предлаганите нови специалности са факт, макар и с известна промяна в наименованието на едната («Археология»), специалност «Архивистика» не се разкрива. До известна степен някои от предлаганите през 80–те години нови специалности към факултета намират реализация под формата на специализации през следващото десетилетие.

Преподаването на учебната дисциплина «Архивистика» във ВТУ «Св. св. Кирил и Методий» започва през зимния семестър на учебната 1984/1985 г. и в продължение на близо двадесет години се провежда от проф. д. и. н. Стефка Петкова и хонорувания преподавател Борислава Глушкова — специалист в Държавен архив — гр. Велико Търново. Общият хорариум на дисциплината, означавана първоначално като «Теория и практика на архивното дело», е 30 часа (15 л. + 15 у.) в I семестър, а формата на контрол е «зачот»(6). С оглед разширяването на преподаването по архивистика титулярят на дисциплината — тогава доцент кин Стефка Петкова, предлага формата на контрол да бъде заменена с «изпит» и обучението да бъде продължено и разширено, съответно под формата на специализация и с включване на предмета «Документознание»(7).

От следващата учебна година (1985/1986) дисциплината «Теория и практика на архивното дело» е с общ хорариум в редовния курс на обучение 60 часа (30 л. + 30 у.), а формата на контрол е променена на «изпит». От учебната 1988/1989 г. наименованието на дисциплината е сменено с по-точното «Увод в архивознанието». От тогава започва и преподаването на архивистика в задочната форма на специалност «История» (20 часа лекции в I семестър).

С въвеждането на тристепенното обучение от началото на 90–те години на миналия век се променя не само наименованието на дисциплината, която от тогава и до днес се означава «Архивистика», но и нейният статут. От учебната 1991/1992 г. тя е избираема дисциплина (със същия хорариум) в първата степен (I семестър) на специалност «История», редовно обучение(8). Във II степен (VII–Х семестри), осигуряваща квалификация «специалист-историк», сред предлаганите специализации е и тази по «Етнография, музейно дело, архивистика». В нея е включена като задължителна в Х семестър дисциплината «Архивно дело» с 30 часа лекции. В тясна връзка с нея е и още една задължителна дисциплина — «Реставрация и консервация на паметници на културата». Като се изключи «Организация на музейното дело», останалите от общо седемте задължителни дисциплини са от областта на етнографията. Практическата работа в български архиви (с продължителност 4 седмици) е посочена в учебния план като една от четирите избираеми дисциплини(9). В действителност обучението по архивистика включва висш семинар по «Археография» и «Практика в български архиви». По-късно практиката е заменена с висш семинар «Автоматизирана информационна система» (30 часа лекции)(10).

С Решение №6/18. III. 1997 г. на Факултетския съвет на Историческия факултет за желаещите да специализират «Етнография, музейно дело, архивистика» се въвеждат определени изисквания: да са положили изпит по архивистика (като се дава възможност на неизбралите тази дисциплина през първия семестър да го положат като приравнителен до месец юни 1997 г.) и да се явят на държавен изпит по история на България. Впрочем, до тогава неведнъж са правени предложения за изучаването на архивистиката като задължителна дисциплина, отчитайки нейната актуалност(11).

Посочените изисквания се отнасят и за редовните студенти от специалност «История и география», чието обучение по архивистика, според влезлия в сила от есента на 1992 г. нов учебен план, не се различава по същество от това на колегите им историци — свободно избираема дисциплина «Архивистика» в първата степен (I семестър; 60 часа (30 л. + 30 у.) и специализация «Етнология, музейно дело и архивистика» във втората степен. Разликата е в това, че задължителната дисциплината «Архивно дело» и избираемата «Практическа работа в български архиви» са включени в IХ семестър и е фиксирана продължителността на практиката — 30 часа. При задочната форма на обучение на специалностите «История» и «История и география», при които няма специализации и избираеми дисциплини, архивистиката (20 часа лекции в I семестър) е задължителна дисциплина. Действащите в периода преди 1992 г. учебни планове на специалност «История и география» не включват обучение по архивистика.

Пред студентите от специалност «История и география» от учебната 1998/1999 г. до учебната 2003/2004 г. включително архивистиката се преподава заедно с музеологията в една обща задължителна учебна дисциплина «Архивистика и музейно дело», с хорариум при редовната форма на обучение — 45 часа лекции във II семестър, а при задочната форма — 30 часа лекции в III семестър. През този период със същия хорариум тази учебна дисциплина се преподава и пред студентите от специалност «Български език и история», по която се провежда само редовно обучение.

С влизането в сила на утвърдените от Академическия съвет на 27. IV. 1998 г. (Протокол № 3) учебни планове за бакалавърската степен на специалност «История» (редовно и задочно обучение), архивистиката става задължителна дисциплина (I семестър). Хорариумът се запазва при редовното обучение (30 л. + 30 у.), а при задочното се увеличава (25 л.). На студентите е предоставена възможността да избират и практическа подготовка по архивистика в държавните архиви, след II семестър (150 часа — за редовно обучение и 60 часа — за задочно).

В периода от учебната 1997/1998 г. до учебната 2003/2004 г. включително архивистиката се изучава като задължителна учебната дисциплина и от студентите от специалност «Археология», с хорариум 30 часа лекции в I семестър. А от учебната 1991/1992 г. до 1997/1998 г. включително тя е избираема дисциплина за студентите от специалност «Балканистика», с 60 часа (30 л. + 30 у.) аудиторна заетост в I семестър(12).

Учебната дисциплина «Архивистика» е преподавана и в тригодишните курсове на специалност «История», предназначени за завършили полувисшите учителски институти в Силистра, Смолян и Кърджали, както и Библиотекарския институт (20 часа лекции в I семестър).

От началото на настоящата учебна година обучението във Великотърновския университет се провежда по нови учебни планове и програми. В тях дисциплината «Архивистика» е заложена като задължителна за студентите от специалностите «История» и «Етнология» и като избираема за тези от специалностите «История и география» и «Български език и история». Аудиторната заетост за специалностите «История» и «История и география» при редовната форма на обучение е 45 часа (30 л. + 15 у.), а при задочната — 25 часа лекции. За специалностите Етнология(13) и Български език и история, по които се провежда само редовно обучение, са предвидени 30 часа лекции през II семестър. В другите специалности дисциплината се изучава през I семестър.

Целите на учебната дисциплина «Архивистика» са да формира у студентите цялостна представа за историята на архивите от древността до наши дни, както и за основните теоретични, методически и практически проблеми на създаването, опазването и използването на архивните документи като част от културно-историческото наследство. Очакваните резултати, след успешното завършване на курса по дисциплината, са следните: познавайки съвременната организация на архивното дело в България и информационната система на архивите, студентите да могат да издирват съхраняващите се в тях исторически извори за научни, учебни и други цели; да са наясно със законно регламентираните им права и задължения при използването на обществения документален и архивен ресурс.

Предлаганият на студентите лекционен курс е структуриран в три части. В първата от тях се представя науката архивистика и документът като средство за управление и информационен носител. Във втората част се проследява появата и развитието на архивите като индикатор за държавността и културното равнище на обществото през различните исторически епохи, както и историята и организацията на българските архиви. Анализира се българското архивно законодателство — в исторически и съвременен план. В последния цикъл лекции се представят основните архивни дейности: комплектуване на архивите с документи, научно-техническа обработка на архивните фондове, регистрация, отчет, съхраняване и използване на архивните документи. Акцентува се върху значението на различните архивни справочници при търсенето на архивна информация. Специално внимание се отделя на постиженията, проблемите и тенденциите във връзка с приложението на съвременните информационни технологии в чуждестранните и българските архиви. Разглеждат се и някои други актуални въпроси, като правото на достъп до обществения документален и архивен ресурс, правата и задълженията на гражданите по опазването на националното документално наследство.

Семинарните занятия имат за цел да формират у студентите по-задълбочени познания по някои основни въпроси на съвременното архивно дело, а също така да съдействат за изграждане на умения и навици, които ще им бъдат необходими като бъдещи потребители на архивна информация. Намаленият на половина брой на часовете от тази учебна година наложи при селектирането на материала да останат най-значимите и актуални теми, имащи преди всичко пряка практическа насоченост: Документите като исторически извори; Външни и вътрешни белези на документите; Архивите в съвременния свят; Ориенталската сбирка и Българският исторически архив на НБКМ; Архивното законодателство в България; Отчетни форми на архивните документи и непубликувани архивни справочници; Работа с публикувани архивни справочници (пътеводители, прегледи, каталози и инвентарни описи).

От началото на настоящата учебна година на студентите се предлага обучение и по учебната дисциплина «Археография». Тя е включена като избираема в новите учебни планове на специалностите «История», «История и география» и «Етнология» и като факултативна — в този на специалност «Български език и история». Аудиторната заетост е следната: специалност «История» — 30 часа лекции за редовно обучение и 20 часа лекции за задочно обучение през III семестър; «История и география» — 45 часа (30 л. + 15 у.) за редовно обучение и 25 часа лекции за задочно обучение през I семестър; Етнология — 45 часа лекции през II семестър; «Български език и история» — 30 часа лекции през II семестър.

Учебната дисциплина има за цел да формира у студентите знания за основните теоретични, методически и практически проблеми във връзка с публикуването на писмени исторически извори за научноизследователски, учебни и популяризаторски цели. След успешното завършване на курса по дисциплината се очаква студентите да познават общоприетите методически изисквания във връзка с публикуването на писмени исторически извори и да умеят да ги прилагат на практика.

Лекционният курс запознава студентите с теоретичните и методически въпроси, свързани с публикуването на писмени исторически извори, включително и архивни документи. Изтъква се значението на документалните издания като предпоставка за развитието на научноизследователската дейност, а също и за формиране отношение на обществото към миналото, към документалното и литературно наследство като национална и общочовешка културно-историческа ценност. Проследява се развитието на публикаторската дейност и археографията като специализирана теория и методика през различните исторически периоди в отделните европейски държави, включително и България. Акцентува се върху етапите, насоките и механизмите в организацията на публикаторската дейност у нас. Представят се водещите идеи и програми за издирване и публикуване на писмени извори за българската история, както и реализираните документални издания, в които е отразен натрупаният практически опит в областта на публикаторската дейност. Разглеждат се основните принципи и методи на работа в процеса на подготовката на документалните издания, регламентирани в действащите у нас археографски правила. Специално внимание се отделя и на влиянието на най-новите информационни технологии върху археографската дейност.

Предлаганото учебно съдържание на преподаваните във Великотърновския университет дисциплини «Архивистика» и «Археография» до голяма степен е синхронизирано с програмите на СУ «Климент Охридски».

За постигане високо качество на обучение от съществено значение е и неговото обезпечение със специализирана литература, а така също и наличието на съвременни информационни технологии. По отношение на наличната специализирана литература по архивистика има какво още да се желае. С миналогодишното дарение на Главно управление на архивите се попълниха донякъде, поне за последните 15 години, непълнотите в поредиците на сп. «Архивен преглед» и «Известия на държавните архиви» във Факултетската библиотека. При липса на изданията, включени в учебните програми, на студентите се предоставят ксерокопия. Част от специализираната литература е достъпна и в електронен вариант.

На разположение на студентите във Великотърновския университет е и електронната библиотека на специалност «Архивистика и документалистика» при Софийския университет, както и сайтовете на Главно управление на архивите, на държавните и ведомствени архиви с постоянен състав на документите. А тяхното използване в лекционния курс и по време на семинарните занятия стана възможно благодарение на оборудваната през пролетта и лятото на 2004 г. «Мултимедийна лаборатория за интерактивно обучение» на студентите от специалностите «История», «История и география», «Археология и Етнология», където се провежда обучението по «Архивистика» и «Археография». Лабораторията разполага с 18 компютъра, сървър, интернет и е с общ капацитет 32 работни места. На разположение на преподавателите и студентите е най-съвременният софтуер Macromedia-e-Learning, който позволява текущ контрол, оценка и самооценка на знанията на студентите, тестови проверки, създаване на база данни и т. н. Мултимедийната лаборатория е финансирана от Световната банка.

На разположение на студентите във времето за извънаудиторна заетост са още три компютърни зали.

Важна част от обучението по архивистика е практическата подготовка на студентите. Наличието на два държавни архива на територията на гр. Велико Търново безспорно улеснява това. По силата на сключен договор за съвместно сътрудничество между Историко-юридическия факултет и Централния военен архив, архивът се използва като учебна база при обучението по архивистика. Екскурзията, една от формите на популяризаторска дейност на архива, запознава студентите с основните архивни дейности — съхранение, реставрация, изграждане на застрахователен фонд, използване на архивните документи. Съществува тясно сътрудничество и с ТД «Държавен архив» — Велико Търново, който също предоставя своите услуги на студентите. Там те се запознават с отчетните форми и архивни справочници, които в сравнение с тези на Централния военен архив са изготвени в пълно съответствие с изискванията на Главно управление на архивите(14). Великотърновският университет все още няма изграден учрежденски архив, въпреки че още през 80–те години на ХХ в. има решения на неговото ръководство за създаване на архив и музей(15). Наличието на университетски архив би подпомогнало не само учебния процес, но със сигурност ще съдейства за изграждането на много по-пълен и високоинформативен архивен фонд на университета.

Нов момент в обучението по архивистика във Великотърновския университет представлява разкритата през пролетта на 2004 г. към университетския Център за квалификация специалност «Архивистика». Продължителността на обучението е една година и включва следните дисциплина: «Теория и методика на архивното дело» (50 ч. л.); «История на архивите» (25 ч. л.); «Археография» (20 ч. л.); «Информационни технологии в управлението на документалния и архивен ресурс» (25 ч. л.); «История на българските институции» (25 ч. л.); «Политическа и стопанска история на България» (20 ч. л.); «История на българската култура» (20 ч. л.); «Библиотекознание и библиография» (15 ч. л.). Включените исторически дисциплини са съобразени с факта, че специализиращият курс е предназначен не само за историци (дипломирали се или обучаващи се в бакалавърската или магистърска степен на специалността «История»), но и за специалисти и студенти от други специалности на същото или други професионални направления. Известно е, че в държавните и ведомствени архиви с постоянен състав на документите работят и инженери, филолози, икономисти, които се нуждаят от подобни познания.

Обучението по архивните дисциплини, основно през втория семестър, се подпомага от специалисти от СУ «Климент Охридски» и Главно управление на архивите, в лицето на доц. д-р Андриана Нейкова и хонорувания преподавател д-р Пенка Милачкова. Обучението приключва с държавен изпит или със защита на дипломна работа.

В началото на учебната 2004/2005 година се формираха две групи за обучение по специалността. Първата, която се състои от десет човека, е разнообразна по своя състав — включва специалисти, работещи в териториални дирекции «Държавен архив» — Габрово, Русе и Шумен, студенти (редовни и задочници), дипломирали се, но безработни, историци. За неработещите това е един допълнителен шанс за професионална реализация. Втората група специализанти са служители в Централен военен архив — гр. В. Търново. Сред тях са не само млади специалисти, назначени през последните няколко години, но и такива с дългогодишен стаж в архива (една част от тях повишили наскоро своето образование). Засвидетелстваният интерес към тази форма на обучение, предимно от страна на работещи в архивната система, както и от студенти, обучаващи се в бакалавърската степен на специалността «История», е показателен за необходимостта от нейното съществуване, поне на този етап от развитието на университетската архивистика. Надяваме се, че предлаганото добро качество на обучение и средищно положение на града ще съдействат за утвърждаването на ВТУ «Св. св. Кирил и Методий» и като авторитетен център за продължаващо през целия живот обучение по архивистика.

Бележки

1. Екземпляри от него, както и от всички посочени по-нататък учебни планове, се съхраняват в архива на Деканата на Историко-юридическия факултет и в Учебен отдел на ВТУ. Въпреки че този вид документи подлежат на постоянно съхранение, предадените в ТД «Държавен архив» — гр. В. Търново са малка част от създадените в периода до 1995 г.

2. ДА — В. Търново, ф. 1178, оп. 3, а. е. 55, л. 9–10.

3. Пак там, а. е. 54, л. 6–7; Архив на Деканата на ИЮФ, дело «Докладни записки 1984/1985 г.» (10. IV. 1985 г.) (не се посочват номерата на делата и листите, тъй като архивните документи не са обработени).

4. Архив на Деканата на ИЮФ, дело «Докладни записки 1984/1985 г.».

5. Пак там, дело «Докладни записки 1986/1987 г.».

6. ДА — В. Търново, ф. 1178, оп. 4, а. е. 48, л. 32, 34.

7. Архив на Деканата на ИЮФ, дело «Докладни записки 1984/1985 г.».

8. ДА — В. Търново, ф. 1178, оп. 5, а. е. 67, л. 3.

9. Пак там, л. 10.

10. Данните са взети от главните книги на специалност «История», съхранявани в ИЮФ на ВТУ.

11. Архив на Деканата на ИЮФ, дело «Постъпили материали от катедрите за ФС уч. 1993/94 г.»; ДА — В. Търново, ф. 1178, оп. 5, а. е. 98, л. 10; а. е. 102, л. 33.

12. С преминаването на специалността към Филологическия факултет учебната дисциплина «Архивистика» отпада от учебния план.

13. В стария учебен план на специалност «Етнология», разкрита преди 4 години, архивистиката е включена в VIII–я семестър (30 часа лекции).

14. Използвам случая да благодаря на колегите от ТДДА — В. Търново и ЦВА за отзивчивостта и за радушния прием, който оказват на студентите.

15. ДА — В. Търново, ф. 1178, оп. 4, а. е. 4, л. 42; а. е. 12, л. 52, 161; а. е. 13, л. 103.

От архивите към студентските аудитории — «Архив на българските архиви»

доц. д-р М. Пискова (ЮЗУ), д-р М. Тодоракова ( ГУА при МС), д-р К. Анчова (ЦДА)

По ирония на съдбата и сякаш в потвърждение на народната мъдрост «Вода гази, жаден ходи» българските държавни архиви, които в продължение на повече от половин век бяха обърнати към другите и с езика на документите разказваха тяхната история, като че ли останаха безмълвни към изворите за своето минало. Такава е тяхната орис — първо да бъдат в услуга на обществото, а после да си позволят изкушението сами да са проучватели и на собственото си професионално минало. През десетилетията то остана прерогатив най-вече на личната инициатива на изследователите и на преподавателите от откритата през 1952 г. специалност «Архивистика» в Софийския университет. Неспокойният изследователски дух на един от пионерите в университетските преподавания по архивистика доц. Мария Матеева (Кузманова) доведе до появата на първия и засега най-мащабен и основополагащ труд по история на българските архиви, добре познат на поколения студенти(1). Тя бе последвана и от други. Но като цяло и университетската колегия за повече от 50 години преподавания по архивистика не успя да събере изворите за българските архиви в сборник от типа на добрите, стари христоматийни издания, които и до днес неизменно съпътстват учебния процес.

Вероятно сега, когато новите технологии бурно превземат и университетските аудитории, преподава се «компютърна» архивистика, говорим за електронен архив и библиотека, за мултимедийни учебни издания и пр., обръщането към този тип класическо пособие звучи архаично и малко «ретро». Но каквито и промени да се случват, каквито и нови технологии да се въвеждат, в основата на процеса на обучение си остават изворите — прашни, пожълтели, но автентични. Мултимедиите, компютърът, интернетът могат да скъсят дистанцията до тях във времето и пространството, да улеснят достъпа, като ги извадят от архивохранилищата и ги пренесат у дома, в студентските аудитории.

Предмет на настоящото съобщение е документалният сборник «Архив на българските архиви»(2), всъщност първата христоматия по тяхната история и възможностите за неговото приложение в обучението по архивистика.

Идеята за него се зароди през 2001 г. в дните на юбилейните чествания на 50–годишнината от създаването на българските държавни архиви. Но много преди това тя латентно витаеше у нас, всеки я бе носил през годините и попътно си бе отбелязвал своите «находки». И когато Югозападният университет, почувствал осезаема потребност от такова учебно пособие, ни подаде ръка, реализирането му стана като че ли на един дъх. Естествено като изследователски проект, структура и подбор подчинихме изданието най-вече към програмите на университетското обучение по архивистика.

Огромно бе удивлението ни, когато вече имахме пред себе си целия масив от издирени документи и други извори. Пред нас се разкриваше съдбата на българското документално наследство през вековете. Прилежно скътани в различни архивни фондове, периодични издания, документални публикации и изследвания, някои от изворите бяха останали незабелязани, а автентичното съдържание на други, дори и влезли в научно обръщение, бе непознато на специализираната колегия. Сега, когато ги преоткрихме и събрахме всички заедно в органичната им среда, те ни разкриваха неподозирани същностни страни и взаимовръзки, придобиваха нов смисъл, раждаха се за нов живот. Всички тези източници с цялото им богатство от теми и сюжети предстоеше да се сглобят, за да се получи общо документално повествование. Картината се очертаваше толкова многопластова и труднообозрима, че се налагаше постоянно да се самодисциплинираме и да се лишим от някои от изворите — тях временно ги сложихме в «списъка на чакащите» следващо, по-разширено издание.

Хронологически се ограничихме с периода от Възраждането до средата на 20. век, като за естествен вододел във вътрешното структуриране възприехме възстановяването на Третата българска държава, когато корелацията «общество — архиви», присъща на доосвобожденския период, се трансформира в «държава — общество — архиви». Първият раздел фокусира интереса през епохата на Възраждането към българското документално наследство. Втория нарекохме «Държавна политика и обществени представи за архивите (1878–средата на 20. век)».

Тематичните акценти логично се наложиха с оглед съдържанието на отделните курсове по документалистика и архивистика. Опитахме се да маркираме пробуждането на чувствителността на българското възрожденско общество към издирването и запазването на старините като убедително доказателство пред себе си, а и пред света, за дълбоките си исторически корени през вековете и за правото на самостоятелно съществуване. А след това се съсредоточихме върху процеса на създаване на българска традиция в деловодната и архивна дейност по пътя на натрупване на собствен опит и чрез овладяване на чуждестранни модели и практики. Потърсихме в изворите корените и опитите за реализация на идеята за създаване на Държавен архив, който по образец на останалите европейски страни да приюти не само историческата, но и съвременната документация на така наричаните тогава «правителствени архиви». В цялостното документално повествование логически се очертаваха множество взаимнопреплитащи се тематични кръгове, сред които: историческа документалистика; обществени потребности и нормативно регламентиране на деловодната и архивната дейност; странствания и митарствания на архивни документи, миграцията им вън от пределите на родината и усилията те отново да бъдат прибрани у дома; формиране на архивни сбирки; институционализиране на архивите; статут и функционални компетентности на деловодствата, архивите на учрежденията, историческите архиви, а също и на специализирания архивен персонал; еволюция на понятийния апарат и на методиката на работа с документите и т. н.

Тази повече или по-малко тривиална проблематика се опитахме да представим както от гледна точка на държавната политика и официално оторизираните институции, така и през погледа на по-широки обществени среди. На първо място това бяха професионалните учени и изследователи (К. Иречек, Ив. Шишманов, В. Златарски, Й. Иванов, Д. Т. Страшимиров, П. Ников, П. Мутафчиев, Ст. Романски и др.) и създадените от тях исторически и археографски комисии, а също и на редакционни колегии и на граждански сдружения. Открояваше се и личният принос на редица участници в националноосвободителните борби, общественици, учители, краеведи, читалищни и музейни дейци и др. Този подход разчупваше матрицата на сухата и скучна представа за архивите и професията на архивиста. Миналото се персонифицираше, оживяваха личности, професионални съдби и пристрастия. Така преекспонираният образ на архивите главно като атрибут на властта се одухотворяваше, добиваше човешки измерения и предизвикваше друга, по-малко позната сетивност за тях. Всъщност превръщаше архивите в обект и на културната, и на социалната история.

И когато дойде мигът да назовем продукта на нашето усилие, името му дойде неусетно или, както се казва по други поводи — «роди се с името си». Нарекохме го «Архив на българските архиви», използвайки многозначността на термина «архив». Ако днес той е придобил гражданственост в смисъл на съвкупност от ценни документи и на отговорната за тях институция, то в миналото е и название на издание с исторически извори. Алюзията с добре познатите на аудиторията издания като «Архив на Г. С. Раковски» или «Архив на Възраждането» бе съзнателно търсена. Въпреки привидната тавтология в заглавието, в случая многозначността на термина архив най-плътно се покриваше с целите, които си бяхме поставили — да предложим документален сборник за комплекса от фактори — исторически, обществено-политически, културни, народопсихологически и пр., които са естественият социокултурен контекст на процеса на формиране на архивни сбирки и изграждане на архивни институции.

Често спохождани в хода на съвместната ни работа от професионалния шанс да се докосваме първи до нови, непознати документи, а други да изтупваме от прахта на забравата, за да не сме голословни, в следващите редове представяме една репрезентативна мозайка от тях.

Кратка дописка от 5 април 1858 г. в «Цариградски вестник»(3) съобщава за издирени от руския археолог и пътешественик Петър Севастиянов хрисовули и ръкописи в Зографския манастир. И забележете, още тогава е използвал най-модерни за времето си технически средства, за да ги репродуцира, като ги е фотокопирал. Впечатлена от възможностите на фотографията да възпроизведе с такава точност документите, редакцията пише: «Трудовете на които он се е посветил, ще бъдат служба неоценена на учения свят. Вижда человек ръкописите, които он с фотографията е вдигнал с начин удивителен; прочита лесно най-микроскопическите списания, нотите, примечанията, восъкът, който от свещта по тях е капал, слезите на читателите, ошибките, които е правил и поправял, петното на пръстите, които на ръкописите са се опирали, причинените от червеите дупчици, драскането на ноктите, капчиците, които са се причинявали понякогиш от пръскането на перото и други подобни любопитности, които времето на тях е оставило».

Или друг пример. Малко познат факт на архивната общност е, че един от първите актове на княз Александър I е указ № 28 от 19 юли 1879 г.(4) за учредяване при министерствата на длъжността архивар и регистратор. Обърнете внимание, това е само две седмици след указ № 1 от 5 юли с. г. за назначаване на първото българско правителство. Очевиден е бързият рефлекс на строителите на Третата българска държава към потребността от такъв персонал за нормалното функциониране на институциите и администрацията. И в първите години след Освобождението в устройствените закони на редица централни държавни институции е записано, че той се назначава с княжески указ.

Показателен за статута на архиваря по това време е и един друг факт, извлечен от стенографските дневници на V ОНС. При обсъждането през октомври 1887 г. на проекта за правилник за вътрешния му ред, се води оживен дебат(5). Предмет на спора е длъжността на архиваря или началника на канцеларията. Ако съгласно дотогавашния правилник той е бил «клетвен» и се е избирал измежду живущите в столицата народни представители, то сега се предлага да се назначава «вънкашен човек», сиреч не депутат, който се ползва с доверието на председателя на Народното събрание.

Ето и една документална илюстрация за българските изисквания към професията. Годината е 1911. Парламентарната комисия по изработване щатовете на държавните чиновници, проучвайки европейския опит, мотивира не само необходимостта от създаване на Държавен архив, но и формулира условията, на които следва да отговаря неговият директор — да е завършил средно класическо, висше образование, а след това и специално по архивистика, да има познание по чужди езици, 13 години предварителен стаж и административна отговорност(6).

Сменяйки посоката, ще приведем и един пример, този път за специалното отношение към опазването на документите — реликви на възродената българска държавност. В изложение от 1883 г. на архиваря на НС до председателя на III ОНС митрополит Симеон за състоянието на архива на българския парламент се казва: «Оригиналът от Конституцията с подлинните подписи на представителите от Великото народно събрание се съхранява в тукашната съборна църква «Св. Крал», поставен в един железен ковчег, запечатан със собствения печат на Негово Високопрeосвещенство софийский митрополит Мелетия и с печата на архиваря на Народното събрание. При поставянето на тоя ковчег на съхранение в църквата съставен е писмен акт между Негово Високопреосвещенство и архиваря. В същия ковчег освен Конституцията се намират и първообразните протоколи за откриването и закриването на Търновското Велико народно събрание със саморъчните подписи: на императорский комисар и представителите на другите европейски сили»(7).

Прескачайки през десетилетията, като кореспондиращ със злободневието на днешния политически живот само ще споменем изложението и Правилника за службите на картотеките и досиетата при българската полиция от юни 1942 г.

Излязъл от печат през декември 2003 г., сборникът вече има близо година и половина живот в студентските аудитории. Въпреки този кратък времеви отрязък в ЮЗУ не му беше нужен период на адаптация и той уютно се настани в учебните програми, като показа и някои от несъмнените си предимства в обучението по архивистика на студентите от специалностите «История», «Връзки с обществеността», «Балканистика», «Етнология», «История на изкуството», «Публична администрация» и др.

Наблюденията показват, че христоматията е приложима за всички форми на обучение. За първи път упражненията по архивистика и документалистика се провеждат пълноценно по утвърдения и изпитан във времето от различни научни области модел за обучение с помощта на христоматийни текстове. Студентите разработиха и успешно защитиха свои реферати и курсови работи, основани на богатия изворов материал от сборника. Усвоявайки извороведския анализ, те извървяха самостоятелно пътя на съпоставяне на автентичните извори с интерпретациите в специализираната литература. Станаха не само по-уверени, но и по-мотивирани към учебния процес и с повече нагласа за самостоятелност, което позволи да се проведат оживени дискусии. Що се отнася до лекционните курсове по история на българските архиви, историческа документалистика, както и общия курс по архивистика, няма никакво съмнение в полезността и «запазеното място» на сборника в тях.

Ефектът от неговото приложение в обучението би могъл да се търси и в други посоки. Както самите студенти споделят, в христоматията те откриват текстове, подпомогнали общоисторическата им подготовка и култура, особено що се отнася до институционното изграждане на Третата българска държава.

Извървял вече своя път от архивите до студентските аудитории в ЮЗУ «Неофит Рилски», «Архив на българските архиви», първият засега документален сборник за тяхната история, е на разположение на всички висши училища в страната, в които под една или друга форма се преподава тази проблематика и които намерят за уместно неговото използване. Впрочем споделеното на настоящата конференция дава основание да смятаме, че географията на неговото приложение е далеч по-широка както в университетските преподавания, така и в научните изследвания.

Бележки

1. М. Кузманова. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966.

2. Архив на българските архиви. Съставители: Калинка Анчова, Марияна Пискова, Милена Тодоракова. Благоевград, 2003, 676 с. Изданието е осъществено с финансовата подкрепа на Правно-исторически факултет на Югозападен университет «Неофит Рилски» — Благоевград.

3. Архив на българските архиви…, с. 48.

4. Пак там, с. 101–102.

5. Пак там, с. 114–118.

6. Пак там, с. 579–585.

7. Пак там, с. 286–287.

Университетски четения по «Документален мениджмънт»

д-р Георги Андреев (ТДДА — Плевен)

Никакво съмнение не предизвиква необходимостта във века на информационните технологии учрежденията и фирмите да решават своите проблеми, свързани с «документалния и архивен мениджмънт» с помощта на високообразовани и квалифицирани специалисти. Затова пред студентите от откритата през 2002 година нова специалност «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет на СУ «Св. Климент Охридски» се очертават оптимистични перспективи.

В същото време в други висши учебни заведения като: Икономически университет — Варна, ВТУ «Св. св. Кирил и Методий», Университета за национално и световно стопанство — София, ВСУ «Черноризец храбър», Международни университети, ВФСИ «Д. А. Ценов» — Свищов и други, където се подготвят бъдещи административни кадри по специалностите «Публична администрация», «Стопанско управление», «Мениджмънт» и други сродни с тях, студентите също придобиват добри познания за процесите на документиране и рационално организиране на работата с документите. Те изучават дисциплини, наречени: «Делова кореспонденция», «Документалистика», «Документален мениджмънт», «Информационни ресурси в мениджмънта» и други.

Наблюдава се обаче съществена разлика в преподавания материал в зависимост от самите преподаватели — дали те са архивисти, или специалисти с друга подготовка и съответно — с други виждания по въпроса.

Ще взема за пример преподаването на документоведски материал под формата на «Делова кореспонденция». Още от XIX век по света, а у нас от началото на ХХ век, в учебните заведения, подготвящи икономисти се въвежда този предмет. Той обхваща предимно въпросите на съставянето и оформянето на документи от основните документни системи — организационно-разпоредителна и друга по вид документация. По предмета съществуват университетски учебници, някои от които с доста високо качество. Такъв е например учебникът на доц. Анастасия Кондукторова — филолог българист, преподаващ «Делова кореспонденция» в Икономическия университет — Варна.

Станалото традиционно название «Делова кореспонденция» се превръща обаче в доста спъващо. Тясно е като обхват и не третира документите в тяхната цялост (независимо от документната система, към която принадлежат), нито документите в целия им жизнен цикъл (възникване, текущо използване и съхранение, унищожаване или отлагане за постоянно запазване). На студентите по икономика, по публична администрация и сродните с тях специалности би трябвало да се преподава дисциплина с название «Документалистика» («Документознание»), или «Документален мениджмънт», а деловата кореспонденция да е само раздел (много важен, наистина) от съответния учебен курс. Опит за такъв подход направиха преди години (на равнище учебник за икономическите техникуми) Димитър Минцев и Тодорка Екимова, озаглавявайки учебника си «Машинопис и документационна дейност», включвайки деловата кореспонденция като раздел от цялото.

Названието «Делова кореспонденция» в учебните планове кара авторите на учебници по предмета да влагат прекалено широко значение в самия термин «кореспонденция» и да го използват на места, където всъщност би трябвало да стои думата «документи» или «документационна дейност».

Да се надяваме, че в недалечно бъдеще силни автори като А. Кондукторова например ще се преборят с отживялата вече времето си традиция, като започнат промяната от самите учебни планове.

Паралелно през последните 50 години у нас започнаха и четения по документоведска проблематика от страна на архивисти. Това са във времето: Стефка Петкова, Димитър Минцев, Румен Донков, Мариана Пискова, моята скромна персона (нека ме извинят колегите, ако пропускам някого) с очертания по-горе обхват. В тези лекционни курсове се отчитат и новостите, настъпили с компютризирането на документообразуването и на документооборота.

Най-подходящото название според мен е «Документален мениджмънт» и аз така съм нарекъл едно от пособията, които съм издал. При едно най-общо представяне можем да кажем, че с обучението по предмета «Документален мениджмънт» се цели създаване на умения у студентите за правилно съставяне и оформяне на документите (използвайки и българските държавни стандарти). Разширяване на представите за видовете документи и документни системи като основен източник на информация за осъществяване на административна управленска дейност. Получаване на основни познания по унификация и стандартизация на документите и използване на съвременна техника при съставянето и оформянето им.

В съвременната административна практика на учрежденията и фирмите, за която се подготвят студентите, все по-голямо значение придобиват бързо развиващите се информационни технологии. Студентите се информират, че основният акцент на предлагания софтуер на водещи фирми в това отношение се състои в създаването на такава информационна среда в учреждението или фирмата, при която всеки документ, съхранен в съвременна база от данни, може да бъде намерен с няколко кликвания на мишката от всеки служител, който има съответното право. Така висшият административен персонал може да достигне до всяка въведена преписка или документ за няколко секунди и да се запознае с неговото съдържание, да вземе обективно решение, без да се налага да прекъсва работата на отговорен служител, който да търси исканата от него информация.

