Хронологична енциклопедия на света

Том VI

Дигитална библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител: проф. д-р А. Нейкова

Автори: Василка Тъпкова-Заимова, Димитър Димитров, Пламен Павлов

Дизайн: Давид Нинов

София, 2013

В написването на том VI на «Хронологична енциклопедия на света» взеха участие:

проф. д-р Василка Тъпкова-Заимова Византия и византийският свят; Държава и Църква; Политическа история: Преход към ново устройство на империята; Византия и «варварската» периферия. Готски войни. Хуни в Европа; Култура и общество; Византия и Изтокът: Грузия и Армения; Византия, Балканите, Русия: Отношения с Византия и със земите на юг от р. Дунав; Византия и Русия; Византия и унгарците; Византия и номадите: Тюрки по Долен Дунав (XI–XII в.).

ас. Димитър Димитров Политическа история: Византия през VII век — преломно време; Иконоборчески период; Възход при Македонската династия (1025–1081); Военната аристокрация на власт. Византия при Комнините (1081–1185); Византия и Изтокът: Сасанидска Персия; Ислямска цивилизация.

гл. ас. к. и. н. Пламен Павлов Политическа история: Византийските земи (1204–1282); Византия — второстепенна политическа сила (1282–1341); Византия в своя залез (1341–1453); Строителни традиции, архитектура и изкуство; Византия, Балканите, Русия: Византия и България; Сърбия, Хърватско и Босна в политиката на Византия; Византия и Русия; Византия и норманите; Византия и номадите: Хазари; Византия, България, куманите и Златната орда през XIII–XIV в.; Византия и турската експанзия (XI–XV в.); Съдбата на Трапезундската империя, Франкска Морея, Атинското херцогство, Кипър и Венецианската «империя» (XIII–XV в.).

Византия и византийският свят

Византология

Историческото битие на Византийската империя — империя на два континента — е тясно свързано с живота на нейната столица Константинопол.

Римската държавност, елинската култура и християнството — това са трите компонента, които според Г. Острогорски характеризират Византия. До тази спойка се стига след голямата криза в Римската империя, която условно се нарича ВЕЛИКО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ. За да се обясни това положение, трябва да се вземе предвид терминологията, създадена от западноевропейските хуманисти в периода XVI–XVII в., които са и основоположници на византологията като наука в Западна Европа.

Те са създатели и на хронологизирането на историята, което използваме и днес, а именно античност, средни векове (средни по отношение на самата западноевропейска хуманистика), нова история (пак по отношение на тях). Великото преселение на народите, също термин, създаден тогава, е вододелът, който отделя античността и Римската империя в нейната цялост от времето, което ще се нарече СРЕДНОВЕКОВИЕ, и съществуването на Източната империя, или Византия. Всъщност т. нар. варварски племена съвсем не чакат IV в., когато се поставя началото на това преселение, за да започнат нападенията си по границите на Римската империя и главно по нейния дунавски лимес. Много преди това столетие започват нашествия на германски племена, например МАРКОМАНСКИТЕ ВОЙНИ от 60–те години на II в. или нападенията на остготи и вестготи (източни и западни готи), които продължават през целия III в. и довеждат до обща криза в империята. В началото на IV в. се водят и борбите в рамките на установената преди това тетрархия. Това става, след като император Диоклециан се оттегля от властта. Борбата по време на тетрархията завършва с победата на Константин Велики над Лициний и изграждането на новата столица на Босфора (324–330). Името Византион е дадено на Цариград в античната епоха, когато се създава и легендата, че епоним на града бил някой си Визас, пришълец от Мала Азия. Всъщност градът е мегарска колония, създадена ок. 600 г. пр. Хр. Той играе известна роля по време на гръко-персийските войни. По-късно е обсаждан от Филип Македонски, а по времето на Александър Македонски влиза в земите на елинистическите държави.

От 11 май 330 г. се чества Денят на града, който е изграден с усилията на 10 000 строители и украсен с паметници и статуи, донесени от различни краища на империята. Там вече са заселени и семействата на сенаторите от Рим. Легендата разказва, че площта на града била определена от самия Константин, който вървял с протегнати ръце, воден от невидим ангел.

КОНСТАНТИНОПОЛ носи името на основателя си. Наричан е още «Царица на градовете», което славяните осмислят като Царевград, Цариград, т. е. «град, в който живее царят (императорът)». Съвременниците му го назовават понякога «Втори Рим» или «Нови Рим», за да подчертаят приемствеността между него и «стария» Рим.

Името ВИЗАНТИЯ се дава на самата империя също във времето на хуманизма, т. е. през XVI в., като с това се цели да се посочи връзката с жителите на Византион, центъра на империята, но същевременно да се изтъкне и самостоятелното развитие на новата империя, която е до известна степен продължение на старата Римска империя, но има свои специфики.

Самите византийци никога не се наричат така, а само ρωμαῖοι (ромеи = римляни). Съответно държавата им е βασιλεῖα τῶν Ῥωμαίων (царство на ромеите), а императорът — βασιλεὺς τῶν Ῥωμαίων (василевс на ромеите).

Понякога, особено в ранната епоха, се среща и етнонимът γραικός (грък) за означение на човек, който говори гръцки език, а елин (Ἕλληνος) се използва масово за означение на «езичник».

Термините ВИЗАНТИЯ, ВИЗАНТИЙЦИ и оттам ВИЗАНТОЛОГИЯ се налагат в литературата като технически термини, въпреки че някои италиански учени отказват да си служат с тази терминология и използват само Източна Римска империя.

Западните и славяноезичните средновековни автори, на първо място българските книжовници, винаги използват в своите съчинения термините Graecia (т. е. Гърция), graeci — съответно гърци, за означение на поданиците на Византийската империя, което в някои случаи (особено що се отнася до Западна Европа) има известен нюанс на противопоставяне по отношение на претенциите на Източната империя за сюзеренни права над западния свят, макар и тези претенции да не са винаги ясно изразени. За славянския свят това е по-скоро осъзнаване на една културна действителност, в която гръцкият език се използва повсеместно. Нито едните, нито другите влагат етнически смисъл в названието гърци, а оттам логично следва въпросът, може ли да се говори за византийска народност. Очевидно не, тъй като империята е конгломерат от различни народности, обединени под върховенството на императорската власт и Цариградската църква. Ето защо се случва да срещнем определението «християни» за поданиците на Византийската империя. Оформянето на елинското съзнание и оттам изграждането на елинска народност се забелязва едва през XIII в., след разпадането на империята под ударите на западното рицарство. Тогава именно в никейския двор понякога се говори за елини вместо за ромеи. Но последното не изчезва от речника на официалните документи и съчиненията на писателите до самия край на империята.

Развитие на византологията в Западна Европа

Науката византология има четиристотингодишна история. Интересът на западния свят към Византия възниква още по времето на голямата диаспора (емиграция) на византийски книжовници към Западна Европа, главно към Италия, след настъпването на голямата катастрофа на Балканите. Емиграцията се засилва особено много след падането на Цариград през 1453 г., но общуването с културните кръгове на Запада настъпва по-рано, по времето на Палеолозите.

Прочутият ВАРЛААМ КАЛАБРИЕЦ се появява във Византия през 1330 г. като противник на исихазма и на главния му идеолог ГРИГОРИЙ ПАЛАМА, но след спорове, продължили няколко години, е осъден от специално свикан на 10 юни 1341 г. събор в Цариград и е принуден да се върне на Запад. Преди този период той преподава уроци по гръцки на Петрарка в Авиньон, където е изпратен от византийския император Андроник III, за да води преговори с папа Бенедикт XII. Също в началото на XIV в. друг калабриец, монахът АСПАЗИЙ, обучава в Цариград на латински език видния византийски книжовник КОНСТАНТИН АРМЕНОПУЛ. Леонтий Пилат, също калабриец и ученик на Варлаам, става учител по гръцки език на Бокачо във Флоренция.

Общуването между италиански хуманисти и видни представители на византийската книжнина се засилва повече към края на XIV в. Флоренция става известен център, в който се преподава системно гръцки език. Последователи на Петрарка и Бокачо са КОЛУЧО САЛЮТАТИ (1330–1406), ЛУИДЖИ МАРСИЛИ (1342–1394) и НИКОЛА НИКОЛИ (роден през 1363 г.).

Особено голяма заслуга за разпространението на гръцкия език и на византийската книжнина има МАНУИЛ ХРИЗОЛОР, роден в Цариград към средата на века. През 1395 г. той пристига във Венеция заедно с Димитър Кидон като пратеник на император Мануил Палеолог. След като се връща за кратко време в Цариград, той е поканен като преподавател във Флоренция и от началото на 1397 г. е «приор на изкуствата» в местния университет. Изучаването на гръцки език представлява запознаване с гръцки извори, а занятията се провеждат на латински език. Така студентите проникват до самата същност на античната книжнина. Хризолор създава учебник, наречен «ВЪПРОСИ» (Ἐρωτήματα), който да отговаря на интересите на многобройните му ерудирани ученици. Един от тях, Джовани Гварино (1370–1460), следва учителя си в Цариград, когато той се завръща там, а след това, от 1410 г., преподава гръцки език във Флоренция, Венеция, Падуа, Верона, Болоня, Ферара и създава свое поколение ученици. Хризолор предприема пътешествие в Италия, Франция, Англия и Испания. Заедно с Гварино той е участник в събора в Констанц (1414–1418), където и умира.

Сред хуманистите, чиято дейност заслужава особено внимание след смъртта на Хризолор, е ГЕОРГИ ТРАПЕЗУНДСКИ. Той е секретар на папа Евгений IV по време на Флорентинския събор от 1438–1439 г., и живее последователно във Флоренция, Рим, Венеция, Неапол, Крит и Цариград, преди да се завърне отново в Рим. Забележителна дейност развива и ЙОАН АРГИРОПУЛ, също бежанец в Италия и убеден униат. Известно време той е преподавател във Флорентинския университет, където чете лекции, издадени през 1465 г. във Венеция, върху Аристотел и Платон. Аргиропул пътува из Франция и Англия, за да търси помощ за пострадалите гърци, пръснати в различни страни на Европа или попаднали в плен. Във Флоренция той се ползва с особеното благоволение на управляващите Медичи, а Лоренцо Медичи е негов ученик.

Значително влияние в Италия имат и атинянинът Лаоник Халкокондил, Георги Гемист Плетон, Теодор Газа и най-вече Висарион Никейски. Забележителни са следите, които Халкокондил оставя в Падуанския университет, където са преподавали и други византийски книжовници. При откриването на университета през 1463 г. Халкокондил произнася забележителна реч, в която призовава венецианската Сеньория да помогне на гърците, които страдат под турско робство «както осъдените в ада на Данте».

ЙОАН ВИСАРИОН (1395–1472) е роден в Трапезунд, учи в Цариград, а след това прекарва няколко години в Мистра, в школата на Гемист Плетон. Той е убеден латинофил и е член на византийската делегация, която участва в подготовката на Флорентинската уния. След неуспеха на този нов опит за свързване със Запада и неприязненото отношение, с което са посрещнати в Цариград решенията на Фераро-Флорентинския събор, Висарион се завръща в Рим, където стига до звание кардинал. Той не само изучава съчиненията на античните автори и главно на Платон, чиято философия защитава енергично, но и превръща дома си в истинска библиотека, където се събират видни хуманисти. По негова инициатива е създадена школа в Месина. Там преподава гръцки език Константин Ласкарис, чийто брат — Йоан Ласкарис, занася в Италия по нареждане на Лоренцо Медичи ръкописи с текстове на византийски хронисти и историци, като Йоан Зонара, Никита Хониат, Никифор Григора и др. Висарион е смятан за един от най-изявените византийски книжовници, чиято дейност оказва силно влияние върху разпространението на византийската култура в Западна Европа.

Други книжовници и църковни дейци твърдо застават на антилатински позиции и отхвърлят всякаква мисъл за униатство, което за тях е равнозначно на подчинение пред Запада. Между тях е АЛЕКСИЙ МАКРЕМВОЛИТ. Той и неговите съмишленици изпадат в своеобразен религиозен фатализъм — според тях външнополитическите неуспехи на империята са един вид наказание за социалната несправедливост. В тези кръгове отново излизат на мода есхатологичните съчинения и пророчествата, които са характерно явление за епохите на големи сътресения. Те смятат, че Бог е предвидил да има четири последователни земни царства, от които последното е римското (византийското според някои тълкуватели). Християнското римско царство е благословено от Бога и ще съществува до времето на самото Божие царство, т. е. до Второто пришествие.

Обединени около Православната църква, тези църковни дейци до известна степен се откъсват от държавната власт и ратуват за спасението на православието, което за тях става равносилно на оформящото се елинско съзнание. С други думи, именно тези кръгове стават инициатори за разпространението на късновизантийската култура като култура на новия, православен елинизъм. Това е «Византия след Византия» на Балканите, според един много известен израз на румънския историк Н. Йорга. Става дума за съдбата на византийското културно наследство, което надживява изчезването на политическата власт. Пак тогава се създава постановката за «Москва — Трети Рим», т. е. идеята за мистичното translatio (прехвърляне) на властта от Рим («Първия Рим») в Константинопол («Втория Рим») и оттам в Москва («Третия Рим»).

Идеята за «Третия Рим» е формулирана най-ясно от монаха Филотей от Елеазарския манастир, близо до Псков, през 20–те години на XVI в., когато Московска Русия изгражда вече своята централизаторска политика. В тази програма влиза и преминаването на православния свят под предстоятелството на Московската църква.

През първата половина на XV в. се оформя хуманистичната историография. Създавайки нова периодизация, хуманистите се стараят да разграничат античната от средновековната история. Прочутият италиански хуманист Флавио Биондо е автор на труда «Декади на историята от времето на падението на Римската империя» (1483), в който е включена историята на Византия.

ВЕНЕЦИЯ, където отдавна има гръцка колония, става един от центровете за издаване на гръцки книги. Там Николо Сагундино отпечатва през 1475 г. своя труд «За произхода и делата на турците», в който прави преглед на събитията, довели до установяването на османската власт на Балканите.

От Италия хуманистичните идеи се разпространяват във Франция, Испания, Германия. Това интелектуално движение съвпада и с новия интерес на западноевропейските държави към Османска Турция. Установяват се дипломатически контакти, изпращат се консули, пътешественици и др., които опознават Леванта.

Друг фактор за интереса към някогашна Византия е борбата между представителите на Реформацията и Контрареформацията. Протестантската историография търси в патристиката, т. е. в произведенията на ранните църковни Отци, обосновка на своите идеи, смятайки, че на Изток по-трайно са запазени раннохристиянските традиции. Голяма роля в това отношение изиграва съвременникът на Лутер, немецът ЙЕРОНИМ ВОЛФ (1516–1580), който издава последователно произведенията на византийските историци Никита Хониат, Никифор Григора, Лаоник Халкокондил. Тъй като тази поредица излиза в Базел, известен печатарски център за онова време, Волф е смятан за основател на т. нар. Базелски корпус. Паралелно с неговите издания започва публикуването на византийски юридически текстове, като например Еклогата, Василикиите, съчинението на Матей Властар и др.

Следващата стъпка е направена от ПАРИЖКАТА ВИЗАНТОЛОЖКА ОБЩНОСТ, чиито представители са главно от средите на Йезуитския орден, воюващ срещу Реформацията. Френските издания на византийски историографи излизат благодарение на покровителството на кралската власт. Поради това новият корпус, който започва да излиза, е наречен Парижки, или Лувърски корпус. От края на XVI до началото на XVIII в. се поставя началото на Ерудитската школа. Най-видните нейни представители са издателите на Лувърския корпус Жан Мабийон, Филип Лабе и др. Освен издадените преди това съчинения на византийски историци те публикуват и трудовете на някои известни хронисти, като Теофан, Кедрин и други автори, използвайки най-добрите за тогавашното време ръкописи. Най-известен византолог от времето на Людовик XIV е ШАРЛ ДЮКАНЖ, автор на речници и исторически съчинения, между които «История на Константинопол под властта на френските императори». Негов по-млад съвременник е Бернар Монфокон, издал през 1708 г. «Гръцка палеография».

От края на XVI до началото на XVIII в. византологията се развива дейно и в Италия. Особено се проявява ЛЪВ АЛАЦИЙ (1586–1669), специалист по история на Цариградската църква.

Основната заслуга на ерудитите от този период е пускането в обращение на голям брой извори. Когато настъпва обаче векът на Просвещението, отношението към византийската история се променя. Сравнителният подход, който идеолозите на Просвещението прилагат към изучаването на историята, ги кара да откриват в лицето на Църквата един възпиращ фактор за прогреса. Те започват да рушат клерикалната концепция за кръстоносните походи и изтъкват мястото на Византия като продължение на Римската империя само в най-лошите й традиции, свързани с интриги, предателства и пр. В този дух се изказва известният философ Шарл Монтескьо (1689–1755), който твърди, че падането на Византия е резултат от липсата на граждански добродетели. Подобни възгледи споделя Мари Франсуа Аруе Волтер (1694–1778), който към пороците, наследени от Рим, приписва на Византия и пагубна роля в общата история поради наличието на християнски мироглед.

Французинът ШАРЛ ЛЕБО систематизира познанията си по история на Византия в многотомния труд «История на късната империя», публикуван между 1737 и 1781 г. Трудът на Лебо оказва влияние върху английския историк Едуард Гибон. Той следва позициите на френските просвещенци в своята «История на упадъка и гибелта на Римската империя», чиято втора част е посветена на историята на Византия. Общото му отношение към византийското наследство е отрицателно, но той признава и някои положителни страни на империята. «Историята» на Е. Гибон е широко разпространена и е преведена на няколко езика.

През XVIII в. в Германия се появяват различни трудове по история на Византия. Специално място сред тях заемат 14–те тома паметници на византийската литература, издадени от А. ФАБРИЦИУС между 1705 и 1726 г.

Така се стига до началото на XIX в., когато представителите на романтизма реабилитират до известна степен Византия и мястото й в европейската история. В това отношение най-важни заслуги има Я. Ф. ФАЛМЕРАЙЕР (1790–1861), който полага големи усилия, за да изследва присъствието на славяните във Византия. Неговият труд «Фрагменти от Изток» предизвиква бурни полемики сред гръцката общественост, а също и между немските историци.

XIX в. бележи голям напредък в издаването на византийската книжнина. Между 1829 и 1897 г. няколко учени, сред които Б. Г. Нибур, издават поредица от 50 тома с византийски автори. Това е т. нар. БОНСКИ КОРПУС. Почти по същото време един французин, абатът Ж. П. Мин, успява да публикува с помощта на няколко свои сътрудници 387 тома със съчиненията на християнските автори. Поредицата е разделена на Patrologia graeса (166 тома) и Patrologia latina (221 тома). Немският учен К. Крумбахер издава през 1891 и 1897 г. обемист труд, наречен «История на византийската литература».

Б. Г. НИБУР е смятан и за основоположник на позитивизма в Западна Европа, към който се отнасят трудовете на някои забележителни византолози. Така например в Англия Дж. Финли публикува труд, озаглавен «История на Гърция от покоряването й от римляните до 1864 г.», в който отрича т. нар. континюитет. Във Франция се появяват няколко имена, като А. Рамбо, по-късно Ш. Дил и др., които са признати като задълбочени познавачи на византийската книжнина и изкуство. В Германия Е. Хопф издава през 1867/1868 г. първата «История на Византия», която в следващите десетилетия е последвана от много обобщаващи и аналитични трудове.

В този период западноевропейската византология вече навлиза в общите рамки на историческото търсене, засягащо цялостно миналото на Европа. Византологията се развива като световна, а не само като европейска дисциплина. От 1924 г. се организират конгреси, които до 1991 г. са осемнадесет на брой.

Византологията в Русия и в балканските страни

Специално внимание заслужава развитието на византологията в Русия, респективно в СССР (бивш), както и в балканските страни. Там тя е част от националната история. Византийската империя е в контакти с европейските страни на Запада, но отношенията й с балканския свят са сравнително по-ранни, по-тесни и по-дълготрайни. Освен това за Русия те са свързани и с Църквата от момента, когато Московската държава поема от Византия духовната опека над православния свят.

През 1725 г. е създадена Академия на науките, в рамките на която започват изследванията по руска история. Тогава се обръща и специално внимание на византиноведението, както го наричат в Русия. През 1771 г. А. Л. Шльоцер издава свод от четири тома със сведения от византийски автори за Русия.

Традицията продължава и през целия XIX в. С известна доза идеализация, в рамките на славянофилството, се обръща специално внимание на ролята на Църквата и на монархическата имперска идея. През 1853 г. А. А. Куник съставя програма за разширено изучаване на византийското историческо развитие. Известни византолози от втората половина на XIX в. са В. Г. Василевски и Ф. И. Успенски, който е и директор на Руския археологически институт в Константинопол, поддържащ редовни връзки с българските археолози и историци от началото на нашето столетие.

Традицията, създадена от руската школа, продължава и в съветския период, когато в научните институти и университети не само в Москва и Петербург, но и в по-големите руски градове редовно се поддържа изучаването на «византиноведението».

Византологията в България е свързана със средновековната българска история, затова влиза в обсега на вниманието на историците още преди Освобождението. Пръв неин представител е С. Н. ПАЛАУЗОВ, родоначалник на критическото направление в българската историческа наука. Особено значими в тази насока са трудовете на М. ДРИНОВ (1838–1908) и на В. ЗЛАТАРСКИ (1865–1935), автор на прочутата «История на българската държава» в четири тома. Резултат от изследване на византийската история, главно на вътрешнополитическите отношения, са трудовете на П. МУТАФЧИЕВ (1883–1943). В по-ново време това дело се поддържа както в Софийския университет, така и в институтите на БАН. Създадена е една последователна линия на изучаване на византологията във всичките й аспекти. От 1956 г. БАН издава и 11 тома с «Византийски извори за българската история».

В Сърбия също се наблюдава подчертан интерес към византийската история. През XIX в. историкът СТОЯН НОВАКОВИЧ (1842–1915) изследва аграрно-правните институции на средновековна Сърбия, а покрай нея и на Византия. Той сменя романтичната насоченост в историографията на тази страна от времето на Й. РАИЧ (1726–1801) и ВУК КАРАДЖИЧ (1787–1864). В Хърватско свой принос за установяване на фактологията в историографията дава Ф. Рачки (1828–1894).

За отбелязване е, че в рамките на традиционното изучаване на балканското средновековие и на Византия в Белград се създава Византоложки институт, основан от руския византолог Г. Острогорски.

Сред няколко известни изследвачи на историята на румънския народ във връзва с историческото развитие на Византия най-значимо място заема Н. Йорга (1871–1940). Традицията, която съществува в другите балкански страни, създава значителна продукция и в Румъния — както в институтите към Румънската академия, така и във висшите учебни заведения.

В Гърция по време на националното Възраждане и създаването на гръцка държава се борят две тенденции в разработките на историческото мислене. От една страна са просветените историци, които се намират под влияние на западните идеи на Просвещението. Те гледат отрицателно на Византия и на «византинизма». Други учени имат склонност към национализъм и търсят обосновка в историческото минало за възраждането на елинизма. Значителна роля в събирането на изворов материал в тази насока изиграва СП. ЗАМБЕЛИОС (1813–1881), но най-известен учен в областта на националната историография е К. ПАПАРИГОПУЛОС (1815–1891). През този период в гръцката наука има известно колебание къде свършва византийската история и къде започва собствено историята на гръцкия народ.

В наши дни обаче в Атина, и особено в Солун, византологията е силно развита в съответните университети и научни институти, някои от които са със специализирана византоложка проблематика.

В целия комплекс на общобалканската историография обаче все още често се поставя въпросът за истинското място на Византия сред останалите балкански страни.

Византийски феодализъм

В съвременната историография съществуват спорове за същността на понятието «ИМПЕРИЯ», а оттам и за Византия като наследница на Римската империя. Тук показваме характеристиките на византийското самодържавие, централното и провинциалното управление, както и развитието на институциите и титулатурата. Изтъкната е връзката между Държава и Църква. Съвкупността от тези характеристики позволява Византийската империя да бъде определена като строго централизирана държава, в която създадените норми на управление — теоретично неизменни — са задължителни за всичките й поданици. Известна промяна настъпва след 1204 г., но едва в средата на XIV в. започва децентрализиране и изменение в държавните структури. На мястото на единната държава се появяват полунезависими и дори независими княжества като нова политическа реалност, която е характерна не само за Византийската империя и за целостта на балканските земи, но до голяма степен и за Централна и Западна Европа. В Западна Европа феодалната раздробеност и междуфеодалните войни се изживяват към края на XIV и особено след XV в., когато се създават европейските централизирани държави. На Балканите, и по-специално във Византийската империя, се наблюдава противоположният процес — постепенно се скъсват връзките между централната власт и местните владетели, между централната власт и данъкоплатното население в градовете и селата, засилват се регионалните конфликти. С това се усложняват междудържавните отношения и най-вече — улеснява се настъплението на османските турци, които ще сложат началото на една нова империя.

Тук се поставя и много дискутираният проблем за феодализма във Византия и на Балканите.

Значителен брой историци, главно от западните страни, не приемат постановката за наличие на феодализъм във Византия. Те изхождат от положението, че концепцията за феодалния строй е тясно свързана първоначално с меровингското франкско общество, където войнството е обвързано с клетва за вярност към владетеля, от когото получава ленни владения. В западното феодално право отношенията владетел — поземлени собственици са подредени в строго определена феодална йерархична стълбица от сюзерени и васали и са точно фиксирани съобразно определената феодална рента. Ясно е дефинирана и зависимостта на селячеството от едрите поземлени собственици. Тези историци смятат, че не може да се поставя знак на равенство между западните структури и структурата на византийското общество, където земята по право е собственост на императора.

В марксистката историография без уговорки се приема развитието на феодализма във Византийската империя, както и в балканските страни, като се изхожда предимно от постановката за класовата борба и експлоатацията на народните маси от една висша прослойка, именно феодалната класа, която е в различни връзки с централната власт, т. е. в много случаи е налице борба и в средата на самата господстваща класа, която довежда до сепаратизъм.

През последните години, когато границите между «буржоазна» и «социалистическа «историография отпаднаха до известна степен, има тенденция за отворена дискусия, която да доведе до корекции в донякъде остарялата терминология. Защото, според мнението на Ж. Гернет, цитирано от П. Шрайнер в неговата «Византийска история» 1993(2): «с термина феодализъм толкова се е злоупотребявало, че той се е изпразнил от смисъл...»

Континюитет и дисконтинюитет. Формиране на византийската култура(1)

Като изхождат от общоприетата постановка, че Византия е, в известен смисъл, наследница на старата Римска империя, много съвременни специалисти си поставят въпроса докъде и доколко се простира това «наследство», или как се изразява концепцията за «КОНТИНЮИТЕТА». Становищата по този въпрос са много и те се свързват главно: а) с уточнение на самите понятия «континюитет» и «дисконтинюитет»; б) с установяването в какви сфери от обществения живот може да се търси или не континюитет; в) с определяне на епохите, в които развитието на византийската общност се доближава или отдалечава от античното наследство, при условие че такова наследство се приема за съществуващо.

а) Френският културолог Ф. Бродел смята, че географската среда е важна, защото тя определя взаимодействието между природата и човека. Географското пространство се отъждествява донякъде със социалното пространство. Оттам ученият определя какво е колективен манталитет, който се оформя в продължение на целия исторически живот като основа, върху която се оформя и «континюитетът» (понятието е разгледано общо, а не само по отношение на византийската действителност).

Могат да се посочат голям брой дефиниции, давани донякъде разнопосочно от отделните специалисти. Между тези дефиниции споменаваме: 1. За континюитет: наследство, рецепция, продължение, модификация, интеграция, синтез, симбиоза; 2. За дисконтинюитет: прекъсване, взрив, промяна, хиатус, прелом, частично продължение.

б) Има автори, които ограничават търсенето на континюитет само в сферата на духовния живот — в литературата и изкуството. Други го откриват и в икономиката, в структурите на управлението и държавния живот, дори в Църквата.

в) Защитниците на наличието на континюитет го проследяват или само в ранното средновековие, или го определят като съзнателно доближаване на обществената мисъл до литературните и изкуствоведческите изяви в по-силна или по-слаба степен до наследството, завещано от гръко-римската античност. Много автори говорят за «тъмни векове», т. е. за периода след «варварските», по-специално славянските нашествия, и смятат, че тогава съществува явно изразено «прекъсване» между новата действителност и ценностите, завещани от античността. За да се даде известна представа за отделните мнения по тези дискусионни въпроси, следва да се посочат някои по-важни становища на съвременната византология.

Критичен преглед на една част от изказаните мнения прави А. Каждан. Той констатира, че различията в мненията произхождат до известна степен от различните критерии, които се прилагат. По същата причина друг автор, В. Вавжинек, изказва мнение, че липсата на терминологическо единство се дължи до известна степен не само на различните гледни точки, а и на противоречията в самата епоха, като има предвид ранното средновековие.

Между авторите, които най-категорично отричат континюитета, е английският византолог С. Манго. В няколко свои изследвания той набляга на сложните демографски процеси през VII в., извличайки на преден план социалните и културните промени, които настъпват в ранновизантийското общество и го правят различно от античния модел, който — особено в литературата — дава съвсем повърхностно отражение като в «криво огледало».

Френският византолог А. Дюселие е на мнение, че християнският модел приема като чужд модела на класическата култура в една среда, където преобладава псевдонауката. Той отчита значението на византийското културно наследство за развитието на православния свят, както и за формирането на нови западни модели при създаването на ренесансовата култура.

Защитниците на континюитета в неговата цялост търсят обосновката му главно в различните отрасли на културата. Немският историк X. Г. Бек е на мнение, че културните процеси, развити още в античността, продължават през цялото хилядолетие, в което съществува Византийската империя. Сред неговите проучвания се откроява книгата му «Византийското хилядолетие», посветена на тези въпроси.

Концепцията на X. Хунгер е, че се създава една «нова среда», именно Константинопол, където християнството изпълнява първостепенна роля в църковната организация, в юридическата система и развитието на философията, т. е. във всички страни от интелектуалния живот, които формират манталитета. С други думи, античното наследство е своеобразен мост, който свързва византийското средновековие с античното наследство.

Определението на Г. Вайс за континюитет в социален план е, че този континюитет е постоянна връзка в социалното развитие, докато дисконтинюитетът е прекъсване в това развитие. Понеже промените в социалните структури се извършват в края на III и през IV в., това означава, че Византия ги е приела като трайно установени от античността. Кл. Весел, автор на книгата «Култура на Византия», смята, че «наднационалният характер на тази култура се дължи на гъвкавостта, с която Византия е асимилирала елементите на гръко-римската култура и е привлякла освен това и участието на други общности в сферата на собственото си развитие».

Френският византолог А. Гию прибавя и библейската традиция към античното културно наследство.

Съветската марксическа постановка по тези въпроси е представена обобщено в книгата «Советское византиноведение за 50 лет». Там са разгледани становищата на М. Я. Созюмов за преминаването на някои антични градове в «готов вид» във византийската действителност, на З. В. Удалцова за степенуването на античното наследство по зони, където то се проявява в по-голяма или по-слаба степен до създаването на Византийската империя и пр. Ще добавим мнението на Г. Л. Курбатов, който развива тезата за социалното ретроспективно мислене на ранносредновековната византийска аристокрация.

Географските рамки на Византия

Византия — страна на два континента

Границите на ВИЗАНТИЙСКАТА ИМПЕРИЯ са обширни поне в ранния период на съществуването й. Тя обхваща необятни земи в Мала Азия, на Балканския полуостров — до р. Дунав, Егейско и Адриатическо море. В ранния период в нейните предели влизат Сирия, Палестина, Египет, Киренайка, част от Месопотамия и Армения, отделни райони от Арабия, островите Кипър, Крит и др., Черноморското крайбрежие, от което важен дял заема Кримският полуостров, както и част от Кавказ. От планините на Армения и Грузия границата достига до Иран, през степите на Месопотамия пресича Тигър и Ефрат, навлиза в пустинята, населена със северноарабските племена, и достига на юг до района на гр. Палмира, а оттам, през пустинята на Арабия и гр. Акаба, продължава до Червено море. На югоизток Византийската империя граничи с Щастлива Арабия, обитавана от южноарабските племена. От Африканското крайбрежие на Червено море и Етиопия границата стига до Горен Нил и Либийската пустиня. Изчислено е, че в ранните векове на своето съществуване Византия покрива площ от ок. 750 000 кв. км.

Природни условия

Голяма част от вътрешните земи на империята са с разнообразен релеф. Планински масиви има в Пелопонес, земите около Хемус, Мала Азия, Сирия, Палестина. Равнинните пространства — Дунавската равнина, Панонската степ (докато Панония е зависима от империята), Южнотракийската равнина, полустепните-полупустинни пространства във вътрешността на източните райони, хълмистите области в Средна Мала Азия — не са особено обширни. Големи равнини има в Южен Египет и Киренайка.

Някои области притежават значителни природни ресурси. Глината, която се използва за строеж и керамични изделия, се среща на големи пластове на много места. Горите в Далмация доставят дървен материал за строежа на кораби. Особено ценен е дървеният материал, който се получава от ливанските кедри. Камък и мрамор се добиват в Гърция и Кипър, мед — в Арабия, олово — в Пергамон и Халкидика, цинк — в Троада, Мала Азия. Полезни изкопаеми са открити в балканските провинции, където още в античността се добиват злато, сребро, желязо, мед. Залежите на сребро и олово са сравнително малко и понякога тези метали са доставяни от Англия и Испания. Изобщо добивът на благородни метали не е особено богат и нееднократно се стига до криза в монетосеченето. По тази причина и накитите, които са толкова използвани в империята, са изработвани обикновено от полускъпоценни камъни, от клетъчен емайл и др. Разбира се, този принцип не е прилаган в изработката на дворцовите и особено на императорските украшения.

Природно-климатичните условия са разнообразни, а водните ресурси са неравномерно разпределени. Това определя разнообразието на земеделските култури. Има области, където се получават по две житни реколти годишно, така е например в Египет, главната житница на Византия. Тракия също е известен доставчик на зърнени култури, особено след VII в., когато Египет отпада от границите на империята. Зърнени култури се отглеждат и в Македония, Витиния, Причерноморието, Северна Сирия, Палестина и Месопотамия. Зеленчуци и плодове се произвеждат в Мала Азия, Сирия, Палестина, Тракия, на различни места в Македония и Гърция и др. В Киликия, Египет и по долното течение на Струма се отглежда лен. Палестина се слави с финиковата си палма, леблебията и др. Естествено, в тези далечни времена разнообразието на културите далеч не е така голямо, както след откриването на Америка и периода на големите околосветски пътешествия.

Моретата играят важна роля през цялата история на империята и особено до XII в. Балканският полуостров, който има формата на триъгълник се вклинява в източния басейн на Средиземно море. Адриатическо, Егейско и Черно море, които обграждат полуострова от три страни като части от Средиземно море, създават благоприятни условия за търговски и културни връзки със Западна Европа и с азиатския континент. Между VII и IX в. арабите са в настъпление: те достигат до южноиталийските брегове. Тогава Византия загубва част от южното крайбрежие на Средиземноморието, но запазва господството си над северното. В началото на XI в. империята отново разширява пределите си — при смъртта на император Василий II нейните граници се простират от Ефрат до Адриатика и от Дунав до Егея. Същевременно империята се оттегля от Западното Средиземноморие: формално византийски остават владенията около Неапол, а в Сицилия се установяват норманите. Морската власт на Византийската империя се съсредоточава в Егея.

Византийците не пътуват много, но с течение на вековете се прочуват някои византийски търговци, като КОЗМА ИНДИКОПЛЕВСТ, живял през първата половина на VI в. Той е наречен така, защото организира пътуване до Индия, но всъщност стига до о. Цейлон (известен тогава с името Тапробана). Много чуждестранни търговци посещават големите градове на империята и главно Цариград. Константин Багренородни, съвременник на цар Симеон, разказва подробно за руските търговци, които стигат до Цариград по море. Т. нар. «Книга на епарха» дава подробна информация за цариградския пазар от Х в., когато български търговци също посещават прочутите тържища на столицата.

Балканските пътни артерии се оживяват, когато по тях започват да се придвижват големите кръстоносни отряди.

Когато Мала Азия е заселена от селджукските турци, а по-късно започва да страда и от монголските нашествия, последвани от османското настъпление, пътните и пощенските съобщения претърпяват значителен упадък. За да се осигури нормален превоз, в късното средновековие се практикуват реквизициите на животни, припаси и пр., като едрите поземлени собственици са задължавани да доставят нужните припаси и средства за поддържане на пътищата, събирани от прикрепените към именията им зависими селяни.

Съобщителни линии

В римско време съобщителните линии на Балканите са добре поддържани. Още през IV в. обаче изчезват милиардните стълбове, маркирали преди това разстоянията. Продължава използването на старите римски пътища. Идващи от различни посоки, те водят към новата столица — Цариград. Откъм север, т. е. от скандинавските страни, води пътят, наречен «от варягите към гърците». На Балканите най-известен е т. нар. VIA MILITARIS, диагонален или военен път, който минава през Белград, Ниш, Средец (София), Пловдив, Одрин и стига до Цариград. ДУНАВСКИЯТ ПЪТ, който минава по южния бряг на реката, пресича Добруджа и се съединява с крайморския път. От Адриатика през Охрид и Битоля към Беломорието слиза т. нар. ЕГНАТИЕВ ПЪТ (VIA EGNATIA). Срещайки се в столицата, тези пътища продължават през малоазийските плата и равнини. Известен е например пътят, който пресича Анатолийското плато. Опасни са планинските пътища, които минават през Таврическия масив. Оживени са пътищата през Кавказките проходи (най-известен сред които е Дербентският проход). Те са наричани «ВРАТИТЕ НА НАРОДИТЕ» още от времето на Александър Велики, защото през тях се придвижват племена и народи от Азия — номадските нашественици. Понякога там са устройвани панаири на височина до 2000 м. Особено известен е ПЪТЯТ НА КОПРИНАТА, който пресича огромна територия от Китай, преминава през Кавказ и стига до Византия.

Византийски източни автори оставят сведения за бързината, с която обикновено се пътува: например от Памфилия в Мала Азия до Цариград разстоянието се изминава за 8 дни. Също толкова време е необходимо, за да се отиде до Антиохия в Сирия, до Никея в Мала Азия или от Солун до Дунав. Егнатиевият път не е сигурен след нашествията от VII–VIII в. Един западен автор се оплаква, че през IX в. вече не може за три месеца да се осъществи (както някога) пътешествие между Равена и Цариград. Смята се, че пътуването от Цариград до Кипър по море е успешно, ако се извърши за 10 дни. Мала Азия се пресича по суша за 8 дни, а по море — за 15 дни. За разнасянето на кореспонденцията, главно с официален характер, съществува специално ведомство в столицата, наречено дромос. Във военно време, освен с пратеници или с обучени гълъби, сигнали са предавани и с т. нар. светлинен телеграф, който предава светлинни знаци със специални огледала. В Мала Азия до селджукското настъпление там, т. е. до края на XI в., пощата функционира по-добре, отколкото на Балканите. Град Аталия например е един вид център за разпределение на кореспонденцията.

Византийската граница

Географското положение на империята и политическата й доктрина, трайно поддържана поне до периода на децентрализацията, която настъпва на Балканите през втората половина на XIV в., стоят в основата на понятието «граница», за което самите създатели на империята и нейните историографи говорят в държавните актове и официалните съчинения. Тя трябва да обхваща цялата «културна» общност, която дава физиономия на византийската οἰκουμένη — «вселена», на империята. За по-низшите слоеве от византийските поданици това е светът на християните — ἔδος χριστιανῶν. Не случайно терминът «ХРИСТИЯНИН» в много случаи е синоним на «поданик на империята». Става дума за едно условно понятие, което изключва «другия» свят — този на «непросветените народи», който остава извън тези въображаеми граници. Те обаче не се дублират с истинските политически граници на Византия (Е. Арвелер). Гъвкавостта в устройството на граничната система личи и от множеството термини, с които се означава понятието «ГРАНИЦА» (ὅρια, μεθόρια, σίνορα и др.).

Политическата граница на империята е устроена по една твърде сложна система. В граничните зони винаги съществува «прочутото византийско граничарство» (П. Мутафчиев). Негов най-отчетлив израз е т. нар. общност на «ФЕДЕРАТИ» (φαδεράτοι, ἐπίσπονδοι, φιλοὶ καῖ σύμαχου). Става дума за настаняване по границата на империята на «варварски» общности, които остават под властта на собствените си вождове и имат задължението да пазят земите, в които са заселени. Тази система, известна главно от времето на готските нахлувания на Балканския полуостров, невинаги дава реални резултати поради непостоянството и нелоялността на тези граничари, но тя е усвоена поради необходимостта да се защитават много големите, макар и променливи територии на Византия през всички времена. Гражданите, които се смятат за поданици на Византийската империя, се облагат с данъци, събирани от централната власт чрез нейни представители в провинциите. Те се наричат общо «ДАНЪКОПЛАТЦИ» (συντελεστεῖς). Тези, които плащат πάκτον, т. е. «дан», са обикновено «САТЕЛИТИ» на империята или чуждоземци, приели да бъдат включени в границите й, но ползващи се с известна административна самостоятелност. Такива са например славяните, които са поставяни вече в системата на провинциалното имперско население. Милингите и езерците, славяни в Пелопонес през IХ в., все още плащат «пактон» на централната власт, но понеже те неколкократно се отмятат от задълженията си и се бунтуват, срещу тях се изпращат наказателни експедиции, които ги принуждават да увеличат съответния трибут. Подобни са взаимоотношенията с хуните по дунавската граница, по-късно със сърбите, хърватите и др. За граничните области, в които живее смесено население, е трудно да се определи точно къде е византийската държавна територия и къде започват другите земи. Военните съоръжения по границите на империята са обект на траен контрол. За такива съоръжения се използват не само реките, които (както е случаят с Дунав) повече свързват, отколкото разделят живеещите от двете им страни. За укрепителни работи се използват предимно планински вериги, в които се практикува системата на «КЛИСУРИТЕ» (военноадминистративни единици, начело на които стои клисурарх).

Византийската експанзия на Изток (особено войните срещу араби и павликяни) при управлението на Василий I е причина да се създадат множество теми, както и някои клисури да се издигат като теми. Нови теми се създават в източните византийски владения и през първите години от царуването на Константин Багренородни. Те са с по-малка територия, а по-късно се извършват и други промени. По време на управлението на Йоан Цимисхи големи теми продължават да съществуват в централните области на Мала Азия, а в граничните земи има три дукатства: Антиохия, Месопотамия и Халдия. Техни подчинени са стратезите на новосъздадените теми в трапецовидната зона Селевкия — Себастея (Севастия) — Теодосиопол — Антиохия (Н. Икономидис). Границата в този период е между Северна Сирия от Антиохия до Самосата, Месопотамия и Южна Армения. В началото на X в. в тема Ликандос се настаняват арменци и с подкрепата на Цариград се създават временни клисури, за да се воюва по-успешно с арабите. Василий II обаче връща на местния владетел Давид Ибериеца някои територии от източната граница.

Новите теми са «МАЛКИ ТЕМИ», наричани още «малки арменски теми» (μικρά ἀρμενιακά τέματα).

След победите на Йоан Цимисхи в източните български земи там също ce създават катепанати и дукатства, както и по-малки административни единици — стратегии.

В граничните райони византийската власт поддържа строго охранявана система от крепости. Такава система съществува главно в ранния период, най-вече по времето на Юстиниан. Ценна информация по този въпрос е дадена в Прокопиевото съчинение «За крепостите». Колкото и добре да се поддържа крепостната система по византийската граница, покрай крепостите нерядко се наблюдава своеобразна инфилтрация на население — факт, който обикновено не се отбелязва в официалната византийска историография. Това положение се подкрепя от данните на топонимията: такава славянска адмиграция е имало по дунавския лимес вероятно още от края на V в. Приблизително същата картина се наблюдава и по персийската граница. Изглежда обаче, че поддържането на Limes Orientis (източния лимес) спира в началото на VII в. Смята се, че граничната линия става подвижна и с още по-неясни очертания. За сметка на това се прибягва повече към наблюдение на главните пътни артерии. Същевременно по дължината на територии, които се смятат за гранични, започват да се появяват «НИЧИИ ЗЕМИ» (ἐρημία). Такова е положението по източната граница, когато арабските набези зачестяват. Според Константин Багренородни такива «ничии земи» има и по българо-печенежката граница на Днестър, където се виждат дори изоставени крепости. Пак според същия автор по негово време източните пустеещи земи по границата се заселват отново (напр. на изток от Таврическата и Антитаврическата планинска верига и на р. Халис) и се възстановяват крепостите. По границите на империята в някои периоди започва да се наблюдава интензивен търговски обмен.

Граничните градове в известен смисъл се радват на по-голяма самостоятелност, отколкото тези от вътрешността. Там има градски съвети, които решават възникналите проблеми от местен характер (съветът в Едеса например се състои от 12 човека).

Устройството на византийската граница е твърде динамично в различните периоди и зависи от политическата обстановка. Поради това често се забелязват промени. Сред военните и служителите на граничните територии във Византия в периода XI–XII в. се наблюдават голям брой чужди елементи, сред които има толкова по-голямо разнообразие, колкото по-гъвкава става структурата на византийската граница. През X и главно през XI в. се говори за акрити, които първоначално влизат в избраните корпуси на императорската гвардия, главно когато императорът лично се намира в гранични територии. Постепенно наименованието «АКРИТИ» се прехвърля на военния корпус, състоящ се понякога от неколкостотин души, събиран по повод на възникнала заплаха по границата и със задължение да охранява именно този район. Акритите получават годишна заплата, храна, а също и земя за обработване срещу задължението да се явяват въоръжени в «стратиотските теми» (т. е. техните военни единици). Те се доближават по вътрешна структура до другите военни корпуси от вътрешността; живеят в постоянна готовност за участие във война. Заедно с названието «акрити» се среща и терминът «АПЕЛАТИ», с който първоначално се означават «разбойници», «бандити» и др. От творчеството на Константин Багренородни става ясно, че по-късно това название се дава на бивши арабски пленници, които получават временно земя и се издигат в социално отношение, изпълнявайки военна служба. Те образуват нередовни или временни корпуси от лековъоръжени войници. Срещу корпусите на акритите и на апелатите от страна на арабите, а по-късно и на турците-селджуки се противопоставят и т. нар. ГААЗИ. По етнически състав едните и другите не се отличават съществено. Конфронтацията между тях обаче понякога придобива характер на «свещена война». Тези борби намират отражение във византийския епос «Дигенис Акритас» от XI в. и в тюркския «Данишменднаме» от XIII в.

През XI в. (особено в последните десетилетия на века) се наблюдава западане на системата, свързана с организацията на източната граница. Отворен е пътят за селджукското настаняване.

Западната граница също е много старателно и гъвкаво организирана, когато Йоан Цимисхи установява византийската власт в бившите български земи до Дунав. Веднага след 971 г. се появява информация за стратегиите на Преслав и Силистра (Дръстър). За известен период е постигнато обединение на Северна България Добруджа и вероятно дунавските устия) и Тракия. През 20–те години на XI в., когато след победите на Василий II всички български земи са включени във византийската административна система, се пристъпва към създаване на тема Паристрион (Парадунавон) в земите на юг от Дунав. Същевременно в централните територии на покорената Българска държава се формира тема България. Системните нахлувания на печенези, узи и други племена довеждат до една временна анархия по дунавската гранична зона. Едва Алексий Комнин успява да възстанови там византийската администрация.

Проучванията на византийските гранични територии за по-късния период са по-ограничени, понеже цялата военноадминистративна система претърпява големи промени. По време на Никейската империя Ласкарисите провеждат редица реформи. Йоан Ватаци изпраща отново акрити по източните и по западните граници, като ги освобождава от трибут. Михаил VIII обаче възстановява данъците на акритите по източната граница, което предизвиква бунт. При неговото потушаване са избити много от тях. Освен това Михаил Палеолог, чиято войска е до голяма степен съставена от наемници, изпраща акрити в тема Пелопонес, на границата на Франкска Ахея. Все повече започва да се прибягва до наемничество. При управлението на Андроник II първоначално в Мала Азия, а по-късно в Източна Тракия се настаняват каталани под водачеството на Роже дьо Флор. Тяхното присъствие там в началото на XIV в. оставя тежък спомен.

За МОРСКИ ГРАНИЦИ се смятат териториалните водни пространства, които са под контрола на съответни служби, съблюдаващи акостирането на чуждестранни кораби. Ана Комнина говори за θαλάσσια ὅρια (букв. — морски граници). В крайморските градове има служебно натоварени лица, които се занимават с този контрол. Такива са т. нар. ἀβυδικοί, т. е. митничари, както и един висш чиновник — πραθαλασσίτης, който има няколко подчинени. Архонтите в крайморските градове също имат за задача да контролират най-посещаваните морски пунктове и проливите.

В крайморските градове се поддържат войска и флот, за да се осигури защитата на крайбрежието. След като арабите се настаняват на о. Крит, там се строят повече крайморски съоръжения, като например кули, издигани на островите, от които може да се наблюдава приближаването на различни кораби.

Арабското движение по византийското крайбрежие, най-вече в Егея, поставя немалко задачи пред империята. Когато след XII в. венецианците и генуезците вземат превес в Западното Средиземноморие, Византия изгубва морското си превъзходство. Дори за да си възвърне Цариград на Михаил VIII Палеолог през 1261 г. се налага да прибегне до помощта на генуезкия флот. Прочутият византийски флот никога повече не е възстановен.

Византийският император и «семейството на народите»

Ойкуменизмът на Византийската империя по отношение на светската власт намира най-ярката си изява в мистичното «СЕМЕЙСТВО НА НАРОДИТЕ» — една изкуствена постановка, определяща василевса като духовен баща на останалите християнски (а понякога и нехристиянски) владетели. Според тази постановка той единствен има правото да носи титлата «ВАСИЛЕВС НА РОМЕИТЕ». Сериозен пробив в ойкуменизма на империята е направен с коронясването в Рим на Карл Велики като император. Византийската империя тогава се намира в изключително тежко положение поради походите на българския хан Крум. Цариград е принуден да признае през 813 г. императорската титла на западния император, но без добавката «на ромеите». Друг сериозен пробив прави българският владетел Симеон, който, след като не получава царска титла от Византия, сам се провъзгласява за цар. Това става вероятно по време на Преславския събор, свикан през 918 г. На своите печати Симеон се нарича «цар на българи и гърци» (на бълг. цэсарь въсýмъ блъгарwм и гръком) и «цар на българи и ромеи» (на грц. βασιλεύς Βουλγάρων καὶ Ῥωμαίων).

Естествено, претенциите на българския владетел върху византийската императорска титла не са признати от византийска страна. Цариградското управление обаче признава на сина му Петър високата титла «василевс» (т. е. «цар») без прибавката «на ромеите». Това става след женитбата на Петър за внучката на император Роман Лакапин. Титлата на цар Петър е смятана за по-престижна от тази на императора на Свещената Римска империя Отон I, както свидетелства пратеникът му, кремонският епископ Лиутпранд. Поради това и император Константин Багренородни, който е действителният държател на имперската власт, обвинява своя тъст Роман Лакапин, че позволявайки това нарушение във византийската имперска система, се е проявил като «прост и неук човек».

В теоретичните постановки на византийското самодържавие има немалко нарушения, включително и от вътрешен характер, особено през късния период, когато настъпва децентрализацията. Идеята за всевластието на империята под Божието покровителство остава теоретично неизменна до края на нейното съществуване.

Държава и църква

Държавно и административно устройство

ВИЗАНТИЙСКАТА ДЪРЖАВНА СИСТЕМА се оформя след установяването на християнството като държавна религия. На предно място се поставя идеята за монархията, благословена от Бога. Така императорската и църковната власт вървят ръка за ръка.

На императорската власт се гледа като на подобие на небесната власт, т. е. Византийската империя трябва да наподобява в своето устройство Царството Божие. Тази концепция се съчетава с позицията, че политическата власт е наследена от Римската империя, т. е. получава се едно «хармонично» съчетание между императорска и църковна власт, което във византийската практика е означавано с два условни термина — «таксис» и «икономия» (т. е. един вид «мярка» и «мъдрост», необходими в управлението). В строго изградения йерархичен ред на гражданските и църковните длъжности императорът стои начело. Той е «Божи наместник» и следователно — върховен съдия, върховен военачалник и единствен притежател на земята в империята, която може да раздава според определени заслуги. Тъй като е «Божи помазаник» той става по презумпция безгрешен при стъпването си на престола: мирото изтрива всичките му провинения, ако е имал такива (така например се «очиства» император Йоан Цимисхи, който се възкачва на престола чрез престъпление — убийството на Никифор Фока). По същата причина василевсът е смятан за «премъдър» и непогрешим в решаването на държавните дела. В Корпуса със закони, наречен Corpus juris civilis, императорът е наречен «одушевен закон».

Отношенията между държавата и Църквата се вместват в определени рамки на поведение, изработени още от времето на Константин Велики: «Единна държава посредством единна Църква». Неподчинението пред волята на императора е смятано за прегрешение от религиозен характер, защото е нарушение на «Божествения ред». По този начин претенциите за универсализъм на Източната църква са в пълно съответствие с претенциите за всевластие на светската власт във Византия.

Това е обща теоретична постановка, която невинаги е спазвана. Има периоди, в които отношенията между двете институции се обтягат. Висшият клир понякога се оплаква, че е принуден да понася «игото» на светската власт. Видни църковници, като например Теодор Студит, игумен на прочутия Студийски манастир в Цариград, са на мнение, че «на василевса подобава ръководството на извънцърковните дела». Същевременно някои владетели смятат, че е желателно тяхната власт да се наложи над целия цивилизован свят, понякога и със сила, «за да възсияе истинската вяра», както пише Юстиниан I. Същият император твърди в една своя новела (закон), че «свещенството и царството», т. е. Църквата и държавата, «произлизат от един източник». Така постановката за налагането на двете власти над «вселената» (грц. οἰκουμένη), т. е. в онази географска сфера, която може да се смята, че попада под византийско-християнско влияние, дава възможност да се говори за византийски ойкуменизъм.

Сенат

СЕНАТЪТ (синклит) във Византия е управителен орган, наследен от Римската империя. Основната част от сенаторите са граждани и военни сановници, а също и едри поземлени собственици. Когато Константин Велики премества столицата в Цариград, там са привлечени първо римските сенатори и техните семейства. В ранния период в сената влизат по право титулуваните висши императорски сановници (mustes, spectabiles, clarissimi). През IV–V в. броят на сенаторите се увеличава, понеже в сената се приемат и забогатели граждани.

Сенатът се ръководи от градски префект и отговаря за продоволствието на столицата, контролира до голяма степен обществената просвета и правораздаването. Понеже представлява народа, сенатът взема участие при провъзгласяването на всеки нов император. Той е същевременно консултативен орган и като такъв може да бъде канен от императора при решаването на важни вътрешно- и външнополитически въпроси.

Сенатът запазва тези функции до края на съществуването на Византийската империя. Сенаторите, които са поземлени собственици, често отсъстват от заседанията, защото живеят в своите имения. Ето защо основните въпроси са разисквани главно от членовете — жители на столицата. Сенаторското съсловие понякога играе значителна роля в политическия живот на страната и в определени моменти се явява съперник на провинциалната аристокрация, както е например в периода след Комниновото управление.

Събрания

СЪБРАНИЯТА са израз на преките отношения между императора и народа в столицата. Обикновено се свикват разширени събрания в Хиподрома в Цариград, на които са представени всички съсловия: сенатът, църковният клир, войската, корпорациите и най-вече т. нар. дими и партии, т. е. организациите на гражданите по райони и по политически убеждения. Събрания в тесен кръг се провеждат обикновено в Магнаурския дворец. Целта на събранията е императорът да осведоми народа за някои свои решения и да получи одобрение от него. Народът изразява своето отношение с одобрителни или неодобрителни възгласи.

ДИМИТЕ са обединения на гражданите с точно определени квартални граници в града. Те водят свой организационен живот, имат имоти и изпълняват някои задължения от административно-военен и култов характер. Както димите, така и ПАРТИИТЕ имат антична основа. Още в антична Гърция, по-късно в Антиохия, а след това и в Цариград, основна задача на партиите е организирането на спортни състезания. Те участват активно и в политическия живот, борят се помежду си или подкрепят една или друга политическа власт. Делят се на зелени, сини, червени и бели. Важно място заемат първите две групировки: зелените са привърженици на сенаторското съсловие, а сините поддържат поземлената аристокрация. Ролята на партиите е особено голяма през V–VI в. Обединението на сини и зелени например е в основата на въстанието Ника през 632 г.

Централно управление

ЦЕНТРАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ е съсредоточено в столицата. Поддържа се многоброен бюрократичен апарат, който според теорията на византийското самодържавие е подчинен изцяло на императора.

Начело на този апарат стои градски префект (наричан на гръцки епарх), т. е. градоначалник. Според един автор от XI в. той е с толкова големи правомощия, че му липсва само императорска корона.

Императорските покои са поверявани на евнуси, които понякога играят важна роля в решаването на държавните дела, но общата отговорност за дворцовите сгради и дворцовия живот пада върху началника на двореца, praepositus sacri cubiculi, който не е евнух.

Титлите, давани на висшия чиновнически състав, напр. clarissimus (λαμπρότατος), illustres (ένδοξος), са от значение, защото говорят за авторитета на носителите им. Понеже някои от длъжностите се получават срещу заплащане, което води до даването на големи подкупи, Юстиниан се опитва да премахне този т. нар. suffragium. Практиката обаче продължава да съществува, както се вижда и от опитите на други владетели (Лъв VI, Алексий III) да я премахнат.

Във висшия състав на длъжностните лица, и особено на служителите в двореца, са въведени значителни промени по времето на Алексий I Комнин. Той премахва някои длъжности, но създава нови титли за дворцовия състав, напр. севастократор — титла, дадена на брат му. Новата титулатура е свързана с ролята, която при Комнините се пада на цялото императорско семейство, както и с новоустановените връзки с Венеция, Унгария и други държави, налагащи да се дават византийски титли на съюзниците на империята.

Висшият чиновнически състав във Византия получава големи заплати. Това се отнася и за провинциалните управители. Напр. управителят на провинция Африка получава годишно възнаграждение от 7600 номизми (жълтици), докато един обикновен работник се задоволява с 12–13 номизми, т. е. 450 пъти по-малко.

ГРАДОНАЧАЛНИКЪТ се грижи за снабдяването на населението, за градоустройството, за реда в столицата, за правилното функциониране на съдилищата и др. От X в. е запазена една «Книга на епарха», която дава подробна представа за неговите задължения, за устройството на отделните корпорации, за търговците, които са под негов контрол, а също и за нормите, налагани на столичния пазар.

