Едно забравено начало
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Андриана Нейкова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2006
На 1 октомври 2002 г. в Историческия факултет на Софийския университет «Св. Климент Охридски» се състоя официално откриване на първата учебна година в новата специалност «Архивистика и документалистика»(1). Както се отбеляза, оптимистичните прогнози се основават на получената предварително подкрепа от академичната колегия на университета във връзка с предвидените стандартни и процедурни изисквания относно разработването на необходимия проект за откриване на нова специалност. Инициативата е подкрепена и от страна на заинтересуваните държавни институции, потребители на архивни кадри. Мотивацията за този изключително задължаващ старт е примерът на цяла плеяда университетски преподаватели през втората половина на 50–те години на XX в., сред които проф. Тодор Боров, акад. Иван Дуйчев, доц. Мария Матеева и много други, допринесли за развитието и утвърждаването на българската архивистика като образователен модел. На нас, учениците им, след половин столетие се падна благородното задължение да продължим тяхното дело в посока към утвърждаване вече на специалност «Архивистика и документалистика» в предвидените от Закона за висше образование образователно-квалификационни степени — «бакалавър» и «магистър», а също и образователната и научна степен «доктор». По този начин за първи път в историята на българската университетска архивистика се предприемат конкретни стъпки за осигуряване на легитимна диплома за завършено висше образование с хуманитарно-приложен профил и професионална квалификация: «Историк — архивист/документалист». По-нататък следва да се актуализират и съответните законови и нормативни актове, които да гарантират на завършилите тази специалност възпитаници на Софийския университет, а в бъдеще и на други висши училища, известни преференции при заемане на длъжностите — «архивист» и «документалист», които на практика са необходими във всяка обществена структура или организация, използваща документи.
Основната цел на новата специалност е да се подготвят необходимите за страната специалисти с висше образование, които да могат професионално да решават проблемите, свързани с документалния и архивен мениджмънт в държавната администрация, местното самоуправление, националната архивна система, а също и в сферата на бизнеса, образованието, медиите, музеите, библиотеките, издателствата, неправителствените организации и т. н. Интересното в случая е, че тази специалност се основава на паритетното представяне на два блока дисциплини — исторически и профилирани. Този подход и специфичен образователен модел има своите аналози във връзка с успешното утвърждаване на специалностите «Археология», «Етнология» и «История и география» именно в Историческия факултет на Софийския университет. Важен приоритет в развитието на специалност «Архивистика и документалистика» са всички направления в работата с електронните документи и архиви. Досегашният опит категорично потвърждава, че тази отговорна професия, както в миналото, така и в съвременното информационно общество, предполага висок образователен ценз(2). Не е случайно, че в материалите и решенията на XII Международен конгрес на архивите, проведен в Канада през м. септември 1992 г., изрично се подчертава необходимостта от придобиване на висше образование по документалистика и архивистика от специалистите, осигуряващи документалния и архивен ресурс в условията на съвременните информационни технологии(3). Освен това през 2000 г. работещите в архивите специалисти получиха статут на държавни служители(4). Следователно, откриването на новата специалност «Архивистика и документалистика» е навременно, въпреки някои опасения и дори открито противопоставяне в предварителните етапи на разработването и официалното утвърждаване на проекта за нейното акредитиране. Налага се да поясним, че в академичната и архивна колегия все още има привърженици на ретроградната идея, че не е необходимо да се учи предварително за архивист в университета. Според тях, тънкостите на тази професия досега са се усвоявали, макар и впоследствие, от назначените в институциите и архивите специалисти с различни дипломи за висше образование по история, филологии, икономика, архитектура и т. н., които с помощта на т. нар. взаимоучителна метода с течение на времето са ставали и архивисти.
Причината за посоченото неоправдано подценяване на професионалния образователен ценз в тази специфична област на знанието и практиката е обстоятелството, че процесите документосъставяне, документооборот и архивиране са регламентирани в нормативно-методическо отношение. Ето защо битува убеждението, че архивистите не биха могли да направят фатална грешка в своята работа с документите. При тези нагласи и отношение от страна на институциите — потребители на архивните кадри, подготвяни от Софийския университет в рамките на досегашната специализация «Архивистика», тя се развиваше и утвърждаваше до голяма степен сама за себе си и въпреки всичко. Разбира се, трябва да се отбележат и традиционно добрите връзки, поддържани от катедра «Архивистика и помощни исторически дисциплини» с държавните архиви, осигурили провеждането на редовни учебни практикуми в съответните архивни учреждения за студентите от специализацията, съвместни разработки, организирането на курсове в университета за следдипломна специализация на служители от архивите, институционалната подкрепа за откриване на новата специалност и др. Пренебрегването на постиженията на архивистиката като научна и учебна дисциплина неизбежно доведе до увеличаване на дистанцията между двете основни направления, а именно — теория и методика, и съществуващата практика. Трябва да се подчертае, че повечето от теоретичните изследвания в областта на българската архивистика са дело предимно на университетски преподаватели, които са били ангажирани с лекционни курсове в тази област през разглеждания период. Архивите имат своя принос за разработване законовата и нормативно-методическата база, осигуряваща функционирането им като специализирани публични държавни институции. Посоченото разделение е логично и съществува, но то не може да бъде оправдание за изкуственото откъсване на практиката от постиженията и тенденциите в развитието на архивистиката като научна дисциплина. Дори без цялостен анализ на сегашното състояние на българските архиви, специалистите могат да забележат сравнителното им изоставане, изразено в натрупването на редица нерешени проблеми в законодателен, организационно-методически и кадрови аспект. От друга страна, професионалните отговорности на архивистите в съвременното информационно общество значително се увеличават, което оправдава обособяването на специалност «Архивистика и документалистика» в системата на българското висше образование.