Фактът, че служителите знаят, че всеки момент ръководният екип може да проконтролира работата им на ниво краен документ, извежда качеството на администрацията на ново, по-високо и съвременно ниво. Освен това при изграждането на ефективна информационна система се дава възможност на отделните административни звена да работят в мрежа и обменят електронни документи по стандартизиран и защитен канал.

Студентите се запознават как в съвременната канцеларска практика във все по-голяма степен кореспонденцията се получава и предава чрез електронна поща с помощта на глобалната мрежа Internet и се използва електронният подпис. Наред с останалите автоматизирани информационни системи особено внимание се обръща на възможностите на компютърната техника при създаване на автоматизирана система «Деловодство», която освен повишаване оперативността при осъществяване на деловодната дейност позволява и контролиране изпълнението на поставените пред съответните служители и звена задачи с конкретни срокове.

Важно място в процеса на обучение се отделя и на отлагането на новосъздадените и използвани в дейността на учрежденията и фирмите документи на хартиен носител в дела съгласно класификационната схема на подходяща за тях номенклатура на делата с обозначен срок за съхранението им. Теоретичните познания за научно обоснована организация на документооборота се свързват с конкретни примери от практиката. Обръща се внимание, че това е предпоставка за интегрален подход при класифициране на документите в деловодството, учрежденския (фирмен) архив и държавния архив.

Студентите получават необходимия минимум от знания за организацията и задачите на учрежденския (фирмен) архив, както и за сроковете за съхранение на документите в него. Задачите и ролята на експертната комисия в учреждението (фирмата), какво включва експертизата за научната и практическа ценност на архивните документи, как се оформят резултатите от нея и предават съответните документи в състава на Държавния архивен фонд. Макар и по-обща представа студентите получават и за състава и обхвата на документите в него, за системата на научно-справочен апарат, за ръчно и чрез използване на автоматизирана система за търсене на документна информация от състава на Държавния архивен фонд.

За придобиване на по-пълна визуална представа за състоянието и организирането на документационната дейност в отделни учреждения и фирми се провеждат практически занятия, включително и в регионални звена на Държавните архиви в страната.

Обучението се извършва чрез обичайните разработени реферати. Документационното осигуряване на управлението — в свободно избрано от студентите учреждение или фирма. Ето някои заглавия на разработки по теми на студенти от специалността «Публична администрация» — «Организиране на документационната дейност в администрацията на община Берковица», «Компютризация на деловодните процеси и сроков контрол върху задачите, отразени в документите на РДВР — Враца» и други.

Крайната цел е като резултат от проведените занятия студентът да умее правилно да съставя административни документи, да третира документите в тяхната цялост (независимо от вида и носителя), през целия им жизнен цикъл (възникване, текущо използване и съхранение, унищожаване или отлагане за постоянно запазване). Използване на адекватна за даденото учреждение или фирма регистрация на документите (в това число и компютърна).

Да разработва и внедрява рационални маршрути при документооборота, да осъществява научно обоснована организация на документалния фонд на учреждението или фирмата чрез подходяща за тях номенклатура на делата и различен вид класификатори, да спазва и подобрява вътрешните правила за съхранение и използване на документите в оперативната им работа.

Създаване у студентите на убеденост как дори и незначително рационализиране на работата с документите и методите за тяхното организиране, т. е. на процесите, които се повтарят многократно, може да принесе голям икономически ефект, да повиши културата на управление и качеството на работа на административния и управленски персонал. Това е необходимо, защото една добре организирана документационна дейност е много важна предпоставка за изпълнение на основните функции и задачи на всяко учреждение или фирма, а подготвяните бъдещи административни и управленски кадри са призвани да съдействат за това.

Тъй като бъдещето и тенденциите в напредналите страни показват, че деловодството ще стане основна форма на управленския труд, а архивирането на документи (включително и на електронен носител) е неразривно свързано с него, в учебните планове на висшите учебни заведения, които подготвят кадри за администрацията, би трябвало в по-голяма степен да се застъпи изучаването на предмети, свързани с документирането (на хартиен и електронен носител) и документационното осигуряване на управленската дейност в учрежденията и фирмите.

С това ще се отговори на предизвикателствата на времето на информационните технологии и ще се улесни практическото решаване на ежедневно срещаните проблеми при създаване на документите и организиране на документационната дейност в тях.

Френският архивен модел и регламентацията на достъпа в историческите архиви

д-р Ралица Тодорова (НБКМ)

Изборът на тема, отнасяща се до проблемите на достъпа в историческите архиви, респективно до съответните архивни документи, представлява интерес не само за изследователите, но и за обществото като цяло — в миналото и днес. Именно гарантирането на правото и осигуряването на достъп до архивите на базата на ясен регламент е показател за тяхната ефективна дейност, свързана с формирането, съхраняването и използването на обществения архивен ресурс. В исторически аспект архивите възникват заради потребността от документна информация за миналото, която е необходима за социалните дейности и управлението, а след края на XVIII в. — и за различните научни изследвания в широкия спектър на хуманитаристиката.

Достъпът до архивните документи предполага съществуване и прилагане на съответно законодателство, в което да бъдат формулирани прин­ципите, регламентиращи дейността по използването на архивния ресурс. Трябва да се отбележи обаче, че подобно изискване е плод на по-сетнешни идеи, възприети в архивната теория и практика едва от края на XVIII в. след настъпилите в резултат на Френската революция промени в обществения живот, а оттам и в статута на архивите, докато самата практика по използване на архивните документи може да се отнесе далеч назад към времето, когато се появяват първите целенасочено запазвани сбирки от документи(1).

Известно е, че още с формирането на т. нар. протоформи на съвременните архивни институции, архивите поемат изпълнението на една от основните си функции, свързана с организацията и управлението на съответната държавно-политическа система и независимо от различията в статута им (владетелски, жречески, а по-късно църковни, частни, сеньориални, градски (комунални), до края на XVIII в. те остават в по-малка или в по-голяма степен недостъпни за поданиците(2). Малцина са привилегированите, имащи право да ползват събраните архивни документи. Това са преди всичко лицата, натоварени с организирането на дейността по изготвянето, събирането и съхранението на съответната документация, както и отделни служители на владетеля и представители на тогавашния духовен и политически елит. Изключение в това отношение правят някои архиви в древността и в античния свят като полисните (напр. Метроонът в Атина), които са достъпни за справки и проучвания от страна на заинтересуваните граждани(3). Налага се следното пояснение. В тези архиви достъпът на гражданите е непряк. Те биха могли да получат копие или препис от документ срещу съответно заплащане, без обаче да бъдат допуснати в самото хранилище.

Тази особеност на архивите по отношение достъпа до намиращите се в тях документи се обяснява с пряката им зависимост от съществуващата държавно-политическа система, както и от културното равнище на съответното общество, за нуждите на което са създадени(4). Ограниченият достъп се обуславя и от представата за ролята, която им се възлага в периода преди Френската революция, а именно — архивите като «арсенали на властта», като инструмент в подкрепа на териториални придобивки или при отстояване на определени права.

Владетелските архиви през Средновековието, както и архивите на големите и влиятелни аристократични фамилии, са били затворени, респ. недостъпни за външни потребители. Достъпът до тях е разрешен единствено за наследниците, а в отделни, по-редки случаи и на доверени и приближени на семейството историци. Като пример могат да се посочат фамилните архиви в страните от Централна и Източна Европа, като тези на Метерних в Чехия, на руските аристократи Чарториски, Воронцов, Панин и др. В подобни случаи разполагащите с благоволението на собствениците историци пристъпват към публикуване на документи от интерес за обществото, но при условие да избягват всякакви компрометиращи семейството факти(5). Така възприетата и задълго наложила се практика не е лишена от негативи, тъй като задължителният при тези обстоятелства подбор на документи не позволява обективно и пълно реконструиране на обстоятелствата около създаването им. Не по-различна е картината и в останалите архиви през разглеждания период, за които е характерен т. нар. ведомствен подход за съхранение на документацията в съответната институция, от чиято дейност се формира архивната сбирка. В тях документите се използват изключително за нуждите на дадената администрацията, без да се допуска външно ползване.

Особено място сред т. нар. ведомствени архиви заемат архивохранилищата, свързани с върховната власт, в които се пазят документи от политически характер — на кралската (императорска, царска) канцелария и кабинет, на държавния секретар, на различни съвещателни органи при владетеля; законодателни актове, документи, свързани с международните отношения, династически права, вътрешни борби за власт, опити за промени на съществуващия ред в завладените територии и пр. За да се избегнат затрудненията при тяхното оперативно използване, ако са разпилени в различни хранилища, както и да се предотврати опасността от проникване в «държавните тайни», върховната власт предприема мерки за тяхната концентрация в специални секретни архиви. Обикновено те се сформират при тайната държавна канцелария или при друг подобен орган на политическа власт(6).

И за да обобщим казаното дотук по повод възможността за използване на архивните документи в периода до края на XVIII в., ще отбележим няколко характерни черти на древните архиви: всички те са подчинени (т. е. нямат статут на независими учреждения), недостъпни (т. е. държани са в тайна, закрити за хората и обществото), потомствено наследявани (длъжността архивариус е можела да се предава от поколение на поколение) и единствени (единичност на архивните учреждения и единичност на произхода на архивните документи)(7). Особено показателен пример в това отношение е един от най-богатите национални и религиозни архиви в света — Секретният архив на Ватикана (Аrchivio Segreto Vatikano), запазил и до днес своето название, въпреки промените, довели до неговото откриване за изследователи.

Нов етап в развитието на архивното дело, който се разглежда в архивистичната литература като начало на модернизирането и институционалното изграждане на архивите от съвременен тип, започва в края на XVIII в. Тези промени се свързват с установяването на т. нар. френски модел на организация на архивното дело, отличаващ се с три основни характеристики: наличие на специално архивно законодателство, създаване на сборни исторически архиви със статут на специализирани публични държавни институции, гарантиран свободен достъп на гражданите до интересуващите ги архивни документи, независимо от предишната им собственост (ведомствена или частна). Този модел придобива универсално значение в архивната практика и модерното архивно дело през XIX в.

Както е известно, Франция е първата европейска държава, формулирала принципите на модерното европейско архивно законодателство, сред които освен превръщането на архивите в собственост на цялата френска нация е провъзгласен и принципът на свободен достъп за всеки гражданин, т. е. осигурява се трансформация на архивните учреждения в публични институции, призвани да предоставят необходимата на обществото ретроспективна документна информация(8).

Посочените съществени промени в архивната теория и практика започват в края на XVIII в., когато с изключение на Великобритания и Русия, Френската революция и нашествието на Наполеон предизвикват изменения във всички правителствени, административни и юридически структури в цяла Европа(9). При тази ситуация архивите претърпяват радикална промяна, определяна в специализираната литература като «архивна реформа», един от резултатите на която е формирането на «държавни исторически архиви» със статут на специализирани публични учреждения(10).

Поради обстоятелството, че разглежданата «архивна реформа» води началото си от Франция, последвана по-късно от Холандия, Италия, Германия и Испания, ще се спрем по-подробно на събитията от френската история, довели до радикалните промени в архивното дело.

През 1789 г. във Франция нараства вниманието към документите, създадени по време на първия етап на революцията. Ето защо се взима решение за създаване на архив на националното събрание, като върховен законодателен орган. Уставът на посочения архив е утвърден през септември 1790 г. Тогава се възприема наименованието Национален архив на Франция с оглед значението му като общодържавна институция. Характерна особеност на Националния архив, която го отличава от главните архиви, съществуващи по същото време в другите страни, е признаването на неговата публичност. Според устава му от 1790 г. всеки французин в определени дни от седмицата (3 пъти) и в определен час може да посети архива и лично да се запознае с интересуващите го документи(11).

По-късно крайно напрегнатата вътрешна и международна обстановка заставя внасянето на практически ограничения в осъществяването на прин­ципа за свободен достъп, така че не всеки французин може да се запознае с всички документи. Обаче засекретяването на една част от документите, представляваща държавна тайна, е едно изключение при запазване прин­ципа на публичност, докато достъпът на отделни лица след специално разрешение в архива при Стария режим се явява изключение от господстващия тогава принцип на секретност.

На 4 август 1789 г. за архивист на Националния архив е избран депутатът-юрист от Парижкия окръг Арман-Гастон Камю, запазил тази длъжност с кратки прекъсвания до 1804 г. По това време възниква проблемът за съдбата на документите, създадени в резултат от дейността на ликвидираните вече институции, свързани със Стария режим. Но според тогавашните разбирания на архивите се придава преимуществено политическо и практическо значение, като в тях се концентрират тези документи, които биха могли да послужат в работата на новата администрация. Останалите документи, третирани просто като «исторически» или «литературни», както и разглежданите единствено като източник за научни изследвания, се предават в библиотеките. И макар подобно комплектуване на библиотеките с архивни материали да улеснява достъпа до документите за исторически изследвания, то същевременно тази практика има и негативни страни. Тя води до разпиляване на архивните документи между архиви и библиотеки (две различни институции, макар със сходни функции) и до разпокъсване на фондове. Това обаче не притеснява никого, тъй като по онова време все още не е възприето понятието «архивен фонд», а всеки документ се оценява отделно, според съдържанието му(12).

Следващ етап в процеса на архивната реформа, разглеждан като своеобразна кулминация на извършените промени във Франция, е декретът от 7 месидор, година II на Републиката (25 юни 1794 г.) «За организацията на архива на Националното събрание». Това е първият законодателен акт, посветен на архивното дело, основателно определян като «революционен» не само в хронологически, но и в институционален аспект, тъй като прокламира за първи път правото на свободен достъп до публичните архиви за всички граждани(13).

Съгласно чл. 1 от закона «архивът, учреден при Националното събрание» (т. е. Националният архив), е провъзгласен за «централно хранилище за цялата република». Следва подробно изброяване на тези документи, за които се предвижда да постъпят в архива от действащите правителствени учреждения. Наред с това, законът не изключва съхраняване на съществуващите архиви при действащите институции, но ги поставя под контрола на архивните органи». Всички архиви от публичен характер, съгласно чл. 3, са подведомствени на Националния архив като техен общ център и се намират под надзора на законодателния орган и инспекцията на архивния комитет. Освен това всички хранилища, намиращи се на територията на републиката, са задължени да представят в Националния архив опис-указател на съхраняваните от тях документи, така че да се формира централизиран справочен апарат, позволяващ да се обхване цялото документално наследство на страната(14).

Откриването на архивите, трансформацията им в публични, т. е. обществени институции е резултат от изпълнението на посочения закон, чийто чл. 37 гласи: «всеки гражданин може в определени дни и часове да използва във всички хранилища документите, които те съдържат. Те трябва да му бъдат предоставени без разходи и без преместване: със съответни предпазни мерки на надзор»(15). Тази постановка е изключително демократична, тъй като представлява юридическа норма, регламентираща възможността всеки гражданин свободно да използва архивните документи в такава степен, че да не се накърняват интересите на държавата или на частните лица. Практически, в условията на революцията, на гражданската война и последвалите военни конфликти, осъществяването на този принцип се оказва непосилна задача. Закрити остават на практика архивите на правителствените учреждения, натоварени със съответни управленски функции(16).

Прилагането на закона от 7 месидор, чрез който се декларира правото на свободен достъп до документите в историческия архив, е възпрепятствано именно поради смутните времена и общата несигурност, обхванала френското общество. Скоро след неговото публикуване е извършен термидорианският преврат, предизвикал нови трусове. Декретът не е отменен и е признаван още известно време за действащ закон, обаче постепенно отделни негови положения загубват значението си поради общите политически промени във френската държава и нейнатa администрация(17).

Въпреки посочените неблагоприятни обстоятелства при практическото прилагане на закона, той запазва своето значение и досега. Т. нар. френски модел в организацията на архивите постепенно се възприема и от другите европейски страни през XIX в. — Закон за реформата в архивното дело (Холандия, 1814 г.), Закон за обществените архиви (Великобритания, 1838 г.), Закон за системата на държавния архив и методи на управление (Италия, 1875 г.), Закон за държавния архив (Швеция, 1877 г.), Закон за националната архивна мрежа на страната (Белгия, 1880 г.), Закон за архивите (Дания, 1889 г.) и др.(18)

Разглежданият закон представлява първи опит от страна на Франция за регламентиране правото на достъп до архивните документи. Именно след Френската революция започва да се възприема възгледът, че използването на документите в историческите архиви е част от гражданските права, което се признава и в такива консервативни страни, като Хабсбургската империя и Кралство Прусия(19).

Както отбелязахме по-горе, факторите, които оказват влияние върху процеса на институционализиране и развитие на архивите, са промените в държавно-политическата система, както и културното равнище на обществото като цяло, в частност постиженията на научно-техническия прогрес(20). Без да описваме детайлно промените в принципите на управление и в типа държавно устройство на различните общества в историко-хронологичен план, което не е цел на настоящата работа, ще отбележим най-съществения резултат от тези изменения. В древността и античния свят са характерни архивите, представляващи сбирки от ценни документи, необходими преди всичко като средство за управление, т. е. от практически съображения, тенденция, запазила се и през Средновековието, независимо от промените в правните норми, както и в институционалната уредба. В периода на преход към Новото време са налице тенденции към т. нар. централизиране на архивите. Посочената промяна представлява преминаване от децентрализация, изразяваща се в разпокъсаност на архивните учреждения (владетелски или правителствени, църковни, сеньориални, градски, частни) към известна централизация, чието начало се поставя във Франция посредством декларираното право на държавата върху националното архивно богатство и създаването на Национален архив с общодържавно значение.

Отличителна черта на новия, вече сборен исторически архив, а и на възникващите по негово подобие архивни институции в други страни, е възложената им непозната дотогава задача — те престават да бъдат свързани единствено с управлението, а имат за цел да осигуряват необходимата на обществото документна информация за миналото(21). Така се създават държавните архиви, съхраняващи документите след изчерпване на тяхното оперативно значение, независимо от предишната им принадлежност. Основен критерий при подбора, т. е. селекцията на подлежащите за дълготрайно запазване документи е тяхната историческа стойност — определяща в случая е ценността им като източник на ретроспективна информация.

Друг фактор, който оказва влияние върху еволюцията на архивното дело, са промените, свързани с развитието на хуманитарните дисциплини, по-специално философията, историята, както и собствено архивистиката като сравнително нова област от научното познание. Появата и развитието на различни философски школи и направления, както и промените в методологията на историческата наука и нейния инструментариум рефлектират върху представите за ролята и мястото на архивните документи в качеството им на исторически извор.

През XVIII и XIX в. обаче в литературата, посветена на архивите, се отделя внимание преди всичко на въпросите за систематизацията и класификацията на документите, което е обяснимо с оглед натрупването на огромна, често пъти разнородна по произход и съдържание документация, изискваща съответна подредба. Не бива да се забравя обстоятелството, че без необходимата обработка, свързана със създаването на справочен апарат, архивните документи на практика не биха могли да се използват. Търсенията около възприемането на най-оптимален вариант за организация на документите, респ. архивните сбирки, така че да удовлетворяват максимално потребителите на информация, ангажират вниманието на администратори, архивисти и изследователи в продължение на десетилетия. Именно необходимостта да се осигури достъп до архивните документи е една от причините за формулирането последователно в различни държави на понятията respekt du fonds, Registraturprinzip/Structurprinzip и struktuurbeginsel(22).

Процесът на либерализирането на архивите е бавен и независимо от декларираното право на свободен достъп за всички граждани на практика използването на документите е възпрепятствано от редица ограничителни срокове. В условията на ограничен достъп до архивите, респ. до съхраняваните в тях документи, публикуването на писмени исторически паметници представлява форма на индиректно използване на обществения архивен ресурс. Като резултат от археографската дейност се създава печатната изворова база на историческата наука. С обнародването на историческите извори изследователите си поставят за цел да осигурят равностойна замяна на съответните оригинали. Документалните издания, които са продукт от тази дейност, са предназначени не само за историците или тесните специалисти в дадена научна област, но за по-широка аудитория. Ето защо дейността по публикуването на извори способства и за формиране на общественото мнение и отношение към миналото, към архивното наследство като национална и общочовешка културно-историческа ценност(23).

Трябва да се отбележи, че през този период с археографска дейност се занимават не толкова архивните институции в лицето на своите специалисти, а историческите организации, като комитети, местни общества и частни лица. В държавните архиви все още липсват целенасочени и конкретни действия във връзка с публикуване на документи като извор на ретроспективна информация за миналото. Отделни архивисти се включват при подготовката и обнародването на документални издания, но тяхното участие е резултат по-скоро на лична инициатива и членство в научни институции, отколкото на официална политика на архивните власти. Независимо от всичко обаче, декларираното право на свободен достъп до архивните документи има реални практически измерения — документалните издания, като резултат от регламентираната възможност за ползване на архивния ресурс.

Практиката по издаване на извори обаче не може да компенсира в пълна степен необходимостта от свободно ползване на архивните документи от страна на интересуващите се потребители. Още повече, че всяка публикация на документи, колкото и обективно да подхождат съставителите, е съпроводена със задължителен елемент на субективизъм. Личната намеса е налице още при подбора на темата, при избора на вид, автор, адресат на документите, както и при самото предаване на текста. Нерядко неизбежната селекция при подготовката на архивните документи за издаване води до съзнателни или недотам професионални опити за тенденциозно представяне на събития, процеси и явления от действителността. За да се избегнат подобни злоупотреби през XVIII и XIX в. отделни гласове, а от XX в. обществото като цялo издигат искането за правото на свободен достъп до архивните документи.

Достъпът до архивните документи след Втората световна война

След Втората световна война проблемът за свободния достъп до архивните документи се поставя на дневен ред с особена острота. В светлината на цялостните обществено-политически, социално-икономически и културни преобразувания въпросите за правата на личността, включително правото на свободен достъп до информация, респ. до документи, вече не търпят отлагане. Успоредно с промените, настъпили в резултат на започналата Студена война, се зараждат два основни модела архивна система, които на практика са функция на очерталите се различия в институционалната уредба на държавите в двата противостоящи си блока — Западен и Източен.

След първата вълна на архивно законодателство през XIX в., повлияно преди всичко от примера на Франция, се зараждат нови тенденции, които се обуславят от настъпилите обществено-политически, икономически и културни преобразувания, предизвикани от новите реалности. От втората половина на миналия век насетне се възприема постепенно едно ново понятие за администрация на архивите, нов подход, по-малко ориентиран към историята и повече към административната ефективност. През 60–те години на XX в. преминаването на множество държави към независимост води до появата на нови архивни закони, често основани в една или друга степен на примера на европейските страни по отношение на архивите. В други случаи обаче могат да се констатират интересни иновации, които се дължат на по-гъвкавите административни структури на новите държави, свързани в по-малка степен с формите, наследени от миналото(24).

От 70–те години на миналия век движението към модернизация на архивното законодателство продължава. Страните със стари традиции в архивното дело решават да адаптират по-старото законодателство към новите условия на административен живот, както и да актуализират някои постановки, които не отговарят на промените, предизвикани от научно-техническия прогрес. От друга страна, за едно десетилетие много държави, които до момента нямат архивно законодателство, пристъпват към разработването на такива закони. Само за периода 1971 до 1981 г. двадесет дър­жави, между които и България, приемат свои основни архивни закони, което изразява размаха на движението към подновяване на нормативната база на архивите и растежа на интереса към националния архивен ресурс.

В еволюцията на архивното законотворчество през разглеждания период се забелязват няколко характерни черти, които представляват общи насоки в развитието на нормативната уредба на архивите. Сред тях може да се посочи ясно изразената тенденция към централизирана организация на архивната система, като своята крайност тази насока достига в архивните закони на бившите социалистически страни с идеята за т. нар. държавен архивен фонд. В останалите държави се възприема унифицирано законодателство, което обхваща администрирането на публичните архиви и защитата на частните архиви. Държавите с федеративна структура продължават да имат отделно законодателство за всяка отделна част от федерацията. Типични примери в това отношение са Австралия, Бразилия, Канада, Мексико, Швейцария, САЩ, бивша Югославия. Но дори в тези държави законодателството, свързано с федералните архиви, има по-голяма тежест и значение, като често служи за модел при изработването на архивните разпоредби за другите съставни части на федерацията(25).

Друга нова тенденция е включването на архивите в по-широко законодателство, което обхваща въпросите, свързани с цялото културно-историческо наследство на държавата. Това е характерно за следните страни: Бразилия, Венецуела, Испания, Португалия и др. Същата тенденция е очевидна в Италия, където се създава Министерство на културното наследство и околната среда. Административната подчиненост на архивната система в институционалната структура на отделните страни е различна — директно на президента, на министър-председателя или на Министерството на културата, а в някои случаи — на Министерството на вътрешните работи.

Всички съвременни архивни закони включват глави или отделни членове, регламентиращи организацията на текущата документация и нейното прехвърляне към публичните архивни хранилища, т. е. към държавните исторически архиви, при спазване на ясни принципни положения. В архивните закони на някои страни изрично се посочва изискването да се създават междинни хранилища или центрове за архивна информация. Това е характерна черта за страните от англо-саксонската традиция, които създават специално законодателство, посветено на т. нар. архивен мениджмънт. Към тази група се отнасят САЩ, Канада, Либерия, Пакистан. Степента на контрол, упражняван от архивните служби върху текущата документация, се различава в отделните страни(26).

Друга характеристика е ударението върху защитата на националното архивно наследство. Много закони предвиждат контрол върху частните архиви, чиито документи са от исторически интерес за държавата. В законодателството на Алжир, Австралия, Ботсвана, Франция, Италия, Португалия, Сан Марино се откриват специални членове, които регламентират това положение. Практически всяка държава забранява или ограничава в някаква степен експорта на частни архиви вън от територията й, т. е. упражнява контрол върху изнасянето на ценни документи зад граница(27).

С оглед темата на доклада интерес предизвиква друга немаловажна тенденция, характерна за развитието на архивното дело след Втората световна война. Стремежът да се направи достъпна информацията, която се съдържа в архивните документи, води до различни законодателни мерки, свързани с публичния достъп до архивите. Ако Ватиканският архив има най-ограничителното законодателство, като времевото ограничение е 1903 г., то повечето от държавите са възприели срокове, които варират: 50 г. за Дания, бивша Чехословакия, 25 г. — Алжир, Камерун, 20 г. — Ботсвана, обаче най-честата хронологическа граница е 30 г. от датата на създаване на документите — Франция, Великобритания, Канада, Румъния, ЮАР, Бахами. Много други страни не разполагат с нормативни актове, които да регламентират точно установени дати за достъп, и използването на техните архиви се регулира чрез специални разпоредби за всеки конкретен случай — Япония, Полша, Сенегал(28). Страните, възприели съветския модел, между които и България, се отличават с рекордно кратки срокове, но този въпрос излиза извън обсега на темата на настоящия доклад.

Държавите с традиции в областта на архивното законотворчество, като Франция, Великобритания, САЩ, имат специални закони, които гарантират правото на свободен достъп до архивите за всички граждани при защита правото на поверителност за определени категории документи. В много случаи в законодателството е указано, че служителите в архивните служби са обвързани с професионална тайна, чието нарушение предвижда съответни санкции(29).

Пример за съчетаване в един нормативен акт на двата противостоящи си интереса — свободен достъп до информацията, от една страна, и право на закрила на данните от личен характер, както и на т. нар. държавна тайна, се открива във френския закон за архивите от 1979 г. Приемането на нов архивен закон във Франция (3 януари 1979 г.) се налага от необходимостта да се актуализират някои положения в старото законодателство с оглед настъпилите промени в обществения живот. Нуждата от ясен регламент, на базата на който да се регулират проблемите със съхранението и използването на архивните документи, е очевидна за френските архивисти, тъй като в своята дейност те се опират на нормативните актове от 1794 и 1796 г., като последният законодателен акт по тези въпроси датира от 1936 г. Същевременно в предходните закони по отношение използването на публичните архиви липсва точност, като някои положения си противоречат, не е спазен принципът на взаимносвързаност и юридическа обосновка(30). Затрудненията в работата с архивните документи поради остарялата нормативна база обуславят появата на новия закон от 1979 г. Приемането му се предшества от продължителна седемгодишна работа, обсъждане на проекта в Националния и департаментските архиви, във Висшия архивен съвет, съгласуване с министерства и други заинтересувани институции, като Висш нотариален съвет, Търговска и промишлена палата, Национална библиотека. Законопроектът е разглеждан от Държавния съвет, одобрен от Министерския съвет, след което детайлно обсъждан и приет от Националната асамблея и Сената.

Няколко са задачите, които се опитват да решат френските архивисти чрез приемането на новия закон: ново определение на архиви, приемливо и актуализирано с оглед съвременната документация и съответстващо на тяхното разнообразие, в частност появата на аудио-визуалните или електронни архиви; дефиниция на понятието «публични архиви» в съответствие с промените в административната структура и отчитайки различните положения, от които се ръководят държавните и обществени институции; определяне статута на частните архиви, потвърждавайки правото на държавата да владее публичните архиви и регламентиране юридическо обосновано право на контрол на държавните архиви върху тези, които не са непосредствено подчинени на дирекция «Архиви». Целта е да се избегне загубата на ценни за обществото документи, които са част от националния архивен ресурс. Сред изброените задачи се откроява проблемът за използването на архивните документи, като се регламентира правото на открит, свободен достъп за изследователите и за всички потребители на архивна информация, като същевременно се обезпечи правото на частна собственост и защита интересите на личността и държавата(31).

В съответствие с очертаните задачи I, II и III раздел на новия закон съдържат дефинициите на «архив», «публични архиви» и «частни архиви». Чл. 1 гласи: «Архив — това е комплекс от документи, независимо от датата на произход, форма и материален носител, създаден или получен от някакво физическо или юридическо лице и държавно или частно учреждение или организация при изпълнение на неговите/нейните функции». В същия член е посочена и целта на запазването на архивите: «Съхраняването на тези документи се организира за обществени интереси, както за потребностите на управлението и защита правата на физическите или юридическите лица, така и за създаване историческа документация за изследователите»(32). В чл. 2 е указано, че «всеки служител, натоварен със събиране и запазване на архивни документи, е задължен да пази професионална тайна за тях».

Съгласно закона към публичните (обществени) архиви (чл. 3) се отнасят: «документи, създадени в резултат от дейността на държавата, на местните органи на управление, на обществените или натоварени с обществени функции учреждения и предприятия, на държавните и министерски пълномощници, на длъжностни лица, изпълняващи задълженията на адвокати, пристави, секретари, оценители на аукциони. Публичните архиви, независимо от техния собственик, са неотчуждаеми»(33).

В разглеждания закон е отделено специално внимание на въпроса за достъпа до архивните документи. Чл. 6 урежда проблема по следния начин: «Документите, които са без ограничение още в момента на създаването им, остават открити и могат да се използват без каквито и да е ограничения (ограничителни дати) и при архивното им съхранение. Всички останали документи на публичните архиви ще бъдат открити за използване след изтичането на 30 г. срок от датата на тяхното създаване». Установяват се ограничителни срокове (чл. 7) за определени документи, както следва: 150 г. — за документи, включващи лична информация от медицински характер; 120 г. — за личните и служебни досиета; 100 г. — за документите на съдебната власт, т. е. съдебни и нотариални документи, актове за гражданското състояние, първичните статистически документи; 60 г. — за документите, съдържащи информация за частния живот на гражданите, както и свързани с държавната сигурност и националната отбрана. Описът на сведенията с такъв характер се утвърждава с декрет на Държавния съвет. Администрацията на архивите има право да разреши използването на указаните по-горе категории документи и преди изтичането на ограничителната дата, с изключение на първичните статистически документи, т. е. материалите, които съдържат сведения за отделни лица, за техния личен и семеен живот, събрани при провеждане на статистически проучвания. Тези материали могат да бъдат оповестени само след изтичане на установения законен срок — 100 г. от създаването им(34). И тук новото законодателство е по-либерално от предишното, тъй като според нормативен акт от 7 юни 1951 г. използването на тази категория документи е забранено завинаги, докато законът от 3 януари 1979 г. свежда тази забрана до 100 г.(35)

Глава III от закона регламентира статута на частните архиви, като по отношение достъпа до тях се защитава правото на собственика да наложи известни ограничения при използването, т. е. гарантирано е правото на частна собственост. Новост обаче е възможността администрацията на архивите — държавната архивна служба — да ги води на отчет независимо от волята на собственика. По този начин се предвижда контрол от страна на държавата спрямо частните архиви, с цел запазване на националното документално богатство.

В глава IV са включени общите положения за частните и публични архиви. Сред тях е чл. 27, който постановява: «Всяка администрация, притежаваща публични или частни архиви, е длъжна да мотивира всеки отказ за достъп до архивни документи»(36).

Интерес представляват и наказателните разпоредби за служителите в архивите, които са предвидени със същия закон. Според една от тях: «Всеки служител, който дори и непреднамерено разгласява информация от поверените му документи, или ги изнесе, подлежи на наказание от два месеца до една година затвор или от 2000 до 10 000 франка глоба»(37).

В края на 1979 г. във Франция е приет още един нормативен акт, който е значим за нас с оглед темата на настоящия доклад. Това е Декрет № 79–1038 от 3 декември 1979 г. относно достъпа до публичните архиви(38). В чл. 1 е указано какъв тип архиви се предоставят за използване след изтичане на 60 г. срок от датата на създаването им: «архивите на президентските служби и на министър-председателя; архивите на Министерството на вътрешните работи, на префектурната (общинската) администрация; архивни документи, като рапорти на министерства, засягащи личния живот на гражданите, данъчни досиета, документи за имущественото състояние, т. е. собствеността на физически и юридически лица. Към същата категория документи се отнасят и архиви, свързани със сигурността на държавата и отбраната; документи, засягащи финансови, парични, търговски преговори с чужбина; документи, свързани с неуредени спорове, които касаят френските интереси; архивните документи, свързани с проучвания и експлоатация на мини; досиета за щети от войната; архиви за националната отбрана. По-нататък в нормативния акт се уточнява, че «всяко искане за дерогация на условията за достъп до посочените категории архивни документи се отнася до Министерството на културата и по-специално на подчинената му Дирекция на архивите, като нареждане се дава едва след съгласуване с институцията, която е създала документите. Разрешението за дерогация включва изрично списък на документите, които могат да бъдат използвани, както и идентичността на лицата, допуснати до тези документи и мястото за използването им. Това официално разрешение уточнява и възможността за ползване (копиране) и определя начина за извършването му»(39).

Въпросите около използването на документите, създадени във връзка с дейността на Министерството на отбраната, са предмет на регламентация в друг декрет (№ 79–1035 от 3 декември 1979 г.), който се доближава по смисъл до предходния. И тук срокът, преди изтичането на който документите не могат да се използват свободно, е установен на 60 г.(40)

С подобен декрет (№ 80–975 от 1 декември 1980 г.) е уреден и въпросът за достъпа до архивите на Министерството на външните работи (глава II)(41). В чл. 8 са изброени категориите документи, за които се предвижда отново 60 г. срок, след изтичането на който могат свободно да се ползват. Към тях се отнасят архивните документи, свързани с външната политика на държавата, които са класифицирани като «секретни»; от дейността на дипломатически мисии и консулства; документи, засягащи въпроси за френските граници. Важна особеност на този тип документи (на МВнР) е обстоятелството, че 60 г. срок започва да тече от момента на класифициране или от момента на архивирането, а не от момента на създаване на документите. Разрешаването на достъп до архивните документи (чл. 9) се извършва при условия, фиксирани от МВнР. Не се допуска промяна на статута без разрешение от страна на министерството. За този тип документи всяка молба за дерогация се отнася към външния министър (чл. 10)(42). Следва описание на съдържанието на разрешението, което се изготвя по същия начин като това за документите на МВР.

