Историята на архивите като научна дисциплина и нейната периодизация

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Андриана Нейкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2009

Възникването, развитието и организацията на архивите се изучават от научната дисциплина История на архивите. Системното проучване на архивите, включително и на принципите на архивното законодателство, позволява да се проследи влиянието на различните фактори върху формирането на обществения документален и архивен ресурс. Целта е да се изяснят причините за възникването, унищожаването, трансфера и т. нар. културно присвояване на архивни свидетелства по време на конфликти и обществени преходи, а също и да се уточнят маршрутите и териториите на разпространение на документите в качеството им на средство за управление, информационни източници и исторически извори. По този начин се получава една по-пълна представа за параметрите и състава на архивното наследство, за разпределението на архивните комплекси по исторически епохи, територии и отрасли, организацията на съхранението и използването им. Конкретните резултати намират приложение не само при документационното и архивното осигуряване на съвременното управление и наука, но и при усъвършенстване организацията и управлението на архивните учреждения. С оглед спецификата в развитието на архивите, процесът на тяхното институционализиране се разглежда като част от общия исторически процес. Ето защо, методологията на научната дисциплина История на архивите отразява предимно постиженията и особеностите в развитието на методологията на самата историческа наука, в частност и във връзка с решаването на въпроса за нейната периодизация.

* * *

Най-ранните сведения за съществуването на архиви, като целенасочено създавани сбирки от различни административни документи към отделни канцеларии, са свързани с културата на цивилизациите от района на Древна Месопотамия, Древния Египет, Китай, Индия, а по-късно и с културата на класическия свят, олицетворяван от Древна Гърция и Древния Рим. Развитието на посочените общества се характеризира с появата на първите държавни образувания, с присъщите им древни градове и социална диференциация, институционална организация и административно управление, както и с използването на писмеността като средство за комуникация. Причината за формирането на посочените сбирки от писмени документи е осъзнатото значение на някои от административните актове за тогавашното управление и социални дейности, въпреки изчерпването на тяхното конкретно практическо значение с течение на времето. Ролята на държавни архиви изпълняват съответните владетелски архиви, доколкото отделните владетели олицетворяват държавата си. Освен това се формират и архивни сбирки към различните храмови комплекси — жреческите архиви в древния и класическия свят. Посочените сбирки са прототипът на съвременните учрежденски и исторически архиви. Те запазват вида, статута и обществените си функции и през периода на Средновековието. Както и в предходния период, достъпът до тях в отделните държави остава ограничен в кръга на най-доверените служители на дадения владетел, висшия църковен клир, изборните колегии, свързани с реализирането на средновековното градско самоуправление и т. н.

Институционализирането на архивите, изразено в отделянето им от канцелариите и тяхното административно обособяване в структурата на модерната държава, започва в края на XVIII в. Франция е първата европейска държава, в която се извършва посочената реформа въз основа на известния закон от 7–ми месидор, година II (25 юни 1794 г.)(1). Установеният модел във връзка с организацията и управлението на архивите се характеризира с наличието на специализиран архивен закон, създаването на сборни исторически архиви със статут на публични държавни институции и гарантиран свободен достъп на гражданите до интересуващите ги архивни документи, независимо от тяхното предишно съхранение, респ. собственост — ведомствена или частна. По силата на провъзгласените принципи, наследените от миналото архивни документи се обявяват за собственост на френската държава и нация, независимо от тяхната предишна принадлежност. В резултат се разширяват обществените функции на архивите, които вече започват да се използват и като изворова база за изследванията по история, за различни граждански справки, и др.

Следвайки примера на Франция, повечето европейски държави през XIX в. също извършват подобни реформи, което допринася за утвърждаването на специализираните архивни учреждения в тогавашната държавно-административна структура. Превръщането на архивите в публични държавни институции води до засилването на научния интерес към тяхното собствено развитие и исторически трансформации. Постепенно се разширява и съдържанието на понятието «архив». Освен предишното значение, като място за запазване на юридическите документи и официални актове, които имат значение за дадената държава, разглежданото понятие придобива ново обобщено значение. В него се включва и понятието «архивни документи» в см. на исторически източници, както и понятието «държавни и други публични архиви», като специализирани информационни и научни центрове. С диференцирането на отделните теоретични дялове в структурата на архивното познание се обособяват и съответните научни дисциплини, сред които: «Архивология», занимаваща се с историята на архивите и с архивното законодателство, «Архивоикономия», изучаваща архивните сгради и условията, необходими за запазването и реставрацията на документите, «Архивотехния» — разработваща въпросите, свързани с класификацията, описанието и използването на архивните документи.

