За пост-Гутенберговото поколение

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Антоанета Запрянова-Тодорова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

Понятието информационни технологии в науката като че ли все още не е така популярно у нас, особено сред учените от обществените науки. Разбира се популярност, която няма знак за тъждество с модата. Информационните технологии са извикани и наложени от социалната практика в средата на XX век. Вероятно те ще останат фундаментални за всички сфери на обществения организъм и на индивида от XXI столетие(1).

В своето зараждане публикациите от времето на Гутенберг се движели, образно казано, «пеша» — със своите автори, издатели, според възможностите на тогавашните библиотечни центрове. Постепенно идва появата, ръстът и разнообразието в печатната продукция, специално на периодичните профилирани издания и другите форми за обнародване на научните резултати.

От втората половина на XX век пътищата на научните комуникации се технологизират, за да се превърнат през XXI век в глобална информационна мрежа, без национални граници, в киберпространство от информационни магистрали, които ще свързват хора и идеи с бързина и независимо от географските ширини. Според футурологичната картина на унгарския философ Я. Нийри през настъпващото столетие компютърни мрежи, виртуални библиотеки и виртуални университети ще навлязат в нова ера на глобални комуникации(2). Елемент на тази глобална система е и ще бъде микросветът на науката.

Засега, при експоненциалния ръст на публикациите и на видовото архивно-документално разнообразие, положението в науката е такова, каквото го описа Дж. Бърнал в 50–те години — много по-лесно е да откриеш нов факт или да създадеш нова теория, отколкото да удостовериш, че те още не са създадени и не са въведени в научен оборот(3). Не случайно от 60–те години започва организирането на международни и национални форуми, посветени на информационно-технологичното «въоръжаване» на науката. Една от първите конференции е в Сиетл (1962 г.) на тема «Наука — техника — управление. Интеграция на науката, техниката и технологията, организация и управление в САЩ». През 1962 г. Т. Кун вече бе доказал във фундаменталния си труд «Структура на научните революции», че движението на познанието напред е в пряка зависимост от ефективността на информиращата система за предаване на откритията и новите идеи. Те обуславят «популацията» на новостите в науката и на самите модерно мислещи и работещи учени(4).

Твърде отдавнашна и в световен мащаб е колегията от учени, които търсят оптимални решения на въпроса. В България вниманието се насочва след 70–те години. Конкретно за информационните технологии в историята и нейните науки въпросите се поставят за първи път на научната конференция на същата тема, проведена в София (9–10 ноември 1999 г.)(5), при това в системен, организационен и структурен план.

С реален оптимизъм може да се каже, че шествието на кибернетиката ще намери траен пристан в историческата наука — в българските условия, макар и със закъснение. А то е с около 50 години, ако приемем тезата на Ж. Диеболд, че в средата на XX век започва кибернетичната революция в науката, в производството на материални и духовни блага(6). Ще си позволя да я нарека втора революция за историческата наука. Първата е, когато се променя нейната методология с въвеждането на вътрешната и външната критика на документите. (Като време може да я отнесем към 1440 година. Тогава италианският хуманист Лоренцо Вала, живял през 1405–1457 г., подлага на критичен анализ юридически документ на император Константин Велики, наричан още Константинов дар. Л. Вала доказва неговата фалшификация, като излага своите изводи в Declamatio(7)). Въвеждането на електронния «мозък» ще направи втори огромен скок в самия процес на ретроспективното познание, чиято ефективност е в пряка зависимост от бързите комуникации в науката чрез тяхната компютризация.

Комуникацията като процес на предаване и приемане на информация в знакова форма е постоянен елемент в социалното битие на човека още от времето на появата на писмеността. Историята на човешката култура условно може да се нарече история на формите и средствата за обмяна на информация. В това число и историята на науката е история на комуникациите между учените, доколкото предаването на опита и знанието е организираното начало на всяка човешка дейност, още повече — в условията на лавинообразното нарастване на различните видове публикации и извори на емпирични данни. За историята — това са архивните документи.

