Съединението на България през 1885 г.
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова
Автор: Йоно Митев
Дизайн: Давид Нинов
София, 2018
На 6/18 септември 1980 г. се навършиха 95 години от Съединението на България. Подобно на Априлското въстание това събитие «потресе света», като предизвика съчувствието и подкрепата на прогресивното човечество и противодействието на реакционните сили в Европа и Турция. То дълго време занимава и ще продължава да занимава наши и чужди изследователи. Въпреки това обаче има въпроси, които следва да се доизследват, а други са избягнали въобще от погледа на историците.
В настоящата статия ще се разгледат причините за съединисткото движение, характера на Съединението и неговите положителни последици за развитието на българската държава и нация.
* * *
Причините за Съединението се коренят в решенията на Берлинския конгрес (юли 1878 г.). Както е известно, българите водеха национално-революционната борба не само за освобождение, но и за обединение на всички краища на своята родина. Берлинският конгрес обаче постанови да се разчлени Санстефанска България. Но конгресът начерта нова политическа карта на Балканите и тя бе обявена за неизменна. Отхвърлянето на берлинските решения можеше да стане само по революционен път.
В създадената международна обстановка това означаваше конфронтация на българското национално-революционно (съединистко) движение с Високата порта и великите сили (пазителките на статуквото). Следователно основната причина за съединисткото движение бе стремежът за образуване на единна национална българска държава. Наред с това обаче редица други фактори подсилваха движението. Твърде важно значение имаше желанието на българите «от двете страни на Балкана» да премахнат митническите прегради, да създадат една обща икономическа система (индустрия, търговия, транспорт), да водят общ културен живот и пр.
В развоя на съединисткото движение се проявяваха характерните му особености, а именно: а) движението имаше народен характер и пряко се ръководеше от революционната интелигенция; б) от успеха на съединисткото движение силно бяха заинтересовани българският княз и управляващите буржоазни партии в Северна и Южна България; в) при създалата се обстановка (наличието на две български държави) твърде важна роля щеше да играе националната войска.
В 1880 г. за първи път беше направен опит да се извърши Съединение. Починът принадлежеше на княз Александър Батенберг. Той смяташе да осъществи съединистката акция чрез войската, според него само появата й в Румелия била достатъчна да подтикне народа да провъзгласи Съединението. «Ще мобилизираме войската — заявил той на министрите си, — ще минем Ихтиманския проход и щом се яви в Румелия българското знаме, цялата провинция ще го акламира. Съединението ще се извърши без кръвопролитие и без риск.»(1)
Решението на Батенберг да действува чрез войската не беше лишено от основание. Войската вече беше сила, която щеше да играе първостепенна роля в осъществяване на Съединението. Особено като се вземе предвид, че румелийската милиция би й съдействувала. По това време обаче почти никаква подготвителна работа в Румелия не беше извършена, въпреки че съединистката идея бе твърде популярна.
От друга страна, международната обстановка не беше благоприятна. Вярно е, че завземането на властта от либералите в Англия (април 1880 г.) се смяташе от княз Батенберг, правителството и обществеността за фактор, който можеше да улесни стремежа на българите за обединение. Официозът «Целокупна България», редактиран от Петко Славейков, неслучайно писа: «Падна Биконсфилд, главний виновник на всичката тая тъжна и жалостна за нас комедия, която настана от батакските клания и се усили от Санстефанский трактат насам, която в Берлин произведе това мъртворожденно чудовище, дето го викат Неточна Румелия ... Начело на Англия влезе Гладстон, тоя въодушевен поборник на общочеловеческата свобода; тоя жесток порицател и осмивател на Биконсфилдовото чудовище; тоя велик и кротък дух, който е наклонен да припознае преимуществото на руската политика»(2).
Скоро обаче стана ясно, че отношението на Гладстоновото правителство спрямо българската съединистка кауза беше отрицателно. Това подействува в София като студен душ. Английският външен министър лорд Ърл Гранвил даде «енергични съвети» на княз Александър да спазва клаузите на Берлинския договор(3). Той застъпи същото гледище и пред Стефан Панаретов, който посети Лондон по поръчение на княза и със съгласието на правителството на Драган Цанков. В Лондон съобщиха на българския пратеник, че който иска да прави съединение, трябвало «да пита Виена»(4). Руският император Александър II също уведоми Батенберг, че Русия, макар и да поддържа каузата за обединение на Княжеството с Румелия, смятала действията му за ненавременни(5).
А князът искаше да постави Европа и Русия пред свършен факт(6). В Петербург обаче смятаха, че Съединението трябваше да бъде извършено при благоприятна международна обстановка, т. е. тогава, когато Русия не би срещнала сериозна съпротива от страна на другите сили.
Въпреки всичко починът на княз Александър през 1880 г. да възглави вероятна съединистка акция имаше положителни последици, защото Народното събрание в тайно заседание отпусна един милион лева кредит на румелийското правителство, за да поддържа съединистката кауза(7). Стана ясно, че управляващите среди в двете държави имаха пряко отношение към назряващия проблем.
През пролетта на 1880 г. агитацията за Съединението, водена от народната интелигенция в Румелия, се засили. От друга страна, отношенията между Румелия и Турция бяха напрегнати във връзка с мюсюлманските бежанци, които Портата искаше да върне обратно в областта. Избиването на българи в Одринско и Македония продължаваше(8). Черна гора и Гърция държаха войските си на бойна нога. Всичко това караше българите от Княжеството и Румелия да мислят за Съединението.
