История на Търновската конституция

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител на Eлектронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Любомир Владикин

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

Търновската конституция е била най-демократичната на света

Малцина, дори между специалистите в чужбина, знаят, че нашата Конституция, когато бе създадена в 1879 г., беше най-демократичната в света.

В европейските съчинения по общо държавно право и по конституционно право Българската конституция почти не се споменава, и то повече от незнание, отколкото от зла воля. Понякога се вижда, че авторът е търсил подходящ пример между конституциите на балканските държави или между демократичните основни закони изобщо, без да знае, че тъкмо Българската конституция би му послужила най-добре. Главната причина е непознаването на нашия език и отсъствието на пълния текст на Конституцията ни от сборника на Дарест — един много разпространен и дълго време единствен наръчник в Западна Европа. Едва напоследък Българската конституция бе изцяло дадена в този и в други подобни сборници на световните основни закони.

Проектът за българската конституция бе изработен от русите в умерено консервативен дух. Но Народното учредително събрание в Търново го измени в крайно демолибералистична насока. То отхвърли проекта за Държавен съвет или Сенат; отхвърли проекта за назначени от княза депутати и състави парламента само от преки народни избраници; даде широка автономия на общините; разшири личните права на гражданите; направи министрите не само съдебно, но и политически отговорни пред Народното събрание и установи още в самото начало парламентарния режим; държавният бюджет от финансово-стопански план се превърна в повод за парламентарно словоборство и пр.

Нека припомним няколко сравнения. Сръбската конституция от 1869 г., съвременница на Търновската, имаше непарламентарно управление, със Скупщина от избрани и назначени депутати; имаше и Държавен съвет. Румънската от 1866 г., макар заимствана от Белгийската, бе ограничено демократична главно поради високия имотен и образователен ценз. Гръцката от 1864 г., която най-много се доближава до нашата по демократичност, не я надминава нито по избирателната си система, нито по институциите си; имала е и Държавен съвет, после отменен.

Но не само измежду балканските конституции Търновската бе най-демократичната. Известно е, че Конституцията на Съединените щати установява две камари и силно правителство, независимо от парламента, подчинено само на председателя на републиката. Във всички немски монархии към 1879 г. господстваше конституционното, но не парламентарно управление. Италия отбелязваше постоянен напредък към парламентарната демокрация, но гражданите й имаха ограничени избирателни права. Англия, люлката на парламентаризма, притежаваше втора камара с наследствени и назначавани лордове и при ограничително избирателно право. Белгия, която се даваше за пример на народовластническа и парламентарна монархия, имаше конституционно установен имотен ценз, назначавани кметове и по един депутат на 40 000 жители (а България, с почти еднакво население — по един на 10 000). Най-свободолюбивите републики, Франция и Швейцария, имаха по две камари, от които втората камара, особено във Франция, се проявяваше като истинска спирачка за крайните увлечения на Долната камара. Само Швейцария може да съперничи с България по демократичност на управлението, обаче не трябва да се изпуща из очи, че федералната форма и системата на двете камари представляват известна спирачка, каквато нашата Конституция не предвиждаше.

Всеобщото избирателно право бе въведено в западноевропейските демокрации след продължителни борби, при много противодействия и резерви. Излишно е да поменавам факти. У нас обаче то бе установено в самата Конституция като нещо най-обикновено. Дори разисквания по въпроса не са станали нито в печата, нито в Учредителното събрание: 21–годишна възраст и никакъв имотен или образователен ценз; само от избираемите се изисква да бъдат грамотни и да са навършили 30 години.

Пропорционалната избирателна система, която се смята за логическото завършване на всеобщото изборно право, бе въведена в България в 1912 г., с едно изменение на избирателния закон, без да предизвика сериозно противодействие никъде — всички мислеха, че тази система засилва народовластието и никой нема куража да вдигне глас срещу свещените права на народа. А знайно е, че тази система беше много остро критикувана в западната политическа литература и че нейните недостатъци, дори опасностите, които тя крие, бяха подробно изяснени. Учени политици и конституционалисти предсказваха, че пропорционалната избирателна система ще предизвика раздробяване на партиите, което пък означава корупция и слаби правителства. Предсказваше се, че това увлечение подир външния блясък на демокрацията ще подкопае нейните основи.

Когато ние въведохме съразмерната избирателна система, тя съществуваше напълно само в Белгия и бе предмет на всестранни изучавания, като голям политически експеримент. Частично бе въведена в Сърбия, Вюртемберг, Финландия, Швеция и само някои швейцарски кантони.

След нас системата бе възприета от следните държави: Дания частично в 1915 г.; Германия и Румъния в 1918 г.; Италия, Франция, Норвегия, Швейцария, Етсландия, Люксембург и Унгария в 1919 г.; Чехословашко, Австрия, Югославия, Исландия, Дания напълно, балтийските държави, Германия фактически в 1920 г.; Полша и Югославия фактически в 1922 г.; Гърция и Румъния напълно в 1926 г.

Българските държавници и политици, заедно с общественото мнение, винаги са избързвали да установяват на книга най-демократичните институции, повече от демагогия, отколкото от нужда.

Чудно ли е тогава, че България, със своята крайно демократична конституция, е преживяла множество нарушения на конституцията и няколко тежки държавни преврата?

В. «Светоглас», октомври 1936 г.

История на Търновската конституция

Глава първа: Предпоставки на освобождението ни

Стремежът на Русия да си осигури свободен морски път на юг води началото си още от Петър Велики. За задоволяване на тази своя неизменна геополитическа нужда Русия в продължение на повече от две столетия води множество кръвопролитни войни, а нейната дипломация воюва в същата насока непрестанно. Един важен епизод в тази упорита борба на северния колос за отдушник към юг е и нашето Освобождение.

Погрешно е обаче за повод на Освобождението ни да се взима само руският интерес към Цариград и Проливите. Дълбокото убеждение на набожния руски народ, че е длъжен да избави християните отвъд Дунава от гнета на друговерците; възторжената любов на славянофилите към поробените славянски братя; светлото човеколюбие и бащинската обич на царя-освободител към българския народ — обич, която той запази неизменно до смъртта си — са фактори от първостепенно значение, които безпристрастният изследовател винаги трябва да взима под внимание.

И двата мотива трябва да се взимат като равнозначни, без никаква преднамереност. Които застъпват само геополитическия мотив, желаейки да бъдат реалисти, всъщност се отдалечават от действителността. А онези, които се привързват изключително към политическата романтика на славянофилството, не могат да ни обяснят задоволително противодействията на цивилизована и християнска Европа, най-трагичното от които бе разпокъсването на България в Берлин.

* * *

С Кючук-Кайнарджикския договор от 1774 г. Русия доби правото да вземе под свое покровителство православните християни в Отоманската империя и да ги закриля от злоупотребите на турската администрация. Заграбените от държавата църковни и манастирски имоти на православните трябваше да бъдат върнати. С това се създадоха условия за националното пробуждане на балканските християнски народи и за намесата на Русия в тяхната съдба.

В 1804 г. избухна първото сръбско въстание. Две години по-късно Русия обяви война на Турция, навлезе във Влашко и изпрати доброволци в Сърбия. Когато руските полкове достигнаха левия бряг на Дунава, у много български първенци се появила мисълта, че България може да бъде освободена, ако войските минат отсам. В 1808 г. епископ Софроний написа молба до императора в този смисъл. В 1810 г. генерал Каменски навлезе в България и нанесе няколко поражения на турците. Жаждата за независимост се разпали у българите; мнозина се записаха доброволци, а из планините се появиха чети. Русите прекараха зимата в България и населението вкуси благодатта на свободата. През пролетта руската армия получи заповед да се оттегли зад Дунава. Разочарованието и страданията на изоставените българи бяха големи, но вярата им в близкото освобождение никога вече не угасваше.

В 1821 г. започна гръцкото въстание, което десетина години тревожеше Високата порта и обнадеждаваше поробените християнски народи. През 1828 г. се разви победоносната за руското оръжие война, през която полковете на легендарния Дибич-Забалкански завзеха почти цяла днешна България и стигнаха до Одрин. Но докато според Одринския мир от 1829 г. Влашко, Молдова, Сърбия и Гърция ставаха автономни държави, за освобождението на България не се направи нищо. Когато една депутация от български първенци из Сливен, Котел и други градове се явила пред Дибича с молба да направи нещо и за България, генералът казал: «За вас ще видим друг път».

Все пак с Одринския мир българите добиха позволение да строят църкви и манастири, да изповядват вярата си и свободно да се събират за богослужение. Камбаните на някои храмове бяха донесени от Русия — и техният звън, смесен със спомена за победоносните руски войски, пробуждаше задремалата духовна мощ на българите. Bсе около това време се появиха няколко «завери», доброволческата дружина на котленеца капитан Мамарчев, въстанието в Софийско през 1835 г., в Моравско през 1841 г., във Видинско през 1850 г. Гюлханският хатишериф от 1839 г., макар да е бил прилаган недобросъвестно, все пак спомогна за духовното пробуждане на българския народ и за постепенното създаване на ония културни ценности, които по-късно легнаха в основата на държавното ни устройство.

Надежди и разочарования от Кримската война. С Кримската война международното положение на балканските народи се измени. В 1853 г. цар Николай I обяви война на султана и навлезе с победоносните си войски в България чак до Стара планина. Българите бяха официално повикани или приети от руското главно командване като помагачи. Никола Палаузов бе назначен за преводач в Главната квартира със задача да събира от българското население военни сведения, да организира български доброволци (около четири хиляди души) и пр. Членовете на Одринското българско настоятелство и на Букурещката ефория се туриха във връзка или в услуга на русите, с цел да осигурят този път освобождението на отечеството си. Но за трети път вече руската войска трябваше да се оттегли от България. Краят на войната е известен. Тя бе политически ликвидирана с Парижкия мирен договор от 1856 г.

На Парижкия конгрес Великите сили се задължиха да уважават независимостта и териториалната цялост на Отоманската империя, което значеше, че мисълта за освобождението на българите и обособяването им в самостоятелна държава по примера на румъни, гърци и сърби бе погребана. На Русия беше отнето правото, признато й по договора в Кючук-Кайнарджа, да покровителства Православните народи в Турция. Като една отстъпка пред общественото мнение на християнска Европа Великите сили внушиха на султана да гарантира по своя добра воля известни лични права на всички свои поданици, без разлика на вяра и народност. Така се появи знаменитият Хатихумаюн от 18. II. 1856 г., който осигуряваше, макар и на книга, значителни права за християните под турско иго, но същевременно премахваше главното основание за намеса на Русия във вътрешните работи на Турция, към които се причисляваше културната и политическата участ на българите.

Политически настроения и насоки. Парижкият конгрес беше осъдил българския народ на вечно робство. Но присъдата идваше късно — народът вече бе се пробудил за свобода. Стихията на Възраждането не можеше да се спре. И докато Русия лекуваше раните си от Кримската война, българските просветители и революционери взеха освободителното дело в свои ръце. Нещо повече: някои от тях престанаха да се надяват на Русия, но продължиха делото с не по-малко вяра отпреди, разчитайки на самия народ и на помощ от новоосвободените балкански държавици.

Любен Каравелов не вярваше, че Русия ще освободи България, и мислеше, че дори ако това би станало, България не би била добре управлявана под руско настойничество. Той напусна Москва без тъга и пълен с надежди, замина за Белград, гдето работи за една югославянска федерация. Горчивите разочарования на Каравелова и другарите му са известни. Раковски също не чакаше много нещо от Русия; той дори бе недоволен от някои нейни действия, например от масовото заселване на черноморското крайбрежие и други гранични области с български бежанци, защото тази колонизация обезлюдяваше България и пречеше на плана за освобождението й чрез вътрешна просветна и революционна дейност.

Заслужава да се отбележи като още едно доказателство за собствения стремеж на българския народ към освобождение противоруското течение всред част от българската интелигенция, което се бе зародило още след Одринския мир вследствие хроническите неуспехи на Русия и под влияние на френски и австрийски агитации. Внушавало се на българските първенци, че Русия не е в състояние да освободи България и че тя има не освободителни, а чисто завоевателни намерения, че освободени от турското иго, българите ще попаднат под гнета на руския царизъм — затова по-разумно би било да се усвои политика на добри отношения към султана, с цел да се склони той на все по-големи и по-големи политически отстъпки в полза на българите, докато се достигне до една широка автономия под върховната власт на султана и под покровителството на Великите сили, врагове на Русия. На тази политика се беше поддал и Александър Екзарх.

Народните маси обаче оставаха предани на Русия. Те помнеха или знаеха по предание подвизите на руските войски в България, вярваха в могъществото на православния цар и с фанатична вяра очакваха «Дядо Иван» да дойде и ги избави от турското иго. Русофили бяха по-заможните и по-улегнали български емигранти във Влашко и повечето цариградски деятели. Важно е да се отбележи, че въпреки някои свои противоруски убеждения Раковски отказа да съдейства на полския емигрант Чайковски (на турска служба, известен под името Садък паша) за записване на българи в чуждестранния легион, предназначен да се бие против русите през Кримската война. За чувствата на народа и за възможностите на бъдещето е трябвало да се държи сметка.

Тези политически настроения и насоки, които от само себе си изникнаха още в зората на Възраждането ни, с течение на времето взимаха все по-определени форми и достигнаха най-яркото си проявление в Търновското учредително народно събрание. Тъкмо затова ги и отбелязваме още тука. Напълно рязко те се очертаха през първите десетилетия на нашия държавен живот под формите на безусловно послушание към Русия или пълно освобождаване от нейното влияние — на широко народовластие или разумен консерватизъм.

Устремът на християнските народи към свобода. Френско-пруската война съкрати амбициите на Франция и издигна една нова сила: Германия. Воювал на юг и запад, Бисмарк искаше да има мир на Изток, затова винаги гледаше да бъде благосклонен към Русия. Бита от Прусия и лишена от френска подкрепа, Австрия бе станала отстъпчива. Единствен упорит и опасен враг на Русия бе Англия, която след смазването на Наполеона бе си поставила за цел да възпира възхода на руската мощ и да й нанася удари при всеки удобен случай. Жертва на този двубой стана Санстефанска България.

Към 70–те години Русия се опомни от севастополското поражение и поиска ревизия на Парижкия договор от 1856 г. На Лондонската конференция в 1871 г. Русия бе формално освободена от унизителните клаузи на Парижкия мир и доби отново значение на велика сила в работите на Близкия изток. Славянофилите, като преден отряд на руските стремежи към Балканския полуостров, започнаха своята усилена будителска дейност. Българското революционно дело, което значително бе се развило по българска инициатива и с български средства, се явяваше като твърде сгодно средство за подкрепяне войнствените намерения на Русия към юг, още повече, че между българските революционни централи и руските славянофили бяха установени връзки.

Няколко години преди Лондонската конференция, т. е. преди активизирането на руската балканска политика, българските революционери започнаха четническа дейност (Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа), с цел да привлекат вниманието на Европа към страданията на българския народ и да предизвикат някаква дипломатическа или военна намеса за автономизирането или освобождението на България.

В 1875 г. стана Старозагорското въстание. На следната година избухна голямото Априлско въстание, което действително привлече вниманието на Европа и спечели симпатиите на европейските народи чрез героичната неравна борба на един малък народ за свобода и чрез страшното жертвоприношение на Батак, Перущица и много други градове и села. Българското въстание съвпадна с въстанията на Босна и Херцеговина, в Сърбия и Черна гора. Балканският полуостров бе пламнал и Великите сили, щат не щат, трябваше да взимат становище спроти неукротимия стремеж на християнските народи към свобода и политическа независимост.

Натиск върху Турция. Предвестници на Берлинския конгрес. Принципът на европейска намеса в турските работи бе тържествено възстановен по повод на херцеговинското въстание, когато граф Андраши в съгласие с правителствата на Германия и Русия подаде до Високата порта една остра нота, с която поиска за християнското население пълна свобода на вероизповеданието, фискални подобрения и учредяването на една местна комисия или областно събрание, съставено от по равно число мохамедани и християни, което да бди за изпълнението на формално дадените реформи. Насърчавана от Англия, Портата отказа. Тогава същите три Велики сили, съюзени от 1871 г. насам, отправиха на Турция тъй наречения Берлински меморандум, в който повториха исканията на австрийската нота и заплашиха Портата, че в случай на повторен отказ ще прибягнат до сила.

На 12 януари 1877 г., точно три месеца преди обявяването на Руско-турската война, в Райхсщад се постигна съглашение между Австрия и Русия, по силата на което Австрия се задължаваше да пази неутралитет в случай на една руско-турска война, но при условия: Русия няма да си присъедини никаква земя отвъд Дунава, няма да заеме Цариград, нито ще установи свой протекторат над каквато и да е турска провинция; силите, подписващи Парижкия договор от 1856 г. и Лондонската конвенция от 1871 г., ще се произнесат върху резултатите от войната.

Тези условия, при които Русия се съгласи да започне войната, са указание за онова, което трябваше да се случи на Берлинския конгрес. На райхсщадската среща Австрия призна, че българите са узрели за политическа свобода, и по принцип се съгласи от България да се създаде автономно княжество.

Волята на Русия. Малко по-късно, по повод турските кланета в България, руската дипломация поведе настойчива борба за гарантиране живота и гражданските права на поробените християни. Лондонският консерваторски кабинет (торите) продължаваше да крепи целостта на Турция, но под натиска на общественото мнение, повлияно от човеколюбивата агитация на Гладстона, посъветва Портата към лоялност и реформи. Възползвано от благоприятния обрат, руското правителство предложи на английското да се прибегне до следните принудителни мерки: Австрия да окупира Босна и Херцеговина, Русия да окупира България, а съюзният флот да влезе в Босфора. Англия не се съгласи. В края на същия месец руският император лично предложи на английския посланик да се свика една конференция от Великите сили, за да изработи реформите, които ще се въведат във въстаналите провинции, с цел да осигури мир и спокойствие за християнското население. Английското правителство постави ред условия, между които: конференцията да гарантира независимостта и териториалната цялост на Турция, което значеше ненамеса и никакво образуване на нови християнски държави.

Русия се чувстваше вече достатъчно силна, за да наложи волята си и да подобри решително участта на всички християни в Турция и особено на българите, чиито страдания бяха покъртили не само славянофилските кръгове, но и целия руски народ. На 13. XI. 1876 г. император Александър II произнесе пред московските дворяни една забележителна реч, която звучи като предупреждение към Великите сили и главно към лондонското правителство. «Аз знам, казал императорът, че цяла Русия заедно с мен взима най-живо участие в страданията на нашите едноверни и еднородни братя... След няколко дни ще се започнат съвещания в Цариград между представителите на шестте Велики сили за определяне на мирните условия. Аз желая там да дойдем до общо съгласие, но ако то не се постигне... Имам твърдото намерение да действам сам.»

Стреснато от решителността на царя, лондонското правителство посъветва Портата да приеме конференцията, без да губи надежда да я направи безрезултатна. Конференцията бе свикана на 11. XII. 1876 г., но общото съгласие бе постигнато само на книга.

Верен на своята дума, на 12 април следната година царят започна да действа сам — той обяви война на султана за свободата на своите едноверни и еднородни братя.

Цариградската конференция има за нас двояк интерес: 1) тя начерта етническите граници на България и 2) установи ония държавоустройствени основни начала, които Великите сили считаха най-подходящи за бъдещата автономна област или княжество. Тези основни начала се повториха на Берлинския конгрес и в Органическия устав на Източна Румелия.

Конференцията изработи един проект за омиротворяването на въстаналите бивши и настоящи турски провинции, състоящ се от шест части, от които третата и петата част се занимаваха с България. В третата част е даден проектоуставът за публично-правната организация на автономна България (Projet de réglement organique).

Според този проект от населените с българи земи се образуват два вилаета. Източният вилает, с главен град Велико Търново, обгръща цяла Източна България, с Тулча на север и с Лозенград на юг. Западният вилает, с главен град София, обгръща цяла Западна България, от Видин до Серес, с Ниш, Пирот, Скопие, Битоля, Велес, Струмица и др.

Начело на всеки вилает (област) стои един валия (генерал-губернатор), назначен от Високата порта с одобрението на Великите сили за пет години и несменяем, освен по решение на Апелативния съд за доказано престъпно деяние. Валията трябва да бъде християнин, безразлично дали е турски или чужд поданик. Той е представител на върховната власт в империята и бди за изпълнение на общите отомански закони и за Областния устав.

Валията не управлява самовластно, а със съдействието на едно Областно събрание, чиито членове свободно се избират за 4 години от околийските съвети без разлика на вероизповедание. Оплакванията за нередности при изборите се разглеждат и решават от същите съвети. На всеки 30 000–40 000 жители се пада един представител; за да достигнат тая квота, няколко околийски съвета се съединяват в един избирателен окръг (избирателна колегия). Избирателно право имат всички жители на областта, които са навършили 25–годишна възраст, притежават недвижим имот или плащат някакъв пряк данък; духовенството от всички вероизповедания и учителите се освобождават от имотния ценз.

Областното събрание се свиква веднъж в годината, за да гласува бюджета и да разхвърля данъците. Валията представя на Събранието годишен финансов отчет, с което се установява контрол върху упражнението на бюджета. Валията и Събранието съставят предварителен бюджет на приходите за пет години, с цел да се определи сумата, която областта е длъжна да внася на султана за изплащане на общия държавен дълг и за нуждите на централното управление; тази сума не може да надминава 30% от общите приходи — всичко останало се употребява за нуждите на областта. Предвиждат се и някои фискални подобрения. Заседанията на Областното събрание са публични.

Областното събрание избира, с четиригодишен мандат, една административна комисия, която се явява като постоянен съвет при управителя на областта, валията. Последният е длъжен да взима мнението на комисията по всички работи, които излизат из рамките на обикновеното и пряко изпълнение на законите и правилниците. Главите на всички признати вероизповедания са членове на комисията по право; всеки окръг (санджак) трябва да има по един представител; но общото число на членовете не може да надминава десет. Членовете получават определена заплата.

В административно отношение областта се дели на окръзи (санджаци), управлявани от по един мютесариф, назначаван за 4 години от Портата по предложение на областния управител. Мютесарифът трябва да бъде християнин или мохамеданин, според това дали мнозинството в окръга е християнско или мохамеданско. Валията може да го отстранява до три месеца и да предложи на Портата уволнението му. При мютесарифа има един секретар и двама съветници, които се назначават от валията, но измежду шестима кандидати, представени от Областното събрание. Длъжността на мютесарифа е да бди за запазване реда в окръга и да надзирава работата на околийските съвети.

Всеки окръг се състои от няколко околии или кантони, от по пет до десет хиляди жители. При образуване на околиите трябва да се гледа християните и мохамеданите да бъдат обединени в отделни околии — една практика, която бе дала добри резултати при органическото преустройство на Ливан в 1860 г. Всяка околия има свой околийски съвет, съставен от представители на общините, избирани за 4 години, без разлика на вероизповедание. Из своята среда околийският съвет избира за срок от 4 години един кмет, който е административният управител на околията. Околийските съвети се събират веднъж в месеца и решават всички въпроси, които засягат местните интереси, под надзора на мютесарифа. При кмета има двама постоянни съветници, които околийският съвет избира из своята среда.

Градовете с повече от 10 000 жители се приравняват към околиите. Селските общини и малките градски общини запазват дотогавашното си устройство. На Портата ce забранява да колонизира европейските си владения с азиатски преселници, а вече преселените се задължава да върне в Азия.

На съдоустройството се обръща особено внимание. Основните положения са следните: 1. Съдиите се назначават от областния управител в съгласие с международната контролна комисия за три години, след което стават несменяеми. Те съдят според местните обичаи, доколкото последните не противоречат на отоманските закони. 2. Мировото правосъдие се раздава от кметовете, които съдят безапелационно за искове до 1000 гроша и по наказателни дела за нарушения, а с право на апел — искове до 5000 гроша, както и за по-тежки престъпления. Във всяка област има по един Апелативен съд. Съдебните заседания са публични. Духовните дела се разглеждат от духовните съдилища на онази религиозна община, към която принадлежат тъжащите се страни.

Установява се пълна вероизповедна свобода. В учрежденията българският език ще се употребява наравно с турския. Не могат да се правят пречки за построяването на църкви и манастири, а на Общото събрание и на околийските събрания се позволява, дори донякъде се вменява в дълг да строят и издържат училища, да се грижат за просвещаването на народа.

Всяка област има своя местна милиция, образувана чрез наборна система: по един човек на сто жители от мъжки пол, християни и мохамедани. Офицерите се назначават от валията, а висшите — от Портата. Редовната турска войска се съсредоточава само в крепостите и големите градове; тя не може да се намесва във вътрешните работи на областта, а служи за пазене от външни врагове. За поддържането на вътрешния ред и сигурност създава се особена жандармерия, съставена от християни и мохамедани, пропорционално на населението. Тя се издържа от бюджета на областта. Началниците й са българи и турци и се назначават от областния управител.

За осигуряване бъдещото добросъвестно прилагане на Органическия устав Цариградската конференция взе решение да се образува една Международна комисия, която, снабдена със собствена жандармерия от две до четири хиляди души, да бди и контролира дали турското правителство и неговите органи изпълняват уставните наредби на автономните области.

Високата порта по собствена подбуда или насърчавана тайно от някоя велика сила правеше в конференцията всевъзможни възражения и пречки чрез своите представители. Завързаха се преговори. Най-после в последното заседание на 20. I. 1877 г. Сафет паша съобщи, че Диванът не приел предложенията на проектоустава за назначаване на областните управители с предварителното съгласие на европейските посланици в Цариград. След няколко безуспешни опита за постигане на съгласие конференцията биде закрита.

Турското правителство предизвика Руско-турската война, която тури край на отоманската военна и политическа мощ. Ако решенията на Цариградската конференция бяха приети и приложени, българският национален въпрос щеше да се разреши основно и справедливо. На Балканския полуостров щеше да царува правдата и петте последващи войни щяха да бъдат безпредметни.

Глава втора: Управлението на България преди Конституцията

Основите на българското народовластие

Свободно избрани местни съвети. Когато руската войска се готвеше да премине Дунава и да стъпи на българска земя, цар-освободител издаде една прокламация към българите, в която определи отношението на Русия към тях и към бъдещия им държавен живот.

«На моята храбра войска, казва императорът, възложих да запази навеки вашата народност и да ви даде онези свещени права, без които не е мислимо мирното и правилно развитие на вашия граждански живот... Задачата на Русия е да създава, а не да руши... С постепенното проникване на руските войски в страната турските власти ще бъдат заменяни с редовно управление. Към деятелно участие в него незабавно ще бъдат повикани местни жители под висшето ръководство на установената за целта руска власт; а новите български дружини ще послужат за ядро на местната българска сила, предназначена за запазване общия ред и безопасност.»

Обещанието на императора бе точно изпълнено от руските военни и граждански власти. Границите на българския народ бяха правилно начертани от руския меч. В заеманите земи веднага бе въвеждано гражданско управление, към което бяха привлечени местни жители. Кадрите на бъдещата българска армия бяха създадени бързо и на здрава основа. При откриването на Учредителното народно събрание в цяла България е имало повече от 2000 чиновници българи и само 150 чиновници руси. Дори при най-висшите служебни лица, губернаторите, се създаде длъжност вицегубернатор, поверявана само на българи, с оглед да бъдат подготвени да заемат титулярската длъжност при оттеглянето на русите от България.

Десетина дни преди преминаването на Дунава главнокомандващият утвърди една инструкция, съставена от княз Черкаски, за учредяване на първоначално военно-полицейско управление в заеманата от войските земя. Това беше първото управление на освободена България и то не можеше да не окаже влияние върху окончателното държавно устройство. Тъкмо затова ние ще се спрем по-подробно върху него.

Според тази инструкция от 3 юни 1877 г., която наистина бе приложена, главните административни деления в Турция се запазваха: санджаци или малки губернии, каази или малки уезди, нахии или околии и селски общини. Корпусните командири веднага назначават военно-полицейски коменданти в заеманите санджаци и каази за запазване реда и тила на армията, но местното «земско-хозяйственное» управление, т. е. засягащото чисто локалните административни и стопански интереси, както и правораздаването по спорове между местни жители, се предоставя на самото население.

Комендантите са длъжни веднага да пристъпят към организацията на общините в техните каази съобразно с местните закони и обичаи. Начело на всяка община се поставя един мухтар, кмет, който в мюсюлманските общини се избира от местните чорбаджии заедно с най-добрите селски стопани. При кмета се поставя един Съвет на старейшините (селски помирителен съд), наричан от турците ихтиар-меджлиси, също избираем.

След устройване на общините в своята кааза комендантът незабавно пристъпя към организиране на нахиите. Начело на всяка нахия се поставя един мюдюр, околийски началник, избиран от местните жители християни. В нахиите със смесено или с турско население мюдюрът се назначава — това отстъпление от принципа на свободното местно самоуправление вероятно се е налагало по военно-полицейски причини: да не би турското население да избере най-фанатизираните и опасни за тила на войската мюсюлмани. Ако местните жители християни пожелаят, комендантът учредява при всеки мюдюр по един Нахийски съвет, състоящ се от местни жители, избирани от старейшинските съвети, като на всяка община се падат най-много четирима нахийски съветници, мнозинството християни. Комендантът на каазата определя срок, в който нахийските съвети трябва да се свикат и да започнат да се занимават с местното административно и стопанско управление.

След това се образува Административният съвет на каазата, председателстван от коменданта или началника на каазата — окръга. Съветът се състои от началниците на местните религиозни общества, по един за всяко вероизповедание, и от три или четири изборни членове, предимно из местните жители християни.

В няколко последващи инструкции(1) се дават наставления за довършване първоначалното административно устройство на България.

Бившите турски санджаци се наричат губернии и се управляват от по един губернатор и един вицегубернатор; каазите вече се назовават окръзи и се управляват от окръжни началници. Първите двама се назначават и уволняват от главнокомандващия, а последните — от завеждащия гражданското управление (тогава княз Черкаски) по предложение на съответния губернатор.

Губернаторът е висш правителствен орган, комуто са подчинени всички граждански и полицейски органи в санджака-губерния. Главната му задача е да пази реда между населението и тила на армията. Той, както и окръжният началник се ръководят от разпорежданията на главнокомандващия и от съществуващите местни законоположения, доколкото не са отменени. Прежните съдебни учреждения, наричани съдебни съвети, се възобновяват.

Във всеки окръжен град се учредява по един Окръжен съвет за окръга и по един Градски съвет за самия град. Тези съвети се наричат в инструкциите управителни (административни) съвети. Такива съвети са предвидени и за всеки санджак-губерния. Всички тези видове съвети са съществували според турските закони и обичаи; задачата на русите е била да ги възобновят, да ги усъвършенстват и да вкарат в състава им повече християни българи.

В окръжните управителни съвети влизат по право най-старшите духовни лица в града, по едно лице от всяко християнско вероизповедание. Останалите членове, от четирима до дванайсет, се избират от населението и се утвърждават от губернатора. Съветът си избира из своята среда председател, който се утвърждава, а по уважителни причини може да бъде и отстранен от губернатора. За да не се спира текущата работа, когато Съветът не заседава, губернаторът, в съгласие със Съвета, избира едно четиричленно Постоянно присъствие.

Окръжният началник може да председателства Съвета, но само когато това е особено необходимо — във всички други случаи председателства изборният председател. Върху делата на съветите надзор упражняват окръжният началник и губернаторът. Надзорът е приблизително такъв, какъвто по-късно се упражняваше от окръжния управител като представител на централната административна власт.

Управителните съвети се занимават само с местните стопанско-административни работи; разхвърляне и събиране на данъци, грижи за училища и болници, оказване съдействие на полицейските и военните органи и др. т.

Очевидно е, че в основата на първоначалното административно устройство на България бе легнал принципът на местното самоуправление. В инструкцията от 7 юли 1877 г. изрично се поръчва на окръжните началници да въведат «действително местно самоуправление с помощта на гражданските съвети в окръзите и градовете и на старейските съвети» в селските общини, а също тъй да насърчават местните жители към действително използване на дадените им в това отношение значителни права.

Всички тези инструкции били съставяни лично от княз В. А. Черкаски, който беше началник на гражданския отдел при щаба на действащата армия и комуто бе възложено да организира гражданското управление в завземаните български градове и села. Инструкциите се прилагаха под върховното ръководство на самия княз Черкаски, чийто административен талант е съперничел на работоспособността му. Може би прекосилният труд и нехигиеничните условия в тогавашна България са причина за преждевременната смърт на княза — той е починал скоропостижно в деня на Санстефанския договор.

Със смъртта на княз Черкаски зараждащата се българска държава загуби онзи свой първостроител, който искаше да я изгради на самобитни начала. Кой знае дали Черкаски, който бе успял добре да опознае нашия народен бит и управлението, към което бе свикнал народът ни, нямаше да постави конституцията на по-подходящи за нас основи и да ги наложи със своя голям авторитет!

Княз Дондуков-Корсаков, заместник на княз Черкаски, довърши гражданското устройство на България. Макар че той внесе в работата си някои свои разбирания, все пак основите, положени от Черкаски, останаха неизменни и определиха до голяма стенен характера на Дондуковото организационно дело. В този смисъл бяха дадени официални инструкции на Дондуков — той трябваше «само да продължи административната система, която бе почнала да се въвежда при княз Черкаски».

Понеже делото на Черкаски беше основно и меродавно за първоначалното публично устройство на България и понеже изнесените от него принципи на местно самоуправление и на народовластие станаха принципи и на Тъpновската конституция — налага ни се да изследваме по-отблизо личността, политическите идеи и положителната работа на този пионер в българското държавно право.

Чорбаджии и хъшове. При завоюването на Българското царство в края на XIV век турците изтребиха болярството и целият народ се превърна в равнородна рая. Но с течение на времето от общата маса започнаха да се издигат отделни личности, отличаващи се с природен ум, гъвкавост на характера, материално благосъстояние, образованост. Тези лица обикновено биваха добре гледани от турската власт и добиваха влияние, което използваха за свое лично благо, за доброто на народа си или за едното и другото. Имотността, занаятчийството и търговията създадоха обществено привилегировани граждани и селяни, които народът наричаше с общо име чорбаджии.

В нашето Възраждане тези издигнати лица и семейства имат добър дял. Но революционната епоха изнесе на преден план една нова категория обществени деятели — саморасли просветители, апостоли, воеводи и четници, наричани общо хъшове или революционери. Повечето от тях бяха израсли из недрата на простия народ, освободени от традициите на чорбаджийските семейства и белязани, по каприза на природата, с изключителни умствени дарби и вродено мъжество. Повечето от тях по преки или косвени пътища бяха ученици на руските народници и нихилисти.

Хъшове и чорбаджии — две съсловия, но и два светогледа — неизбежно трябваше да се сблъскат. Борбата се ожесточи през последните години преди Освобождението, ярко се прояви в Учредителното народно събрание и за дълго време определяше политическия живот на младото княжество. Погрешно ще бъде да се твърди безусловно, че чорбаджиите са били против народното самоуправление и че само хъшовете са били неговите еднички носители. Разликата е в нюансите, в предпочитанията, в темперамента. Но понеже споровете обособяват идеите, а борбата образува фронтове, двете групировки все повече и повече се отдалечаваха една от друга и ставаха все по-непримирими. Отделни епизоди на личен героизъм и беззаветна любов към родината или на тежко нравствено падение у едните или другите създадоха лозунги за още по-ожесточена ненавист и вражда.

Към тези идейни различия се прибавяха и елементи на социални неправди. Повечето чорбаджии живееха охолно и не се трогваха много от бедственото положение на простия народ, у когото бе се задълбочило убеждението, че чорбаджиите го експлоатират, че добруват за сметка на неговата крайна сиромашия. И понеже доволният е по природа консерватор, понеже заможните са били зачитани от турците — не е било трудно за хъшовете да внушат на масата, че чорбаджиите са народни изедници, че са турски приятели, че не щат свобода и издават на заптиетата апостолите и четниците.

Борбите на двете течения по въпроса за нашата църковна независимост и Екзархията са били добре известни на руските политически кръгове чрез донесенията на руското посолство в Цариград. А шумната писмена и устна полемика между Добродетелната дружина и Революционния комитет в Букурещ не останала чужда на заинтересованите кръгове в Русия, особено в навечерието на войната.

Подготвяйки се за бъдещата си работа в България, княз Черкаски помолил българския обществен деятел Тодор Минков да му даде някои сведения за социалните отношения в поробена България. И Тодор Минков представил на княза една записка от 1. XII. 1876 г., в която се опитва да защити българските чорбаджии от нападките на «младата българска партия и подражаващите им руси», което значи, че изобличенията на българските революционери са били проникнали в руските славянофилски и политически кръгове. Тодор Минков обяснява, че обвиненията срещу чорбаджиите в прекалено туркофилство, в тесен класов егоизъм и в двуличие са неоснователни, защото особеното поведение на чорбаджиите е предизвикано от условията на живота в Турция, които условия изискват присъщи на средата начини и средства за запазване интересите на народната маса. Малкото изключения не са меродавни. За дейността на чорбаджиитe най-красноречиво говори фактът, че почти всичко добро и полезно, което съществува в България в педагогическо, финансово и религиозно отношение, се дължи именно на този ориенталско-дипломатически начин на действие. В заключението на записката си Тодор Минков казвa: «Ако Русия в този случай се поведе подир рапорта на младата партия и тури край на чорбаджийството в България, то това би било, от една страна, несправедливо, а, от друга — опасно».

Обаче още преди това (1873) се бе появила една бележита статия-доклад от руския генерален консул в Русчук Mошнин, в която дейността на българските чорбаджии е била подхвърлена на безпощадна критика. Той ги нарича «главни турски агенти» и ги характеризира така: «Тези хора, известни под името чорбаджии, владеят земята и имат много голямо, но за нещастие вредно влияние върху населението, което експлоатират в своя полза, угаждайки и подмазвайки се на турците». Експлоатацията отишла дотам, че Митхад паша учредил земеделски каси, които да дават на селяните евтин кредит и да ги избавят от ноктите на лихварите чорбаджии.

На княз Черкаски бил известен и манифестът на Българския революционен комитет в Букурещ, издаден на 7 май 1877 г. Манифестът завършва със следните думи, в които ясно е отразена съкровената мечта на хъшовете да дадат на България пълно народовластническо управление в противовес на чорбаджийската Добродетелна дружина, която клоняла към една смесица между руското самодържавие и хегемонията на румънското чокойство: «Народе български! Ти сам ще си устроиш правителство. Но дотогава подчинявай се на временното българско правителство, избрано от патриотите. Това правителство в скоро време ще се появи между тебе и ще действа според твоята воля» (к. м.).

Един документ от 1876 г. ясно ни показва, че «хъшовете» и по-буйните емигранти просветители са имали доста определена представа за устройството на една държава върху принципа на народовластието (вероятно под влияние на Румънската конституция от 1866 г., която нашите емигранти в Румъния са познавали, а тя е почти копие на Белгийската). Този документ е едно послание от Българския революционен комитет в Гюргево, изпратено до дипломатическите представители на Великите сили. В посланието се казва, че то представлява «народната българска програма, изработена и утвърдена в един събор, държан в Букурещ на 19. XI. 1876 г.» и че тая програма «изразява истинските (к. м.) желания на българския народ и полага основата, върху която може да се издигне бъдещото здание на българската държава». Посланието иска една целокупна България заедно с Тракия и Македония, но ясно посочва и какво да бъде държавното управление — «Българската държава ще се управлява самостоятелно и независимо от една конституция, изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа», и по закони, които ще се създадат «по духа на конституцията (!) и съобразно с нуждите на народа». «Пълна свобода на съвестта» трябва да бъде гарантирана. Хъшовете са милитаристи; те искат «военната служба и общото просвещение да бъдат задължителни за всеки гражданин на българската държава». Повечето от подписалите посланието лица ние после ще срещнем в Търновското учредително събрание и в по-послешния политически живот на България като ръководни личности, повечето от които още продължаваха да носят високо знамето на народовластието.

Идеологията на княз Черкаски. Младият княз завършил Юридическия факултет в Москва през 1844 г., т. е. четири години преди революциите от 1848 г., които разтърсиха монархическа Европа и разпалиха у народите жажда за повече политическа свобода и социална правда. По този въпрос, с необходимата за тогавашната цензура предпазливост, Черкаски написал една статия: «Политическите събития в Европа след 1850 г.». Биографите му твърдят, че той се увличал от произведенията на Токвил, автора на бележитото съчинение върху демокрацията в Америка.

Княз Черкаски се готвел за научна кариера. Негов любим предмет бил историята на руското право. Характерно за него е, че той бил склонен повече към конкретно-политически, отколкото към чисто теоретични занятия. Още като студент Черкаски се проявил като разпален противник на крепостничеството. В 1847 г. той основал един кръжец със задача да разработва въпроса за унищожаване на крепостното състояние на руските селяни. Под впечатление на революцията от 1848 г. кръжецът бил закрит по заповед на правителството.

Черкаски опознал с голяма точност и дълбочина селското стопанство и селския бит в Русия, използвайки не само книжовен материал, но и лични наблюдения. Около освобождението на руските селяни, извършено от цар-освободителя, княз Черкаски бил сочен като един от най-добрите познавачи на въпроса. Трябва да се подчертае, че още тогава Черкаски предлагал да се даде на селяните местно самоуправление, като за целта се утвърдят и усъвършенстват съществуващите организационни форми, а да не се търсят нови по умозрителен път или по подражание на Запада (по същите разбирания той действаше по-късно и в България).

Като участник в административното преустройство на руска Полша Черкаски преди всичко обходил всички губернии, проучил местните условия, местния бит на населението и чак тогава се почувствал готов за реформаторската си работа.

Това не е само една лична склонност към исторически и битови проучвания, нито сантиментално предпочитане към селячеството. Студентството на младия княз и първите му стъпки като общественик — времето, когато се формира характерът и светогледът — са протекли под влиянието на историзма и народничеството: две силни течения в Западна Европа, които увличаха целия духовен живот на културните народи, особено на германския народ, чиято култура влияеше върху по-голямата част — от руската интелигенция. Първата половина на XIX в. бе епохата на националното обособяване, на «народния дух» като творец на културните ценности, на изучаване на народния бит, на събиране на народните умотворения. В науката господстваше тъй наречената историческа школа с присъщия й исторически метод — тъкмо този, който княз Черкаски прилагаше у дома си и в България при изработване духа и системата на своите административно-устройствени работи.

Подготвителната работа на княз Черкаски в България. Назначен за завеждащ гражданските работи при главнокомандващия действащата армия, княз Черкаски веднага почна да си подготвя необходимите материали, точно според присъщия му исторически метод.

Още на 30 април 1877 г., т. е. месец и половина преди завземането на Свищов, Черкаски командирова от Кишинев в Букурещ една особена комисия, състояща се от трима руси и трима българи (Найден Геров, Тодор Бурмов и Хр. Стоянов, по-късно и Станишев) със задача да събере и систематизира съществуващите в България закони и обичаи, без да се докосва до въпроса за бъдещото устройство на страната. Това е първата фаза в историческия метод. Черкаски снабди комисията с подробна програма за работа и със средства за издържането на едно периодично издание. Така се появи на света списанието «Mamepiaлы, для изученiя Болгарiи», издавано в Букурещ.

Първата книжка от списанието излезе на 21 май 1877 г. и съдържаше в руски превод турските закони за вилаетите, за администрацията и полицията, за съдоустройството и за финансовите работи. В следващите четири книжки бяха събрани и обнародвани между другото: турските търговски закони, устройството на търговските съдилища, Ливанският устав от 1861 г., правилата за свободата на вероизповеданията и устройството на българската църква; Отоманският наказателен закон; Органическият устав за България, изработен от Цариградската конференция; законът за поземлената собственост; за земеделските каси, основани от Митхад паша; за народното образование и др. Също и етнографски материал.

Тези материали не останаха мъртва литература — те бяха непосредствено използвани за съставянето на инструкциите по първоначалното административно и съдебно устройство на България. Това се вижда не само от съдържанието на инструкциите, но и от факта, че на много места в тях за повече подробности чиновникът изрично се препраща към определена книжка и страница на списанието.

В Търново, гдето княз Черкаски скоро пренесе походната си канцелария, обработването на материалите и събирането на нови данни из политическия бит на населението продължи с голяма ревност. За разяснение на някои въпроси Черкаски и неговите помощници се обръщали направо към по-видните българи — по този начин и тяхното мнение е било вграждано в основите на българската държава.

Вярно е, че за основа на първоначалното гражданско управление в освободените български земи послужиха предимно турските закони. Черкаски бил изненадан, когато видял, че турските закони не са много лоши, че доста отговарят на местните нужди. Злото било там, че не били прилагани добросъвестно и с разбиране. Турските чиновници просто не познавали действащите в империята закони и управлявали произволно.

Турските закони, приспособени във временните инструкции на княз Черкаски, създават една смесица от абсолютна централизация по общодържавните и правителствените работи и широко местно самоуправление по всички останали въпроси, засягащи преките отношения между местните жители и стопанско-административните им чисто локални интереси. «Политическите възгледи на княз Черкаски, казва професор Грим, бяха близки към общите славянофилски възгледи по този въпрос; с други думи, Черкаски не стоеше на гледището на конституционния строй в европейски смисъл на понятието, а на гледището на практическото сътрудничество между абсолютичната държавна власт и съвещателните народни учреждения.» Същата мисъл изказва и професор М. Дринов: «Неограничена монархия с широко местно самоуправление».

Именно тази двойственост характеризира първоначалното публично устройство на България. Губернаторът представя царския абсолютизъм, който самовластно решава всички по-големи държавни въпроси, по които обаче в повечето случаи взима мнението на известни народоизбрани съвети. Мнението на съвещателното учреждение не е задължително, но все пак върховната власт го има предвид. Всички въпроси, които не интересуват пряко централната власт — но които непосредствено засягат местното население и по които то най-вече съди за управлението, — са предоставени на самото население при един недосаден административен надзор. Това местно самоуправление, напълно задоволяващо изискванията на тогавашния гражданин, макар да не съставлява ядката на демокрацията в модерната държава, съставя нейната основа — и това ние особено подчертаваме, — способства за развиване у народа: съзнание за политическо достойнство, вкус към гражданска свобода и желание за самоуправляване. Само една стъпка по-нататък към завладяване на централния конституционен институт — парламента, и народовластието става пълно. Тази втора стъпка направи Учредителното народно събрание, но основата вече бе дадена от княз Черкаски формално и от самия народен бит фактически. Може би Учредителното събрание не взе достатъчно под внимание, че народът бе свикнал с широко местно самоуправление, но при силна централна власт — то взе битовото местно самоуправление и му прибави заетия от Запад парламентаризъм.

Организационното дело на княз Дондуков-Корсаков. Мястото на княз Черкаски бе заето, дори с по-широки права, от княз Дондуков. Той пристигна в Пловдив на 20 май 1878 г., т. е. точно три месеца след смъртта на Черкаски. През това време гражданското ведомство се завеждаше от генерал Анучин, който се задоволяваше да води текущата административна работа.

Княз Дондуков имаше нареждане от Петербург да продължи започнатата от Черкаски административна уредба, и то в същия дух на местно самоуправление. Касаело се само до едно временно административно и съдебно устройство, тъй като пълната и окончателна организация на държавата щяла да се извърши от Учредителното народно събрание чрез основния закон.

Една ревизия на съществуващия административен и съдебен апарат установила, че организационната работа не е завършена, че разните съвети функционират лошо, че повечето съветници са неподготвени, че и самите инструкции са много кратки и понякога неясни.

В канцеларията на княз Дондуков започна усилена работа. Издаваните инструкции са вече по-добре разработени и правят впечатление на завършени административни закони. «Временните правила за устройството на съдебната част в България», изработени от Юридическата комисия под председателството на С. И. Лукиянов, назначена още от княз Черкаски, обемат в сборника на Овсяний 168 големи страници и представляват сериозна юридическа работа. Зареждат се едни след други: инструкции, правила, положения и др., които доста подробно и вещо уреждат почти цялата администрация на България. Всички са препечатани текстуално в сборниците на генерал Овсяний, но ние тук ще посочим само онези, които ни дават главните черти на държавно-административното устройство.

Във всяка губерния се учредява Губернски управителен съвет, който е висше административно учреждение за решаване на работите и въпросите, отнасящи се до всички останали административни места и лица в губернията. Председател по право е губернаторът, но той председателства само когато е особено необходимо, иначе упражнява само върховен надзор. Губернският съвет се състои от трима назначени и четирима избрани лица; последните: по един член от разните съвети. Дори в това централно учреждение изборният елемент преобладава.

Правното положение на градските съвети се урежда с нова и доста подробна инструкция. Тези съвети се грижат за благоустройството, търговията и др. местни интереси, а също за разхвърляне и събиране на данъците, за изпълнение на различни поръчения на централната власт и др. Градският съвет се състои от 15–16 членове, избирани за две години от местните жители. Инструкцията въвежда поначало само всеобщото избирателно право: избирател е всеки навършил 20–годишна възраст гражданин, но при имотен ценз: да притежава недвижим имот в града или да упражнява самостоятелно търговия, занаят или индустрия. Образованието замества имотния ценз. За пасивно избирателно право се изисква още грамотност и навършена 30–годишна възраст. Градските изборни събрания избират само гласни. Старият Градски съвет свиква гласните, за да изберат целия състав на новия Градски съвет. Из средата на съветниците губернаторът назначава един председател. Гласоподаването е тайно; системата мажоритарна; изборното производство се утвърждава от губернатора след проверка за правилност.

Приблизително върху същите демократични начала бяха устроени и другите съвети.

Прототипът на Министерския съвет. Понеже главните държавни институти трябваше да бъдат учредени от конституцията, княз Дондуков задоволи нуждата от Министерски съвет с едно колегиално учреждение при себе си като императорски комисар, определено под названието: «Съвет с отделения, съответстващи на разните отрасли на управлението».

Членовете на Съвета се състоят от три категории лица: назначени от императорския комисар, по право и по покана. Назначени са управляващите седемте отдела — това са, тъй да се каже, ресорните министри, а именно: на вътрешните работи, на финансите, на правосъдието, на духовните и учебните работи, на войната, на пощите, телеграфите, пътищата и обществените работи и вместо външно министерство (поради васалното положение на България) «канцелария за общите работи и за дипломатически отношения с чуждестранните консули». Любопитно е, че в руския проект за Органически устави са посочени пак 7 министерства при почти същото разпределение на отделите. Учредителното събрание е приело само шест — изпуснало е Министерството на обществените работи и земеделието, — неблагоустроена и земеделска България не счела за нужно да има отделно министерство за тези работи.

По право в Съвета са взимали участие: екзархът и всички български епархиални архиереи. Последните не са участвали заедно, а са били повиквани поредно от императорския комисар според таблица, съставена от него и екзарха.

И в този Съвет, който беше централното учреждение на изпълнителната власт, не липсваше народният елемент: по предложение на комисаря или на самия Съвет били повикани да заседават в Съвета, макар само със съвещателен глас, лица от народа, които могли да дадат полезни заключения по обсъжданите от Съвета работи.

Изборни съдии. Съдилищата бяха организирани от Лукиянов и поставени в действие още преди гласуването на конституцията. Те се основаваха върху общите принципи на модерното съдоустройство (независимост, публичност, свобода на защита), но и върху една институция, която бе въведена от северноамериканските борци за политическа независимост, бе възприета от първата френска революционна конституция от 1791 г., но изоставена по-късно и в самата Франция; една институция, присъща на най-крайното народовластие и чужда на всички модерни европейски демокрации — институцията на избраните от народа съдии. Нека отбележим, че тя не са дължеше само на предпочитания към формите на народовластието, но и на обективни условия: местните закони и традиции и липсата на достатъчно число подготвени юристи.

В отчета на княз Дондуков от 6. II. 1879 г. за организационната дейност в България, отдел IV, написан вероятно от самия Лукиянов, се излага съдоустройството. Като втори принцип е посочено «равноправието на всички жители на България да заемат съдебни длъжности както по значение, тъй и по избор». И по-нататък: «Най-старата форма на Селския съд в България била Съветът на старейшините. Във всяко село съдебните старейшини се избирали за една година от местните жители... Старейшинският съд дава на селските жители възможност да имат съд близък, бърз(2), без всякаква издръжка и съставен от лица, които се ползват с уважението на селското общество». На този съд обаче са подсъдни само маловажни дела от чисто местен интерес, и то само ако страните се съгласят да се подложат на неговата юрисдикция. Само по този начин би се оправдала липсата на установени процесуални форми, а и самото съществуване на този съд, който по руска преценка в тоя си вид «съответствал на степента на умственото развитие на средата, за която е бил предназначен».

Но не само в селските, но и във всички други съдилища има изборни съдии; изключение правят само Върховният касационен съд и духовните съдилища. Окръжните съдилища се състоят от четирима назначени и постоянни членове и от 12 «избирани от народа». Последните се редуват в заседанията и имат за задача да бъдат «представители на обичайното право», докато първите са «пазители на писаните закони». Губернските съдилища, които са апелационни, се състоят от трима постоянни и назначени и от шестима изборни съдии. Административните съдилища, с две инстанции, се състоят от членове на съдебните учреждения и от членове на окръжните и губернските управителни съвети, а последните, както видяхме, се състоят от избрани направо от народа лица.

Училищно дело. Възраждането на българския народ, което завърши с политическото му освобождение, беше преди всичко просветно. Това се знаеше от нашите руски организатори. В гореспоменатия отчет се казва, че училищното дело вече е «влязло в нравите на местното население». Правителството обяви, че «посещаването на първоначалните училища е задължително за децата от двата пола» и запази за себе си върховния надзор — всичко останало то предостави на грижите и материалната издръжка на местното население. Общините трябваше да избират из местните жители училищни настоятели, които да действат под надзора на окръжните училищни съвети, избирани от общите избирателни събрания на жителите от окръга.

И тук народовластническият принцип е основен.

Полиция и войска. Полицията, като елементарно средство за осигуряване на реда, беше съставена от местни хора под ръководството на руски началници и инструктори. Селската полиция бе по-скоро местна стража, а градската, окръжната и др. беше устроена централистично. Понеже местното християнско население много е страдало от произволите и всевластието на турските заптиета, руското управление взе мерки да се постави полицията върху господстващите в правовата и демократична държава основни начала. Полицията според самите руси трябваше да бъде «ограничена в строго полицейските си обязаности и да бъде само изпълнителна полиция... Тя трябваше да бъде поставена не като орган, не като управителен орган въобще, а като подчинена на местното управление част». На жандармите беше «безусловно забранено да се намесват в стопанските и административните работи, възложени на изборните учреждения», а, напротив, те бяха длъжни да им дават съдействие. Благодарение на така устроената полиция населението рано разбра, че тя е дадена, за да осигурява самоуправлението му и да преследва беззаконията, а не да му се налага и да гo тиранизира. Без да обръщаме внимание на някои конкретни изключения, можем да кажем, че полицията, която поставя населението в най-непосредствен допир с държавната власт, е съдействала за затвърдяване на съзнанието за народно самоуправление у българина, вместо да го превие пред всемогъществото на държавата.

Данъчните тежести изобщо, както и кредитното дело (Българска народна банка и земеделческите каси) бяха поставени на демократични основи в смисъл, че особени привилегии за отделни съсловия не са били създадени.

Още княз Черкаски имаше в програмата си «да устрои национална милиция, като военната повинност се разпространи върху цялото население и като срокът на службата се направи колкото може по-кратък». С тази работа бе се заел самият княз Черкаски, но нейното доста добро завършване се дължи на княз Дондуков и помощниците му.

Войската щяла да има за главна задача да запази независимостта на държавата от всякакви външни посегателства. Желанието на княз Дондуков да създаде войска с високо национално съзнание и любов към родината беше искрено и горещо. Знаейки, че руската окупация е кратковременна и че предаността на широките народни маси към Русия е беззаветна, организаторите се стараеха да създадат истинска народна армия, с необходимата дисциплина и йерархична подчиненост, но със свободен народен дух. Всеобща военна повинност и пълно равенство в правото да се заема офицерска служба, без висшите длъжности да се запазват, по закон или по традиция, за известни съсловия или семейства, съставляват основните начала на въоръжената сила на демократичните държави.

Принципът на народовластието, поставен в основата на нашата войска, даде бързо резултати, които направиха силно впечатление и на самите руси тогава. Ето какво разказва по този случай статският съветник Муратов: «Най-крупният факт в работите по устройството на българската войска се явява свикването на 25 000 новобранци, извършено само в продължение на половин месец. Части от по неколкостотин души в група, съпровождани само от по няколко стражари, оживено, с песни, минаваха по градските улици. С искрено желание и готовност българите се стремяха да попаднат в редовете на своята национална войска, която трябваше да служи за запазва не независимостта на държавата им. Поведението на новобранците в градовете, гдето понякога се събираха по неколкостотин човека, беше безупречно, макар че надзорът върху тях бе относително слаб. Недоборите се оказаха съвсем незначителни». Младежи от ония български краища, които останаха в Турция по силата на Берлинския договор, се събрали на брой неколкостотин души и поискали да бъдат приети да служат в българската войска. За да не се дразнят Великите сили, били приети под форма на доброволци.

След тримесечно обучение, за да провери резултата, княз Дондуков произвел парад на Пловдивския гарнизон по случай именния ден на цар-освободителя. На парада се стекло огромно число мъже и жени. «Дружините, разказва очевидецът Муратов, минаха отначало по ротно, а после в колони. Пред дружините вървеше ротата на доброволците, а след тях планинска батарея и останалите милиционери артилеристи. Не можеше да не се гледа с голямо удоволствие съвършената военна походка, бодрият вид, смелата и широка крачка, стройността и спокойствието по фронта на младите воини, които само преди три и половина месеца бяха взети от ралото. След церемониалния марш с дружините бе произведено учение и малка маневра, а след това стрелба в цел, пушечна и артилерийска, която даде в повечето случаи добри резултати. Възторгът на зрителите из местното население при вида на своята национална войска беше неописуем. На поздрава на княз Дондуков с високо тържествения имен ден на цар-освободителя както дружините, така и зрителите отговориха с единодушно «Ура!» и «Да живее!». Шапки полетяха нагоре, а мнозина дори плакаха от радост и умиление.»

