Мисията на архивиста. Архивистът като пазител на културната и националната идентичност — специфичен модел в Централна и Източна Европа през XIX и XX в.

Електронна библиотека по архивистика и документалистика

Раздел: «Статии»

Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова

Автор: Йежи Сковронек

Дизайн: Давид Нинов

София, 2006

Във времена на големи промени, засегнали социалния живот, развитието на мисията и ролята на архивиста заема важно място.

Преди 200 години твърде малък брой архивисти, в качеството си на служители с най-нисък ранг, работили в административните структури. Още по-малко били тези, които служили като библиотекари или секретари в големите аристократични фамилии и имения.

Задачата на архивиста се свеждала до това да привежда в ред, да съхранява и да популяризира документите в съответствие с потребностите на административните служби и на големите фамилии. В случаите когато било необходимо да се организира важна пропагандна кампания или политико-дипломатическата дейност се търсели оригинални документи. Монархическите архиви и архивите на големите фамилии били затворени за историците. Достъп до тях имали само наследниците, а като изключение и отделни историци, ползващи се с доверие в дадената фамилия.

Този подход към архивите се оказал доста траен и широко разпространен особено за фамилните архиви в страните от Централна и Източна Европа. Например това важи за фамилния архив на Метерних в Чехия от времето на Хабсбургите и за фамилните архиви на руските аристократи Чарториски, Воронцов, Панин и др. Историците и архивистите, ползващи се с доверие в едно или друго семейство, преди всичко публикували важни документи под формата на серии от многотомни сборници. Характерно е обаче, че публикуването на документите обикновено се предшествало от много строг подбор. Тази практика давала възможност на изследователите да правят анализи и проучвания на базата на оригинални документи, но и предотвратявала възможността да се узнаят негативни страни от дейността на фамилиите или на отделни техни представители.

Когато известният историк Валериан Калинка от обкръжението на семейство Чарториски, пишейки биографията на Адам Чарториски, направил критични бележки за дейността му като държавен деец, семейството отменило поръчката и му забранило да използва частните документи. Написването на биографията на Чарториски било възложено на неговия личен секретар Бронислав Залески.

Подобен е случаят с френският историк Адолф Тиер, получил разрешение да се запознае с богатия архив на принц Адам Чарториски, съдържащ данни за политиката на Русия в периода на Наполеон. По време на неговата работа са правени опити да се въздейства върху учения при оценката му за провежданата политика.

Няколко десетилетия по-късно, т. е. в началото на XX век, Шимон Ешкенази публикувал интимни факти от дневника на принц Адам. В резултат, известният литератор и отговарящ за архивния фонд на фамилия Чарториски — Каленбах, забранил достъпа на Ешкенази до архива, въпреки че публикацията била направена твърде дискретно и се отнасяла за събития от преди 100 години. Друг подобен случай е свързан с архива на семейството на Сапиеха, което през 1939 г. предоставя средства и достъп до семейния архив на историк, натоварен с написването на биографията на виден техен представител. За целта е извършена най-щателна проверка на документите, изключваща възможността за изтичане на информация, дискредитираща имиджа на собствениците.

Връщането на личните архиви на разположение на техните първоначални собственици за съжаление не винаги гарантира по-голяма демократичност и обективност в историческите изследвания. Това важи в още по-голяма степен за страните от Централна и Източна Европа, тъй като политиците от времето на Средновековието, както и от съвременната епоха, включвали в своите колекции част от официалните документи. Тази практика се обяснява с факта, че семейните архиви и архивите на държавните учреждения не били откъснати едни от други. Освен това много чиновнически длъжности се предавали от бащи на синове. В продължение на 123 години, във времето на разпокъсана Полша, частни лица съхранили много важни държавни документи. Това се оценява като проява на патриотизъм, тъй като по този начин е ограничена възможността за изнасянето на архивни документи в Русия, Прусия и Австрия.

Подобна практика съществувала в различни страни на региона, останали зависими до края на XX век (Белорусия, Словакия, Словения) или загубили независимостта си за няколко столетия. Документите на държавните органи за управление и другите административни учреждения влезли в архивните фондове на държавите окупатори. На потърпевшите страни не оставала друга възможност, освен да попълнят личните колекции на неголям брой семейства и видни дейци. Самостоятелни културни учреждения, като големи библиотеки и музеи, също събирали документи и архиви, което фактически отбелязало началото на формирането и развитието на съвременно национално съзнание.

