Документални свидетелства за дейността на проф. Иван Шишманов като археограф
Електронна библиотека по архивистика и документалистика
Раздел: «Статии»
Научен ръководител на Електронната библиотека: доц. д-р А. Нейкова
Автор: Андриана Нейкова
Дизайн: Давид Нинов
София, 2006
Всеки опит да се проектира значението на личността на проф. Иван Д. Шишманов (1862–1928 г.), на неговата обществена, културна и научна мисия, е труден тест за изследователите не само в миналото, но и днес, когато вече съществува внушителна библиография, посветена на живота, делата и огромното му научно наследство(1).
Времето на обществената и творческата реализация на проф. Шишманов съвпада с най-оптимистичния и градивния период в историята на следосвобожденска България. В неповторимата атмосфера на всеобщ устрем, благородни намерения и забележителни начинания, той се откроява като общественик, ерудит и учен, притежаващ необикновена воля и стремеж да изпълнява своя дълг по възможно най-достойния начин. Затова напълно заслужено проф. Шишманов се възприема още от съвременниците си като еталон за гражданска и научна позиция, за колегиално отношение, съпричастност и готовност за подкрепа.
Обяснимо е, че през изминалите десетилетия неговите идеи и научни изследвания са обект на постоянен интерес от страна на специалисти от различни области на науката. Заслужено високо се оценяват приносите му като основоположник на българската фолклористика и етнография, на всепризнат народовед не само у нас, но и сред чуждестранната научна колегия. Не по-малко значими са и постиженията на проф. Шишманов като проникновен изследовател на Българското национално възраждане, литературен критик, първият ни специалист по въпросите на западноевропейската литература и Ренесанс, създател на българската школа и в сравнителното литературно-историческо изследване. На този фон някак остават недооценени според мен многогодишните усилия на проф. Иван Шишманов за организиране издирването, проучването, събирането и по-системното публикуване на ръкописи и архивни документи за нуждите на изследванията по история през разглеждания период. Още повече, че по същото време у нас липсват, както е известно, специализирани архивни учреждения. При тези условия възможността за използването на повечето документални свидетелства от миналото като исторически извори или за тяхното по-нататъшно опазване се осигурявала именно чрез тяхното предварително публикуване.
С тези въпроси се занимавам от години(2), но едва напоследък имах щастието да попадна на още някои интересни архивни документи, които свидетелстват за едни сравнително ранни опити на проф. Шишманов да привлече тогавашната малобройна все още университетска колегия от историци и филолози в работата по публикуването на писмени извори за българската история. Ето защо, реших да разгледам по-подробно тези документи и да ги публикувам (Вж. Приложение № 1, 2 и 3). Убедена съм, че те обогатяват представите ни за научните интереси, стремежи и занимания на проф. Шишманов.
Документите се публикуват изцяло, а текстът им се предава по научно-критичния начин с нормализация на правописа, която се изразява само в графично осъвременяване. Запазва се езикът и стилът на съответните оригинали.
* * *
Според посочените документи, най-ангажиран с решаването на организационните въпроси на публикаторската дейност у нас проф. Иван Шишманов е бил през 1905 г., когато е и министър на народното просвещение (Министерството на народното просвещение — МНП), респективно разполагал е и с необходимите в случая административни възможности. По негова инициатива и с министерска заповед през същата година към МНП се учредява първата у нас специализирана комисия — Археографическа комисия, имаща за цел: «...да урежда и издава серия от отделни книги, под надслов «Български старини», в които ще се публикуват текстове на исторически книжовни паметници, отнасящи се до българската древност и отечество»(3). В цитираната заповед се уточнява също, че комисията ще се състой от трима членове. Със следваща заповед на министъра от същия ден — 13 януари, се назначават за членове на тази комисия университетските преподаватели — д-р Л. Милетич, д-р Б. Цонев и В. Н. Златарски(4).
