Етичният кодекс на архивиста(1)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Ст. Петкова

Дизайн: Давид Нинов

София, 2007

Когато говорим за начина на употреба на историята (каквато е темата на поредните Понтийски четения) си струва да се спрем и на въпроса дали не съществуват освен обективни, също и субективни пречки по пътя на пресъздаването на историята. Дали това, което «употребяваме» е истинската история, историята в нейната дълбочина и цялост.

Знае се, че създаденото от изследователите историци е в силна зависимост от запазените извори. Би трябвало обаче да направим малко уточнение — частта запазени извори, която им е предоставена. Между изследователите и миналото (техния обект на изследване) стоят други представители на историческата колегия — историците, работещи в така наречените «учреждения на паметта» — архиви, библиотеки, музеи. Те не владеят миналото (както пресилено твърдят някои автори), но определено влияят върху създаваните за него представи.

В края на 40–те години на ХХ–ти век, когато пише първия сериозен труд по архивистика у нас(2) и изхождайки предимно от чуждестранния опит (български тепърва предстои да се набира), Иван Дуйчев отправя като че предупреждение:

«Днешната архивистична наука, за да отговори на сложните изисквания, които й поставят научните работници от всички области на знанието, е изработила цяла система от «описи» на архивните материали. Тя се стреми да създаде такъв справочен апарат, който да може напълно да задоволява изискванията на съвременната наука. По този начин могат да се спестят много и много научни сили и време в изследователската работа. Архивистът е пазител на архивните ценности, той не е самовластен техен господар. Покрай своята непосредствена архивистична работа той може да се занимава с изучаването и дори издаването на отделни архивни материали. Но той трябва винаги да помни, че в никой случай няма изключително право над тези архивни документи. Напротив, той е длъжен да ги разгърне колкото може по-широко пред изследвачите. Затова и изработените от него «описи» трябва да бъдат съставени така, щото да разкриват цялото богатство на архива и, на второ място, да бъдат предоставени не за негово лично използване, а за използване отстрана на всички изследвачи. Архивистът трябва да се смята помощник на изследвача, а не лице, поставено да пречи на неговите издирвания. Между него и учения изследвач трябва да съществува дух на най-тясно и искрено сътрудничество, а не вражда или съперничество: те еднакво са нужни един за друг и не могат един без друг!»(3).

И продължава в същия дух:

«...архивистът не бива да бъде смятан просто като някакъв обикновен чиновник, натоварен да се занимава със запазването и описването на известни архивни материали. Напротив, той трябва да бъде включен с пълно право между същинските научни работници и трябва да бъде смятан като пръв помощник и сътрудник на учения и изследвача. Неговата работа налага извънредно голяма научна отговорност и изисква дълбоки и основни познания в областта на няколко научни дисциплини. Той трябва да притежава, преди всичко, задълбочени познания из областта на общата и специална история, защото архивните документи са най-ценните исторически извори. Той трябва да познава стари и нови езици, за да може да се справи с цялото многообразие от архивни ценности, които произхождат от разни времена и разни народи. Понякога това знание трябва да бъде още по-задълбочено, тъй като в ръцете му могат да попаднат документи, в които да е отразен езикът на една епоха или на една ограничена езикова област. Необходими са знания относно палеографията, за да могат да бъдат разчетени стари документи, написани на един или друг език и с едно или друго писмо. Необходимо е да се познават добре разните хронологически системи и начините, чрез които, при наличността на едни или други хронологически елементи, един документ може да бъде датиран по възможност най-точно. Необходими са знания по сфрагистика, за да може да бъде разчетен и обяснен един печат. Най-сетне, покрай разните специални знания, необходимо е да се познава онова, което наричаме архивоикономия и архивотехния, сиреч, сведения за запазването на документите и за уредбата на един архив»(4).

Това е духът, в който са възпитани днешните български архивисти. Повечето от тях добре познават своята мисия и работата им по комплектуването на цялостни архивни фондове и изработването на различни по вид справочници реално води до възможно най-широко използване на архивираните документи. До широко използване не само от архивистите (в собствените им изследвания), а и от всички потребители на документна информация, занимаващи се с изследвания в ретроспекция. Това всеобщо право е фиксирано в редица нормативни документи — законови и подзаконови актове, регулиращи дейността на архивната система. А и общият дух, който владее в тази система е дух на алтруизъм.

