Организация на националните архиви и статут на професионалното архивно образование

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2016

Появата и институционализирането на архивите, които са своеобразен индикатop на държавността, културните традиции и научно-технологичния потенциал на всяко общество, е част от общоисторическия процес. От друга страна, през отделните исторически периоди архивната парадигма отразява влиянието на официалната идеология, политики и принципи на управление.

Целта на предлаганата разработка е да се характеризират основните модели национални архивни системи, за да се представи в сравнителен аспект организацията и типологията на българските архивни институции, както и равнището на професионалното ни архивно образование. Този подход позволява да се конкретизират постиженията, проблемите, стратегическите приоритети, тенденциите и политиките, определящи развитието на съвременния архивен отрасъл.

* * *

При прехода от Средновековието към модерния свят, свързан с националната и културната идентификация на отделните европейски народи, се засилва стремежът към осмисляне на собствената им история. Под влияние на идеите на Просвещението интересите и заниманията на предишните ерудити във връзка с миналото се заменят със системни научни проучвания в областта на историята. Новите философски, правни, политически, икономически, социални и културни тенденции изискват институционализиране на наследените средновековни архиви с публично значение в съответствие с радикално изменящите се обществени отношения и принципи на управление в отделните модерни национални държави. Предишната концепция за административно-юридическата връзка на архивите единствено с монархическия владетелски институт и Християнската църква очевидно не отговаря на обществените интереси за гарантирано право на достъп на гражданите до формиралите се с течение на времето архивни ресурси, които са съществена част от колективната историческа памет.

Известно е, че през 1794 г. за първи път във Франция се организират исторически архиви със статут на специализирани държавни институции, които осигуряват опазването и използването на националното архивно наследство. Съгласно Декрета от 7–и месидор, год. II, 25 юни, архивите от «предишния режим», с изключение архивите на министерствата, са обявени за собственост на френската държава и са разпределени в няколко държавни хранилища. «Общият надзор» върху тях респ. административно-ръководната роля, се отрежда на новосъздадения Национален архив, в който по-късно окончателно са предадени всички архиви от средновековния период. Следователно модерната френска архивна система от самото начало започва да функционира като централизиран модел.

Понастоящем във Франция най-многобройни са архивите на департаментите (местните архиви), които се изграждат след премахването на старото административно деление на дистрикти и въвеждането на департаменти през 1796 г. През 1982 г. същите придобиват статут на териториални архивни служби, но държавата запазва контрола си върху тяхната дейност, което осигурява необходимия единен подход в архивната работа като цяло.

Благодарение на обучението на архивисти, провеждано от известната Школа на хартите (Ecole des Charte)(1) към Сорбоната още от 1821 г. и досега, Франция допринася в значителна степен за утвърждаването и развитието на професионалното архивно образование в Европа. На възпитаниците на тази школа традиционно се признават образователни преференции при упражняването на професията архивист в архивната система и държавната администрация.

Първоначално по време на 4–годишния курс на обучение студентите в Школата на хартите изучават Латинска палеография, Латински език, Дипломатика, История на институциите на Франция, История и организация на френските архиви, Гражданско право, Каноническо право, Извори за историята на Франция, Археология, Библиография, Библиотечно дело и др. Прави впечатление, че предлаганата учебна програма е ориентирана предимно към спецификата на средновековните документални свидетелства и архиви, което отговаря на засиления интерес на тогавашните изследователи именно към средновековната история(2).

Сред т. нар. помощни исторически дисциплини важно място заемат лекциите по палеография, дипломатика, хералдика, сфрагистика и др. Причината е, че техният методически инструментариум намира широко приложение в архивната работа, свързана с документалните свидетелства. Поради това обстоятелство в изследванията, отнасящи се до тях, често се включват и въпроси от областта на теоретичната архивистика. По-късно дипломатиката, която се занимава със структурата на официалните средновековни документи, във връзка с обучението по архивистика, обхваща и съвременните документи, но вече под наименованието документознание/документалистика.

През 1897 г. Школата на хартите получава статут на самостоятелен институт към Сорбоната. В него, освен архивисти и библиотекари, се обучават и специалисти по история на Франция. С този институт е свързано и най-ранното сведение за официален интерес от българска страна към предлаганото обучение. Става въпрос за доклад на Димитър Агура от 1905 г., който е командирован от тогавашното Министерство на народното просвещение (МНП) в Париж със задача да се запознае с организацията на учебния процес и учебните програми в прочутата Ecole des Chartes(3). Според автора, добре уреденото библиотечно и архивно дело във Франция се дължи на възпитаниците на споменатия институт. В тази връзка той препоръчва на министерството да се изпратят във Франция някои по-талантливи български младежи, които да изучават история, както и двама-трима за обучение по библиотечно и архивно дело.

Професионална архивна подготовка за студенти от последния курс в Школата на хартите се предлага от 1947 г. и по линия на специализирания Международен технически стаж(4). Също така чрез него се подпомага установяването на контакти с чуждестранни курсисти, които се обучават по съответната програма. Целта е те да се запознаят с теоретичните постижения на френската архивна школа, както и да бъдат въведени в практическата работа във френските архиви.