Повечето специализирани изследвания и университетски четения по т. нар. Архивология или История на архивите, както е наименованието й в системата на българската научна терминология, се реализират през периода след Първата световна война. По обясними причини те са дело на чуждестранни автори и преподаватели Тъй като българските архивни учреждения се създават едва през 1951–1952 г., преди това почти липсва научен интерес към архивната проблематика като цяло Първият труд в тази област, автор на който е акад. Иван Дуйчев е обнародван през 1950 г.(2) По време на своята специализация в Италия през 1932–1936 г., където под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати подготвя и успешно защитава докторската си дисертация на тема: «Българските Асеневци във Византия», той посещава и известната Ватиканска школа по архивистика и палеография. Това му позволява да придобие още една престижна диплома за архивист-палеограф. Когато през 1945 г. той е уволнен от Софийския университет като преподавател и ръководител на катедрата по История на Византия и Европейския Югоизток, именно тази квалификация му позволява да разработи и изнесе през есента на 1949 г. курс лекции по архивистика в тогавашния Български библиографски институт. Лекциите са предназначени за обучението на библиотекари и архивисти, организирано от института. Подкрепа в това ново за него начинание му оказва проф. Тодор Боров, който е директор на същия институт. През следващата година лекциите са отпечатани под формата на циклостилно издание и стават библиографски факт. Следователно, още в началния етап от развитието на българската теоретична архивистика, в частност и на научната дисциплина История на архивите, се предоставя възможност да се ползват постиженията на една от водещите европейски архивни школи, каквато по това време е италианската. Нейните представители, сред които Еудженио Казанова, Серафино Пистолезе и др., имат съществен принос за разработването на редица методологични, терминологични и методически проблеми в областта на класическата архивистика през периода 30–те–50–те години на XX в. През 1931 г. Е. Казанова, който по същото време заема длъжността «държавен архивист на Неапол», оглавява създадения по инициатива на тогавашния Международен комитет за интелектуално сътрудничество (МКИС) със седалище в Париж, Комитет на архивните експерти. В състава му са избрани 9 членове — директори и специалисти от европейските архиви. Тяхната задача е да координират усилията на международната архивна общност при разрешаване на проблемите, свързани с техническите аспекти на управлението на архивните учреждения, и по-конкретно — съхранението и начините за опазване на архивните документи. През 1933 г. на свое заседание членовете на посочения комитет обсъждат идеята за организирането на международен конгрес на архивистите. По предложение на Е. Казанова той е трябвало да се състои през 1935 г в Рим по повод на завършване строителството на сградата за Националния архив на страната. Както е известно обаче, първият международен форум за провеждането на единна политика в областта на съвременното архивно дело се организира през 1950 г. Все — пак. Комитетът на архивните експерти изиграва важна роля за постигането на тази цел. Негова заслуга е издаването през 1934 г. на първия международен пътеводител за архивите, както и на международен речник на архивната терминология(3).

Що се отнася до въпросите по осигуряването на историците с необходимите архивни документи и гарантирането на достъпа им до архивните фондове, това е задача, поставена на създадената в края на 1929 г. Архивна комисия към Международния комитет на Историческата наука (МКИН) при Обществото на народите, чиито членове са представители от Европа, Русия и САЩ. Интересно е да се отбележи, че според мнението на експертите от МКИН архивистиката тогава се определя като помощна за историческата наука. Тази гледна точка обаче противоречи на идеите и духа на Брюкселския конгрес на библиотекарите от 1900 г., на който архивистиката се разглежда в докладите на участниците, като обособена научна и професионална област(4).

