Летописта на Константин Манаси

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: проф. д-р А. Нейкова

Автор: Иван Дуйчев

Дизайн: Давид Нинов

София, 2017

Зa живота на византийския писател Константин Манаси се знае значително малко(1). Родил се през първата половина на XII век и в 1187 г. завършил дните си като митрополит на града Навпакт на Коринтския залив. Плодовит писател, той е известен като автор на различни поетични и прозаични произведения, от които не всички са издадени, а някои са загубени и са достигнали до нас само в откъси. Запазен в откъси е, например, неговият любовен роман, надсловен «Девет книги за любовта на Аристандър и Калитея». Ако познаваме откъси от това произведение, което така рязко нарушава обичайната тематика на византийската литература, това се дължи на извадките, вмъкнати към средата на XIV век от писателя Макарий Хризокефалос в неговото съчинение, озаглавено «Родония». Произведението на Константин Манаси е било написано в петнадесетостъпни стихове и е съдържало множество места с чисто нравоучителен характер. Едно кратко стихотворение на Манаси — съставено от 12 стиха — разказва главните събития из живота на древния поет от Киликия Опиян. Други някои негови стихотворни произведения, отчасти все още неиздадени, са посветени на разни сюжети и имат различен размер. Нашият поет е един от ранните създатели на т. н. ekphraseis, с които изобилствува по-късната византийска литература и специално творчеството на някои писатели, като например на поета Мануил Фил от края на XIII и първата половина на XIV век (1275–1345). Това са поетически описания, които понякога ни запознават с изчезнали днес интересни произведения на изкуството и други паметници на византийската култура. Така, Константин Манаси съставил описание на загубена днес мозайка, с чисто светски сюжет и черпеща мотиви от езическата гръцка митология. Както научаваме от стиховете на Константин Манаси, в тази мозайка земята, представена като символ на плодородието, била изобразена обкръжена от плодове, морски животни и «разни други неща». Въз основа на това описание на Константин Манаси по-късният поет Мануил Фил съставил ново, свое описание на същата мозайка. Добре запознат с гръцката митология и древната литература, Манаси написал и друго съчинение на подобна тема — описание на една мраморна мозайка със сюжет из Омировата Одисея. От неговите думи узнаваме нещо за съдържанието на изчезналата днес мозайка: в нея било представено как митичният Циклоп разкъсва и изяжда другарите на Одисея и как хитрият Одисей, за да се спаси от гибел, му поднася да пие мех, напълнен с вино. Някои от неиздадените стихотворби на поета са посветени на случайни, често и незначителни теми, например на описание на ловни сцени — лов на разни птици, чрез което ни се разкриват някои страни от живота на висшето византийско общество по онова време. Известна ирония звучи в надслова на друго Манасиево произведение — «Описание на един дребен човек». На Константин Манаси се приписва авторството на едно неиздадено стихотворно произведение, написано в петнадесетостъпни стиха и съдържащо 916 стиха. То било с нравоучителна цел, като се отдава в него възхвала на някои добродетели, укоряват се някои пороци и т. н. В друго неиздадено стихотворение се излагат деяния от времето на персийския цар Дарий. В един стихотворен «пътепис», съставен в ямбически стихове, се възхвалява византийската столица Цариград. Поетът нарича града с най-ласкателни имена: «О земьо Византио, о преблажени граде! Око на земята, украса на вселената!...». Тези изкуствени и почти досадни стихове издават гордото самосъзнание на един византийски писател от втората половина на XII век, когато империята е преживявала епоха на външнополитическо могъщество — на което било съдено да бъде разрушено само няколко десетилетия по-късно от западните кръстоносци. Подобно на един от римските поети, Манаси съставил и жалостиви стихове по повод смъртта на някаква своя птичка.

— Константин Манаси бил свързан с придворните кръгове във византийската столица и някои от неговите съчинения отразяват особено ясно това. Така през 1173 г. той написал слово, предназначено за император Мануил I Комнин (1143–1180). По случай смъртта на Никифор Комнин, «началник на прошенията» при императорския двор, поетът съставил, пак през 1173 г., нарочно слово в негова памет.

— Най-главното и най-известното съчинение на Константин Манаси е неговата стихотворна хроника или летопис — един «преглед» (Synopsis) на световната история в 6733 стиха. Неизвестно по какви причини, авторът, започвайки своето изложение от «сътворението на света», достига само до възцаряването на император Алекси I Комнин (1081–1118). Летописта е била написана по искане на византийската принцеса — севастократорица Ирина, жена на севастократор Андроник, брата на император Мануил Комнин. Ирина била известна като любителка на просветата и покровителка на книжнината, като оказвала подкрепа на неколцина писатели от своето време. В един от преписите на гръцкия текст на летописта се чете дълъг надслов: «Преглед на историята в стихове, започващ от сътворението на света и достигащ до царуването на господаря Никифора Вотаниата, (съставен от) господина философа Константина Манаси и изречен пред севастократорица Ирина, снаха на императора господаря Мануила, заедно с неговия роден брат господина Андроника». От тези думи би следвало да се заключи, че поетът е прочел, вероятно лично, своето произведение пред покровителката си и нейния съпруг. Изложението на летописта започва с кратко посвещение, в което се обясняват причините за написването на произведението и се отдава благодарност към Ирина. Когато по-късно, по времето на Иван Александър, летописта била преведена на български език, преводачът запазил дословно това посвещение — като изменил само някои дребни неща в него: вместо към жена, то в българския превод е предназначено за царя. «Душата, която обича земните неща, — пише поетът — към тях се насочва и върши всичко, за да постигне желанието си. А ти, душо царствена и голяма любителка на словото, жадуваща винаги за знание и слово и образование, все над книги залягаш, наслаждаваш се на словата, и за тебе цялото време на живота се превръща в слово. Тъй като прочее, ти, възпитаница на словото, пожела да се приготви за тебе лесно, прегледно и разбираемо писание, което ясно да поучава за древните деяния, и кои отначало са управлявали, и докъде са достигнали, над кого са царували, и до колко години, ние поехме тежестта на този труд — ако и това дело да е трудно, и да е тежко, ако и да изисква усилия. Защото в трудовете над словата ни утешават твоите обилни дарения и твоята щедрост, и даровете, които често се изсипват, прохлаждат като роса зноя на работата и на умората. Но нека това тук и дотука да спре, за да не би на някои словото да се стори твърде ласкателно, и като изостави своята цел, да поеме друга насока. А мнозина са излагали и описвали повествуванията за миналите времена, като са се стараели да разказват вярно и истинолюбиво, обаче едни и същи неща са описали различно помежду си. Ние, като си избираме онези, които изглеждат да се придържат най-много о точността и повече говорят истината, според силите ще задоволим желанието ти» (ст. 1–26). Това посвещение ни разкрива не само подбудите за написването на летописта, но загатва и за нравите във византийския двор. Очевидно е, че Константин Манаси, който принадлежи към множеството писатели около императорcкия двор, проявява достатъчна въздържаност и в своето ласкателство пред първенците. Той съзнателно спира излиянията на своите ласкателства — и стрелата, която скрито отправя, е насочена към други поети от времето, чиято дейност и поведение са добре познати. Зад думите на поета се чувствува упрек към един от най- големите поети на Византия — Теодор Продром или Птохопродром (Бедния Продром), когото нищетата и несгодите на живота често са принуждавали към най-несдържани ласкателства пред императора и придворните първенци.