Важна фигура във византийската държава е МАГИСТЪРЪТ НА ОФИЦИИТЕ (magister officiorum). Той е началник на дворцовата канцелария, приема чуждите пратеници и ръководи външната политика. Канцеларията се състои от четири ведомства, наречени скринии, в които са концентрирани всички служби, свързани с управлението на империята; техните служители са наричани скриниарии. Скриниариите се занимават с данъците, обществените дела, военния бюджет, арсеналите. Данъчните постъпления, които се събират в специална каса, също са под техен контрол.

Важна функция изпълнява КВЕСТОРЪТ, който отговаря за съставянето на законите. Държавното съкровище е поверено на comes sacrarum largitionum и comes rerum privatarum. Към висшите служители се причисляват и двама висши военни: magister peditum и magister equitum. Te командват съответно пехотата и конницата.

Провинциално управление

В ранна Византия са възприети реформите, въведени от император Диоклециан в края на III и началото на IV в. Територията на империята е разделена на две префектури — Илирик и Изток. В първата влизат западните балкански земи, а във втората — Мизия, Тракия и териториите на Византия в Африка и Азия. Начело на всяка префектурата стои преторианският ПРЕФЕКТ (praefectus praetoriae). Всяка префектура е разделена на 12 (по-късно 14) диоцеза, управлявани от викарии (vicarii). Диоцезите са разделени на провинции, които първоначално са 56, но впоследствие броят им се увеличава. Управителите на провинциите се наричат ДУКОВЕ (duces). При управлението на Юстиниан I, т. е. през първата половина на VI в., броят на провинциите е отново намален, ограничен е съответно и чиновническият състав в тях.

Военно дело

В първите столетия от съществуването на Византия формирането на византийската войска следва традициите, наследени от Рим. Част от войниците са подготвяни като професионалисти и служат във войската 24 години. Всяка година се събира опълчение от свободното население, с изключение на някои високопоставени граждани — сенатори и др., които не служат във войската, както и монасите.

БУКЕЛАРИИТЕ са войници, служещи в частни дружини под ръководството на отделни военачалници; Юстиниан I, който сам първоначално е букеларий, разполага със 7000 букеларии.

Основната военна сила е пехотата, но има и конни войски. Военните части, които са изпращани в граничните територии на империята, се наричат лимитанеи (limitanei). Дворцовите войски се назовават palatini.

Всички войници получават годишна заплата, наречена анона (annona). Когато централното управление в Цариград закъснява с изпращането на аноната, това дава повод за войнишки недоволства, дори бунтове. В ранния период империята трудно се справя с нуждата да бъдат поддържани войскови части във всички краища на обширните й територии. Това принуждава управляващите да използват институцията на т. нар. «федерати» (наричани «приятели и съюзници» след VI в.). Това са племенни групи от периферните райони (хуни, прабългари, славяни и др., а по-късно и печенези), на които е предоставяна земя за заселване и за обработване. В замяна те са задължени да пазят съответните гранични земи. Тъй като остават под ръководството на племенните си вождове, те често пъти се оказват неверни съюзници, или — както се изразява Прокопий Кесарийски — са «колкото приятели, толкова и неприятели».

Когато империята започва да воюва с тюрките, в армията са въведени някои оръжия, характерни за номадските народи, като напр. колчанът със стрели. Според военните тактики (ръководства за водене на война) във византийската войска се използват и меч, заимстван от германското племе херули, и копие, употребявано от славяните.

Главното нововъведение от периода след VII в. е «гръцкият огън», който се използва първоначално в морските сражения, но после влиза в употреба и при сухопътните войски (Крум намира сифони с «гръцки огън», когато превзема Месемврия). Основата на «гръцкия огън» е възпламенителна смес, съдържаща фосфор и суров нефт, която избухва при контакт с въздуха. Във византийската военна техника се използват познатите още от римско време стенобитни машини. Това са т. нар. «овни» и «манганика», които хвърлят големи камъни срещу обсажданите градски стени. За защита се използва гореща смола, която обсадените изливат върху намиращите се пред стените врагове.

Воинската дисциплина е поддържана много строго. В нея е включено и изискването войската да посещава богослуженията. На тържествени процесии, особено на големи празници в столицата, се спазва строг ред при подреждането на военните единици, както и при носенето на знамена (vexilla, βάνδα) със знаците на всеки полк.

Флот

Географското положение на Византия като наследница на стария Рим я задължава да поддържа силен морски флот. Империята е една от най-могъщите морски сили в Средиземноморския басейн.

В ранния период флотът има организация, подобна на тази от античността. Значителен прогрес в оборудването на морските кораби и в поддържането на редовна служба във флота се наблюдава след нападенията на арабите на изток и на аварите в Западното Средиземноморие. Освен плавателните съдове, поддържани в крайморските теми, има специален флот в Константинопол, на входа на Дарданелите и на Босфора. Този флот, както и поставените по далматинското крайбрежие кораби, е под управлението на друнгарий. Началниците на дромоните, големите бойни кораби, се наричат πρωτοκάραβοι.

Служещите в императорския флот са предимно притежатели на земя в морските теми. Приемани са и наемници от Изтока (мардаити от Либия и др.).

В края на XI в. големите загуби на Византия в Мала Азия, както и издигането на Венеция и Генуа, най-големите съперници на Византия в морското дело, поставят началото на упадъка й като първа сила в Средиземноморието. Този упадък е по-ясно изразен след 1204 г. и е решаващ за цялостната управленска система на разединената империя. Когато през 1261 г. Мануил Палеолог подготвя отвоюването на Цариград от латинците, той е принуден да поиска морска помощ от генуезците, които вече са решаваща сила в Средиземноморието, главно по северното му крайбрежие. В решителната битка за Цариград през 1453 г. в Златния рог участват 5 кораба, от които само един е императорски, а другите четири са генуезки.

В определени периоди се поддържа флотилия и по Дунав, а в ранния период се съобщава за кораби и по Ефрат.

Изменения в административното и военното устройство след VII в. Византийска дипломация

Измененията, настъпили след периода на големите славянски и аваро-славянски нашествия на Балканите, както и настъплението на арабите на изток, водят до значителни промени в устройството на империята. Някогашните провинции са заменени от т. нар. теми (вероятно след управлението на император Ираклий). ТЕМИ се наричат първоначално войсковите части, разположени в определена провинция, а след това името се предава и на самата провинция. Темите обхващат по-малки територии и тяхното съществуване продължава поне два века, съобразно нуждите по места. Напр. тема Тракия е създадена, след като Българската държава се установява в трайните си граници на север от старопланинската верига. Някои теми в същинска Гърция възникват във връзка със стремежа на византийското управление да подчини под своя власт установилите се там славянски племена. В Мала Азия са известни темите Анатоликон, Пафлагония, Армениакон, близо до арменската граница, и др. Управителят на темата е наричан СТРАТЕГ. Той притежава административни и военни права. Съществуват и други административни единици, като напр. клисурите, които са създадени в планинските райони, дукатствата, архонтиите, катепанатите и др.

Във връзка с темното устройство възниква и съсловието на СТРАТИОТИТЕ. Те са свободни селяни, които получават земя за обработване, а в замяна се задължават да служат в редовната войска и да се въоръжават за своя сметка. Полученият имот става наследствена собственост, както и воинското задължение. Те са освобождавани от държавни данъци. Стратиотите от граничните области на империята са наричани акрити. В известен смисъл те са наследници на лимитанеите и понякога са от чужд произход, т. е. от население, живеещо по границите на империята.

През IX и X в., когато организацията на византийската войска достига своята връхна точка, са известни няколко вида войски, наречени тагми. Първи са схолиите (конни и пехотни), които пребивават трайно в двореца Халки под ръководството на своя началник, наречен доместик на схолиите. Те съществуват и в предходния период като пръв военен корпус на палатините. Следва т. нар. аритмос, или вигла, също свързан със сигурността на двореца и продължаващ структурата на тези служби пак от предходния период.

Административно-управленският апарат е най-добре развит през X в., както личи от съчиненията на император Константин Багренородни, който е много вещ по проблемите на управлението и на етикета в двореца. Отношенията на Византия със съседните държави и със страните от Изтока са регулирани много точно, съобразно дипломатическия ред. В официалните съчинения (каквито са произведенията на Константин Багренородни, както и един трактат на Филотей) се дават напътствия как да бъдат избирани пратениците на византийския двор, защото от тях до голяма степен зависи външната политика на империята. Византийският двор не поддържа постоянни пратеничества в чуждите страни. Освен извънредните пратеници, които изпълняват важни поръчения, с дипломатически мисии са натоварвани и самите темни управители, които имат за задача да уреждат граничните въпроси. В столицата работи специално ведомство, което се грижи за поддържането на чуждестранните пратеници и тяхната свита.

Дипломатическите отношения, са свързани със специален церемониал; при посрещането на чуждите пратеници се спазват определени правила, чието нарушаване предизвиква отстраняване на гостите. От друга страна, византийските посланици в чуждестранните дворове поднасят на домакините скъпи подаръци: копринени тъкани, златни предмети, понякога редки животни. Всичко това прави силно впечатление на домакините, особено ако става дума за далечни племенни вождове, и допринася немалко за изглаждане на изострените отношения. Съчиненията на писателите съдържат много такива сведения, свидетелстващи още веднъж за значението, отдавано на външния блясък и на церемониала.

При сключване на договори се уточняват подробностите около изготвянето на формулировките. Договорите се подписват обикновено за определен период. Има и такива, които трябва да бъдат «вечни», но продължават само няколко години. След XII в. се сключват договорите с италианските републики, в които се предвиждат различни концесии. Понякога преговорите продължават няколко години и делегациите се срещат неколкократно или във византийската столица, или в съответните страни.

Изменения и реформи при управлението на Комнините

Известно е, че византийската дипломация демонстрира голяма активност по време на кръстоносните походи и след тях, тъй като тогава се засилват контактите със Западна Европа. Същевременно както походите, така и селджукското присъствие в Мала Азия изтощават значително военните сили на империята. След катастрофалното управление на повечето от последните владетели на Македонската династия Алексий I провежда реформи, които укрепват военното дело и възстановяват значението на империята на Балканите и в Мала Азия. Той посяга на църковните утвари, за да се сдобие със злато, след което провежда парична реформа. Това му дава възможност да укрепи военното дело. Във войската му служат чужденци-наемници, главно варяги и англичани. Дворцовата гвардия е най-дисциплинираната и надеждна войскова сила. Алексий I укрепва и корпуса на иканатите, създаден в предходния период като наследник на тагмите, както и организирания по времето на Михаил VII корпус на «безсмъртните». Към обикновената гвардия зачислява и корпуса на архонтопулите — синове на високопоставени военни, загинали в предходните войни.

Както Алексий Комнин, така и неговите наследници — Йоан и Мануил Комнини, разчитат много на прониарите като сила за провеждане на военните действия през XII в.

ПРОНИЯТА е създадена вероятно още в Х в., но играе особено голяма роля по времето на Мануил Комнин и изобщо през целия XII в. Прониарите получават голямо поземлено владение като условна собственост (т. е. не могат да го предават по наследство) срещу представяне при необходимост на определен брой войници, въоръжени от тях. Същевременно, ако синът на един прониар реши да служи на държавата също като прониар, владението на баща му се предава на него.

След разпадането на Византия през 1204 г. никейските владетели се стремят да продължат политиката на Комнините по отношение на войската, например в Мала Азия се дават известни данъчни облекчения на акритите. Същата загриженост проявява и Михаил Палеолог, който трябва твърде много да разчита и на наемниците. Това положение съществува и през XIV в., когато настъпва период на децентрализация. Пагубна се оказва идеята на Андроник II да настани в Източна Тракия дружината от каталанци, нанесли големи щети на населението както в Тракия, така и в Гърция, където се оттеглят по-късно.

Признак за отслабването на войската в последния век от съществуването на Византия е и разпадането на елитните войски, които образуват имперската гвардия. Те се превръщат постепенно в парадни корпуси и императорската власт не може да разчита на тях.

Християнството във Византия

Бързото разпространение на християнството в първите десетилетия сл. Хр., дълбокото му проникване сред всички слоеве на обществото се дължат на всеобхватното отрицание на принципите, ръководили гръко-римския свят и довели особено през предходните два века до общо недоволство от социалната и моралната поляризация.

Докато Римската империя е в своя възход и аристокрацията успешно стои начело на една огромна държава, представяща се за образец на съвършеното управление, големият престиж на тази власт дава възможност да се развият различни философски доктрини и религиозни култове. След гражданските войни, прекаленото данъчно облагане и анархията, християнството става единственият път за цялостно решаване на житейските проблеми.

Социалните основи на новата религия и благотворителността в християнските общини, където мнозина от най-облагодетелстваните материално предоставят за общо ползване своите богатства, допринасят немалко за възприемането й на широк фронт. Християнството става едновременно духовна и светска сила. Неговата същност обаче го прави неприемливо за представителите на властта. Това, че християнските учители съветват своите привърженици да странят от висшите служби, от почести, от търсене на материално облагодетелстване, показва какво е отношението на висшестоящите слоеве. Още по-чувствителни са военните кръгове, защото «не е позволено човек да бъде военен, тъй като Господ е казал, че който удря с меч, ще падне от меч» (Тертулиан, II в.).

Религиозният синкретизъм на римската държава, който дава равнопоставеност на всички божества, снижава по този начин значението на гръко-римските култове. Същевременно онази строгост и скромност в римските традиции, които са характерни за ранния период на Римската република, сега е само спомен. Висшите кръгове гледат на християните като на маргинални елементи, понеже самите те се възприемат като такива, отказвайки да отдават почести на императорите. При сравнително слаби в управлението императори, като Калигула, Нерон или Домициан, неуспехите и бедствията се приписват на християните, които стават постоянна изкупителна жертва. Трябва да се отбележи, че преди втората половина на II в. няма системни преследвания. Когато Плиний Млади, който заема имперска служба във Витиния, докладва на император Траян (98–117) за различни слухове, които обвиняват местните християни в канибализъм и други подобни крайности (във връзка с причастието — претворяване на виното и хляба в «кръв и тяло Христови»), получава отговор, че трябва да се постъпва внимателно, като се осъждат само онези християни, за които е доказано, че престъпват законите, а да не се вярва само на доноси. Всъщност за «доказателство» в този период се смята отказът на християните да се покланят на императорските статуи и да извършват жертвоприношения в тяхна чест, т. е. неприемането на култа към римските императори. Наследникът на Траян, император Адриан (117–138), е още по-сдържан, когато става дума за преследване на християнски общини или на отделни личности. Септимий Север (193–211) издава рескрипт, с който се забранява под страх от смъртно наказание изповядването на иудаизма и християнството, Максимин Тракиец (235–238) обвинява главно църковния клир като подбудител на населението, което приема християнството.

От III в. започват вече системни гонения срещу християните. През 250 г. Деций Траян (235–238) издава едикт, с който нарежда всички римски граждани да декларират, че изповядват официалната религия. Валериан (253–259) забранява християнското богослужение.

Очевидно до тези системни мерки срещу християнството се стига, защото то вече представлява добре организирана сила, а неговите привърженици са многобройни — ок. 250 г. Римската църква вече има възможност да поддържа епископ, 36 презвитери, 7 дякони, 7 поддякони, 42 аколити (помощници на свещениците), както и четци, вратари и др. Отношението към тях се променя, защото вече са доказали с добродетелния си живот, взаимното си уважение, почитта към жената и семейството, милосърдието, че съставляват най-добрата част от многоезичното население в късната Римска империя. Сред тях няма народностни аспирации, които да са в противовес на общата имперска политика. Около началото на IV в. тази маса, която вече е една десета част от населението на империята, е потенциално най-дисциплинираната, с коректно гражданско поведение.

Така се стига до осъзнатата необходимост да се даде официално признание на християнството. Първата стъпка е направена от наследника (като август) на Диоклециан — Галерий, който през 311 г. издава т. нар. «Едикт на толерантността». Малко преди това, през 310 г., Константин, син на Констанций Хлор, поднася в гр. Трир (Германия) дарове на Аполон. Той е убеден привърженик на монотеизма и последовател на слънчевия култ. Предполага се, че неговата намеса е в основата на едикта на Галерий.

Галерий умира през 311 г. Непосредствено след смъртта му започва борбата между Константин и Лициний, от една страна, и Максимиан Дая и Максенций, от друга. Константин избързва да предприеме поход към Рим, защото основният залог за победа е завладяването на столицата. Той е победител в битката при Милвийския мост на 28 октомври 312 г., последвана от среща с Лициний, на която, както изглежда, е постигната договореност Константин да действа срещу общия им враг Максенций. Стига се до издаването на т. нар. МЕДИОЛАНСКИ (МИЛАНСКИ) ЕДИКТ (313), с който се признава равноправието на християнството с останалите религии. Според Евсевий вечерта преди сражението, което е решаващо за Константин, понеже разполага с войска, значително по-малка от противниковата, бъдещият император вижда на небето кръст с надпис: «С него ще победиш!». Лактанций твърди, че сам Христос се явил в съня на Константин и му поръчал да постави на войнишките щитове Христовия монограм, с което ще стане победител. Медиоланският едикт постановява да се върнат конфискуваните по времето на Диоклециан църковни имоти и признава Християнската църква за юридическо лице.

През 319 г. Константин Велики признава на Църквата и право на юрисдикция, т. е. създава се църковният съд, който може да гледа и дела на миряни, стига самите те да желаят да се явяват пред него.

Според Евсевий Кесарийски императорът приема кръщението петдесет дни преди смъртта си (21 май 337 г.).

Константин Велики е единственият император, канонизиран от Църквата. Той е обявен и за «равноапостол» поради световноисторическото значение на делото си.

Ранни ереси

Когато започва устройството на ЦЪРКВАТА като отделна институция, в нейното лоно се появяват противоречия между самите вярващи. Езическите култове почиват на една обща постановка, че религията е в служба на държавата. Християнството се обявява за единствено истинска религия и налага на обществото своите закони. Когато обаче престават борбите срещу враговете на християнството, новото общество започва да се дели на секти.

Една от първите секти е тази на ДОНАТИСТИТЕ. Епископът на Картаген Сицилиан е ръкоположен от едно лице, смятано за «предател» (traditores, т. е. предатели, са наричани онези, които по време на Диоклециановите преследвания са предавали на представителите на властта Свещените книги). Обвинението е отправено от друг представител на Картагенската църква — Донат. В спора се намесва и самият Константин, който през 314 г. нарежда да се свика в гр. Арл събор, на който обвинява Донат и привържениците му. Императорът отново се произнася срещу донатистите през 316 г., но споровете продължават между 321 и 347 г. Движението получава социална окраска и отразява местни сепаратистични тенденции. Репресиите продължават до времето на Юлиан (361–363).

ГНОСТИЦИЗМЪТ (γνῶσις — познание) (главно I и II в.) представлява широко отворена философска система, която е присъща на източната езическа «интелигенция». Представителите на гностицизма подхождат еклектично към отделни философски учения, които смятат за несъвършени сами по себе си, затова избират от тях това, което отговаря на интелектуалните им потребности. Мнозина езичници-еклектици приемат от християнството отделни елементи, като преработват основните положения на християнското учение. Според тях Бог притежава пълнота от съвършенства, наречени еони, които изтичат от него, подобно на препълнен съд; последният еон пада сам. С някои особености в сирийския и в александрийския гностицизъм този еон, наречен Демиург, внася ред в материята. Първите твърдят, че Демиургът идва по поръка на сатаната, а според вторите той дава на хората добри житейски и духовни постановки. Александрийските гностици приемат Христос като изпратен от върховния Бог, за да се освободи духовното начало от обвързаността на материята. При кръщението Христос се съединява с Иисус — човек, който е живял преди него, и го напуска, когато започват страданията му. Сирийците твърдят, че Христос страда само привидно, неговата мисия е да даде на хората религиозно знание (а не изкупление) и да ги научи как да победят материята.

Към средата на III в. в Персия се разпространява МАНИХЕЙСТВОТО. Манес (Мани), неговият основател и проповедник, произхожда вероятно от Вавилония. Според това учение Доброто начало Бог, заедно с дванадесет еони стой начело на царството на светлината, а Злото — сатаната, заедно с други дванадесет зли духа владее царството на мрака. И тук има борба на еони: майката на живота дава живот на един еон — първочовека Христос, който воюва с демоните. Тогава Бог-Отец произвежда друг еон — животворящия Дух, който спасява едната половина на първочовека, а другата половина остава в царството на тъмнината. От смесването на двете половини се образува видимият свят. Сатаната е създател на човека от една разумна и една низша душа, като между тези две души се води постоянна борба. За да спаси светлината от оковите на мрака, Христос слиза на земята, но само като призрак, и страда привидно. Учениците му неправилно разбират учението му и затова той изпраща Манес като «утешител». Сред манихеите има съвършени и прости (слушатели), като първите са посредници между Бог и простия народ от слушатели.

Като крайно дуалистично учение манихейството има значение не само в Персия, но и във Византия: то поставя началото на по-късно появилото се учение на павликяните.

Привържениците на тези ранни учения не са така многобройни, както тези на ересите, които се появяват по-късно и оставят сериозен отпечатък върху църковния и духовния живот на империята. Такова е например АРИАНСТВОТО. То се свързва най-вече с Александрия, но началото му трябва да се търси в Антиохия. Арианството възниква сред участниците в обществото около мъченика Лукиан, загинал за вярата през 311 г. Още преди това учението се свързва и с ПАВЕЛ, който е епископ на Самосата и става причина да се свикат три събора между 264 и 269 г. Името на Павел Самосатски се свързва главно с една друга, по-малко известна ерес — МОНАРХИАНИЗМА (II–III в.). Монархианистите защитават единствено монархичната власт на Божеството, но отричат троичността на Бога. Лукиан отрича у Христос човешката душа. По-късно александрийският презвитер Арий възприема Лукиановото учение и го доразвива, като обяснява, че Бог е самозатворена монада: само той е вечен и безначален. Син и Свети Дух са сътворени, макар и съвършени създания, и са посредници при сътворението на света. Така Арий отрича единосъщността на Отец и Син и съответно — троичността на Бога. Това учение, което е широко разпространено, разделя Изтока; негови защитници са Евсевий Кесарийски и палестинските епископи.

Константин Велики, загрижен за единството на държавата, кани със специална грамота епископите на всички страни да се съберат в Никея на Първия Вселенски събор (325). Самият император участва в него. След дълги спорове арианството е осъдено. На събора е приет и СИМВОЛЪТ НА ВЯРАТА.

Православието се налага, но арианството далеч не е победено. То има много привърженици и в западните части на империята, дори и в самия императорски двор. Според преданието Константин Велики приема учението от Евсевий, който е арианин. Синът му Констанций, както и император Валент, също са ариани. Император Теодосий I обаче се бори срещу привържениците на арианството. Той свиква нов събор в Константинопол през 381 г., който потвърждава решенията на Никейския събор и отново утвърждава единосъщието (ὁμοονσιότης) на Светия Дух с Отец и Син. На Втория Вселенски събор присъстват известни църковни дейци като св. Григорий Богослов, св. Василий и брат му св. Григорий Ниски. Участват общо 450 души. Св. Григорий Богослов е признат за законен архиепископ на Константинопол, но пожелава да се оттегли и неговото място заема Нектарий (381–397).

Нови христологични борби и ереси

Христологичните спорове продължават и през следващите векове. Обсъжда се главно отношението между човешката и Божествената природа на бог Иисус Христос. Антиохия отново става родина на нова ерес — НЕСТОРИАНСТВОТО, по името на Несторий (роден ок. 380), който е презвитер в Антиохия. През 428 г. е избран за патриарх на Константинопол. Той застъпва становището, че Богородица е само «Христородица», т. е. тя е дала живот на човека Христос. Той различава в Христа «Бог-Слово» и «човек». Първият е живял и в родения от Мария човек, който е «храм на Словото» според Несторий.

Срещу проповедта на Несторий и развенчаването до голяма степен на култа към Дева Мария се обявява Кирил, александрийски архиепископ. През 431 г. в Ефес е свикан събор. На страната на Несторий застават 60 духовници, симпатизира му дори император Теодосий II. Привържениците на Кирил успяват да се наложат. Несторий е свален от патриаршеския престол. Той се оттегля в Антиохия, където умира през 451 г.

Скоро след това във Византия се разпространява нова ерес, близка до несторианството. Става дума за МОНОФИЗИТСТВОТО — учението за «едната природа» на Христос. Главен негов проповедник е Евтихий, цариградски архимандрит. Той поддържа схващането, че у Христос има само една природа — Божествената, т. е. Христос е единосъщен с Отец по Божествена същност, но не е единосъщен с нас по човешката. Срещу учението на Евтихий се обявява цариградският патриарх Флавиан (446–449), докато наследникът на Кирил, александрийският патриарх Диоскор (444–451), е привърженик на монофизитството.

През 449 г. в Ефес отново е свикан събор. Евтихий получава признание, докато патриарх Флавиан е анатемосан. Този път Теодосий II подкрепя Александрийската църква, а в Рим, където Флавиан получава подкрепата на папа Лъв Велики, обявява Ефеския събор за «разбойнически». Скоро след това Теодосий II умира (450). Наследникът му Маркиан свиква през 451 г. в Халкидон Четвъртия Вселенски събор, който отхвърля решенията на Ефеския събор и утвърждава окончателно Христос като «една личност в две природи (след въплъщението)».

ХАЛКИДОНСКИЯТ СЪБОР се занимава и с канонични въпроси. Дотогава се смята, че папата има известно предимство пред цариградския патриарх, а той, от своя страна, пред останалите източни патриарси — йерусалимския, антиохийския и александрийския. Решено е на цариградския патриарх като столичен архиепископ да се дадат преимущества по власт (а не само по чест), което го изравнява с папата.

Христологичните спорове не приключват дотук. Те продължават да занимават византийското общество през VI в. и VII в. През VII в. монофизитството получава нова разновидност. Това е MOНOTEЛИЗМЪТ (μόνος — «един», и θέλημα — «воля»).

Монотелизмът се разпространява при управлението на император Ираклий. Противниците на халкидонските решения се изявяват не само като опоненти на определени религиозни постановки, те се очертават същевременно и като врагове на столицата, на нейните решения. Това донякъде е противопоставяне от страна на източните провинции на редица прояви на цариградската политика.

Самият Ираклий идва от Запад. По време на първите години от управлението си той воюва на персийската граница и си дава сметка, че именно източните земи не са сплотени за подкрепата, която очаква от тях централната власт. Неговата цел е да се установи верско единство, за да се води обща борба срещу персийската сила. Ето защо в плановете му влиза постигането на съгласие между защитниците на халкидонските решения и останалите поддръжници на двете природи. Патриарх Сергий (610–638) подхваща тезата, идваща отново от Изтока, че двете природи на Христос са свързани само с една «енергия», т. е. движещо се начало. Така се оформя МОНОЕНЕРГЕТИЗМЪТ. Папа Хонорий и патриарх Кирил Александрийски са склонни да приемат моноенергетизма, но на тази постановка се противопоставят както монофизитите в Египет и Сирия, така и халкидонитите, напр. йерусалимският патриарх Сергий. Тогава патриарх Сергий видоизменя първоначалната постановка и започва да проповядва, че Христос има една воля и едно действие (ἐνεργεία); тази воля е Божествена. У него човешката воля е погълната от Божествената при въплъщението.

Междувременно Ираклий започва да воюва с арабите. По време на битката при Ярмук през 636 г. населението от източните провинции отново оказва слаба съпротива на врага и арабите завладяват дори Дамаск. Императорът решава да застане официално на страната на монотелизма и заповядва да изложат на вратите на «Св. София» един документ, който отразява неговото становище. Това е т. нар. «ЕКТЕСИС» («Изложение»). Срещу него се обявяват както монотелитите, така и защитниците на халкидонските решения. Освен това Сирия и Палестина са повече или по-малко завладени от арабите, т. е. търсенето на единство в източните провинции става безпредметно. Въпреки това, след смъртта на александрийския патриарх Сергий неговият наследник, патриарх Пир (638–641), продължава да разпространява монотелизма.

Непопулярността на император Константин II (641–668) се дължи до известна степен и на неговата поддръжка на монотелизма. Най-остра е съпротивата на богослова св. Максим Изповедник. По негова инициатива през 646 г. в Северна Африка са свикани няколко събора, които анатемосват монотелизма. През 648 г. Константин също издава един официален документ, наречен «Типос», с който забранява по-нататъшните спорове върху «енергиите» и «волите», но и по този начин не се постига спокойствие. Максим настоява, че държавата не трябва да се меси в църковните дела. Той е обвинен в бунтарство и с отрязани език и дясна ръка е изпратен на заточение в Лазика, където умира през 662 г.

Папа Мартин също изразява своето недоволство. По нареждане на равенския екзарх той е докаран в столицата като пленник. Хвърлен е в затвор, а след това е заточен в Херсон, където умира в мизерия.

При Константин IV Погонат (668–685) се свиква Шестият Вселенски събор (7 ноември 680–16 септември 681). Макар и да не са изработени специални правила (такива се приемат на Трулския събор в Цариград през 692 г.), този събор формулира постановката за двете воли и двете енергии: единение с Бог в три лица чрез въплътилия се Син Божи и Богочовека Христос.

Павликянство

ПАВЛИКЯНСТВОТО е едно от най-известните средновековни еретически учения. Разпространява се първоначално в Армения и Мала Азия, а после прониква и на Балканите. Причина за наличието на павликяни главно в Тракия е депортирането от Мала Азия на население, изповядващо павликянството, за да се намали броят му в големите павликянски центрове. Това е често прилагана практика във византийската управленска система — неколкократно се организират преселвания на славяни в Мала Азия, на арменци в Тракия и др.

Павликянството получава името си от епископ Павел от Самосата (втората половина на III в.), но последователите му винаги се позовават и на cв. an. Павел. Известен павликянски проповедник е Константин, наричан и Силван, живял през втората половина на VII в. Павликяните са крайни дуалисти и в известен смисъл се доближават до манихеите. Някои учени смятат, че тяхното учение вероятно е свързано с богомилството. През 869 г. Петър Сицилийски, изпратен в арменския град Тефрика за размяна на пленници павликяни и араби с византийци, пише «История на манихеите» (има предвид павликяните) и я посвещава на тогавашния глава на Българската църква. Това означава, че и в българските земи има павликяни. Павликяните отхвърлят църковния клир и църковните обреди. Те не почитат кръста и иконите, поради което се смята, че имат отношение към иконоборството — известно е, че Лъв III поддържа добри връзки с тях. Идеал на павликяните е връщането към първоначалното християнство, с общините, ръководени от презвитери, където всички живеят на равна нога. В общините, които павликяните създават първоначално в тема Армениакон, а по-късно и в други райони на Мала Азия, свещениците не се отличават от другите членове на общината: хранят се и се обличат като тях. Смята се, че всеки може да тълкува Божието Писание и че не е нужно посредничеството на просветени свещенослужители. Опити да се спре разпространението на павликянството има при император Юстиниан II (685–695). В тема Армениакон е изпратен представител на цариградската власт — Константин, който обаче се присъединява към павликяните и проповядва учението в продължение на три години, докато е заловен и изгорен на клада.

След възстановяването на иконопочитанието през 843 г. императрица Теодора решава да ликвидира окончателно еретическите огнища в Мала Азия. Тя изпраща трима пълномощници, които трябва да предложат на павликяните да приемат православието, в противен случай ще бъдат унищожени. Една част от тях наистина се отричат от учението си, но други отказват. Според «продължителя на Теофан» тогава са избити 100 000 павликяни, а други са приети от арабския емир в Метилене. Дават им се три града (сред тях най-известен е Тефрика), в които се укрепяват, но скоро след това започват да нападат византийски територии. Това продължава, докато император Михаил III предприема поход срещу тях, достига до Самосата и разбива съюзените арабо-павликянски сили. Василий I е владетелят, който успява да умиротвори тези източни райони с успешни военни действия.

Устройство на източната църква

С установяването на мястото на ЦЪРКВАТА в обществения живот на Византийската империя тя получава строго определена йерархическа организация. Съветите на епископите решават споровете от църковно-догматичен характер. От III в. нататък епископите се избират както от местния клир, така и от членовете на общината и от съседните епископи.

Епископските съвети се събират в големите градове — Рим, Картаген, Александрия, Антиохия, наречени митрополии. Към всяка МИТРОПОЛИЯ са прикрепяни по няколко епископски седалища. Някои архиепископи разполагат със значителна административно-църковна власт. В средата на III в. например Антиохия е религиозен център на цяла Сирия, Палестина и Кападокия. Църковните диоцези отговарят приблизително на административното деление на империята в ранния период.

От средата на II в. общуването между свещенослужителите става на местни събори. От IV в. нататък при определени обстоятелства, например спорове в областта на църковната юрисдикция, поява на ереси и т. н., се събират и вселенски събори с участието както на римския папа, така и на висши представители на клира от много източни и западни страни.

Към IV в. на Църквата вече се възлага грижата за благотворителността и обществената помощ. Както в Цариград, така и в големите градове под нейно разпореждане са старопиталища, сиропиталища, болници, приюти и др. Епископите отговарят за основното разпределение на този вид разходи, в които се включва и поддръжката на храмовете.

Животът в манастирите също се устройва от IV в. нататък. Тогава се създава КИНОВИТИЗМЪТ (т. е. оформянето на средища, в които монасите живеят заедно). Пак тогава се появяват ОТШЕЛНИЦИТЕ, наричани още ермити, които първоначално поддържат връзка с близките манастири, но по-късно има голям брой самотно живеещи отшелници.

МАНАСТИРСКИ УСТАВИ се създават от времето на св. Василий, за да се поддържа определена дисциплина в манастирските средища. Един от най-известните манастирски устави е този на СТУДИЙСКИЯ МАНАСТИР, създаден в края на VIII в. Св. Теодор Студит, автор на този устав, задължава монасите да се занимават с полезна интелектуална дейност, т. е. писане или преписване на религиозни текстове. Т. нар. СКРИПТОРИИ, където се упражнява тази дейност, получават широко разпространение. Те представляват своеобразно отклонение от практикувания дотогава начин на живот. В манастира в Олимп (Витиния) например монасите прекарват времето си главно в медитация, пренебрегвайки практическата житейска дейност. Уставът на Теодор Студит е и своеобразна реакция срещу обвиненията за безполезност в обществото, отправяни към монашеските общности по време на иконоборческия период. С течение на времето най-известно монашеско общество става СВЕТА ГОРА (АТОН), където манастирите са национални, т. е. не само византийски, а и сръбски, български, грузински, руски. За основател на Атонската общност се смята СВ. АНАСТАСИЙ АТОНИТ, който в края на X в. основава своята т. нар. ЛАВРА. Тази манастирска общност е ръководена от един ПРОТОС, който управлява със съвет от 80 монаси в монашеската столица — малкото селище Кариес. Той се грижи за икономическото процъфтяване на манастирите, за изглаждане на несъгласията, за връзките с провинциалната администрация и др. Известни монашески общности са Метеора в Тесалия, манастирското средище в планината Латрос в Мала Азия и др.

Във Византийската империя манастирите са и места за почетно изгнание, още повече че главно през XI и XII в. много манастири се основават от короновани особи или от видни византийски личности. Бачковският манастир «Св. Богородица» е основан през 1083 г. от грузинеца (според някои — арменец халкидонит) Григорий Пакуриан (Бакуриани), който е доместик на Запада (т. е. главнокомандващ военните сили на Балканите) при император Алексий Комнин.

Едрото земевладение във Византия започва да се разширява през VI в. То е не само светско, а засяга и манастирските земи. По времето на Юстиниан I една десета част от имперската територия е владение на Църквата. През 518 г. в Цариград има 56 манастира, а през 537 г. те стават 76. Увеличаването на монашеското съсловие, което според условното изчисление на епохата стига до 100 000 души в началото на VIII в., е една от съществените причини за иконоборската политика на императорите от Сирийската (Исаврийската) династия, тъй като е известно, че монасите не отбиват военна служба. И през следващите векове разширяването на земите на манастирите се осъществява паралелно с това на поземлените владения на светските собственици. През XI в. се появява харистикията (разновидност на пронията) — отдаване на манастирски имот на светско лице, което получава пожизнено владение над него срещу подобряване на самия имот. Когато светските собственици започват да получават екскусии в своите имоти, същото става и с манастирските земи. През XIV в. около и в Солун има най-малко 17 манастира, които притежават големи участъци земя, имат свои църкви и магазинчета в града. През 40–те години на века започват гражданските войни, в които пострадват много манастирски имоти. След този период се откриват дори фалшиви манастирски грамоти, които представляват опит да гарантират оспорваните права върху земята в периода на анархия. Практиката на МЕТОСИТЕ (манастири, зависещи от други по-големи манастири), става повсеместна. Създава се и т. нар. идиоритмичен (т. е. самостоятелен) режим, при който отделни монаси могат да живеят почти самостоятелно в манастирските обители. Това е характерно главно за Атон. Този режим се свързва и с отслабването на вътрешната власт на игумените; съществуват манастири, които се управляват от игуменски съвет. Подобен случай е познат от 20–те години на XIV в. в гр. Серес, където се намира манастирът Менойкейон.

Същевременно исихастките общности стават причина да се появи ново откъсване от традиционното монашеско-манастирско общуване и да се търси строг и съзерцателен живот по примера на Григорий Синаит и на ученика му Григорий Палама.

ГРИГОРИЙ СИНАИТ (ок. 1265, Клазомени, Мала Азия–1346, Парория). Книжовник и църковен деятел, свързан с развитието на исихазма. Монашеският му живот започва в Синай, но след това обикаля различни манастири в Палестина, о. Крит, Атон. Основава свой манастир в Парория (Странджа), където обучава книжовници от Византия, България, Сърбия, отвъддунавските княжества. Негови ученици са Калист, бъдещ патриарх в Цариград и автор на житието му, Теодосий Търновски и др. Григорий Синаит е един от най-видните теоретици и разпространители на исихазма.

ГРИГОРИЙ ПАЛАМА (ок. 1296–1359). Византийски богослов и най-виден теоретик на исихазма. Живее известно време в Атон във Ватопедския манастир, после във Великата Лавра. Води главния спор с Варлаам Калабриец по време на съборите в Цариград, които завършват с осъждането на Варлаам (1351). Избран е за солунски архиепископ през 1347 г. Канонизиран от Православната църква (Паметта му се чества на 14 ноември и през Втората неделя на Великия пост). Автор на полемични, догматични и реторични съчинения, някои от които са преведени от славянски книжовници, напр. «Похвално слово за Успение Богородично», «Похвално слово за св. Димитър Солунски» и др.

Отношения между Източната и Западната църкви до средата на XI в.

Устройството на Църквата в двете части на Римската империя не протича еднакво още от самото начало, независимо че и на Изток, и на Запад изповядват едни и същи истини на вярата. Различията започват твърде рано във връзка с развитието на някои обреди и обичаи и с някои съществени положения, например изискването на Запад свещениците (а не само монасите) да спазват целибата, т. е. безбрачието. От VI в. Западната църква внася постановката, че Светият Дух произхожда от Отца и от Сина (на лат. filioque), която е санкционирана едва през 1014 г. В Източната църква се смята, че Светият Дух произхожда от Отца.

Най-съществените причини за несъгласията между Рим и Цариград са с църковно-политически характер. Римският папа като наследник на св. Петър, който умира мъченически в Рим, се ползва с изключително уважение и заема по-особено място като пръв епископ сред петте световни патриарси. Обръщението «папа» (отче) към римския епископ става задължително след събора в Павия (889).

Още по време на Сердикийския събор (343) се чувства известна дисхармония във връзка с подялбата на земите, които се намират под църковната юрисдикция на Рим и Цариград. През първия период на иконоборството Рим демонстрира определено несъгласие с политиката на Сирийската династия (Исаврийците), което император Лъв III използва, за да отнеме от папската юрисдикция Илирийския диоцез, прикрепен към Цариград. Истинското разцепление обаче настъпва през 1054 г.

Схизмата от 1054 г. Отношения между Рим и Цариград

Причините за разрива, който настъпва през 1054 г., са много сложни. Те са свързани с множество политически събития и на първо място със събитията в Южна Италия през 40–те години на XI в. Папският престол започва да оказва значително влияние в тази част от Италия, в която епархийските предстоятели зависят от Цариград.

Патриарх МИХАИЛ КЕРУЛАРИЙ застава на патриаршеския престол на 25 март 1043 г. В младежките си години е замесен в заговор срещу император Михаил IV. Принуден е да стане монах, но после спечелва благоволението на самия Михаил IV и след това на Константин IX Мономах. Като патриарх той отправя послание до папа Лъв IX (1049–1054), с което иска да му се признаят равни права с тези на папата. Междувременно византийският стратег Василий Аргир, който е изпратен в Южна Италия като пратеник на императора, поддържа добри отношения с папата. Все още не са охладнели и отношенията между държавната власт в Цариград и Римската курия.

Изглежда патриарх Керуларий подтиква охридския архиепископ Лъв да напише на Йоан, епископ на гр. Трани, послание, в което се обявява против използването от латинците на безквасен хляб за причастие. Епископът на Трани изпраща на папата това послание, преведено на латински език. Следва размяна на няколко официални писма между Рим и Цариград. През януари 1054 г. в Цариград идва делегация от трима представители на папата, между които е кардинал Умберто, известен с острия си характер. Пратениците са приети от императора, но патриархът се държи настрана. В отговор на 25 юни 1054 г. латинците поставят на олтара в «Св. София» вула за отлъчване на Цариградската църква. В столицата започват вълнения. Патриархът дава нареждане да се изготви синодален едикт като отговор на папската вула. На 20 юли срещу нея е отправена анатема в патриаршеския съд.

Опитите на император Константин IX да убеди Керуларий да прояви повече гъвкавост остават безрезултатни. Патриархът твърди, че ако отстъпи, народът е готов за бунт. Така завършва този драматичен момент от отношенията между Рим и Цариград.

Схизмата от 1054 г. не променя съществено икономическите връзки и политическите отношения между Византия и западните страни. Тя способства да се засили дейността на католическите духовници, главно на бенедиктинците по Адриатика и в другите части на Хърватско, а по-късно има и други последици.

Последици от събитията през 1054 г.

В Западна Европа градовете се обособяват като средища на търговия и занаяти. В градския живот настъпва ново оживление, което ще се почувства главно през XII в., когато по Средиземноморския басейн се развива търговията на Венеция и Генуа.

Успоредно със средиземноморските градове в Италия се издигат и градовете в Северна Германия (напр. Хамбург), във Фландрия и др. Това създава нов икономически климат в западните страни, чиито отношения с Византия придобиват по-специфичен характер, след като Алексий Комнин осъзнава опасността от селджукските турци в Мала Азия, където в този период са създадени значителни емиратства. Той прави опит да получи подкрепата на Запада за общи действия срещу мюсюлманския Изток. Така според някои изследователи Византия стига до кръстоносното движение. Според други специалисти папа Урбан II, застанал на римския престол през 1088 г., пръв прави опит за сближаване с Алексий Комнин, който е в лоши отношения с предходния папа Григорий VII (1073–1085). Византийският император е готов за помирение и дори кани папа Урбан II в Цариград, за да се организира там църковен събор. В преговорите обаче се намесва един «антипапа» — Климент III, който предлага да отиде във византийската столица, за да подпише съглашението. Алексий отказва и отношенията му с инициаторите на Първия кръстоносен поход охладняват. При настъплението си на Балканите кръстоносците влизат в остри сблъсъци с официалната власт и местното население.

Император МАНУИЛ КОМНИН, женен за германска принцеса, проявява през целия си живот интерес към западните нрави и култура. Той започва преговори с Римската курия още през 1155 г., а папа Александър III (1159–1181) показва известна готовност да бъде уреден спорът с Цариградската патриаршия. Това става и със съгласието на император Фридрих I Барбароса, който през 1155 г. посещава Рим, за да бъде коронясан от папата. Въпреки това не се стига до конкретни решения. Нови опити в същата насока се правят през 1167 г., след Втория кръстоносен поход, но те отново са безрезултатни, макар че няма точни сведения относно преговорите с папските пратеници в Цариград. Известно е само, че в този период отношенията между папа Александър III и Фридрих Барбароса се влошават и че в периода, който предшества преговорите, т. е. между 1159 и 1163 г., се води кореспонденция между френския крал Луи VII и Римската курия. Въпреки всичко Мануил запазва добрите отношения с папата и с Франция до края на живота си.

По време на Третия кръстоносен поход отношенията между Византия и Фридрих Барбароса са по-скоро враждебни. Исак Ангел не прави опит за постигане на ново съгласие.

Враждебността на верска основа се засилва след 1204 г. След като стават господари на Цариград, рицарите избират за свой патриарх венецианеца Тома Морозини (1204–1211).Същевременно Теодор I Ласкарис, който установява резиденцията си в Никея, успява да постигне съгласуваност между никейските първенци и цариградските йерарси, живеещи в окупираната столица (патриарх Йоан Каматир умира през 1206 г. като изгнаник в Димотика). През пролетта на 1208 г. те провъзгласяват за патриарх Михаил IV Авторкан, който на свой ред коронясва Теодор Ласкарис за «василевс на ромеите» (на Великден с. г.).

След отвоюването на Цариград през 1261 г. и възстановяването му като столица на империята Михаил VIII полага усилия да си възвърне всички загубени земи. Той се справя с враговете си на Балканите. Папството и Венеция обаче не се отказват от възстановяването на Латинската империя. Новият владетел на норманите в Сицилия е Карло Анжуйски, който се смята за наследник на латинския престол чрез договора във Витербо (1267), както и на Ахая чрез брака на сина си с наследницата на Вилардуен. Той успява да завладее Корфу (1267) и Драч (1272) и се нарича «крал на Албания». Всичко това представлява голяма опасност за нестабилното положение на Михаил VIII, който настройва срещу себе си някои среди в столицата, след като ослепява малолетния законен владетел Йоан IV Ласкарис. Сред противниците му е и бившият патриарх Арсений (1255–1259), когото Михаил VIII изпраща на заточение, като го замества първо с Герман (1265–1266), а после с Йосиф I (1266–1275). Последният сваля анатемата от императора. Използвайки страховете на папа Григорий Х (1271–1276) от прекалено големия авторитет на анжуйския владетел, император Михаил VIII сключва Лионската уния (6 юли 1274 г.). Чрез нея се приемат върховенството на папата, папската юрисдикция по каноническите въпроси и споменаването на името на папата в православните църкви. Този акт не е приет лесно от висшите духовници в Цариград и императорът трябва да действа колкото с убеждение, толкова и със заплахи.

Скоро след това на патриаршеския престол застава ЙОАН ВЕК (1275–1282), който до края на живота си остава верен на Лионската уния. Той участва и в делегацията, която я подписва.

Йоан Палеолог е смятан за опитен дипломат. Той постига равновесие в политическите си действия до края на управлението си, но недоволството от подписването на унията продължава. Ето защо синът му Андроник II, който го наследява на престола, възстановява православието, вследствие на което папа Климент V (1305–1314) го отлъчва от Църквата през 1307 г. Отношенията между Рим и Цариград отново се влошават.

През втората половина на XIV в., когато империята е под заплахата на османското настъпление в земите на полуострова, се правят някои нови опити за възстановяване на унията. По време на т. нар. «Авиньонски плен» (изразът е на Петрарка), т. е. в годините, когато папската резиденция е пренесена насилствено в Авиньон, Южна Франция, ЙОАН V ПАЛЕОЛОГ изпраща на 15 декември 1355 г. до папа Инокентий VI (1352–1362) писмо, с което обещава да приеме католицизма заедно с поданиците си, ако получи военна помощ. Понеже папата отговаря уклончиво, императорът подновява своето предложение през 1357 г., но също без резултат. Преговорите са прекъснати и се подновяват едва през 1364 г., а главно действащо лице в тях е убеденият латинофил Димитър Кидон. Решено е този път Йоан V да се обърне към унгарския крал Людвиг Анжуйски, който да посредничи пред папата и пред другите европейски владетели. Императорът се явява лично в Буда (такова пътуване не е осъществявано от времето на император Йовиан, който посещава Италия). Същевременно Людвиг Анжуйски поддържа с папата постоянна връзка чрез писма. На византийския император се заявява, че може да получи военна помощ само след обединение на църквите. Условията са неприемливи за Византия. На връщане Йоан V e задържан във Видин от Иван Александър. Преговорите продължават и през следващите години, но отново са безрезултатни.

През 1369 г. византийският император решава да отиде направо в Италия. Тогава обаче е убит кипърският крал Петър I, най-горещият привърженик на кръстоносната идея, и това попречва съществено на плановете на Йоан V. Следват нови унизителни и безполезни преговори с Йоан V, който успява да се прибере в Цариград едва през 1371 г., след като синът му Мануил II връща на Венеция големите суми, които Византия й дължи. Някои учени оспорват достоверността на този разказ, открит в съчиненията на късните византийски историци, но това не променя нещата.

След още няколко несполучливи опита новият император МАНУИЛ II ПАЛЕОЛОГ предприема на свой ред едно пътуване на Запад, което продължава от 1399 до 1403 г. Този път византийският император посещава Париж и Лондон, както и няколко италиански града. Пътуването е съпроводено с много приеми и пиршества и приключва, след като на Запад се разпространява новината за битката при Анкира (Анкара) на 20 юли 1402 г. и за смъртта на Баязид. До уния не се стига и този път.

Поредното пътешествие на Запад се осъществява от император Йоан VIII през 1437 г. Той е придружен от патриарх Йосиф II (1416–1439) и от други видни архиереи, както и от прочутия книжовник Висарион, книжовниците Георги Схоларий и Георги Плетон. Първите преговори, продължили около година, се водят във Ферара, но поради чумна епидемия заседанията се прехвърлят във Флоренция, където междувременно патриарх Йосиф умира.

Унията е подписана през юни 1439 г. и е известна като Флорентинската уния. От византийска страна не се отхвърля filioque, признава се първото място на папата в християнския свят и се приема причестяване по католически и по православен начин (т. е. с втасал или с безквасен хляб).

Всичко това е предпоставка за организиране на кръстоносен поход срещу исляма, но нещата отново остават само във вид на обещания.

Във Византия клирът и народът се обявяват против унията. Императорът е принуден да я отхвърли на събор в Цариград (1450), който има местен характер. Последният византийски император Константин XI Драгаш се опитва да наложи унията в императорския двор, но това не дава никакъв ефект в Рим, само междувременно униатският патриарх Григорий III Мамас (1443–1450) напуска столицата и се установява в Рим. Антилатинските настроения не заглъхват до самото падане на Цариград през 1453 г. Често се споменават думите на видния цариградски сановник Лука Нотарас: «Предпочитам да видя в града турска чалма, отколкото латинска тиара».

Кръстоносните походи на Ян Хуниади и на Владислав III Ягело, които донякъде се вписват в желанието на Запада да помогне на християните от Балканския полуостров, остават безрезултатни. Но «митът за Цариград» (А. Пертуси) остава жив на Запад и през следващите векове отново се правят опити за уния между църквите и се възражда кръстоносната идея.

Византийско мисионерство. Мисията на св. св. Кирил и Методий в рамките на епохата

Завоевателните действия на Византийската империя често са съпроводени с изпращане на духовни мисии. Културната политика на империята се осъществява главно чрез организиране на мисии в страните, където трябва да се разпространи или утвърди християнството. По този начин централната власт увеличава по-осезателно влиянието си върху политически васалните страни, а Цариградската патриаршия разширява диоцезите, които са под нейна власт.

Начините за осъществяване на «пропагандата» са твърде разнообразни. Създават се специални трактати, съобразени с това дали са предназначени за мюсюлмани или други новопокръстени «варвари». Обикновено се провеждат диспути с иудеи, мюсюлмани, павликяни и др. Предполага се, че в повечето случаи мисионерите са предварително подготвяни да разбират езика на страната, в която отиват. Например Кирил, придружен от брат си Методий, участва в т. нар. Сарацинска мисия в Багдадския халифат (851). Води се диспут с арабо-мохамеданите за догмата, свързана със Светата Троица. През 860–861 г. двамата братя участват в т. нар. Хазарска мисия в Херсон, където спорят с представители на иудейството, мохамеданството и езичеството.

Проблемът с преводите на църковните книги на «национални» езици с оглед възприемането на християнството е много дискутиран. Спорен е въпросът кога и доколко се спазва «триезичието», т. е. общоприетата и на Изток, и главно на Запад постановка, че Свещените книги могат да се пишат само на еврейски, гръцки и латински (трите езика, на които е бил надписът на кръста Господен). По всичко личи, че във Византия, съобразно с епохите и конкретната обстановка, е проявявана повече гъвкавост по този въпрос. Известно е, че при управлението на Валент, т. е. в края на IV в., готският мисионер Улфила превежда на родния си език Светото писание за готите, заселени в Долна Мизия.

УЛФИЛА — апостол на готите (311–ок. 383). Произхожда от готите, заселени в Кападокия (Мала Азия). Ръкоположен е за епископ в Цариград (341) от Евсевий Никомидийски. По времето на Валент, който е арианин, е изпратен като мисионер сред готите, заселени във Втора Мизия. Новопокръстените готи също приемат християнството като ариани. Улфила превежда на готски език Библията (частично) и вероятно Книгата на царете. Готският историк Йорданес (VI в.) съобщава, че и по негово време представители на тези готи живеят около Никополис ад Иструм.

При управлението на Юстиниан I мисиите се ползват с протекциите на Цариград и на двореца. Тогава е изпратена мисия при хуните-савири, които населяват земите на север от Кавказ, и Светото писание е преведено на техния «варварски» език.

Този метод, използван във византийската дипломация, се прилага в още по-разгърнат план след иконоборческия период. Изпращат се мисии при славяните, населяващи отделни области на империята, където тяхното самостоятелно съществуване ги държи в един вид «паразитно» положение към провинциалните управници в съответните райони. Покръстени, те стават много по-бързо част от провинциалното данъкоплатно население и са включвани в новосъздадени теми под управлението на византийски управници. Някои от тях се издигат до високо положение в администрацията или в църковната йерархия, какъвто е например случаят с иконобореца-патриарх Никита по времето на Константин IV Копроним. Не случайно император Лъв VI възхвалява баща си Василий I за тази негова дейност.

Византийски мисии в този период са изпращани не само до славянските общини в рамките на империята. Патриарх Фотий има голям принос за разпространяването на мисионерството.

ПАТРИАРХ ФОТИЙ (858–867 и 878–886). Цариградският патриарх Фотий оставя дълбоки следи в своето време както с църковно-политическата си дейност, така и с творчеството си като писател. Произхожда от видно иконофилско семейство (роден е ок. 810 г.). Родее се с патриарх Tapacuй, a баща му има ранг на спатарий. Получава солидно образование във византийската столица: вероятно е имал частни учители, между които е и Лъв Математик. Семейството му е изселено по време на иконоборческите борби, вероятно през 832 или 833 г. Връща се в Цариград след смъртта на император Теофил, когато императрица Теодора и малолетният още Михаил III възстановяват иконопочитанието. Фотий става преподавател, сред учениците му е Константин-Кирил Философ.

Покръстването на българския хан Борис I се включва успешно в тази системно изграждана политика въпреки усложненията, които идват от Запад.

Апостолатът на солунските братя Кирил и Методий започва при управлението на император Михаил III. Мисията им е подготвена системно и задълбочено. Те превеждат предварително на езика, който по-късно ще се нарече старобългарски, първите богослужебни книги (тетраевангелие, псалтир, евклогий, хомилетични и агиографски текстове и др.).

В Западна Европа събитията се редуват бързо едно след друго. Империята на Карл Велики се разпада при неговите наследници. Т. нар. «разделяне на империята» (Divisio Imperii) от 843 г. не е само етап, който определя вътрешната политика на Людвиг (Луи) Немски, внук на Карл Велики. Неговите интереси са насочени към съседните славянски земи — 14 чешки князе приемат кръщение в Регенсбург. Утвърждаването на Моравия при управлението на Моймир, а по-късно, от 846 г., при Ростислав, предизвиква още по-засилен интерес към този район на Средна Европа. Отношенията се изострят, когато Ростислав установява здрави връзки с чешките князе. Тази политика е дублирана от ролята, която диоцезите в Паcay и Залцбург играят в северната и североизточната част на Източната германска марка. Създават се условия за съперничество между Рим и Цариград в тази гранична зона.

Това са прецеденти, които лежат в основата на засиления интерес на Византия, и по-специално на Цариградската църква към славянския свят от Средна Европа, който би могъл да бъде присъединен към византийската «ойкумене»: през IX в., богат с изяви от този род, Византия «жертва ойкуменизма на гръцкия език, за да запази универсалността на културата си» (Д. Закитинос).

Така се стига до благоприятния отговор, който получава Ростислав: през 863 г. в Моравия са изпратени братята КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ и МЕТОДИЙ. Апостолатът им започва в подходящи условия. В житията им е казано, че народът ги почита като светии. Само три години по-късно около мисията се създава друга атмосфера. Папа Николай I се опира на Людвиг Немски, за да обуздае сепаратистичните тенденции на някои западни владетели и да се намеси в светските проблеми на века. Той отказва на Ростислав да бъде учредена независима от баварския клир епархия в неговата страна, а на Борис I — папският легат в България да стане архиепископ на самостоятелна Българска църква. Това става повод за първото обвинение към двамата братя от страна на висшите баварски духовници. Те са принудени да отидат в Рим, за да участват във възникналите спорове и да защитят своето дело. На път за Рим остават известно време в западнославянското княжество Панония, където по молба на княз Коцел обучават 50 ученици и ги оставят да продължат и развият просветителското им дело. Те отиват и във Венеция, където пред местен събор на духовни лица защитават правото на всеки народ «да слави Бога на свой език», т. е. отхвърлят триезичната догма.

Кирил и Методий пристигат в Рим към края на 867 г. Междувременно папа Николай I, който ги е призовал там, вече не е между живите. Заместил го е папа Адриан II. Той приема исканията на братята да се използва славянски език в богослужението на славяните в Моравия и Панония, където те да бъдат самостоятелни (т. е. да не се допуска намеса на баварското духовенство), да получат епископски сан за единия от тях, а някои от учениците им да бъдат ръкоположени за свещеници. От своя страна, Римската курия изисква при богослужението Евангелието и Апостолът да бъдат четени първо на латински, а след това на славянски език.

Кирил умира в Рим на 14 февруари 869 г. Методий се връща в Панония, където враждебността на германското духовенство продължава да се проявява. В Моравия през 870 г. Коцел е сменен от Светополк, който подкрепя германското духовенство. Срещу Методий са повдигнати нови обвинения, той е затворен в продължение на две години и половина в баварски манастир. През 873 г. папа Йоан VIII го освобождава и му дава сан «архиепископ на моравци и панонци». Междувременно Византия не проявява интерес към Моравската мисия. Едва през 882 г. Методий отива в Цариград при император Василий I, който го приема с почести. След завръщането му в Моравия (въпреки че разкопките при Микулчице свидетелстват за богат църковен живот) мисията му среща все повече трудности. След смъртта на Методий (6 април 885 г.) учениците на двамата братя са малтретирани и прогонени от Моравия.