В личния архивен фонд на проф. Иван Д. Шишманов, който понастоящем се съхранява в Научния архив на Българската академия на науките — ф. № 11/к(5), е запазено предложението за създаване на посочената комисия със заглавие «План за образуването на Археографична комисия при Министерството на народното просвещение»(6). Както в заповедта за учредяването на комисията, отново се пояснява в този вече програмен документ, че тя: «...ще има за цел да урежда и издава серия от отделни книги, в които ще се публикуват текстове (по възможност на оригинали) на исторически и литературни паметници, отнасящи се към българската старина и българското отечество» (вж. Приложение № 3).
Предвижданият състав за комисията в посочения план е пет души — «лица, сведущи в историята (стара, средна и нова), и литературата (старо- и новобългарска)». Другото не по-малко важно изискване е те да са «боравили с исторически и литературни паметници», за да им се повери и тяхното публикуване. Вероятно в последвалата заповед за назначаването на членовете на комисията, по финансови причини, броят им е трябвало да се намали на трима.
Основното им задължение, според този план, е да се грижат за издирването и събирането на «досега неиздадени, издадени, но недостъпни и неудовлетворително издадени паметници», а също да редактират изданията на комисията (Приложение № 3).
От името на Археографическата комисия се обявява също учредяването на периодичното издание «Български старини», с обем около 30 печатни коли и «неопределен срок на излизане» в зависимост от характера и количеството на подготвените за публикуване материали. Подчертава се, че тези публикации ще бъдат с «чисто научно-критичен характер със сведения по историята на паметника, указания на съществуващата по него литература и с подробен показалец на имена и вещи». За средновековните ръкописи и документи се препоръчва при публикуването им да се прилагат към текста и факсимилета.
Изрично се подчертава, че всеки том (книга) от поредицата ще представлява едно завършено цяло — например в един том ще се съдържа Паисиевата история с нейните «преправки», т. е. преписи, в друг — беседата на Презвитер Козма, в трети — едно или две жития и т. н.
В периода 1906–1908 г. Археографичната комисия към МНП успява да подготви само три книжки от поредицата «Български старини» със следните публикации — Добрейшово четвероевангелие(7). Копривщенски дамаскин (новобългарски паметник от XVII в.)(8), Охридская рукопись (апостола конца XII века)(9). След това комисията прекратява дейността си, но нейното издание «Български старини» преминава към Българската академия на науките, създадена съгласно закона от 1910 г. за преустройство на Българското книжовно дружество. През 1914 г. в кн. 4 на същата поредица, но вече издадена от името на БАН, се публикува Врачанско евангелие (среднобългарски паметник от XIII в.)(10). По-нататък тази поредица достига до 14–та книжка, която е отпечатана доста по-късно — едва през 1945 г.(11)
Всички тези публикации са придружени от прецизни палеографски и езикови изследвания. В научно отношение те не отстъпват на по-ранните и единствени до момента чуждестранни публикации на българските литературни и исторически паметници от периода на средновековната ни държава и Възраждането. Въпреки че поредицата като цяло е сравнително скромно постижение, значението на отделните публикации е било изключително необходимо за тогавашните изследвания по история.
Към Археографичната комисия е сформирана и Художествена комисия, за членове на която били привлечени проф. Ив. Мърквичка, проф. А. Митов и проф. Б. Михайлов, и със задача издаването на български художествени паметници чрез черни или цветни репродукции, придружени с кратки обяснения(12). През 1907 г. излиза първата книжка от новата поредица, която съдържа десет листа фототипни репродукции на художествени дърворезби от български църкви и манастири. Във втората книжка, отпечатана през 1911 г., са включени също десет цветни репродукции на орнаменти от български ръкописи. За съжаление, обещаните следващи книжки не са издадени (с шевици, накити, копия на ръкописи, изработени по «хромолитографски способ», както са били изработени и репродукциите в първите две книжки). Очевидно, че технически затруднения и липсата на достатъчно финансови средства са попречили за по-нататъшното реализиране на тази оригинална поредица(13).
