Документи за българското националноосвободително движение в югославските архиви

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Крумка Шарова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2012

Историческите архиви в СФРЮ са многобройни и някои от тях изключително богати(1). Те отразяват разностранното развитие на всеки един от югославските народи, обединени днес в единна социалистическа федеративна държава, отношенията помежду им и взаимоотношенията им с други страни и народи, както и развитието на Югославия между двете световни войни, борбите на народите й за свобода и независимост, против фашистките окупатори и против капитализма. В архивите се събират също така документи за пътя на нова Югославия от времето на героичната и масова народоосвободителна война през социалистическото строителство до наши дни.

Родствената и териториалната близост на българския народ с останалите южни славяни, които днес населяват Югославия, непосредственото съседство в продължение на векове, географското положение на Балканския полуостров и редица други обстоятелства представляват онази основа, която обуславя тесните връзки и взаимоотношения между нашите народи и държави. Тези връзки и взаимоотношения естествено намират отражение и в историческата документация на двете страни.

Архивите в Югославия съдържат много и ценни документи за историята на икономическите, политическите и културните отношения през вековете между българския народ и народите на днешна Югославия. В тези архиви намираме материали за известни периоди от историята на България, за които нашата документация е унищожена при многократните нашествия и войни на българска територия или за които по други причини е по-оскъдна.

Документите от югославските архиви дават сведения за недостатъчно изяснени събития, а в някои случаи и за неизвестни моменти от миналото на България или от дейността на видни личности, играли важна роля в българската история. Изобилни са данните за политиката на Сърбия към България и българския народ, сведенията за отношението на отделни южнославянски дейци към нашата страна. В архивите на Югославия се намират податки от документален източник за най-значителните, както и за редица по-малко значителни моменти от взаимоотношенията между страните и народите ни. Такива сведения допълнят, доизясняват, понякога хвърлят нова светлина върху отделни събития от нашата история, които сме привикнали да смятаме за напълно ясни.

Взаимното проучване на документацията, която засяга общите моменти в развитието на двете страни и на народите от двете страни независимо от това, дали се отнася до моменти на сближение и единство или до моменти на разединение и сблъсъци, е повече от необходимо за обективното научно изследване не само на взаимоотношенията на страните, но и за цялостното всестранно изучаване на националната история на България и на земите в днешна Югославия. Това е толкова по-необходимо, като се има пред вид колко заблуждения, фалшификации или просто предубеждения и недоразумения са натрупани в историческата и в политическата литература на двете страни, а оттам и в съзнанието на хората.

През настоящата 1965 г. имах възможност няколко месеца да работя в архивите на Югославия. При благосклонното съдействие на Българската академия на науките и на югославските колеги — историци и архивисти, както и на съответните научни учреждения в СФРЮ бяха издирени значителен брой документи за българската история и историята на взаимоотношенията между нашата страна и земите на днешна Югославия. Някои от намерените документи са от изключителна важност и заслужават да бъдат в скоро време публикувани, за да станат достъпни на нашата научна и културна общественост.

В една кратка информация не е възможно да се дадат сведения за всички документи от различни архиви и периоди, поради което ще се спра само на някои от най-важните документи, засягащи България за трите десетилетия преди Освобождението от турско робство, т. е. 50–те, 60–те и 70–те години на XIX в., и то на онези, които се пазят в два от главните архиви в Белград: Държавния архив на Социалистическа република Сърбия и Дипломатическия архив при Секретариата за външни работи.

