От Брюксел до Пекин(1)

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Ян Ван ден Брук

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

1. Увод

«Вчера след обяд беше разпространена печалната вест, която внесе силно огорчение сред широките среди: градският архивист Й. А. Фейт е починал по време на изпълнение на служебните си задължения на 54–годишна възраст.» Това съобщение е публикувано в местния вестник «Гронингенски новини» в сряда, 29 януари 1913 г., по повод кончината на Й. А. Фейт, широко известен в архивната общност на Холандия и извън пределите й. Няма да цитирам целия текст на статията, ще приведа само няколко реда, които дават нагледна представа как е изглеждал тогавашният архивист в очите на обществеността. «Покойният беше един от най-известните и уважавани граждани на Гронинген. Мнозина, предимно историци, се обръщаха към него за информация. Без консултации с г-н Фейт не можеше да мине нито един парад или историческа процесия... Като автор, занимаващ се с историята на градовете и провинциите, той се ползваше с изключително висока репутация, а също и като оратор на вечеринките на Дружеството за обществено благосъстояние и на Асоциацията на занаятчиите.» Авторът на статията е отбелязал многобройните исторически произведения на г-н Фейт и заслугите му като основател на археологическия музей. И макар в статията да се споменава, че покойният е заемал длъжността държавен архивист, няма нито дума за това, че именно в качеството си на архивист г-н Фейт е направил толкова много за благото на местната община. Нищо не се казва и за неговия принос в създаването на професията на архивиста. Първият жалон в създаването на тази професия на територията на Холандия е създаването на Асоциацията на архивистите в Холандия (1891); вторият — издаването на «Ръководство за класиране и описание на архивите» (1898). За издаването на тази книга е съставена група, в която влизат и двамата му колеги Мюлер и Фруин. Авторите на това ръководство са известни в целия свят. Именно по това време архивистите започват да придобиват професионално лице. И именно в Холандия, благодарение на архивното й законодателство, професията на архивиста заема достойно място в системата на органите за обществено управление. В архивните кръгове това е било и днес остава забележително и вдъхновяващо събитие. Това, което е основно за архивистите в Холандия или за хиляди други от цял свят, събрали се днес в Пекин, губи в голяма степен своето значение, ако бъде вместено в сферата на интересите на външния свят. Тъй както Й. Фейт е бил известен в Гронинген и с разностранната си дейност, и като теоретик или известен практик на архивното дело, мнозина от тук присъстващите ще признаят, че освен с методите на класиране, принципите за оценка и т. н., те се занимават и с много други разнообразни неща.

Искрено признавам, че това, което ще кажа е всеизвестна истина. Ние сме архивисти, пристигнали от всички краища на света и говорещи на различни езици. Но освен очевидните различия, съществуват и други, които според мен, са не по-малко важни. В качеството си на архивист на провинциален град в неголяма държава, аз съм чувствителен към тези различия, когато наблюдавам колегите си — началници и подчинени; живеещи в различни градове, всеки от които има своя собствена култура и първостепенни задачи; от малките архиви, в които архивистът е «момче за всичко»; тези, които са в разцвета на професионалната си кариера или пък младите ентусиасти, току що прекрачили прага на професията. Всеки от тях изпълнява своята роля, като мнозина не само съвместяват няколко длъжности: историци, програмисти, редактори, преподаватели и т. н. Изпълнявайки тези роли, на различни етапи ние си сътрудничим с представители на други професии. Всеки от нас има своя собствена представа за професията. Несъмнено, онези архивисти, които описват своята работа изключително с помощта на архивни термини, тук са малцинство.

В дадената ситуация още по-изненадващо е, че този отрасъл на науката, който ежедневно открива своето особено отношение към информацията, ни помага да се запознаем с колегите от всички краища на света. В първата част на моя доклад ще засегна въпроса как се стигна до всеобщо взаимно разбиране и развитие на международното сътрудничество на архивистите от целия свят. След това ще се опитам да дам оценка на резултатите в тази област и да набележа някои перспективи. Наред с това ще стане дума и за различията в условията на нашата работа.

2. Исторически преглед

Международното сътрудничество на архивистите е извънредно сложна и многостранна област за изследване. Цялостни изследвания на тази тема няма. В архивите на МСА се пазят много важни първоизточници, но независимо от това документите за двустранните връзки са изключително малко. Поради тази причина за съставянето на този доклад, провеждането на анкета, отговаряща на изискванията на науката, не беше възможно. Затова по-долу ще се опитам схематично да засегна въпроси, които според мен са от особена важност. По-подробен доклад беше подготвен от Екхарт Франц за IX Международен конгрес на архивите в Лондон през 1980 г. В съдокладите, представени на това заседание, ще бъдат засегнати някои конкретни области на международното сътрудничество.

А сега да се върнем към началото на този век.

2.1. Конгресът в Брюксел

През 1900 г., по време на Световното изложение в Париж, се провежда международен конгрес на библиотекарите. Светът все по-широко се отваря за достиженията на техническия прогрес и все по-дълбоко разбира международния характер на обществените явления. Пътуването зад граница обаче все още е цяло събитие, затова свикването на международни професионални конгреси е ново и рядко явление. На конгреса на библиотекарите през 1900 г. архивисти не са поканени, макар че някои въпроси от дневния ред биха предизвикали интереса им. След приключването на конгреса участниците решават да провеждат подобни конгреси на всеки пет години.

Един от участниците в парижкия конгрес е Жозеф Кювлие — по-късно държавен архивист на Белгия. Този талантлив специалист, по примера на архивистите на другите европейски страни, обединили се в професионални организации, създава Асоциацията на белгийските архивисти и библиотекари. Няколко месеца след създаването на асоциацията, на Кювлие, станал неин ръководител, му идва идеята за свикване на международен конгрес на библиотекарите и архивистите (1907). Световното изложение, планирано за 1910 г. в Брюксел, предоставя прекрасна възможност за свикването на такъв международен конгрес.

За осъществяването на този грандиозен план е учреден Подготвителен комитет. Ръководейки се от устава на Белгийската асоциация, Комитетът отделя по равно внимание и на архивните и на библиотечните проблеми. За да гарантира независимия статут на тези две професии, работата на конгреса преминава в рамките на две самостоятелни секции: на библиотекарите и на архивистите, при което всяка от тях има свой собствен председател.

Макар архивистите да са малцинство — приблизително 1/3 от повече от 500 участници, библиотекарите не преобладават на конгреса. Двадесет и три от 59–те специално подготвени доклада са посветени на проблемите на архивистиката. Темите им засягат архивното законодателство, оборудването на архивохранилища, опазването и реставрирането на архивните фондове, съставянето на каталози и, разбира се, любимата тема на самия Кювлие — професионалната подготовка на архивистите.

Дълго продължават дискусиите относно издаденото 12 години по-рано холандско «Ръководство за класиране и описание на архивите», френският вариант на което неотдавна е подготвено от Кювлие и френския архивист Анри Стейн. Провениенц принципът, който е в основата на Ръководството, конгресът провъзгласява за основна норма в професията на архивиста.

Макар че са поканени асоциации на архивистите и библиотекарите от «целия свят», само някои от тях са представени на първия международен професионален форум. В много страни все още няма професионални архиви, да не говорим за асоциации на професионалните архивисти. Архивните сдружения са съсредоточени най-вече в Европа. Независимо от това, архивисти и библиотекари от 23 страни, сред които Канада, Русия и САЩ, присъстват на конгреса. В «Протоколите на Брюкселския конгрес», внушителен том с повече от 800 страници, е представен отчетът за успехите, постигнати на този първи конгрес на архивистите. В хода на заседанията, провеждани в конгресния дворец на Световното брюкселско изложение, преобладава всеобщо чувство на увереност и триумф.

В такава атмосфера председателят на архивната секция на конгреса Самюел Мюлер, един от съавторите на холандския учебник, съвместяващ длъжността на държавен и общински архивист на Утрехт, в заключителното си слово казва: «Брюкселският конгрес е един от онези конгреси, по време на които присъстващите се стремяха да намерят разрешение на различни международни проблеми». За постигането на тази цел Мюлер предлага да се учреди Постоянна комисия за организиране на международни конгреси на архивисти и библиотекари (МКАБ), задължение на която трябва да бъде претворяването на дело решенията на конгреса и подготовката на следващия форум, предвиден да се проведе след три или не повече от пет години.

Избухването на Първата световна война осуетява осъществяването на този проект. Мюлер е първият член на Постоянната комисия на МКАБ, според плана на която вторият конгрес трябва да се проведе през 1915 г. в Милано. Но той не се състоял.

За много хора, особено сред интелигенцията, войната означава връщане към отминал етап от историческото развитие. Загубвайки оптимизма, преобладаващ в началото на века, те се боят от ужасите на войната и същевременно са шокирани от безсмисленото разрушаване на културното наследство. Например в знаменитата библиотека на Лувенския университет, при пожар са унищожени 230 000 тома книги, 750 средновековни ръкописи и повече от 1000 старинни издания.

Загубите от военното време карат архивистите по-дълбоко да осъзнаят степента на уязвимост на пазените от тях фондове. Въпреки това международното сътрудничество за решаването на този проблем след възстановяването на мира не е сред първостепенните задачи на разрушените и обезкуражени от войната страни: възстановяването мобилизира цялата енергия и то за дълго време.

Но това не означава, че Постоянната комисия остава безучастна. След като библиотекарите решават да свикат свой международен конгрес, секретарят на архивния комитет Де Маре активизира подготвителната работа по свикването на международния конгрес на архивистите. Де Маре е главен архивист на Брюксел и заместник-председател на Организационния комитет на брюкселския конгрес от 1910 г. И макар да е влиятелна фигура, благодарение на международните си връзки, той не се ползва с поддръжката, необходима за организирането на такъв мащабен форум. Ролята на Постоянната комисия постепенно намалява и Де Маре пропуска шансовете си за успех.

Обръщайки се към Брюкселския конгрес, с удивление можем да открием познатата ни тематика. На Брюкселския конгрес една от важните задачи е поощряване установяването на връзки между участниците от различните страни. Коктейли, банкети, посещения на архиви, музеи, дворци и зали на Световното изложение откриват широки възможности за установяване на неофициални контакти.

Брюкселският конгрес преминава успешно и белгийците заслужават похвала. Първият Международен конгрес на архивистите има продължителен отзвук. В заключителните изказвания на конгреса, отразени в «Протоколите», се казва, че първото постижение на конгреса е осъществяването на контакти между професионални асоциации и укрепването на дружбата между техните членове, което е от важно значение за развитието на международното сътрудничество. В този смисъл Брюкселския конгрес залага добра основа, валидна и до днес.