* * *

Както отбелязахме по-горе, характерна особеност в развитието на архивното дело от края на XVIII в. е възникналата тенденция към централизация в организацията на архивите. Тя се проявява по различно време и със свои специфики в отделните държави, но навсякъде се свежда преди всичко до създаване на държавни архиви. Понятието «държавни архиви» след Френската революция придобива ново значение, различно от предходния период, а именно — специализирани публични институции, чиито функции са приемане, съхранение, научна обработка и организация на използване на документите, излезли от текуща употреба, независимо от тяхната предишна ведомствена принадлежност.

Декларираното право на свободен достъп до архивните документи се отнася най-вече за концентрираните в държавните, т. е. сборни исторически архиви. Именно новите, вече публични институции са призвани да се превърнат в научни (а не чисто административни) учреждения, предоставящи широки възможности пред изследователите. Посочената промяна бележи трансформацията на архивите от «арсенали на властта» в «лаборатории за научни изследвания». В отделните държави този преход се извършва по различно време съобразно наследения административен опит, традиции и особености в институционалното развитие. Независимо от различията обаче тенденцията към създаване на сборни исторически архиви, открити за широко ползване, се превръща в трайна черта на модерното архивно дело от XVIII в. насетне.

Бележки

1. По проблема за историята на архивите от древността до Новото време има огромна литература, която не бихме могли да приведем, поради което ще се ограничим със следното: Развитие архивного дело с древнейших времен до наших дней. Труды ВНИИДАД, т. VIII, ч. I и II, М., 1979.; Матеева, М. Архивите в древността. — ИДА, 1980, кн. 40, с. 83–110; Матеева, М. Архивите в античния свят. — ИДА, 1982, кн. 44, с. 51–90.; Нейкова, А. Архивите като индикатор за държавността. — В: сб. Държавността в историята. С., 2001, с. 54–76, и цитираната там литература.

2. Нейкова, А. Архивите като..., с. 54–56.

3. Матеева, М. Архивите в античния свят..., с. 61.

4. Нейкова, А. Пак там, с. 54.

5. Сковронек, Й. Мисията на архивиста. Архивистът като пазител на културната и националната идентичност — специфичен модел в Централна и Източна Европа през XIX и XX в. — АП, 1996, кн. 3–4, с. 52, в превод на Петър Пейков.

6. Развитие архивного дело с древнейших времен до наших дней. Труды ВНИИДАД, т. VIII, ч. II, М. 1979, с. 8.

7. Деюн, В. Приемственост и еволюция на архивното законодателство, учреждения и инфраструктура. — АП, 1996, кн. 3–4, с. 15, в превод на Бойка Дзипалска.

8. Нейкова, А. Цит. съч., с. 67.

9. Дюшен, М. Историята на европейските архиви и развитието на професията на архивиста в Еврoпа. — АП, 1992, кн. 1–2, с. 99.

10. Развитие архивного дело..., с. 40.

11. Цит. съч., с. 85.

12. Пак там, с. 89–90.

13. Дюшен, М. Историята на европейските..., с. 99.

14. Развитие архивного дело..., с. 92.

15. Archivum. Vol. XVII. La Legislation Archivistique. I. Europe. 1967. N. Y., London, Paris. 1971, p. 140.

16. Старостин, Е. Архивное дело во Франции: Аналит. Обзор, М., 1984, с. 10.

17. Заслужава да отбележим, че специално чл. 37 от този закон не е отменен и остава в сила чак до приемането на новия закон за архивите във Франция от 3 януари 1979 г., на който ще се спрем по-нататък. По-подробно вж. Archivum... Vol. XVII, p. 137–147.

18. Деюн, В. Приемственост и ..., с. 10.

19. Дюшен, М. Цит. съч., с. 99.

20. Нейкова, А. Българските архиви и научната комуникация в информационното общество.

21. Нейкова, А. Архивите като индикатор..., с. 67.

22. Аврамов, Ив. Западноевропейската архивна мисъл за понятието архивен фонд 1841–1930 г. — Историческо бъдеще, 2001, бр. 1, с. 148.

23. Нейкова, А. Идеи и програми за издирване и публикуване на писмени извори за българската история. — ГСУ, ИФ, 1992, т. 84–85, с. 288.

24. Archivum. International Reviw on Archives. Vol. XXVIII. Archival Legislation 1970–1980. N. Y., London, Paris. 1982, p.15.

25. Ibidem, p. 17.

26. Ibidem, p. 18.

27. По-подробно вж.: Янева, Б. Статут на частните архиви в чужбина. — АП, 1994, кн. 3–4, с. 22–28.

28. Archivum... Vol. XXVIII, p. 18–19.

29. Ibidem, p. 19.

30. Попов, И. Ф. Новый закон об архивах Франции. — Советские архивы, 1980, кн. 3, с. 66.

31. Пак там, с. 66–67.

32. Archivum..., p. 192.

33. Ibidem, p. 192.

34. Ibidem, p. 192–193.

35. Анчова, К. Ново архивно законодателство във Франция. АП, 1981, кн. 2, с. 75.

36. Archivum... Vol. XXVIII, p. 197

37. Ibidem, p. 197.

38. Ibidem, p. 204–205.

39. Ibidem, p. 205.

40. Ibidem, p. 198–199.

41. Ibidem, p. 209–211.

42. Ibidem, p. 211.

Между традициите и мултимедийните технологии. Обучението по архивистика в Югозападния университет «Неофит Рилски»

доц. д-р Марияна Пискова (ЮЗУ)

Преполовила своя първи век, българската университетска архивистика има добър повод за равносметка и връщане назад към корените, към началото и разбира се за поглед напред към очакваното и предстоящото. Възроденото начало, или новата специалност «Архивистика и документалистика» в Софийския университет също има вече основания да «изрече» на глас оправданите надежди и усилия, постигнатите резултати, а защо не и да сподели новите си намерения.

В общия образователен модел със своя история, традиции и заявки в бъдещето се вписва и Югозападният университет «Неофит Рилски». Възниква през 1975 г. като педагогически филиал на Софийския университет «Св. Климент Охридски»(1). Затова първите учебни планове са приети от Академичния съвет на най-старото висше училище, на заседание, проведено на 24 декември 1975 г.(2) С мнения и препоръки по учебната документация се ангажират акад. Петър Динеков, проф. Куйо Куев, проф. Николай Генчев, проф. Кирил Василев, доц. Стойко Колев, проф. Г. Димов, проф. Благовест Сендов и други членове на съвета. Дискусията се провежда в търсене на разумната мяра между педагогическите знания и умения, от една страна, и дисциплините, които осигуряват основните знания на бъдещите начални учители, от друга. Една от препоръките е на историка проф. Николай Генчев и насочва вниманието към традициите, към необходимостта от проучване на програмите на старите педагогически училища. На същото заседание бъдещият първи ректор доц. Ал. Маджаров очертава перспективите на филиала, определяйки го като първо висше училище, интегрирало много науки в откриването на новата специалност за начални и детски учители. Друго предимство според него е съчетаването на добрата професионална подготовка на началния учител с широките умения по дидактика(3).

Година по-късно, също в Академичния съвет на Софийския университет е приета и структурата на филиала, откриват се катедрите по български език и литература, по анатомия и физиология на детето, по педагогика и психология; по математика; по пеене и по рисуване. Избират се и преподавателите, някои от които «за еднократно възлагане на учебната работа за срок от една година»(4).

И така, някъде в пресечната точка между традициите и новото, по силата на академично решение от заседание с дата, съвпадаща с Бъдни вечер, е поставено началото на педагогическия филиал на Софийския университет в Благоевград. Много скоро след откриването той попада в «светлините на прожекторите». Първият студентски празник на 8 декември 1976 г. е заснет и излъчен в седмичния кинопреглед. Дори и днес, близо 30 години по-късно, запечатаните върху кинолента просторни зали с модерна за времето си аудиотехника, смълчаните студентски аудитории предизвикват не само ретроумиление, но говорят за висок старт и добри, обещаващи възможности на това най-ново тогава висше училище, привлякло вниманието на операторите на «Отечествения кинопреглед».

През годините на своето развитие филиалът, а впоследствие и висшето училище на Югозападна България носи белезите, отразява влиянията, изпитва тежненията, а в определен смисъл и повтаря стъпките на своя създател Софийския университет. Затова дори и след като през 1983 г. получава своята независимост и институционална самостоятелност под формата на Висш педагогически институт(5), не прекъсват професионалните и колегиални взаимодействия и връзки.

Не прави изключение в този смисъл и обособилият се в него като отделна структура Исторически факултет. Още с първите промени в учебния план за 1992/1993 г. се въвежда изучаването на архивистика за студентите по история с встъпителния курс «Увод в архивознанието», който се възлага на преподавателката от Софийския университет доц. Андриана Нейкова. За кратко време кръгът от дисциплини се разширява и под формата на спецкурсове започват да се изучават «Археография», «Формиране на Държавния архивен фонд», «Информационна система на архивите», «Специални документи и архиви», «История на архивите». Привлечен е и другият преподавател от катедра Архивистика и помощни исторически дисциплини в Историческия факултет на Софийския университет — доц. Румен Донков за курса «Документни системи в социалното управление». Без съмнение тези първи стъпки са по-уверени и дори «застраховани» срещу риск от неуспех, защото и програмите, и курсовете, и формите са вече изпробвани и са част от изградения и адекватен за времето си модел на Софийския университет. На общите преподаватели се възлага надеждата да пренесат добрите традиции в обучението в Югозападния университет.

Междувременно от 1995 г. влиза в сила Решението на Народното събрание за създаване и преобразуване на висши училища в България, по силата на което Висшият педагогически институт «Неофит Рилски» се преобразува в Югозападен университет «Неофит Рилски»(6). Проявеният интерес към преподаванията по архивистика постепенно намира място в програмите на нови специалности в университета — «Социална информация и комуникации» (трансформирана по-късно във «Връзки с обществеността»), «Публична администрация».

Недвусмислени свидетелства за трайно присъствие и интерес към изучаване на архивистика и документалистика в университета в Благоевград и разбира се, в специалност «История» са обявените конкурси през 2000 г. за щатен доцент и за докторант по архивистика, а от 2005 г. и за редовен асистент. Следва обновяване на учебните планове, съобразени със системата за трансфер на кредити, при което за бакалавърската степен са предвидени 105 часа «Архивознание» и «Компютърна архивистика» в специалност «История» и възможност за допълнителни 180 часа избираеми дисциплини по «История на архивите», «Историческо документознание», «История на българските архиви», «Организация, методика и практика на българските архиви», както и 60 учебни часа научна практика в българските архиви. За специалност «Връзки с обществеността» освен задължителните 45 часа «Архивистика и документалистика» се предвиждат и 45 часа «Аудио-визуални документи и архиви».

Традиционно проявяваният интерес към обучението по архивистика и предпоставките на тристепенното образование позволяват от учебната 2005/2006 година в рамките на специалност «История» да стартира и нова магистърска програма «Архиви и музеи. Опазване на културното наследство в информационното общество». Замислена и реализирана като програма за хуманитаристи, тя обхваща дисциплини по класическа и компютърна архивистика, документалистика, музеология и по история, право и други дисциплини, съобразени с потребностите на бъдещите архивисти, документалисти, музейни експерти, специалисти в държавната администрация. И тази програма се реализира с участието на преподаватели от Софийския университет, с утвърдени експерти от системата на архивите, Народната библиотека, музейни експерти.

Междувременно към четенията по архивистика проявяват интерес и други специалности в Югозападния университет, както в бакалавърска, така и в магистърска степен, сред които «Балканистика», «Етнология», «Културология». «Документалистика» е една от дисциплините, включени в междууниверситетската магистърска програма по мениджмънт на образованието към едноименния институт в Холандия «INTERAULA» и пр.

Непрекъснатото обогатяване и обновяване на курсовете, диференцирането им съобразно образователно-квалификационни степени и всички съпътстващи ги във времето промени се осъществяват предимно в рамките на установените традиции. Вероятно заслуга за това има изначалната консервативност на архивистиката, която се проявява и като своеобразен регулатор и гарант за съхраняването на традициите. Благоприятстващ фактор в тази посока е и споменатата приемственост, заложена както в общото институционално начало на Югозападния университет и Софийския университет, така и в общите преподаватели, с техните курсове и програми като жива, непосредствена връзка между двата университета и като носители на относително устойчивото по форма и съдържание обучение по архивистика и документалистика.

Извън традиционното русло взаимодействието между двата университета продължава и в новото вече хилядолетие чрез проект за модернизиране на образованието, разработен от екип от катедра «Българска история и археология» (сега архивистика) на ЮЗУ с ръководител доц. Кристина Попова. Български партньор по проекта е доц. д-р Андриана Нейкова от катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» в Софийския университет. Чуждестранните партньори са от университета в Грац — д-р Зигрид Грубер, и от Компютърния колеж в Кошалин (Полша) — д-р Анастасия Кокаланова-Худемчук. Разработването на проекта «Мултимедия за хуманитаристи — нови образователни технологии в процеса на обучението» е мотивирано от потребността да се преодолее от студентите все още съществуващата дистанция между някои от тях и новите технологии; да се изработят и с тяхно участие мултимедийни продукти, които да обогатят и направят по-атрактивно хуманитарното образование; да се улесни подготовката на съвременните хуманитаристи за работа с електронни документи и архиви, а в определен смисъл — да се преодолеят все още съществуващите неравномерности и неравенства между студенти с различен социален произход, от различни дисциплини и културен профил и се създадат възможности за приобщаването им към съвременните комуникации и за успешна професионална реализация.

Проектът се реализира със средства от Световната банка за модернизация на образованието в България по програма на Министерство на образованието и науката.

Сега, когато вече е приключил, бихме могли да го определим като един от успешните опити за свързване на традициите с модерността в университетската архивистика.

В търсене на отговор на въпроса: Какво всъщност се промени в обучението по архивистика в резултат на проекта през изминалите по-малко от две години?(7), не бива да пропуснем поне следните нови характеристики:

— Усъвършенства се материалната и информационната база.

Чрез проекта се откри и оборудва Зала по компютърна архивистика и историческа информатика в ЮЗУ «Неофит Рилски», която принадлежи на специалност «История». Залата разполага с 11 работни станции и сървър, скенери, принтери, цифрови фотоапарати и камера. В резултат на партньор­ското участие от Софийския университет «Св. Кл. Охридски» кабинетът, в който се провеждат лекции и семинари по архивистика в магистърските програми, е оборудван с 4 работни станции.

— В тези условия стана възможно интердисциплинарно обучение на студентите и прилагане на съвременни технологии при изучаването на «Компютърна архивистика», «Историческа информатика», «Мултимедии в архиви, музеи, библиотеки», «Аудиовизуални документи и архиви» и др.

— Поддържа се и се използва в учебния процес съвременна информационна и библиотечна база — мултимедийна библиотека по дисциплини от областта на хуманитаристиката и електронна библиотека по архивистика. Електронната библиотека е разработена и се поддържа и допълва от Софийския университет.

— Въведени са модерни методи на обучение по основни дисциплини и курсове чрез мултимедийни учебни пособия, сред които «Виртуална Горна Джумая», «Визуален архив на Народния съд», «История на българския фото- и киноархив», «История на местното самоуправление», «История на социалната работа. Фотоархив на домове за възрастни хора (30–те 40–те години на 20. век)», «Заседания на Общинския съвет на Горноджумайската градска община 1927–1945 г.» и др. Въведена е практиката за дипломиране на студентите от специалност История в ЮЗУ с мултимедийна презентация на дипломната работа.

— Формиран е дигитален аудио-визуален архив с ценни извори по устна история, автобиографистика, микроистория, краезнание, социална история, социолингвистика, история на езика; културология, социология и др. За обучението по архивистика и история е изграден цифровизиран киноархив с повече от 300 минути записи от седмичните кинопрегледи «Българско дело» и «Отечествен кинопреглед» от 40–те до 80–те години на 20. век.

— Коренно са променени условията за провеждане на лятната студентска практика в държавните архиви. Ако през последната година преди реализирането на проекта (през юли 2003 г.) студентите участваха предимно в обработката на документи с познатите от векове техники, включително и за подшиване на архивни единици с игла и конец, то само година по-късно техните по-млади колеги започнаха изграждането на електронен архив с документи от Държавен архив — Благоевград, в новооткритата мултимедийна зала.

В рамките на предвидените по учебния план две седмици те поставиха началото на архивната база данни с първите 1092 записа с информация, извлечена от заявления и опис-декларации за постъпване в ТКЗС през 50–те години на 20. век. За улеснение на студентите предварително бе създадена електронна форма, която отразява всички полета от оригиналните формуляри. Заедно с тези данни всеки първичен оригинален документ се сканира и по този начин става достъпен вече и в електронна форма.

Идеята за тази база данни е заимствана от австрийските партньори по проекта, които ни убедиха в полезността на изгражданата от тях в продължение на седем години база, основана на оригинални документи от военновременното преброяване на населението през 1917–1918 г., проведено на територията на Албания.

За нас остана да направим избор на конкретните архивни документи, и в този избор бяхме улеснени от колегата ни Петър Станев, директор на Държавния архив в Благоевград. Защо се спряхме именно на базата ТКЗС? Изходните документи, които използваме — заявленията и опис-декларациите за постъпване в ТКЗС, са не само благодатни източници за изграждане на базата, но и един от сравнително не многото възможни извори за проучване миналото на малките населени места. Затова те са особено ценни и перспективни и за изследванията по микроистория. В Държавния архив са запазени документи за близо 70 ТКЗС–та, съществували в района на някогашния Благоевградски окръг. Документите за тяхното функциониране са обособени в около 300 архивни единици и обхващат повече от 30 000 листа. На настоящия етап базата обхваща шест населени места и повече от 3000 записа, които освен съхранение на информацията, предполагат и възможности за извличане на точни сведения. Засега тя е организирана в една таблица (плоска база данни), като колоните са еквивалентни на полетата от оригиналните формуляри, а редовете съдържат характеристиките на всеки отделен декларатор. Базата е изградена с програмния продукт Microsoft Access 2002 и се поддържа от асистентката по архивистика Нурие Муратова. Предстои изработването на система за управление на базата данни, а в перспектива и създаването на страници за достъп с цел разглеждане и обработване на информацията по интернет или друг тип мрежа.

— И не на последно място, появи се научноизследователското електронно списание «Известия по история» (www.history.swu.bg), като съвременна реална възможност за усъвършенстване на обучението, включително и по архивистика.

Като неволни свидетели на промените сякаш не разбрахме кога точно изчезнаха старите символи на архивите и днес вече все по-рядко ги свързваме с прашните папки и зелените престилки, а мишките от обитатели на архивохранилищата станаха просто част от компютърната конфигурация, разположена на бюрото на архивиста. А доколко подготвена е за тези промени университетската архивистика? Не ерес, а част от обучението е компютърната архивистика, а когато говорим за мултимедия за хуманитаристи, не правим асоциация с развлекателна програма или с телекомуникационни средства, а приемаме, че това е модерен образователен модел, намерил добър прием и от българската университетска архивистика. Без съмнение във времето на свръхмодерните технологии и интерактивни мултимедии е необходимо непрекъснато да търсим нови средства, с които да привличаме и задържаме вниманието на пренаситените с информация студенти, да превърнем обучението им в по-атрактивно, достъпно, мобилно, в приключение...

Бележки

1. Създава се с Разпореждане № 323 на Бюрото на Министерския съвет от 9 авг. 1975 г. за откриване на филиал на СУ «Кл. Охридски» — Педагогически факултет за подготовка на начални и детски учители с висше образование в Благоевград от учебната 1976/1977 г.

2. ДА София, ф. 1790, оп. 2, а. е. 23, л. 14–17.

3. Пак там, л. 15.

4. Пак там, а. е. 24.

5. Висшият педагогически институт — Благоевград е създаден през 1983 г. с Указ № 2296, ДВ, бр. 62, 9 авг. 1983 г. Единственият член на указа гласи: «Създава Висш педагогически институт в Благоевград на базата на филиала на Софийския университет «Кл. Охридски».

6. Решение за създаване и преобразуване на висши училища, ДВ, бр. 68 от 1 авг. 1995 г.

7. Финансирането и по-голямата част от задачите по проекта приключиха във времето от 17 април 2003 до 31 май 2004 г.

Компютърна архивистика за XXI век

доц. д-р Юри Тодоров (СУ)

Съвременният етап в развитието на научните изследвания може да се определи като етап на въвеждането на информационните технологии. Това, разбира се, се отнася за архиви, музеи и библиотеки. От важно значение тук са понятия като лесна достъпност, въвеждане на нови форми за публикуване на документи и справочници върху нетрадиционни носители, интеграция на информационните ресурси в цялото киберпространство. Тези тенденции рефлектират в обучението на бъдещите архивисти. Курсът «Информационни технологии в архивите» и модулът «Компютърна архивистика» имат за цел да запознаят студентите с употребата на съвременни информационни ресурси, методите за използване и съхранение на електронни документи. Провеждането на практикуми с информационна насоченост в архиви и библиотеки предоставя възможности за създаване на бази данни в различни проблемни области и разглежда използването на масиви от електронни документи.

По традиция архивите съхраняват документи на хартиена основа. Самото понятие документ до сега се свързва именно с хартията като надежден носител за съхранение на информация. Днес, с публикуването на закона за електронния документ и електронния подпис у нас, се преосмисля отношението към документите на бъдещето. Наред с това се отчитат и глобализационните тенденции в архивите в световен мащаб с навлизането и утвърждаването на интернет като комуникационна среда. Съвременният етап на научните изследвания въобще е етап на дигитализация и информатизация. Развитието преминава през няколко основни периода:

Периодът от края на 19–ти до 50–те години на 20–ти век: Това е етап на внедряване на техническо и програмно осигуряване, който е известен с тезата, че «архивистът на бъдещето трябва да може да програмира». Публикуват се трудове в сферата на организацията на ретроспективната документална информация. Основна задача в този етап е разработването на теоретичните основи за създаване на подходящи информационни системи, класификацията на документалната информация в архивите и създаването на оптимални системи от тезауруси. Възниква терминът машиночитаем документ.

След 50–те години до първата половина на 70–те години от миналия век започва натрупване на опит в областта на автоматизираните информационни системи. Това е епохата на еволюция на информационните носители, използват се микроленти и микрофиши, магнитни ленти, карти, дискове и пр. Използват се, макар и изолирано, персонални компютри, които конкурират големите изчислителни центрове и машини. В методическо отношение тук е поставен проблемът за съхранението на машиночитаемите документи в централни ведомства, свързани с дейността на ведомствените изчислителни центрове. Опитите за унификация на процесите на автоматизация и управление в рамките на една централна автоматизирана система за научна информация остават изолирани. Придобива значение проблемът за стандартизацията и съхранението на машиночитаемите документи.

Периодът от втората половина на 70–те години до първата половина на 80–те години от миналия век е етап на децентрализацията на информационните ресурси. Започва да се говори за т. нар. автоматизирани работни места. Особено важен момент тук е създаването на тематичните тезауруси. Поставя се началото на направления в архивната информатика, свързани с използването на автоматизирани системи за обработване на изображения и звук и при реставрацията на документи.

Ерата на персоналните изчисления започва с масовото навлизане на персоналните компютри във всички сфери на дейността на човека — втората половина на 80–те години до 90–те години на 20–ти век. Това е възможно благодарение на спада на цените на компютрите и интензивното разработване и разпространение на програми за масово приложение, които се превръщат в стандарт за всеки съвременен офис. Усъвършенства се обликът и обслужването на тези програми. Стихийната компютризация започва през 90–те години. В някои архиви се създават вътрешноведомствени програми за автоматизация. Несъвместимостта създава затруднения в информационния обмен както на национално, така и на международно ниво. Важно направление в сферата на компютризацията е разработването на типови бази данни. Типовите технологии имат за цел да осигурят съвместимостта на базите, които се създават от различни институции. При това се обръща внимание на приемствеността между традиционните и автоматизираните справочници. Тези специалисти, които са използвали бази данни на основата на Clipper, FoxPro и dBase, са гарантирали съвместимостта на своите информационни ресурси с бъдещи стандарти. По-късно тенденцията към унификация се засилва и започват да се използват единни стандарти (например на основата на общия международен стандарт за архивно описание ISAD, който между другото изисква създаването на архивни справочници като бази данни). През 90–те години се изостря проблемът около съхранението на машиночитаемите документи. Тук се отнасят въпросите за обвързването на машиночитаемите документи с технологиите, с които те са били създадени. Други проблематични области са бързото стареене на програмите и на информационните носители, отделеността на информацията от нейния физически носител, относителността на понятието оригинал и др. Работата на архивистите се концентрира основно върху комплектуването на хранилища с машиночитаеми документи. Особено релевантни са въпроси, свързани с анализа на ценността на документите, юридическата сила на машиночитаемия документ, възможностите за преобразуване на традиционните носители в електронни форми. Значение придобиват фактографските и пълнотекстовите бази данни като информационни масиви и взаимодействието на архивните институции в глобалната мрежа.

Сега интернет е синоним на отвореност и откритост. Нов смисъл придобива понятието достъпност до информационните ресурси, традицията влиза в противоречие с актуалните тенденции на информационното общество. Законът за електронния документ и електронния подпис у нас налага работата с електронните документи в съществуващите архиви и връзката между електронното производство на документи и архивите.

Глобализационните тенденции на информационните ресурси предлагат възможности за публикуване или складиране на информация като среда за отдалечен достъп. Един архив би могъл да представи в този смисъл различни сведения: справки за фондовете и кратко описание на документи, научно-справочен апарат — електронен аналог на ръчните каталози, документи в електронен вид. Несъмнено уебсайтът на архива привлича читатели и стимулира притока на посетители там. Преобразуването на научно-справочния апарат в електронен вид и изпълнението на онлайн информационни запитвания се може да се осъществи по два начина — чрез единна стандартизация на национално ниво от централно ведомство или чрез самостоятелна реализация на локални проекти. Вторият път изглежда по-перспективен, тъй като стимулира презентирането на самостоятелни регионални и ведомствени архиви и равнопоставеността им в глобалната мрежа. Работата с електронни документи в онлайн режим, които възникват в процеса на фондообразуване, изисква методически и технологически нормативи за регулиране на въпросите за избор на постоянно съхранение, описание, отчет и използване на електронните документи. Налага се създаването на застрахователен фонд от електронни документи и фонд за ползване на традиционни документи във вид на цифрови копия.

За да вникнем в информационната стратегия при работа с архивни документи, нека си припомним тезата на Платон за съхраненото в паметта на човека знание, събуждащо се чрез припомняне. То осмисля тълкуването на понятието документ като една форма за фиксиране на минали събития, на извършеното и сътвореното от човека. Информацията в един документ служи не толкова за означаване на многоаспектната страна на сведенията, които се съдържат там, а по-скоро за определяне на подходящи технологични средства и способи за образуване, натрупване и систематизиране на един цялостен информационен ресурс. Преминаването на документа от кабинетна, студийна в архивна действителност се извършва с рутинно утвърдени процедури, които образуват първото ниво на информационните ресурси в архива. Над това равнище започва надстрояването на следващото, което включва друга поредица от дейности. Те трябва да доведат до оценяване на документи в контекста на средата, в която са създадени, засвидетелствана от други източници. Първоначалният статут на документа се променя постепенно чрез типологична, хронологично-тематична и интердисциплинарна експертиза в научно-специализиран, което е предпоставка за определянето му към конкретна група от данни (така според методиката на Дуйчев). Полученият научно-специализиран статут на документа като част от културно-историческото наследство го превръща в първичен информационен елемент. По този начин той става част от комуникационното общуване. Комуникацията на този етап се характеризира с параметър на несигурност, съдържана в символиката, която получателят трябва да разкрие. Взаимно сближаване на посланията от миналото и разчитането им в контекста на съвремието се постига чрез един итеративен процес на декодиране и разпознаване на съдържанието на документа. Така декодирането, разпознаването на посланията и заложената в тях символика превръща комуникацията в информация. Посланието, което е излъчено от едно време-пространство трябва да се възпроизведе в друго време-пространство, проблем, който е от особено значение, защото посланието никога не е единичен символ, а винаги е част от система, която би могло да притежава физическо концептуално единство. По този начин трябва да сме на ясно, че възпроизвеждането и трансформирането на посланията винаги е преднамерено, а декодирането на скритото в тях разкрива само част от вложените значения. Документът се отъждествява с материализирано знание, изпратено към неговия получател. Степента на декодиране на посланията определя неговата съдържателна характеристика. В този смисъл информацията е термин, напълно валиден за редица аспекти на документа и осъществяваните с него дейности, като неговото съдържание (информативност), включването му в бази данни, при информационното обслужване — вътрешноведомствено, регионално и национално, определяне на информационната политика и средствата за информационно осигуряване.

Терминът информационен ресурс позволява едно двупосочно определение. От една страна, това е първичната информация, съдържаща се в един документ или група от документи. От друга страна, имаме една система от възможни послания, излъчвани от документа, от които е направен целеви подбор на едно от тях. Т. е. не само множественото съдържа единичното, но и единичното съдържа множественото и разполага с целия информационен потенциал. Чрез непрекъснато репроблематизиране на основните съдържателни характеристики на документа се очертава степенуването на понятията информация и информационен ресурс. Отразявайки възприетата за даден момент парадигма за активно и творческо поведение, се прави характеристика на същността на ресурса. Така той започва да отразява началното си значение на източник, който непрекъснато се приспособява към условията и средата, за да функционира в нея. Самото репроблематизиране задава интерпретационната същност на изворовия материал.

Прерастването на информацията в информационен ресурс е надстрояващо равнище в модела, което може да се определи като таксономично отношение между обект и слово в пряка връзка с неговата овещественост. Интерпретацията разгадава скритото в явното и установява смисловите равнища, които се съдържат в документа. Историчната подредба в рамките на йерархизираната таксономия от времеви и пространствени ситуации дава възможността опознаването на тематични кръгове от документи. Виждането е част от изказа на документа. Такова динамизиране подготвя документа за следващото ниво на инфоресурсната система, в което той започва да функционира. Чрез функционирането на документа се разгръща ново инфраструктурно равнище, където се наблюдават видове пространства и видове време. Традиционното архивно пространство е затворено, изолирано. То често се определя и отъждествява с хранилище, макар и да е силно обвързано със социокултурната среда, която го е създала. Традиционното архивно пространство трудно комуникира с околната среда поради слабата обратна връзка. През модерната и най-вече през постмодерната епоха съотнасянето на архивното пространство към околните видове пространства рязко се променя и става арена на съизмерване на постижения с «другите». Чрез линейния разказ на развитието, еволюционно подредени доказателства във времевата линия на историята, започват да се търсят акценти с аудио-визуални и дигитални техники. Такава комбинация на медиите води до разчупване на линейността и задава прехода към модулност. Голямото предимство на този подход е възможността да се включи общественият отзвук. Появата на обществено мнение за архива предизвиква нови решения и активизира диалога експерт — потребител. В този смисъл виртуалното пространство се характеризира като истински друго пространство на един архив, в което той се разгръща под формата на едно интерактивно мултимедийно представяне. Тук е възможно използването на решения, които да са коренно различни от традиционните, стационарни методи на достъп до документа. Другостта на това представяне се допълва и от факта, че то е предназначено и за една истински друга публика, която никога не е посещавала един архив. Проблемът за интернет публиката е изключително интересен, защото тя настървено търси информация, виртуални преживявания, има мултимедиен опит, но няма изявен интерес към света на спомените. В замяна на това тази публика мисли сценарно, не знае правилото за незаменимия оригинал, поради което лесно възприема анимацията, рисунката, дизайна, оптическите и цветови игри.

Друг съществен въпрос във връзка с цифрово съхранената информация е какво е бъдещето на електронните документи, които създаваме днес. Информационните технологии революционализират схващането за документа по същия начин, както това става след изобретяването на печата. Новата генерация от електронни записи придобива затова изключително историческо значение. Това е така, защото цифрово съхранената информация е много по-силно застрашена от загуба, отколкото хартията. Някои автори (напр. Джеф Ротенберг) твърдят, че записите на целия съвременен период са застрашени. Съдържание с историческа значимост, представляващо записи от правителствени, обществени, финансови и технически организации, научни бази данни и документи на частни лица могат да бъдат загубени за бъдещите поколения, ако сега не вземем мерки за надеждното им запазване.

Проблемът около съхранението на информацията върху цифрови носители има два аспекта — от една страна, целостта и неразрушеността на физическия носител, а от друга — възможността следващите поколения да разчетат информацията, която ние запазваме на актуалните днес носители. Цифрова информация се съхранява на различни физически носители, на които могат да се записват стойностите 0 и 1, наречени битове. Различни носители запазват битовите последователности по различен начин в зависимост от физическите свойства на средата на съхранение и според правилата за запис на цифрова информация, възприети в различните стандарти. Разчитането на битови последователности от даден носител изисква подходящо хардуерно устройство. Обикновено това е някакво дисково устройство, на което съответният носител се поставя или е инсталиран там постоянно. Електронни устройства са в състояние да разчетат информацията от носителя според възприетия способ на съхранение — магнитен, оптически или друг, а програма съвместява работата на устройството с компютърната система. Когато всички тези предпоставки за разчитане на цифрово съхранената информация са налице, последната трябва да бъде интерпретирана правилно. Това невинаги е процес, който може да протече гладко, защото дадена последователност от битове може да представлява почти всичко — число, матрица от точки в двумерното пространство или нещо съвсем друго. Всяка битова последователност притежава уникална структура, която не може да бъде разкрита чрез самата поредица от 0 и 1. Например с дадена битова последователност са записани знаци от някаква азбука. Тогава се разкриват регулярни последователности с постоянна дължина, които образуват т. нар. байтове. Всеки байт представлява код за определена буква от азбуката. Според известните днес кодови таблици от общоизвестните стандарти (ASCII, ANSI), знаците се представят с последователности от битове, които имат дължина 7 или 8 бита. Различните дъл­жини на последователностите дават възможност за различни начини на интерпретация, както е показано по-долу.

Обикновено четецът не познава дължината на регулярната последователност от битове, за да я интерпретира правилно. Необходим е ключ, с помощта на който да се интерпретира първичният код, в който е запазено сведението. В информатиката подобни рекурсивни проблеми се решават чрез т. нар. бутстреп — нещо, което се прави без външна помощ и се изпълнява автоматично. За да получим подходящ бутстреп, цифровият запис трябва се съпровожда с информация, която обяснява начина за разчитането му. Освен това компресията на данните, която се прави с цел намаляване на разходите за съхранение и пренасяна на информация, и кодирането за гарантиране на достоверност и автентичност (електронно подписване) допълнително затрудняват анализа и разчитането на записи. Дори при правилен анализ на дадена последователност от битове възниква още един проблем: когато записът принадлежи към последователност от знаци (букви, цифри), декодирането е лесно — трябва само да се приложи подходящ ключ. За интерпретацията на всеки байт е необходимо да познаваме неговата система за кодиране, но когато идентифицираме системата чрез декодиране на нейния идентификатор за кода, ни е необходим друг идентификатор, който определя как да се чете първият. Изисква се още един бутстреп процес, който прилага лесно четими анотации.