Архивистите, отговарящи за големите колекции от ръкописи, станали през XIX век истински пазители на културата и на националната идентичност. Много от събраните архивни документи имали полуофициален, полуличен характер. Сред тях могат да се срещнат и такива, които отразяват различни аспекти от живота на нацията и важни събития от политическия и културен живот. Сред събраните по този начин полски архиви има не само документи на водачи на национални въстания, на политически партии и движения, документи на намиращи се в емиграция политически и икономически дейци, но и документи на полски учреждения и чуждестранни официални документи, иззети по време на национални борби.

Една от важните особености на този район от Европа е, че архивите се движели паралелно с политическия елит на нацията и по този начин станали «символ на нацията». В случаите на бедствия водачите на национални въстания и правителствата на независимите държави, като правило, се опитвали да спасят важни документи, като ги изнесат на Запад. Това било необходимо условие да продължат националните борби за независимост. Преместването на архивите било доказателство за това, че националният елит отхвърля окупацията и чуждия контрол. Поради тези причини, през последните 2, 3 години ценни архиви са върнати на Украйна, Белорусия, Литва, Латвия и Полша.

Специфичната роля и дейност на архивистите от страните на Централна и Източна Европа съществува фактически през последните 50 години след Втората световна война. Най-важните й аспекти (за съжаление негативни) могат да се сведат до следното:

1. Държавните архивни учреждения се намират под контрола на управляващата партия (ръководители на архивните управления са комунисти или препоръчани от тях дейци);

2. Държавните архивни управления (които отговарят за съхранението на историческите архиви) осъществяват в недостатъчна степен контрол по отношение на учрежденските архиви;

3. Създадени са архиви, неконтролируеми в необходимата степен от държавното архивно управление, в които се съхраняват писмени документи, отложени от дейността на централните органи на власт като ΜΒнР, MBР, MO и Държавните комитети по телевизия и радио, и освен това включват чисто исторически документи, възникнали преди 50, а даже и преди 60–70 години.

Макар че съществуват сложни управленски структури на архивите от страните на Централна и Източна Европа, продължават да се наблюдават предишните недостатъци. Това се отнася както за обема на комплектуването на документите, така и за тяхната обработка, съхранение и др.

Друг фактор, оказал влияние върху архивите, е, че страните от Централна и Източна Европа за сравнително дълъг период от време се намирали под чужда власт. Така например територията на Полша в периода 1795–1918 г. е принадлежала на Русия, Прусия и Австрия; Източна Украйна в течение на няколко столетия е принадлежала на Литва, Русия и Полша; Западна Украйна, която дълго време е граничела с Полша и Литва и е била присъединена към Австрия в периода 1918–1939 г., е била върната отново на Полша. Белорусия, Литва, Латвия и Естония също са претърпели множество сложни териториални промени.

Първостепенна задача на архивистите е да приведат в ред и да обработят информацията за историческите документи (преди всичко това се свежда до съставянето на инвентарни описи и архивни каталози), с което ще подпомогнат изследователите. Втората важна функция на архивистите, получила особено развитие през последните години, е натрупването на материали за националната история, съхранявани в архивите на други страни. Така например, с микрофилмите се запълни една празнина в държавните архивни фондове, а при по-благоприятни обстоятелства могат да се предявят претенции и към оригиналите на тези документи.

Програми за обогатяване на архивното наследство

Горепосочената втора функция е основа за изработването на принципи и единствени по рода си програми за връщането на архивното наследство във всяка от страните.

Необходима предпоставка за изпълнението на подобна програма е взаимният обмен на информация между страните участнички в нея. Всяка от тях би трябвало да предостави на партньорите си пълна и точна информация за архивните документи, които съхранява. Би било добре тази информация да бъде максимално подробна, с точни данни за количеството на документите, като на най-ценните от тях се посочва и наименованието.

Укриването на основни данни и възпрепятстването на достъпа до тях (както това се прави в някои държави) противоречи на международното сътрудничество в архивното дело. Очевидно, работата по издирването на информация в чуждестранни архивохранилища изисква огромни средства. Времето, необходимо в този случай, е много повече, отколкото ако издирването се извършва от местните архивисти с помощта на съществуващите справочници и каталози.

Съставянето и издаването на справочници от този род е дейност, която трябва да стане част от инициативите на МСА — продължение на издавания справочник «Извори за историята на нациите», отнасящ се за извъневропейските страни. Това ще подпомогне процеса на преговори и подписването на двустранни договори, а така също ще бъде добра база за сравнение на архивните издания от всички страни. Важен резултат от тази инициатива е по-нататъшното укрепване на доверието между архивните служби в областта на размяната и получаването на достъп до архивни документи.