През април 1880 г. в София пристигнаха «двама румелийски делегати» — Константин Величков и Димитър Наумов. Те бяха приети от княза. Разговаряха с министри и депутати относно Съединението. На 17/29 април 1880 г. в София се свика събрание, на което присъствуваха Константин Стоилов (началник на политическата канцелария при княза), Георги Живков, Стефан Стамболов, д-р Димитър Моллов, Петър Станчев, Константин Величков и Димитър Наумов. Освен К. Стоилов останалите делегати на събранието бяха видни националреволюционери. Главният въпрос, който се разисква на събранието, беше да се внесе съгласуваност в политиката на княжеското и румелийското правителство относно «съединението на разделена България». Взето бе решение в Южна България да се основе «централен таен комитет, който заедно със своите клонове да действува като народно правителство в тая страна», и т. н. Комитетът трябваше да работи не само в Румелия, но и в Княжеството за осъществяване на Съединението(9).
На 16/28 май 1880 г. беше свикано тайно събрание в Сливен. Пратеници на Княжеството бяха Стефан Стамболов и Георги Живков. Избран беше «Централний Народний комитет», в който влязоха Константин Величков, д-р Георги Странски, Иван Ст. Гешов, свещеник Георги Тилев и д-р Георги Хаканов(10). Ст. Стамболов и Г. Живков не влязоха в Централния комитет, но тъй като неговата цел беше да «провъзгласи Съединението», софийските делегати отидоха в Румелия да «изучат отблизо работата», т. е. да установят съгласуваност с румелийци. Смяташе се, че дейците на Централния народен комитет трябвало да изпълнят «задълженията си», т. е. ще действуват за присъединяване на областта към Княжеството(11).
Подготвителната работа за Съединението не трая дълго. Не само отрицателното отношение на правителството на либералите в Англия охлади «духовете», но управляващите кръгове в Княжество България и в Източна Румелия се заплетоха във вътрешни борби. В това отношение твърде отрицателни последици имаше суспендирането на Търновската конституция и установяването на т. нар. режим за пълномощията, наложен чрез преврата на 27 април 1881 г. Започна дълга и напрегната борба на прогресивните сили за възстановяване на Конституцията, която завърши с пълна победа едва през 1884 г. В същото време двете партии в Източна Румелия — Народната (Консервативна) и Либералната (Казионна), макар и да поддържаха съединистката кауза и да водеха предизборната агитация в името на тази идея, не направиха много за нейното осъществяване. Сред народните маси обаче съединистката идея беше жива.
Към 1884–1885 г. народните маси с мъка понасяха «разединеното положение на двете части на България»(12). На Източна Румелия особено тежеше васалният данък (30% от бюджета й), който плащаше на Високата порта(13). Отрицателните икономически последици от разчленяването на страната тласкаха масите към борба. Възстановяването на Търновската конституция в Княжеството премахна едно от препятствията за националния подем. Освен това самият княз Александър проявяваше особена заинтересованост от осъществяването на «националното дело», за да повдигне престижа си след охлаждането на отношенията му с руския царски двор.
Народната интелигенция в Румелия активизира организационно-политическата работа по Съединението. На 10/22. II. 1885 г. в Пловдив по почин на Захари Стоянов, Иван Андонов и други националреволюционери беше образуван Български таен централен революционен комитет (БТЦРК), чийто устав и програма бяха сходни с тези на БРЦК отпреди Освобождението(14). Върховна цел на БТЦРК беше подготовката и осъществяването на Съединението. Декларирано беше, че членовете на комитета нямат нищо общо с «ни една от съществующите две румелийски партии: народна и казионна»(15). Въпреки това комитетските дейци имаха тесни връзки с казионните — д-р Георги Странски, д-р Стоян Чомаков и др. Пълно разбирателство се установи и между БТЦРК и Александър Батенберг(16). Решено беше Съединението да се провъзгласи под егидата на княза.
Като представители на Батенберг в Източна Румелия работеха кап. Коста Паница, Димитър Ризов и др. Важна роля в тази насока играеха секретарят на княза Александър Головин(17) и епископ Гервасий, който години наред беше емисар на княза в Румелията(18). В София функционираше Македонско благотворително дружество с председател самия министър-председател Петко Каравелов(19). Дружеството агитираше за съединистката кауза, т. е. за освобождението на Македония и за обединението й заедно с Румелия с Княжеството. В съответствие с това в югозападните български земи също се подготвяше въстание(20).
Поради очакване обаче на енергична съпротива от външните сили и преди всичко от Англия и Австро-Унгария, които в никакъв случай не искаха да допуснат освобождението и обединението на Македония с Княжество България, БТЦРК се отказа временно да повдига македонския въпрос. Комитетът в съгласие с Батенберг съсредоточи своите усилия само върху проблема за Съединението на Източна Румелия с Княжеството.
Подготвителната работа протичаше главно в две насоки — политическа и военнотехническа. Политическата подготовка се изразяваше главно в масова агитация, която се водеше чрез печата. В това отношение години наред съединистката идея се лансираше от в. «Южна България» (1883–1885 г.), редактиран от Георги Бенев, който стана един от най-близките сътрудници на БТЦРК. Особено важна роля играеше и в. «Борба», редактиран от Захари Стоянов. Вестникът започна да излиза в Пловдив в края на май 1885 г. и имаше невероятен успех.
Захари Стоянов беше талантлив писател-публицист. Изпод неговото перо се сипеха огън и жупел срещу всички, които по каквито и да било съображения се обявяваха против Съединението. Гаврил Кръстевич беше жигосван от «Борба» по следния начин: «Вие и вашите везири(21) правите предателство на(22) страната, ставате plus royaliste que le roi(23), защото не отделяте Източна Румелия от същинска Турция! Не тръбят ли вестниците, издавани от Румелия, че тя е фалшива, че тя трябва да падне, че който е за нейното съществувание, той е предател?»(24).