* * *
Личната ангажираност на проф. Шишманов в създаването през 1905 г. на посочената Археографска комисия и регламентирането на нейната дейност не е случайна. Още през 80–те години на XIX в. той настоятелно препоръчва в разговори с отделни възрожденски дейци и чрез тогавашния периодичен печат, те «...да запишат всичко, което помнят за своята обществена деятелност и за деятелността на своите велики и въобще за всички забележителни съвременници. Тия важни записки по лични спомени (във вид на мемоари или автобиографии), няма съмнение, ще бъдат интересни и важни, и ще представляват едно от най-ценните градива за историята на нашето духовно и политическо възраждане»(14).
Също така, той се опитва да осигури по-системното издирване, събиране и публикуване на архивни свидетелства за епохата на Възраждането в създадения през 1889 г. по негова инициатива, а впоследствие редактиран единствено от самия него до 1901 г. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (СбНУНК), официално издание на Министерството на народното просвещение. В кн. 3 на разглеждания сборник е поместено специално възвание — апел към българската общественост за събиране на оцелелите архивни документи от епохата на Възраждането ни. Както пояснява проф. Шишманов: «... поне онова, което може все още да се намери, та дано се запази от зъба на времето …»(15). По-нататък той обръща внимание на читателите на сборника, че особен интерес в случая биха представлявали дневници, мемоари, кореспонденция, снимки и други подобни материали и документи на възрожденските ни дейци. Това документално наследство евентуално ще допълни и обогати вече създадената архивна сбирка в тогавашния Народен музей в София. Според проф. Шишманов, новите постъпления биха позволили в близко бъдеще посочената сбирка да се организира и като самостоятелна секция, наречена «Музей на Българското възраждане».
Във връзка с тази си идея той успява да обособи в СбНУНК специализиран отдел — «Материали за историята на Българското възраждане», в който през периода 1889–1912 г. (кн. III–XXIV) се публикуват сравнително голям брой възрожденски архивни документи от български или чуждестранен произход(16). Трябва да се отбележи, че инициативата на проф. Шишманов за осъществяването на тези публикации получила очакваната подкрепа не само от страна на професионалните историци, представени от В. Н. Златарски, Й. Попгеоргиев, Ст. Романски, Б. Йоцов, но и от самите възрожденски дейци, сред които К. Цанков, Ст. Заимов и др. Благодарение на съвместните им усилия били издирени и въведени в научен оборот, чрез тяхното публикуване в СбНУНК, ценни документални извори за историята на възрожденската епоха. Не е случайно, че именно в този сборник Шишманов включва и две от своите най-значителни студии за българското Възраждане, посветени на Константин Фотинов и Неофит Бозвели(17).
Освен в СбНУНК, проф. Шишманов участва в организирането, редактирането или като автор, включително и на документални публикации, и в други научни периодични издания от това време. Много активно той сътрудничи през периода 1893–1900 г. на списание Български преглед (СпБПр) като член, а за известно време и председател на неговия редакционен комитет. Доколкото списанието е било замислено като специализирано издание «за наука, литература и обществен живот», сътрудниците му в лицето на младите тогава университетски преподаватели Т. Балан, Б. Цонев, Л. Милетич и Шишманов(18) са проявявали интерес и към архиви, спомени, автобиографии, анкети и др. Лично проф. Шишманов подготвя редица статии с приложения на използваните документални извори, както и отделни публикации на архивни документи(19).
Интересни публикации на архивни документи, включително и под формата на документални приложения към съответните си студии и статии, проф. Шишманов продължава да предоставя със завидно постоянство на научната ни периодика и през следващите десетилетия. Той успешно сътрудничи на почти всички авторитетни издания през разглеждания период — Списание на БАН(20), Сборник на БАН(21), сп. Училищен преглед(22), сп. Македонски преглед(23), сп. Българска мисъл(24) и др.