Нов етап в развитието на професионалното архивно образование във Франция бележи откритата през 1991 г. Школа за национално наследство (Ecole Nationale du Patrimoine — ENP) към Министерството на културата. Тя е представител на т. нар. второ поколение френски висши професионални училища. Към същата категория се отнася и Школата за национална администрация (École Nationale d’administration — ENA), както и Школата за национални библиотекари (École Nationale supérieure des sciences de l’information et des bibliothèques — ENSSIB). Предназначението им е да надграждат подготовката и квалификацията на насочените към тях перспективни специалисти, на които предстои кариерно израстване в съответната администрация. Ето защо учебните им програми са съобразени максимално с изискванията към съвременния френски държавен служител, който едновременно трябва да притежава управленски и научни знания в своята област.

Създаването на посочените висши професионални школи е оправдано, защото те на практика допълват класическото университетско професионално образование, представлявано от Школата на хартите към Сорбоната. Придържайки се към своите вековни традиции, тя всъщност подготвя хуманитаристи със сравнително тесен профил — историци, палеографи, сфрагисти, извороведи и др. От тази гледна точка се преценява, че нейните възпитаници вече не получават достатъчно юридически и икономически знания, необходими им за решаването на специфични управленски задачи относно съхраняването и използването на информационните ресурси на архивите, библиотеките и музеите в условията на съвременното пазарно стопанство и технологична парадигма(5).

Школата за национално наследство осигурява квалификация на специалисти по археология, архивно и музейно дело, краезнание, опазване на историческите и архитектурните паметници и др. Обучението им е обвързано предимно с потребностите на управление на централните и местните държавни институции, отговорни по опазването на националното и историческото културно наследство. В нея се приемат и чуждестранни специализанти по утвърдените програми. В учебния план по архивистика са включени следните профилирани курсове: Управление на финансите, Икономика на националното наследство, Национално наследство и мултимедия, Административно право, Архивно законодателство и др.

Курсистите, сред които и бъдещи директори на архиви, се запознават със съвременните стандартни изисквания и норми за строителство и обзавеждане на архивни сгради. На семинарните занятия те се обучават да съставят бюджети на архиви, както и да изчисляват разходите във връзка с различните архивни дейности — организиране на изложби, издаване на архивни справочници, документални сборници и др. Сериозно внимание в процеса на обучение се отделя на задължителната практика — 3 месеца стаж в мрежата от департаментски архиви и 1 месец в архив на министерство. По време на стажа си в определения архив всеки курсист се запознава с работата на дадения директор. По този начин той придобива цялостна представа за съвременните проблеми при управлението на персонала и бюджета, както и за ролята на архива за съхраняването и използването на националното архивно наследство. Специално внимание се обръща на научно-техническата обработка на архивните фондове, в това число и съставянето на инвентарни описи, които се прилагат към индивидуалните отчети на курсистите за проведеното практическо обучение.

* * *

По примера на Франция почти всички европейски държави през XIX в. и първата половина на XX в. приемат архивни закони, регламентиращи организацията, статута, функциите и принципите за управление на националните им исторически архиви, включително и професионалната подготовка по архивистика. Философията на архивното законодателство през този период е да се постигне максимална независимост на архивните институции от политическите, икономическите и всякакви други частни интереси, за разлика от практиката в миналото. Трябва да се отбележи, че въпросните закони гарантират правото на достъп на гражданите до архивната информация, включително и физическият достъп до документите, съхранявани в архивите. Различни са обаче принципите за управление, характерни за отделните държавно-политически системи, които са определящи за съответния модел национална архивна система, а именно: централизиран модел (Франция, Русия), децентрализиран модел (Швейцария, САЩ), смесен модел (Кралство Нидерландия, Федерална република Германия), «съветски архивен модел» и др.

През XIX в. моделът на Школата на хартите за професионално обучение по архивистика се възприема и от архивните школи, които се създават в Германия, Австрия, Русия, Италия, Испания и др. В тях също се обучават както историци, така и архивисти. През 1821 г. – същата година, в която е създадена и посочената Ecole des Charte, се организира Школа за подготовка на архивисти (Bayersche Archivschule) в Мюнхен, която административно е подчинена на Генералната дирекция на държавните архиви в Бавария. В школата се подготвят архивисти предимно за държавните, комуналните (общинските), църковните и частните архиви в самата провинция. От кандидатите за курсисти се изисква да се занимават с изследвания по история, за предпочитане по история на Бавария, или да имат юридическо образование. При подбора им се проверяват и техните знания по латински и френски език. Срокът на обучение е 2,5 години, като са осигурени преподаватели от Мюнхенския университет и утвърдени специалисти от архивните институции.

Курсистите изучават следните дисциплини: История на Германия и Бавария, История на държавните институции в Бавария (след 1806 г.), Немска и Латинска палеография, История на правото, Архивознание. В рамките на обшия хорариум по Архивознание се включват лекционни курсове по Архивна теория, История и организация на архивите, Формиране на архивните фондове, както и факултативни дисциплини по въпросите на деловодството, експертизата, обработката на архивните фондове и използването на архивните документи. Обучението в Мюнхенската школа се допълва и с посещения в архиви, библиотеки и деловодства.