Следващият международен конгрес на архивистите е свикан едва след четири десетилетия. Те са белязани от две световни войни, икономическа криза и разцвет на тоталитаризма. Полагани са определени усилия с цел подпомагане на международното сътрудничество на архивистите. По същество тези усилия са ограничени в рамките на Европа и Северна Америка. Освен Постоянната комисия, отговаряща за свикването на конгресите, са учредени още две международни архивни организации: Архивна комисия при Международния комитет за Историческа наука (МКИН) и Комитет на архивните експерти при Обществото на народите.

2.2. Архивната комисия при МКИН

Първият опит е предприет не от архивисти, а от Международния комитет за историческа наука. Комисията е създадена по инициатива на САЩ през 1928 г. във Вашингтон, с финансовата помощ на Американската асоциация за исторически науки и професионалната поддръжка от страна на неуморимия архивист Де Маре.

МКИН фактически е самостоятелен приемник на бюрото, което от 1900 г. организира редица конгреси на историците. Целта на Комитета е задълбочаването на историческите изследвания, тъй като според МКИН архивната наука не е самостоятелна, а помощна за историческата наука. Тази гледна точка е в разрез с духа на Брюкселския конгрес, на който тържествено е провъзгласено създаването на независима професия.

Що се отнася до архивистите, то основната грижа на МКИН е осигуряването на историците с необходимите документи и гарантирането на достъп до архивните фондове. В края на 1929 г. под ръководството на Де Маре е създадена Архивна комисия. В нея влизат архивисти и историци от Европа, Русия и САЩ.

Архивната комисия акцентира върху изключителното значение на архивите за изучаване на историята и, в съответствие с интересите на наскоро проявилите се школи от социално-икономическото направление в историческата наука, настоява да се вземат мерки по осигуряване опазването на архивите и достъпа до тях на такива крупни икономически субекти, като например корабните компании. В дневния ред на Комисията фигурира и провеждането на международен конгрес на архивистите. Събирането на информация за използването на архивите в Европа се осъществява чрез анкета, предизвикала широк отклик. Въпросниците впоследствие са разпратени и на другите континенти. Поради това има данни от Бразилия, Чили, Уругвай, Венецуела и ЮАР.

След смъртта на Де Маре през 1931 г. Ж. Кювлие на преклонна възраст остава единствения от основоположниците на Брюкселския конгрес от 1910 г. Архивната комисия за известно време прекратява работата си. Приемникът на Де Маре на поста председател е Роберт Фруин, един от авторите на холандския учебник от 1898 г. Той обаче не успява да възстанови предишната работоспособност на Комисията. Дейността й в значителна степен се определя от енергията на най-активните й членове.

2.3. Комитетът на архивните експерти при Обществото на народите

От 1931 г. нататък председателят и секретарят на Архивната комисия на Международния комитет за историческа наука участват в заседанията на втората международна организация на архивистите — Комитет на архивните експерти, който малко преди това е учреден като архивен отдел при Обществото на народите.

За разлика от Архивната комисия на Международния комитет за историческа наука, комитетът на архивните експерти е създаден не по инициатива на архивисти, а по «решение отгоре». Обществото на народите си поставя за цел укрепването на международното сътрудничество. Тази транснационална организация създава Международния комитет за интелектуално сътрудничество (МКИС). Към МКИС, предшественик на ЮНЕСКО, е създадена подкомисия от архивни експерти, която осъществява международното сътрудничество в областта на архивната дейност.

От момента на създаването си през средата на 20–те години МКИС действа чрез своя изпълнителен орган — Международния институт за интелектуално сътрудничество (МИИС) със седалище Кралския дворец в Париж. Институтът поддържа отношения с университети на държавите-членки, организира обмен на професори и учени. Национални комисии по въпросите на интелектуалното сътрудничество координират културната дейност в своите страни. През 1972 г. МИИС започва да проявява интерес към архивните работи. През същата година националните комисии получават от МИИС в Париж въпросници относно опазването на документите и ръкописите. По това време качеството на мастилата и хартията и «триумфалното шествие на пишещите машини» започва да предизвика известно безпокойство. С цел обсъждане на резултатите от анкетите и изучаване на проблемите по опазването на ръкописите и печатните материали през януари 1928 г. е създадена комисия от трима технически експерти, четирима историци и специалист по осигуряване опазването на печатните материали. Работата на Комисията за хартията и мастилото под ръководството на Роберт Фруин се ограничава с изпълнението на технически задачи. Комисията не проявява интерес към разширяване сферата на дейност или към съдействие за по-широко сътрудничество.

Немската национална комисия за интелектуално сътрудничество поставя през 1930 г. на дневен ред архивните въпроси. По нейно предложение МКИС решава да събере група архивни експерти и «да поиска авторитетното им мнение по въпросите на международното архивно сътрудничество и мерките за осъществяването му».

Подготвителният комитет провежда своето първо заседание през април 1931 г. в Париж. На него присъстват делегати от Белгия, Франция, Германия, Великобритания, Италия, Полша, Испания и Швейцария. САЩ, без да са член на Обществото на народите, са представени от един делегат от Библиотеката на конгреса. Групата експерти, начело с британския архивист Хилъри Дженкинс, излиза с предложение да се създаде Консултативен комитет от архивни експерти към МКИС, чиято задача да бъде събиране и обмен на информация между архивите и архивистите. Необходимостта от такава институция е назряла отдавна, но множество непреодолими трудности неведнъж пречат на осъществяването на тази идея.

През юли 1931 г. МКИС приема предложението на Подготвителния комитет и създава Комитет на архивните експерти. Той се състои от девет души начело с държавния архивист на Неапол (Италия) Е. Казанова. Членовете му са директори или представители на държавните архиви от различни страни. Негов почетен член е Кювлие, единственият жив член на Постоянния комитет, основан от Брюкселския конгрес. Както беше отбелязано, в заседанията в Кралския дворец участват и двамата членове на Архивната комисия при МКИН.

За да се избегнат колизии, са постигнати договорености между архивистите от МКИН и МКИС: архивистите от МКИН са длъжни да се занимават изключително с проблемите на историческите изследвания, т. е. с осигуряването на опазването и достъпа до архивите, представляващи интерес за историците. Архивистите от МКИС пък трябва да съсредоточат усилията си върху техническите аспекти на управлението на архивите — съхранението и начините на опазването им.

При започване на работата си експертите се сблъскват с отсъствието на международен годишник на архивите. Затова са принудени да съставят и издадат международен справочник за архивите. Въз основа на информацията, събрана чрез анкетите в архивите в Европа, проведени през 1932–1933 г., първият том на «Международен архивен справочник» излиза през 1934 г. За съжаление предвиденият втори том за страните извън Европа така и не вижда бял свят.

Втората важна задача на Комитета на архивните експерти е унификацията на архивните термини. В библиотеките вече има речник на техническата терминология на френски, английски и немски език. По негов образец Комитетът успява през 1934 г. да издаде Международен речник на архивните термини.

Разбира се, идеята за свикване на международен конгрес на професионалните архивисти никога не слиза от дневен ред. На заседанието си през 1933 г. членовете на Комитета на архивните експерти обсъждат план за организиране на международен конгрес. По предложение на Е. Казанова той трябва да се състои през 1935 г. в Рим в чест на завършването на строителството на новия държавен архив в столицата на Италия.

Но както знаем, международен конгрес не е свикан до 1950 г. Нарастващото политическо напрежение и световният икономически спад през 30–те години оказват негативно влияние върху международната професионална дейност. Обществото на народите не оправдава възлаганите му надежди и, отслабено от недостига на финансови средства, не успява ефективно да поддържа своята Архивна комисия. Архивите не се смятат за нещо важно, а статутът на архивиста не е много висок. С изключение на сравнително редките случаи, когато действително възниква екстрена нужда ограничен брой архивисти да се съберат заедно, транспортните разходи са тежко бреме върху плещите на националните и международните институции. Освен тези външни причини, съществуват и други вътрешни трудности. Според съвременници, съществуващата тогава организация в Комитета на експертите довежда до безкрайни дискусии и до приемането на решения с мнозинство на гласовете. Макар да се отделя необходимото внимание на практическите планове, насочени към решаването на текущите задачи (справочници, терминология), все пак няма цялостна концепция за международната архивна дейност. Създаването на здрава структура на международното архивно сътрудничество е трудно без цялостен план. Не на последно място слабостта на международните архивни организации е следствие от факта, че в затворения свят на професионалните архивисти водещи са шепа «авторитети». Само те са заинтересувани от международното сътрудничество и имат възможност да участват в него. Например, внезапната смърт на Де Маре едва не довежда до закриване на Архивния комитет при МКИН и създава сериозна заплаха за по-нататъшното поддържане на международните връзки между архивистите. Поглеждайки назад, трябва да признаем, че прекалено тясната професионална основа и кризата между двете войни са препятствия за утвърждаването на международна организация на архивистите.

2.4. Ново начало

След края на Втората световна война преобладава настроение на възход и оптимизъм. Атмосферата на следвоенното преустройство води до нов устрем към развитието на международното сътрудничество. Холандските архивисти изразяват всеобщото мнение, че след продължителната изолация от външния свят те повече от всякога жадуват за международни контакти.

Втората световна война повече от всички предишни войни кара хората да почувстват, че архивното достояние е лесно уязвимо и затова са нужни мерки за възстановяването и съхраняването му. Възникват много нови въпроси, чакащи отговор: архиви, книги и ръкописи са безогледно унищожавани, завземани са от войските на победителите, с влакове и кораби отправяни към далечни страни или просто са давани на хора за отопление. Как да се възстановят архивите, как да се върнат на техните собственици и кои са собствениците им? През първите следвоенни години много архивисти участват в мероприятия от международен мащаб за възстановяването на изчезналите архиви.

Духът на ентусиазъм от следвоенните години е помрачен от ядрената заплаха. Когато избухва първата атомна бомба, разтревожен архивист предупреждава: «Следващата война ще бъде толкова сериозна катастрофа за цивилизацията, че архивистите инстинктивно се отказват да мислят за това». Поради това проблемът за опазването на архивите от разрушения в резултат на военни конфликти е поставен на дневен ред. Съществуват обаче и други въпроси: какво ще стане с архивите на такива международни организации и органи като ООН и довоенните й предшественици. Какво дават такива нови технологии като микрофилмирането за осигуряване опазването на пострадалите оригинали, решаването на споровете за границите на компетентност на архивите и като цяло за откриването на архивите за изследователите.