Според едно от ранните определения комуникациите в науката имат основните функции, първо, да осъществяват приемствеността в процеса на познанието и, второ, взаимодействието между самите научни области — като фундаментални теории и приложни знания, като нови постижения на двете равнища. Техният характер е оперативен в изследователския процес, а по форма «системата на научните комуникации може да се определи като сложен комплекс от елементи за съхранение, обработване и предаване на научни знания, осигуряващи връзката между хората вътре в науката»(8), както между тях и възможните социални потребители на научни знания.

Традиционна е типологията на комуникациите в науката, за чието технологизиране трябва да мислим, на формални и неформални. Елементи на формалните са така наричаните първични комуникационни канали (монографии, сборници, учебници, периодични и продължаващи издания, непубликувани дисертации, отчети и пр.) и вторични (видовете библиографии, реферативни бюлетини, обзори, рецензии, отзиви, указатели за научно цитиране и пр.). Неформалните научни комуникации биват писмени и устни: в научната колегия (разговори, дискусии, семинари...) и извън нея (кореспонденция, лични контакти за съавторство и пр.).

Внимание заслужават неформалните комуникации, които са доказали своята ефективност за развитието на всяка научна област. Първи и фундаментални остават изследванията на Д. Прайс, Д. Крейн, В. Гарвей, Р. Мертън и др., които въведоха в научен оборот понятието Invisible College — невидими колективи или колегии(9). Свободното общуване между учените не зависи нито от организацията на науката, нито от нейните информиращи функции чрез библиотеки, архиви, центрове и пр. Но те са факт в «производството» на всяко научно знание и поради това са обект на науковедско внимание от 60–те години насам.

Неформалните комуникации в науката са относително невидимата междуличностна връзка при вземане на решения в процеса на конкретното изследване за разработване на нов проблем или методика, покана за съавторство, споделена методология, нужда от библиография и други възможности за размяна на информация и идеи, преди да види бял свят статията, монографията, сборникът. Те са постоянен, «незрим» компонент в системата за производство на научни знания. Той трудно може да бъде организиран формално, но голямата степен на неговата ефективност изисква търсенето на информационно-технологични средства, за да бъде оптимизиран.

В скоби споделям, че от гледна точка на историята на науката точно от тези невидими колегии, от личните връзки между учените в процеса на изследователските дирения и резултати почти няма да останат свидетелства. Писмото е изместено от телефонния разговор, споделеното в кулоарите също остава недокументирано. Това е проблем, който заслужава специално внимание, защото техниката повишава качеството на живота, но пък измества личните документи. А какво е гражданската история без аромата, без многоцветната палитра от багри на социалния живот, които го индивидуализират? Тъкмо епистоларните извори са наситени с тези багри.

Безспорно е, че формалните и неформалните научни комуникации са технологичен партньор на всяко изследване — като познавателен процес и в мултиплицирането на неговите резултати. Усъвършенстването на информационните канали стимулира към по-високо стъпало в стълбицата на познанието, влияе в избора на нов изследователски предмет, нова методика, емпирични данни, избор на тема за дисертация или на колега за съавторство и пр.

Разбира се в избора роля ще играе научният и социалният статус на учените и техните публикации. Тук изключвам емоционалната неутралност, ако може така да се нарече срещаното в научната атмосфера противоборство между колеги, дори ненавист или «незабелязване» на другия. Това е факт, винаги зависим от характера на самия учен, от неговата добросъвестност, по-скоро от рицарството на научния фронт. Нямам предвид и феномена плагиатство, кражба на идеи, което също е обусловено от етичните качества на индивида. Не че тези ситуации ще изчезнат от творческия климат, но търсенето на информационно-технологичния модел, който ще оптимизира изследователската дейност, не може да бъде зависимо от частните случаи. Тук се намесва и нелеката психология на научното коопериране. А как ще се постига толерантността по отношение на баланса и водещата роля между тесните специалисти, които ще трябва да тръгнат по единен гносеологичен път на интердисциплинарното изследване и прочие въпроси? Моделът задължително трябва да гарантира обръщението на цялата научна информация, включително и отчетите в институциите, където се вижда какво даден изследовател е планирал, или на какъв етап е в проучването, неговата методика и пр. Не случайно много автори поставят научните отчети като важен елемент на комуникациите в науката.