Предоставянето на такава информация чрез възможностите на международна информационна система е за сега само теоретична хипотеза. На практика създаването й ще изисква сериозни парични вложения в международен мащаб, включително и от страните, чиито архиви изпитват сериозни финансови затруднения. Ето защо е необходимо в близките години, използвайки съществуващите в архивите бази данни и с помощта на традиционните описи да бъдат съставени справочници на известни документи.

Въпросът за връщането на архивите на техните предишни собственици изглежда е един от най-важните, но и най-трудно осъществимите. За възстановяването на архивното наследство на своята страна, специалистите трябва да започнат обсъждане на международно ниво на основните принципи за законната собственост на архивните документи. В случай че в процеса на обсъждането не се стигне до единно мнение, МСА трябва да подкрепи двустранните или регионалните съглашения, позволяващи на различните страни да вървят към самостоятелно разрешение на въпроса. Ако МСА действително иска да разработи общи норми в това направление, той не може да ограничи своята дейност само с принципите, отнасящи се за «културното наследство», приети от ЮНЕСКО за произведенията на изкуството.

Понятието «култура» е многозначно и по своя смисъл не е съвсем ясно. Според антропологията и съвременната социология, културата включва различни аспекти от дейността на човечеството, както и произтичащите от тази дейност материални и духовни произведения. Т. е. културата се определя като всеобхватно понятие, включващо запазените следи от всички сфери на човешката дейност. Несъмнено, определението «културно наследство», дадено от ЮНЕСКО, по своя смисъл означава не само култура, но засяга културата в традиционния смисъл.

При тези обстоятелства не споделяме определението, дадено от ЮНЕСКО, тъй като документите на административните учреждения и обществени организации на различни нива се разглеждат като документи, влизащи в сферата на културата и изкуството. Поради тази причина, по примера на ЮНЕСКО, МСА трябва да даде собствено определение на понятието «културно наследство», което да съответства на възстановяването и реставрацията на архивното наследство. То трябва да отразява дълбоките различия, които съществуват между създаването, оценката, ролята и използването на произведенията на културата и изкуството от една страна, и на документите, всекидневно отлагани от държавната администрация и обществените организации, от друга. В страните на Централна и Източна Европа съхранението на такива документи в библиотеките е обичайна практика. Така например, документите на Полската държава през XV–XVI в. са взети от немците по време на Втората световна война и преди тридесет години са предадени на немските библиотеки. Това е направено с цел да не се върнат на законния им собственик. Културни и други организации също събират и съхраняват документи.

Ако се утвърди такава практика, тя ще повлече след себе си катастрофални последици в международен мащаб, тъй като тези документи могат да бъдат продадени след време като художествени произведения и да се заличат следите им. Такава практика е източник на много конфликти и води до намаляване на количеството на архивните фондове, като ограничава възможността за научни изследвания в националните архиви. Ето защо всички публикувани документи, независимо от тяхното местонахождение, би трябвало да бъдат включени в «архивно наследство».

Би било изключителна грешка да се поставят на една плоскост термините «културно наследство» и «архивно наследство». Необходимо е да отбележим, че приемането на тази постановка послужи на някои страни като претекст да блокират преговорите за връщането на архивите на предишните им собственици. Ръководителите на архивите на тези страни имаха всички основания да искат воденето на преговори по плана за връщането на «архивното наследство». Решение обаче по такъв въпрос може да бъде взето само от висшите управляващи държавата органи — парламента или правителството. Днес връщането дори на маловажен документ на неговия първоначален собственик е почти толкова трудно и неосъществимо, както и опитът да се иска от някой музей от друга държава да върне картина на Рубенс или средновековна икона.

Огромно количество ценни ръкописи, съхранявани в големи библиотеки, попадат в категорията «културно наследство». Считаме обаче, че всички «обществени документи», независимо от това къде се съхраняват, трябва да попадат в «архивното наследство».

При определянето на «архивното наследство» е необходимо да се отчитат традициите и различните гледни точки на всички страни и на техните архивни управления. На тази основа трябва да се разработи обща позиция или да се помисли за употребата на някои приети официални формулировки.

