Българо-руски политически отношения в навечерието и по време на пълномощията (1879–1883 г.)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Методи Петров

Дизайн: Давид Нинов

София, 2018

Проблемът, избран за проучване, не е изследван самостоятелно в българската историческа литература. Той присъствува обаче в много наши и чужди публикации, посветени на началната история на Княжеството. Българо-руските политически отношения тогава, а и по-късно имат голямо значение за развитието на страната при решаването на важни икономически и политически въпроси и особено при опитите за обединение на народа ни. Тяхното изучаване си остава постоянна задача за нашите изследователи.

Отношенията между България и Русия по онова време не са в центъра на много от досегашните трудове, но се срещат някои правилни общи заключения. Сред тях заслужава особено внимание изводът, че за по-благоприятното протичане на тези отношения носят отговорност отделни представители на българските и на руските управляващи кръгове(1). Към това следва да се прибави още и отрицателната роля понякога на двамата монарси и особено на Александър III.

В съвременната историография продължават да се разпространяват различни, а понякога и взаимно изключващи се твърдения за отношенията на страната ни с нейната освободителка. Една част от авторите се стремят мимо наличната богата наша и чужда източникова основа да струпат цялата вина за отделните несполуки в отношенията върху младия владетел, заклеймен като прикрит враг на Русия още при встъпването му на българския престол. Заедно с това на княз Батенберг се приписват решителни действия, задължителни едва ли не и за руските, и за българските държавни ръководители.

В други изследвания се възприема руската политика като главна причина за някои ненормални отношения между двете страни. Тази линия води началото си от съчинението на С. Радев и по обясними причини се развива доста ревностно в някои публикации на чужди автори(2). Все пак трябва да се изтъкне, че е натрупана значителна историческа литература за периода, дело на мнозина наши и чуждестранни автори. Част от техните имена и заглавия ще намерят място по-нататък в изложението.

За основно научно градиво на статията служат голям брой български и руски архивни материали, вестникова информация и спомени на изтъкнати държавни дейци от онова време. Пускат се за първи път в научно обръщение и доста дипломатически документи от архивите на Австро-Унгария, Англия и Германия. Това дава възможност да се разгледат отношенията между България и Русия през режима на пълномощията върху по-широка основа. То позволява да се осветли по-пълно и задълбочено и ролята на двата основни фактора — руската политика и управляващата българска общественост, продължаващи да действуват задружно и след Освобождението вече за укрепване на създадената държавна организация.

На първо място следва да се поставят постъпките на двете български партии, възникнали като течения още по времето на приемането на Търновската конституция. Рязката граница в политическите им схващания, която се прокарва в досегашната историческа книжнина, не е най-характерното в тяхната политическа практика. В подкрепа на казаното ще приведа факта, че ръководителите на консерваторите, като Т. Бурмов, М. Балабанов, Д. Греков и други, в много кратък срок по-късно се изявяват като убедени либерали и оказват сериозно въздействие върху бъдещите прояви на либералната партия.

Цялостната изворова документация и особено дипломатическите материали позволяват да се види позитивната роля на отделни руски дейци за формирането на активна вътрешна и външна политика на Българското княжество. Често в някои публикации се изпуска пред вид обстоятелството, че съществуващите тогава различия във възгледите на Външното и Военното министерство на Русия за характера на централната изпълнителска власт намаляват тази роля и поощряват избухналата борба на живот и смърт сред двете партии в българското буржоазно общество. Новата информация позволява също да се разшири досегашната представа за отделни събития през проучвания период.

* * *

Преди да се спра конкретно на избраната тема, нека направя кратък преглед на българо-руските отношения след Освобождението, като приведа и нови архивни материали. Русия и руската политика играят определяща роля при възстановяването и началото на българската държава след Освободителната война от 1877–1878 г. Те помагат бързо да се изгради дееспособна администрация и сигурна военна организация с оглед да се респектира съществуващото неблагоприятно обкръжение на страната, създадено след решенията на Берлинския конгрес.

Българите участвуват активно в този съзидателен процес и много представители на либералното и консервативното течение установяват трайни връзки с руски представители. Те виждат осъществена дългогодишната народна вяра — голямата славянска държава да помогне за освобождението на страната, и стават трайни последователи на българо-руското сътрудничество.

Като приемат с доверие руската политика, това не означава, че българските дейци нямат свои разбирания за тогавашното устройство на Княжеството, които понякога не се покриват със схващанията на отделни руски ръководители. Става дума например за въпроси около ролята на Търновската конституция в политическия живот на формираната държавна организация, за избора на столица, за съставянето на първото правителство и др., при които българите пререшават някои от замислите на руското правителство. Народът ни откликва спонтанно и после организирано против разпокъсването му, което наложило дори намесата лично на руския император, за да се спрат подобни действия против Берлинския договор.

Много от представителите на Русия в страната правилно виждали мястото си при възстановяването на българската държава. Неслучайно либералният вестник «Голос» отбелязва, че отговорността за организацията на освободената държава носели русите. И това не бивало да се забравя, защото изградената уредба оставала да съществува в българските земи и след излизането на руските войски(3). Това правилно разбиране било ръководно начало в дейността на много руски представители, стремящи се към демократично за времето устройство на България. То проличава най-добре при цялостното изграждане на централната и местната власт. Може само да се спомене, че се срещат отделни дейци, които не осъществяват изцяло възприетата линия на поведение. Има и българи, които проявяват известно недоверие към делото на русите за устройството на новата държава(4). Тези случаи са единични, но се използуват в съчинения на западни автори, за да се омаловажи голямата роля на българо-руското сътрудничество при формирането на държавната организация.

Първото правителство след Освобождението е замислено като смесено, т. е. в него следвало да участвуват представители на либералното и консервативното течение. Тази идея на русите целела според княз Дондуков да не се разпокъсват силите на тогавашната наша интелигенция с оглед на голямата задача — да се осъществи в близко време обединението на българската нация(5). Разцеплението на политическите сили в Княжеството няма да бъде в полза и на бъдещото българо-руско политическо сътрудничество. Управляващите и тяхната опозиция ще намесват в политическите си борби и представители на Русия, което ще намали нейното влияние в България.

Идеята за смесено правителство (на националното единство) пропада, бламирана единствено от ръководителите на либералното течение. Определена причина да не се осъществи тази идея била личната ненавист между вероятните участници в коалицията и особено между Цанков, Греков и Начович. Непоследователен се оказал и княз Александър, чиято задача била всъщност да узакони подготвения състав на първия кабинет. След няколкодневни разговори с указ № 1 от 5 юли 1879 г. се създава правителство, възглавено от Т. Бурмов. В него отсъствува само представителят на либералното течение. Известна критика към съставителите на проекта за първо правителство може да се отправи с оглед на това, че се предвиждало само едно място за либералите.

Кабинетът на Бурмов проявява известно старание да подобри стопанското и административното положение на Княжеството. Наред с някои положителни действия обаче той поощрява разединението на българите вътре в страната, като подлага на преследване либерали, участвуващи в останалите държавни учреждения и ведомства. Руският печат известява, че министрите от първото правителство нямали достатъчен престиж, докато либералите се радвали на значителен авторитет сред българите(6).