За мащабите и резултатите от събирателската, научноизследователската и публикаторската дейност на проф. Шишманов много показателен е и фактът, че при систематизирането и описанието на неговия личен архивен фонд (т. нар. научно-техническа обработка), специалистите в Научния архив на Българската академия на науките са имали уникалната възможност да формират още пет архивни фонда, а именно — на Константин Фотинов, Неофит Рилски, Стефан Веркович, Кузман Шапкарев и Иван Вазов. Всички тези документи и ръкописи били събирани и грижливо пазени в продължение на десетилетия от проф. Шишманов в неговия личен архив. Известно е, че някои документи и ръкописи той е получавал като редактор и сътрудник на посочените научни периодични издания, за да ги придвижи евентуално за публикуване със своето професионално мнение. В личния архив на Шишманов се намират и много преписи на архивни документи, издирени от самия него в страната или чуждестранни хранилища. В края на миналия век той на два пъти предприема специални пътувания в Русия със задача издирване в руските архиви на документи за българското Възраждане. В московските архиви Шишманов открива документални свидетелства за възторженото отношение на руския учен Юрий Ив. Венелин, заел се пръв да изучи българското минало още през 30–те години на XIX в., както и бита на тогавашните поробени българи, наследници на средновековните ни традиции и култура. Както отбелязах, от своя страна, Шишманов открива и публикува архивни документи, които разкриват връзките на Ю. Венелин с В. Априлов и влиянието, което той оказва за последвалата забележителна народополезна дейност на одеските българи.
През 1897 г. проф. Шишманов проучва в руските архиви и дневника на В. Григорович с подробни сведения за пътуванията му из българските земи през 1844–1845 г. и неговия интерес към българските старини.
По-късно, вече като министър на народното просвещение (1903–1907 г.), проф. Шишманов продължава да отделя специално внимание и полага много грижи за по-системното издирване, събиране и публикуване на документалното ни наследство като предпоставка, както отбелязах, за изследванията по история през разглеждания период. Той активно съдейства за организирането на първите обществени архивни сбирки с възрожденски документи — към СбНУНК, Музея към тогавашното Министерство на народното просвещение и Народния музей в София. През 1906 г., както е известно, посочените сбирки са обединени като Архив на Възраждането към Народния музей(25).
Кулминацията в приноса на проф. Иван Шишманов към изворовата база на българската историческа наука, в частност и печатните документални издания, е безспорно неговата инициатива, както отбелязах, за създаването на първата българска Археографска комисия през 1905 г. към МНП. Въпреки нейните сравнително скромни резултати, изразени в подготвени публикации, те не обезсърчават учениците и последователи на проф. Шишманов в тази насока. И през следващите десетилетия всички опити у нас за осигуряване на необходимата печатна изворова база за изследванията по история чрез предварително издирване, проучване и публикуване в многотомни корпуси на писмените извори за националната ни история са свързани именно с идеята за учредяване на подобна специализирана комисия, финансирана от държавния бюджет. Това е обяснимо. Проф. Шишманов възприема постиженията на европейските държави — Германия, Русия, Франция, Италия и др., с вековни традиции в организацията на тази дейност. А наименованието на посочената комисия е било заимствано, без съмнение, от известната тогава Археографическая комиссия към Академията на науките в Санкт Петербург(26).
Следователно, архивните свидетелства за статута и дейността на първата българска Археографска комисия обогатяват представите ни не само за някои неизяснени досега страни от административната и научната дейност на проф. Шишманов, но и за ранните етапи в историята на българската публикаторска дейност.
Приложение № 1
Министерство на народното просвещение
Заповед № 76(27)
София, 13 януари 1905 г.
Въз основа на чл. 3 от Закона за народното просвещение съставям комисия под името Археографическа комисия от трима членове, която ще има за цел да урежда и издава серия от отделни книги, под надслов «Български старини», в които ще се публикуват текстове на исторически книжовни паметници, отнасящи се до Българската древност и отечество.
Правата и длъжностите на тая комисия съгласно чл. 4 от закона ще се определят с особен правилник.
МИНИСТЪР: Иван Шишманов
Приложение № 2
Министерство на народното просвещение
Заповед № 77(28)
София, 13 януари 1905 г.