Така се тури основата на тясното единство между народ и армия, което даде своите бляскави плодове във високия дух, подготовка и издръжливост, проявени в Сръбско-българската война от 1885 г. и последващите войни за национално обединение. Това единство оварди независимостта на държавата, то е залог и за запазване свободата ни в бъдеще от всякакви външни посегателства, колкото и примамливи да са наглед.

Граждани и селяни. Широкото местно самоуправление, като основа на българското народовластие, не беше случайно, нито се дължеше само на личните предпочитания на Черкаски и Дондуков. То бе добре известно в Петербург и се одобряваше от руското правителство. Това ясно се вижда от официалните документи, обнародвани главно в сборника на генерал Овсяний.

Със записка-доклад от 6. II. 1879 г. княз Дондуков донася на военния министър в Петербург за извършената организационна работа, при която той се стремил «да установи и проведе във всички отрасли на управлението началата на децентрализацията и на широкото местно самоуправление». И то по две главни причини: «Известно е, пише княз Дондуков, че при турското правителство на всяка стъпка се чувствало преобладанието на централната власт и българското самоуправление, в действителност несъществуващо, се намирало в ръцете на тъй наречените чорбаджии, които причинявали немалко вреда на населението. Затова бе необходимо изведнъж да се вземат радикални мерки против това зло». Втората причина е, че поради сложното вътрешно и външно положение на България (вероятно се прави намек за укора, че русите хазайничат и се настаняват в България) и за избягване противоречията с истинските нужди на страната сметнало се за най-добре «воденето на обществените и държавните работи да се предостави на избрани от местното население лица и на колегиални учреждения». В заключение императорският комисар не се стеснява да съобщи на своето правителство, че е провел «ясно и определено началата на общественото самоуправление и на народното представителство и че избраните от народа лица преобладават във всички учреждения, от най-нисшето до най-висшето».

— Ние, съвременниците, неволно се запитваме как е било възможно императорска Русия, враг и гонител на конституционализма у дома си, да въвежда в освободеното от нея княжество широко местно самоуправление, да събужда чрез него у българите вкус към народовластие и по този начин да предопределя донякъде насоката на бъдещото Учредително събрание?

Причините, които научните изследвания досега са могли да установят или налучкат, са няколко. Те са същите, които накараха русите да представят на Учредителното народно събрание един сравнително демократичен проект за органически устав, който слагаше държавната власт в ръцете на народното мнозинство и на княза като парламентарно ограничен монарх.

Ние видяхме в началото на настоящата глава, че княз Черкаски съзнателно искаше да остави на българите управлението, с което те са свикнали. А това управление, оставайки централистично за империята, е почивало върху началата на широкото-местно общинско и еснафско-корпоративно самоуправление. Всички наложени на Турция реформи — като Хатишерифа, Хатихумаюна, последните закони за вилаетите — имаха в основата си същия принцип. Църковният въпрос (особено в 1871 г. Цариградският събор), революционната и просветната дейност, цялото Възраждане са пропити от стремеж към всестранна самостоятелност. Българският народ вече не можеше да си представи свободата вън от самоуправлението.

Вследствие периодичната намеса на европейските Велики сили в защита на християнските населения в Турция цели области добиваха широка местна автономия или се обособяваха в държави. Вътрешна автономия със специален органически устав получиха остров Хиос в 1832 г. и Ливан в 1864 г. — и за двете области се предвиждаше християнин генерал-губернатор, подпомаган и донякъде ограничаван от народно представителство. Княжествата Влахия, Молдова, Гърция, Черна гора и Сърбия, освободени предимно с руска кръв, получиха, при пряко съдействие на западноевропейските сили, конституционно управление с народно представителство. Абсолютична Русия участваше в конференциите по изработването на тия конституции, наричани органически устави, а също и в Цариградската конференция, която даде първия проект за политическо устройство на България. Вече бе се изработила практика, която не можеше да не се приложи и към България. Санстефанският и Берлинският договор изрично предвиждаха, че България ще бъде конституционно княжество с народно представителство, т. е. ограничена монархия.

Главният въпрос при това положение е: какъв вид конституционно управление да се установи в България; защото участието на народа в образуването на държавната воля е различно въпреки наличността на конституция и народно представителство. Гръцката конституция от 1864 г. бе сравнително най-либерална; Румънската от 1866 г. бе почти преписана от демократичната Белгийска конституция, но избирателният закон установяваше такъв висок ценз, че управлението на Румъния бе много по-малко демократично, отколкото в Сърбия под режима на консервативната конституция от 1869 г. Към кой образец трябваше да се присъедини България?

Органическите устави на княжествата Влахия и Молдова от 1831 г. предвиждаха по две камари, състоящи се от епископи, боляри, едри земевладелци и болярски синове. Простият народ нямаше нито достъп, нито представители в камарите. Двете княжества, а после и съединеното кралство бяха оставени напълно в ръцете на чокоите. На пръв поглед руските управници трябваше да са доволни от това положение — в действителност обаче те, особено чрез граф Киселев, се стараеха да осигурят социални и политически права за селяните, тъй като селячеството бе русофилско, а чокоите бяха враждебно настроени към Русия и симпатизираха на Австрия. По-нататъшното развитие на румънската външна политика доказа, че опасенията на руската дипломация са били основателни — Румъния, освободена с руска кръв, стана съюзница на Австро-Унгария.

Полската родова и имотна аристокрация, насърчавана от католическото духовенство и от патриотичната интелигенция, беше, както ни сочи професор Грим, заклет враг на Русия. Полското въстание от 1863 г. застави правителството да вземе мерки за осигуряване на владичеството си в тая завоювана славянска страна. И бе възприет следният план: чрез социални и стопански реформи да се задоволи полското селячество за сметка на едрите полски земевладелци — по този начин между селяните и благородниците (гражданство, духовенство, интелигенция и най-вече заможните слоеве) ще се създаде непримирима вражда; а като се даде на селяните широко местно самоуправление, и политическото значение на аристокрацията ще бъде сведено до минимум. С тази реформа в Полша бяха натоварени: генерал Милютин и княз Черкаски. При освобождението на България първият беше военен министър, а вторият — пряк организатор на гражданското управление у нас. Ето защо думите на цар-освободителя към княз Черкаски — в България да действа тъй, както в Полша, добиват за нас реално и съдбоносно значение.

Русия съзнателно е искала да се облегне в бъдещите си политически отношения с младото княжество върху широките народни маси, които бяха искрено и безрезервно предани на Русия, обожавайки руския цар.

Голямата самостоятелност и твърдост на българските дейци по Църковния въпрос, проявявана понякога дори против волята на Русия и против съветите на руския посланик в Цариград, едва ли е била забравена при организирането на българската държава. Чорбаджиите, както споменахме право или криво, не вдъхваха нито симпатии, нито пълно доверие на русите. Оставаше интелигенцията, цветът на българския народ, която бе самоизрасла из неговите недра, която бе се самосъздала при най-лоши външни условия чрез силата на своите природни дарби в ума и характера. Но българската интелигенция в голямото си мнозинство не вдъхваше доверие на русите. Те я свързваха с Букурещкия революционен комитет, който съединяваше горещия национализъм с нихилизма на руските революционери. Първите български русофоби излязоха из средата пак на интелигенцията, докато простият народ с религиозна вяра чакаше идването на «Дядо Иван».

Да се повери управлението на бъдещата държава в ръцете на един национален елит, т. е. на малобройната българска интелигенция, би значило да се понесат множество рискове, но дори и този — от България да се направи втора Швейцария, второ убежище на руските емигранти социалреволюционери и нихилисти. Дори славянофилът И. С. Аксаков, когото не можем да обвиним в ретроградство, мисли, че народната маса е консервативна по природа и не се интересува много от политически въпроси, а към политика се пристрастява най-много интелигенцията, и то най-честолюбивата, най-користната и повече или по-малко декласираната част от нея. Здравото средно съсловие, българските еснафи, не бяха, по мнението пак на професор Грим, добре познати на русите и те ги изключваха от сметките си, задоволявайки се с двете крайности на тогавашната наша общественост.

Някои български първенци, с които сътрудниците на княз Дондуков често беседвали, затвърдяваха недоверието към българската интелигенция. Например митрополит Мелетий, за да докаже, че архиереите са най-изпитаните родолюбци и най-благонадеждните хора, казва в едно писмо-отговор до императорския комисар, че «вън от селяни и работници има две категории българи — интелигенция, която е получила образование и възпитание в различни чуждестранни заведения, без надзора на църквата и народа» (к. м., сиреч отчуждила се е от тях), и «влиятелни чорбаджии, старейшини и търговци, които имат близки отношения с турците и са усвоили техните нрави». Митрополит Антим е против имотния ценз, защото се опасява, че той «ще предаде държавната власт в ръцете на гражданите и ще лиши от глас почти цялото селско население, което е най-устойчивият и консервативен елемент в България». Христо Стоянов(3) твърди, че «основата на съвременния народен живот, живата сила на неговия обществен строй, е земеделската община... Българското градско население не е могло да запази нито онзи народен бит, нито оная чистота на обществения дух, които се забелязват в българската земеделска община». Обаче Хр. Стоянов добавя, че благодарение на образованието из градовете е излязла главно онази интелигенция, която е повела борбата за църковна и политическа независимост. И в заключение: «Съставните елементи на сегашния български народ не само не са разграничени или разделени от противоположни интереси, но се намират съединени здраво и органично като отделните части на един жив организъм». Констатираната от русите вражда между чорбаджии и бедняци беше достатъчна, за да причисли последното твърдение на Хр. Стоянов към областта на политическите мечтания.

Най-после не са без значение още две обстоятелства. Повечето руски чиновници в отдела за гражданското устройство са симпатизирали тайно на западния либерализъм и с любов са въвеждали в България един режим, за който само са мечтали в Русия. Фактът, че княз Дондуков първоначално мислел да запази за княза в бъдещата конституция твърде голяма власт, а после съдействал зa отслабването й, някои обясняват с надеждата на Дондуков да бъде избран за български княз; и когато видял, че надеждата му е неизпълнима, значително съкратил княжеските прерогативи. Тази мълва се опровергава ревностно, особено от руска страна. Безспорно е обаче, че (русите предпочели княжеската власт да не бъде много голяма едва когато се убедили, че на престола ще стъпи чужденец, най-вероятно някой немски принц. В такъв случай Русия би намерила повече симпатии в бъдещата политика на княжеството, ако то се управлява по волята на народа, и то на безхитростното и предано на братята руси селско население. В този ред на мисли трябва да се припомни страхът на русите да не би властта да попадне и ръцете на напредничавата интелигенция — изходът е бил в умерения консерватизъм.

Понеже този проблем е много важен — не само за [първоначалното устройство на държавата ни, но и за следващия политически живот, — ще цитирам една страница от спомените на статския съветник Муратов, един от близките сътрудници на княз Дондуков и верен изразител на официалните руски убеждения и настроения:

«Известно е, че в България селското население отдавна се отнася много неприязнено към гражданите; този факт има своето историческо основание: българският гражданин преди всичко е това, което в Турция се нарича чорбаджия и означава угодлив слуга на турците. Малките търговци измежду българските граждани, намиращи се в постоянни отношения с турската администрация, почти всички усвоиха турския език и навика да притесняват и експлоатират простите селяни. Турците намираха откупчици на данъците, оценители на имотите и дори доносчици и шпиони предимно из средата на градските търговци, които и националния си български костюм замениха с европейски сюртук и турски фес. Враждата на селяните към гражданите се прояви още при първите свободни избори: за обществените длъжности в окръзите се избираха предимно селски жители, поради което в някои градове, като например в София, нашето гражданско управление трябваше да касира изборите поради недостатъка от грамотни членове, избрани в новообразуваните окръжни съвети. Тази вражда премина и в Народното събрание, където селяните в последната сесия гръмко изразяваха недоверието си към своите градски колеги депутати. Селското население, включително и турците, винаги радостно и сърдечно посрещаше всеки дошъл руснак; а гражданите, напротив, умишлено се въздържаха при подобни срещи. През тежките дни на Плевен, Шипка и Елена някои търновски търговци явно падаха духом и нямащи вече доверие в българския си калпак, носеха за всеки случай в джоба турски фес. Понеже гражданите в България са всичко на всичко сто хиляди души, а селяните са повече от милион, ясно е, че нашето управление, като въвеждаше в държавата широко самоуправление, избирателно право и обща военна повинност, съпоставяше, по отношение на политическите права, гражданското малцинство на селското мнозинство и поради това възбуждаше у малцинството, т. е. у гражданите, едно лесно обяснимо скрито недоволство от новия ред. Ние умишлено се спираме на това обстоятелство, защото чрез него се обясняват ония клюки, клевети и нападки, които се разпространяваха през време на нашето гражданско управление. Когато угнетените и унизени селяни получаваха нови права, облекчаваха си данъчното бреме, освобождаваха се от незаконни плащания, гражданите, които помагаха на прежното турско правителство да притеснява селяните и от това свое привилегировано положение извличаха за себе си големи облаги, сега при новото управление безвъзвратно губеха всичко това и, разбира се, не можеха да простят на русите, които бяха виновниците за тия загуби. Нещо подобно беше и у нас в Русия, когато се извършваше великото дело за освобождението на селяните от крепостната зависимост: главните дейци, помирителните посредници, бяха подхвърлени на силни нападки от страна на недоволните от реформата и както се знае, тази длъжност преждевременно беше премахната».

Твърденията на Муратов не са лишени от субективност. Обобщенията му, без никакви условности, не се покриват с обективната истина. Но все пак наблюденията не са лишени от проникновеност и заслужават голямо внимание, особено от нашите съвременни политици и общественици, които трябва да намерят същинските причини за известното отчуждение между града и селото дори сега, когато предпоставките на Муратов не съществуват.

Предпочитанията на руското императорско комисарство показаха много рано някои неудобства на възприета система. Ревизията на генерал Гресер, извършена по заповед на княз Дондуков, изнесе, че устроената върху самобитни и народовластнически начала администрация работи по примитивен начин, «без всякакво еднообразие, без ред и без спазване на каквито и да било форми». Грешките били безбройни, а някои са стигали до куриози. Ревизията на съдебните места дала още по-печални резултати. «Поради бедност на умствени сили и поради малограмотност» Комисарството не могло да си набави нужния личен състав за съдилищата. «Ревизията, казва се в един рапорт, установи пълната неподготвеност и малоспособност за съдебна работа» на местното население. И въпреки това принципът на широкото самоуправление беше прокарван фанатично. Естествено е, че руските организатори са били принудени да си служат с наличния материал, надявайки се, че с течение на времето той ще се подобрява. Но работата има и една друга страна: още от първите дни на нашия свободен политически живот малограмотните и умствено бедните са добили убеждението, че въпреки всичко те могат да се самоуправляват и да управляват държава дори по-добре, отколкото преди, когато турците ги лишаваха от политически права. При сравнението едва ли се е взимало под внимание, че турското управление в навечерието на Освобождението ни е било близко до анархия, а и едва ли вътрешните административни и съдебни грешки са били оценявани и съзнавани както трябва. Всички тези обстоятелства спомагаха да се изработи в широките маси съзнанието и самовярата, че те са узрели за пълно народовластие, достигащо по своята наивност до романтизма на западните революционери от края на XVIII век.

Глава трета: Изработване на проекта за Органически устав

Първите насоки. В чл. 7 на Санстефанския договор се предвиждаше, че едно събрание от видни българи, свикано в Пловдив или Търново, ще изработи преди избирането на княза под наблюдението на руския и отоманския комисар Органически устав на княжеството — също както бе направено за княжествата Влахия и Молдова в 1830 г. след Одринския мир.

По повод на това за пръв път официално се заговори за изработването на проект и от Петербург се дадоха на княз Дондуков с инструкция от 15 април 1878 г. някои указания, които осветляват отношението на русите към българската държавност. На княз Дондуков се предписва да свика едно събрание от видни («именити») българи, избрани от цялото население на България по правилата на всеобщото избирателно право при следните само ограничения: 25–годишна възраст, притежаване недвижим имот, плащане на някакъв данък; за пасивно избирателно право: образование, собственост и грамотност.

Инструкцията изтъква, че «при неразвитостта на българското население изобщо и при несвикналостта му към самостоятелен политически живот едва ли може да се очаква, че споменатото събрание, оставено само на себе си, би могло да изработи нужния за управлението на княжеството устав». Затова на княз Дондуков се препоръчва да събере и обработи чрез своя (министерски) съвет всички необходими за устава материали, с цел да облекчи работата на събранието, а за да може да се възползва от руския опит по изработването и въвеждането на органически устави във Влахия и Молдова, изпращат му се копия от различните инструкции, издавани по този повод.

Според инструкцията събранието не трябва да се изоставя само на себе си, а трябва да бъде ръководено и направлявано от княз Дондуков, защото «склонността на българите към взаимно недоверие и разногласие може значително да затрудни разрешението на тази толкова важна задача», каквато е изработването на проекта за Органически устав.

По-нататък в инструкцията се дават няколко основни начала: Народното събрание да законодателства и да гласува всяка година бюджета; министрите, назначавани от княза, да бъдат отговорни пред събранието и др. «Като приспособявате към Българското княжество управителните форми на конституционните държави, казва се в същата инструкция, вие ще се съобразявате с местните условия, с подготвеността на народа за възприемане подобни форми на управление и главно с желанията на самия български народ.» Народните представители трябва да имат възможност да изкажат своите желания свободно и без да бъдат притеснявани от странични давления. Императорският комисар е длъжен да не позволява да се вмъкват в Органическия устав положения, които противоречат на мирния договор.

Трябва да се подчертае, че най-напред руското правителство мислило да възложи на българското Учредително събрание изработването на самия проект, но после е изоставило тази идея.

Княз Дондуков е бил съгласен с изказаните в инструкцията мисли, защото отговорил на 8. VII. 1878 г., че щом привърши гражданското и военното устройство на България, веднага ще свика представители на страната, за да обсъди с тяхно участие конституцията, която най-много би подхождала за бъдещото княжество. «Аз смятам, пише княз Дондуков, да предложа на представителите да обсъдят Органическия статут на Сръбското княжество (от 1869 г.) в малко изменен вид. Според мене Сръбската конституция повече от всички други подхожда на нравите и нуждите на българския народ, а същевременно може да предостави на българския княз значителни прерогативи на властта.»

По това време Т. Юзефович — който се числил към руския консулски корпус за балканските държави, а е бил на служба при княз Черкаски, после в канцеларията за дипломатически отношения при княз Дондуков — съставил вероятно първото пособие за изработването на проекта, а именно едно съпоставяне текста на Сръбската конституция от 1869 г. с текста на Румънската от 1866 г. Като пособия за съставяне на нашия проект вероятно са били приготвени още: Руските основни закони, Гръцката конституция, Уставът за България от Цариградската посланическа конференция и др.

Може да се каже, че работата по изготвянето на проекта е започнала в канцеларията на княз Дондуков в началото на юли 1878 г.

Първият проект. Берлинският договор от 13 юли 1878 г. намали времето на руската окупация в България от две години на девет месеца. Руското правителство трябваше да бърза, за да може окончателното устройване на новата държава — гласуването на конституцията и избирането на княза — да се завърши под режима на временното руско управление. Ето защо една допълнителна инструкция от 24 юли 1878 г. препоръчва на княз Дондуков да опростотвори начина на изработване проектоустава, като, вместо да произвежда избори за народни представители и тям да предостави тази задача, да натовари веднага няколко специалисти, намиращи се на служба при него, да изготвят един проект, съобразявайки се с местните условия и потребности. За да подкрепи новото си указание, руското правителство казва в своята инструкция, че проектът трябва да се изработи «без участието на български представители, които предвид на своята неподготвеност за правилно разбиране и обсъждане на въпросите относно организацията на княжеството едва ли биха могли да принесат някаква съществена полза в тази работа». След като проектът бъде готов, веднага да се изпрати в Министерството на външните работи в Петербург «за предварително преглеждане и одобрение». Така одобреният проект ще бъде представен на Учредителното събрание за свободно обсъждане и гласуване, като се гледа да не се наруши Берлинският договор с някои нововъведения в Органическия устав и «да не би излишни спорове да затруднят работата».

Княз Дондуков възложи изработването на проекта за Органически устав на добрия руски юрист и организатор С. И. Лукиянов, който завеждаше съдебния отдел още при княз Черкаски и продължи същата работа при княз Дондуков като «министър» на правосъдието от неговото временно правителство. Не е известно дали Лукиянов сам е изработил първоначалния проект, или е имал преки помощници. Но като се вземе под внимание вътрешното единство на проекта, би могло да се предположи, че е бил изработен пряко от самия Лукиянов, а Юзефович, може би и някои други са му помагали в техническата работа.

До 1921 г. българската конституционноправна наука познаваше само окончателния проект, представен на Учредителното събрание, и някои изменения, направени при прегледа на проекта в Петербург. Обаче в 1921 г. случайно биде открит в Одеса първоначалният проект. Това е една тетрадка от съшити бели листове, канцеларски формат, върху които е писано само на лявата половина, от краснописец (понеже тогава не е имало пишеща машина). Този документ след дълги премеждия попадна в Софийската народна библиотека, гдето се пази и сега. Върху него руският професор Е. Грим, който известно време беше преподавател в нашия Историко-философски факултет, написа една ценна монография (вж. книгописа в края на тази книга).

Ръкописният първопроект не носи никакъв подпис, но е снабден със следната послешна добавка: «Настоящият ръкопис представя първоначалния проект на онзи органически устав, който беше първообразът на Българската конституция. Този проект, съдейки по поправките и добавленията, е направен без съмнение от ръката на сенатора С. И. Лукиянов; а доколкото и аз лично зная, покойният С. И. Лукиянов се е занимавал с изработването на първоначалния проект на Българската конституция, която е плод на трудовете на този крупен деятел по устройството на българския държавен живот и особено на правосъдието. Тези сведения аз давам като служивш по онова време под началството на С. И. Лукиянов в качеството ми на помощник-началник на съдебния отдел при императорския руски комисар в България. 25 май 1909 г. Одеса. В. Палаузов».

Изследванията на професор Грим довеждат до заключение, че документът е автентичен, че представя краснописен препис от ръкописа на Лукиянов и че поправките, които тук-таме са направени върху ръкописа, принадлежат на перото на самия автор. Мястото не ни позволява да изложим подробно текста на първата редакция и поправките на втората редакция, а ще трябва да се задоволим със синтетично изложение на най-същественото. Съпоставянето, както и редица подробни изследвания са извършени от професор Грим в поменатото негово съчинение, гдето читателят може да ги намери.

Втората редакция Лукиянов е извършил собственоръчно. Поправките са сравнително незначителни и имат повечето вид на правно-техническо изглаждане. Нека споменем поне две от съществените поправки: 1) В клетвата на княза пред Великото народно събрание, че ще пази Органическия устав и че ще има пред очи само ползата и благото на страната, добавено е: «ползата и благото на поверената ми от народа страна» (вж. сегашния чл. 34) — с тези думи се подчертава началото на народния суверенитет. Добавката е била заличена при прегледа в Петербург. 2) Прибавена е една глава, уреждаща правното положение на държавните имоти.

Като се съди по естеството на някои поправки, например като тая за народния суверенитет, и по предимно техническия им характер, би могло да се предположи, че те са били извършени от Лукиянов по собствена подбуда, а не по внушение на княз Дондуков или да са резултат от някакво разглеждане на проекта в пленума на Министерския съвет.

Проектът бе занесен на преглед в Русия лично от княз Дондуков, който го представил на цар-освободител в Ливадия, на 6 ноември 1878 г. Съпоставянето на тази дата с писмото на княз Дондуков от 8 юли показва, че проектът е бил работен около четири месеца.

Политико-правна характеристика на първопроекта. За основа на първопроекта е послужила Сръбската конституция от 1869 г., с която той показва най-много общи страни както по строеж и съдържание, тъй и по дух. Не само цели институти (например Велико и Обикновено народно събрание, Държавен съвет), но и множество членове са буквално заимствани. При все това обаче прибързано е твърдението на професор Милюков (вж. Книжнината, цит. съч. стр. 15), че «всичката работа на първоначалните съставители се е свеждала в преписването в проекта на съответните статии от превода на Сръбската конституция, понякога със слаба перифразировка». Впрочем на стр. 31 професор Милюков се поправя, като казва: «Руският проект близко се придържа о текста на Сръбската конституция, но я изменя в консервативен смисъл по въпроса за изборите за народни представители». И още едно оправдание: на Милюков, който е написал хубавата си монография в 1904 г., не е могъл да бъде известен същинският първопроект, намерен едва в 1921 г.

Сръбската конституция от 1869 г. принадлежи към категорията на ония основни закони, които установяват конституционно-непарламентарно управление и избягват принципа на народния суверенитет. Такива бяха: Конституционната харта на Людовик XVIII от 1814 г. и всички немски конституции след Виенския конгрес. Те представляваха един преход от абсолютно-съсловната монархия към модерния конституционализъм — ограничаваха властта на монарха, но не признаваха господството на народа, нито въвеждаха системата на всеобщото и равно избирателно право с присъщото му народно представителство. Една конституционно-ограничена, но не демократично-парламентарна монархия.

Първопроектът започва с една глава: «За състава на Народното събрание за избиране на първия княз», която в Сръбската конституция, разбира се, липсва.

Първопроектът урежда престолонаследието в шест члена и доста сполучливо. И двата пола могат да наследяват престола, но мъжкият пол има предимство. Принципите на първородството, представителството и редуването на линиите по старшинство са изрично упоменати. Сръбската конституция урежда престолонаследието само в чл. 10, и то по един конкретен за местните условия начин. Съставителят на нашия проект е заел престолонаследната система от Руските основни закони. Регентството и настойничеството е уредено от проекта в 17 члена, заети предимно от руското законодателство, но някои са буквално преписани от Сръбската конституция. По този начин се получила една особена регентска система.

Докато сръбската Велика скупщина се състои само от избрани от народа членове, нашият първопроект предвижда за Великото народно събрание две категории депутати: избрани от народа и по право на заемана длъжност (по звание). Към последните спадат: представителите на висшето духовенство, губернаторите и вицегубернаторите, председателят и членовете на Касационния съд, председателите на губернските, окръжните и търговските съдилища, председателите на губернските, градските и окръжните съвети. По този начин изборните народни представители няма да бъдат решаващ фактор.

Обикновеното народно събрание според първопроекта има същия състав, както и Великото, с три отлики: 1) по брой само половината депутати; 2) губернаторите и вицегубернаторите не са допуснати и 3) една трета от броя на първите две категории депутати се назначават от княза. Според Сръбската конституция депутатите са само избираеми от народа и назначаеми от княза — на трима избрани князът може да назначи един. Пропорцията една трета е същата и за българското Обикновено народно събрание, но понеже у него неназначените членове са две категории (избрани и по право), то следва, че назначените ще бъдат по-голям брой, отколкото биха били според Сръбската конституция, а избраните по-малко.

Сръбският Държавен съвет се е състоял от 11 до 15 членове, назначаеми от княза. Според нашия проект Държавният съвет се е състоял от 10 лица, назначавани от княза, и от по двама съветници за всяка губерния, избрани от Обикновеното народно събрание из неговата среда. Компетенцията на сръбския Държавен съвет е изложена в 14 точки, които са пренесени и в нашия проект, обаче в последния е прибавена още една точка: Д. С. «представлява на княза доклад за злоупотребления или нарушения на Органическия устав». С тази важна добавка проектоуставът е учредявал надзор върху министрите и администрацията, а също така и върху Народното събрание, което би могло с един вот да наруши конституцията (което в действителност се е случвало неведнъж).

Според Сръбската конституция престолонаследникът веднага заема опразнения престол и полага клетва. Според нашия проект престолонаследникът не може да заеме престола, т. е. властта, преди да е положил клетва — и докато това стане, княжеството се управлява от Министерския съвет, в името на българския народ. Тази институция, подчертаваща началото на народния суверенитет, е заета от румънския основен закон. Разбира се, и в двата случая престолонаследник се възцарява, стъпва на престола, но думата е за упражняването на княжеските прерогативи.

Сръбската конституция постановява, че не само действащите, но и уволнените чиновници, както и пенсионерите, и адвокатите не могат да бъдат избирани за народни представители. С това странно постановление, което съставителят на нашия проект не е възприел, сръбската либерална партия, която държеше властта при гласуването на конституцията в 1869 г., е имала за цел да изключи почти цялата интелигенция, принадлежаща в голямата си част към политическите противници на либералите.

Според проекта народните представители могат да отправят запитвания до министрите, на които последните са задължени да отговарят. Такова постановление липсва в Сръбската и е заето от Румънската конституция. Това е демократично. Обаче проектът съдържа една норма, която липсва и в двете поменати конституции — това е чл. 99, който позволява «конфискация на имотите само за политически престъпления». Сръбската изрично казва, че конфискацията не се допуща като наказателна мярка. Не е трудно да се отгатне, че русите са искали да дадат възможност на младото княжество да се пази с едно силно оръжие от политическите престъпници и революционери, с каквито по онова време Русия бе наводнена и които три години по-късно отнеха ценния живот на цар-освободителя.

Сръбската конституция лишава Народното събрание от законодателна инициатива: то може да моли княза да внесе известен законопроект, но князът е свободен да изпълни или не пожеланието. Същото положение бе възприето и от нашия проект, но Учредителното събрание го отхвърли и даде законодателна инициатива както на княза, тъй и на Народното събрание.

Съдоустройството е застъпено в Сръбската конституция с отделна глава, съдържаща 18 члена. Някои основни начала са дадени и в Румънската конституция. Но нашият проект минава много набързо тази материя, вероятно защото устройството на съдилищата в България е било вече задоволително завършено от самия Лукиянов и не е имало какво да се разяснява на бъдещия законодател по въпроса.

Основните законоположения за вярата трябваше по необходимост да бъдат оригинални, защото конституцията имаше дълг да помири независимостта на Българската православна църква със съществуването на Екзархията като обединителна на всички българи, включително онези извън политическите граници на княжеството. Този проблем биде по-сполучливо разрешен отпосле, при прегледа на проекта в Петербург, както ще видим по-нататък.

Някои постановления на Берлинския договор относно свободата на вероизповеданието и сюзеренството на султана намериха съответен израз в първопрокта не толкова чрез заимстване, колкото чрез оригинално редактиране на съответните членове. По въпроса за васалността на България русите имаха големи грижи и страхове, а младата и слаба България го разреши леко и смело: не го вписа в конституцията си.

Приведените по-горе случаи показват, че първопроектът е бил плод на творческа работа, а не на обикновено преписване или компилация. Заедно с относителната оригиналност на проекта ние отчасти показахме и неговите политико-правни особености. Последните ще бъдат повечко изяснени при два следващи случая: при излагане поправките, нанесени върху проекта в Петербург, и, второ, при разглеждане на проекта от Учредителното народно събрание.

Първоначалният проект е бил умерено консервативен. Щом за основа на първопроекта е послужила Сръбската конституция, той не е могъл да бъде друг, освен консервативен — в сравнение с ония основни закони, които учредяваха демократично парламентарно управление, например румънския и гръцкия, без да говорим за основните закони на европейските демокрации.

Първопроектът предвиждаше три категории народни представители: по право на заемана длъжност, по назначение от княза и по избор от народа. Гръцката и Румънската конституция познаваха само избрани от народа депутати, макар че последната смазваше народовластието под един необикновено строг избирателен ценз.

Първопроектът лишаваше Народното събрание от законодателна инициатива, обаче то имаше правото свободно да прави изменения, допълнения и поправки върху внесените от правителството законопроекти; но затова пък правителството можеше да оттегли законопроекта си, ако не е съгласно с направените изменения.

Бюджетът трябваше да бъде гласуван от Народното събрание, но по представен от правителството проект. Интересното е това, че Народното събрание не можеше да намали сумата на бюджетопроекта или да заличи някои разходни пера, без да се мотивира основно и без да посочи по какъв начин може да се реализира икономията, без да се навреди на държавните интереси. Ако правителство и парламент не могат да се съгласят върху проектобюджета, с княжески указ остава в сила миналогодишният бюджет. Това е недемократично от гледище на парламентарния режим, но дългата практика показа, че с гласуването на бюджета, който е в същината си един финансово-стопански план, се злоупотребява често и че при обсъждането му повече се мисли за общата политика на правителството и за партийните отношения, отколкото за финанси и стопанство. Най-новите съвременни конституции спират вниманието си върху този парламентарен недостатък и по разни начини го ограничават. В основата на първопроекта лежи принципът, че Народното събрание не може да поставя приемането на бюджета в зависимост от предложения или мотиви, които нямат пряка връзка със самия бюджет. Основното начало, че данъци и берии могат да бъдат установявани само със съгласието на Народното събрание, е било изрично гарантирано.

Първопроектът е избегнал да каже, че България е конституционна монархия, а казва: «наследствена, ограничена с народно представителство». Този пропуск — защото в действителност България е трябвало да бъде поставена според проекта върху конституционни начала — Грим си го обяснява със «страха на руските власти пред термина конституция». Интересно е обаче, че този страстен термин биде прибавен именно в Петербург при преглеждането на първопроекта.

Първопроектът умишлено(4) не казваше нито дума за свободата на събранията и за правото на гражданите свободно да се съюзяват в дружества, но и двете конституционни свободи са били вмъкнати в проекта или внушени на княз Дондуков от Петербургската комисия така, че в окончателния проект намираме нанесено: «Отдел IX. О свободе собранiй», заедно с текста само на сегашния чл. 82, бе приет от Търновското учредително събрание без изменение; то обаче прибави и сегашния чл. 83, гарантиращ на българските граждани свободата на сдружаването. Защо първопроектът бе пропуснал да гарантира тези две конституционни свободи? Едва ли по недоглеждане, защото — по мнението на професор Грим, който по-добре би могъл да познава манталитета на руските висши чиновници от онази епоха — устроителите на новото Българско княжество се опасявали, че пълната свобода на печата, на словото, на събранията и сдруженията ще превърне България във втора Швейцария, т. е. във второ гнездо на руския революционен печат и на руските партийни революционни организации, които по това време са били в усилена дейност. Така бихме могли да си обясним обстоятелството, че проектът възприе: ограничена свобода на печата и поставена под полицейски надзор свобода на събранията, а за правото да се образуват свободно сдружения не спомена нито дума, т. е. тази гражданска свобода оставаше според него негарантирана от основния закон.

— Коя е причината за консервативността на първопроекта, когато съставителите са имали основания да предпочитат народовластието пред олигархията (стр. 44 и сл.)?

В действителност принципът на народовластието бе запазен, но в умерената форма на една конституционно-непарламентарна монархия. Това се вижда не само от възприемането на главните конституционни принципи, но и от факта, че румънската избирателна система — която изключва народните маси от управлението чрез класната избирателна система и високия ценз, установени в самата конституция, чл. 58 и сл. — съзнателно бе изоставена от първопроекта и заменена с всеобщо и равно избирателно право на всички пълнолетни български граждани и селяни, при минимален ценз и с гласни.

Министерската отговорност бе ефикасна: министрите бяха отговорни както пред княза, тъй и пред Народното събрание. Съществено ограничение бе лишаването на парламента от правото на законодателна инициатива; обаче в чл. 73 на първопроекта се казваше: «Нито един закон не може да бъде издаден, допълнен, изменен или отменен без предварителното разглеждане и одобрение на Народното събрание».

Първопроектът не беше против самоуправлението на народа, но го поставяше в по-строго определени рамки, подчиняваше го на известни ограничителни форми. Чрез институцията на депутати по право и по назначение се е целяло да бъдат привлечени в Народното събрание най-интелигентните лица, които са били много малко на брой и без които едва ли е било мислимо да може да се извършва сложната държавническа работа. Страхът на русите от неподготвеността на българите за модерно управление е бил много силен и ги е карал винаги да бъдат предпазливи. И все пак Лукиянов и Дондуков дадоха на българите една конституция, каквато сърбите получиха едва след 40–годишен свободен държавен живот. Първата Сръбска конституция от 1835 г. на княз Милош определяше, че Скупщината ще заседава само два дни в годината — в действителност не за да законодателства, а за да одобри набързо мероприятията на правителството и на Държавния съвет.

Твърде голяма беше според първопроекта властта на княза: избран от народа, той е трябвало да ръководи съдбините на държавата по свое разбиране, макар като сътрудничи с народното представителство и държи сметка за законите и за народните желания. Една част от депутатите, назначени направо от княза, друга част държавни служители, назначени от княжеското правителство; законодателната инициатива в ръцете на княза; прокарването на бюджетопроекта улеснено; бламирането на министрите много трудно; почти половината от членовете на висшия контролен орган — Държавния съвет, назначени направо от княза — накъсо, първопроектът е добре изпълнил желанието на княз Дондуков «да предостави на българския княз значителни прерогативи на властта». Все пак обаче държавата трябвало да се управлява точно според законите, а те са могли да бъдат гласувани само от Народното събрание. Широтата на местното самоуправление, тъй както бе вече устроено, трябваше да се запази.

Първопроектът предвиждаше едно умерено народовластие, изключвайки формите на чистото парламентарно управление, което завършва в хегемония на парламента над всички други органи и власти в държавата. Трябва да се подчертае, че при такава конституция, каквато предлагаше първоначалният проект, управлението и политическият образ на държавата изобщо твърде много щяха да зависят от личните достойнства на княза. Това обстоятелство вероятно е подтиквало русите после да изменят проекта в по-демократичен дух и да стеснят княжеската власт, разчитайки за своето бъдещо влияние в България повече на народа, отколкото на чуждия принц, който ще дойде на българския престол.

За изместването на западния либерализъм от първопроекта вероятно е спомогнало настроението у някои висши руски чиновници в България и на повечето български първенци, с които русите около княз Дондуков, т. е. съставителите и вдъхновителите на първопроекта, бяха в близък служебен или личен допир.

Ще приведем мненията на генерал Домантович и на княз Церетелев от страна на руските консерватори, а за мислите и настроенията на българските първенци ще съдим по отговорите, които някои от тях са дали на официалното запитване от страна на княз Дондуков относно бъдещото политическо устройство на България. Необходимо е веднага да отбележим две обстоятелства: 1) макар отговорите на 16–те български първенци да са били получени късно и да не са могли да бъдат взети под внимание от съставителя на първопроекта, все пак тези българи сигурно са имали случай да беседват с меродавни руски личности по бъдещото държавно устройство на княжеството, а и със самия Лукиянов; тази практика — да се правят инцидентни малки анкети върху бита, настроенията и мненията на местните жители, беше въведена още от княз Черкаски и 2) голямото мнозинство от запитаните 16 първенци принадлежаха към оная българска интелигенция, която, бидейки безспорно родолюбива и дейна в борбите за Освобождението, се различаваше твърде рязко от нашата революционна интелигенция както по методите за борба, тъй и по политико-философски светоглед.

Канцеларията на княз Дондуков отправи въпросите си предимно към консервативната българска интелигенция, като съзнателно избегна революционната и бедняшката. Отговорите не можеха да бъдат други, освен такива, каквито ги виждаме. Знаменателно изключение прави Драган Цанков, който в отговора си отхвърля общото обвинение, че българският народ не е достатъчно подготвен за държавно самоуправление. Двете идейни половини на бъдещото Учредително събрание почват да се очертават още отсега. Драган Цанков принадлежи към оня вид българска интелигенция, която няма опасен революционен изглед, която не буди сериозни подозрения у руските бюрократи, която в обикновените си навици и нрави има много нещо общо, бих казал, буржоазно с другата интелигенция, но която по светоглед и по дух е революционна. Тъкмо този вид интелигенти, на които канцеларията не изпрати циркулярния си въпросник от предпазливост, попаднаха масово в Учредителното събрание и решиха съдбата на тъй дълго и старателно подреждания проект. Иска ми се да направя едно сравнение: преустройването на Франция в догмите на народния суверенитет не се извърши от санкюлоти, а от аристократи отстъпници и от бедни интелигенти с революционен дух.

За да завършим общия поглед върху мнението на официална и консервативна Русия за формата на управление на новоосвободеното княжество, ще се спрем на още два интересни документа. Генерал Домантович, началник на канцеларията при императорския комисар в България, докладва във Външното министерство с дата 29 август 1878 г., че според княз Дондуков «българският народ, макар да има всички заложби за по-нататъшно умствено, нравствено и материално развитие, сега засега по своето образование, начин на живот и занятие действително не е подготвен към съзнателен политически живот и че поради това би било голяма грешка изведнъж да му се даде широко пълномощие в една толкова важна работа, каквато е съставянето на основните закони на новата държава и установяване на формите на представителното управление на една страна, която току-що се е освободила от 500–годишно турско робство (Домантович намеква за инструкция № 76 от 24 юли). По мнението на княз Дондуков за политическото преуспяване на българите необходимо е отначало да им се даде такова държавно устройство, което постепенно би ги приучило да се ползват разумно и спокойно от правото на народно представителство и би могло да ги възпита към истинско разбиране на политическата свобода и гражданския дълг. За тази цел княз Дондуков винаги считаше за полезно да вложи в Органическия устав такива начала, които ще могат изведнъж да създадат на княжеската власт здрава опора».

Руският генерален консул в Пловдив, княз Церетелев, в едно писмо до министър Гирс от 30 август 1878 г., казва: «Убеден съм, че конституционното управление ще бъде най-голямото нещастие за българите: то ще предизвика партии и борби, ще създаде почва за чуждестранни интриги, ще върже ръцете на княза още в първите дни. България няма нужда от народно представителство по сръбски, гръцки или румънски образец. Ако трябва да изучаваме конституциите на тези държави, то нека ги изучаваме само като образци за онова, което не трябва да вършим, като тъжни примери на изкуствено създадени учреждения, несъответстващи на народните нужди. В Румъния борбата на партиите постоянно тормози правителството. Гърция благодарение на своята конституция и на вътрешните раздори не изпълни историческата си задача. На сърбите конституцията бе натрапена от регентството с лични цели и тежи на княз и народ... Не трябва се забравя, че в България няма крупни земеделци както в Румъния; не са изпъкнали воеводи, както в Сърбия и Гърция след войните за независимост. Центърът на тежестта се намира в нисшите и средните слоеве, които са способни да се занимават успешно с работите на общините и окръзите, но ни най-малко не се интересуват от политически работи. Какво е желателно за България? По моето скромно мнение: пълно самоуправление на малките единици (окръзи и общини) и нещо подобно на швейцарските кантонални или губернските земски учреждения, с широки пълномощия за всички вътрешни въпроси, със съвещателен глас по законодателството, но без политически права (министерска отговорност и др. т.). В настоящите си граници Българското княжество се равнява на една голяма губерния. Желателно е да не му се натрапва сложен конституционен механизъм, който не му е по силите. Разширението на народните права несъмнено ще дойде само по себе си с течение на времето»(5).

* * *

За да узнае мнението и настроенията на българската консервативна интелигенция по въпроса за съставянето на проектоустава, княз Дондуков отправи до 16 видни българи циркулярно писмо, придружено от един въпросник, молейки ги да му отговорят «с пълна откровеност» какъв начин на управление и какви форми на държавно устройство смятат за най-добри и най-съответни за новоосвободеното отечество. Получени са 16 отговора(6).

Между въпросите има два, които представляват за нас особен интерес: «11. Какви лица трябва да заседават в парламента: изключително избрани от народа или и назначени по усмотрението на княза? По какъв начин да се избират представителите», и «15». Трябва ли да се учреди сенат или държавен съвет и от какви лица да бъде съставен: изключително назначаеми от княза или едната част да бъдат избрани от народа, а другата част да бъдат назначавани от княза?»

Вицегубернаторът на Пловдив Бурмов препоръчва Народното събрание да се състои от: една трета нотабили(7), избирани от всички нотабили в страната, и от депутати, по трима на всеки окръг, избирани от народа чрез двустепенни избори. Мандатът да е 6–годишен. Събранието да се свиква всяка година, «за да изслуша отчета на министрите за състоянието на страната, преимуществено във финансово отношение, за да утвърди заемите, да обсъди новите данъци и всички общополезни мерки, предлагани му от министрите». Недоверие към министрите може да се изкаже с две трети мнозинство, в който случай Събранието се разпуща и се избира ново. Бурмов предлага за депутати да могат да бъдат избирани и «лица, които са на гражданска или военна служба».

Сливенският губернатор Иванов предлага половината депутати да бъдат изборни от народа и половината назначени от княза. Броят на едните и броят на другите да бъде равен на броя на окръзите. Необходимо е да се установи избирателен ценз: имуществен, до 50 франка, или висше университетско образование. Всяка година една четвърт от състава да се подменя. Сенат или Държавен съвет да няма, защото засега в България няма подходящи лица. След 7 години конституцията да се ревизира.

Екзарх Йосиф съветва за образец да се вземе Сръбската конституция. Една четвърт от депутатите да се назначават от княза, а трите четвърти да се избират от народа чрез двустепенни избори.

Председателят на Видинския окръжен съд Илия Цанов: половината депутати назначавани от княза и половината избирани от народа чрез градските и старейшинскитe съвети. За избягване на честите министерски кризи министерската отговорност да бъде лична, а не колективна. При съставяне законопроектите Министерският съвет да заседава под председателството на княза. Понеже «не е прилично падналите министри да бъдат назначавани на нисши длъжности, да се учреди Сенат, членове на който да бъдат бивши министри и други подобни лица».

Видинският, митрополит Антим смята, че Народното събрание трябва да се състои само от изборни депутати, но тъй като мнозина способни хора са на държавна или общинска служба, да се позволи и на тях да бъдат избираеми. Имотен ценз да не се въвежда, защото той «ще предаде властта в ръцете на градовете и ще лиши от представители почти цялото селско население, което съставлява най-здравият и най-консервативният елемент от населението на всички държави и особено на България». Обаче наред с този демократизъм митрополитът поставя един сенат, състоящ се от изборни членове и от членове по право на заемана длъжност. Последните да се назначават пожизнено.

Драган Цанков не отговаря на поставените въпроси, а изказва общо мнение върху проектоконституцията. «Не съм съгласен с мнозина, казва Цанков, които говорят, че сред българския народ няма хора, способни да го управляват. Не съм съгласен, че мнозинството от нашата интелигенция са повече теоретици, отколкото практици.» Той препоръчва русите сами да съставят проекта подобно устава на румънските княжества (много недемократичен!) и да оставят Учредителното събрание да го приеме или измени.

Митрополит Неофит Охридски е против назначени депутати, но изборите да бъдат двустепенни. Министрите да се избират от камарата и да се утвърждават от княза. «Щом има министерски съвет начело с княз и народна камара, няма нужда от сенат или държавен съвет. Защо без нужда да се правят разноски и да се узаконява противоречието между сената и народната камара подобно указанието на Митхадпашовата конституция?» Председателят на Пловдивския областен съд Кесяков се изказва само за изборни депутати и е против сенат или държавен съвет. «Народни представители могат да бъдат и чиновници, както и военните лица, които през време на сесията се считат в отпуск.»

Софийският митрополит Мелетий е за изборни депутати, като на всички чиновници се признае пасивно избирателно право, а архиереите да бъдат депутати по право. Учредяването на сенат да се отложи, понеже ще струва скъпо и няма нужното число опитни и учени мъже.

Председателят на Русчушкия губернски съд Геров от хвърля назначаваните депутати, но избирането да става чрез двустепенни избори. Предлага сенат с избрани и назначени от княза сенатори, по наполовина.

Училищният инспектор Икономов е също тъй само за избрани от народа депутати, но счита сената за «крайно необходим» и се мотивира така: «Политическото възпитание на жителите е твърде слабо, идеите за реформи са незрели, вследствие на което народната воля ще се подчинява на чести колебания и промени — затова условието, че камарата на представителите трябва да бъде съгласна с камарата на сенаторите при всяко ново мероприятие или закон, ще пази държавата от увлеченията на долната камара, ако законодателната власт се предостави само на нея. Без сенат правителството никога няма да има онази сила и устойчивост, която му е необходима, за да установи сигурен ред в страната». Сенатът да се състои от 25–30 членове, назначавани пожизнено от княза из средата на бивши министри, заслужили висши чиновници, литератори, учени, духовници и представители на материалното богатство на страната. Камарите да нямат законодателна инициатива, а само право да отправят до княза законодателни пожелания (петиции). Същите мисли, по-нашироко, ще бъдат развити и в Учредителното събрание.

Марко Балабанов, вицегубернатор на Русе, предлага само изборни депутати, но лишава Народното събрание от пряка законодателна инициатива, която принадлежи само на правителството. Сенатът да се състои от 15–25 души, назначавани от княза пожизнено из средата на седем категории образовани и висши служебни лица. Заплатата 10 000 франка годишно.

Професор М. Дринов изхожда от основното положение, че българите не са достатъчно подготвени за свободен държавен живот и затова мисли, че законодателната власт трябва да се сподели между княза, Народния съвет и отчасти народното събрание. Народният съвет трябва да се състои от 12 избрани от народа членове, но така, че да бъдат с «доказана опитност в държавните работи или поне в общественото управление, да познават отблизо народа, да са изпитано честни и предани на народните интереси». Дринов предпочита лица с висше образование и със служебен ценз извън България. Народният съвет, като постоянно учреждение, да обсъжда и гласува законопроектите и общите наредби, представени му от съответните министри, а законодателна инициатива да има по всички мероприятия, които излизат вън от компетентността на министрите; да гласува бюджета; да съди министрите; да дава мнение по всички въпроси, с които князът би го сезирал. Всички решения на Народния съвет да се утвърждават свободно от княза. Народното събрание да се състои от 11 депутати, избирани от народа. Избирателен ценз: имуществен, образователен или морален (да е оказал някакви услуги на окръга). То се занимава с финансови въпроси: данъци и държавни заеми. По всички останали въпроси има само съвещателен глас, и то само когато князът пожелае да узнае неговото мнение. Народното събрание може да представя на благоусмотрението на княза прошения и пожелания, да посочва празнотите и несъвършенствата на действащите закони, да поднася оплаквания против незаконните действия на държавни органи, включително министрите. След 7 години Конституцията да бъде ревизирана. За тези си препоръки Дринов говори и в своята «Записка».

Варненско-преславският митрополит Симон предлага да се даде на княза правото да назначава половината от депутатите, но той може и да се откаже от това си право. Сенатът е излишен.

X. Ф. Стоянов, управляващ съдебния отдел при Лукиянов, предлага три вида депутати: по избор направо от народа, по право на заемана длъжност и «понеже мнозина образовани люде, чиито знания и опитност могат да бъдат твърде много полезни в работата на събранието, може би няма да попаднат нито по избор, нито по заемана длъжност», да бъдат назначени направо от императорския комисар. Във Великото народно събрание всички да бъдат изборни. Предлага двустепенни избори и образователен или имуществен избирателен ценз. Държавен съвет е необходим, но «за да бъде полезно учреждение, той трябва да приобщи висши знания и опитност по всички отрасли на държавното управление. Ако в Държавния съвет се допуснат членове, избрани от народа, може да се случи, че те невинаги ще отговарят на изискваните условия, затова най-добре ще бъде да се назначават от княза».

Известният Палаузов е за народни представители, избрани чрез всеобщо и пряко гласоподаване, обаче на тази демократична камара той отнема законодателната инициатива и я дава на правителството. И още нещо: наред с тази камара Палаузов поставя един сенат с членове — половината избирани от народа и половината назначавани пожизнено от княза измежду висшите длъжностни лица: духовници, съдии и представители на висшите учебни заведения.

От всички запитани български първенци само двама са за изключително изборни депутати и само четирима са против държавен съвет или сенат.

Петербургската ревизия на първоначалния проект

В началото на ноември 1878 г. първопроектът беше подложен на преглед в Русия четири пъти: 1) от цар-освободителя, комуто княз Дондуков лично го връчил в Ливадия — много вероятно е, че императорът е проявил интерес към проекта, а може би е направил някои забележки, които отпосле са били взети под внимание; тези предположения, за които доказателства нямаме, се засилват от обстоятелството, че Александър II сам е обмислял да даде конституция на Русия и че по-късно, когато княз Батенберг искаше позволение да отмени някои демократични постановления на Търновската конституция, цар-освободителят винаги се противопоставяше; но най-после допустимо ли е, че петербургските комисии ще изменят първопроекта в либерален дух и с това ще ограничат властта на монарха, без да са имали някакво указание, явно или мълчаливо, от своя император? Следващите три прегледа са документално установени (писмото на Гирс № 4123, в Овсяный, т. VI, стр. 7), а именно: 2) първопроектът е бил прегледан във Външното министерство; 3) после от военния министър и 4) най-подробно, по височайша заповед, в собствената на императора канцелария с участието на професора по държавно право в Петербургския университет А. Д. Градовски.

От професор П. Милюков (цит. съч., стр. 16) ние знаехме, че Градовски не е дал мнение по проекта, понеже заявил, че е твърде слабо запознат с бита и положението на България; че вероятно «и останалите членове на комисията също са се отнесли съвършено формално към своята задача» и че проектът се е върнал от Петербург «с незначителни поправки».

Тези твърдения днес могат да бъдат сметнати за неточни. Като сравним първопроекта с окончателния проект, ние намираме множество и важни разлики. Обаче Милюков не е могъл да знае текста на първоначалния проект и не е негова вината, че е дошъл до погрешни заключения. От съпроводителното писмо на Гирс от 27 декември 1878 г. № 4123, с което ревизираният проект се връща в София на княз Дондуков, може да се заключи, че поправките не са незначителни. Писмото изрично дава указания за поправки в девет точки, които поправки трябва да бъдат извършени в София, защото, били набелязани, след като окончателният проект бил установен и преписан. В писмото се казва още, че на Дондуков се изпраща един «свод на всички направени изменения» — този документ досега остава изгубен за нас, но той все пак ни дава указание, че измененията не са били тъй малки, нито че комисията се е отнесла към работата си чисто формално, т. е. повърхностно и като че ли само за лице. Като се вникне в самите поправки, вижда се, че те са могли да бъдат извършени само от лице, добре запознато с конституционното право — от което пък би могло да се заключи, все пак по предположение, че твърдението на Милюков (впрочем заето от Матвеев), че професор Градовски не взел активно участие в прегледа на проекта, е невярно.

Какво е било извършено в Петербург, най-добре ще се види, ако се съпоставят двата текста; но мястото не ни позволява това и ние ще се задоволим само с някои най-характерни сравнения и бележки.

Първоначалният проект е значително намален и стегнат: неговите 205 члена били сведени на 170. Първата глава на първопроекта относно състава на Народното събрание, което трябва да избере княза, е премахната, и то основателно, защото това не е конституционна материя за една наследствена монархия. Но в Петербург е направена и една неуместна поправка: цялата глава за престолонаследието, съставена доста сполучливо и установяваща, че «двата пола имат право да наследяват престола, но преимуществото принадлежи на мъжкия пол», е изцяло изхвърлена и заменена със следния единствен член 22: «Княжеското достойнство е наследствено в потомството на първия избран княз». Тази норма е крайно дилетантска и опасна: тя узаконява всички престолонаследни системи и може да предизвика спорове за наследяването на престола. Петербургската комисия не е имала дори съобразителността да добави, че за престолонаследието ще се изработи особен закон — това, което направиха нашите учредители в Търново (чл. 24, ал. 2). При предполагаемото участие на професор Градовски въпросната несполучлива поправка е необяснима, освен ако произволно бихме допуснали, че е направена умишлено.

В следващите три редакции на един и същ член са отразени три различни гледища, три свята:

Първопроект:

Чл. 7. Княжество България е монархия наследствена, ограничена от народното представителство, съгласно този устав.

Петербургски проект:

Чл. 3. Княжество България е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство и се намира във васални отношения към Блистателната порта.

Текст на Търновската конституция:

Чл. 4. Българското княжество е монархия наследствена и конституционна, с народно представителство.

Лукиянов вероятно се е стеснявал да постави думата «конституционна» в един руски проект. В Петербург поставиха тази дума, но страхът на тогавашната руска дипломация да не предизвика Великите сили с основателни подозрения, че отбягва да изпълни повеленията на Берлинския договор, накараха петербургското Външно министерство изрично да предложи на княз Дондуков да постави добавката за васалните отношения. Тази добавка не бе направена при прегледа на първопроекта в комисията, но липсата й бе забелязана от статс-секретаря на Външното министерство Н. К. Гирс. А пък Търновското учредително събрание отхвърли добавката за зависимостта от Турция, но запази прибавената дума «конституционна».

Първопроектът предвиждаше, че в състава на Великото народно събрание ще влизат губернаторите и вицегубернаторите; но комисията ги заличи, и то основателно, защото те са административни чиновници. Депутатите по звание бяха оставени почти без изменение: висшето духовенство, касационните съдии, председателите на другите съдилища, председателите на градски, окръжни и губернски съвети. Комисията запази и народните представители, по един на десет хиляди жители, «избрани по гласоподаване, направо от народа». Докато първопроектът казваше, че изборите ще стават съгласно избирателния закон от 24 август 1878 г., който предвижда ценз и двустепенни избори, петербургският проект установи всеобщото и пряко избирателно право. Тази либералистична поправка има голямо значение за увеличаване политическите права на народа. И в двата проекта във Великото народно събрание няма назначени от княза депутати.