* * *

Сведения за българския народ, за положението му под турско робство, за неговите борби против Гръцката патриаршия и турските поробители, за връзките му със свободното сръбско княжество и с Черна гора, с борещите се за свобода сръбски области Войводина, Босна и Херцеговина се намират разпръснати из различни фондове на държавни учреждения и архивни сбирки на видни политически дейци. В повечето случаи тези материали не са класифицирани отделно за България, така че пълното и изчерпателното им издирване може да стане единствено по пътя на систематичното проучване на фондовете изцяло. Работата се улеснява от запазените регистри и протоколи на отделните държавни учреждения, от списъците на документите в личните фондове (в Държавния архив на СРС под название «Поклони и откупи», т. е. Подарени и откупени и отделни сбирки и колекции). Някои фондове са картотекирани по документи, което твърде много подпомага изследователя. Така са обработени фондът на Йован Ристич (в архива на Историческия институт — АИИ), части от които са публикувани и познати на нашата историческа наука, макар и слабо използувани, фондът на Вук Караджич в Архива при Сръбската академия на науките (АСАН), също частично издаден, фондът на Великата школа в ДА на СРС и др. Но и най-добрият опис, и най-успешно направената анотация в картотеките не може да замени преглеждането на документите в оригинал, тъй като самата архивна обработка естествено е насочена към националната история на Сърбия и въпреки внимателното отбелязване на познати дейци като Каравелов или по-крупни събития в живота на българския народ не може да даде пълна и точна представа за онези податки — преки и косвени — за българската история, които може да съдържа някое писмо от административен, политически или личен характер.

Ето защо бе наложително да предприема по възможност по-цялостно и по-систематично проучване на документите в сръбските архиви. За целта използувах предварителните податки, известни от литературата, от публикуваните и непубликуваните архивни помагала и справочници, опирайки се при това на всекидневната любезност и готовност на домакините да подпомагат работата ми и улеснят ориентирането ми в интересуващата ме документация.

В Държавния архив на СР Сърбия проучих материалите от следните държавни фондове: Държавен съвет, върховна административна институция, през която известно време са минавали за решение и одобрение или само за информация най-важните въпроси от вътрешно и външнополитическо естество, фонда на Mинистерството на вътрешните работи с няколкото му отдела, Министерството на външните работи, политическите документи от края на 60–те години, на което се пазят в Дипломатическия архив (ДА при СИП), фонда на Княжеската агенция в Букурещ (частично в ДА на СРС, в по-голямата си част в ДА при СИП), фонда на Народната скупщина, този на Министерството на просветата, на Великата школа и др.

Твърде интересен материал за нашата история съдържат личните фондове(2) на видни политически и културни дейци, като този на Илия Гарашанин (който прегледах необработен, тъй като бе в процес на лекуване, за да се подготви за подреждане и описване); на бившите министри Стевча Михайлович, Радивое Милойкович, д-р К. Пацек, приближен на княз Михаил и Обреновичите, живял дълги години в Румъния; на митрополит Михайло, Йован Бошкович, Д. и О. Ружич и мн. др. Редица колекции и сбирки съдържат отделни писма до и от княз Милош и жена му княгиня Любица, кореспонденция на княз Михаил, на наместниците, на висши политически дейци, административни чиновници и др. п. Много от документите в тези сбирки представляват интерес за българските историци както с оглед на политиката на Сърбия спрямо България, така и непосредствено за освободителните стремежи и опитите за освобождение през трите десетилетия пред унищожението на турското робство.

Прегледаните документи в югославските архиви разкриват различни страни от историята на нашия народ през споменатия период. Във фондовете на Държавния съвет, Министерството на вътрешните и Министерството на външните работи намираме изобилни сведения за постоянната имиграция на българско население в пределите на сръбското княжество поради непоносимото положение под турско робство. Заслужава специално да се проучи този процес на единични и по-значителни преселения, особено след революционните стихийни и организирани надигания на масите в борба срещу турския поробител. От други документи в същите фондове може да се проследят търговските връзки на българските земи със Сърбия, Австрия и други страни.

Богат и разнообразен материал съдържа фондът на Министерството на просветата. Тук има много сведения за българчета, учили или желаещи да учат в Сърбия със средства на сръбското правителство, молби на отделни лица и на обществени групировки от България във връзка с издаване на книги и вестници, преписки на Министерството с други учреждения във връзка с подобни молби и т. н. Сроден материал за следване на българи във Великата школа се намира във фонда на тази школа — началото на Белградския университет. Макар и сравнително повече използувани от югославски и от отделни български историци, документите от Министерството на просветата и на Великата школа, както и аналогични материали от Държавния съвет и от различни лични фондове би трябвало да се издирят по-пълно, за да се изясни една важна страна от културно-просветните връзки между сърби и българи през XIX в.