Когато княз Борис нарежда на управителя в Белград да приеме трима от най видните ученици на солунските братя — Климент, Наум и Ангеларий, се поставя нова основа на Кирило-Методиевото дело. Инициативата на Византия, претърпяла частично неуспех сред западните славяни, се поема от Българската държава, която става инициатор и разпространител на славянската книжнина.

На солунските братя, на тяхното дело и на славянската книжнина са посветени голям брой трудове както на български, така и на другите славянски езици, на гръцки и на много западни езици.

КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ (826/827, Солун–14 февруари 869, Рим) и МЕТОДИЙ (ок. 815, Солун–6 април 885, Велехрад) са родени в Солун. Вероятно произхождат от славянски род, чиито представители са се издигнали в социалната стълбица на Византийската империя, след като са приели християнството. Баща им Лъв вероятно е «имал друнгарски сан под властта на стратег» (Ф. Дворник), т. е. заемал е висока длъжност, свързана с флота. Кирил получава високо образование в Цариград. След Сарацинската мисия той е замонашен и прекарва известно време в един манастир край Босфора, а след това в манастира «Полихрон» в Олимп, Мала Азия. Методий първоначално има гражданска служба — архонт на някакво «славянско княжение», може би по р. Струма. По-късно става монах в манастира «Полихрон» в Олимп, Мала Азия. След т. нар. Сарацинска мисия при него живее и Кирил. Методий придружава Кирил по време на Хазарската мисия. По-късно става игумен на «Полихрон» и участва заедно с Кирил в създаването на славянската азбука и превода на първите богослужебни книги.

Първата славянска азбука — глаголицата, е създадена от Кирил. Тя е използвана в България през IX–X в., а в Хърватско — до XIX в. Кирилицата е създадена по-късно, въз основа на гръцкото уставно писмо. На нея са написани повечето славянски писмени паметници от средновековието.

Кирил и Методий превеждат най-важните църковни съчинения. Кирил е автор и на молитви, беседи, стихове на гръцки език. На Методий, освен пълния превод на Библията, се приписва един «Канон на св. Димитър».

Трудовете, посветени на личността и делото на Кирил и Методий, са многобройни. Г. А. Илински в «Опыт систематической кирилло-мефодиевской библиографии» (1934) пише: «Централното положение на кирило-методиевската проблематика не само в славянската филология, но може би и цялото славянознание, огромното не само общославянско, но и световно значение на дейността на Кирил и Методий са породили грандиозна разноезична литература, обозрението на която би било възможно само при най-широко разпределение на труда, при помощта например на цяла международна комисия, но съвсем не чрез едноличните сили дори на един Херкулес на библиографията.»

Други мисии

Покръстването на България, която поема свой собствен път на развитие благодарение на приютяването на Кирило-Методиевите ученици след частичния неуспех в Моравия, върви почти паралелно с покръстването на сърбите. Преди това мисиите, изпращани от Рим в Далмация и във вътрешността на Хърватско, свързват тези райони повече със Западната църква. Процесите на християнизация обаче не са трайни и постоянни. Те стават такива, когато вече има самостоятелни държави — Хърватско и Сърбия, т. е. през IX в. Тогава Византия възстановява своята власт и влиянието си на Адриатическия бряг. Същевременно в западните части на полуострова се създават нови условия за оформяне на сфери на влияние и съответно за съперничество между Рим и Цариград. Покръстването на хърватите и сърбите не е лично дело на славянските апостоли, но то става по тяхно време, което показва, че има някакви взаимни влияния с другите славянски страни.

Покръстването на Киевска Русия

При посещението си в Цариград през 955 г. вдовицата на княз Игор е покръстена, но не успява да установи официално християнството в Киев. Покръстването става през 989 г., когато Василий II подобрява отношенията с Киев и дава сестра си за жена на княз Владимир (973–1015). До 1240 г., т. е. до нахлуването на татарите, 31 митрополити там са от византийската общност. Същевременно за възпитаването в християнски дух на новопокръстените се използват български книги. Тази традиция продължава векове, когато се свързва с Търновската книжовна школа. В Киевска Русия също не е прилагана «триезичната ерес» — очевидно в това отношение традицията от Кирило-Методиевото време е запазена.

През 858 г. вуйчото на Михаил III — Варда, който успява да отстрани императрица Теодора от власт, отстранява от патриаршеския престол патриарх Игнатий и поставя на негово място Фотий, който не е духовник, а виден юрист. Първият период от патриаршеската власт на Фотий преминава доста бурно, защото привържениците на Игнатий действат непрекъснато срещу него. Той е в конфликт и с Рим. Свален е от патриаршеския престол, след като Василий I взема властта след убийството на Михаил III. На патриаршеския престол е възстановен Игнатий.

Фотий, който междувременно изиграва немалка роля за привличането на новопокръстена България към Цариградската патриаршия и за откъсването й от Рим, е осъден от събора през 870 г. Въпреки това император Василий се сближава с него, прави го настойник на сина си, бъдещия император Лъв VI, и го връща на патриаршеския престол в Цариград. Фотий отново става значителна фигура в църковните и държавните дела. През 886 г., когато взема властта, император Лъв VI го сваля отново от престола. Фотий умира в изгнание през 892 или 893 г.

Охридската автокефална църква и Цариградската патриаршия

ОХРИДСКАТА АВТОКЕФАЛНА АРХИЕПИСКОПИЯ е създадена при управлението на Василий II, вероятно ок. 1020 г., когато се установяват и структурите, в новата администрация на завладените български земи.

Още тогава този новооформен църковен център на българска територия се свързва с преместването на българския патриарх, който е принуден да напусне Дръстър след превземането му от Йоан Цимисхи през 971 г. и да премине в западните български предели (първо в Средец, по-късно в Охрид). Тогава тези земи са във властта на комитопулите.

Според някои византийски автори тази автокефална Църква продължава традицията на Първа Юстиниана. Тази теза се оформя към средата, или по-скоро към края на XII в., след като през 1037 г. охридски архиепископ става Лъв — «пръв между ромеите» (според т. нар. «Дюканжов списък» за охридските предстоятели).

Юстиниан I издига през 535 г. в родното си място Таврезиум архиепископия и я нарича ЮСТИНИАНА ПРИМА (Първа Юстиниана). Местоположението на Таврезиум дълго време е спорно: отъждествявано е с Кюстендил и с други места. Сега се отъждествява с Царичинград (разкопки на ок. 50 км южно от Ниш). Създаването на Юстиниана Прима е направено с оглед да се отклонят евентуални претенции на Римската църква в западната част на Балканския полуостров. Още тогава тя простира юрисдикцията си над епископиите, разположени в един широк район.

В началото на XI в. Василий възобновява тази псевдотрадиция, която да поддържа в българските земи, вече византийско владение, единството между Imperium и sacerdocium (двете власти). Охридският архиепископ носи титлата «автокефален архиепископ на България». В Охридската архиепископия влизат приблизително цяла Македония (без Солун), Морава, Софийско, Видинско, Южна и Средна Албания, Епир, Северна Тесалия, Сърбия.

По времето на Калоян, т. е. след 1204 г., Охрид е в българските предели. Той влиза и във владенията на българския деспот Стрез (между 1207 и 1215 г. ). Въпреки това византийските духовници не се отказват от правата си върху Охридската архиепископия. Понеже след това Охрид отново е византийски, в него се прочува архиепископ Димитър Хоматиан. Той коронясва за император епирския деспот Теодор Комнин, като обяснява, че действа с правата на автокефален църковен глава, и с това предизвиква недоволството на Никейския патриарх Герман (края на 1227 или началото на 1228 г.).

Съперничеството между Цариград и Охрид, както и между Охрид и Търново (след провъзгласяването на Търновската патриаршия през 1235 г.) продължава. Някои от охридските епархии минават към Търново.

След учредяването на Сръбската автокефална църква (1219) и разширяването на сръбската държава, която включва в границите си български земи от Македония, в сръбската Ипекска архиепископия са включени Рашка, Призренска, Липлянска и Скопска епархии. Димитър Хоматиан протестира пред сръбския предстоятел за това. Крал Стефан Радослав (1228–1346) предпочита да се свърже с Охридската архиепископия, вместо да се обръща към Сърбия или към Никея. Когато Стефан Душан решава да се провъзгласи за цар, той свиква църковен събор в Скопие с участието на охридския архиепископ Николай, но е коронован от българския патриарх Симеон, пристигнал от Търново, и от сръбския патриарх Йоаникий (1346).

През XIV, XV и XVI в. Охридската архиепископия, макар и епизодично, упражнява духовно-канонична власт в земите на север от р. Дунав. В първите векове на османската власт Русия поддържа връзки с Охридската архиепископия. Тогава тази автокефална архиепископия обединява твърде разнородно население, макар районът да е заселен главно с българи. През XVII и XVIII в. тя обхваща Средна и Южна Албания и Македония, без северните земи, които влизат в сръбския Ипекски диоцез, и без източните и южните земи, включени в Цариградския диоцез.

Още през XVII в. Охридската църква започва да запада. Слага се началото на борбите между двете течения — фанариотското (главно на юг) и автохтонното (главно в средните епархии на Македония и Албания). Надделява влиянието на фанариотските среди пред османската власт и Високата порта премахва Охридската архиепископия на 16 януари 1767 г., като подчинява епархиите й на Цариградската патриаршия.

Исихазмът и неговата роля в късна Византия

Най-големи противници на униатството във Византия са исихастите. ИСИХАЗМЪТ се оформя като учение в началото на XIV в., но той има далечни корени във византийския Изток. Началото му трябва да се търси в някои мистични възгледи на монаси, подвизавали се в сирийските «пустини» още през IVV в. Учението е доразвито от Симеон Нови Богослов, живял в края на X в., който утвърждава положението, че човек може да достигне познанието за Бога чрез самовглъбяване.

Главен теоретик на исихазма става ГРИГОРИЙ СИНАИТ, който е роден в Мала Азия към 60–me години на XIII в. Той живее известно време в Крит и Атон, а после ок. 1338 г. създава прочутата си школа в Парория Странджа).

Най-виден проповедник на исихазма е ГРИГОРИЙ ПАЛАМА, солунски митрополит от 1337 г. Основните принципи на исихазма са следните: за да възприеме Бог в душата си, на вярващия са нужни две действия: а) праксис, т. е. строго съблюдаване на монашеските добродетели — въздържание, откъсване от активна дейност и търсене на усамотение, мълчание, пост, бодърстване и пр.; б) теория, т. е. непрекъсната усърдна молитва, самовглъбяване, което довежда до възстановяване на прекъснатата връзка с Бога. Така исихастът може да достигне до съзерцание на Божествената светлина, наричана Таворска, защото наподобявала онази светлина, сред която учениците на Христос го видели на Таворската планина (Преображение Господне). Григорий Палама твърди, че освен това трябва да се разграничава Божествената енергия от Божествената същност; енергията е само еманация на същността. Еманации от Бога са висшите добродетели — мъдрост, любов, доблест и пр.

Не всички исихасти са съгласни изцяло с тези постановки на Палама. Затова между тях има спорове, които завършват с пълно тържество на Палама през 1351 г.

Идеологическата борба, противопоставила Палама и неговите привърженици на «рационалиста» Варлаам, достига необичайни размери сред византийския елит. Варлаам, който идва от Запада (Калабрия), твърди, че Бог не може да се види от вярващите, но може да се познае чрез Своите творения. Това познание се постига ирационално, т. е. чрез силна любов, а и логическите доводи, извлечени главно от Аристотел и неговите силогизми, улесняват пътя до познанието на Бога.

Борбата не е само в идеологически план. Събитията от началото и средата на XIV в. способстват за създаването или по-скоро за възкресяването на някои постановки за защита на православието сред широките кръгове, главно от монашеските среди, но и в средните слоеве на населението. Тези постановки издигат вярата за предопределеността на «благословената от Бога» империя, която трябва да търси спасението си именно в църковните норми, които са завещани от миналото. Ако не в политическата сфера, то поне в духовната, ще се спаси това наследство в един период, когато вече се оформя съзнанието за «елинизъм» сред усилените политически борби. Всичко това става причина за острата реакция срещу своеобразното подчинение на Запада, което би дошло чрез една унионистична политика. Ето защо някои историци наричат исихасткото движение «исихастка революция».

Политическа история

Преход към ново устройство на империята

Наследници на Константин Велики

КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ умира внезапно на 22 май 337 г. по време на поход срещу Персия. Два месеца по-късно в Константинопол започват безредици. Привържениците на Константин Велики избиват претендентите за престола — наследници на баща му Констанций Xлop. Остават живи само Гал и Юлиан — племенници на Константин Велики. На 9 септември 338 г. тримата Константинови синове — Констанций, Константин (II) и Констант, получават от Сената титлата «августи». През следващата година те се събират в Сирмиум на р. Дунав, за да уточнят новото разделение на властта в империята. Констанций получава правото да управлява Изтока, а Константин (II) и Констант си поделят Запада. Скоро след това Константин (II), използвайки отсъствието на Констант, отива в Италия с надеждата, че ще измести от престола брат си Констанций. В битка пред стените на Аквилея край Адриатика войската му е победена, а самият Константин загива. През 350 г. в резултат на заговор, начело на който стои Магнеций — германец по произход, е убит и Констант. През същата година друг претендент за престола — Ветранион, започва военни действия в Илирик. Този път срещу натрапника излиза самият Констанций, който дотогава воюва непрекъснато срещу Персия. Ветранион е изоставен от своите поддръжници и се оттегля. След двугодишни неуспешни военни действия Магнеций се самоубива. Констанций се установява като едноличен император, а единството на империята изглежда възстановено. Религиозните борби обаче продължават. След смъртта на Константин Велики християнството, дотогава само равноправно с езичеството, е обявено за държавна религия. Започват да се вземат строги мерки срещу езичниците. През 341 г. с едикт е наредено да се затворят езическите храмове. С друг едикт от 346 г. е забранено принасянето на жертви на езическите божества, а през 356 г. е постановено да се наказват със смърт онези, които продължават да принасят жертви. Когато Констанций посещава Рим през 357 г., заповядва да махнат от сената статуята на богинята Виктория (Победителка). Езическите традиции в управлението и в бита на населението не изчезват толкова бързо. Например до 379 г. всички императори продължават да носят титлата «pontifex maximus» («велик понтифекс»). Езическите школи и образованието, което се дава в тях, продължават да съществуват до времето на Юстиниан I.

Не по-малко значение имат и ранните христологични борби. АРИАНСТВОТО се заражда в Антиохия още през III в. и се разпространява масово, особено в източните части на империята. Негов «идеолог» е александрийският презвитер Арий. Според арианите Христос не е единосъщен с Отца, а е Негово творение, по-съвършено от всички други. Поради това те отричат троичността на Бога (Светата Троица). През 325 г. е свикан Първият Вселенски събор в Никея, който осъжда арианството в присъствието на император Константин Велики.

Борбите не спират дотук. Император Констанций е убеден арианин, докато другите му братя поддържат решенията на Никейския събор. През 343 г. е свикан нов събор в Сердика (София), но източните и западните епископи не могат да стигнат до общи решения: още тогава проличават различията, които ще разделят Рим и Цариград и през следващите векове. «След този събор — пише църковният историк Созомен, — те вече не се сношавали помежду си като люде от едно вероизповедание, нито общували помежду си». През 355 г. е свикан събор в Медиоланум (Милано), но и на него различията не са изгладени.

Наследници на Константин Велики от второ поколение

КОНСТАНЦИЙ, който няма деца, определя за свой наследник братовчед си Гал, дава му титлата цезар и му поверява управлението на Изтока. Между тях обаче се появяват разногласия и малко преди Медиоланския събор Гал е хвърлен в затвора. Екзекутиран е в Пола заедно с голям брой свои привърженици.

Въпросът за наследяването на властта отново излиза на дневен ред. Понеже през 354 г. Източна Галия е нападната и опустошена от германски племена, Констанций се обръща за помощ към другия си братовчед — ЮЛИАН. Императорът му дава за жена сестра си Елена, провъзгласява го за цезар и го изпраща да воюва в Галия. Дотогава Юлиан се занимава с книжовна дейност и не проявява войнски качества. В Галия новият цезар се изявява като храбър воин и находчив военачалник. Той побеждава германците в решително сражение при Аргенторатум (Страсбург) и прави Лутеция (Париж) своя резиденция. Германците са отблъснати от Рейн, много крепости и пленници падат в ръцете на Юлиан. Плаването по р. Рейн е възстановено. През втората половина на 359 г. Юлиан навлиза дори в отвъдрейнска Германия. Войниците се отнасят към него с доверие.

През същата 359 г. персийският цар Сапор (Шапур) II отново заплашва Армения и Месопотамия. Констанций нарежда на Юлиан да му изпрати военни подкрепления. Същевременно избухва и въстание в Галия, където местните хора, включени във военните действия срещу германците, не са склонни да напуснат своите западни райони, за да воюват на Изток. Те издигат Юлиан на щит и го провъзгласяват за август. Естествено, създаденото положение не е прието от Констанций, но до гражданска война не се стига. Констанций, който набързо сключва мир с персите и се готви да се отправи в западните провинции, умира внезапно на 3 ноември 361 г. в гр. Мопсуестия. Това отваря пътя на Юлиан към властта. Той е признат за владетел в двете части на империята. Юлиан веднага започва реформи във финансите и в правните институции, съкращава голяма част от персонала в двореца, главно привърженици на Констанций.

Големият проблем обаче е свързан с религията. Юлиан е ученик на оратора Либаний и убеден поклонник на слънчевия култ. Преди да поеме властта в ръцете си, прикрива своите убеждения, но щом застава начело на държавата, той издава едикт за възстановяване на старите култове. Тъй като е невъзможно да се възстанови езичеството в някогашните му форми, Юлиан решава да направи такива преобразувания, които успешно да го противопоставят на Християнската църква.

По това време вече няма езически храмове в столицата. Вероятно Юлиан нарежда да се вършат жертвоприношения в т. нар. Голяма базилика, където се правят тържествени заседания. Храмът е украсен със статуята на богинята Фортуна.

Необходимо е да се направят преобразувания в администрацията и жречеството, тъй като многобройните култове са причина за напрежение в обществото. Новият император заимства от организацията на Християнската църква някои основни положения — устройва например езическото духовенство по модела на църковната йерархия. Наредено е в езическите храмове да се четат беседи по подобие на християнската проповед; въведено е и пеенето. От жреците се търси отговорност за действията им; те се наказват с отлъчване или покаяние, ако се отклонят от определените норми за безупречен живот и престанат да бъдат пример за подражание. На жреческото съсловие се поверява и обществената благотворителност.

В началото Юлиан обявява, че ще проявява обща веротърпимост, но по-късно нещата се развиват по друг начин. В името на равенството между религиозните култове са върнати от заточение епископите, изпратени там по време на христологичните борби при неговите предшественици. Връщайки се, те отново започват спорове с опонентите си. Липсата на единство сред християнските духовници им пречи да се противопоставят решително на мерките, които се вземат за задушаване на християнството. Най-чувствителен удар на християнството е нанесен с решението да се дават известни облаги на онези, които са съгласни да се отрекат от него, и с изискването школските преподаватели, избирани от общините, да се утвърждават от двореца. На практика това означава, че от тях се иска пълно съгласие с езическата идеология и преподаване, съобразено с античната философия.

Предприетите мерки предизвикват недоволство и сблъсъци между християни и защитници на езическите култове, особено в източните провинции. Разцеплението се задълбочава бързо и вероятно би довело до гражданска война. Най-недоволни са едрите земевладелци, защото с едикт от 363 г. императорът иска да върне муниципиалното самоуправление. Юлиан не успява да реализира тази промяна поради неочакваната си смърт.

Юлиан готви война cpещy Персия още от 362 г. и възнамерява да организира двустранно нахлуване с две големи войски, които трябва да се срещнат на левия бряг на Тигър. През пролетта на 363 г. той напуска Антиохия, но срещата на войските не се осъществява, както е предвидено. Персите изпепеляват много селища, без да влязат в редовно сражение. При една атака на 26 юни 363 г. Юлиан е смъртно ранен с копие и малко по-късно издъхва. Легендата разказва, че на смъртния си одър, признавайки неуспешния си опит да върне назад историята, той казал: «Ти победи, Галилеянино!». В историята остава с прозвището Юлиан Отстъпник.

Последните неуспехи на Юлиановите войски довеждат до загуба на пет провинции отвъд Тигър и на крепости в Месопотамия и Армения. Междувременно войниците-християни избират за свой император един от командващите императорската гвардия, наречен Йовиан, който умира през февруари 364 г. По време на неколкомесечното си управление той успява да издаде един едикт, с който възстановява християнството, обявява свобода на съвестта и не закрива езическите храмове. В църквите е възстановен предишният ред, изселените християни са върнати от заточение.

На военен съвет в Никея за император е избран Валентиниан, роден в Панония. Той назначава брат си Валент за втори август и му поверява управлението на източната част на империята.

Положението в източните провинции се изостря още в началото на новото управление. Валент продължава започнатата от Йовиан политика за обезсилване на всички мерки, взети от Юлиан в полза на куриалите и градското самоуправление. Освен това той е привърженик на арианството, което настройва срещу него църковния клир в Цариград и довежда нови неспокойни времена за източните земи. През 365 г. избухва бунт, начело на който застава един роднина на Валент — Прокопий. Използвайки отсъствието на Валент, той успява да се провъзгласи за император в Цариград. Узурпаторът и хората му завладяват цяла Тракия, като смятат да превземат и земите на Илирик. Понеже там са изпратени верни на Валент войски, Прокопий нахлува заедно с въстаниците в Мала Азия, където овладява провинциите Витиния и Хелеспонт. Първоначалните успехи са нетрайни, защото въстаниците се нуждаят от пари и се налага да се събират двойни данъци от земите на аристокрацията. През пролетта на 366 г., когато Валент започва да настъпва във Фригия, част от хората на Прокопий минават на страната на императора. Прокопий е заловен и екзекутиран. С това бунтът не е потушен и вълненията продължават още известно време.

Големият удар срещу управлението на Валент идва от север. През 376 г. част от западните готи под предводителството на Фритигерн са изтласкани от южноруските степи от хуните, нахлули там от Азия. Фритигерн иска от Валент разрешение да се настани в Мизия и Тракия като федерат. Той получава това разрешение, но готите са многобройни и е трудно да живеят спокойно в ограничените територии, които им се предлагат. Започва грандиозно брожение, те нахлуват към Марцианопол, където Лупицин, главен военачалник на войската в Тракия, прави опит за покушение срещу вожда им Фритигерн. Заговорът не успява, а военните действия прерастват в истинска война, която продължава и на юг от Стара планина. Към въстаналите готи се присъединяват и местни работници от рудниците, недоволни от прекомерното данъчно облагане. Всичко това принуждава Валент да излезе с войска насреща им. През есента на 378 г. западният император Грациан изпраща помощна войска, която обаче Валент не дочаква. Той загива в кърваво сражение край Адрианопол на 9 август — изгаря в една римска вила, по която е хвърлена запалителна стрела.

На 19 януари западният римски император Грациан издига за император на Изтока пълководеца Теодосий. Той поема управлението с намерение да ликвидира готската опасност. Теодосий е принуден да сключи с готите примирие срещу големи отстъпки. Източните готи се заселват в Панония, а голяма част от западните — в Тракия.

ГРАЦИАН (375–383), западен римски император, син на Валентиниан. В периода на краткото си управление има значителни успехи срещу алеманите в Средна Франция, но и там «варварските» нашествия не престават. Валентиниан се отправя на помощ на източните войски в Илирик и умира там внезапно през ноември 375 г.

По общо съгласие западните военачалници провъзгласяват за наследници на Валентиниан двамата му сина — Грациан и Валентиниан II. Грациан показва готовност да помага на източния император, но закъснялата му помощ не спасява Валент — убит на 9 август 378 г., и войската му от катастрофата край Адрианопол.

Теодосий I Велики и наследниците му. Разделяне на империята

За да се справи с положението, ТЕОДОСИЙ I (379–395) започва с някои административни мерки, които не са особено популярни: с едикта от 390 г. той налага т. нар. munera sordida, т. е. един вид ангария, която селяните трябва да извършват периодически в полза на държавата. Императорът засилва експлоатацията на многобройните колони, като същевременно подкрепя едрите поземлени собственици за сметка на куриалите. От друга страна, Теодосий защитава православието; смъртта на Валент слага край на широко разпространеното арианство. През 381 г. в Цариград е свикан Вторият Вселенски събор, който потвърждава решенията на Никейския събор от 325 г. При управлението на Теодосий е окончателно завършена християнизацията на империята. Православното християнство е признато като единна държавна религия; всички други вероизповедания, и най-вече езическите култове, са забранени. Грациан и Теодосий са първите императори, които се отказват и от титлата «pontifex maximus».

Междуособиците обаче продължават в западните части на империята. През август 383 г. в Галия се появява нов претендент за властта — управителят на Бретания Магнус Клемент Максим. Той е роден в Испания, както и Теодосий. Грациан, изоставен от своите войници, е убит на 25 август 383 г.

Теодосий е принуден да признае Максим за август. На Запад междуособиците продължават, а малолетният Валентиниан, син на Грациан, който е под опекунството на майка си, дава разрешение на арианите в Медиоланум да извършват богослужението си. Представяйки се за защитник на православието, Максим навлиза в долината на р. Падус (По) и принуждава младия император, майка му и сестра му да се оттеглят бързо на изток. Тогава срещу узурпатора излиза самият Теодосий, който успява да го победи. Максим е обезглавен през лятото на 388 г.

Нови безредици избухват в Александрия, този път от страна на местни езичници. В Италия един романизиран франк на име Арбогаст влиза в конфликт с Валентиниан II, който тогава се намира вече под опекунството на Теодосий. Западният император е убит на 15 май 392 г. Заместен е от един римлянин, виден сановник — Евгений, който действа от името на Арбогаст и си поставя за задача да възстанови езическите култове. Теодосий отново тръгва на поход. В Юлианските Алпи Евгений е победен и обезглавен, а Арбогаст се самоубива. Това са събития, които се развиват в края на 394 г. По-късно, на 17 януари 395 г. в Медиоланум на 50–годишна възраст умира Теодосий.

Преди смъртта си той посочва за августи двамата си сина — Аркадий на Изтока и Хонорий на Запада. Тази дата обикновено се приема за пределна в окончателното разделяне на Римската империя на Западна и Източна.

Източната римска империя при Теодосиевата династия

Официалното разделяне на империята всъщност само повтаря едно съществуващо вече положение: когато единият от владетелите умре, другият има право да се нарече негов наследник. Друг е въпросът, че тази постановка е само теоретична, а на практика съществува постоянно съперничество.

За настойник на малолетния Хонорий на Запад Теодосий оставя вандала Стилихон. За настойник на малолетния източен император Аркадий той назначава римлянина Руфин. Стилихон си поставя задачата да присъедини към западната част на империята цялата префектура Илирик. Отношенията между двете части на империята се изострят и търговските връзки са прекъснати чак до 408 г.

Все по-застрашително става влиянието на «готската партия» в империята, най-вече в столицата. Десет години след битката при Адрианопол Теодосий има на служба вече 40 000 готи. Нещата се усложняват още повече при управлението на Аркадий. Неговият настойник Руфин е убит още през 395 г. от гота Гайна, магистър на източната войска, който действа в съгласие със Стилихон.

След смъртта на Теодосий западните готи се вдигат на въстание под предлог, че не им се изплаща редовно заплатата, предвидена за тях като федерати. Техен вожд е Аларих, който се връща на Балканите от Италия, където е бил с Теодосий. Западните готи, живеещи в Мизия и Тракия, се присъединяват към въстаниците. Стилихон идва от Италия. Той не влиза в сражение, за да унищожи дружините на Аларих, а го оставя да се изтегли в Епир със заграбената плячка. Аларих получава възможност да се засели със своите готи в Илирик.

През 399 г. Трибигилд, племенник на Гайна, вдига бунт във Фригия (Мала Азия), заедно със своите федерати, настанени там. От Фригия Трибигилд прониква в Пизидия, Ликаония и Памфилия, където готите претърпяват поражение. Гайна, който е началник на императорските войски (екскувитите), иска съветникът на Аркадий — евнухът Евтропий, да бъде свален от поста си и умъртвен, а противниците на «готската партия» да му бъдат предадени. Аркадий се намира в безизходица: Евтропий е наказан със смърт, а привържениците му — изпратени в изгнание. Гайна тържествува, но в столицата населението организира нападение срещу него и хората му. След няколко схватки той е убит (400).

През 403 г. в Исаврия (Сирия) избухва друго въстание, което е потушено трудно от императорските войски. Аркадий прекарва сравнително спокойно последните години от живота си, защото Аларих напуска окончателно Балканския полуостров и се заселва в Италия. Императорът умира на 31–годишна възраст (408). Византийската империя отново трябва да се управлява с регентство при малолетния, 7–годишен ТЕОДОСИЙ II (408–450). Този път управлението се поема от преторианския префект на Изтока — Антимuй. Отношенията с Персия са подобрени. Осигурени са доставките на жито от Египет.

Балканите страдат от друг, по-страшен нашественик — хуните. Те изместват готите и редуват нападенията си в северозападните части на империята. По тази причина през 413 г. са предприети мерки за ново укрепяване на столицата по суша и море. Това е т. нар. «Теодосиева стена».

През 414 г. начело на управлението като регентка застава по-възрастната сестра на Теодосий Пулхерия. Отново са предприети мерки срещу остатъка от езичниците, тъй като Пулхерия държи строго на православието. От 416 г. се забранява езичници да заемат държавни служби, а от 418 г. същата забрана засяга и евреите. Още преди издаването на тези укази в Египет, и особено в Александрия, гоненията срещу евреите се отличават с особена жестокост. От времето на Птолемеите евреите там са многобройни и се ползват с известно самоуправление. През 412 г. синагогата им е разрушена и те са изгонени от града. Също в Александрия е нападната и разкъсана от възбудената тълпа прочутата преподавателка по философия Ипатия.

Съвременниците на Пулхерия дават различни оценки за управлението й. Езическият историк Евнапий я обвинява, че по време на нейното регентство се допускат продажност на държавните служби и различни неправди в съдопроизводството.

Важно събитие от времето на Теодосий II е издаването на т. нар. «ТЕОДОСИЕВ КОДЕКС» (438). В него са събрани юридическите документи на императорите-християни от времето на Константин I Велики. Този кодекс е въведен и в западните части на империята.

Умиротворение обаче там не се постига. През 409 г. Аларих завладява Италия, а в Рим е провъзгласен за император свързаният с него Атал. Хонорий се спасява само благодарение на изпратената от Изток войска по суша и по море, която трябва да подпомогне частите при Равена. Хонорий умира през 425 г. От Цариград поддържат като негов законен наследник Валентиниан III (425–455), син на сестра му Плацидия. Срещу самопровъзгласилия се за римски владетел нотарий Йоан е изпратена войска към Равена; той е свален и убит. В тези акции се проявяват началникът на войската Арбадурий и синът му Аспар. Той е изпратен в Египет, когато там се настаняват вандалите в системния си преход към Африка. Аспар е разбит, а вандалският вожд Гензерих превзема Картаген и става първият владетел на Вандалското кралство в Африка. Той е признат от Теодосий II, който сключва мир с него през 442 г.

Управлението на Теодосий освен с борбите срещу езичници и иноверци се характеризира и с изострени отношения между християнските духовници. От едната страна е Александрийската църква начело с патриарх Кирил, твърда защитница на единството на двете природи у Богочовека Христос, а от другата — Несторий, който става цариградски патриарх през 428 г. Той говори за две природи у Христос Божествената природа се е превъплътила у човека Христос, роден от Дева Мария, която поради тази причина не трябва да се нарича Богородица, а Христородица. Споровете се изострят и през 431 г. в Ефес е свикан Трети Вселенски събор, който осъжда Несторий като еретик. Скоро след това сред византийското духовенство избухва нов спор във връзка с появата на монофизитизма. Негов пръв проповедник е цариградският архимандрит Евтихий, който застъпва схващането за едната природа (φύσις) на Христос. Според монофизитите Христос е единосъщен с Отца по божество. Те обаче отхвърлят единосъщието му с хората по човечество. Тези спорове продължават и след смъртта на Теодосий II, заместен на престола от Маркиан (450–457), съпруг на енергичната му сестра Пулхерия. Дотогава той заема различни служби във войската, а през 434 г. е избран за консул.

Управлението на МАРКИАН започва с нов църковен събор. Това е прочутият Четвърти Вселенски събор в Халкидон (451), на който отново са осъдени монофизитите и несторианците. Поставен е и въпросът, разгледан и на Втория Вселенски събор в Цариград (381), за йерархията на патриаршеските престоли. Четвъртият Вселенски събор потвърждава, че не само папата, а и цариградският патриарх има първенство като столичен архиепископ: той има преимущество не само по чест, но и по власт и в това отношение се приравнява с римския епископ. Това означава, че останалите източни патриарси, в това число и александрийският, остават на втори план в ръководството на Православната църква. Монофизитските вълнения обаче не спират, особено в Египет.

Император Маркиан се отнася покровителствено към сенатската аристокрация и предприема някои административни облекчения в нейна полза.

Външнополитическите отношения на империята от времето на император Маркиан преминават под знака на хунското надмощие в Западна Европа. До война между Византия и хуните не се стига, защото две години след поражението си (451) на Каталаунските полета в Средна Франция хунският вожд Атила умира. След неговата смърт държавата на хуните бързо се разпада.

Византийската империя от средата на V до началото на VI в.

Със смъртта на Маркиан Теодосиевата династия престава да съществува. Аланът Аспар, чието влияние в Цариград е все още силно, играе важна роля при избора на новия император ЛЪВ I (457–474), както и по-рано — при избора на Маркиан. Лъв I е от тракийски произход, не е заемал високи постове във войската. Той е първият византийски император, коронясан от цариградския патриарх. Дотогава издигането върху щит от войската е било достатъчно кандидатът да получи признание от Сената и народа.

Лъв I влиза в конфликт с Аспар. Той се опира на войнствените дружини от Исаврия (на север от Сирия), омъжва дъщеря си за техния вожд — Тарасикодиса, когото покръства и му дава християнското име Зенон (466). Аспар жени сина си Патриций за втората дъщеря на Лъв I, като се надява, че той ще бъде признат за наследник на императора. Междувременно императорът на Западната империя Антемий е убит в Рим. През 471 г. в Цариград избухват нови вълнения, Аспар е убит, а синът му — лишен от титлата цезар и разведен с императорската дъщеря. Преди това, през 468 г., Византия води неуспешна война срещу Гензерих. Главнокомандващият Василиск, шурей на императора, е обвинен за неуспеха.

Лъв I умира през 474 г., като оставя престола на внука си Лъв II, син на Зенон и Ариадна. Зенон е определен за съимператор на малолетния си син. Младият Лъв обаче умира само след няколко месеца и на византийския престол застава исавриецът ЗЕНОН (474–491).

Макар че няма съществена промяна в политиката, която провежда Зенон, в Цариград започва рязко недоволство както от страна на аристокрацията, така и от страна на столичните партии. Императорите-исаврийци облагодетелстват своята родина Исаврия, като изпращат там големи парични субсидии.

Твърде сложни са отношенията на Зенон с източните готи и по-специално с двамата готски водачи — Теодорих Амал, син на Теодимер, и Теодорих Страбон, син на Триарий. Зенон се опитва да ги противопостави един на друг, но през 478 г. те се обединяват и започват общи действия срещу империята. Теодорих Амал навлиза в Македония, превзема Драч и нахлува в Епир. Теодорих Страбон се опитва да навлезе в Мала Азия, но византийските войски успяват да спрат нападението му. Скоро след това той умира (481). Тогава Зенон сключва съюз със сана на Теодимер и му позволява да се установи в провинциите Долна Мизия и Крайбрежна Дакия. Той обаче прави безуспешен опит да влезе в Цариград (487), а след това приема предложението на Зенон да се изтегли в Италия, където след свалянето през 476 г. на Ромул Августул, смятан за последен западноримски император, се разпорежда Одоакър. Последният е получил от Цариград титлата magister militum per Italiam и формално управлява като наместник на източноримския император. След жестока борба между двамата Теодорих Амал завладява Италия и става неин господар през 493 г.

През 482 г. Зенон издава т. нар. «Енотикон» — едикт, с който се цели постигането на верско единение и помирение в империята. Императорът не заема страната нито на защитниците на православието, нито на монофизитите. Подобна неяснота в императорската позиция поражда недоволството както на крайните монофизити, така и на православните. Документът и провежданата чрез него политика не са одобрени и от римския папа.

Когато на 9 април 491 г. Зенон умира, исаврийците искат да поставят на престола брат му Лонгин. Императрица Ариадна обаче влиза в сената и нейното присъствие допринася за император да бъде избран 60–годишният дворцов служител АНАСТАСИЙ (491–518).

Новият владетел е добър администратор и защитник на имперските финанси. Той променя поземления данък и от натурален го прави паричен; въвежда нов начин за събирането му, като назначава специални служители — т. нар. виндики (откупвачи). Тези мерки увеличават доходите на държавната хазна.

Анастасий отменя и данъка хрисаргион, с който се облага населението в градовете. Прави опити да ограничи корупцията на държавните чиновници.

В църковната си политика Анастасий официално стои на страната на «Енотикон»-а, но в действителност поддържа монофизитите. Това предизвиква вълнения и в столицата, и в провинцията. През 513 г., в Долна Мизия избухва бунтът на Виталиан, началник на местните федерати, които протестират срещу забавянето на годишната им заплата. Виталиан се свързва с недоволните цариградски среди и потегля към столицата. Анастасий е принуден да направи редица отстъпки, за да спре напредването му. Виталиан подновява действията си през 515 г., но този път е победен и се оттегля, след като загубва мнозина от привържениците си.

По времето на Анастасий е издигната прочутата Дълга стена (512), която се простира на 50 км, свързвайки Мраморно с Черно море. За изграждането й са хвърлени много средства, но Анастасий смята, че чрез нея изгражда защитна бариера за всички подстъпи към столицата. Действително, в началото на VI в. дунавската граница вече не е в състояние да спре «варварските» нападения от север.

Юстиниан I Велики. Нов опит за реставрация

Докато западният дял на Римската империя окончателно потъва във вълните на «варварските» общности, източната част, и особено Мала Азия, успява да се стабилизира в политическо отношение. Това става главно при управлението на император Юстиниан I (527–565). Той е вторият владетел от едно семейство, издигнал се до върховната власт по пътя на войнската служба. Първият е вуйчо му Юстин I (518–527).

ЮСТИН I, както и следващите двама владетели — негови роднини, са родом от селището Таврезиум (дн. Царичин град в Нишка област). Семейството има тракийски произход (един от Юстиниановите братовчеди носи тракийското име Бураисда), но никой от тримата императори, които се редуват на престола, няма вече тракийско етническо съзнание. Самият Юстиниан твърди, че латинският е негов «бащин език», което означава, че той държи на своята принадлежност към римската общност.

Император Юстин I минава през различни стъпала на войнската служба, стига дори до ранг началник на екскувитите (т. е. дворцови войски), а след смъртта на Анастасий е избран за василевс.

Новият император започва управлението си с помиряване с Рим. Възстановява православието и това дава възможност за установяване на добри отношения между Рим и Цариград. Започват нови преследвания на монофизитите, главно в Сирия. Много епископи-монофизити се оттеглят в Египет, където положението е спокойно. Смята се, че Юстин проявява религиозна толерантност в тази византийска провинция, понеже тя е истинска житница на империята и главен доставчик на храни за столицата. В Мала Азия има гонения и срещу т. нар. МОНТАНИСТИ, които проповядват равенство на всички слоеве от населението. Гонения са организирани и срещу манихеите, които през IV–V в. са твърде активни в източните провинции. Манихейското учение се заражда в Персия през III в. Негов идеолог е Манес (Мани), който проповядва краен дуализъм. Според учението на манихеите във Вселената се борят две начала: Доброто, т. е. светлината, и Злото, т. е. тъмнината. По време на Юстиновото управление продължават гоненията срещу арианите и иудеите в източните провинции.

Тази войнстваща идеология, която се разпространява при управлението на Юстин и е ръководена от сенаторската аристокрация в Цариград, намира проявление във военните действия в Северна Maлa Азия и на Арабския полуостров. В югозападния край на Арабския полуостров се намира държавата на химаритите. Те поддържат тенденцията постепенно да разширяват териториите си на север, тъй като персите и абисинците контролират търговията между Индийския океан и Египет, което е в ущърб на арабите, живеещи там. В началото на VI в. един химаритски владетел обявява иудейството за официална религия и отхвърля съществуващата дотогава опека от страна на абисинците-християни. Юстин подкрепя военните действия на абисинците и тогава химаритите признават за свой владетел един християнин, които започва да действа в съюз с византийците срещу персите. В борбите срещу Персия Юстин успява да установи властта си в Лазика и Иберия — от Трапезунд до Кавказ.

Юстин I умира, без да остави пряк наследник. На престола е издигнат, отново по войнска линия, племенникът му ЮСТИНИАН I, който оставя трайна следа в историята със своето управление, насочено преди всичко към ново, цялостно обединение на империята. Управлението на този василевс трябва да се преценява: а) във външнополитическите му измерения; б) в законодателната му дейност; в) с оглед на началото на славянското заселване на Балканския полуостров.

Управлението на Юстиниан I, което трае 38 години, може да се раздели на три периода. Между 527 и 533 г. той подготвя владетелската си програма. Следващият период — между 533 и 540 г., е време на победоносното му оръжие. През последните години, т. е. между 540 и 565 г., се очертават трудности и дори неуспехи в управлението му.

На 13 февруари 528 г., седем месеца след възкачването си на престола, Юстиниан назначава под ръководството на юриста Требониан комисия, упълномощена да състави новия юридически кодекс, чрез който империята да се управлява. Използван е Теодосиевият кодекс, но са отстранени старите положения в него. Новият ЮСТИНИАНОВ КОДЕКС е готов през 529 г., през 534 г. е издаден за втори път, като в него са включени и новите закони на Юстиниан, излезли до 533 г. През 530 г. се оформя друг кодекс, наречен ПАНДЕКТИ (или Дигести) — Pandecta, Digestae. Той е по-обширен и съдържа систематизирани коментари на известни юристи. Пандектите обхващат 50 книги. Издадено е и едно ръководство по юридически науки, известно като Institutiones, a след това се появяват и «НОВИТЕ ЗАКОНИ» (Novellae, Νεαραί), 164 на брой. Докато първите сборници от закони са на латински език, който все още е официален, новелите частично са на гръцки език, който прониква постепенно и в официалното общуване, особено когато преториански префект е Йоан Кападокийски, произхождащ от източните земи, където се говори на гръцки език.

Юстиниановото законодателство е изключително важно, защото свидетелства за ролята на императорската власт, за засилващото се значение на Църквата и за общото вътрешно състояние на империята — положението на градовете, собствеността върху земята, усилената търговия, икономическия живот, положението на свободните селяни и колоните.

Законодателството от този период отразява и някои промени в администрацията на провинциите. Някои от службите са слети, за да се намали административният апарат (напр. премахнати са службите на викариите, които стоят между провинциалните управители и преторианските префекти). Престава да съществува консулският институт, чиято дейност на практика е преустановена още преди това.

Купуването на длъжности е забранено от законодателството на Юстиниан, защото то създава корупция в чиновническия апарат. Една новела от 535 г. уточнява размера на таксите за заемане на държавни длъжности.

Докато се извършва кодификационната дейност, в столицата духовете са неспокойни. Недоволството идва главно от произволите в императорската администрация. Отношенията между градските партии — сините и зелените, се изострят много, понеже императорът се отнася с неприязън към зелените. Последните решават да издигнат свой кандидат за престола, който да смени непопулярния сред тях Юстиниан. Той е племенник на император Анастасий и се нарича Ипатий.

Това е поводът да започне в началото на 532 г. едно от най-известните въстания на епохата — НИКА (такава е паролата на въстаниците, която означава «побеждавай»). Първоначално боевете с правителствените сили по улиците на столицата се водят само от зелените, но скоро към тях се присъединяват и сините. За да успокои тълпата, Юстиниан уволнява префекта Йоан Кападокийски и юриста Требониан. Вълненията обаче се засилват още повече. Избухват пожари в новостроящия се храм «Св. София», в прочутите Зевксипови бани и в Големия дворец. Положението е отчайващо и Юстиниан е готов да бяга. За разлика от него императрица Теодора е по-неотстъпчива. Пълководците Велизарий и Нарзес, подпомогнати от Мундо, Юстинианов федерат, успяват да се справят с бунтовниците, сред които е настъпило разцепление. Този успех срещу въстаниците е придружен от мерки, които император Юстиниан взема срещу еретиците — изключване от всички държавни служби. По-меко е отношението му към монофизитите, които са поддържани от търговските среди в столицата — противници на земеделската аристокрация и на сините. За тази по-умерена политика най-голяма заслуга има императрица Теодора. По нейно настояване на патриаршеския престол в Цариград е поставен трапезундският епископ Антимий, който симпатизира на монофизитите. На 2 февруари 536 г. в Цариград пристига папа Агапит, който умира там няколко месеца по-късно. Изразявайки своето недоволство от политиката на Юстиниан, папата успява да издейства свалянето на Антимий и отстраняването на монофизитите от столицата. Поради покровителството на Теодора, на което монофизитите продължават да се радват, Юстиниан не скъсва окончателно с тях и отношенията му с Рим продължават да бъдат обтегнати. През 548 г. Юстиниановият пълководец Велизарий, който се намира в Италия, залавя папа Силвестър, който не е склонен към разбирателство, и поставя на негово място Вигилий, бивш пратеник на Римската църква в Цариград. Вигилий също не е покорен и е отведен във византийската столица, където е принуден да се подчинява на всички изисквания на Юстиниан.

През 553 г. е свикан Петият Вселенски събор, за да се реши спорът около трите т. нар. «глави»: става дума за изискването да се одобри указът на Юстиниан от 544 г., с който той иска осъждане на отдавна починалите епископи Теодор Мопсуестки, Теодорит Кирски и Ива Едески. И за тримата можело да се намерят аргументи за и против писанията и поведението им във връзка с позицията на православното християнство. Папа Вигилий и западните епископи не присъстват, тъй като се намират в Цариград. Съборът осъжда Теодор Мопсуестки, но пощадява другите двама. Привържениците на Халкидонския събор, както и симпатизиращите на монофизитите, са недоволни от нестабилната църковна политика на Юстиниан. Императорът е по-радикален към остатъците от езическите култове. Всички езически храмове са предадени на Църквата. На езичниците се отказва правото да заемат държавни служби. През 529 г. е затворена последната езическа школа в Атина, тогава градът загубва някогашната си слава на културен център.

Войните, които Юстиниан води през 30–те и 40–те години на века, не са последователни, а по-скоро синхронни. Те са подробно разказани от придворния му историк Прокопий Кесарийски.

Първата война, която донася успехи на византийското оръжие, е т. нар. «ВАНДАЛСКА ВОЙНА». Тя се води през 533–534 г. в Северна Африка, където още от 439 г. са заселени вандалите.

По времето, когато Юстиниан започва военните действия, тогавашният вандалски крал Хилдерих е свален от узурпатора Гелимер. Юстиниан се намесва с 15 000–на войска и флот от 92 дромона под предлог, че ще помогне на законния владетел да си върне престола. Понеже местното население, състоящо се от араби-бербери, не помага на вандалската власт, прочутият Юстинианов пълководец Велизарий бързо се справя с положението. Силите на Гелимер са разбити при гр. Децимум и Велизарий влиза в Картаген. Гелимер пада в плен малко по-късно — през март 534 г. Северна Африка е присъединена към Византийската империя и остава византийска до края на VII в. Умиротворението е условно, защото Юстиниан избързва да върне земите на емигрантите, които се завръщат в Африка, както и на Църквата. Поради това местни въстания продължават да избухват в Африка, където окупационната войска не е многобройна. Въстанието от 544 г. обхваща почти цялата провинция. През 546 г. нумидийският управител Гунтарит се опитва да превземе Картаген с помощта на местните жители — маври. Въстанието е потушено едва през 548 г. благодарение на способния византийски военачалник Йоан Троглита. През 563 г. е отбелязано ново въстание на мавърското население.

По-трудна задача се оказва присъединяването на Италия към империята. Военните действия там започват още докато се води войната в Северна Африка. Повод за това са размириците, започнали в Италия след смъртта на Теодорих. Неговата дъщеря Амалсунта е убита, защото е привърженичка на партията за разбирателство с Византия. За владетел на готите е избран Теодат от т. нар. «готска» партия, настроена враждебно към Византия. Докато се водят преговори с различните групировки, Юстиниан изпраща две войски. През зимата на 535 г. Велизарий дебаркира в Сицилия, откъдето готите са изтласкани. На следващата пролет той минава Месинския проток и превзема Неапол след двадесетдневна обсада. Едновременно с това втората войска — на Мундо, напада Далмация и превзема Салона. Теодат е принуден да бяга в Рим, където е убит от един гот. На негово място за военачалник е избран Витигес, който не успява да попречи на Велизарий да влезе в Рим (10 декември 536 г.). Все пак Витигес упорито обсажда Велизарий в продължение на една година. През март 538 г. гладът го принуждава да вдигне обсадата и да започне съпротива в Северна Италия. Там военните действия са много тежки за византийската войска. Едва през 540 г. пада Равена, Витигес е пленен и отведен в Цариград. Италия е обявена за византийска провинция и там е възстановена преторианската префектура.

Тази византийска победа е краткотрайна. В Италия готи, местни гърци и италийци се обединяват за борба под водачеството на остгота Илдибалд, а след смъртта му — на много популярния Тотила. Той успява да влезе в Рим на 17 декември 546 г. Съпротивата на местното население в Италия продължава цели 15 години. Велизарий изпада в немилост пред императора и е принуден да напусне Италия през 552 г. По-нататъшните действия се възлагат на друг виден военачалник — евнуха Нарзес, който настъпва в Италия с най-голямата войска, която Юстиниан някога успява да събере — 22 000 души. Той се отправя към Равена през Далмация. Оттам се насочва към Рим. който, изоставен от Тотила за един кратък период, е отново в ръцете му. Този път Тотила е окончателно разгромен и е убит в Апенините (553). След превземането на Рим Нарзес сразява още една готска войска при Везувий, след което успява да изгони от Италия войските на франки и алемани. Те воюват за своя сметка, като навлизат първо в Лигурия, а после и в Кампания. Италия отново е умиротворена, но задълго остава опустошена и обезлюдена.

Това е само част от амбициозната политика на Юстиниан за завоюване на западните части на бившата Римска империя. Той се намесва и в Испания, където установените там вестготи и техният крал Агила са привърженици на арианството. Византийските войски подкрепят друг претендент за престола — Атанагилд, който побеждава Агила през 554 г. Агила е убит при Севиля. Атанагилд е принуден да се отплати на Юстиниан, като му отстъпва Севиля, Кордова и някои други градове, след което се оттегля в Толедо.

Средиземно море отново става «римско езеро». Юстиниан е изобразен в църквата «Сан Витале» в Равена като император-самодържец, който държи знаците на византийското самодържавие, подчертавайки по този начин идеята за обединение на Изтока и Запада.

Византийските военни кампании на Изток започват още преди умиротворяването на Италия. Военни действия в Персия се водят още през 528 г., наскоро след заемането на престола от Юстиниан. Съперничеството между двете сили съществува отдавна и е свързано с владеенето на Кавказките проходи и на Армения. През 532 г. е сключен «вечен мир», според една традиционна формула. Според този мир Византия запазва контрол над Лазика, но се задължава да плаща годишен трибут. През 540 г., когато византийските войски са заети с готската война в Италия, персийският шах Хозрой (Кушрав) I нарушава «вечния мир». Негови войски навлизат в Месопотамия, а след това и в Сирия, където е превзет дори гр. Антиохия. Юстиниан изпраща при р. Ефрат част от войските, които воюват на запад, но с това не успява да спре персийското нашествие. Войски на Хозрой нахлуват в Лазика, опустошават Иверия (Грузия) и Армения. Срещу тях излиза Велизарий, но претърпява поражение, което е причина за изпадането му в немилост. През 551 г. е подписано примирие, а през 552 г. — окончателен 50–годишен мир. Според клаузите на този нов договор Лазика остава под византийски контрол, но годишният трибут, който империята плаща, е увеличен. В замяна на това Персия се задължава да пази Кавказките проходи.

Тези Юстинианови войни, описани подробно от Прокопий, който възхвалява гения на императора, теоретично разширяват много границите на Византия. Затова съвременниците, както и по-късните историци, пишат за «епоха» на Юстиниановото управление и за «реставрация» на империята. Събитията от този период обаче имат и своя обратна страна, за която Прокопий пише подробно в своята «Тайна история». Докато се водят военни действия далеч на Запад и на Изток, дунавската граница е слабо защитена. В балканските земи се засилват системните нападения на славяни и българи. Юстиниановата «епоха» е и началото на големите етнически промени, които протичат на Балканите в продължение на около два века.

Управлението на Византийската империя при наследниците на Юстиниан I

Съвременниците на управлението на Юстиниан и на периода от втората половина на VI в. твърдят, че след смъртта на Теодора (548) — инициаторка на повечето от големите дела на Юстиниан, той все повече се откъсва от държавното управление и отделя най-голямо внимание на църковните спорове. В опустошените провинции данъчното облагане е все по-непоносимо, в столицата борбите между сини и зелени не престават. През 562 г. е организиран нов заговор срещу стария владетел. Юстиниан I умира на 14 ноември 565 г., а смъртта му не предизвиква съжаление сред уморените от управлението му поданици.

При неговите наследници отново е възприета старата римска традиция на «осиновяване». Непосредствен наследник на Юстиниан е племенникът му ЮСТИН II (565–578), женен за племенница на Теодора. Юстин II осиновява Тиберий, също от тракийски произход, на когото е дадена титлата август. Последният, чието управление е краткотрайно (578–582), омъжва дъщеря си за един изтъкнат пълководец от римски произход, живеещ в Кападокия — Маврикий. Тиберий провъзгласява Маврикий за цезар, а преди смъртта си — за август. Маврикий смята, че ще стане родоначалник на династия, тъй като има много деца. Той дава титла август на четиригодишния си първороден син Тиберий, а в завещанието си разделя управлението на империята между двамата си най-големи сина. Маврикий и всичките му мъжки наследници загиват по време на бунт през 601 г.

При заемането на престола от Юстин II държавата е в много тежко финансово състояние вследствие на дългите войни, водени в продължение на четири десетилетия. Още в началото на своето управление Юстин II издава една новела, с която опрощава данъците, неизплатени от осем години. Жена му София плаща на лихварите неизплатените им полици и връща тези полици на длъжниците. Императорът има поддръжката на сенаторската аристокрация и на сините.

Твърде интересна е външната политика на Юстин II. За да се справи с непрекъснатите претенции на персите, той установява първите си контакти с хаганата на западните тюрки, които в този период имат мощна държава. Сключен е съюз с тюркския владетел Силзивул, който помага да се разшири търговията между Китай и Византия. През 572 г. когато тюрките окупират Бактриана, а персите се настаняват в Йемен, войната с Персия започва отново. Тази война е неуспешна за Византия, която изгубва няколко крепости в Месопотамия.

Западната политика на Юстин II е също неуспешна, най-вече заради нашествията на аварите. В Италия нахлуват лангобардите, които преди това разгромяват с аварска помощ гепидите, друга германска общност. Северна Италия става лангобардско владение, а византийска остава само Равенската област. Във византийски ръце остават Южна Италия и о. Сицилия. В Испания вестготите под водачеството на своя владетел Леогевилд завладяват гр. Кордова (572). Границите на Юстиниановата империя започват да се стесняват.

Измъчен от всички неуспехи, Юстин II изпада в умопомрачение. От 574 г. в продължение на 4 години управляват жена му София и Тиберий, началник на екскувитите. След смъртта на Юстин II Тиберий (578–582) поема самостоятелно властта.

Управлението му започва с война с Персия, отново неуспешна за византийските войски. Персите навлизат в Армения. След променливи успехи и опити за подновяване на мира войната навлиза в решителна фаза, когато ръководството й се поема от бъдещия император Маврикий. Той успява да достигне до ез. Ван. Така се развиват събитията в Изтока до смъртта на Хозрой I през 579 г.

Вече император, МАВРИКИЙ не изоставя плана си да се справи с персийската опасност и войната продължава в Месопотамия от 583 до 591 г. За успехите на византийската войска този път допринасят междуособиците в персийската държава. Хозрой II е детрониран и иска гостоприемството на Маврикий, който го приема царски (февруари–март 590 г.). През 591 г. той му помага да се върне на престола. В знак на благодарност персийският шах се съгласява на отстъпки по границата, във византийска власт остават градовете Дара и Мартиропол.

Събитията на изток, макар да завършват успешно за Маврикий, не му позволяват навреме да вземе съответните мерки по дунавската граница. Византия не се намесва в коалицията, организирана от лангобарди и авари, които през 596 г. унищожават владенията на гепидите. Това дава нова мощ на Аварския хаганат, чиито действия, насочени срещу отсамдунавските земи, придобиват все по-голяма интензивност. Въпреки известни постижения в организацията на по-далечните провинции, Северна Африка и Северна Италия са организирани като екзархати (своеобразно концентриране на административната и военната власт в ръцете на едно лице — екзарх). В края на Маврикиевото управление настъпват негативни изменения. Той няма успех в отношенията си с краля на Австразия — Хилдеберт II, и се свързва с един друг претендент за този престол, но акцията излиза безуспешна. В началото връзките му с папския престол са добри, защото императорът също е враждебно настроен към монофизитите. По-късно Маврикий издава указ, с който забранява на служителите във ведомствата да постъпват в манастир. Това води до охладняване на отношенията му с Рим. Всички го обвиняват в прекалена пестеливост, дори в скъперничество. Като следствие от тези императорски действия избухва въстание, което струва на Маврикий короната и живота му. През 601 г. той издава заповед — войските, които воюват на север от Дунав срещу аварите, да не се връщат в зимните си лагери, а да останат на място през цялата зима. Това предизвиква бунт. За водач е провъзгласен центурионът Фока, който повежда армиите обратно към столицата. Димите, на които императорът поверява защитата на града и на собствената си личност, го изоставят. На 22 ноември той се скрива със семейството си в една църква близо до Никомидия. Фока влиза в Цариград и е провъзгласен за император. Няколко дни по-късно Маврикий е заведен в Халкидон, където е наказан със смърт заедно с петима от синовете си. Жена му и дъщерите му са убити по-късно, защото императрицата участва в заговор срещу Фока.