Независимо от това, че в Петербург Народното събрание беше демократизирано по състав, но и властта му |бе увеличена. Гласуването на бюджета представлява за Народното събрание най-удобния момент да покаже силата си и господството си над правителството. Първопроектът имаше желанието (както се каза по-горе) бюджетът да не става повод за «генерално сражение» в парламента и затова бе предвидил няколко предпазни мерки, които са любопитни, особено за нас, след полувековен опит с Търновската конституция. Ето няколко съпоставки:

Първопроект:

Чл. 157. Народното събрание след откриването си е длъжно незабавно и преди всичко да се занимае с разглеждането и обсъждането на бюджета.

Петербургски проект:

Чл. 112. Бюджетът се представя на Народното събрание за разглеждане ежегодно. (Заб. Приет от Търновското учредително събрание без изменения.)

Новата редакция е по-демократична, но тя, давайки повече свобода на парламента, ставаше причина за често забавяне на бюджетопроектите и за гласуването им едва след настъпването на новата бюджетна година.

Първопроект:

Чл. 158. Бюджетът, след обсъждането му от събранието, представя се на княза за утвърждаване.

Петербургски проект:

В чл. 113 думата «обсъждането» бе заменена с «приемането», за да се подчертае, че. бюджетът може да бъде приет само от Народното събрание. Член 113 бе приет от Търновското учредително събрание без изменение.

Първопроект:

Чл. 159. Ако народното събрание счете за нужно да намали някои членове на бюджета или съвсем да премахне някой от тях, то трябва да посочи причините и основанията, които го подбуждат към това, и да разясни где и по какъв начин може да се направи икономията, без да се навреди на държавните нужди и ползи.

Петербургски проект:

Чл. 114. Народното събрание разглежда проекта на бюджета статия по статия и ако измени или премахне някоя от тях, показва причините, които го карат да направи това. (Заб. Приет от Търновското събрание без изменение.)

Петербургският проект гарантира, че бюджетопроектът ще бъде разгледан член по член, т. е. че не може да бъде обсъждан и гласуван изцяло или по глави. Това положение дава лека възможност на народното представителство да разнищи до най-малки подробности правителствения бюджетопроект. Втората половина на чл. 159 от първопроекта от думите «и да разясни» нататък са били заличени в Петербург — с това Народното събрание бе улеснено да отхвърля бюджета по всякакви, включително и чисто политически причини, а не само по финансово-стопански, както изглежда, че е желал първоначалният проект. Следващият член на първопроекта (пак относно бюджета), който засилва тази мисъл, е бил напълно заличен в Петербург:

Първопроект:

Чл. 160. Правителството е длъжно подробно да разгледа и да вземе под внимание забележките, направени от събранието, но без да навреди на нуждите и ползите на държавата.

Петербургски проект:

Заличен

Първопроект:

Чл. 161. Ако правителството не намери за възможно да се съгласи със забележките на събранието, а събранието от своя страна, след като е изслушало министъра или комисаря, постоянства в отказа си да утвърди бюджета или ако събранието бъде разпуснато, преди да е разгледало бюджета, то старият бюджет остава в сила и действие занапред до свикването на Народното събрание.

Чл. 162. За продължаването силата и действието на бюджета князът издава указ, подписан от всички министри, позовавайки се в него на съответния член от Конституцията. Указът се обнародва и внася в сборника на законите.

Петербургски проект:

Чл. 115. Когато се случи да не може да се свика събранието, а трябва да се направят разноски, които не могат да се оставят за после, има сила и действие бюджетът на последната година, под отговорност на министрите, докле се одобрят техните разпореждания от Народното събрание в първата сесия. (Заб. Приет от Търн. учред. събр. без изменение. Явно е, че смисълът на Петербургския чл. 115 е съвсем различен от смисъла на отсрещните три члена — той не само подчертава, че само Народното събрание може да узаконява бюджета на държавата, но дори най-малките разноски, които правителството би било задължено да направи, трябва да бъдат в най-близко време одобрени от парламента, иначе — блам или съд за министрите.

Депутатската неприкосновеност бе разумно ограничена в първопроекта, който, след като дава основното начало, отпосле възприето изцяло от Търновската конституция в чл. 86, правеше следното ограничение: «Но ако някой член на събранието си позволи да каже оскърбителни изражения против княза и членовете на семейството му или против правителството, или против Народното събрание, или против държавни или обществени учреждения и частни лица, то председателят може да закрие заседанието, а в следното заседание да внесе предложение за изключване на този член от събранието за определен срок. Изключването се решава с обикновено мнозинство». В Петербург този член бе изцяло заличен и заменен с указанието, че дисциплинарната отговорност на народните представители ще се определи от Правилника за вътрешния ред. Той се изработва едностранно от самото Народно събрание.

Петербургският проект по-силно подчерта министерската отговорност, която е крайъгълният камък на конституционния строй. Така например в чл. 76 на първопроекта (после чл. 47 на Търновската конституция) беше пропуснато да се каже, че министрите могат да предлагат на княза да издаде наредби-закони, но под общата отговорност на министрите. Тази важна добавка за солидарната министерска отговорност бе добавена в Петербург. Този член беше приет от Търновското учредително събрание без изменение. И още веднъж бе подчертана министерската отговорност, лична и солидарна както в първопроекта, тъй и в окончателния проект:

Първопроект:

Чл. 192. Министрите са отговорни пред княза и Народното събрание за всички действия, извършени от тях при изпълнението на служебните си обязаности.

Петербургски проект:

Чл. 153. Министрите са отговорни пред княза и Народното събрание за общите взети от тях мерки и лично всеки за действията, извършени от него по поверената му част от управлението. (Заб. Приет от Търн. учр. събрание без изменение като чл. 153 на Конституцията.)

Петербургският проект поразшири личните свободи на гражданите. Когато биха се появили изключителни, събития, застрашаващи обществената безопасност, първопроектът даваше право на княза да обяви цялата страна или част от нея във военно положение с всичките му общи последици, които се подразбират. Петербургският проект стесни този прерогатив на княза и автоматично гарантира повече лични права за гражданите: той позволяваше на държавния глава да спре временно действието само на ония членове, които забраняват затвори и претърсвания по къщите и турянето в действие на изключителни съдилища; обаче другите конституционни свободи остават в сила. Свободата на печата бе малко подобрена в Петербург. Първопроектът предвиждаше, че «конфискация на имуществата се допуска само за политически престъпления» — тази норма бе заличена в Петербург и конфискацията (разбира се: общата) бе забранена.

По устройството на Българската православна църква в петербургския проект намираме едно важно изменение. Съпоставянето на двете редакции ще осветли най-добре разликата:

Първопроект:

Чл. 30. Православната българска църква, запазвайки единението си с Вселенската източна църква във всичко, що се отнася до догмите на вярата, е и остава независима от всяко външно върховенство и подчинение. (Заб. Зает от чл. 21, т. 2 на Румънската конституция.)

Петербургски проект:

Чл. 38. Българското княжество от църковна страна, като съставлява една част от Българската църковна област, подчинява се на върховното духовно началство на Българската църква, гдето и да се намира то, и чрез него княжеството запазва единството си с Вселенската източна църква във всичко, що се отнася до догмите на вярата.

Докато в първопроекта се говори само за независимостта на Българската национална църква, в петербургския проект покрай това се добавя и единството на Българската църква с Българската църковна област, т. е. с Екзархията. Целта е ясна: политически разпокъсаната България да запази единството на българския народ чрез Църквата. Това намерение се изясни в пленума на Търновското учредително събрание.

В спомените си професор М. Дринов (Съч. т. III, стр. 167 и ел.) разказва, че членовете за вярата и за народното учение в първопроекта е редактирал той, като управител (министър) на просвещението и духовните дела. Но Дринов вероятно е закъснял със своя текст, та затова важната добавка за Екзархията не фигурира в първоначалния проект на Лукиянов, а я намираме едва в петербургския проект. Най-приемливо засега е, че проектът на Дринов, текст и обяснения, е бил изпратен в Петербург, където е бил взет под внимание и използван.

Най-после пак по предложение на професор Дринов в петербургския проект е бил добавен следният последен член: «Този Устав има сила и действие за пет години, след изтичането на които трябва да бъде прегледан по начина, показан в горния чл. 169». С това разпореждане Дринов вероятно е искал да примири двата лагера, които вече се набелязваха в българската общественост: либерали и консерватори, а именно като се приеме една по-консервативна конституция, а след пет години (Дринов предлагал 7 години), ако се види, че народът е подготвен за по-широко участие в управлението, конституцията да бъде ревизирана в либерален смисъл. Учредителното събрание обаче отхвърли всички консервативни резерви и премахна като вече ненужен въпросния чл. 170.

Измененията на проекта. За изработването на един проект за органически устав на новото Българско княжество се заговори официално почти веднага след сключването на Санстефанския и Берлинския договор, които изрично предвиждат, че България ще има основен закон, наричан по традиция за балканските държавици Органически устав.

Първият проект бе изработен от Лукиянов при техническото сътрудничество на Юзефович и на някои други чиновници и при полуофициалното или частно допитване до някои видни българи.

За нас пръв проект е онзи преписан на чисто документ, който бе открит в 1921 г. Върху него Лукиянов е нанесъл някои поправки — заедно с тях проектът добива нов вид, нова номерация на членовете и пр. Би трябвало да се каже, че това е вторият проект. Ние обаче за краткост не правим особена разлика между двата и ги наричаме общо: първопроект.

Първопроектът бил занесен в Русия на 6 ноември 1878 г. и върнат на княз Дондуков в София на 27 декември с. г. Този поправен в Русия проект ние тук наричаме петербургски. Всъщност той представлява трети поред.

Когато ревизията на първопроекта бе завършена в Петербург, съгледали са вероятно в руското Външно министерство, че са били пропуснати още някои важни поправки. Понеже се бързало, статс-секретарят Гирс изпратил проекта тъй, както бил завършен от комисията, но писал на княз Дондуков да направи сам известни поправки, посочени му в девет точки. Тези последни бяха технически извършени в София, вероятно пак от Лукиянов(8). Това е четвъртият поред проект или четвъртата поред преработка на първопроекта.

Най-после окончателният руски проект беше преведен на български. При превода — който не е много сполучлив нито по точност, нито по стил — са допуснати някои изменения, било в нюанси, било в смисъл, но те не са много на брой, нито път коренно изменят смисъла на съответните норми.

Почти всички изменения, а особено петербургските, имат либерално-демократична тенденция. Към причините за това, които изложихме по-горе, можем да прибавим още две думи: 1. участието на професор Градовски, който, отлично запознат с принципите на неподправения конституционализъм, приложил ги е, доколкото било възможно, към новото конституционно княжество; и 2. желанието на петербургските официални кръгове да съобразят Конституцията с Органическия устав на Източна Румелия в две посоки: да не бъдат обвинени, че са дали на българския народ в княжеството по-малко политически права и свободи, отколкото Международната комисия му е дала в Източна Румелия, и да се улесни възможно съединение на двете Българии чрез приликата в държавната им организация.

Глава четвърта: Учредителното народно събрание

Състав и конституиране. Според Берлинския договор «едно събрание от нотабилите на България, свикано в Търново, трябва да изработи Органически устав на княжеството».

Нотабили (notabiles) значи първенци, т. е. граждани, които се отличават от народната маса по това, че заемат високи обществени служби, че са доста имотни и образовани и че се ползват с голям личен авторитет. В официалните руски документи се наричат именити люде. В историята на старофренското право, отгдето терминът е дошъл, срещаме Assemblées de notables наред с известните Etâts-généraux; но докато генералните щати са били изборни, събранията на нотабилите никога не са били съставяни чрез народни или съсловни избори, а членовете им винаги са назначавани и свиквани от централната власт, от краля.

В инструкцията от 24. VII. 1878 г. на княз Дондуков се съобщава, че Министерството на външните работи разбира под думите именити люде на България или нотабили всички председатели на управителните и съдебните съвети заедно с представители на духовенството от всички вероизповедания.

В своите спомени професор Дринов разказва, че княз Дондуков «особено много се трудел да си развещае добре какви именно българи трябва да се разумяват под нотабили». Разбира се, Дондуков е знаел що е нотабили, но той се е мъчил да установи политическото съдържание на понятието. И най-после решил да отстъпи от указанията на Берлинския договор и на руското Външно министерство и към нотабилите да прибави известно число народни избраници. За да приложи това си решение, княз Дондуков поискал разрешение от статс-секретаря Гирс, мотивирайки се така: «Добре ще бъде този състав да се допълни с известно число избрани лица от губерниите и окръзите — с тази мярка ще се придаде още по-голямо значение на гласуването на устава». Върху доклада на Дондуков Гирс написал резолюция «напълно съгласен».

Професор М. Дринов свидетелства, че някои лица, особено от дипломатическите кръгове, се отнесли неодобрително към решението на Дондуков да състави Учредително събрание повечето от народни избраници. И по-късно някои от дипломатическите представители в Търново смятали княз Дондуков отговорен за бурните сцени в църквата «Свети Никола» и в самото Учредително събрание по повод протестите против разпокъсването на България, казвайки, «че ако той не беше допуснал в Събранието разни демократични елементи, то всичко би отивало там мирно и тихо».

Допускането на демократичната интелигенция в Събранието чуждите дипломатически представители в Търново си обяснявали главно по два начина: че Дондуков иска да се понрави и на най-деятелната част от народа, за да си осигури бъдещия избор за княз на България, или че иска да се правят протести срещу Берлинския договор, с цел да се създават мъчнотии на Великите сили и да се улесни продължението на руската окупация.

Причините за народолюбието на княз Дондуков и на руските ръководни личности изобщо ние вече отбелязахме. Ще напомним още за твърде голямата близост между Дондуков и Петко Каравелов, която е позволявала на Каравелов да осведомява императорския комисар върху българските условия от гледището на един полуреволюционен демократизъм. Добрите отношения на Дондуков към либералите в Учредителното събрание могат да се смятат установени, макар и обяснението им още де не е пълно и точно.

Учредителното народно събрание се състоеше от четири категории народни представители: а) 118 по право на заемана длъжност, от които 13 висши духовни лица, двама касационни съдии, 103 председатели на губернски и окръжни съдилища и на губернски и окръжни съвети; б) 21 назначени по свободната воля на императорския комисар, между които П. Р. Славейков; в) 89 избрани направо от народа и г) по един представител на Рилския манастир, Българското дружество в Одеса (Палаузов) и на Българското благотворително общество във Виена (К. Помянов), пo-късно още двама.

Общият брой на народните представители беше 231, колкото са означени и в протокола за откриването на Събранието, макар че са го подписали само 221, останалите 10 били още на път. Заслужава да се отбележи, че много малко депутати отсъстваха от събранията и повечето пъти по уважителни причини, особено отначало, преди демонстрациите. В тогавашния Правилник за вътрешния ред е предвидено, че ако някой народен представител отсъства три пъти от заседанията, без да е съобщил на председателя причините, последният е длъжен «да го вика особено и да му направи потребните бележки».

Учредителното събрание заседаваше в «градския конак» — едно голямо здание с обширен салон на втория етаж. Сградата е строена от големия саморасъл архитект Кольо Фичето, изгоряла е и после възстановена по същия план. Сградата и днес служи за общинско управление на Търново. Големият салон бе приспособен за заседателна зала — естрада за масите на бюрото, на императорския комисар Лукиянов и трибуна за ораторите; от двете страни на естрадата ложи за чуждите представители и за някои видни гости. Зад столовете на депутатите бе се наредила публиката: едно избрано множество от мъже и жени, дошли от разни краища на България.

Отварянето беше определено за 10 февруари 10 ч. с. Народните представители заеха местата си още в 9 часа. Точно в 10 часа пристигна княз Дондуков, с парадна униформа, продължително акламиран от депутатите и публиката. Той откри Събранието с една хубаво написана реч, някои места от която имат политико-правно значение:

Достопочтеннейше Събрание на представителите на Българското княжество! По волята и предначертанията на всемилостивейшия мой Господар поздравлявам ви с отварянето на първото в освободената ваша страна Народно събрание, което трябва да тури здрави основи за държавното устройство на новото княжество. Като императорски руски комисар, по званието си и по силата на даденото ми Височайше пълномощие, представям на вашето обсъждане проекта на Органическия устав, който в общи основи определя правата на бъдещия български княз и правата на българския народ в делото за управлението на страната... Вам предстои с пълно безпристрастие, прямота, правдивост и преданост на светото дело да обсъдите представения вам проект на Органическия устав, като отстраните всички лични случайни подбуждения и превзети цели. Вие трябва да имате предвид само и само благото на страната и нейното трайно държавно уреждане, което съставлява залога за бъдещото материално и нравствено преуспяване, и съгласно с това да изкажете откровено, добросъвестно последната си дума. Предлаганият на вашето обсъждане проект не е повече от една програма за улеснение на вашите трудове; на положените в него въпроси е дадено такова направление, което се види като най-здраво и най-трайно за вашето добро щастие. Но тази програма не трябва да стеснява и свързва вашите убеждения. С пълна свобода и независимост на отделните мнения и общи прения да се изкаже всеки от вас съвестно и с убеждение, като имате наум, че във вашите ръце е щастието и бъдещата съдба на отечеството, което е извикано към нов политически живот... За разяснение на въпросите, които могат да се породят при обсъждането на Органическия устав, и за даване нужните обяснения назначавам за мой пълномощник във време на настоящото Събрание управляващия Съдебния отдел — Лукиянов. Аз мисля, че чисто съвещателният негов глас ще ви бъде полезен във всички недоразумения, които биха се появили при обсъждането на представения на вниманието ви проект. Но последната решителна дума принадлежи вам и единствено вам... (Курсивите са мои.)

След това княз Дондуков покани всички да отидат в стария Търновски събор (историческата църква «Свети 40 мъченици»), за да измолят божията благословия над предстоящата работа на Събранието и «да благодарят на Царя на Царете, че ги е сподобил да присъстват наедно при великата историческа минута на възраждането на нашето многострадално отечество».

Дондуков веднага подписа «протокола за откриването на Народното събрание в Търново за разглеждането на Органическия устав». След него (не веднага) сложиха подписите си делегатите на Германия, Франция, Англия, Италия и Русия. Делегатите на Австрия и Турция подписаха няколко дни по-късно. След подписите на министъра на вътрешните дела Гресер и на губернатора Щербински следват подписите на 221 народни представители. По този повод европейските делегати направиха една малка демонстрация: отказаха веднага да подпишат, докато не им се дадяло обещание, че Събранието няма да протестира против Берлинския договор.

* * *

Нито в комисарското слово, нито в протокола Събранието не е наречено учредително, каквото е било в действителност. Протоколът по-скоро подражава изразите на чл. 4 от Берлинския договор. За пръв път този термин срещаме в инструкцията № 30 от 10. IV. 1878 г. до княз Дондуков, гдето се казва: «Созданiе сихъ органовъ (върховните административни органи) во всей ихъ полнотѣ должно принадлежать будущему учредительному собранiю изъ имениты людей страны». Българското население, както и народните представители наричали събранието Събора, а русчушкият народен представител Т. Станчев го наричаше още в първите му заседания Славний събор. Но официалното му название, или характеристика, се установи още във втopoтo заседание, когато Събранието прие чл. 1 от Правилника за вътрешния ред, който член гласи: «Народното българско събрание в Търново е събрание учредително, свикано от императорския комисар да разгледа свободно Органическия устав и да утвърди държавното устройство на Българското княжество» (к. м.).

След приемане на Правилника за вътрешния ред У. С. (така занапред ще означаваме Учредителното събрание) пристъпи към своето конституиране. За председател получиха: Антим 51 гласа, Симеон 45, Климент 43, Драган Цанков 28, Марко Балабанов 19 и Петко Каравелов 18. Никой не получи абсолютно мнозинство; трябваше да стане балотировка, но Събранието прогласи единодушно бившия екзарх Антим, който беше натоварен от императорския комисар за временен председател.

За подпредседатели получиха: Тодор Икономов 88 гласа, Каравелов 61, Григор Начович 48, Климент 40, Др. Цанков 32, Д. Греков 31, Марко Балабанов 21, Хр. Стоянов 21, Илия Цанов 15. Нито един не получи необходимото мнозинство и трябваше да стане балотаж, след който за подпредседатели бяха избрани: Т. Икономов със 183 гласа, Каравелов със 114, Климент със 102 и Начович с 36.

За секретари бяха избрани: Р. Каролев със 173 гласа, Гюзелев 167, П. Гинчев 136, К. Стоилов 125, архимандрит Константин 173; между Торбанов и Помянов стана балотировка в полза на Торбанов.

Приведохме имената и цифрите, за да изтъкнем: че У. С. действаше неорганизирано и гласовете бяха разпръснати; че то не познаваше много добре най-ценните си хора, защото даде повече гласове за по-малко способни; че бъдещите консерватори получиха общо повече гласове, отколкото бъдещите либерали, които малко по-късно ще вземат пълното ръководство на парламентарното мнозинство; че всички, консерватори и либерали, бяха еднакви родолюбци — това особено ще изпъкне при Общонародния въпрос, — но се различаваха в метода и в темперамента: също както през епохата на Възраждането и на борбите за църковна независимост и политическо освобождение.

При гласуването на Правилника и избора на бюрото станаха някои незначителни наглед случки, които набелязаха подготвеността и настроението на У. С. Първият белег бе голямата словоохотливост, която се обяснява с похвално съревнование и със страстно използване свободата на словото след дългото принудително мълчание под турското робство. Констатира се любов към говоренето, както и склонност към словоборство, към запитвания и препирни. Само няколко примера:

В Правилника за вътрешния ред У. С. искаше да се каже, че то е свикано «за гражданското устройство на Българското княжество». Лукиянов веднага обяснява, че единствената задача на У. С. е да разгледа проекта за Органическия устав, а гражданското устройство ще бъде предмет на първото Обикновено народно събрание като законодателен орган. По тази елементарна работа станаха такива разисквания, че Лукиянов трябваше да взима четири пъти думата, за да убеждава Събранието в правотата на твърдението си.

Елементарният конституционен принцип, че народният представител представлява целия народ, а не само своите избиратели — противоположно на старите съсловни събрания, — буди недоумение у депутата Помянов и той казва, че «не може да разбере по кой начин депутатинът ще се счита за представител на цялото население в княжеството, когато неговият мандат е издаден от частни общини, от един округ». Станало е нужда юристите Греков и особено Стоилов да му обясняват в що се състои работата.

По повод чл. 11 на Правилника, гдето се излага обикновеният ред, по който ще се взима думата, У. С. веднага напрегва вниманието си да не би да бъде ограничена свободата на словото — та комисията по Правилника се вижда задължена да обясни, че «тя никога не е мислила да полага условия или ограничения на говоренето на Събранието»; а Дядо Славейков добавя, че целта е «да се избегнат бъркотиите в говоренето, защото, като първаци в парламентарний живот, казал той, ние често говорим и дето не трябва и каквото не трябва». Още в следното заседание същият Славейков трябва да протестира, че в 3–то заседание, може би и по-рано, «външни хора седнали на представителските столове и заедно с представителите ставали и сядали», т. е. гласували! Имало е значи и една своеобразна категория депутати доброволци.

Княз Дондуков постави в У. С. опитния юрист и автор на проектоустава Лукиянов, за да упътва Събранието. Един депутат предложи в Правилника да се впише, че Лукиянов има право да говори винаги когато поиска и преди всички други. Лукиянов деликатно се отказа от тази привилегия и пожела да има същите права, както и всички други народни представители. «Туй се посрещна от Събранието със силни ръкопляскания», е отбелязано в протокола. Чувството на равенство се прояви спонтанно и демонстративно.

Като последна мярка за «утвърдяване порядъка в Събранието», Правилникът предвиждаше отстраняването на виновния депутат от заседателната зала. Веднага H. Михайловски пита: «Туй не ще ли се обърне в ръцете на председателя на оръжие срещу депутатите?». К. Стоилов обяснява необходимостта от тази мярка, макар и в крайни случаи. Но Станчев възразява, че «българите не са толкоз безумни да се псуват и бият в Събранието, но са хора благоразумни и сносливи. Тия не си позволяват насилия». Най-после Славейков моли Събранието «да отхвърли наказанието изпъждане» и ревнивото за свободата си Събрание го отхвърля.

Народните представители с европейско образование имаха понятие и от индивидуалистичното учение за абсолютната ценност на човешката личност — една догма, която легна в основата на демократично-парламентарното управление. Така например, когато Н. Михайловски няколко пъти моли да бъде освободен от длъжността квестор, а Събранието все му отговаряше, че той е длъжен да приема всички повинности, които му се възложат, неволният квестор отговори гордо, че «той е лице, а не вещ, с която могат да разполагат». Този западен индивидуализъм изпъква на много пъти в У. С. и той, присаден върху девствената душа на българина и съчетан с освободеното самолюбие на един горд и дълго потискан народ, лежи в основата на всички крайно свободолюбиви и народовластнически конституционни норми, които нашият основен закон съдържа.

Общонародният въпрос и двете събрания

Когато се разбра, че западноевропейските Велики сили ще разпокъсат Санстефанска България, някои наши общественици предложиха да се изпрати до Великите сили една делегация, която да ги осветли по българския въпрос и да моли да не се разединява един осъзнат културно и многострадален народ. По този повод стана едно тайно събрание в Макрикьой, после друго в Цариград. След дълги препирни се реши да се изпрати не делегация, а само меморандум до Берлинския конгрес, съставен от адресите на всички области на целокупна България. Меморандумът бе съставен и подписан, но поради несъгласие между българите и поради съпротивата на руските официални лица не бе предаден на представителите на Великите сили в Цариград. На самия Берлински конгрес всички балкански народи бяха изпратили делегации, които да осветлят и по възможност да повлияят в своя полза — само от българска страна не се яви нито един човек, не се поднесе нито един мемоар, който да протестира срещу неправдите или да помоли за малко повече човечност. Решението на Берлинския конгрес потресе българския народ. Официална Русия със стиснати зъби понесе великото унижение, а някои руски офицери от окупационната войска плакали, че жестокосърдна Европа ограби плодовете на тяхната победа. Но закалените в борба наши народни деятели не се отчаяха. В тайни и явни събрания, в разговори и писма те самонадеяно заявяваха, че Берлинският договор не трябва да се изпълни, че самият български народ ще му се противопостави. Основаха се комитети, организираха се въстания, които трябваше да почнат от Македония. Центърът на протестната акция бе Пловдив, гдето трябваше да заседава европейската комисия по устройването на Източна Румелия.

Между това от Петербург идваха до княз Дондуков най-настойчиви нареждания да заглуши всякакви протести срещу решенията на Берлин. Изтощена от войната, неспокойна вътре, стопански и финансово разстроена, изолирана от света — Русия искаше мир на всяка цена и преследваше всички прояви у българите, за да не бъде заподозряна, че тайно ги внушава, или просто за да не й бъдат създадени дипломатически усложнения. Целият шести том на Овсяний е изпълнен с преписка между княз Дондуков и Петербург, все на тази тема, все с тези страхове.

Българските общественици обаче проявиха и този път самостоятелност. Не току-тъй княз Дондуков на няколко пъти се оплаква от «настойчивость характера болгаръ». Всички бяха възмутени от неправдата в Берлин, всички искаха да се борят против нея за извоюване на по-добри сетнини за народа си, но и в този случай се прояви онази двойственост в характера, темперамента, светогледа и начина на действие, които характеризират всичките ни политико-обществени борби от зората на Възраждането до няколко десетилетия след Освобождението, ако не и до днес.

В Пловдив се събраха най-видните наши обществени деятели, за да определят поведението на двете Българии: Княжеството и Румелия. Както при Църковния събор, както винаги бих казал, така и сега се образуваха две групи — едните, наречени «умерените», смятаха, че съпротивата с всички средства ще раздразни Великите сили, ще докара нежелателни за Русия дипломатически усложнения, без реално да ползва българския народ с нещо; затова по-добре е да се действа с незлобиви средства за пропагандиране и защита на справедливата българска кауза. Към групата на умерените принадлежаха: екзарх Йосиф, митрополит Панарет, Ив. Ев. Гешов, Дим. Греков, Начович и др. Към групата на «непримиримите» се числяха: доктор Чомаков, Славейков, Др. Цанков, Т. Икономов, Методий Кусевич, Величков и др. Те настояваха за по-решителни мерки, дори за въоръжаване на населението и за въстание, като си служеха с цветистия и подпалващ слог на крайното родолюбие и революционерството.

За да помири двете групи и да създаде впечатление пред Европа, че българският народ действа единодушно, екзарх Йосиф свика у дома си в Пловдив едно събрание на всички членове от двата лагера. Събранието бе бурно, словоборството пламенно, мненията непримирими. Никой не отстъпи. Най-после, чувствайки, че все пак трябва да се направи нещо, събранието изработи един мемоар до Великите сили, който бе поднесен на представителите им в Цариград, но без особен успех.

На събранието у екзарха бе разискван и въпросът — трябва ли Народното събрание в Търново да пристъпи към разглеждане и гласуване на Органическия устав на княжеството и с това да потвърди делото на Берлинския конгрес, или да откаже, като по този начин предизвика намесата на Великите сили, следователно и пререшаването на неправдата в Берлин? След дълги спорове въпросът остана нерешен. Същият този въпрос бе пренесен от Пловдив в Търново.

Когато наближи времето за откриване на У. С., заедно със същинските народни представители към древната столица тръгнаха «народни представители» от Източна Румелия, Македония, Добруджа, Моравско, дори и от Бесарабия. Всички тези надлежно избрани депутати се събраха на заседание в черквата, респективно училището, «Свети Никола» в Търново и почнаха при трогателна възторженост и родолюбие да разискват въпроса за запазване политическата общност на българския народ — оттам този въпрос се нарича от самите депутати Общонародният въпрос, а в протоколите на У. С. на много места сe споменава като «обще-народнийтъ въпросъ».

Събранията в «Свети Никола» почнаха преди откриването на У. С. и продължиха след откриването му. Понеже У. С. съгласно Правилника трябваше да държи само три заседания седмично, депутатите имаха възможност да присъстват и на двете събрания. В протоколите на У. С. неколкократно едното се нарича общонародното събрание, а другото официалното събрание. Тази необикновена успоредност, която напомня някои революционни моменти из историята на западните народи, е присъща открай време на нашия народ: в такова раздвоение той е живял от пробуждането си, че дори и до днес.

В «Свети Никола» официалните депутати, особено, непримиримите», бяха в своята стихия. Те ораторстваха разпалено, жестикулираха, плачеха за разпокъсаното си отечество и се заканваха на цяла Европа.

Тези събрания, които приличаха на тайни или революционни митинги, внушаваха мислите и определяха поведението на депутатите от официалното събрание.

Общонародният въпрос в Учредителното събрание

Веднага след конституирането на У. С. Марко Балабанов от трибуната постави на разискване въпроса за разпокъсването на целокупната Санстефанска България. След като каза, че първото действие на Събранието трябва да бъде да отправи благодарност към цар-освободителя и към великия руски народ, а също тъй и към ония велики мъже, които са се борили и се борят за доброто на нашия народ — ораторът минава към главната си тема:

Ето ни вече, почитаеми господа, пред прага на зданието на Органическия устав. Но пред този праг, от какви чувства се усещаме завладени всички? Нас всички, господа, ни побиват тръпки, като помислим каква част от народа представляваме тука и какво е положението, каквото са сътворили на тъй наричаното Българско княжество международните решения върху нашата народна съдба... Грешно ще бъде, господа, ако се покажем глухи и нечувствителни към плачевните викове, които се издават отвъд Балкана към Юг и към Запад на общото наше отечество (силни и продължителни ръкопляскания на цялото Събрание). Подир като изпълним тази длъжност, подир като разгледаме този въпрос, тогава нека отговорим на княжеската реч (м. б. на княз Дондуков) и нека пристъпим към разглеждането на Органическия устав.

Едва замлъкнали продължителните ръкопляскания, с които всички народни представители изразиха пълната си солидарност с мислите и чувствата на оратора, вдигна се от председателското място, с внушителната си фигура, престарелият бивш български екзарх Антим и както се казва в протоколите, «със сълзи на очи, с глас разтреперан, тихо като че за себе си, но доста внятно, произнесе скръбните думи на пророка Йеремия: «Гласъ въ Рамѣ слышанъ бысть плачъ и рыданiе и вопль многъ: Рахылъ плачущися чадъ своихъ и нехотяше утѣшится, яко несуть. Да почiетъ гласъ отъ плача и очи твои отъ слезъ, яко есть мзда дѣлом твоимъ»(9).

С религиозно мълчание, като в храм, депутатите изслушаха плача на новия Йеремия. Мнозина от тези мъже с корава воля се просълзиха. В лицето на своите представители българският народ изплака пред света своята горест с библейска углъбеност.

След няколко реплики младият К. Стоилов — пълен с младежка самонадеяност, благородна амбиция, просветен от западното слънце природен ум и здраво родолюбие — направи своя бляскав дебют в ораторското изкуство, съчетаващ научна подготовка с необикновено за възрастта му благоразумие, вдъхновена прозорливост, с изящен слог:

Не сме говорили още за една много важна част на бъдещото ни управление — народната ни войска. Тъй както са работите, тази войска трябва да бъде многобройна и силна. Защо? Това го изисква положението ни. Нека погледнем малко около себе си, за да видим от що ще сме обиколени постоянно... Идем ли по-навътре в тази драга част от нашето отечество, на която се запрещава да носи името България, това скромно име, което нам е толкоз мило, то гробната тишина, която срещаме, потвърдява още повече нашите страхове. Истина е, че небето е тъй синьо и слънцето грее тъй весело, както преди години, но те осветляват сега само развалини; тревата си расте тъй пъстро както преди години, но тя покрива гробищата на ония, които щяха да бъдат нашата гордост и които са причина за това, що сега имаме. Марица тече се тъй тихо както преди години, но с шумтенето й се смесват плачове и охкания. А людете, които обитават тази земя, са наши братя. Те днес, подир страданията си, въпреки осуетените си мечти и безнадеждното си бъдеще, те не забравят идеята за свободата и единството на общото ни отечество... Не разпалени глави, а прости български селяни са зели оръжие, за да бранят живота, имота и честта си... Това, което се прави сега само в един край, ще се прави всъде и тези отцепени места ще бъдат гнезда на трайни въстания... (Ораторът цитира надписа върху ада, според Данте, за да даде картина за съдбата на Македония; после напомня безчинствата на всички наши съседи, които биха заграбили български земи...) И следствията на всичко това ще теглим ние — българите от княжеството. За да се защитаваме, ще трябва да държим много войска и постоянно ще сме наводнени от бежанци, наши братя, които ще дохождат да търсят при нас прибежище, за да си запазят живота... Може би нашите бъдещи политици... ще мислят, че равнодушието, стоическото равнодушие спрямо страданията на своите братя е политическа добродетел. Но народът, ние, които сме част от този народ, никога не ще можем да бъдем хладнокръвни... Всяко въстание на нашите братя ще разстроява и нашата политическа наредба. Това е далеч от да опазва европейския мир... Да изпълним великата си длъжност спрямо общото ни отечество... Само тогава ще действаме патриотически, когато действаме съобразно с интересите, желанията и стремленията на целия български народ (ръкопляскания, шум).

Предсказанията на младия държавник се сбъднаха. Значи много от нещастията на българския народ са могли да бъдат отстранени при малко повече добра воля от страна на културна Европа.

Трябва да се подчертае, че всички в У. С. са разпалени родолюбци и борци, безразлично дали са чорбаджии и чорбаджийски синове или синове на простия народ, бивши и настоящи революционери. По големите национални въпроси няма разлика между умерени и непримирими — разликата е, както вече се каза, само в метода и темперамента, в светогледа. Отначало У. С. изглежда единно. Това се вижда и от лицата, които то е избрало като комисия, натоварена да изработи отговора на словото на императорския комисар и мемоара до Великите сили: в комисията влизат както «умерени», тъй и «непримирими» според терминологията от протестните събрания в Пловдив. Върху основата на Общонародния въпрос всички са единни. Разцеплението на консерватори и либерали ще дойде по-късно: когато ще се решава въпросът за формата на управлението.

Разискванията по Общонародния въпрос ставаха все по-бурни. Свети-Николците искаха да използват У. С. за една висока трибуна, от която да отправят протеста си към Европа и да предизвикат по някакъв начин ревизия на Берлинския договор. Петербургското правителство се противопоставяше на тези намерения най-безусловно. Руските органи в Търново трябваше да увещават депутатите да изоставят крайните си намерения и час по-скоро да се заловят за разглеждане на Органическия устав. Някои послушаха — това бяха пак едновремешните «умерени». Други останаха пак «непримирими». Между двете групи започна разпалена борба в пленума на У. С. и вън от него.

 «Умерените» се установиха на една добра позиция; нека се подаде протестен мемоар до Великите сили, но той да бъде изработен в светиниколското събрание, а не официалното У. С. В последното да се изработи и гласува само отговорът на комисарското слово и благодарственият адрес до цар-освободителя. На тази основа почнаха оживени препирни в У. С., които се изродиха и в лични нападки.

Между това се заговори все по-настойчиво за разтурване на У. С., което, ако гласува Конституцията на княжеството, щяло да признае и санкционира разпокъсването на България. Русите почнаха сериозно да се опасяват, че срокът на тяхната окупация ще изтече, без да е гласувана Конституцията и без да е избран княз. Какво би станало после? Неизвестно. Обаче могло е да се предполага, че едното и другото ще се извърши под ръководството и надзора на една европейска комисия, в която Русия е щяла да играе само частична роля. Ето защо някои руси и българи са подозирали, че подклаждането на споровете и агитирането за разтуряне на У. С. идват от страна на някои европейски делегати в Търново, на първо място от австрийския делегат.

Общонародният въпрос беше поставен в заседанието на У. С. от 27 февруари и бе вдигнат от дневния ред чрез енергичната намеса на императорския комисар в заседанието от 7 март. Събранието започна същинското разглеждане на Органическия устав, член по член, едва на 21 март, макар че още на 7 март то избра първата парламентарна комисия със задача: да му представи един доклад върху общите принципи на проектоустава. Събранието окончателно привърши работата си на 16 април 1878 г., когато бе и тържествено закрито, т. е. конституцията ни бе обсъдена и гласувана в три седмици.

У. С. не можа да изработи и подаде мемоар до Великите сили въпреки опитите си в това направление поради съпротивата на официалната руска власт. Каква е била тази съпротива?

Руски влияния върху Учредителното събрание

При откриването на У. С. княз Дондуков обеща на народните представители пълна свобода на словото и мненията. Това обещание бе коректно изпълнено по отношение съдържанието на Конституцията. Събранието направи много важни промени в проектоустава; изхвърли института на Държавния съвет; даде законодателна инициатива на Народното събрание; гарантира всички конституционни свободи на гражданите, установи всеобщото, пряко и нестеснявано изборно право и изобщо вместо умереноконсервативния проектоустав създаде най-демократичната конституция на света.

Въпреки всичко това руското правителство не се намеси в работата на У. С., ако не се броят незначителните разговори и съвети към някои депутати, особено относно някои прекалени и опасни според руския опит лични свободи. Присъствието на Лукиянов в У. С. бе само от полза за неопитните в конституционните въпроси народни представители. А Лукиянов показа към разискванията рядко самообладание, научно безпристрастие и пълна коректност.

Най-важната грижа на руското правителство беше: Събранието час по-скоро да гласува основния закон и князът да бъде избран, докато срокът на руската окупация не е изтекъл. Но У. С. бе поставено при много неблагоприятни за спокойна творческа работа условия: отделянето на Източна Румелия, хвърлянето на Македония отново в робство, подаряването на Северна Добруджа на румъните, а отгоре и завземането на Трънско и Брезнишко от сърбите — всичко това правеше народните представители склонни към политически крайности. Депутатите изглеждаха особено много изненадани и огорчени от поведението на братска Сърбия, за свободата на която с голям идеализъм се биха и български легионери. Даже в пленума на У. С. се повдигна питане защо няма представители от Трън и Брезник. Негодуванието на народните представители беше тъй живо, че княз Дондуков намери за уместно да уведоми статс-секретаря Гирс, комуто с рапорт от 21. II. 1879 г. съобщава:

Няма да скрия от Вас, че откъсването и преобразуването на Румелия, от една страна, а от друга — безскрупулните действия на сърбите и румъните в заетите от тях местности, припадащи към България според Берлинския договор, силно възбуждат умовете и уреждането на тия въпроси от разграничителни комисии е крайно необходимо. Тук непрестанно се получават телеграми до депутатите с молба за застъпничество от страдащото население на Трънския, Брезнишкия и Кулския окръг против самоволието на сърбите, които закриват народните училища, пращат в Пирот (свои) свещеници, събират несъразмерни данъци и вършат насилия. Същото правят и румъните в заетия от тях Силистренски окръг. Предполагам, че идващата неделя при обсъждането на първия член от Устава тези въпроси ще станат предмет на протест към всички държави.

В общата си инструкция до княз Дондуков от 27. XII. 1878 г. статс-секретарят Гирс му предписва «да даде на Събранието пълна свобода да изказва мнението си по съществото на работата (к. м.) и да постановява решения чрез мнозинство». И само ако възникнат «големи разногласия... вие ще се постараете, сам или посредством влиятелни членове на Събранието, да влияете върху дебатите в примирителен дух». В Петербург още не подозират, че току-що освободеният малък народ ще дръзне да заклейми Великите сили и да не се подчини на Берлинския договор.

На 13. I. 1879 г., месец преди откриването на У. С., Дондуков предупреждава Гирс за намерението на народните представители и самонадеяно заявява: «аз съм твърдо и неотклонно решен да не допусна подобни манифестации», но добавя, че за да успокои духовете, ще приеме от депутатите протестно заявление само ако е съставено и поднесено извън У. С.

В едно поверително писмо до княз Лобанов-Ростовски от 21. I. 1879 г. Дондуков се заканва, че ако депутатите не го послушат и ако у тях не надделее «здравият политически смисъл, който не може да се отрече у българите», той бил се решил «да прибегне до най-крайни средства, за да поддържа реда и да възпрепятства всякакви незаконни и неуместни манифестации». Какви са могли да бъдат тези крайни средства, допустими за едно У. С.? Това е било по-скоро една обикновена казионна фраза, изтървана от перото. Защото до никакви «крайни мерки» Дондуков не прибягна. Дори нещо повече: някои обвиняваха самия него, че насърчавал манифестациите и че внушавал на свои приближени депутати идеята У. С. да бъде отложено, вследствие на което би станало нужда руската окупация да бъде продължена, а в това време работите може би са щели да се изменят в полза на Русия и България.

Петко Каравелов беше водачът на противоберлинската акция, а същевременно един от най-близките лични приятели на княз Дондуков. Това приятелство, съпоставено с неспиращите «незаконни и неуместни манифестации», изглежда подозрително. Според разказа на тогавашния депутат Григор Начович (С. Радев, цит. съч., I, 48): «Лукиянов четеше на водителите на Събранието депешите на Горчаков и сетне викаше насаме либералите и им казваше, че тези инструкции са формални, само за да се лъже Англия». Още по-сензационно е, че руският агент Давидов бил заявил на Дондуков: «Ако престанеш да подстрекаваш депутатите против Берлинския договор, скъсам рапорта си (изобличителен за «интригите на Дондуков»), в противен случай ще го изпратя в Петербург». Ултиматумът на Давидов произвел своето действие и «интригите» престанали.

В официалните рапорти и писма на княз Дондуков намираме, че той е настоявал за продължаване на руската окупация, смятайки, че тя ще бъде желана и от самите българи, а може би и от европейците, за да се избегнат усложненията вследствие народното вълнение срещу неправдите на Берлин. В едно писмо до княз Лобанов-Ростовски Дондуков открито говори за това, че противоберлинските манифестации на българите «ще облекчат за нас (за русите) разрешението на българския въпрос» и че ако те станат, то вероятно «ще бъде възможно да им се придаде най-удобната и най-полезната за нашите планове форма». Какви са били тези планове? Първият е продължението на окупацията, другите не ни са известни от писмото. Дондуков дори счита «желателно за нас», т. е. за русите, щото българските делегати в просбата си за продължение на окупацията да се обърнат не само към Русия, но и към Великите сили.

На официалните български протести и на тайните дондуковски планове бе турено край чрез една строга и недвусмислена заповед от петербургското правителство. В пленума на У. С. от 7 март председателстващият Каравелов прочете една телеграма от канцлера княз Горчаков до княз Дондуков, в която се казва, че цар-освободителят «с удоволствие се научи за първите действия на Българското събрание, което пристъпва към разглеждане на Устава и се надява, че под ваше ръководство то не ще се отстрани от онази правилна, съгласно с Берлинския договор, почва, на която е стъпило». Деликатно е напомнено, че задачата на У. С. е само да гласува Устава и да не излиза из рамките на договора.

След това Лукиянов съобщи на У. С. по поръчка на императорския комисар Дондуков, че «Негово сиятелство с прискърбие се научи за препирните, които станаха в последното заседание по въпроса за поднасяне от името на Събранието на меморандум до европейските държави и счита такива действия за излизащи вън от пределите на задачата на Събранието, показана от императорския комисар при отварянето му. Такива отстъпвания трябва да се считат незаконни и могат само да усложнят и без това сложната и трудна задача както за правителството, така и за самото Събрание...». Макар и с неудоволствие, с няколко сподавени думи на протест У. С. е трябвало да се примири със заповедта и да пристъпи към работата си — на първо място избиране на комисия, която да му докладва за основните начала на проектоустава.

Още няколко думи, които показват как някои сили са използвали дори нещастието на България за своите цели. Притисната от Великите сили и обвинена в подстрекателство, официална Русия остро се противопоставяше на всички български протести срещу Берлинския договор, макар че всички руси дълбоко съчувстваха на българите. Около това време английският делегат Дръмонд Волф казва, че «тъкмо сега българите са склонни да чуят какво биха могли да получат от комисията», т. е. от другите Велики сили. А в един рапорт от 15 февруари Дондуков се оплаква, че «австрийският делегат постоянно внушава на депутатите, че при безсилието на Русия балканските славяни могат да очакват подкрепа само от Австрия». Дондуков се оплаква — за да съобщи една истина или за да оправдае себе си, — че европейските делегати действали единодушно и се показвали благосклонни към общобългарските манифестации на депутатите. С тази странна логика на дипломацията се възкресяваше онова течение сред българската интелигенция, което вярвало, че повече ще се спечели, ако в българския въпрос се впрегнат западните Велики сили, отколкото ако всичко се възлага само на славянска Русия. Това течение се оформи в политическо още през първите години на държавния ни живот и продължи до падането на австро-унгарската монархия.

Докладът на комисията върху основните начала на проектоустава

След като императорският комисар внуши на У. С., че то трябва да изостави Общонародния въпрос и да се занимае с пряката си задача, Събранието подир кратко колебание постави въпроса: как трябва да се разгледа Уставът? Лукиянов отговори, че съгласно Правилника — чрез комисии. Но У. С. не се подчини на компетентния съвет и след разисквания дойде до друго мнение: проектоуставът да се прочете изцяло и после да се разисква върху по-нататъшния начин на работа. Причината за това разногласие ще ни стане ясна след малко. Уставът действително бе прочетен в пленума, макар всички депутати да го имаха на ръка.

Веднага след прочитане на текста взе думата доктор К. Стоилов и като направи един лек укор, че «българите имат лош навик да не гледат сериозно на длъжностите си», каза:

Работата, която ни предстои да вършим, е работа научна, работа академическа. Много професори биха пожелали да са на наше място, за да могат да приложат на дело това, което са писали в книгите си. Съкратявам речта си и предлагам: Уставът да се не разглежда член по член. Ние трябва първо да си съставим точно понятие за главните мисли, които са в основата му. Според моето мнение трябва да се избере една комисия от 15 души, която да извади наяве ония мисли, да ги осветли с науката и опита от живота ни. След това комисията може да се раздели на части (т. е. подкомисии), за да разгледа Устава подборно.

П. Р. Славейков веднага взе думата, за да отрече нуждата от комисия, «защото нашите комисии се някак разкомисват». Но предложението на Стоилов се прие със 117 гласа, т. е. само 89 души бяха против. Обаче Цанков настоя да се постави на гласуване и мнението на Славейков: Събранието да разгледа Устава член по член, направо. Председателят отказа. Тогава Цанков пожела да не го избират в комисията, «защото той не споделя мнението на Стоилов, че този закон е най-добър, който е основан на науката». И Цанков се мотивира по следния, характерен не само за онази епоха начин: «Законът на Черна гора може би не е основан на научни теории, но той е добър за тях. Законите на Франция може да са основани на науката, но те за Черна гора не струват. Затова той постоянства да казва, че законите, които ще се изработят за нашия народ, трябва да се разглеждат от народните представители, а не от учени комисии».

Въпреки възраженията Събранието избра за членове на тази комисия следните лица: Стоилов със 163 гласа от 206 присъстващи, Балабанов 152, Икономов 152, Климент 141, Цанов 134, Начович 141, Греков 131, митрополит Симеон 129, Д. Цанков 100. Всички, без Цанков, принадлежат към «учените», към «чорбаджиите» или чорбаджийските синове, които скоро ще се обособят ясно в групата, а после и в партията на консерваторите. Останалите 6 души от комисията бяха избрани в следното заседание. Водачите на «непримиримите», на «младите» или на бъдещите либерали — Цанков, Каравелов, Помянов — настояваха да не бъдат избирани. Помянов откровено казва, че «единствената му цел е да има пълната възможност и свобода да критикува делото на комисията». Интересно е, че консерваторските водачи много настояваха, щото противниците им либерали да влязат в комисията. Помянов и Цанков бяха избрани и имената им личат под доклада на комисията.

У. С. даде на комисията 11–дневен срок да представи доклада си. Срокът бе спазен и в събранието от 21 март докладът беше прочетен.

Докато комисията работеше, У. С. държа само едно заседание, в което бе прочетена записката на професор М. Дринов за гражданското устройство и управление на България от руската окупационна власт и множество телеграми и послания до У. С. Последните са трогателни апели до народните представители да не оставят в робство своите братя от откъснатите български краища. В едно писмо от 63 карловски вдовици се казваше, че ако У. С. състави Устава за «Берлинска България, то ние на юг от Балкана трябва да не сме българи». Охридският митрополит пращаше послание като плача Йеремиев и питаше народните представители: «Ще забравите ли вашите братя, потънали в сълзи и кръв, които с прострени към вас ръце молят ви да им дадете време и средства за последна отчаяна борба?». Получена бе телеграма от българите студенти в Загребския университет и от българите студенти юристи в Московския университет с приветствия към У. С. и вяра в делото на целокупна България. Подобни писма имаше от българската община в Одрин, от славянофила Аксаков и много други.

Тези телеграми и писма бяха получавани по-рано, когато «общонародното» Събрание заседаваше в «Свети Никола» и когато депутати от Тракия и Македония участваха наравно с депутати от У. С. в изработването на мемоара до Великите сили.

В същото заседание бе прочетено заявлението на русенския изборен народен представител Т. X. Станчев, с което той си подаваше оставката поради факта, че У. С. пристъпило към разглеждане на Устава и с това одобрило разпокъсването на отечеството ни. Станчев не можел повече да остане член на това събрание, защото «съвестта му и убежденията му буйно мъчат душата му, като му предсказват страшно усуждение и вечна мъка». Забавно е, че Събранието дълго разисква как да постъпи с оставката на Станчев. Един депутат предлага, но при общ смях и неодобрение, да бъде доведен «полицейским образом». Моллов предложи «Бюрото да си изнамери средства за връщането на такива представители». Стоилов теоретизира, че «избирането на депутатите е цял контракт между тях и избирателите». Добавя се, че и силистренският депутат «си отишъл, без да яви някому, просто побягнал». Торбанов каза, че подобни отлъчвания са «чисто дезертьорство». Най-после, като не можаха да намерят изход, депутатите изоставиха въпроса с общото решение: да не приемат оставки, а да дават отпуска.

Съдържанието на доклада е много интересно. То показва не само политическата насока на една част от нашата тогавашна интелигенция, но представя най-високата точка на българската държавноправна мисъл по онова време.

Докладът, наречен рапорт, обема десет печатни страници среден формат. В първите три страници е дадена общата част, принципите и теорията. Следват пет отдела: за територията, за вярата, за княза и върховните правителствени уредби, за гражданите, за народното представителство и най-после няколко добавки.

Като казва, че мотивирането на основните начала е «дело само по себе си научно-философическо», докладът добавя, че теорията веднага стъпва на реална почва, щом е дума за една конкретна конституция.

«Най-главното начало на една конституция е началото на свободата.» Но «свободата има естествени граници», не може да се упражнява произволно, затова става нужда да бъде уредена от закони. Комисията приема ония членове на проекта, които гарантират правата на гражданите, и добавя един нов член: против робството (възприет отпосле изцяло; това е чл. 61 от Търновската конституция). Трябва да се подчертае, че комисията мълчаливо одобри ограничаването на свободата на печата и събранията и липсата на свобода за сдружаване. Последните три основни свободи бяха разширени от самото У. С.

 «Второто начало на една конституция според рапорта е началото на равенството пред закона.» Принципът е подкрепен философически така: «Всеки гражданин, като представлява една личност, която е олицетворение на цялото човечество, е съвършено равен на своите подобни». Този постулат на немската индивидуалистична философия, господстваща, когато доктор Стоилов се е учил на правна наука, е окачествен от Петко Каравелов при дебатите така: «Това е глупост, а не принцип, да се пише, че человек е олицетворение на цялото човечество». Събранието остана доволно от преценката на Каравелов и философията на Кант не намери одобрение в Търново.

Третото основно начало е принципът на самоопределението, на самоуправлението, което трябва да се изрази в «участието на народа в законодателната власт».

За да могат тези три начала да съществуват, трябва да бъдат подкрепени от началото на сигурността. И така, върху тези четири основни начала, «като въз четириъгълен камък, поставят учените публицисти в теориите, а народите в практиката сградата на една конституция... Тези отвлечени начала лежат в основата на всяка една свободолюбива и напредничава конституция и които следователно трябва да са крайъгълните камъни и на нашата бъдеща държавна организация».

След това либералистично въведение рапортът издава истинската си същност. Най-добре е да си послужим със самия му текст:

Комисията, като обсъди сериозно положението и нуждите на народа ни, като взе във внимание, че във всяка една политическа организация трябва да се избягват крайностите; че преходът от робството към самоуправлението трябва да бъде постепенен; че като във времето на турското владичество българите не са имали никакви политически правдини, ползването от политическите права изисква не само една дадена степен на умствено развитие, но и редки нравствени качества; че самоограничението, почитанието към властта и нейните представители са неизбежни условия на едно свободно управление; като взе във внимание още и тежките обязаности, които ще тежат на нашето ново управление както спрямо вътрешната ни организация, тъй и спрямо външната ни политика, комисията се убеди, че е неизбежно нужно, щото в нашата Конституция да вее един дух на разумен консерватизъм и нашето правителство да бъде силно и крепко. (Курсивът е на оригинала.) Нашата Конституция и нашето бъдещо управление трябва да имат за цел да възпитат народа ни в почитанието на закона и да го подготвят, щото в кратко време да може достойно да се ползва от тази свобода, към която се стремят най-просветените народи. Комисията счита първите години на нашия свободен политически живот като твърде опасни, защото неподготвеният преход от бившето деморализуващо робство в един самостоятелен живот възможно е да развие у нас и елементи, противни на всеки порядък и истинска свобода. Ето защо считаме за потребно засега да имаме една конституция, която да гарантира правата на народа, да полага здрави основи на едно свободолюбиво развитие, а в същото време да дава пълна сила на правителството в кръга на неговата компетентност.

След тези общи бележки рапортът минава към набелязаните пет отдела. В главата за територията комисията добавя само, че земята на княжеството ще се дели на общини, околии и окръжия и че за това ще се издаде особен закон. Това е съдържанието на сегашния чл. 3 на Конституцията, обаче комисията е пропуснала нещо много важно за народовластничеството: принципа на общинското самоуправление, което бе вече осъществено от Черкаски и Дондуков и което У. С. отпосле добави по свой почин.

В отдела за вярата комисията намерила всичко в ред и препоръчва да се добави само един нов член, впрочем без особено значение в модерно време: «Прозелитизмът се запрещава», т. е. забранява се прекалено ревностното обръщане на друговерците в господстващата вяра. Тази норма се подразбира от възприетия принцип на свобода на вероизповеданието и У. С. основателно я отхвърли като ненужна.

В отдела за княза комисията направи няколко поправки: 1) От сегашния чл. 4 тя изхвърли определението на проекта, че България «се намира във васални отношения към Блистателната порта»; това предложение бе отпосле напълно възприето от У. С. 2) Крайно несъстоятелната редакция на проекта, че «княжеското достойнство е наследствено в потомството на първия избран княз», е уж коригирана от комисията с прибавка на думата «в мъжката линия». Комисията не се е досетила да прибави едно понятие, съвсем необходимо за определяне на престолонаследния ред и отстраняване на възможните спорове за престола: първородството. Това обстоятелство ни дава право да заключим, че комисията не е била добре запозната с института или че е недогледала от бързане. Добавката «по реда на първородството» е направена в У. С. по подражание на други конституции. Комисията се е мотивирала за изключването на женския пол от правото да наследява българския престол така: «Като взе във внимание, че в повечето европейски държави женският пол е изключен от престолонаследието (моя бел. тъкмо обратното е истината, а от балканските конституции само Румънската изключваше напълно жените), че в нашето княжество твърде много ще зависи от личната инициатива на главата на държавата и че положението на княжеството ще бъде много трудно, комисията мисли, че княжеското достойнство трябва да се намира в силните ръце на един достоен мъж». 3) От възможността да бъдат избирани за регенти комисията изключи «най-близките роднини на княза, които живеят в България». Събранието отпосле възприе тази поправка. 4) Заплатата на княза бе намалена от един милион на 600 000 франка, а правото на Народното събрание да определя на княза дарове (дотации) от държавните имоти биде заличено. И двете поправки после бяха внесени в конституцията от У. С.