Електронните документи представляват файлове — информационни фрагменти върху електронни носители. Няколко документа се запазват като самостоятелни файлове на един и същ цифров носител. Обикновено можем да предположим, че броят на документите отговаря на броя на файловете. Последователността от битове, представляваща един електронен документ, може да принадлежи към една много по-сложна логическа структура, отколкото се предполага при анализа на поредицата от байтове с константна дължина. По-конкретно, файловете включват логически свързани, но физически самостоятелни елементи, които се съчетават помежду им чрез вътрешни препратки — показалци към други части от един и същ файл. Освен това много документи включват особена информация, която има смисъл само за софтуера, с който е създаден документът. Всички текстообработващи програми влагат в текста специални форматиращи символи, с които се описва типографията, външният вид и структурата (заглавия, раздели, бележки и т. н.) на текста. Мултимедийните програми влагат в техните файлове допълнителна информация за идентифициране на текст, графика, звук и видео по специален и сложен начин. Можем да обобщим целия комплекс от допълнителна информация към даден файл под понятието «метаданни». Очевидно документите са много по-сложни, отколкото е самата последователност от битове за образуване на азбучно-цифровите знаци. Безсмислено би било да говорим за документ въобще, без да включваме при неговия анализ програмата, с която е бил създаден. Битовете в документния файл имат смисъл само за програмата, с която е бил създаден файлът. Накрая, документите са сложни цифрови образувания, които съдържат инструкции и данни, интерпретируеми само с помощта на подходящия софтуер. Електронният документ не е документ сам за себе си — той описва документ, който възниква само в съчетанието му с подходящата програма. Без програмата документът остава кодиран пленник в собствената си кодираща система. Става ясно, че електронните документи са съпроводени с една допълнителна характеристика, наречена софтуерна зависимост. Електронният документ не може да се държи срещу светлината, за да бъде разчетен. Необходима е оригиналната или подобна програма, която е използвана при създаването му. В някои случаи ще бъде достатъчно да използваме разчитаща програма, което дава основание да се надяваме, че днешните електронни документи ще бъдат разчетени и със следващите поколения софтуер. Информационните технологии обаче непрекъснато създават нови парадигми, които много често се отказват от предходни принципи. Това води до непрекъснато генериране на несъвместими документни формати, които трябва да се преобразуват към актуалната софтуерна версия без загуба на форма, структура и съдържание. Ако четенето на документа означава извличане на неговото съдържание, без значение дали е в оригиналния му външен вид, тогава може да се избегне употребата на оригиналния софтуер. Но съдържанието много често зависи от формата — преобразуването на форматите от една програма за текстообработка в друга често води до неправилно подреждане на заглавия, илюстрации и други текстови обекти. Несъмнено, промяната в структурата засяга съдържанието на електронния документ. Ако продължим нататък, става ясно, че софтуерната зависимост на съдържанието на един електронен документ се изразява в софтуерна зависимост на самата програма от операционната система, при която тя работи. И по-нататък, софтуерната зависимост всъщност е зависимост от компютърната система, на която операционната система е била инсталирана.

Какво трябва да бъде направено днес, за да гарантираме разчитането на съдържанието на днешните електронни документи от бъдещите поколения? Първата стъпка е надеждното съхраняване на самите електронни записи. Това означава непрекъснато копиране на информацията върху нови носители, за да се гарантира физическата цялост на записите. Освежаването на информацията чрез копиране върху нови носители, наречено миграция, е необходимост и задължение за всеки електронен архив. Бъдещият достъп до документите зависи от неприкосновеността на миграционната верига в целия жизнен цикъл на информационния носител. Миграционните цикли зависят от качеството на самите носители за достигане до процес на деградация. Копирането на информационния ресурс е необходимо, но не достатъчно условие за съхранение на съдържанието на електронните документи. Съществуват две стратегии, които представляват интерес за електронното архивиране. Едната се състои в преобразуване на документа в стандартна, системно независима форма, а другата — в удължаване на жизнения цикъл на цялата документна система (софтуер и хардуер), чрез което електронните документи да останат четими при използване на оригиналните за целта средства. Независимо от избора на най-подходящата стратегия, трябва да бъдат създадени стандарти за описателна анотация на интерпретацията на електронните документи, които да бъдат запазени в системно-независима форма. Трябва да се създадат технологии за съхранение на софтуерно-зависими документни файлове заедно със съответните системи и приложни програми. Трябва да се гарантира точното описание на хардуера, който е необходим при бъдеща емулация на работната среда. Към цифровите записи е необходимо да се прибави контекстна информация, която да определя възникването на документа и неговото съдържание чрез анотация във възходящо допълващи се стандарти, които да гарантират лесно разчитане в бъдеще. И накрая, трябва да се прави систематичната миграция на цифровите записи върху нови носители, при което битовите последователности се запазват в оригинално съответствие, а контекстната информация се трансформира при необходимост.

Виртуалното пространство променя схващането за реалност, протичаща в линейността на времето на часовника. Виртуалното пространство може да постави документа във видове време: митологическото време на постоянната събитийност, цикличното време на постоянното завръщане, агоналното време на постоянния сблъсък между ценностни системи. Реализацията на виртуалния архив може да се направи по различен сценарий — от стационарна до интерактивна форма на базата на мултимедията. Виртуалният архив черпи импулси от непрекъснатото обновяване на съдържанието благодарение на личното участие на потребителите като мощно средство за валоризация на културно-историческото наследство с възможност за включване в образователни, възпитателни, социални и инфраструктурни проекти, които могат да се реализират съвместно с музеи и библиотеки. Усвояването на огромните възможности на интерактивната мултимедия е стратегически проблем за развитието на архива на 21. век като част от визуалната култура в постоянно пресъздаване на миналото чрез текст, звук и визия във виртуалното пространство.

Литература

Dorm, P. Electronic Records and Historians: The Case of Netherlands. — in: Electronic Information Resources and Historians: European Perspectives. St. Katharinen, 1993, pp. 219–225.

Rothenberg, J. Ensuring the Longevity of Digital Information. Scientific American, 1995, vol. 272, Nr. 1, pp. 42–47.

Закон за електронния документ и електронния подпис. Обн. ДВ, бр. 34 от 6. 04. 2001 г., в сила от 7. 10. 2001 г.

Денчев, Ст., Д. Христозов. Несигурност, сложност на информация: анализиране на несигурна информационна среда. С., 2004.

Дуйчев, И. Лекции по архивистика. С., 1993.

Нейкова, А., М. Пискова, П. Пейков. По-продължително съхранение на документите на учрежденско равнище — възможности и тенденции. — Архивен преглед (1986 г.), кн. 1, с. 14–27.

Петерсън, Г. М. Новите технологии и авторското право: отражение върху архивите. — Архивен преглед (2002 г.), кн. 3–4, с. 42–50.

Привалов, В. Ф. Въпроси по опазването на принтерните текстове. — Архивен преглед (2002 г.), кн.1–2, с. 31–34.

Речник на Българската архивна терминология. Състав.: К. Анчова и др. Варна, Варненски свободен унив. «Черноризец Храбър», 2002.

Славова, С. Класификацията в архивните каталози с логическа структура и развитието й в България. С., 1985.

Електронният подпис — един болезнен преход към нови административно-управленски технологии

хон. ас. Л. Благоев (СУ)

Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП) беше приет преди няколко години. Преди няколко месеца (от 01. 01. 2005 г.) е в сила ПМС 153 от 05. 07. 2004 г., което задължава държавните институции да «приемат и издават» електронно подписани документи (ЕПД). Само по себе си постановлението би трябвало да маркира края на прехода към работа с ЕПД.

Всъщност преходът не е завършил, а може би не е и започнал както трябва...

А това само по себе си повдига въпроса за същността на този преход.

Необходимост от е-инфраструктура

До сега не се е налагало да се замисляме, че всъщност публичната и бизнес администрацията работи в пълноценна «хартиена инфраструктура» — инфраструктурата, в която се работи с хартиени документи. Тя включва неща, с които сме свикнали — хартиени листа, средства за писане «на ръка» и машинен печат, средства за коригиране на текст, унищожаване на текст, организация на масиви от документи чрез кламери, подшиване, класиране в папки, стелажи, хранилища и т. н. Тук задължително влиза и авторизацията на текст чрез саморъчен писмен подпис. Между другото, саморъчният подпис може да се счита толкова стар, колкото е стара и писмеността. В този смисъл, ние участваме в подмяната на една от най-старите човешки технологии, което колкото е примамливо като предизвикателство, толкова е и отговорно.

Заедно с това, от раждането си ние наследяваме и усвояваме «хартиена култура», тоест навици за, и отношение към работа с написан на хартия текст. Много от елементите на тази култура просто се наследяват или се учат в семейната среда — да си спомним първото си наказание като малки, когато сме смачкали важен лист хартия. Този background не е достатъчен за работата на публичната и бизнес администрацията, ето защо тя е разработила подробни правила, грижи се за тяхното усвояване и спазване.

В момента същата тази администрация е изправена пред проблема да изгради аналогична (е-)инфраструктура и за работа с ЕПД. И тази е-инфраструктура трябва да има познатите два основни компонента:

— програмно-технически средства, които формират средата за работа с ЕПД;

— правила, които формират организацията на работа при използване на ЕПД. Посочената среда се създава от подходящи информационни системи (ИС). В администрацията и в момента се използват различни ИС, които се представят като системи за управление на документи, като деловодни или документооборотни системи. Правилата, които формират организацията на работа, все още се определят от Единната държавна система за деловодство (ЕДСД). За да се прецени доколко наличните правила и разработените по тях системи са годни да се премине към обслужване на работа с ЕПД, е необходимо да се отчете, че всъщност ние трябва да извършим преход.

От управление на документи към управление на съдържание

Това е задължително условие, за да излезем от «режим на догонване» по отношение на технологиите за обработка (в най-широкия смисъл) на съдържание и просто за да преминем към реална работа с ЕПД. В другите страни отдавна е възприет терминът Content Management. Този термин се използва широко и безконфликтно, макар че за него могат да се намерят най-различни и понякога частично противоречиви дефиниции.

Относително безспорна е само дефиницията Enterprise Content Management — Content Management across Enterprises. Това качество дефиницията може би дължи на две неща — първо, че е достатъчно обща, и второ, тя е въведена от един безспорен капацитет — Bryant Duhon, главен редактор на авторитетното списание Еdocmagazine. От всички елементи на дефиниции на Content Management, срещани в специализираните издания, си заслужава да се посочи само един, който не се оспорва от никой — това е елементът «политика». Той извежда разбирането за управление на съдър­жание от плоскостта на чисто техническата реализация и я доближава до общността на неговото разбиране, от която се нуждаят публичната и бизнес администрацията.

Интересното е, че това трудно се възприема в България. У нас както публичната, така и бизнес администрацията продължава да се крепи на две уникални понятия: документооборот и деловодство — разбирано в смисъла дори(!) на организация на административната дейност. И двете понятия са абсолютно непознати в други страни освен в България и... в Русия.

В България и двете понятия, заедно с овластяващият ги документ — ЕДСД, се считат едва ли не за «свещените крави на българската административна практика». В родината на тези понятия — Русия, към тях вече се отнасят доста критично, защото осъзнават, че те заедно със стоящата зад тях технологично-нормативна рамка спъват развитието на административно-управленските технологии. Оказва се, че тяхното «детрониране» е изключително трудна задача!

Това се представя по един много любопитен начин в статията на Александър Сапожников — «Родное, но непонятное или понятное, но не родное». Още в началото авторът се спира на «домораслия» характер на понятието «документооборот» и с тревога коментира невъзможността то да бъде разбрано от чуждестранния (разбирай западен) специалист. Търсейки обяснение на това, той прави задълбочен коментар на руското разбиране на понятието «управление», разгледано в контекста на управлението на документи, съдържание, знания и т. н.

Давайки си сметка колко консервативно е това «Родное, но непонятное или понятное, но не родное», Сапожников търси корените му чак в... допетровска Русия. Без да влизаме в детайлите на тази интересна статия, задължително трябва да отбележим, че авторът развива тезата за два подхода в решаване на проблемите на административно-управленската практика — славянски!! и западняшки (при един по-свободен превод на «славянофили» и «западняци»). Двата подхода дефинират и съответните разлики в проблемите и техните решения.

Усилията на Сапожников да провокира едно ново, по-модерно мислене очевидно са актуални не само за Русия, но и за България. Но без да се отвличаме по това, добре е да отбележим основната идея на статията, а именно, че на Запад се концентрират върху ефективността на административното управление и на нея се подчиняват средата и правилата, които го регламентират, докато на Изток се робува на правилата, като се стига до обратната подчиненост — жертва се ефективност в името на консерватизма на правилата.

А целта на прехода към работа с ЕПД е именно да се постигне по-висока ефективност на административната дейност. Но ... преходът към електронни документи не отхвърля хартиените!

Тази констатация се налага не само от реалността, но и от посочената по-горе изходна позиция, а именно, че в административната дейност се обработва съдържание, а не документи. Тогава разликата между съдържание върху хартия и съдържание върху електронен носител рефлектира в спецификата на носителя на съдържание, а не в информацията, която носи това съдържание.

Например движението на хартиени документи става във физическия свят, извън ИС. Ето защо те не могат да бъдат «управлявани» чрез команди, подадени към ИС. Същото обаче може да бъде направено с електронните документи — при подадена команда ИС може например да придвижи електронен документ от едно място на друго.

ИС може да регистрират движението на хартиени документи във физическия свят, стига да получават информация за това, тоест те, образно казано, осигуряват «съпровождане» на хартиени документи.

Сега вече може да се прецизира представянето на ЕДСД — това е регламент не за управление на (хартиени) документи, а за съпровождане на хартиени документи.

Направеното уточнение автоматично поставя под въпрос годността на ЕДСД да регламентира управлението и на електронни документи. Подозрението е силно подкрепено и от факта, че ЕДСД е създадена през 1975 г.(?!) и има последна редакция през 1986г. (?!), тоест развитието на ЕДСД е «пропуснало» смяната на 2–3 ИТ генерации.

Може да се смята, че използването на работоспособен регламент на административната дейност е основната и най-важната предпоставка за лесен и успешен преход към работа с ЕПД. Нещо повече, такъв регламент се явява и основата на задание за изграждане на годни за работа с ЕПД съвременни информационни системи.

Съхранение на съдържанието

Ясно е, че други проблеми на административната организация може да бъдат решавани с повече или по-малко компромиси, но проблемът с надлежното съхранение на съдържанието не е от тези. ЕДСД го решава перфектно, що се отнася до съхранение на съдържание върху хартиен носител. Във връзка с това се дефинират местата за съхранение, персоналната отговорност за това съхранение, обвързва се контролът върху движението на носителите със съхранението — документите накрая се връщат в деловодството и т. н.

При обработка на електронно съдържание съхранението се извършва в средата на съответната ИС. Тази среда обхваща цялата администрация, тоест тя не може да се отъждестви пряко с административно(и) звено(а). В този смисъл, документите не могат да се връщат заради съхранението в дадено звено или финално да отиват в такова — просто те са създадени и целият им жизнен цикъл се провежда в средата, поддържана от ИС.

Ето защо може да се говори за децентрализация на процеса на съхранение на съдържание в електронен вариант, ако посочените по-горе предписания на ЕДСД се разглеждат като концентрация (централизация) на отговорностите по този процес.

Регистрация на документите

При хартиените документи актът на регистрацията им присвоява ново качество, с което те стават различими и значими за администрацията — тоест те са под контрол, който гарантира тяхното съхранение и обработка в съответствие с дадени правила.

Но това е свързано с доста голям разход на труд — поддръжка на Регистрационно контролен картон (РКК). Ето защо регистрация се извършва при доказана (както и да се разбира това) значимост.

При електронните документи е възможно те да са въведени в ИС, без това да е свързано с тяхната регистрация, при която получават уникален идентификатор. Тоест с въвеждането им в ИС се гарантира тяхното съхранение и потенциалната им последваща обработка, с което се «обслужва» тяхната значимост. А това е свързано с възможността за повторно използване — reusability. Специалистите твърдят, че над 60% от документите в администрацията се използват повече от един път и осигуряването именно на reusability (The Document Management Alliance Whitepaper) гарантира повишаване ефективността на административната дейност. Предпоставка за това е гарантираният лесен достъп до тях, което обяснява защо, дори и да не е регистрирано, съдържанието трябва да бъде под управление на ИС.

Между другото, стандартите за управление на records (например ISO 15 489) умишлено отделят етапа на въвеждане в ИС (capturing) от етапа на регистрация — registration. А тези стандарти се отнасят не само за електронно, но и за хартиено съдържание.

Просто посочените регламенти са създадени 25–30 години след ЕДСД. Независимо от това българската администрация съвсем не е останала в миналото, макар че формално е организирана по ЕДСД. Анализът, направен в «Българската администрация in side», сочи, че само около 1/3 от всички създавани документи подлежат на мотивирана регистрация. Останалите не само реално съществуват, но е недопустимо да не бъдат под контрол и управление на подходяща ИС. Освен това ЕДСД не отчита една важна особеност, наложена от реалната практика — това е многократната регистрация на един и същи документ в различни документни потоци. Дори и при хартиените документи основното — «официалното», деловодство често се дублира с локални деловодства, които подпомагат работата на дирекции, отдели и т. н.

Самите ЕПД предвиждат задължително поддържане на деловоден поток, предшестващ деловодния поток на официалното деловодство. В този деловоден поток се регистрира актът на получаване на ЕПД, така както косвено се препоръчва в Закона за електронния документ и електронния подпис.

Регистрация на данни по движение на документите

ЕДСД централизира този процес в деловодството чрез поддръжката на РКК, което е най-доброто и може би единственото решение за съдържание на хартиен носител.

При електронния вариант на съдържанието подобен подход просто би бил атавизъм. Естествената реализация на процеса предвижда регистрация на тези данни (в ИС) там, където те се пораждат, тоест навсякъде в административната структура, в която се движи и обработва съдържание в електронна форма.

Отново можем да посочим прецедент на децентрализация на процес, който влиза в противоречие с ЕДСД, която предвижда централизирана организация. Нещо повече — в случая на електронно съдържание това има много важен страничен ефект. Тъй като данните за движение на съдържание се пораждат в същата среда, в която се извършва и самото движение, тези данни може да се регистрират автоматично и това да се съчетае и с автоматичното им подписване.

Регистрация на данни по контрол на дейността

Проблемът е аналогичен както при данните за движение на документи. Процесът също е силно децентрализиран — данните по поставяне на задачи се пораждат практически на всяко управленско ниво, а данните по тяхното изпълнение възникват при всеки изпълнител. Но съгласно ЕДСД процесът е централизиран в деловодството, включително и генериране на справки за контрола на дейността.

При работа с електронно съдържание, данните по контрола на дейността се въвеждат в системата (често пъти автоматично) на местата, където те възникват, и се обработват (генериране на справки) там, където се консумират резултатите от тази обработка, което в общия случай не е деловодството.

Поддръжка на уникални идентификатори на съдържание

В ЕДСД тази поддръжка е регламентирана много добре по единствено възможния за «хартиено» водене начин. Дори по понятни причини, идентификаторите са натоварени с допълнителна информация, във връзка с което те имат съставна структура, но това не променя качеството им «уникалност».

Важен компонент на уникалните идентификатори е поредният номер. Той гарантира както уникалност на всеки номер, така и липсата на «дупки» в генерирания поток от идентификатори. Това е добро средство за контрол на процеса «предаден — приет документ». Предаващата страна получава уникалния идентификатор, а приемащата страна е длъжна да поддържа последователност в номерацията, което гарантира лесен контрол за предаващата страна, че приетият документ няма да бъде «загубен» на входа на административната структура.

Теоретически, уникални идентификатори може да се генерират и с генератор на случайни числа, особено при използване на ИС. Но контролът за липса на «дупки» в последователността от случайни (макар и уникални) идентификатори е относително по-труден. За целта трябва да се знае алгоритъмът за генериране и допълнителна информация, ето защо това не се използва дори и при наличие на ИС. Казаното обяснява, защо поредният номер в регламентирания от ЕДСД уникален идентификатор е достатъчно ефективен и за регистрация на ЕПД. Целесъобразността обаче на другите компоненти на ЕДСД идентификатора при ЕПД е под въпрос.

Не така стоят нещата при изходящите деловодни идентификатори. От правна гледна точка, получаващата (даден документ) страна въобще не се интересува, дали в изходящата деловодна последователност има «дупки». Тя разполага с надлежно подписан документ, което за нея е най-важно.

За страната, издаваща документа, наличието на «дупки» също няма никакво значение, защото тя е направила своето волеизявление чрез предадения документ, а не чрез издаването на изходящ номер.

Направеният коментар не се променя дори ако обхване и датата, влизаща в състава на въпросния изходящ номер. Очевидно той има значение единствено за еднозначно идентифициране на получен документ, когато на него се пише отговор. Но в ЕДСД е регламентирано, че след подписване на документ, той се подпечатва и извежда. Подпечатването трябва да стане задължително след подписването, защото това е акт на удостоверяване на истинност на подписа. Това живо интересува приемащата документа страна, защото тя няма друга гаранция за тази истинност.

При ЕПД има аналогичен проблем — някой трябва да гарантира истинност на електронния подпис, а това е доставчикът на удостоверителни услуги, който го е издал, но естествено не и деловодството. Тоест след подписване на електронен документ той може директно да се изпрати на получаващата страна и не е необходимо да минава през деловодството.

Какво обаче ражда коментираното предписание на ЕДСД и неговото буквално тълкуване?

То предвижда запазване на задължителното минаване след подписване на електронен документ през деловодството. Тъй като обаче документът не се подпечатва в хартиения смисъл, задължителното минаване през деловодството се мотивира с неговото извеждане. Но писането в ЕПД би унищожило електронния подпис. Тогава започват да се раждат най-екзотични и причудливи решения на изкуствено създадения проблем — изпращане на 2 (два) ЕПД, като единият носи подпис, а вторият — изходящ номер, вграждане на изходящия номер в допълнителен (на деловодителя) електронен подпис върху оригиналния документ(!), «обвиване» на ЕПД в друг файл, който носи изходящия номер и т. н., и т. н.

И всичко това, защото деловодното извеждане трябва (при напълно липсваща аргументация!) да се прави както при хартиените документи, след окончателното подписване на документа.

За другите компоненти на уникалния идентификатор

Те или носят информация, която дублира информацията в съдържанието на документ (кореспондентски индекс), или правят препратка към друг документ, преписка и т. н.

При ЕПД първото е ненужно, защото съдържанието и идентификаторът от гледна точка на ИС са едно цяло, тоест и оригиналната (съдържанието), и дублиращата я информация (описанието на документ) са еднакво достъпни.

Препратката също е ненужна, защото в електронна среда много лесно се поддържат връзки (линкове), които вършат същата работа, но много по-ефективно и практически препратката като отделен описател не се използва.

В този смисъл, използването на съставни уникални идентификатори при ЕПД за работата само на дадена администрация не е обосновано и това изискване на ЕДСД излишно натоварва работата с тяхната поддръжка.

РКК — един «хартиен» обект, който е силно неефективен при ЕПД

Всички технологични схеми, които регламентира ЕДСД, се базират на използването на информационния обект РКК. Това води до неговото функционално претоварване. От друга страна, РКК поддържа данните върху поле с размери А5, което се явява непреодолимо ограничение.

Казаното обяснява някои проблеми с поддържане на данни чрез РКК. Например ЕДСД предвижда една много полезна рекурсия в РКК дефинициите (РКК в РКК), която поради твърдите ограничения в обема на възможно поддържаните описания води до непълна поддръжка на «вложените» РКК. Така вложените РКК се оказват неравностойни на съдържащите ги поради чисто технически причини, което в повечето случаи деформира технологичните схеми и прави непълноценна тяхната интерпретация.

От друга страна, РКК предвижда един доста разширен състав на данните, което е оправдано само при гарантиране на сигурното съпровождане на хартиени документи.

При управление на ЕПД тези данни или дублират данни от съдържанието на документа, или направо са излишни.

Проблем създава и самото дефиниране на реквизитите на РКК. Съгласно ЕДСД те са текст, тоест елиминира се възможността да се разглеждат като връзки (линкове) към елементи на самостоятелно поддържани картотеки — например за автори НS документ, за описатели на тип на документ и т. н.

Това рязко ограничава интерпретацията на категорията «метаданна», като я свежда само до презумпцията за предварителна дефиниция на «ниво име» на метаданната и възможността за въвеждане на това име като реквизит на РКК. Благодарение на това произволен, самостоятелно поддържан обект не може да бъде превърнат в метаописание (например на документи) и не може да се работи с пълния ресурс на понятието метаданна, така както е дефиниран в ISO 8459–52002.

При поддръжка на ЕПД е възможно да се регистрира автоматично много голямо количество полезни (мета)данни, описващи жизнения им цикъл. Фиксираната конфигурация на РКК не позволява това, а с това се отхвърлят мощни и изключително ефективни средства за контрол.

Трябва да се подчертае, че тези средства осигуряват при ISO 9000 моделите качеството «проследимост на процесите». Същото, макар и в неявна форма е заложено и в ЕДСД, но поради посоченото ограничение на РКК практически то не може да се реализира пълноценно.

ЕДСД по същество е «моделен регламент» — регламентира един обобщен модел, по който се прави организацията на конкретна административна структура. В този смисъл той методически е близък до стандарти като ISO 9000, ISO 15 489, и други.

Но никой от посочените регламенти не налага изцяло задължителен състав на описанието на обекта «документ». Нещо повече, по разбираеми причини ЕДСД не използва обекта «документ», а вместо него използва съставния и крайно неудобен (за ЕПД) обект РКК.

Например ISO 15 489 регламентира само 4 основни компонента в описанието на обекта «документ». Освен тях в незадължителна форма се препоръчват още 19, като се предоставя пълна свобода при използването им, в зависимост от конкретната организация на административния процес.

Основните компоненти включват първичните данни, генерирани на етапа на регистрация (уникален идентификатор и време на регистрация), минималното количество информация (име или абревиатура на документи), което улеснява неговата «различимост» и автора/получателя на документа, за да се идентифицира външната страна по комуникацията.

Допълнителните описания касаят процеса на управление на документа. Очевидно, колкото една ИС е пo-добра, толкова по-малко описатели ще изисква тя, за да управлява ефективно ЕПД. Именно това е една от причините, стандартът да дава свобода при определяне състава на описанието на документи.

В момента ЕДСД предписва задължителен състав на описанието на РКК — респективно на документ. Това задължава и добрите, и некачествените ИС да поддържат един и същи състав, като по този начин лишава евентуален избор на ИС от един мощен критерий за ефективност.

Може да се посочат и още проблеми, които създава съществуващата (фиксирана) конструкция на РКК, но и тези са достатъчни, за да се стигне до извода, че при ЕПД той се оказва пречка за приложение на по-ефективни административно-управленски технологии.

Какво и как трябва да се промени?

Очевидно трябва да се промени самата концепция на ЕДСД. Може да се каже, че тя отразява т. нар. документоцентрирано мислене. В неговата основа стои конструкцията на единица съдържание под формата на писан текст, напечатано графично изображение и други форми на регистрация на данни върху физически носител, които могат да бъдат възприемани от човек без допълнителни технически средства.

Именно това води до парадокса в ЕДСД, че за да се управлява един документ, се създава друг — РКК. Но другият документ (РКК) също трябва да се управлява и ако се следва тази концепция, за неговото управление трябва да се прави друг РКК, за неговото управление също нов РКК и т. н.

В ЕДСД просто се дублира всеки РКК и нещата свършват на второ ниво, което е относително приемливо но практически много трудно приложимо. Ето защо в България няма практически модел на организационна схема по ЕДСД, който да е направен без компромиси. Казано по друг начин, няма истинско спазване на регламента, даден с ЕДСД.

И това е не защото регламентът е непълен или неправилен, а просто защото е силно неефективен и страшно трудоемък. Очевидно, да се повтаря концепция, която води до подобна неефективност, а от там и реално неизпълнение на нейните предписания, е абсолютно ненужно. Казано по друг начин — ЕДСД трябва не просто да се промени, тя трябва да се замени изцяло.

В такива случаи се търси нещо готово, което е достатъчно подходящо да се използва без изменения. Стандартът ISO 15 489 е много подходящ за тази цел. В момента ТК 16 към Български институт по стандарти работи по процедурата за неговото възприемане като БДС.

Всъщност, както се посочва в Compliance Issues and Records Management, същото предметно поле покриват и NASD Rules 2210, 3010, and 3110, NYSE Rules 342 and 440, ISO 15489, and MoReq. Може да се посочат и подобни стандарти на Department of Defense, но те са от средата на 90–те години и в някои отношения са доста специфични. За нас като бъдещ член на Европейския съюз най-удачен е изборът на спецификацията MoReq — Model Requirements for the Managmenet of Electronic Records. Това няма нищо общо с някакъв «местен» (европейски!) патриотизъм. Както сочи Martin Waldron в силно аналитичния си материал MoReq Model Requirements for the Managmenet of Electronic Records, ISO 15 489 е твърде «моделен», твърде концептуален стандарт, с немного голям обем и естествено ниско ниво на детайлизация. MoReq е много по-близо до едно реално практическо приложение с дефинициите на 390 конкретни изисквания и модел на метаданните, съдържащ 127 елемента. Независимо че MoReq е европейски регламент, неговото качество и приложимост са признати в световната практика. Нещо повече, счита се, че най-добрата база за създаване на конкретни правила (политики) за работа с ЕПД е комбинацията ISO 15 489 & MoReq.

От друга страна, разглеждането на ИС в държавната администрация като самостоятелно функциониращи трябва да се прави само в контекста на European Interoperability Framework for pan-European е-Government Services. Тези принципи за междуоперационна съвместимост скоро ще са валидни за България под формата на документа «БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА РАМКА за оперативна съвместимост в Електронното правителство», който предстои да бъде приет с ПМС, като разширение на Стратегията за е-правителство в България. Неразделна част от документа е стандартизационната рамка, в която трябва да се реализира дейността по осигуряване на междурегистров обмен на данни — материали на работна група «Стандартизация». Тази рамка предвижда единна дефиниция на компоненти на обекти, обекти и услуги за техния обмен. А това са същите обекти, които трябва да бъдат специфицирани и в състава на бъдещия регламент на административната дейност. Така, за обработката на съдържание в електронна форма (ЕПД) ще бъде дефинирана еднородна операционна среда, което е основната предпоставка за постигане на целта — висока ефективност на административната дейност.

Използвана литература

1. Благоев, Любомир. «Record» един термин — много проблеми. — ел. бюлетин USW & DOCMAN Engineering Channel — 13. 11. 2002, <www usw.bg>.

2. Сапожников, Александр. Родное, но непонятное или понятное, но не родное, Intelligent Enterprise Russia. — Корпоративные системы, № 07(72), 2003 (раздел «Мнения»).

3. Благоев, Любомир. Българската администрация. «In side». — ел. бюлетин USW & DOCMAN Engineering Channel — 13. 09. 2002, <www.usw.bg>.

4. ISO 9000–2, Information and documentation — Records management — Part 2.

5. The Document Management Alliance Whitepaper.

6. Miller, Naomi. Compliance Issues and Records Management. — Еdocmagazine, May/Juna 2003.

7. Cornwefl Affiliates pic — MODEL REQUIREMENTS FOR THE MANAGEMENT OF ELECTRONIC RECORDS, IDA Programme of the European Commission.

8. Waldron, Martin. MoReq: Model Requirements for the Managmenet of Electronic Records. — Еdocmagazine, September/October 2002.

9. European Interopsrability Framework for pan-European е-Government Services — IDA working document — Version 4.2 — January 2004.

10. Материали на работна група «Стандартизация», създадена със заповед на Министъра на държавната администрация от 5 април 2004.

Eлектронна библиотека по архивистика — стъпка към модерно архивно образование в България

Давид Нинов (ЦДА)

Във века на информационното общество представата за модерен образователен модел се ситуира не само с промяна на структурата и философията на учебното съдържание с оглед задоволяване конкретни социокултурни потребности, но най-вече с приложението в обучителния процес на многообразните възможности на новите информационни технологии (НИТ). Реалното присъствие на последните в учебната практика и усвояването им от страна на студентите е барометър за модернизация на образователните концепции и гарант за качество на предлаганите знания и специализирани умения. В развитите страни навлизането и употребата на НИТ в дейността на висшите училища е все по-масово. Като резултат все по-ясно се очертават контурите на глобален «уеб-образователен» пазар, чиято стойност експерти оценяват на 70 милиарда долара(1). Без разгръщането на разнообразните приложения на НИТ във всички сфери на познанието днес нито една утвърдена и уважаваща себе си институция за висше образование не би могла да защити претенцията си, че предоставя на своите възпитаници този пакет от познания, който би им гарантирал успешно развитие в условията на конкурентна среда. Формирането на добри специалисти, на хора на знанието е на практика невъзможно без имплантирането на постиженията на набиращата все по-голяма скорост технологична революция в съществуващите образователни традиции.

В унисон с казаното, но вече в контекста на приложението на НИТ в университетския образователен модел по архивистика, ще си позволя да занимая вниманието на аудиторията със съществуването на първата и засега единствена българска електронна библиотека по архивистика.

Появата й е резултат на осъзнаването от страна на отделни представители на българската университетската архивистка общност, че конструиране на модерен образователен модел без реално присъствие на НИТ е невъзможно. Аксиоматична истина е, че едно от универсалните приложения на НИТ в образователното битие е създаването на тематично обособени и строго специализирани електронни библиотеки, осигуряващи безплатен и непрекъснат достъп до нужните за обучението библиографски факти. Лавинообразното нарастване на информационния поток, от една страна, заедно с липсата на ясни критерии за неговото структуриране, от друга, силно затруднява достъпа до профилирана информация и последващото опериране с нея. Ако към направената констатация добавим и факта, че динамизацията на общественото развитие се съпътства с все по-нарастващи изисквания към всички области на знанието, а високото равнище на образованост е абсолютно задължително условие за успешното решаване на натрупаните и нововъзникнали проблеми, свързани със събирането, съхраняването, опазването и популяризирането на богатото ни документално наследство, то необходимостта от дигитална библиотека по архивистика е вън от всяко съмнение.

Разглежданата електронна библиотека има своя предистория, която целенасочено ще бъде спестена. Ще кажем само, че нейната физиономия, не като структуротематичен обхват, а като дизайн, е плод на дългогодишните занимания на техническия й реализатор (авторът на настоящото съобщение) с проблемите на визията на цифровия текст. Библиотеката е замислена като локален проект, чиято успешна финализация ще даде основание на създателите й да предприемат по-нататъшни стъпки към изграждането на междууниверситетска дигитална библиотека по архивистика. Успехът на подобно начинание зависи от редица фактори, сред които могат да се откроят: развитието и утвърждаването на университетския образователен модел по архивистика не само в СУ, но и в други висши училища в страната; успешното превръщане на библиотеката във важен елемент от функционирането на архивното образование; наличие по места на добре подготвени екипи от специалисти, натрупали богат опит в процеса на визуализация на цифровия текст; генериране и реализиране в хода на съвместното междууниверситетско сътрудничество на единна стандартна система и качествени критерии, съпътстващи библиотечното съдържание, и др.

