История на Османската империя

Дигитална библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Жан-Луи Берке-Грамон, Луи Базен, Ирен Белдичану, Никоара Белдичану, Пол Дюмон, Франсоа Жоржон, Робер Мантран, Андре Реймон, Жан-Пол Ру, Никола Ватен, Жил Венщейн

Дизайн: Давид Нинов

София, 2014

Настоящата книга е написана от колектив в състав:

Жан-Луи БАКЕ-ГРАМОН, старши научен сътрудник в Националния научноизследователски център (ННИЦ), директор на Френския институт за анадолски проучвания в Истанбул — Пета глава.

Луи БАЗЕН, професор в Университета Париж — III и в Националния институт за източни езици и цивилизации (турски език и цивилизация), старши научен сътрудник във Висшето практическо училище (IV секция), директор на Института по турски език и култура към Парижкия университет. — Шестнадесета глава.

Ирен БЕЛДИЧАНУ, старши научен сътрудник в ННИЦ — Първа глава.

Никоара БЕЛДИЧАНУ, старши научен сътрудник в ННИЦ, професор във Висшето практическо училище (IV секция) — Четвърта глава.

Пол ДЮМОН, професор в Университета в Страсбург, професор във Висшето училище за обществени науки (История на Османската империя и Турската република, ХIХ–ХХ в.). — Дванадесета и четиринадесета глава.

Франсоа ЖОРЖОН, бивш възпитаник на Френския институт за анадолски проучвания, старши научен сътрудник в ННИЦ, професор във Висшето училище за обществени науки. — Тринадесета и четиринадесета глава.

Робер МАНТРАН, почетен професор на Университета в Прованс (Екс Марсей I), професор в Националния институт за източни езици и цивилизации (История на Османската империя), бивш председател на Международния комитет за доосмански и османски проучвания — Предговор, седма, осма и единадесета глава.

Андре РЕЙМОН, почетен професор на Университета в Прованс, директор на Института за проучвания на арабския и мюсюлманския свят (Екс ан Прованс), президент на Френската асоциация за проучване на арабския и мюсюлманския свят — Десета и петнадесета глава.

Жан-Пол РУ, старши научен сътрудник в ННИЦ, професор в училището при Лувъра. — Петнадесета глава.

Никола ВАТЕН, старши научен сътрудник в ННИЦ, бивш възпитаник на Френския институт за анадолски изследвания — Втора и трета глава.

Жил ВЕНЩЕЙН, старши научен сътрудник във Висшето училище за обществени науки, директор на Центъра за проучване на СССР, Източна Европа и Турция, директор на изследователската група «История на Източна Европа и Османската империя» (ННИЦ) — Шеста и девета глава.

Историята на османската империя през погледа на френските османисти

На 3 март 1878 г. Санстефанският мирен договор санкционира възстановяването на българската държава и поставя край на петвековното османско владичество над българския народ. Още в предходните десетилетия българите са направили своя исторически избор, отричайки османската реалност като свое настояще и бъдеще. Те доказват с всички средства европейската си идентичност и стремежа си да се интегрират в модерния европейски свят. Този избор има своите исторически основания и своите исторически перспективи. И ако в ранните столетия на османското владичество той е преди всичко желание, в епохата на Българското възраждане се превръща в смисъл и цел на живота на няколко поколения българи. Те отхвърлят натрапената им преди столетия имперска действителност във всички сфери на живота и с всички средства — от насоките на стопанската им активност, чрез овладяване на достоянията на модерната образованост и с политически действия, включително и въоръжената борба. За тях, за българите, живели през XIX век, Османската империя е «Империя на злото», обрекла ги на стопанско изоставане, културно ограничаване, политическа зависимост. След освобождението султанската държава продължава да е техният «изконен враг» не само защото в османското минало се крият причините за тежките проблеми, които застават пред младата българска държава, а и защото в нейните граници остават голяма част от българските територии и многочислено българско население, откъснато от свободното си отечество.

Тази кратка историческа справка, известна на всички нас, е необходимо въведение, за да си обясним защо десетилетия след отхвърлянето на османското владичество в българската книжнина не съществува нито една «История на Османската империя», нито преводна, нито написана от български автор. След сто и двадесет години отрицанието на империята продължава да е толкова дълбоко, че като че ли искаме да «забравим» факта на нейното съществуване, определяйки българското присъствие в нея с определения като «черни векове» и «безвремие».

В хода на времето, с развитието на българската историография става ясно, че пет века история не могат да бъдат нито «небрежно забравени», нито «съзнателно пропуснати» и като исторически спомен, и като историческо познание. Мнозина са българските историци, които насочват своите усилия към изучаването на тези столетия от родната ни история. Изследванията им, посветени на различни проблеми на българската стопанска, културна и политическа история, по същество представляват и част от историята на османската държава. Мнозина получиха международно признание и близо петдесет години българските специалисти по история на българските земи, на Балканите и на Османската империя между XV и XIX в. са равноправни и ценени участници в международните изследвания на османската история, която е обект на специализиран научен интерес от три века. В нашето време този интерес е съсредоточен в няколко научни организации и реализиран на страниците на множество списания, стотици монографии, студии и статии и в дискусиите на десетки научни конференции, конгреси, симпозиуми. Десетилетия след своето «излизане» от Османската империя България разполага с авторитетен и разширяващ се екип от признати специалисти по нейната история. Нашата общественост познава само част от техните трудове, предимно тези, които имат българска проблематика. Изследванията, посветени на общата история на Османската империя и публикувани като отделни монографии или статии на страниците на историческата ни периодика, представляват интерес предимно за специалисти и голяма част от съвременните българи продължава да не познава общия ход на историческата еволюция на османската държава.

Специалистите, студентите, журналистите и изобщо всички, които се интересуват от проблемите на османското минало, търсят и намират нужната им информация в различни немски, френски, руски, английски, турски Истории на Османската империя. По правило те рядко се появяват на книжния пазар и бързо се превръщат в библиографска рядкост, позната и достъпна на малцина. Отдавна е библиографска рядкост и Историята на балканските народи, написана от С. Димитров и Кр. Манчев, които единствени направиха много кратко, но все пак последователно изложение на имперската история между XV и XX век.

В унгарската, сръбската, гръцката, румънската и т. н. научна книжнина са публикувани не една и две истории на империята. Изданията им поддържат определен обществен интерес и ниво на познания с общ характер, които разширяват информираността на обществото и дават възможност то по-точно да разбере и оцени родната си история и историята на света въобще. Липсата на обществен интерес, а и на знания за историята на Османската империя, в която протичат пет века от българското минало, не остана без последствия. Нека си припомним т. н. възродителен процес, който може да бъде обяснен колкото с политическото късогледство, толкова и с историческата наивност на тоталитарния комунистически режим. Без да се познават или просто като се пренебрегнаха изследванията на историците, «бързо решение на националния проблем» бе намерено в неоправдано и безсмислено насилие над българските турци, за да се превърнат в българи чрез смяната на имената им. Скандалният провал на този замисъл бе последван от шумната дискусия върху етикетите «турско робство», «османско владичество» и «османско присъствие», която преди няколко години развълнува съвременното българско общество. Тези два примера доказаха разминаването между специалистите и широката общественост в знанията и представите за историята на османската държава, което означава и за един дълъг период от собственото ни минало.

Дискусията се поде и протече по инициатива на писатели, журналисти и политически лидери и в нея не участвуваше нито един от българските специалисти по история на Османската империя. За да запазят научния си авторитет, те се изолираха от политически оцветените страсти на «радетелите на българщината», които обявиха знанията по история на османската държава за «отродителство» и «национално предателство», а своето невежество за «родолюбие». Ситуацията беше повече от странна и тя вероятно ще привлече вниманието на бъдещите историци, които ще търсят в нейното разплитане някои от обясненията за времето, в което живеем. Но и за сегашните специалисти, и то не само по история, е ясно, че тази «етикетна дискусия» бе проява на две тенденции към познаването и разбирането на родната ни история — тази на митологизиране и формализиране на историческите «знания» в клиширани форми и тази на научното изследване и изучаване на миналото.

Причините и факторите, породили тази дискусия и обусловили силния й обществен резонанс, вероятно са много, но една от тях безспорно е липсата на конкретни познания за историята на Османската държава в българското обществено съзнание. Отрицанието на имперската действителност, необходимо за епохата на Възраждането, се е втвърдило в общ митичен модел на «империята на злото», изконна причина за минали, настоящи и бъдещи страдания и вечна заплаха за българите, християните, европейците. Конкретността на историята е заменена с обобщено емоционално отрицание. Смяната на имената на българските турци и дискусията за «турското робство» и «османското присъствие» свидетелствуват, че в общественото съзнание, в образователната схема и в българската хуманитаристика все още не е преодоляно романтичното отношение към миналото.

Емоционалният комфорт, който поражда и поддържа романтичното отношение към миналото, се плаща с непознаване на това минало, с неразбиране на съвременността и с невъзможността да се проектира бъдещето. Историческият романтизъм не позволява разграничаването на «желано» и «възможно» в историята и в настоящето. Той е бумерангът, който поддържа етноцентризма и обусловените от него силни колебания в националното ни самочувствие, в нашето саморазбиране и самооценка и на индивидуално, и на обществено ниво. Разширяването на конкретните знания за дългата и сложна еволюция на народите, държавите, регионите чрез достъпност на историческата информация е добре познатият път за тяхното преодоляване. Трудно бихме могли да разберем и обясним своето минало, без да познаваме историята на другите и особено на своите съседи. А всички ние, които живеем на Балканите, в течение на векове сме били поданици на Османската империя и земите ни са част от нейните европейски владения. Историята на Османската империя е част от нашата история, а историите на балканските народи са част от тази на империята. Това е мое дълбоко убеждение, породено от преподавателската ми и изследователска работа по история на българския народ през XV–XVII в. в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» и потвърдено от посочените вече явления в съвременното българско общество.

Необходимостта от познаването на османската история от широката българска общественост е основният мотив за издаването на предложената на вниманието на читателите История на Османската империя, написана от екип от съвременни френски османисти под редакцията на видния учен Р. Мантран и публикувана в 1988 г. от издателство «Фаяр» в Париж. Опитът на другите страни, които са били част от Османската империя, показва, че преводът на европейски трудове е началният стимул при преодоляване на романтизма в познаването и осмислянето на този дял от историята, както е и стимул за появата на собствени общи истории върху имперското минало. Поемам риска да ги последваме въпреки очакваната реакция на личности и среди, за които незнанието е духовен комфорт или удобен начин за манипулиране на обществото.

Изборът на предлаганата История на Османската империя под редакцията на Р. Мантран бе обусловен по няколко причини. Преди всичко това е най-новата пълна история на османската държава от сумрака на почти митичното й начало през XIII в. до катастрофалното й срутване в 1922 г., когато се ражда република Турция. Книгата е монография, написана от екип от световно утвърдени специалисти, всеки един от които представя факти, събития и процеси за периоди, региони, проблеми, чието добро познаване е доказал с многочислени публикации. Това е обща история на Османската империя, но в много отношения тя предлага и личните виждания на отделните автори. В нея липсва познатата ни обща редакция, която премахва противоречията и нивелира мненията. Напротив. В много отношения тя прилича на сборник от студии, чиито автори дълбоко се различават в много от своите мнения и концепции. Читателят ще намери множество повторения на отделни проблеми, представени от различна гледна точка, с различен подход. Като пример ще посоча изложението върху тимарската система на Н. Белдичану в IV глава «Организацията на Османската империя (XIV–XV век)» и това на Ж. Венщейн в VI глава «Империята в своето величие (XVI век)». Читателят има чувството, че отново се връща към прочетени факти, за да открие, че тяхното подреждане и интерпретиране предлага една по-различна картина от тази, която вече е намерил в предходната глава, написана от друг автор. Вътрешните противоречия са много и на места специалистът може да установи не една, а множество необявени дискусии. Авторите нямат общо мнение, но в хода на изложението си аргументират своите тези, без да настояват, че представеното от тях решение е единствената истина.

Различията на авторските версии обаче създават усещането за разпокъсаност на повествованието и карат читателя да се замисли над сложността на историческата наука. Той разбира, че известните му факти нерядко имат различно обяснение, че конструкциите, които сме приели като аксиоматична истина, невинаги се покриват с историческата реалност, че дискусиите на историците се пораждат от обогатяването на информационната база и от прилагането на нови методи в нейното анализиране. Те налагат съществени промени в общите представи и в оценките за личности, събития, процеси от миналото. Читателят се убеждава, че в съвременната историография нерядко «историите» и «историята» се пренаписват поради разширяването на знанията и задълбочаването на анализа, а не поради политически цели, както някои си мислят или внушават. Само в общество с елементаризирани или формализирани знания за миналото може да действува формулата «който владее миналото, той владее бъдещето». Предлаганата на читателя История на Османската империя, под редакцията на Р. Мантран, е добра илюстрация на съвременното състояние на историческата наука, която изгуби и желанието, и възможностите да строи монолитни реконструкции, за да може по-плътно да се приближи до реалностите на отминалите времена. Това е втората причина тя да се предложи на вниманието на българските читатели.

Третата и за мен особено важна причина за избора на френската История на Османската империя е, че засега тя е единствената, в която са отделени специални глави за състоянието и развитието на двата големи географски ареала, чиито народи са покорени от Османската империя — Балканите и арабския свят. По правило многобройните истории на османската държава са истории на нейния център. Султанът, Високата порта, сараят, еничарският оджак, столицата Истанбул са основните акценти на тяхното изложение, в които се тъкат и преплитат червените нишки на политическата, стопанската, военната, социалната и духовната история на империята. Интензивните изследвания на балканските, на арабските, но и на много европейски, американски и японски историци промениха стародавната традиция. Постепенно и без да намаляват интереса към имперския център, те насочиха вниманието си към положението на народите, живеещи в османските провинции, именно като част от историята на империята. В предложената книга намираме първата реализация на тази идея. «Балканските османски провинции», на които е посветена IX глава, са представени от Ж. Венщейн. Вероятно тя ще е една от главите, които най-силно ще привлекат българските читатели, за да сравняват своите знания и оценки за миналото ни с тези на съвременните френски историци, които в една или друга степен дисперсират в цялото френско и не само френско общество. Нямам намерение да преразказвам, нито да обяснявам тази глава, тъй като съм убедена в историческата култура на българските читатели. Не се съмнявам обаче, че част от фактите, постановките и интерпретациите ще смутят някои, а други може и да възмутят. При всички случаи изложението на Ж. Венщейн ще предизвика по-дълбок размисъл и ще покаже част от образа ни в очите на другите — в миналото, а и в настоящето. Всички знаем колко е важно да познаваш себе си, но знаем колко е полезно да знаеш как те виждат другите. Все пак си позволявам една скромна препоръка към бъдещите читатели на Историята на Османската империя и по-специално на тази глава: да обръщат по-голямо внимание на детайлите и на нюансите в авторовото изложение, в които ще открият не само добронамереност, категорично съгласие по важни за нас проблеми, но и сурови оценки за пропуснати исторически възможности.

За мен не по-малко интересна и значима е следващата X глава «Арабските провинции — XVI–XVIII в.», чийто автор е А. Реймон. На огромната част любители на историческото четиво в България тя ще открие една «terra incognita», позната само на малцината български арабисти. В наситения с факти разказ изпъкват сложни и нерядко крайно драматични събития в тези далечни земи. Те имат значение не само за общата история на османската държава, а и защото разкриват и взаимовръзките, които съществуват между двата противоположни края на Средиземноморието, обединени от XVI до XIX в. от Османската империя. Балканите и Северна Африка са свързани с общи закони, с общото подчинение на Високата порта и нейната политика, с движението на търговци и на стоки, произвеждани в единия край и продавани в другия. Свързани са и с човешки съдби, които сме изтрили от паметта си. От Балканите, включително и от българските села и градове, са събирани като кръвен данък еничарите, които империята изпраща, за да поддържат нейната власт и да защитават нейните интереси, в крепостите на Сирия, Египет, Ливан, Тунис, Алжир и т. н. Тези синове на балкански майки и бащи оставали завинаги в Северна Африка, женели се за местни жени, а децата им, наричани в Алжир и Тунис «кулоглу» (децата на робите), оглавили местните въстания срещу Османската империя. Дали това е парадокс или проява на справедливост в историята?

И още нещо. Преди няколко години българските медии проляха много печатарско мастило, за да внушат и изразят общественото възмущение от «османското присъствие» в българските земи. Може би тези две глави, а и цялата История на Османската империя ще предизвикат интереса към «българското присъствие» в огромната държава. То се доказва в присъствието на българските селяни в данъчните разчети на фискалните органи, в присъствието на българските стоки на пазарите в Цариград, Измир, Мосул, Хайфа, Кайро и т. н., в присъствието на българи в затворите на Диарбекир в Източна Мала Азия и Харар в Етиопия. Доказва се и в присъствието на българи, събирани като кръвен данък и превърнати в «султански роби» в управлението на империята. Османските извори свидетелствуват, че сред великите везири, агите на еничарския корпус, дефтердарите и изобщо сред османската висша бюрокрация мнозина са родом българи. Те присъствуват в османската документация, но нямат място в нашата памет, защото някак странно сме се отрекли от тях. За модерните гърци, както и за техните родители, драгоманинът и фактически външен министър на Високата порта А. Маврокордато е национален герой. За сърбите великият везир Мехмед Соколович, по произход босненски сърбин, е историческа гордост. Р. Самарджич, дългогодишен директор на Института по балканистика на Югославската академия на науките и признат баща на днешния сръбски национализъм, им посвети научно изследване, в което силата на обичта е равна на тази в любовен роман. За нас българинът Алеко Богориди, османският управител на остров Самос, е просто Треперко паша. А какво знаем за Синан бей, велик везир на Мурад II, за Реджеб паша, велик везир на султан Осман II, и за другите като тях, повтарям, българи родом. Нищо. В просто разделения свят на добри и лоши, на бедни и богати, на българи и турци те се оказват недостойни за нашето внимание, въпреки че са управлявали империята, чертаели са нейните политически стратегии, определяли са ходовете на вътрешната й политика, която са изпълнявали всички подчинени от нея народи, включително и българите, поданици на султана. От времето на Мурад I до началото на XVIII в. империята е управлявана от гърци, арменци, сърби, българи, грузинци, станали мюсюлмани и роби на султана чрез кръвния данък. Прочитът на История на Османската империя може би ще убеди мнозина, че висшите османски чиновници с българска кръв и български корен имат място в паметта ни и познаването на техните дела е въпрос на национално себеуважение.

За да бъде по-точно разбран и оценен този «френски поглед» върху османската история, трябва да се припомнят вековните отношения между кралство Франция и османската държава, представляващи дял от европейката, средиземноморската и световната история в течение на шест столетия. Обикновено се знае малко, но силно се подчертава «дългият флирт» на двете големи държави, започнал с договарянето на т. н. Капитулации от крал Луи XIV и султан Сюлейман I Законодател в 1536 г. Това не означава, че отношенията им вечно са безоблачни, но интересите им дълго са синхронни поради «общия враг» — Империята на австрийските Хабсбурги. Между двете държави има и остри конфликти, и тежки кризи. Но в течение на четири века Франция е онази християнска сила, която най-силно влияе върху османската европейска политика, а и върху нейните опити за европеизация, които наричат «вестернизация». «Озападняването на Ориента» е светлата страница във френско-османската политика. Но и тъмните сенки в нея не са малко. Католическа Франция е потенциален и нерядко реален участник в антиислямските, което означава антиосманските, политически планове. Походите на Наполеон, колонизирането на Северна Африка, търговските привилегии от Капитулациите и т. н. връзват сложни възли във френско-османските отношения, някои от които с дълготрайни негативни действия. Те се оценяват като съществен фактор и в кризите, и в катастрофалното сриване на османската държава.

Декларирайки още в «Увода» намерението си да представи добронамерено и без европоцентризъм историята на Османската империя, екипът от автори е направил сериозен опит да я разкрие обективно, без да се влияе от сложните взаимоотношения на миналото и без да се страхува, че негативите на миналата френска политика могат да се оценяват като негативи на днешната френска държава или на французите изобщо. Разбира се, френските османисти не си поставят за цел да направят невъзможното и да напишат съвършената и окончателна история на османската държава. Към техния труд могат да се предявят множество изисквания, да се посочат очевидни грешки, да се направят допълнения и корекции. Не приемам декларираната от Р. Мантран липса на ислямизация на немюсюлмани в политиката на османската държава, категорично и аргументирано опровергана на няколко места в изложението на други автори в тази книга, като това на Ж. Венщейн например. Смущава ме много малкият брой научни трудове на български, сръбски, босненски, руски османисти в библиографския апарат, което ме кара да се съмнявам, че по съществени проблеми са пренебрегнати изследвания със сериозни приноси и важно значение. Видимо е предпочитанието към европейските и османските исторически извори, а тези на подвластните народи почти липсват, което ограничава обективността на изложението. Още много претенции и пожелания към тази История бяха изказани вече в неправените рецензии за нея. Но това не намалява нейната стойност именно като съвременен френски поглед към дългата история на османската държава.

Тя ще бъде интересна и полезна на българските читатели с богатата фактология и разнообразните аспекти на представянето и разчитането на османското минало. Тези, които считат, че историческите трудове са част от пропагандата, могат да я обявят за «протурска» и «антибългарска», като пренебрегнат простия факт, че в османската държава по-дълго или по-кратко са живели над 80 народи. Тези, които имат истински интерес към историята въобще и специално към историята на Балканите и България, ще намерят пропуски и грешки. Надявам се обаче, че мнозина ще оценят последователния разказ за раждането, развитието, зенита, кризите, агонията и гибелта на една империя, която е един от признатите феномени в човешката история. При това те се осъществяват между XIV и XIX в., във времената, в които историята се превръща от разказ за миналото в наука за миналото и често са наблюдавани, описвани и обяснявани от хора, които ясно разграничават политиката от идеологията.

Ислямската османска държава е под «европейско наблюдение» още от края на XIV в. Дългата й история е била и е използувана за всякакъв род пропаганди, но сама по себе си свидетелствува колко опасно и безперспективно е митологизирането на миналото и превръщането му в единствена цел на бъдещето. Защото от края на XVI в. до Танзимата в началото на XIX в., с малки изключения, султаните, везирите, бюрокрацията, войската, религиозната интелигенция, цялото османско общество са обърнати към миналото, към мощта и славата от преминалите времена на Мурад I, Мехмед II, Сюлейман I. Изживяното величие е невъзвратимо и единственият резултат от това втренчване в миналото е дълбокият консерватизъм, обхванал всички сфери на османската държава. Цената е огромна и за империята, и за всички нейни поданици. Изоставането в икономиката, във въоръжението, в културата става все по-голямо и води до загуба на войни, на територии и на човешки потенциали, последвани от политическа нестабилност, разпад на управлението, стопанско и политическо подчинение на Великите сили. Консерватизмът превръща през XVIII и XIX в. Османската империя в сянка от миналото, чийто живот се заплаща със страданията на всичките й поданици — турци, гърци, арменци, българи, араби и т. н.

Историята на Османската империя, както историите на всички империи, е поучителна с конкретната информация за сложността на обективните и субективните фактори, които движат еволюцията на човечеството, които променят човешките светове. Между полуразбойническия бейлик на Осман I и краха на империята при абдикирането на Мехмед VI Вахидеддин преминават шест столетия, в които се раждат, живеят и умират милиони хора — султани и техни поданици, приятели и неприятели на империята, нейни съюзници и врагове. Малкото гранично владение на едно огузко племе се превръща в държава, която се разпростира на три континента, става суперсила, която бавно губи своята виталност и дълго агонизира в мъчителен разпад, за да изчезне от политическата карта на света във вихрите от жестокости и страдания от Първата световна война. В Кемалистката революция се ражда историческото отрицание на Османската империя — Република Турция. Имало ли е начин да се спре експанзията на османските завоеватели в Европа, Азия и Африка? Можела ли е империята да запази огромните си мащаби и да избегне стагнирането в икономиката и политиката? Имало ли е успешен ход, който да предотврати нейния крах? Това са част от големите въпроси, на които предлаганата История на Османската империя иска, но не може да даде отговор. Тя само показва как, кога, защо ходът на събитията се движи в познатата ни посока. Показва кои са личностите и социалните групи, които са подпомагали или са се опитвали да променят това движение. Отделни събития, личности, явления, процеси будят възхищение, а други предизвикват дълбоко отвращение или погнуса. Емоциите на читателите могат да бъдат напълно противоположни в зависимост от предварителната гледна точка. Но цялостният последователен разказ за шестте османски столетия не може да остави колебание, че Османската империя е изиграла своята роля на световната сцена, платила е своята дан на човечеството и завинаги е останала в миналото. Тя принадлежи на историята и всички опити да бъде извадена оттам не са нищо друго освен мечти, илюзии, страхове, а може би политически манипулации. Изчезналите империи не възкръсват, което не означава, че не се раждат други империи.

4. 12. 1996 г.

Цветана Георгиева

Предговор

Преди повече от сто и петдесет години се появява История на Османската империя от Йозеф фон Хамер-Пургщал, френски превод на неговото внушително произведение Geschihte des osmanischen Reiches(1). Тази книга навярно е имала значителен отзвук, защото за първи път била публикувана обща история на тази империя въз основа на турски и чужди извори, преди всичко хроники. Въпреки че завършва с 1774 г., този труд привличал вниманието, още повече, че от началото на XIX в. Османската империя заемала видно място в европейската и средиземноморската действителност: походът в Египет на Бонапарт, войните с Русия, размириците в Сърбия и Епир, войната за независимост в Гърция, френското нашествие в Алжир, конфликтът с Мехмед Али в Египет, военните, дипломатическите, икономическите вмешателства на Великите сили. Тази империя, която в продължение на векове карала Европа да трепери, сякаш се приближавала към края на своето съществуване или поне губела властта си над някои християнски и мюсюлмански народи в Европа или в Ориента.

Историята на Османската империя, така както я представя Й. фон Хамер, все още принадлежи към традиционния исторически стил, т. е. повече описва, отколкото обяснява, и не търси дълбоките причини за събитията. Освен това тя особено набляга — и това е разбираемо в антиосманския контекст на епохата — върху недостатъците, грешките, всички видове крайности, факти, които не могат да се отрекат, но все пак съставят същността на историята и най-вече дават частична и пристрастна представа за нея.

След книгата на Й. фон Хамер, през XIX в. и в началото на XX в. се появяват някои общи изследвания на Османската империя, но като цяло това са кратки, незадълбочени съчинения, силно повлияни от едно европоцентристко виждане на историята. По-голямата част от тях са написани въз основа на западни, а не на ориенталски извори и дават или едностранчива представа за фактите в икономическата област, или повърхностна идея за управлението на държавата. Естествено, османските архиви още не били достъпни, но дори и да са били, схващането за политическото и културното превъзходство на Европа не би се променило.

Едва след Втората световна война нещата еволюират. Най-напред се появява възможност да се работи с османските архиви и се установява, че те съдържат голяма информация, особено по отношение на вътрешните аспекти на държавата; освен това с турска история вече се занимават турци, които имат желание по-добре да разберат своето минало(2), или западни учени, специалисти по източни езици и следователно способни да се запознаят с турските, арабските и персийските извори, пренебрегвани в миналото. В резултат на всичко това се увеличават изследванията, проучванията на отделни подробности и голям брой въпроси се поставят наново. Именно в тази насока е написана последната история на Османската империя от Стандфорд Дж. Шоу, въпреки че някои заключения и трактовки могат да бъдат подложени на критика(3). Докато публикуваните преди работи поставяха акцента върху «събитийните» аспекти и политическите отношения между европейските държави и Османската империя, сега вече може да се засегне историята на институциите, икономическата и обществената история, разгледани от османска гледна точка, както и отношенията между турци, араби, персийци и т. н. Следователно в последните четиридесет години познанията ни за османския свят са се разширили и уточнили и ни се струва полезно да представим на нашите студенти, на колегите историци и на всички интересуващи се от история едно произведение, създадено въз основа на нови данни. Пример за това ни бе даден от Клод Каен, който с книгата си Доосманска Турция, наскоро написана на френски и преработена, възобнови анализа на проникването и установяването на турците в Мала Азия между XI и XIII в., които представляват прелюдия към историята на османците(4).

Ориенталистиката, която представлява познание за магребския и близкоизточен мюсюлмански свят, е традиция, започнала във Франция през XVII в., от момента, когато драгоманите на посолствата, поради изучаването на «източни» езици (турски, арабски, персийски), успяват да направят много по-задълбочени наблюдения на всекидневния политически и религиозен живот на страните в Ориента. Постепенно се развива едно знание, което в продължение на дълъг период е предназначено за специалисти, сред които французите винаги са имали добро присъствие.

Тюркологията, клон от ориенталистиката, също е част от това знание и в по-близкото и далечно минало тя е била представяна от забележителни личности. И днес френската тюркология е добре развита. Тя присъствува в множество дисциплини — лингвистика, антропология, етнология, история — до такава степен, че френските тюрколози са достатъчно на брой, за да се заемат с цялостната история на турците и по-специално с тази на османците. Ето защо предпочетохме да поверим на специалисти разработката на всеки от големите периоди на османската история, отколкото да предложим книга, написана от един автор, който по много проблеми само би повторил разработките на други учени.

От много отдавна обичаят е наложил такъв вид книга да се назовава История на Османската империя. Ние не искахме да прекъснем тази традиция, въпреки че до голяма степен сме се опитали да представим историята на османската държава, стараейки се да покажем, че тя не е само история на завоевания, господство, военно превъзходство, но и на вътрешна организация и управление.

Всъщност старото схващане за османския свят се е изградило преди всичко въз основа на понятия, създадени най-вече през XIX в. Този режим на тирания, жестокост, насилие дължи своето господство единствено на силата на армията си, понякога на кървавия гнет, упражняван от неговото правителство; султаните са или кръвожадни и безмилостни същества, вдъхновени от примамката на властта, управляващи чрез терор, или пък безхарактерни личности, потънали в разврат и корупция (едва-едва се признават някои изключения като Сюлейман Великолепни). Османският свят няма система на управление, администрацията не съществува или е продажна; ислямът е всемогъщ и доказва своето превъзходство с грабителство и даже поголовно избиване на християни. Това схващане, опиращо се на превъзходството на Запада и на западните идеи през XIX в., на националния принцип, на защитата на някои малцинства, често се среща и днес. То показва до каква степен книгите и умовете са проникнати от възгледа за вредния и даже перверзен характер на мюсюлманския свят изобщо и на турския свят в частност.

Така нареченият «Източен въпрос» доскоро е бил проучван само от западна и специално от антиосманска гледна точка, в перспективата на разчленяването на империята, с цел да се заграбят нейните икономически богатства, търговски пътища и стратегически пунктове и с надеждата за покровителство на «освободените от османско иго» народи. Освен това почти никакво внимание не се е обръщало на арабската част на империята, освен към края на XVIII в. и най-вече през XIX в. в зависимост от икономическите, политическите (колониализма) или стратегическите (път към Индия, достъп до черна Африка) цели на европейците. От друга страна, не можем да забравяме обвиненията на арабските страни срещу османците, че именно те са виновни за упадъка на мюсюлманите и за зависимостта на арабско-мюсюлманския свят от Запада: и в това отношение ползуването на ориенталски, а не само на западни извори, които очевидно поставят акцента върху некомпетентността, нехайството и османската слабост, позволява да се направи по-различна преценка на османско-мюсюлманския «упадък».

Всъщност още от самото начало на съществуването на османската държава можем да констатираме и съществуването на нейните институции и закони, както и на политически, административни и военни кадри: първите османски владетели вече не изглеждат безпринципни варвари, а свързването им с византийски благородници и първенци и липсата на преследвания срещу християните могат да бъдат доказателство за известно съвместно съществуване. С времето режимът се развива, властта на султана става неоспорима, ударението се поставя върху мюсюлманския характер на държавата, но заедно с това се изгражда система, която показва разбиране за различията в провинциите: заедно с мюсюлманския шериат се появяват и специфични законници, кануннаме, които дават възможност да се запазят, приспособят и даже да се усъвършенствуват навиците, традициите, начинът на живот, социалните условия на мюсюлманските и немюсюлманските поданици. В резултат на тази система в провинциите и по-специално в християнските провинции са се запазили местните езици, религии и даже политическите и обществените кадри. От страна на османските ръководители не е имало желание за асимилация на завладените народи. Не е имало нито насилствена османизация, нито ислямизация. В противен случай как бихме обяснили запазването на гръцкия, българския, сръбския и другите езици, на християнските религии, на местните първенци, на всички елементи, които от края на XVIII в. и най-вече през XIX в. Великите сили са използували под прикритието на принципа за самоопределяне на националностите и за защита на етническите и религиозните малцинства?

Ако при различни обстоятелства, оправдани или не, е имало насилия и даже преследвания на немюсюлманското население (коя господствуваща страна не ги е извършвала по отношение на поробените народи?), покровителството на немюсюлманите (зимми) е било правило в Османската империя, с това ограничение, че като във всяка мюсюлманска държава те били считани за поданици с по-ниско положение, отколкото мюсюлманите, и че достъпът до някои постове им бил забранен. Но системата на девширмето позволявала да се заобиколи тази забрана. Също така не трябва да се забравя, че именно в османските земи (Солун, Истанбул) намерили убежище изгонените от Испания и Централна Европа евреи. Тази отвореност, тази толерантност на османския свят са описани в разказите на пътешествениците от XVI и XVII в., преди икономическата, културната и политическата експанзия на Европа да промени възгледите им и да ги насърчава да подчертават недъзите на режима.

През XIX в. османските ръководители опитали да предприемат реформи, да модернизират държавата. Естествено, тези реформи често били прилагани зле, но истина е и че някои Велики сили не желаели възраждането на една силна, мощна, организирана държава и пречели на усилията на османското правителство, тласкайки го във военни конфликти, предизвиквайки бунтове (сърби, българи, арменци, ливанци), завладявайки територии или улеснявайки тяхното откъсване. Темата за «турското иго», широко използувана през XIX в., е била предназначена само за християнските провинции на империята. Тя обхванала мюсюлманските провинции и при това единствено близкоизточните едва от началото на XX в., когато откъсването им от Османската империя било желано от Англия и Франция и завършило с «арабското въстание». Колкото до арменския въпрос, ако за «разрешаването» му са обвинени османците, причините за него не трябва да се търсят само в турската страна.

Фактът, че образът на османската държава, създаден от западноевропейците, е често негативен, е нещо безспорно и при случай може да се мотивира. Това не означава непременно, че османците трябва да излязат чисти и неопетнени от едно критично историческо разследване. Ако те са търпели европейския диктат, вината за това не е само в европейците. Многократно османците са проявявали инертност, некомпетентност, неприспособяемост поради един комплекс за превъзходство, който им пречел добре да виждат и преценяват действителността. Информацията, с която разполагаме днес, ни позволява да се отграничим от концепциите на XIX в., да се опитаме да създадем истински исторически труд, освободен от каквито и да било политически влияния, без пристрастност и предпочитания. Сметнахме, че е необходимо да оставим място и за литературата (историческа и художествена) и изкуството, тъй като тези елементи много често са стояли извън историята или са имали маргинално присъствие. Но те също са прояви или на политическа власт, или на истинския характер на нацията, или на асимилацията на други култури. В тази област османското изкуство е доста представително, за да може да бъде пренебрегнато: то е оставило доказателства, които се виждат и в наши дни.

Накратко, намерението ни беше да разкрием един недобре познат свят, пренебрегван и често обвиняван във всички грехове, във всички мерзости и от който се е запазил образът на «болния човек на Европа», когото лекарите бързали по-скоро да уморят, отколкото да излекуват. Като всички империи, Османската империя в крайна сметка е изчезнала, но тя има своето място в историята на Стария свят, чиято първостепенна сила е била в продължение на векове. Това може да обясни завистта, озлоблението, стремежа за отмъщение, дестабилизация и разрушение, на които е била обект. Една история на Европа, една история на Средиземноморския свят не ще бъде пълна без Османската империя.

Тази книга е колективно произведение. Всяка глава е написана от специалист, който е изразил своите идеи и схващания. Значителна част е отредена на създаването на османците, зараждането на държавата им и нейното постепенно разширяване — един доскоро неизследван период. Същото се отнася и за балканските провинции и най-вече за арабските провинции под османска власт. Трябва да отбележим, че у съвременните арабски историци личи определена грижа да се преразгледа този етап от тяхната история. И накрая, обширно е разработена историята на последния период на Османската империя, като е направен опит да се отхвърли чисто западното виждане за него и той да се изследва по-скоро от гледна точка на нейното вътрешно състояние. В замяна на това не ни се стори необходимо да се разпростираме надълго върху управлението на Селим I и на Сюлейман Великолепни, които отбелязват апогея на империята, защото събитията от тази епоха вече са били предмет на много изследвания. Ние предпочетохме да представим по-задълбочено управлението на османската държава през XVI в., тъй като този аспект е по-неизвестен, а много неща в западните хроники от онова време са плод на въображението на авторите си, въпреки че дълго време са били считани за историческа истина.

Бележките и библиографията нарочно бяха ограничени до необходимата допълнителна информация и документация. Тази книга има за цел да служи не само като средство за работа, но и за обогатяване на културата. Ето защо прекалената ерудиция е пренебрегната, без обаче да се допуска крайно опростяване. Ние се надяваме, че по този начин сме постигнали равновесието, което може да задоволи както взискателните читатели, така и тези, които биха искали по-добре да опознаят историята.

Робер Мантран

Първа глава: Началото: Осман и Орхан

Началото на Османската империя се губи в гъста мъгла. Осман, който дал името си на династията, излиза на историческата сцена едва по повод битката при Бафеус (1302 г.), описана от неговия съвременник, историка Пахимер. Знаем, че баща му се е наричал Ертогрул. Намерена е монета, изсечена от името на Осман, син на Ертогрул, а в османски регистър от средата на XV в. се споменава за религиозно дарение, направено за спасение на душата му в градчето Сьогют, където и днес може да се посети неговият гроб. За останалото трябва да се доверим на легендата.

Факти и легенди

В XV в. турският хронист Ашък паша-заде допуска, че съществуват няколко версии за началото на османската държава. Той обаче дава предпочитание на следния разказ, повторен от по-късните хронисти с малки разлики в подробностите.

От зараждането на османската държава до 1302 г.

Кога точно Ертогрул отишъл в Мала Азия с баща си Сюлейман шах и двамата си братя Сункур Текин и Гюндогду не е известно. Те прекарали там няколко години, след което решили да се върнат в родните си места. При преминаването на р. Ефрат Сюлейман шах се удавил. Двамата братя продължили към Туркестан, а Ертогрул останал в Анадола с четиристотин шатри. След това той изпратил сина си Сару Ятъ при новоизбрания селджукски султан Алаеддин — хрониката не уточнява за кого от тримата султани, известни под това име, става дума, — за да получи от него земя за хората си и техните стада. Алаеддин му дал градчето Сьогют и областите Доманич и Ермени Бели за летни пасбища.

След смъртта на Ертогрул синът му Осман влязъл в приятелски отношения с някои християнски благородници и най-вече с управителя на град Биледжик. Именно той му разрешил да държи имуществото си в тази крепост всеки път, когато се отправял към летните пасбища. В знак на признателност Осман му подарил килими, сирене и агнета.

Но някои други християнски владетели, например управителят на Айнегьол (Инегьол), се отнесли с недоверие към Осман. В сблъсъците и двете страни дали жертви; между другото те коствали живота и на Бай Ходжа, син на Сару Ятъ и следователно племенник на Осман. Управителят на Караджахисар и брат му Каланос също били сред враговете на Осман. При едно нападение умрял Сару Ятъ — братът на Осман.

Селджукският султан, след като научил, че Осман е затруднен и че емирът на Гермиян също е враждебно настроен към него, дошъл лично в областта Караджахисар, за да се разправи с християните. Но той трябвало да се върне обратно поради монголското нашествие в гр. Ерегли (Хераклия в Кападокия). Осман спечелил сам победата и помолил племенника си Актимур да съобщи добрата новина на султана, който му изпратил знаме и подаръци.

След като превзел града, Осман се заел с организацията на своята държава. Раздал изоставените от християните къщи на пришълци от емирата Гермиян, превърнал църквите в джамии и въвел мюсюлманската молитва. Той създал и пазар, който привличал даже жителите на град Биледжик, разположен на византийска територия.

Осман бил в приятелски отношения с християнина Кьосе Михал, господар на Харманкая; хрониката споменава, че присъствувал на неговата сватба. Те заедно кръстосвали областта и походите им ги отвели до градовете Гьойнюк и Таръклъ Йениджеси на завоя на р. Сакария. За да прекосят реката, те наели за водач някой си Самса Чауш, който се бил установил в областта с брат си Сюлейман и живеел в разбирателство с християните. Осман и Михал плячкосвали всичко, което им попадало подръка, но се въздържали да взимат пленници, защото целта им била да накарат населението да им се подчини.

Ала разбирателството на Осман с управителя на Биледжик се прекратило по повод сватбата на последния. Кьосе Михал, който бил натоварен да предаде поканата на Осман, му намекнал, че всъщност става дума за коварство. Не е ясно обаче защо управителят на Биледжик решил внезапно да устрои капан на Осман. Независимо от това, по време на сватбеното празненство, което се състояло извън града, Осман успял да вкара в крепостта шепа свои бойци, преоблечени като жени. Когато неговите войници завладели крепостта, опразнена от празнуващите жители, Осман и Кьосе Михал яхнали конете си, преструвайки се, че бягат. Вече доста пийналият управител на Биледжик, от страх да не би Осман да му се изплъзне, се втурнал след него и попаднал в клопката, приготвена от османовите хора, които му отрязали главата. Тогава Осман отишъл в Ярхисар, където се намирала младоженката, прочутата Люлюфер (Нилюфер). Тя станала жена на Османовия син Орхан. Тази военна акция завършила с превземането на Айнегьол.

Всички тези събития — от началото на враждите с управителя на Караджахисар до превземането на Ярхисар — според Ашък паша-заде станали между 1283 и 1299 г. Но разказът на историка Пахимер, за когото не бива да забравяме, че бил съвременник на Осман, показва, че османските извори, които са с два века по-късни, трябва да се допълнят и коригират в много отношения.

В последната четвърт на XIII в. областта на Ескишехир, бившия Дорилайон, и съвсем близко разположената крепост Караджахисар вече били в ръцете на мюсюлманите. Река Сангариос, или днешната Сакария, била границата между Византия и земите на емирите. Император Михаил VIII (умрял в 1282 г.) укрепил крепостите близо до границата и поставил колове по реката, за да спре набезите на туркмените. Осман (когото Пахимер нарича Атман) не бил единственият тюркски вожд, който воювал в този край. От една страна, е известно, че синът на султан Изеддин, Кайкавус II (когото Пахимер нарича Мелек Ма(н)сур), бил заточен в Константинопол заедно с баща си. След смъртта му той се опитал да се наложи в крайграничните територии, след като предварително спечелил благоразположението на илхан Аргун (1284–1291). Имало и други тюркски вождове, готови да се опълчат срещу всяка власт, била тя византийска, селджукска или монголска. Сред тях Пахимер споменава някой си Амуриос (емир), който се установил на завоя на р. Сакария, както и Солимампаксес (по всяка вероятност Сюлейман паша, владетелят на Пафлагония). Амуриос, чийто брат Настратиос живял дълго като заложник при византийците, първоначално бил съюзник на императора. Но славата на Осман скоро събудила завистта му и сложила край на мирната политика на императора, който се надявал да задържи туркмените с «дарове и милости». Една друга мярка, целяща подсилването на източните граници, се оказала ненужна. За управител на областта Никомедия император Андроник II назначил Куцимпаксис. Той произхождал от земите на Златната орда, разбил се с кораба си в Понтис Хераклис и с цялото си семейство приел християнството. Императорът разрешил на този покръстен тюрк да омъжи дъщеря си за Солимампаксес с надеждата, че този брачен съюз ще се окаже някой ден благоприятен за Византия.

От съпоставянето на турските и византийските извори за началото на XIV в. се очертава следната картина: големи групи туркмени, избягали от монголите и изблъскани от градското население в Анадолското плато, се струпват на западната граница на селджукската държава в търсене на нови пасбища. Те намират паша за овцете си по гористите склонове на граничните територии. Близките византийски градове ги допускат да продават продукцията си и да попълват запасите си. Отначало това става без особени сблъсъци. Самият Ашък паша-заде твърди, че по времето на Ертогрул не е имало войни. Мюсюлмани и християни се срещат по пазарите, защото границата не е така непроходима, както би желал византийският император. Съжителството е улеснено от съществуването на християнизирани тюрки във византийските земи. Те очевидно нямали същата религия, но говорели същия език и османските регистри от средата на XV в. посочват наличието на християни с имена от тюркски произход. Двете общности поддържали отношения и на по-високо ниво, защото Михаил VIII посетил султана на Икониум (Кония), а селджукски принцове търсели убежище в Константинопол. Византийците впрочем държали известен брой заложници, с цел да ги върнат в подходящ момент.

Но това съжителство било мимолетно. Постепенно, при всеки нов сблъсък турците откривали своята сила. В крайна сметка Осман успял да събере много хора, привлечени от плячката и жадни за приключения. Някои от тях идвали чак от областта Меандър. Ала неговите успехи много скоро предизвикали завистта на тези, които дотогава водели мирна политика. Примамени от решителността му, много бойци, предвождани от не така динамични вождове, ги напускали и се присъединявали към войските му; Осман, който прекарал цялата си младост между зимните и летните пасбища, успял да обедини този човешки поток и да го поведе към успех под своето знаме. Когато се налагало, той воювал и срещу мюсюлманските си съседи. Грамотни хора, напуснали анадолските градски центрове, се присъединили към него и му помогнали да изгради своята държава. На 27 юли 1302 г., когато Осман разбил хетериарха Музалон при Бафеус, близо до Никомедия (Измит), той достигнал ранга на емирите на Гермиян, Ментеше и Айдън. Осман вече бил готов да поеме нова роля.

От 1302 г. до завземането на емирата Кареси

Поражението на Музалон принудило византийците да търсят други средства, за да спрат турското настъпление. През 1304 г. император Андроник II се обърнал към Газан хан с предложение за брачен съюз. Той се надявал, че монголите, които след победата над селджуките при Кьоседаг (1243 г.) владеели Централен и Източен Анадол, щели да поставят на място предприемчивите гранични емири.

Междувременно турският натиск все повече се засилвал. Пахимер твърди, че много градове — не всички били локализирани — страдали от него. Това са Никомедия (Измит), Никея (Изник), Белокомис, Ангелокомис, Анагурдес, Платанея, Мелангея, Крула (Гюрле) и Катойкия (Ките?). Една войска, събрана от началника на византийските алебардисти Сгурос, била победена в областта Катойкия. Тъй като жителите на Белокомис участвували в битката, градчето се оказало обезлюдено и станало плячка на Осман (1304 г.).

Византийските историци не споменават никакво значително събитие във Витиния между 1304 г. и превземането на Бруса двадесет и две години по-късно, защото вниманието им е привлечено от тюркските нападения откъм Егейско море, водени от други тюркски вождове, както и от каталанските наемници. Но Осман и неговите хора не губели инициативата. Военните успехи, изложени в османските хроники, го доказват. Под натиска на силата или чрез капитулация му се предали редица градове: Ките, Кестел, Динбоз, Адранос, Леблебиджихисар, Мекедже, Акхисар, Гейве, Лефке, Карачепюш. Тези завоевания за жалост не са датирани и някои несъмнено са извършени след смъртта на Осман.

Ако се основем на топонимите, османската експанзия следва три направления. Осман и неговите бойци най-напред са вървели по левия бряг на р. Сакария и са пресекли от изток достъпа до гр. Никея (Изник). На запад те стигнали до Лопадион (Улубад) и Адранос, като заобиколили от север и юг планината Олимп (Улудаг), оставяйки настрани гр. Бруса (Бурса), който бил много добре укрепен, за да бъде превзет. На югоизток тяхното настъпление ги поставило в съседство с мюсюлмани. Когато според легендата Осман отвлякъл хубавата Малхатун, бъдещата майка на Орхан, в Иньоню и Ескишехир имало тюркски бегове(5). Хронистите впрочем споменават нееднократно за неразбирателството между бега на Гермиян и Осман. По онова време границата между османската държава и мюсюлманските й съседи безспорно била неопределена, защото в един османски регистър се говори за религиозни фондации, създадени с позволението на Осман и Орхан в провинцията Султаньойюю. По-късно както Сюлейман паша, така и Мурад I предприели походи към Анкара, зона на влияние на династията на Еретнидите.

Осман умрял по всяка вероятност между септември 1323 г. и март 1324 г. Ако наистина е живял до превземането на Бруса (6 април 1326 г.), както твърдят някои хронисти и арабският пътешественик Ибн Батута, със сигурност той не е упражнявал властта си след март 1324 г. Известни са ни шест негови синове — Орхан, Чобан, Мелек, Хамид, Пазарлу и Алаеддин — и една дъщеря, Фатма. Орхан го наследил не без затруднения, защото си съперничел с брат си Алаеддин, който доброволно или насила се отказал от престола.

През 1324 г. Орхан, който окончателно щял да изведе от анонимност османската държава, имал вече трима синове, достигнали подходяща за наследяване възраст. Следователно, когато поел властта от Осман, той вече не бил много млад. Неговият пръв успех като владетел било превземането на Бруса. Обсаждан години наред и съсипан от глад, градът се предал на 6 април 1326 г. На 13 май 1327 г. Лопадион на свой ред преминал към османската държава.

Изправен пред тези успехи, Андроник III, който през 1328 г. наследил дядо си, решил лично да се сражава в Мезотения (близо до днешната Коджаели), за да отблъсне османската заплаха. На 10 юни 1329 г. започнала битката при Пелеканон. Ранен, императорът бил принуден да вземе кораб от Филокрене за Константинопол, докато войниците му, укрили се на първо време в най близките крепости, стигнали пеша до Скутари (Юскюдар). От османска страна в тази битка загинал Пазарлу, братът на Орхан.

След тази победа Орхан нямало вече защо да се страхува от византийската армия. Никея се предала на 2 март 1331 г. и Орхан обсадил Никомедия (Измит). Андроник III започнал преговори с него. Мирът бил сключен през август 1333 г. и императорът се задължил да заплати 12 000 перпера за крепостите, разположени между Никомедия и столицата. Примирието било кратко и през 1337 г. турците завладели Никомедия.

Следователно присъединяването на територията, разположена във вътрешната част на завоя на р. Сакария, се извършва между превземането на Бруса и завладяването на Никея. Естествено, по времето на Осман неговите конници, водени от Самса Чауш, нахлували в нея, но това не били дълготрайни завоевания. Първи паднали под властта на османците земите, принадлежащи на Мурадеддин Хамза (споменат единствено от Шихабеддин ал-Умари), чиято столица била Кавия, днешният гр. Гейве. След това дошъл ред на по-отдалечените градове Гьойнюк, Тараклъ Йениджеси и Мудурну, които се предали на Сюлейман, сина на Орхан. Всички тези градове били османски, когато Ибн Батута ги посетил през зимата на 1333–1334 г.(6) Кои са били предишните им владетели? Може би тюрко-татари, частично покръстени от византийците, но които се съюзили с господаря на Кастамону. Във всеки случай през последната четвърт на XIII в. те вече не били част от Византийската империя.

Превземането на емирата Кареси

Настъплението на запад предизвикало съперничество между османците и емирата Кареси(7), който изплувал от мрака на историята заедно с Османския емират. Неуспешният поход срещу турците, предприет от Михаил IX, син на Андроник II, заедно с каталаните в крайбрежните области на Мраморно и Егейско море, оставил свободно поле за действие на новодошлите, които завладели цялата Пергамска област до Дарданелите. Продължителните разпри между Византия и каталанските наемници, към които се присъединили и някои тюрки, само усложнили положението от двете страни на пролива. Арабските извори и особено пътешественикът Ибн Батута свидетелствуват, че по това време град Пергам бил разрушен и че в Балъкесир нямало джамия за петъчната молитва, което доказва, че турците са завладели града наскоро. От друга страна, византийските извори съобщават за разрухата в Галиполи, предизвикана от каталаните и техните турски съюзници след победата им над Михаил IX при Апрос (1305 г.).

Орхан се възползувал от разногласията, които разтърсвали емирата Кареси, и го превзел (1334–1335). Османските хроники твърдят, че населението, недоволно от Яхшъ, емира, който поел управлението на държавата след смъртта на Аджлан бег, предпочело брат му Дурсун, който служел при Орхан. Но те само частично се засичат със западните, византийските и арабските хроники. В действителност според твърдения на съвременници към 1333 г. емиратът бил разделен на две. В Балъкесир(8) управлявал Демир хан, а в Пергам — Яхшъ. Андроник III сметнал за разумно да сключи мир с Демир хан през 1328 г., една година преди да нападне Орхан. Възможно е Орхан да се е ядосал на Демир хан и да е оказал поддръжка на противниците на тази политика; разгледани под този ъгъл, твърденията на османските хроники са по-вероятни. А флотата на Яхшъ сериозно пострадала от корабите, изпратени от папата, краля на Франция, Родос, Венеция и Кипър. През 1341 г. той предвождал един турски набег в Тракия. Преди да го отблъсне, Йоан Кантакузин сключил мир с Орхан. С този съюз той целял не само да изолира Яхшъ, но и да накара Орхан да го нападне. Най-сетне през 1345 г. споменатият вече Сюлейман изпратил от Троя войските на тъста си Ватаци. Следователно османците са завладявали емирата Кареси на етапи, като последният е малко след 1345 г. Една мюсюлманска хроника посочва датата 749 г. (1348–1349), но тя изглежда късна, защото хронистът Ашък паша-заде споменава, че последният емир на Кареси бил отведен в Бруса, където две години по-късно умрял от чума. А ние знаем, че чумата е засегнала тази област през 1347–1348 г.

От преминаването в Европа до смъртта на Орхан

С превземането на емирата Кареси османците достигнали до южния бряг на Дарданелите. Оттам преминаването в Европа било само въпрос на време. Естествено, те трябвало да преминат морето — едва неколкостотин метра, — но игрите на политиката и на случая ускорили установяването на турците в Тракия.

Първите сериозни опити за проникване започнали в началото на XIV в. Тюркски наемници, присъединили се към каталаните, за да се сражават срещу други тюрки в Анадола, ги придружавали до полуострова Галиполи, превозвани с византийски кораби. Смъртта на Андроник III през 1341 г. и вътрешните размирици предизвикали масовото нахлуване на нови сили. Тъй като наследникът на трона Йоан V Палеолог бил малолетен, Йоан Кантакузин осигурявал регентството, но скоро между него и партията на Ана Савойска, майката на Йоан V, избухнала открита война. Омур, емирът на Айдън, пръв оказал помощ на Йоан Кантакузин. Прекосявайки многократно морето, за да стигне Европа, той се проявил като деен и верен приятел, макар че войските му опустошавали земите, през които минавали, без да се интересуват дали те са приятелски или неприятелски. Но в 1344 г. Омур бил изправен пред големи трудности, когато латините завзели пристанището Смирна (Измир) и неговата крепост; той умрял малко по-късно (1348) пред вратите на града, пронизан от арбалет.

Йоан Кантакузин трябвало да търси нов съюзник. Най-могъщият, но и най-близо намиращият се емир бил Орхан. През зимата на 1344–1345 г. Орхан помогнал на Йоан Кантакузин да превземе разположените по крайбрежието на Черно море градове, с изключение на Созопол. Няколко месеца по-късно Йоан Кантакузин му дал дъщеря си Теодора за жена. Сватбата била отпразнувана много тържествено през юни 1346 г. Следващата година Йоан Кантакузин най-после се срещнал с Орхан, който бил придружен от четиримата си синове. От този момент османските войски непрестанно преминавали Хелеспонта. През 1347 и 1349 г., водени от Сюлейман, един от орхановите синове, те помогнали на Йоан Кантакузин да отблъсне противниците си.

Роднинските връзки, които свързвали Йоан Кантакузин с Орхан, обаче не попречили на емира да помага на неприятелите на тъста си. Когато венецианците (временни съюзници на Византия) и генуезците влезли в сражение на 13 февруари 1352 г. във водите на Босфора, турците поддържали генуезците, като им изпратили девет кораба. Въпреки че няма доказателство, че турците са участвували пряко в битката, известно е, че те са информирали генуезците за движението на противника и че са им позволили да се укрият на източния бряг на Босфора след битката, когато неприятелят затворил достъпа до Пера. Също така те осигурили снабдяването на флотата, разрешавайки на генуезците да мелят жито в мелниците, разположени на тяхна територия.

Същата година, ако се вярва на Йоан Кантакузин, Сюлейман предприел поход в източната част на страната и присъединил Анкара. Но не само слабостта към приключенията накарала османците да разширят границите си на изток. През 1349 г. Орхан наистина извикал внезапно сина си Сюлейман, намиращ се по това време в Тракия на страната на Йоан Кантакузин, поради неуточнена заплаха. Османците невинаги живеели в добри отношения със съседите си и несъмнено се страхували от еретнидите, които се смятали за господари на Анадола след заминаването на монголския владетел Тимурташ през 1327 г. Анкара била отнета от османците още при Орхан, защото неговият наследник Мурад I трябвало отново да превзема града в началото на своето управление.

През 1352 г. Сюлейман се намесил в конфликта, който противопоставил Йоан V Палеолог на Матей, сина на Йоан Кантакузин. Ще се спрем само на основните факти. Йоан V Палеолог се установил в Димотика и се опитал да изгони Матей Кантакузин от Одрин. Отблъснат, той се отправил в Енос и на 10 октомври 1352 г. подписал договор с венецианците, от които взел 20 000 златни дуката срещу остров Тенедос. В същото време изпратил възвание към българите и сърбите. Матей на свой ред извикал Сюлейман. Битката станала при Емпитион, близо до Димотика. Сърбите и българите били победени. Тогава Сюлейман отишъл в Одрин, за да освободи обсадения в цитаделата Матей.

Турците, кръстосвайки непрекъснато Тракия, започнали да се настаняват в нея. Нека подчертаем, че под името «турци» трябва да разбираме не само османците, но и тюрките от емиратите Айдън, Сарухан и Кареси. Както вече посочихме, една първа вълна от турци се установила още през зимата на 1304–1305 г. в полуостров Галиполи. Те даже започнали да обработват земята, докато каталаните предпочитали да живеят от плячката. Каталаните и турците напуснали полуострова още през 1307 г., но може би някои семейства решили да останат. По-късно, когато Йоан Кантакузин се обърнал към Орхан, противниковата страна събрала войски в емиратите Сарухан и Кареси. Според други извори, а не османските хроники, в Тракия заедно със Сюлейман имало и други бегове, които воювали за собствена сметка; най-известни са Хаджи Илбеги и бащата на шейх Бедреддин, който се заселил в Симавна, в Тракия.

Турците установили своята първа база в местността Цимпе (Чимби), спомената за първи път във връзка със събитията от 1352 г.(9) Тогава Йоан Кантакузин предложил на Орхан да върне тази местност на византийците, но Сюлейман поискал компенсация. Йоан Кантакузин изпратил 10 000 златни монети, без обаче да си я получи обратно. Едно неочаквано събитие щяло да направи още по-несигурно пребиваването на византийците в Тракия. През нощта на 1 срещу 2 март 1354 г. силно земетресение сериозно повредило стените на Галиполи. Сюлейман, който се намирал в Пига (Кара Бига), пристигнал и завзел крепостта.

1355 г. сложила край на мечтите на Йоан Кантакузин. Йоан V успял да влезе в Константинопол. На 4 декември Йоан Кантакузин бил принуден да абдикира. Той станал монах и след кратко пребиваване в манастира «Манганис» се установил в манастира «Харсианеитис», където написал своята история, огледало на многобройните перипетии на бурния му живот, но и ценен източник за отношенията между византийците и анадолските емирства през втората четвърт на XIV в. През лятото на 1356 г. ново събитие променило разположението на фигурите върху шахматната дъска на историята. Халил, един от синовете на Орхан, бил отвлечен от фокейски пирати в залива Астасен (днес Измитския залив). Орхан научил къде държат сина му едва през есента. Тъй като не притежавал достатъчно силен флот, за да се впусне в Егейско море, той се обърнал за помощ към Йоан V. Императорът, който след нападението над Одрин напразно опитал да се сближи с османците, и по-специално със Сюлейман, се възползувал от случая, за да извлече изгода от положението. Той обещал на Орхан да му помогне при условие, че Орхан няма да подкрепя Матей, сина на Йоан Кантакузин. Първият поход до Фокея през пролетта на 1357 г. завършил с неуспех. Управителят на Фокея поискал внушителен откуп, а по думите на византийските историци насрещни ветрове попречили да се нападне крепостта. На следващата пролет между Орхан и Йоан V започнали преговори не само за да се ускори освобождаването на Халил, но и за да се сключи договор между двете страни. В същото време Йоан V предложил брачен съюз между една от дъщерите си и пленения син на Орхан. След внасянето на голям откуп, според изворите 60 000 или 100 000 златни перпера и предоставяне на титлата «панхиперсевастий» на управителя на Фокея, Халил се отправил към Константинопол, където малко по-късно бил отпразнуван годежът между византийската принцеса и турския принц.

Преди завръщането на Халил голямо нещастие постигнало Орхан. През 758 г. (25 декември 1356 г.–14 декември 1357 г.) Сюлейман, неговият може би най-способен син, паднал от кон и умрял(10). И досега се посещава гробът му в Булаир, до който се намира и гробът на коня му. Това място, навестявано от много хора, е забулено с легенди. Според хрониките по време на нападението на една армия от неверници, дошла по море(11), приятелите на Сюлейман направили гроба му невидим, като го покрили с камъни. Мавзолеят бил построен по-късно, може би при Мурад I(12).

Орхан умрял през март 1362 г. Той бил погребан в Бруса в стар византийски манастир, превърнат в мавзолей. Наблизо, в отделна постройка се намират останките на баща му, които според изричното му желание били пренесени там след превземането на града. В началото и двете погребения се намирали под общ покрив. След като един пожар, а след това и земетресение сериозно повредили сградата, през 1868 г. султан Абдул Азиз наредил да построят двата мавзолея, които могат да се видят и сега. Трябва да припомним, че този квартал се е наричал Османджък (Малък Осман) поне от края на XVI в.(13) Арабският пътешественик Ибн Батута, който посетил Бруса през септември 1333 г. (или 1331), разказва, че бащата на Орхан се казвал Османджук, като уточнява, че това име означава «Малкият Осман». Следователно името на квартала вероятно идва от името на основателя на династията.

Организация на властта

По времето на Орхан властта принадлежала не на вожда, а на цялото му семейство. Първите владетели тръгвали на поход, заобиколени от братята, синовете или племенниците си. Хронистите го показват, оплаквайки тяхната гибел: Бай Ходжа, племенникът на Осман, бил убит при засада, организирана от хората на Айнегьол. Сару Ятъ, баща на Бай Ходжа и брат на Осман, бил убит на свой ред по време на схватка с Каланоз, брат на владетеля на Караджахисар. Айдогду, син на Гюндюз, който е брат на Осман, пада в бой по пътя между Динбоз и Коюнхисар. Както пише Йоан Кантакузин, братът на Орхан Пазарлу загива в битката при Пелеканон.

В хода на завоеванията новите земи се давали на различни членове на рода. Според Ашък паша-заде Орхан получил Иньоню и областта край него още докато баща му бил жив, докато Гюндюз бил назначен за субашъ, тоест военен управител на този град. Осман поверил една от двете крепости, издигнати край Бруса, на своя племенник Актимур.

Когато ставало дума за общо наследство, се събирало цялото семейство. Актът, с който Орхан основал обител в Мекедже, предоставяйки й земи, за да се издържа, е подписан не само от братята на Орхан, но и от трима от неговите синове, една сестра и вероятно една братовчедка. Трябва да подчертаем ролята на жената в обществото. Четири жени подписват акта. По-късно жените били представяни в съда от доверен човек.

При смъртта на главата на семейството титлата се поемала от най-способния му член, който не бил непременно син на покойника; когато Ертогрул умрял, Осман си съперничел с чичо си Дюндар, както ни разказва хронистът Нешри. Ние не знаем как се е извършвал изборът, но освен семейството и други хора с високо положение трябвало да кажат думата си, а правото на старшинство не съществувало. При смъртта на Осман Алаеддин се оттеглил в едно теке, а неговият брат Орхан поел ръководството на държавата. Следователно територията, била семеен имот. Всеки член активно способствувал за разширяването й и понякога скъпо заплащал това свое задължение. Едва от XV в. братята на султана били убивани още при идването му на власт, дори и ако били пеленачета. По-късно османските султани, оценявайки този обичай като твърде варварски, започнали да затварят принцовете в двореца, в един специален апартамент, наричан кафез.

Интеграция на османците в политическата система

Османските хроники, а до известна степен и византийските извори описват османската държава като политическа формация, която бързо се освободила от всякаква зависимост. Но някои извори показват, че през първата половина на XIV в. османците са ръководени от една държавна система, от която ще се отърват едва към края на управлението на Орхан. За да разберем това положение, трябва да се върнем назад.