Върху правното положение на изпълнителната власт рапортът прави незначителни изменения, а именно: предложението за предаване министър на съд трябва да е подписано най-малко от 1/3 от членовете на Народното събрание (У. С. прие 1/4), а за да бъде предаден министър на съд, нужни са гласовете поне на 2/3 от всичките депутати (а не само от присъстващите). Чрез това квалифицирано мнозинство комисията целеше да отнеме възможността за леко съдене на министри, опасно при нашите партийни страсти. Обаче У. С. прие 2/3 от присъстващите, както беше в проекта, а не 2/3 от всичките, както предлагаше комисията.

Проектът предвиждаше 7 министерства, но комисията ги намали на 6, вземайки «във внимание нашето положение и нашите интереси». Заслужава да се отбележи, че според комисията земеделска България не е имала нужда от отделно Министерство на земеделието. Но го имало и в проекта (там то беше придадено към Министерството на обществените работи, а в доклада — към Министерството на финансите и търговията). В окончателния текст на Конституцията думите «и на земеделието» бяха изхвърлени от У. С. Не е чудно, че земеделието беше оставено да се развива почти само и че то у нас изостана много назад.

По повод гражданските основни права комисията намери за достатъчно да улесни родените в неосвободените български области наши сънародници да приемат българско поданство. Събранието отпосле прие това предложение (сегашния чл. 54), което не е съществувало в проекта. Комисията добавя, че първоначалното образование трябва да бъде не само задължително, както казва проектът, но и безплатно. И тази препоръка бе приета от У. С. (сегашния чл. 78).

Петият отдел на доклада «За народното представителство» е най-интересен, понеже там е посочено правното устройство на народното участие в управлението. Комисията изхожда от основното начало на самоуправлението, но веднага добавя: «Участието на народа в законодателната власт не значи само, че народът трябва да се управлява сам, но още, че в това самоуправление трябва да имат равно участие, съразмерно с взаимната им важност, различните икономически интереси (к. м.), които се проявяват у народа». Като такива интереси комисията сочи: «притежателите на недвижимо имущество». За показ или с оглед на обезправянето на селяните в Румъния рапортът казва: «Селяните, които владеят, кой много, кой малко земя, са основата на нашето княжество; те представляват една група важни интереси, затова тям трябва да се даде пълно участие в законодателната власт». Обаче думата е само за имотните, а не и за безимотните селяни. Втората група са «тези, които имат средно или висше образование». Третата група «капиталистите и търговците». За да се запазел принципът на съразмерността като следствие от равенството, трябвало да се даде избирателно право «и на тези, които плащат поне 100 гроша годишен данък».

Най-после комисията добавя и един неясен пасаж: тя иска да участват в законодателното събрание «управляващите заедно с висшето духовенство, заедно с представителите на висшата интелигенция». Какво значи управляващите (т. е. органите на изпълнителната власт) да имат «пълно участие в законодателната власт»? Вън от факта, че има известно смешение на трите власти, но не е ясно дали тези три категории лица ще имат избирателно право, или ще бъдат депутати по право на заемана длъжност. Ако приемем първото, целият този пасаж става излишен, защото по-горе в рапорта се казва, че с избирателно право се ползват имащите средно или висше образование, така че повторението става излишно. Би могло да се предположи, че управляващите, т. е. чиновниците, висшето духовенство и висшата интелигенция, ще имат пасивно избирателно право, макар да са на държавна служба. В следната алинея на доклада става ясно, че комисията е отхвърлила институцията на депутати по назначение и по право, а е възприела, че «Народното събрание ще се състои само от представители на народа, т. е. от лицата, избрани от български граждани». Тази съществена поправка на руския проект се възприе по-късно и от У. С., но двете следващи предложения на комисията: изборите да бъдат двустепенни и избираемите да са по-стари от 25 години, не се приеха от У. С. Предлаганият от комисията имотен или образователен ценз също не бе приет от У. С. Рапортът предложи да се избира по един народен представител на 25 000 души, У. С. прие по «един на 10 000 души от двата пола».

Дотук предложенията на комисията са либерални, ако не се смята избирателният ценз. Но нейният консерватизъм се прояви рязко в предложението й да се учреди Сенат.

Сенатът е замислен от комисията като втора или горна камара, която има за задача: «да прегледва и претърсва още веднъж законите, които излизат одобрени от Народното събрание»; «да тълкува конституцията, да наблюдава за нейното изпълнение», както и да съди министрите. Сенатът има и политическа задача: «опазване равновесието между двете други законодателни власти» (б. м. вместо органи), между княза и Народното събрание, като «смалява и омекчава спречкванията и сблъскванията, които по въпроса за законите биха могли да станат между княза и Народното събрание».

Докладът изрично нарича Сената консервативно тяло, което има за задача между другото да служи «за сдържане и прекращение увлеченията на Народното събрание». Но не само по предназначението, но особено по състава си Сенатът става едно напълно консервативно учреждение. Комисията предлага числото на сенаторите да бъде от 20 до 25. От тях 10–15, назначени от княза, пожизнено и със заплата. Останалите да бъдат избрани от народа или по право на заемана длъжност (комисията се е раздвоила). Втората категория сенатори да бъдат временни и да получават само дневни и пътни пари.

Предлаганият от проекта Държавен съвет комисията «не приема по причина на отсъствие на хора достойни, които изисква туй учреждение поради съществуването на две камари», а също тъй понеже функциите му се прехвърлят върху министрите и Сената. Комисията е мислила, че най-способните хора ще бъдат ангажирани в двете камари и за Държавния съвет няма да останат. Комисията отхвърли и Великото народно събрание като излишно, понеже неговите длъжности ще се извършват от двете камари, слети в общо събрание, което рапортът нарича «Конгрес».

В добавките се казва, че за устройството на съдилищата трябва да се изработи особен закон; че поради възприетия принцип на равенството в България не трябва да има: разделение на съсловия, никакви титли (б. м. само титли за благородство или и научни не е определено точно!), декорации, които се дават за «отличие в гражданското и военното управление». (М. б. пак не е ясно дали няма да се дават ордени за военно управление, което може да се разбира в смисъл на мирновременна администрация, или за управление във време на война, което може да значи и всякакъв вид командване; не е ясно и това дали са забранени и ордените за храброст, за спасение погибеющи, за културни заслуги и др. т., които не могат да се прехвърлят в категорията на «управление»?)

Общо взето, докладът на комисията е консервативен, и то по следните по-главни причини:

1) Премахва депутатите по право и по назначение, но установява имотен и образователен ценз, който, макар и нисък, е щял да изключи от избирателно право мнозина българи поради голямата беднотия на народа и поради липсата на образование по онова време.

2) Премахва Държавния съвет, но го замества със Сенат, и то при малко по-лоши от демократично гледище условия: според руския проект 7 от 11 членове на Държавния съвет трябваше да бъдат назначавани от княза, а останалите избирани от Народното събрание; според рапорта половината, дори повече от сенаторите трябваше да се назначат от княза, и то пожизнено, трима по право на заемана длъжност, за останалите 6 сенатори комисията се разцепила на две мнения — да бъдат взети от висшите съдилища, учебни заведения и научни дружества или да бъдат избирани направо от народа. Като се има предвид, че нито един гласуван от Народното събрание законопроект не можеше да стане закон, докато не бъде приет и от Сената, става ясно значението на това консервативно тяло — безразлично дали благотворно или не — за бъдещото законодателство на княжеството.

3) Личните свободи на гражданите не бяха разширени oт доклада.

4) И най-важно — комисията не бе намерила за добре даде на народното представителство законодателна инициатива, а мълчаливо възприе руския проект, който признаваше такава инициатива само на княза.

Разривът между консерватори и либерали

Още около избора на комисията вече се чувства, че двете течения в Събранието — старите хъшове и чорбаджиите, непримиримите и умерените, учените и простичките даскали, — които вървяха заедно по Общонародния въпрос, ще се разделят на две ясно очертани парламентарни групи, от които бързо ще излязат първите български партии — консерватори и либерали. Интересно е, че двете партии за дълго време, през първите десетилетия на нашия свободен политически живот, запазиха онези свои идейни и темпераментни особености, които се очертаха още при самия разрив: в шумното заседание на У. С. от 21 март 1879 г. По-късните български политически партии се явиха като поделения или отломки от основните две: консерватори и либерали.

К. Помянов, макар и либерал по убеждение, бе натоварен (може би нарочно) да докладва рапорта на комисията. Веднага след доклада думата взе подпредседателят на У. С. Петко Каравелов, който произнесе една кратка, но съкрушителна реч против рапорта. В тази реч е отразена цялата духовна личност на младия Каравелов, който стана общопризнат водач на либералите, и ние ще я приведем изцяло, както я намираме в стенографските протоколи:

Аз бях от ония, които желаеха да се избере комисия. Тя, като комисия за изработване проекти на закони, трябваше да се ръководи само от един принцип, по който са се ръководили всички законодатели, именно: учрежденията и законите трябва да приносят колкото е възможно по-малко зло и повече полза; защото законите приносят понякога и вреда. Второ, тя трябваше да постави тезиси, под които аз разбирам най-главните предложения на бъдещия наш Устав; тия тезиси трябваше да бъдат мотивирани и това беше най-главната работа на комисията — да приведе аргументи «за» и «против» относително тоя или оня тезис. И що виждаме ние в този рапорт, който ни представи комисията?!... Наместо принцип, някакви си четири начала, подплатени с консервативен вятър. Наместо тезиси — гвачка. Наместо мотиви... За мотивите няма да говоря, само мога да кажа думите на Данте: «А на тия погледни и върви си...». С една дума, в тоя рапорт няма ни политика, ни логика, ни граматика. Затова предлагам: 1–во да се забележи, че комисията не е оправдала доверието на Народното събрание, 2–ро, да считаме нашето положение statu quo ante commissionem и 3–то, да пристъпим да разглеждаме глава по глава Устава, който ни е предложен от централното правителство. Колкото за рапорта, той е литературна собственост на комисията, която и може да прави с него каквото ще, а ние да си гледаме работата.

Никой от комисията, нито от Събранието не възрази. Кратката реч се изля от трибуната като буен порой, кратък, но завличащ всичко пред себе си. Такива речи не бива да се анализират в спокойната лаборатория на държавноправника. Критиката на Каравелов от научно гледище не е напълно основателна. Вярно е, че докладът не е безукорен по съдържание, още по-малко по строеж. От него човек не може да си състави общо понятие за проектоустава, за неговите основни положения, та да може да го обгърне, да го асимилира и да прецени неговата обективна стойност. Измененията, които комисията предлага, са дадени с откъсната мотивировка, твърде отвлечена, вместо да бъдат свързани със самия руски проект. От изложението на четирите основни начала лъха младежка превзетост и ревност да се блесне с теоретични познания, с ученост. Липсва углъбената простота, която затрогва и убеждава всички.

Но въпреки тези си общи недостатъци докладът сам пo себе си не заслужаваше безпощадната критика, която мy беше направена. Не е напълно вярно твърдението на Каравелов, че в рапорта нямало тезиси, аргументи и мотивировка. Дори от тук направеното кратко изложение се вижда, че има и едното, и другото, най-вече третото.

Като изключим чисто политическата предпоставка, че докладът е трябвало да бъде отречен напълно, за да се наложат противоположни на неговите идеи — обяснението трябва да търсим в природата на самия Каравелов. Надарен ум, той попадна рано в онази руска среда, която заедно с любовта и вярата в науката даваше вкус към всестранна и безсистемна начетеност и към самонадеяна диалектика, подкрепена с нихилистично презрение към рутината и леко отрицание на установени ценности. Каравелов отначало е учил история и филология, после свършил Правния факултет, но интелектът му се бе оформил не под ръководството на професорите, а под впечатленията от множество книги по политическа философия, икономика, право, социални въпроси — без система, но с жара на самоук и при една щастлива памет. Между «младите» или «непримиримите» в светиниколските събрания и вън от тях, в тайните заседания на групата депутати от У. С. — в които заседания често се е взимало решение какво да се прави и говори в самото Събрание — Каравелов е минавал за най-учен и най-добре запознат с конституционните въпроси. Либералите по онова време не са имали нито един солидно подготвен млад държавноправник, например като доктор Стоилов, нито един добър юрист като Греков — и са направили от Каравелов своя теоретик и юрисконсулт. Темпераментът на Каравелов, словоборството му и нихилистичното презрение към мнението на противниците е допълвало онова, което му е липсвало. Негови другари казват, че той на млади години най-много се възхищавал от дейците на Великата френска революция — която сложи конституционните основи на демократичната държава — и много вероятно е, че у него е имало съзнателно или подсъзнателно желание да им подражава.

Веднага след Каравелов думата взе самораслият народен поет П. Р. Славейков и произнесе най хубавата реч, която У. С. е чуло. По стил, по политически хумор, по дълбока любов към народа и вяра в неговите големи възможности, нелишена от малко демагогия — тази реч е синтез на либералското схващане за държавно управление. Изказаните в нея мисли бяха казвани в църквата «Свети Никола» и на много събрания преди това; те ще бъдат многократно повтаряни и в бъдеще, под разни вариации и форми.

Не вярвах, че тъй скоро ще се случи от тая съща трибуна, започнал Славейков, пак да потвърдя недоверието към комисията, против съставянето на която говорих преди няколко дена. Какво е изработила комисията? Какви са тези бабини деветини? (Ръкопляскания.) Всичките ни неприятели са ни борили с това, че не сме узрели за свобода. Но ето че една комисия от Народното събрание иде да потвърди думите им, като казва и печатно заявява, че ние не сме още за пълна свобода, когато за тази свобода толкози драгоценна кръв проля братският наш руски народ и нашият народ даде толкова скъпи жертви. (Ръкопляскания.) Комисията иска да ни се дава свобода като комка, малко по малко, защото ни бил слаб стомахът; също като на човек, който дълго време е бил под затвор и който не трябва да се пуща изведнъж на видело, но по-напред да се тури в кафе-оджа, за да привикне. Монархия, която да управлява нашия нов и неопитен народ, това разбирам; но конституция консервативна, не разбирам; то прилича като да казва някой: леща на кебап. Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи, искат някаква вятърничава конституция. (Ръкопляскания.) Искате народ свободен, а отнемате му свободата; искате правителство крепко и силно, но отнемате му силата; боите се от съприкосновение на правителството с народа и туряте преграда помежду им. Предлагам да се върнем на право към проекта на Устава, защото тази конституция, която ни предлага комисията, е по-долна и от турската... Като народен представител и в името на народа не приемам рапорта. На свободата се турят окови. Народът не бивало да бъде свободен, защото тъй се родило в главата на някои си, които не би говорили по този начин дори и тогава, ако да бяха подкупени от нашите неприятели. Предлагам да се отхвърли тоя рапорт. (Ръкопляскания.)

Мисълта за непогрешимостта и всевластието на народа — която се оформи в политическата философия на естественото право и намери правен израз в осветения от революционните конституции народен суверенитет — съставлява главният мотив на Славейковата реч. Думата «свобода», която ораторът многократно повтаря, е имала чародейно въздействие върху ума и сърцето на българите от онова време. За свобода говориха всички дейци на Възраждането; за свобода или смърт бленуваха всички революционери; черковната борба се води пак в името на свободата; а всички неправди и жестокости, на които народът бе изложен пред турците, трябваше в миг да изчезнат само ако думата «свобода» станеше действителност. Славейков добре знаеше всичко това и затуй напомня за затвор и кафе-оджа — две мъченичества, които мнозина депутати бяха изпитали върху своя гръб. Най-после страхът, че омразните на народа чорбаджии пак ще се явят да управляват — този път не като турски чиновници или влиятелни търговци и богаташи, а като сенатори, — е извиквал в съзнанието на мнозина твърде неприятни представи от близкото минало. И както при демократичните революции в Западна Европа, тъй и в малкото наше Търново се повтаря едно и също явление: обезвереният народ се доверява само на себе си и предпочита да се управлява сам, колкото може по-непосредствено. Този стремеж към самоуправление, насаден още в първите дни на Освобождението от княз Черкаски, ръководи У. С. през цялото време, особено откакто в заседанието от 21 март стихията на народовластието скъса бента на консерваторите.

На Славейков е възразил митрополит Мелетий, но бледо. На стихията отдолу се е опрял като скала митрополит Климент — стихията не го отмести, аргументите му не бяха опровергани нито в Събранието, нито от живота по-късно, — но в самото У. С. стихията заля канарата и я премахна от погледа на мнозинството.

С не по-малко ораторски блясък, но по-тежко, със спокойствието на нападнат великан Климент възрази:

Ръкопляска се от Събранието на думите на господата Каравелов и Славейков. Особено господин Славейков каза, че комисарите са земали пари, за да вържат свободата на народа. Комисията именно като земаше предвид, че има такива хора, които сякогаш злоупотребяват със свободата, намери за нужно да предложи тези ограничения, които е изложила в рапорта. Нека господин Славейков сам каже съвестно дали сме узрели ние за свободата, или не! Тук ми дохождат наум думите на една французка писателка: «Свободо, какви злоупотребления не стават с теб!». А най-вече злоупотребяват със свободата тия хора, на които в устата е сякогаш думата «свобода» и които постоянно казват, че се подвизават за народа.

Каравелов остро възрази с няколко думи. От Събранието се чуха гласове, че въпросът е изчерпан. Подложено на гласуване, У. С. с болшинство отхвърли рапорта на комисията. Консерваторите и тяхната идея за умерен консерватизъм в Конституцията бяха поразени.

Органически устав или конституция. В чл. 4 на Берлинския договор е казано, че едно събрание от нотабилите на България, свикано в Търново, ще изработи «Органическия устав на княжеството». Този термин бе станал общоупотребим за автономните или полунезависими области и държавици, които през XIX век се образуваха от части на Отоманската империя под върховното покровителство на Великите сили. В същото време обаче последните наричаха своя основен закон конституция, с изключение на Русия, която предпочиташе термина «основни закони».

В руския проект названието конституция съзнателно е избягнато, вероятно по две причини: да се наруши чл. 4 на Берлинския договор и от скрита ненавист към този западняшки полуреволюционен термин. Само в чл. 3 е поменато, че «България е монархия наследствена и конституционна», но самият проект е озаглавен: «Органически устав за държавно устройство на Българското княжество».

След отхвърляне доклада на комисията У. С. реши да заседава всеки ден вместо три пъти седмично, както гласеше Правилникът, за да набави изгубеното време и да свърши по-скоро. Веднага след прочитането на чл. 1 от проекта Драган Цанков предложи «да се отхвърли думата органически и да се каже просто устав или конституция».

Киряк Цанков предложи: «Основен закон за държавното устройство на Българското княжество». Каравелов възрази, че «закон е единично постановление, а устав е по-общо». Това възражение, поне тъй, както го намира ме в несвършените протоколи, е странно, защото тъкмо основен закон е равносилно на конституция, а устав е по-специално.

Драган Цанков избистри предложението си и поиска да се възприеме «думата конституция, защото тая дума дава едно определено понятие», и се аргументира по следния заучен начин: «Конституцията не е устройството на държавата, тя е контрактът, с който главата на държавата се съгласява с народа; с тоя устав само се показва отношението на княза към държавата». Народният представител Кирков настоя да остане думата устав, но да се определи с прилагателното «държавен», понеже има и екзархийски устав.

За заглавието «Конституция на Българското княжество» са гласували явно и поименно 118, а за заглавието «Държавен устав» само 6 народни представители. Нека отбележим накрая, че в рапорта на комисията навсякъде се говори само за конституция, без да се обяснява разликата между този термин и термина устав, вероятно за да се не създават усложнения с чуждестранните делегати и с руската власт.

Обсъждането и гласуването на проекта, член по член

Същинското обсъждане и гласуване на проекта започна на 22 март и свърши на 13 април 1879 г. Една малка случка може да ни послужи да сравним как първите наши народни представители са схващали длъжността си и как са я схващали колегите им десетилетия по-късно. Сто и трима депутати подадоха прошение до У. С. с молба да се отложат заседанията от 24 март до 10 април, за великденските празници. Но няколко депутати се възпротивиха. Цанков каза, че «този отпуск се иска за кеф», а владиката Мелетий държа следната достойна реч:

Целият руски народ се подигна и остави мило и драго, за да дойде тук и се бие по балканите, в студове и снегове. А ний сега, когато трябва с готов материал да си построим народното здание, искаме да си отидем за празниците, защото нивята ни не били посеяни, крушите ни не били продадени и дюкяните ни не вървели добре. Нека, господа, останем тук, за да свършим устава. Сиротията очаква от нас наредба. Разходките да оставим настрана!

Събранието с шумни ръкопляскания изпрати речта на Мелетий. Възхитиха се и мнозина от подписавшите прошението. Не дойде до гласуване и У. С. продължи заседанията си почти всеки ден, с редки прекъсвания, до свършването на учредителната работа. Опасенията на княз Дондуков и на чуждестранните делегати, че по повод на чл. 1, който говори за територията, ще се повдигне отново болният Общонароден въпрос, се оправдаха. Депутатът Н. Михайловски каза:

«Тука се говори за територия, а не знаем границите на княжеството. Нашите съседи са нагазили в земите ни на Изток и Запад». Възражението на Цанков, че границите не се определят в Конституцията, не успокои заклокочилата болка. Депутатът от Западна България Тумпаров съобщи, че «разни агенти и сръбски чиновници обикалят окръзите Трънски и Брезнишки и употребяват всякакви средства да вземат подписки от населението, че желае съединението си със Сърбия. Ний, които сме по-близко до тия окръзи и села, знаем тяхното отчаяно положение. Преосвещеният Евстатий (българският владика в Пирот) е бил затворен от сръбската власт. Затова предлагам на Народното събрание да молим княза-комисаря да подейства дето трябва, за да се оттеглят един час по-напред тия чужди хора от нашата земя». Събранието единогласно одобри предложението. Даже въздържаният доктор К. Стоилов бързо добави: «В прошението до княза да се каже, че Народното събрание негодува, дето сърбите неправедно държат завзетите тия места». А Любенов напомня, че същото трябва да се каже за «заетите от турците места в Кюстендилско». Цанков: «моли бюрото да не забравя в писмото си до княза и местата във Видинско, завзети тоже от сърбите». Енчев: «желае да се вземе във внимание и границата към Добруджа, защото власите са завладели там места, които според Берлинския трактат не им принадлежат и тъй своеволно се отнасят с жителите, щото те са принудени да се преселват».

Това инцидентно възпламеняване на Общонародния въпрос показва, че нашите съседи тогава не са се задоволили дори с един крайно несправедлив към нас договор — Берлинския, а са намерили случай да грабнат още по един къс от живото разпокъсано тяло на България.

У. С. бързо овладя тъгата и нервите си и продължи съзидателната си работа. Първите два члена бяха приети без изменение, но У. С. прибави една важна норма (сегашния чл. 3) относно самоуправлението на общините, липсваща в руския проект. По този случай станаха по-продължителни разисквания, на които ние ще се спрем за малко, понеже те ни показват как учредителите са схващали този основен въпрос.

К. Стоилов пак се яви в ролята на теоретик:

Искам самоуправление в тия общини или административни единици, защото то ще бъде силата на нашия народ и една здрава основа за бъдещото ни развитие. Трябва да оставим на тия единици да вършат самостоятелно своите домашни работи, а не да чакат от правителството всичко. Ний трябва да се стараем у нас да се развият много центрове на политически и обществен живот. Това е началото на децентрализацията, което Франция с мъка се стреми да постигне и която дава силата на Англия и Америка. Другото начало е началото на централизацията, според което правителството прави всичко. Нашето отечество трябва да съставя едно цяло, но в същото време да гледаме, щото да съставим отделни центрове, които в миниатюрен вид да представляват цялото и на които Конституцията да гарантира самоуправлението.

Петко Каравелов, вероятно засегнат, че друг взима ролята на теоретик, казва от подпредседателската трибуна:

Това, щото говори господин Стоилов, няма нищо общо със самоуправлението. Аз сам мога да давам уроци и ще ги дам когато дотрябва.

Цанков иска Конституцията да гарантира изрично, че бъдещите закони за околиите и общините ще бъдат в духа на местното самоуправление.

Дълга реч произнесе М. Балабанов. Неговите препоръки отпосле станаха действащо право:

Дайте, каза той, по-много правдини на окръжието, по-малко на околията, а на общината най-пълно самоуправление... При всичките гонения и теглила от турците ние си съхранихме народния живот именно затова, че имахме общинско управление. Общините ни дадоха училищата и поддържаха черквата ни. От когато захванаха от Цариград да унищожават общинския живот чрез своите реформи, взеха да вредят и на развитието на народа ни.

В чл. 3 (сегашният чл. 4) се казваше, че България «се намира във васални отношения към Блистателната порта», т. е. към султана. Депутатът Геров предложи тая фраза да се изхвърли и се мотивира: «Ние съставяме конституция само за вътрешното уреждане на княжеството; ние не правим международен акт, за да споменаваме за това отношение». Без да разисква, У. С. прие предложението на Геров. С голям такт, на който биха завидели мнозина професионални дипломати, търновските учредители нанесоха удар на Берлинския договор и избавиха бъдещите български правителства и държавата от множество неприятности, унижения и загуби. Всички знаем, че България до 1908 г. бе формално васална на султана, но фактически бе независима и като такава влизаше във всякакви отношения с другите държави. Но ако в Конституцията ни стоеше постановлението за «васални отношения», България мъчно би могла да претендира за международно равенство.

У. С. по свой почин внесе няколко малки добавки към проекта. Допълни се чл. 13 относно съдебната власт, но вместо тя да бъде по-подробно определена в Конституцията, както е общоприето, Събранието реши, вероятно поради бързина, това да бъде извършено от един допълнителен закон за съдоустройство.

Без да се внесе в Конституцията, но с желание да се отбележи в протокола, У. С. определи: «София да си остане за резиденция на княза, а в Търново да става коронацията на княза». Така се реши въпросът за двете столици.

Проектът бе пропуснал да установи народното знаме. Каравелов предложи «цветовете бял, зелен и червен», и то поставени «хоризонтално». Относително герба Славейков обясни, че е предложил: лъв върху тъмночервено поле, защото се основавал на един стар български стих: «Светлий лев на черном поле».

Геров запита: «Българският княз не ще ли има право да сече пари», когато подобно постановление съдържат повечето конституции? Владиката Мелетий обясни, че «правото за сечене на монети се подразбира от Конституцията ни. А какъв белег ще има връх монетите, то зависи от княза». Това тълкуване бе прието от У. С.

По-дълго У. С. се спря върху нормата за престолонаследието, която в проекта е неясна и непълна. Разучим ли внимателно разискванията, оставаме с впечатлението, че тази много сложна материя не е била добре позната на учредителите, но те са налучквали правия път, придържайки се о съответната норма на някоя чужда, предимно балканска конституция. Греков е предложил «да се приемат на българския престол князе само мъже, а не жени по причини, всекиму явни». Но той е искал наследяване и «в косвената линия до 4–та степен». Предложението ни показва, че Греков, адвокат по професия, се е отнасял към престолонаследието с мярката на частното право, което е голяма грешка, повтаряна от мнозина и до днес. Публичноправният смисъл на Грековото предложение е, че ако правата линия угасне, короната може да мине в съребрена линия. Но това допълнение не бе прието от У. С. и чл. 24 остана такъв, какъвто го виждаме днес.

У. С. продължително разисква върху главата «За вярата». Но тези разисквания, както и отхвърлянето на Държавния съвет ще оставим за после, а сега ще се занимаем с някои по-дребни поправки и постановления на учредителите.

Против титли, ордени и робство. По повод чл. 57, който казва, че всички български поданици са равни пред закона и че разделение на съсловия не се допуска, У. С. направи една манифестация в полза на равенството, в която участваха консерватори и либерали: старото благотворно сътрудничество в името на големите народни идеали бе възстановено за един час в Събранието. Марко Балабанов предложи един нов член (сегашния 58), а именно:

«Титли за благородство и за други отличия, също и ордени не могат да съществуват в Българското княжество». И предложителят се мотивира така: «От няколко места слушам да се изказват против съсловията, от които, види се, ние се доста плашим; това значи, че ние обичаме равенството; ако това е наистина, да го покажем на дело. У нас българите наистина има титли като: «ваша милост», «господство ви», «по-братиме»(?) и други подобни; тия титли обаче не нащърбяват равенството. Трябва да гледаме да не въвеждаме в Конституцията едни чужди за нас гласове; това съображение ни накара да предложим горния член... У нас сега се образува чиновничеството. Не разбирам защо да се допуща отличие в дрехите на това чиновничество; за военните, които проливат кръвта си за отечеството, ще каже, трябва да има една форма в облеклото, но в гражданската наша администрация видях една слабост; видях млади момци, които по цели дни се лутат да добият служба, за да облекат каква годе форма. Желателно е, щото, който иска да служи на народа, да служи за в полза на тоя народ, а не за форма. Съгласен съм, че на някои от гражданските служители трябва да се допуща някой знак в дрехите за разпознаване, но бляскави дрехи не трябва да се допущат, ако искаме да направим от България втора Белгия».

В чл. 75 на Белгийската конституция се казва: «Кралят има право да дава титли на благородство», само че те не са свързани с никакви привилегии, нито пък противоречат на равенството пред закона. Тази малка подробност издава не само недостатъчна теоретична подготовка, но и преднамерено желание да се блесне с големи думи за равенство, свобода, самоуправление и др. т., думи, които са се нравили не само на мнозинството в Събранието, но на публиката и на народа, които от вестници и разкази са узнавали кой какво говори за народа и за свещените му права. В народничеството и свободолюбието на Балабанов и на мнозина като него никой няма основание да се съмнява; но желанието да се демагогства не е било чуждо и на консерваторите.

Марко Балабанов е предложил да се забранят и ордените, «защото от тях се поражда неравенство в гражданите». Той допуща само едно изключение: «знак на отличие за храброст в защита на отечеството ни». Какъв да бъде този орден — да се предостави на княза да определи. Събранието прие и двете предложения (сегашните чл. 58 и 59); в 1893 г. те бяха изменени в смисъл, че ордени могат да се дават и на граждански лица, а учредяването на ордените да става със закон.

По предложение на същия Балабанов, подписано от шестима депутати, У. С. прие сегашния чл. 61, несъществуващ в руския проект и който гласи, че никаква търговия с човешки същества не може да става в България и че който роб стъпи на българска земя, става свободен. Предложителят добави, че «това трябва да се запише с неизгладими букви в Конституцията».

Вероятно засегнат от това посягане към безсмъртие, Петко Каравелов веднага забеляза, че «първата част на предложението е излишна, защото имаме съдилища, които ще разглеждат такивато работи». Но Балабанов отговори, че запрещението на търговията с роби трябва да бъде абсолютна, та съдилищата въобще да не се занимават с нея, или както е пояснил Стоилов: полицията да освобождава робите, без да се отнася работата до съдилищата. (Духът на противоречие и любовта към споровете на нашия обществен живот още от ранно време намери потвърждение при въпросния случай.) За да подкрепи Каравелов, Геров каза, че такова постановление няма в конституциите на съседите ни. Балабанов го изобличи в незнание, сочейки му Гръцката конституция, от която същност бе зает предлаганият член. Но Геров не иска да сдаде и каза, че «Гръцката конституция е счела за нужно да постанови такова запрещение, защото тогава нe е имало международен закон против покупката и продажбата на роби». И наистина от Виенския конгрес през 1815 г. насам великите държави на няколко пъти са опитвали да вземат общи мерки против търговията с роби, но са успели да се споразумеят напълно едва на Брюкселската конференция в 1889–1890 г., ако не се смята петостранният договор от 1841 г., нератифициран от Франция. В това време на колебания малката България действително е проявила бележит жест на човеколюбие и гражданска култура. Но ако се върнем към аргумента на Геров, липсата на общоприето международно задължение до 1879 г. е оправдавало вписването на предложената норма в Търновската конституция също тъй, както го е оправдавало и за Гръцката конституция от 1864 г. Като на студент, доктор Стоилов задава въпрос на Геров: «да каже кога са станали тези международни закони», и Геров отговаря смело, макар погрешно: «Разумява се, че след Гръцката конституция!». У. С., вярно на своя здрав усет, който много пъти го е спасявал от грешки, прие предложението на Балабанов, без да се интересува от случайния урок по междудържавно право.

Данъци, лични свободи, народно образование. При обсъждането на сегашния чл. 69 — че «всеки поданик, без изключение, длъжен е да плаща определените по закона даждия и държавни берии и да носи тегобите» — У. С. бе изхвърлило последното изречение, което е съществувало в проекта, именно: «Изключения за чуждите поданици се определят по особени за това закони».

Помолен да обясни смисъла на последното изречение, Лукиянов каза, че то е било поставено, за да се удовлетвори искането на Берлинския договор: да се запазят в Българското княжество ония привилегии за чужденците, които са съществували в Турция, по силата на предишните конвенции и капитулации. Лукиянов обърна внимание и върху една грешка (не е ли била направена съзнателно от българските преводачи?) в превода: руската дума «постановления» е предадена със «закони». Нека забележа, че в първоначалния проект беше казано «капитулации», но думата бе заменена с «постановления» при прегледа на проекта в Петербург, а българските преводачи на свой ред я замениха със «закони», т. е. норми, които народното представителство тепърва ще определя.

Всички оратори се обявиха против узаконяването на капитулациите в Конституцията ни и цялото последно изречение, даващо привилегии на чужденците, бе отхвърлено.

В течение на дебатите Греков попита, що значи думата тегоба? Каравелов му отговори, че тя е превод на руската дума повинност и че не е могло да се постави «ангария», понеже «е много силно изображение за повинност». Цанков дообясни с примери: пътищата, квартири за войската. Греков веднага добави, че тъкмо за пътищата искал да говори и каза: «Обикновено селяните правят пътищата, а гражданите ги развалят... Моля да се тури в протокола, че и гражданите трябва в равна мяра да носят тегобите, както и селяните». Демагогията на Греков е явна, защото в чл. 69 е казано: «всеки поданик, без изключение», т. е. всеобщността е два пъти подчертана. Но председателстващият Каравелов нема куража да мине пред селяните за техен враг и обеща, че Грековата забележка ще се запише в протокола.

Същият Греков направи още едно предложение: към сегашния чл. 69 да се прибави: «Никой данък не може да се взема в натура. Правителството не може да дава в откуп събирането на данъците».

Народните представители изведнъж са си спомнили тежките злоупотребления в турско време и приеха добавката; но понеже подробности не трябва да влизат в основния закон, реши се от У. С. тя да се запише в протокола, като «това решение се обяви и докара до общо знание на бъдещото правителство». По силата на това пояснение към чл. 69 данъците в натура и в откуп би трябвало да се смятат за противоконституционни.

«Опарена ми е душата от претърсвания и затвори!» — възкликна Славейков, когато почна да се разглежда отделът за неприкосновеността на личността и на жилището. И тъкмо под влияние на това душевно състояние народните представители решиха проблема за конституционните свободи.

Постановлението на проекта (сегашният чл. 74), че «затвори и претърсвания по къщята могат да стават само според правилата, които са изложени в законите», не задоволиха народните представители. Те се показаха много недоверчиви и си спомниха, че според Временните правила губернаторите и полицмейстерите имат право да затварят без съд до 20 дни. Тези права, «потребни във време на война, днес са излишни и вредителни». Събранието поиска да ги унищожи. И чак когато Лукиянов обясни, че Временните правила падат от само себе си, щом се утвърди Конституцията, и че тези права над личността и жилището ще се упражняват само от съдилищата, Събранието се успокои и прие предложената в проекта норма.

Обаче У. С. вмъкна и един нов член, сегашния чл. 74, предложен от Балабанов: «Никому не може да се наложи наказание, ако не е предвидено от закона. Мъчения в съдебните следствия и общото усвояване на имот (конфискация) се запрещават». Доктор К. Стоилов използва случая да прочете на Събранието една лекция върху разликата между «законна сила» и «присъда, основана на закона», за да покаже, че предложението на Балабанов не е излишно въпреки наличността на чл. 73, който казва, че никой не може да бъде наказан без влязла в законна сила присъда.

Учредителите здраво укрепиха личната свобода, защото помнеха живо доскорошните тежки злоупотребления на властта. Срещу всяко подозрение се изправя репликата на Марко Балабанов: «Аз не оставям тъй лесно този въпрос; това са важни права. Свята е личността на человека!».

Свободата на печата бе гарантирана в руския проект така: «Печатът е свободен, но който злоупотреби с тая свобода, ще отговаря според особен за това закон». Доктор Странски веднага забеляза, че тази отговорност е, неясна и еластична», и добави: «От всичко, прието досега в нашата Конституция, се вижда, че в нея ще вее дух не консервативен, но дух либерален. Затова предлагам да се даде на печата по-голяма свобода». И вместо руския текст Странски предложи друга формула, която е буквален превод от чл. 18 на Белгийската конституция, с две грешки в превода: между думите «издателите и печатарите» и «печатарят и раздавачът» в оригинала стои съюзът или (ou, a не et). Грешката има и практическо значение: ако нормата се вземе тъй, както сега — У. С. прие предложението на Странски без изменение: това е сегашният чл. 79, — би следвало, че ако авторът не е познат, ще бъдат преследвани всички: издател, печатари и раздавач, а не постепенно по тъй наречената в Белгия каскадна система.

Митрополит Мелетий веднага поиска: Светият синод да подлага на предварителна цензура съчиненията с духовно и догматично съдържание. Оживените разисквания, които станаха по този повод, ни напомнят старата вражда между някои духовни и светски деятели по Църковния въпрос, а и недоверието на левичарската интелигенция към духовенството изобщо. Петко Каравелов обърна внимание на Събранието, че понятието догматична книга е неопределено: «Днес ще запретите богословско съчинение, утре философско, а вдругиден ще се докопчите и до физиката!». Най-после, по внушение и от руска страна, либералното мнозинство отстъпи и искането на Мелетий бе удовлетворено, но ограничително — тъй както е определено в сегашния чл. 80.

Свободата на събранията, гарантирана от чл. 76 на проекта (сегашния чл. 82), беше гласувана от У. С. единодушно. Но то съгледа, че в проекта нищо не е казано за свободата на сдружаването; и доктор Моллов предложи нов член: «Българските граждани имат право да съставляват дружества; това право не подлежи на никакви предварителни разрешения». Тази норма е буквален превод от чл. 18 на Белгийската конституция.

Доктор К. Стоилов пожела да му се обясни какво се разбира под думата дружества. Моллов отговори «Асоциации, като читалища, научни или земеделски, търговски и др. дружества». Стоилов попита дали и политическите дружества се подразбират. Моллов: «Аз пак повтарям, че дружествата, които са против интересите на държавата и обществения порядък, се изключват и те ще се преследват по закона». (В тази неопределеност аз съм наклонен да видя желание да не се предизвиква руската власт, защото учредителите са знаели, че в проекта умишлено е премълчана свободата на сдруженията.) Най-после предложението на доктор Моллов бе прието с добавката за вредните дружества, тъй както е сега в чл. 82. Но по този повод У. С. получи редица укори: от духовенството, от консерваторите, от неколцина видни руси, а в някои чужди вестници беше писано, че У. С. «се е обърнало на събрание от нихилисти и комунисти».

За народното учение са станали доста продължителни разисквания. В проекта бе казано: «Първоначалното учение е задължително за всичките поданици на Българското княжество».

Каролев поиска да се прибавят думите «и за двата пола» «за по-голяма ясност», но Събранието ги намери за излишни. Берон настоя да бъде не само задължително, но и безплатно. Събранието възприе тази добавка (сегашния чл. 78), но след доста препирни, в течение на които се изяснява гледището на нашите учредители за народното образование.

Берон даде следното съдържание на понятието безплатно: «На селата, които не могат сами да си устроят училище и да поддържат учител, при туй и не могат да си пращат децата другаде, на тях правителството да помага, за да си устроят училище и поддържат учител». А Помянов, като напомни, че висшето образование не може да бъде нито задължително, нито безплатно, каза, че той разбира думата безплатно тъй: «Никой от учениците няма да плаща, но общините ще разхвърлят данък за съставяне на фондове, от които ще се поддържат училищата».

У народните представители се появи опасението, че като се каже безплатно, селяните няма да плащат данъка си за училището. Цанков обърна внимание, че «ако не се каже задължително, всяка община ще гледа да удовлетвори другите си нужди, а училищата ще останат настрана. Думата «безплатно» и аз разбирам да не плаща детето, а данък да се събира». Т. Икономов разбирал думата «задължително» — че общините ще построят училищата, а думата «безплатно» — че правителството ще плаща на учителите.

Едно общо разбиране на двете въпросни понятия не се оформи, но всички изглеждаха съгласни с мнението на Греков, че в образованието е «основата на напредъка на народа ни — у който народ образованието е задължително, той успява».

Българската църква, Екзархията и Общонародният въпрос. Наскоро преди Освобождението българският народ бе се обединил духовно в лицето на екзарха. След Берлинския договор нашите родолюбци замечтаха да запазят единството на нацията поне в духовно отношение, изчаквайки по-добри времена. Тази идея не била чужда и на княз Дондуков, който на няколко пъти в официалните си писма се връща към нея, казвайки, че «Църковният въпрос е и национален въпрос в България».

Княз Дондуков официално натовари професор М. Дринов да му представи рапорт и да формулира съответните членове в проектоконституцията. Дринов изпълни поръчението, но едва когато първоначалният проект бе вече готов за изпращане на преглед в Русия. Препоръчаните от професор Дринов норми бяха вместени в окончателния проект от петербургската комисия. И така, на У. С. бе предложен чл. 38 (сегашният 39) в следната редакция:

Българското княжество от църковна страна, като съставлява една част от Българската църковна област (м. б. Екзархията), намира се в зависимост от върховното началство на Българската църква (м. б. екзархът), дето и оно да се намира. Чрез това върховно началство княжеството съхранява съединението си с Вселенската въсточна църква във всичко, що се отнася до догмите на вярата.

Владиците народни представители, заедно с някои от консерваторите, бяха обединили силите си, за да се борят против това постановление, което поставяше църквата и духовенството на княжеството под върховното началство на екзарха.

Пръв поведе атаката митрополит Григорий Доростолочервенски, като предложи следната редакция:

Православната църква в Българското княжество е част от общата Българска църква и чрез нея княжеството съхранява единението си с Вселенската въсточна църква във всичко, що се отнася до догмите на вярата.

Председателстващият Т. Икономов избърза да попита Събранието иска ли да гласува предложената нова норма. Обаче Цанков пожела Григорий да се мотивира, т. е. да разкрие мислите си, за да могат да бъдат оборвани. Нека отбележим, че в редакцията на Григорий е избягната не само зависимостта от екзарха, но и самата Екзархия, която е заменена с разтегливото понятие «общата Българска църква». По този начин националната връзка с българите от поробените краища се скъсваше и оставаше само догматичната връзка с Патриаршията.

Владиците от У. С. искаха Българската църква да се управлява от колективното тяло Светия синод, без да се интересуваха от съдбата на Екзархията, създадена с толкова усилия и мъки. За да подкрепи това искане, митрополит Климент каза: «Управлението на църквата е синодално и екзархът е само председател на Синода. От екзарха не е зависимо нищо, а всичко от Синода». Митрополит Григорий, явно раздразнен от упоритата опозиция на националистите Цанков и Славейков, изтърва и такива слова: «Не можем да оставим църквата зависима от едно лице (м. б. думата е за екзарх Йосиф), което е припознато от един берат», т. е. от султана!

[Тези странни думи почват да ни стават понятни, когато си спомним някои факти от близкото тогава минало: Григорий беше кандидат за екзарх, но пропаднал; екзарх Йосиф се намираше в недобри отношения с някои владици; Славейков и Цанков влизаха в групата на доктор Чомаков, който водеше непримирима борба с тогавашните български деятели от групата на «старите», защото не искаше да отстъпи от общонародните идеали нито пред патриарха, нито пред Русия, нито пред съмнителното благоразумие на «старите» и «чорбаджиите».]

Драган Цанков отговори на Григорий спокойно: «Народът познава екзарха за глава на църквата!». Тогава стана Марко Балабанов — познат противник на «младите» още от борбите в Цариград — и заяви: «Екзархът не е глава на църквата. Но питам, могат ли жителите на Българското княжество да вземат участие в една църква, която е извън княжеството?... Предположете си, господа, че екзархът направи една погрешка и че трябва да го свалим, а султанът не приема да го свали, тогава какво ще правим?».

Тези разисквания представляват най-ниското ниво, до което е слизало У. С. и нека ги съкратим. След няколко компромисни предложения, направени от Греков, Цанков и др., Григорий заяви, че той и другарите му «не могат да оттеглят своята формула, защото тамо именно стоят догматическите (?) отношения». Обаче У. С. отхвърли формулата на Григорий. Смутено да не би да внесе разкол всред духовенството, Събранието отхвърли и редакцията на проекта. Въпросът остана да се доразгледа в следващото заседание.

В следното заседание Кирков помоли Лукиянов да разясни как съставителите на проекта са разбирали тоя член. Обясненията на Лукиянов, макар сдържани, бяха за нашите владици един хубав урок по национализъм:

«Тоя член стои така в проекта, понеже политическата територия на княжеството не съвпада с църковната област, която обема както българските епархии в княжеството, така и ония, които са вън от него. Според смисъла на този член, за да не се разпада черковата, всичката църковна област ще се управлява от едно началство». За начина на управлението ще се издаде особен устав.

Цанков тържествуващ казва: «В този член, както е изложен в проекта, се говори за черковното единство на българския народ и аз не мога да вдигна светотатствена ръка, за да съборя зданието на това единство!». По-нататък той пита: ще се подчинява ли Българската църква на главата на Общата църква, т. е. на екзарха? Един митрополит му отговаря схоластично: «Православното изповедане признава за глава само Христа». Мелетий добавя неудачно: «Една църква не може да бъде зависима от друга, докато не вземе участие в управлението», обаче [Лукиянов бързо обръща аргумента против автора му: «Архиереите от княжеството и от Тракия и Македония ще вземат участие в управлението на Българската църква». Но и това разобличение не смути владиците — въпреки всичко те все пак настояваха да се прибави в чл. 39 и «думата Светия синод», която ще олицетворява върховната власт.

Най-после, уморено от упоритата съпротива на владиците, Събранието гласува една компромисна формула (сегашния чл. 39), именно: България съставлява неразделна част от Българската църковна област, но се управлява от Светия синод. Невероятно е просто да се повярва, че великото дело на Екзархията ще почне да се руши от У. С., и то след бурното родолюбие и единодушие, проявено по Общонародния въпрос. Обаче У. С. все пак не удовлетвори напълно искането на владиците депутати и за административна независимост, защото постави управлението на Църквата под контрола на надлежния министър. Това ясно личи от следните извадки из протоколите (разискванията са станали по повод сегашния чл. 42):

«Михайловски... казва, че църковните работи и на православните християни трябва да са под върховния надзор на надлежния министър. В отговор господину Михайловскому негово високопреосвещенство господин Григорий казва, че ако приемем да стане това изменение, тогава ще противоречим на 39–ия член, гдето се говори за православната църква. Господин Михайловски, напротив, казва, че като се подлагат под надзора на надлежния министър работите на неправославните християни, трябва да се подложат нему и ония на православните, иначе министерството на духовните дела ще е учредено само за неправославните християни». Греков се съгласява по принцип с Григорий, но добавя, че в устава, който ще се изработи, «ще бъде определено отношението на църквата към министерството», затова било излишно същото да се прибавя към чл. 42. Помянов поддържа мнението на Михайловски и казва: «Всичките работи до духовенството трябва да минават през надлежния министър с едничката цел, за да има той надзор над духовенството; това право, ако се не даде сега на министъра, той, принуден от обстоятелствата, ще го иска след 2–3 години и тогава ще му се даде». Най-подир думата взе Драган Цанков и каза: «Желанието на господа Михайловски и Помянов да се постави българското духовенство под надзора на министъра на духовните работи се изпълнява, защото даденото от господина Грекова изтълкуване ще се мине в протоколите».

— У. С. често е имало тази практика: да вписва някое тълкуване или правоположение в протоколите вместо в текста на Конституцията.

След като У. С. бе принудено да разхлаби връзките между Софийския свети синод и Екзархията, то прояви дълбоката си любов към поробените братя, като измени предложения от проекта член за поданството с желание — изказано от доктор К. Стоилов — да даде «улеснение на ония българи из Тракия и Македония, които биха пожелали да станат български поданици».

В проекта бе. казано: «Всички родени в България, които не са приели друго поданство, броят се поданици на княжеството». Събранието прибави: «също и ония, които са родени другаде от родители български поданици», както е в сегашния чл. 54. Добавката е формулирана и предложена от К. Стоилов.

Ако съпоставим текста на тази норма с вложеното в нея желание на автора й, бихме могли да забележим, че то щеше да бъде по-добре изразено, ако в добавката бе казано «от родители българи», т. е. българи по народност, а не «от родители български поданици».

Въпросът за Сената и поражението на умерения консерватизъм. След поражението си по повод отхвърлянето на Рапорта, консерваторите не се отчаяха. Те решиха още веднъж да опитат силите си, за да наложат на новоосвободения народ една умерено консервативна конституция или пък може би за да снемат от себе си моралната отговорност пред народа и историята за всички сътресения, които биха произлезли от една крайна либералистична конституция. Нека забележим още сега, че когато княз Александър Батенберг се реши да суспендира Търновската конституция, негови официални и частни съветници бяха консерватори, някои от които две години по-рано участваха в парламентарния двубой за и против Сената.

Когато дойде ред да се разглежда глава VIII от проекта, онасловена «За народното представителство», прочете се предложението, подписано от 13 депутати, което вместо Обикновено и Велико народно събрание предлагаше да се каже: «Чл. 78. Народното представителство на княжеството се състои от едно Народно събрание и Сенат». Предложителите, както и цялата консервативна група бяха избрали за свой оратор Тодор Икономов. «Учените» на двете групи — доктор К. Стоилов и Петко Каравелов — бяха останали в резерв.

Икономов се качи на трибуната и всред гробно мълчание прочете речта си. Тази реч, заедно с речта-отговор на П. Р. Славейков, също тъй написана, представляват най-дългите, макар и не най-сполучливите парламентарни речи в У. С. Върху писаните речи бяха работили не само авторите, но и всички от двете групи, които можеха да допринесат нещо със знанията или хрумванията си. Речите не бяха много оригинални: от спомени и разкази ние знаем, че едната и другата група са се справили с всички автори и конституции, които са имали подръка. За времето си двете речи, особено речта на Икономов, бяха най-хубавото, което зараждащата се наша държавноправна наука е могла да даде. И не е тук мястото да ги анализираме с мярката на днешните наши познания по въпроса. Ние се прекланяме пред големите народни дарби на нашите учредители, които с минимални средства са могли достойно да изнесат едно голямо дело, каквото е обсъждането на Търновската конституция.

Речта на Икономов обема 5 печатни страници. Тя би могла да се раздели на четири части: общоважими принципи в полза на двукамарната система, приспособяването им към нашите условия, прагматична защита на тезата и полемична част, като предварителен отговор на известни критики. Ние ще направим за илюстрация само няколко извадки.

«Господа! — започва ораторът. — Народното събрание изразява народните желания и представлява народните интереси в делото на законодателството. Но... те са твърде общо и неопределено нещо.» Ораторът посочва, не твърде сполучливо, злото от неизбежните разногласия в Народното събрание. «А разногласията могат докара Народното събрание до постановления, които не са вече чист народен интерес. При съществуването на нова камара, на Сенат, таквози отстранение в изтълкуването на народните желания и интереси ще бъде по-малко възможно, защото с работата ще се заемат и други люде, които се водят от други съображения, имат други взглядове на работите...» Ораторът силно подчертава едностранчивия и пристрастен характер на Н. С. — «Избирането на представителите за Н. С. всякога става при известно настроение в обществото. По тая причина Събранието всякога ще бъде наклонно да удовлетворява повечето таквизи искания, нужди и интереси, които имат временно значение. Това всякога ще придава на законите временен характер...». А при втора камара «законите ще получават несравнено по-голямо съвършенство». След тези «общи съображения» ораторът преминава към «положението и нуждите на нашия народ» и констатира, че за нас необходимостта от Сенат е още по-очевидна, навеждайки следните, може би верни, но неполитични аргументи:

«Не трябва да крием от себе си, че елементите за устрояване и закрепване у нас са твърде малко и че по възпитанието си ние повече сме приготвени да разваляме, отколкото да съзиждаме. А на това като се притури, от една страна, слабата умствена подпорка на всички онези от нас, които могат да бъдат членове на бъдещите наши народни събрания, а, от друга страна, необмисленото увлечение подир всяка нова идея, то най-очевидно става, че таквози народно събрание не ще остане вън от увлеченията, далеко от прибързаните и едностранчиви решения...». Ако князът утвърждава такива прибързани закони, ние ще имаме закони нетрайни, които ще подкопават авторитета на закона въобще; ако ли князът откаже да ги санкционира, стълкновението между двете власти ще бъде неизбежно, а това е опасно, заключава ораторът, като, се знае «нашата упоритост».

«Съществуването на Сенат според мене би отстранило всичко това. Настанени в Сената умни, благонамерени и честни люде, те ще обсъждат законопроектите с по-голямо хладнокръвие, ще приемат доброто и ще отхвърлят онова, което може да бъде вредно или несвоевременно за нашето отечество.» Икономов предвижда, че понякога едно парламентарно мнозинство може да налага като «народна воля» желанията на едно моментно увлечение, и казва: «Сенатът, господа, ни е нужен, защото само той ще може да поправя и регулира изразяването на народните желания, които се изказват пред Народното събрание, ако искаме нашето правителство да бъде закрепено и страната ни спокойна в първите години...».

Най-после Икономов напомня, че сенат имат всички държави в Европа, освен Гърция и Сърбия, и повечето в другите континенти. Опасенията у някои, че Сенатът ще раздели българите на съсловия, са неоснователни. Също неоснователен е и страхът, че Сенатът «може да се обърне на място за излежаване» като турския Държавен съвет например.

Един от присъстващите разказва, че речта на Икономов била изслушана с гробно мълчание. Този пръв сериозен пристъп срещу демагогията, която впоследствие ще направи големи поражения в народната душа, намери първия съдбоносен отпор в упоритото мълчание на народните представители.

Либералите знаеха речта на Икономов от по-рано — той дал ръкописа си на Славейков да го прочете и да приготви отговора си. Само този факт е достатъчен да се надникне в суровия идеализъм на Тодор Икономов.

В отговор на тежката като справедливо обвинение реч, подкрепена с «неопровержими научни аргументи», както се изразявали либералските теоретици в предварителните съвещания, П. Р. Славейков е трябвало да тури в ход старите изпитани средства: свобода, вяра в народа, печелещ сърцата хумор и отминаване на най-силните аргументи на противника с язвително пренебрежение.

Либералският оратор П. Р. Славейков бе най-много смутен от обстоятелството, че сенат имат почти всички държави в света. И той започна да укорява и осмива подражателството.

«Някои се страхуват — каза той — да не би да сбъркат, ако се положат на своя ум... Можем да се ползваме от опита на други преди нас, но... по-многото пъти това подражание не е освен заблуждение, не е освен повторение на глупости и нелепости.» Сенат и Държавен съвет не ни са нужни и нека си направим конституция без тях. «Това ще бъде едно ново нещо, една оригиналност, тъй да кажа, българска, която може да се види смешна в очите на онези, които са привикнали да гледат конституциите накитени с таквизи пачи пера!»

Онази част от речта, в която се говори за произхода на сенатите, показва, че в предварителното «научно» събрание на либералските първенци въпросът е бил добре изяснен. Произходът на Камарата на лордовете и на Северноамериканския сенат наистина нямат нищо общо: българските условия. Но Славейков умишлено премълчава ония общоважими добри страни на втората камара, които бе накарала много народи да я възприемат по чисто законодателен път.

Като средство за предотвратяване на стълкновенията между княза и Н. С. Сенатът е излишен според Славейков, защото Конституцията дава на княза нужните средства: законодателна санкция (veto), разтуряне на камарата (и отлагането на заседанията, допълва друг оратор). Дори нещо повече: Сенатът ще бъде вреден, защото «необходимо е или камарата да се покори на волята на княза, или князът — на волята на камарата», когато след разтурянето новата камара поддържа становището на старата.

Страхуват се от буйствата на младите и разпалените глави в камарата и искат да създадат... държава старческа, която да обуздава буйството на младите. Страх химерически и мерки безцелни! Виктор Юго е вече на 80 години и пак е най-буйният между депутатите на френската камара. Колкото за другото, третото страхуване, не толкоз безосновно, страхуване, че в Камарата може да стане наводнение от хора най-гюрултаджии на света, каквито са адвокатите, които дигат най-голяма гюрултия на събранието, за да сбият с толк общото мнение, за добра чест на народа ни и на Народното събрание нямаме ги още толкоз бол... Не отричам, че тези скакалци може твърде скоро да се развъдят у нас...

(Очевидно дядо Славейков е искал да уязви своите най-опасни противници, юристите консерватори, между които е имало и бесарабци.) На това място ораторът бе прекъснат от Начович, който извика: «Какво прави председателстващият? Взеха да ни псуват! Защо не вземе мерки срещу това?». «Тая постъпка на господин Начович — казва се в протоколите — предизвика между депутатите шум и негодувание срещу него.» Председателстващият Каравелов напомни на Начович, че няма право да прекъсва оратора. Митрополит Григорий възрази, че ораторът не трябва да оскърбява. Разгневен, Марко Балабанов извика: «Долу председателят!».