— Задачата, с която се нагърбил Константин Манаси, всъщност не била лека и приятна. «Световната история» и събитията от нея са били добре познати на всеки византиец благодарение на многобройните хроники, които съществували за минали времена и за които сам Манаси загатва. Необходимо било само да се направи добър подбор на познатите събития и да се изложат в художествена форма чрез средствата на мерената реч. Събитията от най-далечната история — ще рече от библейски времена — са му били познати както чрез Писанието, така и от широко известните византийски хроники. Сам Манаси е чувствувал, както се вижда от собствените му думи, различията в изложението у разните автори, и се е постарал да последва онези, които му се стрували най-достоверни. Анализът на неговата летопис позволява да се установи също и използуването на някои сравнително по-редки първоизвори, като например съчинението на древногръцкия писател Дионисий Халикарнаски (починал в 7 г. пр. н. е.), после така наречената «начална редакция» на хрониката на византийския писател от VI век Йоан Антиохийски, както и нещо от друг един измежду сравнително по-малко познатите византийски писатели от същата епоха — Йоан Лид. За по-късно време той черпил вести от хрониката, позната под името на Псевдо Симеон Магистър, в която се излагат събитията до 963 г., както и от една хроника, която днес е загубена, но е била използувана като първоизвор от византийския хронист от XII век Йоан Зонара и от хрониста Теодор Скутариот от втората половина на XIII век. Заимствуваните сведения от всички тези първоизвори Константин Манаси използувал твърде свободно по отношение на формата, за да ги вглоби в едно колкото може по-поетично изложение. В това той приложил всички средства на своето писателско перо: реминисценции из класическата древност, пищни сравнения и описания, натрупване на прилагателни, понякога твърде изкуствени и изковани от самия него, цветисти изрази и дори нравоучителни разсъждения. Мъчно е да се каже, доколко той е успял в своите усилия, обаче някои откъси от неговото изложение издават даровит поет и се четат и днес с известна наслада.

— Летописта започва съгласно обичая на всички средновековни хронисти — следван дори от нашия Паисий в началото на втората половина на XVIII век — с разказа за «сътворението на света». Сдържаното библейско изложение за извършеното през всеки от седемте дни на творението тук е разнообразено с богати поетически образи. Поетът използува разказите за отделните дни, за да нахвърли нови картини: за третия ден — описание на природата (ст. 64–99), четвъртия ден — описание на небесните светила (ст. 100–138), като не е избeгнал да посочи езическите гръцки имена на отделните планети. Разказът за петия ден на творението (ст. 142–180) му дава възможност да говори за разните животни и птици, като изрежда множество имена. След като възклицава реторично: «А кой би представил пред погледа красотата на рая?», поетът ни предлага фантастично по своето богатство описание на «райската градина» (ст. 187–209), в което все пак трезвото око на естествоизпитателя от наши дни би съумяло да открие нещо полезно. Използувайки познатото на средновековните люде поверие за «четирите райски реки», Манаси (ст. 212–230) вмъква някои упоменания от географски характер: той споменува реките Ганг, Нил, Ефрат, Тигър и земите, през които текат. Нови упоменания за разни животни добавя в разказа за Адама, комуто според библейското поверие били подчинени в рая всички животни (ст. 248–269). С известен драматизъм е изложил поетът (ст. 277–341) епизода за създаването на Ева и изкушението на първите човеци с плода от «дървото на познанието». Нови подробности от животинския свят са вплетени в разказа за Ноя и потопа (ст. 385–435). В разказа за стълпотворението (ст. 440–469) авторът обяснява на слушателя и читателя еврейския произход на някои географски имена (Месрем — име на Египет, Асирия и Вавилон). Дадени са вести за митичната история на Египет (ст. 470–515) и за преселението на Авраам в египетската земя (ст. 516–533). Подобно на някои други византийски писатели начетени в класическата древност, Манаси опитва да съгласува библейския разказ с езическите гръцки митове. Така в неговото изложение, редом с Авраам се споменува древногръцкият Кронос (Сатурн) и Семирамида се отъждествява с древногръцката Рея. В повествуванието за египетския цар Сезострис (ст. 560–584) Константин Манаси вмъква, като явен анахронизъм, имената на «хуни или скити». С много анекдотични подробности е разказано за разгулния живот и за края на асирийския цар Сарданапал (ст. 585–644), след което се дават разни епизоди из дейността на източните владетели (ст. 645–923). След кратко упоменание за Александър Велики и неговите приемници (ст. 924–965), поетът се спира обстойно на древната история на евреите: робството в Египет (ст. 966–1012), дейността на Мойсей (ст. 1013–1078), Исус Навин (ст. 1079–1087), Самуил и Давид (ст. 1088–1106). Непосредствено след това Манаси вмъква дълъг разказ за Троянската война) (ст. 1107–1471). Византийският поет не само се опитва да синхронизира събитията от Троянската война с историята на еврейския народ, но и дори поставя двата народа — троянци и евреи — във връзка. Според Манаси (ст. 1354–1376), троянският цар Приам след гибелта на Хектор потърсил помощ от еврейския цар Давид, който отказал да му прати войска. Вместо това, на молбата на Приам се отзовал индийският цар Тантан, който му изпратил свои воини — «индуси, всички чернокожи».