Управлението на ФОКА (601–610) се определя като период на истински терор. Не са малко опитите на висшата прослойка от обществото да свали този «войнишки император». В началото на своето управление Фока намира поддръжка от зелените, а по-късно — от сините. Това води до сблъсъци помежду им. По границите на Изтока византийските армии са доведени до пълно разпадане. Крепостта Дара отново е в персийски ръце; персите бързо напредват в Мала Азия, а един отряд стига дори до Халкидон, на пътя към столицата. На Балканите аваро-славянските настъпления стават неконтролируеми. Вероятно в този период Фока е сключил с аварите някакъв договор, защото не се споменава за големи битки. Единствената му успешна крачка е направена в отношенията с Римската църква. Фока признава върховенството на папата като пръв между патриарсите и това му донася благосклонността на Бонифаций III.

В този кризисен за империята момент промяната идва от периферията. Картагенският екзарх Ираклий изпраща флот пред стените на Цариград, ръководен от неговия син — младия Ираклий. На 3 октомври 610 г. той е посрещнат в столицата като освободител. Коронясан е от патриарха за император на 5 октомври. Така е поставено началото на династията на Ираклидите. Фока се скрива в една църква, но след два дни е открит и убит.

Византия и «варварската» периферия. Готски войни. Хуни в Европа

«ВЕЛИКОТО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА НАРОДИТЕ» е термин, въведен от западноевропейските хуманисти, и се свързва със събитията, които тласкат народите от Евразия към границите на Римската империя през IV–V в. и причиняват коренни промени в етническия състав и икономическия облик на населението както в западните, така и в източните й части.

Всъщност това мощно и всеобхватно движение започва доста по-рано: то ни отвежда още към Маркоманските войни през 60–те и 70–те години на II в., когато войските на император Марк Аврелий воюват на значително протежение и в различни райони на римския лимес — от крайдунавските земи до Италия. Освен маркомани и квади, които са германски племенни общности, в тези движения участват още и сармати, т. е. ирански племена, които се спускат към Балканските земи откъм Дунавската делта.

Дунавската граница е обект на нападения през целия III в., последвани от няколко трайни поселения, главно от германски племена. През 272 г. Аврелиан воюва успешно срещу дакийското племе карпи, което обитава земите по Серет и Прут. През 280 г. голям брой бастарни се настаняват в Тракия. Там те се смесват с други германски племена — гепиди, източни готи и вандали. По-късно в Илирик отново се водят военни действия срещу сарматите. През 295 и 296 г. Диоклециан и Максимиан водят война с карпите, както и с германското племе бастарни и със сарматите. В двата случая част от пленниците са заселени в пустеещи земи на юг от Дунав.

Към средата на III в. готските нашествия създават големи грижи на Източната империя, защото те не се ограничават само до лимеса. Техните движения идват главно откъм Украйна, където готите се установяват още през II в. сл. Хр., спускайки се от Прибалтика. В севернопонтийските степи живеят в съседство с други германски племена — гепиди, вандали и херули, и заедно с тях се пръскат в пространствата между средното течение на Дунав и Карпатите. Те са в контакт и със заварените останки на античната севернопонтийска култура, а също със славяни и сармати, участвайки по този начин в една култура, наричана черняховска (от III в. нататък). Както за повечето ранни поселения на етнически групи в райони, където е имало голямо движение на населението, има доста спорове за точния състав и на черняховската култура, или по-скоро по въпроса кои елементи имат превес в нея.

През IV в. в украинските степи вече се различават две големи групи — източни готи, или остготи (по Долен Днепър), и западни готи, или вестготи (главно по Днестър).

Значително западноготско поселение на юг от Дунав е отбелязано по времето на император Констанций — тогава готският християнски мисионер Улфила получава разрешение да се установи със своите привърженици около Никополис ад Иструм. Готският историк Йорданес съобщава, че през VI в. те продължават да живеят там, като се занимават със земеделие. Тъй като Констанций е привърженик на арианството, и тези готи стават ариани.

Всички ранни движения към балканските земи са своеобразна прелюдия към големите готски нашествия, които започват от 376 г., когато западните готи са подгонени от хунската вълна и са принудени да търсят земи за заселване на юг от Дунав. Появата на хуните (т. е. зад р. Дон и към Кавказ) предизвиква своеобразна верижна реакция в движението на етническите групи — едни изместват други в напредването си от Волга, Дон, Кавказ и др. към Запада.

През 70–те години на IV в. хунските обединения разгромяват готския вожд Херманарих, който завършва живота си със самоубийство. Живеещите на запад от Херманариховите владения вестготи са принудени да търсят земи за поселение на юг от Дунав. Византийската провинциална администрация, която действа в съгласие с Цариград, ги оставя спокойно да преминат реката, понеже вижда в тяхно лице бъдещите поселници главно в пустеещите земи на днешна Добруджа и Северна България. Поради невъзможността да оцелеят в тясното пространство между Дунав и старопланинската верига тези готи започват своите нашествия на юг към Тракия. Стига се до прочутия поход на император Валент, който загива край Адрианопол през 378 г., но част от заселниците в днешна Северна България продължават да живеят по тези места, без византийската власт да може да се справи с тях.

През целия V в. са регистрирани много стълкновения с източните готи. Император Зенон е принуден да предостави на готския крал Теодорих Амал провинциите Крайбрежна Дакия и Долна Мизия. Техен център става гр. Нове (м. Стъклен край Свищов). Когато Теодорих Амал се оттегля в Италия, част от хората му остават да живеят в Мизия.

До първата половина на V в. хунските племена стоят на заден план в политиката на империята, дори понякога участват като нейни наемници в борбата й срещу готите — например хунският вожд Илдис помага в сраженията срещу Гайна (400/401). След като успяват да изместят част от готите в отвъддунавските им поселища, хуните на свой ред започват системно да нападат балканските земи, като комбинират тези походи с други, насочени към Средна Европа. Това е периодът на бързия разцвет на т. нар. Хунска «империя», една от многобройните «степни империи» — всъщност голямо обединение от племена, увлечени при бързото напредване на хуните към Панонската равнина.

Устройство на Хунската «империя». Отношения с Византия

В европейската история хуните могат да се вземат като образец за онези номадски етнически групи, които навлизат в Европа откъм Средна Азия през цялото средновековие до времето на татарите.

В китайските извори се говори за ХУННУ още през I в. сл. Хр. Изглежда, че тогава те са разделени на две: част, която е във васални отношения с Китай, и северна част — със свой обособен живот. Същевременно сред тях се движат, прикрепят или отделят различни групировки, които продължават войната за усвояване на големите пасища в Средна Азия. Това е още стадий, в който тези конни народи се движат из степта заедно с целите семейства. Постепенно отделните орди добиват своя оформена територия, което води и до специализация на скотовъдството: табуни, стада и др., съобразно с видовете степи. На места се стига до временно усядане и практикуване дори на земеделие. Големите кръвнородови колективи започват да строят свои временни селища — аули, в които шатрите-жилища — юртите, се изграждат и прибират много бързо.

Около Китайската империя борбата не престава, особено след като от II в. нататък при Ханската династия тя временно се разпада на три държави. Нападенията продължават и през следващите векове, а нападателите са многобройни. До IV в. обаче хуните все още не отиват по-навътре от Приуралието. В тези степи те се смесват с голям брой други номадски народи, главно угури. Оттогава започват и новите нападения: към средата на IV в. част от хуните, които идват от Западен Сибир, увличайки със себе си угурски племена от Сибир, започват да нападат аланите, които живеят край Аралско и Каспийско море, и около 370 г. ги побеждават напълно. Те присъединяват към своята общност голяма част от победените, постъпвайки с тях както с угурите. Така се стига до нападенията срещу готите на Херманарих. С това започва и напорът към източните и западните граници на империята.

В началото нa V в. е зарегистрирано само едно нападение по Дунав — през 408 г. хунският вожд Илдис превзема крепостта Кастра Мартис (вероятно дн. Кула).

Император Аркадий сключва договор с хуните да не нападат повече земите на юг от Дунав, но това е временно положение: договорът не се спазва. Хунската мощ добива големи размери: отделните племенни вождове са в състояние да събират при необходимост добре обучена конница. Това принуждава византийската власт да вземе мерки за укрепване на северната граница и за засилване на Дунавската флотилия. При император Теодосий II е предприето подновяване на крепостните стени на самата столица (Теодосиева стена). След няколко нападения на хуните в западните провинции императорът се съгласява да поднови договора с тях и да им плаща по 350 златни ливри годишно. По-късно обаче между хунския вожд Руа и Теодосий II избухва нов конфликт по повод отцепването на няколко племена от хунския съюз, които минават под властта на империята.

През 434 г. умира Руа и Теодосий побързва да сключи договор с наследниците му — неговите племенници Влида и Атила. Договорът, сключен в гр. Маргус, на р. Морава, предвижда удвояване на данъка, създаване на условия за търговия по дунавските градове, тежки условия за откуп на византийските пленници и др. Същевременно империята се задължава да не приема бегълци, поданици на хуните. Този договор е спазван в продължение на няколко години, през които хуните постигат най-голямото си териториално разширение: от Кавказ до Рейн и от Панония до Северна Елба. Центърът на тази власт е Панония, откъдето се предприемат кръстосани действия към западните земи и към крайдунавските територии на Източната империя.

През 439 г. приключва укрепването на цариградските стени. Тъй като византийските войски трябва да водят военни действия и на изток, където персите нападат в съюз с някои арабски племена, дунавската граница отново става уязвима. През 441 г. хуните отново превземат няколко крепости по Среден Дунав. Две години по-късно, при ново нахлуване на хуните, техните орди се насочват по Диагоналния път и нанасят големи поражения на Найсос (дн. Ниш), Сердика (дн. София), Филипопол (дн. Пловдив) и стигат до Аркадиопол (дн. Люлебургаз). При нови преговори данта е увеличена на 1000 ливри годишно.

През 444 г. АТИЛА остава единствен господар на хуните, след като убива брат си Влида. Тогава той разширява владенията си и по Северното Причерноморие.

През 447 г. е осъществено ново голямо нападение на хуните по дунавската граница. Този път те навлизат дълбоко в балканските земи — стигат до Термопилите. Византийските управници започват да се страхуват за столицата.

През 448 г. с византийска намеса е организиран заговор срещу Атила, който обаче е неуспешен. Скоро отношенията с Византия се подобряват. Византийският писател Приск Панийски описва едно пратеничество до лагера на хуните в Панония, когато се подновяват договорните отношения. Атила насочва ударите си на запад. През 451 г. хунските орди преминават Рейн и опустошават Източна Галия, като стигат до гр. Орлеан и го обсаждат. Обсадата обаче е изоставена, а на връщане Атила е пресрещнат от римския военачалник Аеций, който действа и с помощни войски от франки, вестготи и др. На 20 юни Атила е победен за първи път при Каталаунските полета в Средна Франция.

На следващата година (452) той започва нов поход към Италия. В Рим се среща с папа Лъв I, но след това се връща обратно в лагера си в Панония и там умира внезапно през 453 г.

Започва бързо разпадане на Aтиловата държава, където се водят междуособни борби между наследниците му. Германските племена също започват бързо да отпадат от огромната хунска общност. Около година след смъртта на Атила настъпва краят на хунската мощ. Към края на века остава само споменът за Атила, наричан «Бич Божи».

Първоначалният бърз възход и териториалното разширение, както и бързото разпадане на Атиловата «степна империя» са пример за появата и изчезването на подобните на нея — на първо място Аварския хаганат.

Най-малкият син на Атила, Ернах (Ирник), иска от Византия разрешение да се засели като федерат в «Малка Скития» (т. е. Добруджа или Бесарабия). Цариград му предоставя тази възможност. Ирник фигурира в «Именника на българските ханове».

Византия, славяни и авари. Славянско заселване на Балканите

В писмените извори СЛАВЯНИТЕ се споменават с етническото си име от VI в. Тяхното разселване е продължителен процес. Според археологическите изследвания се смята обикновено, че изходни територии за разселването им са земите на пшеворската и черняховската култури. От Днестър на югоизток се спускат два потока — на славяните и на антите, чиито първоначални поселения се поставят в Североизточните Карпати.

Южните славяни и (в по-малка степен) антите осъществяват контакт с долнодунавските земи, съответно с териториите, които влизат в границите на Византийската империя. Южната гранива на разселването им е в лесостепната зона, където за тях е по-лесно да се отбраняват. В новите си поселища те се спират обикновено по левите притоци на Дунав, като избягват приближаването до самата дунавска граница, където се намират укрепителните съоръжения. Езиковедите предполагат (въз основа на анализ на топонимията), че е имало и по-ранна славянска инфилтрация на юг от реката.

Също на базата на езиковедски данни се смята, че ок. VI–VII в. сред южните славяни е настъпил краят на съжителството между групата на т. нар. «български славяни» (значително по-многобройна) и сърбохърватската група; може би планинската верига на Карпатите е станала естествена граница между тях. Първата група се устремява по-рано към границите на империята.

Нападенията започват по времето на Анастасий, т. е. в началото на VI в., и се засилват значително при управлението на Юстиниан I. Известно е едно изречение на Прокопий Кесарийски от «Тайната история»: «Откак Юстиниан пое властта над ромеите, хуни [прабългари], славяни и анти почти всяка година нападаха Илирик и цяла Тракия». Подобна информация (на латински) дава и готският историк Йорданес: «... българи, анти и славяни». Славяните се движат от Североизточните Карпати на юг и на запад. Те следват течението на южните притоци на Дунав Морава, Тимок, Огоста. Други се спускат откъм Панония, наблюдава се значително проникване на западни и южни български славяни към Белградската област и оттам — по течението на р. Морава. Славяните от сърбохърватската група започват да се спускат по Бели Дрин до сливането му с Дрин. Наблюдава се славянско проникване и до Адриатическо море. Някои групи се спускат до Солунската област, като частично населяват плодородните земи на Македония или завиват към Родопите, където срещат други групи, проникнали там от Мизия и Тракия. От Македония те навлизат в Тесалия, Епир и стигат чак до Пелопонес. Други групи от т. нар. «български славяни» стигат и до островите на Бяло море, служейки си с прочутите лодки-еднодръвки.

Тези данни за начина, по който се разселват славяните към границите на империята, са известни от разказите на византийските и на някои западни историци, а частично са получени и по езиковедски път (анализ на запазената топонимия).

За АНТИТЕ (отделна диалектно-племенна група в славянската общност) се знае, че са в траен контакт с иранска среда в земите на Северното Причерноморие до р. Дон. Самото име «анти» е иранско. Техният контакт с Византийската империя е главно в североизточните райони. Например през 540 г., по времето на Юстиниан, при гр. Турис (дн. Галац) на днешния румънски бряг е заселен като федерат един ант — Хилвудий, който се оказва неверен «съюзник» на императора.

Подробности за начина на придвижване на славяните дават византийските и други писмени извори. Те се движат пеш и първоначално си служат с обикновени лъкове и стрели, но избягват да нападат градове, които имат силна охрана. Съществуват обаче данни, че към средата на VI в. те проникват и до укрепени селища — в техните ръце падат Топир на Егейско море, до устието на Марица, както и Драч, също на Егейско море. Пак по същото време славяните навлизат в областта Астика (между Филипопол и Адрианопол), а през Найсос и Сердика се стремят да проникнат до Солун.

Към 60–те години на VI в. на Балканите се появяват и АВАРИТЕ.

Около произхода на аварите и тяхното придвижване към Европа също има изказани различни становища. Според някои изследвачи те са свързани с племената жуан-жуан, познати от китайските извори, или с хуните-ефталити. Съществува мнение, че т. нар. «псевдо-авари», за които също споменават някои византийски извори, се разселват от Западен Китай към Манджурия, а истинските авари (ю-ян-с) — към Източен Китай, или че от т. нар. от византийците «вархонити» (war chun) първите се насочват през IV в. към Афганистан, а вторите — към Западен Туркестан. Изглежда, че през 70–те години на V в. те са в Дагестан, а в средата на VI в. — и в Кавказ, където воюват със сабири, оногури, утигури и кутригури по Северния Понт.

През 562 г. аварите предлагат на Юстиниан I да ги настани като федерат във византийски владения. От византийска страна им се предоставя част от Панония, обитавана преди това от херулите. Те обаче настояват за Малка Скития (Добруджа) и поради това отношенията им с императора се влошават. През 566 г. аварите подновяват исканията си пред него. В този период започват и техните нападения в балканските земи.

В съюз с лангобардите аварите разбиват гепидите и се настаняват на техните територии между реките Дунав и Тиса. Когато през 568 г. лангобардите се оттеглят към Италия, те заемат Панония. През 60–те години на VI в. техните владения се простират приблизително от р. Днепър до р. Елба, а на запад до Адриатическо море.

Настъпва най-напрегнатата фаза от отношенията между Аварския хаганат и Византия. Нападенията на юг от Дунав стават почти ежегодни, особено при хагана Баян, чието управление е вероятно между 568 и 582 г. В своите походи аварите включват голяма част от славяните, живеещи в Панония. Както при повечето номадски общества, и тук ръководна роля имат аварските вождове, а към техните конни дружини славяните са един вид помощни множества («Beirolk»). След няколко похода в ръцете на аварите пада гр. Сирмиум на р. Дунав, а по време на кампанията им от 573 г. пострадват много от крайдунавските земи, като Сингидунун (Белград) и Виминациум (Костолац). През 582 г. Сирмиум пада в ръцете им за втори път. Междувременно (в края на 574 или през 575 г.) Тиберий I се принуждава да сключи договор с тях и им плаща по 60 000 златни ливри годишен данък. От византийска страна се прави опит да се отклони вниманието на аварите към отвъддунавските славяни от българската група, населяващи главно Влашката равнина, с които те действително воюват известно време. Постепенно обаче самите авари успяват да тласнат тези славянски племена към земите на юг от Дунав. Това още повече засилва напрежението през втората половина на VII в.

В началото на своето управление (между 582 и 584 г.) Маврикий поддържа мир с Баян за известно време, като увеличава годишния данък на 80 000 златни ливри, който през 585 г. стига до 100 000 ливри. При един поход на аварите техните пълчища се прехвърлят от Крайдунавския на Черноморския път и стигат до Анхиалските бани, където се задържат за кратко.

През 586 (или 587) г. е първата аваро-славянска обсада на гр. Солун, а около 588 г. аваро-славяни проникват до Западен Пелопонес. Другите посоки на нахлуването им са към Източна Тракия и Мраморно море (ок. 589–591) и към Илирик през 591 г. Последният поход се повтаря и на следващата година.

След 593 г. се наблюдава аварско движение и на запад — към Тюрингия, и дo Долен Дунав. Маврикий изпраща системно войски на север от Дунав. В късната есен на 601 г. избухва бунтът на войниците, които получават заповед да прекарат зимата в неприятелска страна. Ръководени от центуриона Фока, войниците свалят Маврикий в Цариград и го убиват. Следват няколко години на примирие, като годишният трибут е особено голям.

В 609 (?) г. има нова обсада на Солун. Вероятно през 614 г. аваро-славяни превземат Салона на Адриатика. Около 614–616 г. славяните за трети път обсаждат Солун, а към 70–те години на века е двегодишната аваро-славянска обсада на същия град.

При едно навлизане на авари до Източна Тракия (617 или 619) самият император Ираклий едва не попада в плен. Тъй като има уговорка двете пратеничества да се срещнат, за да уточнят условията за мира, императорът се доверява на тези обещания и преминава отвъд Дългата стена. Взети са много пленници от местното население. В голяма част от аварските походи от този период участват и прабългари.

Между 29 юли и 7 август 629 г. е голямата обсада на Цариград. Аварите нападат по суша и през Златния рог, а славяните използват своите лодки-еднодръвки за действията по море. Император Ираклий воюва срещу Сасанидите в Персия, докато персийският военачалник Шахвараз завзема азиатския бряг на Босфора, готов да изпрати помощ на аварите. Столицата е спасена благодарение на патриарх Сергий и на пълководеца Бонос. За тази паметна победа, която се приписва на Богородица, защитница на византийската столица, се създава химнът Акатист, който изразява благодарността към Майката Божия.

Аваро-славянската обсада на Цариград е преломен момент в отношенията с Византия. В Аварския хаганат започват междуособици, в които отново участват българи. В обезлюдените от тях земи в Далмация и Рашка се настаняват сърби и хървати (това е може би втората заселническа вълна в тези райони). Нападенията на аварите не престават съвсем, но те нямат вече това съдбоносно значение за Византийската империя. Общо взето, аварите се оттеглят в Източните Алпи.

Откъсването на оногурите, които са включени във владенията им по Северното Причерноморие, и създаването (към 630) на Велика България, чийто владетел хан Кубрат е съюзник на Византия, откъсва аварите от Кавказката област. Приблизително по същото време става разселването на Кубратовите синове.

Аспарух се отправя на запад и отблъсва аварите от долнодунавските земи, преди да се насочи към Дунавската делта и византийските владения на юг от Дунав. Другият прабългарски вожд — Кубер, се присъединява към Аварския хаганат в Панония. Заедно с живеещи там бивши пленници от византийските земи се отцепва от хаганата и слиза до Керамисийското (Битолското) поле. Планът му да превземе Солун (ок. 680) остава неуспешен.

През 60–те години на VII в. аварите играят известна роля в междуособните войни на лангобардите. През първата половина на VII в. те воюват и срещу каринтските славяни. Срещу тях се създава независим съюз, предвождан от франкския търговец САМО (623).

При Карл Велики (768–814) аварите правят опити да навлязат във Фриулската и Баварската области. Борбата завършва в полза на франките: синът на Карл Велики, Пипин, превзема (795–796) техния хринг (столицата им). Според едно сведение (оспорвано от някои автори) хан Крум отнема от аварите земите по Средна Тиса и Южно Седмоградско. Авари има във войската на Крум през 811 и 814 г. Аварският християнски хаган Теодор, който е поставеник на франките, се оттегля през 805 г. в Горна Панония. Малко по-късно земите на аварите са включени в териториите на Пипин, а след 843 г., когато между западните владетели се сключва т. нар. Вердюнски договор, те влизат във владенията на Людвиг Немски. Впоследствие аварите почти не се споменават — те постепенно се претопяват в движенията на населението в Панония, главно от славяните, а по-късно и от маджарите.

Византия и прабългарите

Едновременно със славянските нашествия на юг от Дунав започват и нападенията на ПРАБЪЛГАРИТЕ, както става ясно от съобщението на Прокопий. Данните за тях се появяват около два века по-рано; за IV в. се знае, че в източноевропейските степи живеят родствени тюркоезични племена, номади като хуните и аварите. Макар и отделните племена да имат свои имена, те са означавани като общност с етнонима «булгари». Около средата на VI в. прабългарски и родствени на тях племена създават обединения от двете страни на Меотидското езеро (Азовско море), които византийците наричат утигури и кутригури. Утигурите живеят на изток от долното течение на р. Дон, а кутригурите — на север и северозапад от Азовско море, към районите на запад от р. Дон. Известни са и прабългарски групи в Северен Дагестан, където през VI в. вече са уседнали.

В хунското обединение са включени и прабългари, движещи се от Приазовието, басейна на Дон и Донец, където битуват между сармато-алански племена.

По времето на император Зенон и войната му срещу остготите в Италия (480) във византийските войски участват прабългарски дружини от наемници. Тогава византийските хронисти отбелязват за пръв път присъствието им. Пак от техните известия става ясно, че през 493 г. е извършено прабългарско нападение в Тракия. Прабългарите се споменават и като участници в бунта на Виталиан в Долна Мизия (513–515) по време на управлението на Анастасий.

За времето на Юстиниан I, когато присъствието им на юг от Дунав вече е често явление, става известно как империята постъпва спрямо утигурите и кутригурите, като облагодетелства едните за сметка на другите. С разрешение на Юстиниан е извършено и заселване на кутригури като федерати на юг от Дунав. Агатий Миринейски разказва за едно голямо нападение на кутригури, които с участието на дакийските славяни (т. е. тези, които живеят във Влашката равнина) навлезли в Тракия; една част от тях достигнала предградията на Цариград, а други навлезли на юг от Термопилите. Това става през 558–559 г. под ръководството на хан Заберган.

Прабългарски групи участват масово в Аварския хаганат. През 626 г. те се включват в обсадата на Цариград. По-късно, когато започват междуособици в Аварския хаганат, прабългари от Панония се отправят и към Равенската област. В края на 50–те години аварите отново увличат кутригури на запад.

През 30–те години на VII в. в Азовската област уногундурите, също прабългарска общност, се отърсват от временната власт на западните тюрки. Тогава се формира ново обединение, възглавявано от ХАН КУБРАТ, което византийските автори наричат «ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ» и чиито граници обхващат земи на запад и северозапад от Азовско море, а на изток то достига до планината Ергени в Ставрополските височини. Кубрат поддържа добри отношения с Цариград и дори получава титлата патриций при едно свое посещение там.

След смъртта на Кубрат държавата му се разпада бързо, което е характерно за всички кратковременни формации от този вид.

Вероятно Аспарух (Исперих), предполагаемият трети син на Кубрат, чиито владения са разположени при планината Ергени, е първият, който е принуден да напусне приазовските земи, защото ударът, който води до разпадането на Куберова България, идва от хазарите.

ХАЗАРИТЕ са също от тюркски произход, те се развиват като останалите номадски общества. През VII в. държавата им се простира по долното течение на Волга и Дон. По-късно става известна столицата им Саркел (Белая Вежа), разположена на Долен Дон (материалната култура на Саркел носи отпечатъка на прабългарско присъствие). През IX–X в. там се поддържат дипломатически отношения с Византия. През втората половина на VII в. хазарите системно нанасят решителни удари на отделните владетели, наследници на Кубрат. Когато Аспарух е принуден да тръгне на запад и на юг, за да търси земи за заселване, новият удар е насочен към Батбаян, най-възрастния Кубратов син, чийто владения са разположени на запад от Аспаруховите. Като завладяват земите му, хазарите достигат до Таманския и частично до Кримския полуостров.

Отново поради настъплението на хазарите Котраг, втори син на Кубрат (името му вероятно е етноним на племето котраги), достига Средна Волга и притока й Кама, където през X в. е известна Волжко-Камската държава. Има и други прабългарски групи, които в края на VII в. се разселват до Кримския полуостров и развиват там висока култура. Тези, които остават по Северното Черноморие и в Приазовието, поддържат връзки с околните алани.

В навечерието на 60–те години на VII в. Аспаруховите българи започват набези на юг от Дунав. Те използват заетостта на византийските сили на изток в борбите с арабите. През пролетта на 680 г. император Константин IV започва действия срещу Аспарух по суша и море. Отклонението му към Месемврия, където отива на бани, дава възможност на Аспарух да разположи войската си между р. Варна и Стара планина. Под негова власт минава обединението на седемте славянски племена, а също и северите, които са заселени в тези земи като федерати на Византия. Подписването на договора, с който се признава Българската държава, става, след като българите на Аспарух започват да минават и към крепостите на юг от Стара планина, т. е. в територия, която се смята за държавна, а представлява и своеобразна укрепителна система за Константинопол. С договора, подписан през лятото на 681 г., Византия признава съществуването на Българската държава. От този период нататък отношенията между Дунавска България и Византийската империя се развиват на междудържавно ниво.

Византия в периода след «варварските нашествия». Демографски промени и етнически отношения

Ранният етап на нашествията на юг от Дунав слага своя отпечатък върху живота на местното уседнало население. Това население, обикновено означавано като «провинциално», води корените си от остатъците от античните балкански народности, главно траки и илири, повече или по-малко романизирани и елинизирани.

В икономическото и административното устройство на балканските провинции се наблюдават известни промени, но не трябва да се преувеличава процесът на «варваризация», който настъпва особено след хунските нашествия.

Изчезват някои градове, предимно в североизточните райони на дунавския лимес. Други, дори във вътрешността, претърпяват значителни промени в своя състав. До голяма степен старите поземлени владения изчезват, но в Тракия латифундиите се запазват по-трайно.

През VI в. едрото земеделие се разраства. Първоначално то се свързва със сенатското съсловие. От VII в., и особено през VIII в., става преобладаваща едрата поземлена аристокрация, която започва да играе роля и в администрацията, въпреки че преустройва трудно своите възгледи за същността и ролята на Византия като продължение на старата Римска империя.

Сред селското население е налице многочислен колонат още през VI в. Според някои учени през следващите векове се наблюдава засилване на селско-общинните отношения, но и това е позиция, която не трябва да се приема безрезервно. Вярно е, че славяните като земеделска общност носят със себе си свободната община, но на юг от Дунав и в Мала Азия този вид община никога не е изчезвал напълно.

Номадските общности имат принос в синкретизма на културите. Археологическите проучвания доказвах, че от аварите са останали много малко следи на юг от Дунав. Това е естествено, защото цялата им система е устроена специфично. Те се връщат в Панония със събраната плячка, докато славяните населяват много пустеещи земи и по този начин прекъсват връзките си с тях.

Начините, по които става това заселване, са разнообразни. До известна степен самата византийска администрация заселва на места и славяни-федерати, според известната имперска система. Такива има например в Северна България или по долното течение на Струма. Заедно с официално организираните заселвания съществуват и Славинии (някои от тях имат и собствени имена), които се установяват в различни райони без разрешението на провинциалната власт. Славиниите се създават на принципа на териториалното обединение на славянското общество, главно от края на V в. нататък. Понякога те дълго време живеят «паразитно», без да плащат данък и често ограбвайки околните земи. Постепенно византийската власт започва системни опити да преодолее това положение, особено в отдалечени от столицата територии. Този процес на включване на славянските племена в рамките на провинциалното население е продължителен. В него покрай военните походи се използва и политиката на християнизиране. Общо взето, тази «реелинизация» трае до началото на IX в., но остават земи, напр. в Пелопонес, където «независими» славяни има и до XIII–XIV в. (езерци и милинги) (В. Тъпкова-Заимова).

Част от славянското население остава в границите на империята и се адаптира към начина на живот на останалите имперски общности. Много от славянските племена в Мизия, Македония, отчасти в Тракия, влизат в състава на Българската държава и стават основа за изграждането на българската народност. От IX в. нататък славяните в западните части на полуострова формират постепенно другите славянски балкански държави.

Прабългарите, които идват с Аспарух, продължават да се установяват от двете страни на Дунав и в следващия период (защото контактите с поречието на Днестър не престават дълго време). Те изграждат нова българска култура в контактите си с местното земеделско, главно славянско, население. Синтезът се осъществява, като от номадски бит те преминават в уседнал начин на живот, изграждайки постепенно мрежа от градове, които вече не са само укрепени аули, а големи селища с развит икономически живот.

Византия през VII век — преломно време

601–610 г. Военните неуспехи на ФОКА срещу перси, славяни и авари засилват ненавистта на ромейското население срещу него. В столицата избухва бунт, организиран от «партията» на зелените. Оформя се силна сенатска опозиция срещу Фока. Център на опозиционните настроения става Картагенският екзархат, единствената спокойна и просперираща област на империята по това време. Картагенският екзархат включва освен Северна Африка (старите провинции Африка, Триполитания, Нумидия и Мавритания) и островите в Западното Средиземноморие (Сардиния, Корсика, Малта, Балеарските острови), както и силно редуцираните владения на империята в Южна Испания. Картагенски екзарх е Ираклий, роден в Кападокия, Източна Мала Азия, близък приятел на сваления и убит от Фока император Маврикий. Ираклий изпраща на помощ на разбунтувалата се византийска столица силен флот, командван от първородния му син — също Ираклий, който е приветстван като «василевс» по пристанищата и островите. Сухопътна армия начело с третия син на картагенския екзарх, Теодор, е изпратена през Триполитания към Египет, за да завладее богатата провинция и да спре доставките на жито за ромейската столица. На 5 септември 610 г. Ираклий е посрещнат като спасител (σωτήρ) в Константинопол и е коронясан за император от патриарх Сергий. «Тиранът» Фока е арестуван и изгорен жив на Хиподрома. Екзекуцията му е организирана от димите в Константинопол.

610–641 г. Управление на ИРАКЛИЙ. Новият император заема престола в изключително критичен за империята момент. Продължава жестоката война със Сасанидска Персия, чийто владетел Хозрой II Парвез (Победител) се стреми да завладее всички азиатски и африкански територии на Византия. Персия е най-силният противник на Римската (респективно Ромейска) империя в периода III–VII в. Тя се простира на обширни територии, има столетни имперски традиции, централизирана управленска структура и разполага със силна, боеспособна армия, чието ядро е тежковъоръжената иранска конница (т. нар. катафракти). Още в периода 606–608 г. персите опустошават Северна Месопотамия, Сирия и Армения. През 609 г. превземат важния град Едеса на р. Ефрат, а през 612 г. — Митилена. През 611 г. Ираклий успява да си върне Кесария Кападокийска, но тази византийска контраофанзива се оказва мимолетна. През 613 г. персите превземат Дамаск и Антиохия — два изключително важни центъра за Изтока. През 614 г. след 20–дневна обсада пада гр. Йерусалим — събитие, потресло християнския свят. В ръцете на персите-«езичници» според съвременниците, попада ценна реликва — Христовият кръст. През 619 г. пада и Александрия — столицата на Египет, най-важният мегалополис в Източното Средиземноморие. Прекратени са доставките на жито за ромейската столица. След IV в. Константинопол, подобно на Рим, се изхранва с вносно жито. Египет е основен доставчик на безплатен хляб за Рим до основаването на «Новия Рим» по времето на Константин Велики. След IV в. Рим доставя жито от Африка, Константинопол — от Египет. Раздаването на безплатна храна е важен елемент от съществуването на късноантичните мегалополиси, тъй като поддържа социалното равновесие и задоволява основните нужди на най-неспокойната част от населението на късноантичните градове — безработния плебс. Окончателната загуба на Египет след арабското нашествие води до прекратяване на раздаването на безплатен хляб. Константинопол е принуден да търси нови източници за внос на зърно, напр. Северното Причерноморие (с контактна зона Кримския полуостров) и малоазийските провинции.

Неспокоен е и Балканският полуостров, където продължават нападенията на авари и славяни. През 614 г. те опустошават Далматинското крайбрежие и превземат важните адриатически центрове на империята Салона и Диадора.

Град САЛОНА (Salona, Σάλων) е основан от сиракузците през IV в. пр. Хр. Той е родно място на император Диоклециан и негова резиденция, в която пребивава до смъртта си през 313 г. Известно време Салона е главен град на провинция Далмация (Dalmatia). През 614 г. градът е разрушен от авари и славяни, а населението (латиноезично и отчасти гръкоезично) се премества в съседното градче Аспалатос (Άσπαλάθος, Spalatum, Spalatto, дн. Сплит), което търпи значително развитие през средновековието и в ново време. Град ДИАДОРА (Ταδῶρα у Кекавмен) е заселен със славяни. От средногръцкото му име Ядора идва славянското название на Адриатическо море Yadran. В западните средновековни източници градът е известен с името Зара, или Задар.

Във вътрешността на Балканския полуостров аварите и славяните превземат и опожаряват важните стратегически центрове Виминациум (дн. Костолац), Найсос (дн. Ниш) и Сердика (дн. София). През 620 и през 622 г. те обсаждат Солун, който е най-важният балкански център на империята.

Към 618–619 г., повлиян от тази тежка ситуация, Ираклий дори смята да премести столицата на империята в Картаген, единственото спокойно и защитено място. Под натиска на патриарх Сергий и на по-видните сенатори императорът се решава на тежък двубой с Персия, от чийто изход зависи съществуването на Византия. През 620 г. Ираклий сключва мир с аварския хаган. Атмосферата в Константинопол, без преувеличение, може да се нарече кръстоносна. На карта е поставена съдбата на Orbis Romanus, на ромейската ойкумена. Константинополската църква жертва значителна част от своите имоти за набиране и организиране на боеспособна армия. Войската е съставена както от наемници, така и с редовен набор. Изтеглени са всички военни части от балканските провинции на империята. Ромейската войска се съсредоточава в столицата и в гр. Кесария Кападокийска. Войната срещу езичниците-антихристи е оценявана още през средновековието като «първи кръстоносен поход». За похода (или походите) на Ираклий споменават автори като Теофан, патриарх Никифор, «Пасхалната хроника», «Ираклиада» на Георги Пизидийски (поема, посветена на победите на ромейския император), арменците Себеос (VII в.), Тома Арцруни (Х в.) и Мойсей Каланкатуаци. Теофан пише за три похода, проведени между 622 и 628 г., а патриарх Никифор — за един, при това морски. Противоречивостта на сведенията прави възстановката на събитията до известна степен хипотетична. След тържествената Великденска служба през 622 г. императорът се отправя с войските си на изток, като оставя столицата, съпругата и децата си на «Божията милост, Света Богородица», патриарх Сергий и «преславния Синклит» начело с патриция Бонос. След няколко успешни операции императорът достига Армения, вековната ябълка на раздора между римляни и перси, но е принуден да се върне в столицата, заплашена от аварите. Междувременно през 624 г. пада Кордуба (дн. Кордова). Вестготите държат вече цяла Испания, а ромейските владения там са ликвидирани. Особено тежка за империята е 626 г., когато персите след контраофанзива завладяват голяма част от Мала Азия и достигат Халкидон, разположен на малоазийския бряг срещу Константинопол. В същото време аварите обсаждат столицата откъм Тракия, а славяните — по море, със своя флот от моноксили (еднодръвки). Ситуацията е критична. В отбраната на Константинопол се включва цялото население, организирано във военни подразделения от димите на сините и зелените. Ромейският флот (все още най-силен в средиземноморския свят) успява да ликвидира славянския. В Тракия избухват междуособици сред довчерашните съюзници авари и славяни. Ангажираността на аварския хаган е използвана от подвластните на аварите славянски племена, които се отмятат от неравноправния си «съюз» с войнствените номади. Още през 623–624 г. част от западните славяни вдигат бунт срещу Аварския хаганат и организират собствена държава, чийто владетел е Само, франк по произход. Не признават аварската власт и долнодунавските славяни, които обитават Влашката низина. Към франките се присъединяват алпийските славяни, прадеди на днешните словенци. Вътрешните противоречия в аваро-славянския лагер водят до прекратяване на обсадата на Константинопол. Наскоро след тези събития, през 631 г. в Аварския хаганат избухват междуособици сред двете господстващи «партии» — на авари и на българи, в рамките на управляващия номадски елит.

Населението на Константинопол приписва своето спасение на Богородица, на която е посветен химнът Акатист, изпълняван и до днес на Великденските служби в православния свят. След ликвидирането на аварската опасност Ираклий отново обръща поглед към Изтока. Имперският флот е тържествено изпратен от патриарха, Сената и населението на Константинопол за своя легендарен източен поход. Флотът дебаркира в Лазика, откъдето продължава по суша, следвайки течението на р. Аракс. В Иверия и Армения войската на ромейския император е подсилена с местни части (ивери, арменци и лази). Ираклий използва съюзническите си отношения с племената на север от Кавказ (важен геополитически ареал за ромейската дипломация) и включва в армията си хазари и други тюркски народи (може би и българите на Кубрат). От Армения огромната армия навлиза в Атропатена и завладява гр. Гандзак, резиденция на персийските шахиншахове. Градът е опожарен, а лоялното към персите население — избито. Жестокостта на ромеите е отмъщение за персийските погроми в Антиохия и Йерусалим. На 12 декември 627 г. смесената армия на Ираклий нанася решително поражение на персите в близост до развалините на старата НИНЕВИЯ, на р. Тигър. Поражението на персите е сигнал за началото на политически неуредици в Сасанидската империя. Шахът Хозрой II е свален и убит в началото на 628 г. от недоволни аристократи. Синът му Кавад Широй е принуден да сключи мир с Ираклий, който междувременно превзема лятната резиденция на персийските шахове Дастагерд и се насочва към столицата Ктезифон, достигайки отбранителния канал Нахраван. Според клаузите на мирния договор Ромейската империя си възвръща всички провинции, окупирани от персите след 604 г., и получава нови териториални придобивки в Армения. На връщане Ираклий прави продължителен престой в Гандзак, където извършва антиперсийски погроми. Зороастрийските храмове в Атропатена, включително «свещеният огън» на Сасанидската династия Адур-Гушнасп, са опожарени, а техните жреци (маги) са избити или покръстени в християнската вяра. Oт Гандзак Ираклий се придвижва триумфално към Антиохия, където организира възстановяването на града, и към Йерусалим. Императорът успява да върне пленения от персите Христов кръст. Пред въодушевените погледи на вярващите той пренася кръста по via Dolorosa към Голгота, където го забива. Актът има символичен смисъл: ромейският християнски свят е възстановил своите граници по Божия воля чрез Христовия наместник — апостолоравния император. В Йерусалим императорът организира антиеврейски погроми, тъй като иудеите подпомагат персите в действията им срещу християните, но приема едно по-толерантно отношение към монофизитите, които преобладават в източните провинции на империята Сирия, Палестина и Египет.

Темна организация

При Ираклий и неговите наследници се оформя нов тип военноадминистративна организация. Старата Диоклецианово-Константинова система предполага разделянето на военната от цивилната власт. Нуждата от по-ефикасно управление и бързо реагиране довежда наследниците на Юстиниан I, и преди всичко император Маврикий, до необходимостта от сливане на двете власти. За първи път пробивът в старата военна и административна структура се осъществява посредством екзархатите — отдалечени от Константинопол територии в Италия, Северна Африка и Испания. Екзархът концентрира в ръцете си пълната власт в провинцията и се превръща в поместен владетел, който обаче зависи, по-малко или повече, от централната власт в Константинопол.

Терминът «ТЕМА» (θέμα) първоначално обозначава отряд, съставен от жителите на определена област. Впоследствие терминът започва да се употребява за отделни военни подразделения в рамките на ромейската армия. И до днес в историографията съществува спор кога са формирани първите теми като военноадминистративни области. Употребата на термина «тема» заедно с термините «каталогос» (κατάλογος) и «аритмос» (ἄριθμός) през VII в. е указание, че понятието се отнася към организацията на армията. Автори като Ш. Дил (Diehl), Бeйнc (Baynes), Φ. Дьолгер (Dolger), Енслин (Ensslin), H. Пигулевская и Д. Ангелов смятат, че първите теми са образувани още по времето на Ираклий, ок. 620 г. Ключова в случая е една фраза у хрониста Теофан, че напускайки Константинопол, Ираклий навлязъл «в областта на темите». Други автори (Пертузи, Караянопулос, Ломоури) отнасят създаването на темите към втората половина на VII в. Това тяхно схващане се основава на факта, че първото споменаване на отделните теми се отнася към 60–те години на VII в. Темата е военно-териториална единица начело със стратег (στρατηγός), който съсредоточава в ръцете си военната и гражданската власт. Най-близките помощници на стратега са: преторът (ὁ πραίτωρ), който изпълнява функциите на темен съдия и полицейски управител, на него е подчинен преторионът (темният затвор); протонотарият на темата (ὁ πρωτονοτάριος) — данъчен инспектор; хартуларият (ὁ χαρτουλάριος), който се грижи за комплектуването на армията, снабдяването с храна и оръжие и разпределянето на заплатите (ῥόγα). Докато преторът и протонотарият са подчинени пряко на стратега, хартуларият е подчинен на логотета на стратиотика и докладва пряко в имперската канцелария (βασιλικὸν κριτήριον). Определени граждански пълномощия притежава и епископът на областта, който докладва пряко пред патриарха и Църковния съд. По този начин се създават лостовете за контрол върху дейността на стратега, ограничава се възможността му да действа самостоятелно или опозиционно на централната власт. Стратегът е военачалник и командва всички военни поделения в подчинената му тема. Според известието на един арабски автор — Ибн Хордадба, всеки стратег от източните теми има на разположение по 10 000 души. Всяка тема (като военна част, а не като административна територия) се дели на две турми с численост приблизително 5000 души, командвани от турмарси. Турмите се делят на мери, начело на които стоят мерарси и друнгарии на мерите. Следват тагмите (военни единици с численост ок. 500 души) начело с комити (κόμητες); те от своя страна се делят на пентеконтархии (ок. 50 души), командвани от пентеконтарси. Освен за организацията на армията темният управител (стратег) се грижи за регулярното събиране на данъците, контролира вътрешното и външното движение на населението и следи за реда и законността в темата. Темите не ликвидират веднага старата провинциална организация. Наименованията на провинциите се запазват и през VIII в., но техните компетенции не са твърде ясни.

Първите теми, които възникват към средата на VII в., са:

АРМЕНИАКОН (Ἀρμενιακόν), която включва вътрешните области на Велика Армения от Понтийското (Черноморско) крайбрежие на север до планината Тавър на юг; АНАТОЛИКОН (Ἀνατολικόν) обхваща Централна Мала Азия от Егейското крайбрежие на запад до Тавър и областта Кападокия на изток; ОПСИКИОН (Ὀψίκιον) е съставена от старите провинции Витиния, Пафлагония, Фригия и Троада; морската тема на КАРАВИСИАНЦИТЕ (Καραβισιάνοι) обхваща крайбрежните райони на Южна и Западна Мала Азия, включително островите Родос, Хиос и Лесбос. Начело на темите стоят стратези. Изключение прави темата Опсикион, която има за управител комис (κόμης). Названията на първите теми произлизат от военните единици, разположени в тях. Темата Анатоликон (букв. Изток, гръцки превод на латинското рrаеfectura Oriens) включва старите legiones Orientis, а Армениакон е образувана на мястото на предираклиевите полусамостоятелни арменски военни части. Названието на темата Опсикион идва от латинското Obsequium magistri militum praesentalis (личната гвардия на командващия източноримските войски — магистер милитум презенталис). Темата на Карависианците (от грц. κάραβος — кораб) е сформирана на базата на моряшкото население, което обитава крайбрежните области на Мала Азия и Егейските острови. Първите теми възникват в Мала Азия като отговор на персийската и арабската експанзия и са част от защитните мерки на централната власт срещу силния вражески натиск от изток. Темите на Балканския полуостров се формират също във връзка с конкретна външна или вътрешна опасност. След 681 г. е образувана темата Тракия, за да отбранява Константинопол и хинтерланда му от новосформираната на север от Хемус Българска държава на Аспарух. Между 687 и 695 г. във връзка с военните действия срещу Славиниите е създадена темата ЕЛАДА (Ἒλλας). В края на VII в. възниква и темата СИЦИЛИЯ (Σικελία), за да отбранява острова от арабите. Прави впечатление, че азиатските теми носят наименованията на военните части, разположени там, а европейските са именувани на географски обекти.

Монотелизъм

Борбите с персите, аварите, славяните, а по-късно и с арабите, заварват империята изпълнена с вътрешни противоречия. Вместо да затихнат, христологичните спорове от V и VI в. продължават и през VII в. с неотслабваща острота. Населението на Византийската империя гледа твърде сериозно на тези спорове с явната тенденция да ги политизира. Проблемът за едната или двете природи на Христос излиза от строго философските идеологически рамки и се превръща в политически водораздел за поданиците на империята. Разпространението на несторианството и особено на МОНОФИЗИТИЗМА в източните провинции представлява форма на културно-политическо отделяне и самоидентифициране на тези области, а опозицията срещу халкидонизма е опозиция срещу Константинопол и европейския Запад. На Изток монофизитите, якобитите и несторианите, изграждат собствени църковно-теологически школи, в рамките на които се забелязва тенденцията към етническа самоидентификация на сирийци, арменци и египтяни (копти). Изтокът създава своя културна среда. Несторианството първоначално намира привърженици сред ерудираната елинизирана прослойка на Изтока, включително в прочутите школи в Едеса и Низибис. Монофизитизмът е източна реакция, свързана с мистичната традиция, идеята за абстрактното Божествено начало и култа към Майката, преосмислен в идеята за монофизитската Теотокос (Θεωτόκος). Β началото на VII в. въпросът за помирението между халкидонити (привърженици на официалната ортодоксия), от една страна, и монофизити и якобити, от друга, стои с особена острота. Главен инициатор на политиката на помирение и единение е константинополският патриарх СЕРГИЙ. Самият той е роден в Сирия в якобитско семейство, но още на младини преминава към халкидонизма. Сергий е патриарх от 610 до 638 г. Ок. 615 г. той издига идеята за двете природи (δύο φύσεις, в духа на класическата ортодоксия) и едната енергия (ἐνέργεια) на Христос. Така се ражда едно ново учение, известно като моноенергетизъм. Според монофизитите новата догма е отстъпление и те признават само Божествената природа на Логоса-Христос. Първоначално Сергий получава подкрепата на редица духовници от източните провинции, както и на римския папа Хонорий. Зад патриарха стои император Ираклий, който през 622 г. се среща в Теодосиопол (дн. Ерзерум) с главата на арменските монофизити (севериани) Павел Едноокия, и му предлага уния, която Павел отхвърля. Императорът влиза във връзка с Аркадий, епископ на Кипър (където има много арменци-монофизити, преселени там от Тиберий II), и с Кир, епископ на Фазис в Лазика, който в 631 г. е назначен за александрийски патриарх. През 633 г. в Александрия е сключена уния (т. нар. Девет глави — Ἐννέα κεφάλαια) между монофизитите и халкидонитите на основата на Сергиевото учение, което приема названието монотелизъм, доколкото идеята за едната (Божествена) енергия се развива в постулата за едната Божествена воля (Θέλημα) на Логоса-Христос. През същата 633 г. униатската политика на Сергий и Кир е увенчана с патриаршески указ (т. нар. ПСЕФОС), издаден в Константинопол. В него се отхвърля спорът за едното или двете действия (енергии) и се говори само за една воля, доколкото в богочовека Иисус е невъзможно присъствието на две воли — Божествена, свързана със Спасителната мисия на Христос, и човешка, която й е естествено противопоставима. Според Сергий учението за двете воли на крайните халкидонити фактически признава съществуването на два субекта в Божествения Логос, което вече намирисва на несторианство.

На новото учение се противопоставя СОФРОНИЙ, патриарх на Йерусалим, единствен сред висшите архиереи на Църквата. В монотелизма той вижда проявление на Аполинариевата ерес. Въпреки протестите на Софроний през 638 г. от императорската канцелария излизат, т. нар. ЕКТЕСИС (Ἔκθεσις, Изложение), документ, в който е заложена монотелитската доктрина. Тя отрича каквато и да е свобода на волята и действието у Иисус. Документът има политически смисъл и подобно на Енотикона на император Зенон цели помирение и единение на всички поданици на империята около една официална доктрина и една вътрешна цел. Подписът на императора под Ектезиса му придава статут на официален държавен документ и на религиозен канон. Ектезисът завършва втория етап в развитието на монотелизма (от унията през 633 г. до 638 г.), без да успее да изпълни задачата, заради която е създаден. Вместо две, се оформят три основни «партии», или течения, в ромейското общество — крайни халкидонити (ортодокси), крайни монофизити и официалните монотелити. Местното монофизитско население на Египет — коптите, гледа твърде несериозно на унията от 633 г. и на нейния създател, александрийския патриарх Кир, на когото е дадено прозвището Кавказеца. Йерусалим, наставляван от Софроний, запазва верността си към Халкидонската догма. През 638 г. умират патриарх Сергий и римският папа Хонорий. Възникнал като философско учение, монотелизмът все повече придобива чертите на официална държавна доктрина на първите представители на Ираклиевата династия.

Арабска експанзия

До първите военни сблъсъци между араби и ромеи се стига още приживе на пророка Мохамед. След неговата смърт и след потушаването на вътрешните противоречия между арабските племена при халифа Омар започва АРАБСКАТА ЕКСПАНЗИЯ към владенията на Византийската империя и Сасанидска Персия. През 634 г. арабите разбиват при Рабат-Моав в Трансйордания една ромейска армия, предвождана от брата на Ираклий Теодор, патрикий и магистър. Пътят на арабите към Сирия е отворен. Арабските успехи срещу ромеи и перси могат да се обяснят както с добрата военна организация на арабската конница и сплотяващата сила на исляма, така и с кризата в двете империи на Стария свят. Византийската отбранителна линия в Сирия, Палестина и Египет е твърде слаба, за да издържи на арабския натиск, а населението, предимно монофизитско, е настроено отрицателно към византийската власт и ортодоксалната Църква. В ранния период от своето съществуване ислямът е твърде толерантен и носи със себе си нова, по-опростена и по-ефикасна политическа и икономическа организация на обществото. След битката при Рабат-Моав пада гр. Босра, който е важен икономически и културен център в Трансйордания. Решаваща за съдбата на източните провинции на империята е битката при р. ЯРМУК в Южна Сирия (20 август 636 г.), където ромейските войски, предвождани отново от Теодор, претърпяват страшно поражение от арабския пълководец Халид ибн Уалид. След 6–месечна обсада в края на същата година пада гр. Дамаск. През 638 г. арабите завладяват Йерусалим и Антиохия. Отбраната на Йерусалим се ръководи от местния патриарх Софроний. Капитулацията на Светия град е свързана със споразумение, според което арабите-мюсюлмани запазват недокоснати и неосквернени християнските и иудейските светини. Градът се спасява от оплячкосване, а населението — от репресии. На следващата 639 г. умира Софроний, посветил живота си на защита на православното християнство.

Император Ираклий се опитва да създаде отбранителен пояс в Северна Месопотамия с помощта на местните християнски арабски племена. Отбранителната линия не издържа и към 639–640 г. приефратските градове и месопотамската степ са в ръцете на нашествениците. През 639 г. арабските войски се прехвърлят през Синайския полуостров в Египет и започват методично да завоюват страната. Византийската войска в Египет е групирана в 5 военни окръга, които действат самостоятелно, почти без координация помежду си. Местното монофизитско население е настроено отрицателно към централната власт в Константинопол и това съдейства за бързия успех на арабите в Египет. През 642 г. пада гр. Александрия. Загубата на богатата провинция е изключително тежък удар за империята, която губи възможността да доставя евтино жито. Падането на Александрия и Антиохия в ръцете на арабите подкопава позициите на Византия в Източното Средиземноморие. Между 637 и 642 г. арабите се справят с Персийската империя, изпаднала в състояние на политическа криза и разложение. През 640 г. арабската конница се насочва към Армения, гранична буферна област между Ромейската империя и Персия, и превзема важната крепост Двин. От богатите източни провинции под властта на константинополските императори остава единствено Мала Азия, на която е съдено да се превърне в най-важната стратегическа и икономическа област на империята.

През януари 641 г. умира император Ираклий, «новият Херакъл» (както го нарича Георги Пизидийски), победител на персите и възстановител на Христовия кръст в Йерусалим, доживял да види краха на своето житейско дело.

Славянизация на Балканския полуостров

По времето на император Ираклий се засилва тенденцията към усядане на славяните на Балканския полуостров. Още в първите години от управлението на този император славяните опустошават западните части на полуострова. Заселването на славяните променя основно етническия състав на Балканския полуостров, както споменава Константин Порфирогенет в своето съчинение «За управлението на империята»: «пославянчи се цялата земя и стана варварска» («ἐσθλαβώθη πᾶσα ἡ χώρα καὶ γέγονε βάρβαρος»).

Β Източната Римска империя съществува своеобразен билингвизъм. Гръцкият език е най-разпространен, тъй като провинциите Мала Азия, Сирия, Египет, стара Елада са наследници на старата елинистическа цивилизация. Той е езикът на интелигенцията и на Църквата. Още по времето на император Юстиниан I Велики част от новелите са издадени на този език. През VI в. Дигестите и Институциите (Institutiones, Наставления — ръководство за студенти по право) са преведени на гръцки език, за да бъдат разбираеми за гръкоезичните поданици на римския император и в частност за студентите по право в Константинопол и Берит (дн. Бейрут). През втората половина на VI и в началото на VII в. гръцкият език постепенно започва да измества латинския като официален в администрацията и войската. Това дава основание на англосаксонските историци да направят разслоение на понятието «антична цивилизация» и да въведат термина «ХРИСТИЯНСКИ ЕЛИНИЗЪМ» (Christian Hellenism), който следва същата тенденция при осмислянето на феномена Византия. Промени настъпват и в титулатурата на владетеля. Старите римски имперски титли император, цезар, август (Imperator, Caesar, Augustus) са заменени при император Ираклий с гръцката титла василевс. За първи път Ираклий се титулува така в една новела от 629 г., написана на гръцки език (Ἡράκλειος καὶ Ἡράκλεος νέος Κωνσταντῖνος πιστοί ἐν Χριστῶ Βασιλεῖς.) Елинизираното латинско название на императрицата — августа, се запазва по-дълго време, но е изместено от чисто гръцкото василиса. Докато в класическия и елинистическия период титлата василевс обозначава това, което и латинското rex — владетел на определена територия или племенен вожд, след VI–VII в. василевс става титла, адекватна на латинските император и август — владетел на ромейския християнски свят (οἰκουμένη) и наместник на Христа на земята до Страшния съд. Елинизацията на титулатурата има пряко отношение към загубата на източните провинции, населени с негръцко население (сирийци, арменци, ивери, исаври, лази, мардаити, копти, евреи, самаряни и араби) и на Балканския полуостров, където до VII в. съществуват райони, населени с компактно романоезично население. След 30–те години на VII в. империята губи (фактически, не по презумпция!) своята космополитност, а преобладаването на гръкоезичния елемент става очевидно. От VII в. нататък гръцкият език става съществен компонент от понятието «ромей», равнопоставен с политическата принадлежност и ортодоксалното християнско вероизповедание.

Политически борби между Ираклидите

Римската владетелска традиция предполага изборност, но постепенно се оформя и династичният принцип, най-вече чрез съвладетелския институт — старшият владетел (автократор) си избира помощници (т. нар. симвасилевси), които да му помагат в управлението. Най-често тези съвладетели са синове или близки сродници на императора. Така се оформят династиите във Византийската империя, някои от които, като Македонците и Палеолозите, управляват векове. Произходът на ИРАКЛИЕВАТА ДИНАСТИЯ е от Кападокия. Император Ираклий е син на стария Ираклий, картагенски екзарх, и на Епифания. От първата си съпруга — Евдокия, императорът има син — Константин, регистриран за първи път като съвладетел (Константин III) в една новела от 629 г., както и на монети. След смъртта на Евдокия Ираклий се жени за Мартина, от която има няколко деца. Един от тях — Ираклонас, императорът прави съвладетел малко преди смъртта си. Константин III и Ираклонас управляват съвместно няколко месеца. Константин умира (възможно е да е отровен) и управлението преминава в ръцете на 15–годишния Ираклонас и на неговата майка-регентка. На нейна страна е константинополският патриарх Пир, който сключва мир с арабите и фактически им предава Египет. Сенатът и войската (важни електорални фактори в империята) са недоволни от съществуващото положение и извършват преврат. Ираклонас, с отрязан нос, е изпратен на заточение, a Мартина е наказана с отрязване на езика. За император е избран 11–годишният Констант, син на Константин III и Григория и внук на Ираклий.