В протоколите е записано: «Това разярение на господин Балабанов усили шума и удвои смущението в Събранието, което бе предизвикал господин Начович дотолкова, щото не остана далеч минутата, в която страстите щяха напълно да преодолеят благоразумието». Събитието, което учтивият стенограф е предал с такива загадъчни думи, се описва от очевидеца Д. Маринов по-иначе:

Шумът се усили дотолкова, щото нищо се не чуеше. Всички викаха, станали на крака, а по някои места се дадоха и плесници. Групата на старите намери за добре да напусне заседанието, като отделни лица се силеха да повлекат след себе си и други депутати. На задните чинове седяха депутатите селяни и някои граждани. Митрополит Мелетий, който излизаше последен, викаше на селяните: «Излизайте, верицата ни пропада!». Депутатите бяха настанали и препълнени с колебание. Ако напуснеха заседанието и селяните, тогава заседанието ставаше невъзможно... В момента, когато Мелетий излизаше и канеше и селяните да излязат, Цанков хвана високопреосвещения владика отзаде под мишниците, тласна го по стълбата и оттам го бутна надолу и затвори вратата. С издигната плесница, с огнено светли очи, той викна: «Всеки по местата си!». Тоя негов глас, пълен с мощ и угроза, повлия на всички: турците бързо-бързо заеха местата си; защръклелите се депутати седнаха кой къде намери, депутатите на задните чинове се вкамениха на местата си. Греков, който не бе успял да излезе, се сниши на чина зад гредата и всичко утихна, като нищо да не е бивало.

Председателстващият Петко Каравелов даде 10 минути отдих «за уталожване на духовете». След започването на заседанието Каравелов направи мъмрене на ония депутати, които си позволиха да викат «долу председателят». Дописникът на вестник «Марица» от онова време ни обяснява, макар злъчно някъде, негодуванието срещу Каравелов: «Каравелов слушаше от престола с удоволствие и изразяваше радостта си с висок смях, като постоянно подскачаше на седалището си».

П. Р. Славейков продължи речта си след отдиха със спокойствието на сигурен в успеха си трибун. Във втората част на речта си той пусна в действие тежката си артилерия:

Имайте, господа, по-голяма вяра към народа, към неговото благоразумие. Вгледайте се по-добре в него, изучете по-положително неговите качества и свойства и бъдете уверени, че вий ще си съставите едно по-добро мнение за него, за да можете да се положите повече на него, отколкото на неуместни и ненужни някои отбори. Едно от най-обикновените заблуждения на человечеството е да мисли всякой за себе си, че е по-умен и по-добър от другите и че другите са много по-долни от него и следователно имат нужда от неговия ум и неговото ръководство.

И ето теорията на народовластието в най-необузданата му форма:

Хитростта и разумността на едно лице се удавя или омаломощя пред разните преимущества на много лица; и тогаз иде неоспоримата оназ истина, че първа глупост на света е да мисли някой себе си, че е по-умен от другите или че само той знае и затуй иска да ръководи. Затуй нужните в единоначалието (абсолютната монархия) ръководители са излишни там, дето цял народ се взема да мисли за съдбата си, дето много умове съставят едно мнение. Тогаз излизва, че поединичните ръководители, колко умни и просветени да са, могат по-скоро да заблудят и да сбъркат, отколкото зряло обмисленото общо или народно мнение. И да ви кажа: много по-добре и по-право мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите, който и разбира де го отрепват, отколкото могат да мислят за него лица привилегировани, които, често и при добра воля, що биха имали да бъдат полезни, мъчно угаждат де и как трябва да му помогнат и излизва, че много пъти те го чешат тамо, дето го не сърби. Оставете народа да търси сам цяр за болките си, които усеща, и бъдете уверени, че той по-скоро ще го намери и ще умее да го приспособи...

Речта на Славейков бе изпратена с шумни ръкопляскания. Греков се опита да направи отвод поради това, че «са излезли лицата, които са говорили в полза на Сената» и че «не ще бъде тъй лоялно» да се гласува без тях. Каравелов постави предложението за Сенат на гласуване и Събранието го отхвърли. Така завърши парламентарната борба между консерватори и либерали. Поради пълното поражение на консерваторите България получи най-демократичната конституция на света. По повод на Държавния съвет стана още една схватка, би казал човек, с ариергарда на консерваторите. Останалите постановления в проекта и в Конституцията са без особено значение за нашата задача и ние ще ги отминем, още повече, че в тази част У. С. много малко е променило от онова, което е било предложено в руския проект.

Отхвърлянето на Държавния съвет

Разисквайки проекта статия по статия, Учредителното събрание дойде до чл. 141, който предвиждаше един Д. С.

Народният представител Касабов пръв взе думата, за да напомни, че Д. С. се е родил в абсолютната монархия и че е излишен там, гдето има народно представителство. Все пак той не отрече ползата, но «за членове на Д. С. казва ораторът, князът или царят призовава хора учени, хора опитни; но това бива така само на теория, а на практика често става наопаки. По другите места Д. С. се състои от бивши консули, бивши няколко години министри, представители и членове на Касационния съд, бивши губернатори и изобщо от хора учени и опитни. Така съставен, Д. С. е нещо важно и добро».

Голямата защита на Д. С. е била поета от Берон. Според него, колкото и да са многобройни народните представители, те пак могат да пропуснат нещо важно. Министрите не могат да вършат всичко. Ще може ли Народното събрание да разгледа с нужното спокойствие и компетентност законопроектите, които се внасят от министерствата? «Бързите решения не са добри; не трябва леко да се отнасяме към такива важни неща като Д. С. Преди отхвърлихме Сената, а сега искаме да отхвърлим и Д. С. Нека отхвърлим безполезните неща, но да приемем потребните.» Берон искаше Д. С. с избираеми от народа, а не с назначавани от княза членове.

Драган Цанков счете Д. С. за безпредметен. «Щял да обсъжда предварително всички законопроекти; но те ще се приготовляват от министрите, както трябва да бъде, защото те ще знаят какви законопроекти са потребни. Затова ли ще пращаме законопроектите в Д. С., за да ги държи по два-три месеца? Белким той ще съди по-добре от министрите?»

Петко Р. Славейков намери Д. С. за полезен, но отбеляза, че няма подходящи лица. Берон пак взе думата и заяви, че трябва да отблъскваме само лошите, а не и добрите съветници. «Има много князе, които се разхождат без княжество по причина на лоши съветници.» «Д. С. ще бъде приготвително учреждение за по-скорошното свършване на работите. Де ще имат възможност 200 депутати да се споразумяват с министрите и последните да им разясняват всичко? Недейте оставя на министрите всичко, което може да се раздели между тях и Д. С.»

Не само поради бледата защита, но предимно поради същите идейни и психически причини, които причиниха провалянето на Сената, Държавният съвет пропадна със значително мнозинство.

Така бяха провалени предложенията за Държавен съвет или Сенат и се създаде нашата конституция, която беше най-демократичната на света по онова време. На един девствен от политически пороци народ се даде пълна свобода да ги опознае и да се пристрасти към тях. Чувството на национална солидарност, което създаде подвига на Възраждането, бе пожертвано в името на западноевропейския индивидуализъм. Пред нас стои полувековна история. В нея Търновската конституция е играла централна роля. И ако признаем, че не всичко е било безпогрешно, не следва ли да направим усилие над навика си и да се върнем към някои благотворни идеи от първите дни на нашия държавен живот?

Най-демократичната конституция на света

Обикновено казваме, че нашата Конституция е една от най-демократичните. Обаче взрем ли се по-внимателно, можем да кажем, че тя не е «една от», а е била най-демократичната конституция на света по време на нейното създаване.

Сръбският органически устав от 1869 г. установяваше, както се каза, едно непарламентарно управление, със Скупщина от избрани и назначени депутати, с Държавен съвет и пр. Румънската конституция от 1866 г., макар заимствана направо от Белгийската, е ограничено демократична главно поради много високия избирателен ценз, имотен и образователен. Гръцката конституция от 1864 г. най-много се доближава до нашата по демократичност, но и тя не я надминава нито по избирателната си система, нито по институциите си; имала е и Държавен съвет, после отменен.

Но не само на Балканите. Конституцията на Северноамериканските щати установява Долна камара и Сенат, със силно правителство: президентът има широки права, а министрите са отговорни само пред него. В Европа към 1889 г. господстваше конституционно непарламентарното управление: всички германски монархии, Австро-Унгария и др. Италианското кралство имаше една откроирана конституция с напредващ парламентарен режим, но при ограничени избирателни права. Англия, люлката на парламентаризма, имаше втора камара от наследствени и назначавани лордове, но независимо от това пълно всеобщо избирателно право се въведе едва в 1917 г., с което избирателите се увеличиха от 8 на 21 милиона; английската избирателна реформа от 1867 г., която беше в сила до реформата от 1885 г., бе значително по-ограничена от избирателната система на новосъздаденото Българско княжество.

Белгия, която се дава за пример на парламентарна монархия, установява в чл. 47 на Конституцията си имотен ценз: избирател може да бъде само този, който плаща пряк данък най-малко 20 или най-много 100 флорини — точната цифра се определя от обикновения избирателен закон. След реформата от 1893 г. Белгия въведе «плуралния вот», който се състои в това, че известна категория лица (главно с имотен и образователен ценз) могат да имат по два или три гласа, докато масата има само по един глас. Този множествен вот бе отменен едва през 1919 г. под далечния натиск на болшевишките идеи. В Белгия кметовете се назначават от краля с указ и се смятат делегати на правителството и представители на краля в общината. Независимо от това в Белгия се избираше по един депутат на 40 000 жители, а в България — по един на 10 000!

Най-свободолюбивите републики на онова време, Швейцария и Франция, имаха по две камари: Федерално събрание (Национален съвет и Държавен съвет), респективно Камара на депутатите и Сенат.

Новоосвободена България получи демократично парламентарно управление, каквото нямаше нито една държава в света по онова време: само една камара, избрана по правилата на чистото всеобщото изборно право без никакъв ценз, и по един народен представител на 10 000 жители от двата пола.

Дали за добро или за зло, България получи такава конституция — нека отговори историята.

Глава пета: Първоначалното прилагане на Конституцията

Избирането на княза. Русите бързаха с избирането на княза, защото на 3 май 1879 г. изтичаше срокът на тяхната окупация в България и имаше опасност държавният глава да бъде избран без тяхното пряко съдействие. Българите пък бързаха, защото според чл. 7 на Берлинския договор княжеството встъпваше в пълното упражнение на своята автономия едва след избирането на княза.

В канцеларията на княз Дондуков беше изработена «Особена наредба за начина, по който ще стане избирането на първия български княз». Тази наредба предвиждаше депутати по право и по избор от народа. Обаче У. С. реши, че за да се сметне избран от народа, князът трябва да се избере само от изборни народни представители, затова: още докато У. С. заседава, правителството да произведе избори за I В. H. С., като на всеки 10 000 души мъжко население бъдат избрани трима народни представители. Това новоизбрано събрание бе открито в Търново на 17 април, рождения ден на цар-освободителя, а У. С. бе закрито тържествено един ден по-рано, на 16 април 1879 г.

Берлинският договор постановяваше, че не може да бъде избран за български княз никой член от царстващите династии на Великите сили. По-късно руското правителство реши, че не може да бъде избран и никакъв руски поданик — с това, казват някои, амбицията на княз Дондуков да седне на българския престол била пресечена.

Кандидати за българската корона имало няколко. Вероятен изглеждал изборът на принц Божидар Петрович, братовчед на черногорския княз Никита. Дондуков официално донесе, че се водят «агитации» в полза на сръбския крал Милан, на което руският военен министър Милютин отговори, че ще бъде опасно, ако изборът на бъдещия княз се предостави на «случайностите или на интригите»; същият добавя, че «нито една от европейските държави няма да допусне сливането на България с което и да било друго от независимите владения на Балканския полуостров». Тези думи още по-ясно ни подсказват намеренията на крал Милан: под формата на лична уния, на събиране на двете корони, да простре властта си до Черно море. Същите амбициозни планове е имал и румънският крал Карол I, който успял да спечели благоволението на султана и на няколко европейски посланици в Цариград. Особено го е поддържал английският делегат Палгрев, който дори е агитирал тайно между някои влиятелни народни представители в Търново. Това искат да обяснят с желанието на Англия да образува една силна дуалистична монархия като преграда за руския стремеж на юг.

В руските дворцови среди бяха се спрели на младия принц Александър Батенберг. За него се чуваше и в България — посрещаха го с добри чувства, понеже бе роднина на цар-освободителя и беше взел участие в Освободителната война.

Близо месец преди Събранието княз Горчаков бе телеграфирал на княз Дондуков: «Постарайте се инициативата за избирането на княза да излезе от самите българи, но имайте предвид, че императорът счита за най-добър кандидат принц Александър Батенбергски». Точно според тази инструкция княз Дондуков бе внушил на митрополит Климент да предложи, като народен представител, царския любимец, което и стана.

При произнасяне името на Александър Батенберг всички народни представители станаха на крака и викнаха «Да живей!» и «Ура!». Изборът бе свършен. До късно вечерта старата столица ликуваше, че след петстотингодишна раздяла над нейните свещени развалини пак ще заблести българска корона.

Телеграмата за избора намери младия принц в чужбина. Той не бил много зарадван от успеха — може би защото е бил уверен в него, а може би и защото е предчувствал нещо лошо. Казват, че още преди избора той молел цар Александър II да не го натоварва с такава тежка задача и веднъж цар-освободителят му телеграфирал: «Ще се постарая тази горчива чаша да те отмине». Но съдено било на красивия и безгрижен хесенски принц да изпие до дъно горчивата чаша...

Депутация от членове на I В. Н. С. поднесе на княза в Ливадия акта за неговото избиране. В своята реч-отговор младият владетел казал:

Като предприемам пътуване по дворовете на Великите сили, аз се лаская от надеждата, че то няма да бъде безполезно за ония наши братя, които нямаха щастието да добият независимостта, с която сме надарени ние. С нетърпение очаквам минутата, когато ще стъпя върху земята на моето второ отечество, а дотогава — довиждане. Бог да пази България.

Последен е бил посетен султанът. Срещата била служебна и студена. Младият княз се държал много достойно и с благородна гордост пред своя «сюзерен». Стъпването на българска земя стана във Варна. Част от българската свита бе отишла в Цариград да го посрещне. В свитата се числеше и доктор К. Стоилов. Неговата европейска образованост и западно възпитание, красивият му език и представителната външност бързо плениха княза и той го назначи за свой частен секретар. Изборът бе напълно сполучлив от външна страна, но той означаваше, че един от най-влиятелните консерватори ще осветлява неопитния владетел върху българските работи при наличността на една крайно либерална конституция и при едно либералско мнозинство в народа, следователно и в бъдещите народни събрания.

Князът положи установената клетва пред Събранието, което бе го избрало. Клетвата беше написана на български език с латиница; князът я прочете разтегнато и с чужд акцент; целуна кръста и Евангелието и обяви Събранието за закрито.

Конституцията и политическата действителност. Учредителното събрание ясно прояви своето предпочитание към народовластието и либерализма. Събранието беше вярно отражение и на настроенията в самия народ. Следователно княз Александър, съобразно с духа на Конституцията, трябваше да състави правителство от народовластнически елементи, които бяха се вече оформили в една Либерална партия. За да бъде кабинетът по-точно отражение на У. С., можеше да участват в него и някои членове на Консервативната партия, стига подборът на лицата да позволяваше съвместна работа. Но княз Александър направи обратното на онова, което повеляваше Търновската конституция не по текст, а по дух и тълкуване: той повери властта само на консерваторите.

Тези бележки не са закъснял укор, а елементарен извод от съпоставянето на Конституцията с политическата действителност. При една крайно демократична конституция, която поставя министрите в пълна зависимост от парламентарното мнозинство, не беше мислимо правителството да запази продължително властта си само с благоволението на княза. При всеобщо и равно избирателно право; при Народно събрание с право на законодателна инициатива, на интрепелации, на министерски блам, на свободно обсъждане на бюджета, при това неограничавано нито от Държавен съвет, нито от Сенат — министрите, както е при всяко парламентарно управление, зависеха напълно от волята на народното представителство. Министрите зависеха и от волята на княза, пред когото те бяха лично и съвкупно отговорни, който можеше да ги уволнява по своя свободна преценка, независимо от мнението на Народното събрание; но само с доверието на короната министрите не можеха дълго да останат на власт — те трябваше да пазят равновесие между доверието на княза и доверието на народното представителство.

Макар неопитен и без юридически познания, князът не е могъл да не знае тези елементарни истини, още повече, че те бяха в пълно действие още по онова време в Англия, Белгия, Италия, Гърция, без да говорим за републиките. Обаче князът е действал с предубеждение. Той не е ценял Търновската конституция и е имал за близки съветници фанатизирани консерватори.

В глава трета отбелязахме, че консерваторите напуснаха заседателната зала, щом видяха, че Сенатът ще пропадне и че в Конституцията няма да вее умерен консерватизъм. Това действие, съпоставено с редица други по-дребни факти, може да ни увери, че консерваторите не считаха Търновската конституция за сполучлива; а това вече бе първата предпоставка за желанието да бъде тя основно ревизирана или дори отменена.

Либералите, напротив, обичаха Търновската конституция като своя рожба, но и като удобно средство за законно завладяване на властта: чрез народното доверие. Ненавистта на консерваторите към Конституцията автоматически засилваше любовта на либералите към нея — и когато я превъзнасяха като народна светиня, те косвено обвиняваха консерваторите в замисли за светотатство.

Още в Дармщат, преди да тръгне за България, княз Александър поиска мнението на някои хесенски държавноправници за Търновската конституция. Свикнали със своята Хесенска конституция — основана върху принципа на монаршеския суверенитет, която установяваше едно непарламентарно управление, с много засилена централна власт, враждебна на либералните идеи и пропита от патримониален дух, — хесенските юристи намериха Българската конституция за опасна, особено при управлението на един изостанал народ, който едва сега излизаше из тъмнините на вековното робство. И те препоръчаха на княза да засили своята власт, поне толкова, колкото бе властта на немските князе по времето на Бисмарк — а това значеше: да управлява против духа на Търновската конституция или да я ревизира, или временно да спре действието й.

Към тези предубеждения от правнотеоретичен характер се прибавиха още две важни обстоятелства: 1) князът бе лично навикнал в родното си място и в Русия на монархическо, а не на парламентарно управление (макар че през цялото си князуване Александър I се показа като искрено народолюбив човек) и 2) близките му съветници българи, както и някои от руските висши чиновници постоянно го убеждаваха, че либералските първенци са сбирщина от бивши емигранти и революционери с опасни левичарски идеи или, с една дума, както ги наричаше министър-председателят Бурмов: «нихилисти».

Първото българско правителство. Русите още не вярваха, че в България има хора подготвени за министри. Любопитно е, че преди идването на княз Александър Дондуков назначи Каравелов във Вътрешно министерство, Начович във финансовото, а Греков в Правосъдното, за да изучат службата, т. е. нещо като стажант-министри.

Русите дадоха добър съвет на княза: да състави кабинет от представители на двете политически течения, тъй както бяха се очертали в У. С. Князът покани Цанков и Греков. Цанков отговори, че приема, но да състави кабинет само от либерали. Князът, огорчен, се обърна към другия либералски лидер — Каравелов, който поначало прие и се опита да склони Цанков, но старият борец решително отказа и заплаши Каравелов, че ще го изключи от партията, ако приеме да работи с консерваторите.

В този критически момент князът трябваше да избира: по течението или срещу течението. По съветите на руския агент Давидов князът повери властта на консерваторите, които съставиха хомогенен кабинет под председателството на Т. Бурмов. Марко Балабанов, Греков, Начович, които познаваме от У. С. като борци против либералния дух в конституцията, бяха първите официални лица, които трябваше да я прилагат.

Либералите се почувстваха онеправдани от княза, но те щадяха неговото име и с яростта на изпитани борци се нахвърлиха срещу правителството. В тази борба взеха участие всички партизански оръжия: вестници и брошури, живо слово, митинги, подигравателни стихове и песни, лични нападки — всичко, което повече от половин столетие вече гнети нашия политически живот. Само един вид оръжие тогава се употребяваше много рядко и се смяташе за нечестно: подлостта, безгръбначието, жертване личните си убеждения заради кариера — всичко, що днес наричаме «гъвкавост» и едва ли не считаме за политическа добродетел.

Посред борбата трябваше да се произведат избори за I обикновено народно събрание. Изборният резултат бе съкрушителен за правителството: то получи само 30 мандата, а либералската опозиция 170. Очевидно князът бе се доверил на лоши съветници.

Победата бе възпламенила либералите и те, в искрените изблици на своя възторг, даваха удобни поводи за успешното подвизаване на политическата интрига и шепненето на ухо. Тъкмо интригата, повече от всичко друго, отдалечаваше народните довереници от сърцето на княза.

Да отложи свикването на камарата с два месеца, беше временна мярка. И князът, вместо да повери властта на либералите, като приложи Конституцията, избра другия път, сочен му от лоши съветници: да отмени Конституцията, още повече, че и на дело била се оказала негодна.

Но князът си спомни, че августейшият му свако Александър II бе го посъветвал да пази народните права и да управлява според законите. Тогава князът изложи тежкото си положение и поиска от цар-освободителя разрешение временно да отмени Търновската конституция. Но великият самодържец решително отказа.

Малкият Александър продължи да постоянства там, гдето големият сигурно би отстъпил. Правителството се представи пред Народното събрание. В тронното си слово князът препоръча благоразумие и примирителност. Но едва той напусна залата, и либералите викнаха: «Долу правителството!». Правителственият кандидат за председател на Камарата пропадна и за такъв бе избран Каравелов. Правителството се счете бламирано и Бурмов поднесе оставка, но князът не я прие. Какво чакаше още той, на какво се надяваше? Може би младежка съпротива, може би желание да докаже на цар-освободителя, че Конституцията е негодна за управляване?

При проверката на изборите либералското мнозинство наруши всяка правда, като касира без законно основание почти всички министри и мнозина по-видни консерваторски народни представители. Обаче своя депутат Ст. Стамболов — който трябваше веднага да бъде касиран, понеже бе документално установено, че е само на 24, а не на 30–годишна възраст — парламентарното мнозинство не касира! Дори Дядо Славейков излезе да го защитава с такъв несериозен аргумент: «Как може 20 000 избиратели да потъпчат Конституцията, като изберат един непълновръстен човек?». Нещастията на Търновската конституция започнаха: ударите се сипеха и отдясно, и отляво.

Правителството поднесе оставка, но князът не я прие. Той намисли да разтури Камарата и поиска за това разрешение от императора. Цар-освободителят препоръча да се направи опит с коалиционно правителство. Натовареният да състави кабинет Каравелов предложи за министри само либерали. Узнал това, императорът позволи да се разтури Камарата и да се назначат нови избори. Митрополит Климент състави временен кабинет със задача да помири враждуващите две партии и да произведе новите избори. Въпреки очакванията Народното събрание се напълни с либералски депутати.

Князът повери управлението на либералите, под председателството на Драган Цанков. Стана това, което много лесно можеше да се предвиди, но върху престижа на княза събитията и мълвата вече хвърлиха сянка.

Глава шеста: Отменяване на Конституцията

Недоверие между правителството и княза. Кабинетът на Драган Цанков се ползваше с голямото доверие на парламентарното мнозинство и на народа. Той бе лоялен към короната, но неговата самонадеяност и нетактичност в някои случаи се използваше от политическите му врагове за създаване на твърде правдиви наглед интриги пред княза, па дори и пред чужди правителства. Никога, с изключение на най-новото време, политическата интрига не е била тъй разпространена и не е била такъв важен фактор в държавния живот.

В едно изборно възвание на Либералната партия бяха употребени такива изрази: «Самоуправлението на народа като единствен извор на властта (м. б. според буквата на конституцията властта се дава от княза, който би трябвало да се съобразява и с желанието на народа); Народното събрание като единствен представител на народа трябва да ръководи народното правителство; това е духът на нашата конституция!». В чл. 12 на Конституцията е казано, че «изпълнителната власт принадлежи на княза; всичките органи на тая власт действат от негово име и под негов върховен надзор», т. е. правителството се ръководи от княза, който е шеф на изпълнителната власт и министрите са негови органи; но либералите подчертаваха много силно втория момент: че правителството се нуждае и от доверието на Народното събрание, което значи, че трябва да се вслушва и в неговите желания; но все пак князът ръководи правителството и по буквата, и по духа на Конституцията. Политическите интриганти сочеха тези и много други подобни фрази и внушаваха на княза, че прерогативите му са застрашени, че либералите замислюват диктатура.

Намерението на княза да суспендира Конституцията не е било голяма тайна. Руският дипломатически агент Кумани казва в едно писмо от онова време: «...нашият августейши монарх е неблагосклонен към удовлетворяването желанията на принц Батенберг за предполагаемия държавен преврат». Същият, кокетирайки с либералите, пише: «Под чие влияние младият български княз действа против волята на поверения му народ?». И едва ли не изкарваше княза агент на австрийската политика. Всъщност руският «Азиатски департамент» беше против «нихилизма» на либералите и на конституцията им. Консерваторите бяха на същото мнение; някои техни хора правеха мненията си достояние и на руското общество чрез статии в руските вестници. Славянофилът Аксаков казваше: «Най-мъдрото разрешение на настоящата криза би било унищожението на съществуващата сега форма на парламентарно управление за 5 или 10 години и ограничаване правата на Народното събрание до степен на съвещателно тяло». Дори някои чужди агенти и публицисти бяха се отчаяли от народовластието на Търновската конституция. Но когато князът се поддаде на внушенията, извърши фаталната стъпка и не успя — всички стовариха вината само върху него.

Либералското правителство чувстваше скритата ненавист на княза, боеше се от него и се стараеше да се осигури. Така се създаде законопроектът за народното опълчение, което според проекта беше отделно от редовната войска и стоеше под върховното началство на един Централен комитет, състоящ се от двама висши офицери, назначавани от княза, и от шестима цивилни лица, избирани от Народното събрание. Народното опълчение бе иззето от върховното командване на княза и според замислите на либералските водачи трябваше да служи за защита на Конституцията от всякакви посегателства, т. е. да осуетява княжеските намерения за суспендирането й. «Искаха да турят гем на княза» — пояснява Дядо Цанков в спомените си. Събранието набързо прие закона, но князът не го одобри и той си остана само проект. Този закон беше противоконституционен, защото според чл. 11 «князът е върховен началник на всички военни сили».

Понеже се крепяха върху народа, либералите не знаеха граница в народовластието. Народната воля се изкарваше всемогъща. Стамболов мечтаеше за управлението да швейцарските кантони. Журналистите превеждаха мислите и съчиненията на най-крайните европейски народовластници, от Русо до Кропоткин. Официозът «Независимост» обнародва един проект за изменение на Конституцията, според който проект, народът трябваше направо да избира министрите си; предвиждаха се и още други такива посегателства към княжеските прерогативи.

Към всички тези нетактичности, увлечения и неспокойства от вътрешен характер прибавиха се и външни усложнения поради неудовлетворяване на исканията, главно от стопански характер, на някои чужди правителства и влиятелни чужденци. По искане на княза Цанков подаде оставка. Замести го Каравелов, още по-необуздан в демократичните си пориви. При неговото президентство стана първото сбиване в Народното събрание. Взаимните нападки, твърде груби, но невинаги без основание, нямаха край. В партизанското си увлечение правителството понякога прекрачваше границите на някои конституционни норми, но неговите представители, както и всички либерали винаги високо заявяваха, че те именно пазят светата Конституция. Противниците им, консерваторите, сочеха истински или измислени нарушения и протестираха, загдето се нарушава Търновската конституция, макар че не бяха възхитени от нея още от самото й раждане. Истината е, че в очите на народа Конституцията беше света пазителка на правата му, че без нея едва ли турското робство не би се върнало. Но управниците я честичко нарушаваха било от незнание, било от увлечение. Характерно е, че когато се гласуваше първият закон за съдене на министрите, жаркият конституционалист Петко Каравелов не бил много възхитен и казал: «Има такива дребни нарушения в такива членове формални, щото може би едва ли ще се уварди някой да го не направи и няма да се даде под съд. Знаем, че се тълкуват различно членовете на Конституцията». Законът за законодателните пълномощия, даващ привилегия изрично само на Каравеловия кабинет, беше едно от многото изтезания на Търновската конституция.

Отношението на Русия към Търновската конституция. Не само общественото мнение, но и официалните лица в Русия никога не са били на едно и също мнение по българските работи. Ние тук ще обобщим преобладаващото официално мнение.

Цар-освободителят винаги е бил един от най-искрените пазители на Търновската конституция със съветите си към младия български княз и с директивите до правителството си. Но събитията в България, осветлявани едностранно, бяха разколебали вярата му в младата конституция.

За да присъства на 25–годишния юбилей на свако си Александър II (императрица Мария Александровна беше кръвна леля на Александър Батенберг), нашият княз отиде в Петербург към края на януари 1880 г. Там той имаше възможност лично да обясни на императора и на меродавните руски сановници тежкото вътрешнополитическо положение на княжеството и да стовари вината върху прекалено либералната конституция. Доктор К. Стоилов придружаваше княза като негов частен секретар и добре запознат с работите, сладкодумен и убедителен, представил либералите в същата светлина, в която ги поставяха консерваторите.

Тъкмо по това време се извърши един несполучлив атентат в двореца на императора: ако влакът не бе закъснял половин час, цялото императорско семейство щеше да полети във въздуха. Грозното впечатление от делото на руските нихилисти създаваше една подсъзнателна атмосфера на неприязън и към българските «нихилисти» — либералите. От Търновската конституция не се възхищаваше вече никой. Само Милютин, военният министър, препоръча да се опита едно управление с либерали, та чак тогава да се действа с решителни мерки. Съветът бе последван от княз Александър, но даде незадоволителните резултати, които изложихме по-горе.

Мнението на руското правителство се оформи в писмото на руския министър на външните работи Гирс до руския дипломатически агент в София, с копие до княз Александър. Ето няколко извадки от това писмо-инструкция:

Князът споделяше нашето мнение, че е необходимо засега, доколкото е възможно, да се придържа о законния път, преди да прибегне към решителни мерки... Ако князът бъде принуден да се отклони от строго легалния път, симпатиите на господаря императора и сърдечната поддръжка на руското правителство ще останат на страната на княза. Но нашият начин на действие не трябва да показва явно, че противоконституционните решения са взети по наш съвет или под наше влияние... Руското правителство вече е официално отклонило всяка солидарност с Търновската конституция (к. м.), затова ще бъде съвършено правилно, ако вие признавате на княза пълна свобода на действие. Преди обаче да дадете съгласието си, опитайте се да влезете в споразумение с вашите дипломатически колеги. Ние знаем, че някои кабинети се съмняват в ползата от обширната конституция за една толкова първобитна страна; вероятно това мнение се роди от убеждението, че конституцията е наша работа и че тя се поддържа от нашите агенти... Ако Либералната партия започне да говори за симпатиите на Русия към конституцията, длъжни сте категорически да опровергавате подобни заявления.

На 1 март 1881 г. цар-освободителят стана жертва на отвратителен нихилистичен атентат. Княз Александър набързо замина за погребението. Върховният защитник на Търновската конституция не беше вече между живите, но бе мъртъв и най-искреният доброжелател на княз Александър. Престолонаследникът Александър III, вече император, прие княза много ласкаво, но той нямаше нито духа, нито сърцето на баща си Александър II, за да може да разбере и обикне малкото княжество и неговия неопитен, но пълен с най-добри желания владетел.

Александър III не одобри мекушавата политика, която търпеше «нихилисти» и бивши явни революционери да управляват освободеното от Русия княжество. И съобразно със своята природа той препоръча на княза да действа смело и бързо. В присъствието на княза се състоя докладът на министър Гирс върху българските работи. Докладът потвърди, България наистина е станала политическа плячка на всякакъв вид крайни елементи. Да се действа против тях със законни средства, не бе възможно, защото Конституцията даваше властта на мнозинството, което именно беше заразено от крайни идеи. Императорът отсякъл, че виновницата трябва да бъде отстранена, а сам той дал заповед за отзоваването на дипломатическия агент Кумани (симпатизиращ на либералите) и на всички руски консули в България, загдето скривали от началството си истинското положение в България.

Министерският съвет бе натоварен веднага да се произнесе върху най-подходящата форма на управление за Княжество България. Съветът реши Търновската конституция да бъде суспендирана (отменена) за известно време, докато левичарството заглъхне, а след това да бъде изменена в консервативен дух. Княз Александър бе доволен от решението. Той си замина от Петербург с вярата, че възелът е наполовина разсечен. На връщане той посети Берлин, гдето му казали да следва съветите на Русия, посетил и Виена, където го насърчили в смелото му намерение. Пояснява се, че австрийската дипломация е желаела един непопулярен преврат, извършен със съгласието на Русия, защото мнозина българи щели да охладеят към Освободителката и тогава Австрия би могла наготово да си спечели политически приятели измежду тях.

Държавният преврат от 27 април 1881 г. В София князът намери министър-председателя Каравелов в непримирим конфликт с военния министър — предания на княза руски генерал Ернрот. Това ускори изпълнението на петербургското решение. На 27 април правителството бе уволнено, Конституцията отменена и Ернрот натоварен да състави кабинет. Прокламацията на княза от същата дата съдържа следните по-интересни места:

...Аз допуснах да станат всички възможни опити за устройството и правилното развитие на княжеството, но за зла чест надеждите Ми се осуетиха... Българи! Аз положих клетва на Конституцията. Държал съм клетвата си и ще я опазя докрай. Но тази клетва, като изисква «да запазя свято и ненарушимо Конституцията и законите на княжеството», Ми възлага «да имам пред очи във всичките си разпореждания само ползата и доброто на княжеството». За ползата и доброто прочее на княжеството Аз считам своя свещена длъжност да обявя най-тържествено пред народа си, че днешното положение на работите в княжеството правят невъзможно изпълнението на Моята задача. Затова, основавайки се върху правата, които Ми дава Конституцията, Аз реших да свикам в най-непродължително време Великото народно събрание — върховния орган на народната воля, — за да му обявя Моето последно решение и да му предам с Короната наедно съдбините на българския народ. Само ако В. Н. С. узакони ония необходими за управлението на страната условия, отсъствието на които е основната причина за днешното безизходно положение, само тогава мога да остана на българския престол и да нося тежката отговорност пред Бога и пред потомството. В противен случай Аз съм решен да се откажа от княжеския престол със съжаление, но с дълбоко убеждение, че докрай съм изпълнил длъжността си.

Консерваторите ликуваха. За да покажат, че народът одобрява постъпката на княза, те устроиха нагласени овации пред двореца, речи, манифестации и народни веселби, които се изразяваха във викове и хора. Владиката Мелетий, когото познаваме от У. С., за да създаде въодушевление, хванал да води едно вяло хоро. Либералите бяха поразени от изненада; те и не помислиха за съпротива. Цялата интелигенция, с изключение на консерваторите, както и народът не одобриха постъпката на княза, но и те го обичаха, бяха монархисти в душата си — и тази раздвоеност ги парализираше. Те със скръб и тревогa чакаха развитието на събитията.

Извънредните пълномощия на княза. Конституцията бе временно отменена от княза, но той искаше това негово дело да бъде узаконено от В. Н. С. т. е. да се сметне, че народът формално се е отказал от основния си закон. Според плановете на княза държавата трябваше 7 години да бъде управлявана без конституция, а след изтичането на този период Търновската конституция да се ревизира от едно В. Н. С. съобразно с действителните местни условия и нужди на българския народ. През този 7–годишен период князът щеше да се разпорежда като неограничен монарх, но за тази цел, сякаш по примера на двамата Наполеоновци, той искаше народът чрез своя орган Великото народно събрание да му даде мандат да управлява както намери за добре.

На 11 май 1881 г. князът отправи официално писмо до своя пръв министър ген. Ернрот, за да му съобщи «извънредните пълномощия», които смята необходимо условие за плодотворната работа на едно правителство под княжеско ръководство. «Аз съм решен — пишеше князът — да поискам от В. Н. С. чисто и просто едно гласуване, че то или утвърждава трите члена, както са те, изцяло и наедно, или предпочита отричането ми от престола.» Най-после князът молеше министъра си да даде най-голяма гласност на писмото. То бе обнародвано в «Държавен вестник» и препечатано в другите вестници. Ето и въпросните три члена:

1. На българския княз Александър I се дава извънредно пълномощие за седем години. Негово Височество ще може вследствие на това да издава укази, с които да се създадат нови учреждения (Държавен съвет), да се въвеждат подобрения във всичките клонове на вътрешното управление и да се обезпечава на правителството редовното извършване на неговата служба.

2. Тазгодишната обикновена сесия на Народното събрание се отлага. Бюджетът, вотиран за текущата година, ще има сила и за следующата.

3. Негово Височество княз Александър преди изтичането на седемте години да свика В. Н. С. с единствената и народна цел да се прегледа Конституцията въз основа на създадените учреждения и придобития опит.

В същото си писмо князът обещаваше, че Държавният съвет ще бъде съставен от българи — необходимо обещание, защото по онова време България се управляваше от чужденци, руски генерали.

Най-важната работа на правителството бе да превземе изборите за В. Н. С. Държавата бе разделена на пет области начело с по един «чрезвичаен комисар», снабден с почти неограничена полицейска власт. Изборната агитация започна при узаконен терор от страна на правителството и при пълна словесна демагогия от страна на либералите. Консерваторите бяха с правителството, а владиците начело с екзарх Йосиф съчувстваха на преврата. От онова време сякаш у нас се насади корупцията в изборните агитации.

По искане на правителството князът с указ от 24 май учреди «специални военни съдилища при всякой от чрезвичайните комисари», с цел да съдят за «възбуждане на метежи и неподчинение на законоустановените власти». Тези съдилища можеха да налагат само два вида наказания: смърт или затвор до един месец. Смъртните присъди се утвърждаваха от военния министър и се изпълняваха най-късно 24 часа след утвърждаването. Побоите, неоснователните арести и интерниранията бяха обикновени неща. Най-долните инстинкти на масата се използваха за агитация. Либералният вестник «Независимост» от 24. VI. 1881 г. пишеше, че в Радомир някои селяни се упражнявали в политическо изкуство с такива речи: «Ей, селяне! Чуете ли? Нечеме граждани! Нечеме министри! Нечеме попове и даскали! Они ни натовариха с толкова беглик, вергия, с даноци!». А тълпата отговаряла с викове и ръкомахания: «Нечеме ги!».

Правителството постави в действие турския закон за печата: предварително разрешение за издаване вестник или списание, предварителна цензура и строги наказания.

Либералите се бяха съвзели от първото зашеметяване след преврата и поведоха широка изборна борба, с много жар и немалко демагогия. Основната мисъл на всичките им агитации беше: възстановяване на Търновската конституция. По този начин Конституцията стана най-популярното знаме в съзнанието на народа и старата вяра, че тя пази народните свободи, се разпали до фанатизъм. Терорът, който завилня след отменяването й, даваше реален израз на убеждението, че без конституция няма свобода.

Свищовското Велико народно събрание. Правителството изнасили народната воля и състави нейния върховен орган тъй, както желаеше. Бяха избрани само четирима опозиционери: Цанков, Каравелов, Славейков и М. Сарафов, но и те не можеха да участват в заседанието поради личния терор, упражняван над тях от страна на шайки и полицаи. Цанков, Каравелов и Славейков пристигнаха в Свищов, но през нощта домовете, гдето нощуваха, бяха заобиколени от пияни шайкаджии, които заплашваха да ги пребият, ако се опитат да излязат и отидат в Събранието. При това положение Славейков замина за Русе, Каравелов се спаси отвъд Дунава, Цанков остана в Свищов, но не можа да напусне къщата си, а Сарафов не успя ида дойде в Свищов. След Събранието Цанков и Славейков бяха интернирани от полицията, а Каравелов избяга в Пловдив.

В. Н. С. бе свикано в Свищов по две причини: да се избегне родното място на Търновската конституция, която бе либералска крепост (единствените четирима опозиционери бяха избрани от Търново) и да се въздейства върху душата на народните представители с факта, че на пристанището чакаше под пара параход, предназначен да отнесе княза вън от България в случай, че Събранието отхвърли исканите пълномощия.

С много къса реч князът откри В. Н. С. на 1 юли в 10 ч. с. и го закри с няколко благодарствени думи след около един час. Князът изяви пред народните представители вярата си, че те «с утвърждаването на предположенията му ще облекат в законна форма изказаната вече народна воля». На княжеското слово Събранието отговори с продължителна акламация, която се сметна за безрезервно одобрение. Князът благодари «за тъй патриотично доказаното към него доверие» и си отиде преизпълнен с добри надежди. Същия ден той издаде манифест към българския народ, за да му благодари и да го увери в твърдото си желание да го направи по-щастлив.

След гласуването на пълномощията генерал Ернрот счете задачата си за изпълнена, подаде оставка и същия ден си замина за Русия. Той бил казал: «Оставям ви една България усмирена и послушна — зависи от вас да я направите щастлива!». В действителност България приличаше на жив вулкан, който временно е престанал да пуши — в такива случаи добрите познавачи на вулканите най-много се опасяват, защото знаят, че в запушения кратер се събира лава, която в някой незнаен час ще изригне с разрушителен трясък.

Правителство без конституция. Набедената виновница за всички неуспехи на изпълнителната власт бе погребана в Свищов. Управлението следваше да бъде толкова добро, колкото си го представляваха всички гробокопатели на Търновската конституция. Но надеждите не се оправдаха. Безконституционните правителства създадоха благоприятна среда за развитието на най-лошите политически недъзи — беззакония, интригантство и остри раздори между властниците, аферизъм, склонност към превишаване на власт и към насилия. Мястото не ни позволява да изследваме това крайно интересно за политическата социология време; ще отбележим само някои факти.

Министър-председател бе руският полковник Ремлинген, един от най-суровите чрезвичайни комисари през изборите. Кабинетът се състоеше от четирима чужденци, чужди поданици (трима руси и чехът Иречек на просветата) и двама българи: Желязкович и Стоилов, после Вълкович. Първият Министерски съвет бе председателстван от княза, но присъстваха още и руският дипломатически агент Хитрово и генерал Струве. Последният бе представител на една група аферисти за откупване и построяване на железопътни линии. Голямата парична плячка около аферите скоро предизвика първото охлаждане и после скарване между властващите руси и консерватори. Вътре в самото правителство се образуваха два лагера, чиято враждебност растеше заедно със затягането на общото положение на държавата. Един дребен инцидент може да послужи като илюстрация: в. «Български глас», редактиран от Горбанов, беше консерваторски орган и почти официоз; в него Тодор Икономов бе обнародвал една статия против руските министри; Ремлинген поиска лични обяснения от редактора и при създаденото враждебно настроение обясненията свършиха с плесници. По този случай Иван Вазов написа сатирата: «Ремлинген — герой». Горбанов бе арестуван, но по застъпничество на княза същия ден освободен. Ремлинген подложи консерваторите на полицейски гнет. Либералите и без това бяха в опозиция и под надзор. Недоволни от това, че князът не взима открито тяхната страна, а милее и за българите, руските генерали и агентът Хитрово започнаха интригите си и против княза, интриги, които не след дълго се изродиха в обмисляне на свалянето му от престола. И така, първият резултат от отменяването на конституцията бе: политическа война на всички против всички.

На 31. XII. 1881 г. князът назначи Начович за министър-председател, а полковник Ремлинген след 6–месечно министерстване прати за началник на Военното училище. Консерваторите имаха властта, но не и силата. Те опитаха да се помирят с либералите, но безуспешно. Тогава Начович засили терора над либералите, прилагайки рецептата на чрезвичайните комисари. Но опозицията вече бе се опомнила. От Румелия се водеше бойка словесна борба против безконституционното правителство. И понеже князът го поддържаше макар формално, борбата се насочи и против княза. Озлоблението стигна дотам, че административни органи на министър Начович обявиха Драган Цанков за луд и го затвориха в лудница! Истинската му вина беше, че макар интерниран, той тайно водеше успешна борба срещу правителството.

Князът ясно видя, че старата вражда между консерватори и либерали се е разпалила под нова форма. Но вместо да потърси причината на същинското й място и да разбере, че не Конституцията беше най-главната виновница, князът реши да отиде в Русия на личен доклад при императора, да разсее интригите на руския агент в София и на някои руски генерали, да заздрави положението си в Петербург и... да помоли императора да му даде един-двама генерали, които да оправят работите в разбърканото княжество.

Александър III прие благосклонно нашия княз и удовлетвори молбите му: агентът Хитрово бе отзован, също и няколко руски офицери; продължаването на пълномощията бе одобрено. Най-после княз Александър тръгна за София с искания скъп дар: двама генерали — Каулбарс и Соболев, — единият определен за президент и министър на вътрешните работи, а другият — за министър на войната.

На 23 юни 1882 г. бе съставен третият поред кабинет от суспендирането на Конституцията, т. е. от 27. IV. 1881 г. насам. От шестимата министри само трима бяха българи: Греков, Начович и Вълкович, всички консерватори.

На либералите не оставаше друго, освен да искат възстановяване на Конституцията и на свързаните с нея народни права. С това те ясно заемаха позиция срещу княза, консерваторите, генералите, па и срещу Русия, която одобряваше пълномощията и поддържаше антиконституционалистите.

Учредяването на Държавен съвет. Една комисия под председателството на професор Марин Дринов трябваше да изработи устава за устройството и функциите на новото учреждение. Професорът разбираше безизходната улица, по която бе тръгнал князът, и без никакво въодушевление се зае с възложената му работа. По-късно Дринов се отказа от членството си в Държавния съвет.

Според устава Държавният съвет трябваше да се състои от 8 избрани от народа и 4 назначени от княза членове плюс един митрополит и всички министри. Съветът имаше почти същите функции, които руският проект за конституцията бе му отредил: да дава мнение по всички въпроси, които правителството би му поставило; да приготовлява законопроекти и правилници; да представлява на княза случаите, при които са нарушени основните закони; да изпълнява някои длъжности на върховен административен съд и др.

С манифест от 14. IX. 1881 г. князът обяви на народа, че по силата на дадените му пълномощия той е учредил Д. С., който заедно с княза «постоянно да се грижи за скорото и правилно нареждане на младата наша държава». Приликата между учредения Д. С. и предложения от русите в проектоконституцията позволяваше на княза да призове за поръчител сянката на Александър II, като напомни, че неговите «верноподаници ще съгледат в устава за Д. С. съживени началата, които е осветил с одобрението си о Бозе почившият цар-освободител». Поменавайки, че по-голямата част от членовете на Д. С. ще бъдат избрани от народа, князът пожелаваше: «Нека българската земя ни изпрати за съветници лица, които, като окръжат Нашия престол, не само да могат достойно да изпълняват своите високи длъжности, но още и да съдействат за укреплението на тесните връзки, които Ни съединяват с Нашия възлюблен народ».

Намеренията на княза бяха добри. Но поради несполучливия подбор на лицата и поради общото забъркано положение Държавният съвет не оправда възлаганите му надежди. Още в самото начало на съществуването си той трябваше да се произнесе по един много парлив въпрос: произволното интерниране на Драган Цанков от правителствената полиция по повод оплакванията на съпругата на заточеника и на негови почитатели. След колебания Д. С. поиска обяснения от министъра на вътрешните работи. Обясненията бяха каквито обикновено биват в такива случаи. Вместо да анкетира сам и да заеме позиция, Д. С. се задоволи с формално дадените му обяснения и с това показа на народа, че не може да се издигне над правителството и да добие авторитета на върховно независимо учреждение.

Когато бе свикано Народното събрание, оказа се, че Д. С. не е приготвил нужните законопроекти и поради това не може да окаже почти никакво влияние върху работата на Камарата.

Веднъж Д. С. бе на път да вземе важно и отговорно решение. Князът не беше вече в добри отношения с руските генерали и поиска да намери в Д. С. опора за освобождаването си от тях. Князът пожела Д. С. да му представи доклад за закононарушенията, извършени от правителството на генерал Соболев. Съветът взе смели и родолюбиви решения: не само посочи нарушенията на законите, но изказа пожелание да се прекрати «безпрестанното прииждане и назначение на руски офицери в българската войска по усмотрение само на военния министър (генерал Каулбарс) и без доказана нужда». Това значеше освобождаване от руското настойничество както за княза, тъй и за управляващите консерватори. «Д. С. е на мнение, казваше докладът, че за благоустройството на държавата крайно необходимо е да се постави на управлението министерство отговорно и съставено от поданици на Ваше височество.»

И когато князът се надяваше да намери в своите държавни съветници здрава опора за неравната му борба срещу руското опекунство, съветниците се разколебаха в последния момент, уплашиха се, че ще застанат на страната на победения (русите вече заплашваха, че ще детронират княза), и изоставиха своя княз. Четирима съветници останаха на особено мнение по това решение, а един си даде оставката и замина за родното си място. Князът викал някои съветници в двореца си, задържал ги на вечеря, питал ги защо са за руските генерали (т. е. против своя княз) и получавал отговори на стари български чорбаджии, заплашени от турската власт. Князът бе отстранил от себе си истинските борци, старите революционери, готови да жертват всичко заради родината си, за да се огради с благонадеждни сладкодумци. Когато пълното разочарование дойде и либералският водител Драган Цанков състави кабинет, Д. С. бе разтурен и премахнат.

Народно събрание без конституция. Правителството под председателството на генерал Соболев се състоеше от трима руси и трима българи консерватори. Намерили държавата разнебитена и получили от императора съответни нареждания, двамата генерали — Соболев и Каулбарс, заемащи Вътрешно и Военно министерство — се почувстваха пълни господари на малкото княжество. Изглежда, че желанието да осъществят няколко големи държавни сделки и да се обогатят като в колония, не им е било съвсем чуждо.

В това време консерваторите използваха случая да смажат партийните си противници. На либералските водачи Цанков, Славейков и Каравелов беше забранено да пребивават в България по изричната и писмена заповед на министъра Начович. В изпълнение на тия заповеди полицията е извършила срамни подвизи. Но не след дълго, когато консерваторите не можеха вече да понасят гнета на генералите, те трябваше да подирят сътрудничеството на българските си противници и със същия Цанков, когото осъдиха на изгонване от отечеството, да правят спогодба за второто освобождение на България: този път от руските генерали.

Проектът за нов избирателен закон бе съставен от един чужденец като техническо лице. Законът предвиждаше: имотен или образователен ценз, непряко избиране чрез гласни, намаляване числото на депутатите на 56 и лишаване чиновниците от пасивно избирателно право. Целта на закона бе значително да намали влиянието на Либералната партия, която имаше множество привърженици в бедната и проста маса.

Властващата партия спечели изборите: от 56 депутати 49 бяха консерватори. Формалните условия за едно силно и дейно правителство бяха налице: доверието на княза и голямо парламентарно мнозинство. Обаче слабостта дойде отвътре: между българите министри и руските генерали изникваха редица конфликти, например по железопътните афери, по бюджета на Драгунския корпус, по заточването на владиката Мелетий и др. Народните представители въпреки умилкванията на Соболев слушаха министрите българи и саботираха генералите. По повод отказа да гласуват кредит за Драгунската жандармерия Соболев си позволи да заплаши депутатите, но те не отстъпиха и се оплакаха на княза. Поставен между чука и наковалнята, князът направи бележка на Соболев, но все пак заповяда на Министерския съвет да удовлетвори искането на министър-председателя генерал Соболев. По този повод министрите Начович и Греков заявиха, че си подават оставките. Соболев ги помоли да останат. След кратко колебание те удовлетвориха и двете молби на генерала: останаха министри и одобриха кредита за омразните на населението драгуни.

Малко по-късно по друг повод тримата българи министри си подадоха оставките, този път наистина. Соболев назначи на мястото им трима послушни българи, повече като завеждащи министерствата секретари, отколкото пълноправни министри. Князът, който по силата на пълномощията събираше в ръката си цялата държавна власт, се видя играчка в ръцете на двама руски генерали. Той реагираше като човек и като държавен глава. Чужденците на българска служба му отговориха с изпитаното оръжие на царска Русия: с клевети. Те лично и чрез свои хора непрестанно клеветяха княза, че мразел Русия (те се отъждествяваха с империята!) и че бил се продал всецяло на Австрия. Понеже либералите нападаха княза, генералите си помислиха, че могат да използват враждуващите български лагери за своя цел и да ги хвърлят едни срещу други. Обаче се излъгаха. Пред интересите на отечеството враждуващите българи се помириха тайно и така стоенето на генералите стана невъзможно. Но двамата генерали си отмъстиха — на човека, който ги доведе: на княза.

Възстановяването на Конституцията. Борбата за възстановяването е дълга: тя започна още от момента на суспендирането и продължи непрестанно, с променлива интензивност, до пълния успех. В тази борба се намесват няколко по-главни деятели: истинската любов към Търновската конституция като поръчителка за народните свободи; вътрешният стремеж у народа към национална и политическа независимост или в случая — освобождаване от опеката на руските генерали; борбата на либералите против консерваторите, които се солидаризираха с отменяването: Търновската конституция стана знаме за партийна борба.

Когато ставаше подготовката на изборите за Свищовското В. Н. С., княз Александър, придружен от руския дипломатически представител Хитрово, тръгна да обикаля България, за да спечели любовта или да разсее недоволството на народа чрез личния си досег с него. Но вън от нагласените от властта посрещания князът навсякъде виждаше мълчалив укор. Понякога това настроение се изразяваше в писмени или устни молби на населението за възстановяване на Конституцията.

Либералите, като опозиционери, водеха агитацията си предимно в името на Търновската конституция, която свързваха с всичко мило и свято за народа. В една прокламация, подписана от четирима либералски вождове, се казваше: «Съществуващите договори между княза и народа бидоха разкъсани» — познатата нам от У. С. формула за същността на конституцията: че тя е политически договор между княза и народа.

В княжеството имаше строга цензура, но в Румелия българите свободно правеха митинги за възстановяването на Търновската конституция и списваха в същия дух вестници, които в затворени пликове пращаха в България.

Партийният щаб на либералите държа няколко тайни заседания, с цел да се обсъдят мерките за борба. Мерките биваха различни, съобразно с меняващите се условия. Когато князът настояваше за пълномощия, либералският щаб се обявяваше против него — на едно такова заседание например Драган Цанков бил посъветвал партията да предложи на княза в ултимативна форма или да възстанови Конституцията, или в противен случай народът няма да плаща данъци; обаче събранието приело по-мека мярка: да се засили агитацията между народа с митинги и др.

По-късно, когато русите намразиха княза, либералските първенци почнаха да водят с генералите частни политически разговори и ги съветваха да отнемат пълномощията на княза, да възстановят Конституцията и да се облегнат на народа, който обича Русия. По случай коронацията на Александър III една депутация от България искала да се яви при императора и да го моли за същото. Депутацията не могла да посети царя лично, но му предала молбата си чрез министъра на външните работи Гирс. До императора бяха изпращани множество телеграми, все в същия дух. В едно писмо от 20 май вицедиректорът на Азиатския департамент пише на руския консул в Русе: «Въпросът за възстановяването на конституцията в княжеството и за унищожението на пълномощията е по принцип решен... След пристигането си в София Ионин (новият руски дипломатически агент) ще предложи на княза от името на Негово Величество да възстанови незабавно Конституцията». По-нататък в същото писмо се казва, че ако князът би се възпротивил, ще бъде отстранен от престола. Но «ако Ионин не срещне съпротива от страна на княза и конституцията бъде възстановена, тогава при все това ще трябва да се действа върху ума на българската интелигенция за необходимостта да се отстрани князът, който се явява главна пречка за обединението на България и Румелия». Истината е тъкмо в обратното: княз Александър искаше обединението и го осъществи с редица рискове за себе си, а именно Русия по-късно правеше съмнителни резерви. Но целта беше князът да бъде свален — всичко друго бе само средство към целта, примамка за наивниците.

Спомена се по-гope, че консерваторите бяха дошли до лоши отношения с управляващите руски генерали и се мъчеха да се освободят от тях. Князът имаше същите чувства и намерения. Против общия враг трябваше да се призове народът. Драган Цанков забрави всички стари вражди и теглила. Той се яви при княза на аудиенция и го посъветва да възстанови Конституцията, чрез която ще се сплоти с народа и ще отърве княжеството от руските генерали. «Дайте тамяна, да изпъдим дявола!» — казал Цанков. Тамянът е бил, разбира се, Търновската светица. След аудиенцията, Цанков скоро започна преговори с консерваторската партия чрез Начович и двамата подписаха един протокол с това въведение: «Двете партии се съгласяват, с цел да положат всеобщи законни усилия за възстановяване на конституционния режим в княжеството». И още: в най-скоро време да се свика В. Н. С. за преглеждане на Конституцията по проект, предложен от правителството.

Между това новият дипломатически агент на Русия Ионин пристигна в София. Той се яви в ролята на обвинител против княза и му съобщи официално, че искането на императора е: да се откаже от пълномощията си, да назначи комисия за скорошното ревизиране на Конституцията и да запази министрите генерали. А на българите, които го посещаваха, Ионин покровителствено заявяваше, че тези дни ще издейства от княза указ за възстановяване на Търновската конституция.

На 30 август 1883 г. княз Александър издаде манифест към народа, в който манифест казваше: «Решихме да съставим една комисия от лица, избрани от нас измежду най-отличните и почтени в княжеството, без разлика на политически убеждения. Тази комисия ще работи под наше председателство и ще приготви в най-късо време един проект за конституция. Този проект да се поднесе на В. Н. С., което ще се свика, след като комисията си извърши задачата...». Най-после се казваше, че сегашните министри запазват местата си. С други думи, князът изпълни точно исканията на Ионин.

Четири дена след това бе свикано Народното събрание. Депутатите се заклеха в пълномощията, за да изразят верността си към княза. Но във второто заседание Събранието гласува една молба до княза за възстановяване на Търновската конституция. Депутатите не избраха комисия, а всички отидоха в двореца да поднесат молбата си. Князът ги прие много сърдечно. Срещата между верноподания народ и любещия княз беше трогателна. Два дни след тази среща князът покани народните представители в двореца си и за обща радост им прочете манифеста за възстановяване на Търновската конституция:

Ний възстановяваме приетата от Учредителното народно събрание Конституция, като приканваме настоящото Събрание да се произнесе върху измененията, които трябва да претърпят глава VIII и глава XIV, дял I на тая Конституция, относително народното представителство...