— Превземането на Троя от гърците и разрушението на града дават на автора повод да премине към повествуванието на древната римска история; Еней и преселението му в Италия (ст. 1476–1560), митичните владетели на италийската земя (ст. 1561–1637) с разказа за рождението на Ромул и Рем и основаването на града Рим, после времето на царете (ст. 1638–1683) и на консулите (ст. 1684–1759). Подробно е разказано за императорската епоха от римската история (ст. 1759–2319), като са вмъкнати три упоменания за раннохристиянската история (ст. 1928–1934, 1980–1990, 2284–2306). Както изобщо в цялото си произведение, така и тук Константин Манаси излага преди всичко епизодичното от миналото, търсейки онова, което е могло да се понрави на своята покровителка.

— В повече от двеста стиха авторът е разказал накратко най-важните събития от късноримската история — от времето на Константин Велики (306–337) до падането на Рим в ръцете на «варварите» (ст. 2320–2545). «И това се случи на стария Рим — добавя той. А нашият (Рим, сиреч Цариград!) процъфтява, расте, господствува, младее. И нека докрай да расте, о царю владетел на всички царе, като има такъв блестящ светоносец император, най-великия владетел на авзоните (ромеите), победител в безчетни битки, Мануил от рода на Комнините, златна роза на пурпурата, чието господство нека безбройни слънца да измерят!» Съкращението на историческите събития изобщо е дадено умело; за всеки владетел авторът споменува годините на неговото управление, както и най-важните му дела. По-нататък, с добра осведоменост, е изложена историята на Източната Римска империя. Тук разказът понякога се разлива твърде широко, както например в стиховете за император Теодосий II Млади и за романтичната, но същевременно и трагична съдба на Атенаида — Евдокия (ст. 2555–2701). На управлението на император Маркиан Константин Манаси е посветил стотина стиха (ст. 2763–2852), като обаче е изложил най-обстойно именно двете чудотворни предсказвания за неговото възцаряване. След като изрежда управлението на Лъв I, Зенон и Анастасий I (ст. 2853–3100), авторът на хрониката навлиза в историята на VI век — и тази епоха му позволява да се впусне във все по-големи подробности. С особена любов и увлечение той описва времето на Юстиниан I, комуто отдава цели 187 стиха (ст. 3119–3296). Съдбата на прославения Юстинианов пълководец Велизарий му дава повод да издигне глас против завистта, като по този начин изразява оплакване и от собствената си съдба; «защото също и аз, както не подобаваше, попаднах в твоите ръце — обръща се той реторично към завистта — и, като изпитах твоите стрели, лежа и едвам дишам». За какви събития от собствения си живот загатва поетът — мъчно би могло да се отгатне. От времето на Юстин II е разказал един епизод за жестоко наказание на несправедлив властник (ст. 3297–3446). За цялата тази част от своята поема Константин Манаси е използувал добри и надеждни исторически извори, поради което дава за всеки отделен владетел редица верни исторически данни. Говорейки за жената на Юстин II, императрица София, е споменал за унищожението на записите за задължения и освобождаване на длъжниците (ст. 3447–3459). Като отъждествява аварите със «северните скити», той разказва доста обстойно за аваро-византийските отношения по времето на император Маврикий и за свалянето на този император (ст. 3518–3549, 3569–3612). По повод упоменанието за скъперничеството на Маврикий и нежеланието му да откупи пленените от аварите ромеи, Константин Манаси вмъква няколко реда (ст. 3550–3568) против златото и алчността.

— След петдесетте стиха за тираничното управление на Фока (ст. 3613–3663), Манаси разказва твърде надълго за управлението на Ираклий (ст. 3664–3795). Тук е вмъкнат разказът за обсадата на Цариград от войските на перси, авари и славяни, като последните са назовани ту скити, ту тавроскити, с което име византийските писатели често назовават русите (ст. 3739–3792). Излагайки историята на наследниците на Ираклий (ст.3796–4100) авторът в няколко стиха (ст. 3959–3974) говори за помощта, която българският хан Тервел в 705 г. е оказал на сваления император Юстиниан II, за да си възвърне престола. Предавайки вярно сведенията на използуваните свои първоизвори, Манаси — за поетически цели — е преувеличил броя на участвуващите български воини: според него, Юстиниан II се явил пред столицата, водещ «многохилядни отреди от българи». За времето на Лъв III Исавър и неговия син Константин V Копроним (ст. 4164– 4394) Манаси се спира особено на иконоборчеството на тези владетели и, между другото, обяснява поведението на Лъв III като юдейско влияние. В разказа за управлението на императрица Ирина (ст. 4395–4547) поетът разказва за ослепяването на Константин VI, за съюза между Карл Велики и папската курия и за разделянето на Стария и Новия Рим (Цариград).