През първата половина на XIII в. множество фактори отслабват селджукската държава. Най-напред трябва да посочим многобройните походи, които Алаеддин Кейкубад I (1220–1237) води срещу съседите си, а също и неговото предпочитание към най-малкия му син, което предизвикало размирици след смъртта му. Най-сериозното събитие било въстанието на туркменските племена в 1240 г., предвождани от Баба Илиас. Когато монголите проникнали в Мала Азия през 1243 г., селджукските войски не успели да им се противопоставят; те били победени при Кьоседаг, по пътя между Сивас и Ерзинджан. След този неуспех селджукската династия продължила да заема трона в Кония, но всеки нов султан трябвало да бъде утвърждаван с ярлък, тоест заповед на монголския хан. Скоро султанът станал играчка в ръцете на емирите и на представителя на монголите. Дори не е известна датата на смъртта на последния султан Масуд III. Някои принцове от династията живеели известно време в пограничните области, но името само на един от тях, умрял през 1363 г., е стигнало до нас.

Упадъкът на държавната власт породил множество политически формации, свързани доста слабо с централното управление. Образуването им било улеснено от факта, че срещу заплащане селджукските власти започнали да преотстъпват доходите от земите за неопределен период от време. Тези нови държатели не на земя, а на данъчни постъпления, можели да ги оставят на децата си или да ги завещават на някоя благотворителна институция. По този начин от останките на селджукската държава изплували множество емирати. Най известните са Караман (със столица Ерменак, после Ларенде и накрая Кония), Гермиян (Кютахия), Хамид (Бурлу), Ешреф (Гургурум), Теке, Ментеше (Балат), Айдън (Бига), Сарухан (Маниса), Исфендияр (Кастамону), Кареси (Пергам и Балъкесир) и Османският емират (Бруса и после Никея). Но имало и други малки образувания, не така известни, защото били ефимерни. Границите на тези емирати са колебливи и се изменят според враждите и съюзите или експанзията в ущърб на византийците. Не може да се говори за столица в съвременния смисъл на думата, защото много от ръководителите сменяли местонахождението си според сезона или според своите нови завоевания.

Когато илханът Абу Саид научил, че разбунтувалите се туркмени дестабилизират целия Анадол, той изпратил там емира Чобан, за да възстанови реда и сигурността(14). Да припомним, че император Андроник II, уморен от турските нападения, се обърнал към предшествениците на Абу Саид с молба да контролират прекалено предприемчивите емири. През 1314 г. пред Чобан се явили, за да се подчинят, няколко вождове: Фелекеддин Дюндар от емирата Хамид, наследниците на семейство Ешреф, внуците на Сахиб Ата, които живеели в Афион Карахисар, гермиянските емири и наследниците на Али Шир от Кютахия и околните крепости. Осман не е споменат или защото е бил съвсем незначителен по това време, или защото е отказал да дойде както караманският емир. Подчинението очевидно означавало плащане на данъци. Язъджъзаде, преводач и продължител на селджукската хроника на Ибн Биби, отбелязва по повод господаря на Пафлагония: «Щом като турците платят нещо на монголите, те са господари в земите си».

Впоследствие монголите назначили за управител на Анадола Тимурташ, син на емира Чобан. От 1317 г. до 1327 г., с кратко прекъсване между 1321 г. и 1322 г., той ръководил страната от името на илхана. Изтокът и Северът му били подчинени пряко, докато останалата част се намирала в ръцете на туркменските бейове, които му дължали покорство и данъци. Всяка съпротива била наказвана строго, независимо дали ставало дума за туркменски или монголски вождове. През 1327 г. Тимурташ тръгнал в поход, чиято цел вероятно била айдънският емир, който отказвал да плаща задължението си. Вестта за убийството на брат му Димашк ходжа и за изгонването на цялото му семейство го принудила да избяга в Египет, където една година по-късно бил екзекутиран.

Едно извлечение от регистър от 751 г. (11 март 1350–27 февруари 1351), преписано в учебник по счетоводство, доказва, че сред вождовете, които плащали данъци на илхана, бил и Орхан. Ние не знаем до каква степен събирачите на данъци по онова време успявали да приберат дължимото, но от документа става ясно, че османците успели да се освободят от всякаква зависимост едва през втората половина на XIV в. Тази еманципация е изразена и в титлата на първите владетели. В най-старите регистри Осман и Орхан носят титлата бей. Титлата султан се появява едва по времето на Мурад I.

Идеологическа основа на османската държава

Всяка държавна формация се нуждае от идеологическа основа, за да укрепи политическата си власт. В случая с османската държава мотивите, които се изтъквали, за да се обясни превъзходството на османовата династия, се изменяли в хода на времето.

Поради бързата експанзия, настъпила в резултат на войната, първият аргумент бил правото на меча. Единствен хронистът Ашък паша-заде го споменава, поставяйки в устата на Осман тези горди думи, изречени по повод назначаването на кадия в град Караджахисар: «Завладях този град с острието на меча си, защо трябва да искам позволение от султана, който няма какво да се бърка тук? Аллах, който му е дал сан султан, ми е дал сана хан чрез свещената война».

Въпреки че правото на меча е един от стълбовете на властта, за предпочитане е да се изтъкват и други фактори, които могат да я легитимират. Някои хронисти подчертават принадлежността на Османовото семейство към племето Кайъ. Според Язъджъзаде бейовете от граничните области казват: «След Огуз ханът на племето Кайъ бил най-старшият и хан на всички останали огузки родове. Съгласно завещанието на Гюнхан и законът на огузите титлата хан и титлата падишах (владетел) не могат да отидат в други родове, докато има наследници на Кайъ. Вече не можем да чакаме помощ от селджукските султани; те изгубиха по-голямата част от страната и татарите властвуват над тях. Тъй като покойният Алаеддин се е отнасял с вас благосклонно, бъдете хан. Ние ще ви служим и ще се заемем тук със свещената война.» Ашък паша-заде също извежда началото на Османовия род от огузите, а чрез тях и от Ной.

След разпадането на племето тази идея вече била безсмислена. Тогава се правят опити да се представят османците като законни наследници на селджуките. Все пак трябвало да се открият връзки, които да оправдават получаването на властта.

Първите опити са плахи. Язъджъзаде само споменава благосклонността, с която султан Алаеддин се отнасял към Осман. Що се отнася до Ашък паша-заде и Нешри, те намесват селджуките двукратно. Когато Ертогрул се отправил към пограничните области, султанът му дал зимни и летни пасища, а по-късно изпратил на Осман конска опашка, знаме и военен оркестър, отличителните знаци на управител на провинция. Нешри твърди даже, че султан Алаеддин приемал Осман за свой син, защото нямал наследник. Но ние знаем, че това не е вярно, тъй като последният управляващ султан бил Масуд III. Този текст е интересен, защото показва старанието да се установи някаква, дори и чисто духовна връзка между династията на селджуките и тази на османците. Според Спандуджино Мехмед II искал да разпространи твърдението, че османците произлизат от Комнините в Трапезунд, но тази претенция не успяла да се наложи. Да се спрем на един последен момент. Във всички хроники и епически произведения темата за гази, тоест за бореца за вярата, се явява като лайтмотив. Осман и Орхан са представени като военни предводители, чиято единствена цел е да разпространяват мюсюлманската религия. Всички, които ги заобикалят, са водени от същия идеал: да унищожат упоритите неверници, които не искат да приемат превъзходството на исляма. Нима на надписа на джамията «Шехадет» в Бруса Осман не носи титлата «султан на участниците в свещената война и на борците за вярата»?

Без да се отрича силата на религията, този доста опростителски възглед, който е намерил широк отзвук, трудно може да се приеме за периода на Осман и Орхан. Турците, които са прекосили Дарданелите в първата половина на XIV в., са се поставили в служба на Византия. Те са защитавали ту каузата на Йоан Кантакузин, ту на неговия враг Йоан V Палеолог. Изобщо не става дума за завоюване, а за военна помощ. Турците са се озовали на византийска земя по същия начин, както и каталаните.

В Анадола в редовете на османската армия се сражават християни. Преди да приеме исляма, Кьосе Михал години наред язди до Осман. В един регистър за религиозни дарения от 1454–1455 г. в провинцията Худавендигяр (простираща се от Никея до Пергам, със столица Бруса) се споменава християнинът тимариот Анастос.

Трябва да се подчертае също така, че надписът на джамията Шехадет не е от времето на Орхан, а от епохата на Мехмед I, защото носи датата 820 г. от хиджра (18 февруари 1417–7 февруари 1418). Той впрочем споменава пожара, опустошил джамията на Орхан в резултат на един набег на караманците в Бруса през 1413 г. и необходимостта от възстановяването й. Възвеличаването на неговата роля като борец за вярата несъмнено е било предназначено за анадолските емири с цел, от една страна, да ги призове да помогнат на османците, които са начело на мюсюлманския свят, и, от друга, да осъди всички, които са враждебно настроени към тях. По този начин темата за гази се прибавя към другите мотиви, които трябва да обяснят превъзходството на Османовия род.

Обществен живот

Когато се говори за първите османци, се появяват едни и същи клишета: на идиличната картина, в която овчари кръстосват полята със своите стада, се противопоставя образът на безмилостни войни, опустошаващи всичко по пътя си, или на фанатици, разпространяващи с огън и меч своята вяра.

Най-напред трябва да уточним, че първите османци не са номади в строгия смисъл на думата, т. е. хора, които се скитат без постоянно местожителство. Те живеят в племена и с добитъка си летуват в планинските местности. През есента слизат да зимуват в долините, а в началото на лятото отново потеглят към планината. Въпреки че са завладели рано известен брой малки градове и през 1326 г. Бруса, те, според твърдението на византийския историк Йоан Кантакузин, все още живеят в шатри през 1329 г., когато Андроник III започва битката при Пелеканон. Впрочем императорът трябвало да побърза, преди турците да се оттеглят към гористите височини.

Няколко години по-късно Ибн Батута среща Орхан в Никея, но митрополит Григорий Палама, пленен през 1354 г. поради отклоняването на кораба му на северния бряг на Дарданелите, след като е обходил градовете Лампсакос (Лапсеки), Пига (Кара Бига) и Бруса, намира Орхан в един летен лагер.

Първите османци обаче не странят от градския живот. Като всички мюсюлмански владетели, те строят редица сгради в новозавзетите градове. Както в Бруса, така и в Никея изникват джамии, медресета, благотворителни кухни, бани, мостове и ханове (търговски центрове). Тези постройки, които понякога образуват цял комплекс, представляват ядрото на нов квартал, където тече ежедневният живот на населението. Както научаваме от акта за основаване от 19–28 април 1360 г., близо до джамията на Орхан в Бруса има баня, безплатна кухня и заслони за преминаващите пътници и техните животни. Следователно полагат се грижи не само за спасението на душата, но и за благополучието на тялото. Членовете на управляващата фамилия и висшите сановници също допринасят за изграждането на общественополезни сгради: Нилюфер, жената на Орхан, построява молитвен дом и мост по стария път Бруса — Мудания; Алаеддин, братът на Орхан — едно теке (манастир) и молитвен дом в Бруса; Сюлейман, синът на Орхан — медресе в Никея и баня в Никомедия, и т. н. Сред постройките, заръчани от сановници, можем да споменем джамията на Хаджи Хамза и на Хаджи Йоз бей в Никея. Лала Шахин паша също построил религиозни сгради: едно медресе и джамия в Бруса, едно завие и едно медресе в град Мустафа Кемал паша, наричан някога Кирмасти.

Ако поддръжката се осигурявала от местни хора, то на първо време висшите кадри били прехвърляни от анадолските градове, където вече съществувала стара мюсюлманска традиция. Първият учител в медресето в Никея бил някой си Давуд от Кайсери. От имената на подписалите актовете за религиозни дарения научаваме имената на градовете, от които произлизат: Кайсери, Кършехир, Кония, Сивас, все важни центрове, откъдето вярата и знанието се разпространявали чак до пограничните области. Трябва да отбележим, че почти не се говори арабски, както с известно разочарование констатира Ибн Батута. За голяма изненада на пътешественика, религиозният глава в Гейве, който гордо се нарича факих, т. е. юрисконсулт, говори персийски, а не арабски.

Ахиите допринасяли за установяването на мюсюлманите в новозавзетите градове: членове на корпорации, те същевременно образуват общност за социална и религиозна взаимопомощ. Най-известният, тъй като най-много е цитиран, е ахи Хасан, племенник на шейх Едебалъ, който от своя страна е тъст на Осман. Той участвувал в походите на Орхан и се установил в Бруса, където построил теке. Той присъствувал и при подялбата на османовото наследство. Един регистър за религиозно дарение от 859 г. (1454–1455), който между другото изброява даренията още от времето на Осман и Орхан, показва, че много ахии са се ползували от щедростта на първите османски владетели и на членовете на семейството. В областта Сапанджа Сюлейман паша оставя земи за поддръжката на един мост и поверява управлението им на ахии. Завието, построено от Орхан в Никея в памет на сина му (актът за дарение носи дата 6 юни–4 юли 1361 г.), се управлява от Осман ибн Юсуф, наречен Караоглан; синът му, ахи Мустафа, наследява поста след смъртта на баща си. Хадидже, дъщерята на Орхан, построява завие в полза на ахи Турджа. По време на пътешествието си из Анадола Ибн Батута отсяда в Балъкесир, Гюрле, Гевие и Мудурну в завиета, които се държат от ахии.

Наред с градското мюсюлманско население, пускащо корени в новозавзетите от византийците градове, в държавата живеели туркмени, които продължавали тюркските племенни традиции. Докато мюсюлманите разпространявали наученото в медресетата и следователно ортодоксалната вяра, туркмените изповядвали една народна вяра, която можем да определим като хетеродоксална (еретична): култ към Али, зет на пророка, почитане на дванадесетте имами, тайни събирания с инициация.

Според вече споменатия регистър за религиозни дарения (1454–1455) много баба (титла, която се дава на главата на някои дервишки ордени) са получили земи с актове, издадени от Орхан: Ермез баба в нахията Ярхисар, Зекерия баба и Сару баба в нахията Ермени Или, Кара баба в нахията Инегьол и един просто баба в нахията Гермедже. Впрочем селото, където живеел този баба, се нарича Бабаилер, име, което носят учениците на баба Илиас, който бил в основата на бунта от 1240 г. Друго село Бабаилер се намира в областта Тархала (днес Сома) и се нарича още Кьопек шейх (шейх-куче): това име доказва още веднъж, че става дума за вероотстъпници, защото в мюсюлманската религия кучето е считано за нечисто животно. Хроникьорът Ашък паша-заде твърди, че произлиза от Баба Илиас. В хрониката си той посвещава цяла глава на отношенията между Орхан и един ученик на този свят човек, наречен Гейикли баба. Според него Орхан му е издигнал мавзолей, една обител и една джамия, която била подновена, докато бил жив. Понастоящем селото се казва Баба султан.

Още от образуването на османската държава съществува една друга категория дервиши, които също можем да определим като хетеродоксални: така наречените абдал. Бруса е запазила — поне до средата на този век — няколко останки от обителта на абдал Мурад и от тази на абдал Муса. Кварталите, където живеели тези дервиши, днес са част от града, но навремето били извън стените му.

И накрая няколко думи за византийското население. Пахимер, чието произведение завършва с 1307 г., постоянно оплаква своите съотечественици в Анадола, изложени на турските нападения и непрекъснато бягащи със скромното си имущество към «Града», т. е. към Константинопол. Империята обаче има и достойни хора, които се опитват да се съпротивляват на неприятеля. Както разказва Ашък паша-заде, дори самите османци са изненадани от съпротивата на гражданите на Бруса и от броя на жертвите, починали от глад, които виждат из улиците при влизането си в града.

Но много византийци се бият вяло, защото се чувствуват предадени от властта. Намерението на Андроник III, да дойде на помощ на населението на Бруса по море, не се осъществява; при Андроник II бойците нямат нито коне, нито пари поради контрибуциите, взети от държавата, за да плати на допълнителните войски, аланите. Чудно ли е при това положение, че много византийци търсели начини да се приспособят към новите господари? Нима императорският дом не давал пример за това, омъжвайки византийски принцеси за вождове на неверниците?

Очевидци като Ибн Батута и Григорий Палама, които прекосяват Витиния във втората четвърт на XIV в., споменават гръцкото население. Палама е много ободрен, когато открива, че османците, които го държат в плен, му позволяват да живее при хора от своята религия. Въпреки сътресенията, които довежда със себе си турското нашествие, връзките между гърците в Константинопол и гърците от завоюваните територии не се прекъсват. През 1350 г. един гръцки търговец на вино от Константинопол продава на някакъв венецианец, който живее в същия град, вино от Триглия, т. е. от южния бряг на Мраморно море, за 565 златни перпера. Ние не знаем датата на превземането на това пристанище, което е от голямо значение за останалата част от страната, но е сигурно, че през 1350 г. то е в ръцете на турците. Следователно хората се приспособявали както могат към новата ситуация. Животът продължавал.

* * *

Близо седем века и половина са изминали, откак една неизвестна общност се установила при завоя на р. Сакария. Но равносметката на най-забележителните факти от тази епоха си остава трудна задача.

За някои имат значение пълните с разочарование думи на Пахимер или Кантакузин за падането на градовете във Витиния, за други — радостта на Ашък паша-заде или на Нешри от успехите на първите османски бейове. Отзвукът от тези събития, стигнал до нас през вековете, изразява ту горчивината или учудването от разединението на християнския свят, ту възторга от светкавичния възход на династията, който обаче оставя в сянка всичко, което би могло да затъмни славата й. Но ние трябва да поставим османската държава с нейните върхове и падения в собствените й исторически рамки.

Напуснали родните си места, изтласкани от анадолското население към пограничните територии, османците и техните последователи още от самото начало са притиснати между две сили: монголите и византийците. Не се изтъква достатъчно, че всичко, което те получават с едната ръка, трябва да го дадат с другата; в какво съотношение и докога е трудно да се определи. Заплахата по източната граница на емирството присъствува постоянно, но е омаловажена или пренебрегната от дворцовите хронисти и от западните извори. Само някой надпис, някой неосмански ориенталски източник или бележка, предназначена изключително за административна употреба, ни дават представа за ожесточената борба с анадолските съседи. Отначало османците са застрашени от наказателните експедиции на монголите, още повече, че византийците се оплакват на илхана от тях. Разположени по периферията на неговата държава, те все пак са по-слабо изложени на опасност, отколкото хамидският емир или емирът на Ешреф, когото монголският вожд Тимурташ нарежда да убият.

Разпадането на илханската държава след смъртта на Абу Саид (1335) не отстранява опасността. Неговите приемници или тези, които се смятат за такива, а именно Еретнидите, кади Бурханеддин, та дори Тимур (Тамерлан) и Узун Хасан през XV в. продължават да оказват натиск върху османците. Но нито Ашък паша-заде, нито Нешри споменават битката, която кади Бурханеддин ще води със султан Баязид I при Къркдилим. Единствено поражението, което претърпяват от Тимур, е прекалено очевидно, за да бъде премълчано.

Друга тема, присъствуваща във всички писания на епохата и повтаряна и след това, е темата за вярата. В името на католическата вяра латините забавят помощта си за византийците; в името на православната вяра византийците пък отхвърлят предложението им и стигат дотам да предпочетат чалмата пред тиарата; и пак в името на мюсюлманската вяра османците се втурват да завоюват византийските земи. Но когато се проучи всекидневната действителност, се вижда, че понякога доста нечисти интереси взимат надмощие над душевните пориви. Особено жесток е XIV в. — това е век, който изпълва душите на хората с дълбоко чувство на несигурност. Никой не може да предвиди какво му е отредила съдбата за следващия ден: дали ще го отнесе вихрушката на войната, дали ще бъде продаден в робство, или ще го погуби някоя епидемия. Хората се сприятеляват или разделят поради необходимостта на момента, без да обръщат внимание на раса и религия. Не се доверяват нито на едноверците си, нито на друговерците. Сметките, направени по време на експедицията на генуезкия адмирал Паганино Дориа между 1351 и 1352 г., много добре илюстрират атмосферата в Мала Азия по онова време: тъй като трябва да се напълнят касите, крадат се гръцки кораби, изисква се данък от населението на Микена и Галиполи, продават се на пазара за роби мъже, жени, деца, отвлечени от крайбрежните градове на Византия — и всичко това без никакви угризения на съвестта. Генуезците не са нито по-добри, нито по-лоши от своите съюзници и врагове. Да не забравяме, че солунският митрополит Григорий Палама е пленен от турците, а Халил, синът на Орхан — от пиратите във Фокея.

В такъв климат се заражда османската държава. Разположени в периферията на мюсюлманския свят, изправени срещу разединеното християнство, Осман и Орхан съумели да съчетаят късмет, интелигентност и военни способности, за да се издигнат на историческата сцена.

Втора глава: Възходът на османците (1362–1451)

Мурад I (1362–1389)

Турските традиции давали едни и същи права върху престола на всички синове на покойния владетел. Този от тях, който пръв успеел да си осигури контрола над войските и хазната, както и подкрепата на висшите сановници, бил признаван за законен наследник. Очевидно подобни принципи криели опасност от избухване на граждански войни в периоди на междуцарствие, но също така и от намесата на външни сили, които поддържат или предизвикват съпротивата на изместения претендент. Османската история дава многобройни примери в това отношение и ще видим, че с течение на времето били прилагани различни, понякога успешни решения, които се опитвали да предотвратят такива кризи.

Орхан умрял през 1362 г. и оставил няколко синове: Мурад, който го наследил, Халил и Ибрахим. Нямаме достатъчно сведения за тази далечна епоха, а твърде противоречивите извори, с които разполагаме — в по-голямата си част хроники — почти не позволяват да установим задоволителна хронология.

Мурад I наследил брат си Сюлейман, завоевателя на Галиполи, който умрял през 1357 г. и бил предводител на османските части, воюващи на европейска територия. Мурад водел свещената война на газиите, които го поддържали, и практически вече участвувал във властта. Той бил естественият наследник на баща си Орхан и когато последният умрял, първенците от столицата Бруса го повикали. Приет от войните по границата, както и от улемите, той наистина бил законният емир.

Халил, владетел на Изник (Никея), зет на византийския император Йоан V, изглежда също разполагал с козове, още повече, че анадолските емирства, разтревожени от настъплението на османците, заплашвали източните граници. Вероятно Мурад започнал война срещу братята си, които в крайна сметка победил.

Не знаем дали това съперничество между братята било свързано с похода към Анкара, предприет по това време. Османците продължавали да владеят града, който отнели от Еретнидите от Сивас през 1354 г., по време на едно междуцарствие. В резултат на неизвестни събития емирът Мехмед Еретнаоглу, воден може би от желанието да се възползува на свой ред от османското междуцарствие, за да си възвърне града, насочил войските си към Анкара през юли 1364 г. Следователно до есента Мурад воювал в Анадола, за да защити източните граници на емирството.

Превземането на Румелия

Зает в Анадола до 1365 г., Мурад I нямал време да се заинтересува активно от Тракия и да се възползува от Галиполи, превъзходен мост към Европа, който брат му подарил на династията през март 1354 г. През следващите години турското настъпление продължило под ръководството на самия емир, на неговия приближен Лала Шахин паша, на предводители като Евренос бей или Хаджи Илбеги. Димотика (Дидимотики) бил превзет през ноември 1361 г., докато Мурад, напредвайки може би временно към Константинопол, успял да завладее Чорлу, Мизинли, Люлебургаз, като по този начин овладял контрола върху крепостите по пътя от Одрин до Константинопол.

След като смъртта на Стефан Душан през 1355 г. предизвикала разпадането на Сръбската империя, на Балканите вече нямало сила, способна да се противопостави на турското настъпление. Обезпокоен, българският цар Иван-Александър потърсил подкрепата на турците, като по този начин развалил отношенията си с унгарския крал и с византийския император. Изправен срещу тази коалиция, Йоан V Палеолог се обърнал към Запада, като обещал подчинението на гръцката църква на Светия престол в замяна на военна помощ. Непримиримостта на двете страни фактически не позволила осъществяването на религиозен съюз(15).

Дипломатическите усилия на Йоан V обаче не били съвсем напразни, защото латинската аристокрация в Близкия изток получила разрешение да проповядва кръстоносен поход. На 1 април 1364 г. дук Амедей Савойски поел кръста в Авиньон. Официална цел на похода била защитата на латинските държави в Гърция, венецианските владения, Смирна и Византия.

От своя страна унгарският крал Людовик Велики се готвел да отблъсне турците от Балканите. След като нападнал българите, той бил готов да се обърне срещу турците през пролетта на 1366 г., когато Йоан V, принуден от обстоятелствата, потеглил на среща с него в Буда. Но византийският император не получил нищо от унгареца, а на връщане Шишман даже му отказал да мине през България. Задържан във Видин, той се спасил благодарение на Амедей Савойски, който напуснал Венеция през 1366 г. начело на внушителен флот. След като превзел Галиполи (23 август), той пристигнал в Константинопол през септември, превзел няколко града по Черно море и успял да наложи освобождението на Йоан V. На 14 май 1367 г. Амедей отнел от турците Еннеакосия (Кючюк Чекмедже), а след десет дни преминал през позициите им в Калонейро (Бююк Чекмедже?). Когато през юни се отправил към Венеция, той предал своите завоевания на византийския император.

Загубата на Галиполи била изключително важно събитие за османците. Задържан до този момент в Мала Азия, неразполагащ с флот, Мурад бил за в бъдеще отрязан от европейските си бази и зависел от византийската, венецианската или генуезката помощ. Това положение продължило близо десет години.

Турците обаче продължавали да напредват в Румелия, но точната роля на османците трудно може да се очертае. Превземането на Одрин (Едирне) е породило многобройна литература. Датите, предлагани от специалистите, се колебаят между 1361 и 1371 г. Дълго време се е приемало, че Мурад I е превзел града веднага след идването си на власт, през 1362 г.(16), но сигурно е, че гърците все още (или отново) са го контролирали през 1366 г.; навярно Одрин е бил завладян от турците след тази дата. Уточняването на хронологията поставя също и проблема за турските сили, намиращи се по онова време в Европа. Когато Орхан умрял, османците заемали там значително и непрекъснато нарастващо място. Щом завземели някой град, те разрушавали стените му или го заселвали, за да го превърнат в нова база за настъпление. Въпреки това османската политика на обкръжение на Константинопол, изглежда, започнала в действителност едва от 1360 г.

Несъмнено не само османците са воювали и са се установявали в Тракия: Хаджи Илбеги пристигнал с Умур бей от Айдън преди османците; Евренос бей, който бил родом от Кареси, според османската легенда, преминал на служба при Сюлейман, брат на Мурад, но може би на равна нога с него; както Хаджи Илбеги той имал титлата бей, която отначало била предназначена за Орхан и Мурад I, докато служителят им Лала Шахин бил само паша. Тяхната независимост нараснала след 1362 г. поради отсъствието на Мурад и на по-голямата част от войските му. А именно Евренос бей и Хаджи Илбеги осигурили падането на Одрин, като в 1371 г. отблъснали към р. Марица сръбските князе Вълкашин и Углеша. Тази победа, която отворила пред турците пътя към Македония, не била дело на самите османци.

Но османците бързо се наложили в Европа благодарение преди всичко на политиката си спрямо Византия. След приключването на преговорите, водени след кръстоносния поход на Амедей Савойски, Йоан V заминал за Италия. Той пристигнал там през август 1369 г., на 18 октомври приел католическата вяра, а на 21–ви се отрекъл от схизмата. Във Венеция той сключил изгоден за византийците договор, тъй като те се страхували, че републиката ще се разбере с Мурад и ще купи от него Скутари (Юскюдар). Но пътуването било неуспешно, защото императорът не получил помощ. Финансовите проблеми му попречили даже да напусне Венеция. Синът му Андроник, който бил регент в Константинопол, не му се притекъл на помощ, но вторият му син Мануил събрал пари и му ги занесъл във Венеция.

При завръщането си в Константинопол на 28 октомври 1371 г. Йоан V нямал вече никаква надежда, че ще получи помощ от християните на Запад. Пред настъплението на османците в Тракия той имал само един изход: споразумение с Мурад I. Този съюз излязъл наяве по време на бунта на сина му Андроник, който, раздразнен по всяка вероятност от нарастващото влияние на брат си Мануил, се съюзил със Савджъ, един от синовете на Мурад. Те решили да организират общ бунт срещу бащите си. Двамата принцове се вдигнали през май 1373 г. по повод, както твърдят някои извори, на общ поход, воден от двамата владетели, което би означавало, че Византия вече се е намирала във васални отношения с османското емирство. Двамата бащи обединили силите си и Мурад с помощта на Йоан V преминал с войските си в Европа: за първи път след загубата на Галиполи и само благодарение на византийската помощ емирът се оказал отново с войските си в Румелия. Разбит на 25 май близо до столицата, Андроник се предал на 30 май. Савджъ бил заловен в Димотика на 29 септември и ослепен; малко по-късно умрял от раните си. Подстрекаван от Мурад I, Йоан V, който си направил съответните изводи от събитията и споделил властта си със своя син Мануил — провъзгласен за василевс на 25 септември под името Мануил II, — ослепил на свой ред Андроник и го затворил. Но операцията не успяла напълно. Принцът бунтовник представлявал за Йоан V и Мануил II опасност, която Мурад I щял да използува. За момента османецът спечелил най-много; той отново стъпил в Европа и византийският император станал негов безспорен васал(17).

Вътрешните работи на Византия скоро позволили на османците да отбележат нов успех. При пътуването си в Италия Йоан V предложил на венецианците да им отстъпи остров Тенедос (Бозджа Ада), който имал важно значение при входа на Дарданелите: през лятото на 1376–а един договор уредил окончателно неговото положение. Генуезците, стари съперници на венецианците, били враждебно настроени към този договор, защото имали значителни интереси в Галата и Черно море. Ето защо те подкрепили Андроник (който избягал в Галата) при новия му бунт. Андроник, който междувременно си осигурил материалната подкрепа на Мурад I срещу обещанието да му се подчини и да плаща данък, обкръжил Константинопол през юли. През октомври той спечелил победата и хвърлил Йоан V и Мануил II в затвора. Отстъпването на Тенедос на генуезците нямало значителни последствия, но победителят, който се провъзгласил за император под името Андроник, върнал Галата на османския си сюзерен. Прекосявайки пролива с помощта на генуезкия флот, емирът отново превзел града. Османците вече нямало да го напуснат.

Следователно именно благодарение на политиката си спрямо Византия Мурад I успял наново да действува свободно в Европа от 1376 г., а може би даже от 1373 г. Той никога не бил напълно прогонен от тази част на Европа, но сега вече щял да стане нейният единствен владетел.

Независимо от ролята, която имали в миналото, местните бейове се оказали в зависимо положение. Доказателство за това е увеличаването на титлите на Мурад I, който, след като бил вече бей и емир като баща си, станал емир на емирите (емир юл-юмера) и султан. Хаджи Илбеги бил премахнат от Лала Шехин, докато с останалите били постигнати компромиси. Евренос бей с хората си, които се намирали в Одрин, преминал в Комотини, после в Серес и най-сетне в Енидже Вардар (Гианица). Родът му бил всемогъщ в тази област в продължение на векове. От своя страна родът Турхан напуснал областта Малкара и се заселил в Тесалия. Постоянното присъствие на тези родове в Османската империя и значителното им местно влияние показва, че те са останали силни. И все пак занапред им била предоставена ролята на «погранични бейове» (удж бейлери), на които била поверена свещената война в граничните райони на империята на техния османски владетел.

Османското настъпление в Анадола и Румелия

Докато се създавали условията за османското нашествие на Балканите, Мурад I настъпвал и в Анадола. И там неговият успех се дължал на слабостта и неразбирателството на различните емирства: Гермиян, Теке, Хамид... Тези малки държавици загубили до голяма степен смисъла на своето съществуване, след като вече не били в контакт с християните. Османското разрастване ги лишавало от силите им, като привличало не само бойците, но и улемите, съблазнени от възможностите за кариера, които предлагали административните потребности на османското емирство. Само караманците успявали да се справят с положението: от края на 1360 г., водени от Алаеддин, те значително разширили територията си за сметка на своите съседи. Следователно не трябва да ни учудва фактът, че второстепенните емирства, притиснати между караманците и османците, викали на помощ срещу първите вторите и че османците се възползували от това положение.

Всъщност тези османски нашествия срещу братя мюсюлмани и турци били гледани с доста лошо око, още повече, че били извършвани с помощта на християнски васали. Затова турските извори дават малко подробности. Според легендата, по случай сватбата на дъщеря си с Баязид, сина на Мурад I, емирът на Гермиян дал като зестра на османците Симавна, Егригьоз, Тавчанлъ и даже столицата си Кютахия. Говори се, че Мурад купил (?) от Хамид Огуларъ териториите, разположени между емирствата Теке, Гермиян и Караман: Бейшехир, Акшехир, Сейдишехир, Ялвадж...

А в Константинопол Йоан V и Мануил II отново взели властта с помощта на венецианците, но и на Мурад I, комуто обещали голям данък, ежегодна военна контрибуция и преотстъпването на Филаделфия, последното византийско владение в Анадола. Андроник IV бил принуден да избяга в Пера при генуезките си приятели, които за известно време били обсадени от Йоан V и неговите съюзници. В крайна сметка между генуезците и турците бил сключен договор през май 1381 г. и Мурад наложил на византийския си васал да признае за законни наследници Андроник IV и сина му Йоан и да им отстъпи Силимврия, Хераклея, Родестос и Панидос. По този начин той до голяма степен допринесъл за раздробяването на Византийската империя: Йоан V царувал в Константинопол, Андроник IV — на Мраморно море, Мануил се установил в Солун в края на 1382 г., а другият син на Йоан, Теодор, станал деспот на Морея също през 1382 г.

Мануил и Теодор много скоро се надигнали срещу османците. През 1371 г. Мануил се възползувал от поражението на сърбите и завзел Серес, като по този начин попречил на турското настъпление. Когато пристигнал в Солун, той продължил агресивната си политика(18), но след първоначалните успехи бил принуден да отстъпи пред контранастъплението на турците. Те превзели Серес на 19 септември 1383 г., след това обсадили Солун. От друга страна, през 1385 г. София най-после била тяхна, а на другата година завзели Ниш и Лариса. В Солун положението на Мануил се влошило и враждебно настроеното към него население предпочело да се предаде. На 6 април 1387 г. деспотът бил принуден да избяга от града, в който турците влезли три дни по-късно. Изтласкан в Лесбос, Мануил отплувал за Тенедос. Тъй като Йоан отказвал да приеме в Константинопол този син, чието антитурско поведение противоречало на политиката му и погубило втория град в империята, Мануил имал само един изход: да служи на Мурад I. В края на лятото на 1387 г. той отишъл при него в Бруса и до 1394 г. бил покорен васал на османците.

В Морея Теодор също нямал кой знае какъв избор. След превземането на Солун тесалийските владетели трябвало да признаят върховенството на османците, които вече били съседи на латинския дук на Атина Нерио I Акиайоли, зет и съюзник на Теодор. Тъй като Теодор не успял да сломи откритата съпротива на своите архонти, той можел само да последва примера на брат си и да се съюзи с турците През 1387–1388 г., за да укрепи властта си, той се обърнал към Евренос бей, като му предложил за отплата плячката. Организираният през есента на 1387 г. поход отговорил на желанията му. Той отишъл да се закълне във вярност на Мурад и бил потвърден като васал в своето деспотство; положил усилия да го засили и разшири, като отнел Аргос от венецианците и конфискувал земите на непокорните архонти. По този начин за няколко години Мурад I и неговите бейове създали в Европа значителна империя, тъй като поставили под османски сюзеренитет всички Палеолози и няколко сръбски владетели.

Заплахата щяла да дойде от Анадола: караманецът Алаеддин, който не можел да приеме да се наруши равновесието на силите в Мала Азия в полза на османския му съперник, повел война срещу него. Начело на войски, съставени най-вече от представители на различни туркменски племена, Мурад тръгнал срещу противника с цялата си армия. Присъствието на войски на неговите сръбски и византийски васали сериозно накърнявало идеала на газавата(19). Естествено, Мурад I се ограничил само с утвърждаване на положението си посредством една победа в долината на Кония, което в известна степен смекчило критиките: той оставил на Алаеддин, който му се подчинил, земите му.

Но тази снизходителност не била по вкуса на сръбските войници, които не само били лишени от плячка, а понякога и наказвани заради плячкосване. Тя засилила антитурското настроение у сърбите. Чрез ловка брачна политика княз Лазар успял да спечели местните вождове и да създаде антитурски съюз с босненския крал Твъртко. От друга страна, българският цар отказвал да се подчини. Налагал се нов поход. Въпреки поражението на османците от бошнаците при Плочник през 1388 г. Чандарлъ Али паша провел ефикасни операции в България, където завзел множество крепости; обсаденият цар трябвало да му обещае, че ще плаща налог и ще му предаде Силистра. Тогава османците се обърнали срещу съюзената сръбско-босненска армия: на 15 юни 1389 г. след тежка битка турците победили при Косово поле. Плененият Лазар бил екзекутиран. Мурад I, който водел битката, бил убит. Но неговият син Баязид бил там и преминаването на властта в неговите ръце се извършило без ощетяващи държавата последици. Благодарение на победата при Косово новият османски владетел наследил империя, която здраво се установила на Балканите.

Образуването на империята и изграждането на държавата

Управлението на Мурад I не се ограничило само с поредица от военни победи, които впрочем не били достатъчни, за да укрепят господството му над завладените или подчинени държави. Още при неговото управление, а даже и при Орхан, правилата на османското завоевание се прилагали стриктно. От гледна точка на султана всяка страна, завладяна с меч, е законно и окончателно негова, било ако е придобита чрез свещена война, било ако е отнета от мюсюлманин, чиито действия пречат на свещената война. Очевидни са всички възможности, които второто условие предоставя! Ако някой град се предаде доброволно, османците не го разрушават. След като се превземе, разрушава се неговото укрепление или то се заема от малък османски военен отряд и служи като база за нови набези или нашествия.

Колонизационната политика отивала още по-далеч. Постоянната османска практика да се прехвърля население, изглежда, е започнала много рано и главно с военна цел. Трябвало да се изпрати от Анадола в Румелия население, което да подкрепи свещената война. Но имало и спонтанни премествания, които понякога започвали от други емирства. Новодошлите основавали села или квартали отделно от местното население, на което се разрешавало да запази начина на живот и религията си. Местната аристокрация често била включена в тимарската система(20), гъвкаво решение, което осигурявало местното спокойствие и укрепвало армията. През XV в. още се срещат тимариоти християни.

Докато газите се установявали на границите, а местните владетели били постепенно интегрирани, често пъти благодарение на васалните отношения, османската администрация в Румелия укрепвала. Привлечени от възможностите за кариера и дарения — кадията можел да бъде и тимариот, — улемите приспособили мюсюлманската административна практика, характеризираща се с толерантност към неверниците, с цел да бъде установен ред, разумно управление и данъчна рентабилност. Основателят на династията на везирите Чандарлъ, Кара Халил Хайреддин паша, изиграл съществена роля при изграждането на централизирана администрация. Този алим(21), кадия на Биледжик, на Изник, а по-късно и на Бруса, въвел поста кадъаскер, «върховен съдия на армията», а всъщност глава на йерархията на улемите до създаването на поста шейх юл-ислям. Той съвместявал ръководството на администрацията и командуването на армията и се смята за първия истински велик везир. Имал значителна роля при създаването на държавната хазна и на системата на регистрите (дефтер), които представлявали основата на тимариотската институция. Също при Мурад I било създадено първото бейлербейство, чийто титуляр имал задачата да контролира санджакбейовете, т. е. местните представители на властта, които управлявали градовете и провинциите заедно с кадиите. Лала Шахин бил първият бейлербей на Румелия. Второто бейлербейство — Анадолското — било създадено от Баязид I през 1393 г.

И най-сетне, на Мурад I и на Кара Халил Хайреддин Чандарлъ османската държава дължи едно от най-оригиналните си творения: еничарите (на турски «йеничери» — нова войска). Тази институция води началото си от правото на емира да получава една пета от военнопленниците на свещената война (пенджик, пенчик). Вероятно идеята за създаване на армия, съставена от хората, пленени при набезите, е възникнала, когато Мурад се е оказал владетел на Тракия. Набирането на войници се усъвършенствувало по-късно с въвеждането на девширмето(22), «събирането». По този начин при Мурад I се оформили основите на това, което вече не било емирство на гази, а истинска империя в ръцете на османските владетели.

Баязид I (1389–1402)

Въпреки непредвидената смърт на Мурад на бойното поле при Косово нямало смутове при наследяването на поста му. Умирайки, Мурад бил посочил за наследник сина си Баязид, който също участвувал в битката. Узаконен от баща си, новият емир имал между другото и шанса веднага да завземе властта. Той предпочел все пак да се отърве от брат си, евентуален съперник, който бил екзекутиран.

Баязид бил силна личност, както показва и прякорът му Йълдъръм (Светкавица). Тридесет и пет годишен, той вече показал на какво е способен: изпратен през 1381 г. като управител на бившето емирство Гермиян, той защитавал интересите на държавата и се отличил в битките. Дали прякорът се дължал на военните му победи или на бързите му движения? Сигурно е, че е бил енергичен и предприемчив. Възпитан с идеята, че е син на могъщ владетел, непознаващ неуспеха, имал ясно съзнание за своето величие. В своите собствени очи той бил нещо повече от обикновен предводител на газиите. Спрямо християнските си васали се държал по-скоро като сюзерен, отколкото като борец за вярата. Той водел свещената война, но преди всичко искал да бъде могъщ владетел. Ето защо към края на 1394 г., след като станал господар на Румелия и Западен Анадол, поискал от абасидския халиф в Кайро да го провъзгласи за султан на Рум, несъмнено воден от желанието — или мечтата — да съживи под мюсюлманския си скиптър Световната Римска империя.

Интелигентен, предприемчив и бърз, надарен с отворен, но властен и незачитащ чуждото мнение ум, такъв изглежда Баязид I в деформиращото огледало на историята.

Военни операции в Анадола

Империята, оставена от Мурад, бързо се оказала нестабилна. Както за да не дразни мюсюлманите, така и защото не можел да задържи за дълго време териториите на караманския емир Алаеддин, Мурад предпочел да не го закача. Именно оттам дошла опасността. Възползувайки се от отсъствието на османеца, зает по това време в Европа, Алаеддин събрал около себе си по-голямата част от анадолските бейове, могъщия Кади Бурханеддин от Сивас, владетелите на Сарухан, Гермиян, Ментеше и Хамидели, които преминали в настъпление. Гермиянецът Якуб бей превзел териториите, отстъпени на зет му Баязид през 1387 г., а Кади Бурханеддин завладял Кършехир, докато Алаеддин превзел Бейшехир и напреднал до Ескишехир.

И така, едва възкачил се на трона, Баязид трябвало да реагира. Преминавайки в Бруса, той събрал армията. Християнските съюзници изиграли значителна роля, защото той бил подпомогнат от двамата Палеолози — Мануил II и Йоан VII, както и от Стефан Лазаревич, който бил начело на сръбски войски. Владетелят на Джаник, Сюлейман, който управлявал в Кастамону, също застанал на страната на османците, които го поддържали навремето срещу баща му.

Баязид се заел с възвръщането на земите си още през зимата на 1389–1390 г. Освен Филаделфия (Алашехир), последно византийско владение в Анадола, което било превзето през 1390 г., той анексирал емирствата Сарухан, Айдън, Ментеше, Хамидели и Гермиян. С изключение на Смирна, която все още била в ръцете на родоските рицари, цялото западно крайбрежие на Мала Азия преминало под османски контрол. През май 1390 г. Баязид потвърдил привилегиите, които венецианците получили от емирите на Ефес и Милет, крепости, които щели да служат като база за бъдещите походи срещу християнските острови.

Истинският съперник обаче оставал емирът на Караман Алаеддин. През есента Баязид превзел наново Бейшехир, а след това обсадил Кония. Нигде, Акшехир, Аксарай паднали на свой ред, но положението внезапно се променило. Размерът на османските успехи обезпокоил владетеля на Джаник: обединяването на Анадола под османски скиптър заплашвало неговото собствено емирство. Той преценил, че е по-добре да промени съотношението на силите, направил изгодни предложения на Кади Бурханеддин и след като сключил с него антиосмански договор, започнал разговори за помощта, която трябвало да се окаже на караманския емир. Несъмнено тази заплаха принудила Баязид да преговаря с победения Алаеддин. Съгласно сключеното споразумение той запазвал териториите, които бил превзел през изтеклата година, но Алаеддин си запазвал земите на изток от Чаршамба.

Положението във Византия

Баязид се върнал да прекара зимата в Бруса, придружен от двамата византийски принцове. След смъртта на Андроник IV през юни 1385 г. синът му Йоан VII, който наследил амбициите на баща си, се ползувал от активната подкрепа на генуезците. Новият османски емир, за чиито намерения по отношение на Константинопол вече споменахме, видял в тези междуособни борби възможност да засили влиянието си. Следователно както с помощта на генуезците, така и с подкрепата на войските на Баязид, Йоан VII потеглил към столицата. На 13 април 1390 г. той влязъл в града, принуждавайки Йоан V (към когото се присъединил синът му Мануил) да се скрие в крепостта при Златните врата.

Властта на Йоан VII изглеждала доста стабилна, но било невъзможно да бъде изгонен от укреплението му старият император Йоан V. Мануил успял да избяга и да събере флот, с чиято помощ се притекъл на помощ на баща си. Узурпаторът бил изгонен на 17 септември 1390 г. Тази победа пряко не била свързана с турците, но тя не би била възможна без благосклонния неутралитет на Баязид. Трябвало да се върне този дълг на османците, още повече, че Баязид винаги можел да използува Йоан VII като заплаха. Ето защо Мануил бил принуден да служи във войската му, където бил в еднаква степен заложник и васал: заплашвайки Мануил, Баязид получил съгласието на Йоан V да се разрушат укрепленията на крепостта Златните врата. Турският натиск се засилвал. Императорът се затворил в двореца си и умрял на 16 февруари 1391 г.

Веднага щом научил новината, Мануил избягал и взел властта в Константинопол. Това много ядосало Баязид, който отстъпил пред свършения факт, но не намалил натиска. Въпреки че бил василевс, Мануил II си оставал васал, принуден да воюва за господаря си и да плаща данък. Баязид наложил създаването на специален квартал за турските търговци и назначаването на кадия в града. Постигнато било и споразумение, според което властта на императора за в бъдеще се ограничавала само в стените на града. Трудно е да се каже със сигурност дали още по това време е имало постоянно установен кадия в Константинопол. Сигурно е обаче, че на 8 юни 1391 г. Мануил напуснал столицата, за да участвува в похода на Баязид в Анадола.

Нови походи в Анадола

Походът от 1390 г. срещу Караман показал опасността, която представлявал емирът на Джаник. В началото на лятото на 1391 г. Баязид потеглил към Кастамону, за да сложи край на тази заплаха. През юни той завладял емирството, чийто владетел Сюлейман II бил убит. С изключение на Синоп, който все още бил в ръцете на брата на Сюлейман, цялото емирство Джаник било присъединено към османската държава.

След това Баязид предприел поредица от операции, целящи засилване на собственото му влияние в Анадола и ограничаване престижа на Кади Бурханеддин от Сивас, който вероятно потеглял на помощ на Сюлейман, когато дошла вестта за смъртта на последния. Тогава Баязид се отправил на изток към Бафра и Самсун, обединявайки доброволно или насила местните владетели, след което слязъл на юг до Османджък, откъдето потърсил начин да си осигури подчиняването на Амасия: това означавало да предизвика Бурханеддин в неговата собствена зона на влияние. Тъй като всякакъв договор бил невъзможен, военните действия продължили, но несъмнено не се стигнало до истинска битка, понеже владетелят на Сивас предпочел да отстъпи пред много по-силната османска армия. Победата при Чорумлу, която му приписва неговият биограф Ибн Ардашир, вероятно е била незначителна схватка. Що се отнася до по-малките владетели в областта — Ташан огуларъ от Мерзифон, Таджеддин огуларъ от Чаршамба, емирът на Бафра, емирът на Амасия, — всички те застанали на страната на Баязид. Общо взето, походът в Анадола, който приключил в разгара на зимата на 1391 г., бил успешен. Но османската власт не можела да бъде здраво установена в Мала Азия, докато срещу нея се изправяли Кади Бурханеддин и караманецът Алаеддин.

За момента Баязид, изглежда, желаел да премахне опасността от Джаник. Османците имали намерение да нападнат Синоп по море през пролетта на 1392 г. и за тази цел създали флот. Дали поради мерките, взети от обезпокоените венецианци, или заради унгарските заплахи по р. Дунав Баязид се е отказал от похода в Анадола.

Настъпление в Румелия (1393–1396)

След битката при Косово поле, докато Баязид бил зает в Мала Азия, турските владетели по границите укрепили турското влияние в Европа. Игит паша подчинил сърбина Вук и се установил в Скопие (Юскуб за турците), превзет през 1391 г.; Фируз бей и Лала Шахин предприели набези в Албания. През 1393–1395 г. османците щели да изгонят Страцимирович, феодален владетел на северната част на страната, който преминал на страната на венецианците. Те от своя страна превзели Алесио, Дурацо (1393), Дривасто (1396), докато османците се опитвали да привлекат местните феодали чрез раздаване на тимари. В страната започнала да се установява османската администрация: кадии, санджакбейове, спахии. От своя страна Евренос бей завладявал Тесалия.

Но не навсякъде положението било така блестящо и над османския протекторат в България надвиснали заплахи. Мирчо, принц на Влашко, което било под унгарски протекторат, превзел Добруджа и Силистра на левия бряг на р. Дунав. Унгарците искали да се установят във Видин. Баязид реагирал незабавно и след превземането на столицата Търново (17 юли 1393 г.) Дунавска България преминала под прекия контрол на турците, а цар Шишман се оттеглил в Никопол като османски васал. След това Баязид изгонил Мирчо от неговите нови завоевания.

След като стабилизирал положението си, Баязид сметнал за необходимо да утвърди своето могъществото чрез един съкрушителен удар през зимата на 1393–1394 г. Този любопитен епизод станал в гр. Серес, където Баязид поканил поотделно своите християнски васали. Събрани заедно и зависими от неговата воля, те били силно обезпокоени. На всичко отгоре ги очаквал мъчителен мизансцен, който започнал с обвиненията на Мамонас, владетеля на Монемвасия, който отхвърлил васалното си положение спрямо Теодор, деспота на Морея. В избухналия скандал между християните всеки имал своя обвинител. Баязид се оказал общият господар, тъй като заплашил, че ще убие всички. Те обаче се завърнали свободно, с изключение на Теодор, когото емирът се съгласил да пусне само при условие, че отстъпи различни градове. По този начин Баязид потвърдил своята власт, но заедно с това настъпил и краят на византийското покорство. Огорченият Мануил II, решен повече да не отстъпва пред османеца, се обърнал към Запада.

Аферата Мамонас показала освен това и неуважението на Баязид към Палеолозите, защото той поставил деспота на Морея наравно с Мамонас, който бил васал на Теодор. За Баязид владения като Монемвасия били зависими само от него и той потеглил през Тесалия, задържайки като пленник Теодор, когото освободил едва след превземането на този град. Но когато от деспота поискали предаването и на Аргос, той избягал и отишъл в Морея. Баязид се задоволил само с наказателна експедиция в Пелопонес и анексирал латинското херцогство Салона (Амфиса).

По същото време, през април 1394 г., според някои извори се извършило повторното превземане на Солун, който вече бил завладян от Мурад I през 1387 г. Не е ясно дали градът междувременно се бил избавил от османското иго, или след скъсването с Палеолозите османците му наложили по-пряко и по-строго управление.

И така Баязид изоставил Теодор на съдбата му, за да обсади Константинопол още през пролетта на 1394 г. Причината за тази промяна в стратегията му не е известна. Може да се направят няколко предположения. Дали не изоставил борбата при мисълта за една отчаяна съпротива? Дали първите заплахи на Тамерлан не го принудили да се върне обратно в земите си и той поел риска да остане пред Константинопол, когато се разбрало, че монголският завоевател отново е потеглил за Индия? Може би е решил да се възползува от враждебността на Мануил II, за да осъществи една стара мечта: завладяването на града. Но първите атаки на войските му срещнали здравите византийски стени. Започнала блокада, която продължила до края на управлението на Баязид. От своя страна Мануил, след като отбил атаките, потърсил помощта на западните християни. Венеция успяла да му изпрати храни, тъй като турците все още не владеели моретата. Във всеки случай Византия се държала. Теодор отново превзел Монемвасия (юли–август 1394) с помощта на венецианците, на които отстъпил Аргос на 27 май. Но неговите разпри с наследника на атинския дук, Шарл Токо, дали възможност на Евренос да се намеси, тъй като латинецът го извикал на помощ. Теодор бил разбит в началото на 1395 г. И все пак, тъй като турците скоро напуснали Морея, той останал господар на положението.

Баязид обаче се насочил към Влашко. Подкрепен от сръбските си васали, той влязъл в страната. След неясната битка при Ровине (17 май 1395 г.) Мирчо, покровителствуван от унгарците, бил принуден да се подчини. След това османският владетел превзел Никопол и екзекутирал цар Шишман (3 юни 1395 г.), Добруджа вече била под турска власт. Османски гарнизони се разполагали по местата за преминаване през р. Дунав. Занапред между първата католическа държава и териториите на Баязид вече нямало буферна държава.

Кръстоносният поход при Никопол

Сигизмунд Унгарски се тревожел от настъплението на османците и се опитвал да действува с помощта на Запада. Венеция се показала предпазлива: приемайки да въоръжи флот, който да прегради проливите, тя държала същевременно на мира с турците, които се отнасяли с нея добре и били нейни търговски партньори. Обратно, Франция възприела идеята за кръстоносен поход, с който смятала да достигне чак до Светите места. От своя страна Мануил II трябвало да въоръжи десет галери със средства на Сигизмунд, който щял да бъде подкрепен от родоските йоанити и бургундските рицари, водени лично от наследника на бургундския херцог. По този начин в Буда се събрала значителна армия. Сигизмунд, изглежда, желаел да примами турците и да ги изтощи с продължителен поход. Непредпазливите французи, започвайки незабавно настъпление, постигнали обратното. Армията потеглила в края на август, спуснала се през Дунавската равнина до Видин, отбраняван от Срацимир, български васал на турците. Градът паднал. След това дошъл ред на Рахова (Оряхово), чието население било жестоко изклано.

В началото на септември кръстоносците започнали блокадата на Никопол. Баязид ги пресрещнал заедно с присъединилия се към него Стефан Лазаревич. Битката станала на 25 септември 1396 г. За християните тя завършила с тежко поражение, за което главна отговорност носят архаичните френски рицари. Повтаряйки грешката при Креси, те се хвърлили в нападение. Авангардът и предните линии на турците отстъпили, но по този начин Баязид оставил френската кавалерия да навлезе навътре и да се изтощи, след което била спряна и разпръсната от елитните части на неговите, войски, групирани около самия него на върха на един хълм. Османската кавалерия се възползувала от паниката, обхванала французите. Когато поражението станало очевидно, власите на Мирчо и трансилванците на войводата на Сибенбюрген изоставили унгарците и немците на османците, при които били дошли подкрепленията на Стефан Лазаревич. Този паметен разгром за дълго време охладил желанието на французите за кръстоносен поход. По-голямата част от пленниците били убити, други били поробени или задържани за откуп. Това впрочем поставило и началото на дипломатическите отношения между Френското кралство и Портата.

Тази огромна победа увеличила престижа на османците и засилила позициите им на Балканите. Занапред те притежавали цяла България, чиято последна независима територия Видин паднала в ръцете им. Унгария и Западът били потресени и ги оставили свободно да разполагат с Балканите. Вече споменахме за политиката на заселване, която османците по онова време водели в Албания. Настъпил моментът отново да се появят в Морея, която войските им завзели през лятото на 1397 г. под ръководството на Тимурташ и Якуб паша. На 3 юни те завзели Аргос и избили населението му, после безрезултатно обсадили Леонтарион и Коринт. След като венецианците, повикани на помощ, отказали да се компрометират, деспот Теодор се обърнал към родоските йоанити, на които обещал Коринт през 1397 г., а по-късно, през 1399 г., и цялото деспотство. Прехвърлянето наистина се извършило, като Теодор си запазил правото да го откупи; по-късно той се възползувал от него. Оттогава присъствието на йоанитите — латинци, които местното православно население не приемало — пазело деспотството от турските набези.

В самия Константинопол обсадата започнала с нови сили. Този път Баязид се насочил и срещу генуезците от Галата. Но турците все още не разполагали със средства, за да превземат внушителните стени и да превъзмогнат упоритата храброст на защитниците. Емирът отслабил натиска през 1397 г., но запазил блокадата. Подобно на брат си Теодор, Мануил II нямал друг изход, освен да се обърне към западните сили. Най-сериозен отговор дошъл от френския крал Шарл VI, който през лятото на 1399 г. изпратил войска от 1200 души под командуването на Жан льо Менгр, маршал Дьо Бусико, участник в сраженията при Никопол. Тази спасителна глътка въздух дала възможност за блестящи набези, някои чак до Никомедия (Измит). Но Византия се нуждаела от по-съществена, и то финансова помощ. Ето защо Мануил решил да замине за Франция в края на 1399 г., като оставил за регент своя племенник и бивш противник Йоан VII. Той се върнал едва през 1403 г., без да постигне нищо съществено. Обсадата продължила при регентството на Йоан. Но този бивш васал на Баязид бил подложен на натиск от страна на емира и се принудил, както изглежда, да му предаде Силимврия (Силиври) и всички територии «извън стените» на града. Въпреки това Йоан VII защитавал Константинопол с всички сили. Но през 1402 г., след като загубил всякаква надежда, обещал на Баязид да му го предаде, ако той победи Тамерлан. Истина е, че Византия още при Мануил била поддържала с Тамерлан отношения, основаващи се върху общата им омраза към османците, и че победата над тях щяла да промени за известно време хода на историята.

Последни походи в Анадола

Алаеддин, емирът на Караман, естествено, се възползувал от отсъствието на съперника си, зает в Европа. След като завзел отново териториите, отстъпени по договора, той преминал в настъпление, като потеглил към Анкара и Бруса. Баязид наново тръгнал срещу него. Този път той имал намерение да стигне докрай, сигурен в своя тил в Европа. Победен, Алаеддин се скрил в Кония, чиито жители го предали на Баязид, който го екзекутирал и присъединил Караман (есента на 1397 г.). Това било началото на окончателното завладяване на Анадола, където заедно с емирството Караман изчезнало и последното препятствие пред османското нашествие. През 1398 г. земите на Кади Бурханеддин паднали на свой ред. Столицата Сивас щяла да бъде превъзходна база за нови операции.

През 1399 г. Тамерлан се появил наново в тази област. Обезпокоени, владетелят на Багдад и Кара Юсуф, емир на емирството на Черните овни (Каракоюнлу), което се намирало на североизток от Анадола, тласнали османците срещу местните протежета на Тамерлан. Сюлейман, най-големият син на Баязид, бил натоварен с операциите в Армения и в долината на Ефрат, където множество градове му се подчинили. Принуден да се яви в османския двор и да плаща данък, Тахиртен, който управлявал в Ерзинджан и Ерзурум, се подчинил. Но скоро той избягал при Тамерлан и се присъединил към другите анадолски бейове, които Баязид бил лишил от земите им.

Една цяла антиосманска партия се създала около азиатския завоевател, заобиколен от емирите на Айдън, Сарухан, Ментеше и Гермиян. Не само те го тласкали към сражение с Баязид: Тамерлан приел пратениците на Мануил II, на френския крал Шарл VI, покровител на генуезците, които щели да загубят всичко при падането на Константинопол. Насърчени от венецианците, те също призовавали завоевателя да влезе във война. Достатъчно ли е било това, за да успеят? Предводител на тюрките от Трансоксания, Тимур Гурхан — за нас Тамерлан — възобновил монголското нашествие. Тюрк и мюсюлманин, той обединил обширни земи, които се простирали от Индия до Месопотамия, и наложил господството на исляма, но и на една империя със световно значение, която осигурявала свободното търговско общуване. Той се колебаел да нападне османците: това периферно емирство му изглеждало по-неинтересно от Сирия и Светите места.

Въпреки че славата на гази, която получил Баязид, му се струвала достойна за уважение, Тамерлан не можел да приеме провокациите на османския емир, който нападал протежетата му. Той не признавал подчиняването на Ерзинджан и искал да се върнат емирствата в Анадола на техните законни владетели и да му бъде предаден Кара Юсуф, вождът на Каракоюнлу. Тъй като Баязид отказвал да се подчини, трябвало да му се даде добър урок: такава била целта на похода от 1400 г. Османският владетел предпочитал да не влиза в пряк конфликт и оставил войските на Тамерлан да се отдалечат от базата си, за да контраатакува. Монголите взели с пристъп Ерзинджан и избили заселниците, настанени от Баязид. След това обсадили Сивас, чиято крепост се предала на 26 август 1400 г. Репресиите били ужасни. Стените били разрушени, гарнизонът екзекутиран, населението — изклано или изселено. След това Тамерлан се върнал към първоначалната си цел — Сирия, като превзел от османците крепостите по р. Ефрат. През септември източните области от империята на Баязид били подчинени. Тогава Тамерлан тръгнал към Алепо.

Когато узнал, че неприятелят му е зает в Сирия и Месопотамия, Баязид се опитал да превземе отново десния бряг на р. Ефрат. Тамерлан изпратил войска и започнали преговори. Но по това време Кара Юсуф, покровителствуван от Баязид, плячкосвал по пътищата и нападнал кервана за Мека, може би като провокация. За Тамерлан това било нещо недопустимо. Чрез пратениците, изпратени от Баязид през зимата на 1401–1402 г., той поискал от емира да накаже Кара Юсуф. На 16 февруари 1402 г., след като не получил отговор, тръгнал на път, като без никакви затруднения стигнал до Сивас и завзел града. Там научил за отказа на Баязид да се подчини на неговите изисквания. Войната била неизбежна.

Империята на Баязид през 1402 г.

В края на 1401 г., въпреки заплахите от страна на Тамерлан, Баязид бил на върха на своето могъщество. В Европа под непосредствен османски контрол били Тракия, Македония, Тесалия, Добруджа, България. В такова положение се намирала и част от Албания. Влашко и Сърбия представлявали подчинени на турците протекторати. Византия, която все още се съпротивлявала, нямало да издържи дълго. В момента тя се ограничавала в обсадения Константинопол и в Морея, чийто деспот бил принуден да се хвърли в ръцете на родоските рицари, за да отбие набезите на пограничните бейове. В Мала Азия емирът бил господар на крайбрежието (с изключение на Синоп, Трапезунд и Смирна). От Егея до р. Ефрат Анадола принадлежал на Баязид, който вече успял да се освободи от двамата си основни съперници: Кади Бурханеддин в Сивас и караманеца Алаеддин.

Империята започнала да се организира. Еничарската институция, създадена при Мурад I, при Баязид I, изглежда, претърпяла решителни преобразования. Поне от времето на неговото управление датират най-старите отпратки към системата на девширме, редовно «събиране» на млади християни, които, след като бъдели ислямизирани, потурчени, възпитани и образовани в анадолски семейства и в двореца по много стриктно организиран начин, образували непосредствено прикрепена към султана войска или заемали отговорни длъжности в държавната администрация. Те били това, което се нарича капъ куларъ, «роби» — по-добре би било да се каже «слуги» на Портата. Целта на тази политика не била да се лишат младите християни от интелектуалните им възможности, нито даже да се прекъсне връзката им със средата, от която са произлезли (това невинаги се случвало), но да се предоставят на владетеля верни служители, чиято кариера зависи единствено от него. Тази институция щяла да придобие изключително значение в историята на империята. От друга страна, политиката на заселване на завладените територии продължавала. Бейовете вече се установявали по р. Дунав и Адриатика и навсякъде улемите създавали юридическа и данъчна администрация. Появили се нови санджаци в Никопол и Охрид (1393), Кюстендил (1394), Видин (1396). През 1393 г. великият везир Чандарлъ Али паша, за да гарантира безкористността на кадиите, поискал да им се плаща по строго определен начин. Империята постепенно се установявала.

Но цялата тази мрежа била все още доста слаба. По-голямата част от Румелия останала християнска. Мюсюлманските институции в нея били малобройни. Положението в Анадола било още по-несигурно. Превзетите емирства били мюсюлмански: такива завоевания не били достойни за истински газии. Ето защо Баязид трябвало да повери по-голямата част от походите си в Анадола на еничарите и на християнските си васали, което съвсем не засилило популярността му. Местните емири си запазвали симпатиите на местното население и те се проявявали при първия удобен случай. От друга страна, ако то не приемало установяването на данъчна администрация, газиите също не гледали с добро око на война срещу мюсюлмани, от която не получавали никаква плячка. А улемите очаквали ново поле за действие и нови ресурси от завладяването на християнските държави. Следователно имало опозиционни настроения: в решителния момент само сърбите и еничарите щели да бъдат верни до края.