Тези документи отразяват действителната помощ, която правителството на малкото сръбско княжество оказвало на младежи от южнославянските области под турска власт, включително и от българските земи. Заедно с това те дават възможност да се проследи и политиката на Сърбия през различни етапи, изявена в помощите за просветата и образованието на ученици и студенти от Босна и Херцеговина, от Черна гора и България. От най-голям интерес и най-значителни по съдържание са документите, които се отнасят до политическите връзки между българите от една страна, сръбския народ и сръбското княжество, от друга. В течение на много години месечните, полугодишните и годишните доклади на срезките и окръжните полицейски началници, службите в Министерството на външните работи и Княжеската агенция в Букурещ отбелязват политическите движения в съседните на Сърбия области, които се намират още под турска власт, включително и в българските земи, особено в граничните райони. В някои от тях сръбското княжество не било непричастно, други по характера си представлявали стихиен изблик на дълго натрупалото се недоволство на българския народ и израз на стремежа към отхвърляне на чуждата грабителска и потисническа власт. През 60–те години, когато зачестяват опитите за организирана борба, се засилват и връзките със сръбското княжество. Тези форми и прояви на борба в голямата си част са отразени в държавните документи и проучването им спомага за доизясняването и уточняването на известни или за установяването на неизвестни моменти и епизоди от трудната борба на нашия народ за освобождение.

Без да се спираме тук подробно на подобни сведения за бегълци от България в различни години (1859, 1861, 1863, 1867 г.), ще отбележим няколко по-крупни групи документи. Така например между документите на министерствата на вътрешните и на външните работи се пазят извънредно ценни за нас автентични документи, разпореждания на министрите, на окръжните и срезките началници, телеграми от специално натоварени със задачи лица, когато сръбското княжество си доставило оръжие от Русия, което било пренесено през Румъния със съдействието на тамошната българска емиграция. Последната впрочем взела дейно участие в тази важна и за българите работа още от Русия. Документите от сръбските архиви дават много конкретни данни за това участие, които заедно с известни югославски публикации, с материалите от руските архиви и документи от нашите архиви ще позволят да се възсъздаде по-пълно и по-точно историческата картина за освободителните планове и замисли на южните славяни през 60–те години, за мястото и ролята на българите в тях, за участието на Русия и на Сърбия и т. н.

Друга значителна по брой група документи също в архива на Министерството на вътрешните работи съдържа изобилен фактически материал за така наречената Зайчарска чета, направила опит да премине от Сърбия в България през лятото на 1867 г. От многото полицейски документи и донесения, от протоколите на разпитите на заловените четници и на други лица, както и от съдържанието на писма, заловени у тях, се вижда, че намеренията на участниците и организаторите на тази чета били по-широки, отколкото се смята. Става ясно, че четата била замислена и подготвена от специален комитет, организиран в Белград, между членовете на който се споменава Любен Каравелов, и то като централна фигура. Документите за Зайчарската чета показват също така, че при подготовката на четата и при въоръжаването й населението и местната администрация в граничната сръбска област оказали активна поддръжка на българските патриоти. Документи от други архиви разкриват и причините, поради които сръбското правителство не допуснало този опит за въоръжена борба да се осъществи.

Важни податки за българското революционно-освободително движение и за отделни негови дейци съдържат протоколните книги на Княжеската агенция в Букурещ. Макар и в лаконична форма, тук намираме сведения за Г. С. Раковски (1863 г.), Л. Каравелов (1869, 1872, 1876 г.), П. Хитов, Ф. Тотю, Т. Хитров и др. От особен интерес са сведенията за пътните разрешения, издадени на Хр. Ботев през август 1875 г. за Русия, през януари 1876 г. за Сърбия и през март 1876 г. отново за Русия. Уточняването на датите на тези пътувания съдействува за уточняване на важни събития от революционно-освободителното движение на българския народ в навечерието на Старозагорското и на Априлското въстание. По-обстойни документи от Дипломатическия архив, на които ще се спрем по-нататък, позволяват да се видят и други обстоятелства около тези събития.