— Стремейки се едновременно да се придържа о историческата истина, доколкото му е била известна, и да изложи събитията в поетична форма, Манаси описва в доста големи подробности управлението на византийските императори от IX век. Ето как разказва той за началото на Никифоровото управление (ст. 4548–4612): «Колелото на властта прочее от едни на други се претъркулна и се преобърна по неравни пътища, та достигна да издигне горе и Никифора, човек много отдаден на убийства, злонравен, нечестен, роб на златото, златолюбец, лют скъперник, същински Мидас, който някога владеел Фригия, — който продаваше градските власти, раздавайки почести не за слава, а за богатство. Той имаше злато на устните, а вол на езика, злато на своята трапеза, злато и на сън продаваше, а пред другите се показваше мрачен и унил. Ако пък някой принасяше мяра злато в пазвата си, само тогава показваше весел взор, и по лицата нямаше повече мъгла от мрачност. Поради това той издирваше всякакви хитрини и начини, изравяше всички злонамерени измами, та ако някъде се намира злато, да бъде взето и пренесено при него. О сребролюбие...». Манаси обяснява, подобно на мнозина други византийски хронисти, омразата спрямо император Никифор именно с приписваното нему скъперничество. В края на разказа с няколко стиха е споменато и за похода в българските земи и гибелта на императора (ст. 4609–4615): «Скъперникът цар Никифор, като завърза ожесточена битка с обитаващите близо до Истъра (Дунава) българи, стана жертва на оръжието и храна на меча, като остави скиптъра на своя син Ставракий. Но и Ставракий — бидейки прободен от копие в същото сражение, промушен, загубил кръв и ранен, наскоро умря...». Както повечето от своите предходници, Манаси е описал със симпатия времето на Михаил Рангаве (ст. 4616–4628). Няколко цветисти думи рисуват прехода към управлението на един омразен, поради своето иконоборчество, император, какъвто е Лъв V: «Но отново откапна розата преди часа, като злак, подхранван от роса, прокапа и премина...». Поведението на слабоватия Михаил Рангаве дава повод на поета да го сравни с бобър (ст. 4641–4654), при което, следвайки някакъв византийски физиолог, дава няколко вести за живота и нравите на това животно. Възобновяването на иконоборчеството при Лъв V Арменец е описано в цветисти стихове: «Така доброволно и Михаил оставя царския венец на зверообразния и злоименития Лъв, който бе издънка злорастла от арменските предели. И съживи се отново горчивият корен на предишния трън, отново избуя издънка по-бодлива от предишните, и заплашваше да задуши златния плод. И отново се раздвижи змеевата опашка, сиреч иконоборската мерзост, пропълзя като голяма и страшно зинала змия, съскаше да погълне отново църквата като млади пилци безкрили на птица късопера» (ст. 4655–4665). За времето на император Михаил II (ст. 4708–4749) авторът говори главно за бунта на Тома Славянина, който се «опълчи против Михаил с голям устрем — като вятър из гора и гъста дъбрава, като малък лъв, чадо на кръвожадна лъвица, охранен в горите», после «обсадил с морски сили и с пешеходна войска всички тракийски градове, навлякъл им всяко тежко зло, като ги заробил, разорил и разрушил».

— За император Теофил, когото осъжда поради неговото иконоборство, летописецът заявява, че той «бил намерил чудно само това добро» — императрица Теодора, възстановителката на иконопочитанието. Теофил обаче е възхвален заради своята справедливост и украсата на дворците, най-сетне за обичта му към книгите, от които — по думите на Манаси — «събирал подобно на трудолюбива пчела от полските цветя меда на знанието». По-нататък се излага управлението на Михаил III: възстановяването на иконопочитанието, неговия разпуснат живот («сластен като друг Нерон, разгулен, разпуснат, блудник, винопиец ...»), издигането на кесаря Варда и на Василий Македонец, най-сетне убийството на императора и поемането на властта от Василий I (ст. 5024–5189). С около 60 стиха поетът описва младините на Василий I и живота му до завземането на властта (ст. 5190–5252). Тук е вмъкнат познатият от други исторически извори епизод за пребиванието му като невръстно дете заедно с други пленници ромеи в града Одрин: «тогавашният княз на българите Крум нападна цялата подвластна на ромеите земя, изпълни с плячка своите воини, унищожи целия цвят на младежта и остави повечето от (ромеите) в робска участ. Тогава попадна в ръцете на българите и Василий — като добропереста птица, уловена в люта ловна мрежа». По-късно младежът избягал, разказва летописецът, «от суровите български примки» и се завърнал в страната на ромеите (ст. 5202–5210). За самото царуване на Василий I поетът отделя сравнително малко стихове (ст. 5253–5357), като разказва накратко за неговата църковна политика, за построения от философа Лъв часовник, за обновата на империята и за отношението на императора към сина му Лъв (бъдещия император Лъв VI Мъдри). За царуването на Лъв VI поетът пише твърде малко (ст. 5358–5415), споменувайки само за покушението над него в църквата Св. Мокий, за четвъртата му женитба и църковната схизма, породена от това нарушение на каноните. Излагайки само някои от най-важните събития из вътрешната история на империята, Константин Манаси по-нататък (ст. 5416–5870) разказва за времето на Александър, Константин VI Багренородни, Роман Лакапин, Роман II и Никифор Фока, като засяга твърде малко отношенията с чужди народи и нищо не споменува за войните с българите през този дълъг период. Тук и там в изложението си поетът вмъква по някое нравоучително възклицание. Така, по повод на събитията в края на царуването на Никифор II Фока, той не се сдържа да не изрече отново възмущението си против завистта (ст. 5686–5686): «но не кротуваше жестокият звяр завистта, тази мечка, която изяжда сърцата на хората», — в което може би пак трябва да се съзре оплакване от събития в собствената му съдба. За някои от споменатите владетели Манаси дава описание на физическата им външност и обща характеристика. Другаде той се възмущава (ст. 5726–5731) против евнусите и тяхната роля в управлението на империята. Когато говори за царуването на Йоан Цимисхи (ст. 5871–5908), авторът разказва накратко и с твърде общи слова за войната му против българи и руси, употребявайки наименованията «скит» и «скитоначалник», очевидно за едните и другите. В изложението за император Василий II (ст. 5909–6022) поетът очертава образа на този император като суров воин, загатва за водените от него войни против българите (ст. 5955–5956, 5973–6022), като се ограничава повече в общи думи, без да дава някакви конкретни сведения. След смъртта на Василий II авторът изрежда последователно всички негови наследници на византийския престол (ст. 6023–6353), като се старае, както и за повечето други владетели, да разкаже преди всичко епизодичното, почти изключително вътрешната и почти нищо из външната история на империята през този период. С възкачването на Исаак I Комнин (ст. 6354 сл.) на престола идват военни лица, «мъже войници, познаващи добре войните». След краткото описание на царуването на Константин Дука (ст. 6421–6464), Манаси с увлечение разказва историята на неговия приемник Роман IV Диоген: неговата привлекателна външност, повдигнатия от него бунт в тракийските градове, романтичната история на неговото издигане на императорския престол, избухналата византийско-турска война, пленяването на Романа IV, освобождението му и печалния му край поради изневярата на придворни врагове (ст. 6465–6637). Накратко описва поетът царуването на Михаил VII Дука (ст. 6638–6678), който е представен като «втори Демостен», прекарващ «безсънни нощи, занимавайки се над книгите», без да може да отблъсне нападенията на «варварите» върху империята. Никифор II Вотаниат се явил като спасител на империята, тъй като бил «опитен във война мъж», чието тяло било покрито с рани поради участието му в много битки «още от детство». Поетът обаче обяснява злополучния край на този император с това, че той изоставил делата на управлението на «варвари» — загатва за познатите от други извори българи Борил и Герман. Споменувайки за военната заплаха над империята в края на управлението на този император, Константин Манаси, без никакви подробности, говори за напускането на престола и минаването на властта в ръцете на династията на Комнините.