В същото време, на архивиста са свойствени и колебания, предизвиквани от най-различни по естеството си причини. Всъщност, етичните (и подобни на тях) дилеми са ежедневие в архивната работа и решаването им изисква интелектуални умения, професионални знания и разбиране за моралните последствия от предприеманите действия. Много добра илюстрация са примерите на канадците Тери Кук и Ед Дал, провели напоследък по света поредица от семинари по въпросите на архивната етика. Ще ги напомня:

1. Счита се, че един малък остров и дълбок брегови залив на границата между Мозамбик и Южна Африка принадлежат на ЮАР. Неочаквано правителството на Мозамбик намира причина да повдигне въпроса за острова и залива, които предлагат прекрасни възможности за пристанище на танкери за гориво. Двете правителства изпращат професионални изследователи в Националния архив на ЮАР. Южноафриканските изследователи откриват там три карти, които могат да помогнат на Мозамбик и Вие, като архивист, сте помолени да не показвате картите на изследователите от Мозамбик. Ще се съгласите ли? (Възможността танкерите да се пробият и разлеят ще повлияе ли на Вашето решение? А фактът, че островът е място, където много редки птици свиват гнезда и развиването на подобни дейности може да предизвика тяхното изчезване? А какво ще стане, ако подобна възможност заплашва с унищожаване артефактите, останали от местните племена, или с разрушаване на свещените места на бурите?)

2. Работите върху дадена тема и след продължително изследване попадате на група документи, за които отговаряте в пряката си работа. Един изследовател Ви моли за информация, която Вие знаете къде се намира. Информацията се явява основна за Вашата теза, която не можете да докажете от няколко години. Нещо повече, откритието хвърля светлина върху важен и противоречив момент от историята на Вашата страна. Допускате, че изследователят ще публикува информацията веднага щом я получи. Това ще представи Вашата тема като допълнение към неговата статия, докато при Вас ще има истински приносен характер. Ще дадете ли информацията, която имате за тези документи?

3. Комплектувате и обработвате документи на известна личност от обществения живот на страната. Докато подреждате колекцията откривате писма до любовницата му, както и доказателства, че е взимал подкупи по време на служба. Вдовицата му вероятно не знае, че съществуват такива материали. Допускате, че ако е знаела, би ги унищожила, преди да предаде колекцията във Вашия архив. Бихте ли обърнали вниманието й върху тях? А ако тя настоява да върнете тези увреждащи имиджа на съпруга й документи, защо да не ги фотокопирате и публикувате след смъртта й?(5)

* * *

Няма съмнение, че етичните проблеми не могат да бъдат изцяло обхванати, нито могат да бъдат формулирани конкретни препоръки за решаване на казуси, тъй като се сменят поколенията архивисти и изследователи, променят се и обстоятелствата, при които се полага отговорният труд на архивиста. И все пак, особено много се дискутират етичните проблеми през втората половина на ХХ–ти век — поради укрепването по света на гражданското общество и поради учредяването през 1950 година на Международния съвет на архивите (ICA — International Council on Archives), обединил усилията на международната архивна общност в решаването на професионални проблеми от различен вид. Стига се, в крайна сметка, и до разработване и приемане на Етичен кодекс.

Задачата е поета от Секцията на професионалните асоциации (ICA/SPA), която започва работа по Кодекса през 1989–1990 г. В продължение на няколко години(6) са съставяни варианти (по-подробни или по-стегнати), като са използвани за основа съществуващите в ред страни национални кодекси, предимно англо-саксонски. Използван е също опитът на близките професии — мениджъри по документацията, библиотекари, специалисти в музеите и пр. След поредица от обсъждания и специално проведения симпозиум в рамките на ХII–тия световен конгрес на архивите (Монреал, 1992 г.), Кодексът е окончателно приет от Генералната асамблея на МСА, състояла се през септември 1996 г. по време на ХIII–тия световен конгрес на архивите в Пекин(7).

Кодексът е добре познат на българските архивисти (разпространяван е сред тях служебно), но не е публикуван в българско издание. В същото време, той е важен не само за тях, като регулатор на професионалното им поведение, но и за историците изследователи, които е редно да познават своите права на ползватели на архивните наличности, и които е редно да участват, също така, в решаването на проблемите около изворовата база на собствените им изследвания. Затова и помествам кодекса като приложение към настоящия текст (в собствения ми, надявам се, задоволителен превод въз основа на английския и френския му вариант).