Сътрудничеството между българи и руси заема определено място при дейността на първото правителство, когато страната изгражда вече своята вътрешна и външна политика. Появилите се трудности около бежанския въпрос, разбойничеството в източните краища на Княжеството, плановете за строителство на железопътни линии, участието на българи в комисията по корабоплаването по р. Дунав и др. се превъзмогват сравнително по-леко благодарение на взаимното политическо сътрудничество и предимно на помощта на Русия(7).

При започналата предизборна подготовка за Първо Народно събрание първоначалните престрелки между двете политически течения по вестниците се пренасят и сред населението. Либералите устройват митинги, като изпращат и протестни телеграми до княза против правителството, което си оставало непопулярно, както бележи руски вестник(8). Създалото се напрегнато положение в страната улеснило княз Батенберг да се обърне с писмо до руския император и да иска промяна в конституцията, каквато му била обещана още преди да станe владетел на България.

Отговорът събужда размисъл, защото всъщност той е цяла програма, как следвало да действува в бъдеще князът. Трябвало да се запази повиканото на власт политическо течение, което получило известен държавен опит. След това да се потърсят средства, за да се заздрави авторитетът на управляващите и да се потърсят способните от противното политическо течение. Така щели да се премахнат завистта и омразата, породени от направеното предпочитание, а също щял да се намали ефектът от осъществените мерки в разрез с приетите вече законни положения(9). Писмото на Александър II е напълно в духа на руската политика за създаване на смесено правителство.

Изборите за Първо Народно събрание завършват с голям неуспех за управляващите консерватори. Либералното политическо течение получава възможността да излъчи от своите редове бюро на камарата. Като използува чл. 153 от конституцията, който гласи, че министрите са отговорни пред княза и Народното събрание, то се опитва да реши и съдбата на първото правителство. Либералите не се съобразяват с чл. 152, в който се казва, че «министрите се назначават и уволняват от княза», а дори говорят, че ще предадат участниците в първия кабинет на съд за нарушение на конституцията, каквато власт им дава чл. 155 от Търновската конституция(10).

В духа на руската политика и на упоритото си желание да засили още повече голямата си политическа власт княз Александър се опитва да задържи част от състава на първото правителство. Някои от либералите, ръководени от П. Каравелов, изразяват съгласие да образуват смесено правителство, но не искат да включат нито един от бившите министри. По това време се изразява най-ярко разнобоят сред руските дейци в Княжеството: представителите на Външното министерство настояват за смесено правителство, докато военните допускат еднородно правителство, съставено от либерали(11).

Към първата политическа криза проявяват определено отношение и дипломатическите агенти на останалите велики сили. Единствено представителят на Англия се изказал за създаване на правителство на либералите, а останалите подкрепяли княза в опитите му да се образува смесено правителство. Френският дипломат Шефер дори бил категоричен, че «влиянието на Русия» било «в полза на реалните интереси на България»(12).

Разпускането на Първото Народно събрание станало със знанието на Русия и съгласно с чл. 136 от конституцията, предвиждащ, че князът може да разпуска събранието и да насрочва нови избори за народни представители(13). Назначаването на второто правителство начело с митрополит Климент, което имало за задача да помири враждуващите вече оформени партии, не успокоява напълно политическата обстановка в Княжеството. Ето защо на 27 ноември 1879 г. Александър Батенберг се обръща отново към руския император с ново искане да се промени конституцията, смятана от него като основна причина за създалото се положение.

Александър II, преди да отговори на княжеското писмо, свиква заседание на руското правителство, което разгледало и две писма на ген. Паренсов до граф Милютин. Гирс изразява пълно съгласие с идеята на Давидов да се извърши преврат в България. Срещу това неразумно разбиране се противопоставя решително граф Милютин, подкрепен от княз Дондуков. Промяната в конституцията можела да се извърши, като се спазва законността в страната(14).

В отговора си руският император не одобрява прибързани действия и отново съветва племенника си да избере един от предложените два начина, за да се разрешат възникналите разногласия между двете български партии. При единия можело по легален път да се променят онези членове на конституцията, които затруднявали Александър Батенберг в управлението на страната. Ако не успеел да намери общ език с бъдещото Народно събрание, той можел да прибегне и до по-енергични мерки. Следвало да се разтури Обикновеното Народно събрание и да се свика Велико Народно събрание, което да внесе исканите поправки в конституцията.

Предложените два начина от страна на Александър П водят все пак до промяна в основния закон на държавата, каквато искал княз Александър. Руският император предпочитал легалния, който давал възможност трезво да се мисли и евентуално да се използуват средствата на убеждение в преговорите с камарата. И в този случай той не пропуска да заяви, че ще даде моралната си подкрепа на княза, а представителите на Русия в Княжеството ще го подкрепят в бъдещите негови действия(15). Руските управляващи кръгове се съгласяват да се използуват по-енергични мерки за промяна в конституцията, но А. П. Давидов, инициатор за извършване дори на преврат, бива заменен с Кумани като техен дипломатически представител в България(16).

През януари 1880 г. българският княз пристига в Петербург, за да вземе участие в тържествата, посветени на 25-годишното царуване на Александър II. Отново се състояли съвещания за подобряване на политическия климат в страната и за задоволяване амбициите на младия владетел да се увеличи неговата власт. Княз Дондуков помогнал да бъде убеден Гирс да не се приема превратът като средство за спиране на политическите борби между либерали и консерватори. Княжеското посещение, продължило от януари до март 1880 г., има и друга последица. Генерал Паренсов, чиито действия като български военен министър граф Милютин определя като нетактични и пристрастни трябвало да напусне страната. Той се изказва немного ласкаво и за княз Батенберг(17).

Руският печат отбелязва, че Батенберг предложил програма за управлението на Княжеството. Тази програма била одобрена от ръководителите на Русия. Конституцията се налагало да бъде прегледана, следвало да се създаде двукамарна система — Народно събрание и сенат. Князът искал да се въведе и ценз, който щял да помогне в централните учреждения да попаднели само «първенците» на страната. Правителството трябвало да се назначава независимо от мнозинството в Народното събрание, така че България да имала конституционно, но не парламентарно управление(18). В досегашните изследвания се пропуска да се отбележи, че в Търновската конституция не се иска парламентарно мнозинство при съставяне на правителството.

Вестник «Молва» упреква руските ръководители, че проявявали либерализъм, който можел да доведе българите до многовластие и чуждо влияние. Изтъква се още, че било необходимо по-нататъшното устройство на Княжеството да се доизгражда от българите, като не се допуска натиск от други държави(19).

На 23 март 1880 г. правителството на митрополит Климент излиза в оставка и дава възможност въпреки мнението на руския печат и изискванията на Търновската конституция да се образува кабинет на парламентарното мнозинство. Спазена е обаче традицията— във всички централни и местни органи на държавната власт с изключение на правителството да работят представители на консервативната партия.

Правителството на Др. Цанков внася на първо време успокоение в политическата обстановка в страната. То подготвя и внася за обсъждане във Второто Народно събрание много законопроекти, които трябва да заменят временните правила, окръжни и укази(20). Създават се възможности за икономическото и политическото развитие на Княжеството. Постепенно се преодоляват последиците от войната и сушата, възмогва се селското стопанство. Все още обаче билo неспокойно положението в източните райони на България. Ето защо ген. Ернрот получава извънредни пълномощия за борба против разбойническите банди, съставени предимно от укриващи се турци(21).