Интуитивно е ясно, но и експериментално е доказано от Д. Прайс, че когато изследванията се основават на идеи, изразени в предшестващи работи, както и общуването между учените тласка най-бързо развитието на съответната научна област напред(10). Науковедски проучвания показват, че повече от 1/3 от работното време се изразходва за търсене и подбор на научна информация за конкретното изследване. Поради спецификата на ретроспективното познание историкът губи многократно повече време и за издирване на архивно-документални доказателства. Вярно е, че има ситуация, изразена във вица за чукче и предлагащата му нова публикация книжарка «чукче не читатель, чукче — писатель». Но всеки добросъвестен изследовател отдава време и сили, за да не «открие Америка» отново.

Една от оперативните същности на информационните технологии в науката и в нейното комуникативно пространство е именно да създадат оптимални условия на осведоменост, което е предпоставката за получаване на нови знания, за приноси в науката, а те да намерят своя адресат в изследователската сфера и извън нея — в широкия и разнообразен спектър от потребители на научни знания.

Общото определение се отнася и за историята (разбирана като система от науки), с допълнението, че комуникационната верига ще отразява спецификата на историческото познание — като индивидуален и като институционализиран процес, като субординация на изследователски пътища — от емпиричното към теоретичното, от анализа и синтеза на отделните помощни науки към анализа и описанието на отминалия политически, икономически и културен живот на обществото.

Сложна е гносеологичната архитектоника на историческото познание. Също толкова сложен ще бъде технологизираният научно-информационен модел и толкова специфичен, колкото е разнообразието от семантическото кодиране на историческата информация — от началото до края на целия път на познанието и до потребителя. Историописът отразява философията на битието, което е многолико, разнопланово. Историкът търси принципа на движението в човешкото общество, тъй както физикът — в нещата от природата, пише П. Рикьор(11). Лабораторията и семантиката на историка обаче е различна от тази на физика. За първия — един е речниковият фонд, от който е «черпено» по времето и мястото, когато и където е сътворен конкретния документален паметник — изворът на историческата информация(12). Съвсем друго е словото на науката. Видно е, че ще бъде трудна и сложна работата на програмистите, които ще закодират научно-изследователските, архивно-документалните и библиотечните данни, съобразно предметната специфика на историята и нейните науки и с оглед тяхната твърде широка аудитория в самата наука и в социалната практика. Защото потребителят може да бъде един или група учени, за моно- или интердисциплинарно изследване, неопределен — от широкия любителски кръг, от средствата за масова информация.

Когато говорим за информационните технологии като начин за усъвършенстване на историята и нейните науки, трябва да погледнем абстрактно към самите тях, т. е. към метапознавателния модел на това, което ще оптимизираме. Известни са множество определения за науката, в частност за историята и традиционно наричаните помощни исторически науки. За целта обаче можем да ги сумираме в едно: методологическата предпоставка на структурнофункционалното метапознание е, че историята е система от голям брой предметни области, обусловени от движението на обществото от миналото към настоящето (Античност, Средновековие, ново и най-ново време) и от емпиричната информация, постигната с методите на всяка от помощните исторически науки (палеография, епиграфика, нумизматика и т. н.). Разнообразието от науки е разположено, образно казано, по хоризонтала и по вертикала на познавателния процес. Алгоритъмът на този процес следователно ще определя и алгоритъма на информационно-технологичните връзки, както и изискването за целесъобразност, последователност и надеждност на системата от научни комуникации.

Информационно-технологичният модел за историята е усложнен твърде много от експоненциалното развитие на книжната продукция (както и в другите научни области) у нас и в чужбина; бързо изменящият се в жанрово отношение и увеличаващият се като обем архивен фонд от извори на ретроспективна информация — домашни и чужди; по-големите възможности за формални и неформални комуникации; появата на нови информиращи средства за релацията историческа наука — социална практика.

