Западноевропейската архивна мисъл за понятието «архивен фонд» (1841–1930)
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Ивайло Аврамов
Дизайн: Давид Нинов
София, 2006
За интересуващите се от историята на архивната теория хронологическите граници на посочения в заглавието период говорят достатъчно ясно: 1841 е годината на формулиране на понятието архивен фонд, а 1930 — годината на формулиране на т. нар. свободен провениенцпринцип, с който според нас се слага край на теоретичните търсения в областта на вътрешнофондовата систематизация, а с това и на проблемите, споровете и много от неяснотите, свързани с понятието фонд и с практическото му приложение. В статията се представят в хронологическа последователност архивните разработки във Франция, Прусия и Холандия, като изборът ни не е случаен. Това са държавите, изградили собствени архивни школи, чиито постижения залягат в основите на съвременната архивна теория. Хронологическата последователност, в която са представени страните, респ. архивните школи, не е самоцел, а наложил се от естественото развитие на процеса ред, в който достиженията на френската, пруската и холандската архивна школа са етапи във формулирането, обосноваването и прилагането на принципа на съвременната архивна теория — принципа на произхода.
Говорим за принцип и не сме забравили, че темата ни задължава да потърсим границите, в които се простират представите за понятието архивен фонд, но ясните и точно формулирани принципи са основата [лат. principium, ‘основа’], върху която се гради, осмисля и прилага всяка теория. В този смисъл определението за архивен фонд носи в себе си осмислен, проверен и прилаган (в началото не повсеместно и навсякъде) архивен принцип. Да се разглеждат двете неща отделно, е неприемливо. Всеки подобен опит ще ни изправи пред възможността да говорим и коментираме формулировки на понятието фонд, но без да разбираме, без да можем да обясним на какво се дължат различията или нюансите във всяка от тях.
Намираме за правилно да започнем представянето на заявената тема не от фиксираната в заглавието долна граница на периода, а да запознаем, макар и много накратко, с архивната мисъл и практика в европейските държави през XVIII век.
Случващото се в европейското архивно пространство е белязано от непрекъснатия растеж на броя на учрежденските архиви и налагането на ведомствения принцип в организирането им. Задълбочава се специализацията на отделните учреждения, нараства обемът на документация, при което контролът върху отделните канцеларии и учреждения става невъзможен. В същото време в много от сложните архиви (главните политически и други учрежденски архиви, приемащи документи на закрити или все още действащи учреждения) вниманието се насочва към организацията на нарастващия обем документи, при което се оформят два подхода при решаването на проблема: първият е документите да се съхраняват според това, от кое учреждение постъпват(1), вторият произтича от опитите да се създаде научен метод за класиране на документите, приемани в архивите, и най-често е наблюдаван в големите политически правителствени архиви, които в значителната си част се формират по пътя на подборното комплектуване във вид на големи ръкописни колекции. Това, както и фактът, че работата по систематизацията се води обикновено от библиотекари или хора, запознати с библиотечната класификация, е предпоставка класирането и систематизацията да се извършват изключително по предметен признак. Основен мотив при него е съдържанието на документите и съществуващата външна и предметна връзка между тях(2). Създават се логически построени (предметно-логически, пертинентни) схеми(3), включващи големи предметни групи с вътрешно разделение на подгрупи и ред други по-малки предметни деления(4). Според така изработените схеми се класират и постъпващите в архива документи. В основата си новият подход е библиографски: всеки документ е разглеждан като самостоятелен обект, равнозначен в класификационно отношение на отделна книга. На практика моделът се оказва приложим към неголеми колекции, докато при големите класирането на документите според една предварително начертана схема се оказва трудно осъществимо. Практиката показва, че създадената единна схема на класиране на документите не може да бъде приложена изцяло, тъй като не успява да обхване и подчини на изискванията си всички постъпващи в архива документи. Такъв метод на класификация на документите се обяснява не само с влиянието на библиотечната практика, но и с доминиращото през XVIII век научно и философско мислене. Това е векът на Просвещението. Век, в който вярата в Разума, в науката е най-важната черта на философската мисъл. Именно в разумното обяснение на действителността, в разпространението на точните знания мислителите от XVIII век виждат пътя за постигане дори на свободата. Характерна особеност на мирогледа на Просвещението е специфичният «рационализъм», който може да се изрази просто с формулата «законите на природата са закони на разума», т. е. формира се убеждението, че светът е устроен като стройно вътрешноединно цяло в съответствие с простите и логически свързани закони на механиката(5). Представата за еволюционното развитие липсва и господства стремежът във всички предмети и явления да се търсят преди всичко разликите. Затова логично преобладава и стремежът към създаване на таблици и схеми(6). Неслучайно по време на дебата, възникнал през 1850 г. в Западна Европа във връзка с начина на класиране на документите, се напомня, че «хората от XVIII век обичали класификационните схеми в химията, зоологията, ботаниката и астрономията». Както отбелязва Мишел Дюшен, «това била епохата на всеобхватните схеми на Кювие в зоологията, на Линей в ботаниката, на Берцелиус в химията. Тогавашният историк гледал на архивния документ като на интересен сам по себе си, независимо от контекста и обкръжението, в което е възникнал»(7). През XVIII век в литературата, свързана с архивите, център на вниманието е въпросът за систематизацията на документите, но решаван от гледна точка на сложната предметно-логическа схема, затова и мнозина изследователи на развитието на архивната теория и практика са склонни да приемат, че тогава преобладаваща и основна в сборните архиви е предметно-логическата схема(8). Според М. Дюшен «до началото на XIX век нито администраторите, нито архивистите в нито една страна са изпитвали и най-малко съмнение, разделяйки, разпилявайки документите, имащи единен произход, когато за това се е чувствала някаква практическа нужда или заради интелектуални цели. Старите архивни класификации, достигнали до нас, са създадени по предметния принцип [курсив мой, И. А.], което означава и разбиване на естествения ред, в който документите са възникнали»(9).
XIX век наследява от предшестващия логическия принцип в подхода към систематизацията, но довежда и до преосмисляне на отношението към архивите. Тогава науката за архивите прави следващите стъпки в развитието си. Успехите са свързани, от една страна, с разбирането за особения характер на архивните документи и качествената им разлика от другите видове исторически източници, а от друга — с използването в класирането и систематизирането на архивите на новите виждания на историческата наука, свързани с приемането на еволюционната теория и изискването общественият живот и явленията да се изучават в тяхното развитие и взаимовръзка. Както отбелязва Ханс Йоаким Щьориг: «Идеята за развитието е, която предизвиква най-силната революция в науката през столетието»(10). Постепенно се налага схващането, че последователното развитие на причинно-следствените връзки между историческите събития и явления намира отражение не толкова и не само в съдържанието на отделните документи, но и в тяхната взаимовръзка, в обстоятелствата на възникването и по-нататъшната им съдба. За да бъдат проследени тези връзки, се налага съхраняването на исторически обособилите се комплекси от документи. За архивистите, работещи предимно с документи на държавни учреждения, е очевидно, че това, което се създава и се натрупва в резултат от дейността на дадено учреждение, се намира във взаимовръзка. Така възниква и се утвърждава понятието архивен фонд [фр. fond, ‘основа’] като съвкупност от документи, отложили се в резултат от дейността на дадено учреждение и постъпващи за архивно съхранение(11). Влияние оказват идеите на Огюст Конт (1798–1857), основоположник на позитивизма — философска школа със силно влияние върху идеите за общественото развитие(12). Пред архивистите застава задачата да осигурят за учените достъп до съхраняваните в архивите документи. Това поражда ред проблеми, чието решаване спомага да бъдат формулирани принципът на уважение към фонда и принципът на произхода, които залягат в основата на методиката на архивната работа. През XIX век историците (и не само те) откриват, че да владеят архивната информация, е равносилно да владеят доказателствата, нещо, което е необходимо за постигане на набелязаните цели(13). В нарастващия обем от документи става все по-трудно да бъдат открити нужните, защото много от тях се оказват разпръснати — чисто физически, а и смислово — по различни секции или в някакви други изкуствено създадени тематични групи. Налага се схващането за необходимост от създаване на нова организационна структура, което води и до формулиране последователно в различни страни на понятията respect du fonds, Registraturprinzip/Structurprinzip и structuurbeginsel(14). Променя се мисленето и отношението към документите — на тях започва да се гледа като на непреднамерено свидетелство за поглед към миналото(15). Затвърждава се разбирането, че документите се създават поради необходимостта да бъде изпълнена една или друга задача или в хода на това изпълнение, а след това те дават възможност да бъде извлечена информация как е протекло изпълнението й. Съхраняването на документи става вече в контекста на всички източници, имащи отношение към решаването на даден проблем, засягащи дадено лице или институция.