— Стихотворната хроника на Константин Манаси прочее имала редица положителни качества. Нейният съставител е използувал надеждни първоизвори, от които подбрал най-интересните, по своя преценка, епизоди. В предаването на историческите факти той може сравнително рядко да бъде уличен в неточност или съзнателно извращаване. Любителят на строго научното изложение наистина би могъл да го укори за това, че вместо да предава направо историческите факти, той се впуска в многословие, търси пищно украсената фраза и изобщо художествения израз. На средновековния читател обаче се е нравила, както изглежда, тъкмо тази художествена форма като средство за предаване на историческите факти. От летописта на Константин Манаси той е можел леко и увлекателно, на места дори твърде напрегнато, да проследи дълги векове от «световната история»: история на древните източни народи, история на Рим и Византия до края на XI век. Не е чудно прочее, че тази летопис е намирала широко разпространение всред образованите византийци. За това свидетелствуват, на първо място, твърде големият брой преписи на гръцкия текст на летописта: досега са известни не по-малко от шестдесет преписа, като най-старите произхождат от XIII век, следователно не много след нейното възникване, та чак до последните векове. Освен това, гръцкият текст на летописта досега е бил издаван няколко пъти. През 1573 известният юрист Йоан Леонклавиус (Льовенклау) е издал латински превод на хрониката(2), а едва през 1616 оригиналният гръцки текст е бил издаден за първи път от Йоан Меурсий(3). Втори път гръцкият текст е бил издаден в Париж през 1655(4), а прочутият немски филолог Емануил Бекер през 1837 е преиздал хрониката въз основа на това издание(5). През 1864 се явило последното издание на гръцкия текст на Манасиевата хроника(6). Отрицателната преценка на хрониката като исторически извор, който има ясно компилaтивен характер и не дава нищо ново, е станала причина гръцкият текст на хрониката досега да не привлече вниманието на византинистите, както в действителност той заслужава. Всички досегашни издания на текста почиват върху твърде ограничен брой ръкописи и не отразяват цялата съществуваща ръкописна традиция. Произведението на Константин Манаси е една от най-обширните исторически поеми на византийската книжнина и би заслужавало едно критично издание в своя първообразен текст.

— През византийската епоха Манасиевата летопис е била не само многократно преписвана, но и използувана често от разни писатели, като едни заимствували от нея, а други я преработвали. Съвременникът на Константин Манаси, писателят Михаил Глика съставил приблизително към същото време една «световна хроника», в която изложил събитията до смъртта на император Алексий I Комнин сиреч до 1118 г. В тази компилативна творба са вмъкнати буквални заимствувания на цели стихове от летописта на Константин Манаси. Още по времето на самия Манаси неизвестно лице направило прозаична преработка на неговата летопис, като предало доста свободно нейния текст. Когато по-късно била съставена на народен език една безименна «световна хроника», прозаическата преработка на Манасиевата летопис била широко използувана, като от нея били заимствувани големи откъси. Благодарение на тази «световна хроника» на народен език, позната в различни по съдържание и форма редакции, откъси от Манасиевата летопис преминали в старата румънска книжнина. Най-сетне, голямата популярност на Манасиевата летопис още през епохата на Средновековието се потвърждава чрез наличието на пълен среднобългарски превод на тази летопис, който представлява един от най-интересните книжовни паметници от епохата на Иван Александър. Значението на този български превод надминава далеч границите на българската литература — чрез него летописта става достъпна всред други славянски народи, именно у русите и сърбите.