Вестникът публикува серия от статии под заглавие «Трябва ли да съществува Румелия», в които с оглед националните, политическите и икономическите интереси на българската нация се стигаше до извода, че Източна Румелия трябваше незабавно да се обедини с Княжеството(25). Това според Захари Стоянов трябваше да стане незабавно, и то чрез борба срещу вътрешните сили, които казваха «не му е времето», и срещу външните, които държаха за Берлинския договор. В устава на БТЦРК (чл. 1) се казваше, че окончателното освобождаване на отечеството щяло да стане чрез бунт и със «спасителното оръжие»(26). Органът на БТЦРК писа: «Че дават ли се така правдини на един народ от Бисмарка и Гладстона, когато джамовете на техните къщи се чупят всеки ден от гладни не за съединение, но за хляб хора, хора не българи, но техни братя?(27) Когато Европа не слуша тия свои хора, то не е ли смешно да ходят и тропат по нейните врата някакви си българци(28) за народен идеал»(29). Вестникът открито агитираше народа да спре да плаща данъците си и щом като «няма в хазната пари», тогава и министрите от правителството на Гаврил Кръстевич щели да бъдат принудени да приемат Съединението(30).
Захари Стоянов като ръководител на БТЦРК много добре разбираше, че борбата за съединение е тясно свързана с тази за освобождението на Македония. България, изтъкваше той, е «разделена нa 3 части» и нейното пълно освобождение и обединение е върховна национална задача(31). Председателят на БТЦРК агитираше чрез «Борба» за въстание на македонските българи, защото в земите им «е в употребление ятагана» и там «има нещо извънредно», т. е. очаква се въоръжено надигане(32). Съединистките дейци бяха тясно свързани с Македонското дружество. В БТЦРК бяха привлечени двама видни представители на дружеството — Коста Паница и Димитър Ризов, които бяха и пратеници на княз Александър.
Когато назряха условията за съединистката акция, БТЦРК, както и княз Батенберг в съгласие с правителството се отказаха да повдигат македонския въпрос. Това бе направено от тактически съображения. Съединението и без това ще предизвика противодействието на великите сили и Турция. Заради това не бивало да се усложняват още повече делата с една въстаническа акция в Македония. Ето защо БТЦРК реши Да се преустанови «всяко действие по Македонския въпрос» и да се започне «работа изключително за Съединението»(33).
Съединистката агитация се водеше публично «пред очите на властта». Особено дръзко действуваха опълченците. Ползувайки се с огромен авторитет сред народа, те преднамерено сриваха мерките на правителството.
Организационно-политическата работа се водеше в цялата област. Но тъй като завземането на властта в Пловдив беше от решаващо значение, естествено там, както и в околните градове — Чирпан, Пазарджик, Станимака, Панагюрище, Копривщица и др., подготовката беше особено силна. Трескава работа кипеше и в Сливен — втория по значение военно-административен център.
Агитацията имаше за цел да накара населението да не плаща данъци и в решителния момент да се разбунтува. Префектът на Сливенски окръг Димитър Хаджииванов в доклад до директора на вътрешните работи Начо Начев съобщаваше, че опълченците правели «тайни събрания», а явно агитирали «за неплащане данъци» и «непокорство спрямо установените власти» с цел да предизвикали «смущения и вълнения»(34). Прославилият се през Кримската и Освободителната война опълченец и виден съединист майор Райчо Николов (Дядо Райчо) във връзка с тържествата на Хаджи Димитър на Бузлуджа (21 юли 1885 г.) се обърна с призив към опълченците от Северна България да приготвят «пушките и патроните си» и да се готвят за провъзгласяване на «братското съединение, което прави силата»(35).
Действително в Източна Румелия ставаха вълнения. Така под звъна на църковните камбани в с. Голямо Конаре (днес гр. Съединение), където работеха видните съединисти Петър Шилев, Недялка Шилева, Продан Тишков — Чардафон и др., на 18/30. VIII. 1885 г. голямоконарци завзеха общината(36). Нареждането на властта да се действува срещу тях «с оръжие» не даде никакъв резултат.
Извършена беше и военна подготовка за Съединението. За съединистката кауза бяха спечелени българските офицери в милицията и жандармерията, като представителят на милицията поручик Вълю Стефов влезе в БТЦРК като заместник на Захари Стоянов. Друг представител на милицията — майор Сава Муткуров, беше изпратен като специален делегат заедно с Димитър Ризов при Александър Батенберг в Шумен, за да осигури князът да поеме върховенството на Съединена България. В съединистките акции много често се включваха офицери от румелийската милиция. Така в акциите в Сливен участвуваше командирът на Ямболската дружина майор Любомски(37). Спечелен бе и командирът на II Пловдивска дружина майор Данаил Николаев — най-старшият български офицер в румелийската милиция.
Според плана на БТЦРК Съединението трябваше да се извърши чрез народно въстание в Румелия, което щеше да бъде подсилено от навлизането на въстанически дружини от Княжеството и от съдействието на румелийската милиция. Според разпорежданията на заместник-председателя на комитета пор. В. Стефов въстаническите дружини трябваше да свалят правителството, а войската (милицията), която бе «с народа», следваше да утвърди Съединението(38).
Събитията обаче се развиха другояче. Румелийската милиция начело с българските офицери беше национална войска и игра първостепенна роля в осъществяване на Съединението. Правителството на Гаврил Кръстевич уволни и експулсира някои офицери(39). Тези мерки имаха обратно въздействие. Войската се превърна във въоръжена сила на Съединисткия комитет.