Управляващата либерална партия не е единна, което се забелязва още при нейното организиране. Тя обединява различни социални групи, които имат свои виждания относно ръководството на страната, проличали най-добре през първата политическа криза. Начело на едната групировка стои Др. Цанков, а на другата — П. Каравелов. Граф Кевенхюлер уведомява най-редовно Виена за различията между двете групировки, като прогнозира и бъдещи междупартийни борби. Заедно с това съобщава, че работите в Княжеството вървели както преди, т. е. отношенията между България и Русия се развивали много благоприятно(22).

Пролетта на 1880 г. е забележителна с опита за съединение на Княжество България с Източна Румелия. Дейците на това дело търсят средства да се подтикне евентуално изпълнението на реформите за Македония, предвидени в Берлинския договор. На практика не се постига никакъв резултат, защото великите сили, а дори и Русия се отнесли резервирано към подобни териториални промени на Балканския полуостров. От Петербург настойчиво съветвали българското правителство да не предприема никакви действия в Македония, а движението за съединение на двете области било преждевременно(23).

За съединистките опити се среща обширна информация в руските вестници» Тя определено сочи, че такава акция можела да се извърши само с предварително съгласие на великите сили. Главен противник на съединението била Австро-Унгария. Това не плашело българите, разчитащи на Русия в разрешаване на националните си задачи. Във вестниците се подчертава още, че българите в Македония изпаднали в бедствено положение(24).

Марко Балабанов, наш дипломатически агент в Цариград, развил активна дейност през 1880 г. между представителите на великите сили. Англичанинът Гошен не скривал, че в Европа и Англия бдели над Изтока, за да видят кой ще се покаже способен «да заеме доминираща позиция на Балканския полуостров». Във Виена намирали българската конституция за «прекалено либерална». Европа си правела опит с Българското княжество и се налагало повече търпение. В Австро-Унгария живо се интересували дали българите имат намерение да присъединят Македония(25).

На 6 октомври 1880 г. Панаретов, изпратен в Лондон да проучи как ще се посрещне едно евентуално обединение на българите, известява, че английското, правителство напълно признавало факта, че «Македония е българска». Той отчита обаче още, че «освен на Русия били нужни симпатиите на Англия»(26).

Железопътният въпрос продължава да заема важно място във външната, политика на правителството на Др. Цанков. Разработва се цялостен план за строителство на железопътни линии. Руският предявител Кумани ревниво защитава плановете на Гинсбург. Затова и либералите поставят на челно място построяването на жп. линията София—Свищов. През октомври 1880 г. П. Каравелов посещава Русия и научава от граф Милютин, че правителството не поддържа проектите на Гинсбург(27). Заслужава да се изтъкне, че и по железопътния въпрос Русия следвала политика да се изгради «самостоятелна и независима българска държава»(28).

Есенната сесия през 1880 г. на Народното събрание проявява активна законодателна дейност. Тя е свързана и с преустройството на правителството, наложено от усложнената международна обстановка за страната. Добрите отношения с Франция охладняват поради отказа на либералния кабинет да използува Хогде, специалист-финансист, повикан от правителството на Бурмов. За този отказ се заплащат 50 000 франка обезщетение(29). Руското правителство изразява недоволство от конфликта на Др. Цанков със Светия синод относно временните правила за духовното управление. Министър-председателят проявява наивитет спрямо Австро-Унгария по отношение на дунавския въпрос. При направената анкета, в която участвува и руският дипломатически представител, се установява, че той е проявил неискреност, когато е инструктирал К. Цанков как следвало да гласува по Дунавския въпрос(30).

Второто либерално правителство, възглавено вече от П. Каравелов, изпитва сериозни трудности и в областта на вътрешната политика, особено при събирането на данъците. Възникналите усложнения активизират смълчаните се дотогава консерватори, които започват да се организират срещу управляващите(31). Те изразяват нападките си против либералите и върху страниците на руския печат(32). При тази най-общо очертана неблагоприятна политическа обстановка за правителството достига вестта за убийството на Александър II, ползуващ се с авторитет сред голяма част от българите.

След като се завръща в страната от погребението на руския император, княз Александър приема на аудиенция английския представител в София. Тази дипломатическа визита не е случайна. На нея младият владетел се стреми да спечели Англия за бъдещите си действия. Най-напред той говори, че тъжни обстоятелства наложили да бъде в Петербург, но имал възможността да разбере и отношението на някои велики сили към България. Тези страни възлагали големи надежди на Княжеството, но недоволствували от сегашното му състояние. Симпатиите постепенно намалявали, но се убедил, че великите сили желаели той да остане български княз(33).

След това начало разговорът се пренася върху завареното положение в страната. Княз Батенберг получил оплаквания, в които се разказвало за незаконни действия и на съдилища, и на министри. Той не пропуснал да отбележи пред Ласелс, че на последните избори били провъзгласени за депутати хора с по-малко гласове от действително избраните. За да бъде по-убедителен, князът посочва и пример — градоначалникът на Русе бил арестуван за това, че изпратил оплакване до него. Преди да замине за Русия, Александър Батенберг получил уверение от Петко Каравелов, че ще бъде освободен, но градоначалникът продължавал да бъде в затвора.

Жалбите показвали, че недоволството в Княжеството се увеличавало и се налагало да се вземат евентуални мерки. Лично князът предвиждал подобни действия на министрите, довели страната до създалата се обстановка. Не било възможно те да бъдат подкрепяни повече. Нужна била смяна на кабинета, която щяла да се извърши в границите на законността? Княз Александър се заклел дори, че ще зачита и няма да нарушава конституцията. Промяната на режима трябвало да се извърши от българите. Имало два пътя — да се гласуват промени в конституцията или той ще напусне България. Преди да извърши каквото и да било, щял да уведоми страните, подписали Берлинския договор. Нямало да направи нищо, което да постави Европа пред свършен факт.

Английският дипломат в доклада си до Форин офис заявява, че бил доволен от изказването на княза, който не щял да използува сила, за да извърши смяна на правителството. Той останал с впечатлението, че Ал. Батенберг бил решен да използува енергични мерки, за да се получат промени в конституцията. Колебаел се единствено какви точно искания да представи пред Великото Народно събрание(34).

Положението в Княжеството е обект и на вниманието на германските ръководители. Още в началото на 1881 г. фон Тилау уведомява Бисмарк, че българският княз му споделил благоразположението на Русия относно бъдещите си планове за промени в конституцията. Петербургското правителство нямало да се противопостави стига направеното да срещнело подкрепата на другите велики сили, в това число и на Германия. Княз Бисмарк побързал да инструктира дипломатите си в България да вдъхват повече смелост у Александър Батенберг(35).

Малко преди събитията от 27 април 1881 г. фон Тилау се среща и с княза, и с ген. Ернрот. Разговорите засягат всъщност въпроси, по които не се наблюдават различия между генерала и княза. Така ген. Ернрот твърди, че положението в страната можело да доведе едва ли не до пълно разложение на държавата — управлявали неспособни личности, които при това проявявали и самовластие, съществувал партиен егоизъм, не бил зачитан князът, срещали се произволи в правосъдието и др. В Русе били избрани двама турци, а след това ги касирали, понеже не можели да четат на български език.