Назначавам за членове на съставената със заповед от 13 януарий [...] № 76, съгласно чл. 3 от Закона за народното просвещение Археографическа комисия при министерството професорите от Университета — д-р Л. Милетич, д-р Б. Цонев и В. Н. Златарски.
МИНИСТЪР: Иван Шишманов
Приложение № 3
План за образуването на Археографична комисия при Министерството на народното просвещение
При Министерството на народното просвещение се образува една комисия под името Археографична комисия, която ще има за цел да урежда и издава серия от отделни книги, в които ще се публикуват текстове (по възможност от оригинали) на исторически и литературни паметници, отнасящи се към българската старина и българското отечество.
Комисията, съгласно с целта, ще се състои от лица, сведущи в историята (стара, средна и нова) и литературата (старо- и новобългарска), които са боравили и боравят с исторически и литературни паметници, на брой пет души. Те ще се грижат за издирване и събиране на досега неиздадени, издадени, но недостъпни и неудовлетворително издадени паметници и ще редактират изданията на комисията.
Забележка: По какъв начин ще се издирва, събира, нарежда и издава материала, и изобщо плана на действията си сама ще трябва да изработи.
Освен това при комисията се учредява една постоянна длъжност деловодител-секретар, която ще се заеме от лице, добре запознато със същността на работата и задачата на комисията. Неговата длъжност ще е: да води протоколите и канцеларската работа на комисията, да докладва за постъпилите материали, да изпълнява решенията на комисията и да ръководи и се грижи по работите на изданието.
Изданието, което ще носи името «Български старини», ще има чисто критично-научен характер със сведения за историята на паметника, указания на съществуващата по него литература и с подробен показалец на имена и вещи; ако ли пък паметникът има и палеографично значение, то да се прилагат към текста и автотипични или хелеотипични таблици (факсимиле) от него.
Изданието, което ще зависи от характера и количеството на материалите, ще излиза в неопределен срок през годината в размер най-малко 30 печатни коли годишно. При това всяка книга от изданието трябва да представя от себе [си] нещо отделно, завършено цяло; например една книга да съдържа критично издание на Паисиевата история с нейните приправки(29), друга — беседата на Козма Презвитера, трета — едно или две житиета, според големината им, четвърта — записи и надписи стари и пр. и пр.
Комисията, която ще се помещава в Министерството на народното просвещение, ще се намира под непосредственото ръководство на г-н Министъра, ще му дава отчет и ще го държи постоянно в течение на своята дейност(30).
Бележки
1. М. АРНАУДОВ. Иван Шишманов като личност, учен и общественик. Българска мисъл, 1929, кн. 9; История на Софийския университет «Св. Климент Охридски» през първото му полустолетие /1888–1938 г./, С., 1939; Д. ВЕЛЕВА. Архивът на проф. Иван Шишманов, Известия на Архивния и-т, 1959, кн. 2; Архивното наследство на проф. Иван Д. Шишманов, Списание на БАН, VII, 1962, кн. 3; Г. ДИМОВ. Иван Д. Шишманов. Литературен историк и критик. С., 1956; Иван Д. Шишманов. Литературно-критичен очерк. С., 1964; Иван Шишманов — строител на българската национална наука и култура. С., 1988; М. ЗЛАТКОВА. Професор Иван Шишманов и германската славистика, ИПp., XLIX, 1993, кн. 2; К. КЪНЧЕВ. Професор Иван Шишманов. Бележки и впечатления, Мисъл, 1930, кн. 24; М. РАДЕВА. Философските и политическите възгледи на Иван Д. Шишманов, ГСУ — ИФ, LXVII, 1973/74, С., 1977; Културната политика на българската буржоазна държава. 1885–1908 г., С., 1982; Сборник в чест на проф. Иван Д. Шишманов по случай тридесет годишната му научна дейност /1889–1919 г./. Издаден от учениците и почитателите му, С. 1920; Е. СЮПЮР. Иван Шишманов и румъно-българските културни взаимоотношения, Литературна мисъл, 1873, кн. 2; Г ЦАНЕВ. Честване на стогодишнината от раждането на проф. Иван Д. Шишманов, Сп. на БАН, VII, 1962, кн. 3; Н. ШЕЛУДКО. Спомени за проф. Иван Д. Шишманов, Лит. глас, VII, 1935, бр. 266 и др.