Според решенията на БТЦРК Съединението трябваше да стане към средата на септември, като денят на акцията щеше «да се съобщи от Княжеството»(40). Събитията обаче се развиваха динамично. В началото на септември станаха «вълнения» в редица селища. Те бяха предизвикани от съединистки комитети. Особено типична беше въоръжената акция в Панагюрище на 2/14 септември. Група демонстранти «развяха пряпорец», стреляха и под лозунгите «Долу Румелия!», «Да живее Съединението!», вдигнаха на крак гражданите(41). Властта арестува инициаторите, но 2000 души, т. е. всички способни да носят оръжие граждани, бяха «на крак» и освободиха арестуваните.
Фактически «вълнението» в Панагюрище беше начало на въстанието. Председателят на БТЦРК Захари Стоянов, научавайки за станалото, решил да форсира събитията. Той написа известната си «дописка» до в. «Борба», която всъщност беше призив за въстание. Дописката излезе на 4/16 септември. Тя гласеше: «В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, където изгърмяха най-напред черешовите топове, вчера 2 того се извикало «Долу Румелия». Гърмежът на четиридесет пушки поздравил тези високопатриотични души. Арестували няколко души. Народът си затворил дюгените и отишъл да освободи затворените. Вълнение голямо по целий Панагюрски окръг... Камбаните бият! Костите на Бенковски, на Волова, на Икономова и на другите тържествуват!»(42).
С този свой призив Захари Стоянов искаше да свърже съединистката въстаническа акция с Априлското въстание от 1876 г. и успя. Съединението се схващаше от масите като продължение на национално-революционната борба. Самият Захари Стоянов, който пътуваше за Ихтиман по организационна работа, беше арестуван и откаран в Пазарджик, но там го освободи народът (4/16 септември)(43).
Устоите на управляващите бяха подринати. Властта фактически не беше вече господар на положението. Захари Стоянов замина за Пловдив и там на 5/17 септември в квартирата на кап. Ив. Соколов (комендант на Панагюрище по време на Априлското въстание) написа «Възвание» за въстание и за събаряне на «чуждото румелийско правителство»(44).
Разпореждания «за въстание» бяха дадени и от други членове на БТЦРК и преди всичко от пор. Вълю Стефов, който при отсъствието на Захари Стоянов се подписваше «председателствуващий». В. Стефов нареди на съединистките комитети: «Въставайте! ... Реши се вече да се прогласи Съединението по този начин — чрез въстание»(45). Според нареждането на 5 септември в Пловдив трябваше да навлязат въстанически дружини. Вътре в града също трябваше да се образуват въстанически дружини(46). На 4/16 септември В. Стефов сам апелира за «общо въстание»(47).
Пор. Вълю Стефов като военен деец добре преценяваше ролята на милицията. И макар че споделяше възприетото от комитета гледище за приоритета на въстаническите дружини при провъзгласяване на Съединението, той, както и кап. К. Паница, приемаше, че при неблагоприятно стечение на обстоятелствата войската под командуването на майор Д. Николаев ще «свърши всичко», т. е. ще изпълни главната задача(48).
Командирът на II пехотна дружина майор Д. Николаев имаше право да свика «на маневри» запасните, като в същото време поемаше командуването не само на дружините в Пловдив (4), но и на Хасковската, Пазарджишката, Пещерската и Казанлъшката дружина(49). При това положение, въпреки че командуването на милицията беше в ръцете на генерал фон Дригалски (верен на Портата и на румелийското правителство), майор Д. Николаев разполагаше с достатъчно сили, за да осъществи Съединението.
Ha 5/17 септември съгласно разпорежданията на пор. Вълю Стефов Пловдив, Сливен, Пазарджик, Голямо Конаре, Чирпан, Нова Загора, Ямбол, Харманли и др. трябваше да въстанат. Нареждаше се още да бъдат прекъснати телеграфните и железопътните линии. Главният удар трябваше да се нанесе в Пловдив. Пор. В. Стефов смяташе, че «се прибърза в Панагюрище», но веднъж въоръжената борба започната, трябваше да бъде изведена до успешен край.
Съгласно плана през нощта на 5 срещу 6 септември в Пловдив влезе Голямоконарската въстаническа дружина (1000 души), предвождана от Продан Тишков — Чардафон. От юг влезе Станимашката (Конушката) дружина, водена от Константин Балтов, Панайот Сребров и др. В Станимака и околията действуваха 2800 въстаници, които овладяха властта. В Пазарджишка околия 2000 души бяха «на крак» и се готвеха да пратят в Пловдив въcтанически сили «да окупират конака»(50). В самия Пловдив се формира само една въстаническа група в квартал Мараша. Голямоконарската и Конушката дружина влязоха в града, първата от север, а втората от юг. Голямоконарци останаха в квартал Каршияка, тъй като мостът на Марица се бранеше от артилерия. Обаче майор Д. Николаев заповяда оръдията да бъдат снети от моста. Чардафон с дружината си влезе в центъра на града. Майор Д. Николаев заобиколи резиденцията с войската си. Войниците минаха през центъра на града с песен:
Напред, напред за слава,
На бойното поле!
Пред резиденцията на губернатора се струпаха и въстаници от града. Носеха се възгласи: «Долу Румиля», «Долу пашата!», «Да живее Съединението! Да живее княз Александър!». Началникът на милицията ген. Дригалски и инспекторът на жандармерията полк. Бортвик се опитаха да се противопоставят. Те бяха свалени от командните им длъжности и арестувани.