642–668 г. Управление на КОНСТАНТ II. То преминава в непрестанни войни с арабите. На 29 септември 642 г. арабският пълководец Амр влиза в Александрия. През 645 г. ромеите успяват да възстановят властта си в града, но през лятото на 646 г. космополитният търговски и интелектуален център окончателно преминава в арабски ръце. През 647 г. арабите завладяват Кесария Кападокийска, родно място на Отците на Църквата Василий Велики и Григорий Ниски. Империята е принудена да се «оттегли» в географските граници на Мала Азия, укрепявайки нов лимес, който започва от Киликийското крайбрежие и през проходите и върховете на Тавърските и Понтийските планини достига Черно море (Понта) източно от Трапезунд. В стратегически важните планински проходи се формират нови гранични военноадминистративни единици — т. нар. клисури (κλεισοῦραι), които са относително стабилизирана контактна зона между ромейските и арабските погранични части. И през VII в. Византия продължава да има най-силния флот в Средиземноморския басейн. Първоначално арабите воюват с ромеите и персите само по суша, разчитайки на силната си конница. През 40–те години на VII в. арабският управител на Сирия Муавия организира изграждането на флот, който повече от три века конкурира християнските флотилии в Средиземно море. През 649 г. арабите организират първата морска експедиция срещу Византия — в ръцете им пада важният остров Кипър. През 654 г. арабският флот окупира островите Родос и Кос. Империята приема арабското морско предизвикателство и екипира силен флот, който обаче претърпява тежко поражение край бреговете на Ликия на следващата 655 г. Формирането на темата на Карависианците се отнася към 50–те години на VII в. Единствено междуособиците в младия Арабски халифат спасяват империята от погром. На 17 юни 656 г. е убит халифът Осман. Негов наследник в Медина става Али, зет на Пророка. В Сирия способният пълководец Муавия се провъзгласява за халиф. Между тях започва жестока гражданска война, която приключва с гибелта на Али през 661 г. Халифатът е принуден през 659 г. да сключи мир с Византийската империя, като се задължава да й плаща годишен данък.

Неочакваното спокойствие по източните граници дава възможност на Констант II да обърне внимание на балканските провинции, където се разпореждат славяните. През 658 г. императорът организира експедиция срещу Славиниите, които по думите на хрониста Теофан «опленил и поробил». Славиниите са територии, населени с компактно славянско население, които притежават определена автономия и се управляват по собствени закони и обичаи. Начело на тези Славинии (славянски княжества) стоят племенни вождове и князе. Империята е принудена да се съобразява с присъствието на тези квазидържавни образувания, инкорпорирани в изконните й земи. Целта на похода от 658 г. е да се възстанови изключително важният за империята сухоземен път между Солун и Константинопол (част от старата via Egnatia), да се принудят Славиниите да признаят властта на ромейския император и да му изплатят дължимите данъци. Част от възпротивилите се на имперските искания славяни са пленени и прехвърлени в Мала Азия, където са организирани в бойни единици, използвани във войната срещу арабите. Акцията на Констант II е отговор на перманентната заплаха за гр. Солун от страна на съседните славянски племена.

Продължение на монотелитските спорове

Център на монотелизма продължава да бъде столицата Константинопол. Наследникът на Сергий — патриарх Пир (638–641), издава нов документ, т. нар. «Томос Догматикос», в който се поддържа монотелитското учение и се оправдава александрийският патриарх Кир. Заставайки на страната на Мартина, Пир се намесва в политическите борби и е принуден да избяга в Африка след преврата в Константинопол. Новият патриарх Павел II (641–653) е също запален монотелит. След смъртта на Софроний Йерусалимски центърът на ортодоксалната опозиция се измества на Запад, в Картагенския екзархат и Италия. Картагенските екзарси Георги и Григорий подкрепят открито антимонотелитската политика. През 645 г. по инициатива на Григорий в Картаген се организира публичен диспут на видния богослов и Отец на Църквата Максим (Хомологет) Изповедник с експатриарха Пир. Последният се признава за победен и преминава официално в православието. Друг център на ортодоксалните сили е Рим. Градът все още се намира в пределите на империята. Папите Йоан IV (640–642) и Теодор (642–649) са привърженици на православието и открити врагове на монотелизма, съответно — на вътрешната политика на императорите в Константинопол. По повод на противоречията в обществото, свързани с монотелитските спорове, през 648 г. Констант II издава известния ТИПОС (Τύπος), според който се забраняват споровете за едното или двете действия и воли на Христос, тъй като предизвикват разделение и враждебност сред православните поданици на империята. Забраната върху разискванията се отнася както за монотелитите, така и за крайните ортодокси, в чиито среди документът се приема «на нож». Активни противници на Типоса са Максим Изповедник, който се премества от Картаген в Италия, и римският папа Теодор, по произход гръцки монах от Палестина. По тяхна инициатива през октомври 649 г. в Рим е свикан т. нар. Латерански събор, на който присъстват 105 епископи, предимно от Запад, и 37 гръцки монаси. Съборът се оглавява от новия римски папа Мартин I, бивш пратеник (апокрисиарий) на папа Теодор в Константинопол. Главна роля на събора играе Максим Изповедник. Съборът излиза с документ, наречен «Хорос», съставен от 20 глави-анатемизми. В документа се резюмират принципите на диотелитското и дифизитското православие, отстояват се принципите на чистата съборна (католическа) вяра и се подлагат на анатема видните монотелити Теодор Фарански, Кир Александрийски, Пир и Павел II, както и патриарх Сергий. В глава 18 се отхвърлят два правителствени документа — Ектезисът и Типосът. Папа МАРТИН I (родом от гр. Тудер в Умбрия, Средна Италия) застава на Светия престол на 5 юли 649 г., като пренебрегва установената традиция папите да се обръщат към константинополския император с официална молба за утвърждаване на избора им. Мартин I, заел още в началото открито антиправителствена позиция, не може да очаква утвърждаване от Константинопол. Император Констант II реагира незабавно на атаките срещу неговата политика и изпраща в Италия нов екзарх — Олимпий, със задачата да наложи Типоса и да накара всички епископи и свещеници да го подпишат. През VII и VIII в. се забелязва тенденция към отчуждаване на местното латиноезично население на Италия от гръкоезичните василевси в Константинопол. Културно-езиковото разграничение се превръща в политическо. Все по-често италийците обръщат поглед към римския понтифекс и са по-склонни да възприемат него като политически ръководител, духовен наставник и бранител на интересите им, отколкото равенския екзарх или византийския василевс. Срещайки съпротивата на местното население срещу Типоса, Олимпий преминава на страната на римския първосвещеник. Войската, основа на властта на равенския екзарх, е съставена предимно от италийци и германски наемници, част от които образуват отрядите на местните поземлени магнати. Сключвайки съюз със Светия престол, Олимпий се превръща в самостоятелен управител на Италия. В Константинопол го считат за изменник и узурпатор. Отмятането на равенския екзарх има и духовно-политическа санкция: защита на ортодоксалното християнство от еретическата политика на Константинопол. През 653 г. Олимпий, който воюва срещу арабите в Сицилия, става жертва на епидемия и с неговата смърт приключва бунтът в Италия. Новият равенски екзарх Теодор Калиопа е доверено лице на Констант II. На негова страна застава и равенският архиепископ Мавър. На 15 юни войска, предвождана от екзарха Калиопа и кувикулария Теодор Пелурий, влиза във Вечния град и арестува папа Мартин I, към когото е предявено обвинение в незаконно заемане на Светия престол. Самият император, както и неговите представители в Италия, се стремят да избягват теологичните дискусии в духа на Типоса. Обвиненията срещу папата са от чисто политическо естество. След едномесечен престой в Палатинския дворец (резиденция на равенските екзарси в Рим) римският първосвещеник е отведен по море в Месина, Сицилия, a оттам със специален императорски кораб — на о. Наксос, където прекарва една година като затворник. През септември 654 г. папата е вече в Константинопол. Там е съден за държавна измяна и заточен в Херсон, на Кримския полуостров, където Максим Изповедник умира на следващата година. Впоследствие папа Мартин I е канонизиран за светец.

Подобна участ сполетява и видния богослов СВ. МАКСИМ ИЗПОВЕДНИК (ок. 580–662). Двата основни извора, които разглеждат житейския път на видния теолог, са достатъчно противоречиви. Гръцкото житие, съставено през Х в., е дело на Михаил Ексавул и е изпълнено с агиографски топоси. Според него Максим Изповедник е роден в Константинопол в семейството на знатни родители, преминава през всички етапи на класическото византийско образование, след което става първи секретар на императорската канцелария при Ираклий. Според сирийското монофизитско житие, дело на Георги от Решайна, писано още в VII в., Максим (родно име Мосхион) е роден в палестинското градче Хешвин и е син на самарянина Абна от Сихар и на персийска робиня. Бракът на самарянин със зороастрийка, при това робиня, се приема негативно в консервативна Самария и бащата на Максим е принуден да бяга с бременната си жена в Хешвин, където съпружеската двойка намира подслон у свещеника Мартирий и преминава в християнството, приемайки новите имена Теон и Мария. Още на младини Мосхион загубва родителите си и е изпратен заедно с по-малкия си брат във Великата лавра — известен манастир в Палестинската пустиня, създаден още през IV в. от св. Харитон Изповедник. Тук приема монашеското име Максим и продължава обучението си, усвоявайки монашеските правила на живот. Някъде ок. 614 г. (персийското нашествие в Сирия и Палестина) монасите от Лаврата са принудени да емигрират и към 617 г. Максим се намира вече в околностите на Константинопол, в Хризополския манастир на азиатския бряг на Босфора. Благодарение на познанството си с високопоставени личности Максим е представен на император Ираклий и става негов секретар. Годината 626, свързана с обсадата на Константинопол от авари, славяни и перси, поставя началото на скиталчеството на Максим. След кратки престои в Кипър и Крит преподобният се установява в Картаген, в манастира «Св. Йоан Мосх» — център на опозицията срещу монотелизма. Първоначално позицията на Максим спрямо монотелитското учение е умерена — приема Псефоса и решенията на Кипърския събор, както и унията в Египет. След издаването на Ектезиса под влияние на своя учител Софроний Йерусалимски преминава в лагера на крайните ортодокси, а след смъртта на Софроний (639) става техен духовен глава. Диспутът с експатриарха Пир от 645 г. завършва африканския период в живота на преподобния. След кратък престой в Сицилия и Сардиния Максим се установява в Рим, където има многобройна гръцка колония от монаси, избягали на запад след персийските и арабските нашествия и по принцип несъгласни с монотелитската политика на константинополските императори. Максим е един от главните инициатори и идеолози на Латеранския събор от 649 г. През 653 г. той пристига в Константинопол и отсяда в женския манастир «Гала Плацидия», който от VII в. е резиденция на папските апокрисиарии. Наскоро след заточването на папа Мартин I е проведен съдебен процес срещу Максим Изповедник, който също е обвинен в държавна измяна и дела, насочени срещу ойкуменическото християнско начало. Преподобният е осъден и изпратен в изгнание в тракийския гр. Виза. През 662 г. Максим отново е върнат и съден в Константинопол, наказан е с отрязване на езика и дясната ръка и е изпратен на заточение в Лазика, където скоро умира. Той е автор на съчиненията «За различните трудни места у светите Дионисий и Григорий», «Въпросоотговори към Таласий», тълкувания върху Стария завет, «Мистагогия» («Въведение в тайнствата»), «Към Теопемпт Схоластик», «Кратко разяснение в глави на спасителната Пасха на нашия Бог Христос», «Житие на пресвета Богородица» и др.

Констант II и имперската политика

През VII в. Африка, подобно на Италия, се превръща в център на сепаратистки тенденции. Картагенският екзарх проявява независимост, включително и по въпросите на вярата. В граничните райони на Картагенския екзархат се формират полузависими берберски държавици и племенни общности. Екзархът Георги проявява неподчинение спрямо централната власт и е заменен с Григорий (642), който вдига бунт през 647 г. и се обявява за независим владетел. Изпратените от императора войски завладяват Картаген, а Григорий пренася резиденцията си в Сбейтла, но е разбит от арабите, които окупират Триполитания.

Твърдата, дори жестока политика на Констант спрямо крайните ортодокси настройва срещу него населението на Константинопол. През 660 г. императорът осъжда на смърт своя брат Теодор, заподозрян в опит за завземане на властта. Освободен от ангажиментите си с арабите, през 663 г. Констант се отправя на запад към Апенинския полуостров. Дебаркирайки в Тарент, императорът и равенският екзарх започват военни действия срещу лангобардите, които първоначално се увенчават с успех. Част от Южна Италия е отвоювана за ромеите. Василевсът посещава Неапол и Рим, където е посрещнат с помпозна тържественост от папа Виталиан (657–672), който засвидетелства пред императора лоялността на Светия римски престол. Събитието прави изключително впечатление, тъй като Констант II е първият ромейски император, който посещава Вечния град след падането на Западната Римска империя в 476 г.! През 664 г. Констант II се прехвърля в Сицилия и превръща гр. Сиракуза в своя резиденция, възнамерявайки да премести тук столицата на империята. Недоволството от императора сред сенаторите и православното духовенство се предава и на най-близкото обкръжение на Констант. Той е убит в банята си през 668 г. Войската в Сицилия избира за император арменеца Мизизий, но военните сили на Равенския екзархат потушават бунта. Пред стените на Сиракуза се появява флот, командван от сина на покойния император — Константин. Мизизий е арестуван и обезглавен през 669 г.

668–685 г. Управление на КОНСТАНТИН IV ПОГОНАТ. Новият император е избран от Сената и войската заедно с двамата си братя Ираклий и Тиберий. Продължават арабските нападения по суша и море. Арабският флот завладява о. Хиос, а през 670 г. и п-в Кизик на Мраморно море — отправна база към ромейската столица. През 672 г. пада важният егейски град Смирна. Арабският халиф Муавия започва военни действия срещу Константинопол. През 674 г. столицата е блокирана по суша и море, а обсадата продължава 4 години. Съществуването на империята отново е заложено на карта. Този път Константинопол е спасен от силния ромейски флот и от едно ново изобретение, известно като «гръцки огън».

«Гръцкият огън» представлява запалителна смес от сяра, суров нефт и други съставки. Изхвърля се от специални медни тръби (сифони), които се поставят обикновено на носа на бойните кораби. Запалената смес гори и във вода, което я прави особено опасна. Съставът на «гръцкия огън» е открит от Калиник от Хелиопол (Баалбек), избягал в Константинопол след арабското нашествие в Сирия. В случая става дума за преоткриване, защото още при император Анастасий (491–518) някой си Прокъл, атинянин, измислил подобно нещо (по думите на Йоан Малала и Йоан от Никиу). Благодарение на «гръцкия огън» ромеите ликвидират арабския флот в Мраморно море. Арабите претърпяват и поражение по суша в Ликия. Така в трудните години между 674 и 678 империята успява да спре проникването на арабите в Европа.

На Балканския полуостров продължават проблемите с местното славянско население. Междувременно на дунавския лимес се появява нова опасност — БЪЛГАРИТЕ, които от 60–те години на VII в. обитават т. нар. Онгъл на север от Дунавската делта. Докато славяните са земеделско население, което, приведено в подчинение, решава до голяма степен демографския проблем на Балканите (характерен между впрочем за цяла Европа в ранното средновековие), българите са преимуществено номадски народ. Основавайки се на опита си с редица номадски нашественици, като хуни и авари, империята взема бързи мерки за противодействие. След ликвидирането на арабската опасност император Константин предприема поход по суша и море срещу новите натрапници, които опустошават териториите на юг от Дунавската делта. Походът от пролетта и лятото на 680 г. завършва с неуспех. Със сключеното примирие от 681 г. империята е принудена да признае временната, според ромеите, загуба на земите между Дунав и Стара планина. Възникването на ново, добре организирано във военнополитически аспект държавно образувание в балканските провинции на Византия стимулира изграждането на темната система в Европа. Скоро след 681 г. е образувана Темата ТРАКИЯ. Настанените в нея войски имат задачата да пазят от юг проходите на Източна и Централна Стара планина, както и подстъпите към Константинопол.

Образуването на Българската държава на Балканите е пробив в традиционната византийска политика спрямо славяните. Тенденцията за подчиняване на Славиниите и тяхното постепенно ромеизиране, прокарвана от Констант II и Константин IV, е до голяма степен затормозена. На Балканите се появява нов център, около който да гравитират славянските племена. Влизането им в пределите на Българската държава през следващите векове ги спасява от реалната опасност да бъдат ромеизирани и да загубят културната си идентичност — съдба, която сполетява славяните в Средна Гърция и Пелопонес.

Шести вселенски събор. Край на монотелитските спорове

Константин IV решава да приключи окончателно с конфликта в Църквата. Монотелизмът губи позиции както заради протестите на част от духовенството и Сената, така и поради загубата на източните провинции, населени предимно с монофизити. Монотелизмът като догма става безсмислен в една преимуществено православна среда. По инициатива на римския папа Агатон (679–681) в Константинопол започват теологични диспути, които прерастват в VI Вселенски събор. Съборът е открит на 7 ноември 680 г. в дворцовата зала Трул и продължава близо година, до септември 681 г. Провеждат се 18 сесии, в които вземат участие 174 епископи. Съборът утвърждава Халкидонската догма, а монотелизмът е обявен за ерес. Антиохийският патриарх Макарий, поддръжник на монотелизма, е анатемосан и изпратен в Рим, където пребивава като изгнаник. Монотелизмът продължава да съществува в Сирия, където в следващите десетилетия и столетия се оформят две монотелитски църкви — Маронитската и Мелкитската.

Постигнато е отдавна желаното единение в Църквата. Според византийския светоглед Държавата (Ромейската империя) и Църквата трябва да съществуват в единогласие (συμφονία), доколкото представляват земен образ на висшия Небесен ред.

Династични проблеми

Опасявайки се от възникването на опозиция, Константин Погонат заповядва да отрежат носовете на двамата му братя и съимператори — Ираклий и Тиберий, и да ги изпратят в изгнание. Римската традиция на колегиалното управление вече залязва за сметка на тенденцията към налагане на еднолична (самодържавна) власт. Обикновено императорът избира за съвладетели своите синове, които са и наследници на престола. Всички лостове на управлението обаче се съсредоточават в ръцете на старшия василевс-автократор. Събитията от края на VII и началото на VIII в., както и през следващите векове, показват, че римската идея за изборност и колегиалност е все още жива и се съпротивлява на източните (включително елинистически) самодържавни форми на управление.

Уморен от битки, политически и духовни спорове, император Константин IV умира през 685 г., едва 33–годишен. Той има съпруга — Анастасия, и двама сина — Юстиниан и Ираклий. Негов фактически наследник става 16–годишният Юстиниан, буен младеж с неуравновесен характер.

685–695 г. Първо управление на ЮСТИНИАН II. Младият император поема управлението на империята при благоприятни външнополитически обстоятелства. През 688 г. е сключен 10–годишен мир с арабския халиф Абдал-Малик, според който се разделят сферите на влияние в Армения и Иверия. Остров Кипър получава статут на кондоминиум (съвместно владение), като данъчните постъпления се разделят наполовина. Кипърската църква придобива автокефалност начело с архиепископ — статут, който притежава и до днес. При Юстиниан II се засилва политиката на етнически размествания и принудителни демографски промени. Обезлюдяването на цели области и съобразяването с политически фактори принуждават императорите да пристъпят към тези тежки и скъпоструващи мерки. Съгласно едно споразумение с арабите Юстиниан премества племето мардаити — гранично войнишко и моряшко християнско население, от Антиливан и Южна Киликия в Памфилия, Армения и на Балканския полуостров — в Епир (пристанището Никополис), Пелопонес и на о. Кефалония. Тази масова депортация оголва източните граници, разрушавайки по думите на Теофан «медната стена» между ромеи и араби. През 688–689 г. императорът предприема военна експедиция срещу Славиниите и влиза триумфално в Солун. Тридесет хиляди славяни са депортирани насила в Мала Азия, в темата Опсикион, където възниква нова славянска военна единица. По време на военни действия срещу халифата тези славяни, ръководени от някой си Небул, преминават на страната на арабите — факт, който дава на императора повод за репресии спрямо близките и съплеменниците на изменилите славяни. Една поредна депортация, този път от о. Кипър към п-в Кизик (обезлюден по време на военните действия от 674–678 г.), предизвиква протеста на халифата, който губи данъкоплатци. Военните действия се подновяват, а ромеите претърпяват тежко поражение край гр. Севастополис в Армения (691). С масовите размествания се решават едновременно няколко проблема: обезлюдените райони се заселват със земеделско население, което плаща данъци въз основа на продукцията си и изпълнява военностражеви функции, доколкото заселванията се осъществяват в гранични или застрашени вътрешни области. Понякога неблагонадеждни, склонни към бунтове и измяна етно-религиозни групи се прехвърлят от опасните гранични райони в друга, чужда за тях среда, където доброволно или принудително се поставят в услуга на централната власт. Такъв е случаят с еретиците монофизити и павликяни, които през VIII и IX в. са депортирани масово от арменския и сирийския лимес към Балканския полуостров и Италия, където са използвани в борбата срещу българи и лангобарди. Политиката на империята в това отношение следва федератската традиция от предишните векове.

Между 687 и 695 г. възниква темата Елада (Ἐλλας) в Средна Гърция. Формирането й има за цел да откъсне македонските от пелопонеските славяни и да контролира техните миграции в района.

Трулски събор

В качеството си на висш защитник на ортодоксалното християнство Юстиниан II свиква през 692 г. църковен събор в дворцовата зала Трул. Този събор си поставя задачата да обобщи и допълни решенията на последните два вселенски събора от 553 и 680–681 г., затова е известен в църковната традиция като Петошести Вселенски събор. На него се разглежда нравствено-религиозното състояние на обществото, за да се спре покварата, която цари сред бялото и черното духовенство. Приемат се норми, традиционни за Източната църква, но нехарактерни за Западната: бялото духовенство да се жени, с изключение на епископите; свещениците и монасите да носят бради; причастието да става с квасен хляб и др. Отричат се редица езически празници и ритуали, които продължават да битуват в обществото. Осъден е обичаят на Западната църква да се пости в събота. Противно на източните норми, на Запад свещениците и монасите се бръснат, причастието става с неквасен хляб и е разпространено безбрачието (т. нар. целибат) на всички нива. Папа Сергий I (687–701) отказва да приеме новите канони. Юстиниан прави опит да го арестува, но след бурни протести и бунт в Рим, Равена и областта Пентаполис императорът е принуден да се откаже от намерението си. Културно-религиозният конфликт отново прераства в политически. Трулският събор акумулира тенденциите към отчуждение между гръцкия Изток и латинския Запад, между Източната и Западната църкви!

Период на граждански размирици

При първото управление на Юстиниан II се забелязва нова активизация на димите в Константинопол, които намират подкрепа сред отделни сенаторски групировки. Срещу императора се създава силна опозиция, насочена против деспотичното му управление, неуспехите на арабския фронт и масовите депортации. При това Юстиниан II подкрепя «партията» на зелените и започва преследване нa сините, които вдигат бунт. Той е свален от престола и с отрязан нос е изпратен на заточение в Херсон, на Кримския полуостров. Сенатът, войската и димите избират за император стратега на тема Елада ЛЕОНТИЙ (695–698). Неговото управление обаче е свързано с военни неуспехи. През 697г. арабите ликвидират Картагенския екзархат — последното византийско владение в Африка. Осигурили африканския си тил, арабите нахлуват в Испания и през 771 г. ликвидират Вестготското кралство. Леонтий изпраща военноморска експедиция срещу африканските араби, но византийският флот е разбит и на връщане моряците вдигат бунт, избирайки за император друнгария на морската тема Апсимар, който управлява под името ТИБЕРИЙ III (698–705).

Заточеният в Херсон Юстиниан се опитва да си върне престола. Под заплаха от арест и екзекуция ексимператорът с отрязан нос (наречен Ринотмет) бяга при хазарите и се жени за сестрата на хазарския хаган. Константинополското правителство успява с подаръци да убеди хагана да върне беглеца. Юстиниан се озовава в двора на българския хан Тервел и с негова помощ успява да си върне престола (705). Българският владетел получава титлата кесар, която издига престижа на новата държава и фактически означава нейното признаване от страна на империята. Титлата кесар е най-високата по достойнство след тази на василевса и се дава обикновено на престолонаследника (ако той не е съимператор) или на близък сродник на императора. Даването на титлата на чужд владетел, при това езичник, се възприема отрицателно в ромейското общество — като нелегитимен акт на един вече нелегитимен, тираничен и аморален владетел, какъвто незавиден престиж си спечелва Юстиниан II във византийската имперска традиция. Самият василевс прави този пробив в ойкуменическата доктрина, притиснат от обстоятелствата и е готов да го отхвърли в момента, когато се почувства сигурен на престола. Наред с кесарската титла на българите е отстъпена областта Загора на юг от Стара планина, дадени са и многобройни подаръци.

Повторното управление на Юстиниан II (705–711) също е свързано с прояви на неговата деспотична натура. През 708 г. той организира поход срещу българите, но е разбит край Анхиало. През 711 г. изпраща наказателна морска експедиция срещу Херсон, но в Черно море флотът вдига бунт и издига за император арменеца Филипик Вардан. Юстиниан и синът му Тиберий са убити от разгневената константинополска тълпа. С тяхната смърт се слага край на Ираклиевата династия.

Новият василевс ФИЛИПИК ВАРДАН (711–713) симпатизира на зелените и е привърженик на монотелизма. Опитът му да възстанови това религиозно учение предизвиква враждебност срещу него в столицата и сред войската. Императорът намира поддръжка у арменското население, което е традиционен привърженик на монофизитизма и монотелизма. Арменската «партия» има известно влияние сред зелените в Константинопол. Българите, под предлог че отмъщават за своя съюзник Юстиниан, нахлуват в Тракия и достигат столичните крепостни стени. Изпратената срещу тях войска вдига бунт, Филипик е свален и ослепен, а на негово място димите и Сенатът избират първия секретар Артемий, който управлява под името АНАСТАСИЙИ (713–715). С идването си на власт новият император възстановява православието. Той организира военноморска експедиция със задачата да унищожи арабския флот край сирийските брегове. Войските, изпратени на о. Родос, вдигат бунт и издигат за император местен финансов чиновник — Теодосий. Анастасий-Артемий губи позиции в Константинопол и е принуден да се откаже от престола и да се оттегли в един манастир край Солун.

ТЕОДОСИЙ III (715–717) постига мир с българите в 716 г. (договорът включва и търговски клаузи), но търпи поражения от арабите в Мала Азия. Недоволен от политиката на императора, Лъв, стратег на тема Анатоликон, вдига бунт. Под натиска на войската и патриарх Герман I Лъв е пуснат в столицата и коронясан за император на 15 март 717 г.

VII в. е преломен за бъдещето на Ромейската империя. След удара, нанесен от перси, араби, славяни и българи, империята се свива в граници, които остават относително устойчиви през следващите векове. Поставят се основите на темната организация и на стратиотския институт, които променят из основи старата Диоклецианово-Константинова административна система. Властта се концентрира в ръцете на василевса-автократор и на подчинените му централни ведомства — логотезионите. Постепенно империята преминава в контраофанзива, като стабилизира малоазийския лимес с арабите и предприема контранастъпление срещу славяните на Балканския полуостров. Процесът на ромеизация е спрян единствено за тези славянски племена, които попадат в геополитическия обсег на новообразуваната Българска държава.

От старите римски институции влиянието си запазва все още Сенатът — очевиден факт по време на перманентната гражданска война в периода 695–717 г. Засилват се позициите на войската, която за разлика от периода IV–VI в. не е съставена от наемници, а се рекрутира сред местното население на темите — т. нар. стратиоти. Концентрацията на военна и цивилна власт в ръцете на темните управители — стратези и комити, повишава ефективността на техните действия, но носи със себе си нова опасност от издигане на силна темна аристокрация, военночиновническа по своя характер, а впоследствие и земеделска, която набира позиции за сметка на старата сенаторска поземлена аристокрация. Управителите на големите теми са чести претенденти за императорския престол, което предизвиква необходимостта от раздробяване на темите през следващите векове.

Засилва се значението на гръцкия елемент. Гръцкият език става официален, а владетелският институт, идеологията и титулатурата търпят явни елинистически влияния.

Славянизацията на Балканския полуостров и ударът върху икономическата инфраструктура на Мала Азия водят до упадък на късноантичния градски живот и до известна аграризация на обществото. Притокът на население — бежанци в Мала Азия и по островите, славяни на Балканския полуостров, ликвидира хроничния демографски проблем на късната Римска империя. Закрепостяването на селяни към земята и на градски жители към занаятчийските колегии и муниципиалните институции, породено от дефицита на работна ръка, в новите условия става безсмислено. След VII в. поданиците на империята са предимно свободни селяни, гръкоезични и «варвари», обитатели на полуавтономните селски общини.

«Тъмният» VII в. е изпълнен със събития, които предопределят бъдещата съдба на Византийската империя.

Иконоборчески период

Император ЛЪВ III е роден в гр. Германикия (дн. Мараш), Северна Сирия. Рожденото му име е Конон. По време на първото управление на Юстиниан II (685–695) се преселва в тракийския град Месемврия заедно с много други бежанци, напуснали родните си места в резултат на арабските нашествия. По време на второто Юстинианово управление (705–711) Лъв е вече спатарий, а при Анастасий II (713–715) — патриций и стратег на тема Анатоликон. Лъв вдига бунт срещу узурпатора Теодосий, подпомогнат от своя зет Артавасд, стратег на тема Армениакон. На 25 март 717 г. е коронясан за император. Поставя се началото на нова, т. нар. СИРИЙСКА ДИНАСТИЯ, чиито представители управляват империята до 802 г.

Новият византийски василевс е изправен пред критична ситуация, аналогична на тази от периода 674–678 г. Арабският пълководец Маслама, брат на халифа Сюлейман, навлиза в Мала Азия и превзема редица важни градове и крепости, разположени между Сарди и Пергам. Арабските войски опустошават малоазийския бряг на Мраморно море. През лятото на 717 г. Маслама преминава Хелеспонта (Дарданелите) при Абидос и блокира пътищата от византийската столица към Европа. Според арабски източници Маслама командва 180 000–на армия и огромен за времето си флот от 2500 кораба. За пореден път съществуването на империята е поставено на карта. В чисто провиденциален план войната се възприема като сблъсък на две религии — християнството и исляма. Лъв III организира блестяща военна кампания срещу армиите на Маслама и с помощта на «гръцкия огън» успява да разгроми вражеския флот. Голямо значение за византийската победа има бягството на египетските моряци-християни, които дават пълна информация за военната тактика и за намеренията на арабите. Тежката зима и чумната епидемия са пагубни за арабската войска. Освен това българският владетел Тервел изпраща армия в помощ на ромеите, която избива ок. 20 000 араби и усложнява допълнително положението на арабските войски. Войските от тема Опсикион побеждават арабите във Витиния. През август 717 г. силно редуцираният арабски флот е принуден да снеме обсадата. На връщане буря ликвидира остатъците от флота и в Сирия се завръщат само 5 кораба! Според арабски извори броят на загиналите е над 500 000 души. Катастрофата край Константинопол променя изцяло военнополитическата стратегия на халифата. Целта на арабските пълководци вече не е столицата на империята (задача, завещана от пророка Мохамед), а Мала Азия и богатите средиземноморски острови. Военните действия между араби и ромеи продължават, но с изключение на няколкото важни офанзиви през следващите векове, те се ограничават до перманентни ежегодни погранични конфликти. През 726 г. Маслама превзема Кесария Кападокийска, но друг арабски пълководец — Муавия, е отблъснат от Никея. През 740 г. Сюлейман организира 100 000–на военна експедиция срещу Византия, но е разбит от Лъв III при малоазийското градче Акроинон. Ромейската империя е във военен съюз с хазарите, които воюват с арабите в Кавказ. Кавказките проходи са изключително важни за империята и тя се стреми да поддържа приятелски и съюзнически отношения с народите, които обитават земите на север и на юг от Кавказ, и с държавните образувания, които се формират в този стратегически за Византия ареал. Тази геополитическа стратегия определя добрите отношения на ромейските императори с Велика Стара България на Кубрат, с Хазарския хаганат, с грузинските и арменските княжества. За да укрепи съюза си с хазарите, Лъв III предприема крайна, според ромейската владетелска идеология, стъпка — жени 14–годишния си син и съимператор Константин за хазарска принцеса, която след кръщението приема името Ирина (733).

Между 717 и 719 г. Лъв III е принуден да се справи с два бунта. По време на арабската блокада на Константинопол (717) Сергий, стратег на тема Сицилия, прави опит да наложи за император свое протеже — някой си Тиберий. През 719 г. вдига бунт пълководецът Никита Ксилинит, който се опитва да възстанови на престола сваления Анастасий (II). Бунтовниците влизат в съюз с българския хан Тервел, но след преминаването му на страната на императора бунтът е потушен. Апетитите на темните управители към властта и големите пълномощия, които те съсредоточават в ръцете си, са причина Лъв III да пристъпи към разделяне на големите теми. Западната част на старата тема Анатоликон е отделена в самостоятелна военноадминистративна единица — темата ТРАКЕЗИОН, наречена така по името на военните части от Тракия, които са разквартирувани в темата. Прехвърлянето на ромейски войски от Европа в Мала Азия е показателно за характера на арабската опасност и за вниманието, което Сирийската династия отделя на малоазийските владения на империята и на граничния пояс с арабския свят. Отново по времето на Лъв III морската тема на Карависианците е разделена на две части: тема КИВИРЕЙОТОН (Южното Малоазийско крайбрежие) и друнгарият ЕГЕОС ПЕЛАСГОС.

Начало на иконоборската политика

Началото на иконоборската политика се свързва с името на Лъв III. Иконоборството е сложно явление и не може да получи еднозначно определение. Въпросът за почитането на икони и мощи не е уреден с догматична категоричност от ранните богослови и патристи. Един събор, проведен в Елвира (Испания) през IV в., забранява изобразяването на Христос, Богородица и светците по друг начин, освен символично. Видният идеолог на византийската ойкуменическа идея Евсевий Кесарийски в писмо до Констанция, сестра на император Константин Велики, определя като невъзможно и незадоволително живописното изобразяване на Христос. По отношение на забраната на божествените и богочовешките изображения ранното християнство търпи влиянието на иудаизма — религия, дълбоко аиконична по своя характер. Отговорът на въпроса «за» или «против» иконите вълнува източните духовници и теолози в периода IV–VIII в. Лъв III поставя началото на своята иконоборска политика през 726 г., когато, по думите на Теофан, започва да говори срещу иконите. Повод за въвеждане на иконоборската политика става избухването на вулкан на о. Хиерия в Егейско море — израз на Божия гняв. Първоначално Лъв III намира привърженици и съветници сред част от малоазийското духовенство. Такъв е случаят с Теодосий, архиепископ на Ефес, син на император Тиберий III Апсимар (698–705) и съветник на василевса. Иконоборци по убеждение са Тома, епископ на Клавдиопол, и Константин, епископ на Наколеа. В периода IV–VII в. почитането на иконите и светите мощи до голяма степен наподобява идолопоклонство. Донякъде този факт може да се обясни с езическите архетипи, които продължават да битуват сред обикновеното население, слабо грамотно или неграмотно, приело християнството само външно. Писмото на император Михаил II (820–829) до Людовик Благочестиви представя документална картина на суеверие и езически вярвания. В него византийският василевс защитава принципите на своята иконоборска политика. В писмото се казва: «... Мнозина от църковните люде и от миряните са се отметнали от апостолските предания и отеческите постановления и са станали виновници за лоши нововъведения: поставят в храмовете икони със запалени пред тях свещи и им струват покаяние както на честното и животворно дърво; с пеене на псалми и с молитви просят от иконите помощ; мнозина възлагат кърпи върху тези икони и ги вземат за кръстници на децата си при Светото кръщение. От желаещите да се замонашат мнозина предпочитат да предадат косите си не на духовни лица, както е по обичай, а да ги слагат на иконите. Някои свещеници и клирици настъргват бои от иконите, смесват ги с причастието и дават тази смес на желаещите вместо комка. Други възлагат тялото Христово върху образите и оттук се приобщават към светите тайнства. Някои, като презират храмовете Божии, натъкмяват в частни къщи олтари от икони и на тях извършват светите тайнства.»

Голям размах получава култът към мощите на светии, с които се върти истинска търговия. На много места култът към християнските светци се свързва със стари местни култови образи и обичаи в характерна криптоезическа симбиоза. През VI–VII в. нараства броят на манастирите — центрове на производството на икони и свети утвари и цел за желаещите да се замонашат. Иконоборството възниква като реакция срещу всички тези явления в обществото. Идейните възгледи и действията на иконоборците са изложени в съчиненията на техните противници, което придава на информацията голяма доза субективност и пристрастност. Негативизмът във византийската историография по отношение на императорите-иконоборци води до тенденцията да се пренебрегват техните заслуги, военни успехи и лични качества. Иконоборците застават срещу 82–ри канон на Трулския събор (692), според който Христос трябва да се изобразява като млад мъж. В своята критика срещу божествените изображения те се основават на старозаветната традиция, която счита изобразяването на Бога за кощунство. Спорен е въпросът дали византийското иконоборство изпитва влияние от различни учения и религиозни системи. Ислямът, следвайки строго Стария завет, отрича подобни изображения. Арабският халиф Йезид II (720–724) заповядва да се махнат всички човешки изображения от църкви и джамии. Според арабски извор халифът е подтикнат към тази стъпка от един иудей от Тивериада — Тесараконтапехис (букв. четиридесет лакътя), съветник на Лъв III. Ромейският император следва традиционната византийска политика срещу иудаизма и ересите (манихейство, павликянство, монтанизъм), за които в Еклогата се предвижда смъртно наказание. Арабите-мюсюлмани са традиционни и най-опасни врагове на империята и възприемането на духовна и политическа доктрина от тях е опасно, още повече че традиционното обвинение на иконопочитателите срещу иконоборците е саракинофрон (σαρακηνόφρων, мислещи като арабите). Без да се отхвърля категорично мюсюлманското влияние, най-важен в случая е произходът на императора. Израснал на Изток и повлиян от монофизитите, а косвено (до голяма степен несъзнателно) — и от павликяните, Лъв III смята иконопочитанието за идолопоклонство и е отрицателно настроен към суеверията, свързани с мощите на светци и други реликви. В източните провинции на империята се създава специфичен духовен климат, който попива в себе си заложената в Стария завет семитска ригоричност, иранските дуалистични вярвания (основа на павликянството) и мистицизма на източната гръко- и семитоезична философия и теология. Тези три компонента, споени здраво, формират специфичния ориенталско-християнски манталитет. Показателен е фактът, че императорът намира поддръжници сред духовенството, армията и обикновеното население в Мала Азия. В Константинопол и европейските части на империята по принцип са отрицателно настроени спрямо провежданата иконоборска политика. Лъв III е принуден да затвори Висшата школа в Константинопол, защото не намира сред преподавателите поддръжници на своята кауза. Няколко държавни служители и офицери са убити от константинополската тълпа при опит да свалят иконата на Христос от Бронзовата врama (Халки) на Големия дворец. Особено ревностни привърженици на иконопочитанието са жените, което може да се обясни с техния манталитет. В темата Елада и на егейските острови избухва бунт в защита на иконопочитанието. Въстаниците издигат за император някой си Козма. Флотът на самозванеца е разбит в Мраморно море на 18 април 727 г., а самият Козма е обезглавен.

Сред духовенството съществуват настроения срещу иконите, но то не е единно по този въпрос. Иконоборството като нагласа е характерно и за част от интелектуалния елит във Византия. Иконоборците обвиняват иконопочитателите в идолопоклонство (паганизъм) и несторианство, защото разделянето на Христовата природа на две лица и изобразяването на човешкото лице се възприемат като рецидив на несторианската ерес, която отделя голямо внимание на човешката природа у Христос. Според Халкидонската догма Христос има две природи (φύσεις), слети в едно лице (πρόσωπον). Иконопочитателите пък обвиняват иконоборците в монофизитизъм, тъй като според тях неразделянето на двете природи означава признаване само на едната — Божествената. Иконоборците са обвинявани във връзки с «Мохамедовата ерес» (исляма). Срещу политиката на Лъв III се обявява римският папа Григорий II (715–731), който дори задържа данъците, изплащани от Италия, които би трябвало да бъдат прехвърлени в Константинопол. Протестите в Италия прерастват в бунт — нова проява на чувството за собствена идентичност на латинизма срещу елинизма! Лоялният към василевса равенски екзарх Павел е убит. Бунтът затихва едва след авторитетната намеса на римския папа. Новият равенски екзарх Евтихий сключва превантивен съюз с лангобардския крал Лиутпранд и само официално заявената от римския първосвещеник лоялност спасява неговия престол. Папата дори благославя действията на Евтихий срещу самозванеца Петазий, който се представя за бившия император Тиберий III. Нов конфликт в отношенията между Константинопол и Рим започва през януари 730 г., когато императорът свиква силентион (съвет на най-висшите светски и духовни лица), който официално отрича почитането на иконите и принуждава патриарх Герман I, който не е несъгласен с действията на василевса, да се оттегли. За константинополски патриарх е избран Анастасий. Папата не признава новия избор и отрича правото на императора да се меси в делата на църквата. Противно на папските претенции, в писмо до римския първосвещеник император Лъв се обявява за «цар и жрец» (βασιλευς καὶ ἱερεὺς), следвайки теократизма, заложен в Евсевиево-Константиновата доктрина. Новият папа — Григорий III (731–741), свиква в Рим синод, който отлъчва от Църквата всички иконоборци, включително императора и константинополския патриарх. Лъв III отговаря на предизвикателството изключително остро. Срещу италианските владения на империята е изпратен флот, командван от Манес, стратег на морската тема Кивирейотон. Флотът е унищожен от буря в Адриатическо море (732). Лъв III увеличава данъците на Италия и Сицилия и конфискува папските владения (патримониума на св. Петър и св. Павел). Ок. 733 г. църквите на Калабрия и Сицилия, както и диоцезите Дакия и Македония (вкл. континентална Гърция и о. Крит), са поставени под юрисдикцията на константинополския патриарх. Това действие на императора има важни последствия в бъдеще. Църковната юрисдикция над старата префектура Илирик става традиционен източник на конфликти между Рим и Константинопол. Във Византия все по-ясно се налага възгледът, че териториите, подчинени на василевса, трябва да се намират под юрисдикцията на цариградския патриарх — цезаропапистка по своя характер идея, която свързва Държава и Църква в неразделен съюз. Териториите на Балканския полуостров, подчинени до началото на VIII в. на римския престол, през следващите векове преминават в орбитата на източното православие.

Императорите-иконоборци са принудени да предприемат мерки срещу монашеството, от чиито среди се формира «партията» на т. нар. зилоти — крайни и фанатични привърженици на иконопочитанието. Конфискацията на манастирски и църковни имоти за задоволяване нуждите на войската ясно показва загрижеността на императорите от Сирийската династия, които предпочитат да имат военни и данъкоплатци вместо размирни монаси. Теологическият проблем се превръща и в икономически. Императорите-иконоборци действат срещу устоите на иконопочитанието (на първо място манастирите), удовлетворявайки военната прослойка (стратиотите). Въпреки преплитането на интересите на различни прослойки, иконоборството не губи теологическия си характер. То е израз на специфичния манталитет, характерен за част от населението на империята през VII–IX в.духовниците и теолозите, критикуващи идолопоклонническото отношение към иконите и светите мощи, крайните «антиезичници» и военната прослойка, особено в източните провинции.

В чисто философски план иконопочитателите поддържат тезата, че иконата представя човешкия образ, а символизира божествения. Не се почита самата икона, а символът, който тя пресъздава. Така те отговарят на иконоборците, които приемат, че единственото докосване до божественото се осъществява при акта на Евхаристията (Светото причастие). Проблемът до голяма степен е символично-семиотичен и засяга съотношението между предмет и идея: дали когато рисува нещо или говори за нещо, човек се докосва до него или само до идеята за него. Това е проблем, който вълнува мислителите от Платон до съвременните семиотици и феноменалисти.

Един от най-активните поддръжници на иконопочитанието е ЙОАН ДАМАСКИН. Роден е в Дамаск през втората половина на VII в., а рожденото му име е Мансур («победител» на сирийски). Син е на някой си Сергий (Ибн Серджун на арабски), който служи като финансов чиновник в двора на арабските халифи. Йоан Мансур наследява баща си на тази длъжност, факт, показателен за толерантното отношение към християните, които успяват да се издигнат на високи постове в двора на мюсюлманските халифи. Той е ученик на Козма Маюмски. След конфликт в двореца Йоан се оттегля в манастирския комплекс «Св. Сава» в Палестина, където се отдава на аскетичен живот и интелектуални занимания. Умира ок. 749 г. Най-известното съчинение на Йоан Дамаскин е «Извор на знанието», посветено на Козма Маюмски. Трудът се състои от три части: в първата авторът прави обстоен анализ на редица философски и богословски понятия, следвайки предимно Аристотел и неоплатониците; втората част е посветена на ересите — кратко изложение на 103 еретически учения и течения; третата част е озаглавена «Точно изложение на православната вяра» и представлява опит за систематизация на ортодоксалното богословие. Следват три слова против иконоборците, писани в периода 726–730 г., слово против якобитите и редица църковни песнопения (канони), влезли в съставения по-късно сборник «Октоих». Йоан Дамаскин е признат богословски авторитет за източноправославните християни, а според източната църковна традиция с него завършва класическата християнска патристика, чието начало поставят Атанасий Александрийски и кападокийските Отци. През 1150 г. «Точното изложение» е преведено на латински език по нареждане на папа Евгений III и така Йоан Дамаскин става достъпен за католическия Запад. Отговаряйки на нападките на иконоборците, Дамаскин създава една стройна теория на образа. Според него функциите на образа са пет: 1. Дидактическо-информативна — запознаване с основните събития и идеи от Стария и Новия завет; 2. Коммеморативна (припомняща); 3. Декоративна — проява на чиста естетика; 4. Анагогическа — светият образ въздига, той е носител на възвишеното (ὁ ὑψηλός); 5. Харизматична — от гръцката дума харис (χάρις), която означава ‘благодат’. Според Дамаскин в иконата се почита не материалът (дърво или мозайка), а образът, като адресат на благоговението е самият архетип — Божественото.

Законодателство на Сирийската династия

През 726 г. от императорската канцелария излиза сборник със закони, известен като ЕКЛОГА (Ἐκλογή τῶν νόμων — Избрано от законите). Новият правен сборник не отменя Юстиниановото законодателство, но го променя в зависимост от настъпилите значителни изменения в ромейското общество. Сборникът се състои от 18 титула (глави). В Еклогата отсъства старото римско делене на правото, засягат се отделни проблеми от обикновения живот, брака, покупката, емфитевзиса, статута на робите, отношенията между свободните общинници, отговаря се на конкретни ежедневни ситуации, при това на един достъпен език. В документа се забелязва тенденция към заместване на класическото римско право с елинистически норми и обичаи. Старият римски принцип за собственост върху земята — Superficies solo cedit (неразделимост между земята и всичко, което съществува върху нея), е заменен с източния обичай за разделяне на собствеността върху земята (антитопия) от собствеността върху дървета (дендроктизия) и постройки, намиращи се на същия участък. Изчезват характерните за Юстиниановото законодателство колони. Направени са промени в семейното право, жената вече заема по-високо положение в обществото. При сключването на брак се изисква съгласието на двете страни, а собствеността им се смята за обща; действието на старото римско бащино право (patria potestas) е значително отслабено; никъде не се споменава за конкубинат. Строгостта и относителното равноправие в семейството са следствие от влиянието на християнския светоглед върху византийското законодателство. Забележителна е тенденцията за замяна на част от смъртните наказания (твърде често срещани в Юстиниановите законници) с членовредителни. Въвеждането на този тип наказания (отрязване на ръце, уши, нос, език, избождане на очите, скопяване) е следствие от прякото влияние на Изтока върху византийската наказателна система и въпреки «варварския» си характер (от позицията на съвременния човек) те са крачка напред към хуманизиране на правото в сравнение с класическите римски наказателни принципи. Прилагането на този тип наказания зачестява от началото на VII в. Само един преглед на междуособните борби и дворцовите интриги в Константинопол е достатъчен, за да се онагледи тази прогресираща тенденция. Такъв е случаят с Мартина, на която отрязват езика, с Тиберий и Ираклий, братя на Константин IV Погонат, с Максим Изповедник и император Юстиниан II, получил характерния прякор Ринотмет (Безносия). Дори само това източно проникване в римското право говори за пътищата на развитие на една «ориентализираща» се вече империя.

Друг важен законов сборник, отнасян към VIII в., е ЗЕМЕДЕЛСКИЯТ ЗАКОН (Νόμος Γεωργικός). Той пресъздава един преходен етап — няма колони и парици, старите форми на зависимост и закрепостяване отстъпват пред едно общество на дребни държатели и земевладелци. Мнозина изследователи смятат, че законът се отнася за определен район, населен с компактно славянско население, и представя една славянска действителност. Успоредно с Еклогата и Земеделския закон са издадени още няколко законови сборника, които имат допълващ характер: ВОЕННИЯТ ЗАКОН, който включва 41 статии; т. нар. МОЙСЕЕВ ЗАКОН, съдържащ 70 откъса-извлечения от Стария завет, включително Десетте Божи заповеди; МОРСКИЯТ ЗАКОН, известен още като Родоски (Lex Rhodia). Мнозина изследователи смятат, че Родоският закон възниква още през VII в. Съставен е от 3 части и представлява компилация между Юстиниановите Дигести (Digestae) и традиционното гръцко морско право.

По дух законодателството от VII–VIII в. е повече гръцко, отколкото римско, доколкото пресъздава реалностите на елинизирана Мала Азия и славянизирания Балкански полуостров. Тенденцията от IX в. нататък е Еклогата и съпътстващите я закони да бъдат отново «ромеизирани», доближени по смисъл и звучене до Юстиниановото право.

Лъв III умира на 18 юни 741 г. Наследен е от сина си Константин, съимператор от 720 г.

741–775 г. Управление на КОНСТАНТИН V. В историографията, симпатизираща на иконопочитателите, личността на този император е представена изключително тенденциозно. Не му е спестен и прякорът Копроним. Въпреки всички отрицателни оценки, Константин V е знаменит пълководец и администратор, популярен сред значителна част от населението на Византия, особено в Мала Азия. Василевсът управлява с твърда ръка, отчитайки интересите на основната част от своите поданици. Иконопочитателската историографска традиция е склонна да подценява безспорните му военнополитически успехи срещу араби и българи. Още в началото на неговото управление стратегът Артавасд, стар боен другар на Лъв, арменец по произход, вдига бунт. С помощта на военни поделения от темите Армениакон и Опсикион Артавасд влиза в Константинопол. Бунтовникът се обявява за възстановяване на иконопочитанието и е подкрепен от константинополския патриарх Анастасий. Константин V, който се намира с войските си във Фригия, разбива бунтовниците и на 2 ноември 743 г. влиза триумфално в столицата. Узурпаторът и двамата му сина са ослепени публично на Хиподрома. Патриарх Анастасий е бичуван публично, развеждан е на магаре из Константинопол, след което е оставен да продължи патриаршестването си. Отчитайки опасността от съсредоточаване на прекомерна власт в ръцете на стратезите, Константин V разделя темата Опсикион на две, като от източната й част създава новата тема ВУКЕЛАРИОН. За да спре тенденцията към етнополитическо обособяване в армията, императорът разбива военните единици, формирани във всяка тема въз основа на определен етнически субстрат, и слива военните поделения от различните теми в по-големи бойни единици, които използва в походите си срещу араби и българи. Константин V използва размириците в Арабския халифат и преместването на столицата му на изток — от Дамаск в Багдад, за да започне военни кампании срещу арабите. През 746 г. ромеите завладяват Долихе и Германикия, родно място на Лъв III и на династията. През 747 г. ромейският флот нанася поражение на арабския край о. Кипър. От 1000 арабски бойни кораба се спасяват само три. През 751–752 г. императорът провежда военна кампания в Армения, като превзема и разрушава градовете Мелитене и Теодосиопол. Константин V продължава традицията на своите предходници, провеждайки насилствени етнодемографски депортации и размествания. За да разреди иконопочитателското население в Тракия, императорът прехвърля там големи групи сирийци-монофизити от Германикия и Долихе (746) и арменци-павликяни от Мелитене и Теодосиопол (755). Това войнишко население изпълнява и важни военностратегически функции, превръщайки се в бариера срещу българската заплаха от север. Същевременно новозаселените носят традициите на иконоборството и на източния дуализъм, които тепърва получават разпространение в балканските провинции на империята. През 745 г. Константинопол е обезлюден след епидемия от бубонна чума. През следващите 746–747 г. Константин V прехвърля в града население от континентална Елада и егейските острови, като подсилва по този начин гръцкия елемент в столицата и поставя под прекия контрол на централната власт едно фанатично вярно на иконопочитанието население.

Въпреки някои поражения — край р. Мелас (759–760), при Лаодикея Катакекавмене (770) и Сике (771), империята преминава в настъпление срещу арабите. Константин V се намесва и в политическия живот на Българската държава, раздирана от вътрешни междуособици и честа смяна на владетелите. През 755 г. българите на хан Кормесий достигат Дългата стена (на 40 км от Константинопол), но са отблъснати. На следващата 756 г. императорът преминава в настъпление по суша и море. При крепостта Маркели българите претърпяват тежко поражение. До смъртта си императорът организира девет похода срещу Българската държава, но не успява да я ликвидира. Обикновено походите са организирани по един и същ начин: по суша — през Тракия към източните старопланински проходи, и по море — към устието на р. Дунав. Следващата военна експедиция от 758 г. е насочена срещу славяните в Македония, съюзници на българските ханове. През 759 г. византийската войска е разбита в прохода Верегава от българския хан Винех. Въпреки постигнатата победа, ханът предлага на императора мир. Политиката на рода Укил води до замяната му с рода Угаин. Новият български хан Телец подновява агресивните действия срещу империята. В отговор Константин V организира поредния поход. Ромейски флот от 800 бойни кораба с 9600 конници на бордовете се отправя към устието на Дунав, а императорът потегля начело на огромна армия към пограничните крепости в Тракия. На 30 юни 763 г. в равнината край АНХИАЛО (дн. Поморие) българите претърпяват тежко поражение. Пленените в сражението българи и славяни са избити в Константинопол от разярената тълпа. Византийско-българските войни активизират славянското население на Балканите. Българите се опитват било чрез установяване на съюзнически отношения, било чрез сила да привлекат славянските племена към себе си, да установят над тях контрол и да ги използват за ликвидиране на византийските позиции на полуострова. Империята е изправена пред трудната задача да брани своите територии от българите и същевременно, намесвайки се в българо-славянските отношения, да ги неутрализира. Неподчинение демонстрират и славянските племена, които обитават своите Славинии, инкорпорирани здраво във византийския териториален и държавноадминистративен организъм.

Константин V продължава и дори засилва иконоборската политика на своя баща. През 754 г. императорът свиква църковен събор в двореца ХИЕРИЯ на азиатския бряг на Босфора. Съборът е председателстван от Теодосий Ефески и Пастилас, епископ на Перге. Присъстват 338 епископи, но нито един патриарх. Съборът е открит на 10 февруари и продължава до 8 август. Приет е т. нар. ХОРОСдогматично решение срещу иконопочитанието. В него са забранени почитането, падането ничком (проскинезис) и производството на икони. В документа са заложени всички философски и теологически принципи на иконоборството. Иконопочитателите са обявени за идолопоклонници и еретици (несториани). Хоросът конституира правото на императорите да се месят в проблемите на Църквата и вярата, обявявайки ги за равни на апостолите (ἰσαπόστολοι). Решенията на събора в Хиерия са последвани от редица действия на императора и неговото обкръжение, налагащи новите догми в практиката. Редица духовници и монаси, отказали да приемат иконоборческите принципи, са свалени от катедрите си или заточени. Иконоборската политика на Константин се активизира особено след излизането на една новела през 765 г., в която под прицел са най-вече монасите, най-активните привърженици на иконопочитанието. С особена строгост се отличава стратегът на тема Тракезион — Михаил Лаханодракон, който прилага спрямо иконопочитателите телесни и дори смъртни наказания. През август 766 г. монаси от константинополските манастири са принудени да дефилират на Хиподрома с леки жени под ръка. Изворите, в които личи отрицателно отношение към императора (Теофан, патриарх Никифор, жития на т. нар. «нови светци»), споменават, че Константин V превръща манастирите в казарми и конюшни. Унищожени са множество произведения на източнохристиянското иконографско изкуство. Според изворите Константин V стига до крайности, отричайки харизматичната мисия и същност на Богородица и светиите. Заради крайната си иконоборска политика императорът влиза в конфликт с константинополските патриарси. Избраният на събора в Хиерия патриарх Константин е заменен през 766 г. с Никита, славянин по произход. Крайностите в политиката обаче не пречат на Константин V да е ревностен християнин и дори да строи църкви. Развива се нов тип изкуство, а на мястото на забранените икони се появяват изображения на императора и неговите воини, на кочияши и артисти от Хиподрома, на животни, растения и геометрични мотиви. За съжаление тези образци на иконоборското изкуство са унищожени от бъдещите поколения иконопочитатели вследствие на религиозната им ревност, но може да се предполага едно възраждане на елинистическата и римската пластична традиция, обогатена с източни мотиви и маниери на изобразяване.

Константин V и Италия

Императорът поддържа добри отношения с папа Захарий (741–752), който е грък по произход. Мащабните кампании на Константин V срещу арабите и българите обаче не му позволяват да отдели достатъчно внимание и войски за Италия. През 750 г. лангобардският крал Айстулф окупира ромейските владения в Северна Италия, а през 751 г. превзема Равена и слага край на Равенския екзархат. Владенията на империята се ограничават до Южна Италия (Кампания, Калабрия, Апулия), Сицилия и Венеция на север. Наследникът на Захарий — папа Стефан II (752–757), преговаря от името на императора с лангобардския крал Айстулф в Павия в присъствието на византийския пратеник Йоан Силенциарий (ноември 753 г.). Неуспешният резултат от преговорите принуждава Папството и империята да се обърнат към силен съюзник — Франкското кралство, управлявано от майордома Пипин Къси. Изпълнявайки императорската поръчка, на 6 януари 754 г. Стефан II влиза във франкска територия, коронясва Пипин и синовете му Карл и Карломан и им дава почетния титул patricii Romanorium (римски патриции). Чрез папската мисия Византия се опитва да си осигури съюзник срещу лангобардите, които заплашват и Рим. Франките завладяват Пентаполис и Равена, но ги предават не на империята, а на папата като негов patrimonium. Така се формира идеята за Папска държава в Северна и Средна Италия, образувана върху патримониалните владения на св. Петър и св. Павел. Според папската традиция правото върху тези владения е потвърдено от Карл Велики. През втората половина на VIII в. или в началото на IX в. е изработен фалшификат, т. нар. Donatio Constantini, според който император Карл Велики завещава на папа Силвестър I тези владения заедно с властта над Рим, западните предели на империята и целия християнски свят. Протестите на византийските пратеници (756) срещу действията на Пипин нямат никакъв ефект. Константин V се опитва да изглади противоречията, като предлага брачен съюз между сина си Лъв и дъщерята на Пипин Гизела. И бракът, и съюзът са осуетени. Папството намира нов силен съюзник на Запад. Римският синод от 765 г. отрича иконоборството. При избора на папа Адриан I (772–795) за последен път в изборните документи се споменава името на константинополския император. Търсейки баланс на силите, Константин V се опитва да привлече за свои съюзници лангобардите, врагове на франките и на Папството едновременно. Ликвидирането на Лангобардското кралство от младия Карл Велики през 774 г. осуетява и този опит за намеса на византийския василевс в делата на Северна и Средна Италия, която все повече се отдалечава от империята на ромеите. Причините за отделянето са няколко: 1. Италия е далече от Константинопол и императорът, зает с отбраната на малоазийските си провинции на изток и със защитата на Константинопол и Тракия от българи и славяни, е в невъзможност да изпрати войски там; 2. Папското желание за самостоятелност и нарасналият папски авторитет в латиноезичния свят; 3. Дълбоко вкоренените културно-езикови различия между елинския Изток и латинския Запад!

