Левски, революцията и бъдещият свят

Дигитална библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Книги»

Научен ръководител: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Николай Генчев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2013

Навършват се сто години от софийското бесило, което отне живота на един от най-великите синове на България. За Левски се е писало много. Тепърва ще се пише още повече. С времето ще се извисява неговият ръст на човек, мислител и революционер, ще се оценяват заслугите му за българите и човечеството. Бъдещето ще разкрива отново и отново величието на този исполински дух, на този голям българин — гражданин на света.

Но трябва да дадем дължимото на тези, които досега са се трудили да ни представят образа на В. Левски, да изследват неговата епоха, да очертаят историческите измерения на неговото дело. А те са твърде много. От 1873 г. досега, един цял век, до името и делото на В. Левски са се докосвали десетки български и чужди историци, писатели, драматурзи и поети, художници и сценаристи, режисьори и артисти. И както е естествено, всеки на своето време е виждал зад ореола на тази голяма личност една своя идея, една своя мечта за В. Левски; много са се опитвали да правят от неговото име знаме, символ или плакат. Но независимо от различията в подхода към В. Левски (толкова естествени за различните времена и хора), никой не е посмял, все още никой не се е осмелил да оспори, да обезличи, да постави под съмнение монолитната като гранит личност на Апостола, никой не се е опитвал да отрече или омаловажи неговото безсмъртно дело.

Левски като че ли остава един от малцината големи мъже на възрожденската епоха, който беше пощаден от бурите на нашия социален и духовен живот, който като цяло не беше поставен под съмнение.

Съмненията и недомлъвките не отминаха дори Раковски. Едни се опитаха да уличат Раковски в непоследователност, други му предписаха диктаторски, тоталитарни домогвания, трети поискаха да видят у него чужд агент, защото през целия си живот беше ратувал за балканско разбирателство.

Или да вземем за пример другия връх на българската революция — Любен Каравелов. След Освобождението го клеймяха с позора на предателството, после се опитваха да го разпъват на кръст между различните направления, без да разбират неговата сложна, противоречива и богата натура. Започнаха да го тикат в един или друг калъп, да спорят безсмислено на кого принадлежи — на буржоазията или на народа.

Не беше пощаден даже Христо Ботев. Много голям, силен и безпощаден той изглеждаше на българския буржоа и еснаф, за да може да го преглътне такъв, какъвто е останал в историята. Затова започнаха да го подкастрят, да бъркат с нечисти ръце в личния му свят, а един негодник го обяви, ни повече, ни по-малко за «зловеща личност».

Но по отношение на В. Левски никой не посмя да бъде дързък. Той респектира всички — и от ляво, и от дясно, и в интелектуалните върхове, и в низините; и мъдри поети и учени глави, както навремето беше респектирал султана с дързостта си и цялата българска нация със силата на своите идеи, с мащабите на своя делови замах на организатор и политик.

В замяна на това обаче в оценката на делото и личността на В. Левски, в акцентите върху неговото наследство за сто години се появиха много различия, много нюанси. Понеже Левски е много скъп на всички, пък беше и много нужен на политиците, всеки бързаше да говори от негово име, да рекламира своя Левски, да настоява върху това, което той е открил в него. И може да дойде време, особено както Левски се издава подкастрен или в подборки, той самият да престане да говори със своя глас, вместо него да започнат да говорят други. А няма в българската история глас равностоен на неговия. България не се нуждае да замени чистите звуци на природно оригиналното звучене на гения със сурогатните гласове на интерпретацията, дори и ако тя е много мъдра и художествено съвсем уплътнена. Левски трябва винаги да говори сам с поколенията. Тогава всяка негова генерация ще може да общува с него, да се сродява с неговия дух.

Нека накратко да обозначим различията в подхода към името и делото на В. Левски.

У нас като че ли все още най-живо и най-дълбоко попило в народната душа е непосредственото, дядо Вазовото виждане на В. Левски. Манастирът се оказа тесен за неговата душа, той тръгва да търси пътища по-достойни, тъй като расото не го помирява с небесата. Девет години се скита бездомен, без сън и покой, «носи съзнание, крепост, светлина», създава своето велико предприятие, в което участвува «всякой възраст, класа, пол и занятие», става «фантом или сянка», безстрашен и неудържим, ловък и хитър. По пътя към безсмъртието го предава един жалък поп. И той увисва на бесилото, откъдето тръгва «слава нова за земята и връх, откъдето виждаше духът към безсмъртие по-прекия път»(1).

В плен на възхитата си от гордия дух на Апостола Вазов продължава да рисува образа на В. Левски и в други свои съчинения(2). Неговият Левски има весел нрав и пее най-безгрижно сред адски трудни обстоятелства, решен да умре за свободата на България, да продължи революционната си проповед на друго място, където има тирани. В този неповторим човек Вазов съзира «един мъничък Хус, който не стана гигант, защото нямаше простор, къде да се развърти».

Върху Вазовото виждане на В. Левски в нашата литература има две крайни оценки. Едната, апологетичната, принадлежи на М. Арнаудов, който смята, че Вазов, представяйки дейците на възрожденската епоха, е успял най-пълно да открои фигурата на В. Левски, че «никой от тези героични мъже не достига в представата на поета закръглената цялост, чистотата на характера и верността към идеала, присъщи на Дякона от Карлово». Според Арнаудов, Левски и Вазов, двама великани, кръстосали своя дух във Вазовото творчество «повисяват своята стойност за нас, като прояви на народната духовна сила и като възвишени примери за поколенията»(3).

Второто мнение принадлежи на д-р Кр. Кръстев. То е напълно отрицателно. Според него Вазовата «громка фраза може да измами читателя». Вазов показва само как действува героят, но не разкрива неговото мислене и чувство. Той вмъква в устата на Левски «толкова фалшива фразеология и толкова празна реторика, каквато Левски не е бил способен да изрече». Вазов според Кръстев е заблудил публиката и затова критикът смята, че трябва да бъде възкресен истинският Левски(4).

И Арнаудовото, и Кръстевото мнение, плод на две противоречиви крайности — на патриотарското увлечение и на индивидуалистическия интелектуализъм, очевидно не дават вярна представа за Вазовите поетически измерения на В. Левски. Те елиминират времето и епохата, които са подбудили и вдъхновили поета.

Вазовото виждане на В. Левски е едно следвъзрожденско, непосредствено, малко екзалтирано под напора на пресния спомен, малко надуто в опозиция срещу тези, които забравят идеалите на възрожденската епоха. От Вазов не може да се иска в края на XIX в. един завършен, кристализиран образ на Апостола първо затова, защото епохата, която го беше откърмила, още шумеше в българското ежедневие, защото този образ и неговото време не бяха се оттеглили достатъчно в миналото, не бяха застинали в историческото битие на народа и следователно не бяха придобили още ясни контури и твърди форми.

Но въпреки че във Вазовия образ почти липсват съществените и трайните елементи на голямото измерение В. Левски, в продължение на близо един век този образ неизменно живее в българското национално съзнание, в народната душа. И това се дължи главно на обстоятелството, че Вазов докосва нежни струни на народната нагласа и поетически превъзнася големите идеи за свободата, за смъртта и бесилото, за вярата у народа. И безспорно най-важното в случая беше, че народът скъта в спомените си В. Левски на Вазова, защото имаше нужда от герои, когато неговата история се дегероизираше, имаше нужда от чисти души, когато животът го заплашваше с меркантилната мръсотия на своето ежедневие.

Този образ обаче след един век започва да бледнее. Доказателство за това са даже няколкото сиви и неумели опита напоследък за художественото му пресъздаване, било в романи, било в драми или във филми. От големия В. Левски в съзнанието на някои остава само идеята за Джингиби — един търчи-лъжи ориенталски хитрец. Всичко това налага отново да се върнем при истинския Левски, да обогатим неговия образ с ново виждане, с мъдростта от опита на изминалия век, мъдрост, която се обогатява в неизменното, присъствие на В. Левски в нашия живот, пък и в присъствието на неговото Вазовско измерение. В противен случай неминуемо ще се върви към дребно, несигурно виждане на Левски, за да се стига понякога до окарикатуряване на Вазовия герой.

Не стига вече на нашето поколение този образ на безумния смелчак, весел и безгрижен пред смъртта, който пее в адски трудни условия, залепил плесница на предателя, ободрил бръснаря, пътуващ след турската потеря като кюмюрджия или тежък търговец. Дребен и мизерен е Джингиби, за да може да обхване великия дух на Апостола.

Второто виждане на В. Левски би могло да бъде наречено сантиментално. Твърде близко е до него еснафското вторачване в образа на Апостола.

Наивно-сантименталното виждане съблича Левски от безсмъртните му идеи за революцията и бъдещия свят, оголва го по вкуса на сълзливата публика или според идеала на еснафа. И за съжаление такъв един поглед върху Левски и неговото дело неизменно присъствува в почти всички работи, писани за него някога, пък и до ден днешен. То се изразява преди всичко в директно преклонение пред кристалната чистота на Апостола, пред неговото човешко съвършенство, пред безкористието, гордостта и безстрашието на този човек. А това, което особено блазни еснафа, е пестеливостта, тънката сметка, тефтерчето за разходи и т. н., неща, които напоследък публицистите като че ли са се наговорили да изтъкват непременно, щом стане дума за В. Левски.

И еснафът се захласва пред това чудо, цъка с език и недоумява. Възможно ли е, пита той, един мой сънародник, предходник на бай Ганя, да е толкова чист и толкова свят? Ама хич ли няма по него ръждица? Защо се е оставил без топъл дом? Толкова пари са минали през ръцете му, а той яде сух хляб и две-три маслинки. Пък нямал дом, дори любовница. А това вече не е възможно! На колко години е била Христина от Сопотския манастир, неизменно питат туристите под сянката на 300–годишната хасма. И толкова други жени са участвували в неговата и на организацията съдба — тук има нещо скрито, нещо ялнъш!

И според вкусовете на времето, а всяко време има свои еснафски вкусове, се плодят въпросите от този род. Левски стои смълчан и не отговаря. Той не обичаше особено еснафите и тяхното любопитство. А еснафът пита и се интересува по своему. И щом това става обществен интерес, той трябва да се задоволи. Появяват се писатели, драматурзи, филмоправци, които се заемат с тази нужда. А така докъде ще се стигне?

Левски ще се оголва все повече, ще се отделя от идеите и историческите си реализации, ще се отшлифова по вкуса, после по образ и подобие еснафское ще линее в съзнанието на поколенията, макар и неизменно да остава все той големият и безсмъртен първотворец на новата българска история.

Един вариант на това светилищно възпроизвеждане на В. Левски е неговото канонизиране в църковната литература като религиозен свят човек. Дякон Игнатий е хрисимо чедо на народа и църквата, добър, отзивчив, смел и храбър, защото бог е с него, защото бог направлява коравата му десница. Щом навсякъде в писмата си той се позовава на бога, според логиката на църковните тълкуватели на В. Левски, той значи вярва в него.

Човешкият и християнолюбив брат Игнатий няма нищо общо с тази елементарна и спекулативна операция на църковната книжнина. Като личност и дело той е пълно отрицание на бога и неговите земни и надземни светове, той е пълно отрицание на фалша и лицемерието на християнския морал.

Все в този смисъл, все ровейки се в душевността на В. Левски и търсейки началото, което го е направило велик, се стигна до едно ново обяснение. Левски се обяснява със силата на духа и тялото, физическата и духовна сила, стаена у този човек, му е дала възможност да извърши велики дела, да се нареди сред най-смелите мъже на своя век, да стане предходник на нови обществени движения.

И така върху един човешки, непосредствен план вече се очертават четири обяснения за величието на В. Левски. Едни акцентуват върху героизма и смелостта, други върху човешките добродетели, трети виждат у Левски промисълта божия, четвърти — силата на духа и тялото. А Левски все още го няма. Той няма да се получи дори от комбинацията на тези четири елемента — героизъм, добродетелност, вяра и сила. Тези качества, умножени с още няколко пъти по толкова, дори и целият каталог от добродетели — някогашни и днешни, няма и не могат да дадат целия Васил Левски.

Значението и величието на В. Левски трябва да се търси в други насоки, в областта на социалните реализации, в историческия смисъл на неговото дело. И в тази област изследвачите на В. Левски търсят вече сто години.

Ранните биографи на В. Левски(5) първи започнаха да проектират личността на В. Левски върху социален план, да очертават неговото място и роля в историята на българската освободителна епоха. И още с тези първи опити се създават и първите неясни представи за Левски като деец и идеолог на българската революция.

В тази област има най-малко четири недоразумения.

Първото представя В. Левски като обикновен, прост организатор-практик, изпълнител на чужди идеи и намерения. То, разбира се, не отрича, че Левски е ловък, смел, безукорен организатор и изпълнител. Необразован и неграмотен, смятат тези историци и любители на историята, Левски не е можел да прозре епохата, сам да систематизира политическа идеология, която да стане двигател на освободителното движение. Това направили учените глави във Влашко. Те създали идейните и политически основи на движението, а Левски като добър патриот и революционер-практик тръгнал от град на град, от село на село да пропагандира техните идеи, да създава организация, да обединява и сплотява българите в името на свободата.

Фактически това мнение, изказано от историци и общественици в първите биографични опити, повтаря в друга форма Вазовото виждане за В. Левски. Но ако за първите биографи на Апостола, когато документите на В. Левски са били още малко известни и е доминирал народният спомен, това обяснение е понятно и разбираемо, повтарянето му в по-късно време и особено в наши дни е вече преднамерено и грубо изопачаване на фактите и истината за В. Левски.

В по-ново време тази груба версия се възпроизвежда в нов вариант, който акцентува върху това, че Левски нямал солидно образование, не проявявал особени теоретически познания, но в замяна на това бил «нечут характер», необикновена наблюдателна душа, безкрайно деен и предан на революцията апостол. Ясно е, че тук става дума за старата версия, предрешена в нова фраза.

Скромното по обем епистоларно наследство на В. Левски, едно огромно по съдържание национално и общочовешко богатство от идеи, познато още от началото на XX в., опровергава тази концепция, която представя Левски като «момче за услуги», или като «инструктор» на Букурещкия комитет, на букурещките учени глави. Тази теза съвсем срамежливо признава само организаторския талант на Апостола, но това полупризнание, дори когато към него се прибавя един «нечут характер» и «една нежна душа», разкрива Левски най-много като функционер, като стриктен изпълнител на чужди внушения, като един «голям чиновник». Ако всичко това беше вярно, историята не би се занимавала с В. Левски, защото тя още не се е заинтересувала от живота на «великите чиновници». А като че ли напук на тези любители на В. Левски, тя не отслабва своя интерес към Апостола, към неговото дело и идеи.

Това е така, защото Левски не е прост (макар и героичен, храбър и смел) създател на революционни комитети, не е функционер или чиновник, не е уредник, действуващ по чужда воля. Той е велик организатор на народната борба, защото влезе в нея със своите логично систематизирани идеи, с големите идеали на своята епоха и от тях изкова скрижалите на революционната организация на освободителната борба.

Втората задявка по отношение на В. Левски, създадена още в края на миналия век, жива и до ден днешен, се състои в неумелото, смешно противопоставяне на двете най-големи фигури на Българското възраждане — Левски и Ботев. Този широко разпространен в литературата маниер датира още от 70–те години на XIX в. Приживе и двамата са били отричани и хулени от консервативните среди на българската общественост. Например Евлоги Георгиев смята Левски за човек, готов да продаде и баща си, а Ботев за безподобен пройдоха. Но скоро консерваторите бързат да ги разделят. След смъртта на Левски за него вече се мълчи, сигурно е било неудобно да се хули един човек, който вместо баща си продаде своя живот за свободата на България. За Ботев обаче хулите продължават.

Но това са задявки на времето. За историята те имат значение само дотолкова, доколкото издават вкуса на обществото, на една група от него или на отделни негови представители, те имат значение само за демопсихологията.

По-късно вече от тези престрелки на политическите борби се прави опит за «научно» противопоставяне на двата колоса на българската революция. Първенството в това отношение принадлежи на д-р Кръстев. Като признава, че Ботев е «натура бурна и неукротима, застанала на предела между средновековната и модерна философска мисъл», сравнявайки го с Джордано Бруно, д-р Кръстев смята, че «колкото и да е мощен като индивидуалист, колкото и да е страшен за самозваните блюстители на конвенционалната нравственост — и със своите бласфемии, и със своите анархистични идеи — той, нито е толкова революционен, нито е толкова самобитен, колкото е неговият наглед по-скромен брат, В. Левски»(6).

В старата историческа и публицистична литература противопоставянето Левски — Ботев следва тласъка, даден от д-р Кръстев. И се стига до неистови карикатурни форми. Някой си Макдъф написва цяла книга, в която на големия, смелия, силния, религиозния и човечен В. Левски се противопоставя пройдохата, авантюристът, атеистът Хр. Ботев, когото този недостоен човек се осмелява да нарече «една зловеща личност».

В по-ново време противопоставянето Ботев — Левски започва да приема по-други форми. Започна да се изтъква величието на Ботев и да се премълчава Левски. Непрекъснато се повтаря изтърканият рефрен, че Левски бил необразован, нямал теоретически и философски концепции, че той спрял в своето идейно развитие до идеалите на буржоазнодемократическия преврат именно поради слабите си теоретически познания. Дори един автор откри, че общуването на Левски с Ботев и жаждата на Левски за знания го издигнали до равнището на ненадминат революционер-организатор.

И едното, и другото противопоставяне не са плод на сериозна мисъл. Те са лишени от усещането за историческата епоха и чувството за историческа реалност. Двамата големи мъже на Възраждането, всеки по своему изявен и реализиран, не могат да бъдат класирани като в спортно състезание. Това е исторически абсурдно, научно необосновано, а публицистично най-малко неумело. Такъв маниер и подход не изразява сериозно отношение към голямата епоха на българската национална революция и към нейните големи първотворци. То издава само елементарното мислене на хора, които не уважават историческите ценности, създадени от техния народ.

В изследванията върху В. Левски се стигна до едно твърде категорично твърдение, че идеологията на В. Левски е една пряка проекция на мацинизма в българската национална революция. В един широк план това твърдение съдържа безспорна истина. Левски отразява в своята мисъл и дело постиженията на буржоазнодемократическата идеология. Той е запознат и с идеите на Дж. Мацини. Но процесът на възприемане и асимилиране на буржоазнодемократическата мисъл у Левски е много по-сложен и разностранен и не може да бъде ограничен само до идеите на мацинизма. За сега е достатъчно да констатираме това, тъй като тези въпроси ще бъдат разгледани подробно по-нататък.

В историческата и публицистична книжнина от по-ново време най-голяма бърканица е създадена около оценката на идеологията на В. Левски и по-точно около социалната характеристика на неговите идеи и по-специално по въпроса — кои интереси защищава Левски, на кои обществени сили той се явява представител и изразител.

В това отношение са изказани доста различни мнения. Този въпрос е бил поставен още в буржоазната литература. Там той е получил абстрактния отговор — Левски изразява интересите на народа, който се бори за свобода и държавно обособяване, без да се изясни понятието народ, неговите социални съставки.

По-късно Ив. Клинчаров, един от биографите на В. Левски, уточни, че се отнася до трудовия народ. След него някои любители на В. Левски и неговата епоха дообясниха, че Левски е представител на селячеството, на бедните и средни занаятчии, без да изключват и трудовата народна интелигенция.

И оттук нататък беше вече лесно да се декретира, че българската национална революция, подобно на революцията в Русия, е селска революция, и В. Левски, както и другите дейци на тази революция, не могат да бъдат нищо друго освен селски революционери.

Върху тази тема трябваше да започнат различни вариации. Можеше вече да се доказва, че Левски бил против буржоазията, когато тя се опитва да участвува в собствената си буржоазна революция, да се твърди без никакви доказателства, че революционните комитети, които той създавал, били съставени от селяни и занаятчии, но главно от селяни, защото не можеше да се забравя, че Левски е селски вожд и революционер... и какви ли не още вариации роди този мотив.

И така една национална революция, един национален вожд, действувал във великата епоха на демократическото национално движение, бяха представени за селска революция, за селски революционери. Беше «доказано», че у нас, за разлика от другите страни буржоазнодемократическата революция е извършена от селяните и от техните чисто селски водачи, а буржоазията е изменила във всичките си крила и оттенъци на собствената си революция и като се съюзила със султана против собствените си интереси, е предателствувала тази революция.

Как хубаво, как релефно се очертава идеологията на В. Левски и неговото място в българската история, как добре изпъква той в потурите си на селски революционер, колко мило изглежда той на фона на онази голяма епоха, този бай Васил с пояс и салтамарка, който за нищо друго не мисли, освен за селяните. И как добре щеше да бъде всичко това, ако нямаше малкия дефект, че не е вярно.

От грешките в оценката на идеологията на В. Левски произтичат две нови версии, които продължават и задълбочават тези грешки.

Първата ни разкрива, че Левски истински ратувал за «равенство, което се побираше в кръгозора на дребния производител, за дребнособственическо общество», че качествата на Левски като революционер се определят именно от неговия характер на апостола на демократическата революция с дребнособственическия контингент на нейните ратници. Поради всичко това той не успял да се издигне до идеите на социализма и си останал дребнобуржоазен селски революционер, правел дори отстъпки пред миналото, като кълнял революционерите пред евангелието, пред бога, а върху печата на организацията искал да има лъвче с корона(7).

Тази постановка не се нуждае от критика. Но въпреки това тя твърде отдавна, пък и в последно време е предмет на възражения, които утвърждават втората, противоположна версия.

Противоположно мнение изтъква, че «В. Левски мечтал за такава република, в която не ще има нито феодална, нито чорбаджийска (под чорбаджийска авторът разбира буржоазна) експлоатация, където народът би бил господар ла своята собствена съдба»(8).

Авторът на това мнение очевидно е разбирал, че неговата формула нищо не определя, затова, позовавайки се на разбиранията на други автори, които между впрочем отдавна бяха изоставили старите си тези, твърди, че Левски искал да реши едновременно задачите на настоящето и бъдещето и излизал извън рамките на буржоазнодемократическата революционност, достигайки идеята за «свята и чиста република». И отново авторът не разкрива какво разбира под «свята и чиста република». Но логиката на неговата мисъл е ясна. Левски надмогнал буржоазнодемократическите идеи и е достигнал идеите на социализма.

Тези бележки за вижданията върху В. Левски, в нашата историческа публицистика и литература не бива да оставят впечатление, че историческата наука е направила малко за изясняване на епохата, делото и идеите на В. Левски. Напротив, в случая се критикуват или възгледи на любители, случайно минали край историята, или преднамерените оценки, несъответствуващи на историческата реалност. И трябва да се добави, че за съжаление към тези необосновани разбирания се бяха присъединявали и някои историци, които не се съобразяваха с изпитаните методи на науката.

Сериозната историческа наука е направила твърде много за изясняване на темата В. Левски. Тук трябва да се споменат първите биографи на Апостола — Захари Стоянов и Ст. Заимов. Независимо от посочените вече грешки и пропуски в техните трудове, които произтичат главно от слабата документална база, и двамата, особено Захари Стоянов, се добират до важни черти на епохата и личността В. Левски.

В старата историография най-много в това отношение безспорно допринесе Д. Т. Страшимиров. Страшимиров има големи заслуги за издирване и обнародване на документите на В. Левски. Още в своя «Архив на Възраждането»(9), той публикува част от документалното наследство на Левски и на Вътрешната революционна организация, което разкрива личността и делото на Апостола, По-късно под патронажа на «Народен комитет В. Левски», Страшимиров събра и проучи наследството на Левски и на неговите съратници, което през 1929 г. обнародва под заглавие «В. Левски, живот, дела и извори»(10). Въпреки грешките, които е допуснал Страшимиров в разчитането и обяснението на различни текстове, изречения и думи(11), въпреки твърде непрецизната работа, извършена по оформянето на тома, делото на Страшимиров не ще загуби значение за българската историография.

Освен публикацията на документите, Страшимиров допринася и като изследвач за изясняване на епохата и делото на В. Левски. В това отношение специално трябва да се отбележат неговите работи «Комитетско десетилетие»(12), «Априлско въстание»(13), «В. Левски пред къкринската голгота» и др.

След Страшимиров безспорно най-големи заслуги за изясняване на нашата тема има покойният проф. Ал. Бурмов. Още през 1938 г. Бурмов обнародва голяма студия върху «Васил Левски в началната история на БРЦК»(14), която и до днес в много отношения е запазила своето оригинално звучене. По-нататък проф. Бурмов изяснява връзките на В. Левски с БТЦК, мястото му в изграждането на Букурещкия БРЦК, разкрива ролята на Левски като първостроител на Вътрешната революционна организация, неговия път на революционно съзряване и идейно развитие. Работите на Бурмов, безспорно най-ерудираният и подготвен изследвач на българското националнореволюционно движение, са добра основа, върху която се градят по-нататъшните проучвания в тази област(15).

Големи са заслугите и на проф. Ив. Унджиев. Той пръв издава цялостна научна биография на В. Левски(16), изучава историята на гр. Карлово, т. е. онази обществена среда и атмосфера, която закърмва бъдещия революционен водач(17). В по-ново време многогодишните търсения на автора бяха увенчани с една нова биография на В. Левски»(18), която е написана въз основа на цялата достъпна документация и литература и представлява едно широко пано на живота и дейността на В. Левски.

През 50–те години към темата В. Левски се присъединява и акад. Д. Косев(19), за да хвърли нова светлина върху редица неизяснени моменти от историята на българското национално революционно движение през най-активния период на неговото развитие. Въпреки някои спорни или недоказани тези и заключения, Д. Косев спомага да се извиси фигурата на Левски като идеолог и организатор на националната революция.

Друг български изследвач, който има заслуги за изясняване на идеологията и значението на В. Левски, е проф. Никола Кондарев(20).

Предлаганият очерк няма претенции да прави пълен преглед на литературата и изследванията върху В. Левски. Достатъчно е да се посочат само най-изявени левскиведи и техните трудове, които общо взето разкриват постиженията в тази област. А тези постижения са безспорни. Преди всичко съвременната българска историография успя да преодолее елементарното опростено виждане на В. Левски като практик-организатор на революцията. Тя разкри неговите приноси в развитието на националната идеология. Навлизайки постепенно в сложните и противоречиви проблеми на възрожденската епоха и в историята на българското националнореволюционно движение, тя общо взето се домогва правилно до извисяването на В. Левски като личност и явление в българската история.

Но веднага трябва да се посочи, че изследванията в тази област още не са завършили. Поради недостига на историческа документация, от една страна, и поради неправилен методологически подход към важни проблеми на националната революция (за нейния характер, движещи сили, международни аспекти и т. н.) в историческата литература, посветена на В. Левски и неговото дело, се появиха много спорни въпроси.

Настоящата работа, разбира се, не си поставя за задача да реши тези въпроси. Тук ще бъдат изложени само някои съображения, които евентуално биха помогнали да се направи това. От друга страна, авторът иска да се противопостави на процеса на обезличаване или омаловажаване на В. Левски в нашата история, да го защити от любителите, които го прекрояват по свои вкус и желание, и най-важното да потърси очерталите се след един век големи исторически измерения на тази личност, които завинаги са й определили мястото на първа величина в нашата история.

Идеолог, политик и стратег на българската национална революция

Левски като самостоятелна личност се появява на историческата сцена на българското национално революционно движение в години на прелом. Това е пролетта на 1868 г., когато той заговаря на свой глас, за да съобщи на стария четнически воевода П. Хитов, че е намислил да върши нещо, ако рече бог и с негово позволение, «за което ако печеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си»(1). Прави са онези негови познавачи, които в това писмо, в тази решителна и крилата фраза съзират прозренията на В. Левски да потърси нови пътища за развитие на българското националнореволюционно движениe.

В какво положение се намираше това движение към края на 60–те години на XIX в.? През октомври 1867 г. беше починал Г. С. Раковски, големият първостроител на българската национална революция. Раковски беше положил основите на революционнодемократическата националноосвободителна идеология. Той беше обосновал идеята за революционно освобождение на България чрез организирани действия, изразяващи се в едно общо народно въстание, провокирано от дръзкото навлизане на чети от територията на съседните страни; беше показал необходимостта от организиран ръководен (политически и военен) център на освободителното движение, беше обосновал идеята за самостоятелна българска революционна четническа армия; беше направил дълбок анализ на международните аспекти на националната революция. В края на живота си, макар и като плод на горчиви несполуки, той се беше добрал до мисълта за самостоятелно, неангажирано с чужди сили и държави българско революционно действие.

Ясно е, че Левски идва на сцената на българското революционно движение, след като Раковски беше сътворил, изпробвал и доказал много важни истини за българската революция. Но в същото време Раковски не беше успял да постигне своите предначертания. Поради началната безпомощност на организираното революционно движение опитите на Раковски бяха претърпели поражение. Липсваше при него организация, която да изкове последователно оръжията на една победоносна освободителна акция. Принуден от обстоятелствата, Раковски се луташе из сложните лабиринти на балканската политическа действителност, улавяше се за «всяко благовремие», хлопаше по чужди врати за помощ. И точно когато разбра, че без българска революционна армия нищо не би могло да се постигне по пътя на политическите комбинации, «жълтата гостенка» прекърши неговия горд дух.

Наред с Раковски, или по-точно към края на неговия живот се появи една втора линия в българското революционно движение. През 1866 г. се сложи началото на БТЦК в Букурещ. Тази организация на емигрантската търговска буржоазия и интелигенция търсеше да пласира българския въпрос в сложната плетеница на източната политика на великите сили, да се възползува от започналите опити за реформиране на държавно-политическите институции на Турската империя, и било чрез преговори или политически комбинации, било чрез революционно действие да постигне политическо освобождение на България. Продължение на БТЦК представлява «Българското общество». От тези среди произлиза групата «Млада България», свързана идейно с радикалните европейски буржоазнодемократически тенденции, вдъхновявани от идеите на Джузепе Мацини.

БТЦК и неговите продължения представят буржоазно-либералното революционно течение в българската освободителна революция. Техният диапазон на действие се очертава от дуалистичния мемоар от 1867 г. до четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. Следователно типично за това течение е колебанието между революционното действие и политическата комбинация, между пропагандата и организацията. Но въпреки тези колебания буржоазно-либералното течение е революционна струя, само че не напълно осмислена, не достатъчно последователна.

Такава характеристика на българския политически либерализъм през епохата на Възраждането е много по-логична и исторически правдоподобна от съществуващото мнение, че либерализмът в българското освободително движение не е революционна партия.

Преди всичко трябва да се посочи, че българската буржоазия през Възраждането е една революционна клaса. Тя не само е носител на прогресивните и революционни буржоазни отношения в икономиката, но естествено заема челно място и сред революционните обществени сили. За разлика от някои други страни, където на преден план в буржоазния преврат излизат социалните, а не национални задачи, в България буржоазията не би могла да се сроди с чуждата, при това средновековна власт, да влезе в съюз със султана нито по национални, нито по стопански, нито по политически съображения. В такъв случай тя би трябвало да направи един исторически нелогичен абсурден съюз против себе си, а известно е, че никоя социална група в историята не се е обявявала против себе си, дори тогава, когато не е била напълно осъзната.

В същото време обаче трябва да се изтъкне, че макар и да е заредена с революционна енергия, българската буржоазия е икономически анемична, политически недодялана и културно изостанала класа. Това ограничава нейните исторически творчески способности. Още повече ядрото на едрата буржоазия — българските търговци, живеят главно в емиграция, където неминуемо попадат под влиянието и опеката на чужди сили. Всичко това не дава възможност на буржоазията да създаде и отстои една последователно революционна линия в българското освободително движение.

Независимо обаче от това обективно състояние, още до появата на В. Левски сред букурещките «млади», БТЦК и неговите продължения бяха създали и изпробвали ценни оръжия на националното движение. Преди всичко те утвърдиха идеята на Раковски за съчетаване на революционното действие с международно-политическата дейност. Те създадоха комитетската организация като орган на революцията и подготвиха най-голямата чета, действувала някога в България, която със своята храбра смърт интернационализира българския въпрос и демонстрира недостатъците на четничеството, когато то не е свързано в своите действия с предварително подготвено въстание в градовете и селата.

До появата на В. Левски се беше манифестирала и една трета линия в освободителното движение. Тя се представяше от създаденото през 1853 г. Българско средоточно попечителство (Епитропия), превърнало се по-късно след известни модификации в «Добродетелна дружина» и от Одеското българско настоятелство, учредено през 1854 г. и утвърдено от руския император през 1858 г. като сдружение за културна дейност в България, провеждана под патронажа на Азиатския департамент. Третата линия изявява тежненията на българския политически консерватизъм. Тя няма политическа идеология. Нейната стратегия предполага политическото освобождение на България да се уреди чрез руска помощ. Затова Добродетелната дружина действува стриктно в духа на руската политическа и дипломатическа доктрина и е враг на революционното движение. За разлика от Добродетелната дружина, Одеското българско настоятелство се стреми към известна самостоятелност, подпомага морално и материално революционното движение, главно начинанията на Раковски. Но действуващо в Русия, под окото на Азиатския департамент, то също не може да избегне опеката на руските власти, които в стремежа си да контролират националното движение, го лишават от политически функции и му пречат да се изяви като самостоятелна политическа формация.

Тези най-общи бележки показват, че преди появата на В. Левски българското национално освободително движение преживява период на начална идейна, политическа и организационна безпомощност. В идейно отношение то е разединено в три направления, всяко от което, макар и да изразява общата тенденция и задачите на епохата, тръгва в различни посоки, за да търси разковничето на българското освобождение.

В политическо отношение българското движение е поставено в зависимост от чужди сили или държави. Неговите действия са ограничени от интересите или на Сърбия, или на Русия, или на Румъния, или на Запада. То няма свобода само да решава българските въпроси и затова или се подчинява на руската политика, или търси съюз със Сърбия, или прави «свещени коалиции» с румънските либерали. Такова едно движение е политически обвързано, фактически зависимо, ограничено от политиката и ходовете на чуждите сили.

В организационно отношение националното движение е съвсем безпомощно. До В. Левски не беше създадена нито една организационна формация, способна да мобилизира националната енергия за радикални освободителни действия.

И тогава е лесно обяснимо защо през двете десетилетия на 50–те и 60–те години на XIX в. реалните усилия да се извърши българското освобождение не надхвърлиха храбрата смърт на няколко чети, преминали в България, за да измрат геройски пред погледа на неподготвения за революционна акция български народ.

Такова е положението в националноосвободителното движение към края на 60–те години, когато Левски излиза на сцената на политическите борби със свои идеи.