Изборът на Казанова за ръководител на Комитета на архивните експерти не е бил случаен. През 1928 г. в Рим е обнародван неговият фундаментален труд — «Архивистика»(5). Поради интереса, който предизвиква, и заради научните си достойнства монографията е преиздадена през 1966 г. Предмет на това изследване са широк кръг от различни въпроси, като специално историята на архивите и развитието на архивната теория се разглеждат в самостоятелен раздел. Авторът проследява появата и развитието на архивите още от времето на първите цивилизации и държави в района на Древния Изток. Във връзка с периодизацията на историята на архивите той откроява четири етапа: Архивите и архивистиката в древността и до XIII в.; Архивите и архивистиката през периода XIII–XV в.; Архивите и архивистиката през периода XVI–XVIII в.; Архивите и архивистиката през периода XVIII в. до 1928 г. Въпреки че Е. Казанова не обосновава предложената периодизация, не е трудно да се открият критериите му. За началото на втория период — XIII в., определяща за него е появата на градските (комуналните) архиви в Западна Европа в следствие признатото право на самоуправление на редица градове. През този период започват да се формират и владетелските архиви, които по силата на господстващата концепция за патримониалното (от лат. patrimonium — наследствено) суверенно владение, играят ролята на държавни архиви: през 1200 г. по времето на френския крал Филип II се учредява архив, наречен «Съкровищница на хартите», при Едуард III през 1377 г. се създава Кралския архив на Англия, през 1480 г., при управлението на Великия княз на Русия Иван III се основава владетелски архив и др. Третият период се характеризира с формирането на т нар. секретни архиви, в условията на тогавашните абсолютистки монархии в Западна Европа, респ. тайни владетелски и църковни архиви. Четвъртият период е свързан с появата на централните държавни архиви с техните териториални подразделения в отделните европейски страни през първата половина на XIX в. В общи линии класификационната схема на Казанова относно типологията и развитието на архивите следва възприетата през разглеждания период обща периодизация на историята, а именно — стара, средновековна, модерна история Ето защо към тази схема с някои несъществени различия се придържат и следващите автори, проучващи специално историята на архивите. Интересно е да се отбележи, че по същата схема систематизира своите кратки исторически бележки, свързани с етимологията на термина «архив» и развитието на архивите, и акад. Иван Дуйчев в посоченото по-горе изследване. Обяснимо е, че той се спира по-подробно на документите и архивите във Византия с оглед тяхното определящо влияние при оформянето на официалните актове и организацията на архивите в българската средновековна държава(6).

През 1934 г. също в Рим е издадена посочената по-горе монография на Серафино Пистолезе: «Европейските архиви от XI в до наши дни». Авторът е бил утвърден специалист не само в тогавашната италианска, но и в международната архивна колегия. Книгата му е обнародвана на френски език във връзка с подготвяния международен архивен форум, който трябвало да се състои в Рим през 1935 г.(7)

Пистолезе е автор и на уводната статия, посветена на европейските архиви, в първия том на споменатия «Международен пътеводител на архивите». Справочникът е подготвен също по инициатива на Комитета на архивните експерти и въз основа на информацията, събрана чрез анкети на европейските архиви. Предвиденият втори том за архивите в страните от останалия свят не е бил отпечатан.

За начало на историята на европейските архиви Пистолезе посочва още в заглавието на монографията си XI в. В самото изложение обаче той маркира тяхната по-ранна поява в европейското политическо и културно пространство през IX–X в., проследявайки генезиса на различните видове държавни и частни публични архиви в отделните западноевропейски държави, включително и появата на документи и архиви върху технически носители. Целта му е да разкрие причинните връзки за промените в организацията и типологията на архивите в контекста на общоисторическия процес.

Съществен принос за обособяването на Историята на архивите като научна и учебна дисциплина, както и за усъвършенстване на нейната методология, има германският архивист Адолф Бренеке. В лекциите си, които той чете през 30–те години на XX в. в тогавашния Архивен институт в Берлин, разработва теорията за «идеалните типове», т. е. видове архиви(8). Те се появяват съответно през всеки етап от развитието на европейските архиви. Историята на архивите Бренеке проследява в еволюционен аспект, характеризиращ се с трансформации и преходи от един тип архив в друг. Авторът определя общо 10 такива типа. През първия етап, обхващащ периода на Ранното средновековие и класическите монархии, се формират два основни типа архиви: А — архиви на канцеларии, създаващи документи и съхраняващи техните стари документи; и В — хранилища на особено важни входящи документи. Наличието на посочените архиви Бренеке обозначава с термина «дуализъм», характеризиращ границите и структурата и на тогавашното архивно пространство.