— Българският превод е направен въз основа на византийската стихотворна версия на Манасиевата летопис, а не на нейните прозаични преправки. Българският преводач обаче не е предал метричната форма на първообраза: за него очевидно е било твърде трудно да предаде напълно точно многочислените византийски «политически стихове», сиреч петнадесетостъпните ямбически стихове, с цезура след осмата сричка, които са били така любими през XII век и с които Константин Манаси е написал своето произведение. Затова пък неизвестният български книжовник се е помъчил да направи пълен превод на цялата стихотворна летопис. Измежду твърде малобройните и сравнително дребни пропуски особено внимание заслужава пропускът на ст. 1160–1167. Както се спомена, в ст. 1157–1167 поетът е описал красотата на Менелаевата жена Елена. Известно е, че именитият немски писател Готхолд Ефраим Лесинг (1729–1781) в обнародвания през 1766 г. свой труд «Лаокоон» сочи именно тези стихове на византийския поет като образец на несполучлива описателна поезия. Непознатият български преводач е предал само първата част от описанието, сиреч стиховете 1155–1159: «Замина Менелай и остана сам Парис. Той видя в къщата Менелаевата жена. Жената беше прекрасна, с хубави вежди, с красив цвят на лицето, с красиви ланити и красиво лице, с големи очи, бяла като сняг, като някой лес изпълнен с прелести». Вече всред тези стихове той е пропуснал две определения за красотата на Елена, именно думите на поета, че имала «красиви черни очи» и била «нежна». Но поетът от Цариград не спира тук своето описание и добавя нови черти в образа на Елена: според него, тя била «с бели рамене, изящна, наистина одушевена красота, с бяло лице, розовоцветни ланити, приветлив лик, красив взор, непресторена красота, обагрена от само себе си, от само себе си оцветена. Червено-розов цвят обагрял белотата, както ако някои обагри със светла багреница слоновата кост. Дълга шия, бяла — поради което се роди приказката, че Елена красивата била родена от лебед». Несъмнено е, че поетът е претрупал създадения образ и поради това сам е намалил въздействието на своите стихове. Когато средновековният български преводач обаче пропуснал тези пасажи от Манасиевата летопис, той не ще да се е ръководил от естетическа преценка, подобна на Лесинговата, а от съвсем други съображения. Тъкмо този пропуск позволява да се направи известно предположение за преводача на летописта. Очевидно е, че той е бил някакъв монах, който е пропуснал стиховете с описание на красотата на Елена поради морализаторски съображения. По-нататък намираме още един подобен пропуск, именно в ст. 1384–1388. Константин Манаси тук е разказал как Ахил се влюбил в Поликсена. Славянският преводач ни дава стиховете (ст. 1382–1383): «Пред стените на Троя с добрите кули имаше храм. Като идваше там често, Ахил видя Поликсена». Византийският автор продължава повествуванието си: «И запали се пламъкът на неговата любов към нея. Защото я беше видял преди това, преди Хектор да бъде откупен. Той можеше тогава да я задържи, обаче не пожела. А сега, като я видя, биде уязвен (от обич) и изпрати при бащата Приам, за да иска за жена Поликсена». Този втори пропуск потвърждава предположението, че българинът-преводач ще да е бил неизвестен монах или свещеник, с твърде строги морални схващания, които далеч надминавали онова, що се е струвало допустимо за самия Манаси. Съвършено малко са другите непреведени стихове, и това са просто пропуски, или пък се дължат на неумение да се предадат твърде трудни гръцки думи и обрати. Цялостната съпоставка на гръцкия оригинал и българския превод показва, че преводачът е имал под ръка първообраз, който се е отличавал от познатия и издаден днес текст и е бил по-изправен от него. Това ще рече, българският превод както при много други преводни византийски текстове — може да бъде използуван за оправяне и допълване на самия гръцки текст на летописта. Българският преводач е извършил истински подвиг с превеждането на стихотворната Манасиева летопис и никой друг славянин от Средновековието или от по-късно време не се е осмелил да повтори неговото дело. Всички съществуващи преписи възхождат все към същия български превод(7). На българския преводач и на по-късните преписвачи летописта ще да се е понравила, между другото, и поради твърде сдържаното отношение към миналото на българския народ: разказвайки за много векове от историята на Византия, авторът почти не говори лошо за българите, въпреки честите българо-византийски войни.

— Преводачът на Манасиевата хроника е бил изправен в своята работа пред много по-големи трудности, отколкото при всеки превод на прозаичен текст. Може изобщо да се каже, че той се е справил много добре със своята задача. Стараейки се да се придържа колкото може по-близко до гръцкия текст, той е дал точен превод, като дори е следвал словореда на гръцкия оригинал. В своето произведение Манаси е вмъкнал стотици съставни слова, някои от които е заел от омирическия език. Именно превеждането на тези многочислени слова е създало една от най-големите трудности за българския преводач. Така той е изковал стотици и стотици съставни думи, някои от които твърде малко съответствуват на духа на средновековния български език. Някои от новосъздадените думи изглеждат все пак поносими и понятни, каквито са: крепкорък, зверовиден, стадоначалник, законопрестъпен мъжеубиец, огненосен, детородие, смехотворен, стенохранител (стенопазител), белоцветен, високоног. тежкогласен, голямоок, злогласен, високомъдър, всесветъл и т. н. Стремежът да предаде точно оригиналния текст обаче го е накарал да изкове и множество напълно странни и необичайни за нашия език слова, като например: говедопасец, градоприемник, добродървен, доброветвен и т. н. Въпреки всичко, чрез изкованите от него слова преводачът на Манасиевата хроника е допринасял за обогатяване на българския език. По-късното развитие на езика пресяло онова, що трябвало да остане или да бъде забравено.

— Ако името на преводача остава неизвестно, не е трудно да се установи с голяма правдоподобност времето, когато е бил извършен самият превод. Всички запазени български преписи на превода произхождат от времето на цар Иван Александра. Освен това, онова място от летописта (ст. 2456–2552), гдето авторът въздава възхвали на Цариград и на император Мануил I Комнин, преводачът е изменил, като го е нагодил към столицата Търново и е упоменал името на българския владетел: «И това прочее се случи на стария Рим. А нашият нов Царевград (ЦАРИГРАД) процъфтява и расте, укрепва и се подмладява. Нека и до край да расте — ей царю, който царуваш над всички, — като има такъв светъл и светоносен цар, великия господар и прекрасния победоносец, произхождащ от корена на преизящния цар на българите Иван Асен, сиреч Александър — прекроткия и милостивия, монахолюбивия, кърмителя на нищите и великия цар на българите, чиято власт нека безбройни слънца да измерят». Във встъплението към летописта преводачът е променил нещо и от посвещението, отправено към Ирина, жената на Андроник Комнин. Вместо обръщението: «А ти, душо царствена и любителка на словото... Възпитаница на словото...» той се обръща към българския цар и го назовава: «възпитаник на словото». Добавката с името на Иван Александра — която се намира във всички познати български преписи — показва ясно, че преводът е бил направен през управлението на този владетел и несъмнено е бил извършен по негова повеля или под негово покровителство. Годината на поемането на властта от Иван Александра — 1331 г. — представлява хронологическата граница, след която е възникнал този превод. Датираният препис на превода, запазен в ръкописа на поп Филип, съхраняван понастоящем в московския Государственный исторический музей, определя другата крайна хронологическа граница за възникването на превода. В приложената към този препис приписка се чете, че ръкописът бил преписан (ПРИПИСАШАСѪ СИѦ СЛОВЕСА МАЛА) «по повеля на господаря, благородния, христолюбивия, превисокия и мощния цар, прекрасния Иван Александър, в годината 6853», която отговаря на времето от 1 септември 1344 до 31 август 1345 г. Думите на преписвача, който е употребил формата ПРИПИСАШАСѪ, а не ПРЕПИСАШАСѪ, не са напълно ясни: дали той е преписал целия ръкопис през споменатата година, или само е приписал, сиреч добавил някои части към него? Ясно е обаче едно, именно, че свещеникът Филип е преписвал вече готов превод на Манасиевата летопис, направен няколко години преди това. Като най-вероятна дата, към която трябва да се отнесе превеждането на летописта, може да се сметне втората половина на четвъртото десетилетие от XIV век, именно времето между 1335 и 1340 г.(8) Това е един от редките периоди на мир, през който книжовната работа процъфтяла. През 1337 г. бил преписан Песнивецът с възхвалата към Иван Александър; през 1337–1338 г. игуменът Митрофан, вероятно в Драгалевския манастир Св. Богородица, преписал един синаксар за цялата година, а един монах грък и един малкоизвестен художник преписали и украсили с ликовете на четиримата евангелисти едно четвероевангелие на гръцки език, упоменавайки името на Иван Александра и неговия син Иван Асен(9).