Почти утопично ще бъде твърдението, че електронният модел за историята може да постигне оптималната система за подреденост в «царството» на науката, където макар и да има форми на организация, все пак остава приоритетът на личната научна мотивация. А тя е относително непредвидима. Непредвидимост има на входа — в началото на изследването, обусловена от случайността при откриването на нови документи, интерпретация на вече известни документи с нова методика, нови научни потребности и пр., както и на изхода — крайните резултати от изследванията, защото не се знае колко дилетанти ще пуснат пак в оборот, но не научен, свои тези, като за бог Тангра например.

Първият принципен въпрос е въвеждането на информационните технологии в науката да получи своето приоритетно място в управленческата стратегия на всяка институция, която създава и транслира към наука и общество исторически знания. Разбира се не самоцелно, а като осъзната необходимост от оптимизиране развитието на историческото познание чрез електронна наукометрия и усъвършенстване на самия изследователски процес чрез електронна библиография, електронен архив и пр. Първата гарантира свобода и обективност в избора на изследователска стратегия и управленчески решения; вторите, чрез кибернетизацията създават условия за свобода и обективност в избора на лични научни цели, теоретико-познавателен път и методологически инструментариум за всяко конкретно изследване.

Въпрос на бъдеще (дано е близко) е персоналният компютър у всеки изследовател. Но дотогава проблемът за информационно-технологичното осигуряване остава само в рамките на институционалното управление — да организира системно и непрекъснато научно-информационно обслужване на учените. За подобна цел ефективна роля ще играе информационно-технологичното «диспечерско» звено, което ще подпомага и изследователската, и кадровата, и издателската стратегия и тактика на всяка институция.

Може да прозвучи пресилено за настоящия труден, преходен етап в обществения ни живот, но електронният преврат в научната сфера ще стане факт и за националната историческа мисъл (в най-широкия смисъл на понятието). Защото информационната революция промени и ще променя още менталността на пост-Гутенберговото поколение. Защото електронизацията се втурна в живота на всекидневието, би могло да се каже — във всички отрасли на човешката дейност. Информационните технологии са източник и стимул за тяхното развитие. Те обуславят качествените изменения в организацията и управлението на което и да е било производство, те стават определящата предпоставка за количествения ръст на резултатите.

Ще бъде едностранна всяка пледоария за информационната технокрация, ако не се обвърже с въпроса за подготвеността на кадрите, особено що се отнася за науката, в частност за историята и нейните дисциплини за библиотеките, архивите, средствата за масови комуникации. Това означава, че учебните програми в системата на висшето и средното образование трябва да запознават не само с традицията, но и с азбуката, и с алгоритъма на информационното технологизиране на различните видове дейности в живота на човека, науката, обществената практика.

Не ще можем да направим например национален електронен генеалогичен център, без да знаем как да компютризираме родословните данни или какви са гносеологичните възможности на тяхната комбинаторика. Разгръщам частично примера с електронната генеалогия за илюстрация на технологичните възможности в процеса на изследването, на получаването на нови знания. Когато данните от родословните проучвания в отделните краища на страната ни са компютризирани в национален център (съответно по единна методика и програма), то евристичните им възможности се мултиплицират за много и различни области на знанието — история, генетика, демография, ономастика и пр. Например електронният сбор и корелация от наследствени и придобити психофизически особености за родовете от дадено селище, регион или за страната ще даде гносеологични възможности за откриване на обективни генетични закономерности за България. Ако демографът или социологът потърсят и сумират мотивацията за миграцията (на членовете на няколко рода) от селото към града и обратно, то ще се откроят изводи със социално-управленческа значимост и пр.

В случая включвам и мнението на Дж. Коул за «средния» учен и «малкия» факт. Работейки над по-скромен проблем, «той» постига незначителен на пръв поглед научен факт. Но «малките» факти обогатяват емпиричния фонд на познанието, «те са неотменимо условие за прогреса на науката»(13). В този ред на мисли поставям евристичната роля на множеството «малки» факти, съдържащи се в националното богатство от генеалогични и краеведски изследвания, провеждани от любители (в това число учители, читалищни и други дейци на местната интелигенция). Те обаче не са обект на академичните учени, поради което остават в библиографска «сянка», оттам и за обобщаващите изследвания. За електронната библиография не ще бъде вече проблем да включва всички научни резултати, независимо от ранга на изследователя или мащабността на проучването.