В следвоенна Европа САЩ са считани не само за военна свръхдържава, репутацията на която се утвърждава по време на войната, но и пример, достоен за подражание в други отношения, страна, където се случват удивителни неща, за които по-рано дори не е мечтано. И няма нищо чудно, че хората обръщат поглед към САЩ и чакат оттам отговор на въпросите, възникващи в архивната работа. Всъщност Националният архив, намиращ се във Вашингтон, е свързан с осигуряване опазването на архивните фондове в отвъдморските региони. Американските колеги вече имат опит в обработката на масовата документация и широкото използване на микрофилмирането. Солон Бък, президент на Асоциацията на американските архивисти и заемащ поста архивист на САЩ, става очевидния кандидат за ролята на ръководител на международното сътрудничество на архивистите. Създадената през 1945 г. ООН, която се стреми да избегне грешките на предшествениците си, има структура на специализирани присъединени служби и създава отлични възможности за развитието на международното архивно сътрудничество.

2.5. «Единният свят» на архивистите

Като архивист на САЩ Солон Бък подготвя доклад, озаглавен «Проектопрограма на Организацията на Обединените нации по въпросите на образованието, науката и културата в областта на архивната политика», който да бъде обсъден на първата сесия на Националната комисия на САЩ за ЮНЕСКО, през септември 1946 г. В меморандума на С. Бък са набелязани не само насоките на бъдещото международно сътрудничество в областта на архивната дейност, но се излага и план за създаване на международна асоциация.

Тези идеи фигурират в обръщението на С. Бък пред Х годишен конгрес на Обществото на американските архивисти на 24 октомври 1946 г. Изказването му е озаглавено: «Единният свят на архивистите» и след година е публикувано в списанието на Обществото. Според Бък е дошло време, когато в света има нужда 1. от административен орган, който да управлява бързо нарастващата маса от архивни документи в международен план и 2. от международна асоциация в областта на архивната дейност. Първото от предложенията на Бък започва да се разработва от момента, когато Националният архив на САЩ през 1945 г. внася предложението за създаване на Архив на ООН.

Второто предложение на С. Бък, за което ще говорим по-подробно, е свързано със «създаването на международна организация, ангажирана със съхраняването, усъвършенстването и осигуряването на най-ефективно използване на архивното наследство на човечеството в целия свят». За да бъдат създаването и дейността на такава организация по-успешни и ефективни, тя трябва да има връзки с ООН и преди всичко с помощните и органи, т. е. с неотдавна учредената ЮНЕСКО. Позовавайки се на интеграцията на архивната система в САЩ, която би могла да служи за образец на целия свят, С. Бък отделя голямо внимание на интеграцията на цялото архивно наследство на човечеството и създава образа на световния архив, състоящ се от отделни части. «Загубата на важни документи в произволна степен е загуба за всички страни», казва той. «И в крайна сметка не е толкова важно дали тази загуба е резултат от атомна бомбардировка, неправилна работа с документите или просто небрежност. Осигуряването на съхраняването на архивите в тези тежки времена едва ли е възможно без пълното и открито взаимодействие на архивистите от всички страни както в областта на теорията и методологията на архивното дело, така и по отношение на архивното оборудване и технологиите.» Призивът на С. Бък към професионалната сплотеност и сътрудничество се основава на трезвото разбиране на опасността от национализъм, ужасните последствия на който са очевидни и се усещат навсякъде. «Научните достижения, основаващи се на архивните ресурси на отделна страна, не могат да не се оценяват като едностранни и националистически. Единствената алтернатива на това е свободният достъп до всички първоизточници, в която и страна да се намират те, а също изготвянето на фотокопия и тяхната обмяна.»

Няколко месеца след изказването на Бък ЮНЕСКО свиква първата генерална конференция в Париж. На нея е решено «да се поощри създаването на организация на професионалните архивисти». Тази организация предстои да се занимава с въпроси като: обмен на персонал, осигуряване на широк достъп до документите и обмен на копия.

След полагането на такава основа могат да се предприемат конкретни стъпки към създаването на международна организация. Първо, предстои да бъде привлечено вниманието на международната архивна общност към изучаването на идеите и изискванията на архивистите от цял свят. За тази цел е подготвено циркулярно писмо, съдържащо проект на декларация за общите цели, правила за членство и представителство, а също и въпросник от 15 общи точки. Към писмото са приложени екземпляр от речта на Солон Бък «Единният свят на архивистите» и Проектопрограма на ЮНЕСКО в областта на архивната политика, като стимул и ръководство за размисъл за международното сътрудничество в архивната област, което за много истински професионалисти, безусловно представлява академичен интерес. Подписаното от Бък писмо преднамерено е разпратено не до архивни организации и учреждения, а до водещи професионалисти от целия свят с цел да се осигурят техните съвети и препоръки, «за да има съвкупност от информация и мнения, които биха могли да се окажат полезни при определянето на характера на бъдещата организация и стъпките, водещи към нейното създаване».

Въпреки неизбежните промени, настъпили след 1934 г., издаденият през същата година Годишник е в основата на въпросник, разпратен до повече от 100 представители на архивните среди от целия свят.

В крайна сметка половината адресати отговарят, макар и със значително закъснение, поради езикови и технологични трудности и усложнение от политически и юридически характер. Отговаряйки на първия въпрос, архивистите проявяват забележително единодушие: всички са съгласни с необходимостта от създаването на международна архивна организация. Единодушието обаче отсъства при отговора на въпроса за нейното представителство и условията за членство. Трябва ли членове да бъдат организации, учреждения, професионални асоциации на архивисти, отделни лица или едните и другите в съчетание.

Преодолявайки разногласията, ЮНЕСКО на своята генерална конференция в Мексико (ноември 1947 г.) потвърждава предишното си решение да поощри създаването на международна организация на архивистите и гласува сумата от 4000 щатски долара да бъде използвана за провеждането на съвещания на група архивисти, които да се заемат с разработката на конкретен план.

Временният устав на организацията, разработен от американските специалисти, е разгледан на заседание през юни 1948 г. в седалището на ЮНЕСКО в Париж, където делегатите на Чехословакия, Франция, Италия, Мексико, Нидерландия, Норвегия, Великобритания и САЩ се срещат с представители на ЮНЕСКО.

Американският проектоустав предвижда всички архивни учреждения, асоциации и организации да имат право на членство в новата организация и право на глас. Индивидуалните членове получават право да изказват мнението си, но не и да гласуват. Както се и предполага, именно по този важен въпрос мненията се разделят. Мнозинството, а също и ЮНЕСКО искат приоритет за официалните делегации на страните-участнички, представителите на които да се ползват с право на глас. Поради това е приета поправка с ограничителен характер по отношение статута на членство в организацията. Всичко останало е без изменения. Именно така се появява на бял свят Международният съвет на архивите (МСА). Измененията в проектоустава довеждат до проникването на международната политика в света на професионалните архивисти. А именно това американците се стараят да избегнат. Те искат МСА да се занимава изключително с архивни дела, а не с политика, но не искат да разберат, че този опит за ненамеса в политиката би могъл да изглежда чисто политическа стъпка.

Демократичните устои на тази организация са подложени на нападки, когато официалният делегат на Чехословакия, поддържан от представителите на другите страни, се опитва да осуети приемането на програмата на новата организация. И макар тези нападки да са отблъснати, те засилват разочарованието на американците и ги карат да се усъмнят в осъществимостта на своите идеи.

На церемонията при учредяването на МСА изпълнителното бюро провъзгласява за президент на организацията Шарл Самаран, директор на Френския архив, а Хилъри Дженкинсън — вече споменаваният участник в дебата от 1931 г. — за вицепрезидент на Съвета и президент за страните от Източното полукълбо. С. Д. Бък е избран за президент за страните от Западното полукълбо. Първият генерален секретар на МСА е Хърбърт О’Брайер, един от авторите на проектоустава, а касиер — директорът на Държавния архив на Холандия Д. П. М. Грасвинкел.

2.6. Международният съвет на архивите: начален период

Европейската част на ЮНЕСКО (включваща Европа, Северна Америка и Израел) е почти идентична с архивния свят от онова време. Извън пределите на Европа архивният ландшафт, по израза на Джошуа Енуайър, представлява «диви места с някои зачатъци на прогрес». Но промяната в картината не е сред приоритетите на МСА. На дневен ред е обменът на информация и процесът на опознаване. Най-добрият път за начало е организирането на периодични конгреси. Франция не само дава на организацията първите двама президенти на МСА и помага да се създаде секретариат, но и поема отговорността за подготовката на първия Международен конгрес на архивите.

Конгресът е проведен в Париж през лятото на 1950 г. Интервалът между двата международни конгреса е почти 40 години. Брюкселският конгрес е проведен на 28–30 август 1910 г., a Парижкият — на 23–26 август 1950 г. Първият конгрес на МСА прави този орган наистина действащ. 350 архивисти от 24 страни се събират във френската столица. Макар немската и испанската делегации да не са получили официално покана за участие в конгреса, архивистите от тези страни присъстват на него като частни лица.

Първите години на МСА са белязани със създаването на здрава организационна структура. За бързото събиране и предаване на информация е създадена кореспондентска мрежа. Благодарение на финансовата поддръжка на ЮНЕСКО, още през 1951 г. излиза първият том на изданието ARHIVUM. В продължение на много години изданието на МСА, в което наред с отчетите на конгресите се публикуват и сведения за архивните учреждения и библиографски материали, остава единственият източник за разпространение на важна международна информация.

От средата на 50–те години, наред с ARHIVUM започва да излиза изданието ACTES — посветено на новата серия професионални срещи — т. нар. Международна архивна конференция на кръглата маса на архивите (CITRA). Инициативата за провеждането на тези срещи принадлежи на генералния директор на френските архиви и втори по ред президент на МСА Шарл Бребан, чието желание е ръководителите на архивните учреждения да се срещат по-често (не само на международните конгреси). Конференциите на кръглата маса се провеждат под егидата на МСА, но функционират самостоятелно.

На първата конференция на кръглата маса през 1954 г. в Париж присъстват представителите на 11 европейски страни. Оттогава в интервалите между конгресите се провеждат заседания с ограничен състав: директори на държавни архивни учреждения, президенти на професионални асоциации, а също членове на Изпълнителния комитет на МСА, архивисти от международните организации (например ООН, ЮНЕСКО, ФАО) и специално поканени експерти и наблюдатели. Макар че в CITRA преобладават представителите на държавните архивни учреждения, което предполага, че политическите въпроси ще заемат важно място в дискусиите й, приоритетно се обсъждат въпроси от професионален интерес: за архивното управление, архивната методика и практика. От момента на своето създаване CITRA привлича значителен брой участници. В определена степен това се обяснява с факта, че ЮНЕСКО частично покрива транспортните и другите им разходи. Съдейки по състава на участниците, в първите години CITRA е по-правилно да се нарича CETRA — Европейска архивна конференция на кръглата маса, тъй като всичките й участници са европейци.