Франция
Съвременната архивна наука признава приоритета във формулирането на фондовия принцип за класификация на документите на Наталис дьо Вайи, който в циркуляр от 24 април 1841 г. (Инструкция по привеждане в порядък и систематизация на документите в департаментските архиви)(16) наред със съхраняването на документите в серии прокламира и принципа уважение към фонда(17). Според френския архивист «всички документи, които произлизат от човек, учреждение, семейство или отделна структура, представляват фондове и трябва да бъдат съхранявани заедно... Документите, които само загатват за учреждение, личност или семейство, не трябва да бъдат смесвани с фондовете на учреждение, личност, семейство...»(18). Много по-ясно се откроява същността на формулираното понятие, когато се обърне внимание на раздела «Принципи и цели на класификацията». Там може да се прочете следното: «1) различните документи се разпределят по фондове, т. е. образуват се колекции [курсив мой, И. А.] от всички видове документи, произлизащи от едно учреждение, семейство или индивид, и се разполагат в определен ред различните фондове; 2) във всеки фонд документите се класифицират по предмети, определяйки за всеки отделен начин на подреждане на документите; 3) делата се разполагат в зависимост от обстоятелствата в хронологически, топографски или просто азбучен ред». Respect du fonds ce основава на следната периодизация: фондовете се разделят на такива отпреди 1790 г., от 1790 до 1800 г. (période intermédiaire) и от 1800 г. насетне(19). На следващия етап разделението става в съответствие с обществените сфери и така се очертава единна структура по отношение на всички фондови наличности.
«Инструкцията» е обърната не толкова към бъдещата документация, колкото към натрупалата се в департаментските архиви, които трябва да бъдат подредени(20). С това може да се обясни и фактът, че френският архивист се е погрижил за очертаване и запазване на външните граници на фонда, оставяйки сътрудниците на архива сами да решат неговата вътрешна организация(21). За основа на систематизацията служи групирането на документите по фондове на учреждения, корпорации или семейства. В границите на архивния фонд се предвижда документите да бъдат групирани по определени въпроси, по хронология, по териториален или друг признак(22).
Прокламирането на respect du fonds не означава автоматичното му разбиране, осмисляне и прилагане в архивите на Франция(23). В определени случаи, а те не са малко, целостта на обособили се документни комплекси е съзнателно нарушавана. Една част от документите във фондовете, най-често такива с важно политическо съдържание, се изваждат и на тяхна основа се изграждат колекции, които също са признавани за фондове(24). В Националния архив не успяват да променят наложилите се в началото на 30–те години серии и секции(25). До средата на XIX век се прилагат и двете форми на групиране на делата.
Не са малко примерите на разпространение на т. нар. комплементарни (допълващи се) форми на класификация на документи(26), което отразява и еволюцията на държавния апарат и институциите на европейските държави. В страни с висока административна култура принципът на произхода придобива по-определени черти, но в същото време често бива нарушаван в централните архивохранилища, в които постъпващите документи се оказват откъснати от фондообразувателите.
Средата на XIX век е границата, когато започва нов етап, свързан с развитието на принципа на класификация според произхода, който се налага като основополагащ в европейската архивистика. Respect du fonds представлява «отговор», предизвикан от масовото разрушаване на фондови структури, макар че и той не преодолява напълно тематичния подход. Изискването за недробимост на фонда, лежащо в основата на respect du fonds, е само първата крачка в развитието на новите възгледи за класификация на архивните документи. Постепенно с приемането на принципа вниманието се съсредоточава не толкова върху външните граници на архивния фонд, колкото върху неговата вътрешна организация. Става очевидна необходимостта да се съхрани не само целостта на фонда, но и вътрешната му структура.
Прусия
По друг начин принципът уважение към фонда е разглеждан и прилаган в Прусия, където на неговата база немските архивисти създават свое направление във фондирането на документите — Strukturprinzip/Registraturprinzip(27). В него организацията на документите се разглежда в съответствие с произхода им в резултат от дейността на определено учреждение. Принципът потвърждава френската идея за необходимостта от съхраняване на образувалите се в учрежденията фондове, но заедно с това поставя и строги изисквания по отношение систематизацията на документите в границите на архивния фонд.
Нека бъдем разбрани правилно — не твърдим, че теоретичните разработки на пруските архивисти се основават на пряко заимстване, копиране или елементарно доусъвършенстване на френските разработки и достижения (разбирай respect du fonds). Факт е обаче приемането на respect du fonds за пръв хронологически и логически. Дори да има съвпадение на идеи, то те най-вероятно са породени от сблъсъка на немските архивисти със същите практически проблеми, които е трябвало да преодоляват и френските им колеги. Осланяме се на мнението на Ернст Познер, който заявява: «... скоро след признаването на този принцип [respect du fonds — б. м., И. А.] като базов в архивите възниква и произтичащият от него принцип на уважение към оригиналния ред. Този втори принцип е идентифициран като Strukturprinzip от немските архивисти от Кралския пруски архив около 1880 г.»(28).
Пруските архивисти считат, че най-правилната систематизация на документите в границите на фонда представлява групирането им не по теми, а според структурните части на учрежденията, познато като упоменатия Structurprinzip/Registraturprinzip. При това се считат нежелателни каквито и да е нарушения в систематизацията на документите, възникнали в процеса на деловодството. Прави впечатление мнението на немския архивист Ф. Е. Шийс, който през 1777 г. в книгата си «За архивите», макар и да излага план за систематизация (става дума за учрежденски архив, или както го наричат «регистратура»), изхождайки от предметно-логическия принцип, еднакво отчита произхода на документите и връзките, създали се между тях: «Опитът ме е научил, пише той, че най-добрият план е този, който подсказват самите документи»(29).
През 1816 г. С. Н. Делиус представя план за централен архив (не случайно подчертаваме, че става дума за централен архив) на новата тогава провинция Саксония. В него се казва: «Всеки отделен архив, доколкото е определен за особено място, ктитор, манастир, ... трябва да остане заедно, не трябва непременно да бъде разединен в самоволен ред»(30). През 1819 г. на фона на извършващите се реформи и на създадената през същата година Monumenta Germaniae Historica (MGH) Берлинската академия на науките обръща внимание, че би било «полезно за изработването на специалната държавна история, ако архивите на различните местности (селища), ктитори и манастири бъдат обединени в един град и едно помещение», като се отбелязва, че «безразборното смесване на различните архиви не е препоръчително»(31). Макар и важно като факт, значението на това мнение не трябва да се абсолютизира поради това, че то е дадено мимоходом, а на преден план са поставени други проблеми. Забележителното единодушие в мненията на Делиус и на Берлинската академия показва обаче нещо важно — при прехода към тип централен архив възникват и принципните въпроси за архивния ред, при което започва да се очертава тенденцията да се дава предимство на запазването на обособилите се комплекси от документи пред самоволното им смесване. Така е в архивната история на Франция, а архивната история на много западноевропейски държави го доказва(32). Докато регистратурата и архивът са близо един до друг, регистратурните и архивните документални масиви са слабо разделени и често в значителна част се припокриват(33). В архива на едно малко териториално управление със слабо диференцирана ведомствена структура например регистратурата служи едновременно и като архив. Ведомствата на големите по територии държави също образуват архиви, които често се припокриват с регистратурата. Разделението на документите от регистратурата и на тези, постъпващи в архива, става вече на ниво централен архив, но събирането на такъв голям обем документи в него изисква структурирането им по напълно нов начин(34).