Усъвършенстването на познавателния процес във всяка наука безспорно е в пряка зависимост от входа, т. е. началото на изследването, когато се издирва и изгражда неговата емпирична база. Това е и началото на компютърното общуване. Какъв е информационно-технологичният вход на историята? В най-общ план тук са множеството и разнообразните първични и вторични информиращи канали за публикациите, архивно-документалното богатство и резултатите от неформалните комуникации. Това означава свободен електронен достъп до архивохранилища и библиотечни фондове, свободно компютърно общуване между творците в целия процес — от науката до потребителите на нейните резултати, с условието за интердисциплинарна осигуреност на комуникациите.

Какво изисква това условие? Не въобще библиографско описание на дадена книга по автор, издателство, година, страници, но и отправяне на библиографска информация към евентуални интердисциплинарни адреси. Например монографията на В. Стоянов «Турското население в България между полюсите на етническата политика» (С., 1998, 250 с.) не е само историческо четиво. Тя съдържа и етиологични, и политологични, и социологични акценти, следователно и неисториците трябва да бъдат библиографски информирани. Или Сборникът на поп Пунчо от 1795 г. — приема се като палеографски и кодикологичен обект. Ръкописът обаче съдържа много данни от генеалогично, хронологично и ономастично естество, което разширява потребителския кръг.

Два примера, но те са типични, за да подскажат, че семантичната наситеност на информационните канали за историята и нейните науки, в интердисциплинарния контекст на нашето време, е твърде разнообразна и много сложна. За технологичните решения при историята е необходима специфична информационна «инженерия», колкото и предизвикателно да звучи понятието. Тя е така важна, защото електронното комплексно обслужване на входа дава възможност не само да се избегне «откриването на Америка», но и за интердисциплинарни, и за транснационални научни комуникации. Това би сложило (относителен) край на провинциализма в науката, както някои вричат този белег на българската научна мисъл. В последните години подобна роля играе Интернет.

Дали ще я определим като «диктат над всички да мислим като северноамериканците» или обратно — «система за диалог между държавите и индивидите от земното кълбо»(14), факт е, че засега чрез Интернет могат да се осъществяват трансдържавни комуникации в науката. За историците (включително архивни и музейни работници) у нас обаче те са все още ограничени — главно по финансови причини. Първо, малък е броят на учените, притежаващи персонални компютри; второ, библиографските бюлетини — «Публикации по българска история» и «БиблиоБулгарика», издавани от секция «Помощни исторически науки и информатика» в Института по история при БАН, са в ограничен тираж; трето, не всички институции, занимаващи се с изследвания върху историята и нейните науки, разполагат с модерна компютърна база, програмисти и т. н.

Това са отделни, частни аспекти на големия проблем за оптимизация на самото производство на исторически знания. Техният ръст се измерва с масива от публикации, с обнародваните научни резултати. В същото време този ръст би останал самоцелен, ако не стигне до съответния адресат (колегиален, управленчески, масов читател). Едва ли са нужни аргументи за твърдението, че е задължително условието за организация и постоянно усъвършенстване на изхода на науката, на средствата, които предават постигнатите научни резултати към обществото. Стара и често повтаряна истина е, че публикациите имат своя научен и социален ефект тогава, когато са четени, видени, чути. Следователно информационно-технологичният «екран» на познанието ще бъде ефективен, ако е «гледан» от всички потребители на историописа.

Поради специфичната архитектоника на историческите знания и на тяхната полифункционалност доста е трудно измерването на потребителските параметри, първо, на самата научна общност (историци, палеографи, демографи, генеалози и пр.); второ, на интердисциплинарните колективи; трето, на голямото множество от практици, които внедряват уроците по родолюбие и историческа образованост чрез масмедии, периодика, читалища, клубове по научни интереси; на четвърто място е широкият кръг от любознателните непрофесионалисти.