В голям брой документи от централните държавни фондове, в много сбирки и лични фондове, най-вече в архива на Илия Гарашанин, са отразени политическите позиции на сръбското княжество и на отделни държавници спрямо българското освободително движение в тясна връзка със собствените националноосвободителни задачи на Сърбия през 50–те, 60–те и 70–те години на XIX в. Наложително е обаче не само да се проучи по-пълно документацията, пряко и непосредствено отразяваща позициите на Сърбия спрямо българското освобождение, но и всестранно да се познава развитието и политиката на княжеството, международната обстановка, в която се намирало то особено във важните моменти от българо-сръбските отношения, за да могат да бъдат изяснени правилно и исторически вярно тези отношения. Документите от ДА на СРС и Дипломатическия архив, както и от други архиви и печата дават изобилен материал за това.

От голямо значение за изследване политиката на Сърбия по българския национален въпрос са документите в държавните фондове и в архивите на изтъкнати политически дейци, където се пазят многобройни документи от 40–те до 70–те години, свидетелствуващи за съображенията, намеренията и конкретните политически стъпки на сръбското княжество по време на стихийни недоволства в България, при организираните въстания, както и редица документи, осветляващи съвместни със Сърбия освободителни акции на българските политически групировки и политически дейци. В различни фондове има материали за вълненията и бунтовете през 40–те и 50–те години, за връзките на сръбските управляващи среди с Добродетелната дружина, с Г. С. Раковски и с други революционни дейци и за диференцираното отношение на сръбското правителство към консервативната групировка на «старите» и към революционните сили сред българската емиграция в Румъния. Тук, както и в други архиви — този при Историческия институт (фонда на И. Ристич), архива при музея на град Белград и най-вече в Дипломатическия архив — се намират извънредно ценни документи за връзките между революционните групировки в Сърбия, Войводина, Босна и Херцеговина, от една страна, и революционните сили сред българската емиграция през 70–те години. Установяват се несъмнени дружески и практически революционни връзки и взаимоотношения на БРЦК не само със Светозар Милетич, но, което е от особен интерес за нас, и с групата около Светозар Маркович през 1871–1872 г., както и през следващите години.

Така документите от държавните фондове и личните архиви в ДА на СРС разкриват двете тенденции в българо-сръбските отношения през разглежданите три десетилетия — на официалните сръбски буржоазни среди и власти и българската буржоазия и на революционните сили в двете страни.

* * *

В Дипломатическия архив при СИП се пазят документи за външната политика на Сърбия и Югославия от 70–те години на XIX в. до Втората световна война. Архивите на Министерството на външните работи са страдали неколкократно през военните години, а след Втората световна война те бяха пренасяни от Белград в Дубровник и от Дубровник отново в Белград. Едва в последните години се създадоха възможности за по-пълноценно използуване на документацията в този важен и богат архив, което проличава и в новите трудове на югославските колеги. Дипломатическият архив и сега е в процес на подреждане, особено за XX в., което наред с други обстоятелства затруднява ползуването му. Във всеки случай при работата по интересуващите ме въпроси ръководството и сътрудниците и на този архив ми оказаха всестранно съдействие и дружеска помощ.

Документацията, засягаща България, произхожда а) от Министерството на външните работи — официални писма, инструкции, служебни телеграми и др. п. на министрите, секретарите и на отделни централни служби при министерството, б) от дипломатическите агенции на Сърбия в Цариград, Букурещ и Виена — редовната кореспонденция на тези агенции с министъра — и в) от отделни лица със специални задачи и поръчения и частни лица — кореспонденция, доклади, отчети за изпълнени мисии, молби и жалби и т. н.