Генералът подчертава, че трябва да се сложи край на посочената обстановка. Той не щади и консерваторите, които също нямали такт и решителност. Ето защо се налагало да се търсят чужденци за български управници. Нужно било да се свика Велико Народно събрание. Князът следвало да отправи възвание и обясни на народа създалата се обстановка. Ген. Ернрот заключава, че ако не се възприемат предложените мерки, княз Батенберг щял да абдикира. Фон Тилау, изразява съгласие с думите на генерала и съобщава в Берлин, че и неговите наблюдения също водели до подобни изводи(36).

Генерал Ернрот има сериозни разногласия по положението в страната с министрите от кабинета на П. Каравелов. Стигнало се дори дотам, че те почти не поддържали най-обикновени служебни връзки. По този повод Лишин, временно управляващ руското представителство в столицата, пише на Александър III. Императорът лично поставя следната бележка върху донесението: «Това съвсем не ме учудва, не може и да бъде по друг начин с тази глупашка конституция, която ние подарихме на България»(37).

Руският печат обнародва доста подробна информация за положението в България. Направо се казва, че в близко време ще се разрази «доста рязка държавна криза», която заплашва да разруши целия строй, изграден в страната от русите cлед Освобождението. Заявява се още, че стълкновението било много близко и как щяло да завърши, било трудно да се прогнозира(38). Априлските събития от 1881 г. не били неочаквани за русите — съобщава в. «Русь». Дотогавашните сведения и писмата на руските кореспонденти от България давали основания да се предвижда кризата в една или друга форма(39). «Московские ведомости» рязко критикува либералните учреждения в Княжеството. Веднага след приемането на конституцията се разбрало, че работите в България нямало да вървят добре(40).

Отделни кръгове в Русия реагират остро срещу действията на княза. Те критикуват и поведението на ген. Ернрот(41). Това положение отново потвърждава, че съществували различия сред управляващите и руското общество относно събитията в страната.

* * *

На 27 април 1881 г. е извършен така нареченият държавен преврат в Княжество България. Той е известен като «софийски априлски събития» или «криза в България». Интересен е отговорът на ген. Ернрот, който като министър на войната осъществил преврата, на изказаните по-късно обвинения от страна на ген. Соболев. В него се пояснява, че априлските събития от 1881 г. в София били известени чрез телеграфа на всички страни по света. Тогава обаче се пръснали слуховете, че Александър III не ги одобрявал. Но само шест дни по-късно телеграмата от Петербург разсеяла всякакви съмнения.

Две седмици след Великото Народно събрание в Свищов ген. Ернрот напуснал България и след още две седмици бил в руската столица. И там от никого не чул никакви неодобрителни думи относно действията си в София. Нещо повече, той бил официално награден. Генералът изказва личното си становище, че Търновската конституция не била пригодна за България. Колкото до това да cе приписва някакво влияние на Австро-Унгария и Германия към събитията в София през 1881 г. било толкова вярно, както да се припише влияние на Белгия и Румъния». Сред руските офицери и войници нямало никакво съмнение, че взетите през онова време мерки били не без указание на руското правителство(42).

Събитията от 27 април 1881 г. вcе още не ca напълно осветлени в българската историческа литература. Новата информация позволява да се изследват по-вярно българо-руските отношения във връзка с този акт. При оценката на кризата през април 1881 г. не бива да се пропускат онези членове на конституцията, които определят правата на княза да назначава и уволнява министрите, да разпуска Народното събрание и да свиква Велико Народно събрание(43). При това трима или половината от членовете на старото правителство остават да управляват страната и след т. нар. държавен преврат(44).

Граф Д. А. Милютин, поклонник на мирните промени в българската конституция, говори, че превратът от 1881 г. бил замислен и изпълнен без знанието на руското правителство. По-нататък в дневника си обаче той твърди, че «сам императорът, както и много обкръжаващи го, в душата си одобряват решимостта на княза и ще съчувствуват на делото по смъкването на ненавистната им българска конституция»(45).

Александър III неведнъж изразява категоричното си мнение, че се налага българската конституция да се измени. Върху писмо на руския посланик от Берлин, който го уведомява, че Бисмарк изразил съгласие да се промени конституцията, императорът слага резолюцията: «И аз винаги съм намирал това за единствения изход от отвратителното положение, в което той (Александър Батенберг — б. а.) се намира». На телеграма от Виена, в която се съобщава, че Австро-Унгария се отнасяла със симпатия към преглеждането на Търновската конституция, за да се засилела властта на княза, Александър III пише в полето: «И аз също»(46).

На 13 май 1881 г. новият руски дипломатически агент и генерален консул Хитрово връчва акредитивните си писма. Той заявява на срещата, че става изразител на чувствата, дружбата и доверието, които Александър III изпитвал към княза, както и на постоянната негова грижа към България. Руският дипломат добавил още, че стремежите на княз Александър за благоденствието на България щели да бъдат съпроводени с най-добри пожелания от страна на императора. В отговора княз Батенберг изтъкнал, че дружбата и доверието на императора на Русия и неговата грижа за страната му давали изключителни сили в трудното положение, в което се намирал(47).

Как представителите на великите сили оценяват станалото в България? В подкрепа на княза се изказват почти всички велики сили, като Англия настоявала непременно за конституционни действия. Австро-Унгария показвала забележителна последователност да води политика за укрепване авторитета на Александър Батенберг. Една от нейните задачи била да помогне на Англия, ползуваща се с авторитет в Княжеството, да застане открито на страната на княза. Няколко дни след 27 април 1881 г. Хаймерле, австро-унгарски външен министър, внушава на Буриан в София да агитира Франция и особено Англия в полза на Батенберг, тръгнал «открито по конституционен път»(48).

За тогавашните българо-руски отношения се срещат документи в дипломатическите преписки на другите велики сили. Като посочват, че кризата от април 1881 г. се приела като изненада в някои среди на Русия, германските дипломати не пропускат да изтъкват, че Александър III ще подкрепи княза. Те говорят още, че Гирс окуражавал Батенберг. В писмо до Бисмарк, след като е свалено правителството на П. Каравелов, руският император търси съдействието на Германия, за да се изгради единно становище по българските събития. Най-напред следвало да се убеди Англия да не окуражава либералите. Налагало се да бъде подкрепен княз Александър, защото ако напуснел България, щяла да възникне много по-сериозна криза. Изрично се подчертава, че по посочените въпроси съществувало единомислие между Петербург и Виена(49).

Австро-унгарският дипломатически агент и генерален консул Буриан, като уведомява Хаймерле за събитията в България, същевременно и подчертава: «Княз Александър е един извънредно лоялен, високо интелигентен и деен характер, но наред с целия опит му липсва твърда воля и решителност». Ето защо като компенсация на този негов недостатък срещнал енергична подкрепа в лицето на генерал Ернрот(50).