Предвид на обстоятелството, че важни за историческото дирене документи се архивират не само в учрежденията, носещи названието «архив», но също и в редица други (къде повече, къде по-малко подходящи), ще се спра на условията за използване на документите, архивирани в библиотеки и музеи. За работещите с такива документи специалисти етичният кодекс на архивиста би трябвало да е валиден с пълна сила.

Библиотеките, както е известно, са учреждението с най-голям опит в общуването с публиката. Те са публични по дефиниция и де факто. От най-дълбока древност и до наши дни тяхната роля е да предоставят колекциите си на широката публика — както на обикновения любознателен читател, така и на задълбочения в занятията си учен. Червената нишка в съществуващите етични кодекси на асоциациите на библиотекари(8) е как максимално пълно и максимално удобно за ползвателя да се предоставят за използване библиотечните колекции. За целта библиотечните работници (по света и у нас) публикуват огромен брой библиографии, каталози, реферативни журнали, пътеводители, обзори и различни други форми на справочен апарат (в т. ч. дигитален), за да бъде осведомен всеки интересуващ се за наличностите в съответните библиотеки.

У нас Съюзът на библиотечните и информационните работници публикува в няколко варианта «Етичен кодекс на библиотекарите в Република България», а посвети и една от своите национални научни конференции на темата «Професионална етика — професионални перспективи»(9). За студентите, бъдещи библиотекари, библиотечната етика вече е въведена и като учебна дисциплина.

Общият алтруистичен дух, създал се заради използването на книгите, се пренася и върху използването на архивираните от библиотечни работници документи. Достатъчно е да приведем за пример справочниците, осъществени за век време от архивния отдел на младата ни (в сравнение с други) национална библиотека — днешния Ръкописно-документален център на НБКМ(10). Наличието на такава информация позволява на научния работник (а той ни интересува в случая), сам да подбере нужните му документи, сам да прецени полезността (или безполезността) на съдържащите се в тях сведения (след като е научил от справочниците, че такива съществуват в едно или друго хранилище).

За съжаление, не е такъв подходът на специалистите в музеите. Даже когато някакъв материал се предоставя на изследовател, дошъл «отвън», изборът за този материал е на музейния работник, така както е негов изборът при експонирането на някаква част документи в залите на музея. Използването е винаги опосредствано. Изследователят не е имал на разположение публикувани справочници(11), та сам да определи, първо, кой от десетките и стотици (сравнително подходящи по профил) музеи да посети, и второ, сам да реши какви документи ще да са му на него полезни. Съвсем пък невъзможна е поръчката по кореспондентски път. За налични документи в музеите «външният» научава само при евентуално тяхно цитиране в изследване на работник от съответния музей. А какъв процент от наличните документи са цитираните тук или там? Няма отговор на такъв въпрос, защото тихомълком се заобикаля архивното законодателство, изискващо регистриране на документите (независимо от притежателя им!) във фондовите картотеки на държавните архиви и Централната фондова картотека на Главно управление на архивите. За съпоставка, в Испания, примерно, няма и един манастир (не музей или библиотека!), който да не е регистрирал своята архивна сбирка за нуждите на националната архивна статистика. Та, желаейки сътрудничество с най-сродната за архивиста професия — музейната, и в дух на взаимно уважение и съгласие (както ми повелява със заключителните си редове етичният кодекс на МСА), ми се иска да предложа едно много важно за историческата ни колегия разширение на Кодекса на професионална етика в музеите, особено ако такъв кодекс се появи и в наш си, български вариант. А именно: ясно да се запише, аналогично на казаното от Дуйчев за архивиста, че музейният работник «е пазител на музейните ценности, той не е самовластен техен господар». Или да се перифразира по подходящ начин чл. 6 от архивния кодекс, който гласи: «Архивистите съдействат за максимално широк достъп (курсивът е мой в този цитат — Ст. П.) до архивните материали и осигуряват безпристрастно обслужване на всички ползватели. Архивистите създават както общ, така и специален научно-справочен апарат за всички намиращи се при тях документи. Те предлагат на всички безпристрастно консултиране и използват наличните възможности за предоставяне на балансиран асортимент от услуги...».

Наистина, Кодексът на професионалната етика на ИКОМ(12) ни уверява, че музеят е «институция с идеална цел, в служба на обществото и неговото развитие» (чл. 1.2); че музеите «представляват обществена собственост» (чл. 5.1), че музеят трябва да предоставя «свободен достъп до информацията за колекциите, с изключение на необходимите ограничения поради поверителния й характер и сигурността» (чл. 2.7).