Официално идеята за необходимостта от професионална подготовка за работа в архивите се обсъжда по време на първия Международен конгрес на библиотекарите и архивистите, проведен в Брюксел през 1910 г. Форумът се организира по инициатива на Жозеф Кювлие (Joseph Cuvlies) в качеството му на държавен архивист на Белгия и учредител на Асоциацията на белгийските архивисти и библиотекари(6).

След Първата световна война редица европейски държави, сред които Кралство Нидерландия (Холандия), Норвегия. Италия, Германия и др. въвеждат изискване за професионална подготовка на работещите в архивите. Счита се, че тя е допълнение към стартовото образование на архивистите, което най-често е по история. Това е обяснимо. Самите архивни институции през разглеждания период изпълняват ролята на инфраструктура за историческите изследвания, поради което архивната работа се възприема като обслужваща предимно потребностите на историческата наука, а теоретичната архивистика се причислява към групата на помощните исторически дисциплини, доколкото архивните документи са сравнително най-многобройните писмени извори за периода на Новото и Най-новото време.

* * *

За утвърждаването на професионалното образование и подготовката по архивистика съществен принос през разглеждания период имат теоретичните и методическите постижения на холандската архивна школа. Кралство Нидерландия приема Закон за архивите си през 1838 г., а през 1898 г. холандските архивисти Самюел Мюлер (Dr. Samuel Muller (1785–1875), Йохан Фейт (Dr. Johan Adriaan Feith (1858–1913) и Робърт Фруин (Robert Jacobus Fruin (1823–1899) издават своето методическо пособие Ръководство за класиране и описание на архивите(7) (Manual for the Arrangement and Description of Archives).

С помощта на 100 правила авторите обосновават значението на Принципа на произхода (Provenienzprinzip; Principle of provenance)(8) при систематизирането на документите в архива — на учрежденско равнище или с историческа цел. Сравнявайки архивния фонд с жив организъм, който притежава собствена индивидуалност, те отбелязват, че работата на архивиста в случая в много отношения си прилича с тази на палеонтолога. Според тях систематизирането на документите в даден архивен фонд трябва да отразява йерархията и структурата на съответната администрация, както и нейната система за регистриране и съхраняване на въпросните документи. Този подход позволява запазването на архивния фонд като едно цяло, респ. като исторически и логически формирал се документален комплекс.

Заради значението си не само в теоретичен, но и в приложен аспект, холандското пособие получава всеобщо признание. В резултат, съобразно с възприетата систематика за документите в рамките на архивния фонд, се изгражда и информационната система на архивите. Също така съхранението и използването на архивните документи, включително и публикуването им, се регламентира и реализира по архивни фондове. С основание още през 50–те години на XX в. американският архивист Теодор Шеленберг (T. R. Schellenberg), който е едно от емблематичните имена в историята на съвременната архивна мисъл, оценява значението на холандския фундамент като Библия на архивистите.

В условията на мрежовото общество цифровизацията на традиционните документални комплекси и архивни справочници възпроизвежда в електронен формат съществуващата систематизация, регистрация и описание на документите по архивни фондове. Освен това, всички международни професионални информационни архивни стандарти за описание са съобразени изцяло с йерархията и типологията на основните отчетни и класификационни архивни единици.

Както отбелязахме, съвременната архивна система на Кралство Нидерландия функционира като смесен вариант между централизирания и децентрализирания модел. Управлението и контролът на дейността на различните архиви — държавни, муниципиални (общински) и частни, са възложени на съответните архивни инспекции.

Държавните архиви комплектуват документите от Кабинета на кралицата, парламента, министерствата, провинциалната администрация, съдилищата, префектурите и др. Те са 13 на брой, като Генералният архив е в Хага, а останалите — в административните центрове на съответните провинции.

Отделните муниципиални архиви най-често съхраняват документите на няколко общини и селища. В тях се концентрират различни според начина на съставянето им документи: текстови документи, картографски материали, кинофилми, снимки, фонозаписи, аудиовизуални документи, изобразителни материали, пощенски марки, изрезки от стари вестници и др. На свой ред те предават събраните документи в определените държавни архиви 20 години след създаването им. По този начин муниципиалните архиви, които са сравнително най-многобройни в страната, служат като междинни хранилища за документите на местните институции преди комплектуването им от посочените държавни архиви.

Сред съвременните частни архиви е налице голямо разнообразие: архиви на Църквата, фамилни и семейни архиви, т. нар. бизнес архиви, архиви на социални движения и политически организации, на университети, научни центрове и др. Всички те се финансират от различни източници, благодарение на които имат възможност да обзавеждат модерни архивохранилища. Последните се предоставят за ползване срещу заплащане на външни притежатели и собственици на излезли от оперативна употреба документи, които са частна и интелектуална собственост. След изтичане на споменатия 20–годишен срок за съхраняване на исторически ценните документални свидетелства, частните хранилища са задължени да ги предават на държавните архиви.