14 септември 775 г. По време на поредния си девети поход срещу българите Константин V умира от апоплектичен удар.

775–780 г. Управление на ЛЪВ IV, син на Константин V и на хазарка, получила в Константинопол християнското име Ирина. Под влиянието на своята съпруга, също Ирина, атинянка по произход, новият император смекчава иконоборската политика на баща си и дори прави известни реверанси на монашеската «партия». Укротен е до известна степен експанзивният характер на ромейската външна политика. Подобно на баща си Лъв IV се радва на популярност сред константинополското население и войската. През 776 г. той обявява за съимператор малкия си син Константин. За да узакони този акт, Лъв IV свиква на Хиподрома представители на Сената, на темите, на константинополската войска, на димите и на занаятчийските колегии и получава от тях клетва за вярност. Импозантният събор изразява стремежа на василевса да осигури властта за сина си, въвеждайки династичността и майоратния принцип. На това решение на императора се противопоставят неговите братя. Лъв е син на Константин V от първия му брак с хазарката Ирина. От втория (с Мария) и от третия си брак (с Евдокия) старият император има още няколко сина. На полубратята си Никифор и Христофор Лъв дава титлата кесар, а на останалите — Никита, Антим и Евдоким — титлата новилисим. През 776 г. императорът е принуден да потуши бунта на кесаря Никифор, който е заточен. През същата година арабите навлизат в Мала Азия и превземат Анкира, но през 778 г. следва контраофанзива и гр. Германикия пада отново в ромейски ръце. Лъв IV прекратява агресивната политика на Константин V срещу българите. През 777 г. в Константинопол пристига изгоненият от България хан Телериг, който е женен за братовчедка на императрицата, получава титлата «патрикий» и (след кръщение) християнското име Теофилакт. Лъв IV обаче не се възползва от междуособиците в България, където вече се забелязва тенденция към стабилизиране. След успешни военни действия срещу арабите извън границите на Византия той заселва сирийци-павликяни в Тракия. В последната година от своя живот Лъв IV възстановява гоненията срещу иконопочитателите под влияние на новия константинополски патриарх Павел Кипърски (780–784), както и вследствие на конфликта си с императрицата, която показва видими предпочитания към иконопочитателите и монашеската «партия».

Лъв IV умира на 8 септември 780 г. едва 30–годишен и оставя за наследник сина си Константин, а съпругата му Ирина става регентка.

780–797 г. Управление на КОНСТАНТИН VI и ИРИНА. На практика управлението преминава в ръцете на Ирина, властна и честолюбива атинянка. Още в началото тя си поставя за цел да възстанови иконопочитанието в империята. Известното пренебрегване на военните теми в Мала Азия, традиционно привързани към иконоборството, дава скоро своите отрицателни резултати. През 781–782 г. арабите, предвождани от Харун ар-Рашид, син на халифа ал Махди, преминават граничния проход Адата в Киликия и за кратко време достигат Хризополис, на малоазийския бряг на Босфора. Империята се спасява благодарение на обещан огромен трибут от 70 000 номизми годишно. Успехът на арабите е улеснен от предателството на арменеца Тацат, стратег на Вукеларион и иконоборец, който се обявява срещу политиката на Ирина и на нейния фаворит Ставракий — патрикий и логотет на дрома. Управляващите в Константинопол обръщат по-голямо внимание на балканските провинции. През 783 г. Ставракий организира военна експедиция срещу Славиниите в Елада. Формирана е темата ПЕЛОПОНЕС с главен град Патрас. През май 784 г. Ирина организира демонстративен поход срещу българите. До военни действия не се стига. Единственият резултат от похода е възстановяването на крепостните стени на Анхиало (дн. Поморие) и Верея (дн. Стара Загора). Следвайки традициите на старите римски императори, Ирина кръщава гр. Верея на свое име — Иринополис. Срещу императрицата и Ставракий застават и други представители на военното съсловие. Още през 780 г. стратегът на Сицилия Елпидий организира бунт и се обявява за василевс. През 782 г. бунтът е потушен, а Елпидий бяга в арабска Северна Армения, където е коронясан от арабите за «владетел на римляните»! През 780 г. отново вдига бунт кесарят Никифор, който претендира за пряко участие във властта. На негова страна застават и другите синове на Константин V. Бунтът е потушен, а чичовците на малолетния Константин VI са подстригани за свещеници и принудени да раздават Свето причастие на Рождество Христово през 780 г., изразявайки публично отказ от претенциите си за императорската власт.

Седми вселенски събор

През 784 г. за константинополски патриарх е назначен Таразий, дотогава светско лице и доверен човек на Ирина. След като получава съгласието на останалите патриарси, императрицата пристъпва към заветната цел на своя живот. На 31 юли 786 г. е свикан събор в храма «Св. София», но протестите на константинополското население, сред което популярността на Константин V е все още голяма, и на темните войски, съсредоточени в столицата, осуетяват провеждането му. Правителството организира изтеглянето на темните войски в Мала Азия под предлог за поредна военна експедиция срещу арабите. Във Витиния войската е разформирована и заменена от верните на Ирина тракийски военни части. На 24 септември 787 г. съборът е открит в църквата «Св. София» в Никея и остава известен в църковната традиция като Седми Вселенски, или Втори Никейски събор. Разискванията, разпределени в 8 сесии, продължават до 13 септември. В чисто теологически план дискусиите в защита на иконите следват тълкуванията на св. Йоан Дамаскин. На събора се приема, че иконата (образът) е субстанциално различна от своя архетип (Божественото). Докато Божественото изисква отдаване (латрия), иконата изисква единствено почит (тими). Към функционалните доводи на св. Йоан Дамаскин в полза на иконите се изтъкват още два: психологическият, свързан с дидактическата функция на образа и изразяващ съпреживяване, и догматичният — Бог наистина се е вселил в Христа, като е обвил Логоса в човешка плът, която е принципно изобразима. Разискванията на събора относно характера на образа (είδος) и символа (σύμβολος), иконично-семиотични по своя характер, продължават и през следващите десетилетия. На събора се приема, че «... както повествованието се изразява чрез буквите, така в живописта се изразява чрез краските», т. е. поставя се равенство между речевото и пластичното изображения — свидетелство за развита знакова система на мислене, пресъздаваща като сравними различните знаци, формиращи символи. Книгите и живописното изображение се третират като равнопоставени «чувствени символи», откъдето произлиза и характерната симбиоза между рисунка (миниатюра, заглавни букви), текст и съдържание в средновековната книга. Психологическият ефект от изображенията се обсъжда нашироко в Никея. Създава се и нов канон, който съчетава експресионизма с мистичния източен иреализъм, защото изображението е миметическо — то наподобява оригинала, но не е тъждествено с него. Общността между образ и архетип се състои в името, а не в същността (οἰσία). След 787 г. византийската иконография тръгва по собствен път. Тя изоставя елинистическия идеализъм, изтъкнат положително на събора като argumentum pro religione и възприет от западната иконография, и приема повлияния от Изтока символен експресионизъм. На запад няма разбиране относно византийските религиозни спорове. Решенията на Седмия Вселенски събор се обсъждат на Синода във Франкфурт през 794 г. В съставените след Синода «Libri Carolini» се осъждат и двете позиции — на иконоборците и на иконопочитателите. Латинският превод на решенията на Седмия Вселенски събор не прави разлика между нюансираните гръцки понятия латрия (отдаване) и тими (почит). За западното духовенство, по-слабо повлияно от гръцката философска традиция, е неразбираема номиналната и несубстанциалната връзка между образ и архетип. В «Libri Carolini» се отхвърля и идеята за единодействие и съуправление на небесния (Христос) и земния (императора) цар, т. е. отхвърля се самата ромейска политико-идеологическа доктрина.

Политическата криза

Никейският събор е успех за религиозната политика на Ирина. С него се слага край на първия етап на иконоборството, чието начало е поставено още през 726 г. от Лъв III. Иконоборството обаче продължава да има привърженици, основно във войската и малоазийските теми. Като следствие от неразумната политика на Ирина спрямо иконоборческите военни поделения в Мала Азия арабският натиск е засилен и в крайна сметка източният лимес е разбит.

През 789 г. една българска войска напада разположилия се на стан по поречието на Струма стратег на Тракия Филит и му нанася поражение.

След една неуспешна експедиция в Италия управляващият екип губи популярност, а Константин VI извършва преврат през октомври 790 г., опирайки се на войските от източните теми. Той се обявява за единствен император и изпраща майка си и евнуха Ставракий в двореца Елефтериос като затворници. Младият император управлява неразумно. През 791 г. арабите нахлуват в тема Анатоликон. През същата година ромеите са победени от българите край Проват (крепост до Адрианопол) вследствие на бягството на императора от бойното поле. На 20 юни 792 г. ромеите претърпяват ново, още по-тежко поражение край крепостта Маркели в Тракия. Българският хан Кардам пленява императорската палатка с хазната и целия обоз. През 796 г. се стига до нов конфликт, който завършва с подписването на примирие край Версиникия. Властта на императора се крепи на иконоборците в източните теми, но скоро и те се настройват срещу него, след като по негова заповед е ослепен заподозреният в заговор стратег на Армениакон Алексий Муселе. Константин VI настройва срещу себе си ригористичните монашески среди (т. нар. зилоти) с изгонването на първата си съпруга, пафлагонската красавица Мария, и с женитбата си за Теодора. Патриархът одобрява втория брак, но редица духовници и монаси начело с Платон, игумен на манастира Студион, застават срещу това. Те обявяват втория брак на императора за незаконен (защото Мария е жива) и за проява на прелюбодейство. На прицел е поставен и Таразий, който в случая представлява «умерените». Вторият брак на Константин VI е повод за схизма в Константинополската църква, известна като Михийска (от грц. μοιχεία — прелюбодеяние, блудство). Схизмата има по-дълбоки корени, заложени в конфликта между «умерените», сключили нов компромис с императора, и с крайните зилотски среди. Умерените иконопочитатели надделяват над крайните — т. нар. зилоти. Игуменът Платон и неговият племенник Теодор, бъдещият игумен на Студийския манастир, са заточени в Солун. В резултат на жестоката си вътрешна политика и на военните загуби, проява на загубено Божие благоволение, Константин VI губи популярност. Отново идва часът на властната майка, която в случая постъпва необичайно жестоко. На 15 август 797 г. Константин е арестуван в Порфирната стая на Големия дворец и е ослепен. Единствен владетел на империята става Ирина (797–802). Тя е първата жена-автократор (самостоятелен владетел) във византийската история. Необичайността на ситуацията е изразена и в титулатурата — Ирина се титулува василевс (грц. βασίλεύς, в мъжки род), а не василиса или августа — титли, предназначени за императорските съпруги!

Отношения със Запада

Отношенията с Франкската държава и Папството са сложни, изпълнени с противоречия. Ирина се опитва да си осигури подкрепата на франкския владетел Карл Велики, като още през 80–те години предлага брачен съюз между сина си Константин и дъщерята на Карл — Ротруд. От друга страна, в Константинопол се намира Адалгиз, син на последния лангобардски крал Дезидерий и враг на франките и Папството. През 788–789 г. Адалгиз е изпратен в Северна Италия начело на смесена византийско-лангобардска войска. Опитът за възстановяване на лангобардските владения и на Равенския екзархат е неуспешен, експедицията претърпява пълен провал. Франкската държава е най-силното военнополитическо формирование в Западна и Централна Европа. Появява се нуждата от духовно и символично узаконяване на тази мощ. Използвайки факта, че в Константинопол управлява жена (т. е. ромейският престол е зает от нелегитимен владетел), на Рождество Христово (25 декември) 800 г. папа Лъв III коронясва КАРЛ ВЕЛИКИ за император — Imperator Romanorum. Самият Карл се подписва като I. R. gubernans imperium — титла, която според някои изследователи изразява временния характер на императорската му власт. За Константинопол това е удар върху легитимистката ромейска ойкуменическа идея. След 476 г. според византийците съществува само един император и автократор (самодържец), наместник на Христа на земята. Те възприемат появата на втори император на Запад като предизвикателство и интервенция в доктрината. Според Теофан Карл Велики прави на Ирина предложение за женитба, за да съединят с брачен съюз западната и източната части на Римската империя. Брачният проект е подкрепен от римския папа, но среща силна опозиция, особено в Константинопол, където се заражда силно брожение срещу управлението на Ирина.

Пренебрегването на интересите на войската от страна на императрицата води до редица териториални загуби. През 798 г. арабите превземат Анкира, а на следващата година достигат Витиния и богатия град Ефес. Незадоволителна е финансовата политика на Ирина, насочена към намаляване размера на митата и щедро раздаване на подаръци на собствените й привърженици. Между фаворитите на Ирина — Ставракий и Аетий, започват противоречия. Ставракий умира в Кападокия през 800 г., а Аетий се стреми да осигури престола за брат си Лъв. През 802 г. в Константинопол е извършен преврат: император става Никифор, бивш логотет на геникона; Ирина е заточена на о. Принкипо, а след това на о. Лесбос, където умира на 9 август 803 г.

802–811 г. Управление на НИКИФОР I ГЕНИК. Новият император е от арабски произход, от християнската арабска владетелска династия на Гасанидите. Никифор намира подкрепа в средите на военните и столичната бюрокрация. Още през 803 г. срещу императора избухва бунт, ръководен от малоазийския пълководец Вардан Тюрк. След неговото потушаване владетелят провъзгласява сина си Ставракий за съимператор. През 808 г. избухва нов бунт в Мала Азия, ръководен от патрикия Арзабер. Нестабилността на вътрешнополитическата ситуация се дължи на пробива в легитимистката идея, осъществен след загубата на популярност и отстраняването от власт на Сирийската династия. Темната военна върхушка е достатъчно силна и самоуверена, за да претендира за правото върху ромейския престол. Самият Никифор провежда политика на военноадминистративна и финансова централизация с явен стремеж за изграждане на династия. През 807 г. жени сина си Ставракий за Теофано, красива атинянка, сродница на Ирина. Теофано е избрана сред много други дами в двореца след оглед от страна на женската свита, евнусите и самия император. Тази форма на избор на владетелка или съпруга на престолонаследника издава определени източни влияния и заляга във фолклора и обичаите на населението в Мала Азия и егейския район. В противовес на Ирина Никифор Геник провежда твърда и рестриктивна финансова политика. Отново са въведени премахнатите от императрицата мита за внос и износ на стоки в и от Константинопол. Тази мярка е насочена срещу набързо забогателите корабопритежатели и търговски посредници. За внезапно достигналите от бедност до разкош императорът въвежда допълнителен данък «като за намерилите съкровище». Прави се общо преброяване на населението и установяване на имотното му състояние. Данъците като цяло се увеличават, определя се размерът на т. нар. капникон за всяко семейство. Освободените от Ирина църковни и манастирски земи също са обложени с данък. Този акт на императора настройва срещу него голяма част от духовенството и монашеството. Василевсът въвежда и данък върху закупените домашни роби. Забранено е лихварството, което се превръща в държавен монопол само държавата може да дава пари на заем. Никифор Геник определя твърди държавни цени на земята и въвежда контрол върху търговията с животни и хранителни продукти. За да укрепи войнишкото съсловие — стратиотите, императорът премахва закона, според който само стратиоти с имот на стойност над 4 литри злато могат да участват във войската. В армията са включени и селските бедняци (πτωχοί), а издръжката на семействата и въоръжението им се поема от богатите им съседи, които са принудени да плащат по 18,5 номизми годишно за всеки боец. Въведена е системата алиленгион, която представлява късна редакция на старото епиболе — обща финансова отговорност на общините и градовете при събиране на данъчните недобори. Финансовата политика на Никифор Геник е насочена към централизиране на доходите и обогатяване на държавната хазна за сметка на бързо забогатяващите прослойки в обществото — търговци, корабопритежатели и новата земевладелска аристокрация, т. нар. динати (букв. «силни»). Никифор възстановява политиката на императори като Диоклециан и Константин Велики, насочена към установяване на здрав държавен контрол върху икономиката и обществото чрез въвеждане на система от строги държавни регламентации, монополи и административно-принудителни мерки. Личи стремежът за поддържане на относителна социална хомогенност и париране на възможността за издигане на богати и знатни фамилии. Тази икономическа ограниченост и отсъствието на строго функционално разделение на съсловията в обществото доближават Ромейската империя до източните общества и я отличават съществено от военнополитическите и икономическите модели, наложени в средновековна Западна Европа.

Система на централизирано административно управление

През VII–VIII в. се оформят отделните ведомства на централното управление, известни като логотезиони. Логотетът на стратиотика (λογοθέτης τοῦ στρατιωτικοῦ) изпълнява функциите на военен министър. Той контролира броя и доходите на стратиотите чрез т. нар. стратиотски каталози — документи, в които се вписват имената на офицерите и войниците, размерът на техния имот и характерът на техните военни и данъчни задължения. Стратиотите са селяни, които получават от държавата имот (минимум 4 литри злато), срещу което поемат задължението да участват във военните кампании, осигурявайки въоръжението и екипировката си. Стратиотският институт представлява гръбнакът на Ромейската империя. На добрата му организация се дължи военният и политическият възход на империята през IX–X в. Някои категории стратиоти получават и заплата. Изплащането на войнишките заплати влиза също в задълженията на стратиотика, т. е. на военното ведомство. Логотетът на геника (λογοθέτης τοῦ γενικοῦ) се споменава за първи път като служба през 692 г. Той изпълнява функциите на финансов министър — отговаря за разпределянето и събирането на данъците, различните такси, доходите от мините и за поддържането на акведуктите и обществените постройки. Логотетът на дрома (τοῦ δρόμου) се споменава за първи път като служба през 759 г. Отговаря за пътищата, транспорта, държавната поща, приема и съпровожда чуждите посланици, което придава на ведомството му характера на външно министерство. Към XII в. логотезионите губят до голяма степен своите компетенции и променят характера си.

Императорът запазва принадлежността си към иконопочитателския лагер, но с конфискацията на църковни и манастирски имоти и с толерантното си отношение към иконоборците и еретиците (павликяните и атинганите) той настройва срещу себе си духовенството и монашеските среди, образуващи «партията» на зилотите. На това се дължи създаденият във византийската историография, отрицателен образ на Никифор, който иначе е разумен администратор и финансист. Начело на опозицията срещу императора застава игуменът на Студийския манастир — бъдещият светец на Православната църква Теодор Студит.

Във външнополитически план управлението на император Никифор преминава във войни срещу араби, българи, славяни и франки. След отказа на василевса да изплаща ежегодния трибут халифът Харун ар-Рашид навлиза начело на 135 000–на армия в малоазийските владения на империята и достига Ираклия Понтийска (806). Само размириците в халифата спасяват ромеите от погром. Неуспешно се развиват събитията в Северна Италия, където франките превземат Венеция и Истрия. Никифор I организира военни кампании срещу Славиниите, където преселва население от Мала Азия, за да разреди компактното славянско население на Балканите. Насилствените депортации намаляват престижа на императора в ромейското общество. Славяните в Пелопонес вдигат бунт и обсаждат съвместно с арабския флот крепостта Патрас (805), която, според житието на св. Андрей, се спасява благодарение на чудотворната намеса на патрона на града. По време на военните си действия срещу славяните между 802 и 809 г. Никифор създава няколко нови теми на Балканския полуостров — МАКЕДОНИЯ, КЕФАЛОНИЯ, ТЕСАЛОНИКА и ДИРАХИОН. Императорът е принуден да се съобразява и с нарасналата териториално и укрепнала във военнополитическо отношение Българска държава. През 807 г. той потегля на поход срещу България и достига Адрианопол, но е принуден да се върне в Константинопол поради избухналия в Мала Азия бунт на Арзабер. През 809 г. българите на хан Крум превземат стратегическия град Сердика. Императорът отговаря с нов поход. През май 811 г. начело на огромна армия Никифор потегля към крепостта Маркели. Оттам преминава старопланинските проходи и превзема столицата на Българската държава — Плиска. На връщане ромейската войска е блокирана в един от старопланинските проходи (вероятно Върбишкия) и е почти изцяло ликвидирана (26 юли 811 г.). Император Никифор I загива в битката, а главата му е отрязана по заповед на Крум и е превърната в триумфална чаша. По размер и последствия трагедията във Върбишкия проход може да се сравни само с голямото поражение на римляните край Адрианопол през 378 г., когато загива император Валент.

След разгрома в България няколко месеца управлява тежко раненият СТАВРАКИЙ, който умира на 11 януари 812 г. Император става зетят на Никифор — Михаил Рангаве, женен за Прокопия, дъщеря на стария император и сестра на Ставракий.

812–813 г. Управление на МИХАИЛ I РАНГАВЕ. Новият император поддържа крайното (зилотско) крило и връща от изгнание Теодор Студит, който започва да играе определяща роля в политиката на империята.

СВ. ТЕОДОР СТУДИТ е роден през 759 г. в Константинопол. Племенник е на известния студийски игумен Платон, който взема активно участие в т. нар. Михийска схизма. През 798 г. става игумен и настоятел на Студийския манастир в Константинопол. Отстоява независимостта на монашеството от императорската власт. Следвайки Василий Велики, създава сборник от канони и устав, който регламентира монашеския живот в киновиите (манастирските общежития), като залага особено на необходимостта от физически и умствен труд на монасите. В това отношение Теодор Студит е византийски аналог на основателя на бенедиктинското монашество св. Бенедикт Нурсийски (VI в.). Теодор Студит се бори активно срещу иконоборците и техните идеи, като доразвива теорията на образа, изложена системно и аргументирано от св. Йоан Дамаскин. Заради антииконоборската си политика Студит е заточван три пъти. Умира на 11 ноември 826 г., по време на последното си заточение на о. Принкипо. Запазени са негови проповеди, религиозни стихотворения и писма. Канонизиран е за светец на Православната църква.

През юли 812 г. хан Крум превзема гр. Девелт. Константинопол и околностите му са изпълнени с бежанци от Тракия. Притиснат от българите, ромейският император е принуден да направи редица отстъпки на Карл Велики. През 812 г. византийските пратеници пристигат в Аахен и акламират на гръцки и латински език Карл като император. Франките връщат на Византия Венеция, Истрия и Далмация, завладени от тях през 810 г. Цената, която плащат франките, за да бъде призната титлата на Карл, е висока. Това показва колко е силна през средновековието концепцията за единството на Римската империя и легитимността на византийския император, който единствен има правото да раздава и признава висши титли в християнския свят. В писмо до Михаил Рангаве Карл Велики изразява желание за установяване на мир и единомислие между Източната и Западната империи. Ромеите обаче не са склонни да гледат на западните императори като на сродни и легитимни. След 812 г. обикновената византийска титла «василевс» е заменена с показателната «василевс на ромеите» (βασιλευς τῶν Ῥῶμαίων). Идеята е, че могат да съществуват няколко императори (василевси), но само един е истинският — ромейският владетел на християнската ойкумене и Божи наместник на земята до Страшния съд.

Продължава настъплението на Крум в Тракия. На 5 ноември 812 г. българите завладяват Месемврия и заедно с останалите богатства пленяват 36 медни сифона за изхвърляне на «гръцки огън». Крум предлага на империята мир, който да се основава на договора от 716 г. В Константинопол се оформят две течения — «партията» на умерените, склонни да приемат исканията на българския хан, начело с патриарх Никифор, и «партията» на крайните, или «партия на войната», начело с Теодор Студит. «Военната партия» надделява. «Студитите» отказват да приемат условието за връщане на дезертьорите както по политически, така и по морални съображения — повечето от тези български и славянски дезертьори приемат християнската вяра и се признават за поданици на василевса. На 22 юли 813 г. българите нанасят тежко поражение на императорските войски край Версиникия. Император Михаил, проявил се като слаб пълководец и изгубил личната си харизма, е детрониран и се оттегля в манастир. Войската и населението на Константинопол избират за император Лъв, арменец по произход и способен пълководец.

813–820 г. Управление на ЛЪВ V АРМЕНЕЦ. Българската опасност доминира в първите години от управлението на този император. Крум обсажда Константинопол, а след един неуспешен опит на ромеите да го убият по време на преговори опустошава цяла Тракия и прехвърля 10 000–но мирно население от околностите на Адрианопол в т. нар. България отвъд Дунав, териториите на север от дунавската делта. Крум подготвя силна и добре въоръжена армия, снабдена с най-модерни за времето си обсадни машини, но на 14 април 814 г. ненадейно умира. Неговият наследник Омуртаг постига споразумение с византийския император и е сключен 30–годишен мир. Определена е границата между България и Ромейската империя по окопа Еркесия, който започва от черноморското крайбрежие при Девелт, продължава към Макроливада на р. Марица, оттам към Източните Родопи и Стара планина. Уредена е размяната на пленници, както и статутът на славянските племена, част от които са поданици на императора, а друга част — на българския владетел.

Управлението на Лъв V е свързано с възстановяването на иконоборската политика. Самият император произлиза от източните теми и е издигнат от войската, за да възстанови реда в империята и да я върне към иконоборството. В ромейското общество битува мнението, че военните неуспехи на императорите от Константин VI и Ирина нататък се дължат на иконопочитанието и рязко контрастират със «златното време» на военни успехи при императорите-иконоборци от VIII в. В много отношения Лъв V се стреми да подражава на своя съименник Лъв III, дори променя името на сина си от Симватий на Константин. Още през 814 г. императорската гвардия маха Христовия образ от главната порта на императорския дворец. Лъв V успява сравнително лесно да се справи с протестите на зилотската групировка, ръководена от Теодор Студит, който е изпратен на заточение. През март 815 г. патриарх Никифор е сменен с Теодор Мелисенос Каситерас, а през април с. г. в константинополската църква «Св. София» е свикан събор, възстановил голяма част от решенията на иконоборческия събор в Хиерия от 754 г. Поставя се началото на втория етап на иконоборството, който продължава до 843 г. «Духовен баща» на иконоборството от IХ в. е видният интелектуалец Йоан Граматик. Осезателно е влиянието на войската, която е основен стълб на иконоборството през IX в. Инициативата е отново в ръцете на императорите-воини, които по правило произлизат от малоазийските теми. Заедно с Лъв V към трона се устремяват неговите съратници и военачалници Михаил и Тома. През декември 820 г. Михаил е обвинен в организирането на заговор срещу императора и е затворен в подземията на двореца, за да бъде хвърлен в пещта, която отоплява дворцовите бани. Негови сподвижници го освобождават и преоблечени като духовници и монаси на 25 декември проникват с хористите в «Св. София», където убиват Лъв по време на сутрешната Коледна служба.

820–829 г. Управление на МИХАИЛ II. Роден е в гр. Аморион и поставя началото на нова династия, известна като Аморийска, или Фригийска. Още в самото начало императорът е изправен пред гражданска война в Мала Азия, започнала още по времето на Лъв V. Известният пълководец Тома, в чиито жили тече славянска и арменска кръв — характерна за Мала Азия етническа симбиоза, вдига бунт и се обявява за низвергнатия син на Ирина — Константин VI. Издигайки като лозунг възстановяването на иконопочитанието, Тома, който първоначално е командир на федератите по ромейско-арабския лимес, събира около себе си привърженици, които образуват твърде сложен социален и политически конгломерат — иконопочитатели (но без зилотите на Студит), арменци-павликяни, сирийци-монофизити, славянски федерати, представители на низшите социални прослойки в Мала Азия, включително обеднели стратиоти и недоволни от заплащането си дребни темни чиновници. Тома придобива популярност в цяла Мала Азия. Верни на император Михаил остават единствено стратезите на Армениакон и Опсикион — Олвиан и Катакилас. Претендентът за константинополския престол влиза в съюз с арабския халиф ал Мамун (813–833), от когото получава военни подкрепления и с чиято помощ е коронясан в Антиохия (в границите на Арабския халифат!) от местния патриарх за «василевс на ромеите». Около 821 г. войската на узурпатора преминава Хелеспонта и започва обсада на Константинопол откъм Тракия. Флотът на Тома успява да разбие желязната верига и да влезе в Златния рог, където обстрелва крепостните стени и столичните сгради с каменометни машини. На помощ на императора идва българският хан Омуртаг (съгласно мирния договор от 815 г.). Българите нанасят тежко поражение на въстаниците в равнината Кедукт. Един от военачалниците на Тома Григорий Птеротос, дезертира и се предава на Михаил II. Узурпаторът със значително намалял брой привърженици се затваря в Аркадиопол, но е предаден на императора (823). Тома е наказан жестоко — отрязани са му ръцете и краката, след което е набит на кол. Михаил II отпразнува победата си на Хиподрома, където устройва конни състезания.

Михаил II продължава иконоборската политика на Лъв V, но приема по-умерен курс. Редица духовници и монаси, заточени от Лъв, между които и Теодор Студит, са върнати от изгнание и реабилитирани. «Вече не се вижда огън, но все пак има дим» — така оценяват иконоборската политика на императора неговите противници. През 824 г. императорът изпраща писмо-послание до Людовик Благочестиви, в което защитава иконоборческите си възгледи. Франкският император отговаря със свикването на Парижкия събор от 825 г. Съборът отрича както идолопоклонническото отношение към иконите, така и крайностите на иконоборството. Западните теолози не възприемат византийската теория за връзката между образ и архетип, а на иконите гледат като на вид религиозна пропаганда.

Управлението на Михаил II е свързано с военни неуспехи по море. Арабски пирати, въстанали срещу Омаядите в Испания и пребиваващи в Египет, превземат през 826 г. о. Крит. През 827 г. арабски флот, изпратен от северноафриканските Аглабиди, напада Сицилия и започва систематичното окупиране на острова.

829–842 г. Управление на ТЕОФИЛ, син на Михаил II и негов съимператор от 821 г. За разлика от баща си, за когото злите езици в империята говорят, че е неграмотен, Теофил е образован и ерудиран мъж с определено предразположение към изкуствата. Негов учител е известният интелектуалец и иконоборец ЙОАН ГРАМАТИК, константинополски патриарх от 837 до 843 г. Императорът става популярен с активното си участие в съдебните дела — предпочита сам да приема жалбите и оплакванията на поданиците си и да ги разрешава. Не случайно диалогът-сатира «Тимарион» от XII в. поставя Теофил наред с митичните Минос и Радамант като съдник на душите в подземния свят. Управлението на Теофил е изпълнено с войни срещу арабите. Между 831 и 837 г. ромеите провеждат няколко кампании, като превземат градовете Заперта, Арсамосата и Мелитене в Северна Месопотамия. Следва арабска контраофанзива — и през 838 г. халифът ал Мутасим превзема гр. Анкира. През същата година напада гр. Аморион, родно място на Михаил II и династията. Градът е изравнен със земята, а 30 000 души са отведени в робство. Във връзка с насилствените помохамеданчвания на жителите на града възниква легендата за светите 42–ма аморийски мъченици. «Срамът от Аморион» тежи на император Теофил и неговите наследници, които се стараят по всякакъв начин да го изкупят. Изправен пред арабската опасност, императорът е принуден да търси помощ от франкския владетел Людовик Благочестиви и от Абдар-Рахман II, омаядския управител на ислямска Испания, настроен враждебно срещу Абасидската династия. Реална военна помощ обаче не пристига. Зле се развиват делата на империята в Западното Средиземноморие. През 831 г. арабите превземат гр. Панорм (дн. Палермо), Сицилия, през 839 г. — Тарент в Южна Италия, а през 840 г. разбиват венецианския флот, изпратен срещу тях по нареждане на императора.

Теофил продължава административната политика на своите предшественици. Създава три нови теми: ПАФЛАГОНИЯ (която откъсва от Вукеларион), ХАЛДИЯ (отделена от Армениакон) и ХЕРСОН (на Кримския полуостров). Интересите на империята отново се насочват към Черноморския басейн. Императорът изпраща ромейски инженери, които построяват хазарската крепост Саркел в устието на р. Дон — контактна зона между империята и хазарите. В областите около арабския лимес възникват три нови клисури — Харсианон, Кападокия и Селевкия, които в следващите десетилетия прерастват в теми.

Въпреки неуспехите и жестоките войни с арабите Теофил е настроен положително към арабската култура и дори следва арабски образци при строежа и украсата на новия дворец, построен от него в столицата. Константинопол и Багдад си съперничат по блясък и развитие на научно-техническата мисъл. Теофил създава своеобразен «научен дворцов кръг», в който влизат Йоан Граматик и известният дори в Арабския халифат Лъв Математик, който създава специална система от светлинни сигнализации между граничните Тавърски планини и Константинопол, позволяваща на императора и столицата само за часове да се осведомят за поредната арабска акция в Мала Азия. На Лъв Математик се приписва създаването на специален трон за тържествени аудиенции, заобиколен от златни лъвове, грифони и златно дърво с птички-механизми. При сигнал тронът се покрива с дим, лъвовете и грифоните започват да реват, а птичките да пеят и подскачат по дървото. Ефектът пред чуждите посланици е изумителен. Лъв Математик създава в Големия дворец и златен часовник, свързан със споменатата сигнална система. Активизират се школите в Константинопол. При Теофил се поставя началото на възраждането на византийската култура и образование, западнали в периода VII–VIII в.

Императорът засилва иконоборската политика на своите предшественици до голяма степен под влиянието на патриарх Йоан Граматик. Неговото управление е последният акт от иконоборската драма, която разтърсва империята почти век и половина и има своите мъченици.

Теофил е женен за Теодора, избрана след официален оглед в двореца. Между кандидатките за престижния брак е и поетесата Касия, която блести със своята красота и ум, но поради дръзкото си държание отблъсква младия император. От Теодора Теофил има седем деца: двама сина — Михаил и Константин, и пет дъщери — Текла, На, Анастасия, Пулхерия и Мария. Теофил умира на 22 януари 842 г., като оставя за наследник малолетния си син Михаил и регентство в състав: майката Теодора, нейния брат Варда и евнуха Теоктист, патрикий и логотет на дрома.

Възстановяване на иконопочитанието

Последният иконоборчески «бум» не надживява император Теофил. Регентството се ориентира към прекратяване на конфликта в Ромейската църква и обществото на основата на умереното иконопочитание. В началото на март 843 г. в константинополската църква «Св. София» е свикан синод, който сваля иконоборческия патриарх Йоан Граматик и избира на негово място Методий. Новият патриарх е преследван от Михаил II и Теофил заради възгледите си, но поема умерен курс. Синодът признава за валидни и свише осветени решенията на Седмия Вселенски събор в Никея (787) и излиза с документ, съставен от анатеми срещу различни ереси, между които се споменава и иконоборството. Документът е приет на 11 март 843 г. (неделя) и е известен като СИНОДИК В НЕДЕЛЯТА НА ПРАВОСЛАВИЕТО. «Православната неделя» влиза като празник в източнохристиянския календар. Църквата се смята за очистена от всички ереси и козни, а ромейското общество е избавено от раздиращите го спорове. Срещу иконоборците обаче не се предприемат никакви гонения. Побеждава «партията» на умерените иконофили, склонни към еносис (единение) на Общество, Държава и Църква. Източното православие отново се конституира като основен елемент на ромейското светосъзнание, противопоставящ го както на източните влияния (дуалистични и иконоборчески), така и на Запада — Римската курия и Франкската империя, които вече окончателно са излезли извън обсега на византийския контрол.

Възход при Македонската династия (867–1025)

842–867 г. Управление на МИХАИЛ III. Този император е представен едностранчиво и определено негативно в по-късната византийска историография, повлияна от предразсъдъците и политическата линия на представителите на Македонската династия. Константин Порфирогенет в животоописанието на своя дядо Василий I го нарича с прозвището «Балба» (Пияницата). Михаил III е представен като своенравен, неспособен, безволев, водещ разгулен живот, за да бъде оправдано убийството му, което открива пътя към властта на императорите — «македонци». Времето на Михаил III не трябва да се оценява единствено по действията на този император. Това е време, когато в управлението на империята вземат участие много способни пълководци, политици и интелектуалци, поставили основите на византийския разцвет през следващите два века, отразен в една експанзионистична външна политика, която в чисто военен смисъл цели възстановяване на границите на старата Ромейска империя преди Ираклий, а в културно-политически смисъл представлява политика на християнизация и културна ромеизация на съседите на империята славяни, тюрки, арменци и грузинци. Резултат от тази оживена външнополитическа и духовна дейност е създаването на единно културно пространство в рамките на източноправославния свят, който възприема до голяма степен «византийския модел», отразен в държавническата идеология, методите на управление, организацията на църквата и в съдържанието на духовно-интелектуалния продукт.

Управлението на Михаил III се дели на два ясно обособени периода: до 856 г., когато вместо малолетния император управляват регентите, сред които основна роля играе логотетът Теоктист, и след 856 г., когато започва самостоятелното управление на императора, повлиян в своята политическа дейност от личности като Варда и Петронас (негови вуйчовци), Фотий и Василий. Евнухът Теоктист има стари заслуги към династията. Той е човекът, който помага на Михаил II да дойде на власт и служи вярно на Теофил през всичките години на неговото управление. След смъртта на Теофил Теоктист умело лавира между почитта си към починалия император, грижата за състоянието на армията и ревността при възстановяването на иконопочитанието. Логотетът Теоктист и магистърът Сергий Никитиат имат голяма заслуга за възстановяването на византийската морска мощ. Три военни флота, всеки по 100 кораба, действат в Източното Средиземноморие и Егейския басейн. Стратегическите острови Крит и Кипър попадат временно в ромейски ръце. В т. нар. «Тактикон Успенский», който се отнася хронологически към 40–те години на IX в., се споменава длъжността «архонт на Крит». Кипър е отвоюван ок. 853 г. Арабските извори споменават за превземането на 22 май с. г. на крепостта Дамиета (дн. Дамиат) в делтата на Нил от пълководеца Ибн Катуна, когото изследователите отъждествяват с китонита Дамян. Теоктист открива способностите на младия Константин, бъдещия апостол на славяните, и го назначава за библиофилакс на патриаршеската библиотека към храма «Св. София». Първоначално Теоктист и Теодора поддържат «умерените», групирани около патриарха Методий, но през 847 г. назначават с одобрението на константинополското население за църковен глава известния аскет и ригорист, евнуха Игнатий, представител на зилотите и извънбрачен син на император Михаил I Рангаве. Строгият патриарх критикува морала на другия силен в управлението — кесаря Варда, и на самия император Михаил III, който е принуден да се раздели с любовницата си Евдокия Ингерина и да се ожени за Евдокия Декаполитиса. Двамата — Варда и Михаил III — стават врагове на «партията» на Теоктист и Игнатий. На 20 ноември 855 г. Теоктист е убит по заповед на Варда и със съгласието на императора. Впоследствие славният логотет е обявен за мъченик, канонизиран и включен в Константинополския синаксар. През пролетта на 856 г. Михаил III е провъзгласен от Сената за автократор и поема еднолично управлението. Майка му Теодора изпада в немилост и през 857 г. се оттегля в манастир. След смъртта си тя също е канонизирана. През 858 г. патриарх Игнатий е сменен от Фотий, протоасекрит (главен секретар) на императора — светско лице и известен интелектуалец, който приема духовен сан и само за една седмица преминава всички степени на църковната йерархия. След 856 г. кесарят Варда, брат му Петронас (доместик на схолите) и Фотий играят основна роля в управлението.

ФОТИЙ е роден между 810 и 827 г. в Константинопол. Получава блестящо за времето си образование, като преминава всички нива на византийската образователна система. Събира голяма библиотека и създава първия в средните векове библиографски труд — т. нар. Мириовивлон. В това съчинение той представя заглавията на над двеста книги с кратко изложение на съдържанието на повечето от тях. Еднакво добре познава традициите на гръцката античност и Светото писание. Автор е на богословски трактати, насочени срещу павликяните, както и на проповеди-хомилии в духа на класическата гръцка патристика (Василий Велики, Григорий Назиански и Йоан Златоуст). В някои от тези хомилии се съдържа ценна историческа информация. Автор е и на множество писма, написани в духа на античната епистоларна традиция. Неговите понтификати (858–867 и 877–886) се характеризират с оживена мисионерска дейност сред южните и среднодунавските славяни, хазарите и кримските готи. Особен успех за патриарха и за Византия въобще е християнизирането на Българската държава. Фотий е автор на «Наставлението», адресирано до българския владетел Борис-Михаил, в което са изложени принципите на християнската вяра и на Християнската църква, както и практични съвети към владетеля. Смятан е и за създател на «Исагоге» (или «Епанагоге») — увод към започнатия от Василий I Македонец правен сборник. В този увод Фотий обосновава принципите на «симфонията» — хармоничното съсъществуване на държавата и Църквата, на светската и духовната власт. Той приравнява достойнствата на императора и на патриарха. Заради своите убеждения Фотий става неудобен на император Лъв VI и е низложен и заточен (886). Умира в заточение през 90–те години на IX в.

Външнополитическата дейност на управляващите се характеризира с няколко блестящи военни кампании. В поход срещу арабите през 856 г. Петронас преминава р. Ефрат и достига гр. Амида (дн. Диарбекир). Кампанията от 859 г. се ръководи от самия Михаил III, който отново преминава р. Ефрат и разбива силите на местния емир. Нов византийски флот се появява пред Дамиета. Особено успешна за ромеите е 863 г.: на 3 септември Михаил III и Петронас разбиват в Мала Азия войските на арабския управител на Мелитене Амр Алакта (Безръкия), който загива в битката; през ноември следва нова ромейска победа при Майафарикин, този път над арабския управител на Армения Али ибн Йахъя, който също загива. Тези знаменателни победи са историческата основа на известния народен епос «Амуponyлос».

Империята и русите

В тези напрегнати за източната политика на империята години, през юни 860 г. пред Константинопол се появява огромен руски флот, съставен от еднодръвки (моноксили). Това е първият сериозен контакт на империята с тези племена, макар още в 839 г. Бертинските анали да споменават за византийско посолство до император Людовик, което включва и варвари, «които назовават себе си рос». През 50–те години на IX в. са регистрирани руски нападения на Малоазийското Черноморско крайбрежие. Племето рос е скандинавско по произход и негови представители са в управляващия елит на Киев. Техни поданици са източнославянските племена в околностите на града, сред които основна роля играят поляните, както и определен ираноезичен компонент — остатък от времето, когато тези степни и лесостепни райони са обитавани от скити и сармати. Норманите — скандинавци, наричани от славяните варяги, са експанзивен и авантюристичен етнически елемент, който се препитава основно от войните и посредническата търговия. Появата на войнствените руси и славяни внася паника сред населението на ромейската столица. Императорът, кесарят и доместикът са в Мала Азия, където воюват с арабите. Отбраната на Константинопол се поема от адмирал Никита Орифас и от патриарх Фотий. Нашествениците от север не успяват да преодолеят здравите укрепления на столицата, но два месеца тероризират и опустошават крайбрежието на Мраморно море. Връщането на императора в Константинопол принуждава руския флот да се оттегли, след което е ликвидиран от буря в Черно море. Руското Киевско княжество е нов геополитически фактор в Северното Причерноморие. Скандинавските управители на Киев се стремят да подкопаят влиянието на Хазарския хаганат над славянските племена и се опитват да ги привлекат на своя страна. Явни са руските претенции към Кримския полуостров — стратегическа база на империята в района. През 860 г. константинополското правителство изпраща в Хазария мисия, ръководена от философа филолог Константин. Бъдещият апостол на славяните използва зимния престой в Херсон (860/861), за да изучи еврейски (иудаизмът се превръща постепенно в официална религия на Хазарския хаганат), сирийски и готски език. Наред с разпространението на християнството и византийската култура мисията има и чисто политическа цел — спечелване на хазарите за ромейската кауза и отпор срещу новия общ враг — русите. Византийските християнски мисии винаги са възприемани като политически акции.

Църковният спор, конфликтът с Римската курия и мястото на Моравската мисия и българския църковен въпрос в тези събития

Неканоничният избор на Фотий за патриарх през 858 г. предизвиква нов конфликт, известен като «Фотиева схизма». По това време римски папа е Николай I (858–867), привърженик на идеята за господство на духовната власт над светската във вселенски мащаб и за папска доминация вътре в Църквата. Първоначално папата е пасивен наблюдател на противоречията в Константинополската църква. Сваленият патриарх Игнатий и неговите привърженици не признават избора на Фотий за легитимен и дори свикват «опозиционен» синод в църквата «Св. Ирина». Фотий желае признание от Рим и на официален събор в Константинопол през 861 г. папските пратеници Радоалд и Захарий потвърждават каноничността на избора. Папа Николай I обаче си запазва правото на арбитър и когато противоречията в Константинополската църква достигат критичната си точка, се намесва от позицията на висша църковна инстанция. Голяма роля за това имат интригите на Игнатиевите привърженици в Рим. На събор във Вечния град през 863 г. изборът на Фотий е обявен за незаконен, а самият патриарх е анатемосан. Първоначално Константинопол не отговаря на предизвикателството. Византийската империя е в период на подем и жъне бойни успехи както на изток, така и на Балканите. През 862 г. в Константинопол пристигат пратеници на моравския княз Ростислав. Те молят цариградското правителство да изпрати мисионери, които да разпространяват и утвърждават християнската вяра на роден славянски език. Моравският княз, застрашен от културна и политическа експанзия от страна на Източнофранкското кралство, си поставя за цел да осигури епископ и славянски клир, а чрез тях да постигне независимо положение спрямо Римската курия и държавата на източните франки. За империята духовните мисии са традиционно средство за разширяване сферата на политическо и културно влияние. Императорът и патриархът решават да изпратят в Моравия опитни мисионери и дипломати. Изборът им пада на Константин и Методий.

Още от IV в. културно-езиковата толерантност на ромеите се използва за политически цели като средство за културно проникване. Моравската мисия на двамата братя има по-голямо значение за славянския свят, отколкото за Византия. В Константинопол гледат на мисията като на периферна политическа акция. За империята е по-важен походът срещу българите от 864 г., който завършва с покръстването на българския владетел Борис и християнизацията на Българската държава. Приемайки християнството от империята, българите попадат автоматично под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, а в българските земи навлиза гръцко духовенство, което кръщава и проповядва на гръцки език. Появява се реалната опасност от културно-езикова асимилация и пряко политическо подчинение. Подобно на моравския княз и Борис желае извоюването на самостоятелна Църква, която да спре проникването на византийското влияние и да бъде под прекия контрол на българския владетел. В писмото-послание на патриарх Фотий обаче не се споменава нито дума за самостоятелност. Военнополитическите успехи издигат престижа и самочувствието на Ромейската империя и Константинополската църква. Писмото-отговор на Фотий до папа Николай I е дръзко и изпълнено с чувство за превъзходство. Латинският език, на който се води папската кореспонденция, е обявен от Фотий за варварски и твърде отдалечен от елинската образованост. Българският църковен въпрос допълнително акумулира противоречията между двете църкви. През август 866 г. в Латеранския дворец в Рим пристигат пратеници на българския владетел — болярите Петър, Йоан и Мартин, които съобщават за политическата преориентация на Борис към Римската курия и западния свят. Българският княз търси от Рим това, което не получава от Константинопол — собствен архиерей и независима Църква. Ромейската империя реагира с неприязън и огорчение на политическата преориентация на България и на интригите на Папската курия. През 867 г. в Константинопол е свикан събор, насочен срещу латинската ерес. На преден план излизат различията от ритуално и догматично естество между двете църкви — за женитбата или безбрачието на свещениците, за постенето в събота, за квасения и неквасения хляб и особено за т. нар. filioque — добавка към Никейския символ на вярата, според която Светият Дух произлиза от Отца и от Сина. Източните църкви не признават тази добавка и я смятат за проява на ерес. На събора се третират и териториалните претенции на папата по отношение на юрисдикцията над старата префектура Илирик (западните части на Балканския полуостров). Според Римската църква Българската държава влиза във въпросния църковен диоцез и следователно по право трябва да се подчинява на Папската курия. В периода между 866 и 869 г. гръцкото духовенство е изгонено от България и е заменено с латинско. На събора в Константинопол присъства самият император. Римският папа Николай I е обявен за еретик и анатемосан. За да се избегнат неприятни политически конфликти със западните държави, източнофранкският крал Людовик и жена му Енгелберга са акламирани на събора. Конфликтът между двете църкви достига своя апогей.

Произход, житейски път и кариера на Василий Македонец

867–886 г. Управление на ВАСИЛИЙ I. Веднага след убийството на Михаил III новият император осъзнава добре нестабилността на положението си. Войската, особено в малоазийските теми, е лоялна към «партията» на покойните Варда и Петронас, а император Михаил III е нейният любимец. Срещу цареубийството се обявява константинополският патриарх Фотий. Василий I е принуден да търси привърженици сред популярната «партия» на зилотите. В края на септември 867 г. Фотий е свален, а на 3 ноември патриарх отново става Игнатий. Убийството на Михаил III и свалянето на Фотий разчистват пътя към помиряване с Рим. На 5 октомври 869 г. в Константинопол е свикан събор, обявен за Осми Вселенски. Сближаването на позициите на представителите на източните църкви и Рим се основава на отрицателното им отношение към Фотий. На 5 ноември, въпреки мълчаливото несъгласие на Василий I, който се обявява за чистота на Цариградската църква, Фотий и неговите привърженици са анатемосани. Сред представителите на римския папа основна роля на събора играе библиотекарят Анастасий. Съборът приключва на 28 февруари 870 г., без да се разисква парливият «български въпрос». На 4 март е свикано извънредно заседание, на което присъстват и български пратеници, ръководени от опитния дипломат — кавхана Петър. Римските пратеници отказват да разискват проблема за Българската църква, тъй като го смятат за решен. Въпреки техните протести обаче се взема решение Българската църква да премине отново под юрисдикцията на константинополския патриарх. Победители в дипломатическата борба излизат император Василий I и българският владетел Борис, който успява да извоюва самостоятелна Църква начело с архиепископ, която формално е под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, но фактически се намира под контрола на българския владетел. България навлиза в орбитата на източнохристиянския свят и възприема до голяма степен византийския държавнополитически и културен модел — централизирана държава; създаване на «държавна» Църква, подчинена на владетеля; създаване на интелектуална продукция по византийски образец.

Папството не може да преглътне леко загубата на «българския диоцез». И Адриан II (867–872), и Йоан VIII (872–882) се опитват по всякакъв начин — чрез обещания, ласкателства и заплахи, да привлекат българския княз към духовна уния с Рим, но опитите им се оказват безуспешни. Въпреки прехваленото «единение» на Вселенската църква, след събора от 869–870 г. българският църковен въпрос продължава и през следващите десетилетия да трови отношенията между двата най-силни патриархата — Римския и Константинополския, и да катализира тенденцията към тяхното пълно отделяне и противопоставяне. Любимецът на Рим Игнатий загубва своята популярност на Запад и е заплашен с отлъчване. Патриархът е непопулярен и във византийската столица. След смъртта на Игнатий през 877 г. Василий I връща Фотий на патриаршеския трон. Политическата обстановка в Средиземноморието не дава на папите възможност за реално въздействие върху Константинопол. Напротив, заплашен от арабските пиратски набези, от които не е защитен и самият Рим, папа Йоан VIII е принуден да направи редица отстъпки. На синод в Константинопол от 879/880 г., считан от източноправославната църковна традиция за Осми Вселенски събор, Фотий е реабилитиран със съгласието на римските пратеници. Утвърден е византийският принцип на икономията — светската и църковната власт съществуват в съгласие и единодействие, като светската власт е призована да защитава духовната, а от своя страна, духовната власт се задължава да прави отстъпки и да прощава греховете на светските управители. Подобна толерантност обаче изключва каквото и да е отклонение от православното вероизповедание.

Вътрешна и външна политика на Василий I

Управлението на този император се свързва с военнополитическо засилване на империята, укрепване на нейния престиж в Европа и Близкия изток и разширяване на границите й. След успешните военни кампании от 863 г. арабската опасност е временно предотвратена. В източните гранични райони на империята продължават да действат павликяните — еретици-дуалисти, организирани в общини на военни начала. Подкрепени от пограничните арабски емири, павликяните създават квазидържавно образувание с център крепостта Тефрика във Велика Армения. Голяма част от павликяните са арменци по произход. Техният духовен наставник изпълнява функциите на политически и военен ръководител. През 863 г. умира предводителят на павликяните Карвей. Той е наследен от своя племенник Хризохир, който предприема мащабни военни действия срещу империята. Павликянските войски достигат Никея, Никомидия и Егейското малоазийско крайбрежие, където превземат важния търговски и административен център Ефес. Верни на своите религиозни принципи, те превръщат храма на св. Йоан Ефески в конюшня. Войната срещу павликяните придобива свещен характер. Към 868–869 г. Василий I организира неуспешен поход срещу тях и влиза в преговори с водача им Хризохир, който поставя максималистични искания, претендирайки за цяла Мала Азия. През 872 г. пълководецът Христофор разбива еретиците и превзема Тефрика. Голяма част от павликяните са принудени да приемат православната вяра и от техните среди императорът организира няколко военни поделения, които постигат големи успехи по време на военните кампании в Южна Италия. Продължават ромейско-арабските военни действия в Мала Азия. Особено се отличават пълководците Андрей, доместик на схолите и победител на арабите при Подандос, и Никифор Фока, протостратор и стратег на тема Харсианон. Той е първият представител на арменския род Фока, който дава на империята множество способни военачалници и един император и има определена заслуга за издигането на военнополитическата мощ на Византия през IX и Х в. След успешни операции в Тавърските планини Никифор Фока е назначен за моностратег на пет теми (Тракия, Македония, Кефалония, Лангобардия и Калабрия) през 885 г. и е изпратен да се бие срещу арабите в Южна Италия начело на войска, съставена от християни-павликяни. Критските араби, опитни мореплаватели и пирати, възстановили влиянието си над острова след краткото ромейско интермецо, насочват вниманието си към далматинското крайбрежие и през 867 г. обсаждат по море гр. Рагуза (дн. Дубровник). В помощ на населението е изпратен силен ромейски флот, командван от Никита Орифас. Арабите са принудени да се оттеглят. Ромейският флот използва благоприятната ситуация и възстановява имперския контрол над цялото далматинско крайбрежие — ок. 872 г. е формирана ТЕМАТА ДАЛМАЦИЯ. Чрез новата тема византийското влияние прониква сред славянските племена във вътрешността, които пазят примитивното си племенно устройство и са езичници. Изпратени са няколко мисии, които християнизират хърватите по крайбрежието. Покръстени са и част от сръбските племена, но християнизацията им се оказва труден процес, който продължава столетия. Неретляните например пазят езическите си вярвания и обичаи до XI в. и са наричани от своите съседи пагани, т. е. езичници.

Настъпва нов «златен век» за византийския флот. Опитни адмирали, като Никита Орифас и сириеца Насър, нанасят редица поражения на арабите по море — при Дарданелите, при Метона, при о. Закинтос и край Липарските острови, на север от Сицилия.

Край на Моравската мисия

Константин и Методий, учители и проповедници в Моравското княжество, изпълняват ролята на посредници в отношенията между Константинопол и Рим. Във връзка с «размразяването» на отношенията в периода 867–870 г. братята предприемат пътуване до Рим. Приети са тържествено от папа Адриан II, който приема като дар от тях мощите на св. Климент, римски папа (92–101), открити в Херсон, и освещава славянските книги в църквата «Св. Мария Фатан». Константин Философ се разболява и 60 дни преди смъртта си приема монашеска схима и името Кирил. Умира на 14 февруари 869 г. в Рим и е погребан в новопостроената църква «Св. Климент». Методий е ръкоположен от Адриан II за архиепископ на славяните и се установява в Блатноград — столица на Блатненското княжество на Коцел. Политиката на римския папа е насочена към привличане на византийските мисионери и славянските просветители на негова страна, за да се възстанови диоцезът, включващ старата римска провинция Панония. Византия също претендира за този диоцез и когато през ноември 870 г. Методий е осъден от германското духовенство на събора в Регенсбург и затворен в манастира Елванген, Константинополската патриаршия изпраща като негов заместник Агатон, известен от актовете на събора от 879–880 г. като епископ на Моравия. Римският папа Йоан VIII настоява пред германските духовници за освобождаването на Методий и за възстановяването му като архиепископ на Моравия със седалище във Велехрад, столица на Моравското княжество. След известни колебания през юни 880 г. папа Йоан VIII отново признава за легитимно и осветено свише богослужението на славянски език. Константинополското правителство дава съответен отговор — Методий е извикан в Константинопол в началото на 882 г. и е приет лично от император Василий I. Надарен богато, той е изпратен в Моравия да продължи просветителската си дейност и да представлява ромейската власт и Константинополската църква в района. След интриги на германското духовенство, Римската курия и новия моравски княз Святоплук Методий е дискредитиран, а след неговата смърт (6 април 885 г.) славянското богослужение е забранено от папа Стефан V. Учениците му са изгонени от Моравия или продадени в робство. В чисто политически смисъл византийската мисия при среднодунавските славяни е неуспешна. Западното славянство преминава трайно под духовната власт на Рим, а с течение на времето славянският език и писменост са изтласкани от латинския и германския. Чрез учениците на Константин-Кирил и Методий славянската писменост се възприема от Българската държава и придобива за Ромейската империя характера на бумеранг, тъй като прекратява тенденцията към пряка културно-политическа инвазия чрез езикова асимилация и ромеизация.

Василий I умира на 29 август 886 г. след нараняване по време на лов. От първата си съпруга Мария той има син — Константин, негов любимец и съимператор до смъртта си в 879 г. След смъртта на любимия си син Василий прави съимператори синовете си от Евдокия Ингерина — Лъв (роден на 19 септември 866), Александър и Стефан.