Дали поне военното положение било идеално? Несъмнено османската армия била могъща и силата й по суша — неоспорима. Но по море по-силни били християните, които можели да снабдяват с храна Константинопол и да блокират Проливите, разделяйки Османската империя на две. Така станало, когато Венеция, която преговаряла в Бруса с Баязид, прекъснала през 1401 г. преговорите, узнавайки за похода на Тамерлан: тя се погрижила за сигурността на колониите си, потърсила пътища за създаване на антитурска лига с генуезкия остров Хиос, родоските йоанити и херцогството на архипелага и се приготвила да нападне Галиполи. Флотите на Константинопол, Галата и Трапезунд също се канели да помогнат на Тамерлан, който бил последната им надежда. А той, след като опустошил Сирия и Месопотамия и разбил мамелюкската армия, станал господар на Ефрат и пътят за Анадола му бил открит. Докато армията на Баязид, разнородна по състав и необичаща високомерния си господар, който не се грижел за хората си, не била сигурна, войската на Тамерлан му била вярна, а нейната храброст била насърчена и от предварително полученото възнаграждение за седем години. И най-сетне, присъствието на анадолските емири в неговата армия му позволявало да се сдобие с ценни указания за местност, която не познавал.

Несъмнено разгромът при Анкара не бил неизбежен, но е обясним.

Битката при Анкара

При вестта за пристигането на Тамерлан Баязид напуснал обсадата на Константинопол и отишъл в Бруса. Страхувайки се от лигата, организирана от венецианците, оставил в Галиполи девет галери и въоръжил един флот от двадесет кораба. Срещу източния враг събрал целия си потенциал: анадолската армия с части от Айдън, Сарухан, Кареси, Хамид, Теке, Караман, Гермиян и Сивас, румелийските войски, които се намирали в Галиполи и пред византийските стени. Били включени тимариотите и християнските васални князе. Увеличавайки се по пътя, османската армия потеглила към Анкара. Там разбрали, че неприятелят се движи към Токат. Баязид се оттеглил в гористите местности, откъдето смятал с постоянни схватки да дразни противника. За да избегне тези сблъсъци, Тамерлан променил плана си, достигнал до Кареси, след това и до Анкара, докато по-голямата част от войските му трябвало да проникне в централната част на страната и да я опустоши. Той започнал обсадата на Анкара и бил откъснат от армията си, когато Баязид го изненадал.

Тогава в османското командуване възникнали големи разногласия. Великият везир Чандарлъ Али смятал, че врагът трябва да се умори с нощни нападения и блокада. Румелийският бейлербей Фируз бей, обратно, предлагал да се влезе в открит бой. Неговото мнение надделяло и битката започнала на 28 юли 1402 в долината Чъбукова.

Тя била продължителна и изпълнена с превратности, но предателствата бързо отнели всякаква надежда за успех у Баязид. Войските от анадолските емирства се присъединили към своите емири при Тамерлан, като значително намалили количествения състав на дясното крило. Поради предателства и загуба на хора и лявото крило едва се удържало, докато войските на Тамерлан напредвали. Преценявайки, че битката е загубена, Али паша дал сигнал за поражение и избягал с принц Сюлейман, най-големия син на Баязид. Това било истинска дворцова революция. Мурад паша, агата на еничарите и други видни личности, придружили претендента в столицата Бруса, а след това в Европа. Що се отнася до другите синове на Баязид, то Мехмед бил отведен в Амасия от емирите на този град, а Иса и Муса избягали с войските си. Само сръбските отряди продължавали да се съпротивляват, но тъй като Баязид и неговите еничари отказали да напуснат сражението, Стефан Лазаревич също решил да ги изостави и да прикрие отстъплението на Сюлейман. В това поражение се проявило желание за запазване на държавата, което заслужава да бъде отбелязано. В крайна сметка принуден да бяга, Баязид бил заловен и пленен. Неговото управление завършило с безпрецедентна катастрофа.

Междуцарствие (1402–1413)

Десетте години, които последвали поражението при Анкара, били трудни; Баязид оставил четирима синове, готови да заемат мястото му. Османската държава се разделила.

Въпреки че поражението приличало на експлозия, при която всички се разбягват, османските сили не били напълно смазани. Отначало Тамерлан решил да ги унищожи и да залови наследника Сюлейман. Но когато войските, изпратени след него в Бруса, пристигнали в града на 3 август 1402 г., беглецът вече бил отнесъл хазната и потеглил към Босфора. Но проливът бил пазен от венецианците. Те не били склонни да прехвърлят турчина в Тракия, което впрочем било нарушение на договора им с Тамерлан. Генуезците обаче приели да помогнат на Сюлейман и примерът им скоро бил последван от всички. По този начин най-големият син на Баязид се оказал господар на османска Румелия, която проливите пазели от врага.

Междувременно войските на Тамерлан подпалили Бруса, а преди да прочистят крайбрежието, опустошили Йенишехир и Изник. Възползувайки се от това, османските и сръбските войски прекосили Дарданелите. Сеейки ужас, войските на Тамерлан заели Мала Азия, която подложили на огън и меч, въпреки че на някои места се сблъскали с неочаквана съпротива. Християните се страхували от нападение. Напразно, защото, след като по свой начин въвел ред в областта, Тамерлан се отправил към Азия, където го зовели други дела. Преди да потегли обратно, той все пак обсадил Смирна. Победените родоски рицари избягали с корабите си, градът бил разрушен, а християнското население изклано.

Незабавно при Тамерлан пристигнали пратеници на двете Фокеи, на генуезците от о. Хиос, а също и на Иса, сина на Баязид, който се установил в Бруса веднага след като победителят го напуснал. Монголският предводител вече бил поканил Сюлейман да се яви при него или да му плаща данък и даже приел неговите пратеници и подаръците, които му носели. Всъщност Тамерлан не желаел смъртта на провинилите се, а искал да ги остави да живеят заедно и взаимно да се неутрализират. Ето защо Сюлейман бил държан в Румелия, Иса в Бруса, Мехмед в Амасия и Токат, откъдето било невъзможно да се изгони с оръжие.

Османската династия продължавала да съществува, но империята й била разделена; от нея били откъснати и анадолските емирства, върнати на съответните родове, Гермиян, Караман, Джаник, Сарухан, Теке, Ментеше... Възползувайки се от старите структури, които били доказали популярността си, Тамерлан разделял, за да владее. И все пак, за да отстрани риска от евентуално османско възраждане, той осигурил фактическа хегемония на караманците, чиято много увеличена територия — което засилвало значението им — заемала целия завой на река Сакария, вмъквайки се между Бруса и Анкара. Като решил по този начин трудния анадолски проблем, Тамерлан тръгнал за Азия, вземайки със себе си Баязид, който умрял по пътя в Акшехир на 9 март 1403 г.

Положението на османците не било толкова катастрофално, колкото изглеждало. Румелия, управлявана от Сюлейман, заедно с целия държавен елит останала незасегната. Походът на Тамерлан, съпроводен с ужаси и гражданска война, имал като вторичен резултат приток на бежанци, който засилил турцизирането на тази област. В Анадола Мехмед здраво се бил укрепил в непревземаемия бастион Амасия. Естествено, и двамата трябвало да признаят сюзеренитета на Тамерлан. Но трудностите, с които се сблъскали неговите войски след битката при Анкара и особено срещу Мехмед, показали, че Османската империя вече била реалност в Мала Азия.

Сюлейман Челеби в Румелия

В края на 1402 г. в най-добро положение от синовете на Баязид бил Сюлейман Челеби. Той разполагал с хазната и висшата администрация и управлявал една недокосната Румелия. Властта му била всеобщо призната, въпреки че венецианците преговаряли и с османците от Мала Азия.

Обаче не всичко вървяло добре. Трудно е да си представим общественото мнение от онова време и от портрета, който хронистите на XV в. са ни оставили, да твърдим със сигурност, че Сюлейман бил непопулярен владетел. Във всеки случай външната заплаха не била малка. Европа била слаба и разпокъсана, за да се намеси с военна сила, но изглежда, че навремето това не било така очевидно, както е днес. Тамерлан, чиято власт Сюлейман бил признал, се намирал все още в Анадола. Оттегляйки се, той оставил още две османски емирства, които Сюлейман не желаел да нападне. От християнска страна поне три сили искали да се възползуват от анкарската криза: Византия (след завръщането на Мануил), Унгария и орденът на Свети Йоан Ерусалимски (йоанитите от о. Родос). Но нищо не се случило.

Сюлейман предпочел да преговаря със създадената преди това лига (в която участвували Йоан VII Палеолог, Генуа, дукът на Наксос, йоанитите от Родос, към които се присъединил и Стефан Лазаревич). Договорът, който сключил в средата на февруари 1403 г., бил много благоприятен за християните. Сюлейман отварял вратите си за корабите на лигата и се задължавал без нейно съгласие да не преминава с корабите си през проливите. Генуа била освободена от данъка за своите търговски центрове по Черно море и Нова Фокея (Йени Фоча), а генуезците от о. Хиос — от данъка, който плащали на владетеля на Алтолуого (Аясолук/Ефес). Дукът на Наксос бил освободен от данъка, който дължал на владетелите на Алтолуого и на Палатие (Балат/Милет). Чрез тези клаузи Сюлейман утвърждавал своето господство над тези територии. Йоанитите от о. Родос, които по това време върнали деспотството на Теодор, се утвърдили като владетели на Салона (Амфиса). И най-сетне Венеция получила една ивица на континента, разположена срещу Евбея. Но най-много спечелила Византия. С неохота Сюлейман обещал, че ще защитава Йоан VII Палеолог от евентуално нападение на Тамерлан, освободил го от данък и му върнал някои острови, Солун, Халкидическия полуостров, крайбрежието на Мраморно море и значителна част от бреговете на Черно море. Връщайки се от Европа през м. юни 1403 г., Мануил потвърдил договора. Но той съзнавал, че това подобрено положение е временно. Във всеки случай едно от първите му действия било безспорно враждебно: той изгонил турците от квартала, който Баязид бил поискал за тях в Константинопол.

В този момент Сюлейман се стараел най-вече да затвърди властта си чрез мир въпреки съпротивата на газиите, които виждали как изчезват възможностите за плячка: независимо от сключения от Сюлейман договор, Игит паша продължил да се сражава с венецианците в Албания.

Мехмед Челеби в Анадола

Политиката, която повел Мехмед Челеби, вторият син на Баязид, или по-скоро неговият настойник Баязид паша, била по-агресивна. Ислямизиран албанец, възпитан в двореца, за да служи на държавата, Баязид паша поел през 1402 г. делата на избягалия в Амасия Мехмед и най напред пристъпил към възстановяване на единството на империята. Като начало Мехмед провъзгласил властта си над анадолските провинции. Той нападнал брат си Иса Челеби, който се установил в Бруса, и го победил още в началото на 1403 г. След като избягал в Константинопол, Иса още един път претърпял поражение и тогава се укрил при емира на Джаник Исфендияр, който се тревожел от настъплението на Мехмед. Иса и неговият съюзник обсадили Анкара, но победеният отново Иса трябвало да избяга в Смирна, чийто емир Джюнеид сключил нападателен съюз срещу Мехмед с бейовете на Сарухан, Ментеше и Теке. Мехмед обаче ги победил, анексирал Сарухан, подчинил другите бейове в Западен Анадол, а Иса изчезнал завинаги.

Сюлейман бил предпочел да не се намесва дори и ако това можело да насърчи Иса. Но той се разтревожил от успехите на брат си Мехмед и преминал в Анадола (точната дата трудно може да се посочи: 1406 или 1407 г.). Бруса, а след това и Анкара му отворили вратите си. Пред непосредствената среща с по-големия си брат Мехмед отстъпил, защото се страхувал, че част от войниците му ще преминат на негова страна. Видимо Сюлейман разполагал с по-голям брой привърженици, към които се присъединили няколко от васалите на Мехмед. От този момент съотношението на силите в Анадола се изменило в негова полза и той спечелил съюзници. Караманският бей Мехмед нападнал Сюлейман, който го победил. След като се оттеглил в Амасия, Мехмед променил тактиката си и решил да атакува Сюлейман в гръб. През юли 1409 г. той привлякъл от Синоп брат си Муса с помощта на емира на Джаник Исфендияр (преминал на негова страна) и влашкия княз Мирчо, които от дълго време поддържали добри отношения с този принц.

Муса Челеби

Поражението при Анкара било по-тежко за Муса, отколкото за неговите братя. Като пленник той бил свидетел на смъртта на баща си, получил разрешение да пренесе тялото му в Бруса и в крайна сметка се оказал в положението на беден роднина при Мехмед. Този негов печален опит обяснява може би неточния образ, достигнал до нас: един фанатичен, суров и твърд младеж, пълна противоположност на Сюлейман.

Муса влязъл в сюлеймановите земи с армия, състояща се от власи, сърби и българи. Той се оженил за една от дъщерите на Мирчо, който естествено насърчавал всеки опит за дестабилизация на османците. Можем да си обясним също така и присъствието на Стефан Лазаревич, който благодарение на унгарците успял да наложи властта си над Георги Бранкович, поддържан от Сюлейман. Тъй като Муса назначил на поста кадъаскер прочутия шейх Бедреддин, който по-късно организирал бунт срещу Мехмед, се твърди, че той избрал една популистка политика, обединявайки бедното християнско и мюсюлманско население срещу аристокрацията.

Навлязъл в Румелия в края на 1409 г., Муса спечелил една важна битка на 13 февруари 1410 г. Сюлейман бил принуден бързо да премине в Европа. Там обаче, въпреки че бил обкръжен от врагове, той намерил поддръжник в лицето на Мануил II. Сюлейман взел жена от династията на Палеолозите и предал двама заложници на императора. Победен на 15 юни 1410 г. близо до Константинопол (битката при Космидион), а след това и на 11 юли край Одрин, Муса се оттеглил. Но на следващата година се върнал, за да нападне с изненада Сюлейман, който, изоставен от някои офицери, се помъчил да избяга, но бил заловен и убит на 17 февруари 1411 г. Муса останал единствен господар на Румелия: неговият успех бил потвърден от решението на венецианците да преговарят с него за запазването на предимствата, отстъпени им от брат му.

След като дошъл на власт, Муса продължил да се сражава: той нападнал Стефан Лазаревич, който го бил изоставил след победата и може би поддържал срещу него друг претендент. Мануил II сторил същото. Във всеки случай Муса обсадил Солун, Селимврия (Силиври), Константинопол, като принудил императора да се обърне към Мехмед, който по всяка вероятност не бил доволен от големия успех на брат си. Бързо сключили договор. Впрочем Муса се сблъскал с опозицията на румелийските аристократи, чието богатство осигурявало неговите военни действия и които отчасти преминали към враговете му. Те насърчавали Мехмед да се намеси и той прекосил Босфора на византийски кораби. Но победен от Муса в битката при Инджегиз (юли 1412), се оттеглил отново в Азия, където трябвало да възстановява реда и да приготви по-грижливо своето завръщане. Той събрал всичките си сили и се споразумял с пограничните бейове, със Стефан Лазаревич и Мануил II, след което отново преминал Проливите през юни 1413 г. На 5 юли край София Муса бил принуден да се сражава. Победен от значително по-многобройните сили, той се опитал да избяга, но бил заловен и удушен. След като се отървал от братята си, Мехмед постигнал това, за което се борил години наред: възстановеното единство на Османската империя.

Мехмед I (1413–1421)(23)

Мехмед Челеби станал султан. Още при Мурад I османците от време на време използували тази титла — видяхме, че Баязид I поискал от халифа в Кайро разрешение да я носи, — но едва от XV в. тя означавала единствено османския владетел. Нито Сюлейман, нито Муса, които секли монети със своето име, не претендирали за тази титла. Следователно е важно да се отбележи, че Мехмед е може би единственият от четиримата братя, който имал имперско виждане за своята роля, и приел тази титла още от 1407 г. У него се възродили амбициите на баща му, но съпроводени с благоразумие и чувство за равновесие, наложени от обстоятелствата. Ето защо Мехмед I е показан в добра светлина от османските и от византийските хронисти, които го представят като приятел на християните. Това твърдение трябва да бъде нюансирано. Чрез победата си над Муса Мехмед станал единственият вожд на османския род, като по този начин поставил край на междувластието. Ето защо турската традиция го смята за наследник на Баязид I.

Въпреки това гражданският мир не бил осигурен: до смъртта си султанът бил принуден да се сражава с бунтуващия се народ или с анадолските емири. По тази причина важно било да се избегнат външните конфликти. Мехмед I върнал на своя съюзник Мануил II териториите, предоставени на Византия с договора от 1403 г. В замяна на това императорът изгонил Орхан, сина на Сюлейман, когото държал като заложник. Принцът бил ослепен и изпратен в Акхисар. От друга страна, Мехмед I потвърдил своите мирни намерения пред пратениците на Сърбия, Влашко и България, на Янинското херцогство и на деспот Теодор. Но Венеция късно се решила да преговаря и трябвало да се води война по море, за да се стигне до договор. Мехмед I не отбягвал войната. Той предприел няколко похода: в Негрепонт (Евбея) срещу венецианците (юни 1414), в Унгария и в Щирия. По негово време били завладени Авлона (Вльора) и Джирокастро в Албания (1417 и 1418 г). Мануил II, който още от пролетта на 1415 г. се заел с възстановяването на укрепленията при Хексамилион, разделящи провлака от Коринт, не си правел илюзии в това отношение.

Конфликти с емира на Караман и с Венеция

След като осигурил тила си в Европа, Мехмед I вече можел да премине в Анадола. Караманският емир Мехмед, възползувайки се от гражданската война в Румелия, бил завзел Бруса, но при вестта за победата на Мехмед I вдигнал обсадата. Междувременно Джунеид, когото Мехмед направил санджакбей на Охрид, за да го отстрани от Анадола, избягал; той достигнал до Аядънели и се разбунтувал, като завзел Аясолук (Ефес). През 1414 г. султанът тръгнал най-напред срещу него. Всички съседи на Джунеид застанали на страната на османците. Обсадената Смирна трябвало да се предаде. Били разрушени стените на града и кулата, възстановена от йоанитите от Родос. А Джунеид бил назначен за управител на Никополис. Тогава османската армия се насочила към Караман: емирът Мехмед, обсаден в Кония, се признал за победен и предал на султана Бейшехир, Сейдишехир и Акшехир. На следващата 1415 година нов бунт предизвикал повторна обсада на Кония. Превзетият град бил оставен на владетеля си, който за момента се подчинил. Впрочем по-добре било да не се тревожи Шахрух, синът на Тамерлан, който държал да укрепи делото на баща си в Мала Азия.

Трудно е да си създадем точна представа за събитията в Румелия. Мехмед I се сблъскал с явната враждебност на Венеция и Влашко и с недоверието на византийския император, който непрекъснато търсел военна помощ срещу турците. Венеция и османците взаимно се обвинявали в пиратство, и то с право, още повече, че репресивните мерки усложнявали положението. През 1415 г. ставало дума за създаване на морска антиосманска лига. От своя страна султанът построил значителен флот в Галиполи: за първи път османската държава осъзнала, че е необходимо да се бори срещу християнската (венецианска) хегемония върху моретата, поне в района на Проливите. От значение е и фактът, че голяма част от моряците на Мехмед I били генуезци, каталани, сицилианци, провансалци или гърци от о. Крит. Превземането на Будоница тласнало към действие венецианците, раздразнени от турските нападения в Евбея. В началото на април 1416 г. към Галиполи бил изпратен флот със заповед за нападение, ако не се постигнел договор с османците, към които успоредно с това били отправени предложения за мир. В крайна сметка те се срещнали в открито море при Галиполи на 29 май 1416 г.: битката завършила с пълно поражение за турците.

Случаят Дюзме Мустафа

Между Мехмед I и влашкия владетел Мирчо сигурно е имало конфликти, но те трудно могат да се определят във времето. Във всеки случай Мирчо изиграл първостепенна роля в две тежки политически и социални кризи, които разтърсили османската държава и показали, че положението на Мехмед I е все още нестабилно.

Именно от Влашко, където се намирал през лятото на 1415 г., през България дошъл в Македония този, който османската легенда назовава Дюзме Мустафа, «Лъже-Мустафа». Този човек твърдял, че е един от синовете на Баязид I(24). Историците не са успели да уточнят дали той е измамник. Впрочем този въпрос е второстепенен. Поддръжката, която си осигурил Мустафа (от Мирчо и Джунеид, който напуснал Никополис, за да го последва, а скоро след това и от Мануил II и множество османски първенци...), и безпокойството, проявено от Мехмед I, показват, че той е имал влиянието на истински претендент, независимо дали неговите претенции били законни, или не.

През 1415 г. Мустафа влязъл в контакт с Венеция и Константинопол. В края на есента на 1416 г. той бил в Македония. От своя страна Мехмед I разположил своето главно командуване в Серес. Той победил съперника си при Солун и го преследвал до стените на града, където победеният претендент и съюзникът му Джунеид се скрили. Последвала обсада на Солун, чийто управител бавел преговорите, защото не искал да се намесва от името на Мануил II в едно толкова деликатно дело. В крайна сметка византийците сключили изгодно споразумение: вместо да предадат двамата бегълци, те се задължили да ги охраняват — Мустафа в Лемнос, а Джунеид в столицата. Мануил II не се задоволил само с това важно политическо оръжие, а поискал и годишна сума от 300 000 акчета. Мехмед I нямал друг избор, още повече, че не разполагал с време, за да преговаря: точно тогава научил за бунта на шейх Бедреддин, естествено, подкрепян от Влашко. Той трябвало бързо да отиде в Серес и да вземе необходимите мерки.

Бунтът на Бедреддин

Произлязъл от едно от първите турски семейства, заселили се в Тракия, роден близо до Одрин към 1358 г., син на кадия и ислямизирана гъркиня, шейх Бедреддин получил солидно образование в Бруса, а след това в Кония, Ерусалим и Кайро, откъдето през 1383 г. потеглил на поклонничество в Мека. Той бил уважаван учен, следващ голямата традиция на ортодоксалния ислям (станал хетеродоксен суфи едва след завръщането си в Египет). През следващите години пътувал много, като разпространявал идеите си в анадолските емирства, силно повлияни от шиизма, а след това и в Румелия. Два са основните момента в учението на Бедреддин. На първо място е благоразположението към християните, което по-скоро се дължало на суфитското презрение към външните форми на вярата, отколкото на някакво анахронично желание за ойкуменизъм. На второ място са някои идеи за общност на имуществата, за които имаме малко информация. Изглежда, че неговите духовни наследници от българската област Делиорман са продължили тази традиция, но трябва да се държи сметка и за възможните отклонения на прекалено старателните ученици, за клеветите или враждебната пропаганда. Много са мистичните ордени, станали обект на същите нападки, на които бил подложен приживе Бедреддин. Изучаването на неговия «комунизъм» принадлежи по-скоро на литературната история на републиканска Турция, отколкото на историята на управлението на Мехмед I. По-важно е да се подчертае отчаянието на християнското и мюсюлманското население, измъчено от ужасния поход на Тамерлан и последвалите го събития. Тези маси, които тънели в мизерия и в различна степен били повлияни от шиизма, естествено, търсели да се заловят за някакъв спасител. Бедреддин бил особено подходящ за тази роля, защото бил велможа, произлизащ от ортодоксалните среди. Неговите идеи, чиято оригиналност тепърва трябва да се доказва, не били единствени в Анадола, където кризата улеснявала този вид течения: можем да посочим Хаджи Байрам от Анкара, чиято благотворителна дейност не поставяла под въпрос стабилността на държавата. Но Бедреддин играел и политическа роля.

Популярността на шейха била голяма и след победата си над Муса през 1413 г. Мехмед го изпратил на заточение в Изник, където продължил да проповядва учението си. Той несъмнено бил свързан с Бьорклюдже Мустафа и Торлак Ху Кемал (евреин според османската легенда), вдъхновители на бунт, който разтърсил Айдън през 1416 г. От това, което ни е известно за идеите, проповядвани от водачите, несъмнено Бедреддин е бил духовният ръководител на този бунт, потушен жестоко, но трудно. По същото време, през юли 1416 г., Бедреддин избягал от Изник и преминал във Влашко с подкрепата на емира на Джаник Исфендияр. Той потеглил към Румелия, като събрал по пътя множество привърженици. Тогава султанът, изоставяйки обсадата на Солун, тръгнал срещу шейха, който бил заловен и съден. В тези смутни времена властта на Мехмед I била силно застрашена. Той не можел да си позволи да прояви снизходителност и Бедреддин бил обесен в Серес на 18 декември 1416 г. Бунтът бил напълно потушен.

Към омиротворяване

Трудно можем да си представим някакво нарочно съвпадение на събитията от 1416 г. И все пак сигурно не случайно бунтът на Бедреддин обхванал Айдън и Сарухан — родното място на Джунеид — и бил подкрепен активно от емирството Джаник и Влашко, което оказало помощ и на опита на Дюзме Мустафа. Днес знаем, че той съвпаднал с бунта на Бедреддин. Тези движения, поддържани отвътре от обществената ситуация, а отвън от враговете на османците, несъмнено не са напълно независими едно от друго.

Във всеки случай тяхното съвпадение ги правело още по-опасни. Поради това е забележително, че османската държава съумяла да реагира толкова бързо и ефикасно. Венецианската морска победа показала, че султанът все още не бил господар на морето. Обратно, кризата от 1416 г. и нейното разрешаване са белег както на нездравословното състояние на Османската империя, така и на солидната власт на Мехмед I.

За в бъдеще управлението му било по-спокойно. В Европа пограничните конфликти с власите и унгарците не спирали, но не поставяли сериозни проблеми. Войната с Венеция продължила до 1419 г., когато бил сключен договор. Османците, които междувременно от 1415 до 1417 г. завладели Албания от Епир до Круя, признали сюзеренитета на Венецианската република за тридесет града и крепости, като Венеция се задължавала да им плаща данък за притежанието на Лепанто, Алесио (Леш), Дривасто (Дрист) и Скутари (Шкодра). И двете страни останали нащрек. Във Византия Мануил II все още имал достатъчно власт, за да наложи политиката си на мирно съвместно съществуване, подкрепяна от задържането на Мустафа като заложник. Положението в Анадола също се стабилизирало. Тъй като за момента емирството Караман било в конфликт с Египет, то престанало да представлява опасност. По Черноморието емирството Джаник се разделило. Изпратен да се сражава заедно с османците, Касъм, синът на Исфендияр, разкрил при завръщането си от поход през 1416 г. намерението на баща си да посочи за свой наследник брат му Хазър. Той поискал помощ от османците, за да получи част от джаникските владения. Мехмед I потеглил към Кастамону и обсадил Синоп, където се криел Исфендияр, който, разбирайки, че е загубен, предпочел да признае османския сюзеренитет. Скоро след това той предал не на Касъм, а на султана териториите Тосиа, Чанкъръ и Каледжик, като установил границата до Илгазките планини. Касъм, като представител на османската държава, бил натоварен с управлението на тази област, допълнена с Анкара.

В следващите години османците имали възможност да напреднат още повече. Настъплението на Каракоюнлу било тревожно. От друга страна, емирът Исфендияр, след като получил част от Джаник (Самсун — Бафра), поверил тази област на сина си Хазър. Походът от 1418 г. завършил с полууспех: Мехмед I успял да завземе генуезката част на Самсун, но не и тази на Джаник. Две години по-късно, в началото на 1421–ва, тя била завладяна от принц Мурад, който служел в Амасия. Този седемнадесетгодишен младеж вече започвал да лети със собствени крила. Съвсем навреме, защото баща му, който получил удар през 1416 г., умрял в Одрин на 21 май 1421 г.

Мурад II (1421–1451)

Бургундският пътешественик Бертрандон дьо ла Брокиер, който се е срещал със сина на Мехмед I, ни е оставил много жив портрет: «Той е дебел, нисък (...), с голям и гърбав нос, малки очи, мургаво лице, месести бузи и кръгла брада. Казаха ми, че бил кротък, добродушен и щедро раздавал земи и пари. Казват също, че мразел доста войната (...) А това, което му доставяло най-голямо удоволствие, било да пие и обичал хората, които пият добре (...). Друго голямо удоволствие за него били жените и младите момчета содомити.»

Този образ на добродушен и развратен владетел е лъжлив. Мурад бил енергичен султан. Естествено, не бил любител на войните, а разумен и умерен човек, който съумявал да извлече полза в трудната игра. Той успял да спечели любовта и уважението на еничарите, но също така и на враговете си. Може би на края на живота си, когато пожелал да абдикира в полза на своя син, вече загубил интерес към властта? Във всеки случай той управлявал, избягвайки сблъсъците, и в продължение на тридесет години се държал като човек, който владее положението.

Трудности при наследяването на трона

Когато Мехмед I умрял, потърсили дискретно Мурад в Амасия, докато тялото на баща му било пренесено в Бруса. Смъртта на султана била пазена в тайна до идването на неговия наследник, който се възкачил на трона на 25 юни 1421 г. Тази предпазливост не била излишна, защото Мурад имал трима по-млади братя. Дванадесетгодишният Мустафа бил управител на Хамид, а малките Юсуф и Мехмед, които умиращият Мурад I пожелал да бъдат поверени на Мануил II, били в ръцете на великия везир Яхшъоглу Джеляледдин Баязид паша, който не пожелал да ги предаде на гърците. Според византийския историк Дука този отказ бил достатъчен, за да предизвика военни действия. Изглежда, че около младия наследник на византийския трон (Йоан VIII Палеолог) се оформила партия на привърженици на войната и че тя взела решение за война въпреки опозицията на Мануил II и изгодните предложения на Мурад II. Защото за Византия, която все още държала Дюзме Мустафа, това било възможност да си послужи с него, за да дестабилизира и даже да разцепи Османската империя. През лятото на 1421 г. Дюзме Мустафа и Джунеид били отведени в Румелия и с византийска помощ предприели обсадата на Галиполи. В случай на победа те трябвало да предадат на императора някои територии по бреговете на Мраморно море, Черно море и в Тесалия.

Моментът бил добре избран, защото по същото време анадолските емирства също искали да се възползуват от случая. Като признал малкия Мустафа за законен султан, гермиянският емир Якуб взел под свое покровителство младия принц, чийто вилает Хамидели бил завладян от караманския емир — истина е, че тези територии от дълго време били обект на жестоки борби между двата рода. Също така Ментешеоглу, подчинен от 1416 г., възвърнал независимостта си и започнал да сече монети със своето име; емирът на Джаник, Исфендияр, си възвърнал неотдавна завзетите територии Чанкърлъ, Каледжик и Тосия, а емирите на Айдън и Сарухан си взели част от земите. Всеки се стараел да спечели наново предимствата, получени от похода на Тамерлан, които впоследствие им били отнети. Именно синът на Тамерлан — Шахрух, който искал да запази равновесието, наложено от баща му, и страхът от ново настъпление на монголите навярно били причина за сговорчивостта на Мурад, който направил големи отстъпки и на едните, и на другите. Бил организиран поход само срещу Исфендияр, но той завършил в края на 1421 г. със сключване на договор.

Евентуалното монголско нападение не плашело Мурад толкова, колкото действията на Дюзме Мустафа, който, след като поверил обсадата на Галиполи на Джунеид, напредвал в Румелия, посрещан навсякъде като законен султан. Той привличал обичайните поддръжници на другите претенденти: граничните бейове, които винаги се отнасяли с недоверие към централната власт, и някои дворцови роби от партията на Мурад. Великият везир бързо бил изпратен, за да се противопостави на узурпатора, но бил победен в Садлъ Дере: много румелийски войници се присъединили към Мустафа. След като разбрали, че Мустафа е превзел Одрин, жителите на Галиполи на свой ред се предали, а Мустафа станал господар на Европейска Турция, на Проливите и на флота. Везирът бил екзекутиран: Чандарлъ Ибрахим паша, който някога напуснал Муса заради Мехмед I, станал велик везир. Този благоразумен учен (алим), противник на авантюристичната политика, запазил поста до своята смърт на 25 август 1429 г. В този момент обаче всякакъв опит за съюз с византийците, измамени от Мустафа, се оказал невъзможен, тъй като султанът отказал да предаде Галиполи на Византия.

Дипломацията имала по-голям успех другаде. Мурад си осигурил подкрепата на някои погранични бейове (като Михалоглу Мехмед бей, назначен за бейлербей на Румелия) и на деспота на Сърбия и сключил петгодишно примирие със Сигизмунд Унгарски. И най-сетне, тъй като флотът бил в ръцете на неговия съперник, Мурад постигнал споразумение с генуезците от Нова Фокея (Йени Фоча), които били длъжници на султана и му обещали войски и кораби. Междувременно Мустафа, който преминал в Анадола на 20 януари 1422 г., все още бил в изгодно положение. Мурад, откъснат зад река Улубад, се опитал да обърне положението: като обещал на Джунеид Айдънели и Смирненския бейлик, с което го накарал да изостави Мустафа. Успоредно с това Михалоглу успешно се опитвал да привлече в лагера на султана граничните владетели от армията на Мустафа, който, след като загубил реномето си поради слухове, че се е продал на византийците, избягал към Одрин, а после, изоставен от всички, се отправил към Влашко. След като разбила войските му близо до моста на Улубад, армията на Мурад на свой ред преминала Проливите с помощта на генуезците и се впуснала да преследва Мустафа. Той бил заловен и умъртвен в Одрин през зимата на 1422 г.

След като възстановил положението си, Мурад II се обърнал към Византия, чиято враждебност доказали току-що отминалите събития. Той започнал обсадата на Константинопол през юни 1422 г., а Евреносоглу Барак нападнал Солун. Но използуването на артилерия се оказало недостатъчно, за да събори внушителната градска стена, и византийците отблъснали общото настъпление на 24 август 1422 г. Несъмнено този първи неуспех не можел да накара Мурад да се откаже от целта си, но положението в Анадола го принудило да стори това.

И наистина, насърчаван и поддържан от Византия, както и от емирствата Караман, Гермиян и Джаник, Мустафа, по-малкият брат на Мурад, на свой ред поискал султанската титла. Той се установил в Изник и вероятно се ползувал с подкрепата на голяма част от Анадола. През август 1422 г. той обсадил Бруса. Мурад II се принудил да изостави обсадата на Константинопол и да се отправи срещу брат си. Изправен пред султанските сили, Мустафа избягал във византийската столица, където на 30 септември 1422 г. Йоан VIII го приел. Бил сключен съюз, чиито клаузи не са известни. Във всеки случай тази история нямала никакви последствия. През зимата, когато Мустафа се оттеглил в Коджаели, Мурад си възвърнал Изник. Неблагоприятният сезон разпръснал войските на брат му и народното благоразположение отново се насочило към него. В крайна сметка Мустафа бил заловен и екзекутиран на 20 февруари 1423 г.

Османското възстановяване

След като Мурад II се освободил окончателно от претендентите за трона, можел да се посвети на укрепването на своята държава. Най-напред той се насочил срещу Исфендияр, емира на Джаник, който бил победен в битката при Тараклъ Борлу и избягал в Синоп, откъдето поискал мир. В края на 1423 г. бил сключен договор, според който емирът на Кастамону запазвал този град и Бакъркюреси, признавал сюзеренитета на султана и се задължавал да му доставя всяка година военни части и да му дава част от доходите от мините. През същата година Караманското емирство, другият голям съперник на османците, получило възможност да си възвърне загубеното. Смъртта на емир Мехмед довела до криза за наследството: срещу новия емир Али се надигнал Ибрахим, поддържан от Мурад II. В замяна на тази помощ Османската империя получила Хамид, завладян през 1421 от караманците. Брачни съюзи засилили разбирателството.

Власите — другият традиционен неприятел на османците, пожелали да се възползуват от политическата криза. Те нападнали по р. Дунав с унгарска помощ през зимата на 1422–1423 г. Фируз бей тръгнал срещу тях, но при вестта за анадолските успехи на Мурад II влашкият принц предпочел да поиска мир, изпращайки синовете си като заложници.

Освободен за момента от грижи в Анадола, Мурад II вече можел отново да подхване своята антивизантийска политика. Скорошният опит показал, че превземането на самия Константинопол не е във възможностите на турците. Но те засилили обсадата на Солун и започнали нападения в Морея. На 22 май войските на уджбея Турхан разрушили стената на Хексамилион, нахлули в деспотството и го опустошили. През 1431 г. Турхан отново разрушил Хексамилион. Колкото до Солун, отбраната му струвала толкова скъпо, а положението му било така отчайващо, че неговият деспот Андроник предложил на венецианците да им предаде града срещу зачитането на правата и институциите на жителите (7 юли 1423 г.). Венеция, чийто нов дож Франческо Фоскари принадлежал към партията на привържениците на войната и бил особено чувствителен към османската заплаха, приел предложението още на 27 юли. През септември неговите войници влезли в Солун.

Йоан VIII, който оставил регентството на брат си Константин, заминал на 15 ноември 1423 г. за Венеция, за да потърси помощ и да обедини републиката и Унгария в обща борба срещу османците. Завърнал се в Константинопол през Унгария на 1 ноември 1424 г., без да постигне нищо особено. Но Константин и Мануил II сключили мир със султана, вероятно обезпокоен от резултатите от пътуването на императора или разтревожен, че Константинопол ще бъде предаден на венецианците. С договора от 20 февруари 1424 г., който Мурад подписал с византийците, те върнали на османците териториите по Мраморно и Черно море (освен Мисиври и Теркос) и се задължили отново да плащат данък.

През този период окончателно бил решен проблемът с Джунеид. След като, благодарение на османския султан, Джунеид отново станал господар на Смирна и на областта край Айдън, той отказал да признае неговия сюзеренитет и тласкал срещу османците Византия, анадолските емирства и Венеция. Ето защо, назначавайки през 1425 г. Хамза бей за бейлербей на Акхисар, Мурад II го натоварил със задачата да сложи край на тази заплаха. Победен при Акхисар, обсаден в Ипсала, Джунеид не успял да увлече караманците със себе си, но имал намерение да разбунтува Румелия и Византия и да ги обедини около един османски претендент — Исмаил. В края на краищата с помощта на генуезците, на които върнал Самсун, отнет още от Мехмед I, Мурад II заловил Джунеид и го убил, заедно с цялото му семейство, през 1425 г. Освен Смирна и Айдънели османците завладели териториите на Хамид огуларъ и на Ментеше огуларъ в Теке.

1423–1430: конфликт с Венеция и борба за влияние с Унгария

Периодът, който продължава до 1430 г., е богат на конфликти с многобройни сили, но конфликтът с Венеция е рамката на тази неясна епоха.

Нарастването на османските владения поставило републиката в трудно положение. Непрекъснатите набези в Морея и активното установяване в Албания изглеждали застрашителни за владенията, на които Венеция държала: Дурацо (Дурас), Скутари (Шкодра), Алесио (Леш), Дривасто (Дрист), Будуа (Будва), Дулсиньо (Улцини), Антивари (Бар), Евбея, Лепанто, Корон, Модон... Решението да се заемат с отбраната на Солун утежнило положението на венецианците. Въпреки многобройните дипломатически опити да се убеди султанът да приеме този факт той продължил обсадата. Неуспехите на укриващия се в града претендент Мустафа влошавали положението. Османският флот, който вече разполагал с превъзходни изходни бази и се развил значително, провеждал многобройни нападателни операции в архипелага и срещу венецианските владения, най-вече в Евбея. Принуден да постигне разбирателство със султана, дукът на Наксос престанал да помага на Венеция срещу турските морски атаки. Маневрите на венецианския флот в Галиполи не били особено резултатни. Безполезни се оказали и усилията на Йоан VIII да постигане споразумение между Венеция и нейния съперник Сигизмунд Унгарски или опитите за създаване на лига с краля на Кипър и емира на Караман Ибрахим през август 1429 г. През 1429 г. Венеция се намирала в тревожно състояние. Тя направила значителни, но в крайна сметка недостатъчни разходи за Солун. Снабдяването на града и поддръжката на неговите отбранителни съоръжения били трудни и населението недоволствувало. Колкото до турците, опитите да бъдат подкупени или убедени да сключат договор не дали никакъв резултат: Мурад II не приемал венецианско присъствие в Солун и обсадата продължавала.

Венеция обаче била облекчена в резултат на други грижи на османците. Един конфликт за влияние в Сърбия и Влашко ги противопоставил на унгарския крал. За да попречи на Сигизмунд, Мурад изпратил войски във Влашко, с цел да замести с Раду проунгарски настроения Дан II. Сигизмунд лично отишъл да отговори на предизвикателството, но бил победен заедно с протежето си през 1426 г. Той отново влязъл във Влашко през пролетта на 1427 г. и постигнал известни успехи, но в крайна сметка Дан, покровителствуван от унгарците, бил принуден да признае лоялността си към султана през 1428 г. Що се отнася до деспота на Сърбия Стефан Лазаревич, той помагал на турските погранични бейове на границата с Албания срещу венецианците, които му отнели Скутари, Дривасто и Дулчино. Подписаният през август 1423 г. и ратифициран през 1426 г. договор с републиката го принудил да премине в другия лагер. От друга страна, деспотът се държал като васал на Унгария, отхвърляйки османското влияние. През март 1426 г. Мурад изпратил армия, която да опустоши Сърбия чак до Аладжахисар (Крушевац). Стефан поискал мир и предал своята територия до Крушевац, обещавайки да плаща данък. Кризата започнала наново след неговата смърт (19 юли 1427 г.).

Тогава Мурад се провъзгласил за наследник на деспотската титла като се аргументирал с брака на Баязид I с Оливера и оспорил правата на Георги Бранкович. Но Сигизмунд междувременно завзел Белград, а османците завладели Аладжахисар и Голубач (Гюгерджинлик) на р. Дунав. През зимата на 1427–1428 г. кралят на Унгария обсадил този град. Но подкрепленията, изпратени по заповед на бейлербея Синан, принудили унгарците да избягат, след като оставили множество убити и пленници. В края на краищата през 1428 г. Сигизмунд сключил тригодишно примирие с Мурад.

В Анадола емирът на Караман, естествено, бил привлечен от възможността да се възползува от неприятностите на съперника си и потеглил на поход по време на обсадата на Голубач, като завзел Бейшехир. Задържан в Европа, Мурад отново бил принуден да остави Хамидели на караманците. Но се появила и по-голяма опасност, тъй като Шахрух, синът на Тимур, напредвал на запад, воден от желанието да не позволи промяна на статуквото, установено от баща му в Анадола. Победата му над Каракоюнлу на 17–18 септември 1429 г. му отворила пътя към Сирия и Анадола. Но той поел към Херат и султанът се отървал само със страха си.

Занапред само Венеция му се противопоставяла. След приготовления през зимата Мурад събрал войските си и лично тръгнал срещу Солун. След тридневна обсада градът бил превзет и плячкосан на 29 март 1430 г. Повечето венецианци все пак успели да избягат. Този път турците здраво държали Солун: те щели да го запазят до 1912 г. Венецианците изобщо не мислели да си възвръщат града, а трябвало да пазят своите владения: Лепанто, Корон, Модон, Евбея, крепостите в Албания. Адмирал Морозини бил натоварен със задачата да преговаря с Портата като същевременно демонстрира морското присъствие на Венеция; в Галиполи флотът му причинил значителни загуби на османците и прекъснал връзките им с Азия и Европа. Подписаният в Лапсеки на 30 юли венециано-османски договор бил ратифициран на 4 септември 1430 г. Солун останал в ръцете на османците, гръцките и албанските владения на Венеция си оставали техни. Освен това на венецианските търговци било признато правото свободно да се движат и търгуват.

1430–1437: конфликти с албанци, унгарци и караманци

Венецианският неутралитет в скоро време щял да се окаже удобен за османците в Албания. Получил свобода на действие, Мурад II се възползувал от вътрешните разногласия на семейство Тока в Епир, за да завземе без драми Янина и областта около нея (октомври 1430 г.). След това, докато Венеция си осигурявала суверенитета над Санта Мауро, Занте (Закинтос) и Кефалония, османците решили да укрепят администрацията си в Албания. През 1431–1432 г. започнало ново преброяване. То срещнало яростна съпротива в множество села, които отказвали въвеждането на тимара. Някои тимариоти били убити. Известни семейства (Кастриот, Арванити) били принудени да изоставят големи владения. Недоволни от това положение, Арванити организирали през 1432 г. сериозен бунт. Насърчени от Неапол и Унгария, албанците победили Евреносоглу Али бей, изпратен, за да потуши бунта. Този успех привлякъл около тях християнските феодали от северната и централната част на страната.

Този път османците реагирали, като събрали мощна армия, за да смажат бунта. Турците победили, но няколко факта заслужават да бъдат отбелязани: срещу османците се надигнала местна съпротива, която щяла да се окаже изключително упорита. Венецианците грижливо избегнали да се намесят. Обратно, унгарците, чието примирие с Портата свършило през 1431 г., показали, че няма да престанат да се противопоставят на османците. Те не се задоволили само да подкрепят албанците, но и се готвели за война, събирайки около себе си претендентите за корони в Янина и България, а през 1434 г. и краля на Босна Твъртко, чиято страна редовно била нападана от турците, и сръбския деспот Георги Бранкович, който уж бил съюзник на султана. Най-сетне, след смъртта на владетеля на Влашко, Сигизмунд наложил своето протеже Влад II Дракул. Граничните бейове имали за задача да отговарят на неговите нападения.

Мурад бил загрижен и от положението в Анадола. През 1435 г. Шахрух предприел нов поход на запад. Както обикновено Мурад възприел една изключително благоразумна политика, защитавайки дискретно Искендер, емира на Каракоюнлу, който бягал от Шахрух, но без да предприеме нещо, което да раздразни предводителя на монголите, негов сюзерен. След заминаването му османците наново подели действията си срещу караманеца Ибрахим, който, поддържан до известна степен от мамелюците, завладял Кайсери и околностите му (лятото на 1435 г.). Лишена от владения, Зулкадрийската династия поискала помощ от султана: за Мурад това било възможност да си възвърне земите на караманеца, комуто бил отстъпил Хамид през 1428 г. и който понастоящем увеличил териториите си с нови придобивки. През зимата на 1435–1436 г. Ибрахим бил победител, но през пролетта на 1437 г. той не удържал пред съвместната атака на османските и зулкадрийските войски. Принуден да бяга, той успял да сключи мирен договор, в който обещавал повече да не се бунтува и преотстъпвал Хамид на брат си Иса, протеже на османците (май–юни 1437). Те впрочем се възползували от смъртта на Иса, за да запазят Акшехир, Бейшехир и областта около него. От своя страна зулкадриецът не успял да си възвърне Кареси и мамелюците съвсем слабо отговорили на действията на османците.

След като кризата преминала, Мурад II отново можел да мисли за Европа.

Последните години от първото управление на Мурад II: нов конфликт с Унгария (1437–1444)

До този момент Мурад II се показвал не особено агресивен, като по-скоро се стараел да укрепи властта си и да си осигури солидна защита, а не да увеличава значително своите владения. Международната обстановка оправдавала това благоразумие, тъй като султанът бил обграден от врагове: Венеция, Унгария, Караман и евентуално от монголския предводител Шахрух, чието идване в Анадола било постоянна заплаха. Катастрофалният неуспех на Баязид I оказал силно влияние върху османското общество и най-висшите държавни сановници като Чандарлъ Ибрахим паша (велик везир от 1421 г. до смъртта си на 25 август 1429 г.) или Саруджа паша, втори везир и бейлербей на Румелия, настоявали за политика без рисковани авантюри и завоевания. През 1437 г. положението се променило: османците сключили изгоден договор с Венеция. Изтощена от седемгодишния конфликт, загрижена за опазването на своите икономически интереси, републиката държала на мира и щяла да спазва строг неутралитет. Шахрух се оттеглил в Азия. Караманецът бил победен. Точно в този момент смъртта на Сигизмунд на 9 декември 1437 г. като че ли отслабила Унгария. По същото време влиянието на Саруджа паша намалявало. Отстраняването му към 1435–1436 г. засилило властта на привържениците на агресивната политика.

През лятото на 1438 г. султанът лично командувал поход срещу Трансилвания и Унгария с помощта на своите сръбски и влашки васали(25). Османските армии опустошили страната и се върнали с голяма плячка и много пленници. Слабата съпротива на унгарците насърчила Мурад. През март 1439 г. той нападнал Сърбия, чийто деспот не се отзовал на неговата покана. Османците завладели столицата Семендире (Смедерево) на 27 август и освен рудодобивната област Ново Бърдо цялата страна била вече тяхна. Успоредно с това, нападнат от уджбея на Юскюб (Скопие), босненският крал Твъртко приел да плаща данък. В края на октомври 1439 г. крал Алберт Унгарски умрял, което още повече дестабилизирало страната. През април 1440 г. Мурад обсадил Белград, предна позиция на унгарците. Обсадата била безуспешна. След като опустошил областта, султанът вдигнал обсадата през септември. Но от своя страна бейлербеят на Румелия Шехабеддин паша завладял Ново Бърдо, което имало голямо икономическо значение.

Неуспехът при Белград отбелязал началото на един поврат. От византийска страна унията с римската църква, провъзгласена на Флорентинския събор (6 юли 1439), не променила особено положението. При завръщането си след осемнадесетмесечно отсъствие император Йоан VIII установил само враждебното отношение на народа си към унията. При това почти никаква латинска помощ не компенсирала вътрешните трудности, които последвали. А недоверчивият султан поискал гаранции от императора. Венеция продължавала своя отказ да се намеси.

Съпротивата в Унгария се организирала около една новоизгряваща звезда — Ян Хунияди, трансилвански войвода, който поправил стените на Белград и пристъпил към набези, печелейки дребни победи над османските офицери. В началото на 1442 г. обаче в Унгария била изпратена войска под командуването на Мезид паша. След първоначалните си успехи турците били победени от армия, набързо съставена от унгарски селяни, които защитавали земята си. Тогава Мурад поверил на Шехабеддин паша, когото поставил начело на внушителна армия, задачата да отмъсти за Мезид паша, убит в сраженията. Това бил нов неуспех: през септември 1442 г. Хунияди, възползувайки се от отдалечаването на някои противникови отряди, които плячкосвали околностите, нанесъл на бейлербея тежко поражение. Психологическият ефект от тази победа бил значителен. Надеждата за възобновяване на кръстоносния поход и за изгонването на турците от Европа вече не изглеждала така безумна. Унгарците били насърчавани от папа Евгений IV и неговия пратеник в Унгария кардинал Цезарини, както и от Георги Бранкович, когото Мурад лишил от деспотството. Младият Владислав, крал на Полша и на Унгария, натоварил Хунияди с организирането на така наречения «Дълъг поход» (1443–1444).

Операциите започнали, когато Мурад бил в Караман. Може би емирът Ибрахим бил предприел нападение поради договора си с унгарците и Византия. Мурад II и по-големият му син Алаеддин, управител на Амасия, излезли срещу него и опустошили владенията му. Но положението в Европа накарало султана да сключи договор със стария си съперник. Хунияди, разчитайки на разпръскването на тимариотите из империята през зимата, преминал Дунав на 1 октомври 1443 г. Той бил придружаван от крал Владислав и от деспота Георги Бранкович. Към него се присъединил и Влад Дракул от Влашко. След като предвидил големи запаси от муниции и провизии, Хунияди се придвижил към Одрин, като превзел Ниш, а след това и София. Но постепенно с течение на времето и с приближаването на врага към основните европейски центрове на империята османците се съвзели. Лошото време, липсата на снабдяване и проходите между София и Одрин им помогнали да отблъснат, макар и много трудно, унгарците. От края на декември те започнали да се оттеглят, като при всеки удобен случай нанасяли удари на османските войски (януари 1444). Бойците триумфално се завърнали в Буда на 2 февруари 1444 г. Победата над турците вече не изглеждала невъзможна и папа Евгений IV подготвил кръстоносен поход, който обединявал Унгария, Бургундия, Венеция и Рагуза. Но султанът не желаел да продължи битката.

Истина е, че се появили други проблеми. В Гърция деспотът на Морея — Константин Палеолог, след като завладял практически целия Пелопонес и възстановил стените на Хексамилион, преминал в настъпление, като се свързал с латинските врагове на султана. През 1443 г. той нападнал Атика и заставил нейния владетел дук Нерио II Ачияоли, васал на Мурад, да му плаща налог и да го признае за свой сюзерен. На следващата година неговите набези в континентална Гърция го довели до Пинд.

От своя страна Албания също се раздвижила. В основата на това движение стоял зетят на Арванити Георги Кастриоти, наричан също така и Скендербег, крупен албански тимариот, обучен при османците, който през 1443 г. завладял Круя (Акчахисар) и искал да си възвърне положението на феодален владетел. След като събрал около себе си няколко клана, той успял да наложи контрол над северната част на страната и да ръководи в продължение на десетилетия една резултатна съпротива срещу османците. Впрочем за момента те се безпокояли повече от действията на деспота на Морея и на караманския емир, който също, в съюз с унгарците, отново нападнал, възвърнал си Бейшехир и Акшехир и се насочил към Анкара (пролетта на 1444 г.).

Тези действителни или възможни заплахи, а може би и страхът от нов кръстоносен поход накарали Мехмед да иска мир още през март 1444 г. чрез посредничеството на Георги Бранкович, който пък бил съблазнен от мисълта да си възвърне деспотството. Договорът, сключен в Одрин на 12 юни 1444 г., несъмнено бил ратифициран от Владислав на края на юли: османският сюзеренитет над България и Влашко бил признат, Сърбия била върната на Бранкович. Двете воюващи страни обещали повече да не преминават р. Дунав. Примирието било сключено за две години, но можем да се запитаме в каква степен двете страни били искрени: Владислав веднага нарушил думата си. Но за момента султанът можел без никакъв риск да тръгне срещу караманеца Ибрахим. Той потеглил на поход през юли 1444 г., като оставил в Одрин младия Мехмед, който след смъртта на принц Алаеддин останал единствен наследник на трона. Новият велик везир Чандарлъ Халил паша бил натоварен с властта в Румелия и тази промяна показвала връщането към по-благоразумна и дипломатична политика. Разправата с Караман била жестока, но скоро бил сключен мир. Емирът си възвърнал Акшехир, Бейшехир и Сейдишехир, но обещал да изпраща ежегодно на османците сина си и една армия. Следователно Мурад II успял да си осигури мир от всички страни.

Първо управление на Мехмед II и второ управление на Мурад II

Това желание за мир може би било продиктувано от намерението на султана да абдикира. Истина е също така, че той нямал особено доверие в уджбейовете: не бил ли заподозрян Турхан в съглашателство с неприятеля? Тези вътрешни и външни проблеми и смъртта на сина му Алаеддин навярно породили у него голяма умора. Дълбоките причини за неговата постъпка са неизвестни. Факт е, че в края на юли 1444 г., считайки вероятно, че е осигурил външен мир, Мурад II отстъпил трона на сина си Мехмед.

Първата последица от това решение било възобновяването на войната. Политическата ситуация в Одрин била тревожна: великият везир Чандарлъ Халил паша, на когото Мурад II имал пълно доверие, срещнал опозицията на другите везири, които били по-близки до Мехмед II. За неприятеля настъпил удобен случай: докато Византия освободила Орхан, внук на Баязид I, чиито опити за бунт не успели, католиците опитали да организират нов кръстоносен поход. Сключването на мирен договор с Унгария и настъплението на Караманския емир принудили османската армия да премине в Анадола. През юли 1444 г. един флот от кръстоносци под венецианско командуване бил изпратен към Проливите с главната задача да пресече пътя за връщане на Мурад II. Сухопътната армия била водена от крал Владислав, папския легат Цезарини и Хунияди. Но сръбският деспот, който в резултат на съюза с Портата получил неочаквани облаги, не участвувал в кръстоносния поход. Той даже попречил на Скендербег да се присъедини навреме към своите унгарски съюзници. Те преминали р. Дунав и като избягвали опасните проходи по пътя за Одрин, се отправили към Черно море през Видин и Никопол, като от време на време плячкосвали някое селище. Към тях се присъединил Влад II Дракул и неговите власи. Кръстоносците пристигнали във Варна на 9 ноември 1444 г. и разбрали, че Мурад, извикан спешно, вече е преминал Босфора, може би с помощта на генуезците, но във всеки случай без да бъде спрян от флота на кръстоносците, който се намирал в Дарданелите. Османските войски имали голямо числено превъзходство. Битката била жестока, дълго време не било ясно кой ще победи, но смъртта на краля и на Цезарини решила края й. Когато настъпила нощта, християните побягнали разгромени. Османската власт на Балканите вече била здраво укрепена.

Победителят Мурад преминал в Азия, а трона оставил както по-рано на сина си. Но още от предишната есен началото на управлението на Мехмед II, който имал непреклонен и труден характер, било доста бурно. Много сериозни вълнения предизвикали проповедите на един дервиш хуруфи, покровителствуван от младия султан против волята на мюфтията и великия везир. Одрин пламнал. Унгарската заплаха създала паника в града. Очевидно отношенията между Мехмед II и Халил паша били лоши. Все пак първото управление на Мехмед II продължило повече от една година. Най-главното събитие било сключването на мир с Венеция (23 февруари 1446), който много напомнял мирния договор от 1430 г. Шехабеддин пазел границите, застрашавани от унгарци и власи, а деспот Константин продължавал своите операции в Гърция. В тази обстановка Халил паша извикал Мурад, за да поеме наново властта. Може би, за да спечели отново влиянието, което губел? Може би от тревогата, че Мехмед II има намерение да нападне Константинопол? Може би поради действията на претендента Давуд във Влашко? Независимо от причината Мурад напуснал Маниса, в която се бил оттеглил (5 май 1446), отишъл в Бруса, а след това и в Одрин, където Халил организирал бунт на враждебно настроените към Мехмед II еничари, които посрещнали Мурад II с радост. Дошъл ред на Мехмед II да отиде в Маниса, придружен от своите верни хора.

След като столицата се успокоила, султанът трябвало да се противопостави на всички, които оспорвали османската власт на Балканите. Пръв бил деспотът на Морея Константин, който се борел срещу османците не само в Пелопонес, но и в цяла континентална Гърция. Съветван и придружаван от Турхан бей, който многократно бил провеждал операции в Морея, Мурад II нападнал наскоро възстановените от деспота укрепления на Хексамилион. Османските оръдия ги сринали (декември 1446). Гръцката армия побягнала и оставила турските войски да опустошат Пелопонес и да вземат много пленници. Независимо каква била причината за неуспеха — лошата организация на армията, измяната на албанските войници или уплахата на местните гърци — след поражението при Варна и решението на венецианците да поддържат добри отношения с Портата, деспотството нямало никакъв шанс да оцелее срещу укрепналата османска мощ. Походът от 1446–1447 г. сложил край на гръцкото възстановяване и на независимостта на Морея. За момента Константин трябвало да признае сюзеренитета на султана.

Мурад II прекарал лятото на 1447 г. в Одрин. В Албания Скендербег засилил антиосманската си политика. Султанът тръгнал срещу него през пролетта на 1448 г., придружен от младия Мехмед, но походът бил спрян. Хунияди, регент на Унгария от 1446 г., бил твърдо решен да възобнови опитите си за прогонване на турците от Европа. Той вече не можел да разчита на Венеция, нито на сръбския деспот, който, загрижен за сигурността си, избрал съюза с османците. Ето защо той се договорил с власите и Скендербег. Предупреден от Бранкович за съвместните унгаро-влашки действия, Мурад напуснал Албания и се отправил към София, където подготвил силна армия. Войските на Хунияди навлезли в Сърбия на 28 септември 1448 г., опустошавайки страната. Унгарците искали да бъдат близо до албанския си съюзник, за да получат помощ от него и евентуално да разделят на две османска Европа. Но изненадан в долината на Косово от превъзхождащата по брой армия на Мурад, Хунияди трябвало да предприеме на 18–19 октомври 1448 г. катастрофална за унгарците битка.

На следващата година бейлербеят на Румелия завзел отново крепостта Йоргьокю (Гюргево) на влашката граница, докато акънджиите на Турхан бей плячкосвали страната. Лично султанът се опитал да разгроми бунта на Скендербег. В средата на май 1450 г. той обсадил Круя със значително количество хора и много муниции. Оръдията обстрелвани стените на крепостта, но не успели да се справят със защитниците и с войските на Скендербег, които се оттеглили в планините и успешно повели партизанска война. Но албанците били крайно изтощени, когато османците, страхувайки се може би от настъпването на зимата, вдигнали обсадата в края на октомври 1450 г. Съвсем навреме, защото Скендербег, срещу когото се опълчили племенните вождове, обвинявайки го, че води централизирана политика в техен ущърб, не успял да получи подкрепата на благоразумните венецианци, които даже снабдявали османската армия! Той обаче укрепил властта си благодарение на финансовата помощ на Рагуза. Известен в цяла Европа като герой на християнството, той получил помощ от много места и през март 1451 г. сключил договор, с който признавал сюзеренитета на крал Алфонсо Неаполски: Албания дълго още щяла да се съпротивлява на турците. Нейните планини, близостта на Адриатика и отдалеченото местонахождение на османските бази я превръщали в лесно охраняема страна. Въпреки това османската власт на Балканите практически била вече непоклатима.

Смъртта на Мурад II в Одрин на 3 февруари 1451 г. довела на трона един султан, който щял да ускори още повече разрастването на турската империя.

Мурад II и консолидацията на империята

В края на управлението на Мурад II империята възвърнала състоянието си от 1402 г. Византия, която при неговото идване на власт ръководела играта, вече била принудена да мълчи. Унията продължавала да не носи нищо конкретно на императора в Константинопол, а Морейското деспотство било завладяно. След тежката война за Солун Венеция предпочела да поддържа добри отношения с Портата, което й осигурявало търговски предимства. Рагуза също сключила договор с османците. Сърбия била подчинена, Унгария и Влашко били спрени. Албанският проблем по-скоро дразнел, отколкото тревожел. В Анадола Караман като че ли се вразумил. Макар че му дали Хамидели, османците завзели множество дребни емирства благодарение на дейността на управителя на Амасия Йоргюч паша: Чарум, Османджък, Джаник; те получили и емирството Гермиян, предоставено им от последния негов владетел през 1428 г. — останал без наследник, Якуб бей не си правел илюзии относно евентуалната съдба на своето емирство.

Съзнавайки опасността, която представлявали Шахрух и Караман в Азия, Унгария, Влашко, Сърбия и Венеция в Европа, Мурад се показал благоразумен и не особено агресивен. Но неговото управление се характеризира и с укрепването на османската армия. Въпреки че турският флот все още не бил в състояние да се пребори с венецианския, той се развивал и постоянните схватки, на които подлагал венецианските владения, оказали голяма роля за крайната победа. На суша еничарската войска постоянно се увеличавала. Надеждна и вярна на Мурад в бой, тя била елитна войска, която успешно отбивала ударите на неприятелската конница. Новите оръжия, мускетите и най-вече оръдията придавали модерен характер на армията.

Пограничните владетели (уджбейове), които се установили трайно в своите области с армиите си от тимариоти, също изиграли значителна роля в отбраната на територията и настъплението срещу неприятеля. Между 1420 и 1450 г. тяхното влияние обаче намаляло. Тъй като държали на своята независимост, те нямали доверие в централната власт, представлявана от султана и неговите бейлербейове. Ето защо не се поколебали да окажат поддръжка на някои претенденти за трона или да не се подчиняват, било като не спазвали някой договор, било като се свързвали с неприятеля. Но нуждите на съвременната война (използуване на огнестрелно оръжие, събиране на голям брой войски) и появата на сериозни врагове като Хунияди ги принудили постепенно да затегнат връзките си с централната власт.

Тя също била разделена. Мурад като че ли бил по-близко да една политика на благоразумие, бил склонен към дипломатически решения, когато това се оказвало възможно, и нападал само когато бил сигурен в изхода. Но това поведение по-скоро е свързано с международното положение, отколкото с някакъв пацифизъм на султана. Тази политика била провеждана най-вече от членовете на семейство Чандарлъ, отначало от Ибрахим, а после и от Халил, който, стараейки се да избегне катастрофалните последици от една авантюристична политика, опирал властта си върху еничарите. Той бил обичан от тях и съумявал да ги манипулира, когато се наложело. Съществувала и партия от привърженици на войната, които, естествено, дошли на власт, когато станало възможно да се нападне Унгария. Но нормално е да се сменят хората, когато се сменя политиката, и първият везир Фейзуллах паша бил отстранен, когато неуспехът на тази политика станал явен. Тази тенденция, която се ползувала с благоразположението на младия Мехмед II, щяла да се реваншира след идването на новия султан на трона.

Съществуването на противоположни партии не представлява ненормално явление и по-важно е да се подчертае укрепването на държавата и обществената стабилност при управлението на Мурад II. Но най-забележителното явление през това управление било появата на един сериозен неприятел: Унгария.

Трета глава: възход на Османците (1451–1512)

Мехмед II (1451–1481)

Мехмед II бил силна личност. Трудно дете, което с мъка образовали, непокорен юноша, той бил властен владетел. Без да го уподобяваме на ренесансов принц, ние сме привлечени от открития към света ум на султана, който поръчал портрета си на венециански художник, накарал да му преведат различни гръцки и западноевропейски книги и пожелал да опознае по-добре християнската религия. И все пак не бива да се заблуждаваме по отношение на ограничения характер на този интерес, който, трябва да припомним, се вписва в една османска традиция. Както Баязид I, Мехмед II има имперско виждане за своята роля. Превземането на Константинопол — отдавнашна мечта на династията, за него е необходимост както за хармоничното развитие на държавата му, така и за овладяването на византийското наследство. Но Мехмед II съвсем не пренебрегва турското и мюсюлманското наследство. От политическа гледна точка той работи за създаването на империя, обединяваща и трите култури в едно общо цяло. От военна гледна точка се стреми да си присвои териториите на отстранените династии, да си възвърне всички бивши османски земи и да затвърди сигурността си, поставяйки под контрол Анадола и Румелия, Черно и Егейско море. Винаги могат да се намерят политически оправдания, но безспорно жаждата за завоевания и вкусът към войната са ключовите елементи от неговата личност. Многократен победител, безмилостен, потаен, с впечатляваща физика, Мехмед II бързо се превърнал в легендарна фигура.