Ако се позовем на определението на А. Мол, то историческите знания трябва да отговарят на потребностите на «цялата социокултурна таблица», характерна за съответното време, която винаги е твърде мозаечна, динамично променяща се. Според автора знанието в съвременността се изгражда в основата си не толкова от системата на образованието, включително и висшето, а чрез средствата за масови комуникации. При това те имат функцията да формират два типа култура — лична и масова, т. е. културата на социосистемата. Поради това А. Мол поставя пряката и обратната информационно-технологична връзка на «статистически позиции»(15), към които бих добавила — обусловени от социологическите параметри на маркетинга, основани на спецификата на научната организация и системност, разбира се и социално ангажирани с настоящето и бъдещето на културата.

Трябва да се подчертае обаче една съществена отлика на историческото познание. Освен фактологичната и семантическата наситеност историописът поднася и естетическа информация. Особено висока е обществената стойност на обективната, достоверно и четивно поднесената история на извървения от обществото, от социалните групи, от водещите личности път на духовно и материално развитие. Това е факт от масово образователно, следователно и социално-управленческо естество. То задължава средствата за научни и масови комуникации да информират бързо и адекватно за резултатите от професионалните изследвания в различните области на историята и нейните науки. Тогава ще може да се избегне до голяма степен случайният характер на оборота от дилетантски, понякога дори преднамерено фалшифицирани «знания». Ако подобно произведение влезе в медийната система, ясно е, че ще стане мултипликация на незнание, на фалшификация или изопачаване на историята. За предотвратяване на такива ситуации обаче «алгебрата» на информационно-технологичните дейности е доста сложна. Пазарната икономика в последните години създаде негативни условия за «информационни» удари, носещи печалба за медията, но в ущърб на масовата културна образованост.

В статия «Методологически проблеми на развитието на комуникациите в условията на промяната» след 1989 г. Н. Матеев повдига настоятелно въпроса за адекватното разработване на стратегиите и механизмите с оглед излизане на страната ни от съществуващата социално-икономическа криза. Усъвършенстването чрез развитие на нови форми на комуникации и формирането на нова комуникационна култура е предпоставка за осъществяване на прехода към ново състояние на обществото ни. Безспорно то не може да живее откъснато от съвременния взаимообвързан и динамичен свят. Днешната глобална реалност, съвременното и утрешното глобално информационно общество налага решението на този вид проблеми, при това с мащабност, с голяма политическа и икономическа подкрепа, както е в развитите страни(16). Стратегията към информационно-технологичното усъвършенстване на науката трябва да бъде елемент на тази мащабност и подкрепа.

Електронните взаимоотношения ще се използват за «експанзия» на нови научни идеи, методи, резултати — с цел да се завоюва приоритетно място в националния и международен научен фронт, или за международно коопериране на учени за изследване на даден проблем, обмяна на хипотези, емпирични данни, архивна информация за интердисциплинарна проблематика, или за нужда от ново осветляване на вече обнародвани резултати, или за доказателства чрез експресни рецензии за конкретни публикации с историческа фалшификация у нас и в чужбина (в Интернет цензура няма) и пр. В крайна сметка електронните научни комуникации служат на цялото общество.

Отговорен момент в тактиката обаче остава разработването на (приблизително) адекватния информационно-технологичен модел на целия познавателен процес — от неговото архивно-документално и библиографско осигуряване, включително и данни за потребностите от нови исторически знания, към самото познание (по хоризонтала и вертикала) чрез системата от науки, които описват историята на многоликото общество — до резултатите, които трябва да покрият социокултурната мрежа от потребители. Налага се задължителното условие за утвърждаването на своеобразен статут за научна медийна информация. И всичко изброено, макар и схематично — в моно- и в интердисциплинарния контекст на познанието. Тогава може да се каже в управленческия смисъл, че социокултурният цикъл «историческа наука — общество» е затворен, завършен.

В същия управленчески смисъл стои въпросът за информационно-технологичното партньорство между научните звена, библиотечните и архивните средища, масмедиите; за «диспечерския» център, системността, надеждността и контрола на информиращите канали; за учебните програми, които ще подготвят кадровия потенциал за това технологично партньорство.