Ако не същите, то поне подобни мисли са занимавали пруския архивист К. Хаан през 1822 г., съдейки от една инструкция за току-що възникналия Магдебургски провинциален архив: «Те [документите — б. м., И. А.] трябва да бъдат подредени според институциите на властта..., при които те са водени». За вътрешния ред на обособените фондове инструкцията предвижда отказ от използваната в регистратурата схема на класиране на документите и се ориентира към предметно-тематичните групи, подредени по азбучен ред. Инструкцията е и косвено отражение на препоръката на Берлинската академия от 1819 г., а, изглежда, по отношение на историческите документи К. Хаан следва и едно друго предложение на Академията от 1821 г., насочено към централните архиви на провинциите(35). През 1833 г. във връзка с предстоящата централизация е изразено становището, че «архивите на разтурените предишни органи на властта образуват ... едно завършено ... цяло (и) че разделянето на цялостни завършени архиви би било едно внушаващо опасения обособяване». Това обаче важи единствено за официалните документи, останалите са смесвани.
На практика на архивните документи на централните ведомства се гледа като нещо дадено и те не са смесвани и разпилявани. По същия начин продължава да се гледа и на документите на новосъздадените министерства и това най-добре може да се види в една инструкция от 1837 г. В нея се предвижда «специално разпределение на официалните документи на всяко отделно министерство», като се подчертава, че «това е съобразено с намеренията на Главния държавен архив, т. е. разпределение на официалните документи в съответствие с учрежденията, от които те са издадени»(36). При формирането на Саксонския централен архив, на Главния държавен архив на Дрезден след 1843 г. са дадени следните препоръки: «... главният държавен архив би трябвало да бъде формиран, като се отчита неговият произход [на документите — б. м., И. А.] и настоящото състояние на неговите съставни части». Дълго време обаче този принцип на класиране на документите не е приеман «по върховете» на Пруския държавен архив, като по отношение на архивните документи централната власт използва предметна схема, на която се възлагат големи надежди. Стига се дотам, че дори личното архивно наследство на държавния канцлер Карл Харденберг (1750–1822) е разпределено по различните предметни групи на схемата(37).
През 1874 г. първоначално като отдел към архива, съхраняващ документите на министерствата, е включен и Тайният държавен архив. С този акт формирането на централен архив може да се счита за приключено. В него са приети големи документални масиви, отложени в резултат от работата на възникналите след реформите министерства. При този обем от документи използването на пертинентни схеми със сигурност би заплашило развитието на целия архив. Но в Тайния държавен архив работят хора, които гледат много по-напред и с идеи много по-различни от представите за пертинентните схеми. Един известен немски архивист от онова време, Макс Леман, вижда нещата по следния начин: «Интересите на историка, на опитния служител от администрацията, на архиваря изискват в една и съща степен унаследените масиви от документи да бъдат разделени в строго съответствие с институциите, в които те са възникнали». Едновременно с това той се обявява срещу подреждането на документите в «произволни, противоречащи на връзките между властите групи, срещу разпадането на практика на архивното наследство». Макс Леман изисква разграничаването на фондовете да става в съответствие с «годината на раждане» и «годината на смъртта» на властовия орган. По неговите думи, «ако предложената тук работа се увенчае с успех, то Тайният държавен архив ще представлява едно точно копие на системата на управление на Пруската държава»(38).
Превръщането на класификацията според произхода в научен принцип е свързано с името на Хенрих фон Зибел, който през 1874 г. за първи път излага правилата за система на организация на документите според Strukturprinzip/Registraturprinzip. Te получават нормативната си обосновка в публикуваните от него на 1 юли 1881 г. «Правила за подреждане на документите в Тайния държавен архив»(39). Характерни за тях са § 2 и § 4. Първият гласи: «Систематизацията на документите в Тайния държавен архив трябва да се извършва в съответствие с произхода им в съставните им части». Вторият допълва: «След като учреждението за първи път започне да предава своите документи в архива, архивът отделя за това учреждение отделни стелажи, на които документите се съхраняват в реда, приет в предаващото ги учреждение, и с обозначенията, дадени им в хода на работата на даденото учреждение»(40). По думите на Ф. Майнеке, който през 1887 г. постъпва като сътрудник в Тайния държавен архив, § 2 на указанието води до «революция в архива»(41). Очевидно изискването към фонда, постъпващ на съхранение в държавния архив, е той да не претърпява изменения, които биха нарушили както външните граници, така и вътрешната организация на документите. Следователно немското разбиране за прилагане принципа на произхода (Provenienzprinzip) спрямо документите във варианта Strukturprinzip/Registraturprinzip е по-праволинейна и категорична в същността си интерпретация, отколкото френското разбиране за respect du fonds(42). Прилагането на Strukturprinzip/Registraturprinzip трябва да става само спрямо новопостъпващите документи, защото към старите документни наличности се оказва на практика неприложим.
В Правилата от 1881 г. липсва определение за исторически документ, става дума само за официални документи, и този факт има обяснение в господството в немската историография през средата на XIX век на т. нар. школа на Ранке. Представителите й считат за особено ценни като исторически извори архивните документи с официален характер. Леополд фон Ранке се обявява против господстващия в предишното столетие научен рационализъм, изразяващ се според него в стремеж да «извършва съд над историята». Не по-малко рязко се отнасят той и последователите му към романтичната историография, стремяща се да прочете и разбере миналото с помощта на хроники и различни документи с повествователен характер(43). Методът на Ранке е коренно различен и се свежда до съпоставяне на източниците и прецизна критика на достоверността им. В резултат от този подход се правят изводи не само за достоверността, но и за качествата им. По тези причини Л. Ранке защитава предимството на «надеждния», т. е. на възникналия в резултат от дейността на правителствените канцеларии, на официалната администрация архивен документ пред наративни и други «неофициални» източници(44).
Ранке играе решаваща роля за промяната във възгледите на учените за архивите. Става ясно, че без архивния документ не може да бъде написана никаква достоверна история. Учените се обръщат към това, което се съхранява в архивите, но на документите вече се гледа по различен начин. Опосредствен резултат от засиленото внимание на историците към архивите е утвърждаването в тях на принципа на произхода(45). През втората половина на XIX век в полезрението на немската историография се оказват нови области, а това означава — нови документи на правителствени учреждения, които лягат в основата на трудовете на Ранке.
Х. фон Зибел е последовател на Ранке и наследява от него дълбокия и траен интерес към архивните документи, което се отразява върху резултатите от дейността му. В своята работа по прилагане на вижданията си за класиране на документите Зибел получава подкрепата и на младите немски архивисти, формирали се под влиянието на новата немска историография. В този смисъл преходът към принципа на произхода представлява резултат от колективни усилия. Не е за подценяване и фактът, че Зибел и неговите съмишленици и сътрудници се опират в работата си на една добре уредена бюрократична държавна машина, където ясните структури-учреждения имат своите добре подредени регистратури. Освен това впечатленията от френската фондова класификация са им подсказали, че старите класификационни схеми не са най-добрият вариант за подредбата на документите в един архив. За разлика от френските си колеги, немските архивисти не приемат термина фонд, защото го смятат за принадлежащ на понятийния апарат на френската архивистика. Те употребяват термина Bestand, който е смятан за по-съдържателен в сравнение с френския, понеже не допуска прилагането на логически схеми спрямо структурата на фонда. По думите на Бренеке за немските архивисти този принцип представлява «Колумбово яйце» по своята простота и убедителност на решенията, които предлага(46). Под ръководството на Х. фон Зибел архивът започва да придобива черти на научно учреждение. При него към новопостъпващите документи започва да се прилага новият принцип, а при приемника му Рейнхолт Козер той е приложен и спрямо всички държавни провинциални архиви.
През 1896 г. всичко, което е казано в § 2 и § 4 на Правилата от 1881 г., е обобщено по следния начин: «Общовалидно е за създаване на фондови наличности да бъде спазван т. нар. провениентен или регистратурен принцип»(47). Указанието на Козер не е посрещнато по еднакъв начин в архивите, защото нивото на работа в тях с новия принцип е различно. Там, където пертинентните схеми имат дълга традиция и е постигната висока степен на откриваемост на документите, новите идеи трудно си пробиват път. В едно становище от такъв архив се твърди, че провениентният принцип е само една специфика на работата в Тайния държавен архив, възникнала от «особените отношения, господстващи в Берлинския архив». От друга страна, Козер е категоричен в указанията си, дадени през 1898 г. в служебна инструкция за архива в Аурих: «Съставянето на архиви от документи се осъществява в съответствие с провениентността на неговите съставни части. Съставените досега съгласно други принципи архивни групи следва да се ликвидират...»(48). Двете мнения като че ли маркират крайните виждания в провежданата тогава дискусия, при което второто на практика представлява включване на регистратурния принцип по начина, по който е формулиран в § 4 от Инструкцията от 1881 г.