Няколко съединистки ръководители начело със Захари Стоянов влязоха насила в резиденцията и обявиха на Гаврил Кръстевич, че е свален. Той беше изпратен в Голямо Конаре, конвоиран от кавалеристи и от съединистката деятелка Недялка Шилева.
На 5 срещу 6 септември в Сливен властта беше взета от 250 въстаници и от пехотната дружина под командуването на българските офицери. Префектът Димитър Хаджииванов обяви, че «като българин» приема «от душа станалото Съединение»(51). Аналогично протекоха събитията в много други градове. Въстаници и войници начело със своите офицери обявяваха старата власт за свалена и провъзгласяваха Съединението. Типичен в това отношение беше случаят в Харманли, където въстаниците и дружината, командувана от майор Петрини, провъзгласиха Съединението(52).
Щом телеграфът разнесе вестта за станалото в Пловдив и Сливен, Съединението беше провъзгласено с огромен ентусиазъм в цялата област. Цялата акция бе извършена по безкръвен начин. Само в Чирпанско жандармерията оказа съпротива и въстаниците дадоха няколко жертви, а в Пловдив един полицейски агент уби майoр Райчо Николов, след като старата власт беше вече свалена.
* * *
След успеха на съединистката акция в Пловдив беше образувано Временно правителство начело с водача на Либералната партия д-р Георги Странски. Захари Стоянов остана като член на правителството. В него обаче бяха привлечени и представители на Народната партия (Костаки Пеев, Йоаким Груев и др.)(53). Влизането им във Временното правителство говореше не само за примирението им с техните противници от БТЦРК и Либералната партия, но и за това, че Съединението беше общонародно дело и предизвика общ подем и сцепление на всички политически сили. Същевременно пред външния свят трябваше да се демонстрира народното единство при провъзгласяване на Съединението.
Временното правителство обяви военно положение и мобилизация в областта. За главнокомандуващ беше назначен майор Д. Николаев. Войската беше съсредоточена на южната граница. Телеграфически бяха уведомени Александър Батенберг и правителството на П. Каравелов, че Съединението е провъзгласено в името на княза и той се умолява да влезе с войските си в Южна България, за да поеме нейното управление. Батенберг телеграфически уведоми, че е съгласен, и също заповяда да се извърши мобилизация в Княжеството(54). На 8/20 септември Александър Батенберг издаде във Велико Търново указ за обединението, като заяви, че става «княз на Северна и Южна България»(55).
На 9/21 септември 1885 г. князът влезе тържествено в Пловдив, придружен от министър-председателя П. Каравелов и други официални лица. Той разпусна Временното правителство и назначи Княжеско комисарство с председател д-р Г. Странски и помощници Петко Р. Славейков и Йоаким Груев(56).
Безкръвното народно въстание завърши с успех. Това обаче беше само вътрешното утвърждаване на Съединението. Предстоеше най-трудното — признаването му от външните сили. БТЦРК извърши Съединението без съгласието и подкрепата на която и да било външна сила. Батенберг също не получи уверения за подкрепа. Гледището на някои историци, че князът получил уверения за подкрепа от страна на английското правителство, не се потвърждава от документите. Точно обратното, английският офицер Бортвик (инспектор на жандармерията) се опита да противодействува на съединистката акция, поради което беше свален от поста му и поставен под домашен арест (заедно с австрийския генерал фон Дригалски)(57).
Британският военен аташе в Цариград полк. Хенри Тротер, който присъствува на маневрите в Шумен и на 6/18 септември беше в Пловдив, според един доклад на консула Уилмор също бе арестуван(58). Самият Тротер в доклад до своето началство съобщи, че в Шумен се видял с княза, но когато пристигнал в Пловдив, където го заварил «превратът», с изненада научил (от слухове), че князът cе «присъединил към движението». За да не бъде цензуриран или спрян докладът му от властта на съединистите, той се помъчил да го изпрати тайно(59).
Изобщо Тротер, както и Бортвик и другите английски представители бяха не само в неведение, но към тях се проявяваше пълно недоверие от страна на българските власти. Английският генерален консул в София Франк Ласелс «нищо не подозираше» за подготовката на Съединението и замина в отпуск(60). В отпуск беше и консулът в Пловдив Хенри Джонc(61). Макар и да се подозираше от английските дипломати, а също и от дипломатите на другите страни за съединистката агитация, успехът на Съединението беше за тях пълна изненада(62).
Английските представители в румелийската столица, както и представителите на другите западни сили отказаха да посрещнат княз Батенберг(63). Първите впечатления бяха, че Съединението било «руска работа», т. е. било направено с благословията на Петербург(64). Непосредствено след това английският премиер маркиз Робърт Солзбъри съобщи телеграфически на подчинените си дипломати да протестират пpoтив нарушението на Берлинския договор, като изрично спомена, че виновник в това отношение е не само българското правителство, но и лично княз Александър. На 12/24 септември Солзбъри нареди да се уведоми Високата порта; че британското правителство «рязко не одобрява нарушението на Берлинския договор от княз Александър и българското правителство»(65). Останалите западни сили и балканските държави с изключение на Румъния заеха подобна позиция.
Високата порта, чиито интереси бяха пряко засегнати от Съединението, първоначално реагира много остро, започна да трупа войски на българската граница и се готвеше да започне военна интервенция, за да възстанови Status quo ante.
На това първа оказа противодействие Русия. Посланикът в Цариград Ал. Нелидов заяви на великия везир, че румелийският въпрос бил «руско-европейски». Влизането на турски войски в Румелия щяло да има катастрофални последици за Портата, тъй като при «усложнения» в България Русия «не ще може да се удържи», т. е. сама ще се намеси с военна сила(66). Всъщност това становище на Русия възпря Портата да не предприема военна интервенция. Позицията на Русия имаше решаващо значение за първоначалния успех на Съединението. Руският император Александър III заяви на българската делегация, която поиска неговото покровителство, че «за разединение сега дума не може да става», но това не оправдава действията на княз Батенберг(67).