Професионалното обучение на архивистите в Кралство Нидерландия се организира от Държавна архивна школа. Без диплома от тази школа, съгласно действащото архивно законодателство, кандидатстващите за работа в държавните архиви и държавната администрация нямат право да упражняват професията архивист. Традиционно и по регламент градските архивисти се назначават само с решение на местния градски съвет.

Интересите на професията архивист се защитават и от Кралското общество на архивистите, основано още през 1891 г.

* * *

През 20–те години на XX в. се извършва цялостна реорганизация на архивното дело и в тогавашната съветска Русия, съобразно с утвърдените принципи на управление, присъщи на тоталитарния тип държава и общество. В резултат се създава споменатия съветски архивен модел, който в течение на повече от седем десетилетия се утвърждава и функционира като една силно централизирана и бюрократична система. А след края на Втората световна война този модел се възпроизвежда в страните от бившия Източен блок, в това число и България (1951–1989).

Историята и развитието на архивния отрасъл в Русия обаче започва много по-рано(9). Началото се свързва с издадения през 1720 г. Генерален регламент от Петър I (1682–1725), който се отнася за статута и функциите на тогавашните учрежденски архиви. За целта към канцелариите на отделните административни структури и служби се организират т. нар. текущи архиви, в които документите се съхраняват в продължение на 3 години. След изтичането на указания срок те трябва да бъдат предадени в същинските архиви — учрежденските архиви на съответните институции.

Отделянето на учрежденските архиви от канцелариите и деловодствата в Русия, каквато е тенденцията и в Европа по същото време, допринася за утвърждаване на принципа за ведомственото архивиране и съхраняване на документите в институциите, които ги създават. В резултат значително се увеличава броят на ведомствените архиви, особено след Императорския указ от 1781 г. на Екатерина II (1762–1796), с който се постановява създаването на архиви във всяка държавна структура, в това число и в губерниите (55 на брой).

Регламентирането и организирането на ведомствено архивиране и съхраняване на административната документация обаче не е достатъчно за осигуряване опазването на архивното наследство на Руската империя. Причината е липсата на архивно законодателство, необходимо за създаването на автономни исторически архиви, като специализирани публични държавни институции, каквито през разглеждания период се създават в повечето европейски държави.

За разпространяване постиженията на теоретичната архивистика и помощните исторически дисциплини, както и за професионалната подготовка на руските архивисти допринасят създадените Археологически институти: през 1876 г. в Санкт Петербург, а през 1908 г. в Москва.

Както отбелязахме, споменатият «съветски архивен модел» е част от държавно-политическата система и принципи на управление, характерни за тогавашния Съветски съюз (Съюз на съветските социалистически републики — СССР) (1917–1991). След края на Студената война и последвалото разпадане на СССР се извършва и съответна архивна реформа(10).

Понастоящем административният орган за управление на архивите в Руската федерация е Федералното архивно агентство (Федеральное архивное агентство — ФАА). В неговите компетенции са задълженията по попълване на Държавния отчет за документите в състава на Архивния фонд на Руската Федерация (Архивный фонд Российской Федерации — АФРФ), спазването правилата за съхраняване, комплектуване, регистриране и използване на архивните документи, осъществяването контрола върху дейността на 15–те федерални архива, координирането общите действия на архивите за оказване услуги на гражданите, в това число и е-услуги.

Съгласно архивното законодателство, архивната мрежа включва четири типа архиви:

— федерални държавни архиви;

— ведомствени архиви с постоянен състав на документите — Архив на Министерството на вътрешните работи (Министерство внутренных дел — МВД) Архив на Министерството на външните работи (Министерство иностранных дел — МИД), и др.;

— недържавни архиви: архиви на приватизирани предприятия, търговски дружества, партии, професионални и обществени движения, официално регистрирани частни фондове, творчески обединения, религиозни общности и др.;

— муниципиални архиви.

Последните се формират във връзка с дейността на органите за местно самоуправление, като в методическо отношение се ръководят от съответните регионални архивни служби.

Обслужващ орган към ФАА е създаденият през 1966 г. Руски научноизследователски институт по документознание и архивно дело (Всероссийский научно-исследовательский институт документоведения и архивного дела — ВНИИДАД).

Следователно архивната система на Руската федерация запазва традиционния си централизиран характер. Това позволява на различните архиви да прилагат единна методика и стандарти във връзка с основните архивни процеси и дейности. Усилията в тази насока се подпомагат и от специализираните висши професионални училища. Водещата роля е на Историко-архивния институт към Руския държавен хуманитарен университет (Российский государственный гуманитарный университет — РГГУ), в който се изучават повечето от учебните дисциплини, както в Школата на хартите. Самият институт е наследник на създадения през 1930 г. Институт по архивознание (Институт архивоведения), който през 1932 г. е преименуван в Московски държавен историко-архивен институт (Московский государственный историко-архивный институт — МГИАИ).