Не е необходимо особено да се изтъква, че политическият архив на Министерството на външните работи съдържа много интересни и важни по своето значение документи за българо-сръбските отношения и за националноосвободителните борби на българския народ. Макар и не изцяло, архивът от 70–те години е запазен. За съжаление архивът на Цариградската агенция на Сърбия е унищожен частично от пожар, но документацията от централен произход и онази, която се намира пръсната в лични фондове и сбирки на други архиви, възстановява донякъде картината за нейната дейност. Материалите от Букурещката агенция са сравнително по-пълни, особено от времето, когато княжески агент в Румъния бил М. А. Петрониевич; дейността на Виенското представителство, открито по-късно от тези в Цариград и Букурещ, била насочена главно към проблемите за отношенията на Сърбия с Австро-Унгария и съдбата на южните славяни под австрийско и унгарско владичество, така че документацията от Виена малко засяга българските въпроси.

Наред с разнородните материали за политическата обстановка в Сърбия през 70–те години и отношенията й с Турция и големите европейски страни Дипломатическият архив съдържа доста материали за взаимоотношенията й със съседните държави — Черна Гора, Гърция и Румъния — и с народите от неосвободените области на Турската и Австро-унгарската империя. Централният въпрос в политиката на сръбското княжество въпреки сравнително по-слабата активност на правителствата от това време в сравнение с времето на княз Михаил си остава въпросът за освобождението на неосвободените сръбски области в тясна връзка с този за освобождението на всички южни славяни и балканските народи изобщо. В Дипломатическия архив са отразени преговорите за споразумение с Черна гора през 1870, 1871, 1874–1875–1876 г. и противоречията между двете сръбски княжества, позициите на Русия и на останалите велики сили във взаимоотношенията между тях, връзката на тези взаимоотношения със замислите за общоюжнославянска и общобалканска освободителна акция. Оттук и значението им за българското освободително движение.

Отношенията на Сърбия с Румъния и Гърция също се разкриват в документацията на Министерството на външните работи; тук още повече и пряко, и косвено се засягат проблемите на българското освобождение. Документите свидетелствуват за сръбско-гръцките отношения по време на църковнонационалните борби на българския народ, за промените в позициите на Сърбия към Патриаршията, позиции, които с обособяването на Българската екзархия и със засилването на претенциите на княжеството към Македония стават все по-хладни и в някои случаи враждебни към Екзархията и към желанието на населението в Македония и западните български области да се присъедини към нея. Във връзка с това са и документите, които говорят за началните стъпки на сръбската пропаганда чрез училището и църквата в тези краища. Сведения за позициите на Сърбия към църковната борба има и в други архиви — тези на Историческия институт и на Сръбската академия на науките. Те дават възможност да се проследят в развитие тези позиции и да се изяснят различните причини и обстоятелства, които определят вариациите на становището на Сърбия към българския църковнонационален въпрос.

Българското националноосвободително движение интересувало сръбското правителство и неговите дипломатически представители като важен резерв в случай на въоръжена акция от страна на Сърбия, а в определени моменти като опасен съюзник на революционните сили в неосвободените сръбски краища, които се борели за освобождение по пътя на народно въстание и за независимост на народоосвободителното движение на Балканите от дипломатическите комбинации на европейските сили и на балканските държавници. Документите в Дипломатическия архив разкриват политиката на сръбското княжество и отделните правителства спрямо освободителното движение в България във връзка с позициите на различните кабинети по Източния въпрос, отношенията на страната с Австро-Унгария, Русия, Франция и Англия и с външнополитическия натиск, упражняван върху Сърбия.