Първите впечатления във външния свят, че пловдивският акт бил «руска работа», се подсилваха от следните факти: мобилизацията в Княжеството беше извършена от един русин — от военния министър княз М. Кантакузин; руският военен аташе в Пловдив подполк. М. Чичагов предложи план за отбраната на областта (срещу турска инвазия); руските офицери не скриваха одобрението си спрямо Съединението; Нелидов заяви, че Турция не може да използува военна сила срещу обединена България. Освен това за великите сили едва ли беше тайна, че в договора на «Тримата императори» (1881 г.) се съдържаше специална клауза, по силата на която Русия имаше съгласието на Австро-Унгария и Германия да осъществи Съединението на България с Източна Румелия в дадените им териториални граници, определени от Берлинския договор(68).
Царското правителство обаче в разрез с положителното отношение на руския народ към акта от 6/18 септември взе особено становище. Руският император Александър III не беше съгласен начело на обединена България да застане княз Батенберг. Макар да се обяви против разединението, той предложи да се свика дипломатическа конференция, на която да се разисква съединисткият въпрос и да се търси начин за икономическо и административно сближение между Северна и Южна България, а княз Батенберг като «нарушител на договорите» да понесе отговорността си. За да наложи своята воля, император Александър III отзова руските офицери от Княжеството и от Южна България(69).
Становището на Русия предизвика промяна във външната политика на Англия. Правителството на Солзбъри сметна, че със закрепването на княз Батенберг като владетел на обединена България ще се нанесе удар на руското влияние. Ръководителите на румелийското въстание увериха английските представители, че Русия е готова «да подкрепи Съединението, но с условие да се замести княз Александър Батенберг с друго лице», вярно на Русия. Те молеха английските представители да настояват пред правителството си да подкрепи Съединението, защото предпочитали «княза пред Русия». Същевременно беше дадено обещание, че «македонският въпрос няма да се повдига»(70).
Тогава английското правителство извърши поврат във външната политика на Британската империя. На 13/25 септември Солзбъри нареди да се признае de facto българското правителство(71). По този начин то удовлетвори и искането на кралица Виктория, която съчувствуваше особено на княз Батенберг. Същевременно Солзбъри заповяда на Франк Ласелс да следва княз Батенберг, «където и да се намира той»(72). Това значеше, че Великобритания взима под свое покровителство българския княз. А в същото време Англия искаше да запази най-близки отношения с Турция. Английските проекти за контраудар срещу Русия се изработваха в «тясно сътрудничество с Турция»(73).
На практика обаче, подкрепяйки княз Батенберг, Англия подкрепяше Съединението, защото в дадения момент то не можеше да се закрепи другояче освен под егидата на княз Батенберг. Становището на британското правителство, въпреки че беше контрамярка на руската външна политика, бе твърде полезно за българската съединистка кауза. В този момент, когато Англия и Русия бяха «на косъм от война»(74) заради съперничеството им в Централна Азия, английското правителство насърчаваше русофобските елементи в България. Поемайки защитата на Батенберг, то обаче не можеше да действува другояче, освен да възпира Турция от военна интервенция в Румелия. Така руското и английското правителство по този въпрос се оказаха на еднакви позиции.
Правителството на Петко Каравелов много умело използува създалата се международна обстановка, за да изведе до успешен край борбата за утвърждаване на Съединението.
След като Високата порта не можеше да употреби военна сила, за да възстанови владетелските си права в Румелия, беше възприето руското гледище да се свика дипломатическа конференция на великите сили, на която да се разреши «румелийският въпрос». Англия прие руското предложение конференцията да стане в Цариград и на нея да участвуват посланиците на великите сили и турски представител. Маркиз Солзбъри изрично наблегна, че на конференцията не трябвало да се дава «твърде голяма тържественост» и че тя следвало да ограничи разпространението на движението «по-нататък» (в Македония) и да съдействува «за обединението на двете провинции под върховенството на княз Александър»(75).
В началото на октомври 1885 г. (н. ст.) конференцията беше открита. Станаха дълги разисквания, които добиваха все повече «академически характер». Турция искаше възстановяване на статуквото, Англия се обяви против, Русия искаше изтеглянето на княз Батенберг (с войските си) от Румелия, като държеше да се намери модус за подобрение положението на населението и сближениетo на Северна и Южна България(76). Другите сили се нагаждаха към двете противоположни становища на английския посланик Уйлям Уайт и на руския Александър Нелидов. Особено държеше за спазване на Берлинския договор австро-унгарският посланик барон Каличе, тъй като неговото правителство подкрепяше Сърбия, която заявяваше, че ако се утвърди Съединението, тя трябва да получи териториална компенсация за сметка на България(77).
Още от деня на Съединението сръбското правителство постави ултимативно искане — или територия, или война. За целта крал Милан получи насърчение във Виена и голям заем от една австрийска банка. Сърбия съсредоточи армията си на българската граница и нямаше намерение да я мести оттам, докато не се удовлетворят претенциите й(78).
Така противодействието на Съединението дойде оттам, откъдето най-малко се очакваше. Крал Милан заяви, че щом като «равновесието» на Балканите е нарушено, Сърбия трябвало да получи «едно териториално уголемяване, еквивалентно на това, което ще вземе България» (Румелия)(79).
На 2/14 ноември 1885 г. Сърбия обяви война на България. Имайки по-многобройна и по-добре въоръжена армия, сръбското командуване разчиташе, на бърза и лека победа. Обаче сметките на нашествениците излязоха криви.