В първите години МСА е зает почти изцяло с изучаването на професионални проблеми от общ характер и с реализирането на отделни проекти, за осъществяването на които са създадени специални работни групи (например в областта на терминологията, библиографията и печатите).

2.7. Изменящият се свят

Главен проблем за обсъждане на международните конгреси на архивите и на заседанията на кръглата маса е научното използване на архивите и осигуряването на достъпа до тях. Решаването на този проблем става една от основните цели на МСА, когато в края на 50–те години периодът на възникване и организиране на МСА е завършен и мащабите на неговата дейност съществено се разширяват. След края на Втората световна война, империите, определящи в продължение на столетия устойчивостта на съотношенията на силите в света и мирогледа на хората, започват да се разпадат. В резултат възникват нови държави, хората преосмислят своите възгледи по отношение на чуждестранната култура и международните връзки. Независимите държави, чийто брой постоянно нараства, имат необходимост от исторически документи и архиви при изследването на историята си. Но много извори, свързани с историята на новите независими държави се намират в архивохранилищата на бившите метрополии. За облекчаване изследванията в тези архиви е необходимо съставянето и издаването на справочна архивна литература. МСА преценява тази необходимост като първостепенен дълг и посвещава своя първи дългосрочен проект на интересите на новите независими държави.

Проектът, предполагащ издаването на поредица от «Пътеводители по историческите извори и архиви на нациите», е приет от ЮНЕСКО през 1958 г. Осъществяването му започва една година по-късно. Благодарение на тази серия МСА и ЮНЕСКО възнамеряват «да привлекат вниманието към съществуващите и разпилени по целия свят и все още слабо познати източници, позволяващи по новому да погледнем историята». При взаимодействието на съответните страни членки МСА за няколко години издава три поредици от пътеводители на архивните документи на страните от Латинска Америка и Карибския регион, Южна Африка, Сахара и Азия, включително Океания. Международната техническа комисия координира сътрудничеството на националните комисии. Справочниците са издадени на английски, френски, немски, италиански и испански език. Появяват се искания за издаването им на източни езици. Тези справочници предизвикват значителен интерес сред архивистите от африканските страни, но въпреки усилията да получат широко разпространение, трябва да се признае, че много от тях не получават известност дори и в страните, за които са предназначени.

Пътеводителите трябвало да изиграят важна роля в осмислянето от страна на новите независими държави на тяхната собствена история и в укрепването на тяхната държавност. Но това, че страните-метрополии, наред с извеждането на своята колониална администрация изнасят и архивите, лишава младите държави не само от собствени архивни учреждения, но в по-широк план от традиции и опит при опазването на архивните документи. Някои архиви остават непълни, доколкото бившите власти, например в Британската общност, се грижат главно за опазването на съвременните документи. В някои страни със съществуваща система за класиране на архивните документи, архивистите откриват несъответствието й с целите на националните органи за управление на държавата.

Друг проблем по това време, а съществуващ и до днес, е проблемът за липсата на архивно съзнание. Би било погрешно да се смята, че този недостатък е присъщ изключително на развиващите се страни. Всъщност в новосъздадените държави отсъствието на интерес към архивните документи изглежда често се прикрива с идеологическа фразеология, подчертаваща решителното скъсване с колониалното минало. Архивите се разглеждат само като скъпоструващи учреждения, «родени от империализма и чуждите традиции; на опазването на документите често се придава по-малко значение, отколкото на документирането на устната история и традициите».

И преди и сега архивистите от развиващите се страни се чувстват като в някакъв затворен кръг, в който отсъствието на архивно съзнание у властите пречи на преодоляването на професионалната и материална изостаналост, преобладаването на която на свой ред още повече усилва у властите пренебрежителното отношение към архивите и архивистите. В тези случаи архивистите от страните от «Третия свят» се обръщат към МСА за поддръжка, разглеждайки я не само като акт на хуманизъм или професионализъм, но и като мярка за възстановяване на репутацията.

Тези нужди с пълна сила са заявени на извънредния конгрес на МСА във Вашингтон през 1966 г., посветен на проблема за осигуряване достъпа до архивните документи. Благодарение на материалната помощ на Съвета за библиотечни ресурси, представителите от развиващите се страни са значително повече. Докладът за положението в новите независими държави, представен от изпълнителния секретар на МСА Шарл Кечкемети, и изказванията на делегациите на младите държави очертават доста тревожна картина. В резултат конгресът решава да отдели първостепенно внимание на програмите за развитие на неиндустриалните страни и да създаде регионални филиали, чрез които страните ще могат да обединят усилията в интерес на усъвършенстване на архивното дело.

2.8. Световни перспективи

За да предпази архивистите от новите държави от грешките на колегите им в индустриалните държави, е необходимо да се предоставят професионален опит и технологии на страните с липсващи здрави архивни традиции. Независимо от огромния обем работа, се усеща оптимистично настроение, характерно за годините, когато, като че ли не съществуват граници за усилията, насочени към създаването на по-добър свят. Налага се да бъдат създадени или преустроени архивните инфраструктури, да се приемат съответните законодателни актове, да се обучават кадри и да се осигуряват подходящи помещения и съвременно оборудване за възстановяване на документацията.

Тъй като пред повечето архиви в развиващите се страни възниква въпросът за недостиг на квалифицирани кадри, една от най-важните цели на МСА е повишаването на нивото на професионално образование. В миналото ЮНЕСКО предоставя на отделни архивисти от развиващите се страни възможност да усъвършенстват своята подготовка в Европа и Северна Америка. Но от това могат да се възползват само незначителна част от специалистите. Освен всичко останало, условията в страните, в които се провеждали стажовете, дотолкова се отличавали от домашните, че някои архивисти след връщането си у дома се чувствали изгубени в своята собствена страна.

Като най-добър начин за решаване на проблема е признато създаването на регионални центрове за професионална и техническа подготовка. През 1967 г. започва събирането на средства за реализирането на тази програма, но безрезултатно. В крайна сметка средствата са получени от фонда за развитие на ЮНЕСКО. Доколкото потребностите в Африка се усещат най-остро, първите центрове са открити именно там. През 1971 г. в Дакар (Сенегал) е основан Регионален център за френскоговореща Африка. Поради недостиг на преподаватели, помещения и финансови средства откриването на такава институция за англоезична Африка в Акра (Гана) е отложено с няколко години. Той е открит едва през 1975 г., но след 1980 г. прекратява регионалната си дейност. Недостигът на средства затруднява откриването на учебно заведение за югоизточна Азия в Куала-Лумпур (Малайзия), а избухналата през 1976 г. гражданска война възпрепятства откриването на Център за архивна подготовка за арабските страни в Ливан. Открито е и професионално училище за Латинска Америка в Кордоба, Аржентина.

Бившите метрополии продължават да организират краткосрочни подготвителни курсове и да предоставят за тях стипендии. Без съмнение най-известен сред тях е Международният технически стаж на архивите, организиран от Националния архив на Франция. Лондонският университет в Англия организира учебни курсове за подготовка на архивисти от бившите английски колонии. През 1972–1992 г. испанското правителство открива, в рамките на Организацията на американските държави, курсове по въпросите на организацията и управлението на историческите архиви, в резултат на което около 300 студенти от Латинска Америка и Карибския басейн повишават своята професионална квалификация. Тези и други подобни курсове изискват студентите от развиващите се страни да пътуват до Европа или Северна Америка. Преподаватели, експерти и консултанти от развитите страни пък се отправят към развиващите се страни с цел организиране на краткосрочни курсове и изучаване проблемите на място, а също за оказване на колегите и на местните власти на консултативна помощ в областта на архивистиката. Резултатите от такива «мисии» не винаги са положителни. Консултантите, незапознати с местните условия, често дават препоръки за осъществяването на които няма нито административни, нито технически възможности. Понякога такъв начин на действие от тяхна страна изглежда унизителен. По повод тези «мисии» са съставени стотици доклади, съдържащи подробен анализ на ситуацията в архивната област в много страни. Това предоставя на професионалните историци изключително богат материал, влиянието на който наистина трудно може да бъде оценено. За съжаление често се случва разработката на проекта, първата крачка на който е съставянето на експертен отчет, да бъде неуспешна поради недостиг на средства, липса на необходимите управленски или технически инфраструктури или на поддръжка от страна на висшестоящите длъжностни лица.

2.9. Развитието на професията

От момента на своето създаване МСА предоставя на архивисти и специалисти от различни области на архивистиката възможност да изучават и обсъждат с чуждестранните си колеги професионални проблеми като по този начин стимулират развитието на професията. Заседанията на специализираните работни групи, комисии и секции често се организират във връзка с провеждането на международните конгреси на МСА и на CITRA, създавайки впечатление за «архивен кръговрат», обхващащ цялото земно кълбо. Някои от тези групи активно работят в продължение на много години, други бързо изчезват.

През 80–90–те години възникват много комисии и работни групи в отговор на задълбочаващата се специализация в професията. Много факти свидетелстват, че участието на известни специалисти в международното сътрудничество е пътят, по който архивната общност трябва да върви. Проблемите на международно ниво понякога придобиват характер на всеобщи едва след години. Показателен в това отношение е подходът на архивистите към автоматизацията. В началото на 60–те години автоматизираните системи започват да намират приложение в бизнеса и обществената администрация. На Международния конгрес на архивите в Мадрид през 1968 г. прозвучава предупреждението за необходимостта архивистите да бъдат готови за настъпването на електронния век. На XIII Международна конференция на кръглата маса на архивите през 1971 г. безучастното отношение на архивистите към тази перспектива е порицано, пресъздадена е слабоутешителната картина на бъдещата професионална деградация, ако архивистите, както преди, стоят настрана от техническия прогрес. Докладът на Робер-Анри Ботие, подготвен за тази конференция, внася някои изменения, намерили израз в създаването на работна група за изучаване на резултатите от въвеждането на нови технологии в обработката на архивните данни.