Буриан в дипломатическите си доклади засяга подробно и политическите отношения между България и Русия. След като връчил дипломатическите си писма и поднесъл пожеланията на Русия за полезно сътрудничество с Княжеството, Хитрово направил няколко срещи с либералите, увещавайки ги «да се откажат от упоритата си вражда». В по-голямата част от виенската кореспонденция се защитава непрекъснато делото и поведението на българския княз. В нея се изтъква, че Шепелев и Кумани от Виена били главните покровители на либералите. Говори се още, че Хитрово не отразявал докрай руската политика. Определено се подчертава, че нямало големи противоречия между либерали и консерватори. Често дори се извършвало преливане между двете партии, но главно консерватори преминавали в редовете на либералната партия. Князът можел да разчита напълно на българската армия(51).

В писмо на Буриан един месец след априлските събития от 1881 г. се казва ясно: «Вярно е, че днес руското правителство и неговият тукашен представител стоят решително и дейно на страната на Негово Височество» (Александър Батенберг — б. а.). Заедно с изтъкнатото дипломатът не пропуска да отбележи, че и Виена била също опора на българския княз(52).

Във виенската дипломатическа кореспонденция се разказва, че Каравелов, Сукнаров и Славейков отправили телеграма до руското правителство. В известието от Петербург се заключавало: «Съобщете им, че на нея (телеграмата — б. а.) няма да се даде отговор. Правителството няма да се откаже от разбирането, на което е дало израз в правителствения вестник», т. е. че ще подкрепя позицията на княза. В дипломатическите писма на Виена често се говори, че Австро-Унгария, Германия и Русия действуват задружно в полза на Батенберг. Това единодействие се засилило преди произвеждането на избори за Велико Народно събрание, състояло се в Свищов(53).

Подготовката на изборите за Велико Народно събрание и неговите решения от 1 юли 1881 г. преминават съгласно с разработения план от княза и в тясно сътрудничество с ген. Ернрот. С решенията се утвърждава режимът на пълномощията — страната да се управлява без конституция. Действията преди изборите на правителството, възглавявано от ген. Ернрот, надминават очакваното и допустимото. Те възмущават дори и Д. Греков, привлечен в помощ на генерала, поради което той си подава оставката. Греков пише, че за срам на страната всички граждански власти се подчинявали безусловно на военните командири. Те можели да бъдат подведени под военен съд, ако не вършат дейност, угодна на командирите(54). По това време в отделни руски вестници се обнародват материали, в които се посочва, че в софийския дворец постъпвали адреси, в които се изразявала подкрепа на българския княз(55).

Във Виена, като се прави равносметка на станалото в Свищов, се подчертава, че Русия направила всичко възможно, за да остане княз Александър в България, а това било и желанието на Европа. Същевременно не се пропуска да се каже, че сред русите съществували различия относно управлението на Княжеството. Говори се още и за някакви интриги, засягащи княза. По отношение на бъдещия кабинет се изтъква, че се налагало да се изгради като надпартиен. В него не бивало да участвуват представители нито на либералната, нито на консервативната партия(56).

В състава на новия кабинет, след като ген. Ернрот напуска страната, влизат вече двама руси и четирима българи. В първото и в следващите правителства след Освобождението има един руски представител. Неслучайно това засилено присъствие дава основание да се твърди малко по-късно, че част от българската интелигенция не одобрявала подобна политика на Русия, която преследвала едва ли не само собствени политически интереси(57). Може да се отбележи, че борбата на живот и смърт между либерали и консерватори всъщност помага да се увеличат русите в българския кабинет. При това те управляват и възлови министерства — на вътрешните работи и на войната.

Българо-руските политически отношения продължават да се развиват и през режима на пълномощията в духа на създадената традиция на сътрудничество. Те са подложени обаче на известни изпитания през априлските събития от 1881 г. но си остават сигурна гаранция за по-нататъшната съдба на България. Само след няколко седмици скърпеното правителство през режима на пълномощията едва не се разпада с оглед на възникналия спор по железопътния въпрос. Отново се иска строителството на жп. линия София — Дунав, като този път следвало свързването да се извърши при Русе(58). Железопътният въпрос има и друга страна, на която малко внимание се отделя в някои трудове. Става дума дали трябва да се строят железници с български или с чужди капитали, пък били те и руски.

Често пъти Александър Батенберг прави изказвания пред чужди дипломати в Княжеството срещу отделни руски представители. Изказванията се интерпретират пристрастно в отделни съчинения и се приемат изцяло като отношение към Русия. За подобни княжески настроения се говори и в шифровано писмо на Бигелебен до Калноки. Виенският дипломат обаче се спира по-подробно на заявленията на княза, в които сам той се изтъква като «син на австрийски генерал»(59). По-особено внимание заслужава докладът на Бигелебен до Виена от 13 декември 1881 г. В него се разказва за тесните връзки на австро-унгарския представител в София с дипломатите на Русия, Германия, Англия, Франция и Италия. Бигелебен е много категоричен, заявявайки, че «никой (представител на великите сили в България — б. а.) не оспорва господствуващото влияние на русите»(60).

Съставът на първото правителство през режима на пълномощията се запазва до края на 1881 г. През декември се разразява остра кампания против Ремлинген. В частно писмо Гр. Начович пояснява, че приел да възглави Министерството на вътрешните работи главно да не бъде повикан друг руски представител, какъвто предвиждал Хитрово(61).

В чуждата дипломатическа кореспонденция се пише много срещу Хитрово, който играел ролята на княжески наставник, а и често интригантствувал срещу Батенберг. В поверително писмо от 31 януари Виена е уведомена, че Александър III напълно одобрявал следваната от княз Александър «консервативна линия на поведение»(62).

На 4 февруари 1882 г. германският представител в София отчита направо пред Бисмарк, че руското влияние в България е много по-силно от австрийското. В друго писмо на Берлин от 11 февруари се съобщава каква политика била необходимо да води Александър Батенберг според Бисмарк. Налагало се той да поддържа твърде грижливо личните си отношения с руския император. Непосредствените връзки му давали възможност бързо да реагира и «да предотвратява неправилните декларации» на някои руски представители от Княжеството. В писмото се сочи определено, че Хитрово разпространявал слухове против княза. Малко по-късно Бисмарк е информиран, че българският княз получил писмо от Александър III в доброжелателен тон, като същевременно му съобщил, че руските представители в страната следвало да го поддържат(63). За това писмо е уведомена и Виена. Така Бигелебен осведомява Калноки, че княз Александър му казал: «Руският император ми изпрати едно мило писмо, според което и господин Хитрово не се отървава с малко»(64).

Началото на 1882 г. е характерно за българския политически живот с активни разговори и непрекъснати срещи, при които се търси начин да се постигне помирение между двете партии. То се поощрявало и от руската дипломация. Особена активност проявяват Т. Икономов, избран за председател на сформирания вече Държавен съвет, и М. Балабанов. Тодор Бурмов, ползуващ се с доверие сред руските ръководители, споделя при разговори с либерали и консерватори, че работите в Княжеството нямало да се уредят, без да се получи помирението на двете партии. Това се желаело и от Русия(65).

По-голямата част от либералната партия започва да възприема по-определено идеята за примирение с консерваторите. Тази идея намира място и в програмата, приета на 20 януари 1882 г. В нея се казва, че либералите искат смесено и отговорно правителство. За председател на подобен кабинет можело да се повика някой известен деец от княза. Една от задачите на бъдещото смесено правителство била да се възстанови конституционният режим на страната(66).