Понастоящем електронната библиотека пресъздава над 4000 стр.(2) библиографски факти, разпределени в четири временно обособени секции — «Статии по архивистика и документалистика», «Книги по архивистика и документалистика», «Архивни справочници» и «Общоисторическа литература». Първите три включват публикации от сферата на архивознанието, а последната съдържа текстове, съобразени с образователните потребности на студентите архивисти в областта на историческото познание. Предложената структура е условна и вероятно ще претърпи развитие, тъй като изготвянето на дигитална библиотека е дълъг и мъчителен процес, изискващ постоянно попълване и периодично прегрупиране на нейния фонд. Методическото ръководство и информационната натовареност на библиотека са поверени на — доц. д-р А. Нейкова, без чиито професионализъм и пряка лична ангажираност подобно начинание не би било факт. От гледна точка на цифровата кодировка на текстовете сме заложили на индустриални стандарти по отношение оформянето и съхраняването на дигитална информация — обстоятелство, което гарантира дълготрайното съществуване на неаналоговия текстови масив.

За съжаление трябва да отбележим, че появата на обсъжданата библиотеката не бе посрещната еднозначно. Скепсисът по отношение на съществуването й често придобиваше твърде груби изяви. В зората на нейния зародиш отрицателната нагласа сред отделни представители на алма-матер бе толкова силна, че само мъжеството на научния ръководител на библиотеката гарантира съществуването й. Противоречиво бе посрещната тя и от реализираните специалисти архивисти. Дълбокото им убеждение, че най-доброто училище е практиката, а най-добрата образователна метода — взаимоучителната е в основата на появилите се и продължаващи да съществуват сурогатни нагласи. След първоначалните сътресения не може да не ни радва фактът, че съдържанието на библиотеката, макар и частично, е официално прието на интернет страницата на ИФ, за което искаме да благодарим на ръководството на факултета(3). Въпреки това остава открит въпросът за по-сериозното й присъствие в световното уеб-пространство чрез изграждането на съответната инфраструктура и навигация.

Създадената библиотека засега е единственият сериозен източник на информация по въпроси, свързани с архивознанието в българската интернет територия. Съществуват и други текстове, третиращи един или друг аспект от същността на архивното дело, но те нямат за цел да го представят в контекста на специализиран образователен модел.

Дигиталната библиотека може да послужи като инструмент в усилията на представителите на университетската ни архивистика да легитимират архивната професия пред обществото, а с това и да формират у него чувствителност към проблемите, свързани със събирането, опазването, съхраняването и популяризирането на националното ни документално богатство, а от тук и на културно-историческото ни наследство. Не само за широката общественост, но за съжаление и за редица представители на хуманитарното знание същността на професионалното битие на архивиста остава непонятна. Дълбокото неразбиране на спецификата на архивната дейност стои в основата на невъзможността да се упражнява ефективен публичен контрол върху институциите, призвани да съхраняват миналото ни. А в генезиса на това неразбиране стои незнанието, умишлено подклаждано и от архивната колегия, стремяща се по този начин да отдалечи фокуса на общественото внимание от себе си. С други думи, налице е съзнателно търсена криза на публичността на архивознанието и архивната професия с цел бъдещото развитие на архивните институции да е под пълната зависимост на работещите в тях при отсъствие на активен интерес от страна на гражданското общество. Подобни тенденции могат да бъдат прекъснати само с реалното превръщане на архивите в публични субекти чрез изнасянето на колкото може повече информация от тях и за тях, възможност за което предоставя бурното развитие на НИТ и използването им за създаването на профилирани цифрови библиотеки по архивистика и документалистика.

Технологичната методология, използвана при цифровата визуализация на публикувани на хартиен носител текстове, с успех може да бъде използвана за създаване на електронни архивни справочници и документални издания. Именно електронната библиотека по архивистика (възприета от гледна точка на технологичния подход за направата й) е най-силното доказателство за възможността да се приложат с успех в архивната практика възможностите на съществуващия на пазара софтуер.

И не на последно място ще кажем, че дигиталната библиотека по архивистика е добър модел за други подобни проекти в областта на хуманитарното знание. Защото, нека още веднъж да подчертаем, че без реалното въплъщение на НИТ в съществуващите образователни традиции е невъзможно изграждането на модерно образование, способно да подготви конкурентоспособни специалисти — хора на знанието.

Бележки

1. Вж. Холмс, Д. Стратегии за електронно правителство. Превод от английски език: В. Шумкова. С.: «Класика и стил» ООД, 2002.

2. Към момента на публикуване на съобщението библиотеката разполага с над 120 заглавия, обемащи повече от 10 000 страници.

3. За жалост благоразположението, демонстрирано от факултетната управа, бе за кратко. Не след дълго библиотеката отново се оказа заплаха, този път за реализацията на нечии бъдещи неясни цели. Неколкократно цифровизираният й масив беше обявяван като част от несъществуваща и до ден днешен историческа дигитална библиотека, дело на ИФ. Нещо повече, публикуването в сайта на СУ на нейни материали се извършва по меко казано скандален начин. Оформлението на текстовете е премахнато с цел да се заличат фигуриращите във всяка публикация имена на дизайнера и научния ръководител на първата и засега единствена по рода си електронна библиотека по архивистика и документалистика, поради което усилено се разработва нейното самостоятелно базиране в мрежата.

Теоретичните и историческите знания за управлението — нов акцент в образователната парадигма на специалността «Архивистика и документалистика»

доц. д-р Николай Арабаджийски (НБУ)

Обучението на студенти в новата специалност «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» е предпоставка за подготовката на високо квалифицирани специалисти както за нуждите на публичната администрация, така и за нуждите на бизнес организациите.

Актуалността на настоящия научен доклад произтича от новите обществени реалности в Република България, които налагат нов акцент в обучението на специалисти в областта на архивистиката и документалистиката.

Целта на доклада е да представи и обоснове тезата, че образователната парадигма на специалността «Архивистика и документалистика» предполага необходимостта от включването на нова учебна дисциплина, даваща знания за теорията и историята на управлението.

За постигането на тази цел са решени следните основни задачи:

— проучени са и са представени в синтезиран вид теоретичните основи на управлението;

— анализирани са различни школи и направления в управленската теория с оглед познаването и използването им от бъдещите архивисти и документалисти;

— изяснен е предметът на учебната дисциплина, която следва да даде необходимите знания на студентите за теорията и историята на управлението;

— представена е методологията и системата на предлаганата нова учебна дисциплина, даваща знания за теорията и историята на управлението;

— извършено е разграничение на учебната дисциплина от други сходни дисциплини, даващи знания от областта на управлението.

За набиране на емпирична информация са използвани следните основни методи:

— проучване на теоретични разработки, отнасящи се до теорията и историята на социалните системи за управление;

— проучване на теоретични разработки, отнасящи се до организацията и функционирането на публичната администрация;

— проучени са теоретични разработки, отнасящи се до управлението на бизнес организации.

1. История на публичното управление

Управлението се възприема като предварително определяне и последващо целенасочено въздействие върху даден обект или система, за да може неговото (нейното) поведение съобразно обективните условия и възможности да измени своето състояние в желаната посока.

Съществуват исторически данни за начина на формата за управление на страните от Древния Изток, Древна Гърция, Древна Спарта и Древен Рим, които свидетелстват за характера на публичното управление, което представлява интерес(1).

Началото на т. нар. Древно царство в Древния Изток (30.–23. век пр. н. е.) открива особен период за появата на класовото общество и държавата. То има робовладелски характер и централна власт, особено след обединяването на двете царства Горен и Долен Египет при фараон Нармер.

Периодът на Средното царство (23.–17. век пр. н. е.) се характеризира с разпадането на колективната собственост в общините и преход към индустриалното стопанство. Появява се възможността за унаследяване на бащината земя. Големите градове на Древното царство се разделят като обществени формирования и в тях се концентрират администрациите, властта от централен тип и войската. Наред с държавните чиновници бързо се увеличават и общинските чиновници.

При Новото царство (16.–12. век пр. н. е.) църквата придобива своята независимост от правителството. Фараонът е държавен глава и над него е само бог, наследява го само големият син, създава се династия на вечните управления. Държавният апарат е огромен, дейността му е строго регламентирана.

В исторически аспект за публичното управление интерес представлява и изследването на управлението на Древен Вавилон (8.–2. век пр. н. е.), на Китай и Древна Индия, които също се характеризират с разпадане на родовообщинния строй и възникване на държавата. Силно е развита в този период военната и гражданската администрации. Религията също развива своя стройна организация и йерархия в управлението.

Особен характер има общественото управление в Гърция. Всеизвестна е Атинската робовладелска демокрация — Атинската държава (9.–8. век пр. н. е.) с появата на градовете-държави.

Интерес за историята на публичното управление представлява и управлението на Древен Рим (8.–7. век пр. н. е.). След отстраняването на рекса (царя) на негово място се избират двама консули, като главен орган на държавното управление е сенатът.

Всичко това като практика в публичното управление не би било възможно без създаването на различни теории от известните древногръцки и римски мъдреци.

Според Демокрит (460–370 г. пр. н. е.) държавата трябва да бъде демократична, за което е необходимо единство, взаимопомощ, братство, а не вражда между хората в обществото и противопоставянето един на друг и на самото държавно управление.

Платон (427–347 г. пр. н. е.) защитава тезата, че справедливо управление могат да осъществяват само най-добрите и това е същността на идеалната държава без социално-икономическо неравенство.

Аристотел (383–322 г. пр. н. е.) счита, че робството е естествено явление. Според него хората се раждат с различни способности, затова едни са родени за изпълнение на волята, заповедите, изискванията на други, които по рождение са определени да властват и господстват над първите.

Римският мислител Цицерон (107–49 г. пр. н. е.) в трудовете си «За държавата» и «За законите» доразвива идеите на Платон и Аристотел в правото и в управлението на държавата. Идеалният гражданин според Цицерон в неговия трактат «За задълженията» трябва да бъде законопослушен в своята държава. За такова възпитание пледира и Сенека Луций (6 г. пр. н. е.–65 г. от н. е.), като доразвива идеята, че всички хора по природа са равни, но личността ги прави неравностойни граждани.

Според древнокитайски мислители, философи и просветители, като Кун дзъ и Конфуций (551–479 г. пр. н. е.), управлението означава всеки да се постави на мястото в обществото според положението си: господарят да бъде господар, поданикът — поданик, както синът си е син, а бащата — баща.

През Средновековието учени създават различни теории за държавното управление. Тома Аквински (1225–1274 г.) създава католическата идеология, като апелира господстващите и управляващите съсловия да полагат бащински грижи към подчинените си, а те от своя страна да проявяват покорство, доверие и търпение. Николо Макиавели (1469–1527 г.) проповядва за републиканска форма на управление. Последователите му не зачитат нито законите, нито морала. Карл фон Клаузевиц (1780–1831 г.) застъпва тезата, че войната е продължение на политиката, но с други средства. На тази основа той разработва военна стратегия в държавното управление. Франсоа Мари Аруе, известен под псевдонима Волтер (1694–1778 г.), застъпва превъзходството на републиканската форма на управление на държавата, но вярва в някаква «висша интелектуална сила» като фактор на хармонията в природата. Шарл Монтескьо (1689–1755 г.) застъпва идеите за закономерности в историческото развитие и развива възгледи за разделението на властите, по един класически начин. Робът Оуен (1771–1858 г.) смята за лошо управление и лошо възпитание слабата просвета и несправедливите закони в обществото.

Съвременната наука за управлението се опира не само на историята, но и на философията, социологията, информатиката, икономиката и редица други науки. Като самостоятелна наука се оформя към края на XIX век и се развива изключително интензивно, което от своя страна определя голямото разнообразие от школи, теории и научни направления.

Изучаването на теорията на управлението в ретроспективен план се обуславя от следните мотиви: историцизъм и двойствен характер на управлението(2).

Историцизмът предполага придобиването на базови познания на теорията и практиката от миналото и използването им в бъдещето. Всички постижения и всички закони, разкрити в миналото, се възприемат като даденост. Те са базата за по-нататъшния напредък на науката и основа за провеждане на емпирични изследвания.

Двойственият характер на управлението предполага използването на всички постижения в технологията на съвременното управление, от една страна, и развитието на интелектуалния потенциал на управляващите, както в публичния, така и в частния сектор, от друга. Това осигурява ефективността на управлението и в резултат — ефективна дейност на организациите като обективен измерител на управлението.

Вследствие на изложеното може да бъде направено обобщено заключение, че изучаването на теорията и историята на управлението ще има съществено значение за обогатяването не само на историческите знания на студентите, обучаващи се в специалността «Архивистика и документалистика», но те ще бъдат обогатени и с философски, социологически, информационни, икономически и други знания.

2. Исторически периоди на науката за управление

Науката за управлението може да бъде разделена на няколко периода(3):

2.1. Първи период — донаучен период (1800–1880 г. — период на аграрното общество)

Този период е най-продължителен и се характеризира с количествено натрупване на емпирични знания, извлечени от практиката на управляващите, предимно в частния сектор, и неоформени като цялостна теория или наука.

2.2. Втори период — класическа теория на управлението (1881–1930 г. — период на индустриалното общество)

Този период се характеризира с три научни школи: административна, бюрократична и научна.

Създател на административната теория е Анри Файол (1841–1925 г.). Тази теория намира приложение при формирането на бизнес администрацията. Тя разглежда бизнес управлението като универсален процес.

Основните принципи на административното управление, изведени от Файол, са: специализиране на труда; разпределяне на отговорностите; въвеждане на дисциплина; формиране на единоначалие; обединяване на усилията; съгласуване на интересите; стимулиране на персонала; концентриране на властта; формиране на йерархия; въвеждане на ред; оценяване на персонала; осигуряване на стабилност; поощряване на инициативността и хармонизиране на отношенията.

Създател на бюрократичната теория е Макс Вебер (1864–1920 г.). Той акцентира на бюрократичния ред и дисциплина в управлението.

Основните принципи на бюрократичното управление са: създаване на йерархия; разделение на труда; създаване на правила; оценяване на персонала; разграничаване от собствеността; позициониране на властта и стимулиране на постиженията.

Създател на научната теория е Фредерик Тейлър (1856–1915 г.). Той формулира два основни извода: «Помнете точно какво искате да направите, а след това следете това да стане по най-добрия и евтин начин!» и «На всяко работно място да се търси подходящ човек!».

Основните принципи на научното управление са: създаване на научни знания за трудовия процес въз основа на съзнателно натрупване на изпълнителски умения и опит; подбиране на изпълнителите и развиване на техните способности чрез обучение; прилагане на научните знания в работата от обучени изпълнители и установяване на тясно сътрудничество и разпределяне на работата между мениджърите и изпълнителите.

Основните принципи, залегнали в неговите трудове, би следвало да доведат до снижаване на разходите за сметка на подобряване организацията на производството и по-рационална организация на труда, в т. ч. повишаване на заплащането на работниците, което обаче не трябва да изпреварва ръста на печалбата на собствениците. За създаването на действително научна организация на труда според Тейлър е необходимо нормирането на всички операции, унифицирането на всички детайли, елементи и нормативи, въвеждане на диференцирано заплащане за всяка работа, отделяне на функционалната власт от йерархичната и обособяване на специализирани управленски звена (администрация).

2.3. Трети период — период на «човешките отношения» (1930–1960 г. — последващ период на индустриалното общество)

Този период се характеризира също с три научни школи: на системите, на организацията и на поведението. Периодът се възприема като изключително модерен за времето си.

Създател на теорията на системите е Лудвиг Берталанфи. Тази теория акцентира върху системността на дейностите в бизнес организациите. Тя съдържа основните системни парадигми, т. е. образци, модели, принципи, подходи, методи и други средства, които се използват при изследването на различни системи в природата и обществото. В нея намират израз философските виждания на Хегел, че системата (цялото) е по-голяма от сбора на компонентите (частите) и определя тяхната природа (същност). Тези компоненти (части) се намират в постоянно взаимодействие и не могат да бъдат опознати извън системата (цялото). В тази теория се използват следните общи подходи: епистемологичен подход (от абстрактното към конкретното)и емпиричен подход (от конкретното към абстрактното).

Създател на теорията на организацията е Честър Бернард (1881–1961 г.). Тази теория се прилага при изграждането на стопанските организации. Тя разглежда същността и съдържанието на организацията като цяло. Организацията се разглежда от вида «човек — машина» или «човек — човек».

В тази теория се използват следните общи подходи: класически (организацията е производствена система, която е затворена и не се влияе от външни фактори); неокласически (организацията се представя като открита социална система, която взаимодейства с обкръжаващата среда) и съвременен (организацията се разглежда като социотехническа система).

Създател на теорията на поведението е Елтън Мейо (1880–1949 г.). Тази теория обосновава мотивацията на персонала в организацията. За разлика от теорията за научната организация на труда като най-важния фактор в производството, теорията на човешките отношения разглежда хората, а не организацията като най-важния фактор в производството. Съгласно тази теория желанието на хората за активна работа (мотивациите) предопределя в най-голяма степен ефективността на производството. В тази теория се използват следните общи подходи: съдържателен (основава се върху разкриването на потребностите, които формират поведението на човека) и процесуален (разглежда поведението в зависимост от психичната настройка на човека).

2.4. Четвърти период — съвременен етап (от 1960 г. до днес — период на постиндустриалното общество)

Този период се характеризира с пет научни школи: ситуационна, кибернетична, на информацията, на решението и количествена.

Създатели на ситуационната теория са Пол Лоурънс и Джей Лорш. Тя насочва вниманието върху факторите на обкръжаващата среда. В нея се подчертава необходимостта от приспособяването й към промените в тази среда, възникващи под влияние на различни фактори. Практическото използване на тази теория в управлението изисква намирането на подходящи решения и действия в зависимост от обстоятелствата. Това е свързано с реализирането на различни процедури: на разкриване на ситуацията; на описването й; на нейното анализиране; на класифицирането й, и на нейното разрешаване.

Създател на кибернетичната теория е Норберт Винер. Тази теория се използва при изследването на различни сложни системи в бизнес управлението. Тя изследва структурата, функциите, процесите и механизмите на управлението на различни естествени и изкуствено създадени системи. Теоретичната кибернетика разглежда методологичните проблеми, свързани с цялостното описание на системите за управление. Приложната кибернетика се занимава с практическите проблеми на създаването на такива системи в различни области.

Създател на теорията на информацията е Клод Шенън. Тази теория намира приложение при информационното осигуряване и обслужване на мениджърите. Тя се занимава с принципите, подходите и начините на предаване и получаване на информация. В тази теория се използват следните общи подходи: семиотичен (занимаващ се със знаковите системи); вероятностен (свързан с изчисляването на количеството информация); технически (описващ техническите задачи и средства за въвеждане, предаване и извеждане на информация); комуникационен (свързан с информационните връзки между хората и информацията) и психологичен (разглеждащ размяната на информацията между хората от гледна точка на социалните форми на общуване).

Създател на теорията на решението е Хербърт Саймън. Тази теория формира подходите към процеса на вземане на решения при управлението на организациите. В нея се използват следните парадигми:

— властта е съсредоточена в организационните звена, където се вземат решения;

— вземането на решения е основно право и задължение на мениджърите.

Създател на количествената теория е Патрик Блекет. Тази теория се прилага при търсенето на алтернативни варианти в бизнес управлението.

Научните изследвания, направени през този период, се характеризират с критично отношение към всичко, постигнато през предходните периоди, като се възприема и доразвива всичко положително, направено до този момент. Превес имат изследванията не в публичното управление, а в бизнес управлението. Наред с посочените теории в теорията на управлението са създадени още: теория на фирмата, теория на моделирането, теория на прогнозирането, теория на игрите, теория на запасите и др.

Вследствие на изложеното може да бъде направено обобщено заключение, че изучаването на историческите периоди на управлението ще даде възможност за логическа последователност в усвояването на нови знания за теорията и историята на управлението в публичния и в частния сектор от студентите, обучаващи се в специалността «Архивистика и документалистика».

3. Нови научни теории и школи на управлението

Изследванията в периода на постиндустриалното общество могат да се обособят в над десет различни школи, които, от своя страна, могат да се групират в две обобщаващи, крайно противоположни теории на управлението, наречени: теория «Х» и теория «У»(4).

С известна условност може да се приеме, че теорията «Х» представлява съвременно изражение и доразвиване на основните идеи на научната организация на труда, а теорията «У» — на идеите на теорията на човешките отношения. От началото на 80–те години на ХХ век се заговори за трета съвременна теория — «Z», основана на японския опит и традиции в управлението в производствената сфера.

3.1. Теорията «Х»

Тя е ориентирана към точните методи и се основава на строгото подчиняване на изпълнителите на решенията, вземани с научни методи от професионалисти технократи. Привържениците й, явно или не, приемат, че хората по природа са безинициативни, безотговорни и се стремят да удовлетворят само материалните си потребности. Природните особености на хората ги карат да се отклоняват от работата и те трябва да бъдат принуждавани да работят, да бъдат управлявани изключително със силови методи, от позицията на властта и принудата.

Средният човек не обича труда, стреми се да го избягва. Повечето хора се нуждаят от принуда, контрол, заповеди и заплахи за наказания, за да работят за постигането на целите на организацията. Този тип човек иска да бъде командван, той бяга от отговорност, има ниски амбиции и търси преди всичко сигурност. По тази причина ръководителят не бива да търси неговото участие при изработването на управленските решения, а трябва точно да задава технологията, да определя организацията и да управлява от позицията на властта, като упражнява строг контрол върху подчинените.

При този модел новаторството не се поощрява, всички дейности са регламентирани, установяват се рационални аналитични схеми на взаимодействие между ръководители и подчинени. Теорията «Х» по същество установява авторитарен модел на управление, при който преобладават предупрежденията, а не поощренията. Тук експериментите и творчеството не се ценят, а грешките винаги се наказват.

Някои от основните положения на тази теория са: твърди регламенти; писани правила; ограничено делегиране на властта; строго нормиране на управленския труд; тясна специализация на персонала; йерархичност на информацията, т. е. до върховите равнища да достига минимално количество информация, но достатъчно пълна, за да позволява многостранни анализи и вземането на оптимални управленски решения; създаване на подходящи условия за работа; максимално пестене времето на персонала; недопускането на изразходване на висококвалифициран труд за нискоквалифицирани работи в управлението; диференцирано възнаграждение за всяка работа; справедливост; образцови методи за работа и постоянни проучвания на организацията.

Тази теория създава строго разпределение между изпълнители и управляващи.

Една от причините за популярността на тази теория е възраждането на рационализма в управлението през периода на 70–те години на ХХ век, свързан с неоправдано голямо значение, което се отдава на точните методи в управлението, на такива модерни направления като математическото моделиране, математическото програмиране на икономическите процеси, изследване на операциите и др. Това възраждане за известно време е успяло да измести интереса към човека в управлението на по-заден план и да наложи известно механистично схващане за него.

3.2. Теорията «У»

Тази теория застъпва тезата, че авторитарното управление, налагано от теорията «Х», понижава мотивацията за работа и намалява производителността на труда. То не стимулира конкуренцията между управленските кадри и прави управленските структури свръхсложни, тромави и неадаптивни.

Теорията «У» отхвърля подобен технократизъм и препоръчва организационен хуманизъм, характерен с внимание към човека, колективизъм в работата, допускане на голяма самостоятелност и участие в изработването на управленските решения. Външният контрол и заплахата от наказания не са единствените средства за стимулиране трудовата активност на хората. Човекът е способен да се контролира сам, ако се стреми към цели, от постигането на които е заинтересован.

Тази теория изхожда от обратната презумпция за човека — че той по принцип е интелигентен, предприемчив, инициативен, енергичен и честолюбив, че в процеса на управлението се стреми да задоволява не само материалните, но и духовните си потребности — необходимостта от публична изява и обществено признание. Според теорията хората не мразят труда. Отвращението от работата не е вътрешно присъщо на човека, а мотивирането, възможността за вземане на решения и поемането на отговорността са някои от най-типичните характеристики на хората, като най-важен компонент на управлението.

При такъв модел на управление се утвърждава демократичният стил на работа на стопанските ръководители, стимулира се новаторството и нетрадиционното мислене, а допускането на грешки се смята за неизбежно и се разглежда като условие за успех.

Основното средство да се накарат хората е да полагат максимални усилия за стимулиране, а не да се ръководят от страха от наказание. Тук се създават условия за вътрешна конкуренция, за изобретателност и творчество при решаване на проблемите. Най-важната функция на управляващите е да съдействат за разкриване способностите на хората и да допускат свобода на действие в рамките на предоставените пълномощия.

Основните постижения на теорията «У» през последните години са свързани с развитието на такива съвременни научни направления като индустриална психология, организационно поведение, организационно развитие, както и с прилагането в практиката на нови методи като изследване мотивацията на поведението на човека в организацията, социологически изследвания на комуникациите в организацията, изследване поведението на човека в малките групи и др.

3.3. Теорията «Z»

Тя е създадена с цел адаптиране японския стил на управление, който през 60–те и 70–те години на ХХ век помага за изключителния възход на японската икономика, към условията в САЩ, т. е. да не противоречи на нормите и ценностите на американското общество и култура. Тази теория утвърждава схващането, че най-добрият начин за мотивиране на персонала е постигането на всеотдайна ангажираност към целите на организацията с помощта на умело ръководство (лидерство) и съпричастност ( т. нар. с ум и сърце подход към мотивацията).

Теорията акцентира на необходимостта и възможността «вместо камшик да се използва залъгалка», за да се принуди работникът да се труди по свое собствено убеждение за работодателя.

Теорията защитава тезата че там, където съществува принципът за «колективното участие» на ръководители и работници при решаването на всички производствени въпроси, се постига преданост на персонала към предприятието и се повишава ефективността на производството и управлението.

В тази теория трудът придобива самостоятелна морална ценност. Японският работник не издига работната заплата в култ, а трудът се разглежда като дълг и жизнена мисия. Позицията на японския работник е: «С какво мога да помогна?», за разлика от американския му колега, чиято позиция е: «Това не е мой проблем!».

При японския модел на управление един от най-важните мотивационни фактори е пожизненото наемане на персонала. Уволненията се избягват, дори фирмата да изпитва затруднения през даден период. Противно на американското правило, че онова, което не дава печалба още през следващата година, трябва да се закрие или уволни, тук се избягват уволненията, като по време на криза компанията жертва дори печалбата, за да запази персонала, който е най-голямото й богатство.

От изложеното съдържание на трите теории «Х», «У» и «Z» се открояват следните по-важни изводи:

— всяка теория може да се приема за подходяща, ако прилагането на нейните основни принципи е съобразено с конкретната политическа, стопанска и управленска ситуация. Според някои схващания по време на икономически подем по-приемлива е теорията «Х», докато в условията на криза се прибягва до теорията «У»;

— основните изходни позиции на теориите «Х» и «У» по същество, са две крайни схващания, които не могат да се приемат като модел за стопанската практика. Между двата полюса има пространство, което трябва да бъде запълнено. Отчасти това се постига чрез теорията «Z»;

— не би следвало да се говори за предимствата на теориите «Х», «У» и «Z», а по-подходящо е да се търсят приоритетите на тяхното съобразяване, в съответствие с конкретната историческа и управленска ситуация.

Проследяването на науката за управление в регионален план дава основание да се говори още и за американска, френска и японска школи за управление.

Американската школа за управление се характеризира с приоритетното развитие на въпросите за управление на отделното предприятие. Акцентът се поставя върху използването на подходящи методи и техники за управление. Специално място се отделя на количествените методи. Работи се по въпросите за съобразяването на количествените методи с психиката и философията на индивида.

Френската школа за управление е ориентирана предимно към държавното (публичното) управление. Това й дава възможност да разработва и използва знания от различни науки.

Японската школа за управление е насочена към управление на корпорациите, участие на работника в колектива и приспособяването му към делата на организацията.

Основно значение за оформянето на управленската наука имат съвременните школи, голяма част от които се развиват и усъвършенстват и в наши дни.

Вследствие на изложеното може да бъде направено обобщено заключение, че изучаването на нови научни теории и школи на управлението от студентите, обучаващи се в специалността «Архивистика и документалистика», ще им даде възможност да ги прилагат успешно при професионалната си реализация в публични или в бизнес организации.

Разгледаните основни аспекти на управлението предполагат разработването на нов избираем академичен курс с наименование «Теория и история на управлението», който след апробация впоследствие да се обособи като самостоятелна и задължителна учебна дисциплина със собствен предмет, методология и система на изучаване.

4. Предмет и методология на учебната дисциплина «Теория и история на управлението»

Учебната дисциплина «Теория и история на управлението» е нова учебна дисциплина, която за първи път се апробира пред студенти от IV висш редовен бакалавърски курс на специалността «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски».

През 50–те и 60–те години на ХХ век тематика от тази дисциплина се преподава масово в някои университети на напреднали страни. Обикновено това са били един или няколко курса под различни наименования в специалността «Стопанско управление».

Отделни учебни дисциплини по проблемите на управлението се създават по-късно. В България такива са университетските курсове по «Основи на управлението» и «Основи на мениджмънта». Отделни икономически дисциплини от областта на организацията и управлението в производствената сфера започват да се четат през 90–те години. С оглед да се посрещнат нуждите на практиката при развитието на извънпроизводствената (публичната) сфера през 70–те години се въвеждат нови икономически дисциплини, като «Организация на народните съвети» и »Теория на социалното управление», а в Стопанските факултети започват да се четат дисциплини като «Теория на организацията», «Контрол и контролна дейност», «Стратегическо управление» и «Стратегически мениджмънт». Посочените дисциплини дават базови знания за теорията и историята на управлението не само в публичния, но и в частния сектор.

През учебната 2002/2003 г. в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» започна прием по специалността «Архивистика и документалистика» за придобиване на образователно-квалификационните степени «бакалавър» и «магистър».

Учебната дисциплина «Теория и история на управлението» утвърдена в новия учебен план като избираема дисциплина. Същата се предлага за изучаване от студенти, обучаващи се в специалността «Архивистика и документалистика» за придобиване на образователно-квалификационната степен «бакалавър» с общ хорариум 30 часа лекции.

Актуалността на учебната дисциплина се определя от историческото развитие на управленската наука чрез осмисляне идеите на нейните класици и на техните последователи. Всяка социална организация може да бъде разгледана като система, която функционира в държавния или в частния сектор. В съвременни условия нуждата от професионално обучени администратори във всички нива на държавното управление или в бизнес организациите е голяма.

Учебната програма по дисциплината е съобразена с образователната подготовка на студентите. Тя е адаптирана към изискването за атрактивност и придобиване на нови знания, необходими при формирането на специалността «Архивистика и документалистика».

Обучението по дисциплината е насочено към придобиване на знания от студентите за научните и приложните аспекти на теорията и историята на управлението. Акцентът на учебния материал е предимно за изграждането и функционирането на структури на публичното управление и за негови основни дейности, като се прави сравнителен анализ с такива структури и дейности от производствената сфера.

Обект на учебната дисциплина са системите за публично и бизнес управление.

Предмет на учебната дисциплина са:

организационните аспекти на управлението, включващи изучаването на: същността на теорията и историята на управлението, функциите и организационно-структурното изграждане на системите за управление, принципите на организация и на дейността им, управлението на човешките ресурси в публични и бизнес организации, етиката в управлението, отражението и противодействието на корупцията в управлението и видовете контрол;

функционалните аспекти на управлението, включващи изучаването на управлението на някои дейности, свързани със обслужването на физически и юридически лица, възлагането на обществени поръчки, достъпа до обществена информация, защитата на лични данни, защитата на класифицирана информация, административното наказване, значението на институцията «омбудсман» в управлението и интегрирането на българското публично управление с публичното управление на страни — членки на Европейския съюз.

Учебната дисциплина дава въвеждащи знания за решаването на проблемите в обществото. Тя се занимава с разкриването, анализирането, определянето и решаване на проблеми, които засягат и администрацията, и гражданите.

Учебната дисциплина «Теория и история на управлението» се занимава с многобройни мениджърски техники и научни подходи не само за вземане на решения, но и за подобряване на ефективността и продуктивността на административната дейност, които са предмет на изучаване от други учебни дисциплини, изучаващи въпросите на управлението. Изучаването на учебната дисциплина създава трайни управленски, мениджърски и организационни умения, необходими на бъдещите архивисти и документалисти.

Съвременните сложни проблеми и необходимостта от административна реформа имат съществено влияние върху академичната ориентация към изучаването на учебната дисциплина «Теория и история на управлението». Тя е нова учебна дисциплина, ползваща достиженията на обществените науки и по-конкретно на тези от областта на историята, икономиката, правото, икономиката, организацията и управлението, политологията и др.

Новите проблеми в обществото изискват нови стратегически решения, основаващи се на нови научни теории за управлението в публичния и в частния сектор. Старите теории, които може би са били ефективни при администрирането на отношенията в обществото в миналите години, не са били съобразени за разбирането и разрешаването на проблемите в публичната сфера, а предимно са в областта на управлението или мениджмънта в производствената сфера. Учените в сферата на публичната администрация и публичното управление са заинтересовани не само от развитието на нови научно-теоретични знания за управлението в публичната сфера, където е обичайната реализация на завършилите специалността «Архивистика и документалистика», но те трябва да обръщат сериозно внимание на съществуващия административен опит и практика, за да могат да разберат, оценят и формулират новите изисквания на гражданите и обществото към администрацията, както и произтичащите от това нови задачи на администрацията.

Студентите, изучаващи учебната дисциплина «Теория и история на управлението», ще получат знания освен за класическите теории за управлението, и още за новите теоретични постановки, умения и техники, които съответстват на съвременната обстановка.

Необходими са обучени и активни, със стратегическо мислене администратори, които ще могат да поемат новите роли в администрацията при разработване и реализиране на различни стратегии, програми и проекти в отделни отрасли от публичното или бизнес управление. Ето защо изучаването на дисциплината «Теория и история на управлението» е необходимо и актуално за бъдещите администратори — архивисти и документалисти.

Както всяка учебна дисциплина и дисциплината «Теория и история на управлението» използва определена методология. Тя е плод на сериозни научни изследвания както в областта на организацията и функционирането на публичната администрация и по конкретно на управлението на отделни системи в публичния сектор, предназначени да задоволяват обществени потребности, така и в областта на управлението на системи в частния сектор.

Изследванията се основават върху общоприетата методология и представят разнообразните методи, които се използват в практиката на публични и бизнес организации в развитите страни.

5. Система на учебната дисциплина «Теория и история на управлението»

Системата представлява логическата последователност на усвояване на знания и практически умения от учебната дисциплина. Важно значение има изучаването на нейния предмет, система и утвърждаването й като академична учебна дисциплина.

Учебният материал е разпределен в два модула.

В първия модул «Организационни аспекти на управлението» същността на теорията и историята на управлението се изяснява чрез исторически преглед на различните теории, школи и направления на управлението, неговото дефиниране, изясняване на основните му аспекти в публичния и в частния сектор.

Модулът включва изучаването на функциите на управлението и прин­ципите на организация и на дейността на системите за управление. Организационно-структурното изграждане на системите за управление в публичния и в частния сектор се изучава чрез системен подход по отношение на организационните модели на държавната (централна и териториална) администрация, на администрациите на организациите за публични услуги, с идеална цел и на публичните стопански предприятия с държавно и общинско имущество и на различни търговски дружества.

Особено внимание се обръща на управлението на човешките ресурси в публичните и в бизнес организации. Изясняват се понятията за държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение в тях, както и тяхната класификация. Внимание е отделено на статута и отговорностите на служителите в тези организации и на въпросите за управление на дейностите за тяхното обучение и атестиране.

Модулът включва и изучаване на въпросите, свързани с етиката в публичното и в бизнес управлението, отражението и противодействието на корупцията в управлението и видовете контрол (институционален, обществен, граждански и съдебен).