Именно стартът на специалността е поводът да си припомним едно друго начало, свързано също с намерения за откриване още през учебната 1952/53 г. на профил «Архивистика» при тогавашния философско-исторически факултет на Софийския университет в рамките на 5–годишен срок за обучение на специалисти — архивисти. Визираният «профил Архивистика» би могъл да се разглежда като прототип на сегашната специалност. Този първи опит за реализиране на национален университетски образователен модел за подготовка на архивисти е пряк резултат от организираните в края на 1949 г. по инициатива на тогавашния Архивен институт при Българската академия на науките дискусии, посветени на състоянието и задачите на българското архивно дело. Съхранените във фонда на БАН протоколи, дневници и официални писма позволяват да се проследи, както сложният път на вземането на административни решения в структурите на академията по онова време, така и споделените идеи и предложения относно принципите за организация и управление на бъдещите български архивни учреждения, както и необходимостта от специализирано университетско образование по архивистика.
За първи път запазените документи (19 на брой), отнасящи се до създаването на архивното ни законодателство и държавните исторически архиви в страната в началото на 50–те години на XX в., са публикувани от Евдокия Симеонова през 1971 г.(5) Те са систематизирани като своеобразна документална хроника на всички предложения и целенасочени действия на оторизираните институции и специалисти, допринесли за решаването на тези проблеми.
Организирането на предварителната дискусия от Архивния институт на БАН е изисквало предварително административно съгласуване на различни нива. По силата на установения ред по онова време, най-напред Научният съвет на Архивния институт изпраща на 9. 11. 1949 г. уведомително писмо до Управителния съвет на академията във връзка с решението си от 10. 10. с. г. да започне обсъждане на състоянието и задачите на българското архивно дело и архивна наука. Пояснява се, че инициативата на института се предприема в отговор на препоръката на тогавашния Комитет за наука, изкуство и култура от 1. 06. с. г.: «да включи в плана си въпроси за обсъждане състоянието и задачите на своята наука, привличайки в обсъждането по-широк кръг научни работници». Предлага се да се дискутира по два основни доклада, които се предвижда да бъдат изнесени до края на м. ноември. Първият доклад — «Състоянието и задачите на българското архивно дело и архивна наука», е възложен на Петър Миятев — уредник в Архивния институт, а за Георги Димов (асистент) е определен доклад на тема: «Историята и организацията на архивното дело в Съветския съюз».
На заседанието си от 17. 11. 1949 г. Постоянното присъствие на академията одобрява изцяло предложенията на Архивния институт (вж. Протокол № 6, т. 18), и изпраща необходимото писмо (разрешение), адресирано до научния ръководител на Архивния институт при БАН. В изпълнение на поетите задължения, на 28 ноември Архивният институт организира «разширено научно съвещание» с дневен ред — докладите на П. Миятев и Г. Димов, а също и разисквания по тях. Обсъжданията продължават и на 5 декември, поради големия брой желаещи да се изкажат по разглежданите въпроси. В заключение участниците формулират общо седем извода и две допълнителни предложения. Самото съвещание е документирано с Протокол, в който са записани изказванията на отделните специалисти, а също и предстоящите задачи относно развитието на съвременното българско архивно дело.
Като исторически извор, разглежданият протокол (док. № 10 в посочената публикация)(6) съдържа изключително ценна информация за началния етап в усилията за преодоляване на сравнителната изостаналост на съвременната българска архивистика и архивно дело, включително и в образователната сфера. Трябва да се отбележи, че в специализираната литература тези събития се разглеждат избирателно и фрагментарно, като се акцентира предимно върху предложенията до висшестоящите институции за създаване на държавни архивни учреждения в страната в началото на 50–те години на XX в., а се пропуска значението на направената преди това цялостна преценка на състоянието и проблемите на тази специфична и обществено значима дейност(7). Ето защо и представите за развитието на българското архивно дело през периода от Освобождението до създаването на държавните архивни учреждения са все още непълни, което поражда и някои неточни твърдения, тиражирани досега. Липсата на специализирано архивно законодателство и специализирани архивни учреждения, респ. исторически архиви, действително нанася значителни щети на националния архивен ресурс като цяло. Същевременно обаче трябва да се признае, че са полагани усилия от страна на специалисти и отговорни административни фактори за разработване на необходимата законова и вътрешнонормативна уредба, осигуряваща организацията и опазването на административната документация в тогавашните български институции. В резултат се създават съответните учрежденски архиви като специфични административни звена в отделните институции. Връзката се прекъсва на следващото равнище. Причината е обстоятелството, че на практика учрежденските архиви, съгласно своя статут и функции, могат да са само временни депа за съхранение на излезлите от текуща употреба административни документи. След изтичане на определените от закона срокове, задължително следва да се извърши унищожаване на неценните документи в отделните институции, както и предаване на ценните им документи в специализираните архивни учреждения за постоянно съхранение и използване, каквато е била практиката в повечето европейски страни след края на XVIII в. До 1951 г. у нас обаче архивни учреждения не се създават, както отбелязахме, поради липсата на законово основание за предприемането на необходимите действия от страна на държавата. Въпреки това, периодично се налага да се извършва прочистване на съществуващите учрежденски архиви от ненужните за дейността на съответните институции «стари преписки», «дела» и т. н. За целта се издават специални постановления на Министерския съвет през 1926, 1932, 1934, 1939 и 1942 г., на базата на които в държавните и общинските учреждения се провеждат акции за «преглеждането» и масовото унищожаване на съвременни тогава административни документи, натрупани с времето в отделните учрежденски архиви. Основният критерий, от който се ръководят най-често, въпреки предписанията за внимателно преглеждане на документите и отделяне на ценните от неценните, е времето на тяхното създаване. Най-напред са прочистени учрежденските архиви от документи, създадени през периода 1878–1885 г., а при следващите кампании горната граница постепенно се премества по-напред във времето. По този начин се осигурява място за ежегодно приемане на новите, архивирани административни документи в държавните и общински служби. Що се отнася до наследените от миналото архивни документи и материали, които са притежание на частни лица или на други институции и организации в страната и чужбина, въпреки многобройните законопроекти, също не е осигурена нормативна и институционална защита от страна на държавата. Посочените проблеми започват да се решават едва през 1951 г., когато с Указ № 515 от 10 октомври се създава Държавният архивен фонд на страната и първите архивни учреждения. С този законодателен акт и мрежата от архивни учреждения вече се осигурява селектирането, системното попълване, съхраняването и използването на необходимия обществен архивен ресурс, обозначен със събирателния термин «Държавен архивен фонд» (ДАФ).