* * *

За разлика от Франция и Руската федерация, архивната мрежа в САЩ е децентрализирана. Документите на федералното правителство са обект на комплектуване от създадения през 1934 г. Национален архив (The National Archves and Records Administration — NARA). По този повод президентът Франклин Д. Рузвелт, който подписва съответния законодателен акт, формулира и мисията на архива:

«Да съберем заедно документите си от миналото и да ги поставим в сгради, където те да бъдат добре запазени за използването им в бъдеше от мъже и жени [...]. Една нация трябва да вярва в три неща. Първо тя трябва да вярва в бъдещето. Тя трябва да вярва, освен това, в способността на своя народ да извлече поуки от миналото, за да съгради собственото си бъдеще»(11).

Съвременното архивно законодателство обхваща три равнища относно организацията и управлението на американските архивни институции: федерално — федерални закони за архивите; регионално — архивни закони на отделните щати; местно — правила, регламенти за технологията на архивната работа в даден архив. Ето защо всички стандарти и методически регламенти на NARA имат само препоръчителен характер за останалите архиви. Това означава, че те разработват и прилагат собствени методически правила, необходими за дейността им, но съобразени с федералните и регионалните изисквания в тази област.

Важна роля за координиране дейността на архивните структури имат инициативите и дейността на Обществото на американските архивисти (Society of American Archivists — SAA), създадено през 1935 г. Негова неизменна задача е редовното обсъждане на професионалните проблеми и информирането на обществеността за дейността на архивите и техните стратегически приоритети. На практика SAA е главният организационно-методически център за теоретични изследвания и методически разработки, а също и за определяне насоките за развитие на архивния отрасъл.

Организацията има свои структури във всеки щат, както и студентски секции в редица университети. Това й позволява да популяризира постиженията и опита на водещите архиви, да организира научни форуми, както и да подпомага професионалната квалификация на архивистите и др.

А първият курс за подготовка на архивисти в САЩ се провежда още през учебната 1938/1939 г. в Университета Колумбия в Ню Йорк (Columbia University in the City of New York).

* * *

Основните характеристики на архивната система на Федерална република Германия я определят по-скоро като смесен модел. Създаденият през 1952 г. Федерален архив (Bundesarchiv), наследник на предишния Райхсархив (Reichsarchiv) и със статут на национален архив, осигурява съхраняването и използването на документите на федералните институции, но неговите компетенции в административно отношение не включват управлението на регионалните (провинциалните) архиви, които са 16 на брой. Те запазват своята административна автономия спрямо Федералния архив и съхраняват архивните фондове на съответните регионални институции, а също и на федерални институции, чиито компетенции са ограничени в регионални рамки.

Въпреки липсата на административна съподчиненост между Федералния архив и провинциалните архиви, тяхната дейност се основава на принципа за съблюдаване на отношения на колегиалност и съгласуване на решенията по професионалните проблеми от общ интерес. За постигането на необходимата координация в тази насока допринася Конференцията на архивните референти, първото заседание на която се провежда през 1953 г. във Висбаден с участието на експерти от архивните управления на споменатите провинциални архиви и Федералния архив. Форумът заседава два пъти годишно — през пролетта и есента. Заседанията се председателстват на ротационен принцип от ръководителя на архива, който е домакин на поредната среща. Решенията и препоръките на Конференцията се утвърждават от участващите експерти, но те имат само препоръчителен характер.

Що се отнася до развитието на професионалното архивно образование в Германия, първоначално при назначаването на архивисти не се е изисквало стартово професионално образование по архивистика. Новопостъпилите архивисти е трябвало да имат висше образование по история или право, както и известни познания по палеография и дипломатика. Необходимата им подготовка за работа в архива те придобивали на място под ръководството на утвърден специалист.

Освен споменатата школа в Мюнхен, от 1888 г. архивисти се обучават и в учредената за целта Марбургска школа (Хесен), която през 1904 г. е преместена в Берлин, а по-късно е преименувана в Институт по архивистика и исторически науки. През 1949 г. в Марбург е основана нова школа за обучение и квалификация по архивистика — Archivschule(12), която също се придържа към класическия модел, олицетворяван от Школата на хартите. В случая обаче Архивната школа в Марбург е предназначена за подготовка на архивисти, на които предстои повишение в съответните архивни категории служители за държавните архиви в страната. Това означава, че тя е специализирана висша школа, но едновременно и водещ научен институт в областта на съвременната теоретична архивистика. Най-голям принос в това отношение има известният немски архивист Йохан Паприц, който е автор на многотомно учебно пособие по архивистика, получило заслужено признание от страна на международната архивна колегия(13).

Списъкът на съвременните национални висши професионални училища и школи за обучение по архивистика може да бъде продължен, но постиженията и проблемите на архивното образование в общи линии съвпадат. Очевидно е, че в мрежовото общество се налага да се анализират предлаганите учебни програми. Стратегическо направление в развитието на теоретичната архивистика, както и на архивно-информационния сектор, са електронните документи и архиви, респ. резултатите от прилагането на информационните технологии и комуникациите в сферата на документирането и архивирането на управлението, социалните дейности и живота на гражданите. Засега обаче много трудно и бавно се преодоляват ограниченията на класическия модел за професионално архивно образование, обвързан с традиционните текстови документи на хартия. Съвременните работодатели обаче очакват от дипломираните архивисти не само историческа подготовка и практически умения за работа с този формат документи, но преди всичко задълбочени знания за електронните документи и архиви, по документален и архивен мениджмънт, информатика и др. За разлика от XIX в., когато се поставя началото на професионалното архивно образование, насочено към подготовката на историци/архивисти, на сегашния етап са необходими архивисти с нови професионални профили, съобразени с технологичната парадигма и електронното управление.