Ясно е, че до този момент субективният фактор в националната революция не е можел да удовлетвори потребностите на епохата, на обективното закономерно развитие на българското общество. А след Кримската война обстановката в България повелително е тласкала страната към действия за национално освобождение. Всички социални групи били заинтересовани да се ликвидира разложената Турска империя и да се възстанови някогашната българска държава. Буржоазията не можела да се помирява повече с онзи режим, който пречел на нейните стопански начинания, лишавал я от собствена държава, от свободна политическа и международна дейност. Тези неблагоприятни за буржоазията условия не се компенсирали, както мислят някои, нито от «широкия» турски пазар, нито от опитите за реформиране на имперските институции, които завършили без всякакъв резултат. За националната буржоазия няма място под слънцето на падишаха.

Селяните, огромното мнозинство на народа, също не можели повече да се помиряват с режима на робството. Огромната част от техния труд бил ограбван, за да се погасяват дълговете на Турция към западните банкери. Държавата не полагала никакви грижи за земеделието. Нямало кредити. Не се внасяли машини. Българското селячество влачело жалко съществувание на базата на традиционното допотопно земеделие. За българския селянин не оставал никакъв друг изход, освен да грабне пушката и да се бие за себе си, за своите деца, за освобождението на отечеството.

Силно се революционизира след Кримската война и спокойният, потънал в патриархална инертност дотогава занаятчийски слой — огромната маса от населението на българския град. Проникването на западните фабрични стоки на турския пазар разорява много еснафи. Няма индустрия, която да погълне освободената работна сила. Кепенците на занаятчийските дюкяни се спущат, за да оставят на улицата много хора без хляб и сигурност. Българското занаятчийство се превръща в един обществен слой, зареден c огромна експлозивна сила.

Жалко съществувание в условията на турското владичество влачела и многобройната вече национална интелигенция. За нея били затворени вратите на администрацията, на армията. Подготвените в нашите училища и в чуждите школи, академии и университети млади хора, трябвало да превиват гръб за някое от толкова оскъдните учителски или свещенически места. При това азиатският антикултурен режим унищожавал националното достойнство на интелигенцията, лишавал я от възможности за творчество, прокуждал я в изгнаничество.

Ясно е, че цялото българско общество, всички социални сили, с изключение на шепата чорбаджии и туркофили, които добрували под сянката на султана, били заинтересовани от ликвидиране на робството. През 50–70–те години този техен интерес се канализирал в спонтанно изявена воля да се промени съществуващия ред, да се измъкне българското общество из недрата на една империя, която заприщва неговите пътища към стопанско, политическо и културно духовно обновление в духа на новата буржоазна епоха.

Към това трябва да се прибави и важното обстоятелство, че след Кримската война завършва в основни линии процеса на формирането на българската нация, рационалното обособяване на базата на новата култура, породените силни национално-патриотични чувства, създадените национално-културни и други институции и най-после признаването на българите като самостоятелна културно-национална и духовна общност през 1870 г. подхранвали нови морални и материални сили, устремени към пълното освобождение на българското общество.

Към тези вътрешни социални и национални мотиви на освободителната революция трябва да се прибавят и обективно благоприятните за българското освобождение международни условия.

След Кримската война Турската империя окончателно грохва в своето безумно лутане между консервативната азиатска традиция и напъните за буржоазно модернизиране. Всички опити за буржоазно-либерални реформи завършват без успех. Националните движения нанасят смъртоносни удари на империята. Тя се превръща във второстепенна държава, попадаща във все по-голяма зависимост от великите сили. Всичко това предизвиква една хроническа стопанска, политическа и духовна криза в империята, благоприятни условия за разгръщане на българските освободителни борби.

Изостря се и така нареченият Източен въпрос, т. е. конкуренцията между великите сили за наследството на «болния човек» край Босфора. От 1866 г. насетне Русия изоставя своята позиция на резервираност и отново заявява претенциите си за турското наследство. Балканските държави — Гърция, Сърбия и Румъния търсят сгода да разчистят окончателно сметките си със султана. Пламват въстания, готвят се войни срещу Турция. Всичко това показва, че Източният въпрос е навлязъл, във фазата на една хроническа криза. А в центъра на тази международна криза се изправя българският въпрос, който не може повече да бъде отлаган. Все в полза на българското освобождение е и духът на времето — триумфиращата в Европа идея на националността, признатото след реки от кръв право на народите на държавно-национална самостоятелност.

Но и в тази благоприятна обстановка българското национално движение до Левски е безпомощно да отговори на насъщните нужди на момента, на големите потребности на буржоазно-освободителната епоха. Именно поради това то трябва да бъде идейно превъоръжено, политически пренасочено и организационно стабилизирано. Нужни са умове и сили, дух и воля, които да осмислят възможностите, предлагани от новата обстановка, сили, които да изнамерят и изпробват оръжията на една победоносна освободителна революция. Начело на тези сили застава В. Левски.

Левски можеше да изпълни своята мисия само ако се окаже в състояние по новому и в съответствие с историческата обстановка да пресистематизира идейните и политическите основи на българското освободително движение. И той се нагърби чрез мисли и дела, опълчвайки се срещу старите авторитети и установените канони, да извърши тази гигантска работа.

Преди всичко Левски утвърди идеята, че българското освобождение може да бъде плод само на една самостоятелна, победоносна българска революция. По този начин той се противопостави на съществуващите до него и поддържаните и по негово време други тенденции за решаването на българския въпрос.

Какви бяха тези други тенденции?

Първата беше реформистката идея за мирно развитие на българската нация в рамките на Турската империя, където тя, като най-динамична и голяма национална общност ще завоюва пазари, културно поле, духовни периметри, ще се наложи и обособи еволюционно и някога, когато и да било, ще се изхлузи из утробата на империята цяла целеничка като отроче на новия свят.

Тази реформистка, еволюционна теза и до ден днешен има привърженици. Те ни убеждават в нея, като сочат примера на Чехия, на Унгария и други народи. Нo Левски е бил много по-умен и прозорлив и от тогавашните еволюционисти и от по-късните им апологети да разбере, че Турция е една разложена империя, която не би могла да се интегрира в модерното общество, която никога не ще осигури възможности за стопански и духовен напредък на народите, които я населяват, без да играе хирургическия нож на революцията. Левски е бил гениален да схване, че в утробата на това смехотворно стълпотворение от вехтории, целият цикъл на съзряване може да отведе или до удушаването на плода, или до раждането на ориенталски азиатски уроди, неспособни за прогрес и развитие.

Втората тенденция беше на българския консерватизъм. Тя отрича самостоятелното политическо действие. Стъписана пред стихиите, бушуващи в източната драма, тази политическа тенденция разчита на чужди сили — или на руската политика за унищожаване на Турция, или на западните опити за реформиране на нейните държавно-политически институции.

Както ще се види и по-нататък, Левски категорично отхвърля и тази тенденция, тъй като той много по-ясно от всички съвременници вижда заблудите на българските «нотабили», които не схващат, че великите сили се конкурират в Изтока единствено заради своите користни, държавно-политически експанзионистични цели, че решаването на българския въпрос без участието на народа ще доведе до замяна на един хомот с друг или до разпиляване на историческите ценности на българската нация, създавани от народа-мъченик през вековете.

Третата тенденция за решаването на българския въпрос беше представена от политическия конформизъм. Тя намира най-пълна изява в буржоазно-либералната струя на освободителното движение, която се колебае между революционното действие и политическата комбинация, между пропагандата и организацията, която върви към освобождението плахо, несигурно, винаги търси външни съюзници, влиза в неравностойни комбинации и коалиции, издига идеята на дуализма и в безсилието си праща чети в България, без да подготви предварително народа за борба.

Левски беше прозорлив да отхвърли и тази тенденция, защото след като бе премислил целия път на освободителното движение, ясно разбираше, че този път е неплодоносен или гибелен за българското освобождение.

Срещу тези три тенденции Левски противопостави идеята, за независимата самостоятелна българска революция. Тази идея, неизменно изтъквана във всяко негово писмо, най-пълно е формулирана в уставопроекта, където се определя целта на революционната организация: «с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република»(2). «Днешният век е век на свободата и равноправността на всичките народности — пише на друго място В. Левски, — Днес сякой притеснен и потъпкан, сякой, комуто робските синджири тежат на врата и който носи жалостното и срамно име роб, напънал е сичките си сили и нравствени и физически, и търси случай да отърси от себе си, под какъвто и начин да е било робското тегло, да разкъса веригите робски, и да отстрани от себе си далече името роб, иска свободно да живее и да се наслаждава с природата божия, иска да бъде човек»(3).

Приел идеята за революцията като единствено възможен път на българското политическо освобождение, Левски смята, че революцията хлопа непосредствено на вратите на България, че не може да бъде отлагана, да се чака някакво «благовремие» или да се комбинира с други фактори.

Анализът, който Левски прави на обективното състояние и възможности на българското общество, го кара да разбере, да почувствува, че часът на революционното изпитание вече е дошъл. И той недвусмислено заявява: «Не е ли жално вече да бъдем таквиз! Кой не знае теглилата на бедното ни отечество и кой българин вече не вижда живиничната си рана от тиранинът, която се вкопава от ден на ден. Секи знай и секи българин вижда, но какво е! Едно му и кокалите захванала да му прояда таз проклета живиница и за него е, час по-напред да умре с пушка в ръка (готов за революция). Той не иска насърчение, ни думи. А други йоще като не сеща болките на тази живиница, която го е заяла с цел да доеде него, че после да захване децата му и тъй нататък. Но ще ли гледаме ний със страдающите на такивато хладнокръвни и мними родолюбци, които не жалят ни на децата си. Не! Не! Ни час! И казано е вече свобода чиста или смърт.

Ний насърчаваме всичките членове на делото и съучастници в народната ни свята работа да бъдат верни и постоянни в сяко отношение към целта, като вземат по-напред очи и речат: по-добре смърт честна, нежели смърт безчестна»(4).

Достигнал до идеята за самостоятелна и безкомпромисна революционна борба, направил от тази идея знаме на освободителното движение, Левски разработва подробно въпросите за пътищата, средствата, политическата стратегия и тактиката на предстоящите освободителни боеве.

Главната цел в България според Левски е да се подготви едно всенародно въстание, под напора на което «Турция ще я сгромолясаме наведнъж и на мястото й да възкресим България с пълна свобода». За тази цел Левски посочва, че трябват пари, воеводи и учени мъже, които познават военната тактика и дисциплина и могат да действуват в градовете. Действията в населените места ще се съчетаят с ударите на чети от вън(5).

По-нататък Левски доказва, че революцията, осъществена от едно общо въстание, трябва да се проведе през зимата, когато българските мъже са в селата и градовете и когато зимните условия ще затруднят действията на турската армия. Във връзка с това Левски решително отхвърля все още живата сред емиграцията четническа тактика. «Размислете зряло — пише той до Филип Тотю, — че работата ни не е само по Балканът, но революция в място. После идват главните пътища и подир тях селата, па после горите»(6).

И на упорството на емиграцията за четническа тактика на въстанието Левски категорично заявява — зиме или лете ще реши «по висшегласие БРЦК в България», а не някой друг. Революцията трябва да се подготви умно и зряло(7).

Решил окончателно въпроса за въстанието като главно средство на една победоносна освободителна революция, отхвърлил четническата тактика и претенциите на старите воеводи да бродят хайдушки по горите, още през пролетта на 1871 г. Левски нарежда на Данаил Попов в Турно Магурели да намери и преведе военни книги, правилата за фортификация, тактика, полска служба, които са необходими за подготовката на бъдещите ръководители на въстанието(8). И за да не се допуснат предварителни смущения в тактическите предначертания, Левски нарежда на Д. Попов да внимава «да не би са случило някои хъшове да съставят някоя чета, че да преминат в Българско. Това да ви е първа длъжност» — пише той(9).

Левски не само обосновава идеята за всеобщото въстание, единствено способно да мобилизира енергията на цялата нация, не само в една остра дискусия с емиграцията и старите войводи я налага като доминираща идея на освободителното движение, но той определя с веща ръка средствата и пътищата за подготовката на народното въстание. Преди всичко той смята, че под никакъв предлог не може да се избърза с въстанието, преди то всестранно и напълно да бъде подготвено. Като отхвърля внушенията на Хитов за ускоряване на въстаническите действия, Левски пише, че това не може да стане «защото от 8 месеца време е, откакто сме се заловили да работим по чисто български в Българско и да не се облягаме на вънкашни думи от българи, които живеят навън от Българско, което всичко тяхно досега било се лъжа, па йоще и опит ни показва, че бързата работа излиза ялова; а страхът, че може да ни завлече по-як господар, е май неуместен, защото е страх от много години у нас. Та нека потърпим йоще малко време. Ний сто пъти по-много бързаме от вас, защото пътят ни е из Българско, изпод байонетите неприятелеви»(10).

И така, стъпка по стъпка Левски налага своята концепция за самостоятелна победоносна революция, реализирана чрез едно добре подготвено във всяко отношение всеобщо народно, въстание в страната, мобилизирало енергията на цялата нация.

Тази безукорно точна постановка отвежда Левски до въпроса за движещите сили на революцията.

У него постановката за движещите сили произтича от голямата историческа задача на епохата. Левски по-добре от всичките си съвременници и от някои по-късни изследвачи на неговата епоха е разбирал националноосвободителния характер на движението и необходимостта в него да бъде въвлечена цялата нация, всички социални слоеве — и буржоазията, и селяните, и занаятчиите, и интелигенцията, всички до един заинтересовани от ликвидиране на турското господство.

Левски е изразил ясно и категорично разбиранията си по тези въпроси. Преди всичко той посочва, че «Възобновяването на нашата славна (преди) държава, отърваването от проклетите агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско и най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили» (курсивът мой — Н. Г.)(11).

И той разкрива какво разбира под «собствени задружни сили», като съобщава, че революционната организация в България се труди «непрестанно да събира работници от сякакви съсловия из отечеството ни»(12) (курсивът мой — Н. Г.).

Левски е имал ясното съзнание, че революционната организация, макар и опряна на широките народни среди, няма да успее да реализира своите предначертания, ако вън от нея останат буржоазните среди, ползуващи се с влияние сред населението. Именно поради това БРЦК, ръководен от него, нарежда на комитетите да включат в работа «по-първите лица». И Левски иска отчет от частните комитети, дали са говорили с първенците, какъв е техният отговор и настоява всеки да заяви писмено ще бъде ли или не с народа(13).

Много автори, които са се занимавали досега с В. Левски, са сочели неговото критично отношение към богатите и влиятелни среди на българската буржоазия, особено към емигрантската буржоазия, позовавайки се на една дописка до в. «Народност» от 1868 г. И действително, тази дописка изразява едно отрицателно отношение към буржоазията, но тя не принадлежи на В. Левски. Д. Страшимиров не е разчел подписа върху дописката, не е взел под внимание, че тя е автограф не на Левски, а на Божидар Запрянов и я предписва на Апостола(14). Тази дописка няма нищо общо с разбиранията на B. Левски. Левски не е можел да бъде толкова недалновиден, да не разбере, че без буржоазията, която държи средствата в свои ръце, която е по-издигната и образована, която разполага с международни контакти, и най-важното, която е кръвно заинтересована от освобождението, не ще могат да се постигнат историческите цели на освободителната национална борба.

Обосновал идеята за националния характер на освободителната революция, предвидил участието на всички обществени среди в нея, подчертал важното място на влиятелните буржоазни среди за мобилизирането на цялата нация, Левски не пропуска и въпроса за чорбаджиите.

В историческата литература има мнение, че чорбаджиите са част от българската буржоазия. Това мнение най-малко е недоказано. Чорбаджилъкът е един особен социален слой, продукт на турските методи за управление на поробеното население, чрез обвързване на неговите традиционни институции на самоуправление с държавната власт. Голямата част от българските чорбаджии не се занимават с буржоазно-капиталистическа дейност. Те не са капиталисти, нито буржоазия, а една междинна компрадорска прослойка, която трупа богатства под закрилата на турската власт, срещу което изпълнява своите агентурни длъжности сред поробеното население. Разбира се, в хода на стопанското развитие, тази група се диференцира и една част от нея започва да се занимава с буржоазно-меркантилни афери(15).

Левски има ясна представа за чорбаджилъка и неговата социална роля. «Най-много вий чорбаджиите не сте ли причината да стои това беззаконно и проклето зрелище пред нас» — пише той до карловския чорбаджия Ганчо Милев. Чорбаджиите — продължава Левски — спират живота на всичкия народ(16).

Но докато Раковски и Каравелов, макар и да разбираха по същия начин ролята на чорбаджиите, се задоволяваха да ги заклеймят като предатели и народни изедници, да ги поставят вън от българския народ, Левски, който непосредствено готвеше революция, се стреми да ги впрегне в oбщoтo дeлo, дa използува техните средства. И така той стига за пръв път в историята на националноосвободителното движение до идеята за революционен терор срещу чуждите тумори върху единната снага на народа, поел пътя на освобождението.

Първоначално Левски апелира към националното чувство на чорбаджиите. Той ги призовава пред съда на народа и на бога, настоява да се осъзнаят, защото близко е времето на сметките, за да им заяви категорично: «Разберете! Решили сме се вече, или да ви съберем, или да ви поразим»(17), т. е. или ще се присъедините към народното дело, или ще ви унищожим. На друг един чорбаджия от Карлово той заявява: «Скоро, скоро е денят за общонародно въстание. И на сборното място секи ще се вика да даде работата си, според силите на секи един, както му е казано да върши. У когото няма работа, грозно ще се наказва, а фамилията му ще бъде изгонена из Българско»(18).

Както е показано в много досегашни изследвания, апелите на Левски не дават резултат и той е принуден, да обоснове практиката на революционен терор за събиране на пари за организацията и за ликвидиране на предателите. В едно писмо до Сливенския революционен комитет от лятото на 1871 г., във връзка с издаденото преди това окръжно от 10 март 1871 г. за принуждаване на чорбаджиите да дадат средства за организацията, Левски нарежда: «Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари! От недобри, т. е. от чорбаджии изедници и ненародни, които не искат да земат участие в народното дело, а предават. Трябва да се убиват навреме»(19).

Тази идея за събиране на средства за организацията от богати слоеве по-късно Левски разпространява и по отношение на емиграцията. През 1872 г. той настоява пред БРЦК в Букурещ да накара богатите българи от Влашко да дадат пари за 500 пушки(20).

Така най-общо се очертават разбиранията на В. Левски за движещите сили на националната революция. Според него тази революция ще се извърши от целия народ, като за успеха на революционната организация се използува влиянието на буржоазните среди, а туркофилските съглашателски елементи се принудят по пътя на революционния терор да внесат средства за националното дело. За разлика от някои свои късни критици, Левски много добре е разбирал, че победоносно въстание не е възможно да се организира, без да се подбуди енергията на цялата нация, без да се неутрализират или привлекат противниците на делото, без буржоазията, на която някои отнемат правото да участвува в собствената си революция.

Прозренията на В. Левски като идеолог и стратег на революцията изпъкват най-ясно, най-пълно в разработката на външнополитическите проблеми на националноосвободителното движение. Тези проблеми имат решаващо значение за изхода на освободителната борба, тъй като българското освобождение през XIX в. не можеше да се постигне вън от контекста на Източния въпрос, откъснато от сложната и противоречива плетеница на балканските взаимоотношения.

Известно е, че Източният въпрос, един от главните проблеми на международните европейски отношения през XVIII–XIX в., е въпрос за наследството на разкапващата се Турска империя. Този спор се води между Западните капиталистически държави и Русия. Западът като цяло, въпреки противоречията между Франция и Англия, между Франция и Австрия, между Австрия и Англия се стреми да запази единството на Турската империя, да я постави под своето икономическо и политическо влияние. По този начин Западът се домогва към сигурен буфер срещу руските прониквания на юг към топло море, към гарантиран контрол върху трите топли морета, и оттам към свободни и незастрашени подстъпи за колониалните владения на Изток.

Противоположно на тези западни домогвания, Руската империя има интерес да унищожи Турция, да наследи нейните територии, да овладее Проливите, да излезе на топло море и по този начин да създаде прегради срещу упоритата експанзия на буржоазния Запад.

Следователно сблъсъкът между западните опити за контрол над Турция с вечния блян на Русия към топло море създава възела от противоречия, които образуват ядрото на източната драма. Тези противоречия определят за дълъг период от време съдбата на балканските народи. Те задържат историческото движение на Балканите към прогрес и национално-държавно обособяване, защото никоя от великите сили не действува тук вън от своите интереси, за сметка на самите балкански страни.

След Кримската война Източният въпрос навлиза в нова драматична фаза. Западните страни, разгромили Русия във войната, налагат своето влияние и се опитват, като реорганизират държавно-политическите институции на Турската империя, да запазят нейната цялост в ущърб на балканските народи, в интерес на своите колониални империи.

Русия за дълго време е елиминирана. Но след реформите през 60–те години, когато тя успява да възстанови своята военна мощ, отново излиза на източната сцена. Особено категорични стават нейните действия след Пруско-френската война от 1871 г., когато Франция, меродавната дотогава сила в Изтока, е извадена от играта.

В условията на тази сложна и противоречива драма се развиват балканските взаимоотношения. Като цяло балканските народи са обективно обединени от общите цели и интереси, които имат срещу Турската империя. Плод на това единство е сръбското въстание от 1804 г., което доведе до автономията на Сърбия и Гръцката завера от 1821–1828 г., осъществила освобождението на Гърция. Но с възхода на буржоазно-освободителните революции се заражда и развихря силен национализъм. Гърция започва да мечтае за старата Византийска империя, т. е. за наследството на другите балкански народи и най-вече на българския, единствен останал под робство. Сърбия, ползувайки се от предимствата на своята автономия, се стреми да стане Пиемонт на южните славяни, да разшири за тяхна сметка своите територии. Съединените княжества (Румъния) замечтават за някаква Дако-влахийска държава, която обхваща земите и на юг от Дунава.

Всяка от балканските държавици в стремежа да реализира копненията си за национално величие, търси свои покровители измежду големите държави. Това заплита още повече и без това толкова хаотичния Източен въпрос. От друга страна, балканските държави влизат в комбинации помежду си не само срещу Турция, но и по отношение на българското наследство. През 1867 г. между Гърция и Сърбия се сключва таен съюз за подялба на българските земи.

При това положение България, когато се изправя пред прага на своето национално освобождение, изпада в много трудно положение. Тя не може да осъществи своята историческа освободителна задача, ако не се съобразява с международните отношения. Срещу нейните земи и национално-културно наследство се протягат много ръце. И въпреки това българите са принудени да отиват на съюзи и компромиси, защото сами не могат нито да съкрушат Турция, нито да развържат възела на европейските противоречия, нито да се оправят в джунглата на балканските националистически домогвания.

Всичко това до Левски предопределя зависимостта на българското освободително движение от чужди държави и сили, още повече както беше показано, поради факта, че организираното националнореволюционно движение започва вън от страната, на територията на чужди държави. Епитропията се създава през 1853 г. със съгласието на Русия в Букурещ, Одеското българско настоятелство през 1854 г. в Одеса. Раковски чертае своите планове и се опитва да ги осъществи или в Русия, или в Сърбия, или във Влашко. Добродетелната дружина работи в Букурещ, ТБЦК и неговите поделения също в Румъния. А всеизвестно е, че никоя чужда държава няма да разреши да се развива политическа дейност на нейна територия, ако тя няма полза от тази дейност, или ако не я контролира и насочва с оглед на своите интереси.

И поради обстоятелството, че българската емигрантска буржоазия беше икономически слаба и политически недодялана, поради това, че живееше по чужди земи, в почти всички случаи тя се подчиняваше на интересите на чуждите държави. Раковски разчиташе на международните противоречия и общия балкански или най-малко българо-сръбски съюз, Добродетелната дружина следваше стриктно ходовете на руската дипломация, Одеското българско настоятелство, макар и да се стремеше към самостоятелност, не можеше да надскочи рамките, които му определяше Азиатският департамент, а цариградските българи, под окото на Високата порта не можеха да отидат по-нататък от програмата за национално-културна и църковна автономия.

Твърде показателен е един факт в развитието на българското националноосвободително движение до В. Левски. През 50–60 г. Одеското българско настоятелство прави опит да създаде единен емигрантски национален фронт, като координира действията на емиграцията от Сърбия, Влашко, Молдова, Южна Русия и Цариград за общи културно-национални и политически действия. Този опит би имал огромно значение за общия подем на националноосвободителните борби, но той пропада поради стремежа на руската царска политика да контролира чрез своята източна дипломация всяко звено на българското движение(21).

При това състояние на национално-политическото движение след Кримската война всеки опит за политическо освобождение неминуемо беше свързан и зависеше от чужди сили.

Още по-време на войната (1853–1856) българите заложиха на Русия, но нейният разгром попари усилията нa българките доброволци, на организираните въстания в Търново и Видин, опитите на Г. С. Раковски да създаде мрежа за освободително действие.

През 1862 г. Раковски заложи на Сърбия, която, стремейки се да отстрани турските гарнизони от своите градове се готвеше за война срещу Турция. Имайки интерес от едно българско въстаническо действие, което би облекчило нейната разправа с империята, Сърбия разреши на Раковски да създаде Първата легия в Белград. Но отношенията между Сърбия и Турция бяха уредени по дипломатически път, легионерите на Раковски не бяха повече нужни на сръбското правителство и то ги разгони по най-безцеремонен начин.

През 1867 г. Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство заложиха на руската политика за създаване на една Югославянска държава между България и Сърбия под егидата на Обреновичите. Под диктовката на генерал Игнатиев беше направен договор, изпратени бяха две чети (на П. Хитов и Ф. Тотю) в Балкана, създаде се Втората легия в Белград. Сръбското правителство обаче отказа да се ангажира с руския план, пък и Горчаков и Игнатиев промениха своите намерения и българските усилия увиснаха отново във въздуха.

През 1866 г. БТЦК и «Българско общество» заложиха на Румъния и на западната политика за преустройство на държавно-политическите институции на Турска-империя. Но «Свещената коалиция», проектирана междy румънските либерали и българските дейци, угасна преди да се роди, защото румънските политици уредиха своите отношения с империята и низвергнаха българите, както навремето при М. Обренович. А мемоарът за дуалистична турско-българска монархия, изпратен от TБЦK през 1867 г. до султан Абдул Азис, не направи никакво впечатление на силно «заинтересованата» от реформи, западна дипломация. Все поради зависимостта си от чужди сили, дори с тяхното активно противодействие бяха ограничени и действията на подготвяната през 1868 г. от «Българско общество» най-голяма българска чета на X. Димитър и Стефан Караджа. П. Хитов в угода на сръбското правителство действуваше против четата, а Христо и Евлоги Георгиеви в полза на Русия дори я предадоха на турското правителство.

В. Левски сам участвува в тези безуспешни опити да се реши българският въпрос чрез едно подчинено на чужди сили и държави движение — през 1862 г. той е легионер при Раковски, през 1867 г. носи байрака на П. Хитовата чета, през 1868 г. отново надява легионерската униформа в Белград, същата година се сближава с кръга «Българско общество». Благодарение на своя прозорлив ум Левски съзира къде е ахилесовата пета на националноосвободителното движение. И когато се заема да създаде една нова идеология и политическа стратегия на това движение, той категорично се застъпва за независимост, неангажираност и политическа национална самостоятелност на движението.

Преди всичко Левски анализира горчивите уроци от близкото минало. «Като се поразгледате в миналото от края в работите си досега във Влашко — пише той до един кръг емигрантски дейци, кой с кого се е турял на рабата, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар, после хайде пък еди кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска, ето ти и обнародвания във вестниците, ту тоя оногози, онзи тогава, нашите българи го казват говна и помия(22).

Но Левски не се задоволява само с това общо отрицание на политиката на подчинение. Той конкретно посочва неуспехите на движението поради неговата обвързаност с чужди сили. «Имаме близки примери, доста» дето са ставали с нази още от 62–ро [лято] и досега — пише той. — Мнозина са били от нас бити и затваряни. И аз на 68–мо [лято] бях затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умират за българщината си, че им е отечество. Секиму са известни от 62–ро до 68 [лято] техните пречки за нас, затова трябва да бъдем предосторожни въз всичко, като имаме за огледало и примери доста». И продължава по-нататък: «Играем с живота на 7 милиона българи, трябва зряло да се постъпва»(23).

Стигнал в своя анализ на миналото до пълно отрицание на обвързаността на българското движение е чуждите сили, Левски създава нови, ясни доктрини на външнополитическата стратегия на българската национална революция. В този аспект той разглежда отношенията между балканските страни и българската революция и преди всичко българо-сръбските връзки. Той се спира подробно на тези отношения не само поради това, че те са най-актуални, но и поради обстоятелството, че сред емиграцията имало още влиятелни среди, които хранели илюзии в сръбския национализъм.

Л. Каравелов и ръководения от него БРЦК в Букурещ виждат успеха на българското освободително движение главно в общобалканското действие, акцентувайки върху българо-сръбския съюз и Южнославянската федерация(24).

Старият четнически воевода П. Хитов, който по това време е сръбски пенсионер, направо зависел от сръбското правителство и открито се опитвал да обвърже българското движение със сръбските политически домогвания. Не са далеч от подобни илюзии някои среди на Добродетелната дружина и на Одеското българско настоятелство.

Срещу тезиса за единодействие със Сърбия, исторически компрометиран през 60–те години, възможен и в новата обстановка само ако българите се подчинят на сръбската политика и останат пионки в нейната великодържавна игра, Левски издига идеята за независимост на българското движение, за превръщането му в равностойна на сръбската държава сила, за преговори и комбинации на равни основи, при твърди гаранции за историческите цели на българската освободителна революция.

Първоначално, когато движението е още слабо и неукрепнало, Левски отхвърля всякакви проекти за политически контакти със Сърбия «Чак тогава, когато съберем и четеритях краища на Българско в едно и направим прописът си (сметката си), та да видим какво имаме пред нази, че тогава за хора да пратим в Сърбия е лесно. И тяхната работа е с две думи да се извърши, ако сръбското правителство отговори истинно. Ако ли мисли то с комедии да постига целта си, т. е. с лъжи и предателства... па тогава ще отсвирюваме». И продължава по-нататък: «Нали пишете, че играем с живота на 7 милиона българи, трябва зряло да се постъпва, та да бъдем що-годе бар подготвени, щото да можем да посрещаме, ако би ни се случвали някакви мъчнотии... Братя, размислете пак хубаво, че доста сме се лъгали от хората, па и от помежду нази си, и отлагали от година на година. Сега сме се заловили както трябва на работа, нека се сберем с пари, че тогава видим щем какво ще работим»(25).

Тези свои мисли за сръбско-българските отношения Левски развива още по-обстойно в писмото си до П. Хитов от 1871 г. С една изключителна фраза той посочва на бившия си воевода, че българското движение е станало самостоятелно и независимо и никой не може да го отклони от този път, «Ако е за Българско — пише той, то времето е в нас и ний сме във времето. То нас обръща и ний него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си на никакви техни обещания» (подчертаното от В. Левски — б. а.). И Левски продължава да обяснява на воеводата, че жестоко сме се лъгали в чуждите правителства, но много дейци още не разбират, че сме били «тяхна машинка» за да заключи, че историческият опит повелява «по-напред да си наредим работата извътре (подчертаното от В. Левски — б. а.), а подир да им се молим за по-голямото. И така е»(26).

Това писмо показва, че Левски, не отхвърля по принцип българо-сръбското политическо и военно сътрудничество, не се омотава в националистическа паяжина, но дълбоко промислил миналото, разбрал пакостите от неравноправните съюзи в условията на надигащия се балкански и специално сръбски национализъм, се домогва към равноправие, изразено в равенството на силите на двата партньора. Затова той заявява на П. Хитов «И ако подпишат (т. е. ако се съгласят на равноправен съюз) ще подпишем и ние, но чак тогава, когато се видим, че можем да отстоим срещу злото им, което, ако би ни направили»(27) (т. е. ако биха се опитали пак да ни направят).

По-нататък вече на тази основа е логично Левски да включи в своите стратегически предначертания сръбско-българския съюз като допълнителна сила на българското освобождение и балканското обновително движение. И поради това чрез в. «Свобода» той заявява «Питаме братята ни сърби щели ни подадат ръка против общия ни враг в едно време, или не. Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим, и ние и тий щото, да не проливаме много кръв»(28).

Осмислил пагубните последици от развихрящия се сръбски държавно-монархически национализъм, който между другото по тава време намира израз не само в подмолната дейност в националнореволюционното движение, но и във великосръбската доктрина за «Стара Сърбия», която включва западните български земи и Македония в мечтаната Велика Сърбия и се изразява в една упорита сръбска културна експанзия в българските земи(29), Левски търси компенсация на тези националистически страсти в единодействието с борещия се още за свобода черногорски народ. Не е случайно, че в началото на 1872 г. той апелира да се ускори подготовката на въстанието, защото черногорските юнаци предлагали да се започне в едно и също време. Левски е за единодействие с черногорците защото, отбелязва той, «тяхната и нашата цел е една — народно управление», и защото ако българите не се подготвят за единодействие с тях, те ще отидат на съюз със Сърбия(30).

В същото време Левски категорично отхвърля сръбските мечтания за «Стара Сърбия» и преди всичко техните домогвания в Македония, като многократно подчертава, «че и ний сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода (разредка на Левски — б. а.) в земята ни — там дето живеят българите в България, Тракия и Македония»(31). разредката на В. Левски — б. а.).

Така Левски, изяснявайки отношенията между България и Сърбия и другите балкански народи, логически стига до идеята за Балканската република, замечтава да се «вдигнат народните байраци и да провъзгласят народната свобода и балканската република(32).

Идеята за обединението на балканските страни под лозунга «Балканите за балканските народи» не е нова. Тя се среща преди Левски и в българската, и в гръцка, и в сръбската, и в румънската националноосвободителна идеология. Тази идея отразява балканските политически търсения, на сигурна компенсационна сила срещу политиката на великите сили да разделят Балканите, да сеят раздори и противоречия между народите, да ги превръщат в лесна плячка на своите домогвания и интереси.

Идеята за Балканска федерация заема широко място в политическата идеология на Г. С. Раковски и Л. Каравелов. Но и двамата предходници на В. Левски акцентуват върху национално-политическите аспекти на федерацията като обединение на съществуващите държави с неосвободените още народи, с оглед успеха на общобалканското и в това число и на българското освободително дело.

Левски надмогва и обогатява разбиранията на своите предходници. За разлика от Раковски и Каравелов на него му е ясно, че съществуващите отношения на Балканите, когато едни народи са под робство, други са достигнали пълно държавно обособяване, трети са на степента на автономията, когато буржоазната революция развихря национализма и го превръща в политическо знаме за експанзия, когато великите сили с всички средства подклаждат балканските крамоли, Балканската федерация на етапа, на който се намират балканските народи, практически е невъзможна. Именно поради това в неговата политическа идеология и стратегия идеята за Балканска федерация не заема първостепенно място както у Раковски и у Каравелов. Той акцентува върху национално самостоятелното движение освободено от чужда опека, движение, което ще изравни българите в държавно отношение с другите балкански страни и тогава на дневен ред ще дойде въпросът за обединението.