Обяснимо е, че в съответствие с наложените през разглеждания период идеологеми, като пример за развитие участниците в дискусията посочват единствено тогавашния «съветски архивен модел». Българските архиви остават в рамките на този модел до края на 80–те години на XX в. През цялото това време резултатите от дейността на архивните ни учреждения се преценяват предимно от гледна точка на степента на теоретико-методическо и организационно съответствие спрямо равнището на съветската архивна мисъл и практика по същото време.
Стратегията за развитие на така създадения в началото на 50–те години на XX в. централизиран модел на българската архивна система изцяло се определя от принципите на управление в условията на тоталитарната държава. Параметрите и структурата на този модел обаче са проектирани именно в края на 1949 г., както свидетелства и споменатият по-горе Протокол, когато все още преходът към този тип управление не е напълно завършен. В посочения документ са отразени не само различни идеи, констатации и предложения за решаване на обсъжданите проблеми, в частност и съответното университетско образование, но и интересни противоборства, характерни за времето, формално те са професионални, доколкото разискваните въпроси са предварително обявени. Същевременно отделните участници имат различен подход, който се обуславя от обществената им ориентация, позиция, а оттук и отношение. Открояващо се от съдържателна гледна точка е участието на Иван Дуйчев. Той се изказва два пъти и успява да постави редица въпроси, които имат стратегическо значение за развитието на съвременната българска архивна теория, методика и практика. По-конкретно Дуйчев обръща внимание на необходимостта да се създаде централен държавен архив и специализирано периодично издание, в което да се популяризира националното архивно богатство, както и да се разглеждат теоретичните въпроси в тази област на знанието. Също така той предлага да се разработи архивен терминологичен речник, методика във връзка с формирането на обществения архивен ресурс, правила за издаване на архивните документи, държавни стандарти в областта на документосъставянето, регистър на архивните документи за българската история, намиращи се в чуждестранните хранилища. Следователно, неговите предложения имат значението на цялостна програма за развитието на българската архивистика.
Заслужават внимание и изказванията на участниците, които се занимават с наличните архивни сбирки в Народната библиотека — Иван Панайотов, Борис Недков, Кирила Възвъзова и др. Те акцентират върху проблемите, свързани с обработката, описанието и условията за по-нататъшното съхранение на събраните вече архивни документи. Според тях, по-важно е да продължи събирането на архивните документи от всички заинтересувани институти в страната — БАН, Народната библиотека, Софийския градски архив, институти, музеи и др., които по-късно лесно могат да се преместят на едно място, т. е. в бъдещия държавен архив. В някои от изказванията се привеждат отделни примери за разпокъсването на лични фондове между Народната библиотека и Архивния институт при БАН — архивният фонд на Найден Геров и Евлоги Георгиев. Както е добре известно, и досега този проблем остава нерешен между архивите от една страна и музеите, и библиотеките — от друга, които по стечение на историческите обстоятелства също притежават значителни архивни сбирки, придобити още преди създаването на държавните архиви. В резултат на продължаващите дублиращи дейности в тази област повечето от архивните фондове от личен произход се съхраняват на части в отделни архиви, музеи и библиотеки. Това затруднява използването им, особено в музеите, които не само не ги регистрират официално и като част от ДАФ, но на практика почти не осигуряват достъп на външни читатели до тези документи.
За разлика от тях, представителите на Софийския градския архив и някои историци, занимаващи се със съвременна история, се вълнуват от съдбата на по-новите документи, които по онова време са сравнително най-застрашени от безконтролно унищожение в учрежденските архиви. С тревога се споделя от специалисти на Софийския градски архив и Народната библиотека, че те не успяват да се включват с необходимите контролни функции в продължаващите периодични кампании за унищожаване на документи в учрежденските архиви. Следователно и след края на Втората световна война тази вредна практика се запазва, като следствие от липсата на архивно законодателство и архивни учреждения. Още тогава се очертават и приоритети във връзка с издирването и събирането, т. е. комплектуването, на архивни документи и материали от периода на т. нар. съпротива, както и на архивното наследство на Димитър Благоев и Георги Димитров.
Друга важна задача, според участниците в съвещанието е осигуряване професионалната подготовка на бъдещите ни архивисти. За тяхното обучение се визират две възможности — да се изпратят архивисти и историци, които да се запознаят на място с архивното дело в тогавашния Съветски съюз, а също да се ангажира и Софийският университет с подготовката на архивисти.
Както отбелязахме, с откриването на профил «Архивистика», като форма на надграждащо професионално обучение към специалност «История» в университета през 1952 г., започва развитието на българската университетска архивистика, което подготви в крайна сметка откриването през учебната 2002/2003 г. на новата специалност «Архивистика и документалистика». Първоначално в учебния план са включени само 4 дисциплини — «История и организация на архивното дело в СССР», «Библиотекознание и библиография», «История на стопанството в България» и «История на държавата и правото в България». Първите два курса, според запазените, но за съжаление непълни, разписи на лекциите, са четени от проф. Тодор Боров, третият — от акад. Жак Натан, а четвъртият — от проф. Михаил Андреев и проф. Васил Цонев. През 1956 г., когато разглежданият профил «Архивистика» организационно е включен в структурата на катедрата по «История на България», учебният план вече е много по-различен. Съответно променя се и преподавателският състав. Предишните курсове са заменени с четения по «История и организация на архивното дело» и отделно по «Архивознание», които са възложени на доц. Мария Кузманова (Матеева). Освен това стартира и курсът по «История на държавните учреждения и обществени организации», който е дело на проф. Иван Дерменджиев и проф. Мария Велева.
Разглежданият документ има особено важно значение за изясняване началния етап в историята на съвременното българско архивно дело. Чрез повторното, вече самостоятелно публикуване на Протокола, се цели да се припомни първият национален научен форум по архивистика, включително и «позабравеното» впоследствие изказване на акад. Иван Дуйчев. Едва сега обаче имаме основание да се надяваме, че архивистиката и у нас ще се развива като самостоятелна университетска специалност. Тази специалност ще осигурява подготовката на архивисти с висше образование, което е в съответствие с международните архивни стандарти и практика.