Интернирането през февруари на Др. Цанков във Враца не спира дейността по търсене на пътища за подобряване на отношенията между двете партии. Активна роля отново играе Т. Икономов. Той не скрива, че като председател на Държавния съвет му се налага да осъществи и тази задача. Разказва още, че искането за помирение на либерали и консерватори се споделяло и от княз Александър. На 15, 20 и 24 февруари, на 8 и 11 март се организират нови срещи, при които се разискват и принципи за разбирателството между либералната и консервативната партия(67).

Дипломацията на Австро-Унгария, осъществила някои съвместни акции пo българските въпроси с Русия, не престава да мисли и действува за изместване на руското влияние в България и за хегемония на Балканския полуостров. Неуспяла за тази цел да спечели нито княза, нито някои българи, тя сменя тактиката си. Започва да разчита на отделни недоразумения между български и руски ръководители с оглед да ги изкористи в своя полза. В доклад от първата половина на 1882 г. се съобщава, че специалното държане на Хитрово спрямо княза можело да помогне да се отблъснат «българските симпатии към Русия»(68).

Острите противоречия между княза и Хитрово, от една страна, и липсата на обща платформа за евентуално споразумение между либерали и консерватори, от друга, отново усложняват политическата атмосфера в страната. Князът, подкрепян главно от консервативната партия, решава да търси други руски представители за български министри. На първо време било необходимо да се намери министър на вътрешните работи. С тази цел А. Ф. Головин трябвало да се свърже със славянофилите в Русия Ив. С. Аксаков и М. Н. Катков(69).

На 15 април 1882 г. Александър Батенберг се отправя за Дармщат, но във Виена променя решението си и заминава за Петербург. След като се среща там с Алeксандър III, той посещава и Москва, където му устройват приятелско посрещане и радушен прием. С помощта на руските славянофили България се сдобива с нови министри в лицето на генералите Леонид Николаевич Соболев и Александър Василевич Каулбарс. Князът и руският император при разговорите се споразумели повиканите генерали да останат в страната 2 до 3 години(70).

Новият министър-председател — участник във Временното руско управление, дава важни сведения за обстановката в Княжеството веднага след пристигането си. Генерал Соболев пише, че положението на княза било трудно. Александър Батенберг стоял на страната на консервативната партия. Генералът говори, че консерваторите били работливи, но много пристрастни към либералите. Съществувало партийно разделение, с което трябвало да се съобразяват и руските генерали. Налагало се князът да бъде безпристрастен към партиите и по възможност да възприема основни искания и на едната, и на другата партия. Подобни искания обаче било нужно да се изпълняват само когато са полезни за общите интереси на България.

В секретното писмо до Аксаков ген. Соболев изтъква още, че водачите на либералната и консервативната партия се ненавиждали. Князът бил принуден по неволя да вярва на българските министри. А тези министри се ръководели в действията си повече от чувството на отмъщение. Подобни взаимоотношения на либерали и консерватори дразнели българите, които по мнението на генерала за това състояние на работите обвинявали княза(71).

Правителството на ген. Соболев продължава режима на пълномощията със задача да нанесе някои поправки в Търновската конституция. Пристигането на двамата руски военни в страната привлича вниманието на останалите велики сили и особено на Австро-Унгария. В доклад от 1 юли 1882 г. Бигелебен известява Калноки какви промени са настъпили и какво научил от срещата си с княза. Двамата генерали дошли в страната да разрешават трудни проблеми. Тяхната цел била «нов и последен опит за управлението на България съгласно с руските идеи». Отчитало се, че с назначаването на отделни руски представители на българска служба в Княжеството се получавали и известни несполуки(72).

В частно донесение от 18 октомври 1882 г. се прави обстоен анализ, предназначен за Виена, в който става дума за интересите на Австро-Унгария в Княжеството. Дават се категорични заключения, че българският княз бил «заблуден». Страната се била превърнала в «руска провинция». Представителите на Двуединната монархия можели само да мечтаят за «ерата на Кевенхюлер»(73).

Докладите на Кевенхюлер с нищо не се отличават от новите «преценки» за положението в България. Естествено през първите години от самостоятелното съществуване на Българското княжество се наблюдава по-голяма активност от страна на виенските дипломати. Почти при всяка среща изтънченият дипломат Кевенхюлер плаши княз Александър с «руската чума», че щял да се превърне «в кукла, чиито конци се дърпат от Петербург», и пр. И граф Кевенхюлер достига до «извода», че въпреки положените старания България си оставала «руска провинция»(74).

И старите, и новите доклади на представителите на Дунавската монархия в София обаче показват, че българо-руското политическо сътрудничество си остава основна предпоставка за самостоятелната външна и вътрешна дейност на Княжеството. Възникналите затруднения около някои български проблеми не намаляват това сътрудничество. Те се използуват обаче по-късно да се оправдават или винят отделни български и руски ръководители.

Австро-Унгария ревниво следи отношенията между руските генерали и българските ръководители. На 2 ноември 1882 г. Кучински съобщава на Калноки, че настъпило сближение на двамата генерали с представители на либералната партия. В някои центрове, където преобладавали либералните настроения сред обществеността, и особено в Търново ген. Соболев бил посрещнат тържествено(75).

Първите прояви на Соболевото правителство показват взаимност в разбиранията между членовете му относно вътрешната и външната политика на страната. Твърде скоро обаче сред министрите се поражда спор, и то отново по железопътния въпрос. Ръководителят на кабинета предлага нов вариант, а именно железопътната линия София — Свищов да се построи с държавни средства. Консерваторите отстояват схващането строежът да се извърши чрез привличане на частен капитал и да се търси финансова помощ от Русия. Към предложението на ген. Coболев се отнасят резервирано и либералите. Приетият от Народното събрание на 12 февруари 1883 г. законопроект за железопътната линия Кюстендил — София — Свищов поставя нейното построяване в зависимост от редица условия. Това положение влошава вече отношенията в Соболевия кабинет(76).

Научил за влошените отношения между княза, руските генерали и консерватори, отзованият Хитрово споделя впечатленията си с Ив. Аксаков, като направо казва, че от София пристигали добри новини за дейността на ген. Соболев. Бившият руски дипломат в София дори заявява самодоволно, че генералът «съвършено действува в моя път». Твърде пристрастен от факта, че княз Батенберг щял не щял следвало да го търпи, той се пита: «Но дълго ли?»(77).

В началото на 1883 г. отношенията на руските генерали с министрите-консерватори се усложняват още повече. След като Вълкович става председател на Държавния съвет, той е заместен в състава на правителството от д-р К. Стоилов. Тогава се заговорило да се свика Велико Народно събрание като единствен изход от създалите се ненормални отношения в кабинета. В скоро време избухва и министерска криза. Поводът бил заточаването на митрополит Мелетий в Рилския манастир по искане на екзарх Йосиф за изтърпяване на църковно наказание. Генерал Соболев обаче връща митрополита в столицата и консерваторите напускат кабинета(78).

Разривът между консерваторите и двамата руски генерали занимава подробно дипломатите на Австро-Унгария. Като хвърлят цялата вина за създалата се обстановка върху Соболев и Каулбарс, те правят и признанието, че генералите с действията си настройвали българите против тяхната освободителка. Без да прекъсват изградената нова линия на поведение, виенските дипломати отчитат със задоволство разногласията между консерваторите и двамата генерали в полза на тяхната политика(79).