Крайната цел на общобалканското движение, Левски вижда не в балканското федериране при запазване на съществуващите държавно-политически системи, а в Балканската република, при осъществяване неразривно единство между «народната свобода и балканската република». Оттук нататък той логически определя водещо място на българската революция, която е записала на своите знамена идеята за «свята и чиста република». Не случайно Левски изрично подчертава: същото (т. е републиката) желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр., да не остават след нас, в едно и също време да дадат гласа си.»(33)

Тези негови схващания са ориентирани не толкова към непосредствените цели на освободителното движение, колкото към бъдещето. Левски е велик политик и до всеки въпрос, до който се е докоснал, не само осветлявал без компромис съществуващите отношения, но е очертавал и тяхната проекция в бъдещия свят.

Ако трябва да резюмираме разбиранията на Левски по въпроса за отношенията на българското освободително дело с балканските народи, трябва да посочим, че той ясно е разбирал ролята на балканския национализъм, доминираща политическа концепция в балканските отношения през 60–70–те години на XIX в., схващал е неговите пагубни последствия за българското освободително дело и затова е извел, обосновал и наложил своя първи извод за неангажирана самостоятелност на българската революция, без която тя не би могла да постигне историческата си цел.

Но този извод Левски е направил не от тесни националистически позиции. Именно поради това той не отхвърля общото балканско действие, но при единствено и абсолютно условие — равноправие, защита на интересите на всеки народ, гаранции, че българското дело ще престане да бъде «машина» в международно-политическите и балкански комбинации. И чак тогава българите ще подадат ръка, за да се лее общо кръв за свободата.

И на трето място Левски поставя бъдещите балкански отношения не на базата на съществуващите държавно-политически системи, а в зависимост от общото демократично републиканско движение, което има за крайна цел свободата на народите и Балканската република, гаранция, че Балканите ще бъдат за балканските народи, които свободно ще се ползуват от своите исторически национални права.

Балканските отношения в духа на разбиранията на В. Левски, както и българското освободително дело са можели да се реализират само ако балканските народи поставят на една нова основа отношенията си с великите сили, конкурентни в Източния въпрос.

В своите политически и стратегически начертания Левски блестящо решава и тези въпроси. Най-напред той определя отношението на българската революция с Русия, силата, заинтересована от ликвидирането на Турската империя. И за да изясни отношенията с Русия, той отново се връща към историята на освободителните борби и по-специално към подбудената от руската дипломация акция на Добродетелната дружина и Одеското българско настоятелство през 1867 г. за създаване на югославянска държава и свързаните с тази акция четнически действия на П. Хитов и Филип Тотю.

Левски изтъква, че през 1867 г. българите постъпили добре, като не подкрепили тези акции. «Ако бяха се повлекли след четите — пише той, — щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на които в ръцете стои българската свобода, пък тогава нека отсвирюва България чак до един век още»(34).

Мнението на Левски е съвършено категорично. Той смята, че българското освободително дело през 1867 г., направлявано от руската царска дипломация, е било в изгода единствено на царизма.

Изхождайки от национално-патриотични революционни позиции, Левски държи за самостоятелност на движението, за неговата чистота, без намеса на чужди агенти, независимо от кои държави са те. Именно поради това през 1869 г., когато Левски се сблъскал с един руски агент, който бил препоръчан от Одеското българско настоятелство като добър патриот, бързо го прогонва. «Уловихме му няколко шарлатанлъци и хайде отгдето е дошел» — съобщава той на Ф. Тотю. Във връзка с това Левски предупреждава воеводата и всички дейци, че трябва добре да разберат уроците на миналото и да бъдат внимателни с представителите на чуждите държави. «Цели сме изгорени от парене — пише той, — и пак не знаем да духаме»(35).

Левски окончателно определя отношенията на българската революция към руската политика през 1871–1872 г. В началото на 1871 г. Н. М. Тошков, виден български търговец в Одеса, ръководител на Одеското българско настоятелство, голям патриот и меценат предлага на Левски да се съберат подписи от четирите краища нa България, да се изпратят до Настоятелството в Одеса трима специално упълномощени лица, които Тошков щял да представи на императора. Одеските дейци били убедени, че императорът ще помогне на българското освободително дело(36).

Във връзка с това предложение Левски пише на 18 април 1871 г. до Ф. Тотю в Одеса: «Дай боже да помогне и подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт»(37).

Така Левски изразява едно абсолютно точно разбиране за руската политика. Той е разбирал отлично интересите на руския царизъм в Турция и е смятал, че тези интереси трябва да се използуват за целите на българското освобождение. Затова именно, макар и малко насмешливо заявява на одесчани, че руският царизъм преследва до смърт прогресивните републикански идеи в Русия, но може би заради своите цели ще има друго отношение към българската република.

За разлика от консервативните среди в националното движение Левски поставя отношенията с официална царска Русия на принципни основи. Той вижда дълбокото различие между политиката на Русия и тежненията на българската революция, различията в крайните цели към които се домогват двете страни. И в същото време, теглейки разделителната линия, той обхваща обективната възможност за единодействие в общата борба срещу Турция.

Именно поради това той заявява на одеските дейци, «не отказваме помощта и от гявола, но имаме си предначертание»(38), т. е. ще приеме руската помощ, но само тогава и дотолкова, доколкото тя би съдействувала за постигане на историческите предначертания на българската революция. Левски преценява, че момента, който одесчани са избрали за акцията при руския император, е неподходящ за подобни действия и в духа на своята доктрина за самостоятелност и независимост на националното движение, категорично се обявява против обвързването с руския царизъм. Поради това той нарежда на Данаил Попов да отговори отрицателно на Н. М. Тошков, в смисъл, че само след като се нареди добре делото в България, тогава «ще ходят при едно или друго правителство»(39).

Изяснявайки отношенията с Русия, едната от конкуриращите се велики сили в Източния въпрос, Левски критически преценява и осмисля политиката на западните държави, на официална Европа.

В една недовършена дописка до в. «Свобода» Левски предава думите на Каравелов, че «вънкашните уж свободолюбиви г-да европейци във всяко събрание отваряли въпроси за нас, българите, да ни дадат правата, като на всеки народ. Тия думи, от тия свободолюбиви г-да често били предлагани на турското правителство, но не хващали думите им място, затова, защото народът уж не показвал знак, че иска да бъде свободен».

Левски разобличава това традиционно високомерно мнение на европейския Запад по отношение на балканските народи, в това число и на българския, като сочи, че Западът в случая си служи с аргументите на турското правителство(40).

И по-нататък вече във втората си завършена дописка той пише: «Ний българите от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. Всекидневните ни убийства, потурчванията на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчестяванието на девойките ни и на жените ни се от турчина, секидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия предрезнал глас никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? Ай се тъй ли ще им плачем и да са надяваме на техните лъжи. Не наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдият и на нашите мишници. И ето, че идем господин редакторе, през вестника ви да си представим народното мнение пред света»(41).

В тези няколко реда е концентриран един изключително вещ анализ на политиката на западните сили спрямо Турция и българското освободително движение. Левски схваща отлично целите на западната политика, която толерирала Турската империя с оглед колониалните и европейски интереси на Франция, Англия и другите държави, заинтересовани от Източния въпрос. Той разбира, че именно поради своите интереси тези държави стават учители на турската политика срещу националноосвободителните движения и разобличава фалша и лицемерието на Запада, който, след като е провъзгласил образованието, просвещението, правото на нациите като принцип на епохата, толерира разкапани империи, които отнемат правата на нациите за самостоятелно развитие. Затова Левски се провиква: «Тогава къде остава тяхното образование и човечество?»

От този анализ, съответствуващ пълно на действителните отношения, Левски прави своя голям практически извод — никаква наивност, никаква вяра в красивите приказки (той направо ги нарича лъжи), българите не могат да се надяват на тази политика. Така той стига до своя голям и завършващ извод «От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия. Защото туй дело е дело за НАРОДНОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ, дело БЪЛГАРСКО»(42) (едър шрифт у В. Левски — б. а.).

Така се очертават най-накратко разбиранията на В. Левски за външнополитическата стратегия на българската национална революция, неразделна част от неговата идеология и теория на революцията.

Резюмирани, тези схващания биха могли да бъдат изразени така: самостоятелност и неангажираност на българската революция с чужди сили и държави, координиране на усилията с балканските народи, но само на гарантирано равноправни основи, само тогава, когато българската революция разполага с достатъчно военна сила, която може да противостои срещу политическите шмекерии на балканския национализъм; независимост на освободителното движение от великите сили, конкурентки в Изтока; отхвърляне на политиката на Запада, който поддържа в името на своите интереси целостта на Турция и обективно се противопоставя на национално-освободителните тежнения; пълна независимост от руския царизъм, който се домогва към турското наследство, използване на неговата политика за ликвидиране на Турция, но само тогава и само дотолкова, и само при такива обстоятелства, които ще гарантират интересите на българската освободителна борба.

Външнополитическите концепции на В. Левски правят епоха в развитието на националнореволюционната идеология и политика. Те критически преодоляват колебанията на Раковски, естествени за ранния период на освободителното движение. Те категорично отхвърлят концепциите на Добродетелната дружина и на Одеското българско настоятелство за свързване и подчиняване на освободителното движение на руската политика и дипломация, без гаранции за бъдещето на България, без гаранции за бъдещото демократическо, републиканско свободно развитие на българското общество. Схващанията на В. Левски опровергават и илюзията на БТЦК и на «Българското общество» в западната политика за реформиране на Турската империя. Идеите на В. Левски поставят в принципно ново положение българската освободителна революция в нейните отношения с балканските страни и великите сили.

Но тук естествено изниква въпросът, защо се смята, че тези разбирания на В. Левски най-пълно съответствуват на обективната реалност на международните отношения и на интересите на българския народ? Не беше ли опроверган В. Левски от историята? Българският въпрос не беше ли решен именно от намесата на великите сили, а не по пътя на самостоятелно и победоносно освободително движение? Не са ли били тогава по-прави дейците на Добродетелната дружина, които залагаха безрезервно на Русия, а не В. Левски?

Отговорът на тези големи и сложни въпроси тук може само да бъде маркиран. Идеите на В. Левски за самостоятелно и неангажирано националноосвободително движение не бяха реализирани, тъй като българският въпрос беше неразделна част от източната драма, а в нея първа роля играеха великите сили от запад и от изток. Както беше вече показано, Левски отлично е разбирал това. Историята е пожелала българският въпрос да бъде решен не чрез една победоносно завършила самостоятелна революция, а чрез война.

Решен именно по втория начин, българският въпрос беше така объркан, така оплетен в сложните взаимоотношения и връзки на международните противоречия, че българите не получиха нито гарантирана свобода, нито «република», нито пълно национално освобождение, нито нормални условия за своето бъдещо пълнокръвно стопанско и духовно развитие. Вместо национално освобождение през 1878 г. великите сили в Берлин разпокъсаха България и по този начин предопределиха нейното несигурно и неспокойно развитие сред бурите на балканските кръстопътища.

Следователно не други, а В. Левски имаше право, той беше достигнал до оптималния вариант на историческото решение на българския въпрос, той беше прозрял в бъдещето, за да предупреди българите за това, което идва да изсипе нови нещастия върху тяхната страдалческа глава.

В един конкретно-практически план тези схващания имат огромно значение за изграждане на българската националноосвободителна организация като самостоятелна и независима сила, за да може нашият народ да отбележи едни от най-блестящите страници в своята история, в своето вечно домогване към свобода и равноправие.

В историческа перспектива, макар и не реализирани (разбира се общественото развитие не всякога, дори много рядко реализира оптималните варианти), идеите на Левски имат почти непреходно значение за българската история. Добре разбрани и осмислени, те представляват неоценим капитал за българската политика, която всякога, когато ги е следвала, е прибавяла нещо към вечността и величието на България, всякога, когато ги е пренебрегвала, е търпяла поражения и национални катастрофи.

Но тези идеи, така ярко изразени, така логично систематизирани имат и важно международно звучене. Левски ревностно защищава правата на народите, особено на малките поробвани и унищожавани нации на самостоятелно съществувание. И след 100 години опит, ум и разум, безумие и грешки никой не би могъл да отрече, колко прозорлив и мъдър е бил Левски и в областта на международните проблеми, колко точно е прозрял бъдещите международни отношения, когато малките народи ще станат пионки в политическите спекулации на великите сили.

Така най-общо се очертава идеологията, политиката и теорията на Левски за революцията. Той безпогрешно схвана потребностите на епохата, на освободителните движения на народите, когато те се измъкваха из недрата на старите дрипави средновековни империи и се устремяваха към модерния свят. Левски установи, обоснова и доказа, че единствено радикалната безкомпромисна революция може да стимулира бъдещото нормално обществено развитие, само тя може да реши българския въпрос в съответствие с потребностите на нашето общество и с постиженията на епохата.

Левски разкри блестящо тактическите прийоми на революцията, като обоснова мисълта, че само едно добре подготвено в градовете и селата въстание, подпомогнато от действията на бойни четнически отряди, може да строши оковите на робството. Това въстание трябва да се проведе през зимата и неговото начало ще бъде дадено след консултация с всички революционни комитети по решение на БРЦК в България.

Постановката на Левски за въстанието беше съобразена с националноосвободителния характер на революцията, призвана едновременно да извърши и радикален буржоазнодемократичен преврат.

Именно поради това, според Левски, в революцията трябва да бъдат ангажирани всички социални сили на българското общество — и буржоазията, и селяните, и занаятчиите и интелигенцията, и по пътя на революционния терор и чорбаджиите, крепители на азиатското варварство. Мобилизацията на цялата национална енергия, при използуване на влиянието на буржоазните среди, естествен хегемон на буржоазнодемократическата революция, Левски смяташе като първо условие за нейния победоносен изход.

И като ненадминат стратег на революцията Левски реши и нейните външнополитически проблеми. В анализа на международните европейски и балкански отношения той достигна до тезиса за независимост и неангажираност на освободителното движение, единствена гаранция за историческите цели на българското общество при използуване на международните противоречия в полза на революцията.

Всичко казано дотук естествено доказва, че В. Левски е гениален идеолог, политик, теоретик и стратег на българската национална революция, с огромни самостоятелни приноси в теорията и практиката на национално-освободителните борби на поробените народи.

Но Левски не беше само гениален мислител и идеолог на революцията. За разлика от кабинетните учени и вестникарите-публицисти той разбираше, че неговите идеи ще увиснат във въздуха или ще докоснат само незначителни среди на българското общество, ако не бъдат материализирани в една голяма националнореволюционна организация, способна да мобилизира енергията на българското общество по посока на историческите тенденции на епохата, в духа на идейните и стратегически предначертания.

Именно поради това Левски успя да се превърне в талантлив организатор на народната борба, в първостроител и апостол на най-голямата организация в историята на българското националноосвободително движение и в хода на една паметна организаторска дейност да изпробва и докаже правотата на своите идейни и политико-стратегически прозрения.

Апостол на българското освободително движение

Както вече беше посочено, до Левски в българското освободително движение не е имало истинска организация, способна да мобилизира националната енергия за решителни освободителни действия.

Раковски, въпреки трите му проекта, не успя да създаде нито Тайна канцелария (1858), нито Привременно началство (1861), нито Върховно гражданско началство (1867). Неговата организация, доколкото в отделни благоприятни моменти се е проявявала, нямаше връзки с вътрешността на страната (въпреки че самият Раковски предвиждаше създаването на революционни комитети в България, които да пропагандират идеята за въстание). Въздействието на Раковски беше по-скоро публицистично и пропагандно, отколкото организираното въздействие, осъществявано чрез една определена политическа структура.

Същият характер има и мимолетният опит на П. Каравелов да създаде комитет в Белград, поставил, си за цел да воюва за освобождението на България чрез изпращане на чети от сръбска територия(1).

Най-изявената и сравнително най-добре организираната формация до Левски е БТЦК и неговото продължение «Българското общество». БТЦК имаше свой устав — «Законоположение», клетва, съзаклятническа дисциплина. Той полага основите и на комитетската организация(2). Но без достатъчно избистрена идеология, зависим от чужди сили и държави, Тайният комитет не можа да се оформи като солидна организация. За две години той угасва, притиснат от неблагоприятните обстоятелства, без да може да организира нито емиграцията, нито народа от вътрешността на страната.

Не разполагаха със своя организация и «старите» от Букурещ. Дейността на Добродетелната дружина или на «седемте старци», както ги наричаше революционният печат, не излизаше вън от «Българското читалище» и българската църква в Букурещ, а Одеското българско настоятелство, лишено от Азиатския департамент от правата на политико-обществена организация, беше приковано в канторите на Н. М. Тошков в Одеса.

Тази организационна структура на националното движение до В. Левски показва неговата безпомощност и разпокъсаност. Най-голямата слабост на политическата организация беше, че тя е откъсната от народа, от силата, която единствено е в състояние да реши проблемите на революцията. Като към това се прибави и идейното разноезичие между партиите и теченията в националното движение, ще стане ясно, че до В. Левски българската революция не е разполагала със солидни оръжия за своята историческа реализация.

Заслугата на В. Левски като организатор и първостроител на освободителното движение се състои в това, че той успява да види благодарение на своята надареност и практически революционен усет безпомощността на движението и да потърси и утвърди принципно нови основи на неговата организация.

Преди всичко Левски съзира необходимостта от народна организация, изградена вътре в страната. Още през 1868–1869 г. той стига до извода, че емигрантската организация е изживян етап в движението. Той вижда, че ако ръководният център продължава да бъде в чужбина, независимо в коя страна ще се намира, не ще бъде в състояние да обхване българските провинции, да управлява и ръководи оперативно делата на въстанието. Намирайки се в чужбина, този център, иска или не иска, ще бъде в зависимост от чужди сили и никога няма да успее в своите начертания.

Дейността на В. Левски през 1868–1869 г. или както още тази дейност е известна под наименованието — първите две обиколки на Левски в България, е достатъчно свидетелство за неговите търсения в тази насока, на неговия стремеж да постави освободителното движение на нови основи, да пренесе ръководният център вътре в България, да го изтръгне от чуждата опека и от колебанията на либералната емигрантска буржоазия.

След разтурването на Втората българска легия в Белград през пролетта на 1868 г. за известно време Левски боледува в Зайчар. От Белград той изпраща знаменитото си писмо до П. Хитов, в което декларира решителността да направи нещо за България или да загине. И той тръгва по пътя на своето вдъхновение.

Към края на юли или началото на август 1868 г. Левски е във Влашко. Тук той се свързва със средите на «Българското общество», единствената революционна организация след смъртта на Раковски, получава малка парична подкрепа за своите замисли и на 11 декември с. г. потегля през Цариград за България. До 24 февруари на следващата 1869 г. Левски обикаля Тракия и Мизия, като посещава Пловдив, Перущица, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. От Никопол през Дунава той се връща във Влашко.

В Букурещ Левски отново се свързва с кръга около, Иван Касабов, снабдява се с една прокламация, съставена от самия Касабов, подписана от «Привременно правителство в Балкана», подготвя се за втората си обиколка. На 1 май 1869 г. Левски отново потегля по градовете и селата на България. През тази втора обиколка, както вече може да се смята за установено в науката(3), той започва да изгражда революционни комитети в страната, като първи бази на бъдещата Вътрешна революционна организация. Втората обиколка на Левски завършва на 26 август 1869 г. По време на тази обиколка той посещава редица градове и села от двете страни на Балкана, изгражда комитети в Ловеч, Плевен, Карлово, Калофер, Пловдив, Перущица, Пазарджик, Сливен и на други места(4).

През есента на 1869 г. Левски е в Букурещ. Точно по това време се създава БРЦК в Букурещ, начело на който застава бележитият деец на българското освободително движение Л. Каравелов. Орган на БРЦК стана издаваният от Каравелов от 7 ноември 1869 г. насетне в. «Свобода». Във Влашко Левски остава почти цяла година, чак до 26 май 1870 г. Неговата дейност през този период не е напълно изяснена, поради липса на достатъчно сигурни свидетелства.

Очевидно е обаче, че през този период Левски участвува заедно с дейците от емиграцията в изграждането на БРЦК.

Създаването на БРЦК в Букурещ е една нова стъпка в развитието на българското националнореволюционно движение. Тя е идвала да отговори на назрялата нужда от единен център на освободителните борби, освободен от непосредствена чужда опека. След неуспеха на движението от 50–60–те години, когато не беше постигнато нищо реално в освободителните борби, тази идея се налага като доминираща сред революционните среди.

Начело на комитета застава Л. Каравелов, известен вече общественик, писател и публицист. В края на 1869 г. и през 1870 г. комитетът в Букурещ се развива изключително под въздействието на Л. Каравелов и на неговия вестник «Свобода». А по това време Каравелов беше вече направил решителния си преход от старите си славянофилски и просвещенски увлечения към революционните идеи на българското освободително движение.

Какви са основните идеи и концепции на Л. Каравелов и на ръководения от него БРЦК в Букурещ? Възгледите на Каравелов, последователно развивани на страниците на в. «Свобода», са систематизирани в Първата програма на БРЦК от 1870 г. Този програмен документ сочи, че българският народ се бори срещу двама неприятели — турското правителство и гръцкото духовенство. «Нашата свещена обязаност (т. е. задължение, дълг) се състои сега само в това — се казва в програмата, — да очистим своята земя от правителствената, чиновническа нечистота и да обезпечим своята народна, политическа и обществена свобода». Тази свобода Каравелов вижда в създаването на «избираемо правителство», което ще изпълнява волята на самия народ, на една свободна българска държава, влизаща в състава на «Южнославянска» или «Дунавска федерация от свободни земи», организирана по образ и подобие на Швейцарския съюз, т. е. при зачитане на историческите права на всеки народ. И за да се постигнат тези цели според програмата, срещу турското правителство ще се употребят «такива също мирни средства, каквито бяха употребени против гръцкото духовенство, само в най-крайния случай ние ще да употребим срещу тях оръжие, огън и нож!»(5) (курсивът мой — Н. Г.).

Програмните начала на Букурещкия БРЦК подробно са развити и обосновани в Каравеловата брошура «Български глас», издадена също през 1870 г. В «Български глас» «личната и народна свобода» са обявени за «най-свято, най-велико и драгоценно нещо за човека». Каравелов доказва, че часът за постигането на тази цел е настъпил. Но да постигнат свободата, българите не трябва повече да чакат «помощ и поддръжка ни от една европейска държава, защото който се надее на другиго и чека да дойде Наполеон III или Александър II, Пий IX или Виктория да го освободи, то той търси не свобода, а желае да промени самара си, да промени господаря си, или по-добре да кажем, да промени един тиранин с друг, един деспот с друг».

Оттук Каравелов извежда своя извод, че българският народ трябва сам да се залови със своето освобождение и като «прежали живота си, па се заеме за пушка, за сабя, за пищов, револвер, нож, шиш, топор, коса, сопа, кой с каквото може и каквото има и да откупим свободата си и отечеството си», а след това наредим «своята държава според най-добрите наредби у просветените народи, т. е. у американците, белгийците, швейцарците».

За постигането на тези цели Каравелов предвижда да се създаде една народна организация, да се съчетае българското освободително дело с борбата на другите балкански народи, за да се лее по-малко кръв и се постигне Балканска федерация(6).

«Български глас» разкрива върха в идейното и организационното развитие на БРЦК в Букурещ, пък и на самия Л. Каравелов. Преди всичко БРЦК се домогва към създаване на самостоятелен единен център на освободителното движение. Това само по себе си представлява радикален феномен в историческото развитие на националната революция. От друга страна, БРЦК в Букурещ представлява безспорен прогрес и в идейното развитие на българското освободително движение. Той отхвърля консервативните антиреволюционни тези на Добродетелната дружина, дуализма и непоследователността на БТЦК, отрича четничеството като изживян тактически прийом на освободителната борба, формулира идеята за народна организация, главно имайки предвид опита, натрупан от двете обиколки на В. Левски.

Но постиженията, които бележи освободителното движение със създаването на БРЦК в Букурещ, не отговарят напълно на нуждите на революционното движение, на историческия императив за незабавна народна организация с оглед едно предстоящо и радикално революционно действие.

Преди всичко БРЦК в Букурещ в стила на буржоазния либерализъм и на емигрантската практика продължава да се колебае между мирното действие и революцията. Първата програма на БРЦК разглежда революционното действие само като последно, а не като единствено средство за уреждане на българския въпрос. Програмата предвижда да се изчерпят мирните варианти и тогава, ако те не дадат резултат, да се премине към революция. Такава постановка очевидно не може да мобилизира националната енергия за бързи и ефикасни революционни действия, тя отлага революцията за неопределено време или поне дотогава, докато се пробват мирните варианти.

БРЦК и Л. Каравелов макар и да бяха разбрали користта на великите сили и «смяната на самара», ако България получи свободата си чрез тях, не бяха достигнали до идеята за пълна независимост и самостоятелност на националното движение. Те поставят българската революция в зависимост от общото балканско действие или най-малко от българо-сръбския съюз, мотивирайки това с необходимостта «да се лее по-малко кръв». Все още над Каравеловите разбирания продължава да тежи старото славянофилско наследство за историческата предопределеност на българо-сръбския съюз. Пак в този смисъл е и Каравеловата постановка за «Южнославянската» или «Дунавската федерация от свободни земи», която той провъзгласи, без да осмисли историческата абсурдност на балканското федериране в условията на надигането на балканския национализъм и острите международни противоречия в Европейския югоизток.

В тези постановки ясно прозира недостатъчната вяра на букурещките дейци в силите на българската нация, съмнението, че българите излезли сами срещу стихиите, които бушуват на Балканите, не ще могат да се сдобият със свобода без чужда помощ или без единодействие с другите балканци.

Съставен предимно от дейци на БТЦК, на «Българското общество», от емигранти от Сърбия и Букурещ, които носят със себе си колебанията на буржоазно-либералното революционно течение, откъснат от народа, ЦК в Букурещ, макар и да достига до нови идеи за българската революция, по същество продължава да носи белезите на буржоазно-либералната струя в националното движение.

Теоретически (идеологически) БРЦК се колебае между мирното и революционното действие, между пропагандата и революцията, организационно той не излиза извън редакцията на в. «Свобода» и читалище «Братска любов» в Букурещ, а практически през 1869–1870 г. не предприема нито една радикална стъпка за организирано действие.

Тези недостатъци на БРЦК остро противоречат на обективните възможности за революционно действие в България. Именно поради това в средите на БРЦК още през 1870 г. настъпва диференциация. Тези дейци, които бяха изстрадали неуспехите на предишния период, които бяха схванали безсмислието на политическите комбинации в условията на надигащия се балкански национализъм и на източната драма, тези, които реално бяха почувствували, че часът на българската свобода е ударил и бяха убедени в огромните революционни възможности на българското общество, се отделят от БРЦК, за да потърсят по-сигурни и радикални средства за освобождението на България. Начело на тази фаланга от радикални революционери застава В. Левски.

Още в хода на създаването на БРЦК и на неговото дейно и политическо оформяне Левски се опитва да наложи своите схващания за една по-радикална народна революционна организация. Почти цяла година той спори с емигрантските дейци. В едно по-късно писмо до главните лица в БРЦК и до другите емигрантски групи Левски пише: «Нали дойдох нарочно из Българско, да ви представя народното мнение на простия и учения ни народ в Българско, върху което цяла година мнение давахме. Нали сте вие горните (той споменава в писмото П. Хитов, Т. Райнов, Г. Живков, Ив. Кършовски, Д. Ценович и Л. Каравелов). Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и срещу които съм противостоял». По-сетне, като ги упреква, че работата сред емиграцията върви «като жаба през угар», че се увличат по чужд акъл и чужда политика (текст, който вече беше цитиран изцяло на друго място) Левски продължава: «Аз при тия комедии в година време до нейде стоях да гледам и казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко. И станах и си дойдох в Българско»(7).

Опита си да преодолее колебанията в БРЦК и да насочи движението в пътя на народната организация Левски разкрива и в едно друго писмо, писано пак по същото време до Ив. Кършовски. «Брате — пише той, — тамкашните ви работи като ме смутиха и за мене друго нямаше как, защото аз там между всички ви бях най-простият и с думи не можехме да се разберем, тогава моят път беше да се върна за в Българско и да си работим както ни стига умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ние ще го приемем»(8).

Ето в тези две кратки, но категорични, точно в стила на Левски текстове, се крие онзи повратен момент в развитието на българското национално движение от буржоазния либерализъм и политическите комбинации вън от страната към една всенародна организация на революцията. Тук е изразено историческото решение на В. Левски да дезавуира емиграцията и нейните либерални организации, след като не е можел да ги отскубне от старите заблуди, да създаде принципно нова организационна структура на националното движение, която, обладана от идеите на революцията, да доведе българското дело до победен край.

И Левски се заема с работа. В края на май 1870 г. той напуща Букурещ, минава отвъд Дунава, за да завърши своето епохално дело — изграждането на Вътрешна революционна организация. Дейността на В. Левски по създаването на Вътрешна революционна организация е широко разкрита в историческата литература. За това не е необходимо тази дейност отново и отново да бъде преразказвана. Ще се отбележи само най-важното.

През 1870–1871 г. Левски оформя мрежата на Вътрешната революционна организация, изгражда един вътрешен революционен център със седалище град Ловеч. Този център Левски нарича или БРЦК в България, или още Привременно правителство. Поставил основите на революционния център в България, през лятото на 1870 г. Левски отива в Търново, посещава редица градове и села в Търновския край, изгражда революционни комитети. Известно време след това към революционната мрежа са присъединени Тетевен, Орхание, Етрополе, София. По-сетне Левски се прехвърля и в Тракия, където посещава Карлово и някои други селища. За резултатите от последната част на обиколката му няма сигурни свидетелства(9).

Така постепенно, опирайки се на широките обществени среди на българското общество, използувайки влиянието на градските и селски първенци, Левски оформя мрежата на Вътрешната революционна организация още през 1870 г. През следващата година тази мрежа се разширява, обхваща нови градове и села от двете страни на Балкана.

В хода на практическата организаторска дейност Левски разработва, изпробва и налага принципите на новата и несъществувала дотогава народна организация на революцията. Тези принципи са систематизирани в «Нареда на работниците за освобождението на българския народ», разработена от Левски в края на 1870 г. и началото на 1871 г.

Според «Наредата» за успешната революция са необходими уреждане (т. е. организация), хора, пари, оръжие и други бойни потреби. А за да се подготви самата революция, е съставен Централен български революционен комитет. Седалището на БРЦК е в България, неговото място остава в тайна. Комитетът се състои от председател, подпредседател, писар и един негов помощник, касиер и още седем члена, между които и един свещеник. Всички членове на комитета в събранията са равноправни. Решенията на комитета се приемат с вишегласие и се подпечатват с комитетския печат.

По-нататък «Наредата» определя структурата на Вътрешната революционна организация, Тя предвижда три организационни форми: частни революционни български комитети, тайна полиция и тайна поща.

Частните комитети се съставят в градовете и околните им села. Те се уреждат на същите принципи, както и БРЦК. Членовете на частните комитети, както и на Централния комитет, не са известни никому. Връзката с центъра се осъществява само от едно лице, което се свързва с един определен представител на ЦК.

Комитетите са длъжни да изучат и установят силите на своя край, способни да участвуват в революцията — бpoя на селищата и хората по националност, българските юнаци, способни да носят оръжие, наличното оръжие, има ли хора способни за воеводи, възможното количество храни за реквизиция, количеството добитък, което може да бъде мобилизирано, и редица други важни подробности за подготовката на въстанието.

Според устава тайната полиция се управлява от БРЦК. Никой няма да познава лицата, които влизат в нея. Тези лица са разпръснати по градовете и имат задача да наказват предателите и престъпниците на закона, да наблюдават делата на частните комитети, да разузнават турските органи. Тайната полиция е «извършителна власт на ЦК», затова се съставя от «избрани юнаци, решителни, верни и постоянни».

Третата организирана сила на движението — Тайната поща, се урежда и управлява също от БРЦК. Участниците в нея, снабдени с кодове, пароли (лозинки) осигуряват връзките в организацията при строга система на конспиративност.

По-нататък «Наредата» определя начина за приемане на нови революционни работници. Установен е следният ред: всеки поканен да участвува в делото трябва да приеме или даде писмено обяснение за своя отказ. Приемането на новите дейци става по препоръка на един революционен работник и след проверка на лицето, направена от тайната полиция. Когато комитетът се увери, че препоръчаният «човек е чист», установява контакт с него чрез един свой представител.

«Наредата» определя начина на набиране на воеводите, т. е. на военните водачи и техните длъжности. Воеводите са длъжни да подготвят оперативно въстаническите действия по един приет военен закон, «да вдигнат народните байраци и да провъзгласят народната свобода и Балканската република».

Уставът определя отношенията между революционните дейци. От тях се иска строго да спазват тайната на конспирацията, другарска взаимопомощ, бдителност към подозрителните лица и да уведомяват ЦК за намерението на частните комитети.

Към «Наредата» е приложен един наказателен закон, който предвижда най-строга революционна спартанска дисциплина и обреченост на дейците, посветили се на освободителното дело. Тук са предвидени две наказания: смърт и отстраняване от организацията. Със смърт се наказват тези работници, които издават тайните на организацията, които пречат на нейната работа, след като са подкупени от някое чуждо правителство, които отхвърлят предначертаната държавна система — «демократската република и съставят партии за деспотско-тиранскa или конституционна система», които не признават властта на ЦК и се опитат на своя глава да вдигнат бунт или злоупотребят със служебната си власт. От организацията се отстраняват тези, които поради пиянство «изкажат нещо» от тайните на организацията.

Накрая към «Наредата» е прибавено «Нужно проглашение», в което ЦК, основан на бойната сила на революцията, заявява, че: «I. Никой от българските воеводи или чорбаджии няма право да представлява българския народ пред другите народности и да прави с тях сам уговорки, без знанието на Централния комитет. II. Никой няма право да съставлява други комитети без знанието на Централния комитет. III. Никой няма право да издава революционни прокламации и да буни народа без знанието на Централния комитет».

Една последна забележка уточнява, че «Наредата» е мирновременен устав или закон на Вътрешната революционна организация. «Щом гръмне първата пушка, важността му пада и ще влезе в действие нов военен закон, когото воеводите със съгласието на Централния комитет нареждат»(10).

Този уникален документ на българското национално-революционно движение съставен от В. Левски след една широка демократическа консултация с частните комитети, с влиятелни среди на българската емиграция, материализира идеите на Апостола за една победоносна освободителна революция.

Преди всичко «Наредата» предвижда да се пренесе ръководният център на революцията вътре в страната, да се откъсне освободителното дело от чужди влияния и да се постави на принципно нова демократическа основа. Това по същество означава прелом в развитието на националното движение — от комитета като идейно ръководство, към масовата народна организация, прелом, който осигурява реална политическа и военна организация, опряна на широките народни низини.