* * *

Както споменахме, след Втората световна война съветският архивен модел се възпроизвежда в държавите от бившия Източен блок, в това число и България. Започналият преход след края на Студената война към съвременните демократични ценности и пазарна икономика в тях поставя на дневен ред необходимостта от приемането на принципно ново архивно законодателство, както и извършването на реформи на наследените от тоталитарния период национални архивни системи.

За българските архиви, които поради неблагоприятни исторически обстоятелства се институционализират сравнително късно — едва в началото на 50–те години на XX в., този процес е още по-затруднен, особено във връзка с осигуряване на необходимите дипломирани архивисти за новосъздадените архивни институции, както и университетски преподаватели по архивистика. Известно е, че до 1989 г. официалният критерий за постиженията на теоретичната ни архивистика и резултатите от дейността на националните ни архивни институции, а също и за развитието на университетското ни професионално архивно образование е степента на съответствие с равнището и «предимствата» на съветската теоретична архивистика, нормативно-методическата уредба, архивното образование и квалификация. Ето защо започналата архивна реформа у нас е насочена към законодателни, организационно-структурни, технологични, кадрови и образователни промени. Трябва да се отбележи, че понастоящем националната ни архивна система запазва централизирания си характер, но тя вече функционира в условията на демократично управление, пазарно стопанство, членство на държавата ни в Европейския съюз (2007) и мрежово общество.

В резултат от 2007 г. Държавна агенция архиви — ДАА, като административен ръководен орган на националната ни архивна система (2007), отговаря за осигуряването на технологично обновление на архивните институции, както и за провеждането на държавната политика във връзка с електронното управление и архивиране, а също с оглед европейската стратегия за развитие на архивно-информационния сектор.

Документите в състава на Националния архивен фонд се съхраняват съответно в:

— държавни архиви;

— архиви и архивни сбирки на културни и други публични институции;

— архивни сбирки на държавни и общински музеи и библиотеки;

— архивни сбирки на читалища и религиозни институции;

— частни архиви.

Държавна агенция «Архиви» оказва методическа помощ на архивите извън нейната структура. А държавните архиви, пряко подчинени на ДАА, са:

— Централен държавен архив (ЦДА) в София за документите на централните структури на държавните органи и на други държавни и обществени институции; за документалното наследство на личности от национално значение, както и за документи за историята на България, съхранявани в чуждестранни архивохранилища и други чуждестранни институции;

— Държавен военноисторически архив (ДВИА) в гр. Велико Търново за документите на Министерството на отбраната, Българската армия и структурите на подчинение на министъра на отбраната, както и на значими личности, свързани с тях;

— Държавни архиви, изградени в съответствие с административно-териториалното устройство на страната: Регионални дирекции «Държавен архив» — София, Пловдив, Бургас, Варна, Велико Търново и Монтана, с принадлежащите им архивни отдели (Държавен архив) в останалите областни центрове, за документите на областните администрации, на общините на територията на съответния регион, на териториалните структури на държавните органи и на други държавни и общински институции на региона; на органи и организации с местно значение, както и на документалното наследство на значими личности от местно значение.

Държавните архиви комплектуват, съхраняват и предоставят за използване архивни документи, независимо от времето и начина на създаването им(14).

Съвременните български институции, независимо дали са в структурата на ДАА или извън нея, предоставят онлайн е-услуги за гражданите чрез обмен на данни и бази данни през специализираните архивни портали, както и във връзка с т. нар. електронно правителство/управление. По-конкретно, в резултат от извършващата се цифровизация на информационните ресурси на архивните институции в държавите — членки на ЕС, достъпът до отделните национални архиви се осигурява чрез европейския архивен портал: Европейски архивен портал мрежа за върхови постижения (Archives Portal Europe network of excellence — APEx) <http://www.apex-project.eu/>. Същият е наследник на предходния APEnet, a основната му цел е да бъде доразвита инфраструктурата на Европейския архивен портал (Archives Portal Europe) <http://www.archivesportaleurope.net>. APEnet e реализиран от 17 европейски национални архива в тясно сътрудничество с Европеана (Europeana). Този портал е първата версия на Интернет-портал за архивни документи в Европа, т. нар. Архивен агрегатор на Европеана, който е актуален през периода от 15 януари 2009 г. до 15 януари 2012 г.

Споменатият проект Европеана се реализира през периода 2011–2015 г. с цел да се инициира и координира цифровизация на културното и историческото наследство на държавите — членки на Европейския съюз, в това число и Р. България (вж. Bulgariana). Като цяло изпълнението му е обвързано със създаването на Единна цифрова библиотека за дигиталното съдържание на информационните ресурси на националните институти на историческата памет в ЕС.