Макар и не изведнъж и не повсеместно, новият метод за класиране на документите се налага в практиката на пруските архиви. През 1897 г. на Първия Немски ден на архивите е констатирано, че «няма общовалидна система за подреждане»(49), и само няколко години по-късно Strukturprinzip/Registraturprinzip (първоначално в Тайния държавен архив) е обявен за задължителен. Идеята на фон Зибел от 1881 г., защитена от Р. Козер през 1896 г., е препотвърдена от последния на Третия Немски ден на архивите (1901): «Подреждането в съответствие с провениентната система, подреждането в съответствие с регистратурите, в съответствие с властите, както те са възникнали, развили се и загинали в процеса на историческото развитие, отговаря в същата степен на нашата историческа мисъл и нашия архивен опит», при което фондовите наличности «са подредени по реда, който те първоначално са получили от своите власти. Уважението към всеки един първоначален начин на подреждане, към всяка първоначална сигнатура стана за нас един архивен принцип»(50). Новото изискване налага постъпващите на съхранение фондове да не претърпяват изменения, които биха нарушили вътрешната структура на документите, сложила се в процеса на работа с тях в учреждението (институцията), от която са постъпили в архива. Следователно, повтаряме отново, немското разбиране и прилагане на принципа на произхода във варианта Strukturprinzip/Registraturprinzip е по-последователно, по-категорично, даже по-праволинейно (без това да звучи като догматично) в същността си от френското разбиране за respect du fonds. Според М. Дюшен «съвременната архивна наука, такава каквато е, започва с тези два архивни принципа, за произхода и за уважение към оригиналния ред...»(51). Отново според него, от регулярното предаване на документи от действащи учреждения в Европа се оформят две културни зони. Едната е тази с регистратурна, другата — без такава система. Първата се прилага в Германия и Централна Европа. При нея всеки административен документ има свое място в регистратурната система под определен регистратурен номер. Тази методическа схема е известна като Aktenplan (номенклатура на делата). Още в момента на създаването си или на получаването всеки документ вече принадлежи към дело, което от своя страна има собствен номер и е включено в предварително, но не произволно определена система. За разлика от този модел на подреждане и работа с документите, в страните без регистратурна система делата, възникнали в административната система, нямат предварителен номер или класификационна схема и архивистите са принудени да ги подреждат и класират след постъпването им в архива. М. Дюшен твърди: «... за един французин например би било много трудно да схване принципите на регистратурсистемата. Също такива трудности би предизвикала и нерегистратурната система за германците»(52).
Формулирането и съзнателното приложение на Strukturprinzip/Registraturprinzip става постепенно и е във връзка с налаганите от практиката и реалностите в архивите изисквания. Радикалните изменения в характера на властта, изразяващи се в премахване на стари и създаване на нови институции и административни структури, динамизирането на отношенията както в икономиката, така и в политиката, засиленият интерес към съхраняване на документите — всичко това засилва многократно документосъздаването и налага потребността от по-висши принципи за подреждане на документите в архивите. Важно е да се отбележи, че в немското разбиране принципът на произхода често пъти се отнася не толкова до създателя на документите, на регистратурата, колкото до целостта на регистратурата по време на предаването й в окончателния архив. В този смисъл провениентността е схващана като «провениентност на предаването», при което неизменното възприемане на регистратурните схеми е считано за правило(53).
Холандия
Принципът на произхода намира широко приложение, и особено в Холандия(54), където през 1898 г. е теоретично обоснован от трима архивисти — С. Мюлер, А. Фейт и Р. Фрюин, в «Ръководство за класиране и описание на архивите». В § 1 на Ръководството може да се прочете формулираното от тях определение: «Архивният фонд е съвкупност от писани, описани и печатни документи, получени или издадени официално от една администрация или от някого от чиновниците й, доколкото тези документи са били предназначени да останат депозирани в тази администрация или у този чиновник»(55). Прави впечатление, че холандското, както и пруското разбиране за фонд не споменава възможността отделни личности или семейство да създават архивни фондове, нещо, което присъства по ясен и категоричен начин във френската формулировка. Това според нас е обяснимо с базата, върху която стъпват архивистите в отделните страни при формиране на представите и при формулиране на понятието. Във Франция определението се ражда от необходимостта за систематизация на документите в департаментските архиви, т. е. там, където се съхраняват архивите от Стария Режим, включващи документното наследство и на аристократични родове, на семейства или на отделни лица. За разлика от Франция, в Прусия и Холандия разбирането за архивен фонд се основава на опита от работата с официални документи(56), а погледът е насочен не към минали, а към настоящи и бъдещи постъпления в архивите. Както и в Прусия, холандските архивисти съсредоточават вниманието си върху вътрешнофондовата систематизация. Пред тях, както и пред пруските архивисти не стои въпросът за обособеността, отделността на всеки архивен фонд. В § 2 на Ръководството се напомня, че архивен фонд «не се създава произволно ... един архивен фонд е цял организъм, жив организъм, който расте, образува се и се преобразува според определени правила ... всеки архивен фонд има ... своя личност, своя индивидуалност...»(57). Многократно се подчертава отделността, обособеността на всеки архивен фонд.
Нека се върнем на вътрешнофондовата класификация на документите. В § 16 на Ръководството се обяснява: «Системата на класирането трябва да бъде основана върху първобитната [така е в превода, смятаме, че преводачът е имал предвид първичната — б. м., И. А.] организация на архивните фондове, което в общите си черти отговаря на организацията на администрацията, от която произхожда»(58). Авторите много подробно разглеждат няколко варианта на вътрешнофондова систематизация и стигат до заключението, че «единствено систематичното класиране на архивите, което е основано върху старата им наредба, води до задоволителни резултати. Не е възможно да нарушим цялата стара организация на един архивен фонд и да я заменим логически с друга... Първобитната организация на един архивен фонд трябва да отговаря естествено, в общите си черти, на старата организация на администрацията, от която произлиза. Това се разбира от само себе си. Тази примитивна организация не се е създала произволно...»(59). Проблемът вътрешнофондова систематизация е подробно разгледан в глава втора на Ръководството — «Класиране на архивните документи». В нея, а и не само там нееднократно се напомня за необходимостта от спазване в границите на архивния фонд на организацията на документите по начина, по който са били организирани в регистратурата. В това отношение, както и по отношение изискването за възстановяване на първоначалния ред, ако е нарушен по някакъв начин, холандското изискване за спазване принципа на произхода е по-строго от това на пруските архивисти, където провениентността е схващана по-скоро като «провениентност на предаването»(60).
Делото на Мюлер, Фейт и Фрюин не получава еднозначни оценки. Т. Томасен твърди, че Мюлер и ученикът му Фрюин поставят акцента върху административния подход, вместо върху архивната теория. Те, според Томасен, искат задължителни директиви, които и публикуват през 1897 г.(61) С него е съгласен и Ерик Кателаар, който твърди, че тримата «дават предимство на нормативния подход в архивната методология, което било кодифицирано в Правилата [така е у Кателаар; предполагаме, че това е по-точното заглавие (макар и в съкратен вариант) на труда на тримата холандци — б. м. И. А.]. Тази кодификация и стандартизация, представляваща част от процеса на професионализиране на холандските архивисти, спира развитието на архивната теория за дълго време.»(62). Според него правилата, които Мюлер, Фейт и Фрюин въвеждат, са с ограничен обсег, започвайки с определението на понятието archief (фонд), и предписват respect du fonds в разделението и подреждането на архивите в държавните архивохранилища. П. Хорсман отбелязва нещо, което е показателно за приемствеността, съществуваща между френската идея за respect du fonds и идеите на холандските архивисти: «Мюлер е имал предимството [курсив мой, И. А.] да притежава няколко лекции, четени в Парижкото École des Chartes. В тях, спомнял си Мюлер, професорът никога не се уморявал да препоръчва respect du fonds. Едно изречение от неговата лекция гласяло: Règle absolue: il faut respecter les fonds...(63) Друг архивист, Тери Кук, отбелязва, че трудът на тримата холандци отразява влиянието на френската архивна теория върху Мюлер, както и въвеждането на принципа на произхода в няколко холандски архива по немски модел(64).