От историческото «архивно наследство», съхранявано в държавните архиви, много от документите са публикувани не от името на архивните институции. Тези публикации включват и огромна маса ценни лични колекции, т. е. лични или семейни реликви. Поради това, в новите архивни закони трябва да се наложат ограничения или да се спре тази практика като се осигури отделянето на недържавни архиви от общия фонд. Необходимо е обаче ясно да се определи правото на контрол от страна на архивните учреждения над тези архиви, с цел да се осигури вечно съхранение на историческите документи (т. е. архивни документи категория А).

Разбира се, не е възможно да се осъществи отново приватизация на архивите — собственост на аристократични семейства, макар че сред тях се намират обществени документи и документи на функциониралите тогава административни учреждения, които са съставна част на националния архивен фонд. Не е проблем тези въпроси да бъдат под контрола на държавата, още повече че архивите са вложили огромни усилия и средства за класификацията, съхранението и запазването на документите.

Необходимо е да се даде точно определение на «архивното наследство» и в частност да се определи неговият обхват. В много страни терминът «архивно наследство» има две значения. На първо място — това са различни документи, създадени от държавни учреждения или обществени организации. Те се съхраняват в държавни архивохранилища или други архивни служби. Второто значение има по-широк обхват и включва съвкупността от документи и информация, създадени от една или друга държава или нация, независимо от това къде се съхраняват.

Ако приемем, че «архивното наследство» има общонационален характер, то в него се включва цялата документация с историческо значение, независимо от това от кого е създадена — държавно учреждение или частно лице. Държавното архивно управление има правото от юридическа гледна точка да контролира правилното съхранение на тези документи. Контролът обаче се ограничава в следните направления:

— Определяне на документите от категория А (с постоянен срок на съхранение), които трябва да бъдат на постоянно съхранение, за да могат да се предоставят за използване;

— Периодическа проверка, грижи и съхранение на текущите архиви на организациите или семействата;

— В случай че архивите не са държавни и не са изпълнени съответните задължения по съхраняването и предоставянето за използване на документите от група А, държавната архивна служба може да ги приеме като депозитор.

В рамките на посочените ограничения, правото да бъде съхранено историческото наследство на нацията би трябвало да стои по-високо от правото на частна собственост. Това положение съвпада със следния общоприет принцип: правото на собственост не може да бъде в противоречие с интересите на обществото.

Повечето големи конфликти възникват преди всичко в момент на определяне границите, в които се възстановява старото историческо наследство. Това особено важи за държавното архивно наследство, формирано след Втората световна война. Страните от Централна и Източна Европа дълго време са били под чуждо господство. Създавайки своята архивна база, те същевременно се опитват да запълнят празнините или загубите на документи, причинени от окупаторите. Тези страни признават, че само непосредствената взаимовръзка между документите може да определи тяхната принадлежност. Т. е. документи, създадени в един или друг район, трябва да се съхраняват в архивохранилища, които покриват съответния район. При преместването на границите и последвалите от това изменения в пълномощията на архивните служби, те не трябва да бъдат премествани в архивохранилищата на държавата, осъществяваща юрисдикцията над този район.

Това положение става основа, на която след Първата световна война новородена Полша приема от СССР и Австрия огромно количество върнати архиви. След Втората световна война, отново в съответствие с това положение, Полша си получава архивите, намиращи се във Вилнюс, Минск и Лвов, независимо че тези документи засягат общата многовековна история на Полското Кралство, в чиито предели са и Литва, Белорусия и Украйна. След Първата и Втората световна война Полша приема от СССР и ГДР десетки хиляди томове документация, която по закон е полска. Сред тях преобладават документите на руските и немските окупационни власти, създадени на териториите, отнети от Полша след 1918 и 1945 г.

В последните години, когато повсеместно се говори за «демокрация» и приемане на «европейски стандарти», за съжаление процесът на връщане на документите е прекъснат. Милиони томове архиви, по закон принадлежащи на Полша, продължават да се съхраняват в архивохранилищата на Русия и Германия. Аналогично е положението и в повечето архивохранилища на държавите от Централна и Източна Европа.

Признавайки «културното наследство» като принцип, определящ месторождението на архивите, много страни от Африка, Азия, Централна и Източна Европа ще бъдат лишени от документи за собствената си история (най-малко за няколко века). Историците са длъжни да започнат изучаването на този труден период от историята на своите страни, но без наличие на архивни документи това на практика е невъзможно.