Не са достатъчни обаче тези текстове, особено ако трябва да се повлияе върху практиката на българските музеи. Защото надали някой се съмнява, че музеите са в служба на обществото, изпълнявайки възпитателската си и просветителска функция. Пак в служба на науката е и тяхната научноизследователска дейност. Но не е достатъчна службата им на науката като цяло. Липсата на информация за документите, а оттам и спирането на тяхното използване от колегията като цяло, нямат никакво разумно оправдание. Напълно права е Вера Бонева като напомня: «Каквито и да са мотивите за подобни действия и бездействия, те при всички случаи не могат да се квалифицират като правомерни и коректни... Аз не знам случай, при който даден изследовател да се е отказал да се занимава с определен проблем, само защото му е отказан достъп до материали, съхранявани в даден музей. Не знам и случай, при който е възможно да се изгради пълноценна научна кариера само върху материали, съхранявани в един-единствен музеен фонд... Да не забравяме, все пак, че смисълът на историческото знание не се свежда до репродуциране на определен брой факти, извлечени от определен брой източници, а до сътворяване на правдоподобни и убедителни реконструкции на късове от миналото. Реконструкции, чиято историописна сила се определя както от информативността и атрактивността на използваните източници, така и от професионализма и творческия потенциал на отделния учен»(13). Ще добавя, че декларациите за «свободен достъп» ще престанат да са декларации едва когато достъпът се осигури чрез съответен набор от широко достъпни справочници.

Още няколко позиции от етичния кодекс на МСА са изключително важни за спазване от всички библиотекари, музейни или други специалисти, които (макар и някак по съвместителство) изпълняват и функции на архивисти. Касае се за правилата за архивиране на документите. Дебело е подчертано още в първите два члена на Кодекса, че «архивистите защитават целостността на архивните материали и по този начин гарантират тяхното опазване така, че да остават достоверни свидетелства за миналото... Архивистите подлагат на експертиза, подбират за съхранение и поддържат архивните документи в техния исторически, правов и административен контекст, съблюдавайки принципа на произхода...». Ако има коренна разлика в работата с книги, документи и музейни предмети, то това е именно пофондовото съхранение на документите. Сърцевина на архивната теория, методика и практика през последните два века е именно принципът на единство и недробимост на архивния фонд на учреждението/лицето фондообразувател. Неспазването на този принцип (а това е за съжаление вкоренилата се практика у нас поради късното възникване на държавните архиви) води до сриване на информационния потенциал на архивните документи, а понякога до обезсмисляне на самото им запазване във времето. С някои илюзии, че можем да се преборим с хаоса в комплектуването на българските «учреждения на паметта» и да предприемем полезно сътрудничество в информационната им дейност(14), вече съм се разделила. Но бих подкрепила, като по-реалистична, идеята на Симеон Недков в по-големите ни музеи да се назначават и специалисти с библиотечна подготовка(15), добавяйки, че не по-малко необходими в тези музеи са специалистите с архивна подготовка. Тогава може би ще придобият смисъл някои декларации от Наредбата за отчитане и опазване на движимите паметници на културата, като тази, че «архивните материали, включени в музейните колекции, трябва да се обработват според изискванията за описване на останалите документи от Държавния архивен фонд». Защото тази обработка означава най-вече формиране на архивни фондове, на архивни единици, тяхното систематизиране, т. е. определяне обекта на описание и мястото му сред останалите подобни обекти, а не толкова (и не само) съобщаване в инвентарната книга на вида на отделен документ, автора му, дата на съставяне, тематика (необходими данни при описание на всякакъв вид източници). Архивните материали изискват специфичен подход, който извежда на преден план фондообразувателя, бил той учреждение или лице, и който не случайно е на първо място и в коментирания тук Етичен кодекс.

Приложение

Международен съвет на архивите. Етичен кодекс [приет от Генералната асамблея на нейната 13–та сесия, състояла се в Пекин (Китай) на 6 септември 1996]

Въведение

A. Етичният кодекс на архивистите би трябвало да определя високи стандарти на поведение за архивната професия.

Той би трябвало да запознава новите членове на професията с тези стандарти, да напомня на опитните архивисти техните професионални отговорности и да внушава на обществеността увереност в професията.