Извън посочените международни архивни портали, националните архиви на отделните държави в ЕС се представят и чрез уеб-базираните си портали с информация за основните си хранилища, документални комплекси и архивни справочници. Някои от тях разполагат вече и с Национален регистър на архивното си наследство, а у нас този справочник е предвиден като задължение на архивните институции в Закона за НАФ.

Известно е, че приоритет за развитието на архивно-информационния сектор в ЕС е професионалното архивно образование и квалификация по архивистика, насочено към подготовката на специалисти, които отговарят на реалните потребности на работодателите не само на национално равнище, но и на обществено равнище. У нас заслугите в това отношение са на специалност «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет (ИФ) на Софийския университет «Св. Климент Охридски» (СУ)(15). В подкрепа на твърдението си ще припомним, че тя е наследник на първата специалност (профил) «Архивистика» и едноименната специализация под формата на надграждащо обучение към специалност «История» в периода 1952–2002 г. А постигнатите резултати през изминалите 12 години от официалното откриване на специалност «Архивистика и документалистика» през академичната 2002/2003 г. доказват, че тя вече се утвърди като национален университетски образователен модел. Получените досега три абсолютно положителни официални акредитации на специалността от Националната агенция за образование и акредитация (НАОА) са основание за провеждане на професионално обучение по архивистика в СУ във всички степени на съвременното българско висше образование, а именно: Образователно-квалификационна степен (ОКС) бакалавър, ОКС магистър и Образователно-научна степен доктор. Възпитаниците на специалността се открояват като професионално съсловие с университетски дипломи, позволяващи им да упражняват професията архивист и в държавите — членки на Европейския съюз. При това ежегодно броят им нараства с новите завършващи студенти — бакалаври, магистри, докторанти, както и специализанти, придобили допълнителна професионална квалификация по архивистика.

Изборът на повечето от възпитаниците на специалност «Архивистика и документалистика» в СУ е мотивиран поради обстоятелството, че тази професионална ниша е сравнително широка. На практика тя включва всички административни структури в държавната и частната публична сфера, в които се използват документи. В тази връзка са необходими специалисти, които осигуряват формирането, опазването и използването на публичния документален и архивен ресурс за потребностите на управлението и различните социални дейности, включително и осигуряването на е-услуги на гражданите.

От друга страна, служителите в администрацията ежедневно съставят, изпращат, получават и архивират документи, изпълнявайки своите оперативни задачи. Те също с течение на времето осъзнават потребността от придобиване на допълнителна професионална квалификация по архивистика и документалистика.

Коректно е да отбележим, че съществуват и някои нерешени проблеми, които в своята съвкупност неизбежно се отразяват неблагоприятно върху развитието на Българската университетска архивистика като цяло. Засега безспорно предимство на успешно дипломиралите се студенти в специалност «Архивистика и документалистика» е придобитият професионален образователен ценз. Той обаче трябва да се измерва и с европейските стандарти и критерии в тази област, където професионалното образование по архивистика има своите дълголетни традиции, изявени преподаватели и безспорни постижения.

В организационно отношение смущава липсата на самостоятелна катедра на специалност «Архивистика и документалистика» в структурата на Историческия факултет в СУ, въпреки препоръката по този въпрос още в доклада на първата акредитация. Без самостоятелна катедра, като традиционен реквизит на повечето университетски специалности, диалогът с ръководството, администрацията, академичните колегии, архивните институции, бизнеса и други значително се затруднява.

Има какво да се желае и относно преподавателския състав в специалността, който не е достатъчен. Все още липсват преподаватели по основни профилирани дисциплини. При досегашните акредитации съществуващият дисбаланс се компенсира за сметка на общия академичен капацитет на Историческия факултет. Очевидно е обаче, че когато преподавателите по архивистика са дефицитни в национален мащаб, качеството на предлаганото професионално обучение поражда безпокойство за бъдещето на Българската университетска архивистика. За да се преодолее подобна тенденция, трябва да се постигне по-тясна интеграция с ДА «Архиви», която чрез своите доказани експерти би могла да подкрепи университетското архивно образование и квалификация.

От своя страна, специалност «Архивистика и документалистика» може да инициира и организира съвместни програми за квалификация на архивистите в системата на архивите — държавни и учрежденски, които нямат стартово професионално образование и квалификация по архивистика. Още повече че подобни квалификации вече са били успешно провеждани по линия на предходната специализация «Архивистика». За съжаление, по различни причини липсва интерес на архивната колегия като цяло към магистърските програми на специалност «Архивистика и документалистика». Все още у нас дипломираните архивисти нямат официално признати образователни преференции при кандидатстване за работа в системата на държавните архиви и държавната администрация, за разлика от повечето държави в ЕС.

Следователно специалност «Архивистика и документалистика» в ИФ на СУ, като национален образователен модел, трябва да получи необходимата организационна и административна самостоятелност, за да има бъдеще, съизмеримо с европейските стандарти и статут на професията архивист. За сравнение, професионалното архивно образование във Франция, Германия, Русия и др. в течение на векове разполага с необходимата автономия в тази насока.