През следващия период — времето на абсолютистките монархии, авторът откроява 4 типа архиви. Освен познатите вече тип А и В, той въвежда още два нови типа: С и D. Като тип С идентифицира «Архива на короната», «Дворцовия архив» или още «Тайния архив», в който се събират и съхраняват официалните актове. Индексът D съответства на «Главен архив». Често този тип архив, в който се предават и съхраняват документи и архиви на престанали да функционират «регистратури», възниква на основата на тип С.

Създаването на ведомствените или отраслови архиви, развиващи се на основата на учрежденските архиви, но на групи учреждения, се отбелязват с индекса Е. Следва тип F — учрежденски архиви, формирани в регистратурите на съответните държавни институции. За този период Бренеке пояснява, че след като се преодолява предишния дуализъм между архива на канцеларията и хранилището на входящите документи, се заражда нов дуализъм: между Главния архив, като исторически архив, и учрежденските архиви в сферата на държавната администрация. С преодоляването и на този дуализъм се извършва синтез и възниква съвременния Централен архив, обозначен като тип G, т. е. със статут на самостоятелно учреждение. Неговият състав се попълва в резултат от извършването на научна експертиза за определяне ценността на документите, подлежащи на постоянно запазване. Провинциалните и местните исторически архиви се обозначават с индекса Н. За архивното управление се използва индекса J, а К — за службата по опазване на архивните документи от страна на централния орган.

Достойнство на класификацията на Бренеке е опитът да се обвърже развитието и типологията на архивите на дадена страна с историята на нейните държавни институции. Този подход на Бренеке е включен в методическия инструментариум на постмодерната класическа архивистика. Архивите през съвременния период се определят като елемент на държавността, което означава, че те се проучват във връзка със съответната политическа система и институционална структура на обществото.

Предложената схема обаче няма единна научна основа, както отбелязва и редакторът на посмъртно издадените лекции Волфганг Лееш, който е бил асистент на Бренеке. Тя обхваща само категорията на архивите на държавните институции, изключвайки всички други архиви и техните взаимоотношения с архивните учреждения.

Във втората част на труда си Бренеке проследява развитието на модерното архивно дело, акцентирайки върху влиянието на френския модел при създаването на националните исторически архиви в отделните европейски държави: Франция, Белгия, Италия, Испания, Португалия, Швейцария, Англия, Норвегия, Швеция и др. Специално внимание отделя на организацията и особеностите в развитието на архивите в САЩ, Латинска Америка, Русия и Съветския съюз през периода до 1945 г.

През съвременния период системни изследвания по история на архивите осъществяват и представителите на първоначално съветската, а по-късно руската архивна школа(9). Повечето от техните научни трудове се включват в съответните лекционни курсове, свързани с професионалното университетско образование по архивистика и документалистика, организирано в известния Московски държавен историко-архивен институт (МГИАИ), наследен от сегашния Руски държавен хуманитарен университет (РГГУ). Посочените автори не само изясняват в теоретичен и историко-хронологичен аспект процеса на възникване и развитие на архивите в посока към тяхното институционализиране, но и проследяват формирането на съответните документални комплекси. По този начин те значително разширяват предмета на разглежданата научна дисциплина. Това им позволява да си поставят и някои нови задачи, като проучване историята на отделни архиви и дори архивни фондове, в частност и учрежденски архиви и документални фондове, както и историята на архивите на територията на дадена страна или регион.