B. Терминът «архивисти», използван в този кодекс, обхваща всички, които се занимават с контрол над архивни документи, грижа за тях, съхранение, осигуряване на опазването и управлението им.

C. Работодателите и архивните служби трябва да бъдат окуражавани да провеждат политики и практики, които подпомагат изпълнението на този кодекс.

D. Кодексът има за цел да определи етичните рамки, от които трябва да се ръководят членовете на професията, а не да предлага специфични решения по конкретни проблеми.

E. Всеки принцип се съпровожда от коментар; принципите и коментарите, взети заедно, съставляват Етичния кодекс.

F. Прилагането на кодекса зависи от добрата воля на архивните учреждения и професионалните асоциации. То може да е под формата на повишаване на квалификацията и създаване на механизъм за ориентиране в съмнителни случаи, на разследване на неетично поведение и, ако се признае за целесъобразно, на налагане на санкции.

Кодекс

1. Архивистите защитават целостността на архивните материали и по този начин гарантират тяхното опазване така, че да остават достоверни свидетелства за миналото.

Най-първо задължение на архивистите е осигуряването на целостността на документите, които са на тяхно съхранение и наблюдение. При изпълнението на това си задължение те се съобразяват със законните, понякога противоречащи си права и интереси на работодателите, на собствениците, на споменатите в документите лица и на ползвателите, на миналото, настоящето и бъдещето. Обективността и безпристрастността на архивистите са мерилото за техния професионализъм. Те устояват на всеки натиск, от където и да идва той, насочен към манипулиране на сведенията, с цел да се скрият или фалшифицират факти.

2. Архивистите подлагат на експертиза, подбират за съхранение и поддържат архивните документи в техния исторически, правов и административен контекст, съблюдавайки принципа на произхода, като запазват по този начин и правят видими първоначалните им взаимовръзки.

Архивистите действат в съответствие с общоприетите принципи и практики. При осъществяването на своите задължения и функции се съобразяват с принципите на архивистиката, отнасящи се до създаването, съхранението и използването на документите, включително електронни и мултимедийни, в деловодството и междинните архиви, подбора им за постоянно съхранение, осигуряването на физическо опазване и консервация, описание, публикуване и изработване на помагала, правещи ги достъпни за използване. Архивистите провеждат експертизата на ценността на документите безпристрастно, опирайки се при вземането на решения на задълбоченото познаване на административните изисквания и политиката на комплектуване на своето учреждение. Те систематизират и описват документите, подбрани за съхранение, в съответствие с архивните принципи (в частност, принципа на произхода и принципа на първоначалния ред) и с общоприетите стандарти, при това, по възможно най-бързия за тях начин. Архивистите придобиват документи в съответствие с целите и ресурсите на своите учреждения. Те не се стремят да придобиват и не приемат документи когато има опасност за целостността или безопасността на документите; те съдействат за осигуряване съхранението на документите в най-подходящото за тях хранилище. Архивистите съдействат за връщането на преместени от мястото им архивни масиви.

3. Архивистите запазват автентичността на документите при извършването на тяхната обработка, съхранение и използване.

Архивистите не допускат снижаване на архивната ценност на документите, включително електронни и мултимедийни, в процеса на архивната работа по експертизата на ценността, систематизацията и описанието, а също при съхранението и използването. Всеки подбор се осъществява на основата на щателно изработени методи и критерии. Замяната на оригиналите с други носители се прави като се отчита юридическата и информационна ценност на документите. В случай на временно изземане на документи от дело с ограничен достъп се предупреждава за това използващия го.

4. Архивистите системно осигуряват достъпността и разбираемостта на архивните материали.

Архивистите подбират документи за съхраняване или унищожаване като опазват основните свидетелства за дейността на лицето или учреждението, създало или събрало документите, но като отчитат също така променящите се изследователски потребности. Архивистите знаят, че придобиването на документи със съмнителен произход, макар и представляващи голям интерес, може да поощри развиването на незаконна търговска дейност. Те си сътрудничат с колегите си и с правоохранителните органи, занимаващи се със задържането и съдебното преследване на лица, подозирани в кражба на архивни документи.

5. Архивистите са отговорни за обработката на документите и могат да оправдаят начина си на действие.