Трудното начало

Според общоприетата вече практика смъртта на султана известно време се криела. Рискът от смутове по време на междуцарствието бил особено голям при идването на Мехмед II, който не бил популярен сред еничарите и можел да очаква византийците да изпратят срещу него Орхан, другия претендент за трона. След като на 18 февруари 1451 г. той поел властта, политиката му била много предпазлива. Страхувайки се от политически смутове, задържал Чандарлъ Халил на поста велик везир въпреки лошите им отношения. Очевидно той бил човекът, способен да води необходимата политика на дипломатическо успокояване. Колкото до еничарите, Мехмед II бил първият султан, който няколко месеца по-късно въвел изплащането на така наречения «дар за щастливо възкачване», поискан от тях по време на един бунт. Но той придружил тази мярка с отстраняване на много от техните началници и с преустройство на целия корпус.

Само Константин XI, който заел мястото на починалия на 31 октомври 1448 г. Йоан VIII, потърсил помощ от италианците срещу младия султан. Но изглежда, че нито гърците, нито латините са имали чувството за нещо неотложно. Повечето европейци били заети с вътрешните си проблеми: Венеция изпратила пратеници при Мехмед II, който се показал благоразположен; различните договори, сключени от Мурад II, които след смъртта му станали недействителни, били подновени. Пратениците на островите в Егейско море, на Влашко, на о. Хиос, о. Лесбос, о. Родос, на генуезците от Галата били приети много добре. Сръбският деспот Георги Бранкович даже получил през 1451 г. някои територии и гаранция за правата си по време на тригодишното примирие, сключено с Унгария през април и ратифицирано на 20 септември 1452 г. Това означавало признаване на унгарското влияние в Сърбия. За момента султанът трябвало да осигури своя тил, за да успее в начинанието си срещу византийците. На 10 септември 1452 г. той подновил мира с Венеция. От своя страна Рагуза си осигурила османското благоразположение, като спонтанно увеличила своя годишен данък. А през април 1451 г. Константин получил тържествената клетва на Мехмед II, че сключеният от предшествениците му мир ще бъде стриктно спазван. Присъствието на Орхан в Константинопол даже му позволило да получи годишна рента от 300 000 акчета. Портата следователно проявявала голяма гъвкавост.

Причината се намирала в затрудненията, които срещнал Мехмед II в Анадола: по-предприемчив от европейците, Ибрахим, емирът на Караман, искал да се възползува от междуцарствието. Тъй като не желаел да започва война, той предизвикал бунтове в областите Ментеше, Айдън и Гермиян, а сам потеглил срещу Анталия. Първите османски атаки срещу него били неуспешни и султанът трябвало да се намеси лично, докато бейлербеят на Анадола бил изпратен срещу Илиас Ментешеоглу. Принуден да бяга, караманецът се скрил в крайбрежната планинска област Ташели, откъдето поискал мир. Мехмед II си възвърнал Акшехир, Бейшехир и Сейдишехир, които баща му бил принуден да изостави. От друга страна, емирът на Караман трябвало да се закълне във вярност към Портата и да обещае изпращането на годишен контингент от войски. За момента редът в Анадола бил възстановен, а мирът с християните — осигурен. Мехмед II вече можел да се посвети на една отдавнашна мечта — превземането на Константинопол.

Превземането на Константинопол

Съществуването на една малка гръцка търговска държавица вътре в границите на Османската империя било анахронизъм. Нейното присъствие, макар и в по-малка степен отпреди, смущавало съобщенията и прехвърлянето на войските. От друга страна, завладяването на столицата на бившата Римска империя и превръщането на османската държава в империя с всемирно значение било отколешна мечта, която Портата лелеела от времето на Баязид I. А в Одрин съществували войнолюбиви настроения и те се ползували с благосклонността на младия Мехмед, който може би още при първото си управление мислел да превземе града. Дали за да избегне тази опасност или несъзнателно, императорът Константин XI изпратил посланици при завърналия се от Караманския емират Мехмед. Те трябвало да протестират срещу закъснялото плащане на откупа за Орхан и даже да го заплашат. Султанът отговорил любезно, но поведението на гърците само затвърдило намерението му да се отърве от тези досадници.

Със завръщането си в Одрин Мехмед II започнал старателна подготовка на обсадата въпреки дискретната опозиция на великия везир Чандарлъ Халил. Най-напред той конфискувал доходите, теоретически предназначени за Орхан, и като взел някои мерки за девалвация на парите, увеличил собствените си доходи. От военна гледна точка най-зрелищният акт бил издигането на крепостта Румели Хисар, разположена на Босфора, срещу крепостта Анадолу Хисар, изградена от Баязид I на азиатския му бряг, там, където проливът е най-тесен (600 м.). Крепостта, построена между 15 април и 31 август 1452 г., била снабдена с оръдия, които позволявали да се прегради Босфорът. Всеки кораб трябвало да се представи на османския комендант и да заплати правото за преминаване. Имало заповед, който откажел, да бъде потопен. Султанът напуснал строежа на 28 август и в продължение на три дни направил преглед на укрепленията на Константинопол. След завръщането си в Одрин той специално проучил въпроса с оръдията. Бил нает един унгарски специалист и под негово ръководство леярните на султана създали невиждани по размери оръдия, които щели да изиграят голяма роля. Най-сетне Мехмед II създал достатъчно голям флот, поставен под командуването на санджакбея на Галиполи, който по традиция предвождал османския флот. Били взети и стратегически мерки. Емирът на Караман бил неутрализиран чрез силата на оръжието, а християните негърци — чрез дипломатически ходове. Колкото до византийските сили от Морейското деспотство, което Константин при възкачването си на престола оставил на братята си Тома и Деметриос, те били задържани в Пелопонес от нападение, осъществено през есента на 1452 г. от стария уджбей Турхан и синовете му. От друга страна, бейлербеят на Румелия Дайъ Караджа бей завладял византийските градове в Тракия. През февруари–март европейските и азиатските войски, сред които имало и сръбски отряд, се събрали около града. Предшествуван от оръдията и обсадните машини, Мехмед II пристигнал на 2 април 1453 г.

Константин XI не успял да се противопостави на очевидните намерения на османците. Неговите протести по повод построяването на крепостта на Босфора не дали никакъв резултат. През 1452 г. той изпратил делегация, за да осведоми италианците и да им поиска помощ. Но Венеция и Генуа държали на добрите си търговски отношения с Османската империя. Генуа дала пълна свобода на действие на своите поданици и приканила колониите си (Пера, Хиос) да се разберат с турците. Венеция, която била готова да снабдява града, оставала резервирана по отношение на военната помощ. Кралят на Неапол изпратил наистина свой флот в Егейско море, но той бил върнат обратно след няколко месеца. Папата от своя страна смятал, че е приоритетно фактическото прилагане на унията на църквите, решена във Флоренция, или с други думи, подчинението на гръцката църква на Рим. Пристигнал в Константинопол на 26 октомври 1452 г. с 200 стрелци, неговият легат кардинал Изидор Киевски успял да получи съгласие за тържествена служба в «Света София» на 12 декември в чест на унията в присъствието на василевса и двора. Срещу това официално признаване на Рим нямало отявлена съпротива, но то било лишено от смисъл. Вече било много късно. Един венециански флот с войски и провизии, изпратен по същото време, въобще не пристигнал. От друга страна, в края на март три генуезки кораба били натоварени на разноските на папата с оръжия и муниции. Нито една друга сила не помогнала на обсадените.

Пътниците и екипажите на чуждите кораби, които се намирали в пристанището, обаче участвували в отбраната. Имало генуезки и каталански доброволци и 26 кораба били оборудвани за бой в Златния рог (5 венециански, 5 генуезки, 3 критски, 1 анконски, 1 каталански, 1 провансалски). На 29 януари 1453 г. генуезецът Джустиниани пристигнал начело на 700 души. Поверили му отбраната на крепостната стена, тъй като бил специалист. Общо защитниците били малобройни: историкът Сфранцес, натоварен в края на март със задачата да преброи годните да носят оръжие хора, включително и монасите, преброил 4983 гърци и 2000 чужденци. Значително по-многобройните нападатели разполагали с много по-мощна артилерия.

Този път прочутите крепостни стени на Константинопол вече не представлявали сигурна защита. Въоръжени сравнително по-добре от турците, християните можели ефикасно да се съпротивляват на нападенията, но скоро се оказало, че тяхната артилерия нанасяла повече щети на собствените им стени, отколкото на неприятеля. Морските укрепления били солидни и здрава верига препречвала входа към Златния рог. Ето защо войниците били разположени предимно върху сухопътните укрепления. И точно от тази страна Мехмед II бил струпал своите сили и оръдия, най-вече в днешния квартал Топ Капъ. Флотът, разположен край европейския бряг на Босфора, в сегашното пристанище Бешикташ, бил натоварен с блокадата и патрулирал с тази цел в Мраморно море. Пътят, който свързвал флота с армията, заобикалял генуезкия град Галата, чиито жители търсели спасение в един двусмислен неутралитет, доставяйки и на едната, и на другата страна провизии и сведения.

Ежедневно турските оръдия нанасяли големи щети на градските стени, които обсадените дълго поправяли, докато артилерията поддържала непрекъснати атаки. Османците предприели три големи нападения — на 18 април, 7 май и 12 май, за да се възползуват от пукнатините, получени от обстрела, но обсадените ги отблъснали. Обсадните машини и мините не дали резултат, а флотът бил не особено блестящ. Той не само не успял да форсира входа на Златния рог, но претърпял тежко поражение, когато се опитал да залови трите генуезки кораба, наети от папата, и един натоварен със зърно обоз на императора. Блокиран на 20 април поради липса на попътен вятър, обозът се съпротивлявал толкова успешно, че когато той най-сетне успял да влезе в пристанището, османският флот вече бил понесъл големи загуби, което силно разгневило Мехмед II. Това било доказателство, че въпреки увеличаването си султанският флот — като хора и снаряжение — още не можел да се мери с латинските флотилии.

Като не успял да разбие «ключалката» на Златния рог, Мехмед II променил тактиката. На 22 април той прекарал част от войската си по суша от Босфора в Златния рог. Стените, които го ограждали, се защитавали по-трудно, а корабите, намиращи се в пристанището, били по-изложени на нападенията. Генуезците и венецианците се опитали да изменят нещата през нощта на 28 април, като подпалили турския флот. Това било скъпоструващ неуспех: артилерията, разположена на брега, отблъснала атаката на християните. Предимствата, които постигнал султанът с проникването си в Златния рог, били затвърдени. Той направил мост, който улеснявал движението на войските.

В края на май обсадените били изтощени от глада и умората от непрестанните боеве. Но след седемседмична безрезултатна обсада в османския лагер също настъпили разногласия. Изглежда, че Халил паша желаел да се вдигне обсадата: той се страхувал от силен отпор от страна на Западна Европа. В крайна сметка партията на поддръжниците на войната, представлявана от Заганос паша, се оказала по убедителна и било взето решение за последно настъпление през нощта на 28 май 1453 г., след като Константин XI отхвърлили предложенията, които му били отправени според ислямския закон. Градът бил нападнат от всички страни, включително и от брега на Мраморно море, където действувал флотът. Всъщност това били най-вече диверсионни операции. Истинската битка станала в долината на Ликус. Три атаки последвали една след друга. Командирът Джустиниани бил тежко ранен и изоставил сражението, което довело до поражението на генуезките войски. Сами срещу нападателите, гърците и венецианците скоро били обкръжени. Императорът загинал в битката. Победата на османците вече била сигурна. Флотът дебаркирал и града бил завзет от турците въпреки съпротивата на някои квартали. Част от християнския флот успяла да избяга, докато войниците на султана се отдавали на плячкосването, което им се падало по право. Жителите на града, повечето от които напразно потърсили убежище в «Света София», били пленени и поробени или избити. С превземането на Константинопол на 29 май 1453 г. Мехмед II сложил край на Византийската империя.

Установяване на османците в Константинопол

На 30 май следобед Мехмед II влязъл в града, който вече щели да наричат с турското име Истанбул. Той го прекосил на кон до «Света София», където била направена молитва. Очевидното му намерение било да превърне своето завоевание в столица на империята си. Руините, останали след плячкосването, го огорчили. Ето защо той го преустановил, преди да изтекат трите дни, които ислямският закон предоставя на войниците. Истина е, че плячката вече била значителна. Трябвало да се възвърне блясъкът и цветущият вид на града, който имал само около 40 000 жители в навечерието на обсадата.

С тази цел султанът най-напред проявил неочаквано великодушие спрямо гърците. Безспорно кланетата и грабежите не били спестени на населението, но въпреки че османците не проявили никакво снизхождение към латинските бойци, които били екзекутирани, и в още по-голяма степен към Орхан, било провъзгласено, че гърците, които са се спасили, могат да се завърнат по домовете си. Не във всички случаи била малтретирана и византийската аристокрация. Част от нейните деца били включени в системата за обучение на капъ куларъ, което им давало възможност за добра кариера. Даже се повдигнал въпросът да бъде назначен за управител на града Лукас Нотарас. Но поради недоволството на Шехабеддин и Заганос, които се страхували от предателство, Нотарас бил екзекутиран. Във всеки случай положението на гърците било ясно определено. Каквато и да е била причината, факт е, че множество църкви отначало били запазени. Гръцката църква получила траен статут и организация. По инициатива на султана много популярният водач на антиуниатската партия, Георгиос Схолариос, бил провъзгласен за патриарх под името Генадиос. Естествено, Генадиос и неговите наследници на този пост невинаги се чувствували добре, но Църквата запазила своята духовна независимост, което не можело да не ласкае антилатинските чувства на народа. Гръцката «нация» (милет) щяла да бъде ръководена и представяна от патриарха; споровете между гърците щели да бъдат разрешавани от православни съдилища, било признато свободно изповядване на култа. Естествено, този статут отговарял на нормалното положение на християнските общности в мюсюлманските страни, но установяването му в държавен мащаб и утвърждаването на престижа на Патриаршията представлявало значително събитие.

Това било само един елемент от политиката на възстановяване на Истанбул. Мехмед II предприел и значителни строителни работи: ремонт на стените, построяване на цитаделата Йедикуле и на дворец в центъра на града. През 1459 г. висшите държавни сановници получили нареждане да основават образователни, медицински, благотворителни и търговски комплекси около големите джамии. Трябвало да се възроди интелектуалният и икономически живот в града.

Третият елемент от тази политика се състоял в насилственото заселване. Пленниците, които се полагали на Мехмед II, били освободени и заселени в квартала Фанар (Фенер), защото всички недвижими имущества по право се полагали на султана. Била насърчена имиграцията с обещанието за преотстъпка на жилища и била провеждана традиционната политика на заселване на големите градове на империята и на селищата, завладени по време на управлението на султана. Най-трудно било да се принудят да емигрират заможните търговци и занаятчии, от които се нуждаел икономическият живот на столицата, и Мехмед II прекарал няколко седмици в Бруса в началото на 1454 г., за да накара богатите жители на този трудолюбив град да се установят в новата столица.

Политически, дипломатически и военни последици от победата

Превземането на Константинопол укрепило победата на партията на привържениците на войната, която поддържала Мехмед срещу великия везир, завещан му от Мурад II. «Завоевателят» придобил огромен престиж и можел да действува много по-свободно. Още с възкачването си на престола той отстранил Исхак паша от централната власт. Дошъл редът и на великия везир Чандарлъ Халил, който винаги бил в лоши отношения с Мехмед II; неотдавнашните събития го злепоставяли. Те дали възможност на султана да се отърве от един прекалено влиятелен човек, чиято политика вече не била актуална и чиято популярност сред еничарите му пречела. Не е нужно да се вярва в обвиненията за предателство и продажничество, които му отправят благосклонните към Мехмед хронисти, за да се обясни защо великият везир бил отстранен и екзекутиран през юли 1453 г. Неговият съперник Заганос паша заел мястото му.

Завладяването на Истанбул станало причина да се преразгледат отношенията на Портата с останалите сили. Първата била генуезката колония Галата, чието поведение било двойствено. Градоначалникът имал благоразумието да връчи на султана ключовете на града, който преминал от върховенството на Генуа под властта на Портата. Мехмед изискал да се разрушат стените на града и да се предадат оръжията и оръдията. Но той оставил на жителите имуществото и църквите им и им дал правото свободно да търгуват. Генуезците получили свободен достъп до бившата си колония. В града не се установили турци. Могъщата Венеция постигнала освобождаването на своите пленници и сключването на споразумение без големи трудности. С договора за мир и приятелство от 18 април 1454 г. Венеция си осигурила покровителство за своите кораби и за имуществото на своите поданици в Османската империя, свободно влизане и излизане от пристанищата и правото за търговия срещу мито от 2%; османските търговци получили същите права за венецианските пристанища; Венеция можела да поддържа байло в Истанбул. И най-сетне, венецианският сюзеренитет върху херцогството Наксос се запазвал. Икономически договорът бил изгоден. Няколко години по-късно и някои второстепенни сили като Анкона, Флоренция, Рагуза също постигнали споразумение с Портата. Само орденът на рицарите на Свети Йоан Ерусалимски на о. Родос систематично отказвал да плаща данък на султана. Но двамата деспоти на Морея, Доменико Гатилузио (владетел на Лесбос и Тасос), Паламед Гатилузио (владетел на Енос), императорът на Трапезунд и деспотът на Сърбия приели най-после увеличаването на годишните си задължения.

Впрочем това положение било преходно. Мехмед вече притежавал столицата на Римската империя. Както поради волята си, така и по силата на обстоятелствата той щял да завладее последните останки от Византия и латинските владения в Близкия изток. Колкото до гръцките територии, като се изключат някои области в Тракия, те получили отсрочка. В Морея през лятото на 1453 г. неспокойното албанско население, към което се присъединили множество гърци, се разбунтувало срещу деспотите Палеолози, които били принудени да се обърнат към Портата. Бързата намеса на Йомер, сина на Турхан бей, допринесла за ново намаляване на престижа на Палеолозите. Бил необходим още един, и то много по-внушителен поход на стария Турхан, за да се подчинят албанците.

Най-бързо се променили отношенията с латинските колонии. Разполагайки вече със значителен флот, султанът решил да го използува. През лятото на 1454 г. той влязъл с корабите си в Черно море. Османците завладели Севастопол и принудили генуезката колония Кафа и населението на Крим да плаща данък. Флотът действувал и в Егейско море: поведението на родоските рицари накарало Мехмед да пристъпи към набези от бреговете на Айдън срещу техните владения о. Кос и о. Родос (лятото на 1455). Междувременно той изпратил и флот, воден от Хамза паша, който пътьом взел откуп от Лесбос, острова на Доменико Гатилузио, и опустошил о. Хиос, а след това и о. Родос. След като разбрал, че самият град е непревзимаем, Хамза се нахвърлил върху о. Кос. При връщането си османските моряци се спречкали с жителите на о. Хиос и адмиралската галера била потопена. Това струвало скъпо на жителите на острова, а Хамза бил заместен от Юнус, който потеглил отново в края на същото лято на 1455 г. и на 1 ноември превзел Нова Фокея (Йени Фоча), генуезка колония, която дължала цветущото си положение на търговията със стипца. Към това ново владение Мехмед II бързо прибавил Стара Фокея (Ески Фоча). От друга страна, чрез заплахи той получил от дука на о. Лесбос Доменико Гатилузио остров Тасос (есента на 1455 г.). И най-сетне през зимата и в началото на пролетта на 1456 г., възползувайки се от междуособните борби в друг клон на семейство Гатилузио, той анексирал островите Енос на устието на р. Марица, Имброс и Самотраки, след което дошъл ред и на о. Лемнос. Следователно една от първите последици от падането на Константинопол била бързата дезинтеграция на генуезкото присъствие в Черно и Егейско море.

Контролът върху р. Дунав: сръбският въпрос и конфликтът с Унгария

Главната грижа на Мехмед II била на Балканите. Султанът трябвало да осигури за дълго време османската власт върху р. Дунав, за да се справи с Унгария, която при управлението на предшествуващия султан се оказала основна пречка за турската експанзия. Този въпрос бил свързан и с въпроса за Сърбия, буферна държава, която непременно трябвало да се постави под османско влияние. А в политиката на Портата Унгария играела крайно важна роля. През 1451 г. Мехмед II бил принуден да отстъпи множество крепости на деспота Георги Бранкович. След превземането на Константинопол деспотът сметнал за по-благоразумно да върне повечето от тях, но султанът искал и другите, аргументирайки се с османското право върху наследството на Стефан Лазаревич: Смедерево и Голубач на р. Дунав и Белград, считан за врата към Унгария, били сред тях. Всъщност финансовите нужди на империята били причина за желанието да си възвърне рудодобивната област Ново Бърдо, която принадлежала на Бранкович.

Първият поход, предприет през пролетта на 1454 г., не бил твърде успешен. В края на август султанът поел пътя към Одрин, оставяйки в Сърбия армия, която все пак устояла на нападението, организирано в края на годината от сърби и унгарци. Атаката била повторена през следващата година и в началото на юни султанът успял да превземе Ново Бърдо. Богатият на мини край станал най-сетне османски и бил направен опис на населението. Освен това бил сключен договор с деспота: той си запазвал наследството на Стефан Лазаревич, но отстъпвал областта Ново Бърдо и се задължавал да плаща данък и да засили връзките си с Портата за сметка на тези с унгарците. По този начин в края на лятото на 1455 г. Мехмед II получил най-важното: ценни доходи от мините и сръбския неутралитет. Влашко също изглеждало спокойно. През октомври 1455 г. един друг евентуален противник, молдавският княз, приел да плаща данък, за да осигури мир и свободна търговия в империята за своите поданици от Акерман (Четатя Алба). Султанът можел съвсем спокойно да нападне Унгария, разкъсвана от междуособни борби. Обсадата на Белград била енергично подготвена през зимата на 1455–1456 г. Градът бил обсаден в началото на юли 1456 г. Но Хунияди успял да влезе в него на 15 юли и възстановил снабдяването му. За да разрешат окончателно въпроса, турците нападнали на 21 юли; атаката им завършила с улични боеве, където те имали надмощие. Но в горещия следобед на 22 юли един спонтанен порив на «кръстоносците», тези лошо въоръжени обикновени хора, дошли да защитават родната си земя по призива на малолетния брат Джовани да Капистрано, довел до нападение. Тази бързо разраснала се войска разбила турците. Като изоставил значително количество военни снаряжения, унищожени набързо, раненият Мехмед II дал заповед за отстъпление.

Унгарците се оказали неспособни да се възползуват от победата си, още повече, че смъртта на Хунияди (11 август 1456 г.) отбелязала началото на нов кризисен период. Но за близко бъдеще пътят към Унгария бил затворен.

1457 година

Султанът останал в Одрин през 1457 г., като от време на време отивал в Истанбул, за да провери как напредва строителството на новия дворец, на покрития пазар или на водопроводната мрежа. Обрязването на принцовете Баязид и Мустафа му дало повод да покаже пищно своето могъщество. В политическата област великият везир Заганос паша бил заместен от Махмуд паша. Вторият везир Шехабеддин паша, който подобно на Заганос бил от партията на привържениците на войната, също бил отстранен. Дори без поражението при Белград двамата били смятани за виновни за екзекуцията на Нотарас и най-вече на Чандарлъ Халил, която еничарите и улемите приели много лошо.

В Албания, която за османците представлявала излаз на Адриатическо море, продължавал конфликтът със Скендербег. Албанският водач се намирал в трудно положение. Той претърпял голямо поражение на 26 юли 1455 г. при Берат. Страната отново била завладяна през 1456 г. Продължавала опозицията на другите племенни вождове, които понякога се обръщали към османците. Но Скендербег не бил сам: неговият сюзерен Алфонсо Неаполски му оказвал значителна конкретна помощ. От друга страна, папа Калист III, независимо от една безрезултатна кампания в негова подкрепа, въоръжил флот, който бил изпратен в източната част на Средиземно море и бил използуван, за да помогне на албанеца. И най-сетне кралят на Босна Тома бил склонен да нападне турците и в действителност им отнел няколко сръбски крепости през 1547 г., но още от 1458 г. сключил договор със султана, като запазил своите завоевания срещу обещанието за плащане на данък. Мощна османска армия проникнала в Албания през лятото на 1457 г. и принудила Скендербег да избяга. И все пак той в крайна сметка победил в планината Томор през септември 1457; изненадана по време на почивка от слизащите от планината албанци, армията на Иса бей загубила много хора и оставила голяма плячка.

През лятото на 1457 г. папският флот, който имал за задача да отбранява последните латински острови в Близкия изток, си възвърнал о. Лемнос, о. Самотраки и о. Тасос, които за няколко години останали под властта на папата. Много благоразумно генуезците от о. Хиос и владетелят на о. Лесбос Доменико Гатилузио предпочели да продължат да плащат данък. В замяна на това деспотът Тома Палеолог в Морея сметнал, че може да преустанови плащането на своето задължение. Отговорът не закъснял. А Източното Средиземноморие щяло да се превърне в сцена на постоянен конфликт между османците и родоските рицари, без да говорим за ежедневното пиратство. Султанът скоро си възвърнал трите острова, които бил загубил.

Падане на Морея и на Сърбия: 1458–1460

Двамата деспоти на Морея, Тома в Патрас и Димитриос в Мистра, забавили с няколко години плащането на налога. През април 1458 г., напускайки Одрин, за да отиде в Тесалия, Мехмед II ги приканил да го изплатят. След като никой не отговорил на заповедта му, той навлязъл в Пелопонес. Оставяйки една военна част пред Коринт, той се спуснал на юг, след това се изкачил на северозапад, подчинил някои крепости, между които и Патрас, и опустошил страната. Докато войските му плячкосвали Елида и Месения, Мехмед се върнал пред Коринт, който вече бил изтощен от неколкоседмичната обсада. Османците безуспешно се опитали да атакуват, но комендантът на крепостта Матей Асен, зет на деспота Деметриос, бил принуден да отстъпи пред желанието на гражданите, които не можели повече да издържат. На 6 август 1458 г. той пуснал османците в цитаделата на Акрокоринт при условие, че гражданите ще бъдат свободни и ще трябва само да плащат налог. Между другото той сключил мирен договор със султана от името на деспотите. Освен налога, който трябвало да плащат, те се задължавали да предадат на Портата всички селища и крепости, завладени от султана, както и териториите, в които били влезли неговите армии. Значителна част от Морея вече била османска. Атина също била анексирана.

Докато султанът пътувал към Морея, великият везир Махмуд паша се отправил към Сърбия, която била изпаднала в голяма криза. Лазар, син и наследник на починалия на 15 януари 1456 г. Георги Бранкович, умрял на 20 януари 1458 г. Той нямал мъжки наследник и проблемът за наследството отново противопоставил османското и унгарското влияние. Съществувала проосманска партия, почиваща върху омразата към унгарците и католиците. Тъй като били православни, сърбите може би смятали, че техните ритуали в по-голяма степен са застрашени от католиците, отколкото от турците мюсюлмани. Начело на тази партия бил родният брат на великия везир, Михаил Ангелович, който се обърнал към Портата. През март 1458 г. Махмуд паша поел към Смедерево. Но в този град в края на март избухнал бунт и Ангелович бил свален. Проунгарската партия взела надмощие и Махмуд влязъл в Сърбия като неприятел. Той превзел няколко селища, но се отказал от продължителна обсада на Смедерево, чиито защитници му съобщили, че унгарските войски пристигат. Отстъпвайки към Ниш през юли–август 1459 г., той с мъка превзел Голубач. Заплахата от настъплението на армия, водена от сина на Януш Хунияди, Матиаш Корвин, който от 24 януари 1458 г. бил крал на Унгария, накарала Махмуд паша да се оттегли. В Юскюб (Скопие) той се срещнал със завърналия се от Морея султан, който бил известен за положението (октомври 1458 г.).

Османците взели мерки, за да отговорят на унгарците, а унгарците устроили Сърбия според интересите си. През януари 1459 г. те признали преминаването на деспотството в ръцете на Стефан, син на босненския крал, който в замяна на това признал унгарския сюзеренитет. Стефан се възкачил на трона на 21 март 1459 и на 1 април се оженил за дъщерята на Лазар Бранкович, Елена, която узаконила положението му. Отговорът на османците бил незабавен. Армията на султана влязла в Сърбия, без да срещне никаква съпротива, тъй като Матиаш Корвин бил зает на запад с немския император. Бащата на «деспота» Стефан, Тома Босненски, сметнал за по-благоразумно да преговаря с Мехмед II и приел да му остави Смедерево срещу някои отстъпки по сръбско-босненската граница. Градът, в който проосманската партия била влиятелна, се предал, както и други селища. Следователно 1459 г. бележи края на Сръбското деспотство, което се превърнало в санджака Семендире.

Морея обаче не била спокойна. Деспот Тома загубил повече от брат си при похода от 1458 г. и зависимостта от турците му тежала. Противно на Димитриос, който приемал мисълта да стане васал на султана, Тома продължавал политическата традиция на Палеолозите за уния с латинците: печалбата му била само една войска от 500 души, изпратена от папата и Миланския дук (юли 1459). Тома, чийто бунт събрал множество феодални владетели, обсадил Патрас, който по това време бил османски. Той нападнал и брат си, чието деспотство бързо се разпаднало. Като разбрал за всичко това, Мехмед II изпратил Хамза паша в Атина на мястото на Омер бей от рода на Турхан, когото упреквал в пасивност. Пристигането на Хамза принудило Тома да отстъпи към град Леонтарион, където неговите войски били разбити след една добре организирана битка. Отчайващото положение на Пелопонес принудило двамата братя да се помирят. Но Деметриос скоро нарушил примирието; отблъснат и обсаден в Монемвасия, той повикал османците на помощ. През март 1460 г. една турска армия навлязла в Морея и освободила Патрас, обсаден от Тома, който скоро бил принуден да поиска мир, но не намерил средства, за да плати налога, който обещал. В Морея настъпила пълна анархия.

През май 1460 г. Мехмед II, решен да завладее тази територия, която очевидно не можел да контролира с други методи, се намесил лично. Деметриос се подчинил без бой, като приел подходящите условия, които вече му били поставяни в други части на империята (30 май). През лятото османците завладели цялото деспотство. Подновявайки договора си с Портата, венецианците запазили своите владения. Тома избягал в Рим. При завръщането си турците анексирали Тива, последната останка от латинското атинско херцогство. Когато Мехмед пристигнал в столицата си през есента на 1460 г., Морея, без да бъде изцяло омиротворена, била османска. Продължавала да съществува само една гръцка държава: Трапезунд.

Походи по крайбрежието на Черно море: присъединяване на Синоп и Трапезунд

Военният поход от 1461 г. изяснил положението в Анадола. Мехмед II вече сложил край на генуезкото присъствие в Амастрис (Амасра, 1459 г.). Дошъл ред на последните независими градове по крайбрежието на Черно море: Синоп и Трапезунд. Превземането на тези две пристанища имало икономически, но също така и политически аспект. Трапезунд, последната византийска държава, която плащала налог на Портата от 1456 г., бил осъден от имперските амбиции на султана. Освен това неговото съществуване криело риск за тила на османците, още повече, че предишният император Кало-Йоанис Комнин дал дъщеря си Катерина (Деспина) за жена на Узун Хасан, владетеля на Аккоюнлу, който създал в Източен Анадол държава, обединяваща Азербайджан и Месопотамия. Най-напред Мехмед II премахнал емирството Джаник, въпреки че то изпълнявало васалните си задължения; неговата независимост била архаизъм, който можел да се окаже опасен. Той настъпил към Синоп, който се предал и чийто емир бил обезщетен. Портата присъединила също така и Кастамону, който отначало смятали да дадат на емира на Джаник, Къзъл Ахмед бей. Ето защо той впоследствие изиграл голяма роля в антиосманските вълнения, организирани около караманците и Аккоюнлу. Османската армия потеглила на изток срещу Узун Хасан, но бил сключен договор, който развързвал ръцете на Мехмед за бъдещи действия срещу Трапезунд. Флотът, изпратен от Истанбул, вече обсадил града, опустошил крайните му квартали и го обсипвал с оръдеен огън. Обсадата продължила повече от месец, когато пристигнала сухопътната османска армия. Давид, управителят на града, не разчитал повече на помощта на Узун Хасан и предпочел да преговаря с посредничеството на протовестиария Георги Амируцес, роднина на великия везир Махмуд паша. Срещу обещанието за една приемлива участ той предал града, който станал османски на 15 август 1461 г. Султанът утвърдил завоеванието си, като изселил част от населението към Истанбул и назначил много хора на служба при себе си или при великия везир.

При завръщането си в столицата на 26 октомври 1461 г. Мехмед II практически бил господар на цялото анадолско крайбрежие на Черно море. Освободен от дребните владения, възстановени от Тамерлан, в Мала Азия той имал само двама неприятели: владетелят на Караман Ибрахим бей и Узун Хасан, принц на Аккоюнлу.

Конфликти с християните. Война с Венеция (1462–1470)

Възползувайки се от дългото отсъствие на Мехмед II през 1461 г., двама от подчинените принцове се опитали да се освободят от игото. На о. Лесбос Николо Гатилузио се осмелил да отвори вратите на острова за каталанските корсари. Но се случило и нещо още по-сериозно: войводата на Влашко, който плащал данък на Портата, се разбрал с унгарците за общи действия срещу османците. Той преминал р. Дунав и жестоко опустошил османска България. Влад III Дракул — «Набучвача на кол», взел властта през 1456 г. и благодарение на отскоро въведената печатарска техника бързо си спечелил в Европа печална слава с прозвището Дракула. В епоха, която съвсем не изглежда спокойна, той като че ли проявил изключителна свирепост.

Трябвало да се реагира. След като направил значителни приготовления, Мехмед II нахлул във Влашко през пролетта на 1462 г., вероятно за да го анексира. Но походът се оказал труден. Населението заедно с добитъка бягало в горите и неприятелят отказвал да влиза в сражение, като предприемал само отделни схватки. Влашката армия все пак била победена, но Мехмед II предпочел във Влашко да поддържа васален владетел. За такъв бил избран Раду, брат на Влад III Дракул и заложник на Портата. След като се завърнал в Истанбул през юли 1462 г., в края на август султанът тръгнал на поход срещу о. Лесбос. Съвместното нападение на флота и на значителни сухопътни сили, дошли от Мала Азия, сломили съпротивата на Николо Гатилузио. Латините били избити, а островът присъединен с обичайните мерки: изселване и поробване.

Такива операции могат да се обяснят с желанието да се укрепи османската отбрана, но агресивните намерения на Мехмед II ставали все по-ясни. След като превзел Синоп и Трапезунд, той се обърнал към старите си врагове — венецианците и унгарците. 1462–1463 година се характеризира с големи приготовления, най-вече в областта на флота. Именно по това време в Истанбул било построено «пристанището за галери» (Кадърга лиман). Били издигнати и две укрепления на двата бряга на Дарданелите. Мраморно море и Истанбул занапред били по-добре предпазени от атаките на венецианците.

Венецианските владения в Гърция били заплашвани по различни поводи от местните войски на султана. Една неочаквана атака срещу Лепанто за малко не успяла през ноември 1462 г., а Аргос бил превзет на 3 април 1463 г. Важно било и превземането на Босна. Крал Стефан Томашевич, който от дълго време се опасявал от това настъпление, успял да разреши споровете си с Унгария. Но от Италия не дошла никаква помощ за това кралство, разделено от опозицията между католическата партия, към която бил кралят, и партията на еретиците богомили. Кралят се обърнал към султана, но било много късно. Въпреки обещаното петнадесетгодишно примирие Мехмед II тръгнал на поход с великия везир Махмуд паша. Операциите, проведени през май–юни 1463 г., били доста леки. Кралят бил принуден да се предаде. Той сам помогнал за завладяването на останалата част от страната, което не попречило да бъде екзекутиран. Господари на Босна, османците не успели да завладеят Херцеговина, където се сблъскали с ефикасно четническо движение.

Венеция, която трудно понасяла турските нападения, започнала още от началото на 1462 г. да преразглежда мирната си политика с Портата. Завоеванията на султана правели войната неизбежна. След падането на Босна Рагуза, Далмация, пристанищата по Адриатическо море били в постоянна опасност. Очертавал се антиосмански съюз с унгарците. На 22 юли 1463 г. решението за война било взето. Била нападната Морея, богата страна, която венецианците желаели да притежават. Венецианските войски превзели Аргос през август 1463 г. Крепостната стена на Хексамилион била възстановена в началото на септември. Докато венецианците започвали обсадата на Коринт, управителят на Босна Йомер паша от рода Турхан се появил пред Хексамилион, където станали множество битки. А съгласно един договор от 12 септември 1463 г. Матиаш Корвин навлязъл в Босна: в края на годината страната като че отново принадлежала на християните. Тяхното положение в Пелопонес не било така блестящо. На 20 октомври 1463 г. венецианците претърпели тежко поражение. Когато Махмуд паша пристигнал с подкрепления в областта, венецианците, изтощени от дизентерия, загубили военноначалника си и неуспяващи да постигнат нищо при Коринт, изоставили обсадата и отбраната на Хексамилион и избягали в Навплион. Полуостровът бил завзет от османците, които си възвърнали всичко изгубено. Хексамилион бил окончателно разрушен и венецианците едва не загубили и последните си владения в Морея. Военните действия продължили през 1464 г. Венецианците помагали на Скендербег. Те изпратили в Егейско море флот, който и при двата си опита да превземе о. Лесбос претърпял неуспех (май–юни). Назначен начело на армията в Морея, Сигизмундо Пандолфо Малатеста не постигнал нищо и се върнал в Италия през 1466 г.

През пролетта султанът потеглил, за да завладее повторно Босна. Макар че през август едно настъпление на унгарците го принудило да изостави обсадата на столицата Яйце, османското контранастъпление в края на есента позволило на Портата да запази по-голямата част от страната.

След този полууспех Мехмед II се върнал отново в Истанбул. Войските били уморени. Самият той бил болен. Останал в столицата през 1465 г. и се посветил на учение. Именно по това време бил започнат строежът на новия дворец «Топкапъ». Впрочем присъствието на султана на запад не било необходимо. Войната в Морея струвала много повече на венецианците, отколкото на османците. Флотът на републиката действувал активно в Егейско море, където през пролетта на 1466 г. превзел о. Имброс, о. Тасос и о. Самотраки. Той като че ли щял да изгони турците и от Атина. Но по суша Йомер бей винаги бил по-силен. През август 1466 г. венецианците претърпели две тежки поражения при Патрас. Освен това смъртта на Капело лишила флота от един незаменим водач.

Следователно султанът можел спокойно да се посвети на Албания, където той предприел настъпление през пролетта на 1466 г. Той опустошил страната, но не успял да вземе Круя, защитавана отвътре от венецианци и албанци, а отвън от войските на Скендербег. Преди да се оттегли, оставяйки обсадата под командуването на Балабан паша, през юни–юли Мехмед II построил крепостта Елбасан, аванпост, който устоял на всички нападения на албанците. За момента те водели успешна четническа война и разрушили едно османско укрепление през април 1467 г. След последното нападение на Круя армията на Балабан паша, който бил смъртно ранен, преминала в настъпление, по време на което претърпяла тежки загуби. Походът, който султанът организирал на следващата година, бил също така неуспешен. Но османците напредвали. Техните набези в Албания се увеличавали и те стигнали до венецианските крайбрежни селища, до Херцеговина, Далмация, а след това до Каринтия и Фриули. Смъртта на Скендербег (17 януари 1468) предизвикала разцепление между феодалните владетели в Албания. Тази анархия улеснила османските нападения, а венецианците съсредоточили силите си в защитата на Круя и на своите крайбрежни владения.

Въпреки безплодните опити да се сключи мир, тъй като никой не искал да прави отстъпки, войната продължавала вяло. По суша султанът владеел достатъчно добре положението и се впуснал в операции в Мала Азия, от което венецианците и унгарците не се възползували. Венецианските и турските моряци си съперничели в пиратството. През лятото на 1469 г. флотът на републиката превзел о. Имброс и о. Лемнос, след което опустошил Солун, Нова Фокея и остров Енос.

Завърнал се с победа от Анадола, султанът вече можел да действува свободно, за да нанесе решаващ удар. Бил събран внушителен флот и през юни 1470 г. сухопътните и морските армии потеглили, за да обсадят Негрепонт (Евбея), която била свързана с континента посредством мост от кораби. Петата атака на 11 юли довела до превземането на града на 12 юли сутринта. Тази победа не би била възможна без необяснимото бездействие на венецианския флот. Населението било избито. След като Евбея станала османска, Венеция загубила едно от главните си владения в Близкия изток. Другите също били застрашени: падането на Негрепонт представлявало обрат във венециано-османската война и в историята на Източното Средиземноморие.

Анадолският фронт: присъединяване на Караман и конфликтът с Аккоюнлу (1463–1474)

Мехмед II не бил особено разтревожен от конфликта с венецианците. Болестта му, чумата, която върлувала в империята, недоволството на войските, възстановяването на Истанбул му създавали достатъчно грижи. Освен това той следял отблизо положението в Мала Азия.

През лятото на 1464 г. тежка криза разтърсила Караман. Синовете на починалия Ибрахим бей се борели за властта: тъй като Пир Ахмед бил господар на Кония и на по-голямата част от страната, Исхак поискал помощ от Узун Хасан, принца на Аккоюнлу, за когото това бил удобен случай. Той бил принуден да се подчини, когато Мехмед II превзел Трапезунд през 1641 г., но оттогава силата му значително нараснала. Докато османецът воювал с венецианците и унгарците, още през декември 1463 г. венецианският сенат предложил на Караман и на Узун Хасан да сключат антиосмански съюз. Преговорите продължили десет години, смущавани от разстоянията и превратностите на войната. От Венеция емирът очаквал най-вече огнестрелни оръжия. От своя страна републиката искала втори фронт, но когато го получила, не съумяла да се възползува от него. За съперника на Мехмед II настъпил моментът да придвижи напред фигурите си. Той помогнал на Исхак да изгони Пир Ахмед. Новият емир сметнал за по-благоразумно да предложи на султана областите Акшехир и Бейшехир, за които двете държави непрекъснато спорели. Това не било достатъчно за Мехмед II, който искал да му бъдат дадени и териториите на запад от Чаршамба. Като не получил отговор, той подкрепил Пир Ахмед и изпратил Хамза паша срещу Исхак, който избягал при Узун Хасан, а след това в Египет (1465 г.).

Скоро след това Пир Ахмед се опитал да засили своята независимост, което накарало Мехмед II да се намеси през пролетта на 1468 г. След като влязъл в Кония, без да срещне почти никаква съпротива, той изпратил великия везир Махмуд паша срещу Пир Ахмед, който се укрепил в Ларенде (Караман). Победен и преследван чак до планините в Тарсус, Пир Ахмед все пак успял да направи блестящо нападение срещу Махмуд паша: навярно този инцидент изиграл роля при заместването на великия везир от Исхак паша (юли 1468 г.). Но като цяло походът се оказал успешен: въпреки че Тарсус и Ташели все още не били под контрола на султана, той владеел долината на Кония, където назначил за управител сина си Мустафа.

През лятото на 1470 г., възползувайки се от факта, че османците били заети в Евбея, другият брат на Пир Ахмед, Касъм, също се разбунтувал. Изпратен през следващото лято в Анадола, великият везир не успял да отстрани караманците и бил заместен от Рум Мехмед паша. През същата година османците завзели Алая, малко емирство, което се намирало под мамелюкски сюзеренитет; неговият емир Кълъдж Арслан предпочел да предаде града на Гедик Ахмед паша без бой.

Конфликтът се възобновил през лятото на 1472 г. Войските на Узун Хасан, към които се присъединили джандарецът Къзъл Ахмед и караманецът Касъм, нападнали османската територия. През октомври войските на Аккоюнлу и братята караманци завзели Караман и принудили Мустафа, сина на Мехмед II, да напусне Кония. Султанът незабавно реагирал. Най-напред той върнал на поста му компетентния Махмуд паша. Бързо била събрана армията и за да си осигурят благоразположението на войските, раздали на войниците аванс върху възнаграждението им и подаръци. Османската армия зимувала близо до Амасия. Междувременно войските на Мустафа победили Аккоюнлу (Белите овни) и принудили братята караманци да избягат; Пир Ахмед при Узун Хасан, Касъм към Силифке.

Но истинският противник на султана си оставал Узун Хасан. След като първоначално победил край Ефрат, близо до Ерзинджан, той претърпял внушително поражение в Отлукбели, близо до Башкент, на 11 август 1473 г. Изправен срещу добре въоръжена армия, Узун Хасан не разполагал с достатъчно количество огнестрелни оръжия: венецианският флот, който ги пренасял, не успял да му ги достави. По съвета на Махмуд паша Мехмед II обаче се отказал да се възползува от тази победа, нещо, което би му се отдало трудно. Впрочем и Узун Хасан се отказал да безпокои твърде мощния си съсед. Оставайки в контакт с Венеция, той даже сключил мир с Мехмед II. Но изглежда, че това решение настроило султана против великия везир, който бил отстранен и заместен от Гедик Ахмед паша (ноември 1473 г.).

Новият велик везир поел омиротворяването на Караман през 1474 г. Пир Ахмед и Касъм отново били принудени да избягат при Узун Хасан. По време на тези сражения принц Мустафа се разболял и умрял (юни 1474 г.). През декември 1474 г. той бил заместен от принц Джем, който застанал начело на една вече османска провинция.

Победа над италианците, конфликт с унгарците и молдовците (1473–1479)

Сега вече султанът можел да се насочи към християните. През лятото на 1472 г. един флот с кръстоносци маневрирал около малоазийското крайбрежие, подкрепял караманеца Касъм и подпалил Смирна и арсенала в Галиполи. Но тези действия, които не носели продължителна изгода, не облекчили положението на Узун Хасан. След 1473 г. инициативата останала в ръцете на османците, които предприели набези в Централна Европа до самата Венеция и се ангажирали със завладяването на Албания. През 1474 г. бейлербеят на Румелия безуспешно обсаждал Скутари (Шкодра) (15 юли–28 август) и бил принуден да отстъпи със значително оредялата си поради болести и сражения армия.

Но това било само временна отсрочка. Султанът сключил шестмесечно примирие с Венеция, което позволило на флота на Гедик Ахмед паша да маневрира в Черно море. През юни 1475 той завзел Кафа в Крим, след това Тана на Азовско море. Това бил краят на генуезкото присъствие в Черно море, което се превърнало почти в османско езеро. Впрочем генуезките колонии в тази област загубили значението си, откакто изчезнал монголският път и Генуа притежавала в Мала Азия само о. Хиос, чието значение обаче имало друг характер.

Походът в Черно море бил свързан и с вътрешните проблеми на Кримското ханство, на чиято територия се намирали генуезките селища. Основан върху двойната власт на хановете от рода Чингис и на аристокрацията, съставена от вождовете на племенните родове, през 1474–1475 г. ханството преживявало тежка криза. По искане на генуезците Менгли Гирей хан отстранил татарския представител в Кафа Еминек, бей от известния род Ширин. От друга страна, ханът на Златната орда Ахмед завладял Крим. След като събрал по-голямата част от аристокрацията около себе си, Еминек се обърнал за помощ към османците. Именно в такава обстановка Мехмед II провъзгласил своя сюзеренитет над Крим след превземането на Кафа. Всъщност османците, които до 1502 г. непрекъснато се сблъсквали с претенциите на Златната орда за ханството, наложили своето влияние постепенно: въпреки че Портата използувала родовата аристокрация — и особено рода Ширин — срещу властта на хановете, те фактически дълго време си останали независими.

През 1476 г. избухнал нов конфликт между Портата, от една страна, и унгарците и молдавците, от друга. През есента Матиаш Корвин се приготвил да разруши османската крепост Шабач, която представлявала опасност за границата му, пресичана непрекъснато от турски банди. Той излязъл победител на 15 февруари 1476, след тридесет и два дни обсада, и напреднал до Смедерево, което обградил с три дървени крепости предвид бъдещата обсада. Османците отговорили с нови набези и на следващата зима, при завръщането си от похода в Молдова, принудили унгарците да напуснат Смедерево. Този поход наистина бил събитието на годината. От 1473 г. Стефан Велики, войвода на Молдова, съюзник на унгарците, се опитвал, и то успешно, да отнеме Влашко от влиянието на османците. Отговорите на Портата имали само временен успех, а понякога завършвали катастрофално, както например през януари 1475 г. През идващата пролет болният Мехмед II трябвало да се откаже от поход в Молдова. Той го започнал през пролетта на 1476 г. Стефан Велики избягвал сраженията доколкото можел и увличал противника във враждебно настроени области. И все пак на 26 юли той бил принуден да влезе в бой при Валя Алба, където османците го победили с много усилия. Неспособен да се възползува от победата, султанът отстъпил, опустошавайки страната, която окончателно останала под влиянието на неговите неприятели: на унгарския и молдавския фронт положението било стабилно.

Обратно, Венецианската република, подложена на непрекъснати нападения не само в своите малоазийски владения, но и на границите на самата Венеция, обедняла от войната и едва издържала. В Албания османците се налагали все повече и повече. Круя се предала на Мехмед II през юни 1478 г. След това дошъл редът на Дривасто (Дрист) и Алесио (Леш). Само Скутари (Шкодра) продължавал да се съпротивлява. Смъртта на Узун Хасан през януари 1478 г. отнел всякаква надежда за отваряне на втори фронт. Венеция най-после получила мир.

С договора от 25 януари 1479 г. републиката отстъпвала на Портата Скутари, Круя, о. Лемнос, Негрепонт и нос Магне в Южен Пелопонес. Двете сили се задължили да си разменят взаимно някои територии, завладени по време на конфликта. Във финансово отношение Венеция обещавала да изплати един дълг от 100 000 дуката и да плаща ежегодно 10 000 дуката срещу правото да търгува свободно в Османската империя при благоприятни условия. И на последно място, републиката имала право да поддържа в Истанбул байло, който имал цивилна юридическа власт за венецианските поданици. От политическа гледна точка Венеция понесла удар, от който никога не успяла напълно да се възстанови. А венецианският неутралитет — който бил сигурен, защото османската военна заплаха си оставала — позволил на Портата да довърши без страх започнатото дело.

Последните две години от управлението на Мехмед II

След като удържал победа и над двата си големи съперника, Мехмед II се постарал да допълни завоеванията, направени при неговото управление. На изток през 1479 г. той възложил на сина си Баязид, управител на Амасия, да присъедини малкото гръцко княжество Торул, разположено на 90 км югозападно от Трапезунд, което било покровителствувано от починалия вече Узун Хасан, както и една ивица земя в Източна Грузия. На запад Гедик Ахмед паша, санджакбей на Авлона (Валона/Вльора), лесно завладял по море деспотството Арта, което включвало островите Санта Маура, Кефалония и Занте. Венеция запазила неутралитет и впоследствие получила от султана остров Занте. Само няколко венециански владения в Гърция и Албания все още не били под османска власт.

Не така успешно за султана се развили отношенията с Матиаш Корвин. Естествено, турските набези продължавали, но победата на унгарците при Кенермезьо над една внушителна турска армия през октомври 1479 г. показала границите на османските възможности.

През 1480 г. султанът претърпял и един много тежък неуспех при о. Родос. Орденът на Св. Йоан Ерусалимски, който владеел града, очаквал нападението: противно на генуезците от о. Хиос, йоанитите продължавали да отказват да плащат данък на османците. Освен това, докато о. Хиос бил все още значително търговско средище, от което и самите турци имали полза, о. Родос се бил превърнал в център на пиратска дейност, неудобна за Портата. Османските войски, командувани от родения в семейството на Палеолозите Месих паша, дебаркирали на 23 май 1480 г. и започнали обсадата на града. Великият магистър на ордена Пиер д’Обюсон бил подсилил и увеличил неговите укрепления. Той предвидливо бил извикал от Европа голям брой рицари и бил вкарал в града нужните провизии. Разрушил всички постройки извън стените. И най-сетне, подсигурил тила си, договаряйки се с мамелюкския султан, който не желаел османци в Родос. Турската артилерия както винаги действувала ефикасно, но стените били забележителни и отбраната, която също използувала артилерия, била много активна. Общото настъпление на 28 юли било напълно отблъснато и жертвите сред нападателите били многобройни. При тези загуби Месих паша преценил, че е по-добре да изостави острова. За йоанитите това било голям успех, който им дал възможност да запазят своите владения о. Родос, о. Кос и Халикарнас (Бодрум).

На запад обаче през същото лято Гедик Ахмед паша постигнал успех, който накарал цяла Италия да трепери. В Авлона (Вльора) пашата разполагал с флот, готов да прекоси Адриатическо море. По това време Италия се вълнувала от амбициите на краля на Неапол Фердинанд, особено неприемливи за флорентинците и венецианците; последните до такава степен били против, че били обвинени, че са насърчили Портата да нападне Неапол. По-скоро изглежда, че републиката както обикновено е запазила изчаквателен неутралитет. Във всеки случай Мехмед II и неговият войнствен служител Гедик Ахмед паша нямали нужда от насърчения, за да продължават все по-надалеч своите завоевания. Независимо от оценката на претенциите на Портата за наследството на принцовете Таренте, Неаполското кралство показало активни антиосмански настроения, подпомагайки Скендербег. Неговите брегове били на няколко морски мили от Авлона. Разпокъсаността на Италия и неутралитетът на Венеция улеснили превземането на тази база за бъдещи завоевания на полуострова. Османският флот дебаркирал без никакви затруднения близо до Отранте на 28 юли 1480 г. Неразполагащ с артилерия, градът паднал на 11 август. Населението било избито и били предприети набези до Бриндизи, Лече и Таренте. Но неаполитанците се съвзели и през септември техните войски пристигнали близо до Отранте. Там се бил затворил гарнизонът, който пашата оставил, преди да се върне в Авлона с по-голямата част от армията си, за да изчака удобен случай за преминаване на пролива. През това време папа Сикст IV организирал кръстоносен поход и за тази цел бил построен флот. Но не толкова тези приготовления, а по-скоро смъртта на Мехмед II, смутовете, настъпили в Турция и изоставянето на този проект за момента обясняват повторното превземане на Отранте от крал Феранте на 10 септември 1481 г.

Султанът обаче можел да мисли, че е започнало никога неосъществилото се завладяване на Италия. Във всеки случай той заминал в Анадола със своите войски на 25 април 1481 г. Не е известна целта на този поход. Може би той бил насочен срещу мамелюкския Египет, отношенията с който странно се влошили в последно време поради борбата за влияние в буферното емирство на зулкадрийците. Предишната година османският султан изгонил от трона египетското протеже, за да постави своето. Може би е искал да нападне Родос повторно? Но той умрял по пътя на 4 май 1481 г. Сигурно е обаче, че 1481 г. не била година на завоевания, а на гражданска война.

Мехмед II, организатор на държавата(26)

Мехмед II бил преди всичко човек на войната и успял значително да увеличи флота си и да укрепи сухопътната си армия, която вече разполагала с много ефикасна артилерия: при смъртта си той оставил сила, пред която Европа треперела. Но не пренебрегнал и организацията на империята си.

Първата му задача била да укрепи личната си власт. След като отстранил Чандърлъ, великите везири, които впрочем се изреждали по-бързо отпреди, били кул, «роби» на султана, а не членове на големите родове, съставящи династии. Изцяло зависещи от волята на владетеля, тези хора имали и повече реална власт. Засенчени от славата на султана, осъзнали нуждите на съвременната война, големите погранични родове се подчинили. Еничарите, които представлявали постоянна войска, установена в столицата, ставали все по-деликатен проблем. Реформирането на корпуса и недоверието на Мехмед II не премахнали недоволството на тази своеобразна преторианска армия, чието политическо влияние непрекъснато щяло да нараства.

В областта на организацията на империята Мехмед II проявил твърдата си воля да превърне Истанбул в могъща столица чрез строителна политика, но и чрез заселване, което предизвикало съпротива. Недоволството на мюсюлманите се засилило от данъка, наложен на имигрантите. Отменена в началото, тази мярка била възобновена през 1471–1472 г. от Рум Мехмед паша, който спешно се нуждаел от пари. Но впоследствие везирът бил обвинен в предателство в полза на гърците, които по този начин някой ден можели да си върнат собствеността. Сред същите мюсюлмански среди било непопулярно и решението на султана да върне имуществото на много гърци и даже да им предостави постове.

Желанието да укрепи империята и да засили влиянието на нейната столица накарало Мехмед II да даде на немюсюлманските вероизповедания централизирана организация, ръководена от патриарх, който се намирал в Истанбул. Така станало с гърците веднага след превземането на Константинопол. През 1461 г. арменският архиепископ Йоаким бил преместен в столицата с титлата патриарх. Тези мерки били израз на желанието да се учреди единна и взаимосвързана система в държавен мащаб.

Същото може да се каже и за прочутото кануннаме, сборник от обичайни закони, написано през последните години на управлението на султана, по време, когато влиянието на алима Карамани Мехмед паша, последния велик везир на Мехмед II, било решаващо. Посветен на наказателното право, данъчния режим, задълженията на тимариотите, статута на поданиците на султана и т. н., този сборник съдържал законите, издадени от Мехмед II, но и разпореждания, които идвали от предишните султани или били взети от законодателството на завладените страни. Оригиналността на Мехмед II се състояла в това, че събрал в едно последователно цяло всички закони на империята. Именно в това кануннаме Мехмед II, за да избегне гражданските войни, разрешил на своите наследници да убиват тези, които не са се възкачили на трона. Този братоубийствен закон, за който той бил многократно упрекван, всъщност само утвърждавал съществуващата практика.

Голямото дело на владетеля си оставала войната. А тя струвала скъпо, особено когато експедициите не успявали. За да финансира своите завоевания, Мехмед II прилагал инфлационна политика: постоянната практика да се секат пари с по-ниска проба, придружена със задължението да се разменят старите пари срещу нови, била много непопулярна, още повече, че данъчните агенти имали право да обискират домовете и търговските кервани.

Друга икономическа мярка с важни политически последици била поземлената реформа от края на управлението, която също, както и кануннамето, била вдъхновена от Карамани Мехмед паша. За да увеличи ресурсите на Портата в хора и доходи, обработваемите земи, представляващи частна собственост (мюлк) или принадлежащи на религиозни фондации (вакъфи), били конфискувани от държавата, която ги поделила между тимариотите. Даже и ако тази реформа нямала за цел преди всичко да ограничи мощта на дервишките ордени, този неин резултат не можел да не хареса на султана.

Следователно няма защо да се учудваме на неговата непопулярност сред религиозните ордени: много е възможно той да е бил отровен по нареждане на ордена Халвети и на сина си Баязид. Карамани Мехмед паша, който умрял малко след него от насилствена смърт, също предизвикал недоволството на дервишите и на дворцовите роби, които той, като добър алим, се опитал да изключи от властта. Ако Рум Мехмед паша бил екзекутиран, то Гедик Ахмед паша, Исхак паша, Давуд паша скоро щели да поддържат партията на Баязид, приятеля на дервишите. И така, през 1481 г. Мехмед II оставил една империя, по-обширна и по-мощна от всякога, но и една уморена армия, един недоволен народ, отрупан с данъци, един раздразнен и разделен елит. В известна степен предстоящата гражданска война била последица от това взривоопасно положение.

Баязид II (1481–1512)

Можем да разберем защо изправеният пред толкова размирна ситуация Карамани Мехмед паша, чиято политика му създала много врагове, се показал предпазлив. И този път запазили в тайна смъртта на султана и тялото му било откарано в Истанбул. Еничарите, на които великият везир нямал доверие, били задържани на азиатския бряг.

Гражданска война (1481–1482)

Мехмед II оставил двама синове. Баязид живеел в Амасия. Този принц бил в доста лоши отношения с баща си и бил свързан с ордена на дервишите халвети. Тъст на Синан паша, бейлербей на Анадола, той бил близък и на някои други личности, влиятелни сред еничарите, като бившия велик везир Исхак паша, неприятел на настоящия велик везир. Въпреки че не можем да твърдим, че той е наредил убийството на баща си, сигурно е, че неговият двор в Амасия е събирал множество опоненти на политиката на Мехмед II. Следователно естествено е, че предупреждавайки Баязид за смъртта на баща му, Карамани Мехмед се постарал да облагодетелствува по-малкия му брат Джем, който служел в Кония. Джем, изглежда, е имал симпатиите на част от общественото мнение. Но изправен срещу добре организираната партия на брат си, която разполагала с редовната армия и мощна подкрепа, той бил поддържан от един непопулярен велик везир, а войските му се състояли от местни еничари и хора от тюркските племена, недоволни от централната османска власт.

Докато Джем се придвижвал към Босфора, опитвайки се да увеличи армията си и броя на привържениците си, Баязид съсредоточил своите сили и подготвял отбраната на Истанбул. Този, който успеел да победи в столицата, имал всички шансове да спечели борбата. Но когато научили за смъртта на султана, еничарите се разбунтували. Те прекосили Босфора, опустошили града и убили великия везир. Тогава Исхак паша поставил на трона Коркуд Челеби, сина на Баязид (4 май 1481 г.), докато пристигне баща му. На 22 май Баязид влязъл в столицата и взел властта. От своя страна Джем стигнал до Бруса, където се държал като владетел и наредил да секат монети с неговото име. След като брат му отказал да му даде азиатската част на империята, на 19 юни 1481 г. станала решителна битка при Йенишехир. Баязид, към когото се присъединил завоевателят на Отранте, Гедик Ахмед паша, победил Джем, който бил изоставен още на бойното поле от по-голямата част от хората си. Те избрали страната на този, който очевидно бил султан. Джем със семейството си избягал в Кайро.

Но султанът съвсем не бил спокоен. Караманецът Касъм бей, който се укривал при Аккоюнлу, пожелал да се възползува от обстоятелствата, за да си възвърне владенията. Той не успял да победи армията на Гедик Ахмед наша, но Баязид сметнал за по-разумно да преговаря с родоските рицари за шестмесечно примирие, сключено през ноември 1481 г., и да се договори с Венеция. Подписаният през януари 1482 г. мирен договор потвърдил запазването на границите и премахването на данъка. В замяна на това републиката трябвало да върне дълговете си и да заплаща 4% входно мито за своите стоки.

През март 1482 г. обаче Джем, насърчен от Касъм бей, от бегълци от лагера на Гедик Ахмед и дискретно подпомаган от мамелюкския султан, се завърнал, за да опита отново късмета си в Анадола. Вероятно той обещал на караманеца възстановяване на емирството му. Но поради липса на план за успешно провеждане на похода и на общо командуване армията на принца се разпиляла. Той отново бил принуден да бяга и намерил убежище в Родос, където пристигнал на 29 юли. Неговото желание било да достигне Унгария, за да започне отново борбата за трона от Румелия. Рицарите обаче го убедили в необходимостта да премине през Франция, за да постигне тази си цел. Задържан в тази страна от 1482 г. до 1488 г., а след това в Рим от 1489 г. до 1495 г., Джем станал обект на договора, сключен през април 1483–та между Портата и Родоския орден. Срещу обещанието да задържи претендента за престола орденът получавал от султана ежегодна сума от 40 000 дуката, икономически изгоди и признаването на неговите права върху крепостта Халикарнас (Бодрум). В бъдеще Джем бил само оръдие в ръцете на католическите дипломати.

След като се избавил от брат си, Баязид възстановил реда в империята. Касъм бей, назначен за управител на Ичели, престанал да бунтува Караман, който по това време окончателно бил присъединен към империята. При завръщането си в Истанбул султанът укрепил своята власт, като екзекутирал младия син на Джем, Огуз, и неудобния Гедик Ахмед паша, който трудно приемал неговата мирна дипломатическа политика, плетял интриги с тъста му, великия везир Исхак паша, и имал прекалено голямо влияние върху еничарите. Впрочем неговата смърт (18 ноември 1482 г.) предизвикала техния бунт. Исхак паша също бил отстранен и заменен с Месих паша.

Политиката на Баязид II

Новият султан бил тридесет и четири годишен. Физически слаб, вероятно от нездравословния живот, който водел — заради страстта си към опиума имал немалко проблеми с баща си, — той на стари години станал набожен и страхлив(27). Но водената от него политика се дължи както на неговите лични качества, така и на политическото положение по онова време.

В страната той премахнал непопулярните мерки на баща си. Мюлковете и вакъфите били върнати на законните им титуляри. Дервишите отново били на почит. Италианските картини, поръчани от баща му, били продадени. Може да се каже, че заслужил прозвището си Вели («Светец»). От друга страна, капъ куларъ си възвърнали властта, а еничарите получили своя дар за щастливо възкачване. Въпреки това, както вече видяхме, султанът трябвало да се бори, за да утвърди личната си власт. През 1498 г. един Чандарлъ отново щял да бъде назначен за велик везир.