В някои случаи съществуват сериозни несъответствия между международно признатата политика и националната или местна практика. Например, още в началото на 60–те година МСА признава аудиовизуалните материали за архивни документи. Всъщност обаче редица архивни учреждения не ги приемат като такива. Причините са напълно очевидни: традиционните архиви, в това число и в индустриалните страни, обикновено нямат съответното оборудване за обработката на тези документи и не разполагат с квалифициран персонал. В замяна на откровеното признаване на невъзможността за подходящо и бързо разрешаване на проблемите, се създава впечатлението, че представителите на международния елит понякога излизат с идеи, откъснати от реалността и към които са неспособни да се придържат дори в собствените си страни.

2.10. Изданията

В повечето случаи ЮНЕСКО оказва необходимата помощ за публикуването на резултатите от професионалните изследвания, на ръководства, речници и библиографии. В началото на 70–те години практиката на безразборните публикации е заменена от съгласувана издателска програма. Важен принос в обмена на идеи и разпространението им е издаването и разпращането на протоколите от международните конгреси на архивите, провеждани веднъж на четири години, и протоколите от заседанията на CITRA. От самото начало протоколите се публикуват в ARHIVUM. Не по-малко значение имат протоколите на CITRA, които за съжаление са слабо известни. Те са издавани на френски език и са разпространявани предимно във Франция, Италия и Испания. Продажбата им в други страни е незначителна, а приходите не покриват разходите. На участниците в CITRA се предлага да закупят «Протоколите», но безрезултатно. Накрая решението е намерено и от 25–та сесия на CITRA е въведена задължителна вноска за присъствие, за сметка на която всеки може да получи по два екземпляра от «Протоколите».

Доколкото най-новите специални издания са необходимо условие за професионалното развитие и разпространението на новостите, МСА сключва договор с ЮНЕСКО за осъществяване на грандиозна и широкомащабна дългосрочна Програма за обработка на документацията и управление на архивите (RAMP). Тази програма отразява признатата през 1978 г. от ЮНЕСКО идея, че архивите са не само важна част от културното наследство на страната, но имат и голямо значение за общественото управление. Десетки прегледи, справочници и изследвания на английски, френски и испански език след 1980 г. са безплатно разпространени сред архивистите от «старите» и «новите» държави. Проектът RAMP единодушно е признат за едно от най-успешните постижения в областта на международното архивно сътрудничество.

2.11. Микрофилмирането

Сътрудничеството с ЮНЕСКО е важно също и от гледна точка на осигуряването на застрашените документи чрез микрофилмиране. Осмата генерална конференция на ЮНЕСКО, 1954 г. приема решение за създаването на «мобилна» група за микрофилмиране в няколко страни от Латинска Америка и Карибския басейн. Следващият етап на микрофилмиране е осъществен в арабските страни, а с помощта на друга група — в Югоизточна Азия.

Само по себе си микрофилмирането е приемлив, но доста скъп начин за избягване на преместването на големи архивни фондове. През 60–70–те години много нови независими държави изискват връщането на архивите на колониалните органи за управление, изнесени в съответните метрополии по време на разпадането на колониалната система. С поддръжката на ЮНЕСКО е разгърната дискусия по деликатния проблем за «откраднатите» архиви. XVIII генерална конференция на ЮНЕСКО през 1974 г. препоръчва на държавите, членуващи в нея, да решат положително въпроса за връщането на архивните документи по пътя на двустранни договори. След няколко години участниците в сесията на CITRA (1977) в Каляри (Италия) приемат за съвместна отговорността на метрополиите и бившите им колонии за възстановяването на националното архивно наследство. За разпределянето на средствата за микрофилмиране се изисква създаването на централен фонд. Научно-изследователската работа през 1980 г. показва, че трябва да бъдат изготвени 1–1,5 млрд. кадъра, което изисква 32 млн. щатски долара и 20–25 години труд при условие, че ще бъдат микрофилмирани само «най-важните» документи. Така става ясно, че единственият начин за частично удовлетворяване на потребностите е разработката на двустранни програми. Затова Франция, Испания, Португалия и Великобритания започват изготвянето на микрофилми за своите бивши колонии, а Канада и Швеция помагат за осъществяването на отделните проекти. През 70–те година започва осъществяването на холандската програма за микрофилмиране с цел предоставяне на необходимите материали на Държавния архив на Джакарта (Индонезия). Но идеята за разработване на единна програма за микрофилмиране не е забравена. През 1988 г. е създадена група от експерти за разработката на стратегия и конкретни проекти за сътрудничество с ЮНЕСКО.

2.12. Регионалната взаимопомощ

Извън рамките на МСА са установени много ефективни международни връзки. Формирането на двустранни и многостранни контакти между архивистите се определя от общи исторически корени, наличието на сходни организационни структури, езикова общност и от много други фактори. В някои случаи те се установяват още в XIX столетие. Един от най-убедителните и ярки примери е сътрудничеството между скандинавските страни, обхванало днес и някои страни от Прибалтика.

От края на 60–те години МСА съдейства за архивното сътрудничество между регионите чрез своите регионални филиали, обединяващи архивните учреждения на страните от един географски район и близки по култура и език. Този тип сътрудничество става възможен още от създаването на МСА, но през първите 20 години интересът е насочен главно към професионалните въпроси на европейските страни, откъдето произлизат основателите му. Вълната на деколонизацията кара МСА да прояви активен интерес към новите независими страни.

Въз основа на споменатия доклад на Шарл Кечкемети конгресът във Вашингтон (1966) одобрява създаването на регионални филиали във всички краища на света и изразява надежда, че подобни организации ще имат принос в решаването на всички архивни проблеми. Първият регионален филиал е в югоизточна Азия (SARBICA), основан през 1968 г. по инициатива на Малайзия. След създаването на Регионалния филиал за източна Азия (EASTICA), основан в Пекин през 1993 г., целият свят (с изключение на добрата стара Европа) се оказва обхванат от мрежа регионални филиали. Що се отнася до Европа, конгресът в Монреал (1992) взема решение за създаването на Европейска комисия по планиране и координация.

2.13. Финансовите затруднения

Постоянната борба за търсене на средства за финансиране на международната архивна дейност е разширен вариант на тази, която всяко архивно сдружение е принудено да води в собствената си страна и в която участват постоянно всички водещи архивисти. Липсата на интерес от страна на властите, широкоразпространено явление навсякъде по света, както и ниският статут на архивистите, недостигът на пари и т. н. са общи проблеми за представителите на тази професия във всички страни по света.

Когато, в средата на 60–те години, МСА осъзнава необходимостта от помощ за независимите държави при разработката и създаването на техни собствени архивни учреждения, възниква нуждата от неизбежни финансови разходи. През 1970 г. Изпълнителният комитет на МСА създава постоянна работна група по техническите въпроси и за оказване на помощ на развиващите се страни. Тази група, превърнала се днес в Комисия за архивно развитие (CAD), става основен инструмент на МСА при ликвидиране на изостаналостта в архивната сфера.

За да разшири финансовата основа на проектите за развитие, CAD предлага да създаде специален фонд. Всъщност международният архивен фонд за развитие (IADF) е създаден на международната конференция по въпросите на архивното развитие, състояла се в Дакар (Сенегал) през 1975 г.

Перспективите са многообещаващи. По това време промишленото развитие в света достига небивало ниво. Като потенциални спомоществователи започват да се разглеждат не само традиционните извори за финансиране от обществената сфера — националните правителства и световните регионални междуправителствени организации, както и търговските компании, професионалните органи и асоциации, частните фондации и отделни лица. Фондът е призван да поощрява отделните спонсори като съчетава бърза и гъвкава политика с висококачествени проекти, разработвани от видни специалисти. Под ръководството на МСА и благодарение на специфичната информация, с която разполага фондът, могат да бъдат прогнозирани екстремни ситуации и преодолявани по най-бързия начин. Фондът трябва, макар и частично, да финансира регионалните проекти, изследователската дейност, съставянето и издаването на справочници на конкретните региони, кратковременни командировки на специалисти, дейността на регионалните учебни центрове, стипендии за обучение зад граница, конференции, семинари и други дейности.

За съжаление фондът отговаря слабо на възлаганите му големи очаквания. Неговата възвращаемост е крайно незначителна, а ниските приходи не покриват разходите. Нито една от европейските страни, освен Югославия, няма крупни вноски. Само някои развиващи се страни като Алжир, Иран и Нигерия оказват значителна парична помощ. Вината за неуспехите на фонда е не само на богатите страни, макар че техният отказ от финансиране е фактор от решаващо значение. CAD също среща затруднения при получаването на информация от националните архиви на развиващите се страни относно дейността им и обработката на архивната информация. При липса на информация е невъзможно да се съставят планове за развитие, благодарение на които CAD би могла да се обърне към потенциалните дарители.

2.14. Конгресите и заседанията на «кръглата маса»

Националните различия и трудностите, свързани с тяхното преодоляване, проличават особено при организирането на международните конгреси на архивите, провеждани на 4 години, и в по-малка степен — на заседанията на CITRA. По принцип конгресите се провеждат в страна, в която се чества забележително национално събитие. Така през 1960 г. конгресът е в Стокхолм, където тържествено се отбелязва завършването на новия градски архив. Седмият конгрес в Москва (1972) е свързан с 50–годишнината от създаването на СССР, VIII конгрес е във Вашингтон (1976) — по повод 200–годишнината от създаването на САЩ, а XII — в Монреал (1992) — във връзка с 350–годишнината на града.

С течение на времето броят на участниците в конгресите нараства. Предвид високите разходи повечето постоянни участници са високопоставени чиновници от държавните архивни организации и асоциации. Но все повече редови архивисти смятат, че професионалистът е длъжен поне веднъж в живота си да участва в подобно събитие.

Нарастващият брой на присъстващите на конгресите и на заседанията на CITRA, които се превръщат в конгрес от по-малък мащаб, се отразява на тяхната ефективност. От друга страна професионалните дискусии често се преплитат с политиката. Диапазонът на това вмешателство се колебае от простото провъзгласяване от представителите на отделни страни на превъзходството на техните организационни структури и методи, до поведението на някои официални лица, които предизвикват дискусии по политически проблеми, нямащи нищо общо с професията на архивиста. Но много упреци към конгресите са неоснователни или в резултат на очевидно погрешни очаквания. Твърде наивно е да се смята, че на пленарни заседания със стотици и дори хиляди участници трябва да се очакват интересни, живи и импровизирани дебати. Разочарование очаква също и онези, които се надяват да чуят във внимателно подготвени изказвания ораторите да изкажат точно мнението си по интересуващи ги проблеми. Днес, провеждането на конгресите се съпровожда от много съпътстващи заседания на централните учреждения на МСА и на други работни групи, секции и регионални филиали. Производителите на материали и оборудване използват случая и организират демонстрации в стремежа си да разширят пазарите си.