Във втория модул «Функционални аспекти на управлението» учебната дисциплина изучава въпроси, свързани с управлението на различни дейности — характерни както за публичните, така и за бизнес организациите. Разглеждат се такива въпроси, свързани с административното обслужване на физически и юридически лица, възлагането на обществени поръчки от органите на държавната власт и местното самоуправление и участието на бизнес организации в обявените конкурси.

Модулът включва изучаването и на такива важни въпроси, като управлението на дейностите за достъп до обществена информация, защита на лични данни и защита на класифицирана информация.

Съществено място заема проблематиката, свързана с управлението на дейностите за административно наказване, осъществявани от органите и длъжностните лица на държавната администрация.

Учебната дисциплина изучава значението на институцията «омбудсман» за управлението, както и интегрирането на българското публично управление с публичните управления на страните — членки на Европейския съюз.

6. Разграничение на учебната дисциплина от други сходни учебни дисциплини

Учебната дисциплина «Теория и история на управлението» е интердисциплинарна учебна дисциплина, опирайки се на различни общопризнати теории, съставляващи обществените науки.

Теорията за управлението се различава от простото й описание с помощта на понятийния апарат, с който си служат различните управленски теории от областта на обществените науки. В тази теория има различни равнища — описателно, разкриващо връзките между елементите и представящо логиката на описаните връзки.

Критерий за истинността на теорията за управлението е практическата дейност на публичната или на бизнес администрациите, на техните публични или бизнес организации. Различават се два типа отношения на теорията с практическата дейност на управлението — теория, предхождаща практиката на управлението, и теория, последваща практиката на управлението(5).

Теориите, които предхождат практиката, се създават по пътя на умозрителните заключения, по пътя на дедукцията по време на изследванията и експериментите. Този тип теории са характерни за разработването на теорията за управлението на базата на утвърдени теории за управлението предимно в производствената сфера и адаптирани към публичния сектор.

Теориите, които следват практическата дейност на управлението, се създават в следствие на натрупания продължителен практически опит, който от определен момент дава възможност за преценка на съществени връзки, разкривани отвъд видимостта на простото описание. Този тип теории са характерни за управлението в публичната сфера и те следва да се изучават.

Учебната дисциплина «Теория и история на управлението» ползва достиженията на множество обществени науки — икономически, социологически, политологически, исторически, психологически, информационни и др. Поради това управлението би могло да бъде видяно и изследвано през призмата на различни учебни дисциплини от тези науки, като «Основи на управлението», «Основи на мениджмънта», «Стратегическо управление», «Стратегически мениджмънт», «Социология на управлението», «Психология на управлението» и др.

В правото си на независима и интегрирана област на знанието теорията и историята на управлението се изучава от гледните точки на различните дисциплини, но предметът на учебната дисциплина «Теория и история на управлението» се различава от предмета на тези дисциплини.

Учебната дисциплина «Теория и история на управлението» използва достиженията на икономическите науки и е тясно свързана с теориите за управление, изучавани от различни учебни дисциплини, като:

«Основи на управлението» — предмет на тази учебна дисциплина са управленските отношения, които се установяват в процеса на управление на обществото, отраслите и организациите. Предмет на изучаване са еволюцията на управленската наука и мисъл, управлението на организацията, човекът в организацията, съвременните системи за управление и научната организация и управление на труда.

«Основи на мениджмънта» — предмет на тази учебна дисциплина е изкуството за управление предимно на производството, на стопанските организации. Предмет на изучаване са мениджмънт и управляема среда, управление на работата на бизнес организациите, управление на хората в бизнес организациите; управлението на производството и операциите. В съвременни условия все повече се налага разбирането, че мениджмънт означава едно общо управление, поради което то има място и в дейността на правителството, т. е. следва да се изучава не само от гледна точка на бизнеса, но и като публичен мениджмънт. Все още липсват достатъчно самостоятелни научни разработки от областта на публичния мениджмънт.

«Стратегическо управление» — предмет на тази учебна дисциплина е начинът на ръководене на предприятията, преценявано глобално от най-високото равнище в йерархията на организационните им структури. Предмет на изучаване са управлението на предприятието, решенията в предприятието, смисъла и значението на стратегическото управление в бизнеса, целите на предприятието, неговата среда, изследване и диагностика на външните фактори и извършването на вътрешен диагностичен анализ, видовете стратегии в предприятието, културата в него и стратегическото управление на човешките ресурси в предприятието.

«Стратегически мениджмънт» — предмет на тази учебна дисциплина е науката и изкуството за определяне на стратегическата ориентация на различни стопански организации (корпорации, фирми, предприятия, кооперации, фондации и др.). Предмет на изучаване са стратегическата теория, стратегическите решения в организацията, стратегическата политика на организацията, стратегическите анализи на външната и вътрешната среда на организацията, стратегиите в организацията, тяхното формулиране, избиране и реализиране, контролиране и оценяване, стратегическата информация в организацията и стратегическото ръководене.

Разграничението на предмета на учебната дисциплина «Теория и история на управлението» от предмета на посочените икономически управленски дисциплини следва да се търси по отношение на приложното поле на стратегическото управление, а именно — публичната сфера. Всички от посочените учебни дисциплини имат за предмет на изучаване и акцентират за управлението или мениджмънта като теория, която се прилага предимно в стопанските (бизнес) организации. Нито една от тях не се занимава с цялостното и систематично изучаване само на управлението на публичните организации.

Учебната дисциплина «Теория и история на управлението» се изучава, като се използват и достиженията на социологическата наука.

Социологията е наука за появата, съществуването, функционирането, развитието и евентуалното отмиране на обществото като система. Социологията е наука за структурата и структурните закономерности на обществената система(6). Въпросите за поведението в администрацията и публичното управление, контролирането на поведението на ръководителите, отношенията между администрацията и обществото, ценностите в обществото и ценностите в администрацията, социалните групи, етнически, семейни и други структури идват от социологията и те са предмет на изучаване от учебната дисциплина «Социология на управлението».

Учебната дисциплина «Теория и история на управлението» ползва за изучаването й достиженията на психологията. Психолозите, както и социолозите, се опитват да обяснят какво кара хората да действат. В публичното и в бизнес управлението се използват резултатите от наблюдения върху хората (граждани, длъжностни лица, административни ръководители, членове на състав на орган, на колектив и др.) в условията на конкретния живот или в експериментална ситуация. Изследват се проблемите на личната мотивация, ценностната ориентация, поведение и действие. От значение са психологическите портрети на редица категории държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение в организациите от публичния или от частния сектор. Тези въпроси се изучават и са предмет от учебната дисциплина «Психология на управлението».

Дисциплината «Теория и история на управлението» ползва и достиженията на информационните науки. Тя изучава отношенията и актовете в администрацията, като процеси на събиране, обработване и направляване на съответна информация. Публичното и бизнес управлението са свързани с модерните научни направления, като системния анализ и изследване на операциите. Те използват аналитични и оценъчни техники, но те също са предмет на изучаване от други учебни дисциплини.

Вследствие на изложеното може да бъде направено обобщено заключение, че учебната дисциплина «Теория и история на управлението» има самостоятелен предмет, методология и система на изучаване. Същата се разграничава съществено от други сходни учебни дисциплини от областта на управлението.

С това тезата в настоящия научен доклад, че образователната парадигма на специалността «Архивистика и документалистика» предполага необходимостта от включването на нова учебна дисциплина «Теория и история на управлението», която да се изучава като задължителна от студентите, обучаващи се за придобиване на образователно-квалификационната степен «бакалавър», е обоснована и защитима пред академичната общност на Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски».

Бележки

1. Посочените факти за историята на публичното управление са публикувани в учебника на доц. д-р Илия Илиев «Управление на полицейските и специалните служби», ВСУ, 2000 г., с. 34–38.

2. Костова, С. Търговски мениджмънт. С., 1998, с. 21.

3. Посочените исторически периоди на науката за управление са възприети от по-голямата част от българските автори, изследвали тази проблематика. По-подробно по въпроса вж. Ангелов, А. Основи на мениджмънта. С., 1998, с. 28–37; Христов, Ст. Бизнес мениджмънт. С., 1998, с. 7–9; Панайотов, Д., П. Бодурова. Основи на управлението. В., 2004, с. 15–86; Палешутски, К. Мениджмънт. С., 1994 г., с. 7–17

4. По-подробно по въпроса вж. Костова, С. Търговски мениджмънт. С., 1998 г., с. 21–28; Христов, Ст. Бизнес мениджмънт. С., 1998 г., с. 33–34.

5. Арабаджийски, Н. Основи на публичната администрация. Обща част. С.: Сиела, 2005 г., с. 20.

6. Попов, Ив. Социология, сигурност, информация. С., 2003, с. 7.

Въвеждане на съвременните технологии в процеса на архивирането и съхранението на продукцията на БНТ

д-р Николай Нанев (БНТ)

Архивирането и съхранението на телевизионната продукция е изключително специфичен, сложен и многообразен процес, който няма аналог при «традиционните» видове архиви и документи. Причината за това е прякото му подчиняване на телевизионния производствен процес и боравенето с аудио-визуални материали. Днес развитите телевизионни компании по света осигуряват голяма част от своята мощ благодарение на добре структурирани, уредени и финансово осигурени архиви. Поради това, тяхното внимание се ангажира с проблемите на обработката на телевизионната продукция и намирането на компромиса между нейното архивиране и дългосрочно съхранение и динамиката и напрежението при дейността на съответната медия. За целта телевизионните архиви са поставени в основата на телевизионното производство и са мястото, където се прилагат най-новите достижения на съвременните технологии и където се осигурява модерна техника и подготвени специалисти.

Дейността на Българска национална телевизия (БНТ) не се отличава от тази на телевизионните компании по света. В една или друга степен тя се съобразява с общите тенденции за развитието на медиите в световен мащаб, за да може да изпълни своята мисия пред българското общество. Основният стимул и насока за технологичното развитие на БНТ е въвеждането на съвременните технологии за архивиране и съхранение на телевизионната продукция. Поради това четвърто десетилетие специалистите свързват бъдещето на телевизията със създаването на правилно структуриран, технически обезпечен, както и съобразен със съвременните научно-технически достижения в телевизионното производство архив.

През първите години от съществуването на Българска телевизия (БТ) не се сформира отдел, който да се ангажира с регистрирането, класифицирането и каталогизирането на програмните материали и който да следи за тяхното съхранение и използване(1). Едва през 1962 г. се оформя малка група от 5–6 служители, която прави първите стъпки по създаването на архива на телевизията. Звеното е наречено «Филмотека» и в началото на своето съществуване получава за задача да регистрира и съхранява телевизионните филмови програми и обекти. Успоредно с него в телевизията функционират под ръководството на различни дирекции отдели, занимаващи се със съхранението на телевизионната фоно-, фото- и видеопродукция, както и на спомагателната хартиена документация. Но дълго време след тяхното създаване архивът се натрупва стихийно и непрофесионално — без справочен апарат, без строги правила за предаване и архивиране, без условия за съхранение и без наличието на подготвен кадрови състав.

Началото на 70–те години изправя БТ пред нови реалности, които рефлектират положително и върху идеята за въвеждане на ред в телевизионния архив. Увеличаването обема на излъчваната програма и завишените изисквания към нейното качество пораждат обективна необходимост от усъвършенстване на организацията на телевизионния производствен процес и управление. След проведени предварителни изследвания се установява, че основното средство за тяхното постигане е прилагането на съвременните научно-технически достижения в телевизионното производство. За тази цел специалисти от Научноизследователския институт за телевизия и радио (НИИТР) започват разработка на проект за въвеждане на «Автоматизирана система за управление на Българска телевизия и Българско радио» (АСУ). Работата по неговия първи етап «Предпроектно проучване на системата телевизия и радио» показва, че голям дял в създаването на телевизионната продукция заема информацията за програмните материали(2). Същевременно се констатира, че основна роля при нейното създаване би трябвало да имат съответните архивни звена. Правилната преценка на зависимостта между увеличаващата се телевизионна продукция и породеното от това нарастване на информационния поток за нейното съдържание и отчет води до констатацията, че той няма да може да бъде овладян от наличните традиционни средства. Като единствен възможен изход от положението се предлага към АСУ да се разработи подсистема, целяща компютризация на дейностите по обработката и съхранението на телевизионния архив. На тази база, специалистите от НИИТР изготвят проект за въвеждане на «Информационно-търсеща система за програмните материали на БТ» (ИТС)(3). Но при неговото разработване се констатират редица организационни и структурни слабости, които биха попречили за автоматизацията на дейността на телевизията. Като основни насоки за тяхното преодоляване се определят нуждата от обединяване на всички телевизионни звена, работещи с програмни материали, изготвяне на нормативни правила за начина на приемането, класифицирането и категоризирането на архива, както и създаване на информационен масив за неговото съдържание. На тяхната база се създава проект за «Автоматизирана информационно-търсеща система за програмните материали на БТ» (АИТС), който включва и идея за създаване на единна архивната служба(4). Предвижда се АИТС на БТ да се разработи на базата на електронноизчислителна машина IBM 370/135 на Автоматизирания информационен център при НИИТР, с програмно осигуряване СТЕАРС (система за съхранение и търсене на информация) или нейният аналог ПОИСК(5). По този начин в средата на 70–те години телевизионният архив се поставя в основата на телевизионното производство и управление, а неговата автоматизация се свързва тясно с перспективите за бъдещото развитие на телевизията. Като етап от въвеждането на системата през 1977 г. се създава направление «Телевизионен фонд» — архивната служба на БТ.

Въвеждането на АИТС в БТ започва със създаване на информационен масив за съдържанието на програмните материали. Първоначално системата се ограничава единствено за телевизионните филмови програми и информационни обекти. През втората половина на 70–те години се изготвят основните входящи документи за машинната им обработка — филмотечна карта и карта от преглед на информационни обекти. Поради факта, че точните срокове за въвеждането на системата остават неуточнени, през тези години картите се използват единствено за изготвяне на фишове за фондовата картотека. Тя, от своя страна, се разделя на съответните две части. В картотеката на филмовите програми се обособяват шест раздела: «Азбучник», «Производител», «Вид», «Изпълнители», «Създатели» и «Бележити личности». За правилното попълване на тематичния раздел «Вид» се въвежда в употреба Единен класификатор за програмни материали (ЕКПМ). Той разделя телевизионната продукция на осем вида предавания: информационни, публицистични, драматургични, развлекателни, образователни, детски, спортни и рекламни(6) и посочва най-често използваните жанрове и тематики за всеки от тях.

По отношение на картотеката на информационните обекти се преценява, че като програмен материал и източник на информация те могат да бъдат източник на ценни «неутрални» кадри за производство на нови предавания(7). Поради това специалистите от отдела решават да насочат към тях основното тематично търсене на клиентите на архива. Довод в това отношение се оказва и налагащото се ограничаване на копирането на оригиналите на филмовите програми, идващо от нуждата за тяхното физическо запазване(8). За максималното използване на обектите се въвежда анотация по кадри, която включва встъпително изречение, обобщаващо съдържанието на материала, последвано от характерните му кадри в логическата им последователност и връзки. Но това от своя страна налага и подробното им тематично разпределение, поради което картотеката на обектите се разделя на две части — тематична и предметна (по азбучния ред на държавите, за които има материали). За попълването на тематичната част се въвежда в употреба Универсален десетичен каталог (УДК), който представлява пригодена за българските условия международна универсална система за класифициране. Класификаторът разделя информационните обекти в осем раздела: «Политика», «Стопанство», «Наука и изкуство», «Общество», «Военно дело», «Култура», «Физкултура и спорт» и «Любопитни»(9), за всеки от които се структурират подробни подотдели.

Началото на 80–те години води до сериозна промяна в спецификата на производствения процес на БТ, която носи и нови изисквания към начина на обработка на телевизионния архив. В края на 70–те години в телевизионното производство започват да навлизат изключително оперативните видеоносители и придружаващата ги видеотехника. Те променят възможностите на медията и изтласкват на преден план бързината и експедитивността при производството и разпространението на телевизионната продукция. По отношение на телевизионния архив това означава бързо архивиране, подробен и максимално актуален справочен апарат, бързо намиране на търсените материали и предоставяне на носителите за ползване. Това от своя страна свързва все по-тясно архивирането и контрола на ползването на телевизионната продукция с автоматизация на дейността на направление «Телевизионен фонд».

Големите проблеми при справочниците по съдържанието на програмните материали на този етап от развитието на отдела идват от начина на описанието на филмовите програми. След отпадането на ограниченията за копирането на филмовите материали и навлизането на видеоносителите се отчита, че телевизионните филмови и видеопрограми също имат потенциал за използване на неутрални кадри. Поради това от началото на 80–те години за тяхното описание се въвежда използваното при информационните обекти анотиране по кадри. Същевременно се преценява, че максимално използване на програмите може да се осигури единствено при наличието на съответната тематична картотека, в която да се класифицират по-подробно описаните материали. Оказва се, че използваният за попълването на тематичния раздел «Вид» на картотеката на филмовите програми ЕКПМ не може да осигури нужното тематично разбиване на телевизионната продукция. За целта започва да се разработва класификатор за тематична картотека, за основа на който служи успешно използваният при обектите УДК. Но опитите за създаването на подобна през 80–те и началото на 90–те години се сблъскват с ограничената материално-техническа база на отдела и нуждата от осигуряване на огромни картотечни шкафове. Те от своя страна не биха могли да осигурят бързи и актуални справки. До проблеми от подобен характер достигат и звената, отчитащи използването на архива. Те също се затрупват с хартиен справочен апарат, но не успяват да осигурят надежден контрол върху наличността на програмните материали. Като единствен възможен изход от положението, ръководството на архива настоява за ускоряване на въвеждането на автоматизирана обработка на телевизионната продукция.

Новите условия предизвикват и някои промени в идеята за въвеждане на АИТС в направление «Телевизионен фонд». След обзор на съществуващото положение се създава нов проект за система, наречена «Управление на телевизионния програмен архив». Помощ при неговото изготвяне оказват бюлетините, които направление «Телевизионен фонд» получава по линия на членството си в Международната федерация на телевизионните архиви (ФИАТ). Благодарение на тях отделът успява да бъде в досег с опита на най-развитите телевизии по света в областта на използването на компютри при документирането и търсенето на програмна информация(10). В международен аспект тези разработки поставят на преден план идеята АИТС да бъде мост за интегриране на архивните служби по света. Съобразен с настъпилите изменения, проектът предвижда системата да включва три свързани с кабелна мрежа основни модула:

— ИТС — която да съдържа информация за съдържанието на програмните материали и да предлага мощен език за търсене;

— Система за следене на носителите (ССН) — която трябва да следи за движението на носителите и да поддържа данни за тяхното местоположение;

— Управляваща система — която трябва да управлява и контролира цялата производствена дейност в БНТ(11).

Предварителните разработки предвиждат данните от документирането да се въвеждат във вид на буквено-цифрова информация в компютърна информационна система с характеристики:

— компютърна технология «клиент — сървър», реализирана на базата на мрежа 10 BASET ETHERNET файлов сървър от типа DEG ALPHA 2000 и 12 работни станции от типа РС IBM 486 DX и PENTIUM II.

— приложен софтуер, реализиран на базата на ISIS — DOS, ISIS — WINDOWS, Clipper — Dbase(12).

За да се ускори въвеждането на АИТС, се предлага практическата й реализация да започне с персонални компютри IBM с автономни бази от данни, които впоследствие да се обединят в локална мрежа тип ETHERNET. Това позволява системата да се реализира с определени мощности и да се доразвива като количество и качество, при осигуряване на съответните финансови средства. Като завършващ етап на нейното развитие се предвижда преобразуването й като подсистема на изграждащата се интегрирана компютърна система на БНТ под управлението на високопроизводителен сървър с операционна система UNIX. По този начин подсистемата телевизионен архив получава възможност да използва вътрешнокомуникационните й ресурси — стационарна мрежова кабелна инсталация на редакторския и студийно-производствен блок в сградата на ул. «Сан Стефано» № 29, оптическите канали за връзка с комплекса в Националния радио-телевизионен център и каналите за цифровата автоматизирана телефонна централа в БНТ(13). Най-сериозният недостатък на цялостния проект е фактът, че той изтласква автоматизацията на дейността на телевизионния архив от основата в периферията на цялостната АСУ на телевизията.

Първият етап на АИТС на направление «Телевизионен фонд» — ИТС започва да се реализира през 1991 г., на базата на въведения в персонални компютри програмен продукт CDS/ISIS, реализиран в DOS среда. Предназначението на системата е да бъде основният справочник по съдържанието на съхранявания масив. Обект е съдържанието на програмните материали на телевизията, описано като фишове във фондовата картотека (т. е. описано в създадените според проектите от 70–те години филмотечни карти), което е разделено на два вида характеристики — формални и неформални. Формалните включват регистрационните номера на носителите; заглавието на предаването; вид, жанр и основна тематика; производител; дата на производство; режим на използване (дали телевизията притежава авторските му права); епоха или период на събитието; област или страна, където се развива; създатели на програмата — сценарист, режисьор, оператор, редактор, композитор, водещ зад кадър; участници — актьори, певци, инструменталисти, групи и изпълнители. Неформалните са всички ключови думи от анотацията на програмата или обекта, характеризиращи тяхното съдържание или тематична насоченост(14). Двата вида характеристики влизат в речника на системата и могат да се използват като отправни точки за търсене на цели материали или на конкретни техни кадри. По този начин в един програмен продукт се обединяват всички видове картотеки на отдела — тематична и предметна, което решава проблемите с огромните картотечни шкафове и несъвършенствата на ЕКПМ. В процеса на работа към основния модул се въвеждат и някои подобрения, като комбинирано търсене на две или повече ключови думи — което стеснява обхвата на търсенето, специално осветяване в екрана на откритата дума — което премахва нуждата от изчитане на целия текст и др. Тяхното основно предназначение е да намалят времето за намирането на исканите от клиентите материали и да улеснят максимално работата на служителите в архива.

Успоредно с въвеждането на ИТС, но с по-забавени темпове започва реализирането на втория етап на цялостната система — ССН. Според предварителните разработки обекти на системата са носителите на програмните материали (обозначени с еднозначен идентификатор, нанесен върху тях като ивичен код), тяхното местоположение (обозначени с идентификатор складови позиции) и авторизираните лица, имащи право да ползват определен носител (обозначени с идентификатор върху лични магнитни карти). В този й вид нейното основно предназначение е да поддържа данни за разположението на носителите и за хората, които ги използват. Промяната на информацията се осъществява чрез поставяне на магнитната карта в четеца за карти на терминала при физическото предаването на носителите между авторизираните лица(15). По различни причини заложената в проекта идея за маркиране на носителите и складовите им позиции с ивичен код остава на заден план. Реализираният като начало вариант на системата се базира на програмния продукт Clipper 5.0, който позволява въвеждане в персонални компютри на основните данни на материалите. Движението и използването им се отразява чрез изписване на името на служителя на телевизията, който ги заявява.

Продължава и развитието на проекта в рамките на БНТ, съобразно предварителните разработки. През 1995 г. фондът получава високопроизводителен сървър DEG ALPHA 2000, който дава възможност за свързване на инсталираните в отделните звена персонални компютри с локална кабелна мрежа. В цялостния си вид тя се завършва през месец декември 1999 г., с което позволява програмата на секторите, създаващи информация за съдържанието на телевизионния филмов и видеоархив, да се предостави за използване от телевизионните служители чрез локален интранет. Това дава и завършения вид на справочния апарат на направление «Телевизионен фонд» на БНТ на етап 2001 г.

Въпреки практическото прилагане на проекта за въвеждане на АИТС на направление «Телевизионен фонд» и неговото съгласуване в системата на ФИАТ през 80–те и 90–те години на ХХ век телевизионните архивисти по света се сблъскват с няколко сериозни недостатъка на съвременния начин на обработка, съхранение и използване на телевизионната продукция. Първият идва от логичния факт, че процесът на производството на телевизионни програми неизбежно води до необходимостта от дългосрочно съхранение на програмните материали. Но поради бързото развитие на изместилите филмовата лента видеозаписни технологии средно на всеки 4,5–5 години на пазара се появява ново поколение технически средства. В резултат, като се прибавят и наследените от преди това продукти на филмовото производство, в телевизионните компании възникна разнороден по отношение на носители и формати телевизионен архив. Това създава характерни и общи проблеми за всички телевизионни компании:

1. поддържане на разнороден масив от носители на програмна информация;

2. постоянен контрол на химическите и физикомеханичните характеристики на носителите;

3. необходимост от цикличен презапис на програмните материали поради ограничения физически живот на техните носители и поради моралното им остаряване;

4. поддържане в работоспособно състояние на разнородни видове морално остарели телевизионни съоръжения, осигуряващи възпроизвеждането на програмните материали.

Тъй като в натрупаното през годините множество от материали преобладават такива, които са записани върху стар носител, времето на техния презапис за повторно използване е най-малко равно, а в повечето случаи по-голямо (особено в случаите на реставрация) от реалната им времепродължителност. Този процес е свързан с голям разход на време и финансови средства и задълбочава описаните проблеми(16). За БНТ той е още по-сериозен, защото за своето 40–годишно съществуване телевизията не е вложила почти никакви средства за съхранението, плановото реархивиране и реставриране на своята продукция.

Вторият недостатък е свързан с текстовите описания на съхраняваните материали, които са достъпни посредством цитираната връзка клиент — сървър единствено в текстуална форма. Самата картина обаче остава съхранена на конвенционални носители, като филмовата и магнитната лента. За да се видят материалите, описани в текстовата база данни, носителите трябва да бъдат транспортирани от отдалечените хранилища и да бъдат изгледани («репетирани») на съответните възпроизвеждащи устройства. Само следвайки тази процедура авторите и журналистите могат да направят подбор на търсените от тях кадри(17). Но този подбор се сблъсква с някои трудности, определени от спецификата на аудио-визуалните материали. Единственият начин за извличане на информация от паметта на компютъра е посредством системи от ключови думи — технология, разработена за работа с текст. Ключовите думи са полезни, но могат да бъдат многословни, непълни и ограничаващи, когато се отнасят до такава многостранна среда, каквито са подвижните образи. Тук думите стават недостатъчни дори за описанието на прост обект, защото картините означават различни неща за различните хора. Използването на твърде много думи за описването на картината става причина за прекалено много попадения, което едва ли е от полза.

Ако пък думите се използват пестеливо, може да се изгуби прецизността и при търсене да се изпусне желаното попадение. Сред самите попадения трудно се прави селекция, като много често трябва да се изчетат редица документи, преди да се стигне до желания резултат(18). Проблеми създават липсата на възможност за предаване на продължителността на отделните кадри (времетраенето им), което затруднява повторното им ползване в телевизионното производство, нуждата от време и техника за прегледа, както и физическото увреждане на материалите при тяхното транспортиране и «репетиране».

Дълги години телевизионните архивисти не успяват да намерят изход от създадената ситуация. Поради това развитието на справочния апарат на телевизионните компании се свързва с цитираната текстова база данни, а проблемите по съхранението — с установяване на точни изисквания за хранилищната база, грижа за наличните оригинали, както и периодичното реархивиране и реставриране на старите носители на телевизионната продукция. Едва развитието на технологиите през последното десетилетие на XX век направи възможно преодоляването на тези проблеми. Днес решението им се свързва с разработването на цифровите сигнални формати и особено със създаването на компютърни технологии за обработка и предаване на видео- аудио- графични и метаданни(19) (т. е. цифрово архивиране на програмните материали). Това означава създаването на технология за документиране и търсене на телевизионни продукти, осигуряващи не само текстова, но и видео- и аудиоинформация с използване на ключови видеокадри и с разпознаване на вида на аудиообектите. То би позволило на хората, които ползват телевизионните архиви, да влизат директно във връзка с образите посредством своите компютри. Така клиентът може максимално точно да подбере търсения обект, въздействайки върху визуалните качества — цвят, плътност, контур и т. н. — на образеца-ключ(20). Разбира се, времето за презапис на програмните материали от старите формати в цифров вид не се променя, т. е. остава по-голямо или в най-добрия случай равно на реалната им времепродължителност. Това запазва част от цитираните проблеми. Но веднъж записана в цифров вид, програмната информация вече може да бъде много по-надеждно съхранявана, много по-лесно достъпна за търсене и възпроизвеждане и по-бързо презаписвана. Въвеждането на този тип технология, от своя страна, изправя телевизионните компании пред решаването на нови задачи:

1. избор на цифров формат за обработка на телевизионните продукти;

2. избор на технология и цифров видеоформат за документиране и търсене на телевизионните продукти;

3. избор на система и цифров формат за архивиране на телевизионните продукти;

4. избор на подход за реархивиране и реставриране на телевизионните продукти(21).

За разрешаването на цитираните проблеми в рамките на БНТ в края на 1999 г. бе приета «Производствена технология за архивиране и съхранение на телевизионни програми в БНТ». Тя представлява цялостен проект за технологичното развитие на телевизията, в основата на който отново се поставя архивната й служба. По отношение на първата задача се обръща внимание, че въвеждането на цифров формат налага сериозна преценка на търсеното качество на картината и цялостния обем на телевизионната продукция и хранилища. Поддържането на възможно най-високо качество на телевизионните продукти налага обработката им във вид на сериен цифров видеосигнал без компресия (която на места води до загуба на информация) в съответствие с рекомендацията SMPTE 259М. Това ангажира мощни ресурси както по отношение на памет и скорост за обработка, така и по отношение на транспорт. Ето защо се налага да бъдат използвани цифрови формати с подходяща компресия за всеки предварително категоризиран по качество (например високо, компромисно и ниско) «вид» телевизионна продукция. В периода до 1998 г. най-масово приложение при безлентовата обработка имат форматите MJPEG, DV и MPEG2 4:2:2@ML I frame only, а при лентовата обработка — форматите DVCPRO, DVCPRO 50, Digital S, DVCAM. От края на 1998 г. SMPTE и EBU препоръчват поддържането на фамилиите от формати MPEG2 и DV. Аудиопродуктите се обработват във вид на цифрови AES/EBU сигнали(22). Всички те се предлагат като вариант за практическо въвеждане в БНТ, но евентуалното забавяне на реализацията на проекта може да доведе до съответните промени.

По отношение на втората задача изход от положението е финансираният от ЕС проект «Евромедия». Неговата цел е да се разработят софтуерни компоненти за основна цифрова видеоархивна платформа. Като изхожда от това задание, германската инженерна компания TecMath, партньор на проекта, създава мултимедийна система за събиране, съхранение и използване на архивите, наречена «Media Archive»(23). Идеята за проекта е представена на проведената във Вашингтон на 15–22. 09. 1995 г. съвместна конференция на ФИАТ и Международна федерация на звукови архиви ИАСА. През следващата 1996 г., на конференция на ФИАТ в Париж, е първата му практическа демонстрация. Служителите на направление «Телевизионен фонд» информират ръководството на БНТ за изграждането на «Евромедия» и за тенденциите в развитието на телевизиите в световен мащаб още през септември 1995 г. Честите смени на генералните директори отлагат предприемането на теоретични и практически стъпки за неговото прилагане в националната медия.

Стратегията на проекта «Евромедия» е разработена с цел да се преодолеят темпоралните, материални и географски ограничения на съвременния начин на работа в телевизионните компании. Неговото ядро е дигитален мултимедиен архив, достъпът до който може да се осъществява по електронен път, посредством вътрешни и широкообхватни външни мрежи. Така изведените кадри могат да нямат ефирно качество, за да се спести памет и средства, а само с качество за предварителен преглед (т. нар. превю качество (МРЕG1), позволяващо и бърз достъп до наличния фонд). Но реализирането на «Евромедия» не означава единствено голям брой видеопрограми, въведени в компютър. Съвременното видеоархивиране включва управление на хранилищата, дългосрочното съхранение, разпространение чрез вътрешни мрежи или посредством мрежи с по-широк обхват, интелигентното търсене и извличане на информация, многократно използване на видеопрограмите. Впоследствие към него се включва целият процес на продукция и програмиране, което е дългосрочно и трайно решение за компанията. За да има някакъв смисъл от цифрова телевизия в икономически аспект, тя трябва да покрие цялостната й дейност(24). Като цяло, системата «Евромедия» се състои от пет софтуерни компонента:

— предметно/съотносителна управленска база данни — за съхранение и извличане на аудио-визуални обекти и тяхното описание;

— придобиващ клиент — за цифровизация на съхраняваните видеоматериали;

— индексираща библиотека — за автоматичен видеоанализ на дигитализирания видеоматериал;

— документиращ клиент — за редактиране на индексиращите резултати и за влизане в дескриптивната база данни;

— извличащ клиент — за цялостно текстово търсене чрез дескриптивна база данни и за преглед на резултатите(25).

В основата на системата е видеоанализът, което ще рече, че дигитализираният MPEG1 филм или видеолента се разделят автоматично на компонентите им. Основните елементи на видеоанализа са покадрово разделяне и извличане на ключови квадратчета. Тези инструменти позволяват за първи път да бъде показано в картина цялостното съдържание на филма или видеопрограмата, посредством представителни квадратчета, събрани на един-единствен екран — т. нар. сториборд или лайттейбъл. Технически сторибордът е лист на ключови квадратчета, свързани с даден текст, или описание посредством таймкод. Самият сториборд се съхранява на JPRG файл. Юзър интерфейсът на «Евромедия» се основава на общ уеб браузър (Netscape). Това позволява на журналистите да проучват съдържанието на картината на архивните си копия онлайн от служебните си работни станции и от домашните си компютри, което ги прави независими от тяхното разположение. Резултатът от видеоанализа не е единствено сторибордът (който не е нищо друго освен видимата част на листа на таймкодовете). Той също листва всички намерени кадри с «таймкод-ин» и «таймкод-аут». За целите на документирането «Евромедия» предлага и два юзър интерфейса за писана текстова анотация. Когато сторибордът е скоро създаден, има възможност да се прехвърли на писмен режим и да се кликва на всяко ключово квадратче. Зад него има съответното текстово поле, което позволява създаването на покадрова текстова анотация(26). Практическото задължение на архивистите е да определят тези представителни ключови квадратчета, по които може да се търси съответният материал, както и текстовата информация зад него. При пълното развитие на системата тя позволява не само предоставяне на визуална информация за съхраняваните материали, но и предварителен монтаж на бъдещото предаване.

По отношение на третата задача, нейната реализация в различните телевизионни компании не е еднозначна. В някои от тях телевизионните продукти с високо качество се записват във формат и степен на компресия, в които са обработвани, а тези с компромисно качество — в MPEG2 4:2:2@ML със скорост 8Mbit/s. В други, предимно американски компании всички телевизионни продукти се записват във формат и степен на компресия, в които са били обработвани. Това предотвратява възможната загуба на информация, но изисква съответните финансови средства и материално-техническа база. Аудиопродуктите се записват във вид на цифрови AES/EBU сигнали. Що се отнася до технологията на запис върху лентовия носител, реализираните решения са функция на избрания тип архивираща библиотечна система: за аудиопродуктите — главно в DLT и DVD формат, а за телевизионните продукти — в DTF, DST, Red Wood, DLT и други формати(27). Тук отново можем да направим уговорката, че забавянето на реализирането на проекта може да доведе до съответните изменения.