Във външен план управлението на Баязид II се характеризирало с развитието на дипломацията. Тя съществувала и преди и Мехмед II бил организирал забележителна осведомителна мрежа. Но събитията при Отранте, а след това и случаят с Джем били причина, а несъмнено и възможност за многобройни дипломатически ходове на Портата, която изпратила представители в множество западни дворове. Докато Джем бил в ръцете на западните държави, било полезно да се постигне разбирателство с тях: Баязид плащал на Родос, а след това и на Рим годишен налог. Дал ценни реликви. През 1490 г. се задължил да не напада Венеция, папските владения и Родос и многократно се отказвал от военноморски приготовления под давлението на папата и на Родоския орден. Нещо повече, през 1494 г. кралят на Неапол и папа Александър VI поискали помощ от Портата срещу френския крал Шарл VIII. Османската империя навлязла в играта на Великите сили. Именно при Баязид II започнали и първите контакти с московците. Истина е, че през 1495 г. и 1499 г. по-скоро те направили първите стъпки, за да получат търговски договор.

Колкото и миролюбив да бил Баязид II, когато ситуацията позволявала, османската политика отново ставала агресивна. През този период се извършвали кратки набези в Далмация, Босна, Каринтия, Хърватско, Австрия, Унгария или Полша, а пиратството не престанало. Имало и по-значителни конфликти.

Първите завоевания при Баязид II: Херцеговина и Молдова

След като укрепил властта си вътре в страната, Баязид II вече можел да се посвети на други въпроси. През пролетта на 1483 г. бейлербеят на Румелия завладял Херцеговина и окончателно я присъединил към Портата. Султанът отишъл в Румелия, където възстановил няколко крепости. Със смъртта на баща му мирът с Унгария бил преустановен и страната станала обект на поредица набези и контранабези. Като стигнал до София, Баязид предложил да се поднови мирният договор. Матиаш Корвин, който по това време се биел с императора, приел сключване на петгодишно примирие.

Мирът с главните му врагове Венеция и Унгария позволил на султана да започне поход в Молдова. От дълго време това княжество се противопоставяло на Портата във Влашко, чиито владетели, дори и когато били наложени от Стефан Велики, скоро се подчинявали на султана. Следователно областта непрекъснато била във война. Неуспешният османски поход в Молдова (1481 г.) предизвикал отговор от страна на Стефан. Той пък бил претекст за похода от 1484 г., предприет от Баязид срещу градовете Килия и Акерман (Четатя Алба), много важни стратегически селища, чието овладяване му отваряло пътя за Полша и Унгария. Освен това османските гарнизони в територията на молдавците щели да попречат на действията на последните във Влашко. И най-сетне, тези значителни търговски центрове се намирали на икономическия път, който по Черно море свързвал Полша и Балтика с Близкия изток. Ако владеел тези селища, султанът щял да се обогати за сметка на Молдова и щял да стане господар на цялото Черно море, което било естествен завършък на съзнателно водената политика в тази зона още от идването на Мехмед II на власт.

Молдова не била включена в примирието с Унгария. Следователно Баязид можел да действува без страх, след като подканил Молдова да заплати данъка, който дължала. Тръгнал със значителна армия, придружена от флот, натоварен с интендантството и транспорта на артилерията, султанът бил подпомогнат от своите васали във Влашко и Крим. Обсадена на 5 юли, Килия паднала на 14–и същия месец. Тогава дошъл ред и на Акерман, чиято обсада започнала на 22 юли и завършила на 7 август. Операциите били улеснени от протурската партия, която несъмнено искала да запази икономическата си мощ, влизайки в османската орбита, след като Портата вече контролирала цялото Черно море. Утвърждаването на победата, съпътствувано от изселвания към столицата, поробване на неподчинилите се, рекрутиране на младежи, но също така и от обичайното спазване на местното законодателство, било съобразено с икономическите интереси и на двата града.

Междувременно една антитурска партия се обърнала към Стефан Велики. Той разбирал, че не може да очаква нищо от унгарския крал, и в края на пролетта на 1485 г. се опитал да извърши сам едно внезапно нападение на Акерман. Неговият неуспех бил причина за една османска наказателна експедиция през есента. Баязид можел да се похвали, че е успял там, където баща му се бил провалил. А Черно море занапред било турско.

Конфликтът с Египет (1485–1491)

Отношенията с мамелюкски Египет започнали да се влошават още при Мехмед II. Двете сили водели борба за влияние сред тюркските племена, които се намирали между тях. Различни инциденти нажежавали обстановката и поведението на султан Кайтбай спрямо Джем не можело да се хареса на Баязид II.

Конфликтът започнал поради помощта, оказана от османците на тяхното протеже Алаюддевле, зулкадрийски принц, заплашван от мамелюците. След първите успехи Алаюддевле и Якуб паша, османски управител на Кайсери, били победени от мамелюкската армия и нейните туркменски съюзници (септември 1483). Като отблъснали египетските предложения, османците изпратили срещу туркмените Тургут и Варсак бейлербея на Караман, Карагьоз паша, който завладял неколцина селища, между които Адана и Тарсус (май 1485). Но при вестта за пристигането на значителна мамелюкска армия Баязид II заръчал на Херсекзаде Ахмед паша, бейлербей на Анадола, да осигури отбраната на областта. Пристигнал на помощ в обсадената Адана, Херсекзаде, който слабо бил подкрепян от някои от своите подчинени (сред които Карагьоз), бил победен и пленен. Като изоставили Тарсус и Адана на неприятелите, турците избягали (пролетта па 1486)

На следващата година великият везир Давуд паша оглавил армия, към която се присъединили бейлербеят на Румелия и Алаюддевле. Походът бил насочен срещу туркмените на Тургут и Варсак, които се разбунтували и обединили около един карамански претендент. След като ги подчинил, Давуд паша се върнал в столицата. Мамелюците не били забравили конфликта. Баязид бил осведомен за дипломатическите им ходове по отношение на християните и опитите им да получат Джем, с когото те можели да си служат против него. Ето защо той на свой ред подготвил ново настъпление.

Знаейки, че нито Унгария, нито Венеция ще се намесят, султанът изпратил през пролетта на 1488 г. към долината Чукурова значителна армия под ръководството на Хадим Али паша. Освободеният Херсекзаде поддържал този поход начело на немалък флот. Тази комбинирана операция дала възможност да се завладеят множество крепости, но на 17 август 1488 г. османците претърпели ново поражение от мамелюците в долината Аатчайръ, между Тарсус и Адана, която била обсадена и принудена да отвори вратите си за мамелюците през есента. Османците, въпреки че се намирали в лошо положение, разполагали с някои крепости, също толкова важни като Тарсус и Козан. Отстоявайки своите амбиции, те подкрепили зулкадриеца шах Будак при опита му да отнеме властта от Алаюддевле, преминал към победилите мамелюци. Това било ново поражение. През 1490 г. мамелюците обсадили Кайсери и опустошили Караман. Баязид се приготвил лично да потегли на поход. Мамелюците почти винаги имали надмощие, но никога не получавали решителното предимство или поне не можели да използуват победата си. Тази война струвала скъпо, Сирия била изтощена. Двете сили сключили мир през май 1491 г. Османците, които се отказали от контрола върху Киликия и нейните градове (Тарсус, Адана), не спечелили нищо.

Развитието на отношенията с Европа

През последните си години Баязид II трябвало да отделя голямо внимание на събитията в Европа. Въпреки османския натиск върху френския крал Джем бил отведен в Рим, където пристигнал през март 1489 г. Разполагайки с това оръжие, през пролетта на 1490 г. папа Инокентий VIII организирал антитурски конгрес. За щастие на султана, смъртта на краля на Унгария Матиаш Корвин на 6 април сложила край на плана за кръстоносен поход. Пристигнал в Рим на 30 ноември, османският посланик Мустафа бей сключил таен договор, според който Портата се задължавала да изплаща на папата издръжката на Джем и да не напада Рим, Родос или Венеция.

Успокоен в това отношение, сключил мир и с Египет, Баязид II сметнал, че ще може да се възползува от смъртта на Матиаш Корвин и от последвалата я анархия в Унгария, още повече, че примирието с тази страна свършвало, а комендантът на Белград изглеждал склонен към измяна. Но когато султанът пристигнал в София през май 1492 г., комендантът бил сменен. Ето защо Баязид предпочел да се насочи към Албания. Той обаче изпратил значителни сили в Австрия, Унгария и Трансилвания, където срещнал сериозна съпротива. Папата се бил отказал да нападне Авлона след повторното превземане на Отранте. Но след смъртта на Мехмед II в Албания избухнали бунтове, водени от Иван Кастриоти, и областта не била много сигурна за турците. Зает дотогава от по-важни въпроси, Баязид II предприел през 1492 г. тежък наказателен поход. Въпреки това до края на османо-венецианската война от 1499 г. османците не успели трайно да омиротворят страната.

Конфликтът с Унгария продължавал с постоянни атаки и контраатаки, но Портата започнала да се тревожи от събитията в Италия, които следяла отблизо: през 1494 г. кралят на Франция преминал Алпите, за да завладее Неаполското кралство. Той заявил открито намерението си да го превърне в база за антитурски кръстоносен поход. Писмата за помощ от папата и от краля на Неапол само засилили страха на Баязид, който се приготвил за отбрана. Фактът, че минавайки през Рим, Шарл VIII взел Джем в свитата си (27 януари 1495), бил лош знак. Баязид сметнал за по-разумно да сключи тригодишно примирие с унгарците. Всъщност то нямало големи последици, защото Джем умрял в Неапол на 24 февруари 1495 г. и французите се отказали от проекта си. Войната с Унгария продължила и неколцина босненски укрепления били завладени през 1496 г.

Кралят на Полша Ян Алберт VI, който през 1493 г. бил възобновил за три години договора, сключен с Портата през 1490 г., не приемал османския протекторат в Молдова, където искал да постави брат си Сигизмунд. Ето защо през юни 1497 г. той влязъл в Молдова, чийто княз Стефан се обърнал за помощ към султана. Въпреки посредничеството на унгарците изпратените срещу поляците войски били изгонени. Османската армия заедно с кримските татари предприели през 1498 г. множество разорителни за поляците нападения, които обаче стрували много жертви и на Портата. Изоставен сам, Ян Алберт поискал мир от султана.

Война с Венеция (1499–1503)

Като се изключат постоянните набези от унгарска и турска страна, султанът бил спокоен. Той се успокоил още повече, когато през май 1499 г. неаполитанците му предали тялото на Джем: европейците повече не можели да го шантажират. Тогава той насочил своите удари срещу гръцките владения на Венеция, решен да завърши бащиното си дело, като премахне тези анклави: за в бъдеще границата с републиката трябвало да бъде само морска.

Действително инциденти възниквали често. Венецианците се оплаквали от турското пиратство и османските набези, а Портата — от щети, нанесени на поданиците й. Въпреки това мирът продължавал вече двадесет години и републиката, чиято дискретна подкрепа в случая с Джем била оценена, не била подготвена за война, която не очаквала. Укрепленията в Лепанто, както и гарнизоните били в плачевно състояние. А флотът им, който бездействувал, загубил много от своите ценни качества. Обратно, османците, чието превъзходство по суша било безспорно, постигнали голям напредък по море. Невъзможността да се притекат на помощ на мюсюлманите в Испания показала, че им липсва мощен флот. След баща си Баязид II се посветил на тази задача, построил много кораби, но и подобрил качествата на своя флот, наемайки опитни корсари. През 1498–1499 г. било извършено и значително въоръжаване на флота.

През месец август 1499 г. османците обсадили Лепанто по суша. Корабите на султана, след като опустошили залива Корон и се сблъскали с нерешителните венецианци, на свой ред достигнали до Лепанто, който се предал на 29 август на османците, господари отсега нататък и на Коринтския залив. По същото време Портата предприела диверсионни експедиции в областта Зара, а после, след успеха при Лепанто — във Фриули и Каринтия. След неуспеха на венецианските пратеници в Истанбул през зимата на 1499–1500 г. паднал Модон. Корон и Наварин се предали. Настъпил краят на цял един свят.

Макар че Флоренция чрез пратеници се възползувала от положението, за да осигури своите търговски предимства в Османската империя (1499 г.), Венеция не била изоставена от всички. Един френски флот поддържал венецианците още от 1499 г. Отношенията на Портата с Унгария се влошили; унгарците не искали да подновят примирието през 1500 г., без да бъде включена и Венеция. След като на 30 май 1501 г. бил провъзгласен тройният антитурски съюз между Светия престол, Унгария и Венеция и били отпуснати субсидии за война срещу турците, християните предприели множество набези, но това не било от голяма полза за изтощената република. Обратно, за превземането на Кефалония (24 декември 1500 г.) венецианците били подпомогнати от испанците, а завладяването на Санта Маура (Лефкос, 30 август 1502 г.) било осъществено с помощта на папски флот. Но извън пиратските операции в Егейско море, това били единствените успехи на венецианците, които загубили Дурацо (Дуръс) през 1502 г.

Разорената република искала мир, Баязид бил постигнал целите си и имал проблеми в Анадола: през декември 1502 г. бил сключен договор, потвърден от дожа на 20 май 1503 г. Неспособни да продължат войната без парите на венецианците, унгарците също сключили седемгодишно примирие със султана (22 февруари 1503 г.), което било подновено през 1510 и 1511 г. Венеция била принудена да изостави Санта Маура, Корон, Модон, Лепанто и Дурацо. Но тя си възвърнала търговските облаги и имала в Истанбул байло, който бил подновяван на всеки три години. През последните десет години от управлението на Баязид II отношенията между двете сили били добри. Тъй като имал други грижи, султанът можел да бъде доволен. Този нов етап от упадъка на Венеция в Мала Азия превръщал Портата в господар на цяла Гърция и увеличавал възможностите й за действие в Албания. И най-вече занапред Османската империя била и морска сила, с която трябвало да се съобразяват.

Разпадане на османски Анадол: Сефевиди и казълбаши

Мирните отношения на османците със западноевропейските държави през първите две десетилетия на XVI в.(28) им позволили да устоят на една от най-тежките кризи в своята история. През 1500 г., в разгара на войната с Венеция, Караман отново се разбунтувал около един претендент от местна династия, поддържан от туркменските племена, същите, които през 1481–1483 се опитали да се възползуват от случая Джем. Нестабилността на Анадола имала дълбоки причини. Населението, което продължавало да не приема присъединяването към Османската империя, оставало вярно на своите емири, а туркменските номадски племена остро реагирали срещу османската данъчна практика. Освен това пагубните последици от реформите на Мехмед II още не били отзвучали. Дервиши и спахии поддържали бунта, който бил потушен едва през 1501 г. лично от Месих паша.

Тревожното в тази криза било съвпадането й с появата на нов тип власт в Персия. След смъртта на Якуб, емира на Аккоюнлу, през 1490 г. в Персия започнала гражданска война, която завършила с падането на династията. Младият шах Исмаил, основател на Сефевидската династия, се възкачил на престола. Появил се на историческата сцена в 1449 г., той станал господар на столицата Табриз през пролетта на 1501 г., а през 1508 г. превзел Багдад. По това време той вече бил единственият владетел на Иранската империя. Тюрки като Аккоюнлу, Сефевидите, които идвали от Ардабил, отначало принадлежали на един религиозен орден, който не бил нито шиитски, нито сунитски, но със сигурност бил еретичен. Тяхната месианска доктрина, която се осланяла на доислямската традиция, широко се разпространила в Анадола, особено в племенните среди в Теке, Караман Торос, откъдето постоянно започвали бунтове срещу османската централна власт. Тези казълбаши или «червени глави» били страстно привързани към харизматичната личност на шах Исмаил, комуто плащали доброволен данък извън данъците към султана и образували основното ядро на войската на шаха, която била малка, но фанатично предана на своя господар и безумно храбра.

А през пролетта на 1500 г. шах Исмаил се намирал в Ерзинджан, където бил свикал своите привърженици. Те се оказали по-малко, отколкото се надявал, което го разубедило да подкрепи бунта на караманците. Баязид нямал никакви съмнения относно неговите враждебни намерения и изпратил на границата една армия, която трябвало да ги наблюдава. Влизането на шах Исмаил в Табриз го обезпокоило: през 1502 г. той предприел масови арести, а голям брой хора и преди всичко казълбаши били изселени в наскоро завладените територии в Морея. За да пресече пътя на Исмаил към неговите анадолски привърженици (които били основната му сила), през лятото на 1502 г. султанът затворил границата: казълбашите не можели нито да излизат, нито да влизат в империята. Мярката впрочем не била особено ефикасна, защото минаването на търговските кервани било разрешено и хората на шаха продължавали да преминават в османски Анадол.

Предпазлив по природа, Баязид обаче избягвал конфликта, който един бунт в Анадола можел да превърне в катастрофа. В 1504 г. той проводил пратеници, които да протестират срещу казълбашките насилия спрямо сунитите, но и да поздравят шаха с победата му срещу Мурад, вожда на Аккоюнлу. В 1505 г. той приел един сефевидски пратеник, дошъл да иска Трапезунд за господаря си и да протестира срещу набезите, организирани от принц Селим, назначен в този град. През 1507 г. той оставил шаха да прекоси неговата територия по повод на операциите срещу зулкадрийците, като се ограничил, както и мамелюкският му съсед, само с изпращането на войска, която да наблюдава. Нови сблъсъци между Сефевидите и войските на Селим през 1508 г. и 1510 г. предизвикали нови протести на шаха и принцът бил приканен да се въздържа.

Ситуацията обаче прогресивно се влошавала. Шахът не се задоволявал само с увеличаването на провокациите и в желанието си да намери съюзник и огнестрелно оръжие се свързал с венецианците, което пък предизвикало дипломатическа криза между тях и мамелюците, разтревожени от португалските операции в Червено море. Това впрочем довело до сътрудничеството им с османците в морската област от 1509 г. Но главният проблем бил активността на казълбашите в Анадола, която никога по-рано не била така голяма. Назрявала неизбежна криза.

Финална криза и падане на Баязид II (1511–1512)

Разпадането на Анадола, свързано с очевидната неспособност на твърде стария султан и обкръжението му, предизвикало политически разрив и съперничество между възможните наследници на трона. Още през 1509 г. принц Коркуд, почтен човек и не особено вещ политик, недоволен от назначението си в Амасия, влязъл в конфликт с великия везир Хадим Али паша и избягал в Египет, откъдето впрочем бързо се върнал. От своя страна принц Шахиншах, управител на Караман, поддържал казълбашите и бил във връзка с шаха. Мурад, син на принц Ахмед, вършел същото. Обратно, Селим, най-способният от всички синове на султана, се тревожел за бъдещето. Изпълнен с ненавист към шах Исмаил, той рано започнал да се бори срещу него и разбирал необходимостта от бързи действия. Между другото преместването на неговия син Сюлейман от Болу в Кафа подчертавало благосклонността на султана към принц Ахмед, който не желаел в Болу да се създаде пречка по пътя, свързващ Амасия (където бил управител) с Истанбул. Борбата за наследството на Баязид II започнала. Преминавайки към действия, в началото на 1511 г. Селим отишъл при сина си в Кафа, откъдето поискал нещо нечувано дотогава за османски принц — санджак в Румелия. След отказа на баща си, подкрепен от тъста си, кримския хан Менгли Гирай, Селим потеглил с една армия към Одрин.

Ахмед и Коркуд се приближили към столицата. Потеглянето на Коркуд от Анталия съвпаднало с избухването на страшен бунт в Теке на 9 април, важна дата в шиитския календар(29): неговият вдъхновител шах Исмаил очевидно искал да се възползува от разпадането на Анадола. Бунтовниците, предвождани от някой си Карабеикоглу Хасан Халиф (или Шах Кулъ, «слугата на шаха»), завладели Анталия и се насочили към Кютахия, разбивайки по пътя войските на Карагьоз паша, когото обезглавили. Великият везир Хадим Али паша, свързвайки се с войските от Рум(30), водени от принц Ахмед, се насочил към Шах Кулъ, който вече бил пред Бруса, но се оттеглил към Караман, преследван от великия везир и неговия малък кавалерийски корпус. По голямата част от войските му останали с Ахмед. На 2 юли 1511 г. между Кайсери и Сивас изтощените войници на великия везир били разгромени от бунтовниците. Великият везир и Шах Кулъ били убити. Останали без предводител, казълбашите побегнали към сефевидските територии, плячкосвайки по пътя си страната.

Бунтът завършил и засилил позицията на Селим. Неговите братя Коркуд, който изоставил Теке на бунтовниците, и Ахмед, който не успял да ги спре, били дискредитирани. След като бил назначен в Румелия, Селим между другото се възползувал от отсъствието на султана, за да влезе в Одрин, да заграби хазната и да постави там свои хора. Но той прекалил. Баязид II, чиито везири подкрепяли Ахмед, тръгнал срещу сина си и го победил на 3 август 1511 г., принуждавайки го да се оттегли в Крим. Тогава Ахмед, подтикнат от някои сановници на Портата, помислил, че може да се насочи към Истанбул, за да бъде провъзгласен за наследник на трона. Но еничарите, които го смятали за скъперник и некомпетентен, се разбунтували и го принудили да отстъпи. Провъзгласявайки се за султан, той завладял Караман, което увеличило неговата непопулярност.

Тези събития като че ли облагодетелствували Шах Исмаил. В началото на 1512 г. той организирал нов бунт, който скоро бил подкрепен от принц Мурад, син на Ахмед. Победата на метежниците над ахмедовите войски разярила еничарите, които, след като узнали, че Селим се е завърнал в Румелия, през март 1512 г. се разбунтували и поискали признаването му за законен наследник на трона. Принуден да отстъпи, Баязид II поканил сина си, който на 19 април пристигнал в Истанбул. След едноседмични преговори, подкрепен от еничарите и населението на града, Селим, постигнал целта си: Баязид II абдикирал в негова полза на 24 април 1512 г. Изтощен, старият султан умрял по пътя към мястото на изгнанието си на 10 юни 1512 г.

Селим I получил трона не особено лесно. Но неговите трудности не престанали. Кризата в Османската империя била най-голямата след разгрома при Анкара. За да се справи с нея, новият султан щял да извърши революция в управлението на държавните дела както в стратегическо, така и в религиозно и икономическо отношение. От тази гледна точка 1512 г. е повратен момент в османската история.

Четвърта глава: Организация на Османската империя (XIVXV в.)

Необикновено богатата документация от извори и административни актове на Портата(31) ни дава възможност да се запознаем с институционните структури на османската администрация. Османската държава почива на множество юридически принципи. Османците, които са мюсюлмани и турци, наследяват структурите, установени от селджуките от Мала Азия и от наследилите ги емирства. Османското завладяване на византийски, сръбски и български територии, чиито юридически традиции се различават напълно от ислямските, принудило султаните да правят отстъпки, които хвърлят светлина върху прагматизма на ръководителите на новата държава. В своите разпоредби владетелят често споменава обичайното право или бившето право на балканските народи, а в Египет законите, създадени от мамелюците.

Дали фактическото признаване на друго право, различно от ислямското, превръща османските владетели в еретици? Не, защото шериатът им дава възможност да издават нов закон всеки път, когато религиозното мюсюлманско право не им позволява да разрешат проблем, незасегнат от него. Султаните често прибягват до тази възможност, която законодателството на Аллах им предоставя. Така например на Балканите османските власти се сблъскват с въпроси, засягащи използуването на мините. Тези въпроси не могат да бъдат разрешени единствено с нормите в Корана и османците без колебание оставят в сила законите на саксонското минно право, което действува в сръбските или босненските мини. Те постъпват по същия начин и когато включват в османската военна система балканските влашки (румънски) общности, като ги освобождават от някои данъци. В българските земи те продължават да събират данъците, съществуващи преди османското нашествие.

Броят на обичайните закони, приети от Мехмед II, е достатъчно голям, за да принуди султана да издаде през втората половина на XV в. един истински кодекс на обичайното право. Османските юристи събират редица разпоредби, отнасящи се до монетните работилници, до монетите, солниците, ползуването на земята, данъчното облагане, митническия режим, пазарите и пристанищата. Но този сборник не обхваща необятната сложност на държавните структури. Мехмед II е принуден да издаде нов кодекс от обичайни закони. Той се състои от три книги, отнасящи се последователно до наказателното право, статута на тимариотите и селяните (рая), на номадите и на жителите на някои балкански области, чието обществено устройство (както го доказват много институционални термини) води началото си от ранната Византийска империя.

Османското правителство се старае да признава действуващото право в завладените територии всеки път, когато то изглежда необходимо за доброто функциониране на държавата. А под обичайно право османската държава разбира не само юридическите правила, създадени от хилядолетния опит на един народ, който е трябвало да узакони отношенията между общностите и индивидите, между отделните общности, както и между общностите и централната власт. За разлика от византийското право, османското обичайно право приема всеки закон, всяко юридическо разпореждане, което отсъствува в шериата, дори и ако става дума за закон, изработен от администрацията на завладяна страна. По силата на това разбиране османските кодекси съдържат освен юридическите практики, създадени през вековете, и закони, издадени в близкото минало от християнски и мюсюлмански владетели. Ето защо не бива да ни изненадва фактът, че в султанските сборници се срещат законодателни елементи, вкоренени здраво в структури с римски, византийски, славянски, германски или мамелюкски произход.

По този начин юридическата основа на османската държава почива върху два стълба: мюсюлманското право (шериат) и юридическите обичаи на народите, завладени от османците при тяхното нашествие. Тази двойственост на османското право е очебийна. Странно е, че държава, предприела завладяването на християнския свят, извлича от него голяма част от своите законодателни принципи. Един от факторите, тласнал султаните към такава политика, несъмнено е желанието им да не нарушават някои традиции, вкоренени в правната система на победените народи с надеждата, че по този начин ще срещнат по-малка съпротива. В други случаи особеностите на стопанството налагат спазването на дадено законодателство: вече видяхме как експлоатацията на златните и сребърните мини на Балканите са накарали Великия господар волю-неволю да продължи действието на законите, които били в сила в момента на завладяването на тези области. Срещат се и други подобни примери.

Османският владетел не е абсолютен монарх, чиято мощ не среща никаква съпротива, защото неговата власт в някои случаи е ограничена от юридическите традиции на християнското население. Фетвите, издадени от шейх юл-исляма, му позволяват да тълкува както му е угодно мюсюлманския религиозен закон, спазвайки обаче известни граници; той не би могъл да се отнася по същия начин с обичая, който няма как да се заобиколи. Изненадващ е фактът, че истанбулският владетел е длъжен да се съобразява с някои закони, характерни за народи, чиято религия е различна от неговата. Властта на султана далеч не е неограничена.

Централната власт

Султанският дворец бил душата на империята. Той се обслужвал от няколко хиляди души: сипахи (конници), капуджи и (пазачи на вратите на двореца чауши (пратеници на владетеля и даже негови посланици), различни категории соколари, отговорници по снабдяването на двора, служители на хазната. Евнусите, които пазели султанския харем, образували отделен корпус.

Обслужването на двореца се извършвало отчасти от ислямизирани християни, чийто брой нараства през XV в.(32) Най-висшите сановници често са започвали кариерата си или в школите при султанския дворец, или в еничарския корпус. По този начин класата, която доставяла военни и цивилни кадри на държавата, бавно се изменяла: тези ренегати, без корени в изконното турско население и напълно откъснати от все още живите в османската среда племенни и родови традиции, можели да се надяват на богатство и власт само ако били верни на османската династия.

Османският владетел управлявал държавата си с помощта на един висш сановник: великия везир. Вероятно първият велик везир е бил Алаеддин, брат на втория султан Орхан. През XV в. задачите и отговорностите се увеличили и великият везир получил помощници, които можели да бъдат най-много трима. Султанският съвет, или Диван, се състоял също така от един кадъаскер, един главен дефтердар за Румелия, а при Баязид I бил назначен още един за Анадола. Началникът на султанската канцелария (нишанджия) също бил член на Дивана. При Мурад I този съвет се разширил, защото в него влизал и управителят (бейлербей) на Румелия, а при Баязид I и бейлербеят на Анадола. През втората половина на XVI в. главнокомандуващият султанската флота (капудан паша) и агата на еничарите (при условие, че има ранг везир) също били приети в султанския съвет.

Какви били задълженията на различните членове на Дивана? Великият везир с помощта на останалите везири ръководел администрацията и следял за прилагането на политиката на султана. В случай на война той можел да бъде главнокомандуващ армията. Кадъаскерът (съдия на армията) бил глава на правосъдието — негови представители в империята били кадиите. Баш дефтердарят (буквално — главен пазител на регистрите) се занимавал с финансовата администрация. През XIV и XV в. имало само един дефтердар, който ръководел финансите на Румелия; при Баязид II бил създаден постът дефтердар за Анадола. Впоследствие всяка провинция получила свой дефтердар, но само баш дефтердарите били членове на съвета. Началникът на султанската канцелария (нишанджия) отговарял за учрежденията, които издавали различните актове на султанската администрация. По този начин почти всички членове на султанския съвет били начело на различни ресори, които посредством съответните чиновници осигурявали администрацията на Портата, ръководейки канцелариите, разположени и в най-отдалечените кътчета на империята на Великия господар.

Държавата се разделяла на провинции (санджаци), като всяка от тях била поверена на управител (санджакбей). При Мехмед I провинциите на Румелия, както и тези в Мала Азия, се ръководели от един бейлербей. По-късно успоредно с новите завоевания се увеличил и техният брой.

В качеството си на военачалник на провинцията санджакбеят контролирал икономическата дейност и градската администрация; освен това той трябвало да осигури и доброто функциониране на съдебната система, а понякога да извършва разследвания, необходими на централната администрация. Помагал му един Диван, който наподобявал султанския съвет. В замяна на многобройните му задължения спрямо Портата този сановник ползувал известни права върху различните икономически дейности на провинцията и получавал някои данъци(33). Общата сума на годишните доходи на един санджакбей можела да достигне няколко десетки хиляди османски златни монети (1 златна монета = 3,57 г). През първата половина на XV в. доходът на управителя на Албания бил 9249 златни монети. През 1454–1455 г. санджакбеят на Тесалия разполагал с 8684 златни монети, а управителят на Македония с 19 075. През 1464–1465 г. управителят на Бруса получавал 15 000 златни монети, докато санджакбеят на Трапезунд през 1486–1487 взимал само 5128 златни монети.

В йерархията след санджакбея идвал субашията. Броят на субашиите зависел от подразделенията на санджака. Задълженията на субашията в неговия субашилък били същите, както и на санджакбея. Този сановник също разполагал със значителни доходи. Така например през 1454–1455 г. субашията на Фенер (Фанари) получавал 3156 златни монети, през 1465 г. Сереският субашия взимал сумата 2477 флорина (златни монети), а преди 1473 г. субашията на Патрас (Морея) — около 1340. Тези сановници имали известен брой чиновници, които контролирали прилагането на законите и осигурявали властта на държавата до границите на империята.

Поради интересите си на велика сила, площта си и военната си политика Османската империя трябвало да посреща големи разходи. Според генуезеца Якопо де Промонторио де Кампис, съвременник на Мехмед II, през 1475 г. те възлизали на 1 375 000 златни монети или 4908,75 кг злато, докато общият годишен доход бил 1 800 000 флорина, тоест 6426 кг злато.

В действителност състоянието на османските финанси не било особено блестящо. През 1462 г. един флорин се разменял за 40 акчета; през 1510 г. — за 54. Акчето, сребърна монета, която през 1451–1452 г. тежала 1,052 г, през 1481—1482 г. съдържала само 0,75 г метал. Военните походи били истинско злокачествено образувание за бюджета на империята. След похода на Мехмед II срещу Молдова (1476 г.) Портата била принудена да конфискува религиозните дарения и частните владения, за да попълни хазната. Финансовото изнемощяване на Османската империя се проявило напълно в сеченето на акчета, които в края на XV в. тежали само 0,73 г. Далеч останало акчето на Орхан (1324–1362 г.), което надхвърляло 1 грам.

За по-успешно ръководене на държавните доходи били извършвани периодични преброявания под надзора на баш дефтердаря, които позволявали на правителството да следи за развитието на икономическото положение на империята до най-отдалечените й граници. Но едно султанско разпореждане предвиждало, че владетелят може да се информира пряко и лично да се намесва по повод на някои финансови, юридически и други условия, наложени на дадена провинция или на цялата империя. Най-често обект на тази намеса били данъчните приходи и доходите на тимариотите. Сред регистрите, водени от баш дефтердаря, можем да споменем освен регистрите от преброяванията и тези, в които се вписвали грамотите за преотстъпване на тимари. Първото известно преброяване е отпреди 1400 г.

Тази система за събиране на данъци напомня системата във Франция преди 1789 г. Различните данъчни постъпления, както и приходите от експлоатацията на мини, солници и други дейности, не се събирали пряко от султанските чиновници: Портата предпочитала да даде под аренда както данъчните взимания, така и приходите от разработката на някои имоти.

Данъчният арендатор носел арабското име амил. Той трябвало да удостовери своята платежоспособност посредством един или няколко гаранти (кефил), които рискували да заплатят с живота или в най-добрия случай със свободата си неговата недобросъвестност. Счетоводството на арендата се контролирало от кадията, а по-късно от един инспектор (мюфетиш). Но Портата била предпазлива: освен кадията още един финансов инспектор (емин(34)) контролирал дейността на арендатора.

Когато имало някакви неуредици в отдаването под аренда, султанът изпращал служител на централната администрация (ясакчия). Това лице разполагало с неограничена власт, за да достави парите в държавната хазна. Според някои източници от втората половина на XV в. Портата отдавала под аренда за период от три години мините, сеченето на монети, митниците, оризищата, солниците, безстопанствените имоти, посредничеството върху текстила, крепостните села край Константинопол, Галата, по брега на Мраморно море, Одрин, Караман, сапунджийниците, както и множество данъци. По принцип едноличният данък бил събиран от немюсюлманите пряко от султанските чиновници, но това правило невинаги се спазвало. Можем да отбележим, че към 1476 г. арендата върху морските пристанища, разположени между Константинопол и Измир, била дадена на няколко гърци за 14 000 000 акчета, което прави 311 111 флорина (1110 кг злато). Арендата върху сеченето на монети донесла на Портата 120 000 флорина през 1475 г., а върху солниците в Румелия 92 000 флорина.

Мухтесибът играел важна роля в контролирането на икономическата дейност. Най-старото споменаване на тази служба, заета от арабите, датира от 20–29 юли 1385 г.; става дума за г. Бруса. Този представител на администрацията (известен също и под името ихтисаб ага) следял за градските пазари, участвувал в определянето на цените на всички стоки, контролирал ежемесечно магазините и занаятчиите и проверявал дали употребяваните мерки и теглилки са точни. Той се грижел за обществения морал и тъй като имал и юридически права, заплашвал всеки, който не спазвал разпорежданията, и с помощта на местния кадия осъждал нарушителите. В големите градове мухтесибът получавал поста си под аренда: в по-малките градове Портата му го отстъпвала като граждански тимар. И в двата случая той получавал лично някои такси върху покупко-продажбите, извършвани на пазара.

На по-големите пазари посредничеството било поверено за тригодишен период на лица, които в замяна се задължавали да плащат аренда на султанската администрация. Упражняването на посредническото право било строго кодифицирано от Портата с разпорежданията на Мехмед II, които уточняват списъка на стоките и стойността на таксите от посредническите операции.

Данъчният и икономически режим в Османската империя се разполагал на три нива. На първото ниво Портата непряко събирала голямата част от данъците, които давала под аренда на лица, притежаващи значителни капитали: тези лица разполагали с мрежа от служители, които събирали данъците по места. На второто ниво Портата упражнявала контрол върху дейността на арендаторите посредством множество инспектори (мюфетиш), които на свои разноски ангажирали мрежа от служители. И накрая, на трето ниво се намирали тимариотите, които ползували данъците, изплащани от селяните. Вероятно дребните тимариоти са предпочитали арендната система.

Икономическият живот

Градското стопанство

В XIV и XV в. османската държава била слабо урбанизирана, ако се има предвид нейната площ. Четири града доминирали над различните градски центрове и провинциални средища: Истанбул, Одрин и Солун в Румелия, Бурса в Мала Азия.

По-голямата част от градското население се препитавала главно от обработката на околните селскостопански земи. Независимо от вероизповеданието му населението на империята живеело от земеделската продукция. Овцевъдството осигурявало месо за мюсюлманите, а християните, в зависимост от областта, се занимавали и със свиневъдство (най-вече в сръбските земи). Одрин, Бурса и Истанбул внасяли стада овци от Влашко и Молдова, защото местното животновъдство не задоволявало потребностите.

Преброяванията показват, че главен източник на доходи за Портата били земеделските продукти: зърнени храни, зеленчуци, плодове, лозя, маслинови гори и текстилни растения. Селата осигурявали също така и снабдяването с мед и восък, необходим за производството на свещи. Но османското производство било недостатъчно и за да осигури изхранването на големите центрове и по-специално на Истанбул, Портата трябвало да внася големи количества мед, восък и зърнени храни от Влашко и Молдова. Оттам идвал и дървеният строителен материал. А морето и реките доставяли на пазарите риба, която се осолявала, за да се транспортира; хайверът и есетрата от р. Дунав също били търсени в Истанбул(35).

В градовете били разположени малки манифактури: сапунджийници, бояджийници, преси (за маслини и ленено семе), свещоливници, бозаджийници, ковачници, тепавичарници, тъкъчници, обущарници, хлебарници, въжарски работилници и др. Някои градове имали и работилници за изработка на оръжия (лъкове, мечове, брони) и даже корабостроителници. Воденици и вятърни мелници се срещали както по селата, така и в градовете. Всяко по-значително населено място имало своите ханове, кръчми, сладкарници и гостилници, аптеки и дрогерии, магазинчета, в които се продавали разнообразни стоки.

Разпоредбите от юни 1502 г., издадени от Баязид II с цел да се въведе ред в икономическата дейност на Истанбул, Одрин и Бруса, изброяват освен посочените вече занаяти и други: шивачи, шапкари, сарачи, производители на одеяла, ковачи, налбанти, казанджии, бакали, кожари, бижутери. Трябва да посочим и работилниците за коприна в Бурса, чието производство било много търсено както в Османската империя, така и в чужбина.

Сребърните, златните, оловните и медните мини в Сърбия и Македония представлявали друг важен икономически фактор. В областите, където се добивали злато и сребро, както и в много градове на Румелия и Анадола монетни работилници сечели златни, сребърни и медни монети. Монетни дворове имало в Афион, Карахисар, Амасия, Одрин, Анкара, Аясолук, Айдън, Болу, Бруса, Константинопол, Кония, Ново Бърдо, Серес, Скопие и Тир.

Първите османски златни монети се появили в началото на XV в.(36) Промонторио де Кампис отбелязва, че флорините, пуснати в обращение от Мехмед II, имали венецианска фактура: тежали 3,57 г. Османската сребърна монета аспра (акче), изглежда, била сечена от основателя на емирството Осман, но Орхан пуснал в обращение по-тежка (1,152 г) монета, по образеца на венецианското мецанино. Неговият наследник Мурад I сякъл медни монети — един екземпляр носи датата на Рамазан 790 (септември 1388). При управлението на Мехмед II се появили медни монети с тегло 3,207 г и 1,069 г, като една султанска наредба уточнява, че осем медни монети от 3,207 г или 24 от 1,069 г се равняват на едно акче. Османското правителство се оказало неспособно с течение на времето да спре обезценяването на акчето, което в края на XV в. тежало само 0,73 г: докато при Осман една златна монета се разменяла за 33 акчета, през 1500 г. били нужни 54 акчета.

Като всяко организирано общество османското общество почивало на две основи: градския и селския свят. Но зад тази проста схема се криела много по-сложна структура и султаните при нужда често се намесвали във функционирането на икономическия апарат на империята.

Основната част от градското население получавало доходите си от експлоатацията на малки магазинчета, манифактури или работилници. Предприятия, надхвърлящи семейните рамки, били редки и в най-добрия случай използували няколко чираци и евентуално роби. Документите за контрола на цените в Истанбул, Бруса и Одрин показват, че в тези три града през XV в. имало значителен брой предприятия и корпорации. Успоредно с малките работилници в някои големи средища съществували и държавни фабрики, които използували по-многобройна работна ръка: корабостроителници, арсенали, фабрики за леене на топове, за огнестрелни оръжия, за барут, работилници за изработване на еничарското облекло. Други ателиета работели за султанските дворци, доставяли всичко необходимо на султана и неговия двор, осигурявали поддръжката на сградите и снабдяването на персонала.

Но в по-малките градове първо място заемали текстилното производство и продажбата на платове: така например в Трикала в Тесалия преброяването от 1454–1455 г. отбелязва четирима шапкари, двама производители на фесове, трима предачи на коприна, тринадесет шивачи, тринадесет тъкачи, трима гайтанджии; петдесет и седем глави на семейства се занимавали с кожарство, четиринадесет кожари обработвали кожи, единадесет правели чизми, осемнадесет — цървули, седем — сандали, към тях трябва да се прибавят и сарачите. Това преброяване споменава и месари, грънчари, налбанти, сапунджии, бозаджии и даже двама бижутери. Някои занаяти се упражнявали само от един човек; в Трикала имало един казанджия, един въжар, един майстор на барабани и един бакалин.

През 1478–1479 г. в Солун имало неколкостотин магазина и значителен брой занаятчии. В някои градове занаятчийството достигнало такива размери, че представителите на един и същи занаят се обособявали в отделен квартал. В Мала Азия Кония разполагала с няколко пазара и много магазини: хлебарници, бакалници, бояджийници, тъкачници и даже гостилници. В края на XV в. Трапезунд наброявал много занаятчии — християни и мюсюлмани — и по-специално петима търговски посредници, което свидетелствува за значителна търговска дейност.

Отношенията между султаните и собствениците на магазини и къщи в града невинаги били безметежни. Така например Мурад II, след като настанил в Солун през 1430 г. турски заселници, им предоставил собствеността върху къщите, които иззел от бившите християнски собственици, конфискувайки същевременно в своя полза голямо количество магазини. През 1484 г., след падането на Четатя Алба, търговски град на Черно море, Баязид II конфискувал в своя полза всички къщи, магазини и обществени бани, като задължил бившите собственици да плащат аренда за ползуването им. Но населението често пъти се отнасяло враждебно към такава политика и в поведението на Портата се появила известна нерешителност. За това свидетелствува например колебанието на Мехмед II по време на заселването на Истанбул; един висш сановник поискал от султана да предостави като пълна собственост (мюлк) къщи на заселниците, които са се установили в града, като изтъкнал аргумента, че Мехмед II е облагодетелствувал по този начин новите заселници в столицата. Завоевателят в крайна сметка трябвало да отстъпи и да удовлетвори новите жители на Истанбул.

В другите градове на империята Портата вероятно отстъпвала, когато гражданите настойчиво протестирали срещу конфискацията, която ги задължавала да плащат наем за имоти, които им принадлежали. Следователно османските султани постъпвали по свое усмотрение или в зависимост от обстоятелствата.

Тъй като османското производство както по отношение на суровините, така и на занаятчийската продукция не задоволявало търсенето, империята трябвало да внася много стоки; още от втората половина на XV в. сред вносните стоки могат да се отбележат: платове от Северна Африка, Майорка, Каталания, Англия, Бергам или Флоренция, златотъкани платна, коприни, ленени и конопени платове, подправки, ножове (дошли от Влашко или по-вероятно внесени от Щирия през това княжество), кожи от рис, самур, златка, лисица, катерица. Един правилник на Мехмед II, уточняващ митническите такси, изброява освен това дръжки за лъкове, моржови зъби, лъкове, щитове, боздугани, ризници, стомана, калай, цинобър, живак, бяла боя, франкско платно с позлата или обикновено, маджун, железни лопати, желязо, гердани, звънчета за ловните соколи, рибени кости (за пилене), влашки коне и т. н. В края на XV в. Портата взимала от чуждите търговци 4% митническа такса, а от мюсюлманите 1%. Като цяло цените, предлагани от османските търговци, били значително по-ниски от цените на международния пазар.

Селското стопанство

Голяма част от градското население на империята живеело не от занаятчийството, а от обработването на земята, която селянинът само ползувал, без да я притежава.

Според кораническия закон султаните били собственици на земята и подземните богатства. Но за да осигурят обработката на своите владения, те преотстъпвали ползуването им, а понякога и пълната собственост на селяните, запазвайки си възможността да си върнат предоставеното: така например Мехмед II не се поколебал да конфискува дадените като собственост имоти и да ги преобразува в тимари.

Структурата на селския свят е доста сложна. Селското население в най-добрия случай разполагало само с едно владение (чифт) от няколко хектара, което имало право да ползува и което се предавало в наследство само по мъжка линия. Раята(37), получавайки правото да ползува определена земя, трябвало да плаща на тимариота такса за ползуване, десятъка от своята реколта и цяла серия данъци върху овцете, свинете, риболова, мелниците, меда и даже в някои крайдунавски райони върху домашните птици. Всяко нарушение било наказвано с глоба; плащал се и данък за сключване на брак.

Християните плащали и поголовен данък, и испенче. По принцип, ако поголовният данък отивал направо в държавата, то приходът от испенчето бил отстъпван на местния тимариот. Испенчето замествало при християните таксата за ползуване на земя, която дължали мюсюлманите.

За разлика от западните селяни, раите не били крепостни и при известни условия можели да напуснат родното си село и да се установят на друго място. Една малка част от селското население, така наречените ортакчии, нямали тази свобода. Ортакчиите всъщност били длъжни да засяват земя, преотстъпена им от администрацията или от висши сановници заедно с известно количество семе. Ползувателите на земята им я предоставяли за обработка заедно с животните и необходимите оръдия на труда. След като се изплатял десятъкът, половината реколта се давала на държателите на земята. В замяна на това тази категория селяни били освободени от известен брой данъци. През XVI в. тя постепенно изчезнала.

Съществувала и друга социална категория, която в повечето случаи живеела от обработването на земята от раите: това били тимариотите(38). Портата им преотстъпвала временно данъчните си приходи, за да разполага със значителна кавалерия и за да си осигури и друг вид услуги, и предоставяла на ползувателя експлоатацията на някакъв имот (земи, овощни градини, лози, зеленчукови градини, мелници и т. н.).

Тимариотите се разделяли на няколко групи в зависимост от големината на годишния доход, преотстъпен им от Портата. Обикновеният тимариот имал неколкостотин акчета, докато владетелят на провинция разполагал през 1464–1465 г. с 600 000 акчета (535 кг злато) на година. При Мехмед II управителите (бейлербейове) на Румелия и на Анадола получавали годишно съответно 1142 кг и 785 кг злато. С малки изключения османският тимариот не получавал тимара си като наследствено владение. Обикновено Портата не оставяла тимара у един и същ тимариот за повече от три години. От XVI в. Портата приемала понякога тимариотът да остави на сина си своя тимар. Трябва да отбележим, че през XV в. известен брой тимариоти били християни; това били местни сръбски, гръцки, румънски или арменски вождове от някои области на империята.

Задълженията на тимариотите зависели от годишния доход на тимара. Първото задължение засягало въоръжението на тимариота, уточнено в зависимост от неговия доход; второто задължение, пак във връзка с този доход, се отнасяло до броя на въоръжените лица, които го придружавали във военните походи. При доход от 1000 акчета тимариотът от втората половина на XV в. трябвало да се яви лично при мобилизация, докато санджакбеят трябвало да бъде придружен от няколко десетки служители, които носели различни части от снаряжението. Видовете брони, споменати в изворите, са следните: кожена ризница с метални плочици, метална ризница, наколенници или още една броня за боеца и една за коня му. Последното задължение засягало тимариотите, които имали годишен доход 30 000 акчета. По-голямата част от тимариотите носели обикновена палатка, а по-заможните — по няколко; една, за да се пазят от слънцето, още една със завеса, позволяваща съвсем повърхностен тоалет, шатра, в която съхранявали ценностите си, друга за провизиите и още две, в които се разполагала кухнята и се пазели седлата и конските сбруи.

Една малка част от анадолското селско население, известна под името сахиби маликяне, ползувала като пълна собственост част от данъците, дължими от раите, и по-точно част от десятъка върху реколтата. Там, където земеделецът плащал два десятъка, сахиби маликяне имал право само на единия; той служел във войската само ако взимал остатъка от данъчните приходи под форма на тимар. Този тип наследствена собственост също имала доосмански произход.

Съществувала и друг тип собственост, широко разпространена в селските, но понякога и в градските среди: религиозната фондация (вакъф). Това е имот, който се владее като пълноправна собственост и е отстъпен на някоя религиозна или общественополезна, най вече благотворителна институция, като ползуването му е за вечни времена. Положението на раята в този тип владения не се различавало от положението на раята в тимарите или в имотите, наречени маликяне. Земеделецът плащал данъци върху производството на вакъфа. Трябва да отбележим, че в градовете вакъфите често притежавали магазини, чиито наеми се полагали на управителите на религиозната фондация. Тяхната роля напомня дейността на нашето Обществено осигуряване. Трябва да прибавим, че в някои провинции мелниците били собственост на селските общности или на отделни селяни, но рядко принадлежали на тимариоти.

Миньорите образували особена обществено-професионална категория; видяхме, че на Балканския полуостров край градовете, но и недалеч от някои села се намирали многобройни мини, които доставяли на османската държава злато, сребро, олово, мед и желязо. Тази прослойка може да се раздели на четири големи категории: работници, технически персонал, държатели на дялове в експлоатацията на мините (мините принадлежали на владетеля, но той имал само теоретическо право над своята собственост) и служители на администрацията.

Необходимостта да се прибегне до специалисти, за да се използуват подземните богатства, принудила султана да предостави на тези, които ги експлоатирали, много широки права за владеене в замяна на редица данъци. Статутът на мините имал саксонски произход и работниците се ползували с много привилегии. Ефективната продължителност на труда била седем часа за петдневна работна седмица. Работникът работел следователно тридесет и пет часа седмично. Бил свободен в събота и неделя(39). Освен това те имали отпуск два пъти в годината: петнадесет дни за Коледа и още толкова за Великден. Трябва да отбележим също така, че в случай на глад месарите били задължени да обслужват с предимство миньорите, които били освободени и от редица данъци.

За да приключим с това описание на обществото, трябва да споменем разработването на солниците и оризищата. Вероятно в цялата империя солниците принадлежали на държавата, която ги давала под аренда на производителите на сол. Те ползували данъчни облекчения. Що се отнася до производителите на ориз, в по-голямата си част те спадали към категорията на ортакчиите; имали облекчения, но за разлика от другите раи дейността им била контролирана отблизо от персонал, ръководен от интендант по оризищата(40).

И така, османското общество не било феодално. Практически всеки земеделец можел да смени местоживеенето си. Тимариотът не бил собственик. Той получавал временно и срещу служба доходи, които в по-голямата си част били от данъчно естество. Османският тимар няма нищо общо с феода и с отношенията на зависимост и подчинение в западната феодална система. Даже може да се установи известна прилика между тимариота и раята: тимариотът получава данъчни взимания в качеството си на служител на султана; раята може да ползува даден имот, за да осигури чрез отчисленията, които дължи на владетеля, прехраната на тимариота.

Армията

Султаните успели да създадат военна машина, която се различавала от армиите по онова време. Османската армия може да се раздели на пет категории: кавалерия, пехота, артилерия, флота и специални подразделения. Противно на често срещаното предположение, османската армия не била набирана единствено сред мюсюлманите; някои слоеве на християнското население също доставяли на Портата военни контингенти. Кавалерията се състояла главно от тимариотите. Видяхме, че те сами си доставяли оборудване в зависимост от доходите, които им отпускал султанът. По-голямата част от тимариотските войски съставяли подразделения на леката кавалерия, с изключение на богатите тимариоти, които трябвало да бъдат придружени от известен брой напълно екипирани конници и коне. През 1475 г. тимариотските сили заедно с помощниците им възлизали приблизително на 40 000 души.

Към тази тимариотска кавалерия трябва да се прибавят и акънджиите, лековъоръжена кавалерия, отначало рекрутирана в племенните турски среди, а по-късно и на други места, например сред влашкото население от областта Тимок — Морава. Броят на акънджиите бил приблизително 10 000 души. Сред конниците трябва да отбележим и мюселемите, които били мюсюлмани или християни. Към края на XV в. Портата можела да разчита общо на около 50 000 конници.

Османската пехота се разделяла на няколко корпуса. Още от времето на Орхан от населението били формирани пехотни части, известни под името яя или пияде, разпределени в оджаци. Всеки войник от яята имал владение и се ползувал от данъчни свободи. Също така сред турците Портата набирала пехотинци, които се използували за разузнаване, за прокопаване на подземни галерии, за гарнизони в крепостите или за екипаж на военните кораби. При Мехмед II броят на тази група (азаб) бил 12 000 души.

Най-известният пехотен корпус бил съставен от момчета християни, набирани от Портата, за да служат като еничари (йеничери). Създаването на тази нова ударна войска било дело на Мурад I. При Мехмед II броят на еничарите вероятно бил около 6000. Организирани в няколко корпуса, еничарите служели на владетеля на бойното поле, а понякога пазели някои крепости. Отличилият се в битките еничар можел да получи тимар. Най-способните имали възможност да станат висши сановници на империята и да достигнат до поста велик везир.

Християнското население доставяло войници не само за еничарския корпус. Голям брой османски градове били отбранявани от поделения, набирани сред местното население. В замяна на това българските, гръцките, сръбските или арменските граждани, които помагали за отбраната на града, получавали данъчни облекчения. Същото ставало и в селата; опазването на някои стратегически пунктове било осигурявано от християнското население срещу освобождаване от някои данъци.

Разбирайки значението на артилерията, османците направили всичко възможно, за да осигурят оръдия за своята войска. Тъй като техническите им познания за отливане на оръдията били недостатъчни, султаните, най-вече през XV в., наемали немски специалисти, които оборудвали с артилерийска техника армията и флотата. Един от тези майстори леяри, съвременник на Мехмед II, даже е оставил разказ за своето пребиваване сред турците. Друг леяр, прочутият Урбин от времето на обсадата на Константинопол (1453), получил тимар за услугите, оказани на Великия господар.

Още от времето на Орхан Портата започнала да създава флот, чиято база се установила в Галиполи. Според някои извори османската администрация отначало използувала за екипажите както турци, така и гърци, италианци, каталанци и даже французи от Прованс. В началото на XVI в. отбраната на морската база в Галиполи била осигурявана от гръцкото население на града(41). Срещу това сътрудничество гръцкото население получило данъчни отстъпки. Управителят на Галиполи бил и главен адмирал (капудан паша) на султанската флота.

Османската военна система не би могла да функционира без съществуването на цяла поредица занаятчии. В крепостите имало различни подразделения, чиято задача била да поддържат гарнизона и да задоволяват неговите военни потребности. Османските документи често споменават ковачи и работилници за изработване на брони или стрели. При обсада Портата използувала специални подразделения, подготвени да изкопават галерии под самите стени на обсадената крепост. Тези подразделения, рекрутирани главно сред миньорите, били съставени по-често от християни, отколкото от мюсюлмани.

По този начин османските стратези създали военна машина, която превъзхождала армиите на потенциалните им врагове. Леката кавалерия на акънджиите имала за задача да прониква навътре в неприятелската територия, за да дезорганизира комуникационните връзки и отбранителната подготовка. Еничарската пехота представлявала дисциплиниран и добре оборудван корпус, който, подпомаган от артилерията, трябвало да разбие врага или да устоява на натиска, както се случило при Никопол (25 септември 1396) срещу тежката кавалерия на бургундските рицари. В зависимост от конкретните условия полулеката кавалерия на тимариотите привличала тежката неприятелска кавалерия, за да я насочи след това към позициите на еничарите или обстрелваната от османската артилерия местност, или пък използувала победата, за да преследва разгромените войски. Също така султаните умеели да си служат и с християнските части, чиято ненавист притъпявали, като им давали значителни облекчения.

Пред османската армия, която оставила далеч зад себе си средновековния начин на воюване, противниците, привикнали с отживелите времето си методи, можели само да губят. В началото на XVI в. такава била съдбата на Сефевидите в Иран и на мамелюците в Египет.

Население, турцизация, ислямизация

В османската държава живеели най-различни по произход и вероизповедание народи. За тях можем да съдим от регистрите по преброяванията.

Отвъд линията, която, най-общо казано, тръгва от днешна турска Тракия, прекосява Македония, преминавайки на север от град Янина, Балканският полуостров бил обитаван от население, което в по-голямата си част имало български или сръбски произход, от албанци по адриатическото крайбрежие и от власи, чиято най-значителна група се разполагала в областта Тимок — Морава и отчасти в Босна и Херцеговина. На юг от тази линия, в Източна Македония, Тесалия, Епир и Морея се срещали българи, гърци, албанци, славяни. Албанското население представлявало една трета от населението на тази територия. В почти всички балкански градски средища на славянските страни живеели и гърци. Естествено, на територията на днешна Гърция мнозинството от населението както в градовете, така и по селата било гръцко.

В Източна Тракия, според преброяванията от XV в., селата били турски, но големите градове като Одрин и Константинопол наброявали и значително гръцко население. Християнското население на Константинопол след 1453 г. било в по-голямата си част резултат от заселническата османска политика. Новите жители произхождали от различни области на империята. През 1478 г. Истанбул наброявал 9517 мюсюлмански домакинства срещу 5162 християнски и 1647 еврейски или общо 16 326 домакинства. Преброяването от 1488–1489 г. показва в Истанбул и Галата присъствие на 9776 християнски и еврейски семейства, което представлява около 40 000 души. Ако приемем, че между 1478 и 1488–1489 г. прирастът на мюсюлманското население и прирастът на християнското и еврейското население е бил един и същ, то броят на турските семейства трябва да е бил около 12 500. От общия брой на тези семейства 650 идвали от двата румънски търговски града Килия и Четатя Алба и били преселени през 1484 г. В началото на следващия век градът наброявал около 80 000 семейства. Мюсюлманите са 58,3%, християните 31,6% и евреите 10,8%. През 1488–1489 г. Одрин наброявал около хиляда немюсюлмански домакинства, а в началото на XVI в. — 3338 мюсюлмански семейства срещу 552 християнски и 201 еврейски.

Източна Македония предлага оригинална демографска картина: ако в южната част на провинцията населението е гръцко, то в северните райони селата често са населени със славяни, но — факт, който често е пренебрегван — в някои села има християнско население от тюркски и по-специално от кумански произход, колонизирано през XIII в. от византийските императори: неговото присъствие в документите се установява от тюркския произход на имената на жителите. В 1478–1479 г. общото население на Солун е 2258 домакинства, от които 932 мюсюлмански, 981 християнски и 2645 еврейски. В 1478–1479 г. град Серес наброявал 3200 души, Драма — 722, а Зъхна — 2000.

В някои градове арменският елемент бил значителен и имал определена икономическа роля. Част от арменците в Истанбул произхождали от Четатя Алба и Кафа. Не трябва да се забравя и присъствието на Балканите на цигани — християни или мюсюлмани. Една заповед от 1498–1499 г. говори за цигани в Никополския санджак, в София и в различни сръбски области. Това население живеело на племена, ръководени от традиционни вождове. Трябва да споменем и италианската общност в Истанбул.

Мала Азия имала мюсюлманско, но и християнско население. В Западен Анадол с изключение на Бруса немюсюлманският елемент бил от гръцки или арменски произход. В провинциите Сарухан, Айдън, Ментеше, Гермиян и Кенгери немюсюлманският елемент бил малоброен. През 1488–1489 г. например християнското население в Айдън наброявало 576 домакинства, в Ментеше — 219 домакинства, а в Гермиян — 199. Положението е подобно и по на изток, в Хамид. В останалата част на средиземноморското крайбрежие християните са малцинство. Също така в района на Анкара през 1488–1489 г. преброителите са записали само 824 домакинства. Малко са християните в Синоп и Кастамону, където през 1488–1489 г. имало 2322 домакинства.

В бившата Трапезундска империя обаче християните били мнозинство. В края на XV в. в Трапезунд и Ризе са преброени 27 131 домакинства. Град Трапезунд имал 186 арменски, 857 гръцки, 49 венециански и генуезки и 258 мюсюлмански семейства. Вероятно в селата е имало и грузинци (лази). В областта Кайсери християните били от арменски и гръцки произход. В Токат и Сивас се среща значително християнско население, но етническият произход на някои общности не е ясен. При преброяването по времето на Мехмед II в градовете са били записани квартали, които носят наименованията «Рум» или «Ермени». Ономастиката на жителите е изненадваща: някои жители носят имена, чийто етимон е турски. В такъв случай се поставя въпросът: възможно ли е терминът «Рум» да не е означавал гръцко население, а терминът «Ермени» — арменско? В първия случай «Рум» може би назовава едно православно тюркско население или една тюркско-гръцка православна смесица, а във втория — едно тюркско население с грегорианско вероизповедание или армено-турска грегорианска смесица.

В края на XV в. крайните източни части на Анадола още не били преминали под османска власт. В началото на XVI в. провинция Мардин наброявала 5782 мюсюлмански, 2427 християнски и 92 еврейски домакинства, като една част от християнското население било арменско. Но същото време провинция Байбурт имала 977 мюсюлмански, 3775 християнски домакинства, от които 352 ползвали данъчни облекчения. Една част от християнското население било арменско, както и в Мардин.

Османските преброявания от XV в. показват, че в провинция Караман, както и в Рум (Токат, Сивас ) живеели известен процент турци християни, които водели заседнал живот или били номади. Християнското турско население не е характерно само за цитираните райони. В значителен брой малоазийски провинции живеели турци християни, чиито имена са най-често от тюркски, а не от персийски или арабски произход. Трябва да прибавим, че един византийски извор от XIII в. съдържа интересни данни за християнското турско население на Алашехир (Филаделфия).

Гърците, арменците и турците християни не били единствените немюсюлмани в Мала Азия. В провинция Трапезунд имената невинаги са гръцки. Някои от жителите, и то не само в столицата на санджака, изглежда, са били арменци, а други — лази. В цяла Мала Азия административната политика на Портата, отнасяща се с недоверие към анадолския турски елемент, я принуждавала да предоставя тимари на отскоро отказали се от вярата си балкански поданици от славянски, гръцки, балкански, албански, влашки и даже саксонски или унгарски произход.

В Османската империя през XV в. живеели и евреи, които могат да се разделят на две групи според произхода им:

1) В завладените територии османците заварили еврейско население, което живеело там още преди тяхното нашествие. Става дума за евреите от старата Византийска империя. Някои документи споменават за съществуването през XV в. на еврейски общности в Сарухан, Крим, Галиполи, Коринт, Солун и, естествено, в Константинопол. В 1488–1489 г. османските данъчни служби са регистрирали в Истанбул 429 домакинства или повече от 2000 евреи.

2) Голям брой евреи пристигнали в Османската империя от Иберийския полуостров след декрета на католическите крале за изгонването им от 31 март 1492 г., от Южна Италия и дори от германските държави и Прованс. Османските преброявания споменават за съществуването на значителни еврейски общности във всички по-големи градски центрове. През XVI в. град Солун, където повече от 60% от населението е еврейско, станал голямата еврейска метрополия в Османската империя. Султанските преброители вписвали и произхода на различните общности: от Испания, от Португалия, от Сицилия, от Прованс, от Германия и т. н. В Одрин например се установяват емигранти от Испания, Португалия, Сицилия и Германия. Валона също е значителен център на евреите. В началото на XVI в. те са 35,84% от цялото население. Трябва да се знае, че след издаването на известния испански декрет за изгонването им във всеки османски град имало еврейски общности, дошли от Запад, чийто брой зависел от икономическата значимост на конкретното селище. Благосклонната политика на Портата по отношение на еврейската емиграция може да се обясни вероятно с желанието на султана да се пребори с икономическата роля на арменците, но най-вече на гърците, които мечтаели да отхвърлят властта на османската държава.

Възможно ли е да очертаем някаква представа за броя на жителите на Османската империя през 1500 г.? В Румелия живеели общо 1 111 799 домакинства, от които 862 707 немюсюлмански (около 3 882 180 души) и 244 958 мюсюлмански (около 1 469 750 души). Мала Азия наброявала 420 000 домакинства: 388 397 мюсюлмански (около 2 330 382 души) и 31 725 немюсюлмански (около 142 765 души). Като се вземе предвид, че мюсюлманското семейство е полигамно, общият брой на жителите на Османската империя възлизал на около 7 825 000 души.

Империята на султаните била многонационална държава и нейните поданици принадлежали на най-различни вероизповедания; освен това владетелят, управляващите и основният закон на тази държава задължително били мюсюлмански. Опитвала ли се е Портата да принуди християнските и еврейските си поданици да променят религията си и да приемат исляма? Отговорът на този въпрос е много нюансиран: изглежда, че султаните не са наложили политика на ислямизация на немюсюлманите. Истина е, че босненците, както и част от албанците в крайна сметка приели исляма, запазвайки езика си. По-късно една малка група румънци от Източна Македония, куцовласите, приели исляма, но не загубили езика си. В Азия лазите също приели исляма вероятно през XVII в. И най-сетне през втората половина на XVII в. една малка група евреи се ислямизирала вследствие на религиозни смутове вътре в общността, а доста съмнителните религиозни убеждения на някои християни улеснили преминаването им към исляма.

Без съмнение Портата не може да бъде обвинявана, че е водела масирана политика на турцизация и принудителна ислямизация. Разбира се, тя рекрутирала еничарите сред християнското население и ги превръщала в османци; но процентът на набираните за еничарския корпус момчета е незначителен в сравнение с населението на империята. Освен това участието в този елитен корпус давало на способните младежи достъп до най-високите постове, поради което принудителното рекрутиране невинаги било посрещано зле от засегнатите.