2. По-подробно по този въпрос вж. в студията: А. НЕЙКОВА. Идеи и програми за издирване и публикуване на писмените извори за българската история, приета за печат в ГСУ — ИФ, т. 85.
3. Вж. Заповед № 76 на министър проф. Иван Шишманов от 13 януари 1905 г. — ЦДА /ЦДИА/, ф. 177, оп. 1, a. e. 180, л. 76. Оригинал. Ръкопис.
4. Заповед № 77, подписана от министър. Ив. Шишманов — пак там, л. 77. Оригинал. Ръкопис.
5. Фондът наброява общо 4460 архивни единици, систематизирани с пет описа. Предстоящо е излизането от печат на сборник с кореспонденцията на проф. Шишманов, подготвен от Д. Велева и Г. Димов.
6. НА на БАН, ф.11/к, оп. 2, а. е. 420, л. 1. Ръкопис.
7. Б. ЦОНЕВ, кн. 1, 1906 — 264 с. + 6 факс.
8. Л. МИЛЕТИЧ, кн. 2, 1908 — 204 с. + 6 факс.
9. С. М. КУБАЛЬКИН, кн. 3, 1907 — 141 с. + 8 илюстр. и факс.
10. Б. ЦОНЕВ, кн. 4, 1914 — 236 с. + 10 илюстр. и факс.
11. МИТРОПОЛИТ СИМЕОН, В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис, кн. 5, 1917; Л. МИЛЕТИЧ. Два български ръкописа с гръцко писмо: 1. Неделни поучения от XVIII в.; Търновско евангелие от 1861 г., кн. 6, 1920, 176 с. + 4 факс.; Свищовски дамаскин /новобългарски паметник от XVIII в./, кн. 7, 1923, 308 с. + 11 факс.; Една българска Александрия от 1810 г., кн. 13, 1936, 117 с.; М. Г. ПОПРУЖЕНКО. Синодик царя Борила, кн. 8, 1928, 96 с. + 4 факс.; Козма Презвитер, болгарский писатель Х века, кн. 12, 92 с.; СТ. РОМАНСКИ. Нов Софрониев препис на Паисиевата история от 1781 г., съпоставен с преписа от 1765 г., кн. 9, 1938, 188 с. + 8 факс.; П. А. ИЛЬИНСКИЙ. Златоструй А. Ф. Бычкова XI века, кн. 10, 1929, 63 с. + 8 факс.; М. ЛАСКАРИС. Ватопедската грамота на цар Иван Асена II, кн. 11, 1930, 63 с. + 2 факс.; ИВ. ГОШЕВ. Търновски цариградски надгробен надпис от 1388 г., кн. 14, 1945, 75 с. + 15 с. илюстр. и факс.
12. ЦДА /ЦДИА/, ф. 177, оп. 1. а. е. 184, л. 348.
13. В кн. 1 са представени следните художествени старини и орнаменти — Стара врата на Рилския манастир + Подр. от същата врата; тронът на Хрельо; Иконостас в параклиса при църквата «Св. Неделя» в Пловдив и др.
14. ИВ. ШИШМАНОВ. Нещо за нашите ветерани. Сп. Денница, 1890, кн. 6, с. 262.
15. СбНУНК, 1889, кн. 3, 395–397.
16. По-подробно по този въпрос вж. А. НЕЙКОВА — Документалните публикации за Възраждането в периодичните издания — начален етап на археографска дейност, ИДА, кн. 40, 1980, 55–70.
17. Константин Фотинов — неговият живот и неговата дейност. СбНУНК, кн. XI, 1894, 591–763; Един непознат труд за Неофит Бозвели, неговата цена за историята на нашето Възраждане и неговите отношения към «Мати Болгария». Пак там, кн. XVIII, 1901, 252–353.