Проблемът за спецификата на методологията в изследванията по история на архивите се обсъжда за първи път по време на VII Международен конгрес на архивите, проведен през 1968 г. в Мадрид. В пленарния доклад, подготвен от италианския проф. Л. Сандри, се отбелязва, че: «хронологичното изброяване на фактите, което е характерно за повечето научни публикации в тази област, не е научната история на архивите»(10). «Универсална история» може да бъде написана само чрез изясняване на причините за появата, еволюцията и типологията на архивите. Той подчертава, че историята на архивите е неотделима от историята на теоретичната архивистика. Авторът очертава следните насоки при проучването на тази проблематика: връзката на историята на архивите с историята на писмото и писмовните материали; еволюцията на представите за развитието на архива «от място за съхранение», обобщени в т. нар. юридическа концепция, до понятието «документален комплекс», залегнало в «историческата концепция»; еволюцията на архива, като собственост на властта или лица, които го създават и притежават, до публична държавна институция; еволюцията на архивистиката от юридическа дисциплина до историографска дисциплина. Специално тезата на Сандри за включването на историята на архивите в обсега на историографията е спорна. В историята на архивното дело има и други аспекти, които не се разглеждат от историографията.

Гледната точка на френската архивна школа пред споменатия международен научен форум се съдържа в доклада на проф. А. Р. Ботие, преподавател в Школата на хартите към Сорбоната(11). Критикувайки съществуващите класификационни схеми относно типологията на архивите, разработени от различните изследователи, авторът предлага собствена класификация. Тя се основава на регионалните специфики в историко-хронологичен и културоложки аспект, както и на различията между дворцовите (владетелските (архиви в древността и през Средновековието. Той смята, че в крайна сметка дворцовият архив на източния деспот и съкровищницата на хартите на средновековния крал или на херцога на практика изпълняват задачи като «арсенали на властта». По-нататък се проследяват промените относно статута и функциите на архивите, които водят до превръщането им в «лаборатории на историята». Архивите обаче запазват и предишното си значение на «инструмент за управление». За повечето европейски държави този процес приключва през XIX в.

През 70–те години на XX в. поредица за световната история на архивите има намерение да подготви американският архивист от немски произход Ернст Познер. За съжаление той успява да издаде само първия том, представящ историята на архивите в древността(12). Тези въпроси се разглеждат и в студиите на доц. Мария Матеева (Кузманова): «Архивите в древността» и «Архивите в античния свят»(13).

Следователно, през разглеждания период се засилва научният интерес към историята на архивите, която започва да се проучва системно и във всички основни направления. При решаването на нейните фундаментални теоретични проблеми, свързани с определянето на предмета й, периодизацията, класификацията и типологията на архивите, изборът на съответните подходи и модели се определя в зависимост от възприетите методологични концепции за развитието и периодизацията на историята като цяло. В научните трудове в тази област на архивното познание условно могат да се откроят следните направления: история на архивите в контекста на общоисторическото развитие; история и организация на собствените национални архиви; история и организация на архивите в други страни или по региони.

На този фон изследванията по история на архивите от страна на българските автори са сравнително оскъдни. Все още малцина са специалистите, работещи по въпросите на теоретичната архивистика, в частност и историята на архивите. Скромните постижения на българската архивна мисъл са резултат, както отбелязахме, от сравнително късното създаване на специализирано архивно законодателство и държавни архивни учреждения в страната. Първите научни изследвания, посветени на архивите, при липса на собствен практически опит, започват да се развиват предимно по линия на университетската архивистика. Новосъздадените архивни учреждения още от самото начало са ангажирани с разработването на нормативната база и методическия инструментариум, осигуряващ формирането на националния архивен ресурс. Това разпределение се запазва и досега, но не означава противопоставяне на теорията и практиката. Функционалните различия между висшите училища и архивните учреждения поставят пред тях конкретни задачи, изпълнението на които отговаря на определени обществени очаквания и потребности.

Едновременно със създаването на държавните архиви се предприемат конкретни стъпки за осигуряване професионалното обучение на бъдещите кадри, необходими за националната архивна система. С Постановление № 344 от 18 април 1952 г. на Министерския съвет се разпорежда на Софийския университет да открие през учебната 1952/1953 г. 5–годишен курс за обучение на архивисти към специалност история при тогавашния Философско-Исторически факултет. С приемането на първите студенти в новата специалност започват да се четат и курсове, свързани с обучението по архивистика: История и организация на архивите в СССР — проф. Т. Боров; История на българската държава и право — проф. Михаил Андреев; Стопанска история на България — акад. Жак Натан, и др.