В сравнение с по-ранната публикация на Евдокия Симеонова, която посочва като първоизточник ръкописния запис на Протокола (с. 86), сега текстът се публикува по съответния машинописен препис, съдържащ 9 страници. Както показват първичните ръкописни записи на изказванията в двете заседания в Архивния институт, те впоследствие са обединени в общ протокол, оформен на пишеща машина. В горния десен ъгъл на първата му страница е отбелязано, че документът е «Препис», за което свидетелства и реквизитът «Вярно с оригинала», придружен от подписа на съответния служител — П. Бадева. При сегашната публикация са коригирани някои неточности, допуснати при възпроизвеждането на оригиналния текст в предишната публикация на същия Протокол. Нормализацията на правописа включва също и поставянето на пълния член на съществителни имена от мъжки род, а също и развиване на използваните съкращения на място в текста. За улеснение на читателите, констатираните различия с по-ранната публикация на Е. Симеонова са обозначени в конкретни бележки, разположени в квадратни скоби и изписани с курсив на съответните места в текста на документа. Съответните съкращения са развити, както следва: и-т — институт, др. — другар; другарка, Б-я — България, Нар. библ. — Народна библиотека, арх. м-ли — архивни материали, д-вен — държавен, С-я — София, о-ва — основа, и др. Със звездички под линия към отделните страници са обозначени само новите бележки по текста и съдържанието на документа. Не се преповтарят обяснителните бележки от посочената по-ранна публикация, отнасящи се до участниците в дискусията. Техните имена и досега са добре познати сред архивната и историческа колегия.
* * *
Както често се случва в живота, когато през учебната 1952/1953 г. се открива специализация «Архивистика» в Софийския университет, сред привлечените преподаватели няма нито един от участниците в проведената в БАН дискусия, които се предполага, че би трябвало да бъдат ангажирани в новото профилирано обучение. По-важното обаче е, че техните идеи и предложения в тази насока започват да се реализират на практика. През изминалия петдесетгодишен период, макар бавно и трудно, се подготвят и утвърждават преподаватели-архивисти не само в Софийския университет, а също във ВТУ «Св. св. Кирил и Методий», ЮЗУ «Неофит Рилски», НБУ, ВСУ «Черноризец Храбър» и др. Те формират облика на съвременната българска университетска школа по архивистика, която през 2002 г. направи следващата важна крачка в своето развитие със старта на специалността «Архивистика и документалистика», засега само в Софийския университет. Този път авторите на акредитирания проект на новата специалност носят пряко отговорност за изпълнението му. Устремявайки се към поредното предизвикателство, уместно е да си припомним началото и приноса на първите, не само заради научната етика, но и като преподаватели, които също имаме своите ученици.
Приложение
Протокол от разширено научно съвещание на Архивния институт при БАН(8)
На 28 ноември т. г. Архивният институт при БАН взе почина да разгледа пред по-широк кръг хора, между които и представителя на КНИК [Комитет за наука, изкуство и култура], архивното дело у нас и в Съветския съюз. За тази цел бяха прочетени докладите на д-р П. Миятев, уредник при института, на тема: «Състояние и задачи на архивното дело в България» и на д-р Г. Димов — асистент при института, на тема: «История и организация на архивното дело в Съветския съюз».
Във връзка с така изнесените доклади бяха проведени и разисквания, които продължиха и на 5 декември т. г.
Пръв взе думата другарят Иван Панайотов, уредник на Архивния отдел при Народната библиотека, който, след като направи преглед на намиращите се при тях архивни материали, подчерта, че за 250 000–те архивни документи при наличния персонал ще са необходими 38 г., за да бъдат инвентирани. Най-големите пречки за работата в Отдела, това са липсата на материални средства и тези на добре подготвен и по-голям брой персонал. Спомена също и за трудностите при прибиране на документите от Данъчното управление — да се намери щаб от хора, които да преценят какво трябва да се изпрати за претопяване и кое е ценно, за да се прибере на съхранение в Народната библиотека.
След него взе думата Иван Дуйчев(9), който изтъкна, че за първи път се поставя на разглеждане архивното дело, за каквото може да се говори още от възникването на писмеността. Академик Кръстьо Миятев, при разкопките на Симеоновата църква в Преслав от 929 г. е открил покрай глаголическия надпис и кирилски, в който е спомената и думата «хартофилакс» в значение на архивар, т. е. този, който пази архивите на Цариградската патриаршия. Кирил пък е станал Вивлиотекарь. В житието на Константина философа се говори също и за Анастасий [Вивлиотекарь]. Разните грамоти, издадени през средните векове в България представляват също архивни материали. [Е. С. — «архивен материал», с. 80].
Дуйчев изтъкна още голямата нужда от една обща архивистична терминология, която започва да се изгражда още от края на 10. век, както и нуждата от едно архивно законодателство и централизацията на архивните материали, като за пример даде централизацията, постигната в Съветския съюз. Спря се още и на важността на архивоекономията, [Е. С. — «архивоикономията», с. 80] чието познаване би ни помогнало да спасим много архивни документи за разрушаването на които до голяма степен у нас способствува влагата и други паразити. Наблегна още на това, че у нас още няма правила за издаване на архивни документи и че такива трябва да се създадат. Трябва да се помисли още, кой ще извършва научната експертиза и какви срокове ще се поставят за преминаване на [документите] в архивен материал, каква хартия, мастило и индиго се употребяват в текущото делопроизводство. Известни важни държавни актове трябва да се пишат със сигурни средства. Да има също един инвентар на чужди архиви(10), засягащи нашата история. И накрая препоръча [Е. С. — «препоръчва», с. 80] да се направи искане за създаване на един централен държавен архив.
В допълнение на тия изказвания на 5 т. м. каза, че трябва да различаваме два вида архивни работници: тия, които подреждат архивните материали, и тия, които използват тия архиви(11). Като належаща задача изтъкна, че трябва да има едно издание, в което да се направи преглед на архивното богатство у нас, а така също в него да се разглеждат и теоретически въпроси.
Академик [Иван] Гошев, след като изтъкна, че докладите са много интересни и навременни, наблегна, че досега обнародваните документи са обнародвани безпланово. По-нататък каза, че трябва да се създаде една върховна комисия от специалисти. Материалите, според академик Гошев, трябва да се разделят на две групи: 1) Материали от средните векове, които са по-трудни за разчитане, датиране и описване и 2) Материали след 16. в., често също трудни за разчитане.