Вторият важен принцип е създаването на общ ръководен център с изключителна историческа отговорност. Това е БРЦК в България или Привременното правителство.

БРЦК съгласно замислите на В. Левски е висша и последна ръководна институция. Той се избира «по съгласието на по-голямата част от българския народ» и зависи само от народа. В БРЦК е съсредоточена цялата власт — той управлява делата на организацията, ръководи частните комитети, тайната полиция и тайната поща. Неговите решения, приети по демократически начин, чрез мнозинство или вишегласие, са задължителни за всички без изключение. БРЦК разполага с военна организация, със силата на която налага своята воля. Единствено БРЦК има право да представлява българския народ в отношението му с другите народи, единствено той може да учредява нови организации, да издава прокламации и да определя времето и начините за провеждането на въстанието.

Ясно е следователно, че уставът предвижда строга и последователна централизация на единната, конспиративна народна организация, без каквато централизация при наличието на идейно разноезичие в националното движение не би могло да се постигне неговата историческа цел.

И в същото време въпреки адски трудните условия за едно масово, при тава конспиративно действие, Левски предвижда гарантирани демократически норми за дейността на БРЦК и на организацията.

Третият основен принцип, който стои в основата на Вътрешната революционна организация, предполага една безукорна революционна дисциплина, еднакво задължителна за всички дейци, организации, ръководители и съмишленици. Отклоненията от принципите на организацията се наказват със смърт. Това е изключително важно положение. Левски добре е разбирал историческата обстановка, в която е поставена да работи организацията, отчитал е дезорганизаторското въздействие на робския разврат, на различни тенденции в българското общество, на огромната турска шпионска мрежа. Поради всичко това той се стреми да създаде условия за гарантирано, обезпечено функциониране на големия организъм на конспиративната народна организация. Неговите идеи за абсолютна дисциплина и подчинение при практическото изпълнение на работата, за запазване на тайната, за предотвратяване на политическите или организационни фракции са от изключително значение за бъдещето на движението. Без тях то не би могло да съществува.

Без да се спираме върху всички подробности, трябва да посочим, че «Наредата», като израз на организационните концепции на В. Левски, представлява едно изключително постижение на демократическата мисъл не само в идеологията на българското освободително движение, но въобще в епохата на буржоазните освободителни революции. Макар и в нея да са отразени специфично българските условия, по своята логичност и систематизираност, по своя последователен демократизъм, съчетан с възможността за налагане на революционната народна воля чрез организацията и насилието, този документ няма равен на себе си в историята на буржоазнодемократическите освободителни организации през XIX в. Така логично систематизирани организационни принципи, съобразени с политическите и идейни постижения на епохата, не намираме нито в гръцкото, нито в сръбското, нито в италианското, нито в румънското, нито в друго освободително движение преди и по времето на В. Левски.

В това отношение Левски стои и над своите предходници и над съвременниците си в европейската освободителна революция. Той сам, по свой собствен път беше достигнал до принципи, които по-късно стават основа на нови политически социални освободителни движения.

Организационните концепции на В. Левски придобиват завършен вид в неговите изисквания към революционните дейци, към тези, които са призвани от историята да осъществят задачите на освободителния преврат.

Преди всичко Левски държи на революционната убеденост, която се проявява в едно упорито постоянство за реализиране на задачите на организацията. В едно свое писмо до Д. Попов той съобщава: «Аз работя с нашите работници различно, според човека и работата му. Трябва да се вардим, че мнозина от днес до утре не са постоянни»(11).

Революционната убеденост и вярност към освободителното дело Левски поставя като предварително условие да бъде ангажиран някой в работа. «Сляпо никой да не се повожда в работа — напомня често той, — защото на такъв никога не му поверяваме тайна»(12).

Изискванията към революционния работник Левски най-пълно формулира в едно писмо до Каравелов, на когото пише: «На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни — без тия едно да липсва на водача на тая св(ета) работа, то той ще я улайняни, както и да е.»(13)

Безукорните качества на народния деец Левски довеждат до жертвоготовност в името на народната свобода. С едно истинско усещане за историческа вечност той пише, че който се жертва за свободата, «неговото име навек остава живо», а който откаже да даде живота си за своя поробен народ, ще безчести името си. За решителния, постоянния и благороден деец на революцията и свободата «няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение, която смърт заслужава гореречената ни слава от българския народ и венец от бога. Инак от това той не е българин, не е християнин, не е човек. Следователно нему смърт, смърт и смърт»(14).

Няма в нашата политическа мисъл по-точно, по-пълно и по-вдъхновено изискване за качествата на народния водач. Този, на който историята право или криво е поверила да води народа, ако не е благороден и готов за саможертва, ако не е решителен, разсъдлив, постоянен и великодушен, ако е лишен от интуиция за времето, няма според Левски качества на народен водач. Само умните, благородните и смелите се увенчават с щастливата присъда на историята.

Но Левски не само точно определя качествата на дейците на революцията, на народните водачи, но и с една безукорна интуиция той успява да открие и въвлече в движението цяла плеада от чисти и възторжени революционери. Под ръководството на Левски, под въздействието на неговия голям дух оставят имената си в нашата история Ангел Кънчев, един от първите помощници на В. Левски, верният и решителен организатор на Търновския край, Христо Иванов (Големият, Книговезецът), романтичният етрополски учител Т. Пеев, преданият до смърт на свободата Сава Младенов, монахът-чудак Матей Преображенски (Миткалото), големият български патриот Ив. Драсов, художникът Георги Данчов, Иван Арабаджията, Петър Бонев, Стоян Заимов, Таньо Стоянов, Йордан Стоянов, Данаил Попов, Иван Кършовски и редица още други.

Освен на тази голяма фаланга Левски успява да внуши своето благородство и големите си идеали на първите ръководители на българската революционна емиграция. Всеки, който се беше докоснал до него, или беше получил поне едно писмо от ръката му, ставаше по-силен, уверен, по-благороден, по-голям патриот и ратник на освободителното дело.

Такива са най-общо изразени принципите на революционната организация, създадени от В. Левски. Широка опора върху народа, зачитане на неговите исторически права чрез демократични механизми на организацията, строга централизация на властта, разделение на функциите при нейното упражняване, условие, което гарантира организацията от тоталитарни или диктаторски домогвания, революционна спартанска дисциплина и всичко това осъществявано от един революционен екип от разсъдливи, великодушни, постоянни и безстрашни водачи на народа.

Поставена върху такива основи, облагородявана от безсмъртния дух на Апостола, строена от него с изключителна вещина, Вътрешната революционна организация още през 1871 г. се превръща в главната политическа и военна сила на българската национална революция.

В историческата литература има различни мнения за мястото и ролята на Вътрешната революционна организация в развитието на националноосвободителното движение.

Едно от тези мнения, все още най-широко разпространението е, че Вътрешната революционна организация е разклонение на БРЦК в Букурещ. Според тази теза Вътрешната революционна организация, БРЦК в България или Привременното правителство се ръководят от БРЦК в Букурещ. Левски осъществява само практически ръководството на вътрешното поделение на букурещкия революционен център. Така според тези автори Левски изгражда Вътрешната революционна организация, Л. Каравелов ръководи идейно БРЦК, а през 1872 г. се провежда общо събрание, което отново опълномощава Левски да продължи своята дейност в България(15).

Второто мнение е формулирано от Д. Косев. Според него до 1872 г. БРЦК в Букурещ не е съществувал. БРЦК е бил създаден от В. Левски в България през 1870 г.(16)

Третото мнение гласи, че от края на 60–те и началото 70–те години съществуват два организационни центъра на освободителното движение — БРЦК в Букурещ и БРЦК (Привременното правителство) в България. Комитетът, в България бил основан по-рано от този на Каравелов в Букурещ(17).

Тези различни мнения, които се проявяват и в някои други нюанси, се дължат преди всичко на оскъдната документална база, на твърде произволното тълкуване на документите, на некритичното отношение към мемоарите и най-вече на обстоятелството, че в нашата литература все още няма точна и научно обоснована квалификация на идейните течения и политическите партии, все още не се разбира революционният дух на буржоазно-либералното течение и оттам се правят произволни характеристики на дейците на националната революция и преди всичко на Л. Каравелов.

И за да се решат тези спорни въпроси, трябва да се тръгне от това, което вече е постигнато, от сравнително най-сигурното. В последно време почти няма съмнение, че БРЦК в Букурещ се изгражда в края на 1869 г. И в това отношение трябва да се даде дължимото на историците от по-старото поколение, които първи изказаха това мнение(18), както и на всички останали, работили след тях, и преди всичко на изследванията на Ал. Бурмов(19).

Точната дата на създаването на БРЦК и имената на неговите първоучредители не са установени. Но тук трябва да се има предвид обстоятелството, че създаването и оформянето на една организация в условията, които съществуват сред българската емиграция през 60–70–те години на XIX в., не може да бъде еднократен акт, а е един процес, който би могъл да продължи месеци.

Две неща обаче са безспорни. БРЦК в Букурещ се създава през 1869 г. около Л. Каравелов и неговия в. «Свобода». Той обединява дейците на революционното движение, привържениците на Раковски, на БТЦК и «Българско общество» и излиза в опозиция срещу българския политически консерватизъм. Макар и да представлява един по-висок етап в развитието на революционната организация, както вече беше посочено, по своя състав и идейно-политически платформи БРЦК в Букурещ се явява продължение на революционното буржоазно-либерално течение в освободителното движение.

И второто безспорно обстоятелство е, че В. Левски, макар и преди това да беше стигнал до идеята за Вътрешната революционна организация, участвува в създаването на БРЦК. Почти цяла година той остава в Букурещ и опитва да отклони емиграцията от традиционните идеи, да насочи движението в пътя на радикалното самостоятелно действие, опряно на една Вътрешна революционна организация. Но той не успява да се наложи сред емиграцията, затова напуща дискусията, «комедиите», които разиграват дейците на БРЦК, връща се в България, създава Вътрешна революционна организация и чрез нея налага своите идейни, стратегически и тактически схващания за българската революция.

Изграждането на Вътрешната революционна организация със свой централен орган, наричан БРЦК в България или Привременно правителство, завършва в основни линии в края на 1870 г. Това е засвидетелствувано широко в историческата документация и е показано в литературата. До това време Левски не влиза в никакъв диалог с емиграцията, нито с БРЦК в Букурещ, нито с другите звена на емигрантския фронт.

Чак до началото на 1871 г. той е зает единствено с изграждането на Вътрешната революционна организация, силата, която ще му даде право да говори от името на народа, която ще го постави в равноправно и после в господствуващо положение в българското революционно движение и ще му позволи да наложи своите идеи и предначертания.

От началото на 1871 г. Левски излиза от своето мълчание. Създал Вътрешната революционна организация, систематизирал нейните идейни и организационни принципи, Левски се заема да наложи волята й над емиграцията, да обхване всички сили на българското общество да ги подчини на целите на освободителната революция. И за да разпростре влиянието на Вътрешната революционна организация сред емиграцията, той открива специално представителство в Турно Магурели. Начело на това представителство Левски поставя търговеца Данаил Хр. Попов, един много заслужил, но забравен деец на българското освобождение. Чрез него и помощника му Иван Пишмишев Левски започва своята планомерна дейност сред различните среди на емиграцията(20).

В началото на 1871 г. Левски се обръща най-напред до своите бивши съратници от БРЦК в Букурещ. На 8 януари той пише до Г. Живков и до Теофан Райнов в Гюргево, но за съжаление това писмо не е запазено. Същия ден той адресира ново писмо до емигрантските дейци, за което във входящия и изходящ регистър на комитетската кореспонденция, воден от Левски, се казва следното: «8 януари. Из Българско: писмо срещу работите им във Влашко — на г-н Каравелов, на Д. Ценов, Райнов, Живков, Кършовски; копието ми е в три коли (книги сини); оттук всеки ще разбере ясно и истинно как мъчно се е работило в Българско, като не е имало кой да ни помогне в нищо и йоще са и бъркали работите ни, според техните лъжливи обещания, па (и) бъркотии»(21).

Това първо писмо, което се отнася до отношението на Вътрешната революционна организация и БРЦК в Букурещ, ясно показва, че Левски категорично се разграничава от емигрантските среди, тъй като чрез лъжливи обещания те са «бъркали работите», разкрива трудностите на самостоятелната вътрешна работа и категорично се обявява срещу политиката на емиграцията.

В началото на следващия месец Левски се свързва и с прославените четнически воеводи — Панайот Хитов в Белград и Филип Тотю в Одеса. Той изпраща чрез Данаил Попов писма до воеводите, за да им обясни как вървят народните работи и да ги подкани да се подчинят на волята на БРЦК в България. Левски нарежда на Д. Попов да им заяви, «че и тия са били спънката на сичките ни работи». След като отрича категорично старата четническа гарибалдийска тактика, Левски възлага на задграничното правителство да открие участниците в легиите и четите и да ги въвлече в работа под ръководството на БРЦК в България. «Ония, които искат да умрат за отечеството си — пише Левски, — предизвестете ги да бъдат готови, че като бъде време да ги повикаме, ще им назначим и местото, за где да тръгнат»(22).

Както е известно вече, П. Хитов, свързан със сръбското правителство, отказва да се подчини на волята на БРЦК в България. Филип Тотю обаче приема да сътрудничи и по искане на В. Левски се свързва с Одеското българско настоятелство и специално с Н. М. Тошков, създава в Одеса комитет, подчинен на БРЦК, приема от Тошков пари за организацията, закупува оръжие за нейните нужди(23).

В хода на тази работа Ф. Тотю води кореспонденция с В. Левски. Очевидно имайки предвид неговите стари контакти с букурещката емиграция, Левски категорично му забранява да открива на когото и да е било какво се работи в България, да дава сведения за неговата дейност. Той определя също, че Тотю ще се свързва с него единственo чрез Турномагурелското представителство на Д. Попов и Иванчо Пишмишев(24).

През следващия месец Левски пише ново писмо до Ф. Тотю, в което след като отхвърля споменатите вече предложения на Тошков да се търси помощта на руския цар и отново отрича четническата тактика, както и правото на бившите воеводи сами да решават кога да действуват, направо заявява, че въпросът за въстанието ще се реши «по вишегласие от БРЦК в България», че Централният комитет е този, «който трябва да подпише.»(25)

С Панайот Хитов Левски разчиства отношенията си на друга основа. След като няколко пъти му заявява, че революционните дела ще се редят самостоятелно, независимо от чужди сили, той отново го приканва да се присъедини към Вътрешната революционна организация.

«Ако искаш да вървиш по нашето в Българско (подчертаното от В. Левски — б. а.) мнение и сърце — пише В. Левски, ти слез в Т. Магурели при Данаил Хр. Попов. Там ще ти прочетат всичките писма, че ако ти харесва, върви с нас... Инак сам да избираш планове, та да ни представиш на народното ни вишегласие тук в Българско, дето вече от ден на ден взима корен привременно (подч. от В. Левски — б. а), правителство и (ако) вие не искате да чуете на неговия глас, тогава то ще стои против вас»(26).

Така в своята дейност сред емиграцията Левски се стреми да преодолее все още живите четнически настроения, да ангажира бойния опит на бившите легионери, но като ги подчини на волята на БРЦК в България. Наред с това чрез връзките, които установява с Одеското българско настоятелство, организация на едрата емигрантска буржоазия, която не проявява такава консервативна рутина както Добродетелната дружина в Букурещ, Левски се стреми да обхване буржоазията и да използува нейните средства и влияние за нуждите на революционното освободително дело.

По-нататък неговата дейност сред емиграцията отново го изправя в преки отношения с БРЦК в Букурещ. През пролетта на 1871 г. Левски установява технически взаимодействия с Л. Каравелов и БРЦК в Букурещ. Чрез своето задгранично представителство той иска от Каравелов да преведе и му изпрати военните устави, като заявява, че услугата ще бъде заплатена(27).

Четири дни по-късно той отново пише на Д. Попов, напомняйки му да помоли Каравелов да ускори работата с военните устави, като изрично му забранява: «Ако би се случило да ви пита някой устно или писмено как отиват работите с вас (т. е. вашите работи) във Влашко и как трябва да работим, или как са работите в Българско, бил из Влашко, бил из Българско, на това строго да бъдете внимателни.» А ако някой поиска да работи в Българско, във Вътрешната революционна организация, да го изпращат при него(28).

Левски влиза, във връзка с БРЦК и Л. Каравелов и като иска да изработят и изпратят един печат за БРЦК в България. И този път обаче той не установява директни връзки, а се свързва чрез своето задгранично представителство, като отново напомня, че парите и за тази услуга ще бъдат изпратени(29).

Някои автори използуват току-що цитираните писма, за да доказват зависимостта на Вътрешната революционна организация от БРЦК в Букурещ. Тази зависимост не може обаче да бъде доказана от текста на писмата. Левски се обръща за услуги към Л. Каравелов, защото той е разполагал с печатница, в която можели да се отпечатат уставите. Но във всичките случаи той бърза да заяви, че услугите ще бъдат заплатени. Ако БРЦК беше ръководен орган на Вътрешната революционна организация, то тогава не можеше да става дума за никакво заплащане.

Но тези спорове имат формален характер, тъй като документи от следващия период разкриват точно характера на взаимоотношенията между двата центъра.

Към лятото на 1871 г. емиграцията, както БРЦК, така и Плоещката група от бивши привърженици на Тайния комитет, обвиняват Левски, че правел програми, печати и по същество създавал нова организация. Така двата центъра заявяват окончателно намеренията си да наложат себе си начело на движението. Това особено ясно проличава в поправката, която Каравелов прави към искания от Левски печат, където към текста «Привременно правителство» прибавил «I отд. на БРЦК». Настъпва момент, в който Левски окончателно трябва да разчисти сметките си с емиграцията, след като вече се беше достатъчно ясно разграничил от нея.

И един ден: 20 юни 1871 г., той пише две писма до емиграцията — едното до Ив. Кършовски, другото до Рачо поп Христов в Плоещ. Второто писмо е адресирано и до «другите им съидейници, особено и на г-н Панайота», като Левски конкретно посочва, че под другите съидейници разбира П. Хитов, Т. Райнов, Г. Живков, Ив. Кършовски, Д. Ценов, Каравелов и пр., т. е. ръководителите на цялата емиграция — и дейците от БРЦК, и неангажираните с него.

В тези писма Левски ясно определя отношенията между Вътрешната революционна организация и различите емигрантски среди и преди всичко между БРЦК в България и БРЦК в Букурещ.

Като разкрива идейните и организационни различия, които през 1870 г. бяха довели до разрива в Букурещкия комитет, Левски отговаря на емигрантските предложения за обединение и определя условията на бъдещата задружна дейност. Преди всичко той заявява на емигрантските дейци, че те не могат да предприемат нищо без съгласието на БРЦК в България и ги подканва да слязат при Д. Попов в Т. Магурели, да се запознаят с неговата дейност и политически предначертания.

Ето една извадка от писмото до Райчо поп Христов. която ясно очертава съотношението на силите и позициите на двата центъра: «Бележите ми в писмото си йоще: как смея да правя програма и печат, с които да разполагам в Българско, без да се споразумея с всичките членове в делото. Я кажете ми с две думи, че ний сме готови да ви кажем отпосле из едно гърло с по-многото гласове из Българско: с кои членове в делото във Влашко, които се днес показват и колко ли сте души? И сега чакаме да си забележите, или по висшегласието трябва да се гледа в самото място, за което и вий се туряте днес жертва, вчера не. Било е и вчера, но само с думи.

Не ще ви продължавам засега чак на (до) второто ви писмо, в което трябва да забележите имената си, на казаните ви членове и мнението ви върху общата ни цел, откакто разглеждате писмата ни в Турну Магурели; а да искате там да ви се пратят, то не даваме да се местят, така е казано!

Мисля и надявам се да вървите по народното ни висшегласие, което е назначено вече така:

БРЦК е в България, който докато не подпише, не вършим, разбрахте ли? Ситият на гладният не знай колко хляб да му даде, затова се пита гладния, колко хляб искаш. Йоще по-ясно: малките реки се втичат в по-големите и тъй нататък; всеки разумен разбира, и вий да разберете.

Разбра щем ви с второто ви [писмо] ще ли бъдем братя еднодружни. Дай боже, да се уякчи Централният ни комитет, та да пусне корените си и отвъд Дунава.»

Този текст не остава никакво съмнение, че Левски отрича ръководните претенции на БРЦК в Букурещ и категорично кани емиграцията да се подчини на Вътрешната организация. При това волята на Левски и Привременното правителство е изразена по един абсолютен императивен начин. Това ясно проличава и в следващия текст на писмото, където Левски отхвърля исканията на емиграцията да се проведе общо събрание в Букурещ. Като изхожда от мисълта, че истински ръководен център е Привременното правителство, че Вътрешната революционна организация има вече голяма мрежа в Мизия и Тракия, пък и в «Македония, наредено е да се свърши и там», Левски настоява общото събрание да се проведе някъде във вътрешността на България. И той съобщава на емиграцията — и «вие оттам, ако бъдете истински патриоти, ще дойдете на нашето събрание в Българско». Левски се надсмива над емигрантското предложение да отиде сам на тяхното събрание. «Какво по-гламаво от това — пише той, там да се съберете 20–50, нека и 500 души, пък из Българско, дето ще се пролива кръв, викате мене един, та да решаваме». Всичко, което се отнася до делото, може да бъде решено по висшегласие само от БРЦК в България.

Накрая Левски обвинява емиграцията за крамолите, които продължават да съществуват между нея, за това, дето дейците отвъд Дунава описват «маскарлъците си» във в. «Свобода» и иронизирайки ги, им напомня, че те като че ли искат да ни «види Европа и всичка България кои сме ние деловодителите, дето искаме да венчаем отечеството си със златна свобода»(30).

Това писмо, трябва още веднъж да се подчертае, не оставя съмнение за отношенията между Вътрешната революционна организация на Левски и БРЦК в Букурещ. Левски смята политиката на емиграцията за пагубна и затова отхвърля нейните условия за обединение, рязко се разграничава от нея. И със самочувствието на водач на единствената народна революционна сила той кани всички крила и течения в националното движение, и БРЦК в Букурещ, и бившите привърженици на Тайния комитет, и четническите воеводи, да се подчинят на волята на народа, да изпълняват заповедите на Привременното правителство.

И тъй като емигрантските дейци не са поискали да влязат във Вътрешната революционна организация и да се подчинят на БРЦК в България, в друго писмо, пак от същото време. Левски изрично забранява на Д. Попов да разкрива пред влашките българи тайните на Вътрешната революционна организация, понеже там нямало още устав, т. е. те не били организирани във Вътрешната революционна организация и не можели да се наказват евентуалните им престъпления със смърт. «При това, допълва Левски, не вървят твърде с делото, а «днес на ред, утре без ред, други ден никаквата»(31).

Тази кратка, но образна и ясна характеристика, която В. Левски прави на политиката на емиграцията и на БРЦК в Букурещ, го кара да се разграничи още повече от външния център, съвсем скоро да стигне до извода, че «от кожата им цървули не стават» и да заяви, че колебанията и непостоянството на влашките дейци и самите те «големи пречки и убийства са на работите ни». Но нашите ловчанлии, т. е. БРЦК в Ловеч — продължава Левски, — се лъжат веднъж и после ръка не дават на такива. Съзирайки дълбоките различия в теорията и практиката на двата центъра, Левски стига до извода, че емигрантските дейци са такива непостоянни и неразбрани хора, «от които утре може да порасне противоположна партия нам»(32).

Стигнали до тези заключения, от лятото на 1871 г. насетне Левски и БРЦК в България вземат курс на разграничаване от емиграцията в идейно и политическо отношение, с оглед в една близка перспектива да се наложи волята на Вътрешната революционна организация над цялото освободително движение.

Като отхвърля претенциите на емиграцията да решава големите въпроси на освободителната борба, Левски пише, че «от 8 месеца (подчертаното от В. Левски — б. а.) време е откакто сме се заловили да си работим по чисто български в Българско и да са не облягаме на вънкашни думи — от българи, които живеят извън Българско, защото всичко тяхно досега било все лъжа». И той настоява да се освободят воеводите от влиянието на емиграцията и да се завърнат в България, «защото извън носят само вреда, а не полза». Левски отрича правото на всеки друг освен на БРЦК в България да представя българския народ в отношенията му с чужди сили и държави. «Няма да правите вече никакви уговори с (представители) от каквато и да е народност — нарежда той на П. Хитов, докато не земете препоръчителството от Централния комитет в Българско, което предварително ще ви ограничи в думите»(33).

Така със създаването и укрепването на Вътрешната революционна организация през 1870–1871 г. в българското революционно движение се оформят два центъра — вътрешният (БРЦК в Ловеч, Привременното правителство в България), начело с В. Левски, който изразявал тежненията на българското общество към свобода и независимост и провеждал своята дейност в духа на последователен революционен демократизъм, и Букурещкия БРЦК начело с Л. Каравелов, който се занимавал главно с революционна пропаганда и се люшкал в непоследователност и бездействие, характерни за буржоазно-либералното крило в революцията.

 Двата центъра са разделени не само идейно, но и организационно. Вътрешният разполагал с масова революционна мрежа, единствената по своя характер и структура организация в историята на националноосвободителните революции на XIX в.

Уникалният политически и революционен организъм, създаден от В. Левски, прави революцията дело на самия народ и я гарантира от опеката на външните сили, домогващи се към влияние в българското освободително дело с оглед на своите интереси.

Външният (Букурещкият) център не разполага с организация. Това е комитет за пропаганда и идейно влияние. Той няма нито политическа, нито военна организирана сила.

Както вече беше посочено, през 1870–1871 г. и двата центъра претендират за върховни права върху движението. В. Левски се опитва да подчини емиграцията, всичките нейни дейци на волята на БРЦК в България.

В същото време обаче съществувала и една друга тенденция — да се обединят усилията на двата центъра с оглед на общите цели и задачи — освобождението на България чрез една революция. И към края на 1871 г. започва да надделява тенденцията към обединение, към общо действие.

В. Левски и Вътрешната революционна организация разбрали, че едно обединение ще наложи идейните и организационни принципи на вътрешността, а БРЦК в България ще заеме естественото си място на върховен и единствен орган на революционното движение. От друга страна, за тях било ясно, че без да се използуват силите и особено средствата на богатата емиграция, нейните възможности за легална пропаганда, за закупуване на оръжие, за уреждане на международните проблеми на революцията, не ще могат успешно да завършат подготовката за общото въстание.

БРЦК в Букурещ пък се убеждавал, че без силата на народа, без Вътрешната революционна организация — единствената организирана народна сила, не може да предприеме реална стъпка за освобождение. При това и многобройни среди на емиграцията все по-често се подчинявали на волята на Вътрешната революционна организация.

В резултат на това общо съзнание противоречията, които възникват през 1870–1871 г., започват да се притъпяват и още през есента на 1871 г. се начева един остър и напрегнат диалог за обединение.

Плод на новата тенденция за общо действие е пристигането на А. Кънчев и Д. Общи, двама емигрантски дейци през есента на 1871 г. в помощ на В. Левски.

През ноември 1871 г. Левски и БРЦК в България упълномощават Данаил Попов и Ангел Кънчев да разговарят с Л. Каравелов. В случая обаче, държейки за стриктно изясняване на отношенията между двата центъра, Левски нарежда на своите пълномощници: «И каквото говорите, ще искате от него писмено, за да го поднесете тук»(34).

Тази среща не се е състояла. И тъй като очевидно Каравелов е искал да ускори преговорите, се осмелява да покани Левски публично, чрез в. «Свобода» да отиде в Букурещ. Левски е дълбоко възмутен от неловката постъпка на Каравелов и съобщава на Д. Попов: «Пишете на Каравелова, моля го последний път братски, да не ме вика вече чрез вестника си, защото ще повярвам на някой си на думите, дето ми казват: брате Лъвский, без да се усетиш, Каравелов ще те предаде»(35).

В хода на започналите преговори Левски провежда огромна дейност да докаже и наложи ръководното положение на БРЦК в България. В началото на следващата 1872 г. той разпраща проектоустава и пише серия писма до емигрантските дейци от различните групи и направления, които имат един и същ смисъл — БРЦК е в България, това е върховното ръководство на революцията.

В едно такова писмо до П. Хитов той отново му обяснява: «Тук в Българско съществува Ц[ентрален] комитет, също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети, които подлежат под Централния комитет и се управляват според закона». Левски забранява на войводата да общува с когото и да било без знанието на ЦК и го предупреждава да изложи своето становище на общото събрание(36). Същото Левски обяснява и на Ф. Тотю в Одеса, като иска от него да не пречи на делото. «Ако не можете направи, недейте разваля»(37).

Пак в същия смисъл е и писмото до Братята Димитър и Ботьо Папазови в Казанлък. «Съществува и Централен български революционен комитет, от който като се управляват всички други частни комитети, работата следва пътя си»(38) — отново натъртва Левски.

В хода на подготовката на събранието Левски разбира, че условията в България, където вилнее терор, а турският шпионаж хвърля все нови и нови мрежи, не са благоприятни за една такава акция, затова той се съгласява събранието да се проведе в Букурещ. Във връзка с това през март 1872 г. той съобщава на комитетите, че на събранието в Букурещ ще бъде представен не само БРЦК, но и по един представител на частните комитети и им нарежда да изпратят свои представители, «там дето ще стане скупщина от българи чистонародни, от разни места извън живущи от Българско». И по-нататък продължава: «Ще дават мнение за работите ни оттук, според общото положение в Европа и обстоятелствата в Българско. Това тяхно мнение ще се принесе и тук в ЦК и по висшегласието на всички ЧК [частни комитети] ще се реши съдбата на българския народ съобразно с времето»(39).

Ясно е, че първоначално Левски е разглеждал общото събрание в Букурещ като една консултативна среща между емигрантските дейци и представителите на Вътрешната революционна организация, като до самото навечерие на събранието е смятал, че «съдбата на българския народ» може да бъде решавана само от БРЦК в България.

При такова съотношение на силите от 29 април до 5 май 1872 г. в Букурещ се провежда общото събрание. На него присъствували 25 представители на комитетите от България, Влашко и Бесарабия (Болград), някои от които имали повече от един мандат. Така вътрешните дейци разполагали с 33 гласа, а емигрантските със 17.

На първото заседание на 29 април била избрана комисия в състав: Л. Каравелов, В. Левски, Киряк Цанков и Тодор Пеев, която била натоварена да изработи и подготви програмата и устава на БРЦК. Комисията приключила работата си още същия ден, тъй като очевидно основните въпроси били решени предварително в срещите между Левски и Каравелов, състояли се в дома на Каравелов в Букурещ непосредствено преди откриването на събранието.

На следващия ден комисията представила своя проект, който бил одобрен от събранието. Според новата програма главната цел на БРЦК е освобождението на България чрез революция: «морална и с оръжие».

Програмата предвиждала да се създаде федерация «на свободни земи» (изразът Балканска или Дунавска е изоставен), на базата на доброволното обединение, при зачитане на историческите, етническите и политическите права на всеки народ. Във федерацията можели да влязат всички народи, включително и гърците, стига да се откажат от своите панелинистически домогвания. Програмата повтаряла Каравеловия тезис за чорбаджиите като народни предатели.

За разлика от първата програма на БРЦК в Букурещ и от проектоустава на Вътрешната революционна организация, програмата, може би по тактически съображения, не уточнява бъдещата форма на управление. Това щяло да стане след Освобождението.

Събранието приема и устава на БРЦК. В своите основни положения новият устав напомня «Наредата» на В. Левски, макар че текстът на Левски е значително прередактиран. Но в някои отношения новият устав отстъпва от «Наредата». В него не се говори за бъдещето обществено устройство, очевидно тъй като този въпрос е решен в програмата. Тезисът на Левски, че БРЦК може да бъде само в България, е заменен с неопределения израз, че местопребиваването на БРЦК е неопределено ... «то е навсякъде и никъде».

В устава председателят на БРЦК, така нареченото «първо лице» получава право да назначи другите членове на БРЦК. Уставът предвижда една нова институция — комисия от представителите на частните комитети, която ще упражнява надзор над БРЦК. В известни случаи тази комисия придобива власт на общо събрание.

Другите промени, направени в устава, не са от принципно значение и не изменят по същество постановленията на «Наредата».

В последния ден на събранието — 5 май, за председател на БРЦК бил избран Л. Каравелов, в последствие той определил другите членове на комитета: Киряк Цанков — подпредседател, Олимпи Панов — секретар, Димитър Ценович – касиер, Васил Левски и Панайот Хитов — членове.

Анализът на документите на общото събрание на БРЦК в Букурещ в нашата литература е твърде противоречив. Едни автори смятат, че общото събрание е наложило разбиранията на Л. Каравелов и на БРЦК в Букурещ. И като че ли на пръв поглед решенията на събранието показват надмощието на буржоазно-либералните революционни идеи на емиграцията, начело с Л. Каравелов.

Други автори оценяват програмата и устава на БРЦК като компромис между Вътрешната революционна организация и БРЦК в Букурещ, между Левски и Каравелов. Те доказват това със съжителството на текстове, заети и от Първата програма на БРЦК, написана от Л. Каравелов и от «Наредата», съставена от В. Левски.

Трета група изследвачи разглеждат резултатите от Обединителното събрание като победа на демократическите радикално-революционни идеи на В. Левски.

Фактически общото събрание отразява действителното съотношение на силите в българското освободително движение в началото на 70–те години на XIX в.

В. Левски и БРЦК в България с оглед на обединението отстъпват в редица пунктове пред емиграцията. Приет е, макар и изменен и демократизиран, тезисът на Л. Каравелов за федерацията «вместо предвижданата от Левски в «Наредата» балканска република». По тактически съображения Левски е отстъпил от своя тезис за бъдещето устройство на България като демократическа република, но е изоставен и Каравеловият израз «избираемо правителство». На бъдещето е възложено да определи формата на управление.

В устава се прави една генерална отстъпка на емиграцията — за мястото на БРЦК. Отстъпка от демократическия принцип е и новият начин на съставяне на БРЦК.

Но всички тези отстъпки не накърняват основите на революционнодемократическата идеология на В. Левски. Напротив, идеите на Левски по големите стратегически въпроси на революцията тържествуват с пълна сила. Преди всичко Левски е запазил главното — идеята за революцията, за непосредственото и радикално революционно действие. Разбира се, в самия израз — революция «морална и с оръжие» има елемент на компромис, тъй като моралната революция не е нищо друго освен мирна духовна революция, но изразът не противопоставя моралната на въоръжената революция, както в програмата на Л. Каравелов от 1870 г., където се говори, че към революция ще се отиде само когато се изчерпят мирните средства. В случая по-скоро е подчертано единството на общия възрожденски процес — духовното (моралното) обновление и революционното действие, с ясен акцент и в духа, и в текста на документите върху революционното действие.