По отношение на четвъртата задача, при реархивиране от двуинчов и едноинчов «В» формат е приложима ниска степен на автоматизация и себестойността е съответно 120 [](28) за час и 75 [] за час. При реархивиране на 3/4 инча U-matic формат е приложима висока степен на автоматизиране със себестойност 60 [] за час. При реархивиране на филмова лента себестойността варира от 540 до 1400 [] за час(29). БНТ не може да реши проблема със собствени ресурси, защото не разполага с техника и подготвен кадрови състав за извършването на цялостно реархивиране и реставриране на наличния архив.

Приетата «Производствена технология за архивиране и съхранение на телевизионни програми в БНТ» е реалното и неизбежно бъдеще на Националната телевизия. Но практическото й въвеждане може да се сблъска с някои проблеми от субективен и обективен характер. На първо място това са сериозните финансови средства, които трябва да се осигурят за нейното реализиране. Подобни вече се влагат в много телевизионни компании по света, но сериозните трудности на България през годините след 1989 не могат да не окажат влияние върху финансирането на БНТ. За съжаление при въвеждането на технологията не може да се прави компромис с качеството, а само с количеството на реализираните елементи. На второ място, тя отново поставя направление «Телевизионен фонд» в основата на телевизионното производство — въпрос, който засяга интересите на немалко телевизионни ръководители и служители. Телевизията трябва да преодолее психологическата бариера и да изпълни това изискване, което е от години прието в най-големите телевизионни компании по света. Реализирането на технологията в този й вид би решило не само по-голямата част на проблемите при архивирането и съхранението на телевизионната продукция, но би улеснило ползването на архива от телевизионните екипи и от българската общественост.

Бележки

1. Сотиров, Л. Организация на съхранението и използването на телевизионния кино- и видеофонд. — В: сб. Научни конференции по архивознание, Т. 6. С., 1983, с. 101.

2. Под програмни материали в БНТ се разбират всички материали, независимо от техния носител, които се използват за създаване или са обект на телевизионните предавания. Но тъй като основният източник на информация в телевизията е картината, за водещи програмни материали се приемат тези, от които тя излъчва своята продукция. Това са филмовата лента (от 1959 до средата на 80–те години на ХХ век), магнитната лента с носител едноинчови рулони (от средата на 80–те години до днес) и магнитната лента с носител Betacam касети (от 1998 до днес).

3. Демирев, А. Дипломна работа на тема: «Създаване, обработка и разпространение на информация за телевизионния програмен архив». С., 1983, Архив направление «ТВ фонд», с. 8.

4. Пак там, с. 9.

5. Пеева, Д. Автоматизирана информационно-търсеща система за програмните материали в БТ. Проект за периода 1. 1.–26. 12. 1978. С., 1978, Архив направление «ТВ фонд», с. 7.

6. Пеева, Д. Класификатор на програмните материали на Българска телевизия. С., 1977, Архив направление «ТВ фонд», с. 1–3.

7. Обектите са източник на «неутрални» кадри, тъй като отразяват конкретни събития и са наситени с визуална информация, посветена на съответната тематика и обхващаща цялото съдържание на материала.

8. Ползването на телевизионната филмова продукция до навлизането на видеоносителите се осъществява чрез копиране на наличния филмов оригинал. Максималният брой пъти на това копиране е 5, като всяко от тях води до допълнително похабяване на оригиналната филмовата лента и до получаване на копия със занижено качеството. Поради това телевизионните специалисти приемат, че програмите трябва да се пазят за цялостно излъчване (броят на излъчванията също се контролира и не може да бъде неограничен). Използването за отделни кадри, които могат да похабят част от предаването и да попречат на повторното излъчване, не се приема за финансово изгодно за телевизията. От тук идват и начинът на структуриране на картотеката на филмовите програми, и съответните проблеми за тяхното издирване след навлизането на видеоносителите и видеотехниката. Едва те позволяват достатъчен брой копирания на оригинала, качествени копия, както и неограничен брой на тяхното копиране.

9. Универсален десетичен каталог за програмни материали. С., Недатиран, Архив направление «ТВ фонд», с. 1.

10. Сотиров, Л. Състояние, проблеми и насоки на развитие на аудиовизуалния архив на Българска телевизия. Отчетен документ за ръководството на БТ. 1989, Архив направление «ТВ фонд», л. 11.

11. Складова и информационна база на телевизионния фонд на БНТ — анализ и възможности за развитие. С., 1993, Архив направление «ТВ фонд», с. 21.

12. Делийски, А. и колектив. Производствена технология за архивиране и съхранение на телевизионни програми в БНТ, 1999, Архив направление «ТВ фонд», л. 7.

13. Делийски, А., И. Баберков, Б. Симеонов и Т. Тодоров. Информационна система за телевизионен архив на Българската национална телевизия. Недатирана, Архив направление «ТВ фонд», л. 5.

14. Складова и информационна база ..., с. 22.

15. Пак там, с. 23.

16. Делийски, А. и колектив. Производствена технология..., л. 11–12.

17. Бушер, И. Дигитални видеоархиви. Превод, Архив направление «ТВ фонд», л. 2.

18. Отчет от представителите на направление «Телевизионен фонд», взели участие в съвместната конференция на ФИАТ и ИАСА — Вашингтон, 15–22. 09. 1995, 26. 09. 1995, Архив направление «ТВ фонд», л. 4.

19. Делийски, А. и колектив. Производствена технология...», л. 13.

20. Пак там, л. 4.

21. Пак там, л. 11.

22. Пак там, л. 13–14.

23. Бушер, И. Цит. съч., л. 1.

24. Пак там, л. 1.

25. Пак там, л. 2–3.

26. Пак там, л. 3–4.

27. Делийски, А. и колектив. Производствена технология..., л. 14.

28. Технологията не дава точна валута, в която е изчислена себестойността на реархивирането, а само относителни стойности за сравнение.

29. Делийски, А. и колектив. Производствена технология..., л. 15.

Историкът и неговият архив (За класификационната схема на ориенталския отдел на НБКМ)

доц. д-р Светлана Иванова (СУ)

Най-младата специалност в исторически факултет още с появата си предизвика интереса на кандидат-студентите и зае първо място сред интереса на бъдещите студенти, желаещи да учат в Исторически факултет. Този младежки избор е най-високата оценка за актуалността на тази специалност и за нейното бъдеще. Изборът е израз на прагматизирането на историята като професия. Академичната историческа общност, мисля, се забави с формулиране на един по-модерен прочит на историческата професия, ние не посочваме на нашите студенти път на реализация освен традиционните — учителската професия и научната работа в съчетание с музейно дело. Да оставим настрана за каква мрежа от щатни бройки говорим — ясно е, че тя не може да поеме възпитаниците на немалкото исторически факултети в различните ВУЗ в страната. Не по-малък проблем е, че в очите на съвременните млади хора историята нерядко изглежда може би интересна, патриотична и пр., но твърде консервативна професия, лишена от динамизъм и възможност за реализация в кипежа на съвременния живот. Така любовта към историята не може да се съчетае с избора на историята като модерна професионална реализация. Изправени пред необходимостта да обосновем ползата от историята и мястото на историка в съвременния свят, обикновено използваме известната фраза за историята като учителка на народите. Представяме историка като носител на едно езотерично знание, което почти автоматично го превръща в мъдрец, който може да поучава съвременниците, смазвайки ги с тежестта на своята историческа компетентност. Но едва ли някога историята и нейните академични представители са били подложени на такъв хладнокръвен, освободен от спазване на йерархията на запазени авторитети, ако щете — дори безцеремонен анализ в медиите. И не става дума само за преоценка на утвърдените исторически концепции за миналото. Зад напрежението, което неизбежно приема поколенчески измерения, може да се разчете опозицията между традиционната и една по-модерна визия за историческото образование и историческата професия, които могат да дадат модерна, динамична реализация на историка. Едва в последните години се правят плахи опити да върнем поне частично под покрива на Историческия факултет политологията и културологията, които здраво са стъпили на историческото познание и на кадровия потенциал на факултета.

Новата специалност «Архивистика» в Исторически факултет бих оценила като най-значителния отклик на нашата колегия, на факултета ни, на СУ на създаването на нов имидж на историческата професия. Зная, че подобна оценка нито е направена от колегията, нито е формализирана. Но тя е направена от самите наши студенти, а това е най-важното. Убедена съм, че ние трябва да подкрепим новата специалност, да я обградим с грижи и внимание, за да развие тя максимално своите възможности.

Нека пристъпя към същината на моето изложение. По силата на специализацията си ще остана в полето на класическата история, там, където в центъра стоят историкът и изворите му. Тази релация се разбира като че от само себе си, но съществува и подход в историографията, при който работата с изворите е второстепенна или се заменя с работа с публикувани преводи, с христоматии и с привличане на извори през авторските текстове на други съвременни историци. Това вероятно е сред причините работата с изворите да е останала в периферията на преподаванията по история. Въвеждането на ясно разделение между магистърска и бакалавърска степен в нашето университетско образование съдържа голям потенциал за преодоляване на тази несъобразност, дава възможност в магистърската степен да се наблегне на работата с малки и мотивирани в конкретни научни полета студенти, които да се подготвят за работа с оригинални исторически извори. В този смисъл е важно определен обем от познания по архивистика, кодикология, археография, специални исторически дисциплини да присъстват както в образованието на бакалавърска степен, така и при специализацията на магистърска степен. И тук е мястото на нашата нова специалност, която може да теоретизира проблема и същевременно практически да подготви историка за работа с неговия архив. На трето място, «Архивистиката» може да се превърне във важен независим център за цялата архивистична колегия, където автономно да се разработват и лансират проблемите на усъвършенстване на нашите архиви. За един ограничен, но перманентно присъстващ в нашата професия кръг от хора релацията историк — архив — извор винаги ще бъде основа на професионалната реализацията, за подобни историци архивът е естественото работно място, техният алтернативен кабинет. Ето защо част от професионалния интерес на историческата гилдия би трябвало да е насочен към това работно място, към това то да създава възможно най-добри условия за работа. «Архивистиката» в Софийския университет като професионална специализация може да представлява този интерес, да го защити, като отправя изисквания и като помага за развитието на архивите у нас. Именно тук виждам възможността «Архивистиката» да се превърне в център, предлагащ теоретично осмисляне и практически умения за максимално доброто стиковане между историка и неговия архив. Ще се опитам да интерпретирам тази постановка, като се спра на най-големия архив на османски документи у нас — известния като Ориенталски отдел на НБКМ.

Моите изследвания са свързани с османския архив в НБКМ, а 15 години работих в тази институция като архивист в Ориенталския отдел към РДЦ. Израз на моята благодарност за всичко, което работата в най-значимия български специален архив у нас РДЦ ми е дал, е студията ми «Комплектуване, формиране и разкриване на сбирките на Ориенталския отдел на НБКМ (към пътеводител на Ориенталския отдел на НБКМ)», публикувана благодарение на всеотдайните колеги в списание ИДА. В работата ми по тази студия обобщих практическия си опит на всички нива от обработка и представяне на архивното богатство на Ориенталския отдел, както и събрания документален материал от архива на НБКМ, от анализ на фондовете и справочния апарат към тях в самия Ориенталски отдел. Историческият преглед на създаването, комплектуването, обработката и разкриването на този архив позволи да се направят важни изводи за принципите на структурирането на материалите в този архив(1).

Ориенталският отдел на НБКМ е един от най-големите специални исторически архиви у нас и трети по големина архив на османски документи в света. Въпреки че са правени опити, Ориенталският отдел реално не обобщава информацията за османските архивни материали у нас, за хранилищата, където има такива и пр. Следователно, независимо от някои пожелателни постановки в нормативни документи, той няма методическа роля. Това се отнася и за класификационната схема за обработка на османските документи в отдела, която действа само на негова територия.

В Ориенталския отдел се съхраняват, обработват и предлагат за ползване разнообразни материали, чийто обединителен белег е арабската азбука, на която са написани. Нашето внимание обаче ще е съсредоточено само върху официалните документи на османската власт. Това са оригинали от типа дефтери и единични документи (т. нар. хвърчащи листа). Написани на познат на малцина език и графика, съдържанието на тези материали е трудно достъпно за интересуващите се. По всеобща оценка обаче те са ценни извори за историята ни. Ето защо не случайно от създаването на Ориенталския отдел заедно със самата библиотека през 1879 г. до 50–те години на 20. в. обработката на османските документи е подчинена на една основна идея — не просто те да бъдат архивистично обработени, а да се преведат или поне анотират, за да може самото им съдържание, конкретните сведения и данни, съдържащи се в отделните документи, да се ползват благодарение на анотации и преводи, осъществени от архивистите в НБКМ. Тази задача не е директно формулирана, тя е по-скоро една традиция, утвърдена в резултат на външния интерес към съдържанието на архивните материали изключително от страна на историци, които сами не могат да работят с тези документи поради липса на квалификация. При това на тези изисквания трябва да отговорят кадри, които в огромната си час не са историци, за много от тях са непознати изискванията на историческия занаят.

Този маниер на работа, който продължава да влияе и днес върху визията за целите на обработката на фондовете на отдела, е свързан с обработката на т. нар. на професионален жаргон «Стара наличност», т. е. османските документи, които са били по българските земи след Освобождението и които през следващите години са събрани в НБКМ. Този тип работа има като резултат формирането от архивната наличност на две обособени колекции — ОАК и НПТА, представени във вид на картотеки на картонени фишове (в съкратен вид съдържанието на по-голяма част от фишовете на картотека ОАК е снето и в инвентарна книга). За всеки документ върху отделния фиш е нанесена кратка и непълна дипломатико-палеографска справка, а основно място заема анотация на съдържанието на документа. Съставянето на тези анотации не е било подчинено на някаква методика, то се е осъществявало на базата на предугадения интерес на някой историк — настоящ или бъдещ — към факти от съдържанието на документа. И действително документите от тези колекции са сред най-често цитираните особено в историографията допреди 20–ина години, като очевидно в немалко случаи цитирането става именно по анотациите, а без работа de vizu с документите.

Както е известно, след 1931 г. архивът на НБКМ неочаквано се обогатява с едно огромно постъпление от османски документи, изхвърлени от Истанбулските османски архиви (т. нар «Цариградска архива»). Това постъпление коренно изменя съдържанието и структурата на архива, отразява се и върху обработката му. Става дума за огромен материал, чието съдържание не е свързано само с миналото на нашите земи, каквото е положението с документите от «Старата наличност»; новопостъпилите документи са от целия период на съществуване и отнасящи се до всички обширни територии на някогашната Османска империя. С обработването и включването във фонда на отдела на това постъпление в общи линии се оформя окончателно структурата и спецификите на архива от османски документи, съхранявани тук. Обработката на «Цариградската архива» е свързана с прилагането на нова класификационна схема в отдела и с въвеждането на нов метод на първична обработка на документите — фондирането.

Всъщност още преди Втората световна война от тези документи са подбирани някои, определени като особено ценни, които стават обект на изследване, правени са и публикации върху тях. Те са присъединени към «Старата наличност» и в днешно време материалите от «Цариградската архива» са включени във всички колекции на архива (без колекция Сиджили), а част от тях все още не са класирани и съставляват необработения фонд на османски документи в Ориенталския отдел. Още по това време в сигнатурата на някои документи се появява абревиатурата НТА, преобразувана в НПТА, съществуваща и до днес — «Новопридобити турски архиви».

След Втората световна война започва активна работа по обработката на «Цариградската архива», които основно се присъединяват към новосформираната колекция НПТА. «Започна се с един куп пакети, отделени от общата маса като ценни още в 1931 г. и инвентирани, но с неправилно предадено съдържание»(2).

Към 1951 г. методът на работа по колекция НПТА се променя: документите започват да се разпределят по градове (според това за кое населено място се отнася съдържанието на документа) и по векове и се поставят в папки. Тази работа приключва към 1953 г., като материалите са обединени под 1379 сигнатури. Очевидно този метод, наричан в документацията на отдела от онова време «папково описване», е подготвил взимането на решение за новата класификационна схема на Ориенталски отдел и създаването на поселищни фондове(3).

След този предварителен етап започва етапът на същинското фондиране на османските документи на Ориенталския отдел. При новия обем и състав на необработения документален масив на «Цариградската архива» старата концепция за анотиране на всеки отделен документ при архивистичната му обработка (какъвто е принципът на обработка на колекциите ОАК и НПТА) се изоставя, защото изисква много време. Новият архивистичен подход предполага оформянето на фондове според селището или географско-политическия район, за който се отнася съдържанието на османските документи. Този подход е формулиран от проф. Б. Недков. Материалите в поселищните фондове са групирани в две поредици и към някои от тях са оформени предфондове. Към 1980 г. вече е приключила обработката на основната поредица от поселищните фондове — 319 фонда, и на поредица А към основните поселищни фондове — 328 фонда, а 20 от тях са дублирани и с документи на арабски език(4). Обработеният фонд от османски документи на Ориенталския отдел включва около 345000 а. е., или около 910 000 листа. Текущо се класират документи, които трябва да оформят бъдещата B поредица(5).

Именно класирането на документите по поселищни фондове е свързано и с изработването на класификационна схема под ръководството на проф. Б. Недков(6). Фактически след близо 70 години работа на Ориенталския отдел в него именно тогава за първи път се изработва класификационна схема.

Самата схема включва три компонента, които се нанасят върху обвивните листа на отделните архивни единици — една уникална информация, която не се представя никъде другаде. Елементите на класификационната схема са следните. Водещ елемент на класирането, на разпределението на документите в Ориенталския отдел, е географският район, съпроводен с локалната институция, която се визира в документа. Следва (на практика се нанася в средата на обвивния лист) елементът дата на издаване на документа. Накрая идва елементът тема на документа (нанася се в долната част на обвивния лист). Така материалите от един поселищен фонд се обединяват в архивни единици и се групират според определената тема на документите и се описват заедно в инвентарните книги на отдела.

Познаването на класификационната схема е съществено условие, което би трябвало да облекчи работата с архивните материали на Ориенталския отдел. Затова ще я разгледам по-подробно от гледна точка на възможностите да ориентира в огромния архивен масив, но също и от гледна точка на нейното усъвършенстване.

Оригиналната схема за класиране не е публикувана, а може да се види само в архива на НБКМ в ЦДА. В работата на отдела се ползва редуциран вариант на класификационната схема (който преди няколко години беше публикувана в Турция). Схемата включва фондник, т. е. списък на имена на селища, определени да бъдат център на фондове, фигуриращи с името им в Османската държава и с препратка към съвременното им име. Това са имена на градове — административни центрове, или административни единици от различен ранг в османската държава или дори държави (напр. Гърция, България, Турция и пр.). Към тези географски реалии в оригиналната схема е приложен терминологичен списък на провинциалните институции, които да се посочват към съответния регионален показател при класирането. Този терминологичен рубрикатор, термини от който да се прибавят към географските названия на фондовете, не се ползва в практиката на Ориенталския отдел, при обучението на новите кадри им се съобщават основните варианти на социални или формални институции (впрочем от различен порядък, без много ясна системност и който не би направил чест на никой специалист по история), като «войска», «кадия», «мал сандък» и пр.

Класификационната схема не предвижда под никаква форма разкриване на персоналия — на исторически личности.

И така в основата на класификационната схема на Ориенталския отдел лежи поселищният принцип, той определя и самата същност на фондирането на архива. Или, казано на архивистичен език, фондообразувателят не е реално съществуваща в миналото личност или институция, както обикновено се процедира при архивистичната обработка, а фондообразувател е дадено селище. Или, по думите на Б. Недков, архивирането не се извършва по фондове на дадена личност или институция («провиниенцпринцип»), принцип на произхода. Водещ индикатор за отнасяне на документите към един или друг фонд е до кой район е адресиран той. Обикновено става дума за селището, с което е свързано основното съдържание на документа, т. е. за селището = седалище на адресата на документа (а не за центъра на институцията, издаваща документа = автора на документа, както е прието).

Поселищният принцип на фондиране на архива не се приема от всички архивисти у нас(7). Действително подобни документи обикновен се класифицират по фондове, отразяващи съответните издаващи ги държавни институции. Следвайки именно издаващата институция, се класифицират и анализират документите в османската дипломатика(8). Така се постъпва и във водещия в Турция архив на османски документи — този в Истанбул(9). Най-сетне, съществува принципна разлика между институциите и архивните материали на османската държава преди и след Танзимата, променят се и географските средища на административните единици, създава определена непоследователност при отнасяне на документите към определен фонд. Сблъскваме се още един проблем. Една голяма част от документите, особено преди ХIХ в., са били издавани от името на централните ведомства в Истанбул. Въпреки твърденията на Б. Недков те са сравнително добре описани, поне от формална гледна точка, в съвременната литература. Що се отнася до структурата на провинциалното управление, до неговите институции, до хронологията на тяхното възникване и развитие, то нещата наистина са много по-неясни. За да се отнесе документът към институция, към която има отношение, всъщност ще трябва предварително да се направи изследване на историята на институциите в дадена провинция. От друга страна, както показва, да речем, работата на проф. С. Димитров по някои поселищни и регионални истории, работата с вече съществуващите поселищни фондове на Ориенталския отдел позволява да се започне разработката на твърде важния и неизяснен в цялост проблем за административното устройство на отделните райони, особено в епохата на Танзимата(10).

Нека обаче хвърлим поглед върху аргументите на проф. Недков. При обосноваването на поселищния принцип на класиране на документите в Ориенталския отдел той се позовава на историята на турските документални материали в Ориенталския отдел и специално на историята на «Цариградската архива» и състоянието й. Б. Недков констатира, че те не представляват съвкупност от архивни фондове. Документалните материали не са групирани по папки, дела и пр. от институции или учреждения, на които са принадлежали, не са в реда, в който са произведени, а са разпръснати и разбъркани в най-голям безпорядък. При това разбъркани са не цялостни архивни фондове, а отделни документи от различни архивни фондове. Постъпилите в Ориенталския отдел документи от Цариград са една хаотична маса от книжа, не са дори документи, тъй като в много случаи са разкъсани на отделни листове и парчета, които сами за себе си не представляват документи, а фрагменти от документи. Най-големият брой от тях спадат към архива на върховното управление в Цариград, чиято организация и структура Б. Недков смята, че ние не познаваме и не може да се определи фондообразувателят. Затова е безполезно и напразно изкуственото създаване на архивни фондове само от «уважение към фондовете» («респект де фонд»). Проф. Недков изтъква, че не намира в архивната теория и практика подобен на нашия случай. Решение той открива в допускането на Г. Князев в съчинението му «Теория и техника архивного дела» фондирането да става по «изкуствен признак — архивен разред или архивна колекция на случайни постъпления». Нашите турски документални материали имат характера на отделни случайни постъпления, само че в голям мащаб. Би могло да се организират архивни колекции или сбирки, следвайки формулировката на Князев: «по какому ни будь субъективному признаку». Тъй като е невъзможно да се организират архивни фондове, Б. Недков предлага да се образуват архивни колекции по географски признак, т. е. всички материали, произхождащи от архивните фондове на различни фондообразуватели, но отнасящи се за дадено селище, да се съберат в една група = архивна колекция, която да носи името на селището. Документи, отнасящи се до села, ще влязат в архивната колекция на съответните околийски центрове. Очакванията на Б. Недков са, че по този начин може да се съберат някои от разпръснатите документи и да се възстанови първоначалният им състав, а от друга страна — «да се прокарат пътища сред огромната маса от книжа»(11).

Въпреки изказаните възражения срещу географския принцип на разпределяне на османските документи в Ориенталския отдел, може би за нашите условия той не е съвсем неудачен. Без да го изтъкват, предполагам, че авторите на този подход са се ръководили от виждането за османските документи изключително като исторически извор, и то за българската история. Вероятно това също е наклонило везните към поселищния принцип, който би позволил сортирането на документите, отнасящи се до българските земи. А тази цел наистина се постига. Същото се отнася и за всички други региони на империята — достъпът до голяма част от документите в отдела, съдържащи информация за тях, се облекчава значително.

Останалите елементи на класификационната схема не са обект на специално внимание в специализираната литература. Датировката на документите при класиране не е най-прецизна, доколкото нерядко дори само върху един документ има няколко дати, отразяващи движението му след или преди издаването. Докато при класирането се посочва само една дата, без да има ясна инструкция коя от възможните дати върху документа трябва да се избере.

Повече проблеми има около тематичния рубрикатор на класификационната схема. В пълния си вариант този рубрикатор с основни рубрики и подрубрики, изработен в 1953 г., е повече от 10 машинописни страници, а на практика се ползва съкратен вариант от една. Той може да се види само в архива на НБКМ, съхраняван в ЦДА. Доколкото ми е известно, той е неизвестен днес в Ориенталския отдел и от поне две десетилетия (по лични впечатления) там се работи по един съкратен вариант на тематичен рубрикатор(12). В силно редуцираната форма, в която се прилага днес при класирането на документите в Ориенталския отдел, тематичният рубрикатор не отразява в достатъчно пълна степен възможните теми на съдържанието на документите — теми, които интересуват изследователите. Освен това той не е преработван вече повече от 50 години, а просто чрез съкращаване в хода на практиката се профанира. По никакъв начин той не отразява напредъка на османистиката, изясняването на различни институции, изясняването на тяхната история, разширяването, ако мога така да се изразя, на оперативната терминология в османистиката.

Но мисля, че най-голямата слабост не толкова на самия рубрикатор, колкото на неговото прилагане, е, че всеки документ се отнася към една-единствена възможна тема. От тук следва, че ползвателят не може да получи информация за друга или други възможни теми, третирани в съответния документ, освен една. В това виждам основна причина, поради която при издирване на документи по определена тема, включително и при подготовката на тематичните описи на Ориенталския отдел, се преглеждат de vizu големи документални масиви и въпреки това подборките са непълни и описите, чиято подготовка е една от най-съществените задачи на архивистите от отдела, не включват всички османотурски документи по обявената тема, съхранявани в НБКМ. Бих казала, че несъвършенствата на рубрикатора и на неговото прилагане най-директно съставят проблеми в работата на самите сътрудници на отдела и техните възможности да представят съдържанието на архива по възприетия тематичен принцип.

Известно компенсиране на несъвършенствата на възприетата схема вероятно би могло да се постигне чрез отнасяне на един документ към няколко тематични рубрики. Друго предположение, което се коментира от някои от колегите в отдела (Е. Радушев), е да се подобри схемата на описание и от един момент нататък да се класира по нов начин, като съответно се обособи нова серия — една много често срещана в други архиви практика.

По тази схема е обработен един огромен масив от материали. Той е разкрит в ръкописни фондови книги, които играят ролята на каталог на османските документи в поселищните фондове на Ориенталския отдел. Ползвателите получават информация за хронологичното разпределение на материалите, свързани с определени региони, което ги ориентира в немалка степен. Още повече, че на практика повечето изследователи, които издирват материали по индивидуални теми, всъщност имат регионален интерес.

Накрая могат да се направят някои констатации за връзката между университетското образование по архивистика и работата на историка с неговия архив. Идеята, че работата в архива трябва да бъде подчинена на поднасяне на подходящ изворов материал от филолози на историци, които от своя страна, да го интерпретират, намирам за непродуктивна и мисля, че се отразява недотам благоприятно върху начина, по който се прилага класификационната схема на отдела. Последната се опростява до профаниране, вместо творчески да се развива. Редуциран е интересът към основните дипломатико-полеографски характеристики на документите, както и към съставянето на справочен апарат към отдела. Но може би най-важното е работата на архивиста да не се опитва да предположи интересите на историците, като им приготви «комплект» извори. Вместо обработката на архива да се съобразява с текущата парадигма на историческите изследвания, с актуалните интереси в историческата колегия, може би е по-перспективно тя да може да ориентира към достъп до документи, осветляващи всевъзможни исторически въпроси — и такива, които са «периферни», и такива, които още не са се родили в ничия глава. Така смятам, че тежестта при обработката на специалните архиви и специално на разглеждания тук архив на Ориенталския отдел е най-подходящо да пада върху дипломатико-палеографските характеристики на отделните документи, върху разкриването на географските реалии и сериозна разработка на персоналията. Още на ниво университет специализиращите бакалаври и особено магистри могат да бъдат подготвени да работят със съществуващата класификационна схема, могат да се запознаят със състоянието и възможностите за обогатяване на справочния апарат към отделните колекции, за да могат и творчески да я развиват.

Специализираната читалня към РДЦ днес е непрекъснато посещавана от работещи с османски документи, често присъстват чужденци, това поддържа авторитета на този архив и на българската османистика. В момента в България работи една неголяма, но за нашите мащаби удовлетворителна колегия от историци османисти. Променена е нагласата, че в Ориенталския отдел могат да работят само филолози, и там вече са допуснати историци. За първи път в Исторически факултет се води курс по османски език и дипломатика към катедра по история на България от ст. н. с. М. Калицин от института по балканистика. В рамките на специалност «Архивистика» е възможно да се развива подготовката по теоретични проблеми на палеографията и дипломатиката, и изобщо всички онези теоретични проблеми на помощните исторически дисциплини, чието прилагане в архивистичната практика включително и в Ориенталския отдел би било изключително полезно. Именно тук може да се наблегне и на запознаването на историците с археографските принципи и техниките на подготовка на документални издания, което също би повишило качеството на работа в специалните архиви у нас.

Бележки

1. Иванова, С. Комплектуване, формиране и разкриване на сбирките на Ориенталския отдел на НБКМ (към Пътеводител на Ориенталския отдел на НБКМ). — ИДА, Т. 75 и цитираният там «Архив на НБКМ», в: БИА, ф. 35 и ЦДА, ф. 1137, оп. 1.

2. ЦДА, ф. 1137, а. е. 421, л. 6, 24, 34, 37, 52.

3. Пак там; за самата колекция НПТА вж.: Иванова, С. Цит. съч., 30–31.

4. Този факт доказва, че уважавайки традицията и приемствеността в работата, към класификационната схема може да се подхожда творчески, че тя може да се актуализира. Вж.: Фондова картотека в читалнята на РДЦ.

5. Велков, А. Ориенталски отдел. — ИНБКМ. Т. 18 (24), с. 584; Иванова, С. Цит. съч., с. 41.

6. ЦДА, ф. 1137, а. е. 94–а, л. 11–13; а. е. 4215, л. 67; а. е. 980, л. 10, 13.

7. Кузманова, М. История на архивите и организация на архивното дело в България. С., 1966, 244–245.

8. Недков, Б. Османотурска дипломатика и палеография. С., 1962; Велков, А. Видове османотурски документи. С., 1986.

9. Няма да представям структурата и сложната класификационна схема на Османския архив в Истанбул (Başbakanlık Osmanlı Arşivi), още повече, че периодически се издава актуализиран вариант на Пътеводител на архива. Само ще обърна внимание, че принципите на класирането се променят, без да се унищожават старите сигнатури (най-малко постоянно се актуализират конкорданси) и формираните колекции. Общото е, класирането на документите да се обвърже максимално плътно с институцията, която ги е издавала. Вж.: Başbakalık Osmanlı Arşivi Rehberi. Uayın No 5. Proje Yöneticisi I. Binark. Ankara, 1992, s. 469–476.

10. Димитров, С., Н. Жечев, В. Тонев. История на Добруджа. Т. 3. С., 1988.

11. ЦДА, Ф. 1137, а. е. 4215, 67.

12. Схема за класиране на документите в Ориенталския отдел и фондника във вида, в който се използуват днес, може да се видят в превод на турски език в: Bulgaristan’daki Osmanlı Evrakı ve Cumhuriyet Dünemi Arşiv Çalışaları. Ankara, 1993, s. 1, 13; изработената през 1953 г. схема виж в: ЦДА, Ф. 1137, а. е. 980, л. 14–27.

Гласът на младите

Българските архиви в системата на историческата памет

Александра Миленкова (докторант към катедра «Архивистика и ПИД» в ИФ на СУ)

Без съмнение историческите знания са мост между минало и бъдеще. Във всеки един момент от своето развитие обществото се е интересувало от своето минало. В цялата история на човечеството е налице едно усъвършенстване на културните инструменти за предаване на информация от миналото към настоящето. Възможността да се запише повече, отколкото може да запази човешката памет, е довела до появата на писмеността. Развитието на средствата за комуникация, натрупване и препредаване на информация — от пиктографското писмо до свръхмощните бази данни днес — е връзката между миналото и настоящето, която служи най-вече за изграждане и поддържане на колективната историческа памет. Казано по друг начин, историческата памет е хранилище на универсалния човешки опит.

Българското културно-историческо наследство ни прави различни, до голяма степен уникални и не на последно място — духовно богати във времето на глобализация и разнообразие от културни образци, стереотипи и ценности. То не трябва да се третира само като застинала маса от недвижими и движими паметници на културата, а като живо наследство, което ежедневно се актуализира във времето и пространството.

Грижата за опазване на културно-историческото наследство е знак за висока обществена култура и обществена зрялост. Културните ценности съхраняват обществената памет, създават историческо самочувствие и помагат да се съхрани една нация в трудни за нея исторически периоди. Живата историческа памет на българския народ е не само важна част от неговата самобитност, но е и елемент за обогатяването на европейската култура.

Признак на цивилизованост е формирането на политика за опазване и използване на културното наследство, с три задължителни цели: идентификация на културните ценности; физическо съхраняване на наследството като невъзвратима ценност, намираща се постоянно на границите на застрашеност; използване на наследството за нуждите на съвременния живот. За реализацията на тази политика се приемат закони, регламентира се система за управление, осигуряват се финансови, човешки и материални ресурси.

Богатото културно и историческо наследство на страната ни е важен принос в развитието на световната култура. Прави впечатление, че скоро след Освобождението — още през 1888 г.(1), се приема специален закон, регламентиращ държавната политика в областта на националното културно и историческо наследство. Наличието на специализирано законодателство позволява изграждането на необходимата институционална мрежа. Чрез създадените институции се провежда на практика държавната политика по опазването на движимите и недвижимите паметници на културата.

За съжаление в периода 1878–1951 г. не се създава специализирано архивно законодателство в страната, както и исторически архиви със статут на публични държавни институции(2). По тази причина продължава безконтролното разпиляване и унищожаване на наследените от миналото архивни документи, а също и на съвременните документи, част от които — ценните, трябва да попълват националния архивен ресурс.

Понятието «памет» в културно-исторически контекст притежава множество различни значения — по-широки и по-тесни. Най-общо то включва всеки елемент на културата, който под някаква форма представя в настоящия момент миналото — това са и паметниците от най-различен порядък, и следите от различни периоди във всеки от елементите на културата, и всички исторически изследвания, описания възпроизвеждания, празниците и традициите като колективни форми на припомняне на определени събития(3). Не може да съществува култура без писменост, това би я обрекло на забрава. Писмените знаци остават категорични свидетелства за корените и историческото развитие на един народ. Книжовното наследство е стабилна основа на културната и историческата памет, което, от своя страна, води до важната роля на институциите на книжовността. «Писмената култура тежнее към това да се разглежда светът като Текст и се стреми да прочете в него съобщение. Затова главният смисъл се търси в писмения текст» пише Ю. Лотман(4).