Архивистите отстояват добрите практики на съхранение на документите през целия им жизнен цикъл и си сътрудничат с фондообразувателите при възприемането на нови формати и нови практики на управление на информацията. Те са загрижени не само за комплектуването на съществуващите документи, но и за включване, още от самото начало, в текущите и архивните системи на процедури, осигуряващи опазването на ценните документи. При провеждането на преговори с длъжностни лица, предаващи документи, или с притежатели на документи архивистите се стремят към вземането на справедливи решения, основани на пълното разбиране (ако е приложимо) на следните фактори: пълномощия за предаване, даряване или продаване; финансови договорености и изгоди; планове за обработка на документите; право за възпроизвеждане и условия за достъп. Архивистите пазят за постоянно документацията за постъпленията, съхранението и цялата проведена архивна работа.

6. Архивистите съдействат за максимално широк достъп до архивните материали и осигуряват безпристрастно обслужване на всички ползватели.

Архивистите създават както общ, така и специален научно-справочен апарат за всички намиращи се при тях документи. Те предлагат на всички безпристрастно консултиране и използват наличните възможности за предоставяне на балансиран асортимент от услуги. Архивистите отговарят вежливо на всички обосновани запитвания за техните фондове и съдействат за най-широкото им използване в съответствие с политиката на учреждението, осигуряването на съхраненост на фондовете, спазването на правовите съображения, индивидуалните права и договореностите при дарение. Те обясняват на потенциалните ползватели уместните ограничения и справедливо ги прилагат. Архивистите не допускат необосновани ограничения в достъпа и използването, но могат да предлагат или да приемат, ако са условие за придобиването на документите, ясно формулирани ограничения за определен период от време. Те честно съблюдават и безпристрастно изпълняват всичко договорено по време на придобиването, но в интерес на либерализацията на достъпа могат отново да проведат преговори за поставените условия в случай на променени обстоятелства.

7. Архивистите уважават както правото на достъп, така и тайната на частния живот, действайки в границите на съответното законодателство.

Архивистите се грижат за защитата на корпоративната и лична тайна, както и на националната сигурност, без да се унищожава информация, особено важно в случая с електронните документи, където обновяването и унищожаването са общоприета практика. Те уважават тайната на лицата, създали документите и лицата, за които се съдържат в тях сведения, и особено на тези, които не са имали думата по отношение на използването и съдбата на материалите.

8. Архивистите използват оказаното им доверие в общ интерес и избягват използването на своето положение за нечестно удовлетворяване на свои или чужди интереси.

Архивистите се въздържат от всякакви действия, нанасящи ущърб на професионалната им чистота, обективност и безпристрастност. Те не извличат за се бе си финансова или каквато и да било друга изгода в ущърб на учреждения, изследователи или колеги. Архивистите не събират лично оригинални документи и не участват за своя сметка в каквито и да било търговски сделки с документи. Те избягват действия, които биха могли да предизвикат в обществото представата за сблъсък на интереси. Архивистите могат да използват архивните фондове в своите учреждения за лични изследвания и публикации, ако извършват тази работа при същите условия, при които работят над тях останалите ползватели. Те не разкриват и не използват информация, получена при работа над документи с ограничен достъп. Те не смесват своите лични изследователски или публикаторски интереси с професионалните или административни задължения, заради които са назначени. При работа над фондовете в своите учреждения архивистите не използват за свои цели данните, които са им известни от непубликувани находки на изследователите, ако предварително не са ги уведомили за намерението си да се възползват от тези сведения. Могат да правят прегледи и коментари на работи, близки до собственото им изследователско поле, включително на работи, основаващи се на документи, съхранявани в техните институции. Архивистите не позволяват на представители на други професии да им пречат да изпълняват своята работа и задължения.

9. Архивистите се стремят към професионално майсторство, като систематично и постоянно усъвършенстват своите архивни знания и като споделят резултатите от своите изследвания и опит в работата.

Архивистите се стремят да развиват професионалните си знания и технически умения, да допринасят за развитието на архивистиката, да внимават щото лицата, чието обучение и дейност контролират, да имат условия за компетентно изпълнение на задачите си.

10. Архивистите работят за опазването и използването на световното документално наследство в сътрудничество един с друг и с представителите на други професии.

Архивистите се стремят да разширяват сътрудничеството и да избягват конфликтите с колеги от професията, решавайки възникващите проблеми чрез строго съблюдаване на архивните стандарти и етични норми. Архивистите си сътрудничат с представителите на родствени професии на основата на взаимно уважение и взаимно разбиране.

Бележки и библиография

1. Доклад, изнесен на Понтийските четения по история във Варненския свободен университет «Черноризец Храбър» през май 2005 г.