След успешния старт на специалността настъпва обаче обрат, засягащ нейния самостоятелен статут. Причината е, че по това време Академичният съвет започва преструктурирането на редица специалности, факултети и катедри в духа на господстващата идеология и командно-административната система на управление, включително и в образователната сфера. По-конкретно, през 1954 г. с решение на Академичния съвет на университета «Архивистиката» е преобразувана в специализация към специалност «История». До 2002 г. единствено тази специализация осигуряваше подготовката на архивисти с висше образование у нас, но само като надграждащо обучение за студентите по история. За изминалия период, обхващащ половин век, специализация «Архивистика» се изчерпи като образователен модел, но именно нейното утвърждаване позволи да се открие в Историческия факултет на Софийския университет през учебната 2002/2003 г. вече самостоятелна специалност «Архивистика и документалистика».

Както отбелязахме, първият курс «Лекции по архивистика», отпечатан под формата на циклостилно издание в скромен тираж от 300 бройки, е дело на акад. Иван Дуйчев през 1950 г. Тъй като по това време архивистика у нас е една почти неразвита научна област, задачата на автора е била не само трудна, но и доста различна от неговите научни интереси и изследвания до момента. Той обаче успява да се справи, благодарение на системната си подготовка по палеография и архивистика, придобита в Италия през 30–те години на XX в. От голяма полза му е и била неговата дългогодишна работа, свързана с издирването и проучването на български средновековни документи и ръкописи в чуждестранните архиви и библиотеки. Във връзка с произхода и значението на термина «архив», авторът разглежда появата на архивите и писмените документи още в древните държави. Той отбелязва, че «превръщането» на историческата наука в точно знание, което се стреми да обгърне всички страни на човешкото битие и да стане изложение не само върху неговото политическо, но и икономическо и социално минало, насочва специалистите към архивните документи, които са най-ценното историческо градиво, а с това се повишава интересът и към самите архиви като хранилища на тези документи»(14).

Разглежданият лекционен курс се откроява като класически образец за разработване с учебна цел на основните теоретични въпроси на архивистиката. Въпреки изминалия значителен период от появата й, книгата и досега запазва значението си на база за сравнение с всички подобни научни разработки в тази област.

В 24 теми авторът проследява, макар и накратко, както историята, така и съвременната организация на архивите. Изяснява в детайли и с помощта на подходящи примери методическите въпроси, свързани с архивната работа — формирането на архивните фондове, систематизирането, описанието, съхранението и публикуването на архивните документи, съставянето на отделните видове архивни справочници и др. Специално внимание отделя на намиращите се в чуждестранните архиви, библиотеки и музеи документи за българската средновековна история, които трябва да се издирят, проучат, копират и публикуват. Подчертава значението и на новите видове документи — фонодокумента, фотодокумента, филми и т. н., като обект на архивиране и исторически извори. Лекциите са основополагащи за изясняването на българската архивна терминология, а също и на помощните исторически дисциплини — изворознание, дипломатика, хронология, сфрагистика, археография и др. Особено ценна е предоставената информация за учебните програми на европейските университети и школи, с дълголетни традиции във връзка с подготовката на архивиста с висше образование. Изискванията на акад. Дуйчев за професията «архивист» са в съответствие именно с тези образователни стандарти. Той изрично пояснява, че «...архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан, като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини. Той трябва да притежава, преди всичко, задълбочени познания из областта на общата и специална история, защото архивните документи са най-ценните исторически извори. Той трябва да познава стари и нови езици, за да може да се справи с цялото разнообразие от архивни ценности, които произхождат от разни времена и разни народи. Понякога това знание трябва да бъде още по-задълбочено, тъй като в ръцете му могат да попаднат документи, в които да е отразен езикът на една епоха или на една ограничена езикова област. Необходими са знания относно палеографията, за да могат да бъдат разчетени стари документи, написани на един или друг език и с едно или друго писмо. Необходимо е да се познават добре разните хронологически системи и начините, чрез които, при наличността на едни или други хронологически елементи, един документ може да бъде датиран по възможност най-точно. Необходими са знания по сфрагистика, за да може да бъде разчетен и обяснен един печат. Най-сетне, покрай разните специални знания, необходимо е да се познава онова, което наричаме архивоекономия и архивотехния, сиреч, сведения за запазването на документите и за уредбата на един архив»(15). Тези негови виждания постепенно се реализират в учебния план на специализация «Архивистика», а сега вече и специалност «Архивистика и документалистика» в Софийския университет «Св. Климент Охридски». Следователно, още при своя начален старт българската университетска архивистика е обвързана в максимална степен с утвърдените образователни модели на водещите европейски университети и архивни школи.