По-нататък, макар и да отстъпва по въпроса за мястото на БРЦК, Левски очевидно е предвидил средство, което може да ограничи новия БРЦК от евентуални отклонения и да гарантира господствуващото влияние на Вътрешната революционна организация. Комисията от представители на частните революционни комитети, която упражнява контрол над БРЦК и която дори в известни случаи има функции на общо събрание, тъй като може да избира нови членове на БРЦК, гарантира господствуващото положение на Вътрешната революционна организация, защото единствено Вътрешната организация е разполагала с многобройни частни комитети, а и в бъдеще винаги би имала мнозинство в комисията и превес над емигрантската организация.

Съотношението на силите в полза на Вътрешната революционна организация е изразено и в специалната роля, която общото събрание отрежда на В. Левски. Съгласно член 2 на гл. II–pa на устава, всеки от членовете на БРЦК «дето и да бъде, може да представлява всичкият Централен комитет, откак има на ръка едно пълномощно писмо от него». След завършване на събранието Левски единствен от членовете на БРЦК получава специално «упълномощие», което гласи: «Носящий това писмо, който досега ви е познат по името Аслан Дервишоглу Кърджалъ (В. Л-кий), което име той според обстоятелствата може да си и изменява, като предварително ви яви за това, има пълно право и упълномощие от Българския централен революционен комитет да действува навсякъде при българите и при когото и да е от тях за нашата народна работа, която се отнася до освобождението на милото ни Отечество България. Същото лице представлява Българския централен революционен комитет във всичко и действията му са неограничени, разбира се, по пределите на устава» (курсивът мой — Н. Г.).

Българският революционен централен комитет има пълно доверие в това лице и затова приканва всеки българин, който вече е работник в нашето дело, или който ще встъпи в него, и въобще всичките българи да му дадат и те пълно доверие, да уважават заповедите му и да се отнасят до него за всяка потребност, която се отнася до народното ни дело.

Това лице, като има пълно упълномощие от Българския централен революционен комитет, има и пълна власт да превежда в действие всички ония длъжности, които се предписват от устава, следователно и наказанията, под които могат да паднат и членовете на българските частни революционни комитети и ония низки, подли и предатели българи, които противодействуват на нашето народно дело»(40).

От текста на пълномощното се вижда съвсем ясно, че В. Левски придобива власт, равностойна на властта на целия БРЦК, неограничени права да действува сред българите в духа на програмата и устава на революционната организация. По този начин той запазва за себе си върховния контрол над Вътрешната революционна организация, власт, с която и до този момент той беше разполагал по силата на своите изключителни качества на народен вожд.

Пълномощното изрично подчертава правата на Левски като върховен ръководител на тайната полиция, т. е. на единствената въоръжена сила на освободителното движение. Това разширява правата му над цялото движение.

Като се съгласява с новото съотношение на силите в революционното движение, което запазва доминиращото влияние на Вътрешната революционна организация, Левски дава на 16/28 юли 1872 г. писмена клетва, че ще работи в духа на приетите от общото събрание устав и програма. «Долуподписаният — се казва в клетвата, като приемам всички длъжности, които ми се налагат чрез упълномощието ми, дадено от ЦБРК, и съм в отговорност на своите действия, съгласявам се във всичко и с действията на другите членове на ЦК, които ще разпоредят помежду си длъжностите по способността на всекиго по обстоятелствата. Същият отговарям за действията си по устава пред другите членове на ЦК и се заклевам пред нашето отечество България, че ще следвам точно длъжностите си.

В. Левски»(41)

Така се очертават отношенията между Вътрешната революционна организация и БРЦК, между В. Левски и Букурещкия вече общ комитет. Както се вижда, Левски запазва независимостта и свободата на Вътрешната революционна организация, макар и да обединява нейните сили с емиграцията в името на общите цели. И още докато е в Букурещ през май–юни 1872 г., той се стреми да уточни с останалите членове на БРЦК всички подробности около бъдещите взаимоотношения, да разшири влиянието си сред емиграцията.

По това време той разбира, че Каравелов не се ползува с авторитет сред емиграцията и в едно писмо до Киряк Цанков — подпредседателя на БРЦК от 27 юни 1872 г. заявява, че емиграцията се раздвижила, защото Левски й обяснил, «че главният център е в Българско». Той моли Киряк Цанков да поиска от Каравелов да не напада публично «старите», защото ги отблъсква от делото, навлича си омразата на емиграцията, пък и другите държави ще се възползуват от нападките, за да се месят в българските работи и най-важното, защото богатите могат «доста да помогнат материално»(42).

Този диалог, започнат от Левски непосредствено след общото събрание, продължава и в едно писмо до самия Каравелов. «Срещнах мнозина хора да ви окривяват в някои работи и казват: тая работа, ако не е Каравелова, залавяме се, защото знаем, че ще излезе на работа»(43) — искрено споделя Левски впечатленията си с председателя на БРЦК.

Наред с разговорите, които води, и писмата, които продължава да пише по време на пребиваването си във Влашко, Левски се заема и сам да създава частни революционни комитети. В края на юни 1872 г., докато се готви да мине в България, той учредява такъв комитет в Турно Магурели. Във връзка с това той пише до БРЦК: «сега и секой път всичко ще изпращате до Д. Хр. Попов»(44). Следователно Левски запазва своето задгранично представителство.

Така Левски окончателно определя своите отношения с БРЦК, преди да тръгне за последен път сред своя народ, за да организира предстоящата революция. В едно по-късно писмо до Д. Попов Левски съобщава: «Според думата, която съм дал пред членовете на Централния комитет, нямам право нито да зема, нито [да] дам извън Българско без знанието председателево, както и другите като мен членове със същото пълномощно извън Българско, дето и да се намират, нямат право да земат и да дадат из Българско без мое знание»(45).

И така, какви са главните резултати от общото събрание на БРЦК в Букурещ през 1872 г.?

Преди всичко събранието обедини силите на Вътрешната революционна организация и на БРЦК в Букурещ в името на историческите цели на българското общество — освобождението на България от турска власт. То създаде общ ръководен и координационен център на революционното движение. Обединението се извършва при пълното тържество на радикалните революционнодемократически идеи в българското освободително дело. След общото събрание не съществува вече съмнение за пътищата, по които трябва да се върви, за да се реализира голямата цел.

Обединението беше извършено по такъв начин, че запазва организационната и политическа самостоятелност на Вътрешната революционна организация. Общото събрание признава историческите заслуги на В. Левски като идеолог, политик и организатор на революцията, като отново го определи за Апостол на Мизия, Тракия и Македония, т. е. на цяла България.

Логично е при тези резултати да се очаква бурен подем в революционното освободително движение, който да открие широк простор за ново творчество на големия първомайстор на националната революция.

Два месеца след приключване на събранието в Букурещ, на 1 юли 1872 г. Левски се завръща в България, за да поднови своята организаторска дейност като ръководител на Вътрешната революционна организация, да подготви страната за предстоящото въстание.

И най-напред той се заема да разпространи решенията на събранието и приетия от него устав, като още през юли 1872 г. призовава частните комитети да се съобразяват стриктно с колективно изразената воля на БРЦК да изпълняват «буквално неговите заповеди». «Нашето дело върни напред и се надяваме, че с божието име за нас ще настанат ония щастливи минути, които очаква всяко българско сърце» — се казва в разпратеното от Левски окръжно.

В името на тия «щастливи минути» Левски се заел да преустрои и разшири мрежата на Вътрешната революционна организация. Още в първата си обиколка през юли и август 1872 г. той успява да привлече много нови дейци и съмишленици. Мрежата на Вътрешната революционна организация обхващала вече големи области от двете страни на Балкана. Тъй като нейното централизирано управление от комитета в Ловеч ставало невъзможно, Левски и неговите пълномощници учредили окръжни частни комитети в Орханийско, Търновско, Сливенско, Ловешко и на други места. На окръжните комитети били възложени контролни функции по отношение на местните частни комитети. Те разполагали с въоръжена сила, чрез която налагали своята власт.

От изключително значение през този период е разширяването на революционната мрежа в третата българска провинция — Македония.

Левски отдавна е кроял планове да създаде частни революционни комитети в Македония. За това той разговаря с някои дейци от този край още по време на своето пребиваване в Цариград. Но той добре е разбирал, че най-напред организацията трябва да се създаде в Северна България и после да спуща мрежата си на юг.

След общото събрание, когато вече организацията стъпила здраво на краката си, Левски се замисля и за Македония. Едно писмо до д-р Робев от Битоля разкрива новите намерения на Апостола: «Докторе и драги брате — пише В. Левски. — Дойде най-сетне часът, да помислим и за вашия край. Работата не ми позволяваше досега да мисля и за Македония. По-напред трябваше да се извърши всичко тук по-близо до брегът, та постепенно да вървим все напред към Македония и Тракия. Аз помня много добре какво сме говорили в Цариград, че там по-спокойно може да се работи, щото по-малко съмнение ще се хвърлят по работите, а и ние мислим, че ако трябва да се развее байрака, това трябва да стане по сичките страни на нашето отечество... Да даде бог здраве като мина към Щип и Скопие, ще гледам както и да е да дойда във вашия град, та да наредим потребното.

Навсегда ваш брат. Дервишоглу

6 август 1872 г.

Аслан — В. Левски(46)

Това писмо косвено потвърждава някои отдавна изказани мнения за пътуване на Левски в Македония, които обаче все още не мoгaт дa ce потвърдят документално. Но очевидно е, че опитите на В. Левски да създаде революционни комитети в Македония през лятото на 1872 г. не са отишли напразно. За сега е установено, че през 1872 г. такъв комитет е бил създаден в Мехомия (Разлог).

Наред с разширяването на революционната мрежа била изграждана и тайната полиция. Формирала се и тайна куриерска поща, която, снабдена с кодове, пароли и псевдоними, осигурявала разрастващите се връзки както между вътрешните комитети, така и между вътрешността и емигрантския център.

Макар и косвени, но ярки сведения за организаторската дейност на Апостола през лятото на 1872 г. дава едно негово писмо до БРЦК в Букурещ. Във връзка с претенциите на един от дейците — Атанас поп Хинов, брат на Данаил Попов, Левски пише: «Кажете на Атанаса да доди и да му дам местото си, да разполага работите на сичките ч[астни] к-ти, да управлява всекидневните им криви постъпки, да посреща тайните пощи, да дава писмените им отговори, да дава упълномощия на работниците според способността на човека, да намира хора за тайната полиция, да ги нарежда и да се споразумява с нея и пр. и пр. С една дума, да му поверя канцеларията си, да държи дневник на тая работа, защото като гледам, че сичката ни работа опира до пари, пък няма, та не бих стоял на едно място ни минута, и деня и нощта да ми са ден, и в късо време мога да намеря парите»(47).

Тази макар и само загатната в писмото напрегната ежедневна дейност на В. Левски, подпомагана вече от хиляди съзнателни борци за свободата — селяни, занаятчии, търговци, учители, свещеници, монаси, хора от всички среди и съсловия, от една обречена на революцията група на професионални революционери, съдействувала за окончателното оформяне на могъщата народна вътрешна организация през лятото на 1872 г.

Почувствувал, че организацията набира сила, Левски дава парола за нeпocpeдственa подготовка на въстанието. Той нарежда на революционните дейци и на комитетите да изработват мобилизационни планове, да събират средства, да закупуват оръжие, да се грижат за бойната подготовка на бъдещите въстаници. И за да приведе в известност бойните сили и средствата на организацията, той се връща към старата си идея, да свика общо събрание на Вътрешната революционна организация. Тази идея обаче била осъществена съвсем ограничено поради засилените шпионски акции на турската полиция.

В хода на непосредствената подготовка на въстанието Левски можал да схване и отдели главния въпрос — нуждата от средства за въоръжаване на бойните отряди. От август 1872 г. насетне той се заема главно с тази задача. Както се вижда от цитираното току-що писмо, той дори имал намерение временно да се оттегли от «пряката организаторска работа и да се посвети на събирането на средства, като превърне дори нощта в ден, но снабди организацията с пари. В името на тази цел Левски нарежда да се премине към революционен терор по отношение на чорбаджиите и богатите българи, които ако откажат доброволно, да бъдат принудени със силата на оръжието да внасят суми в комитетските каси.

Другата голяма грижа на Апостола в тези дни и месеци е да подготви военни ръководители за предстоящото въстание. Той поискал от Л. Каравелов и БРЦК в Букурещ да уредят със сръбското правителство да приеме 150–200 млади българи в Белградското военно училище.

Така през лятото на 1872 г. благодарение на огромната дейност, провеждана от Вътрешната революционна организация под ръководството на В. Левски, цялата страна започнала да живее в един паметен предреволюционен подем. България се насочвала съзнателно и планомерно към решителни боеве за ликвидиране на турското господство.

Но сред възторга на този подем се проявили първите признаци на деморализация, присъщи на българското общество, шлифовано няколко века в условията на едно диво азиатско робство.

Деморализацията приела конкретна форма в конфликта Левски — Д. Общи. Общи — първият помощник на Апостола — започнал да оспорва властта на В. Левски, да интригува срещу него, да сее раздори сред дейците и комитетите. По този начин той успял да настрои срещу Левски някои от вътрешните и външните дейци. Единството на революционната организация — главното условие за нейното съществуване, било минирано. Турската власт междувременно успяла да проникне в организацията чрез свои шпиони.

Левски наблюдавал с тревога тези явления. Той поскал от БРЦК да отстрани Общи от поста му, но неговите думи не били веднага послушани в Букурещ. Това укрепило самочувствието на Общи. В Орханийско и Етрополско той започнал да провежда авантюристични акции, несъобразени с устава на БРЦК и вътрешната дисциплина. На 22 септември 1872 г. Д. Общи организирал обир на турската поща в прохода Арабаконак. Полицията попаднала в следите на групата, арестувала Д. Общи и неговите другари. И за да представят пред света своето дело като политически акт на една революционна организация, а не като разбойнически обир, Общи и съдружниците му започнали да разкриват комитетите и дейците, които познавали. Турското правителство, не знаело дотогава за огромния размах на движението, засилва своите полицейско-разузнавателни акции, разкрива много комитети, унищожава или неутрализира първокласни революционни дейци. Вътрешната революционна организация, изграждана с толкова умение от В. Левски, като всяка конспиративна организация, ударена в центъра, започнала да се разпада.

Ударът заварил Левски в Южна България. Започнали дни на трагично и велико време в живота на Апостолa — няколко месеца, които разкриват неговия исполински дух на човек, организатор и стратег на българската революция.

Първата грижа на Левски след провала била да спаси организацията, да прекъсне веригата на разпадане, да запази живота на своите другари, на онези дейци, които бяха поели върху плещите си делото на българското национално спасение. И Левски тръгва от град на град, за да предупреди частните комитети да вземат бързи мерки за пълна и абсолютна конспирация. В същото време той пише и разпраща писма до комитетите и бърза за Букурещ, за да обсъди заедно с другите членове на БРЦК създалото се положение.

Точно тогава, намирайки се още в Сливен, до него пристига писмо от Л. Каравелов, писано на 2 ноември 1872 г., в което председателят на БРЦК настоява за незабавно вдигане на революцията». «Трябва да се върви на бой — нарежда Л. Каравелов, — без да губим ни минута. На сичките тъдявашни юнаци писа се и щат да заминат отсреща и надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора».

Писмото на Л. Каравелов поставя Левски в изключително деликатно положение, пред съдбоносна алтернатива — да вдигне знамето на бунта, тъй като той единствен е можел да даде парола за бой, или да се противопостави на Каравелов и на БРЦК.

Големият майстор на революционното дело отказва да изпълни заповедта на БРЦК, защото за него революцията е свято дело, което трябва да доведе до освобождението на България, а не още веднъж ненужно да се пролее българска кръв.

Не разполагаме с достатъчно данни за разсъжденията и съображенията на В. Левски в този паметен момент, но можем да установим хода на неговите мисли, които го довеждат до това категорично твърдо решение.

Предложението на Л. Каравелов за незабавно действие противоречи на революционната концепция на Левски за народното въстание. Както вече беше посочено, Левски многократно и изрично беше посочвал, че въстанието ще започне само след като бъде подготвено, а сигнал за неговото начало ще се даде от БРЦК след консултация с частните комитети. През есента на 1872 година подготовката за общонародно, при това победоносно въстание, не е била завършена. Нямало достатъчно оръжие, не били формирани още бойните отряди на революцията, много от българските мъже по това време били или на гурбет, или вън от родните места, липсвали, военно подготвени водачи. На всичко отгоре организационният механизъм, който можел да задвижи бойните отряди на въстанието, бил силно ударен, много от дейците били в нелегалност, други се спотайвали. Да се даде сигнал за действие в такъв момент, би означавало да се изложат шепа бойци и главно революционните организатори под убийствения огън на турското оръжие, страната да се залее в кръв, да се задържи с десетилетия нейното ново революционно съзряване.

Предложението на Л. Каравелов противоречало и на разбиранията на В. Левски за съчетаване на вътрешните и външните фактори в революцията. Изразът на Каравелов «надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора» не означавал нищо друго освен едно допущане за евентуално действие от страна на съседите, ако българското въстание може да изправи империята пред затруднения.

Левски винаги категорично е отхвърлял подобно разбиране на чуждата помощ. Той многократно беше обосновавал и доказвал своя тезис, че не бива да се разчита на никого «преди самички да изтъчем платното». Ако трябваше да се търсят външни съюзници на освободителното дело, Левски смяташе, че това може да стане само след сигурно договаряне, което ще изключи възможността да се използува българската революция като оръдие на балканския национализъм, като разменна монета в международните спекулации.

Ясно е, че Левски е трябвало или да отрече себе си, своите схващания и идеи, като даде сигнал за действие в неподходящ момент, или да остане верен на своите предначертания. Мъже като В. Левски, политици като негo, които никога не са играли по чужда свирка, не могат да бъдат пречупени за един ден, дори ако в този ден над тях витае знакът на смъртта. Както и във всички моменти, когато е трябвало да решава бързо и умно, Левски остава верен на себе си — България ще тръгне на бой само тогава, когато е готова да строши оковите на робството. Схващанията на В. Левски за въстанието били подкрепени от вътрешните дейци и много частни комитети. Всички се подчинили на Апостола. Без неговата дума, без неговия жест никой не посмял да вдигне бунт.

Но в тези върховни часове на изпитание Левски проявил и другa една черта на своя дух като човек и революционер. Той остава верен на революционната дисциплина, затова, след като нарежда всичко необходимо за спасяване на организацията, той решава бързо да замине за Букурещ, за да защити пред БРЦК своите разбирания, да поиска от него да отмени паролата за незабавно въстание. На път за Букурещ на 25 декември 1872 г. Левски, въпреки предупрежденията за опасностите, които го дебнат, пристига в Ловеч, за да даде необходимите наставления на Ловчанския комитет. Но поради турските предохранителни мерки той не можал да се срещне с председателя на комитета поп Кръстю, успял само да прибере архивата на комитета, която ако попаднела в турски ръце, можела напълно да разнищи организацията. На следващия ден Левски останал в с. Къкрина, за да пренощува в ханчето на доверения свой човек Христо Цонев Латинеца. Но тук той бил предаден и заловен от турската полиция. От Къкрина Левски е откаран в Ловеч, после в Търново и оттам в София. По пътя на своята Голгота той бил охраняван само от няколко десетки заптиета, но сътрудниците му, като че ли вцепенени от страха на започналите репресии, не се оказали достойни в този миг за своя велик водач — не бил направен нито един опит, нито един жест, Левски да бъде изтръгнат от примката на турската полиция.

В София Левски заедно с групата на Д. Общи и няколко други дейци е изправен пред турски съд. Съдът осъжда на смърт страховития демон на империята. На 6 (19) февруари 1873 г. Левски бил обесен в околностите на гр. София. Така трагично, и отново след предателство, завършва дейността на Левски като организатор и водач на най-голямата сила в българската национална революция.

Този кратък и непълен разказ за Левски като Апостол и организатор на българската национална революция разкрива безпримерните качества на В. Левски като народен вожд.

Силата на Левски като организатор на народа се корени преди всичко в това, че той схванал като никой друг потребностите на историческия момент, повелите на освободителната епоха. Без неговите прозрения и идеи за революцията и за бъдещето не са били възможни никакви реализации, въпреки безукорните качества на Левски като народен вожд.

По-нататък силата на В. Левски като Апостол на революцията се изразява в онези принципи, които той успя да изработи за народната организация. По същество Левски създаде нов тип народна организация, непознат дотогава в историята на националноосвободителните движения. Тази организация, построена на демократически основи на базата на строга конспирация и централизация, при разделение на властта между отделни звена на сдружението и преди всичко при зачитане на историческите права на народа, е едно уникално явление в историята на европейската освободителна революция.

При това трябва да се вземе предвид, че тази масова народна революционна организация се създава в трудните условия на една робска действителност, на страх, униние, на тотална диктатура, при липсата на каквито и да било конституционни и фактически гаранции за личността, при наличието на огромна турска шпионска мрежа, с широки разклонения и в българските народни слоеве.

Но освен гениалните прозрения и историческата си решителност Левски притежава и някои лични качества нa организатор и народен вожд, които му дават възможност да пробуди от векове дремещите народни сили, да ги организира в името на една велика идея:

Първо — умението да внушава своите идеи, да ги направи убеждение първоначално на една шепа верни дейци, после на една голяма група от възторжени революционери.

Второ — способността да организира, да избира моментите и обстоятелствата, да разчита точно на хората, да определя безпогрешно формата на организацията, да изкове вътрешните закони на съзаклятието.

Трето — качествата на ръководител — обичан и уважаван от народа, с обаяние сред него, защото в случая няма организирана система, която да налага ръководителя, да изгражда неговия действителен или мним авторитет, да поддържа неговото влияние. В една народна организация, в която бушуват много и неориентирани страсти, различни лични и социални предпочитания, само качествата и обаянието на ръководителя имат реално значение.

Левски притежава тези качества в тяхната най-висша степен, най-съвършена изява. Това е неговата абсолютна интуиция за хората, неговият пламенен революционен романтизъм, който пали душите с нови идеи, съчетан с един рационализъм, точна пресметливост, хладнокръвно решение и в смъртоносни ситуации. И всичко това премислено, осмислено и решено от един голям ум.

Съчетал в себе си качествата на мислител, идеолог и политик, всичко това споено в една изключително благородна природа на човек, през 70–те години на XIX в. Левски дава на България това, което й беше липсвало близо пет века. У него народната сила, народната свяс намира своята най-висша и благородна изява. И въпреки че всичко това е един безспорен факт, и днес, век след смъртта на Левски, ние се питаме как в българската робска земя се роди този гений на организацията, на мисълта и делото?

Ако обясним Левски само с неговите качества на организатор, ще отговорим на част от въпроса. Левски като организатор на народа израсна върху онази основа, която българското общество беше създало по пътя на своята възрожденска самоорганизация през XIX в. Преди всичко той е плод на опита на самото освободително движение. Той намери новата, нужната организационна форма, като без всякакво малодушие, без преклонение пред имена, подвиг и авторитети, критически преработи, преосмисли този исторически опит. Ето тук се изявява гениалният ум — да можеш да кажеш на един народ, на неговите водачи, на света и на неговите свещени заблуди: стига толкова, било каквото било, това е минало, то си е отишло, идват нови времена. И Левски не се побоя, като избра точно историческия момент, да излезе пред своя народ и да заяви: робската инертност, която ни люлее от пет века, е позор за племето ни, нека я прогоним от народния дух и земята си. Това, което славни мъже са правили вчера, вече е недостатъчно, трябва да се прави другояче. Ако искате да бъдете достойни за времето, в което живеете, да не пропуснете историческия миг, който нашето поколение трябва да преживее истински, ако не искате да се опозорите пред идните генерации, действувайте, организирайте се по ново му.

И с какво той гарантира, че това, към което призовава, е исторически целесъобразно — с една безукорна мисъл и с един благороден дух. Тези, които повярваха на неговите прозрения и се сродиха с духа му, направиха история, най-голямата, най-светлата, най-пълнокръвната част от нашата национална история.

По-нататък Левски използува народната организация, създадена от градските общини, от техните настоятелства, от българските еснафи, от училищата, от читалищата, от разните културни, женски и други сдружения. Без своя държава и национална църква българите по пътя на своето възраждане са можели да разчитат само на народната самоорганизация, създадена под ръководството на буржоазните среди в движението за национално културно обособяване. Без тази народна организация никой не може да си представи появата на новия български месия през XIX в. Можем ли мислено да видим Левски само едно столетие назад да броди по българската земя «навсякъде гонен и навсякъде приет»? Къде можеше той да бъде приет примерно през XVIII в.? Само в някой и друг манастир, забутан в пазвите на Балкана. Оттук народна организация обаче не е можело да се създаде.

А когато Левски тръгва като апостол по България, той намира вече една готова народна организация. От нея той отделя най-добрите народни синове, за да учреди голямата ударна сила на революцията, която чрез общините, училищата и църквите можеше да проникне в най-дълбоките народни низини.

Разбира се, ранната смърт е попречила на Апостола да постигне пълна сплав на всички народни сили, на техните организации, да обедини всички социални среди, към което той се е стремил стъпка по стъпка. Но неговият опит е израз на едно безпримерно историческо творчество на организатор. Този опит показва един реализъм, една изключителна способност да се борави с реални стойности в условията на романтическия XIX в., на вдъхновената национална революция.

Разглеждайки В. Левски като народен вожд и организатор на българското освобождение, логически възниква въпросът за неговите приноси в европейската освободителна революция, за това, може ли той като мислител и организатор, действуващ в една малка, забравена дотогава от света страна, да бъде нареден сред имената на големите мъже на освободителната революция през XIX в.

Обикновено малките народи или проявяват чувство на национално малодушие и нихилизъм, като недооценяват историческите ценности, които са дали на света, или пък преувеличено и надуто се перчат с постижения, които принадлежат на гения и историята на други народи.

В нашата история поради превратната историческа съдба на българите, колебанията между националния нихилизъм и националното самонадуване са твърде често явление. Понякога някои наши историци и особено любители публицисти изтъкват или преувеличават постижения, които нямат значение в световната култура, понякога не виждат истински реални приноси на нашия народ в общочовешкото развитие.

И веднага трябва да се каже, че между другите постижения, които тънат в сянка, остават недооценени, стои В. Левски като идеолог и организатор на освободителната революция.

Преди всичко В. Левски внесе в революционната теория и практика на освободителното движение идеята за масовата всеобхващаща народна организация.

Той даде на света, на революционното освободително движение теорията и практиката на революционния терор срещу националновраждебните среди и елементи, срещу компрадорите и националните предатели.

В. Левски един век преди някои съвременни революционери провъзгласи идеята за задълженията на революционера да се бори за свободата на всички народи, на всеки народ, да не застава с пушка при нозе, дори тогава, когато има само един поробен народ. И тази идея я проглася синът на поробена България. Тя беше изпробвана преди Левски от самия български народ, който чрез най-добрите си представители отиде да се бие за свободата на Гърция, Сърбия, Италия и други народи, когато самият той беше в робство.

Идеята на Левски, че след като се освободи България, той ще отиде да се бие за свободата на други народи, беше изява на благородния космополитичен дух на българина, на възрожденска България, която, вдъхновена от светлината на новите времена, разглеждаше себе си като част от света, част от общото човешко поле за култура, свобода и напредък.

И ако днес в света се знаят и тачат имената на лица, не повече заслужили от Левски, повторили значително по-късно неговия подвиг, при това и те самите синове на малки народи, а името на Левски е останало да стопля само сърцата на българите, вината за тази непопулярност на нашия Апостол не е негова. Тя е на наследниците, на тези, за които той така красиво беше умрял, след като им беше дал повече от всеки друг.

Именно поради всичко това трябва да се признае правото на онези познавачи на нашата история, които смятат, че ако Левски беше живял в една по-голяма страна, беше писал на един по-популярен език, а трябва да се добави, и ако беше показан на света в целия му ръст, той с достойнство ще се нареди до имената на най-завършените революционери на XIX в.

Това е разбрал само, две години след смъртта на Апостола Христо Ботев, който пише: «Така загива плодът и деятелността на такива личности, които по своята активност и саможертвеност са апостоли, редки на революцията не само в нашия народ, но и в другите много напреднали народи»(48).

Измерението В. Левски не може да бъде завършено само с неговите приноси в теорията и практиката на освободителната революция. Левски е велик и с идеите си за бъдещия свят, за бъдещото устройство на обществото.

Идеите на Васил Левски за бъдещия свят

Всяка нова социална идея, всяка идея за бъдещето се ражда в критическото преосмисляне и преодоляване на миналото, на господствуващите теории и представи за света и човешкото общество, чрез безмилостно отхвърляне на вехториите на стария свят, при запазване на онези исторически ценности, които човечеството е успяло да създаде в дългата еволюция на своето развитие или в опиянението на преломните моменти, когато е посягало към бъдещето.

Левски, като водач на българското общество през 70–те години на XIX в., не прави изключение от това общо правило. Разбира се, веднага трябва да се отбележи, че той не е писал трактати върху миналото както големите писатели и теоретици на буржоазния революционен преврат, не е правил дългите анализи нито на Раковски, нито на Каравелов, не е изсипал убийствена ирония върху азиатските вехтории както Христо Ботев.

Неговата критическа преоценка на съществуващите отношения в Турция, на варварската азиатска машина, смляла нашата земя, препречила за няколко века пътя й към човешки прогрес, се среща в писмата, в няколко дописки до в. «Свобода» и във въведението към «Наредата».

Но в това незначително по обем наследство са събрани разсъждения и мисли, които по силата на точната историческа характеристика не отстъпват на писаното от неговите съвременници.

В «Наредата» Левски сочи основните, характерни черти на турската държавна система — «тиранство и безчеловечност»(1). Така по един безпогрешен начин той разкрива двата най-характерни белега на средновековната азиатска монархия — тиранията, т. е. тоталитарно-деспотичния характер на централизираната държава и нейния антисоциален, античовешки смисъл. Тази държавно-деспотска система според Левски се опира на «правото на силата», което дава възможност на турските кесаджии и еничари да «беснеят безчеловечно по нашата земя».

Господството на силата, на оръжието над човека, над разума, над обществото е създало според Левски «беззаконие и проклето зрелище»(2). Липсата на правов ред, беззаконие и безотговорност е другата черта на тиранско-деспотската система, която Османската империя е създала в нашите земи.

Тази тиранско-деспотична система е превърнала човека, хората в съвременни роби. Тя е отнела, отрекла, свещените права на човешката личност. «Роби сме и ние българите и в нашата татковина върлуват турски золумняри и яничери. И нашите долини ечат от робски охтения и въздишки»(3) — пише В. Левски.

Критиката, която Левски прави на стария свят, има една основна изходна точка, една главна идея — това е идеята за човека, за неговите насъщни права и свободи. Той атакува стария свят именно в най-слабия му пункт, в неговата антихуманна, античовешка същност. От хуманистични ренесансови позиции Левски ярко и страстно обвинява този свят, че като е отнел свободата и правата на личността, е превърнал човека в роб и животно, лишил го е от елементарните му биологически, психологически и социални потребности, като е потъпкал правата човешки, е препречил пътищата на социалния прогрес.

Макар че всички тези преценки на Левски не са поднесени като научен трактат, не са систематизирани теоретически, те отразяват най-добрите постижения на критическата обществена мисъл от епохата на Ренесанса и Просвещението за средните векове и феодализма. Към това, разбира се, трябва да се прибави онази ярка картина, която Левски дава на източната, азиатска деспотия, многократно по-неспособна да осигури развитие на производството, на обществените отношения, безплодна да роди културни продукти, да гарантира на своите поданици дори нормално човешко съществуване, картината на всекидневни «мъки и гнусоти, най-противни на човечеството и на свободата на съвестта».

Това е изходният пункт в анализите на Левски, които го довеждат до идеята за революция. Както вече беше показано, въз основа на този анализ Левски е разбрал, че светът на азиатската деспотия не подлежи на развитие, че той е прикован от смъртна болест, обречен е да изгние в своите собствени противоречия. На всеки полъх на новото време, на всяка нова мисъл, на всяко рационално действие този свят винаги и при всички случаи реагира неадекватно. Неизменно и във всички случаи старият свят посреща кълновете на новото с терор, оръжие, сопа, въже, противопоставя единствено аргумента на силата. И той не може да постъпи другояче, защото всяко либерализиране на деспотичните формации е смърт за властта на върхушката.

Левски отлично разбира, че поради всичко това в случая може да има само една алтернатива — или хирургическия нож на безкомпромисната революция, или смърт. На тази база той създаде своята теория на революцията, изкова нейните оръжия, нейната организация. Но веднага пред него, както и пред цялото българско общество, възникна въпросът — революция, но за какво? Какви са идеалите на тази революция? Какво ще донесе тя на хората, на обществото и на човека? Какво ще предложи на робска България? Как трябва да се уреди, да се устрои бъдещото българско общество, за да внесе своя дял в «човещината», т. е. да участвува според силите си в общочовешкото културно развитие?

Левски трябваше да отговори на тези въпроси. И той даде своя отговор. Нека последователно да посочим най-важните текстове от документите на В. Левски, които разкриват неговите идеи за бъдещия овят, за уредбата, за държавно-политическата структура на свободна България.

1. Писмо на Левски до Ганчо Милев в Карлово — 10 май 1871 г.: «Не ще бъде в наша България, както е в Турско сега... Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човека; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Това ще е в наша България». И по-нататък Левски продължава в същото писмо: «В Българско не ще има цар, а «народно управление» (подчертаното от В. Левски — б. а.). И секиму своето. Секи ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът и пр. Свобода и чиста република»(4).

2. Левски до Евлоги или Христо Георгиеви, 6 октомври 1872 г.: «Днешният век е век на СВОБОДАТА И РАВНОПРАВНОСТТА (едър шрифт у В. Левски — б. а.) на сичките народности». Всеки човек, продължава Левски, иска «свободно да живее и да се наслаждава с природата божия, иска да бъде човек...». «В България трябва да повдигнем и съградим ХРАМ НА ПРАВАТА СВОБОДА (едър шрифт у В. Левски — б. а.) и да дадем всекиму своето»(5).

3. Чернова на дописката на В. Левски до в. «Свобода», от януари 1871 г.: «Че и ний сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни — там дето живее българинът, в България, Тракия и Македония, па от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай ще бъдат равноправни с българинът във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише — свята и чиста република. Същото желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр., да не остават след нас... Време е един труд да спечели онава, което търсили са и търсят братя французи, т. е. «Млада Франция, Млада Русия и пр.»(6).