— Първообразният ръкопис на превода на Манасиевата летопис не е достигнал до нас. Запазени са обаче няколко преписа на превода, които могат да се датират с твърде голяма точност. Три от тези преписа са от българска редакция. Най-старият от тези преписи се намира в т. н. «Сборник на поп Филип», съхраняван някога в Московската синодална библиотека (№ 20 38), а сега — в ръкописния отдел на Государственный исторический музей в Москва. Това е хартиен ръкопис в голям формат, от 140 листа, писан с полууставно писмо от една или по-вероятно от две ръце(10). На първия лист, над заставката, се чете: CHIА КНИГА ИЗЛОЖЕНА БЫС ИЗ ГРЬЧЬСКАГО ѦЗЫКА АЛЕΞ․ ЦР. Очевидно, тази непълна бележка трябва да се тълкува като посочване, че текстът на Манасиевата летопис, заедно с другите съдържащи се в ръкописа съчинения с преводен характер, е бил преведен за българския цар Иван Александра. На края на ръкописа има приписка, в която е споменато името на преписвача поп Филип: ПРИПИСА ФИЛИПЪ ПОПЪ ПОВЕЛѢН... За съжаление, краят на тази приписка е скъсан и остава неизвестно, за кого е бил преписан ръкописът. От друга бележка в ръкописа се вижда, че той е бил донесен в Русия от Света Гора от руския монах Арсений Суханов, заедно с другите стотици ръкописи, които той пренесъл по поръка на руския патриарх Никон, в началото на втората половина на XVII век. В една приписка, носеща дата 1661 г., се отправя проклятие към всеки, който би дръзнал да посегне на ръкописа. Ръкописът се е намирал, както изглежда, първоначално в Хилендарския манастир.

— Вторият български препис се съдържа в известния Ватикански български ръкопис (Cod. Vaticanus slav. II), за който ще стане дума обширно малко по-нататък. Трети български препис представлява т. н. Тулчански препис от XVI–XVII век(11). По-далечният произход на този ръкопис е неизвестен. От една приписка в него узнаваме, че докъм 1710 г. той е бил в Яш. Неизвестно как, по-късно ръкописът попаднал в ръцете на един панагюрски свещеник, М. Н. Джуджев, който го оставил на съхранение в българското читалище в град Тулча. Оттам ръкописът е бил взет от познатия румънски славист Ион Богдан (1862–1919), а след смъртта му попаднал в ръкописната сбирка на Румънската академия на науките (№ 649). Ръкописът съдържа 245 листа, четвъртина, изписан с полууставно писмо, търновско правописание. Между другите преводни съчинения на патристически автори, в него се съдържа (л. 102–234) препис на Манасиевата летопис в българска редакция.

— Въз основа на българския превод била направена сръбска редакция на Манасиевата летопис. Препис на тази редакция е запазен в един Хилендарски ръкопис от 1510(12), състоящ се от 157 листа, голям формат, гдето покрай другите съчинения с патристически и догматичен характер е преписана също и Манасиевата летопис (л. 39 сл.). Сведенията за други преписи на Манасиевата летопис в сръбска редакция(13) почиват очевидно на някаква грешка. В бившата библиотека на Новгородския Софийски събор се намирал още един препис на летописта, в сръбска редакция, от XVII век, който по-късно преминал в Государственная публичная библиотека в Ленинград (№ 1497) и за който някои учени погрешно смятаха, че представлява текст от руска редакция(14). Така днес ние притежаваме всичко пет преписа на превода на Манасиевата летопис: три от българска редакция и два от сръбска редакция,

— Въз основа на московския препис текстът на средновековния български превод на Манасиевата летопис бе издаден от румънския славист Ион Богдан(15). Към основния текст той е използувал разночетения от тулчанския препис, а понякога и някои, сравнително по-малобройни, разночетения по ватиканския препис на превода. Няколко малки откъса от летописта са преведени и на новобългарски(16).

Бележки

1. Общо за живота и творчеството на Константин Манаси, заедно с посочвания за по-старата литература вж. у: К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur. Leipzig 1897, pp. 376–380. — Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Türkvölker. Berlin 1958, pp. 353– 356. — M. E. Colonna, Gli storici bizantini dal IV al XV secolo. I. Storici profani. Napoli 1956, pp. 78–79. — N. A. Bees, Manassis, der Metropolit von Naupaktos, ist identisch mit dem Schriftsteller Konstantinos Manassis. Byzantinisch-neugriechische Jahrbücher, VII (1928–1929) pp. 119–130. R. Goossens, Quelques remarques sur la tradition manuscrite de la «Chronique» de Constantin Manassès. Atti del V Congresso internazionale di studi bizantini. I = Studi bizantini e neoellenici, V (1939) p. 470. Авторът на това съобщение почина на 6 март 1954 г., без да може, за съжаление, да обнародва подготвeното критично издание на гръцкия текст на хрониката.

2. Annales Constantini Manassis nunc primum in lucem prolati et de graecis latini facti, per Jo. Leuvenclaium. Basileae, ex officina episcopiana, 1573. In — 8°, 176 pp.