Същото Народно събрание изработи един проект за изменение на Търновската конституция. Но III В. H. C., което трябваше да извърши ревизията в най-скоро време, биде свикано след три години, и то не за да прегледа основния закон, но за да избере нов княз на овакантения български престол.

Между възстановяването на Конституцията и избирането на новия княз станаха големи събития, които ние тука само ще споменем, тъй като поставената ни задача позволява да ги не разглеждаме подробно: Съединението, Сръбско-българската война, свалянето на княз Александър, регентството, контрапреврата и повторното отричане на княза от българския престол.

Съединението се извърши фактически от народа и бе оформено по междудържавен ред, но по начин, недостоен за културна и християнска Европа, обаче и в този случай стана същото, каквото ставаше с васалните ни отношения към султана: постановленията на договора в Топхане не бяха изпълнени точно и двете части на общото отечество се сляха в една единна държава.

Сръбско-българската война дойде неочаквано за нашия народ, който някога бе пращал легионери да се бият за свободата на братската страна. Тя дойде неочаквано и за княз Александър, който още не беше забравил бляскавото посрещане, което крал Милан му устрои в Белград на 25 октомври 1880 г., за да му засвидетелства братската си обич. По този повод вестниците на всички южни славяни, включително чехите, се надпреварваха с гостоприемните домакини — сърбите, в словоизлияния за славянско побратимяване и дори за Балканска конфедерация.

Свалянето на княз Александър бе един тежък противоконституционен и противодържавен акт, извършен от клетвопрестъпници за чужди интереси и по чужди внушения. И до днес историята не може с нищо да оправдае тяхното дело.

Регентството даде силна власт. Но то не бе съгласно с буквата на Търновската конституция, която предвижда регентство само при малолетен княз, а при опразнен престол постановява, че държавата трябва да се управлява от Министерския съвет. Този въпрос ние сме разгледали подробно на друго място(10).

Глава седма: Двете редовни изменения на Конституцията

Избор на нов княз. На 26 август 1886 г. княз Александър I се отрече от българския престол за втори и последен път. Той назначи трима регенти, които да упражняват княжеската власт, макар че съгласно чл. 151 от Конституцията управлението трябваше да се повери на Министерския съвет.

Третото В. Н. С., което имаше за задача да избере нов княз, бе свикано в Търново на 19. XI. 1886 г., т. е. близо три месеца след овдовяването на престола, макар че чл. 151 изрично предписва това да стане вътре в един месец. Събранието биде отворено от регентството с реч от регента Ст. Стамболов. Речта беше изпратена от народните представители с продължителни викове «ура» и «да живее независима България». Този възглас вече ни подсказва, че политическата независимост на България се е считала застрашена.

Министър-председателят обяви дневния ред и поясни, че «понеже за избирането на нов български княз се изисква и санкцията на Великите сили, то правителството, което е водило делата в отсъствието на княза, се е постарало да узнае косвено като за кой кандидат Великите сили ще дадат съгласието си да бъде български княз».

Никъде в Конституцията не е казано, че се иска съгласието на други държави. Учредителното събрание бе отхвърлило сюзеренството на султана. При по-добро дипломатическо положение България можеше да претендира да бъде напълно суверенна държава и изборът на нов княз да не се нуждае от никакво специално разрешение. Но положението отдавна бе се влошило и правителството, колкото и патриотично, мислеше, че не трябва да се дразнят Великите сили, че трябва да им се даде ярко доказателство за лоялност и зачитане на международните договори. Така В. Н. С. призна действието на Берлинския договор и дори сюзеренството на султана, без само да вярва в него.

Министър-председателят предложи на В. Н. С. да избере датския принц Валдемар, който бил «брат на гръцкия крал Георг I, брат на тогавашната руска императрица, брат на английската принцеса и съпруг на Орлеанската княгиня Мария». Лицето бе добре подбрано; [Събранието го избра едногласно; но самият датски крал отговори на председателя на В. Н. С.: «Аз не се намирам в положение да упълномощя сина си да приеме един избор, направен от Събранието, в настоящите обстоятелства; следователно ще му бъде невъзможно да приеме депутацията».

Омразата на Велика Русия преследваше малкото княжество навсякъде. Принц Валдемар отказа короната на бурното княжество не от липса на мъжество, а под влияние на дипломатически натиск отвън.

Калени в неравни борби, българските водачи не се отчаяха. Събранието избра една тричленна депутация, «която да опита за последен път мнението на европейските дворове по нашите работи». Депутацията тръгна по Европа, а В. Н. С. отложи заседанията си до нейното връщане.

От доклада на депутацията пред същото В. Н. С. се узнава, че тя е била добре приета от всички правителства на Великите сили, с едно изключение: Русия. Депутацията бе намерила подходящо лице и председателят на Събранието го предложи:

Негово царско височество Фердинанд Кобург-Готски, роден във Виена на 26 февруари 1861 г., лейтенант на австрийската армия от 11–и хусарски полк, син на Фердинанд Георг Август, който е оженен за принцеса Клементина от Бурбон, Орлеанската фамилия, дъщеря на французкия крал Луи Филип. Чичо му, царстващият херцог Кобург-Готски, покойният съпруг на настоящата английска кралица, е брат на първия белгийски крал Леополд.

«Всички представители стават на крака — казва се в протоколите. — Продължителни «ура», «да живее» и шумни ръкопляскания. Същото направи едновременно и публиката.»

Председателят на В. Н. С. съобщи телеграфически на княза за избирането му. В телеграмата бе казано, че Събранието и народът очакват князът да дойде в България колкото може по-бързо, като «Суверен на народа». В поздравителната телеграма на регентството Стамболов бе вписал многозначителната дума: «Да живее Ваше царско височество за славата и независимостта на младото княжество».

Пожеланията и надеждата бяха, че новият княз няма да се влияе от чужди държави — може би най-много се имаше предвид Русия, жертва на която стана добродушният княз Батенберг.

Княз Фердинанд отговори и на двете телеграми почти еднакво: с благодарност за избора и с дипломатическата фраза: «Щом изборът ми бъде одобрен от Високата порта и признат от Великите сили, аз ще отговоря на поканата на българския народ, като дойда сред него». Човекът, който неуморно работи, за да освободи България от формалното сюзеренство на султана, който обяви Независимостта, който смаза полумесеца в 1912 г. и най-после с оръжие воюва срещу опекунството на Русия — започна с едно приспособяване към най-големите врагове, точно според правилата на тайната дипломация, чийто механизъм той познаваше добре от Виена.

На 2 август 1887 г. същото III В. Н. С. изработи и приложи една «Програма за коронясването на Н. Ц. В. Фердинанд I, княз български». Коронясването се състоеше от молебен в съборната църква, тържествено влизане в залата на В. Н. С. и полагане на конституционната клетва.

Цялото шествие на коронясването бе тържествено, а подвеждането под клетва стана от бившия екзарх Антим, някогашния председател на У. С.

След подписването на клетвения лист князът с твърд глас каза: «Да живее свободна и независима България». Същото изречение стои и в прокламацията към българския народ, издадена същия ден. Сега вече, след някои дипломатически посещения и разговори, князът можеше да изрече желаната от В. Н. С. и от народа дума: независима от чужди внушения България.

Така се възцари основателят на нашата нинецарстваща народна династия.

Изменението на Конституцията от 1893 г. бе извършено по установения от самата нея ред. Политическият повод беше нуждата от изменението на чл. 38 в смисъл, че първият български престолонаследник може да принадлежи и към друго християнско вероизповедание, а не непременно към източноправославното. Сам католик, за да встъпи в брак с католичка, княз Фердинанд се видя принуден да обещае, че ще кръсти първородния си син пак в католичество. Това принуждение идеше не само от папата, но и от международни дипломатически среди. Ловък в разнищване на дипломатическите сплетни, младият княз се подчини на първо време, за да тръгне в обратна посока след три години, когато обстоятелствата се измениха в полза на България.

Заедно с чл. 38 бяха изменени и членове 6, 58, 59, 86, 114, 125, 126, 139, 141, 144 и 151. Шестото обикновено народно събрание гласува един закон за изменението на посочените членове, след което се събра IV В. Н. С., за да обсъди проекта и да узакони измененията.

Новите изменения засягаха следните по-интересни правни положения:

1. На княза се даде титлата царско височество — титла, която княз Фердинанд притежаваше по наследство от своя царствен дом.

2. Даде се право на княза да учредява със закон и да раздава ордени както за военна, тъй и за гражданска заслуга.

3. Да се избира по един представител на 20 000 души (вместо по 1 на 10 000) с мандат 5 вместо 4 години.

4. Да се плащат дневни пари на всички депутати, а не само на онези, които не живеят в същото място, гдето заседава Събранието.

5. Старият чл. 38 изискваше князът и потомството му да изповядват православната вяра, като правеше изключение само за първия избран княз; сега се постановяваше: «Българският княз не може да изповядва никаква друга вяра, освен православната. Само князът, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнско изповедание, както той, така и първият престолонаследник може да си останат в него». Ще приведем някои по-важни мисли из разискванията във. В. Н. С.

Предложението за чл. 38 се прие от В. Н. С. единодушно при следното обяснение от докладчика на парламентарната комисия:

Целта, която се е гонила с изменението на този член, е била за доброто на отечеството ни: да може по-скоро да се образува една династия, а това не може да се постигне, ако не се улеснеше оженването на господаря.

А министър-председателят Ст. Стамболов, като напомни, че по този случай бе станал спор между правителството и началника на Българската църква, каза:

Но както знаете, при женитбата на негово царско височество българския княз екзархът го поздрави, защото и той като български патриот му се радваше в сърцето си, като гледаше, че в България се основава една национална династия, която ще държи високо пряпореца на българската независимост.

Най-дълги бяха дебатите по изменението на чл. 86. Опозицията се застъпваше за по-многобройна камара. Понеже този въпрос е навременен в наши дни, ще цитирам главните доводи на двете становища според стенографските дневници:

Г. Данчев казва: «...Колкото повече умове изработят един какъв да е закон, толкова по-добре ще се обсъди и толкова по-добър ще бъде той».

Друг опозиционен депутат Ст. Ив. Цвикю обръща внимание върху контролните функции на парламента и пита: «Где е по-голяма гаранцията за един народ — дали когато се управлява от Събрание, състоящо се от 300 или 550 души представители, или от едно Събрание, състоящо се от 150 души?».

На тези схващания за народовластие отговори президентът Стамболов: «Колкото е по-голямо числото на жителите, от които трябва да се избере един народен представител, толкова е по-голяма гаранцията, че представителят ще бъде по-добър... Ако бяха народните представители само сто души, може би работата щеше да върви по-бързо и по-добре... Една камара, гдето заседава цяла дружина, е нещо твърде тежко за държавата... Колко ще бъдат представителите, не е важно, а какви ще бъдат техните права е важното... В продължение на 15 години Конституцията бе спирана, биде възстановявана, тъпкана, ритана, но все си беше тя свещената книга, от която се ръководеха всичките правителства. И даже тогаз, когато княз Александър взе пълномощията, сам той беше принуден да се основава на нея. Защото за управлението на нашия народ тя е толкова необходима, колкото Евангелието в черквата».

Старият чл. 114 изискваше присъствието поне на повече от половината от всички членове на Народно събрание, за да може то да работи (кворум). Правителството предлагаше изменение: една трета да бъде достатъчно. Целта е била да се освободи парламентарното мнозинство от обструкциите на опозицията, която чрез напускане на заседателната зала, на малцинството, често пъти е саботирала работата на парламента. По този случай Стамболов прочете за вечни времена следната нотация на ония народни представители, които имат обичай да не посещават или преждевременно да напускат заседанията:

Най-голямото право на един представител и най-голямата му обязаност е да присъства в заседанията на Събранието, защото един представител, който не си върши работата, прави два пъти престъпление: веднъж като нечестен човек си изпълнява работата, втори път като измамник, че е излъгал тия, които са го избрали и пратили да работи за доброто им и да защитава интересите им.

Законът-предложение предлагаше чл. 161 да бъде изменен така: «Числото на министерствата се определя с особен закон, който се счита приет, ако за него дадат глас най-малко две трети от всичките представители на Обикновеното народно събрание». Обаче комисията, избрана от В. Н. С. за проучване и доклад на законопредложения, намери, че е по-добре числото на министерствата да бъде предвидено в Конституцията, и предложи министерствата да бъдат увеличени от 6 на 8, което бе прието от В. Н. С.

Събранието бе много дисциплинирано. Всички изменения бяха гласувани единодушно, с незначителни изключения, при които против биваха само един-двама депутати. Събранието бе открито на 3 май 1893 г. от княз Фердинанд I и закрито пак от него в присъствие на младата княгиня Мария-Луиза на 17 май с. г.

Изменението на Конституцията от 1911 г. Формалният повод за това изменение бе желанието да се оформи актът от 22. IX. 1908 г. — обявяването независимостта на България. Държавният глава титлата, която старите наши независими царе са носили «цар на българите». Тази промяна, символизираща възкресяването на древното национално величие, трябваше да се узакони, като се впише в Конституцията — така се наложи изменението на 80 члена, в които думите «княз», «княгиня» и «княжество» просто се замениха с «цар», «царица» и «царство». Формално бе изменението и на чл. 24, като неопределеният израз: престолът е наследствен в нисходящата линия на «първия избран княз», се замени с вписване името на «втория» избран княз и основател на народната ни династия. Обаче в същината на чл. 24 не се направи никаква промяна.

Наред с тези формални поправки Конституцията претърпя съществена ревизия на 11 члена, и то в демократична и либералистична насока.

Законът за изменението на Конституцията бе гласуван през 1910 г. от XIV обикновено народно събрание, при правителство начело с шефа на Демократическата партия. Петото В. Н. С. бе открито на 9. VI. 1911 г. при правителство от народняци и прогресисти. И трите партии, както и всички останали се надпреварваха във възхваляване на народовластието и либерализма. Търновската конституция, която при създаването си бе най-демократичната в света, вече изглеждаше недостатъчно демократична и всеки политически водач или партиен деец считаше за свой дълг да иска още права за народа. Най-десните партии се явяваха най-горещи защитници на парламентарното управление по английски и френски образец. А левите партии, като виждаха, че изгодната позиция е вече заета, подчертаваха народолюбието си с нападки против монархията и действителния или мним «личен режим». Такава беше епохата: всички се надпреварваха в демократизъм и либерализъм.

Сега, когато пишем тези редове, времената се измениха. След Световната война демокрацията ярко показа своите недъзи. Главно затова, защото наличните управления отстъпиха от заветите на истинската демокрация. Това не значи, че тя е отречена и че човечеството няма отново да се възвърне към нея като относително най-добра форма на управление, но вярата в нейното всесилие и непогрешимост е вече разклатена. Или както се изразява картинно професор Жозеф Бартелеми: невидимата стража, която бдеше над народовластническия парламент, вече е вдигната. Мощни европейски държави се преустроиха върху нови начала, издигнаха се национално и създадоха съблазнителен пример. И ако е позволено да опростяваме работите, бихме казали: тогава модата бе народовластие и либерализъм, сега модата е авторитарност и колективизъм. Една подробност: шефът на Демократическата партия, който председателстваше кабинета при гласуването на Закона за изменението на Конституцията в 1910 г., борец наред с другите за все повече и повече народовластие и обвинител заедно с другите на «личния режим», в една своя статия от 27. VII. 1935 г. казва: «Нали помним още, че преди доста години бяхме струпали вината за разпокъсването на политическите сили в страната изключително върху «личния режим» на цар Фердинанд, но кой би отказал днес факта, че тъкмо след абдикирането му не само не се намали, но се преумножи, дори едва ли не двойно дотогавашното, при неговото още царуване, число на нашите политически организации. Защо да не признаем, че вината за разпокъсването на политическите ни сили е в нас самите, в присъщата ни несговорчивост». Нека добавим: царете имат негласната повинност да носят товара и на нашите собствени грехове.

Партийните платформи. След 30 години политически живот нашите общественици вече бяха изоставили далеко зад себе си идиличното дилетантство на учредителите по конституционните въпроси, но запазиха и усъвършенстваха ония похвати, които можем най-меко да наречем «политическо изкуство». Партиите се състезаваха за бюлетината на избирателя, от която, при установената форума на управление, зависеше всичко, що се отнася до властта. Най-лесният и най-изгодният лозунг бе: дайте повече политически права на народа, доближавайте се до пряката демокрация и недъзите на управлението ще намаляват.

По случай закона-проект за изменението на Конституцията партиите се раздвижиха. При свободата на печата и словото появи се огромна литература, повечето публицистична, отколкото строго научна. Партиите излязоха със свои програми, наричани «платформи», в които изказаха отношението си към конституционната реформа и към управлението изобщо. Ние ще приведем няколко извадки от тези платформи, защото разискванията в самото В. Н. С. се движеха почти в същите рамки.

Демократическата партия бе изложила гледището си в самия закон-проект, в мотивите и в речите към него. Властващата коалиция застъпваше официалното становище. Българската работническа социалдемократическа партия (обединена) изяви искането си за Балканска демократична република и за възприемане идеите на революционния социализъм; програмните искания на Втория интернационал за подобряване положението на работничеството и за повече социална справедливост бяха преповторени.

Българският народен земеделски съюз даде подробна програма за своите социални, политически и стопанско-финансови искания, които се свеждат главно към: законодателно закриляне на работническия труд; «република» вместо «монархия» и пълно приложение на народовластническите принципи в държавното устройство и управление; «прогресивно-подоходен данък, премахване на всички косвени данъци: акцизи, мита и привилегии». С младежката самонадеяност на нова и силна партия, Земеделският съюз заявяваше: «Ние ще се борим докрай против припознаването на царската титла и царската корона на княз Фердинанд, защото тя води към разширение и заздравяване на монархизма...». По-смислено е отрицателното отношение на Съюза към новия чл. 17:

«Ние ще се борим докрай против новата опасна редакция на чл. 17, защото тя, като дава права на държавния глава да сключва по свое благоусмотрение сговори с другите държави, без знанието и пълномощното на Народното събрание, най-жестоко посяга върху върховното право на българския народ да се самоуправлява и да ръководи съдбините на отечеството си». И по-нататък: «Ние ще се борим докрай против изменението на чл. 19 — князът да оставя за свой заместник и престолонаследника, без последният да е положил предвидената в самата Конституция клетва». Да се премахнат военнополевите съдилища. И още: «Ние ще се борим докрай, за да нанесем смъртоносен, но справедлив и заслужен удар на монархизма в България и на неговите слепи и послушни оръдия — политическите котерии».

Либералната партия искаше «по-широко изменение нa Конституцията в либерален и демократически дух». Младолибералната партия бе сравнително най-умерена, но и тя искаше: изрично да се каже в Конституцията, че «всичките власти произтичат от народа»; да се унищожи чл. 47 (правото на княза и Министерския съвет да издават наредби със сила на закон); да се създаде отделно Министерство на земеделието и горите, «понеже България е, може да се каже, чисто земеделческа страна»; да се запази тайната на политическите договори и военните конвенции, но да се увеличи министерската отговорност по тяхното сключване, като в един писмен таен протокол министрите «да изкажат и изложат мнението си».

Радикалдемократическата партия беше против тайната дипломация и искаше чл. 17 да се редактира така, че правителството да сключва всякакви договори с чуждите държави от името на държавния глава, но «и с одобрението на Народното събрание». Държавният глава да «не може да излиза вън от държавата без съгласието на Министерския съвет». Военните лица да бъдат съдени от военни съдилища само по престъпления от дисциплинарен характер. Партията «безусловно одобрява предлаганото запрещаване на изключителните съдилища и комисии». Да не се дават ордени на граждански лица. Пълно местно самоуправление; пропорционална избирателна система. «Съставът на армията всяка година да се определя от Народното събрание.» Да се изхвърли чл. 47. Ако едно Народно събрание бъде разтурено, преди да е гласувало бюджета, то «правителството да няма право да събира данъци». Несменяемостта на съдиите (защо не и на прокурорите?) да бъде конституционен принцип. Да се обезпечи със закон административното правосъдие. Редица искания са насочени против царя и монархията: «който постъпя на военна служба, да дава клетва, че ще е верен на отечеството» (т. е. не и на царя, макар че верността към царя е равносилна и служи за създаване на пълно единство в армията). Съдебните места и лица да действат не от името на държавния глава, а от името на закона. Депутатите да не дават клетва, че ще имат «едничко пред очи общото благо на народа и на царя», а само на народа и др. т. В увлечението си партията иска: от чл. 109 «да се изхвърлят думите: «по княжеска заповед», т. е. «министрите да могат свободно и неограничено да внасят в Народното събрание приготвените от тях законопроекти и предложения»; обаче партията бе забравила да остане логична докрай и да иска и премахването на чл. 12 от Конституцията, който казва, че «изпълнителната власт принадлежи на царя; всичките органи на тая власт (м. б.: на първо място министрите) действат от негово име и под негов върховен надзор», сиреч държавният глава е шеф на изпълнителната власт и чрез него се осъществява единството в управлението на тази власт.

За същността на Великото народно събрание. То бе открито тържествено на 9. VI. 1911 г. от цар Фердинанд. Опозицията отказа на царя правото да отваря В. H. C., защото то олицетворявало суверенния народ, комуто всички власти и закони са подчинени. Пак се заговори, че Конституцията била нарушена, защото е казано, че царят свиква В. Н. С., но не е казано и че го отваря. Оживените дебати не си струваха изхабената енергия, освен като атака против правителството и като модно проявление на демократизъм: една двойственост между монарх и народ, която беше присъща на средновековието, но която е невъзможна в модерната конституционна държава. Наша неизменна традиция е държавният глава да отваря и затваря В. Н. С. — тази практика започна с У. С., което е открито и закрито от княз Дондуков, продължи при княз Александър, при регентството и при княз Фердинанд — неизменно пет пъти. Великите народни събрания не са протестирали, а напротив, поднасяли са отговор на (Тронното слово и с това мълчаливо са санкционирали въведената практика.

Вместо да пристъпи веднага към работата си, Събранието се занима с ред принципни въпроси, които биха могли да се смятат като преюдициални: може ли В. Н. С. да излезе вън от границите, начертани от закона-проект за изменение на Конституцията, т. е. да се превърне в учредително, в конвент, или просто да се признае за суверенно и неограничаемо? Правителството наложи своето разбиране: че В. Н. С. е свободно да реши каквото желае, но в рамките на задачите, за решаването на които е било свикано.

Във връзка с този общ въпрос подхванаха се разисквания за това дали управлението в България е конституционно-парламентарно или само конституционно, но непарламентарно. Този спор на няколко пъти бе повдиган в печата и чрез живо слово, без да бъде разрешен окончателно. Петото В. H. С. с държането си даде подразбираема санкция на първото — че нашето управление е парламентарно, което значи според обяснението на министър Т. Теодоров, че царят «е длъжен да взима министрите си от болшинството на народните представители» или «които болшинството на народа, обществената мисъл в болшинството си, посочи»; а при конституционно-непарламентарното управление царят «може да състави кабинет, ако иска, от непартийни хора», т. е. има напълно свободен подбор. И Т. Теодоров изказа една мисъл, която ни напомня любимите хватки на Дядо Славейков от У. С: «Един българин няма право да се издигне над главите на всинца ни и да каже: аз стоя по-високо от всички вас, които водите някакви политически борби и говорите за някакви принципи; аз имам умни начала, които са в моята глава (Ал. Стамболийски пресича: «Енигми»!)... и те са заради мене всичко, а вие заради мене сте нищо. Това е безпартиен човек». В протоколите не е отбелязано, че е имало бурни ръкопляскания, както ставаше в подобни случаи в У. С. — може би тази хватка беше вече изгубила прелестта на новото. Ораторът правилно е забелязал, че държавният глава «трябва да избира министрите си из средата на големите партии», но парламентарно мнозинство може да се образува и по пътя на коалицията. «Щом един народ, казва Т. Теодоров, щом едно политическо общество се раздели на толкоз много групи, съгласете се, че когато едно министерство пада, положението на държавния глава, който иска да практикува парламентарния режим, става много мъчно», особено когато партиите са несговорчиви, претенциозни и не желаят да се коалират — тогава «държавният глава, даже когато най-добросъвестно иска да практикува парламентарния режим, принуждава се да даде властта на едно меншество».

По-важните изменения. Според стария чл. 19 князът, когато временно излизаше вън от княжеството, назначаваше си наместник по свой свободен избор. Обикновено князът назначаваше Министерския съвет. Съгласно изменението царят трябва да назначава Министерския съвет, т. е. узаконява се една практика, но се ограничава свободният избор. Уместното правителствено предложение: царят да може да назначава за свой наместник също така пълнолетния престолонаследник, не бе прието от В. Н. С. под предлог, че престолонаследникът не е положил клетва, изисквана впрочем само от царстващия монарх. Правителството не е упорствало много върху своето предложение вероятно да не бъде обвинено в поддържане на «личния режим», което според тогавашната мода означаваше враждебност към народовластието.

Вече споменахме причините, поради които IV В. Н. С. измени чл. 38 в смисъл, че първият български престолонаследник може да принадлежи и към друго християнско вероизповедание, а не непременно към източноправославното. На 2 февруари 1896 г. престолонаследникът на България княз Борис Търновски — сегашният наш цар Борис III — тържествено бе покръстен в православие, за обща радост на целия народ. Чл. 38, тъй както бе променен в 1893 г., бе станал излишен и трябваше да се измени. Обаче при редактирането на новото изменение вероятно не е бил взет под внимание първоначалният текст, а от изменения в 1893 г. член просто са били заличени ония думи, които са били сметнати «несъобразни с фактическото положение на страната». Самият докладчик на чл. 38 във В. H. C. счита работата толкова ясна и проста, че казва след току-що цитираните в кавички думи: «Няма никакви обяснения давам повече». И Събранието прие изменението веднага, без никакви разисквания. Но какво стана всъщност? В новия чл. 38 бе пропуснато да бъде ясно и точно уредено вероизповедното положение на престолонаследника(11). Членът говори само за вярата на царстващия цар, когато старият чл. 38 изрично поменаваше и за потомството на царя. Следното сравнение ще прави тази работа съвсем очевидна:

Старият текст:

Българ. княз и потомството му не могат да изповядват никоя друга вяра освен православната. Само първий избран Българский Княз, ако принадлежи към друга вяра, може да си остане в нея.

Измен. 1893 г.:

Българ. княз не може да изповядва никаква друга вяра освен православната. Само князът, който по избор е стъпил на българския престол, ако принадлежи към някое друго християнско изповедание, както той, така и първият престолонаследник може да си останат в него.

Измен. 1911 г.:

Българ. цар не може да изповядва никаква друга вяра освен източноправославната.

Изключение се прави само на нинецарстващия цар.

Даде се право на царя да раздава ордени както на военни, тъй и на граждански лица; а самото учредяване на ордените да става с особен закон.

Конституционната основа на военните съдилища бе изменена в ограничителен смисъл: невинаги военни лица ще бъдат съдени от военни съдилища, а специален закон ще определя кои криминални работи ще са подсъдни на военните и кои на гражданските съдилища; не ще могат занапред да се създават изключителни съдилища или следствени комисии. При обявено военно положение ще действат военнополевите съдилища, но самото военно положение се обявява със закон, ако Н. С. заседава, или с указ, ако не заседава, но в последния случай Н. С. трябва да бъде свикано в пет дни от издаването на указа. С това нововъведение към чл. 73 се ограничават правата на изпълнителната власт, което значи според разбиранията на В. Н. С., че автоматично се увеличават правата на народа и се гарантира по-крепко свободата му. По същите мотиви бе изцяло отменен чл. 76, който даваше право на княза в случай на събития, заплашващи обществената безопасност, да спира временно действието на чл. 73 и 76, докато първото следващо народно събрание се произнесе върху взетите мерки.

Членове 73 и 76 гарантират личната свобода и неприкосновеността на жилището. При дебатите по изменението на тези два члена всички оратори, и опозиционни, и правителствени, припомняха редица злоупотреби на изпълнителната власт с даваните й от Конституцията изключителни права. В изнасяните факти и аргументи имаше голяма истина, но забелязва се и една тенденция към преувеличаване, дори към едностранчивост. Едни обладани от желание да се харесат на народните маси, други искрено вярващи в непогрешимостта на демокрацията, не подозираха дори, че опасността може да дойде оттам, отгдето не я очакваха — от слабите места на самата демокрация, гдето болното време вложи микроба на разложението. Фактът, че днес всички политически мъже, повечето от които са били участници или съвременници на V В. Н. С., признават «грешките и недъзите на миналото», показва, че тогава повече внимание се е обръщало върху формалната страна на народовластието, върху конституционното му гарантиране, отколкото върху духовните предпоставки на демокрацията. Греховете на тази едностранчивост България изплаща и до днес.

Властта на Народното събрание бе увеличена. Депутатският мандат бе намален от 5 на 4 години, но числото на народните представители бе запазено: един на 20 000 души от двата пола. Редовната сесия бе продължена с два месеца: от 15 януари до 15 март.

В стария чл. 121 се казваше, че «Народното събрание разглежда бюджета статия по статия [и ако измени или отмахне някоя от тях, излага причините, които го карат да направи това]. Последното изречение на чл. 121, поставено в скоби, бе заличено от V В. H. C., което значи, че обсъждането и приемането на бюджета занапред ставаше повече политическа, отколкото чисто финансово-стопанска работа. Вярно е, че бюджетът е едното и другото едновременно, обаче с изменението от 1911 г. разискванията по бюджета стават широко поле за парламентарни състезания между правителството и опозицията. Народното представителство вече не е задължено да се мотивира за изменянето или неприемането на бюджета — което мотивиране логично следва да бъде непременно от финансово-стопански характер, — а може да го отхвърли или изреже както си иска само за да покаже своето неодобрение към правителствената политика или към състава на кабинета.

В мотивите си докладчикът на чл. 121 във В. Н. С. дава един много незлобив аргумент: «Тая добавка е съществувала само (?) затова, за да може да бъде като ръководна при обсъждането на мотивите на първата камара, ако евентуално би се учредила втора камара». Аргументацията не е съвсем точна (вж. стр. 86 и 87), но В. Н. С. се задоволи с нея, никой не поиска думата и изменението бе гласувано. Демократично настроеното събрание вероятно мислеше, че с това изменение увеличава правата на Парламента, следователно и на самия народ — но ние днес, които имаме тревогата да присъстваме на една дълбока криза в парламентаризма, знаем, че свободата да се политиканства с бюджета невинаги е от полза за народа.

Член 17–и възбуди навремето си цяла буря в печата и в умовете. Повечето бяха на мнение, че се увеличават прерогативите на държавния глава и понеже, както много пъти се изтъкна, епохата беше пропита с народовластнически увлечения, мнозина се обявиха против изменението и за да подкрепят тезата си, преувеличаваха, както обикновено става при агитация, лошите страни, а добрите премълчаваха.

Всъщност работата беше много по-проста, отколкото е изглеждала на нашите бащи в 1911 г. Разпалването на страстите идваше от буйната любов, искрена или престорена, на партиите и на Великото народно събрание към крайната демокрация, която отрича тайната дипломация. Но противодействието идваше може би и от някакво смътно предчувствие за бъдеща опасност, което народите понякога проявяват: чл. 17 позволи да се сключи недомисленият Балкански съюз с познатите негови преки и косвени последици, гибелни за нашия народ.

Като се освободим от политическите страсти, ние бихме могли да вникнем в правната и историко-правната същина на чл. 17 чрез едно сравняване на трите текста: първоначалния, изработен от Лукиянов; поправения в Петербург, който бе приет от У. С. без изменение, и новия от 1911 г.

Първоначалният чл. 17:

Князът е представител на страната във всичките й външни отношения с чуждестранните държави; той встъпва с тях в договори и сключва конвенции по пълномощно от Народното събрание и със съгласието на държавите, подписващи Берлинския договор.

Приетият от У. С.:

Князът е представител на княжеството във всичките му отношения с чуждестранните държави. От негово име и с пълномощие от Народното събрание се свързват с правителствата на съседните държави особени сговори за работи по управлението на княжеството, за които се изисква участието и съдействието на тия правителства

Измененият в 1911 г.:

Царят е представител на държавата във всичките й отношения с другите държави. От негово име правителството преговаря и сключва с другите държави всички договори, които се утвърждават от царя. Тия договори се съобщават от министрите на Народното събрание, щом като интересите и сигурността на страната допускат това...

В новия чл. 17 се казва още, че договорите за мир, търговските, както и всички договори, които налагат разходи на държавата или съдържат изменения на съществуващите закони, или засягат публичните или гражданските права на българските поданици, стават окончателни само след приемането им от Народното събрание. В никой случай тайните клаузи на един договор не могат да унищожават явните му постановления.

Берлинският договор изрично определяше Българското княжество като васално на султана. Васалността се изразява главно в ограничението на свободата за политически отношения с другите държави. Когато Лукиянов съставяше първопроекта на Конституцията ни, официална Русия се страхуваше да не бъде обвинена, че не желае да изпълни Берлинския договор. Именно за да се съобрази с него, Лукиянов измисли формулата, която по-горе е приведена.

В Петербург премахнаха необходимостта от съгласие на държавите контрагентки по Берлинския договор, но за да не възбудят подозрението на Великите сили, постановиха, че тези договори няма да бъдат политически или военни, а чисто и просто административни, и то сключени само със съседните държави. Васалната ограниченост на България се осигуряваше, макар с други думи, дори наглед по-приемливи. В действителност това ограничение не бе спазвано и България впоследствие действаше като суверенна държава.

С обявяването на Независимостта в 1908 г. изменението на чл. 17 се налагаше по формални причини, а и за национален престиж. Обаче законопроектът от 1910 г., вместо да направи само технически поправки в стария чл. 17, изостави го и възприе принципа, на тайните политически договори, съгласно с конституциите на повечето европейски държави (Белгия, Франция, Холандия, Италия, Гърция, Сърбия и др.), като премахна постановлението на двете стари редакции, че сключването на договорите става «по пълномощие от Народното събрание».

В пленума на В. Н. С. бе признато от правителството и от оратора на Демократическата партия, че България не може да избегне вече наложителната нужда да сключва тайни междудържавни съглашения, каквито съществуват и ще съществуват. Опозицията възразяваше, че народът трябва да бъде господар на съдбините си, че не може правителството да сключва тайни договори (тя не изтъкна, че при парламентарното управление правителството е еманация на парламента). Лявата опозиция — радикали, земеделци и социалисти — предложи: правителството да води преговорите и да сключва договорите, но те «да се утвърждават от царя след одобрението им от Народното събрание». Тази редакция бе всъщност едно прередактиране на старите два текста на чл. 17, но с премахване на следите от васалитета. Русите не можаха при създаването на конституцията ни да установят официално у нас възможността за тайни политически договори с чужди държави, но те и не искаха това, защото предпочитаха да се доверят на русофилския български народ, отколкото на «немския принц», който щеше да седне на българския престол и да води политика, може би неодобрявана от Петербург.

След шумни дебати правителството наложи изменението на чл. 17, но с една корекция: в закона-проект се казваше, че «царят свързва и утвърждава всички договори с чуждестранните държави и ги съобщава на H. C., щом интересите и сигурността на държавата го допускат»; но в окончателния текст е казано, че не царят, а правителството от името на царя преговаря и сключва.

В смисъла на алинея втора и трета от чл. 17 В. Н. С. внесе повече яснота и го съобрази с общия дух на Конституцията ни.

Неприети предложения. Те представляват исторически интерес и ще ги споменем. Законът проект за изменението на Конституцията от 1910 г. предвиждаше 8 министерства, но добавяше: «Дава се право на царя да назначава и един министър без портфейл». И още: «При всяко министерство може да има един държавен подсекретар. Правата и задълженията му ще се определят със закон». Член 91, който предвижда временни комисари като докладчици и защитници на отделни законопроекти и предложения в Народното събрание, трябваше да се отмени — комисарите се заместваха с постоянни министерски подсекретари.

Обаче тези проекти не бяха узаконени от В. Н. С. — то увеличи министерствата от осем на десет и нищо повече.

Послесловие

Тази книга би трябвало да се онаслови: Кратка история на Търновската конституция, защото множество подробности, които може би ще бъдат сметнати от някои лица за важни, не можаха да се сместят тука. Но все пак най-същественото е казано, накъсо и достъпно, предимно според официални документи.

Тази книга е първият опит да се даде една завършена монографична история на нашия Основен закон, от началото му до последното редовно изменение от 1911 г. За най-новите събития с повече обективност ще може да се говори по-късно. Ценната монография на професор Милюков не можеше да вземе под внимание първоначалния проект на Лукиянов и като обнародвана в 1904 г., не обхваща събитията след тази дата, т. е. V В. Н. С.; при това тя е повече политически, отколкото правно ориентирана. Другите публикации в тази област, отбелязани тук в книгописа, са откъслечни, недовършени или значително по-кратки.

Дейците от Учредителното събрание са вече покойници. Аз се старах да ги ценя със същия мащаб на безпристрастие, с което науката мери големите творчески личности. Със същия метод продължих и по-нататък да изучавам развитието и премеждията на Конституцията ни, но поради естеството на материята трябваше да засегна дейността и на някои живи още държавни мъже и общественици. Колкото и да е издигнат, човекът, докато е жив, мъчно може да се освободи от своите човешки слабости — той е честолюбив и не може да понася суровите преценки или пренебреженията на историята; той е упорит в убежденията си и като не е могъл да ги наложи на събитията, желае да ги наложи на историята или на скромния изследовател.

Авторът ще приеме с благодарност всички сериозни указания и поправки, които ще се изнесат в печата или ще му бъдат казани устно от искрени приятели на истината. Компетентната и добросъвестна критика, както и някои нови факти, които биха се разкрили, ще послужат за една подробна научна история на Търновската конституция, върху която се работи.

Историята на нашата Конституция е история на нашия политически и културен живот — да се обгърне тя, би значило да познаем себе си като политически народ, с нашите добри страни и с нашите недостатъци. Повече познание значи по-малко грешки.

За това голямо дело трябва да работят и допринесат мнозина; всеки, който може и колкото може. Аз направих колкото можах и както можах засега. Живите дейци имат да напишат спомените си, за да се поучават от тях новите поколения. Осведомените имат дълг да направят своята безпристрастна критика. Научните изследователи, по-стари и по-млади, имат дълг да търсят обективната истина.

Така всички ще услужим на Отечеството си.

Книгопис

Генералъ Анучинъ, Князъ В. А. Черкаскiй и гражданское управленiе въ Болгарiи 1877–1878 г., в сп. «Русская Старина», 1895 г., кн. 2 и сл.

Алманах на Българската конституция, учредяване и прегледи на конституцията, нейният произход и изменения; издание на П. Г. Бакалов, Пловдив, 1911 г. (съставен от Никола Йонков Владикин).

Проф. д-р Владислав Алексиев, Създаването на Българската община в Солун, в Сборник «Солун», 1934 г.

Проф. Ст. Баламезов, Търновската конституция, история на първоначалния текст от 1879 г., София, 1919 г.

Проф. Ст. Баламезов, Как е бил съставен проектът за нашата конституция, статия в сп. «Научен преглед», год. I, кн. 3, София, 1930 г.

Проф. Ст. Баламезов, Сравнително и българско конституционно право, София, 1935 г.; «История на българския конституционен текст», стр. 114 до 176.

Т. Н. Бойчев, Юбилейна история на 25–годишна България, София, 1903 г. (изложение на по-важните събития, с приложение на ред официални документи към тях).

Тома Васильев, Спомени за лица и събития, София, 1934 г.

Н. Е. Василевъ, Русскiй проектъ Органическаго устава государственнаго устройства Болгарскаго княжества и его дальнеѣйшiя измѣненiя, въ «Юридическiй Вѣстникъ», 1887 г.

Д-р Л. Владикин, Регентството като държавноправен институт, сравнително историко-догматично изследване, София, 1927 г. (особено § 28: «Регентството в България от държавно-правно гледище», стр. 174 до 188).

Проф. д-р Л. Владикин, Българското престолонаследие, в сп. «Юридически архив», год. I, кн. 3 и 4, София, 1930 г.; и в отделна книга.

Проф. Георги П. Генов, Източният въпрос, политическа и дипломатическа история, два тома, София, 1925–1926 г.

Д. М. Георгiевскiй, Гражданское управленiе в Болгарiи въ 1877–1879 г., Спб., 1882 г.

А. Ф. Головин, Князъ Александъръ I Българский, 1879–1886 г., превод от немски, Варна, 1897 г.

Д-р Ал. Гиргинов, Държавното устройство на България, София, 1921 г. (гл. I: История на Българската конституция, стр. 3 до 15).

Ив. Ев. Гешов, Спомени из години на борби и победи, София, 1916 г.

Проф. Е. Гриммъ, Истоpiя и идейныя основы проекта Органическаго Устава, внесеннаго въ Търновское Учредительное Собрание 1879 г., София, 1923 г. (обширна и ценна монография в Годишника на Юридическия факултет, т. XVII).

Проф. М. Дринов, Съчинения, т. III — Изработването на Българската конституция и др., София, 1915 г.

Г. Дерманчев, Конституционализмът и една страна на нашия конституционен живот, в сп. «Български преглед», София, 1893 г.

A. G. Drandar, Les événements politiques en Bulgarie depuis 1876 jusqu’à nos jours, Paris, 1896.

A. G. Drandar, Le prince Alexandre de Battenberg en Bulgarie, Paris, 1884.

Дневниците на III, IV и V велико народно събрание и предшестващите ги обикновени народни събрания.

Тодор Икономов, Мемоари, особено т. IV, Шумен, 1897 г.; сп. «Искра», 1896–1897 г., издавано в гр. Шумен.

Проф. К. Иречек, Княжество България.

Проф. К. Иречек, Български дневник 1879–1884 г., два тома, Пловдив — София, 1930 и 1932 г., издание на Хр. Г. Данов.

Проф. д-р Ст. Киров, Кратък курс по българско конституционно право, София, 1920 г., «Исторически преглед на Българската конституция и измененията й досега», стр. 5 до 10.

Проф. д-р Ст. Киров, Критичен поглед върху текста на Българската конституция, София, 1905 г., в Годишника на Софийския университет за 1904–1905 г.; и отделно.

Проф. д-р Ст. Киров, В съредакторство с Ив. Толев, сп. «Гражданин», 10 книжки, Пловдив, 1904 г. (Особено ценна по своите материали е юбилейната двойна книжка V–VI и притурката към нея.)

Петко Каравелов, Българската конституция и предлаганите в нея промени от Консервативната партия, в сп. «Наука», 1882 г.

К. Крачунов, Дипломатическа история на България 1886–1915 г., София, 1928 г.

Матерiалы для изученiя Болгарiи, период, изд., Букурещъ, 1877 г.; излезли 5 книжки.

Проф. д-р К. Кожухаров, Източният въпрос и България, София, 1929 г.

Матерiиалы для бiографiи княза В. А. Черкаскаго, изд. княжной О. Трубецкой, Москва, 1901 г.

П. А. Матвеев, Болгарiя послѣ Берлинскаго конгреса, историческiй очеркъ, Спб., 1887 г.

Муратов, статски съветник, Документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877 до 1879 г., София, 1905 г., изд. М-вото на нар. просвещение.

Проф. П. Милюков, Българската конституция, превод от руски на В. Пасков, Солун, 1905 г. Първоначално в сп. «Русское Богатство», кн. 8–10, 1904 г.

В. Минцес, Държавнополитическите и социално-стопанските идеи в българската доосвободителна литература; в Мин. Сб. Нар. умотворения, т. XVI–XVII, София, 1910 г.

Р. фон Мах, Из българските бурни времена, София, 1992 г.

Проф. д-р П. Ников, Възраждане на българския народ, църковно-национални борби и постижения, София, 1930 г.

Генералъ Н. Р. Овсяный, Сборникъ матерiаловъ по гражданскому управленiю и оккупацiи в Болгарiи въ 1877–78–79 г., шест тома, Спб., 1903 до 1907 г.

В. Палаузов, Очеркъ деятельности русскаго гражданскаго управленiя по устройству юстицiи в Болгарiи; въ «Журналъ гражданскаго и уголовнаго права», кн. 4, Спб. 1880 г.

Проф. Г. Ст. Пашев, Отношенията между българската църква и държавната власт, София, 1931 г.

Боян Пенев, История на новата българска литература, три тома, 1930–1934 г. (с изобилна библиография за епохата на Възраждането ни).

П. Пешев, Историческите събития и деятели от надвечерието на освобождението ни до днес, София, 1929 г.

Прослава на Освободителната война 1877–1878 г., сборник, изд. Слав. д-во, София, 1929 г.

Протоколите на Учредителното народно събрание в Търново, Пловдив, 1870 г., издание на Хр. Г. Данов. (Съдържа още: Проекта; Временните правила за избирането представители за I H. С.; Наредба за изб. първия княз; списък на членовете на У. С.; Доклада на комисията; Словата на княз Дондуков по отваряне на У. С.; Записката на проф. Дринов и др.)

Протоколи на Българския народен събор в Цариград през 1871 г., София, 1911 г., изд. на Св. синод.

Периодичният печат около времето на набелязаните събития.

Симеон Радев, Строителите на съвременна България, два тома, София, 1911 г. (Обхващат събитията от 1879 до 1887 г.)

Янко Сакъзов, Българите в своята история, 1917 г.

Л. Н. Соболев, Къ новѣйшей исторiи Болгарiи; в сп. «Русская Старина», кн. IX, Спб., 1886 г.

П. Р. Славейков, Последното ми отиване в София, изд. в Пловдив; и размишления върху положението ни, София, 1886 г. (Две брошури)

Никола Станев, История на нова България 1878–1928 г., София.

Проф. д-р Стефан Цанков, Измененията на Екзархийския устав и участието на митрополит Симеон в тях, София, 1923 г.

Четиво по Българска история, издание на Хр. Г. Данов, том III и IV.

А. Шопов, Първият български народен събор в Цариград; в сп. «Библиотека», год. 2–ра и 3–та, Пловдив, 1895 г.

Данаил Юруков, Спомени из политическия живот на България, София, 1932 г.

4 януари 1936 г.

Приложение

Депутати по назначение и по длъжност в историята на нашето конституционно право

Нотабили. Учредителите. Мнения за бъдещото Народно събрание на руски и български първенци. Проектоконституцията. Рапортът на първата парламентарна комисия. В пленума на Учредителното събрание. Най-демократичната конституция в света

I. Интелектуални и стопански първенци

Както Санстефанският, тъй и Берлинският договор постановяват, че Конституцията на новоосвободеното Българско княжество ще се изработи от «едно събрание на българските нотабили, свикано в Търново». По свидетелстването на Дринов сам княз Дондуков-Корсаков «особено много се трудеше да си обясни добре какви именно българи трябва да се разумяват под нотабили». След дълго обмисляне, продължава Дринов, княз Дондуков решил да състави Учредителното събрание не само от лица, които заемат високи духовни и граждански служби, но и от народни представители, избрани по един на десет хиляди жители, а също и от представителите на някои български учреждения и общества, които са принасяли полза на българския народ преди освобождението му.

Под «нотабили» е трябвало да се разбират ония българи, които са се отличавали с добро имотно състояние, почтеност и образование. Понеже в България не е имало родова аристокрация, нотабилите са могли да се определят от общата народна маса само чрез индивидуално посочване (назначение) от страна на установената временна държавна власт.

Понеже «нотабилите» са били малко на брой, те почти всички са заемали разни обществени длъжности и по този начин понятието нотабили отчасти се е покривало с понятието «висока духовна или гражданска служба». Следователно институтът на депутати по право на заемана длъжност е щял да обхване едната част от наличните народни първенци. Но тъй като не всички ценни лица са могли да заемат висши длъжности, събранието на нотабилите е трябвало да бъде попълнено чрез института на назначените депутати. Точно това е станало в действителност.

Учредителите на Българската държава

Учредителното народно събрание е било свикано в Търново на 10 февруари 1879 г. от императорския комисар княз Дондуков. От 233 народни представители само 89 са били избрани направо от народа. Останалите се разпределят така:

а) 118 депутати по право на заемана длъжност — 13 висши духовни лица, 2 касационни съдии, 103 председатели на съдилищата и председатели на губернските, окръжните и градските съвети.

б) По един представител на Рилския манастир, на българското дружество в Одеса (Палаузов) и на българското благотворително дружество във Виена (Помянов).

2) 21 депутати, назначени от княз Дондуков (между тях Петко Славейков и доктор Моллов).

Списъците на народните представители (без изборните 89) са били изготвени в канцеларията на временното окупационно правителство.

Към «нотабилите» са прибавени 89 народни избраници по решение на правителството. Дринов пише, че дипломатическите кръгове се отнесли неодобрително към решението на княз Дондуков да включи в състава на Събранието повече народни избраници. Дипломатите го обвинявали, че възнамерява да прави политически агитации с такива депутати и да се понрави на българския народ, та да го избере за свой княз. Дори след бурното заседание от 27 март 1879 г., в което Събранието е протестирало против разпокъсването на България, някои дипломати заработили за разтурянето на Учредителното събрание и за свикване на ново, «съставено не от народни избраници, а по назначение от лица, познати по своята умереност». Това държане на представителите на европейските правителства в Търново ни подсказва какво трябва да разбираме под термина «нотабили», употребен в Берлинския договор.

Мнения на русите за бъдещото Народно събрание

Около съставянето на проектоконституцията са се борили две течения, консервативно и либерално, обаче никой не е допускал, че на младото княжество ще се даде най-демократичната конституция на Европа.

Първият императорски комисар в България княз Черкаски, който е въвеждал ново управление в завзетите от руската войска български земи и е бил човек с доста напредничави идеи, е имал намерение: «да събере българските нотабили в лицето на духовенството, председателите на управителните и съдебните съвети и други влиятелни лица, за да обсъдят въпроса за избирателния закон». Черкаски е предвиждал всеобщо избирателно право, но със следните ограничения: 25–годишна възраст, притежаване недвижим имот или плащане на някакъв данък; за избираемост се изисква и образователен ценз.

Черкаски починал в деня на Санстефанския мир Заместникът му княз Дондуков е трябвало да приготви проекта за конституция. Той е бил на мнение, че Сръбската конституция от 1869 г. е най-подходяща за българския народ, а тя установява конституционно-непарламентарно управление, с Държавен съвет, чиито членове се назначават от княза, и с Народно събрание, членовете на което са половината изборни и половината назначавани от короната.

В един доклад на генерал Домантович, директор на комисарската канцелария, се казва, че «по мнението на княз Дондуков за политическото преуспяване на българите необходимо е отначало да им се даде такова държавно устройство, което постепенно ще ги приучи към разумно и спокойно ползване от правото на представителство и ще ги възпита в истинско разбиране на политическата свобода и гражданския дълг. За тази цел княз Дондуков смятал, че в конституцията трябва да се установят такива принципи, които веднага да образуват здрава опора за властта на княза».

В същия доклад на Домантович се казва, че княз Дондуков имал намерение да вложи в бъдещата конституция и следното определение на народното представителство: «Една камара, която да се свиква ежегодно по волята на княза и да се състои от депутати, избирани от народа и назначавани от княза, на трима избрани депутати князът назначава един. Сенаторите, седем на брой, които постоянно заседават в Сената и законодателстват заедно с Народното събрание, се назначават от княза».

Най-после в доклада си Домантович казва и своето мнение: «Убеден съм, че конституционното управление ще бъде най-голямото нещастие за българите; то ще предизвика партии и борби, ще създаде почва за чуждестранни интриги и още в самото начало ще свърже ръцете на княза».

Проектът за конституция, изработен в канцеларията на княз Дондуков, е претърпял няколко поправки, най-важните от които са три. Пращан е бил и в Петербург, където били направени съществени корекции. Интересно е, че поправките са все в либералистичен дух. Не е точно установено на какво се дължи това придвижване наляво, но има няколко предположения. Подозира се, че княз Дондуков предвиждал за княза голяма власт, защото вярвал, че може да бъде той самият избран за княз, но когато се убедил, че това е невъзможно, ограничил княжеските прерогативи. Други мислят, че русите са предпочитали да се облегнат на широките народни маси, защото са виждали тяхното искрено и горещо русофилство, отколкото да възлагат надеждите на бъдещия княз, който вероятно е щял да бъде немски принц. За един трети мотив ни подсеща Марко Балабанов — един виден руски чиновник по гражданското управление казвал, че напредничавите елементи в Русия искали да извлекат от войната колкото може повечко нещо за либерализма в своята страна и затова симпатизирали на по-левите български общественици, което значи, че са спомагали за създаването на една по-демократична конституция.

II. Мнения на български първенци за бъдещото Народно събрание

За да има предвид мнението и настроенията на българската интелигенция при съставянето на окончателния проект, княз Дондуков разпратил до 16 български първенци циркулярно писмо с един въпросник и ги молил да му отговорят «с пълна откровеност». Между шестте въпроса два се отнасят до народното представителство; «Какви лица трябва да заседават в парламента: само избрани от народа или и назначени по свободната преценка на княза; и по какъв начин да става избирането на депутатите». Вторият въпрос се отнася до Сената, респективно до Държавния съвет — да има ли такова учреждение, или не и да се комплектува: само от лица, назначени от княза, или една част назначени и другата част изборни?

Професор Марин Дринов отговорил, че Народното събрание трябва да се свиква всяка година и да се състои от сто депутати, избрани от народа, с мандат две години. Изборите да бъдат двустепенни. За депутат може да бъде избран всеки български поданик, навършил 30–годишна възраст, да притежава недвижим имот, да има най-малко средно образование или да е принесъл някакви услуги на избирателния окръг. Вместо Сенат Дринов предлага Народен съвет, състоящ се от 12 избрани от народа членове, но измежду лица, «отличаващи се с доказана опитност по държавните работи», като се предпочитат лица с висше образование.

Съветниците на княз Дондуков могат да се разделят на две групи: едните са за отчасти назначени, отчасти избрани депутати, а другите само за избрани от народа, обаче съчетават изборната камара с назначаван Сенат!

Вицегубернаторът Бурмов препоръчва една трета от депутатите да бъдат нотабили, избрани из тяхната среда, а останалата част избрани от населението, по трима депутати от окръг. Сливенският губернатор И. Иванов: половината депутати назначавани от княза, половината избирани от народа, Сенат е излишен. Същото препоръчват: Илия Цанев, председател на Видинския окръжен съд, митрополит Мелетий и варненският Симеон, изборите да бъдат двустепенни. Екзарх Йосиф: една четвърт назначавани от княза и трите четвърти избирани от народа чрез двустепенни избори.

Митрополит Антим препоръчва Народно събрание със само изборни депутати, но и Сенат с членове: избирани за 6 години и пожизнени по право на заемана длъжност. Председателят на Русенския губернски съд Геров: народните представители да се избират чрез двустепенни избори, а сенаторите да бъдат половината избрани от народа и половината назначени от княза. Русенският вицегубернатор Балабанов: народните представители само изборни; препоръчва белгийската избирателна система (цензова) и по един депутат на 25 000 жители; обаче «за да бъде държавният строй стабилен и за по-зрялото обмисляне на законопроектите и на държавните работи», да се учреди Сенат с 15 до 25 членове, всичките назначавани от княза из средите на висшата интелигенция и имотните класи. Тодор Икономов, инспектор на народните училища, като препоръчва депутатите да бъдат всички избирани направо от народа чрез двустепенни избори, казва: «Сенат е крайно необходим, понеже политическото възпитание на жителите е много слабо и идеите за реформи са неузрели, а народната воля вследствие на всичко това се подчинява на чести колебания и изменения». Сенаторите да бъдат 25 до 30 и да се назначават пожизнено от княза, измежду бившите министри, висшите чиновници, учените, едрите собственици и др. т.

X. Ф. Стоянов, управител на съдебния отдел, дава избирателно право на всички, но за избираемост изисква «строг образователен или имуществен ценз». За нуждата от Държавен съвет или Сенат той се мотивира така: «За да бъде полезно учреждение, Съветът трябва да събира в себе си високи познания и опитност по всички отрасли на държавното управление. Ако в Държавния съвет бъдат допуснати избирани от народа членове, може да се случи да не отговарят на казаните изискуеми условия. Ето защо най-добре ще бъде назначаването им да се предостави на княза».

Известният Палаузов препоръчва народните представители да бъдат само изборни, и то по правилата на всеобщото пряко и равно избирателно право, докато всички други са за двустепенни избори. Обаче Палаузов поставя до този демократичен парламент и един Сенат със сенатори, половината избирани от народа за по 6 години, а половината назначавани от княза, и то пожизнено. Само двата от запитаните нотабили — митрополит Натанаил и председателят на Пловдивския окръжен съд Кесяков — са се изказали за Народното събрание със само изборни депутати и без Сенат. Кесяков съветва за народни представители да могат да бъдат избирани и чиновници, цивилни и военни, като през време на сесията се смятат в отпуск. Натанаил препоръчва тристепенни избори.

Забележително е, че тенденцията е към ограничен брой народни представители, като се определят предимно по брой на окръзите, а не по броя на населението. В пленума на Учредителното, събрание, напротив, «младите» и «буйните» са били за по-многоброен парламент и са фиксирали по един депутат на 10 000 жители. В спомените си Марко Балабанов пише следното: «Гледайте, господа, гледайте, братя, Обикновеното народно събрание да се състои от колкото е възможно по-голямо число представители, от 400–500 души най-малко; трябва ние българите да се събираме по-множко и по-честичко, за да се запознаем едни с други по-отблизо! Така съветваше сериозно един сериозен господин, като сновеше между народните представители вън от редовните заседания на Учредителното събрание».