Появата на разглежданите лекции съвпада по време с организирането на първия научен форум у нас по Архивистика. През м. ноември–декември 1949 г. по инициатива на тогавашния Архивен институт на Българската академия на науките се провежда широко обсъждане на проблемите на съвременното ни архивно дело(16). Участниците в дискусията обръщат специално внимание и на въпроса за професионалната подготовка на бъдещите архивисти. За тяхното обучение се визират две възможности — да се изпратят архивисти и историци, които да се запознаят на място с архивите в тогавашния Съветски съюз, както и да се ангажира Софийския университет с подготовката на архивисти.

Следващото учебно издание, свързано с българската университетска архивистика «История на архивите и организация на българското архивно дело», е отпечатано през 1966 г. Монографията е на доц. Мария Кузманова (Матеева), дългогодишен преподавател в специализация «Архивистика» и ръководител на катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» през периода 1958–1983 г. В своята книга авторката проследява историята на българското архивно дело и организацията на архивите. Въз основа на издирения и проучен богат емпиричен материал тя разглежда еволюцията на документите и съдбата на националното архивно наследство през различните периоди от съществуването на българската държава, включително и съвременния период до средата на 60–те години на XX в. Изложението е структурирано в девет теми, а периодизацията на историята на архивното ни дело е в рамките на тогавашния формационен подход и съответна терминология — «феодализъм, турско робство, капитализъм, социализъм и др.». Специално внимание се отделя на създаването на националната архивна система, както и на въпросите относно статута, профилирането и функциите на отделните архивни учреждения — държавни (централни и местни), ведомствени с постоянен състав на документите, партийни. Авторката обосновава тезата си, че организацията на съвременните български архиви, по подобие на тогавашния съветски централизиран модел, е бил единственият правилен избор. Тя определя този тип архивна система като най-висш етап в развитието на архивите. Според нея, нерешените все още проблеми на българското архивно дело се дължат единствено на «непълната» централизация на архивите. Както е известно, през разглеждания период не само нормативно-методическата база и организацията на архивните учреждения, но и методологията на съответните научни изследвания са съобразени с господстващата идеологическа доктрина и принципи на управление, характерни за периода на тоталитаризма у нас. Трябва да се отбележи обаче, че посочената монография, въпреки своите методологически несъвършенства, запазва значението си като първо цялостно изследване по история на българските архиви.

През периода на 80–те години на XX в. развитието на българската архивистика като научна и учебна дисциплина, в частност и историята на архивите, се основава на постиженията на българската архивна колегия във връзка с регламентирането на архивните процеси и дейности чрез разработването на единна методика и държавни стандарти. По този начин се подпомага и актуализирането на съответните учебни програми и лекционни курсове в рамките на тогавашната специализация «Архивистика» в Софийския университет «Св. Климент Охридски». Включването за първи път през 1975 г. в учебния план на специалност «История» в университета и на общообразователен курс по архивистика допринася за засилването на интереса към тази специализация не само сред студентите-историци, но и сред другите хуманитарни специалности. Курсът запознава бъдещите историци, като най-многобройната категория читатели в архивите, с принципите на архивното законодателство, процеса на тяхното институционализиране и организацията им в съвременния свят, включително и на българските архивни учреждения, с видовете архивни справочници и документални издания, като «печатна изворова база на историческата наука». В резултат се засилва интересът към специализация «Архивистика» в Историческия факултет. През 90–те години видимо нараства и броят на студентите, избиращи да учат за архивисти в специализацията или в организираните профилирани курсове към следдипломната квалификация. Тази тенденция се засилва с обявяването на първите магистърски програми по архивистика и документалистика след приемането на новия Закон за тристепенното висше образование.