Още при провъзгласяване на Съединението в българската войска се стекоха хиляди доброволци. След обявяване на Сръбско-българската война доброволческото движение взе още по-големи размери, а редовната войска с невиждан патриотичен подем се приготви да посрещне удара на противника. Д. Благоев, който сам се включи като доброволец във войската, писа: «Всичко способно да носи оръжие тичаше да застане под знамето на борбата за Съединението и за целостта на отечеството»(80).
Действително българският народ водеше война за суверенитета и целостта на обединена България. Както писа руският историк С. С. Татишчев, българите се вдигнаха да защитят Съединението «с най-действителни средства — ferro et igne» (с меч и огън)(81). При Сливница, където се срещнаха главните сили на двете армии, българите разгромиха противника и след това пренесоха войната на територията на нападателите. Фр. Енгелс, който изучаваше Сръбско-българската война, писа: «Българите поголовно разбиха сърбите и спечелиха уважението и възхищението на изумена Европа»(82). Българската войска освободи Пирот и надвисна над Ниш. Тогава Австро-Унгария даде ултиматум на българското командуване да спре настъплението и да сключи примирие, което бе осъществено на 16/28. XI. 1885 г.
Победата беше факт и никой вече не се съмняваше, че Съединението щe бъде закрепено. Заседанията на Цариградската конференция, прекъснати по време на войната, бяха възобновени. Двама турски комисари, които отидоха в бившата Румелия, за да «въведат ред», бяха поставени в невъзможност да направят каквото и да било. Дори не им беше позволено от българските власти да разпространят един Манифест на Портата(83).
На 19. II./3. III. 1886 г. беше сключен мирен договор със Сърбия с единствен член: «Между Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир»(84). Великите сили и Портата трябваше да признаят Съединението. По думите на руския канцлер Н. К. Гирс «Обединението е извършено; то съществува de facto, неговото съществуване трябва да бъде узаконено и трябва да се намери някаква формула за това»(85). И формулата беше намерена — «персонална уния». На 24. IV./5. V. 1886 г. в двореца Топхане беше подписан от представители на Портата и великите сили Топханенският акт, по силата на който «Главното управление на Източна Румелия ще се повери на Българския Княз(86) съгласно чл. 17 от Берлинския договор». Определяха се и редица други положения между България и Портата, едно от които беше, че Турция си възвръща владението на околиите (кантоните) Кърджали и Тамръш(87).
* * *
С Топханенския акт се утвърди Съединението. Правителството на П. Каравелов беше принудено да направи малки териториални отстъпки на Турция, за да постигне главното — обединението на двете български държави в една(88). С това, облягайки се на всенародния подем и на победите на войската, която спечели «уважението на Европа», българското правителство осъществи Съединението. Това беше едно велико национално дело.
Със Съединението беше нанесен първият решителен удар на Берлинския договор, по силата на който се разчлени България, договор, докарал «безкрайни злини» на балканските народи(89). По този начин със Съединението, като прогресивен акт, се откри пътят за по-нататъшното подкопаване на системата, установена в Берлин, а именно активизира се борбата за освобождение на македонските българи, албанците и гърците от владичеството на Османската империя, а също на босненци-херцеговинците и на киприотите под австрийско и английско иго.
По думите на Д. Благоев Съединена България се превърна «в един по-силен фактор на Балканския полуостров». Заедно с това обединението създаде благоприятни условия «за развитието на производителните сили»(90). «Съединението прави силата», казваха неговите извършители, и този девиз се възприе от Народното събрание.
Ускори се първоначалното натрупване на капитала и се даде силен тласък на капиталистическото развитие(91). Относно социално-икономическия напредък на България Съединението се оценява като «второ важно събитие» след Руско-турската освободителна война(92). То беше продължение на националноосвободителната борба от епохата на Възраждането. А със стимулирането на капиталистическото развитие се подготви изходната база на бъдещата социалистическа революция.
Бележки
1. С. Радев, Строителите на съвременна България, т. 1, С., 1973, с. 217.
2. Целокупна България, бр. 76 от 26. IV. 1980 г.
3. С. Радев, цит. съч., с. 216.
4. Ив. Панайотов, Опит за съединение на България с Източна Румелия през 1880 г., Известия на ВИД, кн. XXII–XXIV, 1948, с. 23–24.
5. С. Радев, цит. съч., с. 217.
6. Fait accompli — свършен факт. Вж. Ив. Панайотов, цит. съч., с. 18.
7. С. Радев, цит. съч., с. 218.
8. Централен държ. истор. архив (ЦДИА), ф. 176, oп. 1, a. е. 5, л. 1–4.
9. Архив на Възраждането, т. II, документи по Съединението, под ред. на д-р Д. Т. Страшимиров, С., 1908, с. 3–4.
11. Архив на Възраждането, т. II, с. 18–19.
12. Д. Благоев, Принос към историята на социализма в България, С., 1976, с. 89.
13. На Берлинския конгрес се определи Румелия да плаща на Портата 240 000 турски лири (около 5 млн. зл. лева). Вж. Органический устав, Пловдив, 1879, с. 161.
14. Xр. Xристов, Принос към историята на Съединението, Известия на БИД, кн. XXII–XXIV, 1948, с. 65.
15. Ив. Андонов, Съединението, С., 1925, с. 34–35.
16. Xр. Христов, цит. съч., с. 61.
17. Ал. Головин, Княз Александър I Българский, Варна, 1897, с. 316–317.
18. ЦДИА, ф. 600, oп. 1, а. е. 222, л. 7, 11.