Идеята не е нова за Българската университетска архивистика, но е позабравена през годините. Още през 1950 г. акад. Иван Дуйчев в своите Лекции по архивистика(16) по повод необходимостта от професионално обучение на специалистите, на които предстои да работят в бъдещите български архиви, е убеден, че:

«Когато бъде осъзната напълно нуждата от правилно организиране на нашето архивно дело, тогава ние естествено ще помислим малко повече и за подготовката на научни работници в тази област, именно за подготовката на архивисти чрез някакви временни курсове или, още по-добре, чрез някаква школа по архивистика, с всички необходими дисциплини в нея»(17).

Коментарът е излишен, защото направените компромиси рано или късно се плащат, но винаги на висока цена.

Бележки

1. Коректният превод в случая е: Школа на грамотите, но наименованието Школа на хартите вече е придобило гражданственост у нас, поради което се използва и в настоящата разработка.

2. Киркова, Л. За подготовката на архивисти в чужбина и у нас. // ИПр, 1957, № 1, с. 112–113.

3. Известия за командировките на Министерството на народното просвещение. Кн. 2. София, 1905, с. 9.

4. Мене-Xapиц, Анг. Подготовката на архивисти в съответствие с потребностите на обществото на XXI в. Прев. от руски език: В. Петрова. // АПр, 1991, № 1–2, с. 72 –74.

5. Прозорова, В. Государственная школа национального достояние Франции — итоги первого десятилетия. // Отечественные архивы, 2003, № 2, с. 51–58.

6. Нейкова, А. Трансформацията на съвременните архиви и университетската архивистика като образователен модел. — В: Пътят към книгите и информацията. Юбилеен сборник, посветен на 65–годишнината на Татяна Янакиева. НБКМ. София, 2009, с. 448.

7. През 1912 г. холандското пособие е преведено на български език от Д. п. Илиев. В предговора той пояснява, че предложението е направено от тогавашния управител на Българската народна банка Хр. Чакалов. — Електронна библиотека по архивистика и документалистика — <http://electronic-Iibrary-org/content/index.php>.

8. Dictionary of Archival Terminology. ICA. Handbooks Series. Vol. 7. 2–nd. München — New York — London — Paris. 1988, p. 121 (353). Принцип на произхода (Provenienzprinzip; Principle of provenance) — принцип, според който документите в архива с постоянен състав се отнасят към този архивен фонд, от който произхождат, а вътре във фонда запазват първоначалния си ред, който им е даден в съответното деловодство; Речник на българската архивна терминология. Състав. К. Анчова, Сл. Барутчийски, М. Бурмова, Ж. Крайчева, А. Матинян, Д. Минцев, А. Нейкова, Зл. Пандева, П. Пейков, Ст. Петкова, М. Пискова. Под общата ред. на Д. Минцев и Ст. Петкова. Варна, УИ «Черноризец Храбър», 2002, с. 54; Strukturprinzip — принцип на зачитане на архивната структура/архивното устройство, което означава, че методологията, използвана при архивните операции, по-специално оценяване, класифициране и описание, трябва да отразява различните форми и структури на документите/архивите и тяхното административно и функционално съдържание — Електронна библиотека по архивистика и документалистика — <http://electronic-library.org/content/index.php>.

9. Леонтьева, О. Архивы в современном мире. Учебное пособие. Тверь, 2004, с. 14–18.

10. Хорхордина, Т. История и архивы. Москва, 1994, с. 3.

11. Карлин, Дж. Материята «Архиви» — Националният архив на САЩ като приключение. Прев. Р. Недялкова. // АПр, 2003, № 3–4, с. 40.

12. Menne-Xaritz, Ang. Überlieferung gestalten. — In: Der Archivschule Marburg zum 40. Jahrestag ihrer Gründung. Marburg, 1989.

13. Papritz, J. Archivlehre. Marburg, 1976.

14. Методически кодекс. Свитък I. Управление и организация на Националния архивен фонд и архивната мрежа. Прераб. и доп. изд. Държавна агенция «Архиви». София, 2013, с. 64–65.

15. Същата специалност преди две години беше открита и в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ), а през тази учебна година стартира специалност «Архивистика и информационна сигурност» в Югозападния университет «Неофит Рилски» (ЮЗУ). Началото на Българската университетска архивистика обаче е поставено още през академичната 1952/1953 г. в Софийския университет «Св. Климент Охридски». Това означава, че специалност «Архивистика и документалистика» в СУ има своята дълголетна история, традиции и постижения, което в случая оправдава интереса ни единствено към нея.

16. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. София, УИ «Св. Климент Охридски», 1993 — Електронна библиотека по архивистика и документалистика — <http://electronic-Iibrary.org/content/index.php>.

17. Пенджекова, P. 60 години Българска университетска архивистика и 10 години специалност «Архивистика и документалистика» в Софийския университет «Св. Климент Охридски». — В: Университетски четения по архивистика. Т. 2. София, 2013, с. 232 — Електронна библиотека по архивистика и документалистика — <http://electronic-library.org/content/index.php>.