Необходимо е да бъдат подготвени добре [Е. С. — «добри», с. 80], кадри, чиято подготовка да обхване точното разчитане [при Е. С. липсва — «на тайнописни текстове, завършени подписи», с. 80], датиране, палеография. Във връзка с това прави следните предложения:
1) Да се провежда периодически кратък курс по архивно дело и палеография, за което ще чете и той лекции при Архивния институт на БАН.
2) Да бъде уредена библиотека от необходимата литература по архивно дело.
3) Да бъдат уредени фотоателиета, където да бъдат снимани документи и приготвени сборници от редакционни албуми, които да се разпращат из архивните институти.
4) Самите оригинали трябва да пазим от пипане, на изследователите трябва да се дават фотографски снимки(12).
5) Трябва да се направи картотека, за да бъдат нашите архивни материали достъпни за всички учени.
Акад. Михаил Димитров изказва задоволство и похвали към института за инициативата му да изнесе двата доклада. По забележката на Ив. Панайотов, че архивните материали се разпръсват между институтите, той изтъкна че това не е голяма беда. Важното е да бъдат събрани, а най-лесното е да се съберат в даден момент на едно място. За пример даде Съветския съюз, където архивните материали са събрани по области, всяка от тях има самостоятелна администрация, но всички са под едно върховно централно управление. После говори за ходенето си на 2 пъти в СССР, за да проучва архивни материали, отнасящи се до наши дейци от Възраждането. Отиването му през 1948 г. е имало за цел да проучи архива на Нечаев, в който се намират материали за биографията на Ботев. Там е намерил материали още за Л. Каравелов, Раковски и други и препоръчва да отидат в СССР десетина български историци, за да работят с материали, засягащи историята на българския народ. Спомена и за отиването си в Белград, където архивните материали са много добре подредени и събрани в специална сграда. Достъпът до тях за чужденци обаче, е мъчен. Преди конвенцията, М. Д. изобщо не е бил пуснат в сградата, а след конвенцията дали му само някои документи, не всички, които е поискал. Завърши с пожелание да се съберат все още разпръснатите материали, както и да бъдат систематизирани и подготвени за публикуване.
Б. Недков направи бележка, че в доклада на П. Миятев не били засегнати намиращите се в България държавни турски документи, макар че в България тъкмо се очаква да се намират най-много турски архивни материали. Ние притежаваме обаче, малко от издадените от турските власти документи. Голяма част от тях е била унищожена от природната стихия, или тънат в прах по мазета и тавани, пък и досега не е била провеждана акция за издирване на турски архивни документи. В Русе например, а и в други градове на България, бакалите са си увивали продукти в турски архивни материали. Ориенталският отдел в Народната библиотека става централно място за събиране на турските архиви. Но само случайно някои документи са намерили пътя за Народната библиотека. Преди 9. IX. [1]944 г. числото им е било малко, а след 9. IX. то се е увеличило значително. Засега Ориенталският отдел разполага със 100,000 документи. В ислямския отдел в Шумен, основан в 1947 г. са събрани също голям брой документи, но все още има много разпръснати из разните краища на България. Основният и най-важен въпрос, според Недков, е въпросът за създаване на Централен държавен архив, тясно свързан с ориенталския отдел при Народната библиотека, както и да се подготвят кадри, като се отпуснат стипендии за следване архивистика в СССР.
Стоянка Тютюнджиева след като изказа задоволството си от почина на Архивния институт при БАН, забеляза, че може би умишлено е избегнато да се обрисува състоянието на всички институти по архивистика в България, за да се изкажат представителите на тия институти в София. Тя изтъкна, че задачата на градския архив е да събере материали за София. Призна, че тази задача е трудна и, че понякога може би излизат от границите [Е. С. «излизат от границите си и навлизат в територията»] на Народната библиотека и бъдещия държавен архив. Техните архивни работници, макар и без специална подготовка по архивистика, изпълняват добре своята задача, като набират материали от всички наши видни общественици, критици, писатели и стопански деятели на София. Учреден в 1941 г., градският архив е загубил доста ценни материали благодарение на безплановата си работа, на бързото преглеждане и отделяне на материалите. Сега вече работят планомерно и системно. Имат специално лице, натоварено с издирването и събирането на материалите от частни лица. Освен това имат и т. н. снимков отдел. Събраният и описан материал се картотекира. Изтъкна, че различната система на работа при разните архивни институти пречи и хаби много сили и материални средства. Затова предлага: да се събере комисия и изработи обща система на изработване на архивните материали. Да се изпратят архивните работници от разните институти в България да се запознаят с архивното дело на другите страни и специално с това на СССР. Подчерта съзнателното отношение на другарите от Градския съвет към Градския архив. В областта на архивната економика [Е. С. «икономика»] е направено малко нещо, служат си лабораторно за поправяне на повредени документи, но съвсем примитивно. Пристъпили са към факсимилиране на някои документи.
Във връзка с появилото се във вестниците съобщение за предстоящо прочистване на документите от Гражданското отделение, проф. Бурмов направи запитване, какво е направил Градският архив, в чийто обсег е това учреждение, за да спасят важни документи.
Другарката Тютюнджиева отговори, че Градският архив е изпратил специален човек и всичко по-важно е било иззето.
На въпроса на Хр. Христов, докъде са стигнали със събирането на материалите за музея Димитър Благоев, тя отговори, че доста материали се разкъсват между архива при ЦК на партията и музея, но все пак събрани са доста материали, между които отделни писма от Търново, Габрово и другаде. Събраните материали са подредени в къщата-музей на [Димитър] Благоев. Много повече материали са събрани за къщата-музей на Г. Димитров. Запазването на тия материали се дължи изключително на сестрата на Г. Димитров — Магдалена Баръмова.