3. Κωνσταντίνου τοῦ Μανάσση Σύνοψις ἱστοριϰή Constantini Manassis Annales, graece et latine. Joannes Meursius graece nunquam hactenus editos, primus nunc vulgavit. Lugduni Batavorum, ex officina J. Patii, 1616. In — 4°, 511 pp.

4. Const(antini) Manassis Breviarium historicum. Ex interpretatione Ioannis Leunclavii, cum eiusdem et Ioannis Meursii notis. Accedit variarum lectionum libellas, cura Leonis Allatii, et Caroli Annibalis Fabroti. Item Glossarium graeco-barbar. studio eiusdem Fabroti. Parisiis, e Typographia regia, 1655. Това рядко издание съдържа: p. 1. Const. Manassis Compendium chronicum; p. 137: I. Leunclavii Notationes quorumdam locorum; p. 140: J. Meursii Notae; p. 142: L. Allatii Lectiones variae; p. 163: C. A. Fabroti Lectiones variae; p.192; Eiusdem Fabroti Glossarium.

5. Constantini Manassis Breviarium historiae metricum. Recognovit Immanuel Bekkerus. Bonnae 1837 (= Corpus scriptorum historiae byzantinae: Const. Manasses, Ioel, G. Acropolita).

6. Migne, Patrologia graeca, CXXVII (1864), coll. 219–472.

7. Общо за превода на Манасиевата летопис вж.: М. Weingart, Byzantské kroniky v literatuře cirkevně-slovanské. Přehled a rozbor filologický. I. V Bratislavě 1922, pp. 160–219. — Die slavische Übersetzung der Manasse’schen Chronik. Jahrb. slaw. Litter., III (1845) pp. 255–257. — Ю. Tpифонов, Византийските хроники в църковно-славянската книжнина. Известия на Историческото дружество, VI (1924) сс. 180–181; същият, Бележки към среднобългарския превод на Манасиевата хроника. Известия на Българския археологически институт, II (1923–1924) сс. 137–173. — Ив. Дуйчев, Преглед на българската историография. Jugoslovenski istoriski časopis, V (1938) pp. 45–46; I. Dujčev, Übersicht über die bulgarische Geschichtsschreibung. In: V. Besevliev — J. Irmscher, Antike und Mittelalter in Bulgarien. Berlin 1960, pp. 55–56.

8. Cp. Weingart, op. cit., p. 216: překlad sám tedy vznikl v Trnově mezi r. 1331–1340. — Трифонов, Бележки, с. 159 сл., смята, че трябва да се постави «като крайна година, по-късно от която не бива да се отива, 1340–та, а вероятно преводът ще трябва да се отнесе към още по-раншно време от 1340 година». Като най-ранна дата, след която се е явил преводът, той поставя 1336 година (пак там, с. 159 бел. 1).

9. Припискате към споменатите ръкописи вж. у Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина. II. Книжовни и исторически паметници от Второто българско царство. София 1944, сс. 69–72, 282–283, 281.

10. Общо за преписите вж. Ив. Дуйчев, Одна цитата из Манассиевой Хроники в среднеболгарском переводе. Труды Отдела древнерусской литературы, XVI (1960) сс. 647–649. За Московския препис вж. подробно: И. А. Сырку, К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке. I. 1. Время и жизнь патриарха Евфимия Тырновского. СПб 1898, с. 418 бел. 1, с други библиографски посочвания. — Б. Цонев, История на българский език. I. София 1940, сс. 191–192. — Weingart, op. сit., рр. 166–170. — Трифонов, Бележки, с. 154 сл.

11. Описание на преписа даде А. И. Яцимирский, Славянския и русския рукописи румынских библиотек. Сборник Отделения русского языка и словесности, LXXIX (1905) сс. 839–842. — Weingart, op. сit., р. 180. — Трифонов, Бележки, с. 148 сл. — В един часослов от XVI век, съхраняван в Софийската народна библиотека (№ 629/84, л. 19) се намира приписка: «Свящ. М. Н. Джуджов. Оставих книгата летопис Манасия царя в Тулченското читалище в библиотеката на сохранение да се прибере от децата ако умра аз» (вж. Б. Цонев, Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. II. София 1923, с. 147). Няколко сведения за съдбата на тулчанския препис на летописта даде напоследък Д. Сяров, Тулчанският препис. Из историята на Манасиевата летопис. В. «Народна култура», IV, бр. 35 от 27 август 1960 г., с. 3.

12. За този препис вж.: Сырку, пос. съч., с. 421 бел. 1. — Йорд. Иванов, Български старини из Македония. София 1931, сс. 618–623.— Weingart, op. сit., pp. 179–180, c други посочвания. — Гласник, XLIV (1877) с. 247.

13. Ср. П. Поповић, Преглед cрпcке кньижевности. 2–изд. Београд 1913, с. 43. Ср. също Weingart, op. сit., р. 180. — Дуйчев, Одна цитата, с. 648.

14. За този ръкопис вж.: В. С. Иконников, Опыт русской историографии. II. 1. (Киев 1908) с. 94. — A. Popov. Archiv für slavische Philologe, II (1877) p. 13. — Сырку, поc. съч., с. 421 бел. 1. — M. А. Салмина, «Ентинарий» в «Повести о начале Москвы». Труды Отдела древнерусской литературы, XV (1958) сс. 362–363. За руски преписи непроверено говори също H. Boissin, Le Manassès moyen-bulgare. Etude linguistique. Paris 1946, pp. 2–3. За българския превод вж. и изследването на същия автор: La traduction moyen-bulgare de la Chronique de Manassès. Revue des études slaves, XXII (1946) pp. 180–188.

15. Cronica lui Constantin Manasses. Traducere mediobulgară făcută pe la 1350. Text şi glosar de Ioan Bogdan. Cu prefată de Prof. I. Bianu. Bucureşti 1922.

16. Вж. откъсите у Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, сс. 77–102, превод на гръцкия текст и средновековния български превод, стихове, 4548–5252, заедно с приписките към българското минало. Преводът преиздаден у П. Динеков, К. Куев и Д. Петкановa, Христоматия по старобългарска литература. София 1961, сс. 283–294.