Въпреки че значението на международните конгреси се оценява различно, те безусловно играят важна роля при установяването на контакт между различните култури и традиции, за задълбочаване на любознателността и размисъла, за поощряване към действие, а също са своеобразен форум за провеждане на специализирани дискусии и поддържане на дружествени връзки между архивисти от различни страни по света.

3. Някои съображения и забележки

Международното сътрудничество в архивната област е нещо изключително сложно. В резултат на техническата революция светът през нашето столетие бързо се промени, като този процес се съпровожда от стремително нарастване на информацията, което в съчетание с осъзнаването на взаимозависимостта в околния свят, се превръща в заплаха да стане пречка за разширяването на нашия кръгозор. Дори в такава ограничена област, каквато е обработката на документацията и управлението на архивите, информацията е толкова много, че са необходими години изучаване, за да се направи опит за сериозна оценка. Единственото решение е придържането към собствения усет и към разработките по конкретна тематика, които човек сам не би могъл да потвърди.

За тази цел е полезно да се вслушаме не само в онзи кръг хора, които доминират на международната сцена и по един или друг начин формират МСА. От собствен опит зная, че оценката на архивното сътрудничество на национално и международно ниво е много сходна. Често съм забелязвал учудване, когато разказвам за сътрудничеството на холандските архивисти в развитието на професията и при вземането на решения по интересуващи ги обществени проблеми. За мнозина архивът е неразбираем свят и когато открият, че архивистите са също хора като останалите, това предизвиква учудване. Фактът, че те са организирани укрепва статута им и повишава престижа на професията. Същото, само че в още по-значителна степен, се отнася и до организационното укрепване на международните структури.

Колегите, които не са участвали непосредствено в международната дейност, са на друго мнение. Повечето имат ограничени възможности за лично участие в международните професионални контакти. Разбира се понякога се появяват чуждестранни посетители; случайно намерени документи в архивите могат да доведат до контакти с чужденци; в професионалните списания понякога се публикуват статии за архивите зад граница. Но честно казано, повечето от колегите нямат никаква причина да се интересуват от изданията на МСА. Не трябва да се учудваме, когато тези, които се стремят да съчетаят местната си дейност с международната, нерядко се срещат със скептицизма или мълчаливите упреци: нима няма нищо по-спешно от срещата с чуждестранен приятел? Други мнения има от страна на тези, които аз бих нарекъл «полустранични». Имам предвид тези, които един или два пъти са участвали в международни конгреси и които са останали с впечатлението за «архивен цирк». От техните съобщения, публикувани в «Нидерландски архивен вестник», се вижда, че те са критично настроени наблюдатели, които гледат на всичко ставащо без предубеждение. В последните години съобщенията им доста си приличат. Бездарни оратори измъчват слушателите със скучни и досадни доклади, пленарните заседания са винаги дълги, а дискусиите, ако има такива — неудовлетворителни, и всичко това се случва през годините от Брюкселския конгрес насам. Но положителното е в онова удивително чувство за съпричастност, независимо от културните и езиковите бариери, а за онези, които посещават международните конгреси неведнъж, и във важните срещи с приятели. Още през 1910 г. мероприятията извън рамките на самия конгрес — банкети, екскурзии, кулоарни беседи, са се ценили много повече от самите заседания.

Самият аз, като участник в международното сътрудничество отскоро, не съм в състояние да му дам по-детайлна оценка, макар че имам свое мнение по този въпрос. За да имат тежест моите разсъждения, аз поговорих с доста колеги и четох много. Освен това проведох анкета (не представителна, съзнавам го) сред членовете от категория А и В на МСА. Резултатите бяха частични, но не безполезни.

Както вече беше казано в частта «Исторически преглед» на доклада, многостранното международно сътрудничество в глобален план възниква относително скоро. Международни контакти през XIX в. поддържат само европейските страни, на базата на общите традиции и структури. За такъв вид сътрудничество международна организация, подобна на МСА или на предшествениците й, няма никаква роля. Същото се отнася и до различните видове двустранни контакти, поддържани и развивани от архивистите на съседни страни по целия свят. Такива контакти обхващат очевидно все по-голям брой архивисти. Дейността им включва не само провеждането на съвместни заседания и създаването на изследователски групи, но и обмяна на архивисти, съвместни учебни програми, подготовка на справочници, издаване на извори, представляващи общ интерес и др.

Като резултат, само незначителен брой страни осъществяват международни контакти чрез МСА. Независимо от това, за почти 50% от запитаните МСА е най-важната структура на международното сътрудничество. Няма нищо удивително, че в развиващите се страни значението на международните контакти и сътрудничество се оценяват по-високо, отколкото в Европа. Въпреки почти единодушното признаване на положителното влияние на международното сътрудничество на архивите върху теоретичните и практическите аспекти на архивното дело и обработката на документацията, повечето запитани изпитват в една или друга степен разочарование от резултатите: някои се оплакват от липсата на необходима информация за организираните видове дейности от страна на МСА и постигнатите резултата, според други не се вземат предвид различията в нивото на развитие, езиковите и терминологичните затруднения, политическите конфликти. Според мен е фрапиращо, че някои запитани възприемат «международен» като «европейски». Европейската култура продължава да се възприема като доминираща, може би защото английският и френският език традиционно остават основни при международното общуване. Очевидно много колеги не са осъзнали, че в международните връзки езикът е само средство за комуникация и онези, чийто матерен език не е «международен», са длъжни да научат и друг език. Следователно опитът да се изразят мислите на чужд език в никакъв случай не означава подчиняване на друга култура. Напълно очевидно се усеща определено недооценяване, предубеждение и дори дискриминация по отношение на останалите култури, което създава отрицателно влияние върху състоянието на международните връзки.

Най-важната причина за разочарованията в психологически план е, че хората често възлагат излишно големи надежди за изгоди, които те очакват от международното сътрудничество. Това се отнася както за младите държави, така и за техните старши събратя. Архивистите от държавите от третия свят често погрешно смятат, че техните колеги от развитите страни, постигнали определено положение, са влиятелни хора и биха могли да им окажат съществена помощ при изграждането на архивните им структури, при оборудването на помещения и дори при строителството на сгради.

От своя страна, архивистите в индустриалните страни често подценяват проблемите и надценяват способностите си, като смятат, че внедряването на западните стандарти от архивната практика е напълно осъществимо. Някои участници в международните срещи често поставят на преден план дискусиите. Колегите, постигнали високо професионално ниво, изпитват раздразнение, когато са принудени да изслушват повърхностни изказвания или да присъстват на досадни дебати по процедурни въпроси и се чувстват лишени от възможността да обсъждат действително важни за тях теми.

Последната бележка ми напомня за различните мнения по въпроса за значението на конгресите и заседанията на CITRA. Сред анкетираните има колеги, които безусловно смятат тези форуми за най-значителния принос на МСА за развитието на професията на архивиста. Други оценяват подобни мероприятия като твърде наивни, твърде формални и поради това — излишни. Критиците на конгресите на МСА придават голямо значение на европейските срещи, като например тези от 1985, 1989, 1993 и 1994 г., особено на конгреса в Маастрихт от 1991 г., успоредно с който са проведени заседания за обсъждане на разнообразни теми.

Някои запитани са отбелязали, че осъществяването на стотиците препоръки и резолюции на конгресите не се осигурява. Повечето от тях често остават само проблясъци в тъмнината, безрезултатна игра на формална процедура, имитираща международна политика.

Недостатъчната оценка на различните видове дейности на МСА влияе дори върху онези проекти, които единодушно се признават за истински постижения на международната архивна общност. Към тях се отнасят серията пътеводители на източниците за историята на нациите и изследванията по програмата RAMP Съмнявам се, че някой се е занимавал с детайлното изучаване на проблема за разпространяването и използването на изданията на МСА. Но съществуват и някои опасения, че намеренията не съответстват на действителността. Както вече беше отбелязано, дори в страните, за които те са предназначени, тези пътеводители често никому не са известни и не съществуват в наличност. Изучаването на резултатите от изследванията по Програмата за обработка на документацията и управлението на архивите (RAMP) беше прието неотдавна от Майкъл Ропър.

Съвършено очевидно е, че е назряла необходимостта от усъвършенстване на формите за разпространение на документите от специализираните конференции и семинари. Като цяло изданията на МСА имат твърде дълъг подготвителен период и в много случаи това води до загуба на интерес към тях или поне до липса на актуалност. Отразяването им в Бюлетина е недостатъчно. Някои смятат за по-разумно безплатното разпространение на специализираната литература сред архивистите в развиващите се страни отколкото осигуряването с билети за самолет, от което могат да се възползват ограничен брой хора. Изпълнителният комитет на МСА признава съществуването на този проблем и пристъпва към вземането на мерки за подобряване разпространението на изданията.

Мненията за ефективността на семинарите, консултациите, специализираната подготовка и т. н. са толкова различни, че е невъзможно да се постигне определено заключение. Независимо от оплакванията по отношение на някои експерти и от неуважителното им отношение към местните условия, много запитани от развиващите се страни оценяват положително такъв вид сътрудничество и помощ. Други обаче отхвърлят подобен «неоколониализъм» и откровено заявяват, че командировките и консултациите на експертите са безполезни, ако не са съпроводени от постоянно внимание и материална помощ.

Очевидно е обаче, че такава относително слаба организация като МСА не е в състояние да удовлетвори подобни изисквания. Нейните слаби възможности не са тайна, те са просто неизбежен резултат от ограничеността на средствата. В своята дейност МСА се опира предимно на доброволното сътрудничество на архивистите и на институциите, на които те са подчинени. Във финансово отношение МСА зависи от членския внос, който едва ли е достатъчен за поддържането на скромна инфраструктура. Липсата на постоянен бюджет за изпълнението на определени задачи не се компенсира от средствата, получени от МСА и други международни организации за осъществяването на конкретни проекти. Една по-добра структура би струвала по-скъпо, но пък би била способна да осигури процедурата по вземането на решения отдолу догоре, докато методът на финансиране на отделните проекти позволява воденето на политика отгоре надолу.

Накрая бих искал да се спра на две неща, за които критикуват МСА. Трябва да се отбележи, първо, усещането, че между ръководния апарат на МСА и «низините» съществува твърде голям разрив. Йерархията в МСА създава впечатление за някакъв затворен клуб, който слабо контактува с архивистите по места. Изпълнителният комитет признава наличието на такъв проблем и приема за наложително подобряването на връзките между МСА и професионалната общност, голяма част от членовете на която не проявяват интерес към международната общност.