Проф. Александър Бурмов. След като направи забележки по реда на четените доклади, по доклада на П. Миятев, в който има доста теоретизиране и история, и че в доклада трябваше да се застъпи състоянието на всички архивни институти у нас, той направи изказване за архивния отдел при Народната библиотека, чиито работи са вървели винаги лошо. Печатът, с който подпечатват и днес документите, е много голям и ги унищожава(13). В папките, където се съхраняват документите, често се късат самите документи, печати и дати. Той отбеляза престъпното отношение на директорите на Народната библиотека към архива изобщо. Благодарение на него през време на бомбардировките над София, на 30 март 1944 г. заедно със сградата на Народната библиотека са изгорели делата на поборниците-пенсионери, каталозите и нелегалната литература. Трябва да се изнесе пред Министерския съвет и Комитета за наука, изкуство и култура състоянието на архивното дело у нас, което се намира в окаяно положение. Наблегна още, че купуването и събиране [на] архивни материали на различни места не е беда, те могат винаги да се съберат на едно място. Препоръча: да се създаде един централен държавен архив с различни секции. Архивното богатство, разпръснато из провинцията, да не се донася в София, а да се събере по области, като се създават [при Е. С. «създадат»], областни архиви, както е в Съветския съюз. Препоръчва още да има уеднаквяване при обработване на архивите [Е. С. «обработката»], както и да се отнеме правото на читалищата да събират архивни документи, които стоят заключени по шкафове и неизползвани от никого. За пример посочи читалището в родното му село. В заключение каза, че трябва повече да се работи, да се изучи историята и по-малко да се теоретизира.
Вера Григорова се изказа по материалите, изгорели в Народната библиотека. Тя наблегна, че най-важното е било евакуирано. Призна обаче, че е могло да бъде спасено всичко. В Архивния отдел при Народната библиотека са работели изобщо малко не само защото са работели хора неподготвени, но защото там са командировали разни писатели и т. н., имало е синекури и др.
Маргарита Горанова от градския архив взе думата, за да изясни, че от гражданския отдел са унищожени само заявления за издаване на удостоверения на младежи, които са искали да заминат за чужбина. Сега са в постоянна връзка и благодарение на плановата им работа не се унищожава нищо ценно.
Никола Трайков се изказа по спора, повдигнат около изгаряне на материалите в Народната библиотека и нелегалната литература. Искали са да бъде евакуиран поне един от каталозите, но директорът Райчев се е противопоставил. От изгорелите дела на пенсионерите-поборници изгоряла е само една част. Изтъкна, че никъде не се пазят документите така добре, както в Градския архив. В Народната библиотека се работи добре, но има много материал, а липсват достатъчно работници. Предложи да се изнесе един доклад за архивното дело в Румъния, началото на което там е поставил Киселев. В Гърция се пазят документи като разписки за хляб с имена на въстаници и др., които, ако бяха у нас, щяхме да унищожим. Препоръча да се направят доклади за организиране и състояние на държавните архиви в нашите съседи, за да се види, че ние стоим на опашката пред Албания. В Букурещ най-богата колекция от архивни документи има Академията, но там няма Народна библиотека. Понеже Народната библиотека у нас има най-много документи и е най-старият институт, то курсовете по палеография и други трябва да бъдат там, а не в Архивния институт при БАН. Големите архиви трябва да се съберат на едно място: част от архива на Найден Геров е в Академията, където е попаднал случайно, а по-голямата част е в Народната библиотека. Наблегна още, че имало хора, които като някои феодали държали по 5 години у дома си архивни документи, за да се ползуват от тях. Намекна също, че Академията била откупувала архивни документи, откраднати от недобросъвестни хора от Народната библиотека.
Христо Христов забеляза, че въпросът се измества от неговата принципна основа. Че се направи несполучлив опит да бъдат извинени някои архивни дейци. В подписания от Мутафов протокол се дават наставления как да се събират архивни материали, [в него той] нарече разбойници някои от дейците на Септемврийското въстание, двама от които днес са академици. Не бива да се търси извинение за хора като него и бившия директор Райчев.
Във връзка с поставената задача да се напише научна популярна история на българския народ първа задача на архивните институти е да бъдат инвентирани тия документи, които засягат новата ни и най-нова история, за да могат да се посочат при публикуване. Втората задача трябва да бъде да се събират документите, отнасящи се до нашата нова и най-нова история, тъй като по-рано са нанесени такива поражения, които днес мъчно могат да се установят.
Кирила Възвъзова наблегна, че трябва да бъдем готови с известни принципни правила. Да се изработят тия правила, да се разреши въпросът с транскрипцията, за хронологията, с четенето на български текстове с гръцки букви, за имената и влиянието на гръцки, турски и румънски език [Е. С. — «езици», с. 83], върху тях. Ние трябва да приложим теорията и практиката на другите страни, но предвид характера на нашите архивни материали, малко различни [Е. С. — «малко различен», с. 83], от тия на другите страни, техния опит ще трябва да приложим на наша, българска почва.
Гълъб Гълъбов добави към изказването на Б. Недков, че трябва да бъдат изпратени в Съветския съюз млади сили с първа специалност история, които да се върнат тук вече като турколози и специалисти [Е. С. — «турколози-специалисти», с. 83], и да приложат своя опит.
Проф. Петър Динеков прочете писмото, изпратено от Панайот Топалов, с което моли научното съвещание да се произнесе по следните два въпроса:
1) Да се постави въпросът за учредяване на Държавен архив, и
2) Да бъдат отзовани изпратените в Попица научни работници при БАН, за събиране на материали по съпротивата.
Първият въпрос е поставен вече, а вторият ще се отнесе до Управителния съвет [на БАН], понеже това не влиза в обсега на научното съвещание.
Емил Стефанов изказа задоволството си от почина на Архивния институт при БАН и смята, че подобна инициатива трябва да има и своето практическо разрешение. Време е вече всички архивни работници да се обединят в едно. Така ще може да се подпомогне нашето културно развитие, нашата наука. Констатацията, че нашето архивно дело не е добро, е права. Това се дължи на престъпното [Е. С. — «непрекъснатото», с. 84], нехайство на възглавяващите архивните институти. Резултатът от това престъпно отношение е унищожаването на ценната нелегална литература. Ще дойде време, когато ще се потърси сметка от виновните. Права е и констатацията, че ние сме доста назад и няма да се получат добри резултати, докато не се заинтересува държавата, партията и нейният Централен комитет. Трябва да се знае от кого и как се иска. Най-главната задача не е да се опишат документите, а да насочим погледа на нашите другари от Министерския съвет, да изложим недостатъците, да направим предложения и да се вземат мерки.