Народното събрание в проектоконституцията

През 1921 г. господин доктор К. Списаревски случайно открил в Одеса, в архива на Палаузов, първоначалния проект на нашата конституция, който дотогава беше неизвестен. Последващите изменения и окончателният проект се знаеха от по-рано.

В първоначалния проект съставът на Великото народно събрание се определя така: 1; Представителите на висшето духовенство, т. е. българският екзарх, митрополитите и управляващите епархии. 2. Губернаторите и вицегубернаторите. 3. Председателите и членовете на Върховния съд. 4. Представителите на окръжните, губернските и търговските съдилища. 5. Председателите, на градските, окръжните и губернските управителни съвети. 6. Депутати, по двама от всеки губернски град и по шестима от всеки окръг, избирани по избирателния закон от 24 август 1878 г. (Двустепенен избор, при имотен или образователен ценз.) Обикновеното народно събрание, все според първопроекта, се състои от три категории депутати: 1. По право на заемана длъжност — това са лицата, означени в точка 1, 3, 4 и 5 на горецитирания член, с тая разлика, че се взимат само половината число лица, установени чрез избор из тяхната собствена среда. 2. По избор от народа — също както в гореказаната точка 6, само че на половина по брой. 3. По назначение от княза — на всеки двама депутати князът може да назначи един депутат, като подбира лица, които «се отличават с образование и опитност в обществените работи и се ползват с уважението на страната».

В окончателния проект, който е бил представен за обсъждане и гласуване на Учредителното народно събрание в Търново, съставът на нашите две народни събрания е определен както в първоначалния проект, с незначителни поправки, най-съществената от които е, че по отношение на изборните депутати се възприема системата на изборната квота; на 20 000 жители за Обикновеното и на 10 000 жители за Великото народно събрание се пада по един народен представител.

Първият български княз е трябвало да бъде избран от Великото народно събрание, комплектувано от депутати , по право на заемана длъжност и по избор от народа: по шест от всеки губернски град и по 18 от всяко окръжие. Така е според «Особената наредба» на княз Дондуков. В първоначалния проект се предвиждат и 50 депутати, назначени от императорския комисар (Дондуков). В окончателния проект е установено, че Великото народно събрание избира нов княз, в случай че престолът остане вакантен. Обаче Учредителното събрание решило, че първият княз трябва да бъде избран от специално събрание, членовете на което да бъдат новоизбрани от народа, по трима представители на 10 000 души. Това решение вече показва накъде ще се ориентира мнозинството на конституантата.

III: Рапортът на първата парламентарна комисия

Учредителното народно събрание избрало една комисия, която да проучи проекта за органически устав и да му докладва. От рапорта ще заемем само ония места, които пряко интересуват нашата тема.

Комисията изказва пожелание в конституцията «да вее един дух на разумен консерватизъм и правителството да бъде силно и крепко» и се мотивира, че «народът трябва да се възпита в почитание към закона и да се подготви да може достойно да се ползва от свободата си». Комисията се опасява, че «неприготвеният преход от бившето деморализуваще робство в един самостоятелен живот възможно е да развие у нас и елементи, противни на всеки порядък и истинска свобода». И заключава, че конституцията трябва «да гарантира правата на народа, а в същото време да дава пълна сила на правителството в кръга на неговата компетентност».

По отношение на народното представителство комисията заема средно становище между руския проект и мнението на левицата на събранието. Тя предлага Народно събрание и Сенат, като в основата на събранието поставя изборния принцип, а в основата на Сената — принципа на депутати по назначение и по право на заемана длъжност.

В принципалната част на изложението си комисията изказва мисли, които особено днес добиват повишено значение, защото напомнят за съсловно-корпоративното или професионалното представителство. «Участието на народа, казва се в рапорта, в законодателната власт не значи само, че народът трябва да се управлява сам, но още, че в това самоуправление трябва да имат равно участие, съразмерно с взаимната им важност, различните икономически и политически интереси, които се проявяват у народа.» Като икономическа група, която трябва да има политическо влияние над държавното управление, комисията посочва на първо място притежателите на недвижимо имущество. След тях: тези, които имат средно или висше образование; капиталистите и търговците; висшето духовенство и висшата интелигенция, които «представляват важен елемент в народния живот». Най-после, за да се отговори на принципа на равенството, до парламента трябва да бъдат допуснати и всички българи, «които плащат поне сто гроша годишен данък».

Народното събрание да се състои само от народни избраници, като избирател е всеки български гражданин, навършил 21 години. Въвежда се имотен ценз (данък поне 100 гроша годишно), който се заменя с образователен ценз — завършено средно или висше образование. За избираемост се изисква още и 25–годишна възраст и грамотност.

Сенатът да се състои от 20 до 25 души, от които 10 до 15 назначени от княза, 4 по право на заемана длъжност духовни лица, избирани из своята среда; останалите 6 сенатори да се заемат от «висшите съдилища, учебни заведения и учебни дружества», а една част да се избират от народа.

Задачата на Сената ще бъде, както на горните камари изобщо, да поддържа политическото равновесие между княза и Народното събрание и да разглежда и гласува излезлите от Народното събрание законопроекти. «Сенатът, като консервативно тяло, ще служи за задържане и прекратяване увлеченията на Народното събрание, които князът не може да регулира от висотата на своето положение.»

В пленума на Учредителното народно събрание

В Учредителното събрание бързо се очертават две противоположни течения: консерватори (десни, умерени) и либерали (леви, наречени още «младите» или «буйните»). Парламентарното мнозинство се оформя в полза на левите, които налагат своите крайно народовластнически схващания, макар и не съвсем ясни, върху Конституцията.

С буйни речи, в които гори примитивен възторг към свободата, «младите» отхвърлят целия рапорт на комисията. Ползвайки се от своя суверенитет и от заявлението на княз Дондуков, че учредителите са свободни да изменят проектоконституцията по свое разбиране и воля, Събранието е прекроило проекта така радикално, че вместо предлаганото демократично ограничено и непарламентарно управление е дало на новото княжество една крайно демократична конституция.

Учредителното събрание е премахнало института на депутати по назначение и по право на заемана длъжност, заменявайки ги само с народни представители, избрани направо от народа, и то по принципите на чистия сюфраж юниверсел. Предлаганият Държавен съвет е бил изцяло премахнат и функциите му били прехвърлени главно върху Народното събрание и отчасти върху съдилищата. Консервативният Сенат също е бил изцяло отхвърлен и по този начин на почти всесилното Народно събрание е била премахната и онази спирачка, която съществува във всички парламентарни монархии и демократични републики.

Най-демократичната конституция

Обикновено казваме, че нашата Конституция е една от най-демократичните. Обаче взрем ли се по-внимателно, можем да кажем, че тя не е «една от» най-демократичната конституция на света, по време на нейното създаване.

Сръбският органически устав от 1869 г. е установявал, както казах, едно непарламентарно управление, със Скупщина от изборни и назначени депутати, с Държавен съвет и пр. Румънската конституция от 1866 г., макар заимствана направо от Белгийската, е ограничено демократична главно поради много високия избирателен ценз, имотен и образователен. Гръцката конституция от 1864 г. най-много се доближава до нашата по демократичност, но и тя не я надминава по избирателната си система, нито по институциите си, имала е и Държавен съвет, после отменен.

Но не само на Балканите. Конституцията на Северноамериканските щати установява Долна камара и Сенат, със силно правителство; президентът има широки права, а министрите са отговорни само пред него. В Европа, към 1879 г., господства конституционно-непарламентарното управление: всички германски монархии, Австро-Унгария и др. Италианското кралство има една откроирана конституция с напредващ парламентарен режим, но при ограничени избирателни права. Англия, люлката на парламентаризма, има втора камара от наследствени и назначавани лордове, но независимо от това пълно всеобщо избирателно право е въвела едва в 1917 г., с което избирателите са се увеличили от 8 на 21 милиона, английската избирателна реформа от 1867 г., която е останала в сила до реформата от 1885 г., е била значително по-ограничена от избирателната система на новосъздаденото Българско княжество.

Белгия, която се дава за пример на парламентарна монархия, установява в чл. 47 на Конституцията си имотен ценз: избирател може да бъде само този, който плаща пряк данък най-малко 20 или най-много 100 флорини — цифрата се определя от обикновения избирателен закон. След реформата от 1893 г. Белгия въведе «плуралния вот», който се състои в това, че известна категория лица (главно имотен и образователен ценз) могат да имат по два или три гласа, докато масата има само по един глас. Този множествен вот бе отменен едва през 1919 г. под далечния натиск на болшевишките идеи. Независимо от това Белгия установява по един депутат на 40 хиляди жители, а България — на 10 хиляди! В Белгия кметовете се назначават от краля с указ и се смятат делегати на правителството и представители на короната в общината.

Най-свободолюбивите републики на онова време, Швейцария и Франция, имат по две камари: Федералното събрание (Национален съвет и Държавен съвет), респективно Камара на депутатите и Сенат.

Новоосвободена България получи пълно демократично парламентарно управление, каквото нямаше нито една държава в света по онова време: само една камара, избрана по правилата на чистото всеобщо изборно право, без никакъв ценз и по един народен представител на 10 000 жители от двата пола.

Дали за добро или за зло България получи такава конституция — нека отговори историята.

В. «Демократически сговор», бр. 3363–3365, 29 май 1934 г.

Без Държавен съвет и без Сенат!

Страница из нашата конституционна история

Руският проект за конституцията ни предвиждаше Обикновено и Велико народно събрание, а освен тях и Държавен съвет като «върховна правителствена уредба», т. е. наред с Министерския съвет и министерствата.

Държавният съвет трябваше да се състои от две категории лица: а) назначени от княза, по свободна негова преценка, на брой не по-малко от 7 и не повече от 11; б) народни избраници, обаче не направо от народа, а от Обикновеното народно събрание, което избира из своята среда толкова държавни съветници, че да се паднат по двама на всяка губерния. Мандатът е двегодишен. Измежду назначените лица князът определя председателя и подпредседателя.

Функциите на Държавния съвет са били изброени в 13 точки. Те са законодателни, административно-съдебни и контролни. Между другото Д. С. представя мнение по всички въпроси, които правителството би му поставило, и обсъжда предварително всички законопроекти, които има, да се внесат в Народното събрание.

Институтът е бил зает из Сръбската конституция от 1869 г. с тая разлика, че членовете на сръбския Д. С. са изцяло назначавани от княза. Поменатите две функции са буквално преписани от Сръбската конституция, само че в нея Д. С. обсъжда предварително законопроектите и административните правилници, а в нашия проект се говори само за законопроекти.

Както Обикновеното, тъй и Великото народно събрание са били съставени, все според проекта, от три категории лица: избрани направо от народа, по един на 20 000 жители; назначени свободно от княза, по един на всеки двама избрани народни представители; и по право на заемана длъжност. В Сръбската конституция от 1869 г. намираме същия принцип на народно представителство, с тая разлика, че Великата скупщина се състои само от избрани депутати и че за Обикновената скупщина князът назначава по един депутат на всеки трима избрани. Депутати по право на заемана длъжност няма. Изборите са двустепенни и при избирателен имотен ценз.

Мненията на 16 български първенци. Проектът е бил изработен в канцеларията на княз Дондуков, без пряко участие на българи. За да узнае мнението и на българите, Дондуков отправил писмен въпросник до 16 първенци. Между зададените въпроси е бил и този: нужен ли е Държавен съвет или Сенат? Само двама от запитаните — митрополит Натанаил и председателят на Пловдивския окръжен съд Кесяков — са се изказали за Народно събрание само с избрани депутати и против Държавен съвет или Сенат. Сливенският губернатор Иванов е бил против Д. С., но половината депутати да се назначават от княза.

Професор Марин Дринов е препоръчал Народен съвет с избрани от народа членове, но така, че «да се отличават с доказана опитност по държавните работи» и да се предпочитат хора с висше образование.

Тодор Икономов се е мотивирал така: «Сенат е крайно необходим, понеже политическото възпитание на жителите е твърде слабо и идеите за реформи са неузрели, а народната воля вследствие на всичко това се подчинява на чести колебания и изменения». Сенаторите да се назначават пожизнено от княза и да бъдат взимани измежду бившите министри, висшите чиновници, учените хора, едрите собственици и др. т.

Управителят на съдебния отдел, Хр. Стоянов, е отговорил, че Държавният съвет или Сенатът, «за да бъде полезно учреждение, трябва да събира в себе си високи познания и опитност по всички отрасли на държавното управление».

Всички 13 първенци отговарят, че държавните съветници или сенаторите трябва да бъдат назначени от княза пожизнено или временно или пък да бъдат половината избирани от народа. Вицегубернаторът на Пловдив Бурмов е предложил за депутати да могат да бъдат избирани и «лица, които са на гражданска или военна служба». Председателят на Пловдивския областен съд Кесяков се изказва против Д. С., но иска за народни представители да бъдат избирани «и чиновниците, както и военните лица, които през време на сесията се считат в отпуск».

Първата парламентарна комисия е била избрана от Учредителното събрание със задачата да проучи руския проект и да го докладва. Комисията се е състояла от 15 депутати, измежду най-образованите. Тя е представила принципиален преглед на проекта в един рапорт, знаменит по своята политическа зрелост. Някои мисли из този рапорт добиват особена релефност сега, след полувековен опит.

Комисията пожелава «в нашата Конституция да вее дух на разумен консерватизъм и нашето правителство да бъде силно и крепко». Комисията иска «една Конституция, която да гарантира правата на народа», но същевременно «да дава пълна сила на правителството в кръга на неговата компетентност».

Народното представителство се поставя не върху принципа на механическото равенство, както е в индивидуалистично-либералната система, а върху принципа на общественото значение, който днес е в ход и намира приложение както във фашистка Италия, тъй и в съставянето на френския стопански съвет. С дълбочина и чувство на мярка този избирателен принцип е разработен напоследък от професора в Лилския университет Бернар Лаверн(12). Ето и самия текст от рапорта:

«Участието на народа в законодателната власт не значи само, че народът трябва да се управлява сам, но още, че в това самоуправление трябва да имат равно участие, съразмерно с взаимната им важност, различните икономически и политически интереси, които се проявяват у народа». Комисията предлага имотен ценз, притежаване на недвижима собственост и данък поне сто гроша годишно. Образователният ценз замества имотния. Така съставеното народно представителство ще «съдържа в себе си всичките групи на интереси, които имат значение в живота на българския народ».

Комисията заменя Държавния съвет със Сенат като същинска втора камара, защото намира, че «няма достойни хора, каквито изисква Държавният съвет», т. е. че съществуването на едно такова учреждение предполага лица с най-високи умствени, образователни и нравствени качества. Сенатът ще представлява консервативния дух на Конституцията и ще «има за задача да смалява и смекчава спречкванията и сблъскванията, които по въпроса за законите биха могли да станат между княза и Народното събрание», а също тъй «служи за сдържане и прекращение на увлеченията на Народното събрание». 10–15 сенатори ще назначава князът, и то пожизнено, трима избрани от средата на висшето духовенство; и 6 сенатори да бъдат или избирани от народа, или вземани от висшите съдилища, учебни заведения и ученически дружества.

Учредителите отхвърлят Сената. Първото парламентарно «сражение» — предвестникът на много и много парламентарни прелести — стана по повод на Сената. Нашите млади политици и от двата лагера са проявили необикновен блясък в словото, аргументацията и демагогията. Мястото не ми позволява да цитирам всичко интересно. То заслужава да се препрочете именно сега.

Пръв срещу рапорта на комисията се нахвърля Петко Каравелов, с много темперамент и никаква, да не кажем погрешна, аргументация. «И що виждаме ние в този рапорт? Наместо принципи някакви си четири начала, подплатени с консервативен вятър», казва ораторът и предлага целия рапорт да се отхвърли.

Петко Р. Славейков, назначен за депутат от княз Дондуков, развива един рядък дар на прочувствено ораторство. Той засяга най-чувствителната страна на народните представители: свободата и националното честолюбие. «Всичките ни неприятели са ни борили с това, че не сме узрели за свобода. Но ето че една комисия от Народното събрание иде да потвърди думите им, като казва, печатно заявява, че ние не сме още за пълна свобода, когато за тази свобода толкоз драгоценна кръв проля братский нам руски народ и нашият народ понесе толкова скъпи жертви!» Най-после, като античен трибун, самораслият поет заявява: «От името на народа не приемам рапорта. На свободата се турят окови!».

Със същия ораторски блясък, но по-тежко, със спокойствието на нападнат великан, митрополит Климент застъпва противоположното схващане: «Ръкопляска се от Събранието, казва той, на думите на господата Каравелов и Славейков. Особено господин Славейков каза, че комисарите са земали пари, за да вържат свободата на народа. Но комисията, именно като вземаше предвид, че има такива хора, които сякогаш злоупотребяват със свободата, намери за нужно да предложи тези ограничения, които е изложила в рапорта. Тука ми дохождат наум думите на една французка писателка: «Свободо, какви злоупотребления не стават с тебе!» А най-вече злоупотребяват със свободата тия хора, на които в устата е сякогаш думата свобода и които постоянно казват, че се подвизават за народа!».

Подложен на гласуване, рапортът е бил отхвърлен. С това е бил отхвърлен и Сенатът. Борбата е била пренесена извън Учредителното събрание, в пресата и словоборството. Този исторически момент се нуждае от специално научно изследване. Засега може да се спомене, че наред с романтичните чувства на свободолюбие и национална гордост важна роля е играла и старата вражда между чорбаджиите и простия народ. Членовете на комисията са били повечето «чорбаджии» или учени чорбаджийски синове. В тяхното предложение представителите на «народа» вероятно са подозирали опит да си осигурят и занапред същото привилегировано положение, каквото са имали при турското владичество. Колко разпространено е било това убеждение, може да се съди от едно писмо на княз Дондуков до руския военен министър, в което се казва:

«Извѣстно, что при турецкомъ правительствѣ преобладанiе центральной власти сказывалось на каждомъ шагу и болгарское самоуправленiе, вовсе не существуя въ дѣйствительности, находилось в рукахъ такъ называемыхъ чорбаджiе, причинявшихъ немалый вредъ населенiю.» (Овсяный, Сборникъ материаловъ и пр., т. 7, стр. 142). Това обстоятелство трябва да се има предвид, когато се изследва пословичната ненавист на българина към властта и дори към държавата.

Учредителите отхвърлят и Държавния съвет. Разисквайки проекта статия по статия, Учредителното събрание идва до чл. 141, който предвижда един Д. С.

Народният представител Касабов пръв взима думата, за да напомни, че Д. С. се е родил в абсолютната монархия и че е излишен там, гдето има народно представителство. Все пак той не отрича ползата, но «за членове на Д. С., казва ораторът, князът или царят призовава хора учени, хора опитни; но това бива така само в теория, а на практика често става наопаки. По другите места Д. С. се състои от бивши консули, бивши няколко години министри, председатели и членове на Касационния съд, бивши губернатори и изобщо от хора учени и опитни. Така съставен, Д. С. е нещо важно и добро».

Защитата на Д. С. поема Берон. Колкото и да са многобройни народните представители, те пак могат да пропуснат нещо важно. Министрите не могат да вършат всичко. Ще може ли Народното събрание да разгледа с нужното спокойствие и компетентност законопроектите, които се внасят от министерствата? «Бързите решения не са добри; не трябва леко да се отнасяме към такива важни неща, като Д. С. Преди отхвърлихме Сената, а сега искаме да отхвърлим Д. С. Нека отхвърлим безполезните неща, но да приемем потребните.» Берон иска Д. С. с избираеми от народа, а не назначавани членове.

Драган Цанков намира Д. С. безпредметен. «Щял да обсъжда предварително всички законопроекти; но те ще се приготовляват от министрите, както и трябва да бъде, защото те ще знаят какви законопроекти са потребни. Затова ли ще пращаме законопроектите в Д. С., за да ги държи по два-три месеца? Белким той ще съди по-добре от министрите?»

Петко Р. Славейков намира Д. С. за полезен, но заявява, че нямаме подходящи лица. Берон пак взима думата и заявява, че трябва да отблъскваме само лошите, а не и добрите съветници. «Има много князе, които се разхождат без княжество по причина на лоши съветници.» «Д. С. ще бъде приготовително учреждение, за по-скорошното свършване на работите. Де ще имат възможност 200 депутати да се споразумяват с министрите и последните да им разясняват всичко? Недейте оставя на министрите всичко, което може да се раздели между тях и Д. С.»

Не само поради бледата защита, но предимно по същите психологически причини, които причиниха провалянето на Сената, Държавният съвет е пропаднал със значително мнозинство.

* * *

Така пропаднаха предложенията за Държавен съвет или Сенат и се създаде нашата Конституция, която беше най-демократичната на света по онова време. На един девствен от политически пороци народ се даде пълна свобода да ги опознае и да се пристрасти към тях. Чувството на национална солидарност, което създаде подвига на Възраждането, стана жертва на западноевропейския индивидуализъм.

Пред нас стои полувековна история. В нея Търновската конституция е играла значителна роля. И ако признаем, че не всичко е било безпогрешно, не следва ли да направим усилие над навика си и да се върнем към някои благотворни идеи от първите дни на нашия държавен живот?

Сп. «Нова България», кн. 5, 1935 г.

Политико-философската и правната същност на парламента

I

Великата френска революция положи ясно и категорично основите на модерната представителна система, като присади съсловното представителство върху принципа на народния суверенитет. Това присаждане се извърши бързо, на компромисни начала, и включи в себе си известни противоречия, които и до днес съставят най-слабото място на системата. Нека разгледаме последователно идейните основи и процеса на присаждането, на колебанията на компромисите.

Върху първите учредителни събрания най-силно и пряко влияние упражняваха теориите на Русо и Монтескьо. И двамата мислители искаха новата свободна държава да се изгради върху развалините на кралския абсолютизъм. Но в методите те се различаваха основно. Русо дедуцираше новата държава из постулатите на общата народна воля, на личната свобода и пълното равенство и стигаше неизбежно до прякото народовластие. Монтескьо, макар да не е чужд на естественото право, беше предимно позитивист — той изхождаше от положителното конституционно право изобщо и особено на Англия, като въздигаше в общоважещи принципи най-съществените позитивноправни норми. И докато Русо категорично отрече народното представителство, Монтескьо тъкмо върху него постави новото държавно устройство. Основното противоречие между ученията на Русо и Монтескьо е безспорно установено от модерната наука; то не е останало незабелязано и от публицистите на революцията, но те нямаха много време за чисто теоретични спорове, нито спокойното задълбочаване на кабинетните учени — те съединиха ученията на Русо и Монтескьо в едно цяло като две части на едно ново политическо евангелие и упоени от шеметния развой на събитията, взеха от единия и другия всичко, що им потрябва, всичко, що им допадаше в момента. Накратко казано, те заеха от Русо идеята за всемогъщата народна воля и я съчетаха с представителната система на Монтескьо, разрешавайки тежкото вътрешно противоречие с една конституционна норма: суверенитетът принадлежи на народа, но народът може да го упражнява само чрез свои представители. Обаче позитивноправната норма не можеше да премахне противоречието и то остана като тлееща покрита главня. Понеже в това вътрешно противоречие се крие една от причините за кризите в демокрацията, налага ни се да го разгледаме по-отблизо.

Русо обяви гражданите за свободни и равноправни, а народа за собственик и носител на суверенитета. Свободната държава се управлява от общата воля, която е волята на народа като цяло. Макар общата воля да не е сбор от волите на отделните граждани, все пак тя конкретно се установява чрез гласуване: «Една воля, пише Русо (Contract soc. I. 2), за да бъде обща, не е винаги необходимо да бъде единодушна, но е необходимо, щото всички гласове да бъдат пресметнати; всяко формално изключване нарушава общността», с други думи, всички граждани трябва да гласуват на равни начала, без цензови ограничения, защото всеки гражданин носи една равна частица от суверенитета. От това следва, че общата воля се образува чрез пряко изказване, без посредници представители. «Аз казвам, пише Русо, че суверенитетът, бидейки само упражнение на общата воля, никога не може да бъде отчужден и че суверенът (народът), който е колективно същество, може да бъде представен само пряко чрез себе си, защото властта може да се прехвърля, но не и волята. В действителност не е невъзможно една частна воля да се съгласува в някои точки с общата воля, но невъзможно е това съгласуване да бъде трайно и постоянно; понеже частната воля се стреми по природа към привилегии, а общата воля се стреми към равенство. Още по-невъзможно е да се установи някаква гаранция за това, че въпросното съгласуване ще съществува — дори когато е налице, то ще се дължи на случайност. Народът може да каже: «Засега аз искам това, което този човек иска, или поне каквото казва, че иска»; но народът не може да каже: «Каквото този човек пожелае утре, ще го желая и аз», понеже е абсурдно свободната воля да си налага вериги за бъдещето. Ако народът обещае чисто и просто да се подчинява, той се самоунищожава, той изгубва качеството си на народ. В момента, когато си постави господар, народът престава да бъде суверен и политическото цяло се разрушава.» Господар ще бъде парламентът, който иска и решава от и за народа. Заключението е, че по своето естество общата воля не може да бъде представлявана.

Властта, която Русо дава на народа, е всеобщата; тя дори е по-голяма и по-безконтролна от властта на един абсолютен монарх. И Русо е логичен, когато приписва тази колосална сила не на един парламент, не на мнозинството или на един управляващ елит, а на целия народ като едно тяло — La volonté générale est celle du corps du peuple. Трудностите и противоречията започнаха от момента, когато общата или народната воля, в името на която революционните учредители мислеха, че могат да извършват всичко, трябваше да се осъществи и да се приложи на дело. По необходимост налагаше се да се прибегне до мнозинството и представителната система, без много да се разсъждава, че колосалната власт на цялото не може безнаказано да се припише на една част от цялото, пък била тя и по-голямата част; с други думи: общата воля на Русо да се упражнява само от мнозинството, или още по-лошо: от представители на мнозинството. Наистина, на народното представителство се наложиха редица контролни ограничения, например разделението на властите, но принципът на народния суверенитет и на присъщата му народна воля (изразителка на общия интерес) бяха запазени като основни съставки на новия държавен строй: представителната демокрация.

Русо допусна само едно представителство в изпълнителната власт. «Понеже законът е изявление на общата воля, ясно е, че в законодателната власт народът не може да бъде представляван; но той може да бъде представен в изпълнителната власт, която е прилагане на закона» (Contract soc. III. 15). Това изключение Русо допуска не за да отслаби, а за да засили влиянието на народа, като направи органите на изпълнителната власт прости негови комисари. Монтескьо, напротив, цели преди всичко да ограничи и контролира всяка една от трите власти, за да не бъде никоя всесилна. В учението на Монтескьо има още три особености, които заслужава да бъдат отбелязани.

1. Народът е негоден да извършва сам политическите си работи, но той има удивителната интуиция, пък и обективна възможност да познава кои са способните хора и да ги избира за свои представители; изборите трябва да бъдат по-чести, за да могат да се поправят заблудите на избирателите, за да могат да бъдат сменявани лицата, за които «народът си е съставил лошо мнение». 2. Монтескьо е против императивния мандат, защото някои представители понякога щели да бъдат принудени да чакат нови инструкции от избирателите си и с това да спират хода на общата работа, дори: «всеки депутат би могъл да стане господар на другите и в най-важните моменти да парализира по своя прищявка цялата сила на нацията». Русо, напротив, иска запазване на императивния (повелителния) мандат с цел «представителите да бъдат заставени да следват точно дадените им инструкции и после да представят строг отчет пред избирателите си за своето поведение в събранието». 3. С факта, че допуска отделна камара за наследствената аристокрация, Монтескьо установява не чисто народно, но и едно съсловно представителство, дори и териториално представителство, защото мисли, че «членовете на законодателното тяло не трябва да се избират общо из средата на народа (например с обща за цялата държава листа), но по-добре е жителите на всяко по-важно място да си избират по един представител»; мотивът е утилитарен; защото «ние познаваме много по-добре нуждите на своя град, отколкото на чуждите градове, и защото съдим за способностите на нашите съседи по-правилно, отколкото за далечните ни съотечественици». Противоречията между двамата духовни представители на революцията са очевидни; остава ни да разгледаме как приложителите на техните идеи са се опитали да ги помирят и синтезират.

II

Доктрината на революцията, изразена в писанията, речите и конституционноправните установления на дейците от Националното събрание, се свежда към наливане на ново хетерогенно съдържание в Русовата теория за общата народна воля. И сякаш от този момент започва навикът да се говори и действа от името на «народа», т. е. на целия народ, макар да няма реално отношение между същинската воля на народа и неговия формален и самозван представител.

Ние вече познаваме учението на Русо за суверенитета на народа като цяло и за всемогъществото на общата воля. Революционните доктринери възприеха и двете теории, защото те им даваха основание да отрекат кралския абсолютизъм и ги снабдяваха с неограничена власт. Но докато Русо приписваше тази власт на целия народ и искаше тя да се упражнява непосредствено от гражданите, Националното събрание с едностранната си декларация от 17. VII. 1789 г. се самообяви за пълен представител на народа и изразител на общата воля. Тази важна декларация бе една политическа необходимост за делото на революцията, но тя е първото съдбоносно нарушение на Русовата теория, защото на мястото на реалната и непосредно изразена воля на всички граждани поставя една правна фикция. Колосалната власт на целия народ вече се присвояваше от едно събрание, което не бе избрано тъкмо за революционни проебразования и което образува правното си основание чрез едностранно волеизявление.

Най-влиятелният конституционалист на Националното събрание и теоретик на представителната система, абатът Сийес, взима за изходна точка Русовото учение за народния суверенитет и за всемогъществото на общата воля, но веднага прави едно толкова съществено отстъпление от него, че изменя съдържанието, запазвайки само формата («народна воля») и силата (народът е властен да върши всичко). Сийес признава, че всички власти в държавата са еманация на общата народна воля и че «тази воля трябва да бъде общ резултат на всички частни воли; защото няма съмнение, че първата воля на известно число хора, които предполагаме, че се събират в политическо общество, е тъкмо сборът от всички воли...». Тук ясно се възприема учението на Русо; обаче със следващите мисли Сийес всъщност го отрича, макар че се домогва да го примири и свърже с Монтескьо: ...Но ако изискваме, щото общата воля (вместо volonté générale авторът казва volonté commune) винаги да бъде точен сбор от всичките воли, това би значело да се откажем занапред от възможността да имаме общи желания, то би значело да разтурим обществения съюз. Ето защо абсолютно необходимо е да признаем на едно подходящо мнозинство всички качества на общата воля.» Отстъпленията от учението на Русо стават две: първо, вместо целия народ ще решава едно представително събрание; и, второ, вместо с приблизително поне единодушие, решенията ще се взимат с «подходящо», т. е. най-често с абсолютно мнозинство (1/2 + 1). И така, в действителност могъществото на общата народна воля ще се упражнява от мнозинството на народните представители.

За да направи системата си приложима на практика, Русо предлага: гласуваните от събранието закони да бъдат подлагани веднага на задължителен референдум с «да» или «не», защото в прякото допитване до народа може да се прояви неподправената обща народна воля. Тази теза са защитавали ораторите Робеспиер, Песъйон де Вилньов и други якобинци, но Националното събрание отхвърлило референдума като противоречащ на представителната система: че парламентът (по правна презумпция) изразява общата народна воля. В действителност господстващата в Националното събрание буржоазия не е искала да изпусне властта от ръцете си и да я дели с народната маса.

Националното събрание възприе представителната система не само поради физическата невъзможност за осъществяване на пряката демокрация, но и поради известно недоверие в самоуправителната способност на народните маси. Ние вече споменахме по-горе аргументите на Монтескьо, които станаха основни за първите европейски учредители.

Сийес обръща внимание на обстоятелството, че модерният гражданин е премного зает със своите частни грижи и няма време да се занимава с държавните работи: «Модерните европейски народи много малко приличат на античните народи (прави се намек за атинската пряка демокрация). Ние се интересуваме само от търговия, земеделие, фабрики и пр. Желанието за богатства превръща държавите на Европа в обширни работилници. И ние сме принудени да смятаме повечето хора за работни машини... По-голямата част от нашите граждани нямат нито достатъчна подготовка, нито достатъчно свободно време, за да желаят да се занимават непосредствено със законите, които трябва да управляват Франция; те искат да си назначат представители; и понеже такова е желанието на мнозинството, малцината просветени граждани трябва да му се подчинят; защото е знайно, че в организираното общество желанието на мнозинството създава закони за всички». И в заключение Сийес казва: «Безспорно е, че депутатите идват в Народното събрание не за да съобщят вече установеното желание на своите преки упълномощители, но идват, за да решават и гласуват свободно, съобразно със сегашното си мнение, образуващо се при осветленията, които Събранието може да даде всекиму». В речта на знаменития абат са проведени няколко важни принципа: повечето избиратели нямат нужната подготовка, за да се занимават с държавните работи, затова те изчерпват правото си на законодателство, като си избират подходящи представители; изборът е свободен, но системата благоприятства да се образува една особена категория специалисти: държавните мъже, политиците, парламентаристите, управляващият елит. В последното изречение на Сийес се набелязва и правната същина на народното представителство: то не е пряк проводник на желанията на избирателите (такова бе съсловното събрание), а е самостоен институт за установяване на своя свободна воля, която се презюмира като воля на народа. Последната мисъл поставя пред нас проблема за правното отношение между народното представителство и народа, между депутата и избирателите му, а оттам — и проблема за правната природа на депутатския мандат и на парламента изобщо. С тези проблеми ще се занимаем по-долу; тука ще изтъкнем само някои противоречия на представителната система, включени в нея още при създаването й.

Общата воля според Русо може да се установи по съдържание и да се изрази външно чрез пряко допитване до всички граждани: «Когато на събрания на народа се представи за одобрение един закон, то значи, че се пита дали законът отговаря на общата воля. Всеки изказва мнението си чрез гласоподаване. От резултата на гласуването се установява съдържанието на общата воля». Но Националното събрание отхвърли задължителния референдум и установи чисто представително управление: всички власти изхождат от народа, но той може да ги упражнява само чрез делегация, т. е. не пряко, а чрез представители. Обаче, щом между народа и държавата застане една трета воля, народният суверенитет е отречен, защото волята на представителите може да не съвпада по съдържание с волята на представляваните и защото «в момента според Русо, когато един народ си избере представители, той престава да бъде свободен народ». Волята като индивидуална проява не може да бъде представлявана — волевото представителство е юридическа фикция, но не и психологичен факт. Ние няма да се формализираме в това, че когато се законодателства и тепърва се твори положителното право, за правна фикция още не може да се говори; ние приемаме държавата като дадена; но настояваме на обстоятелството, че волята на народа (на избирателите) е психологически и фактически различна от волята на представителите.

Един опит за смекчаване на посоченото противоречие е направен с т. нар. атомистично представителство. Гражданите на една избирателна колегия се съгласяват да изберат едно лице и с това се образува общата воля на колегията. Сборът от волите на всички колегии ще състави общата народна воля. Избраният представител ще занесе в парламента мислите и желанията на своите избиратели. Сборът от всички представители ще изразява мислите и желанията на всички избиратели, на целия народ. Това чисто индивидуалистично схващане, което е твърде популярно и днес, стои в зависимост от схващането на народа като агрегат от личности атоми, които не губят своята индивидуалност, макар и да са социално събрани и правно свързани. Ето как си е представял този възглед Мирабо, един от първите учредители на представителната система: «Съсловните представители са за народа това, което е една географска карта за земното пространство: копието винаги трябва да има същите пропорции както оригиналът... Когато един народ е многоброен и не може да бъде свикан в едно събрание, той се свиква в няколко събрания (т. е. избирателни колегии) и индивидите на всяко отделно събрание дават на едно лице правото да гласува вместо тях. Следователно всеки представител е народен избраник. Сборът от всички представители съставя народа».

Атомистичното представителство по своята природа е неразривно свързано с императивния мандат, а ние знаем, че една от първите грижи на Националното събрание бе да освободи членовете си от задължителния мандат и да впише това освобождаване в Конституцията като общоважеща норма. Щом народният представител не е юридически задължен да следва наставленията на избирателите си (напр. чл. 87 от нашата Конституция), щом не им дължи сметка за работата си и щом те не могат да му отнемат мандата, докато трае легислатурата, това значи, че правната (не и политическата) връзка между представител и представлявани е скъсана и че представителят е свободен да има своя воля, независима от волята на избирателите си, дори противна на тяхната. С това конституционноправно положение на народния представител атомистичното представителство е логически несъвместимо. И така, първата европейска конституция, установявайки представително управление, възприе от Русо принципа на народния суверенитет и на общата народна воля, но прекъсна и правно отрече логическите изводи от тях.

Неколцина депутати от крайната левица силно са реагирали срещу постановленията на буржоазното Национално събрание. Робеспиер например, верен на Русо и на прякото народовластие, високо е заявявал: «Невъзможно е да се твърди, че народът е задължен да делегира всичките си власти... Не може да се каже, че съществува едно право, което народът не е властен да упражнява, дори въпреки желанието си». Депутатът Ribaud de Saint-Etienne твърдял, два дни след Робеспиер (което показва колко упорити са били дебатите), че «народът не може да делегира законодателната власт, защото ще престане да бъде суверен: народът всякога има правото да си вземе обратно тази власт, ако я е делегирал или загубил, и да измени законите според волята си». Левицата не е била послушана, но именно тя на следната година събори Националното събрание чрез преврат в името тъкмо на потъпкания народен суверенитет и създаде якобинската конституция от 1793 г., която не можа да се приложи, защото чистата демокрация бе задушена в кървите на терора. Когато якобинството бе сразено и дойде умерената Директория, докладчикът на новата конституция от 1795 г. Боаси д’Англа каза: «Ние се старахме да запазим от конституцията на 1793 г. всичко, що би могло да бъде полезно, но се оказа, че тя е само формално запазване на всички елементи на безпорядъка, че е организация на анархията».

Представителната система се наложи в първата европейска конституция главно по политико-утилитарни съображения, най-важните от които отбелязахме. Тази система е господстваща, оттогава и досега, в целия културен свят, с редки изключения (задължителен референдум, народна инициатива, плебисцит) и някои корекции в полза на народа като числена маса (пропорционална изборна система, кратки легислатури, разтуряне на парламента и др.). В доктрината на Френската революция представителната система бе примирена с принципа на народния суверенитет чрез една фикция: народът остава единствен притежател на суверенитета и затова е извор на цялата политическа власт в държавата, но упражнението на тази власт народът е длъжен да повери на свои представители. Защо е длъжен? По редица политико-утилитарни съображения. Върху тях обаче може да се спори. Затова проблемът е от политико-философско, а не от юридическо естество и се отнася към областта на научната политика. Когато двете гледища не могат да се примирят, по-силната социална група налага своето схващане и чрез конституцията го обявява за единствено задължително. Теоретично може да бъде подкрепено и едното, и другото гледище; но понеже се борави с постулати и догми, никоя теория не може да бъде категорична освен условно. Разрешението на спора се обуславя от политико-философското гледище на индивида или на епохата, от личните или народните особености, от разпределението на социалните сили в даден исторически момент. Все пак най-много и най-убедителни аргументи говорят в полза на представителната система, която, макар несъвършена като всяко човешко дело, се смята от политическата наука за най-добрата възможна форма на управление — всеобщото й възприемане и 150–годишното й прилагане доказват това. В що се състои тая система?

III

Френското национално събрание от 1789 до 1791 г., което учреди първата модерна конституция в Европа и създаде новата конституционна доктрина, възприе от своите учители теоретици и от традиционните съсловни събрания за народното представителство в смисъл: депутатът представлява целия народ, а парламентът желае и решава за и вместо народа. За доктринерите на революцията тези две догми бяха прости и ясни, но съвременната наука установи, че те са сложни и противоречиви в себе си.

Що е народният представител! — питаше Талейран в заседанието от 7. VII. 1789 г. и отговаряше: «Това е човекът, когото избирателната околия натоварва да желае от нейно име. Що е депутатският мандат! Това е актът, който прехвърля върху депутата правата на избирателната околия, който го прави неин представител и чрез това представител на целия народ». Избирателната колегия изпраща един депутат, за да решава, обаче «невъзможно е човек да решава, когато мнението му е натрапено». Вън от това избирателната колегия не може предварително да знае какви въпроси ще бъдат повдигнати в парламента и как те ще се оформят в течение на разискванията, за да може предварително да определи мнението си и да го внуши на своя представител. Ето защо избирателите посочват на своите избраници само целта, която трябва да преследват, задачите, които трябва да изпълнят, а избраниците свободно си избират пътя и свободно съобразяват средствата към поставената цел. Тъкмо това, заключава Талейран-Перигор, прави депутатите истински представители. В същия смисъл се е изказал и Барнав: такова е било господстващото схващане в Националното събрание, такова е и сега, след 150 години, всред неспециалистите.

От правно гледище отношенията между народния представител и народа (избирателите) са отношения между упълномощен и упълномощител. Институцията е заета от частното право: волята на мандатаря се смята за воля на манданта. Пълномощието е договор, от който произтичат взаимни права и задължения. Пълномощникът не може да направи нищо повече от това, което е предвидено в неговото пълномощно. И ако депутатството е мандат, то той трябва да бъде императивен. Ако пълномощникът се отклони, упълномощителят може да оттегли мандата и евентуално да иска вреди и загуби, дори наказание. Общо правило е, че всеки пълномощник е длъжен да даде сметка за своите действия. Обаче депутатският мандат отрича всички тези правни последици: мандатът е безвъзвратен, пълномощникът е правно неотговорен, дадените инструкции са недействителни.

Измисля се една нова институция: «свободен» мандат, но прилагателното не може да отстрани основните вътрешни противоречия, защото същественото на мандата е именно взаимната обвързаност на контрахентите. С факта, че в самата конституция (например у нас чл. 87) изрично е забранено на народните представители да взимат от избирателите си задължителни инструкции, правната връзка между представители и представлявани е скъсана, сиреч твърдението, че волята на парламента е воля на народа избирател, е позитивно необосновано и се превръща във фикция, в политическа догма. Желанието на революционните доктринери да приложат на дело народния суверенитет, но при една представителна система, неизбежно водеше към противоречие с правната действителност и завършваше в популярната политическа фикция: народното представителство представлява народа. В този смисъл термините депутатски мандат и народен представител се употребяват и до днес.

Щом същината на мандата е взаимната правна зависимост между контрахентите и щом модерното представителство се отличава от съсловното тъкмо поради пълната правна независимост на избраните от избирателите, следва, че депутатството не е мандат, защото няма налице най-важните елементи на пълномощния договор. А тъкмо представителството по мандат, т. е по свободно договорно съглашение между двете страни, е съвместимо с народния суверенитет, защото само при тази конструкция може да се мисли, че народът е титуляр на суверенната власт и свободно делегира упражнението и на свои представители. Това значи, че правното основание на представителството е народна воля, изразена чрез изборите; че представителите са проводници на тази воля, изразена чрез изборите, и че те са само инструмент на осъществяването й. Обаче ние видяхме, че премахването на императивния мандат премахва правната връзка между представители и представлявани и че парламентът не става проводник на свободната народна воля, а си изработва своя собствена воля, юридически напълно независима, и тази своя воля обявява за воля на народа. Пита се, не може ли да се приеме, че в случая има не представителство по мандат от народа, а представителство по силата на конституцията?

Институцията на представителство по закона съществува в частното право, например непълнолетните и недееспособните се представляват от своите родители или настойници, като волеизявленията на авторите законно се смятат за волеизявление на първите. Правното основание в този случай е не волята (пълномощието) на представлявания, а повелението на правната норма. Английските конституционалисти от Томас Смит и Баякстон насам смятат парламента за представител на целия народ: всеки депутат представлява всички граждани и всеки гражданин е представен в парламента. Но понеже парламентът се състои от две камари, от които горната е наследствена, логично следва, че в английската доктрина се приема представителството по закона. Щом народът не избира членовете на Камарата на лордовете, значи: не е имал възможност да ги упълномощи чрез избор. Институцията the King in Parlament причислява и наследствения крал към парламента. Тази конструкция е правилна, защото принципът на народния суверенитет е чужд на английската политическа доктрина — новата държава се гради върху взаимни, позитивноправно установени отстъпки между крал и парламент. Обаче френските учредители, възприемайки тържествено Русовия народен суверенитет, постановиха, че «Френската конституция е представителна; представителите са законодателното тяло и кралят». Кралят е наследствен, а не е упълномощен от народа чрез избор да царува. Следва ли да заключим, че във Франция имаме представителство по силата на закона? Не, защото всички оратори говорят за мандат от народа; само кралят остава настрана, по изключение, като израз на колебанието между монархията и републиката в Националното събрание. И иначе не е мислимо, защото представителството по закона е несъвместимо с народния суверенитет — как може да бъде суверен един народ, който е недееспособен, подобно на малолетните, душевноболните, разточителните? Остава ни да си построим нова теория, като кажем, че в случая има публичноправно (конституционно) представителство, което по своята правна същност се различава от частноправното. С една такава конструкция биха се постигнали два желани резултата: първо, ще се избегнат логическите противоречия и, второ, ще се спаси необходимата за модерната демокрация политическа догма, че народът се самоуправлява. Тази работа бе успешно извършена от германската юридическа школа.

Карл Гербер застана върху положителното конституционно право и с помощта на правната логика доказа, че народното представителство не може да бъде представителство по силата на пълномощно от народа. Основната грешка на мандатната теория се състои в това, че тя отъждествява изборите с упълномощаването. Изборът по своята правна природа е само средство за установяването на един орган за разлика от бюрократичното назначаване. Ако мандаторът се освободи от всички правни задължения към манданта, той вече не е представител на друго лице, а действа от свое име.

Лабанд разви теорията на Гербер съобразно с общата си система. Народът не е самостоятелна личност. Той не е правен субект и юридически няма своя воля, от което следва, че народът няма формалноправна възможност да упълномощава и да упражнява чрез свои представители права или волеви актове. Названието «народни представители» няма юридическо, а само политическо значение, защото техните права не са им дадени от друг правен субект (народа), а се основават непосредствено върху конституцията. Парламентът е само орган на държавата. Обстоятелството, че той се образува само чрез народен избор, показва, че посредством него всеки гражданин упражнява косвено влияние върху държавната политика. Но с избирателното право, чието упражняване съставлява един-единствен акт на народно участие в управлението, юридическата намеса на народа се изчерпва. «Твърдението, че посредством парламента народът взимал постоянно участие в хода на държавните работи, е неюридическо. Щом изборите минат, прекъсва се всяко участие, всяко съдействие, всяко правно-релативно участие на целия народ, т. е. на всички поданици, върху волевите решения на държавата.»

«Парламентът получава властта си не от волята на избирателите, а непосредствено от конституцията и от законите, затова той изцяло запазва правата си дори когато решенията му стоят в открито противоречие с мнението на народа. Парламентът не е представител или мандатьор на избирателното тяло, на някоя партия или група, защото неговата власт е напълно независима от волята на неговите избиратели.»

Неумолимата логика на Лабанд бе съкрушителна за преминалата отсам Рейн политическа доктрина на Френската революция. Всички вътрешни противоречия на мандатната теория за народното представителство са отстранени, но и много съкровени илюзии на модерния гражданин са помрачени, най-главната от които е илюзията, че народът се самоуправлява, че гражданинът не е само обект на държавната власт. Конструкцията на Лабанд е безпогрешна от гледището на правния формализъм, но в нея звучат две високи ноти: скритата ненавист към либералната демокрация и всевластието на правната държава.

Георг Йелинек, макар да принадлежи към господстващата тогава юридическа школа и да бе приятел и сподвижник на Лабанд, забеляза, че строгият юридизъм не може да обясни и правно да осмисли очевидни истини, като например тази, че посредством демократизирането на избирателната система държавите претърпяха големи изменения не само във формата на управлението, но дори в органическия си строеж. Историята на английския конституционализъм е най-добрата илюстрация към тази мисъл. Ако действително между народа и депутатите не съществуваше никаква правна връзка; ако народните представители нямаха задължения към избирателите си; и ако парламентът изказваше само своята, а не и народната воля, упоритите борби за въвеждане на всеобщо, равно и тайно избирателно право, за заменяне мажоритарната с пропорционалната система, за намаляване легислатурата, за разтуряне на камарата и произвеждане на ново допитване до народа — не биха били оправдани. А проста истина е, че всяка една от тези извоювани от народа придобивки се е отразявала пряко върху управлението и устройството на държавата. Ясно е, че теорията на Лабанд се нуждае от поправка, от смекчаване или, както скромно се изразява Йелинек, от едно «съществено допълнение». Ако приемем, че волята на парламента е, в юридически смисъл, воля на самия народ, то логично следва да заключим, че само парламентът е държавноорганизираният народ, а всички останали граждани са политически безправни, което е обективно невярно. Ако или пък приемем, че парламентът представлява народа политически, че връзката между народния представител и избирателите му е от нравствено естество, то значи да признаем, че един толкова важен институт като народното представителство не може да се обхване юридически в емпиричната му същина. Чрез избор народът колегиум от пълноправни граждани създава органа парламент. Следователно избирателното тяло е първичен, а парламентът вторичен държавен орган, т. е. орган на един орган, а оттук — и волеизразител на народа. Ето защо «народ и народно представителство образуват юридически едно единство». Народ и парламент са едно правно цяло. Чрез парламента народът е правно организиран. Това схващане е образно изразено в староанглийската фикция, че всеки английски гражданин се смята лично присъстващ в парламента.

Ядката на тази теория се състои в уеднаквяването на народа избирател с парламента. Това уеднаквяване е чисто формално, защото ние вече видяхме, че за емпирична еднаквост в мислите и действията не може и дума да става. Следователно Йелинек се опитва по един изкуствен начин да примири две логично непримирими величини: представителство на народа с правното положение на парламента като независим държавен орган. Можем ли да повярваме, че народ и парламент са едно единство, когато много пъти между тях е съществувало фактическо и очебиещо различие, дори противоречие? Нашият усет към реалното не ни позволява да се съгласим със заключението на Йелинек. Обаче приемливо е, че както избирателното тяло, тъй и парламентът са държавни органи, от които първият е създател на втория — но какво е правното отношение помежду им? Органът създател няма никаква юридическа власт над своето създание, което значи, че цялата публичноправна функция на народа се изчерпва с акта на избирането. Ако ли пък приемем, че народ и парламент са едно юридическо цяло, то логичното заключение е, че цялото се проявява навън чрез своя орган, че между цялото и органа няма никакви правни отношения, защото такива са възможни само между два отделни субекта. Това ни става още по-ясно, когато вземем института на избраните от народа съдии: не може да се мисли, че съдията е поставен, за да съди според волята на народа, т. е. че зависи при изпълнение на служебните си функции от избирателите си; напротив, той е напълно самостоен в областта на своята компетентност. Ние мислим: щом веднъж сме приели, че държавата е юридическа личност и че народът като държавен народ е само конститутивен елемент, а не самостоен правен субект (неговата личност се слива с личността на държавата), имаме само един логичен изход: да заключим, че народното представителство не представлява народа по мандат, а по силата на конституцията. Изборите не са упълномощаване в правния смисъл на понятието, а акт на създаване, на комплектуване на един колегиален орган. Отношенията между избраници и избиратели при изричната забрана на императивния мандат не могат да бъдат отношения между два правни субекта, от които единият е мандант, а другият мандатьор. Юридическата независимост на народния представител от избирателите и на парламента от избирателното тяло е поставена и гарантирана от конституцията. Въпреки това обаче между избиратели и избрани съществува постоянна връзка, чиято интензивност е различна в различни времена. Тази връзка е предимно нравствена или за да означим сложната й природа, нека да предпочитаме да я наричаме политическа. Най-обикновената санкция срещу депутат, който измени на изборната или партийна програма, е да бъде изключен от партията; но той запазва членството си в парламента и всички права, свързани с това членство. Постановлението на избирателния закон, че денят на изборите трябва да бъде оповестен месец-два по-рано, дава възможност на избирателите да се запознаят за последен път с програмите на партиите и с нравствената личност на кандидатите, за да подадат гласа си тъкмо за ония, които най-добре биха развили и защитили в парламента техните убеждения и интереси. Тайното гласоподаване и редица други законни мерки правят възможно свободното изказване волята на избирателите. В Англия е твърде разпространен парламентарният обичай, че по важни политически, стопански и културни въпроси представителите на партиите, като група и поотделно, могат да взимат решения само ако предварително в своята изборна програма са обсъждали тези въпроси и са казали на избирателите си как мислят да ги решат, ако получат народното доверие. Смята се, че избирателното тяло е одобрило предложеното решение и затова е дало гласа си именно за този, а не за друг кандидат. Обаче това е само обичай, теория, която и в самата Англия не е общопризната и задължителна, макар и само политически. Ако бихме желали да облечем това правило в юридическа форма, трябва да го сведем или към задължителния мандат, който в модерната държава е теоретично недопустим, или до референдума. Въпросната практика засега остава усамотена в Англия, макар да е напълно демократична. Във всички държави, включително и в самата Англия (например случаят с Рамсей Макдоналд), често се случва, че избирателят може да се излъже в своята преценка; че избирателите могат да бъдат измамени от демагози; че избраниците могат добросъвестно да отидат против волята на своите избиратели, дори против волята на мнозинството от всенародното избирателно тяло — за всички тези несъответствия в двете воли юридическа санкция няма. И тъкмо тука е неопределимото слабо място на всяка теория за правната същина на народното представителство. Оставайки теоретично и правно независим и неотговорен спрямо избирателите, парламентът на практика е не само политически обвързан с тях — краткосрочната легислатура, фиксирана в конституцията, обикновено от две до пет години, дава правна възможност на народа избирател периодично да се освобождава от неверните си представители. Желанието на политическия мъж да бъде преизбран го заставя да държи връзка с избирателите и да бъде колкото може по-верен проводник на народната воля. Обичай е станало дори (например във Франция) депутатът често да обикаля избирателната си околия и да й дава доброволно отчет за дейността си, както и да изслушва напътствията, които избирателите биха му дали (само нравствено, не и правно задължени). Правото на държавния глава да разтуря парламента се оправдава с предположението, че парламентарното мнозинство не изразява вярно волята на народа. Желанието на учредителя да проведе народната воля при всяко изменение на Конституцията е намерило позитивноправен израз в изискванията за новоизбрано народно събрание, понякога в увеличен състав. Най-после все по-пълното участие на пълнолетните граждани и гражданки в изборите, зачестилите пленуми и плебисцити, въвеждането на народната законодателна инициатива и др. показват, че както конституцията, тъй и обикновените закони се стремят все по-тясно и по-действително да приобщят народната воля към управлението и строежа на държавата. Все пак обаче също така и народните представители, докато трае мандатът им, не зависят от избирателите си; парламентът остава независим от народа държавен орган, който единствен е правно компетентен да изразява народната воля. За юриста важи това, което парламентът облече във форма на закон, безразлично дали то е съгласно, или не с действителната воля на избирателното тяло. Политически желателно е това съгласие да бъде колкото се може по-пълно и по-постоянно; и понеже е желателно и полезно, положителното право чрез редица институции спомага за осъществяването и поддържането на единомислие между парламент и народ, между представители и избиратели. Обаче за запазване на необходимото за държавата абсолютно единство във волята на държавата личност органът парламент трябва да се ползва с абсолютно формалноправна независимост при образуването и изказването на своята воля, която е воля на самата държава. Като орган парламентът няма субективни публични права, а само компетентност, определена му от Конституцията и от други закони. Той е първичен орган, затова е независим от другите органи в държавата и е правно неотговорен.

Сп. «Философска мисъл», кн. 2, 1938 г.

Учредителната власт на народа

Великото народно събрание не е неограничено. Изменение на конституцията чрез плебисцит

Демократичните държави са правно изградени върху принципа на народния суверенитет. От народа изхождат всички власти, включително властта му да определя, формата и управлението на държавата си, т. е. сам да си създава конституцията. И понеже народът е суверенен, много разпространено е мнението, че Великото народно събрание е суверенно и следователно напълно неограничено. Обаче в самите конституции съществуват изрични текстове, които поставят и тези събрания в предварително определени рамки. За да си обясним това противоречие и да определим правната природа на този важен институт, необходимо е да разгледаме проблема малко по-отблизо.

Терминологията не е напълно установена, особено във Франция. Общоприето е названието pouvoir constituant, учредителната власт, но не и наименованието на събранието, което я упражнява. Така например Националното събрание от 1789–1791 г. често се назовава конституанта, но самата Конституция от 1791 г. в отдела за начина на изменението й нарича бъдещите велики събрания Assemblée de révision, a събранието, което е създало Конституцията, се споменава като L’Assemblée nationale constituante. Конституцията от 1793 г. нарича събранията, които ще бъдат свикани за изменението й, Conventions nationales; Конвент се нарича и събранието, което даде тази Конституция.

Самите френски автори не правят строга разлика между завещаните им от миналото термини, например професор Каре де Малберг, II 509, 548, пише: la révision est enterprise par la quatrième Legislature augmentée de 249 membres et devenant ainsi, sous le nom d’«Assemblée de révision» une Constituante; или C’est une assemblée, qui — de quelque façon qu’on la nomme, Convention, Assemblée de révison, etc. — a pour caractère essentiel, d’être une Constituante... Трябва да ce подчертае, че за автора е важно конституантата да е съвсем различна от обикновеното законодателно тяло, да се състои от специално избрани за целта народни представители и да не упражнява никаква друга власт, освен чисто учредителна; значи авторът не прави строга разлика между едно първоначално Учредително събрание (конституанта в същински смисъл на понятието) и последващите велики народни събрания, които са същинските Assemblées de révision. Ние обаче намираме за наложително да направим тая разлика и ще наричаме Учредително събрание само това, което е създало една напълно нова конституция, било при една нововъзникнала държава, било след една революция, която е свалила старата конституция и на нейно място е поставила нова; а когато се касае до изменението на една съществуваща и действаща конституция, ще си служим с нашия термин Велико народно събрание, безразлично дали е единично и специално, както у нас, или се образува от сливането на двете камари, както е в Белгия, Франция, Румъния и др. Немците си служат с два точни термина: verfassungsgebende и verfassungsändernde Gewalt или Versammlung.