Не са малко авторите, които отдават предимство на тезата за запазване оригиналната (първоначалната) подредба на документите в «холандски» вариант на друг архивист, също холандец — Теодор ван Риемсдюк. Последният, според тях, още през 1877 г. стига до заключението, че архивните документи трябва да бъдат «поставени в техния естествен и изначален контекст, където те най-добре могат да покажат своята същност и значение»(65). Подходът на ван Риемсдюк, за разлика от този на тримата му сънародници, се опира не на вниманието върху същинските документи, а върху процесите на създаването им, опитвайки се да разбере защо и как са създадени и използвани, а не как може да се използват в бъдеще(66). Пример за подхода му е излязлата през 1875 г. книга, засягаща канцеларията на Генералните щати от XVI век, която завършва с глава, посветена на подредбата на архивните документи и конструкцията на архивния опис. В нея Т. ван Риемсдюк очертава методологията, която по-късно е кодифицирана в Ръководството: «Взаимовръзката между документите разкрива тяхната същност и взаимен контекст много по-добре от всякакъв друг ред, който архивистът би създал по-късно»(67). Според него архивистът е принуден да приеме като принцип запазването на стария ред.
Това, което ван Риемсдюк защитава в книгата си, по-късните генерации архивисти наричат structuurbeginsel (принцип на зачитане на архивната структура)(68). Принципът защитава целостта на фонда, чиято исторически сложила се структура не трябва да бъде нарушавана от изкуствено създавана система на подреждане, явяваща му се чужда. Изисква се, ако това е необходимо, присъщата на фонда структура да се възстанови, защото нарушаването на първоначалния ред на документите, на оригиналните взаимовръзки унищожава свидетелската стойност на архивите. Според Х. Харденберг този принцип е следствие от respect du fonds и има предимство пред Provenienzprinzip(69).
Въпреки нееднозначната оценка за делото на Мюлер, Фейт и Фрюин не може да бъде отречен фактът (съзнаван и от самите тях), че трудът им представлява крачка напред в развитието на теорията на архивистиката(70). Макар и оспорван, стремежът да бъде съхранена първоначалната организация на документите в архивния фонд по начина, по който са организирани в самата регистратура (Registraturprinzip), свежда до минимум възможността от вътрешни размествания и произволни комбинации на документи в границите на архивния фонд. Критиката към приложения от тримата холандци метод на вътрешнофондова систематизация се свежда до това, че възможността за намеса на архивиста с оглед корекции на някои очевидни несъвършенства и отклонения, заложени в организацията на регистратурата и прехвърлени автоматично в структурата на фонда, се свежда до минимум(71). Безспорно е, въпреки критиките и несъгласията, че холандците са много детайлни в теоретичен план, като държим да подчертаем — вземат за основа произхода на документите и тяхната регистрация.
3ападноевропейската архивна мисъл през 30–те години на XX век
През 30–те години на XX век западноевропейските архивисти продължават търсенията за развиване на формулираните основни принципи в архивната наука. Очерталите се регионални различия в теоретичен, терминологичен и практически аспект се запазват (може да се говори за обособяването на немска, френска, италианска и английска школа), но това не променя методическата основа. Непоклатим фундамент остава признаването на принципа на произхода, доминиращ при класификацията на документите(72).
Най-често коментираният и цитиран архивист от Великобритания е Хилари Дженкинсън. Той определя архивния фонд като «документи, натрупали се в резултат от естествения процес при провеждането на дела от всякакъв вид, обществени или частни... и запазени след това за справка в собствено архивохранилище, под опеката на човек, който отговаря за делата, или на наследниците»(73). Пак в тази посока на мисли е и следващото определение, «рожба» на британската архивна школа: «Архивните фондове не представляват изкуствена колекция от документи, както това е с музейните експонати..., а са натрупани по естествен начин в учрежденията, за да обслужват практическата дейност на администрацията»(74). Х. Дженкинсън признава правилността на принципа на класификация, както и други достойнства на книгата на Мюлер, Фейт и Фрюин, но за разлика от тях дава по-широка трактовка на термина архивни документи, което му позволява да обособи юридически аспект: «Архивен фонд, това са архивните документи, създадени в резултат от дейността на която и да е администрация, обособени като единно цяло и притежаващи самостоятелност...»(75). Архивистите във Великобритания работят с понятието архивна група (архивен фонд)(76), което представлява съвкупност от документи, отложили се в резултат от дейността на всички структурни части на учреждението (независимо от юридическата им самостоятелност), резултат от дейността на подведомствените им учреждения-предшественици и учреждението, продължаващо дейността му(77). Разширеното тълкуване на границите на архивния фонд сред британските архивисти на практика е отстоявано и от Х. Дженкинсън, който, говорейки за документите, съставляващи фонда, заявява, че тези група документи представляват «резултат от дейността, развивана от дадена организация, или пък се явяват резултат от дейността на други организации, чиито права и задължения са преминали към първата организация или чиито архиви тя е придобила»(78). Коментарът на това мнение е в посока на думата придобила, което според някои архивисти означава, че документите в един архивен фонд могат да бъдат непринадлежащи по смисъла на «създадени в резултат на дейността на дадено учреждение», а например закупени(79).
През 1924 г. френският архивист П. Ф. Фурние публикува «Практически съвети по привеждането в порядък, описание на архивите и издаването на писмени исторически документи», където излага виждането си за архивен фонд. Определението на Фурние израства на базата на класическата френска архивистика от XIX век и гласи: «Архивният фонд представлява съвкупност от различни документи, можещи в някаква степен да засягат правата и историята на учреждение, семейство или отделно лице и събрани от това учреждение, семейство или лице по време на неговото съществуване за функциониране на неговите служби или за неговите нужди. Документите на архивния фонд се намират в естествена връзка помежду си и с това учреждение, семейство или лице, на които те са принадлежали и от което произлизат...». Именно тази естествена връзка между документите във фонда го отличава от колекцията от документи, различни по произход и намиращи се «в изкуствени връзки, произволно установени от фантазията на колекционера». При класификацията на документите, по мнението на Фурние, нищо не бива да бъде изключвано или включвано към фонда. В сравнение с холандската интерпретация на понятието фонд, тази на Фурние допуска възможност за включване в него и на семейни документи(80). Други двама френски архивисти, Пиер Маро и Густав дьо Жерден, защитават по същество тази представа за архивен фонд(81).
В свои публикации от 20–те и 30–те години италианският архивист Е. Казанова определя по следния начин понятието архив: «Подреден сбор от документи, принадлежащи на някое учреждение или лице, съставени в процеса на дейността им и запазени за политическите и културните цели на учреждението или лицето». Горното представлява по същество определение за архивен фонд. Така се размива границата между понятията архивен фонд, архив и колекция(82).
През 30–те години в Германия възниква дискусия, в която Ц. Г. Вайбул развива схващания, връщайки се към методическата формулировка от 1841 г., но среща възражения от страна на колегите си, които заявяват, че това би означавало принципът на произхода (Provenienzprinzip) да се ангажира изключително за създаване на фондови наличности, но не и за вътрешното подреждане на документите(83). От друга страна, през 30–те години следва диференциране на Provenienzprinzip по отношение на прилагането му към вътрешната подредба на документите, лежащо в основата на традиционната регистратурна подредба, но като се признава възможността и целесъобразността от намеса в първоначалния регистратурен ред(84). Намесата на архивиста става възможна благодарение на формулирания през 1930 г. от Адолф Бренеке т. нар. четвърти, наричан още свободен Provenienzprinzip, който допуска подредба в границите на архивния фонд на документите по начин, който би им позволил да покажат органичното си развитие, без преди това да са били подредени в същия ред. На практика Бренеке предлага да се замени по-биологичното разбиране за органичното развитие и същност на фонда като организъм (без да се нарушава целостта), акцентирайки върху историческото значение и въздействие на вида на фондовете(85).
* * *
Нямаме претенциите, че сме изчерпали темата. Желанието ни бе да покажем, че съвременните теоретични постановки, касаещи понятието архивен фонд, не са плод на гения на отделен архивист, на отделна архивна школа, а са резултат от търсенията на няколко поколения архивисти от различни страни. Съобразно времето, философските идеи, административния си опит и традициите, които наследяват, не на последно място и целите, които си поставят, архивистите формулират вижданията си за класификацията на документите в границите на сборните архиви. Неизменно обаче от 1841 г. насетне, въпреки някои регионални различия в теоретически и практически аспект, методологическата основа, в чието ядро е признаване принципа на произхода, остава непроменена.