886–912 г. Управление на ЛЪВ VI ФИЛОСОФ (МЪДРИ). Лъв е до голяма степен противоположност на своя баща — добре образован, ерудиран, с подчертани литературни и научни интереси. Известен е като автор на похвални речи (енкомиони) и религиозни слова (хомилии), поеми, филологически трактати и едно наставление по военно дело — т. нар. «Тактика на Лъв». Заради енциклопедичните си интереси получава характерното прозвище «Мъдри», или «Философ». През следващите векове възникват легенди, включително и в славянска среда, които му приписват свръхприродна надареност и вещина в окултните науки. Лъв е наследникът на Василий I Македонец, но и неговият най-мразен син, който за известно време дори е затворник, обвинен в заговор срещу баща си. Първите действия на новия император през есента и зимата на 886 г. подсказват неговата неприязън към предшественика му. Останките на Михаил III (убит от Василий I), дотогава пренебрегвани, са пренесени в църквата «Св. Апостоли» — традиционен мавзолей на константинополските василевси. Свален е патриарх Фотий — личност, свързана със старото управление и все още повод за конфликти с Рим. На негово място Лъв поставя брат си Стефан. Целта на василевса е да превърне Църквата във верен инструмент на своята политика. През първите десет години от управлението на Лъв VI основна роля в двореца и държавата играе арменецът Стилиян Зауцес, магистър на «божествените офикии» и логотет на дрома. През пролетта на 894 г. му е дадена новата почетна титла василеопатор във връзка с предстоящ евентуален брак между Лъв и Зоя, любовница на императора и дъщеря на Стилиян. Императорският фаворит предизвиква и първия военен конфликт с България след 30–годишния мир. Поводът за войната свидетелства за корупцията, царяща в двореца и държавата. Стилиян Зауцес има двама приятели, търговци от Елада — Ставракий и Козма, на които прехвърля монополните права за търговия с България. Търговците преместват тържището на българските стоки от Константинопол в Солун и така, далече от цариградската власт, започват да обременяват българските търговци с непосилни мита. Българският владетел Симеон, син на Борис-Михаил, реагира незабавно на това предизвикателство. Българските войски навлизат в тема Македония (Източна Тракия) и разбиват войските на стратилата Кринum. Междувременно императорът се свързва с живеещите на север от дунавската делта маджари и ги скланя да нападнат българите. Маджарите преминават реката с помощта на ромейски флот, командван от друнгария Евстатий. Срещу българите е изпратен и героят от Италия Никифор Фока. Българските войски претърпяват поражение от маджарите, но се свързват с печенезите, които нападат маджарските поселения и принуждават ордите на Арпад и Кузан да се изтеглят от обитаваните дотогава земи между Буг и Днепър към Панонската равнина, където маджарите ликвидират местните славянски държавни образувания (Моравското и Блатненското княжества) и за около век формират своя държава. Предотвратил заплахата от север, през 896 г. Симеон разбива византийските войски при Булгарофигон в Източна Тракия. Империята е принудена да плаща годишен данък на българите.

Византия е изправена пред арабска опасност по море. Добре организираният по времето на Василий I флот е в състояние на временен упадък. През 902 г. арабски пирати превземат гр. Димитриада на тесалийското крайбрежие. На 2 август 904 г. арабският флот, командван от ренегата Лъв Триполитански (ромей, приел исляма), превзема Солун — втория по значение град в империята, и го опустошава. Тридесет хиляди пленници са отведени на о. Крит, като след известно време част от тях са откупени от Византия. През 902 г. пада гр. Тавроминион (дн. Таормина) и така след 75–годишна война цяла Сицилия е в арабски ръце. Победите все по-често са на страната на исляма. Надежда сред поданиците на василевса вдъхват двама способни военачалници — Химерий и Андроник Дука. През 908 г. начело на ромейски флот адмирал Химерий, канонизиран след смъртта си за светец, разбива арабския флот в Егея. Междувременно през ноември 904 г. пълководецът Андроник Дука разбива по суша арабите при гр. Tapс в Киликия. В негово лице населението вижда истински спасител, избран от Бога за каузата на християнската вяра. Андроник Дука поставя началото на една силна фамилия, която през X, XI и XII в. излъчва редица способни военачалници и императори. Родът Дука влиза трайно в народното съзнание и фолклора, натоварен с определена харизматичност. Андроник Дука е един от прототипите на славния Дигенис Акритас от популярната едноименна поема. Около 906 г. Андроник организира бунт срещу императора, но е арестуван и заточен в Кавала.

Военните успехи на империята се редуват с неуспехи. През 904 г. преговорите между българския владетел Симеон и византийския дипломат Лъв Хиросфакт завършват със значително териториално разширение на Българската държава на юг и югозапад. Намереният при с. Наръш, на 20 км северно от Солун, надпис гласи: «В годината от създанието на света 6412, индиктион 7 (904 г.). Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеона, от Бога княз на българите, при Теодор олгутархан и при комита Дристра». Военното издигане и териториалното разширение на България повишават самочувствието на княз Симеон, който като византийски възпитаник и изключително образован човек се счита за достоен да стане император на една обединена византийско-българско-славянска империя. Титлата «княз» вече не съответства на реалната мощ и на влиянието на Българската държава. Военните неуспехи на империята допълнително подсилват тази позиция на българския владетел. Византия като че ли е загубила Божието благоволение. След първоначалните победи през май 912 г. ромейският флот, командван от Химерий, е напълно разбит край о. Хиос от обединените сили на двама ренегати — Дамян и Лъв Триполитански. Неустойчиво е равновесието на силите в Мала Азия.

Проблемът за четвъртия брак на Лъв VI

Още приживе на баща си Лъв е женен за Теофано, но поддържа явни връзки със Зоя Зауцина, дъщеря на всесилния василеопатор. На 10 ноември 897 г. бездетната Теофано умира и през 898 г. Лъв се жени за Зоя, която обаче на следващата година също умира. През 900 г. императорът се жени за трети път, въпреки че в една от своите новели забранява изрично третия брак, а към втория се отнася с неодобрение. В случая обаче става дума за съдбата на династията — един прогресиращ във византийското разбиране за властта легитимизъм. Новата съпруга се нарича Евдокия Баяна. На 12 април 901 г. тя умира при раждане. Умира и детето, така че Лъв отново остава без наследник. Поставя се въпросът за четвърти брак, който е изрично забранен от църковните канони, а за моралистите сред обикновеното население това е чиста проява на разгул. След Стефан I (886–893) и аскета Антоний II Кавлеяс (893–901) патриаршеската катедра в Константинопол е заета от Николай I Мистик, образована личност и племенник на Фотий. Патриархът отказва да приеме връзката между императора и Зоя Карбонопсина (Чернокосата), известна красавица, която в края на 905 г. му ражда дете — Константин. Поради липса на брак синът е обявен за незаконен. Николай Мистик кръщава детето на 6 януари 906 г., но без всякаква тържественост и при условие че Лъв се раздели незабавно със Зоя. В същия ден обаче императорът се венчава за Зоя и я обявява за августа. Налице е политически скандал. Николай I се обявява срещу брака и отказва да пусне царската двойка в «Св. София» на Коледната служба през 906 г. и на Богоявление (907). Ригоризмът на патриарха предизвиква самодържавните инстинкти на Лъв, който обвинява Николай I във връзка със заточения в Кавала Андроник Дука. Императорът се обръща за помощ към Римската църква, която гледа на четвъртия брак значително по-благосклонно. За папа Сергий III това е уникална възможност да се намеси в работата на Константинополската църква. На свикания в столицата синод се взема решение, че бракът е незаконен, но това заключение не трябва да води до развод. Стига се до абсурд: бракът е разрешен, без да е признат. През 907 г. Николай Мистик е изпратен в манастир, а патриарх става Евтимий. Римската курия отчита дипломатическата си намеса като победа, но всъщност победител е Лъв VI, който пряко волята на патриарха успява да прокара легитимисткия принцип. През 908 г. малолетният Константин е коронясан за съимператор и получава прозвището Порфирогенет (роден в Пурпурната стая). Порфирогенетията е явно указание за налагане на династичната традиция над римското изборно и колегиално начало. Родените в Пурпурната стая наследници от X в. нататък са показвани на Хиподрома пред Сената, димите и населението на Константинопол като гаранция за техния изначален, вече формален избор. Изборността не изчезва като елемент на ромейския политически живот и след падането на силни династии (като Македонската и Комниновата) създаденият вакуум във властта се запълва с креатури на определени политически групировки, на войската или Сената. Малолетният съимператор, бъдещият Константин VII, запазва прозвището Порфирогенет, което трябва като амулет да отблъсква от него всеки опит за узурпация или дори напомняне, че е роден при не съвсем законни обстоятелства.

Законодателство на Македонската династия

При първите Македонци продължават опитите за преосмисляне на Юстиниановото законодателство и превод на специфичната юридическа терминология от латински на гръцки език. Тяхната дейност се оценява като «пречистване на старите закони». По времето на Василий I излизат два правни труда: ПРОХИРОНЪТ (букв. Подръчник), който е предназначен за съдиите и визира най-често срещаните съдебни казуси, и ИСАГОГЕ (Въведение) с обширен увод към подготвяната от императора нова кодификация на законите. Издаването на Исагоге се отнася към последните години от управлението на Василий I и в съставянето му взема дейно участие Фотий. Патриархът разработва частта, свързана с отношенията между светската и духовната власт, в която в най-чист вид са изяснени принципите на симфонията и икономията — равноправното хармонично съсъществуване и взаимодопълване между Държава, Църква и Общество. Исагоге е отхвърлено, а неговият създател Фотий изпада в немилост при Лъв VI, който и на практика показва своите цезаропапистки виждания. Под ръководството на василевса и протоспатария Симватий (Смбат) излиза нов правен сборник — т. нар. ВАСИЛИКИИ, или Царски закони, съставени от 60 книги, разпределени в 6 дяла. Основен извор е Юстиниановото законодателство — Кодексът, Дигестите и 168–те новели на прочутия император от VI в. Извършена е огромна работа по превода на документите и тяхното осмисляне и приложение към реалностите от края на IX в. В сравнение с Еклогата и другите законови сборници на императорите от VIII в. законодателството на Македонската династия е по-близко до класическите римски образци. Главната идея в Прохирона и Василикиите е «Назад към Юстиниан». Заслугата на ранните Македонци се състои именно в елинизацията на римското право, включително и в областта на терминологията и същността на правните казуси. Впоследствие са издадени редица схолии — коментари към юридическите сборници, от които най-известни са Синопсисът и Типуките (τὶ ποῦ θεῖται, букв. «кое къде се намира») на съдията Пацис от XII в.

При Лъв VI Мъдри завършва изграждането на класическата византийска автократория и съпътстващия я държавно-административен апарат. Подобно на Юстиниан I и Лъв VI издава новели — 113 на брой. Подредбата на ранговете и титлите и нюансите на церемониала са в основата на наставлението-наръчник на атриклиния Филотей, известно като «Клиторологион». «Книга на епарха» третира организацията на градските занаятчийски и търговски колегии и начините за осъществяване на държавен контрол. При Лъв VI и неговите наследници Ромейската империя достига апогея на своята идентичност.

11 май 912–6 юни 913 г. Управление на АЛЕКСАНДЪР, брат на покойния Лъв, човек с посредствени качества и склонност към алкохолизъм. Изгонва регентката Зоя, която е замонашена, и отново поставя на патриаршеската катедра Николай Мистик, регент на малолетния Константин. Получава се деликатна ситуация — Николай I е принуден да управлява de facto след смъртта на Александър (6 юни 913) от името на младия император, когото счита за нелегитимен. Дворцовите сановници, поддържащи младия Константин, извикват отново Зоя и така се оформя странно коалиционно правителство между патриарха и властната майка-регентка.

Войни със Симеон

Преди смъртта си Александър прави недалновидна политическа стъпка — отказва изплащането на годишния трибут за България и предизвиква нова война, която продължава практически до смъртта на Симеон през 927 г. Когато българите достигат Константинопол, Александър вече е мъртъв. Българският кавхан Теодор влиза в дипломатически контакт с патриарха-регент. Симеон е пред столицата, почетен е с патриаршески епириптарий и му е обещан брак между малолетния Константин и негова дъщеря. Чрез този брак българският владетел се стреми да заеме място в регентството и да бъде обявен за василеопатор — настойник на малкия василевс и практически управител на империята. В лицето на Симеон Византия среща опасен противник — образован, запознат с детайлите на ромейската ойкуменическа идеология и подобно на много ромеи, съмняващ се в легитимността на младия Порфирогенет. Програмата-максимум на българския владетел включва ни повече, ни по-малко — трона на ромейските василевси. В края на 913 г. политическата ситуация се променя. Зоя успява да измести Николай Мистик и обявява за невалидни всички споразумения със Симеон. Българският владетел отговаря с ежегодни опустошителни нападения в Източна Тракия и Македония. Властната регентка се опитва да изгради антибългарска коалиция, като дипломатическият контакт се осъществява чрез стратезите на граничните теми. Стратегът на Драчката тема Лъв Равдух се свързва със сръбския княз Петър Гойникович и с маджарите, а стратегът на Херсон Йоан Вогас поема задължението да преговаря с печенезите, които обаче остават верни на съюза си с българите. Междувременно империята постига военнополитически и дипломатически успехи в други направления. В Южна Италия арабите са разбити край Кариляно (915) от обединените сили на стратега на тема Лангобардия, херцога на Неапол Григорий, херцога на Гаета — Йоан, принца на Беневент и Капуа Ландулф и папа Йоан X. Изгоненият от арабите арменски владетел Ашот е възстановен на престола и Армения влиза трайно във византийската политическа орбита. В двореца все по-голямо влияние придобива военната фамилия Фока, в лицето на великия доместик Лъв и неговия брат Варда — синове на Никифор Фока Стари. Новият пристъп на българската опасност достига критична точка. На 20 август 917 г. армията на Лъв Фока е разбита край Ахелой от смесените българо-маджаро-печенежки войски на Симеон. Следва ново ромейско поражение при с. Катасирти в Източна Тракия. Политиката на Зоя и рода Фока претърпява пълен срив. Симеон се обявява за «василевс на българи и ромеи», а българският църковен глава получава патриаршеско достойнство. Промяната на титулатурата се възприема във Византия като висша форма на предизвикателство спрямо управляващите в Константинопол и ромейската политическа доктрина въобще. Моментът е критичен: Зоя успява да запази Константинопол благодарение на здравите му стени и на ромейската дипломация, която създава редица врагове на Българската държава в пограничните й райони. РОМАН ЛАКАПИН, друнгарий на флота, през март 919 г. дебаркира в Константинопол и под претекст, че защитава правата на малолетния Константин, принуждава Зоя да се оттегли повторно в манастир. Роман получава високата титла василеопатор (настойник), а след бунта на Лъв Фока, който е ослепен, амбициозният арменец се коронясва за василевс (декември 919 г.) и като съимператор на Константин VII управлява империята самостоятелно четвърт век. Роман е син на обикновен арменски селянин — Теофилакт Абастакт, на когото социалната мобилност на ромейското общество позволява да осъществи блестяща кариера по времето на Василий I Македонец. В «Продължителят на Теофан» се съобщава, че Теофилакт спасил живота на василевса по време на поход срещу павликяните. Синът му Роман се издига при Лъв и Александър до високата длъжност друнгарий на имперския флот. Прозвището Лакапин произлиза от наименованието на родното място на Роман — селището Лакабин между Мелитене и Самосата в Северна Месопотамия. Амбициозният арменец мечтае за създаване на собствена династия. През 920 г., наскоро след коронясването си за василевс, Роман издига за съимператор сина си Христофор, а през 924 г. — другите си двама сина Константин и Стефан. Междувременно младият Константин Порфирогенет е оженен за Елена Лакапина, дъщеря на Роман. Цялата власт в империята преминава в ръцете на арменската фамилия. Бракът на Константин и Елена е предизвикателство към Симеон, който още от 913 г. претендира за мястото на Роман. Военните действия на българите се подновяват с още по-голяма сила. Константинопол е обсаден по суша. На 9 септември 923 г. край морския бряг при Космидион е осъществена среща между Симеон и Роман Лакапин, но до споразумение за примирие не се стига. Ромейската дипломация отново използва сърбите и хърватите, които отклоняват вниманието на българския владетел от византийските земи. На 27 май 927 г. Симеон умира. Империята се спасява от опасен противник. Византийците и неговият наследник Петър стигат до споразумение — на българския владетел е признато царското достойнство, но не и титлата «василевс на ромеите», която има универсалистки характер. Сключен е брачен съюз между цар Петър и Мария, дъщеря на Христофор и внучка на Роман, наречена в чест на мира Ирина (Мир). Империята признава официално патриаршеското достойнство на българския църковен глава. Договорът от 927 г. поставя началото на дълбок мир между империята и България, който трае до 966 г.

Мирът с България е съпроводен с мир в Църквата. Още през 920 г. е свикан синод, който помирява враждуващите страни и признава легитимните права на Константин VII, но отрича категорично практиката на четвъртия брак.

Войни с арабите и издигане на аристократичните фамилии в Мала Азия

Мирът с българите от 927 г. развързва ръцете на империята за действия срещу арабите в Мала Азия, Армения и Месопотамия. Абасидският халифат е в период на упадък и враждува с египетските Икшидиди. В граничните с империята райони се издига като независим и силен владетел Саиф ад-Даула, емир на Мосул и Алепо, на когото са подчинени множество други емири и иктибини в граничния пояс. Ромейската империя поема инициативата в свои ръце. Успехите на християнската армия се свързват най-вече с името на Йоан Куркуа — талантлив пълководец от арменски произход и приятел на Роман. През 934 г. Куркуа превзема Мелитене и пленява емира на града Абу Хафс, който преминава на византийска страна и приема християнството. През 934 г. падат Мартирополис и Амида (дн. Диарбекир). Ромейската войска достига горното течение на р. Тигър. През 944 г. Куркуа обсажда Едеса в Северна Сирия. Градът се спасява, като предава на ромеите свещения мандилион — кърпа с неръкотворно изображение на Христос. Мандилионът е пренесен с тържествена процесия до Константинопол, а денят на пристигането на реликвата в столицата — 15 август 944 г., е обявен за празник и е включен в православния календар. В Мала Азия и пограничния пояс се създава специфична ситуация, която позволява на способните военачалници да се прославят с бойни успехи и да спечелят доверието на обществото. Много пълководчески фамилии забогатяват или чрез дарения, или чрез конфискация на (предимно изоставени) стратиотски имоти, или чрез усвояване на нови земи. Оформя се прослойката на т. нар. ДИНАТИ — представители на военно-поземлената малоазийска аристокрация, която извоюва престиж и богатство със собствени сили, а не от Константинопол. Голямо влияние продължават да оказват стратезите като военноадминистративни управители на своите фамилии. Издигат се цели динатски фамилии от потомствени военни. Характерен е примерът с кариерата на видни родове, като Дука, Фока и Малеини. Гръцката дума динат (δύνατος) произлиза от глагола δύναμαι — мога, и съществителното δύναμις — сила, мощ, възможност. Семантиката на термина води произхода си от римските potentes — можещите, богатите, разполагащите с власт по отношение на собствените си войници и на подчиненото население в темите. Много от представителите на знатните фамилии влизат в народния епос. Най-характерна в това отношение е епическата поема «Дигенис Акритас», чийто главен герой носи героизма и амбивалентността на своето време и своето място — границата между християнството и исляма. Героите на поемата имат конкретни исторически прототипи. Бащата на Василий Дигенис емирът Мусур, като литературен тип следва историческия спомен за емира на Мелитене Абу Хафс, който приема християнството и преминава на страната на ромеите. По майчина линия Дигенис произхожда от славния род на Дуките. Спорен е историческият прототип на самия Дигенис — смятан е за събирателен образ между арменеца Млех (Мелий), основател и пръв стратег на тема Ликандос (нач. на Х в.), и известния Андроник Дука. Поемата е записана между 70–те години на Х в. и 20–те години на XI в., но следва устната народна традиция, която възпява героизма и християнската ревност на граничните бойци (акрити), които водят перманентна война с враговете-мюсюлмани и разбойниците-апелати. В поемата се поставят редица проблеми — за вярата, за прегрешенията и смисъла на живота. Забелязват се заимствания от «Илиада» и западните рицарски романи. В славянски вариант поемата е известна като «Девгениево деяние». Историческата основа на епоса разкрива специфичната ситуация на границата — едно странно съчетание между воински религиозен фанатизъм и еклектична веротърпимост, продукт на ежедневното съжителство между християни, еретици и мюсюлмани. Поемата е културна еклектика, сравнима с «Илиада» и елинистическия роман, със западната рицарска традиция («Песен за Роланд») и с постиженията на Изтока («Приказки от хиляда и една нощ», «Сказание за Рустем»). Издигането на динатските фамилии води до нови социални проблеми и противоречия. Желанието на динатите да увеличават размера на именията си много често съвпада със стремежа на стратиотите да се освободят от воинските си задължения и тежкия земеделски труд. На мястото на старите стратиотски имоти се появяват големи имения, в които работи зависимо население — парики и роби. Стратиотският институт е военният и финансов гръбнак на имперската мощ и василевсите от Х в. се опитват по всякакъв начин да спрат процеса на обедняване и изчезване на дребните държатели за сметка на динатите. Така се поставя началото на «антидинатското законодателство». Ромейската военна тактика и през Х в. запазва характерните черти на старата римска военна организация. Наборната пехота е гръбнак на армията, а конницата има второстепенно значение. Дребният земеделец-стратиот е воин и данъкоплатец едновременно и стои в основата на два генерални ресора на обществото — военното и финансовото ведомства. Законодателството на императорите от X в. цели запазването на това изключително необходимо съсловие. В новела от 922 г. Роман Лакапин възстановява протимезиса — правото на предпочитание, според което стратиотският имот се наследява от преките наследници или роднини на стратиота, а ако няма такива — от съседите. Новелата от 934 г. има също конкретен адресат — динатите, които използват гладните 927 и 928 г., за да изкупят на безценица стратиотски имоти. Императорът се обявява за защитник на бедните и справедливостта и според собствените си думи върши това, което е «Богу угодно и за фиска доходно». Динатите са принудени да върнат незабавно отнетите или закупени след 927 г. имоти. Роман Лакапин стимулира издигането на висши командни постове на обикновени, но отличили се в битките стратиоти. Такъв е случаят със споменатия Млех (Мелий), обикновен арменец, издигнал се до стратег на Ликандос. Срещу политиката на Роман се създава опозиция от страна на «можещите» в Константинопол и провинцията, богатите и благородниците — два източника на обществен престиж, които все по-често вървят заедно, насочени срещу традиционната по презумпция хомогенност и социална мобилност на ромейското общество.

Краят на Лакапинидите

Съимператорът Христофор умира през 931 г. Другите двама сина на Роман Лакапин — Константин и Стефан, недоволни от толерантността на своя баща спрямо легитимната династия, организират метеж и през декември 944 г. заточват стария вече Роман на о. Проти в Мраморно море. Константин VII, който стои в сянка още от началото на формалното си управление — 913 г., използва своята популярност и ненавистта към арменския род. На 27 януари 945 г. Константин и Стефан са арестувани, и изпратени на заточение, а Константин VII започва своето отдавна чакано еднолично управление.

945–959 г. Еднолично управление на КОНСТАНТИН VII ПОРФИРОГЕНЕТ. Този император е известен повече с литературните си занимания, отколкото с политическата си дейност. Той създава около себе си кръг от писатели, поети и историци, което дава основание на редица модерни автори да говорят за «Македонски ренесанс» в средата на Х в. Самият василевс е автор на редица съчинения: «За управлението на империята» (съвети към сина му Роман, съдържащи ценни исторически и етнографски данни за съседите на Византия), «За церемониите във византийския двор», «За темите» и едно животоописание на дядо му Василий I, в което се опитва да защити неговите действия (включително убийството на Михаил III) и да възвеличи политическата му влиятелност. Същата «промакедонска» тенденциозност струи и от историческото съчинение, известно като «Продължителят на Теофан», създадено от анонимен колектив, в който вероятно е участвал и императорът. Близки на Константин VII са Йосиф Генезий, който създава исторически труд (Василиите) в четири книги, и поетът Константин Родоски, автор на едно стихотворно описание на църквата «Св. Апостоли» в 981 триметра. Продължава да съществува Магнаурската школа, която преживява нов бляскав подем. За преподавател по философия е назначен бившият мистик на императора и негов личен приятел — протоспатарият Константин, който впоследствие става епарх на Константинопол. Обръща се специално внимание на класическата древност и на реторическото изкуство, без да се пренебрегват точните науки — геометрия, медицина и астрономия. Самият император е автор на две съчинения по метеорология — «Вронтологион» и «Сизмологион». Голям интерес предизвиква една енциклопедия за селското стопанство, известна под името «Геопоника», съставена по нареждане на василевса. Културният и образователен подем се дирижира от двореца и е пряко следствие на интелектуалните занимания и заложби на Порфирогенет, които той наследява от своя баща Лъв VI Философ. Голяма роля в управлението играе патрикият и квестор Теодор Декаполит. По негова инициатива Константин VII продължава антидинатската политика на своя предшественик. Новела от 947 г. изисква конфискация на динатски имоти, придобити след глада от 927–928 г., но с важното уточнение, че става дума за имоти, които надвишават стойността от 50 литри злато. Войната с арабите продължава по всички фронтове. Главнокомандващ на източните кампании е Варда Фока, магистър и доместик на схолите, който заменя Пантерий в края на 40–те години на века. Войната срещу Хамданидите (емирите на Алепо) се възприема и като въпрос на лична чест за фамилията Фока — Варда и неговите трима сина Никифор, Лъв и Константин. При едно сражение край Германикия Варда е тежко ранен и през 955 г. е заменен от Никифор, който надминава по популярност своя баща. През юни 957 г. ромеите превземат Хадат, а през 958 г. пада Самосата на р. Ефрат. Експедицията се ръководи от младия арменски военачалник и роднина на Никифор — Йоан Цимисхи. Тези победи поставят началото на нова епоха във византийско-арабския конфликт.

Византийският ред — йерархия на длъжностите и титлите

Времето на Лъв VI Мъдри и Константин VII Порфирогенет представлява «Златен век» за византийската административно-йерархическа система и ойкуменическа доктрина, но техните основи се поставят още в късноримската епоха. Забележимо е и влиянието на елинистическата държавност и менталност. Християнството се инкорпорира в съществуващата вече йерархия и й придава нов смисъл — земният ред се явява копие на Небесния, а християнската Ромейска империя представлява продължение на Царството небесно на земята. Понятието ТАКСИС (ред) е ключово за разбиране същността на Византийската цивилизация. На гръцки език думата таксис (ταξις) има няколко значения: 1. Ред, подреждане, брой; 2. Наредена войска, войсково отделение; 3. Политическа уредба; 4. Обществено положение, сан, длъжност, роля в обществения живот. Таксисът изразява всякакъв вид организация (военна, политическа, административна), както и мястото на всеки отделен индивид в нея. В тази връзка терминът «таксис» се родее с «йерархия» — сакрално осветена подредба на обществото по групи и съсловия. В края на V в. Псевдо-Дионисий Ареопагит пише за Небесната и Църковната йерархии, разпределени в 9 степени (зони, еони), като втората се явява подобие на първата. Небесният ред и Небесната йерархия са архетипи, а организацията на светската империя и на нейния духовен корелат — Църквата, представлява сянка и подобие на този Небесен ред. Порядъкът на мисълта следва старата Платонова традиция, която разделя идеята, извечна по своя характер, от образите, които се явяват нейно подобие и развитие. Церемониите в императорския двор, административната организация, уредбата на войската, църковната йерархия и градските колегии съставляват общия имперски организъм, а неговото безотказно функциониране е указание, че се спазва висшият Небесен закон. Някои автори определят Византия като теократична империя, презумптивна проекция на Небето върху Земята. В увода към «За церемониите във византийския двор» Константин Порфирогенет пише, че редът и строгото спазване на ритуалите следват космическия ритъм и са образ на Божествената хармония и волята на Демиурга. Обратно, терминът «атаксия» означава безредие, неспазване на Божиите закони и моралните норми, предизвикателство към космическия ред и Божествената воля, което задължително ще получи нужното възмездие. Самият император се разглежда като наместник на Христа на земята до Страшния съд, като «ипостас» на Създателя, «икона на Бога и подобен на Бога», по думите на Темистий (края на IV в.). Пак по същото време св. Амброзий Медиолански заявява, че почитането на императора чрез проскинезис (падане ничком) представлява почитание на Христовия кръст в човешки образ. Все пак императорът е човек, склонен към слабости и земни страсти, затова всяко отклонение от установения ред, законност, добродетелност (евергетика) и човеколюбие (филантропия — уважение към поданиците си) се отчита като тирания, атаксия и се свързва със загубата на Божественото благоволение. От думата «таксис» произлиза понятието «ТАКТИКОН» — документално изразена подредба, било по отношение на дворцовите длъжности и титли, било по отношение на църковната йерархия или организацията на войската. Представителната йерархична ромейска система се оформя през IV в. като симбиоза между римското държавно начало, елинистическите и персийските влияния и християнството като религия и философско учение. През 372 г. император Валентиниан I издава серия декрети за точното установяване на ранговете и титлите. Следват декрет на Валентиниан II (375–382) и Теодосий I (379–395) от 384 г. и един достигнал до нас документ, известен като «ТАБЛИЦА НА РАНГОВЕТЕ», или NOTITIA DIGNITATUM (ок. 400 г.). Ранговата система заляга в правните сборници на Теодосий I и Юстиниан I. Регламентацията на живота в империята се извършва чрез редица тактикони (подредба на длъжностите, титлите и епископските катедри), клиторологиони (подредба по време на императорските банкети — клитория) и стратегикони (съчинения, свързани с военната организация и способите на воюване). Постигането на завършен вид на византийската държавност и менталност при Лъв VI Мъдри се свързва с три много характерни документа — «Клиторологионът на Филотей», «Книга на епарха» и военната «Тактика», приписвана на самия император. «Книга на епарха» визира организацията на занаятчийските и търговските колегии в Константинопол и като правен документ узаконява системата на държавна регламентация на производството, обмена и целия обществен живот в имперската столица. «Тактиката на Лъв» представлява стратегикон и касае военната организация, въоръжението и способите на воюване, като дава ценна историческа и етнографска информация за съседните на империята народи и държави, с които най-често й се налага да воюва. «Клиторологионът на Филотей» е наръчник-наставление за атриклиниите, отговарящи за реда при банкетите, и за препозитите, отговарящи за церемониите и вътрешния ред в двореца. Авторът Филотей е протоспатарий и атриклиний при Лъв VI, а сборникът е завършен през септември 899 г. и веднага придобива характера на закон с имперски декрет. Ок. 901 г. е създаден нов препис, в който е включен редът на епископските катедри, утвърден на синод на митрополитите, председателстван от императора — следваща стъпка в започнатото от Василий I Македонец дело по кодифициране на правото. В увода си Филотей описва значението на титлите за нормалния ред в двореца и обществото в духа на характерния за Византийската империя традиционализъм: «Титлите, оставени ни от древните, са важни и многобройни. Заниманието ми с това дело е тежка и непосилна задача, защото много названия на длъжности и титли (аксиоми) са изчезнали с течение на времето, а други се различават и отдалечават от първоначалния си вид. Понеже Вие, приятели мои, искате въпреки моето невежество един ясен трактат за техните точни значения, аз Ви предоставям открито до което съм достигнал въз основа на написаното отпреди и на днешната практика». Клиторологионът продължава с представяне на длъжностите и титлите в административния апарат и дворцовия церемониал от василевса до най-низшите степени. Дава се описание на банкетите, организирани от императора в чест на най-значимите за империята празници, и участието на гостите в тях — ромеи и чужди посланици, които заемат строго определени места в триклиниите на двореца. Обяснено е точното съдържание на ритуалите, посочена е тяхната последователност. В последната глава е дадена информация за възнагражденията на всички представители на йерархията. Трактатът завършва със списък на епископите според престижа на техните катедри. По подобен начин са структурирани останалите тактикони от IΧ–XIV в.

Гръцките думи за титла — аксиа, аксиома и тими, изразяват «достойнство» и «сан». «Достойнствата» се разделят на: 1. Аксиа диа вравийон — названия, обикновено несвързани с конкретна длъжност, титли в пълния смисъл на думата, по принцип пожизнени. Актът на даването им е свързан със строго определен подарък — insignia, вравийон; 2. Аксиа диа логу — дават се устно, без подарък (инсигния), свързани са с конкретни военни и придворни длъжности и са за определен период от време. През XIV в. Псевдо-Кодин отделя 18 ранга в йерархията, които включват и двата вида достойнства. Титлите във Византия никога не стават наследствени, което я различава съществено от средновековния Запад.

Титлите са императорски и сенаторски, като част от тях се дават предимно на евнуси.

Висши титли

КЕСАР — от IV в. се дава на член на императорското семейство. До времето на Алексий I Комнин е най-висшата титла в империята. Понякога кесарят е считан за престолонаследник. През 705 г. тази титла е дадена на българския владетел Тервел от император Юстиниан II Ринотмет.

НОВИЛИСИМ — епитет на римския цезар, от времето на Константин Велики е титла. Дава се на член на императорското семейство. През XI в. се появява формата протоновилисим, а в края на XII в. изчезва от византийската церемониална титулатура.

КУРОПАЛАТ — командир на императорската гвардия при Юстиниан Ι. От ΙΧ в. нататък е само титла. Куропалати са суверените на Георгия (Грузия). През XI в. се появява титлата протокуропалат. Последното й споменаване е от 1082 г.

ЗОСТИ ПАТРИКИЯ — за първи път тази титла е дадена на Теоктиста, тъщата на император Теофил. Титлата съществува до края на XI в. и се дава на първата придворна дама.

МАГИСТЪР — първоначално длъжност, след VIII в. става пожизнена титла. Последното й споменаване е в началото на XII в.

ВЕСТЕС — титлата се появява по времето на император Никифор Фока. Достъпна е и за евнуси. През XI в. се появява формата npomoвecmec. Изчезва в началото на XII в.

АНТИПАТ — гръцки превод на римската длъжност проконсул — административен управител на провинция. От времето на император Теофил (829–842) е титла. Изчезва в началото на XII в.

ПАТРИКИЙ — титла от времето на Константин Велики. Даряването с патрицианско достойнство на чужди владетели означава признаване на техния суверенитет от страна на империята. Титлата патрикий получава Кубрат, владетелят на «Велика Стара България». По традиция патрикий са владетелите на Абазгия и аланските вождове.

Сенаторски титли

ИПАТ — гръцки превод на римското консулско звание. В 541 г. консулатът изчезва като длъжност, но титлата съществува до началото на XII в.

ДИСИПАТ (букв. «два пъти консул») — титлата се появява в началото на IX в. и изчезва в края на XI в.

ВЕСТИТОР — титла и длъжност едновременно. Изчезва в средата на X в.

СИЛЕНТИАРИЙ — през V и VI в. силентиариите формират отряди (т. нар. схоли) на императорската гвардия. През IX в. е вече само титла. Изчезва при управлението на император Никифор Фока (963–969).

ΑΠΟ ЕПАРХОН и СТРАТИЛАТ — титли от VI в., за последен път са споменати у Филотей.

Императорски титли

Произход — свитата на императора и личната му охрана.

ПРОТОСПАТАРИЙ — титла, регистрирана за пръв път през 692 г. (споменаване у Теофан). Изчезва в началото на XII в.

СПАТАРОКАНДИДАТ — титла, регистрирана за пръв път в началото на IX в. Изчезва в края на XI в.

СПАТАРИЙ — императорски гвардеец, до VI в. евнух. През VII в. спатарият е вече само титла, която изчезва през последната четвърт на XI в.

СТРАТОР — оръженосец, член на императорските схоли до VI в.; след VII в. е само титла. Последното й споменаване е в началото на XI в.

КАНДИДАТ — гвардеец от подразделения, създадени през III в. След VII в. е титла. Кандидатите се делят на кавалерийски и пехотни. Титлата изчезва към средата на XI в.

МАНДАТОР — императорски вестител, пратеник. Съществува като титла и като длъжност едновременно.

Титли, предназначени за евнуси

ПРОЕДЪР (на Сената) — титлата е създадена от Никифор Фока. От средата на XI в. се дава и на лица, които не са евнуси. По времето на император Исак I Комнин (1057–1059) проедър на Сената е Михаил Псел. След XI в. се появява и формата протопроедър. Изчезва в средата на XII в.

ВЕСТАРХ — титлата се споменава за първи път през втората половина на X в. Свързана е с конкретна длъжност. През XI в. се появява формата протовестарх. Последно споменаване в началото на XII в.

ПРЕПОЗИТ (praepositus sacri cubiculi) — първоначално е важна длъжност. Титлата се появява през IХ в., назначавани са двама действащи препозити, от които единият е протопрепозит. Притежателят й изпълнява финансови, административни и протоколни функции. Титлата и длъжността изчезват през XII в.

ПРИМИКЮР (primicerius)длъжност и титла, свързани с личния живот на императора.

ОСТИАРИЙ — портиер. Първото споменаване на тази титла датира от 787 г. Изчезва в края на XI в.

СПАТАРОКУВИКУЛАРИЙ — възниква като длъжност през V в., а последното споменаване е от Χ в. Съществува и формата кувикуларий — длъжност и титла, които изчезват през XI в.

НИПСИСТАРИЙпо-скоро длъжност, отколкото титла. Протоколните му функции са свързани с носенето на златен леген, в който императорът мие ръцете си.

Характерно за титлите на евнусите е честото им свързване с конкретни длъжности.

Длъжности (офикии)

Компетенциите на длъжностите във Византийската империя не са точно дефинирани, а границите между тях са мобилни.

Длъжности, свързани със столицата

Дворцовите евнуси могат да заемат всички длъжности, включително и военни, без тези на епарха, квестора и доместика.

ПАРАКИМОМЕН — шеф на императорската спалня. Като длъжност се появява по времето на император Маврикий (582–602). През X в. паракимомените играят важна роля в управлението на империята (Йосиф Врингас и Василий).

ПРОТОВЕСТИАРИЙ — началник на гардероба и личната хазна на императора.

ЕПИ ТИС ТРАПЕЗИС — началник на т. нар. ипургия — служба, свързана със снабдяването и подредбата на императорската трапеза. Завежда цяло ведомство. Подчинените му се наричат ипурги.

ЕПИКЕРНИЙ (чашник)снабдява двореца със специално вино, наричано деспотикон. Длъжността се появява по времето на император Лъв VI Философ (886–912). Няма подчинени.

ПАПИАС — портиер, който надзирава императорския дворец, държи ключовете, контролира осветлението и баните. Подчинените му се наричат диemapuu. Длъжността се появява по времето на император Лъв IV (775–780). Помага му т. нар. девтерос, който отговаря за имуществото в двореца.

ПАПИАС НА ДАФНИ — изпълнява същите функции в двореца Дафни. Длъжността се появява по времето на император Михаил III (842–867).

ПАПИАС НА МАГНАУРА — Длъжността е спомената единствено у Филотей.

Висши почетни длъжности

ВАСИЛЕОПАТОР — длъжност, създадена от Лъв VI за неговия приближен Стилиян Зауцес. Следващият василеопатор е Роман Лакапин. Длъжността-титла се дава обикновено на императорските тъстове и включва големи административни пълномощия. Василеопаторите са първи съветници, а много често и фактически управители на империята.

СЕВАСТОФОР — длъжността възниква през 60–те или 70–те години на X в. Притежателят й се явява личен говорител на василевса и съобщава името му в началото на дворцовите церемонии. През XI в. длъжността се превръща в почетна титла.

РЕКТОР — длъжност с римски произход и неясни функции. Превръща се в титла и съществува до края на XI в.

СИНКЕЛ — църковна длъжност, от Χ в. вече е титла. Много често синкелът е бъдещият патриарх.

ЕПИ КАТАСТАСЕОС (comes dispositionum) — отговаря за точното изпълнение на церемониите и дворцовите ритуали.

АВГУСТАЛИЙ — длъжност от римски произход с неизвестни пълномощия.

Императорска канцелария

ПРОТОАСИКРИТ — длъжността се споменава за първи път през VIII в. Протоасикритът е шеф на императорската канцелария, а негови подчинени са асикриmume, нomapuume и деканите.

ЕПИ ТУ КАНИКЛИУ — императорски писар, който носи официалната писалница с имперския цинобър (киновар).

«Външен отдел»

ЛОГОТЕТ НА ДРОМА — длъжността се споменава за пръв път през 760 г. Носителят й отговаря за транспорта, държавната поща и приема на чужди посланици. Изпълнява функциите на «министър на външните работи». Неговите подчинени са: протонотарий, хартуларий, стратий на дрома, епискептити, ерменевти (преводачи), апокрисиарии (пратеници), куратор на апокрисиариона, диатрехонти и мандатори.

Финанси

САКЕЛАРИЙ — длъжността се появява в началото на VII в. и замества стария comes sacrarum largitionum. Сакеларият е имперски ковчежник.

ЛОГОТЕТ НА ГЕНИКОНА — споменава се за пръв път през 692 г. Финансов министър par excellence c подчинени: хартуларий, епопти (ревизори), диойкети (данъчни служители), комеркиарии (събирачи на комеркиона), ойкисти, комес на водите, комес на рудниците, протоканкеларий и канкеларии.

ЛОГОТЕТ НА СТРАТИОТИКОНА — длъжността се появява през VII в. и е свързана с рекрутирането и финансирането на войската. Този логотет отговаря за стратиотските каталози, където са записани имената на стратиотите и размерът на техните имоти. Подчинени: хартуларий, легатарии, протоканкеларии, мандатори и нотарси.

ПРЕПОЗИТ НА САКЕЛЕТО — длъжността датира от IX в. Притежателят й отговаря за държавната хазна (в пари). Подчинени: протонотарии на темите (които отговарят и пред логотета на стратиотика), зигостати (контрольори на монетите), метрити, ксенодохи и гирокоми, отговарящи за болниците, странноприемниците и сиропиталищата.

ПРЕПОЗИТ НА ВЕСТИАРИЯ — отговаря за имперския арсенал: военни и флотски принадлежности, дрехи и скъпоценности. Подчинени: нomapuu, кентарси и куратори.

ПРЕПОЗИТ НА ИДИКОНА — от XI в. е логотет на идикона. Длъжността се появява по времето на император Теофил (829–842). Същността на идикона не е съвсем изяснена: според едни е фонд, от който се изплащат стратиотските заплати, според други е съкровище от тъкани и скъпоценности, произведени в константинополските занаятчийски колегии, а според трети там отиват парите, които се дават за придобиване на длъжности и титли.

ВЕЛИК КУРАТОР — управител на императорския домен. За пръв път се споменава по времето на император Маврикий (582–602). От XI в. нататък се нарича иконом. Подчинени: куратори на именията и епискепти (надзиратели).

КУРАТОР НА МАНГАНА — управител на двореца Мангана и принадлежащите му имения.

ОРФАНОТРОФ — управител на сиропиталището «Св. Павел» в Константинопол. От IX в. нататък отговаря за всички столични сиропиталища. Апогеят на длъжността е през XI в., когато за близо две десетилетия Йоан Орфанотроф е фактически управител на империята. Подчинени: хартуларий, протос на болницата «Св. Осий» и аркарий.

Правосъдие

Правни длъжности в пълния смисъл на думата във Византия не съществуват. Юриспруденцията в империята е неразривно свързана с административната и изпълнителната власт.

ЕПАРХ НА КОНСТАНТИНОПОЛ — наследник на стария Praefectus Urbi. Длъжността е създадена на 11 декември 359 г. Епархът на Константинопол председателства епархийския трибунал по гражданско и криминално право за града и околността. По-висша апелативна инстанция от него е само императорът. Епархът отговаря за реда, контрола над търговията и градските колегии, снабдяването на столицата с храни; контролира цените, организира зрелищата, следи за чужденците и приходящите в града, отговаря за състоянието на крепостните стени и акведуктите. Михаил Псел го нарича «василевс без пурпур». Негови подчинени са симпонът, който контролира търговията и продукцията на занаятчийските колегии; логотетът на Претория — полицейски началник и шеф на главния затвор на Константинопол; съдиите на 14–те района на Константинопол; кентурионът — началник на милицията на епарха; четирима епопти (ревизори), протоканкеларии, гитониарси, простати (председателстват градските колегии), параталасити (контролират търговията в пристанищата), епискептити и тавуларии.

КВЕСТОР — главен съдия и юрист. Занимава се с наследствено и семейно право. Редактира (до Х в.) императорските новели. Подчинени: антиграфи, скриви (писари) и др.

ЕПИ ТОН ДЕИСЕОН — наследник на римския magister memoriae. Събира молбите и оплакванията на поданиците и понякога им отговаря вместо императора.

КРИТИ (съдии) — съществуват градски съдии (политики крити), темни съдии (тематики крити) и съдия на Хиподрома.

МИСТИК — длъжността съществува от времето на Василий I (867–886). Мистикът е съветник на императора и стои начело на ведомство, известно като секретон. Проявява се и като юрист.

МИСТОГРАФ — длъжност с неизвестни функции.

ИПАТ — среща се като титла и длъжност. През XI в. се появява длъжността «unam на философите», заемана от Михаил Псел и Йоан Итал.

КЕНСОР — гръцко звучене на римската длъжност цензор. Притежава юридически функции, които не са съвсем ясни.

ЕКЗАКТОР — финансов чиновник, бирник и юрист.

ТЕСМОФИЛАКС — член на трибунала на Хиподрома.

Дими

Константинополските «партии» се председателстват от димарси на сините (венети) и на зелените (прасини). Техни подчинени са: девтеревонът, хартуларият, нотарият, двама гитониарси (ръководители на столичните квартали), архонти, поети и мелисти, иниохи (кочияши) и редови димоти. Начело на военните подразделения на димите стоят т. нар. димократи.

Дворцова гвардия — доместици и стратарси

ХЕТЕРИАРХ — командир на гвардейски подразделения, съставени от наемници. Длъжността се появява при Лъв V Арменец (813–820). В края на X в. съществуват четири такива отряда, съставени от арменци, грузинци, тюрки и варяги. През първата половина на XI в. се появяват отряди на скандинавци (нормани), а в края на същия век — отряди на англосаксонци.

МАНГЛАВИТИ — гвардейци, въоръжени с боздугани (манглавия), мечове и брадви. Появяват се в края на VIII в., изчезват в края на XI в., считани вече за титлоносци.

ЕПИ ТОН ВАСИЛИКОН — командир на спатариите, кандидатите на Хиподрома и имперските мандатори.

Сигурността на двореца и столицата е осигурена от константинополските тагми (войскови подразделения), които се разполагат в града и околните райони. Техните командири се наричат доместици, комити или топотирити.

ДОМЕСТИК НА СХОЛИТЕ — първият по ранг командир на тагма. Командва старите палатински схоли. В отсъствието на императора е върховен главнокомандващ на ромейската войска. При Роман II (959–963) се появяват двама доместици — на Изтока и на Запада. Подчинени: топотирити, хартуларии, комити, протектори, евтихофори и скиптрофори. «Скиптра» е знакът на палатинските схоли.

ДОМЕСТИК НА ЕКСКУВИТИТЕ — споменава се за пръв път през 765 г. През X в. тези доместици са вече двама — на Изтока и на Запада. В 1118 г. казармите на екскувитите са заети от варягите. Подчинени: monomupumu, скривони, военни лекари, протомандатори, драконарии, скевофори, синатори и сигнофори. Военният знак на тази част се нарича «сигнон».

ДОМЕСТИК НА ИКАНАТИТЕ — командва тагма, създадена от Никифор I Геник през 809 г. като подразделение, съставено от синовете на най-знатните семейства, които образуват свитата на сина му Ставракий. «Иканос» на български означава силен, способен и умен. Тагмата е унищожена от българите във Върбишкия проход през 811 г. Появява се отново като тагма, свързана с аритмите.

ДОМЕСТИК НА АТАНАТИТЕ (безсмъртните)командва тагма, създадена от Йоан Цимисхи през 970 г. като лична гвардия на императора. За последен път се споменава в началото на XII в.

ДРУНГАРИЙ НА ВИГЛИТЕ (аритмите) — появява се като длъжност през 791 г., но терминът «аритмос» е по-стар и е свързан с рекрутирането на войската. Тези части пазят двореца и Хиподрома. През IX в. друнгарият на виглите председателства трибунала в Магнаура, а след XI в. става председател на имперския трибунал. Чисто военната длъжност постепенно се превръща в съдебна. Подчинени на друнгария на виглите са: аколутос (висш офицер от чужд произход, който командва «своите»), топотирити, комити, вандофори (командири на поделения — банди) и симиофори. «Симион» се нарича специалният знак на аритмите.

СТРАТИЛАТ — длъжността се споменава за пръв път при Йоан Цимисхи и е дадена на видния пълководец и малоазийски динат Варда Cклир. Стратилат означава военачалник въобще и това затруднява терминологичното обяснение на длъжността.

САТРАП И ЕТНАРХ — длъжност с полицейски функции. Етнархът е началник на т. нар. етники — отряди, съставени от чужденци-наемници, които не принадлежат към константинополските тагми.

СТРАТОПЕДАРХвоеначалник. Длъжността е създадена през 967 г. от император Никифор Фока за Петър, който е евнух и според имперските закони не може да бъде доместик.

ХОПЛИТАРСИ, АРХИГЕТИ и ТАКСИАРСИ — командири на военни подразделения.

ДОМЕСТИК НА НУМЕРИТЕдлъжността се появява през IX в. Нумерите са поделения с полицейски функции, а доместикът е шеф на затвора на нумерите, който е един от трите константинополски затвора наред с Халки (подчинен на комиса на стените) и Преториона (подчинен на епарха).

КОМИС НА СТЕНИТЕ — длъжността се споменава за пръв път през 718 г. като архонт. Отговаря за състоянието на столичните крепостни стени.

ПРОТОСТРАТОР — началник на страmopume (оръженосци). Появява се при Константин V (741–775) като отговорник за конюшнята и церемониала. Съпровожда василевса при излизанията му в града. Противно на общата тенденция за изчезване на старите длъжности и титли тази длъжност засилва своето влияние и от края на XI в. нататък протостраторът е висш военачалник и един от главните управници на империята.

ЛОГОТЕТ НА СТАДАТА — Длъжността се появява в края на IX в. и наследява стария praepositus gregum от IV в. Логотетът на стадата отговаря за императорските конски табуни, отглеждани в Мала Азия (Кападокия и Фригия) и в Източна Тракия.

КОМИС НА КОНЮШНИТЕ — Длъжност, която съществува от римско време. Комисът на конюшните отговаря за конюшните в Константинопол и Малагина (Витиния), а по време на военните кампании организира конвоя и снабдява армията с провизии.

ДОМЕСТИК НА ОПТИМАТИТЕ — Командва витинските оръженосци — конници и мулетари. Оптиматите формират отделна тагма.

Имперски флот

Командва се от друнгарий. Негови подчинени са: monomupumu, комити (командват ескадри), мандатори, кентарси, наварси и протокарави (капитани на кораби).

Провинции

Начело на темите стоят стратези или комити. Към темните служители спадат: ек просопу, клисуриарси, турмарси (на федератите), парафилакси и кастрофилакси (управители на крепости) и претор със съдебни функции. Хартуларият и протонотарият отговарят пред централните ведомства в Константинопол.

До края на Х в. са регистрирани следните теми:

АНАТОЛИКОН — първо споменаване на темата през 669 г.

АРМЕНИАКОН — първо споменаване през 667 г., турмарх от 626 г.

ТРАКЕЗИОН — първо споменаване през 741 г., турмарх от 711 г.

ОПСИКИОН — тема, създадена през VII в., начело с комис.

ВУКЕЛАРИОН — тема на букелариите, първо споменаване през 767 г.

КАПАДОКИЯ — първоначално клисура, първо споменаване през 830 г.

ХАРСИАНОН — отделна турма, която влиза в състава на тема Армениакон. През първата половина на IX в. става клисура. За първи път се споменава за стратег на Харсианон през 837 г. Тази тема се споменава в героичния епос «Дигенис Акритас».

КОЛОНИЯ — турма на тема Армениакон. Първо споменаване на стратег през 863 г.

ПАФЛАГОНИЯ — темата е създадена през 826 г. В столицата — гр. Амастрида, се установява и катепан, който командва местния флот.

ТРАКИЯ — тема, създадена след 681 г. във връзка с формирането на новата Българска държава на Балканите.

МАКЕДОНИЯ — тема, която възниква между 799 и 802 г. Създаването й се свързва със славянската опасност. По-късно главен град на темата става Адрианопол. Когато във византийските извори се говори за Македония, всъщност става дума за Източна Тракия и долното течение на р. Марица.

ХАЛДИЯ — първото споменаване на стратег е от 863 г., но като тема съществува още преди 824 г. Главен град е Трапезунд.

МЕСОПОТАМИЯ — арменско княжество, превърнато от Лъв VI в тема (ок. 900 г.).

СЕВАСТИЯ — клисура от 908 г., тема от 911 г.

ЛИКАНДОС — клисура от 908 г., основана от Млех (Мелий), арменец, който през 916 г. става стратег на новообразуваната тема и е смятан за един от прототипите на Василий Дигенис от поемата «Дигенис Акритас».

СЕЛЕВКИЯ — клисура, превърната в тема при Роман Лакапин.

ЛЕОНТОКОМИ — като клисура възниква при Лъв VI, през X в. вече е тема. Главен град на темата е крепостта Тефрика, център на павликянството през X в.

ПЕЛОПОНЕС — темата възниква през 783 г. Създадена е от логотета Cтавpaкий във връзка с военните му кампании срещу пелопонеските славяни.

НИКОПОЛИС — тема, която включва голяма част от Епир и Йонийското гръцко крайбрежие. Възникването й се отнася към втората половина на IX в.

КИВИРЕЙОТОН — морска тема, част от старата тема на Карависианците. Главен град на темата е пристанището Аталия (дн. Анталия). Първото споменаване е от 732 г.

ЕЛАДА — тема, създадена между 687 и 695 г. за отбрана срещу славянските нашествия в района.

СИЦИЛИЯ (грц. Сикелия) — тема, създадена между 687 и 695 г. във връзка с отбраната на едноименния остров срещу арабските морски нашествия.

ЛАНГОБАРДИЯ (грц. Лонговардия)създадена след 876 г. във връзка с превземането на гр. Бари от ромеите. От 892 г. начело на темата стои стратег.

СТРИМОН — тема, която обхваща средното и долното течение на р. Струма.

КЕФАЛОНИЯ — за първи път се споменава през 809 г. Включва Йонийските острови и е създадена във връзка с морските акции в Адриатика.

ДИРАХИОН — тема, която възниква по времето на император Никифор I Геник.

ТЕСАЛОНИКА — тема, която включва околностите на най-важния балкански град на империята — Солун. Създадена е едновременно с тема Дирахион.

САМОС — морска тема. Първото й споменаване е от 899 г. Възниква на мястото на стария морски друнгариат ту Колпу (Залива).

ЕГЕОС ПЕЛАСГОС — морски друнгариат, създаден по времето на Лъв III Сириец (717–741). Тема от 843 г.

ДАЛМАЦИЯ (грц. Далматия)първото споменаване на стратег е от 878 г. Темата е създадена след 872 г. във връзка с успешната морска експедиция на Никита Орифас.

ХЕРСОН — обособява се като административна единица в началото на управлението на император Теофил (829–842). Включва южната част на Кримския полуостров — важен стратегически район за империята.

КРИТ — първото споменаване на стратег е от 767 г. През 826 г. островът е превзет от арабите. В първите години от управлението на Михаил III (842–867) Крит е временно отвоюван от ромеите. Начело на административната единица стои архонт. След окончателното отвоюване на острова през 961 г. темата е възстановена.

КИПЪР — след VII в. е съвместно владение на ромеи и араби. За 7 години островът е отвоюван от Василий I Македонец (867–886). Темата се формира след окончателното завладяване на острова от Никифор Фока през 965 г.

В края на Х в. след успешните военни походи на Никифор Фока, Йоан Цимисхи и Василий II Българоубиец се създават нови административни единици на Балканския полуостров и във византийския Близък изток: дукат Антиохия (основан след отвоюването на града през 969 г.), дукат Месопотамия (съществува със сигурност от 976 г., след успешните източни походи на Йоан Цимисхи), дукат Халдия (за първи път се споменава през 969 г.), катепанат Месопотамия, катепанат Италия (създаден по времето на император Никифор Фока, първо споменаване през 970 г.), дукат Тесалоника и дукат Адрианопол (възникват във връзка с войната срещу българите); темите Нов Стримон, Йоанупол, Другувития, Йерихон, Едеса (славянският Воден), Верия, Филипопол, Дръстър, Западна Месопотамия (включва територията между делтата на р. Дунав и реките Прут и Серет), Евксински Понт (морска тема, която възниква през 80–те години на X в. във връзка с военните действия срещу русите), Кикладски острови (морска тема) и Боспор — става дума за т. нар. Кимерийски Босфор или днешния Керченски полуостров, превзет заедно с Херсон от руския княз Владимир през 989 г. и върнат на империята при император Алексий I Комнин (1081–1118).

Византийската йерархия е административна и символна, но не и функционална, както е в Западна Европа през средновековието. Византия никога не достига в чист вид западното деление на обществото на функционални съсловия — молещи се (духовенство и монаси), военни (milites) и работещи, нито характерния за Запада икономически и политически корпоративизъм. Титлите и длъжностите на Изток, не се наследяват, а възникването на своеобразно «благородническо съсловие» се отнася към по-късен период от византийската история, когато сепаратизмът и децентрализацията се съчетават с определени западни влияния. Византийският свят остава до голяма степен мобилен в социално отношение, като в повечето случаи постът носи престиж, а не обратното. Функционалният принцип е размит, както е размита и границата между компетенциите на отделните дворцови и провинциални служители. Йерархизмът носи със себе си бюрокрация и регламентация, които се опитват да обхванат всички сфери на обществения живот в империята, без да имат винаги успех в това отношение.