19. К. Пандев, Начало на Македоно-одринското движение в България, 1879–1894, Сб. в чест на акад. Хр. Христов, С., 1976, с. 242.
20. Т. Бойчев, Съединението на Южна България със Северна, С., 1910, с. 11–12.
21. Везири — т. е, директорите в Източна Румелия.
23. По-голям роялист, отколкото краля.
24. Борба, бр. 2 от 4. VI. 1885 г. Отговорен редактор на вестника беше Тодор Гатев.
25. Борба, бр. 5, 6, 7 и 8 от юни–юли 1885 г.
26. Архив на Възраждането, т. II, с. 128.
27. Намек за работническите демонстрации в Германия, Англия и други страни.
28. Намек за пътуването на делегатите, изпратени от Народната партия (Ив. Ст. Гешов и Хр. Христов), които «хлопали по вратите на Европа» относно Съединението.
29. Борба, бр. 4 от 18. VI. 1885 г.
30. Бора, бр. 12 от 13. VIII. 1885 г.
31. Борба, бр. 1 от 28. V. 1885 г.
32. Борба, бр. 3 от 11. VI. 1885 г.
33. Ив. Андонов, цит. съч., с. 50–51.
34. Архив на Възраждането, т. II, с. 264–266.
35. Ив. Андонов, цит. съч., с. 49.
36. Архив на Възраждането, т. II, с. 259–260.
38. А. Головин, Княз Александър I Българский, Варна, 1897, с. 343–344.
39. НБ «Иван Вазов» — Бълг. истор. архив, ф. 20, а. е. 17, л. 91.
40. Архив на Възраждането, т. II, с. 283.
41. А. Сугарев, Панагюрище и Съединението, сб. Панагюрище, кн. II, 1961, с. 66.
42. Борба, бр. 15 от 4. IX. 1885 г.
43. Т. Бойчев, Съединението на Южна България със Северна, С., 1910, с. 44.
44. Понеже всички печатници бяха охранявани от правителството, «Възванието» беше отпечатано на 6/18 септември.
45. А. Головин, цит. съч., с. 340.
46. С. Радев, цит. съч., с. 510.
47. НБИВ — БИА, арх. кол. 10, а. е. 9, л. 1–3.
48. С. Радев, цит. съч., с. 509.
50. С. Радев, цит. съч., с. 307–308.
51. Ив. Андонов, цит. съч., с. 118–119.
53. На 8/20 септември във Временното правителство бяха привлечени и представители на Княжеството: Петко Р. Славейков, кап. К. Паница и Дим. Ризов.
54. Кореспонденция по въпроса за Съединението, С., 1886, с. 3.
55. Архив на Възраждането, т. II, с. 336–337.
57. Н. Овсяный, Болгария и болгары, С.-Петербург, 1900, с. 82.
58. Архив при Института за история — БАН, арх. кол. IV, оп. 52, а. е. 100, л. 285; Correspondence respecting the Affaire of Eastern Roumelia and Bulgaria (Turquey No. I), London, 1886, p. 2.
59. По-нататък ще пишем само Correspondence.
61. R. Graves, Storm Centries in the London, 1933, p. 64–65.
62. АИИ — БАН, oп. 52, a. e. 115, л. 302–303.
64. Кореспонденция по въпроса за Съединението, С., 1886, с. 2.
66. Ил. Цанов, Из бележките ми по Съединението, сп. Бълг. преглед, 1899, кн. VIII, с. 8.
67. С. Радев, Строителите на съвременна България, С., 1973, с. 558.
68. Сборник договоров России с другими государствами, М., 1952, с. 228–233.
70. М. И. Маджаров, Източна Румелия, С., 1925, с. 338.
73. История на дипломацията, т. 2, С., 1965, с. 218.
74. В. И. Ленин, Съчинения, т. 23, с. 131.
75. Correspondence, р. 21; Archives diplomatiques, deuxième série, t. XIX, Paris, 1886, p. 66–67.
76. Archives diplomatiques, t. XIX, p. 213 et suiv.
77. Териториална компенсация искаше и Гърция, но като нямаше обща граница с България, струпа своите войски на турската граница, а това не беше изгодно за Портата.
78. Сб. Външната политика на България, т. 1, C., 1978, с. 516–517, 608, 622.
79. Archives diplomatiques, t. XIX, p. 57.
80. Д. Блaгоeв, Принос към историята на социализма в България, С., 1976, с. 91.
81. С. С. Татишчев, Из прошлого русской дипломатии. С.-Петербург, 1890, с. 430.
82. К. Маркс, Ф. Энгельс, Сочинения, т. 36, М., 1964, с. 473.
83. Архив на Възраждането, т. II, с. 373–374.
84. Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България, С., 1925, с. 20.
85. A. Hаjеk, Bulgariens Befreiung und staatliche Entwicklung unter seinem ersten Fürsten, München und Berlin, 1939, s. 311.
86. Русия се наложи в Топханенския акт да се каже «българския княз», а не «княз Батенберг», с което показа, че е против неговото оставане на престола.
87. Д-р Б. Кесяков, цит. съч., с. 16–19. По време на Съединението Турция окупира с войска тези райони и постави България и външните сили пред свършен факт.
88. Дневници на Нар. събрание, IV и. с. София, 1886, с. 40–48.
89. В. Коларов, Освобождението на България от турско робство, С., 1948, с. 14.
90. Д. Благоев, цит. съч., с. 90.
91. Л. Беров, Икономическото развитие на България, С., 1974, с. 87–89.
92. Ж. Натан, Избрани трудове, т. I, под ред. на В. Хаджиниколов и Р. Натан, С., 1977, с. 330.