Възникналата криза от 3 март 1883 г. се тълкува съвсем произволно от ген. Соболев. Той пише, че тя имала «решително влияние за положението в България». И после възкликва твърде неоснователно: «Властта премина в руски ръце»(80). Подобни неверни изявления на отделни руски и други представители на великите сили в Княжеството се използуват много ревниво в антируската насоченост в съчиненията на някои автори на Запад.

По време на кризата се обтягат и отношенията на двамата генерали с княза. Ако Александър Батенберг се опитвал да не одобри отделни техни искания, генералите го заплашвали с оставката си(81). Тяхното положение става нестабилно, когато либералите вече започнали да търсят твърдо помирение с консерваторите. Очертавал се блок на двете партии, но не в името да се подобри политическата атмосфера, а с цел да се бойкотират Соболев и Каулбарс.

През април 1883 г. започнало да се говори в София, че след коронацията на Александър III князът щял да иска други руски представители на мястото на двамата генерали. На 31 май във Виена се отчита, че евентуалното идване на нови генерали щяло да накара консерваторите да минат изцяло в опозиция. Посочва се още, че българският княз бил приет много радушно и с внимание в императорския двор(82).

Известна е борбата на двамата генерали и на княза за спечелване на императора и на руските управляващи кръгове по отношение на бъдещото правителство и ръководство на България. Тази борба се коментира и във Виена. Твърди се, че князът и Гирс имали «неприятна дискусия». Александър Батенберг не искал Йонин да бъде следващият руски дипломатически агент и генерален консул в София(83).

През юли 1883 г. започват нови преговори за сближение на консерваторите и тъй наречените умерени либерали, привърженици на Др. Цанков. Този път преговорите завършват със споразумение, подписано на 8 август от Гр. Начович и Др. Цанков. В него се предвиждало да се нанесат някои поправки в Търновската конституция(84). Споразумението не останало скрито за Соболев и Каулбарс. Тогава ген. Каулбарс направил изявление, че съюзяването на двете партии било добре дошло за Русия, а с това и тяхната дейност била приключена в България(85).

На 30 август 1883 г. княз Батенберг определя специална комисия в състав от 14 души либерали, консерватори и други, които трябвало да разработят проект за изменения на основния закон на страната. На 6 септември 1883 г. със специален манифест на княз Александър е възстановена Търновската конституция, с което се слага и край на режима на пълномощията(86).

За отношението на Русия към събитията в Княжеството, преди да се ликвидира режимът на пълномощията, се среща значителна по обем информация в австро-унгарската дипломатическа кореспонденция. Според нея Йонин идвал кaто руски представител в София «без определена програма, но със задачата да посредничи за оттеглянето на генералите». Това оттегляне обаче следвало да се проточи. В събраната информация се казва също, че «император Александър бил много раздразнен от поведението на княза» след неговото завръщане от Русия. На 26 август 1883 г. Щайнбах споделя с Калноки, че прекарал три часа при Батенберг. От българския владетел узнал, че Йонин искал разпускането на Народното събрание, но настоявал Соболев и Каулбарс да останат още една година в Княжеството. На това предложение на руския дипломат княз Александър отвърнал отрицателно(87).

Новото сведение от 29 август 1883 г. дава правилен отговор за истинската роля на Дунавската монархия в българо-руските политически отношения след Освобождението. Посочва се, че в Народното събрание била направена демонстрация против Соболев и Каулбарс. По-голямо внимание заслужава фактът, че Русия се обърнала с искане пред Австро-Унгария да склони българския княз към отстъпчивост, иначе тя щяла да «прибегне до сериозни мерки». В цялата виенска дипломатическа преписка няма нито едно сведение, от което да се види, че представителите на Двуединната монархия се опитвали да внушат определена политика на Александър Батенберг(88). Само няколко дни по-късно на 2 септември искането се коментира в смисъл, че Австро-Унгария не бива да се меси в българските работи и следва да остави на Русия «цялата отговорност за последствията»(89). По този начин тя «помага» да се стигне и до открит конфликт между Александър III и княз Батенберг.

* * *

Използуваната нова информация и съществуващата историческа литература позволяват да се проследят по-вярно българо-руските политически отношения през режима на пълномощията. Русия играе основна роля при създаването и началната история на българското княжество. С нейна помощ се формира почти цялата политическа структура на възстановената държава след Освобождението. Българите участвуват активно в съзидателния процес. Понякога изникват въпроси, по които разбиранията на руси и българи не съвпадат, но това не нарушава взаимността при крайното им решаване. Българо-руското сътрудничество е главната политическа сила, която дава възможност да се превъзмогне трудното и бурно начало и да се сложи сигурна основа за бъдещото обществено и културно развитие на България.

Превратът, или априлските събития от 1881 г., е подкрепен от Русия и останалите велики сили. С тях започва и режимът на пълномощията. През този период важна роля пак играе българо-руското сътрудничество. Опитите на някои страни да подронят руското влияние в страната остават без резултат. По отношение на политическото развитие на Княжеството отново се проявява разнобой сред ръководителите на Русия, който не помага да се подобри атмосферата в страната.

Режимът на пълномощията се характеризира предимно с увеличеното руско присъствие в правителството. През цялото време министър-председател е представител на Русия. Със засиленото руско присъствие се преследва и сближение на либералната и консервативната партия. Заедно с това се търси начин за изпълнение на съгласувания план за промяна в конституцията, която да доведе до увеличаване властта на княз Александър. Тази политика обаче среща различно разбиране сред руските ръководители и сред представителите на българската общественост. Все пак смесено правителство се създава, но князът не получава възможност да засили своята власт. Напротив, пострадал авторитетът и на Александър Батенберг, и на консервативната партия.

Главен противник на българо-руското политическо сътрудничество е Австро-Унгария. Тя не успява да спечели нито княза, нито представители на българската общественост като проводници на нейната политика. Тогава започва да използува някои разногласия между български и руски ръководители, за да получи някаква изгода. Двуединната монархия съдействува съзнателно да се започне открит конфликт между Александър III и Батенберг, но сътрудничеството на България и Русия продължава.

Бележки

1. Д. Косев, Начало на антируската политика на българската едра буржоазия и П. Р. Славейков, Исторически преглед, 1948/1949, кн. 2, с. 167–171; В. Хаджиниколов, Стопански отношения и връзки между България и Съветския съюз до Девети септември (1917–1944 г.), С., Изд. на БКП, 1956, с. 35.

2. М. Петров, Българо-руските политически отношения в първите години след Освобождението (1878–1881 г.), Проблеми на политическата история на България, Известия на Института за история, т. 24, 1979, с. 5–7, където е посочена и съответната литература.

3. В. Голос, бр. 22 от 22 януари 1879 г.

4. Научен архив на Института по история (по-нататък НАИИ), арх. кол. III, оп. 18, а. е. 375, л. 1961–1963.

5. В. Витоша, бр. 1 от 30 май 1879 г.

6. В. Голос, бр. 211 от 1 август 1879 г.

7. М. Петров, пос. съч., с. 18–22.