Славната византийска епопея

959–963 г. Управление на РОМАН II. Константин VII умира на 9 ноември 959 г. на връщане от Витинския Олимп. Наследява го синът му Роман, внук по майчина линия на Роман Лакапин, на когото е кръстен. Още по времето на Лакапин малкият Роман е сгоден за Берта, дъщеря на Хюго от Прованс — акт, недопустим за един порфирогенет и издаващ стремежа на Роман I да наложи собствените си синове вместо тези на Константин VII. Берта умира още в детска възраст. Константин се опитва да сгоди сина си за Хедвика Баварска, племенница на германския крал (от 962 г. император) Отон I, но Роман се възпротивява и въпреки несъгласието на баща си се жени за своята любовница — хубавицата Теофано, дъщеря на обикновен константинополски кръчмар, но властна натура с големи амбиции. Роман II е до голяма степен противоположност на своя баща — отдаден на лова, пиршествата и игрите с топка, той не проявява склонност към литературата и науките и желание да управлява. 21–годишният император поверява управлението на империята на двама способни мъже — евнуха Йосиф Врингас, покръстен евреин и паракимомен на двореца, и Никифор Фока, доместик на схолите и фактически командващ на императорските въоръжени сили. За по-успешен контрол върху фронтовете Роман II създава нова длъжност — доместик на Изтока, и назначава на нея Лъв Фока, брат на Никифор. Първият ромейски удар е насочен към Крит — важен стратегически остров, който от 140 г. (с кратки прекъсвания) е окупиран от арабски пирати и превърнат в база за техните действия в Източното Средиземноморие, Егея и Адриатика. Голям флот, командван от Никифор Фока, се отправя през 960 г. към главния град на острова — Кандия, и го обсажда за близо година. Египетският султан и омаядският халиф в Кордова не реагират адекватно на византийското предизвикателство. На 7 март 961 г. Кандия пада в ромейски ръце. Част от арабското население на града е избито, а друга част е принудена насилствено да приеме християнската вяра. Критската операция увеличава още повече престижа на Никифор Фока, който се смята за избран от Божията воля победител на неверниците-мюсюлмани и възстановител на старите източни граници на империята. На триумф в Константинопол Никифор е акламиран като «слънце, което убива с лъчите си сарацините». Продължават успешните военни действия в Мала Азия: Никифор и Лъв навлизат в Киликия и превземат Аназарба и Германикия, а през декември 962 г. за кратко в ромейски ръце пада и Алепо — главен град на Хамданидите.

На 15 март 963 г. Роман II умира на 24–годишна възраст. Императорът има две невръстни деца — Василий, 5–годишен, и Константин, 3–годишен. Управлението преминава в ръцете на регентство, съставено от майката Теофано и Йосиф Врингас. Между двамата възниква конфликт, използван от Никифор Фока, който е обявен за император от войниците си в Кесария Кападокийска — родно място на фамилията Фока и център на нейните владения. Теофано подкрепя действията на Никифор, но реакцията на Врингас е отрицателна. Той се ръководи от характерната за Византия враждебност между столичната бюрокрация и провинциалната военно-земевладелска върхушка, представена от няколко знатни фамилии, които държат в ръцете си висшите командни постове на изток. Никифор Фока влиза в Константинопол на 14 август 963 г. Два дни продължават уличните боеве между привържениците на Фока и Врингас. Решаващо влияние оказват силните военни части (предимно арменски) на Никифор и авторитетната намеса на патриарх Полиевкт на страната на Фока. На 16 август Никифор Фока е коронясан в храма «Св. София», а след месец се жени за Теофано и става покровител на двамата малки порфирогенети. При брака си с Никифор Теофано е ръководена не от чувства, а от грижата за собствената си власт и за сигурността на престолонаследниците.

НИКИФОР ФОКА е типично византийско съчетание между строг военен и набожен аскет-моралист. Прекарва живота си във военните лагери и в битки с арабите за разширяване на християнската империя. Дори в двореца той запазва аскетичния си начин на живот — нощем се облича във власеница и прекарва времето си в молитва или спи върху кожа на земята. Спазва всички пости и се стреми да избягва жените. Никифор е племенник на Михаил Малеин, игумен на манастир в Тесалия и известен моралист. Императорът поддържа приятелски връзки с Атанасий, аскет и мистик, основател на Великата лавра и на организираното атонско монашество в цялост. Никифор привлича в управлението паракимомена Василий, извънбрачен син на Роман Лакапин. Василий е евнух и подобно на много други византийски евнуси е способен пълководец и администратор. Още през 944 г. получава титлата патрикий от Константин VII, а през 963 г. помага на Никифор при уличните сражения в столицата. Паракимоменът съсредоточава в ръцете си изключителна власт, което води до влошаване на отношенията му с императора. Лъв Фока, брат на василевса, е почетен с титлата куропалат, а бащата Варда става кесар.

Продължават успешните военни кампании срещу арабите. През 964 г. новият доместик на Изтока Йоан Цимисхи печели блестяща победа при Кървавата планина, недалеч от Tapс. През юли 965 г. императорът и брат му Лъв (над 80–годишен) превземат Мопсуестия, а на 16 август влизат в Tapс, родно място на св. an. Павел. Арабският лимес е пробит. През октомври 966 г. императорът завладява гр. Манбидж (Хиерополис) и пленява реликва, подобна на едеската — тухла с изображение на Христос. Константинопол прибавя към авторитета си на универсална християнска столица още една светиня. Изпратеният на помощ на киликийските араби египетски флот е разбит. Емирът Саиф ад-Даула е принуден да моли за примирие и обещава да плаща годишен трибут на империята. През 965 г. ромейският флот възстановява имперската власт в Кипър, дотогава съвместно владение на ромеи и араби. Императорът изпраща морска експедиция и срещу третия важен средиземноморски остров — Сицилия, но поради грешки, допуснати от командващите флота — патрикиите Никита и Мануил, ромеите претърпяват поражение, което обаче се губи на фона на византийските победи. Никифор прониква отново на арабска територия през 968 г. Създава се специфична кръстоносна атмосфера сред византийската армия и населението. Ислямският историк Камал ад-Дин разказва как Никифор заявил от минарето на джамията в Tapс: «Аз съм на минарето на Йерусалим, защото Tapс разчиства пътя към Йерусалим!» Целта на императора вече е отвоюване на свещения за християните град. Никифор изпраща на халифа Мути дръзко и предизвикателно писмо, което отразява нарасналото самочувствие в политически и религиозно-доктринален план на «владетеля на християните» спрямо исляма. Непрестанните войни с мюсюлманите не пречат на културните контакти — във византийския двор работят арабски и персийски учени, засилва се влиянието на арабската литература. Културната симбиоза обаче не премахва религиозно-политическата конфронтация. Следващ огромен успех за империята е превземането на големия град Антиохия, център на един от трите източни патриархата. На 28 октомври 969 г. в града влизат ромейските войски на доместика Михаил Вурцис и стратопедарха Петър Фока. През декември същата година Петър Фока сключва примирие с управителя на Алепо Каргуя — свитият в минимални граници емират се признава за васал на Византия. Заета на изток, империята е изправена пред ново предизвикателство на запад. През 962 г. германският крал Отон I се коронясва за император в Рим. Поставя се началото на Свещената Римска империя, която претендира за римското наследство в Европа. Политиката на Отон I е насочена към Италия. Византийските владения там се ограничават до най-южните части на полуострова — Апулия и Калабрия. Херцозите на Капуа и Беневенто, византийски васали, преминават на страната на Отон. През 967 г. германският император и неговите италиански васали обсаждат безуспешно гр. Бари, център на византийските владения в Италия. Това, което не може да постигне с военни действия, Отон решава да получи със средствата на дипломацията. През 968 г. в Константинопол е изпратена делегация начело с епископа на Кремона Лиутпранд, който дава ценни сведения за характера на мисията и престоя на делегацията в ромейската столица. Дипломатическото предложение на Отон I за брак на престолонаследника Отон с византийската порфирогенета не е подходящо в момент, когато Византия се намира в апогея си и е в настъпление по всички фронтове. Ромеите не се съгласяват за брак на своята порфирогенета с «варварски крал» (Византия не признава императорското достойнство на Отон), а отношението към делегацията и Лиутпранд, в частност, е преднамерено хладно и презрително. Субективизмът и злобата на кремонския епископ са поредно доказателство за дълбоката пропаст между европейския Изток и Запад през X в.

По времето на Никифор Фока е нарушен продължилият 40 години мир с България. През пролетта на 967 г. българските пратеници отиват в Константинопол, за да получат годишния данък от империята, изплащан според договора от 927 г. Пристигането им съвпада с триумфа на императора по случай византийската победа в Киликия и превземането на Tapс. Разгневен, Никифор заявява, че е срамно да се плаща данък «на един беден и при това презрян скитски народ». Императорът предприема поход срещу българите, който представлява по-скоро демонстрация — ромеите завладяват напълно крепости в Тракия, но не се решават да преминат Хем. След обиколка из земите на старата Елада Никифор се завръща в столицата. Византия пуска в действие средствата на дипломацията. Синът на стратега на Херсон Калокир е изпратен с много злато и подаръци при киевския княз Светослав, който през 965 г. ликвидира Хазарския хаганат и достига Черноморското крайбрежие. Калокир използва ситуацията за удовлетворяване на лични амбиции, като обещава на Светослав България, в случай че русите му помогнат да стане император. При първия си поход в България Светослав разбива 30–хилядна българска войска и превзема 80 крепости. Никифор, изправен пред нашествието на силните езичници и претенциите на Калокир, подновява съюза си с България. На дворцова церемония българският посланик в Константинопол е почетен преди Лиутпранд, което предизвиква гнева на честолюбивия епископ. През декември 969 г. в Константинопол пристигат две български принцеси, които трябва да бъдат сгодени за младите императорски синове Василий и Константин. Балканската политика на Никифор си спечелва в лицето на русите нов и страшен враг.

Никифор Фока произхожда от знатна динатска фамилия и изразява интересите на съответната прослойка. С една новела от 967 г. императорът променя антидинатската политика на своите предшественици в по-умерен дух. Освен динат Никифор е пълководец и държавник, който се стреми да уравновеси и помири интересите на динатите и на бедните стратиоти в полза на единството и на военната ефикасност. В новелата императорът запазва 40–годишния срок за връщане на незаконно заграбени имоти от динати на стратиоти след глада от 927–928 г., но същевременно определя протимезис (букв. предпочитание) при закупуването на динатски имоти от самите динати, а не от стратиотската община. В друга новела, занимаваща се със стратиотските имоти, императорът запазва минималната стойност от 4 литри злато за стратиотски имот, но въвежда за т. нар. КАТАФРАКТИ нова минимална граница от 12 литри. Това решение на василевса отразява промените в способите на воюване и симптоматичните обществени промени, свързани с тях. Войните с арабите и западните рицари повишават нуждата от тежковъоръжена и подвижна конница, която по ефикасност превъзхожда традиционния за Римската империя и Византия до X в. пехотен строй. Катафрактите, тежковъоръжени конници, се използват в Близкия изток още в персийския и елинистическия период. Византийските катафракти се делят на кливанофори, облечени в железни ризници, и епилорикофори, които носят над броните си дрехи и тежки плащове. Катафрактите са въоръжени с дълго копие, меч или брадва, на главите си носят бронирани шлемове, а на ръцете — кожени ръкавици. Конете също са покрити с броня или предпазващи кожени плащове. Характерният за катафрактите строй е клинообразният, те се разпределят във военни отделения от по 500 конника и 150 стрелци с лък и оръженосци. Промените във военната тактика водят до промени в обществената структура. Нараства ролята на динатите и богатите стратиоти, които могат да си позволят скъпото въоръжение. Новата база от 12 литри е стъпка към окончателното оформяне на облика на византийската военна аристокрация. От II в. нататък терминът СТРАТИОТ все по-често започва да се използва за означаване на богат конник, собственик на имение и на лична свита. Сходството със западните рицари обаче е по-скоро външно, защото борбата за политическа изява на динатите-стратиоти се сблъсква с централизаторските стремежи на императора, столичната и провинциалната бюрокрация.

Императорът влиза в конфликт с Църквата. Никифор Фока е набожна и аскетична личност. С дарителска грамота от 963 г. легитимира и обогатява създадената от Атанасий Велика лавра на Атонския полуостров. (Атон е стар култов център. На полуострова съществуват монашески скитове на иконопочитатели още през VIII в. Атонски монаси присъстват на синода в Константинопол от 843 г. Възникват и местни, атонски легенди за отшелниците Петър Атонски и Евтимий Солунски. Истински основател на атонската традиция е Атанасий, който с Великата лавра поставя началото на организирания манастирски живот на полуострова. За кратко време възникват множество манастири, чиито ктитори са не само ромеи, но и българи, руси и сърби.). В новела XIX обаче императорът се противопоставя на непрестанното обогатяване на манастирите и на разврата, който цари в монашеските среди. Никифор не се решава да предприеме конфискация, но забранява евентуалното даряване на манастири или основаване на нови манастири, странноприемници и сиропиталища. С тази новела императорът си създава много врагове сред духовенството. Никифор губи популярност и в светските среди. Политиката му за защита на динатите не се приема от бедните стратиоти. Константинополското население е недоволно от допълнителните данъчни тежести, наложени му във връзка с тежките военни кампании и с издържането на личната гвардия на Никифор, съставена от арменци. Арогантността на императорските гвардейци стига дотам, че след един конфликт със столичния флот те започват да тероризират константинополското население, което масово напуска града. За «Арменската ярост» (така е наречен епизодът) се споменава в Константинополския синаксар. Дори постоянните победи на императора не успяват да възстановят загубената му популярност в столицата. Негодувание съществува и сред войската поради склонността на Никифор към тежки и крайни наказания. Името на този император се свързва с обезценяването на номизмата. Инфлацията води до глад в столицата, споменат и от Лиутпранд. Победителят Никифор, «бялата смърт на сарацините», е поразен от своите. Грубият и аскетичен живот не харесва на Теофано, която се влюбва в по-младия и красив арменец Йоан Цимисхи, далечен сродник и приятел на Никифор, който обаче изпада в немилост. В затвора освен императрицата и Цимисхи влизат Михаил Вурцис, също изпаднал в немилост, и паракимоменът Василий. На 10 срещу 11 декември 969 г. Никифор е убит в спалнята си в присъствието на Цимисхи, а военните тагми на Константинопол, свикани от Василий «прокламират из целия град името на новия владетел на ромеите. Никифор е погребан без всякакви почести, a Йоан Геометър създава за него характерен епитаф:

«Никифоре*, добре наречен си ти,

победител на всички врагове,

с изключение на собствената жена.»

(*Никифор на български означава победоносец.)

969–976 г. Управление на ЙОАН ЦИМИСХИ. Новият император, арменец по произход, е роден в темата Хозанон, в малкото градче Цмискацак (откъдето идва прозвището му Цимисхи). По бащина линия е родственик на известния пълководец Йоан Куркуа, а по майчина линия се родее с Фоките. Кариерата му на пълководец започва при Константин VII, а при Никифор Фока е вече доместик на Изтока и доместик на схолите. Участва в превземането на Тарс, където командва лявото крило, но след 965 г. изпада в немилост. Любовната авантюра с Теофано е добре пресметнат ход, който поставя Йоан в основата на успешния заговор срещу Никифор Фока. Византийските историци го описват едър на ръст, красавец, със сини очи, кестенява къдрава коса и брада. Харизматичният му ореол на герой от Кървавата планина и Tapс допълва неговата привлекателност в очите на влюбчивата и амбициозна императрица. След убийството на Никифор Фока е изправен пред предизвикателствата на патриарх Полиевкт: да накаже убийците, да изгони Теофано от Константинопол и да премахне закона на Фока, който забранява на епископите да се разпореждат с църковното имущество. Теофано, посочена от мълвата като главен организатор на заговора, е заточена в манастир, а Йоан Цимисхи е коронясан за император от патриарх Полиевкт на връх Коледа през 969 г. Новият василевс и паракимоменът Василий предприемат редица репресивни мерки срещу фамилията Фока. Куропалатът Лъв Фока, брат на покойния император, и синът му Никифор са заточени на Егейските острови. Другият син на Лъв Варда Фока, е стратег на отдалечените източни теми Халдия и Колония. Родът Фока обаче продължава да има поддръжници, а идеята за императорския трон не напуска неговите представители и по времето на Василий II.

Най-голямата опасност за Цимисхи в първите години на управлението му са русите, които владеят източната част на Българското царство и извършват опустошителни набези в ромейските владения. Преговорите с тях завършват неуспешно. Руският княз Светослав направо заявява на ромеите, че трябва да напуснат Европа (т. е. Балканския полуостров) и да се оттеглят в Азия. Първоначално императорът поверява командването на военните действия срещу русите на Варда Склир и Петър Фока. В едно сражение край Аркадиопол (дн. Люлебургаз) през 970 г. русите и техните временни съюзници — печенезите, попадат в засада и са разбити. Генералният поход срещу тях е отложен поради бунта на Варда Фока, срещу когото е изпратен Варда Склир. Бунтът е потушен, а плененият Фока е заточен със семейството си на о. Хиос. Следвайки пусналата вече корени легитимистка идея, Йоан Цимисхи се жени през ноември 970 г. за Теодора, дъщеря на Константин VII и леля на младите порфирогенети. Бракът има повече политически, отколкото емоционален заряд, защото Теодора е вече на възраст и, по думите на Лъв Дякон, е повече умна, отколкото красива. Зимата на 970–971 г. императорът прекарва в Константинопол, където лично обучава намиращите се там войски във военното изкуство. През пролетта на 971 г. Цимисхи предприема големия си поход в България. Флот от 300 кораба, командван от друнгария Лъв, е изпратен към устието на Дунав, а сухопътната войска, водена лично от императора, след кратък престой в Адрианопол преминава старопланинските проходи и се оказва в непосредствена близост до българската столица Преслав, където е разположен руски гарнизон. На 13 април, Великия петък преди Пасха, градът е превзет с щурм. Калокир, един от главните виновници за руската кампания на Балканите, успява да избяга при Светослав в Дръстър. Йоан Цимисхи пленява българския цар Борис II, към когото се отнася с необходимото уважение, което обаче не променя статута му на царски пленник. Ромеите празнуват Великден в Преслав, а българската столица е преименувана на Йоанопол в чест на императора. На 23 април, Гергьовден, ромеите разбиват руските войски край Дръстър и започват тримесечна обсада на добре укрепения крайдунавски град. Ромейският флот блокира града откъм реката. Няколкото сражения край Дръстър са свързани с единоборства и героични прояви от двете страни. В обсадения град настъпва страшен глад, а Светослав губи подкрепата на местното българско население след избиването на 300 градски първенци. Решаваща се оказва битката на 21 юли, която продължава през целия ден с променлив успех. Византийската историческа традиция приписва ромейската победа на помощта на св. Теодор Стратилат, чийто празник се чества на този ден. По думите на Лъв Дякон, Скилица и Зонарас самият воин-светец, конник на бял кон с блестящи доспехи и златно копие, се появил в разгара на битката и решил нейния изход. Светослав е принуден да се предаде. Сключено е примирие, а руският княз се заклева в боговете Перун и Влас, че ще бъде верен приятел и съюзник на ромеите и ще се оттегли от България. Гарантирана е византийската власт в Корсунската област (Херсон). На Светослав и останалите живи руски воини е разрешено да се оттеглят, но те са нападнати от печенежкия вожд Курия при Днепърските прагове, където загива руският княз. Ромеите преименуват Дръстър на Теодорупол в чест на св. Теодор Стратилат. Руската опасност е премахната, а Византия възстановява дунавската си граница. Йоан Цимисхи ликвидира de jure и самостоятелността на Българската държава. Формирана е тема Йоанопол, която обхваща земите между Дунав и Стара планина. В Константинопол е организиран бляскав триумф, какъвто империята не помни от златното време на римските военни победи. На колесница, теглена от четири бели коня, императорът поставя иконата на Богородица, намерена в Преслав, а самият той, със златен венец на главата, върви след колесницата. На Форума на Константин българският цар Борис II е принуден да свали инсигниите на властта си и получава титлата магистър. По-малкият му брат — Роман, е скопен по инициатива на паракимомена Василий. Дори в чисто символичен план за империята България престава да съществува като политическо понятие, макар че събитията в западните предели на Балканския полуостров предсказват продължителна и жестока война.

Йоан Цимисхи се стреми да поддържа приятелски отношения със Запада. На 14 април 972 г. в Рим престолонаследникът Отон (II) се жени за Теофано, племенница на императора.

Източни походи на Йоан Цимисхи

Императорът продължава завещаната от Никифор Фока политика към териториално разширение на изток за сметка на граничните емирати и отслабения Абасидски халифат. Цимисхи наследява и изконното желание на предишните императори за връщане на Йерусалим в границите на християнския свят. През зимата на 970–971 г., когато императорът е зает с русите, ислямска войска, изпратена от египетските Фатимиди, обсажда безуспешно Антиохия. Освободил се от ангажиментите си на Балканите и от политическите преговори с Отон I, след 972 г. Цимисхи се заема с «Великата източна мисия». В началото на октомври 972 г. императорът прекосява Ефрат и на 12 октомври влиза в Низибис. Емирът на Мосул Абу Таглиб се задължава да му плаща годишен данък. Появата на ромейската армия в района на Среден Ефрат предизвиква паника сред поданиците на багдадския халиф и мосулския емир. Ислямският свят е в отстъпление. Императорът се завръща триумфално в Константинопол, а в Месопотамия оставя доместика на Изтока Млех, арменец по произход. Млех предприема военна експедиция към Амида (дн. Диарбекир), но на 4 юли 973 г. претърпява поражение от пълководеца Хибат Аллах, брат на мосулския емир. Самият Млех е ранен и умира в плен, а главите на загиналите ромеи са изпратени в Багдад, за да се успокои населението, което обвинява халифа в бездействие и сервилно отношение към «неверниците». Разгромът край Амида е сигнал за нов византийски поход, командван лично от Цимисхи. Междувременно през 973 г. на събрание в Харк локалните арменски магнати се обединяват около Ашот III, представител на династията на Багратидите. Обединената арменска войска възлиза на 80 000 души. Цимисхи предприема поход в Армения, но с посредничеството на арменския католикос и благодарение на арменския си произход постига споразумение с Ашот, от когото получава в помощ 10 000–на елитна войска. Обединените византийско-арменски войски превземат Амида и Майафарикин, където вземат богата плячка, и по течението на р. Ефрат се насочват към Багдад, сърцето на ислямския свят, град, известен с приказните си богатства. Авантюрата, достойна за сюжет на епически роман, завършва с прекратяване на похода някъде в Средна Месопотамия. Причината за този ненадеен обрат се дължи на активизацията на египетските Фатимиди. Египетските войски влизат в Триполи и Бейрут и разбиват изпратените срещу тях византийски военни части. След кратък престой в Константинопол през пролетта на 975 г. императорът се връща в Антиохия, която превръща във военен лагер и база за дългоочаквания поход в Палестина. През април 975 г. императорът начело на елитна армия напуска Антиохия и по течението на р. Орат се придвижва към Емеса, Баалбек (Хелиополис) и Дамаск, който е предаден на Цимисхи от местния фатимидски управител Афтакин. Ромейските войски превземат последователно Тивериада и Назарет. На планината Тавор императорът, Христов наместник на земята, приема пратеници от Йерусалим и Рамалах, които го обявяват за свой господар. Кесария Палестинска е най-южният град, в който влизат ромейските войски. Императорът не успява да изпълни основната задача на похода — да превземе Йерусалим и да отслужи литургия в храма на Голгота, защото египетските мюсюлмански войски се оказват в гръб на ромеите. Потегляйки на север по Средиземноморското крайбрежие, Цимисхи превзема Акра, Бейрут, Сидон и Библос, но не успява да влезе в Триполи. Много историци оценяват тази експедиция като Първи кръстоносен поход. Целта на този поход — победа на кръста над полумесеца в старите центрове на християнството — е посочена ясно от самия император в писмото му до арменския владетел Ашот III. Походът представлява славна страница от византийската епопея от X в.

Йоан Цимисхи продължава политиката, насочена към запазване на стратиотския институт като военен и финансов базис на империята. Две новели на Цимисхи, от септември 974 г. и септември 975 г., забраняват на стратиотите да стават парики на едрите земевладелци. На връщане от палестинския си поход императорът преминава през Киликия и Кападокия и с изненада установява, че огромните имения около Аназарва и Подандос принадлежат на неговия пръв министър — паракимомена Василий. Още преди да стигне до Константинопол, Йоан Цимисхи се разболява от странна болест, която някои модерни изследователи идентифицират с малария или тиф. Основателно обаче е предположението, че императорът е отровен по заповед на властния и алчен паракимомен, който започва да се тревожи за собствените си позиции. На 10 януари 976 г., след управление от 6 години и 1 месец, на 51–годишна възраст умира Йоан Цимисхи.

976–1025 г. Управление на ВАСИЛИЙ II БЪЛГАРОУБИЕЦ. Неочакваната смърт на Цимисхи отваря пътя към същинското управление на двамата порфирогенети — Василий и Константин, съответно на 18 и 16 години. По-малкият брат Константин не проявява никакъв интерес към управлението и предпочита спокойния дворцов живот, изпълнен с развлечения: лов, пиршества, театрални представления и надбягвания с колесници на Хиподрома. Тежестта на имперските дела пада върху по-големия брат, на когото е съдено да стане един от най-славните ромейски василевси. В първите години от самостоятелното управление на младия Василий основна роля в държавните дела играе паракимоменът Василий, вече 30 години подмолен кукловод на сцената на имперската политика. Първата задача на паракимомена, почувствал се освободен от контрола на властните личности Никифор Фока и Йоан Цимисхи, е да отдалечи от Константинопол най-добрите византийски пълководци, представители на знатните малоазийски фамилии. Варда Фока се намира все още на о. Хиос, където е заточен през 970 г., а Варда Склир е назначен за стратег на отдалечената тема Месопотамия. Склир отговаря на създадената ситуация с пореден бунт срещу константинополската бюрокрация. Опитният пълководец намира много привърженици, преди всичко сред арменските и арабските наемници в ромейската войска. Бунтът избухва през пролетта на 976 г., а през 977 г. войските на обявилия се за василевс Склир разбиват изпратената от Константинопол армия при Рагия в Кападокия. Стратопедархът Петър Фока загива в боя. След битката при Лапара Михаил Вурцис, стар боен съратник на Склир, преминава на негова страна. През 978 г. Склир превзема Никея въпреки мъжествената отбрана, организирана от управителя на града Мануил Комнин. В тази критична ситуация паракимоменът е принуден да прибегне до услугите на Варда Фока, който е освободен от Хиос и назначен за доместик на Изтока. Фока успява за кратко време да събере във вътрешността на Мала Азия армия от лоялни към фамилията воини. Военното щастие обаче е на страната на Склир: на два пъти — при Панкалия (19 юни 978 г.) и при Василика Терма (есента на същата година), Фока претърпява поражение и е принуден да се оттегли в Грузия, където фамилията Фока има традиционни връзки. Силният грузински династ, куропалатът Давид, подпомага Фока със 72–хилядна първокласна армия, командвана от монаха-воин Йоан Торникий. Решителната битка между Фока и Склир се води на 24 март 979 г. при Акве Саравене в тема Харсианон, край бреговете на р. Халис (дн. Къзълърмак). Според думите на Скилица изходът на битката се решил чрез двубой между двамата пълководци. Тази романтична история показва, че ръководна роля в гражданската война играе не грижата за империята и за легитимна династия, а съперничеството между представителите на знатните малоазийски фамилии. Предпочитанието към «рицарския» способ на воюване е указание за промяна на манталитета в средите на богатите провинциални родове и противоречи на строгия военен строй, който империята наследява от античността. В двубоя Склир е победен, ранен и принуден да бяга при мосулския емир Абу Таглиб, откъдето е изпратен в Багдад, и прекарва седем години като пленник на абасидския халиф. В гражданската война се проявяват и определени народностни противоречия между грузинците, които застават зад Фока, и арменците и арабите, подкрепящи Склир.

Междувременно в Константинопол се разгаря конфликт между законния император и властния паракимомен. В тези години се оформя характерът на младия Василий — отхвърлил разкоша и удоволствията на дворцовия живот, императорът се изгражда като аскетична натура, суров, жесток, властен, мнителен, мълчалив, съчетаващ успешно в себе си качествата на воин, монах и администратор. Михаил Псел го описва като нисък, но силен физически и изключително издръжлив, с красиво овално лице, светлосини очи, кестенява коса и брада. Императорът не бил оратор, а по-скоро човек на действието — речта му била накъсана от кратки паузи и, по думите на Псел, говорел като селянин, а не като образован човек. Отношението на Псел към него е по-скоро отрицателно, макар и да признава заслугите му за укрепването и разширяването на империята.

Младият василевс проявява волевите си качества на абсолютен монарх още при първото голямо предизвикателство в живота си. Паракимоменът Василий е арестуван и изпратен на заточение в Крим, а имуществото му е конфискувано. Популярният Варда Фока е назначен за дукс на пограничната тема Антиохия, а върховен повелител на имперските войски става самият василевс.

Първи етап на «Българската криза»

Йоан Цимисхи завладява източната част на Българската държава със столицата Преслав, западните предели на Българското царство запазват своята самостоятелност. Там се разпореждат синовете на комит Никола, т. нар. комитопули — Давид, Мойсей, Аарон и Самуил. Тяхното движение, насочено към възстановяване на границите на Българската държава от времето на цар Петър, получава нов тласък след смъртта на император Цимисхи, когато законният български владетел Борис II и брат му Роман са пуснати от Константинопол. Борис е убит по погрешка от българските гранични отряди, а Роман достига българските предели. Законните му права върху престола се признават от братята, но фактически управлението на държавата преминава в ръцете на Самуил: към 980 г. по-възрастните братя Мойсей и Давид са мъртви, а обвиненият в предателство Аарон е унищожен с целия си род. Единствено синът на Аарон Иван Владислав се спасява, благодарение на застъпничеството на Самуиловия син Гавраил Радомир. За кратко време Самуил успява да възстанови българската власт над източните български земи, като по време на военните си кампании достига областите, разположени на север от дунавската делта. Обезпокоителен за ромеите е Самуиловият натиск в Македония и Елада. Между 983 и 985 г. българите завладяват важната тесалийска крепост Лариса, а през 986 г. обсаждат Верия — град, разположен в непосредствена близост до Солун. Император Василий организира поход срещу българите в посока към Средец. След 20–дневна неуспешна обсада ромейската войска се връща обратно, но е нападната и разбита при прохода Траянови врата на 17 август 986 г. Българите пленяват хазната на императорската шатра, а Василий се спасява благодарение на закрилата на арменската пехота. Разгромът при Траянови врата е сигнал за нови метежи в Мала Азия. Младият император е обвинен в неопитност и престъпно нехайство. Варда Склир е пуснат на свобода от багдадския халиф и за втори път се облича в пурпур, като залага отново на верните си арменски и арабски части. Императорът е принуден да търси помощ от Варда Фока, който е възстановен на длъжността доместик на Изтока и е изпратен срещу Склир. Но Фока взема друго решение. В огромното имение на своя приятел Евстатий Малеин, което обхваща земи в темите Харсианон и Кападокия, Фока събира представители на най-знатните фамилии — Малеини, Дуки и Аргири, които го обявяват за василевс (14 септември 987 г.). Започват преговори със Склир за разделяне на империята между тях, но по време на преговорите Склир е арестуван и затворен в крепостта Тиропион. Фока, подкрепян от цяла гръкоезична Мала Азия и грузинците, се отправя срещу Константинопол. Войската на претендента се установява в Хризопол, на азиатския бряг на Босфора, а самият Фока с грузинската си гвардия се разполага при Абидос — важен митнически пункт на Дарданелите, който контролира жизненоважния за столицата воден път от Егейско и Мраморно море и обратно. Василий, изправен пред критична ситуация, е принуден да се обърне за помощ към киевския княз Владимир и да му припомни споразумението от 971 г., според което всяка от страните трябва да помогне на другата, когато тя е застрашена. Киевският княз използва тежкото положение, в което се намира василевсът, за да диктува своите условия, от които най-значимото е брак на Владимир с византийска порфирогенета — важен пробив във византийската ойкуменическа доктрина. Василий е принуден да обещае сестра си Ана за жена на киевския княз. През пролетта на 988 г. в Константинопол пристига отряд от 6000 нормани (варяги) — опитни наемни войници, прочути със своята жестокост. През лятото на 988 г. войските на Фока са разбити при Хризопол. Решителното сражение при Абидос на 13 април 988 г. завършва отново с победа на императорската армия и варягите. Варда Фока умира по време на битката, вероятно от инфаркт. Неочакваната смърт на славния военачалник изиграва решаваща роля за императорската победа.

Християнизация на Киевска Русия

Първият опит за християнизация на русите се отнася към времето на патриарх Фотий. През 50–те години на Х в. е покръстена княгиня Олга, която посещава Константинопол и е приета тържествено от Константин VII Порфирогенет. В Русия източното християнство среща силни конкуренти в лицето на Римската курия и на други религии. Иудаизмът и ислямът проникват в Киевската държава от Хазарския хаганат и Волжка България. През 959 г. княгиня Олга се опитва да издейства от Отон I назначаването на немски епископ. В случая съществена роля играе близостта на езика и кръвта, доколкото господстващият елит в Киевска Русия е съставен от нормани. Дипломатическите контакти между Василий II и Владимир, както и поразителното впечатление, което правят на руските посланици Константинопол и храмът «Св. София», оформят окончателно решението на киевския княз да приеме християнството от Византия. Покръстването на руския княз се отчита като дипломатически успех в Константинопол и представлява утешителен аргумент в полза на брака между Владимир и Ана — порфирогенетата ще се ожени за християнин, а не за езичник. Единственото условие от византийска страна е киевският княз да изостави останалите си жени — 4 официални съпруги и 800 наложници! Княз Владимир приема християнската вяра в Херсон на 6 януари (Богоявление) 988 г. Монахът Нестор споменава в «Повесть временных лет» за това как Владимир, недоволен от факта, че Василий II бави изпращането на своята сестра в киевския двор, завладява «Корсунската земя» (Крим) и я отстъпва на императора едва когато царствената годеница пристига в Херсон. Друго обяснение дават византийските извори: според тях Владимир е вече покръстен и оженен за Ана, когато в знак на благодарност към василевса превзема бунтовния Херсон, подкрепил узурпатора Варда Фока. Покръстването на Владимир е последвано от масово кръщение на русите — нормани и славяни, в ледените води на Днепър. Християнизацията на руската държава представлява изключителен успех за империята, тъй като през следващите векове огромната северна държава влиза трайно в орбитата на византийското културно-политическо влияние, а Руската църква се превръща в един от стълбовете на източното православие.

Неуспехите с българите и борбите срещу претендентите за престола каляват характера на Василий и оформят основните вътрешно- и външнополитически концепции на неговото управление, където доминират два основни фактора: ненавистта към богатата и мощна малоазийска аристокрация и невероятната воля за ликвидиране на Българската държава.

Източната политика на Василий II

Сирийските владения на империята и васалният емират Алепо са заплашени от фатимидските войски. На 15 септември 994 г. фатимидският военачалник Манджутакин нанася голямо поражение на ромейските войски при р. Оронт. Неуспехът се дължи на неумелото ръководене на военните действия от страна на стария вече Михаил Вурцис. Едновременно са заплашени Антиохия и Алепо. Императорът, зает с военни действия на Балканите, осъзнава опасността от арабски пробив и след невероятен марш неговите войски, които включват и български наемници, преминават разстоянието от Адриатика до Антиохия за 26 дни. През април 995 г. Василий II е пред стените на Антиохия, а неговото име е достатъчно, за да накара Манджутакин да се оттегли в Дамаск. Ромейските войски превземат Емеса (дн. Хомс) и Триполи. Императорът назначава за управител на Антиохия Дамян Даласин и се връща в Константинопол. Преминавайки през Мала Азия, Василий има възможност да се убеди в това какви обширни имения и какво огромно богатство съсредоточават в ръцете си местните динати. Поразително впечатление му прави имението на някогашния бунтовник Евстатий Малеин, което представлява добре организирана държава в държавата. На 1 януари 996 г. излиза прочутата новела на Василий II, която поставя своеобразен връх на антидинатската политика на византийските василевси от Х в. Според тази новела всички имоти, придобити в периода от 75 години преди издаването й, трябва да бъдат върнати на техните първоначални собственици. За останалите имоти се изисква документ, който да докаже законността на тяхното придобиване. Императорските имоти, заграбени или закупени от частни лица, трябва да се върнат без каквото и да е условие. Фискът има право да иска връщане на своите земи от времето на император Август. Много знатни фамилии са разгромени. Имотите на Евстатий Малеин са експроприирани и той самият е затворен, земите на фамилията Фока са чувствително орязани, богатият протовестиарий Филокалес е превърнат в обикновен селянин, а фамилията Муселе е доведена до просяшка тояга. С новела от 1003–1004 г. императорът възстановява системата алиленгион за колективна отговорност при събиране на данъците на общината, но с важната добавка, че отсега нататък отговорността за редовните данъчни постъпления от изоставени и пустеещи земи ще пада не върху бедните, а върху динатите, които притежават имения в околността. Политиката на Василий II срещу корупцията и забогатяването на частни лица влиза в контекста на наследената от античността ромейска концепция за единно, централизирано и хомогенно общество. Наследяването на висшата власт трябва да следва налагащия се вече легитимистки принцип и Божието благоволение, а не да става прицел за мощни динати и техните лични армии.

Втори етап на «Българската криза»

Движението на комитопулите придобива застрашителни размери. Слабата и потъпкана от Цимисхи Българска държава се възражда като феникс от пепелта. Границите на Петрова България са възстановени и дори разширени. Българското царство е държава с имперски традиции и амбиции. Втората половина от управлението на Василий II е белязана от смъртната схватка между двете източнохристиянски империи, която има съдбоносни последици за Балканите и Източнохристиянската цивилизация като цяло.

През 991 г. императорът се отправя за втори път срещу българите, като успява да превземе Верия. До 995 г. военните действия се водят с променлив успех. Византия се опитва да създаде обръч от съюзни държави около България: сключва съюз с Венеция, която продължава да счита за свой васал, и със зетския княз Иван Владимир. Самуил използва ангажиментите на Василий в Сирия и обсажда Солун, като убива стратега на темата Григорий Таронит и пленява сина му Ашот. Следва поход в Гърция, но при р. Сперхей българите са разбити от византийския пълководец Никифор Уран (997). Междувременно умира плененият от ромеите Роман и Самуил се провъзгласява за български цар, като търси благословията на Рим.

Нови ангажименти на изток не позволяват на Василий да се възползва от победата при Сперхей. През юни 998 г. дуксът на Антиохия Дамян Даласин е убит по време на поход срещу Апамея. Императорът пристига в Сирия начело на своята варяжка дружина, която се превръща в бойно ударно ядро на имперските военни части. Цяла Северна Сирия е опустошена от варягите. Императорът посреща новата 1000 г. в Tapс, където узнава за смъртта на куропалата Давид. Следва поход в Грузия — в битка край бреговете на р. Фазис варягите сломяват съпротивата на грузинските и арменските феодали. Най-мощният династ в района — Баграт, крал на Абазгия и принц на Картли, е принуден да се признае за васал на императора, от когото получава титлата куропалат — традиционна за суверените на Грузия. Княжеството Тао, родово владение на куропалата Давид, е включено в състава на империята. През 1001 г. е сключен 10–годишен мир с фатимидския султан, който запазва статуквото в Близкия изток. Относителното равновесие на силите предопределя тяхното взаимно признаване, което включва и задължението за реципрочна защита на религиозните светини и ценности. Фатимидският султан включва в титулатурата си израза «пазител на Гроба Христов в Йерусалим», а ромейските императори поемат задължението да защитават интересите на мюсюлманските търговци и пратеници, за които е построена джамия в Константинопол.

1000–ната година поставя началото на мощно ромейско настъпление на балканския фронт. Пълководците Ксифий и Теодоракан установяват пълен контрол над Източна България и Долен Дунав. През 1001 г. императорът превзема Beрия и Сервия в Македония; през 1002 г. след 8–месечна обсада пада Видин; през 1003 г. Самуил е разбит край Вардар, а ромеите влизат в Скопие. Венецианският дож Джани Орсеоло завладява Адриатическото крайбрежие от името на империята. През 1004 г. византийско-венецианският съюз е скрепен чрез брак на венецианския дож с Мария Аргирина, братовчедка на императора. През 1005 г. стратегически важният гр. Драч, пристанище и ключ към владенията на Самуил от запад, е предаден от Ашот, син на убития Григорий Таронит и зет на българския цар, съпруг на неговата дъщеря Мирослава. Следващите десет години са изпълнени с ежегодните български кампании, които протичат по идентичен начин: става дума за зимни походи, всяка година в различно направление, които целят прекъсване на комуникациите и ликвидиране на запасите от храни и фураж в българската земя. Василий II проявява изключителна твърдост и енергия в тези кампании. Решаващо за бъдещия ход на военните действия се оказва сражението при с. Ключ, в теснината, образувана от планините Беласица и Огражден. Битката се води през лятото на 1014 г. и завършва с пълна победа на ромеите. Пленените 14 000 българи са ослепени, като на един от всеки сто души е оставено по едно око. Жестокото отношение към пленниците издава не само политически, но и емоционални мотиви. Победата над България се превръща в смисъл на житейския път на императора, в предопределена от Провидението задача. При вида на ослепените воини Самуил умира (6 октомври 1014) и е наследен от своя син Гавраил Радомир. Междуособиците, предизвикани от убийството на новия цар и възшествието на Иван Владислав, ускоряват дългоочакваната за Василий II развръзка. След гибелта на българския владетел край стените на Драч през февруари 1018 г. Василий предприема нов поход в българските земи. Царицата, патриархът и повечето управители на крепости се предават на василевса. Съпротивата продължава, но нейната интензивност следва низходяща градация. Покоряването на България и на сръбските земи е изключителен военнополитически и личен успех за императора, който влиза в историята с прозвището «Българоубиец». Противно на жестокостта на военните кампании императорът проявява умереност и мъдрост при определяне на административния и църковен статус на завладените земи. Българският патриархат е заменен с автокефална архиепископия, а редица представители на владетелския род и висшата аристокрация са почетени с високи титли и назначени за управители на провинции в арменско-грузинския Изток. На връщане от България императорът прави триумфално шествие из гръцките земи. В атинския Партенон, от V в. храм на Богородица, Василий II присъства на тържествена литургия и оставя бойната си ризница и копието си като дар на Божията майка в знак на изпълнен обет.

Нов проблем възниква на източните граници. Куропалатът Баграт и синът му Георги отхвърлят византийския сюзеренитет и отново завладяват Тао. През 1021 г. Василий II организира поход в Грузия и разбива грузинските войски при ез. Палакаци. През 1022 г. арменският княз Йоан Смбат е принуден да завещае земите си около гр. Ани на империята. Василий II окупира и областта Васпуракан източно от ез. Ван, а местният владетел Сенахериб получава в замяна имперски почести.

Западна политика на Василий II

Византийската империя възстановява позициите си на основен политически фактор в Европа и Средиземноморския свят. Свещената Римска империя се управлява от Отон III, син на византийската принцеса Теофано, по гръцки изтънчен, привърженик на идеята за възстановяване на единството на Римската империя. Важна фигура в двора на Отон III е Йоан Филагат, гръкоезичен епископ от Калабрия, който през 996 г. пристига в Константинопол с предложение за брачен съюз между младия германски император и Зоя, дъщеря и племенница на Василий. Сближението между двете империи е временно нарушено след опита на Йоан Филагат, подкрепян от римския патриций Кресченций, да се обяви за папа на мястото на прогермански настроения Григорий V (997/998). Годежът е осъществен през 1001 г. и в началото на следващата година Зоя пристига с внушителна свита в Бари. До сватба не се стига, тъй като младият годеник умира внезапно от малария на 24 януари 1002 г. И този опит за възстановяване на единството на Римската империя чрез брачен съюз се осуетява. Византийската политика в Южна Италия се активизира. Войната срещу арабите там се води от катепана Василий Войан, който стои начело на войска от българи, арменци и нормани. Василий II решава да предприеме голяма експедиция и да възстанови византийската власт върху цяла Сицилия, но на 15 декември 1025 г., след 49 години самостоятелно управление, умира на 68–годишна възраст.

При Василий II Византийската империя получава териториално разширение, невиждано от времето на Ираклий. От Васпуракан до Сицилия и от Дунав до Антиохия императорът управлява с твърда ръка една централизирана и добре уредена във военноорганизационно отношение абсолютистична монархия. Намесата в делата на Църквата следва цезаропапистките тенденции, които намират благодатна почва за развитие при силните и волеви монарси. След свалянето на патриарх Никита II Хризоверг за пет години — от 991 до 996 г., патриаршеският трон остава вакантен, преди изборът на Василий да падне върху Сисиний, а след него — върху Сергий II (1001–1019). Императорът се разпорежда и с делата на Българската църква, която понижава от патриаршия в автокефална архиепископия. За имперските интереси воюват покорени народи и чужди наемници — арменци и грузинци се бият с арабите в Сицилия, а българи администрират техните земи; варяжката гвардия на василевса снове по всички фронтове, а в константинополския двор се подвизават подчинени владетели и висши аристократи, които възприемат службата си в полза на империята като предопределена свише съдба и поприще за изява на своите лични амбиции. При Василий II мощта на империята и на Македонската династия достига своя зенит, а след неговата смърт започва бавният, но неумолим упадък.

Императорът — воин и аскет, не се жени никога, нито пък има известие за някаква жена в живота му. В това отношение Василий II е уникален феномен във византийската императорска просопография.

Империята между бюрокрацията и военните (1025–1081)

Периодът, ограничен от управлението на двамата най-известни ромейски императори — Василий II и Алексий Комнин, получава различни оценки в историографията. Повечето изследователи отчитат политическата криза и упадъка на военната мощ на империята като следствие от вътрешните противоречия във византийското общество, чиято класическа проява е конфликтът между столичното чиновничество и провинциалната военна аристокрация. XI в. се оценява като преходна епоха и като време на упадък на традиционната централизирана система на управление. Вината за военните неуспехи се хвърля върху императорите, които се оценяват като слаби и безволеви личности, незаинтересовани от съдбата на провинциите. Някои автори, сред които и Дюселие, смятат, че през XI в. се забелязват нови и знаменателни явления, свързани с издигането на самостоятелна градска класа, своеобразна «буржоазия», която се включва и в политическия живот, съставяйки базиса на столичната бюрокрация. Изследователите на византийската култура и изкуство определят XI в. като «предренесансов» — време на културен възход и интелектуална революция, свързана с разцвет на образованието, литературата и науките. Така в диапазона между «краха на византийската държавност» и «просветената монархия» се движат мненията на авторите, които се занимават с феномена Византия през XI в. След смъртта на Василий II византийската външна политика губи своя експанзионистичен характер и с малки изключения преминава към отбрана по всички фронтове. В това отношение византийският XI в. наподобява римския II в. Честата смяна на владетели е следствие от пробива в легитимисткия принцип, свързан с края на Македонската династия. До установяването на Комнините на власт никой император не успява да създаде собствена династия в бурното време на политически преврати, метежи и дворцови интриги. Въпреки бурята корабът на ромейската държавност успява да оцелее. Византийската традиция на централизирано и предопределено свише управление надделява над центробежните сили. Независимо от това кой е на трона — представител на столичната дворцова бюрокрация или на военните от провинциите — здравите управленски нишки, които свързват «богохранимия» Константинопол с близките и по-далечни теми, се оказват по-здрави от съсловните връзки на една феодализираща се военно-поземлена класа.

Най-точен портрет на личностите, заемали императорския трон през XI в., създава МИХАИЛ ПСЕЛзабележителен ерудит и политически интригант, своеобразен символ на епохата, съвременник на 13 императори. За повечето от тях оставя интересно описание в своята «Хронография» — любопитно съчетание между историческо съчинение и автобиография. Константин (това е рожденото име на видния историк, философ и политик) е роден ок. 1018 г. като трето дете в семейството на константинополски чиновник. Родовото име на фамилията — Псел (Ψελλός), означава «заекващ, пелтек». Петгодишният Константин е изпратен в училище и за три години преминава първоначалния цикъл на обучение. По настояване на майка му Теодота Константин продължава образованието си с изучаване на реторика и диалектика. Самият светец-ретор Йоан Златоуст се явил в съня на майката и предсказал знаменито бъдеще за нейния син. Шестнадесетгодишният Константин напуска за пръв път Константинопол като писар на столичен чиновник. След завръщането си продължава своето образование в частната школа на известния ретор и поет Йоан Мавропус. Впоследствие около Мавропус се създава интелектуален кръжок, в който наред с Псел влиза и Йоан Ксифилин. Пътят на интелектуалеца е засвидетелстван от самия Псел в «Хронографията» — след реториката авторът преминава към логиката, изучаваща методите на умозаключение, към естествените науки, свързани с телесната природа, а оттам към висшата философия — класическата метафизика, чистото знание. Кръгът на четените автори включва Платон, Аристотел, Плотин, Порфирий, Ямблих и «безподобния» Прокъл, към когото Псел се отнася с безгранично уважение. След усвояването на «елинската мъдрост» авторът на «Хронографията» се насочва към теологията. Около основните и висшите науки се върти кръгът на страничните знания — за числата, за музикалните тонове и ладове, за движението на планетите — науки, които съвременниците на Псел определят като халдейски. Още в школата на Мавропус Псел блесва с умението си да говори красиво и убедително. Според него реторът трябва да бъде философ и обратно — красноречието трябва да бъде външна проява на знанието, а не сбор от празни звуци. Някъде към 1037 г. Псел напуска школата на Мавропус и преминава на служба в императорската канцелария като писар (асикрит) и темен съдия в провинцията. Истинската кариера на този интелектуалец започва през 1042 г., когато е забелязан от новия император Константин IX Мономах и става негов личен приятел и помощник. Около «първия министър» Константин Лихуд се създава нов интелектуален кръжок, който включва Псел, Мавропус и Ксифилин. Константин IX възстановява Висшата константинополска школа, която се състои от два «факултета» — философски и правен. Псел застава начело на философския факултет и получава званието «ипат на философите». Около 1050 г. Константин Лихуд изпада в немилост, а заедно с него и останалите членове на кръжока. Ксифилин се оттегля в манастир, а Йоан Мавропус е изпратен на почетно изгнание, заемайки митрополитската катедра в Евхаита (Мала Азия). Псел е последният, който напуска Константинопол, при това с явно нежелание. Оттегля се в манастира «Св. Авксентий» във Витински Олимп, където се замонашва и приема името Михаил, с което остава известен в историята. Животът в манастира не е по вкуса на столичния интелектуалец, свикнал на лукс, разнообразие и на компанията на «доброто общество». През 1056 г. императрица Теодора извиква Михаил Псел в Константинопол и така авторът на «Хронографията» попада отново във водовъртежите на политическия живот. Михаил VI Стратиотик му поверява мисията във военния лагер на претендента Исак Комнин. Последният, вече василевс, назначава Псел за проедър на синклита и квестор на двореца. При Константин X Дука е възпитател на сина му Михаил и очевидно продължава да изпълнява длъжността ипат на философите. Псел участва в интригите, свързани с ослепяването и заточението на Роман IV Диоген, а при Михаил VII Дука е пръв съветник в двореца. По-нататъшната му съдба е неизвестна: предполага се, че се оттегля в манастир, където умира през 80–те години на XI в.

Византия при последните Македонци

1025–1028 г. Управление на КОНСТАНТИН VIII. Императорът отстъпва по воински и управленски качества на своя брат Василий. Псел го описва като човек със силно телосложение, но страхлив. Незаинтересован от военните дела, Константин е любител на игрите на Хиподрома, в които участва и лично (римска черта), на лова и хазарта, на изисканите ястия и подправки и на хубавите жени. Времето на Константин VIII е «рай» за евнусите, които според Скилица запълват двора, чиновническия апарат, армията и Църквата. Издига се ролята на синклита, дотогава ням свидетел на самодържавното управление на императори като Никифор Фока, Йоан Цимисхи и Василий Българоубиец. Засилването на тази институция, в която влизат първите 12 чина от византийската рангова система, определя бъдещото влияние на столичната бюрокрация в политическия живот на империята. Управлението на Константин VIII е свързано с първите симптоматични вълнения в балканските теми. През 1026 г. в темата Навпакт избухва бунт срещу данъчната политика на василевса. Убит е местният стратег. Един печенежки отряд преминава дунавския лимес, но е разбит от управителя на катепаната България Константин Диоген.

Още на младини Константин се жени за Елена, дъщеря на пълководеца Алипий, от която има три дъщери — Евдокия, Зоя и Теодора. Евдокия рано се оттегля в манастир. За да запази властта за династията, императорът принуждава Роман Аргир, член на синклита и епарх на Константинопол, да се ожени за дъщеря му Зоя. Първата жена на Роман е изпратена принудително в манастир. На 12 ноември 1028 г. е сключен бракът между Роман и Зоя, а на 15 ноември Константин VIII умира.

1028–1034 г. Управление на РОМАН III АРГИР. Псел описва новия император като човек възпитан и обучен в «елинските и латинските науки», без да постигне особена дълбочина на знанията си, като позьор с посредствени възможности, който обаче се стреми да подражава на Марк Аврелий, императора философ, и желае подобно на Антонините да създаде своя собствена династия и свой собствен «златен век». Роман III Аргир ликвидира системата алиленгион в интерес на провинциалните динати и назначава своя шурей Константин Карандин за дукс на Антиохия. Самият император преминава начело на войските планината Аман, но е разбит на 10 август 1030 г. от емира на Алепо. Източният ромейски лимес е спасен благодарение намесата на стратега на тема Телух Георги Маниак. който е назначен за управител на темата Приефратски градове с център в Самосата. През 1032 г. Маниак успява да превземе Едеса — важен стратегически и икономически център, включен в границите на империята. Вътрешната политика на Роман III е определена от Скилица и Псел като изключително разточителна. При този император започва строежът на манастира «Богородица Перивлептос (Възхитителната)» в Константинопол, който поглъща много средства. Засилва се данъчното бреме. Според Псел Роман III гледал на света и на податните възможности на населението като на Анаксагоровия апейрон — безпределност (философска категория). Личният живот на Роман III е свързан с неуспехи; Зоя е вече 50–годишна и не може да забременее, а 60–годишният Роман е твърде слаб сексуален партньор. В двореца се издигат две групировки: начело на едната стои евнухът Йоан Орфанотроф (отговорник за столичните сиропиталища), а начело на другата — сестрата на Роман Пулхерия. Йоан Орфанотроф е пафлагонец, от незнатен род. Характерната за византийското общество социална мобилност му позволява да се издигне до фактически ръководител на съдбините на империята. Типичен парвеню, неговата цел е да уреди всички свои познати и роднини на висши постове в двореца. Амбициозният евнух представя на императрицата своя брат Михаил — красив младеж, който става любовник на Зоя. Срещу императора е организиран заговор. Първата жертва е Пулхерия, а Роман заболява, вероятно отровен от Йоан Орфанотроф. Болният император е убиван бавно с отрова и умира при загадъчни обстоятелства по време на къпане в двореца на 11 април 1034 г.

1034–1041 г. Управление на МИХАИЛ IV ПАФЛАГОНСКИ. Короноването на Михаил предизвиква недоволство сред знатните синклитици в Константинопол и сред военната аристокрация в провинциите. Въпреки предразсъдъците заради низшия му произход и Псел, и Аталиат, и Кекавмен дават положителна оценка на управлението на този император. Повишава се напрежението по границите на империята. Два пъти, през 1033 и 1036 г. печенезите преминават Дунав и опустошават балканските провинции. Активизира се византийската политика в Южна Италия, където е изпратена експедиция начело с опитния пълководец Георги Маниак, подпомаган от друнгария на флота Стефан, сродник на всесилния Йоан Орфанотроф. В ромейската войска са включени и нормански наемници, предвождани от легендарния Харалд Хардрад. Първоначално войната със сицилийските араби е успешна за ромеите, които превземат Месина (1037) и Сиракуза (140). В резултат на интригите на Стефан Георги Маниак е заподозрян в претенции към императорския трон и е отзован в столицата. Наред с арабите за южноиталийските земи претендират и норманите, които през март 1041 г. превземат важната апулийска крепост Мелфи. На източните граници на Византия се появяват селджукските турци, а на Балканския полуостров все по-големи проблеми създават печенезите. Империята е изправена пред нов «бум» от варварски нашествия, пред поредната вълна от Великото преселение на народите от степите на Централна Азия към Европа.

През 1040 г. в българските земи избухва въстанието на Петър Делян. Предполага се, че Делян е син на Гавраил Радомир от маджарска принцеса. По същото време в Драчката тема избухва бунт, предвождан от някой си Тихомир. Въстава и населението на Навпактската тема. Причина за бунта са тежките данъци и своеволията на главния бирник Йоан Куцомит. Най-опасни за империята са легитимистките претенции на Петър Делян, който след отстраняването на Тихомир е провъзгласен за «цар на българите». Въстанието обхваща западните предели на Балканския полуостров и придобива застрашителни размери. В лагера на въстаниците пристига и Алусиан, син на Иван Владислав. Император Михаил, който е в Солун на поклонение пред мощите на св. Димитър, е принуден да се върне в столицата и да се заеме с привличането на наемници. След неуспешен опит да завладее Солун Алусиан ослепява Делян и се предава на императора в Мосинопол (дн. Гюмюрджина), след което е почетен с магистърско достойнство. Войските на Михаил IV навлизат във вътрешните области на България и потушават въстанието с изключителна жестокост. На страната на ромеите воюват нормански наемници, предвождани от Харалд Хардрад, който е известен в скандинавските саги като Bolgarabrennir (разорител на България).

Особена роля в управлението на империята играе ЙОАН ОРФАНОТРОФ, който се намира на върха на своите властни възможности. Всички са принудени да се съобразяват с всесилния евнух. Под негово влияние император Михаил IV продължава строителната и благотворителната дейност на своя предшественик. Построен е голям приют за бедни (т. нар. Птохотрофион) и специален манастир в Галата, където са изпратени разкаялите се проститутки. Проституцията е изключително разпространена, а публичните домове не са рядкост в Константинопол.

Мирните отношения с Фатимидски Египет се запазват според договора, сключен още по времето на Константин VIII. В Константинопол е построена джамия, а в Йерусалим започва реставрацията на храма «Божи гроб».

Михаил IV е болен от епилепсия и воднянка. Загрижен за своето положение, Йоан Орфанотроф успява да убеди Зоя да осинови Михаил, сестрин син на евнуха. Баща на Михаил е друнгарият Стефан, който има голяма «заслуга» за провала на сицилийската експедиция. Михаил IV умира на 10 декември 1041 г., като преди смъртта си приема монашеската схима. Погребан е в построения от него храм «Св. безсребреници Козма и Дамян» в Космидион като Христос — с плащ и трънен венец. Преобразуването на мъртвия император в Христос представлява еволюция на една стара (от времето на Константин Велики) аналогия.

1041–1042 г. Управление на МИХАИЛ V КАЛАФАТ. Новият император решава да се справи с всесилния си чичо — Йоан Орфанотроф е арестуван и заточен на о. Лесбос. Братът на Йоан — Константин, е привлечен в управлението и получава титлата новилисим. Политиката на императора е насочена срещу столичната и провинциалната аристокрация. Бащата на Михаил V — Стефан, е пафлагонски корабостроител, който се издига до друнгарий посредством благоволението на орфанотрофа. Според Псел Михаил привлякъл в управлението «хора от пазара и занаятчии» — представители на градските слоеве. Според Аталиат императорът се обградил с хора от низш произход и лична гвардия от евнуси. В немилост изпадат императрицата Зоя и патриархът Алексий Студит. На 19 април 1042 г. Зоя е заточена на о. Принкипо в Мраморно море. Постфактум Михаил V се допитва до синклита и получава неговото съгла