Бележки
1. Старостин, Е. В. Происхождение фондового принципа классификации документов. — Советские архивы, 1988, кн. 6, с. 5.
2. Архивное дело с древнейших времен до 1917 года. — Тр. ВНИИДАД, т. 8, ч. II, 1979, 27–28.
3. Старостин, Е. В. Зарубежная буржуазная историография архивоведения. М., 1986, 9–26.
4. Duсhеin, M. The History of European Archives and the Development of the Archival Profession in Europe. — The American Archivist, 1992, № 55, p. 19.
5. Нарский, И. С. Западноевропейская философия XVIII века. М., 1973, 196–198.
6. Огурцов, А. П. Философия науки эпохи Просвещения. М., 1993, 3–25; Фуко, М. Слова и вещи: Археология гуманитарных наук. М., 1977, с. 128; Архивное дело с древнейших времен..., с. 28.
7. Цит. по: Автократов, В. Н. Из истории формирования классификационных представлении в архивоведении XIX–начала XX в. — Археографический ежегодник за 1981. М., 1982; вж. и Старостин, Е. В. Зарубежная буржуазная историография..., 9–26.
8. Няма да изброяваме всички, защото не е възможно, ще споменем само някои от тях: Каlеnski, G. Record Selection. — The American Archivist, 1976, № 39; Автократов, В. Н. Понятие происхождения в архивоведении. — Археографический ежегодник за 1978 г. M., 1979; Архивное дело с древнейших времен..., 191–192; Старостин, Е. В. Западноевропейская историография архивоведения (конец XIX–первая треть XX в.). — Советские архивы, 1985, № 3; Същият. Происхождение фондового принципа..., с. 19; Duсhеin, М. The History of European Archives...; Коlsrud, O. The Evolution of Basic Appraisal Principles — Some Comparative Observations. — The American Archivist, 1992, № 1; Durati, L. The Concept of Appraisal and Archival Theory. — The American Archivist, 1994, № 57.
9. Цит. пo: Старостин, Е. В. Происхождение фондового принципа..., с. 26.
10. Störig, H. Kleine Weltgeschichte der Wissenschaft. Kohlhamer Verlag, 1957, S. 435; вж. и Лазарова, Е. Немският романтизъм между идеала и действителността. С., 1990, с. 71.
11. Архивное дело с древнейших времен..., 47–48.
12. Огюст Конт (1798–1857) доразвива част от вижданията на Сен Симон (чийто личен секретар е в периода 1818–1824 г.), но вече в цялостна социално-философска система. Без да се спираме в детайли върху идеите му за общественото развитие, ще отбележим само, че философско-историческата концепция на позитивизма се изгражда на основите на натуралистката методология на историята. Основният й постулат е, че обществознанието, вкл. историографията, трябва да се изгражда по модела на естествознанието. Утвърждава се принципът за методологическото единство на естествените и обществените науки, оттук и идеята всяка система да бъде разглеждана като нещо цялостно, в която частите трябва да работят съгласувано, за да запазят цялото (принципа на хармонията) — вж. Стоянов, Ж. Идеите за историята. От Хезиод до Маркс. С., 1991, с. 204, 207, 217–218.
13. Мене-Хариц, А. Подготовката на архивиста в съответствие с потребностите на обществото на XXI век. — АПр., 1992, № 1–2, с. 67.
14. Ако прочетем няколко автори (не е задължително да бъдат представители на различни национални школи), неминуемо ще ни направи впечатление разнобоят в употребата на споменатите понятия. Вж. Назин, И., З. Доброва. Провениенцпринцип в построении архивного фонда. — Архивное дело, 1937, № 42, 56–68; Митяев, К. Г., Г. А. Белов, А. И. Логинова, Н. Р. Прокопенко. Теория и практика архивного дело в СССР. М., 1958, с. 51; Шеленберг, Т. Современные архивы. Принципы и методы работы (пер. с англ.). М., 1962, 235–238; Солодовникова, Л. И., В. В. Цаплин. Недробимость архивного фонда и некоторые вопросы фондирования. — Вопросы архивоведения, 1964, кн. 4, с. 74; Петровская, М. Ф. Определения понятия архивного фонда и его границ в советском архивоведении и образование объединенных архивных фондов. — В: Труды Научной конференции по вопросам архивного дела в СССР. Т. I. М., 1965, с. 320; Роsnеr, Е. Max Lehmann and the Genesis of the Principle of Provenance. — In: Archives and the Public Interest: Selected Essays. Washington: Public Affairs Press, 1967, 36–44; Сыpченко, Л. Г. Некоторые проблемы классификации архивных документов и сведений о них. — Тр. МГИАИ, т. 31, 1975, вып. 2, с. 8; Сорокин, В. В. Ленинское учение об отношении к буржуазной науке и оценка «провениенцпринципа». — Пак там, 31–32; Lotzkе, Н., М. Unger. Das Provenienzprinzip als wissenschaftlicher Grundsatz der Bestandsbildung. Teil 1. — AM, 1976, 2, 32–53; Архивное дело с древнейших времен..., 48–50; Автократов, В. В. Из истории формирования..., с. 8; Duсhеin, M. Theoretical Principles and Practical Problems of Respect des Fonds. — Archivaria, 16, 1983, 84–82; Dictionary of Archival Terminology: English and French; with equivalents in Dutch, German, Italian, Russian and Spanish (ICA handbook series; vol. 3): 1984, № 30, 366–368, 389, 404; Дуйчев, Ив. Лекции по архивистика. С., 1993, с. 177 и бел. 5.
15. В този смисъл е изказването на Б. П. Keep от началото на XX век: «Принципът на систематичното подреждане ... е абсолютно противоположен на принципа на подреждане по провененция (произход), който сам по себе си дава възможност за една по-сигурна научна работа» (цит. по: Lоtzkе, Н., М. Ungеr. Цит. съч., с. 51). В тази посока на мисли е тезата и на Х. Лоцке и М. Унгер, които твърдят, че Provenienzprinzip е развит както от откривателски, така и от систематизаторски интереси. В подкрепа на идеята си двамата предлагат следното разсъждение: историците, като инициатори в областта на архивистиката, не отстъпват на архивистите, което не може да бъде обяснено само с факта, че тогава разделението между двете «професии» не е ясно поставено. Историците обръщат внимание на обстоятелството, че биха имали интерес да откриват източниците в цялостен вид, запазвайки връзките между документите. Вж. и Дюшен, М. История на европейските архиви и развитието на професията на архивиста в Европа. — АПр., 1992, кн. 1–2, с. 103.
16. Повече за архивната практика и идеи, за френското архивно законодателство и принципите, които налага (преди 1841 г.), вж. у Старостин, Е. В. Архивы периода Великой французской революции. — Отечественные архивы, 1993, кн. 4, с. 94 и цит. лит.; Минцев, Д. Лекции по архивистика на Иван Г. Богданов. — ИДА, 70, 1997, с. 55. Относно архивите, съдбата им по време на Революцията и законодателството, свързано с тях, вж. Duvergier, B.-S. Collection complète des lois, décrets, ordonnances, règlements et avis du Conseil d’État. Paris, 1825, t. 6, p. 29, 389; t. 7, р. 23; Тарле, Е. В. Национальны архив в Париже. Сочинения. Т. IV. М., 1958, 595–614; Солодовникова, Л. И., В. В. Цаплин. Цит. съч.; Lоkkе, С. Archives and the French Revolution. — The American Archivist, 1968, № 1, 23–31; Королев, Г. И. Из истории публикации архивныx материалов во Франции (середина XIX века). — Советские архивы, 1971, кн. 2, 100–105; Вифелс, К. Архивите в Белгия. — ИДА, 35, 1978, с. 148; Архивное дело с древнейших времен ..., 89–92; Старостин, Е. В. Архивное дело во Франций: Аналитический обзор. М., 1984, с. 10; Мене-Хариц, А. Цит. съч., с. 67; Duсhеin, M. The History of European Archives..., 19–20; Илиева, Т. Н. Архивното дело във Франция — традиции и съвременност (Дипломна работа). СУ «Св. Кл. Охридски», Исторически факултет. С., 1999, 5–14.