Трябва да се скъса с обективистичния метод на работа. Едно писмо може да разреши много въпроси във връзка с класовата борба и [други], подобни. Законът за авторското право днес е мъртъв закон. В него трябва да има параграфи, които трябва да разглеждат архивното наследство на нашите писатели.
Комитетът [КНИК], смята, че работата на нашата архивистика трябва да се развие по пътя на реорганизацията и по линията на създаване на кадри. Това трябва да стане час по-скоро. До година трябва да се поздравим с един значителен успех. Всички досегашни архивни работници трябва да опреснят познанията си, да се ориентират в ония неща, които ще подпомогнат нашата наука, нашата история. Могат да се изпращат [Е. С. — «хора», с. 84], и в Съветския съюз, но и у нас може да се направи много нещо.
Като практически извод комитетът смята:
1) Комитетът взема инициативата той, БАН, Архивните институти у нас и другите обществени организации да излъчат свои представители и в близките десет дни да се състави една комисия, която да посочи аргументирано [Е. С. — «документирано», с. 84], състоянието на нашето архивно дело и по този начин да се обърне внимание на правителството. Ние ще имаме успех, защото начело на правителството стоят хора, които са дали дан в архивното дело: Васил Коларов, Вълко Червенков, който се занимава със задачите на нашата наука, а и самият той е историк. Самият председател на КНИК [акад. Сава Гановски] не е чужд на архивното дело. Накрая апелира да се скъса със стария метод на индивидуална работа, с обективистичния метод на буржоазната обективистична наука и в 1950 г. да се поздравим с успеха на Народната република България.
След тия изказвания думата бе дадена на докладчиците П. Миятев и Г. Димов:
Д-р П. Миятев(14) отговори, че действително е пропуснал да даде състоянието на отделните архивни институти, както и да говори за Ориенталския отдел при Народната библиотека, което не е в рамките на доклада му [Е. С. — «което не влиза в рамките на доклада му», с. 84], но това е направил умишлено. Признава, че са направени ценни констатации, които ще доведат до общата реорганизация на архивното дело, до изясняване на много въпроси. Ние ще вземем опита на другите страни и ще го приложим на наша, българска почва. Накрая изказа благодарност на всички, които са взели думата и от които и той се е поучил.
Д-р Георги Димов изтъкна, че целите [Е. С. — «целта», с. 85], на неговия доклад е да покаже [Е. С. — [предмет], с. 85], на какви грижи и внимание е архивното дело в Съветския съюз. Празнината, която има у нас в това отношение, трябва да бъде попълнена. Задачата на Архивния институт беше не да разреши въпросите, а само да постави на разглеждане този въпрос. Правилното разрешение в Съветския съюз дойде едва след Октомврийската революция.
Другата цел беше да се набележат и някои теоретически въпроси, от която страна разискванията бяха слаби. По изказванията на някои подчерта [пролича], че в Съветския съюз архивите са разпръснати, т. е. намират се на много места из страната, но са под едно централно ръководство. А що се отнася до протеста, че архивът на Евлоги Георгиев е в Академията, той е съвсем неоснователен. Напротив, трябва да се благодари, че този толкова ценен архив изобщо [Е. С. — «изобщо» е изпуснато, с. 85], е прибран, не е важно от кого.
Изводът от тази конференция е, че архивното дело у нас ще бъде поставено на здрави и научни основи. Нека се поучим от опита на Съветския съюз, за да се предпазим от някои грешки. Завърши с пожеланието КНИК да вземе присърце тая инициатива и да се създаде един общ Държавен архив.
Научният ръководител на Архивния институт и председател на съвещанието проф. Петър Динеков изказа задоволството си, че починът на Института, респективно на сътрудниците при института, подкрепен от Управителния съвет и партийния секретар на БАН — др. Божков, бе оценен като положителен. Той се надява, че това съвещание няма да бъде последно, такива трябва да стават и друг път. Като недостатъци на двата доклада изтъкна техния голям историцизъм [Е. С. — «историзъм», с. 85]. По-слабо е засегнато днешното състояние на архивното дело в Съветския съюз. Картината на архивното дело у нас щеше да бъде по-пълна, ако П. Миятев беше обиколил архивните институти, намиращи се в София. Картината на архивното дело в Съветския съюз не беше достатъчно релефна.
Не може да не ни радва обстоятелството, че в разискванията взеха участие голям брой лица и, все пак, всичко не се изчерпа. Поставиха се само принципни въпроси. В следващите доклади ще се застъпят и трябва да се застъпят и доизяснят интересуващите ни въпроси.
Особено много беше подчертано престъпното отношение на властите в миналото. Засегна се и въпросът за създаване на Централен държавен архив. Постави се въпросът за текущите административни архиви, които се унищожават ежедневно, а също така и въпросът за събиране и подреждане на архивните документи за новата история на България.
Въз основа на прочетените доклади и разискванията могат да се направят следните изводи:
1) Състоянието на нашето архивно дело не е добро, в някои отношения е дори окаяно. И днес още [Е. С. — «все още», с. 85], то не се намира на оная висота, на която трябва да бъде. Затова налага се, да се обърне внимание на отговорните фактори за състоянието на архивното дело у нас. Трябва да се намери начин да се посочи това състояние на Българската комунистическа партия.
Конкретно проф. Динеков смята самият той да направи едно подробно изложение до Управителния съвет на БАН, което пък той от своя страна да препрати към Комитета за наука, изкуство и култура, на българското правителство и на другите архивни институти. В това изложение [Е. С. — «предложение», с. 85], трябва да се посочи състоянието на архивното дело у нас.
2) Да се постави въпросът за необходимостта от реорганизацията на архивното дело у нас и създаване на централен държавен архив.
3) Да се постави въпросът, че върховно задължение е събирането на архивни документи, които засягат най-новата история на България.
4) Да се постави въпросът за начина на запазване на събраните архивни документи.
5) Да се постави най-остро въпросът за положението на текущите държавни архиви.
6) Да се постави въпросът за подготовката на кадри — до известна степен в Софийския университет и като се изпратят на специализация в Съветския съюз.
7) Да се постави въпросът за теоретическата разработка.