Не е ясно обаче как да се подходи към решаването на този проблем. Като че ли се оказахме в някакъв порочен кръг. Разривът между върховете и низините пречи на осъществяването на връзките, а липсата на връзки увеличава разрива. Сигурен съм, че увеличаване на тиража и подобряване на разпространението на изданията на МСА е недостатъчно, макар че е безусловно важно. Всъщност проблемът се състои в това, че хората по правило не обръщат внимание на онова, което не ги интересува или не изисква тяхното участие. За повечето наши колеги международното сътрудничество на архивистите не е самоцелно. Затова не мога да се съглася с приведеното по-горе изявление на Изпълнителния комитет, че «твърде много архивисти не проявяват интерес към международната дейност». Аз пък, обратно, смятам, че броят на колегите, участващи в международното сътрудничество е по-голям от всякога, че той непрекъснато нараства и при това мнозина са готови да участват в международните проекти в рамките и извън рамките на МСА. Разбира се, за да се въплътят техните интереси и готовност в конкретни действия, повечето от тях се нуждаят от такива проекти, които да се съчетават с тяхната практическа дейност и да отговарят на реалните им възможности.

Второ, трябва да се обърне внимание на онзи отговор, който аз неведнъж получавах от запитаните на своя въпрос: «Какъв вид международна дейност Ви се струва най-малко успешна?». Отговорът се състои в това, че макар да има такива примери, да се говори за тях би било неразумно. Неизбежно се създава впечатление, че международната архивна общност не е в състояние да възприема критика и че изкуствено се възпрепятства нормалният обмен на мнения. И макар такава представа да не съответства на действителността, тя показва, че МСА е застрашен. За избягване на закостенялостта всяка организация трябва да проявява самокритичност и да поощрява критичните забележки по свой адрес. Най-подходящ метод за поощряване на градивната критика е да се демонстрира, че тя се възприема положително. И както вече казах по-горе, МСА постъпва точно така. В Монреал Изпълнителният комитет взе решение за внедряване на система за «постоянно оценяване на дейността на нашата организация». Това налага консултиране от страна на МСА с онези, които участват или са участвали в дейността му като сътрудници, клиенти или облагодетелствани лица.

Сблъсквайки се с възможни неудачи, ние сме длъжни да бъдем честни към самите себе си и да имаме предвид онези общи слабости, които са присъщи на международните организации като цяло, и същевременно, конкретните слабости на МСА, който в качеството си на обществен орган има привично невисок политически рейтинг и съществува предимно благодарение на доброволното сътрудничество на хората, посветили се в по-значителна степен на своята професия, отколкото на присъщите им отговорности като представители на отделна нация или култура. Така погледнато можем само да приветстваме постигнатите от международната архивна общност резултати.

МСА справедливо се ползва с висок авторитет, който му помага да си осигури сътрудничество и финансова помощ от страна на различни обществени и частни източници, без които е невъзможно да бъдат осъществявани много проекти. МСА пази репутацията си на незаменим източник на информация и международен консултант по архивните проблеми, а също и на партньор, на който може да бъде доверено осъществяването на проекти, свързани с въпросите на архивното управление и обработката на документацията.

За много колеги по света тази структура на международното професионално сътрудничество осигурява възможност да се приключи с изолацията и да се получи достъп до постоянния форум за осъществяване на дискусии и обмяна на опит.

Аз съм склонен да повярвам на онези, които по-силно от мен са убедени, че МСА прави добро впечатление на международната сцена и всъщност е най-ефективната неправителствена организация.

4. На прага на бъдещето

Много пъти в миналото изглеждаше, че светът стеснява своите рамки. Ще се позова на думите на Полибий (починал през 118 г. пр. Хр.), който между другото, пръв е изразил идеята, че историкът е длъжен да бъде едновременно и географ, и се е опитал да съотнесе описваните от него събития с онези условия, в които те са ставали. Той описва нарастването на мощта на Римската империя по следния начин: «Някога историята представляваше низ от несвързани помежду си събития, причините и следствията на които, както и местата им, се отдалечаваха едно от друго. Днес обаче историята представлява единно цяло: събитията в Италия и Африка са свързани с тези в Азия и Гърция, а всички заедно в крайна сметка се намират в отношение на взаимозависимост». През втората половина на XIX в. и началото на нашето столетие техническият прогрес определи насоката на развитие на нашата планета, ускорители на което са здравият смисъл и всеобщото настъпателно движение към достигането на ефективност. Вярата в такова развитие поражда оптимистични настроения, съпътстващи организирането на световните изложения, едно от които е повод за провеждането на Първия международен конгрес на архивите през 1910 г.

В края на XX в. светът като че ли отново стесни своите рамки. Всеки телезрител осъзнава, че всички неща на земята са взаимносвързани. Всичко придобива глобален смисъл: екологията, икономиката, миграцията, престъпността. Но картината не е толкова оптимистична, както ни се представяше в началото на столетието. Триполярният свят, разделен на два блока с противоположни идеологии, които могат да се разглеждат като приемници на разпадналите се империи, и един «трети свят» — на промишлено изостаналите страни от юга, прекрати своето съществуване, оставяйки след себе си хаос в политиката и мирогледа.

В тази всеобща бъркотия е доста опасно да се предсказват бъдещите перспективи на нашата професия. Но все пак има и неща, които изглеждат очевидни. Ако първите международни конгреси на архивите се провеждаха във време, когато съществуването на империите в Европа от никого в света не се оспорваше и се възприемаше като модел на стабилност за бъдещото развитие, то днес ние сме свидетели на края на евроцентризма, продължил не повече от три и половина века. Същевременно в рамките на възникналите национални държава върви процес на ерозия на държавния суверенитет. Процесът на предаване на някои функции на държавната власт на международни организации се съпровожда с нарастване на влиянието на отделни региони, в пределите на които държави или техни части се обединяват на базата на съседство, икономическа взаимозависимост и културна близост. И накрая, наблюдават се явни признаци на подмяна на идеологическото противодействие с антагонизъм в областта на културата. Подобно явление, в съчетание със световните миграционни процеси, пораждащи културни малцинства в много страни, води до възникването на своеобразен модел на противоборство на интересите на отделни личности и общества, независимо от границите на националните държави. Днес стремежът към културна идентичност се подклажда от идейния хаос, предизвикан от рухването на идеологиите, от разкъсването на традиционните връзки в бързоразвиващите се нови промишлени страни и от разочарованието, породено в резултат от възприемането на «западните ценности».

Какво влияние оказва този фон върху работата на архивистите в международен мащаб и в рамките на отделна страна? Отговорите на моя въпросник образуват шарена картина. Многообразието на изредените видове дейност напълно отговаря на общоизвестните цели на МСА — да съдейства: за развитието на архивите с цел осигуряване съхранението на архивното наследство; за повишаването на нивото на обработка на документацията и управлението на архивите; за укрепването на връзките между професионалните архивисти; и за облекчаване достъпа до архивните фондове. Като цяло тези намерения са нагледен образец за разнообразните видове дейност, с които са заети или възнамеряват да се заемат нашите колеги. Невъзможно е подробно да се изброят всички конкретни идеи и намерения, още повече, че подробно изреждане ще се различава незначително от направеното до тук. Освен това, то представлява доста ограничен интерес за ръководните органи и съставителите на програми в структурите на МСА, не само защото има затруднения с определянето на приоритетите на едни или други проекти, но и защото някои предложения взаимно си противоречат. Редица колеги желаят МСА да продължава да се занимава с организирането на международните конгреси и командироването на специалисти. Други смятат, че това трябва да се прекрати. Според мнението на някои, изказванията пред конгресите не трябва да имат тясно специализиран характер, други пък критикуват всички документи, които не съответстват на съвременното ниво на теоретичните знания. Архивистите от младите страни изискват да им бъдат възстановени безплатно микрофилмите с архивни документи от времето на колониалното господство. Други смятат, че е по-целесъобразно средствата да бъдат изразходвани за нуждите на лабораториите по реставрация.

Безусловно, сред множеството разнообразни отговори се очертават няколко общи тенденции. Сред предложените приоритетни направления на развитие по същество само някои са непосредствено свързани с бъдещето. Техническият прогрес настоятелно изисква все по-решително унифициране на методите на работа, стандартизация на концептуалните и формални параметри и същевременно съвместимост на оборудването. Съвършено очевидно е, че международна организация на архивистите като МСА трябва да играе в тези процеси своя определена роля. Задълбочени международни изследвания в областта на новите технологии ще помогнат да се осигури постоянното съхранение на информацията.

В тази връзка трябва да се обърне внимание, че непрекъснатото усъвършенстване на методите за опазване на документацията, облекчаването на достъпа до архивите, създаването на удобна информационна мрежа и други подобни подобрения водят до разделението на архивната професия на редица самостоятелни специалности. Съществуването вътре в МСА на различни специализирани групи е отражение на това явление, което очевидно ще се запази и в бъдеще. И може би за някои от тези групи скоро ще стане ясно, че има много доводи за обединението с библиотечните работници, които бяха считани за наши «съратници» в началото на нашия век.

На пръв поглед повечето предложения по отношение на бъдещата дейност на МСА могат да се разглеждат като съставни части на вече действащата политика. Почти без изключение те са формулирани така, че в определена степен могат да се възприемат като критична оценка за миналото. Общата тенденция е съвсем ясна: що се отнася до разработваните проекти, единодушно е мнението те да бъдат съобразени с практиката, с положението по места с всичките му позитивни и негативни фактори. Един от анкетираните предлага в рамките на МСА да се проведе световно изследване относно положението на архивите с цел да се съберат конкретни данни, които ще позволят определянето на приоритетите и насоките на бъдещото развитие. Би трябвало дейността на МСА да се обвърже по-тясно с местните приоритети и практиката, което ще позволи на още повече «обикновени» колеги да вземат участие в международната дейност и така по-широки слоеве архивисти да участват в международното сътрудничество.