Колкото и силна да е съблазънта да представим, а още повече — да постигнем адекватен информационно-технологичен модел за историята и нейните науки, винаги ще има бариери, обуславяни от спецификата на тези области на знанието. Няма да е лесно поставянето на знака за тъждество между модела и действителността, с характерните предметни и методологически особености на всяка от науките, чиято комплексност наричаме история. Да прибавим и факта, че историческото знание има своята голяма вътрешнонаучна стойност и външнонаучен еквивалент. Но според афоризма на Пикасо: отначало да намерим, после да търсим.

Факт е, че живеем и работим в информационно общество, че по-новите поколения все по-рядко ще се допират до пожълтелите страници от миналото, защото го има компютърът, че пост-Гутенберговият учен или любител на знания ще живее в условията на глобализацията, на виртуалните библиотеки и университети на XXI век. А това означава, че всички трябва да бъдем подготвени — в кадрови, научно-организационен и информационно-технологичен план. Представените параметри на този план, на електронизацията на историята и нейните науки са равни на абстрактна програма-максимум. Но идеалът се превръща относително лесно в проект за действие. Необходим е. Защото науката, архивът и библиотеката ще реализират вътрешноприсъщите си функции тогава, когато тласкат развитието на научните знания напред, но и когато акумулират народната памет, създават и непрекъснато обновяват интелектуалната среда за живота на обществото.

Бележки

1. A chaging World. Proc. of the Nort American Serials interest group. New York, 1991. 256 р.

2. Нийри, Я. Киберпространство. Световна мрежа от хора и идеи. — Куриер на ЮНЕСКО, юли 1997, с. 21–25.

3. Бърнал, Дж. Двадцать пять лет спустя. — В: Наука о науке. М., 1966, с. 393–395.

4. Kuhn, Th. The Structure of Scientific Revolution. Chicago, 1962, 560 p.

5. Пейковска, П. Научна конференция «Информационните технологии в историята и нейните помощни науки». — Исторически преглед, 1999, № 5–6, с. 242–246; Pejkovska, P. Conference scientifique «Technologies d’information dans l’histoire et ses sciences auxiliaires». — Bulgarian Historical Review, 2000, № 1–2. p. 244–247.

6. Diebold, J. Making the Automatic Factory Areality, Harvard. 1951, p. 25–30.

7. Запрянова-Тодорова, А. Генеалогия или как да изследваме своя род. С., 1994. с. 19–20.

8. Патерински, А., А. Тодорова. Комуникациите в науката. — В: Наукознание и управление на научната дейност. С., 1971, с. 192–234; Dahling, R. Shamon’s information Theory: the Spread, of an Idea — In: Studies of innovation and of communication to the public. Stanford Univ., 1963, p. 92–115.

9. Crane, D. Social Structure in a Group of Scientists: A. Test of the Invisible College Hypothesis. — American Sociological Review, vol. 34, 1969, p. 335–352; Garvey. W. B. Criffith. Scientific Communication as a Social System. Science, vol. 157, 1967, p. 1011–1016; Коммуникации в современной науке. M., 1976, с. 27–92.

10. Price, D. J. de Solla. Networks of Scientific Papers. — Science, vol. 149, 1965, p. 510–511.

11. Рикьор. П. История и историци. С., 1993, с. 17; Георгиев, К. Историята и нейните извори. С., 1981, 301 с.

12. Косериу, Е. Лекции по общо езикознание. С., 1990, с. 244–257; Бенвенист. Е. Езикът и човекът. С., 1993, с. 94–103; Еко, У. Семиотика и философия на езика. С., 1993, с. 185–208.

13. Cole, I. R. Patterns of Intellectual Influence in Scientific Research. Sociology of Education, vol. 43, 1973, № 4, p. 377–403.

14. Гемвриш, С. Последиците от глобализацията. — Куриер на ЮНЕСКО, юли, 1997, с. 18–20; Наnа. N. etc. The Diffusion of information Tehnology: Experience of industrial countries and Lessons for developing countries. Washington, 1995, 204 p.

15. Moles, A. Sociodynamique de la culture. Paris, 1967, p. 39–69.

16. Матеев, H. Проблеми на развитието на комуникациите в периода на прехода. — Култура, комуникации, книжовност. С., 1994, с. 139–150.