Разрешението на тия въпроси може да бъде постигнато, като се използва богатият опит на Съветския съюз. Нашето правителство ще ни разбере добре и ще подкрепи нашите усилия.
Постъпиха след това и някои предложения:
Хр. Христов изказа пожелание, в бъдещата комисия, която ще се състави, да влизат представители на всички институти. А така също за състоялата се вече сесия да се даде място в печата под формата на комюнике и статия.
Емил Стефанов забеляза, че Архивният институт не трябва да чака Комитета, а трябва да започне изпълнението на набелязаните задачи. Трябва да се знае в даден момент къде какво се намира. Този въпрос трябва да се направи държавен въпрос и макар че малко сме закъснели, т. е. бюджетът е почти изготвен, все пак трябва да се направи нещо, да се продължи започнатата работа.
Проф. Динеков закри заседанието като изказа благодарност на всички присъстващи.
Съставил протокола: Д. Петрова
АБАН, ф., 14, оп. 1, а. е. 19, л. 17–25. Препис. Машинопис (Е. Симеонова — АБАН, ф. 14, oп. 1, а. е. 19, л. 7–16. Оригинал. Ръкопис).
Бележки
1. На скромното тържество присъстваха студентите-първокурсници, представители на ректорското и деканското ръководство, председателят на Главно управление на архивите при МС г-н Атанас Атанасов, директори и специалисти от архивните учреждения, както и преподаватели от факултета. Студентите бяха приветствани от Ректора на университета проф. Боян Биолчев, който им пожела успех в тяхната бъдеща академична и професионална реализация. За новата специалност, която наследява постиженията и традициите на досегашната специализация «Архивистика», а също и за конкретните обществени очаквания към нея, сподели свои мисли и авторката на предлаганата публикация. На 1. 10. 2003 г. започна втората редовна учебна година на специалността с посрещането съответно на новоприетите студенти за учебната 2003/2004 г. Междувременно специалност «Архивистика и документалистика» получи необходимата акредитация от страна на Националната Агенция за оценяване и акредитация (НАОА), което означава легитимно университетско образование по държавен стандарт.
2. Й. Шопов, Cm. Петкова. Архивистика и помощни исторически дисциплини. ГСУ, ИФ, 1987, т. 80, 187–191; А. Нейкова, М. Пискова. Обучението на българските архивисти от специализация към специалност. АПр, 1993, № 3/4, 13–15; Й Сковронек. Мисията на архивиста. Архивистът като пазител на културната и националната идентичност — специфичен модел в Централна и Източна Европа през XIX и XX в. Пак там, 1996, кн. 3/4, 52–58; А. Нейкова, Специалност «Архивистика» в информационното общество — новият учебен план. Пак там, 2000, № 3/4, 26–32.
3. А. Мене-Хариц. Подготовката на архивисти в съответствие с потребностите на обществото на XXI в. АПр, 1992, № 1–2, 61–80.
4. Постановление № 69 — За приемане на Устройствен правилник на Главното управление на архивите. ДВ, № 38, 2000.
5. Е. Симеонова. Документи за създаването на държавните архиви в България. ИДА, 1971, кн. 22, 61–102.
7. Вж. сб. Държавните архиви. По повод 50 години от излизането на Указ 515 (10 октомври 1951 г.). Изд. на ГУА при MC. С., 2001, 7–30.
8. За редакционно заглавие се възпроизвежда оригиналното заглавие на документа.
9. По време на своята специализация в Италия през периода 1932–1936 г., където под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати Дуйчев подготвя и успешно защитава докторска дисертация на тема: «Българските Асеневци във Византия», той отделя време да посещава и известната Ватиканска школа по архивистика и палеография. Това му позволява да придобие още една престижна диплома за «архивист-палеограф». Когато през 1945 г. Дуйчев е принуден да напусне Софийския университет като ръководител на катедрата по История на Византия и Европейския Югоизток и преподавател, именно тази квалификация му позволява да подготви и изнесе през есента на 1949 г. курс лекции по архивистика в тогавашния Български библиографски институт, които през 1950 г. са отпечатани като циклостилно издание. По този начин лекциите стават и библиографски факт, което е изключително важно за развитието и утвърждаването на българската университетска архивистика. Подкрепа в това ново начинание за Дуйчев му оказва проф. Тодор Боров, който е директор на ББИ. През 1952 г. отново проф. Боров, назначен като преподавател в новосъздадената специалност «Архивистика» в университета, се опитва, заедно с проф. Александър Бурмов, да издейства пред академичното ръководство възстановяването на Иван Дуйчев като доцент в тази специалност. По обясними причини тяхната инициатива е била обречена, а първите четения по архивистика в Софийския университет се възлагат на проф. Боров.
10. Предлага да се състави архивен справочник — национален регистър (опис) на документите за българската история, намиращи в чуждестранни архиви, библиотеки и музеи.
11. В случая Дуйчев пояснява, че трябва да се прави разлика между специалистите, работещи в архивите, и външните читатели, които ползват архивните документи и материали. Именно благодарение на усилията на архивистите, които предварително издирват, регистрират, систематизират, описват, съхраняват и публикуват архивните документи, те могат да бъдат използвани при необходимост като исторически извори от страна на изследователите. Архивната работа е специфична и изисква, както методически регламент, така и определен образователен ценз за работещите в архивите. За съжаление, у нас професията архивист не се ползва с адекватно обществено признание и престиж. Вероятно, поради тази причина сравнително късно се създаде и отделна университетска специалност «Архивистика и документалистика», въпреки реалните потребности от такъв род специалисти.
12. В случая се препоръчва да се предоставят копия, респ. снимки, на архивните документи и материали, използвани от изследователите, с цел да се осигури по-доброто физическо опазване на съответните оригинали.
13. За разлика от книгите, поставянето на какъвто и да е печат и инвентарни номера върху самите документи при тяхната регистрация в Народната библиотека не отговаря на методическите изисквания, свързани с регистрацията и научно-техническата обработка на архивните документи и материали.
14. Вж. Е. Симеонова. Документи за създаването на държавните архиви в България, док. № 9 — Извлечение от Доклада на П. Миятев «Състояние и задачи на българското архивно дело». ИДА, 1971, кн. 22, 77–79.