Общото възбуждение на Балканите по време на Френско-пруската война и Парижката комуна и очакванията за близко въстание на южните славяни не срещат поддръжката на сръбското правителство. Поради това то се стреми да се разграничи от растящото революционно движение в България, Босна и Херцеговина и Войводина, възприема съветите на Русия да се въздържа от активност и да навлезе в плановете на революционните групировки в Сърбия за организиране на въстание, за да ги контролира и осуети. В преписката между Министерството на външните работи и агенцията в Цариград от 1871–1872 г. ясно могат да се проследят стремежите на сръбските революционни сили, обединени по това време около Св. и Й. Маркович, да се обособят от ръководството на официална Сърбия и в същото време да я тласнат във въоръжена акция мимо нежеланието й. Запазени са извънредно интересни документи от Главния комитет за сръбско освобождение, от които се вижда на какви идейни и организационни начала посочените революционни сили изграждали своите планове. Девизът на този комитет бил «Да въстанем, за да се спасим», целта на дейността му: «чрез организирано въстание да разрушим турското господство над сръбския народ», и то «в съгласие с другите народи за взаимно освобождение от турския ярем». Тези документи потвърждават сведенията от други източници, че между българската революционна емиграция и групата на Светозар и Йеврем Маркович в началото на 1872 г. вече съществували преки връзки. В кореспонденция от това време изрично се подчертава, че споразумението «с българите върви много добре», а няколко месеца по-късно — през април — се споменава за предстоящото посещение на Й. Маркович в Букурещ, за да се срещне с българските революционери.

Изобилни сведения съдържа Дипломатическият архив за националноосвободителното движение в България през 1875–1876 г. По това време революционната вълна, която се надигнала в Босна и Херцеговина, заставила сръбското правителство да мисли за въоръжена акция и макар че колебанията на княжеството продължили прекалено дълго, то проучвало възможностите да си осигури съюзници в лицето на Румъния, Гърция и българското освободително движение. Тези търсения са отразени в документацията и покрай другите въпроси (за взаимоотношенията на балканските държави, за пасивните позиции на гръцкия крал и правителство и нежеланието на Румъния да подпомогне освободителното движение на южните славяни) дипломатическата преписка разкрива важни моменти от революционната дейност на българската емиграция в периода на Старозагорското въстание, разгрома му и подготовката на Априлското въстание и Ботевата чета.

Преди всичко става ясно, че неведнъж изтъкваните съображения в революционния печат (и в Каравеловите, и в Ботевите вестници) за необходимостта от обединение на силите на балканските народи за обща борба против турския поробител и против зависимостта от великите сили имали не само агитационен, но и практически политически смисъл. Без да се отказват от възгледите си, «младите» поддържали връзки със сръбското правителство, преговаряли с него за разгъващото се въстание в Босна, Херцеговина и България и търсели съдействието на Сърбия за освобождаването на арестуваните български въстаници и бежанци от румънското правителство, което през 1875 и началото на 1876 г. се придържало към политика на строга лоялност и «неутралитет» спрямо Турция. Редица доклади на княжеския агент в Букурещ свидетелствуват за голямата активност на Хр. Ботев през есента на 1875 г. в това отношение, за преговорите му с M. A. Петрониевич и с румънското правителство, за организаторската му работа по прехвърляне на освободените емигранти в Кладово и подготовката им за участие в предстоящото въстание.

Други документи допълват сведенията ни за замисъла и подготовката на Ботевата чета, за известната телеграма на Горов за четата, изпратена до сръбския агент, и дипломатическите усложнения, които се създали за Сърбия вследствие на това. Преписката от есента и зимата на 1875 г., от пролетта и лятото на 1876 г. показва, че сръбското правителство давало подкрепа на българските революционери, уредило сръбско поданство на голям брой емигранти и бежанци, участници във въстанията, и активно ги бранело против мерките на румънското правителство, преследванията на полицията и заплахата да бъдат върнати на турските власти въпреки големите затруднения, които срещало. Имайки пред вид революционната обстановка в Босна и Херцеговина и назрялата необходимост да вземе активно участие в освободителната борба, като започне война срещу Турция, сръбското княжество, както се вижда от преписката на Министерството на външните работи, подпомогнало българското освободително движение, като имало връзки с широк кръг дейци от българската емиграция в Румъния — Л. Каравелов, Хр. Ботев, К. Цанков, Ив. Драсов, Г. Живков и др. Възстановени били отношенията и с Добродетелната дружина. В доклад на М. А. Петрониевич от юни 1876 г. се съобщава за разговорите му със старите и за враждебната им позиция към Априлското въстание и неговите организатори. В друг доклад от по-късно време се прави преглед на връзките между Добродетелната дружина със сръбското правителство в течение на 15 години.