Дописка във в. «Свобода», бр. 7, 13 февруари, 1871 г. «Обязателността ви е да явите чрез вестникът си, и то последний път, какво е българското обществено мнение, да явите, че ние сме хора и искаме да живеем човешки... всяка една народност, даже и турците трябва да бъдат свободни и да живеят между назе като хора и граждане. На нашето знаме, което ще бъде забито на Балканския полуостров, трябва да бъдат написани само три думи: «Свобода и всекиму своето.»

4. Левски до новопосветените в революционното дело, 19 февруари 1872 г.: «Възобновлението на нашата славна (преди) държава, отърваванието ни от проклетите агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили»(7).

5. Левски до Л. Каравелов, 25 юли 1872 г.: «Целта ни в Българско е Братство със секиго, без да гледаме на вяра и на народност. Ръката си подаваме секиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и свобода человеческа»(8).

6. Нареда с работниците за освобождението на българския, народ 1871 г.: «С една обща революция да са направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и се замени с демократска република (Народно управление). На същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кесяджии и еничари, и в което владей правото на силата, да се подигни храм на истината и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности. Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било. Всички щат спадат под един общ закон, който по висшегласие от всичките народности ще се избере»(9).

Такива са най-важните текстове от документите на Левски, които разкриват неговите виждания за бъдещия свят.

Още от пръв поглед става ясно, че схващанията на В. Левски за бъдещия свят са силно облъхани от идеите на буржоазнодемократическата мисъл и специално от политическата идеология на Френското просвещение и Френската революция. Идеите на Френската революция проникват много интензивно сред българското общество от началото на XIX в. Идеята за националността, за равенството между нациите, за духовната и политическата свобода лягат в основата на българското политическо мислене през епохата на Възраждането. Плод на интелектуалния Ренесанс, който преживява Франция, тези идеи съдействуват за развитието на критическия дух, пораждат ново политическо мислене у всички народи.

Изключително значение за създаване на идеала, на модела на бъдещия свят, имат Волтер и френските енциклопедисти, които отхвърлят божественото право, осветляващо абсолютичната власт, отричат привилегиите нa аристокрацията и духовенството. Но нито Волтер, нито енциклопедистите не конструират нов модел за политическо устройство на света. Те по-скоро търсят да реформират абсолютичния режим, като създадат консултативен съвет от «почтени хора».

Заслугата за създаването на новия политически идеал принадлежи на Монтескьо В своя знаменит трактат «Духът на законите» (1748) Монтескьо, след като се опитва да коригира класификацията, която Аристотел дава на политическите режими, излага знаменитата си теория за разделението на властите. Благодарение на това разделение, според него «властите се ограничават една от друга, свободата, т. е. управлението, основано върху закона, става възможно». Монтескьо посочва три власти: законодателна, която прави законите; изпълнителна, която ги прилага, и съдебна, която упражнява властта в особени случаи. Всяка от тези три власти според него трябва да бъде поверена на орган, отделен и независим от другите две. Само при наличието на това разделение може да се гарантира свободно общество, свободен режим.

Друг голям мислител, с изключителни заслуги за изработване на основните принципи на буржоазното общество, е Ж. Ж. Русо. В неговите трудове и особено в «Обществения договор» (1762), излязъл точно в годината на Паисиевата история, са изследвани причините за неравенството между хората, което според Русо се дължи на естествената разлика във физическата сила и интелектуално-моралните качества и, на второ място, на социалните условия. Русо широко обосновава естественото право на човешката личност, една идея, която дълбоко е вълнувала и В. Левски.

Силно влияние върху формирането на българската националнореволюционна идеология, в това число и върху разбиранията на Левски за бъдещия свят, оказват италианските писатели-патриоти от XVIII–XIX в. и преди всичко Дж. Мацини. Идеите на Мацини за равенството и свободата на народите са вълнували един кръг от българската политическа емиграция, с която Левски за известно време е сроден. Това е букурещкият кръжок «Млада България», създаден от привърженици на БТЦК(10). Левски не ще да е останал чужд и на републиканските възгледи на Мацини, който пропагандира асоциацията на равновесието — създадена от напълно равни индивиди, както в правата, така и в задълженията. Според Мацини нациите трябва да се организират като отделни тела (органи) на човечеството. Всяка от тях има своето божествено предназначение.

Но идеите на Левски за бъдещия свят ни насочват към най-големия, най-триумфалния исторически документ на XVIII в., към знаменитата «Декларация за правата на човека и гражданина», приета от Френското национално събрание на 20 август 1789 г. В тази декларация Френската революция осветлява, прокламира, «естествените, неотменимите и свещени права на човека.»

Ето по-важните текстове:

«Хората се раждат и остават свободни и равни по правата си».

«Естествените права на човека са: «свобода, собственост, сигурност и противодействие на потисниците».

«Принципът на върховната власт (суверенитетът) се намира у народа. Нито група хора, нито отделно лице може да упражнява власт, която не произтича от народа.»

По-нататък Декларацията предвижда свобода във всичко, което не е във вреда на другите, законни гаранции за свободата, правото на всеки гражданин да участвува в изработването на законите, гаранции за неприкосновеността на човешката личност; свобода на съвестта и вероизповеданието, на печата. Декларацията обявява собствеността за «неприкосновено и свещено право» и т. н.

Едно сравнение между възгледите на В. Левски за бъдещия свят и идеите на «Декларацията за правата на човека и гражданина», отразила най-големите постижения на човешкия дух от епохата на Ренесанса, Просвещението и буржоазния революционен преврат, не оставя съмнение, че В. Левски, когото някои все още се осмеляват да представят като необразован и неграмотен, е бил не само широко осведомен, но е успял да усвои, да преработи през своята кристална душа, големите постижения на модерното политическо мислене.

И той полага в основите на своята политическа доктрина безсмъртните идеи за правата на човешката личност, за бъдещото свободно и демократично общество. Като изхожда от тези принципи, Левски изгражда проекта за «демократичната република», «за святата и чиста република». В «Наредата» Левски изрично сочи, че бъдещата република ще бъде народно управление, а на друго място допълва: «в Българско не ще има цар, а народно управление и секиму своето».

Кои са принципите, върху които Левски смята, че трябва да се изгради бъдещата република, бъдещото народно управление?

1. Главният, основният, подчертаният навсякъде първи принцип е равноправие на народностите, равноправие на нациите и националните малцинства. Всички народи «щат живеят под едни чисти и свети закони», защото «днешният век е век на свободата и равноправността». Именно поради тава, който и да живее в България, от която и народност да е, ще бъде равноправен с българина във всичко. «Целта ни в Българско е Братство със секиго, без да гледаме на вяра и на народност» продължава Левски, за да заключи в «Наредата» че бъдещата република ще «даде място на съгласието, Братството и съвършеното равенство между всичките народности».

Принципът на националното равноправие в идеологията на В. Левски има два източника. От една страна, идеята за националното равенство, за правата на народите, за обособяването на нациите в духовно, политическо и държавно отношение е безспорно заета от арсенала на буржоазнодемократическата мисъл.

По времето на В. Левски тази идея вече беше напуснала кабинетите и книгите и се беше превърнала в знаме на националните революции. Сред реки от кръв тя беше триумфирала в освободителните движения на много европейски народи. В нашата национална революция тази идея се манифестира още чрез нейната първа програма «История славяноболгарская» на Паисий Хилендарски. Идеята за естествените права на народите, за равенството и братството между националностите се пропагандира страстно в трудовете на всички възрожденци демократи, на Н. Бозвели, на Г. Раковски, на Л. Каравелов, на Хр. Ботев, на всички национални водачи, идеолози на освободителната борба до В. Левски.

Левски, който добре познава духовните хуманитарни постижения на епохата на Просвещението и на либералния XIX в., безспорно е повлиян от голямата идея за равноправието на народите. Не може да се установят източниците на неговите разбирания по този въпрос. Очевидно той е познавал и Паисия, и Бозвели, и трудовете на Раковски и Каравелов; безспорно той се е ползувал от сръбска и друга литература. Точният анализ на неговите изрази обаче не издава пряко влияние. Напротив, този анализ говори за дълбоко лично вътрешно преосмисляне на една от главните идеи на буржоазнодемократическата политическа мисъл.

От друга страна, идеята за равенството на нациите, ярко изразена от В. Левски, се мотивира и от българското развитие, от положението на българското общество по време на турското господство и особено през епохата на Възраждането.

Българите под турска власт живеят векове заедно с другите 11 народности на империята. Столетия наред те и другите поробени народи се намират под диктата на господствуващата турска народност. Поради особеностите на турската държавно-деспотична система, която се опира не само на централизацията и на държавния контрол върху земята, не само на една самовластна диктатура, но и на верския мюсюлмански фанатизъм, отношенията между господствуващата народност и поробените народи са отношения на господство и потисничество. Верските различия не са позволили да се стигне до обединение на базата на социални или други тежнения на народите. В замяна на това обаче диктатът на народа-завоевател и победител е съдействувал да се установи между поробените едно братско — било то кръвно, било то верско, било по силата на интересите сцепление — което се изразява в дълбоките взаимни въздействия върху езика, литературата, бита и масовата народна култура. Това народно, многонационално единство се манифестира през ранното Възраждане и в общата борба срещу Турската империя и нейната деспотична власт.

Започналата през XVIII в. епоха на възраждане на балканските народи, на буржоазен преврат в икономическите и социалните отношения поражда силен национализъм, най-ярко изразен по исторически и други причини в гръцката и сръбската революция. Националистическата вакханалия, която вдъхновява «мегал идеята» и идеята за «велика Сърбия», започва да разграничава, противопоставя и разделя балканците.

Но поради обстоятелството, че българският народ тръгва към своето държавно-национално обособяване след другите балкански народи, той значително по-дълго време е имунизиран срещу националистическата зараза и през XIX в. остава верен на идеите за равенството и братството между народите. В развитието на българската освободителна идеология това е манифестирано по един много широк начин.

Така идеята за равенството между народите се влива в политическата система на Левски от самия живот. Тя е обобщение на историческото битие на нашия народ, на неговите демократични добродетели, на неговото уважение към културата, земята и историческите стремежи на другите народи.

Тази благородна историческа традиция е дала на Левски големите идеи за равенството на народите в бъдещата свободна България, където ще цари «съгласие, братство и съвършено равенство между всичките народности», като не се изключва и турският народ, дори евреите, които в нашите земи са малка група. Постановката на Левски, която се явява като продължение на традиционните идеи на българската революция за бъдещия свят, разбира се, отразява интимната нагласа на неговия дух, абсолютния му демократизъм, неговото чисто и дълбоко преосмислено преклонение пред естествените права на всеки народ. И ако той като политик точно отчиташе пагубните последици на балканския национализъм, когато мечтаеше за бъдещия свят, даваше на всеки народ правото да урежда своя живот самостоятелно, в духа на своите исторически традиции, в земята, която му е принадлежала през вековете.

2. И затова съвсем естествено е, че вторият белег на бъдещото устройство на обществото, на бъдещата «свята и чиста република» Левски търсеше в историческата реализация на българските интереси, т. е. в гаранциите за българското общество да защити своите естествени исторически, демографски, културни и морални права.

В това отношение Левски в значителна степен стои над всички свои съвременници. Преди всичко той е дълбоко чужд и враждебен срещу всякакви националистически увлечения. Като се вземе предвид, че той живее в епохата на най-бурно бликащия национализъм, когато това породено от буржоазния преврат народно чувство играе огромна национално-мобилизираща роля и в същото време поражда и първите избухвания на експанзионизма, на мегаломанията, ще се разбере колко високо стои Левски и над своите предходници и над другите балкански идеолози и политици.

Левски не се поддава на гръцките и сръбските националистически интриги, не търси аргументи да обосновава първенствуващата роля на най-многобройната и най-силна народност на балканите. Но в същото време, като отчита опасностите, стаени в национализма, той създава сила, която да им противостои и ясно формулира правото на българите да бъдат равни с другите народи. Той разглежда българското освобождение като средство «да си добие първата чест и слава и нашето мило отечество, най-после да бъдем равни с другите европейски народи.»

Левски не се захласваше пред силния, страстен национализъм на Раковски, под влияние на който неговият пръв учител по революция и българщина създаваше фантастични теории и хипотези, имащи за цел да обосноват историческите права на българите. Той не робува на паисиевското пристрастяване в миналото, където българите са смели и люти на бран, благородни и гостоприемни, а гърците лукави и хитри, сърбите страхливи и подли. Левски преодолява и този първичен импулс, естествен за времето и епохата.

Но в същото време той не направи нито един компромис, нито едно отстъпление от историческите права на българския народ. И в това отношение той има измеренията на велика историческа личност.

Подобно на Паисий, Бозвели, Раковски, Каравелов, Ботев и другите възрожденски мислители, Левски познава историята на своя народ, историческите, географските, демографските и културните периметри на българското минало. Подобно на Паисий и Раковски той също мечтаеше «възобновяването на нашата славна (преди) държава», «на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята света кръв откупили». В своята знаменита дописка до в. «Свобода» Левски определя точно «това място». «И ние сме хора — пише той — и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни, с пълна свобода в земята ни — там, дето живее българинът, в България, Тракия и Македония.»

Както във всяко друго отношение, така и по този основен въпрос за бъдещето на България, Левски не познава никакво колебание. За разлика от много български политици от пo-късно време, той нито за миг, в никаква форма, под никакъв предлог не допущаше, че може бакалски да се търгува с историческите права на българския народ. Тези права той слагаше в основата на революцията, разглеждаше като градиво на бъдещата българска държава. И в това отношение прозренията на В. Левски поне един век след него имат непреходно значение за българската история.

3. В основата на бъдещата република по-нататък Левски поставя гражданските и политическите права и свободи на народа и на личността. Както се вижда от неговите документи, където и да се докосва до бъдещето, той неизменно подчертава: «В Българско не ще има цар, а «народно управление и всекиму своето»; «всеки човек иска свободно да живее»; «пълна свобода в земята ни»; всички хора, без оглед на раса, народност и вяра ще бъдат равноправни в «гражданско отношение».

Така Левски усвоява и широко пропагандира една от главните идеи на буржоазнодемократическата революция — идеята за гражданското и политическото равноправие, за правото на всеки гражданин в бъдещия свят да бъде равен в политическо отношение с другите, за гаранциите на неговите права и свободи.

Това разбиране на Левски произтича не толкова от господствуващите буржоазнодемократични и либералистични идеи на XIX в., векът, който окончателно отрече средновековните феодални привилегии, базиращи се на род, кръв, традиция или по служебни титли, колкото на естественото положение на българското общество.

Поради историческата съдба на българския народ през петте робски века той беше силно изравнен. Лишени от политически права през първите векове, българите били изравнени дори в социално отношение. През Възраждането гражданското и политическото равенство било в значителна степен запазено. Робството лишило българите от аристокрация и аристократическа мания. Всичко това създава трайно у народа усещането за равенство в правата, дълбоко демократичен дух, едно отвращение към аристокрацията и аристократическото величие. Носители на аристократската зараза сред българското общество за цели векове били турските паши и бейове и гръцките фанариотски духовници. Но те били политически или духовни врагове на народа. Това пораждало у българите допълнителна неприязън към аристокрацията, която не само му била чужда по кръв, но била и негов тиранин и покорител.

Поради тези исторически условия, независимо че XIX в. създаде социални и имуществени различия между българите, никой възрожденски политик и водач със стойност не можел да издигне искане за друго общество, освен за общество на гражданско равноправие. Така би трябвало да се обясни идеята за република, отказът от монархията, силно демократическите тенденции в българската национална идеология.

У Левски, човекът с най-силна историческа интуиция, тези идеи са доведени до съвършенство. Политическото и гражданското равноправие той извежда от анализа на българската действителност, промива го през своя последователен демократизъм и чертае контурите на едно общество на граждански и политически равни хора, където никой няма да ползува правата на по-достойните от него, никой няма да получава повече поради титли, звания, служебни постове, или просто по силата на това, че държи властта в ръцете си.

Трябва веднага да се посочи, че Левски за разлика от Ботев не се увличаше в идеите на утопическия социализъм, те са чужди на неговите представи за бъдещия свят. Така наречената «втора борба», която срещаме в дописката до в. «Свобода», не изразява, както мислят някои автори, намеренията на Левски да слее политическата революция със социален, т. е. със социалистически преврат. Левски много ясно е посочил в дописката, че тук става дума за едновременно реализиране на политическото освобождение и на демократическата република. Именно поради това уводните думи към този текст гласят: «Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя французи, т. е. «Млада Франция, Млада Русия и пр.»(11), т. е. едновременно да се отхвърли феодалната власт и да се създаде република.

И в това отношение великият мечтател е спокоен и умерен реалист. Той точно е видял, преценил и премерил какво може да се постигне чрез «втората борба», т. е. «колко скъпо и какви загуби» ще струва на обществото, когато брат брата ще убива, бащата сина, синът бащата в политическите борби за гражданско равноправие и демократическа република, след като е ликвидирана политическата власт на турската тирания.

Само мимоходом ще се отбележи тук за сведение на тези, които до ден днешен укоряват Левски като необразован, колко широки знания той е трябвало да притежава за френската и руската история на XIX в., за да може из анализа на тази история, на нейните кървави превратности да извлече тези поуки за задачите на българската революция, за бъдещото устройство на българската държава.

И по-нататък ще трябва да се посочи още една особеност в разбиранията на Левски за гражданското равноправие. Това не е обикновената буржоазна идея за равенството на гражданите, която «третото съсловие» издига от барикадите срещу средновековните графове и маркизи, епископи и прелати, това е равенството, гарантирано от «пълната свобода».

4. Другият голям въпрос за структурата и принципите на бъдещото общество, Левски, подобно на мислителите на буржоазната епоха, търси в отношенията между властта и гражданите. В тази област той специално се спира на законността, на правното положение на народа в бъдещата държава. Както вече беше отбелязано, според него всички народи в бъдеща България «щат живеят под едни чисти и свети закони... за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българина». «Всички — натъртва Левски — щат спадат под един общ закон, който по висшегласие от всичките народности ще се избере».

Мисълта на Левски е съвсем ясна: законите ще се изработват, ще се определят от мнозинството по висшегласие, следователно ще бъдат дело на народа, ще отговарят на народните нужди и интереси. Веднъж приети от мнозинството, осветили и санкционирали народните интереси, те стават задължителни и всеки, който живее в България, ще трябва да се съобразява с тях — и българи, и чужденци, и богати, и бедни, и властимеющите и народните низини.

Това е една характерна буржоазнодемократична постановка за законността в републиканската държава. Тази идея за равенството пред законите, за «светите и чисти» закони беше издигната като знаме на новата буржоазия в борбата й срещу абсолютизма и беззаконието на стария феодален ред. Очевидно оттук тя е проникнала в концепциите на Левски, където, облагородена от неговия демократизъм, е доведена до съвършенство. Левски за разлика от редица свои предходници в буржоазнодемократическата политическа мисъл не допуща никакво законно ограничаване на личността, на народа и на нациите, той отхвърля конституционната монархия, т. е. идеята за разделянето на властта между старата аристокрация и освободения народ.

Като гаранция срещу беззаконието, срещу евентуално погазване на народните права, Левски, както беше вече посочено, още в «Наредата» предвиждаше, разделението на властите. Макар че според него властта, която принадлежи само на народа, може цялата без остатък да бъде делегирана и то само по висшегласие на отделен революционен орган, на привременно (разбира се, по логически път) и на постоянно правителство, при нейното упражняване, в съответствие с изразената народна воля, тази власт се разделя между независими или зависими само от волята на народа органи. Така Левски разглежда отношенията между законодателната и «извършителната» или изпълнителната власт.

В това нашият бележит демократ вижда гаранции срещу тоталитарния режим, срещу тиранията и деспотизма, условия да не се компрометира или потъпче народната воля.

Като наблюдаваме развитието на българското общество след Левски и тенденциите в световната обществена уредба, отново идваме до мисълта, колко дълбоко Левски е усвоил, промислил и колко умно е прилагал постиженията на модерната мисъл, колко верен е той нa демокрацията, от която неговите наследници се опитвaxa да правят политически шарлатании, както сам той би се изразил.

5. Следващия принцип, който Левски смяташе като неделима част от основите на бъдещото общество, е правото на народа на вероизповедание, принципа на веротърпимост. Навсякъде Левски сочи, че хората и народите трябва да бъдат равни по отношение на вярата, че в България няма да се позволяват никакви верски, религиозни и други различия.

Този ясно формулиран принцип на В. Левски ни отвежда към два въпроса от неговия мироглед. Първият, за религиозността на В. Левски и вторият, за отношението между религия и политика в неговата идеология.

Още в началото беше споменато, че някои автори, дори и такива, които не са църковни служители, сочат религиозността на В. Левски като неделима част от неговото светоусещане. Техните аргументи са два: позовават се на живота на Апостола, на ранната му младост, когато той чак до 24–годишната си възраст служи като послушник при вуйчо си архимандрит Василий, учи се в свещеническото училище в Стара Загора, а след това се подстригва за дякон. За този период от живота на Левски ние досега нямахме нито един документ. Напоследък се откриха две тетрадки с негови записки по богословие, които са или от времето, когато той учи в старозагорския свещенически курс (1856–1858) или са препис от записките на някой български семинарист, учил в чужбина. Тези записки, озаглавени «Въведение в обличителното богословие», правени изключително грижливо, отново потвърждават една трайна черта от характера на Левски — постоянство и дълг пред бъдещето. Вижда се колко системно, с каква упоритост той се готви за бъдещата си свещеническа дейност, как внимателно изучава църковно право, догматика и история, така както всякога по-късно той беше подхождал към своите задължения.

Но в записките няма отбелязани мисли на младия Васил, затова ние и сега не можем да установим какво е вълнувало възмъжаващия юноша(12).

Безспорно обаче е едно, че в ранна младост Левски, възпитан в своето благородно еснафско семейство, не е можел да остане чужд на религиозното светоусещане. Условията, в които той израства — дом, град и време, не са могли да не му внушат религиозни представи и християнски чувства. Но безспорно е и друго, че не под въздействието на тези чувства бъдещият революционер става духовник. По-скоро към това са го тласкали несретата и най-вече обстоятелството, че през XIX в. духовничеството е било поле за народополезна дейност.

Един факт, твърде голям и силен, идва веднага да потвърди тези съображения. При първата възможност да се отскубне от манастирската тишина, Левски тръгва по опасния бунтарски път, заминава през 1862 г. в Белград, за да постъпи в Легията на Раковски. И това не се дължи, както обясняват много биографи на Апостола, на обстоятелството, че вуйчо му го е излъгал и не го е пратил на учение, а поради съзряването на бъдещия общественик, който в манастирската килия не ще да е бил потънал в религиозно смирение, а живо се е вълнувал от освободителните идеали.

Ако не беше така, излъган от вуйчо си, Левски би могъл да тръгне по други пътища — да стане учител, да отиде при Найден Геров, за да проси стипендия за някои от духовните семинарии на Русия, или просто да продължи занаята на баща си.

Тогава съвсем трудно е да се допусне, че младият Васил, дори когато е обличал монашеското расо, е бил упоен от религиозен мистицизъм. Напротив, ясно е, че под расото на монаха е туптяло едно пълно с неспокойство сърце на революционер, явление твърде често срещано през българския XIX в.

След като се връща от Белград, през 1863 г. Левски захвърля расото и тръгва завинаги по новоизбрания път на професионален политик и революционер. Но и оттук нататък, в своите писма, в своята дейност, той многократно се докосва до въпросите на религията и църквата. Доста често той споменава бога — «с нас е бог», «бог да ни пази», «с божия помощ» и т. н. са изрази, постоянно срещани в неговата кореспонденция. Често пъти дори той посочва, че човек трябва да живее, «както е дадено от бога да живее». Наред с това в своята революционна дейност той не елиминира църквата и църковните институти, не стига до Каравеловото разобличаване на попщината или до Ботевия атеизъм. Напротив, той предвижда революционните борци да се кълнат пред «честния кръст», а в БРЦК и в частните комитети да включват обезателно свещеници или духовни лица.

В това се изразява отношението на политика В. Левски към църквата. Левски добре е разбирал, че религиозното чувство, запазено у народа, може да се превърне в извор на патриотично действие. В името на революцията той дори е използувал «страха от бога», клетата и клетвоотстъпничеството. Но това в никакъв случай не означава, че Левски и през годините на своята обществена дейност продължава да бъде религиозен. Смешно е де помисли, че един човек, излязъл с целия плам на своята велика душа срещу силите, които бог (независимо дали е Христос или Мохамед), беше «благословил», срещу силите, които религията беше санкционирала или осветила от векове, може да бъде вярващ. Или най-малко не разбират Левски онези, която виждат в неговото отношение към църквата либералистични отстъпки, защото не може един човек, който не стои в Букурещ и не се занимава само с публицистика, а е тръгнал да прави с ума си и с двете си ръце революция, да елиминира, да настрои църквата и духовенството срещу освободителното дело или да не използува религиозното чувство за патриотично въздействие.

В продължение на тези разсъждения за отношението нa политика Левски към религията и църквата трябва да се разгледат неговите принципи за уредба на бъдещото общество на базата на веротърпимостта и верското равноправие.

Нима един смирен християнин би могъл да съгреши пред своя бог и да даде равни права на мюсюлмани, евреи, католици и протестанти. Такъв политик най-малко ще посочи в своята конституция, че православието е държавна религия. У Левски няма нищо подобно. Като изхожда от своите демократични разбирания за равенството на народите и от своето дълбоко убеждение за свободата на човешката съвест, големият политик, бившият дякон избира и в това отношение най-вярното решение. Принципите на Левски са едно ренесансово, просвещенско разбиране за религията и църквата, вдъхновени от идеалите на хуманизма, от просвещенската теза за реформиране на църковните институции с оглед нуждите и потребностите на новия свят.

Ето така най-общо се очертава политическият идеал на В. Левски за бъдещия свят. Преди всичко той мечтае за възстановяването на славната и силна някогашна българска държава, при зачитане на историческите, демографските и културните права на българската нация, живяла и творила своята история през вековете върху земите от трите класически провинции — Мизия, Тракия и Македония.

Бъдещата българска държава ще бъде демократична република, «свята и чиста република», «народно управление» съзидана в съответствие с постиженията на ренесансовата и просвещенската политическа мисъл. Тя ще се управлява от народа и неговите представители при зачитане на равноправието на народите, които ще я населяват. Републиката ще гарантира историческото бъдеще на българската нация, ще създаде условия за нейното свободно стопанско, социално и културно развитие, ще осигури гражданските и политическите права на народа, ще уважава при всички обстоятелства правата на човешката личност, ще въведе строго демократично законодателство, като всички без разлика на положението си в обществото ще бъдат равни пред законите, ще осигури свобода на човешката съвест и вероизповеданието.

Преди да се направи една обща преценка на идеите на В. Левски за бъдещия свят, трябва да се посочи, че той не се докосва до голямата проблема за собствеността. Макар и силно повлиян от тезите на «Декларацията за правата на човека и гражданина», Левски не включи в своята идеологическа и политическа система правото на «свещената и неприкосновената частна собственост».

Това, веднага трябва да се подчертае, у Левски, за разлика от Ботев не е свързано с влиянието на социалистическите идеи. Напротив, цялата политическа и идейна постройка на Апостола показва, че той се придържа към рамките на буржоазнодемократическата мисъл. Причината, поради която Левски елиминира въпроса за собствеността, се дължи до голяма степен на историческите обстоятелства, при които съзрява неговата идеология.

От една страна, през XIX в. българите не са лишени от собственост, от земя. Макар че според турското право земята принадлежи на държавата, фактически тя се намира в ръцете на дребните производители. Едрото земевладение, доколкото съществува под формата на чифлици, заема незначителен дял в българското стопанство. Българското общество в грамадната си част се състои от дебни и средни собственици — селяни и занаятчии. Пауперизацията и пролетаризацията са още в началната си фаза. Капиталистическите форми са също ограничено явлениe в българското стопанство. Всичко това определя обстоятелството, че в българската буржоазнодемократическа идеология социалните проблеми са плътно затулени в сянката на политическите и националните проблеми.

От друга страна, през Българското възраждане — националното освобождение и буржоазният преврат са две неделими части на единния възрожденски процес, с ясна доминанта на национално-политическия аспект. Решаването на националния въпрос, реализирането на политическото освобождение неминуемо щеше да доведе до ликвидиране на остатъците на азиатския феодализъм, щеше да отприщи новите социални сили, родени и изнемогващи в недрата на Турската империя за свободно буржоазно и капиталистическо развитие.

Така Левски, разработвайки главното, най-важното — национално-политическите аспекти на революцията и на бъдещата българска държава, по същество решава и нейните социални проблеми, в духа и концепциите на буржоазнодемократическата мисъл.

Грубо погледнато, политическият идеал на В. Левски е буржоазнодемократическата република. Неговите разбирания за държавно-политическата структура не надхвърлят в общи линии постиженията на буржоазната обществена мисъл за бъдещия свят. Но ако спрем до тука, би означавало да не видим онези «малки», но съществени корекции, които Левски прави към общопознатия, господствуващия през епохата модел на бъдещото общество.

Преди всичко трябва да се изтъкне силният, подчертаният акцент, който Левски поставя върху демокрацията. Това намира израз в неговата постановка за народното управление, за гарантиране със всички средства и начини на контрола на народа, на обществото върху държавата, върху нейните органи, върху изпълнителната и законодателната власт, върху миналото, настоящето и бъдещето. Левски в никакъв случай не мечтае за едно общество, за една държава, където едни по силата на богатството или на властта — ще господстуват над народа, над останалата част от обществото. Той не воюва за една обикновена буржоазна република или за държава на демагогски прокламираната демокрация. От първичния инстинкт на нашия народ за гражданско и политическо равенство Левски се опитва да изкове едно ново общество, което е чуждо и на съвременния му буржоазен свят, но което се различава и от утопичносоциалистическите мечтания.

Но това само по себе си е утопия — веднага ще кажат привържениците на общата теория. — Такова общество нито буржоазно, нито социалистическо, такава утопична Икария не съществува. Може би общата теория е права, но Левски не се съобразява с нея. Той е мечтател, но не и фантазьор. Левски не е празен фантазьор, защото историческото развитие след него показва огромно разнообразие на обществени структури, дори на базата на буржоазното развитие. Може би точно за това някои го обвиняват, че нямал теоретическа подготовка, без да разбират, че този гениален човек притежава колосална, почти свръхчовешка историческа интуиция.

Ако се откъснем от тези общи разсъждения, трябва да повторим още веднъж, че Левски налучква, гениално открива поне общия път за бъдещото развитие, средствата за корекция на съществуващите отношения. Най-важното, най-голямото, най-силното в неговата теория за бъдещия свят, това е абсолютната му преданост към демокрацията, към гарантиран, неконтролиран от никого освен от народа демократически ред на обществото. Историческото развитие след сто години достатъчно ясно доказва величието на идеите на В. Левски — този най-завършен демократ и хуманист в българската история. Нима историята не потвърди, че там, където степента на демократическите свободи е най-голяма, се създаваха общества и държави, които най-пълно задоволяваха и задоволяват биологическите, социалните и психическите потребности на човешката личност.

Очертал контурите на бъдещето свободно, демократично общество, на «святата и чиста република», Левски е предвидил, че в социалния организъм на съвременното му бедно и духовно отпаднало от продължителните робски терзания общество, са стаени сили, които още на другия ден на свободата могат да посегнат върху свещения ред, за който ще мрат най-добрите синове на България. Именно за това в «Наредбата» той предвижда смърт за всеки, който отхвърли предначертаната държавна система — «демократическа република» и състави партии за деспотско-тиранско управление или конституционна система, в смисъл конституционна монархия.

Демократическите си идеали за бъдещия свят, за едно ново държавно-политическо устройство, Левски иска да разпространи и сред другите народи. Както вече беше посочено, той желае по същия начин да бъдат уредени съседните балкански държави, за да могат да се създадат условия за триумфа на една балканска демократическа република, която би изцерила недъзите на сурогатното и забавено балканско буржоазно развитие, би издигнала върху своите знамена братството, съгласието и съвършеното равенство между народите, би създала общество на всеобща и гapантирана демокрация.

В това отношение се изявява вече общочовешкият, космополитически дух на Апостола, проявяват се качествата му на гражданин на света, всичките до едно осветени и облагородени от неговия демократизъм, на който той отдаваше вярата си като на някой вълшебник, способен не само да консумира «храма на правата свобода», в България, но да промени и международните обществени отношения, като на мястото на дивия национализъм, на балканските необуздани разпри се създаде област на спокойно културно развитие на народите от Европейския югоизток.

И веднага отново изниква въпросът, не се ли превъзнасят прозренията на В. Левски като идеолог на бъдещия справедлив свят, когато този свят, за който той се бореше и мечтаеше, не беше постигнат, а историята продължи по своите сурови и жестоки закони да моделира други общества. Такова питане е резонно, но то може да изникне в главата само на хора, които са привърженици на тезиса, че всичко останало, всичко, което съществува или тепърва има да стане, е разумно. А всички, които са «гонели» облаците, са несериозни, в балканските представи дори вятърничави.

Нищо подобно, трябва да се отговори на една такава задявка с Левски и с всички други като него, които са търсели и търсят да открият нови светове. Без тях човешката история би била една пустиня от равен и неподвижен пясък. Без тях не би съществувал социалният оптимизъм, никога не биха могли да се открият оптималните варианти на общественото развитие. А това, че историята не е пожелала да реализира или да изпробва тези варианти, а се е лутала в детинските си заблуди, толкова по-зле за историята.

Но социалните прозрения на В. Левски биха останали неясни и неразбрани без неговите последователни хуманистични схващания за човека и обществото, за социалното предназначение на човешката личност. На човека и личността Левски отделя изключително голямо внимание във всички свои работи.

В духа на хуманистичните и просвещенски разбирания на епохата Левски защищава преди всичко естествените права на човешката личност. И не е случайно, че навсякъде, където докосва проблемите на бъдещето, той свързва обществото и личността, за да посочи, че на човека трябва да се даде да живее така, «както е дадено от бога да живее», че всеки човек «иска свободно да живее и да се наслаждава на природата божия, иска да бъде човек», че всеки човек трябва да «си служи по вярата и законно да се съди», че да живеят човешки, хората трябва да са «свободни с пълна свобода».

Тези няколко извадки от писмата и документите на В. Левски, които могат да бъдат умножени с още много други от този род, очертават посоката на хуманистичните идеали на Апостола.

Подобно на своите ренесансови предходници Левски смята, че да се осъществят естествените, божествените права на личността, е необходима преди всичко свобода, «пълна свобода», условия, които ще гарантират свободната човешка изява. Свободата на личността, неограничавана от никаква власт освен от законите на живота, това е идеалът на Левски за условията, в които трябва да се реализира човешката личност. И трябва веднага да се подчертае, че ако Левски е наречен «Апостол на свободата», това не е само защото се е борил за политическо освобождение на България, за да могат нови управници, вече с калпаци или фракове да управляват българите, а защото се е борил за свободно общество на свободни хора, защото е страдал и увиснал на бесилото за естествените права на човека.