8. В. Молва, бр. 245 от 6 септември 1879 г.

9. Архив внешней политики России (АВПР), ф. Секретный архив, оп. 467, ф. 40–44, л. 10–13.

10. Конституция на българското княжество, Търново, 1879, с. 40.

11. АВПР, Гл. архив, V–A2, д. 913, ч. II, л. 624–628.

12. Пак там; вж. по-пълно М. Петров, Първата политическа криза в България, Исторически преглед, 1974, кн. 5.

13. Конституция на българското княжество, с. 34.

14. Дневник Д. А. Милютина1878–1880, том третий, Москва, 1956, с. 165.

15. АВПР, Секретный архив, оп. 467, ф. 40–44, л. 13–14.

16. Дневник Д. А. Милютина, с. 191.

17. Пак там, с. 226.

18. В. Новое время, бр. 1453 от 15 март 1880 г.

19. В. Молва, бр. 36 от 9 февруари 1880 г.

20. Ил. Димитров, Князът, конституцията и народът, С., 1942, с. 24–41.

21. Държавен вестник, бр. 41 и 42 от 3 и 10 май 1880 г.

22. НАИИ, арх. к. III, оп. 6, а. е. 1, л. 1–6.

23. Ел. Стателова, Развой и характер на отношенията между Княжество България и Източна Румелия (1879–1885 г.), Исторически преглед, 1978, кн. 5, с. 11.

24. В. Молва, бр. 107 и 165 от 17 април и 17 юни 1880 г.; в. Россия, бр. 59 и 94 от 12/24 ноември и 14/31 декември 1880 г.

25. Министерство на външните работи на НРБ. Външната политика на България. Документи и материали, том първи (1879–1886 г.), С., Наука и изкуство, 1978, с. 128–129.

26. Пак там, с. 168.

27. Дневник Д. А. Милютина, с. 276–277.

28. Ел. Стателова, Дипломацията на Княжество България (1879–1886 г.), С., 1979, с. 88.

29. БИА, ф. 14, а. е. 420, л. 5–6; а. е. 3453, л. 1.

30. НАИН, арх. к. III, оп. 6, а. е. 3, л. 18.

31. БИА, ф. 14, а. е. 3453, л. 6.

32. Пак там, а. е. 2345, л. 2–4.

33. НАИИ, арх. к. IV, оп. 5, а. е. 37.

34. Пак там, л. 371–377.

35. НАИИ, арх. к. VI, оп. 6, а. е. 76, л. 349; оп. 81, а. е. 100, л. 423–425.

36. НАИИ, арх. к. VI, оп. 16, а. е. 100, л. 423–425; оп. 101, л. 426–427.

37. С. Сказкин, Конец австро-русско-германского союза, кн. 2, гл. 2, Москва, 1928, с. 239.

38. В. Голос, бр. 115 от 27 април 1881 г.

39. В. Русь, бр. 25 от 2 май 1881 г.

40. В. Московские ведомости, бр. 117 от 29 април 1881 г.

41. В. Голос, бр. 117 и 137 от 29 април и 19 май 1881 г.

42. К. Г. Ернрот, К новейшей истории Болгарии, Русская старина, 1886, кн. 9, с. 475–478.

43. Конституция на българското княжество, с. 5, 35, 38 и 40.

44. К. Иречек, Български дневник, 1879–1884, т. I, Пловдив — София, 1930, с. 1. 154.

45. Дневник Д. А. Милютина, т. IV, с. 66.

46. БИА, ф. 112, а. е. 178, л. 8.

47. Институт русской литературы (Пушкинский дом), Рукописный отдел (по-нататък ИРЛИ «Пушкинский дом») — PO, ф. 3, оп. 4, ед. хр. 657, л. 15–17.

48. НАИИ, арх. к. VI, oп. 6, а. е. 112, л. 361.

49. НАИН, арх. к. VI, оп. 17, а. е. 4, л. 24–25; а. е. 5, л. 26–29.

50. Пак там, оп. 6, а. е. 162, л. 505–509.

51. Пак там, а. е. 167, л. 529–532.

52. НАИИ, арх. к. III, оп. 6, а. е. 166, л. 514–519.

53. Пак там, а. е. 181, л. 576; а. е. 119, л. 371–372.

54. БИА, ф. 290, а. е. 167, л. 19.

55. В. Московские ведомости, бр. 121 и 124 от 3 и 6 май 1881 г.

56. НАИИ, арх. к. III, оп. 6, а. е. 185, л. 583–586.

57. АВПР, ф. Гл. архив, V–A2, 1883, д. 922, л. 2285.

58. К. Иречек, Княжество България, част I, Българска държава, Пловдив, 1899, с. 399.

59. НАИИ, арх. к. III, оп. 6, а. е. 229, л. 718; а. е. 232, л. 723.

60. Пак там, а. е. 233, л. 727.

61. БИА, ф. 16, а. е. 218, л. 4.

62. НАИИ, арх. к. III, оп. 7, а. е. 10, л. 70.

63. Пак там, арх. к. VI, оп. 18, а. е. 26, л. 124–133; а. е. 34, л. 165–166.

64. НАИИ, арх. к. III, оп. 7, а. е. 106, л. 589–594.

65. БИА, ф. 19, а. е. 378, л. 806.

66. Пак там, ф. 290, а. е. 176, л. 160.

67. Ил. Димитров, поc. съч., с. 125.

68. НАИИ, арх. к. III, оп. 7, а. е. 23, л. 142–143.

69. А. Ф. Головин, Княз Александър Български, Варна, с. 223–224.

70. К. Иречек, Княжество България, с. 401.

71. ИРЛИ («Пушкински дом») — РО, ф. 3, оп. 4, ед. хр. 564, л. 6.

72. НАИИ, арх. к. III, оп. 7, а. е. 213 а, л. 288.

73. Пак там, а. е. 111, л. 641–661.

74. НАИИ, арх. к. III, оп. 7, оп. 6, а. е. 2, л. 11–13; вж. М. Петров, За ролята на Александър Батенберг в първите години след Освобождението (1879–1880 г.), Исторически преглед, 1976, кн. 4.

75. НАИИ, арх. к. III, оп. 7, а. е. 88, л. 489–501.

76. Ел. Стателова, Дипломацията на Княжество България, c. 66–68.

77. ИРЛИ («Пушкинский дом») — РО, ф. 3, оп. 4, ед. хр. 57, л. 24.

78. Ил. Димитров, пос. съч., с. 151.

79. НАИИ, арх. к. III, оп. 7, а. е. 134, л. 818.

80. Л. Соболев, К новейшей истории Болгарии, Русская старина, 1886, кн. 9, с. 724.

81. БИА, ф. 11, а. е. 5, л. 298.

82. НАИИ, арх. к. III, оп. 7, а. е. 160, л. 916–917.

83. Пак там, оп. 8, а. е. 144, л. 580–583.

84. БИА, ф. 14, а. е., 440, л. 27.

85. Пак там.

86. Държавен вестник, бр. 96 от 8 септември 1883 г.

87. НАИИ, арх. к. III, оп. 7, а. е. 182, л. 1011.

88. Пак там, оп. 8, а. е. 166, л. 613–614.

89. Пак там, а. е. 158, л. 610–611.