Всъщност султанът нямал интерес да ислямизира християнските маси, защото приемането на исляма водело до прекратяване на изплащането на данъка от 25 акчета (испенче), който дължал всеки християнин земеделец, както и на поголовния данък (джизие). През XV в. двата данъка общо се равнявали на две златни монети (7,14 г злато). Разбира се, данъчните служби си връщали част от данъка, като облагали новия мюсюлманин с данъка за земеползуване, плащан от земеделците мюсюлмани, но ползуването на земя било изключение и размерът на данъка, взиман от селяните, които имали само малко късче земя, в най добрия случай представлявал около 50% от испенчето. Ако прибавим и поголовния данък, султанските данъчни служби губели от всеки ислямизиран данъкоплатец повече от една жълтица (3,57 г злато). Ако през 1488 г. християнското население на Анадола станело мюсюлманско, Портата щяла да загуби няколко десетки килограма злато. През 1500 г. в империята имало 894 432 християнски домакинства: Портата не можела да се лиши от 2 800 кг злато годишно и тя толкова малко била заинтересувана от ислямизацията на християните, че продължавала понякога да взема испенче и от ислямизираните християни. Фактът е установен от някои османски чиновници при описването на населението.

На Балканите може да се види и един друг аспект на османското владичество. Истина е, че вследствие на размяната на население и емиграцията броят на турците през XX в. силно намалял. Въпреки премахването на османското господство народите от европейския Югоизток все още пазят следи от него; градовете бавно губят своя османски вид, но обичаите, а и известен османски речник продължава да съществува в езиците на народите, живели под султанска власт. Само един бегъл поглед върху езика на албанци, българи, гърци, македонци, бошнаци, сърби и румънци показва до каква степен османската цивилизация е успяла да наложи и формира някои страни от живота на Балканите. Около двеста думи, отнасящи се до различни елементи от дома, облеклото, мебелировката, храната или околната градска среда, са от османски произход.

Трябва ли да даваме примери? Живеете в одая, спите в ятак (легло), гледате през прозорец, който има джам и черчеве. Стаята има дюшеме и таван. Прибирате вещите в долап и ядете на софра. На масата има фарфурии (чинии), чийто османски етимон фахфур вече не се употребява. Можем да продължим, уточнявайки, че на леглото има чаршаф, а на прозорците перде. Потребителят в европейския югоизток прави покупките си в бакалия или при зарзаватчията. Туристът, който избира менюто си в ресторанта, открива известен брой ястия и сладкиши, които носят турски имена.

Тази следа у народите от Източна Европа добре разкрива ролята, която са изиграли турците. Те са положили първите основи на новата градска култура. Може да се каже, че при структурирането на балканската градска цивилизация Портата е изиграла онази роля, която имат немците в славянска и унгарска Европа.

* * *

Държавата, която по принцип трябвало да се съобразява само с шериата, тоест с мюсюлманския религиозен закон, поради разнородното естество на своето население била принудена да признае обичайното право на различните общности, съставляващи империята. Това поведение било продиктувано както от стремежа да се избегнат размириците сред завоюваните народи, така и от икономически съображения. За да илюстрираме прагматизма на османската администрация, достатъчно е да припомним два примера: султанът имал интерес да запази сръбските минни закони, тъй като нямал никакъв опит в тази област. От друга страна, за да се възползува от християнските военни структури, той признал обичайното право на народите, които още преди османското нашествие участвували с военни отряди в леката кавалерия или в крепостните гарнизони. Макар и мюсюлманска по същество, централната администрация запазила някои административни, данъчни, юридически и военни структури, когато те не накърнявали държавните интереси.

Трябва да се подчертае и един друг аспект. Османското господство прекратило анархията, която царяла както в Анадола, така и на Балканите, осигурявайки политическа стабилност и следователно икономическа активност. Трябва да добавим, че в началото държавни имоти били отдадени под аренда на гърци и арменци. От последното десетилетие на XV в. еврейските бежанци, идващи от владенията на испанските монарси, започнали да играят значителна роля.

От социална гледна точка: османците премахнали крепостничеството за повечето селяни, но в града тяхната администрация не успяла да създаде градски структури, наподобяващи структурите на Запад. Трябва да отбележим и липсата на феодална система, близка до системата в Западна Европа.

Във военната област османците се проявили като новатори. Султаните създали армия, освободена от всякаква племенна зависимост, свързана изцяло с личността на владетеля. Масовото използуване на артилерията на бойното поле срещу армии, парализирани от някакво средновековно чувство за чест, ефикасността на еничарската пехота и находчивото използуване на леката тимариотска кавалерия били фактори, осигуряващи превъзходството на османците над християнските войски.

Новите господари въвели нов начин на живот в завладените страни. Живо доказателство за това е цял един речник, чийто отпечатък балканските езици носят и до днес.

Нека завършим с една констатация, която изглежда изненадваща. Някои аспекти на османския свят от тази епоха предначертават образа на съвременната държава, защото султанът е владетел, ограничен в упражняването на правомощията си не само от шериата, но и от обичайното право на подчинените народи.

Пета глава: Апогей на Османската империя: събитията през 1512–1606

Селим I (1512–1520)

На 24 април 1512 г., когато Селим I наследява Баязид II, Оманската империя се намира в такава тежка криза, каквато тя познавала само във времето, последвало битката при Анкара сто години преди това. Опасността била двойна. От една страна, потушаването на бунта на Шах Кулъ не сложило край на заплахата от ново въстание, подклаждана отдалече от Исмаил шах. От друга страна, една част от Анадола все още не зависела от властта на новия султан, чиито братя и сестри, знаейки, че могат да пострадат от правилото за държавно братоубийство, ни най-малко не смятали да се откажат от правата си върху престола, дори и ако трябвало да потърсят помощ от хетеродоксалните туркменски племена и даже от самия шах. С необикновена енергичност и остър политически усет Селим възстановил вътрешния ред в Анадола, а след това, увлечен далеч оттам в множество военни операции, за пет години превърнал Османската империя в първата сила на ислямския свят, каквато тя останала до изчезването си през XX в.

Когато поел властта, Селим бил около четиридесетгодишен. Той вече имал завидна репутация, придобита по време на управлението му в Трапезунд: превъзходен военачалник, който лично предвождал войските си, неподкупен и способен администратор, безупречен и искрен сунит, без склонност към лукс и удоволствия. Зад тази външност на суров воин принцът се отличавал с широка култура, четял много, поради което носел очила и даже сполучливо пишел стихотворения на персийски. Селим бил самотен и потаен човек, който не се стараел особено много да бъде разбран от съвременниците си и изпитвал доверие само към няколко верни съратници. Оттам е и известното смущение у османските хронисти от онова време, които се възхищавали от делото му, но били объркани от човека, наречен още приживе Явуз, Страшния — толкова драстични изглеждали мерките, които вземал, за да се справи с големите трудности. Истина е, че султанът бил холерик и понякога налагал с юмруци везирите си. Истина е, че главите на висшите сановници хвърчали по-често от обикновено. Но султанът бил убеден, че наказанията, чиито жертви невинаги били невинни, служат за пример. И най-сетне, Селим дошъл на власт благодарение на едни политически групировки в борба с други. Едните били убедени, че той им е задължен, а другите непрекъснато плетели тайни интриги. Ударите се изсипвали и от двете страни, докато в крайна сметка всички разбрали, че властта се намира в най-твърдата ръка.

Поход срещу Сефевидите в Иран

След идването си на престола в продължение на една година Селим полагал постоянни усилия, за да победи и премахне и последния претендент за трона, който можел да представлява някаква заплаха: по-големия си брат Ахмед. Султанът успял да го примами на бойното поле при Йенишехир, заблуждавайки го с лъжливи сведения за размерите и верността на султанската армия. Селим отлично владеел този вид машинации, подготвяни тайно и продължително, които във върховния момент поставяли лишения от това умение противник в неговата власт. По този начин през 1513 г. кризата в династията била разрешена в полза на Селим и на единствения му син Сюлейман, който бил назначен за управител на Маниса. Останали живи само синовете на Ахмед, които избягали в Иран и Египет и скоро изчезнали, без да оставят потомство.

В Анадола мирът бързо бил възстановен чрез строг надзор над областите, където през предишните години бунтовете на еретиците намирали благодатна почва. Изглежда, че този «лов на вещици» се състоял най вече в отстраняване на компрометирани тимариоти и екзекутиране на най-изявените водачи. Нищо не потвърждава легендата за избиването на 40 000 еретици, извършено през 1513 или 1514 г., която изглежда и силно повлияна от «ориенталската страст към големите числа».

След като възстановил султанската власт във владенията си, Селим се насочил към този, който от началото на века методично се опитвал да подкопае властта му отвън. Спорът между шах Исмаил и Селим се задълбочил през годините, които султанът прекарал в Трапезунд, защото въпреки забраната на баща си той не се поколебал да отблъсне с оръжие сефевидските набези. Султанът упреквал шаха, че изповядва доктрина, която очевидно излиза извън нормите на исляма, но най-вече, че представлява опасност за единството на Анадола, както и го доказал на практика при избухването на казълбашките въстания и по време на борбите за наследството на Баязид II.

Най-напред Селим получил от духовния глава на империята, шейх юл-исляма Саръ Гьорез, присъда (фетва), която изхвърляла от ислямското общество шах Исмаил и привържениците му, защото разрешавала те да бъдат убити, а жените и децата им да бъдат превърнати в роби. Това придавало легитимност на една война с шаха. Впрочем подготовката за нея вече била започнала. Воденето на тази война до пълното унищожаване на противника щяло да бъде постоянна цел на политиката на султана до смъртта му и всичко друго било подчинено на нея.

Походът от 1514 г. бележи началото на редица понякога доста продължителни войни, които ще противопоставят султани и шахове до XVIII в. Тук се налагат някои предварителни бележки, които трябва да разсеят всякакво недоразумение. През 1514 г. изобщо не може да става дума за сблъсък на две национални държави: държавата на османските турци и държавата на сефевидските иранци. Този възглед, разпространен доста късно и поддържан в продължение на много години от историците на двете страни, не може да издържи едно сериозно изследване. Шах Исмаил е защитник на тюркския полуномадски свят, света на казълбашите, които го били издигнали на власт. Макар че знаел персийски, той мислел на тюркски и като тюрк. Въпреки че администрацията му е в ръцете на опитни ирански чиновници, наследени от предишните тюркски държави в Иран, неговата военна сила се обляга на тюркските племена, привърженици на странния синкретизъм, който шахът проповядвал и където се откриват местни доислямски вярвания, примесени с представи, идващи от древния шаманизъм на степите, и всичко това покрито с тънък пласт шиитствуващ ислям, в значителна степен отдалечен от ортодоксалния шиизъм, който по-късно ще се утвърди в Иран. В очите на анадолските полуномадски тюркски племена, поданици на султана, обожественият шах, който говорел техния познат език, успял да създаде в Азербайджан идеалната тюркска държава. За тях тя била много по-привлекателна от централизираната султанска държава на османците, от една династия, откъсната в продължение на век и половина от своята среда, чиито потребности не можела да разбере, от една административна система, чиито местни представители, идващи от градския елит или чрез девширмето, им изглеждали като чужденци. Шах Ибрахим вече показал каква полза може да извлече от тези свои привърженици, чийто брой бил достатъчен, за да разклатят османската власт в Анадола.

За Селим линията на поведение била ясна: разрешаването на анадолския проблем минавало през отстраняването на шаха. Ако той изчезнел, доктрината, основана на неговата божественост, щяла да се срути от само себе си и да обезсърчи неговите последователи. Анадолският въпрос, който бил вътрешноосманско дело, трябвало да се разреши чрез победата на един турски султан над един тюркски шах. Този въпрос обаче щял на свой ред да породи други външни усложнения.

Армията, предвождана от Селим, която напуснала Истанбул през пролетта на 1514 г., безспорно била една от най-могъщите за своето време по броя, възможностите си, качеството на огнестрелното оръжие и умението на тези, които си служели с него. А войските на шаха, които тежко пострадали две години преди това в един катастрофален поход в Трансоксиания, се състояли от малобройни кавалерийски отряди, много опасни обаче, въпреки че не разполагали нито с топове, нито с аркебузи.

Двете армии се срещнали на 23 август 1514 г. при Чалдъран, на североизток от езерото Ван. Османската артилерия покосила фанатизираните казълбаши, които до края хвърляли смъртоносните си снаряди, причинявайки тежки загуби в противниковите редици. След като овладял терена, Селим систематично избил пленниците, но шахът успял да избяга. Османската армия тръгнала по дирите му през труднодостъпен планински район и била забавена от тежкия обоз. След изключително сухото лято настъпила преждевременна зима, и то в местност, където казълбашите оставили след себе си само изгоряла земя. Превземането на Табриз станало без сражение, но армията и особено еничарите отказали както да продължат, така и да зимуват на място. Султанът бил принуден да се примири и да даде сигнал за отстъпление. Изтощени от този поход, при който били подложени на жега, жажда, студ и на опасната нападателност на казълбашите, от този момент и за дълго войските отказали да потеглят наново към Азербайджан.

В анадолския град Амасия, където прекарал зимата на 1514–1515 г., Селим преценил, че ако войските му са отпаднали духом, то и шахът също е изгубил по-голямата част от армията си. Един втори поход в Иран поставял следователно не чисто военни, а по-скоро транспортни, снабдителни и политически проблеми. От една страна, се отдалечавала зоната на военните действия и възниквали трудности по снабдяването на многобройната армия в една опустошена местност. От друга страна, съществувал рискът някакъв нов противник, изпратен от шаха, да нападне изотзад или встрани движещата се на изток османска армия. Селим замислил план за действие, с който трябвало бързо да постави целия Източен Анадол под своя власт. През 1515 г. последните групи на сефевидската съпротива в Централен Анадол били разгромени, а след това великият везир нападнал туркменския бей Зулкадрие (Зулкадр), който възприел двусмислено поведение по време на похода в Чалдъран. Междувременно няколко служители на Портата, сред които и прочутият хронист Идрис Битлиси, спечелили за каузата на султана кюрдските владетели в Източен Анадол, които били недоволни от лошото отношение на шаха. През 1516 г. те въстанали и с подкрепата на армията на Бъйъклъ Мехмед паша прогонили окончателно Сефевидите от Югоизточен Анадол, който станал османският бейлербейлик Диарбекир.

Поход срещу мамелюците в Сирия и Египет

От 1501 г. в Египет управлявал мамелюкският султан Кансух ал-Гури. Той поддържал неизменни приятелски отношения с Баязид II. От своя страна османският султан оказал значителна подкрепа за построяването на мамелюкски флот в Червено море, който трябвало да действува срещу португалците в Индия. Османската империя, която се явявала сериозна морска сила в Средиземно море, изпратила инженери, техници и материали на невежите в морските дела мамелюци. Още с идването си на власт Селим прекратил това сътрудничество, изтъквайки като претекст военните действия срещу шаха еретик.

През 1516 г. империята на мамелюците като че ли била най-голямата сила в ислямския свят. Територията й се простирала от Горен Египет до Централен Анадол и включвала Палестина и Сирия. Мамелюкският султан имал свои гарнизони в пристанищата на Хеджаз, шерифът на Мека бил негов васал. В Кайро султанът поддържал халиф от Абасидската династия, от когото различните мюсюлмански владетели вземали официално разрешение при идването си на власт.

Когато Селим внезапно се насочил срещу мамелюците, главната му грижа не била да стане покровител на Светите места и да присъедини Египет. Изследването на географското положение на Анадола през 1516 г. показва, че след присъединяването на Зулкадрие и Диарбекир османските владения можели да се свързват помежду си само ако се заобиколи мамелюкският анклав в Горна Месопотамия, който включвал Антаб и Малатия и достигал на север до Дивриги, между Сивас и Ерзинджан. От гледна точка на бъдещи военни действия в Иран това било сериозна стратегическа пречка за султана. От друга страна, Селим знаел, че шахът е предлагал съюз на Кансух ал-Гури и че въпреки явната антипатия на мамелюкския султан към него експанзията на Османската империя в Централен и Източен Анадол можела да накара разтревожения за своите северни територии владетел от Кайро да възприеме враждебно отношение към османците. За османския султан продължаването на войната на изток се нуждаело от предварителни военни действия на юг. Според него пътят за Табриз трябвало да мине през Кайро.

В продължение на осемнадесет месеца Селим подготвял клопката, която Кансух успял да усети едва в последния момент и в която загинал. Присъединяването на Зулкадрие било само по себе си дръзка постъпка, защото мамелюците отдавна се смятали за сюзерени на емирството. Фактът, че там за наследствен бей и османски бейлербей бил назначен синът на човек, който в продължение на десетилетия бил най-упоритият им противник в областта, се считал за акт на враждебност. Селим искал да привлече Кансух в Северна Сирия като наблюдател както по време похода в Чалдъран, а след това да го нападне внезапно. Чрез своите васали на мамелюкска територия и особено чрез управителя на Алепо султанът от Истанбул успял да разтревожи до такава степен султана от Кайро, че го накарал да се разположи с войската си в набелязаната местност, докато той самият потеглил на изток към Иран. Разделяли ги само няколко дни ход, когато Селим под претекст, че Кансух му пречи да премине през анадолските си владения, което означавало, че се е съюзил с шаха, му обявил война и го пресрещнал в Мардж Дабик, на север от Алепо, на 24 август 1516 г. Битката била кратка и поради това, че според предварително уговорения план наибът на Алепо веднага се предал с част от армията, която била напълно дезорганизирана и пометена от османските топове. Селим завладял Сирия, а през януари 1517 г. и Кайро, след като победил и последните мамелюци. Той останал там до септември, завземайки всички територии, титли и правомощия на султаните от Кайро, към които прибавил — но това е една доста неясна афера — и титлата на абасидския халиф. Шерифът на Мека побързал да положи клетва за вярност. Малко по-късно, през 1519 г., един османски корсар, който станал владетел на Алжир, също се подчинил на османския султан. Името му било Хайреддин Барбароса, бъдещ велик адмирал и създател на османския военноморски флот в Средиземно море.

При идването на Селим на власт Османската империя имала ореола на авторитетна държава поради завладяването на Константинопол и борбата си за вярата срещу европейските неверници. Въпреки това тя била второстепенна сила в сравнение с Мамелюкската империя, която многократно я разгромявала в Киликия. От държава, която през 1512 г. била пред разпадане, Селим направил империя, която се явявала единствената наследница на Византия и Багдад, простирала се на три континента и щяла да се задържи там в продължение на четири столетия.

Но това било само един епизод от големия план на османския султан, който напуснал Кайро, заявявайки, че новата му цел е Иран и краят на шаха. След дълги приготовления по време на презимуването в Дамаск, през май 1518 г., той достигнал до бреговете на Ефрат. Там обаче неговата армия категорично отказала да направи и една крачка на изток. Страхувайки се от бунт, владетелят на значителна част от света предпочел да не настоява. Върнал се в Истанбул, където замислил нов поход срещу Шах Исмаил, като обръщал особено внимание на пътните етапи и снабдяването с храна. Но този поход никога нямало да се състои, защото Селим след кратко боледуване умрял през септември 1520 г.

Сюлейман Великолепни (1520–1566)

По това време Сюлейман, единственият жив син на Селим, бил на около двадесет и пет години. Той бил управител на Маниса, а докато баща му воювал надалеч от столицата, понякога бил негов почетен заместник в Истанбул. Не бил много известен. В Портата и в армията отделните групи, които Селим безмилостно разгромил, се изпълнили с надежди при идването на власт на този млад принц, когото смятали за неопитен и слабоволев. Те се излъгали. За няколко години Сюлейман щял да затвърди делото на своя баща, да осигури мира вътре в империята и да разшири границите й, докъдето стигал радиусът на действие на неговите войски.

При Селим се проявявала една-единствена непреклонна воля: волята на султана, чиито велики везири, сведени до обикновени изпълнители, били екзекутирани при най-слабия протест. Обратно, везирите на Сюлейман се радвали на значителна възможност за инициатива и маневриране и често не може да се определи каква е била ролята на владетеля при взимане на дадено решение. Във всеки случай първата трета от управлението на Сюлейман показва тясно сътрудничество между няколко приближени на султана и великия везир и се характеризира със забележителна съгласуваност в избора на насоките и приоритетите.

Сюлейман проявил достатъчно мъдрост, за да запази на поста велик везир Пири Мехмед паша, когото уважавали заради предпазливостта, опита му и факта, че служил на Селим II успешно, без да си навлече неговия страшен гняв. Този човек на здравия разум използувал влиянието си върху новия султан, за да го накара да отмени веднага най-непопулярните мерки на баща си. Селим се опитал да задуши сефевидската икономика, зависеща от пазарите в Бруса и Алепо, като наложил на източните покрайнини на държавата си строга блокада, чието прилагане било придружено с много злоупотреби. Освен това прекъсването на голямата търговия с Изтока се оказало катастрофално за производители и търговци. Сюлейман възстановил свободната търговия с някои ограничения и обезщетил пострадалите от грабежите. Освен това той отбелязал идването си на трона, като проявил голяма щедрост спрямо еничарите и разпоредил отмяната на някои присъди. Само за няколко седмици неговата слава на справедлив и снизходителен владетел бързо се утвърдила.

При вестта за смъртта на Селим могъщият бейлербей на Сирия и Палестина Джанбарди ал-Газали сметнал, че е настъпил подходящият момент, за да се провъзгласи за владетел. Срещу бунтовника незабавно била изпратена османска войска и неговото поражение в началото на 1521 г. показало, че султанът е способен да защитава властта си в цялата обширна държава.

Превземането на Белград и Родос

Още от първите месеци насоките на външната политика на Сюлейман също значително се различавали от външната политика на баща му. Селим бил подчинил всичко на безпощадната си борба срещу шаха, в която обаче армията му отказала да го следва. Новият султан и неговият велик везир преценили, че е по-добре да се насочат към друг по-естествен противник: неверниците в Европа. Все пак шахът трябвало да бъде сплашен и в Табриз тайно бил изпратен посредник: разпалвайки надеждата за нормализиране на отношенията, той успял в продължение на повече от една година да разубеди шаха от всякакви ненавременни действия срещу османските територии. През това време султанът удържал две блестящи победи там, където прадядо му Мехмед Завоевателя бил принуден да се откаже.

При Селим по границите с Унгария станали няколко незначителни инцидента. Сюлейман си спомнил за тях съвсем навреме, когато научил, че османският посланик, изпратен в Буда, за да съобщи вестта за идването му на власт, бил посрещнат неучтиво от Лайош II. Всъщност султанът имал нужда от някакъв casus belli (повод за война), за да поведе армията в истинска свещена война, която щяла да й възвърне самочувствието, а благодарение на получената плячка — и желанието да се бие. Целта — унгарската граница — била известена едва когато Сюлейман напуснал Истанбул на 18 май 1521 г. След неколкоседмични военни действия Белград и много други околни крепости паднали под властта на османците. Тези завоевания затвърдили положението им по десния бряг на р. Дунав и им предоставили възможността да използуват средното течение на реката и долината на р. Сава при бъдещи походи.

През следващата година се провела смесена, сухопътна и морска операция срещу о. Родос. Султаните толерирали този бастион на франкското присъствие в Източното Средиземноморие, докато интересите на империята не им налагали абсолютно господство над крайбрежните морета. Завладяването на Египет създало нова обстановка: комуникацията между столицата, пристанищата на Леванта и Александрия станали вътрешноосмански проблем. Но освен пиратите, християни и мюсюлмани, единствената пречка за крайбрежното корабоплаване били Додеканезите, които рицарите на «Св. Йоан» продължавали да владеят. Към тази стратегическа причина се прибавяло и недоволството на султана от един орден, чиито велики магистри се били компрометирали, подкрепяйки неприятелите на империята, шаха еретик и мамелюкските владетели. След петмесечна обсада на 20 декември 1522 г. Родос капитулирал при благоприятни условия. Великият магистър Вилие дьо Л’Ил Адам и хората му успели да потеглят за Европа. С изключение на Кипър, за който Венеция плащала данък, Източното Средиземноморие се превърнало в османско езеро. А малко по-далеч, от една година османските войски вече владеели Йемен.

Походи срещу Унгария. Обсадата на Виена (1529)

На 27 юни 1523 г., пет месеца след завръщането си от о. Родос, Сюлейман взел решение, чиито последици щели да засегнат следващите дванадесет години. Великият везир Пири Мехмед паша получил благодарност за лоялната си служба и разрешение да се оттегли в земите си. Неговият приемник Ибрахим, дотогава второстепенен сановник в султанския дом, бил съвсем неизвестен. Той произхождал от Епир и бил фаворит на султана. Тясното сътрудничество между Сюлейман и младия му приятел за дълго време щяло да се отрази благоприятно както във външната, така и във вътрешната политика на империята. Интелигентен, трезвомислещ, надарен с остър политически усет и с много силен характер, Ибрахим паша изиграл първостепенна роля, която превърнала неговото везирство (1523–1536 г.) в най-блестящия период от златния османски век.

Внезапното назначаване на един фаворит на най-високия държавен пост, без да е преминал през всички стъпала, които по традиция водели до него, било нещо нечувано. Този факт незабавно предизвикал дълбока завист, която имала тежки последици. След няколко седмици вторият везир Ахмед паша, който се почувствувал засегнат, получил като компенсация доходния пост на управител в Египет. Малко след пристигането си в Кайро, в началото на 1524 г., той се провъзгласил за султан. Лоялните османски войски успели да го отстранят и да възстановят реда. Но авантюрата на Ахмед паша показала в каква степен се нуждаели от реорганизация управлението и отбраната на тази периферна провинция, с която Портата не успяла да се заеме, след като я завладяла.

В този случай Ибрахим паша доказал своите способности. На 22 май 1524 г. той се оженил за една от сестрите на султана и това събитие било отбелязано в Истанбул със забележителни празненства. След два месеца великият везир, накичен с престижната си титла, отплавал от Истанбул в Египет с мисия, която щяла да продължи повече от една година. Ибрахим паша сложил край на злоупотребите, извършвани от предишните управители, които поради отдалечеността на централната власт потънали в беззаконие и корупция. Египет най-сетне получил образцово административно управление. Вътрешният ред решително бил възстановен, бедуинските вождове били привлечени за съюзници, Суецкият арсенал бил обновен с цел да се укрепи присъствието на османския флот в Червено море. Благодарение на дейността на великия везир спокойствието в Египет било осигурено за един век.

Мисията на Ибрахим паша била прекъсната от писмо на султана, който спешно го викал в Истанбул. Една от причините бил бунтът на еничарите, който избухнал през март 1525 г., но в крайна сметка решително бил потушен. Другата причина била възобновяването на военните действия срещу Унгария след поредица гранични инциденти и най-вече след неуспеха на османските набези в противниковата територия. Всъщност двете причини били свързани: един поход в Унгария, придружен с взимане на плячка, щял да успокои еничарите.

Операциите били кратки. Сюлейман потеглил от Истанбул на 23 април 1526 г. и на 29 август се срещнал с унгарските войски в блатистата равнина край Мохач. За два часа трудноподвижната, облечена със стоманени брони конница била унищожена от оръдията на султана и от неговата много по-подвижна войска. Крал Лайош II загинал в битката. Пътят за Буда бил открит. Сюлейман влязъл в града. На 11 септември на мястото на Лайош II, който нямал наследник, султанът поставил Янош Запояи, войвода на Трансилвания и най-силният човек в това, което останало от кралството. Той се задължил да плаща данък на Портата. След два месеца враждебно настроените към Запояи благородници се събрали в Пресбург, където провъзгласили за крал ерцхерцога Фердинанд Австрийски, брат на Карл V и на вдовицата на Лайош II Мария Унгарска. Правото на завоевателя за османците и изборът на Диетата за Хабсбургите — това били принципите, върху които още оттогава всеки от противниците трябвало да обоснове легитимността на своите искания спрямо Унгария в продължение на два века и половина и заради които конфликтът почти не преставал.

Султанът все още бил в Унгария, когато научил за въстанието, избухнало в Анадола. Бунтът на еретиците на Шах Кулу през 1511 г. бил последван от въстанието на Шах Вели през 1520 г., което било жестоко потушено. Но дълбоките причини за напрежението в Анадола си останали: мизерно положение на тимариотите, ограничаване на правата на племенните вождове, несговорчива и често корумпирана администрация. Бунтът от 1526–1527 г., който много бързо се разширил, също приел характер на еретично движение и унищожил войските на провинциалните управители. Трябвало да се прибегне до изключителни мерки за потушаването му, но когато великият везир пристигнал, това вече било извършено. Във всеки случай той съумял да вземе необходимите мерки, за да задоволи исканията на недоволните. В общи линии мирът в Анадола бил възстановен до избухването на големите бунтове (джеляли) в края на века. След трайното успокояване на еничарите този нов успех също бил заслуга на Ибрахим паша. В Унгария, веднага след като бил провъзгласен за крал от Диетата в Пресбург, Фердинанд тръгнал срещу съперника си Янош Запояи, когото победил при първия сблъсък. Запояи поискал помощ от султана, за да си възвърне трона. Това бил поводът за четвъртия «свещен поход», заради който Сюлейман напуснал Истанбул на 10 май 1529 г., придружен от великия везир, който няколко седмици преди това прибавил към титлите си и тези на генералисимус (сераскер) на османските армии и бейлербей на Румелия. На 8 септември Буда била отнета от императорската войска, а няколко дни по-късно Янош Запояи бил провъзгласен за крал на Унгария. Но походът на Сюлейман и Ибрахим нямал за цел само изпълнението на тази формалност. Въпреки напредналия сезон и есенните дъждове османската армия, която разполагала със 120 000 души, пристигнала на 27 септември пред стените на Виена, където Фердинанд благоразумно се бил оттеглил и която отбранявали само двадесетина хиляди войници. Ентусиазмът на обсадените, мощните внушителни стени на града, евентуалните неблагоприятни климатични условия принудили султана да вдигне лагера на 16 октомври. След два месеца той се завърнал в Истанбул.

Походът до Виена като че ли отбелязва крайната граница, която османската армия можела да достигне на запад. По традиция тя потегляла преди края на април и се завръщала преди зимата. Въпреки превъзходството си в хора и оръжие османците не подновили опитите си преди 1683 г., като и този път походът завършил с неуспех. След като Виена се оказала непостижима, османските експедиции в Австрия, които рядко достигали до наследствените владения на Хабсбургите, били непрекъснато повторение на безкрайни походи без решителни битки, изнурителни и изтощителни и за двата противника.

Военните действия скоро се възобновили. Тъй като войските на Свещената Римска империя обсадили Буда, Сюлейман потеглил на 25 април 1532 г. в поход, наречен от османците «походът в Германия», защото армията трябвало да стигне до Грац. Тя пристигнала там през септември, т. е. много късно, за да се придвижи напред. Османците завзели някои крепости в Южна Унгария, които не заслужавали такова разгръщане на сили и средства. Малко по-късно започнали дипломатически преговори в Истанбул, които довели до примирие и временно запазване на статуквото в Унгария, като Фердинанд и Запояи запазвали териториите, които владеели в края на 1529 г. Заради това и двамата трябвало да плащат данък на Сюлейман.

Превземането на Ирак. Великият везир Ибрахим паша

На Изток преговорите, предприети от Сюлейман в началото на неговото управление, приключили през 1523 г. с пристигането на сефевидски пратеници в Истанбул и сключването на примирие. На следващата година Шах Исмаил умрял и оставил за наследник на престола десетгодишния си най-голям син Тахмасп. Вождовете на казълбашките племена веднага влезли в конфликт помежду си, опитвайки се да упражняват власт от името на младия шах. По този начин в Иран настъпил период на вътрешни междуособици, което зарадвало османците и ги освободило от всякакви грижи в това отношение. Но през 1528 г. един амбициозен казълбашки емир се обявил за управител на Багдад и отхвърлил властта на шаха. Тъй като имал намерение да се подчини на Сюлейман, малко след това бил убит и Сефевидите си възвърнали властта. От всичко това османският султан заключил, че съюзяването с непокорния управител му дава права над Багдад. Но положението в Унгария не му позволило да се намеси още в този момент.

По-късно, през 1530 или 1531 г., Олам Такалу, сефевидският управител на Азербайджан, разочарован в амбициите си, преминал в османска територия и се представил пред Портата, където успял да се хареса на Ибрахим паша. Омразата му към Шереф бег, емира на Битлис, била причина последният да изпадне в немилост и, принуден от обстоятелствата, да потърси подкрепата на шаха, за да защити своето емирство. Тахмасп неблагоразумно се компрометирал в този случай, който завършил възможно най-зле за Шереф бег. Но всичко това дало на Сюлейман нов претекст за възобновяване на военните действия в момента, когато краят на преговорите със Свещената Римска империя най-сетне му развързал ръцете, за да се обърне към Изтока.

В края на 1533 г. Ибрахим паша напуснал Истанбул начело на значителна армия, за да подготви превземането на арабски Ирак. От военна гледна точка операцията изглеждала лесна, тъй като сефевидските гарнизони не били способни да окажат сериозна съпротива на османската артилерия. Целта, а следователно и естеството на похода неочаквано се променили. По време на презимуването в Алепо емирите Аккоюнлу, които били избягали в османските земи след падането на династията им, успели да заблудят Ибрахим паша, представяйки му превземането на Иранското плато като нещо много лесно. Териториите веднага били разпределени на книга. Всъщност великият везир забравил поуките от похода при Чалдарън и предприел военна операция, чийто успех изисквал по-голяма подготовка и по-голямо количество войска. След като се впуснал в една опасна авантюра в Азербайджан, той повикал Сюлейман, който прекосил Анадола, предвождайки подкрепленията.

Както можело да се очаква, Тахмасп избягвал всякакви сражения. Липсата на провизии, както и неблагоприятните атмосферни условия принудили султана да потегли за Багдад, където влязъл без бой през ноември 1534 г. Целта била постигната, но с цената на значителни загуби поради глад, епидемии, болести по животните и изоставено по пътя военно оборудване. И все пак Ибрахим паша все още се радвал на султанското благоволение. Той получил главата на главния финансов интендант Искендер Челеби, който още от оттеглянето на Амид не преставал да критикува воденето на военните действия. По време на презимуването в Багдад султанът научил, че Тахмасп заплашва Ван. Османската армия мъчително прекосила Загрос и пристигнала в Табриз, за да открие, че много по-бързият шах вече се е оттеглил в Източен Иран. Отказвайки се от това напразно преследване, Сюлейман потеглил към Истанбул, където пристигнал в началото на 1536 г. Тези двегодишни тежки военни операции в крайна сметка донесли на османците само присъединяването на арабски Ирак и на областите Ерзурум и Ван. Тези области, които можело да бъдат получени с много по-малки загуби на хора и оборудване, щели по-късно да се превърнат в бастиони на османската отбрана на изток.

Два месеца след завръщането на армията, в нощта на 14 срещу 15 март 1536 г., Ибрахим паша бил убит тайно. Причините за това изпадане в немилост са неясни. Може да се предполага, че относителният неуспех на похода в двата Ирака е изиграл известна роля, както и нарастващото влияние на султанското обкръжение и особено на неговата фаворитка Хурем султан (Роксолана).

Със смъртта на Ибрахим паша завършила първата част от управлението на Сюлейман. То било блестящо и победоносно. При него били достигнати двете крайни граници на османската експанзия на запад и изток: Виена никога нямало да бъде превзета, Азербайджан никога нямало да бъде завладян за продължителен срок. Твърдата и неизменна воля, която характеризирала воденето на държавните дела след 1523 г., се обяснява с тясното сътрудничество между владетеля и неговия велик везир. След като последният бил отстранен, личното участие на Сюлейман се долавя по-трудно. До назначаването на Соколу Мехмед паша великите везири, макар и способни, бледнеят в сравнение с Ибрахим паша. Но това относително отдръпване на султана от политическата сцена не се съпътствува от оттеглянето му като военачалник. През тридесетте последни години от управлението си Сюлейман щял да води още седем «свещени похода».

Когато Ибрахим паша бил отстранен, Османската империя се оказала във всяко едно отношение здраво стъпила на основите, завещани й от Селим I. Администрацията и армията били в състояние да осигурят контрол върху огромните и бързи териториални разширения. А те предоставяли пътища и бази за още по-далечни завоевания. Потеглила от Суец през 1538 г., морската експедиция на Хадим Сюлейман паша нямало да постигне очаквания успех срещу португалците в Индия, но щяла да превземе Аден и да засили османското присъствие в Йемен. В Магреб главният адмирал и бейлербей на Алжир Хайреддин паша Барбароса превзел Тунис през 1534 г., но Карл V го прогонил оттам на следващата година. Въпреки това османците вече познавали пътя. През 1574 г. в крайна сметка те щели да се установят окончателно по тези места. И най-сетне, завладяването на арабски Ирак предоставило на османците излаз на Персийския залив, който имал голямо търговско значение. Басра също представлявала изходна база за походи, които им позволявали да поставят под свой контрол арабския бряг на залива. Излизайки от Червено море, някои храбри турски моряци се появявали далеч по бреговете на Източна Африка, но не се установили там за по-продължително време.

От 1536 г. следващите османски завоевания били относително второстепенни, но се вписвали в логиката на събитията. Османците не успели да превземат Малта през 1565 г., но Кипър, Крит и някои по-малки острови били принудени да се подчинят на единствената морска сила в Източното Средиземноморие. Военната реорганизация на граничните унгарски територии и подчиняването на Молдова им позволили да достигнат до границите на Полша и да присъединят териториите, разположени между Прут и устието на Днепър. А граничната провинция Ерзурум показала значението си при завладяването на Грузия и източното крайбрежие на Черно море.

Последният политически акт на Ибрахим паша, няколко дни преди да бъде убит, бил установяването на постоянни отношения с Франция. Заедно с Османската империя тя имала един общ естествен противник: Хабсбургите. Подготвена от множество дипломатически ходове през предишните години, мисията на Жан дьо ла Форе довела до сключването на договор, който потвърждавал и разширявал за цялата Османска империя привилегиите, от които се ползували френските търговци в мамелюкски Египет и които Селим I и Сюлейман впоследствие потвърдили, но само за тази област. Новата конвенция била придружена с взаимни задължения за военно сътрудничество, чиято конкретизация в крайна сметка засягала второстепенни операции. Въпреки всичко с Жан дьо ла Форе присъствието на френски дипломатически представител при Портата станало наистина постоянно.

Нови военни действия срещу Испания и Австрия

В обкръжението на Сюлейман имало хора, водени от великия адмирал Барбароса, които настоявали за война с Венеция. Въпреки отстъпчивото поведение на републиката, която имала за какво да упреква Портата, войната избухнала през 1537 г. Дебаркирането на османците в Апулия и смесената морска и сухопътна операция срещу Корфу, водена лично от султана, не дали значителен резултат. Сраженията продължили по море, където, след като прогонил венецианците от последните им владения в архипелага, Барбароса успешно пресрещнал в гр. Превезе на епирския бряг сборната флота на Венеция, папата и Испания, командувана от Андреа Дориа (25 септември 1538 г.). В крайна сметка османци и венецианци се споразумели да сключат примирие, скрепено в 1540 г. с предоставянето на изключително изгодна за Сияйната република капитулация.

През това време, в 1538 г., Сюлейман водил нов поход, този път срещу Молдова, чийто войвода Петру Рареш забравил за васалните си задължения към Портата: той бил враждебно настроен към Полша, която била в приятелски отношения с османците, и заговорничел с Австрия. Султанът не срещнал никаква съпротива, назначил нов войвода и анексирал териториите между Молдова и Крим.

Смъртта на унгарския крал Янош Запояи, назначен от султана, предизвикала възобновяване на военните действия със Свещената империя, тъй като Фердинанд не можел да приеме короната да премине у Янош Сигизмунд Запояи, роден две седмици след смъртта на баща си. Австрийците вдигнали обсадата край Буда и това накарало Сюлейман да потегли на поход през 1541 г. Когато пристигнал в Буда, султанът поставил Унгария под непосредствена османска власт до навършване на пълнолетието на Янош Сигизмунд. Всъщност Унгария станала провинция на Османската империя, разделена на дванадесет санджака и снабдена със силни гарнизони, които трябвало да отбиват всяка офанзива на Свещената империя. След година гарнизонът в Пеща вече бил принуден да отблъсне едно такова нападение. Въпреки тези отбранителни мерки през 1543 г. Сюлейман предприел нов, забележително добре организиран поход в същата посока. Той приключил с превземането на Естергом, на Секешфехервар и други крепости в Западна Унгария, като по този начин оградил Буда с ред отбранителни укрепления. Още на следващата година османските войски засилили отбраната на провинцията, превземайки Вишеград. На 19 юни 1547 г. продължителните и трудни преговори с пратениците на Фердинанд приключили със сключването на петгодишно примирие. С този договор, подписан и от Карл V, Австрия се признавала за васал на Портата.

Временно освободен от всякаква заплаха от запад, Сюлейман отново обърнал поглед към Иран. Принц Алкас Мирза, който се разбунтувал срещу брат си Тахмасп, забегнал при султана и запалил обкръжението му с военни проекти. Хурем султан желаела война, в която зет й Рустем паша, велик везир от 1544 г., можел да се отличи. Сюлейман не разполагал с нови мотиви за поход срещу Сефевидите — освен че шахът си възвърнал Ван, — но в крайна сметка през 1548 г. взел решение. Отново завзел Табриз без съпротива, върнал си Ван, превзел няколко крепости в Източен Анадол и Грузия и пристигнал обратно в Истанбул в края на 1549 г. Но резултатът пак не отговарял на усилията и средствата, вложени в тези скъпоструващи походи на изток.

Няколко погранични инцидента и интригите на Фердинанд в Трансилвания отново разпалили войната срещу Австрия. Този път тя се водела в това васално на Портата кралство, ръководено по време на непълнолетието на Янош Сигизмунд от един силен човек — кардинал Мартинуци. Обхванат от амбиции, той разбунтувал народа, получил подкрепата на императора и се опитвал същевременно да бъде признат за крал от султана. Мехмед бей, бейлербей на Румелия (бъдещият Соколу Мехмед паша), започнал военните действия в Банат през 1551 г., но скоро бил принуден да се оттегли към Сърбия. На следващата година бейлербеят на Буда Али паша разбил противника при Сегед и се насочил към Веспрем в Западна Унгария. Малко след това Мехмед бей и вторият везир Ахмед паша завладели Темишоара и други крепости в Банат, превърнат незабавно в османска провинция. Продължавайки похода си през Унгария, те завладели Солнок, но безуспешно обсадили крепостта Егер в северната част на страната.

На изток Тахмасп изпратил войска, която трябвало да превземе крепостите по северния бряг на езерото Ван. В отговор Сюлейман тръгнал от Истанбул през 1553 г., за да поведе своя дванадесети «свещен» поход и третия и последен срещу Иран, който бил съпроводен с голяма семейна трагедия. Отстъпвайки на настояванията на Хурем султан, която искала да види на престола сина си Селим вместо наследника Мустафа, роден от друга майка, султанът заподозрял Мустафа в заговор и го убил, когато той дошъл да му отдаде своята почит. Джихангир, по-малкият син на Сюлейман, умрял след няколко седмици по време на презимуването в Алепо. Живи останали само Селим, бъдещият наследник и брат му Баязид, който от страх за живота си отишъл в Иран, където шахът по заповед на султана го екзекутирал през 1561 г. заедно с четиримата му синове.

Походът от 1553–1554 г. не отвел османците по-далеч от Нахичеван на Аракс. Войските вече поемали обратно, когато пратениците на Тахмасп донесли предложение за мир. Преговорите завършили със сключването на договора от Амасия (29 май 1555), който узаконявал териториалното статукво, т. е. всички османски завоевания на изток след 1514 г.

В Амасия пристигнали и пратениците на Фердинанд, сред които и прочутият Бусбек. Императорът също желаел мир. Портата се съгласила само на примирие и военните действия се възобновили през 1556 г. Османците безуспешно обсадили Сигетвар, но през 1558 г. успели да завладеят крепостта Тата. През това време дипломатическите преговори в Истанбул продължавали. Те се проточили до 1562 г., когато бил подписан договор, според който Фердинанд се отказвал от своите претенции върху Трансилвания и приемал отново да плаща данък на Портата.

Великият адмирал Пияле паша се отличил през 1560 г., когато отново отнел от испанците остров Джерба. През 1565 г., начело на една флота от 181 кораба, той дебаркирал в Малта с повече от 25 000 души, към които се присъединили веднага войските на Тургут Реис, бей на Триполи, след като през 1551 г. отнел от рицарите крепостта. Историческата обсада на Малта продължила повече от три месеца — от 20 май до 11 септември. Високият дух на защитниците и пристигането на неаполитанската флота принудили в крайна сметка османците да се оттеглят. Пияле паша си отмъстил за този неуспех, като на следващата година превзел остров Хиос, последното генуезко владение в архипелага.

В Унгария нещата скоро щели да се уредят с появата на две нови лица: император Максимилиян II, който през 1564 г. наследил баща си Фердинанд, и Соколу Мехмед паша, велик везир от 1565 г. Той запазил този пост при трима владетели в продължение на повече от четиринадесет години. Погранични инциденти и отказът на Австрия да плаща данък разпалили нова война. Сюлейман напуснал Истанбул на 1 май 1566 г., за да поведе тринадесетия и последен «свещен поход», който го отвел пред стените на Сигетвар. След едномесечна обсада на 8 септември крепостта била превзета. Два дни преди това болният седемдесетгодишен Сюлейман умрял в палатката си. Новината била пазена в тайна, докато синът му Селим не пристигнел в Истанбул, за да си осигури властта.

От Селим II (1566–1574) до Мехмед III (1595–1603)

В османската история Селим II е оставил спомена за един особено некомпетентен владетел. Последиците не били сериозни, защото Соколу Мехмед паша ръководел държавните дела и общо взето успявал да ограничи неприятните резултати от инициативите на султана и фаворитите му. Този еничар от благородно славянско потекло изкачил всички стъпала на военната и гражданската йерархия благодарение на своите способности. Съпруг на Есмахан султан, дъщеря на новия владетел, този здрав шестдесетгодишен мъж с висок ръст, сериозен и уравновесен, се оказал велик държавник. Продължителната му дейност обяснява липсата на чувствителен разрив между политиката на Сюлейман и тази на неговите не така надарени приемници.

След смъртта на Сюлейман и завръщането на армията в Истанбул османските войски в Румелия възобновили военните действия срещу австрийците. Успехът им бил променлив. В крайна сметка посланиците на Максимилиян пристигнали да преговарят при Портата и на 17 февруари 1568 г. бил сключен осемгодишен мирен договор.

Следващите години се характеризират с различни военни операции, които укрепили позициите на османците в Йемен (1568–1569), както и с удивителния проект за прокопаване на канал между Дон и Волга, за да се улесни пътят на войските, които трябвало да отнемат областта Астрахан от Иван Грозни.

Първото забележително събитие по време на управлението на Селим II било превземането на Кипър, което, изглежда, султанът превърнал в лично дело. Лесно били намерени поводи, които мотивирали изпращането на флота от 360 кораба и значителен брой войски въпреки резервите на великия везир. Османците имали смазващо превъзходство в хора и съоръжения, но на Лала Мустафа паша му била необходима повече от една година, за да сломи венецианската съпротива във Фамагуста, която капитулирала едва на 1 август 1571 г. Това ново османско завоевание било посрещнато враждебно в Европа.

Въпреки опитите на Соколу Мехмед паша да внуши на венецианците да не предприемат нищо, те сключили съюз за нападение и отбрана с папа Пий и Испания. През есента на 1571 г. дон Хуан Австрийски, извънбрачен син на Карл V, повел съюзническата флота от 200 кораба. При Лепанто великият османски адмирал Мюезинзаде Али паша, който разполагал с много по-значителни сили, прибързано приел сражението. На 7 октомври 1571 г. станала най-голямата морска битка на столетието. Тя завършила с почти пълния разгром на османската флота. Всъщност последиците били нищожни. От една страна, през 1573 г. бил подписан мир с Венеция, който потвърждавал превземането на Кипър. От друга, османските морски сили били възстановени след разгрома и през 1574 г. окончателно отнели Тунис от испанците.

След Селим II, който умрял през 1574 г., властта поел синът му Мурад III. Той окончателно обърнал гръб на държавните дела, както направил и неговият приемник Мехмед III (1595–1603). Управлението на тези незначителни владетели се характеризирало с голяма нестабилност на министерските постове: след Соколу Мехмед паша, убит от един фанатик през 1579 г., се изредили двадесет и трима велики везири, докато влиянието на султанското обкръжение и особено на султанските майки (валиде) нараствало все повече и повече. Всъщност при Селим II дейността на неподкупния Соколу успявала да поддържа величието, което империята била постигнала при Сюлейман. Новият султан, негов шурей, бил играчка в ръцете на фаворитите си и много стеснил полето на неговата дейност. След като Соколу бил премахнат, се появили първите белези на упадъка: корупцията обхванала всички нива на административния и военния апарат и предизвикала социални движения, които към края на века дълбоко разтърсили Анадола.

От дълго време в армията нараствала омразата между хората, постъпили в нея чрез девширмето (рекрутиране на деца от немюсюлмански произход, предназначени да служат в еничарския корпус, и които в крайна сметка заемали най-високите функции в държавата) и спахиите. Недоволството на тези войници, възнаграждавани с териториални придобивки и чиито доходи не били достатъчни, за да посрещнат последиците от общата икономическа криза, довело в крайна сметка, с подкрепата на религиозните среди, до бунтове през 1603 г. в самата столица. Султанът взел страната на еничарите. Разгромените им противници избягали в Анадола и се присъединили към бандите на недоволните (джеляли). Резултатът бил десетки години на постоянна несигурност и понякога изключително жестоки бунтове, както тези в 1608 г.

От външнополитическа гледна точка краят на XVI в. се характеризира с продължителната война срещу Иран (1576–1590). Поради смутовете, последвали смъртта на Тахмасп, тя започнала с блестящи успехи на османците: Грузия и Азербайджан станали провинции на империята, създадена била османска флота в Каспийско море. Но през 1603–1604 г. шах Абас си възвърнал тези територии. Той щял да превърне Иран в една от Великите сили в този регион и да отблъсне войските на султана до границите от 1576 г.

По европейските граници набезите на османските акънджии в австрийска територия и на християнските ускоци в османските земи предизвикали широкомащабни съответни реакции от страна на редовните войски на двата лагера. През 1592 г. реакцията на османците била толкова силна, че император Рудолф II отказал да поднови мирния договор и като наказателна мярка разбил една османска армия при Сисек (1593). Така започнала война, която продължила тринадесет години и включила и други страни, като Влашко, което се разбунтувало срещу султана, както и Молдова. След редица военни неуспехи новият султан Мехмед III поел командуването на един поход, който завършил през 1596 г. с превземането на Егер (Ерлау), крепост, контролираща комуникациите между австрийските територии и дунавските княжества. От този момент, но не без трудности, положението се изменило в полза на османците. Тъй като многогодишната война силно засегнала финансовото положение на империята, а и поради заплахата от възобновяване на войната на изток срещу Сефевидите, младият султан Ахмед I приел предложението на австрийците за преговори.

Мирът, подписан на 11 ноември 1606 г. в Ситваторок, показва забележителна еволюция в отношенията между двете сили, тъй като османският владетел за първи път приел да преговаря с австрийците като с равни, без да изисква данък или признаване на сюзеренитет. Границите отпреди конфликта били потвърдени, а властта на Портата над трите дунавски провинции била възстановена.

* * *

Управленията на Селим I, Сюлейман I и Селим II бележат апогея на османската експанзия както в Централна Европа и на Балканите, така и в Средиземноморието и Близкия изток. Разгромът при Лепанто, така възторжено приет от християнския Запад, за османците е само временен и бързо забравен инцидент. Но той е и знак за неспособността на някои висши чиновници в империята да възприемат едно неосманско политическо виждане специално по средиземноморските проблеми. Тази неспособност се изразява чрез избора на некомпетентни или безотговорни личности. Империята продължавала да живее с идеята за своето безспорно превъзходство, доказано от победите в продължение на повече от един век.

Ако Селим I и Сюлейман I влагали цялото си умение във воденето на военни походи, те несъмнено вършели това с убеждението, че присъствието им е необходимо за техния успех. Големият брой походи показва волята за завоевание, която се облягала както на качествена военна техника, така и на дипломатически, а също и на психологически и религиозен натиск, чиито последици са очевидни. Тези завоевания са внушителни. Те могат да се обяснят отчасти или със слабостта на противника, или с неговото разделение. Но те са само един аспект на империята, резултат от вътрешна организация и от постепенното изграждане на администрация, които предоставят на Османската империя солидните структури, залегнали в основата на нейната сила. XVI в. не е само век на завоевания. Следователно трябва да се постави на преден план това, което в тази епоха е създало величието на Османската империя: нейната държавна организация. Неслучайно турците са дали на Сюлейман I, когото Западът познава под името «Великолепния», прозвището Кануни «Законодателя».

Шеста глава: Империята в своето величие (XVI в.)

Сюлейман I — за нас Сюлейман Великолепни — е несъмнено най-прочутият владетел от османската династия, единственият, който безусловно се нарежда сред великите образи в световната история. В това има нещо несправедливо, защото много от неговите предшественици не са стояли по-долу от него и са допринесли в същата степен за изграждането на приказната империя, която той получава в наследство. От друга страна, сред множеството незначителни или съвсем неуравновесени личности — негови приемници — се открояват още няколко смели и предприемчиви владетели. И все пак неговото управление, внушително по своята продължителност (1520–1566), отговаря на най-блестящия период от дългата османска история: по негово време и до наши дни за Запада и за Изтока той е символ на величие, което умее да създава и използува.

Трябва обаче да констатираме, че самата личност на «Великолепния» или на «Законодателя» (Кануни), както го назовава османската традиция, с нищо не отстъпва на ролята, която историята му е отредила. Висок и слаб, непропорционално развит, но с високо чело, орлов нос, големи и черни очи, с външността си и достолепното си поведение този човек предлага образ, достоен за толкова могъщ монарх. Поначало не особено благоприятно настроени към този владетел неверник, от когото всичко може да се очаква, западните наблюдатели единодушно признават неговото величие. Те не пропускат да припомнят някои слабости и някои престъпления, които накърняват неговия образ: прекалената му зависимост на младини от неговия фаворит Ибрахим паша, а по-късно от хубавата робиня Роксолана, за която ще се ожени; убийството на двама от синовете му в името на безмилостното отстояване на държавните интереси. Но тези отрицателни страни не са достатъчни, за да поставят под въпрос забележителността на този владетел, прочул се като мъдър и духовно извисен човек, верен на своите задължения, добродетелен в частния си живот, изключително образован и много религиозен. С възрастта неговото благочестие и добродетелност ще преминат в най-строга суровост, докато твърдостта на характера му ще достигне до привидно безразличие към всички превратности на съдбата.

При управлението на тази строга и благородна личност решителните завоевания в Средния изток, извършени от баща му Селим I малко преди да умре, са окончателно интегрирани, а след това цяла поредица нови нашествия разширяват османските територии по суша и море. По това време в основни линии империята достига максималната си експанзия: всичко, придобито по-сетне, ще бъде резултат от доуточняване на границите (Кипър, Крит) или на краткотрайни нападения; а отливът ще настъпи в края на XVII в. От втората половина на управлението на Сюлейман I новият характер на османското настъпление — фактът, че нито по отношение на Хабсбургите, нито по отношение на Сефевидите вече не става дума за продължително завладяване на цели провинции, а по-скоро за спечелването на някои трудно превземаеми крепости — показва, че границите на империята са достигнати.

В своята оптимална конфигурация Османската империя безспорно може да се нареди сред най-обширните политически конструкции в световната история, но най-близка, естествено, е Византийската империя — не скромните остатъци от тази империя, която османците завладяват, за да се превърнат в нейни преки наследници, а Източната Римска империя в своя апогей при Юстиниан. Османската империя покрива приблизително нейната територия, този «междинен регион» на стария свят, по думите на Димитри Кицикис, който се разполага между Далечния изток и Западна Европа и чието мощно политическо единство тя успява да възстанови десет века по-късно.

За да дадем по-пълна представа за тази общност, ще цитираме съвременните имена на държавите, влизащи в нея изцяло или отчасти: в Европа — Унгария, Румъния, България, Югославия, Албания, Гърция, Бесарабия, Украйна, Крим; в Азия —Турция, Ирак, Сирия, Ливан, Израел, предната част на Арабския полуостров към Червено море, Северен Йемен, Аден; в Африка — Египет, крайбрежието на Судан и Етиопия, Либия, Тунис, Алжир. Морското пространство на тази империя, разположена на кръстопътя на три морета, включва Източното Средиземноморие заедно с източната част на Адриатическо и Йонийско море, южната част на Западното Средиземноморие до Мароко, цялото Черно море и почти цялото Червено море — двете «османски езера», — югозападната част на Персийския залив. Населението не може да бъде точно определено, но се предполага, че е около 22 милиона към средата на века, значителна за тази епоха величина; XVI в. и тук, както и в останалия средиземноморски свят, се характеризира със силна демографска експанзия.

В същото време управлението на Сюлейман бележи своеобразен класически век за институциите, които оформят специфичната организация на империята в обществената, политическата, административната и икономическата област: изградени през предшествуващите управления, те достигат по това време своята зрялост и се свързват в хомогенно цяло, което осигурява сила и стабилност на държавата. Ето защо това е привилегированият момент, за да се очертае схемата на вътрешното функциониране на държавата. Не би трябвало обаче да се идеализира прекалено тази фаза, както се опитват да правят някои автори от следващите епохи, приписвайки всички нещастия на отказа да се спазват разпорежданията на великия султан законодател. Всъщност още по негово време в машината има дефекти и вече се очертават някои бъдещи недостатъци.

Въпреки това империята е на върха на своето могъщество по ефикасността на организацията си и изобилието на богатства, които западната конкуренция още не е поставила под въпрос. Тя се налага на европейската сцена, изправяйки се срещу сунитския мюсюлмански свят, който признава нейното превъзходство, както и срещу Западна Европа, въодушевена от Ренесанса, но отслабена от политически и религиозни разпри. Убеден в непобедимостта на турския противник и загрижен да оправдае предпазливата политика на своя господар, Бусбек, посланикът на Фердинанд Хабсбургски при султана, добре описва ситуацията: «Сюлейман се изправя пред нас с целия ужас, който внушават собствените му победи и победите на прадедите му... Той предвожда армия, екипирана благодарение на възможностите на многобройни кралства. От трите континента на нашето полукълбо всеки допринася за нашето поражение. Като гръмотевица той удря, разцепва и унищожава всичко, което се окаже на пътя му».

Ако по онова време Османската империя се утвърждава като най-голямата световна сила, векът на Сюлейман също се явява един от най-блестящите периоди от османската цивилизация в областта на изкуствата, науката и литературата: в това отношение също може да се говори за класически век и в тази предимно дворцова култура се долавя личното влияние на владетеля като меценат, а и непосредствен вдъхновител. Що се отнася до европейските пътешественици, те са чувствителни най-вече към пищността на официалните церемонии, където блестят скъпоценни тъкани, бижута и разкошните сбруи на конете. По това струпване на богатства те преценяват великолепието на «Великия турчин».

Управлението на империята

В своя апогей тази държава е антипод на държава-нация: става дума наистина за империя, която събира разнородни елементи, без да се старае да ги претопи в един-единствен калъп. Териториите се различават по разнообразните си естествени условия. Народите произлизат от многобройни етноси: турци, татари, араби, персийци, кюрди, цигани, бербери, копти, гърци, арменци, славяни, албанци, румънци, унгарци... Многобройни религии съжителствуват съвместно: ислямът е представен предимно в сунитската си форма, но шиитизмът и някои различни еретични вярвания в рамките на суфитските братства, толерирани или не от държавата, също присъствуват: ако ханафитската школа е официално установена в центъра на империята, други юридически школи са признати в периферията. Християнството присъствува в различни форми: православна гръцка църква, арменска и католическа църква, монофизити. Юдаизмът обхваща романиоти, караити, сефаради, ашкенази.

Но освен по етническа и религиозна принадлежност поданиците на султана се различават и по функциите си. В това отношение официалното разделение между аскер — категория, включваща истинските войници и по-общо всички държавни служители, освободени от данъци заради службата им, и рая — всички производители, които поддържат държавата чрез данъчно облагане на труда им, има по-скоро юридическо, отколкото социологическо значение; в действителност това разделение обхваща голямо разнообразие на типовете дейност и съответния начин на живот. В този смисъл би трябвало да се противопоставят полуномадите от планините, които сменят последователно летните и зимните пасбища, горските жители, номадите от топлите пустини и студените степи, селяните, различаващи се според културите, които отглеждат, рибарите, които се занимават с речен, езерен или морски риболов, градското население, съставено от търговци, занаятчии, чиновници и войници, монасите и дервишите от религиозните общности: всички социални типове, разделящи населението на империята.

В същото време владенията на султана са съставени от страни с различно историческо наследство, преминали отскоро или по-отдавна под властта на полумесеца и които впрочем и в рамките на Османската империя имат различен статут: от пълно подчинение до васалитет, запазващ значителна автономия. По силата на една чисто имперска логика Сюлейман не заличава разнообразието на държавите, обединени под неговия скиптър. Напротив, той с гордост го подчертава; като разширява списъка на действителните си владения, той обгръща короната си с престижа на всяко едно от тях. «Аз, пише той в различни варианти в началото на посланията си, който съм султан и падишах на Средиземно море, на Червено море, на Румелия, на Анадола, на земите на Рум и Караман, на държавата Зулкадр, Диарбекир, Кюрдистан, Азарбейджан, Персия, Дамаск и Алепо, Египет, Свещения Ерусалим, славната Мека и прочутата Медина, на всички арабски страни, завладени от покоряващата мощ на моите велики предци и на моите прославени деди, както и на много други страни, завоювани от моя собствен огнен меч...»

Султанът не е само начело на един конгломерат от държави: цялото надминава частите, за да образува специфична империя, която не може да бъде определена като «Турска империя». Несъмнено турците съставляват значителен елемент от населението, най-вече в Средна Азия, а и династията е отчасти от турски произход; несъмнено официалният език е турският, макар че този «диалект османлъ», както го нарича Жан Дьони, е изпъстрен с арабски и персийски думи. Но както ще видим по-нататък, прослойката на висшите военни и на висшата администрация в действителност е съвсем космополитна. Владетелите толкова малко се грижат за някаква расова чистота, че за да осигурят потомството си, съжителствуват с жени от всякакъв произход. Този манталитет, чужд на модерното схващане за раса и нация, учудва съвременниците, като например Гийом Постел: «Турците, сред всички други народи в света, пише той в едно съчинение от 1560 г., смятат името си за толкова омразно, че нито принцовете, нито частните лица го употребяват в обществените дела; няма човек, който да не смята за обидно да бъде наречен турчин; всички, които са забелязали това, разбират, че думата «турчин» означава нещо като недодялан селяк».

За да разберем по-добре представата на султана за собствената му власт, трябва да се обърнем към първите определения на титлата му, които предшествуват цитираната по-горе формулировка: в тях той се обявява — пак в различни варианти — за «султан на султаните от Изтока и Запада, изпитание за владетелите, този, който раздава корони на монарсите по цялата земя, сянката на Аллах на земята...». Това означава, че отвъд териториите, които реално се намират под негова власт, той претендира за надмощие над всички други владетели, за всемирно господство, което Аллах е пожелал. Двете имперски традиции на Рим и на исляма тук си подават ръка. В действителност превземането на Константинопол, новата столица на Римската империя по времето на Константин, направила Мехмед II законен приемник на римските императори и на тяхното призвание да бъдат монарси на света. Византийските книжовници и италианските хуманисти, които се присъединили към обкръжението на Завоевателя, насърчили този негов възглед. Оттам и иронията на Сюлейман в писмата му или в думите на неговия говорител по повод хабсбургските претенции за титлите император или цезар. За него Карл V е само «крал на Испания», а брат му Фердинанд — «крал на Виена» или «на чехите».

След превземането на Константинопол източните завоевания на Селим I, допълнени с тези на Сюлейман, били причина за поврат в развитието на империята: османците, чийто възход се извършвал встрани от класическия мюсюлмански свят, щели да присвоят тези древни мюсюлмански земи и да наложат своето надмощие над всички мюсюлмански владетели. Побеждавайки мамелюкските султани, Селим приел тяхната роля и титлата «служител на двата свещени града», която го превърнала в покровител на ежегодното поклонничество (хадж) до Светите места и на пътищата дотам. Властта над Светите места и Хеджаз, произтичаща от тази функция, била потвърдена, след като населението на Джеда и шерифът на Мека, застрашени от португалското настъпление в Червено море, се подчинили на османците. Претенцията за титлата халиф, която първите османци, подобно на мнозина от техния ранг, поддържали дотогава, без да влагат в нея особено значение, приела занапред ново съдържание: те обединили под скиптъра си всички свещени градове на исляма: Мека, Медина, Ерусалим, към които Сюлейман прибавил Багдад и светилищата в Карбела и Наджаф; те пренесли от Египет в двореца в Истанбул мощите на Пророка и отбелязали несравними успехи в свещената война срещу неверниците — това били знаци за предпочитанието на Аллаха към тази династия и за обосноваване на исканията, и за титлата халиф.