От втората половина на 70–те години на XX в. и досега, подобни общи курсове по архивистика, както и отделни спецкурсове, свързани с професионалното обучение по архивистика и документалистика, започват да се четат и в други висши училища, сред които ВТУ «Св. св. Кирил и Методий», ЮЗУ «Неофит Рилски», НБУ, ВСУ «Черноризец Храбър», ПУ «Паисий Хилендарски», а също и в някои нови специалности, като публична администрация, връзки с обществеността, политология, библиотечни и информационни науки и т. н.

Във връзка с преподаванията по архивистика във ВТУ през 1986 г. е подготвен учебникът на проф. Стефка Петкова «Увод в архивознанието», който впоследствие е преработван и има още няколко издания. Авторката разглежда 17 теми, от които пет са свързани с историята на архивите(17). Акцентира се върху появата и развитието на българските средновековни архиви, които, като документален състав и типология, са силно повлияни от византийските традиции и модели. Както подчертава и акад. Иван Дуйчев в своите лекции, това е обяснимо, тъй като българската средновековна държава възниква и се утвърждава в хинтерланда на Византийската империя. Фрагментарно са представени документите и архивите от османотурския период в националната ни история. Следвайки общоприетата периодизация, по-нататък Ст. Петкова представя кратки обзори за развитието на модерното и съвременното българско архивно дело, с уговорката, че историята на българските архиви до 1951 г. е разработена детайлно от Мария Кузманова-Матеева(18).

Както показва направеният преглед на специализираната литература, у нас засега са малко изследванията по история на българските архиви в сравнителен аспект, което затруднява не само обективната преценка за достигнатото равнище, открояването на националната специфика и съществуващите проблеми, но и определянето на стратегията за бъдещото развитие на тези институции в европейското архивно и политическо пространство.

Бележки

1. Деюн, Ванг. Приемственост и еволюция на архивното законодателство, учреждения и инфраструктура. АПр, 1996, кн. 3–4, с. 8–14.

2. Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. С., 1950; 1993.

3. Pistolese, S. Les archives europeenes du XI siecle a nos jours. Rome, 1934; Guide International des archives. Paris, 1934.

4. Брук, Ян. От Брюксел до Пекин. АПр, 1997, кн. 1–2, с. 6–7.

5. Casanova. Е. Archivistica. Siena, 1928.

6. Дуйчев, Ив. Лекции..., с. 47–51.

7. Брук, Ян. От Брюксел..., с. 10.

8. Brenneke, A. Archivkunde. Ein Beitrag zur Theorie und Geschichte des europaeischen Archivwesens. Bearbeiten nach Vorlesungnachschriften und Nachlesspapieren und ergaenzt von Wolfgang. Leesch. Leipzig. 1953, S. 63–65.

9. Бржостовская, И. В. Архивы и архивное дело в иностранных государствах. М, 1958; Архивы и архивное дело в зарубежных странах. М., 1971; Чернов, В. История и организация архивного дела в СССР. М., 1959; Максаков, В. В. История и организация архивного дела в СССР (1917–1945 г.). М., 1969; Архивы и архивное дело в зарубежных странах. М., 1972; Развитие архивное дело с древнейших времен до наших дней. Труды ВНИИДАД. T. VIII. Ч. 1–2. М., 1979; Старостин, Е. В. Архивное дело во Франции. М, 1984; Хорхордина, Т. История и архивы. М., 1994 и др.

10. Sandri, L. Sulla storia degli archivi. Archivum, vol. XVIII. Paris, 1970, p. 108–134.

11. Bautier. R. H. La phase cruciale de 1’histoire des archives: La constitution des depots d’archives et la naissance de l’ archivistique (XVI–debut du XIX siecle). Archivum, vol. XVIII.

12. Posner, E. Archives in the Ancient World. Cambridge, Massachusets, 1972.

13. В ИДА, кн. 40, 1980, с. 83–110 и кн. 44, 1982, с. 51–89.

14. Дуйчев, Ив. Лекции по... С., 1993, с. 39.

15. Пос. съч., с. 241–242.

16. Нейкова, А. Едно забравено начало. ИДА, кн. 87, 2004, с. 56–75.

17. Петкова, Ст. Увод в архивознанието. Изд. на ВТУ, 1998, с. 28–84.

18. Пос. съч., с. 70.