17. Е. Тарле твърди друго: «През 1841 г. Гизо, тогава министър, изпраща във всички департаменти циркуляр, в който се настоява за определена класификация в архивите. Вече се говори не за принципа на «подбор» [le tirage — б. м., И. А.], а се очертава принципът на нерушимост и неприкосновеност на фонда» (вж. Тарле, Е. В. Цит. съч., с. 614). За да премахнем недоразуменията, които биха възникнали, ще цитираме В. Сорокин: «Теорията и практиката на архивното дело във Франция през XVIII–XIX век са обусловени и се влияят от прехода от старата, закостеняла и доста условна класификация на документите по «групи» и «серии» към класификация според един единен признак — произхода на документите с отчитане на целостта на фонда (принципа respect du fonds, ‘уважение към фонда’). Въвеждането на това правило в практиката изисква специално предписание [курсив мой, И. А.] на министъра на френското правителство Ф. Гизо. На 24 април 1841 г. от него е подписана [курсив мой, И. А.] «Инструкция по привеждане в порядък и систематизация на документите в департаментските архиви». — Вж. Сорокин, В. В. Цит. съч., 31–32. Повече за Гизо и дейността му вж. у Стоянов, Ж. Цит. съч., 183–190.
18. Duсhеin, M. The History of European Archives...; вж. Старостин, Е. В. Происхождение фондового принципа..., с. 24 и цит. лит.
19. Според А. Воронов «във Франция е възприет т. нар. департаментски принцип. Всеки департаментски (областен) архив се разделя хронологически на две части: 1) стар, т. е. исторически архив, включващ делата до 1790 г., и 2) нов, или департаментски, където са делата от 1790 г. насетне» — вж. Воронов, А. П. Архивоведение. СПб., 1901, с. 17.
20. Илиева, Т. Цит. съч., с. 12.
21. Петровская, М. Ф. Цит. съч., с. 320.
22. Вж. Сорокин, В. В. Цит. съч., с. 32 и цит. лит.
23. Не бива да се забравя, че Инструкцията от 1841 г. се отнася до департаментските, т. е. до местните архиви, а не до централния архив.
24. Автократов, В. Н. Из истории формирования..., с. 6.
25. Любопитен детайл е фактът, че в серия F, «административна секция», където се пазели постъпващите от министерствата документи, последните също не били съхранявани според прокламирания respect du fonds. Документите пристигали така разбъркани и толкова нерегулярно, че (каква ирония!) Наталис дьо Вайи бил принуден да създаде изкуствена класификационна схема. Вж. Архивное дело с древнейших времен..., 110–111.
26. Любопитно е мнението на Н. Бржостовская и В. Сорокин, които не приемат тезата на Т. Шеленберг, че до края на XIX век в Европа изобщо не са съществували общи принципи на класиране на архивни документи (вж. Шеленберг, Т. Цит. съч., с. 233). Двамата застъпват мнението, че такова класиране съществува и е основано или на стремежа да се съхрани редът и организацията на документите по начина, създаден от действащото учреждение, или използвайки библиотечната практика. Вж. Бржостовская, Н. В. Архивы и архивное дело в зарубежных странах (история и современная организация). Учебное пособие. М., 1971, 46–47; Сорокин, В. В. Цит. съч., с. 34.
27. Dictionary of Archival Terminology, № 368, 404.
28. Posnеr, Е. Цит. съч., 36–44; Duсhеin, M. Theoretical Principles and Practical Problems..., 64–82.
29. Вrеnnеkе, А. Archivkunde. Ein Beitrag zur Theorie und Geschichte des europäischen Archivwesens. Leipzig, 1953, S. 50; Архивное дело с древнейших времен..., с. 30.
30. Цит. по: Lotzkе, H., M. Ungеr. Цит. съч., с. 50. Според тях препоръката на Академията представлява «първата крачка към Provenienzprinzip».
31. Zentrales Archiv der AdW der DDR. II/VIe Bd., 3ff., 9, 19ff.
32. Архивное дело с древнейших времен..., с. 38, 43; Вифелс, К. Цит. съч., 148–149; Wagner, A. The Administration of Archives in Germany. — Archives, vol. VI, № 30, 1963, 68–71; Илиева, Т. Цит. съч., 4–12, бел. 29; Lоtzkе, Н., М. Ungеr. Цит. съч., с. 49; Еndеrs, G. Archivverwaltuunglehre. Berlin, 1968, S. 20; Lozek, G. Die Krise des Historismus. — In: Unbewaltigte Vergangen heit. Handbuch der Auseinandersetzung mit der westdeutschen burgerlichen Geschichtsschreibung. Hrsg. von G. Lozek u. a. Berlin, 1971, S. 77ff.
33. Дизел, Р., У. Хес. Тюрингският главен областен архив във Ваймар и подчинените му областни архиви в Гота, Грайц, Майнинген и Рудолщат. — ИДА, 11, 1966, 26–29.
34. Повече вж. у Петкова, С. Увод в архивознанието. Велико Търново, 1994, 34–35, 86–87; Lotzkе, H., M. Unger. Цит. съч., c. 50.
35. Lotzke, H., M. Unger. Цит. съч., 50–51.
36. Цит. по: Lotzke, Н., М. Unger. Цит. съч., с. 51, които твърдят, че в това предложение «провениенцпринцип е формулиран по-ясно, а и приложен, макар като термин все още да не е упоменат». Те твърдят още, че «под произход се има предвид провениенцпринцип». И двете твърдения според нас са дискусионни.
37. Коhnе, М. Die Ordnung der Bestande im Geheimen Staatsarchiv zu Berlin vor und nach der Einfuhrung des Provenienzprinzip. — AM, 11, 1961, № 3, S. 111 ff; Bесk, F. Zur Geschichte des Branderburgischen Provinzialarchivs und heutigen Landeshauptarchivs in Potsdam. — AM, 8, 1958, № 1, S. 2ff. За дейността на Харденберг, свързана с архивите, вж. Wagner, А. Цит. съч., 68–69.
38. ZSTA, Hist. Abt. Merseburg. Rep. 178, Nr. 1, Bd. 2, B 1. 115ff (цит. пo: Lotzkе, Н., M. Ungеr. Цит. съч., с. 52).
39. Според В. Автократов представите на Зибел за документите, които го довеждат до формулирането на Правилата, може да се открият още през 1860 г., когато, говорейки за документите от деловодството, той подчертава, че всеки един от тях представлява някаква част от реално историческо действие, а като цяло разкриват «зараждането, развитието и взаимовръзките в това действие». Вж. Автократов, В. Н. Из истории формирования..., с. 7 и цит. лит.
40. Цит. по: Сорокин, В. В. Цит. съч., с. 32.
41. Меineсkе, F. Autobiographische Schriften. Hrsg. u. eingel. von E. Kessel. Stuttgart, 1969, S. 85.
42. Според В. Автократов «принципът на произхода има потенциалната възможност да развие общия подход за решаване на всички теоретични задачи в архивистиката. Разработената в Германия форма на този принцип е вътрешно ограничена и придобива чертите на Registraturprinzip, т. е. изискване за задължително запазване на вътрешната структура на фонда във вида, в който е създадена в регистратурата (канцеларията, архива) на учреждението, независимо от възможностите за грешки и неудобства от тази структура» — вж. Автократов, В. Н. Из истории формирования..., с. 8.
43. Повече за романтизма в Германия вж. у Лазарова, Е. Цит. съч., 61–68, 133–147; Габитова, Р. М. Философия немецкого романтизма. М., 1978; Стоянов, Ж. Цит. съч., 158–161.
44. Възгледите на Ранке се опират на вижданията на представителите от т. нар. немска историческа школа на правото. Неин родоначалник е Густав Хуго, а най-известните му последователи са Фридрих-Карл фон Савини (1779–1861), Карл-Фридрих Айхорн (1781–1854) и Бартолд-Георг Нибур (1776–1831). Представителите на тази школа гледат на изворите като на незаменимо средство за познаване на историята и изискват всяка теза, която се лансира от историците, да бъде доказвана с изворови данни. Според тях всяко твърдение, теза, обобщение, което не е подкрепено от извор, трябва да се отхвърли. Под влияние на вижданията на тази школа и с активното им участие, особено след третото десетилетие на XIX век, започва усиленото издирване и обнародване на извори. Вж. Автократов, В. Н. Из истории формирования..., с. 6 и цит. лит.; Стоянов, Ж. Цит. съч., 161–167.