Съвършено очевидно е, че за осъществяването на това всеобщо изискване са необходими подходящи и гъвкави структури. Не е задължително те да бъдат професионални. С нарастването на общата тенденция към по-тясно международно сътрудничество и разширяването на съществуващата мрежа ще се появят и други органи, които ще помогнат на архивистите в осъществяването на международните им проекти. От своя страна, ако МСА държи и по-нататък успешно да осъществява ролята си за усъвършенстване на архивната професия, тя непременно е длъжна да отделя повече внимание на проблемите по места и на практическата работа на архивите на различни нива. За да се даде простор на инициативите, е необходимо на колегите с различно равнище на образование и култура да се предостави възможност да създадат гъвкава организационна структура, която да осигури създаването на специални целеви групи, заети с разработката на конкретни проекти, дейността на които няма да пострада от пълно хармонизиране на всичко и всички. В действителност Съветът вече е направил важни крачки в това направление. През 1992 г. в Монреал бяха създадени комитети и работни групи с по-конкретни цели. Що се отнася до особените професионални качества, определящ критерий за назначаването на членове на тези групи трябва да стане нивото на компетентност.

Що се отнася до необходимата оценка на разнообразните видове дейност, споменах за решението на Изпълнителния комитет. Страхувам се обаче, че ще му бъде доста трудно да реализира своето намерение да провежда периодични оценки по простата причина, че последствията на много видове дейности са трудноизмерими. От друга страна, при отсъствието на други начини следва според възможностите да се извличат уроци от миналото. В условията на ограничени ресурси е необходимо да се осъществяват поне промените, които имат конкретно определени цели, методи за реализация, срокове, форми на контрол, условия за финансиране, ред за изпълнение и оценка.

Искам накратко да се спра на изискванията по отношение на регионализма. Всеки вижда, че както вътре, така и извън нашата професия, развитието в това направление е много бързо. Това е още по-забележимо в областта на международното сътрудничество на архивистите, което все повече ще се осъществява на базата на двустранните културни съглашения, на побратимяването на градове или на дружеските добросъседски връзки. От самото начало на своето съществуване МСА проявява далновидност по отношение на основаването, в рамките на собствената структура, на редица регионални филиали с предоставянето им на възможност за развитие на собствена регионална инициатива в съчетание с дейността на други организации в МСА. Убеден съм, че тези регионални организации ще се справят с важни задачи, ако те успеят да си осигурят необходимата финансова поддръжка. «Единният свят на архивистите» не е монолитно цяло, в което съществуват еднообразно мислене и начин на поведение, и където всички се подчиняват на единен център. Разбира се, този център ще запази своето значение докато възникват задачи от глобален характер, например широко внедряване на стандартизацията, създаване на информационни мрежи и осигуряване на свободен достъп до документацията. Освен това МСА ще продължи да е специален консултативен орган на международните организации, такива като ЮНЕСКО, поощрявайки и поддържайки инициативите, консултирайки онези структури, които не притежават достатъчно опит и използвайки своя авторитет, когато е застрашено осъществяването на ценни проекти. В това отношение МСА вече имаше възможност да докаже своето значение още в миналото.

Мисля, че дори в бъдещето, когато регионалните организации и форми на сътрудничество започнат да играят още по-важна роля, отколкото днес, нуждата от международни конгреси както преди ще се запази. Ако пък организационните комитети успеят да съкратят броя на пленарните заседания и да организират за колегите с различни интереси и произход едновременни срещи, в хода на които биха имали възможност по свой собствен избор да се запознаят с чуждестранния опит и да обменят мнения, а ръководните органи на МСА успеят да ограничат формализма, който не се възприема от аудиторията и дразни слушателите, то тогава тези форуми биха запазили своето първоначално предназначение и ще останат като празници, на които хора с различен произход биха се срещали като колеги и приятели, свързани от общата си професия.

Току-що намекнах за едно често срещано днес явление — хората се обръщат към местните култури и традиционните ценности като противодействие на унификацията, насаждана по технологичен път. Глобалната цивилизация, създаваща условия на отделните индивиди по целия свят да общуват и работят ефективно, е несъвместима с конгломерата от езици, нрави и традиции, който ние наричаме култура. Културата предоставя на отделната личност онази опора, която й е необходима в този объркан свят; тя представлява главна съставна част на нейната идентичност, разкривайки й, че хората се различават един от друг. Аз мисля, че ако има такива, които се намират в центъра на конфликта, свързан с обединяването и разединяването на системите, те са съвсем малко. А в случая това е характерна черта на архивистите.

За покровител на нашата професия сме приели римския бог Янус. Според римската митология, този двулик бог гледа както в миналото, така и в бъдещето. Очевидно, двуликата глава на Янус, от една страна символизира стремежа на архивистите да съхранят историческите източници, а от друга — да осигурят бъдещите изследователи с исторически материали от днешното и бъдещите времена. Тези два вида дейност се отнасят към това, което аз наричам професия в най-широк смисъл, т. е. практическото приложение на архивната теория, разработката на методите за описание, класификацията и използването на архивните документи, стандартизацията и техническото оборудване на архивите. Нашата професия като че ли по старому има две лица. За това вече говорих в началото на доклада, когато разказвах за моя предшественик Й. Фейт, познат на своите съграждани повече като историк-изследовател на местната история, отколкото като архивист. Въз основа на собствения си опит аз също достигнах до извода, че доверието и статутът, които ми осигурява моята скромна служба, са свързани не толкова с регистрацията и обработката на документите, колкото с ролята й на място за исторически изследвания в постоянен контакт с местните учреждения и лица — професионалисти и любители.

За успешното изпълнение на тези задачи е важно да притежаваш знания и опит в изследването на местната история. В това отношение аз съм убеден, че за мнозина архивисти съдържанието на архивните фондове, които съхраняват, означава в тяхната ежедневна практика много повече отколкото теорията за обработката на информацията, методите за класификация или стратегията за нейното оценяване. Обаче за специалистите на дневен ред стоят само последните теми. Историята сама по себе си, т. е. съдържанието на архивите, излиза на повърхността изключително в местни условия или в кръговете на историците.

Междинното положение на архивиста като изразител на местната среда и култура, от една страна, и представител на професията с нейните международни стандарти и етика — от друга, според мен, свидетелства за изключителното богатство на това занятие, но може да се разглежда и като образец на човешко състояние. Възлов проблем на нашето време може да се смята търсенето на равновесие между културната близост и необходимостта да се подчиняваш на онези норми и правила, които действат в областта на международните отношения, т. е. накратко казано, на цивилизоваността. Онзи образ на миналото е важен за нашата идентичност: това се отнася както за индивидите, така и за нациите и културите. Ето защо в историята е заложен значителен политически смисъл и това, как тя се интерпретира, има решаващо значение за благото на цялото човечество.

Ние не можем да носим отговорност за неправилното тълкуване на историческите извори, намиращи се в нашите фондове, или за изопачаването на историческите понятия. За щастие това излиза извън рамките на нашите възможности. Но етичните норми на нашата професия изискват от нас да проявяваме максимална честност, за да осигурим изследователите с достоверни първоизточници и да позволим, при необходимост, съществуващата картина на миналото да бъде проверена след съпоставка с историческите извори. Основният принцип на нашата професия може да се (формулира като уважително отношение към обстоятелствата или съвкупността от връзки, в които се появява и използва информацията. Този принцип получава своето развитие и определение още през XIX в. и тържествено е провъзгласен за ръководна норма в нашата професия на I Международен конгрес на архивите в Брюксел през 1910 г. Той и днес не е загубил своето значение, напротив, неговата актуалност се проявява οтново в хода на днешните обсъждания на такъв основен въпрос като оценката и обработката на машиночитаемите документи. В хода на тези обсъждания, както и в множеството съвременни историко-философски и гносеологически трактати, обстоятелствата са ключово звено, съгласно което «изображението на всеки (който и да е) предмет означава съотнасянето му с други неща». Противно на екзистенциалистите, това означава, че определянето на «какво» като обект или събитие може да стане само в контекста на отговорите на въпросите «кой», «къде», «кога», «защо» и т. н. Ние като архивисти сме отговорни не само за голата информация, но и за обстоятелствените връзки и сме длъжни да осигурим на всички изследователи (включително на тези от чужбина и на онези, които принадлежат към групи, непредизвикващи нашите симпатии) равно право на достъп до всички първоизточници. Веднъж в хода на дискусията за причините за възникването на войнстващия национализъм Ерик Хабсбаум отправи бележка към френския философ Ернест Ренан: «Погрешната интерпретация на собствената история е атрибут на националното самосъзнание». Бедата обаче е не само в погрешното разбиране на собствената история. Недостигът на знания за историческите особености и обстоятелства, а също възникването, разпространението и преобладаването на лъжливи представи за тях, са еднакво опасни.

Именно затова една от основните цели на международна организация като МСА е и ще остане: съдействие за достъп на изследователите до историческите извори в общ план, помощ при отстраняването на пречки от всякакъв род и поощряване на разпространението на архивни справочни материали и микрофилмови копия на документи. Знанията за други страни и култури помагат да се преодолява изолацията и да се избавим от грешни представи за тях.

В този смисъл глобалният обмен на писмена информация и специалисти, създаването на цифрови мрежи, взаимното използване на архивната информация са не само средства за утвърждаване на професионална солидарност, но и с особено значение за превръщането на нашата планета в по-благоприятна среда за обитаване.

Между конгресите в Брюксел и Пекин се простира цяло столетие, в течение на което ние загубихме значителна част от онзи модернистки оптимизъм, с който бяхме преизпълнени в самото начало. Председателят на секцията на архивистите на Брюкселския конгрес С. Мюлер смяташе, че всички международни проблеми могат да бъдат решени с помощта на подобни форуми. Нашата вяра в универсалните решения и в силата на с консенсуса, както го виждаше Мюлер, и в «единния свят», както проповядваше Бък, е намаляла или напълно е изчезнала. Няма обаче никакви основания за цинизъм. Разбирането на съществуващите различия и необходимостта от плурализъм изискват прагматичен подход, при който голият схематизъм се одухотворява с признаването, солидарността и отговорността. Там, където не може да се постигне консенсус, залог за ефективното сътрудничество може да бъде сходството на целите.

Закривайки успешно завършилото заключително заседание на Брюкселския конгрес, председателят Мюлер призовава своите колеги-архивисти «да станат и да излязат извън прашните кабинети, където имат навик да се усамотяват» и им предлага да се включат в «истинския живот». Аз наистина не знам какво е подразбирал Мюлер, употребявайки думите «истински живот». Но ако той е искал да каже, че значението на нашата работа излиза далеч извън стените на нашите кабинети и сферата на нашите професионални интереси и затова ние сме длъжни да действаме по съответния начин, аз мисля, че неговият призив е актуален и днес.

Бележки

1. Редколегията на сп. «Архивен преглед» продължава представянето на основните доклади от XIII Международен конгрес на архивите, състоял се в Пекин през 1996 г.

В този брои на вниманието на архивната колегия предлагаме доклада на г-н Ян Baн ден Брук.