Какви са тези права, които дават възможност на човекa да се реализира като личност? Преди всичко равенството на хората, на личността. Това е неизменен рефрен, който Левски повтаря непрекъснато. Всички хора са равни по рождение. Не може да има никаква разлика, която да произтича от род, кръв, раса, нация, привилегия или имунитети. Обществото трябва да осигури това равенство и пред бога, и пред законите. И само от тук нататък хората ще се разграничават по естествените си белези, по способностите, по приносите, които ще направят в човешкото развитие. Но и в това отношение Левски не е утопист, нито шарлатанин. У него равноправието на личността се свързва със социалните условия за нейната реализация, а самата реализация зависи от човешкото начало, заложено у всеки индивид.

Така Левски разшифрова своето разбиране за свободата на човешката личност. Според него трябва да се гарантира преди всичко икономическа, обществена и лична свобода, т. е. неограничавани и незаплашвани от никого права на личността, условия за свободна стопанска инициатива, на обществена организация, свобода на съвестта, на дома, на словото, на печата, на вярата, пълна социална и духовна свобода за изява и реализиране на личността. И не е случайно, че проектите на Левски за бъдещия свят определят условията, които предлагат и осигуряват тъкмо такива възможности за реализиране на човешката личност. Идеалите на Левски за равноправието на гражданите в политическо отношение, за равноправието на нациите, за веротърпимост и т. н., всичките до един са свързани с правата на човешката личност. Той посочва, че само при създаването на разумното демократическо общество човек ще може да живее човешки, както бог е дал да живее човекът, т. е. в съответствие със заложените в неговата природа биологически, социални и духовни начала; че ще може да се наслаждава на божията природа, т. е. да осъществява своята духовна реализация.

Без концепцията на Левски за човека, без неговата последователна хуманистична теория никога не може да се оформи у нас представата за тази голяма личност. И в случая трябва да се подчертае, че Левски е велик не само защото беше последователен революционер, не само защото е безспорно един от най-талантливите организатори на българската и европейската освободителна революция, не само защото е безумно смел и решителен, а защото създаде идеалът на един справедлив бъдещ свят, отговарящ на насъщните потребности на човешката личност.

Без това Левски не би бил Левски, тъй като в историята се срещат много дръзки, смели и решителни хора, които посягат върху «свещения» съществуващ ред, но за да докопат властта, да изпълзят във върховете на обществото, за да осигурят себе си, своята партия, своите адепти с власт и блага, без да дадат нещо ново на човека, освен илюзията на сладките обещания, винаги адресирани към бъдещите поколения. За такива хора Левски единствено допущаше, че може да се отклони от своите хуманистични схващания и да ги накаже със смърт, т. е. да освободи обществото от узурпаторите, които биха посегнали на живота, честта и правата на милионите.

Личността на Васил Левски

В нашите представи В. Левски е едно многолико измерение. Неговата личност, т. е. целият В. Левски се очертава в идеите, дейността и историческите постижения на българската нация, свързани с неговото име. Без теорията на Левски за революцията, без неговата революционно-апостолска дейност, без идеалите му за бъдещия свят и хуманистичната му саможертва в името на човека. В. Левски нямаше да съществува в нашата история, дори да притежаваше милион пъти по-големи, по-благородни лични качества. Именно за това трябва да се подчертае още веднъж, че който иска да потърси, да открие, да представи В. Левски, трябва да намери, да открие, да представи революционера, Апостола и мислителя.

Но веднага от само себе си изпъква въпросът, каква личност е трябвало да бъде този човек, за да може да остави такава дълбока, трайна диря в българската история, такава благородна щриха в нашето национално съзнание, такъв плътен и вечен спомен за себе си.

Източниците, които очертават, изявяват В. Левски като личност, са най-малко три: това, което той е оставил за себе си (писма, дописки, прокламация и извършени дела), това, което другите са казали за него приживе или след смъртта му, и това, което националното съзнание, българската съвест е съхранила за тази личност. Към тези три източника трябва да се прибавят и преценките на чужденците, на хората, които отстрани са наблюдавали или наблюдават и изучават нашата история.

Може спокойно да се каже, че и трите източника и трите коректива за личността на В. Левски са първокласни.

Неговите собствени документи, създадени в хода на една гигантска мисловна и практическа дейност, разкриват стъпка по стъпка, точно в условията на житейските ситуации, на социалните конфликти личността и качествата на Апостола. Това не са мемоари или късни съчинителства, които се пишат, както често става, или от други лица, или пък от самия деец, за да разкрасят една мизерна дейност, или за «пробутване» в историята.

Вторият род източници и документи също заслужават пълно доверие. Това са мнения на съратниците на В. Левски, изказани по време на освободителните борби, когато той не е имал никаква реална власт, пред която те да се страхуват, а само голямата власт над душите и сърцата. По-голямата част от тези преценки, са давани след Освобождението, когато Левски е мъртъв, много от неговите идеали са забравени, а споменът за него не помръква. Може би някой ще каже, че в случая се е постъпвало като с мъртвите — или нищо, или хубаво, но това е несериозно, тъй като за никой друг мъртъв от големите дейци на революцията не са казани толкова силни и човешки думи, както за В. Левски.

Много силни са присъдите на българското национално съзнание. С всеки ден, година и десетилетие, ето вече цял век у българите името и личността на В. Левски се извисяват като нещо голямо, трайно и вечно. Един век може да се счита достатъчен, макар че често пъти и това е кратък исторически период, да се произнесе окончателната историческа присъда над една личност. Още повече, че през нашето столетие този период се скъсява, тъй като в социално отношение човекът съзрява значително по-бързо от миналите времена. Но и тук могат да се появят контрааргументи. Нима не сме свидетели, когато днес една личност блести в съзнанието на хората с ореола на месия и бог, а утре научаваме, че този тип бил убиец и диктатор, и всичко рухва. Това е така, но тук става дума не за историческа присъда, а конюнктурни венцеславия, адресирани за наивните или за децата. Народите не могат да се мамят дълго. Бурното развитие на съвременния свят бързо разплита венеца, извезан от пропагандата, или ореола, създаден от диктаторската власт. Тези съмнения не могат да бъдат адресирани към В. Левски и към всички като него, които идват от дълбините на миналото, след като са оставили там ярки паметници по пътя на човешкия прогрес. Има герои на деня и герои на историята. Левски принадлежи безспорно към вторите.

Но нека се обърнем към източниците, които очертават личността на В. Левски. Външният образ на Апостола е останал в 9 портрета, някои от които се смятат за преправени. Към визуалната информация, която ни предлагат тези портрети, има твърде много описания, които допълват представата за Левски. Нека посочим няколко от тях:

Ив. Вазов: «Левски имаше ръст среден, тънък и строен, очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанна мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост. Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за борби, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията, имаше весел нрав... Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва, словото му просто и безизкуствено вълнуваше, смущаваше, убеждаваше...»

Стоян Заимов: Левски е човек с мускули на атлет и очи на магьосник».

Мерсия Магдермот: «Образът на свободата едва ли би имал по-сполучливо олицетворение от тоя весел, пълен с живот млад бунтовник... Той притежава всичко най-присъщо за един герой от вълшебните приказки; младост, външна красота, чар, смелост, целеустременост и една привидна способност да минава невредим през самата паст на смъртта. Той съчетавал простотата на дете и властта на един месия, в едно свръхестествено единство, което внушавало доверие и принуждавало към покорност... Най-силно впечатление правели очите му. Техният смущаващ блясък може да милва, да запленява или да изгаря. Малцина можели да издържат, целия огън на неговия поглед...»

Цитираните няколко реда като че ли обобщават спомените, останали от съвременниците, отнасящи се до външния образ на Левски. Тези спомени очертават един почти обожествен образ на Апостола. В очите на своите другари по съдба Апостолът грее с романтическа омая. Неговите съвременници гледат към него с очите на деца. За тях неговият образ е красив и неповторим, неговото лице — весело и сурово, неговите очи като очи на «магьосник», неговото сърце пълно с безстрашие и песни, неговите мускули, пълни със сила. Този наивно-романтически на пръв поглед захлас пред образа на Левски по същество е една историческа присъда за величието на неговия дух и дело. На Христа хората поставиха ореол, защото им обещава царството небесно, своите герои те обкичват с най-добрите външни качества, защото няма грозни и неприятни на вид, недъгави герои. Въобще романтизмът не е само етап в историята на изкуството. Романтизмът е една вечност в човешката душа, той ще съществува дотогава, докато има хора, които мечтаят за нещо по-добро и по-хубаво от съществуващото и материализират своите мечти в отделни образи — идеали.

Всъщност Левски е един обикновен българин, мъж и човек. Як като балканджия, хубав като синеок славянин, одухотворен от големи и силни идеали. Сега вече той не се нуждае от разкрасяване. През XX в. трябва всеки да бъде оставен според възрастта, пола, духа и настроението си да го възприема, както го вижда, тъй като колкото и чертите на лицето да отразяват, да отпечатват вътрешното настроение, човек се измерва по големите и трайни душевни ценности, които носи и които полезно разсява по земята. Истината за Левски като личност и човек трябва да се търси във величието на неговия дух и неговите исторически реализации, а не в опоетизирания захлас пред неговата външност.

И така тук няма да се занимаваме повече с външния образ на Апостола. Това не е наша работа. Нека се опитаме да надникнем в неговата душевност.

Във всичките си големи измерения Левски е една ренесансова личност, един голям, смел, неограничен от времето романтик. И тук на пръв план изплува неговата безкрайна жизневлюбеност и жизнерадост. И в това отношение няма по-ценно свидетелство за духа и характера на Апостола от писмото на Христо Ботев до Ив. Драсов. «Живея в самия край в Букурещ в една вятърничава мелница заедно с моя съотечественик Васил Дяконът — съобщава Ботев.

Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критично положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три дена, а той пее и се весел. Вечер, дордето ще легнем, той пее, сутринта, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще та развесели и ще та накара да забравиш сичките си тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности.»

И всички други, които са имали възможност да бъдат близки с Левски, неизменно сочат този дух на жизнерадост, който не го е напущал в най-трудни времена, тази любов към песента, която той излива по тлъки и седенки, когато за миг подвива крак от работа, желанието му лудо да се впусне в хорото, песните по празници и по църкви, народната песен и херувикото, които са съпътствували неизменно неговия труден път.

Но, разбира се, тази черта у Левски, която издава една нежна, лирична, жизнена и ненаситна душа, не е черта на веселяк, каквито ги има много по земята. У Левски този весел нрав изразява оптимизма на епохата и неговата дълбоко осъзната, премислена обреченост на едно голямо историческо дело. Затова можем напълно да се доверим на предписаните му думи, че когато го запитали не се ли страхува, а все е весел, той отговорил: «Какво да ме е страх, аз по-напред съм си изпратил душата при бога и тогава съм тръгнал по този път».

Така у Левски жизнерадостта и себеотрицанието се сливат в едно, за да балансират неговия дух, неговия «нечут характер». Няма в нашата история личност, която така силно да е манифестирала, себеотрицание и жертвоготовност в името на човека и големите идеали, както В. Левски. Въпросът за себеотрицание и жертвоготовност е голяма, сложна психологическа и социална проблема, нерешена от науката. Защо има хора, на които, както на всички останали им е отредено да изживеят само един миг от вечността, пък могат да отрекат себе си, защо едни живеят за своя търбух и удоволствие и в името на тези «идеали» са готови да потискат, да мачкат, да изнудват себеподобните си, а други драговолно, без принуда се жертват за живота и човека. Не е ли заложено едно и също начало у човека, не са ли клетките, нервите, търбусите у хората едни и същи?

Левски и равните на него показват, че хората не са еднакви в това отношение. Своята жертвоготовност и себеотрицание Левски засвидетелствува чрез живота и смъртта. Това даже не е необходимо да се доказва. Но нека конкретно видим как той е схващал своето предназначение. Тогава, най-напред трябва да се обърнем към онова знаменито писмо, което Левски изпраща до Филип Тотя и където, анализирайки частни въпроси на движението, стига до големи философски обобщения за човека, за да ни остави своя ярък и голям душевен портрет. Тук са изречени простичките думи: «Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение — продължава Левски — е така най-право и човешко». И той продължава по-нататък: «Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко, нито катадневното ми преследване от полицията от град на град, по селата и кърищата, пък и от самите изродици български. Нито пък казвам, че от краят на работите ни досега съм бил способен при таквиз страшни и мъчни времена. А сега, защо да не съм аз на еди кое си място, ами еди кой си на готово. Напротив, ако му сече главата повече, трябва сами да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго, нека по-долна [работа]. Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму.

...Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо.

Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно, такова нали ми е предначертанието ни днес за него — не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва на всеки работник български да даваме таквоз предначертание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа».

А в едно по-късно писмо от лятото на 1872 г., когато някои луди глави като Д. Общи, Анастас поп Хинов и други започват да интригуват срещу Апостола, той изрича знаменитите си думи: «Аз съм посветил себе си на Отечеството още от 61–во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля»(2).

В. Левски не би бил той, ако не беше изрекъл, ако не беше оставил тези думи, които по неповторим начин разкриват гордата му самообреченост, себеотрицание, жертвоготовност в името на народа и бъдещето. И те са казани така силно и логично, така искрено и дълбоко, че даже в нашия прагматичен век никой не може да ги отмине с пренебрежение. Само циниците може би ще се усмихнат, когато четат, че този, който е тръгнал да мре за България, му е все едно дали ще стане големец или ще го назначат да пасе патките.

«Какво искам повече, като гледам, че Отечеството ми е свободно!» Действително няма нищо по-силно и по-респектиращо в нашата политическа мисъл от тези думи, тъй като те са изречени от човек, който е доказал с целия си живот, че това не е демагогска фраза. В този, пък и в много други случаи, когато се докосваме до В. Левски, ни става трудно да обясним това голямо явление, ние просто го усещаме.

И тук, естествено, следват серия въпроси:

Каква е тази самообреченост, защо я ценим толкова високо? Няма ли много хора също обречени, които изобщо не ни интересуват? Не е ли монахът-пустинник обречен, за да блести славата на неговия бог, не е ли еснафът обречен, за да «добрува» неговото семейство, няма ли жени, обречени на един мъж и мъже на своята квартална кръчма, а малко ли са политиците, които се обричат на своята партия, за да докопат власт и богатства? Такава ли е обречеността на В. Левски, такива ли са мотивите на неговото себеотрицание?

Ако си послужим с един негов израз, казан по отношение на друго нещо, бихме могли да определим, че саможертвеността на В. Левски е «свята и чиста», тя няма нищо общо с монашеското смирение, с политическото увълчване, с робуването на дребни страсти. Това е силно човешко чувство, което се ражда у големи души и то само през велики епохи. Една мизерна епоха не може да роди такива големи и силни човешки чувства, а една тясна човешка душа не може да побере толкова благородно и гордо самоотричане.

И ако трябва да тръгнем по верен път, за да разгадаем душевността на В. Левски, трябва да започнем от великото себеотрицание на Апостола — плод на нашата голяма възрожденска епоха, въобще на ренесансовата душевна нагласа и на безсмъртието на духа, който е обладавал този човек.

Оттук нататък кълбото вече може да се размотае по лесно.

Левски, най-гордият мъж в нашата история, е останал в съзнанието на потомството със своята пословична, почти, християнска скромност и безпретенциозност, която граничи с един благороден аскетизъм. Много пъти в своя живот той е засвидетелствувал една осмислена, естествена скромност. Това ярко прозира и в току-що цитираното писмо. Левски е готов да покани други на мястото си, «ако му сече главата повече», а той да се заеме с някоя по-долна работа. Ако в организацията съществува справедливост към всички и на всеки се даде работа по заслуга, тогава, пише Левски, «никой не ще смей да възгордее себе си, за да се раждат вражди помежду ни, от каквито е пропаднало Отечеството ни». И пак се връщаме към онзи безсмъртен рефрен: «Какво искам повече, като гледам Отечеството си, че ми е свободно.» И всичко това Левски пише през пролетта на 1871 г., когато той има вече голямото самочувствие на водач на единствената по рода си народна организация, когато всичко е в неговите ръце.

Своята човешка скромност Лeвcки показва и по време на общото събрание през април–май 1872 г. Без да прави компромис с принципите си, с идеите си, които са единственият смисъл на неговия живот, Левски отстъпва по практическите въпроси пред емиграцията и нито веднъж, въпреки всичките права, които има, той не пожелава да бъде «еди какъв си», а скромно и саможертвено отново поема пътя, осеян от засади, заптиета и предатели.

И няколко месеца по-късно, през август на същата 1872 г., когато някои дейци започват да претендират за неговия пост, Левски пише до БРЦК в Букурещ, че е готов да отстъпи от поста Апостол на България и да се заеме с най-важната, най-належащата работа, да събира пари за оръжие и би превърнал и нощта в ден, само да е полезен на делото.

От това чувство за скромност и полезност произтича отношението на Левски към човешките общувания, неговата искреност, директно и без заобикалки посочване на грешките на всеки, независимо кой е той, една сърдечна непосредственост. «И на често трябва да се съветваме ние дейците, щом спазим едни другиму погрешките си — пише Левски до Филип Тотя, защото секи бърка, па нимой да са съвземе. На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката. Инак той не е наш приятел». Още по-ярко благородство блика от писмото на Левски до Иван Кършовски. «Не ни трябва таквоз бутане и заобикалки — пише той. — Но кажи това и това ти е грешка, та да се поправя, ако съм чист човек, както и аз за вашите най-малки криволици, или по-добре да кажа неразбории, не ги замълчавам. За отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поздравиме и се да си вървим ведно, ако ще бъдем хора.»

Разбира се, скромността на Апостола, неговите естествени, човешки отношения с хората нямат нищо общо с ограничеността на посредствения тип, нито със скромността на онези, които сами пишат биографиите си в суперлативи. Това е скромност на велик човек и голяма душа, а не смирение на посредствения жалък тип, лишен от знания и идеи, живуркащ, скромно в своята духовна нищета.

От голямото себеотрицание на В. Левски произтича една от най-характерните черти на неговия характер — безстрашие и смелост, граничещи с легендите. Тук не е необходимо да се разказва всичко, което е известно, което е засвидетелствувано в мемоарите и в историческия спомен на нашия народ, описано от писатели и поети. Всеки българин от своята младост знае за този демон, който обикаля България през гъста мрежа от засади, постове, преследван от заптиета и войници, издаван от български предатели, пътуващ като търговец, като въглищар, заедно с потерите или след тях. Всеки знае как в смъртоносни ситуации окото на Левски не трепва, как се измъква от най-трудни положения, като ободрява страхливите. Кой не знае за този горд Джингиби, когото народът е превърнал в символ на своето желание да пропъди из себе си робския страх, насаждан през вековете, да го направи идол на устремлението си към свободата. Затова тук не ще се преразказват легендите за Левски, защото няма нищо по-досадно от натрапчивото повторение, от човъркане на исторически трайните елементи на едно национално съзнание.

При това трябва да се каже веднага, че тези многобройни примери на безстрашие — този низ от епизоди са частични проявления на голямата историческа смелост на Апостола. И това е по-важното. Смелостта и безстрашието на В. Левски се изразява преди всичко в неговата решителност да отхвърли стария свят, да се опълчи срещу съществуващия ред, който се крепи на военната сила, тиранията и една консервативна традиция, поддържана от упорит фанатизъм. Неговото безстрашие и смелост се състои в това, че в хаоса на тази дива империя той можа да очертае контурите на бъдещия свят. Това действително е една историческа смелост. Тя няма нищо общо със смелостта на пирата, с успокоението на фанатика, с безумието на социалния авантюризъм. Това е смелостта на големия дух и на големия ум.

Затова именно безстрашието и смелостта на В. Левски са свързани в една добре премислена, буквално премерена, точно дозирана разумност, каквато е била нужна, за да може организацията, създадена от него, да функционира нормално и да осъществи своята историческа мисия. Левски е оставил няколко реда, които напълно разкриват току-що казаното. В цитираното вече писмо до Филип Тотя той пише: «Сякаш се случва. На всичко трябва да бъдем осторожни. Умно! Има много по-умни, но страшливи. С такива се постъпва другояче. Такива трябва да бъдат около нас, да се съветоваме с тях, пък ний пак да извършваме. Тогава заслугата ни е равна, защото и тий без нас не можат, па и ние без тях.» Така Левски разбира органическото единство на смелостта и интелектуализма. Революцията и всяко голямо дело могат да бъдат реализирани само ако умните и смелите действуват ръка за ръка, едните със силата на своя ум, другите с дръзновението на своето сърце. И двете страни, сочи Левски, ще имат равна заслуга в голямата борба за освобождение.

Тези мисли веднага натрапват едно сравнение между две личности, живели и работили по едно време, в една и съща организация, в името на една и съща цел, сравнението между двама смели мъже — В. Левски и Д. Общи.

Д. Общи, първият помощник на Апостола, е голям силен българин, истински смелчага. За него въоръженото действие е професия и смисъл на живота му. Той воюва под знамената на Гарибалди, в гръцкото въстание на остров Крит, участвува подобно на Левски във Втората легия. Както казва народът: «Където пушка гръмне и той е пръв».

Определен за помощник на Апостола, Общи също не знае прегради. С безумна смелост той се впуща да създава комитети, тайна полиция, да организира засади, да застрелва предатели, да пали душите, да тласка към действие.

Но смелостта на Общи няма нищо общо с тази на Левски. Общи е неграмотен човек, човек без идеали. Heговата смелост е мотивирана от желанието да командува, да бъде начело, да подчинява другите. Тази смелост не е осмислена, тя не е озарена от големи идеали. Това е смелостта на пищовджията, на авантюриста. Именно тази необузданост закара Общи на 22 септември 1872 г. в Арабаконак, за да обере турската поща и нанесе смъртен удар на революционното движение.

Левски е антипод на Общи. Той е смел човек, който подчинява безстрашието си, поривите на своя дух на голямата цел. Устремът към целта пробужда неговата смелост, а не смелостта както у Общи да го води към целта. Левски е идеен дух, Общи е неграмотен пройдоха; Левски е пресметлив и разумен, Общи е авантюрист и пищовджия; Левски не вади оръжие там, където трябва да се убеждава, Общи не скрива оръжието дори там, когато не му е нужно. Като че ли случайността е събрала двамата заедно, за да покаже величието на осъзнатата смелост, която ражда мъжеството, сродено с историята, и безумието на социалния авантюризъм.

Но смелостта на В. Левски би могла да бъде противопоставена и на друг един тип, на друга една «смелост» в нашата национална история.

Левски прояви качествата си на историческа личност, защото имаше смелостта да подкани и поведе своя народ срещу големите стихии, които го бяха оплели в робска съдба. Левски прояви гражданска доблест да отхвърли старите доктрини, да откаже помощта на всички, които посягаха с мръсни ръце към българското освободително дело. И както вече беше посочено, историята чрез горчивите си уроци даде право на смелостта на В. Левски, на смелостта на неговия ум, на безпогрешността на неговия анализ.

Срещу тази смелост на Апостола излиза «смелостта» на политика, който идва след него в нашата история. «Смелост», лишена от търпение и мисъл, «смелост», да се разпродават историческите ценности на една нация като в бакалница. Тъжно е, че в българската политическа мисъл и действие след Левски бяха отвъдени политици, които по нищо не бяха сродени с гордия и безстрашен дух на Апостола.

Исторически премерената смелост на В. Левски е едно голямо облагородено качество, защото точно в стила на ренесансовата епоха тя е облъхана от един чуден идеализъм. Този идеализъм, който съпътствува всяка стъпка на Левски от 1861 лято чак до бесилото в София, се изявява и в жизнерадостта, и в героизма. Дали идеализмът подхранва тези качества, или те правят идеализма е въпрос, на който не би могло да се отговори. И това не е най-същественото. В случая е важно, че този човешки идеализъм, подплатен от големи мисли и пориви, поражда цяла серия други качества у Левски, появяващи се навсякъде, където той действува или присъствува със своя дух.

Най-важното от тези качества е човеколюбието на В. Левски, любовта му към обикновените, хора, към простия селянин, който очаква от него ум и разум, към занаятчията, който обича бая Василя, към интелигента, който като се докосва до В. Левски, се сродява с духа на времето.

Мерсия Магдермот внимателно е забелязала някои подробности от тефтерчето на В. Левски, които го разкриват и от тази му страна. В това тефтерче се намират сведения за паричната помощ, която Левски е оказвал на хора, изпаднали в беда, въпреки че често сам е скитал гладен и без грош в джеба си. Тук има и нещо още по-забележително — рецепти за лекуване на зъбобол, жълтеница и други болести.

И авторката правилно резюмира: «Неговата мисия бе да поведе целия народ от преизподнята към светлината, но ако по пътя си той би могъл да смали общото човешко страдание чрез облекчаването дори на една душа от някаква болка, той би се спрял да го направи и то с онова състрадание и отзивчивост, които са може би най-отличителното му качество.»(4)

Към тези щрихи от душевния портрет на В. Левски като хуманист, като голяма и отзивчива душа би трябвало да се прибави един факт, който има огромна стойност. Този В. Левски, подир който вървят потери и предатели, който има път, осеян от ями, всяка от които е стаила смъртта, един-единствен път е посегнал върху човешки живот. Той убива с кама през лятото на 1872 г. слугата на един чорбаджия в Ловеч, за да предотврати залавянето си в момент, когато предстоят важни, революционни дела. И макар че в своите писма и прокламации той беше провъзгласил смъртта на предателите като неотменно право на революционната организация, той лично никога не е посягал на човешкия живот, нито на свои, нито на врагове.

Разбира се, тези факти, които очертават едно почти християнско отношение към болките и живота на човека, са отделни черти, които дозавършват портрета на един от най-големите хуманисти в българската история. Но Левски е велик хуманист и човеколюбец не заради тези дребни ежедневни негови прояви, а поради своето прозрение в бъдещето, където той проектира едно справедливо човешко общество, което не само ще изцери болките на хората, а ще им даде възможност да живеят по човешки. Иначе той би приличал на всеки обикновен таксидиот, който носи в монашеската торба билки и церове, за да печели доверието на миряните. Левски не раздаваше рецепти, за да печели доверие и да се докарва, той ходеше да зове на смърт в името на човека. Това е голямото и вечното у него като хуманист.

Досега се очертава само едната част от качествата на личността на В. Левски, само онези меки, човешки, пастелни, ренесансови пориви на надеждата, себеотрицанието и героизма. Това са така да се каже бликащи извори на големия хуманизъм. Но те биха останали качества на една симпатична личност без историческа стойност, на един замечтан мисионер, ако към тях не се прибавяха, за да се слеят в една сплав другите качества на Апостола, вдъхновени от неговия голям ум, от неговата гениална надареност, която намира израз в способността му да анализира, да гледа неустрашимо напред. И още повече, умението на Левски да реализира своята надареност, своята ясна и безкомпромисна мисъл. След како е превърнал и нощта в ден, за да премисли и вземе най-правилното решение, той вече не познава предели в своята решителност да действува, с една спартанска, по-точно е да се каже левскиевска дисциплинираност. Това качество именно дава възможност на Левски с 30 наполеона в джеба си да тръгне от село на село, от град на град, от къща в къща, да събира хора, да прави комитети, да разнася бунтовни книжа, да внушава, да заплашва и прощава, да не спи по цели денонощия, да се измъква и от най-трудни положения, влязъл в допир с хладния дъх на смъртта. И така цели пет години. И как не се е уморил този човек, как не е поискал и той да подгъне крак, да мине отвъд Дунава и разпусне душата си в някоя хладна механа, как този човек не е поискал да легне в топло легло до млада жена, да погали косиците на немирни деца? А все суров и дисциплиниран, все напорист и неотстъпен, все апостол.

Безукорната дисциплина на духа и на действието у Левски е едно уникално явление в нашата история, в Турската империя, в Ориента. Поради цяла серия исторически, икономически и други причини Ориентът е останал в съзнанието на хората като район на бавните действия, на спокойното и мудно развитие. Ориенталецът е човек без инициатива, без замах, без пориви, той извършва агаля-агаля своята работа, няма дисциплината на техническата нация, отлага днешните задължения за утре. Неговата житейска философия е изразена в думите «работата не е заек да избяга», «който бавно върви, бързо стига» и т. н.

На фона на тези вековни традиции, които бяха превърнали Ориента в изостаналото село на Европа, в условията на уморително-убийствените темпове на ориенталското развитие се явява фигурата на В. Левски — дисциплиниран като човек и дух, сурово последователен, неотстъпен, непознаващ покоя като състояние, вечно бодър, вечно забързан, вечно устремен. С тези свои качества Левски успява да наруши покоя на българското общество, да го облагороди с качествата на бъдещия свят.

Към тези бележити качества трябва да се добави способността на Левски да прави точен разчет на силите, да обхваща с погледа си всичко и в най-малката подробност, която има значение за успеха на движението, да намира онова, което е най-необходимо в момента, за да го постави в точно разположение с другите звена на своята желязна логика на човек-революционер. В това отношение Левски е един изключителен ръководител, вещ и оперативен деец.

Нека илюстрираме казаното с няколко примера: През 1870–1871 г. Левски успява да открие и осъществи най-главното за успеха на освободителната борба — организацията на революционното движение вътре в страната. През следващата 1872 г. той прави втората стъпка — обединението на цялото движение на базата на революционния демократизъм. След това вече посочва, че трябва да се мине към подготовката на въстание, като и в случая отново налучква главното — пари и военни ръководители. И всичките тези степени на органическото развитие на движението той осъществява с вещина, с един хладен меркантилен подход, с точна и премерена политика, без да откъсва сивата, ежедневна дейност от големите идеали на освободителната борба.

Именно благодарение на своя ум, на своята гениална надареност като организатор и народен вожд Левски успя да промени съзнанието на българското общество, да го изведе по новите пътища.

Какво представлява България преди появата на В. Левски? Макар и пробудени от възрожденския полъх или развълнувани от появата на четите, българите мирно оряха земите си, произвеждаха занаятчийски стоки, ходеха по търговия или на училище, отваряха очи и като че ли зашеметени от светлината, не знаеха къде се намира големият прав път към тяхното бъдеще. Те образно казано се лутаха още в междуселските коловози на своята история.

Само за четири години Левски им показа, че има нещо по-голямо от къртичния труд, от патриархалната сигурност. И организацията, която той създаде, постепенно насочи големи народни пластове към революционно изменение на вековните отношения. Цялото общество се пробуди, кръсти се с нова вяра, тръгна след Апостола на свободата. Биологическите токове на революцията промениха духа и манталитета на българското общество.

Това можеше да направи само един човек с изключителните качества на В. Левски — романтик и реалист, майстор в организацията, велик в мечтите.

Каталогът с качествата на В. Левски може да бъде допълнен с редица още други добродетели, украсяващи душевността на неговата личност, би могло да се посочи пестеливостта, пуританската ограниченост в името на делото, неговото въздържание и т. н., и т. н. Но живият портрет на Левски не би се получил, ако не се опитаме да го видим в онези паметни решителни моменти на неговия личен живот в моментите, когато човек показва себе си, когато не може да излъже нито хората, нито историята.

Нека изберем три такива момента и да проследим как блестящите качества на Апостола са оживявали в най-красивите епизоди на нашата национална история.

1870 г. След като почти цяла година се опитва да убеди БРЦК в Букурещ и емигрантските среди в необходимостта от нови насоки в националното движение, Левски решава да започне сам своето дело. Сам, без никой, неразбран от никого, непознат на народа, освен на няколко верни приятели, с които беше създал първите комитети. И една нощ тази негова решителност се превръща в действие. Той преминава Дунава и потегля сам със себе си, зареден с воля.

На пръв поглед това е ход, жест на един отчаян авантюрист. Сам срещу всички учени глави, сам сред народа. Всъщност Левски всичко е премислил и претеглил предварително. Той познава настроението на българското общество, изследвал е, изчислил е всички възможни варианти за действие.

И той започва да действува. За една година, за година и половина Левски успява бавно, но последователно и неотстъпно да реализира всичките си предначертания, за да заяви един ден: «БРЦК е в България, който иска да мре за отечеството, да дойде тук!»

Дори само този епизод от живота на Левски разкрива целия комплекс от неговите неповторими качества на човек, гражданин и революционер: смелост, решителност, твърдост, последователност, неотстъпчивост, устрем и победа. Какво сърце е трябвало да има този човек, за да направи този исторически решителен ход? — безспорно сърце на голям мъж. Но нека не забравяме, че в световната история само той и още двама-трима носят прозвището «Левски».

Лятото и есента на 1872 г. В организацията са се появили първите признаци на разложение и недисциплинираност. Д. Общи действува на своя глава и отказва да се подчинява на Апостола. Анастас поп Хинов интригува срещу Левски. Данаил Попов започва да се съмнява в ползата от неговата дейност. БРЦК в Букурещ изчаква развоя на събитията.

В тази трудна, изключително трудна обстановка, когато не само врагът, но и своите посягат върху организацията, Левски отново проявява своя дух на голяма личност и велик народен водач.

Като отминава с гордо мълчание упреците и клеветите по негов адрес, Левски свиква всички отговорни дейци на движението, за да дадат отчет за парите и работата си. Общи не се подчинява, тогава Левски настоява пред БРЦК да го отстрани от длъжността му. И отново, както във всички моменти, когато не е разбран, тръгва да обикаля страната, за да прекъсне интригите, да ограничи процеса на започналото разложение.

Неговият дух не е смутен от приказките и клюките, той търси спокойно и yвepeнo да открие най-важното което ще помогне на делото. И той го открива в необходимостта от строга централизация и дисциплина и затова по човешки Левски уведомява БРЦК, че е готов на драго сърце да върне пълномощното, но само като даде точна сметка за извършената работа и всеки получи своето: «Па тогава ще се оправям по новата команда, със сичките си сили и най-честно. За тия ми думи, че ги изричам с чисто сърце, кълна се в името Народно. Така ви казвам, че от едно място трябва да се свири, а сичките други да играят... комуто се харесва, нека се хваща на хорото, без тава така да е, няма нищо и по-пусто става» — пише той до букурещките си съратници.

Въпреки че осъжда Д. Общи, БРЦК не схваща целия смисъл на анализа, който Левски прави на създалата се ситуация и не взема бързи мерки да отстрани дезорганизаторите. В тази обстановка Д. Общи извършва арабаконашката авантюра и организацията е изправена пред провал.

Тогава отново над всички се извисява голямата личност на Апостола. Неговата първа спонтанна, човешка реакция е да спаси хората, приятелите, комитетите, организацията. В момента, когато всичко стремглаво се руши, всичко гласено с душа и ръце пропада, Левски мисли за хората, за човека.