Между документите в Дипломатическия архив се намират доста отделни сведения за Л. Каравелов, Хр. Ботев и други дейци, известна част от които е използувал акад. Мих. Димитров в написаните от него биографии на тези наши революционери. През 1947 г. обаче, когато той е работил в Белград, архивът на Министерството на външните работи не е бил изцяло подреден и достъпен и за разглеждания период, та сега имах възможност да намеря нови материали. За пример ще посоча преписката около арестуването на Л. Каравелов в Галац и освобождаването му, с което по нареждане на министъра на външните работи сръбският агент в Букурещ се заел най-активно.

От важно значение е телеграмата на Л. Каравелов от преди арестуването му, препредадена от Петрониевич до И. Ристич на 1. VI. 1876 г. В нея Каравелов съобщава за преминаването на една чета от 364 души и за предстоящото преминаване на друга от 210 души, а за себе си известява, че отива «долу». Материалите за дейността на Каравелов през 1875 и 1876 г., а също и от предишните две години не оставят място за съмнение, че той не е прекъснал политическата си дейност. Макар редица моменти от тази негова дейност да не могат още напълно да се възстановят, съвсем ясно е, че нито преустановяването на в. «Независимост», нито конфликтът с Ботев са означавали край на активното му участие в политическия живот на българската емиграция. От преписката на Петрониевич се вижда, че през есента на 1875 г. Каравелов имал намерение да издава отново политически вестник, а неговата енергична работа след Старозагорското въстание потвърждава мнението, че той продължил дейността си, макар и в нея, както и в цялата дейност на БРЦК да настъпили промени. Документите от Дипломатическия архив показват и нещо друго, а именно, че становището за прекомерната ангажираност на Л. Каравелов със Сърбия е донякъде абсолютизирано. Политическата обстановка през 1875–1876 г. правела особено необходимо обединението на силите на балканските народи и държави и специално на южните славяни, поради което със сръбското правителство преговарял не само Каравелов, но и Ботев, без да говорим за другите революционери и старите войводи, които били във връзка със Сърбия по своя инициатива или като пратеници на революционната емиграция в Румъния.

Доста материали съдържа Дипломатическият архив за българските доброволци в Сръбско-турската война, за БЦБО, за началото на сформирането на опълчението, за дейността на ген. Черняев и връзките на славянските комитети в Русия със «старите» и с «младите» в Букурещ, както и по редица други страни и моменти от националноосвободителното движение през 70–те години.

* * *

Посочените тук примери за материали, които съдържат важни данни за отделни събития и дейци от българското националноосвободително движение и за българо-сръбските отношения от 50–те години до Руско-турската освободителна война, не изчерпват многобройните единични и по-цялостни сведения и групи документи, осветляващи тези въпроси. Те обаче са достатъчно доказателство за това, колко ценни материали за нашето минало можем да намерим в архивите на СФРЮ и колко необходими са сътрудничеството, дружеската взаимопомощ и двустранното съдействие в научноизследователската работа на българските и югославските историци за издирване на документални материали в архивите на двете страни и за по-вярно, по-пълно и научно издържано осветляване историята на България и Югославия и историята на техните взаимоотношения.

Бележки

1. Общи сведения за архивите в Югославия и значението им за българската историческа наука съм дала в статията, публикувана в Известия на държавните архиви, т. 9, София, 1965 г., стр. 155–171.

2. В югославската архивна терминология е възприето личните фондове да се наричат «заоставштина». Те са включени в групата «Поклони и откупи» и лични сбирки.