45. Според Е. Космински принципът на произхода е открит от отделни практикуващи архивисти интуитивно още през 1820 г. — вж. Косминский, Е. А. Историография средних веков, V–середина XIX вв. Лекции. М., 1963, с. 362.
46. Вrеnnеkе, А. Archivkunde, S. 68.
47. Lotzkе, H., M. Ungеr. Цит. съч., с. 53. Същите твърдят, че «така формулирани, нещата давали едно формално равнопоставяне на провениентната и регистратурната обвързаност, на разширяване на принципа й върху вътрешното подреждане на намиращите се във фонда документи».
49. Цит. по: Papritz, J. Neuzeitliche Methoden der archivischen Ordnung. — Archivum, 14, 1964, S. 13.
50. Цит. по: Lоtzkе, Н., М. Ungеr. Цит. съч., с. 53.
51. Дюшен, М. История на европейските архиви..., с. 102.
52. Пак там, с. 101. Относно регистратурната система категорично прозвучава мнението на Е. Старостин: «В Германските държави до XVI век в практиката била широко разпространена регистратурната форма на отчет и съхранение на документите». — Вж. Старостин, Е. В. Происхождение фондового принципа..., с. 23. Категоричността му е подкрепена в мненията на френския му колега Р.-А. Ботие и на немския архивист Адолф Бренеке — вж. Ваutiеr, R.-A. Les archives. Histoire et ses méthodes (Encyclopédie de la Pléiade). Paris, 1961, 1129–1130; Brenneke, A. Archivkunde, S. 117.
53. Вж. Lоtzkе, Н., М. Ungеr. Цит. съч., с. 53 и цит. лит.
54. Историята на архивното дело е свързана с държавното укрепване и институционалното развитие на страната. Административната децентрализация, съществуваща до края на XVIII век, се отразява и на архивната структура. До началото на XIX век (1814) архивните документи се съхраняват в учрежденията. Нов етап започва след тази дата, когато се създава Обединеното кралство Нидерландия. Формирани са провинции и се поставя началото на централизирано политическо управление. Заедно с това започва изграждането на архивната система — съществуващият от 1802 г. архив в Хага е признат за главен архив на кралството и в него се съхраняват документите от централните органи на власт и управление. Постепенно и в отделните провинции се изграждат архиви за документацията на органите на местна власт. Известна централизация на архивната система е постигната с приемането през 1875 г. на специален устав. Вж. Николова, З., М. Бурмова. Впечатления от архивното дело в Холандия. — АПр., 1988, кн. 2, с. 62; Крайчева, З., П. Колев. Архивите в Холандия. — АПр., 1982, кн. 4, с. 60.
55. Мюлер, С., А. Фейт, Р. Фрюин. Ръководство за класиране и описание на архивите. С., 1912, с. 5.
56. Вж. Кук, Т. Архивите в постмодерния свят: взаимодействие на архивната теория и практика след издаването на холандския учебник от 1898 г. — АПр., 1996, кн. 3–4, 29–30; Николова, З., М. Бурмова. Цит. съч., с. 65.
57. Мюлер, С., А. Фейт, Р. Фрюин. Цит. съч., 9–10.
60. Пак там, §§ 16, 17, 18 и 26; Солодовникова, Л. И., В. В. Цаплин. Цит. съч., с. 74.
61. Вж. Каtеlааr, Е. Archival Theory and Dutch Manual. — Archivaria, 41, 1996, р. 31, 35.
63. Ноrsman, P. Taming the Elephant. An Orthodox Approach to the Principle of Provenance. — In: The Principle of Provenance. Report from the First Stockholm Conference on Archival Theory and Principle of Provenance. Stockholm, 1994, p. 61; Katеlaar, E. Цит. съч., с. 32; Lotzkе, Н., М. Ungеr. Цит. съч., с. 52.
64. Кук, Т. Цит. съч., с. 29; вж. и Cook, Т. Mind over Matter. Toward A New Theory for Archival Appraisal. — In: Сraig, B. L. (ed.). The Archival Imagination. Essays in Honour of High A. Taylor. Ottava, 1992, p. 17.
65. Цит. пo: Katеlaar, Е. Цит. съч., с. 33; вж. Ноrsmаn, Р. Цит. съч., с. 61; Сооk, Т. Цит. съч., с. 47; Hardenberg, H. Some Reflections on the Principles for the Arrangement of Archives. — In: Walnе, Р. (ed.). Modern Archives Administration and Record Management: a RAMP Reader. Paris, 1985, p. 112. Във връзка с тезата за първенството на ван Риемсдюк в изказване постановката за запазване първоначалния ред на документите интерес представлява една публикация на Е. Кателаар от 1974 г., която, за да сме точни, ползваме чрез двама немски автори. В нея се твърди, че С. Мюлер практикува Provenienzprinzip след 1874 г. в градския архив в Утрехт, преди още да са публикувани Правилата от 1898 г. Това става въз основа на знанията и идеите, които получава от току-що приключилото му следване в Париж, където С. Мюлер се запознава с respect du fonds. Според Е. Кателаар за подтик послужило началото на създаването на централен архив в града и «невероятната бъркотия», която заварил. Provenienzprinzip е приложен от него като «метод на архивно подреждане, при което всяка една документална единица се поставя в наличния фонд и в сектора, респ. групата, към която тя последно е принадлежала, когато наличният фонд е бил все още жив организъм» — цит. по: Lоtzkе, Н., М. Ungеr. Цит. съч., с. 52.
66. Сооk, Т. Mind over Matter..., p. 17. Както отбелязва Е. Познер, «двата фундаментални методологически принципа в архивистиката акцентират върху превъзходството на произхода, структурата и функциите над съдържанието, употребата или важността и тези принципи са широко приети в целия Запад» (цит. по: Durati, L. Цит. съч., с. 337).
67. Цит. по: Каtеlaar, Е. Цит. съч., 33–34.
68. Вж. Dictionary of Archival Terminology, № 368 и препратката към № 404.
69. Hardenberg, Н. Цит. съч., с. 112.
70. Е. Познер отбелязва, че трудът на Мюлер, Фейт и Фрюин «утвърждава окончателно» теоретичните принципи, развивани постепенно навсякъде из Европа. Т. Шеленберг обявява през 1956 г. труда на тримата холандци за «Библия на съвременните архивисти». Вж. Кук, Т. Цит. съч., с. 30.
71. Архивное дело с древнейших времен..., 50–51.
72. Старостин, Е. В. Западноевропейская историография архивоведения..., с. 77.
73. Цит. по: Durati, L. Цит. съч., с. 334.
75. Старостин, Е. В. Западноевропейская историография архивоведения..., с. 72; вж. и Кук, Т. Цит. съч., с. 31. Според В. Автократов английската формулировка на понятието фонд се опира на холандската трактовка, но не е нейният най-добър вариант. Според цитираното от него британско разбиране за фонд, последният представлява «архивни документи, явяващи се резултат от дейността на която и да е администрация, обособени като органично цяло и имащи самостоятелност, дословно: «... способност да действа независимо, без да бъдат прибавени пълномощия или външни авторитети» (преводът е на Автократов) във всеки от отраслите на дейност, която официално е била възложена да изпълнява». Другото важно нещо в английската трактовка е обяснението, че числеността на администрацията е без значение («дали се състои от един човек или от двадесет»), а така също и дали е създадена «със законодателен акт, или се е появила просто в резултат от сложили се обстоятелства». Вж. Автократов, В. Н. Из истории формирования..., с. 12.
76. Dictionary of Archival Terminology, № 30.
77. Петровская, М. Ф. Цит. съч., с. 32.
80. Старостин, Е. В. Западноевропейская историография архивоведения..., с. 73.
81. Вж. Петровская, М. Ф. Цит. съч., с. 313 и цит. лит.
82. Старостин, Е. В. Западноевропейская историография архивоведения..., с. 74.
83. Вж. Lоtzkе, Н., М. Ungеr. Цит. съч., с. 53 и цит. лит.
85. Menne-Haritz, A. Appraisal or Documentation: Can We Appraise Archives by Selecting Content? — The American Archivist, 1994, № 57, p. 532.