Съвършено справедливо се изказват пожелания горепосочените държави да върнат документите, засягащи живеещите там национални малцинства. Това крие съответните опасности — да се сведат до минимум всички основания, необходими за разкриване ролята на националните малцинства в историята на новородената държава (доколкото няма никакви документи, на никого не се удава да опише съответния исторически процес). Посоченото обстоятелство от една страна води до омаловажаване ролята на националните малцинства в историята на държавата, а от друга страна укрепва увереността на тези, които считат, че националните малцинства въобще не са играли никаква роля в историята и че въобще не съществуват. По този начин се създава фалшивото впечатление за държавата като еднородно и единно образувание. Следователно, при определяне сферата на «историческото наследство» и установяване принципите на връщане на документите на първоначалните им собственици е необходимо да се имат предвид и други фактори.

Разбира се, при осъществяване на принципа за непосредствената връзка е необходимо да се отчитат конкретните условия и да се налагат някои ограничения. Отчитайки локализацията, архивите не трябва да разпокъсват на части изградените единни архивни комплекси и тематични серии. Невинаги трябва да се изисква документите, засягащи една или друга страна, един или друг район, да се отделят от документите на учрежденията, управлявали държавата.

Освен принципа за непосредствената връзка, вторият основен принцип за определяне на архивното наследство е запазването на интегралната цялост на документите. При тези обстоятелства другата страна получава само копия и то безплатно. Конкретните подробности трябва да бъдат определени от двете страни по пътя на двустранните преговори. Признаването на принципа за непосредствената връзка служи само за основа на преговорите. Може да се помисли също така и за въвеждането на допълнителни принципи, например страната, съхраняваща оригинала (или приемащата страна) да поеме задължението за подготовката на копия или микрофилми за другата страна.

Съвместната подготовка за публикуването на всички документи е друга форма на тяхното връщане (Архивните управления на Русия и Полша са автори на тази инициатива).

Друг проблем е умишленото увреждане на архивните документи от окупаторите. Като пример може да се посочи фактът, че след потушаването на Варшавското въстание, хитлеристите унищожават целия фонд в Централното архивохранилище за исторически документи на Варшава. Най-ценните документи обаче са изнесени в Германия. По тази причина е необходимо да се приеме следният принцип: страни, извършили такива действия, трябва да поемат разходите, необходими за проучването, свързано с издирване на документите. Когато документите се съхраняват в чужди архивохранилища, тези страни трябва да поемат разходите за микрофилмиране. В случай, че една или друга страна е допуснала унищожаване на дипломатически документи, то тя трябва да приеме копия от документи, свързани с ролята на тази страна в международния живот. Така например, Полша трябва да приеме микрофилми на документи, засягащи нейните отношения с Прусия, Германия, Русия, Саксония, Франция, Великобритания, САЩ и др.

През ноември 1994 г. правителствата на Полша и Литва проведоха преговори в граничния град Мариопол, което на практика представлява първата стъпка за реализирането на тези принципи. Необходимо е да се отбележи, че беше сключен договор между две страни, които през последните 400 години са били в дружески съюз, а после в продължение на 120 години са се намирали под господството на Русия. В периода на независимостта на Литва (1918–1944 г. и последните три години) още не са възстановени изцяло традиционните дружески контакти. Независимо от съществуващите различия по въпроса между Литва и Полша, архивистите на двете страни вече постигнаха договореност за обема на документите, които предстои да бъдат върнати. Това стана възможно, защото архивистите на двете страни се придържаха към следните принципи.

1. Страните се задължават да извършат максимално бързо подготовката и да предадат на другата страна съответните архиви и пълната информация за тях още през първата година след подписването на договора;

2. В следващите години страните се задължават да съставят пълен каталог на документите, представляващи интерес за другата страна;

3. В рамките на преговорите (с участието на архивисти и историци), да се определят документите, които трябва да се върнат;

4. Микрофилмирането на документите да бъде за сметка на международния фонд (ако това е невъзможно, то разходите се поемат от страната, съхраняваща оригиналите);

5. Страните се задължават да приложат максимални усилия, за да могат от началото на 1995 г. да започнат връщането на документите на първоначалните им собственици, като започнат с Гражданските регистри.

През последните три месеца Полша и Украйна също сключиха аналогични споразумения. Архивните управления на Русия и Полша са в преговори по този въпрос.

Определянето на основните принципи за архивното наследство и връщането на документите на техните собственици е трудна задача. Тя трябва да стане една от основните в дейността на МСА в бъдеще и база за разработката на съвместни инициативи за истинско и трайно сътрудничество в областта на архивното дело.