Авантюристът би вдигнал байрак, пък какво и ще да става.

Този, който мисли за себе си, а не за делото, би наредил да се започне бой, защото ще се изложи пред света.

Страхливецът би се спотаил в най-сигурното скривалище и треперейки за главата си, би изчакал да отмине бурята.

Анархистът би заявил, че колкото е по-зле, толкова е по-добре.

Левски пише писма, пътува без оглед на опасностите от град на град, отива в Ловеч, където го чака смъртна примка, да прибере архивата само и само да спаси тези, които бяха заложили главите си за България, които са нейният неоценим капитал.

Наред с този непознаващ граници и неотстъпващ пред нищо хуманизъм Левски отново проявява своята историческа решителност. Той категорично отхвърля нареждането на Л. Каравелов да вдигне въстание, защото, както вече беше показано, той е изчислил, съпоставил всички елементи на обстановката и сърцето му не можеше да позволи авантюра, която би окървавила неговия народ, без реални изгледи за сигурна победа.

Хуманизъм и рационализъм в една историческа целесъобразна активност — ето го големия наш Апостол на свободата. Където и да го потърсиш, когато и да го откриеш, във всеки миг на неговия приказен живот ще намериш това вечно трептение на душата, което прави от човека велика личност.

По-нататъшните вече негови действия — от ноември 1872 г. до бесилото в София — не оставят капка съмнение в току-що казаното. Левски тръгва към своята Голгота и увисва на бесилото, за да спаси революцията, да спаси България от посичане. Такъв жест могат да направят само избраници. Ако всеки век беше регистрирал по-няколко такива безсмъртни човешки примера, би могло да се прости цялата мизерия на историята, породена от инфантилната незрялост на човешкото общество.

1873 г. Левски пред турския съд. На 5 януари 1873 г. Левски се изправя пред турските паши и няколко «българи», за да отговаря като «главатар на бунтовническия комитет». Той е величествено спокоен. За него всичко е ясно. Ясно е, че започва последната голяма битка с врага. За този момент той се беше подготвил отдавна. Отдавна беше решил, че няма да търси друго, освен достойно и полезно да умре за България. Точно преди две години той беше заявил: «Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му». И беше казал всичко, а на орханийци, с едно рядко усещане за принадлежност към историческата вечност беше обяснил, че който се жертва за свободата, «неговото име навек остава живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр.» За бореца «няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение».

Човекът, изрекъл тези думи, доказал с живота си тяхната правота, усетил се слят с вечността, се изправяше не пред съда на агите, а пред съда на историята.

И затова на въпроса «какво е занятието ти?», Левски спокойно и уверено отговаря: «Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях да им давам упование». Кой друг действително би могъл да остане в статистическите анкети на нашата история със занятие по-голямо и по-благородно от това на В. Левски. И по-нататък той пояснява: «Възложиха ми да обнадеждавам цяла България.»

Съдиите тайно потриват ръце. Този горд и смел човек, си мислят те, сега ще разкаже всичко, ще поиска да регистрира тайните си дела за потомството, а ние ще разнищим цялата организация, ще получим благословията султанова, нишани и служби в Цариград. И те започват да сипят своите въпроси.

«Много хора те познават и са се срещали с теб, защо не ги изкажеш?»

Левски тутакси попарва очакванията на съдиите: «Никого не познавам» — е неговият отговор. Турците знаят кой произнася тези думи, техните надежди помръкват, но сладкият рай край Босфора ги мами и те упорито се опитват да хитруват, да надхитрят този, който години беше надхитрявал цялата им полиция и цялата им държава.

Още същия ден разпитът отново е подновен. Валят въпроси, объркващи, противоречиви. Левски слуша и анализира. Той иска да установи откъде тръгва съдът, какво му е известно, кои са в ръцете на полицията, за да набележи конкретните ходове на своето предварително избрано и решено поведение.

И през първия ден съдът успява да научи само, че Левски е изпратен в България от видният букурещки търговец Димитър Ценович, че е разпространявал тайни документи на Букурещкия комитет, че никого не познава в България, а след арабаконашкия разбойнически обир решил да отиде в Цариград да потърси големи личности, «като вас — с усмивка заявява Левски на съдиите — и признавайки грешката си, да поискам прошка и да разправя отначало докрай с всички подробности положението.»

Съдиите са измамени и подиграни. Левски направо отсича: Видях ви ума, не се надявайте, ще ви кажа само това, което искам, излишно е да се пъните, няма полза!

Но съдиите продължават да упорствуват. На следващия ден — 6 януари, разпитът е подготвен, но при променена тактика. Съдът съобщава на Левски, че знае за неговите обиколки, за създаваните от него комитети, за събранията, които е провеждал, за събирането на пари и за покупката на оръжие, че познава част от неговата преписка, посочва му, че той стои над Централния ловчански комитет, че си служи с името Аслан Дервишоглу и т. н.

Левски разбира, че действително съдът знае много неща, че полицията е в следите на организацията, че заловените са издавали тайните на съзаклятието. И той категорично решава — трябва да се спаси всичко останало, всичко неразкрито. И започва да отрича. Не споменава нито едно име, нито един комитет.

Тогава съдът решава да го принуди да говори, като извади на очна ставка арестуваните дейци, които ще докажат кой е Левски и най-вече ще разколебаят неговото духовно равновесие, след като види как тези, с които вчера е отивал на революция, са изменили на делото.

Довеждат Дидьо Пеев, който съобщава пред съда, че е съпровождал Левски по революционни работи в Ловеч, Пловдив и някои села, услужил му е с тескере (паспорт).

И отново съдът почва да сипе въпросите си. Левски обаче не трепва. Не може един Дидьо Пеев да смути един В. Левски. Той споменава само имена, за които разбира, че са разкрити, и името на един туркофил от Търново — Карагьозов. Съдът е уморен. Приключва разпита и на 6–ти януари.

Третият ден — 7 януари. Този човек трябва най-после да бъде съкрушен, трябва да проговори. Само лице с лице срещу бившите си съратници той може да се промени — мислят си съдиите. И те изправят срещу Левски Хаджи Станьо и Петко Милев от Тетевен, Марко Йончев, братята хаджи Иванови, даскал Иван, даскал Васил, които започват да разказват угоднически, да обвиняват Апостола.

Левски обаче не може да бъде смутен от хора, които треперят за кожите си. Съдът започва да губи постановъчното си спокойствие. Председателят, вече раздразнен се провиква: «А бе Левски, разбира се, ти познаваш комитетските хора, но продължаваш да отричаш. Ти видя вече: искаш ли да доведем насреща ти сто и петдесет души, за да ти кажат».

Левски спокойно, дори и насмешливо отбива поредната атака: «Аз се срещах с много хора. Тъй като не зная кой е влизал в комитета и кой не, имена не мога да кажа. Ако ги видя лично, познавам ги, имена не мога да кажа.»

На 8 януари съдът решава да хвърли големия си коз. Очна ставка с Димитър Общи. Разпитват Левски в присъствието на Общи, за да го принудят да проговори. Левски, спокоен и самовглъбен, вече разбрал какво е известно и какво е останало в сянка, плете своите объркващи отговори. По сценария на съда Общи вмята: «Две негови приказки са прави, пет лъжа.»

Някои от мемоаристите, участници в този процес, пишат, че тогава Левски станал и заплюл предателя. Така биха постъпили може би самите мемоаристи, или един човек, който не знае своята цена, или не контролира нервите си. Левски следва логиката на своята защита. Той е спокоен, потвърждава това, което не засяга други лица, отрича всичко, което може да разплете тайните нишки на организацията, спокойно и умно, без никакви афекти. Нима може да се допусне, че и пред самата смърт Левски ще удари паднал, човек, ще омърси себе си, като заплюе един предател. За предателите той беше предвидил друго наказание.

И тук номерът на съда е провален. Следват нови свидетели. Идва Анастас Хинов от Плевен. Той също се е разбъбрил в предателско покорство, но Левски и сега остава недокоснат.

Съдът е смутен и разстроен. Неговата цел — да докаже, че Левски е главатар на бунтовниците, да разкрие организацията, е провалена. Високата порта не може да съобщи на света самопризнанията на Джингиби. Но Левски трябва да умре. Тогава трябва да се докаже поне, че е убил слугата от Ловеч. За целта пред съда за очна ставка е доведен Вутьо Ветьов от Видраре, който е бил заедно с Левски при убийството. Левски отхвърля показанията и на този свидетел.

В последния ден на разпита, 9 януари, съдът, уморен от неравния двубой, отказал се вече от първоначалните си замисли, не успял да сломи духа на Апостола нито с хитрини, нито с очни ставки, иска като че ли да води с него разговор за идейните подбуди на движението. Съдът се интересува от съдържанието на революционните документи.

Левски отказва да разговаря по същество и по тези въпроси. Но той се възползува от «теоретическите интереси» на съдиите, за да отклони вниманието на турската власт от богатите и влиятелни българи. Левски отлично е познавал едно от главните средства на азиатската варварска система да държи в подчинение раята, като периодически удря тези, които се издигнат по социалната пирамида или в образованието и по този начин лишава народа от влиятелни водачи. Историята на Османската империя е пълна с кланета на богати и влиятелни чорбаджии, търговци, учители и духовници, вършени с една педантична последователност. Левски се страхува, че турците ще се възползуват от разкриването на организацията, за да устроят едно поредно клане на по-първите българи, което безспорно ще забави българският прогрес с десетилетия, затова заявява на съда: «Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие». Това е една уловка, която Левски хвърля на властта, защото той по-добре от всички знае, че «начетените» са главните дейци на комитетското дело. Ако не беше така, ако Левски искаше да разкрие пред съда истинското състояние на нещата, не би заявил веднага, че и той е разбрал, че вървим по погрешен път», т. е. че е съгласен е «начетените».

От друга страна, Левски посочва пред властите, че селяните, «които са залагали тайните си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляди (бяха на друго мнение). Десетте кола сено, чрез услугата на мухтарите са били записвани от юшурджиите петнадесет, десет овце се записваха от беглекчиите — петнадесет. Тия селяни, в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглихме. «Отидете — надсмива се Левски над съда — да изловите целия народ и тогава империята ви ще миряса. Но друго от мен не искайте, нищо няма да получите».

Има издадени десетки книги за големите процеси в световната история. Хората винаги са се вълнували как се държат тези, които до вчера са вървели пред тях с гордо вдигнати глави, когато попаднат зад решетките, в ръцете на съдии и палачи. Не стават ли те тогава хрисими и жалки, не се ли сещат за своята душа, не умира ли у тях човекът, щом усетят хладния дъх на смъртта. Каква е психологията на личността, на великата личност пред смъртта, там, където свършва животът и започва нищото? Много книги разказват за предсмъртния подвиг на големите синове на човечеството, но за съжаление нито една за процеса Васил Левски.

През 1873 г. процесът В. Левски остава неизвестен. За него не тръби нито турската, нито световната преса. Няма бляскави интервюта и любопитни снимки, няма дебати или бурни манифестации. Светът не знаеше за голямата драма в софийския конак където един от големите му синове чрез своето мълчание произнасяше присъдата си над разкапаната империя на османлиите.

И това е лесно обяснимо. Левски е действувал в една страна, непозната на света, той е съден от една империя, която вече си отиваше от историята и истинското човечество не се интересуваше от нея.

Но това не означава, че процесът на В. Левски трябва да остане в сянката на другите шумни политически процеси. Има нещо много силно, много голямо в този диалог, което би развълнувало хората, което още веднъж би им показало до какви висоти може да стигне човешкият дух.

Както вече беше показано, Левски не използува процеса, за да разтръби своето име, да търси място в историята. Той вече имаше това място, а и отлично знаеше, че «историята няма да прикачи заслугите другиму». Неговото усещане за историческа вечност го накара да остане тих и спокоен, смирен пред смъртта в името на България.

Единствената мисъл, която вълнуваше Апостола през тези последни дни, беше да спаси хората, революцията и бъдещето на своя народ. И всичко това с цената на своя живот! И в случая Левски е напълно последователен. При това трябва да се посочи, че Левски остава верен на себе си в една абсолютно тъжна обстановка. Той е напълно изолиран от света. Не знае нищо какво става навън. Никой не идва, дори не прави опит да се свърже с него, да му каже две думи за утеха, да направи един жест на признателност. Тези, с които съдиите го събират очи с очи, бивши юначаги, се нахвърлят срещу него, разкриват тайната, за която се бяха клели пред револвера и камата, опитват се да прехвърлят цялата вина върху него, угоднически помагат на съда да докаже, че той е главатарят на бунтовническия комитет, злият демон на империята.

Левски не трепва и пред тази гнусотия, но въпреки това той запазва тяхното достойнство на хора, макар и изпаднали в тежките терзания на недостойното човешко поведение. Той както винаги, през целия си живот остава смел пред страха на другите, горд пред падението на низшите, човек пред тези, които топяха своите човешки качества, величествен пред жалката фигура на Общи и неговите сподвижници.

Но сигурно много мъка, много душевни сили е струвало всичко това на Апостола, за да може пред самите аги, пред турския съд да отрони думите: «Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия».

Този израз на сурово стаената мъка на Апостола в предсмъртния час е намерила простор в последната среща, която той има с българи — няколко дни преди бесилото. Според един анонимен документ, на 27 януари 1873 г. в 10.30 часа по турско време, трима души, имената на които са неизвестни, посещават Левски в софийския затвор. Пред тях той със сълзи на очи заявява: «Ах Българийо, Бъларийо! Защо си толкова заспала! Събуди се, събуди се от дълбок сън! Стига вече, пет века близо! Аз сиромахът, уловен от ловчанец-предател, в село Къкрина на хана на края, уловен от 20 души заптиета и няколко души български изроди. С мене си имах двама верни мои другари решителни и тий мене не оставиха. От потираджиите лесно щяхме да се избавим, защото беше късно през нощта. Като ги прегазим и едного ударих, те хвърлиха от 20 пушки нагоре изведнаж на мене. Раних се от едната пушка на лявото ухо. Оттам ни закараха при каймакама в Ловеч и оттам без забава в Търново ни изпратиха при пашата, а той след един час ни върна от Търново за София и ни изпрати дотам с 20 души заптиета. Ах! — помислих аз на умът си, страшно да извикам, като лев на Балкана: «Елате, мои мили братя българи, решителни юнаци! Мене отървете от 20 заптии! По пътя няма никой и аз бях все в надежда.

Събуждайте се, събуждайте! На оръжие ставайте. Сега е време за революция. Турска сила вече пада. На мойто място има друг, но не се е явил още. Никой от вас да не се разпуща, работа вършете, не се плашете! Аз вече отивам, богу дух ще предам.»

Този документ, дори и да е плод на народната фантазия, има огромна историческа стойност, защото безспорно отразява предсмъртните терзания на Апостола, неговото огорчение, че е предаден от българи, съден от българи, в присъствието на българи доносчици, че никой от тези, за които той беше заложил главата си, не е мръднал пръст да го освободи по пътя към бесилото. И Левски заплаква в предсмъртния си час за робския дух на България, без да разкъса вярата си, че тя, България, неговата родина ще се сроди с революцията и в огъня на бунта ще изпепели своите вековни недостатъци.

Никой не е останал с добро име в историята на своя народ, ако е изрекъл тежки думи срещу него. Малцина са хората, на които историята е давала право да съдят своите народи. И между тези избраници безспорно е и Левски. Никой друг като В. Левски, поне в българската история, няма повече това право да съди онези, които се оказаха недостойни за великите исторически предначертания на неговия гений.

В. Левски респектира турския съд със силата на своята гордост и безстрашие. Турците, които традиционно уважават смелите и големи личности, а мачкат дребните и нещастни хорица, по време на целия процес са обладани от усещането, че се срещат с една необикновено велика историческа личност. И те се отнасят към Левски с голямо уважение. Нито един път по време на разпитите съдиите не се осмеляват да нагрубят Апостола, да му кажат обидна дума, да се отнесат към него като към рая. Дори тогава, когато той иронизираше безпомощността им, те запазваха благоприличие. По време на цялото следствие както и в дните на процеса Левски не е докоснат с пръст. И това става в една страна, където от векове раите се избиваха без съд и присъда. И като че ли символично Левски се явява пред съда наметнат с войнишки шинел. Сякаш съдиите са искали да подчертаят, че ще съдят един воин, един рицар на духа и делото.

На кого принадлежи В. Левски, тази голяма и светла човешка личност?

Преди всичко на България и българите. Левски се ражда в България, израства под сянката на Балкана, живее от начало докрай сред своя народ, бори се за неговата свобода и бъдеще, умира за неговото щастие. Като никой друг Левски обладава най-добрите качества нa българското племе. В него трепти реформаторският замах на Бориса I, историческата решителност на Симеона Велики, себеотрицанието на богомилите, дръзновението на Ивайло, екзалтацията на Паисия, гордостта на Раковски. Тези качества на най-добрите българи, ковани в нашата продължителна и превратна историческа съдба, у Левски са вдъхновени и облагородени от хуманизма на Ренесанса, светлината на Просвещението и либералното свободомислие на XIX в.

Велик син на България, Левски е гениален творец на нейната най-голяма историческа епоха, на Българското възраждане, на българския XIX в. Без него, без мислите и делата на този неповторим гений, Българското възраждане би било многократно по-бедно по дух, по-ограничено по идеи, по-малко красиво, тъй като щяха да му липсват дръзновението и смелостта, присъщи на всяка голяма и целеустремена епоха.

Но Левски не само идва из дълбините на нашата история, не само украсява Българския ренесанс, той влиза властно и в новото време, за да присъствува реално цял един век след смъртта си в българското историческо битие. Едва проговорили, едва казали «мама», децата на нашата земя научават за Левски. Между приказките за горди царе и красиви пепеляшки, за чудни далечни земи, като една легенда в душите на младите българчета изниква образът на синеокия Апостол. Те виждат неговия лик в училищния коридор, с изпънати жили декламират Вазовите стихове, тръпнат, преживяват и се радват на всяка негова постъпка, той попива в душите им, прави ги по-добри и по-човечни.

И когато юношите възмъжават, възмъжава у тяхното съзнание и самият Апостол. Най-добрите от тях го правят свой идеал. Като него те искат да живеят за света и за България, като него те искат да умрат.

По-нататък Левски присъствува вече в обществените борби, в социалните търсения. Всяка българска партия е слагала неговия лик на знамената си. Никой, който се е борил за място в българския живот, в българската политика или е претендирал за българското бъдеще, не е можел да пренебрегне В. Левски. В. Левски живее навсякъде, където живее и страда българщината.

Левски не написа оди за България, той не каза като Раковски, че няма нищо по-свято за човека от отечеството, не се просълзи като Каравелова пред своето «отечество любезно», не изпя вдъхновените песни на Ботева. Той просто и по човешки изрази синовната си обич към България, като се бори и умря за нейното бъдеще, за да остане в българската история като най-голям и завършен родолюбец.

Но Левски не принадлежи само на България и на българите. Неговите идеи за свободата и революцията, неговите реализации и преди всичко ненадминатата в историята на освободителните борби народна революционна организация, неговите прозрения в бъдещето, където той проектираше един разумен човешки свят, и неговият безсмъртен дух принадлежат на цялото човечество. С всичко това синеокият момък от Карлово стана един от големите граждани на света, нареди своето име до имената на най-големите мъже, които даде деветнадесетия век.

Бележки

1. Ив. Вазов, Левски, Стихотворения, т. I, C., 1967, стр. 160–166.

2. Иван Вазов, «Из кривините», «Немили-недраги», «Апостолът в премеждие», « Най-чистият път».

3. В. Левски, Възпоменателен брой на БИД, С., 1940. М. Арнаудов, Вазов за Левски, стр.3.

4. Д-р Кръстев, Великият Апостол (психологически ескиз), Мисъл, г. VII, кн. II, 1898, стр. 106–107.

5. Г. Я. Кирков, В. Левски, черти от живота, деятелността и трагическата му кончина, Средец, 1882; З. Стоянов, В. Левски, Пловдив, 1884; Ст. Заимов, В. Левски, 1895.

6. Д-р К. Кръстев, ц. с. Мисъл, г. ХVIII/1898, кн. II, стр. 109.

7. Г. Бакалов, Избрани произведения, С., 1960, стр.73–75

8. С. И. Сиделников, Болгарский революционнный централньй комитет (1869–1872), Харков, 1970, стр.114.

9. Д. T. Страшимиров, Архив на Възраждането, т. I, 1908 г.

10. Д. Т. Страшимиров, В. Левски, Живот, дела и извори, т. I, Извори, С., 1929; По-нататък този труд ще се цитира само под инициалите ДТС.

11. Ал. Бурмов, Поправки и добавки към издадените от Д. Страшимиров документи за В. Левски, сп. Българска мисъл, ХIII/1938, кн 7–8, с. 468–491; Димо Минев, Още няколко поправки и добавки към издадените от Д. Т. Страшимиров документи за Васил Левски, Сп. Българска мисъл, VI/1940, кн. 7, с. 408–410; Златко Златев, Нови поправки и добавки към издадените от Д. Т. Страшимиров документи за В. Левски, Известия на Архивния институт, С., 1957, кн.1, с. 303–312, Любомир Дойчев, Нови поправки, добавки и пояснения в документите за В. Левски, в. Мир, ХLVIII, бр. 12454 от 17. 02. 1942 г; Важни поправки към документите за В. Левски прави и неговият биограф Иван Унджиев, В. Левски, Биография, С., 1947 и В. Левски, Биография, С., 1967.

12. Сб. България 1000 години (927–1927), С., 1930.

13. Т. I, Пловдив, 1907 г.

14. Сп. Родина, т. I/1938, кн. 1.

15. Ал. Бурмов, Таен български централен комитет, Сп. Исторически преглед, ХVI/1960, кн. 2; Формирането на В. Левски като революционер, Сб. Велик и безсмъртен, Пловдив, 1963; Българското националнореволюционно движение и българската емиграционна буржоазия през 1867–1869, сп. Ист. преглед, ХVII/1961, кн. 5; Към историята на Ловчанския революционен комитет, Сб. Ловеч и Ловчанско, кн. VII/1938; Л. Каравелов и създаването на Българския революционен централен комитет в Букурещ, ИИИ, т. 14 и 15, 1964; Борба за идейна чистота на БРКЦК в Букурещ (1869–1871), ИИИ т.16–17/1966, БРЦК, I изд. С., 1943, II изд. С., 1950.

16. С., 1947.

17. Ив. Унджиев, Карлово, История на града до Освобождението, С., 1962.

18. Ив. Унджиев, В. Левски, биография, С., 1967.

19. Д. Косев, Към историята на революционното движение в България през 1867–1871, С., 1958.

20. Н. Кондарев, Величайшият революционер В. Левски, Пловдив, 1942; В. Левски, С., 1946; Към въпроса за революционното движение в България 1868–1871, С., 1962; Идеологията на В Левски, Сб. Велик и безсмъртен, Пловдив, 1963.

I

1. НБКМ — БИА, ф. № 1 (Г. С. Р.), 1В 1838 а, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 1868 г.; у ДТС, стр. 7.

2. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8107, Нареда за работниците за освобождението на българския народ; у ДТС, стр. 221.

3. Пер. списание, Левски до Евлоги или Христо Георгиеви, 6 окт. 1871, стр.

4. НБКМ — БИА, IIА 8036, Писмо на В. Левски до частния революционен комитет в Орхание, 29 януари 1872; у ДТС, стр. 105.

5. НБКМ — БИА, ф. 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Хр. Попов, 5 февруари 1872, л. 1–2; у ДТС, стр. 15–16.

6. НБКМ — БИА, ф. 98 (Ф. Т.), IIВ 432, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 1 март 1871; у ДТС, стр. 19.

7. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8011, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 18 март 1871; у ДТС, стр. 25–28.

8. НБКМ — БИА, 88, а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 26 април 1871, л. 6–7; у ДТС, стр. 29.

9. Пак там, Писмо на В. Левски до Д. Попов 30 април 1871, л. 9–10; у ДТС, стр. 31.

10. НБКМ — БИА, ф. 87 (П. X.), IIА 8016, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 29 септември 1871; у ДТС, стр. 79–80.

11. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.) IIА 8047, Писмо на В. Левски до новопосветени дейци, 19 февруари 1872; у ДТС, стр. 108.

12. Пак там, IIА 8029, Писмо на В. Левски до Димитър и Ботьо Папазови, 16 януари 1872; у ДТС, стр. 96–98.

13. ДТС, Писмо на В. Левски до революционния комитет в Троян, 4 април 1872, стр. 117.

14. Пак там, Дописка до в. «Народност», Гюргево, 1 юни 1868. стр. 11.

15. Въпросът за социалната характеристика на чорбаджийството може да се реши само след едно историко-статистическо и социологическо проучване на сведенията за всички български чорбаджии.

16. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8024б, Писмо на В. Левски до Ганчо Милев в Карлово, 10 май 1871; у ДТС, стр. 33–34.

17. Пак там.

18. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), Писмо на Левски до чорбаджи Петко в Карлово, 1871; у ДТС, стр. 48.

19. ДТС, Левски до Сливенския революционен комитет, стр. 75.

20. НБКМ — БИА, ф. 5 (КЦ), а. е. 5, Писмо на В. Левски до Киряк Цанков, 2 юли 1872; у ДТС, стр. 127.

21. Н. Генчев, Одеското българско настоятелство, ГСУ, 1970, кн. История, т. LXIV, кн. III.

22. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8094, Писмо на В. Левски до Райчо поп Христов в Плоещ, 20 юни 1871 г.; у ДТС стр. 58.

23. НБКМ — БИА, ф. 88 (Д. Хр. П), Писмо на В. Левски до Д. Попов, 11 април 1871, л. 3–5; у ДТС, стр. 23.

24. В. Свобода, I, 46 от 14 октомври 1870, също Български глас, Женева, 1870.

25. НБКМ — БИА, 88 (Д. Хр. П.), Писмо на В. Левски до Д. Попов, 11 април 1871 г., л. 35, стр. 22–23.

26. НБКМ — БИА, ф. 87 (П. X.), IIА 8012, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 10 май 1871; у ДТС, стр. 51.

27. Пак там.

28. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8091, Препис от чернова на дописка или писмо на В. Левски до в. «Свобода», преди 28 януари 1871; у ДТС, стр. 211.

29. Н. Генчев, Поглед върху просветното движение в Македония през ХIХ в., сб. Пламъкът на Солунски светилник, С., 1970, стр. 29–33.

30. НБКМ — БИА, ф. 85 ( В. Л.), IIА 8030, Писмо на В. Левски до революционния комитет в Карлово, 16 януари 1872; у ДТС стр. 91–93.

31. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8091, цит. в бел. 28 дописка.

32. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8107, Нареда на работниците за освобождението на българския народ; у ДТС, стр. 216–218.

33. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8096; у ДТС, стр. 210.

34.. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8011, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 18 април 1871; у ДТС, стр. 27.

35. Пак там.

36. ДТС, Писмо на В. Левски до П. Хитов, б. д., вероятно след март 1871, стр. 454–455.

37. Пак там, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 18 април 1871, стр. 26.

38. Пак там, стр. 27.

39. Пак там, Пасмо на Д. Попов до П. Хитов, стр. 455.

40. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), Недовършена дописка или писмо на В. Левски до Л. Каравелов, преди, 28 януари 1871 г.

41. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8096; у ДТС, стр. 211.

42. ДТС, В. Левски до Христо или Евлоги Георгиеви в Букурещ, 6 октомври 1871, стр. 83; у ДТС адресантът не е определен.

II

1. Крумка Шаркова, Л. Каравелов и българското освободително движение 1860–1866, С., 1970.

2. Ал. Бурмов, Таен централен български комитет, сп. Ист. преглед, XVI, 1960, кн. II.

3. Ив. Унджиев, В. Левски, биография, С., 1969, стр. 120 и сл.

4. Пак там, с. 122–130.

5. В. Свобода, I, 46, 14 октомври 1870.

6. Л. Каравелов, Български глас, Женева, 1870.

7. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), II, Писмо на В. Левски до Райчо П. Христов, 20 юни 1871; у ДТС стр. 58.

8. НБКМ — БИА, ф. 555 (ИПХр.К), а. е. 3, Писмо на В. Левски до Иван Кършовски, 20 юни 1871, л. 2–3; у ДТС, стр. 67.

10. НБКМ — БИА, ф. 88 (Д. Хр. П.), Писмо на В. Левски до Д. Попов, 10 май 1871, л. 11–12; у ДТС, стр. 54.

12. НБКМ — БИА, ф. 150 (М. Ц.), IIВ 1983, Писмо на В. Левски до членовете на революционния комитет в Търново и Лясковец, 30 март 1872.

13. НБКМ — БИА, ф. 2 (Л. К.), Писмо на В. Левски до Л. Каравелов, 16 септември 1872, л. 12–13; у ДТС, стр. 166.

14. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.) IIА 8036, Писмо на В. Левски до членовете на революционния комитет в Орхание и в околните села, 29 януари 1872; у ДТС, стр. 106–107.

15. Ал. Бурмов, БРЦК, II изд. С., 1950.

16. Д. Косев, Към историята на революционното движение в България, 1867–1871, С., 1958, стр. 58 и сл.

17. М. Димитров, Л. Каравелов, биография, С., 1959, стр. 222 и сл.

18. Д. Т. Страшимиров, Комитетско десетилетие, стр. 883; Н. Станев, В. Левски, С., 1923, стр. 76; Ив. Орманджиев, В. Левски, С., 1940, стр. 27.

19. Подробности за мненията по този въпрос виж у Ив. Унджиев, В. Левски, С., 1969, стр. 138 и сл.

20. НБКМ — БИА, ф. 88 (Д. Хр. П.), а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 15 февруари 1871; у ДТС, стр. 15–16.

21. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8109 и 8115, Обнародвано неточно като три отделни документа у ДТС, стр. 214–217.

22. НБКМ — БИА, ф. 88 (Д. Хр. П.), а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 5 февруари 1871; у ДТС, стр. 15–16.

23. Н. Генчев, Одеското българско настоятелство, стр. 201–205.

24. НБКМ — БИА, ф. 98 (Ф. Т.), IIВ 432, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 1 март 1871; у ДТС, стр. 18.

25. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8011, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 18 април 1871; у ДТС, стр. 27–28.

26. НБКМ — БИА, ф. 87 (П. X.), IIА 8012, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 10 май 1871; у ДТС, стр. 52–53.

27. ДТС, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 26 април 1871, стр. 29.

28. НБКМ — БИА, ф. 88 (Д. Хр. П.), Писмо на В. Левски до Д. Попов, 30 април 1871, л. 9–10; у ДТС, стр. 30–31.

29. НБКМ — БИА, ф. 88 (Д. Хр. П.), а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 10 май 1871, л. 11–12; у ДТС, стр. 54.

30. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), IIА 8094, Писмо на В. Левски до Райчо П. Христов, 20 юни 1871; у ДТС без адресат и с неточности и грешки, стр. 57–63.

31. ДТС, Писмо на В. Левски до Д. Попов, стр. 74.

32. НБКМ — БИА, ф. 88 (Д. Хр. П.), а. е. 8, Писмо на В. Левски.

33. НБКМ — БИА, ф. 87 (П. X.), IIА 8016, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 29 септември 1871; у ДТС, стр. 79–80.

34. ДТС, Писмо на В. Левски до Д. Попов (б. д.) стр. 85.

35. НБКМ — БИА, ф. 88 (Д. Хр. П.), а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 28 декември 1871, стр. 26–27; у ДТС, стр. 86.

36. НБКМ — БИА, ф. 85. (В. Л.), IIА 2086, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 10 януари 1872; у ДТС, стр. 88–89.

37. НБКМ — БИА, ф. 98. (Ф. Т.), IIВ 433, Писмо на В. Левски до Ф. Тотю, 10 януари 1872 г.

38. ДТС, стр. 97.

39. НБКМ — БИА, ф. 150 (М. Ц.) IIВ 1983, Писмо на В. Левски до революционните комитети в Търново и Лясковец, 30 март 1872; у ДТС, стр. 113.

40. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), II 8089.

41. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), II 5864; К. Цанков, 23 писма и бележки, СБНУНК, кн. XVI–XVII, стр. 6; у ДТС, стр. 254.

42. НБКМ — БИА, ф. 5 (К. Ц.), а. е. 5, Писмо на В. Левски до К. Цанков, 27 юни 1872; у ДТС, стр. 123–124.

43. НБКМ — БИА, ф. 2 (Л. К.), а. е. 23; Писмо на В. Левски до Каравелов, 27 юни 1872; у ДТС, стр. 125–126.

44. НБКМ — БИА, ф. 5 (К. Ц.), Писмо на В. Левски до К. Цанков или до Л. Каравелов, 30 юни 1871, л. 28; у ДТС, стр. 126–127.

45. НБКМ — БИА, ф. 88 (Д. Хр. П.), а. е. 8, Писмо на В. Левски до Д. Попов, 16 септември 1872, л. 35–36; К. Цанков, цит. съч., стр. 25–28; у ДТС, стр. 172.

46. Това писмо е обнародвано най-напред от Кацев — Бурски, виж. Ив. Унджиев, В. Левски 1947 г. Със съкращения е публикувано от Дим. Вълев, в. «Пиринско дело», бр. 21 от 19 февруари 1867 г. Тъй като оригиналът на това писмо, предадено в Охрид на генерал Протегоров не е намерен, някои автори изказват съмнение в неговата автентичност. Но така или иначе, то отразява действителните намерения на В. Левски да разшири обхвата на ВРО в третата българска провинция — Македония.

47. ДТС, Писмо на В. Левски до БРЦК в Букурещ, 25 юли 1872, стр. 155.

48. В. Знаме, г. I, бр. 22, 1874.

III

1. НБКМ — БИА, ф. 85 (В); у ДТС, стр. 320.

2. ДТС, стр. 33.

3. Пак там, стр. 83.

4. НБКМ — БИА, ф. 85 (В. Л.), II 8024б, у ДТС, стр. 33.

5. ДТС, стр. 82–83.

6. НБКМ — БИА, ф. 85. (В. Л.); у ДТС, стр. 209–211.

7. НБКМ — БИА, ф. 85. (В. Л.), II 8047; у ДТС, стр. 108.

8. HБKM — БИA, ф. 2 (Л. К.), а. е. 23, л. 7; у ДТС, стр. 141.

9. ДТС, стр. 221.

10. Xр. Гандев, Васил Левски, С., 1946.

11. ДТС, стр. 210.

12. НБКМ — БИА, № 34, а. е. 10, «Въведение в обличителното богословие, л. 1–53.

IV

1. НБКМ — БИА, ф. 98. (Ф. Т.), IIВ 432.

2. НБКМ — БИА, ф. 88. (Д. Хр. П.), а. е. 18, л. 2.

3. ДТС, с. 67.

4. Мерсия Магдермот, Апостолът на свободата, С., 1971, стр. 190–192.