2. Дуйчев, И. Лекции по архивистика. С, 1993, 354 с. (Издание въз основа на циклостилен екземпляр от 1950 г.).

3. Пак там, с. 216.

4. Пак там, с. 241–242.

5. В българско издание те са съобщавани веднъж — в работата на Амалия Рачева, Архивите на южноафриканската република — същност и значение. В: Историческо бъдеще, 2001/1, с. 184–193. Приложен е към статията й «Кодекс на архивната етика на Южноафриканското общество на архивистите».

6. Историята на тази разработка вж. у , Marco Carassi. Historique et principales caractéristiques du Code international de déontologie des archivistes. In: Janus, 1998/1, p. 19–21.

7. International Council on Archives. Conseil International des Archives. Directory. Annuaire. Paris, 1997. P. 99–101 — Code of Ethics, p. 102–105 — Code de déontologie.

8. Вж. тяхно представяне от Младенова, M. Чуждестранният опит в създаването на «Кодекс на етиката на библиотекаря». В кн.: «Съюзът на библиотечните и информационни работници в началото на 21. век». Доклади. XI Национална конференция, 5–6 юни 2001. Пловдив, [2001], с 28–31.

9. СБИР. XII Национална научна конференция, 5–6 юни 2002. Професионална етика — професионални перспективи. Доклади. С., [2002]. Част от тези материали са публикувани и в сп. Библиотека, 2002, кн. 4–5.

10. Само за пример: Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления, съхранявани в Български исторически архив [при НБКМ]. Кн. 1, С., 1963, 248 с.; кн. II, С., 1966, 244 с.; кн. III, C., 1970, 227 с.; кн. IV, С., 1973, 395 с.; кн. V, С., 1981, 302 с.; кн. VI, С., 1983, 288 с.; кн. VII, С., 1986, 401 с.; кн. VIII, С., 1995, 447 с.; Опис на мемоарни документални източници, запазени в Български исторически архив при Народна библиотека «Кирил и Методий». С., 1978, 189 с.; Опис на тимарски регистри, запазени в Ориенталския отдел на Народната библиотека «Кирил и Методий». С., 1970, 96 с.; Опис на джизие регистри, запазени в Ориенталския отдел на Народната библиотека «Кирил и Методий». С., 1983, 226 с.; Опис на документите на арабски език, запазени в Ориенталския отдел на НБКМ в София XIII–XX в. С., 1984, 388 с.; Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на Държавните архиви на Република Турция. С., 1996, LXXIV, 171 с.

11. Изключение от това правило е Националният военно-исторически музей, който е отпечатал «Каталог на архива на Националния военно-исторически музей». T. I, С., 1996, 392 с., «Каталог на портрети и снимки. Том I. Портрети и снимки от Българското възраждане до Освобождението», С., 1996, 360 с. и «Каталог на албумите със снимки», С., 1988, 116 с. Освен това специалисти от Историческия музей в Плевен са публикували «Каталог на снимки, документи и вещи от фонда на Историческия музей — Плевен, свързани с войните за национално обединение (1885, 1912–1913 и 1915–1918)». В: Известия на музеите в Северозападна България, Т. 26. Враца, 1998, с. 241–174. По-подробно по въпроса вж. Петкова, Ст. Достъпът до архивни документи, съхранявани в музеите. Материали за размисъл. [Под печат в Сборник за 70–годишнината на доц. Стоян Танев, издание на Шуменския университет «Епископ Константин Преславски»].

12. Вж. в сб. Културно наследство, Свитък първи. С., 1995, с. 51–79.

13. Бонева, В. Архивният документ в историческия музей (правен статут и фактическо състояние). Архивен преглед, 2004, кн. 3–4, с. 43–48.

14. Петкова, Ст. Специфика на фондовете от първоизточници и интеграция в информационната дейност на архиви, библиотеки, музеи. В: Архив за поселищни проучвания, 1994, кн. 3–4, с. 3–17.

15. Недков, С. Библиотечно-информационният специалист и неговото място в съвременния музей. В кн.: СБИР в началото на 21. век. Доклади. XI Национална научна конференция, 5–6 юни 2001 г., с. 76–78; Същият, Библиотечно-информационните центрове в музеите и тяхното всестранно сътрудничество с музейната колегия. В кн.: СБИР. Библиотечното сътрудничество — настояще и бъдеще. XIII Национална научна конференция. Доклади. С., 2003, с. 60–63.