Основните компоненти на системата на «историческата памет» са три: архиви, музеи и библиотеки. Те притежават важната социална функция по съхраняването на обществената памет. И трите институции възникват в зората на човешката цивилизация. По време на цялата история на човечеството техните функции се преплитат. Съществува не един пример за съвместно създаване на хранилища на книги, веществени паметници и документи във всеки един период от човешката история. Например «Музейона» и Александрийската библиотека през Античността. Много манастири през Средновековието натрупват богати фондове от книги, документи и скъпоценна църковна утвар(5). Класически пример за запазване на архивни, библиотечни и музейни фондове под един покрив е Британският музей, създаден през 1759 г.(6) В Русия Императорската обществена библиотека от момента на създаването си до 1917 г. съхранява във фондовете си не само книги (имам предвид печатни издания), но и ръкописи, картини, нумизматични колекции(7). Библиотеката на Конгреса в САЩ и досега събира и съхранява както печатни, така и ръкописни и веществени паметници от миналото(8). Въпреки че е налице такова историческо обусловено преплитане на функциите на тези три учреждения на паметта, трябва дебело да се подчертае най-характерната особеност, която притежава архивната институция, а именно — архивът е там, където съществува държавната власт и управление. Както музеите и библиотеките, така и архивите се явяват културно-просветителски и научно-познавателни учреждения, но архивите и съхраняващите се там документи притежават свойствата автентичност и юридическа сила и по този начин задоволяват специфичните потребности на обществото за историческа памет(9).

Още от самото възникване на архивите като институция те са тясно обвързани с държавно-административното управление. Най-старите документи, които са достигнали до нас, са прости форми на учрежденско деловодство, съставени през ІV–V хилядолетие пр. н. е., тоест архивите са един вид «индикатор на държавността»(10). Основният създател на документи от древността до наши дни е държавата, в лицето на своите институции. Архивните учреждения съхраняват основно документна информация, която осигурява приемственост в развитието на обществото, информация за отминали политически, културни, социални и икономически процеси. Те са от изключително важно значение и за историческата наука, осигурявайки й необходимата изворова база, като принципна особеност на архивния източник е неговата юридическа автентичност. Тоест архивите играят ролята, както на функционална, така и на натрупваща памет. В единия случай те съдържат онези документи и доказателства, които подсигуряват легитимационните основи на съществуващите властови отношения, в другия случай те съхраняват потенциални извори, които съставят основата на историческата памет за една култура. А какво е всъщност историческата памет? Тя представлява концентрирана информация, която отразява значимостта и актуалността на информацията за миналото в тясна връзка с настоящето и бъдещето. Тя отразява процеса на организация, съхранение и възстановяване на миналия исторически опит на човечеството, в частност на един народ, и прави възможно използването на този исторически опит в обществената сфера.

Писмени паметници се съхраняват и в архиви, и в библиотеки, и в музеи, т. е. не може да се направи категорично разделение на обекта на тяхната работа — документи, книги, предмети. Този синкретизъм е ясно изразен в България, където, както отбелязахме по-горе, до 1951 г. не се създава специализирано архивно законодателство, както и исторически архиви със статут на публични държавни институции. След Освобождението се създават архивни сбирки към читалища, библиотеки, музеи, към Българското книжовно дружество, към Министерство на народното просвещение. През 1904 г. към Народния музей в София се оформя «Архив на Възраждането» със значителен обем, който по-късно (през 1908 г.) е предаден на Народния етнографски музей, а от 1921 г. е част от Архивния отдел на Народна библиотека, който впоследствие е натоварен с функциите да изпълнява ролята на държавен архив(11).

Своя архивна сбирка постепенно формира и Светият синод, която 1921 г. влиза в състава на Църковния историко-археологически музей. Рилският манастир също притежава значителна по обем сбирка, съдържаща много ценни документи(12).

Столична община полага грижи за опазване на документите на София, с решението си да учреди Столичен общински музей с три отдела — за веществени паметници, исторически архив и картинна галерия, а през 1941 г. е открит и самостоятелен Градски архив при Столичната община(13).

Военното министерство единствено от органите на централната власт създава исторически архив по своето направление на дейност, като към Щаба на армията през 1914 г. формира Военноисторическа комисия, която има за задача да събере и систематизира документите по водените от България войни. В създадения военноисторически архив постъпват за съхранение и много други документи по военното дело и гражданската история на страната в ново време(14).

Всички тези инициативи обаче не решават въпроса с учредяването на държавен архив. През 1901 г. Министерският съвет решава да създаде комисия, в която да участват представители на министерствата на вътрешните работи, на финансите и правосъдието. Две години по-късно мнението на комисията е, че: «преди всичко у нас трябва да се основе Държавна архива, по образеца на държавните архиви в другите цивилизовани страни. Тази архива трябва да бъде учреждение, подведомствено на Министерството на народното просвещение, което трябва и да подготви нужния законопроект за нейната организация и функциониране, след като се вземе, разбира се, мнението на компетентните лица по разните ведомства. В закона за Държавната архива трябва да се предвидят правила както за запазването на ценните документи, така и за унищожението на непотребните книжа»(15). Не последвали обаче никакви конкретни действия.

През 1911 г. се приема Закон за старините(16), който регламентира опазването на културно-историческото ни наследство до Освобождението (1878 г.), но той не урежда въпроса за документите, създадени след 1878 г. Според закона всички движими и недвижими старини, включително и документите от най-старо време до Освобождението, са под надзора на Министерството на народното просвещение и не може да бъдат продавани, подарявани, преправяни или изнасяни в чужбина без разрешение. Изключването на документите, създадени след 1878 г., говори, че за законодателя те не представляват историческа ценност, и това ги обрича на унищожение, след прекратяването на оперативното им използване в държавните учреждения(17). Дори за обявените от закона за старини документи и писмени паметници, създадени преди Освобождението, не са полагани системни грижи, насочени към опазването им чрез специализирани архивни учреждения(18).

През 1910 г. ХІV обикновено народно събрание учредява комисия от 16 членове във връзка с изработване на щатовете на чиновниците. Владимир Дякович и Тома Васильов, като членове на комисията и привърженици на разрешаването на проблема със създаването на държавен архив, предлагат такъв да се изгради към Министерски съвет, да бъде автономен и да има три отдела (културно-исторически, правосъден и административен). В него трябва да се концентрират освен постъпващите от държавните учреждения документи и архивни документи с историческо значение от предишни периоди, които се намират в библиотеки, музеи, общински учреждения. Мнението и на тази комисия не дава практически резултат(19).

През 1934 г. е назначена нова комисия. Нейни членове са Петър Мутафчиев, Гаврил Кацаров, Спиридон Казанджиев, Стоян Романски — професори от Софийския държавен университет, както и Константин Мутафов — ръководител на Архивния отдел на Народна библиотека. Задачата им е да разработят правилник за прочистване, подбиране и унищожаване на старите учрежденски архиви. В доклада на комисията са изнесени конкретни данни за унищожените до момента документи в различните министерства. За пореден път е предложено създаването на Държавен архив, но отново това не се реализира на практика(20).

Основната причина за тази липса на желание за създаването на специализирана архивна институция е дългото прекъсване на българската дър­жавност от края на ХІV в. до 1878 г. Както вече отбелязахме по-горе, появата на архивите е свързана с държавата и нуждите на държавното управление. Това е причината наследените от миналото документи като отражение на историческия ни опит почти да нямат приложение в следосвобожденската обществена практика, която се характеризира с процесите на изграждане и международно утвърждаване на новата държава, с поляризацията на обществените интереси и формирането на политическите партии в страната, със стремежите на национално единение на българския народ(21).

Не е тайна, че между институциите на паметта (архиви, библиотеки, музеи) има не малко натрупани противоречия(22), които са резултат точно от исторически обусловеното преплитане на функциите им, особено в периода от Освобождението до създаването на Държавен архивен фонд с Указ № 515 от 10 октомври 1951 г. на Президиума на Народното събрание. Тези противоречия са по отношение на обнародването на архивни документи, съхранявани в музеите и библиотеките. В някои от тях има архивни сбирки и части от лични архивни фондове, за съдържанието на които няма нужната информация в обществото. Въпреки че те са длъжни по закон да ги регистрират официално като част от Националния архивен фонд.

Ако се абстрахираме от тези наследени противоречия, бъдещето налага сътрудничество между различните институции в областта на културното наследство, което е от голямо значение за създаването на единна «памет на общността»(23) в обединена Европа, част от която сме и ние. В ерата на глобализацията е налице необходимост от добре действащ световен план за опазване на застрашеното документално и книжовно наследство. Още през 1992–1993 г. ЮНЕСКО инициира програмата «Паметта на света»(24), която отразява схващането, че някои архивни фондове, библиотечни колекции и документи са общо наследство на човечеството, така както са веществените паметници с изключително световно значение, вписвани в списъка на ЮНЕСКО за световното наследство. Програмата обхваща не само традиционно използваните, но и всички по-нови специфични източници на информация с документален характер. Този важен въпрос е специално разглеждан от Международния консултативен комитет (МКК) по програмата «Паметта на света» още на първото му заседание в Полша, през септември 1993 г. Тогава се препоръчва заради определянето на обхвата на програмата понятието «документално наследство» да бъде разширено (спрямо традиционното, добило гражданственост разбиране), като в него освен ръкописните книги и ценните и редки документи бъдат добавени и документи върху всякакви носители, и създадени с каквато и да било техника на фиксиране на данните. Отнася се за изобразителни, звукови, аудио-визуални документи, техни дигитални варианти и за «устни» документи, все видове, чието значение варира в различните региони на света. Програмата, така както е представена в утвърдените за нея през 1995 г. «Ръководни принципи», не прави никаква разлика между публично наследство и частно наследство. И макар да е като цяло по-трудно достъпно, частното документално наследство се разглежда като много важна съставна част на паметта на света.

Един от проектите, с които стартира програмата «Паметта на света», е френско-българският проект «Света София» — мултимедийно издание на български исторически и литературни паметници от ХІ до ХVІІ век. (Останало обаче само като протодиск и ненамерило подходящо разпространение(25)).

През месец май 2001 г. в рамките на изследователската програма на Генерална дирекция «Информационно общество» на Европейската комисия стартира проект PULMAN Network: Европейска мрежа на водещи библиотеки, музеи и архиви. Те, както и други организации, свързани със съхраняване на културното наследство дигитализират своите фондове (колекции, притежания) с нарастваща скорост. Все повече дигитализацията се провежда на местно ниво. Стават достъпни все повече сложни и усъвършенствани методи за откриване на изображения.

Препоръчва се дейностите на библиотеки, архиви, музеи да се осъществяват координирано на национално, регионално и местно равнище. Дигитализацията на културните фондове ще продължи, докато една значителна част от културното наследство бъде дигитализирана и достъпна по електронен път. Все по-голямо място в тази картина ще заема краеведската информация. Музеи, архиви, публични библиотеки, обществени и доброволни организации ще трябва да работят съвместно, за да осигурят достъпността на тези материали.

Сътрудничеството между архивните служби на държавите-членки отбелязва напредък от приемането на препоръката на Съвета на ЕС в края на 2005 г. досега. Както и в миналото, това е постепенен процес, основан на споделени интереси и стремежи, както и на признанието, че сътрудничеството може и трябва да бъде от взаимна полза. На тази основа сътрудничеството между архивите в Европа през последните две десетилетия бе изненадващо успешно. За да бъде продължен този успех, Европейската група по архивите представя редица предложения за по-нататъшна съвместна работа през идните години:

— Европейската група по архивите ще продължи да наблюдава и предоставя насоки за изпълнението на приоритетните действия, посочени в препоръката на Съвета от 14 ноември 2005 г.;

— Групата все повече ще работи с други сектори и мрежи с цел постигане на най-големи взаимни ползи и икономии от мащаба в ефективното управление, съхранение, опазване и достъп до информация от публичния сектор, както и по-ефективен и лесен достъп за европейските граждани до съдържанието на архивите и свързаните с това услуги;

— Европейската комисия ще продължи да подкрепя работата на Европейската група по архивите.

Трябва да обърнем внимание и на откриването на портала Europeana(26) през ноември 2008 г. Той е основната част от Инициативата 2010, приета от Европейската комисия през 2005 г., за да осигури равен достъп на всички до културното наследство на Стария континент. Съдържанието, което порталът предоставя, е избрано от това, което вече е дигитализирано от съответните музеи, библиотеки, архиви и други институции в Европа.

Първоначално в портала е осигурен достъп на френски, английски и немски, но екипът има намерение постепенно да се добавят и разработки на други европейски езици. Проектът предвижда към 2010 г. порталът да осигури директен достъп на потребителите до 6 милиона дигитални заглавия на аудио, видео, фотографии, книги, архивни единици. На първо време ще дава достъп до над 2 млн. дигитализирани книги, звукови записи, фотографии, картини, филми и архивни документи, получени от националните библиотеки в страните на Европейския съюз, както и от над 10 000 различни културни организации. България е предоставила оригинални дигитализирани документи на Васил Левски.

Europeana се администрира от Европейската фондация за дигитална библиотека, която обединява основните сдружения в Европа на библиотеки, архиви, музеи, аудиовизуални архиви и културни институции. «Домакин» на Europeana, предоставящ необходимото компютърно оборудване, е Националната библиотека на Нидерландия — Koninklijke Bibliotheek.

Плановете са чрез Europeana до 2010 г. да се осигури достъп до над 10 млн. документа. За да бъде постигната тази цел обаче, трябва да се ускори процесът на дигитализиране на различни материали в страните — членки на ЕС. По данни на Европейската комисия към 1 ноември 2008 г. това е било направено едва с малко над 1% от тях. За ускоряване на този процес през 2009–2011 г. ще се отпускат по 2 млн. евро годишно чрез специална програма. Освен това значителни средства за дигитализиране ще се получават и по линия на изследователски програми на ЕК, изпълнявани до 2013 г.

За координация при осъществяването на държавната политика за развитие и усъвършенстване на архивното дело и на мерките за опазване на Националния архивен фонд у нас е създаден Национален архивен съвет към Председателя на Държавна агенция «Архиви», който е междуведомствен консултативен орган, състоящ се от 11 членове и включващ представители на архивите по чл. 6, ал. 1 от Закона за Националния архивен фонд(27), съхраняващи документи на Националния архивен фонд: държавни архиви, архиви и архивни сбирки на културни и други публични институции, архивни сбирки на държавни и общински музеи и библиотеки, архивни сбирки на читалища и религиозни институции, частни архиви. Съставът му, както и редът за неговата работа се определят от Министерски съвет.

Архиви, библиотеки и музеи трябва да работят заедно за преодоляване на съществуващите противоречия. Това е от особено значение днес, когато сме свидетели на «края» на писмените архиви и книги, чието развитие е продължило хиляди години. И на преден план излиза проблемът за дългосрочното съхранение на електронните документи и книги. Този проблем е от съществено значение за «учрежденията на паметта».

Бележки

1. Временни правила за научни и книжовни предприятия. ДВ, бр. 31 от 19 март 1888 г.

2. Тези проблеми подробно са разгледани в: М. Кузманова. История на архивите и организация на архивното дело в България, С., 1966; П. Миятев. Архивното дело в България от Освобождението до създаването на ДАФ през 1951 г. — Известия на Архивния институт при БАН, 1957 г., кн. 1, стр. 21–44; Д. Минцев. Към въпроса за архивното законодателство. — Известия на Научния архив на БАН, 1968 г., кн. 4, стр. 17–31; Д. Минцев. Към историята на централизираното архивно дело в България. — ИДА, 2000 г., бр. 80, стр. 5–29; М. Радков. Към въпроса за изграждане на държавен архив у нас до 9. ІХ. 1944 г. — ИДА, 1964, кн. 8, стр. 18–33; Е. Симеонова. Документи за създаването на държавните архиви в България. — ИДА, 1971 г., кн. 22, стр. 61–102; А. Нейкова. Съдбата на националното документално наследство до създаването на българските архивни учреждения. — В: Кризата в историческото развитие. С., 1991, стр. 162–172; А. Нейкова. Архиви и общество. С., 2007 г.; Н. Савов. Към историята на българската архивистика. (Българската общественост и документалното ни наследство), БАН, С., 1991.

3. Проданов, В. Спекулациите с паметта. В: Култура и памет, материали от 14 лятна научна среща. Варна, 24–25 юни 2006.

4. Лотман, Ю. Култура и информация. С., 1992.

5. Недков, С. Интеграционните процеси между библиотеки, музеи и архиви. — В: Библиотечната система в България. С., 2001, стр. 53–57.

6. Недков, С. Музеи и музеология. С., 1998, стр. 229

7. Афанасьев, М. Д. Дискуссия вызвана взаимным интересом, журнал Отечественные архивы, № 6, 2004 г., статията е достъпна в интернет на адрес: <http://www.rusarchives.ru/debate/d2_3.shtml>.

8. Пак там.

9. Пак там.

10. Козлов, В. П. Музеи, библиотеки, архивы в системе исторической памяти, журнал Отечественные архивы, № 6, 2004 г., статията е достъпна в интернет на адрес: <http://www.rusarchives.ru/debate/d2.shtml>.

11. Нейкова, А. Архивите като индикатор за държавността. — В: Държавността в историята. С., 2001, стр. 54; Петкова, Ст. Увод в архивознанието. В. Търново, 1998, стр. 69.

12. Пак там.

13. Пак там.

14. Пак там, стр. 69–70.

15. Цит. по А. Нейкова, Архиви и общество. С., 2007, стр. 202.

16. ДВ, бр. 37 от 18 февр. 1911 г.

17. Нейкова, А. Съдбата на националното документално наследство до създаването на българските архивни учреждения. — Кризата в историческото развитие. С., 1991, стр. 163.

18. Пак там.

19. Петкова, Ст. Цит. съч., стр. 65.

20. Пак там, стр. 67–68.

21. Нейкова, А. Съдбата на националното..., стр. 165.

22. Вж. Петкова, Ст. Достъпът до архивни документи, съхранявани в музеите. Материали за размисъл. — Архивен преглед, 2006, бр. 3–4; Същата. Специфика на фондовете от първоизточници и интеграция в информационната дейност на архиви, библиотеки, музеи. — Архив за поселищни проучвания, 1994 г., бр. 34; Бонева, В. Архивният документ в историческия музей (правен статут и фактическо състояние). — Архивен преглед, 2004, бр. 3–4.

23. Терминът е използван в Манифеста на Конференцията в Оейраш, Португалия, 13–14 март 2003 г.

24. Льонер, В. Програмата на ЮНЕСКО «Паметта на света», превод от фр. В. Петрова — Архивен преглед, бр. 1–2, 1994 г., стр. 75.

25. Пак там.

26. <www.europeana.eu>.

27. ДВ, бр. 57 от 13 юли 2007 г.

Специалност «Архивистика и документалистика» — между мечтите и реалността

Юлиан Васев (студент в специалност «Архивистика и документалистика» към ИФ на СУ)

В днешно време мечтите и реалността са относителни понятия. Всяка една мечта може да бъде превърната в реалност. Единствено и само с упоритостта си човек може да постигне този резултат.

Какви са реалностите в днешния живот? В България? Специалност «Архивистика и документалистика»?

Може ли дадените реалности да се превърнат в желаните мечти и какви са шансовете за това? Не знам какви са общите виждания, но накратко ще се постарая да изложа своите.

В момента реалността е такава, че на специалността се гледа като на второстепенна и нямаща основание да се нареди като равна сред другите. На самите архивисти се гледа като на работещи в мръсни и студени мазета, злобни човечета, които се стремят да ти навредят повече, отколкото да ти помогнат.

За съжаление все още има хора, които в съзнанието си живеят с тези стари представи и само едни модерни архиви могат да променят това.

Какви са архивистите?

Ако една история се пише на основата на официални документи, то архивистите са тези, които полагат тази основа. Те са тези, които я поставят в такива рамки, че да бъде разбрана и приета от хората по най-верния начин.

Архивистите са онази специална прослойка от историческата гилдия, която в най-пълна степен разбира ценността на всеки един лист хартия, имащ правото да се нарече документ. Тяхната роля е дотолкова важна, че те биват натоварени от самата история с отговорността да бъдат нейни пазители. А от друга страна, от съвестната им работа зависи съществуването на историята като наука. Получава се една взаимовръзка и зависимост между човек и документ, която много малко хора могат да оценят. Затова аз в някаква степен ги оценявам като символ на историята. С риск да вляза в конфронтация с историците, смятам, че архивистите не са по-лоши изследователи на историята от тях, и смятам, че може би малко незаслужено се гледа на тях с недоверие. Дори напротив, историците в голяма степен берат плодовете от архивисткия труд.

Но не мисля, че тук е мястото да се обсъждат подобен тип въпроси.

Това, което мисля, е, че в бъдеще неминуемо ролята и авторитетът на архивиста в нашето пообъркано общество ще нарасне. От една страна, с навлизането на новите технологии «студените мазета» ще бъдат заменени с удобни и добре оборудвани офиси. Ще има нови и по-надеждни носители на информация, както и начини и възможности за по-бързото й намиране и използване.

От друга страна, информацията винаги е била най-силното оръжие за човека, така че архивистите и тяхната дейност ще бъдат фактор, който ще е основополагащ за едно ново, модерно общество.

Дали сегашната реалност ще бъде променена в мечтаната реалност и може ли някой да каже какви ще бъдат нейните измерения в бъдеще? Не знам. Но след 10 или 20 години тази мечта би могла да се превърне в реалност. Аз бих се борил за това. А вие?

На някого трябва да му пука!

Лъчезар Стефанов (студент в специалност «Архивистика и документалистика» към ИФ на СУ)

«Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници?»

Нали така беше възкликнал навремето един поет. А отговорът на неговия въпрос е тъй спорен. Каква е ползата на хората от познанието за миналото?

Макар и доста смело казано, ако трябва да сме честни — за една немалка част от тях тя е никаква. От такива знания никой не може да извлече някаква непосредствена материална облага. Оттам е и лесно обясним липсата на особен интерес към миналото у мнозина.

Както знаем, отношенията между членовете на едно общество са разнообразни по тип. Нека наречем съвкупността от тези отношения «верига». Светът на материалните отношения се развива в «храносмилателната верига», условно казано. Основните човешки дейности, откакто свят светува, се извършват в нея. Това, което отличава хората от животните като биологичен вид, е наличието и на духовна верига. Тук спадат тези явления, чието съществуване не зависи нито от времето, нито от пространството. За разлика от материята, която няма реалност извън тях.

Макар постиженията на човешкия вид да са отвъд времето, те все пак възникват в него. И точно тук може би е редно да отговорим на поета. Историята е нещо много повече от пожълтелите страници. От нея черпим знания както за величието на нашите предци, така и за техните падения. От нея трябва да вземем мъдрост и поуки за живота си в настоящето. Историческото познание носи в себе си духовната верига. Това е задачата на историята като наука — да не прекъсва контакта на духовната верига на миналото с настоящето. Така е в идеалния случай, разбира се, но проблемите на нейната методология в случая са отделна тема за размисъл.

Като материални същества ние сме заключени в материята, но не съвсем. Такава е обаче иронията на нашия свят — духовното се нуждае донякъде от материалното, за да оцелее във времето и пространството. Щяхме ли да познаваме «Илиада», ако до нас не са достигнали нейните преписи? Шедьоврите на Аристотел? Историята на Тит Ливий? Каква представа щяхме да имаме за Древен Египет, ако нямахме «Книгата на мъртвите» и всички останали писмени паметници върху материален носител от онова време?

Трудно е да отговорим еднозначно, но по-скоро не. Имаме достатъчно основания да смятаме, че устните предания и социалната комуникация между поколенията не са достатъчно надеждни за предаване на информация във времето. Тук на помощ идва материята. Оказва се, че тя може да бъде полезна дори когато работим с духовни категории. За пореден път се оказваме в някаква степен зависими от нея.

Но в крайна сметка, в идеята, материалното да помогне за съхранение на духовното, няма нищо лошо. Логично идва следващият въпрос. Склонни ли са хората да се отнасят с уважение към паметниците на миналото и да полагат системни усилия за тяхното съхранение? Исторически погледнато, никога това занимание не е било достояние на мнозина. Явно така сме кодирани като биологичен вид — това, което не ни е нужно да оцелеем непосредствено, не заслужава особеното ни внимание. Основно поради тази причина, както и по някои други, огромно количество от културното наследство на най-различни цивилизации не е запазено в наши дни.

Като човешки същества ние притежаваме редица слабости. Една от тях е, че от векове наред сме свикнали да сваляме от себе си личната отговорност за дейности, които ни засягат пряко, и да създаваме организации, които да ги вършат вместо нас. Така е възникнала и държавната машина. За щастие, понякога слабостите могат да бъдат превърнати в предимства. Още в древна Месопотамия далечните ни прадеди са стигнали до идеята, че както могат да бъдат организирани битови неща като напояването на обработваемите земи, производството и размяната, събирането на данъците, така може да се създадат условия и за целенасочено трайно запазване на културното наследство. Само като пример ще споменем по-известните архив на държавата Мари (ХХ–ХVІІ в. пр. Хр.) и библиотека на Ашурбанипал (VІІ в. пр. Хр.).

В наши дни три са основните видове държавни специализирани институции за съхраняване на културното и историческото наследство — архиви, библиотеки и музеи. Явно все пак през вековете е оцеляла идеята, че материалните останки от миналото заслужават внимание и грижи. Нещо повече — осъзнали сме, че за ефективното им съхранение и използване е нужна и специална методика, а грижата за тях не може да бъде достояние на всеки. Така са се обособили като част от научното познание архивистиката, библиотекознанието и музеологията.

В тази връзка е уместно да си припомним една мисъл на акад. Иван Дуйчев, първия български архивист с диплома от Ватиканската школа по дипломатика и палеография: «Един документ, който не се намира на своето място, е сякаш изгубен». Аз бих допълнил, че донякъде и един човек, който не е на мястото си, също като че ли е изгубен. Истината е, че в рамките само на един ред големият наш медиевист е успял да изрази същността на работата на архиваря. Основната идея, която той внушава в знаменитите си «Лекции по архивистика», е убеждението, че с архивните документи трябва да работят хора, които имат необходимата професионална подготовка и историческа култура. Способни да носят отговорност.

В България все още това не е реалност. Можем само да гадаем дали наистина ще се случи в бъдеще. Едно е сигурно — това няма да стане, ако няма хора, лично ангажирани с неговото осъществяване.

Все пак, на някого трябва да му пука!

Между мечтите и реалността

Диньо Господинов (студент в специалност «Архивистика и документалистика» към ИФ на СУ)

Като малък, много преди да се запозная по-обстойно с дейността в архивите, аз си представях архивистите като сприхави ниски създа­ния с огромни надраскани очила, крепящи се на още по-големите им за­червени от домашно вино носове. в детските ми представи те бяха обу­ти със скъсани домашни чехли и носеха дрехи, маскирани от кръпки, толкова много, че отдавна нямаше и конче от закърпваното облекло. Те обитаваха мрачните подземия на старите замъци, в които тъмнината е толкова плътна, та често, притискайки, изгася лоените свещи, а мухълът е толкова стар, че отдавна е забравил какво е мухъл, и толкова надменен, че не говори с никого. Мотаеха се, накуцвайки, архиварите из тесните катакомби, които почти никога не напускаха, ругаеха плъховете, които, за да се докажат пред женските, гризяха кориците на книгите. Ругаеха проскубаните котараци, че не гонят плъховете, ругаеха себе си и така цял ден, като прекъсваха само докато се изкашлят от прахоляка върху книгите и докато отпиват глътка от вкисналото вино. Нямаха близки и приятели, бяха отдадени само на работата си, а тя не бе просто част, а целият им живот. Рано сутрин ставаха, прогонваха прилепите, закусва­ха, мляскайки шумно, и се заемаха с архивите. Когато някой дойдеше да потърси книга, те го оглеждаха подозрително от главата до петите и набързо изстрелваха десетина въпроса с проучвателна цел. След това, куцукайки, отиваха до рафта с търсения ръкопис, внимателно го взимаха и издухваха праха от него, след което с дълго трениран жест го даваха на клиента чак след като изкопчат обещание и клетва от него, да я пази с цената на своя живот. За архиварите според мен най-голямото богат­ство бяха опърпаните стари ръкописи, събирани и предавани от баща на син и грижливо подреждани в тъмните мазета, далеч от любопитни погледи. Там кътаха карти на съкровища, описания и разкази за отдавна забравени битки, за вече потънали в миналото герои и злодеи, за изчезнали светове и техните обитатели, живота, приключенията и меч­тите им. В тесните си бърлоги архивистите криеха тайните на цялото човечество, а и отпреди него.

Е, аз вече съм доста по-голям и уча архивистика. Знам, че реал­ността е съвсем различна от детските ми представи. Навлизат все нови и нови технологии. Архивите, архивистите и архивознанието не спират да се развиват и усъвършенстват. Разбрах, че всъщност замъците са модерни административни сгради, а катакомбите са офиси с климатици.

Архивистите говорят чужди езици и са на «ти» със съвременните технологии. Използват сложни думички като «документооборот», «носители на информация» и «анотация», а мишките служат за управление на компютъра. Но има едно нещо, което сега откривам, че е точно така, както като дете съм си го представял. Архивистите все пак кътат тай­ните на цялото човечество, а и такива отпреди него!

Студент по архивистика — борба за утвърждаване в Историческия факултет

Михаил Иванов (студент в специалност «Архивистика и документалистика» към ИФ на СУ)

Бих желал да бъда директен и да представя мнението си без заобикалки. Затова и ще кажа, че в долните редове няма да става дума за това какво е студентът — архивист и с какво той всъщност се занимава. Нито пък защо всеки път трябва да разяснява пространно същността на своята специалност пред мнозина свои колеги от други факултети, а защо трябва да се «утвърждава» в средата, в която всъщност той трябва да «вирее».

Дали това не е поради факта, че този вид студент — архивистът, съществува като такъв едва от три години като «хранително звено» от менюто на онзи вид ловци, появяващи се по време на сесия и наричани от студентите «преподаватели»? С това си изказване не искам да уязвя никого от тях, защото аз дълбоко уважавам техния труд и усилия. Някои биха могли да изтъкнат, че като всичко ново, дивечът на име «архивист» е може би нещо не само ценно, а и екзотично в колекцията на всеки «ловец» от академичната гилдия и нейните представители в ИФ. Но може би това съждение е погрешно. Нима аз и моите колеги не сме изучавали дисциплини при преподаватели, наричащи себе си «архивисти»?! При това с основание заради своя безспорен опит. Значи не можем да говорим за «архивистът» като за нещо ново и екзотично — нашите преподаватели знаят за съществуването на този подвид в средата на ИФ не само заради своите студенти, а и заради своите колеги. Ето защо пред нас не стои проблемът с преминаването на категорията «архивист» от «екзотична» към «нормална» или «традиционна». Тази категория просто е нова, нито по-лоша, нито по-добра от която и да е друга. Въпрос на разбиране.

Четейки горните редове, някой ( а може би и някои) биха ме запитали — «Добре, защо пък пишеш? Щом архивистът си е нормален студент, защо е това «утвърждаване»!? Къде е тази борба?». Ще се опитам да отговоря и на тези евентуални въпроси. Излишно е да повтарям пак, че архивистът не е млад и неопитен вид, търсещ способи за оцеляване в академичната джунгла. Но (задължителното «НО») СТУДЕНТЪТ от тази специалност. При това не заради своята «новост». Всички, които са били студенти, са започвали от първи курс и пр. По това ние се различаваме от своите колеги от други специалности. Е, вярно, и те някога едва са започвали своята дейност, но преди години (имат поне един-два завършили випуска в най-лошия случай). Съвсем различно е да си от първите випуски, над които няма завършили, няма я онази сигурност, лъхаща от обичайната фраза «Имаше един, който завърши преди пет години...». Студентът не може да погледне нагоре и да каже «Не съм само аз, и други са били така...». Няма я онази утвърденост, лъхаща от стотиците завършили преди теб. В средата на специалности, утвърдили се като «традиционни», произвели стотици известни фигури, архивистът се бори не за оприличаване с някого, а за идентичност. И е смущаващо, когато колеги с учудване възкликнат «Архивистика?! Защо точно това?». И наистина — защо? Всеки трябва да даде отговор за себе си. Причините могат да бъдат много. Но не причините според мен са важни, а резултатът. Затова и понякога студентът — архивист се бори за утвърждаване. Не защото не е приет, или е изцяло подценяван, а защото от него все още се очакват резултати. Резултати, които в неговата, пък и във всяка област на хуманитарното познание идват с натрупване и дългогодишен опит.

Не бих желал да изтъквам какво бил казал този или онзи. Не в това е смисълът на тези редове. И все пак другите «видове» студенти, живеещи в реалността на историческите изследвания, биха запитали: «Какъв си ти? Защо се появяваш тук — на нашата територия?». Тогава новият вид студент — архивистът, започва да обяснява защо е тук и какво е. И както винаги се случва, някои от другите, по — стари видове казват «Добре», и отминават, а други започват да се чудят. Знаейки или не, че архивистиката е помощна историческа дисциплина, те си изграждат становище, не винаги адекватно на действителността И с риск да бъда обвинен в буквализъм, ще се позова на думата «помощна». Усилието на студента — архивист не е да в детайли многоаспектността, смисъла и задачата на дисциплината, а да разясни, при това с много усилия, че «помощна» не означава «непълноценна», както и че «помощта» в случая не е признак за липса на поле за изява, а за тясна специализация. И че когато си нов «вид» не винаги си по — слаб или по — неприспособим, отколкото по — старите, а понякога точно обратното. Май Дарвин бе писал някъде нещо такова.

И накрая — пак биха могли да ме запитат: «Ами какво стана с ловците? С онези ловци, излизащи по време на сесия? Или те не са ловци, а вождове на племена там, в джунглата на ИФ, излизащи на война срещу племената на другите специалности! А ти просто се оплакваш, защото твоето племе е по — малко, а останалите по — големи». Е, всеки би могъл да избира дали да е дивеч, част от племе или просто студент. Важното е, че всъщност борбата за утвърждаване на студента по архивистика не е свързана с признаването на съществуването му, а с неговото място. Или може би по — скоро с повишаването на неговата самооценка и самочувствие, и то не пред хората, които знаят неговото място и цена, а в собствените му очи.

Защо избрах да уча архивистика?

Константин Голев (студент в специалност «Архивистика и документалистика» към ИФ на СУ)

Зaщо искам да работя като архивист? Отговорът на този въпрос не e eднозначен и за да бъде изчерпателен, трябва да разгледаме няколко различни аспекти на понятието «архивистика». Тъй като то нe e достатъчно добре известно на широката публика, функциите на архивиста често се бъркат с библиотекарство, публична администрация и др. За да бъдат ясно oсъзнати задачите и целите нa тази професия, човек трябва дa e прекарал известно време в архивната система, макар и на най-ниското стъпало на досег с нея, като студент по «Архивистика и документалистика» в Софийския университет «Св. Климент Охридски». Eдва към края на следването си ние започнахме да опознаваме нашата бъдеща професия и се отърсихме от някои заблуди, свързани с нея.

По какво се различава нашата специалност от останалите в Историческия факултет на алма-матер, какво я прави уникална?

Тя е ключовото звено между минало, настояще и бъдеще. Тя е тази, която гледа не само назад (подобно на история, етнология, археология и т. н.), но и напред, към бъдещето, която работи в реално време и може не само да изследва процесите, но и да им повлияе. Защото в епохата на глобализма за архивистиката се очертават все по-широки перспективи като наука, занимаваща се и с настоящето.

Същевременно архивистиката се явява един от основните източници на информация за всеки историк. Чрез нейните фондове пред изследователя се разкриват драми и събития от отминали епохи, а за внимателния читател тя е незаменим прозорец към света на миналото, който ни позволява да се почувстваме негови обитатели.

Сред многото мъдрости, достигнали до нас от древността, е и латинската крилата фраза: «Казаното отлита, написаното остава». Но за да остане, за да се запази за бъдните поколения, е необходима архивистиката. Тя е стражът, който защитава нашите знания от безпаметния океан на вечността.