Учредителното народно събрание дава едновременно конституция и правно битие на държавата. Една новообразувана държава, например България след Освобождението и преди гласуването на Търновската конституция, е само един политико-исторически факт, но не и държава в юридическия смисъл на понятието. Към дадена територия и политически обособен народ трябва да се прибави третият конститутивен елемент: държавната власт, която по своята природа е самопроизводна (I. 369(13)). Самопроизвеждането на държавната власт логично съвпада с конституционноправното й устройство, затова датата на промулгирането на конституцията юристът взема за начало на държавното битие. Създаването на една нова държава е res facti, non juris, защото държавата твори правото — всичко преди и вън от, нея е метаюридическо.

Кому принадлежи учредителната власт?

На Бога, на монарха или на народа.

Субектът на учредителната власт е логическият prius наспроти държавата; той е реално даден и съществува преди нея, следователно не е неин орган, а е един политически фактор. Държавните органи се създават чрез конституцията и са немислими преди нея; те са проводници на държавната воля и не могат да я предхождат; държавните органи се създават едновременно с държавата и изчезват заедно с нея. Това значи, че субектът на учредителната власт съществува като политическа воля преди държавата и има способността да твори правовия ред.

При теократичната теория обяснението е лесно: Бог е всевечен и творец на всичко; патримониалната теория изрично сочи монарха за създател на държавата; в системата на естественото право общественият договор създава държавата, т. е. субект на учредителната власт е народът като сбор от първично-свободни индивиди. Но последното схващане ни отвежда към едно учение, което модерната правна наука отрича (I, § 31); въпреки това обаче не е възможен друг изход освен този, че учредителната власт има политико-исторически характер и стои извън държавата, щом приемем за действителен принципа на народния суверенитет. Субект на учредителната власт е народът като политическо цяло; тя лежи у него като потенциална сила дори и след учредяването на държавата — само така можем да си обясним историческия факт, че след всяка демократична революция, която премахва съществуващата конституция, народът се явява да си учреди нова конституция.

Учредителната власт е първична; първичен е и нейният субект народът като политическо цяло, като единна воля. Щом е така, учредителната власт е предконституционна и не може да бъде подчинена на каквито и да било предварително установени форми. La volonté nationale, казваше Сийес, n’a besoin que de sa réalite pour être toujours légale, тя е винаги в естествено състояние, следователно тя има indépendance de toute forme constitutionnelle. Как един народ ще си даде конституцията, не е важно — важното е да установи колкото може по-точно и по-неподправено своята суверенна воля. Най-доброто средство би било прякото допитване чрез събор на едно място (както в древната Атина или в някои малки швейцарски кантони) или чрез плебисцит; но при установяването на първите демократични конституции в края на XVIII век се възприе практиката на специалните учредителни събрания по редица политико-утилитарни съображения: физическа невъзможност да се събере целият народ на едно място, желанието на политическия елит да се наложи или страхът от тълпата, la populace, който бе обхванал буржоазното Национално събрание от 1789 г. Тази практика е в сила от тогава до сега. Всички демократични конституции са гласувани от някое учредително народно събрание, което действа от името на народа; например в преамбюла на Ваймарската конституция от 1919 г. се казва, че «германският народ чрез своето Национално събрание гласува и промулгира тази Конституция». Гласуването стана с болшинство, а не единодушно; решението на учредителното събрание не бе подложено на референдум; а това значи, че представителната система и в този случай напълно бе заместила прякото народовластие.

Правото на едно учредително събрание да взима окончателни и общозадължителни решения от името на народа се обяснява от общата теория на представителната система. Важни са два момента: първо, народът избира ad hoc свои представители и прехвърля върху тях учредителната си власт; второ, учредителното събрание се самопрогласява за изразител на народната воля и за единствено компетентно да даде конституцията.

Моментът на самопрогласяването е от политическо естество, затова може да съществува и независимо от народния мандат, стига да са налице необходимите политически условия, най-главното от които е силата, материална (войска, свободни отряди, външна подкрепа) и нравствена (обществено мнение, личен авторитет). Самопрогласяването може да се извърши от едно общо народно събрание, от представителите само на една или няколко обществени групи, от едно властническо малцинство, от една партия (болшевишка, фашистка, националсоциалистическа) или само от един човек (Кромуел, Наполеон).

Конституирането на един народ в първично избирателно тяло съдържа елемента на самопровъзгласяването, защото иначе би трябвало да признаем, че някоя външна власт му дава апробация, което противоречи на основното начало за самопроизводността на държавната власт. Да вземем за пример нашето Учредително събрание от 1879 г. — то бе предвидено от Берлинския договор и свикано от императорския комисар княз Дондуков, който едностранно определи състава му: 118 по звание, 21 по назначение и само 89 избрани от народа; проектът за конституцията бе изработен в канцеларията на княза. Но в своето слово, с което откри Събранието, Дондуков изтъкна неговия суверенен характер: «Предлаганият на вашето обсъждане проект не е повече от една програма за улеснение на вашите трудове. Последната решителна дума принадлежи вам и единствено вам». От своя суверенитет Учредителното събрание се възползва така широко, че съществено измени проекта и даде една съвсем друга по дух и смисъл конституция (вж. «История на Търновската конституция», 1936 г., гл. IV). Събранието пристъпи към изработване на своя Правилник за вътрешния ред, чийто чл. 1 гласи: «Народното българско събрание в Търново е събрание учредително, свикано от императорския комисар да разгледа свободно Органическия устав и да утвърди държавното устройство на Българското княжество». Въпреки политическата си предистория Събранието имаше пълно съзнание за своя суверенитет и за това, че представлява целия народ, че изразява мислите, желанията и волята му. Двата момента — народна делегация и самопрогласяване — се кръстосват.

Дотук ние показахме, че първоначалното, че същинското учредително събрание е суверенно и правно-неограничено, защото суверенен е народът, когото представлява, и защото преди създаването на държавата няма положително право, което да овластява и ограничава. (Обаче Великото народно събрание, което е компетентно да изменя конституцията, действа при съвсем други условия: правотворната държава е вече налице и главно то е държавен орган, чийто строеж и функции са определени в основния закон.)

Великото народно събрание се съставя и функционира в системата на едно действащо конституционно право, което определя правното положение на всички големи държавни органи. Фактът, че всяка конституция изрично определя състава, процедурата и компетентността на Великото народно събрание, ясно показва, че то е поставено в правни рамки, когато народът като държавотворна политическа воля е неограничен и неограничаем за демокрацията.

Една от най-главните функции на Великото народно събрание е да изменя Конституцията, обаче всяка конституция изрично определя начина, по който може правомерно да бъде изменена — вън от тези рамки Събранието няма право да излезе; противното би било нарушение на Конституцията, преврат, дори революция. Иначе казано, правомерното изменение на една конституция е ограничено от предварително установени позитивноправни форми и правила.

На тази тема се разви забележителен спор, за пръв път, между Гамбета и Клемансо. Първият поддържаше правилната теза, че властта на Великото народно събрание е ограничена, а вторият — обратното. Между учените конституционалисти втората теза се защитава от професор Félix Moreau и Дюги, а първата от почти всички останали. Политиците и правниците публицисти спорят и досега, но господстващо е помирителното схващане, че «Великото народно събрание е ограничено от предложението на парламента, но само по отношение на материята, върху която трябва да се произнесе»(14) с едно пояснение: Великото народно събрание е обвързано и от духа на парламентското предложение — недопустимо е например да бъде свикано за намаляване числото на сенаторите, а то да премахне Сената; или вместо да измени престолонаследната система, да премахне наследствената монархия.

Около създаването на първата европейска конституция се изнесоха теории, които поддържаха, че Великото народно събрание, като съставено от специални представители на народа, има учредителната народна власт, която е ограничена; понеже е суверенна. Русо признаваше на народа неограниченото право да изменя Основния си закон — ако народът види, че «установеният ред е лош, защо да признае за основни (неизменни, непоклатими) законите, които пречат на държавния строй да бъде добър? А и в какъвто да е случай народът е властен да променя законите си, даже най-добрите; защото, ако би пожелал да си направи дори зло, кой е тоя, който би имал право да му попречи». Обаче не трябва да изпускаме от вниманието си, че според Русо носителят на суверенитета е целият народ като една personne publique, a не и едно събрание от народни избраници; Русо надари народа с неограничена власт, но се обяви против представителната система; и Сийес признава, че Конституцията обвързва всички учредени власти, но не обвързва и не може да обвърже народа. Народът като носител на учредителната власт е свободен да прояви волята си в каквато форма желае, защото il n’est point soummis d’avance à une Constitution donnée. Тази уговорка на Сийес е важна, но неизяснена — не се знае дали народът е освободен от всякакви форми, защото конституция няма и тепърва той ще си я създаде (в този случай Събранието ще бъде същинско учредително), или защото народната воля е supra leges? По-вероятно е второто предположение, тъй като Сийес на друго място казва, че дори ако народът «с един пръв акт на волята си (т. е. с учредената си Конституция) се задължи занапред да изказва желанията си само в установената форма, това задължение би било недействително, защото... възможно ли е народът да си наложи длъжности към себе си? Що е договор със самия себе си». Това схващане съвпада с теорията на Русо за суверенността на общата воля. То е имало чисто политическо значение: било е много удобно за освобождаване от всички ограничени форми на старата монархическа Конституция, но същевременно е било пълно с опасности за бъдещето.

Тъкмо за да избегне тези опасности от нови революции и преврати, тъкмо за да създаде стабилност в държавата и да запази вече установения ред, Националното събрание (което бе доволно от новосъздадения строй) възприе и узакони още един [първият компромис беше съчетаването на народния суверенитет с представителната система] компромис: съчета свободната от всякакви наложени форми учредителна народна воля (която създаде Конституцията от 1791 г.) със строго установена процедура за бъдещите изменения на същата Конституция, а именно: в титул VII се предписва начинът за изменението на Конституцията — три последователни легислатури трябва да изкажат във форма на закон «еднакво желание за изменението на някои конституционни членове»; четвъртата легислатура, увеличена и подновена с 249 новоизбрани народни представители (двойно повече, отколкото за обикновеното законодателно тяло) образува L’Assemblée de révision, което се състои от една обща камара; депутатите от третата легислатура, които са гласували за изменението, не могат да бъдат избрани за депутати в ревизионното събрание; най-после членовете на Събранието, «след като произнесат клетвата да живеят свободно или да умрат, ще положат поотделно клетва, че ще се ограничат (se borner) да вземат решение само върху предметите (les objets), които са им били поставени от еднаквото желание на трите предшестващи легислатури; че ще пазят с всичките си сили Конституцията на кралството, декретирана от Националното учредително събрание през годините 1789, 1790 и 1791; както и че ще бъдат във всичко верни на народа, на закона и на краля. След това ревизионното събрание (в оригинала то е написано с малка буква, а учредителното с главна!) е длъжно веднага да се занимае с предметите, които са поставени на неговото обсъждане: и щом работата му се свърши, 249–те народни представители, избрани в повече, се разотиват, без да могат в никакъв случай да вземат участие в законодателните актове». (Тези норми на първата европейска конституция станаха образци за всички следващи конституции в другите държави; сравнете например нашата Конституция чл. 167, 169, 146, 147, 131).

В последната фраза на цитирания член от Френската конституция се крие едно съществено ограничение както на Учредителното, тъй и на великите народни събрания, упражняващи учредителна, респективно ревизионна власт. Този принцип, който е следствие от разделността между учредителна и учредена власт (Сийес), бе възприет от Националното събрание в 1789 г. и стана общоважимо конституционно правило. Поради един инцидент в Търновското учредително събрание от 1879 г. същото правило е било изнесено от императорския комисар С. Лукиянов и мълчаливо прието от Учредителното събрание, а именно: в проектоправилника за вътрешния ред комисията бе писала, че «Народното събрание в Търново е Събрание учредително, свикано... за гражданското устройство на Българското княжество». Събранието е искало да гласува текста, но Лукиянов решително се противопоставил, обяснявайки, че «гражданското устройство принадлежи само на законодателната власт, а не на днешното Събрание, на което задачата е да се произнесе само върху начина на държавното устройство», т. е. да обсъди и гласува само Конституцията. От разискванията се вижда (Протоколите, 1879 г., стр. 47 и сл.), че на нашите депутати въпросът не е бил напълно ясен, но те се подчинили доброволно пред авторитета на Лукиянов.

Че неограничено е било само първоначалното учредително събрание, L’Assemblée nationale constituante, но не и следващите велики народни събрания, assmblées de révision, е напълно ясно и очевидно. Следователно въпреки теоретизиранията на Русо, Сийес, d’Anré и др. първото модерно учредително събрание в Европа установи принципа на ограничените ревизионни събрания. Великото народно събрание няма нито инициатива, нито свобода да си определя компетентността. Така започна една неотклонна практика. И тя бе мотивирана в самата Конституция от 1791 г. (Titre VII, art. 1) чрез един политико-утилитарен компромис така: «Националното учредително събрание обявява, че народът има непогасимо право да изменя Конституцията си; но при това, считайки, че е по-съобразно с народния интерес това право да бъде упражнявано само чрез средствата, предписани в самата Конституция, декретира, че ще действа чрез едно ревизионно събрание по следния начин...». Монтанярската конституция от 1793 г., която е втората поред в Европа демократична конституция, бе гласувана от едно първично учредително събрание, наречено Convention, което дойде по революционен път, следователно намери терена очистен от всички условности на предишната Конституция от 1791 г., която бе обявена за нищожна също тъй, както Националното събрание от 1789 г. обяви за унищожени основните закони на стария режим. Но тази крайно левичарска конституция, колкото и да се стараеше да бъде по-близо до Русовия народен суверенитет, пак ограничи бъдещите ревизионни събрания, а именно, в чл. 115–117 предписа процедурата и правата им: когато повече от половината департаментски народни събрания (les Assemblées primaires) «поискат ревизия на Конституцията или изменение на няколко члена», законодателното тяло е длъжно да свика une Convention nationale, която се съставя по същия начин както законодателното тяло и има както обикновена законодателна, тъй и учредителна власт, обаче може да се занимае само с въпросите, които са й представени от по-раншните събрания — Elle ne s’occupe relativement à la constitution, que des objets qui ont motives sa convocation!

Да вземем за пример

Нашето Велико народно събрание

То съществува по силата на Конституцията, глава XX, следователно от формално-правно гледище то е учреден орган. В Търновското учредително събрание се е спорило дали да бъде учредено В. Н. С. или друг подобен институт — в рапорта на първата парламентарна комисия четем следното: «Комисията счита за излишно съществуването на Великото народно събрание. За изпълнение на неговите длъжности тя прие Конгрес, който образуват Сенатът и Народното събрание, събрани в едно тяло». Понеже мнозинството на Учредителното събрание отхвърли рапорта на комисията и предложението за Сенат, наложи се да имаме В. Н. С. вместо Конгрес или нещо подобно. Както догматично, тъй и исторически нашето Велико народно събрание се яви като резултат на една действително суверенна учредителна воля. Учредителят е пожелал, следвайки европейската политико-конституционна практика, да установи точно какви ще бъдат: съставът, компетентността, процедурите по свикването, конституирането, делопроизводството и разпускането на В. Н. С. (чл. 140–147, 151, 169 и др.). Преди всичко В. Н. С. може да се свика само от три изпълнителни органа: цар, регентство, министерски съвет, и то в строго определени случаи; а Конституцията може да бъде изменена само при наличността на дееспособен цар, чл. 141 п. 3 — при регентство(15) и при вакантен трон суверенният народ няма право да изменя Конституцията си! Инициатива за изменение на Конституцията има обикновеният законодател: царят и Народното събрание (чл. 167). Във форма на обикновен закон, но при квалифицирано мнозинство се установява за какво ще се свика В. Н. С. и с какви въпроси ще се занимае.

Най-важното е да се определи научно дали Великото народно събрание е длъжно да се ограничи в начертаните му от закона-проект рамки, или може да ги прекрачи. У нас мненията са различни и до днес; в миналото на няколко пъти са били водени дълги научни и публицистични спорове, без да се е дошло до едно общо или господстващо мнение. Спорът е бил повдигнат в пленума на V В. Н. С.; правителството чрез устата на тогавашния министър-председател е застъпило гледището, че «никакво нарушение на Конституцията няма да стане, ако и това В. Н. С. се ограничи в рамките на предложението, гласувано от Обикновеното народно събрание»; но лявата опозиция е била на мнение, че В. Н. С. представлява суверенния народ, следователно и то е суверенно и неограничено.

Ние мислим, че след историческите припомняния и след теоретичните разяснения, които дадохме в настоящата статия, разрешението на спора се улеснява. Неограничено, и то само формално, може да бъде само първоначалното Учредително събрание, в случая — Търновското от 1879 г. Основна грешка е то да се смесва със следващите велики народни събрания, които са установени от него изрично в Конституцията. Народният суверенитет е един политико-философски постулат; но дори да го приемем за конституционноправна догма, това не значи, че народът може да проявява волята си безразборно. След като доброволно си е дал конституция, народът трябва да я зачита и да изразява волята си организирано, по установения в Конституцията или поне в практиката ред; противното ще бъде революция. Даже според установения ред народът има възможност да направи всички разумни изменения, които намери за добре; обаче не трябва да се забравя, че всяка конституция е малко-много консервативна, че допуска изменения, но не и отменяне или основни промени, например от монархия да се мине към република, освен ако царят би утвърдил един закон-проект в този смисъл, което пък е равно на абдикация. Погрешно е да се твърди, че В. Н. С. е суверенен орган — то би значило да не се знае същността на суверенитета и на модерната държава (I, 348, 390; II, § 3). След пълната централизация на държавната власт, след въздигането на държавата в юридическа личност, след разделението на властите не може да има друг суверен освен Държавата като една формална цялост. Един държавен орган да се обяви за суверенен е логически толкова допустимо, колкото обявяването на частта за цяло (par pro toto). Конкретно за нашето В. Н. С. може да се добави и това: по силата на чл. 146 то «има да разглежда само ония работи (чл. 141–143), заради които по Конституцията то е било свикано, се и разпуска, щом се изпълни решението им». Не може да бъде суверенен един орган, който не е господар на дневния си ред, който е повикан да се произнесе само по-точно определени работи и е длъжен веднага да се разтури, щом, си каже решението. Суверенитет значи неограниченост и независимост; полусуверенитет, частичен суверенитет е contradictio in adjecto, ако не абсурд.

Има обаче няколко момента, които отделят В. Н. С. от всички други органи и му създават едно особено правно положение в държавата. За В. Н. С. се произвеждат специални избори, за да може народът да изправи такива депутати, които най-вярно биха изразили неговата воля по предлаганите изменения (тук се забелязва идеята на Сийес за représentants extraordinaires). Вътре в начертаните рамки В. Н. С. е действително неограничено: то е напълно свободно да приеме, да отхвърли или да измени предложенията на законопроекта. Тези предложения на обикновения законодател (косвено и на правителството) са действително само един проект, една програма. Начинът на свикването, рамките на проекта и др. т. са предварителни действия; същинската работа на В. Н. С. е да реши; а в решението си то е напълно свободно и независимо. (Нека не се забравя, че и други органи са напълно независими в своя кръг на компетентност, например съдилищата, вж. I, 391.) Най-после решенията на В. Н. С. не подлежат на утвърждаване от царя, т. е. той не може да им наложи своето veto. В тази особеност основателно се вижда независимостта на В. Н. С., като извънреден върховен представител на народа, от шефа на изпълнителната власт. Заседанията на В. Н. С. не могат да бъдат отлагани, нито то може да бъде разтуряно. И още нещо: властта, която В. Н. С. упражнява, е учредителна или по-точно: неговата функция е учредителна по своята природа, защото полага конституционни норми, задължителни за всички учредени органи (но включително и за бъдещите велики народни събрания). Логическото противоречие е явно: едно учредено В. Н. С. упражнява чиста учредителна власт — стимулира правни норми също тъй, както би ги установило първоначалното учредително събрание — но ограничено по процедура и по материя! Обяснението е историческо и ние вече го изложихме по-горе: по политико-утилитарни причини суверенният учредител е ограничил властта на своите приемници ревизионните събрания. Това никак не значи, че едно поколение ограничава правото на бъдещите поколения да се самоопределят — всяко поколение може да изменя Конституцията и да я нагажда по новите изисквания на живота; ограничението е само в процедурата, защото иначе ще се разхлаби стабилността на държавния строй и ще се узакони едно състояние на латентна революция, което е само вариант на революционното droit de resistance. А конституция значи нещо установено, стабилно, трайно; то е несъвместимо с революцията, дори я отрича като противоправен акт.

Исторически не е изключено едно В. Н. С. да превиши правата си, да излезе вън от начертаните му рамки и да вземе свободно всички решения, които намери за добре. Това значи В. Н. С. да наруши Конституцията. Може ли то да стори това? Може фактически; както има правителства, министри, парламенти и други органи, които неведнъж са нарушавали Основния закон, който ги е създал и в който се дава правното основание на съществуването им. Всяко нарушение на Конституцията е неправомерно, но чл. 155 предвижда изрично наказание само за министрите; парламентът, а още повече В. Н. С. изглеждат правно неотговорни и ненаказуеми. Къде е гаранцията? В клетвата (чл. 131), която народните представители и от двата вида събрания са длъжни да положат, за да влязат в упражнение на функциите си; а с тази клетва народният представител дава тържествено обещание пред Бога и народа «да пази и брани Конституцията». Велико народно събрание, което би излязло вън от рамките на проекта и би се самопревърнало в учредително, ще бъде клетвопрестъпническо. Как трябва да се постъпи с него и кой е въпрос политически. Правителството може да преглътне нарушението или да даде вид, че е съгласно със самоволните изменения; ако ли пък измененията са основни и неприемливи, правителството трябва да подаде оставка или да вземе някакви мерки за защита на държавния строй, но от кого? От върховния представител на народа? Това би било вече начало на революция. Един аргумент повече в полза на тезата, че прякото допитване до народа е в тези случаи по-целесъобразно и по-близко до духа на модерната конституция, отколкото представителната система.

Има конституции, които за решенията на Великото народно събрание изискват санкцията на монарха; при тях монархът като върховен пазител на Основния закон има правото и нравствения дълг да не санкционира противоконституционните действия и решения на Събранието. Но когато конституцията изрично отрича на монарха правото на veto (например Португалската от 1822 г., чл.26, Българската — чл. 147 и 46), правното разрешение на въпроса е по-трудно. Esmein, II, 507, смята, че в такъв случай «председателят на републиката би могъл и би трябвало да откаже да промулгира решенията» и с това да ги лиши от прилагане. «Но това повдига сериозни затруднения» не само от политически, но и от правен характер, на първо място, решенията на В. Н. С. имат ли нужда от промулгация? Общо правило е, че един закон, за да има задължителна сила, трябва да бъде обнародван, а обнародването, както и привеждането в изпълнение, се извършва от изпълнителната власт. Някои конституции изрично изискват промулгация; други пазят мълчание (например Френската), а у нас може да се заключи (чл. 147 във връзка с чл. 46), че не само санкция, но и промулгация не е необходима. Есмен намира един среден изход: понеже за промулгацията не е определен срок, председателят не би могъл да я откаже решително, но би могъл да я забави, да я отлага. Разбира се, това не е никакъв изход, нито правен, нито политически, а една полумярка, която издава един от недостатъците на учението за народния суверенитет (I, § 62) и едно от неизлечимите противоречия на компромиса между принципа на Общата воля и представителната система. И много логично е, че в заключение Есмен, вместо да разреши спора, дава на великите народни събрания един урок по политическо възпитание: «Един народ и представителите му, за да бъдат свободни, трябва винаги за зачитат конституцията».

Събрание или плебисцит

Принципът на народния суверенитет се съчетава най-добре с прякото допитване до народа; обаче по редица политико-утилитарни причини Националното събрание от 1789 г. (и повечето европейски конституции след него) възприе представителната система, без да напусне народния суверенитет като основно начало. От компромисното съчетаване на две различни категории произлязоха някои логически противоречия и несъобразности, които заслужават да бъдат отбелязани и припомнени.

Още в пленума на Националното събрание, на 31. VIII. 1791 г., Робеспиер е обърнал внимание, че предлаганият начин за изменение на Конституцията — законодателното тяло да вземе решение, а след това едно велико народно събрание да узакони изменението(16) — унищожава принципа на народния суверенитет, защото свикването на В. Н. С. се поставя в зависимост от волята на един учреден орган. Вън от това на народа фактически се отнема възможността да изменя Конституцията си, защото «никога няма да се намерят три последователни легислатури, които ще се съгласят да бъде свикано онова могъщо Събрание, което ще стане враг на всичките им претенции и на всичките им неправди». С други думи, парламентът мъчно би се съгласил да се намалят вече установените му права и привилегии! На следната година, когато взе властта, Робеспиер унищожи Конституцията по революционен път и в своята Конституция от 1793 г. приложи тук проповядваните идеи. Новата конституция даде инициативата за изменение на народа (на тъй наречените assemblées primaires, т. е. събранията на избирателите по департаменти), а самото изменение остави в ръцете на новоизбраното В. Н. С.; все пак обаче В. Н. С. бе ограничено: можеше да се занимава само с въпросите, за които е било свикано.

Депутатът Salle е заставал върху базата на Русовата «обща воля», предлагайки инициативата за изменението на Конституцията да се даде на народа. Чрез пряко индивидуално допитване народът (с мнозинство 3/4) ще изкаже желанието си; след две години същото допитване да се повтори, за да се провери дали изказаното желание действително изразява общата воля. Самото законодателно тяло да може да отлага изменението с още две години и да поиска трето и последно допитване — ако и то е положително, общата воля на народа се счита окончателно установена и същинската ревизия на Конституцията се извършва от едно специално събрание-конвент.

Предложението на Salle ни показва лутаницата на депутатите от онова време в лабиринта между два вътрешно противоречащи си принципа. Не далеч по замисъл, но по-практично е било предложението на депутата Frochot; ние ще приведем по-главните му мотиви, защото те осветляват господстващата тогава, а отчасти и до днес система.

Фрошо излиза от принципа на народния суверенитет и иска да се издири неговата външна проява: la volonté generale. Инициативата за свикване на Великото народно събрание трябва да принадлежи на общата воля. «Един акт на тази воля може да се осъществи, когато всички граждани се съвещават, а такова съвещание е възможно само ако всички граждани действително се съберат.» Но това е физически неизпълнимо, затова ние сме принудени да се задоволим с един по-несъвършен начин за издирване на общата воля: с представителната система. Ако три последователни легислатури еднакво решат, че Конституцията трябва да се измени, това решение може да се приеме за искане на общата народна воля. «Обаче, казал Фрошо, обикновеното Законодателно тяло не изразява общата воля така, че винаги да можем да предполагаме, че я е изказало точно. А и неговите законодателни актове са изложени на кралското veto. Решението на Законодателното тяло за свикване на Национален конвент или на Учредително събрание не е достатъчно. Трябва това решение, взето в името на общата воля, да получи пряко нейната санкция; трябва решението на народните представители да бъде потвърдено. От кого? Не от краля, защото това решение представлява един акт на народния суверенитет; затова трябва да се възвърне към своя извор. Значи трябва да се отиде при народа; и това възвръщане е лесно, ако се придържаме към принципите. Народът ще се изкаже по едничкия начин, по който може да се изказва: чрез нови представители...»

Три последователни редовни законодателни събрания и най-после едно специално велико народно събрание — ето пътя за възможното най-правилно издирване на общата народна воля. Народният суверенитет е спасен чрез един софизъм: народът е и остава едничък носител на суверенитета, но той делегира на своите представители само упражняването му! Народът е надарил с известни права законодателното тяло, но си е запазил учредителната власт, чрез която може във всяко време да оттегли дадените права посредством ревизия на конституцията. Но и на това суверенно народно право са сложени прегради: народът няма пряка инициатива — такава има само парламентът. Тук именно се отнася протестът на Робеспиер: N’est-il pas evident encore qu’un pareil système anéantit évidemment le principe de la souveraineté?. Обаче компромизмът надделя; Монтескьо и Дьо Лолм се оказаха по-пригодни за живота от правдивия и мечтателен Русо. Депутатите Фрошо, Барнав и др. преповтаряха аргументите на Дьо Лолм: народът си остава носител на върховната учредителна власт, която установява и изменя Конституцията, но по-добре е народът да я упражнява чрез своите представители, на първо място чрез парламента, защото Общата воля е гигантът, който носи на плещите си цялата сграда на държавата, и всичко би рухнало, ако той разтърси рамената си. Когато общата воля действа пряко, настъпва страшно сътресение в целия държавен живот — това е стихия, която твори, но и разрушава, това е революция. И ако искаме измененията на Конституцията да се извършват спокойно, трябва да примирим народния суверенитет с представителната система.

Така се дойде до една компромисна формула, санкционирана чрез авторитета на самата Конституция от 1791 г.: L’Assemblée nationale constituante déclare que la nation a le droit imprescriptible de changer sa Constitution; et neanmoins, considerant qu’il est plus conforme à l’intérêt national d’user seulement par les moyens pris dans la Constitution même... (Titre VII, art 1).

Господството на представителната система се установи окончателно, когато на 30. VIII. 1791 г., след речите на Робеспиер, Сал, Фрошо и др., Националното събрание отхвърли предложението на депутата Malouet: гласуваната от Събранието Конституция да бъде подложена на референдум. Националното събрание още на 17. VI. 1789 г. бе се самообявило за тълкувател на народната воля: «Il n’appartient qu’à l’Assemblée nationale de représenter la volonté générale de la nation». Известно е от историята на Френската революция, че Генералните щати бяха свикани в 1789 г. от краля с определена задача, а депутатите бяха избрани от трите съсловия; обаче Третото съсловие завладя Събранието и се самообяви за учредително, за независимо от всякакви форми, защото чрез него действала общата народна воля! Такъв е произходът на новата демократична теория за учредителната власт на народа, изложена от Сийес и узаконена от Националното събрание. «С демократичното учение за учредителната власт на народа Сийес свърза антидемократичното учение за представляването на народната воля от Учредително събрание. Конституцията биде гласувана само от Националното събрание, т. е. не бе одобрена нито от народа, нито от краля. Щеше да бъде консеквентно-демократично, народът да бъдеше призован сам да реши, тъй като учредителната воля на народа не може да бъде представена, без демокрацията да се превърне в аристокрация (т. е. депутатите, щом решават на своя воля, без допитване до народа, представляват една управляваща олигархия). Но в 1789 г. не се касаеше до демокрация, а до Конституцията на една либерална, буржоазно-правова държава. Конституцията от 1791 г. беше типична за една конституционна монархия: «народът» имаше двама представители: краля и законодателното тяло (народното представителство). Въпросът кой представляваше народа при издаване на конституцията — Националното събрание или кралят — беше просто въпрос на политическа сила и показваше особената и характерна раздвоеност на либералната буржоазия: наспроти краля (монархията) — позоваване на «народната воля», а наспроти народа (демокрацията) — позоваване на «представителството». Ние ще припомним страха или недоверието на Националното събрание към тълпата, която демагозите наричаха «народът» — недоверие, което още на следната година се оправда в действията на монтанярите, и страх, който достигна върха си през терора на 1793 г.» По-нататък професор Карл Шмит, S. 83–4, признава учредителната воля на народа за непосредствена, следователно «никоя конституция не може да даде учредителна власт, нито да предпише формата, в която трябва да се прояви». Практиката ни е дала няколко форми — «естествената форма на пряката народна воля е одобрителният или отрицателният вик на събраното множество, т. е. акламацията. В модерните големи държави акламацията промени вида си: проявява се като «обществено мнение». Но винаги народът може изобщо да каже само «да» или «не» и неговото «да» или «не» ще бъде толкова по-просто и елементарно, колкото повече се касае до едно основно решение върху общото битие на народа». В модерната демокрация е усвоена практиката на особени «демократични» учредителни или велики народни събрания, избрани от народа чрез всеобщо и равно избирателно право. Професор Шмит поставя прилагателното демократични в кавички; той предпочита плебисцита като по-народовластнически и по-верен начин за издирване на народната воля — това, разбира се, не е нищо ново; но ние имаме да се позовем и на един външен авторитет в подкрепа на нашата мисъл, че плебисцитът е по-демократично средство, отколкото едно велико народно събрание. Употребяването обаче на плебисцита в конституционните работи не е нещо ново, даже е много старо; практикувало се е в американските щати още в зората на модерната демокрация. В Европа плебисцитът не намери приложение поради началния пример на френското Национално събрание поради злоупотребите с него от страна на якобинските терористи и на Наполеон, както и поради победата на либералната буржоазия, която вече бе се привързала към представителната система. Едва напоследък плебисцитът отново стана мода в Европа, предимно за ония правителства, които владеят народните маси. В международното право, във връзка с народните малцинства, плебисцитът доби голямо значение, но с този вид допитване до народа ние тук няма да се занимаваме.

Първата модерна конституция, която бе узаконена чрез плебисцит, принадлежи на щата Масачузетс: първият проект за конституция е бил отхвърлен от народа през 1778 г., но вторият проект, изработен и гласуван от едно особено народно събрание, наречено Convention, е бил приет две години по-късно с 2/3 мнозинство. Народът (т. е. пълноправните граждани, избирателното тяло!) на щата Хампшир е отхвърлил първите два проекта през 1779 и 1781 г. и е приел едва третия проект. Днес Конституцията на щата Делауер е единствената северноамериканска конституция, която не е ратифицирана от народа чрез пряко допитване.

Причините за установяването на тази учредителна институция са от политическо естество и трябва да се търсят в историята и характера на американците от онова време. Първите колонисти основаха селищата си предимно чрез договори-convenants и се самоуправляваха с общински събрания, наричани tawn meetings. Тези две форми им се виждаха най-правилни и когато нямаха възможност да ги осъществят, стремяха се към тях със силата на своята вродена любов към свободата. Правото на пълно самоопределение и самоуправление колонистите извоюваха чрез страданията на една продължителна война; твърде характерно и подчертано е опасението на гражданите от всички щати да не изгубят политическата и индивидуалната си свобода, този път не вече от външен враг, а от своите собствени управници. Най-ярко това опасение се прояви в колебанието на щатите да се обединят в една федерация и да се подчинят на централната федерална власт. Гражданите разбираха силата на законодателното тяло и за да го ограничат, го поставиха в рамките на една конституция. Но за да не би някое народно събрание, било то учредително или ревизионно, да постави в конституцията норми, с които гражданите не са съгласни, установена бе институцията на прякото допитване до народа (известно е недоверието на избирателите към представителите си!): първоначалната конституция трябва да бъде подложена на референдум, а също тъй и всички последващи нейни изменения. Трябва да отбележим още и практиката (начиная от 1858 г., случаят Минесота), че Федералният конгрес разрешава на една «територия» да се превърне в щат и да стане член на Федерацията (Enabling Act.) само след като конституцията на новия щат бъде одобрена пряко от народа чрез плебисцит. Системите в разните щати са различни в подробностите, но основното начало е едно и също.

Френското Национално събрание в 1791 г. съзнателно отхвърли предложението на крайната левица да подложи Конституцията на референдум, съгласно с принципа на народния суверенитет и примера на американските щати. Точно година след промулгирането на Конституцията Конвентът я унищожи със следния декрет: «Националният Конвент обявява, че конституция може да има само тогава, когато тя е била одобрена от народа». В Якобинската конституция от 1793 г. не е предвидено, че трябва да бъде подложена на референдум, но не защото е било пропуснато, а защото се е разбирало от само себе си. Гласувана от Конвента, Конституцията е била одобрена от народа с 1 801 918 «да» и 11 610 «не». Изследванията на Иполит Тен установиха, че гласуването не е било действително свободно, но прецедентът бе вече създаден.

Конституцията на Директорията от 1795 г. също бе одобрена от народа с грамадно мнозинство. След преврата от 18 брюмер (ноември) 1799 г. Наполеон Бонапарт, който бе израсъл обществено сред бурите на революцията, възприе и разтръби принципа на народния суверенитет като извор на учредителната власт, но го свърза с всевластието на една упълномощена от народа личност («цезаризъм»); новата Конституция от 22. XII. 1799 г. бе съставена под диктовката на първия консул, «гражданина Бонапарт», но беше одобрена от народа с три милиона гласа срещу 1500. Бе употребена една английска система на poll books: избирателите се подписваха в особени регистри. Овладял както масите, тъй и жадуващите за стабилна власт интелигенти, Наполеон започна много често да си служи с плебисцита като проява на учредителната воля на народа. Характерното е, че народът вече се призоваваше да одобри или отхвърли с «да» или «не» отделни конституционни норми и правни положения, а не само цялата Конституция, което значи, че и измененията се узаконяваха чрез плебисцит. Терминът plébiscite, напомнящ любимата на Наполеон римска епоха, измести термина референдум. Все чрез плебисцит Бонапарт бе установен за пожизнен консул, после за наследствен император и др.

Интересен като контраст е случаят с Хартата на Луи XVIII. След абдикацията на Наполеон Талейран свика Сената, за да гласува набързо една конституция, която повиква на престола брата на последния законен крал; тази Конституция е трябвало да бъде подложена на народно одобрение. Луи XVIII дойде обаче «по Божия милост» и вместо плебисцит той чисто и просто благоволи да подари на народа си Конституционна харта. Известно е с каква леснота Наполеон си възвърна трона след завръщането си от Елба; кралят по Божия милост можа отново да влезе в Париж само с войските на съюзените против Наполеон държави. Хартата от 1814 г. не предвиждаше начин за изменяне, защото се подразбираше, че цялата учредителна власт лежи в ръцете на краля. Конституцията на Юлската революция от 1830 г. не бе подложена на плебисцит, защото се смяташе за «договор между краля и народното представителство». Социалдемократичната революция от 1848 г. възвърна на народа пълната му учредителна власт, но не чрез пряко допитване, а с посредничеството на особено народно събрание; новото бе, че народните представители трябваше да се избират по правилата на неподправеното всеобщо избирателно право. И тази Конституция бе взела мерки да се запази колкото може по-непроменена и по за дълго посредством една доста сложна процедура за изменение (art. 111). Наполеон III се стараеше да подражава на великия си чичо поне с външните форми. Началото на неговата диктатура бе узаконено с плебисцит — народът одобри със 7 400 000 гласа срещу 640 000 следното предложение: «Френският народ желае да запази управлението на Луи-Наполеон Бонапарт и му делегира необходимата власт, за да установи една конституция върху основните начала, обявени в прокламацията му от 2 декември 1851 г., т. е. от деня на преврата. Гласуването е станало с тайна бюлетина при свободен вот, но при суспендирана свобода на печата и събранията и при административен натиск. Конституцията от 14. I. 1852 г. бе декретирана по силата на това народно пълномощно. Възстановяването на империята се извърши пак чрез плебисцит; също и някои мерки на правителството от конституционен характер бяха санкционирани по същия начин.

L’Assemblée nationale, което бе избрано с всеобщо избирателно право след погрома при Седан, смяташе, че законно представлява целия народ. Свикано в Бордо в началото на 1871 г., то отложи заседанията си за 4 години и се събра през 1875 г. във Версай, за да даде нова конституция на Франция. Покрусата от делото на Наполеон III бе толкова голяма, че никой не мислеше да се връща към неговите институти. Наполеоновската практика на плебисцити бе изоставена. Събранието се върна към традициите на първата република и се приобщи към системата на първото Национално събрание от 1789–1791 г. Именно L’Assemblée nationale представлява целия народ и упражнява присъщата му учредителна власт. Новите конституционни закони не бяха подложени на народното одобрение по силата на възприетата теория, но и поради опасност от смутове — знае се, че републиката бе обявена само с един глас мнозинство (353 срещу 352) и при един плебисцит можеше да се създадат нови усложнения. Конституционният текст не предвижда пряко допитване до народа освен чрез избори за народни представители, в който случай Великото народно събрание би могло да се сметне за «конституционна комисия на избирателното тяло».

Интересно е да се отбележи, че един авторитетен познавач на учредяването и изменението на конституциите Charles Borgeaud не изключва плебисцита («le plebiscite constituant») дори когато не е изрично предвиден: «Трудно е да се поддържа след едно дълбоко проучване, че прякото упражняване на учредителната власт — тази основна институция на демокрацията — не съставлява част от традиционното право на Франция от революцията насам» (р. 307). Същият автор дава за плебисцита и политическа оценка (ib. 406 s.). Той припомня, че волята на народа, дори при всеобщото избирателно право, не е идентична с волята на Народното събрание; това учеше и Русо; практиката на XIX век ни е дала и експериментални доказателства в подкрепа на Русовата теория, например има случаи, когато народът при референдум е отхвърлял решенията на Народното събрание, дори взети с квалифицирано мнозинство. «И след това да се казва и повтаря, че избирането на народни представители е равносилно на плебисцита, значи да си затваряме очите за действителността.» «Плебисцитът е единственото правно разрешение на проблема за упражнението на учредителната власт» съгласно с принципа на народния суверенитет. И най-после, опитите в Америка и Щвейцария са доказали, че плебисцитните гласувания за изменение на конституциите възбуждат политическите страсти много по-малко, отколкото парламентарните избори.

Позитивноправно установен плебисцит

Швейцария е образцовата страна на пряката демокрация, на референдумите и плебисцитите. Прякото участие на народа в управлението на държавиците кантони датира от средните векове и държи връзка със самоуправлението на старите германци.

Първата швейцарска Конституция, създадена под прякото влияние на Франция, бе подражание на Френската от 1795 г. и също като нея бе санкционирана чрез плебисцит.

За краткост ще изоставим бурната конституционна история на Швейцария от Наполеон I и Юлската революция до 1848 г., когато малката република получи една Федерална конституция, изработена (по образец на Американската) и гласувана от Диетата и после одобрена от народа. Важно за нас тук е разпореждането на последните два члена от тази Конституция: «чл. 114. Ревизираната Федерална конституция влиза в сила, щом бъде приета от мнозинството на пълноправните швейцарски граждани и от болшинството кантони»; а чл. 113 дава на народа правото на ревизионна инициатива: «... когато 50 000 швейцарски граждани, ползвайки се с избирателно право, поискат Конституцията да бъде изменена», правителството е длъжно да попита народа (избирателното тяло) дали желае Конституцията да бъде изменена; народът гласува с «да» или «не»; ако се получи положителен вот, двете камари се разпускат, произвеждат се нови избори и обновеният парламент се заема с изменението. Същите правни положения минаха и в новата, сега действащата Федерална конституция от 1874 г. И тази Конституция, след гласуването й от парламента, бе подложена на плебисцит. В прокламацията си към народа по този случай Федералният съвет казва: «Федералното събрание ни натовари да подложим на вашата суверенна санкция (à votre sanction souveraine) настоящия проект» (даже още не го назовават конституция!). Народът одобри проекто-конституцията с 340 199 гласа «да» срещу 198 013 «не»; от всичките 22 кантона за проекта гласуваха 14 1/2. В един официален доклад депутатът Kappeler казва: «Ето защо тази Конституция стана не само формално (en droit), но и в най-дълбокия смисъл на понятието (en fait) основен закон на швейцарския народ». Същите основни начала са възприети и в кантоналните конституции, само че минималното число на «инициаторите» е значително по-малко от 50 000.

В северноамериканските Съединени щати и в Швейцария господства системата на народната инициатива за изменяване на конституцията. Тя бива главно два вида: 1–во, народът пряко и по своя инициатива изказва желание конституцията да бъде изменена, 2–ро, парламентът решава изменението, но го подлага на референдум и едва след народното одобрение се свиква Конвентът, за да извърши ревизията. Най-прегледно ще бъде, ако разгледаме четири типични случая. Конституцията на щата Масачузетс, чл. 49. I, казва, че «народът си запазва инициативата, която е правото на известно число избиратели да предлагат на народа изменение на конституцията и законите». Ако 25 000 избиратели подпишат (лично, с обозначение на адреса си) една петиция, в която са точно означени какви изменения се искат, и я отправят до парламента, той е длъжен да провери достоверността й (цялата петиция се обнародва), след което да я подложи на гласуване пред избирателното тяло. Узаконяването на предложените изменения става с обикновено мнозинство от всички подадени гласове. Понякога минималният брой на подписващите се определя процентно, например 10% от всички избиратели в щата; повечето щатски конституции предписват петицията да бъде отправена до Държавния секретар (най-подробна е Конституцията на Мичиган чл. XVII. 1–3). Същото основно начало намираме в швейцарските кантони. Конституцията на кантона Берн от 1893 г. определя, че «искането за пълна ревизия на Конституцията може да бъде представено от Великия съвет или от 15 000 избиратели». Щом искането постъпи, Великият съвет поставя на референдум два въпроса: първо, желае ли народът (мнозинството на избирателното тяло) Конституцията да бъде изменена, и второ, кой орган да извърши изменението: Великият съвет (парламентът) или едно учредително събрание, избрано ad hoc. Гласуваните от едно или друго събрание изменения са само проект, който задължително трябва да бъде подложен на референдум; и само ако народът одобри измененията, те веднага добиват законна сила и стават част от конституцията. Приблизително същата процедура се следва и при частичната ревизия (art. 93–104). Първата Федерална конституция в света, северноамериканската, може да бъде изменена по инициатива на 2/3 от федерираните щати. Федералният конгрес (двете камари съвместно) или един специално избран Конвент, разглежда и гласува измененията, но те добиват законна сила само ако бъдат одобрени от парламентите или местните конвенти на 3/4 от всичките федерирани щати. Участието на народа е много близко, но не е пряко. Тази е най-мъчноизменимата Конституция. Историческото обяснение се крие в страха на основателите на федерацията да не би сепаратизмът на отделните щати да унищожи тяхното дело посредством изменение на основния закон. Швейцария използва опита на Съединените щати, за да устрои своята федерация, но беше по-последователна от тях и въведе плебисцита като решителен фактор в изменението и на Федералната конституция. Народната инициатива, наричана Volksanfrage е била установена в швейцарските кантони още към XV век, дори и по-рано. Намесата на Наполеон във вътрешните работи на Швейцария внесе дух на консерватизъм, но Юлската революция от 1830 г. събуди вродения вкус към самоуправление у швейцарците и кантоните почнаха да си изработват нови конституции в заветите на пряката демокрация. Щом народът си изработва конституцията сам, той е едничкият субект на учредителната власт, следователно никой друг не може да променя това, що той е установил (от което следва референдум за извършените от събранията изменения); но когато народът се убеди, че основният закон трябва да бъде поправен, пак народът взима в свои ръце съдбата си и поисква ревизия (l’initiative populaire или plébiscitaire). Когато ce създаде федерацията в 1848 г., тези постижения на кантоните трябваше да бъдат потвърдени и гарантирани от новата Федерална конституция, което и стана с нейния чл. 6: Федерацията гарантира кантоналните конституции, ако те «са били приети от народа и ако е предвидено, че могат да бъдат изменяни, когато повече от половината граждани на кантона пожелаят изменението». Признавайки народна инициатива за кантоните, Федералната конституция я призна и за федерацията: когато 50 000 граждани-избиратели поискат изменение на Конституцията, правителството и парламентът са длъжни да открият ревизионната процедура (която не се различава съществено от гореописаната кантонална процедура). Решенията на събранието стават част от Федералната конституция едва след като бъдат одобрени от народа и от кантоните (двойно гласуване; например самата Федерална конституция от 1874 г. бе одобрена с 340 199 гласа «да» срещу 198 013 «не» от народа и с 14 1/2 «да» срещу 7 1/2 «не» от кантоните). Германската конституция от 1919 г. даваше равноправна инициатива и на Райхстага, и на Райхсрата, и на народа, обаче самото изменение се извършва от Райхстага, който е обикновеният законодател на федерацията; само че се изисква квалифицирано мнозинство. Тази система е една смесица от конституционното право на монархическа Прусия и на крайно демократична Швейцария.

След като народът вземе инициатива за изменение на Конституцията, настъпва втората фаза: изменението да се реши и извърши. Това може да стане пак чрез плебисцит.

Избирателното тяло, т. е. аритметическият сбор от всички пълноправни граждани в една държава, като юридически представител на народа, може да бъде конституирано в учредителен орган, за да се произнесе върху изменението на основния закон. Тази плебисцитна ревизия е изрично установена в някои северноамерикански щати (Масачузетс, Мисури, Арканзас, Калифорния, Северна Дакота и др.) и в някои швейцарски кантони (Шафхаузен, Тесин, Гризон и др.). За нея говорихме по-горе по повод на народната инициатива. Състои се в това, че не събранието, а избирателното тяло решава със своя вот. Но тъй като при избирателното тяло разискванията са технически невъзможни, навсякъде то решава с «да» или «не»; което пък значи, че текстът на измененията трябва да бъде предварително установен; тази работа се извършва от парламента или от инициаторите на народната петиция за изменението. Ние правим формална разлика между решаване на измененията направо от народа по представен проект и одобряване на вече извършени от събранието изменения (народна ратификация, референдум), макар че и в двата случая решаването е сложно: състои се от две последователни гласувания, които съставляват едно цяло по отношение перфектността на измененията. Без тази формална разлика бихме могли да отнесем тук, всички швейцарски кантони и всички американски щати. Разликата е формална, но не и идейна, нито дори съществена.

* * *

Всички гореизложени исторически, теоретични и правни данни доказват, че плебисцитът е много по-демократично средство за издирване на народната воля, отколкото едно народно събрание. Народът изказва пряко своята воля много по-точно и неподправено, отколкото чрез представители. Уверени, че няма да накърним първичното право на народа да се самоопределя и самоуправлява, ние в едно удобно време предложихме: политическата криза, която според нас е преди всичко конституционна криза, да бъде радикално разрешена с едно подходящо изменение на Конституцията чрез плебисцит. Животът ясно показва какво именно е остаряло за 58 години и с какво ново трябва да бъде заменено, за да стане Конституцията ни жива ръководителка на политическия живот.

Сп. «Юридически архив», година VIII, кн. 2

Бележки

1. Всичките са текстуално дадени в «Сборникъ матерiаловъ по гражданскому управленiю и окупацiи въ Болгарiи въ 1877–78–79 г. г., подъ редакцiей генералъ-майора Н. Р. Овсянаго». Выпускъ 1, Спб., 1903.

2. Да достави на населението «бърз и близък съд» чрез възстановяване прежните съдебни съвети — е мечтал още княз Черкаски, което се вижда от неговата програма, която той не можа напълно да осъществи (вж. Овсяный, Княз Черкасскiи, стр. 195–199). Тези бързи и близки съдилища, набелязани така рано, конституционна и демократична България не можа да даде на народа повече от половин столетие.

3. Цитатите от Мелетий, Антим и Хр. Стоянов са заети от отговорите, които тези лица са дали на въпросника на княз Дондуков относно бъдещото устройство на България (вж. Овсяный — «Сборникъ матерiаловъ и пр.», том 6, стр. 133 и сл.).

4. Вж. Муратов — «Документи и пр.», стр. 367; в 9–те точки на Гирс (вж. Овсяный, т. VI, стр. 8–10) за този случай не се споменава.

5. Овсяный. «Сборник матерiаловъ и пр.», т. VI, стр. 32–33.

6. Циркулярното писмо с отговора и всички писма-отговори са обнародвани в Сборника на Овсяный, том VI, стр. 133 и сл.

7. Вж. обяснение на тая дума в гл. четвърта.

8. Вж. Овсяный. «Сборникъ и пр.», т. IV, стр. 7–10. За краткост ние често приписваме всички тези поправки на петербургската ревизия.

9. Глас се чува в Рама, писък и горко ридание: Рахил плаче за децата си и не иска да се утеши за тях, защото ги няма... Удържи гласа си от ридание и очите си — от сълзи, защото за твоя труд има награда (Йеремия, 31:15, 16). — Б. пр.

10. «Регентството като държавноправен институт, сравнително историко-догматично изследване», София, 1927 г. — с особен оглед към нашата конституция.

11. Въпросът по-подробно е разгледан в монографията «Бъларското престолонаследие», стр. 26–32, респ. 330–336.

12. Bernard Lavergne. Le gouvernement des démocraties modernes Suffrage individuel et suffrage social. Два тома, 1933 г. Във в-ците «Д. сговор» и «Слово» г-н Ц. Бръшлянов даде сбито, но ясно изложение върху идеите на Б. Лаверн. — Б. а.

13. Вж. част I на Курса по общо държавно право, стр. 369.

14. Borgeaud, Etablissement et révision de constitution en Amérique et en Europe, Paris, 1893, page 306.

15. Тази общоприета особеност подробно е обяснена в моята монография «Регентството като държавноправен институт», 1927 г., § 26: «Регентство и ревизия на Конституцията», стр. 160–174.

16. Както е и според Търновската конституция — институцията е общоприета, но води началото си пряко от Френската революция.

Любомир Николов Владикин

Биографична бележка

Професор д-р Любомир Николов Владикин е роден на 3 септември 1891 г., починал е на 22 май 1948 г. Завършил е правни и държавни науки в Софийския университет през 1915 г. От 1928 г. е доцент по общо държавно и българско конституционно право, професор при същата катедра от януари 1932 г. и титуляр на Катедрата по общо държавно право от юни 1938 г. до септември 1944 г. Декан е на Юридическия факултет през 1933–1934 и 1937–1938 г. и заместник-декан през 1935–1936 и 1939– 1940 г. Чете основни курсове в университета по общо учение за държавата, правно устройство и управление на съвременната държава и специални курсове по един семестър «Престолонаследието като публичноправен институт», «Личност и държава» и «Държава и стопанство». За своята научна дейност професор д-р Любомир Владикин е получил признание извън страната — доктор по държавни науки на Вюрцбургския университет през 1924 г. и лисансие по право на Сорбоната през 1933 г. Почетен доктор е на университетите в Атина, Букурещ, Загреб, Виена, Рим, Париж, Осло, Берлин. Лауреат е на Рокфелеровата фондация за изявени учени за 1932–1933 г. Активно работи в областта на научните и културните връзки на България с другите европейски страни. Председател е на италиано-българската културна взаимност. Подпредседател е на Българо-немското културно дружество, член е на Българо-френското културно дружество и на Българо-японското дружество.

На широката правна общественост е известен с книгите си «Общо учение за държавата», «Организация на демократичната държава», «Регентството като държавноправен институт», «Държавен съвет», «Произход на наследственото право», «Френският стопански съвет». По въпросите на конституционното право е написал една поредица от книги и студии, като «История на Търновската конституция», «Държавното устройство на Съединените американски щати, начало и развой на модерната демокрация», «Новата югославска конституция», Cum constitutia romana din 1866 a servit de model constitutiei bulgara din 1879, «Австрийската конституция от 1 май 1934 г.», «Правната природа на библейската монархия», L’Eterno nel diritto naturale.

Член е на Съюза на българските писатели от 1920 г., а през 1925–1926 г. негов секретар. Като литератор е известен с историческия роман «Царевград Търнов», издаден на български, френски и немски език, със студиите Sur le pas de Schiller, «Шилер и Гьоте във Ваймар» — на български и немски език, Christo Botew und Theodor Korner и др.

Професор Л. Владикин е известен у нас и в чужбина като член на дружествата на българските икономисти академици и като подпредседател на Института по международни изучавания, българска секция.

Особен интерес за юристите представляват студиите «Депутати по назначение и длъжност в историята на българското конституционно право», «Учредителната власт на народа», «Изменение на конституцията чрез плебисцит», La politique, art et Science, Die Liberale Demokratie in Bulgarien и «Политико-философската и правна същност на парламента».

На 10 декември 1991 г. във Великотърновския университет «Св. св. Кирил и Методий» се проведе научна сесия по случай 100 години от рождението на професор доктор Любомир Н. Владикин.

Николай Л. Владикин

Избрана библиография

Die staatsrechtliche Stellung des Königs der Bulgaren, Diss. Wurzb. 1924.

Регентството като държавноправен институт, 1927.

Записки по държавно право, 1929.

Политика и държавно право (встъпителна лекция), 1929.

Българското престолонаследие, 1930.

Произход на наследственото право, 1930.

Наследяването на царската власт в древните източни монархии, 1930.

Parlamentarna ili ustavna monarhija, Pravni Savjetnik, Zagreb,1930.

Шест години камбиален монопол, 1930.

Основите на царската власт и престолонаследието, 1931.

Новата югославска конституция, 1931.

Правна природа на библейската монархия, 1932.

Опит за установяване на престолонаследните системи в древния Рим, 1932.

Камбиалният монопол в България, 1932.

Cum constitutia romana din 1866 a servit de model constitutiel bulgare din 1879, Revista de drept public, Bucuresti, 1933.

Социално-стопанска същност и правно устройство на цялостната бонификация в Италия, 1933.

Държавно устройство на Съединените щати, 1933.

Френският стопански съвет, 1934.

Кметският институт в днешна Италия, 1934.

Австрийската конституция от 1 май 1934.

Общо учение за държавата, 1935.

История на Търновската конституция, 1936.

Организация на демократичната държава, 1937.

Държавен съвет, 1938.

Общо учение за държавата, 1939.

La politique — art et science, 1939.

Die innerpolitische und verfassungsrechtliche Entwicklung Bulgariens seit der Befreiung bis zur heutigen Zeit, Berlin, 1939.

L’Eterno nel diritto naturale, Roma, 1940.

Die liberale Demokratie Bulgariens, ihr Werden und ihre Krisen, Wien, 1940.

Der Liberalisus in Theorie und Rechtsanwendung, Wien, 1940.

Die inneren Widersprüche der liberalen Demokratie, Darmstadt, 1940.