Ето защо, за да се чувствува безпорен наследник на «предводителя на вярващите», както и за да приеме като очевидна истина думите, с които шерифът на Мека се обърнал към него: «Вие ни превъзхождате и стоите по-горе от всички султани на исляма, защото завладяхте земи, принадлежащи на европейците и техните подобни», Сюлейман не бил длъжен да посочва кръвната си връзка с Пророка, нито да изтъква, че последният абасидски халиф в Кайро е предоставил правата си на Селим и потомството му — тази традиция ще бъде създадена много по-късно, когато през XVIII в. османците ще се опитат да защитят легитимността си пред вахабитите или срещу агресията на християнска Европа. За момента империята на Сюлейман се отъждествявала напълно с тази на исляма и като такава трябвало да се разпростре върху целия свят, докато «територията на войната» стане «територия на исляма». Сюлейман е падишах на исляма, а войските му са «войски на исляма, призвани да побеждават». Естествено, това не означава, че всички поданици са или трябва да бъдат мюсюлмани: в империята му има много християни и евреи, а в Румелия те са 80%; техният статут е определен от каноническия закон, шериата: той признава на тези зимми място в държавата, правото свободно да изповядват религията си, но ги държи в известна сегрегация в сравнение с истинските правоверни и ги принуждава да плащат данък, наречен джизие или харадж, който посочва тяхното подчинение на мюсюлманската власт.

Наред с тези две имперски традиции, римска и мюсюлманска, в основата, на османския политически мироглед стои трето разбиране; то принадлежи на народите от степите, от които произлизат Ертогрул и неговите хора, огузките прадеди на династията. Към това разбиране трябва да отнесем по същество племенния принцип, според който сред всички основания за легитимността на владетеля само принадлежността към един «свещен род» му дава това право. Така например в Монголската империя и нейните последователни преобразования легитимността никога не е преставала да се свърза преди всичко с различните клонове на потомците на Чингис хан. От това следва, че съществуването на империята е неделима част от съществуването на династията. Това основно правило определя природата, но и колебанията в османската наследствена система.

Проблемът за наследяването

По принцип всички мъжки деца могат да бъдат законни претенденти. Но докато важи племенното старейшинство, най-възрастният член на управляващия род трябва да поеме наследството. С един основополагащ акт обаче Осман прекъснал тази практика, убивайки чичо си Дюндар, за да наследи баща си. Вследствие на този факт през целия период на османския възход съперничеството засягало само синовете на владетеля. Въпреки това фактът, че никакво строго правило не ги разделяло и че не съществувал никакъв принцип на наследяване в истинския смисъл на думата, представлявал опасен повод за размирици и даже за разпадане на държавата, както показали много епизоди от XV в. При тези условия принцовете, които наследявали трона, възприели практиката да удушават всички свои братя. Мехмед II превърнал тази предпазна мярка в правило, в прочутия «закон за братоубийството», приет «за благото на държавата» с одобрението на «мнозинството от улемите». Чрез този страшен закон, който в голяма степен допринесъл за постоянния ужас, който османският режим вдъхвал у западните наблюдатели, владетелят осигурявал здравината на своята власт, както и правата на своето потомство. Може би той бил воден от идеята — също древно турско разбиране, — че успехът му узаконявал божествения избор, от чиито последици той само се възползувал.

Сюлейман, който останал единствен жив от синовете на Селим I, при идването си на престола не бил принуден да извърши това зловещо деяние. Въпреки това впоследствие той останал верен на логиката, която ръководела този вид убийства: твърди се, че след превземането на Родос той накарал да убият сина и внука на брата на дядо си, Джем, които потърсили убежище при йоанитите. Също така той не се задоволил с екзекуциите на двамата си синове Мустафа и Баязид, които се опълчили срещу властта му, а се нахвърлил и върху децата им, за да откъсне тези два клона от бъдещата борба за наследството.

На практика, когато няколко принца (шахзаде) си съперничели, Божественият съд, който щял да донесе развръзката, бил подготвян съответно от баща им, от самите тях и от различни сили, чиято подкрепа те били потърсили. Поне до края на XVI в. принцовете имали реална обществена роля и разполагали със съответните възможности. Синовете и внуците на султана ставали управители на провинции (санджаци) в Мала Азия, където се запознавали с областните дела и управлението под ръководството на учители (лала). Те имали малък двор и войски. Ако получели трона, обкръжението, което си били създали, често достигало до най-високите постове на империята. Обикновено те украсявали с паметници столиците на своите провинции, най-вече с джамии, издигнати в чест на принцесата, която ги е родила. Така например Сюлейман, след като три години бил управител на Кафа в Крим, докато дядо му бил султан, при баща си преминал в Маниса, където останал до неговата смърт. Географската близост на техните провинции до Истанбул била първостепенен фактор за претендентите, защото след смъртта на баща им тронът щял да принадлежи на този, който пръв стигнел в столицата. Следователно този, който се намирал най-близо, бил най-облагодетелствуван.

Независимо от педагогическата им полза, тези провинциални управления били заплаха за владетеля, доколкото позволявали на някои амбициозни и нетърпеливи принцове да се разбунтуват срещу бащите си и да ускорят наследяването, когато то се бавело, особено ако били поддържани от еничарите. Краят на Баязид II показва тази опасност, както и интригите, в които Сюлейман обвинил двамата си синове. Ето защо неговите приемници постепенно изоставили тази практика: Селим II и Мурад III поверили управлението на провинции само на най-големите си синове. После, от времето на Мехмед III (1595–1603 г.) всички шахзаде били затваряни в едно тайно място на султанския дворец, многозначително наричано кафез: те били добре охранявани и единствената им компания били наложниците, чиято плодовитост била разумно ограничавана; откъснати от света, те очаквали евентуално коронясване.

Едновременно с това и практиката на братоубийството започнала да отстъпва. Тази еволюция може би отговаряла на промяна в манталитета: не твърди ли един хронист, че след екзекуцията на деветнадесетте братя на Мехмед III «небесните ангели чули стоновете и риданията на населението на Истанбул»? Във всеки случай тази еволюция била резултат на особени обстоятелства; тъй като при смъртта си Мехмед III оставил само двама непълнолетни синове, при коронясването на първия предпочели да оставят втория жив, за да не бъде застрашен животът на династията. Въпреки това през целия XVII в. в кафеза продължавали да убиват: заплахата, която тегнела над тези принцове, не допринасяла за психологическото им равновесие, което изолираният им начин на живот вече бил нарушил.

Постепенното изчезване на братоубийството позволило принципът на старшинството, изоставен след Осман, да се появи наново в османския двор. Въпросът възникнал при смъртта на Ахмед I през 1617 г.: пред тринадесетгодишния му син улемите предпочели неговия чичо Мустафа, който, както видяхме, бил оставен жив. Този тип наследяване зачестил в бъдеще, без обаче да се превърне в правило.

Фактически и преди, и след въвеждането на кафеза изборът на султан от възможните претенденти зависел преди всичко от натиска на тайните или явни групировки. Поддръжката на войската — най-вече на еничарите — била решаваща, но и те на свой ред също можели да бъдат повлияни от дворцовите клики или от улемите. В това отношение интригите на Хурем султан, известна на Запад като Роксолана, любима съпруга на Сюлейман, която се стремяла да облагодетелствува собствените си синове в ущърб на родения от друга жена Мустафа, загатват за по-късното могъщество на харема и за чудовищните съперничества, които ще се разиграват в него.

Султанът, основа и символ на държавата

Едно от първите действия на новия султан при идването му на престола било да даде на еничарите бакшиш или дар за щастливо възкачване, като по този начин признавал тяхното значение за наследяването. При смъртта на Сюлейман неговият приемник и единствен жив наследник се опитал да не изпълни това задължение, но застрашен от бунт, в крайна сметка бил принуден да даде по 2000 акчета на всеки еничар и по 1000 акчета на всеки конник при Портата.

Според ислямската традиция тържественото встъпване в длъжност на новия владетел се отбелязвало и с церемонията бей’та, клетва за вярност на висшите държавни сановници, на главните улеми и на военачалниците. А за да се появи пред населението на столицата, още в първите дни на възкачването си той тържествено отивал в превърнатата в джамия «Света София», където участвувал в петъчната молитва. Друг ритуал — поклонението на гроба на Еюб, приятел на Пророка, за когото се смятало, че е погребан край Константинопол, на края на Златния рог — узаконявал влизането на новия султан в династията на османските султани: той препасвал сабята на Осман и посещавал на връщане гробовете на своите предци.

Няколко официални акта освещавали реалното встъпване във власт: султанът променял или отстранявал правителството. Издавал заповед до всички джамии името му да бъде произнасяно в петъчната молитва. Смяната на владетеля била оповестявана с подобаващия се патос в писма до управителите и кадиите в империята, които отговаряли с подаръци. Подобни писма били изпращани и до чуждестранните владетели и ако те не приемали новината както подобава, давали повод за война: затваряйки чауша, който му носел новината за възкачването на Сюлейман на престола, унгарският крал дал претекст на новия султан да започне походите си към Белград и Мохач, които му дали възможност да завладее Унгария.

Тъй като не бил обвързан от актовете, издадени от предшествениците му, при идването си на власт падишахът трябвало да ги потвърди открито, за да запазят своята юридическа стойност. Освен това той пристъпвал към преброяване на населението в империята, при което, както ще видим по-нататък, статутът и задълженията на всеки поданик били записвани в регистри, подпечатани със султанския печат. Всъщност новоизбраният султан ставал източник на цялата власт и на цялата законност. Занапред той олицетворявал това абсолютно — поне външно — господство, което отпраща към древни политически теории, наследени от османците и изразени чрез арабската титла султан, персийската шах и тюрко-монголската хан, които той носел едновременно. Казано с термини от друго време, той съвместявал изпълнителната, законодателната и съдебната власт.

Владетелят упражнявал своята власт във всички области, издавайки фермани, написани в първо лице и подпечатани с монограма му: тези характерни плетеници, наречени тугра, съдържат името, фамилното му име и епитета «всепобеждаващ». Ферманите са височайши, свещени (хумаюн, шериф) и «заповядват на целия свят да се подчини» (джиханмута). Султанът назначава на всички постове, като издава на своите чиновници (срещу заплащане) свидетелства (берат), уточняващи функциите и възнаграждението им. Той е върховен главнокомандуващ на армията, която или лично предвожда по време на война, придружен от знамето на Пророка, или поверява на везирите си. Сюлейман например лично предвождал дванадесет похода през първите тридесет и четири години на управлението си и след десет години прекъсване умрял по време на тринадесетия. Султанът сключвал договори, или по-точно, се съгласявал по собствена инициатива и поради благоразположение, тъй като те не били считани за двустранни споразумения, да поеме «задължение за мир» (ахиднаме) спрямо чуждестранния владетел.

В тясно свързаните области на религията и закона султанът имал реална, макар и ограничена власт: той имал религиозен сан; според израза на великия везир Лютфи паша в качеството си на халиф бил «имам на своето време». Неговата власт била по волята на Аллаха: той бил «сянката на Аллах на земята», ферманите и туграта му били свещени. Мощите на Пророка освещавали неговия дворец, както поклонничеството на гроба на Еюб било своеобразно помазване. Всичко това трябвало да внуши на поданиците идеята за религиозната същност на султана, например чудодейното откриване на мощите на светия учен Абу Ханифа от Сюлейман в Багдад. Друга черта, спомената от Бусбек, показва религиозната му власт: когато трябвало да убеди войниците по време на поход, че могат съвсем правомерно да прекъснат постите на Рамазан. «Ако те проявят колебание при тази заповед, пише посланикът на Фердинанд, султанът публично се храни на обед пред цялата си армия, за да насърчи всички да последват неговия пример.»

Но падишахът нямал никаква власт в областта на шериата: той не можел нито да го допълва, нито да го променя. Не можел даже да го тълкува, което било изключителна привилегия на юрисконсултите (мюфтии); той можел да ги назначава и отстранява, но не и да ги замести.

За сметка на това най-либералните течения на ислямската юридическа традиция — най-вече ханефитите — признавали на владетеля правото на инициатива (йорф), което му позволявало да обнародва обичайното законодателство (канун). То обаче трябвало да се ограничи с обществено-правни, конституционни, административни, финансови, наказателни въпроси и да не замества шериата, а да запълни някои пропуски, без да му противоречи. А османците, поради конкретните условия на образуването на държавата им — може би и поради тюрко-монголската традиция, развили в голяма степен това право на владетеля. Те дори го извадили извън легитимната му област на действие и така например приложили поземлено законодателство, чуждо на шериата. По този начин султани като Мехмед II и Сюлейман Кануни развили активна законодателна дейност.

Освен това султанът имал правата и задълженията на върховен съдия на империята. На практика всеки поданик можел да се обърне към него по повод на някаква местна присъда или несправедливост, извършвана многократно от неговите подчинени, като изпращал жалба до султанския съвет и дори като заговарял самия султан по пътя му към джамията «Св. София».

Въпросът за деспотизма

Това описание на теоретическите правомощия на султана сигурно не би задоволило многобройните западни наблюдатели, които са се опитвали да определят османското управление по време на неговата вековна история. Всъщност то не се различава много от образа на всеки западен владетел, например френският крал. Защото досега не сме споменали две особености, които показват разликата между абсолютния европейски монарх и «Великия господар»: отсъствието на каквото и да е ограничение на правомощията на последния и съществуването на политическа система, при която поданиците са роби на владетеля, който е господар на живота и имуществото им.

Теорията за «османския деспотизъм» обикновено се свързва с разсъжденията на Монтескьо в «За духа на законите» (1748 г.), които оказват влияние върху множество по-късни писания. Но без да употребяват точния термин, още от XVI в. някои автори определят съществените черти на деспотизма. В това отношение можем да припомним прочутото произведение на Макиавели «Владетелят», излязло през 1513 г., или публикуваната през 1576 г. брошура, наречена «Франция — Турция», в която кралете Шарл IX и Анри III са обвинени, че управляват като султана по съветите на един царедворец, дошъл от Турция. Съвременният историк не може изцяло да приеме тези интерпретации на османския режим, даже и ако разбира как някои външни белези са довели до тях. Обратно, той признава обосноваността на критиките на теориите за деспотизма, отправени още през XVIII в. от най-добрите познавачи на ориенталската действителност, като англичанина Портър или французите Пейсонел, Рюфен и Анкьотил-Дюперон.

Османският султан като всеки мюсюлмански владетел не можел да управлява според собствения си каприз, не можел да бъде «над законите», както твърди посланикът Жан дьо ла Е (1669 г.), не можел да върви срещу неприкосновените предписания на шериата, които ръководели неговия обществен и частен живот. Най-общо казано, той трябвало да държи сметка за един вид имперска идеология, в която ислямският закон е само една съставна част. Тя очертавала идеалния модел на владетеля, с който той трябвало да се съобразява. Сюлейман, в частност, непрекъснато бил воден от грижата да бъде негово съвършено олицетворение. Тази идеология му заповядвала да установи справедливост между поданиците си мюсюлмани и неверници, които са му поверени от Аллаха, да ги предпазва от злоупотребите на своите чиновници и да поставя своята власт в служба на тяхното благоденствие. Това морално задължение впрочем отговаряло на собствения му добре осъзнат интерес на владетел, защото световният ред представлява кръг и просперитетът на раята е условие за могъществото на държавата. Стереотипните формули в безбройните наредби припомнят непрекъснато тези принципи. За да премахне злоупотребите, той издавал «декрети за справедливост» (адалетнаме), изпращал тайни агенти на инспекция в провинцията и сам инкогнито правел обиколки, облечен като спахия. По-късно, когато злоупотребите се увеличили, неговите приемници въпреки слабата си власт щели да останат верни на тази практика и на идеала, който я вдъхновявал.

В същата перспектива владетелят трябвало да управлява великодушно, облагодетелствувайки поданиците си, служителите си и съюзниците си със своята благосклонност и щедрост. А тя се изразявала чрез многобройните религиозни фондации (вакъфи) и чрез масово раздавани подаяния за бедните; всичко това отговаряло на религиозни схващания, но и на този общ принцип за щедрост. Също така чуждестранните пратеници били почитани с угощения и подаръци. И най-сетне, всички, които са оказали някаква услуга на владетеля, били възнаграждавани с пари, скъпоценни тъкани, дрехи или кожи. Пленник, който се е завърнал от плен, служител, който е загубил близък, също можели да претендират за утешителните султански благодеяния.

Макар че султанът не бил обвързан със законите на своите предшественици, във всички области тежестта на статуквото, на установените нрави, на обичаи «от незапомнени времена» — включително и на обичаите отпреди османското владичество, — на общоприетите положения го задължавала и той можел да ги постави под въпрос само ако проявявал мъдрост и умереност. Без да говорим за влиянието и натиска от страна на неговото обкръжение — чиято сила зависела от неговата слабост, — нито за материалните пречки, които практически ограничавали неговите намерения, много малка била следователно възможността владетелят да разполага с неограничено поле за действие. Той бил вплетен в мрежа от норми и традиции, които моделирали неговото поведение и в различни обстоятелства му диктували и най-незначителните жестове и думи. Ако дръзнел да се отдалечи твърде много от утъпкания път, той рискувал да задвижи механизмите на бунта: в това отношение населението на провинциите разполагало с ограничени средства, дори и ако съпротивата срещу данъците, бягството на селяните от именията, появата на местни огнища на неподчинение и несигурност можели да имат сериозни последици. Но населението на Истанбул, особено когато се обединявало с еничарите и улемите, причинявало падането и смъртта на султана, който бил предизвикал неодобрението им. Немалко султани изпитали на собствен гръб този печален опит.

Тези, които говорят за тиранията, а по-късно и за деспотизма на османските султани, нямат предвид само властта, която погрешно смятат за неограничена, а преди всичко една особена обществено-политическа структура, в която служителите на властта са изцяло в ръцете на господаря си и не са способни да балансират неговото всевластие. Макиавели пише: «Цялата монархия на Великия турчин се ръководи само от един господар: всички останали са негови слуги... Обратно, кралят на Франция е обкръжен от стара родова аристокрация, призната и обичана от своите поданици. Тя има наследствени привилегии, които кралят не може да й отнеме без опасност за самия него...»

Флорентинецът има предвид толкова объркващото тогавашния европеец включване на роби на владетеля в държавния механизъм. Още абасидските халифи и техните първи приемници се обкръжавали с роби, част от които можели да се издигнат до високи постове. Системата достига до крайност при мамелюците в Египет и Сирия, където самият султан и цялата господствуваща прослойка произлизали от роби, внесени отвън. При османците тази система се развива по своеобразен начин, защото най-близката до монарха част от армията и главните му служители в столицата и провинциите е съставена от негови роби (кул). Друга специфична османска черта идва от произхода на тези роби: ако някои са класически военнопленници — по-точно едната пета (пенчик), полагаща се на султана от този вид плячка — или са купени на пазара, то останалите, значително по-малко на брой, са резултат от девширмето, един от крайъгълните камъни на османския режим.

Тази система се състои в това, че султанът взима в робство момчета (между седем и двадесет години), които неговите емисари грижливо избират сред християнските поданици. В началото била засегната единствено Румелия, но от средата на XV в. бил включен и Анадола. Гражданите били освободени (несъмнено това обяснява отсъствието на евреи). Мюсюлманите не били засегнати с изключение на ислямизираното население на Босна и Херцеговина. През XVI в. тези събирания се извършвали според нуждите на всеки три или седем години, като всеки рекрут наброявал от хиляда до три хиляди деца. Необикновено жестоки за семействата, тези събирания на деца са останали в народната традиция като символ на суровото османско иго. През 1557 г. Стефан Герлах твърди, че «християните женят децата си на осем-деветгодишна възраст само за да бъдат освободени от набора, защото женените мъже не са взимани». Но други твърдения разкриват известна двусмисленост на явлението: наборът предоставял на детето от многобройно и бедно семейство сигурен обществен възход и може би даже блестяща съдба. Твърди се също така, че някои мюсюлмани сменяли децата си с деца на християни, за да им дадат възможност да се възползуват и да направят кариера, а посланикът на Венеция пише през 1594 г.: «Истинските турци продължават да са недоволни от това, че управлението е възложено на ренегати.»

Младите християни, набирани в резултат на девширмето, били отвеждани в Истанбул или Бруса, където насилствено приемали исляма (това било нарушение на шериата). След един първи подбор най-надеждните били обучавани в продължение на няколко години и постъпвали в еничарския корпус, пехотата на султана. Настанени в началото при селяни или военни от Анадола, а от средата на XV в. и от Румелия, те работели като роби и същевременно учели турски и «вярата, законите и обичаите на турците», както пише съвременникът Спандуджино. Младите мюсюлмани от Босна и Херцеговина били освободени от този «стаж». След като станели, пак по думите на Спандуджино, «големи и силни», тези кандидат-еничари били изпращани в различните части на корпуса на аджеми огланите (момчета чужденци). Те се закалявали, извършвайки тежка физическа работа, например пренасяли строителни материали за двореца, за държавни постройки и други големи строежи. Някои работели в градините на двореца. По-голямата част служела в Истанбул, а други в Одрин, Галиполи или провинциалните крепости. През 1503 г. те наброявали 1789 души в Истанбул и 284 в Галиполи, през 1527 г. — 3553 в Истанбул. През 1547 г. в Истанбул те били 5840, а двадесет години по-късно 7745. Накрая те били обучавани сред еничарите, преди да бъдат зачислени изцяло в корпуса.

По-«блестяща» — и още по-парадоксална — била съдбата на младите роби християни, които при пристигането си в столицата били подбрани като най-надарени физически и интелектуално. Те влизали в корпуса на «дворцовите момчета» (ич-оглани или гилман-и ендеруни): години наред били обучавани от най-добрите учители и получавали изискано образование, включващо спортни, военни, интелектуални и художествени дисциплини. Обучавали ги така, че да станат пълноценни хора, като се стараели да развиват личните способности на всеки един от тях; те трябвало да изпълняват всякакви държавни задачи и били възпитани в дух на подчинение и лоялност към господаря. Това образование се извършвало в двореца в Одрин и в няколко дворци в Истанбул: на Ибрахим паша в Галата и на Искендер Челеби в Бакъркьой.

Най-добрите от тях завършвали своето обучение в самия дворец на владетеля, «Новият дворец» в Истанбул, където в качеството си на пажове обслужвали султана. На всяко ниво се провеждал строг подбор, от който зависела важността на поста, даден на всеки в края на обучението. Най-високо положение заемали тези, които най-дълго служели като пажове на султана и имали достъп дори до стаята му (хас ода), като този етап бил запазен само за елита. Според качествата си ич-огланите били изпращани в различни по престиж корпуси на кавалерията на Портата или започвали кариерата си като служители на Портата, на централната администрация или провинциалните управи. Случаят с Ибрахим паша, фаворит на Сюлейман, който, след като имал най-високия ранг сред пажовете (хас ода башъ), «началник на стаята», станал веднага велик везир, представлява изключително «повишение»: обикновено изкачването било постепенно и включвало поредица граждански и военни постове в столицата и провинцията.

Практиката на девширмето постепенно западнала през XVII в. (за последен път се споменава през 1705 г.). През XVI в. тя засягала само една трета от робите от системата кул. Въпреки това, поради строгия подбор, тя доставяла голямата част от заемащите най-високия обществен ранг. Общо взето, по различни пътища, именно робите от християнски произход съставлявали ядрото на османската армия, висшето военно командуване и кадрите на режима. Все пак, навлезли веднъж в кариерата, тези хора ставали мюсюлмани и преставали да бъдат роби в юридическия смисъл на думата, тъй като не можели да бъдат продавани, нито назначавани на други недържавни служби.

Системата е в основата на голямото етническо разнообразие на господствуващата класа в империята. От четиридесет и седем велики везири, които се изреждат между 1453 и 1623 г., само петима били от турски произход. Сред останалите има единадесет албанци, шестима гърци, един черкез, един арменец, един грузинец и един италианец, десет са с неизвестен произход. Но истина е и че цялото възпитание на огланите имало за цел да ги откъсне от техните етнически и културни корени, за да ги оформи по един и същ модел. Доколко това е можело да се постигне? Този въпрос възниква, защото установяваме, че един от най-прочутите плодове на девширмето, великият архитект Синан, се застъпил пред Селим II за членове на своето семейство — гърци от областта Кайсери — с молбата да не бъдат изселени от Кипър след завземането на този остров. Между другото, за строежите Синан подбирал много работници, които идвали от неговата област. По същия начин великият везир Мехмед Соколу, който също бил кул на султана и босненски сърбин, се показал верен на произхода си, когато направил религиозни дарения в родния си край или когато през 1577 г. подпомогнал създаването на Сръбската патриаршия в Ипек (Печ).

В най-новите исторически изследвания се забелязва тенденция за намаляване броя на робите по произход сред висшите държавни сановници след XVI в. Обратно, в тях се посочва мястото, заемано от потомци на роби, които вече нямат този статут, и по-специално от наследниците на стари аристократически семейства, чието превъзходство по този начин продължава в османския режим, независимо дали произлизат от Византия, средновековните балкански държави, тюркменските емирства в Анадола или пограничните области от началото на империята. И все пак факт е, че всички тези хора получавали постовете си единствено по волята на владетеля и в крайна сметка се претопявали в общността на робите на султана, която включвала по доста недиференциран начин както роби в строгия смисъл на думата, така и служители в по-широк смисъл.

Използуването на роби, придружено от ограниченията, които посочихме, никога не се е отнасяло до всички постове в армията и държавата, до целия аскер. Множество сектори били запазени за мюсюлмани и за хора, свободни по рождение: провинциалната кавалерия на спахиите (само върховното й командуване било съставено от роби); голяма част от бюрокрацията, която при Сюлейман се увеличила, и най-сетне улемите, които доставяли на империята проповедници, юрисконсулти, съдии и администратори. Но тези държавни чиновници като цяло можели при случай да получат названието кул; в такива случаи обаче терминът губел техническия си смисъл и приемал по-неясно значение, включващо всички, които получават средства за съществуване от султана. Понятието впрочем било почетно, защото подчинението, което означавало, се придружавало, от друга страна, с придобиване на частица от върховната власт: както отбелязва Гийом Постел, «който получава възнаграждение от Великия турчин, смята себе си за благородник като самия него».

Поради близостта си до властта служителите на султана били същевременно поставени в излизащо от границите на обичайното право положение, което ги лишавало от някои гаранции, признати на обикновените раи. Докато лично те, техният имот и техните семейства се ползували от защитата на шериата, султанът разполагал по своя воля с живота и собствеността на всички, които му служели, и тази негова воля чуждестранните наблюдатели неправомерно разпростирали върху всичките му поданици. Това право, в което в известен смисъл отново се появява понятието «робство», било оправдавано с държавните интереси или с подозрението в злоупотреба. Султанът невинаги го използувал: повечето служители умирали от собствената си смърт и предавали наследството си по правилата на шериата. Екзекуциите се извършвали само при много сериозни обстоятелства, докато отстраняването и заточението били често използувани наказания. Що се отнася до конфискацията, тя се прилагала при нарушения и злоупотреби и главно по отношение на финансови чиновници, чието богатство било сметнато за твърде голямо.

Следователно картината на османския деспотизъм, обрисувана с все по-силно нарастващо неодобрение от много западноевропейски съвременници, трябва да бъде разглеждана с известни резерви; властта на султана не е била толкова неограничена и произволна, колкото им се е струвало, раята не била до такава степен лишена от юридическа защита, както те твърдели, използуването на роби в управлението нямало този всеобщ характер и тези последици, които те изтъквали.

Впрочем някои независими умове се спирали не само на отрицателните страни на системата кул. Напротив, те я хвалели, че не се интересува от произхода и връзките и се опира само на личните качества: «Сред турците някой може да заеме второто място след Върховния господар, без той да знае откъде идва, нито кои са баща му и майка му, пише Бусбек, одобрявайки, че един син на рибар, селянин или овчар може да стане велик везир само защото е способен. По този начин, продължава той, всеки човек получава съобразно своите достойнства и постовете се заемат от хора, способни да ги заемат». Безспорно тази формула все по-често ще бъде опровергавана от еволюцията на османската действителност, но етикетът «меритокрация»(42) несъмнено би могъл да се употреби за епохата на Сюлейман Великолепни.

Дворецът — център на властта

Тъй като султанът е основата на цялото политическо и обществено здание, мястото, където се материализира властта, т. е. дворът, правителството и централната администрация, се намира там, където е той — в двореца в столицата. Но навсякъде, където го отвеждат военните му походи или ловните му забавления, главните органи на държавата и част от нейните архиви го придружават. В местата, където лагерува, се издават постановления и се приемат посланици.

След Бруса и Одрин Истанбул става резиденция на владетеля и столица на империята при Мехмед II. Но Одрин остава редовно място за престой на султаните през зимата. Според Бусбек три са причините за зимуванията на Сюлейман в този град: да бъде по-близко до унгарския фронт, когато се подготвя за поход през пролетта (разстоянието между Одрин и Истанбул се преминавало за около пет дни); да се възползува от ловните възможности, предлагани от областта; и да прекара известно време в един по-здравословен климат. Впрочем преходът от град в град — сложна и скъпоструваща операция, изискваща старателна организация — позволявала на владетеля да се покаже на възхитените си поданици в цялото си великолепие.

В Истанбул, на мястото на бившия форум Таури, Мехмед II построил най-напред дворец, който е останал под името Стария дворец. Днес там се намира университетът в квартала Беязит. Малко по-късно той го изоставил и построил Новия дворец на по-защитено място, върху останките на древния византийски акропол. Този Нов дворец (сарай-и джедид) се извисява над Златния рог, Босфора и Мраморно море. Наименуван по-късно Дворец на Високата порта (Топкапъ сарай), той е запазил това си название до наши дни. В него османските султани живели до средата на XIX в. (вж. плана на края на книгата).

Императорската резиденция, официално наричана «Висока порта», «Праг на блаженството», «Кът на блаженството», Дом на султаната», не прилича на европейските кралски дворцови комплекси, които са съсредоточени около едно обширно престижно здание; тя образува своеобразно градче вътре в столицата, оградено с високи стени и кули и съставено от най-различни сгради, разположени около дворове или сред сенчести градини. И Мехмед II, и неговите наследници непрекъснато увеличавали броя им. Няколко хиляди души с най-разнообразни функции, редовно вписвани в разходните книги на двора, обслужвали владетеля и допринасяли за неговата слава.

Подобен на всеки мюсюлмански дом, който има «отделение за мъжете (селямлък) — отворено към външния свят място за обществен живот — и «отделение за жените» (харем) — строго ограничено място за личен живот, султанският дворец също се състои от външна част (бирун) и вътрешна част (ендерун). Бирунът заема първите два двора на двореца и постройките, които ги заобикалят: в първия двор се влиза през Свещената порта (баб-и хумаюн), разположена в непосредствена близост до «Света София»; той представлява обширен площад, включващ също така и бившата църква «Света Ирина», и служи за склад на оръжие и топове. Свързва се с втория двор посредством втора врата, наречена Средна порта (орта капъ) или Порта на поздрава (баб юс-салям), построена от Сюлейман, като двете осмоъгълни кули, ограждащи този вход, са по-стари. В този двор се намират разнообразни служби, върху които ще се върнем отново, осигуряващи връзките на владетеля с външния свят. Преходът между втория двор и ендеруна става през Портата на блаженството (баб юс-сааде) или Порта на белите евнуси (ак ага капъсъ), под чиято широка стряха се поставял тронът по време на церемонии. Непосредствено зад тази порта се намира помещението за аудиенции (арз одасъ), където посетителите били приемани от султана в малка постройка, закриваща изгледа към тайната част на двореца. Отвъд Портата на блаженството се намира пространството, отредено за частния живот на владетеля, достъпно само за най-близките му приятели, пажовете, евнусите и жените му. Тази част съдържа трети двор и други сгради около него, като след това започват градини, в които султаните последователно са увеличавали броя на постройките.

Вътрешните служби на двореца

Изявилите се в другите дворци-училища ич-оглани завършвали своето образование, като обслужвали лично султана. Най-напред ги поставяли в «голямата» и «малката» стая, а след това ги пращали в Хазната (Хазине), където се пазели ценните и свещени предмети, събирани от династията, или в сервизното помещение (килер); към тези служби се прибавила в XVI в. и «походна стая (сеферли ода). Един елит от четиридесетина пажа непосредствено обслужвал господаря в «личната стая» (хас ода); те се грижели за тоалета, дрехите, оръжията на султана и го охранявали денем и нощем. Някои от тези пажове имали специфични задължения и били на почит: силяхдарят носел сабята на султана, рикябдарят държал седлото му, когато се качвал на коня; чохадарят отговарял за гардероба му, дюлбенд огланът за бельото му; съркатибията бил негов личен секретар. Началникът на личната стая (хас ода башъ) бил пръв сред всички тези пажове, най-близък до султана и най-влиятелен. През 1547–1548 г. в ендеруна на Новия дворец се наброявали около 178 пажа, а двадесет години по-късно те вече били 488. Горе-долу по същото време, през 1555–1556 г., броят на пажовете, преминаващи през двореца в Галата, бил между 265 и 378, а на тези в двореца на Ибрахим — между 309 и 366. Около тези младежи се поддържали: «преподавателско тяло» (ходжа, муалим), лекари и санитарки (пирезенан), «стари жени». Изглежда, че болестите и моралът са имали голямо значение в тези среди. От друга страна, пажовете били строго надзиравани и евентуално кастрирани — от «белите аги» (ак ага), евнуси от бялата раса, идващи обикновено от Кавказ. През 1555–1556 г. в двореца на Ибрахим паша имало седемнадесет, а в двореца в Галата — двадесет и пет бели аги. Колкото до белите евнуси в Новия дворец, те били четиридесет при Селим I. Техният началник, който носел титлата «ага на Портата» (капъ агасъ), имал влияние над целия персонал на двореца и участвувал в назначенията и повишенията. Освен това той бил близък на султана и негов довереник по важните държавни въпроси. За него, както и за повечето лични служители на султана важал принципът, изразен от Спандуджино по следния начин: «Турците смятат, че и най-малката служба, която дава възможност да виждаш султана и да разговаряш с него, е много почетна».

Харемът, наричан още Порта на блаженството (баб юс-сааде), бил най-тайната част от ендеруна, а единственият «пълноценен мъж», който можел да проникне там, бил султанът. Тази част на султанския дворец е породила невероятно количество измислици и легенди във въображението на западноевропейците. Всъщност по своята организация тя много прилича на отделението на пажовете и представлява един вид школа.

Разположен отначало в Стария дворец, харемът на владетеля го последвал в Новия дворец едва при Сюлейман. Легендата разказва, че Роксолана е смятала това преместване като средство да засили влиянието си, настанявайки се за постоянно близо до своя съпруг. При него започва изграждането на този лабиринтообразен комплекс от сгради, какъвто е и до наши дни харемът на «Топкапъ». В Стария дворец останали само части от харемите на предишните владетели или на покойните принцове: при смъртта на султана майка му, сестрите му, съпругите му, конкубинките и евнусите се настанявали там, за да направят място на харема на наследника в Новия дворец. През 1555–1556 г. в Стария дворец живеели шест принцеси, кърмачките на двамата покойни синове на Сюлейман, Мехмед и Джихангир, ходжата на последния и около сто и четиридесет прислужници (джарие), като всичко това се охранявало от двадесет и пет черни евнуси, ръководени от един «ага на Портата на блаженството», и от тридесет и трима вратари, които пазели двореца отвън.

След края на XV в. брачните нрави на османските султани подчертано еволюирали. Вече не се сключвали бракове с християнски (византийски или сръбски) принцеси, нито с девойки от мюсюлмански династии като Аккоюнлу, Гирай от Крим или Зулкадр. Вероятно утвърждаването на османското могъщество обезсмислило това ефикасно дипломатическо средство. Занапред принцовете наследници и султаните се свързвали с обикновени робини, като по правило не сключвали законен брак с тях: бракът на Сюлейман с Роксолана е изключение. По същия начин дъщерите на султана не били омъжвани за принцове от мюсюлмански династии може би защото никой не бил считан за достоен за османската династия, а може би и за да се избегнат претенциите на дошли отвън наследници на трона, което би представлявало опасност за наследствения монопол на мъжките наследници и целостта на империята. Напротив, от времето на Баязид II се наложил обичаят тези принцеси да се омъжват за най-влиятелните от робите (кул) на султана, които ставали негови зетьове и шуреи, дамад на господаря си. Несъмнено това било средство да се гарантира лоялността им, но и да се осигури първенството на наследяването по мъжка линия, защото низходящите от султана по женска линия били синове на роби.

Робините, с които се свързвали султаните, стигали до неговата постеля след прецизно обучение и според строга йерархия: задължението жените да бягат при приближаването на господаря и да не го гледат в лицето целяло да попречи на нарушаването й.

Младите девици, приети в императорския харем, идвали от военна плячка, от дарове на царедворци или били купени на пазарите за роби. За момичетата нямало девширме и избраниците били селекционирани заради способностите и красотата си. Те влизали с ранг на новопостъпили (аджеми) и подобно на пажовете получавали в «голямата» и «малката» стая най-изискано образование под ръководството на директорка (кехая ханъм). На тези пленнички от немюсюлмански произход преподавали принципите на исляма и всички изкуства и умения, които, развивайки дарбите на всяка една от тях, им давали възможност да станат съвършени съпруги. Те се учели да шият, да бродират, да пеят, да свирят, да разиграват марионетки, да разказват приказки и т. н. Постепенно, чрез постоянна селекция те достигали различни степени, чиито названия отговарят на организацията на еснафа: от джарие те ставали чираци (шагирд), после калфи (гедикли) и накрая майсторки (уста). Правели разлика между временните фаворитки (гьозде) и истинските конкубинки, назовавани хас одалък (нашите одалиски) или хасеки.

Когато съществувала законна съпруга, естествено, тя имала предимство и даже разказват, че добродетелният Сюлейман се въздържал от каквито е да е връзки след брака си с Роксолана. Но когато нямало законен съюз, четири от султанските хасеки — цифра, съответствуваща на броя на съпругите, разрешен от шериата — заемали привилегировано положение и носели титлата кадън. Първата от тях, башкадън, била тази, която първа е родила син на султана. Но върховната власт в харема принадлежала на майката на султана, валиде султан. Конкуренцията между тези жени, които желаели да засилят влиянието си и да облагодетелствуват децата си, водела до невиждана омраза и даже до кървави интриги, чиято тайна харемът строго пазел. Те разцъфтели при Роксолана до смъртта й през 1558 г. Те се разгърнали с пълна сила през XVII в. и се отразили тежко върху управлението на империята. През 1603 г. харемът наброявал много робини. В Новия дворец те били около 266, но само една малка част от тях била предназначена за султана. Останалите, след като завършвали образованието си, получавали зестра и били омъжвани за бивши султански пажове. Така представителите и на двата пола, от които била съставена част от господствуващата класа, били едновременно с това и «хранени хора на сарая». Най-изявените сред членовете на тази класа получавали за жени дори и принцеси, но трябвало да се откажат от друга законна жена или конкубинка.

Редът и дисциплината в харема се осигурявали от корпус евнуси, симетричен на корпуса от бели евнуси, който обслужвал пажовете: в този случай обаче става дума за черни евнуси от африкански произход, чиято кастрация била по-пълна, отколкото при белите евнуси (засягала не само тестикулите, но и пениса). През 1603 г. в Стария дворец имало 39 «черни аги», а в Новия — 72. Началникът на черните евнуси в харема, «агата на Портата на блаженството» или «агата на девойките» (дар юс-сааде агасъ или къзлар агасъ), заемал високо положение и той играел все по-важна роля със засилването на политическото влияние на харема. По този начин неговата власт щяла да надвиши тази на началника на белите евнуси и да го постави на трето място в държавата след великия везир и шейх юл-исляма.

Външните служби на двореца

Бирунът бил седалището на централната власт и на различни професионални и военни институции. Неговата дейност пряко засягала живота на Двора и на държавата. В него служел многоброен, но грижливо регистриран персонал, който бил подлаган на служебни размествания (чъкма) и повишения на сравнително редовни интервали (на всеки две до пет години през XVI в.) и при идването на всеки нов султан.

Личната прислуга на султана включвала няколко улеми, които имали възможност за голямо влияние над господаря си. В тази категория влизали лекарите, които били ръководени от главен лекар (хеким башъ) и сред които имало хирурзи, билкари и очни лекари. Някои от тях били евреи и до такава степен спечелили доверието на султана, че се превърнали в естествени водачи на цялата еврейска общност; такъв бил случаят с Йосиф Хамон по времето на Баязид II, а после и при Селим I, а най-вече със сина му Моис при Сюлейман. Към 1535 г. този монарх разполагал с десет лекари мюсюлмани и шестима лекари евреи.

По същото време султанът имал и трима астролози (мюнеджим), чиято задача била да определят датите, благоприятни за големи събития, като например встъпването на султана на трона, началото на великото везирство, началото на военните походи. Всяка година те връчвали на султана един алманах (таквим), в който се посочвали добрите и лошите дни. Султанът имал при себе си няколко религиозни лица: проповедници (имами), учители (муалими), рецитатори на Корана (хафъзи), певци (мюезини) и един духовен учител (шейх). Някои от личностите, заемали този пост, като например шейх Шюджаджа при Мурад III, Саадеддин, автор на История на османците, при Мурад III и Мехмед III, Хюдаи Ефенди при Ахмед I, владеели в голяма степен умовете на знатните си ученици и те не решавали нищо значително без техния съвет.

За задоволяване на материалните нужди, от едната страна на втория двор, вдясно от Средната порта били разположени императорските кухни (матвах-и амире) и сладкарска работилница (хелвахане). И до днес се виждат характерните сгради с множество куполи и високи комини, които се издигат над Мраморно море: те са дело на реконструкция след пожар, извършена от архитекта Синан при Селим II.

При Сюлейман тези кухни се разраснали и се превърнали във внушително предприятие. Освен истинските готвачи персоналът се състоял от чираци и помощници, избирани сред аджеми огланите. През 1514 г. се наброявали 230 готвачи, а през 1527 г. — 277. Четиридесет години по-късно кухненските работници станали 629. По същото време сумите за тях, отделяни от Хазната, достигат огромната цифра 5 милиона аспри. Колосално количество най-разнообразни продукти, дошли от различни области на империята, били струпани под надзора на интендант (емин) в императорския килер (килер-и амире). Още в началото на XVI в. Спандуджино съобщава: «Когато императорът е в Константинопол, обикновено колят по четиридесет овце и четири вола на ден, без да се смятат пилетата и дивечът, които му носят». Така в лунната 1489–1490 г. били изядени 16 552 овце.

Кухните имали подразделения в зависимост от това за кого били предназначени ястията: личната кухня на султана се различавала от кухнята на белите евнуси, на пажовете, на лечебницата на пажовете, на външните служби, на менажерията, птичарника (през 1573–1574, 374 овце били заклани за храна на ловните птици), на членовете на Дивана и на чуждите посланици, които след приемането им в двореца били канени на банкети (зияфети). Колкото до сладкишите и захарните произведения, те били изработвани под ръководството на един «шеф на сладкарите» (хелваджъ башъ). «Тази служба, уточнява Спандуджино, следи за всички сладки неща, които се ядат в двора, и за всички, които ги изработват». «Опитвачи» (чашнегир, зевакини) наглеждали приготвянето на ястията и осигурявали обслужването на банкетите на Дивана. В края на XV в. те били петима, а през 1514 г. — двадесет и четирима, и се ръководели от «шеф на опитвачите», един вид метр д’отел на двореца. Диванът имал и свои водоносни (сакаян-и диван-и али). Те също имали началник и от 10 души в края на XV в. станали тринадесет през 1514 г. и двадесет и пет през 1567 г.

Множество занаятчии изпълнявали други функции, необходими за задоволяването на материалните потребности на двореца. Каменоделци, дърводелци, оръжейници, ковачи, обущари, седлари, килимари, бижутери, златари, бродирачи със сърма и т. н. — всички тези занаятчии (ехл-и хиреф) били 308 души през 1514 г., 585 през 1527 г. и 647 души четиридесет години по-късно. Отделно от тях, шивачите се разделяли на шивачи, изработващи «почетните халати», с които султанът изразявал своето благоволение (хайятин-и хилят), и на лични шивачи на султана (хайятин-и хасса). Те били 242 през 1514 г., 301 през 1527 г. и 369 през 1567 г. Както всички отговорници за материалните служби в двореца, техните началници всъщност били висши сановници; така например през 1527 г. един главен шивач заема поста управител (санджакбей) на Хамид. Можем да прибавим и перачите, (чамашуян) които през 1514 г. били 17 на брой.

Между тези занаятчии се нареждали и истинските творци, чиито произведения осигурявали културния блясък на османския двор — поети, музиканти, калиграфи, миниатюристи, подвързвачи; последните три занаята способствували за изработката на ценни ръкописи, посветени на религията, като кораните или прославящи султана, като шах-наметата. Художници орнаменталисти (наккаш) като прочутите Шах Кулу и Кара Меми изработвали в ателиетата мотивите, възпроизвеждани върху императорските кафтани или фаянсовите предмети от Изник. Други се занимавали с дърворезба или с гравиране на метали, или пък правели като наклбенданите восъчни дървета или книжни цветя.

Дворцовите архитекти, ръководени от главния архитект (мимар башъ) — пост, който от 1539 до 1588 г. заемал прочутият Синан, се занимавали с всички големи религиозни, граждански и военни строежи, предприети от султана. Към 1535 г. имало дванадесет архитекти плюс един дърводелец и един майстор на керемидени покриви (киреметчи).

Парковете на султана, както и неговите зеленчукови и овощни градини, разположени вътре или извън двореца, били поверени на корпус от градинари (бостанджъ), използувани между другото и за лодките на владетеля. Той бил образуван от аджеми оглани, подбрани от главния офицер на корпуса бостанджъ башъ. Последният се занимавал и с управлението на двореца и увеселителните заведения на императора, и с надзора на бреговете на Златния рог, Босфора и Мраморно море близо до столицата. Освен това той бил интендант на лова и риболова в околностите на Истанбул, а като един вид съдебен служител ръководел екзекуциите на висшите сановници, извършвани в двореца. Дворецът в Одрин също имал корпус от бостанджъ.

Конюшните на императора (ъстабл-и амире), частично разположени във втория двор, вляво от входа, имали значителен персонал: 2 080 служители през 1514 г., 2830 — през 1527 г., и 4341 — в началото на управлението на Селим II. Те били ръководени от няколко офицери, от които най-важни били конетабълът, или главният интендант на конюшните (емир-и ахор-и бюзюрк или мирахор), и интендантът на конюшните (емир-и ахор-и кючюк). За първия пише в 1542 г. Жофроа: «Той командува конярите, мулетарите, седларите, сарачите и камиларите, всички хергелета и отговаря за около четири хиляди елитни коне.» В действителност тези хергелета били разпръснати на няколко места в столицата, както и в Одрин, Бруса, Серес, Солун и в други градове на Анадола и Румелия.

Ловът с птици, престижен спорт и едно от любимите развлечения на Сюлейман, изисквал поддържането в бируна на голям брой ловни птици и следователно наличието на корпус от соколари (баздаран). Членовете му били разделени в три подразделения: шахинджиите, които били най-многобройни, се занимавали с обикновените соколи, чакърджиите — със специалните соколи, а атмаджаджиите — с ястребите. Този корпус, който съдържал 163 души през 1503 г., 219 през 1514 г. и 259 през 1527 г., достигнал 418 души четиридесет години по-късно. Птици били внасяни от чужбина, като например ловджийските соколи, доставяни от Москва или подарявани от васалните принцове в Молдова или Влашко. Но с тях най-вече се занимавала една широко организирана мрежа в провинциите. От богатите на гнезда райони в Анадола и Румелия специално наети за тази цел хора доставяли всяка година в двореца млади птици срещу данъчни облекчения.

Други корпуси с по-подчертано военен характер отговаряли за охраната на двореца; те присъствували и на официалните церемонии или представлявали централната власт в някои мисии извън двореца. Вратарите (капъджъ), разделени на отделения (бюлюк), охранявали трите врати на Новия дворец. Набирани сред еничарите или вътрешните пажове, те били 146 през 1503 г., 244 през 1514 г. и 280 през 1547 г. След това броят им непрекъснато нараства и през 1660 г. те са 2007. Техните началници (капъджъ башъ) също се увеличават. Освен че надзиравали подчинените си, те придружавали членовете на Дивана по време на заседанията и чуждите посланици при аудиенциите. По време на поход те стояли на входа на императорската шатра. Можели да бъдат куриери или емисари на владетеля в провинцията или в чужбина. Понякога им поверявали и деликатни мисии като наказването на някой разбунтувал се управител или въвеждането в длъжност на някой новопризнат от Портата васален принц.

Подобен по характер бил и корпусът, въоръжен с брадви (балтаджъ или тебердаран). Те поддържали и охранявали залата на Дивана, стаята за аудиенции и взимали участие в погасяването на пожари. От 20 през 1514 г. балтаджиите станали 50 през 1547 г. Общият брой на балтаджиите и капъджиите достигнал 319 през 1527 г. и 467 през 1567 г.

«Чаушите на Високата порта» представлявали дворцовата полиция и съпровождали султана. Главният им офицер, чауш башъ, отговарял за протокола и реда по време на заседанията на Дивана и церемониите в двореца. Този корпус имал важни функции и извън двора. В походите той следял за дисциплината в армията. Както отбелязва Спандуджино: «Когато армията се събира, за да потегли в бой, така наречените чауши държат в ръцете си железни пръчки и щом видят, че някой напуска реда си или иска да избяга, го бият и връщат на мястото му. И ако някой благородник избяга от битката, те с добри думи ще му вдъхнат кураж, за да се върне обратно.» Между другото чаушите били преди всичко вестоносци на султана. Те разнасяли писмата му в провинцията и в чужбина, били снабдени с пропуски и пътни листове, ползували пощенски коне, доставени на всеки етап от хора, специално наети за тази цел, и с голяма бързина непрекъснато се движели между Портата и нейните кореспонденти. Понякога им възлагали и по-продължителни мисии в провинцията. През 1514 г. те били 22, а през 1535 г. — 42. Другите вестоносци на султана (пейк) били 40 през 1547 г.

Императорската музика с медни и ударни инструменти се състояла при Баязид II от 107 души, а през 1527 г. от 185. Тези мехтери се ръководели от един много висш сановник, знаменосеца (емир-и алем или миралем). Той бил пазител на символите на върховната власт, знамето и шестте конски опашки (туг) на султана, пак той връчвал на новоназначените провинциални управители знамето и конските опашки, символизиращи частицата от властта, която им се предоставяла. От друга страна, тези «музиканти на знамето» (мехтеран-и алем) се отличавали от друг корпус (мехтеран-и хайме), който имал съвсем други функции; той трябвало да пази императорските шатри и да ги опъва по време на поход. Двете категории мехтери били 620 души през 1567 г.

Престижът на различните дворцови корпуси, които изброихме, се проявява във факта, че голяма част от техните началници: миралем, чаушбашъ, капъджъбашъ, мирахор, чакърджъбашъ, шахинджъбашъ и атмачаджъбашъ, както и чашнегирбашъ заедно с агата на еничарите и комендантите на кавалерийския корпус на Портата носели титлата «аги на стремето» (рикяб агаларъ), тоест имали право да яздят до султана.

И накрая, един корпус от конници с пищни униформи се ползували с особен престиж и привилегии; мютеферика (буквално «разни») имали най-вече представителна функция. Тази почетна стража, чиито членове понякога изпълнявали специални мисии за султана, се отличавала по необичайния начин на набиране, който облагодетелствувал произхода и семейните връзки. Сред тях освен дворцови служители имало и синове и братя на везири и други сановници, както и наследници на свалени или лишени от имущества династии (от мамелюците, от принцовете Зулкадр, от татарите, от кюрдите, херцеговинците и т. н.). Те били 94 през 1514 г. и 70 към 1535 г.

Диванът

Залата на Дивана и принадлежащите към нея помещения се намирали във втория двор на двореца, вляво от входа. Изградени в началото на управлението на Сюлейман, те представлявали резиденцията на правителството.

С термина Диван османците назовавали съвета, съставен от главните държавни ръководители. В началото султанът лично председателствувал този върховен политически орган. По късно, вероятно към 1475 г. Мехмед II предоставил тази функция на великия везир. Но контролът на владетеля над разглежданите дела бил запазен. В една от стените на залата имало прозорец с решетка и зад него господарят можел да гледа и слуша инкогнито. От друга страна, бил възприет обичаят след заседанията на съвета великият везир, придружен от главните членове на Дивана, да бъде приеман от султана, за да му изложи най-важните въпроси. Тези срещи, впоследствие чисто формални, все още имали значение при Сюлейман, който не се лишавал от възможността да промени някое решение, да поправи някой официален акт или да съобщи своята воля на правителството.

При Сюлейман Диванът се събирал четири сутрини седмично — от събота до вторник. В него освен главният везир участвували «везирите на кубето», контрольорът на финансите, двамата армейски съдии, началникът на канцеларията, управителят на Румелия, когато бил в столицата. Великият адмирал (капудан паша) не заседавал в Дивана. Тази чест била оказана на прочутия Хайреддин Барбароса, който заемал този пост от 1533 г. до 1546 г. поради изключителните заслуги към империята на този бивш корсар. В края на кариерата си той получил титлата четвърти везир.

Отначало Диванът играел роля на върховен съд, пред който всеки поданик или всяка общност можели да изложат своите искания и да внесат възражения срещу решенията на местните съдии. Чауш башията се занимавал с приемането на молителите и изпълнението на присъдите. Но тази инстанция била също така и правителствен съвет, където се обсъждали «важни дела» (умур-и мюхимме), които били от компетенцията на върховната власт. В действителност османският централизъм поставял в тази категория, освен големите въпроси за мира и войната, ръководенето на военните операции и на висшата администрация проблеми, които на пръв поглед били по-маловажни, локални и даже индивидуални. Този толкова очебиещ централизъм не пречел на правителството при решаването на проблемите, които местните служители поставяли пред него, често да се осланя на преценката им. Тогава им било съобщавано, и в това имало нещо разумно, че тъй като те познавали същината на нещата, можели най-добре да преценят, като им били припомняни единствено основните принципи.

И накрая Диванът имал и протоколна роля. Той водел преговори с чуждите посланици, уреждал официалните приеми, които ритуално, както вече споменахме, завършвали с банкет. Също така на Дивана били тържествено показвани главите на екзекутираните врагове или бунтовници.

Великият везир (везир-и азам, садръ азам), който ръководел Дивана и управлението на империята, бил абсолютен представител (векил-и мутлак) на султана. Относителното политическо избледняване на ролята му, започнало при Мехмед II, било затвърдено от Сюлейман и наследниците му и довело до превръщането на османския везират, според старата терминология на Маварди и на Ибн Халдун, от «изпълнителен везират» (визират ат-танфиз) във «везират на пълномощията» (визират ат-тафвид). Като предоставил на великия везир печата на империята, което му позволявало да утвърждава актовете вместо него, владетелят наистина му дал пълномощия за почти цялата императорска власт.

По протокол великият везир бил второто по значение лице в държавата. Ползуващ се с изключителни почетни привилегии, той можел да бъде обслужван дори от членове на императорското семейство. На практика той управлявал империята. Извън пленарните заседания на Дивана, всеки следобед (освен във вторник) той председателствувал ограничени по състав заседания, в които разрешавал текущите дела. Той се занимавал с назначенията на най-високите цивилни и военни постове, командувал армията, когато султанът не участвувал в похода. Подпомаган от двама «армейски съдии», той раздавал справедливост в името на владетеля и председателствувал в петък следобед специален Диван по въпросите, засягащи шериата. Освен това отговарял за реда в столицата. За тази цел всяка сряда той свиквал Дивана, който се занимавал с градските въпроси на Истанбул, и всеки петък правел обиколка из градските пазари.

Все пак тази толкова голяма власт на великия везир била ограничена, за да му се попречи да постави под заплаха авторитета на султана и оцеляването на династията. Великият везир не само трябвало да се съветва с другите везири по важните въпроси, но чрез един фин механизъм на уравновесяване някои сектори изобщо не зависели от него. Той нямал никаква власт върху вътрешното обслужване на двореца, с което се занимавали двамата началници на евнусите, както и върху улемите, чиито ръководители били пряко назначавани от султана. Същото се отнасяло и за агата на еничарите, чиито войски също не подлежали на прекия му контрол. И накрая, ако финансовият началник бил длъжен да се отчита пред него, той самият не можел да направи никакъв разход, без да се отчете на последния.

На всичко отгоре пълната зависимост на великите везири от султана и обкръжението му представлявала основна слабост в тяхното положение. Сюлейман изцяло прилагал принципа, възприет от Мехмед II, да назначава за велики везири роби от християнски произход: седем от неговите девет велики везири — Ибрахим, Аяс, Лютфи, Кара Ахмед, Рустем, Семиз Али и Соколу Мехмед — влизат в тази категория. Пири Мехмед, назначен впрочем от Селим I, произлиза от улемите, а Хадим Сюлейман — от корпуса на белите евнуси в двореца. Но независимо от произхода си великите везири били само роби (кул) на султана. Той ги назначавал и свалял ad nutum и при случаите, които уточнихме, разполагал с живота и имуществото им. Ако властта и амбициите им станели прекалено големи, султанът премахвал заплахата, като ги екзекутирал. Съдбата на Ибрахим паша категорично показала това. Многообичан приятел от детинство на Сюлейман, надарен с блестящи качества, мъдър дипломат и военачалник, забележително осведомен за европейските проблеми, той управлявал империята близо тринадесет години (27 юни 1523–5 март 1536) с нарастваща увереност, която в крайна сметка го заслепила. И човекът, който се хвалел пред чуждите пратеници, че може да подчини господаря си на своята воля и че се ползува от абсолютна власт, бил намерен една сутрин удушен в стаята си в Новия дворец, непосредствено до стаята на султана.

При всички случаи великият везир зависел от капризите на султана, както и от дворцовите интриги и натиска на войските и на улицата. За султана това бил начин да отклони от себе си недоволството и да разреши дадена криза, като отпрати великия везир, или — в най-лошия случай — да утоли враждебността, като го екзекутира. През 1553 г., за да успокои недоволството на еничарите след екзекуцията на сина си Мустафа, Сюлейман отстранил Рустем паша, който управлявал почти девет години. Неговият заместник Кара Ахмед паша бил човек с много качества, но Роксолана непрестанно желаела гибелта му, за да постави на негово място Рустем, съпруг на дъщеря й Михримах. След две години управление тя намерила претекст за неговото убийство и за възвръщането на зет й. През 1555 г. Бусбек говори за острия и проницателен ум на този бивш коняр, който чрез девширмето станал дамад и велик везир и направил много за славата на своя господар. Главният му недостатък бил изключителното му скъперничество, което било в полза на султана (той стигнал дотам, че продавал зеленчуците и цветята от султанските градини, за да получи някаква печалба), но и увеличавало неговото собствено богатство. Тъй като тази алчност създавала недоверие у Сюлейман, който го обичал и уважавал, Рустем имал склонност да се държи грубо и сърдито със събеседниците си, за да отстрани подозрението, че те са го подкупили. И все пак корупцията му била забележителна и богатството, което оставил при смъртта си, било невероятно даже за един велик везир: 1700 роби, 2900 коня, 1106 камили, 700 000 златни монети, 5000 кафтана, без да се броят множеството златни и сребърни предмети и скъпоценните камъни.

Великият везир, пръв сред везирите, бил следван в йерархически ред от двама или трима, понякога и повече, «везири на кубето» (кубе везир-лери), наречени така заради малкия купол над залата на съвета. Без да имат точно определени функции, те участвували в разискванията на Дивана и поради везирския си ранг можели да изпълняват висши мисии: да командуват военни походи и в качеството си на «лейтенанти» (каймаками) да заместват временно великия везир, когато той отсъствал от столицата. От друга страна, те били възможните наследници на великия везир, защото по принцип, когато той умирал или бивал свален, вторият везир трябвало да го замести, а третият поемал поста на втория. В началото на своето управление Сюлейман нарушил този ред, като предпочел за заместник на пенсионирания велик везир Пири Мехмед паша, не втория везир Ахмед, а началника на личната си стая Ибрахим. Назначен за управител на Египет, този Ахмед си отмъстил заради несправедливостта, като организирал бунт, който Ибрахим трябвало да потуши. Впоследствие Сюлейман винаги посочвал втория везир за велик везир с изключение на Рустем, който бил трети везир, но зет на Сюлейман и Роксолана.

Под кубето на Дивана везирите седели от дясната страна на великия везир. От лявата му страна се намирали двамата «армейски съдии» (кадъаскер или кадъласкер). В началото този пост се изпълнявал от един човек, но Мехмед II назначил още един, след което имало един кадъаскер на Румелия, който се ползувал с предимство, и един на Анадола. Всеки от тях се намирал на върха на йерархията на улемите от своя географски район. Под контрола на великия везир те се занимавали с юридическите проблеми, поставени пред Дивана, и назначавали съдиите (кадии) и учителите (мюдерис) в своя район. Освен заплатите и даренията от владетеля те получавали данък наследство от войниците и държавните служители (аскер). Както и другите кадии, те били назначавани за определен период от време, но можели неколкократно да заемат поста. От средата на XVI в. тези кадъаскери от Истанбул били изместени от друг религиозен сановник, мюфтията на Истанбул, наричан също и шейх юл-ислям, който станал истински водач на улемите и върховният религиозен глава на империята.

Ролята и прерогативите на мюфтиите били да дават консултации (фетва) по юридическите въпроси и по-специално да преценяват дали дадено политическо решение е съобразено с шериата. Поради това още през XV в. някои юрисконсулти от столицата се сдобили със значителен престиж и влияние, но те произтичали от техния интелектуален и духовен авторитет. Те не принадлежали нито на държавния апарат, спрямо който били независими (не заседавали в Дивана), нито на религиозната йерархия. Обратно, както наскоро подчерта английският историк P. K. Реп, еволюцията, която се извършила под ръководството на Сюлейман и неговия приближен великия шейх юл-ислям Ебусуд ефенди (1545–1574 г.), се състояла в издигането на главния мюфтия на Истанбул на първо място в йерархията на улемите и превръщането му в съществен лост на държавната машина, наравно с великия везир. По този начин шейх юл-ислямът станал мюсюлманският еквивалент на православния гръцки патриарх, който имал власт над всички духовници. Изграждането на тази своеобразна мюсюлманска църква, силно структурирана и йерархизирана, свързана с държавата и заплащана от нея, е единствено по рода си явление в ислямската традиция. Появата й в империята на Сюлейман може би трябва да се свърже с византийския модел. Безспорно тя е замислена като инструмент за борба на сунитската османска държава срещу религиозната и политическата заплаха от страна на Сефевидите в Иран и техните ученици — анадолските казълбаши.

Въпреки че шейх юл-ислямът не участвувал в Дивана, всички значителни религиозни назначения, като тези на кадиите и мюдерисите, които получавали повече от 40 аспри на ден, минавали през него. Занапред важните политически решения систематично зависели от неговата санкция. Владетелят очаквал от този сановник, когото назначавал и свалял по волята си, строг контрол над ортодоксалността на улемите и мюсюлманското население като цяло, както и религиозно потвърждение на своите актове. Обратно, оръжието можело да се насочи и против самия него, когато мюфтията се чувствувал подкрепян от друго място, за да му се противопостави и даже да даде фетва за неговото сваляне. Много от наследниците на Сюлейман стават жертви на това обратно действие.

Две други държавни функции също били представени в Дивана: канцеларията и финансовата администрация.

Основната задача на началника на канцеларията (нишанджъ или тевкии) била да поставя върху официалните актове туграта (наричана още нишан или тевки), която ги потвърждавала. Тази чисто материална роля се придружавала от висока юридическа отговорност, защото той трябвало да провери стила, но също така и съгласуваността на предоставения му текст с предишното законодателство, да го поправи или, отчитайки последствията от него, да промени законодателството с нова мярка. Сюлейман натоварил своите нишанджии с главната задача да направят сборник на обичайното право на империята, кануна. Джелялзаде Мустафа, известен под името Коджа Нишанджъ (големия нишанджия), който заемал този пост от 1534 до 1556 г. и след това от 1566 до 1567 г., се изявил в изработването на този кодекс, наред с другите си произведения на историк и поет. Той също така изиграл важна роля в създаването на това, което може да се нарече риториката на Сюлейман. На него дължим съставянето на протоколните формули и написването на важни султански писма, забележителни с достолепния си стил, възвишената си мисъл и неумолима диалектика. Коджа Нишанджъ е и един от главните сътрудници на Законодателя.

Нишанджията имал власт над хранилището на архивите (дефтерхане) и над интенданта на регистрите (дефтер емини), който отговарял за тях. Той контролирал и канцеларията, но зает с другите си задачи, още в началото на управлението на Сюлейман предоставил тази функция на един от своите подчинени. Последният приел титлата «началник на секретарите» (реис юл-кютаб) и по-късно придобил голямо значение в работата на Дивана.

И на последно място, доходите и разходите на империята били под надзора на «финансови контрольори» (дефтердар). Двама от тях участвували в Дивана: румелийският, или баш дефтердарят, който бил на първо място, и анадолският, чийто пост бил създаден по-късно, вероятно при Баязид II. Техните компетенции обхващали само външната хазна на империята, докато вътрешната хазна, частната каса на султана, се ръководела отдругаде.