18. Заради сътрудниците си, Български преглед е бил наричан от тогавашната общественост «професорско списание».
19. Спомени за Цани Гинчев. 1894, кн. 1, 31–42 /4 писма/; Новооткритото «Любословие» от 1842 г. и въпросът за петдесетгодишния юбилей на българската журналистика. 1894, кн. 6, 180–188 /анотация на съдържанието на сигналната книжка на списанието/; Бележки за България в ръкописното наследство на Павла Йосифова Шафарика. 1896, кн. 1, 58–78 /тетрадка с 56 с., частично публикувани/; Иван Добровски /по лични спомени и съобщения/. 1896, кн. 7/8, 139–186 /анкета и едно писмо/; Венелиновите книжа в Москва I и II. 1897, кн. 8, 17–47; кн. 9, 36–70; кн. 10, 35–51; Алеко Константинов /материал за биографията му по една лична изповед/. 1897, кн. 3, 105–107; Нови данни за историята на нашето Възраждане. Ролята на Америка в Българското образование. 1897, кн. 11, 53–58; Владика Йосиф Щросмайер. Спомен от една лична среща. 1899, кн. 6, 39–80; Кога за първи път се поменуват малоазийските българи в нашата книжнина и кога са се преселили в Казъ-Дервентци. 1899, кн. 8, 103–108; Наченки на руско влияние в българската книжнина /За Пушкиновия юбилей, 26 май 1899 г./. 1899, кн. 9/10, 8–177 /3 писма/.
20. Значение и заслуги на братя Миладинови. 1912, кн. 2, 43–72 /7 док./; Априловият сборник от български народни песни в архивата на Раковски. 1919, кн. 10, 2–16.
21. Студии из областта на Българското възраждане. В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция /1844–1845 г./ и неговите отношения към българите. 1916, кн. 4, 1–221 /дневник и 14 ръкописа/; Раковски като политик. Реч за петдесетгодишнината от смъртта му. 1918, кн. 6, 1–32; Нови студии из областта на Българското възраждане: В. Е. Априлов, Неофит Рилски, Неофит Бозвели. 1926, кн. 13, 1–544; Априлов и Н. В. Савельев-Ростиславич, 5–32; Първата биография на Априлов, 33–40; Как и от кого бяха издействани първите руски стипендии за българските възпитаници в Одеската духовна семинария, 41–52; Към историята на Венелиновия паметник в Москва, 54–61; Автобиография на Неофит Рилски, 80–82; дневникът на Неофит Рилски, 83–149; Преписката на Неофит Рилски, 149–367; Анализ на преписката. Добавки, 452–460; Библиотеката на Неофит Рилски, 461–497; Неофит Бозвели. Изворите на «Мати Болгария», 498–524.
22. Две неизвестни писма на Априлов и Палаузов до Неофит Рилски. 1903, кн. 5, 430–441.
23. Кузман Шапкарев и Марин Дринов. 1925, кн. 3, 51–80 и 159–161.
24. Нови данни за пребиваването на Ламартин в България. 1926, кн. 4/5, 370–389 и кн. 6/7, 517–540; Една среща с Георг Брандес. 1927, кн. 5, 340–353; Иван Вазов за втория си юбилей. 1927, кн. 7/8, 365–479; Драган Цанков /1828–1911 г./. За сто годишнината му. 1928, кн. 1, 14–29.
25. Вж. ДВ, бр. 83 от 19. 04. 1906.
26. И. А. БУЛЫГИН. Археографическая комиссия, СИЭ, М., 1961, 807–808.
27. Оригиналът е с печатен текст и върху официална бланка.
28. Оригиналът е с ръкописен текст и върху официална бланка.
30. Документът е ръкопис-автограф. Липсва дата и подпис, но, по мое мнение, този план предхожда посочените заповеди във връзка с учредяването на Археографичната комисия и назначаването на нейните членове.