Възходът на бюрокрацията

Цяла една бюрократична машина, която подготвяла и осъществяла решенията на Дивана, се намирала под властта на нишанджията и дефтердарите. При Сюлейман, противно на често срещаните остарели твърдения, тя все още не била достигнала онази степен на изграждане и на сложна организация, която посочват по-късните източници. Въпреки това управлението на Законодателя отбелязва важен етап поради значителното нарастване на ефективите и чувствителния напредък в разделението и организирането на задачите.

При Баязид II чиновниците от канцеларията и от хазната, които в известна степен се разграничавали, наброявали 25 секретари (кятиб) през 1494 г. и 35 през 1503 г. При Селим I те били 36. След 1527 г. източниците ясно посочват три категории секретари и секретари чираци (шаирд). Тези на Дивана, които съставлявали същинската канцелария, се разделяли на две: секретари на Дивана, зависещи от началника на канцеларията, и други, по-малко на брой, които зависели от дефтердарите и се занимавали с писането на финансови актове. Третата категория се състояла от секретари на Султанската хазна (кятибан-и хизане-и амири). През 1527 г. общият брой на тези чиновници бил 81, през 1531 г. — 110, през 1537 г. — 95, а през 1561 г. — 83.

Секретарите на хазната, подпомагани от помощници, които изучавали професията, представлявали най-многобройната част от централната бюрокрация. Те били сравнително логично разпределени според географските области и естеството на тяхната дейност. Един документ, открит и анализиран от Е. Л. Баркан и който поради това, че е от първата година на управлението на Селим II, свидетелствува за финалния стадий на еволюцията, извършена при Сюлейман, посочва, че тези секретари били разделени в три служби: румелийска, ръководена от баш дефтердар (Румели’нин шъкк-ъ еввели калеми), анадолска, която била свързана с първата (Анадолу дефтердарън калеми), и една втора румелийска служба под ръководството на трети дефтердар (Румели вилайетинин шъкк-ъ саниси калеми).

Вътре в тези служби двама рузнаметджии всекидневно отбелязвали паричните приходи и разходи. Двама счетоводители (мухассебеджии) контролирали сметките на различните местни данъчни агенти: администраторите на религиозните фондации (вакъфи) на султана и на великия везир, интендантите (емини), натоварени с разходите на двореца и Арсенала, бирниците, които събирали джизието от немюсюлманите. Един мукабеледжи водел регистрите на заплатите и документите за назначенията и увеличенията на заплатите. Група от девет мукатаджии се занимавала с провинциалните мукати. С тази дума назовавали онези части от доходите на хазната, които имали най-различен произход: данъци, постъпващи направо в данъчните служби, като митническите такси, доходи от експлоатацията на всякакъв вид собственост на държавата (поземлени имения на короната, оризища, рибни находища, солници, монетоливници, мини, сапунджийници и т. н.). Мукатите били контролирани на място от интенданти (емини) и давани под аренда на частни лица, мюсюлмани или немюсюлмани, наричани амили.

Службите на хазната включвали и четирима «нотариуси по постановленията» (ахкам тескереджи), които, когато се наложело, пишели постановленията, заповедите за назначение, отговори на оплаквания. Двама «нотариуси на крепостите» (кале тескереджии) били натоварени със заповедите за назначение и с ордерите за плащане на заплатите в провинциалните гарнизони. Трима мевкуфатчии водели сметка за имуществата, които постъпвали в хазната при липса на наследници или на собственици, както и за печалбите от тимарите, които временно нямали притежатели. Тешрифатчията, пост, който не се посочва в никакъв списък до 1535 г., вписвал подаръците, получени и дадени от султана. Седнал до вратата на помещенията на хазната, един мевчутатчия вписвал количеството сребро и скъпоценни тъкани, които влизали и излизали от нея. Един теслиматчия отбелязвал суровините, предоставени на занаятчиите, които работели за държавата. И накрая, четирима варидатчии се състезавали в двете съответни служби (за Румелия и за Анадола), за да изготвят за деня на пролетното равноденствие (Невруз) и за началото на новата финансова година общ баланс на приходите и разходите за отминалата година. Някои от тези баланси са намерени и публикувани от Е. Л. Баркан. Цяла мрежа от местни финансови агенти, свързани с централната бюрокрация, сред които били провинциалните дефтердари, за които ще стане дума по-късно, и други видове интенданти, бирници и контрольори работели на място, там, където се реализирали приходите и разходите.

Ако при Сюлейман бюрократите, които служели на Дивана и хазната, се увеличили и организирали, те все пак още не представлявали тази еднородна и затворена каста от хора на перото (ехл-и калем), която по-късно ще образува специфично държавно тяло. Свързани по необходимост от общото си образование, облагодетелствувани от наличието на помощници, по времето на Законодателя те произлизали от различни среди. Освен това военната и бюрократичната кариера не били херметично затворени. Човек можел да премине от едната в другата в резултат на преместване и повишение.

И най-сетне трябва да се подчертае, че всички описани служби в ендеруна и в бируна са повторени съвсем точно, естествено, в по-малък мащаб, в дворовете на провинциалните управители.

Инструментите на властта

Централните сили: еничари и «отряди на Портата»

Командуването и голяма част от войските, наричани «роби на Портата» (капъ куларъ), били разположени в столицата, близо до владетеля. Тази основна част от османската армия е постоянната милиция, набирана чрез девширмето. Заплащането й представлява един от основните разходи на държавния бюджет: 31% през 1527 г., 42% през 1567 г. В този смисъл тя е противоположна на провинциалните войски, мобилизирани сезонно и възнаграждавани чрез преотстъпване на данъчни постъпления от поземлени владения (тимари).

Даже и когато не били най-многобройният елемент в армията, капъ куларъ представлявали нейното сърце, най-професионалната, най-добре подготвената и най-добре въоръжената част, тази, която прави най-силно впечатление на западните наблюдатели. За тях тя олицетворява своеобразен военен идеал, нещо, което техните собствени владетели не притежавали. Този елит се състои от пехота (прочутите еничари) и няколко кавалерийски корпуса, чийто престиж е още по-голям. Въпреки това няма абсолютна граница между еничари и конница, нито даже между «робите на Портата» и тимариотите. Всеки отличил се еничар можел да бъде повишен както в рамките на своя корпус, така и преминавайки в някое кавалерийско подразделение или да получи тимар. Но тимариотът никога не можел да стане еничар.

При управлението на Сюлейман еничарският корпус (оджак) се състои от три части: към първоначалното ядро, състоящо се от яя и джемаат, Мехмед II добавил подразделенията от секбани (или сеймени), които били негова лична стража, а Баязид II — така наречените роти на агата (ага бюолюклери). Общите ефективи като че ли се увеличили между управлението на Баязид II и Селим I: ако през 1496 г. управителят на Венеция Сагудино смята, че те са около 8000, през 1503 г. те стават 6606, за да достигнат числото 10 156 през 1514 г. В замяна на това в началото на управлението на Сюлейман те намаляват на 7886 през 1527 г., което сякаш потвърждава забележката на Спандуджино за броя на еничарите, издържани от турците: «Чувам, че понастоящем те не били толкова.» Но тези цифри ще се увеличат през следващите години и ще се установят на около 12 000 при по-нататъшното управление на Сюлейман. Прекомерното увеличение на броя на еничарите, което ще има сериозни последици за финансите, настъпва след това: при Мехмед II те са 26 000 през 1595 г. и 35 000 през 1598 г.

Споменатите по-горе три подразделения са разделени на роти (бюлюк, орта), като всяка от тях има собствена кухня, ръководена от един офицер, «който дава чорба» (чорбаджъ). Капитаните на ротите джемаат и тези на яята, на брой 110, се наричат яябашъ или серпиаде; капитаните на 34–те роти секбани яябашъ или субашъ. Във всяка рота капитанът е подпомогнат от ода кетхудасъ (наречен баш одабашъ в ротите на агата) и началници на стаите (одабашъ).

Начело на корпуса стои могъщият ага на еничарите, кул на султана, който изцяло зависи от него. Той е заобиколен от няколко офицери, съставящи неговия Диван: секбанбашъ, командуващ 34–те роти секбан; кулкетхудасъ или кетхудабей, лейтенант на агата, капитан на неговата първа рота и действителен началник на еничарите в сражение; загарджибашъ, капитан на 64–та рота джемаат, която е съставена от пехотинци и конници; самсонджубашъ и турнаджъбашъ, съответно капитани на 71–ва и 68–а роти джемаат; башчауш, капитан на петата рота на агата, началник на чаушите, които пренасят заповедите, и евентуален заместник на кетхудабея; мухзирага, също капитан на една от ротите на агата и преди всичко посредник между него и султанския Диван; и най-сетне кетхудаери, лейтенант на кетхудабея, когото замества при отсъствие.

И някои други капитани съчетават по този начин функцията на командуващи ротата си с ролята на висши офицери в корпуса; такива са капитаните на 14–а, 49–а, 66–а и 67–а роти джемаат, наречени хассеки орталаръ. Оджакът разполага и със собствен имам — еничар, капитан на една от ротите на агата, получил подходящо религиозно образование. Той има и собствена администрация, която се ръководи от йеничери ефендиси, натоварен да съставя списъците за заплатите.

Роби на султана, еничарите се възпитават в дух на абсолютна дисциплина и подчинение. Нарушенията се наказват с бой с пръчки, с разжалване и преместване в провинциалните гарнизони, а в най-лошия случай — със смърт. В началото те нямали право да се женят. Премахването на тази забрана при Селим I бележи важен етап в еволюцията на корпуса. Отсега нататък, както пише Жофроа през 1540 г.: «Женените живеят с жените си, а другите в собствени къщи, разположени в някои квартали на Константинопол, и живеят по осем, десет, дванадесет и повече души заедно». Казармите, за които намеква Жофроа, включват «старите одаи» близо до джамията «Шехзаде» и «новите одаи» до днешния квартал Аксарай.

Религиозното усърдие на тези отскоро приели исляма войници се поддържа от имама на корпуса и дервишите бекташи. Този мистичен орден — неортодоксален, но контролиран от държавата — е тясно свързан с еничарите, даже и преди официалното приобщаване на корпуса, което се извършва в 1591 г. Преди да влязат в бой, еничарите казват молитвата гюлбанк, в която се говори за Али и техния духовен баща Хаджи Бекташ Вели.

В началото майсторството на тези редовно тренирали войници се изявявало в боравенето с традиционни оръжия: лък, сабя, копие, брадва. От началото на XVI в. те възприемат аркебуза (тюфенк). На бойното поле се сражават в центъра, пред султана, разположени в девет реда, като след стрелба всеки отстъпва мястото си на следващия. По време на походите заобикалят и пазят денонощно султана. Във всички случаи членовете на четири от подразделенията на джемаата (от шестдесетото до шестдесет и третото), наречени солак, са специално натоварени с охраната на султана.

Еничарите изпълняват и други служби: те осигуряват обществения ред в столицата, участвуват в борбата срещу пожарите и охраната на Дивана. Една част от тях е последователно прикрепяна към граничните крепости, които се нуждаят от присъствието им. В тези случаи към обичайните им заплати се прибавя обезщетение (нафака). През 1547 г. от 12 131 регистрирани еничари 4648 били изпратени в деветнадесет различни крепости. Бусбек подчертава ролята, която еничарите играят в тези провинциални градове като покровители на християните и евреите срещу «насилието от страна на местното население». Други еничари се присъединяват към флота по време на морските походи. По време на средиземноморския поход през лятото на 1552 г. те били 1500.

Заплатите им се връчват тържествено на всеки три месеца пред самия Диван. Всеки чорбаджия получава в кожена торба сумата за своята част и ръководи разпределението. Заплатите на еничарите се движат от 2 до 8 акчета на ден, а заплатата на агата достига 400 акчета. Освен това всеки получава годишно две парчета солунско сукно за облекло. Възрастните еничари получават пенсии. Но осъзнаващ силата си и воден от силно корпоративно чувство, оджакът бързо проявил недоволството си от недостатъчното заплащане, дължащо се на обезценяването на парите или на забавянето на плащанията, зачестили поради разликата в слънчевия календар, по който постъпвали държавните приходи, и лунния календар, определящ държавните разходи. Оджакът също така бързо увеличил изискванията си: още при Мехмед II така нареченият «дар за щастливо възкачване на престола» станал нещо обичайно и бил определен на 3000 акчета за всеки еничар — сума, която превишавала полученото от другите капъ кулу. Видяхме, че Селим II напразно опитал да го премахне. Султаните прибавили към него и друга сума, наречена сефер бакшиши, раздавана по случай първия военен поход. Тези бакшиши не ограничавали щедро раздаваните суми, свързани с отделни обстоятелства в мирно и военно време. Ние споменахме също така влиянието на тези войски при съперничествата между конкурентите за престола и върху поведението, на държавниците, които рискували много, ако предизвикали недоволството им. Дързостта на еничарите нараства при наследниците на Сюлейман и достига дотам, че ги кара да обърнат оръжието срещу собствения си падишах, както при убийството на Осман II през 1662 г.

Артилерията и огнестрелните оръжия, които османските сили усвоили много бързо, довели до създаването на други подразделения от роби на султана. Аджеми огланите, приети в тях, получавали специално техническо обучение и званията чирак, а след това и майстор.

Топчиите били два вида: стрелци, които се обучавали на стрелба два пъти седмично, и леяри на топове (дьокюджу), ръководени от началника на леярите. Те обединявали всички специалности, участвуващи в производството и поправката на топовете, и произвеждали разнообразни видове: от големите оръдия (баджалушка) и по-малките (дарбзен) до най-леките (пранкъ), шайка, и чакалоз. Цялата част се командувала от началника на топчиите, чиито помощници били един лейтенант и шефът на леярите.

Съществуваща в османската армия още от края на XIV в., артилерията била развита и организирана от Мехмед II, който снабдил столицата си с леярна (топхане), на мястото на бъдещата джамия на Кълъч Али паша. През 1514 г. топчиите били 348, сред които, ако се вярва на Спандуджино, имало стотина християни.

Но османската артилерия достигнала своя апогей при Сюлейман. През цялата си история именно тогава тя и технически, и количествено се представяла най-добре срещу противника. Арсеналът на Топхане бил разширен и столичните леяри често били изпращани в граничните крепости или в мините, за да ръководят производството на топове и гюллета, необходими за военните операции. Заедно с това чувствително нарастват и ефективите: от 659 топчии през 1527 г., след четиридесет години те са вече 1204. Артилерийският обоз (арабаджъян-ъ-топ) бил натоварен с пренасянето на оръдията. Той се състоял от 372 души през 1514 г., 943 през 1527 г. и 678 през 1567 г.

Едно подразделение от оръжейници (джебеджии), създадено през XV в., осигурявало производството и поддръжката на различни части от снаряжението: лъкове, стрели, саби, копия, аркебузи, щитове, каски. То се ръководело от главен оръжейник и четирима лейтенанти. Ефективите, разделени в специализирани части, нараствали през целия XVI в.: 304 души през 1502 г., 368 през 1504 г., 451 през 1514 г., 524 през 1527 г., 789 през 1567 г. Сюлейман прибавил два специализирани отряда: сапьори (лагъмджъ) и бомбардири (хумбараджъ).

Заедно с еничарите и техническите подразделения, шестте отделения на кавалерията (алтъ бюлюк), командувани всяко от един ага, съставляват втората голяма група от войските на Портата. Робите на султана, които участвуват в нея, спадат към елита, защото са някогашни ич-оглани или бивши еничари, направили блестяща кариера. Тъй като те получили по-рано от еничарите правото да се женят, синовете им също били приемани в кавалерията. Ако останели сираци, получавали пенсия от султана. Всеки от кавалеристите поддържал от заплатата си напълно екипирани помощни бойци. Когато не били на поход, тези войски били разпръснати в околностите на Истанбул, Одрин и Бруса, където имало ливади за конете им. Тези отряди се командували от лейтенанти, наречени кетхудаери. Само малка част живеела в столицата (около джамията «Сюлеймание» и в квартала Чемберлиташ.

Между тези шест отряда съществувала строга йерархия, като изискванията за подбора и размера на заплащането се променяли в зависимост от престижа им.

Първото място било заето от «синовете на спахиите» (сипахи-оглан или ебна-и сипахиян). «Те са по-добре облечени и имат най-хубавите коне, а според знанията и добродетелите си ежедневно са въздигани в звание», отбелязва Жан дьо Вега в 1538 г. Тяхното превъзходство им позволява да яздят от дясната страна на султана. Според Спандуджино броят им се увеличил при Баязид II. През 1514 г. те били 1630; в началото на управлението на Сюлейман — 1993, а в края му — 3124. След това идвали сабленосците (силяхдар), които яздели от лявата страна на султана. Те били 1800 през 1514 г., 1593 през 1527 г. и 2785 през 1567 г. Членовете на третото подразделение, наричани «пазачи на заплатите (улюфеджии), се разделяли на две: «десни улюфеджии», малко по-многобройни, които яздели отдясно на сипахи-огланите, и «леви улюфеджии», които яздели отляво на силяхдарите. Една от техните мисии по време на поход била да пазят съкровището на султана. Общият им брой бил 1096 през 1514 г., 1087 през 1527 г. и 2546 през 1567 г. Кавалеристите от четвъртото подразделение, които наричали «чужденци» (гуреба), също се разделяли на едно дясно и едно ляво отделение, като последното било по-многобройно. Общо те били 790 през 1514 г., 415 през 1527 г. и 2589 в края на управлението на Сюлейман.

По време на битка всички кавалеристи трябвало да охраняват фланговете на еничарите. От друга страна, сипахи-огланите и силяхдарите пазели подред шатрата на падишаха. Той избирал 300 от най-старите кавалеристи, които му служели за ординарци. В мирно време тези бивши дворцови пажове били използувани за други цели: заемали финансови постове като данъчни агенти, управители на данъчни единици, администратори в религиозни фондации и т. н. Те били натоварвани с поверителни мисии като пренасянето на парични средства или на главите на екзекутирани бунтовници.

Общо взето, при едно почти незабележимо развитие, докато броят на еничарите оставал почти постоянен, този на участниците в другите видове войски на Портата се увеличил повече от два пъти при управлението на Сюлейман. По все още неясни причини нарастването на султанската кавалерия изпреварило по-сетнешното прекомерно увеличение на пехотата.

Провинциалните войски

За разлика от войските на Портата, които в голямата си част били разположени в близост до султана, останалите, много по-различни по характер османски войски, били разпръснати из империята, когато нямало походи. Впрочем има покриване между териториалната организация, делението на провинции и окръзи и подразделенията на тази войска. Провинциалните войски са съставени главно от кавалерията на спахиите — най-многобройната част от османската армия, — силно повлияна от начина на възнаграждение: тимара. Към тях спадат крепостните гарнизони и други военни или военизирани спомагателни единици с различен статут, чрез които широки слоеве от населението се оказвали пряко или косвено свързани с войната.

Въвеждането на тимара, за който вече стана дума, се е считало навремето като една от основите не само на военната, но и на социално-икономическата система на империята. По принцип тази институция отговаря на една обща необходимост на много предшествуващи или съвременни на империята държави необходимостта да се поддържа голяма армия, когато финансовите възможности са ограничени, а данъчната администрация още не е добре развита, за да събира всички данъци от производителите. За средновековния Запад на ситуация от този тип в началото отговаряли феодите. Но сред разнообразните решения, приложени от държавите, чийто общ принцип бил да заплащат службата чрез преотстъпване на земя, тимарът има оригинални черти, независимо от всичко, което османците са взели от ислямското и още по-непосредствено от византийското наследство. Тези черти се променят отчасти в зависимост от областите и периодите. Тук ще стане въпрос за типичния тимар от времето на Сюлейман.

Собствено казано, тимарът не е поземлена, а данъчна отстъпка. Когато султанът преотстъпва едно или няколко села или части от селото на частно лице, той не му дава земята, нито селяните, които са свързани с нея, а десятъка и другите данъци и такси в пари и натура, които се получават от тях. Данъчните доходи, от които той се отказва по този начин, могат да имат и градски произход, поне в случаите на големи тимари, предоставени на високопоставени офицери. При тези условия чрез системата на тимарите една част от приходите на хазната не стига до нея, а още от началото се отклонява към частни лица. За данъчната 1527–1528 г. това са 37% според изчисленията на Е. Л. Баркан.

Всъщност притежателят на тимара (сахиб-и тимар, тимар-ери) не получава само данъчните постъпления от раите, записани в тимара му: той разполага и със собствен имот, наречен хаса чифтлии (или кълъч йери) — земя, мелница, лозе или овощна градина, — който се задължава да обработва и чийто брутен доход получава. И все пак тази част от тимара постепенно изчезва към края на XVI в.

Предоставените тимари са много неравностойни. Терминологията различава същински тимари, чийто годишен доход бил под 20 000 акчета, зеамети, които достигали до 100 000 акчета, и по-големите от тях, хасовете, с доход над тази сума (трябва да отбележим, че речникът, използуван в документацията от XVI в., невинаги спазва това различие). Последните два типа се давали на офицери от тимариотската армия и на управители на провинции. През XVI в. годишният доход на средния спахия достигал 3000 акчета.

Тимарът по принцип не се предоставял доживотно, а още по-малко се оставял в наследство. Притежаването му строго зависело от изпълнението на дадена служба; тя можела да бъде цивилна, но най-често била военна. Системата имала за цел да поддържа спахийската конница и нейните офицери, които осигурявали провинциални кадри. По този начин се възнаграждавали и част от крепостните гарнизони и спомагателните подразделения. Този условен характер на тимара го отличава определено от западния феод, който се превръща в наследствен имот. Освен това османската система не предоставя нищо аналогично на пирамидалната структура и васалните връзки, присъщи на феодалния ред.

Ако службата не е изпълнена или ако се изпълнява зле, нарушителят губи своя приход, без да се изключват другите санкции. Обратно, притежателят, който се е отличил с някакви заслуги, получава към първоначалния си тимар допълнителни части (тераки). Общо взето, съдържанието на дадена облага и размерът й са свързани с индивида, с неговото положение и личните му постъпки. Тази облага не е наследствена и не се предоставя в същия вид на този, който ще заеме същия пост.

След като вече не е способен да се бие, спахията може да получи тимар вместо пенсия. От друга страна, когато един имот остане незает, защото този, който го ползува, почине или е лишен от права, го провъзгласяват за «задържан» (мевкуф), т. е. доходите от него се получават от данъчните власти, докато бъде посочен нов ползувател.

Тимариотската система предполага, че държавата е осведомена за данъчните постъпления, които може да очаква от всяка населена единица, град или село, за да осигури разпределението им. С такава цел се извършват големите операции по преброяването и воденето на регистри (дефтери), които отчитат резултатите. Тези регистри са направени по санджаци: преброителят — опитен бюрократ — правел за всяка населена единица списък на главите на семействата и неженените, които притежават или не притежават имоти, с подробно описание на различните такси, изплащани от тях, като продукцията, посочена за всеки един имот, била изчислявана като средно аритметично от последните три години на облагането. Общата сума на тези цифри представлявала очаквания доход от съответната населена единица.

След всяко ново завладяване на територии бил съставян първият подробен регистър от този вид (муфассал дефтер). За да бъде доуточнен, били правени и други регистри приблизително на всеки двадесет или тридесет години. Тази стара практика, установена още в началото на XV в., след XVI в. била изоставена въпреки няколко изключения. Управлението на Сюлейман представлява най-блестящия й период не защото регистрите от тази епоха са най-богати на информация, но защото са най-многобройни, най-сигурни и най-добре оформени. Тези регистри започват със законника (кануннаме) на провинцията, в който са изложени данъчните особености, уточняващи по-специално отношенията между тимариотите и раята. Въз основа на така получените данни са определени и давани за ползуване отделните тимари: списъците на ползувателите, придружени с кратки описания на имотите, представляват втори тип по-сбити регистри (иджмал дефтери).

Тази система стимулирала завоеванията, тъй като разрастването на армията предполагало и увеличаване на данъчните постъпления. При това тя можела да бъде въведена само в достатъчно населени райони, на които е направена оценка и където има мир, за да може тимариотът редовно да получава приходи.

По принцип за получаването на тимар можел да претендира само член на военната класа, наречена аскер, а не обикновената рая. Много разпространената през XV в. практика в новозавладените територии да се привличат в тази категория християни, представители на местната аристокрация, не се прилага при Сюлейман. От друга страна, потомците на тези, които се били възползували от тази политика, с времето приели исляма. Следователно вече всички спахии били мюсюлмани. Сред тях има и кул, тъй като, както видяхме, някои членове на «войските на Портата» можели да получат тимар като награда. Сред тях има и синове на кул, защото на синове на висши сановници също са давани имоти, чиято стойност зависела от поста на бащите им. Но спахиите били най-вече синове на спахии: наистина, както подчертахме, тимарът не се предавал по наследство, но все пак синът на тимариот имал право на свой ред да получи тимар. Един правилник, уточнен при Сюлейман и Селим II, подробно излага приложенията на този принцип: когато става дума за убит във война ползувател на зеамет, трима от неговите синове могат да поискат тимар. Но ако е умрял в леглото си — само двама. За обикновения спахия това право се ограничава до двама синове, каквито и да са обстоятелствата на смъртта му. Малолетните наследници разполагали със седем години, за да предявят правото си, но този срок бил премахнат след 1536 г., когато вече било достатъчно десет тимариоти да свидетелствуват, че кандидатът наистина е син на спахия.

Ако същият доход не преминел от баща на син, то тимарът, предоставен на сина, все пак зависел от този, който е получавал баща му: при доход от 10 000 до 20 000 акчета първият син имал право на тимар от 4000 акчета, вторият — от 3000; при зеамет от 20 000 до 50 000 акчета тимарът на първия син бил от 6000 акчета, на втория от 5000 и на третия, ако имал това право, от 4000 акчета.

От друга страна, някои млади войни, които особено се били отличили на бойното поле, можели да получат тимар по изрично искане на офицерите си. А те проявявали нарастваща тенденция да облагодетелствуват по този начин хората от своето обкръжение.

Процесът на получаване на тимар имал няколко етапа: кандидатът трябвало най-напред да получи от Портата разрешение за ползуване на тимар, било като поиска да му се признае правото, което му предоставят правилата за преотстъпване, било по искане на началника си. След изпълняването на тази формалност той оставал желаещ (мюлязим), докато не се освободи съответен имот. Тогава трябвало да го получи от бейлербея, управител на провинцията. Но разпорежданията от 1530 г. ограничили правомощията на бейлербея в полза на централната власт. След тази дата бейлербеят можел самостоятелно да предоставя само по-ниски тимари до 3000 или до 5000 акчета, в зависимост от провинциите, както и тимари, които се предават по правилата за предоставяне или се отпускат на кандидати, които вече са тимариоти. При всички други случаи бейлербеят само изпращал на Портата удостоверение (тескере), като същинското предоставяне, издаването на свидетелство за ползуване, се извършвало от централната власт. Вече се прави разлика между тимари без удостоверение (тескересиз), предоставени пряко от бейлербея, и тимари с удостоверение (тескерели), дадени със съгласието на Портата.

Срещу своя доход спахията е длъжен да се грижи за оборудването си и за поддръжката на коня. Неговото въоръжение е традиционно и се състои от лък, щит, сабя, копие и боздуган. Някои други елементи — например броня, могат да бъдат добавени в зависимост от равнището на дохода, въпреки че «съкратените списъци» от епохата на Сюлейман, противно на по-старите образци, не изброяват подробно снаряжението на всеки тимариот. Освен себе си тимариотът трябва да издържа и екипира един войник (джебелю) за всеки 3000 акчета доход (5000 за притежателите на зиамет). При тези условия в началото на XVI в. спахия, който има тимар от 9000 акчета, е трябвало да се яви на поход с броня, шатра и трима джебелю. Вместо сбор на войските се извършвал общ преглед (йоклама) под ръководството на падишаха или висшия командуващ, което позволявало да се открият отсъствуващите и пропуските в снаряжението за всеки санджак.

Спахиите били мобилизирани през цялото време, докато траел походът. Като се имат предвид огромните разстояния, които трябвало да се преминат, за да се стигне във вражеската територия, походите продължавали през целите топли сезони, а даже и извън тях, тоест от март–април до октомври–ноември. На бойното поле армията на тимариотите се разполагала в полумесец от двата фланга на фронта. След като военните действия приключвали, спахиите се връщали в тимарите си, където прекарвали остатъка от годината. Ако походът продължавал, те прекарвали и зимата във войската: от далечните си лагери изпращали хора със същия чин (харджлъкчъ) да приберат доходите от тимарите им и да ги донесат, за да могат да преживеят. Често пъти им били нужни заеми или дарения от султана, за да се издържат по време на похода, особено, както отбелязва Бусбек, когато трябвало да сменят убит кон. Ето защо спахиите никак не обичали да се отдалечават от домовете си за дълго време. Една част от тях — около 10% от всеки санджак — впрочем била освободена от военни походи: тези надзиратели (коруджу) оставали на място, за да осигуряват отбраната и да надзирават стопанството.

Какви войски получавал султанът от тази система, по-тромава от платената армия и с по-малка военна стойност? Събраните от Е. Л. Баркан данни за 1527 г., с които разполагаме, показват, че съвкупността от провинциите, където е въведен този вид ползуване на имоти, обхваща 28 088 тимара и зеамета. Ако се приеме, че освен притежателите им от тях са се издържали около 60 000 джебелю, получаваме приблизително около 90 000 конници. Да прибавим, че по същото време 9653 «стражеви тимара» (мюстахфъз тимарларъ) са раздадени на крепостните гарнизони. Тези данни от началото на управлението на Сюлейман очевидно не включват по-късните завоевания на този султан. Според цифрите от края на XVI в., предоставени от Айни Али, ползуващите тимари и зиамети били поне 43 454, а джебелю — 105 000.

Всички изброени дотук войски добре илюстрират в очите на съвременниците строгия ред, който според тях характеризира османската армия. Обратно, други елементи от същата тази армия сякаш продължават и при управлението на Законодателя вековната традиция на степните орди: такива са конниците (акънджъ), лека и много бърза кавалерия, чиято задача е да извършва опустошителни набези във вражеските територии, подготвяйки по-продължително нахлуване. Тези потомствени акънджии грабели и убивали, пленявали животни и роби, живеейки от плячката си (но на някои от тях били предоставени и поземлени владения). През XVI в. техните бейове продължавали да принадлежат на старите семейства от пограничните райони на Румелия, произлизащи от Михал, Турхан, Евренос или Малкоч. На по-ниско стъпало акънджиите били командувани от тойджа или «десетници» (онбашъ), запазвайки древната тюркско-монголска десетична организация. Тези, които наричали «луди» (дели), играели аналогична роля в Сърбия и в Босна. Те участвували и във войските, изпратени на султана от неговия васал, хана на кримските татари.

За да дадат по-масов характер на тези набези, военните отряди били попълвани с доброволци (гьонюлю) — «млади, боеспособни храбреци, жадни за трофеи и набези», — на които обещавали голяма плячка и даже възможност за поземлено дарение. Когато се наложело, приемали даже синове на раята, на които също разрешавали да постъпят във войската. Това прибягване до външни елементи не можело да се избегне, защото с течение на времето борбеността на акънджиите, които получили имот, намалявала.

Придвижването на армията и военните операции изисквали от друга страна много работа по разчистването, терасирането на терена и превоза. Тези задачи били поверени на различни допълнителни подразделения. През XVI в. в тях участвували яя и мюселем, докато при зараждането на държавата тези войски съставлявали първата постоянна османска армия. Те били ограничени до тази второстепенна роля, но си оставали въоръжени. Така наречените яя, пехотинци, се намирали само в Анадола и били групирани според местожителството си в дванадесет санджака, управлявани от по един бей. Но в Румелия съществувала аналогичната организация на юруците, които през 1552 г. доставили 1380 души. Що се отнася до конниците — мюселем, — те се намирали в Анадола, групирани в четири санджака, и в Румелия, където съставлявали санджака на мюселемите, наречени къзълджа. Една част от циганите в Румелия имали същия статут и на свой ред образували санджак. Извън военните операции всички тези хора представлявали подвижна работна ръка, използувана при всички тежки работи в мините, държавните предприятия или при строежа на крепости. Те служели там на периоди от по шест месеца.

Тези различни подразделения, към които можем да добавим и войнуците — предимно български християни, които се грижели за конете, — почивали на един и същ принцип: използуваното за тези служби население било групирано в единици, наречени оджак (или гьондер в случая на войнуците), съдържащи мнозинство от «помощници» (ямак) и няколко «бойци», които служели подред (ньобетлю ешкюнджю), като първите трябвало да издържат вторите, плащайки им известна сума, за да преживяват (харчлък). Поради това задължение те били освободени от данъчно облагане. Офицери, наречени субашъ и черибашъ, командували различните групи на оджака.

Освен походите, които раздвижвали всички или част от тези подразделения, османската военна машина поддържала и обширна мрежа от укрепления. Малко от тях били новосъздадени. По-голямата част от крепостите били наследени отпреди. Както отбелязва пътешественикът Белон дьо Ман, «турците винаги са имали обичай да не разрушават замък или крепост, която са превзели, а да ги оставят в същото състояние, в което са ги намерили». Наистина османците се задоволявали да поправят или да пристроят необходимото, когато някоя крепост била застрашена. Също така, когато опасността нараствала, те увеличавали ефективите и количествата въоръжение и пращали еничарите от столицата.

Командувани от управители (диздари), подпомагани от лейтенанти (кетхуда), гарнизоните обединявали различни подразделения, възнаграждавани според случая (в зависимост от възможностите на региона) с тимари или със заплати. Към истинските служители от гарнизона (мерд-и кале, мустахфъз, хисар ери), обединяващи войници и технически персонал (оръжейници, топчии, строители, ковачи и т. н), се прибавяли и спомагателни пехотински единици като азабите, използувани при случай в местната флота, бешлиите, или конници като фаризаните. При Селим I крепост като Кафа (сега Феодосия) в южната част на Крим, център на османските владения на север от Черно море, има гарнизон, съставен от 131 гарнизонни служители (мустахфъз), които включват освен диздар и кетхуда, един имам и един гарнизонен кадия, дванадесет пазачи на вратите (беваб), десет топчии, трима музиканти, шест занаятчии и осемдесет войници, както и едно подразделение азаби, които вероятно са излизали в морето в случай на нужда. То се състояло от един ага, един кетхуда, шест капитани (реис) и деветдесет и пет членове. Но ефективите на крепости като Буда и Пеща, които след 1541 г. станали главни укрепления срещу Хабсбургите, са много по-значителни: веднага след присъединяването им Сюлейман поставил там съответно 2653 и 914 души. По време на похода от 1543 г. тези цифри достигат 2978 и 2775 души. При все това впоследствие тези цифри намаляват и се променят в зависимост от военната опасност, но и от възможностите за възнаграждение.

Освен ролята на защитници срещу враговете гарнизоните имат функции с местно значение, като разправа с различните форми на разбойничество, охраната на имотите на фиска, евентуално обслужване на регионалната, речната или морската флота. На Балканите някои институции, наследени от старите режими, като корпуса на мартолосите или управителите на области или на села, известни под името кнезове или примикюри, също трябвало да следят за обществения ред. Всички тези паравоенни елементи, набирани сред християните, служели също така и за посредници между османските власти и зависимото население. Колкото до пътната полиция, в цялата империя тя имала специфична организация; пазачите на проходите (дервентджии) имат за задача да надзирават стратегически точки от пътната мрежа. Те произлизат от местното население и по принцип се ползуват с данъчни облекчения заради службата си. В средата на XVI в. 2288 селски семейства в Анадола и 1906 в Румелия живеят при такъв статут.

Флотът

Армията на султана се подсилва от флота му. През 1573 г., две години след битката при Лепанто, венецианският байло Гарцони все още има основания да твърди, че и двете са страшни.

През XV и XVI в. експанзията на империята в Черно море, в Средиземно море до бреговете на Северна Африка, в Червено море, борбата срещу венецианците, генуезците, испанците, португалците, различните пирати, защитата на търговията и връзките между отделните части на османската територия, всички тези реалности принуждават султаните да се приспособят към един тип война, която е чужда на техните традиции, и да приемат мореплавателските техники на противниците си. Те успяват блестящо, до такава степен, че при Сюлейман — по-точно между победата при Превеза през 1538 г. и поражението при Лепанто през 1571 г., морското превъзходство в Средиземно море принадлежи на турците. Две обстоятелства в голяма степен спомагат за този резултат: обединяването на територията на империята на всички суровини, необходими за построяването на могъщ флот, и то в количество, което предизвиква завистливото възхищение на западноевропейските държави; от друга страна, находчиво прибягване до незаменимия мореплавателски опит и до силите на ислямизирани корсари: най-известният от тях бил Барбароса, когото Сюлейман прави главен адмирал, но може да се споменат и имената на Тургут Реис (французите го наричат Драгут), Калъч Али паша, Улуч Хасан паша.

Османският флот се състои главно от галери. Обичайният модел, задвижван от 150 гребци, взима на борда освен командуването няколко стрелци и няколко десетки войници. Гребците са военнопленници, но най-вече хора, осъдени за най-разнообразни престъпления или раи, отведени от провинциите като военни контрибуции на гражданското население (авариз). При големи експедиции този флот разгръща от 100 до 150 единици, построени в арсеналите на Галиполи и Галата, като последният има първостепенно значение при Сюлейман. Поставен под командуването на капудан паша, през 1557 г. той има 123 дока, като всеки един поема две галери за строеж или ремонт. Други, по-скромни арсенали, разположени в Синоп, Измит или построени временно в близост до строителните материали, функционират в случай на нужда. Работната ръка се набира от аджеми оглани, яя и мюселеми, но често временно се наемат специализирани работници: дърводелци, резачи, ковачи и т. н.

Но главната слабост на този флот се дължи на отсъствието на специализирани морски войски: освен азабите, които, както изглежда, служели най-вече в екипажа, сухопътните подразделения като еничарите и в по-голяма степен спахиите от тимариотската армия били ангажирани от време на време в морски приключения, чужди на опита и начина им на живот.

Силни и слаби страни на Сюлеймановата армия

Картината на османските въоръжени сили не би била пълна, ако се ограничи само с подчертаването на масовостта и разнообразието им като цяло и високата квалификация на някои техни елементи. Западните наблюдатели посочвали и други черти, които според тях обясняват неоспоримата непобедимост на турците: тези войски се отличавали със строгата си дисциплина, учудващата си способност да разгърнат военните си ефективи бързо, старателно и мълчаливо. Изтъквала се сдържаността на хората, съвършената чистота в лагерите: качества, които се противопоставяли на недостатъците на войниците от съвременните им европейски армии — арогантни, кавгаджии, отдадени на пиянство и хазарт, нечисти и натежали от безогледно трупане на хранителни запаси...

Справедливо прославяната суровост на султанските войски не трябва обаче да остави на заден план енергичната дейност на администрацията, разгръщана преди започването на всеки поход, с цел да се съберат и осигурят от самото начало и за всеки етап от маршрута на армията запасите от храна, необходими за хората и животните, като тази загриженост се отнасяла най вече за «войските на Портата». Такава организация, изградена чрез данъци в пари и натура (нузул), реквизиции сред производителите, живеещи в съседство на съответната пътна станция (сюрсат), покупки от селяните и търговците, уреждане на обозите, превръща османската държава от XVI в. в предтеча на военната логистика. И все пак западните наблюдатели били склонни да идеализират ефикасността на османската военна система и всемогъществото на падишаха в тази област. Нима един свидетел като Жан Шено не е написал следното: «Когато така нареченият Велик турчин иска да предприеме нещо, той трябва само да изпрати така наречените бейлербейове в определено време на определено място и те веднага са готови, защото от страх за живота си не биха закъснели и с половин ден.»

Един анализ на заповедите, издадени от Портата, разсейва до известна степен тази илюзия: от тях личи, че Сюлейман се е сблъсквал със злонамереността, нехайството, корупцията, пасивната съпротива на различни хора, които се старае да мобилизира, и най вече със закъсненията, които въпреки постоянните изобличения и заплахи не успява да преустанови. В техническо отношение османските сили, които в миналото не са забавяли никое нововъведение, започват да изостават при управлението на Сюлейман; така например Бусбек описва през 1560 г. неуспеха на великия везир Рустем паша да оборудва с мушкети един «челен» ескадрон от 200 конници за похода от 1548 г.: те не желаели да се мърсят при стрелбата и били неспособни да поправят оръжията си; освен това другарите им се подигравали заради новото им снаряжение... Също така след аркебуза еничарите не пожелали да усвоят през следващите епохи нито карабината, нито пистолета. Колкото до въвеждането на галиони в османския флот, верен на старите галери, то това станало след няколко десетилетия. Впрочем тези признаци на инерция са само симптоми на по-общ процес на склероза, но Западът, въодушевен от първоначалното си смайване, все още не ги забелязва.

Организацията на провинциите

Още от XIV в. териториалната експанзия на държавата довела до необходимостта от създаване на провинции и назначаване на управители, изпратени там от централната власт. Организацията на тези провинции, както вече посочихме, се смесва с организацията на тимариотската войска: управителят на дадена провинция е и военен ръководител, който отвежда до сборния пункт и командува спахиите, ползуващи тимари в същата провинция. По-големите административни единици, поверени на бейлербейове, се наричат бейлербейства (или еялети след 1590 г.). Отначало те били два, Анадола и Румелия, но след това се увеличили поради нарастването на територията, но и поради преразпределянето на тези провинции и раздробяването им за стратегическите нужди. През първите години от управлението на Сюлейман те са осем, през 1544 г. — десет, а към края на управлението му — двадесетина, като не всички са точно фиксирани. В началото на XVII в. провинциите са тридесет и две.

Бейлербейовете имат титлата паша и власт, дадена им от султана, символизирана от знаме (санджак): прът със златна топка на върха и две конски опашки (туг). Владенията (хас), които им са поверени, отговарят за тази епоха на годишен доход от около 600 000 и 1 000 000 акчета. Помагат им няколко финансови агенти, зависещи от дефтердарите в столицата: спахията язъджъсъ регистрира спахиите от провинцията, докато един дефтер кехаясъ и един тимар дефтердаръ ръководят съответно зиаметите и тимарите. Мал дефтердарят отговаря за другите финансови въпроси на провинцията. И накрая един мевкуфджу събира за данъчните служби приходите от свободните имоти.

Бейлербействата обединяват по-малките единици (санджак или лива). Те се управляват от санджакбей, чието знаме има една конска опашка. Впрочем бейлербеят държи един от санджаците в своята провинция, който се нарича «санджак на пашата». Годишните доходи на един санджакбей се движат между 200 000 и 600 000 акчета, в зависимост от големината на санджака, но също така и съгласно общия принцип за личната важност на управителя. В състава на тези хасове се открива голяма част приходи от града, даже и ако се прибавят постъпленията от селата или таксите, идващи от номади, чието събиране било доста деликатна работа и непосилна за обикновен тимариот. От трудовете на И. М. Кунт за провинциалните османски кадри се вижда, че властта на един санджакбей не се разпростира напълно върху цялата единица, която му е поверена, тъй като той не може да се намесва на територията на хасовете, зависещи пряко от султана, нито в земите на религиозните фондации (вакъфи) или в имотите, които са лична собственост (мюлк). Обратно, фактът, че една част от тези хасове може да бъде разположена в друг санджак, му дава право да наблюдава и това, което е извън собствения му санджак.

Мандатът на тези управители е сравнително кратък — най често по-малко от три години, — за да се избегне трайното им установяване в областта. Вече отбелязахме каква част заемат робите (кул) на султана в подбирането на тези висши чиновници, като изтъкнахме, че някои анадолски санджаци са поверявани и на султански принцове преди заточаването им в сарая. Сюлейман продължава да дава санджаци на наследниците на бейове акънджии или на доосманските династии в Мала Азия: такъв е случаят със «синовете на Шехсувар Зул Кадири» — наследниците на принцовете Зулкадр — или със «синовете на Рамазан», които се установяват в района на Адана: през 1527 г. Пири бей Рамазаноглу е санджакбей на Адана и разполага с имоти с особено висок доход от 1 870 000 акчета.

Обратно, алайбейовете, които имат за задача да помагат на санджакбейовете в ръководенето на спахиите, произлизат от последните. В казата, подразделение на санджака, тези лейтенанти се заместват от субашии — офицери, които същевременно изпълняват ролята на полиция в по-големите градове. В селата спахиите имат власт над раята, от която вземат такси.

Тази схема представлява същинската провинциална османска организация и се прилага в централната част на империята. Но всички елементи на тази огромна конструкция не са еднородни; в други региони на държавата османското господство се свежда до присъствието на управител, финансови агенти, съдии и гарнизони, като това сравнително просто устройство се разполага върху една вековна обществено-административна структура, която турският завоевател се въздържа да изменя. Султанът се задоволявал евентуално с набирането на някои военни контингенти и с прибирането на данъчните приходи като налог, от който се изваждали местните административни и военни разходи. Тези провинции се наричали салиянели и техните управители получавали като възнаграждение не хасове, а годишна заплата в пари (салияне). Най-добър пример в това отношение е Египет, чийто паша през XVI в. изпращал в личната хазна на султана данък (хазине), който се движел между 400 000 и 800 000 златни монети и доставки в натура: ориз, захар, зеленчуци, предназначени за Двореца; въжетата, кълчищата, селитрата били откарвани в Арсенала.

Другите арабски провинции, както и Абисиния (Хабеш), имат аналогично устройство, изключващо истинско османизиране на местните институции. При все това тимарската система била въведена в някои части на Ирак и Сирия. В бейлербействата Алжир, Триполи и Тунис (създадено към 1574 г.) местните еничарски гарнизони установили бързо автономни управления.

На други места в трудно контролируемите планински области, населени с номади, Портата предоставяла голяма автономия на традиционните племенни вождове: така в Армения и Кюрдистан били признати тридесет «управления» (хюкюмет), а туркмените от областите Сивас и Адана и клановете Гега в Северна Албания били поставени в подобни условия.

Всички тези елементи обаче си оставали вътре в рамките на бейлербейството. Други, напротив, представлявали специфични политически цялости, свързани с империята с относително гъвкави васални отношения: такъв бил случаят с шерифството в Мека или Кримското ханство, в което властта била споделяна с посочените от Портата ханове, произлизащи от чингиската династия Гирай и вождовете на големите татарски родове (мирза); отделните страни, разделени помежду си и водещи собствена политика спрямо съседите си поляци, московци и кавказци, правели от ханството не особено покорен васал.

Султанът присъединил към империята и няколко християнски васални държави. Тези територии не били подложени на намесата на неговите агенти, но трябвало да му плащат налог (харадж), да му дават «подаръци» и евентуално да му оказват военна помощ. В тази категория влизали румънските държави Влашко и Молдова, чиито воеводи, избирани от местните боляри, трябвало да бъдат одобрени от Портата; Трансилвания, поставена под васална зависимост от Сюлейман при разпокъсването на бившето кралство Унгария; търговската република Рагуза, епископското княжество Черна гора.

Тези различия в устройството илюстрират разнородността на отделните части на империята, която подчертахме в началото. Дори там, където провинциалната организация е само копие на устройството на тимарската армия, въпреки привидностите не може да се говори за военна администрация: в действителност ролята на санджакбея и на бейлербея в съответните им административни единици се ограничава, освен със събирането на собствените им доходи, до осигуряването на реда и на функционирането на тимарската система; при това за изпълнението на тази задача им помагат финансови агенти от централната администрация. Всичко останало, а именно същинското административно управление и правосъдието, не е във властта на тези военни управители и принадлежи изключително на кадиите след строго разпределение на властта и отговорностите на местно равнище.

Подобно на учителите от религиозните училища, на юрисконсултите, установили се в големите градове, или на проповедниците, кадиите също принадлежали към съсловието на улемите и признавали, както вече видяхме, йерархичното превъзходство на кадъаскера в Анадола и Румелия, както и на шейх юл-исляма. Те били обучени на различните ислямски дисциплини в религиозните училища (медресе). Тези училища, както и кадийските постове, до които те давали достъп, били обект на строга класификация, като за най-добре заплатените места в по-големите градове можели да претендират единствено кандидатите, които вече са преподавали в най-престижните медресета. Осемте медресета (семание), основани в Истанбул от Мехмед II, и в по-голяма степен училищата, създадени от Законодателя при неговата джамия «Сюлеймание», били на върха на тази йерархия.

Османските кадии се различавали от кадиите в другите мюсюлмански режими по силно структурирания характер на институцията, но, както изглежда, и по важното място, което заемали във функционирането на държавата. В рамките на своите административни единици — каза или кадълък, на които се разделял санджакът, те разполагали с изключителното право да упражняват правосъдие, като се занимавали с всички обществени и частни дела и прилагали закона (канун) и шериата. Истина е, че правосъдието на кадията засягало главно мюсюлманите, тъй като държавата признавала известна юридическа автономия в гражданската и наказателната област на немюсюлманските общности. Но на всеки зимми било позволено да прибегне до помощта на кадията, а неговата намеса била много вероятна, когато се противопоставяли двама неверници от две различни общности; освен това тя била задължителна при всеки процес между две общности, в който бил замесен мюсюлманин.

Кадиите изпълнявали и функциите на нотариуси, които имали правото да легализират всеки частен акт. Освен че имали юридически задължения, те се явявали и местни администратори в пълния смисъл на думата, с най-различни компетенции: занимавали се с всички въпроси, свързани с религиозните дарения, и следователно с поддръжката на обществените сгради, които зависели от тези дарения: джамии, религиозни училища, бани, приюти и т. н.; те се грижели за укрепленията, пътищата и мостовете. Те ръководели икономическия живот и снабдяването на градовете, в които живеели, като за снабдяването били подпомагани от мухтесибите, отговарящи за полицията по пазарите; те председателствували отдаването под аренда на местните мукатаа. Общо взето, те били основните представители на централната администрация в своята област, тъй като трябвало да осигурят изпълнението на всички заповеди, дошли от столицата — включително и на военните разпореждания, например по случай мобилизацията на допълнителни части. Най-сетне, те информирали Портата чрез своите доклади и анкети. В тези случаи, според определението на X. Иналджък, мрежата от отделните кази е гръбначният стълб на провинциалната османска администрация.

Освен от фиксираното възнаграждение, чиито размери били много различни и зависели от важността на поста, кадиите живеели от такси, получавани при издаването на различни актове. В това се криела възможност за корупция, на която кадиите били особено податливи и поради факта, че между техните последователни назначения имало дълги периоди, през които не получавали никакви доходи. Султанът в своите заповеди много често ги предупреждава да се пазят от изкушенията, което показва, че е имало случаи на злоупотреби. Ето защо и западните наблюдатели обикновено се изказват за турското правосъдие двусмислено: те хвалят неговата бързина, но изобличават корупцията. Както пише един от тях, Рене дьо Люсенж, през 1586 г.: «Доколкото там всичко се определя с помощта на свидетели, които хладнокръвно се купуват и продават, и съденето се извършва в зависимост от среброто и златото, което се дава, едва ли бързото решаване на делата кара да се забрави този недостатък.»

Една «икономика — свят» под контрола на държавата

Освен от плячката, придобита при военните походи, чийто дял невинаги е бил изключително голям и намалява със забавянето на османската експанзия, държавният апарат се поддържа от икономическата дейност на империята. Несъмнено през XVI в. тази икономика запазва традиционни характеристики. Въпреки това нейната мощ се дължи на разнообразието на събраните ресурси, както и на политическата стабилност и на сигурността, която османският режим, общо взето, установява. Думите, които «един стар грък, родом от Лемнос», споделя с пътешественика Белон дьо Ман, са многозначителни в това отношение: «Никога, казва той, островът не е бил така добре обработван, толкова богат и с толкова голямо население», а Белон добавя: «Което трябва да се отдаде на продължителния мир, който са получили, без да бъдат насилвани.»

Други два фактора имат безспорен стимулиращ ефект: през XVI в. империята, както и другите средиземноморски страни, познава демографски възход, който увеличава населението с 41% между 1520 и 1580 г., като в някои райони населението се удвоява, а в големите градове вероятно нараства още повече. От друга страна, империята представлява огромен пазар, в който особено се налагат такива гигантски консумативни центрове като султанския дворец и столицата, населена с повече от 600 000 жители през втората половина на XVI в., казармите и воюващата армия.

Тази икономика, отворена към външния свят и най-вече свързана с Европа, все още не среща в търговския си обмен разрушителната конкуренция, зародишите на зависимост, които ще охарактеризират по-късното влияние на западния капитализъм върху нея. Последните изследвания, поставяйки отново под въпрос предишните твърдения, са склонни да изместят в по-късен период тази колонизация или «периферизация» според схващането на И. Уолерстейн на османската икономика: те я отнасят по-скоро — с изключение може би, както ще видим, на някои отрасли на текстилната промишленост — към втората половина на XVIII в. за Сирия и Египет и даже към първата половина на XIX в. за останалата част от империята. Дотогава тази икономика запазва автономията на своето пространство, способността да регулира обмена си в зависимост от своите собствени нужди: в последните си работи Фернан Бродел беше склонен да я признае за цялостна «икономика-свят».

Но това е направлявана икономика, в която намесата на държавата се проявява по много начини: строго регламентиране на производството, фиксиране на цените, реквизиции на работна ръка, стоки и даже капитали, авторитарна ориентация на част от търговските движения, забрана за износ. Всички тези мерки имат двойна цел: да се предпазят поданиците на султана от такива «несправедливости» като контрабандата, злоупотребата с власт, недоимъка, скъпотията, безработицата и в съответствие с имперската идеология, която описахме, да се гарантира чрез тяхното благосъстояние могъществото на държавата; да се осигури снабдяването на столицата и армията, които по държавни съображения се считат за приоритетни пазари. В тези граници икономическата активност и печалбата ни най-малко не се осъждат, нито презират от властите; напротив, те ги облагодетелствуват, като изграждат чрез религиозни дарения в градовете и по пътищата пазари и кервансараи и предприемат разработването на нови земи. Висшите чиновници освен това без колебание инвестират в големи сделки чрез посредници и капитали, идващи от общественото управление. Също така лихвените заеми, по принцип осъждани от тълкувателите на исляма и отхвърляни от самия Абу Ханифа, напълно се толерират в империята, където лихвите се движат в границите от 10% до 15% на година: нещо повече, те представляват един от основните източници на доходи на религиозните фондации.

В общи линии обичайната схема, която запазва монопола в търговията и финансите за малцинствата (евреи, гърци и арменци), отговаря на по-ранно положение: през XVI в. мюсюлманите в тази сфера не са по-малко, отколкото в държавните служби.

Селски живот и земеделие

Основното място в тази икономика се заема от селскостопанския сектор, в който относителната тежест на земеделието и животновъдството се изменя в зависимост от областите и населението.

Раите, християни или мюсюлмани, които населявали села със скромни размери — най-големите не надвишават няколко десетки семейства, не са собственици на имота (чифт), който обработват. Те не могат нито да го продават, нито да го залагат, нито да го превърнат в религиозна фондация, нито да го завещават на наследниците си според правилата на ислямската наследствена подялба. По голямата част от обработваемата земя — 87% през 1528 г. — принадлежи всъщност на държавата (нарича се мири). В областта на поземлената собственост трябва да констатираме, въпреки усилията на Ебусуд да замаскира действителността, че османският закон замества шериата и му противоречи. В замяна селянинът има право да ползува дохода на имота (тасаруф), който е неотчуждаем, докато се обработва, и наследяем, въпреки че не може да се поделя. Освен това той може да притежава собствен имот (мюлк), който се състои от недвижими имущества като къщи, лозя, овощни градини, зеленчукови градини, мелници или фурни.

Селянинът е обложен с голям брой такси и данъци в пари и натура, които той изплаща отчасти на хазната, отчасти на «господаря на земята» (сахиб-и арз), от когото зависи. Такъв може да бъде самият султан, когато става дума за владенията на короната, за притежателя на приход от имот или за администратора на религиозна фондация. Когато господарят на земята е дал под аренда своите права, раите се обръщат към арендатора. Сред множеството задължения на селяните има и канонични данъци, както и такси, въведени от владетеля било за цялата империя, било за отделната област; в последния случай те само възобновяват обичаи, предхождащи османското нашествие. Всички данъчни задължения са строго кодифицирани в правилници (кануннаме), съответствуващи на всяка провинция, така че да се поддържат на равнище, приемливо за подчиненото население. Злоупотребите строго се осъждат от Портата, която ги наказва, докато има власт за това. Общата тенденция е да се заместват съществуващите в миналото лична повинност и ангария с парични налози.

Главната разлика между данъчните режими за мюсюлманската и немюсюлманската рая се явява в областта на таксите върху лицата. Немюсюлманите плащат в повече един отличителен поголовен данък (джизие или харадж), най често събиран в полза на хазната; размерите му зависят от способностите на данъкоплатеца. От друга страна, зиммите са обложени и с друг личен данък, испенче, който през XVI в., обикновено е 25 акчета. Той има известен еквивалент при мюсюлманите, поне при тези, които държат поземлен имот. Наречен «поземлен данък» (ресми чифт), обикновено той възлиза на 22 акчета.

В замяна на това данъчното облагане върху продукцията е еднакво за всички раи, като основният елемент е десятъкът (юошур) върху зърнените храни, отговарящ на вземане в натура в размер, който се променя в зависимост от областта: обикновено възлизащ на 1/7 или 1/8, той може да стигне до една трета както в Сирия и Палестина. Към него се добавят и най-разнообразни случайни такси (бад-у хава), които отчасти се изплащат на тимариота, отчасти на санджакбея или на субашията, от когото зависи тимарът. Данъкът върху овцете (адети агнам) най често отива в хазната.

И на последно място раята дължи на държавата данъци, свързани с войната (авариз-и дивание), които могат да вземат различни форми: трудова повинност, например служба на гребци в султанските галери (кюрекчилик), хранителни доставки, например на брашно и ечемик в рамките на нузула или доставки на конопено платно за флота, както се случило в Морейския санджак, парични плащания. По принцип временни, тези задължения ще станат постоянни на края на XVI в., а тяхното монетаризиране постепенно ще стане всеобщо.

Противно на крепостния селянин в средновековния Запад, раята не е абсолютно закрепостена за земята. Въпреки това свободното движение е строго ограничено от законодателство, което се стреми да гарантира доходите на тимариота, към когото селянина е регистриран: например законът за Босна и Херцеговина от 1539 г. изисква от селянина, отишъл да обработва земя в друго село, да плаща два десятъка: един за «господаря» на тази земя и още един за първоначалния си спахия. Според закона за Пожега от 1545 г., ако някой рает изостави земеделската работа, за да стане работник в горите, рибар, мелничар или занаятчия на село или в града, трябва да плати на тимариота си «такса за напускане» (чифт бозан ресми) от 80 до 120 акчета в зависимост от имотното си състояние. От друга страна, според закона за Кютахия от 1528 г. рает, който е напуснал от най-малко петнадесет години, не може да бъде върнат в своя тимар насила. В други области този срок е само десет години. Освен това всеки рает, който се е установил в града от двадесет години, при преброяването се смятал за жител на този град.

Освен селяни, които водели уседнал начин на живот, в империята имало и значителни групи номади, занимаващи се главно с животновъдство в планините, големите долини, степите и пустините: туркмени и кюрди от Анадола, юруци в Румелия (най-вече в Тракия, Македония и Добруджа), бедуини в арабските провинции, татари, ногаи, овчари румънци или славяни в степите на север от Черно море. Често контролирането и регистрирането на тези племена, както и задължението да плащат данъци не минавало без проблеми. Силната тенденция към заседнал живот сред номадите от Западен и Централен Анадол, която се наблюдава през XVI в., била посрещната със задоволство от държавата.

Селскостопанското производство зависело от много разнообразни естествени условия, като техниката си оставала примитивна, а производителността не особено висока. Напояването като цяло било ограничено: в много особения случай на долината на р. Нил то позволявало да се добият две или три реколти годишно.

Навсякъде, където селското стопанство имало за цел задоволяването на местно равнище, преобладавали зърнените култури, с голямо превъзходство на житото и в по-малка степен на ечемика: ръжта, овесът и просото се отглеждали в много малки количества; просото обаче било по-разпространено в България и Египет. Обичайното производство в селата включвало някои фуражни култури, плодове и зеленчуци, както и пчеларство. Към него се добавяли и отглеждането на скромни количества овце и свине в християнските части на Балканите. Говедата били по-малко разпространени и били отглеждани най-вече, подобно на магаретата, като впрегатен добитък.

От друга страна, поради някои естествени дадености, в отделни райони се развивало специфично местно производство, предназначено отчасти за по-интензивна търговия. Така в Египет, Сирия, Анадола (близо до Синоп, край Боябад и Анкара), както и в Румелия, по долината на р. Марица, се срещат оризища. Отглеждането на ориз се намирало под контрола на държавата, която давала на хората, заети с това производство (челтикчии), особен статут и специфична организация.

Островите и средиземноморското крайбрежие произвеждали маслини, сусам и най-разнообразни плодове; прочути били крушите и гроздето от Дамаск, ябълките от Синоп, кестените от Бруса, фурмите от Египет и Долен Ирак. Туршиите (туршу) и най-вече сушените плодове също играели голяма роля в храненето; стафидите от Смирна и Коринт вече предизвиквали интерес у венецианските и английските търговци. От вината, произвеждани в империята, можем да посочим тези от Валона в Албания, от Унгария и от областите по долното течение на Дунав, също така тези от Трапезунд, Модон и Кипър, както и прочутия гръцки мискет от Монемвасия в Южен Пелопонес. Една част от тези вина се изнасяли за Полша и Московското княжество: през 1567–1570 г. кралят на Полша, Сигизмунд Август, дал на представителите на дон Йосиф Нази, могъщия сефарадски фаворит на султана, търговски привилегии за продажба на вина в Лвов, големия търговски център на Галиция. През 1587 г. друг евреин получава от Портата монопол за износ на вина в Полша.

Остров Хиос, завладян през 1566 г., произвеждал съкъз. Тази смола, с която се ароматизирала ракията, се събирала от един хас, собственост на майката на султана, даден под аренда на евреи. Известен бил изникският лук. Макът бил отглеждан в Афион и Бейшехир; захарната тръстика, от която се правели небет-шекер и меласа, била специалитет на Египет и Кипър. Захарта впрочем била луксозна стока и при обикновената консумация я замествали с мед и петмез.

Дървеният материал идвал главно от черноморските планини, като областите край Измит и Гьойнюк били основните сечища, както и големите гори на Торос, където туркменските номади получили названието тахтаджъ, защото доставяли строителен дървен материал.

От текстилните растения: ленът бил отглеждан в Египет, конопът в егейските провинции на Анадола (Айдън, Сарухан), в Тракия и Кипър, но особено в понтийски Анадол, където населението от околностите на Самсун и Терм било задължено да доставя редовно коноп за Арсенала. Отглеждането на черници и бубарството оставало ограничено в Анадола, но конфликтът със Сефевидите, смущавайки вноса на иранска коприна, насърчил развитието му в района на Бруса. Освен това коприна била произвеждана в Пелопонес и около Триполи. Памукът бил много разпространен в Средния изток, Мала Азия и Кипър — в долината на Адана той започнал да измества житото през втората половина на XVI век, като отглеждането му се насърчавало с данъчни облекчения от страна на държавата.

Риболовът, развит много добре в моретата, реките и езерата (например в Тибериадското езеро или езерата на Писидия), приема особено икономическо значение в делтата на Нил или в лиманите на големите реки по Северното Черноморие: там в изобилие се срещала есетра, чийто ценен хайвер бил държавен монопол.

Други области и населението им извличали икономическа полза от някои видове животновъдство, забележително в качествено и количествено отношение; можем да споменем големите стада от овце из долините на България, Македония и Източна Тракия, из понтийските степи, във Фаюм или, на второ място, в Централен Анадол и в киликийския Торос. Също така трябва да споменем конете от Буджак, Молдова или Източен Анадол, където наричали «доставчици на коне» (атчекен) туркменските номадски племена, разположени около Акшехир и езерото Туз; ангорските кози, отглеждани в степите около Анкара, или камилите на бедуините.

И накрая, някои млечни произведения се радвали на особена известност, която им отреждала място на султанската трапеза, като например сиренето от Митилини (Лесбос) или маслото от Кафа. Общо взето, за готвене по-често се използувало топеното масло, отколкото зехтинът. Дворът ценял и други хранителни специалитети, като меда от София и от Малкара в Тракия, или сиропа (нарденк) от Галиполи.

Мини и кариери

Подземните богатства принадлежали на държавата, която давала под аренда правата си на амили и изпращала интенданти (емини), за да контролират и координират дейността на частните предприемачи, между които (поне на Балканите) била разпределена експлоатацията на полезните изкопаеми. Този контрол, естествено, бил особено строг при залежите от ценни метали.

Работната ръка, която се състояла от миньори, леяри и преносвачи, била събирана от съседното селско население и била заплащана според случая със заплати или данъчни облекчения. Но както намекнахме по-горе, използували се и членове на спомагателните военни корпуси яя и мюселем както за извличането, така и за превоза на рудата. Много рядко се прибягвало до използуването на роби. В тези дейности османците се проявявали като прилежни ученици на своите предшественици. Както ясно показват работите на Н. Белдичану, и на Балканите те заели организацията, техниката и терминологията от богатата металургична традиция на тази област.

Румелия до